glasove_2009_48

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

Цена 1.00 лв.

Излиза в петък

www.glasove.com

стр. 8 ­ 9

ИНТЕРВЮ

стр. 4 ­ 5

А. БЕЗАНСОН, Л. КОЛАКОВСКИ

А. ИВАНОВА, Д. ГОЧЕВ

Д. ЧЕРНЕВА, Д.САЧЕВА

РАЗГОВОРЪТ

щност. През годините на комунизъм агентите на ДС бяха направили всичко възможно, за да се внедрят и да разрушат всеки опит за сформиране на автентична общност. В първите и най-важни години на прехода това им помогна лесно да оглавят общественото мнение, с което да затвърдят безалтернативния си статут. Тяхната общност победи и във времената на преход. Конспиративните похвати и двойственото поведение на журналистите от ДС се пренесоха безпроблемно върху медиите, в които имаха водещи функции. Още в зората на демокрацията тези хора се нарекоха “гаранти на свободното слово”, а политиците от дясно и ляво ги легитимираха като такива. След

това бавно и мъчително журналистите от ДС успяха да реализират на практика визията си за “свободно слово”. Днес би трябвало да са доволни от това, което постигнаха. Повечето от тях са с добро материално положение и все още морализаторстват от страниците на големите вестници. Цената е, че българските вестници стават все по-зависими и нискокачествени и са интересни само когато участват в поредното активно мероприятие. Това е така, защото журналистите от ДС никога не са имали за цел да изграждат и отразяват общественото мнение, а да го манипулират. Така както ДС никога не е била служба за сигурност, а апарат за репресии.

стр. 14

НА НОВ ГЛАС

стр. 16

Георги ГЯУРОВ ДИМИТРОВ Стоян

погрешна и крайна. Това обаче не значи, че ще сбъркаме, ако кажем, че зад публичното говорене по време на прехода са стояли хора от бившите тайни служби. От решението на комисията става ясно, че тези хора са пребивавали в “десни”, “леви” и “независими” медии. Това, което ги е свързвало въпреки преходните различия, е тайното минало и манталитетът им. Свързваше ги и това, че са били част от единствената истинска общност в България до 1989 г. ­ общността на ДС. През 1989 г. тези хора завариха едно разрушено общество, в което за разлика от другите комунистически общества липсваше дисидентска, писателска и каквато и да било друга об-

стр. 12 ­ 13

ИЗКУСТВАТА

Атанас СЕМЕРДЖИЕВ

Т

ази седмица Комисията по досиетата изнесе поредната порция от имена на бивши сътрудници на ДС. Този път те са на хора, които по време на прехода са работили и са ръководили печатните медии. Списъкът на Комисията е непълен и ще бъде продължен след коледните и новогодишните празници. Въпросът обаче не е в това кой журналист е бил съпричастен към ДС. Проблемът е много по-дълбок и засяга цялостния медиен образ на дългия български преход към демокрация. Конспиративната теория, която гласи, че някакъв център е режисирал процесите, които протичаха в българския обществен живот през последните двадесет години, вероятно е

ПОЛЕМИКА

2

НАШИТЕ

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

“Демократичната” преса ­ конспиративна квартира на ДС

Тошо Тошев

Валери Найденов

Юрий Асланов

Евгений Станчев

сряда беше публикувана първата част от журналистите, ръководните кадри и собствениците на печатни медии, свързани с Държавна сигурност (ДС) и военното разузнаване. Проверени са 328 лица от 20 издания, за 36 от тях е установена принадлежност към комунистическите тайни служби. Проверката на печатните медии продължава, защото някои от тях не са изпратили исканата информация на комисията, а от други е постъпила непълна или неточна информация. От в. “Труд” например са проверени само работещите по трудови правоотношения. Във вестниците “Експрес”, “Дневник”, “Капитал”, “Държавен вестник”, “Стършел”, “Позвънете” и в списание “Тема” не са открити агенти и служители на ДС. Изненади всъщност няма. Просто се потвърждава, че “независимата” преса 20 години след 10.11.1989 г. продължава да бъде конспиративна квартира на ДС. Подчертавамe обаче, че проверката се отнася само за периода след декември 2006 г. Засега само можем да гадаем колко по-дълъг би бил този списък, ако тя се направи от 1990 г. насам. Все пак, макар и информацията да е частична, тя дава сравнително ясна картина за нещата. Защото присъстват водещи все-

кидневници като “Труд”, “24 часа”, “Монитор”, “Телеграф”, “Сега”, които години наред са формирали общественото мнение и съзнание на българина. Присъства и самият печатен орган на Съюза на българските журналисти ­ в. “Поглед”, който държи първенството за момента. Кои са известните имена? За ДС са работили собственикът на в. “Класа” Милен Герасимов, на в. “Земя” Димитър Иванов (началник на Шести отдел в Шесто управление), на в. “Труд” Тошо Тошев, както и 4 собственици на в. “Поглед “ ­ Веселин Константинов, Милен Вълков, Милен Гетов, Снежана Тодорова-Федотова. Сред главните редактори освен Тошо Тошев са и бившите главни редактори на “Поглед” Евгений Станчев и Валери Найденов, който е бил на същата длъжност и в “24 часа”. Юрий Асланов е бил секретен сътрудник на Разузнавателното управление към Генералния щаб от 1985 г. под името “Виктор”. Асланов е на длъжност политически коментатор във в. “Монитор”, издание на “Нова българска медийна група холдинг”, от 1 юни т.г. Той е собственик на социологическа агенция и член на Висшия съвет на БСП. Във в. “Монитор” с принадлежност към ДС и РУМНО са и зав. отдел от 2003 г. Вечеслав Тунев ­ агент “Радев” и щатен служител, и всичките директори на

изданието: Павел Пашев ­ секретен сътрудник “Виктор”, Виктор Самуилов ­ съдържател на явочна квартира “Марица”, Евгений Еков ­ агент “Виктор”, Красимир Георгиев ­ агент “Василев”. Някои от тях вече са обявявани в предишни решения на комисията по досиетата, като заемащи някакви ръководни позиции на други места. Факт, който иде да каже, че тези хора не остават без работа ­ сплотени са и видно е, подкрепят се. Във в. “24 часа” има двама настоящи и един бивш коментатор с досиета ­ Алексения Димитрова, Пенчо Ковачев, който във вестника представи своята история, и Огнян Стефанов. Алексения Димитрова е била вербувана за агент към ДС, управление VI-II-I през 1988 година. Осъществявала е сътрудничество под псевдоним Владимир. Димитрова е известна като разследващ журналист, а през лятото беше представена книгата є “Тайните досиета на царя”. О. Стефанов ­ понастоящем главен редактор на електронното издание “Фрог нюз”, е бил съдържател на явочна квартира “Академик” към ВГУ. Правят впечатление и имената на трима историци ­ двама професори и един академик, които са членове на редакционния съвет на в. “Поглед”. За настоящия министър без портфейл Божидар Димитров сме писали

достатъчно. Георги Бакалов е вербуван като агент “Борис” на Шесто управление през юни 1989 г. Неотдавна беше назначен за директор на Държавна агенция “Архиви”. Георги Марков, директор на Института по история на БАН от 1993 г., е бил секретен сътрудник “Роман” на ПГУ. Няма данни да е снет от отчет

ГЛАСОВЕ

В

­ напротив, ясно е, че е продължил да работи и след 1989 г. за разузнаването. Агенти на ДС във в. “Сега” са били директорът Добрин Памуков, както и политическите коментатори Димитри Иванов и Светослав Терзиев. Последният е работил 7 години в отдела за медии на Шесто управление, но естествено, ОР Владимир Динев старателно е изпълнил задължението си за унищожаване на документите, разказващи за тази “работа”. Поредният списък ­ поредното омерзение. И гадното усещане, че трудно се е случвало нещо наистина свободно, независимо и искрено в българските печатни издания. Достатъчно е да припомним, че и по-голямата част от главните редактори на в. “Демокрация” са били свързани с ДС...

В брой 43 четете: Радосвет Коларов: Вапцаров: думи пред смъртта Седем дни с изкуството на Марин Върбанов Димитър Камбуров: Китай – непоносимият, сюблимният... Божидар Манов за солунския кинофестивал

В следващия брой: Дарвин – битки

Главен редактор: Явор Дачков (yavor.dachkov@gmaIl.com) Редакционен екип: Аве Иванова, Мария Дерменджиева, Тома Биков Коректор: Евгения Борисова Дизайн: Николай Киров-Харо, Чавдар Гюзелев-Чочо Отговорен секретар: Стефан Кръстев Страниране: Людмила Думева Телефон на редакцията: 988 14 98 e-maIl: glasove@gmaiI.com Издател: “Гласове” EООД Печат: Мултипринт Каталожен номер: 177 Ръкописи не се приемат, ползвайте e-maIl. Тел. 988 14 98 ­ оставете съобщение.

Редакционното приключване на броя е в сряда.

www.dverIbg.net

НА ФОКУС 3

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

Андрей РOМАНОВ На 30 ноември тази година почина известният сръбски писател Милорад Павич, автор на популярни и превеждани в цял свят книги, сред които “Хазарски речник”, “Стъкленият охлюв”, “Пейзаж, нарисуван с чай”, “Обратната страна на вятъра” и много други. През 2004 г. Павич беше номиниран за Нобелова награда. Няколко дни след смъртта на писателя открих в пощенската си кутия този некролог. Листът, изписан на ръка, без заглавие и автор, беше пъхнат в чисто бял ненадписан плик. Огледах внимателно плика и писмото, но не можах да открия нищо, което да ме насочи към някаква следа, освен може би само това, че буквите на места бяха доста разкривени, сякаш писани в силно вълнение, тук-там между редовете имаше мокри петна като от сълзи, а от плика се носеше слаба, но явна миризма на сол. При това положение не ми остава нищо друго, освен да публикувам този некролог от името на неговите автори ­ хазарите, както личи от текста на това прощално послание към техния последен летописец и защитник. Милорад Павич е мъртъв. Мъртъв! Колко странна дума за писател. Странна, защото животът и смъртта са също такива играчки за писателя, както и всички други неща. В своя свят, който е неговият истински живот, писателят може би е убивал и възкресявал стотици пъти своите герои, забавлявайки се с живота и смъртта им, а ето че сега самият той слага глава на дръвника, сякаш за да изкупи вината си пред тях. Да, смъртта на някое обикновено двуного найчесто не поражда въпроси към вечността и Бога и човечеството я отминава равнодушно, но когато умира светъл, божествен дух, това ни кара да настръхваме. Как! Нима Словото може да отиде в ковчега? Нима тази уста, сладка като мед, може да занемее, нима божественото в тези очи може да стане стъклено и студено? В такива случаи странните условия на нашето пребиваване на земята стават още по-скандални и нощта на човешката съдба надвисва още по-черно и заплашително над нас. И все пак трябва да признаем, че този случай е по-различен. Има нещо, което ни успокоява и дори ни кара да се усмихваме; нечия ръка сякаш ни потупва приятелски от гроба. Някой ни намига. Павич и смърт? Каква странна шега! Всъщност напълно в духа на самия Павич. Разбира се, от другата страна на телефонната линия не можех да бъда аз, нейният мъж, защото вече четиридесет дни почивах на белградските гробища на ул. “Рузвелтова” 50 ­ заявява той в един свой роман. ­ Тъй като минаха първите седмици от смъртта ми, моята жена, по-точно вдовица, направи панихида и замина за село Баби в подножието на Космай, където имах семейна къща. Да, при Павич никога не можеш да бъдеш сигурен в нищо и

Хазарски

некролог

Милорад Павич най-малкото в това дали неговото внезапно изчезване от живота не е само екстравагантен сюжетен ход в поредния роман, който е замислил. И без това е разменил отдавна местата на реалността и нереалното, живота и смъртта, така че какво му струва да превърне гроба в източник на нови приключения? Погребан бил в Търнов, близо до Неретва ­ подхвърля той небрежно за един герой от “Хазарски речник”. ­ Година след това един християнин от Неретва, който добре познавал Акшани приживе, отишъл в Солун по работа. Влязъл в някакъв дюкян да купи вила ­ двурога вилица, с която отведнъж се поставят в устата два вида месо ­ свинско и говеждо. Когато стопанинът на дюкяна излязъл да му послужи, човекът познал в него Акшани и го попитал как така е в Солун, когато е погребан от година време в Търнов. “Приятелю ­ отговорил му Акшани, ­ аз съм мъртъв и съм осъден от Аллах во веки веков, а тук търгувам и имам

всичко. Само кантар не ми искай, защото повече не мога да меря. Тук съм винаги, само на единайсетия петък всяка година трябва да съм си в гроба. Виж какво, на теб ще ти дам стока на вересия колкото искаш...”. Човекът си взел вилата и си тръгнал обратно за дома, но по пътя го нападнал глиган, който откъснал парче от пояса му. Когато се прибрал в Неретва, отишъл на 11-ия петък, разкопал гроба и видял там Акшани... “Е, приятелю мой, аз можех да те погубя в Солун, но не го сторих, а ти помогнах”... При тези думи Акшани се засмял и неретвенецът видял в устата му парче от своя син пояс... Тогава се сепнал, вдигнал нагоре спусъка на пищова и стрелял. Акшани изревал като вол и напълнил гроба с кръв. Вкъщи неретвенецът оставил оръжието и потърсил двурогата вилица, но нея я нямало никаква. Докато стрелял в Акшани, той му бил откраднал вилицата... Според друго предание Ябир ибн Акшани изобщо не бил

умрял. Същото можем да кажем и ние: според нашето предание Павич изобщо не е умирал. Тъй смятат хазарите за автора на “Хазарски речник”. Ето защо от името на нашия хазарски народ поднасяме тези няколко думи като скромно цвете на нашия летописец... Как разбираш, че си хазарин? Павич описва тъй хазарската душа: Тя има паспорт, който на Изток смятат за западен, а на Запад за източен. Така че нейният паспорт буди съмнение и на Изток, и на Запад, и тя хвърля две сенки ­ надясно и наляво. Това сме ние ­ хора, които не са никога нито от едните, нито от другите, живеещи назаем, винаги чужденци и гости на тази земя. Живеем само в мечтите си, събираме сенки, ловим сънища. Нашата родина е пустинята, нашата субстанция е солта... Строим стени от сол между една пустиня и друга и в собствената си столица сме изгнаници... В Итил, хазарската столица, има едно

място, където двама (може и съвсем непознати хора), като се разминат, си разменят името и съдбата и продължават живота си с разменени роли, все едно че са си сменили шапките. Между онези, които чакат ред на това място да сменят своята съдба с нечия друга, чиято и да е, винаги има наймного хазари. Ще разбереш, че си хазарин, когато прочетеш Павич или може би когато се окажеш сам сред солта в пустинята и животът обърне към теб хазарското си лице и ти покаже хазарската си същност. Хазарското дреме във всеки евреин, българин, германец, унгарец... Другите народи не признават нашето съществуване и дори в собствената си хазарска пустиня нямаме право да се наричаме с името си. В хазарската държава гърците са под защитата на християнския закон, евреите ­ на еврейския, арабите ­ на исляма. Но в южните провинции, където има гърци, или в западните, където са се заселили евреи, или на изток, където има перси, сарацини и други, отличията се дават само на представителите на тези народи, а не и на хазарите, защото тези провинции и окръзи се смятат за нехазарски, въпреки че в тях хазарите са толкова, колкото и в останалите. Така в своя дял от държавата хазарите делят питата с всички, а в останалите части никой не им дава нито троха. Да, така е. Като сенки се промъкваме между другите хора, винаги чужди, апокрифни люде, криптонарод, чужденци в собствената си родина, пришълци в къщата си, гости на собствената си маса от сол... Хазарин е всеки, който гледа през нещата и вижда нещо друго зад тях; който смята, че действителността е сън, от който трябва да се събудиш. Целта на ловците на сънища е да проумеят, че всяко събуждане е само стъпало в последователното освобождаване от съня. Който проумее, че неговият ден е само чужда нощ, ще търси истинския ден, който дава възможност за истинско събуждане от собствената действителност, както се събуждаме от сън, а това води до състояние, в което човек е още по-буден, отколкото наяве. Тогава най-сетне ще види, че е едноок в сравнение с двуоките и сляп в сравнение с будните. Ето защо се случва да скърбим, че сме живи, и да се радваме на смъртта, която ни буди... Подобно на Набоковия герой, и хазаринът може да каже за себе си: По погрешка съм попаднал тук, в затвора на този грамаден, пъстър свят: солидно на вид изделие на занаятчийското изкуство, а всъщност призрак, пародия, грешка. Милорад Павич е мъртъв. Почина последният ни летописец. Ще запалим за него на нашата хазарска Задушница по една хазарска свещ от сол с трепкаща хазарска сълза вместо пламъче. А нали за нас всеки ден е Задушница, защото въпреки привидната материална действителност ­ тя не е по-реална от фикциите на Павич ­ всеки от нас е само сън, само една хазарска душа...

