The reader's choice wanted (Bibliopsychology)

THE READER'S CHOICE WANTED BIBLIOPSYCHOLOGICAL FACTORS IN THE SELECTION OF BOOKS НЕУЛОВИМИЯТ ЧИТАТЕЛСКИ ИЗБОР БИБЛИОПСИХОЛОГИЧНА СИМЕТРИЯ МЕЖДУ

КНИГАТА И ЧИТАТЕЛЯ

Milena Tsvetkova milenaic@uni-sofia.bg Sofia University "St. Kliment Ohridski" Faculty of Journalism and Mass Communication Department of Press Journalism and Book Publishing

Публикувано в: Цветкова, Милена. Неуловимият читателски избор: Библиопсихологична симетрия между книгата и читателя. // Год. на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Факултет по журналистика и масова комуникация. Т. 18 [за 2011]. София, 2013, с. 55-75.

Summary: The text is about the problems how to explore the reasons and factors in with we choose the books. The main aim is to verify the hypothesis for the opportunity to provide and manage the reader's choice. There is an expert questionnaire about the bibliopsychological typing of the book as an object of interest for the unique psychological personality. The main thesis is based on the Bibliopsychology by Nicolas Roubakin and the symmetry between individuality and uniqueness of the reader and the individuality and uniqueness of the book, presented in his monograph “Among books” (1906). In this study, Rubakin’s theory is related to the psychological concept of Emile Hennequin about the psychological relationship or psychological symmetry between author and reader. The conclusion is that if the professional in his practice (educator, publisher, librarian, bookseller) learns to compare a given qualities of the book with similar qualities to the readers, he will understand what kind of books, on what type of reader, under what conditions, and at what point will be necessarily "low of Hennequin".

Key words: Bibliopsychology, Book matching, Biblio-counseling, Biblio-guidance, Reader, Psychology of Reading, Psyche of the Reader, Psyche of the Book, Reader's Interest, Reader's Choice, Choice of Books, Testing to Predict Reader's Choices, Manage Choice of Books for Reading, Nicolas Roubakin, Emile Hennequin Резюме: Студията е посветена на проблема за опознаването на мотивите и факторите на изборът на книги. Целта е да се провери хипотезата за възможността да се предвиди и управлява читателският избор. Предлага се експертен въпросник за библиопсихологична типологизация на книгата като обект на интерес на уникалната психологична личност. Основната теза в студията стъпва на библиопсихологичната постановка на Николай Рубакин за симетрията между индивидуалността и

1

неповторимостта на читателя и индивидуалността и неповторимостта на съдържанието на книгата. Тази теория е изложена в монографията му „Сред книгите” (1906). Прибавена е психологичната концепция на Емил Хенекин за психическото родство или психическа симетрия между автора и читателя. Изводът е, че ако в практиката си професионалистът (педагог, издател, библиотекар, книготърговец) се научи да съпоставя дадените качества на книгата с аналогичните качества на читателите, ще разбира какви книги при какъв тип читател, при какви условия и в какъв момент задължително ще се задейства „законът на Хенекин”.

Ако няма възприемане, няма и съдържание; „като не разбират това, авторите хабят напразно 9/10 от силите, труда и времето си". Николай Рубакин, 1929

Един от най-важните въпроси за всеки издателски проект е възможността да се предвиди и управлява читателският избор. Универсален отговор обаче и до днес не съществува. За тази цел теорията на четенето се нуждае от системни емпирични проучвания не само от социологически, а и от психологически характер. По мнението на аналитици от сферата на маркетинга книгоиздателите и книготърговците съвсем не без основание трябва да се безпокоят от високата разсъдливост на своите клиенти. Защото актуалните емпирични резултати, макар и само сред онлайн книжарниците, показват, че купувачите на книги правят своя избор преобладаващо рационално, а не спонтанно. В поредното годишно изследване на Bowker за навиците на купувачите в САЩ („2010–2011 U.S. Book Consumer Demographics & Buying Behaviors Annual Review“) е направен аналогичен извод за съотношението между спонтанните и планираните покупки в офлайн и онлайн книготърговските мрежи1. Само 11% от купувачите на книги в онлайн книжарници извършват покупката си спонтанно, докато 44% купуват онези книги, точно заради които са посетили интернет страницата на книжарницата. Разликата сред клиентите в традиционните книжарници е минимална

1

Резултатите за спонтанните покупки на книги се променят съвсем незначително при отделните сегменти. Например, в сегмента художествена литература спонтанни покупки извършват 25% от клиентите на традиционни книжарници и 11% – онлайн. За сегмента нехудожествени книги спонтанни покупки извършват 31% от клиентите на традиционни книжарници и 13% – онлайн, а при детските и тийнейджърските книги – 28% в традиционна книжарница и 11% онлайн. (Milliot, Jim. Acting on Impulse: As more buying moves online, will impulse buying die? // Publishers Weekly, 23.05.2011. [cited 22.11.2011]. Available from: http://www.publishersweekly.com/pw/bytopic/industry-news/bookselling/article/47383-acting-on-impulse.html).

2

– непланирани покупки правят средно 26%, а 28% посещават книжарницата за конкретна книга. Няма съмнение, че в ситуация на пазарно изобилие и непредвидими читателски интереси не само собствениците на онлайн книжарници, а и самите книгоиздатели трябва сериозно да се замислят над въпроса как читателите да бъдат стимулирани да извършват

и

спонтанни

покупки.

Разпространените

инструменти

(например,

автоматизираният подбор на препоръчани заглавия) разчитат на случайност и не могат ефективно да се справят с подобна задача. Очевидно са необходими задълбочени медийно рецептивни и психологически методи. Предстоящото изложение ще се опита да докаже тезата за възможното опознаване и управление на непланирания читателски избор.

