Venci takev by Borislav Borisov

Научих Цигулката да говори и да ми казва името …

ВЕНЦИ ТАКЕВ

23.11.2007 г.

„Ама мене и кокошките ме знаят, бе миличка“, казва Венци Такев. Венци е онзи цигулар, който като засвири те побиват тръпки, звуците от цигулката му сякаш проникват през цялото ти тяло, обливат те вълни – ту топли, ту студени и ти се приисква да заплачеш и да се смееш едновременно. За Венци музиката е щастие и той е категоричен, че призванието му от малък е именно това – да дарява щастие на хората. Когато се чуваме по телефона, за да се уговорим за интервю, Венци отсича, че то ще се проведе в дома му. Денят е петък и Венци няма много време, защото му предстои следобеден концерт в Руския културен център. „Айде, сядай да ти разправям“, подканя той. Венци се гордее с дома си. Нищо в него не е случайно, както казва той. Стаята, в която цигуларят спи, е синя - сини стени, син таван, син под. Една от стените му е изрисувана с

лика на Исус Христос, а на отсрещната има нещо като гоблен, на който е изобразен Божият син. „Да, вярвам, много вярвам“, казва Венци. „ Да ти кажа, специално за иконите – ковьора, дето спя над него, него съм го купил от Щутгарт. И то стана случайно. Божа работа. Казано ми е да мина по тази улица и да го видя. Това беше 1971 г. и оттогава този ковьор е с мен. Просто нещо ме насочва. Когато човек иска нещо, не винаги се получава, всеки един ден е определен за всеки човек. Това е тайната на природата – всичко е определено и тези неща да ги има в моя дом, така е писано“, разсъждава цигуларят.

На 24 декември Венци ще направи 62 години. „Почвам 63“, усмихва се под мустак цигуларят. Той е роден през 1945 г. в кв. „Факултета”. „Такеви е много голяма фамилия в нашата страна България“, разказва за семейството си Венци. Той е най-големият от 6-те деца на Анка и Иван Такеви. Пет братя и една сестра включва семейство Такеви – Венци, Мирослав, Христо, Димитър, Трайчо и Станка. Всички са музиканти, а най-малкият Трайчо, свири в ансамбъла на Венци. „Да, ние сме ансамбъл, не оркестър, а иначе сред братята сме си три цигулки, кларинет и китара“, добавя той. Бащата на Венци е бил акордеонист и е работел като ко-репетитор към Централния съвет на профсъюзите. „Един ден той имаше записи в радио София на „Златната циганска музика” и му трябваха цигулари. Беше поканил колеги, но не са дошли и му се провалиха записите. И той каза така: „Аз ще направя моите деца цигулари, че утре-други ден да си нямам разправии. Така и стана – ние сме три цигулки, кларинет и най-малкия - Трайчо - свири на китара и

гъдулка. А прадядо ми от бащина страна си беше гъдулар с мечка. От майчина страна дядо ми беше един от най-добрите тамбурджии.“ Венци казва, че се чувства най-добре, когато цигулката е в ръцете му. „Успокоявам се, успокоявам хората, минавам през тях, па се връщам – това е музиката. Тя е Божа работа. Тя е създадена от Бога и затова хората, като слушаме музика, сме по-добре и по-добри. Има музика, която може да те разплаче, да ти даде настроение, ама най-хубаво е от хубаво да плачеш. Моята музика дарява щастие“, не спира да повтаря Венци. „Бил съм в Япония и японки съм разплаквал, какво знаеш ти !“, маха с ръка цигуларят. Правил съм много щуротии в моя живот.“

С брат си, Трайчо

На въпроса за най-голямата щуротия, която е правил, се замисля: „Чакай сега. Найголямата щуротия… ама най-голямата ли ? - ококорва се Венци - Най-голямата щуротия в моя живот е, че досега не съм обиждал човек. Егати щуротията ! Само им създавам настроение, ядене и пиене – ако имам 5 лева, аз ги делим на две, веднага помагам, е това не е ли щуротия ? А не, не съм скръндза, миличка, не съм. Аз като имам, имат всички, аз като нямам – траем си“. Хвали се, че е обиколил много страни с цигулката си. „От ‘69-та година съм тръгнал към Нюрнберг, бях на 23 години. Аз работех на „Щастливеца“, собственикът дойде веднъж и си търсеше оркестър. Ние бяхме трио „Балкан“ - цигулка, акордеон и китара. Хареса ни собственикът, каза, че на мен най-много ми харесал усмивката, че много хубави зъби съм имал“, усмихва се дяволито Венци. В чужбина цигуларят се е чувствал като малко дете, което тепърва започва да учи, най-вече заради езиците. „Сега от всички езици знам по малко, не съм учил, а само говоримо, така, ги знам. Аз 5 години съм бил в пети клас, 3

миличка, обаче в пети клас не може да ме бие никой сега.“ Венци обяснява, че не е залягал над учебниците, защото е трябвало да свири на цигулка. „Понеже като малък денонощно свирех. 40 години съм учил цигулка, сега 20 години почнах да печеля с този инструмент. Затова сега искам да ми се заплаща за труда, защото денонощно съм работил. А цигулката не е прост инструмент, не е като акордеона – черни клавиши,

бели

клавиши.

Обаче в училище много ми се подиграваха за цигулката. Все ми викаха „ Цигу-мигу“, аз си виках: „Цигу-мигу, ама ще видите какво ще стане после“. Сега като ме срещат : „Бате Венци, какво си направил !“ Радват ми се като ме дават по телевизията“.