4

ИНТЕРВЮ

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

Проблемът не е БАН, а липсата на държавност Аве ИВАНОВА разговаря с Деян ГОЧЕВ ­ Деяне, как така БАН отново (след позицията на Ахмед Доган, изстреляна през май) се оказа едва ли не в центъра на българските беди? ­ БАН, която заедно с Университета формира върха на пирамидата “образование­изследователска работа”, отдавна е във фокуса на предимно безпричинна неприязън и разнообразни разрушителни мераци. Д-р Доган рядко изразява публично отношение и винаги разбунва духовете. Особено след някаква възраст (40­50 години?) за човек е полезно да внимава със суетата, с породените от разочарования завист и озлобление, с “големите игри”... В началото на разговора ни правя уговорката, че не претендирам за всезнайковщина ­ отстоявам мнението си, което е лично. Когато коментирам една теза, се старая да се придържам към предварително обявени аксиоми, да минимизирам неизбежно породените противоречия, да балансирам неопределеностите в интерпретациите. Ще говоря само за основни тенденции За да има по-малко беди, т.е. за да съумее да се запази и еволюира една отворена система, каквато е българското общество, трябва постоянно и внимателно да се спазва мярката в съотношението на мащабите на отделните є структурообразуващи елементи. Това правило преди 20-ина години бе съзнателно нарушено и продължава да е потискано и досега. Насъскването срещу един от екипа и фаворизирането на другиго е комбинация от простички политтехнологични хватки. Процесът на всестранно унищожаване на умствения потенциал на България (не само БАН) е толкова всеобхватен, последователен и устойчиво развиващ се, че изисква отпор. Ако ли не, рискуваме да ни сполети съдбата на мълчаливо наблюдаващия унищожението на другите до момента, в който идва и неговият ред и съвсем няма кой да го защити. ­ Наистина ли “в БАН не се прави наука” ­ по Дянков? ­ За потопения в научно занимание изследовател то е дразнител, който няма работно време ­ въпросите постоянно се пораждат. Едва ли е различно от друга творческа работа. Вид наркотик ­ търсиш ново, не се отказваш. Понякога си уязвим ­ здраве, личен живот. Такова съществуване те прави самокритичен и предпазлив в категоричността на съдене. ­ Или това са поредни бълнувания на поредния министър? ­ На онзи, комуто е важно и интересно да се вслушва в Природата, атрибутите на властта са му противопоказни. Може би този, който преподава, е по-изкушен да управлява. Необяснимо и жал-

Деян Гочев завършва английската гимназия в София, после физическия факултет в СУ. Вече 30 години работи в Института за космически изследвания на БАН в областта на слънчево-земните връзки и синергетиката. Никой от колегите му не е извънземен, нито си говори с тях. ко е, че науката отдавна е доведеното дете на министерството на образованието. Вероятно е страховито предизвикателство да си финансов министър на днешна България ­ рискове да изречеш недомислие, липса на елементарна управленска самостоятелност и отговорност, примамливи благини. Макар вредата от неподходящи управляващи постоянно да се доказва от живота (уви, не от прокуратурата), традицията се запазва. ­ Колко такива министри преживяхте? Може ли да се говори за някаква цикличност в нападките? На какво са плод те? И какви интереси обслужват? ­ Някой брои ли “еднодневките”? “И това ще мине”. Липсата на мярка нарушава

равновесието, пораждат се неустойчивости, които, ако се поддържат отвън, разрушават системата или поне я “разболяват”. Десетилетия наред поведенческата култура на комунистическите управленци беше: на “онези с листа и молива” трябва да им се показва “откъде идва хлябА”. Към края бърборковците-обществоведи се скриха в АОНСУ и запроизвеждаха “тезиси”. След провала в “студената война”, за да има монопол, се измислиха “краят на историята” и “глобализацията” ­ не бива да има конкуренция, т.е алтернативи. Обществото бе фрагментирано, стресирано. Най-лесно е да кажеш: “Режи!”. Работещата част от стопанството бе разграбена, унищожена, изгонена. Малко възможности ­ много недоимък. Чрез “Отворено общество” и

безчет НПО-та гореспоменатите се трансформираха в НБУ. Е, кой да е коректив? Да не забравяме и че БАН е сред най-големите собственици на имоти след държавата. ­ Добре, но работеща структура ли е БАН такава, каквато е днес? ­ И в БАН, както навсякъде, има хора, които не са на място, но поради естеството на изследователската работа няма как да преобладават. Нормативната база не е основната пречка за ефективността на БАН. Академията е елемент от държавността. В нормалните страни има структури, подобни на БАН, в които се работи по-добре, но не принципно различно. Основна причина е, че те са част от обща за държавата структура и стратегия, подкрепяни са от реални

икономически субекти, а не от офшорки, НПО перачници, добре облечени бизнесмени. ­ БАН и изтичането на мозъците? Биха ли заминавали младите, ако Академията беше добро място? ­ Заради “реформите” почти всички кадърни се изнасят още след училище. БАН е филтър за малцината оставащи, които желаят да правят наука, но и техен мотивационен фактор. Радостна изненада са децата, които кандидатстват в БАН. След време някои заминават и продължават работата си с тукашните екипи. Увеличават се случаите на хора от фирми, които идват, за да повишат образователната си степен и работят по взаимно полезна тематика. ­ Доколко трябва да се доверим на международния одит, който говори за 17 отличници сред 69-те института на Академията? ­ Този одит е за дейността през последните 5 години. Ситуацията в България доста по-отдавна е предимно абсурдна. Има институти, изпълняващи критериите за оценка по-добре от други. Неизбежна е и някаква разходимост в адекватността на критериите. Причина за размисъл е, че сред “низвергнатите” има звена, които бяха дълго време със световно признати приноси. В повечето има добри екипи. Като цяло, външната оценка бе сериозно направена и “без упойка”. Има мнение за “лечение”, не за “изхвърляне на боклука”, което просто означава, че в същината си системата на Академията работи. ­ Съществуват ли безспорни параметри, по които научните изследвания и открития се измерват и йерархиризират? Импакт факторът? Други? ­ Има разни критерии, но според историята на науката абсолютизирането им е опасно. Напоследък се водят смислени спорове относно информативността на значимост на бройката и мястото на публикации, цитирания. Всяка общност има собствени болезнено изработвани правила за самооценка, съхраняващи я в конкуренцията. ­ Ще ви липсва ли ВАК? ­ Липсват по-сериозни неща. ‘Либерастите’ в активностите си не различават слободията. Профанацията трябва поне да бъде ограничавана. На тази балканска територия става заразително некадърни фукльовци да си подхвърлят лаврови венци и да си вярват. Но дано за Университета и БАН това остане от другата страна на 4-ти километър. ­ Науката в университетите? Що е то? В състояние ли са те да поемат българските учени? ­ По ред причини нивото на студентите е ниско и след 3+2

ИНТЕРВЮ 5

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

години обучение. Има етапи в научната работа, които са невъзможни за ВУЗ: липса на апаратура, опит, време за подготовка. За приемственост говорихме. ­ А науката и бизнесът? Не е ли твърде профанна подобна задължителност на тяхната обвързаност? Индексът “приложност” може ли да се абсолютизира? Така погледнато, къде отиват дългосрочните процеси, хуманитарните дисципини и самият вроден у човека стремеж към познание? ­ Значими научни пробиви са възможни и в изследователската работа, съпътстваща някои производства ­ например разработка на електронни елементи или разработка на студентска дипломна работа (напоследък рядко). За съжаление за някои

университетски преподаватели поради естеството на учебния процес е по-трудно. Когато в България имаше визии и системна йерархия, елемент на която бяха стопанството и образованието, във ведомствените и развойни звена имаше сериозни постижения. После тези звена бяха унищожени. По замисъл в БАН е концентрирана и онази част от изследователската работа, която понякога е продължение на започнатото във ВУЗ, но там няма как да има потенциал за нейното развитие. Което не е упрек към ВУЗ ­ просто пред различните субекти стоят различни задачи. ­ Каква реформа очаквате да “сполети” БАН? ­ Не знам. Съмнявам се, че ще е мъдра. Еничари винаги

се намират. ­ Реформа, каквато обикновено прави всяка нова власт ­ сливания и прегрупирания ­ докато дойдат следващите, с новите си разчертавания? ­ В БАН има достатъчно хора, които знаят и могат, но са с вързани ръце. В България е по-лесно с “парашутисти”. ­ Съществува ли реформа, която да даде на учените ни достойни условия за работа и живот, а на страната ни ­ оптимално развитие на научния потениал? Какъв вид управляващи биха се стремили към подобно златно сечение? ­ Революционни утопии. ­ Привърженик ли сте на идеята отделните институти да станат второстепенни разпоредители на бюджета, какъв-

то сега е БАН ­ тоест да разполагат с приходите и разходите си? Ще увеличи ли подобен ход тяхната автономност, при положение че пак ще получават средства само за заплати и режийни, но не и за дейност? ­ Тази финансова конкретика ми се изплъзва. Ако държавата иска да оцелее ­ да, вероятно. Но ставащото противоречи на здравия разум и никак не е обнадеждаващо. Проблемът не е БАН, а липсата на държавност ­ от това следва ежедневният системен разпад. ­ Има ли важни, по-важни и най-важни дялове на науката? Как следва да действа една разумна държавна политика ­ да развива приоритетни отрасли или да се отстрани и да предостави регулацията на пазара?

­ Пазарът е ефективен (но не единствен!) регулатор само ако функционират поддържащите обществената система структури и връзки. Това го няма тук. Особеност на науката е, че винаги има направления, в които със скромни средства може да се започне пробив. По света има недостиг от хора, които да обработват и анализират масиви данни от разнообразни изследвания. Българско участие е възможно и търсено. Не изисква инвестиции. Науката е открита и се прави в екип. Не само от гении. Често това, което ще е перспективно утре, е неизвестно днес. Признанието за полезността на резултата не рядко е отместено във времето и само индивидуална интуиция и късмет биха ускорили процеса.

Реакция

Никой не ме е принуждавал да подам оставка С Красимир КОСТОВ разговаря Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА След публикацията в миналия брой на ГЛАСОВЕ „Добрите ченгета на Бойко Борисов“ Красимир Костов се обади в редакцията и пожела да даде някои пояснения, свързани с неговата агентурна дейност като секретен сътрудник на ДС. Припомняме, че той подаде оставка като заместник-министър на външните работи преди две седмици, след като беше обявена принадлежността му към ДС.

­ Поискахте да поговорим... ­ Да, благодаря ви, че се отзовахте, благодаря ви и за коректно написания материал. Помолих да се видим заради две неща. Бих искал по някакъв начин да стане ясно, че не съм доносник в онзи смисъл, който влагат повечето български граждани. ­ Съгласна съм, че в запазените документи липсват писани от вас текстове, които чистосърдечно бихме нарекли “доноси”. ­ И другото нещо е, че никой не ме е принуждавал да подам оставка. Знаех, че рано или късно това ще стане ясно, и си поемам отговорността ­ така, както я разбирам. Това ми е животът, не мога да се откажа от него. При първия ни разговор с министър Желева, когато се запознахме и ме покани да стана заместник-министър, очаквах тя да ми зададе такъв въпрос. Това не се случи, затова в края на разговора аз є казах, че след като съм работил в МВнР 27 години, ако по някаква причина стана проблем или хвърля сянка върху нея или правителството, съм готов веднага да си подам оставката. След това други длъжностни лица ми зададоха точния въпрос и аз отговорих точно. Последваха втори разговор с министъра, на който темата отново не беше засегната ­ но аз предполагам, че тя вече знаеше, и моето назначение. Поех си работата. Когато решението на комисията беше публикувано, още същия ден се видяхме с министър Желева, която току-що се беше върнала от САЩ. От вратата є казах, че съм готов да си подам оставката. Отговори ми да изчакам.

