Spisanie IDEI br. 1 ot 2017 g. by Ангел Грънчаров

ИДЕИ

Брой 1 (2 (25) Година IX 2017 2017 МАЙ

ФИЛОСОФСКО СПИСА СПИСАНИЕ

ИДЕИ ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ Книжка 1 (25 (25), 25), Май, Май, Го Година IX, IX, 2017 2017 Редакционна колегия: Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев – „Източна философия” Митко Момов – „Философия и религия”

ISSN1313-9703 (Print) ISSN 2367-6108 (Online) © Център за развитие на личността HUMANUS 2

СЪДЪРЖАНИЕ: ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ Новият брой на международното многоезично научно-теоретично издание на списание ИДЕИ замина за печатницата…………………………………………………………..…5 Истината около издаването на едно списание за духовните неща у Нашенско……....6 Великолепен нравствен казус, възникнал около полемиката ми с един отдаден на… финансите философстващ автор на списание ИДЕИ………………………………...……9 Глупаците не само че са самоуверени, те успяват да се домогнат и до властта!..…13 Започвам да чета книгата на украинския философ С.Шевченко за християнската теология и екзистенциализма…………………………………………………………………14 Новата книжка на списание ИДЕИ ще излезе с изображение на главата на Сенека на корицата………………………………………………………………………………………..…15

ОБУЧЕНИЕТО ПО ФИЛОСОФИЯ В СЪВРЕМЕННИ УСЛОВИЯ Отзив на Иванка и Жак Асса за "дидактична модерност" на "абсолютния некадърник" Грънчаров…………………………………………………………………………………………16 Иванка и Жак Асса

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА Науките за природата и науките за историята……………………..………………………21 Хайнрих Рикерт

ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ФИЛОСОФИЯ Бунтуващият се человек (фрагменти) ………………………………………………………31 Албер Камю

ОНТОЛОГИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ Време не съществува? Шокиращо заявление на физиците! ……………………………47 Времето е живо информънтно скопление с особена разумност на най-първично и всеобхватно ниво…………………………………………………………………………..……60 Владимир Петков

АФОРИЗМИ Афоризми от сатирика Виктор Шендерович…………………………………..……………62

НОВИ ИЗСЛЕДВАНИЯ Пред-модерната ситуация……………………………………………..………………………65 Коста Бенчев

ЦЕННОСТНИ ПОЛЕМИКИ Джелаледдин Руми – танцът на Любовта………………………………..…………………82 Владислав Христов

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ИДЕИ За „лявото“ в света (няколко думи против равенството между комунизъм и ляво)...90 Иванка Топалова, Жак Асса

ФИЛОСОФСКО КОНСУЛТИРАНЕ Един голям по смисъла си експеримент………………………………………………….…93 Нещо като интервю, дадено на изследовател на философското консултиране…….94

ДУХОВИТОСТТА Колекция от мъдри мисли и остроумия……………………………………………….……102 Без освобождаване няма свобода, без непосредствено практикуване свободата е фикция, мираж, илюзия……………………………………………………………….………106

РАЗМИСЛИ Егото и Себето: истинската задача на времето……………………………...…………107 Георги Панайотов

ИНТЕРВЮ Карл Густав Юнг: „Аз зная, че има демони!”………………………………………...…….114

ФИЛОСОФИЯ НА ИСТОРИЯТА Магна харта: осем столетия свобода………………………………………………..……..119 Даниел Ханан Мартин Лутър Кинг и изумителната реч „Имам една мечта”…………………………...125 Възможен ли е световен мир?.......................................................................................130 Освалд Шпенглер

ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ Новият брой на международното многоезично научно-теоретично издание на списание ИДЕИ замина за печатницата

Истината около издаването на едно списание за духовните неща у Нашенско

Ето ви извадка от моята кореспонденция с един от авторите, чиято статия излезе в последния брой на философското списаниеИДЕИ, публикувам я с оглед на това да дам гласност относно истинската ситуация около издаването на едно списание за духовните неща у Нашенско: На 10 март 2017 г., 19:07, Angel Grancharov написа: Здравейте, уважаеми господа ... и ..., Уведомявам Ви, че Вашите статии излязоха и в хартиеното издание на списанието. Моля да ми дадете пощенски адрес, на който да Ви изпратим исканите от Вас екземпляри на списанието с Вашите статии. Разбира се, издателите на списанието с благодарност ще приемем известно дарение от Ваша страна за списанието, тъй като то, както е известно, се издава предимно с волни пожертвувания на авторите и на някои от читателите – и по тази причина е на ръба на оцеляването си. Въпреки всичко сме решени да го запазим, ето, вече 9-та година списанието все пак оцелява. Бъдете здрави! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров Автор: Здравей, благодаря! Адресът ми е: гр. София, кв. Обеля... 6

Аз: Г-н ..., Виждам, че сте решил да премълчите по втория пункт. Ваш избор. Ваша воля. С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров Автор: Здравейте, наистина е нелюбезно да не напиша нищо по тази част, за което се извинявам! Не съм решил да премълча, просто към момента не мога да си направя сметката и мислех след това да Ви изпратя някаква благодарност. Впрочем, колко е прието и какъв е редът за това? Имате право да се сърдите, но в имейла не сте посочили начин на плащане, препоръчана сума, например колко струва самото списание? Ако Ви затруднява не ми изпращайте хартиения брой на списанието, но ако искате да получите някаква сума е добре да улесните получателя на мейла да я изпрати на банкова сметка или по друг начин. Относно контакта със сигурност съм се свързал с вас преди това и никъде не беше споменавано за възможността за дарение или заплащане на статийте. Аз: Здравейте, г-н ..., Да, така е, никъде не се споменава за "възможността за дарение или за заплащане на статиите", но тази възможност (или необходимост, или потребност) се подразбира – предвид това, че списанието ИДЕИ по идея и по начало е списание, което се издава от група автори с техни собствени лични средства; разбира се, по нашенския маниер повечето от авторите знаят за това, ала се правят на ударени, въздържат се сами да предложат известна финансова подкрепа за списанието, по-изгодно, разбира се, им е да минат "метър", да не се охарчат, сакън, недай си Боже, да подпомогнат това все пак общо дело. (За Ваше сведение ний, дето издаваме списанието, не сме спечелили стотинка от него, напротив, страшно много сме дали, аз специално в цели периоди от вече 9-годишното съществуване на списанието съм го издавал от собствената си заплата – в същото време разни професори и пр., автори в списанието, се правеха на ударени и съвсем рядко някой се сещаше сам с нещичко да подпомогне издаването на списанието. Разбира се, когато аз се осмелявах да напомня за една такава възможност, всички се възмущаваха, възприемаха ме като изнудвач и като печалбар, сам знаете колко чувствителни, изтънчени и възвишени морални души притежават нашенските интелектуалци! Това е положението, казвам Ви самата истина, ако щете, и Вие ме презрете и дори, ако Ви е угодно, ме заплюйте от възмущение, обявете ме за крайно лош човек и какъвто си искате още. За да излезе един брой на списанието струва 500 лева, независимо от това, че напоследък тиражът намаля, но се оказва, че колкото повече намалява тиражът, толкова по-скъпа излиза една книжка. Една книжка излиза на четири месеца, 3 са книжките, които издаваме на година. Това може за някои хора да са мизерни пари, но за мен, дето живея на една заплата, да ги давам само от себе си, ми излиза прекалено скъпо. От само себе си се разбира, че за годините на излизането на списанието то не беше подкрепено финансово от нито един състоятелен човек, единствено неколцина дребни спомоществуватели-читатели (предимно пенсионери) са отделяли по нещичко да го подкрепят, но с течение на времето и тия хора се умориха да дават и престанаха да дават. Сам преценете за себе си, евентуално, след като сте запознат с реалната и твърде тежка ситуация около съществуването на списанието, с каква лепта бихте могъл, ако желаете, да го подкрепите. Това не значи, че Ви изнудвам да си платите за публикацията, то е израз, казах, на самата необходимост, прави се, да се надяваме, по чисти морални подбуди, ако такова нещо у Нашенско все още съществува де, знаете, ний живеем в особен терикатски свят – или свят на какви ли не тарикати. Повечето автори, като им спомена за такава една 7

възможност да подпомогнат с каквото могат финансово списанието, млъкват възмутени и, предполагам, ме проклинат като крайно долен човек, който не разбира и не оценява тяхната тъй чиста морална душа! Ето една възможност за пращане на някакво дарение. Навремето, когато неколцина човека създавахме списание ИДЕИ, се надявахме то да се самоиздържа от абонамента, стотина абонати са достатъчни за това нещо, да не говорим ако абонатите са повече; да, ама се оказа, че в малка (вероятно още по-малка в духовно отношение!) съвременна България е утопия да намерим 100-тина човека, които редовно да се абонират за едно чисто философско списание. Постепенно се принудихме, по необходимост, да го издаваме на свои лични средства; всъщност зад списанието стоим двама човека, единият от тях е... хронично безработен и без доходи (той е художник, но има философско образование), оказва се, в крайна сметка, че аз, дето работя (учител по философия съм в една гимназия, да не си помислите, че съм някакъв богат човек или бизнесмен?!), се оказах единственият човек с някакви доходи, който фактически издава напоследък изцяло със свои средства списанието ИДЕИ (като капак на всичко почнах да издавам и едно списанийце за съвременно образование, нарича се HUMANUS, и то легна пак предимно на моята заплата). Като куриоз ще Ви кажа и това: когато преди три години ме уволниха, за времето, когато бях без работа (година и половина!) списанието ИДЕИ излиза с... обезщетението ми за безработица! Напоследък понеже по други причини бях опраскан от работодателката си (загубих едно съдебно дело срещу нея и тя запорира и отне заплатата ми за три месеца!) един добър човек от Австралия, редовен читател на блога ми, изпрати една сума пари, благодарение на която оживях за това време, той с нея фактически спаси и списанието; но тези пари не бяха толкова, че да осигурят по-дълго излизане на списанието, с тях успях да издам криво-ляво само последните книжки на двете списания. Простете, че Ви отговорих толкова троснато, но като си замълчахте, признавам си, се ядосах. Сега Ви разказах за цялата ситуация, дано ме разберете и да ми простите. И дано не ме възприемете и Вие за долен изнудвач, за сметкаджия и дори за "печалбар". Станах пишман че издавам това списание, много обиди понесох, казах Ви вече с колко много хора с твърде възвишени и с така чисти и изтънчени в морално отношение души ми се наложи да се срещна за времето на съществуването на списанието. Оказва се, България е пълна с хора с тъй чисти и възвишени души, че те непременно обидено се нацупват когато някой долен човек като мен спомене думата "пари" – и повече с такъв пропаднал човек не щат даже и да разговарят. Бъдете здрав! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров Автор: След това мое писмо авторът, кой знае защо, изпадна в пълно мълчание… защо ли толкова много се умълча?

Великолепен нравствен казус, възникнал около полемиката ми с един отдаден на… финансите философстващ автор на списание ИДЕИ понеделник, 5 юни 2017 г. Въпреки всички рискове се виждам принуден да публикувам тази кореспонденция, да, тя наистина се е състояла, и то тия дни, нека да я съхраним като един знак на времето, в което живеем (а също така показва някои безценни особености на българската народна душа, които могат да ни помогнат да осъзнаем точната истина за самите себе си!). Между другото моят събеседник е философ и същевременно... финансист, аз пък съм философ, който, както подобава, презира парите; това внася особен колорит на полемиката ни, която наистина е многозначителна; ето, убедете се сами: Здравейте отново, г-н Грънчаров, 1. Както Ви писах последния път, работя върху това, да Ви изпратя до края на седмицата мой текст – на мейл Idei.filosofa@gmail.com (указан в страницата на списанието). 2. Ще се постарая да го оформя съгласно изискванията. 3. Доколкото разбирам, не е фатално, ако има няколко авторови бележки под линия. 4. Безпокои ме обаче друго – в момента текстът ми (той е готов, не го пиша в момента) е 13 страници, 8000 думи и 45 000 знака с интервалите (characters), докато в указанията на страницата на "Идеи" пише, че максимумът е 22 000 знака с интервалите – текстът ми беше 18 страници над 60 000 знака с интервалите, но колкото и да го съкращавам, едва ли ще мога да падна под това което е сега – фатален ли е този обем? а) Пиша Ви, защото текстът ми е написан конструктивно, т.е. отделните параграфи и пр. следват един от друг доста строго, с точност и произволното рязане първо ще обърка изложението, и второ – ще го направи неразбираемо. б) Това е едно теоретично есе – касае категории, третирани по определен систематичен начин, написано до голяма степен в подражание на "догматичния" и "формален" стил на автори като Декарт и Спиноза. в) Има само няколко референции към стандартни оригинални текстове, не изобилства по учебникарски маниер с цитати и препратки. Какво да правя – да продължавам ли да подготвям моя материал и да Ви го изпращам, или ще е прекалено голям (обемен)? Поздрави и благодаря предварително, К. Здравейте, г-н Б., Получило се е недоразумение. Вие сте попаднал на правилата за оформление на статиите, които важат само за международното многоезично научнотеоретично приложение на сп. ИДЕИ (което създадохме на базата на ИДЕИ с група украински философия, работещи във Философския институт към тяхната Академия на науките), но за чисто българското издание изобщо не важат тези правила, в него има пълна свобода. Също така няма ограничения и за обема, ако обемът е поголям, е възможно да излезе в два или дори в три поредни броя, с продължение. Разбира се, ако публикацията Ви е нужна най-вече за това да имате бройка публикация, която ще използвате за отчитане на активност в някаква научна организация 9

(институт, университет и пр.), тогава можете по Ваше желание да спазите формалните правила за чисто "академични" (научни) публикации, но това вече зависи само от Вас, от Вашия прагматичен интерес и пр. Аз обаче като създател и гл. редактор на българското издание не съм привърженик на подобна бюрократизирана представа за "наука" (при това тук става дума за философия, която не е наука!), тъй че сам решавайте, можете да ми изпратите първоначалния, неподлаган на съкращения вариант на Вашата статия, можете, ако искате, да изпратите и преработения вариант. Само ако държите текста Ви да излезе в специализираното международно издание (то е за отчитане на бройка публикации, нужни за кариерен растеж), тогава трябва да спазите всички изисквания, включително и за обема (бройка знаци и страници). Там аз не се меся на колегите, те всичко решават, нищо че формално имам последната дума, все пак те си имат там професори-рецензенти, имат си всички други салтанати, които мен изобщо не ме вълнуват. Това е положението. Ако има още нещо неясно, питайте. Да Ви кажа нещо важно: международното издание напоследък, поради финансови проблеми, излиза така: двете книжки за годината излизат обединени в едно книжно тяло, наведнъж, и за тази 2017 година този път по изключение вече я издадохме много рано, просто се бяха събрали нужните статии, тъй че поне една година сме напред, следващия брой ще излезе някъде през следващата 2018 г., живот и здраве да е само. Докато българското издание (то излиза в три книжки годишно) до този момент не сме издали дори и първата книжка, сега я подготвям, тъй че има възможности Вашата статия да излезе и сега, и по-нататък, казвам това в случай че държите да я оформяте по научните правила. Но ако искате да излезе в международното издание (то се печата в Киев), ще трябва да чакате поне година до излизането й. Това е. Сам решете какво искате. Всичко добро засега! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров Здравейте, г-н Грънчаров: Ето го и материала, който съм подготвил за Вас (прегледан от мен, редактиран и пр.). Малко е необичаен като теми, стил и пр. – (не влиза в разпространените у нас жанрове да е или "постмодерен", или "средновековен", или "кантиански", или "коментаторски") – но, бих се радвал, ако възбуди Вашето внимание. Намерих, между другото, в архивите ми – 2 есета от Дейвид Хюм, които съм превел – те са икономически, за парите и за лихвата – ако Ви интересуват, правите брой за него, или нещо, свързано с икономиката – мога да Ви ги пратя. Също така, за поддържане на езика, мисля да преведа тази пролет някое не много голямо култур-философско есе от Пол Валери – като стане готово, ще се обадя. Аз съм на разположение за всякакви въпроси и коментари. С уважение и най-добри поздрави! КБ Здравейте, г-н Б., Благодаря Ви за статията! Ще видим тия дни дали ще излезе цялата наведнъж или в два поредни броя, зависи от това какъв ще бъде общия обем на подготвяната за печат книжка. Г-н Б., ще Ви кажа нещичко по един доста деликатен въпрос, моля да ме разберете правилно. Списание ИДЕИ не получава никаква финансова подкрепа 10

отникъде, нито от държавни образователни институции, нито от фондации, отникъде не получава подкрепа. Може би причина за това сме ние, създателите му – ето, вече 9-та година тече от създаването му, ние не си мръднахме пръста да уредим някакво финансиране, продължаваме да го издаваме със свои лични средства, заделени от нашите скромни преподавателски заплати. Всъщност зад списанието фактически и реално стоим двама човека. Ако някой от авторите и от читателите му понякога благоволи да го подкрепи с известно дарение – това е добре дошло. Иначе едваедва кретаме. Издаваме го в крайно малък тираж. Абонаментът е обидно малък, за него не си струва да се говори. Това е самата истина. Подхождаме към това дело (издаването на едно чисто философско, т.е. напълно свободно списание) чисто идеалистично, непрагматично, може би постъпваме глупаво, но сме такива. Аз лично безброй пъти съм поставял въпроса да опитаме да направим някакъв проект, с който да кандидатстваме за финансиране по някаква програма, даже съм съм се мъчил да водя преговори с разни фондации (Конрад Аденауер, Америка за България и пр.), нищо не постигнах, казват ми, че за култура не предвиждали средства и прочие. Ако Вие в тази област можете да помогнете със съвет или с каквото друго сметнете за нужно, ще Ви бъда благодарен. Хубав ден Ви желая! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров Здравейте, г-н Грънчаров, Исках да Ви попитам как вървят нещата, мислите ли, че текстът, който Ви предложих има нужда от някакви редакторски намеси и пр.? Поздрави и успех: К. Здравейте, Всичко е наред. Подготвяме новата книжка. Няма проблеми с Вашия текст. Ще излезе обаче с известно закъснение. До месец трябва да излезе. Закъснението е поради големи проблеми на главния му редактор, свързани с уволнението му от работа и започналия по този повод негов граждански протест за свобода в образованието. Вие нямате възможност да подкрепите финансово излизането на този брой, така ли? С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров Здравейте, г-н Грънчаров, Благодаря! За мое съжаление – в момента съм в малко трудна ситуация и аз. Поздрави от сърце: К. Здравейте, г-н Б., ОК, добре, ще изчакаме тогава да си оправите финансовото състояние и когато това стане тогава статията Ви ще излезе на бял свят. Безплатни обеди на този свят, господине, няма... Аз между другото не мога да си представя каква е тази българска наглост всеки да се опитва да тарикатства та ако може да прецака другия – с оглед да спечели някаква облага по възможност ей-така, на вересия, без да плати нищичко, т.е. да се налапа за чужда сметка!

Извинявайте, написах Ви това, защото ми е доста обидно да ме възприемате за чак такъв глупак, който съвсем не се усеща как опитвате да го извозите... С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров Привет, Вие явно сте или един напълно ненормален, или един изключително нагъл тип! Вместо да ми плащате за авторско право (което аз Ви подарявам, след като аз най-учтиво не повдигам и дума да поискам хонорар) искате от мен аз да Ви плащам? Статията ми ще излезе там, където поискам по простата причина, че е гениална (ако можете да го забележите, в което малко се съмнявам). А Вас ще помоля да не ме безпокоите повече с идиотщините си. Здравейте, г-н Б.! Благодаря много за признанието! Какъв съм аз, каква е моята личност – това Вас специално не Ви касае изобщо. Ще си бъда какъвто искам. С всички рискове и последици. Глупаво е да Ви обяснявам това, нали уж сте философ, следва да го разбирате сам?! Факт е обаче, че глупак не съм, вие очевидно ме мислехте за такъв до последно, но след като се оказа, че не можахте да ме прецакате, изригнахте и показахте истинското си лице! За което съм Ви много благодарен. Не че не се досещах какво искате, до какво се домогвате. Нищо философско няма в поведението Ви на тарикат. Нищо човешко няма в това Ваше поведение. Изложихте се много! Не знам дали можете да си дадете сметка за това. Вие търсите оправдание за наглостта си: аз Ви писах, че това списание не се подкрепя от никого, то излиза със скромните средства на главния си редактор и още на един друг човек, автор в него. И с цялата си наглост сега намеквате за... хонорар, моля Ви се?! Вие на коя планета изобщо живеете?! Капка срам имате ли поне? Бъдете си какъвто искате, не обаче за моя сметка. Аз в момента съм безработен, Вие искате аз да финансирам с мои средства Вашия "гениален текст"?! Как поне нямате малко чувство да усетите колко много сте нагъл?! Ще трябва да извадя сега статията Ви от списанието. Създавате ми неудобства. Снощи изпратих новата книжка за печат, сега ми създавате проблем и се налага да я изискам от печатницата, да й правя нов предпечат, без Вашата гениална статия. Или да я оставя?! Ако все пак, допуснем, излезе Вашата статия в този брой, ще искате ли все пак авторския си хонорар?! Между другото ще ми се наложи нашата кореспонденция да излезе не само в блога ми, но и в списанието. За да видят хората с какъв "философски матерьял" разполагаме ний тук, в България. Непременно ще го направя. Истината трябва да се знае. При това този текст, тази наша полемика или дискусия ще излезе в списанието. Та да Ви преподам един хубав урок. За Ваше добро го правя! Бъдете здрав! И всичко хубаво Ви желая! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Глупаците не само че са самоуверени, те често успяват да се домогнат и до властта!

Едно от неприятните свойства на нашето време се състои в това, че тези, които изпитват увереност, са глупави, а тези, които притежават въображение и мисъл, са изпълнени със съмнение и нерешителност. Бертран Ръсел (цитиран от Alexandar Koshnicharov-Gibi) Кратък мой коментар: Глупаците не само че са самоуверени, те често успяват да се домогнат и до властта! Което е още по-лошо, което е най-лошото: управляват ни нагли глупаци!

Започвам да чета книгата на украинския философ С.Шевченко за християнската теология и екзистенциализма

Получих по пощата екземпляр от книгата на украинския философ Сергей Шевченко със саморъчен надпис от автора. Книгата му е 438 страници и е на тема, която силно ме интересува, с удоволствие ще прочета книгата му и ще напиша отзив за нея. С г-н Шевченко (и с други философи от Института по философия към тяхната Академия на науките) от години издаваме международното многоезично научно-теоретично издание на философското списание ИДЕИ.

Новата книжка на списание ИДЕИ ще излезе с изображение на главата на Сенека на корицата

Който щади лошите, вреди на добрите. Луций Аней Сенека – Lucius Annaeus Seneca (цитиран от Kalina Grancharova) Между другото изображението на Сенека (тази глава от негова статуя) ще украсява корицата на новия брой на списание ИДЕИ, а за задната корица ще има негови крилати мисли или афоризми. В самото списание има чудесни текстове от Камю, Рикерт и много други класически и модерни философи. Вече приемаме поръчки за хартиеното издание. Цена: 5 лв. (за 124 страници качествен философски текст)

ОБУЧЕНИЕТО ПО ФИЛОСОФИЯ В СЪВРЕМЕННИ УСЛОВИЯ Отзив на Иванка и Жак Асса за "дидактична модерност" на "абсолютния некадърник" Грънчаров Иванка и Жак Асса

ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ЗАКОНА НА МЪРФИ Приятелите идват и си отиват, враговете остават завинаги. Закон на Джоунс, формулиран от Мърфи Имаме си един приятел, на когото не можем да помогнем с пари (защото „поради глупост не можахме да се възползваме от демокрацията и да забогатеем“), но „не си отиваме“ като приятели, сигурно за съжаление на враговете му. Този приятел издава списание ИДЕИ, въпреки че е принуден (именно от враговете си) да протестира пред училището, в което всъщност му е мястото по призвание и по способности. В това списание публикувахме няколко статии, две от които са за течения във философията и за влиянието на тези течения върху образованието. Сега се чувстваме задължени аргументирано да посочим положителното влияние на този учител-философ за образованието в ПГЕЕ-Пловдив. Задължението ни е породено от две причини: първо, че вярва в нашата безпристрастност и второ, че като Диоген иска да пренесе една бъчва, в която да живее пред ПГЕЕ-Пловдив и с „фенер да почне да търси човека“. Бяхме му предложили да опише „интерактивните“ си методи 16

на преподаване на философия, но изглежда от някаква своеобразна „скромност“ той досега не направил това. Затова, по спомени от съвместната ни работа, ще се опитаме да направим това. Основният метод, който използваше, е беседата (предимно евристична и понякога изследователска). Това е особена организация на урочната система, която налага по-голяма самостоятелност на учениците. Необходимо е обаче учениците да са заинтересувани от учебния материал (или главите им да не служат само като „база за прически“ (причудливи доста понякога). Това означава, че те могат да получават самостоятелно учебния материал от учебници, книги и интернет, като по време на беседите, чрез диспути си създадат собствен мироглед (а учителят само насочва и обобщава резултатите от така зародилите се разговори). Дидактическите цели на такива беседи е създаването на мироглед и убеждения, свързани с хуманистични идеали (които според учителя могат да се нарекат и християнски, тъй като основата на християнската етика е да се отвръща с добро на злото, защото тезата „зъб за зъб“ е всъщност „зло за зло“, което доминира в днешната действителност). Въпросите на „водещия беседата учител“ (разказваме за учителя Грънчаров) бяха ясно дефинирани и освен това той „активно участва“ в беседата, внасяйки и собствените възгледи. Гореказаното ще илюстрираме с глава от неговата Лаборатория по философия (с подзаглавие "Книга за опитващите се да разбират"), и която всъщност пак, както и беседата, е написана напълно диалогично: ... Да се разглежда философията като нещо “прибавено” към съществуването ни (т.е. като “натрапница”, която само предизвиква досада!), е недопустимо: защото така унижаваме преди всичко себе си, защото така признаваме, че и животът ни е така чужд и непонятен, а свободата – безразлична . Общо взето философията може без нас, но дали ние можем без “нея”, сиреч без своите лични разбирания; възможно ли е, впрочем, да се живее човешки без смисъла, койтосами даваме на живота си?! Какво е човекът без ценностите, от позицията на които живее, които съзнава и на които държи? И как може да се добере до истината за себе си и за своя живот ако не я търси всеотдайно (а нали търсенето на тази истина се нарича “философия” и “философстване”?!)? А възможно ли е изобщо да се живее без истина? Разбира се, това, което наричаме философия, съществува само за дапомага на човека, на всички нас в търсенето на истините, без които не можем да имаме яснота относно собственото си съществуване. Но, от друга страна, тези истини не са “галоши, ставащи за всеки крак”, те могат да бъдат само лично постижение, сътворена от отделния човек негова личностна вселена, в която наистина се чувства като в свой дом. Философията “за всички нас” е с право безразлична на всички в същата степен, в която ние, човешките същества под това небе, не сме еднакви, сме раз-лични и сме личности. И в това е нашето истинско богатство; нима не се разбира, че човешките същества са верни на самите себе си само ако са изключителни раз-личности? Ако е така, то и безраз-личността към философията не може да съществува и вирее; ако сме безразлични, повтарям, към философията, то какво ни говори това най-вече за нас самите? Какво тогава ни остава? Само едно: да създадем и сътворим своята лична философия, да проясним жизнения свят, в който съществуваме, да постигнем съдбовно важната 17

яснота особено по отношение на самите себе си. Това може да стане само чрез засилена загриженост за самия себе си, а и също подпомагайки се един друг и импулсирани от това, което се нарича философия, любов към мъдростта. (Дали пък извънредната враждебност към философията не и израз на някаква силна привързаност не към друго, а тъкмо към… глупостта?!) Ето защо само да се знае или пък да се има отдалечена представа за това какво е една такава любов е почти нищо, важното е, разбира се, тази любов да бъде почувствана и преживяна, да я пробудим в сърцата си и да се оставим на нейната несравнима с нищо друго сила (всяка любов е непобедима сила на духа на човека!). Към философията си обаче можем да вървим не просто “теоретически”, а само практически, т.е. като сами философстваме, сами “правим” своята лична, оставаща завинаги, философия. Ако това не стане, то тогава всичко наистина е било само “непосилно бреме”, излишна “тежест”, която не можеш да отхвърлиш от плещите си, която си принуден да носиш кой знае защо. Ала щом като философията е преди всичко свобода, то почувствалите свободата няма да се принизят до такава противоестествена “употреба” на философията, до такава гавра и със самите себе си. Те ще се заемат с тази задача на съществуването си истински, те само ще разберат, че философията не е “лукс”, а първа потребност на живота ни – т.е. на ония, които искат да живеят пълноценно. Разбирайки и все повече убеждавайки се в потребността да се разчупят старите и негодни стереотипи на “преподаването” на философия, се заех със създаването на един практикум, който да може да облекчи отчасти движението ни към своята философия. Той може да подпомогне търсенията ни в тази насока, да ни подтикне в избора на свой път както в живота, така и във философстването, служещо на самия живот като израз на индивидуалната свобода. Такова беше намерението ми, а дали поне отчасти е било постигнато ще кажат ползващите го. Какво представлява моя практикум е видно още от първата тема. Моят стремеж беше да създавам, насърчавам и провокирам условията, пораждащи разговори и дискусии между заинтересувани от търсенето на истината млади хора. Добрият разговор и пълноценната дискусия са онова, което поражда вдъхновението – а нима може да има любов (към мъдростта) без вдъхновение? Моята цел се свеждаше до това да помагам за пробуждането на оная жива ангажираност към участта на човешкото, която е неотделима от нас самите. Следователно идеята ми се определяше от желанието да се стимулира живото философстване в противовес на “книжното”, изкуственото, сухото и безличното, което кой знае защо често се смята за единствена възможност пред “занимаващите се с философия”. Превъзмогването на скуката и отегчението в семинарите и упражненията по философия може да стане само чрез оная свободна въвлеченост на душите в собствения им живот, която се проявява в пълноценния разговор-дискусия-диалог. Наложи ми се да потърся различни средства за импулсиране на така необходимата въвлеченост, за пораждането на желание и интерес в степента, в която това е възможно под формата на пособие. Намерих ги в обособяването на идеи, в изтъкването на алтернативи, в поредиците от естествено разгръщащи се въпроси, в някои казуси и игри, които дават възможност за изява на философската проницателност, в други практически форми, които създават атмосферата на съпричастност, саморазкриване и съучастие, явяваща се първо условие на спонтанния, непринуден и увличащ разговор. На места (където е трябвало) си позволих да “обобщавам” постигнатите – докол18

кото е възможно да са предвидими! – резултати, т.е. да поставям акценти, които още повече да задълбочават изследванията, а също и да дават тласък на собствените достижения. Разбира се, личностите на участващите в тези разговори неизбежно ще наложат своя незаменим отпечатък, което именно е търсеното, докато “основата” може да бъде използвана по най-добрия (по тяхна преценка) начин. В този смисъл практикумът дори не е “водач”, а само партньор, който задочно участва в разговорите, макар че се надява да ги е започнал пръв, да ги е подбудил или поне да ги е насърчил. Продължавам да смятам, че доверието към философията не й се полага заради предишни “активи”, а че то трябва всеки път наново да бъде заслужено и потвърдено по един категоричен начин. Затова и непосредственото “правене” на философия в свободното сътрудничество на млади хора, намиращи се в зората на живота си, е единственото, което ще й даде правото да се ползва от съответното доверие. Ето защо най-лошото е философията (поради неподходящите начини на онова, което се е заела да прави) да се дискредитира още преди да е спечелила някакво доверие. Веднъж загубено, както е известно, доверието прекалено трудно се възстановява, но ако е спечелено още в самото начало, тогава трудно ще може да бъде загубено. Защото ако философията ни е станала приятел, т.е. ако сме успели да намерим приятеля в лицето на собствената мисъл, то тогава вече нищо не може да ни отдалечи от нея – защото така на основата на доверието към самите себе си сме се приближили към своята философия. Само така може да бъде победено пагубното впечатление, че философията иска да ни се “натрапи”, а пък ние самонадеяно се “дърпаме”, не искайки да допуснем нещо чуждо в презрения си наивен комфорт; всъщност се оказва, че “натрапникът” не е философията – тя и без “мене” и “тебе” може да съществува! – а че благодарение на философията ние самите се приближаваме до себе си. Философията ще ни приеме и приобщи към своите богатства само ако ние самите й дадем от собствените си богатства – и едва тогава наистина ще сме богати, ще притежаваме богатството, което “молци не го ядат”. Нали все пак бедността (във всеки един смисъл) не е нещо, с което можеш да се гордееш, да изтъкваш като постижение?! Но за всяко богатство трябва да се работи, то няма да дойде само, излишно е само да го чакаме, а трябва да се потрудим за него. Пътят към богатствата на духа минава през дверите на философията, но започва от нас самите, той тръгва от скритото в гърдите на човека, което трябва да бъде изявено. А за това се иска малък “първоначален тласък” – решимостта да се добереш до истината за самия себе си. Ако решимостта е налице, то всичко останало ще бъде постигнато. Имаме ли я тази решимост обаче? Готови ли сме да я придобием? И как става това? Защо трябва да употребя свободата си по този начин? Ето някои от въпросите, с които може да се започне. Щом като посоката е ясна, щом като веднъж се тръгне, неимоверно по-леко се върви… Да тръгваме тогава, какво чакаме?! Настоящата глава от книгата на нашия приятел показва не само дидактичната му модерност, но и неговия морален облик. И този човек „иска да живее пред училището си“ в бъчва, но надали и това ще му позволят. За него християнският завет е обърнат – отговарят му със зло на доброто, т.е. потвърждават всеизвестната притча „няма ненаказано добро“. Нещо повече, организират му „потоци от лава“ в 19