Изборът – предкомуникативна фаза на четенето Предкомуникативната фаза на четенето е свързана с изясняване на причината за интереса към конкретния текст. Тук ще се спрем на обстоятелствата при избора на четивата пред професионалният читател, тъй като той е най-активният потребител и купувач на книги. Професионалният читател или изследователят гледа на текстовете не само като на информационни източници, но и като на генератори на идеи. Чуждият текст е необходим както за попълване на необходимия фонд от данни и факти, за уплътняване на целия спектър от мнения, тези и хипотези по интересуващата го тема, така и за аргументиране и формулиране на проблема, предмета, целта, задачите и методите за собственото му изследване. Изследователят е човек, у когото пристрастията на естествения читател и пристрастията на учения като читател са в конфликт. И колкото повече се задълбочава в науката, толкова повече разбира, че този конфликт е непреодолим. Изследователят е „читател под принуда”. Ученият, твърди Лесинг, не може да бъде смятан за читател наравно с другите. Той не е читател, който може да си позволи да чете, когато намери за добре, а трябва да чете непрекъснато. При него четенето е par exelense системна дейност по самопопълване на ресурси за преодоляване на комплекс от информационни бариери.

3

Неговото съсредоточие е в света на книгите, т.е. книжните фондове са неговата регулаторна околна среда и така той е “читател по принуда”2. Любопитното в системата “учен – книжовна среда” или “учен – библиотека” е, че самата му околна среда днес се превръща във формализирана принуда за демобилизация. Става въпрос за адекватните предпоставки за четене и комфортните условия за творческо мислене. Технически перфектна и приближаваща се до визията на пространните офиси, съвременната библиотека се превръща в генератор на принуди за екстремна функционалност. Както всеки обучаващ се е “същество с недостатъци” (А. Портман),

така

и

ученият,

в

конфликт

със

собственото

си

интелектуално

несъвършенство, се нуждае от хуманна, частна среда, за да превърне усилието по преодоляване на външни и вътрешни бариери в продуктивна творческа комуникация. Четенето при учения е физиологично-когнитивен тип „мъжко” четене – нелитературно, рационално, прагматично, резултатно, четене не за съпреживяване, а за извличане на информация. Можем дори да кажем, че изследователят е „читател под налягане”, упражнявано върху него от глобалните отговорности, с които все повече ще се натоварва. Ако използваме тристепенния модел на читателското поведение, изведен от Н. А. Рубакин, ще трябва да си представим читателския хоризонт на изследователя като три концентрични кръга (фиг. 1): първият, вътрешният е интимният периметър на читателските интереси, вторият е социалният, а третия, външният е глобалният. Движението на приоритетите при четенето е отвън-навътре – до интимния периметър на четивата се достига само ако първо е наситен глобалният читателски периметър, а след него и непосредствено професионалният, т.е. социалният читателски хоризонт. Обърнатата посока на читателско поведение – отдаването на приоритет на интимния периметър от четива, на т.нар. четене за душата е симптом за когнитивна миопия (късогледство).

2

Фабиан, Бернхард. Ученият като читател // История на книгата. Книгата в историята. София, 2001, с. 300-317.

4

Интимен периметър Социален периметър Глобален периметър

Фиг. 1. Периметър на читателя

Като

пълноценно

и автономно

развиващ се мислещ и

делови

човек,

професионалният читател и читателят изследовател се нуждаят от четене на книги по чисто икономически причини: книгите предават в концентриран вид опита на неглупави хора, които са загубили години за онова, което ние ще вземем от тях за 2-3 дни. Съществуват три принципно автономни нагласи за използване на писмен източник, характеризиращи прагматиката на професионалното четене: І. Четене заради фактите. С такава нагласа пристъпва към четивото найголямата част от читателите, които търсят трайни сведения и актуални данни, които да превърнат в полезни и адекватни на собствените си твърдения факти. Основният риск при тази практика е установеният от други факт да се представи като свой, което

5

представлява навлизане в зоната на плагиатството. Рискът не съществува за онзи, който не пропуска да цитира източника. Цитирането на откривателя или автора на фактите е важен показател за приемственост, за единомислие или за припознаване на принадлежност към актуална парадигма. При четенето с цел фактологично осигуряване е “нехигиенично”, а и невъзможно да се стремим да съберем абсолютно всички факти по интересуващия ни въпрос. Целта е да бъдат открити достатъчните, необходимите и представителните. ІІ. Четене заради проблема. ІІІ. Четене заради аргументите. Експертното четене се отличава съществено от четенето за удоволствие. Този тип четене е една от най-сложните и трудоемки културни практики, типични само за учения. При него има определена последователност: 1. Четене преглеждане (предварително, бързо, класифициращо четене). Има за цел определянето на ценността на публикацията. Стратегията включва запознаване с автор, заглавие, време на издаване, анотация, предговор, увод, съдържание, заключение. Задължително се преглежда и използваната библиография. Взема се решение, дали ще се продължи с четенето и какви бележки ще се правят. На този етап читателят поставя “диагнозата” или издава “присъдата” си за всеки прегледан текст и неговия автор.

2. Четене сканиране (бегло, подборно, курсорно четене). Текстът се преглежда, за да се отбележат интересните и важни моменти – ключови думи, понятия, определения, правила, факти и т.н., които при повторно четене се подлагат на анализ и се степенуват по новост и оригиналност.

3. Бързо четене. По метод, наричан “диагонално четене”, читателят открива най-важните места и ключовите тези в източника и спестява време, за да се задълбочи само в тях.

4. Избирателно четене. Разновидност на бързото четене, при което се отбелязват отделни части или параграфи в текста и се спестява време за задълбочаване само в тях. Читателят вижда целия текст, не пропуска нищо, но фиксира своето внимание само върху тези аспекти от изложението, които са му необходими.

5. Задълбочено (основно) четене. При този вид четене стратегията е усвояване на текста, осмисляне на авторовата позиция и логика. Тук се чете бавно, аналитично, критично. Читателят не просто се опитва да разбере и осмисли

6

съдържанието, а основавайки се на своите знания, позиции, убеждения, съмнения проектира въпросите върху друга плоскост, извършва мисловно съавторство или води задочна дискусия, намира силните и слабите страни в наблюденията, описанията и обясненията, дава собствено тълкуване на постановките и изводите. Често на този напрегнат фон от мисловно противоборство и интелектуално “бракониерство” на професионалния читател му хрумват най-оригиналните идеи. Същественото, което трябва да се запомни, е, че всички източници се четат класифициращо, много от тях – сканиращо и малко от тях – детайлно. Това правило е основно особено за поведението на учения. То произтича от умението му да оцени съдържанието. Второто правило е да се чете целенасочено, с използване на справочния апарат, и третото – да се фиксира (със знаци в четения оригинал или чрез извадки) всичко полезно. На етапа информационно осигуряване на дадено изследване е изключително важно експертът или ученият да контактува с книгите и статиите именно в посочената последователност – задълбоченото четене да се прилага само спрямо текстове, преминали успешно през предходните четири филтъра. Този подход е наложителен поради установения от лингвистиката твърде висок процент на излишък от информация в днешните научни текстове – 75%. Четирите стратегии за несъщинско четене ще позволят на изследователя за своето ограничено време да отсее другите 25% с ценна и нова информация, които да прочете експертно.

