Международно студентско научно списание Перспективи брой 4 2015 by Vtu PhilosophyClub

Международно студентско научно списание ПЕРСПЕКТИВИ, Брой 4, 2015г. „Върхове“ Съставител: Ахмед КУЙТОВ Редакционна Колегия: Никола Живков, Борис Николов, Мариана Пенчева, Светла Йорданова, Силвия Пенчева, Оливия Богуш,Теодора Георгиева, Росица Тодорова Корици: Салим Куйтов Рецензенти: Проф. д-р. Вихрен Бузов Проф. дфн. Димитър Цацов

International students scientific journal PERSPECTIVES Issue 4, 2015 “Peaks” Chief editor: Ahmed KUYTOV Board of editors: Nikola Zhivkov, Boris Nikolov, Mariana Pencheva, Svetla Yordanova, Silviya Pencheva, Oliwia Bogusz, Teodora Georgieva, Rositsa Todorova Covers: Salim Kuytov Reviewers: Prof. Dr. Vihren Bouzov Prof. Dr. habil. Dimitar Tsatsov

Международный студенческий научный журнал ПЕРСПЕКТИВИ, Выпуск 4, 2015 г. ,,Ведущий” Составитель: Ахмед КУЙТОВ Редакционная коллегия: Никола Живков, Борис Николов, Мариана Пенчева, Светла Йорданова, Силвия Пенчева, Оливия Богуш, Теодора Георгиева, Росица Тодорова Обложка: Салим Куйтов Рецензенты: Проф. д-р. Вихрен Бузов Проф. дфн. Димитыр Цацов

Печат: Дейликонт ISSN:1314-9075

София, 2015

Съдържание / Content/ Содержание: За списанието и хората, които го създават …………………………………………………4 About the Journal and people who created it ………………………………………………….6 О журнале и людях, которые его создают…………………………………………………..8

Общество, обрзование, личност Society, education, personality Общество, обрзование, личность ДЕМОКРАЦИЯТА И ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ЖИВОТ В БЪЛГАРИЯ………….…………12 Никола Живков AN ESSAY ON ADDICTION TO NATIONAL IDENTITIES……………………………..18 Ahmed Kuytov «МЫ» и «ОНИ». НА ПУТИ К ПЕРЕРОЖДЕНИЮ УКРАИНСКОГО ОБЩЕСТВА…..26 Виктория Козлюк «ЗАМОРОЖЕННЫЕ» КОНФЛИКТЫ. ЖДЕТ ЛИ УКРАИНУ ТАКОЙ УДЕЛ?.............34 Иванна Кылюшик ТАК ВОТ В ЧЁМ ДЕЛО С «ЕВРОМАЙДАНОМ»?............................................................48 Анна Поневозик СЪВРЕМЕННИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ ИСЛЯМ. ПЪТЯТ МЕЖДУ ПАНИСЛЯМИЗМА И ГЛОБАЛНИЯ ДЖИХАД……………………………………………………………………57 Йордан Русев КАКВО МОЖЕМ В БЪЛГАРИЯ?........................................................................................ 76 Емил Врежаков

Психологически измерения на съвременността Psychological dimensions of modernity Психологические аспекты современности СЪВРЕМЕННИ ТЕХНОЛОГИЧНИ ЗАВИСИМОСТИ…………………………………..81 Ердинч Илхан КАТАЛОЗИ………………………………………………………………………………….86 Милен Иванов ALCOHOLIC ANONYMOUS GROUPS: DIFFERENT STORIES, SAME ILLNESS…………………………………………………………………………………...…90 Zeynep Tezel WHEN ADDICTION FUELS THE MIND AN INSIGHT INTO SOCIOLOGICAL EFFECTS ON A CREATIVE MIND AND IT’S INTERRELATIONSHIP WITH ADDICTION…………………………………………………………………………………93 Madhurima Ganguly HOW TO TAKE ADVANTAGE OF THE PROPERTIES OF THE NERVOUS SYSTEM FOR OPTIMAL STIMULATION OF PSYCHOLOGICAL DEVELOPMENT OF A CHILD IN PRE ADOLESCENCE PERIOD?.....................................................................................102 Justyna Kiraga СПЕЦИФИЧНИ ТЕХНИКИ НА ОБУЧЕНИЕ, КОИТО СЕ ПРИЛАГАТ ПРИ РАБОТА С ДИСЛЕКСИЦИ…………………………………………………………………………….110 Мила Михайлова ВЪЗМОЖНОСТИТЕ ПРЕД WEB-БАЗИРАНОТО ОБУЧЕНИЕ…………………….…120

Росица Тодорова ИНТЕРАКТИВНИТЕ МЕТОДИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА КРИТИЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ НА УЧЕНИЦИТЕ ОТ НАЧАЛЕН ЕТАП………………………………………………...132 ас. Петя Марчева КРИТИКА И ОБРАЗОВАТЕЛНА ЕФЕКТИВНОСТ. НЕФОРМАЛНО И ИНФОРМАЛНО УЧЕНЕ………………………………………………………………….144 Мариана Пенчева

Философски анализи Philosophical analysis Философские анализы СЪДЕБНАТА АРГУМЕНТАЦИЯ ПРЕЗ АНТИЧНОСТТА СПОРЕД ЦИЦЕРОН И КВИНТИЛИАН…………………………………………………………………………….152 Иван Цанeв ЦЕННОСТТА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ………………………………………………..161 Миглена Ставрева РОЛЯТА НА ДИАЛОГА В КОМУНИКАТИВНАТА КУЛТУРА……………………...168 Силвия Пенчева АНТРОПОЛОГИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА НИКОЛАЙ БЕРДЯЕВ………………….179 Камелия Янакиева ФИЛОСОФИЯ НА ПОГРЕБАЛНИТЕ ПРАКТИКИ И РИТУАЛИ…………………….193 Габриела Добрева, Миглена Ставрева DOES MOORE’S COMMON SENSE RESPONSE TO SCEPTICISM MISS THE POINT?.................................................................................................................................. 205 Nataliya Bright METALOGICAL ANALYSIS OF QUESTIONS AS LOGICAL OBJECTS……………...210 Svetla Yordanova

Литература, език и обичай Literature, language and traditions Литература, язык и обычай НАСТРАДИН ХОДЖА……………………………………………………………………222 Теодора Димитрова ЛЮБОВЬ И ЭРОТИЧНОСТЬ В РАССКАЗЕ «СОЛНЕЧНЫЙ УДАР» ИВАНА БУНИНА……………………………………………………………………………….…...232 Оливия Богуш ПОЭТОНИМЫ В ТВОРЧЕСТВЕ ЛЮДМИЛЫ УЛИЦКОЙ (РАССКАЗ «СТО ПУГОВИЦ» И ПЬЕСА «РУССКОЕ ВАРЕНЬЕ»)………………………………………..241 Эмиль Хруль ХУДОЖЕСТВЕННЫЕ ФРАЗЕОЛОГИЗМЫ С КОМПОНЕНТОМ РОДСТВА КАК ПРОБЛЕМА ПЕРЕВОДА С РУССКОГО ЯЗЫКА НА БОЛГАРСКИЙ ЯЗЫК………………………………………………………………………………………..252 Елица Миланова СКРЪБ И ТРАУР В РАЗЛИЧНИТЕ КУЛТУРИ…………………………………………262 Невена Маринова

МОЯТА ЗЕЛЕНА МЕЧТА ЗА БЪЛГАРИЯ…………………………………..………….273 Ивон Пенова РАЗМИСЛИ НА ЕДИН СТУДЕНТ………………………………………………….……277 Веселин Василев

Приложения/ Appendix / Приложения: История на студентски философски клуб към философски факултет на ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“………………………………………………………………………....282 Отзив на Проф. Дфн. Димитър Цацов………………………………...……………….....289 Отзив на Проф.д-р. Вихрен Бузов………………………………………………………...291 Редакционна колегия / Editorial Board/ Редакционная коллегия…..……………………293 Авторите в текущият брой / Authors in the current issue/Авторы в текущем выпуске....300

За списанието и хората, които го създават. „Върхове“ е четвъртото поред издание от поредицата „Перспективи“. Това е доказателство, че наука може да се прави изцяло със студентски ентусиазъм. Разбира се, поредицата нямаше да види бял свят без подкрепата на нашите рецензенти и учители проф. д-р Вихрен Бузов и проф. дфн. Димитър Цацов. Лично аз, като съставител, смятам, че целта, която беше поставена още в първото издание от поредицата, вече е надградена по посока на по-широки по обхват и по-високи амбиции. В първото издание, основната цел беше да се дава шанс за изява на студенти, които желаят да направят своята първа публикация. През тази година, и особено в настоящия брой, авторите на първи научни разработки са значително по-малко. Напротив, в това четвърто издание голяма част от авторите са докторанти, а студентите, които са изпратили свои текстове, имат по няколко публикации, участвали са в научни конференции в страната и чужбина. Какво ново има в четвъртото издание, че да носи името „върхове“? „Върхове“ заема достойно място в поредицата, защото я утвърждава като международно издание, което предизвиква интереса на все повече автори и читатели по света. В тази връзка, новата задача пред екипа на Перспективи е да работи за увеличаването на тиража. В това издание, текстовете написани на английски език са шест, като един от тях е на наша колежка от Кеймбридж. Освен това, продължаваме да приемаме и публикуваме текстове на руски език, в този брой те са шест. Голямата заслуга тук се дължи на Оливия Богуш, която отговаря за редакцията и събирането на руските материали. „Върхове“ съдържа разработки на студенти от Великобритания, Полша, Украйна, Турция и Индия. А като се направи равносметка с предишните броеве се оказва, че в поредицата досега са публикувани студенти от десет държави на три различни континента. „Върхове“ е, защото статиите в раздел

„Философски анализи“ могат достойно да са в помощ на студентите от специалност „Философия“. В този брой силно присъствие имат текстовете, които са свързани с актуалните събития в Украйна. Разделът „психологически измерения на съвременността“, съдържа текстове, които очертават тепърва възникващи проблеми, с които ще трябва да се справят колегите психолози. Нужно е да сте подготвени за голямата гама от жанрове, стилове и научни направления, които се съчетават в 30-те статии. Разделите в това, както и в предходните издания, са условни, защото посланието на всяка една разработка е уникално и независимо от останалите. С този брой, аз и колегите от редакционната колегия, показваме, че Перспективи продължава да се усъвършенства и затвърждава. Голяма заслуга за това имат дейностите, които реализираме като „Студентски Философски Клуб“ и по-точно казано, научните форуми в които участваме в България и чужбина. През 2014г., членовете на клуба участваха в конференции на Бургаски Свободен Университет, ТУ Варна, ТУ София, ШУ „Константин Преславски“. Докт.Светла Йорданова участва в ХХ Световен Конгрес по Философия в гр. Крайова, Румъния. Аз имах честа да представя свой доклад в Международен студентски конгрес „Пристрастявания към“ в Малтепе университет, гр. Истанбул, Турция. Чрез тези участия в различни научни форуми, членовете на клуба създават контакти с учени от цял свят и в последствие получаваме материали, които вие имате уникалната възможност да прочетете. Важно е да се знае, че Перспективи, както до момента, така и занапред, приветства текстове от всички направления и сфери, стига да са стойностни и оригинални. Винаги ще се стремим да показваме различни гледни точки и мнения на нашите страници. Защото по-добре да знаеш нещо и да го отречеш, отколкото без да си запознат да го отричаш… Ахмед Куйтов 11 Април 2015 Велико Търново

About the Journal and people, who create it The current issue, called “Peaks”, is the fourth of the series of Perspectives. This is a proof about the fact, that science making is possible completely by student enthusiasm. Of course, the series would not be existed without the support of our reviewers and teachers prof.phd Vihren Buzov and prof.dsc Dimitar Tsatsov. As a compiler, I think, that the goal since the very beginning, is upgraded now towards broader and higher ambitions. In the first issue of Perspectives, our main purpose was to be given a chance to students, who write their first work. In 2014, especially in the current issue, authors, who write their first article, are considerably less. On the contrary, a large part of the authors are phd candidates, students with more publications, participants in scientific workshops and conferences here and abroad. What is the new and why “Peaks”? “Tops” has its worthy place, for it approves the series as an international edition, generating a widespread interest among authors and readers. On this line, our new goal is to work about multiplying of the total prints. In the current issue, the articles written in English are six. Also we have six paper, written in Russian, about love, grammar and hot situation in Ukraine. “Tops” contains articles, whose authors are from England, Poland, Ukraine, Turkey and India. In the whole series Perspectives, we have published student works from ten different countries of three continents. There is a strong presence of the texts related to the teaching profession. This is a clear indication, that our authors like working with others, helping them to understand the world, filled with contradictions. There are historical articles, too, useful for students in history. “Peaks” consists from 30 articles, full range of genres, styles and scientific directions. The sections in the issue, as so far, are conditional, since each paper has its unique message, irrespective of the rest ones.

Thank to our activities we show, that the journal is steadily improved. All members of the Editorial Board, including me, are members of the â&#x20AC;&#x153;Philosophy Clubâ&#x20AC;? at the University of Veliko Turnovo. We have been participants in many conferences in Burgas, Varna, Sofia, Shumen, Craiova and Istanbul. It should be known, that as so far as further, the Perspectives welcomes the developments from all branches and areas, provided that they are value and original. We will strive to show different views and opinions on our pages. It is always better to deny something that you know, than to deny something that you do not know. Ahmed Kuytov 2015, 11th of April Veliko Turnovo

О журнале и людях, которые его создают. Номер, названный нами ,,Ведущим”, является четвертым изданием журнала ,,Перспективи”. Это своего рода доказательство того, что можно учиться со студенческим энтузиазмом. Конечно, что все это не имело бы смысла без поддержки наших рецензентов и преподавателей, которыми являются проф. д-р. Вихрен Бузов и проф. дфн. Димитыр Цацов. Как составитель журнала, лично думаю, что цель, которая была установлена еще в первом издании этой серии, модернизовалась в направлении более широкого охвата и более высоких амбиций. В первом издании, основной задачей было дать возможность студентам, которые хотят сделать свою первую публикацию. В этом году, и, особенно, в этом выпуске, авторов, пишущих впервые свои научные тексты значительно меньше. В этом, четвертом издании большую авторскую часть занимают аспираны, а у студентов, которые направили нам свои тексты, есть уже несколько публикаций. Они также принимали участие в научных конференциях в стране и за рубежом. Что новое в четвертом издании и почему называется его,,Ведущим”? ,,Ведущий” занимает особенное место в серии потому, что оно создано как международное издание, вызывающее интерес все больше и больше авторов и читателей по всему миру. В связи с тем, перед группой поставлена новая задача – увеличить его тираж. В этом издании находится 6 текстов, написанных на английском языке. Один из них написала наша подруга из Кембриджа. Кроме того, мы продолжаем публикацию текстов на русском языке (в этом издании – 6 текстов). Тексты на русском языке собирает и проверяет Оливия Богуш, которой мы очень благодарны. ,,Ведущий” включает в себя работы студентов из Великобритании, Польши, Турции и Индии. А если мы вспомним еще предыдущие выпуски, тогда окажется, что в серии были опубликованы до сих пор тексты студентов из десяти стран из трех разных континентов.

,,Ведущий” номер потому, что статьи в разделе „Философские анализы” могут помочь студентам из специальности „Философия”. В этом выпуске большое значение имеют тексты, связанные с текущими событиями в Украине. Раздел ,,Психологические аспекты современности” включает в себя тексты, представляющие новые вопросы, которыми уже теперь должны заняться психологи. Мы должны подготовиться к широкой гамме жанров, стилей и научных направлений, которые соединяются в 30 стстьях. Разделы (так как в предыдущем издании) являются условными, ибо каждый текст уникальный и не зависит от других. Благодаря этому номеру, я и мои коллеги из редакционной коллегии, стараемся показать, что журнал ,,Перспективи” совершенствуется и укрепляется. Большую роль имеет также наша деятельность в ,,Студенческом философском клубе”, а точнее, научные форумы в которых мы участвуем в Болгарии и за рубежом. В 2014 году члены клуба приняли участие в конференциях в Бургаском свободном университете, Техническом университете – Варна, Техническом университете – София, Шуменском университете им. ,,Епископа Константина Преславского”. Аспирантка Светла Йорданова приняла участие в XX Всемирном философском конгрессе в городе Крайове (Румыния). Я также имел честь представить свой доклад в Международном студенческом конгрессе на тему наркомании в Университете Малтепе в городе Стамбул, Турция. Благодаря участиям в различных научных форумах, члены клуба расширяют свои контакты с учеными из разных стран мира и в последствии мы получаем материалы, которые потом вы имеете возможность прочитать. Необходимо также отметить, что журнал ,,Перспективи” как в этот момент, так и в будущем открыт для текстов из всех направлений и сфер, если только они оригинальные и представляют собой ответы на интересные вопросы. Мы будем продолжать наше стремление к указании различных взглядов и мнений с наших точек зрения. По-нашему, лучше знать о том, что мы отрицаем чем отрицать, не зная этого..

Ахмед Куйтов 23 апреля 2015 Велико-Тырново

Общество, обрзование, личност Society, Education, Personality Общество, обрзование, личность

ДЕМОКРАЦИЯТА И ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ЖИВОТ В БЪЛГАРИЯ Никола Живков Водещите условия за утвърждаването на толерантни отношения между политическите сили, участващи в управлението на обществото, в което живеем, са овладяването политическия опит на европейските страни и познаването традициите в българския политически живот. В тази връзка, като се вземат под внимание теоретичните постановките за демокрацията, се проследява зараждането и развитието на демократизма в българския политически живот. Демокрацията и управлението на обществото. Демокрацията идва от гръцки език - δημοκρατία, и в буквален превод означава „народовластие“. Това е форма на управление, при която държавната власт произтича от народа чрез консенсус, референдум или изборни представители. Безспорно е участието на демокрацията при осъществяване управлението на обществото. Най-същественото е, че тя изисква от участниците в него да решават възникналите проблеми в условията на диалог, чрез съгласие, консенсус и взаимни отстъпки. Ръководно начало за постигането на договореност и единодействие между страните в него са началата на демокрацията. Между тях водеща е ролята на автономността на гражданите. Според В. Ганев и Д. Каранешев демокрацията “поставя като основни принципи в своята общественополитическа дейност принципа self-governement, на пълната автономност, свобода и самоуправление на отделната личност” (Демократичен преглед. бр. 5-6, 103). Той дават възможност личностите да се самоопределят и съзнателно да обвързват своите интереси и потребности с тези на политическата общност и така „да чувстват нейните нужди като свои собствени нужди”, да ги възприемат като необходими условия за собственото си развитие (Демократичен преглед. бр. 5-6,103).

Според изискванията на този принцип хората трябва да се ползват с равни права и съответно равни отговорности в регулирането на отношенията в политическата общност, т.е. да се самоопределят. Реализирането от субектите на политиката автономността на гражданите, при регулиране на отношенията и интересите им в рамките на политическата общност или обществото като цяло се постига посредством конституционно установената мяра на свобода, равенство, справедливост и солидарност. От субектите на политическия процес, които участват във формирането и провеждането на определен политически курс, демокрацията като политическо средство изисква да не се накърнява правото на самоопределяне на гражданите, към които той е адресиран. Обаче, за да стане това тяхно право реалност е необходимо да се вземат под внимание и други немаловажни правила, като избрани чрез гласуване длъжностни лица; свободни, често провеждани и честни избори; свобода на словото; достъп на гражданите до алтернативни източници на информация; свободно сдружаване и граждански права (Дал,1999, 87-88). Тяхното прилагане има за резултат установяването на толерантни отношения и постигане на съгласие при изработването на политическите решения.Тази мисия на демокрацията в политическия процес е приемлива за неговите субекти, защото е такъв начин на политическо действие, “при който чрез създадените възможности да се изрази волята на един член на обществото в крайна сметка се изразява волята на едно свободно формирано мнозинство” (Лазаров и Ванчев,1992, 1-2). Ето защо на изискванията на тази обща воля след това всички участници в политическите взаимодействия се подчиняват доброволно. Демокрацията и българският политически живот Демократизмът, като модерна светогледна позиция на българина, се формира в епохата на българското Възраждане. За неговото възприемане безспорно значение има влиянието на промените в политическия живот на Европа, особено на Великата френска революция от 5 май 1789 г. Тя прокламира идеята за

правата на човека и гражданина и идеалите за свобода, братство и равенство между хората. За да се възприеме като начин на мислене от страна на българския народ има и местни предпоставки. Това са традициите на самоуправление на общините. Натрупаният опит през Възраждането се усвоява в нова България след Освобождението. Търновската конституция възприема конституирането органите на държавата в съгласие с процедурните правила на демокрацията – разделение на властите, изборност на политическите действащи лица, свобода на словото и сдружаването и др. Обаче оставя врата и за влияние на монарха върху дейността на държавните органи, както и за засилване ролята на изпълнителната власт при ситуации, определени като извънредни. От края на ХІХ до двадесетте години на ХХ век страната се управлява от либерални партии, които с мълчаливото съгласие на монарха, придържащ се в управленските си действия към режим на еднолична власт, водят държавна политика в интерес на социалните групи, които представляват (Влайков, 1924,14). Тази насоченост на политическите им действия е в разрез не само с началата на демокрацията, но се отразява негативно и върху национално-държавните интереси за социално сплотяване и постигане на национално единство. Идеите за преодоляване на тази практика, компрометираща парламентарното управление не среща широка подкрепа. Ето защо основателен е изводът, направен през двадесетте години на ХХ век, от П. Стайнов, че поради политическа не зрелост на българския народ у нас се установява една недоразвита “прекалена демокрация”, която на практика не си служи с методите на демократизма (Стайнов, 1994,156). От слабостите и отрицателните й проявления се възползват, през тридесетте години на ХХ век, политически сили, които отменят действието на Търновската конституция, а заедно с нея и на демократичните й порядки и така подготвят почвата за възстановяване позициите на личния режим. След Втората световна война в България инициативата е на политически сили, които възприемат курса на натрупаните

социални проблеми да се решава под ръководството на една партия-БКП, в съгласие с нейните идеологически постановки и активното й участие на държавата. Издигнатият от нея политически проект и утвърждаването й по конституционен път като политическата сила, която ще ръководи изпълнението му води до ликвидиране на демократичните правила институционализиращи политическия процес и до формализиране дейността на субектите му. В условията на централизиране на държавното управление и формализиране на демократични по своята същност процедури на политическия процес, като издигането на кандидати за държавни постове и длъжности, провеждането на избори за тях и други, активността на отделния гражданин се свързва с изискването да изпълняват спуснатите от по-горните органи на държавно управление указания и планови задачи. Това довежда до пасивност и нежелание за проява на инициативност. Зависимостта на човека от органите на държавата се проявява и по линията на обезпечаване средствата и условията, гарантиращи индивидуалното му съществуване. Социалните ангажименти и справедливост, която раздава държавата по отношение на своите граждани преследва укрепване и увеличаване на зависимостта им от нея, постигане на поведение от тях, което да се мотивира единствено от конституционно установения “общонароден интерес”. След промените в края на осемдесетте години на ХХ век и по-специално с приемането на конституцията от 1991г., политическият живот в България се поставя върху началата на демокрацията. Доказателство за изключително голямата тежест, която началата на демокрацията имат за доброто управление на българското общество е включването им в преамбюла на конституцията. На първо място в преамбюла се издигат правата на личността, нейното достойнство и сигурност като върховен принцип. На второ място е неотменимия дълг да пазим националното и държавното единство на България. На трето място в преамбюла се прогласява създаването на демократична правова и социална държава. Това са висши принципи и ръководни начала на политическия живот в България. Те по

законодателен път въвеждат и утвърждават фундаменталните основания на демокрацията – автономността на личността и правовата социална държава. (Конституция на Република България) Автономността на личността включва не само предоставянето на права, но и отговорности към другите граждани и политическата общност, в която са обединени. Правото на самоопределяне на гражданите става възможно за тях посредством ценностите, които се въплъщават също в преамбюла на конституцията – свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост. Те определят мярата и възможностите за самоопределяне на личността при съгласуване на индивидуалните си интереси с тези, произтичащи от съвместния живот в политическата общност. (Конституция на Република България) Правовата социална държава се ръководи в своята дейност от изискванията на правото и създава норми, които поставят във вниманието си правата на личността и нейното достойнство. Демократизмът на правовата социална държава намира израз в разделението на властите, избирането чрез свободно гласуване на длъжностните лица; свобода на словото; достъп на гражданите до алтернативни източници на информация; свободно сдружаване и граждански права (Конституция на Република България). Съдържащите се в Конституцията принципи и ценности утвърждават демокрацията като изискване към всеки субект в политическия живот, за да бъдат признати неговите инициативи и действия за легитимни. Заключение Демократизмът се наложи в политическите отношения през Възраждането. Това е времето когато се формират началата на демокрацията в самоуправление на общините и доброволните сдружения в тях. През ХХ век тя преодолява етапите на недостатъчна зрялост и авторитарно-тоталитарно формализиране, за да се възроди за нов живот с приемането на Конституцията от1991г.

Историческият обзор потвърждава правилността на теоретичните постановки за демокрацията и необходимостта да се вземат под внимание изискванията й в политическия процес. Съвременното конституционно изразяване на основните й начала, създават правни предпоставки и условия за толерантност в отношенията между политическите сили при формиране и провеждане на държавната политика. Демокрацията се утвърди, в българския политически живот като най-приемлив начин за решаване на конфликтните проблеми, защото изисква от политическите сили чрез диалог и толерантно общуване да търсят взаимно приемливите решения. ЛИТЕРАТУРА Дал,1999: Р. Дал., За демокрацията, С.,1999. Лазаров и Ванчев,1992: Г. Лазаров и Д. Ванчев.,Азбука на демокрацията.С., 1992. Влайков,1924: Т. Влайков., Условия за добро управление.В:Демократичен преглед, год.ХVІІ, 1924, кн.1. Стайнов,1994: П. Стайнов., Компетентност и народовластие.С., 1994. Конституция на Република България, ДВ, бр. 56 от 13 юли 1991г. Ролята на държавната организация в обществения прогрес и демократичното управление. В: Демократичен преглед. 1905г. бр. 5-6, с. 103.

AN ESSAY ON ADDICTION TO NATIONAL IDENTITIES Ahmed Kuytov Introduction The main idea of this analysis is to propose a critical examination of the primary and secondary features of addiction common in the national identity. The key characteristic of national identity addiction, the reason as to why one needs to be of national consciousness and effects of addiction will be critically discussed. Further, an analysis of what happens to a human, a human being, a person with unique circumstances of being forced to leave his/her social system and environment, consequences of entering foreign land, advantages and disadvantages of such addiction will also be examined. This analysis also separates political processes that take place in the Balkans apart from observing how small groups of people constantly flock to various contexts and settings or seem encapsulated, whilst attempting to claim their desired independence. This particular trait seems most common among the Balkan nations and it seems dependent on their historical backgrounds, which entails various periods of conflicts, wars and attempts of imposition with catastrophic consequences and implications. Existing problems is that a certain Balkan nation encounter many disputes and evidence of superiority, influence and control over other nations. This common desire of authority is rooted in the past, continues to ignite various military conflicts. Today whilst exerting influence and authority in various forms and behaviors such as possible discrimination of representatives from various nationalities and ethnic groups which result to deliberate misuse of names of people who belong to different nationalities. As national identity addiction may result to negative consequences, both parties and nations are affected by this particular type of addiction and influenced the spread of such addiction national, cultural customs and traditions. Therefore, this may result to common addiction and exposure of various cultures, customs and traditions within particular contexts and environments.

Philosophical aspects of addiction Addiction is a human desire contrary to the societal norms. There are many types of addiction in human society, which are based on common stimulus and manifested behaviors through a variety of actions. Therefore, the main objective is to transform given energy into a positive experience. Two main distinctions are made in order to define addiction desire and emotions. Emotion is good Emotion is an important part of human activity. Actual achievements are ordinarily in direct proportion to the extent to which one is emotionally involved with. How we feel is of a primary importance in what we actually do, though our feelings cannot be relied upon to indication of what we should do. Contrary to the stand of Puritanism, feelings are an integral part of human nature. Human is not an angel, and his rational operations cannot be studied in isolation from his animal drives and affections. These may need to be controlled, but they cannot be eliminated or ignored. For the last several centuries, jansenistic and puritanical thoughts have been implied in the opinion that emotion is somehow bad. “Don`t be so emotional” or “It`s just an emotional affair” are typical expressions which oppose feelings to reason. G.K. Chesterton, on the other hand, was fond of pointing out that the body cannot sin, since sin is an act of rebellious choice and hence necessarily stems from the spiritual part of human. We might prefer to say that it is the person who rebels, and the person who experiences passion, but at least it is clear that it is not the feeling itself which is bad but only the abuse we might make of it. We have seen that every object is apprehended in a sensitive-intellective way by man; it follows that our cravings are likewise both animal and spiritual all at once. It is not the “lower’ in man that is dangerous, but his “higher” powers which make him capable of abuse and rebellion. If we are to believe the scriptures, the first sin was by a brilliant angel with no body to abuse; it was a purely spiritual sin of pride, as was basically the original sin disobedience of early man. (Royce,1969,136-137)

Nature of emotion We all know from direct experience what it means to be angry or afraid, joyous or hateful. It is not so easy to analyze the nature of these states, especially because while we are experiencing them we are not in a mood to analyses. Emotion is also difficult to grasp or define because it is a highly complex activity. Yet, an understanding of its nature is important not only as a basis for any intelligent discussion of its development and control, but also because it is a good indicator of the kind of being human is. Although centered in intense movements of the sensory tendencies, emotion involves practically the entire aspect of person such as sensory knowledge, imagination, intellection, spontaneous volition, and striking physiological changes. In general, it is more complex and more intense than feelings or moods, and has a more direct relation to a meaningful stimulus and situation. Another very important difference is the characteristic bodily resonance, a set of physiological changes peculiar to emotion. (Royce,1969,139) Sufficient attention devoted to individual emotions is relevant. Next, I shall introduce some aspects that are of characteristic of national traditions, because they are eminent, they are therefore collective forms of emotions. Moreover, all members of different communities is depend on a specific emotional system. National and cultural traditions Formation and relevance for humans.Culture can be understood as a relatively integrated set of ideas, values, attitudes and norms of life which possess a certain amount of stability in a given society, and are seen in its structure and in the social behavior of its members. All that which human is and does, and which cannot be exclusively traced to his biological equipment and inheritance, is related to culture. Although this page contains information written in English, it is not determined by anybodyâ&#x20AC;&#x2122;s original biological makeup; language is therefore a form of a socially accepted culture. The reader of this page may belong to a middle class background but cannot be entirely explained by biological inheritance; social class divisions, which are

part of social structure, are tied up with a vast value system that is part of a unique cultural setting. Culture consists of models or patterns of thinking, feeling and behavior which have been socially learnt. This means that culture entails a learning process which takes place through human interaction, and also that culture is shared by groups, collectivities and members of institutions. Shared cultural patterns, however, are abstract. We detect them through both concrete behavior and its results, which are themselves tangible. Behaviour and its effects are the basis for our inductive inference of the norms, beliefs, ideological tenets, political values, moral principles, aesthetic rules, and the like that are the abstract â&#x20AC;&#x201C; and realistic â&#x20AC;&#x201C; patterns of various cultures. Their abstraction does not meant that they possess some quality that puts them beyond the world of human nature, although persons have believed precisely this for a very long time; it means only that they are in our minds and that we can collect evidence for them only in social action or in its results. (Robertson, 1972,90-91) The consequence of these facts is the formation of national consciousness in the individual, which differentiates from other people, although the physical structure of those may be identical. To understand in further details the distinction that only we as humans to the analysis of the following aspects. Nationalism as group consciousness The collective or group consciousness can center around various groups, some of which have a more permanent character â&#x20AC;&#x201C; the family, the class, the clan, the village, etc., whereas others are of a more or less temporary character-schoolmates, a football team, or passengers on a ship. In each case, varying with its permanence, this groupconsciousness will strive towards creating homogeneity within the group, a conformity and like-mindedness which will lead to and facilitate concerted common action. In that sense, we may speak of a group-mind and a group action. We may speak of a Catholic mind and a Catholic action, of an English mind and an English action; but we may also speak of a rural mind or an urban mind, and of the action of rural or urban groups. All these groups develop their own character, value and belief system.

Each group creates its own symbols and social conventions, it is dominated by social traditions, which find their expression in the public opinion of the group. Group-consciousness is never exclusive. Person find themselves as members of different groups at the same time. With the growth of the complexity of civilization, the number of groups of which human find themselves generally increase. These groups are not fixed. They have changing limits, and they are of changing importance. Within these pluralistic, and sometimes conflicting kinds of groupconsciousness, there is generally one which is recognized by person as the supreme and most important, to which therefore, in the case of conflict of group-loyalties, owes supreme loyalty. Identifies himself with the group and its existence, frequently not by his life span, but for the continuity of his existence beyond this span. This feeling of solidarity between the individual and the group may go, at certain times, as far as complete submergence of the individual in the group is concerned. The whole education of the members of the group is directed to a common mental preparedness for common attitudes and common actions.(Kohn,1964,18-19) Nationalities are the product of historical developments of society. They are not identical with clans, tribes, or folk-groups – bodies of human united by actual or supposed common descent or by a common habitat. Ethnographic groups like these existed times on, yet they do not form nationalities; they are nothing but “ethnographic material,” out of which under certain circumstances a nationality might arise. Even if a nationality arises, it may disappear again, absorbed into a larger or new nationality. Nationalities are products of the living forces of history, and therefore always fluctuating and never rigid. Nationalities are groups of a very recent origin and therefore are of the utmost complexity and express precise definition. Nationality is a historical and political concept, and the terms “nation” and “nationality” have undergone many changes in meaning. It is only in recent history that humans has begun to regard nationality as the center of his political and cultural activity and lifestyle. Nationality is therefore nothing but absolute responsible for most of the extremities of today producing an absolute priority, hence, the source of all political and cultural life. Nationality has been raised by

two fictitious concepts which have been accepted as having real substance. One holds that blood or race is the basis of nationality, and that it exists eternally and carries with it an unchangeable inheritance. (Kohn,1964,19-20) The Illusion of National Character Sir James Frazer has said that every great figure in history is “a harlequin whose parti-colored costume differs, as one may take a look at him from the front, back, right and left. His friends and his foes behold him from opposite sides, and they naturally see only that particular hue of his coat which happens to be turned towards them.” True for individuals more true for groups and nations due to the fact that no two individuals are alike. There are no qualities, which can be said to distinguish a group, such as a club or profession, much less a nation. No one would say: “Doctors are rational or cautious,” “Bricklayers are polite or boorish,” “Members of the Carlton Club are generous or stingy.” Yet, while recognizing that a small group cannot be generalized, almost everybody has taken for granted the characteristics of very large groups that can be accurately ascertained avoiding a continuum. The assumption will therefore not bear analysis. Soon it will be numbered among the popular errors and superstitions that have confused and injured mankind. (Fyfe,1964,67) Addiction to national and cultural traditions during migration. This is the main point of the current analysis. Because in modern times, most of the people who are/were born in the Balkans decided to substitute their father home for the place where they have better opportunities, exercising nostalgic feelings and establishing barriers to the individual. European multi-ethnic and multicultural societies have gone through three phases in the governance of diversity. From the late nineteenth century until the mid-twentieth century, when national and racial stereotypes were at their strongest and closely linked, the principal way of dealing with ethnic/cultural difference was to abolish it. Nation-states sought to ‘nationalize’ their regions and there was an expectation that immigrants (if admitted at all, and there were often

strenuous objections to admitting anyone of a different ‘racial’, ethnic, national or linguistic background) should assimilate, conform to what were perceived as relatively homogeneous national norms. By the mid-1960s, an ideology of assimilation became harder to sustain, and in a second phase, which persisted through much of the second half of the twentieth century, there was a shift to what may be called ‘integration plus’infra. National norms were increasingly perceived as heterogeneous, and the diversity of identities and values represented by immigrants was thought, up to a point, to be accommodated within a ‘multicultural’ framework. Generally, though by no means universally, and certainly not uniformly, there was growing recognition of the legitimacy of claims of immigrant/refugee/ethnic minorities to be ‘different’, certainly in the private sphere, especially around issues such as language, religion, family life, and acceptance, in public rhetoric, that negative discrimination on racial and other grounds should not be tolerated. (Grillo,2010,19-20) R. Jenkins, gives a very clear and precise definition of the nature of integration. When an individual changes his community, human shall be integrated into a new one. Integration is perhaps a rather loose word. It is not regarded as loss, by immigrants, of their own national characteristics and culture. In this country, we do not need a “melting pot”, which will turn everybody out in a common mould, as one of a series of carbon copies of someone`s misplaced vision of the stereotyped Englishman… I define integration, therefore, not as a flattening process of assimilation but as equal opportunity, coupled with cultural diversity, in an atmosphere of mutual tolerance. (Jenkins,1967, 267) The key phrase was ‘coupled with cultural diversity’: the future for immigrants and the next generation was within a common public sphere of shared norms and values with equal opportunity in employment, housing, education, health and welfare, equality before the law, and protection from racism, with distinctive beliefs, values, practices, religion and language. Immigrants and minority ethnic groups would be ‘Here but Different’, the motif of policy in Canada and Australia and across much of Europe, including, albeit to a lesser degree, countries like France grounded in grand Republican ideals of ‘One and Indivisible’ with no space for difference. Although

philosophies may be dissimilar, reality may be closer than many, in France as some may believe. (Grillo,2010,23-24)

Conclusion It can be concluded that addiction to national identity has two basic principles. One may be good and the other restrictive. The good side expresses the fact that after birth, humans are independent and left entirely to themselves by being maintained as species and part of a community made up of people who have their own established traditions. The negative effect is expressed by the fact that in today's global world there are so many different cultures and traditions. People can find it significantly easier to move to different parts of the world than in isolated and traditional eras. People can travel without luggage, but they always carry their national traditions that possess good and bad characteristics, making them different from other traditions. Yet, when they arrive into different countries, it will then be most evident whether they actually belong to a distinguished nationality. They are more addicted due to the preference and influence, the chance is higher as related to what nationalities and cultures will be sustained in future.

REFERENCES: Robertson, 1972: M. Robertson., Sociology Salvador Giner., printed by Western Printing Service., Avonmouth, Bristol., 1972. Kohn, 1964: H. Kohn., in The Dynamics of Nationalism., edited by Louis Snyder., published by D.Van Nostrand Company, Inc., Princeton, New Jersey.1964. Fyfe, 1964: H, Fyfe., in The Dynamics of Nationalism., edited by Louis Snyder., published by D.Van Nostrand Company, Inc., Princeton, New Jersey.1964. Royce, 1969: J.Royce., Man and Meaning., McGraw-Hill Book Company., New York.,1969. Grillo, 2010: R. Grilo., in Anthropology of Migration and Multiculturalism., edited by Steven Vertovec., Routledge.,Oxon.,2010. Jenkins, 1967: R. Jenkins., Essays and Speechers., London: Collins.,1967.

«МЫ» И «ОНИ». НА ПУТИ К ПЕРЕРОЖДЕНИЮ УКРАИНСКОГО ОБЩЕСТВА Виктория Козлюк Трудную политическую ситуацию на Украине обсуждают в мире уже не первый месяц. Для меня, как для гражданки этой страны данная тема особенно волнительная. Каждую неделю от родственников и друзей я слышу о новом количестве смертей, о мобилизации знакомых и с тревогой осознаю угрозу для дорогих мне людей, которых могут забрать в зону АТО. Новости о важнейших событиях узнаю не включая телевидение, о них говорят на вокзалах, в библиотеках, кафе, трудно не заметить всеобщее нарастающее напряжение и бесконечное ожидание, когда же в стране будет порядок и покой. События этого года объединили украинский народ как никогда. Пришло время покончить с давними стереотипами. Перестать противопоставлять запад и восток Украины. Ведь сейчас в сплоченности украинское общество нуждается как никогда. «Мы» и «они» - так условно делился запад и восток страны, которые долгое время были проникнуты недоверием друг к другу. О существовании определенной разницы в убеждениях одного народа и одной страны по обоих берегах Днепра украинцы знают уже давно. Думаю, фундамент к таким обстоятельствам был заложен исторически и геополитическим положением страны. Еще в XVII – XVIII веках, когда Украина была крайне ослаблена и поделена на Правобережную и Левобережную. Ей пришлось пережить давление граничащих с ней государств, которые оказались более сильными. А именно свою политику, по отношению к Правобережной Украине, применяла Речь Посполитая, Российская империя и Крымское ханство. Эта часть Украины пережила колонизацию, религиозный гнёт православных и насаждение униацтва. Что касается Левобережной Украины, то она пережила не менее сложные времена. Если западная часть нынешней страны в те времена подвергалась полонизации, то восточная успешно

русифицировалась. Левобережье было подчинено Российской империи, которая стремилась к абсолютному контролю, начиная со стрелкового полка, находящегося на этой территории заканчивая содействием украинско-российских браков среди казацкой верхушки. В ХХ веке украинские земли пытались взять в свои руки то Белое движение, то большевизм. В ответ на эти события были сформированы партизанские движения, ставящие цель освободить Украину от оккупантов. Военные действия под лозунгом «Украина для украинцев» так и не обвенчались большим успехом. По стране прокатились волны массовых репрессий. Советская власть утвердилась на Украине. Но этот краткий исторический экскурс лишь частично обосновывает расхождение, которые могли сформироваться под влиянием событий, коснувшихся всех сфер жизни украинского человека и имеющее влияние на дальнейшее культурное развитие народа. Существенной причиной разногласий во взглядах запада и востока Украины является российская пропаганда, к которой жители восточных регионов прониклись особым доверием. Начиная с 1999 года, когда Владимир Путин становится во главе Российского государства, постепенно происходит подавление СМИ, закрытие независимых газет и каналов или смена их собственников. Каналы ОРТ, «Россия» и НТВ стали принадлежать государству или государственным компаниям. О том, что российские СМИ лгут показывая ситуацию на Украине в выгодном для правительства свете, уже открыто говорит Америка и Европа. Прочитав интервью с беженцами из Донецка, которых принял Кировоград можно сделать выводы об отношении к ситуации на Украине тамошних жителей. Инна с дочерью Лизой из села Макеевка Донецкой области, делятся своими наблюдениями о земляках: «Телеканалы отключили давно. Начали с «пятого», а в результате оставили только СТБ и IСТV почему-то. Даже «Интер» отключили, хотя это был их любимый канал во время Майдана. Зато подключили кроме основных «рупоров

путинизма» какие-то региональные российские каналы, например Питерский. Даже российские FM-радиостанции вытеснили украинские» (Интернет, http://persha.kr.ua/inshij-golos-donbasuintervyu-z-bizhencyami-foto/).На вопрос есть ли шанс, что Макеевка, Донбасс станут украинским, отвечают откровенно: «Трудно говорить за весь Донбасс. Но Макеевка - а когда она была украинской? Откровенное пренебрежительное, даже брезгливое отношение ко всему украинскому было, кажется, давно. Просто сейчас это как получило легитимный статус. Но шансы исправить это, конечно, есть. Но не в этом поколении. Надо начинать с детских садов и школ. Начинать с воспитания украинцев украинцами» (Интернет, http://persha.kr.ua/inshij-golosdonbasu-intervyu-z-bizhencyami-foto/). Мне хотелось бы предоставить фрагменты еще одного интервью. Делится с читателями газеты «Волынские новости» Елена Черенкова, жительница города Луганск, которая в связи с обстоятельствами переехала в мой родной город Луцк: «Они действительно не знают, почему «киевская власть это хунта». Но они внимательно следят за российским телевидением, а это - пропаганда такого монструозного и космического масштаба. Поэтому, их мозг повернут так, будто там «фашисты расстреливают детей и насилуют наших женщин». Более того, знакомые из Луганска еще уверяют меня, что в Луцке обустроят концлагеря для переселенцев» (Интернет, http://www.volynnews.com/news/society/na-skhodi-dosi-viriat-uisnuvannia-kontstaboriv-dlia-bizhentsiv-u-lutsku-luhanchanka/). Хочу уверить читателя, что страшного фашистского кошмара с концлагерями, которыми пугают детей и взрослых русские СМИ, в городе Луцке не существует, как и в других украинских городах. Многие жители восточных областей живут ностальгией по Советскому Союзу. Русская сторона в свою очередь ведет антизападную политику и дезинформирует население, для которого лучше свое, хоть и утопическое, чем чужое и непонятное.

Не смотря на бандитскую политику Януковича и грабеж государственного имущества, о котором говорят уже открыто, этот человек для многих из восточной Украины остается примером того парня, который собственными силами с нуля добился многого. Но не стоит делить все на черное и белое. Украинец с востока или русскоязычный украинец - это не обязательно человек поддерживающий пророссийскую политику. На востоке Украины есть много жителей с русским гражданством, которые яро болеют за свою страну, Россию. А группировка Донецкой народной республики (ДНР) в большинстве состоит не из местного населения, и этого не скрывают. Как высказывался автор статьи «Нормальный путь Украины» Сергей Шелин: «В любом случае, не надо воображать, что русскоговорящие обитатели этой страны повернуты к России. В бунтующем Киеве русский язык посильнее украинского. И ничего парадоксального в этом нет. Ирландские борцы против английского господства объяснялись между собой по-английски, но это нисколько не мешало радикализму их воззрений» (Интернет, http://www.rosbalt.ru/blogs/2013/12/03/1206641.html). Меня особо удивила пропаганда наших так называемых «славянских братьев» в области культуры. 10 июля в Санкт Петербурге в театре «Санкт- Петербург Опера» была представлена митинг-опера «Крым». За основу послужила опера «Севастопольцы» 1940-х годов композитора Мариана Коваля. В анонсе на сайте театра цитируют: «Потому спектакль и называется «Крым», - говорит Юрий Александров, - никаких «Севастопольцев», «Последнего катера» (первоначальное название оперы Коваля), никаких любовных историй. Тема любви одна - любовь к Родине» (Интернет, http://www.spbopera.ru/ru/show/217/). Режиссер представил зрителю несколько исторических событий: русско-турецкую войну, великую Отечественную войну и Майдан. Митинг-оперу планируют показать в Крыму. По словам режиссера - постановщика Юрия Александрова пьесу можно показывать на улицах и площадях. В этой постановке

Путин представлен в роли Спасителя к которому обращаются за защитой крымские беженцы со словами: «Но кто посмел селить нам в душу страх?! Кому дозволено лишать детей крова?! Кто разжигает грязную войну, кто стравливает мирные народы?". И человек от театра в роли Путина отвечает: «Народа братского нежданная беда нам разрывает душу?!»«Да!» (Интернет, http://www.youtube.com/watch?v=CM3GP0CTT3E). В спектакле недоставало только предыстории о искусственно созданной угрозе русскоязычному населению, подавлению крымских татар и захват территории перед пришествием «Спасителя». Тогда и вопросов не пришлось бы задавать. В этом году издательство «Эксмо» (одно из двух крупнейший российских издательств) напечатало целую серию книг в жанре «фантастический боевик» под заглавиями: «Поле боя – Украина. Сломанный трезубец», «Дикое поле 2017. На руинах Украины», «Украина в крови. Бандеровский геноцид» автор Георгий Савицкий, а также «Украинский фронт. Красные звезды над Майданом» Федор Березин и другие. Аннотации к этим книгам просто впечатляют своей затейливостью, в «Поле боя Украина. Сломанный тризубец» Г. Савицкого: «Третья Мировая начинается на киевском Майдане! Ближайшее будущее. Массовые беспорядки на Украине перерастают в гражданскую войну. При помощи «миротворческого контингента» НАТО, под прикрытием американской авиации и бронетехники, бандеронекие каратели с «трезубцем» на погонах начинают геноцид русскоязычного населения, стирая с лица земли целые города» (Савицкий 2014). Или вот еще фрагмент из аннотации к книге «Украинский ад. Это наша война!» Федора Березина: «Восставший Юго-восток истекает кровью в неравной борьбе против бандеровских карателей и натовских оккупантов – но русские не сдаются! И горят американские «ястребы», сбитые мятежным ракетным дивизионом, истребительный авиаполк отказывается

подчиниться приказам укронацистов, а городские партизаны устраивают захватчикам ад на земле…» (Березин 2014). Создается впечатление, что все выдумки провокационной антиукраинской направленности, которые мне приходилось встречать на интернет - страницах собраны в серии этого бульварного чтива. Но, в своей статье, я совсем не хочу сделать из Украины жертву, ведь у каждого государства есть своя нелёгкая история, проблемы и задачи, которые еще предстоит решить. Прошло 23 года со времени провозглашения Украины независимой. Страна должна переродиться от советизма, стать на свой собственный путь и делать свободный выбор. Майдан стал очередной попыткой осуществить желаемое, проявить свою гражданскую позицию, совместно построить новую Украину. Общество может противостоять бандитскому правительству, мы в состоянии это делать цивилизовано, мирно и сплоченно. Правильно будет сказать, что для того, чтобы изменить власть, надо изменить себя, ведь старое мы уже практически разрушили, а новое еще не построили. После того, как Майдан сыграл свою роль, общественные деятели активно начали обсуждать так называемый «постмайданный синдром». Ощущение опустошения, стресс и как следствие напряжение и хроническая усталость. После «Оранжевой революции» мы уже пережили подобное разочарование, когда люди вышли на майдан мирно отстоять свою гражданскую позицию, но та борьба не требовала у нас стольких усилий, жертв и не стала таким большим потрясением как Майдан в 2013-2014гг. Мы понесли много потерь, немало отважных людей полегло за светлое будущее страны, поэтому очень важно, чтобы эти усилия были не напрасны. Задача каждого украинца теперь пережить это явление для себя и не растерять энергии и уверенности идти до конца. И совсем не важно на каком языке мы говорим, если считаем себя патриотами своей страны. На самом деле Украина постоянно меняется, а национальное сознание и любовь к стране возрастает. Шесть лет назад я отдыхала на Азовском море в городе Бердянск. Это была моя первая поездка на юго-восток Украины и я хорошо знала о том, что там разговаривают исключительно на

русском (сама воспитана в украиноязычной семье). Данный факт меня не смущал, решила не подстраиваться под местных жителей и продолжала говорить на родном языке, в добавку взяла с собой национальную одежду – вышитую рубашку. Оказалось, не так страшен волк как его рисуют. В результате никаких конфликтов не происходило. Местное население, как и отдыхающие – русскоязычные, но общаться это не мешало. Каждый спокойно говорил на том языке, который предпочитал. У меня появились хорошие знакомые с которыми было много общих тем, а стереотипы развеялись. В прошлом году, когда мы с семьей в очередной раз посетили Бердянск, мне показалось, что он поменялся. Приехала я туда как раз на День независимости. Со сцены звучали украинские песни, публика весело подпевала и танцевала с детьми. Было много людей в национальной одежде. Мне не удалось заметить «брезгливого отношения ко всему украинскому» в городе Бердянске ни шесть лет назад, ни прошлым летом. Сейчас, даже самые ярые защитники пророссийской политики восточных областей, по сравнению с началом массовых беспорядков, изменили свое мнение о происходящем. Они столкнулись с мародерствами, ограблениями, вооруженными людьми, счета заморозили, люди не получают зарплат и пенсий. Теперь они разочаровались и в заступничестве российского правительства. Другие, которым все же хватило смелости уехать в западные города, где им предлагали помощь, увидели совсем другую картину и также изменились. Меняется не только какая-то часть страны, но и вся Украина в целом. На данный момент беженцев из восточных регионов принимают практически во всех областях Украины, где могут гарантировать безопасность, им предоставляется кров и финансовая поддержка. Проводятся всевозможные благотворительные акции, чтобы помочь украинской армии. На улицах моего родного города заметно возросло количество людей с национальной атрибутикой на одежде, недавно в моду вошло носить веночки с искусственных цветов, дарить вышитые рубашки родственникам. Последние полгода нелегкой борьбы никого не оставили

равнодушным. Мы начали больше любить свое и ни смотря на разные убеждения хотим сохранить Украину целостной. Использованная литература:

Баран 1996: Баран В, Історія України.Львів, 1996. Бойко 2007: Бойко О, Історія України, Київ 2007. Савицкий 2014: Савицкий Г, Поле боя Украина. Сломанный тризубец, Москва, 2014. Березин 2014: Березин Ф, Украинский ад. Это наша война, Москва, 2014. Интернет-ресурсы: 1. http://persha.kr.ua/inshij-golos-donbasu-intervyu-z-bizhencyami-foto/ (дата обращения: 06.08.2014) 2. http://www.volynnews.com/news/society/na-skhodi-dosi-viriat-uisnuvannia-kontstaboriv-dlia-bizhentsiv-u-lutsku-luhanchanka/ (дата обращения: 06.08.2014) 3. http://www.rosbalt.ru/blogs/2013/12/03/1206641.html (дата обращения 07.08.2014) 4. http://www.spbopera.ru/ru/show/217/ (дата обращения: 07.08.2014) 5. http://www.youtube.com/watch?v=CM3GP0CTT3E (дата обращения 04.08.2014)

«ЗАМОРОЖЕННЫЕ» КОНФЛИКТЫ. ЖДЕТ ЛИ УКРАИНУ ТАКОЙ УДЕЛ? Иванна Кылюшик Особое место в исследованиях этнополитических и международных конфликтов занимают «замороженные» конфликты, что возникли на территории бывшего СССР в последние годы его существования. Предметом этнополитических конфликтов на постсоветском пространстве стали, главным образом, территории, которые решениям коммунистического центра в Москве были переданы в склад национально-государственных образований без учета этнического принципа, а согласно принципу «разделяй и властвуй!». На территориях Приднестровского региона Молдавии, в Абхазии, Южной Осетии и Нагорном Карабахе на территории Южного Кавказа и по сей день остаются неурегулированные конфликты, что представляют собой угрозу международной и региональной безопасности. А теперь к их числу добавился еще и конфликт на востоке Украины. Их поддержание в «замороженном» виде выгодно отдельным геополитическим силам, а в первую очередь правопреемнице СССР – Российской Федерации. Рассматривая мотивацию действий России в зонах «замороженных» конфликтов следует учесть то, что на внешнеполитическом плане она не только не отказывается од восстановления статуса великой страны, а и все сильнее хочет остаться влиятельным центром формирования геополитики Европы. И в первую очередь в Восточной Европе и в Причерноморском регионе, с чем и связанный конфликт на востоке Украины и конфликт, возникший из-за аннексии Крыма. Приднестровье и Южный Кавказ остаются важными военностратегическими плацдармами России. Присутствие в Приднестровье обеспечивает ей влияния в Южно-Восточной Европе и на Балканах. А контроль над Закавказьем, который размещен на пересечении Европы и Азии, позволяет пробираться

вглубь Среднего и Ближнего Востока, к бассейнам Каспийского, Чорного и Средиземного морей.

Попробуем найти решения вопроса: для чего России еще и аннексия Крыма, и конфликт на востоке Украины, и ждет ли Украину такая же перспектива? Но сначала, для того чтобы убедиться что все эти конфликты связаны между собой, а их, уже испытанный сценарий, применяется сейчас на Украине; а также какая польза от них для России и для чего ей выгодное их «замороженное» состояние, рассмотрим каждый из них. Приднестровский конфликт – конфликт, возникший вначале 1990-х гг. между центральной властью Молдовы и самопровозглашенной Приднестровской Молдавской Республикой (ПМР). Пик противостояния пришелся на мартиюль 1992 г., когда между сторонами возникло вороженное противостояние, завершено подписанием мирного соглашения. Сейчас проблема не решена, поскольку однозначно не определен статус Приднестровья (Гарнетт 2003, 51). Конфликт возник из-за различий интересов во внешней политике. В конце 1980-х гг. Кишинев выступил за

независимость Молдовы и ориентацию на Запад, тогда как руководители Приднестровья – за сохранение экономических и политических связей с СССР (Дорашко 2005, 13-14). Важным фактором развития конфликта стало присутствие в Приднестровье 14 советской (позже российской) армии. Она стала защитником интересов местной элиты и населения в ходе конфликта. Во многом присутствие армии помешало молдавским властям реализовать силовой сценарий разрешения конфликта (Ozhiganov 1997, 164-189). Конфликт на сегодняшний день находится в «замороженном» состоянии, и именно присутствие в зоне конфликта российских войск и вооружения имеет особое влияния на сохранения его в таком виде. Согласно со Стамбульскими договоренностями 1999 г., Россия обязалась ликвидировать присутствующие там с советских времен военные вооружения к 2002 г. Несмотря на частичное исполнения Москвой взятых обязательств, основная часть войск остается на территории Восточной Молдавии, а через последние события на Украине их количество очень повысилось. Основной причиной нерешаемости этого вопроса есть нежелание России оставить последний форпост в этом регионе и, таким образом, потерять один из инструментов своего влияния на ситуацию в нем, кроме того Приднестровье есть также инструментом политического влияния на Украину. Поэтому Приднестровская Молдавская Республика есть стратегическим партнером РФ. Военное присутствие в зоне Приднестровского конфликта рассматривается Россией как своего рода рычаг давления не только на развития процессу мирного урегулирования, но и на процессы внутри Молдовы, на ее внешнюю политику, на развитие общей политической и экономической ситуации за ее границами. Торможение процесса мирного урегулирования и сохранения российского военного контингента, предоставления ему юридического статуса с функциями миротворческой миссии, сегодня является принципиальным вопросом для РФ. Кроме фактора военного присутствия России в Приднестровье, существенным рычагом влияния Кремля на ситуацию в конфликтном регионе, стало получение

значительным количеством населения Приднестровья статусу граждан России. Раздавая свое гражданство населению сепаратистских регионов, Россия, таким образом, получила легальную возможность в любое время использовать этот фактор как весомый аргумент для оказания военной помощи «соотечественникам» (Плаксенко 2008, 233-239). О том, что институт русского гражданства есть одним из основных способов влияния России в Приднестровье, свидетельствуют статистические данные, согласно которым по состоянию на 2000 г. Россия наддала свое гражданство более 60 тысяч приднестровцам. Образования, культура, законодательство в основном уже давно подогнано под русские стандарты, а языком политики есть русский. Держать Приднестровской конфликт в «замороженном» виде позволяет Кремлю давить не только на Молдавию, а и на Украину. Для укрепления своих геополитических позиций в регионе Россия пытается дискредитировать Украину путем выброса в информационное пространство откровенных институций о включении Приднестровья в склад Украины. Распространяются информационным пространством и другие варианты «решения» Приднестровской проблемы. Например, осенью 2000 г. в «Независимой газете» появилась статья С. Градировского «Малая шахматная доска» (Градировський 2002, 5). Публикация сводится к установлению общего владения Приднестровьем Россией и Украиной. Конечно, Украина должна принимать к вниманию разные варианты урегулирования Приднестровского конфликта, потому что украинская национальная группа в Молдове есть самой многочисленной, а большая часть Приднестровья расположена на исторически украинских землях. Россия ж выбрасывает в информационное пространство заявления отдельных своих депутатов и лидеров самопровозглашенной ПМР, что Приднестровье – это русская земля. Наряду с военным присутствием и институтом российского гражданства для сохранения своего геополитического влияния Россия активно способствует использованию сепаратистскими режимами такого инструментария как проведения референдумов,

которые надают видимость марионеточных режимов.