интернет и при лични разговори с него. И се връщаме на мотото „ако имаш врагове, то са ти завинаги“!!! Иванка и Жак Асса P.S. Ние мислим, че г-н Грънчаров трябва да събере всички положителни отзиви за себе си в отделен брой на сп. ИДЕИ. Известно му е (защото го е споменавал), че „думите отлитат, написаното остава“. Противниците му (евфемизъм на „враговете му“) се опитват да убедят останалите, че животът му протича нахалост, а не в полза на обществото. И сега, и за в бъдеще (и близко, и далечно) е необходимо да се знае, че има хора, които го оценяват по друг, положителен начин! Иванка и Жак Асса

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА Науките за природата и науките за историята Хайнрих Рикерт

VIII. История и психология Рассматривая, таким образом, естествознание и историю как формальную противоположность, мы должны сказать следующее: в то время как естествознание, если отвлечься от уже упомянутых немногих исключений, стремится охватить в своих понятиях множество, даже подчас необозримое количество различных процессов, историческая наука старается приспособить свое изложение к одному от всех других отличному объекту, который она исследует, будь это личность, целое столетие, социальное или религиозное движение, народ или что-либо иное. Этим она желает ближе познакомить слушателя или читателя с тем единичным явлением, которое она имеет в виду. Естествознание же, наоборот, тем лучше объяснит часть действительности, чем общее будет то понятие, посредством которого оно ее изобразит, чем яснее удастся выразить то, что частное явление имеет общего с целокупностью природы, и чем более содержание общего понятия отдалится от содержания единичного объекта в его индивидуальности. Уже из этой формальной противоположности природы и истории можно вывести целый ряд важных для методологии следствий. Однако мы ограничимся здесь одним пунктом, который особенно часто подвергался обсуждению. Уже из сказанного выше должно было стать ясным, какое значение может иметь наука об 21

общей душевной жизни, т.е. психология, для исторической науки, пункт, в котором, собственно, не должно было бы быть разногласий между всеми, не желающими превращать историю в генерализирующее естествознание, и который вместе с тем имеет решающее значение для вопроса, по какому основанию науки делятся на естествознание и науки о духе. Мы знаем, что исторические науки, исследуя культурные процессы, почти всегда имеют дело также и с психической жизнью, и поэтому называть историю наукой о духе – не безусловно уже ложно. На этом основании часто говорится, что историки должны быть хорошими "психологами". Однако они обычно не обращают внимания на научную психологию, хотя, казалось бы, что, интенсивнее занявшись ею, они стали бы тем самым еще лучшими "психологами". Эта аргументация кажется весьма убедительной, и несомненно благодаря ей мнение об основополагающем значении психологии для истории пользуется столь широким распространением. Но если присмотреться ближе, то нетрудно будет найти, что, как это часто бывает у особенно популярных теорий, убедительностью своей этот взгляд обязан многозначности своего лозунга. Мы называем не только историков, но и поэтов и художников "психологами", совершенно справедливо предполагая, что и они должны быть для выполнения своих целей "знатоками людей". Но та "психология", которую изучают художники, имеет, конечно, с абстрактной наукой о психической жизни общим только название, и никто не порекомендует поэту заняться научной психологией, для того чтобы таким образом усовершенствоваться в поэтическом искусстве. Искусство стремится постигнуть психическую жизнь не понятиями, но, поскольку это bnglnfmn, интуитивно, для того чтобы с помощью совсем иных, нежели научные, средств поднять ее в сферу всеобщего значения; так что художественная способность "психологического" понимания людей, во всяком случае, совершенно не зависит от знания научной психологии. То же самое относится и к "психологии", с которой имеют дело историки, как бы она вообще ни отличалась от психологии художника. Можно даже сказать, что эта психология отстоит от генерализирующей науки о психической жизни по возможности еще дальше, чем психология художника, потому что она всецело направлена на единственное и особое. Поэтому нет ничего удивительного в том, что мы находим значительных "психологов" среди историков уже в те времена, когда еще не существовало научной психологии и даже не было еще современного понятия психического. В этом случае Фукидида, например, мы можем тоже причислить к "психологам". Но если даже Вундт1, который в особенности настаивает на основополагающем значении психологии для "наук о духе", аттестует Фукидида как историка, "могущего даже для позднейших времен служить образцом психологического понимания исторического процесса", то это факт несомненно весьма знаменательный. Его значение не может быть ослаблено даже указанием Тённиса2 на то, что такие историографы, как Полибий, Тацит, а из новых Юм, Гиббон, И. Мюллер, Тьерри, Гервинус, были, с точки зрения их века, учеными- психологами, ибо если это и верно, то показывает лишь то, что психология их века не повредила этим историкам. Психология названных ученых считается в настоящее время в науке устарелой и даже неверной. Не вследствие, но вопреки их психологии они стали значительными историками. На самом деле у большинства историков принимавшаяся ими психологическая теория играла незначительную роль в их исторической работе, и даже 1 2

Logik. 3. Aufl. Bd. III. Logik der Geisteswissenschaften, 1908. S. 2. Zur Theorie der Geschichte. 1902. "Archiv fur systemat. Philosophie". Bd. VIII. 22

независимо от этого было бы в интересах методологии крайне желательно (ибо, действительно, большинство позднейших историков с точки зрения их "психологических" познаний принципиально мало чем отличаются от Фукидида) тщательно отделять их "психологию" единичного и индивидуального, в том смысле, как мы, например, говорим о психологии Фридриха Вильгельма IV или психологии крестовых походов, от пользующейся генерализирующим методом научной психологии, обозначив ее особым термином; в случае же если неудобно отказаться от слова "психология", то, имея в виду общую противоположность природы и истории, называть ее хотя бы "исторической психологией". По существу получится тогда следующее: объяснение жизни души в общих понятиях есть наука. Наоборот, "историческая психология", т.е. понимание отдельных людей или определенных масс в определенную эпоху, не есть еще сама по себе наука. Может быть, научная психология и в состоянии усовершенствовать историческую, но эта последняя никогда не сможет быть заменена генерализирующей наукой о психической жизни. Ибо если бы какой-нибудь психологической теории удалось подвести всю психологическую жизнь под общие понятия, то все же этим отнюдь не было бы дано знания единичных индивидуальных явлений. Мы объясняем психологически природу психического бытия тем, что ищем общие ему законы или какие-нибудь другие общие понятия, в истории же психическую жизнь мы познаем "психологически" тем, что, насколько это возможно, переживаем заново (nacherleben) ее индивидуальное течение; но этим мы, самое ank|xee, приобретаем лишь материал для исторического изложения, но не историческое понятие соответствующего объекта. Простое психологическое "переживание" не есть еще наука, и его нельзя также в целях исторического познания оформлять генерализирующим образом. Если ясно осознать это, то нельзя уже будет считать самим собой разумеющимся, что историк для выработки своего "психологического" понимания должен изучать научную, т.е. генерализирующую, психологию, и тогда уже будет совершенно невозможно полагать основу исторических наук в пользующейся общими понятиями науке о психической жизни в том смысле, в каком механика является основой естественных наук в мире физическом3. Это не значит, что между генерализирующей научной психологией и исторической наукой нет никакой связи, и на это я хотел Совершенно аналогичное мнение встречаю я также у одного психолога. Карл Марбе пишет в своей рецензии на книгу Эрнста Эльстера (Ernst Elster. "Prinzipien der Literaturwissenschaft") следующее: "Именно то обстоятельство, что нет возможности без затруднения подвести под психологические понятия те объекты, которые интересуют историка литературы, могло бы показать автору, что, по крайней мере в его смысле, нельзя психологию сделать полезной для науки о литературе. Современный психолог старается понять духовную жизнь как комплекс простых элементов и фактов. Но такое разложение психического не пригодно для историка литературы. Он хочет пережить и понять определенную часть духовной жизни человечества в ее сложности". Это хорошо сказано, и я могу только радоваться, что Марбе, заявивший в рецензии на мою книгу "Границы естественно-научного образования понятий", что он не может "ни в одном существенном пункте" согласиться со мной, подошел ко мне все-таки столь близко, ибо различие, лежащее в основе его приведенных выше положений, подробно изложено мною в моей книге в качестве ее очень "существенного пункта" и явно применено в ней к проблеме взаимоотношения психологии и исторической науки. 3

бы обратить особое внимание, так как мои взгляды неоднократно толковались в том смысле, будто бы я отрицаю возможность для историка научиться чему-нибудь у научной психологии. Это мне даже никогда не приходило в голову. Наоборот, я уже раньше категорически указал на то, что "психологическое" понимание прошлого, происходящее обычно без научных психологических знаний, может быть, несмотря на это, усовершенствовано генерализирующей психологией. В какой мере это возможно, этого нельзя решить на основании логических соображений, и нет никакого смысла взвешивать различные возможности, прежде чем история не будет действительно теснее, чем раньше, связана с научной психологией. В интересах логического понимания проблемы мы лучше всего предположим максимум использования историком психологических знаний; тогда мы увидим, что психология сможет сделать для истории и что нет. Резко отделив генерализирующий метод психологии от индивидуализирующего метода истории, попробуем построить теперь максимум мыслимой для обеих наук связи. Изображение индивидуального тоже не может обойтись без общих понятий или по крайней мере без общих элементов понятия: последние составные части всякого научного изложения должны быть, как мы уже раньше упомянули, общими. Следовательно, и понятие исторической индивидуальности составлено сплошь из общих элементов, способом, к которому мы еще вернемся впоследствии. Это не следует понимать так, будто бы индивидуальность действительности сама есть лишь сочетание общих элементов, что привело бы нас, как мы тоже уже sj`g{b`kh раньше, к платонизирующему реализму понятий. Речь идет исключительно о научном изображении индивидуальности и об использовании общих элементов для этой цели, последнее же важно потому, что историк при этом большей частью обращается к общим словесным значениям, которые бессознательно возникли в нас и усваиваются нами вместе с языком до занятия наукой. Можно было бы возразить, что эти донаучные "понятия" неточны и неопределенны и потому, собственно говоря, не являются понятиями и что историческая наука, следовательно, должна сделаться научнее по мере того, как ей удастся заменить донаучные общие словесные значения, используемые ею для изображения индивидуальных исторических процессов, научными понятиями. Последние же она должна позаимствовать у психологии. Таким образом, противоположность генерализирующего и индивидуализирующего образования понятий была бы не тронута, но также и значение психологии для исторической науки не подлежало бы уже сомнению. Это действительно показывает, что психология может стать вспомогательной наукой истории, но необходимо еще точно установить значение этого результата для наукознания. Сначала, чтобы быть последовательным, нужно будет несколько расширить эти соображения. Историк отнюдь не ограничивается изображением психической жизни. Люди, о которых он говорит, обладают также и плотью и определяются поэтому влиянием окружающей их материальной среды. Не приняв во внимание материальную среду, мы не поймем ни одного исторического описания, и материальное в его индивидуальности может в историческом смысле стать даже очень важным. Отсюда следует, что психология далеко не единственная генерализирующая наука, могущая иметь для истории вспомогательное значение. Если, например, в истории какого-нибудь сражения мы узнаем, что солдаты до боя должны были проделать многодневный поход, что они вследствие этого устали и не могли надлежащим образом сопротивляться напавшим на них в физическом отношении более свежим войскам, или если рассказывается, что осажденный город, у которого был отрезан всякий подвоз припасов, смог продержаться 24

только определенное время, ибо голод изнурил людей, так что под конец уже невозможно было защищаться – то историк при изображении этих событий будет точно так же пользоваться сплошь общими словесными значениями, относящимися к материальным процессам, причем в большинстве случаев он ими опять-таки владел еще до того, как начал заниматься наукой. Поэтому здесь тоже придется сказать, что, используя в целях изображения единичных процессов подобные общие понятия, он с точки зрения физиологии поступает неточно и неопределенно. Чтобы стать научно "точным", ему следовало бы привлечь сюда также и физиологию усталости и питания, ибо только таким образом ему удалось бы заменить донаучные понятия строго научными. От изложенного выше мнения о необходимости в целях большей научности истории пользоваться данными психологии, это требование принципиально, конечно, ничем не отличается. И все-таки оно будет, пожалуй, далеко не столь очевидным. В чем же дело? Может быть, в том, что физиология как наука гораздо совершеннее психологии и что поэтому здесь сразу становится ясным, как мало историку, как таковому, могут помочь понятия генерализирующих наук? Понятия эти для него всегда только средства и никогда не цель. Поэтому легко может показаться, что цели можно достигнуть и без "точных" средств. Так, несомненно, и обстоит дело в рассмотренных нами примерах. Если бы результат этот подлежал обобщению, то можно было бы предположить, что надежды, возлагаемые на психологию для истории, покоились, в сущности, на том, что эта наука до сих пор eye очень мало исследовала встречающиеся в истории виды душевных явлений и что именно окутывающий их еще психологический туман окрыляет фантазию перспективой различных возможностей. Тогда следовало бы сказать: если бы генерализирующая психология достигла в исследовании психических законов, имеющих значение для исторически существующей жизни, той же ступени совершенства, что и физиология в объяснении усталости и голода, то данные ее, быть может, показались бы для истории столь же лишенными значения, как и данные физиологии. Мы пришли бы тогда к следующему результату: в большинстве случаев историку, чтобы достигнуть своих целей, т. е. изображения своего объекта в его индивидуальности и особенности, вполне достаточно того знания общих понятий, которым он располагает еще в своей донаучной стадии. Естественно-научная точность элементов его понятий, имеющая решающее значение в генерализирующих науках, лишена для него, преследующего совсем иные цели, какой бы то ни было ценности. Возможно даже, что он найдет, что его донаучное общее знание гораздо увереннее руководит им, нежели всякие физиологические теории, ибо для всех разделяющих с ним это знание изложение его будет гораздо доступнее с его помощью, нежели с помощью научных понятий. Но, как сказано, мы отнюдь не отрицаем того, что научно-психологические теории могут оказывать на историю благотворное влияние, как бы мало сами историки ни ощущали в нем потребность. Оно столь же возможно, как и употребление в истории понятий физиологии, химии или какой-нибудь другой естественной науки для более точного описания исторических процессов. Пожалуй, можно было бы даже указать определенные области, при изложении которых история не смогла бы обойтись без общих понятий. Генерализирующая наука может стать особенно необходимой в тех случаях, когда объект, о котором идет речь, сильно и в непонятном для нас направлении отличается от того, что нам известно из донаучного знания, вследствие чего нет общих схем его понимания. На этом основании можно, напри25

мер, с полным правом указать на то, что историк, описывая Фридриха Вильгельма IV, нуждается в психологических знаниях, так как психическая жизнь душевнобольного слишком чужда для него, чтобы он вообще мог понять ее и ясно изобразить в понятиях. Таким образом, генерализирующие теории смогут при случае стать важными вспомогательными науками для истории; при этом, конечно, принципиально нельзя провести границы их применению, так что весьма возможно, что в будущем в исторической науке естественно-научные, т.е. научно-генерализирующим методом образованные, понятия будут играть при изложении единичных и индивидуальных явлений гораздо большую роль и будут применяться более удачно, нежели теперь, когда они – стоит только вспомнить различение Лампрехтом индивидуально-психологического и социально-психологического метода – вносят больше сумбура, чем приносят пользы. Но для логической классификации наук, обязанной всегда иметь в виду не средства, но цели наук, это все не имеет никакого принципиального значения. Это касается лишь большей или меньшей "точности" элементов, из которых история построит свои индивидуализирующие понятия, и сколько бы историки ни пользовались генерализирующими науками, эти последние никогда не будут для историка основными в том смысле, в каком, например, механика является основой генерализирующих наук материального мира. Они решительно ничего не смогут сказать ему о принципе его индивидуализирующего образования понятий, т.е. о способе, каким nm соединил эти элементы в собственно исторические понятия. История как наука отнюдь не имеет своей целью повествовать об индивидуальности любых вещей или процессов в смысле их простой разнородности. Она тоже руководствуется определенными точками зрения, опираясь на которые она и пользуется своими донаучными или научно точными элементами понятий, и эти точки зрения она не сможет позаимствовать ни у психологии, ни у другой какой-нибудь генерализирующей науки. Данное обстоятельство вполне определяет отношение психологии к истории. Все прочее для логики имеет второстепенное значение. Отсюда ясно также, что одного понятия индивидуализирующего метода, характеризовавшего для нас до сих пор историю, недостаточно. Для того чтобы разделить науки на две большие группы, мы должны связать с формальными также и материальные различия. Противоположность чисто логических понятий природы и истории ясно показывает только несостоятельность традиционного взгляда, по которому все научные понятия общи, а история поэтому там, где она описывает психическую жизнь, есть не что иное, как прикладная психология. В общем, однако, в противоположность понятию генерализирования понятие индивидуализирования дает нам лишь проблему и отнюдь не дает уже понятия научно-исторического метода. Ибо, разумея под природой действительность, рассмотренную с точки зрения общего, мы уже имеем вместе с тем принцип образования понятий для естественных наук. Напротив, называя историю действительностью, рассматриваемой с точки зрения частного, мы еще такого принципа не имеем, ибо в таком случае исторической науке пришлось бы изображать подлежащую ее изучению индивидуальную действительность без всякого принципа выбора, так, как она есть, а это означало бы, что история должна давать копию действительности в строгом смысле этого слова. Но эта задача, как мы видели, логически противоречива. И история тоже должна для образования понятий и для того, чтобы быть в состоянии давать познание, проводить границы в беспрерывном течении действительного бытия, превращая его необозримую разнородность в обозримую прерывность. Каким образом сохраняется при этом индивидуальность, мы еще не знаем. Возмож26

но ли вообще индивидуализирующее образование понятий? В этом заключается проблема исторического метода. Таким образом, именно благодаря противоположению генерализирующего и индивидуализирующего метода мы во всей ее трудности схватываем основную проблему всего нашего исследования. IX. История и искусство Конечно, историческое образование понятий скорее, нежели естественнонаучное, можно сравнить с отображением действительности, и, прежде чем перейти к изложению его принципа, мы остановимся также и на этом пункте, вытекающем уже из чисто формального понятия истории. В связи с ним стоит и оживленно обсуждавшаяся проблема отношения истории к искусству, которой мы и коснемся здесь, поскольку это может быть важно для нашей темы, что приведет нас вместе с тем к выяснению той роли, какую наглядное представление (Anschauung) играет в исторической науке. В научно еще не обработанной действительности, т.е. в разнородной непрерывности, разнородность всякого объекта, которую мы называем также его индивидуальностью, тесно связана с наглядностью и даже может быть непосредственно дана нам только в самом представлении. Поэтому и думают часто, что когда речь идет об изображении индивидуальности, то этого лучше всего можно достигнуть посредством простой репродукции индивидуального наглядного представления. Отсюда историк стремится воссоздать нам прошлое во всей его наглядной индивидуальности, и этого он достигает тем, что дает нам возможность как бы пережить прошлое заново, в его индивидуальном течении. Хотя он, как вообще всякая наука, и обязан пользоваться словами, имеющими общее значение и потому не могущими никогда дать нам непосредственно наглядного образа действительности, все же часто он будет стремиться вызвать в слушателе или читателе и некоторое наглядное представление, которое по своему содержанию далеко выходит за пределы совокупности содержания общих словесных значений. Таким образом он посредством своеобразной комбинации словесных значений будет стараться ориентировать фантазию в желательном для него направлении, ограничивая до крайности возможность вариаций воспроизводимых образов. То обстоятельство, что при помощи наглядного образа фантазии можно изобразить индивидуальность действительности, сразу объясняет нам, почему историю так часто ставят в особенно близкое отношение к искусству или даже прямо отождествляют с ним. Ибо эта сторона истории действительно родственна художественной деятельности постольку, поскольку и история и искусство стараются возбудить наше воображение с целью воспроизведения наглядного представления. Но этим, однако, и исчерпывается все родство между историей и искусством, и можно показать, что значение искусства для сущности исторической науки очень не велико, ибо, во-первых, чисто художественное наглядное представление принципиально отличается от того, которое встречается в истории, а во-вторых, с логической точки зрения наглядные элементы вообще могут иметь в исторической науке только второстепенное значение. Чтобы понять это, нужно выяснить сначала отношение искусства к действительности. И искусство, несмотря на утверждения "реалистов", также не может отображать или удваивать действительность, а производит или совсем новый мир или, изображая действительность, по крайней мере заново оформляет ее. Но это оформление покоится на принципах не логического, а эстетического порядка. Сле27

довательно, для истории (ибо в науке эстетический фактор сам по себе никогда не может быть решающим) целью изложения, стремящегося к наглядности, однако без эстетического оформления, может быть только простое копирование действительности. Но эта задача, как мы уже знаем, логически бессмысленна вследствие необозримого и неисчерпаемого многообразия всякой разнородной непрерывности, даже в самой ограниченной части действительности. Поэтому утверждение, что история, давая нам наглядное представление, есть искусство, ничего, собственно, не говорит. К этому присоединяется еще нечто другое. Искусство, поскольку оно только искусство, отнюдь не стремится давать наглядное представление во всей его индивидуальности. Ему совершенно безразлично, похоже или нет его создание на ту или иную индивидуальную действительность. Оно, наоборот, стремится с помощью устанавливаемых эстетикой средств ввести наглядное представление в сферу особого рода "всеобщности", которую мы не можем здесь подробнее определить и которая, само собой разумеется, принципиально отличается от всеобщности понятия. Основную проблему эстетики можно сформулировать, пожалуй, как вопрос о возможности всеобщего наглядного представления, чтобы rel самым оттенить ее отношение к основной проблеме истории, заключающейся в возможности индивидуальных понятий. В известном отношении художественная деятельность даже прямо противоположна индивидуализирующему методу историка, и уже потому не следовало бы называть историю искусством. Чтобы уяснить себе это, лучше иметь в виду не такие художественные произведения, как портреты, ландшафты или исторические романы, так как все это – не только художественные произведения, и именно то, что они являются также отображением единичной индивидуальной действительности, эстетически не существенно. Мы сможем здесь даже совсем отвлечься от того обстоятельства, что искусство изолирует изображаемые им объекты и этим самым выделяет их из связи с остальной действительностью, тогда как история, наоборот, должна исследовать связь своих объектов с окружающей средой и с данной стороны поэтому тоже должна быть противопоставлена искусству. Нам достаточно здесь будет указать на то, что специфически художественная сущность портрета состоит не в его сходстве или теоретической правдивости, точно так же как и эстетическая ценность романа отнюдь не определяется соответствием его историческим фактам. Я могу оценивать с художественной стороны оба указанных рода произведений искусства, ничего не зная о том, совпадают ли они с изображаемой ими действительностью. Поэтому если для сравнения с историей берутся такие произведения искусства, причем их чисто художественный элемент не отделяется от элементов, художественно индифферентных, то это может внести только путаницу. Конечно, портрет похож на историческое изложение, но исключительно теми своими сторонами, которые существенны не в художественном, а в историческом отношении; это же до того очевидно и само собой понятно, что вряд ли может быть особенно полезно для выяснения отношения искусства к истории. Тем самым мы отнюдь не хотим отрицать того, что в непосредственной целостной связи исторических и художественных элементов, как, например, в портрете, кроется проблема, разрешение которой может иметь значение также и для выяснения одной существенной стороны исторической науки. Очень многие исторические труды, и именно наиболее замечательные из них, представляют собой на деле художественные произведения в смысле в высшей степени художественных и вместе с тем теоретически правдивых портретов. Но, желая ясно представить себе сущность отношения истории к искусству, необходимо сначала все же исходить из таких 28

художественных произведений, которые не имеют исторических элементов, и только тогда можно уже будет спросить, каким образом художественное оформление и историческая верность, т.е. эстетическая и теоретическая ценности, сочетаются в портрете в целостное единство. Разрешение этой проблемы не входит в нашу задачу. Мы можем удовольствоваться полученным результатом, чтобы отвергнуть мысль о логическом родстве истории с искусством. Если иметь в виду, что всякая действительность есть индивидуальное наглядное представление, то отношение к ней наук и искусства можно выразить в следующей формуле. Генерализирующие науки уничтожают в своих понятиях как индивидуальность, так и непосредственную наглядность своих объектов. История, поскольку она является наукой, точно так же уничтожает непосредственную наглядность, переводя ее в понятия, но старается, однако, сохранить индивидуальность. Искусство, наконец, поскольку оно не хочет быть не чем иным, как искусством, стремится дать наглядное изображение, уничтожающее индивидуальность как таковую или низводящее ее на задний план как нечто несущественное. Итак, история и искусство стоят к deiqrbhrek|mnqrh ближе, чем естествознание, поскольку каждое из них уничтожает только одну сторону индивидуального наглядного представления. Отсюда относительная правомерность наименования истории "наукой о действительности" и утверждения, что искусство реалистичнее естествознания. Но искусство и история вместе с тем противоположны друг другу, так как для одного существенным является наглядное представление, для другой – понятие; сочетание же этих обоих элементов в некоторых исторических трудах можно сравнить лишь с портретом, который в таком случае, однако, надо рассматривать со стороны его не только художественных качеств, но и сходства с оригиналом. Что подобное соединение искусства и науки встречается во многих исторических произведениях, не может подлежать, как уже сказано, никакому сомнению. История иногда нуждается для изображения индивидуальности в возбуждении фантазии как в средстве для представления наглядных образов. Но столь же несомненно, что это обстоятельство еще не дает права называть историческую науку искусством. Сколько бы историк с помощью художественных средств ни изображал индивидуальные образы, он все же, уже потому, что образы эти всегда должны быть индивидуальными, принципиально отличается от художника. Его изложение должно быть всегда фактически истинным, а эта историческая правдивость не играет никакой роли в художественном произведении. Скорее уж можно было бы сказать, что там, где художник изображает действительность, он до известной степени связан с истиной генерализирующих наук. Мы только до определенной степени переносим несовместимость художественных образов с общими понятиями, под которые первые подходят как экземпляры рода; именно только до тех пор, пока художественное произведение вызывает еще в нас представление об известной нам действительности. Однако развитие этой мысли отвлекло бы нас слишком в сторону от нашей темы. Нам важно было лишь выяснить независимость художественного творчества от исторической фактичности. Различие между историей и искусством станет еще более резким, если мы вспомним, что наглядное представление об эмпирической действительности во всякой науке вообще, а тем самым и в истории есть нечто второстепенное или только средство к цели. Поэтому взгляд Виндельбанда, что различие между естествознанием и историей состоит в том, что первое ищет законы, а вторая – образы, вызывает сомнения. Этим самым совсем еще не затрагивается логически существенное различие. Если понимать утверждение Виндельбанда буквально, то мы 29

имели бы по меньшей мере слишком узкое понятие истории, а вместе с тем был бы также перемещен центр тяжести истории как науки. Очень часто история не ищет образов, и если она это и делает в биографиях, то тем самым не дает еще ключ к уразумению ее логической сущности. Нельзя даже вообразить большего непонимания нашего положения, что история – индивидуализирующая наука, чем отождествление его с утверждением, будто она представляет собой сумму биографий и должна давать художественно законченные портреты. Научный характер истории можно определить, лишь исходя из того способа, каким она образует свои подчас сове шенно ненаглядные понятия, и логически понять ее можно только под углом зрения того, каким образом она превращает наглядное представление в понятие. Итак, формальный принцип истории, обосновывающий ее как науку, не имеет ничего общего с принципами художественного творчества и поэтому никоим образом не может быть заимствован у простого наглядного представления. На этом основании и выражение "наука о действительности" нужно употреблять с большой осторожностью. Эта альтернатива, по которой история или изображает индивидуальности и тогда превращается в искусство, или является наукой и тогда должна пользоваться генерализирующим методом, совершенно ложна. Прежде нежели вообще может начаться та сторона деятельности истории, которая в указанной степени родственна приемам художника, т.е. прежде чем история вообще может окутать свои понятия наглядными представлениями, чтобы дать нам возможность заново пережить прошлое и как можно более приблизить нас к действительности, она должна знать, во-первых, какие из необозримого числа объектов, составляющих действительность, призвана она изображать, и, во-вторых, какие части из необозримого многообразия каждого отдельного объекта для нее существенны, а для этого она, подобно естествознанию, также нуждается в своем "априори", в своих предпосылках. Только с помощью этого "априори" сможет она овладеть в своих понятиях разнородной непрерывностью действительного бытия. Итак, сколько бы история, обращаясь к фантазии, ни воссоздавала наглядных образов, в самом наглядном материале истории напрасно стали бы мы искать рамки, определяющие эту деятельность, точки зрения, обусловливающие связь и расчленение материала, критерии того, что исторически значительно и что нет, короче – все то, что составляет научный характер истории. Тем менее, конечно, все это можно найти в искусстве. Историк может вполне разрушить свои чисто научные задачи и без художественных средств, как ни отрадно бывает, если художник в нем сочетается с ученым. Поэтому мы должны поставить вопрос, каким образом возможна история как наука, если ее целью является изображение единичного, особенного и индивидуального? (Продължението очаквайте в следващия брой.)

ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ФИЛОСОФИЯ Бунтуващият се человек (фрагменти) Албер Камю

ТОТАЛЬНОСТЬ И СУДИЛИЩА Тотальность, в сущности, есть не что иное, как извечное стремление к единству, свойственное как верующим, так и бунтарям, во свершающееся сейчас на обезбоженной земле. Отречение от всех ценностей в таком случае равнозначно отречению от бунта ради Империи и рабства. Критика формальных ценностей не может тогда не коснуться идеи свободы. Признав невозможность зарождения в недрах бунта свободной личности, о которой мечтали романтики, мы должны признать, что и сама свобода оказывается включенной в исторический процесс. Она становится свободой в борьбе, которая требует для своего бытия действия. Отождествляемая с поступательным ходом истории, она может воспользоваться своими плодами только с завершением истории, во вселенском Граде. А до тех пор каждая ее победа будет спорной и, следовательно, бессмысленной. Немецкий народ освободился от угнетавших его союзных держав лишь ценой свободы каждого немца. Отдельные личности при тоталитарном режиме порабощены, хотя человеческий коллектив можно считать свободным. В конце концов, когда Империя освободит весь род человеческий, свобода будет царить над стадом рабов, которые, по меньшей мере, будут освобождены от Бога, да и вообще от всего трансцендентного. Именно здесь проясняется пресловутое диалектическое чудо, переход количества в качество: всеобщее рабство выступает отныне под именем свободы. Но превращение это, как и во всех примерах, приводимых Гегелем и Марксом, ни в коей мере не является объективным, это всего лишь субъективная подмена названий. Чудес не бывает. Если единственная надежда нигилизма заключается в том, что миллионы рабов в 31

один прекрасный день превратятся в навеки свободное человечество, то историю следует считать просто-напросто несбыточным сном. Историческая мысль должна была освободить человека от покорности Богу, но это освобождение требует от него абсолютного подчинения становлению. И человеку приходится тогда прибегать к авторитету партии, как раньше он прибегал к алтарю. Вот почему эпоха, заносчиво именующая себя самой мятежной, предлагает на выбор тот или другой конформизм. Подлинной страстью ХX века является рабство. Но тотальную свободу завоевать ничуть не легче, чем свободу личную. Чтобы обеспечить власть человека над миром, нужно отсечь от мира и от человека все, что неподвластно Империи, все что несовместимо с царством количества: это предприятие безгранично во всех трех измерениях истории – в пространстве, во времени и в людях. Империя – это война, мракобесие и тирания, отчаянно клянущиеся, что когда-нибудь они превратятся в братство, истину и свободу: к этому их принуждает логика собственных постулатов. В сегодняшней России, даже в самом ее коммунизме, существует, без сомнения, истина, отрицающая сталинскую идеологию. Но у этой идеологии есть своя логика, которую необходимо вычленить и выставить на всеобщее обозрение, дабы революционный дух избежал окончательного вырождения. Циничная интервенция западных армий против советской революции показала советским революционерам, помимо всего прочего, что война и национализм столь же реальны, как и классовая борьба. Лишенная международной пролетарской поддержки, которая должна была бы возникнуть сама собой, внутренняя революция может считаться жизнеспособной только при условии создания некоего международного порядка. Исходя из этого, следует признать, что построение вселенского Града возможно только при двух условиях. Либо осуществление почти одновременных революций во всех крупных странах мира, либо ликвидация военным путем буржуазных наций; либо перманентная революция, либо постоянная война. Как известно, первая точка зрения едва не восторжествовала. Революционные движения в Германии, Италии и Франции ознаменовали высочайший взлет революционных надежд. Но подавление этих революций и вытекающее отсюда укрепление капиталистических режимов сделало войну реальностью революции. И тогда философия просвещения обернулась в Европе буднями затемнения. Вселенский Град, который предполагалось заложить путем стихийного восстания угнетенных, в силу логики истории и революционной доктрины был мало-помалу перекрыт Империей, навязанной посредством силы. Энгельс, поддержанный Марксом, хладнокровно воспринял эту перспективу в своем ответе на "Воззвание к славянам" Бакунина: "Ближайшая мировая война сметет с лица земли не только реакционные классы и династии, но и целые реакционные нации. Это тоже составляет часть прогресса". Такой прогресс, по мысли Энгельса, должен был уничтожить царскую Россию. Сегодня русский народ перевернул направление прогресса. Война, как холодная, так и горячая, состоит на службе у всемирной Империи. Но, став империей, революция заходит в тупик. Не отрекшись от своих ложных принципов, ради возврата к истокам бунта, она будет означать только поддержание власти тотальной диктатуры над сотнями миллионов людей на протяжении многих поколоний, вплоть до самопроизвольного распада капитализма или – если она захочет ускорить создание Града людей – до атомной войны, к которой она вообще-то не стремится и после которой любой город – если он вообще уцелеет – "воссияет'' только среди развалин. Согласно законам той самой истории которую она так опрометчиво обоготворила, мировая революция обречена полиции или бомбе. И тем самым поставлена перед дополни32

тельным противоречием. Принесение в жертву морали и добродетели, принятие всех средств, которые она постоянно оправдывала преследуемой ею целью, могут быть приемлемы строго говоря, лишь при том условии, что вероятность достижения цели достаточно велика. Вооруженный мир, сохраняющий диктатуру до бесконечности, означает бесконечное отрицание такой цели. Тем более что опасность войны делает эту цель почти недостижимой. Расширение мировой Империи в пространстве является одним из неизбежных условий революции XX века. Но эта неизбежность ставит ее перед второй дилеммой: обрести новые принципы или отречься от справедливости и мира, к окончательному воцарению которых она стремилась. Не успев подчинить себе пространство, Империя с той же неотвратимостью берется за покорение времени. Отрицая любую стабильную истину, она доходит до отрицания самой низшей формы, в которую облекается истина, до отрицания истории. Она переносит пока что невозможную во всемирном масштабе революцию в прошлое, которое она силится уничтожить. И в этом, разумеется, есть своя логика. Всякая связь между человеческим прошлым и будущим, не являющаяся чисто экономической, предполагает некую константу, которая, в свою очередь, может напомнить о человеческой натуре. Подспудная связь, которую Маркс, будучи культурным человеком, находил между различными цивилизациями, грозила вырваться за пределы его построений и выявить естественные формы преемственности, перекрывающие преемственность экономическую. Русский коммунизм был мало-помалу вынужден разрушить все мосты между прошлым и будущим, разорвать непрерывный процесс становления. Отрицание гениев-еретиков (а почти все они – еретики), неприятие вклада цивилизации, искусства в той мере, в какой он неподвластен истории, разрыв с живыми традициями – все это привело к тому, что марксизм понемногу стал замыкаться во все более и более узких рамках. Теперь он уже не только отрицал или замалчивал все то, что во всемирной истории было несовместимо с его учением, не только отвергал достижения современной науки. Ему предстояло теперь перелицевать историю, даже самую недавнюю, хорошо известную, и прежде всего историю партии и революции. Из года в год, а порой из месяца в месяц "Правда" сама себя исправляет, фальсифицированные издания официальной истории следуют одно за другим, Ленин подвергается цензуре, Маркс не издается. При таком положении дел было бы несправедливым сравнение даже с религиозным обскурантизмом. Церковь никогда не доходила до утверждений, будто господь проявился сначала в двух лицах, потом в четырех или трех, потом снова в двух. Ускорение, свойственное нашему времени, затрагивает и процесс фабрикации истины, которая при подобном ритме превращается в чистую иллюзию. Подобно ткачам народной сказки, ткавшим из пустоты наряд для короля, тысячи людей, выбравших для себя довольно странную профессию, каждый день переделывают призрачную, не успевающую дожить до вечера историю, ожидая, что вот-вот прозвенит спокойный детский голосок, объявляющий, что король-то голый. Этот голосок бунта подтвердит тогда то, что уже сейчас может увидеть всякий: что революция, обреченная ради выживания либо отрицать свое всемирное призвание, либо отречься от самой себя, чтобы стать всемирной, покоится на ложных принципах. А пока эти принципы продолжают править миллионами людей Имперская мечта, облеченная в реальности времени и пространства, утоляет свою ненасытную жажду соками живой человеческой личности. Личности враждебны Империи не просто как индивиды – иначе хватило бы вполне традиционного террора. Личность враждебна ей в той мере, в какой человеческая натура не могла до сих пор жить одной только историей и всегда от нее так или иначе ускользала. Империя предпо33

лагает отрицание и уверенность – уверенность в бесконечной податливости человека и отрицание человеческой природы. Техника пропаганды служит тому, чтобы определить меру этой податливости и постараться свести рефлексию человека к его условным рефлексам. Она побуждает его сначала заключить пакт с тем, кто в течение долгих лет считался смертельным врагом. А затем она позволяет преобразовать полученный таким образом психологический эффект и заново выдрессировать целый народ, настроив его против этого врага. Хотя опыты еще не окончены, их принципы вполне поддаются осмыслению. Если человеческая природа – это фикция, податливость человека и впрямь безгранична. Политический реализм, достигший этой ступени – это уже разнузданный романтизм – романтизм эффективности. Этим объясняется тот факт, что русский марксизм в общем и целом отвергает мир иррационального, хотя очень неплохо умеет им пользоваться. Иррациональное может служить Империи, а может ее и подорвать. Оно не поддается расчету, а в Империи все должно быть рассчитано. Человек – всего лишь игрушка внешних сил, которыми можно рационально управлять. Иные безрассудные марксисты пытались, например, примирить свою доктрину с теориями Фрейда. Это было немедленно поставлено им в вину. Фрейд – еретический и "мелкобуржуазный" мыслитель, он вытащил на свет бессознательное, признав за ним, Пo меньшей мере, такую же реальность, как за "Сверх-Я" или модальным "Я". Ведь отсюда недалеко и до того, чтобы признать за бессознательным определяющую роль в человеческой натуре, противопоставив ее историческому "Я". А человек должен сводиться к своему общественному и рациональному "Я", второе поддается расчетам. Стало быть, необходимо закабалить не только человеческую жизнь, но и то глубоко иррациональное, глубоко личностное событие, в ожидании которого человек проводит всю свою жизнь. В своем судорожном порыве к конечному царству Империя тщится пресуществить в себе даже смерть. Можно поработить живого человека, низвести его до исторического уровня вещи. Но, предпочитая смерть рабству, он утверждает свою человеческую природу, неподвластную царству вещей. Вот почему обвиняемого судят и казнят прилюдно только тогда, когда он соглашается признать, что его смерть справедлива и сообразна с Империей вещей. Нужно либо умереть обесчещенным, либо просто перестать быть – как в жизни, так и в смерти. В последнем случае люди не умирают, а исчезают. Сходным образом, если приговоренный несет наказание, оно безмолвно вопиет к небесам и тем самым вносит разлад в тотальность. Но приговоренного не наказывают, а только перемещают в пределах этой тотальности, этой имперской махины. Он превращается в винтик производственного механизма, винтик столь для последнего необходимый, что в дальнейшем считается, будто человек стал им не по своей вине, а повинен в том, что в нем нуждается этот механизм. Русская система концентрационных лагерей и впрямь осуществила диалектический переход от правления лицами к управлению вещами, спутав при этом личность с вещью. Даже враг должен участвовать в общем деле. И вне Империи нет спасения. Империя есть или будет царством дружбы. Но дружбы между вещами, ибо друга нельзя предпочесть Империи. Дружба между личностями является – лучшего определения не подобрать - особым видом сплоченности до самой смерти перед лицом всего того, что противостоит царству дружбы. А дружба между вещами – это дружба вообще, дружба со всеми, предполагающая, в случае необходимости, донос на каждого. Любящий своего друга или подругу любит их такими, какие они есть; революция любит человека таким, каким он должен быть. В каком-то смысле любовь – это убийство совершенного человека, которого должна породить революция. Ведь 34

чтобы он появился на свет, ему уже сейчас должно отдаваться предпочтение перед всем существующим. В царстве личностей людей связывает между собой чувство, в Империи вещей – право на донос. Град, стремившийся стать воплощением братства, стал муравейником, где кишат одиночки. Кроме того, только дошедший до иррационального остервенения зверь в человеческом обличье может додуматься до садистских пыток людей, чтобы выбить у них согласие. В этом случае происходит как бы омерзительное совокупление личностей, из коих одна подавляет другую. Представитель рациональной тотальности, напротив, довольствуется тем, что позволяет вещному началу в человеке одержать верх над личностным. Сначала посредством полицейского промывания мозгов высшие духовные начала в человеке сводятся к низшим. Затем следует пять, десять, двадцать бессонных ночей, в результате которых появляется на свет новая мертвая душа, проникнутая иллюзорной убежденностью. С этой точки зрения единственная подлинная психологическая революция нашего времени после Фрейда была осуществлена органами НКВД и вообще политической полицией. Исходя из детерминистской гипотезы, высчитав все слабые точки человеческой души и степень ее податливости, эта новая психотехника раздвинула одну из границ человеческого существа и попыталась доказать, что индивидуальная психология отнюдь не изначальна и что общей мерой человеческих характеров является их вещная основа. Эта психотехника в буквальном смысле слова создала физику души. Тем самым были преобразованы традиционные человеческие отношения. Эти последовательные преобразования характеризуют мир рационального террора, в большей или меньшей степени захлестнувшего всю Европу. На смену диалогу, отношению двух личностей, пришли пропаганда и полемика, то есть два вида монолога. Абстракции, присущие миру силы и расчета, заняли место подлинных страстей, порождаемых сферой плоти и иррациональности. Хлебные карточки заменили хлеб, дружба и любовь подчинились сухому доктринерству, судьба – плану, приговоры стали нормой жизни, производство пришло на смену живому творчеству. Таково теперь положение вещей в этой обескровленной Европе, населенной самодовольными или покорными призраками силы. "Достойно жалости общество, не знающее лучшего защитника, чем палач!" – воскликнул когда-то Маркс. Но в те времена палачи еще не были философами или, по крайней мере, не претендовали на роль филантропов во всемирном масштабе. Основное противоречие величайшей революции в истории состоит не в том, что она стремилась к достижению справедливости посредством бесконечной череды беззаконий и насилия. Рабства и обмана было сколько угодно во все времена. Ее трагедия – это трагедия нигилизма, сливающаяся с драмой современного разума, который, претендуя на универсальность, только концентрирует в себе все человеческие увечья и уродства. Тотальность – это не единство; осадное положение, даже распространившееся на весь мир, не означает примирения. Притязания вселенского Града сохраняются в этой революции только за счет отрицания двух третей человечества и наследия веков, за счет того, что природа и красота отрицаются во имя истории, а человек лишается силы своих страстей, сомнений, радостей, творческого воображения - словом, всего, что составляло его эеличие. Принципы, избираемые людьми, в конце концов берут верх над самыми благородными их стремлениями. В силу беспрестанных словопрений, схваток, полемик, отлучении, чисток и преследований вселенский Град свободы и братства мало-помалу уступает место той единственной в своем роде вселенной, чьими высшими мерилами являются история и эффективность – вселенной судилищ. 35

В основе каждой религии лежат понятия невинности и вины. Однако Прометей, первый бунтовщик, отвергал право казнить и миловать. Даже сам Зевс не был достаточно невинным, для того чтобы воспользоваться этим правом. Первоначально бунт отвергает законность любого возмездия. Но в своем последнее воплощении, в конце своего изнурительного пути, бунтовщик возвращается к религиозному понятию возмездия и помещает его в центр своей вселенной. Высший судия находится теперь не на небесах, он принимает обличье истории, ставшей неумолимым божеством. Сама история есть не что иное, как затянувшееся наказание, поскольку подлинные вознаграждения в ней откладываются до конца времен. Здесь мы, разумеется, далеки от марксизма и от Гегеля и уж тем паче от первых бунтарей. И однако всякая чисто историческая мысль приводит именно к этим безднам. Поскольку Маркс предсказывал неизбежное появление бесклассового Града, поскольку он утверждал, таким образом, добрую волю истории, любое замедление освободительного хода истории следует вменить в вину злой воле человека. Маркс ввел в дехристианизированный мир понятия греха и возмездия, но соотнес их с историей. В каком-то смысле марксизм – это учение о вине человека и невинности истории. До захвата власти коммунистами историческим воплощением этих понятий было революционное насилие, на вершине их власти оно стало насилием узаконенным, то есть террором и судилищем. Впрочем, в религиозной вселенной истинное возмездие откладывается на будущее; вовсе не обязательно, чтобы преступление незамедлительно наказывалось, а невинность освящалась. В новой вселенной, напротив, приговор, вынесенный историей, должен быть незамедлительно приведен в исполнение, ибо там понятие вины совпадает с поражением и наказанием. История осудила Бухарина потому, что обрекла его на смерть. И провозгласила невиновность Сталина, поскольку тот находится на вершине власти. В настоящее время происходит судилище над Тито, как некогда оно происходило над Троцким, чья вина для философов исторических преступлений стала ясна лишь после того, как на его голову обрушился ледоруб убийцы. Так же обстоит дело и с Тито, о котором пока доподлинно неизвестно, виновен он или нет. Он уже обличен, но еще не повержен. Когда это произойдет, его вина будет установлена. Впрочем, временная невиновность Троцкого и Тито зависела и зависит главным образом от географии: они были слишком далеки от карающей десницы. Вот почему следует незамедлительно судить тех, до кого эта десница может дотянуться. Окончательный суд истории зависит от множества мелких приговоров, вынесенных сегодня – приговоров, которые когда-нибудь будут окончательно утверждены или отменены. В день, когда будет достроен новый мир, соберется всемирный трибунал, обещающий нам ряд поразительных pеабилитаций. Кто-то из обвиняемых, в свое время признавший себя презренным предателем, войдет в человеческий Пантеон. А другие навеки останутся в исторической преисподней. Но кто же будет их судить? Его величество человек, наконец-то принявший обличье юного божества. А до тех пор этим будут занижаться только люди, наделенные пророческим даром, способные вычитать в истории смысл, который они сами в нее вложили – именно им надлежит выносить приговоры: смертные – обвиняемым, предварительные – самим судьям. Ведь случается и так, что бывшие судьи, Райк например, в свой черед предстают перед судом. Значит ли это, что Райк разучился как следует вчитываться в историю? Его падение и гибель служат этому доказательством. Но где порука тому, что теперешние судьи тоже не превратятся в предателей и не будут сброшены с высоты своих трибун на цементные полы застенков, где корчатся в предсмертных муках заклейменные проклятьем истории? 36

Единственная порука – в их непогрешимой прозорливости. Что служит ее доказательством? Их неизменная удачливость. Мир судилищ – это кругообразная вселенная, где удачливость и невиновность удостоверяют друг друга, где все зеркала отражают одну и ту же ложь и мистификацию. Существует, таким образом, нечто вроде исторического провидения4, в чьи замыслы дано проникнуть только властям предержащим – именно оно казнит и милует подданных Империи. И нет у них иной защиты от капризов этого провидения, кроме веры, по крайней мере той ее разновидности, что описана в "Духовных упражнениях" Игнация Лойолы: "Дабы избежать заблуждения, мы должны быть всегда готовы счесть черным то, что нам видится белым, если это предписывается духовными властями". Только эта действенная вера в представителей истины может спасти подданного Империи от неожиданных исторических катастроф. Но и тогда он не в силах оправдаться перед вселенной судилищ, с которой его навсегда связывает историческое чувство страха. А без этой веры он рискует в любой миг, помимо собственной воли и при самых благих намерениях, превратиться в объективного преступника. В этом понятии заключена наивысшая суть вселенной судилищ. Круг замыкается. Извращенным итогом затяжного бунта во имя человеческой невиновности становится понятие всеобщей вины. Каждый человек, сам того не зная, является преступником. Объективный преступник – это как раз тот, кто мнит себя невиновным. Субъективно он считает свои действия безвредными или даже полезными для будущего справедливости. Но ему доказывают, что с объективной точки зрения они вредят этому будущему. Следует ли считать эту объективность научной? Нет, это объективность историческая. Кто может сказать, например, не повредит ли будущей справедливости необдуманное обличение теперешних беззаконий? Истинная объективность заключалась бы в суждениях, опирающихся на результаты научных наблюдений, на факты, тенденции развития. Что же касается понятия объективной виновности, то эта диковинная объективность основывается на фактах и результатах, которые будут доступны науке только в 2000 г., не раньше. А до тех пор она будет воплощаться в беспредельной субъективности, навязываемой другим как объективность: таково философское определение террора. Эта объективность лишена определимого смысла однако власть вложит в нее определенное содержание, объявив преступным все, чего она не одобряет. Она заявит или предоставит сделать это философам, живущим вне пределов Империи, что таким образом берет на себя риск судить перед лицом истории, подобно тому как это делает, сам того не зная объективный преступник. Окончательный приговор будет вынесен потом, когда уже не останется ни жертв, ни палачей. Но такое утешение годится только для палача, который вовсе в нем не нуждается. А пока верноподданные регулярно приглашаются на странные пиршества, во время которых, согласно тщательно установленным обрядам, преисполненные раскаяния жертвы приносятся в жертву богу истории. Прямое назначение этого обряда сводится к искоренению безразличия в вопросах веры. Это нечто вроде принудительной евангелизации. Закон, обеспечивающий преследование подозреваемых, сам же их и производит. А произведя, обращает в истинную веру. В буржуазном обществе предполагается, что каждый гражданин одобряет его законы. В обществе объективной вины считается, что он должен их отрицать. Или по крайней мере должен в любой миг представить доказательства, 4

"Хитрость разума" в исторической вселенной покоится на проблеме зла. 37

что он их не осуждает. Виновность выражается там не в действиях, а в простом отсутствии веры, чем, кстати, объясняется внешняя противоречивость "объективной" системы. При капиталистическом строе человек, объявляющий себя нейтральным, считается объективно благосклонным к строю. Нейтральная позиция в Империи рассматривается как объективно враждебная по отношению к ее режиму. И в этом нет ничего удивительного. Если подданный Империи не верит в Империю, значит, он сам выбрал историческое уничтожение: он клевещет на историю, он богохульствует. Внешнего исповедания веры уже недостаточно; она должна стать основой жизни и деятельности человека, который, кроме того, должен быть постоянно готов к изменению ее догматов. При малейшем просчете его потенциальная виновность может стать объективной. Заверша историю на свой лад, революция не довольствуется расправой с любым проявлением бунтарства. Она стремится к тому, чтобы каждый человек, не исключая последнего раба, нес ответственность за то, что в мире существовал и продолжает существовать дух бунтарства. В этой наконец-то завоеванной и завершенной вселенной судилищ целые толпы виновных обречены без конца шагать к недостижимой невиновности под горьким взглядом великих инквизиторов. Власть и XX в. неотделима от чувства тоски. Здесь завершаются поразительные странствия Прометея. Во всеуслышание заявляя о своей ненависти к богам и любви к человеку, он с презрением отворачивается от Зевса и нисходит к смертным, чтобы повести их на штурм неба. Но люди слабы или трусливы: их необходимо сплотить. Они не любят откладывать наслаждения на завтра, они жаждут немедленного счастья: не отказавшись от жизненных услад, они не смогут стать великими. И вот Прометей в свой черед становится господином и наставником, сначала обучающим, а потом и повелевающим. Борьба не прекращается, а только ужесточается. Люди сомневаются в том, что Град солнца достижим, не верят в само его существование. Нужно спасти людей от опасности, таящейся в них самих. Герой объявляет им, что ему – ему одному – знаком этот Град. Те, кто продолжает сомневаться, будут изгнаны в пустыню, пригвождены к скалам, станут добычей жестоких стервятников. Другие побредут вслепую за своим задумчивым и одиноким наставником. Прометей становится божеством и единовластно царит над человеческим одиночеством. Но он унаследовал от Зевса только его одиночество и жестокость; он уже не Прометей, он превратился в Цезаря. Истинный, извечный Прометей принял обличье одной из его жертв. Вопль, дошедший до нас из глубины веков, до сих пор не смолкает в скифской пустыне. БУНТ И РЕВОЛЮЦИЯ Революция в области принципов убивает Бога в лице его наместника. Революция XX в. убивает то, что осталось божественного в самих принципах, и освящает, таким образом, исторический нигилизм. Каковы бы ни были последующие пути развития этого нигилизма, единожды укоренившись во времени, вне всяких моральных правил, он воздвигает храм Цезаря. Избирать историю, и только историю – значит высказаться в пользу нигилизма и против уроков самого бунта. Те, кто рискнул ринуться в историю во имя иррационального, говоря, что она лишена какого бы то ни было смысла, находят в ней рабство и террор и в конце концов оказываются в мире концлагерей. Те, кто ломится в нее, проповедуя абсолютный рационализм, находят те же рабство и террор и упираются в ту же лагерную систему. Фашизм желал учредить пришествие ницшеанского сверхчеловека. И тут же понял, что, если Бог существует, он может быть кем и чем угодно, но прежде всего – влад38

ыкой смерти. Если человек хочет стать Богом, он должен присвоить себе право на жизнь и смерть других. Но, сделавшись поставщиком трупов и недочеловеков, он и сам превратился не в Бога, а в недочеловека, в гнусного прислужника смерти. Рациональная революция, в свою очередь стремится реализовать предсказанного Марксом всечеловека. Но стоит принять логику истории во всей ее тотальности, как ода поведет революцию против ее собственной высокой страсти начнет все сильней и сильней калечить человека и в конце концов сама превратится в объективное преступление. Было бы несправедливо отождествлять цели фашизма и русского коммунизма Фашизм предполагает восхваление палача самим палачом. Коммунизм более драматичен: его суть – это восхваление палача жертвами. Фашизм никогда не стремился освободить человечество целиком; его целью было освобождение одних за счет порабощения других. Коммунизм, исходя из своих глубочайших принципов, стремится к освобождению всех людей посредством их всеобщего временного закабаления. Ему не откажешь в величии замыслов. Но вполне справедливо отождествление их средств политический цинизм оба они черпали из одного источника – морального нигилизма. Все происходило таким образом, словно потомки Штирнера и Нечаева поставили себе на службу потомков Каляева и Прудона. Сегодня нигилисты восседают на троне. Те мысли, что притязали на руководство нашим миром во имя революции, превратились в реальность идеологии соглашательства, а не бунта. Вот почему наше время является эпохой техники уничтожения – как тайного, так и явного. Поддавшись нигилизму, революция отвернулась от собственных бунтарских истоков. Человек, ненавидевший смерть и бога смерти, отчаявшись в личном бессмертии, возжелал освободиться в бессмертии всего рода людского. Но до тех пор пока коллектив не правит миром, пока род не воцарился, нужно еще умирать. Время поджимает, для убеждения нужен досуг, дружеские увещевания могут затянуться до бесконечности – стало быть, террор остается кратчайшим путем к бессмертию. Но и эти крайние извращения вопиют о тоске по первозданным бунтарским ценностям. Современная революция, стремясь к отрицанию всякой ценности, уже сама по себе является ценностным суждением. Посредством революции человек жаждет царства. Но к чему воцарение, если все на свете бессмысленно? К чему бессмертие, если жизнь предстает перед нами в чудовищном обличье? Кроме разве что самоубийства, абсолютно нигилистической мысли не существует, как нет и абсолютного материализма. Уничтожение человека – лишь способ его утверждения. Террор и концлагеря – это крайние средства, к которым он прибегает, стремясь избавиться от одиночества. Тяга к единству должна воплотиться хотя бы в общей могильной яме. Люди убивают друг друга во имя отрицания смертного удела, во имя всеобщего бессмертия. Но тем самым они как бы убивают самих себя, доказывая одновременно, что они не могут обойтись без человека; они утоляют свою ужасающую жажду братства. "У твари должна быть радость, а если ее нет, ей нужна другая тварь". Вот тогда-то и начинают рваться к власти те, кто не приемлет страдании бытия и смерти. "Одиночество – это власть" – писал Сад. Для тысяч одиночек, находящихся у власти, требуются другие люди, поскольку власть воплощается в страданиях другого. Террор – это последняя дань уважения, приносимая озверевшими одиночками идее всемирного братства. Но всем своим небытием нигилизм стремится к бытию – и этого достаточно, чтобы мир превратился в пустыню. Это неистовство наделило наше время омерзительным обличьем. Европа, родина гуманизма, стала родиной бесчеловечности. Но это – наше время, и вправе ли мы от него отрекаться? Если наша история – это 39

наш ад, то мы не должны от него отворачиваться. Не закрывать глаза на этот кошмар, а взять на себя ответственность за него, чтобы преодолеть – силами тех, кто, вызвав в свое время этот кошмар, теперь считают себя вправе осудить его. Этот чертополох мог вырасти только на почве, густо унавоженной множеством беззаконий. На завершающем этапе схватки, в которую наша безумная эпоха втянула всех без разбора, враги остаются враждующими братьями. Даже уличив их в заблуждениях, мы не должны испытывать к ним ни презрения, ни ненависти: бедствия стали теперь нашей общей родиной, нашей землей обетованной. Мы должны отвергнуть даже стремление к покою и миру, ибо оно равносильно оправданию беззакония. Тем, кто привык оплакивать былые счастливые времена, не удастся скрыть своих подлинных целей: не к устранению нищеты они стремятся, а к тому, чтобы заткнуть ей рот. Но да будет благословенно наше время, когда нищета вопиет во всю глотку, не давая спать сытым! Еще де Местр говорил об "ужасной проповеди, которую революция читает королям". С еще большим пылом она продолжает читать ее теперешним бесчестным владыкам. Так вслушаемся же в эту проповедь. В каждом слове и в каждом деянии, даже преступном, таятся ростки новых ценностей, которые нам надлежит отыскать и явить миру. Будущее непредсказуемо; грядущее возрождение может и не наступить. Но даже если диалектика истории лжива и преступна, мир, поддавшись ложной идее, может в конечном счете реализовать себя даже в преступлении. Однако для нас эта уступка неприемлема: мы делаем ставку на возрождение. Мы находимся перед выбором: возродиться или умереть. Противоречивость бунта дошла в данный миг до крайней точки, до самоотрицания; бунт должен либо погибнуть вместе с миром, который был им порожден, либо вновь обрести верность самому себе, а вместе с ней – новый порыв сил. Перед тем как идти дальше, необходимо разъяснить суть этого противоречия. Наши экзистенциалисты (в данный момент тоже находящиеся под властью историзма и его противоречий5) дают им не очень-то подходящее определение, говоря, что революция – это прогресс отношению к бунту и что бунтовщик не революционер. На само же деле противоречия эти куда более конкретны. Каждый революционер – это в то же время и бунтовщик, а если он и является таковым, то превращается в полицейского и чиновника в противника бунта. Но подлинный бунтовщик в конце конпп неизменно ополчается против революции. Так что ни о каком прогрессе здесь говорить не приходится: обе ипостаси существуют одновременно, причем противоречия между ними беспрестанно растут. Каждый революционер в конечном счете становится либо угнетателем, либо еретиком. В той чисто исторической вселенной, которую избрали себе бунт и революция, они оказы ваются перед одинаковой дилеммой: либо полицейский участок либо сумасшедший дом. На этом уровне история, как таковая, остается совершенно бесплодной. Сама по себе она не является источником ни цен ностей, ни нигилизма. Но нельзя ли по крайней мере создать внеисторическую ценность в царстве вечной мысли? Это было бы равносильно оправданию исторической несправедливости и человеческой нищеты. Клевета на этот мир ведет к тому нигилизму, чье определение мы находим у Ницше. Мысль, порожденная одной лишь историей, равно как и та, что оборачивается против любой истории, лишает человека и средств, и смысла жизни Атеистический экзистенциализм стремится, по крайней мере, к выработке некой морали. Поживем – увидим. Ведь ее трудно выработать, не входя в историческую экзистенцию ценностей, чуждых истории 5

Первая толкает его к отчаянному вопросу: "Зачем жить?"; вторая – к проблеме: "Как жить?" Таким образом, история является необходимым, но недостаточным и побочным условием создания духовных ценностей. Ее нельзя считать ни отсутствием ценности, ни ценностью как таковой, ни даже материалом для создания ценности. Она – всего лишь одно из обстоятельств, при которых человек может, хотя бы смутно, уловить существование ценности, позволяющей ему судить историю. А бунт служит залогом этого существования. Абсолютная революция предполагает абсолютную податливость человеческой природы, возможность низведения человека до уровня простой исторической силы. А бунт – это протест человека против его превращения в вещь, против его низведения к истории. Бунт – это утверждение общей для всех людей природы, неподвластной миру силы. История, разумеется, есть один из пределов человека, в этом смысле революционеры правы. Но бунтующий человек в свою очередь устанавливает некий предел истории. На этом пределе и зарождается предвестие новой ценности. Сегодняшняя цезарианская революция беспощадно борется с этим зарождением, ибо оно знаменует ее подлинный разгром и необходимость отречения от своих принципов В 1950 г. судьбы мира уже не решаются, как это может показаться, в битве буржуазного и революционного способов производства: их конец будет одинаков. Они решаются в борьбе между силами бунта и силами цезарианской революции. Восторжествовавшая революция при помощи своей полиции, своих судилищ и чисток пытается доказать, что человеческой природы не существует. Усмиренный бунт всеми своими противоречиями, страданиями, бесконечными поражениями и неустанной гордостью стремится обогатить эту природу своей болью и надеждой. "Я бунтую, следовательно, мы существуем" – говорил раб. Метафизический бунт изменил эту формулу: "Я бунтую, следовательно, мы одиноки" – этим определением мы живем и по сию пору. Но если мы одиноки под пустым небом, если мы обречены на неминуемую смерть, то можно ли утверждать, что мы и впрямь существуем? Задавшись этим вопросом, метафизический бунт в свое время попытался сделать бытие из видимости. После чего чисто исторические мыслители принялись утверждать, что бытие равнозначно деянию. Мы не существуем, говорили они, но мы должны существовать во что бы то ни стало. Наша революция – это попытка завоевания нового бытия посредством деяния, неподвластного никаким моральным законам. Вот почему эта революция обрекла себя на бытие ради истории, бытие в условиях террора. Человек с ее точки зрения есть сущее ничто, если он так или этак не добивается единодушного одобрения в истории. Именно тогда и был пройден последний предел, а бунт сначала предан, а потом логически уничтожен, ибо он в самом чистом своем выражении никогда не переставал подчеркивать существование некоего предела и утверждать двойственность нашей человеческой природы: вовсе не бунт повинен в тотальном отрицании всякого бытия. Он, напротив, говорил ему одновременно и "да" и "нет". Бунт – это отказ от какой-то части бытия во имя другой его части, которую он превозносит. И чем выше возносит, тем непримиримей отказ. В дальнейшем, когда бунт в своем исступлении и помрачении превращается во все или в ничто, когда он доходит до отрицания всякого бытия и человеческой природы, он отрекается от самого себя. Только тотальным отрицанием может он оправдать свой замысел тотального завоевания. Но утверждение предела, утверждение достоинства и красоты, присущих всем людям, влечет за собой необходимость распространить эту ценность на все и вся и продолжать путь к единству, не отрекаясь от своих первооснов. В этом смысле бунт, в своей первозданной подлин41