Нагласи преди четенето – съпротива срещу грешното знание и стремеж към различие А) Нагласа за съпротива Читателският избор е направляван от предварителни нагласи, които са независими от съдържанието на търсения текст. Те биха могли да се сведат до две – съпротива на еднообразието в средата на читателя и преодоляване на грешното знанието и стремеж към различие. Какви са конкретните грешки в човешкото познание, които търсещият читател иска да коригира? Франсис Бейкън раздели техните източници на четири групи, които

7

нарече „призраци” (или „идоли”, на лат. idola)3. Това са „призраците на рода”, „призраците на пещерата”, „призраците на площада” и „призраците на театъра”4: I.

„Призраците на рода” произтичат от самата човешка природа и не зависят

от културата или цивилизацията. Човешкият ум е подобен на неравно огледало, което отразява вещите в изкривен и обезобразен вид.

II.

„Призраците на пещерата” са индивидуалните грешки на възприемането,

както вродени, така и придобити. У всеки от нас, наред с грешките, типични за човешкия род, съществува особена пещера, която отслабва и изкривява светлината от природата.

III.

„Призраците на площада (пазара)” са следствие от социалната природа на

човека – общуването и използването на език. Но думите в този език са наложени по силата на социално споразумение в условията на тълпа. По тази причина лошо и нелепо наложените думи по заразителен начин обладават разума.

IV.

„Призраците на театъра” са усвояваните от други хора лъжовни представи

за устройството на света. Тук са не само общите философски учения, но и многобройните христоматийни аксиоми в науката, получили силата си вследствие на предания, вяра и безразличие към истината. Читателят в парадигмата на съпротивата срещу еднаквостта, срещу клишетата, стереотипите и безплодността на идеите насочва своя избор към книги и текстове, които коригират грешките в мисленето и рушат гореописаните препятствия по пътя на познанието. Б) Стремеж към различие Четенето в парадигмата на съпротивата и преодоляването трябва да се разбира не просто като отношение между автор и читател (създател и потребител на информация), а като конфликт, като сблъсък с препятствия. Установено е, че общото и за двата елемента в отношението “информация – индивидуалност” е различието, различността. При четенето, обаче е необходимо тройно несъответствие, т.е. за да се реализира пълноценен информационен обмен е необходимо да има сблъсък по три направления: различие в диапазона на информацията, различие в аспектите на съдържанието и 3

Терминът „idolum“ е познат в два варианта на превода. Първоначално (в старогръц.) е означавал „призрак“, „сянка на мъртвец“, „видение“. През средновековието църковният латински обозначава с него „фигура на божество“, „идол“. Ф. Бейкън се връща към началния смисъл на термина, имайки предвид призрак, повеждащ човешкото познание по лъжлив път (И. С. Нарский // Бэкон, Ф. Сочинения: В 2 т. Т. 2. Москва, 1978, с. 521).

4 Бейкън, Френсис. Афоризми за тълкуване на природата и за царството на човека: XLI-XLIV // Бейкън, Френсис. Нов органон. Прев. от лат. ориг. М. Ст. Марков. София, 1968, с. 55-149.

8

различие в информационните нива между автор и читател. Само при тези условия възниква мисловна активност от страна на “елемента” потребител. Нещо повече – наличието на противоречия и провокативни елементи повишава информационното ниво на текста, а оттук и на читателя, тъй като той ги възприема като конфликт, с който е длъжен да се справи. Следователно, бариерите, движещи механизма на читателския избор, трябва да са нестандартни, нерутинни. Точно както при творческото мислене, което се развива благодарение на преодоляване на необичайни и сложни препятствия.

Избирателното отношение при четенето Важно условие за вътрешната информационна подредба и за постигане на равновесие с новата информационна среда е подборът на съобщенията или селективността на знанията. “Излишните знания хвърлят в нерешителност: слепият върви право пред себе си” (Пиер Буаст). Основният белег на уравновесения ум е умението да се спре и да остане насаме със себе си, твърди опитният Сенека Млади и предупреждава: “внимавай четенето на много автори и какви ли не книги да не ти донесе някаква безпорядъчност и нестабилност; който е навсякъде, никъде не е”5. Това е предупреждение към онези, които не се запознават отблизо с нито един автор, а препускат през всички, за да ги знаят. Но да кажем “знам за този автор” съвсем не означава “познавам този автор”. “Чети винаги утвърдени автори и ако някога ти хрумне да кривнеш към някой друг, връщай се отново при тях” – съветва мъдрецът от античността и обобщава: и тъй като не можеш да прочетеш толкова много, колкото имаш, достатъчно е да имаш толкова, колкото можеш да прочетеш. Човекът не е свободен, ако не може да вижда накъде отива, дори и да има оръдие, което да му проправя пътя дотам. С други думи, в една замърсена от шумове информационна среда трябва да се подбират не само съобщенията, но и средствата, каналите, чрез които те достигат до получателя. Реципиентът днес получава информация от толкова много източници, че нейното количество трудно би могло да се възприеме. Към тази информация той трябва да се отнася селективно, в един многостепенен процес на контактуване и подбор на съобщения за преработка. Избирателното отношение към информацията има всеобщ, но и строго индивидуален характер. Всеки индивид филтрира отправените към него съобщения, съобразно собствените си информационни потребности и по свой начин. Тази

5

Сенека, Луций Аней. Нравствени писма до Луцилий. Т. 2. София: Рива–АВС-90, 1996, с. 6 (449 с.).