легитимности

решениям

Приднестровья отмечает 24-летия отделения в апреле этого года В 1990 г. в Приднестровье была образована Приднестровская Молдавская Республика. Кроме того, 17 сентября 2006 г. в ПМР состоялся референдум о независимости республики, на котором около 97% населения высказались за отделение республики от Молдовы и последующее вхождение ее в состав Российской Федерации. Представители Российской Федерации заявили, что результаты не будут иметь юридических последствий. Вы спросите, почему? Ведь Россия прилагает такое усилие, чтобы держать эту территорию под контролем, почему бы не принять ее в свой состав? Но если бы РФ это сделала, тогда бы она не имела такого влияния на Молдову и на ее политику, к тому же, тогда Молдова смогла бы быть членом НАТО, а все это уж точно не выгодно Москве. По всем этим причинам Приднестровский конфликт остается в «замороженном» виде и по сей день. Русское присутствие на территории Грузии есть тем фактором, что мешает даже гипотетической возможности восстановления переговоров официального Тбилиси с Абхазией и Южной Осетией насчет возврата этих сепаратистских регионов

под юрисдикцию Грузии. А также – является средством дестабилизации Грузии и препятствия расширению НАТО, потому что государство не может стать членом НАТО, пока имеет свои нерешенные территориальные конфликты. Конфликт Грузии с Абхазией и Южной Осетией – один из самых острых этнополитических конфликтов на территории бывшего СССР и Кавказа. В условиях распада СССР он привел к боевым действиям и впоследствии к образованию нерешенного «замороженного» конфликта (Арбатова 2008, 58). Конфликт в Абхазии, как и другие этнополитические конфликты на постсоветском пространстве, возник тогда, когда большевицкое правительство СССР проводило национальнотерриториальное разделения и руководствовалось не историческими реалиями, а желаниям поссорить между собой ближние народы, таким образом, затрагивало интересы многих этнических и политических групп. Грузия в 1990-х гг. хотела решить Абхазскую проблему путем сотрудничества с Россией, поэтому своего времени подписала договор о размещении русских войсковых баз на ее территории. Положениями этого договора было предвидено восстановления территориальной целостности Грузии, помощь РФ в создании грузинской армии, разоружения сепаратистских формирований. Однако ни одно из этих условий не была исполнено. Поэтому грузинским парламентом и отдельными политическими партиями все чаще поднимались вопросы о выводе с территории Грузии всех русских войск и возможный выход Грузии из СНГ. В середине июля 2006 г. парламент Грузии принял резолюцию с требованием вывода русских миротворческих сил из Абхазии и Южной Осетии. В ответ на это парламент Абхазии призвал мировое сообщество начать процесс официального признания независимости самопровозглашенного региона. После провозглашения независимости Косова и признания ее странами запада в 2008 г., проблема межэтнических конфликтов в Грузии появилась с новой силой. На это также имело влияния намерения Грузии стать членом НАТО, а также практические действия России направленные на недопущение дрейфа Грузии в сторону Запада. Именно в 2008 г. Россия продемонстрировала миру, что она остается наивлиятельнейшим

геополитическим игроком на пространстве СНГ. Сначала, в апреле 2008 г., помешала Грузии и Украине получить План действий по членству в НАТО на саммите в Бухаресте. Потом в августе 2008 г., принявши участие в 5-дневной войне с Грузией в Южной Осетии и признавши независимость сепаратистских регионов Грузии, Россия сделала невозможным в ближайшей перспективе возвращения Абхазии и Южной Осетии под юрисдикцию Грузии. Так же как и в Приднестровье, на территориях Абхазии и Южной Осетии существует фактор военного присутствия России, фактор получения статусу граждан Российской Федерации значительным количеством населения этих регионов, а также – проведения сепаратистских референдумов. Осенью 1990 р. Югоосетинский областной совет, опираясь на закон СССР от 26 апреля 1990 г., что предвидел расширения полномочий советских автономий, провозгласил область Югоосетинской Советской Демократической Республикой и обратился к Москве с просьбой о признании ее независимости от Грузии. В ответ на это, официальный Тбилиси в декабре 1990 г. ликвидировал Югоосетинскую Автономную Область и начал блокаду региона, которая длилась к июлю 1992 г. Экономическая блокада сопровождалась военным противостоянием сторон конфликта. Особенно ожесточенным оно стало после того, как в результате референдума, проведенного югоосетинским руководством 19 января 1992 г., более 90% его участников высказались за присоединение региона к России. Боевые действие, что длились (с перерывами) до июня 1992 г., были прекращены при посредничестве России, которая разместила на территории Южной Осетии свои миротворческие силы. На протяжении того времени, что прошло с момента грузино-осетинского конфликта 1992 г., Россия последовательно вооружала и укрепляла югоосетинский сепаратистский режим, делая откровенную ставку на отделение этого региона. Для этого и проводила активную политику раздачи русских паспортов негрузинскому населению Южной Осетии. Это обстоятельство, не в последнюю очередь, способствовало признанию Россией независимости Абхазии и Южной Осетии 26 августа 2008 г.

Анализ причин российско-грузинского противостояния в Южной Осетии в очередной раз подтвердил аксиоматическое утверждение, что межэтнические конфликты часто используются именно силами имперского образца и приобретают значительных масштабов вследствие их вмешательства в локальные конфликты. Эти силы имеют собственной интерес в углублении спорных ситуаций. Улаживания межэтнических споров проходит безболезненнее при соответствующей роботе международных механизмов безопасности и взаимной толерантности сторон. Доминирование в регионе только одного государства может не только провоцировать новые конфликты или, как в ситуации вокруг Нагорного Карабаха, играть на непримиримых спорах участников конфликта, держа его в неопределенном «замороженном» виде. Как известно Нагорно-Карабахский конфликт – это территориальный конфликт между Азербайджаном с одной стороны и Арменией – с другой. Предметом конфликта есть территория Нагорного Карабаха, на которой проживают преимущественно армяне. Конфликт привел к поляризации позиций соседних государств вокруг него и стал источником угрозы региональной безопасности Кавказа и всего Среднего Востока. Нагорный Карабах провозгласил независимость в 1991 г. – согласно с результатами референдума, проведенного за законами еще существовавшего тогда СССР, но это не было признано руководством Азербайджану. В результате вооруженного конфликта, что длился около трех лет, Азербайджан потерял почти 20% территории (Нагорный Карабах та сем прилегающих к нему районов), более 300 тысяч азербайджанцев должны были оставить места своего жительства (Арбатова 2008, 57-66). 18 февраля 1994 г. в Москве министрами обороны Азербайджана и Армении при посредничестве министра обороны России был подписан Протокол о полном прекращении огня и военных действий, и было принято соглашение о разведении войск враждующих сторон. Однако в дальнейшем, несмотря на неоднократные встречи президентов Азербайджана и Армении, а также то, что к урегулированию конфликта присоединились ООН и ОБСЕ (так называемая «Минская группа»), а сопредседателями

на переговорном процессе по статусу Нагорного Карабаха стали РФ, США и Франция, ни один из предложенных посредниками планов достижения мира к урегулированию конфликта не привел. Летом 1997 г. Минская группа ОБСЕ предложила взять за основу для дальнейших переговоров комплекс документов из урегулирования конфликта. Ним предвиделся выход нагорнокарабахских сил к территориальным границам автономии и возвращения к административному статусу 1988 г. Это предложения было решительно отклонено Арменией и Карабахом, учитывая отсутствие, по их мнению, правовых гарантий для этнических армян, которые должны перейти под юрисдикцию Азербайджана. Армения взяла на себя много обязанностей по предоставлению военной и финансовой помощи самопровозглашенной Нагорно-Карабахской Республике (НКР). Игнорируя решения международных институтов безопасности, Армения, таким образом, оказалась в состоянии относительной изоляции от стран региона, что не способствует ее экономическому развитию и созданию систем региональной стабильности. Более того, на неопределенные сроки замедлено включение Армении в систему мировой экономики, путем участия в масштабных международных экономических и транспортных проектах. На улучшения ситуации не повлияла и определенная активизация экономического сотрудничества Армении с Ираном, на счет которого действуют санкции США. От своего стратегического партнера – России, Армения слишком отдалена и фактически не имеет с ней прямых путей соединения. В Армении понимают, что достижения миру откроет границы с Турцией и Азербайджаном, а это предоставит возможность Армении принимать участие в выгодных транспортно-энергетических проектах. Одновременно Ереван категорически выступил против американского «плана Гобла», построенном на обмене территориями, о чем официально высказались второй президент страны Р. Кочарян и руководители всех парламентских фракций Армении, считая неприемлемым изменение территориальной целостности республики.

Азербайджан в целом придерживается позиции сохранения территориальной целостности страны в границах 1988 г., но не против предоставления Нагорному Карабаху широких прав автономии. В то же время антиармянская политика, которая проводилась официальным Баку, создала ситуацию, за которой Нагорной Карабах психологически не готов на любые уступки. С другой стороны, Баку рассматривает перспективу обмена «географических границ» между Арменией и Азербайджаном (Нагорном Карабахом и Нахичеванью), как возможной вариант урегулирования конфликта. Нагорно-Карабахская Республика фактически изолированная от участия в переговорном процессе. Ее интересы на международной арене отстаивает правительство Армении.

Президент России Владимир Путин (в центре) с президентом Азербайджана Ильхамом Алиевым (слева) и президентом Армении Саркисяном в Сочи летом этого года Российская Федерация остается традиционным партнером Армении, в которой и сейчас расквартировано не менее чем 20 тысяч военнослужащих российской четвертой армии. Со стороны РФ предоставляется значительная военно-техническая помощь

Армении. Вопрос Нагорного Карабаха для РФ приобретает более широкое, региональное значения, поскольку непосредственно касается будущих армяно-российских отношений и усиление воздействий Москвы на Кавказе. Россия имеет свои особенные интересы в Кавказском регионе, которые заключаются в том, что бы сохранить политическое, экономическое и военное доминирование на Закавказье, максимально согласовать внешнюю политику закавказских стран с интересами России и не допустить усиления в этом регионе роли Турции, США и стран Запада. Россия пытается рассматривать вопрос нагорнокарабахского урегулирования в более широком геополитическом контексте, связывая его с общими процессами, что происходят на Северном Кавказе и в СНГ. Поэтому Москва активно поддерживает позицию Армении, поскольку переход (по плану обмена территориями) южной части Армении под юрисдикцию Азербайджана или под контроль международных миротворческих сил окончательно закрывает для России выход к региону Южного Кавказа и Ближнего Востока. В целом масштабы конфликта между двумя республиками Южного Кавказа – Азербайджаном и Арменией – выходят далеко за рамки региона. От его окончательного урегулирования зависит не только атмосфера взаимного доверия кавказских стран, но и экономические и политические интересы стран, которые ищут возможности активизировать политику в регионе. Геополитическое значение нагорно-карабахской проблемы последним временем возросло в связи с открытием значительных залежей углеводородного топлива в Каспийском регионе и проектами проведения стратегических транспортных магистралей, непосредственно приближенных к зоне конфликта. Тлеющий межэтнический конфликт негативно влияет на перспективы экономики стран региона и на общую ситуацию европейской безопасности и стабильности. Кремлю нужны «затяжные, замороженные конфликты у соседей», чтобы остановить их интеграцию в ЕС и НАТО. Именно поэтому Россия аннексировала Крым и дестабилизирует ситуацию на востоке Украины. Причем, для разжигания конфликта, использует те же методы, которые были опробованы

ранее на выше рассмотренных территориях. Эти методы являются «гибридной войной», у Москвы уже есть навыки, как переправлять войско, передавать оружие, помощь и волонтеров, чтобы поддержать силы и возможности сепаратистов (Патрик 2014). Для всех уже давно не секрет, что в конфликте на востоке активное участия принимают российские войска, хотя Москва это пытается отрицать. Россия раздала свое гражданство в Крыму и пытается сейчас это делать на востоке Украины. Также был использованный метод проведения «абсурдных» референдумов на территориях самопровозглашенных «Донецкой народной Республики» и «Луганской Народной Республики» (ДНР и ЛНР). В результате которых, были провозглашенные акты государственной самостоятельности ДНР И ЛНР. Псевдореферендумы не были признанны Украиной, НАТО и ЕС. То, что Россия использует одну и ту же модель, можно проследить даже в лицах, привлеченных к конфликтам. В июле Владимир Антюфеев стал заместителем премьер-министра самопровозглашенной ДНР в Донецке. Антюфев – сыграл ключевую роль в борьбе повстанцев Приднестровья (Патрик 2014). Что Россия может выиграть от укрепления этой зоны постоянной нестабильностью? С одной стороны, это стратегическая цель ограничения распространения НАТО, ведь наличие нерешенного территориального спора исключает вступление в Альянс. С другой стороны, Россия не желает видеть Украину демократической и экономически открытой страной, ведь это может создать «плохой» пример для жителей России. И конечно, Россия хочет влиять на политику Украины, как это было раньше. Анализ причин и последствий «замороженных» конфликтов на постсоветском пространстве показал, что главным геополитическим игроком на территории бывшего СССР остается Российская Федерация, которая заинтересованная: в сбережении военных баз на востоке Молдовы, на Закавказье и в

Причерноморском регионе для гарантирования безопасности своих южно-западных и южных флангов; сбережения зависимости постсоветских стран от поставки российских энергоносителей; уменьшения влияния Запада в странах бывшего СССР путем признание и поддержания жизнедеятельности самопровозглашенных республик. Сохранения статуса ключевой фигуры на постсоветском пространстве позволяет России существенно ограничивать евроинтеграционные стремления таких стран-участниц программы Евросоюза «Восточное партнерство», как Азербайджан, Армения, Грузия, Молдова и Украина, и тормозить процесс усиления влияния НАТО и США на территории СНГ. Поскольку Россия не имеет намерений приобщиться к процессу европейской интеграции, а стремится к единоличному лидерству в Восточной Европе, ее ожидают не простые отношения с НАТО и ЕС. Такие претензии России, безусловно, приводят к столкновению интересов и к обновлению небезопасности региональной конфронтации в Европе. За таких условий, роль неурегулированных конфликтов, а также их влияние на международные процессы существенно растут. Страны из «замороженными» конфликтами в своем составе не могут свободно развиваться и проводить свою политику, а также такие конфликты препятствуют государствам приобретать членство ряда международных организаций. А ждет ли Украину такой же удел? Это остается вопросом времени. Использованная литература: Ozhiganov 1997: Ozhiganov Е, The Republic of Moldova: Transdniester and the 14 th Army. Managing Conflicts in the Former Soviet Union), Cambridge, 1997, P. 164–189. Арбатова 2008: Арбатова Н, Замороженные конфликты в контексте европейской безопасности, «Анализ», №3(94), с. 57-66. Величко 2012: Величко Н, Регіональна безпека і заморожені конфлікти: порівняльний аналіз [электронний ресурс], – Режим доступу: http://buktoloka.cv.ua/index.php?option=com_content&view=article&id=326% 3A2012-05-30-13-40-07&catid=11%3Apolitics&Itemid14&lfng=en

Гарнетт 2003: Гарнетт Ш, Лебенсон Р, Чи настане мир у Придністров’ї, «Політика і час», № 5, c. 51-63. Градировский 2002: Градировский С, Малая шахматная доска, «Независимая газета», 29 июля, c. 5. Дорошко 2005: Дорошко М. С, Конфлікт у Придністров’ї: політичне підгрунтя, «Актуальні проблеми міжнародних відносин», Києв 2005, Вип.53. – Ч.2., с.13-14. Ким 2013: Ким В, Заморожені конфлікти з нульовою сумою [электронний ресурс]. – Режим доступу: http://gazeta.dt/ua/international/zamorozhenikonflikt-igri-z-nulovoyu-sumoyu-_.html (13.09.2014). Патрик 2014: Патрик Дж, Кремль и замороженные конфликты [электронный ресурс]. – Режим доступа: http://www.bbc.co.uk/ukrainian/ukraine_in_russian/2014/09/140910_ru_s_froze n_cjnflicts_kremlin.shtml (11.09.2014). Плаксенко 2008: ПлаксенкоМ. Л, Роль та інтереси Росії в урегулюванні Придністровського конфлікту, «Стратегічні пріоритети», № 3(8), c. 233239. Пряхин 2002: Пряхин В, Региональные конфликты на постсоветском пространстве: (Абхазия, Южная Осетия, Нагорный Карабах, Приднестровье, Таджикистан), Москва 2002. – 312 с.

ТАК ВОТ В ЧЁМ ДЕЛО С «ЕВРОМАЙДАНОМ»? Анна Поневозик Мой путь начинается со станции метро «Дарница». Это район города Киева, расположен на левом берегу реки Днепр, находящийся лишь пять остановок от центральной площади города, то есть «Майдана Незалежности». Когда подъезжает поезд меня охватывает неловкое чувство страха. Но уверенно захожу в середину и оказывается, что всё как по-прежнему. Толпа людей занимает свободные места, кто-то разговаривает по телефону или читает утреннюю газету, молодые люди играют на своих планшетах, слушают музыку. Смесь самых разнообразных лиц, отражающих разные эмоции. Всё как было, возможно немного больше музыкантов, пытающихся заработать денег, тем самым устраивая пассажирам метро мини-концерт. Я как обычно, быстро занимаю место у двери, опираясь о спинку последнего кресла. Здесь самая хорошая видимость на панораму города. Когда голос диктора сообщает станцию «Крещатик» немедленно покидаю остальных пассажиров и пытаюсь выйти на поверхность. Первая моя остановка – улица «Институцкая». Рабочие занимаются укладкой брусчатки, по дороге бродят люди, некоторые молятся, украдкой вытирают слёзы, некоторые с яростью и непониманием делают фотографии. Несмотря на сложившуюся

в Украине ситуацию можно здесь встретить даже иностранцев. Но всё-таки самыми броским являются оставшиеся фрагменты баррикад, сделанных человеческими руками из брусчатки, фотографии погибших людей, шлемы, свечи, цветы, а также лозунги расписанные на стенах зданий: «Мама я вернусь», «Слава Украине! Героям слава!», «Помните об этой победе!», «Сыновья мои. Братья мои! Простите меня, что не спас я вас от пули снайпера». На площади «Майдан Незалежности» нет отдыхающих на скамейках людей, нет и красивых фонтанов. Люди занимаются уборкой и перестройкой центральной части города. На улице «Крещатик» продаются сувениры, напоминающие страшные события последних нескольких месяцев. Можно также увидеть небольшую выставку карикатурных портретов, высмеивающих предыдущую власть. Всё началось 21 ноября 2013 года, так называемый «Евромайдан», то есть массовая акция протеста в центре Киева. Первоначально это было студенческое движение. Главной её причиной являлась приостановка президентом Виктором Януковичем действий, связанных с подписанием Соглашения об ассоциации Украины с Евросоюзом. Президент Виктор Янукович заявил: «Мы будем делать всё, чтобы Украина экономически становилась крепче, сильнее, делать всё, чтобы из года в год мы лучше жили, чтобы страна была конкурентоспособной. Как только мы выйдем на тот уровень, который нам будет комфортным, и когда он будет отвечать нашим интересам, когда мы договоримся по нормальным условиям, тогда будем вести разговор о подписании (...) Мы должны быть

сильными. Тогда к нам будут относиться как к партнёрам, равным партнёрам. Я считаю и убеждён в том, что мы не должны нигде быть "бедными родственниками" с протянутой рукой». Но эти слова не переубедили, прежде всего, младшую, но сознательную часть украинского общества. Студенты, которые начали всё чаще посещать западные страны Европы, но пожалуй не только для туристических целей, но также и научных, безусловно заметили повышение уровня жизни среди иностранных коллег и друзей. Стоит подчеркнуть, что по данным Рапорта «Иностранные студенты в Польше 2012», опубликованного Образовательным Фондом Перспективы, в Польше учится 6321 студент из Украины. Кроме того, следует заметить, что с 2009 года количество украинских студентов в Польше увеличилось более чем в два раза. По моему мнению, всё это могло в некой степени повлиять на действия молодых людей, это же могло дать толчок к введению в стране каких-то изменений. «Мы студенты, поэтому надо помнить, что мы за Европу». «Мы поддерживаем и мы хотим доказать, что мы не только, извините, кучка детей высокопоставленных чиновников в Университете, но мы сознательно относимся к своему выбору». Многократно бастующие подчёркивали, что они не хотят соединять своего протеста с политическими действиями. Они же представители особой социально-возрастной группы, они же представители молодого поколения, поэтому они в некой степени являются аполитичными и хотят мирным путём лишь заявить о себе и о своём выборе. «Мы – студенческая забастовка и мы хотим, чтобы она была максимально отделена от политики». Корреспондент Виталий Тарасов так описывает шестой день протестов: «Мы на „Майдане Незалежности” со студентами. Кстати, здесь немного прохладно стало – 0ºС. Но в толпе довольно высокая температура, потому, что все люди, все студенты танцуют и поют украинские песни. Здесь очень весёлая обстановка, эмоции зашкаливают, никаких политических лозунгов, здесь нет никаких политических флагов».

Десятый день протеста, то есть 30 ноября 2013 года, в три часа ночи специальные отряды милиции, так называемый беркут жестоко разогнал студентов, бастующих на площади «Майдан Незалежности». Беркут «вооружён до зубов» избивал палками всех под ряд: молодых людей, девушек, украинских, а даже иностранных корреспондентов. Яцек Заброцки – поляк, который не участвовал в акции протеста, он лишь в то время находился неподалеку от места событий, возвращаясь из деловой встречи сказал так: «Когда ко мне подбежали я был поражён, я прежде всего пытался говорить на польском языке, чтобы они поняли, что я не украинец, что я посторонний человек. Но это не помогло, это будто бы ещё больше их разозлило и они начали кричать „Иностранец! Иностранец!”. Ну и по ногам, палкой по голове, как Моторизованная поддержка гражданской милиции когда-то в Польше». Драму происходящих тогда событий подчёркивает тот факт, что бастующих начали атаковать неожиданно, ночью, когда многие спали в своих палатках. Они не имели никакого оружия, у них не было чем защищаться. Никто даже не ожидал, что всё закончится вот таким образом, что власть решится принять крайне жуткие меры. Студент Игорь Митров рассказал о событиях так: «Разбили мне голову, когда я пытался защитить какую-то девушку. На меня бросились три милиционера и начали избивать палками по голове и спине. Они вели себя как звери». Причина разгона «Майдана», по крайней мере, оказалась абсурдной – ведь в центре города надо ставить новогоднюю ёлку, а протест лишь мешал совершить задуманное. Совершенно понятным оказался отклик украинцев после событий 30 ноября. Ведь власть Виктора Януковича сама себе «вбила последний гвоздь в гроб». 1 декабря 2013 года на площадь «Майдан Незалежности» вышло несколько сотен тысяч людей и главной причиной была не «евроинтеграция», а смена власти. Студенческий протест превратился в народную забастовку. «Я живу в этой стране. Это моя страна, и я не хочу, чтобы за мою долю решали какие-то чудовища вместо меня. (…) Я не хочу жить в бандитской, милицейской стране». «Потому, что я хочу

перемен, я хочу испытывать гордость за свою страну, и чтобы мне не было стыдно, и не тошнило от голосов, которые сейчас при власти». «Всё уже надоело в плане без предела власти. Последняя капля – это было избиение людей на „Майдане”». Во время протеста 1 декабря опять произошли столкновения демонстрантов с милицией. Беркут уже начал воспользоваться не только палками, но и едким газом, гранатами. Несмотря на происходящую обстановку, с каждой минутой людей становилось всё больше. Демонстранты съезжались с разных городов Украины, ставили свои палатки, а возле них транспаранты с названием города, из которого они приехали. Можно было заметить большое количество людей со Львова, Ивано-Франковска, Винницы, Полтавы, Днепропетровска, Запорожья и Харькова. Становилось понятным, что люди просто так не уйдут, что они будут стоять до конца. Весь декабрь и январь велись бои и переговоры между представителями власти и оппозицией. Но всё это не приносило никаких результатов и изменений. В начале декабря майдановцы захватили здание Киевского городского совета, а также Октябрьский дворец. Дом профсоюзов был арендован, а Украинский дом удалось занять позже. Президент Украины – Виктор Янукович всё «колебался» между Западом и Востоком. 10 декабря он встретился с главой дипломатии Европейского союза – Кэтрин Эштон, а неделю спустя нанёс визит в Москву, где подписал соглашение с Россией о вступлении Украины в Таможенный союз. Всё это ещё больше разозлило людей, они знали, что доверять власти

невозможно, что надо действовать, иначе Украина никогда не станет независимой страной. Поразительной, но в положительном плане, оказалась организация «Майдана». Каждый помогал, как только мог. Жители Киева скупали магазины и приносили еду на «Майдан». Женщины готовили борщ, жарили блины, заваривали чай и кофе. Приехали даже крымские татары, чтобы варить плов в огромных казанах. Новогоднюю ёлку украсили плакатами и лозунгами, высмеивающими власть. В центре Киева начала развиваться и народная культура. Появились музыканты, певцы, писатели и художники. На улице «Крещатик», напротив Центрального универмага поставили скульптуру, представляющую президента Виктора Януковича на «золотом» унитазе. Возле Дома профсоюзов вынесли пианино и раскрасили его в голубой цвет. На этом месте постоянно, кто умел, тот играли патриотические песни. Художники рисовали карикатурные картины, а писатели создавали патриотические стихи. Когда на «Майдане» заметили увеличивающееся количество вооружённых милиционеров, все, даже женщины начали строить баррикады из брусчатки. Активисты «Майдана» заявили, что им не чем защищаться им нужны какие-то палки. Поэтому Людмила Масына, участница событий вместе с мужем купили лопаты, штук 50. «Они сказали, что им нужны лишь черенки от лопат. По указу активистов мы их разрезали на две и в каждой просверлили дырку. Ну и вот понесли всё это в Октябрьский дворец. Там везде на матрасах лежали люди, отдыхали. Свободное место тяжело было найти. Но все такие спокойные были, уверенные в себе. Вот было такое ощущение, сидишь дома, смотришь всё по телевизору и нервничаешь, но приходишь на „Майдан” и всё исчезает – это как бальзам на душу». 31 января украинские СМИ объявили, что правительство ввело проект, по указу которого милиция получила разрешение воспользоваться реактивными пехотными огнемётами «Шмель» и «Шмель М». Февраль оказался самым тяжёлым для майдановцев. Ситуация резко обострилась в день заседания Верховной рады, то есть 18 февраля 2014 года. Тогда власть не согласилась восстановить конституцию 2004 года и возвратить парламентскопрезидентскую форму правления. Активисты «Евромайдана»

организовали «мирное наступление» на Верховную раду. Однако мирным оно не оказалась. Снова начались бои, страшные и жуткие бои, которые привели к жестокому кровопролитию. «Вот как раз было такое ощущение – последний бой. Вот либо сейчас, либо никогда» заявил активисты «Майдана» Олег Лемякин. С 18 февраля по 19 февраля беркут воспользовался гранатами, а снайперы обстреливали людей находящихся на улицах «Институцкой» и «Грушевского» с помощью гладкоствольного оружия. 20 февраля на крышах многих зданий появились снайперы, которые пользовались снайперскими винтовками, а также автоматами Калашникова. «Первоначально в глаз стреляли резиновыми пулями. Вот моему соседу – он живёт на третьем этаже – ему попали ниже глаза. Поэтому говорят – плохой снайпер. Но вот 20.02. уже появилось бешеное количество убитых. Даже был убит режиссёр, когда выходил из театра, шёл домой, так что не участник событий» сказала Людмила Масына – бастующая на «Майдане». Силы не были равны. Многократно демонстранты подчёркивали, что у них не было профессионального оружия. Не вызывает сомнений, то что они имели деревянные палки, брусчатку и шины, которые впервые начали палить на улице «Грушевского». Потом многие делали так называемые «коктейли Молотова». Участница протеста Валентина Аникеева сказала: «В пятилитровую бутылку наливала я бензин, потом набрасывала пенопласт, который сразу растворялся, добавляла горький перец . Потом эту смесь разливала в полулитровые бутылки и закрывала пробкой из хлопчатобумажной ткани. Мужчины привязывали к бутылке палку, зажигали фитиль, хватали за палку и бросали в место назначения». Однако следует сказать, что в числе погибших оказались тоже и

милиционеры. Поэтому есть и такие, которые считают, что некоторые активисты «Майдана» были оснащены огнестрельным оружием. Сколько людей, столько и взглядов. По моему мнению, во время так страшной и непонятной обстановки тяжело точно определить все события. Несомненно на протяжении нескольких месяцев в Украине все наблюдали некий беспорядок. Ведь возле миллионов бастующих оказались и оплаченные провокаторы и так называемые «титушки», которое применяли физические силы по отношению к майдановцам. Я считаю, что во всей Украине нашлись и такие, которые были против «евроинтеграции», а также искренние поклонники власти президента Виктора Януковича. Однако нельзя забывать о том, что большинство оказалось против власти. Кроме того, люди вышли на «Майдан» мирно, многие брали с собой даже маленьких детей. Ведь никто не хотел воевать. Совершенно необоснованно силу начала применять власть. Всё это привело к ужасным последствиям, так как погибло огромное количество людей, а многие пропали без вести. Боевые действия прекратились 20 февраля во второй половине дня. 21 февраля президент Виктор Янукович сбежал из Украины в Россию. О погибших людях во время акции протеста с декабря месяца по февраль принято говорить «Небесная сотня». Но это была не сотня. Пожалуй, тогда погибло намного больше людей, причём не только в центре Киева, а и во всей Украине. Как отметила одна из бастующих «Мы были уверены в том, что сколько бы мы не стояли, мы с „Майдана” выйдем совершенно другими людьми». Какими стали те, которые пережили все эти события? Это уже другая история. По крайней мере, слово «Евромайдан» до сих пор вызывает самые разнообразные чувства и эмоции. Как для меня, это прошлое, которое во многих сердцах останется навсегда, как живое. Безусловно, всё закончилось абсурдно, да абсурдно. Ведь никакая власть, никакие политические взгляды, никакие собственные мнения не могут сравниваться с силой человеческой жизни.А вот на этот раз победили высокомерие, лицемерие, эгоцентризм и огромная жажда власти. Ведь никто не вернёт нам погибших людей – это невозможно. Поэтому возникает вопрос: стоит ли силовым путём налаживать проблемы, возникшие в стране? Всегда нужен лишь сильный дипломатический путь, он

помогает сохранить здравый смысл и максимальную ясность ума, он помогает понять другую точку зрения, он помогает понять потребности обычных граждан. Остаётся лишь верить в лучшее будущее украинцев и желать всем своей собственной, но одновременно общей победы. Ведь они как народ этого и достойны. Статья была написана благодаря участникам событий, а также на основании своих собственных наблюдений. Фотографии – Анна Поневозик. Участники «Майдана», которые помогли в написании статьи: Аникеева Валентина, Аникеев Сергей, Масына Людмила, Масына Сергей. Использованная литература: На русском языке: https://ru.wikipedia.org/wiki/Евромайдан (29.09.2014). http://ipress.ua/ru/news/yanukovych_otkazalsya_podpysivat_soglashenye_ob_as sotsyatsyy_s_es_43450.html «Янукович отказался подписывать Соглашение об ассоциации с ЕС» (25.09.2014). На польском языке: http://pl.wikipedia.org/wiki/Euromajdan (29.09.2014). http://www.studyinpoland.pl/konsorcjum/index.php?option=com_content&view =article&id=2097:raport-qstudenci-zagraniczni-w-polsce-2012q &catid=133:konferencje&Itemid=100140 (26.09.2014). http://www.tvn24.pl/wideo/z-anteny/30-11-2013-ukraina-euromajdanspacyfikowany-ale-demonstranci-sie-nie poddaja,1018506.html?playlist_id=17693 (28.09.2014). http://www.tvn24.pl/wideo/z-anteny/piechal-bito-metalowymi-palkami-kopanobito-piesciami,1016885.html?playlist_id=17693 (28.09.2014). На украинском языке: http://www.youtube.com/watch?v=miTFjLdylY0 (26.09.2014). http://www.youtube.com/watch?v=RGHUq0oMwVc (26.09.2014). http://www.youtube.com/watch?v=j-b_HOv5jo4 (29.09.2014). http://glavred.info/politika/v-set-vylozhen-dokumentalnyy-film-nebesnayasotnya-o-sobytiyah-na-maydane-276014.html (29.09.2014).

СЪВРЕМЕННИЯТ ПОЛИТИЧЕСКИ ИСЛЯМ. ПЪТЯТ МЕЖДУ ПАНИСЛЯМИЗМА И ГЛОБАЛНИЯ ДЖИХАД Йордан Русев “(Our) goal is to empower Muslim youth. And what is empowerment without being strong, powerful and intelligent? In this section, we give you strength, power and intelligence. Believe me, using car bombs gives you all that. It is absolutely simple. And we will make it simpler for you…” Джихадисткото сп. „Inspire”; бр. Пролет / 2014 г. I. Ислямизъм – съвременното лице на тоталитаризма Радикалният ислям е една от основните заплахи пред международната сигурност и либералната демокрация в XXI век. Той е плод на сложни и противоречиви политически, религиозни и културни процеси. Ислямизмът и неговата най-крайна форма, глобалния джихад, са двигателна сила за редица регионални конфликти в Близкия Изток и Африка. Същевременно, те представляват качествено нова заплаха за световнaтa сигурност и политическо статукво. Радикалният ислям носи всички характерни социални и политически белези на тоталитаризма, а в десетилетията след разпада на СССР, постепенно се превърна в негов флагман. Всички негови форми се характеризират с крайна нетолерантност и експанзионизъм, коренящ се в концепцията за панислямизма. Идеологическият фундаментализъм е общото между всички негови политико-религиозни форми. Това позволява да ги поставим под общия знаменател на крайния ислямизъм. Дали те черпят своите основания от различните сунитския или шиитски мазхаби и техните секти, няма особено значение в контекста на политологичния анализ. Дейността на Ал Кайда и ИДИЛ, които се легитимират като представители на уахабизма и салафизма, по нищо не се

различава от терористичните актове на шиитските фундаменталисти, например Хизбула. Всички проявления на ислямизма представляват утопични, квазирелигиозни, тоталитарни идеологии, базирани на сравнително елементарни интерпретации на консервативния ислям. Разбира се, между различните ислямистки субекти съществуват и не малко разлики. Те могат да бъдат открити в конкретните им политически програми и мащабът на териториалните им амбиции. Въпреки спецификите, в макроплан, всички проявления на ислямизма трябва да бъдат разглеждани като потенциално опасни. Те са милитаристични, недиалогични и подчиняват дейността си, не на рационалността, а на идеологическия фундаментализъм и утопичните си въжделения. II. Корените на радикалния ислям – структурни слабости в Широкия Близък Изток Съвременното развитие на ислямизма започва след края на Първата световна война в региона на т.нар. Широк Близък Изток, като сериозно се интензифицира по време на Студената война. Двете основни тенденции, които следва този процес, са постепенното масовизиране и радикализиране на политическия ислям. Предпоставките за това, до голяма степен, се крият в недалновидната политика на Великите сили. На първо място, териториалното статукво в Предна Азия, което Англия и Франция създават след Първата световна война, не е съобразено нито с етническия, нито с религиозния състав на региона1, а единствено с идеята за сфери на влияние. Този процес на териториално инженерство, подчинено на геостратегическите интереси и необходимости в контекста на Студената война, продължава и по време на Деколонизацията. Той е съпроводен с идеята, че централизираната, авторитарна власт на монарси, а в последствие на военни диктатори, съчетана с арабския национализъм постепенно ще доведат до образуването на автентични национални държави. Историята показва, че това схващане е продукт на дълбоко неразбиране на социо-културните реалности в региона. Посочените структурни слабости 1

Виж Приложения 2 и 3

осигуряват благоприятна почва за развитието на панислямизма и неговото израждане, чието най-радикално проявление е глобалният джихадизъм. Спорното териториално статукво в Близкия Изток е основна предпоставка за възникването на панислямизма. Първоначално той е държавна, външнополитическа доктрина на Саудитска Арабия, а шиитската му разновидност е рожба на следреволюционен Иран. Противостоящите им интереси за регионална доминация, непряко, въвличат двете държави в различни въоръжени конфликти в региона. На базата на религията, Саудитска Арабия, както и Иран, умело приобщават към геополитическите си цели различни субгрупи, които са алиенирани на религиозен принцип от собствените си правителства и държави. Примери за това можем да открием в днешна Сирия и Ирак. Ролята на допълнителен катализатори за дестабилизацията на региона играят и някои съществени грешки от страна на глобалните играчи и най-вече на САЩ. Провалът на неоконсервативната доктрина за износ на демокрация, от страна на администрацията на президента Буш Младши, допринесе за радикализирането на множество местни общности. Последвалото отдръпване от Близкия Изток, по време на президентството на Барак Обама, създаде сериозен политически вакуум, който регионалните сили се опитаха да запълнят. Гражданската война в Сирия се превърна в централна арена на това регионално противопоставяне. Местните шиитски и сунитски общности и техните паравоенни структури бяха обект на безконтролно финансиране от Иран, от една страна, и държавите от Персийския залив, от друга. В резултат от това, групите-бенефициенти постепенно се еманципираха от държавите-спонсори и в момента имат собствен деневен ред. В конфликта се включиха и глобалните джихадистки организации, които към момента са големите печеливши от хаоса и агресията. Една от тях, ИДИЛ, в момента преначертава териториалните граници в Близкия Изток, които са един от първоизточниците на перманентната нестабилност в тази част на света през последните десетилетия.

Втората структурна слабост на региона също е дълбоко закодирана в европейското политическо инженерство. Тя се крие в схващането, че постепенно териториалните държави в Широкия Близък Изток ще се превърнат в автентични национални държави. По време на Студената война, диктаторските режими в региона се опитват да реализират идеята за национален интегритет на ръководените от тях нехомогенни общности, посредством два основни механизма: вътрешни репресии и арабски национализъм, като външнополитическа доктрина. В крайна сметка, репресивните издевателства популяризираха и масовизираха реакционни, социално-революционни движения от типа на Мюсюлманско братство. Във външнополитически контекст, панарабизмът е изкуствено привнесено явление и до голяма степен ентусиастко начинание. Той е невъзможен извън двуполюсната международна система от времето на Студената война и изострената геополитическа конфронтация, върху чиято почва вегетира. Поради хода на фундаменталните промени в международната система, през последното десетилетие на миналия век, регионът постепенно се върна в традиционното лоно на политическия ислям, който в момента определя политическите и обществената динамика. Този процес доби окончателните си измерения по време на т.нар. Арабска пролет, която противно на някои късогледи и доста оптимистични прогнози, определено не беше процес на демократизация. Консервативната ислямистка политика на президентът Мохамед Мурси, по време на краткият му мандат начело на Египет, анархията, последвала свалянето на Кадафи в Либия, целите и действията на сирийските бунтовници доказаха,че либералната демокрация е трудно приложим модел за този регион. В обобщение, създаденото от Великите сили, политическо и териториално статукво в Широкия Близък Изток, крие в себе си предпоставките за сериозните сътресения в региона днес. Общностите в тази част на света страдат от криза на идентичността, което е особено опасно в условията на глобализация и мултикултурализъм. Неспособността на световната общественост и собствените им политически елити да

отговорят на това предизвикателство ги тласка към традиционните за региона интеграционни механизми. Те са племенната и най-вече религиозната идентификация. Страданията на тези общности, дължащи се на комплекс от вътрешни и външни фактори ги радикализират. Стремежът им към традицията в условията на глобална култура ги отчуждава и поставя в конфликт с останалия свят. Тази амалгама създава плодородна почва за процъфтяването на радикалния ислям и го превръща в съществена заплаха за световната сигурност. III. Панислямизъм и раждането на глобалния джихад Шейсетте години на двадесети век имат важно значение за развитието на ислямския активизъм2 и радикалната ислямистка идеология.3 Възникват интернационалните панислямистки организации. Те до голяма степен са подчинени на регионалните амбиции на Саудитска Арабия и черпят легитимност от идеята за умата, глобалната общност на вярващите. През 60-те се появяват някои от радикалните политико-религиозни доктрини, които имат фундаментално значение за появата на глобалните джихадистки организации в края на 80-те години. През 1964 г. египетския теоретик на исляма и ръководен кадър на Мюсюлманско братство, Саид Кутб, написва декларацията „Постижения” (Milestones), в която се съдържат някои от основните постулати на съвременния радикален ислямизъм.(Kissinger 2014) Освен концептуално, той има и пряко персонално въздействие над някои от лидерите на световния тероризъм, например Айман ал-Зауахири, настоящ лидер на Ал Кайда и духовен ментор на Осама бин Ладен. Кутб в никакъв случай не е пионер. Той е силно повлиян от политикорелигиозната философия на салафиста Рашид Рида, основателят на Мюсюлманско братство Хасан-ал-Банна и други теософи. В крайна сметка кутбизмът, като политико-религиозна доктрина, 2

Виж Прил. 1 В същият този период във възход е и арабския национализъм. Панарабистите, в лицето на президентът Насър и квазисоциалистическата партия БААС, получават сериозна подкрепа от СССР в контекста на геостратегическото му съревнование със Запада, което в този момент е в състояние на паритет. Арабският национализъм в този период успява да генерира значителна обществена енергия, чиито резултат са редица въоръжени конфликти с Израел и неуспешният проект за политическа уния между Сирия и Египет, Обединена Арабска Република, който просъществува само три години. 3

компилира и развива много от идеите на консервативния, политически ангажиран ислям и концептуализира идеята за офанзивния джихад, като средство за глобално политикосоциално преустройство. Според Кутб, който се позовава на историята на ислямските халифати от средновековието, ислямът предлага единствената легитимна, универсална система на световен ред. Религията се разглежда като съвършен, поради своя отвъд човешки произход, регулаторен механизъм на международните и междуличностните отношения. Според тази теория, държавата, като човешко творение, е нелегитимен субект на международните отношения, а считането на националният интерес като техен основен двигател, е примитивизъм. Коранът, Суната, т.е пътят на пророка, и шариата са меродавните източници, на които да стъпи глобалната политическа система. Според Кутб, „това което е неислямско е престъпно”. Религията е единствен източник на легитимност и легалност, т.е светската власт губи своите основания и като престъпна трябва да бъде изкоренена. Основен механизъм за това е офанзивният джихад, имащ два основни стълба, пропаганден и милитаристичен. Негова стратегическа цел е глобална идеологическа и териториална доминация. Кутб смята, че този процес трябва да бъде реализиран, чрез въоръжените действия на обикновените „правоверни”, под ръководството на елитни визионери и водачи, концепция която има поразително сходство с авангардната теория на неговия колега, тоталитарният идеолог Владимир Улянов. Радикалните възгледи на кутбизма заемат централно място в идеологическите системи на съвременните глобални джихадистки организации. Те до голяма степен определят преките политически цели и насилствените методи за тяхното постигане. Нещо повече, религиозната основа на тази идеология осигурява метафизично оправдание за зверствата на джихадистите. Нейната псевдобожествен произход я прави неопровержима с рационални аргументи. Тя внушава на своите последователи, че са богоизбрани, че служат на една всемирна кауза, предопределена да просъществува във вечността. Именно това е причината за

невижданите нива на радикализъм, надменната самоувереност и усещане за цивилизационно превъзходство у джихадистите. Човешкият живот, който е фундаментална ценност за християнството, тук се разглежда като оръдие за реализирането на глобален утопичен проект. Подобно на други тоталитарни идеологии, тази невъобразима смес от псевдорелигиозни и социално-революционни брътвежи има свойството да се мултиплицира, особено в средата на маргинални субекти и общности, които изпитват трудности да определят своето място. Разбира се, това не е сблъсък между цивилизации, а битка за цивилизацията. (Bush 2006) Освен идеологическите „достижения” в развитието на политическия ислям, през 60-те години започва процесът на постепенното институционализиране на умерения панислямизъм и ислямския активизъм. В началото този процес има умерен, дори хуманитарен характер и е подчинен най-вече на регионалните амбиции на Саудитска Арабия, като контрапункт на египетския панарабизъм. Кораничните корени на идеята за панислямизмът могат да бъдат открити в идеята за умата. В годините след разпада на Османската империя, редица теоретици на политическия ислям, сред които салафистът Рашид Рида, застават зад идеята за политическо обединение на Мюсюлманския свят. Три са основните приоритета на панислямското движение: халифизъм, координация на външната политика на ислямските държави и обществена мобилизация.(Hegghammer 2010) В началото на 60-те години кралят на Саудитска Арабия, Файсал, популяризира доктрината за мюсюлманско сътрудничество. Тя няма утопичен характер и е по-скоро външнополитически инструмент, обслужващ интересите на кралството в контекста на Арабската студена война. Доказателството за практичния характер на панислямските инициативи на крал Файсал е фактът, че те започват с религиозен компромис. В края на 50-те години уахабистките духовници, които съставляват религиозния елит на кралството и до този момент разглеждат другите мюсюлмански секти като „неверници”, провеждат срещи с редица религиозни водачи и

представители на различни клонове на сунитския ислям. (Hegghammer 2010, 17-30) През 1962 година е създадена Световната мюсюлманска лига (СМЛ), формално неправителствена организация, която се финансира и контролира от Саудитска Арабия и до днес. Тя се занимава с различни форми на социална дейност и теология. В началото дейността и е фокусирана най-вече върху хуманитарна помощ за мюсюлманските общности, страдащи от въоръжени конфликти и природни действия. През 1969 година е създадена и Организацията за ислямско сътрудничество (ОИС), която има за цел да координира политиката и интересите на мюсюлманските народи. Към момента организацията има 57 държави-членки, които се простират между Южна Америка и Югозиточна Азия. В края на 70-те и началото на 80-те години дейността на тези организации постепенно се политизира и се фокусира върху проблемите на международната сигурност. Причините за това са комплексни. На първо място, идеята за панарабизма постепенно се дискредитира, най-вече поради мирния договора от 1978г. между Израел и Египет. Това създава външнополитически вакуум, от който саудитския панислямизъм се възползва. Появата на нов регионален съперник през 1979-та , в лицето на шиитски Иран, в комбинация с петролната криза от същата година, която създава вътрешнополитически проблеми на саудитското кралско семейство, са допълнителни катализатори за по-активни действия в контекста на ислямското сътрудничество и популисткия панислямизъм. Най-важната причина, обаче, е избухването на редица въоръжени конфликти между ислямски и неислямски държави. В идеологически план, идеята за репресиите на „неверниците” спрямо общността на мюсюлманите става доминираща в този период. Това мобилизира значителни материални ресурси и сериозна обществена енергия в Ислямския свят през 80-те и 90-те години и разширява териториалния обсег на действие на панислямските организации. През 1980 г. е приета резолюция на ОИС, наречена „Сигурността на Мюсюлманските държави и тяхната солидарност”, която декларира ангажираност на целия

Ислямски свят, когато сигурността на някоя от страните в общността е застрашена. Тя придобива материални измерения в контекста на съветската инвазия в Афганистан (1979-89 г.), където за пръв път проличава регионалното съперничество между Саудитска Арабия и Иран, които спонсорират съответно сунитските и шиитските муджахидини. Сериозна е помощта за мюсюлманските субекти в Израелско-ливанския конфликт (1982), войната между Армения и Азербайджан (1988), войните в Босна и Чечня през 90-те и др. В този период панислямизмът постепенно се милитаризира, а ислямското сътрудничество в сферата на сигурността се задълбочава. Арабският активизъм следва две основни линии. Популистката е под шапката на СМЛ и нейните дъщерни организации, които набират бойци-доброволни бойци за изброените конфликти. Втората основна линия е директната финансова и военна помощ за различни бунтовнически организации от националните правителства и ОИС. В края на 70те и през 80-те години се ражда т.нар. класически джихад, който има национално-освободителен характер.4 Постепенно от хаоса на посочените въоръжени конфликти, невъзможността на държавите-спонсори да контролират групитебенефициенти и огромните ресурси, които се изливат най-вече в Афганистан5, довеждат до еманципирането на радикални паравоенни структури. От агенти, за прокарването на определени регионални интереси на държавните субекти, те се превръщат в самостоятелни недържавни актьори със значителна тежест в межународната система. От пламъците на войната в Афганистан (1979-89г.), която изиграва фундаментална роля за колапса на СССР, се ражда качествено нова тотална идеология и заплаха за световната сигурност – глобалният джихад. 4

Виж Прил. 1. В периода 1978-1991 г. саудитското правителство финансира Пешаварската Седморка в Афганистан с 6.75 млрд. долара, за сметка на 3,72 млрд., получени от PLO, традиционен бенефициент на саудитски финансови инжекции в контекста на палестинско-израелския конфликт. Разбира се, важна роля тук изиграва и сериозното участие на САЩ в контекста на геополитическото противопоставяне на Студената война. *( Hegghammer, pg. 25) 5

Основен пропагандист на тази идеология е доскорошният лидер, на създадената през 1988 година глобалната джихадистка организация Ал Кайда (McCormic, 2014), Осама бин Ладен. За разлика от класическия джихад, който има национално освободителен и следователно ограничен териториален характер, глобалната му разновидност има значително по-крайни идеологически и геополитически възгледи. Тази доктрина включва в себе си всички, разгледани до тук, фундаменталистки интерпретации за исляма като източник на политиката и правото. Тя, обаче, е значително по-радикална, има глобални амбиции и носи абсолютна нетърпимост по отношение на всички други политически системи и култури. Схващането, че общността на вярващите е обект на агресия от страна на неверниците, което узрява в контекста на локалните конфликти в Широкия Близък Изток, Кавказ и Балканския полуостров във втората половина на XX-ти век, заема централно място в доктрината за глобалния джихад. Тя в значителна степен симплифицира политическата философия на по-ранните ислямистки теоретици, въпреки че се придържа към техните утопични въжделения. В случая врагът и респективно обектът на агресията, на джихада, не е някакво абстрактно понятие. Той е назован конкретно. Глобалният джихад е в съперничество на живот и смърт със Запада и най-вече със САЩ, като най-изявен носител на западната цивилизация. Тази опростена, квазирелигиозна, тоталитарна доктрина чудесно обслужва иновативната технология за водене на глобална, асиметрична война, продукт на Ал Кайда. Основните акценти в стратегията на терористичната организация заслужават да бъдат разгледани, поради фактът, че тя е много добре адаптирана към съвременните реалности и структурните слабости на международната система за сигурност в условията на глобализация. Този стратегически подход е заимстван от различни джихадистки организации и създава редица предизвикателства пред световната сигурност, които все още чакат адекватни контра-действия. На кратко основните стратегически стълбове на офанзивния глобален джихад са следните:

1) Разпад на държавността – Провалената централната държавна власт и произлизащите от това катаклизми осигуряват благоприятна среда за джихадистите. Вътрешнодържавните конфликти, наличието на общественото недоволство, особено в държави с компактни мюсюлмански малцинствени групи и нелегитимната, слаба централна власт благоприятстват разгръщането на мащабна дейност от страна на подобни организации. Хаосът, страха и несигурността са тяхната хранителна среда. 2) Децентрализация – Ал Кайда се състои от автономни регионални клонове. Това позволява на местните подразделения на организацията да експлоатират локалните политико-социални проблеми и по-лесно да приобщават местни алиенирани субгрупи. Въпреки значителните успехи на организационната децентрализация, тя доведе и до еманципацията на някои регионални клонове. Пример за това е Ал Кайда в Ирак, която се превърна в автономната ИДИЛ и през миналата година влезе в сражения със сирийските филиали на доскорощната си организация-майка. 3) Пропаганда - В унисон с най-работещите тоталитарни практики от XX век, съвременният ислямизъм е развил изключително добре работеща, глобална пропагандна мрежа. Тя е средство за насаждане на омраза, индоктриниране и вербуване на последователи. Освен безпрецедентният по своето зверство подход за използване на социалните мрежи от страна на ИДИЛ(Omar, 2014), джихадистите издават списание6, а по телевизия Ал Джазира, често се появяват съмнителни ислямски „духовници”. Накратко, глобалният джихад използва изключително умело съвременните достижения на масмедиите, като ги превръща в средство за глобално въздействие над маргинални субекти. 4) Финансова автономия – През последните години глобалните джихадистки организации се положиха усилия в посока финансова независимост, особено от правителствени източници, които са лесно уязвими на санкции от световната

https://azelin.files.wordpress.com/2014/04/inspire-magazine-issue-12.pdf

общественост. Несъмнено ИДИЛ е най-успешна в това отношение.(Dreazen, 2014) Последният значим етап в развитието на съвременния радикален политически ислям е появата на Ислямска държава. Тя е еманацията на процесите на радикализация и глобализация на движението, разгледани до този момент. Тази партизанска организация капитализира потенциалите за дезинтеграция на националните държави в Близкия Изток, чиито предпоставки са заложени в споразумението Сайкс-Пико7. С помощта на потисканите, местни сунитски мнозинства в Сирия и Ирак, на бивши баасисти (Harris, 2014) и племенни вождове ИДИЛ изтри границата между двете държави. Сега тя контролира голяма част от техните територия и ресурси 8. От една от многото терористични фракции в региона, ИДИЛ се превърна в квазидържавно образувание(POMEPS, 2014) и алтернатива на дискредитираните шиитски режими на Малики и Асад. В комбинация с безпрецедентното, религиозно обосновано, насилие ИДИЛ запълни вакуумът от отсъстващата държавна власт. Ислямската квазидържава изгради данъчна система, правораздавателни и правоприлагащи органи, социални услуги и черен петролен пазар. Въпреки претенциите си, ИД няма легитимност и интелектуален потенциал да бъде халифат. Тя е по-скоро криминална, башибозушка банда, която умело се възползва от безконтролното изливане на средства от страна на регионалните играчи и апатията на международната общественост по отношение на Сирийската гражданска война. 9 Последен важен акцент, касаещ ИДИЛ, е нейната пропагандна иновативност. Възползвайки се от съвременните възможности на масмедията, тя създаде своеобразна джихади-поп култура, която ефективно кореспондира с маргинализираните социални страти по света. Резултатите от това са два. На първо място широко мащабната пропагандна кампания осигурява добровлци и финансиране за конфликтите в Близкия Изток. На 7

Виж Приложения 2 и 3 Виж Приложение 4 9 Една от основните предпоставки за бездействието на световната общественост е руско-китайското вето срещу резолюция на UNSC, осъждаща режима на Асад. От руска страна то е обосновано от близките отношения на режима с руския политически елит и геостратегическата важност на единствената руската военноморска база на Средиземно море, намираща се в Тартус, Сирия. 8

втори план, по метода на индоктринирането, ИДИЛ инициира индивидуални терористични атаки, като тази срещу френския вестник „Шарли Ебдо”. Те са много по-трудни за проследяване от контра-разузнавателните служби. В заключение, панислямизмът претърпя сериозно развитие в десетилетията от 60-те години насам. Той постепенно се радикализира, глобализира и премина в ръцете на недържавни актьори, под въздействието на международните събития и вътрешната политическа и социо-културна динамика в Широкия Близък Изток. Неговото най-крайно проявление, глобалният джихадизъм, е първостепенна заплаха за международната сигурност. IV. Европа в условията на глобален джихад Западната цивилизация и либералната демокрация са изначални врагове на ислямизма. Това е класически пример за съревнование между тоталитаризма и отвореното общество, което неведнъж е показвало, че има силов и най-вече морален потенциал да печели подобни битки. От друга страна, глобалният джихад е лишен от материален, политически и нравствен капацитет, по подобие на тоталните идеологии и режими, които Запада сломи през XX век. Поради своята немощ, ислямските фундаменталисти разчитат на структурните слабости в европейската политика и държавност. В Европа те развиват подривна дейност от вътре, изразена в малки по своя мащаб терористични актове, които сами по себе си не представляват фундаментална заплаха за сигурността. Тези показни акции имат за цел да отключат вътрешните потенциали за дестабилизация на европейските общества. Терористичните групировки, които след 2000г. са доминиращо ислямистки фракции, просперират само там, където държавността е абдикирала10. В този контекст, джихадистите се опитват да разклатят три основни стълба на западното общество: 1) политическата стабилност; 2) обществената кохезия; 3) легитимността на централната държавна власт. 10

Виж Приложение 5

Поради устойчивостта на своите институции и цивилизационната си зрялост Европа е трудно уязвима за подобна подривна дейност. Разбира се, опасността, която глобалният джихад представлява за Стария континент е значителна. Неговата дейност е насочена към подкопаване на фундаменталните ценности на свобода и върховенство на закона. С цел да отговорят на това, а и на други предизвикателства11, европейските политически елити трябва да излъчат стабилност, единство и да се справят с редица вътрешни проблеми. На първо място, Европейската общност, чиято дългосрочна политическа цел е интеграцията, трябва да тушира крайния национализъм. Той представлява назадничавото и дори опасно лице на европейската политика. Зверства, подобни на атентата срещу „Шарли Ебдо”, отключват реакционни обществени настроения. Те обслужват една от основните цели на тероризма – социалната дезинтеграция. Крайният национализъм и ислямският фундаментализъм трябва да бъдат разглеждани като скачени съдове, като две страни на една и съща монета. Те са еднакво опасни в своите стремежи да съградят затворени общества. На втори план, европейските държави ще извършат някои законови реформи, с цел да гарантират безопасността на своите граждани. Деликатният момент тук е да се постигне баланс между сигурност и лична свобода. Обратното би означавало отстъпление от фундаменталните ценности на западната цивилизация пред ислямизма. Друга важна вътрешнополитическа задача е интегрирането и образоването на маргинализираните имигрански общности, които са основен таргет на ислямистие. Във външнополитически контекст, борбата с радикалния ислям ще бъде дълъг процес на сдържане, които изисква зрели решения. Те трябва да отчитат факта, че корените му се намират отвъд Западния свят.12 В този смисъл, стабилизирането на 11

Руската външна политика също експлоатира дезинтеграционните тенденции в Европейската и ЕвроАтлантическата общност. Тя залага на щедро финансиране на фашизоидни, националистически партии в страните от Стария континент и милитаристични провокации по суша и земя, целяща да разклати доверието в отбранителните потенциали на НАТО. 12 Нито една европейска страна не се намира в първите 30 държави по отношение на оперативна мощ на терористични организации, каквито по същество са глобалните джихадистки фракции * ( Global Terrorism Index 2014, pg. 13)

Широкия Близък Изток изисква рационални , а не реваншистки, действия от страна на Запада. Поуките от интервенциите в региона през първото десетилетие на XXI век, подсказват, че подобна намеса не бива да се изразява в широкомащабни военни кампании и износ на демокрация. Тя трябва да е основана на сътрудничество с политически стабилните регионални сили в тази част на света и отчитане на социо-културните специфики на местните общества. Сериозните заплахи, които глобалният джихад отправя към европейската сигурност и единство, изискват смели и креативни политически решения. Те могат да бъдат продукт единствено на ясно изразено, отговорно лидерство. Към момента представителите на широкия демократичен център в Европа са източник на анемична политика, която индиректно обслужва популистките, радикални движения. ЕС, поради своя хибриден характер, се лута между националните интереси на отделните страни-членки и федерализма. Бюрократичния подход на европейските политически елити може да произвежда технологични решения, но е неспособен да мобилизира обществена енергия, да създаде усещане за споделена идентичност. От последното зависи средно-срочният изход за Европа, в ситуацията на разклатената външнополитическа обстановка от последните години. Интеграцията ще определи и дългосрочното съхраняване на европейската цивилизация и просперитет. В този момент старият континент, а и западният свят като цяло, имат нужда от силно изразено консервативно лидерство. Западната цивилизация и нейното фундаментално творение, либералната демокрация, са продукти на християнството. Тук не става дума да отговорим на ислямските радикали с друга форма на религиозен фундаментализъм или с фашизоиден консерватизъм, като този на Дугин. Християнските ценности са ядрото. От тях се създава най-мощната и същевременно найлиберална, спрямо отделния индивид, цивилизационна и политическа система. Разумната толерантност, абсолютната неприкосновеност на човешкия живот, законът и стремежът към прогрес са автентичните устои на интегритета и самосъхранението на

цивилизования свят. Пред лицето на сериозни предизвикателства, крайният либерализъм изглежда кух, като лишено от собствена идентичност, нравствен потенциал и легитимност рококо. В контекста на значимите вътрешни и външни предизвикателства, които стоят пред Европа, днес тя се нуждае от силни личности и мощните ценностни основи на християнската си идентичност.

Приложения: Приложение 1. – Рационална типология на ислямския активизъм с примери от Саудитска Арабия (Hegghammer 2010):

Приложение 2 – Религиозна карта на Широкия Близък Изток:

Приложение 3 – Етно-религиозна карта на Сирия и Ирак:

Приложение 4 – Карта на контролираните от ИДИЛ територии към дек. 2014 г.

Приложение5:

ЛИТЕРАТУРА: A. Ahram. The Middle East quasi-state System. В: Iraq Between Maliki and the Islamic State, POMEPS Briefings, 2014, pg. 10-12. G. W. Bush. Address to the Nation. В: Washingtonpost.com, 2006. H. Kissinger. World Order. New York, 2014. Institute for Economics and Peace. Global Terrorism Index 2014. New York, 2014. M. Omar. The United States Will Never Win the Propaganda War against the Islamic State, Foreignpolicy.com, 2015. S. Harris. The Re-Baathification of Iraq. Foreignpolicy.com, 2014. T. Hegghammer. Jihad in Saudi Arabia. Violence and Pan-Islamism since 1979. New York, 2010. T. McCormick. Al Quaeda Core: A Short History. Foreignpolicy.com, 2014. Y. Dreazen. ISIS Uses Mafia Tactics to Fund its Own Operations without Help From Persian Gulf Donors. Foreignpolicy.com, 2014.

КАКВО МОЖЕМ В БЪЛГАРИЯ? (Есе от конкурс за участие в Шести зимен университет “Можем в България”, организиран с подкрепата на Hanns Seidel Stiftung – февруари 2015 г.)