ности, не является оправданием какой бы то ни было исторической мысли. Бунт притязает на единство, историческая революция – на тотальность. Бунт исходит из отрицания, опирающегося на утверждение; революция исходит из абсолютного отрицания и обрекает себя на всевозможные виды рабства ради утверждения, достижимого лишь в конце времен. Бунт созидателен, революция нигилистична. Бунт призван созидать ради все большего прироста бытия, революция вынуждена производить ради все большего отрицания. Историческая революция обречена трудиться, надеясь когда-нибудь обрести бытие, но эта надежда постоянно ее обманывает. Даже единодушного согласия недостаточно для обретевия бытия. "Повинуйтесь" – говорил своим подданным Фридрих Великий *. А умирая, вздохнул: "Я устал управлять рабами". Чтобы избежать столь абсурдной судьбы, чтобы вернуться к творческим истокам бунта, революция должна отречься от своих принципов, от нигилизма и чисто исторических ценностей. Она не может стать созидательным началом, не подчинившись известным законам, моральным или метафизическим, способным уравновесить бред истории. Презрение революции к показной и лживой морали буржуазного общества вполне оправданно. Но ее безумие заключается в распространении этого презрения на любое требование морали. В самих ее истоках в глубочайших ее устремлениях таятся отнюдь не формальные правила, которые могли бы служить ей руководством к действию. И в самом деле, бунт твердит ей и будет твердить все громче, что деяние необходимо не для того, чтобы когда-нибудь прийти к существованию, которое в глазах остального мира сводится к покорности, а ради того еще смутного бытия, которое таится в самом бунтарском порыве. Это правило не является ни формальным, ни всецело зависящим от истории, что мы и постараемся доказать, рассматривая его в чистом виде, при анализе художественного творчества. А пока заметим только, что к формулам метафизического бунта "Я бунтую, следовательно, мы существуем" и "Я бунтую, следовательно, мы одиноки" бунт, вступивший в распрю с историей, добавляет, что, вместо того чтобы убивать и умирать во имя созидания бытия, каковым мы не являемся, мы должны жить и животворить ради созидания того, чем мы являемся. III ИСТОРИЧЕСКИЙ БУНТ Свобода, "это страшное слово, начертанное на колеснице бурь"6 – вот принцип всех революций. Без нее справедливость представлялась бунтарям немыслимой. Однако приходит время, когда справедливость требует временного отказа от свободы. И тогда революция завершается большим или малым террором. Всякий бунт – это ностальгия по невинности и призыв к бытию. Но в один прекрасный день ностальгия вооружается и принимает на себя тотальную вину, то есть убийство и насилие. Так восстания рабов, цареубийственные революции и революции XX в. осознанно принимали на себя все большую вину, по мере того как возрастала тотальность предполагаемого ими освобождения. Это ставшее очевидным противоречие мешает революционерам сохранять выражение счастья и надежды, сиявшее на лицах и в речах членов нашего Учредительного собрания. Неизбежно ли это противоречие, характеризует оно или уничтожает ценность бунта – вот вопрос, возникающий в связи с революцией в ее отношении к метафизическому бунту. По сути дела, революция является только логическим следствием метафизического бунта, и, анализируя революционное движение, мы увидим в нем ту же самую отчаянную и 6

Филоте О ' Недди. 42

кровавую попытку утвердить человека наперекор тому, что его отрицает. Это значит, что революционный дух становится на защиту той стороны человеческой душа которая не хочет смириться. Иначе говоря, он стремится даровать человеку царствование во времени. Отвергая Бога, этот дух избирает историю в силу логики, по видимости неизбежной. Теоретически слово "революция" сохраняет тот же смысл какой оно имеет в астрономии. Это круговое движение, которое полностью завершив цикл, приводит к смене одного образ; правления другим. Изменение в отношениях собственности без соответствующей смены образа правления - это не революция а реформа. Не бывает такой экономической революции, будь в средства мирными или кровавыми, которая не оказалась бы политической. Уже этим революция отличается от бунта. Знаменитые слова: "Нет, сир, это не бунт, это революция" – указывают на это существенное различие. Точный смысл этой фразы – "революция означает неизбежность установления нового образа правления". Бунт – это вспышка, невнятный ропот. В отличие от бунта, революция начинается с идеи. Точнее говоря, она означает включение идеи в исторический опыт, тогда как бунт есть лишь движение от индивидуального опыта к идее. История бунтарского движения, пусть даже коллективного, всегда есть история бесповоротной вовлеченности в события, слепого протеста, не прибегающего ни к системе, ни к доводам; революция же представляет собой попытку смоделировать действие согласно идее, с тем чтобы формировать мир по теории. Вот почему бунт убивает только людей, тогда как революция уничтожает одновременно и людей, и принципы. Но по тем же причинам можно сказать, что в истории еще не было революции. Ведь она должна быть единственной и окончательной. Движение, которое будто бы замыкает цепь, в действительности означает появление нового звена в тот самый момент, когда устанавливается новый образ правления. Анархисты во главе с Варле прекрасно видели, что правительство и революция несовместимы в прямом смысле слова. Прудон говорил: "Противоречие заключается в том, что правительство никогда не может быть революционным по той простой причине, что оно правительство". Поскольку уже есть опыт, добавим к сказанному, что правительство может быть революционным только в противостоянии другим правительствам. Революционные правительства вынуждены большую часть времени быть правительствами войны. Чем шире распространяется революция, тем больше ставки в той войне, которую она влечет за собой. Общество, рожденное 1789 г., желает сражаться за Европу. Общество, рожденное 1917 г., борется за мировое господство. Тотальная революция завершается требованием всемирного владычества. И мы увидим почему. Но пока это не свершилось, если это вообще должно свершиться, человеческая история в определенном смысле является множеством следующих друг за другом бунтов. Иначе говоря, поступательное движение, явно выраженное в пространстве – это лишь приближение к цели во времени. То, что в ХIХ в. именовали освобождением человечества, извне представляется непрерывной чередой бунтов, выходящих за свои пределы и стремящихся обрести свою форму в идее, но еще не ставших окончательной революцией, которая упрочила бы все на земле и на небе. Даже поверхностное изучение вопроса приводит к мысли о том, что речь идет не столько о реальном освобождении, только о самоутверждении человека, все более и более широком, но никогда не находящем своего завершения. Действительно, бели бы один-единственный раз свершилась подлинная революция, истории уже не было бы. Было бы блаженное единство и угомонившаяся смерть. Вот почему все революционеры ставят себе конечной целью единство мира и действуют так, как 43

если бы верили в конец истории. Своеобразие революции XX в. в том, что она впервые открыто стремится осуществить давнюю мечту Анахарсиса Клоотса о единстве человеческого рода и в то же время об окончательном завершении истории. Если бунтарское движение исходило из принципа "все или ничего", если метафизический бунт жаждал единства мира, то революционное движение XX в., столкнувшись с самыми недвусмысленными последствиями своей логики, с оружием в руках требует исторической тотальности. И тогда под угрозой бессодержательности и упадка бунт вынужден стать революционным. Для бунтаря речь уже не идет о самообожествлении, как это было у Штирнера, или о спасении себя одного благодаря определенной позиции. Речь идет о том, чтобы, как Ницше, обожествить род человеческий и принять идеал сверхчеловека, с тем чтобы обеспечить спасение всех, как того желал Иван Карамазов. И тут впервые на исторической сцене появляются Бесы, раскрывая одну из тайн нашей эпохи – тождество разума и воли к власти. Бог умер, и теперь надо изменить и устроить жизнь только человеческими силами. Одних проклятий для этого мало – требуется оружие и завоевание тотальности. Революция, даже та и в первую очередь та, что считает себя материалистической, есть не что иное, как грандиозный метафизический крестовый поход. Но является ли тотальность единством? Вот вопрос, на который должно дать ответ это эссе. Ясно только, что цель предлагаемого анализа не в том, чтобы дать описание феномена революции, предпринимавшееся уже сотни раз, и не в том, чтобы еще раз исследовать исторические или экономические причины великих революций. Необходимо в некоторых фактах увидеть логическую последовательность, образцы и постоянные темы метафизического бунта. Большинство революций обретает свою форму и своеобразие в убийстве. Все они, или почти все, были человекоубийственными. Но некоторые из них сверх того практиковали царе – и богоубийство. Поскольку история метафизического бунта берет свое начало от де Сада, наша подлинная тема начинается только с цареубийц, его современников, посягнувших на земное воплощение божества, пока еще не решаясь убить само вечное начало. А до того человеческая история дает нам образец первого бунтарского движения – восстание рабов. Там, где раб бунтует против господина, там человек восстает против человека на жестокой земле, вдали от неба отвлеченных принципов. Результатом является лишь убийство человека. Восстания рабов, жакерии, войны гёзов, крестьянские бунты выдвигают принцип равенства "жизнь – за жизнь", принцип, который, несмотря на все крайности и все мистификации, дает себя знать в самых чистых формах революционного духа, как, например, в русском терроризме 1905 г. Восстание Спартака на закате античного мира, за несколько десятилетий до христианской эры является в этом смысле образцовым. Отметим прежде всего, что речь идет о мятеже гладиаторов, то есть рабов, предназначенных для поединков и обреченных для забавы господ убивать или быть убитыми. Восстание было поднято семью десятками рабов, а на исходе его в рядах восставших насчитывалось семьдесят тысяч бойцов, которые, громя отборные римские легионы, шли через всю Италию к самому Вечному городу. Однако, как отмечает Андре Прюдоммо7, это восстание не принесло римскому обществу никакого нового принципа. В своем воззвании Спартак ограничивается обещанием дать рабам "равные права". Этот переход от факта к праву, выявленный нами в первоначальном бунтарском движении – по сути, единственное идейное приобретение, которое можно обнаружить на этом 7

La tragedie de Spartacus. Cahiers Spartacus. 44

уровне бунта. Непокорный отвергает рабство и утверждает свое равенство в правах с господином. Он в свой черед хочет стать господином. Весь ход восстания Спартака иллюстрирует этот принцип – требование равенства. Повстанческое войско освобождает рабов и тут же, немедленно отдает им в качестве рабов бывших рабовладельцев. По преданию, впрочем сомнительному, воины Спартака якобы устраивали даже бои гладиаторов среди нескольких сотен римских граждан, усадив на скамьях амфитеатров рабов, обезумевших от возбуждения и радости. Уничтожение людей ведет только к дальнейшему их уничтожению. Но чтобы обеспечить триумф одного принципа, необходимо повергнуть в прах другой принцип. Град солнца, о котором мечтал Спартак, можно было бы создать лишь на руинах вечного Рима, разрушив его установления и низвергнув его богов. И вот армия Спартака продвигается вперед, чтобы окружить Рим, устрашенный близостью расплаты за свои преступления. Однако в этот решающий момент, в виду священных стен, войско рабов останавливается и начинает откатываться назад, словно отступая перед принципами богов, их установлениями, их городом. Что можно поставить взамен разрушенного Рима? Разве что неистовую жажду справедливости и оскорбленную, а потому яростную любовь к свободе, которая поддерживала до сих пор мужество несчастных бунтовщиков?8 Как бы там ни было, армия Спартака отступает, не будучи побежденной, и принимает необъяснимое решение вернуться к тому месту, где начинался бунт. Она проделывает в обратном порядке долгий путь своих побед, чтобы переправиться на Сицилию. Словно эти обездоленные, отныне одинокие и безоружные перед ожидающими их великими задачами, лишившись мужества пред ликом неба, которое им предстояло штурмовать, возвращались в края, с которыми были связаны их самые чистые и греющие душу воспоминания, на землю, где они родились и где легко и радостно было умереть. И тут начинаются поражение и мученичество. Перед последним сражением Спартак приказывает распять на кресте плененного римлянина, чтобы явить своим людям ожидающую их участь. Движимый бешеным порывом, в котором нельзя не увидеть символ, он во время сражения без устали пробивается к возглавлявшему римские легионы Крассу, чтобы сойтись с ним в поединке. Спартак хочет погибнуть, но сражаясь как равньй с равным с тем, кто в эти минуты является символом римского господства. Он готов умереть, но на вершине человеческого равенства. Однако ему не удастся сразиться с Крассом: принципы ведут борьбу на расстоянии, и римский военачальник держится где-то вдалеке. Спартак погибнет, как он того и хотел, но падет он под мечами наемников, таких же рабов, как он сам, убивающих вместе с его свободой и свою собственную. За одного-единственного распятого римского гражданина Красе предаст мучительной казни тысячи рабов. Шесть тысяч крестов, которые после стольких справедливых восстаний будут воздвигнуты вдоль всей дороги из Капуи в Рим, покажут толпе рабов, что нет равенства в мире, где правит сила, и что хозяева пристрастны в расчетах, возмещая свою кровь сторицей. Смерть на кресте принял и Христос. Можно представить, что спустя десятилетия после восстания Спартака он избрал для себя рабскую казнь лишь для того, чтобы сократить огромное расстояние, которое отделяет униженного человека от неумолимого лика Господа. Он заступается за людей и терпит в свой черед крайнюю несправедливость ради того, чтобы бунт не расколол мир надвое, чтобы страдание Восстание Спартака, по сути дела, реализует программу предшествовавших ему восстаний рабов. Но эта программа сводится к разделу земель и ликвидации рабства. Впрямую она не затрагивает римских богов. 8

достигло небес и сняло с них человеческое проклятие. Кто же станет удивляться, что революционный дух, стремясь впоследствии отделить землю от неба, начнет с развоплощения божества, убивая его представителей на земле? В определенном смысле эшафот 1793 г. знаменует собой конец бунтарских времен и начало революционных9.

9 Поскольку для меня бунтарский дух внутри христианства интереса не представляет, в эссе не затрагивается тема Реформации, как и многочисленных предшествовавших Реформации бунтов против церковной власти. Но, во всяком случае, можно сказать, что Реформация подготовила религиозное якобинство и что в определенном смысле она начала то, что завершит 1789 г.

ОНТОЛОГИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ Време не съществува? Шокиращо заявление на физиците!

Физиците направиха шокиращо заявление – време не същества. За човека време определено съществува: ние се събуждаме сутрин, движим се напред във времето през деня и в един момент лягаме да спим, а в съня си продължаваме да вървим напред във времето. Старата поговорка „Времето не чака!” изглежда съвсем справедлива, нали така? Проблемите започнаха когато общата теория на относителността на Айнщайн, описваща законите на физиката на големите мащаби, се сблъска с квантовата физика – областта, която се опитва да опише най-малките частици във Вселената, и теорията на корпускулярно-вълновия дуализъм, твърдяща, че светлината едновременно се явява и вълна, и частици, за първи път беше подложена на проверка. В течение на дълги годони физиците се опитваха да обединят двете несъответстващи една на друга области по пътя на състояването на Великото Обединяващо Уравнение, предполагайки, че независимо от мащабите всичко във Вселената трябва да бъде свързано едно с друго – от частиците до галактиките. Малко повече от 40 години по-рано двамата гениални физици Джон Уилер и Брайс-Де Вит разработиха такова уравнение. Независимо от това тяхното откритие веднага се оказа спорно – защото ако уравнението е правилно, то тогава такова понятие като времето изобщо не съществува на най-фундаменталното ниво на материята. Макар концепцията да изневерява на смисъла тя, изглежда, може да бъде вярна и това, което ние субективно възприемаме като „време”, всъщност да е измерим ефект на глобалните изменения на света около нас. И колкото повече ние се задълбочаваме в света на атомите, протоните и фотоните, толкова по-неактуално става понятието за време.

Това мнение се потвърждава от Националния институт на стандартите и технологиите. НИСТ е пазител на най-точните в света атомни часовници, но които се сверяват всички останали часовници в света. Учените от НИСТ твърдят, че техните свръхточни часовници не измерват времето изобщо: времето се определя от чертичките на самите часовници. По същество времето ни позволява да създаваме ред в живота: ако не бяхме измислили такова понятие като „времето” наоколо щеше да е пълен хаос.

Брайс-Де Витт (вторият отляво) Физиката сякаш с това е съгласна. Учените от научно-изследователския център Бистра в Птю, Словения издигнаха теорията, че нютоновската идея за времето като абсолютна мярка, която се движи сама по себе си, а също така и полож ението, че времето се явява четвърто съществуващо измерение, са неверни. Теи предложиха да заменим тези концепции за времето с нов възглед, който по-добре се съотнася с физическия свят: времето е само нумерологичен порядък на физическите изменения. Но хайде да копнем по-дълбоко в тази посока… Съвременната философска наука определя пространството и времето като всеобщи форми на съществоването, на координацията на обектите. Пространството има три измерения: дължина, ширина и височина, а времето само едно – посоката от миналото през настоящето към бъдещето. Пространството и времето съществуват обективно, извън и независимо от сознанието. По това опраделение времето е още една форма на съществуване на обектите. Втора форма. Но може ли има втора форма съществуване? Може ли да съществува парче дървесина и във формата на стол и заедно с това във формата на стол? Не прояснява въпроса и формулировката: времето има само едно измерение – това направление от миналото през настоящето към бъдещето.

Какво е бъдещето? Бъдещето е иреално, то не съществува в реалността, то е образ. Настоящето също е условно и може да се намира накъде към границата между бъдето и миналото, с нулеви координати. Миналото е това, което вече го няма, то по-скоро е символ, също е образ. Всички тези понятия нямат физически смисъл, което и поставя под съмнение и самото понятие време като форма на съществуване на материята. В науката главният аргумент е опитът. Кой и кога е правил експерименти, доказващи съществуването на времето в природата? Изглежда никой не е правил това, боейки се да не се окаже в ролята на човек, търсещ черна котка в тъмна стая – където нея може и да я няма. С няколко примера ще се опитаме да проясним този проблем. Движението на Земята във времето В природе всё движется и постоянно изменяется. Планета Земля, пройдя отрезок пути по своей орбите, не только изменяет свои координаты в пространстве, но и изменяется сама. Она становится другой. Мислено фиксирайки Земята в някаква точка, ние няма да я получим същата във всяка друга точка. Затова можем ли да говорим, че Земята е преминала някакъв отрязък път за еди-какво си време когато „тази” Земя вече я няма? Ние не можем да се върнем „във вчера-то” на Земята не защото времето има една посока, а затова, че „вчерашната” Земя вече я няма. Тя, както и всичко друго в природата, се мени постоянно. Ден и нощ. Годишните времена Наблюдателят, намиращ се на средните ширини на Земята вижда деня и знае, че няколко часа по-рано е била нощта. От своя опит той прави логичното заключение, че след няколко часа нощта ще настъпи отново. Оттук той прави извода за периодичността на преминаващите събития и за това, че те съществуват във времето. Също така периодически съществуват във времето лятото и пролетта, зимата и есента. Но ако този наблюдател се качи на космически кораб, летящ на орбита около Слънцето, то смяна на деня и нощта той няма да наблюдава. Денят при него винаги ще бъде от страната на кораба, обърната към Слънцето, а нощта ще е на противоположната страна. Периодичността в този случай изчезва. Намирайки се на екватора на Земята наблюдателят няма да може да определи смяната на годишните времена. На екватора тях ги няма. Оттук следва, че периодичността на смяната на деня и нощта, а също така и на годишните времена не могат да служат за потвърждение на обективно съществуващото време. Звукът Много убедитерлно потвърждение на съществуването на абсолютното време се явява звукът. Той съществува продължително, от възникването до угасването. От което се прави извода, че звукът съществува във времето. 49

Появява се звукът при вибрацията на веществото (струната и нещо такова) и се разпространява във вълновите колебания (трептения) на въздуха. Звукът съществува в газова среда, вода и в твърди вещества под вида на слаби механически трептения. Субективно оценявайки продължителността на процеса на звучене, ние го отъждествяваме с времето. На близката съседка на Земята, на Луната няма въздух, няма там и звук. Звек няма никъде във Вселената. Затова, чувайки звук, във въздуха намирайки се на Земята, да правим извод, че звукът съществува във времето е логично, но субективно. Живата природа Общоизвестно е, че всичко живо на Земята живее и се развива във времето. Всичко има свое начало и край. Зърното, посадено в земята, ще прорасте и ще се развива. За какъв промеждутък от време зародишът ще достигне своята зрялост? Природата не поставя такъв въпрос. Всичко живо расте и се развива, съобразявайки се със законите на живата природа. Не бива да откъсваме периода от момента на посаждането на зърното до неговото съзряване от общия процес на живота и да предполагаме, че този период и е времето.

Този период се явява част от общия процес на развитие на Земята, от съзряването на почвата, посаждането на зърното, неговото порастване и съзряване. Зърното след това ще падне в земята и ще даде нов живот – и така без край. И тук понятието за време изглежда субективно. Заблудата се състои в това, че процесът на развитие се обособява и отъждествява с времето. Часовниците Ричард Фейнман (1918-1988), американски физик-теоретик, един от основателите на квантовата електродинамика се придържал към определението: времето – това просто е часовникът. 50

«Московско время 12 часа – слушаме по радиото, в Новосибирск е 16 часа, във Владивосток е 19 часа”. При японците в Токио разликата с Москва е само пет часа. На тях така им е по-удобно. Какво е това абсолютно понятие за Време, с което можем да се отнасяме така свободно? Да потърсим отговор на този въпрос. Ще проведем за тази цел експеримент. Мислен.

Да си представим, че сме на стадиона и виждаме как спортистът е пробягал 100 метра за 11 секунди. По време на второто бягане той е подобрил своя резултат до 10,5 секунди. Какво е станало? Станало е ето какво: вторият път спортистът е бягал по-бързо и времето за пробягване се е намалило. Времето е вторична величина, времето зависи от това колко бързо е бягал спортисът и от разстоянието. Да ставим засега понятието за абсолютно време в покой, а да се върнем към удобното за разбиране битово време. Възникването му в съзнанието на човека отива в дълбините на вековете, с него е удобно и затова човечеството винаги се е старало да го държи под контрол. Изобретявали и строили са всевъзможни прибори: и слънчеви, и водни, и пясъчни часовници, часовници с махало и гира. Изобретявали са часовници с пружина, хронометри, секундомери и, накрая, електронни и атомни часовници. И всички те ни заменят това, което го няма в природата. В Русия не е имало понятие за време. Казвали така: ще се срещнем след два лакътя. Това е когато твоята сянка ще бъде равна на дължината на твоите два лакътя. При това хората имат различен ръст и дължината на лакътя им е различна, но е пропорционална на ръста. Получавало се е доста точно, но само в слънчево време. От миналото в бъдещето Говорейки за времето не е зле да си спомним думите от песента: о времени неплохо вспомнить слова из песни: «… Има само миг между миналото и бъдещето…» – мигът е нищо. Строго казано, настояще няма, то не съществува. Бъдещето постоянно изтича в миналото. В настоящето, в този миг, в това нищо и се намира времето, по-точно илюзията за съществуването на времето.

Ако определим времето като понятие, обхващащо миналото и бъдещето, то значи се състои от минало, което вече го няма и бъдеще, което още го няма. В такъв случай то се състои от две величини, които ги няма. Следователно го няма и него. Времето е до нас? Времето съществува винаги и навсякъде. Създаденото от човешкия разум време ни обхваща от всички страни: във всекидневния живот, в науката, в изкуството, във философията. В философското осмисляне на битието на материята ние се съгласяваме с това, че една от най-малките частици вещество, атомът, бавно се движи в пространството и че движението и пространството, бързината и растоянието определят времето. Но изведнъж от подсъзнанието се появява контрааргумент: всичко съществува във времето! Времето съществува винаги! И неосъзнато времето става някакво надпространствено образование, времето става някакъв всепоглъщащ монстр и само затова, че с време е преизпълнено подсъзнанието ни. Да предположим, че времето съществува паралелно с пространството също не бива защото пространството е безкрайно. Нищо, в това число и времето не може да съществува „наред” с пространството. Самолетът

В небето с рев прелита самолет. Наблюдателят на земята предполага, че докато самолетът лети от една точка на небето в друга е изминало време. Такава е нормалната всекидневна оценка на събитията. Първопричината на това събитие е бил Разумът, създал самолетът, аеродрумите и наземните служби. Самолетът е създаден за превози. Докато той стои на земята време за него липсва. Когато самолетът набере скорост и излети то така нареченото полетно време ще зависи от скоростта и от изминатия от самолета път. Времето е призводна величина. Отначало е скоростта, бързината. Големият взрив Ако разглеждаме хипотезата за Големия взрив, в резултат на който се е появила Вселената, то възниква въпросът: кога се е появило времето? До взрива, в 52

момента на взрива или когато се е появил хомо сапиенс, мислещият човек? Създателите на хипотезата отговор не дават. Мислещият човек задава въпроса: ако Времето някога се е появило, то под какъв вид е станало това? И с какви свойства е то? На нас могат да ни отговорят, че Времето е промеждутъкът между две събития. Но този промеждутък се появява само в резултат на неговото осмисляне от човека. Ако ние не ги фиксираме в нашето съзнание, то обективно събитията са разнесени в пространството от необратимото движение на материята. Времето възниква в нашето съзнание. И нашето съзнание подменя необратимостта на движението на материята с течението на времето, предполагайки, че това е свойство на Времето. Не по-малко е интересна анизотропната Вселена, според която материята се сгъстява и разширява в различните части на Вселената. Потвърждение на сгъстяващата се материя могат да служат черните дупки, в които пространството и времето се свиват. Като следствие се появява тезата за изменение на посоката на времето: в черната дупка то става обратно. Във времето с изменение на посоката последващото събитие трябва стане по-рано от предидущото. Образно казано, под влияние на времето в черната дупка може да се види как оживява умрелият човек, как той се подмладява и как се връща там, откъдето се е родил. С това може да се опстави под съмнение цялата така стройна теория за анизотропната Вселена – ако не приемем под внимание илюзорността на съществуването на времето. Махалото на Фуко Махалото, извършвайки своите движения, много нагледно илюстрира наличието на обективно съществуващото време. Намирайки се в крайната точка то сякаш замира и след това се отправя към другата крайна точка.

Махалото на Фуко. Ако махалото на Фуко ще стои неподвижно ние ще видим, че времето е спряло. То се премества в пространството и времето. За преминаването от една крайна точка до другата на махалото е нужно време. 53

Нещо повече, ако погледнем мяхалото на Фуко ние ще видим и графическото изображение на времето във вида на на дирите, оставени върху пясъка от металическото острие, закрепено на кълбото на махалото. Всяка следваща следа е малко изместена по отношение на предидущата. Краищата на тези следи се разполагат на известно разстояние една от друга. Това добре се вижда от всеки наблюдател. Но ако този наблюдател иска да спадели с нас за своето откритие и ни повика от Масква, то когато ние дойдем в Исаакиевската катедрала в Санкт-Петербург, където се намира махалото, то махалото там ще виси неподвижно и ние ще видим, че времето е спряло! Ако махалото бъде сложено на каквото и да е космическо тяло ефектът ще бъде същият: махалото ще спира и не само поради това, че съществува съпротивлеенито на въздуха на Земята, но и защото съществува триене, гравитация и не може да съществува вечен двигател. На битово ниво Сяда човек на дивана, гледа телевизия и става от дивана. Между „седна” и „стана” и изминало време – предполага човекът. Той излиза на улицата и преминава на другата й страна. Докато той преминава улицата е изминало време, разсъждава човекът. Непрекъснатият процес на живота човекът несъзнателно го надробява на отделни събития и промеждутъкът можду тях го възприема като време. Всички процеси, от най-дребните, протичащи в живота на човека, до глобалните, такива като изригванията на Слънцето, съществуват независимо от времето. Откривайки две изригвания на Слънцето, ние възприемаме промеждутъкът между тях като време. Неосъзнато отделяйки промеждутъка между изригванията от целия процес на съществуване на Сленцето, ние изпадаме в илюзията на съществуване на времето. От частта към цялото Нашите мислителни процеси неволно поставят следи, ориентири. Човекът не може да обхване всичко наведнъж. Ние виждаме голямото здание и нашият поглед почна да преминава по неговите детайли. По тези детайли ние ние съдим за зданието като цяло. И тук се крие възможността за грешка. При по-близко разглеждане зданието може да се окаже бутафория, направена във киностудио. В този макет не може да се живее. Правейки обобщение по детайлите можем да направим погрешни изводи за цялото. В световното пространство се откриват приближаващи се и разбягващи се Галактики. След свиването, вероятно става взрив и се появява нова звезда, започва процес на разширяване. На друго място се появява още една и ние правим извод, че едната звезда се е появила по-рано, а другата по-късно във времето. В действителност процесите на свиване и разширяване стават постоянно. Те са многочислени и не съвпадат по амплитуда. В противен случай Вселената би била еднородна.

Поставяйки белези в момента на откриването на нови звезди ние се поддаваме на илюзията на времето, в което е разнесено тяхното появяване и, обобщавайки, казваме, че и самите звезди и Галактики съществуват във времето. Тръбата В Сибир построиха нефтопровод с дължина няколко стотин километра. В него започват да наливат нефт. На другия край на на нефтопровода нефтът ще пристигне нескоро. Ние казваме, че трябва да измине време докато нефтът се появи при потребителите. Ето аргумент, говорещ в полза на съществуването на времето. Но да не бързаме. нефтяной трубопровод длиной несколько сотен километров. Времето в нашия случай се характеризира със задръжката между момента на включване на помпата и появяването на нефта на другия край на тръбата. Какво е причина за това задържане? Отначало ще отговорим на въпроса какво е послужило като причина за пренасянето на нефта. Първопричина е Разумът, създал помпата за пренасянето, тръбите и съпътстващото оборудване. Когато започва да работи помпата, нефтът, по силата на своя визкозитет не може да се появи веднага на другия край на тръбата. Ако в същата тръба започнат да пренасят газ, той ще премине същото разстояние по-бързо. В оптичния кабел светлината би преодоляла същото разстояние почти мигновено. Забавянето на нефта бива предизвикано от визкозитета, от триенето в тръбата, турболентността и други такива обективни причини. При равни други условия времето на преминаване за разните вещества по нашата тръба е различно, но ще добавим, че времето е измерено, а не абсолютно. Процесът на пренасяне на нефт съществува обективно, но ако мислено от този процес премахнем тръбата, ще изчезне мотивацията за очакването, а с нея и времето. Нютон за времето

Исаак Нютон в своите «Математически начала» от 1687 година различава: 1. Абсолютно, истинно, математическо време, иначе нричано продължителност. 55

2. Относително, привидно или всекидневно време – това е мяра на продължителността, употребявана във всекидневния живот: час, ден, месец, година. Да подчертаем: абсолютното математическо време в природата не съществува. Математиката, създадена от човешкия разум – това е само отображение на природата в скаларни, числови величини. Осмисляйки първото определение на Нютон, не бива да попадаме в логически капан: времето е абсолютно и… изчезва от вниманието ни второто определение на времето на Нютон. Всъщност второто определение поглъща първото. В теоретическите разработки ние винаги попадаме в „нютоновия капан” и разсъждаваме за времето като за нещо реално съществуващо. Движението на материята се характеризира с бързина. В случай на необходимост за да сравним бързината на движение на две тела трябва да им определим еднакви отрязъци път и да въведем някаква обща условна величина, съпоставима с ритмичните природни процеси. Обикновено използват въртенето на Земята за едно денонощие. Една 1440-а част е минутата. Това и е условната величина (времето), с помощта на която можем да сравняваме бюрзината на движенията на нашите изследвани тела. За удобство ние делим пътя на времето и получаваме скоростта. До да делим пътя на времето – това е такава нелепост от гледна точка на математиката като да делим шунката не на порции, а на… велосипеди. Философът Емануел Кант (1724-1804) твърди, че време като такова не съществува, то по себе си представлява само една от априорните форми на човешкото представяне на обкръжаващия свят. Пчелите във Вселената Теорията на относителността на Айнщайн открива този факт, че едновременността на събитията не е абсолютна, а относителна. Даденият миг не може да обхване цялата Вселена. Един и същи миг за целия свят не може да има. В света няма едно-единствено „сега”, разделящо всички минали събития и събитията на бъдещето. Всяка система има своето „сега”, своето минало и бъдеще. Такива системи в света трябва да са необозримо множество. Но ни е достатъчно да вземе две системи за да разберем, че между тях трябва да има граница на съществуването на времето. Цялото световно пространство в такъв случай ще напомня на пчелните пити, всяка със свое време и пространство. Към такъв извод ни довежда илюзията за съществуване на времето. В ОТО Айнщайн твърди, че в резултат на гравитацията пространството и времето се изкривяват. Трудно можем да оспорваме великия маестро, но да посочим неточността сме длъжни. Пространството по определение е безкрайно, и безкрайност, нямаща граници, не може да се изкривява. Структурата на пространството може под въздействието на гравитацията в някакви части да се уплътнява и като следствие – да се разрежда в съседните области. Могат да се изкривяват траекториите на движещите се тела, но не самото пространство. Времето пък не може да се изкривява защото него просто го няма в природата. Кой е открил в природата времето и къде е регистрирал своето откритие? Какви свойства притежава времето? Определянето на времето като дължина, като продължителност на някакъв процес изисква инструмент за негово измерване. 56

Ако започнем да замерваме времето между някакви фази на състоянието на веществото с помощта на ритмично работещ механизъм, да допуснем, с часовник, то времето винаги ще се различава пра различните негови измервания. Защо следващото замерване ще преминава в „друго” време. В експеримента ще има свое време, ние самите също ще бъдем в свое време и този, който не участва в експеримента също ще живее в свое време. Остава ни да се надяваме на някакво Всемирно време, което, изхождайки от специалната теория на относителността, не може да съществува. Не може да има единно „сега” по силата на това, че никаква информация не може да се предава със скорост, по-голяма от скоростта на светлината. Във всяка система на отчитане ще има свое време (условно), казва Айнщайн. На какво ни учи учебникът Във всеки школски учебник по физика ние намираме диаграма на движещото се тяло. В диаграмата в рамките на евклидовата геометрия поради невъзможността да се изобрази на плоскостта триизмерно пространство се отхвърля апликата и на нейно място се изписва координата на времето.