9

избирателност се обуславя от множество фактори като: условия на живот, възпитание, образование,

сетивна нагласа, тип висша нервна

дейност, информационен и

комуникационен потенциал и ниво на интелектуално развитие. Селекцията, а не неограниченият достъп, е в основата на информационното потребление и на обществото, и на човека. Почти всички теоретици на комуникациите определят селективността като положителна тенденция у индивида да избира онази информация, която отговаря на неговите потребности и цели, която усилва собственото му становище, която не противоречи на установените му връзки с индивидите и спомага за вътрешната и външната му организираност и стабилност. Това явление е забелязано от психолозите при всяка научно-изследователска мисъл. А именно, че селективността е признак на висока информираност и нарастнало знание, които сами по себе си са мотивиращи и водят до все по-активно информационно търсене. Ролята на филтър в този важен процес играе интелектуалната нагласа, която пропуска до индивидуалното съзнание само полезната за него информация и игнорира или трансформира останалата. Тези съобщения, които успеят да преминат през филтъра, са ограничени по обем, но сякаш получават някакво усилване, след като попълнят празнотите в информационната мозайка на реципиента, и добиват за него особен авторитет. Изборът на днешния медийно активен човек е разположен както между четирите стандартни културни практики – четене, писане, слушане, говорене, така и между цялата палитра, целия спектър от съвременни медийни канали и медиаформи. При това – в условия на информационно пренасищане (достатъчно е да погледнем към ръста на рекламните слогани: ако преди 10-15 години гражданинът на една развита държава е бил атакуван с 500-800 рекламни послания на ден, днес техният обем е над 3000 на ден). Може ли обаче да се управлява пренагласата за избор? Възможно е, ако опитите за управление съблюдават формули за издателски успех в „борбата за вниманието на читателя” в настоящата „икономика на вниманието”. Една такава формула е свързана с една характеристика от профила на променения читател, съгласно която изборът му е в пряка зависимост от наградата, която ще получи за ангажираността си в даден контакт. Тя принадлежи на теоретика на комуникациите Уилбър Шрам, който характеризира поведението на реципиента в “момента на селекция”, т.е. в мига преди той да направи подбор между източниците и подаваните от тях съобщения. Същността на тезата на Шрам се изразява в следната математическа формула: (СН-а  СН-е)

10

ВС =  , в която РУ ВС е вероятността на селекция, СН-а е възприетата сила на наградата, СН-е е възприетата сила на наказанието, РУ – възприетият разход на усилие.

Следователно, фатален в битката за вниманието на читателя е “моментът на селекция”, който, по чисто природните закони, зависи от увеличаването на числителя или от намаляване стойността на знаменателя6. Намаляването на знаменателя е оправдано като естествено следствие от основния закон в природата, според който всяко действие се извършва по най-икономичния начин, в случая – за получаване на информация или емоции при минимум разход на енергия и време. Чрез тази формула става по-лесно обясняването на тенденциите, свързани не само с намаляване на посещенията в киносалоните и в библиотеките, т.е. на стационарните места за придобиване на наслада или знание, изискващи механично (в пространството) придвижване, а и с минималната посещаемост на дадени уеб сайтове и с непопулярността на много медийни и издателски проекти. Необходимо е да си припомним и „закона на ефекта” на Торндайк. Съгласно този закон наградите и наказанията са най-мощните инструменти за подбор и програмиране на желаните действия и елиминиране на нежеланите. Както винаги е било, класическите инструменти на управлението на човешкото поведение и в медиен план отново са „морковът” и „тоягата”, наградата и наказанието. Но читателско внимание с мъки и наказания не се печели.

Филтрите на читателския избор А) Първи фактор – незнанието Четенето е основното и най-надеждното средство за познание. С други думи, четенето е дейност по преодоляване на незнанието и е фундаментална за всяко човешко същество. Защото, както обобщава Х. Ортега-и-Гасет: “Бог знае всичко и затова не опознава. Но човекът – той е жива недостатъчност, човекът се нуждае от знания, стига до отчаяние в незнанието”. Разбира се, това се дължи на наличието на съзнание у 6

Шрам, Уилбър. Характер на комуникацията между хората // Комуникацията. София: ФЖМК при СУ, 1992, с. 49.

11

човека, но не просто като “съ-знание”, като процес на приобщаване към друго съзнание, а като преодоляване на волята за знание. Този механизъм е доловен още от А. Шопенхауер: обикновено волята е господарят, а знанието – служителят; но само при благородните и възвишени умове има един такъв излишък от познание над волята и нейните цели, който му помага да се освободи от игото на своя господар, да стане свободно и да вижда нещата така, както са. Именно този “излишък” от познание е резултат от целенасоченото развитие на човек, който успява да самопопълва ресурсите си за преодоляване на всякакъв вид прегради, включително и на собствената воля. Не би било пресилено да кажем, че фундаментът на подобно развитие е самообразователното четене, разбирано като системна и последователна интелектуална дейност по натрупване и обновяване на запаса от знания, в отговор на рутинните социални и професионални потребности и на актуалните за началото на XXI век изисквания на обществото за образование през целия живот. При

обяснение

на

самообразователното

четене

можем

да

приложим

спираловидния подход, по-конкретно популярната още от 1957 г. теза на С.Л. Рубинщайн за “спиралата на познанието”. Съгласно механизма на спиралата след всяко отделяне от сетивното следва ново връщане към него, но точката, в която се връща познанието, през цялото време се премества нагоре, в резултат на спестяване на онези връзки и обекти от действителността, които вече са открити в хода на абстрактното познание.

12

Човешко съзнание

Незнание (непозната действителност)

Спирала на познанието

Фиг. 2. Спирала на познанието

Процесът на познание е не просто спирала, а безкрайна спирала, която отнесена към “кръга на Емпедокъл” има формата на “фуния” (фиг. 2). Най-древните философи са знаели, че знанието е ограничено, а незнанието – безкрайно, но Емпедокъл успява да онагледи тази закономерност с окръжност, очертаваща знанието и граничеща с незнанието. И произтичащият оттук парадокс: колкото повече се увеличава нашето знание, толкова повече се умножават допирните му точки с незнанието. На човешкото съзнание, което е в центъра на окръжността, или съгласно Рубинщайн, в основата на спиралата на познанието, не му остава нищо друго, освен да констатира като Сократ “знам, че нищо не знам”. Дори науката потвърждава същата безпомощност на човека: “Стремейки се да изучи безкрайното, науката сама става безкрайна”, казва Д. Менделеев. От информационна гледна точка действеното съзнание не е някакво статично състояние, а отношение на конфликт с информационните бариери по пътя на познанието. Липсата на подобно отношение, липсата на съзнание за безкрайността на