Емил Врежаков Отговорът на поставения въпрос “Какво можем в България” би могъл да бъде повече от убедителен: ВСИЧКО! Истината, която много от нас не забелязват, е тази, че Родината ни предоставя изключителни възможности, които в много аспекти дори липсват в други страни. Перспективите за развитие в областта на науката, обогатяването на европейската култура, туризма, изкуството, театъра и киното, предприемачеството и бизнеса, кариерното израстване в различни сектори и пр., са далеч по - големи от общоприетото схващане. През изминалата 2014 година, белязана от много бедствия и наводнения, инициативни млади хора доказаха, че доброволчеството също има сериозна почва у нас. Съпричастността и подкрепата, която доброволците оказаха на бедстващите ни сънародници в тежките моменти, даде ясен знак, че доброволческите инициативи са стъпили на здраво изградена основа. В България действат стотици неправителствени организации, изцяло управлявани от млади хора и насочени към техните потребности. Едва ли е възможно да се обобщи потенциала, който притежава страната ни. Ето защо ще се спрем на два ключови момента, свързани с икономиката и образованието, имащи основно значение за цялостния растеж и развитието на младите хора в България. Несъмнено българският интелектуален потенциал е изключително голям. Ежегодно наши таланти завоюват призови места на международни научни форуми. Сред многото примери са първенците на Балканската олимпиада по информатика за ученици; класиралите се български проекти на „INTERNACIONAL EXPO SCIENCE 2013”; българският отбор, завърнал се с 5 медала от 44 - та Международна олимпиада по физика в Копенхаген и двамата български гимназисти,

спечелили престижни награди на най – голямото световно състезание за наука и инженерство „Intel International Science and Engineering Fair” (Intel ISEF), проведено през 2014 г. в Лос Анджелис. Този потенциал чака да бъде оползотворен и реализиран под формата на реален продукт, още повече, че в бъдеще търсенето на млади кадри в България и Европа ще се изостри, поради осезаемото застаряване на населението. Младите и иновативни хора ще бъдат ценени заради уменията им за работа с нови технологии и езиковите им познания, което е важен фактор, който рано или късно ще доведе до преодоляване на кризата с младежката заетост. Време е развитието на интелектуалния потенциал да даде тласък на бизнеса и да предостави възможност за лично израстване на младия човек, било то в сферата на науката, стопанството, регионалното развитие, управлението на проекти и т. н. Основен момент, от който зависи това да се случи e успешното завършване на образователната реформа. Законът, който следва да промени коренно концепцията в българското образование, трябва да се приложи така, че у младите да се развият умения както за индивидуален растеж, така и за работа в екип и интелигентно разрешаване на проблемни ситуации. От особена важност са възможностите, които дава членството на страната ни в ЕС, като програмата „Еразъм +”, тъй като международният опит е от съществено значение. Друг подобен пример за откриването на нови европейски хоризонти е Европейската асамблея на студентите по архитектура (EASA), благодарение на която най - голямата среща на млади архитекти в Европа през 2014 г. се проведе във Велико Търново. Редица програми с европейско финансиране, дават възможност за стартиране на собствен бизнес у нас. Действащата през отминалия програмен период програма, по която безработни могат да получат финансиране до 20 000 лв. е развита и в Младежката гаранция от ЕС. Тя ще даде възможност на млади безработни да кандидатстват за финансиране с което да създадат свое микро - предприятие. Тази продуктивна перспектива е замислена и организирана с цел да създаде нови работни места. По този начин един безработен, но предприемчив млад човек се превръща в работодател. Друга популярна мярка -Млад фермер,

през следващия програмен период ще даде приоритет на производството на плодове и зеленчуци. Това би съживило родното производство на тези храни, които напоследък се внасят масово от чужбина. Поради санкциите, които Европейската комисия наложи през 2014 г. на страната ни, много от тези средства трудно достигат до хората. Стабилизирането на държавата и бизнес климатът в България, както и възстановяването на спрените евро - фондове са основни задачи, които за кратко време трябва да бъдат изпълнени. Очакванията са през 2015 г. колкото се може повече европейски пари да дойдат в България. Заслужава да се отбележи, че освен с подкрепа на ЕС, предприемачеството у нас се насърчава и от организации като Джуниър Ачийвмънт България, която реализира много успешни свои програми и проекти. Не бива да се пропускат и възможностите, които предоставя средата. България е на шесто място по най - ниски данъци сред страните от ЕС и Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ), което я прави привлекателна за реализиране на различни стопански инициативи. Можем да търсим перспектива и в известната ни изостаналост в икономическо отношение и в стратегическото ни географско положение, което дава шанс България да бъде отправна точка за навлизане на нови пазари в Азия и Европа. Към края на 2014 г. нивото на чуждестранните инвестиции у нас беше критично ниско, поради политическата несигурност. Доказано важно е да има стабилност, както и консенсус и национална програма по общонационални и европейски приоритети. Факт е, че бизнесът е зависим от доброто правораздаване. Това прави задължително реализирането на съдебна реформа. Същевременно България трябва да заложи на дългосрочно развитие, следвайки германския икономически модел и да се стреми към растеж, за да си позволи да изразходва и харчи толкова средства, колкото може да произвежда. Не на последно място трябва да бъде споменато не малкото предизвикателство, насочено към всеки човек у нас - да останем в България, въпреки трудностите. Тук е редно да се обърне специално внимание на младите лекари и абсолвентите завършващи медицина. Много от тях предпочитат или са

принудени да потърсят реализация в чужбина. Според анкетно проучване от месец август 2014 г., към 80% от младите лекари избират да работят по своята специалност зад граница. Въпреки това, от Сдружението на младите лекари изразяват надежда, че стартиралата реформа в системата на здравеопазването ще прекъсне тази негативна тенденция. Те са категорични, че ще останат и ще работят в България, стига да имат повече възможности за специализация и да бъдат отпускани повече пари за здравеопазване, което да допринесе за по - висока начална работна заплата за медиците. Очевидно възможностите в България не са малко, но е необходимо да бъдат развити лидерските умения на младите хора, които да се реализират тук и да поведат страната към дълго очаквания просперитет. За това е необходим много труд и изграждане на собствена стратегия с която всеки да постигне набелязаните приоритети. От първостепенно значение е младите да вярват в собствените си възможности, да продължават напред независимо от трудностите и да дават максимума от своите умения и способности.

Психологически измерения на съвременността Psychological dimensions of modernity Психологические аспекты современности

СЪВРЕМЕННИ ТЕХНОЛОГИЧНИ ЗАВИСИМОСТИ Ердинч Илхан Какво са технологиите в днешно време? Наш приятел или наш враг са те? До каква степен зависим от тях? Какво място заемат те в нашия живот ? Има толкова много въпроси, на които отговорът изглежда лесен и прост, защото реално никой не се замисля какво ни отнемат и какво място заемат те в нашия живот. Няма човек, който да не е използвал някое технологично устройство. Никой не осъзнава реално колко сме зависими и колко много ни отнемат те. Вярно е, че животът ни, работата и много от нещата са ни улеснени именно от тях, но на каква цена? Аз смятам, че прекалената зависимост от устройства и машини е вредна и не води до нищо добро. Ставаме все по зависими във всяко едно отношение от тях и при повреда оставаме с вързани ръце, и не знаем как да се справим, особено новото поколение след 1995 година. Технологиите имат, както предимства, така и недостатъци. Предимство е, че всичко достига до всички като информация, нови изделия, различни устройства, машини(като телефон, пералня, телевизор, компютри) и т.н. които могат да улеснят дадена дейност на човек и най-вече да му спестят време. С натискане на едно копче можеш да си поръчаш даден продукт и да ти го доставят, вместо да се налага ти да отидеш до мястото и да извършиш тази дейност. Всичко е толкова достъпно. Има толкова възможности, от които можем да научим много, всичко е на една ръка разстояние, но ние не се възползваме от това и ставаме все по мързеливи. Постепенно, с навлизането на нови открития в научната сфера, светът около нас се машинизира с идеята да е в помощ на човека. Нима животът ни е по-лесен с всички тези предимства, които ни предлагат технологиите? Те изместват основното – човешките отношения, отдалечаваме се все повече един от друг, те изместват комуникацията. Преди навлизането на технологиите е бил нужен разговор, за да извършим дадена дейност или да достигнем до някакво решение.

Това сега липсва, поради простата причина, че всичко е машинизирано и автоматизирано и изпълнява всички задачи, които му се зададат. Няма нужда да питаме друг, след като устройството е непосилно да го изпълни или реши. Безспорно технологиите правят живота ни по-лесен. Днес, благодарение на Интернет, можем да открием неща, за които преди е трябвало да се ровим в дебели енциклопедии. Чрез мобилните телефони можем да се обадим на близките си, където и да сме.Доказателствата са много. Но би било грешно да мислим, че технологиите имат само предимства. Всъщност те застрашават едни от най-важните морални устои на нашето общество. Ще посоча няколко примера с компютрите, лаптопите в частност с интернет, защото е един от най-наболелите проблеми в момента и също така е една от най-големите зависимости в днешно време. Сайтовете за запознанства застрашават реалните връзки. Все повече хора, поради липсва на време, мързел или редица други фактори (срам, избягване изпадане в неудобно положение, застрашаване на его от едно евентуално отхвърляне) избират запознанствата в социалните мрежи. Дали този вид връзка е пълноценна, всеки определя за себе си кое е по-добре, но това ни лишава от истински чувства, тръпката от общуване и опознаване, от изчервяване, емоции и редица други неща, които можем да изпитаме само в реална ситуация. Тук се получава едно фалшиво представяне, че сме забавни и общителни личности, а при евентуална среща навън, си гълтаме езиците и не знаем какво да си кажем. Днешно време все повече деца зарязват спорта и играта навън със своите връстници и предпочитат да прекарват цялото си време пред компютъра, играейки на своя плейстейшън или компютър. Една от причините, това да се случва, се дължи и на възрастните, те също са виновни. Тийнейджърите и хората на средна възраст правят абсолютно същото нещо, лишавайки се от здравословен начин на живот и дори от социални контакти. Сега игрите във фейсбук са по важно от събиране с приятели, семейство, игрите като белот, монополи, табла, са заместени от виртуалните, които ти носят какво-виртуални пари, които явно ни пренасят в една друга реалност от действителната. В днешно време ако нещо не е заснето и не е споделено в социалната

мрежа, значи не се е случило. Днес, излизайки на разходка, гледката, която виждаме е хора, които ходят и плъзгат само пръсти по някакви екранчета, пресичат на червено, ще ги блъсне кола, но вместо да се стреснат те веднага се споделя във фейсбук „лелеее, ОМГ, щеше да ме блъсне кола” . Сядат в някакво заведение и си снимат храната или питието, ще кажеш, че не си е поръчал боб или мусака, а някаква невиждана и новоизмислена храна. Вече и в тоалетната не можеш да отидеш без смартфон, и да не си направиш 1000 снимки там. Затова ли сме еволюирали милиони години ? Затова ли станахме изправени хора? За да се сгърбим отново над екрана. С технологиите губим чувството си за ориентация и се доверяваме повече на тях, отколкото на старите и изпитани методи. Тук можем да споменем нещо, което се случва на двама туристи, които се загубили, защото разчитали само на GPS устройството, като пренебрегвали знаците. Друг пример е, че тези устройства са направени максимално да скъсяват разстоянието и посочват най краткия път за достигане на определеното от нас място. Така стигнахме до един черен път, останал от преди години от първите пътища,които не са премахнати, а се водят още за използваеми. Истината е, че сляпо се доверяваме на навигационните устройства, а не на вроденото ни чувство за ориентация и оцеляване. Колкото повече разчитаме на технологиите, толкова по малко използваме умствения си капацитет, не развиваме собствените си способности, защото всичко ни е предложено. Защо да се напрягаме като всичко ни е под ръка?! Светът все повече започва да страда от липса на талант. Нека се замислим, какви са най-популярните клипове във YouTube? Тези на хора, които получават награда „Грами“, дадено спортно постижение или появата на бездарни тийнейджъри, които се правят на клоуни пред уеб камерата си? На първо замисляне се сещаме за смешния клип, който сме гледали вчера заедно с присмеха, колко луди и „зле” хора има на този свят. Една уникално изпълнена песен на кастинг за музикални таланти има 10 милиона гледания, а едно изпълнение, което беше сравнено с виене на русо магаре има над 50 милиона гледания? Не мога да разбера, кое се насърчава в този случай и защо се

получава така. Нима не можем да оценим таланта или предпочитаме да плюем и да се забавляваме на чужд гръб? Всеки може да публикува своето творчество в интернет, но тук трябва да определим критерий за творчеството – ако е достатъчно ексцентрично значи се смята за допустимо. В нашето съвремие надали има нещо, което доказва човешкия напредък толкова подчертано, както развитието на техническата сфера. За отрицателно кратък период извънземни по своята функционалност и външен вид устройства, показвани в редица фантастични филми, се превърнаха в тривиални вещи в ежедневието ни. Новите технологии са навлезли дълбоко във всички сфери на живота ни. Въпросът е, улесняват ли те нашето битие, затрудняват ли го, или в голяма степен са предмет на снобско отношение?Колко пъти сте си задавали въпроса „Как преди 15 години съм си уреждал срещи с приятели, без да имаме мобилни телефони"? или „Как съм могъл да съществувам без интернет"? Като общ отговор на тези въпроси може да се каже, че човек се справя съобразно ситуацията, в която е поставен на базата на собствения си интелект, в рамките на цялостното развитие на човечеството. В началото телефоните бяха с кабели. За да говориш, трябваше да седиш на едно място и да си у вас или да висиш в някоя кабинка. Днес можеш да обиколиш целия град, говорейки без никой да те притеснява. Преди събирахме пари, за да си купим видеокасета, която беше с лошо качество, нямахме богат избор, но само с това разполагахме, а сега има изобилие от филми перфектно качество, а видеокасетите вече са ретро. Преди имахме уокмени и за да не хабим батериите му, защото не можем да си позволим да си купим нови, превъртахме касетите с химикал, за да чуем отново любимото парче, а днес можеш да запаметиш дискографии на десетки изпълнители и да зареждаш батерията си по 10 пъти на ден. Днес не се вадят снимки, не се поставят в рамки и закачат по стената, защото се съхраняват в някое устройство. Дори написването на това есе се осъществява на технологично устройство, като по този начин си спестявам време от преписване, много драсканици, проверка на различни думи, дали са написани правилно или не. Запаметяваш текста, принтираш и си готов. Няма нужда да пишеш четливо,

подредено, а просто трябва да спазваш установените стандарти, за улеснение на всички. Няма я опасността от това да не ти разчетат или ти да се запънеш при представяне на своя труд. Както се вижда, модерните технологии ще продължат да се развиват с още по-бързи темпове и ще навлизат все повече във всички равнища на бита ни и ако не ги приемем, и не се научим да боравим правилно и прагматично с тях, ни очаква пагубен регрес. Темповете на развитие са много динамични и дори дадените примери тук утре може да са излезли от мода, не защото ще са стари и непотребни, а заради темпото на тяхното развитие. Дали технологиите са виновни за това, че сме по-мързеливи и ограничават интелектуалния ни потенциал или вината е в самите нас? Ясно е, че няма как да изчезнат или да спрат да се използват, или да спрем да бъдем зависими от тях. Иначе казано, за използването на всички нови технологии са необходими известни умствени способности, а постоянното усъвършенстване на тези устройства би следвало да е предпоставка за интелектуалното ни развитие, което е спорно.

КАТАЛОЗИ Милен Иванов „Ще попитам себе си” Хераклит „Познай себе си” Сократ „Мисля, следователно съществувам” Декарт Каква е причината да осъзнаеш къде се намираш в цялото, от коя страна седиш в диалог, за да имаш ясната перспектива да видиш реалността такава, каквато е в действителност. Осъзнаването е положение, състоящо се от няколко части. Проницаемост от твоя страна - отдаване. Ще започна оттам - един приятел имаше проблеми, започнахме да рисуваме един шкаф. Направихме около пет опита да илюстрираме въпросния шкаф, но неуспешни. Отидохме в кухнята, там гледахме подобен на рисувания и му казах, че ако ние се намираме в началото на шкафа, а дъното се явява края, то това, което търсим е някъде зад стената, в другата стая. От което той бурно се засмя. За мене опитът, разграничен на малки части е съвкупност от безброй отделни опити - в спорта, опит да скочиш с парашут… има първи път във всяка дисциплина, безбройните опити водят до придобиването на умения, именно затова представям изкуство от петнадесет поколения на китайските монаси Тай-чи. Искам да изложа, първо, моите лични наблюдения от йога методите, които практикувам близо година, като го правя бавно и постепенно. Започвам с пранаяма (контролирано дишане). Ще ви запозная с няколко части и ще обърна внимание на възможностите и откриването на грешки, ако разбира се има такива. “Прана”, това е жизнената сила, нещо като вегетацията за растенията. Тя навлиза в нас чрез носа и устата като ни снабдява с кислород, така нужен за качественото развитие – кожата, функциите на тялото и най вече за мозъка и централната нервна

система. “Прана” минава през канали, главно от носа като два канала - ляв и десен, пряко свързани с кръвта. Те са централните ни две кръвоносни системи. Два-три пръста над пъпа се намира центъра на нашата енергийна система, нашата „Хара” или още воля. При силен страх се усеща стесняване на тази зона, свиваме стомаха от страх, притеснение, в нормално състояние. Казаното дотук има рефлексивен ефект, но по-важно в случая е самото усещане за съпричастност. Основната техника на йогийското дишане - вдишва се през носа бавно, като се следи навлизането на въздуха и отвеждането му. Не е важно колко много въздух се поема, по- важно е до каква дълбочина се отвежда в стомашната кухина. След започването на практиката всички мисли са извън нас, тялото е отпуснато максимално, не се усеща никакво напрежение където и да е, това в началото може да е трудно. По принцип тази част е водеща за механичните и движещи сили на хората. Проблем може да се окаже неизползването на лявата част на тялото. Особено при спортисти и хора, занимаващи се с ръчен труд, те развиват много дясната си страна и на сетивно ниво, това е голяма грешка. Важно е да се знае, че можеш ли да обърнеш посоката на въртене, ти си победил, дори и да си по-слаб. След като въздухът е вече в коремната кухина се изкарва бавно през устата като се следи неговото движение. Коремното дишане изпълва дробовете ни с шестдесет процента кислород. Въздухът първоначално може да не навлиза едновременно плавно през двете ноздри, много е важно да се синхронизира като се задържа вдишването до равно положение и се издишва, пак така плавно и равномерно. Това е основата. Тази техника спомага за добрата циркулация, обогатяването на кръвта с кислород и нейното равномерно регулиране. Следващото дишане е средното или гръдно. Докато при коремното въздухът се насочва към корема и се повдига и пълни, то при средното дишане гръдният кош играе тази роля. Там се намира вторият такъв енергиен център, хоризонтала. Процедурата е същата, вдишваме през носа и издишваме през устата, като пълним гръдния кош с въздух, стомаха седи

неподвижен, леко присвит за по-правилен ефект. Положението на тялото пак е легнало, естествено изправено за начинаещи. Следващият момент е горното дишане с периферията на белите дробове, то снабдява с най-малко кислород. Целият този цикъл се нарича пранаяма или контролирано дишане. След като е овладяно добре се пристъпва към унджай - автоматично дишане. То е обратно на контролираното дишане. Въздухът се поема през носа, пак минава през трите нива - коремно средно и горно и се изкарва през носа, като клапа въздухът се избутва съзнателно нагоре през носа, като се получава вълна на движение на тялото, следствие от отпускането на събрания въздух. Този ефект е наймощен и изпразва тялото ви от кислорода в кръвта, следствие на което се получава изхвърляне на застояла енергия “чи”. Понякога настъпва толкова силен прилив на адреналин, че главата се пълни с кръв, а ръцете изтръпват, усещат се „бодлички”, това е сигурен знак, че сте качили кундалини до найгорната чакра и енергията спокойно може да протича през основния канал за “чи” енергия в тялото през предната част на споменатите преди това центрове, хара в корема, втория - на нивото на гърдите и третия - епифизата на главата, оттам той слиза по гърба обратно надолу по гръбнака. В този момент тялото се усеща по-леко. Друг интересен стил е стилът Та-чи Цюан, като е хубаво да се знае, че йога води до освобождаване на емоциите и чувствата. Йогийското дишане се комбинира с правилното положение на тялото - азани. Тай-чи е медитация в движение. Има много вътрешни стилове с различни приложения. Като в Индия аюрведа, така и в Китай - традиционната медицина, акупунктурата, алтернативата на масовата медицина. Там се работи само с тези точки, безброй много по цялото тяло, с главните енергийни канали и основните вертикални меридиани, възможностите за синтез са не ограничени. Ци-гун – статична гимнастика предхожда Тай-чи. Там упражненията водят до напълването без натоварване и без напрежение на всички мускулни групи с кръв. Добре разгряване на ставите, много важни механични техники, всяка става е успоредна до долната, видимо не са свързани, но енергийно,

механично горната става на лакътя, отговаря успоредно на долната и горната китка, отговаря на долният крайник като първия мислено предвижва втория. Основно се набляга на усещането на гръбнака. Той е като огромен ластик като мислено леко се изпъва, на горе и на долу ефектът се усеща. Там тези техники се предават на ученик от учител. Много важна е приемствеността. Усещането на тялото, неговата пълна еластичност няма нищо общо с напрежение и прилагане на груба сила. В много от спортовете силата не идва по грубия начин, а чрез отпуснатост и концентрация. Спортистът постоянно тренира тази енергия. Мислещият човек е по-съзнателен като е в отпуснато състояние. За практикуващия няма ограничения на възрастта и пола. И така тук главата и врата играят основна направляваща роля. Те движат тялото, тренира се концентрация на мисъл и движение. Грижата за тялото, четенето на книги, тренирането на паметта и разума не бива да се оставят на случайността, те трябва и да се предават. Движението обогатява, обогатяването вдъхновява, а то създава нови идеали. Обмен на опит, култура, да се даде шанс на другия е хуманност, хуманността е грижа за хората, това вече е житейски опит.

ALCOHOLIC ANONYMOUS GROUPS: DIFFERENT STORIES, SAME ILLNESS Zeynep Tezel “God, grant me the serenity to accept the things I cannot change, the courage to change the things I cannot accept and the wisdom to know the difference." This is the pray of all anonymous groups. This manuscript is about alcoholism, alcoholic anonymous groups, alcoholic anonymous members and how they are mainly the same despite the differences in culture, gender, belief, socioeconomic status, age, race etc. First of all, what is alcoholism? According to NIAAA’s definition, alcoholism, the more serious of the disorders, is a disease that includes symptoms such as:  Craving - a strong need, or urge, to drink;  Loss of control - not being able to stop drinking once drinking has begun;  Dependence - withdrawal symptoms, such as nausea, sweating, shakiness, and negative emotional states such as anxiety, after stopping drinking.  Tolerance - the need to drink greater amounts of alcohol to feel the same effect.13 Those described below are my own observation. All A.A’s have a chair in an A.A gathering all around the world. This means: even if you are far away from your country and your group there are still people who will listen you. They told me a remembrance about the Beyoğlu A.A group. Once a man came with his suitcases and joined that days gathering. After gathering some of members spoken with him and the man said them he had gone every day to gatherings for 25 years, and he had been sober for 25 years. He said “I am indebted my soberness to this gatherings. I never missed a gathering even if I was in overseas”.

http://www.niaaa.nih.gov/alcohol-health/overview-alcohol-consumption/alcohol-use-disorders

Tom who is a Persian alcoholic told me about how he found alcohol in Iran. They drink cologne and ethyl alcohol with juices and some of his friends made wines in their houses. He is a single father and was trying to taking care his daughter in his best way. Some of male members told me what they did in military to find alcohol. They had paid money to someone who could buy alcohol or they had drunk cologne. During my observation time one of the members, Jane, slipped and she was so sad about that. Because she was sober for eight months and this was her first quitting. It is very vital for them to take that very first step. Jane had had a very strong self-esteem and determination and even for the first time she was sober for eight months. It was a huge first step and after that slip she was started to question her strength. Three weeks later Jane told to us that she decided to enter to hospital. Because she understood; she hadnâ&#x20AC;&#x2122;t been strong enough to fight alone with this illness anymore. The first self-confident and strength that she had had, was totally gone that week. Martha was an alcoholic who were twenty three years old, studying medicine in one of the best medical schools of Turkey. She has a pretty well educated family also. Her family came to gathering once and told a moment about their daughter. Martha knows how to drive a motorcycle. She had an accident while she was driving drunk. Lucky she only broke one of her legs. So she wasnâ&#x20AC;&#x2122;t able to go out and buy some drinks. It was the good news for the family until the third day at home. She ripped out her plaster to go out and buy some drinks. The way she ripping out her plaster was wild, dangerous and totally insane. When they told that she was kicking walls to get rid of it first thing I thought was she may have an episode of craving. There was John who was a high school teacher also he was afraid of going to his hometown. Because in his hometown his friends and friends consuming lots of alcohol. The second youngest member of the group was Timothy. He is very knowledgeable about medicines they use for alcoholism and other addition. He even knows the dosages of the medicines specifically. He hospitalized so much so that he was able to write his own recipe according to his status and even give advice to other patients.

They all make excuses for drinking. It can be happiness or sadness it doesn’t matter for them. A lot of beginners blame their family about how do they start to drink alcohol. They think their family makes them to start drinking alcohol. In time, they become aware of if they drink one glass they won’t be able to stop. Alcoholic is always an alcoholic. Alcoholism is a lifelong illness. An A.A has always a fear of the alcohol. Even if they are sober for more than twenty five years they know they are still alcoholic. They are looking for peace nothing more. In that group they all met with a loving God. They didn’t scare from God any more. They know God is forgiving. When I say God, I don’t think it as a religious figure. It is the superior strength you believe in. In a nutshell: they are actually all the same, because they are sharing the same problem. It doesn’t matter where you are coming from, what your job is, your gender or age. If you are an alcoholic everything else is less important. The important thing is to stay sober for one more day, take one more chip nothing more. Author’s Notes: *Names used are not the real names of people who were described in the text. * Beyoğlu: District of İstanbul

REFERENCE: http://www.niaaa.nih.gov/alcohol-health/overview-alcoholconsumption/alcohol-use-disorders

WHEN ADDICTION FUELS THE MIND AN INSIGHT INTO SOCIOLOGICAL EFFECTS ON A CREATIVE MIND AND IT’S INTERRELATIONSHIP WITH ADDICTION Madhurima Ganguly

Introduction: Understanding addiction Jawad Fatayer in his essay “Addiction Types: A Clinical Sociology Perspective” comments that: Addiction is a pathological love between the person and the addictive object…...Addiction is a social-cultural invention; a social construct manufactured by the culture as a means for a given goal. Facts reflect that people become addicted to anything, yet addiction is solely a human phenomenon. And for addiction to occur, three major conditions are to be present: (1) a social cognition (a consciousness, knowledge, shared meanings and purpose, etc.) in the mind of the addict toward the addictive object—social cognition tends to be a reflection of learned experiences and efforts and impacts of the social environment; (2) a vulnerable emotional makeup (troubled selfesteem, lack of confidence, abuse, emotional deprivation, etc.); and (3) a possible chemical imbalance in the body. People do not just become addicted, especially when the addictive object is meaningless to them….14(Jawad, 2008,88) Jawad Fatayer in his essay has categorized addiction into four types; one, Alpha addiction which is food addiction; two, Beta Addiction which include alcohol, medications, narcotics, cocaine, hash, marijuana, opioids, sedatives, hypnotics; three, Gamma Addiction includes gambling, driving, online games/video games, porn, sex, love, shopping, work holism, computer/net, solitaire, lying, and four, Delta Addiction. Out of these four, I will be dealing with Beta addiction, or in more common terms alcoholism/ alcohol dependence with respect to creative people or artists. When it comes to the field of arts addiction is quite a common phenomenon which manifests itself in numerous Jawad Fatayer ,‘’Addiction Types: A Clinical Sociology Perspective’’, Journal of Applied Social Sciences. 2/1 (USA: Sage Publications, 2008), 88. 14

ways. Many have been victims to addiction in terms of substance consumption, whether it is the English poet Samuel Taylor Coleridge who is said to have written poems under the influence of opium, the most world famous poem being ‘’Kubla Khan’’ or whether it be the Dutch painter Vincent Van Gogh’s fondness for absinthe, the excessive consumption which is believed may have led to him seeing the world in a yellow-green tint, one of his famous paintings being ‘Starry Night’. Coleridge and Van Gogh are but a few to name; history has shown a vast majority of artists being some way or the other dependent on some kind of addiction for stimulating creative output or helping to cope with troubles. However, it is to be noted that “alcoholism is not a cause, but a symptom, of inner problems”15 (Chidananda, 1985,263). And according to Alan I. Leshner neither is addiction just a brain disease, “It is a brain disease for which the social contexts in which it has both developed and is expressed are critically important” 16(Alan, 1997,46). Like so many artists around the world who have resorted to addiction for creative impulse as a result of their inner turmoil, Ritwik Ghatak, one of the legendary filmmakers of India was no different. Ritwik Ghatak was not only a filmmaker, but was also a theatre director, scriptwriter, author, actor, critic, and film theorist. A true talent of one of a kind he was not always an addict. It was only in the latter part of his life as a result of facing failures one after the other as a director, unappreciated and misunderstood, he went into severe depression which was aggravated by heavy drinking and was admitted into a mental asylum by his family for treatment. Ritwik Ghatak: a case study of alcoholism Ritwik Kumar Ghatak was born on the 4th of November 1925 in Dhaka, the capital of what is now known as Bangladesh. He was only twenty-two when the Partition of Bengal took place in 1947. He along with his family came down to Kolkata, India as refugees where Ritwik Chidananda Dasgupta, ’’Cinema, Marxism, and the Mother Goddess’’, India International Centre Quarterly, Vol. 12, No. 3 (India: India International Centre,1985), 263 15

AlanI. Leshner ,’’Addiction is a Brain Disease, and it matters’’, Science, New Series, Vol. 278, No. 5335, (USA: American Association for the Advancement of Science, 1997), 46. 16

Ghatak continued his education and spent the rest of his life till his death. He was unfortunate enough to have belonged to a generation that witnessed the Bengal famine of 1943 and also the Independence of Bangladesh from Pakistan in 1971. The horrors of these bloody passages caused trauma to many people like him who were forced to relocate from east to west Bengal. He was brought up along with his eight other siblings in the lap of lush green nature; as a result he had a very lively childhood, he loved East Bengal, his homeland which was to him like an umbilical cord. His love for Mother Nature later played a very significant role in the portrayal of the Mother archetype in his films. His movies were like a poignant documentary of the people who faced alienation and dislocation from their homeland as a result of partition. The harrowing memories of partition haunted him for the rest of his life and in turn found reflection in his work. During the late forties Ritwik Ghatak started working for the communist backed 'Indian People's Theatre Association' (IPTA) and engaged himself as an actor, writer and director. His chief inspiration in the field of theatre was Bertolt Brecht, who was himself a Marxist, Ritwik Ghatak adapted many of his plays fusing elements of both Traditional Indian folk theatre and European Avant-garde, and thus both Ritwik Ghatak and Bertolt Brecht shared a similar ideology and agenda. Ritwik Ghatak started his acting career in films in 1951, in the movie Chinnamool (The Uprooted) which was based on the issue of refugees directed by Nemai Ghosh, the movie did not run well in theatres. He shifted to films from theatre because he believed that he would be able to reach a larger audience through this medium and propagate his ideas and not because he wanted any fame, money or glamour. His first movie as a director was Nagarik (The city Dweller) in 1952. But the movie was never released during his lifetime and was considered lost until it was discovered and was released posthumously in 1977 in Kolkata, within a very short time, the movie was an instant hit. Mr.Ghatak had started working in a period dominated by Satyajit Ray, who was the first Indian to receive the Honorary Academy award in 1992 â&#x20AC;&#x153;in recognition of his rare mastery of the art of motion pictures, and of his profound humanitarian outlook, which has had an indelible influence on filmmakers and audiences throughout the world.â&#x20AC;? Mr. Rayâ&#x20AC;&#x2122;s film Pather Panchali (Song of the Little Road)

marked him as one of the pioneers of Italian neo-realism in India. But is to be noted that if Ghatak’s Nagarik had been released in 1952, it would have preceded Pather Panchali which had come out in 1960 and in turn Nagarik would have taken the centre-stage as the groundbreaking phenomenon in Indian realist cinema. Thus began Ritwik Ghatak's tryst with ill-fated luck and failure with one movie after the other. Pather Panchali was an enormous hit and started Mr. Ray’s streak of success. On the one hand where Satyajit Ray received immediate public acclaim, Mr. Ghatak was sidelined. People found it difficult to appreciate his films at that time which were abound in stark realism and time and again his movies took the audience to the brink of despair. Ritwik Ghatak was predominantly a people’s artist like Brecht, he made films for the people, in his words, “I do not believe in ‘entertainment’ as they say it or slogan mongering. Rather, I believe in thinking deeply of the universe, the world at large, the international situation, my country and finally my own people. I make films for them. I may be a failure. That is for the people to judge (39)” 17(Megan 2003:39). Although Ritwik Ghatak devoted his entire life for his people yet these very same people failed to understand him time and again. This gap in communication began to disturb Ritwik Ghatak slowly and preyed upon his soul till his dying day. Un-appreciation of any form made him slowly a loner and made him feel like a refugee more and more. Ritwik Ghatak scripted seventeen feature films out of which eight were released. Out of this collection only one movie got acclaim from his audience during his life time, that is “Meghe Dhaka Tara” (The Cloud-capped star), in 1960. This movie which is now considered a treasure of Indian cinema and a classic in world cinema for its poignancy, then was a hit, only, with a few and select audience. Surama Ghatak, the wife of Ritwik Ghatak in the article, “My husband as I saw him” comments: Repeated failures and occasional instances of not being able to release his movies had begun to take a toll on him. He had taken to drinking beer while shooting for Ajantrik (The Pathetic Fallacy)…. The film Megan Carrigy ‘’No Love For Cinema’’, Senses of Cinema ,Issue 29, quote no.39, December 2003 (accessed April 14th ,2014); available from http://sensesofcinema.com /2003/great-directors/ghatak/ 17

was never a commercial success and neither was Bari Theke Paliye. Frustration increased and so did his frequency of drinking. The last nail in the coffin was when Komal Gandhar flopped. It wasn’t easy for me to make ends meet with three children and his liquor addiction…. In 1965, he took to country liquor and even skipped taking a bath. His eccentric style of living took its toll on my health too. Along with my three children, I left for Shillong. Meanwhile, he took up the offer of vice principal of the Pune Film Institute. He’d often come down from Pune to Shillong in a very critical state. In 1969, he was admitted to a mental hospital… (My husband as I saw him 2009: 26)18 The knowledge that Komal Gandhar‘s (E-flat) box-office potential was sabotaged by people who were once his friends, deeply hurt Ghatak. It is to this day widely believed in Calcutta that the Communists and Congress joined hands to finish him off. A large number of tickets were bought by goons of both the parties who then disturbed the viewing of the legitimate viewer by sobbing loudly during funny scenes and breaking into uproarious laughter at the serious ones. The audience was alienated and the viewer-ship fell dramatically after a promising run in the first week. The film had to be withdrawn. He, being the co-producer, had to share the burden of the financial loss. It broke him. His descent into alcohol began soon after (24) (Megan 2003:24).19 By the end of 1968 Ritwik Ghatak had already taken to heavy drinking, one day, Surama Ghatak in her home was informed by two boys that her husband was lying unconscious in the streets and someone had put notes of money into his mouth. In 1969, he was admitted into a mental asylum by his concerned wife who found it increasingly difficult to deal with the idiosyncrasies of an alcohol addict; he became restless, lost interest in personal hygiene, was prone to short temper and sudden outburst and constantly needed money to buy drinks. While he resided at the asylum, he was under heavy Priyanka Dasgupta ‘’My Husband as I saw him’’, Times of India (December 17th, 2009); 26 (accessed April 14th, 2014); available from http://epaper.timesofindia.com/ Repository/ml.asp?Ref=VE9JS00vMjAwOS8xMi8xNyNBcjAyNjAw 18

No love for cinema, quote no.24 (accessed April 14th 2014); available from http://sensesofcinema.com/2003/great-directors/ghatak/

medication and also shock therapy. Sanhita Ghatak, his daughter has recounted that when he was institutionalized he would sometimes tell his visiting daughter that the doctors were always giving him strong injections to keep him from drinking which would invariably induce sleep all the time. When he would wake up from his sleep he would feel disgusted with himself as he looked around and saw the environment. And he would often say to Sanhita that “I have to run away”. Inspite of such treatment he continued to drink local liquor known as bangla or desi liquor secretly. This dark phase in the life of Ritwik Ghatak has been captured beautifully and almost in the manner of Ghataks’s own style of filmmaking in Meghe Dhaka Tara (The Cloud- Capped Star, 2013) which is a tribute by budding director Kamaleshwar Mukherjee to his inspiration. Although certain aspects of Ritwik Ghatak’s life has been changed like the names of his movies and those of the characters, where Ritwik Ghatak has been named as Nilkantha Bagchi, a name of Mr.Ghatak’s character from the 1974 mock autobiographical movie Jukti Takko Aar Gappo (Reason Debate and Story) and the goings on in his mind that has been depicted in the film have also been fictionalized. But apart from these few points the movie serves as a rich source of information about Ritwik Ghatak’s life, his personality and the kind of person that he was, although critics still to this day claim that Ritwik Ghatak can and will never be fully understood. The Film Meghe Dhaka Tara (2013) according to critic Gautam Chakraborty in his review20 of the film is a play on intertexuality, where the movie heavily depends on Ritwik’s films, letters, stories, interviews, biographies by his wife and daughter; therefore a prior knowledge of these according to the critic, is required to a certain extent to appreciate and enjoy this visual text. While at the mental asylum, Ritwik Ghatak never stopped working, restless and depressed he wrote and staged a play titled “Sei meye”(That girl) using his fellow patients and doctor, which proves that he wasn’t completely crazy as people at that time believed him to be, his mental faculties were still working; to cite a quote from Kamaleshwar Mukherjee’s interview on why he decided to base his Gautam Chakraborty,’’ Ritwik Ekti Boder Naam,’’ Anandabazaar Patrika, Patrika issue, June 22nd, 2013, 4. 20

film on the period of Ghatak’s treatment, he said, Several phases and events in Ghatak's life struck me when I went through his biography… In 1969 Ghatak was admitted to a mental asylum for alcohol addiction... It can thus be assumed that his mental state was bizarre at the time. But what is shocking is that he actually wrote a play, Sei Meye, at this time and staged it with the other inmates. I found this amazing because I believe that only a genius could have achieved something like this (The Telegraph 2013)21. His inability to forget the horrors of partition and the suffering of the common man coupled with his own failure as a director disturbed him greatly. He found it increasingly difficult to stay away from alcohol even while at the asylum. He would often ask for money from his wife in a pitiful manner on the grounds that he found it painful to work without the dependency on alcohol which acted as a balm for his disturbed mind. Surama Ghatak was herself suffering from ill-health during this time; she had regular headaches for which she had to take medicines that would make her drowsy and sleepy the entire day. Somehow she managed to look after herself and her three kids in the house singlehandedly for seven months. There was a point when Surama Ghatak could take his alcoholism no more and decided to distance herself from Ritwik Ghatak as their family was falling apart. The family was going through extremely difficult times financially and Ritwik Ghatak’ treatment did not come cheap. Society tagged him as a wasted drunkard, a madman, the more time it took for him to treat his addiction, the more times he went through electroconvulsive therapy which greatly affected his already feeble health and in the latter part of his life he suffered from many illnesses, jaundice being one. Conclusion: Ritwik Ghatak was a director who was far ahead of his times; his calibre makes a natural genius on the ranks of Ingmar Bergman, Luis Bunuel. He has come to be known as an example of undisciplined genius in Indian film-making. P.C Joshi in 1971 had told Ritwik Shreya Shukla, ‘’Straight Talk,’’ The Telegraph, India, 30th June 2013. Accessed May 12th, 2014. Available from http://www.telegraphindia.com/1130630/jsp/graphiti/170114663.jsp. 21

Ghatak himself that, “Ritwik, You are the only People’s artist in India” 22(Ritwik 2003:103). The history of partition deeply scarred him for life; he was never able to be a part of the euphoria of India’s Independence unlike his contemporaries such as Satyajit Ray whose films were symbolic of hope and faith for the future. “Other writers and artists around him had forgotten the Partition, and were immersed in the problems and prospects of a truncated India. He was almost alone in continuing to suffer from the wounds of the parting. He hardly ever made a pronouncement on the partition of the Punjab; it was East Bengal which continued to beckon to him” 23(Chidananda 1985:257). In 1976 Ritwik Ghatak was admitted to the hospital ‘in serious condition’. The very next day he passed away leaving behind a legacy of work that has now become subjects of serious critical analysis. A cult figure, his films have started to attract attention from all parts of the world, he was a true talent and a genius of another kind. Thus taking up Ritwik Ghatak’s example we can say that addiction is more of a system than a disease itself, it is a symptom of inner difficulties, turmoil, and agitation. Not one but numerous reasons both personal distress and socio-economic issues work as factors for a person’s addiction. And rather than treating addiction it is necessary to treat the root cause of the problem. REFERENCE: Ajantrik (The pathetic Fallacy),Dir. Ritwik Ghatak, L. B Films International, 1958.Film. Bari Theke Paliye(The Runaway), Dir.Ritwik Ghatak,Chitrakalpa, 1958.Film. Carrigy, Megan ‘’No Love for Cinema’’, Senses of Cinema, Issue no. 29, quote no.39.(December 2003): EJournal. (Accessed April 14th, 2014); Available from http://sensesofcinema.com/2003/great-directors/ghatak/ Chakraborty, Gautam, ‘’Ritwik Ekti Boder Naam,’’ Anandabazaar Patrika, Patrika Issue, Kolkata, West Bengal.( June 22nd, 2013): P.4.Print. Chinnamool (The uprooted), Dir.Nemai Ghosh, 1950.Film. Dasgupta, Chidananda, ’’Cinema, Marxism, and the Mother Goddess’’, India International Centre Quarterly, Vol. 12, No. 3(September 1985); pp. 263 22 23

Surama Ghatak, Ritwik, (Kolkata: Anushtup publishers, 2003), 103. Dasgupta, ’’Cinema, Marxism, and the Mother Goddess’’, 257.

100

(India: India International Centre); JSTOR. Web. (Accessed 10th March, 2014); Available from http://www.jstor.org/stable/23001400 Dasgupta, Priyanka, ‘’My Husband as I saw him’’, Times of India (EPaper). Accessed April 14th, 2014. Available from http://epaper.timesofindia.com/Repository/ml.asp? Ref=VE9JS00vMjAwOS8xMi8xNyNBcjAyNjAw Fatayer, Jawad, ‘’Addiction Types: A Clinical Sociology Perspective’’, Journal of Applied Social Sciences. 2/1, (Spring 2008); pp. 88, (USA: Sage Publications); JSTOR. Web (Accessed 7th April, 2014); Available from http://www.jstor.org/stable/23549240 . Ghatak, Sanhita. Ritwik Ek Nadir Naam. Kolkata: Deys Publishing, 2012.Print. Ghatak, Surama. Ritwik. Kolkata: Anushtup Publishers, 2003.Print Jukti Takko Aar Gappo (Reason Debate and a Story), Dir. Ritwik Ghatak, Rita Productions, Ritwik Ghatak, 1974.Film Komal Gandhar(E-Flat), Dir. Ritwik Ghatak, Ritwik Ghatak(Producer), 1961.Film Leshner, Alan I., ‘’Addiction is a Brain Disease, and it Matters’’, Science, New Series, Vol. 278, No. 5335, (October 3rd, 1997); pp. 46. (USA: American Association for the Advancement of Science,); JSTOR. Web. (Accessed April 7th, 2014); Available from http://www.jstor.org/stable/2894496 . Meghe Dhaka Tara (The Cloud-capped Star), Dir. Kamaleshwar Mukherjee, Shree Venkatesh Films, 2013. Film. Meghe Dhaka Tara (The Cloud-Capped Star), Dir. Ritwik Ghatak, Chitrakalpa(Producer), 1960.Film. Nagarik(The City Dweller), Dir. Ritwik Ghatak, Film Guild: Pramode Sengupta, Bhupati Nandi,Ritwik Ghatak(Producers), 1952(Released 1977). Film Pather Panchali(The Song of the Little Road), Dir. Satyajit Ray, Aurora Film Corporation, 1955.Film. Shreya Shukla , ‘’Straight Talk,’’ The Telegraph, India, , (30th June 2013). EPaper. Accessed May 12th, 2014. Available from http://www.telegraphindia.com/1130630 /jsp/ graphiti/170114663.jsp

101

HOW TO TAKE ADVANTAGE OF THE PROPERTIES OF THE NERVOUS SYSTEM FOR OPTIMAL STIMULATION OF PSYCHOLOGICAL DEVELOPMENT OF A CHILD IN PRE-ADOLESCENCE PERIOD? Justyna Kiraga Introduction This work, which aims to answer the question of how to take advantage of the properties of the nervous system for optimal stimulation of psychological development of children during preadolescence period, consists of three parts. In the opening, I will try to explain general pre-school problems theoretically, and I will discuss the main tasks of the development of children during the middle childhood. The research is mainly based on psychological views. In the second part, I will describe the various aspects of the psychological developments and their link with the functioning of the nervous system. Finally, I shall discuss the results and I shall make certain conclusions. I The interaction of development of the nervous system with mental development in the preschool description Preschool age is also called middle childhood period. It lasts from 4 to 6 years of age. This is a period in which significant changes occur in all spheres and mental functions in humans. Children, dependent on adults, are getting gradually more and more aware of the essence, independent and wiser, better oriented with the surrounding reality. A child is able to work in and interacting with the surrounding reality in a more purposeful and intelligent way. The efficiency of language, communication, and motor skills of preschool children are well developed. (BrzeziĹ&#x201E;ska, 2008,182 , Kielar-Turska, 2012,202204). Changes in the nervous system are a progressive myelination of nerve fibers, particularly in the frontal lobes, the increase in the number of synapses, the formation of new connections between

102

neurons and an increase in the production of neurotransmitters chemicals that transmit impulses from one neuron to another; changes in the forms of brain activity - up to 5 year old child, play a greater role in waking theta waves (characteristic for adults' sleep) than in waking alpha waves (characteristic for involved attention), but the proportion equalizes between 5 and 7 years of age. By such a synchronization, the activity of the brain in various fields increases as well as the coordination between the frontal lobes and other parts of the brain. (M. Kielar-Turska, 2012,203). The child is able to direct its attention, to make plans, to think about his/her own behavior, to solve logical or/and mathematical problems. Stimulation is putting tasks and creating the appropriate situation, emotional and physical conditions in which the creative activity of the child will reveal. (Rzodkiewicz, 2008,3). Intensive support of the child's development during middle childhood must be tailored to his/her actual cognitive abilities. To assist in the development of the child means to organize a learning process and to ensure its course. Play to perform and tasks to do should to be neither too difficult nor too easy for a child. In addition, they have to shape the development of the basic developmental tasks for children in preschool, as they are created by Robert Havinghurst. According to this aging expert, children at 5-7 age have to learn how to control processes of elimination, how to learn sex differences and modesty, how to be ready to read, to form a conscience - to know right from wrong, to learn form concepts and to be able to name them. They have to learn rules, to be with their peers, to acquire physical skills needed in everyday life, to develop the fundamental abilities associated with writing, reading and counting, to acquire school performance. (Kielar-Turska, 2012, 202-229; R. Havinghurst: 1981). A variety of activities for a child in preschool may accelerate, delay or completely inhibit the emergence of a variety of its features: external stimulation can change the pace and dynamics of development of the child, but also its direction. In this context, the question arises, how to stimulate a child in preschool and how to use the properties of the nervous system for optimal stimulation of psychological development during the preschool period? Optimal stimulation of children during middle childhood should include perception, thinking, memory and imagination, the child's

103

interests, attitudes and emotions. The fastest way of gaining new knowledge is through a game, which develops important social skills like learning to take turns, how to cooperate and getting along with others as well as honing its creativity and imagination. (E. Minczakiewicz, 2006,10) Play doesn't just vary by activity either there are different types of play that a child could take part in, depending on age, mood and social setting. They are: an unoccupied play, which refers to activity when a child actually isn't playing at all (he/she may be engaged in seemingly random movements, with no objective); a solitary (independent) play - this play is important because it teaches a child how to keep himself entertained, eventually setting the path for being self sufficient. Another type is the so called parallel play: the two children having fun, playing side by side in their own little world. Despite having little social contact with his/her playmate, the children who play parallel actually learn quite a bit from one another like taking turns and other social niceties, because even though it appears they aren't paying attention to each other, they truly are and often mimic the other one's behavior. Associative play also features children playing separately from one another, but in this mode of play, they are involved with what the others are doing - like children making a city with blocks. While they build their individual buildings, they are talking to one another, and engaging each other. This is an important stage of the play because it helps little ones to develop a whole set of skills - socialization and problem solving, cooperation, and language development. Through associative play, children begin to make real friendships. When children truly start to play together, they play a cooperative game. This type is more common in older preschoolers. Cooperative plays bring to all of the social skills, which your child has been working on and puts them into action. Cooperative play sets the stage for future interactions as child matures into an adult. II Characterization and simulation of physical processes in middle childhood Cognitive development Cognitive significant developmental changes occur in all cognitive functions. Since, this is a transitional period between usually

104

involuntary cognition and any externally oriented and consciously directed cognition. Clear changes are found in observational studies and experiments in the field of perception, management functions, memory and thinking. If we talk about the child's mental development of preschool we mean the development of his/her cognitive functions such as development experiences and perceptions of visual, auditory, speech development and thinking, as well as memory, attention and imagination. These changes are both biological substrate and they are related to the adoption of the child's activity, driven by the impact of the educational environment. (Kielar-Turska, 2012,204). The genuine (real) childhood in middle age is the preoperative period of development, which, according to Jean Piaget takes between 2-7 years of age. Thinking about the child at this stage, is qualitatively more advanced than thinking about younger children, because it is not limited to direct motor or perceptual events. It takes place at the level of representation and behavior sequences, and it can now be played not only in the real physical events, but also in the mind of the child. Despite this, the child preschool perception still dominates over the reasoning. (BrzeziĹ&#x201E;ska, 2008,186) Cognitive function can be internalized through symbolic functions, but still under the influence of perceptual activity. For Piaget, a transaction that led to a lasting repentance skills, is an operation that must be repeated (functional assimilation), performed on a variety of materials (generalizing assimilation), and varied dependent on the action of the conditions (functional assimilation) (Piaget, 1967). The development of memory strategies Due to the multiplicity of memory, a particular type of system memory may be different from the others. Hippocampal neural circuits, with their multitude of connections to the neocortex are perfectly suited for fixation of complex memory traces, which are joined together in space and time. In contrast, the amygdala is more suited to the role of triggering device to ensure survival reactions. (LeDoux, 2000,263). According to Wygotski, thinking of the child is dependent on speech and the socio-cultural experience of the child. (Wygotski 1971,210). The principal activities of thought in children of this age are scheduling, classification and comparison. It is worth to

105

pay attention to the toys bought for children. Toys should be diverse, with a variety of shapes, colors and textures that can provide your child to be active and to explore in an environment with a variety of stimuli. The fundamental triad of higher nervous function consists of perceptual categorization, memory, and learning. (G. Edelman 1998,140). In preschool, between 3 and 6 years of age, managing functions are developed intensively, activated in the prefrontal cortex. These are mainly cognitive flexibility, working memory, planning, redirecting of attention and inhibition. In preschool development, management functions are associated with social functioning and school determines maturity. (M. Kielar-Turska, 2012,205). Language and communication skills One of the major achievements of the development of the child is also a master of speech. The expression of speech and phonological abilities are related to the work of the left hemisphere, but in the right hemisphere of the brain undergoing responsible for understanding and expression of emotion in his voice. (A. Grabowska, 2008,621-622). Children acquire literacy, in the future independently acquire the necessary information, broaden their knowledge about the world and develop. (A. BrzeziĹ&#x201E;ska, 1992,141). Thanks speaking, children can freely express their thoughts, disclose verbal, formulate questions, commands, doubts, may cause using words change the behavior of other people. Speech is primarily a social communication tool, a tool of expression and understanding. (Wygotski, 1971,171). Such a use of language gives him a progressively stronger sense of control over the environment. For, the period from about 4 to 5 years of age is called the age of questions. The child learns to take into account the point of view of the recipient, speaks well in dealing with peers, the statements are longer, more consistent and grammatically varied than in dealing with adults. The child develops inner speech. To develop the language skills of the child, caregivers should emphasize to exerciseing in reading and writing, vocabulary building, the ability to express thoughts, interviews - a child in the role of a reporter. This can be done while playing, reading stories and play them.

106

Tab.1. Language and communication skills during the middle childhood Beginning of the middle End of the middle childhood period childhood period Perception - In dealing with difficult tasks - Entering the stage of prereading using egocentric speech - Excelling fonematic hearing and production of - Enters the prereading stage in - Approx. 6 years of age children the development of reading begin to pronounce words better speech contain clusters of three consonants Vocabulary - Child prepositions and - Understanding of about 10 thousand words and using 5000 building adverbs ran - There are generally evaluative words adjectives (good, bad, polite) - Approx. 5 years of age: increasing - The spontaneous creation of resource of adjectives, defining neologisms characteristics of intermediate - Up to 5 year old children keep - After 5 years of age, children keep in mind the words according to in mind the words according to the the principle thematic and principle of semantics phonological Metalinguistic - The child understands many - Creates a complex grammatical awareness culturally accepted ways of forms adapting speech to age, gender, - Groups the words belonging to the status same semantic category - The words are grouped Understands some words according to the thematic ambiguous and metaphors principle theme - The words meaning is used for the - Tends to over-comply with the creation of new forms of rules of grammar neologisms Narrative - Better understanding of the -Distinguished from other forms of narrative expression competence meaning of words - At the end of three years -His/her stories contain all the following the first children's structural elements of the story narratives (monologues before falling asleep, commenting fun) Conversation - Dominate egocentric speech - Is able to predict and understand (echolalia, monologues) the speech of other children, learn to al

107

listen Competence - Short speech - Questions related to the - There are social forms of organization of experience on expression (questions, requests, the basis of their own actions commands, denial) - Long and complex statements - Questions related to obtaining clarification, organizing knowledge about the world Source: own study based on Kielar-Turska, 2012, s. 215-219.

III Conclusions In each period of the child' development can be found a new form of development center. It should be recognized that from the beginning of each period of development there is a quite specific and a unique relationship between the child and the surrounding environment, especially in the social environment. The social situation of development is the starting point for the development of dynamic changes occurring in a given age. (Smykowski, 2002,78). To optimize the properties of the nervous system to function optimally, children aged middle childhood, guardians of the child as representatives of social reality, they should insist on memory exercises, exercises to focus attention, exercises in reading and writing, vocabulary building, the ability to express thoughts, interviews - child in the role of a reporter, mathematical exercises, and problem tasks. Adults should place emphasis on educational games, as they allow the development of abstract thinking and mental function. The severity of the child's play during early childhood is that playing, which does not distinguish between a situation where a "pretend" real situation. (BrzeziĹ&#x201E;ska, 2002,162). You can invent a variety of play through which children might discover new phenomena, learning at the same time rules, principles, enrich their vocabulary and language skills, as well as a memory exercise. Interest in a particular subject will occur to the child with the desire to explore the phenomena of interest more.

108

REFERENCES: Bogdanowicz, Z. (1997). Zabawy dydaktyczne dla przedszkoli. Warszawa: Wydawnictwa Szkolne i Pedagogiczne. Brzezińska A. (2008). Psychologia rozwoju człowieka. W: J. Strelau (red.), Psychologia. Podręcznik akademicki, tom 2 . Gdańsk: GWP. Brzezińska, A. (1992). Umiejętność czytania i pisania. W: A. Brzezińska, M. Burtowy, Psychopedagogiczne problemy edukacji przedszkolnej. Poznań: Wydawnictwo Naukowe UAM. Edelman, G. M. (1998). Pamięć i pojęcia. Budowa mostu do świadomości. W: G. M. Edelman, Przenikliwe powietrze, jasny ogień. O materii umysłu. Warszawa: PIW. Grabowska A. (2008). Mózgowe mechanizmy funkcji psychicznych i ich zaburzeń z perspektywy neuropsychologii i neuronauki. W: J. Strelau (red.), Psychologia. Podręcznik akademicki, tom 2 . Gdańsk: GWP. Havighurst, R.J. (1981). Developmental Tasks and Education, London: Longman N.Y. Kielar-Turska M. (2012). Średnie dzieciństwo - wiek przedszkolny. W: J. Tremapała (red.), Psychologia rozwoju człowieka . Warszawa: PWN. LeDoux, J. (2000). Pamięć o dawnych emocjach. W: J. LeDoux, Mózg emocjonalny. Poznań: Media Rodzina. Minczakiewicz, E. (2006). Zabawa w rozwoju poznawczym i emocjonalnospołecznym dzieci o zróżnicowanych potrzebach i możliwościach. Kraków: Wyd. Oficyna Wydawnicza „Impuls”. Rzodkiewicz, U.; Zakrzewska, I. Szkolenie Nauczycieli Kształcenia Zintegrowanego na temat "Stymulowanie i wspomaganie wszechstronnego rozwoju dziecka w edukacji wczesnoszkolnej" przeprowadzone 11 XII 2008r w Zabrowie, [w:] źródło: http://sp4zambrow.pl/publikacje/ula/SZKOLENIE.pdf. Trześniowski, R. (1995). Zabawy i gry ruchowe. Warszawa: Wydawnictwa Szkolne i Pedagogiczne. Wygotski, L. S. (1971). Historia rozwoju wyższych funkcji psychicznych. W: L. S. Wygotski, Wybrane prace psychologiczne. Warszawa: PWN. Wygotski, L. S. (2002). Wczesne dzieciństwo. W: L. S. Wygotski, Wybrane prace psychologiczne II: dzieciństwo i dorastanie. Poznań: Zysk i S-ka.

109

СПЕЦИФИЧНИ ТЕХНИКИ НА ОБУЧЕНИЕ, КОИТО СЕ ПРИЛАГАТ ПРИ РАБОТА С ДИСЛЕКСИЦИ Мила Михайлова С труда си бих желала да обърна внимание на някои от методите, които се прилагат днес в практическата работа с деца и младежи с дислексия. Съществуват разнообразни техники и подходи за работа с хора със специфични четивни и писмени проблеми. Няма да успея да обърна внимание на всички, но ще се опитам да синтезирам информацията и да обърна внимание на част от тях. Все още в практиката съществува подобаващо място и за нови методи. Първо е необходимо на кратко да се даде дефиниция на състоянието дислексия. Понякога родителите и учителите се изправят пред несъответствието между нормалния потенциал на обучаемия и неспособността му да овладее успешно и безпроблемно писмената форма на езика, това „несъответствие между потенциалните възможности на индивида и неговите реални постижения“ (Матанова, В., 2001) е несъответствие, което по всяка вероятност се дължи на „различен тип преработка на информация, който ограничава развитието на грамотността“. Този проблем е описан в литературата под различни названия, използват се различни термини за назоваването на това състояние. Нарушенията на писането и четенето са артикулирани от различни дисциплини. Нарушенията в овладяването на писмения език и тяхната първична форма все още не са напълно изяснени. Липсва единна терминология, общоприета дефиниция и холистична визия за тяхната същност. Съществуват множество термини, които се използват в литературата, като най-широко употребяваният е – дислексия, но успоредно с него в научните среди се употребяват и всички останали (Ценова, Ц., 2012). Думата дислексия произхожда от гръцката дума dys-lexia и означава “затруднения с думите и лингвистичните процеси”, буквално означава „нарушение на думите“ (dis – нарушение, разстройство; lexis – дума), а в по-широк смисъл означава „нарушение на четенето“ (Ценова, Ц., 2012). Дислексия на

110

развитието е състояние, което все още е недостатъчно познато пред широката общественост, държавните и училищните институции (Тодорова, Е., 2007). В медицината дислексия се дефинира като условие, породено от неврологични, развитийни или генетични причини, докато в психологията се наблюдава едно разбиране, съотнесено със специфичните проблеми при четене, като причините за него сякаш се пренебрегват (Roger & Weller, 1884). Когато е въведен в началото на 20-ти век, терминът означава единствено нарушения в четенето. Той служи най-често за обозначаване на специфична форма на мозъчно увреждане, засягащо способността да се чете (Темпъл, 2000). През 60-те години на 20-ти век Самуел Кърк прави опит да въведе в научните среди терминът “специфични нарушения на способността за учене” (specific learning disabilities). Има и автори, които наричат дислексията „писмена дисфазия“ (Якимова, Р. 2010). Първата техника, на която желая да обърна внимание е техниката за запаметяване "Лоци". Названието на техниката идва от латински език – loci – и означава места, местонахождения. При тази техника за запаметяване е нужно човек да си представи, че се разхожда по добре познат път. Едновременно с това мислено разполага обектите, които има за цел да запомни, на точно определени места по пътя. За да си припомни запаметената информация е необходимо да извърви пътя отново. При стъпка едно е нужно да си представи маршрут, който добре познава. При стъпка две се минава мислено по този маршрут и се свързват познатите места с образните представи за понятията, които трябва да се запомнят. По-добре резултат би имало, ако се внесе „действие” и си представи чудновати, необичайни случки и преживявания. Описаният маршрут, въображаемите случки и образи се запаметяват по-лесно. Техниката е приложима за понятия, отнасящи се до конкретни предмети и е особено полезна за запаметяването на последователности. Може да послужи за облекчаване на запомнянето на списъци за покупки, последователност от дейности, конспекти за изпити и подобни. При по-абстрактни понятия запаметяването става по-трудно (Дислексия. Наръчник в помощ на учителя и родителя.