Ицко Финци и Венци

Венци се отклонява и отново започва да разказва за иконите в дома си. „Виждаш малкия параклис на бате Венци тука в хола – Бог ми помага. Когато правиш добро, идва време, когато си получаваш добрината. Правиш ли лошо – идва време, когато ти си получаваш лошината. Затова само добро правете.“ На въпроса за обиколките му по света, Венци започва да изброява: „69-та Нюрнберг тръгнах, 70-та – в Холандия, 71-ва вече в Щутгарт, оттам се прибирам, щото ме хвана носталгията. Викам им: „Ето ви парите, всичко, дайте ми цигулката и си тръгвам“. 73-та пътувах за Токио, Джапан – питаха ме „Венци, къде ще пътуваш“, викам им: „Там, където правят джапанките в Джапан“. Там бях 6 месеца, в Токио, Киото, пътувах с влака-стрела. 74-та бях 2 месеца във Франкфурт. Аз съм пътувал по Тодорживково време, когато беше по-трудно да се излиза. Сега вече има свобода – кой къде иска да иде. Аз пък сега не мога

да пътувам, защото не мога да търпя носталгията. Не мога повече от един месец. В Испания бях, във Франция на една сватба, канят ме на сватби, на хубави тържества“. Когато го канят, Венци най-обича да свири на рождени дни и сватби. „Най-много обичам да свиря „Хепи бърд дей“ и сватбения марш. Значи „хепи бърд дей“ гледаш торти, хора, разправии, седнали, весело, а сватбения марш – гледаш хубава жена, облечена, мъжа до нея, веселба. Ето това ми е животът. Но много труд съм положил, докато стигна до тука, затова казвам, че всеки труд се заплаща. Не се оплаквам от живота, да съм жив и здрав, да помагам на хората, внуците.“ От няколко години Венци е включил в ансамбъла си и внуците. „Внуците сега свирят на ударни инструменти, но всеки поотделно учи йоника и други инструменти. Аз ги уча, защото аз съм един от добрите учители“. Венци казва, че иска да учи внуците си, че трудът е най-важното нещо на света. „На внуците постоянно им баем на главите и им говоря едно и също, че без труд нищо не става. Сега ще свирят без пари, ще се учат, защото като се учи човек дава пари. Аз като съм се учил, съм давал пари, сега пък на мен ми дават, след толкова години труд. Но без труд нищо не става“, повтаря Венци.

Най-хубавият момент в кариерата му е когато е свирил в „Болшой театър“. „Ей там беше ми най-хубаво, защото много малко хора могат да стъпят на тази сцена. Аз бях с Йълдъз 5

Ибрахимова – една от големите звезди, с Милчо Левиев, оркестъра от Радиото и в публиката беше Путин, беше и Първанов. Залата беше много хубава и акустиката – цигулката се чуваше идеално“, премрежва поглед Венци. „Да, плачем си, ревем си докато свиря - признава Венци - Музиката създава настроение. Преди малко като свирех, като казах „Боже мой, аз съм твой“, и ми се насълзиха очите. Това са неща вътрешни. Публиката говори за мен. Откъдето минавам, всеки иска да ме пипне за късмет.“ Той спира разказа си и се провиква внуците да му донесат „онова от конкурса“. След малко в стаята влиза тъмнокосо момче, което му носи ламинирано свидетелство и медал, удостоверяващ, че Венци е бил жури на конкурса „Лицето на Бургас“. Той гордо позира с тях и категорично заявява, че „българските са най-хубавите жени“. Венци разказва, че освен медала от конкурса има много грамоти. В коридора му са окачени в рамки грамоти от бившия министър на културата Божидар Абрашев, от ромски организации за принос към разпространението на циганската музика. „Аз в целия свят представлявам България, а в България представлявам и българите и ромите. Щото казват, че съм ром – ама като махна мустаците ставам толкова готин – по-бял от всички. Те мислят, че като е черен малко човекът, е ром. Не е така. Душата да ти е хубава – това е важно, сърцето, душичката, няма значение кой какъв е“, казва Венци. Не се обижда, като го наричат ром или циганин, а за това, кое от двете е по-правилно той повдига рамене: „Еми и двете. Абе цигани, роми – много са се измешали хората, ние, всичките българи, знаем, че сме били 500 години под турско робство. Никой не може да каже какъв е по народност. Аз съм си българин. В България ми казват ром, в целия свят си ме знаят, че съм си българин. Аз съм си чист българин. Обаче приличам на всички националности, като ме погледнеш – на испанец, на арабин, на грък“, повдига вежди Венци и се усмихва. „Абе, аз за една минута старшина станах, ти ме питаш тука разни работи. Чакай да ти разправям. Идва маршал Шестопалов, и аз като почнах да му свиря на човека от Строителни войски, веднага ме назначиха към Ансамбъла. Аз си станах от „редник” – „старшина”, за една минута. Като почнах да му свиря на маршала „Волга, Волга, мать родная“, руско-цигански романси, човекът почна да пее, да плаче. И на другия ден старшина Венцислав Такев.” Усещайки, че срещата върви към своя край, Венци сякаш не чува въпросите, а започва да говори, като че ли по-рано намислени думи. „Където съм ходил с цигулката, съм идеален.