13

непознатото характеризира онези хора, за които казваме: “блажени са нищите духом”. При тях, разбира се, за осъзнат избор на книги, които преодоляват незнанието, трудно можем да говорим. Б) Втори фактор – стремеж към обучение и познание Обучението е процес на предаване и получаване на знания, процес, отразяващ миналия опит в интерес на настоящето и бъдещето. Активното участие на субекта в този процес представлява познанието. Най-важното условие е съществуването на разлика между организацията на обекта (информационната среда) и на субекта (познаващият индивид). Познанието в условията на “информационен бум” е непрекъснат стремеж за догонване и изравняване с нивото на околната среда посредством информацията. Необходимо е да направим разлика между четенето при обучението и четенето при познанието. Тъй като обучението по дефиниция е предаване на готови знания, кооперация между обучаващ и обучаван при посредничеството на учебник (книга), четенето изпълнява функцията на възприемане на съдържанието като даденост. Четенето при обучението е само алгоритъм на информирането или тук се реализира технологията на четенето като съвкупност от техники на конкретната човешка дейност, които не изискват задействане на мисълта или творческата активност. Четенето за познание е вече четене с изработване на собствено отношение, лична позиция по повод излаганото в текста, гледна точка, която може да е различна от тази на автора или на героя. Тук технологията на четенето е само необходимата предпоставка, първото ниво на взаимодействието, докато второто ниво – при образованието и познанието, формира “скелето” на всички интелектуални функции и на културния облик на читателя. Адекватното, целенасоченото и системното четене за познание е важен антистресов, антидепресиращ фактор в условията на информационен бум и главен мобилизиращ фактор за противопоставяне на негативни инвазии. Човешкото умствено тяло е под влияние основно на две групи фактори, които търсещият стабилност и равновесие индивид трябва добре да познава и различава. Само единият вид влияе и може да го тласне към придобиване на ново знание и към положителна вътрешна промяна. Първата група съдържа стремежите и интересите, провокирани от самия живот. Това са така наречените жизнено необходими, първични потребности на физическото и емоционалното тяло. Към втория вид се отнасят потребностите, подбудени от духовните идеи, преминаващи през умовете на различни хора, и достигащи до индивида посредством текстовете на философията, науката и изкуствата.

14

Много често те са смесени с влиянията от първата група, но реално подхранват мисловната дейност. Ако индивидът се намира изцяло под влияние на елементите от първия вид и е безразличен към елементите от втория, той не подлежи на еволюция. Умствените му възможности намаляват с течение на времето и дори изчезват. Ако обаче, човекът усеща по-интензивно влиянията от втората група, ако им се подчинява, ако те го заставят да размищлява, поетият от него път би бил полезен за развитието и адекватността на познанието, за усъвършенстването на умствените му способности. Само чрез системно повишаване на общото образователно и интелектуално равнище, организмът може да се създаде именитет, противоотрова срещу вредни въздействия и манипулации. Високия интелект е най-сигурната гаранция за индивидуално поведение на търсещия читател. Интелектът, обаче, не се покрива с високото информационно ниво, с информационния потенциал на човека. Развитието на интелекта не е право пропорционално на количеството възприемана и усвоявана информация. Голямото количество информация, интензивното информиране сами по себе си не правят човека умен или интелектуално богат. Интелектът дори може да отслабне и да се модифицира във вредна за пълноценната комуникация (насочена към взаимно разбиране) способност, от изобилието на информация, ако тя просто е складирана в паметта, ако нейното натрупване става самоцел за човека, който преследва критериите за образованост и широта на компетенциите. Деформиран интелект притежава т.нар. “ерудиран читател”, който помни огромно количество най-разнообразни сведения, но от актуално естество, който мисли плоскостно, повърхностно, шаблонно. В същото време, човек, който разполага с помалко актуална информация, но владее знанията си осъзнато, активно, се отличава със значително по-задълбочено и оригинално мислене, основаващо се на асоциативност в оперирането с разнородни фрагменти от информационния си фонд, а това винаги открива възможността за интелектуално творчество. От своя страна, асоциативното и синтетичното мислене като признаци на интелектуалния потенциал изискват наличие на поне три предпоставки: задължителна мобилизация на разум и емоции, т.е. на двете мозъчни полукълба (което се реализира най-пълноценно в процеса на четене), задължително взаимодействие между различни типове

информация

рационалистичен

и

(например, художествен,

четене научен

на и

текстове

в

следните

политически

или

комбинации:

идеологически,

15

специализиран и популярен, абстрактен и коткретен, правов и етически), както и интелектуално чувство далеч от елементарното любопитство, т.е. изследователско отношение към текстовете и приемането им за обект на специализирано познание. В) Трети фактор – „вътрешен излишък от информация” Наличното и организираното в човешкия мозък количество информация предполага свобода и простор на мисълта при индивидуалния читателски избор. В практиката на професионалното четене ключова позиция заема феноменът “вътрешен излишък от информация”. По своята своята същност и генезис, той е изключение от “златното правило” в теорията на информацията, а именно – информацията в края на канала

да бъде повече от информацията на входа, т.е.

съотношението между предадената и приетата чрез едно съобщение информация да е равна на единица или по-голямо, в случаите, когато съществува степен на излишък от информация, но у получателя. Известно е, че при информационното натоварване на потребителя, при наличие на външен информационен излишък целите на предаващия и получаващия не съвпадат. Наблюдава се парадоксът “пресищане – недостиг”, информацията е едновременно обективно много и субективно малко. Особено характерно е това явление в ситуации на недостъпност до необходимата информация, при изобилие на ненужни сведения, при преповтаряне на вече познати съобщения, когато количеството информация на един сигнал прогресивно намалява. Ако този излишък, това изобилие от информация се прояви като свойство на потребителя, тогава явлението “информационен излишък” от отрицателно става положително. Количеството информация, което носи един сигнал, се увеличава на изхода на системата, т.е. едно съобщение е само стимул за възпроизвеждане от паметта на много повече съобщения. Вътрешният информационен резерв позволява на реципиента да възприеме цялото само чрез един знак или част от съобщението (така наречената “цялостност на възприятието”). Затова казваме, че не е нужно да изпием морето, за да разберем, че е солено. Благодарение на свойството “селективност”, читателското възприятие отсява субективно значимите, полезните сигнали от общия текстов фон, прокарва ги през филтъра на аперцепцията и ги превръща от информация, “за себе си” в информация “за нас”.