111

Методическо обединение на психолози и логопеди към РЦПИОВДУСОП - гр. Хасково). Следващата техника е т.нар. техника „търсене на съкровище като се посочва, че има за цел да помогне на децата с дислексия да „открият” в буквалния и преносния смисъл буквите и цифрите, да разчитат и разбират писмени текстове, да се ориентират в пространството и да следват инструциите. Практическото изпълнение на техниката представлява скриване на съкровище, което децата с дискелсия трябва да открият сами като следват определени стъпки, които последователно биха ги отвели до знак с указание къде е съкровището. Чрез самите инструкции се помага на децата да се научат на последователност, на правилно разчитане на думи, на знаци, научават се да се ориентират в процеса на игра. Едно от условията е инструкциите да са кратки и ясни (Дислексия. Наръчник в помощ на учителя и родителя. Методическо обединение на психолози и логопеди към РЦПИОВДУСОП - гр. Хасково). Смята се, че традиционните методи на учене, прецизно изградени върху слабите страни на дислексиците са неефикасни, докато тези, които се базират на техните силни страни биха били по-ефикасни. При работа с деца с дислексия главният метод за обработка на информацията при тях е глобалният (симултанен, визуален), затова и ефективното учене се базира също на него. Посочва се, че снимки, картини, фигури, диаграми и други визуални средства са добро средство при работа с тях. Друг метод на обучение е т. нар. C-map (или карта на концепцията), който представлява визуално представяне на материала на една страница. Знанията, които се отнасят към дадена тема могат не само да се изредят едно под друго, но и да се разположат пространствено. При изготвянето на мисловна карта трябва да се съблюдават някои правила за повишаване на ефективността: - Разположението на листа трябва да бъде по неговата ширина, тъй като е доказано, че така окото най-добре възприема информацията; - Трябва да се използват големи главни букви, защото полесно се запомнят и съхраняват образно (http://dyslexia.vivacom.bg/bg/%D1%81%D1%8A%D0%B2% D0%B5%D1%82%D0%B8-%D0%B8-

112

%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D 0%BA%D0%B8/%D1%81%D1%8A%D0%B2%D0%B5%D1% 82%D0%B8-%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D 0%BA%D0%B8/test/). Посочва се, че C-maps са базирани на асоциативното мислене. Съответното познание се активира с помощта на ключовите думи и картините или снимките. По-добрият вариант е информация на фигурата да е колкото се може по-малко, това спомага за по-доброто запомняне. Глобалното мислене на дислексиците може да стане ефективно посредством адекватното използване на пространството. Пространственото позициониране помага много при запомняне на материала. Нужно е отделянето на елементите да се организира по най-добрият начин. В ежедневието, при ученето и на работа, c-maps могат да се ползват по няколко начина. Те са добро средство за организация на мислите и обобщаване на знания, които са свързани с дадена тема. Този метод не е бил разработен специално за дислексици, но се е оказало, че визуалното представяне на мислите ин помага ефективно. C-maps още дават общ изглед на структурата на темата. При използването на c-map не се изисква много четене и писане. По отношение подбора и запаметяването на информацията от особена важност е нейното представяне на една страница. Когато темата е по-комплексна, то нейните части трябва да се представят върху отделни карти. По този начин ще се запомнят всички важни моменти и идеи. Визуализацията е представянето на рисунка, чертеж и т.н. на дадена концепция или част от знание, което подпомага неговото разбиране и запомняне (http://dyslexia.vivacom.bg). Друг метод е диференцираното използване на слуховия канал. Материалът може да бъде свързан с различни мелодии. Поемите могат да се запомнят по-лесно на фона на музика. Разбирането на дадена концепция може да бъде подпомогнато не само от картини, но също така и от движения. При осъществяването на дейностите на практика се помага за изясняване на концепцията. Много дислексици имат проблеми с броенето. Затруднението при броене може да се компенсира

113

посредством визуално представяне. Може да се брои като се ползват: пръсти, циферблата на аналогов часовник, линия, или други помощни средства като плодове, зеленчуци, кубчета, бобчета, бонбони, солети и т.н. (http://dyslexia.vivacom.bg) Друг метод е едно изречение да бъде превърнато в поредица от образи като се залепят поредица от подходящи илюстрации. Разбира се, може да се използва и обратният вариант – да се чете по поредица от образи, така че да се свържат в смислено изречение или в кратък разказ. Абстрактни и трудни за запомняне са цифрите, числата, датите и коефициентите за дислексиците. Тук отново може да се използва метода на онагледяване (http://dyslexia.vivacom.bg). Съществуват техники за справяне с проблемите с вниманието и концентрацията, като те се свързват с: • Представяне на урока – план, онагледяване на всяка точка, отмятане, използване на различни цветове – на дъската или на специално подготвен лист за децата с дислексия; • Възможност за повтаряне на инструкциите на глас – за да бъдат осмислени;  Достатъчно време за обяснения по домашната работа - със записване на дъската и проверка дали са разбрали и записали правилно; • Отбелязване само на грешките, свързани с изпълнението на конкретната задача, а не по принцип (http://dyslexia.vivacom.bg). Трябва да се обърне внимание и на техники за справяне с проблемите с четенето, писането и смятането. В основата на тези техники стои мултисензорният подход – стимулиране на децата да използват различни канали за приемане на информацията. Например: • писане с пръст на букви и цифри – върху лист, във въздуха, в пясък; • пеене на азбуката и на цифрите; • използване на подходящи стихчета и песнички за създаване на асоциации; • конструиране на букви – детето или група от деца да конструират определена буква с помощта на подръчни подходящи предмети;

114

• моделиране на букви и цифри с пластелин, глина или друг подходящ материал; • онагледяване чрез асоциации – ако децата трудно запомнят дадена буква/цифра, може да се онагледи чрез асоциация, която децата ще запаметят по-трайно (http://dyslexia.vivacom.bg). Бих искала да отбележа, че дислексията трябва да се изследва в по-задълбочена психолингвистична насока, за да се погледне проблема и през друга призма, да се потърсят още поефективни методи за работа с децата с дислексия. Например, методите на сугестопедията също може да бъдат приложени при работата с деца, младежи и възрастни хора с дислексия. Една поразлична, по-подходяща и приятна обстановка може и да допринесе за техните по-добри резултати в обучението. Важно е тук обаче да се има предвид, че самата подредба в залите, на чиновете, на масите за работа, помагалата, шрифтът и почеркът на преподавателя са от изключителна важност. Например, трябва да се знае, че различните видове шрифтове, писането с печатни и ръкописни букви, малки и големи букви затрудняват хората с дислексия. Росица Якинова посочва, че след проучване в училищата е установено, че част от учениците не могат да разчетат и препишат информацията подадена от преподавателя. Това би било още по-голяма трудност за деца с дислексия. Ето защо поспециален начин трябва да се подава информацията на дислексиците. Нужно е да се избере подходящ печатен шрифт, да няма претрупване на информация и изображения, трябва да се подхожда малко по-бавно за разлика от темпа, с който се преподава по принцип. Все по-актуален е въпросът за билингвизма и дислексията, но е много слабо проучен и засегнат, а той лежи в основата на психолингвистиката. Това е един актуален въпрос, който седи пред изследователите и може да допринесе при работата с дислексици с първи език български. Билингвизмът при децата е свързан с перспективата за обучение и успех в училище. Основен въпрос, на който се стремят да отговорят много изследователи, е за влиянието на билингвизма върху детето, дали това влияние е положително или отрицателно. Кючуков и Ангелов цитират мнението на Епщайн, което бива изказано в началото на 20 в., според което посредством

115

интерференцията двуезичието оказва отрицателна роля върху умственото развитие на детето и овладяването на първия език. Епщайн смята, че билингвизмът е социално зло. Този възглед е водещ до 60-те години на века, но по-късно много изследвания успяват да го опровергаят (Ценова, Ц., 2012). Гарднер и Дезрочерс през 1981 г. провеждат изследване на канадски англоговорящи и френско-говорящи деца и доказват, че от двуезичието не произтичат никакви училищни и социопсихолингвистични проблеми. Някои научни изследвания посочват, че децата билингви са в по-благоприятно положение за разлика от децата монолингви. Децата билингви притежават поразвити металингвистични умения и по-голям усет към зависимостите между отделните думи. Ценова посочва в труда си от 2012 г., че гладкото усвояване на два езика паралелно допринася за по-гъвкаво мислене и интелектуална активност сред децата билингви. Други изследвания посочват и по-голяма склонност към нестандартно мислене, което помага за по-бързо намиране на решения. Констатира се и развито творческо мислене (Ценова, Ц., 2012). Тезата на Тънмер и Майхил, която бива формулирана през 1984 г. посочва, че главният ефект от билингвизма е по-лесното овладяване на четенето. Те подкрепят становището си с изследвания, които посочват, че двуезичието стимулира цялостно процеса на обучение, така детето напредва по-бързо и развива по-пълно своите познавателни способности (Ангелов, Б., 2007). Стоянова от своя страна посочва, че сред много противоречиви резултати от изследвания, които биват проведени през 70-те години на 20 век насам психолингвистите и специалистите по лингводидактика смятат, че билингвизмът е предимство за децата, които живеят в двуезични среди. В началото децата приемат двете думи (на двата езика) за назоваване на един референт просто като синоним и едва след 2годишна възраст започват да осъзнават различието между тях (Стоянова, Ю., 2006). Резулататът от паралелното овладяване на два езика в ранното детство е „по-висока степен на метаезиково осъзнаване, като по този начин се стимулира изобщп метакогнитивните процеси“ (Van der Lely, H. K. & J. Battell, J., 79, 2003, p. 153-181).

116

Ролята на билингвизма като фактор при овладяването на писмения език сред децата като цяло не е добре проучен и не е опознат напълно. Така билингвизмът се цитира днес и в положително и в негативно отношение. Левтерова, Естиен, Ойър и кол. посочват, че той може да бъде причина за затруднения в овладяването на писмената форма на езика сред децата (Левтерова, Д., 2009; Estienne, F., 1985; Oyer, H., Hall, B. & Haas, W., 1994). Все още детският билингвизъм не е достатъчно опознат и изследван, ролята му на фактор при овладяването на писмения език като цяло не е добре проучена. Това е един изключително актуален въпрос, който стои не само пред психолингвистиката, но и пред науките, които се занимават с дискелсици. Определено по-задълбочената работа в тази насока би могла да допринесе за по-добрата и успешна работа с дислексици, но може и да даде информация за това дали билингвизмът би могъл да намали шанса от появата на дислексия при децата, както и дали преподаването на два езика на деца с дислексия би могло да допринесе за по-добрите им успехи. Реализацията на потенциалните креативни способности на младежите с дислексия зависи от комплексното взаимодействие между условията, които предлага средата и когнитивните способности и лични характеристики на индивида. Училищната обстановка би трябвало да допринася за неговата реализация в по-къснен етап от живота му. Въпреки това, много малко даровити личности споделят, че техните учители и училището са имали важна роля за техните постижения (Milgram, R. M., 1990). Възможна причина за това може да бъде форматът на образованието, който обикновено е на принципа „еднаквост за всички”. Надарените деца и тези със затруднения обаче, имат нужда от специфична обучителна програма (Milgram, R. M., 1990). Семейна обстановка – поведението и нагласите на родителите имат голямо влияние върху развитието на креативността на тяхното дете, както и за справянето със затрудненията, които проявява детето. Albert и Runco (1987) са на мнение, че семейството е изключително важно за оформянето на личните интереси на индивида. Според тях е необходимо да се

117

изследва влиянието на семейната среда върху всяко отделно ниво на креативност. (Milgram, R. M., 1990). Идеята при работата с хора с дислексия е да се подхожда с разбиране, търпение и с по-творчески методи, които да предразположат дислектиците да не се отказват от образованието. Определено горепосочените методи са само една част от тези, които могат и се прилагат. Работата с дислектици е от все по-голяма важност поради нарастващия брой хора в това състояние, което води и до изпробването и въвеждането на все повече и все по-нови, както и по-добри и ефективни методи за работа с тях.

ЛИТЕРАТУРА: Ангелов, Б., 2007. Комуникативни аспекти на ранното чуждоезиково обучение. София. Величкова, М., Мелиниос, Х., Пенчева, С., кн. 1/2003 – Зрителнопространствени дефицити при дислексия на развитието. Психологически изследвания, София. Левтерова, Д., 2009. Консултиране при обучителни трудности. Пловдив. Матанова, В., 2001– Дислексия. София. Стоянова, Ю., 2006. Психолингвистични изследвания. София. Темпъл, Р., 2000 – Проблеми с ученето: Дислексия: Практически и лесни за следване съвети. София. Тодорова, Е., 2007. Дислексия. София. Издателство на Нов български университет София 1618. Ценова, Ц., 2012. Нарушения в овладяването на писмения език. Издателство „Веда Словена – ЖГ“. Якимова, Р., 2010. Нарушения на писметана реч. Практическо ръководство за корекции. Част II. Корекция на нарушенията на четенето. 2ро издание. Дислексия. Наръчник в помощ на учителя и родителя. Методическо обединение на психолози и логопеди към РЦПИОВДУСОП - гр. Хасково Estienne, F., 1985. Dislexie. Dans: Mardaga P. (Ed.). Troubles de language (diagnostique et reeducation). Bruxelles. Harrie, Roger P. - Weller, Carol - What Is Dyslexia: 1984 Digest. Floyd, E., B., Charles, A., N. & Charles, N., 2006. Brain, Mind and Behavior. Galabudra, A. M., Sherman, J. F., Rosen, G. D., Aboitiz, F. & Gescgwind, N., 1985. Developmental Dyslexia: four consecutive patients with cortical anomalies. – Annals of Neurology.

118

Harrie, R., P., 1984. Weller, Carol - What Is Dyslexia, Digest. Milgram, R.M., “Creativity: Аn Idea Whose Time Has Come and Gone” in Runco, M. A. and Albert, R.S. (Eds.) (1990). Theories of creativity, Newburry Park, CA: Sage. Runco, M. A. and Albert, R.S. (Eds.), 1990. Theories of creativity, Newburry Park, CA: Sage. Oyer, H., Hall, B. & Haas, W., 1994. Speech, Language and Hearing Disorders. Needham Neights. Van der Lely, H. K. & J. Battell, J., 2003. Wh-movement in children with grammatical SLI. – Language, 79, p. 153-181. http://dyslexia.vivacom.bg/bg/%D1%81%D1%8A%D0%B2%D0%B5%D1%82 %D0%B8-%D0%B8%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B 8/%D1%81%D1%8A%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B8-%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%B8%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B 8/test/ accessed – 06.04.2015 (http://dyslexia.vivacom.bg) accessed – 06.04.2015 http://www.diszlexia.hu/C_Map.pdf) accessed – 06.04.2015 http://www.vivacom.bg/FileHandler.ashx?section=aboutus&filelocid=8&locatio n=projectfiles) accessed – 06.04.2015

119

ВЪЗМОЖНОСТИТЕ ПРЕД WEB-БАЗИРАНОТО ОБУЧЕНИЕ Росица Тодорова Новият тип обществена организация стимулира и нов тип мислене, което изисква нови техники на преподаване в училище. Стимулирането на усилията на учениците за активно включване в учебния процес в началното училище и повишаване на вътрешната им мотивация, се свързва с активизиране на интереса и желанието им за обучение. Tова предизвикателство е особено актуално, тъй като живеем в изключително бързо развиващо се общество в областта на информационните технологии. Убеждението, че владеенето на информацията е най-голямото предимство в съвременния свят, определя значимостта на информационните технологии (ИТ) в процеса на обучение. В документа „Информационни и комуникационни технологии в европейските образователни системи“ (Eurydice 2001) се представя национални описания за действията, които са предприели европейските държави. Основната цел, която е поставила България си е поставила е да разработи дейности, които да насърчат промените в българското образование, така че да подготвят младото поколение за информационното общество. Една от основните стратегии е: Развитие на учебното съдържание, методите на обучение и учебните материали, свързани със състоянието на образователните изисквания в областта на ИКТ (Eurydice 2001). Въз основа на Европейските директиви и публикувани у нас материали, свързани с образованието и обучението, Министерството на образованието и науката в България посочва следните осем ключови компетентности, които трябва да се формират в процеса на обучение: комуникативни умения за общуване на роден език; комуникативни умения за общуване на чужд език; математическа компетентност и основни компетентности в природните науки; дигитални компетентности (информационни и комуникационни технологии); умения за самостоятелно учене и събиране на информация; обществена и

120

гражданска компетентност; инициативност и предприемачество; културна осъзнатост и творчество. Счита се, че всичките осем компетентности са равно поставени и общото за тях е креативното мислене, творческото решаване на проблеми, вземането на решения, инициативността и др. (МОН 2007). Естествената връзка между всички ключови компетентности ще се реализира чрез информационни и комуникационни технологии (ИКТ). С обучението по ИТ в началното училище могат да се реализират успешно част от тези компетентности, а именно дигиталната компетентност: като умелото и правилно използване на електронните средства в работата и свободното време с цел общуване; употребата на мултимедийни технологии с цел да се извлича и оценява информация; логичното и точно мислене; обработване на голям обем от информация. За кратък период от време ИКТ се превърнаха в един от изграждащите блокове на модерното обучение. Редица страни разглеждат овладяването на основните ИКТ умения и понятия, като част от същността на образованието (ISTE 2002). Ключовата роля на ИКТ в образованието е да помогне учениците да изградят, да подложат на проверка и да усъвършенстват идеите си (Добрева и др. 2006). Чрез усвояване на уменията, надградени с ИКТ, учениците ще бъдат снабдени със средства, с които да работят успешно в обществото, основано на знанията и на ученето през целия живот (Khvilon 2002). Технологиите дават възможност на учениците: да бъдат способни потребители на ИКТ; да търсят, анализират и оценяват информацията критично; да използват продуктивните средства творчески и ефективно; да бъдат информирани и отговорни; да умеят да решават проблеми и да вземат решения (Franklin 2001). Използването на съвременните средства за обучение съдейства на учителя за формиране на личността на малкия ученик. В тази връзка С. Лазарова (2010), споделя, че „новата образователна среда сменя не само технологиите, използвани в обучението, но и образователните ценности, потребности, интереси“ (ГеоргиеваЛазарова 2010, 7). Възможност за това е съчетаването на традиционни форми на работа в образованието с ИКТ. Според Р. Вълчев (2004) те „спомагат да се изгради една нова

121

образователна действителност, основана на съвместно търсене, диалог, обсъждане и намиране на решения“ (Вълчев 2004). Образованието като социален феномен е свързано с развитието на личността в интелектуално, познавателно, социално, емоционално, културно и психологично измерение. Учителят с помощта и възможностите, които предоставят съвременните ИТ трябва да търси разнообразни подходи и средства за израстване на учениците в тези измерения, да се стремят да ги въвличат в среда, която спомага за ученето вътре и извън класната стая. В тази връзка Т. Вълова (2009, 2013) споделя, че онлайн средата се проявява като важен фактор не само в информационна си същност, но и като посредник между дигиталните средства и ресурси, достъпни и приложими в практиката, от една страна, а от друга – обогатяване на запаса от езикови средства, необходими за решаване на определена комуникативна задача. Активното възприемане на потока информация предполага различна интерпретация и комбиниране на съществуващите техники за нейното преработване. Учениците са въвлечени в интерактивни отношения помежду си и се изявяват като участници в широк кръг от динамични формати (Вълова 2013), (Вълова 2009, 306). Технологичната промяна според учените S. Franklin и P. Mary (2001) позволява не само въвеждането и използването на нови дейности, но прави тези дейности, по-добри и важни, създава трайни иновации в обществото. Web-базирано обучение е една от тези нововъведения (Eurydice 2001, 37-49). Същност на Web-базираното обучение (от анг. Web-Based Training) съвкупност от всички обучителни дейности, които използва световната мрежа (www) като помощно или основно средство. Web-базираното обучение е главният компонент на поширокото понятие „електронно обучение“ (Уеб-базирано обучение). Web-базираното обучение може да се представи като обучение, при което световната мрежа се използва като виртуална среда за представяне на учебните материали и/или за осъществяване на учебния процес. Според И. Николова (2000) световната мрежа се използва в някоя от следните роли: за провеждане на учебно занятие от разстояние, за дискусии по теми

122

от учебното съдържание, за комуникация между ученици и учители и между самите ученици, за провеждане на упражнения, за полагане на тестове, за съвместна разработка на проекти, за достъп до допълнителни учебни ресурси (Mayadas 1997). Web-базираното обучение има две форми – да подпомага редовния курс на обучение или напълно да замести даден курс, преподаван в класна стая. Този вид обучение често се използва единствено за предоставяне на информация. Това може да стане по всяко време и във всяка точка по света, където има Интернет и затова Web-базираното обучение се ползва с широка популярност в образователните среди. Web-базираните курсове широко използват средствата на хипермедията и се наричат киберкурсове (cybercourses) или виртуални курсове (virtual courses). В тези курсове учащият играе централна роля и му е предоставена възможността да се обучава със свое собствено темпо (CyberCourses). Важна особеност на тези курсове, която ги отличава от останалите видове дистанционни курсове, е възможността за комуникация между учениците и учителите и между самите ученици, премахвайки бариери като време и пространство (E-learning). Видове Web-базирано обучение Синхронно сътрудничество (Synchronous Collaboration) Синхронните инструменти (чат, дискусионни форуми, аудио-конференция, видео-конференция) дават възможност за общуване в реално време. Те имат предимството, че могат да се включат учениците незабавно в едно и също време. Основният недостатък на синхронните инструменти е, че изискват същото време на участие в различни часови пояси (Ashley 2003). Асинхронна кореспонденция (Asynchronous Correspondence) използва възможностите на онлайн ресурсите за обучение (трансфера на файлове или e-mail), за да улесни споделяне на информацията извън ограниченията на времето и мястото сред мрежа от хора. Използват се също така и дискусионни групи и дъска за съобщения за комуникация между учителите и

123

учениците (Malgorzata). Асинхронното обучение се основава на теория на конструктивизма, подход към обучаемите, който набляга на взаимодействието „равен с равен“. Предимствата на този метод са ниските изисквания за връзка към Интернет, а недостатъка, че комуникацията с учителя е бавна (Web-Enhanced Courses, 321-330). Web-подпомагани (засилени) курсове (Web Enhanced Courses) Най-достъпна и най-разпространена форма за обучение. Web-подпомагани (засилени) курсове представляват уеб-сайт по съответен предмет, който включва учебна програма, лекции, упражнения. Web-засилените курсове могат да се използват за подготовка преди занятията в клас, както и като място, където могат да се намерят материали по курса на обучение. Въпреки, че използват интернет и други онлайн медии, те не се считат за курсове за дистанционно обучение, защото обучение се провежда в класната стая (Online chat, Web-Enhanced Courses). Web-менажирани курсове (Web Managed Courses) Това е една нова област на Web-базираното обучение с голям потенциал. Тези курсове предлагат възможности за съвместна работа, необходима е регистрация, притежават пароли и възможности за онлайн тестване. Такъв курс се нуждае от поддръжката на преподавател (Денев 2010). Web-доставяни курсове (Web Delivered Courses) Тези курсове са лесни за преработка и поддръжка и са достъпни за всеки човек по света, който има достъп до Интернет. В тези курсове може да се включи и мултимедия, затова понякога те са по-скъпи и по-сложни за разработка (Вапирев, 38). Смесено доставяне (Hybrid Delivery) То включва в себе си класическото обучение и онлайн обучение. Доставяне информацията се осигурява и от WWW и от CD-ROM. Големите файлове се свалят от CD-ROM, а малките файлове и тези, които се сменят често, се доставят от WWW. Смесеното доставяне разполага с най-доброто от компютърно-

124

базираното обучение и Web-базираното обучение. Недостатъците могат да бъдат в областта на разпространението и някои проблеми с различните видове браузъри (Вапирев, 38). Средства за комуникация при Web-базираното обучение При Web-базираното обучение учениците имат много възможност за комуникация от далечно място с учителите и другите учащи. Този тип общуване между учащите повишава техния опит и знания. Съществуват различни средства за комуникация в Web-базираните курсове. Едни от тях са:  Електронна поща (E-mail) и групи (Listservs)

дискусионни

Електронната поща е изключително широко използвано средство за комуникация. От английски: electronic mail, съкратено е-поща или имейл (email/e-mail), е метод за обмен на цифрови съобщения през Интернет или други компютърни мрежи. Първоначално, електронна поща се изпраща директно от един потребител към друг. Преподавателят може да разпространи своя e-mail сред учащите, така че те да могат да му задават въпроси той да им отговаря по електронен път. Електронната поща може да се използва и като средство за обмен на информация между членовете на група, която работи по даден проект. Освен това тя е много евтина и не изисква някакъв специален софтуер. Учителят може да комуникира с учащите по всяко време, а не само в определените от програмата часове. Времето за отговор зависи от това колко често човек си проверява електронната поща и това е проблем на всички асинхронни начини за комуникация. За обмен на информация между участниците, може да се направят дискусионни групи, които да включват електронната поща на всички учащи (Електронна поща).  Компютърна Conferencing, Forums)

125

конференция Usenets, User

(Computer Discussion

Компютърната конференция е електронна среда, способна да осигури едновременното провеждане на няколко групови дейности и дискусии (Компютърна_конференция). Тя е средство за асинхронна комуникация чрез електронна поща. Изпращаната информация се добавя към списък с мнения по дадена тема. Така учащите могат да прочетат това, което е казано преди тях и да добавят своя коментар по въпроса. Освен това преподавателят може да избере най-често задаваните въпроси (FAQ – Frequently Asked Questions) и да добави такава секция към материала в Webкурса. Компютърните конференции изискват място върху сървъра, разрешение за достъп и наличието на ръководител. Компютърните конференции са лесни за поддържане и могат да бъдат добавяни без особени усилия към Web-базираните курсове. Предимството на този вид комуникация е, че дискусиите по дадена тема се съхраняват и могат да се използват, а недостатък е, че някой непрекъснато трябва да я поддържа и обновява (Вапирев, 39).  Дъски за съобщения (Bulletin Boards) Онлайн таблата се определят като табла за съобщения. Интернет форуми са глобален заместител на традиционните информационни табла (Bulletin board) Дъските (таблата) за съобщения са асинхронно средство за комуникация. Учителят поставя на дъската за съобщения информация, която след това всеки може да я прочете. Недостатък на дъските за съобщения е, че те са статични и асинхронни (Вапирев, 39-40].  Чат (Chat) Първата онлайн чат система се нарича „Talkomatic“ и е създадена от Doug Brown и D. Woolley през 1974 г. на PLATO система в Университета на Илинойс (Nikolova 2000). Онлайн чатът може се отнася до всякакъв вид комуникация през интернет, която предлага предаване в реално време на текстови съобщения от подателя до получателя. Чатът дава възможност на няколко потребители да общуват едновременно чрез текст върху компютърния екран. Всеки може да пише съобщения към цялата група или към отделни хора. Учителят може да използва такива

126

чат-сесии, за да се дискутира даден проблем и за осъществяване на групова комуникация. Учениците могат да използват чата, за да си помагат един на друг Предимството на чат-сесиите е, че те позволяват комуникация на всеки със всеки. Освен това чатът е евтино и достъпно средство, при което общуването е в реално време. Недостатък е, че трябва да има точно определени часове за среща в чата. Освен това потребителите, които пишат по-бавно на компютър, ще комуникират по-бавно и чрез чат (Видове Webбазирано обучение, CyberCourses, 40). В зависимост от наличната материална база, Webбазираното обучение има редица предимства и може да се реализира по няколко начина (по А. Кръстева 2004):  Във всички учебни часове по всички учебни дисциплини. Интернет може да се използва като нагледно средство, което спомага обучението да е интересно, бързо и лесно запомнящо се. Ролята на учителя е да подпомогне, насочи и контролира.  Интернет мрежата като подпомагащо средство. Чрез него се възлагат самостоятелни задачи и задачи за домашна работа, като ролята на учителя е да дава насоки.  Компютърното обучение служи за проверка, оценка на знанията на учениците и за самоконтрол. По дадена тематична единица ученикът сам може да провери собствените си знания. Web-базираното обучение се използва изключително за самообучение. Учителят разработва предварително темата, тестове за самоконтрол и за оценяване (Кръстева 2004, 63-64). Въз основа на направения цялостен теоретичен анализ, дава основание да се направят следните изводи:

127

1. Web-базираното обучение е ново и перспективно направление, което стимулира познавателната активност на учениците и мотивира участието им в образователния процес в началното училище. 2. Web-базираното обучение е иновационно методическо решение за прилагане на проектното обучение по всички предмети в начален етап. С приложения модел учениците придобиват умения за самостоятелно търсене на информация, за нейното интерпретиране и презентиране пред аудитория, развива умения за успешно самостоятелно учене и партниране, както и възможност за лична изява на всеки ученик. 3. Web-базираното обучение дава възможност да се създаде образователна среда, в която се променят традиционните роли на учителя и учениците. Обучаваните са активни участници в обучението си. Учениците от начален курс участват сами в проучването, а това дава възможност за изява на индивидуалните им способности. 4. Web-базираното обучение създава условия за преподаване, при които ИТ се използват активно за преминаване от теоретичния подход за излагане на факти към технологично-дейностния, където на първо място стои активността в обучаващата среда. Компютърът е съвременно, модерно средство, което разнообразява и мотивира дейността на учениците в начален етап, допринася за задълбочаване и трайно усвояване на знанията, но не измества всички останали методи и форми на работа в часовете. Интегрирането на информационни и компютърни технологии не обсебва целия урок, а е само негов иновационен елемент. Web-базирано обучение е една променяща се реалност. В тази връзка З. Костова (1998) споделя, че „учителят и ученикът с общи усилия създават учебна обстановка, която предлага различни стратегии на учене, за да може всеки да изработи свой индивидуален стил, който е най-плодотворен за него. Всеки ученик да се научи да учи – това е новото разбиране на образователния процес“ (Костова 1998, 85).

128

Web-базирано обучение внася особено разнообразие в урочната дейност и активизира учениците в началното училище. В тази връзка А. Кръстева споделя, че независимо от предимствата и недостатъците на „web-базираното обучение дава възможност за изграждане на ефективна структура за обучение и оценяване на знанията и уменията на подрастващите“ и отговаря на целта на съвременното образование (Кръстева 2004, 65-66). И допълва, че развитието на Web-базираното обучение дава прекрасна възможност за организиране на обучение, което да съответства напълно на модерното образование (Кръстева 2004, 65-66). Увлечението на съвременния ученик по компютрите за усвояване на знания, заедно с информацията на хартиен носител, трябва да бъде стимулирано като нова паралелна възможност. С помощта на Web-базирано обучение се създава актуална учебна комуникационна система за постигане целите на Държавните образователни изисквания (ДОИ). В динамичната промяна на методите, средствата и формите на обучение се разкрива перспектива за утвърждаване на училището като желана територия на ученика. ЛИТЕРАТУРА: Вапирев, Н. Основни въпроси на дистанционното обучение с Интернет, достъпен на: <http://tdo.hit.bg/OsnovniVuprosi/osnovni_vuprosi.pdf>, (последно посетен на 19.01.2014). Видове Web-базирано обучение, достъпен на: <http://www-it.fmi.unisofia.bg/courses/elearning/OsnovniVuprosi/tehnologii.html#web_bazirano_obuc henie>, (последно посетен на 13.02.2014). Вълова, Т. Онлайн стратегии и техники за развитие на комуникативни компетентности. НИМА, Плевен, 2009. Вълова, Т. Използване на ИКТ инструменти в междупредметния подход за развитие на ранна грамотност. – Образование и технологии. Иновации в обучението и познавателното развитие, 4, 2013, достъпен на: http://www.itlearningbg.com/magazines/Spisanie2013/resources/spisanie_e_book_2013b.pdf, (последно посетен на 04.04.2014).

129

Георгиева-Лазарова, С., Л. Лазаров. Аудио-визуални и информационни технологии в обучението. Университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий“, Велико Търново, 2010. Денев. Д. Педагогически основи на съвременните образователни технологии – (Кратка е-Методика) (2010), достъпен на: <https://moodle.org/mod/page/view.php?id=7551>, (последно посетен на 17.02.2014). Добрева, М., Е. Ковачева, Н. Николова, Е. Сендова, Е. Стефанова. Компютърът в моя свят. Книга за учителя. Анубис. С., 2006. Електронна поща, достъпен на: <http://bg.wikipedia.org/wiki/Електронна_поща> , (последно посетен на 23.01.2014). Компютърна_конференция, достъпен на: <http://bg.wikipedia.org/wiki/>, (последно посетен на 15.02.2014). Костова, З. Как да учим успешно. Иновации в обучението. С, Педагог 6. 1998. Кръстева. А. Иновации в училищното образование. Теоретични и приложни аспекти. Астарта, В. Търново, 2004. МОН. Дирекция „Политика в общото образование“. Ключови компетенции. Европейска референтна рамка, С., 2007. Уеб-базирано обучение, достъпен на: <http://bg.wikipedia.org/wiki/Уеббазирано_обучение>, (последно посетен на 10.01.2014). Ashley, J., iCohere (December 2003). Synchronous and Asynchronous Communication Tools, достъпен на: <http://www.asaecenter.org/Resources/articledetail.cfm?itemnumber=13572>, (последно посетен на 11.01.2014). Bulletin board, достъпен на: <http://en.wikipedia.org/wiki/Bulletin_board>, (последно посетен на 17.02.2014). CyberCourses. Textbooks, evolved, достъпен на: <http://dolfinity.com/cybercourses>, (последно посетен на: 13.02.2014). E-learning, достъпно на: <http://en.wikipedia.org/wiki/E-learning>, (последно посетен на 17.01.2014). Eurydice: ICT@Europe.edu: „Information and Communication Technology in European Education Systems“, 2001. Franklin, Sue and P., Mary. „Managing Change: The Use of Mixed Delivery Modes to Increase Learning Opportunities.“ Australian Journal of Education Technology Volume, 17. Number 1. 2001. International Society for Technology in Education (ISTE). Educational Computing and Technology Standards for Technology Facilitation Initial Endorsement Technology Leadership Advanced Program. International Society for Technology in Education (2002), достъпен на:

130

<http://www.ncate.org/LinkClick.aspx?fileticket=qlUe4UK5W6k%3D&tabid=6 76>, (последно посетен на 08.02.2014). Khvilon, E. (Coordinator), Anderson, J., & van Weert, T. (Eds.). (2002). Information and communication technology in education: A curriculum for schools and programme of teacher development. Paris: UNESCO, достъпен на: <http://unesdoc.unesco.org/images/0012/001295/129538e.pdf>, (последно посетен на 18.01.2014). Malgorzata, M., G. Dodero, E. Stefanova, D. Ratcheva, A. Burewicz. Virtual Training Centers of the I*Teach Project – Continuous learning, достъпен на: <https://research.uni-sofia.bg/bitstream/10506/90/1/Educa_Final.pdf>, (последно посетен на 17.02.2014). Mayadas, F. Asynchronous learning networks: А Sloan Foundation perspective. Journal of Asynchronous Learning Networks 1. March 1997. Nikolova, I. Design and Development of Web-based Instruction: Methodolody and Tools. Doctoral Dissertation. University of Sofia, 2000. Online chat, достъпен на: <http://en.wikipedia.org/wiki/Online_chat>, (последно посетен на 13.02.2014). Web-Enhanced Courses, достъпен на: <http://online.pasadena.edu/faculty/face-to-face-coursesupport/aboutwebenhanced/>, (последно посетен на 17.02.2014).

131

ИНТЕРАКТИВНИТЕ МЕТОДИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА КРИТИЧЕСКОТО МИСЛЕНЕ НА УЧЕНИЦИТЕ ОТ НАЧАЛЕН ЕТАП ас. Петя Марчева „Знанието само по себе си не е най-важното, важно е да знаем как да отсеем полезното от ненужното, защото във вселената, наречена информация, това, което знаем днес, се равнява на 10 % от онова, което ще трябва да знаем след двайсетина години…“ Къртис Мереди Основните акценти в Националната програма за модернизация на българското образование (2005-2010 г.) са подобряване на качеството и ефективността на образователната система и необходимостта от въвеждане на нови методи на преподаване, при които учениците са активна страна в учебния процес. По-конкретно е посочено изискването за използване на интерактивните методи на обучение за превръщане на взаимодействието учител – ученик в партньорство (Национална програма за модернизация на българското образование (2005– 2010г.). В Националната програма за развитие на училищното образование и предучилищно възпитание и подготовка (2006– 2015 г.), във връзка със системата за диференцирано заплащане на учителския труд един от показателите за качеството на работа на учителя е прилагането на нови методи в преподаването – интерактивни методи на обучение (Национална програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка (2006–2015 г.), което обуславя необходимостта от тяхното използване в образователния процес в началното училище.

132

Понятията интерактивни методи на обучение и интеракция предизвикват широк интерес сред научните изследователи. Сред тях са M. van Wyk и G. Alexander, D. Sessoms, T. Aigo, J. Robson, Ch. Bonwell и J. Eison, Ю. Антюхов, Н. Гредасова, Ю. Емельянов, Пл. Радев, Р. Гайтанджиева, Р. Вълчев и др. Интерактивните методи на обучение, според Н. Атанасова „се приемат като пътища, прилагани в качеството си на модели, за откриване на оригинални решения на учебни проблеми и задачи в процес на взаимодействие и равнопоставеност между субекти“ (Атанасова 2011, 5). Според А. Кръстева „интерактивното обучение само по себе си предполага прилагането на интерактивни методи и техники в учебния процес. По този начин несъмнено се засилва вниманието и активността на учениците. Интерактивното обучение е една от найдобрите технологии за включване на учениците в познавателната дейност, като се дава възможност за диалогово общуване, което осигурява взаимно разбиране и взаимодействие, и води към съвместно решаване на учебни задачи. Подобни практики широко се използват в другите образователни системи от Европейските страни“ (Кръстева 2014, 184). По мнение на Л. Тодорина основно място в интерактивната образователна среда заемат интерактивните методи на обучение (Тодорова 2010). От теорията за интерактивните методи на обучение са познати различни разновидности, които могат да се използват при обучението на учениците в начален етап на обучение. Някои от тях са: брейнсторминг (А. Осбърн); синектика (Дж. Гордън); инвентика (А. Кауфман, М. Фюстие, А. Древс); чек-лист (А. Осбърн) и др. (Андреев 1987, 216-218); интерактивни методи при работа в екип чрез управление в сътрудничество – обучение в екип (Дж. Хопкинс); обучение в сътрудничество (Ел. Аронсон); учим се заедно (Д. Джонсън и Р. Джонсън); изследователска работа в групите (Шл. Шаран) (Кръстева 2012); представените от С. Кашлев: 133

методи за създаване на благоприятна атмосфера и организиране на комуникации, за обмен на дейности, за активна мисловна дейност, за творческо мислене, за рефлексивна дейност, интегративни методи (Кашлев 2005); описаните от В. Гюрова и В. Божилова др.: SWOT-анализ, пирамида, светкавица, записване на идеи (брейнрайтинг), лавина (снежна топка), завъртане (кръг), панелна дискусия, светофар, аквариум, мозъчни карти (майнд-мапинг) (Гюрова и др. 2006). Някои от по-широко използваните методи за създаване на интерактивна образователна среда в началното училище, са: SWOT анализ Той е акроним на: Strengths – силни страни; Weaknesses – слаби страни, Opportunities – възможности; Threats – заплахи. Техниката се създадена от Алберт Хъмфри (Albert Humphrey), който е начело на изследователски проект в Станфордския университет през 1960-те и 1970-те години, използвайки данни от над 500 компании. При тази техника отделната личност или групата изследва характеристиките: силни страни; слаби страни; възможности и страхове (опасения) на личност или проблем (Гюрова и др. 2006, 45). Силните страни трябва да бъдат поддържани и изграждани. Слабостите – отстранени, променени или спрени. Възможностите трябва да бъдат приоритизирани, заснети, построени и оптимизирани, а заплахите – предотвратени или минимизирани и управлявани (Гюрова и др. 2006, 46).Методът може да се използва с конкретна учебна цел или за диагностика на група учещи. Учещите биха могли да си направят анонимен SWOT анализ, чрез който се самооценяват. Тази информация би помогнала на преподавателя да си изясни някои специфични особености на групата, както и да си постави конкретни цели за преодоляване на евентуални проблеми. Методът се използва и при ролевите игри, за да се откроят характеристиките на отделните герои (роли) (Гюрова и др. 2006, 46).

134

Светкавица Методът може да се използва като метод или като техника за „разсънване“ на групата или за запознанство в началото на часа (особено ако това е първи час от един дълъг учебен ден) или като бърза проверка на знанията. Необходим е подходящ предмет – лек, мек и удобен за хвърляне. При запознанство, когато предметът е хвърлен на някого, той трябва да се представи, съгласно предварителните указания. Предметът може да се връща всеки път на преподавателя или учащите да си го подхвърлят помежду си. С учебна цел преподавателят може внезапно да хвърли предмета към даден учащ, задавайки въпрос/задача, който изисква кратък бърз отговор (Гюрова и др. 2006, 48). Лавина („снежна топка“) Това е метод/техника за събиране на информация „чрез натрупване“. Може да се приложи писмено или устно. При писмената форма в началото на лист се написва въпрос или проблем. Листът преминава през всички учещи, всеки записва мнението, след което го закрива чрез сгъване на листа, за да не се вижда от останалите. Последният писал или преподавателят прочита информацията, събрана чрез лавината. При устната форма всеки участник дава мнението си по поставения въпрос, като може да се постави изискването да не се повтарят вече казани (Гюрова и др. 2006, 52). Мозъчна атака (Brainstorming) Брейнстормингът е колективен творчески подход на генериране на голям брой идеи за разрешаване на даден проблем. Методът е въведен за първи път през 1953 г. в книгата „Приложно въображение“ на Алекс Ф. Осбърн (Osborn 1953/1979).

135

Методът стимулира мисленето и инициира активността на всеки един от учениците към творческото решаване на проблемите, генерирането на нови идеи, приемането и приложението на одобреното решение. Чрез него учениците свободно изказват идеи или мнения без каквато и да било намеса, оценка или обсъждане от страна на останалите участници. Идеите се записват от учителя на дъската, а мозъчната атака продължава дотогава, докато не се изчерпят идеите или не завърши определеното за мозъчната атака време. От всички изказани идеи се избират най-подходящите за използване на практика (Гюрова и др. 2006, 50). Основните правила при реализацията на мозъчната атака са: безкритичност; равнопоставеност на всички участници; свобода на асоциациите; поощряване на идеите; фиксиране, записване на всички идеи; отделяне на момента на предлагане на идеите от момента на оценяване на идеите. Методът е полезен за сплотяване на екипа – тийм бийлдинг (Brainstorming). Мисловна карта Методът представлява диаграма, която свързва думи, идеи, задачи и други елементи около ключова дума или идея. Чрез нея идеите се визуализират, структурират и класифицират, като се улеснява тяхното задълбочаване, организация, разрешаването на проблема, взимането на решение (Mind map). Дискусия Най-често се използва отворен тип дискусия, при която самостоятелно или разделени в подгрупи учениците представят своето мнение и позиция по обсъждан проблем. Учителят насочва учениците да съблюдават основни правила като: да помислят предварително каква позиция ще защитават; да мислят и говорят кратко и ясно; да не се опитват да доказват нещо, в което не вярват; да спорят честно, без обиди и повишават тон; да уважават мнението 136

на другите; да доказват тезата си с факти и аргументи (Кръстева 2004, 262). Панелна дискусия Това е метод за обмен на мнения и търсене на решения по сложен проблем. Работи се в подгрупи, като всяка получава специфична задача – дискусия върху част от общия проблем. Решението на комплексния проблем се явява сбор от отделните решения на проблемите в подгрупите (Гюрова и др. 2006, 56). Аквариум Това е метод за постигане на общо решение, чрез консенсус. Няколко ученици формират „аквариума“ и работят по поставената задача като „експерти“, останалите са наблюдатели. Те следят работата на „експертите“, задават им въпроси и коментират резултатите от тяхната работа (Гюрова и др. 2006, 59). Дебати Този метод се реализира като обмен на идеи, излагане на противоположни позиции и аргументирането им. В процеса на дебатиране е необходимо да има ясни инструкции, добре разпределени роли и деликатно ръководство от страна на учителя. Учениците трябва да се научат да изразяват собствените си идеи, интереси, да използват ненасилствени форми на противопоставяне и да се поставят на мястото на другите (Рагнар&Шуман). Обсъждане Тази техника е близка до дискусията. Чрез нея се изясняват гледните точки, формулират се хипотези, оценяват се мнения, очертават се решения. Основните правила, с които учениците трябва да се съобразяват са: в центъра на вниманието е говорещия; когато някой говори, всичко останали слушат; с вдигане на ръка се заявява желание за изразяване на мнение; когато някой говори, никой не го прекъсва; всеки има право да участва в обсъждането;

137

несъгласие може да се изрази без да се прекъсва говорещия, а в удобен за целта момент (Иванов 2005, 13). Пила ( Jigsan – „пила“ или „машинна ножовка“) Автор на метода е Е. Аронсон. При него учениците, които изучават един и същи въпрос като членове на различни групи се срещат и обменят информация като „експерти“ по дадения въпрос. След това всеки се връща при своята група и запознава своите партньори с новото, което е узнал от другите членове на групите (Тодорова 2010, 197-198). Ролеви игри Това е метод, подходящ за формиране на умения за адекватно реагиране в определена ситуация или за да се „почувства“ поведението на други хора (герои). Характеристиките на ролевата игра са: ролева ситуация; място на действието и действащи, които влизат в определени роли. Ролевите игри са три вида: симулационни – действието се развива по въображаем сюжет или реална ситуация и целта е да се възпроизведат характеристиките на възможна ситуация, която изисква адекватно поведение; ситуационни – те дават възможност учениците да използват някои аспекти от реалния живот в образователната среда. Целта е да се симулира решението на трудна ситуация, която реално провокира напрежение и конфликт; драматизация – при тях се възпроизвежда определен сценарии под формата на монолог, диалог, пантомима. Учениците влизат „в кожата“ на героите, мислят и действат като тях. Целта е да се преживее определена ситуация, при което да се осмислят реални проблеми на базата на емоционалното включване (Гюрова и др. 2006, 63). „Алитерация на имената“ При този метод се установява педагогическо взаимодействие чрез използването на алитерация на собственото име на всеки участник. Започва се с преподавателя, следващият участник 138

отначало представя предишния, назовавайки неговата алитерация на името, след това представя себе си (Кашлев 2005). „Прогноза на времето“ За този метод се използва технологична карта с изобразена координатна система. Оста „у“ – за температурата на емоционалното състояние, душевното настроение, а оста „х“ – за участниците в педагогическото взаимодействие. Всеки ученик обявява своето душевно състояние, като последния признак на това състояние (температурата) учителя фиксира с маркер на технологичната карта. Накрая се съединяват всички точки за температурата в графика (Кашлев 2005, 95). Метод на проектите Учениците разработват проект по значими теми с определена последователност на действията; с доминиране на изследователска, откривателска, творческа, приложна дейност; с доказателственост на приетите решения и презентиране на проекта (Гюрова и др. 2006). Метод 635 Методът е разработен за първи път от Б. Рорбах през 1968 г. и е разновидност на техниката брейнсторминг в писмена форма, затова често е срещан под името „записване на идеи“ („brainwriting“) – представяне на идеите в писмен вид. Метод 635 е креативна техника чрез която, учениците в групата прочитат първоначално записаните идеи и ги доразвиват. Целта на техниката е намирането на идеи за разрешаването на даден проблем чрез изпълняването на принципи: шест души записват своите 3 предложения за разрешаване на даден проблем в рамките на 5 минути. След изтичане на определеното време, участниците в групата предават своите предложения на съседа си, който доразвива техните идеи или дава нови три идеи. Предаването на предложения измежду участниците в групата продължава докато 139

всеки от тях види предложенията на останалите и е дал своите предложения към тях (Product planning & Engineering, Lecture 03). В специализираната педагогическа и психологическа литература съществуват множество определения за критическо мислене. Според американския философ и педагог Д. Дюи (1916) критическото мислене възниква, когато учениците започнат да се занимават с даден проблем. И допълва, че „главният въпрос, който може да се зададе по повод на ситуация или явление, взети за отправна точка на процеса на обучение, е въпросът какъв род проблеми поражда това явление“ (Dewey 1916, 182). Мнението на Дюи е, че проблемите стимулират естественото любопитство на учениците и ги насърчават към критическо мислене. В тази връзка е мисълта му, че „само борейки се с условията на проблема, търсейки и намирайки собствено решение, той (ученикът) мисли“ (Dewey 1916, 188). Канадецът Р. Джонсън (1985) определя критическото мислене като „особен вид дейност на ума, която позволява на индивида да достигне до здраво съждение по въпрос, на който трябва да реагира или повярва“ (Johnson 1985, 1). Джонсън изтъква на ролята на критическото мислене при определянето на въпросите и решаването на проблемите. Ученият Р. Енис определя критическото мислене като „разумно решаване какво да се прави или мисли“ (Johnson 1985, 1-2). За учения D. Hunter (2009) критическото мислене е „смислено, разсъдъчно мислене, чиято цел е да решим на какво да вярваме или как да постъпваме“ (Hunter 2009, 2). А критическото мислене според J. Mulnix (2010), е „обвързване с употребата на аргументи при формиране на вярвания“ (Mulnix 2012, 464). Най-същественият момент в ученето, предопределя ролята на критическото мислене в условията на учебния процес, а именно да се разбере онова, което се преподава. Ученикът мислейки критически осмисля наученото, прониква в неговата същност и значение и формира правилно отношение към новото знание. В 140

тази връзка А. Кръстева споделя, че разбирането на проблемите в учебния процес и преценявайки пътя за тяхното разрешение, по този начин ученикът ще успее да достигне до правилно решение (Кръстева 2012). Интерактивните методи стимулира гъвкавостта на мисленето и действието, личностния познавателен опит. Учениците са активни, с желание участват в дискусии, изразяват мнение, съпричастност, съпреживяват. Teхните умения за критическо мислене се свързват с мисловни операции: анализ, синтез, сравнение, абстрахиране, конкретизация, класификация, систематизация, обобщение. Критическото мислене създава условия за интелектуално развитие и е основа за изграждане на навици за умствен труд у учениците от началното училище. Критическото мислене е самостоятелен, самокоригиращ процес, който изисква стандарти. Изследователите R. Paul и L. Elder определят следните интелектуални стандарти на елементите на мисленето (Paul&Elder 2014): Яснота – да се схване и разбере смисъла на проблема. Точност – да се придобие точна представа за дадения проблем. Съответствие – търсене на отговори на решение до достигане на проблема. Логика – търсене на смисъла на проблема. Ширина – събиране на множество гледни точки. Дълбочина – да се изведат основните причини и предположения, да се очертаят взаимовръзките между фактите и явленията в проблема. Справедливост – оправдано решение на проблема.  Значение – фокусиране върху важните елементи на проблема (Paul&Elder 2014, 12). Използването на голямото разнообразие от интерактивни методи и средства в педагогическия процес в началното училище предвижда моделиране на множество жизнени ситуации и превръща учениците в активни творци на собственото си знание. 141

Чрез интерактивните методи ученикът се поставя в творческа ситуация. Учителят е организатор на търсенията на учениците, ръководител на самостоятелната им работа. В тази връзка А. Кръстева споделя, че обучението в екипи е добра възможност за прилагане на интерактивните методи и така „учениците се учат да работят заедно, в екип, усвояват определени интерактивни умения и най-вече осъзнават собствените си възможности и ценности“ (Кръстева 2004, 268). Така с общи усилия учителят и ученикът създават учебна обстановка, която повишава успешното усвояване на знанията и уменията и успешното им прилагане в практиката. В заключение можем да акцентираме на очакваните резултати от тяхното приложение в началното училище: 1. В резултат от прилагането на интерактивни методи в обучението в началното училище се повишава качеството на общуване на малките ученици. 2. Използването на интерактивни методи при преподаване увеличава и провокира интерес към учебния предмет, развива познавателните им компетенции, критическото им мислене, повишава активността на учениците. 3. Прилагането на интерактивни методи в обучението е предпоставка за ефективност и организираност, превръщайки го в динамичен и интерактивен процес, който да провокира чувствата, емоциите и въображението, да възпитава в толерантност и творчески подход към решаване на проблемите. ЛИТЕРАТУРА: Андреев, M. Дидактика. С. 1987. Aтанасова, Н. Интерактивни методи на обучение в начален етап на СОУ. Автореферат. ПУ „П. Хилендарски“. 2011. Гюрова, В., В. Божилова, В. Вълканова, Г. Дерменджиева. Интерактивността в учебния процес (или за рибаря, рибките и риболова), С. 2006. Иванов, И. Интерактивни методи на обучение. – Юбилейна научна конференция с международно участие: 50 години ДИПКУ, Варна на тема:

142

„Образование и квалификация на педагогическите кадри – развитие и проекти през 21 век“. 2005. Kaшлев, С. Технология интерактивного обучения. – Минск: Белорусский верасень, 2005. Kръстева, A. Иновации в училищното образование. Астра, Пловдив, 2004. Kръстева, A. Интерактивни образователни технологии в началното училище. Астра, Пловдив, 2014. Кръстева, А. Критическо мислене. УИ „Св. св. Кирил и Методий“, В. Търново, 2012. Национална програма за развитие на училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка (2006–2015г.), достъпен на: http://www.minedu.government.bg/left_menu/documents/strategies/nac_programa. html, (последно посетен на 11.02.2014). Национална програма за модернизация на българското образование (2005–2010г.), достъпен на: http://www.ndsv.bg/content/231.html, (последно посетен на 01.03.2014). Рагнар, М., В. Шуман. Дебат, достъпен на: http://www.dadalosiizdvv.org/methoden_bg/grundkurs_4/debatte.htm, (последно посетен на 4.02.2014). Тодорова, Л. Интерактивните методи в съвременното образование. УИ „Н. Рилски“, Благоевград, 2010. Brainstorming, достъпен на: http://en.wikipedia.org/wiki/Brainstorming, (последно посетен на 02.03.2014). Dewey, J. Democracy and Education: An introduction to the Philosophy of Education. New York: Macmillan, 1916. Hunter, D. A practical Guide to Critical Thinking: Deciding what to do and believe. Hoboken, nj: John Wiley & Sons. 2009. Johnson, R. Some observations about teaching Critical Thinking. Ct News, Critical thinking Project, California State University, Sacramento, 4. 1985. Mind map, достъпен на: http://en.wikipedia.org/wiki/mind_map, (последно посетен на 04.01.2013). Mulnix, J. Thinking Critically about Critical Thinking. Educational Philosophy and Theory, 44(5). 2012. Osborn, A. Applied imagination: Principles and procedures of creative problemsolving. New York: Scribners, 1953/1979 Paul, R., L. Elder. Critical Thinking: Concepts & Tools. Foundation for Critical Thinking. 2014.

143

КРИТИКА И ОБРАЗОВАТЕЛНА ЕФЕКТИВНОСТ. НЕФОРМАЛНО И ИНФОРМАЛНО УЧЕНЕ. Мариана Пенчева В историята на философската мисъл, скептицизмът има много и различни дефиниции, но в най – общ смисъл, той може да бъде представен, като движение на мисълта, като вид мисловно действие. Негова основна характеристика е свободата, от която произлиза възможността за критическо осмисляне на фактите. Съмнявайки се, всеки една личност, осъществява и преоценка на изложените факти, а също и реализира определен вид критика. Представени по този начин, скептицизмът и критицизмът са си взаимно обуславящи се и необходими един на друг. Оказва се, че съмнението и критиката вървят ръка за ръка. Скептицизмът е основната предпоставка за последвалото критическо осмисляне. Най – интензивни и силно осезаеми са проявите на скептицизъм във време на социална криза и промени и той трябва да бъде насочен към всички сфери на човешката мисъл и екзистенция. И въпреки, че той води до осъзнаването на човешката крайност, знание и ограниченост, съпоставена с безкрайността на незнанието, има и своята положителна страна, защото именно той става източник на „критични съждения, нравствени преценки и философски обобщения” (Андреев, 2010. 380). Хората, притежаващи умението критично да осмислят, са в състояние да направят следното: „да разберат и осъзнаят логическите връзки между различните идеи; да идентифицират, конструират и работят оценъчно с дадените аргументи; да установят противоречията и често срещаните грешки в мотивите; да решават проблемите систематично; да идентифицират

144

значението и важността на идеите; да обосноват адекватно своите собствени убеждения и ценности.” (Ericsson & Charness, 1994, 8) Критично мислене не е просто въпрос на натрупване на информация и факти, то е нещо повече. Много са хората, притежаващи отлична памет и количество от знания, но не притежават ясно изразена критично познавателна позиция и не са добри в критично мислене. Основното предимство на критичния мислител е, че той в състояние да отсее и извади положителните последици от това, което знае и умее, да се възползва от получената информация за решаването на проблеми в своята практика, на ниво опит. Една от многото практически сфери, в която критицизмът успешно се използва, е при оценяването като основна част в процеса на обучение. За да бъде обективната методологията на оценяване се изисква откритост, прозрачност на съществуващите критерии, възможност за измерване на резултатите, адекватност на оценката. А тя трябва да притежава характеристики като надеждност, валидност, обективност, релевантност. На първо място, за да бъде обективна, е необходима независимост на личността на изпитващия. Тя може да бъде измерена със степента на съвпадение между няколко компетентни изпитващи. От друга страна, надеждността на оценката, всъщност, е точността на измерване на знанията, уменията, а също и постоянството на измерване на величината. Валидността й показва дали тя отговаря на предварително заложените критерии. Оценъчният акт е присъщ на човешката дейност и като такъв, изпълнява редица важни функции в нея. Той може да бъде окачествен като критически, по смисъла на всичко онова, което съдържа в себе си и по начина на реализация. Оценката ориентира изпитващия, но и изпитвания - в степента на неговите знания и умения. Тя влияе на мотивацията за придобиване на нови знания, а също и на потребността на

145

отделната личност да бъде съпоставена с общите норми и с останалите индивиди, принадлежащи на групата. Оценката е своеобразен коректив. Служи за избор на методи за работа, посочва нивото на затруднения в общността, както и потенциалните предстоящи възможности. Тя зависи от два основни фактора – еднозначността и яснотата на възложените цели в процеса на обучение и правилното и адекватно измерване на резултатите. Още в самото начало трябва да се направи избор на система за оценяване, която включва стратегия, методи и форми, критерии за оценка, начин за достигане до крайния резултат, правила. За да бъде добре подплатена и качествена, тази система трябва да отговаря на някои основни характеристики – цялостност, подход, който да включва както обективните, така и субективните методи, динамика при анализа на качеството, отчет на рисковете. Освен това, системата трябва да може да даде отговор за обема на придобитите знания, формирани умения и компетентности, да отбелязва настъпилите изменения, да присъства елемент, позволяващ самооценка. Да има пълна прозрачност и яснота, както и широка информираност. Критичността в процеса на оценяването изисква поставянето на основни задачи, спазването, на които, е неотменна част от обективността в този процес. Оценъчният акт включва измерване на постиженията на изпитвания, отбелязване на постигнатия, от него, напредък, прогнозиране на евентуалните трудности, осигуряване на обратна връзка, оценяване мотивация, дисциплинираност, умения и знания. По този начин могат да се определят и нивото и прогреса на всяка отделна личност, да се диференцира значимостта на дадената оценка за различните видове дейности, да се осигури обратна връзка, да се анализира ефективността на процеса. Като дейностен акт, оценяването притежава няколко основни функции, които имат своята значимост и са неотменна част от 146

процеса на даване на оценка. Такива са селективната, прогностичната, информационната, обучаващата, възпитателната, развиващата, диагностичната, контролната и стимулиращата функции. Те имат допълващ се характер, като основна е обучаващата функция, която се изразява в усъвършенстване и допълване на съществуващите знания и умения. Тя развива самостоятелните дейности, насърчава комуникативните и вербалните умения, както и логическото мислене. Оценяването е важен елемент от процеса за придобиване на умения и знания и от неговото ефективно управление, което, от своя страна включва определяне на целите на обучението, установяване на предварителните знания, въздействие върху обектите чрез различни дейности, насочени към постигането на предварително поставени цели, получаване на обратна връзка, установяване степента на съответствие между постигнатото и желаното. Важно е още да се знае, че начина на оценка се определя от поставените първоначални цели. Развитието и прогресът на всеки един са пряко обвързани с крайните резултати. Процедурата на оценяване се реализира чрез обратна връзка между обект и субект. Постигнатите достижения се документират периодично и системно. Резултатите от обучението са знания и умения, които се разделят на няколко основни вида: предметни, метапредметни, личностни. Първите са няколко вида: фактически – за терминология, за схеми, символи, знаци; концептуални – за класификации и категории; Метапредметните се делят на процедурни, които включват специфичните умения, владеене на различни техники, знания за прилагане на методи; и на знания за мисленето като цяло – способи за ученето, знания за познавателната дейност; самопознаване, а личностните се отнасят изцяло и само до индивида сам по себе си, в условията на средата, в която се развива и включват 147

самоопоределянето, мотивацията, ценностната система на индивида и неговата морално-етична ориентация. Оценяването е неделима част от процеса на обучение и е вид критическо осмисляне на знанието в рамките на процеса на неговото придобиване. Тази област е динамична и често изследвана с цел повишаване на нейната адекватност и обективност. Успешното прилагане на методологията й е в релация с изпълнението на предварително зададените критерии, както и с усъвършенстването на оценъчните процедури. Колкото и да е сложен процеса на критическо осмисляне на знанията, колкото и елементи да има оценъчния акт, те могат да бъдат лесно приведени към съществуващите норми и да бъдат адекватно анализирани. Ситуацията се усложнява тогава, когато става дума за неформално учене и образование. Неформалното образование е един вид надграждащо и допълващо, което не го прави второстепенно. Продължителността му е по-кратка в сравнение с формалното и основните принципи , на които се основава са лична мотивация, доброволност, изборност. То се осъществява посредством уменията на личността. Има относителна автономност, гъвкавост и адаптивност. Дефиницията за неформално учене е „всеки вид учене, което не води до национално признат сертификат, диплома или степен” (Петрова, 2005, 55) То има доброволен характер и водещо е желанието на личността да се развива в област, която желае. Трудното в случая е как подобен тип образование да се легитимира и оцени, придобивайки официален характер и статут. Според изброените по-горе функции на оценката, оценяването на неформалното образование ще бъде процес на формиране на мнение и отношение, с продукт оценка, по повод дейността на съответния индивид. Обект на оценка може да бъде даден веществен продукт, умения, поведенчески изяви, а оценката се отличава с подчертания си морален характер и лично удовлетворение. 148

Все пак съществуват няколко особености при оценяването, а именно оценяващият трябва да се съобрази с особеностите на оценявания, с неговата индивидуалност, със спецификата на осъществяваната дейност, с инициативността му и с възможността за последващо развитие. Отново трябва да бъдат съпоставени изходната позиция, предварително заложените цели и как те са реализирани. Сертфицирането на този тип образование все повече се предпочита и това му придава съответната оценъчна стойност. Като краен етап на тази дейност се осъществява критичен анализ на постигнатото в хода на обучението. Оценяват се хода и начина на протичане на дейността, доколко участниците са удовлетворени. Може да бъде включен и експерт, който е специалист в съответната област. Имайки предвид динамиката на времето, в което живеем и промените, на които ставаме свидетели всеки ден, за да не изоставаме трябва да обновяваме ежедневно своите знания и умения. Процесите на учене протичат през целия човешки живот. Същността му най-често се определя като усвояване на дадени знания и последвалите, от тях, действия. А усвояването се дефинира като мисловен процес, започващ с запознаване с нови знания и завършващ с придобиването им. Самостоятелното учене е свързано изцяло с осмислянето като процес. Учащият може да се задълбочи, да вникне в същността на поставените проблеми, да усвои знанията, които му се предлагат. Как се реализира оценяването му? – подобно на всеки друг вид учене, значение има поддържането на мотивацията, регулацията на процеса. Различното в случая е повишаването на отговорността на учащия, тъй като самостоятелното учене не включва само и единствено овладяване на нови знания, а формиране на компетентности и увеличаване на личната увереност. Крайната оценка трябва да бъде с преобладаващ качествен характер. Критическото осмисляне, както и оценъчната дейност са сложен и многообразен процес, който предполага гъвкавост, 149

адаптивност и умения за анализ на формите, методите и инструментите при работа.