Типичната пространствено-времева диаграма Ако времето съществува в природата то координата на времето не бива да се изобразява така защото на диаграмата времето в нулевата точка на координатната система попада вътре в материята, или, наокаки, материята се намира вътре във времето. Но ако разбираме, че Времето е условно понятие, то условната координата на времето има право да съществува. Чрез този пример се убеждаваме в това колко велика е илюзията за съществуването на Времето. Да подведем предварителните изводи. На битово ниво съществуването на времето очевидно не предизвиква съмнения. На основата на очевидността се прави логическият извод, който се вкоренява в масовото съзнание: Време е имало, има и ще има.

Този извод, в който доминира психологическият фактор, не се основава на обективни данни, експерименти и затова дава изопачена картина на разбирането на същността на времето, която обаче изглежда достоверно. Тук се и крие илюзията за съществуването на времето. В тази връзка не можем да не си спомним нашия съотечественик, руският философ Владимир Сергеевич Соловьев (1853–1900).

Той определя времето като основно услловие на всяко крайно съществуване и казва, че времето не допуска нито емпирично (основано на опита) обяснение на произхода си, нито рационално (разсъдъчно) определение на своята същност. И когато казват, че времето е редът на явленията в тяхната последователност (чети: във времето), то определенението се оказва явна тавтология: времето се определя чрез времето. Всички философски обяснения на времето, не представляващи празно тъждесловие, имат метафизически характер и ще бъдат разгледани под имената на философите. Теорията за фазите – или как да докажем липсата на несъществуващото? Нашият разум в движенето на материята обикновено отделя нейните отделни състояния и промеждутъкът между тях човекът възприема като време. Последователните състояния на материята в съзнанието на човека се сливат в единна „река на времето”. Аналог на това движение може да служи кинолентата, на която са запечатани отделните моменти на движението на тялото. При скорост на прожекцията 25 кадъра в сикунда (по-правилно е да се каже за една 86400-я част от въртенето на Земята около своята ос) в нашия мозък движението на тялото става слято, постоянно. На отделните кадри ние виждаме образа на вече не съществуващото минало в неговите фази. Да фиксираме бъдещето не можем понеже го няма в природата. Всяко движение може да бъде разглеждано като състоящо се от отделни фази. Затова можем да кажем, че материята се намира в постоянно фазово движение. 58

Най-нагледен пример се явяват фазите на Луната, която всяка нощ се представя пред нас в своята нова фаза. Процесът на растежа на растенията се състои от прорастването на семето, растенето на стъблото, появяването на листата и тъй нататък. Той нагледно илюстрира фазовото развитие на биологичните обекти. В животтинския свят ние също така наблюдаваме фазово развитие на съществото. Фазите на Луната Фазите на Луната нагледно илюстрират фазовото развитие на биологичните обекти. Понятието «фаза» е дотолкова естествено, че за него не е прието да се говори. Но в дадения случай то акцентира вниванието ни върху това, че всяко движение, изглеждащо ни слято, всъщност се състои от отделни отрязъци, наричани фази.

Сега става ясно, че промеждутъкът между фазите на състоянието на обекта се разглеждат като разстояния между тях, а не като време. Материята постоянно се движи определена бързина, а скоростта е разстоянието за изкуствено създадения ритмичен период. Особено значение придобива понятието фазово съществуване (движение) на материята в квантовата теория. Внасянето в определението на свойствата на материята на понятието „фаза” снема постоянно възникващата илюзия за съществуване на времето. Става ясно, че времето не е природно явление, а феномен на човешкия разум. Феноменът на времето спонтанно възниква в съзнанието на човека всеки път когато той осмисля продължителността на някакво явление или събитие. Материята съществува в триизмерното безкрайно пространство в постоянно относително фазово движение. И, накрай, човекът идва в света, в обществото с устояли традиции и постулати. От детските си годони човекът поема понятията, съществуващи в обществото. За него психологически е трудно да подхвърля на съмнение изглеждащите очевидни истини. Но между изглеждащото и истината дистанцията е от огромен размер. Великаата илюзия на времето се крие в битовото съзнание на човека и се простира до най-великите умове на науката. Изказвания за времето Леон Батиста Алберти: Три неща принадлежат на човека: душа, тяло и време. 59

Антифон: Времето е мисъл или мяра, а не същност. Аристотел: Сред неизвестното в обкръжаващата ни природа най-неизвестно е времето – тъй като никой не знае какво е време и как то може да бъде управлявано. Зенон Китийский: Времето е разстоянието на движението. Циолковски К.: Времето, возможно, существува, обаче ние не знаем къде да го търсим. Цицерон: И в мислите ни даже не се вмества че е имало някога време когато никакво време не е имало. У. Шекспир: Времето за различните хора тече различно.

Времето е живо информънтно скопление с особена разумност на найпървично и всеобхватно ниво Владимир Петков

Времето Кратко, но суперценно есе, коментар, изложение... ако искате излагация. Както искате си го възприемайте моето дълбоко убедено и затова издъно убедително мнение! Как за какво – ми за времето?! Времето е в нас и ние сме във времето! Вярно е! Измеряема характеристика! Ми също! Но към същността му приятели аз бих искал да ви поведа... Ако мога! Що е това Велико и Тайнствено ли толкова... е това нещичко – Времето?! Ще ми позволите да си поиграя сега тук за мъъъничко мисловно... За да се опитам и да ви отговоря!

Хайде представете си първо един часовников механизъм! Един изтърбушен... няма значение Слънчев ли е, Пясъчен, Зъбчато-механичен ли е, Електроннозъбчато механичен, чисто Електронно-цифров ли, или Атомно-молекулярно резонансен... Там в него нещо се движи, пълзи, шуми, цъка, но и безшумно накрая ни показва в цифров вид някаквите му... пико... секундно-дневно-годишни, а и вековно или и милион летните Му измерения... А това е... външността му! Видимостта му! Неговата явна и велика разумна Същност! А що за невидим свят в неговата – видима и конструктивно – същност се крие!? Я да "видим"! Да хвърлим поглед на което и да негово зъбно колелце, на часовника! То си се движи в строго определените му параметри на Замисъла, на Разума, на Конструктора, на Шаблона, който го управлява! Той е невидим! Но Той е в него и го определя и го управлява... Друга представа, приятели! Две разумни точки (информънтни единици по моята философия) – нищо не знаeщи една за друга! Между тях следователно няма отношение, няма и течащо време! Защото няма Движение, няма Живот... няма и... Време! Значи Времето първично и априори е Движение, Живот... а най-накрая е и Пространството и Времето, което го пронизва! Времето е вид, много важен вид Информация! То е Всичкото – в Невидимия ни информънтен свят, а по-точно е съставка и на Великите невидими ни Светове! Съ-съществуващи успоредно с нашия видим Свят и определящи го... Времето е живо информънтно скопление с особена разумност (информативност) на най-първично и всеобхватно ниво! Времето е най-първият, изначален и неотменим израз на отношението между всеки две Информънтни, значи живи, съзнателни Единици! Всяка от тях е на определено ниво на развитие и на разум, и на съзнание... и е част от своето Информънтно скопление... От своя животински Прайд! Примерно по съвсем грубоватичка аналогия! По която Светът е сума, набор и е изпълнен до фрашкане до пукване по шевовете ли... нееее, разбира се, а съвсем естествено хармонично и Божествено разумно и смислено от животински Прайдове... С невъобразимо огромни разлики в нивата си на разумност и на съзнание... От моите Информънтни скопления – видимите ни и невидимите... Които си съ-съществуват паралелно и успоредно, в хармония и в Божествено-разумна закономерност! Важно е – Вечно! Няма никакъв начален взрив, никаква ерупция, никакво тинтири-минтири... Божественият свят е Вечно съществуващ! Отделните му прайдове, Информънтните му скопления може да умират, превръщайки се в други... или да възникват, да се раждат от други, да растат и се развиват, а накрая отново да "умират", т.е. да се превръщат в други... А Живото Време ги пронизва и им... съ-съществува! Разбира се... И така във Вечен Божествен кръговрат... Може също: във вечно-Божествен! Ми... позабавлявах ли ви!?

АФОРИЗМИ Афоризми от сатирика Виктор Шендерович

На работещите в образованието им се разрешава да пошумят по време на промяната. Народът не е способен да напише "Божествена комедия", но за сметка на това може да изгони от родината му нейния автор, а след това много векове наред да се гордее с него. (Още един пример, този път от мен, Ангел Грънчаров: гърците пък толкова много векове се гордеят със Сократ, когото приживе направо убиха!) Ако човечеството знаеше своето бъдеще, то не би се смяло толкова много, разделяйки се с миналото си. Вечният асортимент: твърдият хляб на истината и маковата франзела на лъжата. Потърка си очите и престана да вижда окончателно... Намерилият изхода ще го смачкат най-напред. С въздуха на свободата понякога ни и подхлъзват... (Оригинал, на български е непроводимо: Воздухом свободы иногда надувают.) Не е достатъчно да дойдеш на власт, трябва и да си отидеш от нея жив.

Върху тресавище може не само да стои град, но и да се крепи държавата. Мойсей 40 години водил евреите по окупираните палестински територии. Толкова предразсъдъци изкорениха, а разсъдък съвсем нямат... Когато дълго отстояват истината, вярата пада като утайка... Някои и от Гетсиманската градина успяха да съберат богата реколта. Еволюцията е започнала от момента, в който маймуната се е почувствала човек. Носорогът наистина лошо вижда, но при неговата тежест това вече не е беда. Явява ли се свобода осъзнатата необходимост да попаднем в робство? Много още неизвестни страници на нашата история чакат своя час... Децата на превитите израстват гърбави. На държавната палитра няма място за цвета на срама. Кога си отива от кораба плъхът когато е капитан? От лоста на властта трябва да снемаме отпечатъците на пръстите. Вятърът на промените не трябва да ни духа в ушите. Границата на робството не може да бъде пресечена нелегално. Изнасилени ли са масите когато ги е овладяла идея? Ако цирковата мечка е вдигнала лапа, това не значи, че тя е "за". Народът си присвоява гениите. Когато искат да измамят човека, го ласкаят. Какво е човекът от гледна точка на маймуната? Пример за това до какво води трудът. Искаш да се укриеш от дъжда? Вдигни се над облаците. Става така, че варварите заемат в империите ръководните постове. За величието на епохата попитайте смачканите от нея.

Опиянените от властта си лекуват махмурлука с кръв. Един юноша не го признали за художник. Той станал фюрер. Трябва да сме по-внимателни с талантите. Ако павианът има червен задник това не значи, че той е революционно настроен. Във военно време нищо не се цени по-скъпо от плоското стъпало.

НОВИ ИЗСЛЕДВАНИЯ Пред-модерната ситуация Коста Бенчев* Abstract: A model is proposed herein for defining some basic concepts being typical for the pre-modern (rationalistic) metaphysics by using a constructional line of reasoning in support of the following thesis: all these more geometrico described categories do possess their respective meanings by virtue of the very method that has been used in this case. Key words: vagueness, relation, whole, part, one, many, thing, similarity, difference, ideal, real, formal, material, spiritual, corporeal, subjective, objective, absolute. §0. Целта на това кратко теоретично есе е да се илюстрират някои начини за разсъждение, характерни10 за пред-модерната11 (рационалистическа) метафизика. Тя има стила да твърди, че някакви неща са именно по някакъв начин, а не по друг * Докторант по философия (отчислен с право на защита) към катедра „Логика, етика и естетика“ на Философски Факултет при Софийски Университет“ Свети Климент Охридски“ гр. София, адрес на електронна поща: KBentchev@Gmail.com. Изказвам дълбоката си благодарност на доц. д-р Б. Г. и на д-р В. Л. за внимателния преглед на варианти на този текст, както и за многото коментари, въпроси и критични забележки, както и технически бележки които ми бяха споделени и бяха взети предвид, доколкото ми е възможно, с цел подобряване и на тезите, и на изложението от моя страна. Разбира се, отговорността за всякакъв род евентуални грешки и неправилности, е изцяло авторова. Всички преводи на дадените по-долу цитати от езика на оригиналите също са на автора. Допълнителни пояснения са дадени в квадратни скоби. 10 Такъв е подходът например на Декарт при систематизиране страстите на душата, при което той отделя шест примитивни понятия – учудване, любов, омраза, желание, радост и тъга – от които всички останали според него водят своя произход (Descartes 1824: 94-5, Art. 69; pp. 163-212, Art. 149-212 passim); пред-модерното мислене в неговия Лайбницев вариант (с вътрешни отношения, оспорващи оказионализма) се третира от Харман и като възможност за възраждане на метафизическата проблематика отвъд аналитично-континенталното разделение (Harman 2011: 216). Подобно:у Sellars (2002: 258-260) за връзката между субстанции и предицираните им атрибути. 11 Не се има предвид някаква емпатия, според която всяко преживяване е реално не само като процес, но и като интенция от неговата гледна точка, срв. Лосев за културната бариера между изследователите на мита и между самото митично съзнание (Лосев 2001:19), а типология, според която или за връзките между нещата може да се съди по изказванията за тях, или не (защото се работи с радикален номинализъм), или на подобни теми изобщо не може да се говори (Russell 1940: 341) – като първият тип може да представя само необходими, не и достатъчни условия за онтология, тъй като вторият не отчита факта на общуването, а третият е самопротиворечив (Id. 342). 65

защото се намират в определени, крайни и обозрими, отношения на взаимозависимост и взаимно определяне, както и че това може да бъде демонстрирано чрез закрепване точни значения към използваните думи, тъй като думите се отнасят към същности извън езика12 и въобще че не всичко е произволно: и в мисленето, и извън него (като обръща внимание на нещата изключително през призмата на вниманието към думите за нещата). §0.1 Първоначалната задача е да се дадат точни (проследими) дефиниции на някои разпространени понятия. Пишейки за философията и за езика й, prima facie езикът е обратното на мълчанието, но това не е точно така, защото когато мълча мога да мълча я защото няма какво да кажа, но мога да мълча и защото имам какво да кажа, но не мога или не искам да го кажа. Така фокусът се измества не към език срещу мълчание, а към говор срещу мълчание, като говорът е просто външна проява на един език, който може и да не говори, а да се корени13 в мълчанието, където съвпадат говорът и не-говорът, а мисленето ще може да анализира прехода между мълчание и език, както и онова, за което се мълчи или говори. Дали език за извънезиковото, противопоставен на езика за езика, на езика за езика за езика и т.н. или не – но езикът става модел, тъй както говорът е модел на езика, а езикът за езика е модел на говора с възможни експерименти за адекватност между всички тях. Съвкупността от възможните и фактическите отношения на езика към не-езиковото, към извън-езиковото, към езиковото и на самия език към него (показване, представяне и комбинациите им), обозначаваме като „неяснота“, в която – тръгнали откъм езика, съвпадат факт и хипотеза, преживяване и мислене – изходната точка на и за всичко по-долу. §1. Тогава мисленето ще е движение от (по-голяма) неяснота към (по-малка) неяснота, т.е. към (по-голяма) яснота, разработка чрез определяне на (не съвсем) определени интуиции, които са неясни - и с цел те да станат по-ясни, като така станат поясни и нещата, за които те са интуиции, като интуициите са степени на отношения-

“Изглежда, че няма измъкване от признаването на отношенията като части от неезиковата конституция на света, и – по подобен начин, вероятно асиметричните отношения също не могат да бъдат обяснени и отстранени както „или“ и „не“, като принадлежащи само към речта. Такива думи като „преди“ и „отгоре“, точно както и собствените имена, “значат“ нещо, което се случва вътре в обектите на възприятието“ (Russell 1940: 344-5). 13 Такова е разбирането на Heidegger (1989:78-80, §§ 37.-38.) при което самото битие никога не може да се изкаже непосредствено, тъй като всяко казване произлиза от битието, съответно – премълчаването е същностна черта на въпроса за битието (а опосредстваното, научно, логическо, езиково-философско изказване също не обхваща битието, понеже едно такова изказване пък се занимава пък само с биващите неща – Id. 79, §. 38): „Който търси, вече е намерил! И първичното [произходното] търсене е онова схващане на вече намереното, а именно на криещото себе си, като такова. Докато обикновеното търсене – то намира едва тогава, и е намерило едва тогава, когато престава да търси. Оттук – първичната находка бива крита в първичното криене, точно като – търсенето като такова“ (Ibid. 80, § 38.) [целият цитат оригинално е в курсив – бел. авт.] 12

та14 между ясно и неясно и техните групирания и аспекти (множеството от групи и техните аспекти са ситуации). Не започваме с пълна яснота, защото ако я имахме – нямаше да има причина да правим изобщо нещо друго. Не започваме и с пълна неяснота, защото ако я имаше – нямаше да е ясно дори, че трябва да се почне нещо. Оттук – ретроспективно, понеже е неотречим самият факт на започване15, правим извода, че началното състояние е състояние на неяснота, само че – непълна (без да се твърди, че може да се получи пълна яснота), което и помага да се проумее защо някои понятия се срещат като точно такива, и като съпровождащи понякога други. §2. Като първична интуиция използваме „ситуацията“ ω. при която нещо има отношение със себе си или с друго, или ние имаме отношение с нещото и неговото отношение към него самото или с друго нещо и го преживяваме и описваме като едно, просто (няма части, не е и цяло – например е точка) и „стои“ („трае“) или като множествено, сложно (имащо части, цяло – вкл., е цяло с части други цели с части – например е червен квадрат, състоящ се от страни с определени размери, ъгли и с дадена като вид и интензивност оцветеност), или като двете – и то, така да се каже, „не се разпада“. Отношението може да е двойствено поради това, че винаги когато има някакво отношение, то е само към едно нещо, или между две и повече неща – което означава, че то не е към всички неща, т.е., че в него е включено не само наличие, но и липса на отношения и че то не обхваща без „изключение“. Само ако едно отношение обхващаше без изключение (беше на всичко към всичко или на едно към всичко, вкл. – на всичкото, схванато като едно), т.е. всичко, то би било не-двойствено. Чрез частите и цялото достигаме до това, нещо да е в нещо друго или нещо да има в себе си нещо друго (като освен, че принципно нещото не може да е в себе си, то не е така, че тук в частност нещото е в друго, а друго да е в нещото, т.е. достигаме и до отрицанието), както и нещо да е равно на себе си или да не е равно на себе си доколкото частите му не са точно „него“ като цяло, а също така достигаме и до това то да се променя, например – когато заменя едни свои части с други и става 14 Сравни: „...думите които имат предвид отношения, самите те не са отношения, но – са толкова съществени или несъществени колкото другите думи. В този смисъл една карта, например, е по-висша спрямо езика [...] вярвам, че този прост факт е в основата на безнадеждната бъркотия, която е господствала във всички философски школи относно природата на отношенията. Това обаче – да проследя тази линия на разсъждение, все пак би ме отвело прекалено далеч от сегашната ми тема“ (Russell 1923: 90) 15 Според Ръсел тук неяснотата е характеристика на познанието и на неговия израз, от което само не може да се направи обоснован извод, че тя е характеристика (освен това и) на нещата, които се репрезентират, срв.: „Когато познанието е неясно, това не се отнася до знаенето като протичане – като протичане, то е неспособно да бъде както неясно, така и точно; просто – както това важи за всички други протичания. Неяснотата в познавателното протичане е белег на неговото отношение към онова, което се знае, не е белег на протичането в себе си“ (Id., 85). Предвид развитието на позицията му обаче (коментирано тук по-долу), е приемливо гледището на Colyvan (2001: 95-6), че още през 1923 г. е имало достатъчно основания да бъде допусната и „метафизическата“ неяснота (неяснотата на обектите), и да не се работи само с концептуалната, репрезентативната, такава – заради наличието на елементи на т.нар. там „семантически холизъм“.

самото то друго, или когато се променят отношенията между частите му, или отношенията на цялото с други цели и др. под. (отново, и по друг път достигаме до отрицанието). Това са два различни пътя до отрицанието, тъй като цялото и частите от една страна и едното от много от друга страна винаги са свързани като две двойки понятия, в общо четири бройки понятия, изграждащи заедно понятието за просто (несъставно) като обратно отношение на сложното (съставното). Отрицанието може да се замести с разлика и с друго – например, да кажем, че котката не е в стаята, може да се каже, че положението на нещата (ситуацията) е такава, че или котката е на друго място в това време, или е на това място, но в друго време, или е и на друго място, и в друго време. Отрицанието тук се определя посредством разликата, а разликата се определя посредством другостта. Така нещо да не е равно на себе си доколкото се променя, ще означава в това (същото) време някои негови части да са или то самото като цяло да е на друго място (теоретически), или то бидейки все на това място, да е в друго време (което и без това е така, защото нещата не са същите, т.е. стават други, ако решим да използваме не отрицание, а другост само чрез простия факт на траене на времето, дори ако не се променят, не се местят или мърдат в пространството). Разбира се, едно нещо може да е и на друго място, и в друго време, но това (практически) – може да е само спрямо предходно или следходно състояние като основа за сравнение, тъй като макар на теория да изглежда възможно едно нещо в едно време да променя състоянията на частите си или състоянието си като цяло, като се премества на друго място (като променя положението си в пространството), на практика не е ясно как би могло да се случи. Защото например котката, която е била в стаята е друга спрямо билата в стаята след като тя се върне там, но тя и докато стои в стаята без да ходи никъде, става друга постоянно, тя е като прожекция: само че не като 24 кадъра в секунда, а като безкрайно много кадри в секунда - разделени от безкрайни срезове от „нищо“ между тях. Това, че отношението в първичната ситуация е двойствено (и не обхваща без изключение), означава, че „светът“ или всичкото, не се движи в едно и също време, нито – че се намира в едно и също пространство взет като цяло, както и че нищото „не съществува“ в смисъл на „празнота“ и тотална липса (защото липсата на нещо в отношение означава само, че нещото, което се отнася, се отнася към едно, а не към друго – има наличие на отношение към нещо, с изключване на отношение към друго, чиято липса именно се коментира, но липсата не може да бъде „абсолютна“). Нищо не пречи в първичната ситуация нищото „да съществува“, но то може да съществува при тази рамка на разсъждение само по някакъв „негов си“ начин, който е разлика – като ненещо, собствена и дадена, самостоятелна разлика: защото нищото тук е обобщеното понятие за отношението с изключване, то отразява това, че ситуацията е такава без срещане (с отсъствие) на отнасяне с включване на всичко, и затова нищото може да се разглежда условно като ситуация на „пустота“ (наличие на отношение без отнасящи се), не на празнота (липса на отнасящи се, както и – на отношение). §3. Чрез отношенията и отношенията на отношенията между съставките на първичната интуиция или на „ситуацията“ ω.за съществуване (дори без да използваме отрицанието, понеже пък другият вариант е да работим с просто-сложно и с отрицание), чрез I. цяло, II. част, III. едно и IV. много получаваме следните конструкции: едно/едно и много/много е „тъждество“, едно/много и обратно е „разлика“, цяло/част и обратно е „в“, цяло/цяло и част/част е „е“ („съм“), а цяло/едно, цяло/много, част/едно и част/много е „нещо“. Така въвеждаме ψ.: първичните значения α. „съм“

(„е“, „съществува“), β. „в“ („вътре“16), γ. „тъждество“ (прилика), δ. „разлика“ (нетъждество) и ε. „нещо“. Чрез отрицанието получаваме противопоставянето на „вътре“ и β1. „(из-)вън“, на съществуване (като това, което или е вътре, или е вън, или е и вън и вътре, но не е случаят такъв, че да не е нито вътре, нито вън като видове отношение) и несъществуване (α1. небитие, нищо, т.е. наличие на отношение, при което нещо нито е в друго, нито в него е друго), и на ε1. всичко – когато отрицанието на нещото се разбира не като негова липса, не като друго нещо, не като неналичие на нещо изобщо, а като онова, което това дадено нещо не е, т.е. – като „останалото“, като всичко освен него. По-нататъшното отнасяне на прилики и разлики измежду първичните значения ни дава γ1. времето като, сумарна разлика17 между прилики и разлики и δ1. пространството като сумарна прилика18 между прилики и разлики. Време и пространство тук се схващат като отношения на едно и друго към себе си или към други неща, но защо ги свързваме именно с приликите и разликите, и то – по този начин? Защото, да кажем, можеш да се изгубиш само в пространството (изгубването е по-лесно при прекалено много прилики, близки до или под прага на възприемаемост като разлики), не и във времето – времето няма такова отношение към себе си, което да го прави (само, единствено) „протяжно“ или дори изобщо да го прави протяжно (за да е такова, то би трябвало да съществува самостоятелно, като „нещо“, като „субстанция“ или „същност“ – което е най-малкото, подвъпросно) и да го отдалечава от него самото, а пространството – има „далечини“ и „дълбочини“. Не можем да си представим нас самите без време (най-малкото, то би текло в самото ни съзнание, което си представя нас без време, т.е. без течение), докато можем да си представим нас не на едно място, а на друго – и дори, навсякъде или никъде, преминавайки през пространството например – ако си представим, че сме без тела, а само нещо като души или призраци, които минават през стените. Можем да се изскубнем от някаква част от пространството така, защото отношението ни с него е 16 „в“ и „извън“ не са задължително най-примитивни, интерес заслужава възможността те да се определят (по-скоро, първото от тях) чрез „по-голямо“ и „по-малко“ като алтернатива. 17 Такова едно определение е съвместимо с анализа на МакТагарт за нереалността на времето, който анализ целият може да бъде преведен от езика на отношенията между минало/сегашно/бъдеще (серии А) и отношенията по-рано/по-късно (серии B) плюс подредбата (серии C) на езика на приликите и разликите: „Тогава, без А серии, не би имало промяна, и следователно B сериите сами по себе си не са достатъчни за времето, тъй като времето включва в себе си промяна. Сериите B все пак не могат да съществуват, освен като времеви, тъй като по-ранното и по-късното, които са характерни за онова от което се състоят те са съвсем ясно – времеви определения. Така следва, че не може да има B серии там, където няма А серии, тъй като където няма А серии – няма време“ (McTaggart 1908: 460). 18 Харман (2011: 227-8) твърди точно обратното, като заявява, че пространството е нещо като защитен вал (букв. „огнена стена“ между обектите, като ги разделя радикално), за разлика от времето, което принадлежи към самата им вътрешност (на обектите), но това е следствие от концепцията му, която е различна от изложената тук и се състои в това, че времето и пространството не са отношения, а имат реалност без оглед с всякакви отношения, без все пак да са обекти, да са обективни; нещо, което, първо, е непоследователно (не много ясно) и – второ, се посочва от самия него като все още неразработено положение, което би било предмет на бъдещо развитие на едно метафизическо философстване.

ние да сме в него, но не и от времето, защото отношението ни с него (поне на ниво времесъзнание, не на ниво физическо време) е то да е в нас – нали казахме вече, че можем да сме различни от пространството защото то е разлика на прилика, но не можем да сме различни от времето, понеже то е прилика на разликите. Времето, макар да се изпитва като променящо се и течащо, в действителност е винаги тук, въпреки че се движи, докато пространството макар да не се изпитва, опитва, като движещо се, е такова, че не то е в нас както е с времето, а ние сме в него. Всъщност никога не се движим в пространството актуално, а само потенциално като осъществяване на преместване, докато времето винаги се движи, макар и с не-еднакво преживявана бързина или бавност, и никога не е потенциално или хипотетично, а всякога е присъстващо. То не се „разтваря“ пред нас като пространството, а се свива в една точка, в която всичко дадено прилича на всичко друго не-даденоу в края на една посока така, че ние не можем да сме в него. При пространството не е така – в него всичко се развива към много точки, които не приличат на никои други дадени или не. И както всяко нещо е в определено пространство, така и всяко нещо си има собствено време – както никои две неща не могат да са на едно и също място, нито едно нещо да е на две различни места, така и никои две неща (или повече) не могат да имат едно и също време, няма едновременност. И то не само погледнато отвътре, а не от гледна точка на вечността, защото тук няма вън – както гледаме на пространството отвътре, поради относителния характер на времето и пространството (или поне – на преживяванията им от хората), поради това, че времето и пространството са отношения на прилики и разлики между нещата, и между самите прилики и разлики на нещата. Първичните значения, между другото (защото това не е тема на настоящия текст), съдържат и a.) принципа на не-противоречието, както и б.) първичната интуиция съдържа принципа на следването (познат като modus ponens): а именно, че нещо не може да не е това, което е (да е нетъждествено на себе си, да е тъждествено на не-себе си, на друго), и че когато имаме части и вземем една от тях, ние взимаме и цялото (т.е. че ако X е част от Y и вземем X, то взимаме и Y, или: “{[(X ->Y) & X] => Y}”, ако решим да го използваме за правенето на някакви умозаключения по-нататък. §3.1 Цялото и частите са в асиметрия спрямо едното и много, двете двойки понятия не са еднозначни и на едно и също равнище, и цялото и частите са по-важни и подълбоки, или по-високи (определящи едното и многото), понеже цялото и частите са едно и много (носят със себе си тези определения), но едното и многото не са задължително цяло и части. Ако се върнем към самото начало по-горе, към мълчанието и езика, то отношението между неяснота и яснота потвърждава това. Неяснотата е цяла, и има части (други неясноти), без това да означава, че тя се разпада на едно19 и на много. Именно отношението между неяснота и яснота се преповтаря в Според Russell (1940: 347) приликата между две неща е също толкова несъмнен неезиков факт, колкото и е оцветеността на само едно нещо, а доколкото приликата касае репрезентацията в езика, то оттук следва, че неяснотата като степен на прилики (и разлики) в езика, т.е. в репрезентацията, няма връзка с едното и с многото (и изобщо - със съпоставянето на неща с числа). Това показва промяна спрямо схващането му от есето за неяснотата (1923), тъй като там тя се дефинира като чисто репрезентативна, а през 1940 г. се дефинира като свързана с универсалии като приликата, които не са езикови. Един възможен начин за успоредяване на двете позиции е тълкуването на неяснотата като свързана с езика, но не само с информа19

отношението между разбирането на думата като значение-единичен етикет и разбирането на връзките между думите като граматическо значение. Това е един от херменевтичните кръгове, а те са много (и може би – концентрични): като друг херменевтичен кръг е отношението между предпоставки и принципи (затворени, неясни – борещи се да бъдат изяснени) и изводи, заключения (неясни, но отворени, пак така). Трети херменевтичен кръг е развитието на дискурса в изложение или беседа около и в нещото, което е предмет на дискурса. 3.2 Отношението между неясно и ясно, между мълчанието като корен на езика и езика, засяга основния мит на западната традиция в метафизиката – за показването и скриването на битието в историчността му на истина20. Но това е само условност, едно решение или по-скоро, една постановка на проблематиката, тъй като ако неяснотата и яснотата, т.е. цялото и частите се счетат (се изследват като мислени) за независими, то възникват допълнителни въпроси. Ако битието е едно и се показва по много начини, то дали (когато, каквато е тази специално насока), то и се крие по много начини, или пък – се крие по един (винаги – „и същи“?) начин? Или битието, както се приема за едно, е много (с не по-малка условност) и се показва като един начин, или – бидейки много, се показва по много начини? А в тези два случая – ако и когато се крие (крият) то (те) – по един, или по много начини се извърша това криене, скриване? Или едното битие се показва, всъщност, по един начин и нищо от горното не е приемливо? §3.3 Чрез първичните значения можем да определяме по-нататъшни понятия. Например, понятието „реално“ – като това, в което е (съществува) нещо друго. Обратното на това е „идеалното“, което е (съществува) в нещо друго. Така например, аз като реално нещо имам преживявания, и в този смисъл те са в мен. И съответно – моите преживявания са в мен като идеални. Така вече имаме определения за реалното и за идеалното като за точно противопоставени помежду си понятия (Р и И). От основната мисъл за отношението, че то е едно и двойствено без да е противоречиво, защото няма "нищо", всичко съществува, и цяло-части, едно-много са съчетани едно в друго вътре и вън, стигаме до една асиметрия. Че някои неща са по-важни от тивната му (репрезентативната) страна, а с експресията и с перформативното, както и с модалностите, която би позволила да се изказват съждения с изходна база синтаксиса не само за структурата на света (отношенията) каквато е нагласата на Ръсел (Id.) но и за съответните съдържания на тази структура (относимите неща). Това разбиране се предлага и в цялостната интерпретация на аналитичната философия (вж. Soames 2003: 264) като имаща своя телос в отричане тъждеството между необходими и априорни истини: „Понастоящем доминиращият възглед, изведен най-вече от Соул Крипке (...) е, че необходимостта и априорността са – съответно – метафизически и епистемологически понятия които могат да са самостоятелни; нещо повече, макар някои истини да са и необходими, и априорни, има много примери за всяка една измежду двете, които не са примери в подкрепа на другата. Що се отнася до аналитичността, има различни мнения – мнозина днес приемат, че когато се изключат изреченията, съдържащи индексни изрази (напр. „аз“, „сега“, „тук“, „фактически“), то аналитичните истини са подмножество на истините, които са едновременно необходими и априорни (нещата се усложняват когато се включат индексикалии)...“ (Id., 360-61) 20 Вж. напр. за най-кратко изложение у Heidegger (1989: 110-113, § 52.) 71