16

А благодарение на другото свойство – “цялост” и с помощта на предварителния опит на читателя, набавен при съприкосновението му с други текстове, и на наличния информационен излишък в подсъзнанието на реципиента, възприятието в четенето се превръща в предпоставка за икономичното и пълноценно усвояване на текста и за появата на феномена “четене между редовете”, за читателската антиципация, за предусещане на фабулата, репликите в диалозите и финала на книгата. При това, читател с богат информационен излишък получава от един текст много повече информация, отколкото неподготвения, без читателски опит и организирани знания. При наличието на предварителен информационен излишък у читателя самата информация се предава много по-бързо, но се създава и възможност да се приема информация за бъдещи събития, да се предвижда направлението, в което ще протече дадено съобщение. Именно тази способност се свързва с понятия като свобода на мисълта и интуиция, насочено, асоциативно и странично мислене, въображение и др. и при изборът на книги. Г) Четвърти фактор – стремеж към освобождаване от ненужна информация Характерна особеност на човешката психика, като основен регулатор на взаимодействието „индивид – среда”, не е ненаситния стремеж към информация, към запаметяване на огромна по обем информация на всяка цена. Главен признак на човека като мислещо същество е стремежът към освобождаване от ненужна информация, към нейното избягване, към избавяне от колкото може повече информация, съхранявана продължително в паметта. За тази цел човекът търси закономерността и симетрията в явленията и ги трупа грижливо в паметта си. По този очаква да намали масива от субективната си информация. Подобна освобождаваща паметта от натоварване информация се нарича „отрицателна”, организираща, опростяваща. Най-впечатляващ ефект от нейното действие би могъл да се получи, когато изведнъж, след многогодишно, безразборно и несвързано трупане на сведения в паметта, човекът попадне на книга, чието съдържание свързва, съотнася и асоциира целия наличен материал в мозъка му, т.е. настъпва колосално информационно разтоварване. Горепосочената тенденция към освобождаване и разтоварване от информация не означава бягство от нея. Тя е следствие от външното информационно въздействие, защитна реакция на човешкия мозък. За самото развитие на мозъка е необходима

17

непрекъсната заетост, ангажираност, той трябва да получава много и разнообразна информация и да решава нови задачи, за да се противопостави на ентропията. Впрочем, обучението не е социален феномен, а е закодирано в генетичната програма на човека като неотменна предпоставка за адаптацията му към живота. Тази предпоставка е естествено инстинктивно свойство, което в индивидуалния живот, чрез различни форми на обучение, се превръща в информационно отражение на взаимоотношенията между всеки организъм и обкръжаващия го свят. Човек се ражда по-завършено и възприемчиво същество, въпреки „физиологическото си преждевременно раждане” (в сравнение с животното), в резултат на което едва през първата си година достига онова ниво на обучение, което претежават висшите бозайници още в утробата на майката. Човекът бе обяснен като „същество с недостатъци” (Хердер, Адолф Портман), което, за да оцелее, е принудено да компенсира своята неспециализираност на три фази: формиране на езика и понятийното мислене, създаване на култура, т.е. преодоляване и променяне на природата чрез социално действие, и предаване на опит. Именно тази рождена „недостатъчност” предопределя човека като обучаващо се същество, нуждаещо се от другите, нуждаещо се и от книгите.

Читателският избор според библиопсихологията Изходна постановка в доказваната тук теза за възможността да се предвижда и управлява избирателното отношение към книгите е теорията на Николай Рубакин за симетрията

между

индивидуалността

и

неповторимостта

на

читателя

и

индивидуалността и неповторимостта на книгата. Тази теория е изложена в монографията му „Сред книгите” (1906)7 и доказва как може да се осъществи типология на книгите спрямо индивидуалностите на читателите, по-точно – спрямо тяхната психика. И в резултат на това може да се въведе метод за установяване на „любимите автори” и „любимите книги”. Когато говорим за приближаване на книгата към читателя, обикновено търсим нейните обективни и общи признаци. Николай Рубакин беше първият, който осъществи класификация на книгите и според тяхната разбираемост, според трудността на изложението и възприемането им и според потенциалния им кръг читатели. Но той разкри

7

още

една

страна

на

знанието

за

книгата,

книгоиздаването

и

Рубакин, Н.А. Среди книг: Опыт обзора русских книжных богатств в связи с историей научно-философских и общественных идей: Справочное пособие для самообразования и для систематизации и комплектования общеобразовательных библиотек, а также магазинов. 2. доп. и перераб. изд. Москва: Наука, 1911. XV, 930 с.

18

книгоразпространението, която днес се оказва най-важната, най-решаващата, но и найзанемарената в изследванията. Медийната рецепция и в частност теорията на четенето достатъчно категорично обясняват читателя като индивидуалност – неговите лични качества, присъщи единствено на него самия, неговите лични способности, неговите интереси и настроения, при това постоянно променящи се, различни във всеки нов момент и всяка променена ситуация на четене8. А още в началото на ХХ век Николай Рубакин предупреди да имаме предвид, че всички тези условно наречени „капризи” оказват огромно влияние и върху избора на книгите, и върху силата на книжното въздействие9. За да успеем в избора на книги и за издаване, и за самообразование, и за подарък или препоръка на друг читател, за да поставим разпространението и още повече продуцирането на книги на правилния фундамент, задължително трябва да пренесем проучванията си върху терена на индивидуалната психология, а не толкова върху социалната

психология

и

емпиричната

социология.

Причината,

съгласно

библиопсихологията на Рубакин, е следната. Между читателя и книгата, която му допада, винаги съществува ако не тъждество, то поне сходство или аналогия. Понякога това съотношение може да е преходно и случайно, но е факт наличието на комуникационно сцепление, причинено от междусубектната аналогия или тъждество. По-сериозната проява на съвпадението, на „припознаването” е фактът, че всеки читател има свои любими автори и свои любими книги, свои любими области на знание и всички те в най-голяма степен съответстват на индивидуалния му и неповторим мироглед10. Да се отговори на въпроса кои са любимите книги на отделните типове читатели може по конвенционалния начин – чрез експерименти или чрез статистика, допитвания, анкети и други социологически методи.