Без цигулка само искат да ме пипат за късмет, да им върви. Аз в моя живот съм създал само хубави неща – имам 8 внука, 3 правнучета, 4 щерки, момичета хубави. Животът продължава. Парите на никой никога няма да стигнат, приятно прекарване с бате Венци и фамилията“, със смях завършва Венци. Пълни версии на клиповете, могат да бъдат изтеглени от долните линкове: VentziTakovCigularq-1.AVI - 123MGb VentziTakovCigularq-2.AVI - 108MGb http://www.youtube.com/watch?v=L4EjbszqCdk

Интервю с Краля на цигулката: Роден си на 24 декември – Бъдни вечер, точно в 12 часа 1945 г. в кв. Факултета – имаш ли се за благословен ? - Аз съм благословен от Бог – не може да си добър в нещо без намесата на Бога. Това не се дава на всеки. Не разбирам езици, но общувам с всички националности благодарение на цигулката. Италианска, испанска, турска, унгарска и всякъква друга музика свиря – разплаквам хората. Разкажи нещо за семейството си ? - Ние сме голяма фамилия, голямо семейство. Имам четирима чичовци и четири лели, от страна на майка ми. От бащина страна имам четири чичовци, които всички са все добри музиканти и от майчина страна имам чичовци музиканти и ако ги съберем всичките им деца, внуци и правнуци ставаме около 70-80 души.

Имаш ли роднинска връзка с Трайчо Синапов ? - Да, баща му и майка ми са брат и сестра. Гояма фамилия. Ние сме петима братя и една сестра. Само аз имам четири деца, осем внука и един правнук. Ако се съберем само ние си, ставаме 50-60 души. Какви хора бяха майка ти и баща ти ? - Майка ми беше домакиня. Казва се Анка Христова. Стоеше си вкъщи и гледаше децата. А баща ми се трудише и изкарваше парите в семейството. Баща ми, Иван Такев, е бил много добър човек и един от най-добрите акордеонисти. Работеше за това време на най-престижното

място – ко-репетитор на танцовите състави към Централния съвет на профсъюзите. Бившият куртурен дом „Георги Димитров” на пл. „Възраждане” Как стана така, че ти стана музикант и то цигулар а не акордеонист ? - Баща ми е имал много проблеми с колегите си цигулари. Когато трябваше да записва музика в студиото, те го лъжеха и не идваха. Често се налагаше да свирят колективно в радио „София”, те не идваха. И така се наложи да си направи цигулар, който да му е близък и да му има доверие. Баща ми избра това да съм аз. Започнах да свиря на седемгодишна възраст. Посещавах детска музикална школа към читалище „Аура”. Преподаваше ми Николов. Когато отидох да се запиша при него, влезнах със музика и като ме видя, каза ми: „Ти ще станеш голям музикант”. В школата изкарах четири години. После през същата школа минаха всичките ми братя. Трима станаха цигулари и един кларинетист. Така обещанието, което дадох на баща ми, че ще стана цигулар го изпълних. На 10 години вече ходех с него по пивниците и кръчмите. Свирех и обръщах цигулката, за да изкарвам пари за прехраната на семейството. Много се срамувах да искам пари от хората и един ден баща ми ми каза: „Ако искаш братята ти да не стоят гладни, ще трябва да обръщаш цигулката. Това не е срамно, защото ти ги забавляваш, ти работиш”. И от тогава, аз ходех из хората в заведенията и обръщах цигулката да ми пускат пари в нея. Когато падаха стотинките по пода, аз ги събирах под масите. Тогава разбрах, че срамна работа няма. Свирех с него денонощно. Създавах и музика – сам. Веднъж направих композиция за две цигулки. Много се трудех, и така станах добър музикант. Оставаше ли ти време за училище ? - Да ти кажа честно, училището не ми вървеше. Абе не беше за мен. Пет години повтарях в пети клас. И аз като се шегувам с някой казвам, че съм бил най-добрия ученик в пети клас – няма кой да ме бие в това отношение, защото съм повтарял пет години. Като ме видеха съучениците ми ми казваха „Цигу-мигу, цигу-мигу”. До като на края спрях да ходя. Музиката беше моят мерак, и повече натисках на обучението ми в школата. По това време цигулката не беше известна като музикален инструмент и я подценяваха много хора. Вече бях майстор, когато хората ме срещаха по улиците и ми казваха, че съм влезнал под кожата им с тази цигулка и съм накарал много хора да я обичат. Означава ли, че ти не си бил като всички други деца ? - Това ако е детство ?! На 16-годишна възраст започнах работа към оркестъра в Концертна дирекция. Тогава музиканти бяха Трайчо Синапов, Бейчо Демирев, Мустафа Салиев и аз. Пътувахме с група народни певци като Йовчо Караиванов, Стойка Гьокова, Петър Терзиев и така, до като влезна в казармата. След казармата започнах работа в ансамбъл „Рома”. Ибро Лолов беше художествен ръководител. Разкажи ни за някой твой хубав спомен ? - За една минута ме произведоха „старшина” и започнах работа в СВ. Свирех в Правец, в механата „Воденицата” Ти ли спечели цигулката или тя теб ? - Много ме е измъчвала тази цигулка. Много труд съм положил, за да я разбера, и чак на 60 години, сега започвам да я разбирам и да я усещам. Това е страхотен инструмент. За да засвири цигулката, трябва да изпитваш чувство, да ти бръкне вътре в душата, за да възпроизведе хубави тонове. Аз имам това чувство. Дар ми е от Бог. Аз често казвам, че за да свириш добре са нужни три души: душата на цигулката, душата на музиканта и душата на Бог. Пред кои най-големи личности си свирил ? - Преди три години по повод празниците на България в Русия, свирех в “Болшой театър” в 8