ЛИТЕРАТУРА: Андреев, Л., „Философската култура (Човекът в скептично-критична и прагматична позиция), Габрово, 2010 Ericsson & Charness, K. A., & Charness, N., Expert performance., 1994 Тодоров, Д., Медийното образование и формиране на критическо мислене, 2007 Петров, П, Дидактика, София, 1992 Петрова, Т., Новите медии и медийното образование, София, 2005

150

Философски анализи Philosophical analysis Философские анализы

151

СЪДЕБНАТА АРГУМЕНТАЦИЯ ПРЕЗ АНТИЧНОСТТА СПОРЕД ЦИЦЕРОН И КВИНТИЛИАН Иван Цанев „Думата има Марк Тулий Цицерон” – по този начин простичко и ясно преди 2078 години в Римския сенат за пръв път е представен човекът, чието име и чиито слава и речи ще надживеят всички републики и империи. При това речи, които са насочени към създаване на организираност в човешкото общество на правни норми и модификации. В годините, когато Марк Тулий не е допуснат до активен обществен живот, мисълта и дните му са заети преди всичко със съдебни речи и с работа над теоретични съчинения по реторика – трактата „За оратора” и теорията на държавата – „За държавата” и „За законите”. Без да има претенцията да бъде един от най-дълбоките философски мислители, Цицерон несъмнено е един от найпрославените автори, успял по съвършено прагматичен и същевременно гениален начин да постигне пълното взаимодействие на теоретическата и практическата дейност, на конгнитивен конструкт с материализиращото го битие. По-голяма роля в общата категория на риторична потребност има съдебната процесуална ситуация. Нейните принципни теории и категории формират Римското частно и публично право, което е залегнало в основата и на съвременния юридически модел. Съдебният процес както в древния Рим, така и в наши дни предлага вариантивност при избора на присъда или опрощение, аргументите, на които са заложени в словесната битка, в аргументацията в пренията. Съдебният състав изслушва обвинителя и защитата, анализира фактите и доказателствата и от двете страни в процеса, за да се произнесе с конкретно и правилно решение. Това по своята същност доста често в съдебната практика, представлява твърде заплетена в нееднозначни тълкувания проблемна ситуация. И тук 152

изпъква на преден план ролята и качествата на добрия съдебен оратор, защото както ни е известно, важно е не само какво говориш, но и как го произнасяш. Изразът „законодател на словото” е употребен от Квинтилиан, визирайки Демостен, но той с пълна сила важи и за Цицерон, когото с право окачествяваме като стилист и теоретик на риториката, в частност на съдебната риторика, редом със самия Квинтилиан и Аристотел. Още в юношеските си години Марк Тулий заедно със своя брат учи в школа под ръководството на прочутия оратор Крас при гръцки учители. От този период си проличават блестящите му способности и интересът към ораторското изкуство. А когато покъсно получава правото да облече мъжка тога Toga virilis, баща му го предава под попечителството на Квинт Муций Сцевола, чиито беседи се считат за най-добрия увод в изучаване на правото. Съдебната реч трябва да съдържа петте части на techne rhetorike. Това са пет структуриращи действия в правната аргументация. Изнамирането на това, което ще се докаже е inventio. Dispositio се нарича подреждането на материала, необходим за аргументацията. Украсяването на речта с фигури представлява elocutio. Изпълнението на словото с подходяща интонация и жестове е следващото действие actio. Запомнянето на това, което се казва, се постига с memoria.(Ботева 1999, 71-77). Цицерон се прекланя пред Демостен, който е най- значимият политически и съдебен оратор. Той оставя не само практическия си опит, произнесените по различни правни случаи речи, но и своите теоретически знания. Подхождайки ретроспективно, в хронологичен ред първата съдебна реч на Цицерон, достигнала до наши дни е от 81 г. пр. н. е. Тогава 25 годишен адвокат той защитава гражданин на име Публий Квинкций . Това дело е от граждански характер и е следствие от нередните действия на съдружника му. Изходът на делото остава неизвестен за нас, но е факт, че още на следващата година Марк Тулий е поканен да поеме защитата на член от знатния род Росций. 153

Това дело е белязано и със силен политически отенък и има голям отзвук в римското общество, тъй като е убит на улицата Секст Росций, богат земевладелец от Америя. Двама роднини на убития, вероятните организатори и подбудители на убийството, олучват целта с влиятелния Корнелий Хризогон, чиято цел е да заграбят имуществото на жертвата и да лишат от правото му законния наследник. Секст Росций – син е изгонен нагло и безмилостно от бащините владения, което предизвиква възмущението и реакцията на жителите на Америя, не само това, а и убийците на баща му Капитон и Магнус, се опитват да умъртвят и него. А когато не успяват, го обвиняват в отцеубийство. Така, следвайки тази фактология, започналият процес придобива характеристиката на комплицираност в контекста на неговото справедливо разрешаване. В интерес на обвиняемия е да се подчертава решаващото, макар и коствено, участие на Хризогон. Разобличаването на Хризогон, ползващ се с покровителството на Сула, изисква проявата на гражданска доблест и мъжество. Росций е оправдан,а Цицерон се ангажира с друг шумен процес, поемайки защитата на свои стари приятели сицилианци представлявайки интересите им срещу бившия наместник Верес, който граби и тормози жителите на провинцията. Верес всячески прави опити да отлага делото до 69 г. пр. н. е., когато трябва да стъпят в длъжност новите консули и претори, негови приятели. Освен това, съществуващият ред изисква делото да се гледа на две сесии, още една предпоставка за сериозно протакане. Цицерон действа незабавно и енергично, за кратко време успява да събере доказателствен материал, както и да осигури свидетели. При започване на процеса, след кратка уводна реч, той веднага преминава към показанията на свидетелите и четенето на оригинални документи. При този съдопроизводствен ред първата сесия трае само девет дни. Уликите и показанията срещу Верес са безупречни и още на третия ден от процеса бива изоставен от своя патрон защитникът Хортензии. Верес не се явява в съда и заминава 154

в изгнание, каквато в последствие е и самата присъда. Процесът е спечелен от Цицерон по блестящ начин, а петте речи, които си е подготвил за втората сесия, но не произнася той издава заедно с речите от първата сесия. Всички те са запазени и представляват безценен паметник на ораторското изкуство и ценен исторически извор. Благодарение на тях придобиваме ясна представа за специфичните белези и недостатъци на тогавашното провинционално управление. Безспорно с най-голяма ораторска съдебна и политическа стойност са четирите речи произнесени от Цицерон срещу Катилина в Сената. Те са залегнали в основата на неговото найколосално произведение „За оратора“. С тях Цицерон има за цел разкриване, проследяване и наказване на втория Катилински заговор – за преврат на Катилина и неговите привърженици против римската република. Произнесени са съответно на 7 и 8 ноември, на 3 и 5 декември 63 г. пр. н. е. По агитация на Катон Сенатът накрая решава против вотума на Цезар и за смъртно наказание. По време на борбата с Катилина и обкръжението му окончателно се оформя онзи политически лозунг, на който Цицерон остава верен през целият си живот, а именно „Съгласие между съсловията“.(Утченко 1985, 318-320). Не по-малко важен е и друг момент, касаещ концепцията за „меча и тогата“. Вероятно тази концепция е свързана с ориентирането към Помпей, в периода, когато Цицерон се бори за консул. Така например втората Катилинария завършва с ефектното обещание на Цицерон да пресече започващата гражданска война без да свали мирната тога от себе си. В речта в защита на Морена произнесена вероятно след оттеглянето на Катилина от Рим можем да забележим едно принципно изложение на концепцията. А в последните Катилинарии мотивът за „меча и тогата“ се повтаря настойчиво с конкретика по отношение на Помпей. В третата Катилинария не веднъж се подчертава, че за пръв път държавата дължи своето спасение и победа на „император в тога“, а в края на 155

речта направо се говори за едновременно съществуване в римската държава на двама видни граждани, „единият от които прекара границите на нашата държава не по земята, а по небето, а другия спаси нейната опора и самата й сърцевина“. В последната реч против Катилина отново е спомената тогата във връзка с благодарствения молебен, който сенатът устройва от името на Цицерон. При това се акцентира върху факта, че подобна чест за пръв път се оказва на магистрат, носещ тога, а след това пред „спускането на завесата“, когато се изброяват видните пълководци и наред с другите се спомената Помпей. Този факт бихме изтълкували като намек, че все още не е ясно чии заслуги са всъщност по-важни, съпоставяйки ги със своите. Цицерон говори за двата рода дейност, които могат да въздигнат човек до най-високата степен на достойнството – „меча“ и „перото“ или „меча“ и „тогата“. Това е сигурно свидетелство, че Цицерон не по-малко от Катилина се намира в плен на полисните традиции и илюзии. Той все още е уверен в успеха си, вярва в него и не разбира цялата илюзорност на удържаната победа. (Утченко 1985,145-176). По своята същност трактатът ,,За оратора” представлява учебник по правната аргументация за римските адвокати, прокурори и съдии. Цицерон следва и обобщава тезисите на Аристотел и всички гръцки и римски автори преди неговото време. Следвайки Аристотел той разделя правната аргументация на две части: доказване чрез примери – paradigma, и посредством умозаключения – entimema.(Ботева,1999, 41) В трактата ,, За оратора” в процеса на аргументиране се различават три степени: логическа, етично-психологическа и управлеченско-волева. Цицерон поставя три цели пред съдебния оратор: да осведомява и убеждава слушателите, да доствя удоволстие и наслада и да увлича и вълнува. В тази насока се търси етичното в средствата и цялостното поведение на съдебния и всеки друг аргументатор. И в нашето съвремие не е загубил значение идеалът на Цицерон за ,, съвършения оратор” , който притежава остроумие на диалектик, 156

мисъл на философ, стил на поет, памет на юрист, глас на трагик, жестове и пластика на велик артист. От зaпазилите се 58 речи на Цицерон наблюдаваме как ораторът широко и многостранно използва композиционни и стилистични похвати като отстъпления, екскурси (например разсъждението за оптиматите и популарите в речта за Сестий), исторически примери, цитати от латински и гръцки автори, игра на думи. Цицерон придава огромно значение на ритъма, редуването на дълги и кратки срички, на благозвучието на клаузули (завършеците). Изобщо можем да заключим, че Цицерон като оратор притежава всички качества, които са необходими за майстора на словото в съответствие с изискванията на античната теория. За овладяването на речта той казва: „Няма нито една положителна черта или особеност, в който и да е род ораторско изкуство, която да не се опитаме да изявим ако не в съвършенство, то поне близо до съвършенството си в речите си.“(Цицерон,1992, 297-361) Другият значим представител на ораторското изкуство през Aнтичността, демонстрирал съвършенството си на словото в речите си е Марк Фабий Квинтилиан. Роден към 40 г. от н.е. в Калаора, Испания,той се учи на реторика при бележитите оратори Домиций Афер, Сервилий Нониан. С дейността и творчеството си той се старае да възстанови красноречието в предишната му висота. По това време господства риторично–декламационният стил, ширят се ласкателството, заговорите, клеветите. Контроверзиите – импровизирани съдебни речи, отличавайки се с празен софизъм се конкурират със свазориите – размишления при някаква напрегната ситуация, даващи съвети, препоръки, наставления. В „Обучението на оратора“, Квинтилиан описва състезание по красноречие и „школски спорове“, чрез които се развиват полемичните знания на юношите. Произведението на Марк Фабий е отличен извор за римския обществен живот от времето на Флавиите. Според Квинтилиан схемата за аргументация за римския ретор включва 157

разказ за вероятните обстоятелства като действителни, а опровергаването се насочва към доводи на опонента, които си противоречат. Наред със своите възгледи за обучението на бъдещите юристи, Квинтилиан обобщава и тезите на много гръцки и римски автори и черпи пример главно от Цицероновите идеи за възпитанието на идеалния оратор. Подтикнат от близки и приятели, той решава да обобщи всичко казано в областта на риториката, добавяйки и своя опит. Следвайки Цицерон с помощта на риториката Квинтилиан защитава хуманистична програма. Още в началото на „Обучението“ става ясно, че основният обект на разглеждане е човекът. Човешката природа интелектуалните възможности, възпитанието са насочени към защита на конкретно историческа представа за хуманност. Квинтилиан подчертава особеностите на публичния говор при формирането на истински човешкото у човека. От своя страна, фигурата на оратора е идея за идеалния гражданин, а речта е основното средство на неговата активност като публично същество. Авторът на „Обучението“ държи на въздействието на речта заедно с другите два критерия – яснота и истинност. Реторът мисли по принципа на експресивната естетика. Така например съдията не само трябва да разбере делото, но и нещо повече – да бъде спечелен за него. Като добър психолог Квинтилиан знае, че „съдията повече вярва на това, което е приятно“(Квинтилиан,1982, 717-719). Знае още, че в определен момент може да изпита скука, а това няма да се отрази добре на делото. Освен това авторът е отлично запознат със структурата на съдебния процес. Той обръща специално внимание на видовете съдебни спорове, визирайки и страните в спора – ищец и ответник, както и същината и естеството на самият спор. Достига до констатацията, че „постните дела често имат един съдия с много и различни правни формули“. Квинтилиан визира и трети вид дела, освен тези с прост и сложен спор, а именно сравнителните дела – 158

например ако се отнася до въпроса кой от претендентите на наследството е по-достоен.(Квинтилиан,1982, 215-216). Вниквайки дълбоко в същината на процеса Квинтилиан разбира отлично необходимостта от съзнаването на същността на делата – да се разгледа правният въпрос и средствата за защита и доказателствата. Откроява се и логическата връзка между причината за деянието и фактологията по делото. В девета глава на трета книга Квинтилиан изследва частите на съдебната реч, обозначавайки ги на пет – увод, разказ, доказване, опровергаване и заключение. Всички те е необходимо да са предварително обмислени и съобразени с вида на делото. В осма и девета глава от дванадесета книга на „Обучението“ авторът систематизира правилата за разучаване на делата и за самата пледоария. Той обръща внимание на бъдещите оратори и защитници да не се задоволяват само с кратки записки и да не се доверяват изцяло на паметта си. Препоръчва да се влезе в ролята на противника, за да измисли и предложи евентуалното възражение. Що се отнася до самата пледоария Квинтилиан подчертава, че делото, състоящо се от предложение и опровергаване, изисква всяка от страните да се яви подготвена със записани доводи, а добрият и опитен оратор не следва да се смути от внезапен въпрос или контрааргумент. Не на последно място авторът прави анализ на доказателствата и тяхното делене на „атехнои“ – т. е. неизкусни, и на „ентехнои“ - т. е. изкусни. Това делене той взима за пример от Аристотел, относно правилата за говорене. Към първите принадлежат слуховете, разпитите с изтезания, клетвата и свидетелите, а към вторите – истинските аргументи, осланящи се на безспорни факти. Относно съдебните решения Квинтилиан ги квалифицира в три групи – дела, решени някога при подобни случаи; отнасящи се до самото дело; и в случаите, когато има произнесено решение по едно и също дело, например при

159

осъдените на заточение. „Ако всичко това липсва, съдебен спор не ще има“, заключва авторът. (Квинтилиан.1982,726-732). Така разгледаните двама класици – ретори Цицерон и Квантилиан изграждат фундамента на реториката като наука и в частност развиват и усъвършенстват съдебната аргументация, бидейки неразривна част от реторическото изкуство. С книгите и речите си, те оставят трайна диря в правната наука и философската мисъл от Античността до нашето съвремие. Актуално и непреходно остава тяхното значение и принос към съвременната цивилизация, която е пряка наследница на Римската Античност.

ЛИТЕРАТУРА: Квинтилиан 1982: Обучението на оратора. София,1982. Цицерон 1999: За оратора. София, 1992. Утченко 1985: С. Утченко: Цицерон и неговата епоха. София, 1985. Цицерон 1983: Избрани речи. София, 1983. Ботева 1999: М.Ботева: Реторика. София, 1999. Мавродиева 2013: И. Мавродиева: Реторика и пъблик рилейшънс. София, 2013. Ботева 1999: М. Ботева: Аргументацията в ораторското изкуство. София, 1999. Василев 1989: К. Василев: Красноречието. София, 1989.

160

ЦЕННОСТТА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ Миглена Ставрева Въпросът за ценността на човешкия живот е тема, която вълнува философите от дълбока древност. Проблемът за смисъла на живота и смъртта е запазил своята актуалност и до днес. Въпреки че отвежда до противоречиви мнения и редица решения, въпреки че се свързва с безброй дилеми и въпроси, проблемът за ценността на човешкия живот е най-важният, а според някои философи – единственият, който си струва да бъде обсъждан, анализиран и доведен до крайно решение, доколкото това е възможно. Въпросът за смисъла човешкото съществуване е неизчерпаем по своята същност, търпи промени в своята интерпретация през годините и същевременно остава неизменим като основна тема във философията. Ценността, в по-голямата си степен, се отъждествява със смисъла. От тази гледна точка проблемът за ценността на човешкия живот възниква по времето на Сократ (470 - 399 г. пр. Хр.), когато се заражда и учението за човека, за неговото поведение, добродетели и пороци. С този период се свързват и първите опити за изследване на отношенията между знание и добро, между истина и добродетелност, между свобода и необходимост. Ценността на човешкото битие е въпрос за степента и качеството на човешкото присъствие в света. Философите дават разнообразни отговори по отношение на смисъла на човешкото съществуване. Според Платон (428 - 348 г. пр. Хр.) смисълът на живота се състои в безсмъртието на душата, според Августин (354 - 430г.) смисълът е в синовното подчинение на Бог, според по-голяма част от съвременните философи смисълът е в личното преживяване на значението на събитията и в идентифицирането с духовните продукти – вяра, ценност, щастие, дълг. Според религиозното схващане, смисълът на човешкия живот е самият човек с неговите духовни ценности, 161

нравствени цели и идеали. Най-общо казано ценността на човешкия живот се явява в лицето на душата. Изхождайки от доказаната истина в неписаното правило „Оценяваме това, което имаме, едва когато го изгубим”, стигаме до редица заключения относно ценността на човешкия живот. Губейки близък човек, погребвайки го метри под земята, оставаме със спомена и липсата в сърцата си и размишленията за живота и смъртта, границата между които е прекалено тясна. Дълбоките размисли изискват и дълбоки отговори, болката от загубата провокира у човека човешкото. Повърхностните ежедневни болки и проблеми се размиват пред необратимостта на смъртта. В резултат на нормалната човешка реакция пред нас се отваря една бездна, в която въпросите превъзхождат многобройно отговорите. Съсредоточени върху живота, ние се абстрахираме от смъртта, предпочитаме да не мислим за нея, избираме да не я избираме – нито във въпросите си, нито в нашите отговори. Като спасителен пояс в размислите за живота и смъртта се явява душата. В един свят на неспирни промени и преврати, на постоянно развитие на икономическото, политическото, социологическото, в един свят на живот и смърт, душата се оказва единствената вечна и непроменлива субстанция, единствен шанс за смисъл и на живота, и на смъртта. Наличието на душа е надежда за всеки, че не всичко приключва със смъртта. Душата е успокоение и за живите, и за неживите. Съществуването на душата придава на вечността ново измерение, чийто край не е смъртта, защото вечността няма край по своята същност. Животът е път, който криволичи между хълмовете на времето и зад всеки завой ни чака нов изглед. Хората са странници по този път, който преминава през цялата вечност. Смъртта се явява само преход или един от преходите. Някои хора преминават своя път много бързо, скривайки се зад поредния хълм, други пък се движат много бавно. Но животът следва да се измерва не чрез рамките на времето, а чрез рамките на самия живот. Съществуването на душата дава вяра, че 162

умирайки, хората не престават да съществуват. Те само изчезват от нашето полезрение и продължават по пътя на вечността. У всеки човек се таи страх от смъртта като изначално заложена и възпитана през годините характеристика на човешкото битие. Причината за „вродения” страх е, че неизвестното винаги плаши. Със същата сила важи и безпокойството от новия ден, който винаги е стъпка в неизвестното. Страхът от смъртта ни предопределя да определяме смъртта като зло, лошо и негативно събитие, следствие на живота; като безвъзвратен край и унищожение на смисъла. Но, при философски поглед и задълбочен анализ на действията и противодействията в света, стигаме до извод, че нямаме основание да оценяваме смъртта като добро или зло, като начало или край, а единствено като преход и продължение по пътя на вечността. Също както не можем да съдим за нощта от деня, не можем да обричаме смъртта от позицията на живота. Основно заблуждение за нас, хората „страхливци”, е определянето на смъртта като край, защото предвид горепосочените разсъждения, тя е преход, тоест повече начало, отколкото край. Смъртта е като „нова страница в книгата на живота” или „затваряне на една врата и отваряне на нова”. Нямаме основателна причина да привеждаме на смъртта синонима „край”. Неоснователен е и негативизмът ни по отношение на смъртта. От позицията на живи хора, принадлежащи на земната история към днешна дата, ние, хората „страхливци”, нямаме достатъчно основателни аргументи, за да окачествим смъртта и това, към което води тя като край. Можем единствено да приемем известните за нас факти, че смъртта води към неизвестното, без да оценяваме последното като добро или зло. Фактът, че смъртта води до неизвестното е действителен и не можем да бъдем сигурни нито в отрицателното продължение на вечността, нито в положителното, което ни очаква. Надежда и вяра в смъртта като преход ни дават доказателства от земния живот. Редът и целенасочеността на живота, създаден и управляван от 163

разума отправят още веднъж мисълта към идеята за вечността. Защото и най-великият човешки разум не може да се сравнява със силите на природата, не може да наруши тяхното равновесие, не е в състояние да застане над техните закони. Природата е безкрайна, вечна, божествена, плод на разума. Такива сме и ние, човешките същества, като плод на безкрайното, вечното, божественото, разумното. Макар и в тленната обвивка на тялото, нашата душа премива от преход в преход и се слива с вечността. С поглед от земната повърхност, от нашата гледна точка, слънцето изгрява сутрин и залязва вечер, но ако се издигнем достатъчно високо над повърхността на земята, ще видим, че слънцето никога не залязва. Такава е и ситуацията със смъртта на нашите души – въпреки че е недостъпно за нашето полезрение, да видим какво става след смъртта, това не означава непременно, че нищо не става, че животът не е продължаващ, вечен процес. По време на земния живот душата живее в тялото на човек, „в затвор”, „в окови”. Тялото се явява като „тъмница” за душата (Платон). В този смисъл човекът се схваща като противоречиво съчетание на смъртно (тяло) и безсмъртно (душа), а смъртта е освобождаване на душата от телесните „окови”. Макар и парадоксално понякога, обличаме телата си в скъпи и красиви дрехи, обувки, бижута; храним ги с разнообразна храна и им доставяме различни наслади. Парадоксът е в това, че понякога оставяме душите си голи, боси, гладни и нещастни. Това, което удовлетворява човешката душа е любовта, мъдростта, вярата, красотата и истината. Това са ценностите на човешкия живот, които изхранват и отглеждат единственото вечно във преходния свят. Според религиите смъртта като преход отвежда до по-висш свят: за добродетелните този свят е рай, за греховните – ад. В будизма след смъртта е нирвана, тоест прераждане с пречистена душа. Според Буда (566 – 483 г.пр.н.е.) единствена цел на човека е именно нирваната, за постигането на която човек трябва да се откаже от 164

радостите на живота, да избяга от страданието, да се самоусъвършенства. Самоусъвършенстването е основно и задължително условие в почти всички религии и като такова предполага отглеждането и възпитанието на душата като цел и смисъл на човешкото съществуване. Религиозните мирогледи имат за цел да зародят и изградят у хората положителен или поне не отрицателен възглед за смъртта. Въпреки различните религиозни гледни точки страхът от смъртта винаги ще бъде факт, както и страхът от неизвестното, защото, докато сме живи, смъртта винаги ще е неизвестна. Религията е психология, психологически похват и като такава действа векове наред като успокоение, вяра, оптимизъм, а може би и истина. Въпреки различията в интерпретациите на религиите основен фактор се оказва душата, чиято вечност и безсмъртие отвеждат до отговора за смисъла и ценността на човешкия живот. „Човек се ражда, за да умре”. Кратко, точно и ясно. Това е изпитано, доказано, вярно заключение, факт, но ние избираме от коя гледна точка да разсъждаваме и анализираме смъртта – край или ново начало, залез или изгрев, грешка в реда на природата или необходимост в преходността на вечността. Смъртта като естествен край на живота не е единствената възможна интерпретация, а поскоро една от всички, най-негативната и болезнена възможност. Самата смърт не е страшна, страшен е страхът от нея, тази неизвестност, която тя поражда. Смъртта е повече като кръговрат на природата, необходим преход за душата по пътя към вечността. Както за живота, така и за смъртта може да се говори безкрайно от различни религиозни и философски гледни точки и да се правят многобройни заключения, но винаги в основата на всяко хрумване ще стои неизвестното – нито добро, нито зло. Етическият въпрос за ценността на човешкия живот се изразява в наличието на безсмъртната душа, която по всички параграфи е водеща субстанция – и в живота, и след него. 165

Според философията противоречието между живота и смъртта е фундаментално и осъзнаването на непредотвратимостта на смъртта оказва влияние върху човешкия живот и определя неговите ценности и цели. Според Спиноза (1632 – 1677 г.) „мъдрият не мисли за смъртта, а за живота”, защото смъртта по своята същност е лишена от житейски опит, за индивидуалния човешки живот тя означава единствено „непознато”, „неизследвано”, „скрито” от полезрението на земния човешки живот. Спиноза и неговите последователи съсредоточават философията си върху живота, осъзнавайки факта, че за смъртта не може да се знае нищо повече от незнанието за нейната същност. Вечността и безсмъртието като основни характеристики на душата я правят задължително условие за смисъла и ценността на човешкия живот. Допускайки факта, че човешката душа не е вечна, стигаме до заключението, че животът не е нищо друго освен абсурд. Редът и целенасочеността на природата не допускат подобно твърдение, защото в противен случай се стига до противоречието, че ако човекът е смъртен, то е невъзможно той да е жив. Невъзможно е подобно противоречие, в което се допуска, че живият човек е жив мъртвец, „мъртва душа”. Смъртта като преход е интерпретация, според която като цел, смисъл и основна ценност на човешкия живот е душата. Смисълът на живота няма за свое крайно противоречие смъртта. Тя слага край на естественото човешко развитие, като отнема всички възможности за него, премахва социалното пространство. Но тя не би могла да бъде стимул за смисъла на живота. Единствената винаги валидна ценност на човешкия живот е душата. Тя е тази невидима субстанция вътре в нас, около нас и над нас, която кротко наблюдава решенията на тялото. Но тя не е безучастен наблюдател – душата ни води в нашите мисли, действия и решения; тя е тази, която винаги остава до нас (в нас), дори когато всички други си тръгнат. Душата е тази, благодарение на която можем да живеем в мир със себе си. И най-красивите обувки, и най-скъпите бижута, и най-екзотичната храна не могат да 166

удовлетворят душата без любов. Любовта към живота, любовта към семейството и приятелите, любовта към работата, любовта към себе си е това, което предразполага към добродетелни цели и стремежи. Душата живее от любовта във всяко нейно измерение. Любов, която ни прави по-добри, макар и не винаги. В съвременния свят хората отхвърлят душата и залагат на разумната човешка воля, влагайки енергията си в правене на пари и купуване на щастие. Въпреки тяхната заблуда, всички стигаме до „прехода”, където само душата остава… като ценността на човешкия живот. ЛИТЕРАТУРА: Марчев, Фотин. 2005. „Идеи. Школи. Направления”, Варна. Радев, Ради. 1990. „Велики философи”, София. Радев, Ради; Иван Стефанов, Александър Личев. 1992. „Философите. Кратък речник”, София.

167

РОЛЯТА НА ДИАЛОГА В КОМУНИКАТИВНАТА КУЛТУРА Силвия Пенчева Обществото, в което живеем е динамично и постоянно изменящо се, за да отговаряме на условията и да се развиваме успешно, е необходимо да следваме определени правила и принципи, свързани със съжителството с другите, с нашата култура, манталитет, навици, традиции и бит. Още с появата на хората и наченките на разумното им съществуване, се появява и необходимостта от общуване с останалите. Тази необходимост е породена от факта, че те са социални същества и като такива имат високо развити комуникационни способности. Човекът се отличава от всички други живи същества с желанието си да разбира и влияе на света около себе си. Вроденото му любопитство води до развитието на разнообразни умения. Той е уникален, а поведението му е процес на активно взаимодействие между индивида и външния свят. Човекът изразява себе си чрез вербална и невербална комуникация. Още от античността той усвоява умението да говори с околните и да изразява своите мисли и чувства, да задава въпроси, на които търси отговор. Така се появява диалогичната форма на изказ и диалогът като основен елемент на обществения живот на хората в древността, откъдето именно произлизат най-добрите образци на полемичното и ораторското изкуство. В различните епохи диалогът продължава да се развива и утвърждава значението си . В основата на воденето на успешния диалог стоят умението за комуникация, за обмен на информация. Освен това са необходими редица познания в областта на науките философия, етика, антропология, логика, психология, еристика а също е необходима и добра реторическа подготовка. 168

Диалогът от античността до съвременността – историкофилософски преглед. Диалогът като част от комуникативната култура, по своята същност, представлява синтез от изразни средства и художествени похвати, чрез които участниците и страните в него изграждат своето изложение и постигат поставените си цели. В основата му стои твърда непоколебимост и логически връзки. Използват се въпроси, обръщения, стилистични фигури, тропи. Всичко това е част от съзнателния човешки живот, който протича динамично като процес, с диалогична отправеност към другите и околните. Още в античността ораторското изкуство играе значителна роля в обществения живот на хората, тъй като устното слово найчесто е единствения начин да изразиш себе си и своите мисли, да се защитиш в съда или да изнесеш вдъхновяваща реч. Изявите на оратора се делят на монологични и диалогични. Смята се, че първите наченки на диалога като форма на общуване се зараждат в Древна Гърция, Рим, Древния изток. Първата форма на диалог в Древна Гърция се появява при софистите. Те творят различни видове проза – диалози, речи, притчи. Софистите са много образовани, приемат различни ученици и ги обучават в изкуството на спора срещу заплащане. Най-известните софисти са Горгий, Протагор и Исократ. Те популяризират философията и формулират новаторски идеи относно ораторската реч и спора, усъвършенстват езиковите и стилистическите изразни средства. Освен това тяхна заслуга е привличането на публиката чрез представяне на практикоприложните аспекти на еристиката и реториката. След софистите идеята за диалога продължава да се развива от Сократ. За него диалогът е признание за равенство на събеседниците пред истината. Борейки се срещу субективизма, той 169

се стреми да чуе другата страна и да разбере доводите на другия участник в диалога. Чрез беседи и спорове Сократ провокира събеседниците си да изказват своите мисли. Той предлага метод за водене на спор, при който чрез многобройни въпроси, незабелязано, на опонента се внушава определена идея. Това е така нареченото „майевтично” изкуство или спор с непрестанно водене на диалог. Търпеливо и аргументирано философът разкрива противоречията във възгледите на противника и го довежда до самопризнание на собствената неправилна позиция - до противоречие със самия себе си. Представата, която се формира за диалога по време на средновековието е под влияние на античността и философи като Сократ, Платон, Аристотел, Квинтилиан, Цицерон и други. Огромна роля през тази епоха играят дискусията и диспутът, които са форми на диалога. През тази епоха реториката се смята за висша наука и се изучава в последната степен на обучение – университета, заедно с ораторското изкуство и полемиката. През XII – XIV век се появяват университети в Париж, Прага, Неапол, Падуа, Краков. Обучението в тях се води чрез беседи и диспути. Полемичното изкуство и диалогът продължават да се развиват и през Ренесанса, като тази тенденция продължава и през периода на Новото време. Идеите, които се развиват са под влияние на античността. Философските възгледи за диалога и полемиката преминават на едно по-високо ниво, тъй като човекът навлиза в епохата на разума и на хуманистичните идеи. Диалогичната форма на общуване се използва все повече в различни сфери като начин за преодоляване на конфликти, изглаждане на различията, мирно решаване на въпроси. Античната форма на диалог е актуална и до днес. Диалогът се реализира найпълноценно в сферите на обществения живот като политика, журналистика, делово общуване, право, образование. В днешно време всеки лидер трябва да притежава ораторски умения и компетенции. 170

От гледна точка на обществено – историческата полемична практика, полемичното изкуство и култура трябва да имат масов характер, не с цел да се принизят, а с идеята да реализират основните си компоненти. Неоспорим е факта, че демократичното общество се нуждае от тях, за да се развива успешно и да окаже благотворни влияние във всички сфери на общуването. Същност на диалога като част от комуникативната култура Диалогът се доближава до съвършенството правопропорционално с повишаването на образоваността, културата, компетенциите и знанията в професионалната област на даден индивид. Светът е многообразен и проблемите, с които се сблъсква човек всеки ден също са такива. Именно затова, първо е необходима добра подготовка преди да се води диалог в истинския смисъл на думата. Всеки един има различно мнение, знания, идеи за решаване на даден казус, затова и диалогът е най-подходящата форма в търсенето на истината, защото дава възможност за свободно изразяване на позиции и гледни точки. Наред с умението да убеждаваш, в основата на диалога стоят и редица познания в областта на философията, етиката, антропологията, логиката, психологията, а също е необходима и реторическа подготовка. В последните години се наблюдава тенденцията на увеличаване интереса в областта на аргументативната теория и практика в Америка и Европа. Диалогът може да се разглежда и като взаимодействие между интелектуални кодове, чрез които се реализира обменът на идеи и мнения. За да се осъществи диалог е необходимо двете страни да общуват с един и същ код, само така ще се постигне максимално разбиране. Воденето на диалог съдържа множество елементи и изисква високо инетелктуално ниво, а също и владеене на хумор, шегата и техните инструменти. Използването на ирония, 171

съобразителността, умението да преценим човека отсреща са важни елементи. В основата на диалога стои потребността от сравнение със знанията на другите, желанието да се работи критично – оценъчно, да се намерят правилните отговори на значими въпроси, да се правят съпоставки. Тематичното поле за осъществяване на диалог е наистина широко. Теми за воденето му могат да бъдат моменти от политическия, икономическия, културния, социалния живот на обществото. Могат да бъдат свързани с политиката, етиката, правото, логиката, образованието, науката, философията, религията. Диалогът прави възможен обмена на информация между индивиди, социални групи, етноси, държави, именно това е предпоставка той да бъде мислен като многопластов и да бъде възприеман като важно условие за разбирането на света. Воденето на диалог изисква активност от страна на участниците и достигане до крайна цел, която може да бъде приемане на мнението на събеседника или убеждаване. Това изисква убедителност на изказаните позиции. Може да се каже, че в диалога като форма на комуникация присъстват няколко основни момента, на които е необходимо да се акцентира при обсъждането същността, развитието и различните форми на диалогичност. Един от тези основни моменти е психологическият, който е изключително важен за диалога. Необходимо е да умееш да поставиш въпросите по такъв начин, че те да не изискват едностранчив отговор, а да се налага да бъдат обсъждани и аргументирани. За това са нужни добри ораторски умения и качества. Важна е способността да привлечеш вниманието на отсрещната страна към даден проблем, а също и да убедиш събеседника във важността на дискутираната тема. Да бъде изяснен смисъла и 172

нуждата от дискусия. Това би могло да се реализира чрез поставяне на целите, задачите и актуалността на обсъждания проблем, тъй като точно поставените цели са най-важни за диалога. Конструкцията на дискусията също е от значение. Важни са още участниците, предмета на разговор, мястото на провеждане и редица други подробности. Известно е, че често и неформалният разговор, атмосферата, страните в диалога водят до креативни решения и коментари по въпроси с различна насоченост. За да бъде ползотворен един диалог и за да постигне заложените в него цели е небходимо да се спазват определени условия и правила. Те се отнасят не само до цялата структура на диалога, но и до определени елементи от него и е необходимо да бъдат спазени. Такива например са наличието на общ предмет за обсъждане, общи средства за адресанта и адресата, т.е. употребата на един и същ език при воденето на диалог, а също и желанието на участниците за общуване помежду им. Диалог, дебат, диспут, беседа. При най-общо разглеждане диалогът, дебатът, диспутът могат да се нарекат полемики, но всяка от тях има своя специфика и това налага различаването им и отделянето им една от друга. Диалогът е вид разискване, чието приложение е в разнообразни комуникативни и критично-оценъчни ситуации. Диспутът от своя страна има строго фиксиран регламент и трябва да се следва определен ред на действие при воденето му. Беседата е диалог между оратора и слушателите. Понятието произлиза от гр. глагол „диалегомай”, означаващ разговарям. Участниците в беседата утвърждават и разширяват знанията си. Като диалогичен модел тя присъства още в платоновите творби. Нейната същност се състои в поставяне от страна на оратора на въпроси, чрез които слушащите се провокират да мислят, 173

анализират и работят в определена логическа последователност, с цел достигане до определени изводи и обобщения. По своята същност беседата е диалог, който се основава на сходни или близки възгледи и по тази причина е най-често предпочитаната форма на диалог. Най-важно за беседата са правилно зададените въпроси, които трябва да са точни, ясни и конкретни и да не съдържат непознати думи, термини или определения. Освен това въпросите трябва да стимулират мисленето на слушащите с цел създаване на логически връзки между отделните твърдения. Съществуват различни видове беседи според тематичното разнообразие и предметната област, както и от вида аргументация: правна, богословска, философска, медицинска. Правната беседа е беседа с юридическа насоченост и тема. Води се от компетентни в областта лица и може да засяга гражданското, административното, облигационното, наказателното, трудовото право. Въпросите, както и отговорите трябва да почиват върху определени казуси и норми, произтичащи от закона и нормативната уредба. Правните беседи се използват и при даването на правни консултации между заинтересуваните и компетентните лица. Представена по този начин правната беседа изисква задълбочено изследване на проблема, добро познаване на проблематиката, както и отличен професионализъм. Правните беседи под тази форма са възможност интересуващите се да получат адекватна правна помощ и да се постигне формална и неофрмална справедливост. Правните беседи дават своя принос за комуникацията, тъй като те прецизират отговорите и повишават правната култура на онези, които нямат юридическо образование, но са пряко засегната страна по даден правен проблем. От друга страна философската беседа също е форма на диалог със сходни и близки позиции по важни и значими философски проблеми. Тези беседи представляват интерес както за специалисти 174

в предметната област, така и за непряко заинтересувани лица, които имат непрофесионален интерес в посочената сфера. Освен, че те предполагат комепетенции, знания и възможност за водене на диалог, тук се изисква и проява на евристично мислене и разсъждение. При философските беседи достигането до знанието въпрос на убедителност, но и на логически връзки. Интеркултурен диалог Интеркултурният диалог се изразява чрез интеркултурната комуникация. Интеркултурната комуникация се определя като процес на пряко комуникативно взаимодействие между индивиди или групи с различна културна принадлежност. Тя се отнася до междуличностно общуване, между „чужди индивиди”, които общуват на микроравнище „лице в лице”. В този вид комуникация етнолозите и антрополозите смятат, че съществува общуване на : - микроравнище; - мезоравнище; - макроравнище Интеркултурният диалог на микроравнище се осъществява в междуличностните контакти между отделни лица, които говорят за културните ценности така като ги възприемат, т.е. изразяват собственото си мнение за тях. По този начин отделните индивиди могат свободно да изразят какво мислят за националната култура. Към интеркултурния диалог на мезоравнище спадат международни организации, училища, институции, сдружения, етнически общности в града. Тяхното мнение и въздействието, което оказват върху отделния индивид е трайно. Интеркултурният диалог на макроравнище се смята за мащабен, тъй като се основава върху икономическите и властовите отношения на националните култури. Събеседници тук могат да бъдат народи, раси и култури от различни държави или континенти. 175

По този начин, чрез интеркултурния диалог, те могат да се сближат на основата на духовни и материални ценности. Освен, че се разглеждат поотделно, трите равнища могат да се преплитат и взаимно да си влияят в отделни случаи. Интеркултурният диалог може да притежава различни аспекти: политически, икономически, културен. Негова основа е националната държава, чрез която се представят националните традиции, език и култура. Пример за интеркултурен диалог са международните фестивали, които се организират навсякъде по света и благоприятстват за опознаването на различни нации и развитието на комуникацията. Важен фактор за развитието на този тип диалог е миграцията и съжителството на различни етнически групи и народи в близост един до друг, например в граничните райони. Тези групи общуват помежду си, тъй като обстоятелствата го налагат. С течение на времето, една държава се превръща в слаб или силен съсед, малките народи са роби на големите, съответно те оказват своето икономическо и културно влияние. Именно за това историята играе огромна роля в развитето на интеркултурния диалог. В днешно време междусъседските отношения оказват положително влияние, тъй като съществува свободно движение на стоки и хора. По този начин, в чужди държави се формират огромни етнически общности, например българите в Чикаго, Лондон, Ню Йорк, които подпомагат интеркултурния диалог. Огромна роля тук играят духовните и материалните ценности на всеки народ. Всяка държава има периоди и личности, с които да се гордее независимо дали е малка или голяма. В интеркултурния диалог на преден план трябва да излизат положителните черти на дадена култура и народ, тъй като чрез тях той се представя в света. Важен аспект на интеркултурния диалог в съвремеността е влиянието на информационните форми в интернет пространството върху индивидите. Чрез социални мрежи като facebook и twitter човек може да развие виртуална култура. Предимство е, че може да 176

бъде намерена информация за всичко и по всяко време, но от друга страна тези форми притежават социално – психологически механизми, чрез които влияят на общественото мнение. През последните години туризмът придобива голямо значение за интеркултурната комуникация. Той дотолкова претърпява развитие, че дори се появява един нов особен отрасъл, наречен културен туризъм. Чрез него се осъществява почивка, развлечение и заедно с това развитие на икономики на държавите. Чрез културния туризъм, туристите могат да научат много за традициите, бита, начина на живот на определена нация или народ от определена дестинация и така да вземат участие в интеркултурната комуникация. Тя се осъществява в естествена среда с местни жители. Съвременните туристи желаят именно това – да са активни, да се запознаят с културата на дадена страна чрез посещаване на културни паметници и мероприятия. Интеркултурният диалог има много форми на проява: чрез неправителствени организации, чрез културния туризъм, чрез фондации, чрез организации като ЮНЕСКО и УНИЦЕФ. Във всички тези форми той притежава свои специфчни характеристики, но това, което ги обединява е, че въпреки всичко е форма на комуникация. Диалогът, във всичките му форми, се появява още със съществуването на човека и потребността му да общува. Главната му цел е разбирането на отсрещната страна, себеактуализацията и себеутвърждаването и достигането до търсените отговори, чрез поставянето на правилни въпроси, а също и търсене на истината. Продуктивният диалог не трябва да представлява противоборство между събеседници, а напротив, те трябва да са ръковдени от общи цели. Но също така е необходимо и критично - оценъчно отношение към изказванията на отсрещната страна. Важно условие за добър диалог е и реализирането на свобода на мнението. Всеки има право да защитава позицията, която му се струва правилна. Едно от основните условия за придобиване и развитие на добра 177

комуникативна култура е адекватното и ефективно използване на диалога като част от ежедневието на човека и елемент на неговото възпитание и знания, защото едно от най-големите богатства е общуването между хората. ЛИТЕРАТУРА: Андреев, Л., „Еристиката като философски проблем”, Унив. изд. „Св. Св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2007 Андреев, Л.,ст.„Комуникативната култура и възможността за конкуретно предимство”, В. Търново, Унив. изд. „Св. Св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2009 Аасамаа, И. „Как да се държим в обществото”, изд.Науа и изкуство, София, 1975 Ботева, М. „Аргументацията в ораторското изкуство”, София, 1999г. Ботева, М. , „Реторика. Диалогът от Сократ до днес”, Велико Търново, 1993 Брутян, Г. А., „Философия в диалози”,изд. Народна просвета, София, 1978 Василева К., „Красноречието”, София, 1989 г Толмачов, А., „За ораторското изкуство”, Партиздат, София, 1975

178

АНТРОПОЛОГИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА НИКОЛАЙ БЕРДЯЕВ Камелия Янакиева Философията на Бердяев е философия за и на човека. Той е поставен в центъра на всяко философско търсене, нещо повече, изведен е от чистата си форма на обект и е въвлечен в самия процес, което прави философията му съзнателно антропологична. Човекът философства за човека, той е не само част от вселената той е една малка вселена и като такъв е изследван и изследващ, търсен и търсещ, смисъл на философията въобще. Според Бердяев познанието произтича от субекта, от а-за като едно непрестанно овладяване на света на базата на личния опит и собствения морален кодекс. Познанието е борбата на човека за свобода и в традициите на философията на живота - истинската философия е най-вече интуитивната. Бердяев определя философията като творчески процес, напълно различен от научното систематизиране, търси онази специфична черта, която определя човека като човек, различен от всички други форми на живот - за него той е преди всичко е „homo creator” - творчески човек, защото е свободен (homo liber) и е свободен, защото е творец. Може да се твърди, че човекът и осъществяването на неговата личност е в основата на разбирането на бердяевата философия. Въпреки дългото развитие на тази философия, тя остава антропологична съвсем съзнателно. Според руския мислител, философичта трябва да бъде учение за духа и човешкото му съществуване, да се основава на духовния опит, да бъде субективна, трябва да е лична и свързана с аз-а, а не с външния обект. Само такава антропоцентрична философия може да преодолее кризата на настоящето и да спаси човечеството. 179

Творческите интереси на Бердяев обхващат широк кръг въпроси от сферата на философската антропология, етиката, творчеството, философията на религията, философията, историята, културата и т.н. Но предметът на философията му и целите й се идентифицират еднозначно като екзистенциална със силно изразена антропологическа позиция: философията има за цел да опознае съществуването на човека и чрез него да намери висшето съдържание в духовния опит и живот. Затова основната философска дисциплина трябва да бъде философска антропология. Бердяев не отрича, че философията може да вземе под внимание резултатите на отделните науки, но смята, че не трябва да се подчинява на науката, защото тя проверява само един или друг аспект на природата, а не смисъла на света като цяло. Философията бива специална духовна сфера на културата, която е различна от науката и религията, но се намира в сложно взаимодействие с тях. В центъра на изследванията на руския философ стои проблема за човека, неговата свобода, творчество и загадката скрита в него. "Основен, първоначален е проблемът за човека, за човешкото познание, човешката свобода и творчество. В човека е скрита загадката на познанието и битието. Именно той е загадъчно същество, което светът не е в състояние да обясни, чрез него единствено може да се проникне в битието. Човекът е носител на смисъла, макар че е низвергано същество, в което този смисъл е поруган. Но падението е възможно само от високо, така че падението на човека е знак за неговата извисеност"(Бердяев, 2005, 67). Философът пише, че „проблемът за човека не може да бъде подменен нито с проблема за субекта, с трансцеденталното съзнание, нито с проблема за душата и психологическото съзнание, нито с проблема за духа и т.н „По този начин, човек с познания за света започна себепознание.“ Още древните гърци са разбрали, че човек може да започне да философства с познанието на самия себе си. „Човешкото 180

разгадаване на битието се таи в човека. При познаването на битието човек е една специфична реалност, различна от другите реалности. Той не е съставна част на света, в него е скрита загадката и разгадаването на света. В човека се пресичат всички кръгове на битието "(Бердяев, 2005, 68). Според Бердяев "човекът е велика тайна за себе си, защото свидетелства за съществуването на един по-висш свят. Свръхчовешкото начало е конститутивен признак на човешкото битие. Човекът е същество недоволно от самото себе си и способно да се надрасне "(Бердяев, 2005, 68). Човекът е фундаментално ново създание в природата, самото му съществуване говори и показва, че в природата има празнина, че тя не може да се самозадоволява и почива на свръхестествено същество „Като същество, което принадлежи на двата свята и е способно да преодолява себе си, човекът е противоречив и парадоксален, съчетаващ в себе си крайни противоположности. С еднакво основание може да се каже, че човек е същество възвишено и низко, силно и слабо, свободно и зависимо” (Бердяев, 2005, 68) Проблемът за „човека”, според Бердяев е неразрешим, ако се разглежда единствено чрез природата и в съотношение с нея. Личността може да бъде само в отношение с Бога. За решаването на проблема за човека, личността трябва да се доближи до безкрая и да застане до Бога. Ето защо проблемът за човека, във философията на Бердяев, е решен чрез религиозно съзнание, чрез връзката с Бога. Според руския мислител всички теологии имат антропологична част, но „философска антропология в истинския смисъл на думата, не съществува”(Бердяев, 2005, 69). В своя труд "Предназначението на човека," той разграничава католичеството и протестанството от православното християнство. Католическата антропология, според Бердяев, показва, че "човек е сътворен като природно същество, без свръхестествени дарби за съзерцание и общуване с Бога.“ Подобна антропология не 181

разкрива учението за образа и подобието Божие в човека и може да стане източник на натуралистично схващане. От друга страна според класическата протестантска антропология грехопадението напълно развращава и унищожава човешката природа, помрачава разума и отнема свободата на човека, поставяйки целия му живот в зависимост от благодатта. Такъв вид антропология, според Бердяев, особено унижава личността и настоява, че "човек е грешен, безполезен и безсилен, и цялата му божествена същност е трансцендентна.“ Християнската православна антропология заявява, че Бог е създал човека по свой образ и подобие. Той е свободен и поради греховността му има разкъсване между него и Бога. Според Бердяев, идеята за греха потиска идеята „по образ и подобие на Бога в човека”. В центъра на тази антропология "е образът и подобието на Бога в човека, тоест, човекът е създаден като духовно същество. При грехопадението този богоподобен и духовен живот не се унищожава, а само уврежда. „Човекът е трагично същество и неговото трагично начало го прави неприспособим в света, в който живее. Той е в трагичен конфликт не само със света, но и със самия себе си. Човекът е същество, което хуманизира природата. Същевременно той хуманизира и идеята за Бога и по този начин самия себе си.“ Антропологията винаги поставя човека между Бога и природата или между културата и природата в зависимост от това как определя тези взаимоотношения. Вечно и ненадминато остава само юдейско-християнското учение за човека като същество, сътворено от Бога по негов образ и подобие. Но и то дори не разкрива докрай истината, оставайки повече старозаветно, отколкото новозаветно. Следователно, руският философ се опитва да създаде нова антропология. Човекът, според Бердяев, носи винаги, дори и потенциално, свободата и творчеството в себе си. С тяхна помощ, философията изгражда учение за човека-създател, образ и подобие на Създателя 182

на света. Опитвайки се да се мисли за свободата като екзистенциална същност на човешкото лице с две противоположности: на първо място, човекът е чудо на природата, роден по същия начин като всички останали същества, но да се каже, че човек е свободен, това означава да се каже, че той не е част от природата, съществува парадокс; на второ място, свободата е основната характеристика на човешките същества: всеки един по своята същност е свободен. Човекът е хвърлен в света с тежестта на съществуването, затова как той ще използва свободата, зависи от неговата природа. Човек е това, което би искал да стане. Няма свобода без характер или природа без свобода. Органите на животното съответстват на типичните условия и изисквания на живота. Човешките органи, за сметка на това са поспецифични. Човекът е предназначен да бъде духовно същество. Следователно, соматичната му страна не зависи от случайността, а е напълно подчинена на своя духовна структура. Във философията на Бердяев свободата е основното онтологично начало. "За мистичната философия, свободата е оригиналът, със своята необятност и безкрай " (Бердяев, 1989, 69). Превъзходството на философията над свободата, над съществото определя основните принципи на философската визия: върховенството на духа над природата, на индивида над обществото, на развитието на творчеството и т.н. Свободата, според Бердяев, е абсолютна, ирационална категория. Тя е несъизмерима с никакви други категории. Уникалният й облик се крие във факта, че тя е трансцедентна не съществува нищо подобно на нея. Тази концепция е сходна с учението на средновековния философ-мистик Якоб Бьоме. Свободата е ирационална съществена сила, способна да твори от нищото. Сътворението на света чрез Бог Творецът е вече вторичен акт. От тази гледна точка, можем да признаем, че свободата не е сътворима чрез Създателя Бог, тя се корени в Нищото в Ungrund, тя е първична и без начало. Свободата не се определя от Бог Творец, не е нищо, което Бог е създал в света. 183

Руският мислител смята, че „човекът е дете божие и дете на свободата, на нищото, небитието меона. Небитието свободно се е съгласило с битието, оттук произлиза отпадането от Божието дело, възникват злото и мъката, а битието се преплита с небитието. Това е истинска трагедия не само за света, но и за Бога. Бог търси своя ближен, приятеля, тъгува за него, чака отклик за призива си за божествен живот, за съучастие в божието творчество, побеждаващо с небитието (Бердяев, 2005, 41 ). Бог е всесилен над битието, но няма власт над несътворената свобода, тя е непроницаема за него. Но при сътворението на света не може да се избегне злото, митът за грехопадението според Бердяев, разказва за безсилието на човека да предотврати злото. Свободата прониква в цялата човешка дейност. Това е състоянието на творческото съзнание, което не може да се обясни научно и рационално. Като състояние на знанието тя има потенцията да пробие в отвъд познатото. Тя бива "положителна творческа сила", източник на захранване, не се подчинява на законите на динамиката. Един вид не-детерминирана определена граница, трансцедентна реалност, явяваща се граница. Свободата се утвърждава извън Бога, казва Бердяев, човек е борба между Бога и свободата. Светът и хората остават обгърнати в злото, което Бог Творецът не е могъл да предотврати, защото злото идва от свободата, която той не е направил. "В първия акт, актът на сътворението, Бог е Творецът. Но в акта на сътворението не може да се предотврати злото, обвити в меонична свобода. Митът за грехопадението разказва безсилието на Твореца да предотврати злото, произтичащо от несътворената от него свобода "(Бердяев, 2005, 41). Тогава Бог в лицето на Христос се проявява като Изкупител и Спасител на света, като страдащ Бог, който поема върху себе си греховете на света. Бог слиза в бездната, дълбоко в свободата, от която се раждат добро и злото. Признавайки свободата като най-висшата човешка ценност, Бердяев в същото време подчертава, че тя е – трудна тежест, тъй 184

като вземането на решения неизбежно се свързва с постоянен риск и лична отговорност. Да бъдеш свободен, е много по-трудно, отколкото да бъдеш роб, конформист, безразличен опортюнист. Ето защо, не всеки иска да бъде истински свободен, не всеки може да понесе тежестта на личната отговорност. Човекът, пише Бердяев, лесно се отказва от свободата в името на мира и просперитета, той трудно може понесе необикновената тежест на свободата и е готов да я прехвърли на чуждите рамене.По този начин, свободата – не е само най-добрият от даровете, но е в природата на човека. Човекът е едно уникално създание, пред което е отворен пътят на действието. Въпреки, че човешкото същество е поставено в неприемливи условия, то е дарено с творчески сили, които да завършат творението. "Темата за креативността и творческото призвание на човека е основна тема на моя живот" - пише Бердяев в книгата си "Самопознанието". Само в произведенията си той проявява своята същност и истинска цел, която е дълбоко екзистенциална. В книгата "Самопознанието" „не се поставя въпросът за обосновката на творчеството, защото то не се нуждае от такава нуждае, личността напълно го оправдава. Тема за креативността - е темата за отношението на човека към Бога, реакцията на човека към Бога "(Бердяев., 1998, 134.). Според Бердяев, в творчеството съществува допълнение, създаване на нов свят. То в същността си е творение от нищото. Творчеството включва забрава, свързано е с греха, но въпреки това е жертвоготовно. Може да се каже, че то винаги е катарзис, освобождението на духа от елементите на душата и тялото. Творчеството се различава коренно от еманацията и раждането. Еманацията излъчва разделянето на материята. Творчеството не го прави, то не е преразпределение на материя и енергия, не е еволюция. Бердяев прави разлика между еволюция и творчество. В еволюцията не се създава нещо ново, а само се движи старото. 185