На другия ден разбрах, че министър-председателят е под голям натиск. И в петък бях повикан при него. Отидох с написаната си оставка. ­ Как протече срещата? ­ Покани ме да седна. Разказах му накратко... всъщност няма кой знае какво за разказване. Видях от документите си в комисията, че са ме набелязали още с постъпването ми в МВнР през 1983 г. Започнах в отдела за африканските страни. Контактът обаче беше осъществен, когато вече бях прехвърлен в IV отдел ­ “Западна Европа, САЩ и Канада”, да работя като референт за Испания и Португалия и т.нар. европейски институции. Обади ми се мой съученик от английската гимназия, две години по-голям от мен, срещнахме се и той веднага ми се представи като офицер от външното разузнаване. Приех да работя ­ не можех да откажа, защото съм в МВнР, но винаги от първия момент до края съм знаел, че има една черта, която няма да прекрача. Оттам нататък започнаха тези срещи. Кирчо ­ нека така да го наричам, ми задаваше въпроси, на които трябваше да отговарям. Възнаграждения не съм взимал, възстановявани са ми няколко пъти разходи за обяди и вечери, които съм давал. Между другото, някои неща ми се струваха доста несериозни. Първо, работех с този човек, тъй като бях референт за страната, от чието посолство беше. Той беше токущо пристигнал, много интелигентен, но на мен нe ми беше приятно, не влизам в лични отношения с хората, с които работя, не е професионално. В разка-

зите си моят водещ офицер споменава документи, които липсват, а аз помня, че съм му ги дал. Защото за мен това не беше трудно ­ според правилата за всеки разговор дори и по телефона ние сме длъжни да пишем паметни бележки... Искам да ви кажа също, че знаех предварително, че не мога да стана щатен офицер, защото съм далтонист. Все пак попълних необходимите документи, но след медицинския преглед в болницата на МВР нещата бяха ясни. Дълго време нищо не последва, явно тази страница беше затворена. Мисля, че вече беше минал 10 ноември. След първите избори напуснах БКП, знаех, че като дипломат е по-добре да съм деполитизиран. Така затворих и тази страница. Но с Кирчо продължихме да се виждаме. Не мога да си спомня дали съм изпълнявал някакви задания по чужденеца, или съм му давал само паметните бележки, но категорично заявявам, че с този чужденец не съм обсъждал ръководството на СДС. Ще ви кажа защо ­ в прав текст, не само испанецът, но и целият дипломатически корпус имаше много лошо мнение за СДС... ­ Точно това е записано в един от рапортите на водещия ви офицер. ­ Вие намеквате, че едва ли не ДС е искала чрез връзката ми с испанеца да събира информация за СДС. ДС нямаше нужда от това, вие днес знаете кои хора къде са били... ­ Не намеквам, факт е, че в рапортите на водещия ви офицер тези информации фигурират. Отразени са и срещите с Катрин Лалюмиер, с Фернандо Ордонес, с португалския външен министър... ­ Това по-скоро са били наши разговори с Кирил, честно казано, не си спомням да съм работил такива задачи. ­ Съвестно е работил вашият водещ офицер. Какво ще кажете за Екофорума? ­ Не съм сигурен откъде ми беше пропускът, но бях на Еко-

форума с покойния ми колега Чавдар Попов ­ бяхме изпратени там от началника на отдел IV Страхил Червенков. Имахме задачата едва ли не в реално време да го информираме какво се случва там. Пишехме и паметни бележки като луди, трябваше да дадем достоверната информация, която от С. Червенков да отиде директно при Петър Младенов. По-късно разбрах, че е имало щаб, оглавяван от вътрешния министър Димитър Стоянов, който е покривал форума. Петър Младенов, казват, е подкрепял по-мека линия. Трябваше да установим толкова много ли се атакува българското правителство заради възродителния процес. Впрочем допускате ли, като е известно как се получаваха пропуските за Екофорума, че този българин, който контактуваше там с чуждите дипломати, не е бил контролиран също? До ден днешен не му знам името. На една от пресконференциите представиха жената на К. Тренчев и един младеж с късо кожено яке... След 10.11. исках да ги видя на митингите тези хора, повярвайте ми, аз се радвах на 10.11. и на “Екогласност”, но ето това момче никъде не го видях, Илия Минев ­ също, и още един-двама души. Разбирате, че и аз съм си

направил своите изводи. Един от най-тежките моменти на Екофорума беше изказването на ръководителя на турската делегация и временно управляващ посолството им тук ­ Алев Калъч. След това в МВнР имаше предложение да го обявим за персона нонграта, слава Богу, линията на IV отдел победи и не го допуснахме. И затова бях на Екофорума. И само още нещо искам да кажа. В началото на 1990 г. бяха закрити 19 посолства и 1 генерално консулство и прибрани 250 души, защото България официално обяви на държавите, членки на НАТО, че прекратява шпионажа спрямо тях. ­ Но в Португалия например знам, че кадрови разузнавач беше изпратен в посолството именно по това време и си изкара целия мандат. ­ Допускам, че са смятали, че като приберат тези, които са били до 10.11., след това отново могат да изпращат хора от службата на такива места под прикритие. Обаче едва когато прибраха тези 250 души, разбрах какво чудо е било. Сега вече мога да кажа, че стана ясно, че в посолствата на Испания и Португалия имаше един-единствен човек от МВнР...

Изследователски стипендии за млади учени / Пролет 2010 Институтът за изследване на близкото минало, София, обявява конкурс за четиримесечни изследователски стипендии за млади учени – докторанти и постдокторанти (до 40 г.) от социалните и хуманитарните науки, които работят по тематика, свързана с изследване на комунистическия период в България. Крайният продукт на подпомогнатото изследване се очаква под формата на научна студия по неразработвана или слабо позната тема във вид, годен за научна публикация. Кандидатстването става с кратко проектно описание (до 2000 думи, съдържащo мотивация, метод и източници) и CV. Препоръка/и от утвърден/и учен/и от областта са желателни, но не задължителни. Срокът за подаване на проектите е 15 януари 2010 г. На адрес: Институт за изследване на близкото минало ул. „Юрий Венелин“ 24, вх. Б София 1000 или по интернет на имейл: minaloto@gmail.com

6

КОМЕНТАР

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

Войните не са формулата на успеха Георги ДИМИТРОВ “Зачем, нам поручик, чужая земля”?! Това е строфа от една руска песен. За поручик Галицин. На фона на решението на президента на САЩ да се вкарат нови 30 000 войници на САЩ в Афганистан тази песен става много значима. Обама явно е забравил провала на колониализма като цяло. Провалите на Англия, Франция, Германия, Италия и Португалия, а и Белгия в Африка. Провалът на Испания в двете Америки. Както и уроците от съвсем новата история ­ провалът на САЩ във Виетнам и на СССР в Афгнистан. За какво им е на САЩ Афганистан? Човешкото поведение винаги следва да има логична основа, без оглед на това дали тя е икономическа или емоционална, или по малко и от двете. Освен да продават оръжие на афганистанците и от двата лагера в конфликта, а покрай това и на Индия, Пакистан и бившите съветски републики наоколо, друга логика аз не откривам. Колкото и да препрочитам “Голямата шахматна дъска” на Кисинджър, не мога да разбера логиката на жертвите. Смъртта наистина обяснява всички неща, но самата тя не може да се обяснява с нелепости. И с поведението на един президент, идващ от страна, известна допреди стотина години като Английска източна Африка. Обама просто няма право да се държи така, каквото и да дава тази война на оръжейните картели от САЩ. Този тип колонизация е обречен на неуспех предварително. Ако колонизацията (това е вярната дума, а не демократизация) на Ирак все пак има смисъл заради петрола и газа не само като наличност, но и като трасета, а и заради изграждането на плацдарм в непосредствена близост до Иран и на юг от Русия, то войната в Афганистан няма дори и петролно-ресурсово обяснение. Защото за демократизацията на тази страна, която просто желае да си живее по правилата на Корана, не заслужава да бъде дадена и една жертва. Необяснимо е за мен защо искаме да наложим своя тип обществени отношения на един народ, който си има от хилядолетия свой, друг тип обществени отношения и правила на бита. Хамид Карзай ­ съдържател на ресторант и агент на ЦРУ ­ не е човекът, който ще отучи религиозните фанатици от Корана. А и убийците на американци, в това число и тези, които взривиха кулите преди близо 9 години, не дойдоха от вражеския за САЩ Афганистан, а от един от най-верните им съюзници ­ Саудитска Арабия например. В която жените пак си ходят така забулени, пак ги съдят по правилата на шериата и ги убиват с камъни, ама САЩ не са ги бомбардирали, за да въведат демокрацията там. Боят по измислен враг много

ми напомня на един филм с Дъстин Хофман, но е абсолютна идиотия в информационното общество на ХХI век и 20 години след падането на Стената в Берлин. Войната на Запада срещу Изтока, на християнството срещу исляма, на Common Law срещу шериата е измислена, глупава и ненужна. И предварително обречена на неуспех. Самият факт, че толкова години след атентатите в Ню Йорк САЩ с всичките им технологии, милиони долари и верни сателити като Великобритания и България не успяват да заловят Бен Ладен, говори за грешка в модела. Когато обаче тази грешка се интерполира и стане логаритъм, значи нещо куца във формулата. А е явно, че войните не са формулата на успеха. Ако някой не го е разбрал, значи е просто идиот. Запалването на война и изпращането на хора на смърт е най-сериозният белег за криза в идейното пространство. Убийството чрез война е дъното на политическата деградация. Сега наближава Коледа. Всички са се втурнали да събират пари за бездомни деца, болни, сираци, гладни, подивели от мъка и студ хора. Това е, първо, излишно и второ ­ глупаво. Ако само 2дневната издръжка на контингентите в Афганистан и Ирак бъде отделена за борбата с глада, в следващите 10 години на Земята няма да има гладуващи хора. Главният въпрос е кого лъжем с тези си лицемерни опити за благотворителност. Ако в годините на Студената война е трябвало да бъде излъган и изтощен главният враг ­ СССР, то кого лъжем и изтощаваме сега? Може би САЩ лъжат и

изтощават своите военнополитически съюзници и икономически конкуренти ­ страните от ЕС? Това звучи логично като въпрос. Природата и теорията на естествените неща не позволява хегемонията на един строй, на една държава, на един тип демокрация, на един тип култура, колкото и велики да са те. На мен лично забрадените жени в Кабул никак не ми пречат. Особено ако си стоят в Кабул, а не се разхождат по “Кертнерщрасе”, привлечени от демокрацията ни. А те бягат оттам и идват във Виена и заради това, че там ние бомбардираме домовете им. Тук поне спят спокойно. На тротоарните плочки, където и просят, но поне не рискуват живота си. Докато ние воюваме в Афганистан с измислени врагове, Изтокът завладява икономиките ни. Основният двигател на работната сила в сферата на материалното производството и особено на тежкия физически труд се състои от емигранти, пред който факт западният свят си затваря очите. Допуска ги в себе си, за да му служат, а след това се сърди, че тези хора, освен да получават пари, искат и да изучат децата си, искат да имат храм, в който да се молят, да имат надписи върху стоките на техния език, защото смятат, че не е демократично да научат нашия език, на страна, в която са се скрили. Ще приема за нормално да няма кръстове в класните стаи в Италия или да има джамия до “Свети Стефан” във Виена едва когато чуя гласа на камбана в Мека или Медина или видя разпятие до белите минарета в тези градове.

Избягали от Кабул, Ирак, Зимбабве или Гана, тези хора пристигат на тълпи в моя квартал. И стават проблем не само на моето правителство. Те стават мой личен проблем, като спят на тротоара пред нас, крадат от дома ми или просят от дъщеря ми, като се разпореждат безнаказано с околното пространство, ползвайки го за тоалетна, или като просто мизерстват, разчитайки не само на помощите от моите данъци, които една криворазбрана демокрация им плаща, ами и на собственото ми чувство за състрадание. Отдавна никой не знае броя на турците в Германия, но той и преди години, когато това се следеше, беше над 6 милиона. Толкова милиони заети в материалното производство и сферата на услугите от една страна, която не е член на ЕС, са голяма сила и незаобиколим фактор. Опитът на Запада да се направи на добър и демократичен е на път в определени райони коренно да промени етническата картина. В Южна Франция французите отстъпват за сметка на арабите. От една страна, политиката на Турция срещу кюрдите уж бива укорявана, но от друга страна, никой не се мръщи на черната работа, която милиони турци вършат в Германия или на големите оръжейни сделки, които турското правителство възлага на немските концерни. Човешкото поведение ­ или поне нормалното такова ­ предполага поемането на определени отговорности. Аз не искам да се чувствам отговорен за това, че някой индиец е направил 10 деца и понеже не иска да носи отго-

ворност за това, предпочита да дойде да живее в моя квартал и тяхното изхранване, обличане, възпитание и осигуряване на социален статус да се поема от моите данъци. Какъвто и принаден продукт да дава този човек, работейки в икономиката ни, той не е достатъчен, за да покрива разходите на семейството му. И то неизбежно ще се дотира от продукта, създаван от мен и такива като мен, които сме имали отговорността да създадем поколение, което можем да издържаме. Да, забрадките на жените в Кабул с нищо не са по-абсурдни или по-грозни, или по-гротескни от развихрилата се плът в един “Сървайвър” например. Замислете се ­ тези хора живет така от хилядолетия. Първо Леонид Брежнев искаше да им обясни (чрез танкова словесност), че това е лошо. Сега президентите на САЩ от 20 г. се опитват да направят същото!? Защо? Коя война в този свят има смисъл? Ндиен Биен Фу е точно такава глупост, каквато е Хирошима или каквато е войната с Чешката пролет и NY 9.11. Тони Блеър ще го разследва нарочна комисия. Аз знам какъв ще бъде резултатът от процеса. Впрочем какъвто и да е, няма да върне мъртвите англичани или мъртвите български момчета от Кербала. Като ще разследват Блеър, защо не разследват Буш или Първанов? Имах възможност последните 20 години пряко да наблюдавам поведението на хората, които управляват страната (авторът има предвид България ­ б.ред.) и в редица случаи не съм проумявал демагогията и страха на управляващите, скрит зад заучени политически фрази, като “нашите съюзнически ангажименти”, “България е страна, доказала своята лоялност към партньорите си” ­ все едно слушам реч на Живков от 1968 г., когато с “доктрината Брежнев” и заплахата за световната революция се обясняваше потъпкването на мечтата на чехите да живеят по-добре. Години преди това същото бе направено в Унгария, а десетилетие по-късно щеше да бъде направено в Полша. Военното положение, обявено от Ярузелски, не е по-неадекватно от разрушителното действие на представляваната довчера от президента политическа сила през последните 20 години. Хората не се раждат войници. Помните това, нали? Не се опитвам да заприличам на Ориана Фалачи. Искам да се опитам да разоблича лъжата. Защото една лъжа, независимо от кого ­ с оглед на обществено-политическия му статус ­ е изречена, е грях според религията ни. Грях е и да убиваме. Ние защитаваме по всички медии скитащите кучета в София, но и дума не обелваме за убитите цивилни в Ирак и Афганистан. А очите на децата са еднакво невинни в целия свят. Особено по Коледа.

