личен архив
Авиатори Генералът продължава да лети на МиГ-17 до пенсионирането си през 1991 г.
Ганчо КАМЕНАРСКИ се срещна с ген. Желязко Желязков, една от живите легенди на българската военна авиация през 50-те, 60-те, 70-те и 80-те години.
Н
якога съветски летци разказаха в Безмер техен анекдот: „Какви авиатори само имаше едно време – (с дебел глас!) Волков, Медведев... А сега какво? – (с тънко гласче!) – Зайцев, Воробьов, Синицин...”. Този виц винаги ми идва наум, когато името напълно пасва на човека, сякаш е измислено тъкмо за него. Сред тях е и генерал Желязко Желязков, когото още като полковник и началник на Военновъздушното училище през 1965 г. ние, младите курсанти, наричахме „Железния”. В нашите очи той изглеждаше строг и взискателен, но не всяваше страх и паника с появяването си. Накратко: пример за уважаван първи авиационен командир.
Закъснели спомени В порядък на откровеност и честност трябва да призная, че стане ли дума за ген. Желязков, мигом ме жегват два спомена. Не мога да кажа, че са ми от най-приятните. Първият спомен ме връща в последното курсантско лято през 1969 г. в Каменец. За втори ден летяхме самостоятелно в двойка на МиГ17. Неочаквано пристигна полк. Желязков. Изслуша доклада на ескадрилния командир кап. Велико Пенчев и току напосоки забоде пръст
36
април 2013
в плановата таблица: „Ще взема тази задача!”. Ужас! Отне задачата точно на моя командир и сега щях да съм му воден. А това щеше да ми е вторият или третият самостоятелен полет в двойка. От недоученост ли, от пренатягане ли – не се справих добре: разкъсах двойката и загубих водача от погледа си. Сега, след 44 години, подробностите ми бягат. Само смътно си спомням как изоставах, после догонвах самолета на водача и даже аха-аха да го изпреваря, докато той внезапно изчезна. Ей така – просто потъна вдън-земя. Предприех правилния ход да не го търся, а да докладвам. Полковник Желязков ми нареди в ляв вираж на 4000 метра да кръжа над някакъв пункт. Събрахме се бързо и дори доизпълнихме полета, като вече чинно пазех мястото си в строя. И след кацането не ме напусна мисълта „Подобре мъртъв след полета, отколкото жив на разбора!” За моя голяма изненада полк. Желязков не ме наруга, дори не ме смъмри. Накара ме сам да си направя разбор на грешките, похвали ме, че после съм успял да му „направя прехват”, и ме пусна да си изпълнявам останалите задачи за деня. Следващата година лейтенантите от випуска ни в Безмер бяхме буквално хвърлени в голямото сухопътно учение „Тракия-70” – стреляхме и бомбардирахме в двойка от боен завой. Добре се справихме. Но споменът за провала ми с полк. Желязков и неговото човешко отношение ме сподиря и досега.
личен архив
„Железният“ генерал
Визитна картичка: 1948 г. – завършва ВВУ, младши лейтенант; 1951 г. – командир на 25 иап; 1953 г. – зам.-командир на 10 иад; 1955 г. – командир на 10 иад; 1960 г. – началник на изтребителна авиация; 1961 г. – Военна академия „Г.С.Раковски”; 1963 г. – началник на ВНВВУ „Г.Бенковски”; 1969 г. – получава първо генералско звание; 1970 г. – командващ авиацията на ПВО и ВВС; 1974 г. – заслужил летец на НРБ; 1975-1991 г. – зам.-командващ ПВО и ВВС; На 19 типа самолети е налетял 3800 часа.