Еволюцията е необходимост, а творчеството свобода. Творчеството е една от най-големите тайни на живота, то не включва нищо. Тайната на сътворението е тайната на свободата. Творчеството е възможно само заради безкрайната свободата, защото само чрез тази свободата е възможно да се създаде ново битие. От съществуващото вече не може да се създаде нещо ново. Творчеството пробива от нищото. Тайната на сътворението се разкрива в библейския мит за сътворението на света от Бог, който създал света от нищото. И човекът, създаден от Твореца по образа и подобието му, е способен да създава и твори. Но творчеството включва не само свободата, а и дарбите, дадени му от създателя. Бердяев описва света като арена на творчеството. Човек не се явява "инициатор" на своя гений, казва философът, "той е от Бога, и затова се чувства в ръцете на Бога, инструментът на Божието дело в света" (Бердяев,. 2005, 34 ). Богът е дал творческа дарба, талант чрез който се осъществява творческият акт. Свободата не е детерминирана, тя е отговор на призива за творчеството, но е необходимо човекът да се свърже с „подаръка” от Бога при сътворението на света. Човешкото творчество от небитието трябва да се разбира като свобода на творчеството. При всеки творчески акт първостепенен е елементът на свободата, не детерминираната безкрайна свобода, не от Бога, а към него. Творческият акт е и взаимодействието на благодатта и свободата, идваща от Бога към човека и от човека към Бога. Бердяев казва, че делата имат две различни страни, вътрешна и външна . Оригиналният творчески акт, при който човек застава пред Бога, и второстепенния, чрез който застава пред лицето на света. Оригиналният все още не е въведен в света, той е непознат за него, невидим. После идва вторият акт на сътворението, свързан с факта, че човекът е социално същество и се реализира чрез творчеството. Човешкото творчество е влязло в допир с материалния свят, което го утежнява. 186

Творчески гений е даден по природа, казва Бердяев. Геният е образът на Бога Създател. Гениалността, обаче не е идентична с гения, геният не означава човек да има дарбата да пише произведения на изкуството или философски книги, да прави открития или изобретения. Геният трябва да се отдаде на вътрешното творчество. Гениалността е качество на човешката личност и това показва, че личността се разпада до източника. Съществува един трагичен конфликт между творчеството и личните постижения. Геният на творчеството не е пропорционален на степента на постигнатото от човек. Съществува парадокс - творецът и творчеството не се интересуват от смъртта. Творящият забравя за своята личност, отрича се. Творчеството е личен процес и в същото време е забрава на личността. То винаги включва жертвеност, винаги е самостоятелно и извън пределите на своето. Създателят забравя за спасението, той мисли за свръхчовешките ценности. Най-малко креативност проява егоистът. В творчеството, според Бердяев, има и аскетизъм някаква сдържаност, но различна от строгата въздържаност, насочена към лично усъвършенстване и спасение. За Бердяев, творчеството не бива да съдържа саможертва. Пътят му е героичен, но различен от пътя на самоусъвършенстването и спасението. Творчеството е необходимо за царството Божие, за Божието дело в света. То означава преминаване на душата в друго ниво на съществуване. И тя може да живее едновременно в различни нива на съществуване. Бердяев смята, че Бог не е отговорен за злото в света, защото източникът на злото е несътворената свобода. Свободата е творчески акт, присъщ и на Бога, и на човека. Творчеството е антипод на греха, така се поражда етиката. Руският мислител пише, че етиката започва с грехопадението, с появата на доброто и злото, на страданието. Религията осъжда Бог за съществуването на злото в света и се отказва от него. Бердяев 187

разграничава три форми на етиката: на творчеството, на закона и на изкуплението. Етика на творчеството е различна от етиката на закона, преди всичко с моралния проблем за индивидуалното творчество. Тя е динамична енергия и трансформира злото в добро, безкрайна етика. За нея светът е открит и гъвкав, разполагащ с безкрайни хоризонти отворени към пробиви на други светове. Етиката на творчеството преодолява кошмара на живота, от който не може да се избяга никъде. За етиката-закон свободната воля е лишена от творчески характер. В света съществува статичен, морален ред, но човекът от своя страна, е изобретател и създател. Моралната съвест трябва да присъства във всеки момент от живота, за да бъде човек креативен изобретателен. Етиката на закона разбира света като затворен, докато етиката на творчество е най-вече свързана с ценностите, а не със спасението. Креативността идва от индивидуалността и е насочена към света, етиката на закона произлиза от света на обществото и е насочена към човека. Само чрез етиката на творчеството може да се преодолее борбата на духа срещу злото и греха и да се потвърди положителната ориентация на духа.Чрез творчеството се преодолява не само земното, но и небесното. Етиката разглежда стойността на индивидуалното творчество и физическото лице, но това не е може да се приравни с индивидуализъм. Да бъдеш себе си означава да осъществиш божият план, божията идея.. Личността е духовна, а не биологична, затова етиката е насочена към индивида, без човек не съществува етика. Образът на Бога е в основата на етичното съзнание, той е върховната ценност. Етиката на творчеството, според Бердяев, е пророческа, насочена с лице към бъдещето, затова започва от личността, а не от масата хора. 188

Етиката на изкуплението съответства на културното и биологичното в човешката духовност. Това е етика на Бог Син, етика на прошката и състраданието, за разлика от етиката на закона, е насочена към конкретни лица, грешници, предлага им изкупление. Тази евангелска нравственост, не подлежи на закона, който определя доброто и злото. От своя страна, етиката на творчеството се опитва да осъществи вечност. Творчеството се извършва във времето, а значението му се определя от крайния резултат, който е извън обхват и се намира във вечността. Концепциите за "времето" и "вечността" са важни за Бердяев. Той твърди, че творчеството преодолява съществуващото и излиза извън него. То преодолява още смъртоносния поток на паднало време, което се изразява в миналото, настоящето и бъдещето. Но вечността не се разбира като безкрайност на времето, а е отвъд него. Бердяев разграничава космическо, историческо и екзистенциално време. Времето е безкрайно, характерно за творческата дейност на Бог. Историческото време е неистинско, простира се от миналото през настоящето към бъдещето. "Краят на света и историята е, за да се преодолее обективирането, за да се преодолее света на отчуждението, необходимостта и безличността. Краят на света означава край на враждата и разделението между хората, означава трансформиране на света и създаването на Царството Божие. Това ще стане възможно, когато човек срещне Бог и историческото време се превърне в екзистенциално,а характеризиращо се най-вече с творчеството, чрез съзерцанието. Бердяев свърза въображението с творчесвото. Творческият акт винаги е трансцендентен, излиза извън границите на иманентната реалност, то е пробив на свободата чрез необходимостта. Без въображение творческият акт е невъзможен. Въображението се изразява в представата на друг по-добър образ, то има важно значение не само в митовете, но и в научните постижения за усъвършенстването им. Животът не може да се случва според 189

нормите на закона. Хората винаги си представят различен, подобър, по-красив и свободен живот. Божието царство е това на въображението, то създава представа за красив, божествен живот. Но важно да се спомене е, че въображението може да бъде източник на злото. Във въображението се ражда и престъплението.Етиката на закона разглежда човека като лишен от въображение, неспособен на съзидателни действия. Самата концепция за по-добър живот е резултат от творческото въображение. Правната етика забранява на човека да си представя по-добър свят и по-добър живот и поставя своите задръжки и табута над човека. Но етиката на творчеството се откъсва от света на всекидневния живот и не иска да знае за забраните, тя контрастира "закона" в този живот. Върховната цел на човека и неговата роля са свързани със свободата. Свободата е характеристика на личността, която стои в центъра на антропологията. Хората са динамични същества, непрекъснато развиващи се. Според Бердяев, учението за човека е преди всичко учение за личността. Истинската антропология трябва да е личностна. Руският философ се опитва да открие връзката между индивида и личността, между персонализма и индивидуализма. Човек е индивидуалност, следователно неговата природа, уникалност и многообразие могат да бъде разбрани само чрез отношение с Бога. Личността е етическа и духовна категория, тя е неунищожима, докато индивидът е натуралистично-биологична категория. Личността твори себе си и осъществява своята съдба, като намира източник на сили в битието, което я надвишава. В човека тя е победа на детерминацията на социалната група. Личността не е субстанция, а акт, творчески акт. Личността е активност, съпротива победа над тежестта на света, тържество на свободата и робството на света (Бердяев, 1992, 51) Личността е духовна и предполага съществуването на духовния свят. Но тя съвсем не е душа, за разлика от тялото, 190

свързващо човека с живота на природата. Личността е цялостен образ на човека, в който духовното начало овладява всички негови душевни и телесни сили. Единството на личността се създава от духа. Той придава форма на душата и тялото и ги привежда в единство, а не ги потиска и унищожава. Личността е духовнодушевно-телесна и се издига над детерминизма на природния свят. Човекът е личност, защото Бог е личност, и обратно. Но личността влиза в отношение не само с „Единствения”, но и с множеството. Личността е екзистенциален център и притежава „чувствилище” за страдания и радости, няма личност, ако няма страдания. Личността не може да се примира с прозата на обективния свят, в който е поставена. Тя поема напрежението между субективно и обективно. Човешката природа, според Бердяев, е космическа. Човекът изправен пред абсолютното битие се стреми да го опознае. Той може да постигне това превръщайки се в относителна част от него. Но този начин не е подходящ, тъй като частта не може да схване цялото. Личността е цялото, чрез което може да се опознае света, човекът и космосът биват равно поставени, те „се изправят един пред друг като равни." Вселената е цяло, само човекът съизмерим с Вселената може да разбере цялото и да се издигне над него. Бердяев разглежда човека като микрокосмос в макрокосмоса наречен Вселена. „Самото поставяне на смелата задача да познае Вселената е възможна само за този, който самият е вселена, който има сили да се противопостави на вселената, като равен на нея като способен да я включи в себе си. Човешкото познание се основава на предположението, че човекът е космичен по своята същност, че той е център на битието. Човекът като затворено индивидуално същество не би имал пътища за познаване на Вселената, такова същество не би се издигнало над отделните неща от света, не би преодоляло частните състояния. Антропологическият път е

191

единственият път за познание на Вселената и предполага изключително човешко самосъзнание.”( Бердяев, 1994, 5.) „Човекът е малка вселена, микрокосмос това е основната истина за познанието на човека и основната истина предполагана от самата възможност за познание.Вселената може да влиза в човека, да се асимилира, да се познава и постига от него, само защото в човека е включен целия състав на вселената, всички нейни сили и качества, защото човекът не е дробна част на Вселената, а цялостна малка Вселена. Човекът има да познае света, защото той е не само в света като една от частите в света, но и извън света и над него, извисявайки се над всички неща на света като битие, равно по своето качество на света” Целта на човека в бердяевата философия е преследването на духовната свобода, отхвърлянето на всякаква принуда, терор и насилие. В този смисъл, той е не само блестящ представител на руската религиозна философска традиция, но и говорител на руската душа, в която е отразена цялата духовна атмосфера на началото на ХХ век в Русия. ЛИТЕРАТУРА: Бердяев, 1994: Н. Бердяев, Смисълът на творчеството, „Св. Климент Охридски” 1994г. Бердяев, 1993:Н.Бердяев, Самопознанието , „Христо Ботев” 1993г. Бердяев, 2005:Н. Бердяев, Предназначението на човека, „Захарий Стоянов” 2005г. Бердяев, 1992:Н. Бердяев, За робството и свободата на човека, УИ „Св. Климент Охридски” 1992г.

192

ФИЛОСОФИЯ НА ПОГРЕБАЛНИТЕ ПРАКТИКИ И РИТУАЛИ (любопитни факти) Габриела Добрева, Миглена Ставрева Увод: Още при раждането съдбата на човек бива предопределена. Животът и смъртта са взаимно свързани и неразделни понятия в света. Независимо от начина на живот, от добрите или лошите дела... идва време, което е неизбожно и предначертано... Смъртта е краят на жизнения път на човека. Момент в който живите казват последно „Сбогом“ на скъпа личност. Погребението или „Последния земен път“ слага края на телесното съществуване на човека. Това е ритуал, който независимо от религията, вярата и порядките на дадена общност се извършва с висока почит и уважение. Достойните хора биват изпратени от този свят по достоен начин. Традициите по отношение на погребалните ритуали се предават от поколение на поколение като завет. Това са може би едни от малкото запазени и до днес ритуали, които са запазили автентичния си облик. При различните народи те са били в много разновидности. Идентично за всички обаче е бързото погребване на хората. Причината за това се крие в нежеланието на хората да окуражават духовете да се навъртат наоколо. В най-древни времена вярвали, че смъртта е заразна. Оттам започнали и всички усилия да я държат настрана. Предвестници на смъртта: Преди да настъпи това пагубно събитие обаче, в повечето култури и религии, се счита че идват така наречените „Предвестници на смъртта“. Това са различни митични и мистични 193

явления, които носят на хората скръбтта и тъгата по отишъл си близък човек. От незапомнени времена появата на сова върху покрива на дадена къща се смятало за лоша поличба, смърт или катастрофа. Очевидно лошата слава на тази птица заради печалните и крясъци е извоювала правото да я наричат погребалната, страшната предвестница на смъртта. В арменските притчи птицата се отъждествява с дявола, за египтяните тя принадлежи към “ царството на нощното слънце, спуснало се над хоризонта“.В Индия совата е определена, като покровител на нощта и посланичка на задгробния свят, която съпровождала душите на мъртвите в тяхното вечно царство. В Китай местните я асоциирали с мълнията, със жестокостта, престъплението, смъртта. Кучешкия вой, бухането на бухал или кукането на кукувица са само част от народните поверя. Ако в тъмна нощ се чуе почукване по прозореца или падне картина от стената, това е сигурен знак, че най-лошото предстои да се случи. / Български съновник/Чрез тези на пръв поглед странни поверия, хората опитват да обяснят ставащото около тях. Така те имат кого да обвинят за случилата се трагедия. До колко са верни и правдоподобни суеверията всеки определя сам за себе си, както и сам решава до колко да им се довери./ Погребални ритуали Древна Елада: Древна Елада е епоха изпълнена с много митове и легенди. Богатия на история и култура народ на траките и гърците е прославен от множество герои, богове и митични създания. Всяка геройска смърт следва да бъде почетена. Един типичен за онова време ритуал описва Омир в своето най-велико произведение „Илиада“. Смъртта на Патрокъл, спътник и верен другар на Ахил, дава началото на дълга и изпълнена с ритуали погребална процесия. „Да не разпрягаме още конете си еднокопитни, нека да се приближим с колесниците и със конете, 194

за да оплачем Патрокла - това е към мъртвите почит. След като ний си наситим душата с ридание горко, Там ще вечеряме дружно, разпрегнали първом конете." Каза така и застенаха всички, начело с Ахила. Триж край трупа те кръжиха с конете си хубавогриви(Илиада, 23:7-13)… Множество бели волове захъркаха диво под ножа, много овце и врекливи кози бяха редом заклани, много свине белозъби, лъщящи от сало дебело(30-33)… …тука дърва да докарат и всичко, което е нужно мъртвият да притежава, потеглил за мрака подземен(50-51)… Съдове пълни със мед и със масло постави в средата, сведе към смъртния одър и стенещ дълбоко от жалост, четири хубавошийни коне върху кладата метна. В къщи Ахил повелител отхранил бе кучета девет: две той закла и ги хвърли със плач на печалната клада(170-175)… С двойна обвивка от лой да ги вложим във златната урна, докато сам не отида и аз във подземното царство. Моля, вдигнете за него не много голяма могила, ала прилична. След време ахейци, които останат при многовеслите кораби живи и здрави след мене, тази могила, висока и ширна, за нас да насипят(243-248). Но ги Ахил задържа и в широк кръг ги тури да седнат. Много награди изнесе от своите кораби витии(258-259)… После Ахил се изправи и каза така на аргийци: "Сине Атреев и всички вий, медноколенни ахейци! Тези награди очакват най-бързите в бяг с колесници(270-274).» (Омир Илиада 760 пр.н.е) И до днес строителните умения на жителите на тази преуспяваща империя се славят с гробниците, построени сякаш за един дълъг и безгрижен задгробен живот. Тялото бива кремирано, защото според вярванията по този начин душата отива в рая. Върху затворените клепачи биват поставяни две сребърни монети, „такса“ 195

предназначена за лодкаря, който трябва да преведе душата до царството на Хадес. Древен Рим: Древен Рим, цивилизация на която дължим просперитета си като общество днес. Държавата без която законодателната система в настоящето, би била различна. Владетели със спорни качества, но неуспорим ум. Общество обичащо шума на тълпата, пищност и живота. Как обаче приключва живота на римския гражданин? Какви са погребалните практики и порядки ? Видните гражданин биват изпратени в последния си земен път подобаващо. Нека разгледаме стандартната погребална практика в Рим от периода на късната република - ранната империя. „Погребалните обреди съчетавали от една страна древната вяра в това, че душата на човека след смъртта му продължава да живее в подземното царство, а от друга – суетното желание да се организират пищни погребения, в името на това да се демонстрира слава и власт. Скръбта се смесвала със съзнанието за принадлежност към рода, тъгата – с шегата дори по време на погребението. Обичаи, които църквата, въвела впоследствие и в християнските погребения. И гърците и римляните считали за свой дълг да погребат умрелия, дори и да не са му преки роднини. Пътникът, намерил непогребан труп е бил длъжен поне символически да го погребе, посипвайки го със земя. Вярвало се, че сянката на непогребания човек се скита без покой по земята, тъй като само погребаните се допускат в царството на мъртвите. Около умиращия се събирали всички негови роднини. Последното му дихание трябвало да бъде уловено от най-близкия му човек, тъй като се вярвало, че с него отлита и душата. След това очите на умрелия били затваряни и няколко пъти изричали името му. След това мъртвият бил измиван с гореща вода от роднините или 196

прислужниците. Организирането на погребението обикновено се поемало от либитинариите /своеобразна римска погребална агенция, намираща се в горичката, посветена на богиня Либитина на Есквилин/. Те били разнообразни специалисти от балсаматори до носачи, професионални оплаквачки, флейтисти и пр. Тъй като трупът оставал известно време в къщата, той бил или балсамиран или натриван с вещества, задържащи разлагането /напр. кедрово масло, сол, мед/. След това покойникът бил обличан съответно обществения си статус – бяла тога за гражданина, тога претекста за магистрата, триумфална тога за императора. Върху тялото слагали гирлянди, венци от цветя, наградни венци и отличия и пр. В такъв вид покойникът бил излаган в атриума върху парадно ложе, за да могат всички роднини, близки и приятели да се простят с него. Той бил полаган с краката към изхода на къщата, в устата му слагали монета, за да плати на Харон пътуването си през Стикс, около ложето запалвали свещи, кандила с благовония и го посипвали с цветя. На лицето на покойния нанасяли восък, който да запечата изражението му. Тези маски се пазели в специален шкаф и били излагани на показ на празници или погребения. На вратата на дома опечалените слагали клонка от елха или кипарис /посветени на боговете на подземното царство/. Дните, през които мъртвият оставал в дома не били строго определени. Понякога ги погребвали през нощта или на другия ден, а понякога – след седмица. Погребението било или чрез изгаряне, или чрез трупополагане. През републиканско време обикновено труповете били кремирани. От 2 в. по-честият начин бил заравяне. Тържествените погребения, следвани от гладиаторските игри, били „обявени“, защото глашатаят информирал обществото, канейки го да се присъедини към изпращането на покойния в отвъдното. Те били извършвани през деня, за да могат роднините на починалия да покажат колко много го уважават с пищна погребална церемония, която превръщали по-скоро в зрелище. 197

Процесията се движела в определен ред – разпоредителят на“погребалната агенция“ и негови подчинени подреждали гостите според роднинството и взаимоотношенията им с покойния. Покрай опечалените вървяли факлоносци, отпред шествали музикантите: флейтисти и тръбачи; след тях вървели оплаквачките, които плачели и пеели. На погребението на Август хор от синовете и дъщерите на аристократите пеел възхвала в негова чест. След оплаквачките вървели танцьори и мимове, които дори си позволявали шеги по отношение на покойния. Така на погребението на Веспасиан, който бил известен със скъперничеството си, един от мимовете сложил негова маска и попитал прокураторите колко струва погребението му. На отговора „10 милиона сестерции“, той отговорил напълно в духа на императора: „ Дайте ми 100 000, а тялото ако щете го хвърлете в Тибър“. След шутовете вървяла най-тържествената и сериозна част на процесията: восъчните маски на прославлените поредци на покойника (всяка с неговото име и длъжностите, които заемал през живота си). Носела ги погребалната прислуга, облечена в дрехи, съответстващи на ранга на покойния. По количеството маски се определяла пищността и значимостта на погребението. Погребението на Друз, сина на император Тиберий, било според Тацит най-бляскаво, защото носели маските на всички предци – от митичния Еней /родоначалника на Юлиите/, Ромул /основателят на Рим/, а също и изтъкнатите личности от рода на Клавдиите. Ако починалият бил прославен военачалник, били носени и картини с изображения на битките му, трофеи и триумфални награди. Следвали носилките, на които бил положен мъртвият. Те били носени от най-близките му (роднини или приятели). След носилките вървяла цялата рода – в тъмни тоги-мъжете/ в бели одежди жените (през имперския период), без накити и знаци на своя ранг. Мъжете били с покрита глава, жените с разпуснати коси, които скубели, докато оплаквали покойника. Робите, получили по 198

завещание свободата си, носели шапки (знакът на освобождението). След тях вървяла тълпа от любопитни. При погребението на прославени дейци, процесията минавала през Форума, където на ораторската трибуна синът или най-близкият родственик на мъртвия произнасял похвална реч за заслугите му. Покойникът бил излаган на всеобщ обзор на трибуната, а ‚предците‘ седели около него на курулски столове и подвизите им били също огласяни. Разбира се подобни речи съдържали много преувеличения и откровени лъжи. След речта, процесията продължавала в същия ред към мястото на погребение извън рамките на града. Разрешението за погребение в града се давала само за екстрени заслуги. Общи гробища имало само за бедняци и роби, заможните римляни си купували парцели за тази цел, които най-често се намирали край пътищата. Например на Апиевия път била гробницата на Цецилия Метела (жена на триумвира Крас), гробниците на Сципионите и Метелите, на императорите Септимий Север и Галиен. Богатите имали фамилни гробници, в които били полагани всички представители на рода. Обикновено кладата се разполагала недалеч от мястото на погребение. Тя често била украсена, боядисана и накичена с кипарисови клонки. Ложето с покойния било слагано най-отгоре, заедно с вещите, които той ценял и обичал най-много. Поднасяли се и даровете на опечалените, както и множество благовония (тамян, шафран, смола, миро ). Когато кладата била готова, един от роднините я подпалвал, извръщайки лицето си. При кремацията на прославени военачалници и императори, войниците с пълно бойно снаряжение обикаляли три пъти около нея /в посока отляво надясно/. След като огънят угасвал, въглените били гасени с вода, участниците в церемонията казвали последно сбогом на покойника, поръсвали се с вода в знак на очистване и си разотивали след произнасянето на ilicet – „можете да тръгвате“. Оставали само роднините, които събирали овъглените кости. След молитва към 199

духовете на умрелите останките били измивани с вино, а после с мляко. След това ги подсушавали и ги слагали в урна. След това до могилата била слагана трапеза в чест на мъртвия, задължително ястие на която бил silicernium /вид колбас/. Колело се и жертвено прасе. За да се очисти домът, се принасял в жертва овен в чест на Ларите (духовете покровители на къщата). Бедните били погребвани нощем. Римляните като цяло избягвали да докосват трупове, за да не се осквернят и не искали да виждат подобни гледки. Te били изнасяни от близките си или от наемни носачи в сандък. Труповете на най-бедните и робите били хвърляни в дълбоки кладенци, строени за тази цел. Опитните римски архитекти успяват да създадат едни от най-изкусните гробници , осигуряващи комфорт и спокойствие за задгробния живот, нещо несъмнено важно за хората от онази епоха.(Форум „Традиция“ 26.12.12) Скъпи и същесвременно стряскащи ритуали в Индия: Индия, култура която малцина разбират и познават. За някои изключително далечно и мистично място. Изпълнена с древни традиции, древни колкото самата нея. Някои от обичаите се считат за нехуманни, но за индийците те са плод на хилядолетни традиции. Ежегодно в Индия се изгарят по 17 милиона души. За европейците, свикнали на погребения, източният култ към кремирането е трудно разбираем и граничи с варварство. А индийците, изгаряйки телата си вярват, че в следващия си живот ще се преродят в тялото на друг човек – маймуна, птица или друго животно. Всичко зависи от кармата. Едно от най-свещените места за индийците е град Варнаси, намиращ се на брега на река Ганг. Според древните предания тук някога е умряла Парвати, жената на бог Шива. Именно той пръв в Индия е изгорил жена си и разпръснал праха и по водите на Ганг. От тогава това място е станало свещено.

200

Във Варнаси докарват телата на мъртъвци от цяла Индия. Тук се опитват да дойдат в края на земния си път си и живи хора, за да умрат на свята земя. В покрайнините на града се строят цели селища, в които чакат последния си час десетки хиляди старци. За тях се грижат лекари и медицински сестри съвсем безплатно, като се надяват да получат по-добра карма. Подобно на еврпейските пенсионери, които спестяват по 200 лева от пенсиите за погребения индийците половината си живот спестяват пари за дърва за своето изгаряне. Специалното дърво банан е скъпо, един килограм от него струва 100 рупии(около 1 долар)За изгарянето на един покойник са необходими около 150 кг дърва. Малцина могат да си позволят обаче изгарянето. Колкото по-малко са икономисали през годините, толкова по-голяма е вероятността тялото да не изгори до край. Преди да изгорят тялото го завиват в бял плат. След това на бамбукова носилка прекарват тялото през целия град и го слагат на кладата. Факелджията донася жар от главния вечен огън и пали погребалната клада. Тялото гори от три до пет часа. През това време няколко обучени огняри с дълги бамбукови пръти наместват дърветата, за да не изгасне огъня. След изгарянето на дървата, пепелта или останките от тялото се пускат по водите на река Ганг. Има няколко категории хора, които не изгарят, а пускат телата им да плуват по река Ганг. Първо, това са децата до 10 години. Смята се, че до тази възраст те все още имат добра карма, тъй като все още не са успели да станат грешници. Другата категория са бременните жени, чийто плод все още не е видял живота. Не се изгарят хора, които са ухапани от змия. Индийците не ги смятат за мъртви, а за изпаднали в кома, тоест душата им все още не е напуснала тялото. Освен това не изгарят прокажените. Смята се, че прахта им може да зарази околните. Затова на тях им вързват камък за шията и ги хвърлят в Ганг.

201

Според един от най-зловещите ритуали, стара индийска традиция е вдовицата, след смъртта на мъжа си е длъжна да сложи край на живота си сама, като изгори жива на същия огън, на който е бил изгорен и съпругът и. Този обред е бил забранен едва през 18 век, след като Индия става английска колония. Но в отдалечените райони на страната този обичай все още се спазва. Любопитни факти: Лондонските подземия крият зловеща, но любопитна тайна... Разхождайки се по красивите и добре подредени лондонски улици, много от туристите не знаят какво се крие под краката им... През викторианската епоха смъртността в пределите на Англия била голяма.Гробищните паркове били претъпкани, а знатните граждани отказвали да споделят вечния си сън с хора от низшите класи.Така се зародила идеята висшите прослойки на обществото да бъдат погребвани в подземията и катакомбите на лондонските църкви. Първото готическо гробище било създадено под Англиканската църква. Това бил и своеобразен начин за защита на останките на покойника. Развиващата се, с удивителни темпове, медицина имала нужда от все повече трупове, за провеждане на експерименти и извършване на научна дейност.Така започнала търговията с трупове. В нощта след погребението търговците изравяли мъртъвците, обирали оставените за задгробен живот ценности и доставяли мъртъвците на лабораториите.За да бъдат предпазени от тези набези, ковчезите били заключвани с дебели вериги и здрави катинари. Върху ковчезите с мъртъвци, които се пазели в катакомбите, били поставяни огромни късове олове, за да се предпазят живите от разпространяването на болести и зловония. Тъй като медицината не била достатъчно развита, болест като епилепсията се считал за опасни, а била изключително разпространена. При нея болния получава пристъп, по време на който жизнените му показатели спадат до минимум. Това 202

състояние би могло да продължи до няколко дни.Именно по тази причина хората се страхували, да не би да бъдат сметнати за мъртви и да бъдат погребани.С тази цел било създадено съоражене. То представлявало конец вързан за ръката на предполагаемия покойник, свързан със звънец на повърхността. Така ако човек се събудел би могъл да сигнализира с помръдване на ръката и бързо да бъде изваден. В първите дни след погребението имало човек който непрекъснато стоял и чакал звънчето да издаде звук.. Никъде в историята не е записан такъв случай. Скандална за днешното време, но абсолютно нормална, дори би могло да се каже популярна в миналото била Посмъртната фотография. Съчетано с развитието на кинематографията фотопортретите стават все по-разпространени. Това се случва в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Изключително популярна е в Америка и Европа. Снимката се прави по-скоро с цел по-лесно преживяване на скръбта по отишъл си близък човек.Снимката се раздавала на близки и роднини, както и оставала за спомен в семейството. Снимката е много по-евтина и много по-бърза в сравнение с рисуваните на ръка портрети. Поради високата смъртност на децата новородени през Викторианската епоха, посмъртната снимка навярно е била единствения запечатан образ на децата в семейството. Най-популярната поредица от снимки е наречена „Спящата красавица“ и е дело на Доктор Стенли Бърнс. В началото при популяризирането й , по-често снимките са включвали само лицата или телата на мъртъвците, никога ковчези. Децата често биват изобразени като спящи в спокоен сън, или в компанията на любимата си играчка. Често на снимката присъства и майката, както и много цветя. И до днес в някои части на Източна Европа тази традиция е жива. Най-често биват заснемани много религиозни личности. Кадрите на починалият се раздават на силно вярващите. Независимо от вярата и традициите на общностите населявали света милиони години преди нас, почитта към мъртвия остава 203

неизменна част от ритуала по сбогуването. За най- разпространен погребален ритуал несъмнено е считана кремацията. Независимо от прослойката на обществото всеобщо прието е вярването, че изгаряйки тялото, освобождават душата. Така тя може да премине отвъд земните предели. Възнасяйки се душата се извисява до едно ново, по-добро съществуване. Дали ще се върне на земята като преродена или ще се извисява над света. Решението принадлежи само и единствено на боговете. ЛИТЕРАТУРА: Омир Илиада 760 пр.н.е (превод от старогръцки Александър Милев, Блага Димитрова ) 1969 Форум „Традиция“ -Тема: Римски погребални обичаи (26.12.12) Chudesa.net статия от 01.07.2007г. Travel Channel – Secrets and Mysteries: London ( научно популярно предаване)

204

DOES MOORE’S COMMON SENSE RESPONSE TO SCEPTICISM MISS THE POINT? Nataliya Bright

According to the sceptics, knowledge requires justification and the nature of this justification is completely determined by a subject’s internal states and reasons (Landesman, 2002, 141) - this is known as the ‘internalist’ view of knowledge (IEP, 2008). But under this requirement it is impossible to prove that we have any knowledge of other people or of an external world1 - consequences which are ‘truly disastrous’ and absurd (Stroud, 1984 in Sosa et al, 2008, 24; Moore, 1962 in Sosa et al, 2008, 28). But if there is no problem with the validity of the sceptical argument or the truth of its premises, then one begins to wonder where the perplexity arises? To assess the rationality of an argument, one has to look into more than just the presented premises and form of the argument. An argument is deployed against a background of known facts and agreed beliefs, and the rationality of the argument also depends on what these facts and beliefs are (Hodges, 1977, 60). An assumption, upon which the sceptical argument rests, is the internalist view about knowledge - an assumption, which Moore does not accept (Colliva, [online]). Stroud believes that one has to meet the sceptics ‘on their own territory’ - any refutation of scepticism should in principle agree with the assumption of the nature of knowledge (Stroud, 1984, 118-119). Thus, Moore is not entitled to appeal to his knowledge of external things in his proof because all such knowledge has been called into question 2. Moore asserts that he cannot prove his premises (‘p’ from here on) the way the sceptic wants. Yet, he refuses to agree with the sceptic that because one cannot ‘prove’ p, it follows that one doesn’t know that p. The sceptic holds that having knowledge depends on being able rationally to redeem it. Moore, however, thinks that this entailment doesn’t hold - one can 205

know that p even if one is unable to prove that one does (Colliva, [online]). We are all, I think, in this strange position that we do know many things, with regard to which we know further that we must have had evidence for them, and yet we do not know how we know them, i.e. we do not know what the evidence was (Moore, 1970 in Landesman, 2002, 95). Moore implies that we may know something with certainty even though we cannot ‘remember’ what the evidence was. This is a very important point, which unfortunately Moore fails to develop further. The fact that he claims to know p, but does not explain why, is what makes his claim to p a ‘gratuitous dogma’ (Landesman, 2002, 95). But, if what is required is a general proof for the existence of physical objects, (t)his, of course, I haven’t given; and I do not believe it can be given: if this is what is meant by proof of the existence of external things, I do not believe that any proof of the existence of external things is possible (Moore, 1962 in Sosa et al, 2008, 28). Yet, he was adamant that such impossibility wouldn’t have impaired the fact that he did know them. ‘I can know things which I cannot prove; and among things which I certainly did know, even if (as I think) I could not prove them, were the premises of my two proofs’ (Moore, 1962 in Sosa et al, 2008, 28). Moore offers no reason for his claim to p. However, it is possible to remove this taint of dogmatism by developing and employing a notion of knowledge different from the sceptical one. If knowledge is to be possible and an infinite regress or circularity are to be avoided, then some things we know cannot be inferred from other things we know; they must be known noninferentially (Landesman, 2002, 96). Wittgenstein and Stroud, who held an internalist conception of knowledge, thought that Moore was altogether missing the point (Stroud, 1984, 111; Colliva, [online]). Internalism is the view that all the factors that determine justification are internal (IEP, 2008). The sceptic argues that since we lack direct access to facts about the external world 206

we lack justification for believing those facts; any appeal to experiential evidence will not decide the case against the sceptic. But, sceptics exaggerate the looseness of the connection between appearances and objects, for the connection is actually quite regular and law-like. The reason is that more than an experience is involved in perceiving something; there is the thing perceived as well. The natural relations between one’s beliefs and the environment also matter to a belief’s justification. A subject’s belief that there is a cat behind the flower pot is caused by the fact that there is a cat there; this fact is certainly significant to determining the justificatory status of the belief, even though this fact may not be reflectively accessible to one. Externalism stresses the justificatory significance of dependency relations between one’s belief and the environment (IEP, 2008). Moore stresses the importance of empirical proofs3 (Moore, 1962 in Sosa et al, 2008, 27) and thus, although he has not explicitly stated, one can correctly describe him as an externalist with respect to knowledge. In view of an externalist understanding of knowledge, Moore’s proof is perfectly legitimate. To conclude, there are two ways of understanding Moore’s proof, ‘externalist’ and ‘internalist’. The former is more sympathetic to Moore’s proof, but it relies on an externalist notion of knowledge, which Moore himself has not developed explicitly. The latter, in contrast, finds Moore to miss the point, and holds that an external world has not been proven. If one develops a new account of how knowledge is possible, then this knowledge will be immune from sceptic attack. Thus, the problem of scepticism is found to lie with the assumption about the nature of knowledge on which the argument rests. The source of Moore’s common sense response is in the different conception of knowledge which he assumes. Moore does not miss the point of scepticism – he has correctly identified it as a fundamentally mistaken doctrine. However, to do the question full justice, he should have developed more broadly an externalist theory of knowledge.

207

Notes: 1. Sceptic’s argument: If I don’t know that I am not dreaming, then I don’t know that I have hands. I don’t know that I am not dreaming. Therefore, I don’t know that I have hands (Lecture Handout Week 4, 2012). 2. Moore’s proof of an external world: P1. Here is one hand (gesture). P2. Here is another (gesture). Therefore, at least two external objects exist (Lecture Handout Week 4, 2012). 3. Moore claims to provide a ‘perfectly rigorous’ proof – the best proof we could possibly have of something’s existence would be to find it right before our eyes. ‘We all of us do constantly take proofs of this sort as absolutely conclusive proofs of certain conclusions’ (Moore, 1959 in Stroud, 1984, p. 84).

REFERENCE: DeRose, K. And Warfield, T. A. 1999. Scepticism: A Contemporary Reader. Oxford University Press. Fogelin, R. J. and Sinnott-Armstrong, W. 2005. Understanding Arguments: An Introduction to Informal Logic. Wadsworth: Belmont. Gascoigne, N. 2002. Scepticism. Acumen: Chesham. Hodges, W. 1977. An introduction to Elementary logic. Penguin Books: Harmondsworth. Hookway, C. 1990. Scepticism. Routledge: London. Landesman, C. 2002. Scepticism: The Central Issues. Blackwell Publishing: Oxford. Moore, G. E. ‘Proof of an External World’, ‘Four Forms of scepticism’, and ‘Certainty’ in Epistemology: An Anthology. 2nd Edition. Edited by Sosa, E., Kim, J., Fantl, J. And McGrath, M. 2008. Blackwell Publishing: Oxford.

208

Sosa, E. ‘How to Defeat Opposition to Moore’ in Epistemology: An Anthology. 2nd Edition. Edited by Sosa, E., Kim, J., Fantl, J., and McGrath, M. 2008. Blackwell Publishing: Oxford. Stroud, B. ‘The Problem of the External world’ in Epistemology: An Anthology. 2nd Edition. Edited by Sosa, E., Kim, J., Fantl, J., and McGrath, M. 2008. Blackwell Publishing: Oxford. Stroud, B. 1984. The Significance of Philosophical Scepticism. Clarendon Press: Oxford. Weintraub, Ruth. 1997. The Sceptical Challenge. Routledge: London. Lecture Handout Week 4 ‘G. E. Moore and Common Sense’. 2012.

Internet Sources: 1. Britannica Online Encyclopaedia. Noumenon. [online] Available at: <http://www.britannica.com/EBchecked/topic/420847/noumenon> [Accessed 10 November 2012]. 2. Colliva, A. Scepticism and Knowledge: Moore’s Proof of an External World. [online] Available at: <http://www.academia.edu/874689/Scepticism_and_knowledge_Moore_s_p roof_of_an_external_world> [Accessed 05 November 2012]. 3. Internet Encyclopaedia of Philosophy. 2005. George Edward Moore (1873—1958). [online] Available at: <http://www.iep.utm.edu/moore/> [Accessed 05 November 2012]. 4. Internet Encyclopaedia of Philosophy. 2008. Internalism and Externalism in Epistemology. [online] Available at: <http://www.iep.utm.edu/int-ext/> [Accessed 10 November 2012]. 5. Lycan, W. J. Moore against the New Sceptics. [online] Available at: <http://www.unc.edu/~ujanel/SKEPMOOR.htm> [Accessed 09 November 2012]. 6. Pryor, J. 2004. What’s Wrong with Moore’s Argument? [online] Available at: <www.jimpryor.net/research/papers/Moore3.pdf> [Accessed 09 November 2012]. 7. Stanford Encyclopedia of Philosophy. 2004. George Edward Moore. [online] Available at: <http://plato.stanford.edu/entries/moore/> [Accessed 09 November 2012].

209

METALOGICAL ANALYSIS OF QUESTIONS AS LOGICAL OBJECTS Svetla Yordanova

Interrogative sentences and the logical world Sentences in natural languages are usually divided by two syntactic indications: composition and purpose. In general, sentences are divided by structure into simple and compound ones. Of course, in different natural languages one could find more kinds of sentences, for example, short simple, complete simple, or complex and complex-compound sentences etc. The basic categories of sentences by purpose are: declarative, interrogative, exclamatory and imperative sentences. Roughly, each of them could be transformed into an interrogative sentence. Moreover, for each sentence, depending on its structure and components, one could formulate more than one question, using question words, adverbs and the question sign. Thus, interrogative sentences are more than all the others. In one of the first monographs in logic of questions, Tadeusz Kubiński wrote: “There is an infinite totality of different types of questions, distinguished in this book. The class of all questions can be, however, divided from different points of view, considered to be important or interesting. Such partitions have a finite or countably denumerable number of members.” (Kubiński 1980, 8). Questions as logical objects must have a specific logical form, in order to be expressed and analyzed logically. Questions in natural languages have a grammatical form, different from the logical structure. From an abstract-theoretical point of view, the logical form is the peculiar subject matter of logic. Therefore, questions must have a logical 210

form as a specific subject of erotetic logic. Have all natural language questions got a definite logical form? The answer is negative. Now, we arrive at the question: Which questions could be analyzed logically? Those questions which express thoughts, those which have a logical value, or those which have a definite logical form? Definitely, questions should express some thoughts, but what about the rest? What kind of logical value could be assigned to questions? And what does a ‘definite’ logical form mean? Most of the answers to these questions one could find in the above quotation. According to the logicians, the whole class of questions could be divided into two subsets: questions which can be expressed (and analyzed) logically and questions which cannot. The former should have a finite or denumerable number of possible answers, in Kubiński’s terms. The latter have infinite or uncountable many possible answers. From the history of erotetic logic one could see, that logical research activities in the field start between 1930 and 1950. For a long period of time, Frege’s logical world had been the only possible world for logicians. Questions had been ignored by them, mainly, since the truth-functional semantics had not been adequate to the logical analyzing of questions. In other words, questions cannot be logical objects at all (the classical point of view). In many textbooks in logic (used nowadays), we find the following statements, among others: questions cannot be evaluated as true or false; questions contain an empty element(s), which has(have) no logical value at all, therefore the whole sentence has no logical meaning (labeled usually as the traditional conception). Actually, the traditional formal apparatus is not reach enough in order to comprise all possible objects as logical ones, as well as the modern Frege’s logic. But the main difference between the traditional and the so called modern logic, concerning questions, is that Frege and his followers leave questions outside logic. On the contrary, very important logical insights about questions in tradition could be 211

highlighted. For one thing, the discussion about questions in Topics (Aristotle 1978) could be considered as a basis of possible traditional logic of questions and answers. I call it practical logic, for the purpose is gaining the truth and the cognitive agent is a practical subject. According to Aristotle, to ask properly means to ask yes-no question, to answer properly means to give yes-or-no answers. If a question has a known set of possible answers, then the question has a definite logical form. Concerning the logical nature of questions, in my opinion, questions in tradition were thought of as a motion from possibly true to true knowledge. Therefore, Aristotle had recognized (yes-no-) questions as logical objects, but the level of their analysis should be practical or pragmatical one. Classification of questions and their logical form There are different formal (or fomalized) languages, classical or non-classical ones. Andrzej Wiśniewski studies many exemplary formalized languages and shows how one could construct an erotetic language based on different formal languages of declaratives (classical or non-classical), using the so called Minimal Erotetic Semantics (Wiśniewski 2013). The only conditions are two, one towards the “declarative part” and one towards the “erotetic part” of the language constructed: first, a defined notion of inference is needed, and second, a defined notion of erotetic implication is needed. Thus, one could construct an erotetic language based on a propositional, first order, modal formal language etc. As regards to the informal languages, one could provide a logical analysis of those questions, which also have a definite logical form. What does it mean? If we agree with the statement, that questions in formalized languages represent questions in natural languages, then we arrive at the following. Questions, which can be expressed by logical means, say, by propositional language, they are called propositional questions and they have a definite logical form. For example the question, “Is it true, that your sister was outside yesterday evening?”, is 212

a propositional one, because I could express it in a semi-formal way as “Is it the case that p?”, or in a formal way, ?p. Of course, there are different kinds of propositional questions, such as simple yes-no questions, whether-questions, conjunctive questions, conditional questions and possibly others. As another example, let us consider the following question: “Who broke the door?” I could express this question semi-formally or formally, using the first order language with identity, so I shall call such questions predicate questions. The question, “Is it possible for you to be at home tonight?” in order to be formalized, one could use some modal language, so I shell call such questions modal questions. In erotetic studies, we find as many kinds of questions as erotetic theories are. In my opinion, from a logical point of view, questions should be classified in logic by logical considerations only. So, it is appropriate to speak about propositional, first order, modal, or why not for epistemic questions among others. If so, we should seek, however, the condition by which one could decide whether a question has a definite logical form. This notion is familiar in erotetic logic as a welldefinition. In other words, a question has a definite logical form (it can be expressed logically), if it is a well-defined question. Well-definitions of questions are associated with the set of possible answers to the questions. Thus, if we know all elements of the set of possible answers to a certain question, we say that this question has a definite logical form, i.e. this is a well-defined question. The traditional approach, mentioned above, is relevant here. The logical form of a question expresses possible true knowledge. The goal of a questioner, by the posed question, should be to find out which of the possible true is actually or logically true. To know possible answers does not mean to know the answer. The answer is as important as the question itself in order to gain our goal. Generally speaking, there are questions, which cannot be analyzed logically (for example, “What is happiness?”), because there are infinite 213

many possible answers to such a question. Some logicians called them open questions (Kubiński), some others called them topically-oriented questions (Wiśniewski). What is undoubtedly, however, is the following: “The logical theory of questions is in someway connected with the theory of definitions” (Kubiński 1980, 13). One could say that logic turn out not to be the all-powerful weapon of our mind. And “Thank God!” If all questions were well-defined questions, then the intelligent machines would be able to pose open questions, to formulate problems (as questions), among other things. Automated reasoning and the automated problem-solving is a very modern field. As I am aware, computer machines are ‘able’ to ask only auxiliary questions, after they have as an input a principal question (problem or target) and erotetic rules for inference. In the middle between a non-classical and a classical point of view It is known, that logic of questions is a non-classical discipline, thus it is much closer to the human life and it has more possible applications in comparison with a certain classical theory. In general, a non-classical logical inference is weaker than the classical one, but the application area is wider. I think, there is a way to make the weaker notion of inference in logic of questions closer to the classical understanding (I mean Inferential Erotetic Logic, developed by Andrzej Wiśniewski, where questions can be thought of as premises and conclusions, see (Wiśniewski 1995)). I have proposed above different kinds of questions, depending on the logic of declaratives, which is quite general, however. Now, I shall suggest a simple and universal classification of questions. Questions in a formalized language are two kinds. I shall call the first kind general questions, and the second one – special questions (the terms are used in the English grammar, but here I count them as logical notions). They could be understood as de dicto and de re modalities, respectively. A general question is asking for a logical value. For example, “Is it true, 214

that your sister was outside yesterday evening?” There is no empty compound element in the declarative part of the question, but it asks about the logical value of the whole sentence (I have called these questions above propositional questions for a reason). If we eliminate the question operator from a general question we will obtain a ‘full’ declarative sentence (“Your sister was outside yesterday evening.”). Possible direct answers to such questions are those, which give the gained evaluation. For the formalization of this kind of questions propositional logic is completely enough. Special questions are interrogative sentences, by which the questioner seeks certain information for one or more constituents, denoted by question word or adverb. For example, “Which students have gone on a brigade in America?” Based on the declarative part of the last sentence, one could formulate many special questions, using phrases like “which students…”, “when they have gone…”, “in which town in America…” etc. To be a special question does not mean, however, to be a question with an empty element. As we see by the example, after eliminating of the ‘?’ sign and the question word, we obtain a ‘full’ declarative sentence (“Students have gone on a brigade in America.”). We ask special questions in order to extend our information about one, two or more components of the sentence. Otherwise speaking, by special questions we ask about information, by general questions we ask about a value. Of course, it is possible to formulate a special question, which calls for information about the true value of one element only, but its logical structure is different from the form of a general question. For instance, “Is it true, that/Is it the case, that John has gone on a brigade in America?” is a general question. However, “Has John gone on a brigade in America?” 215

“Has John gone on a brigade in America?” “Has John gone on a brigade in America?” “John has gone on a brigade in America?” These four examples are special questions, for we ask not about the whole sentence, but for the italicized element. It is possible to add the phrase “is it true” in a special question and this will not change the sense of the posed natural language question (“Is it true, that John has gone on a brigade in America?”). From a logical point of view, however, there is a difference. The phrase “is it true” in a special question refers to that element for which the question is asked about, in a general questions, “is it true” refers to the whole sentence. Thus, for a precision, “is it true, that” is equivalent to “is it the case, that”, so it is better to use these phrases in relation with general questions only. Another difference between general and special questions is that we use a propositional language for the former, and a first order language for the latter. Thus, general questions could be called propositional, and special questions – predicate questions. Now, in order to make the non-classical notion of inference in logic of questions (which is weaker than the classical one) stronger and closer to the classical logic, I propose the following idea. If we desire stronger erotetic system, we should construct our system based to the classical language of declaratives. The new system will be non-classical, for we shall add erotetic symbols, but the declarative basis should be classical as well as the notion of inference. For the purpose, I shall use the notions of general and special questions, introduced above. New semantical notions, however, are needed. Declaratives of the classical language are evaluated as true or false. Thus, we could assign to these sentences a logical definite value, i.e. these sentences have a logical meaning, or an extension. But there are declarative sentences of the language, which we cannot define neither as true, nor as false, thus they are logically undefined. The case is described in “Meaning and Necessity” by Rudolf Carnap in this way: 216

“A sentence is called L-determinate if it is either L-true or L-false; otherwise it is called L-indeterminate or factual” (Carnap 1947,7). “[…] a sentence is L-determinate if its truth-value, which is its extension, is determined by the semantical rules” (Carnap 1947, 69). When we assign a value by virtue of semantical rules only, then the evaluated sentence give us conceptual information only. Otherwise speaking, declarative well-formed formulas (d-wffs) give us conceptual information, by which we could find certain factual information indirectly. Of course, there are sentences, which can be evaluated by facts and observations. The difference, however, is that the logical definiteness assumes logical values only – truth and untruth, but logically indefinite sentences can be true, false, contradictory, probable, neither true nor false and others, i.e. factual values. A factual truth is logical indefinite truth, so it is not a necessary truth. Factual truths can be changed if there is a change in the set of premises. There is no fact, observation or experiment, by which a logical definite value can be changed. According to the above considerations, I shall introduce new semantical concepts, in order to be possible to construct our erotetic formal system. Assume that KB language is given. KB consists of declaratives only, which can be logically definite {L-DKB} or logically indefinite {LIDKB}. The union between the sets {L-DKB} and {L-IDKB}, exhausts the whole KB-language. I shall introduce now the concept of admissible partition of the KB. Df.1: РКВ is a partition of KB such, that РКВ=<L-DKB, L-IDKB >, provided the following conditions hold: (#) L-DKB L-IDKB = , (##) L-DKB L-IDKB = КВ. By definition 1, a sentence of the KB language is either logically definite, or logically indefinite, but not both at the same time.

217

The set of logically definite declaratives has two proper subsets, thus I introduce a new partition: Df.2: P1 is a partition of the set of logically definite declaratives of KB such, that Р1 = <TР1, FР1>, provided the following conditions hold: (`) TР1 FР1= , (``) TР1 FР1= {L-DKB}. By definition 2, logically definite declaratives are either true (T), or false (F), but not both simultaneously. If a sentence of KB language is a member of the partition P1, then it is logically definite sentence (true or false), according to the semantical rules. Df.3: P2 is a partition of the set of logically indefinite declaratives of KB such, that Р2 = <TР2, FР2, BР2, NР2 > and the following conditions are met: (.) TР2 FР2 , (..) TР2 FР2 BР2 NР2= {L-IDKB}. By definition 3, declarative sentences, which are members of the set of logically indefinite sentences of KB, can be true (T), false (F), contradictory (B), and neither true, nor false (N). Contradictory sentences are both true and false, and uncertain sentences are neither true, nor false. According Df.2 and Df.3, I shall replace in Df.1 (#) and Df.1 (##) the symbols L-DKB and L-IDKB with Р1 and Р2, respectively. It is obtained: (#`) Р1 Р2= , (##`) Р1 Р2= КВ. According to the above statements, a declarative of KB is a member either of the partition Р1 or of the partition Р2, but not of the both at the same time. And there are no more admissible partitions of the language in consideration. Thus, I could add to Df.1 the following: (###) Р1 Р2 Р3 КВ. Moreover, (###`) Р1 КВ, Р2 КВ, Р3 КВ. 218

Condition (###`) yields to the following two claims. The first, as I mentioned, there are two admissible partitions of the language KB only, and the second, each of them can be empty, but not at the same time. Thus one obtain the following implications: (а) If Р1 = , then РКВ = < , L-IDKB > and (b) If Р2 = , then РКВ = < L-DKB, >. If (b) is the case, then KB consists of declaratives, which have logically definite values only. Thus, KB can be supplemented with erotetic symbols (the operator ‘?’) and technical signs (square and round brackets, etc.). In this way we obtain, say, L?KB – a formalized erotetic language with declaratives and questions. Assume, that KB is a standard propositional language, then L?KB= L?CPL. In this case, however, we can express general questions only. It is to be noticed, that general questions are elements of the P1- partition. What about the case with special questions? This is the case, that (a). We work here with an uncertainty or certainty, but rather factual than logical. In this case, one could operate with the ‘useful’ four-valued logic, developed by Nuel Belnap, or to use the strong three-valued logic of Kleene. Jan Łukasiewicz eliminates the uncertainty by modal operators, for instance. D.A.Bochvar eliminates the inconsistency by identifying it with an untruth at a metalogical level. Such a decision, however, would be not suitable for my intention here, namely, to leave uncertainty in the P2 – partition only. In order to do so, I propose the following. Df.4: are well-formed formulas of КВ. , i.e. logically follows from , if and only if there is no admissible partition Р3 of КВ such, that Р1 and Р2. By definition 4 we guarantee that when the conclusion logically follows from the premises and the set of premises consists of logically definite sentences only, then the conclusion must be logically definite as well (true or false). So, the corollary is that if the desired conclusion should have a logical definite value, then the only admissible premises must be with a logical definite value as well. Assume that we adopt the 219

inferential approach to questions (as in Inferential Erotetic Logic), then we cannot allow special questions as premises. If, however, we wish to formalize an interrogative sentence, which cannot be expressed as a general question, for there is an indefinite element(s), then we should pose a special question(s) in order to gain the information we need. The procedure will be in progress as long as all of the gained information is available. After that, we could formulate the general question. And we will be sure that there is no element of the question with an indefinite logical value. When the initial question is a general question, then the sought direct answer must have at least one true direct answer. Eventually, behind the above formal definitions and notions, one could see the basic logical properties of questions and their function. As it was shown, questions are not just a tool for gaining new information. There are both special and general questions. We use special questions when we need (more) information, when there is uncertainty, but we use general questions when we wish to establish the logical value of a given declarative sentence or to see which of the possible true is true. And finally, if you are looking for certain, necessary true answers, ask general questions, since they must have at least one true answer in each case. REFERENCES Aristotel 1978: Aristotel. Topika [Topics]. In Elektronnaia biblioteka po filosofii: http://filosof.historic.ru. Sochinenia v 4 toma, t.2, Moskva, 1978, 349-532, (last accessed on 12 January 2014). Carnap 1947: Rudolf Carnap. Meaning and Necessity. A Study in Semantics and Modal Logic. Chicago/Illinois: The University of Chicago Press, 1947. Kubiński 1980: Tadeusz Kubiński. An Outline of the Logical Theory of Questions. Berlin: Akademie-Verlag, 1980. Wiśniewski 1995: Andrzej Wiśniewski. The Posing of Questions.Logical Foundations of Erotetic Inferences Dordrecht/Boston/London: Kluwer Academic Publishers, 1995. Wiśniewski 2013: Andrzej Wiśniewski. Questions, Inference, and Scenarios. UK:Milton Keynes, 2013. 220

Литература, език и обичай Literature, language and traditions Литература, язык и обычай

221

НАСТРАДИН ХОДЖА Теодора Димитрова Всички ние сме чували,че историята се повтаря, макар и не по един и същи начин. Затова не е чудно, че понякога се обръщаме назад към миналото с надеждата за мъдър съвет. Някои от нас попадат в разделите за политика, други в тези за психология, а трети забиваме любопитно нос в книгите, изпъстрени с народни поверия и обичаи, приказки и легенди, афоризми и анекдоти. Именно пред тази последна група хора се откриват хумористичните герои, остроумните мъдреци- хитреци, един от които е Настрадин Ходжа, познат по един или друг начин на 23 народа със своите анекдоти. Според филолозите има 100 основни анекдота, като останалите са само разновидности, родени вследствие на разрастването на културните контакти между народите. Затова и образът на Настрадин Ходжа се явява ту индивидуализиран в аспекта си на реално съществуващ човек, ту обобщен- героямъдрец на няколко свята. Той е с единия крак тук, с другия- там, напомнящ за желанието на обикновения човек „да си изкаже мъката“. Противопоставя смелостта на коварството, хитростта на лукавството, досетливостта и съобразителността на изнудването. Така се раждат онези на пръв поглед безхитростни, но всъщност смислени и съдържателни хумористични истории. За термина „хумор“ се смята, че произлиза от древните гърци. Според тях Херодот давал на хората да пият специално съчетание от течности. Те били известни като хумори (на гръцки , chymos, буквално: сок, метафорично: вкус). За тях се знае, че са можели да влияят на здравето и емоциите на хората. По подобен начин на хората е влияел и Настрадин Ходжа. Анекдотичният герой е описван като възрастен, грамотен и природно интелигентен мъж, който дава мъдри съвети и иронизира 222

околните, а понякога и себе си. Наричайки го "Ходжа", се подчертава преди всичко неговата образованост, почтеност, а също, че бил мъдър наставник и учител. Той удивява с голямата чалма, която носи на главата си. Художественият факт за колоритната „шапка” на популярния герой, подсеща за онзи познат и у нас анекдот: „Един неграмотен арменец помолил Насреддин Ходжа да му прочете писмото, което получил. Последният обаче, също не успял, тъй като писмото, освен че било написано на непознат език, но било и нечетливо. „Като не можеш да четеш, защо си сложил на главата си такава голяма чалма?” - била недоволната реакция на получателя на писмото. На което Насреддин, като свалил от главата си чалмата и я нахлузил на главата на неграмотния „критик”, рекъл: „Ако работата е в чалмата, чети си сега писмото сам!” Настрадин Ходжа никъде не е представен да язди скъп арабски жребец, а най- обикновено магаре. Любопитен е начинът, по който е седнал отгоре му- с гръб към главата. Това е илюстрирано в история, в която е главен герой: „В най- един обикновен ден учителят Настрадин Ходжа повел своите ученици към мястото, където изнасял уроците си. Качил се той на магарето си, но седнал обърнат към задницата му. На учениците си казал: “Вървете след мен!“ Докато се движели из населеното място, много хора гледали насмешливо на групата, мислейки, че членовете ѝ нещо не са в ред. На следващите магарето им станало неудобно и се обърнали към учителя си: -Ходжа, защо яздиш по този странен начин? Хората ни мислят за луди! Настрадин се намръщил и троснато им отвърнал: -Вас ви интересува повече какво мислят хората, а не какво ще ви кажа за урока. Ако вие вървяхте пред мен, щеше да изглежда непочтително към мен. Ако аз вървях отпред с гръб към вас, щеше да е непочтително към вас. Така, както съм седнал с лице към вас и вървя отпред, мисля, че е най- доброто компромисно решение!“ 223

Настрадин Ходжа преминава с мъдрите си шеги национални граници и става любимец на цели 23 народа, както може да се види от историите, събрани в сборника на Н.С.Харитонов „Двадцать три Насреддина“. много от които го смятат за свой национален герой, защото векове наред са си служели с неговите сатирични стрели срещу деспотичните управници и тирани. В някои от тях той е известен под различно име. Името му Настрадин идва от арабското “насруддин“, което означава “помощ на вярата“. Подобна етимология има и името на Хитър Петър. Кръстникът на апостол Петър, Исус Христос му казва: “Ти ще бъдеш Петрос!“, т.е. “камък на вярата“ от гр. По българските земи Настрадин Ходжа понякога е представен в единоборство именно с Хитър Петър. В едни анекдоти ту единият излиза прав, ту другият, а понякога, премерили умения и хитрост в спора, двамата тръгват заедно по белия свят да „лъжат“, т.е. да поучават с шегите си хората на ум и разум. Това интересно явление, несрещано във фолклора на други балкански народи, говори за признаването на Хитър Петър като равностоен противник на знаменития ориенталски мъдрец. Възможна причина Настрадин Ходжа да бъде толкова добре приет от “раята“, която го нарича “народен човек“, е, че през турското робство безимотните е малоимотните турци са били до някаква степен равнопоставени на българите, сред които са живеели. За жалост, не се знае кой от двамата е по-ранен. До Възраждането, когато се събужда самосъзнанието на българския народ за борба срещу национално, социално и духовно робство, историите са се разказвали просто за “някой беден момък, който се представил слуга у попа“ или “за един беден чирак“. По- късно постепенно анекдоти и духовити истории за находчиви бедняци, за селски овчари, ратаи, чираци започват да се обединяват около образа на Хитър Петър. Най- ранните писмени сведения са от малък сборник на Илия Блъсков от 1873г.