други, защото ги определят и обратно, че някои неща не са по-важни от други, защото са зависими от (тези или от други) други. Така определяме светът да се състои от комбинации от прости и сложни неща, „напъхани“ едно в друго21 – или взаимно идеални и реални (в различните си отношения едно към друго навътре и навън, нагоре и надолу, в центъра и настрани). При този начин на разсъждение – да речем, субектът е идеален и формален едновременно – е в нещо друго (мисълта ми е в мен) и не зависи от другото, а го определя (като го мисли, е активен), а при обекта е обратното – той също е в нещо друго (например монетата е в джоба ми), но не определя, а се определя от това, в което е, не е активен, а е пасивен. Така ако в джоба ми има една монета, по тази дефиниция, монетата е идеална. Защото тя използва пространствени и времеви отношения – а те не са реални. Те са само координатна система – дори да е празен джобът ми, пак като възможност за слагане в него (за запълване), тази възможност е идеална. Може да има, може да няма монета, но джобът е в панталона, който може да има или да няма джоб, и пак ще си остане формално панталон. Да, но – ако е без джоб – въпросът с монетата отпада и те всичките са свързани, като идеалното не е задължително да се случва. Можеш да живееш и да не мислиш нищо, може да си празен или отсъстващ. Човек, който не мисли и не преживява, всъщност е като панталон без джоб, или като панталон с празен джоб. Но когато си мисля за монетата, изглежда, че представата за нея е в мен, и така монетата е в мен, и ми е обект, макар че я определям аз като я мисля – че монетата е както в джоба, така и в мисълта ми за нея. Само че, лесно може да се види, че ако монетата не беше обект в смисъл да е в нещо друго, което не съм аз (в джоба), то нямаше изобщо да е различна от мен и моите измислици и нямаше да мога да я определям въобще с някакви независими признаци – да я описвам като несъздадено от мен, от въображението ми нещо (защото каквото го създавам аз с въображението си, може да е всякакво каквото го реша, и съответно – да си го описвам както си искам). §3.4 Те често са свързвани по различни начини с понятията за формално и материално. Последните определяме чрез добавяне към първичните значения на „за“. Нещо, което е за себе си (тъждествено, само-тъждествено), е формално. Нещо, което е за друго (и то, в дадения контекст – за формата, тъй като няма друго „друго“), е материално. Това точно противопоставяне на форма и материя се пояснява чрез примера на нещо, дадено в преживяванията ми – да речем, един червен квадрат, при който обозначаваме квадратността като форма, а цвета – като материя в горните смисли. Формата му е на това, той като фигура да има едновременно четири равни страни и четири равни ъгъла (за разлика от ромба, който има четири равни страни, но няма четири равни ъгъла, а има две двойки ъгли, които са съответно Дебатът по тази и сходни й теми в кръга на т.нар. „спекулативни реалисти“ (обектно-ориентирани онтолози) да кажем, е и текущ, и детайлен: „Ще завърша с една лека точка на несъгласие с изложението от Гарсиа на моята позиция. Той пише, че: „реалният обект на Харман е в-себе-си, а сетивният му обект е в онова, което възприема. За мен, едно нещо е извън себе си, в света, а един обект е в друго нещо“. Въпросът на Гарсиа тук е да покаже подобието на неговото изложение с моето собствено преди да отиде дотам, че – коректно – да отбележи една „някакси разлика в тона“ помежду нашите съответни позиции. Все пак, за мен сетивният обект не е в реалния обект, който го възприема, а в един по-голям реален обект, който съдържа и двата – и сетивния обект, и реалния обект, който го възприема“ (Harman 2013: 33) 21

равни помежду си, но не са равни едни на други, или за разлика от правоъгълника, който има четири равни ъгъла, но страните му не са равни едни на други, а са пак две двойки, съответно равни помежду си). Формата е за себе си, а не за друго, защото тя няма отношение към материята, или цвета – квадратът ще остане квадрат и ако тя остане, но се отстрани цветът (с прозрачност) или се промени – да кажем, червеното със зелено. Цветът не е за себе си, а за друго (за формата), защото при премахването на формата, се разпада понятието за квадрат – цветът може да остане същия червен, или да бъде променен в зелен и т.н., но вече ще имаме просто едно петно, а не фигура с едновременно равни четири страни и ъгли. По този начин имаме определение за формално и материално като точно взаимно противопоставени понятия (Ф и М). §4. Оттук имаме няколко варианта за комбиниране на Р, И, Ф и М. А именно, нещо да е едновременно Р и Ф, Р и М, И и Ф и И и М. §4.1 Тогава, когато нещо е реално и формално (Р и Ф), т.е. в него (първото) съществува нещо друго и то (второто) е за себе си и, то цялото нещо (единството от първото и второто, от Р и Ф) е спиритуално (на български – духовно) – това например е примерът, когато аз преживявам собствените си преживявания – те са в мен, и имат характера като преживявани на това, което ги преживява, или в което те са. Когато нещо е едновременно Р и М, т.е. е външно – в него (първото) съществува нещо друго, което му е вътрешно, и то (второто) не е за себе си, а за друго (то като второ е за първото, в което съществува), то единството от първото и второто, е корпореално (на български – телесно, или веществено в най-широкия възможен смисъл – без да правим разлика между живи и неживи тела, между предмети и организми и пр.). Така например, когато в нещо съществува друго, и то второто не е за себе си, а е за онова в което второто съществува като първо, то цялото е случаят, в който нещо е предмет: дървената маса се състои от дърво, но дървото е можело да се употреби и за да се направи не маса, а стол, тъй като предназначението на това дърво е то да не остане само по себе си, а да бъде използвано с цел да направи нещо друго от него. По същият начин обаче, тъй като смисълът е максимално широк, Р и М е и един необработен от никого камък, или едно растящо в гората дърво, или някакво животно, или един човек – тези диференции още не са засегнати, те са предмет на допълнителни конструирания с още понятия, са прекалено общи и широки, т.е. – неясни. Затова22 разликата между материално и формално не бива да бъде смесвана с разликата между идеално и реално, тъй като тя отговаря на разликата между интенционалността, якоято е феноменологическа, и интенционалността, която е психологическа; ако тази разлика се заличи, ще се стигне до отричане на психологическото – правилно или неправилно, убедително или неубедително, и – в крайна сметка е солипсистка, неотчитаща факта на независимост на физическите обекти от психологическите корелати (интенционални съдържания), т.е. солипсизмът (човешкият, твърде човешкият, солипсизъм, който не намесва теологически гаранти) не може да обясни защо всеки път, когато пусна лъжичката, тя пада на земята, а не е по силата на волята и съзнанието ми да я задържа да не падне във въздуха. Това, солипсизмът, в светлината на горното разграничение между МФ и ИР, се дължи на „кръстосването“ или смесването (считането за идентични) на поняЗа интерпретация на неяснотата като генерализация на Ръсел и връзката й с психологията: Faulkner (2003: 53-62) 22

тия, принадлежащи към двете различни двойки – отъждествяване на И и Ф, или на М и Р. §4.2 Когато нещо е И и Ф, т.е. е в нещо друго и е за себе си, то е субект, а когато нещо е И и М, т.е. е в нещо друго и не е за себе си, то е обект. Защо? Защото обектът, за да е различен от мен като мислещ и преживяващ (като субект, който съм в тялото си) трябва да е едновременно и идеален, и материален. §4.3 Монетата е монета независимо дали е в нещо или не е в нещо (не мога да мисля за нещо, с което нямам контакт в мисълта си) в същото време, не мога да мисля за нещо, чийто единствен контакт или врзка с мисълта ми е, че аз съм си го измислил. Ако беше така, това нямаше да е обект, това е фантазия ако монетата не е в нещо, което не съм аз – няма да мога да я мисля като монета – различна от мен, ще е просто моя фикция или знак, няма да е обект. За да е обект, трябва да има нещо, което не съм аз, в което да има друго нещо – в случая, второто аз не мога да се надаря с такава сила, че всичко да е в мен, а – след като разбирам, че не всичко е в мен, и не може да е в мен а има неща, които не са мен защо трябва да са в други неща – значи те са в нещо друго (понеже не са просто фантасмагории). Нещо ги държи, им дава битие, ги обхваща; иначе – те не че ще се разпаднат отвътре навън, а ще отлетят, ще се махнат, няма да са фиксирани. Аз не мога да ги фиксирам а ги заварвам като твърди и определени – не мога да включа водата на 100% и тя да не заври не го причинявам аз това водата зависи от причини, които не са в нея, а са извън нея - котлон, температура, чайник, желание да я сгрея и пр. §4.4 Така причините са винаги отвън и те фиксират нещата в средата им, правят самата среда и това, което се случва в нея. Нещата са в тях, в причините, след като не са в мен. Аз не мога да скоча от прозореца и да не се контузя долу на асфалта: има причини извън мен, които са и извън ситуациите и нещата, и ги определят твърдо, са обективни. За да заври – трябва нещо отвън да го причини то се прибавя отстрани или отвън идва в повече, в добавка но не от мен аз само съдействам всичко, което съществува, го определям чрез вън и вътре – едното, другото, или двете ако го няма нито едно от двете – то не съществува. За да съществува нещо, то или трябва да е в друго като най-малка матрьошка, или в него да има друго като в найголяма матрьошка, или и двете – като средна матрьошка. Това, което не е нито вътре, нито вън в структурата на тези „матрьошки“, просто не е матрьошка, не съществува (като матрьошка, като съдържимо-съдържано) а е – примерно, вестник, или чайник, или вила. То е друго пак съществува, но в други неща, или в него има други неща но не е матрьошка и така – за всичко ако обобщим и си представим, че нищо не е в друго, и нищо не съдържа друго – ще получим несъществуване, тотална празнота и липса (тъй като няма да има отношения). Съществуването се определя чрез вътре-вън (то не е извод, а – данни в единствено число), и макар че е първично значение (а не първично определение), не се почва с него а се стига до него през ситуация, отношение, част-цяло и едно-много (= просто сложно) и вътре-вън. Съществуването е извод, условност, не е дадено изначално, просто и ясно и не всичко съществува (макар че няма "нищо"). §5. По този път, тръгнали от първичните значения в, да го наречем с, ред А.: α. „съм“, β. „в“, γ. „тъждество“, δ. „разлика“ и ε. „нещо“, сега вече имаме определени цели осем производни понятия с различни степени на сложност (съставност), в да го 74

наречем, ред Б: не само 1. Р – реалното, 2. И – идеалното, 3. Ф – формалното и 4. М – материалното (понятия от първи ред, или от първа степен на сложност – единични), т.е. – Р, И, Ф и М, но и, да го наречем, ред В: РФ, РМ, ИФ и ИМ – последните четири (понятия от втори ред, или от втора степен на сложност – двойни, по двойки) като респективно: 5. РФ – спиритуално (духовно), 6. РМ - корпореално (телесно), 7. ИФ - субективно и 8. ИМ – обективно. Употребата на понятията така изглежда оправдана, защото съществуването и връзките му с реалността е определено, иначе – няма смисъл те да се употребяват при липса на характеристики, които да различават съществуващите неща от несъществуващите. §5.1 Ако разгледаме едно магаре и един еднорог, ще видим, че магарето изпълва представата или понятието за магаре, а еднорогът – е само представа, неизпълнена със съществуване, макар че и представата за магарето, и за еднорога си съществуват отпреди да са изпълнени или неизпълнени (но това е на друго ниво, с други определения). Има безкрайно много смисли на съществуване, те отговарят на различните нива на матрьошките (ако и да не задължително безкрайността да е актуална), и обясняват защо еднорогът е само "фантазия", т.е. е "субективен" в строгия смисъл. Това е така, защото съгласно горното определение на субективното, той е идеален и формален едновременно т.е. е само в мен (в мислите ми) и е определен в този смисъл за нас. Едно магаре също е субективно, но еднорогът освен че е субективен не е реален като магарето, в него няма нищо, нищо не го изпълва и освен това, не е материален, не определя нищо: той може да е безцветен, зелен, червен, да прехвърча между световете и пр. а магарето – не е, то е изпълнено, в него има нещо (е реално) и е материално – не може да е всякакво, а краен брой като цветове, размери, места на обитание, времена и пр. Еднорогът е „по-беден“ от магарето – те може да са равни, но не тъждествени (има тъждество и не-тъждество) понеже в еднорога има много по-малко неща, отколкото в магарето, не можеш да направиш аутопсия (освен като мисловен експеримент който не открива предзададено съдържание) на еднорог и той "съществува" (на някакво ниво Х) само в приказките, а на магарето не му пречи и да е приказен герой (и да взаимодейства с еднорога, като например се бие с него в някоя приказка), но освен това, е и неприказно, и еднорогът е само приказен. §5.2 Между тях (магарето и еднорога) има равенства (съвършени степени на еднаквост, макар и в отделни, в изолирани, аспекти) – и двете са с по четири крака (и двете имат опашки и т.н.), но това още не е достатъчно, за да ги отделим едно от друго като различни, и двете могат да са приказни герои, но това също не е достатъчно за целта на отделянето. В широк смисъл няма разлика на съответните примитивни нива и между един човек и един стол, понеже и двете неща имат четири крайника – всичко има нещо общо с всичко, но определяме дотогава, докато можем да ги различим едно от друго, т.е. да премахнем неяснотата. По този начин трябва да трупаме към нещото, което си мислим, още критерии – иначе човекът и столът ще излязат тъждествени, а те не са – просто са частично "равни" (в това, че имат 4 крайника). И да искам, аз не мога да си мисля за нещо, което няма абсолютно нищо общо с другите неща то трябва да им е "равно" в някакъв, макар и минимален аспект ако не е така, първо не можеш да отличим нищо от друго и второ – не можем да разберем кога и в какъв смисъл нещо съществува, и в какъв – не. Излиза, че някои неща съществуват повече от други, понеже са в повече неща или в тях има повече неща, или и двете като смесица. 75

§5.3 Друг тип равенство (силно подобие) между съществуващите и несъществуващите неща (както ако сравним не човек и стол, а Одисей и стол), както се каза вече, се среща, или „е“ в разказите. Одисей съществува в разказа на Омир, а Цезар съществува в разказа на Тит Ливий – това е общото между тях, а смесването създава неяснота, като яснотата е разчленяване и отделяне (Одисей може да съществува в разказ на Цезар, но не и – обратното, поне не – в разказа на Одисей, Одисей бидейки в разказа на Омир). Одисей е убил кандидатите за Пенелопа само в разказа на Омир (ако приемем, че Одисей не е историческа фигур), а Цезар е завладял Галия и в разказа на Ливий, и извън него (в нещо друго, което не е разказът). Ако приемем, че все пак Одисей може и да е бил историческа фигура, можем да вземем неисторическа фигура (фигура, за която е много по-сигурно, че не е била историческа в сравнение с Одисей) – кентавъра Хирон. Можем да си измисляме разкази за исторически фигури и за неща, които те не са правили (този случай е различен от случая, в който някой учен би се вдъхновил от разказ за неисторическа фигура – например, от описание на еднорог, и би го синтезирал в лаборатория, което не е логически противоречиво!), но те няма да имат сила, освен в разказа. За исторически, или за неисторически фигури има много смесици и варианти, само един е изключен – неисторическа фигура да прави исторически неща. Примерно, да кажем – Хирон съществува само в Илиадата, в същото време е помогнал на Цезар да завладее Галия. Това е противоречиво, не е възможно едно нещо да може да е реално спрямо друго, но да е идеално спрямо трето – защото Хирон е "по-слабо" или по-малко определен от Цезар. Хирон е идеален спрямо Омир, но Хирон е реален за възпитанието на Ахил, а Ахил е идеален за Хирон, понеже Ахил се съдържа във възпитанието на Хирон, а също така и Ахил е реален спрямо обичта си към Патрокъл, понеже тя е негова, е в него. Интересният въпрос – каква е за Хирон, в границите на Илиадата обичта на Ахил към Патрокъл? §6. Възможните комбинации се увеличават: от РФ, РМ, ИФ и ИМ можем чрез съчетания със знаците, липсващи в тези двойки, да получим тройки, както и – четворки конструирани понятия (като елиминираме дублажите като РФФ да речем и пр., плюс: че не отдаваме значение на подредбите, т.е. считайки по аналогия с това, че примерно до момента РФ е било = ФР, и РФИ за = ФРИ в бъдеще). По въпроса с възможните тройки – винаги избирайки първо двойка, после добавяйки към нея единица, това са, в да го наречем, ред Г.: 9. РФИ, 10. РФМ, 11. РМИ и 12. ИМФ, понеже отпадат, както казахме, неща като РММ, РРМ и пр., и РМИ = РИМ = МИР и т.н., защото комбинацията от телесно и идеално (организъм, вж. §8.3 тук по-долу) е същото като съществуването на просто и сложно (цяло, част, едно и много, вж. §9 тук подолу), съчетано с материално – материалното е определено не като вещественост, а като подчинено на формата; формата, присъстваща в случая в I.-IV. (което означава, че строго погледнато, съществуват само организми, че всяко съществуващо в света е организъм, че всичко е живо, което е едно неочаквано следствие от равенството им). Иначе, че РМИ е равно на ИРМ, не се нуждае от коментар. §7 Забележка към §6: Ако приемем, че РМИ е равно на РИМ (че РМ-И е равно на РИ-М, защото Р + М + И е = Р + И + М както и навсякъде аналогично двойките Р + М = М + Р като части от тройките!) – то дали настина имаме право да го приемаме, дали това е същото? Полученото за РМИ и за РИМ е хилозоизъм. Какви ли още „следствия“ освен този хилозоизъм ще се появят при проверката и на други „подоб76

ни“ комбинации? Нека проверим друга тройка: РФИ и ИРФ, във варианта РФ-И срещу ИР-Ф, и във варианта Р-ФИ срещу И-РФ. В първия от тези варианти РФ означава и И означава нещо реално (в което съществува друго), което е формално (е за себе си) и е съчетано с нещо идеално, което (съществува в друго), т.е. реалноформалното е идеално – каквито са началните дефиниции. Така в някаква форма има нещо друго. Какво може да бъде това – цялото? Отговорът на този въпрос зависи от това, какво е онова, което е в другото. Тъй като РФ е спиритуално, то следва, че в него има нещо, но понеже в спиритуално не може да има корпореална, следва, че в него има не-корпореално, или друго спиритуално (вж. по-долу, § 8.1). Това би ли било същото като нещо идеално-реално, което е формално, като ИР-Ф? Т.е. ИР като идеал-реално, като нещо, което и в друго, и в което има друго – на теория то може да е материално, и формално, но тук е само формално, е за себе си, не за друго – определя материалното. Това е аналогично на спиритуалното, в което има друго спиритуално, с допълнителната информация, че това е действащо. И тъй като това може да е навсякъде, получаваме пан-психизъм23 при анализа на този случай, точно както получихме хилозоизъм и пантеизъм при анализа на РМИ и РИМ и както очакваме да получим пантеизм при анализа на РИМФ и МИРФ. При проверката на втория вариант като Р-ФИ срещу И-РФ имаме нещо реално (в него има други неща), което е за себе си и е то самото в друго нещо – и го сравняваме с нещо, което е в друго и в него има друго, и то е (цялото) за себе си. В този случай пан-психизмът се потвърждава отново. Но дали наистина и РИМФ = МИРФ? Дали, с други думи всяко просто-сложно нещо (съвкупността от цяло, част, едно и много), е заедно с това същото като обективно-спиритуалното, т.е. имаме ли освен хилозоизма, още и пантеизъм тук, при тази предпоставка за начин на работа със съчетанията от знаци и знаци от знаци? Или тази предпоставка трябва по-скоро да се изостави? РИМФ значи, че РИ е заедно с това МФ, както и че РИМ-Ф е същото, а освен това – че МИ е РФ и че МИР е Ф е същото, а и че всички те са равни. Но вече знаем, че РИМ е хилозоизъм, който е за себе си и няма смисъл да проверяваме МИР, който е за себе си, понеже е същото. Пита се – първо, дали ако РИ = МФ и, второ, дали МИ = РФ и ако е така второто, то (трето) – двете равенства дали са равни? Относно РИ и МФ: някакво просто-сложно нещо (носещо в себе си едното, многото, цялото и частите) е за себе си и за друго едновременно (без да може да е за себе си като за друго и обратно). За какво друго е то, къде е това друго? Няма пречка то да е МИ (РИМФ да е за нещо, в което е РИМФ, а не за нещо, което е в РИМФ – това се пояснява от МИ). Относно МИ и РФ: нещо, което е за друго, и което е в нещо друго (МИ), е такова, равно на нещо което има други неща в себе си, като то е за себе си (РФ); като РИМФ не-противоречащо на МИ, остава единствено въпросът, дали нещо като МИ (което е в други неща) може да е равно на РФ, в което са други неща, бидейки то за себе си. Доколкото РИМФ е определено по-долу като „създаващо начало“, се пита дали съзидателното би могло едновременно то да е в създаденото и създаденото да е в него (т.е. да имаме пантеизъм). Би могло да има пантеизъм само ако е вярно второто, всичко създадено е в създателя си и създателят му е във всичко създадено (тук не анализираме дали създателят би могъл да е изобщо извън себе си, както и – дали би могъл да е в себе си и кога). Така че получаваме не просто пантеизъм (Бог е във всичко), а и пан-ентеизъм (всичко е в Бог) – заедно и поотделно. Което единство Увод в актуалността на темата може да бъде открит у Alter & Nagasawa в обсъждането тези и аргументи на Дейвид Чалмърс (2012: 77-9)

от досегашните проверки води до учение, съдържащо хилозоизъм, пан-психизъм, пантеизъм и пан-ентеизъм. Доколкото те не са несъвместими, имаме основания да приемем резултатите от проверките на ненаредени двойки, тройки и четворка като удовлетворителни. Разбира се, нищо не пречи да наредим двойките и не само, така че РФ да не е = ФР, като образуваме РФ да е множество от РФ и Р, а ФР да е множество от РФ и Ф (или обратно) и да направим нови проверки. §8. Как бихме определили РФИ, РФМ, РМИ и ИМФ (елементите от ред Г, и как бихме определили единствения елемент от ред Д, т.е. РФИМ?) и какви примери бихме могли да дадем като потърждение за конкретната обоснованост на получените сложни (по-сложни от предишните) пониятия? §8.1 РФИ: Това означава да съчетаем РФ, или спиритуалното, с идеалното. Нещо – идеалното, е, или съществува, в друго, което друго е такова, че е спиритуално, е личност – т.е. е тъждествено със себе си, като всичките му промени са такива, че те са все по-вътрешни – колкото повече то се движи навътре в и към себе си, и претърпява разлики, толкова повече то става себе си. Такива идеални личности са 10. същностите, или духовете (без да правим разлика между добри и зли в моралната светлина на ангели и дяволи и т.н.). §8.2 РФМ: Съчетаваме спиритуалното с материалното, като това материално е подложено на въздействие от страна на спиритуалното, търпи организация от него. Получаваме 9. човека, или човешкото същество (като вид същество изобщо, а и ние още не знаем какви видове същества би могло да има). §8.3 РМИ: Съчетаваме телесното в най-широк смисъл с идеалното. Идеалното е това, което съществува в нещо друго, а телесното е това, в което едновременно съществува нещо друго (телесното е реално) и което е материално, което не е за себе си, а е за друго: за някаква форма, била тя негова или чужда. Получаваме живото тяло, или 10. организъм – при което не е задължително то да е животно, а може и да е растение или нещо друго, например – вирус и пр. §8.4 ИМФ: Съчетаваме формалното с обективното: ИМ и Ф, получаваме нещо, което е 11. субективно-обективно, т.е. то съществува в нещо друго, е за себе си и не е за себе си едновременно. Тъй като би било противоречие, то да е в едно и също отношение и М и Ф, то може да е едновременно М и Ф само в различни отношения (или смисли) – да е за себе си като съществуващо в другото и да не е за себе си спрямо другото, в което съществува – а да е за другото спрямо другото в което съществува (вариант първи). Или пък, да е за себе си спрямо другото, в което съществува, като съответно – е за друго спрямо самото свое съществуване в другото, т.е. е едновременно себе си и нещо друго (вариант втори). Но вторият вариант е невъзможно (нищо не може да бъде едновременно себе си и нещо друго, тъй като това би значило, че е себе си и не-себе си), така че остава само първият вариант – нещо да е И, М и Ф само в смисъла на това, то да е за себе си като съществуващо в другото и да не е за себе си спрямо другото, в което съществува. Това означава, не че първото е за другото, а че другото е за него, докато е себе си, което е определение на 12. причинността (действието, енергията, активното, силата).

§9. Тъй като подредбата не важи за ред Б., би следвало да извършим проверка и да видим дали, например, съчетаването на ИМ с Ф (на понятия от ред В. с понятия от ред Б.) би дало същите резултати като на И с МФ – за всички тройки. Но това, че ИМ е = МИ, означава, че ИМ и Ф е равно на Ф и ИМ, а не че ИМ с Ф е равно на И с МФ. Защото, ако беше последното вярно, то би значило, че ИМФ, или субект-обектът, би бил същото като И и МФ, т.е. като идеалното (което съществува в друго) плюс материално-формалното МФ, но засега ние не сме дали определение за МФ, както не сме дали за РИ. Нещо да е МФ, материално-формално означава, то да е просто „вещ“, „биващо“, „нещо“ изобщо, да е равно на ε. от първичните значения (тук няма нова информация), а съчетаването РИ, на реално с идеално дава нещо, в което има нещо друго, и нещо, което е в нещо друго, което ни води към цяло, състоящо се от други цели неща, които се състоят от други цели неща, или пък на цяло от части, т.е. и с отношения между едно и много – което е I.-IV. от съставките на първичната интуиция и също не дава нова информация (вече е използвано като конструкция). §10. Така до момента, и то без да сме използвали структури от типа на аксиоми и правила за извод от тях (т.е. без да сме получавали теореми), все пак разполагаме с хипотетични езикови определения освен с досегашните осем дефиниции на 1. реално, 2. идеално, 3. формално, 4. материално, 5. спиритуално (духовно, може би – дори „психическо“ като негов под-вид), 6. корпореално (телесно, веществено), 7. субективно и 8. обективно, още и с определения на 9. дух(-ове), 10. човек (хора), 11. организъм (живо, живот) и 12. причинност (енергия), или (като не ги смесваме с нещото изобщо ε. и с I.-IV. цяло-части-едно-много, но можем да обозначим заедно нещото ε. и съвкупността от всички съставки на първичната интуиция I.-IV. като отношението ζ. „просто-сложно“). §11. В един по-разширен ред на четворки, да го наречем Д., бихме получили като единствен негов елемент РФИ с М или 14. РФИМ (продължавайки да спазваме приетото, че дублажи или триплажи нямат значение за дефинирането на конгломератите-понятия, нито значение има подредбата на частите в целите, имайки предвид и казаното в §9. – или, продължаваме да приравняваме неща като РФИМ и МРФИ, както и неща като РФИ и ИРФ, и дори като РФИ и ИФР). Какъв би бил този единствен, четворен елемент? Това би значило да съчетаем духовете, или духовното, с материята (определима и зависеща във всичко, дори в самото си съществуване, от духовното), което не е нищо друго, освен концепцията за 13. създаване, или – творческо начало, сътворяване, ред, подредба, структура, а защо не и – Създател (-и). При разглеждането на РФИМ опираме до моментите, че там всички неща от първичната интуиция и определенията им (субект, обект и пр.) съвпадат в една точка, че извън тази точка няма никакви пречки реално и идеално да се съчетават едно в друго като (както бе казано по-горе) „матрьошки“ с достатъчно големи, или дълги редувания (дали безкрайни или не, това не е решаващо), както и че можем да дефинираме отношението в такива редици както следва: ако имаме Р1 в което е И1, и на свой ред в И1 има друго Р2, в което има И2 (Р2 е Р изобщо, защото в него има друго, а другото – И2 е И изобщо, защото го има в Р2 – може спокойно и да няма нито Р2, нито И2): на Р1 към останалите в него – като възможност, на И1 към останалите в него като действителност, на Р2 към И2 като случайност, и самото И2 – като необходимост; всичките те, както казахме – спрямо Р1, предполагайки Р1.

§12. Така при структурата, в която всички неща са такива, че в тях има други неща и всички неща са такива, че са в други неща, взимайки РФ, ние не взимаме Р и Ф като страни, аспекти на понятие които се допълват (като ляво-дясно), или като части на едно цяло нещо при които винаги като вземем едното, взимаме и другото (взимането на част влече взимане и на цялото, но взимането на част не влече друга част, нито взимането на цялото влече всичките му части), защото взимаме цялото (като езитура на монета), а като вертикални отношения. Р няма да е Р ако в него няма друго (което спрямо трето, което е в това друго, ще е ново Р, или Р1, но спрямо първото Р, това друго, което е в Р, е И). Тогава, можем да вземем Р без да вземем И (ако в Р това И не е единствено съдържимо, а има и друго Иа., различно от И но така, че и И, и Иа. са все в Р), и не можем, но не можем да вземем И, независимо дали то е единствено в Р или не е, без да разкъсаме връзката му с И и то да се превърне в не-И спрямо Р. Ако го вземем без отношение към Р, т.е. разкъсаме връзката на И с Р, и в И няма нищо друго, за което И да е реално, то И ще изчезне. По този начин на мислене, третирайки РФИМ като създател, в който е във всичко (пан-ентеизъм) и който е във всичко (пантеизъм), то първо – научаваме, че е безсмислено да задаваме въпрос къде и кога е РФИМ (РФИМ не е никога, и не е никъде в смисъл на познатите ни време и място, неясно остава също дали изобщо нещо е в него и той е в неща или във всичко в познатите ни смисли, или не – то е на ръба на света, не в него; това не е говорене по аналогия, а същото като да кажеш, че е винаги и навсякъде – то няма определеност, и е като да е никъде, никога), и второ – взимайки примерно РФ от него, тъй като в РФИМ има и други неща (в случая – всичко, всички други неща, може би единствено – без самото РФИМ), РФ не изчезва а – тъй като от РФ следва РФИМ (РФИМ не може да е РФИМ без да РФ) и РФ не изчезва, от взимането на РФ следва както ИМ, така и РФИМ (четворка), но не и: аналогично за тройките и двойките понятия, тъй като те не съдържат всичко, нито се съдържат във всичко, а може да са на някакво равнище надолу „празни“ (да не съдържат други неща), също тъй както спрямо тях на някакво равнище или степен нагоре, може да има празни неща, които да не ги съдържат пък тях. Същата неопределеност като при навсякъдевинаги равно на никъде-никога, касае битието на РФИМ. В крайна сметка, битието на РФИМ не е като битието на останалите неща, след като РФИМ не се поддава на същите дефиниции през „в“ и „вътре“ (и нещо да е в нещо друго, и в нещо да е нещо друго, влече със себе си времево-пространствени характеристики). БИБЛИОГРАФИЯ: 1.Лосев, А. Ф. – Диалектика Мифа, М. изд. „Мысль“ (2001) 2.Alter, T. & Nagasawa, Y. – What is Russellian Monism – Journal of Consciousness Studies 67-95, September (2012) 3.Colyvan, M. – Russell on Metaphysical Vagueness, Principia: Revista Internacional de Epistemologia 5 (1-2):89-98 (2001) 4.Descartes, R. - Œuvres de Descartes, Texte établi par Victor Cousin , F. G. Levrault, tome IV, pp. 85-162 (1824) 5.Faulkner, N. - Russell and Vagueness, The Journal of Bertrand Russell Studies n.s. 23 (summer 2003): 43–63, The Bertrand Russell Research Centre, McMaster U. (2003) 6.Harman, G. – Plastic Surgery for the Monadology: Leibniz via Heidegger, Cultural Studies Review – volume 17 number 1 March (2011) 7.Harman, G. – Tristan Garcia and the Thing-in-Itself, Parrhesia N. 16, 26-34 (2013)

8.Heidegger, M. – Beiträge zur Philosophie (Vom Ereignis), Gesamtausgabe Band 65, V. Klostermann Ff.M (1989) 9.McTaggart, J. E. – The Unreality of Time, published in Mind: A Quarterly Review of Psychology and Philosophy 17, 456-473 (1908) 10.Russell, B. – Vagueness, Australasian Journal of Philosophy 1 (2): 84 – 92 (1923) 11.Russell, B. – An Inquiry into Meaning and Truth, London George Allen & Unwin Ltd. (1940) 12.Sellars, W. – Kant and Pre-Kantian Themes, Ridgeview Publishing Company U.S., ed. by P. Amaral (2002) 13.Soames, S. – Philosophical Analysis in the Twentieth Century, Vol. I. (The Dawn of Analysis), Princeton University Press (2003)

ЦЕННОСТНИ ПОЛЕМИКИ Джелаледдин Руми – танцът на Любовта Владислав Христов “Влюбените имат една напълно своя религия. Тяхната единствена религия тяхната единствена вяра, е Любовта.” (Руми)

Животът на Руми Цялото име на древноизточният поет Руми е Маулана Джелаледдин Мохаммад Маулави Балхи Руми, в Индия е известен като Маулана Рум, на турски наричан Мевлана – божествен учител, или Маулави. Руми е роден на 30 септември 1207 г. в Балх, Североизточен Иран, тогава намиращ се в пределите на Персийската империя. Баща му, Баха-е Валад, е уважаван религиозен водач, признат за султан на знанието в целия ислямски свят и има много последователи и ученици. Потомък на дълга линия от теолози, учители, учени и ислямски юристи, в един момент той изпада в немилост спрямо бруталния местен владетел. Страхувайки се от напредващата монголска инвазия, бащата на Мевлана събира семейството и последователите си и напуска родината си. След поклонение в Мека и няколко години странствания във времена на войни и разрушения те 82

пристигат в град Икониум (сега Коня на 170 км. южно от Анкара ), намиращ се тогава в провинция Рум. Има едно широко разпространено предание, че по време на своите пътувания семейството на Руми се е срещало с големия персийски поет и мистик Фарид ал-Дин Аттар, който бил много впечатлен от младия Руми и го благословил. Разказва се, че когато Аттар вижда как Бахедин Велед води Джелаледдин за ръка и възкликва: “Чудно нещо! Къде се е видяла такава картина – реката да води океана…” Фарид подарил на Руми копие от своята “Книга на Тайните”, разтърсваща мистична поема, цитати от която Руми често използва в своите произведения.