Москва. На концерта присъстваха президентите Първанов и Путин. Свирил съм при откриването на Декадата в България пред 12-те премиер-министри от Европа. Има и други, но тези ги помня. Наскитал ли си се по света ? - Много съм пътувал, но не съм се задържал повече от шест месеца в една държава. Носталгията по Родината и семейството ме преследваше навсякъде. Единствено кураж ми даваше това, че представям България пред света. А когато съм тук представям ромите пред българите. Парите правили ли са ти впечатление ? - Не, никога не са ми правили впечатление. Аз не знам какво е банка и спестяване. Всичко което изкарвах харчех. Господ обаче не е спирал да ми дава пари – никога не съм оставал без пари. Работех много и сега имам много работа. С Венци Такев разговаря Христо Христов

„BALKAN KHANS” НА ФЕСТИВАЛА „SZIGET” В БУДАПЕЩА 2013 г.

„BALKAN KHANS” правят първия си концерт като експеримент на партитата “BALKAN SCIENTIST” в София. Впоследствие проектът започва да се развива и като краен резултат предлага горещ микс от стилове, в който основен солист е известния ромски виртуоз-цигулар Венци Такев, подкрепен от ромския музикант Кольо Иванов – гайда и тъпан, и потопен в “cross culture” атмосферата, която създават Николай Иванов - клавишни, китара, вокал, и феноменалният световен шампион по бийт бокс Скилър. Както се вижда и от контекста на името (в далекоизточната музикална традиция Кхан е майстор, а с тази титла са били наричани и старите български водачи), доминантна е Майсторската импровизация. В тази музика се срещат различни фолклорни традиции – Българска, Балканска, от Далечния Изток, и се преплитат с джаз, електронен саунд и много мощни „Груув – ове”, резултат на невероятната комбинация на бийт бокс и български тъпан. На 10 август на една от сцените на Sziget групата ще изсвири най-новите композиции на Николай Иванов - ОМ, специално подбрани за фестивала – етно мелодичност върху неравноделни български ритми. Участието на групата в Sziget – един от най-големите и динамично развиващи се

европейски музикални фестивали, се осъществява с подкрепата на Българския културен институт в Будапеща.

От в. "Сега", 20.05.2012 г. Цигуларят Венци Такев е роден на 24 декември 1945 г., точно в 24:00 ч., в навечерието на Бъдни вечер в софийския квартал "Факултета". Започва да свири на седем години в детската музикална школа към читалище "Аура", на 16 започва работа в "Концертна дирекция", а след казармата свири в ансамбъл "Рома" с художествен ръководител Ибро Лолов. Има издадени десетки албуми, гастролирал е в много страни, но по собствените му думи: "Никъде не съм се задържал повече от 6 месеца". Наскоро се изяви и като артист в новата българска комедия "Още една мечта", която скоро ще тръгне по екраните. - Кой разбра, че имаш дарбата да свириш и от тебе ще излезе добър цигулар ? - Баща ми беше много добър акордеонист и работеше като корепетитор към Централния съвет на профсъюзите. Веднъж трябваше да отиде в Радио София да направи запис на циганска музика. Почнали да правят репетицията, но колегите му, цигуларите, не дошли и цялата работа се провалила. Той се върна много ядосан вкъщи и каза: "Аз ще направя моите деца цигулари, че като дойде време, да свирим всички заедно."

Оттогава и петимата братя сме музиканти, а тримата сме цигулари. Аз обещах на баща ми, че ще стана един от добрите майстори и няма да го изложа. Така трябваше да се случи, въпреки че в училището и на тримата ни викаха "цигумигу". Опери слушаха тогава и още не знаеха сладостта на цигулката като музикален инструмент. От другите ми двама братя Христо е майстор на кларинета, а най-малкият, Трайчо, свири на китара и гъдулка. Всички сме минали през школа, Мирослав и аз - към читалище "Аура", а другите - в Пионерския дворец; школувани музиканти сме, образовани сме, добре се справяме и до ден днешен си изкарваме прехраната с музика.

- А "музикант къща храни ли" ? - Всяка една професия - независимо дали музикант, дали обущар или друго прехранва хората. Колкото до музиканта, то за него най-важното е дарбата и напълно важи поговорката, че от всяко дърво свирка не става ! За да си музикант, трябва да си много добър по душа, да обичаш хората, да обичаш музиката; да я предадеш от сърце, щото музиката също е душа. Като почна да свиря, аз имам три души - душата на цигулката, моята душа и душата на Господ.

- Венци, ти си все усмихнат, винаги ли намираш сили да се усмихваш и ядосваш ли се въобще ? - Да се ядосвам - никога, това при мене сигурно е 10 минути за цяла година. Аз съм музикант, свиря на хубав инструмент, който разплаква публиката и я кара да се усмихва. Но за да създавам такава музика за хората и да се усмихвам, аз трябва да бъда много земен човек и природата наистина в това отношение ме е надарила достатъчно. Значи аз съм длъжен да създавам настроение и усмивка за хората.