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

МЕДИЙНИ 7

8

РАЗГОВОРЪТ

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

ГЕРБ връща обратно държавния модел на управление в здравеопазването Управляващите предлагат виртуална политика, а това означава, че няма как да избегнат политическата криза Димитрина ЧЕРНЕВА разговаря с Деница САЧЕВА ­ Как ви се струва визията на ГЕРБ за реформа в здравеопазването, това “преформатиране” на системата, за което говори здравният министър? ­ Напоследък се лансира клишето, че в здравеопазването не е правена реформа до този момент. Винаги гледам скептично на изявления, които са свързани с нова визия, нова реформа и реформа на реформата. Това звучи като рефрен от 1999 г., когато наистина стaртира реформата. ­ Съществува и друго клише, че реформата фактически беше прекратена след 2001 г. ­ Действително след 2001 г. нещата застинаха на едно място и започнаха да се влошават. Болничната помощ не стана обект на реформата. Болниците станаха търговски дружества, но не започнаха да работят като такива. Парите не следват пациента в болничната помощ. Администрацията решава колко пари ще получи една болница. Същевременно всички тези приказки за нова визия и нова реформа демотивират всички участници в системата. Според мен хората се измориха от цялото това говорене. В момента липсва яснота за това какъв модел се предлага за развитието на тази система ­ пазарен или социалистически. ­ Визията на управляващите претърпя доста метаморфози, но все пак как бихте определили модела, който предлагат? ­ И на мен не ми е ясно какво се предлага в крайна сметка. Това, което със сигурност чухме, е, че се предлагат делегирани бюджети, административно намаляване на болниците и въвеждане на частно здравно осигуряване след 2010 г. Но как да стане ясно какво всъщност искат да направят управляващите, при положение че когато говорят за доброволното здравно осигуряване, веднъж го наричат допълнително, друг път ­ задължително или пък заместващо. Докато самите термини не са ясни в главите на хората, които предлагат реформи, няма как те да направят ясно послание. В общи линии виждаме, че здравната каса се одържавява, а болниците няма да получават пари за своята дейност, а фиксирани бюджети. Делегираните бюджети представляват административно изчислени суми, които се дават на дадена болница на база на броя на населението

Деница Сачева е родена в София през 1973 г. Тя е един от първите служители на НЗОК, а впоследствие и началник на кабинета на министъра на здравеопазването в правителството на ОДС, д-р Илко Семерджиев. Работила е по международни проекти в областта на социалното и здравно осигуряване и политика, финансирани от Европейската комисия, Световната банка, Американската агенция за международно развитие и Институт „Отворено общество“. В момента е председател на Международния институт по здравеопазване и здравно осигуряване, който е издател на здравно-политическия портал www.zdrave.net.

в съответния регион, данни за заболеваемостта, отчетна дейност за отминал период, брой на лекарите и пр. Или имаме пазарен принцип, според който отпадат определени болници, защото не съумяват да отговорят на стандартите за качество, или държавата връща обратно държавния модел на управление на здравеопазването. В началото беше замислено да се въвъде здравноосигурителният модел на финансиране и в болничната помощ да има пазарни принципи, за да може пазарът да определи от кое лечебно заведение има нужда и от кое не. Всякакви районирания, картографирания и изчисления ще доведат до голямо социално напрежение. Освен това самият факт, че тези реформи на зак-

риване на болници се правят без участието на Националното сдружение на общините, говори, че те просто ще бъдат блокирани. Нали не си представяте как утре здравният министър излиза и казва, че едикоя си болница трябва да бъде закрита. Това не може да бъде политическо и административно решение. Пациентите трябва да определят дали имат нужда от едно лечебно заведение или не. В момента, от една страна, се предлага здравноосигурителен модел, а от друга, се казва, че държавата е тази, която ще определя цените. Забележете, цените ще бъдат определяни от външна структура. ­ Говорите за предложението цените на клиничните пътеки да бъдат определяни от

агенция под шапката на финансовия министър? ­ Вярно е, че болниците са нереформирани. Вярно е, че клиничните пътеки имат голям ценови диапазон. Има клинични пътеки за 20 хиляди лева и клинични пътеки за 300 лв. Вярно е, че има лекари в България, които официално взимат по 35 хиляди лева на месец, и също така е вярно, че има лекари, които работят за 400 лв. на месец. Това е така, защото системата живее в състояние на полупазарно-полудържавно здравеопазване. Тези проблеми няма да бъдат решени, като се връщаме назад и одържавяваме касата, като се изземат правомощията на Лекарския съюз да води преговори, като се отнеме правото на болниците да ценообразуват или като се решава административно кои болници да останат и кои не. Точно от това нещо тръгнахме да бягаме преди десет години, а в момента правим пълен кръг обратно назад. ­ Здравният министър заяви, че поетапно ще се върви към промяна на методиката на финансиране от клинични пътеки към диагностично свързани групи. Какви са преимуществата на тази методика? ­ Това е по-скоро носталгия. Още в началото на реформата стартира един проект, който обхващаше 16 болници в България и трябваше да въведе именно този модел на диагностично свързаните групи. Моделът наистина показа известни резултати. Имаше болници, които започнаха да се справят по-добре с бюджетите си. Когато обаче трябваше да стартира финансирането в болничната помощ, този модел нямаше как да бъде въведен поради липса на достатъчно средства и на специалисти, които да кодират всички тези заболявания и диагнози. Освен това целият този процес е свързан със сериозна инвестиция в информационните системи на болниците. ­ Не са ли наваксани към днешно време част от дефицитите, за които говорите? ­ Не, защото не съм чула някой да е обучавал кодировчици. Отчетната система по диагностично свързаните групи е много по-тежка, отколкото при клиничните пътеки и изисква доста сериозен административен и информационнотехнологичен потенциал. У нас клиничните пътеки бяха въведени по препоръка на австралийски консултатнти. По

времето, когато те бяха въведени в нашата здравна система, Германия ги купи като модел на финансиране на болничната си помощ от Австралия и плати за това доста сериозна сума. България получи методиката като консултантска помощ през проект на Световната банка и разви свои собствени клинични пътеки. Вярно е, че клиничните пътеки в началото бяха възприемани повече като алгоритъм за качество, защото те предстваляват стъпки, по които може да се проверява качествена ли е медицинската помощ. Същевременно обаче клиничните пътеки могат да бъдат и достатъчно добър модел за финансиране. Дали диагностично свързаните групи са по-добри от клиничните пътеки, аз не се наемам да кажа, но смятам, че има опасност подобна промяна да се възприеме като новата панацея и да се въведе нещо ново, което допълнително ще внесе объркване в системата. ­ Големият проблем, който се обсъжда сега, е свързан с недостига на средства в здравната система и рестриктивния бюджет. Управляващите обявиха, че здравната вноска ще се повиши с още 2% от 2011 г. Това решение не е ли твърде спорно, при положение че голяма част от събираните пари не отива за лечение на пациентите, а стои като резерв в БНБ? ­ От началото на тази година здравноосигурителната вноска вече е 8%. Тези 8% не влизат обратно в системата, както добре знаете. Говори се за това, че има недостиг на пари, но аз смятам, че става дума за липса на управленски ресурс. Първо трябва да има доказателства за това, че средствата, които в момента се управляват и които са вече близо 2 млрд. лв., се управляват спрадведливо и че са насочени към това лекарите да получават прилично възнаграждение, болниците да са в добро състояние и пациентите да получават качествена помощ. Има сериозни съмнения, че парите за здраве се управляват по този начин. ­ Как коментирате направените промени в Закона за здравното осигуряване? ­ Определям промените в Закона за здравното осигуряване като връщане назад. Оправданието, че се ликвидарат органите на управление на здравната каса с това, че администрацията е много голяма, е не-

РАЗГОВОРЪТ 9

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

лепо. Хората от Събранието на представителите никога не са получавали заплати. Това е одържавяване на здравноосигурителната система. ­ В същото време Лъчезар Иванов твърди, че ако шефът на касата бъде избиран от Народното събрание, това ще е гаранция, че изборът няма да бъде политически. ­ Това няма как да стане. Напротив, всичко се политизира и цялата отговорност се поема от политическата сила, която в момента има мнозинство в парламента. Събранието на представителите включва представители на осигурените лица, на работодателите, на синдикатите и на държавата. Все пак здравеопазването не се управлява само от лекари. Този сектор се нуждае от мултидисциплинарна експертиза ­ това означава икономисти, юристи, експерти от социалната сфера и т.н. Ние обаче казваме, че цялата НЗОК ще се управлява от един-единствен човек и този човек ще се избира от политическата сила, която управлява страната. Няма как да говорим за деполитизиране и за намаляване на разходите, след като в случая се игнорират основни ценности на демокрацията и се намалява участието на заинтересуваните групи. ­ Как ще коментирате решението на Българския лекарски съюз да се оттегли от преговорите и да снеме доверието си от здравния министър? ­ Очевидно е, че има нужда от още диалог, защото доверието е изгубено. Как така се получава, че здравният министър е посочил представител на БЛС в Комисията по позитивния лекарствен списък, без съюзът да е уведомен за това. Министърът казва: “Аз имам право да посоча този човек”. Това е чудесно, той има право да определи състава на комисията, но не може да каже, че този човек е представител на БЛС. Министър Нанев обаче не смята, че има проблем. От друга страна, се казва, че в мо-

мента няма да има рамков договор и че този въпрос може да се реши, като се промени Законът за здравното осигуряване с оглед на това рамков договор да се подписва след приемането на Закона за бюджета на касата. Преди няколко години бяхме свидетели как същият този закон беше променен точно с тази цел ­ да попречи на Лекарския съюз да бойкотира подписването на рамковия договор и да овласти държавата да определя едноактно какви ще са условията. Тогава имаше конфликт между Андрей Кехайов и Емил Райнов. Веднъж законът се промени, защото трябваше да се удари Лекарският съюз, сега пък трябва да го променим, защото искаме БЛС да подпише договора. ­ Но от друга страна, нов Национален рамков договор не e имало от 2006 г. ­ Така е, но някой трябва да понесе отговорността за това. Нали всички твърдят, че се водят преговори. Говореше се за нови 19 клинични пътеки. Не знам какъв е проблемът, но някой трябва да каже защо няма рамков договор ­ министерството ли не иска, касата ли не желае да преговаря, или от БЛС нещо бойкотират? ­ Говорите за одържавяване на касата, същевременно управляващите обявяват, че ще въведат допълнителното осигуряване към частни фондове. Как се съчетават тези два подхода? ­ Първият удар по отношение на одържавяването на касата беше нанесен през 2002 г. по предложение на доц. Атанас Щерев. Тогава касата беше превърната в държавна структура. В Управителния съвет на касата имат превес представителите на държавата. Много от хората, които днес продължават този модел и даже го задълбочават, тогава бяха против това одържавяване. Днес вместо да се търси личност, която да върне обратно доверието в касата, се решава, че е по-добре да бъде намерен един политически удобен чо-

век, който ще прави това, което му бъде наредено по телефона. И няма да има механизми за противодействие, защото над него ще стои цялата държава. Всички хора от неправителствения сектор, от пациентските и съсловните организации са публика, а не участници в процесите. Те са публиката, която трябва да легитимира неслучващия се процес на консултации. Тези хора трябва да бъдат допускани да участват реално във взимането на решенията, защото в момента решенията се взимат в няколко кабинета. ­ Как трябва да бъде решен проблемът с вноските на онези лица, които държавата осигурява за сметка на бюджета? ­ Ние отдавна очакваме да видим разрез на хората, които не се самоосигуряват. Аз съм убедена, че в рамките на тези 1 млн. души, които не се осигуряват, има и лица с високи доходи. За тях въвеждането на възможността да се осигуряват в частни здравни фондове ще бъде стимул. А за останалата част от тези 1 млн. души се оказа, че държавата не е плащала здравни осигуровки. ­ Здравният министър нарече вноските за тези хора “виртуални”. ­ Не можем да говорим, че българите са некоректни и не плащат здравните си осигуровки, докато държавата, която е поела ангажимент да плаща здравните осигуровки на хора, които са в опредлени категории ­ деца, пенсионери и т.н. ­ също не превежда техните вноски. Докато има виртуални трансфери, ще имаме и виртуално здравеопазване. ­ Няколко пъти повторихте, че става дума за недемократичен подход от страна на управляващите. Оставаме с впечатлението обаче, че в ГЕРБ използват ресурса на своите партньори от Синята коалиция, а това в крайна сметка е политическата сила, която стартира реформата през 1999 г. ­ В момента се подписва до-

кумент, който се нарича “Обща воля за реформи”. Първо, забележете името на документа и второ, забележете кой го подписа! Той беше подписан от Лъчезар Иванов, Божидар Нанев и Иван Костов. Аз не виждам какво точно обединява тези хора като позиции. Меморандуми се подписват между председатели на политически сили. Експертни или управленски документи се подписват между хора, които имат такива позиции. Не виждам и какъв е ресурсът в момента на Синята коалиция да принуди ГЕРБ да даде тези 350 млн. лв., които не са разписани в бюджета. Това са едни имагинерни пари, които хипотетично и евентуално при добри приходи биха влезли в здравеопазването. Това е опит за популизъм. Възможно е да има и някакви други интереси. Синята коалиция не може да бъде равностоен партньор на ГЕРБ в здравната реформа, ако няма свои представители в управлението на здравеопазването. Всичко останало е общи приказки. От друга страна, не виждам как тези хора, които са зад реформата и са се борили срещу бюджетното финансиране, днес застават зад бюджетното финансиране. Има голяма непоследователност. Не може да има обстоятелство, което се нарича финансова криза. Нека си спомним, че финансовата криза се случи, защото едни хора продаваха виртуални продукти с виртуални пари. Нима политическата криза в България ще бъде избегната, при положение че едни хора продават виртуална политика? ­ Един от аргументите за рестриктивния бюджет е, че няма смисъл да се наливат пари в нереформирана система. ­ Аз не казвам, че трябва да се дадат повече пари, но смятам, че наличните пари трябва да бъдат разпределени при нови правила. Трябва да се дадат много повече правомощия на лечебните заведения сами да отговарят за сътоянието, до което са се докарали. Може ли да има болница с няколко

милиона дългове и държавата да є покрива дълговете, вместо директорът да бъде уволнен, а целият борд да носи наказателна отговорност. Вие какво си мислите, че ще се случи с делегираните бюджети? Ако директорът на болницата е приближен на управляващите, той, разбира се, ще получи по-голям бюджет. Точно обратното трябва да бъде ­ ако една болница няма добри показатели и хората не са доволни от нея, значи тя трябва да фалира. ­ Според вас как ще бъде решен конфликтът между БЛС и здравния министър? Трябва ли Божидар Нанев да си подаде оставката? ­ Този министър не е член на ГЕРБ. Публичното му избиране беше свързано с това, че е представител на лекарите, като председател на БЛС. След като лекарите му имат доверие, значи е подходящ за министър на здравеопазването. ­ Да, на точно лекарите сега скочиха срещу него. ­ Аз не мога да кажа с каква степен на полезност е този министър. Що се отнася до ГЕРБ и до Синята коалиция, мога да кажа, че в рамките и на двете партии има хора, които биха могли да свършат много работа за реформиране на здравеопазването. Те биха могли да довършат реформата, но не знам защо тези хора не са основни действащи лица. Не виждам те да говорят, не се изказват, не участват в дебатите. В момента цялата здравна политика на ГЕРБ се олицетворява от един човек и може би от Божидар Нанев, като част от пейзажа. А хората, които наистина могат да свършат работа, не са допускани и не се показват по някаква причина. ­ Каква би могла да е тази причина според вас? ­ Причината в тези случаи винаги е една и съща. Просто една или две доминиращи личности не желаят да допуснат други хора около себе си, защото така биха започнали да светят с отразена светлина.