Коня – кипяща смесица на най-различни култури, религии и народности, е също и важен научен, литературен и образователен център. Скоро след пристигането им в града майката на Руми починала. Младият Джеллаледин израства в атмос-

фера на любов, стабилност и културни богатства. Още като малък Джелаледин прави впечатление на близките на баща си с адекватните си въпроси и забележки. В същото време турският владетел на провинцията предлага на баща му, Баха-е Валад, да създаде своя собствена школа и така семейството се установява за постоянно в Коня. През 1228 г. баща му Баха ал-Дин започнал да преподава в една от множеството религиозни школи. След смъртта му през 1231 г. младият Руми заел неговото място. Той избрал псевдонима Руми, защото сборът от цифровите еквиваленти на буквите, от които е съставена тази дума, се равнява на 256, а това съответства на корена НУР. И на персийски, и на арабски, този корен предава значението “светлина”. Руми учи в Дамаск и минава обучение при шейх Саид Бедредин – приятел на баща му, но не смята себе си достоен да бъде учител. Въпреки това се прочува със знанията си в областта на исляма и с прозренията си относно Бог. Наричат го Джелаледдин Руми – Джелаледдин от римска Анадола, и славата му се носи навред, достига и до ушите на един неугледен дервиш с чудно излъчване, който е в търсене на приятел на неговото ниво на прозрение. Любовта на Шамс и Руми

През един августовски ден на 1244 г. 36-годишният Руми, вече признат учен и религиозен водач, среща тайнствения дервиш Шамсуддин Табризи (в бук-

вален превод – Слънце на вярата от Табриз) – тогава около шейсетгодишен, и тази среща разтърсва из основи живота му. Никой не знае откъде идва Шамс, видът му е дрипав и опърпан, а маниерите му са груби и резки. Шамс взел от Руми книгите и учебниците и му рекъл: “Време е да живееш това, за което само четеш.” и ги захвърлил във водата. Казват, че така се запознали. Дервиш или скитащ мистик – Шамс е напреднал суфи, поел по духовния път на Любовта. Високо развити духовно, всеки от тях разпознава в другия довереника, когото е търсил. Двамата прекарват часове откъснати от другите, уединени в медитация и разговори. Шамс поощрява Руми да се откаже от преподаването, от любимите книги, ученици и последователи. Вместо това той го отвежда на пътя на Любовта към Бога – чрез проникновени видения, музика, танци, и не на последно място – чрез поезия. Ставащото кара хората да изпадат в недоумение, а ревност и неодобрение избуяват между последователите на Руми.

Те виждат в Шамс просто един мърляв старец, незаслужаващ компанията на техния учител, и виновника за появилата се дистанция между него и тях. В продължение на много месеци никой не бил в състояние да отдели Руми от неговия възлюбен Учител и той до такава степен забравил семейството си и своите ученици, че накрая те принудили Шамс да напусне града. Научавайки това, Руми се оттегля в дълбоко уединение и отказва да се вижда с когото и да било. Болката от раздялата с неговия многообичан приятел го провокира да започне да изразява копнежите и страданието си в рими за пръв път досега. Последователите на Руми вдигат ръце и признават, че е по-добре Шамс да се върне обратно, отколкото никога повече да не видят учителя си. След месеци търсене Руми получава писмо от Шамс, намиращ се тогава в Дамаск. Руми изпраща най-големия си син – Султан Валад – и група последователи да убедят Шамс да се завърне в Коня. В момента, в който зърва лицето на Шамс отново, Руми си връща предишното присъствие на духа. Те подновяват отношенията си и се потапят в музика и сема, вид танц със завъртане. За известно време Шамс и Руми са недосегаеми за ревнивите очи на последователите. Руми дори успява да убеди Шамс да се ожени за едно младо момиче на име Кимиа, което е член на домакинството му. Шамс наистина е влюбен в Кимиа, но не е писано на тази женитба да се случи. Само година покъсно Кимиа умира поради тежко заболяване. Сразен от скръб, все така неприемащ поведението на хората около Руми, през 1246 г. Шамс изчезва отново – този път завинаги.

Съществуват различни версии за това какво се е случило със Шамс. Някои казват, че следовниците на Руми, поддържани от по-младия му син Аллаедин, убиват Шамс и хвърлят тялото му в изоставен кладенец. Други казват, че Шамс осъзнал, че е дошло времето да си тръгне отново, и че оставането му не би било от значение за вече напредналия в духовното си израстване Руми. Факт е, обаче, че Шамс се появява в живота на Руми в точния момент и превръща един образован и интелигентен религиозен водач в просветлено същество. Той сияе в живота на Руми като слънце и изчезва от него точно така внезапно, както и се появява.

Наследството на Руми Под въздействие на болката от копнежа по Бог, Руми се обърнал към поезията, съставяйки своите произведения:

“Рубайат” – 1659 четиристишия – по тях се пеят песни на суфи събирания и сема церемонии. Някои са писани, докато Шамс все още е бил до поета, други – след раздялата им. “Диван-и Шамс-и Табриз” – сборник с мистични оди, написани в знак на обич към Шамс. 40 000 стиха плод на страданието от раздялата, създаването на Големия диван продължава 30 години от раздялата с Шамс до последните дни на Руми. “Мас-нави”, неговата главна творба, адресирана до последователя му и бъдещ приемник Хусам ал-Дин Челеби, съдържа 27 500 двустишия (римувани куплети от два стиха) и се състои от шест книги с истории, диалози и беседи, написани в лиричен и забавен стил, изпълнен с богата образност. Казва се, че той често съставял стихове дори в банята или докато се разхождал навън и Хусам ал-Дин ги записвал. Освен поетичните му творби, други произведения на Руми са: “Мактубат” (“Кратки посвещения на Бог”), “Маджалис-и Сабах” (“Утринни съвещания”),“Фихи ма Фихи” (буквално, “това, което е в това” – сборник беседи и разговори). Лириката, изливаща се от дълбините на сърцето на Руми, е за прослава на Шамс, на Висшата Истина и Любовта. Агонията на раздялата с любимия приятел е сразяваща. Руми осъзнава, че Приятелят, за когото той така копнее, е неговата собствена вътрешна същност, и че Шамс просто я е отразявал кристално ясно. Той се превръща в слънцето, което дава топлина и трансформира сърцата, привлича хора от всички социални прослойки, класи и религии. Руми починал скоро след завършването на “Маснави”. Погребението му през 1273 г. привлича хиляди поклонници – мюсюлмани, християни, евреи, гърци, араби, персийци и турци. Той оставил за свой приемник Хусам ал-Дин Челеби. По-късно най-големият син на Руми, Султан Уалад, заел “духовния трон” на своя баща и основал ордена “Мевлеви” – организирана религиозна институция, в която се въвежда ритуалният танц на “въртящите се дервиши”. Братството на дервишите мевлевии Сема (или сама) представлява духовен концерт, но не само литургична служба, а и израз на негова спонтанна емоционална изява. Именно това е прословутият танц на дервишите. Според Руми танцът с въртене около собствена ос е начин духът да се освободи от тежестта на телесното и да се устреми към божественото. Танците в Мевлевия са като небесен полет. Преди и след завършването на всеки цикъл от ритуалния танц се рецитират религиозни стихове от Корана и се извършват съсредоточени молитви. Танцуващите въртящи се дервиши са облечени в специални дългополи бели дрехи. Темпът на танца отначало е бавен и постепенно се ускорява. Не се правят произволни движения, нищо не отклонява танцуващия от пределната му концентрация. Танцът се съпровожда от ритмична музика и смисълът му е да доведе до състояние на екстаз. По време на него дервишите се въртят около собствената си ос. Три фази описват сема най-добре – опознаването на Бога, съзирането на Бога и единението с Бога. В първата фаза дервишът се завърта три пъти. Във втората фаза сваля горните си дрехи – освобождавайки душата от земните грижи. В третата фаза бавно започва да се върти. Дясната ръка е вдигната нагоре, чрез нея

приема волята на Бог. Лявата ръка сочи надолу, с нея раздава приетото от Бог на хората. Орденът „братството на въртящите се дервиши мевлевии” е един от найемблематичните за суфите. Мевлевиите дълги векове наред са били на почит между султаните и са притежавали особената привилегия да връчват сабята на султана, когато той се възкачвал на трона. Въпреки това те били близки и с най-обикновените хора. Обкръжението им е съставено от занаятчии, селяни, аргати. Както вече споменахме, мевлевиите не правят разлика между религиите или сектите, осъждат всичко крайно и по този начин влияят на народа. Групи от дервиши пътуват заедно, посещават най-бедните махали, подпомагат населението, танцуват с него сема и благодарение на това бедните забравят теглото си. Дори и жените по някога участват в сема, което е било крайно немислимо за догматичната религия.

Като цяло философията, музиката, танците и поезията на мевлевиите имат огромно влияние в обширната Османска империя – от Азербейджан до Виена. Те разпространяват учението си посредством своите пътувания по всички краища на империята. В продължение на векове се строят техни духовни центрове дори и в най-отдалечените кътчета на империята, а тяхната философия се чете и анализира в многобройни преводи и коментари, без да е необходимо да се знае персийският език, на който е написана. 88

Следването на пътя според философията на суфите включва определени практики, целящи съединяването на ученика с Бога. В техните духовни центрове се съблюдават строги правила и се изпълняват практиките и упражненията, дадени от учителя. Уединението в исляма трае 40 дни, докато при мевлевиите то продължава 1001 дена. Друг важен момент е молитвата. Тя има дълбок смисъл и според мевлевиите преминава през трите етапа на знанието: ilm-al yakin (получено знание, от другите или от учение), ayn-al yaqin (да знаеш, наблюдавайки себе си) и haqq-al yakin (знание, натрупано чрез различни преживявания, гносис). По време на семата молитва има четири движения, всяко едно с определен ритъм. В началото, по времето и в края на молитвата, дервишът свидетелства за божественото съществуване, единство, величие и сила. Молитвата при суфите има за цел пълното смирение, единство, и разтварянето на Аза във Възлюбения. Това е състоянието, известно като нирвана в будизма и fanna fillah в исляма. Молитвата на суфите не е път на оттегляне от света, а път на търсене на Божественото, съчетан с динамичната активност в материалния свят. (Очаквайте продължението в следващия брой.)

ПОЛИТИЧЕСКИТЕ ИДЕИ За „лявото“ в света (няколко думи против равенството между комунизъм и ляво) Иванка Топалова, Жак Асса

Терминът „ляво“ има исторически корени. 1789 г. французите превземат Бастилията. През 1792 г. започват заседанията в Конвента. Времената са бурни и често се стига до бой! За да си осигурят някаква безопасност различните по възгледи депутати са заемали различни области в Конвента. Най-радикалните реформатори(якобинците) са заемали лявата част на залата, представителите на аристокрацията (консерваторите) са заемали дясната част, между тях са седели умерените реформатори. С времето това разположение е станало традиционно и в пресата от онова време са се появявали понятия от рода „леви републиканци“, „ултралеви“, „десноцентристи“. След като Революцията „изяде“ водачите си, се стигна до Наполеон. Революцията се повтори през 1848 г., след която се появиха и нови понятия (прибавени към старите) „реакционери“, „червени“, „демократически социалисти“, „борба с реакцията“. Нека на базата на историческите названия да се опитаме да илюстрираме понятието ляво/дясно: Участие на държавата в икономиката; Неравномерна скала на данъците; Помощ на социално слабите; Хуманизъм; Контролирана свобода; Равенство; Отговорност на колектива; Социална справедливост;

Напълно свободен частен бизнес; Плосък данък; Безжалостна конкуренция; ↔

Пълна свобода, Абсолютна лична свобода; Индивидуализъм; Лична отговорност; Твърда външна политика;

Това е приблизително историческата ос ляво/дясно. Ако изходим от нея следва да дефинираме ДЯСНОТО като стремеж да се запази статуквото (това е същността на понятието консерватизъм), а ЛЯВОТО като борба статуквото да се промени. Тази дефиниция има ИСТОРИЧЕСКИ привкус. С течение на времето терминът „консерватизъм“ стана малко неудобен и беше заменен с „неолиберализъм“. Неолиберализмът отива още по-надясно от консерватизма. Популярно той се отъждествява с радикално свободен пазар: максимизиране на конкуренцията и свободната търговия; постигане на икономическа дерегулация; елиминиране на тарифите, както и набор от парични и социалниполитики, благоприятни за бизнеса и безразлични към бедността; изкореняване на социалното; унищожаване накултурата; дългосрочно изчерпването на ресурсите и разрушаване на околната среда. Що се отнася до най-яркия представител на ЛЯВОТО, социалдемокрацията, тя претърпя известна ревизия на възгледите си. Това се дължи на редица причини: * Провалът на социалистическите страни доведе до промяна на онази част от доктрината на социлдемокрацията, която защитаваше: централизираното планиране, за сметка на свободния пазар и напълно държавната собственост вместо свободна конкуренция между държавната и частна собственост (например във Франция над 35% от промишлеността и транспорта са държавни). * Част от социалдемократическите лидери, като например Тони Блеър или Герхард Шрьодер, подобно на либералите започнаха да защитават „средната класа“, което премести лявото леко надясно и бяха остро разкритикувани, че не защитават интересите на трудещите се. Съвременната социалдемокрация има приблизително следните възгледи: ● От общите принципи на Френската революция „Свобода, братство, равенство“, акцентуват повече на вторите две защото „абсолютната свобода“ се присвои от неолиберализма; ● Защита на правата на човека; ● Принцип на равните права и равните възможности (а не както е при неолиберализма само равни възможности); ● Политически и идеологически плурализъм; ● Пазарна икономика, но социално ориентирана (част от цените да са регулирани и да има промоционални цени, което дава възможност за покупки от икономически по-слабите слоеве), а не напълно свободен пазар, регулиран само от търсенето и предлагането (защото без хляб или без лекарства не може да се живее); ● Създаване на ефективни механизми за развитие на предприемачеството (в смисъл на процес за стартиране на ново предприятие или обновяване на вече създадено ), както и за честна търговия (с не по-голям от 15% печалба) в интерес на работниците и дребния бизнес; ● Равноправие и защита на всички форми на собственост (частна, кооперативна, държавна); ● Национализация на стратегически важните предприятия, особено във военната промишленост, енергетиката, металургията (цветни метали – мед, злато, платина), нефтопреработвателната промишленост; ● Защита на „наемния“ труд – дори когато е най-квалифицирания и найдобре заплатен. Наемният труд представлява услугите (физически или умствени), които се предоставят от трудещия се на работодателя срещу заплащане. Очевидно 91

е, че заплащането е само процент от отдадения труд и че реализацията на вложения труд е опосредствано от работодателя (от неговите възможности и значимост в обществото). Според възгледите на социалдемокрацията трябва да се търси добро социално партньорство между трудещите се и работодателите и да се предлагат закони, защитаващи трудещите се. Също очевидно е, че е необходимо тясно сътрудничество с профсъюзите, чиято основна задача е именно този вид защита; защита на селяните и средната класа; ● Стремеж да се намали „разтвора на ножицата“ между богатите (не голям брой) и бедните. Бедните трябва да се подпомагат чрез осигуряване на добре заплатени работни места и чрез социална помощ; ● Системата на защита на трудещите трябва да предвижда: * Ограничаване на работната седмица и повишено заплащане на наднормения труд; * Подобряване на условията на труда; * Повишаване на минималната работна заплата; * Борба с безработицата и защита срещу неоправдано уволнение; ● Ефективната система за социално осигуряване предвижда: *Всеобщо безплатно образование, достъпно за всички граждани; * Държавна безплатна система на здравеопазване за всички граждани (без оправдания за липса или „разхищаване“ на средства); *Осигурени от държавата пенсии, достатъчни за преживяване при: положени необходимите години наемен труд, при инвалидност и при „принудителна“ безработица; * Достатъчна държавна помощ за отглеждане на деца, особено при демографска криза. ● Въвеждане и постоянно обновяване на закони за запазване на околната среда; тясно сътрудничество с организациите на „зелените“, които имат същата задача; ● Секуларизация и открита социална политика. В световен мащаб партиите на „християндемократите“ или други религиозни партии „крадат“ избиратели на базата на „помощ свише“ вместо с добри социални програми (много лидери публично „се кръстят“ за да повярват в думите им); ● Външна политика подчиняваща се на принципа на мултилатерализма (случаи, в които няколко страни, с подобни или различни вътрешни структури, обединено решават даден въпрос); участие в ООН и ЕС; неучастие във военни или агресивни блокове. Днес социалдемокрацията в България е поставена пред сериозно изпитание. Очевидно е, че неолибералната линия, провеждана досега в България (от правителството на Костов до днес) вече не се приема без уговорки от голяма част от българите. Както е известно, неолиберализмът е „подобрен“ консерватизъм вследствие глобализацията. Той не успя да откъсне България от „икономическото дъно“ на Европа. От друга страна социалдемокрацията трябва отново да завоюва народното доверие (тъй като определени лидери „успешно“ го загубиха). Народът днес е на кръстопът – да се продължи ли линията на неолиберализма или да се върне към веднъж компрометираната социалдемокрация. Авторите на настоящата статия са бивши почитатели на един некомпрометиран социалдемократ д-р Петър Дертлиев и вярват, че социалдемокрацията може да има харизматични лидери, които да възвърнат народното доверие.

ФИЛОСОФСКО КОНСУЛТИРАНЕ Един голям по смисъла си експеримент

Тия дни получих следното писмо, публикувам го тук понеже в него се поставя въпрос, който може да е интересен и за други хора: Здравейте, г-н Грънчаров Казвам се Д. Александров. Студент съм в Софийски университет. Към момента пиша дипломна работа за завършване на бакалавърска степен на тема върху философското консултиране. Вероятно доц. д-р Веселин Дафов Ви е известен. През втория семестър на 2015 г. се проведе спецкурс върху философско консултиране, което беше първият опит за подобно обучение и институционализиране на практиката. Свързвам се с Вас, тъй като ми е известно, че Вие също практикувате. Във връзка с дипломната ми работа, ако сте съгласен да помогнете, бих искал да Ви задам няколко въпроса, за да съм способен да обхвана в по-голяма цялост практикуването в България. 1) Откога бихте казал, че практикувате философско консултиране? 2) Какви методи, техники, подходи използвате и какво е за вас философското консултиране? 3) Запознат ли сте с историята на философското консултиране и изобщо практикуването на философия в световен мащаб и как се отнасяте към световните движения? 4) Какво е отношението на практиката Ви с психотерапията? 5) Какво е за вас философското в подобно консултиране? 6) Каква е ролята на проблема за Вас по време на консултиране? 7) Бихте ли споделил 1-3 случая, успешни или не, заедно с коментар за тях? Извинявам се, ако въпросите Ви се струват много или пък не дотам разяснени. Ако нещо е неясно в питането, бих разгърнал въпроса. Разбира се, ако сте съгласен на подобна комуникация. Така или иначе, предварително благодаря и желая весели празници! Д. Александров

Здравейте, г-н Александров, Благодаря Ви за писмото, искам да Ви известя, че непременно ще Ви отговоря на въпросите, те за мен са много интересни, но това не мога да го направя веднага; ала обещавам, при първа възможност, да седна и да отговоря на въпросите Ви! Това ще стане най-късно до седмица, до 10-на дни. Проблемът е, че на главата ми се стовариха напоследък разни неприятности, в блога ми аз пиша всеки ден за случващото се, между другото, тия истории са един значително по-голям експеримент по... философско консултиране. Да, от години най-усърдно консултирам... образователното ведомство и представителите на тъй арогантната министерска и директорска образователна бюрокрация, положих огромни усилия в тази посока, имам и доста обнадеждаващи, въпреки всичко, резултати. Описал съм ги най-пунктуално в блога и в книгите си. Тъй че ето, аз вече започнах да Ви отговарям на въпросите :-). В блога ми можете да научите доста по този голям експеримент по "групово философско консултиране", още не зная как точно да го определя, ето Ви последната публикация, в която пак "консултирам" дадени лица: Промяната ще стане само ако ние самите я предизвикаме и направим, иначе не: ако стоим, чакаме и нищо не правим ще ни сполети същинска трагедия! Напоследък аз друго не правя освен само да консултирам и то по съвсем философски начин много лица и цели съсловия даже! :-) Сега ми хрумва, какво ще кажете ако дам гласност чрез блога на Вашето и моето писмо, мисля, че едва ли това ще Ви навреди нещо, а пък като Ви отговоря на въпросите, тогава няма да публикуваме отговора ми, за да имате приоритет в публикуването – имам предвид Вашата дипломна работа. Между другото, издавам едно философско списание, нарича се ИДЕИ, ако искате, можем да публикуваме Вашето писмо и моя отговор, това за Вас ще бъде една публикация, тия неща са полезни не само за дипломна работа, а и за дисертация! (Желая Ви да напишете и дисертация по темата, темата, която сте си избрали, е чудесна и много перспективна!) Щом ми отговорите, ще публикувам (стига да сте съгласен) нашите писма в блога. С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Нещо като интервю, дадено на един млад изследовател на философското консултиране вторник, 18 април 2017 г. Вече писах (виж: Историите около ПГЕЕ в Пловдив и ситуацията в образованието, описвани в блога ми, са един значително по-голям по смисъла си експеримент по философско консултиране), че студент по философия от СУ "Св. Климент Охридски", пишещ дипломна работа за завършване на бакалавърска степен на тема върху философското консултиране и разбрал, че от години практикувам това нещо, именно философското консултиране, пожела да ми зададе няколко въпроса, щял да използва отговорите ми във връзка със своите изследвания по дип94

ломната си работа; обещах да му отговоря, ето сега моите отговори, писани тази сутрин: 1) Откога бихте казал, че практикувате философско консултиране?

То тази моята с философското консултиране се получи точно както в оня случай от класическата френска литература, знаете, в „Буржоата благородник“ на Молиер неговият герой мосю Журден, като научил дефиницията за „проза“, възкликнал с изумление: „И като си помислиш: цял живот съм говорил в проза – без да го знам!“. Та и аз така, занимавайки се с моите ученици години наред с едно съвсем диалогично, практично, чисто човешко обучение, а не толкова с разпространеното, натруфено, прекалено наукообразно, самоцелно теоретизиране (моят подход в обучението е открит противник на това последното!), фактически съм правил все това нещо, консултирането на почвата на философията, без да съм си давал ясно сметка, че точно това именно съм правил. Но ясно осъзнах, че отношението ми към философията като нещо близко до човека и в този смисъл "полезно" и "практично" е възможно да бъде поставено тъкмо на тази плоскост, именно на плоскостта на помагащото на човека философско консултиране, когато в първите години на промяната (след 1989 г.) се запитах как да продължа живота и развитието си в новата ситуация на "безпределна свобода", тогава трябваше да реша с какво да се занимавам занапред, тогава именно ми се наложи да преоценя вече станалото в моето развитие, примерно осмислих направеното във Философския дискусионен клуб (който създадох заедно с група студенти и ученици, горещи ентусиасти по отношение на философията, тогава бях асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски", този клуб съществуваше от 1987 до 1992 г.) и въз основа на този опит в 1994 г. създадох своя Център за развитие на личността, носещ името HUMANUS. Тогава именно съвсем целенасочено и съзнателно, на основата на подхода, разработен в моята първа книга (тя излезе от печат в първото си издание през 1997 г., издателство ЛИК, оттогава досега книгата има общо пет издания), започнах да работя в обозначената практическа сфера на консултирането; тази моя книга по философска психология (нарича се Животът на душата, с подзаглавие Психология) всъщност е основата, фундамента, върху който стъпих в непосредствената си работа като практически философски консултант. 95

В Центъра години наред провеждахме (с моите сътрудници) не само практически ориентирани курсове в различните области на философската психология, но и предлагахме именно консултиране не толкова, само и единствено на психологическа, но най-вече на философска основа. Всъщност когато философ провежда въпросното "психологическо консултиране", "психотренинг", "корекции в личностното развитие", "психоанализа" и пр. (независимо как то е популярно сред хората), то по необходимост това консултиране вече, няма как, става философско. Оказва се, и това е именно чудесно, че философът, като общува съвсем свободно с отделни човеци (или групи), но не си е сам надянал оковите на въпросното "чисто наукообразно теоретизиране", се държи именно като философски консултант, при това работата му, разбира се, не се свежда до това да дава някакви "съвети", а да стимулира оня така съкровен душевен и духовен процес, при който общуващият с философа човек да се почувства насърчен в опитите си да открие своя пределно личен и оригинален подход за обогатяване на душата и на личността си. Общувайки съвсем непринудено и свободно, философ и "консултиран" взаимно обогатяват душите си и преживяват в един момент тъй потребния им душевен поврат, разбира се, това може да става междуиндивидуално или в група, работата обаче става ефективна когато именно се изработи подобаващата не чисто теоретична, а практическа нагласа или настроение. Тия неща съм ги разработил още в своята дисертация, носеща заглавието Учението за човека и формите на духа, тя е писана още по-рано, в периода 19851988 г., в нея именно развивам концепцията за трите чисти и коренни отношения на човека към нещата (и на самия човек към себе си), а именно познавателното, ценностното и практическото. Тази дисертация спомогна много за отърсването от догматиката на господстващото тогава, в ония години, изцяло извратено и по тази причина съвсем безплодно идеологическо и схоластично "философстване", логично е, че в ония условия тя не можеше да бъде защитена (а след това, в условията на свобода, аз самият в един момент прецених, че нямам особено желание да се развивам в чисто "академичната", така да се рече, и до голяма степен все още стерилна университетска сфера – именно защото за мен приоритет вече имаше практичната работа с конкретни човеци, в непосредствените условия на техния също така конкретен личен, душевен и духовен живот. Длъжен съм да спомена, че в ония именно първи и толкова интензивни години когато Центърът за развитие на личността функционираше най-пълноценно, да речем, разработих и цяла една поредица от все практично разработени учебни помагала, за които дори само заглавията говорят много, ето някои от тях: Изкуството да се живее (Етика на достойнството), Изкуството на мисълта (Класическа логика), Лаборатория по философия (Книга за опитващите се да разбират), Еротика и свобода (Практическа психология на пола, секса и любовта), Универсумът на свободата (Източниците на достойнството, успеха и богатството), Тайнството на живота (Въведение в практическата философия), Преследване на времето (Изкуството на свободата) и т.н., те не се появиха в този ред, но е интересно, че бяха написани и излязоха от печат именно в тия години, от 1994 г., когато създадох своя Център, та до 20032005, когато всичките тия книги и помагала вече имаха поне по едно хартиено издание. Когато пък почнах да ползвам интернет (това стана малко преди началото на новото хилядолетие) въпросните книги имат и онлайн-издания, могат да се ползват съвсем свободно. Длъжен съм да спомена и това, че за оформянето на моя възглед, на моето разбиране за философията като нещо съвсем човечно и при това практично, 96

полезно за човека, именно за разгръщането на неговия душевен, духовен и личностен потенциал, голямо влияние ми оказаха и разговорите ми с проф. Иван Славов (Бог да го прости!), с когото имах щастието на общувам години наред, с проф. Сава Петров, с когото общувах през последните му години, със ст.н.с. Иванка Райнова, моя състудентка и др. А самият термин "философско консултиране" срещнах когато прочетох статия за такава една практика в Америка, не си спомням с точност кой беше нейният автор, нищо чудно да е бил текст и на доц. д-р Веселин Дафов. Това е било може би преди десетина години. 2) Какви методи, техники, подходи използвате и какво е за вас философското консултиране? Аз отчасти вече отговорих на този въпрос. Философското консултиране е съвсем човечен начин за подпомагане на индивида в неговите търсения, насочени към раждането на една пълноценно живееща и богата в духовно отношение човешка личност. Тази е задачата, която стои пред всеки един търсещ истината за живота човек, който именно иска да живее пълноценно – а това значи свободно. Верният подход в т.н. философско консултиране е разговарянето, смисленият, богат на духовни преживявания диалог, благодарение на който се ражда смисълът, способен не просто да повлияе, но и да пренареди душевния строй на участващите. Благодарение на такива вдъхновени разговори се разчупва тясната рамка на обичайните, непремислени всекидневни представи – и неимоверно се разширява духовният хоризонт на човека; тази е същината на въпросното обогатяване и освобождаване, тези, по моя преценка, са думите, с които може да се обозначи същината на ставащото. Всички т.н. "техники" в консултирането са изцяло оригинални и специфични, имам предвид, че се изобретяват и раждат в непосредственото неповторимо практикуване, няма готови рецепти и предписания, които да могат да се налагат във всеки един конкретен случай. А методът е един: подпомагане на освобождаването на човечността у човека в нейното чисто духовно качество или естество; може да звучи прекалено общо, но тази е същината, този е верният смисъл. 3) Запознат ли сте с историята на философското консултиране и изобщо практикуването на философия в световен мащаб и как се отнасяте към световните движения? Е, няма как, вероятно съм запознат с "практикуването на философия" и то именно в "световен мащаб", имам известна представа и за историята на философското консултиране, която, по моя възглед, съвпада с историята на самата философия: защото какво друго е правил философът когато разговарял с партньорите си в търсенето на истината освен да ги е подпомагал да разгърнат своя потенциал, да се изявят в най-добрата си светлина? Философията по начало е нещо крайно човеколюбиво и свободолюбиво, ето това е главното, което много често, за жалост, не се разбира и дооценява. Философията не е "боравене с абстракции" или "схоластичнонаукообразно-чисто-теоретично безцелно спекулиране" за "най-общите предмети", такъв тип философстване на мен лично изобщо не ми е по вкуса – понеже долавям в него изневяра спрямо патоса на автентичната философия. Да, философията е човешко дело и има за задача да помага на човека в търсенето на самия себе си, на истината за себе си, тази именно истина и освобождава. Същността на човека е свобода, свободата е това, което прави човека човек. Ако философията се абстра97

хира от човешкото съгрешава спрямо призванието си, изменя на мисията си. Човекът при това е дух, Божията искра е онова, което ни прави човеци, ние сме богоподобни, ето, на тази основа и следва да се мисли автентичната задача и мисия на философията, която иска да остане вярна на своето призвание. Безчувствената, високомерна спрямо "страстите, стремежите и копнежите", а също така и коварните заблуди и илюзии на човеците е нещо по начало мъртво, нежизненоспособно. Щото се е откъснала от извора, който одухотворява всичко. Но това е голяма тема, съвпадаща с главното питане за това що е философия. 4) Какво е отношението на практиката Ви с психотерапията? Т.н. психотерапия, лишена или дори скопена от философски дух, е нещо твърде непълноценно по моя преценка. Щото човекът е нещо цялостно, интегрално, духът на философията единствен може да постигне тази пълнота и цялост, това богатство, докато отказването от него продуцира само една куха и при това прекалено позитивна ограничена представа. Т.н. психотерапия се гордее със своята научност, което пък е илюстрация за този неотстраним дефект, с която тя се кичи, макар че би следвало да се срамува от него: чисто познавателното или научно отношение към човека обикновено ни дава само... трохи, понеже само се е отказало от онова, което именно задава цялото многообразие, онази възхитителна многоликост на духа на човека.