- Кога музикантът се слива със звученето на цигулката ? - За да станеш музикант, само дарбата не е достатъчна, трябва и много труд, къртовски труд. Аз денонощно съм свирил, много пъти не съм заспивал, наймного обичах нощно време да свиря. Имаше тишина, чувах звуците по-близко, похубаво, усещах и цигулката, слагах си гребенче. Когато свиря, независимо с кого, допълвам абсолютно всичките тактове, защото без пълнеж нищо не става. Импровизацията е хубаво нещо, ала не е за всеки. Например с Йълдъз Ибрахимова, когато правихме "Марджанджа", се получи перфектно - тя импровизира, аз импровизирам, пасваме си, защото усещаме музиката. Направихме заедно много концерти, после цяла Турция обиколихме.

Бяхме приети от публиката с бурни ръкопляскания - докосвахме се до струните на човешката душа, защото ние напълно се раздавахме !

- Ти си известен със своя специфичен стил, но каква музика предпочиташ автентична ромска, кръчмарска, характерна жанрова или класика ? - Да ти кажа честно, много се измешахме - роми, турци, българи, та ние не знаем какви сме, но поне да се наричаме хора. Който е роден в България, да си знае, че е българин ! Ето, на моята жена Калинка баща й е българин. Колкото до музиката, с течение на времето се научих да свиря всичко. Аз съм музикант, тръгнал на седемгодишна възраст да се уча и на 10 години започнах по кръчмите да свиря с баща ми, но и до днес ме влекат самите багри, характерни за дадена националност - румънската с цимбала, унгарските танци и чардаши, сръбската с балканската неповторима мелодичност. Класиката е с друг акцент, да речем Вивалди - като почне, веднага можеш да разбереш, че е той. Свирил съм и виенска музика - валсовете на Щраус. Автентичната циганска музика пък се посреща с възторг навсякъде по света. В Япония свирехме руско-циганска музика - "Очи черные", казачок и романси, а публиката я приемаше с възторг. Щом засвирех румънската "Чучулига", хората направо скачаха от столовете да ръкопляскат. В Москва свирих в Болшой театър с оркестъра на Йълдъз Ибрахимова. Залата беше препълнена. Присъстваха нашият и руският президент - Първанов и Путин, посланици, министри, генерали. Сигурно няма да имам възможност да направя втори такъв концерт. Свирил съм и на всички президенти, които са гостували тук, на времето и на Тодор Живков съм свирил.

- Как изглеждат интегрираните роми по света и ще дочакаме ли и у нас тази интеграция ? - Циганите в целия свят са си едни и същи, те не могат да се променят. А ние тук скоро няма да се оправим, защото няма работа. Например, като бях в Холандия, пътувах по аутобана и току гледам от прозореца на колата - техни цигани са си на катуна, запалили си един голям огън и както и нашите си живеят в катуна. Само дето те са с каравани, с всичките удобства на съвременния свят, абе, изобщо богати цигани, а не с каруци. После ми разказаха за

тях, че се препитават, като правели много специални килими и им плащали добре, ала животът им пак е на катунари и си ходят насам-натам.

За каква интеграция да говорим ние тука ? Ето още един пример. В Щутгарт, Германия, един от нашата група отиде в Социалната служба, записа се и всеки месец си получаваше парите, въпреки че е българин. Ако кажеш пък, че си циганин, ти дават двойно помощи. Казвам всичко това, за да се разбере, че към циганите и в Холандия, и в Германия има уважение независимо от произхода им. Аз обаче не съжалявам, че не съм се родил в Западна Европа, нито, да речем, в Америка. Тук съм се родил, във "Факултета", и оттук ще си ида. Животът така е отреден - едни да бъдат добре, другите да страдат. Но у нас за циганите по-лошо идва, по-хубаво не идва. Едни умират от преяждане, други - от глад и от неманье.

- Мнението ти за днешната музика и мястото й в нашата култура ? Как да разграничим хубавата музика от чалгата ? - Аз не свиря чалга. А колкото до изворната циганска музика и народната - много малко заведения останаха. Навремето имаше „Унгарски ресторант” и като влезеш вътре, ти беше приятно, защото знаеш каква музика ще чуеш - класика, жанрова, а и хубава музика за ухото - тихичко. Тогава мнозина предпочитаха да им свиря на ушенце "Лаутари", нашия приятелски "химн" от едноименния филм на Емил Лотяну, режисьора на "Таборът отива към небето". В днешно време най-хубаво се посрещат руската циганска музика и нашите си ритми като "Чай шукарийе". На тях всички стават и почват да играят. Но лошото е, че отдавна отвориха клубове само за чалга и като надуят ония уредби - да ти стане лошо. Това е пагубно не само за ушите, но и за душите ! А едно време бяхме добре, защото за нас се грижеха три инстанции: "Балкантурист", Концертна дирекция и бюро "Естрада", и нямаше музикант без работа.

- Кой ще наследи Венци Такев ? - Имам осем внуци и петима правнуци. И все някой от тях ще излезе цигулар. Е, най-много набляга на цигулката Северин. Винаги идва с мене, често пъти съм го представял по телевизията и на участия. Работи върху себе си, защото цигулката никак не е лесен инструмент и смятам, че той е наследил от моята дарба. И на ударни инструменти е много добър. От четирите ми щерки Мария постоянно е с мене на концерти - пее, танцува и с дайрето държи ритъма, има заложби и ги развива, артистична е.

Списание «За Хората», брой 3, май, 2011 г.