Четете в новия брой на списанието: • За и против еволюционната теория: 200 години след Дарвин Дарвиновата теория е една от найнепоклатимите теории ­ разговор с проф. Златозар Боев Когато атеистите се превърнат в пророци ­ Волфганг Хубер Еволюцията като догма: Установяването на натурализма ­ Филип Джонсън Дарвин и “различието” ­ Джоузеф Собран Вярна ли е Библията? ­ о. Стивън Фрийман • Съвременно богословие Църква и Царство Божие: история и есхатология ­ Никос Мацукас

• Християнство и история Държавна сигурност и посещението на патриарх Максим в Америка ­ Момчил Методиев • Християнска публицистика Същността на православието ­ Николай Глубоковскии • Култура Не свирят ръцете .... ­ Людмила Димова Разрушената хармония на Едемската градина през светогледа на Хуго ван дер Гус ­ Васил Макаринов • Галерия Чавдар Гюзелев Да заговориш художник ­ Георги Лозанов

10

ПОРЕДИЦА

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

Краят на Студената война ­ 3 Съветската система в криза: прогнози за следващите две години Оценка на Националното разузнаване, 18 ноември 1989 г. z Съветската вътрешна криза ще продължи и след двете години, които са предмет на настоящата оценка, независимо от политиките, провеждани от режима. Режимът ще бъде зает с вътрешни проблеми през следващите години, ще се стреми да потиска напрежението в отношенията със САЩ и вероятно ще продължи да настоява за спогодби, които ограничават надпреварата във въоръжаването и улесняват търговията на суровини. z Въпреки сериозните проблеми, с които се сблъсква, позицията на Горбачов в ръководството изглежда относително устойчива и той разполага с все повече възможности и политическо пространство за справяне с кризата. z Ще се полагат повече усилия за дефиниране на границите на политическата промяна, ще има по-твърд подход към етническите въпроси и известни ограничения в медийната политика; но процесът на политическа либерализация ще се засилва чрез законодателната власт и независимите политически групи, увеличаващи своето влияние за сметка на партията. z Режимът ще се съсредоточи върху стабилизиране на икономиката и пренебрегвайки едни реформи, ще залага на други, предназначени да разширяват ролята на пазара и частната инициатива. z Въпреки тези усилия ние очакваме малък напредък, а може би и влошаване на икономическите постижения, както и по-нататъшно засилване на вътрешното напрежение. Някои възможни сценарии: - Анализаторите на Разузнавателната общност смятат, че е най-вероятно режимът да запази настоящия курс, засилвайки реформите и правейки някои отстъпки.

- По-малко вероятният сценарий според всички анализатори е политическото напрежение и икономическият упадък да станат неуправляеми и да се стигне до енергични репресивни мерки, които ще прекратят ефективно всякакви сериозни опити за реформиране. (Заместник-директорът на ЦРУ по въпросите на разузнаването не приема и двата сценария. Виж по-долу алтернативното мнение.)

Ключови преценки Кризата, породена от дълго потисканите проблеми, и политическите действия на Горбачов да се справи с тях, ще продължат през следващите две години, а и след това, и могат да застрашат жизнеспособността на системата. z Етническите проблеми са ендемични: конфликтът между центъра и регионите ще се засилва, както и междуетнически-

Продължаваме нашата поредица с експертна оценка на ЦРУ и Разузнавателната общност на САЩ за бъдещото развитие на СССР в краткосрочен план, предоставена на вниманието на президента Буш-старши две седмици преди срещата му с Горбачов в Малта. Оценката обяснява липсата на настоятелност от страна на администрацията на Буш да се сключат бързо договорите за контрол на въоръженията. Интересен детайл е, че алтернативното мнение на заместник-директора на ЦРУ Джон Хелгърсън в някои отношения се оказва много по-точно.

те борби, а режимът в най-добрия случай може да се надява да управлява и преодолява тези проблеми, но не и да ги разрешава. z Икономическите недъзи са дълбоко вкоренени в системата, а опитите да се реформира икономиката ще бъдат забавени от обстоятелството, че приоритет се дава на нейното стабилизиране. В същото време промените в съветското ръководство през последната година направиха позицията на Горбачов относително сигурна за следващите две години и предвещават един порадикален подход към застрашаващите държавата проблеми. Ние сме убедени в следното: z Властовите позиции на Горбачов са значително подсилени от отслабването на влиянието на ортодоксалното крило в ръководството и от развитието на втори властови център в законодателното тяло. z Предстоящите избори на народни депутати на местно и национално равнище и конгресът на КПСС през следващия октомври вероятно ще продължат да подкопават ролята на партийния апарат, да увеличават влиянието на законодателната власт в процеса на взимане на решения и де факто ще създадат многопартийна система в някои от републиките. z Вероятно е налагането на по-строги мерки като част от настоящата програма за икономическа стабилизация ­ включи-

телно повишаване на някои цени на дребно и обезценяване на местната валута. Макар че необходимостта от стабилизиране на икономиката забави усилията за икономически реформи, очакваме да видим въвеждане на много противоречиви мерки ­ включително преосмисляне на правата на собственост, нова данъчна система, антитръстово законодателство, които целят да увеличат ролята на свободния пазар и частната инициатива. z За да следва този курс и да спре нарастващата опасност от анархия в страната, Горбачов ще се опита да обуздае до някаква степен съветската преса, оставена за момента свободно да се развива, и ще бъде потвърд в определянето на границите на политическата и икономическата автономия на националните малцинства в страната. С оглед на продължаващото напрежение не е сигурно дали Горбачов ще успее да поддържа реформисткия курс с някои тактически ограничения. Този въпрос остава открит за важен дебат. Следващите две години несъмнено ще бъдат един от найнеспокойните периоди в съветската история. Осезаемите ползи от перестройката ще бъдат относително малко, макар че неосезаемите (по-голяма свобода и религиозна толерантност) ще бъдат поочевидни. Не е вероятно да се появят извънредно амбициозни планове за производство на пот-

ребителски стоки. Сигурни са работническите стачки. Засилващата се роля на законодателната власт ще затрудни прилагането на необходимите строги мерки и вероятните компромиси ще намалят икономическата ефективност. При тези обстоятелства в сферата на възможното са няколко сценария, но два от тях се смятат за по-вероятни от останалите. Повечето анализатори на Разузнавателната общност поддържат мнението, че най-вероятно е продължаването и засилването на настоящия курс, и са убедени, че въпреки видимите трудности напрежението ще бъде овладяемо, без да има нужда от прилагане на репресивни мерки, поне не толкова обхватни, че да дерайлира процесът на реформи: z Политизирането на народните маси, наред с разширяващите се правомощия на законодателната власт, променя системата, предоставяйки по-широка и здрава основа на политическата реформа, като прави все потрудно и скъпоструващо връщането на часовника назад. z Въпреки че етническото себеотстояване ще продължи и балтийските народи ще се борят за самоопределение, през този период стремежът към отделяне вероятно ще бъде притъпен чрез обиграното използване на отстъпки и предупреждения от страна на режима и поради желанието на балтийските лидери по-скоро да преговарят, отколкото да се конфронтират. z Колкото и да бъде тежка икономическата ситуация, режимът по всяка вероятност ще съумее да предотврати доставките на храни и потребителни стоки да намалеят до такова ниво, което би предизвикало широкомащабни вълнения. В по-малко вероятния сценарий, който всички приемат като възможност, съществуващото напрежение само ще нараства и ще принуди управлението, със или без Горбачов, масово да използва сила, за да запази целостта на страната и да спаси режима: z Демократизацията ще ускори фрагментацията на системата и ще направи невъзможно прилагането на необходимите строги мерки и ограничения, свързани с икономическата реформа. z Изострянето на проблемите с доставките ­ поради надигане на стачна вълна, подем в стачните действия, транспортни задръствания или лошо време, би могло да засили кризата и да доведе до социален катаклизъм. z Макар че се опитват да избегнат конфронтацията, интересите на балтийските народи и Москва неминуемо ще се сблъскат драматично, предизвиквайки много по-жестоки мерки от страна на центъра, за да си възвърне контрола. Събитията в Източна Европа със сигурност ще изиграят своята роля в определянето на това кой сценарий ще следва СССР

през следващите две години. До момента, до който трансформациите в Източна Европа не излязат извън контрол, те ще засилват тенденцията към радикална реформа в Съветския съюз. В малко вероятния случай, че Москва сметне за необходимо да използва съветски войски за възстановяване на реда и предотвратяване на разпадането на Варшавския договор, на перестройката в СССР ще бъде нанесен тежък, ако не и фатален удар. Всеки един от сценариите сочи към продължаване на настоящата външна политика и политика за сигурност поне през двете години, предмет на тази оценка. Горбачов ще продължи енергично да настоява за договори за контрол на въоръженията. Източна Европа ще продължи да има немислима до този момент свобода да се демократизира, ефективно превръщайки Варшавския договор от военен повече в политически съюз. Дори и да се вземат строги ограничителни мерки при Горбачов или друг ръководител, първостепенна грижа ще останат вътрешните проблеми, желанието да се избегне нагнетяване на обстановката ще бъде голямо, а усилието да се прехвърлят ресурси към потреблението ­ сериозно. Едно различно управление обаче не би било толкова склонно да направи важни отстъпки, за да постигне различни споразумения за контрол на въоръженията, нито ще е толкова добронамерено към центробежните тенденции в Източна Европа.

Алтернативно мнение Заместник-директорът на ЦРУ по въпросите на разузнаването е убеден, че настоящата оценка не пресъздава адекватно вероятния размах на промяната в СССР през следващите две години. Ако допуснем, че Горбачов се задържи на власт и се въздържи от репресии, вероятно е през следващите две години да се осъществи значителен напредък към една плуралистична ­ макар и хаотична ­ демократична система, съпътстван от по-висока степен на политическа нестабилност, социални катаклизми и междуетнически конфликти, отколкото се прогнозира в настоящата оценка. При тези обстоятелства ние сме убедени, че съществува сериозна възможност през периода на оценката Горбачов прогресивно да започне да губи контрол върху събитията. Вероятно е персоналната политическа мощ, която е акумулирал, да ерозира и политическата му позиция ще бъде поставена на сурово изпитание. Същността на съветската криза е, че нито политическата система, която Горбачов се опитва да промени, нито нововъзникващата система, която той насърчава, могат да се справят ефективно с поставяните напоследък от народа искания и със задълбочаващата се икономическа криза. Превод от английски език: Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА

ПОЗИЦИЯ 11

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

Тома БИКОВ

В

понеделник в Копенхаген започна международната конференция по въпросите на климата. Събитието е нещо като черешката на тортата на една PR кампания, която беше подхваната от Ал Гор преди няколко години, малко след като последният загуби президентските избори от Джордж Буш през 2000 г. Тогава Гор от политик се преквалифицира в режисьор и създаде филма “Неудобната истина”. За този филм бившият вицепрезидент получи Нобелова награда за мир, а впоследствие спечели няколко десетки милиона долара от търговия с вредни емисии. Бизнесът на Гор се глобализира бързо и по неговите стъпки тръгнаха множество предприемчиви хора от цял свят, които създадоха научни институти, фондове, тръстове и всякакъв вид структури, готови да усвоят десетки милиарди долари. И понеже привържениците на “климатичните промени” не произвеждат нищо освен неразбираем език, който има за цел да плаши хората, десетките милиарди долари трябваше да дойдат отнякъде. Най-лесният начин за намирането на тези пари, които предприемчивите последователи на Гор планираха да усвоят, бе да се вземат от самите наплашени хора чрез техните правителства. За целта чрез медиите по цял свят общественото мнение беше облъчено от химически формули, които прогнозираха, че ако не подарим парите си на Ал Гор и последователите му, до 2050 г. температурите ще се повишат чувствително, а до 2100 г. човечеството може и да загине. В цялата врява около “глобалното затопляне”, разумните гласове на истинските учени бяха заглушени и маргинализирани от инвеститорите, които са си поставили за цел да спрат промените в климата. Тяхната инвазия се превърна в политическа позиция на редица правителства и се стигна до октомври тази година, когато председателят на Европейската комисия Жозе Барозу обяви, че ЕС е решил да отпусне 50 млрд. евро, за да помогне на развиващите се страни да се адаптират и борят с климатичните промени. Тези 50 млрд. евро няма да бъдат инвестирани в борбата с глада и икономическата изостаналост на тези страни, а в съмнителни организации, които ще бълват непроверени данни, ще организират семинари, ще раздават брошури и не на последно място ще подкупват медиите, чрез които ще убеждават бедните хора от развиващите се страни, че полошо от техния глад е “глобалното затопляне”. Барозу обаче не спря дотук. Той добави, че е готов да намери и друго финансиране, за да осигури 100 млрд. евро годишно, от които според ЕС бедните страни ще се нуждаят до 2020 година. Повтарям отново, че тези пари няма да отидат за преодоляването на глада и за животоспасяващи ле-

Изборът е между

борбата с климата и свободата карства, а за борба с природните цикли, които съществуват, откакто Бог е създал Земята. От своя страна ООН предвижда, че борбата срещу климатичните промени може да струва около 300 млрд. долара

годишно в дългосрочна перспектива. С тези пари безсмислената организация си е поставила за цел да ограничи “глобалното затопляне” до не повече от 2 градуса по Целзий в сравнение с прединдустриалните нива. Разбира се, ако всичко това не струваше толкова скъпо, вероятно щеше да е смешно. Проблемът е, че тези огромни количества пари, освен че обогатяват група хора, които искат да печелят много, без да произвеждат нищо, стимулират и създаването на нова политическа идеология, която не без основания беше наречена екофашизъм. Тонът на защитниците на “глобалното затопляне” започна да става все по-агресивен и да придобива все по-фанатичен блясък. Във вторник, в сутрешния блок на БНТ, един представител на “глобалното затопляне” дори си позволи да

заяви, че който не му помага да се бори с природата, е престъпник. Искам да уточня, че аз обичам природата не по-малко от привържениците на Ал Гор и точно затова се вбесявам, ко-

Преди време група “експерти” от “глобалното затопляне” стигнаха до извода, че единственият начин човечеството да постигне необходимите големи съкращения на емисии е не само чрез намаляването на фосилните горива, но и на консумирането на месо. Според тези хора за производството, преработката и транспортирането на месо се отделя повече въглероден диоксид, отколкото при отглеждането на пшеница или соя. Същите ни съветват да не ползваме самолети, кораби, автомобили, електрически крушки и всякакви достижения на цивилизацията, защото в противен случай ще ни обвинят, че мърсим света със самото си съществуване. Подобно на комунизма, екофашизмът е създаден, за да се бори преди всичко с човешката природа, и е готов да използва всякакви средства, за да я ограничи. През ноември тази година хагато екофашистки организа- кери проникнаха в сървъра на ции се опитват да монополизи- британския Университет на рат тази тема с помощта на Източна Англия и публикуваха откровени фалшификати. в интернет кореспонденция