Но може да се

предприеме и по-смел ход: с помощта на системни наблюдения да се изучат психическите и социалните свойства

първо, на самите читатели (в библиотеки, в

училища, в книжарници) и второ, на авторите и на онези техни произведения, които се нареждат сред най-любимите или най-търсените от читателите.

8

Виж например: Михайлов, Владимир. Медийна рецепция: Студии. София: НБУ, 1998. 152 с.; Цветкова, Милена. Четенето – антиманипулативен филтър: Индивидуалност и аудиовизуална манипулация. Дисертационен труд за присъждане на образ. и науч. степен "доктор". Рец. Иван Стефанов, Христо Бонев. София, 1999. 269 с.; Цветкова, Милена. Капризите на младото поколение читатели // Култура, №20 (2459), 24 май 2007, с. 10-11. Available from: http://www.kultura.bg/article.php?id=13007.

9 Рубакин, Н.А. Среди книг, с. 134-136.

10 Подбробен анализ и доказателства в: Рубакин, Н.А. Этюды по психологіи читательства. Ч. I. Москва: Изд. К. Тихомирова. Също и в очерка: Рубакин, Н.А. Психология книжнаго влияния // Новой жизни, декабрь 1910, №1.

19

Всеки издател, всеки редактор, всеки книготърговец, всеки библиотекар, педагог и т.н., ако се порови в паметта си, също би могъл да открие свидетелства за безспорно съотношение между типа читател и типа любими негови книги. Това съотношение има следния израз: върху читателя най-силно от всичко действат онези свойства на автора, които са типични, в едно или друго количество, и за самия читател. Най-голямо впечатление оказва върху читателя онази книга, чиито автор е с психически качества, аналогични на психическите качества на дадения читател11. Тази формулировка произтича

от

т.нар.

„закон

на

Хенекин”,

валиден

за

образованието

и

самообразованието, а за системата на книгата се оказва с първостепенно значение. С този свой закон Емил Хенекин още в края на ХІХ век успява да открие тайната на влиянието на книгата върху читателя. Категорично не всяка книга може да му окаже каквото и да е влияние, не всяка книга може да повлияе на двама души еднакво силно. За да се получи контакт, сцепление, напрежение е необходимо психическо родство, симетрия между автора и читателя. Това е като припознаването на сродни души. Дадено качество у автора не може да не даде отражение в текста му. Същото качество, налично у читателя, не може да не го направи най-чувствителен към възприемане на идентичното качество, запечатано в издадената книга, така както би го забелязал и в други хора. От психологията знаем, че за психиката на другите съдим по собствената си психика, друг начин е невъзможен. А съзвучието между две човешки психики, настроени на един и същи тон12, се случва по начина, по който камертонът с определен тон неизбежно принуждава всеки друг камертон да звучи със същия тон. Наистина, у различните читатели „реакцията на дадена книга” (под влияние на четенето й) може да не е еднакво силна. Влияние върху реакцията оказва както времето, в което книгата се чете, така и различните случайни обстоятелства в дадения момент като кондиция (настроение, физическо състояние), случващото се навън и т.н. Въздействие върху силата на реакцията на дадена книга оказват и подразбиращите се обстоятелствата от общ характер – нивото на културната подготовка, условията в социалната и професионалната среда, особеностите на местния живот и т.н. Но именно при такива случаи „законът на Хенекин” действа още по-отчетливо и изводите, които 11

12

Геннекенъ. Эмиль. Опытъ построения научной критики (эсто-психология). Перев. съ фр. Д. Струнина. СанктПетербург: Русское Богатство, 1892; Геннекен, Эмиль.Опыт построения научной критики: Эстопсихология. Пер. с фр. 2. изд. Москва: Либроком, 2011. 128 с. (Hennequin, Emile. Essais sur la critique scientifique. 1888). Немският психолог Александър Пфендер нарече това свойство, потвърждаващо се с многобройни факти, „съчувствено преживяване”. Виж: Пфендер, А. Введение в психологию / Пер. с нем. Г.А.Давыдова. СанктПетербург: Провинция, 1909, с. 26 (368 с.).

20

могат да се направят чрез него, позволяват продуцирането и разпространението на книги да се постави на надеждни научни основи. Нещо още по-важно. Стъпвайки на „закон на Хенекин”, Николай Рубакин доказва наличието на „психика на книгата”, тъй като всяка книга е отражение на психиката на своя автор и на всички особености на тази психика. Следователно, за да се получат успешни изводи за момента на читателския избор, трябва да се изследва съотношението „психика на читателя – психика на книгата”. Това е и фундаменталният принцип на библиопсихологията (библиологическата психология). От тази позиция изучаването на факторите, които приближават читателя до книгата в отношението „психика на читателя – психика на книгата”,

може да се

извършва с помощта на програма или въпросник13. Рубакин предлага да се концентрираме върху онези страни от „психиката на книгата”, които могат да се идентифицират в психиката на човека и за целта осолено полезна се оказва схемата на Александър Лазурски „Програма за изследване на личността”14. Следва пълната версия на експертния въпросник за психологическа оценка на една книга с оглед рецептивните й изисквания (максималното й усвояване и разбиране). Иска ли книгата от своя читател: 1. Висока, средна, ниска наблюдателност и като цяло фини възприятия за различни нюанси на четеното съдържание?

2. Висока, средна, ниска точност на възприятията?

3. Висока, средна, ниска способност за запомняне?

4. Логическа (формална) или фактическа (материална) памет?

5. Умения да се свързват възприеманите впечатления с наличните запаси от идеи и образи (асоциативни умения), големи запаси от асоциации?

6. Силно, средно, слабо внимание, умение за съсредоточаване?

13

Рубакин, Н.А. Среди книгъ: Опытъ обзора русскихъ книжныхъ богатствъ въ связи съ исторіей научно-философскихъ и литературно-общественныхъ идей: Справочное пособіе для самообразованiя и для систематизацiи и комплектованія общеобразовательныхъ библіотекъ, а также книжныхъ магазиновъ.2, доп. и перераб. изд. Москва, 1911, с. 140-141.