КРАЯТ

НА

СЪНУВАНЕТО

РАЗКАЗ ЗА МУЗИКАТА, ПЪТИЩАТА ПРЕЗ ОЧАКВАНИЯ И ПРЕДРАЗСЪДЪЦИ ...

Дали защото така е по-удобно или по-правилно, не е съвсем ясно. Но ромите в България вече знаят, че тяхната работа е да очакват. От държавата да ги интегрира, от правителството да им осигури социални помощи, от кмета да им даде блок, който да разрушат, култура на очакването. Очакване на онова, което ще дойде от никъде.

За дълбокия сън на ромите, за приказката без край и неясно начало, за обществото, на което все по-малко му пука, и къде във всичко това е музиката си говорим с цигуларя Венцислав Такев. Човек, който има отношение към съдбата на своите събратя, знае цената на труда и какво значи да си циганин в България и по света, но казва, че главата му винаги е била пълна само и единствено с музика и няма място за предразсъдъците на обществото. Трите души на Венци Такев Душата на Бог, моята душа и душата на цигулката. Като се съберат трите, става магията „Няма някой, който да не ме познава, миличка ! Няма някой, който да не е чувал за мен !” Венци Такев прекъсна разговора ни за пореден път, за да поздрави случаен човек, който дойде да му стисне ръката и да изрази уважението си към таланта на самоукия цигулар. После пак се върна на разказа за отношението на нашето общество към ромите, за отрязаните пътища и стопените надежди, но пък с онзи позитивен тон, към който няма как да останеш равнодушен. „Понякога това, че съм циганин, ми е пречело, усещал съм друго отношение. Пример за тенденциозното отношение е, че не ме приеха в музикалното училище. Измислиха сто причини, дори накрая ми казаха, че съм бил прекалено мургав и не мога да уча там. Но може би е за добро, сега си мисля, че ако бях завършил тази школа, стилът ми щеше да се промени, да вляза в рамки, а талантът не може да се затваря така. Тя, цигулката, си знае, с диплома без диплома, няма заведение, в което да не съм свирил, обиколил съм света, работил съм с музиканти като Йълдъз Ибрахимова и Ибро Лолов, свирил съм със симфонични оркестри. В огромни зали по цял свят. Канили са ме на селски сватби, на изпращания. И да ти кажа, навсякъде хората са едни и същи, само се правят на различни. Живял съм известно време в Германия и там има и от едните, и от другите, посрещали са ме като свой в Холандия, в Япония. Няма какво да се делим. Не се обиждам, като ме наричат ром или циганин. Едно и също е. Цигани, роми, много са се измешали хората, ние всичките сме българи. Аз съм си българин. В България ми казват ром, в целия свят ме знаят, че съм българин. Когато засвиря, говоря на всички езици, разбирам се и с китайци, и с холандци, и с цигани. Успокоявам се, успокоявам хората, минавам през тях, пак се връщам – това е музиката. Тя е божа работа. Без музика светът е затишие. Има музика, която може да те разплаче, да ти даде настроение, ама най-хубаво е от хубаво да плачеш. Моята музика дарява щастие“, не спира да повтаря Венци и това се вижда в очите му, все към калъфа с цигулката гледа и лицето му се променя, става поблаго и смирено. „В момента се занимавам само с музика. Никога не съм работил друго освен музиката. Свиря от седемгодишен, та досега. Цигулката е много труден

инструмент, много мъка съм видял с тая цигулка. Много съм плакал и съм се отказвал. Труд, работа, така цял живот. В момента съм на 66 години. Всички около мен са музиканти. Ние сме голяма фамилия, пет братя, а за да стана цигулар, вината е на баща ми, той беше акордеонист. Навремето имал проблеми с цигулари, трябвало да направи записи в радиото, но не дошли цигуларите и се провалил проектът. Тогава баща ми си казал, че ще направи синовете си цигулари, за да няма проблеми, ако му потрябва някой с този инструмент. Така започнах да свиря и обещах на баща ми, че ще дойде ден, когато ще стана голям цигулар. В училище също ми се подиграваха, викаха ми цигу-мигу, аз само отговарях, че един ден ще стана известен, и този ден дойде. Сега, като ме видят на улицата мои съученици, само ме прегръщат и ме хвалят, такъв е животът ми.” „Свирим, танцуваме и живеем !”

„Всеки по различен начин живее, но веселбата става с музика. Аз винаги съм весел, не завиждам, не искам повече от това, което имам, пожелавам добро на хората. Когато имам, давам и на другите. Гледам си цигулката. Имам четири дъщери, едната ми дъщеря Мария, винаги ходи с мен на участия, танцува много хубаво. Като се събираме вкъщи и като вземем инструментите, голяма веселба става. Циганите обичат веселбата, така им олеква, така забравят трудностите. Винаги съм тръгвал с добро в живота, имал съм и тежки моменти, и лошо отношение, но бързо съм го забравял. Ако всички си гледат работата и не мислят лошо, нашата държава ще е добре. Но трябва да се работи. Аз знам, че мързелът е болест, много лошо нещо. Но циганите не са мързеливи, както всички говорят. Това, дето го правят, е от нямането. Друго нещо е нямането, проблем. Човек, като няма, се променя, търси начин да открадне, да наруши правилата, за да се намери това, което няма. Промениха се нещата в нашата държава, няма работа, затвориха много предприятия, фабрики, хората останаха на улицата и започнаха да търсят начин да оцелеят. Трябва да се работи, не само циганите нямат работа, хората в България живят зле.” Не бива да се делят хората, това не води до нищо добро ! Светът трябва да е добро място за живеене, не парцели от човешка омраза.