между “учени” и документи, принадлежащи на Центъра за изследване на климата, който е един от водещите в сферата на “глобалното затопляне”. Ето част от тази кореспонденция: “Току-що променихме реалните температури във всяка серия от последните 20 години, за да скрием спада, като използвах трика на Майк”. “Фактът е, че не можем да обясним липсата на затопляне в този момент. Иначе е изопачаване, което не можем да си позволим. Данните, публикувани от CERES през август от американско списание за метеорологични изследвания, показват, че трябва да има и посериозно затопляне. Но данните със сигурност са сгрешени. Системата ни за наблюдение е неадекватна”. Това са думи на “учени”, които ще приберат не малка сума от онези 300 млрд. долара, за които говори ООН. Тяхната работа е да заливат с нищо незначещи цифри общественото пространство и да водят неравна борба не с “глобалното затопляне”, а с разумни хора като чешкия президент Вацлав Клаус, който още преди година предупреди с книгата си “Не зелена, а синя планета”, че привържениците на “глобалното затопляне” в крайна сметка ще посегнат на свободата ни. По всичко личи, че методите на “учените”, които попаднаха в епицентъра на скандала “Климатгейт”, по нищо не се различават от методите на “учените”, които допреди двадесет години се занимаваха с научен комунизъм. И едните, и другите говорят за далечното бъдеще, в което никой няма да може да ги попита защо цял живот са лъгали хората. Борбата с “климатичните промени” удивително прилича на борбата на съветските учени, които през петдесетте години на миналия век са тръгнали срещу природата, като са се опитали да обърнат течението на няколко реки в Сибир. Днес група бенефициенти се опитват да ни убедят, че могат да определят кога да е топло и кога студено, ако им дадем да усвоят няколкостотин милиарда евро. Подобно на комунистите от XX век, днес екофашистите искат да бъдат алтернатива на разумното развитие на човешката цивилизация. Сигурен съм, че след години цялата истерия около “глобалното затопляне” ще изглежда точно толкова нелепо, колкото днес изглежда идеологията на комунизма. Проблемът е, че днес тази мания завладява все повече територии и е на път да се превърне в официална политика на ЕС и Съединените щати. Хора като Клаус са поставени в ъгъла от група мрънкащи бюрократи, които по стечение на обстоятелствата олицетворяват европейската идея. Колко дълго ще продължи тази истерия и респективно колко ще струва, зависи преди всичко от разумните хора, които вярват не в борбата с климата, а в свободата.

12

ПОЛЕМИКА

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

Нацизмът и комунизмът еднакво престъпни? Дискусия между Лешек КОЛАКОВСКИ и Ален БЕЗАНСОН за разликите между нацизма и комунизма

Ален Безансон

А

лен Безансон, френски политолог, историк на социологията и философията, специалист по история на Русия и СССР, професор във Висшата школа за обществени науки в Париж, смята, че Хитлеровият нацизъм и комунизмът са еднакво престъпни системи. И двете са допуснали масови престъпления и геноцид. И двете са покварили милиони хора. И въпреки това историческата памет се отнася по различен начин към тях. Ако за престъпленията на фашизма ни се напомня постоянно, то за престъпленията на комунизма в повечето страни, излезли от комунизма, изглежда се забравя. За наказване на хората, отговорни за убийствата, влаченето по затвори, разоряването и оглупяването на две или три поколения, не е ставало и дума. Откъде идва асиметрията в отношението към нацизма и комунизма, пита Безансон. И посочва седем причини: Първо, нацизмът е по-добре познат, защото навремето съюзниците отвориха широко вратите на “шкафа с труповете”; при това западните общества изпитаха на гърба си зверствата на хитлеристите. А съветският ГУЛаг и китайските концлагери “лаогай” са нещо далечно и твърде мъгляво за Запада. Второ, с мисията да напомня за престъпленията на нацизма се натовари еврейският народ. Човечеството трябва да благодари на евреите за това, че геноцидът, извършен от фашистите, не е потънал в забрава, пише Безансон. Трето, нацизмът и комунизмът бяха погрешно поместени върху противоположните полюси на магнитното поле ­ дясното и лявото. Мнозина интелектуалци причисляваха комунизма към левите сили, приемайки привидността и коварството на лозунгите на комунизма за действителност. А произходът на нацизма се свързваше с дясната идеология, въпреки че корените на италианския и германския фашизъм трябва да се търсят в лявата

демагогия. Четвърто, военният съюз на демократичните държави и Съветския съюз по време на войната с Хитлерова Германия отслаби защитата на Запада срещу комунизма и породи своеобразна интелектуална блокада. Демократичните страни понесоха тежки жертви в името на победата над Хитлер. След това вече не им останаха сили, за да възпрат съветския режим, и в края на краищата, стремейки се да запазят статуквото, те му помогнаха да оцелее. Пето, най-голямото достижение на съветските идеолози бе това, че те разпространиха и наложиха своята системна класификация на политическите режими: социализмът бе противопоставен на капитализма, като под социализъм се имаше предвид съветската система. Шесто, слабостта на групите, способни да запазят спомена за комунизма. Нацизмът господстваше в течение на 12 години, докато европейският комунизъм просъществува 50­70 години. През това продължително време обществото бе смазано, елитът постепенно унищожен или принуден да се превъзпита. Господстваше измамата, предателството, моралната развала. Повечето самостоятелно мислещи

хора бяха лишени от възможността да се запознаят със своята история и изгубиха способността за анализ. След разпадането на тоталитарната система се оказа, че най-трудно е да се възродят моралните принципи и интелектуалните способности. Германия бе в поизгодно положение от постсъветска Русия: Хитлер нямаше достатъчно време, за да унищожи гражданското общество. Седмо, амнезията, с която се сблъскваме в случая с комунизма, довежда до това, че хипертрофиран остава само споменът за нацизма (или обратното). А нали всъщност е достатъчно хората да имат просто вярна и честна памет, за да осъдят и двете системи. Пред очите ни се създава лъжлива история; ще бъде лошо, ако предадем именно тази история на бъдещите поколения, пише Безансон в заключението на своята статия “Паметта и забравата” във френското списание “Комантер”, публикувана в Полша от “Газета виборча” (на руски в “Руская мысль”).

Лешек Колаковски Моят приятел Ален Безансон изброява дълъг списък от причини, обясняващи поразителната асиметрия във възприемането на комунизма и нацизма, както и разминаванията в кри-

Лешек Колаковски териите за оценка на тези две играчки на великата царица История. Няма съмнение, че всичките тези причини са правилно посочени, и все пак ми се струва, че общата картина, нарисувана от Безансон, се нуждае от още корекции. Наистина ли националсоциализмът и международният социализъм са двуяйчни близнаци? Това е напълно възможно. Както и при всяка историческа метаморфоза, могат да се намерят доказателства и “за”, и “против”. От една страна, ние се сблъскваме с тоталитаризъм, основаващ се върху идеята за превъзходството на дадена раса или нация, който реализира произтичащите от тази идеология принципи и следователно не се нуждае от никакво “лъжливо съзнание”. От друга ­ с тоталитаризъм, основаващ се

върху идеология, която проповядва интернационализъм, равенство и хуманизъм, обръща се към ценности като общност на хората, братство на народите, всеобщ мир, обещава освобождение от тиранията, край на нищетата и безработицата, обявява настъпването на държава на благоденствието и т.н. Нацизмът не се нуждаеше от голяма лъжа, той, общо взето, си каза какъв е. Комунизмът бе въплъщение на лъжата, той беше една монументална, едва ли не възвишена по своя мащаб лъжа (Съюз на съветските социалистически републики: четири думи ­ четворна лъжа, както повтаряше след Борис Суварин покойният Корнелиус Касториадис). Няма голяма разлика? Не мисля. Цялата история на комунизма свидетелства за значимостта на въпроса. Комунизмът дълги години привличаше хора от друг вид в сравнение с онези, които бяха омагьосани от фашизма: той увличаше хора, които наистина вярваха в човечеството и мислеха, че нищетата и безработицата скоро ще бъдат преодолени и ще настъпи краят на милитаризма, националните и расови преследвания, омразата и войните. Всички тези илюзии, колкото фантастично и да изглеждат те години по-късно, си имаха своите последици. Именно заради тях от утробата на комунизма се родиха неговите противници и критици. Прочутото изказване на Игнацио Силоне, че решаващият бой ще се води между комунистите и бившите комунисти, сигурно е бил силно преувеличение. И все пак бившите комунисти наистина изиграха съществена роля в процеса, който разруши системата отвътре и предизвика нейното окончателно рухване. Другата проява на “слепотата” са западните “спътници”, които извършваха “поклонения” в Съветския съюз и го превъзнасяха преди и след войната. Нищо подобно не е имало по отношение на нацистка Германия. Тези “поклонници” в царството на комунизма съдействаха само за утвърждаването на лъжата (въпреки че имаше и изключения: Антон Цилига, Панаит Истрати, неколцина полски писатели), затова пък много комунисти, които се отрекоха от лъжливата вяра, можаха успешно да я атакуват, защото по-рано самите те бяха изпитали нейното влияние. Техният глас беше чут и получи широко разпространение именно заради тяхното минало. Нещо повече, болшевизмът в Русия беше от самото си начало терористичен режим, но в

ПОЛЕМИКА 13

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

началото не му се налагаше да се крие зад всеобхватна лъжа. Лъжливостта му нарастваше постепенно, достигайки апогея си през късния сталинизъм. Комунизмът правеше първите си стъпки в атмосфера на идеологическа автентичност. Да го наричаме културно безплоден е несправедливо. Като културна формация комунизмът остави очевидни и доста важни следи в историята на литературата, поезията, киното, театъра, живописта. Разбира се, с укрепването на Сталиновата крепост на лъжата броят на ценните творби намаля. Известно възраждане на културата имаше през време на войната и веднага след нея, но източникът на вдъхновението беше по-скоро патриотизмът, отколкото комунизмът. Тогава бяха създадени няколко ценни произведения на изкуството. Може ли да се каже същото за културата на нацизма? Смятам, че не. Нацизмът внесе в културата само опустошение и вандализъм.

Отговорът на затворника Изхождайки от тази диагноза, можем да запитаме: нима умиращият във Воркута затворник е трябвало да се усеща щастлив и доволен от това, че не е сполетян от същата участ в Дахау? Това е мой демагогски въпрос и той не трябва да се приписва на Безансон. Отговарям: не. Трябва обаче да се добави, че по времето, когато комунистическата вяра беше все още жива, идейната преданост и духът на саможертвата на нейните привърженици бяха учудващи. Мнозина комунисти в ГУЛаг отказваха да се отрекат от вярата си, а мнозина от онези, които успяха да оцелеят от лагерните ужаси и да се завърнат у дома (например в Полша), участваха ентусиазирано в Сталиновата политика. Разбира се, това свидетелства само за силата на фанатизма, а не за нравственото превъзходство на комунизма. Интересно е обаче да се анализират условията, които са могли да доведат до такава степен на заслепение. По производство на трупове достиженията на Сталин са значително по-големи от тези на Хитлер. Трудно е обаче да ги сравняваме по количество, ако имаме предвид факта, че нацистката държава просъществува само 12 години, и то по времето на страшна война, а комунизмът се разпространи в много страни, в това число и в страната с най-голямо население в света, където дори изчезването на 50 милиона души трудно се забелязва. Междувременно това не е единственият, нито дори най-важният критерий при правенето на исторически съпоставки, въпреки че ­ както предполагам ­ към това мнение не са се придържали онези, които са стояли под бесилото.

Значимостта на различията Не бих искал да повтарям нелепите твърдения на Троцки, който смята, че болшевизмът и нацизмът си приличат само

Парад на Червения площад, 12.07.1937 г. по няколко “повърхностни” белега, например по премахването на изборите, но имат явно различна същност, различна класова природа и т.н. Напротив, и двете системи си приличаха по много и при това доста съществени признаци. Да се внушава, че тези прилики са незначителни, е недопустим догматизъм. И все пак фактът, че от редиците на привържениците на комунизма излязоха мнозина от неговите критици и противници, използвали (макар и за кратко време) същите идеологически стереотипи, гротескно противоречащи на действителността, от които системата не можеше да се освободи, доказва, че генеалогичните различия са имали съществено значение. Комунизмът бе изроден израстък на Просвещението, нацизмът ­ уродлив филиз на романтизма. Родословието на тоталитаризма може да се проследи толкова далеч, колкото пожелаем: Платон, Хобс, Хегел, Фихте, Хелвеций, Конт. Вярно е, че нацизмът донякъде се появи като реакция срещу болшевизма, но това не внася нищо ново в спора за същността им. Успехите на комунизма в Европа частично могат да се обяснят и като реакция срещу ужасите на Първата световна война, но какви изводи могат да се направят от този неоспорим факт? Общото понятие “комунизъм” е напълно правомерно (въпреки многото негови разновидности и конфликтите между комунистите) по същия начин, както е правомерно понятието “бозайници”. И все пак в съединение със силните емоции (напълно разбираеми), които изпитват антикомунистите, това понятие може да ни доведе до заключението, че реалното положение в комунистическите страни трябва да се разглежда на базата на неизменната природа на тоталитаризма, а не на базата на емпиричния анализ. Оттук следва, че разликите между режима на Пол Пот в Камбоджа и положението в Полша или Унгария през втората половина на 80-те го-

дини са били дребни и незначителни: и тук комунизъм, и там комунизъм. Подобно твърдение, надвишаващо по своята мъдрост дори цитираната погоре мисъл на Троцки, е не само издевателство над действителността. То е и оскърбление за хората, живели в тези страни (не приписвам това твърдение на Безансон). Ако добавим и това, че разликите между нацизма и комунизма са незначителни, то оттук следва, че Полша по времето на хитлеристката окупация и Полша по времето на “народната демокрация” са едно и също нещо без някои дребни детайли. Опитайте се да убедите в това хората, които са живели и в едната, и в другата Полша!