224

Както при останалите народи, запознати с настрадинходжовските анекдоти, така сред българите основни са били темите за несправедливите, алчни и лукави попове, алчните, богаташите, за хитреца, който разсмива и отлича хората от тревогите им. Пример за това е „надлъгването“, при което печели този, който съумее да увлече по- сполучливо своя съперник , да го “убеди“ в невероятната си измислица, да го принесе неусетно в света но фантастичното, на приказното. Един такъв анекдот е за запознанството между Настрадин Ходжа и Хитър Петър: След като и двамата чуват един за друг, решават да се видят и запознаят. Хитър Петър тръгва към Цариград, а Настрадин Ходжа към българските земи.Само дето, никой не знае, че другият е тръгнал към него. И ето, че някъде по пътя те двамата се срещат и, разпитвайки се кой накъде върви, неусетно започват да се надлъгва. -Сакън, върни се, недей отива в Цариград! Там долетя една голяма птица, разпери крилата си над целия град, по цял ден грачи и пищи!- провиква се Ходжата. -Е като бягаш от Цариград, къде отиваш?- запитал го на свой ред Хитър Петър. -Отивам в България.- отговорил Ходжата. -А знаеш ли, че аз от България бягам? Там падна едно голямо яйце, един милион тона! Разруши цяла България, не остана жив човек! Само аз се спасих и бягам за Цариград! -Абе, будала, откъде ще падне такова голямо яйце?- озадачил се Ходжата. -Абе, будала- отговорил му Хитър Петър- оная вашата птица го снесе тук, пък после тръгна, та избяга в Цариград! Колкото до произхода на ориенталския мъдрец, биващ реално съществувала личност, арабите твърдят, че е техен родственик. Наричат го с имената Juha, Djoha, Dschuha, Giufa, Ghotzas, Goha. Въпреки че, всъщност Juha е отделен архетип, разпространен преди 9в. и много популярен до 11в. Двата характера са се слели в един 225

през 19в., когато произведенията с тях са превеждани на руски и персийски език. За турците неговото родно място е Хорту, окръг Сиврихисар, област Ескишехир в Турция. Роден е през 1208 г. и е починал през 1284 г. Живял е в Акшехир, където от 5 до 10 юли всяка година се организират възпоменателни тържества в негова чест. Мъдростта на неговите весели истории най- често се свързва със суфитеезотерични духовни учители на исляма. За турците, известен като Насредин Ходжа (Nasreddin Hoca) той е култова фигура. Те почитат паметта му с различни прояви, чрез вдигнат не един паметник, а образът му е запечатан върху пощенски марки. През 1976 г. пощите в Турция издават поредица от три марки, илюстриращи истории с Насреддин Ходжа. В Акшехир, в един от парковете може да се види голям казан, който се свързва с един от настрадинходжовските анекдоти: „Веднъж пък на жената на Настрадин Ходжа й дотрябвал поголям казан. Попитали съседа – имал, дал им. Хубаво, ама жената като си свършила работата, днес да го върне, утре… все забравяла. Накрая пратила пак мъжа си. Отнесъл го Настрадин Ходжа, но понеже му било малко неудобно, решил да компенсира комшията и сложил вътре едно малко котле. “А, – учудил се съседа – що и това котле вътре, бе? – Ами, докато ти върна казана и той взе, че роди, затова.” Прибрал си съседа казана и котлето без повече коментар. След време пак му поискали казана. Само че този път така и не му го върнали. По едно време съседа си потърсил казана, а Настрадин Ходжа му рекъл “Ами той, казана ти, взе, че умря. – Ама как така ще умре казана бе, Ходжа!, развикал се съседа. – Е, щом може да ражда, защо да не може и да умре?”, спокойно отвърнал Настрадин Ходжа.“ Настрадин Ходжа е познат и на много други народа по света. В Афганистан и Иран го знаят като Молла Насрадин. В Афганистан, устните предания за мъдростите и поуките на Молла Насрадин са изключително популярни. Кабулският журналист 226

Хабиб Цохори казва, че всеки афганистанец от малък познава Молла Насрадин: "Неговите шеговити истории и вицовете са първото нещо, което научаваме за своята културна история", обяснява журналистът. За арменците той е Artin, чеченците пък го наричат Молла Насард, за босненците е Nasrudin hodža, за сицилианците- Giufa, за персийците и азербайджанците- Молла Насреддин, за унгушитеНасредин, , за сефардските евреи- Djoha, за таджиките- Насредин Ефенди, за узбеките- Насриддин Афанди, за уйгурците- Ходжа Насир Афанди, за гърците- Анастрадин и Настратин,а в Северен Кавказ е наричан Несарт.Образът на мъдрецът се среща и при хинди, урду, азерци, сърби и др. За узбеките /тюркски народ/ Nasreddin също е един от тях, роден и живял в Бакхара /културен и търговски център на източната цивилизация — където е роден също известният учен Ибн Сина (Авицена) ок. 980 — 1037)/. На своите събирания и партита те пазят традицията си да разказват един на друг истории за Ходжата. Има най- малко 2 колекции от истории, свързани с Nasriddin Afandi. Също така, узбеките имат и филм, който е озаглавен "Nasriddin Buxoroda" („Настрадин в Бухара"). В Индия в ежемесечен детски комикс Tinkle е често повтарящ се главен герой. При французите ориенталският мъдрец се появява за пръв път през 1854г. в Смирна с излизането на книгата: “Турско- френски диалози“. Това е сборник с 23 диалога и 9 анекдота с паралелен текст на османо- турски, преведен на латински и френски език. Седем от анекдотите са с Настрадин Ходжа, като текстовете им са записвани на място /вероятно от Малуф в цариградските кафенета/. Специфичното е, че те са езиково адаптирани от християните. Така “Ходжа“ и “Ефенди“ стават “Господин“, “Бог“, “Господи“, “Велики Боже“- “Аллах“. В Азербайджанско списание главен герой също е Molla Nasraddin. Въпреки, че то вече е забранено, публикациите с 227

мъдреца са оказали голямо влияние върху литературата на Иран и Азербайджан. В Русия той е познат най- вече благодарение на Леонид Василевич Соловьов и неговата новела „Повесть о Ходже Насреддине“, състояща се от два романа: „Возмутитель спокойствия“ и „Очаровательньй принц“. На английски няколко колекции с истории с Настрадин Ходжа публикува суфи философът Идрес Шах, като в труда си той подчертава тяхната стойност. В Китай анимационното филмче, което е заснето с Настрадин Ходжа, е избрано за най-влиятелно. То се състои от 13 серии и се казва “The story of Afanti“. Асред народите на Изтока се открива една много интересна традиция. Този, който произнася името на Настрадин, трябва да разкаже седем истории, а в отговор всеки слушател също трябва да разкаже седем истории. Смята се, че седем настрадинходжовски истории, изложени в определена последователност, са способни да доведат човек до прозрение и до мигновено постигане на истината. В културата на суахилите /Swahili/ повечето от историите са представени под името “Abunuwasi” и заради това Настрадин и неговото творчество биват бъркани с един напълно различен човекпоетът Abu Nuwas. Заради своята мъдрост е популярен и в Румъния. В един от анекдотите, Настрадин Ходжа отива при султана с молба да му позволи да събере от всички поданици, които се страхуват от нещо по една пара. Той се съгласява и след няколко дни мъдрецът се връща при султана с две магарета, натоварени със злато да му иска и на него жълтица. Султанът, разбира се, казал, че не го е страх от нищо и поканил Настрадин Ходжа на обяд в тесен кръг. По едно време мъдрецът започва да обяснява на висок глас, че води дар за харема- една от прекрасна по- прекрасна девойка. Тогава султанът казал:

228

-Тихо, Хаджи, че ако първата ми съпруга те чуе, и двамата ще настръхнем от страх! И като казал това, усетил се, че не е по-различен от подчинените си и дал една жълтица на хитрия старец.“ Всъщност се оказва, че във фолклорната традиция на много народи има образи на хитреци като Настрадин Ходжа. Така унгарците си има Лудаш Мати (това е Мати Гаскария), сърбите си имат Йеро Хитреца, чехите-Гашпаря и Кихонза (също двойка хитреци), немците- Тил Ойленшпигел, италианци- Вамприамо, в Литва си имат Стракалас и Макалас, в Полша- Хлопек Разтропек, а в Корея и около нея – Ким Сон Дал и др. Румънците си имат Păcală и Tăndală. Първият е народен хитрец и много близък като образ до Настрадин Ходжа. Различното е, че румънският герой прилича повече на българския Хитър Петър, в смисъл, че не е реално съществувала личност, че е необразован, но затова пък е с типичния за тези герои остър ум и силно изразено чувство за справедливост, честен и изпълнен с оптимизъм, той е представен като човек, който презира алчността и лошотията. Главни обекти на анекдотите отново са съдиите, поповете и господарите, изобщо всички, които се опитват да се изкарат такива, каквито не са за сметка на другите. Ето една от историите за Пъкала: На разсъмване попът извикал Пъкала и като му дал един хляб и кашкавал, му казал: -Впрегни воловете отиди в гората за дърва. Побързай да се върнеш обратно преди залез. За храна ти давам този хляб и кашкавал, тъй като ще бъдеш гладен, да ядеш, но да ми ги донесеш обратно цели. Пъкала гледал дълго попа, но не казал нищо. След като натоварил дървата в гората взел да мисли какво ще яде. Не се чудил дълго, извадил ножа от колана си, отрязал крайче от хляба, извадил сърцевината му и върнал обратно коричката. Същото направил и с кашкавала. 229

Когато го видял попът го запитал носи ли му хляба и кашкавала цели. Пъкала му подал чантата. -Защо така е олекнала, Пъкала? -Как да не е олекнала, че нали ядох? И Пъкала му разказал какво е направил. Попът не могъл да го накаже, като видял колко добре го е изиграл, пък и какво щели да кажат хората, ако научели за случилото се. Както казват румънците: “Страхът пази пъпешите“ или както се казва по български„Страх лозе пази“. Затова и попът просто си стоял, мълчал и се пукал от яд.“ В Албания ориенталският мъдрец наричат Nastradini Hoxha. При тях се открива следният анекдот: “Веднъж, докато Настрадин Ходжа ядял едно печено пиле, дошъл негов приятел и казал: -Настрадин, и на мен ми харесва да ям печено пиле, дай ми едно парче. Ходжата го погледал- погледал, па му рекъл: -Заклевам те, братко, това не е моето пиле, а на жена ми. -Тогава защо го ядеш? -Е, какво да правя- жена ми заповяда и аз го ям.“ Тук е засегната една отново социална тема, която да предизвика смях и да обърне вниманието на човек към комичното в ежедневието. Често именно в тези умотворения се откриват недостатъците на заобикалящата среда, погледнати през призмата на хумористичното. Друг път, историите целят да изострят интелекта на обикновения трудов човек и да развият умствените му способности. Като пример може да се вземе анекдота за луната и звездите, също от Албания: “Веднъж попитали Настрадин Ходжа: -Когато излиза новата луна, какво правят със старата? -Тогава хората я взимат, режат я на малки парчета и правят от нея звезди.- отговорил той.“ 230

И ето, че сякаш ориенталският герой е стъпил едновременно в няколко различни свята, или както казваме българите- носи две дини под една мишница. Той забавлява, но и учи, дава мъдри съвети, носи справедливост и деликатно напомня, че хората не сме толкова различни един от друг. Че някак си, макар и да вървим в различни посоки, ние гледаме към едно и също бъдеще, именнокъм по-доброто. Накрая искам да ви разкажа последен анекдот: „Някога някой си попитал Настрадин Ходжа: -Ходжа бе, защо когато излязат сутрин от домовете си, хората тръгват в различни посоки? А мъдрецът отговорил, че ако всички тръгнат в една и съща посока по Земята, колко му е на равновесието да се наруши?!“

231

ЛЮБОВЬ И ЭРОТИЧНОСТЬ В РАССКАЗЕ «СОЛНЕЧНЫЙ УДАР» ИВАНА БУНИНА Оливия Богуш «Тема любви, при всем мастерстве и отгоченности стиля, приобретает порой у Бунина уж очень прямолинейно чувственный характер и выступает в форме эротических мечтаний страсти [выделение жирным шрифтом мое – О. Б.]» (Твардовский, http://lk.vrnlib.ru/?p=post&id=108). Века XIX и XX, несомненно, мы можем назвать расцветом в связи с российской философией любви. Однако, это не обозначает, что раньше не появлялась литература, которую мы бы могли считать любовной. Следует вспомнить, что еще перед XIX веком писатели пытались описывать и уточнять проблему пола. Любовь, считалась тогда, как замечает польская исследовательница И. Малей, порнографическим актом (Malej 2008, 33). В связи с тем, не удивляет факт, что не существуют предпосылки на тему, якобы в литературе XIX века отметилась литературными критиками этих времен эротичность, которую мы можем обнаружить хотя бы в творчестве Пушкина (Евгений Онегин, Гаврилиада). Исключением является А. Синявский, откровенно говорящий об эротической школе, из которой вышел Пушкин (Терц,1975,http://royallib.com/read/terts_abram/progulki_s_pushkinim. html#0). Внимания заслуживает факт интереса Пушкина греческой и римской литературами (Овидием, Апулеем). Вся пушкинская поэзия имеет свое начало в любовном культе. 232

Трагический аспект любви характеризует творчество Л. Толстого (Анна Каренина, Крейцерова соната). Любвь явится здесь как трагическая сила, которой сопровождает физическая боль и душевное страдание (Malej 2008, 34). Именно Л. Толстой приходит к выводу, что женщина является объектом похати. Предствавляет как мужчину, так и женщину как рабов секса. Л. Толстой показывает разные аспекты любви: эротическую, физическую, а также любовь христианскую, похожу на модель агапэ (Malej 2008, 35). На рубеже веков XIX и XX эротическая тематика стала доминирующей в области литературы как философсой (В. Соловьев, Н. Бердяев, П. Флоренский), поэтической (А. Ахматова, М. Цветаева, А. Блок), так и критической (О. Мандельштам) и исторической (А. Веселовский). Появились, можно сказать, восточная и западная модели понимания философии любви. Одна произошла от Платона, поддержывающая В. Соловьевым, а также богочеловеческая, которую поддерживали П. Флоренский и С. Булгаков (Malej 2008, 36). Важно вспомнить об этом, что В. Соловьева называется предшественником т. н. половой любви, который в своем фундаментальном деле Смысл любви подробно обсуждает это понятие. Как первый обращает внимание на роль сексуального влечения, телесно-духовной любви. Ссылаясь на платоновскую концепцию любви, В. Соловьев вспоминает, что именно Платон назвал любовь «рождением в красоте» (любовь рождает красоту, начинается другой человек). И именно по этому пути пошел В. Соловьев. Представил любовь между женщиной и мужчиной (житейское соединение мужчины и женщины). Любовь – эрос тянет человека к чужому. Только в этой любви нечто теряется. Любовь является спасением личности, индивидуальности. Но, все это происходит через жертву эгоизма. Любовь к другому человеку настолько сильна, что уничтожается эгоизм. В такой любви обращается внимание на «я» другого человека – переносим центр 233

нашего внимания на него. С другой стороны, любовь утверждает безусловное значение другого человека, которого мы любим. Утверждаем то, что он действительно другой, чем «я» (утверждение в его другости). В акте любви происходит момент идеализации человека, которого мы любим. Отрицательные признаки для нас не существуют или мы их не замечаем (идеализация как слепота). Эрос позволяет нам увидеть то, что глубокое. Но, любовь это не только чувства, это также дела (Цимборска-Лебода, по материалам из факультативного предмета – 30. 10. 2014). «Смерть и любовь – почти неизменные мотивы бунинской поэзии в стихах и прозе». Так о творчестве И. Бунина высказался А. Твардовский (Твардовский, http://lk.vrnlib.ru/?p=post&id=108). Теме любви, красоты и смерти писатель посвятил значительную часть в своем творчестве. «У Бунина красота порождает ощущение радости, полновесной жизни, вызывает энергию, счастливый подъем чувств» (Гайденко 1987, 198). Однако, красота, о которой говорит Бунин, недолговечна, нарушает гармонию мира. «Красота женщины, красота природы, красота земного бытия – эти категории у Бунина взаимосвязаны» (Гайденко 1987, 199). Для Бунина всегда красота была чем-то таинственным, абсолютной ценностью. Интересными являются слова самого Бунина на тему женщин: «Ведь это как бы даже и не люди, а какие то совсем особые существа живущие рядом с людьми, еще никогда никем точно не определенные, непонятные [выделение жирным шрифтом мое – О. Б.]» (Бабореко 1967, 48). В 1912 году Бунин написал, что проблема любви до сих пор ним не разработалась и, что он еще хочет написать что-то о любви. Вспомним, что 30 лет позже написал Темные аллеи, которые сам назвал книгой любви: ,,Она вся о любви, только о любви” (Гайденко 1987, 200). Бунин обращался к любовной тематике через весь свой тварческий путь. До эмиграции он написал Грамматику любви и Легкое дыхание. Потом, в

234

середине 20-ых годов написал шедевры: Митина любовь и Солнечный удар. В рассказе Солнечный удар представлена любовная встреча поручника и замужней дамы. Плыли они вдвоем на теплоходе. Внезапно они воспылали друг к другу страстью. Само начало рассказа уже эротически насыщено: «Поручик взял ее руку, поднес к губам. Рука, маленькая и сильная, пахла загаром. И блаженно и страшно замерло сердце при мысли, как, вероятно, крепка и смугла она вся под этим легким холстинковым платьем после целого месяца лежанья под южным солнцем, на горячем морском песке [выделение жирным шрифтом мое – О. Б.]» (Бунин, http://www.ilibrary.ru/text/1020/p.1/index.html. В дальнейшем все ссылки даются по этому же изданию, страницы указываются в скобках). Внимания заслуживает способ описания внешнего вида женщины. Бунин дает ее подробный, пластический портрет. Важными для писателя были все подробности. Часто он оиисывает одежду, глаза, губы, волосы, походку, жесты, манеру держаться. Большое значение имеет для него цвет, его тончайшие оттенки (Гайденко 1987, 212). По этому поводу он подробно описывает цвет кожи женщины, ее загар. Кажется, что для Бунина женщина – возвышенно-мистическое существо: «Он еще помнил ее всю, со всеми малейшими ее особенностями, помнил запах ее загара и холстинкового платья, ее крепкое тело, живой, простой и веселый звук ее голоса...»(2). Перед читателем раскрывается вечная тайна любви. Рассказ основан на внезапности. Главные герои чувствуют страсть, они являются рабами в том, что они переживают. Любовная сила, порывистость – они «задохнулись в поцелуе» (1). Бунин обращает внимание на чрезвычайность, исключительность ситуации.

235

Любовная ночь, которую они прожили привела к тому, что дама «в пять минут умывшись и одевшись, она была свежа, как в семнадцать лет» (2). Благодаря любовному порыву она временно почувтсвовала себя счастливой, но теперь уже «рассудительной». После ночи они расстались навсегда, даже не узнав своего имени. В тот момент, когда они расставались, она призналась ему в том, что на нее «затмение нашло» (2). Дальше продолжила: «Или, вернее, мы оба получили что-то вроде солнечного удара (...)» (2). Следует обратить внимание на упомянутую нами выше «рассудительность» главной героинии. Если она говорит, что теперь она рассудительная, значит, во время любовной ночи она не до конца знала, что делает. Это было только «мгновение», временная перемена героинии. «Бунин пишет о том, как преображают его героев мгновения душевной близости, как замечательны, возвыышенны кратковременны они» (Гайденко 1987, 228). Интересно подчеркнуть, что, как видим, для Бунина не имеет значения семейное положение его героев. Любовь, в таком случае, указана как ведущая сила, для которой эти категории не являютя важными. Но, имеет значение темперамент женщины, ибо в творчестве И. Бунина женщина представлена всегда как властная, сильная (даже силнее мужчины) и независимая. Не имеет также значения обыденная жизнь, к которой, после романса, надо возвратиться. Имеет значение только любовь. Все, что не имеет отношения к нее как бы не существует. Дама и поручник забывают о ежедневных заботах, о житейских делах – «история их жизни предстает историей их страсти» (Гайденко 1987, 202). После возвращения в гостиницу герой был одновременно «полон ею – и пуст» (2). Любовная встреча в конце концов стала названной дорожным приключением. Поручник знает об этом, что у нее есть обычная жизнь – муж и трехлетняя дочь. Значит он живет в нереальном мире, во сне – утопиия превращается в антиутопию любви. 236

Размышления приводят его к душевной боли. Временный, уличный романс превратился в несчастливую любовь. Но, Бунин всегда писал о любви трагической, о любви разделенной, одновременно счастливой, исключительной по своей страсти. Нашего внимания заслуживает то, как ведет себя главная героиня. Она дама. Как в большинстве бунинских рассказов, так и в этом, женщина является необъяснимой загадкой и так будет до самого конца рассказа (не знаем даже ее имени). Женщина, по мнению Бунина, всегда остается таинственной и непостижимой. «Непостижимы ее характер, ее логика, инстинкт, ее капризы, причуды, переменчивость [выделение жирным шрифтом мое – О. Б.]» (Гайденко 1987, 206). Переживет временный романс с поручником, потом его оставляет. Представлена как та, которая мучит мужчину: «Он выпил несколько рюмок водки, закусывая малосольными огурцами с укропом и чувствуя, что он, не задумываясь, умер бы завтра, если бы можно было каким-нибудь чудом вернуть ее, провести с ней еще один, нынешний день, — провести только затем, только затем, чтобы высказать ей и чем-нибудь доказать, убедить, как он мучительно и восторженно любит ее (...)» (3). Во всей своей загадочности ее движет необыкновенная страсть, ради которой она готова решиться на любой неожиданный поступок. Благодаря этому романсу кажется, что женщина расцвела физически, она испытала нравственное и духовное возвышение (Гайденко 1987, 202). Так как героиня из рассказа Визитные карточки, она ушла от своей жизни, чтобы испытать счастье, потом она вернулась к своей обыкновенной жизни. Она горячая, импульсивная, порывистая, сумасшедшая. Бунин часто идеализировал женщин. Благодаря женщинам мужчина мог выйти из тупика. Бунин писал о мучении женщинами мужчин. Доказывал, что они знают, что мужчины испытывают к ним страсть, а все-таки мучат. Следовательно «мужчины тянутся к 237

своей муке и даже гибели» (Гайденко 1987, 216). Вспомним, что поручник даже не знает, куда ему пойти после любовной ночи. Хотя он знает, что ее уже нет, и точного адреса нет, и что самое важное, имени ее не знает. Она остала загадкой для него на всегда. Главный герой влюбился в даму. Но какой же является его любовь? Странной, скажем. Следует обратить внимание на факт, что обычная жизнь героинии не вызывает интереа поручника. Во время любовного взрыва он эгоист и его любовь – эгоистичная [выделение жирным шрифтом мое – О. Б.]. Его любовь явится как абсолютная ценность. Он думает, что он прав. Любовь подобна стихийному явлению, «солнечному удару – воспринимать ее следует без размышлений, как щедрый и кратковременный удар» (Гайденко 1987, 222). Кажется, что для Бунина права женщины и мужчины в любви не являются равноценными. Он всегда может оправдать мужчину. Хотя он не ищет виновных, то женщина для него ниже мужчины. Свидетельствует об этом хотя бы обширное описание чувств поручника, разрыв его сердца, плач его души. Одноко, это не обозначает, что Бунин насмеивается с чусвтв женщины – все эмоции лишены иронии. Мир страстей, в которым жили поручник и дама, серьезен, возвышен, а даже можем сказать, драматичен. Кажется, что драматичность касается только мужчины, но это неправда (хотя она выше у мужины). Она просто кажется силнее его. Именно он избавляется эгоизма. Он понимает, что эта любовь не может существовать. В рассказе Солнечный удар, главный герой хочет задержать свое счастье, но это невозможно, хотя он да самого конца в это верит. Счастье пришло случайно. Их больше разделяло чем объединяло, «поэтому, считал Бунин, нужно дорожить теми прекрасными мгновениями, когда люди находят друг друга, когда близость душевная и близость физическая объединяются в одном сжигающем пламени» (Гайденко 1987, 226).

238

Главный герой поддается, появляющемуся в заглавии, солнечному удару – удару любви: «Чувство только что испытанных наслаждений всей ее женской прелестью было еще живо в нем необыкновенно, но теперь главным было все-таки это второе, совсем новое чувство — то странное, непонятное чувство, которого совсем не было, пока они были вместе, которого он даже предположить в себе не мог (...)» (2). Герой ищет выхода из этой ситуации. Хочет «избавиться от этой внезапной, неожиданной любви» (3). Но выхода нет – не знает ее имени. Она шутливо называла себя прекрасной незнакомкой. У него поражено сердце — «этим страшным солнечным ударом, слишком большой любовью, слишком большим счастьем!» (3). Он почувствовал себя как постаревший на десять лет. Следует обратить внимание на одну интересную деталь: в Визитных карточках тело главной героинии явится молодым для мужчины, хотя она немолодая. Значит благодаря любовной ночи герои молодеют. Здесь как бы наоборот. И мысли о том, что она будет его вспоминать поражали его. Он чувствовал себя старее на десять лет (4). Пытаясь понять то, что произошло он задает себе вопрос: «И что в ней особенного и что, собственно, случилось?» (2) подчеркивая тем самым вопрос на который ответа не знает и никогда не узнает, ибо женщина является вечной загадкой. Рассказ построен (что является характерным для Бунина) на эмоциональных контрастах (лучи солннца, огни и темнота, фонари, свечи,тепло и запах ночного города, запах сена, блестящая река, красновато желтеющее вечернее солнце, темная летняя зоря). Счастливые моменты долго живут в памяти героев бунинских рассказов. Главная героиня говорит: «Никогда ничего даже похожего на то, что случилось, со мной не было, да и не будет больше» (2).

239

Любовь представлена как вечное, живущее в душе человека, внушающее человеку сладкий обман жизни, изначальное, от которого происходит вся радость мира. В конце концов любовь явится как «огонь, который возжигает страсть к жизни. Огонь этот может быть настолько горяч, что способен опалить человека. Способен сжечь его дотла» (Гайденко 1987, 214). Таинства любви всегда интересовали Бунина. Нередко он рассматривал отношения полов, вопросы любви и брака. «Жуткий расцвет, мучительное раскрытие – излюбленные бунинские оксюмороны [выделение жирным шрифтом мое – О. Б.]» (Гайденко 1987, 215). Парадокс любви в бунинских рассказах можем определить одним предложением: «Любовь как страсть, как таинственное, неотвратимое и раковое влечение, как источник величайшего счастья и высочайшей трагедии» (Гайденко 1987, 230). Использованная литература: Терц 1975: Терц А, Прогулки с Пушкиным, Париж 1975, http://royallib.com/read/terts_abram/progulki_s_pushkinim.html#0 (13. 02. 2015). Твардовский: Твардовский А. Т. О Бунине, «Литературная карта», http://lk.vrnlib.ru/?p=post&id=108 (12. 02. 2015). Гайденко 1987: Гайденко А, А. Чехов и Ив. Бунин, Москва 1987, с. 197-252. Бабореко 1967: Бабореко А, И. А. Бунин. Материалы к биографии, Москва 1967, с. 332. Бунин 1956: Бунин И. А, Избранные произведения, Москва 1956. Бунин: Бунин И. А, Солнечный удар, «Интернет библиотека Алексея Комарова», http://www.ilibrary.ru/text/1020/p.1/index.html (10.12. 2014). Malej 2008: Malej I, Ideał miłości płciowej. Władimir Sołowjow – Dmitrij Miereżkowski – Nikołaj Bierdiajew, [w:] Eros w symbolizmie rosyjskim (filozofia – literatura – sztuka), Wrocław 2008, с. 33-51. Цимборска-Лебода 2015: В кругу российской эротической утопии (по материалам из факультативного предмета: 30. 10. 2015, 06. 11. 2015, 8. 01. 2015, 15. 01. 2015).

240

ПОЭТОНИМЫ В ТВОРЧЕСТВЕ ЛЮДМИЛЫ УЛИЦКОЙ (РАССКАЗ «СТО ПУГОВИЦ» И ПЬЕСА «РУССКОЕ ВАРЕНЬЕ») Эмиль Хруль В статье дается попытка представления проблематики антропонимов, т.е. поэтонимов в творчестве Людмилы Улицкой в рассказе «Сто пуговиц» и в пьесе «Русское варенье». Автор статьи объясняет, чем являются поэтические антропонимы, почему основалась дисциплина, изучающая имена собственные в литературном тексте и анализирует их в двух текстах современной российской писательницы Людмилы Улицкой в рассказе «Сто пуговиц» и пьесе «Русское варенье». Интересом нашей работы являются поэтонимы в рассказе «Сто пуговиц» и пьесе «Русское варенье» Людмилы Улицкой. В начале нашей работы, следует обозначить рамки творчества Людмилы Улицкой. Людмила Улицкая это одна из популярнейших российских современных писательниц, которая заявила о себе в начале 90-х годов после публикации в журнале «Новый мир» повести «Сонечка» (1993). Как сама вспоминает в одном из интервью: «Сборник рассказов, вышедший в «Галлимаре», прошел без всякого успеха, но с очень хорошими рецензиями. Они взяли вторую книжку – «Сонечку» - и она получила премию Медичи в 96-м году. Это премия за лучший перевод года. Книга прошла с большим успехом, который, правда, не имел отношения к моей московской карьере. На русском языке «Сонечка» вышла в 93-м году в журнале «Новый мир». Потом вышел роман «Медея и ее дети», который получил довольно незначительную, но для меня приятную итальянскую премию... «Медея и ее дети», как и «Сонечка», были в шорт-листе Букера. Очень рано меня начали переводить и печатать в Германии. С 96-го года меня начали переводить много и перевели 241

больше чем на двадцать языков, даже на японский и сербский... После "Медеи" была написана американская история – «Веселые похороны». После «Веселых похорон», в 2000-м году, вышел роман «Казус Кукоцкого», он получил, наконец, ту премию, которая так долго мне отсвечивала, и с этого момента началась моя известность в России. Тот успех, что я имею сейчас, очень сильно превышает мои ожидания. С первого моего рассказа у меня всегда было ощущение, что я пишу для нескольких человек, с которыми у меня много общего. Поэтому, когда оказалось, что книжки мои читают еще и другие люди, а также за границей, что вообще мало представимо, это меня поразило и немножко поражает до сих пор». (Л. Улицкая интервью) Она также автор следующего: «Медея и её дети» (1996), «Казус Кукоцкого» (2000), «Искренне ваш Шурик» (2004), «Даниэль Штайн, переводчик» (2006); три повести: «Сонечка» (1992), «Весёлые похороны» (1999), «Сквозная линия» (2002); сборники рассказов «Сто пуговиц», «Бедные родственники» (1994), «Второе лицо» (2002), «Цю-юрихь» (2002), «Бедные, злые любимые» (2002), «Первые и последние» (2003), «Детство сорок девять» (2003), «Люди нашего царя» (2005); сборник сказок «Истории про зверей и людей» (2007); сборник пьес «Русское варенье» (2008). Ее творчество некоторые критики и исследователи называют «женской прозой» (Т. Казарина), «дамской литературой», «средней прозой», «примитивизмом наивного искусства» (О. Рыжова), постмодернизмом (О. Дарк, Т. Казарина), мейнстримом (Д. Шаманский, Л.Данилкин), между мейнстримом и высоким стилем (А. Чанцев), беллетристикой (О. Крижовецкая), реализмом (Н. Л. Лейдерман, М. Н. Липовецкий), неосентиментализмом (В. Юзбашев, М. Золотоносов, Н. Л. Лейдерман, М. Н. Липовецкий). Целью настоящей работы является исследование поэтонимов в творчестве Людмилы Улицкой, однако, в данной статье обратим внимание на имя собственные лишь в двух ей произведениях: в рассказе «Сто пуговиц» и в пьесе «Русское варенье». 242

Прежде чем перейти к главной части работы, необходимо объяснить, почему исследования имен собственных в литературе являются так важными для правильного понимания литературного текста, а также, чем на самом деле являются поэтонимы и какую информацию в литературном тексте они несут, а также какую они функцию исполняют. Имена собственные (проприальные) отличаются от нарицательных (апеллятивов) объемом информации, суженной до одного объекта. Каждый объект может получить свое отдельное имя, но все имена образуются на основе общенародной ономастики (моделях и нормах) (Карпенко 1986, 34 - 40), это ограничивает возможности обозначения именами этих объектов и одновременно характеризует, из какой культуры происходят, употреблены имена. Никонов высказывается по этому поводу: «Имя персонажа – одно из средств, создающих художественный образ, оно может характеризовать социальную принадлежность персонажа, передавать национальный и местный колорит, а если действие происходит в прошлом, то воссоздавать историческую правду (или разрушать ее, если имя выбрано вопреки правде)» (Никонов 1974, 234) Это обозначает, что литературная или поэтическая ономастика это имена собственные, которые автор текста употребляет в своем литературном тексте для того, чтобы назвать своих героев и сразу же дать им определенные черты, которые непосредственно можно узнать, прочитав их имена. К тому же, выбор имен зависит от намерений автора и очень часто этот выбор является оптимальным, т.е. имена героев становятся «фоновыми знаниями» («сумма сведений, изначально присущих членам данного языкового коллектива на определённом этапе развития. Фоновые знания включают в себя сведения о человеке, окружающей его среде, природе, о быте и нравах, о медицине, музыке, искусстве, науке, технике, экономической и политической жизни и т.д.») (Максимчук 2002, 108). Например, имена, такие как Хлестаков, Передонов (передоновщина), Онегин, Карамазов (карамазовщина) сразу же 243

ассоциируются читателю с определенными чертами характера и социально - психологической группой. Развитие данной дисциплины в литературоведческих работах датируется на 1960 год, когда исследователи начали замечать в своих работах проблему поэтики имен собственных, а до около 2000 года данный вопрос стал отдельной дисциплиной, что объясняется расширением исследований в сфере общей и частной поэтики, стилистики, языка художественной литературы, лингвистики текста. (Зинин 1980, 83–89) В.В. Виноградов отмечал, что «вопрос о подборе имен, фамилий, прозвищ в художественной литературе, о структурных их своеобразиях в разных жанрах и стилях, об их образцах, характеристических функциях и т.п. не может быть иллюстрирован немногими примерами. Это очень большая и сложная тема стилистики художественной литературы» (Виноградов 1963, 38). В настоящее время поэтическая ономастика рассматривается как самостоятельная научная дисциплина со своим объектом исследования и собственными методами анализа, и развивается совместно с лексикологией, семиотикой, стилистикой, поэтикой и лингвистикой текста (Фонякова 1990). Поэтическая ономастика, как и другие дисциплины, имеет свою терминологию: имя действующего лица, имя литературного персонажа, имя персонажа. Итак, поэтонимы служат «обогащении идеи, конкретной мысли данного произведения» (Магазаник 1978, 7) На тему функций имен собственных в литературе высказывалось множество исследователей (Бондалетов В.Д. «Русская ономастика» (1983), Ю.А.Карпенко «Имя собственное в художественной литературе» (1986), В.Н.Михайлов «Специфика собственного имени в художественном тексте» (1987), Д.И. Александрова «Сравнение как способ создания художественного образа в романе М. Шолохова «Тихий Дон» (2005), Е.П. Шейнина «О чем говорят фамилии у Островского?» (1983), Э.А. Лаврова

244

«Имя – образ. Антропонимы в романе Н. Шундика «Белый шаман» (1984), В.В. Катермина «Личное имя собственное в художественном тексте» (1999), но обобщив все это, можно указать три главные функции: 1) Номинативная (дифференциальная, идентификационная) функция. Каждое имя позволяет на идентификацию определенного героя и предотвращает ситуацию путаницы персонажей – дифференцирует их и идентифицирует. (Суперанская 1973, 272) 2) Стилистическая функция (информационно - стилистическая и эмоционально - стилистическая функция) указывают идеологический аспект и формируют определенные чувства, связанные с героем. В случае имен, которым присутствуют значения скрытые в них, например, Остроумский, фамилия которая указывает на остроумие персонажа, могут, приводит к пародийности, если характер персонажа не согласуется с его фамилией (в том случае Остроумский был человек, не обладающий остроумием). (Карпенко 1986, 37) 3) Экспрессивная функция, служит созданию автором оценки своим героям, иронии, своего отношения к героям, указанию социальных факторов, аллюзий. Например, через «экспрессивность фонетического строя имени собственного, звуковую «изобразительность», создаваемую, например, повторами слогов, отдельных звуков, использованием эмоционально окрашенных звукосочетаний». Также использование определенных суффиксов, которые указывают на социальную значительность, родовитость, как у А.С. Пушкина: Ленский, Томский. (Михайлов 1987, 78 – 82) Однако Чеслав Косыль предлагает нам семь функций имен собственных в литературном тексте, в своей монографии «Имена собственные в прозе Ярослава Ивашкевича». Идентификационно – дифференциальную, т.е. номинативную (1); локализации в пространстве и времени и информационную (2); социологичную 245

(3), т.е. принадлежность к определенному социуму, народу, региону, среды; рационально – эмотивную (4); аллюзивную (5); семантическую (6); экспрессивную (7). (Косыль 1992, 50 – 132) Суперанская указывает также на ономастическое пространство, т.е. сумму всех имен собственных в каком-либо языке и совокупность поэтонимов, использованных автором в литературном тексте. (Суперанская 1973, 138) Данный вопрос есть также актуален при переводе литературного текста на другой язык. Когда имена собственные являются особо значимыми, прозвищами или смысловыми именами, тогда переводчик стает перед сложной задачей: переводить эти имена или нет. Если решится перевести, может посредством плохого транслята потерять значимую часть текста, а если не решится перевести – читатель не сможет узнать полностью смысла данного текста. Именно потому, что в каждом имени может скрываться какого-либо рода шутка, аллюзия, зашифрована различная информация. Переводчик должен пытаться передать эту эмоциональную и смысловую информацию с одного на другой язык так, чтобы она воплотилась в новой форме. Пересмотрим один пример: Акакий Акакиевич Башмачкин (Н.В. Гоголя «Шинель»), фамилия указывает на жалкую, неудачную судьбу, переводчик, переводя эти единицы, будет стать перед сложной задачей, чтобы передать данную семантику, содержанную в имени и отчестве персонажа. В английском переводе находим Akaky Akakievich Bashmachkin (wikipedia). Переводчик использовал одну из техник перевода, сделал транскрипцию данных поэтонимов, и тем самым лишил англоязычного читателя большой части содержания повести. Читатель не узнает, что имя, фамилия и отчество героя повести создавали комизм и определяли судьбу героя. Первая функция идентификационно – дифференциальная, т.е. номинативная: имена собственные как в литературном тексте, так и в реальности служат для обозначения героев. Людмила Улицкая в 246

данных произведениях употребляет почти все способы называния персонажей, которые есть в русской антропонимии. И уже в данном материале видно, что Улицкая употребляет их в определенном порядке. В рассказе Улицкая не употребляет фамилий и отчеств, а лишь имена в форме уменьшительно – ласкательной или основной: Серёжа, Маша, Вера, Витька, Лёшка, Петя, Ленка, Муська. Также производные от Серёжа уменьшительно – ласкательные формы: Серёжка Серёженька, от Петя: Петька, Петенька. (Улицкая 1983) Такие формы содержат большую эмоциональную нагрузку. Кроме того эти рассказы («Трудное слово «нет», «Грустная история», «Хочу быть добрым!», «Стопуговиц», «Скучная шуба») предназначены прежде всего детям, потому излишние фамилии и отчества. Мама, мам, тетя это слова определяющие опекунов детей не нуждаются в именах, потому что дети не говорят к своим родителям по имени. Форма мам, производная от слова мама, является формой звательной, либо сокращенной, которая придает разговорности ситуации. Благодаря тому, что все имена русские, текст является универсальным, т.е. исполняет свою морализаторскую функцию, вместе с этим автор не использует ориентализмов, именно потому, что текст адресирован русским. В свою очередь Винни-Пух, это персонаж, вошедший в фонд «фоновых знаний» который также исполняет функцию определяющую культуру и национальный оттенок пространства текста. В «Русском варенье» (Улицкая) видно, что главные персонажи получают как фамилии, так и имя и отчества (Андрей Иванович Лепехин), а также целый ряд уменьшительных форм своих имен и прозвища (Дюдя, дядя Дюдя, Андрей Иванович, Андрей Иваныч (эту форму использует только Семен, такая разговорная форма определяет социальную позицию Семена), Гибрид Чапаева с балалайкой – данное прозвище вводит комизм), другие главные герои получают лишь имя и отчества, либо только имя, но при том 247

целый ряд уменьшительных форм имен и прозвища (Наталья Ивановна, Наток, Наташа; Ростислав, Ростик, Генерал ты наш; Варвара, Вава, Вавочка, Варя, Варечка, Охфвлия; Елена, Леля, Леночка, Лелечка, Лель; Лиза, Лизка, Лизик, Лизочка; Евдокия Калугина, Алла, Аллочка, Алка; Константин, Костя Музыкант, Николай, Кость; Мария Яковлевна, Маканя), меньше важные герои получают лишь имя и прозвища (Семен Золотые Руки, Семен), некоторые персонажи вообще не называются (грузчики), фоновые персонажи получают либо только имя, либо фамилию и имя, либо имя и отчество (Анна Павловна, Железная Жизелька, Жизели; Савик; Груня; Алексей; Антон Павлович; Валентина Никитична; Сонечка; Кибиров). Есть также интересные формы, в которых выступает кроме антропонимов определения: князь Щербатов, академик Тришкин, старая Басманная, бабушка Аня, дед Иван Ермолаевич Лепехин, папаша твой Николай Яковлевич Дворянкин. Последний пример является комизмом словным, персонаж назван именем, фамилией и отчеством, но при этом выступает определение папаша твой, который противоречит так официальному названию человека. Есть также группа поэтонимов, которая обозначает целые семейства: Граевские, Дворянкины, Лепехины, Кутузовы, Аракчеевы, Тургеневы, Рюриковичи, Левинсоны, Исламбековы. Следующая стилистическая функция (т.е. представляющая такие аспекты как: локализации в пространстве и времени, информацию о персонаже, роль и позицию социальную, принадлежность к определенному социуму, народу, региону, среде, эмотивный и аллюзивный аспекты, семантическое значение) также выступает в текстах Людмилы Улицкой. Анна Павловна, Железная Жизелька, Жизели данный антропоним это аллюзия к («Жизель, или Вилисы» (фр. Giselle, ou les Wilis) — романтическому балету в двух актах французского композитора Адольфа Адана на либретто Анри де Сен-Жоржа, Теофиля Готье и Жана Коралли по рассказу Генриха Гейне). (wikipedia) Хари Кришна, Шива имена богов, 248

которые вносят в текст коннотацию странности, а также приводят к комичности (Семен: Сам ты вшивый… Чего это он?). Фамилии: Кутузовы, Аракчеевы, Тургеневы, Буонапарт, Лавуазье, Эстергази, Рюриковичи, Чехов, Марчелло, Мастрояни, Бетховен, Белинский, Гоголь, Микки Маус, Сталин, Римский Папа, Герцен, Чаадаев, Маркс, Энгельс, Лассал, Каутский, Владимир Мономах, Ярослав Мудрый, князь Щербатов, Александр Македонский, исполняют функцию локализации в пространстве и времени, принадлежность к определенному социуму, народу, а также комизма. Некоторые из них относят нас к определенному пространству и времени в истории и культуре русской, другие к зарубежной и тем самым вносят в текст коннотацию чуждого для культуры русского читателя. Mister Roberts – данная единица даже записана не кириллицей указывает на происхождение персонажа. Звучащая и значащая фамилия Исламбековы, указывает нам людей, которые поехали в Турцию (что знаем также из содержания пьесы), по звучанию фамилии можно также догадаться, что они перешли на ислам: Ислам + бек, бек из английского back – назад. Прозвище Семена указывает нам его социальную и профессиональную роль Семен Золотые Руки – прозвище человека, который отвечает за ремонт, либо говорит о способностях и таланте персонажа. В тексте грузчиков один из персонажей путает с Омоновцами, т.е. с отрядом мобильного особого назначения, тем не менее, это определение утверждает нас в том, что события происходят в России. Одновременно замечаем, что группа грузчиков не получает никакого поэтонима, автор не называет их, кроме одного из них, потому что они не становятся важными персонажами для текста. Единственным грузчиком, у которого есть название, есть Кибиров, при чем фамилия звучит не слишком по-русски, т.е. исполняет функцию, указывающую на происхождение персонажа, или исключающую русское происхождение персонажа. Старая Басманная, Аллочка своей звучностью и аллитерацией могут 249

исполнять экспрессивную функцию. К тому же Лиза постоянно ведет разговоры по мобильному телефону, в том моменте, когда звонит телефон, использование имени Аллочка или Алла совпадают со словом алло, с приветствием при разговоре по телефону. Анализ поэтонимов в рассказе «Сто пуговиц» и в пьесе «Русское варенье», показал, что писательница Людмила Улицкая ориентируется, прежде всего, на русской культуре, однако вносит в свое творчество много элементов из других культур. На основании использованных антропонимов можно узнать какого периода в истории касается текст. Писательница использует, прежде всего, реальные имена и фамилии, не образует новых антропонимов для своих целей. Благодаря тому, все русские фамилии отсылают к русской культуре. Замечаем также тенденцию к аллюзиям, а также использованию фамилий исторических, служащих созданию культурного пространства, а также комичности. Использованная литература: Виноградов 1963: Виноградов В. В, Стилистика. Теория поэтической речи, Москва, 1963. Зинин 1980: Зинин С. И, Из истории лексикографирования собственных имен художественной литературы, Ташкент, 1980. Карпенко 1986: Карпенко Ю. А, Имя собственное в художественной литературе, «Филологические науки» № 4, 1986. Косыль 1992: Kosyl С, Nazwy własne w prozie Jarosława Iwaszkiewicza, Люблин, 1992. Магазаник 1978: Магазаник Э. Б, Имена собственные в художественной литературе, «Русская речь» №5, 1978. Михайлов 1987: Михайлов В. Н, Специфика собственных имён в художественном тексте, «Научные доклады высшей школы», 1987. Никонов 1974: Никонов В. А, Имя и общество, Москва, 1974. Суперанская 1973: Суперанская А. В, Общая теория имени, М., 1973. Улицкая Л., интервью: Интервью Людмилы Улицкой с Мариной Георгадзе. http://wikers.ru/weekly/interview/17974/ 250

Улицкая 1983: Улицкая Л, Сто пуговиц, Москва, 1983г. Улицкая: Улицкая Л, Русское варенье, http://librs.net/index.php?id=130994. Фонякова 1990: Фонякова О. И, Имя собственное в художественном тексте, Л., 1990.

251

ХУДОЖЕСТВЕННЫЕ ФРАЗЕОЛОГИЗМЫ С КОМПОНЕНТОМ РОДСТВА КАК ПРОБЛЕМА ПЕРЕВОДА С РУССКОГО ЯЗЫКА НА БОЛГАРСКИЙ ЯЗЫК Елица Миланова Каждый человек ежедневно использует в своей речи фразеологизмы. Это происходит как на сознательном уровне (когда говорящий преднамеренно выбирает выразить свою мысль средствами фразеологии), так и на подсознательном уровне, когда этот процесс возникает непреднамеренно. Фразеологизмы самый удобный инструмент, который человек использует, чтобы передать речи образность, чтобы сделать ее более воздействующей на собеседника. Не случайно рекламные агентства «обыгрывают» хорошо знакомые обороты, трансформируют их или используют в «чистом» виде, чтобы воздействовать на покупателей на уровне подсознания. Эти компактные единицы синтезируют огромный объем информации и богатый спектр эмоций. Таким образом, они позволяют говорящему, четко и ясно сформулировать свою мысль. Фразеологизмы везде вокруг нас - в речи, в художественной литературе, в СМИ. Очень часто в своей работе переводчики сталкиваются с проблемой перевода фразеологизмов. Одной из главных причин этому является сам характер фразеологизмов. Поскольку они насыщены специфической образностью, которая наравне с семантикой и лексическим набором формирует единое целое, их надо переводить, стараясь сохранить эту целость. Основная проблема перевода фразеологизмов состоит именно в том, что редко удается полностью сохранить целость. Приходится выбирать либо сохранить образность (рискуя не передать понятно для носителей языка перевода смысл), либо сохранить смысл, но за то утратить общее эстетическое внушение. Это особо наблюдается при переводе художественных фразеологизмов. 252

В лингвистике вопрос о том, что является фразеологизмом, еще вызывает дискуссии. Некоторые исследователи (Л.Смит, В. Жуков, В. Телия, Н. Шанский и др.) относят к сфере фразеологии и устойчивые сочетания, другие (Амосова Н.Н., Смирницкий А.И. и др.) – только определенные группы. Некоторые лингвисты (в том числе и В. В. Виноградов) не включают в разряд фразеологизмов пословицы, поговорки и крылатые слова, считая, что они по своей семантике и синтаксической структуре отличаются от фразеологических единиц. Фразеологизмами В. В. Виноградов считает фразеологические сращения, фразеологические единства и фазеологические сочетания. Мы будем придерживаться мнения Н. М. Шанского, согласно которому: «Фразеологический оборот – это воспроизводимая в готовом виде языковая единица, состоящая из двух или более ударных компонентов словного характера, фиксированная (т.е. постоянная) по своему значению, составу и структуре» (Шанский, 1985:160). Н. М. Шанский развивает классификацию В.В. Виноградова и выделяет т. наз. «фразеологические выражения», к которым относятся пословицы, поговорки и крылатые выражения. Фразеологичность этих единиц – в их воспроизводимости. Н.М. Шанский отмечает, что «отнесение тех или иных сочетаний слов к фразеологии, или, напротив, выведение их за пределы фразеологических единиц обуславливается тем, извлекаются ли они из памяти целиком или создаются в процессе общения» (Шанский, 1969:114). Рассмотрим не только фразеологические единицы, формально соответствующие словосочетаниям, но и т. наз. В. П. Фелицыной и Ю. Е. Прохоровым «языковые афоризмы» (пословицы, поговорки и крылатые выражения) или «логоэпистемы», как их называют В.Г. Костомаров и Н. Д. Бурвикова. Другие авторы обозначают это явление термином «прецедентный феномен» (Караулов, 1987) В целях нашего исследования выбираем зонтиковый термин «фразеологизм». Рассмотрим т. наз. группу художественных 253

фразеологизмов. Художественные фразеологизмы – это фразеологизмы, которые восходят к литературным произведениям, к драматургическим произведениям или к другим художественным формам (кино, музыка и т.д.). В. Вытов определяет эту группу фразеологизмов как «фразеологизмы, ведущие свое начало от интеллектуальной деятельности человека». (Вытов, 1998: 19). Среди них есть как собственно фразеологизмы, соотносительные со словосочетаниями, так и т. наз. «крылатые выражения». Одни из самых воздействующих художественных фразеологизмов – это те, которые содержат компонент родства. Компонентом родства будем называть те лексемы, которые указывают на родственные взаимоотношения – отец, мать, сын, дочь и т.д. Это так, потому что они воздействуют сразу по двум направлениям. С одной стороны - своей экспрессивностью, живым, запоминающимся языком и характерной образностью. С другой стороны – именно наличие лексемы, обозначающей родства, позволяет воспринимать фразеологизмы намного глубже и эмоциональнее. Художественные фразеологизмы, а в частности и художественные фразеологизмы с компонентом родства возникают в художественных произведениях, но с течением времени они начинают жить самостоятельной жизнью. Значение закрепляется за фразеологизмом, и после определенного периода часть носителей языка начинает употреблять его, не задумываясь, откуда он пришел и уже не ассоциирует его с конкретным художественным произведением. Так появляются и вторичные значения художественных фразеологизмов. При поиске соответствий есть два варианта. Первый вариант – сохранить образ художественного фразеологизма. Это оптимальный вариант, но он подходит только, если читатели на языке перевода обладают такими же фоновыми знаниями, как и читатели оригинала.

254

Второй вариант – подыскать соответствие на уровне ситуации. Очень часто, выбирая второй вариант, теряем стилистическую окраску и ассоциацию с художественным произведением за счет понимания смысла. При поиске материала нами было выявлено несколько художественных фразеологизмов, соотносительных со словосочетаниями, которые содержат компонент родства и несколько крылатых выражений. Художественные фразеологизмы, соотносительные со словосочетаниями «Сын полка» Разг. Мальчик-подросток, обычно потерявший родителей, во время войны взятый в действующую часть Оборот получил популярность благодаря детской повести В. Катаева «Сын полка». По сюжету повести во время Великой Отечественной войны солдаты Красной Армии подбирают мальчишку – сироту Ваню. Он становится разведчиком при батарее. Когда батарея гибнет в бою, его отправляют в Суворовское училище, ученики которого принимают участие в военном параде на Красной площади. На самом деле он существовал еще до этого. «Сыновьями полка» называли сирот, обеспечиваемых воинской частью. Они могли быть зачислены в списочный состав воинского подразделения и поставлены там на довольствие. Во время, когда была написана повесть (а затем создан и фильм по повести) Россия поддерживала активные культурные взаимоотношения с всеми бывшими социалистическими странами. Повесть, а оттуда и значение фразеологизма знакомы представителям старшего поколения этих стран, так что вполне допустимо перевести его буквально, сохраняя образы сына и полка. Совсем другая ситуация наблюдается, когда переводчик должен переводить для представителей несоциалистических стран. Им незнакома, как повесть, так и картина. Единственным вариантом остается объяснение в сносках. Такое же решение должен взять 255

переводчик и в случае, если аудитория преимущественно молодая, независимо от того представителями каких стран являются эти молодые люди. Возникает вопрос, будет ли перевод с объяснением в сносках эквивалентен оригиналу. По нашему мнению нельзя говорить об абсолютной эквивалентности. Даже если на уровне понимания они эквивалентны, то на эмоциональном уровне – нет. Объяснение в сносках не может вызвать такие же мысли, ассоциации и ощущения, как насыщенное эмоциональной окраской «сын полка». В русском просторечии появляется и вторичное значение фразеологизма: прост. шутл.-ирон. О незаконнорожденном мальчике. В данном случае переводчику остается как вариант либо дать другой фразеологизм с этим же значением, либо перевести его лексемой, не используя средства фразеологии. Следующие два примера – это фразеологизмы, возникшие по имени героев художественных произведений. Некоторые авторы называют их «прецедентными именами»: «Прецедентные имена – это широко известные имена собственные, которые используются в тексте не столько для обозначения конкретного человека (ситуации, города, организации и др.), сколько в качестве своего рода культурного знака, символа определенных качеств, событий, судеб.» (Нахимова, 2007:207). Хотя некоторые авторы не воспринимают прецедентные имена как фразеологизмы, мы будем придерживаться широкого понимания термина «фразеологизм». В целях нашего исследования будем считать их фразеологизмами, так как прецедентные имена характеризируются воспроизводимостью – основным признаком, которым, по мнению Н. М. Шанского, должны обладать фразеологизмы. Эти прецедентные имена вошли и во фразеологический словарь Мокиенко (Мокиенко 2007) «Данные выражения включают во фразеологию авторы, которые вслед за Ожеговым - понимают фразеологию в широком понимании» (Дядечко 2008: 394). 256

«Папа Карло» – Человек, который много работает, трудяга; альтруист; Этот фразеологизм связан со сказкой А. Толстого «Золотой ключик, или Приключения Буратино». Папа Карло персонаж сказки, который вырезал из дерева Буратино. Буратино постоянно создает ему хлопот, но он не обижается и всегда спасает своего сына. Появились еще фразеологизмы «Работать, как папа Карло»; «Пахать как папа Карло» В большинстве других языков папа Карло не ассоциируется с человеком, который много работает. Но во всех языках существуют другие фразеологизмы с этим значением. В болгарском языке например существуют: «работя като вол (здесь появляется образ вола букв. «работать как вол»); «работя като кон» (букв. «работать как конь»); «крак не подвивам» (букв. «работать не сгибая ногу») но среди них нет художественного фразеологизма. Снова возникает основная проблема при переводе художественных фразеологизмов – невозможность сохранить ту самую художественность. В жаргоне появилось еще одно значение фразеологизма: «Папа Карло» - Карл Маркс В остальных языках оно отсутствует, но обычно существуют языковые конструкции для образования шутливых имен. Очень часто в этих конструкциях есть компонент родства. В болгарском языке очень популярна конструкция «чичко (дядя)» + имя человека: «чичко Маркс» (дядя Маркс). Она появилась под воздействием английского языка, где существует выражение «Uncle Sam». Структура этого выражения вошла и закрепилась в языке. «Дядя Степа» Разг. Шутл. О человеке очень высокого роста. Дядя Степа главный герой одноимённой поэмы для детей С. Михалкова (1935-1942 гг.), а также поэм «Дядя Степа-милиционер» (1954 г.), «Дядя Степа и Егор» (1968 г.). Отличительными

257

особенностями Дяди Степы является огромный рост, любовь к детям, сугубо положительные черты характера. В социалистический период повесть была популярна не только в России, а и в остальных социалистических странах. Однако, в болгарском языке «Дядя Степа» не стало нарицательным для высокого человека. При переводе лучше использовать нейтральное сочетание типа «висок човек» (букв. «человек высокого роста»). «Крестный отец» - о влиятельном человеке, глава организованной преступности Фразеологизм всходит к фильму Копполы «Крестный отец» (англ. The Godfather). Фильм «Крёстный отец» — криминальная сага, повествующая о нью-йоркской сицилийской мафиозной семье Корлеоне. Фильм известен практически по всему миру. В болгарском языке, как и во всех языках на которых переводили фильм есть фразеологизм абсолютный эквивалент :«кръстник (на мафията)» Надо заметить, что существует и фразеологизм «крестный отец», связанный с религией: «крестный отец» (у христиан) — духовный родитель, мужчина, который в ходе таинства крещения принимает ответственность перед Богом за духовное воспитание и благочестие крестимого. Болгарский эквивалент – «кръстник» Крылатые выражения Вторая группа художественных фразеологизмов – это так называемые «крылатые выражения» (Фелицына В. П., Прохоров Ю. Е.) «логоэпистемы» (Бурвикова Н. Д., Костомаров В. Г.)/ «прецедентные феномены» (Караулов Ю. Н.). Крылатые выражения – краткие цитаты и образные обороты, вошедшие в речь из литературы, театра, кино и т.д. В.П. Фелицына и Ю. Е. Прохоров рассматривают крылатые выражения вместе с пословицами и поговорками, называя их общим термином «языковые афоризмы». 258

По их наблюдениям «Крылатые выражения находятся как бы на полпути к пословицам: как и пословицы, они широко бытуют в речи, но в противоположность пословицам обычно бывает известен автор» (Фелицына, Прохоров, 1979: 5-6) Рассмотрим некоторые крылатые выражения с компонентом родства, чьи истоки можно найти в художественных произведениях: «Здравствуйте, я ваша тётя!» 1. Прост. Ирон. Если и не ожидали, всё равно принимайте. Прим. О господи, вот наказание! Ещё чего выдумала — к гостям из кухни меня тянет. Во, приду: здрасьте, я ваша тётя! Да и не одета я для застолья-то. — Очень даже одета! Только фартук снять. Да вот платок (Л. Скорик. Присуха). 2. Выражение удивления по поводу нелогичности высказывания. Самое ранее упоминание этой фразы в кинокомедии «Лёгкая жизнь», студия им. М. Горького, 1964 г. Реплика принадлежит героине спекулянтке Королеве Марго. Фильм повествует о студенте, по имени Бочкин, окончившем столичный химический институт. Он отказывается поехать по распределению в Дальногорск. Вместо него туда едет его друг. Бочкин устраивается на работу в Москве заведующим химчисткой. Он вместе со спекулянткой по прозвищу «Королева Марго» организует «химчистку на дому». Проходит семь лет, в Москву приезжает друг – уже главный инженер созданного в Дальногорске завода. И только тогда Бочкин понимает, сам обокрал себя, разменяв науку и возможность заниматься серьёзным делом на жизнь в Москве. В 1975 г. на экранах появляется и двухсерийный фильм «Здравствуйте, я ваша тетя» о безработном Бабсе Баберлее, который случайно попадает в богатый дом. Здесь два молодых джентльмена, Джеки и Чарли, пытаются уговорить тетю Розу заступиться за них перед опекуном их возлюбленных девушек. Тем временем богатая «тетушка» привлекает к себе внимание хромого полковника и опекуна судьи Кригса, страстно желающего 259

поправить своё материальное положение. Вдруг нежданно приезжает настоящая донна Роза. Выражение «Здравейте, аз съм ваш’та леля» существует и в болгарском языке, где оно появилось через русский язык. Это буквальный перевод выражения, который благодаря широкому прокату фильма вошел в болгарский язык и стал частью фразеологического фонда. «Шумим, братец (братцы), шумим» Разг. Ирон. О людях, которые не идут дальше пустой болтовни, не способны к действию. Это реплика Репетилова из комедии А. С. Грибоедова «Горе от ума» (дейст. 4, явл. 4) « Чацкий: Да из чего, скажи, беснуетесь вы столько? Репетилов: Шумим, братец, шумим… Чацкий: Шумите вы — и только?..» Комедия «Горе от ума» известна в Болгарии под названием «От ума си тегли», выражение «Шумим, брат, шумим» встречается прежде всего в литературном языке. В разговорном употребляется «Големи сме само на приказки», что буквально означает «только на словах мы великие люди». ВЫВОДЫ: Художественные фразеологизмы возникают в художественных произведениях, но с течением времени они начинают жить самостоятельной жизнью. Для понимания художественных фразеологизмов нужны специальные фоновые знания. С этой проблемой в основном сталкиваются переводчики. При переводе художественных текстов на болгарский язык надо учесть, обладает ли читатель такими знаниями, и уже тогда искать подходящий эквивалент. А подбор подходящего эквивалента – это сложный процесс, во время которого приходится решить нелегкую дилемму - сохранить смысл или образность.