Говорим си за музиката и от време на време прехвърляме на теми като лошото име на циганите и чия е вината. Грешната представа на институциите по

отношение на интеграцията на тези хора, за техните очаквания към държавата и за това, колко хора се възползват от темата – „да интегрираме ромите, да им помогнем да живеят по-добре...”. „Всеки сам трябва да си помогне, да подреди така живота си, че да не чака на другите. Животът, който съществува, е трудно нещо – убеден е Венци. – Аз винаги съм живял в квартал «Факултета», роден съм на 24 декември в болница «Тина Киркова», било е много студено, като съм се родил, студ голям. Оттогава вече 66 години ходя, където ходя и като ме подгони носталгията, взимам си цигулката и се прибирам. Тук се чувствам най-щастлив, при моите хора, при семейството. Всеки трябва да си знае мястото, да си го намери и да се връща. Макар че циганите винаги са пътували. Като бях в Холандия например, се срещнах с едни цигани, които живеят в каравани. Събират покъщнината, натоварват всичко в караваните и тръгват, като им хареса едно място, спират, палят огън, изваждат инструментите и започват да пеят и танцуват. Като им омръзне, пак тръгват на път. Нашите хора все се опитват да ги затворят в апартаменти, в къщи, да ги „научат” как се живее, ама те не познават душата на циганина. Той не може да живее така, както институциите искат. Друг трябва да е начинът, да се направи така, че и за едните, и за другите да е добре. Ето моят живот е като влак, пътувам и спирам на различни спирки, виждам хора, свиря с тях и пак продължавам. И музиката ми е такава, няма нещо, което да не мога да изсвиря, няма.” За да разбереш някого, трябва да искаш да го опознаеш, да видиш как живее, защо се случват събитията в живота му. Защо караваната е по-важна от панелния апартамент. Всичко останало е без значение или има значение за определени хора и интереси. Цигуларят и неговият покрив Така завършва разговорът с Венци Такев за живота на цигуларя, за циганската душа и края на сънуването. А под нас градът се готви да заспи. Нощта пристига тъмнокоса, пристъпва по паважа и пръска малки светлинки в околните прозорци. Гласът на цигулката в началото тихо, после все по-високо се издига над покривите и приспивно залюлява закъснелите минувачи. Сега вече той говори с душата на цигулката, думите увисват по перваза, за първи път по-страстна е мелодията. Градът притихва, после потреперва, а цигулката говори ли, говори...

05.12.2007 г.

Вестник „КЛАСА” Той е ром и детството му минава в столичния квартал “Факултета”. Известен не само в България. Главно действащо лице е в концертни изяви на известни певци от различни жанрове. На сцената е гениален 20

импровизатор. Венци е добър съпруг, баща и дядо. Ром е, но се гордее, че е българин. Той е успял човек. Научил е цигулката си да говори и да произнася името му. Винаги е усмихнат. Това е Божият човек Венци Такев, роден е навръх Малка Коледа. Усмивката по принцип е нещо хубаво за човека. Тя ни различава от животните. На мен един ми казваше :“Ето ти, Венци, 50 лева, да не се смееш десет минути”. Аз взех парите, но немаше и една минута и почнах да се смея. А моите приятели му викат – “Ти Венци с 50 лева ли че го подкупваш. На него и един милион да му дадеш, той не може като свири, да не се смее. Това му е душата, това му е Божата дарба – да се смее и весели хората”. Пък и хубави зъби имам, и мустаци си имам и всичко… Та ние сме 5 братя и една сестра. Имам три щерки, осем внука и три правнучета. Свиря на цигулка от 7-годишна възраст. Баща ми беше един от добрите акордеонисти навремето и работеше като корепетитор в най-големия Културен дом на “Възраждане”. Свиреше на всички танцови състави. Първата „ръсачка”. И аз от малък често ходех там и слушах. Имаше много концерти, идваха румънци, гърци, изнасяха програми. Мене ме пускаха без билет, защото ме познаваха. И като се прибера вкъщи, по цяла нощ свирене. Много труд положих. Без труд нищо не става, да знаете, ей. На всички хора го казвам това – ще положите труд, за да ви е хапката сладка. Помня бях малък – някъде към 9-годишен. Срещу ВМИ-болницата имаше кръчма и с баща ми свирехме там. Бях се научил вече да свиря “Тъжна неделя”, “Бели ружи”… такива песни свирех, ама по детски. Но хората много ми се радваха.

И баща ми вика – “Обърни сега цигулката и обиколи през хората”. Това е като бакшиш да взема, разбираш ли. Те го казваха „ръсачка”, да ръсим… А мен ме е срам. Баща ми вика - “Ей, ако не обърнеш 21