Различията в самия комунизъм По времето на сталинизма, тоест през първите следвоенни години, в страните на “народната демокрация” се извършваха убийства както със съдебни решения, така и без тях (покъсно също, но само от време на време). Имаше изтезавания, заплахи, показателни процеси над партийни ръководители (с изключение на Полша и ГДР, където подобни процеси се подготвяха, но след смъртта на Сталин следствието бе прекратено). Имаше репресии спрямо селяни, за да ги принудят към колективизация, а също и спрямо дребни търговци и занаятчии. И все пак в сравнение със страданията на съветския народ (огромните репресии през 30-те, преселването на цели народи по време на войната, широката система от лагери) това бяха умерени безобразия, незаслужаващи името “геноцид”. Навсякъде за доста кратко време настъпи прогрес в областта на градостроителството, индустриализацията и образованието: университетите и другите вузове “се преустроиха” идеологически, но за щастие това не беше необратимо. Тоест прогресът беше значителен, въпреки че той не беше специална заслуга на комунизма. Прогрес се наблюдаваше в цяла Европа и при това в некомунистическите страни той

вървеше по-бързо. И все пак той вървеше и в комунистическите страни (това трябва да се подчертае), което ни дава основание да признаем за абсурдно мнението, че хитлеристката окупация и “народната демокрация” имат една и съща природа. Наистина жестокостите на комунистическата диктатура дълго време се подценяваха, премълчаваха се умишлено или просто не бяха известни на Запад. Безансон дава точна оценка за причините за това незнание и премълчаване. Не е вярно обаче, че след 1989 г. полската опозиция начело с примаса на Католическата църква ни е препоръчала да простим и да забравим. Прощаването понякога е възможно, но забравянето ­ не. Мисля, че Безансон нe би могъл да намери цитати, потвърждаващи тезите му. Когато гледам рафтовете на библиотеката си, аз не оставам с впечатлението, че истинската история и анализът на комунизма са оставени без внимание или са забравени: аз виждам произведения на Конкуест, Пайпс, Гелер, Некрич, Солженицин, Волкогонов, Улам, Малия и на още десетки американски, руски, полски автори, в това число и на някой си Ален Безансон. В Полша историческата литература и мемоарите за епохата на комунизма са огромни и непрекъснато се увеличават. Отварянето на съветските архиви се оказа плодотворно (говори се, че пак щели да ги затворят, но се говори също и това, че ключът към това съкровище е доларът. Ах, този вездесъщ капитализъм!).

Еволюцията на комунизма В комунистическата система нямаше, разбира се, механизъм, с помощта на който тя би могла да се преобразува в правова държава. И все пак е нелепо да се твърди, че през цялото време тя е била неподвижен и неизменен монолит, в който не биха могли да стават никакви социални процеси, независещи от Политбюро. Об-

ществото бе подлагано на дълбоки преобразувания, а апаратът на тиранията беше принуден да се подчинява на въздействята на независими от него сили. Прочутият доклад на Хрушчов, разбира се, не беше глас на новоизлюпен демократ ­ по-скоро той беше вопъл на роб, разкъсал своите вериги. Но преди всичко той беше съглашение за безопасност между апаратчиците, които се погрижиха никой да не получи вече такава деспотична власт, каквато имаше Сталин. Именно поради това ниво на деспотизма и секретарите на ЦК, и маршалите, и всички останали не бяха сигурни в утрешния си ден. Този доклад, предизвикан от обстоятелствата, промени наистина положението в страната (спомням си, че през 1956 г. френските комунисти не искаха да повярват, че докладът наистина е бил изнесен, а междувременно ние го четяхме в оригинал). Във всички комунистически страни след смъртта на Сталин продължаваше да има воля за запазване на системата, но под въздействието на икономическите катастрофи и дори понякога под натиска на обществеността тоталитарните черти на системата отслабваха независимо от периодите на застой и рецидиви. Идеологията скоро загуби жизнеспособността си и никой вече не я възприемаше сериозно. Нелепо е да се твърди, че целта на реформите на Горбачов беше да се измами Западът и че те нищо не променяха в СССР. Няма съмнение, че той не е искал да унищожи комунизма. Той искаше да направи комунизма по-действен и разбираше, че за това се изисква свободна обмяна на информация. В резултат той, като мнозина други реформатори, унищожи това, което искаше да усъвършенства. Аз бях в Москва по времето на Горбачов и видях, че там се появи свобода на словото, появиха се независими вестници и информационни агенции. Хората се изказваха без притеснение и страх и говореха за всичко. Кой би посмял да твърди, че свободата на словото, която разруши комунизма, е незначителен детайл? Комунизъм плюс свобода на словото не може да има, въпреки че познавам един теоретик, който призна тогава, че според теорията му нито Горбачов, нито Валенса могат да съществуват. Удивителни и неочаквани са изборните успехи на т.нар. посткомунистически партии в повечето страни, които напуснаха “империята на злото” (точно както и съпротивата на селяните от различни страни срещу ликвидирането на кооперативните стопанства). За причините, породили тези странни крачки назад, е писано много. Те обаче са неразбираеми от гледна точка на теорията, която твърди, че комунизмът е единен блок, съставен от неподвижни монолити. Превод: Славчо Гаврилов Препечатано от “Нова Полша”

14

ИЗКУСТВАТА

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

Платон, прасето и последният буржоа Стоян ГЯУРОВ

Д

невникът като литературен жанр придобива форма сравнително късно. Той е израз на порасналото авторско самочувствие, както и на едно противоречие ­ между потискането на порива да изповядаш нещо, което поради лични съображения или обществени причини не е за очите на широката публика, и нарцистичното самолюбие на твореца, убеден, че човечеството не бива да бъде лишено от нито една негова дума, приживе или след смъртта му. Светове делят обаче многотомния дневник, в който модерният основоположник на жанра Самюъл Пийпс (1633­1703) регистрира ежедневната борба със собствената си суета, маниакалност и хипохондрия, от непретенциозните и затова покъртителни записки на Ане Франк или Виктор Клемперер.

Бъди учтив и не се оплаквай Дневниците на Шандор Марай са от трети вид: те са блестяща литературна стилизация на една биография и може би надгробният паметник на един жанр без бъдеще. “Моменти, в които тишината ­ в нас и около нас ­ става толкова силна, че ни се струва как чуваме тайното тиктакане на световния механизъм”. Когато малко преди 43-тия си рожден ден през 1943 г. написва това красиво изречение, Марай не подозира, че слага началото на най-дългата си творба, която ще продължи да пише чак до самоубийството си в Америка през 1989 г. и която мнозина смятат за главния му принос към литературата на ХХ век. За трайността на това начинание има съвсем просто обяснение ­ оказва се, че дневникът е идеалната форма за таланта на Марай. Но първоначално затварянето му в тази форма е демонстрация на оттеглянето му от публичния и литературния живот. Основната причина за решението на Марай да избере вътрешната емиграция е израждането на политическите условия и фашизирането на родната му Унгария; след германската окупация през 1944 г. той забранява издаването на своите книги и отказва да публикува каквото и да било. Втората причина е растящото недоволство на автора от дотогавашното му творчество: “Колко излишни неща написах само за да можем да си позволим жилището и начина на живот, отговарящи на двамата ни прислужници!”, отбелязва той в началото на 1945 г. А години по-късно, когато се отрича дори от най-популярния си роман, “Жар”, той заявява: “Моите амбиции отиват много по-

Шандор Марай далеч от романите, които съм написал”, но въпреки това продължава да пише романи. Неговият жест на протест и отчуждение изпъква още по-релефно, като знаем кой е бил Шандор Марай, преди да се изолира в едно село край Будапеща, където преживява бомбардировките и несгодите на войната и където посреща руските войски (“Те ни освободиха наистина, но не ни донесоха свобода”). Съвсем млад, той работи като критик в Германия, живее в Париж и изобщо опознава Европа, преди в края на 20-те години да се завърне в Будапеща. Още преди войната Марай се утвърждава като един от най-четените унгарски писатели и публицисти. За седмичната си колонка в един от най-реномираните вестници на страната той получава хонорар, равен на три месечни заплати на квалифициран работник, а животът му е като рекламен клип за ежедневието на един буржоа и денди: събуждане от прислужницата с чаша портокалов сок, тенис, масаж, английски костюм, аперитив в някое кафене, вечерта ­ посрещане на гости или отиване на гости, а преди заспиване ­ уморената констатация, че “нивото на литературния живот е спаднало, а животът наистина е непоносим”. В дневниците си Марай оплаква залеза на своята класа, но не и загубата на предишния си живот: “Бъди учтив и не се

оплаквай”, повтаря си той със стоическо упорство. Притиснат между германците и руснаците, от които еднакво се страхува, и мразещ сънародниците си заради малодушието и безотговорността им, на Марай не му остава друг избор, освен да се врече на стоицизма. “Ти си моята опора”, пише той, обърнат към императора стоик Марк Аврелий, когото периодически зове.

Истината за кочината С немския превод на първите два тома мюнхенското издателство “Пипер” полага началото на пълното критично издание на дневниците на Марай. Тези начални томове обхващат само две години, 1943­45, но са може би най-интересните от цялата поредица, защото в тях е запечатано драматичното пречупване в съдбата на автора точно по средата на житейския му и творчески път. Тонът на записките прелива от трезв към лиричен или афористичен, но е очевидно вниманието на автора към литературната им полировка. Настроението въпреки натрупаната горчивина е по-скоро меланхолично, отколкото песимистично; специално в началото Марай се вглежда много повече във вътрешния си мир, отколкото в ставащото около него. Той маркира например бомбардировките на София, но се тормози преди всичко за-

ради жегата или здравето на кучето си, и изобщо: “...новият роман на Жулиен Грийн ме интересува повече от тази война”. После Марай изключва радиото, за да не слуша повече новините, и се задълбочава отново в Платон и Гьоте: “Аз не смятам това за бягство... Моята работа е с помощта на субект и предикат да редя думи ­ дори тогава, нещо повече, тъкмо тогава, когато светът се руши”. Сухата като влаково разписание констатация от един друг дневник за една друга война, “Германия обяви война на Сърбия. Днес следобед час по плуване”, е по-известна само защото идва от перото на Франц Кафка. Записките в дневника на Марай не са датирани, всичките му съвременници, включително жена му Лола, фигурират само с по един инициал. Хронологията не го интересува, целта му е друга ­ да стигне до същността на времето: “Все по-безгрижно дистанциране от света и все пореална близост с Бога: това е смисълът и опитът на остаряването”. Разбира се, при неспирен диалог с великите умове на човечеството: “Нощем чета сонетите на Шекспир. Колко повече е това от една световна война!”. Само да не беше досадната подробност, че писателят също е човек и че трябва да яде. От примирението с тази необходимост се ражда следният пропит с горчив комизъм пасаж: “Градинарят е разтревожен от световното положение: той е загрижен за прасето си, което е застрашено от световното положение. Както от патрулиращите германски войници, така и от новия световен ред на руските комунистически окупатори. Недоверието му е дълбоко, исторично, обосновано. Сутринта отивам до кочината на прасето и го оглеждам внимателно. Защото в последна сметка става дума именно за това прасе. Това е действителността”. Малко по малко тонът на записките започва да се променя. Действителността ­ масовите убийства, депортирането на евреите, грабежите, безчинствата на унгарските фашисти, обсадата и разрушаването на Будапеща и не на последно място, грижите около прасето ­ навлиза на широк фронт в дневника на Марай. Усеща се как събитията пробуждат журналистическия му инстинкт. И той, както повечето си сънародници, приветства руските войски като освободители и за кратко време се отдава на илюзии за характера на комунистическата система и дори заявява, че бъдещето принадлежи на социализма ­ но само за кратко. Впрочем най-големият проблем за него не са чуждестранните окупатори, били те германци или руснаци, а сами-

те унгарци, които го отвращават със слабодушието и готовността си да станат подлога на всеки господар и с антисемитската си настървеност. Марай е убеден, че кризата на унгарското общество, кулминираща във фашизма, е логичният край на унгарската история от последните десетилетия. “Трябва да напусна Унгария”, пише той през януари 1945 г. и тази мисъл не спира да го преследва до края на дневника му. Три години по-късно той осъществява намерението си и заедно със семейството си заминава за чужбина ­ първо Италия, после САЩ, после пак Италия и накрая САЩ ­ за да не стъпи никога повече на унгарска земя.

Илюзията като начин на живот Заминаването му остава незабелязано. Според Ласло Фьолдени, автор на великолепния предговор към дневниците, обяснението е просто: Марай, изживяващ се като последния буржоа, винаги е бил чужд елемент в родината си, защото там никога не е съществувала буржоазията от европейски тип, към която той се чувства причастен. Унгарският литературовед е съгласен с Марай, който представя “балканизирането” на Унгария като резултат от липсата на пълноценна буржоазия, но все пак намира оценката му за донякъде тесногръда: Марай има напълно идеализирана представа за буржоазията, чиято роля според него се свежда до съхранението на образоваността и културата. Фьолдени подчертава, че Марай нито за миг не се замисля за отговорността на унгарската буржоазия за срива на родината му, просто защото държи не толкова на буржоазната действителност, колкото на своите илюзии за нея. За него Европа и буржоазията са бъдещето, единственото смислено бъдеще. Същевременно той подозира, че това е една химера и затова, според много точното наблюдение на Фьолдени, “описва това бъдеще като минало”. На 11 април 1943, годишнината от рождения си ден, Марай записва в дневника си: “Досега съм живял четирийсет и три години. А ако живея още толкова? И стана на осемдесет и шест? Ще знам ли тогава повече? Ще бъда ли по-щастлив?”. На 11 януари 1985, повече от 40 години по-късно, полусляп край леглото на умиращата си жена, в самотата на жилището си в Сан Диего Марай, прелиствайки старите си записки, попада на цитираните по-горе думи. Той ги пренася в тогавашния си дневник и продължава: “Въпросът се превърна в действителност, липсва една година до 86. И аз не знам повече. Имам по-скоро чувството, че обирам останките от онова, което съм знаел още преди 43 години, но което междувременно съм изгубил или забравил”. В един американски интернет форум с мнения за дневниците на Шандор Марай прочетох: “Купете, измолете, заемете или откраднете, но прочетете тази книга!” Аз нямам какво повече да добавя.