260

Использованная литература: Амосова 1963: Амосова Н. Н. Основы английской фразеологии. Ленинград: Изд. Ленинградского университета, 1963 Бурвикова, Костомаров 2007: Бурвикова Н.Д., Костомаров В.Г. Логоэпистемическая составляющая современного языкового вкуса // ХІ конгресс МАПРЯЛ. Т. IV. С., 2007. Виноградов 1977: Виноградов В.В. Об основных типах фразеологических единиц в русском языке// Избранные труды. Лексикология и лексикография. М., 1977. С. 140-161 Вытов 1998: Вътов В. Малък фразеологичен речник на българския език. В.Т: Слово. 1998 Дядечко 2008: Дядечко Л. П. Крылатые слова нашего времени. Изд. АСТ, 2008 Караулов 1987: Караулов Ю.Н. Русский язык и языковая личность. М: Наука. 1987 Мокиенко, Никитина 2007: Мокиенко В. М. , Никитина Т. Г. Большой словарь русских поговорок. М: Олма Медиа Групп, 2007. Нахимова 2007: Прецедентные имена в массовой коммуникации.Екатеринбург. 2007 Смирницкий 1956: Смирницкий А.И. Лексикология английского языка. М., 1956. С. 178 Фелицына, Прохоров 1979: Фелицына В.П. Прохоров Ю. Е. Русские пословицы, поговорки и крылатые выражения. М: Русский язык.1979 Шанский 1969: Шанский Н. М. Фразеология современного русского языка: Учеб. пособие для студ. филол. фак-тов. – Изд. 2-е, испр. и доп. – М.: Высшая школа, 1969. С. 203 Шанский 1985: Шанский Н.М. Фразеология современного русского языка. М.: Высшая школа, 1985. С. 160.

261

СКРЪБ И ТРАУР В РАЗЛИЧНИТЕ КУЛТУРИ Невена Маринова Живеем в свят, който се изменя всяка секунда. Всеки живот е уникален сам по себе си, както и човекът, който го живее. Желанията, действията и мечтите ни са различни и индивидуални. Но въпреки това знаем, че единственото сигурно нещо на този свят е смъртта. Независимо от причината, тя е еднаква за всички. Когато смъртта ни настигне, с всеки един от нас се случва едно и също нещо – спираме да съществуваме като живи същества. Наричаме я необятна и мистична. Никой не знае със сигурност какво се случва след смъртта. От съществуването на света човечеството прави опити да изследва и разгадава задгробния живот и да търси отговор на въпроса: Има ли го изобщо? Въпросите за религията, за Бога и за вярата са неотделими в човешкото съзнание от въпроса за смъртта. Дали има „живот“ след нея? Това е прословутият, непрестанно измъчващ човека въпрос за задгробния свят и задгробния живот. И тъй като няма никакви научни, очевидни и поддаващи се на проверка доказателства, той остава вечно неоткрит и хилядолетия наред предизвиква разгорещени и мъчителни спорове. Философията, например, е наука, разглеждаща всички екзистенциални въпроси и съмнението е основна нейна функция. Именно затова идеята за смъртта е неотделена от нея и е често разглеждана, и тълкувана от велики философи и мъдреци. Например, един от най-ярките и влиятелни мислители в историята на западната цивилизация, Платон, се е интересувал силно от живота след смъртта. Той е бил твърдо убеден, че след смъртта „душата продължава да живее под друга форма и получава награда или наказание“ в зависимост от начина, по който е живял човекът на земята. Но независимо от това, дали има друг живот след смъртта, тя е факт. Според Марксистката философия обаче, 262

отговорът на въпроса за смъртта е, че тя е просто закономерен и естествен завършек на живота, а след смъртта си човек остава да живее в резултатите от творчеството и в делата си. Именно това е безсмъртието. Хората, отдали себе си на човечеството, не умират. Науката и материалистическата философия не познават друго безсмъртие. Това показва също, че не случайно всяка култура, съществувала някога, има свои променящи и развиващи се във времето обичаи и традиции, свързани със смъртта на човека. В днешно време например, скръбта и траурът са неизменна част от загубата на близък човек. В съвремието смъртта е нещо лошо и болезнено за семейството и обществото. Всички култури имат практики, които най-добре посрещат нуждите за справяне със смъртта. Скръбта, изпитана от загубата на любими хора, настъпва при хора от всички възрасти и култури. Има различни митове и мистерии за нея и затова различните култури имат различни церемонии и традиции, с които да изразяват скръб. Всяка религия, всяка култура има различни почитания за смъртта. Още в древността смъртта на човек бива следвана от погребални ритуали, почитащи живота на починалия, но не винаги те са били свързвани със скръб и мъка. Да се върнем няколко хиляди години назад с първите жители на българските земи, траките. За тях смъртта е била оценявана позитивно за разлика от днешно време и се е приемала като избавление от трудния земен живот. Хората са се обличали с бели одежди и са празнували, когато някой починел. Нещо повече - за всяка жена е било чест да съпроводи съпруга си в неговия път, като бъде погребана жива заедно с него. Траките погребват своите войни заедно с конете и кучетата им, за да ги придружават в отвъдното. В гроба поставят и златото на умрелия. Сведения за това дават и редица антични автори. Така Херодот описва погребалния ритуал на траките: "Заможните граждани биват погребвани по следния начин. Мъртвия излагат в продължение на три дни и след като предварително са го оплакали 263

и са принесли в жертва всякакви животни, започват да пируват: след това го погребват, като го изгарят или без изгаряне го заравят в земята: насипват могила и уреждат състезания от всякакъв вид, в които най-големите награди се присъждат съответно за единоборство. Така се извършват погребенията у траките...". Според Александър Фол, Херодот описва орфически обред на аристократическо погребение, което е по-рядко срещано и поради тази причина е от особена важност. При подобни погребения често за жертвоприношението са използвали коне, а в по-старо време са правили и човешки жертвоприношения. Често в грунда под могилния насип се срещат обредно-жертвени ями, където се е стичала кръвта на жертвата. Но в днешно време смъртта, скръбта и оплакването са нормални житейски събития и има различни теории за смъртта. Религии като християнството и ислямът я описват като стадий от човешкото развитие, при който съзнанието не спира да съществува. Според други религиозни вярвания (будизъм и схващанията на индианците) при смъртта човешкото съзнание се потапя в едно посъвършено съзнание. Но въпреки различните вярвание за смъртта, всички те също имат свои обичаи, свързани с траура и почитанието. В България има много погребални традиции, чрез които хората вярват, че отдават своята почит и любов към починалия. Твърди се, че без тях човек затаява своята скръб, а траурът помага на човек да се справи с трудния период на загуба. Вярата в поверията във връзка със смъртта е много силна. Народът е убеден, че съдбата на човека е определена още при раждането му, но не се знае кога ще дойде краят на живота му. Обичайно е след като човек издъхне да се отварят прозорците или вратата, да се обръщат паниците наопаки, да се покриват огледалата и портретите. Огледалата се покриват до края на погребението. Смисълът на този ритуал е, че с принадлежността си към двата свята огледалото е своеобразна врата, която ги съединява. Току що напусналата тялото, душата може да сбърка 264

пътя, да се заблуди в огледалния лабиринт и завинаги да остане в него. Тялото на покойника бива измито и облечено в чисто облекло, обикновено негово, бива покрито с бяло платно, като се вярва, че в него покойникът се явява пред Бога. Известяването на смърт става чрез редки удари на черковната камбана. Покойникът е оплакван от близките със силен глас, смята се за страшно и грешно да не бъде оплакан. Самото оплакване съдържа спомени, характеристики на починалия, подкани да се върне там, откъдето е дошъл. Винаги тялото се поставя в ковчег, а преди изнасянето му от дома близките се прощават с него. Близките спазват траур до 40 дни, след това се смята, че душата на покойника вече е на Небето. До погребението близките на покойния не се мият, бръснат , гладят, а дома на покойника не се чисти до погребението, като по този начин се изразява скръбта и уважението на близките. До 40-я ден не е желателно да се слуша музика или да се извършват други действия, които изразяват веселие, защото близките на покойника са в траур. На 40-я ден се равнява гроба и на положения кръст се вързват черните шалчета, които са носели близките. За разлика от нашите вярвания и настъпването на траур в нашата религия, философията на будистите е почти противоположна. Според будизма съзнанието на даден индивид продължава своя поток след смъртта, като за база на това съзнание служи ново тяло. Например небесното погребение е обичайна практика в Тибет, при която тялото на умрелия се поставя на хълм, за да бъде оглозгано от лешоядите. Будистите вярват в прераждането на душата и за тях тялото след смъртта е като празен съд. Процесът на ново прераждане и избирането на тяло се формира под въздействието на кармата, която човекът преживе сам си е създал. Прераждането може да е отново като човек, но може, в зависимост от индивидуалната карма, да бъде и като животно или друг вид свръхестествено същество. Целта на будизма е прекратяването на това прераждане и излизането от цикъла на раждането и смъртта чрез Просветление 265

(Нирвана). Но разбира се, не всички култури изповядващи будизма се отнасят така спрямо тялото на покойника. Според традиционната японска будистка практика тялото на починалия се слага на легло, като главата сочи на север. След бдение, траурна церемония и кремация, роднините поставят останките в урна, която стои в дома на починалия няколко седмици или дори месеци преди да бъде погребана. Но най-разпространен в будизма е ритуалът „двойно погребение“. Там, където има мъртвец в дома, обикновено се чува една специфична музика като за произнасяне на мантри или за медитация, бавна, ритмична която подготвя погребението. Обикновено хората се обличат в бяло и си слагат бели ленти на главата. После тръгва шествие, на което се присъединяват още хора под музикален съпровод, всичко изглежда много чисто, светло, носят се много цветя. В някои райони погребват човека по нивите, направо в семейните оризища и след 3 години изваждат скелета му, измиват много старателно костите и чак тогава е истинското и съществено погребение. Будистите се стараят гробищата им да са красиви. За тях това не е мрачно и скръбно място, както в нашата култура, а място на което двата свята се свързват. Будизмът отхвърля концепцията за вечния аз или неизменната, вечната душа, както я наричат в индуизма и християнството. Според Будизма, няма такова нещо като самостоятелен и независим от останалата вселена аз. Прераждането в следващите съществувания трябва да се разбира като продължение на един динамичен, непрекъснато променящ се процес на "зависим произход", определящ се от закона за причината и следствието (кармата). Учителят е този който води шествието. Той съветва да се пази тишина при заминалия, да не се скърби и да не се плаче. Да се поддържа молитвено състояние, да се молят за светлина по Пътя на заминалата човешка душа. Има специални молитви за заминали. Интересно е, че сред учениците на Учителя се използва терминът "заминал", а не например "умрял".

266

Човек заминава за другия свят, а не умира, защото се смята, че същността на човека е безсмъртна. Но, когато говорим за скръб и траур в различните културите, е трудно да не споменем мистичните философски интерпретации на живота и смъртта, и свързаните с тях знания за отвъдното при западните сиукси (един от най-многобройните индиански народи, населяващи Великите северноамерикански равнини). Сиукските вярвания, касаещи “задгробния живот”, се простират от идеята за едно неопределено в пространството място, населено от духовете на хората, животните и растенията и до голяма степен отразяващо света на живите, до твърдението, че няма отвъден свят, а духовете на мъртвите обитават по специфичен начин “тукашната” действителност. Правилното изпращане на починалия е от голямо значение за случващото се по-късно с неговия дух. Често скърбящите почернят лицата си, отрязват косите си и дори нанасят рани по ръцете и краката си в знак на траур. Ако не се засвидетелства необходимото уважение към мъртвия и не се спазят погребалните ритуали, призракът му може да тревожи живите или дори да вземе някой от тях със себе си в отвъдното. Ако не се осигури необходимото за пътуването му към Страната на духовете, той може да страда и да се яви там посрамен, като просяк. Разгневените и обидени духове се омилостивяват с дарове. В тяхна чест живите закачват на специално избрани дървета или оставят на хълмове и скали особено харесвани, любими или, най-малкото, скъпи вещи. Тези приношения се правят не само с цел да се успокоят гневните духове, но и за да се покаже на покойниците, че са помнени и уважавани. При всяко ядене сиукското семейство оставя в паница храна за духовете. Това често е и израз на благодарност за оказана помощ от тяхна страна спрямо живите. Сиуксите провеждат един специфичен ритуал, наречен “Пазене на духа”, при който живите се грижат в продължение на една година за наги на починалия, ритуално го “хранят” и общуват внимателно с него, 267

включвайки го в своето ежедневие. Когато годината изтече, духът, вече успокоен и приел новия етап от съществуването си, се отправя на юг по Пътя на духовете (т.е. Млечния път – сиянието му е отражение от лагерните огньове на духовете). В края на този път ги посреща старица (полу-жена, полу-бухал), която преценява какви са били земните им дела. Ако човекът е живял според законите на Създателя, тогава Жената-Бухал позволява на духа му да влезе в Отвъдните лагери и да се засели там. В Отвъдните лагери духовете живеят подобно на хората на земята, но вършат само смислени и красиви неща, които носят голямо удовлетворение и удоволствие. Понякога духовете посещават света на живите и ги наблюдават. Някои се задържат дълго там, за да помагат на своите близки. Ако духът не бъде допуснат, той се завръща обратно в света на живите като призрак (уанаги). Тук той броди, опитвайки се да влезе в контакт с хората, но това се случва много рядко, защото живите се страхуват от призраците и ги отбягват. Все пак, уанаги също са свещени същества и общуването с тях може да е от голяма полза за хората. Призраците често им помагат, за да заслужат на свой ред мястото си в Отвъдните лагери. Така духовете се явяват своеобразни пазители на свещените традиции. Ако някой не спазва обичаите, те го навестяват в съня му, заплашват го и го предупреждават да промени поведението си. Ако някой бъде посетен внезапно от призрак, може да бъде “ударен” от него – очите и устата му да се изкривят или да бъдат поразени говорът и ходенето му (да получи удар). Ако през нощта в близост до жилищата на хората се чуят непознати звуци, подсвирквания или пък вик на бухал или сова, това означава, че духовете са наблизо. Понякога те се явяват като неясни, полупрозрачни фигури, друг път – като движещи се скелети, а могат да приличат напълно и на живи хора. В по-редки случаи приемат образа на птици и на животни.

268

Уважението и страхът от мъртвите са направили индианските гробища неприкосновени места. Не е известен нито един случай на оскверняване на погребално ложе на индианец, било от враг или от човек от народа на починалия, въпреки че при покойника са оставяни огнестрелни оръжия и други изключително ценни за онези времена вещи, както и амулети, за които се е вярвало, че имат голяма сила. Когато смъртта застигне човек в дома му, роднините му подготвят тялото за погребение в период от едно денонощие. Мъртвият бива облечен в най-представителните му дрехи, лицето му се боядисва със свещена боя, добавят се всички негови отличия, както и любимите му украшения. При тялото се оставят лула, тютюн, оръжия (ако починалият е мъж) или домакински сечива (ако е починала жена), принадлежности за палене на огън и провизии за няколко дни. На краката на покойника се обуват богато избродирани с мъниста мокасини – извезани са и техните подметки, с което се показва, че това тяло няма повече да ходи по земята. Така приготвен, мъртвият се увива в няколко дебели бизонови кожи. Съществува широко разпространено вярване (не само сред западните сиукси), че от момента на смъртта тялото не бива повече да докосва земята. Това е свързано с разбирането, че Майката Земя е извор на живот, следователно съществува риск при контакта си с нея мъртвият да се завърне към живота по неестествен, нежелан начин. На носилка, влачена от специално избран, изрисуван с траурни символи кон, тялото се пренася до мястото на погребението. Там вече е издигната погребална платформа. Тя се крепи на четири кола, малко по-дебели от човешка ръка и достатъчно високи, за да не може платформата да бъде достигната от скачащи животни. Впечатляващото е, че този тип погребения е бил известен и в Азия, а е срещан също и в Европа. Находките показват, че е практикуван още през палеолита и ранния неолит. Друг метод е погребването върху дърво. Особено предпочитан е бил през зимата, 269

когато е било трудно да се забият носещите колове в замръзналата земя. Смята се, че това е по-древен тип погребение. Тялото се поставя върху удобни за целта здрави, разклонени клони. Духът отлита към отвъдното, а плътта се оставя на природните стихии, за да се разпадне постепенно на същите елементи, от които е било създадена. Когато погребалното скеле след години изгние и се разруши, най-близките роднини на покойника погребват костите му в земята. Често черепът не се заравя, а се подрежда заедно с черепите на други починали роднини в кръг и с лице към центъра му. В средата на кръга, върху малка могила от пръст, се поставят два бизонови черепа – от мъжко и от женско животно. Между бизоновите черепи се забива висок прът, на който се закачват сакрални предмети и дарове за духовете. Твърди се, че той символизира Дървото на Живота, по което ще слязат духовете на починалите, за да се преродят отново в този свят. Така главите на роднините (найпредставителната част от скелета) са се събрали в последния си тленен пристан на земята и в кръг (съвършената според индианските представи фигура) около свещените бизонови черепи. За ловците-номади от Великите равнини, каквито са и западните сиукси, тези животни са доставяли почти всичко необходимо за живота им – храна, подслон, облекло и т. н. Затова не е учудващ високият статус на бизона в сиукската митологична и ритуална система. От време на време край погребалните платформи или кръговете от черепи се провеждат възпоменателни церемонии. Погребалните ритуали са всъщност инициации, целящи да премахнат дисбаланса, донесен от смъртта (от наличието на мъртвец в света на живите). Церемониите, осигуряващи връзка между световете, променят това положение, като въвеждат починалия във владенията на мъртвите. Според сиуксите смъртта в дълбока старост не е нарушаване на баланса между космическите сили или провал в развитието на личността, а преход, за който 270

човек се е готвил през целия си житейски път. Противно на някои разпространени представи, ранната смърт, пък била тя и героична гибел на бойното поле, не се явява самоцел за коренните американци. Напротив – преждевременната смърт е повод не само за голяма мъка, но и за сериозна загриженост, тъй като тя говори както за тежкото положение и съдба на починалия, така и за лошата ситуация в света, в който е живял и умрял този човек. Със сигурност може да се каже, че на твърде ранното отпътуване към Света на духовете се гледа като на нещо нежелателно и дори неестествено. Когато се лагерува близо до стара погребална зона, родствениците отиват при гробовете на близките си, за да почетат тленните им останки, оставяйки дарове. Все пак се смята, че на подобни места не бива да се ходи твърде често. Не трябва да се скърби прекалено много за мъртвите, тъй като това нарушава покоя им. Имената на починалите обикновено не се споменават пряко в разговори или по какъвто и да било друг повод. Понякога на мъртвите се дават нови имена и те биват назовавани чрез тях. Траурът по починал близък трае една година или повече, но много рядко е по-малко. За да има смисъл житейският път, той трябва да има посока, да води нанякъде. Според западните сиукси смъртта е или крайното житейско себереализиране, или големият неуспех, след който пътят трябва да се извърви отново. Малко моменти от живота на индивида (не само в границите на сиукската традиционна култура, но и въобще) могат да съперничат на момента на смъртта по социална и духовна значимост. Факт е, че всяка култура и религия си има свои собствени ритуали при смъртта. Това е така именно заради „нуждата“ от скръб и мъка. Траурът е доказателство за общочовешките и личностни преживяванията. Обикновено е свързван най-вече с уважението към покойника. Не случайно, въпреки различия в човешката култура, траурът най-често е придружаван от дълъг период на скръб. Независимо от периода на оплакване и 271

погребалните ритуали, видяхме, че всяка религия и култура (съществуваща или вече история) има своите собствени ритуали и вярвания. Смъртта е независима променлива величина в постоянно изменящия се свят. В крайна сметка всички одушевени същества умират, но само човекът се определя като смъртен. Той се определя така не само защото умира, но и защото знае, че умира, което означава, че неговото знание обхваща и смъртта. Това идва от факта, че само човек е културно и разумно същество. Затова човекът не остава бездеен пред смъртта, а се опитва да я победи и отхвърли, и още повече – да я обясни и осмисли. ЛИТЕРАТУРА: Тракийската култура: казано и премълчано - Александър Фол 2009г; изд. Тангра ТанНакРа Лекции по“ Източна философия“ – Философия; II курс Тибетска книга за живота и смъртта - Согиал Ринпоче EBook http://www.everyculture.com/multi/Pa-Sp/Sioux.html http://indians.org/articles/sioux-indians.html http://bgiroquois.blogspot.com/2010/09/burial-rites-and-conceptionsamong.html

272

МОЯТА ЗЕЛЕНА МЕЧТА ЗА БЪЛГАРИЯ Ивон Пенова Съмва се. Окъпаното в роса слънце се подава през прозореца, за да ме прегърне, но не успява. Току-що ранобудният петел на леля Дешка с пискливия си глас му напомня, че отново закъснява за ежедневната си обиколка по широкия красив свят. Слънчо закачливо ми смига и поема по своя път, а аз решавам, че мога да остана още малко под завивките. Притварям блажено очи и започвам да мечтая. Представям си приказната Рила планина, в полите, на която съм отседнала, припомням си вчерашната разходка и красотата, която сякаш извира от недрата на тази величествена планина. Отново чувам гласа на славеите и ромона на близкото поточе. Възторжени щурчета и влюбени жаби се надвикват в безкрайния си стремеж да заявят на света своето място под слънцето и преклонението си пред великата майка природа. Вятърът шепне тихо на брезите, а те бързат да споделят тайните му с величествените борове, които наредени като войници стоят горе на хълма и пазят долината ширнала се пред тях от бури и вихрушки. Но какво всъщност правя аз? Нима дойдох в това райско кътче, за да стоя под завивките, да мечтая и сънувам? Скочих бързо от леглото и повиках вятъра. Попитах го на къде да тръгна и каква история иска днес да ми разкаже. Той ме погали по бузата, донесе ми вълшебно самодивско биле и закичи с него косите ми, а после ме понесе на крилете си. Летях носена от вятъра и се дивях на красотите, които виждах от птичи поглед. Видях синьото на морето, зеленото на гората, златното на нивите, пъстрата шевица на планинските цветя, пръснати като момински наниз на огрения от слънцето склон. Чух песните на птиците и усетих мириса на топлата земя, примесен с уханието на току-що изпечен хляб, който отрудена жена вадеше от фурната. 273

Вятърът ме понесе нататък, в подножието на онзи тесен висок хълм, където ясно личи коритото на почти пресъхнала река със заоблени камъчета по дъното. В мига, в който завали първият дъжд и бурни потоци се понесат от планината, прокарвайки си път, те ще напълнят с вода този овраг, рекичката ще оживее, весело ще зашуми и ще потече надолу. А когато се случат наводнения, гигантски поток бушуваща черна вода ще се носи с огромна сила и ще смива по пътя си каменните грамади, ще променя ландшафта на урвите. Водата пробужда спящия живот и обикновените, отдалеч с нищо неотличаващи се локви и езерца, заблестяват с ярки цветове – от пурпурно до свежозелено. Там са миниатюрните лишеи и мъхове, появили се незнайно от къде и облекли в миг сивите безлични скали с празнични одежди. Запленена съм от тази красота и ми се иска завинаги да остана тук и да стана част от тази райска картина. Това е моето желание, това е моята мечта. Вятърът ме спуска леко на поляната и ме оставя при своята добра приятелка трепетликата, а тя ме препраща към старата и мъдра река. Известно време стоим и мълчим. Свалям самодивското цвете от косите си и тържествено й го подарявам. Тогава чувам гласа й: „Благодаря ти дете, с този дар ти ми припомни отминали времена, когато девойките пускаха китките си по течението ми и гадаеха бъдещето си. Момци плуваха във вировете ми и ловяха риба. Младите булки идваха нощем и вземаха мълчана вода от снагата ми. Примесваха я със сълзите си, когато в потайна доба изричаха имената на желаните си и неродени още рожби. Така беше преди, а знаеш ли как е днес дете? Обърни се и виж. Земята е разрязана от причудливи бръчки – рани и по нея текат множество ручейчета с някакъв странен, тревожещ, тъмновинен цвят. Земята страда, земята плаче и изнемогва от всичките вреди, които вие, нейните деца й нанасяте.” Изплаших се, отвратих се, и реших да протестирам. Исках да кажа на реката, че вината не е моя, че вината 274

не е наша. Тогава върху мен се спусна ядосаният бурен вятър и ме понесе към морето. Показа ми огромните химически заводи, които изливаха черна зловонна течност, която се просмукваше като прокоба в животворящата водна шир и тровеше живота, който морето носеше в себе си. Отнесе ме до оголен и страшен хълм, който е бил красива широколистна гора допреди няколко дни, но алчни хора са изсекли, за да спечелят малко пари. Показа ми осакатените птички изгубили своите гнезда и животинките останали без храна и подслон. Почувствах се страшно наранена и безпомощна, но за жалост това не беше всичко. Пресякохме поляна обсипана не с дъхави цветя и плодни храсти, а засипана със строителни отпадъци, найлонови торбички и купища стари автомобилни гуми. Заплаках и помолих вятърът да спре да ми показва тази човешка мерзост и глупост и да ме върне в къщата за гости на леля Дешка. Тази нощ за мен беше кошмарна. Припомнях си отминалия ден и пред очите ми отново се редяха първо дивните и уникални природни красоти и чудеса, а после ужасите причинени на природата от нас хората. За мен тази нощ на размисли беше като откровение. Извиках вятъра и му прошепнах моята зелена мечта за България. Той я понесе на крилете си , и я сподели първо с брезите, а те побързаха да я кажат на боровете – стражи на отсрещния хълм. Шепот се понесе по долини, хълмове и ливади. Реката забърза своя ход и одобрително ми кимна. Звездите казаха на Луната, а тя отиде да събуди Слънцето. Моята зелена мечта за България е толкова малка, но и толкова голяма. Толкова скромна, но и толкова искрена. Мечтая си всеки човек на тази Земя да има сърце и душа толкова големи и истински, с които да усеща и разбира природата. Мечтая си да стане като в онази стара популярна българска песен – „Ако до всяко добро същество застане поне още едно...”

275

Моята зелена мечта за България е да бъдем истински човеци и да направим цялата планета чиста, зелена и красива. Нека започнем днес и сега, тук, в България.

276

РАЗМИСЛИ НА ЕДИН СТУДЕНТ Веселин Василев Събудих се с пресъхнала уста. Нещо ми подсказваше че е много следобед. Изтощение след сън? Алкохол! -помислих си и си казах "никога повече", поне до следващия път. Тялото ми се опитваше да усвои остатъка от него, а аз да се фокусирам и да си спомня изминалата нощ. Проверих портфейлът,ключовете и телефона ми. Всичко си беше на място. Освен парите. Започнах да си правя сметка наум, но всеки път излизаше „крива“. Доброволно ограбен. Отвратителният махмурлук ми напомняше за количеството градусoви течности които изпих, или по скоро за качеството. Щеше да бъде тема за разговор по-късно с приятелите ми. Както винаги щяхме да се съгласим че това не е нещо с което да се хвалиш и както винаги го обсъждахме със скрит ентусиазъм. Да си мерим питиетата. Дали ми беше хубаво снощи? Дали се забавлявах? Дали под хипноза ще се сетя какво съм правил? Все важни въпроси. Проверих дали и на кого съм звънял в състояние на преповдигната откровеност. Така де от където и да го погледнеш си е добър повод да кажеш на някого нещо, което не би му казал на трезво.Перфектното алиби.Трудно нещо са разговорите, особено когато няма какво да кажеш. Бях притиснат от минало и настояще.Бъдещето, то е някъде там, където е и истината.Главата ми беше като котва на пиратски кораб акостирал в залива на Островът на съкровищата. Като по карта се опитвах да намеря скритото съкровище докато подреждах спомените по хронология. Имаше много хора, усмивки,преплетени погледи, премрежени погледи, силна музика, разговори с непознати, запознаване с познати. Стоя си в леглото и се чудя сам на себе си и на всички останали. Това ли беше начина да задоволим социалната си потребност? Да се срещаме с хора, да ги обсъждаме, те да обсъждат нас. Да гледаме снимки за да разберем къде сме 277

били, да питаме другите как сме си изкарали... да се скрием от реалността. Когато бях малък, обичах да гледам звездите и да мечтая... сега дори не помня за какво. Безразличие, безцелност, незаинтересованост... най-големите болести които бавно, но сигурно завземат голямо място в ежедневието ни.И най-лошото е че са заразни и се разпространяват със скорост, неизвестна все още на човека. Започнали сме да се губим в сивото,а то е вече на нюанси, и ми е интересно до кога ще избледнява. Преживяваме, съществуваме, търсим, пазаруваме, смеем се с насълзени очи, вървим с наведени глави. Живеем за да работим, а не обратното. Лъжем за да сме щастливи. Не съм песимист, дори напротив.Опитвам се да мисля позитивно. Опитвам се да се усмихвам, по- често. Всеки има проблеми. Всеки има за какво да се оплаче и за какво да недоволства. Такава е човешката душа.Създадена ненаситна, ламтяща, лесно запалима. Лежа,лежа и си мисля, че трябва да стана за да мога да си легна пак. А деня си минава, минава, и идва друг. Дали ще е подобър от предния, зависи изцяло от теб, или от късмета ти, или от купища други обстоятелства които не можеш да контролираш. Нека ги наречем съдба. Каквото е писано да става, ще става. Пускаме се по течението. Нов ден. Ставаш сутринта. Пиеш кафе - горчиво ама е от скъпото. Сутрешен блок..... убийство в квартала. Бедния човек. И почваш да си мислиш за нещата от живота. Чудиш се дали не са ти забили поредния гръб в ножа...... или май беше обратното. Представял ли си си някога перфектното място? Там където всичко за което някога си мечтал е реално. Опиши ми това място ....за да ти покажа колко ограничен си всъшност. Би ли дал всичко за да идеш там? Би ли жертвал живота си, да се бориш за нещо 278

което дори не знаеш дали е истинско? А не го ли правим всички ние с поставената ни доживотна присъда - времето. Живеем в свят в които да имаш означава всичко.... а да нямаш означава че света е виновен. Случвало ли ти си е да си кажеш... "Има време" а вече да закъсняваш. Дали ще е все така? Надникваш в себе си и виждаш непознат.... поглеждаш огледалато.... : -Ааа да, аз съм! - Кой си ти? Кой ти казва какъв да бъдеш? -Аз, сам...? -Дали? -Тук ли си? Или продължаваш да бягаш. Бягаш от проблеми. Бягаш от отговорност. Бягаш от страх, от истината. Така е по лесно, а и останалите в маратона няма да те винят. Накрая само животът е пробягал покрай теб. Без да усетиш. Оставяийки оня студен полъх на безсилие. И пак същото. Пускаш водата и сменяш канала. Новини,предавания,филми..... и се замисляш: -Абе аз май пуснах водата.....или канала е един и същ. Понякога искам да имам всичко ....само за един ден. за да видя дали си струва да се живее за него.Да видя дали когато имаш всичко, ще се намери нещо което не ти достига. Всичко е онова за което мечташ, и в повечето случаи, мечтите ти те превръщат в консуматор.Интересно ми е дали когато умира човек, живота му минава като на лента пред очите? Ами ако филмът не му хареса? Няма нищо вечно. Кой ли е измислил думата "вечност"? Хората я използват за да придадат важност или да прозвучи по убедително."Ще те обичам до края на вечността". Значи все пак има някакъв край. Коя вечност? Моята, твоята? „Да бъдеш смел, възторжен, яден, груб, нежен, либерален,неуловим,жизнен, тленен, мъртъв, жив, верен, предател, подлец, смелчага. Да не се отклоняваш от правия път,да изглеждаш щастлив, тъжен, смирен, горд,жесток, добродетелен,беглец,доволен, обиден, подозрителен. 279

Да приветсваш очевидното разочарование,да пиеш отровата като ликьор, да забравиш изгодата, да обичаш болката,да вярваш, че Рая е част от Ада,да поднесеш на нечие сърце и душа,разочарованието... Това е любовта. И който я е опитал веднъж,знае.“ Няма да бъда този човек който да ви каже кое е правилно и кое не. Ще бъда този който ще ви накара да се замислите и да изберете сами. Изборът е свобода. Той е това което ни прави хора. Развитието е избор. Пороците са избор. Бъдещето е избор. Образованието е избор. Животът, е като пясък в ръцете ти. Ти си на ход. Ти избираш...

280

ПРИЛОЖЕНИЯ APPENDIX ПРИЛОЖЕНИЯ

281

ИСТОРИЯ НА СТУДЕНТСКИ ФИЛОСОФСКИ КЛУБ КЪМ ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ НА „ВТУ СВ.СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ“ Ахмед Куйтов24 Възникване и идейни основи Следобеда на 27 март, 2012г. в зала 500 на 5 Корпус на ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“ се събрахме група студенти от първи до трети курс. Като преди това, бях провел няколко разговора с колеги и преподаватели, дори се консултирах с тогавашният декан доц. Др. Илия Стойков. Относно идеята да се създаде студентски клуб, чрез който да можем ние студентите да си реализираме практически идеите и възгледите, да ги споделим с обществото и да получат гласност достиженията до които достигахме по време на лекциите, упражненията и разговорите в неформална среда. Първоначално, колегите ме питаха, как ще стане този клуб, каква ще ни е „ползата“ и защо изобщо трябва да го правим? Докато от разговорите с преподавателите, разбрах, че преди години в нашия факултет е съществувал подобен клуб, и че днес някои от неговите членове са хора изкачили високо в обществената йерархия. Като тогавашният министър по Еврофондовете и към днешна дата зам.министър председател на България г-н. Томислав Дончев. Също така и председателят на една от най-устойчивите неправителствени организации в България „Амалипе“ Деян Колев и др. Може би най-голямо значение за създаването на клуба беше, кратката среща, която имах с декана. Беше много кратка, защото едва започнах да му разказвам за идеята и той ми каза, точно ясно и синтезирано – Потърсете доц.д-р. Вихрен Бузов, той би могъл да ви бъде полезен. Тогава, аз го познавах от лекциите по Логика, които ни водеше, но до него не се бях допитвал за съвет. Следващите месеци също почти не го търсихме с колегите относно клуба, той 24

Основател и пръв председател на Студентския философски клуб. 282

започна да ни помага със съвети няколко месеца по-късно, когато започнаха процедурите по учредяването на клуба и подготвянето на първите броеве на „Перспективи“ през Ноември и Декември 2012г. Но нека се върнем на слънчевият следобед на 27 март 2012 в зала 500. В нея се бяхме събрали около 15 студента по философия. Аз започнах да обяснявам доста притеснено на колегите, колко е важно в тази епоха, където технологиите все повече отнемат общуването между хората, ние философите да предприемем мерки, чрез различни инициативи да възвърнем интереса към живия разговор, към вярата на човек в човека. Също така подходих и с някои прагматични предложения, отнасящи се до взаимопомощ между студентите с лекции, учебници и съвети относно методите на даден преподавател на изпит. Сиреч, по-големите да казват на по-малките студенти, как прочита даден изпит, за да има повече положителни оценки и по-малко неприятни изненади. Съвсем абстрактно изложих, тезата, че ще бъде полезно да си създадем вестник или списание, в което да можем да публикуваме своите възгледи. Споделих с колегите, че има и много възможности за финансиране на младежки и студентски инициативи от фондовете на Европейският съюз. Всичко това, както на мен и на колегите ни се струваше като нещо далеч в бъдещето и в сферата на мечтите. Следващите два месеца до началото на сесията с колегите се събирахме официално по един път, но лично аз във всяка седянка с повече от 3-4 колеги се опитвах да ги вдъхновя за дейностите на клуба, които първоначално се състояха в провеждането на три анкети. Основното, в което се стараех да убедя колегите, тогава и което продължавам и днес е, че ние младите хора и особено „Философите“ имаме знанията и потенциала да променяме към подобро обществото, само е нужно да си синхронизираме действията. Всички, ние имаме знанията и опита, но някак си хаотично действаме. От тогава до днес все още търсим начини, чрез които да успеем да синхронизираме, капацитета на колегите и да го вложим в положителни цели. 283

Развитие във времена на тежка политическа ситуация и смяната на три правителства в една година. Лятото отмина, започна новата учебна 2012/2013г. тази учебна година оказа най-голямо влияние относно бъдещото развитие на клуба и в същото време на нашата държава. През Октомври заедно с колегите, навестихме първокурсниците по философия, политология и психология и ги поканихме да се присъединят към клуба. Интересът беше слаб и се изразяваше средно по 3-4 човека от група, които проявяваха желание. Дойде Ноември и нашата първа изява извън рамките на ВТУ „Св.Св. Кирил и Методий“гр.София тя се състоеше в участие на конференция посветена на „Философията и виртуалността“ в СУ. Св. Климент Охридски. Очакванията преди конференцията ни бяха, че ще срещнем много по-умни и подготвени от нас хора, ще си спестя детайли около самата конференция и ще изложа само мнението, което имах след форума, то беше че в нашият факултет нивото на философия и етичността на самите студенти и преподаватели е много по-високо от прехваленият Софийски Университет. Непосредствено след като се завърнахме във Велико Търново, аз заедно с колегите бяхме амбицирани да развием и да затвърдим клуба. Така се появи и идеята да създадем „Перспективи“, на събранието на което решавахме, каква ще бъде формата на списанието, за какво ще служи и т.н. имаше и предложения за други заглавия, най-силна конкуренция имаше предложението „Студентски полъх“, аз изказах тезата, че идеите, които ще излагаме няма да са полъх, а ще бъдат перспективното бъдеще. От Януари 2013г. до Юни 2013г. беше периода с най-много реализирани инициативи. Започнахме с лекция-дискусия „Светът оцеля, а сега на къде?“, тъй като имаше доста спекулации че през Декември 2012г. светът ще свърши според древен майки календар. Преди самото събитие с колеги гостувахме в двата сутрешни блока на местните Велико Търновски телевизии „Видеосат“ и „Евроком 284

Царевец“. След гостуването в „Евроком Царевец“, на излизане от студиото ни спря господин, който се представи като г-н. Байчев и ни каза, че Директорът на телевизията ни е гледал и е пожелал да разговаря с нас. Уговорихме се за среща след около 14часа. Отивайки на срещата се запознахме с Валентин Реков, директорът на телевизията. Първото му изречение, също беше много важно, той започна така: вижте сега, тук при нас пари няма, но можем да сме си много полезни. Виждам ви че сте идейни и имате желание и хъс, можем да направим така: от вас идеите за студентско предаване и реализирането му, а от нас техниката, изработването и излъчването му. Ние веднага се съгласихме, като се разбрахме след няколко дена пак да се видим, като ние вече сме подготвили предложения за формат на предаване. Проведе се поредната среща на клуба на която решихме да има две предавания. Първото беше „Философията с Амиго“, като целта му беше да представя различни философски идеи от няколко аспекта. В началото на предаването се допитвахме до случайно срещнати хора, какво мислят по дадена тема, след това в студиото колеги от клуба обсъждаха същата тема, а накрая на предаването наш преподавател също вземаше отношение по въпроса. От това предаване направихме 4 епизода. Също така, създадохме и „Словесен Въргал“ с два епизода. То засягаше теми, които вълнуват младите хора и беше по-скоро във формата на телевизионен дебат в който две страни излагаха тези „за“ и „против“ нещо. Докато ние подготвяхме първият брой на „Перспективи“ и телевизионните предавания в началото на 2013г. хората в поголемите градове организираха масови протести против високите януарски сметки на тока, няколко човека се самозапалиха в знак на протест. В следствие на това кабинетът на Бойко Борисов подаде оставка, няколко месеца преди редовните парламентарни избори. На 27 март 2013г. тоест, година по-късно от първата среща на клуба 6 члена тръгнахме към Бургас, за да участваме в конференцията за студентско научно творчество на Бургаският свободен университет. 285

Когато пристигнахме в Бургас беше облачно и скоро щеше да завали, но с колегите решихме да си направим разходка до морето. Беше много ветровито и студено, пред нас се откри тъмно синьото море и безкрайният хоризонт… Студентският философски клуб, вече беше на 1година. Следващите месеци бяха доста бурни, имаше и вътрешни междуособици, които отслабиха значително инерцията, която бяхме набрали. През лятото на 2013г. клубът осъществи контакт с екипът, който подготвяше кандидатурата за „Варна Европейска Младежка Столица 2016“, с представители на клуба участвахме в две няколко дневни срещи, съвместно с други младежки организации от цялата страна. Като на тези форуми, успяхме да си създадем много добри връзки и партньорства с едни от най-сериозните и отговорни млади хора в нашата държава. Дойде есента, годината все още не беше свършила а в България вече имаше трето правителство, а протестите пред президентството и министерски съвет не спираха. В Софийският университет група студенти окупираха първо една аудитория и в последствие целият университет. По техен пример, студенти от други университети из страната също започнаха да окупират своите университети. Ние от клуба стояхме на страна и не взехме страна, защото предпочитахме да действаме и постепенно да развиваме и отстояваме идеите си. От днешна гледна точка виждаме, че тези окупатори се изгубиха от общественото внимание, но ние продължаваме да си създаваме списанието, да участваме в конференции, а от 2014г. и в международни обмени и форуми. Затвърждаване и бъдещи хоризонти От Февруари 2014г. клубът вече беше разпознаваема организация на местно и национално ниво. Нашите хоризонти бяха насочени към развитие на международно ниво. Вече бяха направени два броя на „Перспективи“, имахме участия в няколко 286

конференции на национално ниво, помагахме на Варна в борбата й за спечелване на приза Европейска Младежка Столица 2016г., но за жалост малко не им стигна, защото бяха класирани на второ място. От месец Март 2014г., започнахме да организираме събития предназначени за Еразъм студентите в нашият университет. Така можехме да си практикуваме английският език и да научим много нови неща за Европа. Краят на Март се проведе и първият национален форум на асоциация дебати, а домакин беше Велико Търново. На форума се запознахме с организаторите и създадохме много добри контакти, тази година, второто издание на форума отново ще бъде във Велико Търново и този път част от него ще се проведе в Корпус 5. Като се надяваме на форума да се запознаем с ученици, които в последствие ще станат студенти във философски факултет и в последствие ще продължат да развиват и утвърждават философският клуб. През първата половина на 2015г. основните дейности на клуба се състоят в подготвянето на младежки проекти съвместно със Сдружение „Младежи, общество и образование“ гр. Горна Оряховица и МИКЦ В. Търново по „Еразъм +“. Редом с всички останали инициативи клубът ни беше избран да реализира инициативи по проект “Пряката демокрация в България: възможности и предизвикателства” на Института за пряка демокрация. Съвместно с още две организации от Северен централен планови район. През Март и Април членове на клуба проведоха 4 тренинга във Велико Търново, Русе и Свищов за същността и възможностите на пряката демокрация. Нужно е да се отбележи, че значителна част от членовете на клуба реализираха мобилности с цел обучение и стаж по програма „Еразъм +“ в Румъния, Словакия, Полша и Турция. До момента повече от три години след формирането на клуба ние вече прилагаме своите знания и потенциал в различни научни форуми и младежки инициативи, но бъдещето пред клуба е неясно, тъй като голяма част от студентите, които се събрахме в зала 500 287

завършиха, а на най-младите тогава, сиреч първокурсниците ни предстои през юли завършване. Бъдещето от тук нататък е в ръцете на по-младите, ние отъпкахме пътя, на тях ще им бъде значително по-лесно, ако пожелаят да продължат по нашият път, или може би те имат други планове и виждания за бъдещето…

288

Отзив на Проф. дфн. Димитър Цацов СТУДЕНСТКОТО КАТО ПРОФЕСИОНАЛНО

Много често, когато нещо се характеризира като “студентско” се имплицират някакви леко негативни конотации в смисъл, че извършената работа от студенти не е на необходимото ниво. Но настоящият четвърти брой на “Перспективи”, което е “студентско научно списание” опровергава горното твърдение. То е едно доказателство, че “студентско” означава професионално. Не знам какво точно е имала предвид редколегията на поредния брой 4 от “Перспективи”, когато са избрали името “Върхове”, но аз определено го намирам за много адекватно. Защото: Първо, стратегията на главния редактор Ахмед Куйтов и редколегията да увеличават териториално своя авторски състав е успешна. Този брой е с най-много чуждестранни участници. Второ, защото по степен на докосване до много актуални, дори болезнени проблеми от съвременността, този брой е за пример – една четвърт от неговия обем е посветена на събитията в Украйна и политическия ислям, джихад и Ислямска държава. Трето, защото в повечето от материалите анализите на многобройните проблеми в списанието съвсем не е есеистичноемоционално описание или просветителски представена информация, което е характерно за начинаещи, а респектират със своя професионализъм, умение да се защитава определена гледна точка, да се следва последователно целта, която е поставена, да се намират силните аргументи. Четвърто, защото в този брой се усеща зрялост на авторите, изразяваща се във внушението, че тяхната гледна точка няма претенции за някаква смислова завършеност, а по-скоро е покана за 289

диалог, за разговор върху сложни, комплексни проблеми, особено онези, които извират от нашето рисково и трудно съвремие. Пето, защото използваната литература в повечето материали за разлика от предишните броеве е не само от авторитени учени, но и съвременна т.е. от последните една –две години, което показва желанието на авторите да се включат в съвременния дебат по дадена тема. Ето защо името “Върхове” на брой четвърти от “Перспективи” с основание е израз на едно заслужено самочувствие! Смело напред! 28 Април 2015 Проф. дфн. Димитър Цацов

290

Отзив на Проф. д-р Вихрен Бузов С ПОВЕЧЕ КРИТИЧНОСТ

Поредният брой на списание „Перспективи“ с любопитното заглавие „Върхове“ ме предизвиква отново да поздравя нашите студенти и докторанти за ентусиазма и амбицията, с която продължават това общо дело, резултат на демократична самоорганизация и желание техния глас да бъде чут. Чувствам се морално задължен и да им кажа, че върховете могат да бъдат атакувани с повече критичност към стереотипите и приетите възгледи, със завишени изисквания към себе си и към резултатите от собствения труд. Само по този начин може да се постигне желаната промяна в нашето общество и всички ще можем да останем удовлетворени от усилията си. В новия брой са продължени някои от вече утвърдените традиции. Сред тях са привличането на студенти от други страни, опитите да бъде поднесен продукт за чуждия читател, поуспешното редактиране на изданието. Има сериозни разработки, в които са аргументирани интересни идеи и позиции. Като философ бих искал да видя повече философски работи и то посветени на актуалните проблеми на съвременното общество. Бих се радвал и на по-убедително прокарани връзки между различните части на списанието, независимо че това, което е представено на читателя може да удовлетвори наистина различни интереси – от политиката и актуалните конфликти, до специфични теми в медицинската психология и педагогиката. Може би е добре списанието да поставя тема или поне такива, валидни за отделни тематично ориентирани части, но това е избор на редакционната колегия. Така списанието ще може да се утвърди като търсена трибуна за израз на гласа на младите в областите на философията и социалните науки.

291

Би могло списанието да помисли за обявяване на тематични конкурси за статии по отделни теми и като награда да ги публикува. Критериите за селекция на нови публикации също са важни и трябва да бъдат утвърждавани. В заключение искам да пожелая успех на новия брой на списание „Перспективи“, а на редакционната колегия – с всяка нова сбирка да върви нагоре и да утвърждава качествените и интересни публикации! 30 Април 2015 Проф. д-р Вихрен Бузов

292

Редакционна колегия / Editorial board / Редакционная коллегия Ахмед Османов Куйтов Ahmed Osmanov Kuytov Akuytov@yahoo.com • Основател и главен редактор на всички броеве на сп. Перспективи до момента. • Съставител на първите три броя на „Международно студентско научно списание на Аръ Ибрахим Чечен Университет“ • Основател и пръв председател на „Студентски Философски Клуб към Философски факултет на ВТУ „Св.св. Кирил и Методий гр. Велико Търново“ • Част от екипа на проект: Нови предизвикалелства пред сигурността на Балканите. По Наредба 9 на МОН (дог.№РД-09590-15/10.04.2013 г.) • Директор международни проекти в „Сдружение младежи, образование и общество. гр. Горна Оряховица“ Има повече от 20 публикации в научни журнали, тематични сборници от конференции в България, Турция и Полша. Научните му интереси са в сферата на: Правният позитивизъм, Философия на политиката, Етика, Мениджмънт, Международни отношения. *** • Founder and Chief Editor of first four volume of International Students Scientific Journal „Perspectives“. • Coordinator of International Student Scientific Multilingual Journal of Ağrı İbrahim Çeçen University. 293

• Founder of Students Philosophy Club in Philosophy Faculty of St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Turnovo. • Member of team of scientific research project „New Challenges to the Balkans Security” in St. Cyril and St. Methodius University of Veliko Turnovo, Bulgaria. • Director International projects in NGO Y.E.S (Youth, Education and Society), Gorna Oryahovitsa, Bulgaria. • Author of more than 20 publications in scientific journals, thematic collections of conferences in Bulgaria, Turkey and Poland. Our science subject area is: Legal positivism, Philosophy of politics, Ethics, Management, International Relations. Борис Володиев Николов Borki493@abv.bg -ри Философия III курс, ВТУ “Св.св. Кирил и Методий“. Той е част от редакционната колегия на първите два броя от поредицата „Перспективи“. Един от първите активисти, които се включват във формирането на „Студентският Философски клуб“ има значителна роля за развитието и затвърждаването му. Публикации:  Демокрация без ценности, сб. „Перспективи“, Велико Търново, 2013  ЕЛЕКТРОННИТЕ ПАРИ - УДОБСТВО ЗА ПОКОЛЕНИЯТА ИЛИ ПРОБЛЕМЪТ НА БЪДЕЩЕТО, сб. „Студентско научно творчество“, Бургас 2013  ВРЕМЕТО – СУБЕКТИВНА КАТЕГОРИЯ И ОБЕКТИВНА РЕАЛНОСТ, в процес на публикуване 294

 Езикът и Трудът като първоначала на социогенезата, сб. „Перспективи“, Велико Търново 2014  Социалното отношение: внушение, конформизъм и нонконформизъм, електронно издание на ВТУ“Св.св. Кирил и Методий“  Митът Днес, сб. „Студентско научно творчество“, Бургас 2014  Митът в Науката, електронно издание на ВТУ“Св.св. Кирил и Методий“ съвместно с БАН  Правото на самоопределение и сигурността на Балканите, сб. Новите предизвикателства пред сигурността на Балканите“, том II-ри 2015  Екзистенциалната комуникация, сб. „Студентско научно творчество“, Бургас 2015  Учението за безсмъртиетов будизма и платонизма, сп. „Идеи“, април 2015 Мариана Иванова Пенчева Mariana_fairy@abv.bg е редовен докторант по Немска класическа философия, магистър по социална философия във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий. Носител на Академичната награда на община Велико Търново за 2010 година. Технически редактор на научна и художествена литература, блогър. Ръководител на СМТГ „Гостиловци” към НЧ „Христо Ботев - 1894”. Има публикации във философския сборник „Идеи в хуманитарните науки”, в „Диоген“, сп. Перспективи, „Философският дискурс“, в Сборниците за докторанти, постдокторанти и млади учени, в книгите „На границата на мълчанието“, „Многоточие за бъдеще“ и много други. 295

Интересите й са в сферата на литературата, изкуството, театъра, социалната антропология, образованието, науката, поезията, журналистиката, педагогиката, етнографията, културологията, правото. Никола Николаев Живков Nikolanz16@abv.bg Той е студент IV курс в спец. „Право” на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий” – гр. В. Търново. Председател е на Юридическия клуб и секретар на кръжок по История на правото. Има редица публикации в сборници, издадени от ежегодните националните научни студентски конференции в Бургаския свободен университет и във Варненския технически университет,от преподавателски научни конференции в СА „Д. А. Ценов” – Свищов и в Кузбасский госодарствеый технически университет имени Т. Ф. Горбачева, както и в списание „Переспективи” на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Oливия Богуш bogusz.oliwia@wp.pl Университет Марии Люблине, Польша

Кюри-Склодовской

Студентка пятого курса русской филологии (русский язык в бизнесе). Тема магистерской диссертации: ,,Реальность сновидения в прозе Елены Долгопят”.

296

Увлечения: язык и культура восточных стран, современная русская, турецкая и болгарская литературы. Стипендиатка Европейской комиссии ,,Эразмус” (2014, Унверситет Св. Кирлла и Мефодия, г. Велико-Тырново (Болгария). Участие в 12 конференциях (6 международных). Вторая награда по литературе в Шестнадцтой Международной Конференции ,,Слова...които светят в моя път” (г. Пловдив, Болгария). Публикации в Польше, Турции и Болгарии. Редактор двух студенческих научных журналов – турецкого и болгарского. Росица Тодорова rosi_todorova75@abv.bg Докторант, начален учител, специален педагог, логопед, докторант в катедра „Педагогика“, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. От дълги години работи в сферата на специалното образование. Научните й интереси са в областите: специална педагогика, арттерапия, теория на възпитанието и дидактика. Има над 20 публикации в национални и международни издания. Светла Борисова Йорданова svetlaborisova@abv.bg Докторант по логика (трета година) към катедра „Философски науки”, Философски Факултет на ВТУ „Св.св.Кирил и Методий” гр.Велико Търново. Тема на дисертационния труд: „Приложна логика на въпросите”.

297

Интереси: логика на въпросите, приложна логика, философия, компютърни науки; Публикации:”Пропозиционални въпроси”, „Еротетични нормални форми”, „Има ли отговор този въпрос?”, „Еротетичната логика и интелигентните машини”, „За неопределеността на информацията в интерогативния модел на Яко Хинтика”, „Manipulations of questions or manipulations with questions”, и др. Участия в научни конференции и семинари: 1.Първи научен семинар на докторанти, постдокторанти и млади учени на ВТУ „Св.св.Кирил и Методий”, януари 2013, В.Търново. Доклад: „Има ли отговор на този въпрос?”. 2. Международен научен работен семинар в гр.Познан, Полша, 1819 април 2013г., Inquisitive semantics meets IEL. Erotetic logic in the modeling of ultimate and distributed question processing. Theoretical foundations and applications. Доклад: „Interrogatives help. On some special applications of Erotetic Logic”. 3. Международна конференция „Нови предизвикателства пред сигурността на Балканите”, по проект на ФФ на ВТУ „Св.св.Кирил и Методий”, 2013, В.Търново. Доклад: „Еротетичната логика и интелигентните машини”. 4. Международна конференция „Философията в следпостмодерна ситуация-приложения и перспективи”, ФФ на ВТУ и ИИОЗ-БАН 19-20 май 2014, Велико Търново. Доклад: „За полезността на логически невалидните изводи”. 5. Световен конгрес по философия: ISUD Tenth World Congress THE HUMAN BEING: ITS NATURE AND FUNCTIONS, 4-9 July 2014, Craiova, Romania. Доклад: „Manipulations of questions or manipulations with questions”.

298

Силвия Иванова Пенчева Silviq_pencheva@abv.bg е магистър по Социална философия”, редовна форма на обучение, във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Печелила е три поредни пъти I-во място в националния конкурс "Космосът - настояще и бъдеще на човечеството"(направление-литературни творби) през 2007, 2008 и 2009 година. Три пъти е вписана в книгата за почетни граждани на град Габрово „Дарования и постижения”. Участва с публикация в брой 2 на студентското списание „Перспективи” на тема „Защо искам да бъда учител в България ?” и в брой 3 с разработката на тема „Християнските ценности и тяхното място в нашата съвременност“. През 2014 се включва в конференция за студентско научно творчество в Бургаски Свободен университет и публикува в БСУ – Годишник, том XXX, 2014 публикация на тема „Общуването при децата в предучилищна възраст“. Теодора Георгиева Димитрова teodorageorgiewadimitrowa@abv.bg ВТУ „Св.Св. Кирил и Методий“ специалност – Балканистика IVк. Има участия в множество младежки обмени по програмата „Младежта в Действие“. През първият семестър на учебната 2013/2014г. участва в програмата за студентска мобилност „Еразъм“, като 5 месеца се обучава в „Букурещкият университет“.

299

Автори / Authors / Авторы в текущем выпуске Justyna Kiraga, Adam Mickiewicz University in Poznan, Poland, Faculty of Social Sciences, Department of Psychology, Institute of Clinical Psychology, Mail address: justyna.kiraga@gmail.com Madhurima Ganguly, Jadavpur University, India, Department of Comparative Literature Bachelors Degree, 3rd year. Mail addres: madhu_151086@yahoo.co.in Nataliya Bright, BA (Hons) Anglia Ruskin University, Cambridge, United Kingdom. Mail addres: nataliyabright@hotmail.co.uk Zeynep Ece Tezel is studying Psychological Counseling and Guidance in Maltepe University / Turkey Bachelor’s Degree, Third Grader. Mail addres: zece_tezel23@windowslive.com Анна Поневозик, Университет Марии Кюри-Склодовской в Люблине.,Польша.,Студентка пятого курса русской филологии. Mail addres: aaneczka11@wp.pl Виктория Вячеславовна Козлюк, Университет Марии КюриСклодовской в Люблине., Польша. Mail addres: wiktoriakozliuk@gmail.com Елица Димитрова Миланова, Пловдивский университет им. Паисия Хилендарского, Болгария. Mail addres: elimilanova@abv.bg Иванна Михайловна Кылюшик, Восточноевропейский национальный университет имени Леси Украинки, исторический факультет. Украина. Mail addres: ivannakyl@mail.ru 300

Эмиль Хруль, Университет Марии Кюри-Склодовской Люблине.,Польша., Mail addres: medyk331@gmail.com

Веселин Маринов Василев е студент във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, Специалност: Философия IV-ти курс, редовно обучение. Mail address: v.marinow@abv.bg Габриела Ивайлова Добрева е студентка във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, Специалност: Философия, IV-ти курс, редовно обучение, Mail address: kamill@abv.bg Ердинч Илхан Ремзи е студент във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, Специалност: Психология IV-ти курс, редовно обучение. Mail address: dincho_vt@abv.bg Емил Огнянов Врежаков, магистър по История на Дипломацията, докторант. Притежава сертификат за участие в семинар „Младите хора на пазара на труда” и сертификат за обучение на тема „Мотивация и участие на пазара на труда” Mail addres: vilarduen_1@abv.bg Иван Цанев e докторант по „Философия на правото и политиката“ във Философски факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ Mail address: kot_79@abv.bg Ивон Иванова Пенова, Американски колеж „Аркус”, гр. Велико Търново, Mail address: ivon_penova@mail.bg Йордан Русев e студент във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, Специалност: Политология IV-ти курс, редовно обучение. Mail address: jordanrs92@gmail.com 301

Камелия Димитрова Янакиева е студентка във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, Специалност: Философия, II-ри курс, редовно обучение. Mail address: camellia.qnakieva@abv.bg Миглена Димитрова Ставрева е студентка във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, Специалност: Философия, IV-ти курс, редовно обучение, Mail address: miglena.stavreva@gmail.com Мила Лъчезарова Михайлова, докторант в спец. Общо и сравнително езикознание (Психолингвистика), катедра Обща лингвистика и старобългаристика, Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“, Mail Addres: mila_mihailova@mail.bg Милен Иванов е студент във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, Специалност: Политология I курс, редовно обучение. Mail address: strongmail.milen.ivanov@abv.bg Невена Йорданова Маринова е студентка във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, Специалност: Философия, IV-ти курс, редовно обучение, Mail address: nani_m@abv.bg Петя Марчева е бакалавър по Психология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“, Магистър по „Социална педагогика“; „Педагогика на деца с интелектуална недостатъчност“; „Педагогика на зрително затруднени“ в СУ „Св. Климент Охридски“. От 2012 година е редовен докторант в катедра „Педагогика“, ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Mail address: petiamarcheva@abv.bg

302