цигулката, твоите братя вкъщи ще стоят гладни. Това не е срамно, това ти е работата – да забавляваш хората”. Като каза това, не само започнах да обръщам цигулката, ами започнах и по-хубаво да свиря. А хората не слагаха книжни пари, а стотинки. И като обърна цигулката обратно, те падаха под масата и аз се навеждах и ги събирах. Оттогава разбрах, че срамна работа няма. Целият ми живот премина така, с музика. Вече съм на 62 години и пак продължавам. Не съм фалшив човек. Бях пет години в пети клас – най-големият петокласник в училището. Накрая много ми се подиграваха децата и спрях да ходя на училище. Тогава ходех в детската музикална школа към читалище “Аура”. Разбрах, че две дини под една мишница не мога да нося. Отдадох се само на музиката и сега не съжалявам. Не съм фалшив човек – обичам живота, обичам жените, обичам си внуците, всичко обичам. Но най-много си обичам цигулката – тя е по-възрастна и от жена ми и винаги ми е настроена, да знаеш. Когато свиря, с моята музика минавам през тялото на човека, бъркам в душата му, правя го по-добър и след това пак се връщам. Много съм вярващ. Роден съм на такава дата, че нема начин да не вярвам. Аз съм Божи син – роден съм на 24 декември, на Бъдни вечер, в дванайсе часа. Роден съм във “Факултета”. Било е много студено, в една счупена къща, нема прозорци, врати нема. Как съм останал жив и аз не знам. Значи това е Божа работа. А за да станеш добър цигулар и да докосваш душите на хората, трябват три нежни души – твоята, тази на цигулката и на Бога.

Свирил съм на Путин. Много хора ме питат къде живея. Живея в апартамент в “Овча купел”. Те мислят, че живея в някаква землянка. Е, спал съм и в землянка, и в най-големия хотел в Токио съм спал и пак

съм си същият. От 1969 година съм започнал да пътувам, обиколил съм света, видял съм много. Цял живот циганите сме си били бедни и бедни ще си останем. Но ние сме много богати в друг смисъл. Ние сме много богати душевно. Затова може би така спокойно живееме. Свирил съм и в “Болшой театър” в Москва и да ти кажа честно голям концерт беше. На някакъв празник на България. Присъстваше и нашият президент Първанов. И Путин беше там. Ние бяхме с оркестъра и Йелдъз Ибрахимова, с която направихме албума “Марджанджа”, който има голям успех. Много хора бяха на концерта тогава – посланици, президенти, министри, генерали, шефове, началници, много… А в Москва имаме вече няколко концерта. И в Турция с Йелдъз имахме много участия, обиколихме цялата страна. И там ни посрещнаха с много топлина. С нея така си паснахме, че каквото тя направи и аз го правя на цигулката. Просто си подаваме, правим си нещо повече от импровизации - некаква импровизирана щуротия. Участвах и в международното откриването на Десетилетнието на ромското включване в Народния театър в София. Да, там свирих химна на ромите “Джелем, джелем”. Това добре, но не знам какво ще стане нататък. Да сме живи и здрави и ще видим. Господ ти го връща двойно. Защо организаторите на Десетилетието не ползват успели хора като мен да помагаме? Не знам. Аз не се сърдя за това, че не ме търсят. Аз достатъчно съм дал, защото… При мен има нещо друго. Когато съм в чужбина, аз представям цяла България, защото съм си българин.

А когато съм в България, представям ромското население, нашите хорица. Та с каквото мога, помагам на всички. Затова не се сърдя. И на мен ми помагат. Имам добри приятели, които ми помагат. Например един строителен инженер ми помогна да издам диск. Имам много музика, но други хора печелят покрай мен, да знаеш. Но такава е съдбата на музиканта. Е, все пак животът продължава. И на всеки му се живее. Затова казвам на хората, като имат пет лева, да ги делят на две. Кой е най-близко до теб, дай му два и петдесе. И ще те разцелува човека … Аз така правя. Знам, че когато правиш добро, Господ ти го връща двойно. Затова ме уважават и ме обичат. Музиката облагодарява човека, да знаеш... Много се измешахме, жена ми е българка. Моите внуци всички са музиканти. Мисля, че Севи ще ме наследи, той наймного набляга на цигулката. Най-малкият, който е кръстен на мен, свири на йоника. Друг предпочита тарамбука, един пък иска борец да става. Кой какъв иска, такъв да става. Аз ще им помагам, пък те… Важното е да станат хора. Моята първа жена беше циганка, втората е българка. Абе, много се измешахме, нали ти казвам. Та, малката ми

дъщеря, Мариетка, догодина ще е абитуриентка. Добро е момичето, добре се учи. Интегриран ром ли ? Не, не съм !

Аз приличам на всички националности и не ми пука дали съм интегриран. Приличам на грък, на турчин, на испанец, италианец, на всекакъв. Но най-много си приличам на ром. Най-новото ? С моя приятел, певеца Захари Чернев, направихме нов аудиодиск с руски романси, който съвсем скоро ще излезе на пазара в България и Русия. Стана хубав албум и мисля, че хората ще го харесат. Искам да поздравя всички приятели, близки, българи, роми, цигани… Много се измешахме нещо, но животът продължава. Искам да пожелая много здраве на всички, защото идват много хубави празници – Коледа, Нова година. И да внимават. В какъв смисъл да внимават ? Да не пият без мезе и да слушат музиката на бате Венци. Записал Валери Леков

Venci Takev - Mnogo Qka Cigulka-live. http://www.youtube.com/watch?v=iZjZpUMhZ1s&feature=related bulgarian gipsy musicians http://www.youtube.com/watch?v=7CLuYxHBRIQ&feature=related Венци Такев - Румънска чучулига

http://www.youtube.com/watch?v=x7GcfkWDorA

Ibro Lolov & Ventsi Takev - The Tabor

http://www.youtube.com/watch?v=D2bKqqqyTZE&feature=related Ibro Lolov i Venci Takev-Ciganski Tanc

http://www.youtube.com/watch?v=dMOdNwZ_1qY&feature=related