Sandor Marai: Tagebucher 1943-45. Piper

ИЗКУСТВАТА 15

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

Динау Менгесту и романът му “Прекрасните творения небесни” Цветан ЦВЕТАНОВ

В

ашингтон, нанесен върху избеляващата карта на Адис Абеба. Призраците на “люлката на човечеството”, безтелесно кръстосващи “центъра” на един призрачен Нов свят: сложните му мрежи от кръгови кръстовища, паркове, мемориали, сгради на държавната администрация, изчезващи гета ­ “кръстосващи” с накуцване (бутайки клошарска количка); или натъпкани в призрачни автобуси; или в джигинг-транс. И само понякога, в кратките мигове, когато ни е дадено да провидим “през кръгъл проход” “прекрасните творения небесни” (Данте), и с лимузина, собственост на семейство маймуни-аристократи, управлявана от най-забавния шофьор на света ­ Хенри (също маймуна, то се подразбира). Вашингтон, който въпреки целия си “статус и статуи” в крайна сметка си е чисто и просто едно голямо предградие: най-голямото предградие на Америка. Адис Абеба и хармоничното противоречие, заложено във фразата “завръщане у дома” (движението напред и движението назад, които все пак, по всички правила на времето и пространството, са си противоположни посоки). И отново кръгови кръстовища, паркове, тъжни паметници, есенни листа, Ден на благодарността, неблагодарно отплащащ ти се живот, две Коледи ­ декемврийска и януарска; души, разкъсани на две. Или ако трябва да използваме думите на самия Динау Менгесту, който го е казал найдобре: “Човек, заседнал между два свята, живее и умира самотен”. Спомняте ли си онзи британски филм ­ Dirty Pretty Thing от 2002 г.? Една от най-съвършените (и поради това и найболезнените) картини на имигрантския Запад. Е, в “Прекрасните творения небесни”, дебютен роман на никому неизвестен дотогава млад американски автор от етиопски произход, публикуван точно пет години по-късно, през 2007 г., (искате ли го или не) попадате в центъра на същия този имигрантски Запад ­ само че вече много по-огромен, по-безнадежден, по-разпокъсан ­ без съспенса, криминалната жилка и филмовата патетика. Попадате в непознатата и непознаваема “пренесена” Африка, която всеки от героите носи в душата, в характера, в жестовете, в навиците, в мислите, в подсъзнанието, в предразсъдъците си, в маниера си на шегуване, на разказване на истории

Динау Менгесту е роден през 1978 г. в Адис Абеба, но родителите му емигрират в Америка само две години след раждането му и детството му минава в предградията на Чикаго, Илинойс. В САЩ Менгесту завършва английска литература и творческо писане ­ в Университета Джорджтаун и в Колумбийския университет. Дебютният му роман „Прекрасните творения небесни“ излиза от печат през март 2007 г. и оттогава насам е обрал доста престижни литературни награди не само в САЩ, но и в Европа: наградата за първа книга на „Гардиън“, наградата на „Лос Анджелис Таймс“, „Най-добър чуждестранен роман“ във Франция, номинация за наградата „Фемина“ и пр. Включен е от „Ню Йорк Таймс“ в класацията на най-важните книги на 2007 г. и е в топ десет на Amazon.com за същата година. На български излиза в поредицата „Отвъд“ на „Жанет 45“, в една никак нелоша компания ­ Арундати Рой, Сам Савидж, Рауи Хадж, Педро Хуан Гутиерес. или на оцеляване до следващия ден, до следващата седмица, до следващата година. Африка е в пасивността и инертността на главния герой Сефа Стефанос, етиопец, живеещ от 17 години в САЩ, и на Джоузеф от Конго (пасивност и инертност, чиито корени са в едно

колкото дълбоко, толкова и неафиширано разочарование на другоземеца от самата идея за “Земята на изобилието”). Африка е в непредприемчивостта. Африка е в неадаптивността на тези герои към изискванията и ценностната система на съвременна Америка. Но и в

“отказа от Африка”, в добрата актьорска игра на третия член на трагикомичното им имигрантско трио ­ Кен от Кения, инженер, избрал да носи костюм, да работи по празниците и да следва правилата на корпоративния свят, да научи жаргона му и да го направи свой собствен жаргон (“Това е Африка в момента ­ негови думи. ­ Континент от бедни, неграмотни хора, умиращи като мухи по колибите си (...) Затова съм в тази страна. Никаква революция. Никакви преврати”.) Африка е в историите за животни на бащата на Сефа (и в начина им на разказване). Африка е в гордите мавърски завоевания (бащата на момиченцето Наоми, виден икономист). Африка е в искрения, но неубедителен спрямо новите американски реалности (нео)аболюционизъм на бялата майка на Наоми ­ Джудит, университетски преподавател, специалист по Емерсън и Токвил. Африка е в писмата на чичото на Сефа, също беглец от репресиите на новия политически режим в родината си, до общински съветници, сенатори, конгресмени, че чак и до Картър и Рейгън (нека отдадем необходимото значение на писаното слово специално в Етиопия ­ изключение на един континент, чиято култура е оцеляла до ден днешен изключително посредством устната традиция). Но Африка е и в тъмнината в човешката душа и отчаянието, раждащо бунт ­ “тухлените” нападения и палежа, дело на нелегалния “кабелен оператор” Франклин Хенри Томас, афроамериканец, изгубил жилището си с “облагоро-

дяването” на бедните квартали на града... Всичко останало са енциклопедични данни, уж случайно подхвърлени от Менгесту и изпълняващи двоичната функция обстрелване на западния човек със стереотипи и статистики за Африка / използване на статистическите данни и историческите позовавания с цел оттласкване от тях по посока на едно по-задълбочено разбиране. Такива са игрите на “Познай диктатора”, които Сефа, Джоузеф и Кенет си устройват, такива са описанията на етиопския жилищен блок, в който живее чичото на Сефа, такива са “собствените ни истории на смърт и насилие, които ни сближаваха”. Какво още можем да открием, раздипляйки този тъй тънък и тъй многопластов роман? Достоевски: “Братя Карамазови”. Набоков: и в темата за изгнанието, но и в изключително деликатно (и смело, имайки предвид извратеното съзнание на съвременното американско общество, в това число и на критиката) поднесената тема за духовната близост между зрял мъж и малко момиченце. Диско “Куул” Дан и графитното изкуство в градските покрайнини. Видиядхар Сураджпрасад Найпол. “Децата на революцията” на Марк Болан. И т.н. И т.н. А ако за някого въпросът дали това е африкански или американски роман все още стои на дневен ред, можем да отговорим със следната история: бидейки големи почитатели на етиопския джаз от 70-те, и аз (пишещият този текст), и преводачът на “Прекрасните творения небесни” (Василена Мирчева) съвсем естествено използвахме този канал за комуникация, за да уговорим едно цялостно радиопредаване, посветено на романа. Електронната ни кореспонденция изглеждаше горе-долу така: “Романът излезе вчера. Поздрави от Мулату Астатке и от мен, Василена”. “Чудесно. Ей това чаках от няколко месеца. Поздрави от Гетатчю Мекурия и от мен, Цветан”. За етиопския джаз, който е уникално явление в музиката на ХХ век, Мулату Астатке и Гетатчю Мекурия са като Колтрейн и Орнет Колман. Но в крайна сметка прочетох книгата, въртейки на уредбата си не тях, а Хосе Джеймс (млад нюйоркски хипхоп джаз пет, наполовина ирландец, наполовина панамец) и Ерик Мингъс (син на Мингъс и един от най-невероятните гласове в блуса от последните две десетилетия, недостатъчно добре познат у нас за жалост). Просто така звучи този роман...

16

НА НОВ ГЛАС

11 ­ 17 декември 2009 №48 (Година IV)

Бившите служители на ДС изживяват истински катарзис Атанас СЕМЕРДЖИЕВ

Т

ук не един път стана дума за нашата система и преди всичко за бившата Държавна сигурност. Длъжен съм да отговоря и ще направя това с пределна откритост и честност. Разчитам на същата откровеност и същата коректност и от онези, които се изказаха за нейната дейност и за нейното бъдеще, и онези, които занапред ще засягат тази материя. На 23 януари господин Крум Неврокопски от Българския земеделски народен съюз “Никола Петков” изказа, при това в много остра форма, редица опасения, че органите на министерството биха могли да станат оръдие за реставриране на бившия режим. Такива опасения покъсно бяха изказани и от дълбоко уважавания от мен господин д-р Петър Берон, и от Петко Симеонов. От всичко, което по-горе вече казах относно мястото и ролята на бившето Министерство на вътрешните работи в нашето общество, относно мисията на новосъздадените структури, мисля, че се убедихте ­ няма място, няма обективни основания за подобни опасения. Всякаква аналогия с миналото и със събития, станали неотдавна в други страни, е неуместна. Пред този форум не един път бяха направени изказвания, че служителите от бившето Министерство на вътрешните работи едва ли ще могат да се преустроят и да изпълнят платформата, която бе обявена от трибуната на Народното събрание. Нашата позиция по този въпрос е ясна и категорична: онези, които в миналото са допускали извращения и нарушения на законите, нямат място в него. От друга страна, в поделенията на министерството сега се извършва ускорено и също така решително кадрово обновяване. Мой дълг е тук да отбележа дълбоката човешка драма, която разтърсва голяма част от тези кадри. Имам предвид онези, които в миналото при твърде сложна за тях политическа и социална обстановка съумяха да запазят не само своята човешка, гражданска, но и професионална нравственост. Те действително изживяват истински катарзис. В тази връзка искам да привлека вниманието на участниците в дискусията към още един много съществен момент. Министерството, с неговите нови структури, две от които, повтарям, вече излизат от неговия състав, преминават на непосредствено подчинение на държавния глава, и по-специално Националната разузнавателна служба и Службата за охрана, са част от правозащитната сис-

Ген. Атанас Семерджиев е роден на 21.05.1924 г. Член на ЦК на БКП. Член на РМС, партизанин в отряд „Антон Иванов“ от 1941 до 1944 г., командир на Чепинския отряд. Първи зам.министър на народната отбрана и началник на ГЩ на БНА от 1962 до 1989 г. Депутат в V и VI НС и в VII ВНС. Министър на вътрешните работи в правителството на Георги Атанасов от 1989 до 1990 г. Министър на вътрешните работи в правителството на Андрей Луканов от 8.02.1990 г. до 2.08.1990 г. Вицепрезидент на Република България от 1 август 1990 до 19 януари 1992 г. През 2005 г. е осъден на 4 години и половина лишаване от свобода за унищожаването на 144 235 досиета на ДС през 1989–1990 г.

тема и възможно ли е, когато цялото общество се променя, обновява, когато се обновяват всички структури на тази система, министерството поне в досегашните представи за неговите структури да остане извън този обновителен процес? Към това бих добавил и смелото ни отваряне към обществеността, последователното провеждане на политика на откритост и гласност. Ние не се боим да се поставим под критичния поглед на народа, под един засилен обществен контрол. И призовавам всички вас да участвувате в осъществяването на този форма. Сложен, комплициран въпрос е преоценката на някои събития от по-далечното минало. Става дума за съдебните процеси и репресиите във връзка със закона за забрана на БЗНС “Никола

Петков” и другите опозиционни партии. Нашата позиция по този въпрос е също така ясна, недвусмислена. Та се определя от приетия от Народното събрание закон за отменяне на този правен акт. Длъжен съм обаче да изкажа ­ това е мое лично мнение, човешко, нравствено задължение ­ да изразя съчувствие към всички, които са попаднали под ударите на този закон. Нас сериозно ни тревожат изнесените тук информации и от другарката Светла Даскалова, и от господин Янко Янков, и от Димитър Баталов за неправомерни действия, нещо повече ­ за груби извращения. Информации за такива действия често се изнасят и в средствата за масово осведомяване. Такъв е случаят с публикацията от в.

“Отечествен фронт” от 2 февруари тази година ­ “Вик от подземието”. Действията като тези, за които става дума в тази публикация, ние осъждаме особено остро и категорично. Лица, допускащи такива действия, нямат място и занапред няма да имат място в нашата система. По повод на споменатата публикация във в. “Отечествен фронт”, както ви е известно, от страна на Министерството на вътрешните работи бяха направени постъпки пред Прокуратурата на въоръжените сили за предприемане на необходимите процесуални действия. За резултатите нашата общественост ще бъде своевременно информирана. Така ще постъпваме при всички подобни случаи. (...) Нямам намерение да отбегна въпроса за мрежата от информатори. Кажете ми, уважаеми дами и господа, другарки и другари, има ли страна, в която такива да не използуват? Има ли общество, което държи на свободно избраното от народа чрез най-демократични процедури обществено устройство, което да не използува и този механизъм за неговата защита? Бързам веднага пак да уточня, че ние решително се разграничаваме от практиката, имала място в миналото, да се използуват такива форми и средства срещу граждани и главно срещу част от българската интелигенция заради това, че тя е имала други разбирания или е допускала действия, които вече са декриминализирани. Възможно ли е да бъдат публикувани имената на тези информатори? Пак такава молба е отправена или се съдържа в декларацията, обявена от господин Петко Симеонов. Коя страна го прави? Ако си позволя това, ако аз удовлетворя това искане, трябва оттук да се насоча направо в Главната прокуратура, готов оттам да вляза в Централния затвор, тъй като има закон, по силата на който тази материя представлява държавна тайна. И така тази материя се третира във всички цивилизовани страни с най-висока степен на развита демокрация. Мисля, че проблемът за т.нар. “деполитизиране” на органите на сигурността вече е изчерпан с Указа на Държавния съвет ­ партийните организации, партийните комитети в нашата система са разпуснати. Предвижда се, пак в съответствие с въпросния Указ, в близко време да бъдат създадени звена за възпитателна работа. И много съм облекчен при определяне задачите на тези органи от изказването или от съображенията, изказани от господин

Петър Берон. Трябва да ви уверя, уважаеми господин Берон, че задачите, функциите ще бъдат в този смисъл, както вие ги виждате. (...) И накрая, няколко думи за съдбата на “Белене” ­ едно от заведенията за изтърпяване на наказанието “лишаване от свобода”, макар че този въпрос досега не е повдиган в хода на този уникален диалог, който се води зад “кръглата маса”. “Белене” е едно от най-типичните олицетворения на негативната същност на режима преди 10 ноември миналата година. За съжаление през него са минали много хора, чието осъждане, преценявано от позициите на нашето време, е било явно несправедливо. Неговата мрачна слава от миналото се носи и извън пределите на страната. Сега този обект е едно модерно земеделско стопанство, в което изтърпяват наказанието “лишаване от свобода” само лица, осъдени за първи път, и то за леки престъпления. По-миналата година то е било посетено от група чуждестранни журналисти, които са се убедили, че за осъдените са създадени условия, нямащи нищо общо с това, което е било в миналото. Практически те там са на свобода. Но въпреки това ръководството на министерството е твърдо решено и предприема необходимите стъпки за неговото закриване. Привеждането в изпълнение на това решение, разбира се, изисква време, защото фондовете на стопанството възлизат на около 10 милиона лева. То дава значителна селскостопанска продукция и промяната на неговия статут не бива да се отрази върху производствената му програма, върху производствената му дейност. Ще съобщя на уважаемата аудитория, че голяма заинтересованост към съдбата на това стопанство проявява и община Белене, а може би и някои от останалите съседни общини. И когато ще се решава неговото бъдеще, очевидно, другарю Луканов, следва да се вземе мнението и на тези структури. Изказването ми може би продължи малко повече, отколкото бих желал, но вината не е моя. Въпросите, отправени към министерството, не са малко, пък и става дума за една жизненоважна за страната сфера, свързана с нейната национална сигурност и защита на правата и интересите на гражданите, сфера, на която се отделя първостепенно значение във всяка уважаваща себе си държава. Изказване пред Кръглата маса, януари 1990 г., веднага след като А. Семерджиев става министър на вътрешните работи