14 Александр Федорович Лазурский (1874-1917) – основоположник на руската индивидуална психология. Виж: Лазурский, Александр Ф. Программа исследования личности. 2. перераб. изд. С прил. образца записи. СанктПетербург: Тип. М.А. Александрова, 1911. 30, [1] с.

21

7. Високо, средно, ниско напрежение на мисълта?

8. Самостоятелно мислене (критично), умение да се ориентираш в изложения в книгата материал или пък преди всичко механично усвояване (напр. формули, текстове, система от факти)?

9. Отвлечено (абстрактно) или конкретно (образно) мислене?

10. Аналитично или синтетично мислене?

11. Дедуктивно или индуктивно мислене?

12. Въображение, повече или по-малко ярко (или пък това, което е необходимо за яркостта на представите, е дадено от самата книга)?

13. Мечтателно настроение, т.е. склонност към фантастични мисловни проекции („въздушни замъци”) или, напротив – преди всичко усещания от реалния живот, т.е. трезво отношение към действителността?

14. Издържливост и неуморимост, или читателят може да мине и без тях?

15. Умение за досещане, умение да се чете между редовете?

16. Повече или по-малко изграден мироглед (непоклатима в основанията си гледна точка)?

17. С какви настроения е пропита дадената книга (песимистични, оптимистични, равнодушни,

поривисти,

вдъхновени,

добродушни,

меланхолични,

агресивни,

негационистични, озлобени и т.н.)?

18. Върху какви чувства се базира: егоистични, алтруистични, ниски или органични чувства (напр. полови), висши чувства (напр. семейни, социални, глобални), чувства на гордост, достойнство, самоунижение, комплекси? Чувства на нежност, любов, злоба, мизантропия и т.н.?

19. Какви аспекти от живота, какви интереси преобладават в нея (лични, семейни, професионални, културни, обществени, политически, държавни, глобални и т.н.)?

20. Предполага ли книгата наличие на любознателност у читателя, интерес към дадения въпрос, или сама може тепърва да го възбуди?

22

21. Предполага ли книгата любов към сериозното четене, или сама може да я възбуди?

22. Предполага ли книгата любов към красотата, естетическа чувствителност като цяло?

23. А любов към възвишеното, грандиозното, смешното, пародийното и т.н.?

24. Какви именно морални чувства се старае да събуди, например справедливост, честност, взаимопомощ и т.н.?

25. Предполага ли книгата религиозност у читателя, способност да вярва, религиозно настроение – в смисъла на ортодоксалните религии или въобще чувства към битието на нещо необяснимо и непознаваемо? Склонност към религиозни страсти? Към догматизъм на религиозна почва? Преклонение и страхопочитание към буквите, към писаното слово?

26. Каква възбудимост предполага от читателя дадената книга: лесна, бърза или трудна, бавна? С какви средства въздейства върху психическата му възбудимост – директни, груби, цинични или фини)?

27. Какви са силата и интензивността на описваните в книгата чувства?

28. Доколко е обективна и безпристрастна?

29. Доколко е написана с прочувственост, с темперамент и с увлекателност?

30. Доколко в нея се чувства волята, енергията на автора – настъпателно (активно) или пасивно е отношението му към живота?

31. Решителна или нерешителна е книгата в изводите или поуките си, т.е. изисква ли от читателя да прави избор между експонираните в нея мотиви или сама налага определен избор (на какво разчита – на склонността на читателя към обмислени решения или на неговата импулсивност)? Не всяка книга може да бъде изследвана библиопсихологически и спрямо всички изброени отношения. Това зависи от областта, към която принадлежи, от формата й, от изразните й средства и т.н. Не е възможно да се търси съвпадение в оценката на социологическата, историческата или техническата книга, както не е възможно да се унифицира понятието „читател” с оглед на подготовката и умственото му развитие.

23

Изведената програма е едно от доказателствата, че и в психологията на книгата, както в човешката психология, могат да се различат три сфери: интелектуална, емоционална и волева, или казано по друг начин – разсъждаваща, чувстваща и действена. Съответно всички книги биха могли да се разпределят по трите сфери, отговарящи на трите категории: научно-философска, емоционално-естетическа и практическа. Последната категория книги търси и провокира действия, волеви усилия и преодоляване на външни препятствия (напр., книги за бизнес и практически занимания, технически, научноприложни).

Заключение В обобщение можем да кажем, че библиопсихологията се оказва онази наука, която

стои

във

фундамента

на

науката

за

книгата.

Ако

в

практиката

си

професионалистът се научи да съпоставя дадените качества на книгата с аналогичните качества на читателите, ще разбира при какви книги при какъв тип читател, при какви условия и в какъв момент задължително ще се задейства „законът на Хенекин”. Читателят, независимо дали е в офлайн или в онлайн среда, ще продължава да прави съзнателен избор. Защото триадата „интелект – емоции – воля” и аналогичното в поведението при четенето са взаимосвързани. Горепосочената програма за оценка на книгите далеч не изчерпва палитрата от психически типове книги. Но е достатъчна, за да култивира у специалистите в книжния сектор преценка за която и да е книга като съответствие между нейния психически тип и психическия тип на читателите. Да му помогне да осъзнае, че психологията на книгата и психологията на читателя са симетрични. Избирателното отношение към книгите, обаче, е проява не само на психически тип, а и на индивидуалната библиографска култура. Не имитирането, не подражанието на ментори и директивни списъци със задължителни заглавия, а личната библиографската страст е тази, чрез която избиращият читател оформя себе си като уникат. Луций Аней Сенека съветва именно това: “дори ако заприличаш на някого, комуто дълбоко се възхищаваш, ще ми се да приличаш на него като син, а не като копие – копието е мъртво нещо”. Именно при страстни читатели с висока осведоменост и със стабилен психологичен статус изборът на книги е най-предвидим, очакван и управляем.

24

София, 22.01.2012 г.

Suggested Bibliographic Citation: Цветкова, Милена. Неуловимият читателски избор: Библиопсихологична симетрия между книгата и читателя. // Год. на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Факултет по журналистика и масова комуникация. Т. 18 [за 2011]. София, 2013, с. 55-75.

Quoting from or reproduction of this paper is permitted when accompanied by the foregoing citation.

25