Е, имало е психотерапевти, които са имали, така или иначе, известен философски дух, пример за това за, да речем, Фройд и Юнг, а и останалите по-значими имена; тук даже може да се установи една такава многозначителна закономерност: колкото по-богат на философски интенции е духът на психотерапевта, на оня, който иска да практикува някаква психотерапия, толкова по-адекватен е неговият подход, адекватен в смисъл на покриващ се със същината на човешкото, за която, както казах, не е безотносителна на свободата, напротив, съдържа я като свое средоточие. А науката, а научният позитивизъм бяга от свободата както дяволът бяга от тамяна, правете си сметка колко качествена може да е терапията, която сама си е, да го кажа така, избола очите, опитвайки се да вижда по-добре! Човешката душа може да се лекува ефикасно само ако душата не бива рязана на "части", както това

е свойствено на наукообразната и теоретизираща, едноизмерно познавателната психологическа, а на тази база и псехотерапевтична ориентация. Душата на човека е постижима в нейната истина именно като нещо цяло, интегрално, неделимо на части. Това го може само философията, тя има несъмнени предимства, има непостижимо до друг начин превъзходство. Тя в този смисъл няма и конкурент, който може с нещо смислено да й съперничи. 5) Какво е за вас философското в подобно консултиране? В психотерапевтичното консултиране доколкото има нещо философско, то има смисъл и оправдание, останалото е само баласт, е само парадиране с "несъмнените предимства" на тъй възхваляваната, ала за сметка на това така безплодна наука, която по отношение на човека, на душевния свят на човека, може принципно да ни даде само някакви трохи. Съвсем умишлено съм толкова "краен" и предизвикателен, ето, предизвиквам апологетите на "научния подход" на дебат, от който те така усърдно бягат. Бягат от този дебат неслучайно, което е признание за слабост. От само себе си се разбира, че в моето разбиране философията не е наука, доколкото е тя наука, дотолкова не е философия, дотолкова изменя на задачата и на мисията си. Тия неща, тия твърдения, доколкото се възприемат за спорни, свидетелстват за това колко ограничени и бедни са ширещите се представи за това що е философия. А иначе са нещо, по което разбиращите изобщо нямат намерение да спорят, за толкова прости истини ако почнем да спорим, това показва, че сме твърде заблудени и то за най-главното! 6) Каква е ролята на проблема за Вас по време на консултиране? Да, по време на "сеансите по философско консултиране", ако ми позволите да се изразя така претенциозно-научно, не се прави друго освен да се разнищват някакви проблеми – човешки, лични, психични, свързани с отношението личностобщност или каквито си искате други. Щом проблемът бъде осъзнат като такъв, на тази база се почват обсъждания с оглед проблематизирането и проблематичността, така да се рече, да бъдат "консумирани", т.е. да се извлекат от тях ония така потребни ни изводи, от които жизнено и съдбовно се нуждаем. Обикновено човек, като не е мислил за нещо, си втълпява, че то си е пределно ясно и ненуждаещо се от обсъждане, това е именно оня блокаж на съзнанията, който е така коварен - именно защото е толкова много разпространен особено в наше време. В което немисленето е станало нещо, с което масовият човек се хвали, с което той се гордее: колкото си по-прост и немислещ, толкова си по-авторитетен! Е, това е основното в най-масовото и така пагубно за човечността ни заболяване, което тресе големите, пък и помалките общности, в които сме поставени. Живеем в болно общество, а обществото е болно дотолкова, доколкото са болни душите на живеещите в него хора. Хората днес страдат от крайно тежки заболявания, толкова по-тежки, колкото са по-неосъзнати: безпочвената вяра във фикции, миражи и илюзии, самонадеяната, ала толкова по-куха претециозна горделивост, при която пълните нещастници се самооценяват едва ли не за велики, една ли не се мислят, че са "богчета", тъй пагубната отдаденост на толкова ефимерни неща като пари, слава, власт, вещи, секс и прочие, тия убийствени за човещината като чиста духовност фикции на съвременността, показващи колко голямо е заслепението, безпросветността, тъмнината, в която пребивават милиони човешки същества. Съвременният човек в огромното си мнозинство е 99

станал роб на какви ли не и коя от коя по-пагубни суетности, той изнемогва от една тежка бездуховност, която прави съществуването подобно на кошмар - толкова поужасен колкото по-неосъзнат е. И така нататък, проблеми колкото щеш, човешката непълноценност е така повсеместна и "богата", че за философско консултиране (разбирано като подкрепа на човечността в опитите й да намери своите автентично дълбоки, субстанциални извори и основи) има огромна неразорана, некултивирана нива – и невероятни перспективи. Ето че философията, погледната от този ъгъл, съвсем не е осъдена да умре, напротив, с нея свързваме надеждите за възможното възкръсване на човещината в един все по-обезчовечаващ се свят. 7) Бихте ли споделил 1-3 случая, успешни или не, заедно с коментар за тях? Този въпрос е за мен може би най-интересният, но остана накрая, когато вече съм се изморил, а аз обичам, като правя нещо, да го доведа докрай, ето, не ми се ще да оставя отговора си на този въпрос за друг път – щото тогава пък ще ми се наложи, ако реша да отговоря по възможност по-пълно, кажи-речи цяла една книга. Но хубавото е, че сега вече ми се уби охотата да приказвам (да пиша), което ще ме принуди да бъда пределно кратък. Консултиране на индивиди, а също така и на групи (примерно учебни класове) е нещо, което правя всеки ден, аз фактически само това правя години наред, бидейки също така и учител по философия, имащ някакви все пак значително поразлични разбирания за начина, по който учениците ми следва да бъдат обучавани. Този е моят първи пример: моята лична реформа в едно съвсем живо "преподаване", по-скоро обучение в часовете по философия, този е големият ми "случай", големият експеримент, за който комай посветих живота си. ще кажа вкратце същината, белким ме разберат най-сетне и бюрократите от образователното ведомство, които за това, което правя, вместо да ме похвалят, както се очаква, не само ме репресираха както можаха, но и дори ме опраскаха, уволниха ме от училище, и то така, че фактически ме лишиха и от преподавателски права, което е страшна гротеска, ужасна метафора на това, което става в образователната система на тъй приказната страна Мутроландия – или, ако щете, Абсурдистан. В училищното образование по философия шаманите от МОН изискват младите "да поназнайват" нещичко за или около философията, за мен такова едно подценяване и на учениците, и на самата философия е крайно недопустимо: аз им предложих да влезем вътре в самата философия. Е, моите ученици биват поставени в ситуация, в която непосредствено да практикуват философията и философстването, а именно да развият у себе си тъй потребните им за живота качества като самостоятелност в мисленето, умение да защитиш позицията си, да разговаряш с другия човек съвсем човечно, зачитайки неговото право да мисли иначе и т.н. Учениците ми са поставени в ситуация да практикуват тия така богати и интензивни духовни преживявания, без които философията ще си остане навеки нещо крайно скучно, неприятно, досадно. Вярно, трудно е да се процедира в часовете по философия така (и то в тежката ситуация, която са отредили за изучаването на философия ония същите толкова вредни за образованието на нашите деца министерски шамани), знаем, в нашите родни условия бездуховността триумфира, но ето, аз се заех с нещо по начало сякаш безнадеждно – и за моя дори изненада постигнах забележителни резултати. Е, голяма работа, че разни там директорки и инспекторки ме обявиха за "еретик", за "зъл народен враг", който само "вреди" на образованието на младите, обявиха ме за "престъпник" и дори за "абсолютен некадърник", подле100

жащ на безжалостно опраскване. Е, наложи ми се заедно с учениците си да поведа същинска борба за безусловното ни право да бъдем пълноценно общуващи личности или човешки същества. Моят проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата конкретна училищна общност, общността на училището, в което съм учител по философия вече 17 години, доведе до наистина бляскави резултати, сред които двукратното ми опраскване от разбеснелите се цербери на антихуманната и мразеща свободата командно-административна система заема най-почетно място. Подобно на Сократ ми се налага да участвам и в съдебни процеси за правото ми да бъда човек и философ, да бъда човешка личност, което е нов безценен експеримент по философско консултиране (този път не само на училищни директори и инспектори, но и на български съдии!), безкрайно важен най-вече за моите ученици (те получиха своите съвсем практически уроци по свобода и по гражданско достойнство), но и за упоменатите и толкова трудно възприемащи истината администратори. Целият този най-богат материал го описах и представих подобно на увлечен в откритието си изследовател – най-напред в блога си, където почти всеки ден пиша своите поредици от есета, репортажи, документални разследвания, диалози и какво ли не още, а след това и в цяла една поредица от книги, в които събрах и подредих цялото това богатство. Изобщо не ми пука от това, че за стореното от мен обществеността общо взето предимно нехае, да не говорим за занимаващите се предимно с глупости родни медии. Важното е, че аз все пак имах сили да направя това, което направих, за което най-вече благодаря на така щедрия и великодушен Бог. Толкова засега. Ако имам време и настроение ще Ви представя и други случаи, щото подозирам, че сте разочарован от примера, който Ви дадох. (А впечатлява ли Ви това, че вече всеки ден (и то години наред!) по съвсем философски начин консултирам по какви ли не въпроси хиляди читатели на мой блог, с някои от които вече постигнахме забележителен напредък: те получиха по този начин мощни стимули за своето личностно и гражданско развитие, мога тук да Ви изброя имената на много хора, стига да Ви интересува такава конкретика? Такава разновидност на философското консултиране като масово философско онлайн-консултиране, осъществявано чрез моите блогове, интересува ли Ви повече? И още много примери мога да Ви дам, но тук акцентирам на най-мащабните си постижения.) Желая Ви успех във Вашата изследователска работа, а и в личния Ви и професионален живот!

101

ДУХОВИТОСТТА Колекция от мъдри мисли и остроумия

Прави каквото искаш – все ще съжаляваш. Невъзможно е да прескочиш пропастта с два скока. Ако в първите 15 минути игра на покер не можеш да разбереш кой е глупакът значи глупакът си ти. Каквото и да е, бойте се от данайците и техните дарове. При работа с компютър най-важното е да не му показваш, че бързаш... Не давайте свято нещо на кучетата, нито хвърляйте бисерите си пред свинете – да не би да ги стъпчат с краката си и се обърнат да ви разкъсат.

102

Не съдете‚ за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите‚ с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите‚ с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брат си‚ пък гредата в своето око не усещаш? Или‚ пък ще кажеш брату си: чакай‚ да извадя сламката от окото ти‚ а пък на‚ в твоето око има греда! Лицемерецо‚ извади първом гредата от окото си и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брат си. Иисус Христос (Мат. 7:1-5) Глупакът няма да забележи, умният няма да каже... Да поправяш отдавна отминалото е лесно: трябва просто навреме да помислиш за бъдещето. Твоето незнание те характеризира, а не това, за което не знаеш. Баща ми седеше и четеше книга за да покаже колко умен мъж е той, а мама готвеше любимото блюдо на баща ми – за да покаже колко любеща жена е тя. «Аз не съм психопат. Аз просто мисля творчески.» От гледна точка на табуретката всички хора са... задници. Реалността е това, което не изчезва когато престанете да вярвате в нея. Ако сте казал без да мислите значи сте казал каквото мислите. Мълчанието е благоразумието на глупаците и хитростта на мъдреците. По плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни или смокини от репеи? Принципът на успеха: не трябва да си най-добър, трябва да си подходящ. Каквото разстоянието прави с размера, това времето прави с ценността. Истинският лекар започва да лекува още здравия човек. Децата са единствените смели философи. И смелите философи са непременно деца. Ако не искате да ви подслушват – мълчете си! Между двете крайни мнения лежи не истината, а проблемът. В същото време когато високоморалният човек е принуден да търпи и малкото зло, заплитайки се в противоречие, безпринципният е свободен да прави добро когато му се прииска.

103

Когато бях дете родителите ми си измислиха някакво добро момче и ме сравняваха с него. Аз винаги бях по-лошият. Аз обичам свинете. Кучетата гледат на нас отгоре-надолу. Котките гледат на нас отдолу-нагоре. Свинете гледат на нас като на равни. (Приписва се на Чърчил) «Невежеството по-често ражда увереност – отколкото знанието.» «Знаещият не говори, говорещият не знае.» В университета и през работата си преминавам мноого бързо: за да не размисля! Очите на щрауса са по-големи от мозъка му. (Аз познавам и няколко такива човека.) Морската звезда изобщо няма мозък. (И такива хора познавам, няма да споменавам имена.) Истинско общуване става само между равни. Хората са склонни прекалено да се прекланят пред своето невежество. — Отиваш да спиш? — Не мога. Това е много важно. — Кое? — В интернет някой НЕ Е ПРАВ. Главен участник в споровете се явява уязвената гордост. Бръсначът на Хенлън: Не приписвайте зъл умисъл на това, което може да се обясни с глупост. Злите хора приличат на тръните: никой не може да ги държи в ръце - и ги изхвърлят. Не се натрапвай прекалено за да не те отблъснат и не се отдалечавай много – за да не те забравят. В ушите на глупавия не говори – защото той ще презре твоите разумни думи. Не завиждай на славата на грешника - защото не знаеш какъв ще бъде неговият край. В многото мъдрост има много печал, а който умножава познанията си, умножава скръбта. Не спори с човека, имащ дързък език: не подхвърляй дърва в неговия огън. 104

Не питай: защо предишните дни са по-добри от сегашните? Защото не от мъдрост питаш това... Глупавият не обича знанията, а обича само да показва своя ум... Не се гневи: защото гневът гнезди в сърцата на глупците. Ако знаехте колко рядко ни разбират правилно щяхте по-често да мълчите. Всичко е отрова и всичко е лекарство: едното или другото го прави дозата. Парацелс Ако въпреки всичко ни чака наказание, то тогава можем да тръгнем и на престъпление. Познаването на няколко принципа заменя познаването на много факти. Бремето на интелекта: искам ли да остана малък човек в малкия свят или да стана малък човек в по-голям свят? – Как да наречем негър, който кара самолет? – ... Не зная. – Летец, гаден расист! Определяйки точното значение на думите ще избавите човечеството от половината заблуди. Любопитният намира уникално нещо за да му се удивлява, а любознателният – за да го разбере и за да престане да му се удивлява. Разкажете какво знаете, после кажете какво не знаете и едва след това можете да ми кажете какво мислите... Църквата трябва да ми показва, че е по-богата от мен духовно, а не материално. Тогава ще й вярвам. Сменяйте си мненията, пазете си принципите: сменяйте листата, пазете корените! Виктор Юго Ширещото се мнение трябва да е просто, удобно и утешаващо – и не задължително вярно! Ако нямаше Ад и Рай то тогава човекът щеше да ги измисли. С.Есенин Разрухата не е в клозетите, а в главите! (От "Кучешко сърце", М.Булгаков) Красотата се ражда и умира в очите на гледащия... 105

Без освобождаване няма свобода, без непосредствено практикуване свободата е фикция, мираж, илюзия

Истината на свободата е в освобождаването. Сиреч, същността на свободата е в освобождаването. Не може да си свободен ако не правиш нищо за свободата си. Свободата е нещо практическо и практично, свързана е с действието, с правенето, с правилното постъпване. Искащият да е свободен е свободен доколкото постоянно практикува свободата си. Без практикуване, без упражняване на свободата няма, не може да има свобода. Без непосредствено практикуване свободата е фикция, мираж, илюзия. Робът е роб доколкото нищо не прави за свободата си. Правете си сметка колко много роби (и слуги), неразбиращи що е свобода и нехаещи за свободата, щъкат около нас. Само да си мислиш че си свободен без наистина да си е най-разпространеният отказ от свободата. Отказът от свобода не е свобода. Свободата не се притежава (веднъж завинаги), а се прави всеки ден. Да не говорим за това, че тя, свободата, не се дава, тя също така не е дар, а лично завоевание, постижение и прочие. Без свобода не може да си пълноценно живеещ човек, без свобода човечността ти е поставена под въпрос. Обезчовечаването на човека произтича от забравянето на това, че не просто всеки ден, а и всеки миг трябва да правиш нещо за свободата си. Не знае що е достойнство оня, който не се грижи за свободата си всеки ден, не я прави непосредствено, не се освобождава непрекъснато от собствената си инертност и пасивност, от склонността да робуваш на навиците си, от стремежа да си като другите, да се поддаваш на удобството и безотговорността на разпространените представи и т.н.

106

РАЗМИСЛИ Егото и Себето: истинската задача на времето Георги Панайотов „Времето е в нас и ние сме във времето“ – този лозунг шестваше по времето на Комунизма и бе крилата фраза на интелектуалците-болшевики, закърмени с догмата на Соцреализма и възпитани в духа на Материалистическата наука. Счита се впрочем, че това е сентенция, изречена за пръв път от гения на Българското Възраждане Васил Левски. Демократичният преход от най-ново време роди друг един лозунг-мантра – „Времето е наше“ – отъждествяван с тъй наречената Синя идея и мъглявото верую на Глобализма. Оказа се, че това е една идеология на крайния индивидуализъм и егоизъм, претендираща да бъде венец на Културата и последен политически строй на тази цивилизация. Същата претенция имаше и Болшевизма на ХХ-я век (включая и Нацизма), докарал най-големите злини и социални бедствия за човечеството. Сега ние живеем в един свят с изключително размити граници и в една крайно неустановена, лабилна политическа система, изправена пред разпад и социален хаос поради безумието и авантюризма на управляващите върхушки. Чрез високите технологии и финансовите манипулации тези военолюбиви елити и върхушки, наречени още олигарси, успяха да постигнат почти неограничена власт и да наложат един „нов световен ред“, който всъщност е старата песен на нов глас и представлява рецидив на отминали Земни раси и Култури, неодухотворени от Християнството, и провеждащи неоколониализъм в гигантски, Космически мащаби. Това е външното положение на нещата или състоянието на индустриалния стандарт на живота, което може да се нарече още патологично, според изпитаната рецепта, че „битието определя съзнанието“… Ала има и друг свят вътре в този свят, който условно наричаме Култура и отъждествяваме с понятието Духовност или духовен живот, свързан с по-дълбоките пластове на съзнанието и Личността. Тъкмо Човешката личност е средоточието на всички вселенски сили и енергии, и затова е наречена монада или микрокосмос като едно специфично и своеобразно състояние на Душата, или проявление на вътрешния Човек, който е безсмъртен и носи поначало всички заложби на вечния живот като качества на Светлината и сили на Съзиданието. В религията този Човек е познат като Адам или „образ Божи“, а в окултизма и езотериката е известен като Антропос или Космическият Човек, дал облика на това Сътворение и задаващ тона на Мировата еволюция, т.е. цялостното развитие и усъвършенстване на световете, Галактиките и Вселените. И древното поверие, че „боговете някога са били хора“, стои в основата и на съвременната Духовна наука (Антропософията), която е същинското учение за Космическия Човек и откровение за Човешката личност – за нейния грандиозен път във Времето, раздвояващ се между Инволюция и Еволюция... „Познай себе си!“ е завета на Златния век, на приказната Античност, чийто наследник е Европейското човечество. 107

Себето е не просто Душата-пътешественик и Космически скитник, То е сплотяващият Дух, наречен още Висш Аз, който е носител на Съзнанието и на Свободната воля – най-голямата ценност на Битието. Самото физическо тяло, което се ражда и умира по законите на материалната природа, е временния дом на Аза, неговият инструмент за овладяване на енергии, а инак Той притежава още няколко по-финни тела, изтъкани от Светлина, които са обвивките или дрехата на Душата, пребиваваща в по-висшите сфери на Битието. Така Себето е управителят на цялостния човек във Времето – във всеки един момент от сложното съществуване на Душата-личност. Любовта, Мъдростта и Истината са всъщност степени на Съзнание при постигане на все по-съвършени качества и състояния на Светлината. Това са цели светове и Галактики, населени с многообразни същества и природни форми. И преминавайки през тях, Себето усвоява определени сили и енергии, чрез които поддържа своя Космичен статус или тъй наречената от философите екзистенция (самобитие). Гениалността е ръст на Себето, на Космичния човек, който постоянно твори и преизгражда Битието. Тя не се измерва в пари, нито може да бъде подчинена на някакви закони и догми, господствуващи в материалните светове. Самата идея за Свободата е неразривно свързана с гениалността – с творческата способност и даровитост на човека. Земята е планета на Свободата и на величието на Себето, на Човекътдух, наречен от древните индуси Атман. Тя е дом на Космичното човечество от самото начало на сътворяването и, загатнато в книгата Битие. Тези Земни първосъздатели са Елохимите, наречени още Власти или Духове на формата, които всъщност олицетворяват библейския Бог и са господарите на Слънчевата ни система, осъществявайки управлението от Слънцето и Луната… За тяхното могъщество и чудодейни проявления има изписани множество книги, апокрифи, свещени предания и легенди. Библейските са само една малка част от информацията, събрана в Акашовата хроника, наречена още Книгата на живота /в Откровението/. И този Културен бум сега във връзка с Интернет-информацията е също едно частично проявление на Акаша в нашия свят, както и създаването на тъй наречената мрежа Старгейт (Звездна врата). Но тази информация е статична и сама по себе си представлява мъртва субстанция /в плътния етер/ на нашия триизмерен свят. От самия човек зависи дали тя ще бъде оживена и превърната в Познание, в творчески дух. Инак натрупването на информация в мозъка и усвояването и като самоцел няма никакъв полезен ефект, а остава като баласт в съзнанието и произвежда ред негативни реакции. Познанието е нещо съвършено различно от Информацията като състояние на Духа. То отключва по-фините сетива и центрове на Душата и прави Съзнанието (Себето) истински мобилно. Затова е казано: Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни… А Истината е сфера на Първичното Битие и бидейки найвисшето състояние на Светлината, олицетворява съвършенството и вечния живот и самия БОГ. Истината е самото Божие Царство, в което пребивават издигнатите Души, завършилите своята еволюция Личности. Малцина Земни хора досега са имали честта да влязат в това Царство през вратите на Измеренията и един от тях е Исус Христос, извършил най-големия еволюционен скок, известен още като Мистерията на Голгота… Сега често се говори за Духовността на нашето време, Новото време, и как Културата става база и изходна точка на Възраждането – основа на цивилизаци108

онната и планетарната Еволюция като цяло. Това обаче е един динамичен процес на Прехода, състоящ се от множество индивидуални скокове по примера на Христа. Затова и личните съдби на хората стават все по-драматични и романтични в пътя на Духовното израстване и осъществяването на Свободата. И тази Духовност все повече се разминава и влиза в противоречие с религията, с институциите, с индустриалната парадигма на цивилизацията. Истински духовните хора извършват всъщност скока от Егото към Себето и това е самата магия на Любовта – същинския философски камък… Известно е, че Западната култура, изградила индустриалния Колос на тази цивилизация, е всъщност Култура на Егото, на крайния индивидуализъм и егоизъм (себичност) – според мерките и критериите за свобода в този свят, света на гъстата материя. И тази „свобода“ неминуемо взема отрицателен знак и приема антагонистичен облик, с разпалването на раздори и войни, и утвърждаване на насилието и робството в най-различни форми. Което в крайна сметка води до анархия, хаос и всеобща разруха… Всички войни, водени на Земята от хилядолетия, са обслужвали всъщност човешкото Его, стремящо се да постигне материално благополучие и благоденствие, макар и за кратко време. „След мен и потоп“ – гласи известното заклинание на егоистите и индивидуалистите и крайните материалисти. Следователно Егото е ограничено във Времето и обречено на все поплътни метаморфози и битийни трансформации и пропадания в Бездната. С други думи То е инволюиращ дух-двойник на Душата, избиращ винаги отрицателните състояния и от двете злини – по-голямата… В книгата Откровение са описани много такива двойници и техните трансформации и метаморфози по пътя към Бездната, олицетворена от Геената или „огненото езеро“. Също и крайните превъплъщения на Егото в образа на „Звяра със седемте глави и десетте рога“ (виж Откр. 13 и 17 глави). И цялата модерна Масова култура е пропита от този зверски дух на насилието, криминализма, зрелищността, като дори Спорта е заразен от зверския синдром и превратния култ на Свръхчовека (супермена). Но съществува и светла героика и светъл образ на Свръхчовека (Богочовека), който откриваме в ежедневието – в най-делничните взаимоотношения и житейски ситуации, в самите драми и борби на оцеляването. Доста е на денят злобата му – казва Христос…, а също и – Възлюби врага си!… Тъкмо в проявите на благородство и великодушие и саможертва се извършва този подвиг на спонтанната Любов, извираща от сърцата и преливаща към всичко живо. Да, това е проявата на Себето у всеки човек като най-първа реакция или израз на интуицията, тоест мигновеното проникновение и познание за нещата. Духът е всезнаещ и всепроникващ, та и хората, тръгнали в пътя на Любовта, имат неговото необятно покровителство и мъдри напътствия от най-вътрешните глъбини на Душата-личност. И самите творчески дарби и гениални качества човек разгръща от собствените си тела и удове, на които е господар от незапомнени времена и скиталчества през световете. Това великодушие и благородство е същинската Духовна етика на нашето време (Културата на Егото), чието култивране и разгръщане е акт на свободната воля и алхимия на Любовта. Затова тя е първата и последната Заповед на Християнството и вечно настоящата Задача пред земните хора. 109

Чрез нея човек побеждава мъките, нещастията, лишенията, несгодите в този свят и се издига в Царството на Свободата и Духовните светове – става истински Богочовек по примера на Христа… И Р. Щайнер в своята „Философия на свободата“ изведе понятието етичен индивидуализъм като най-характерната културна черта и духовна добродетел на нашата епоха. И че това е плод на „моралните интуиции“, които човек проявява във всекидневието, във всеки един момент от сложното си житие-битие… А сложността идва от напредналия културен стадий на цивилизацията и радикализирането на кармическите връзки. Също и от глобалните Космически процеси, с преображенията и одухотворяването на Земната планета и Слънчевата система като цяло. В този смисъл и Егото, и Себето търпят бурно развитие и бележат огромно израстване – стават главни и основни фактори на Еволюционния скок при преливането на Културите и възхода на Цивилизацията (Прогреса). Неслучайно този сложен процес носи името Възраждане, станало културен императив и символ-верую на народите и лична драма на Европейския човек, осъществяващ Християнския идеал и Идеята за „12-те Израилеви племена“. А още Богомилите извършиха този скок и тази културна революция на Възраждането, поставяйки началото на тъй наречения Духовен Ренесанс. Те именно бяха Трубадурите на Европейската култура и великите знаменосци на Прехода (героите на Филаделфия), за да берем днес урожая на Духовната реколта от самата сърцевина на Културата. И онзи прословут „дуализъм“, вменяван на Богомилите от историците, е всъщност вечната Борба между Егото и Себето, разиграваща се в душите на хората, която е и борбата за преодоляване на самото Време и излизане от омагьосания кръг на Прераждането. Така и днес ние уповаваме на Божественото си начало и призвание като хора, и се борим неуморно за повече Красота, Радост, Щастие и Светлина срещу грозната проза на живота, провокирана всячески от Егото. Изразът „като хората“ звучи много поетически на български и той е нещо като духовна мантра на идеята за Цялото и превъзмогването на прословутия български индивидуализъм, утвърждаван от интелектуалците. Виждаме бума на Масовата култура и как пред очите ни шевства зрелището на Егото, поощрявано всячески от системата на финансите – от щедрите спонсори и меценати на кича, пошлостта, насилието и агресията във всичките им форми и разновидности. Това е старото русло на Културата и съзнанието, макар и облечено в нови пищни дрехи и модни аксесоари на разточителството… И от друга страна са духовно пробудените хора и личности, с по-скромен и умерен начин на живот, които непрестанно облагородяват, със самото си присъствие, делничния живот и внасят мекота и спокойствие от изворите на Себето (духовната благодат). Неслучайно думата самообладание е придобила у нас такава широка гражданственост и в книжовната лексика, и в разговорната реч, за да изрази по-пълно и по-дълбоко онова състояние на Себето, наречено „етичен индивидуализъм“ в западните езици. Самообладанието е истинското самочувствие и себевладеене на просветления човек при решаването на сложните житейски задачи и културно-социални уравнения. Да запазваш самообладание на вълните на житейското море и сред океана на връхлитащата отвсякъде информация, означава да си буден духовно и във всеки един момент да „отсяваш плявата от зърното“, сиреч висшето изкуство на разумността и разширеното съзнание. Тъкмо спокойствието, присъщо на самообладанието, е необходимото условие (екзистенц-минимум) за култивиране на Себесъз110

нанието, наречено още Свръхсъзнание или Космично съзнание. Спокойствието като умиротворение на Душата и врата на ума, литнал на крилете на Духа… Антипод на самообладанието е хладнокръвието, когато връх взема Егото и тласка човека в материалната пропаст, в бездната на злото и насилието. Хладнокръвни са закоравелите злодеи, изпечените престъпници, гангстерите и бандитите, които бълва съвременната киноиндустрия. Но хладнокръвни са и големите политически лидери, пълководците и военачалниците, а също и учените от Мефистофелски тип. Много от днешните интелектуалци, крепители на статуквото и системата, са хладнокръвни в класическия и библейски смисъл, и представляват еталона за преуспяващия модерен човек (Хомолуденс). Ала това хладнокръвие носи всички белези на патологията, злокачествената, макар и често прикривана зад артистични маски, пози, етикети; накичена с външен блясък и помпозност… И от друга страна е простотата, съвършената естественост и непринуденост на хората, оставащи верни на себе си и излъчващи винаги своята оригиналност, неповторимост. Защото истинското самообладание е дара на Душата от дълбините на Духа, когато човек съумява да победи себе си и обуздае низшите страсти и нагони на Егото. Съответно различаваме два коренно противоположни и преплитащи се пътя на Личността в най-широкия психологически смисъл на думата – пътя на Гордостта и пътя на Смирението… Понеже Гордостта е храната на Егото от незапомнени времена, а Молитвата е храната на Себето, усвояващо енергиите на вечния живот… И тъкмо на Земята се извършва тази МИСТЕРИЯ и сблъсък на световете в личните драми и съдби на земните хора. В нашата Християнска ера (епохите на Църквите) това взема облика на революционност и религиозен дуализъм, (еретичност), който става Дух на времето и придава основните черти на Културата и характера на целия обществен живот. Такива герои в класическия средновековен смисъл и библейски дух бяха именно Богомилите, за които се носят предания и легенди, а епиците и романистите описват в своите художествени произведения. И особено през епохата на Сардис (от ХV век насам) тази героика процъфтя в романтиката и е подчертано романтична, белязана от големите превратности на Егото и андрогинни мистерии (полови преображения) – които срещаме в класическите шедьоври от Новалис, Гьоте и Балзак до Юго, Толстой и Достоевски… Които се разиграват и СЕГА на всяка крачка в нашата културна и социална действителност, пресъздавана най-вече от поетите – съвременните трубадури и рицари на Светия Дух… Защото в Егото е заключен полът като стихия на плътта, а в Себето се разгръща Любовта като романтично тайнство (андрогинията), тоест пълното сливане на полярностите и единението на „сродни души“ – и това е същинското Преображение и Възраждане на земните хора, избрали Духовния път (към съвършенство) и истинската Църква на Любовта. Романтично е нашето време в най-висшия смисъл на думата и романтиката е знакът на Егото като откровение на Кармата и превъзмогване на Прераждането. Това ще рече, че все повече нещата се случват в СЕГА и животът става чудесен, непредсказуем, приказен в най-положителния смисъл и борбата за превъзмогване на Егото и всички отрицателни състояния на сексуална основа, е Борба за победа над самото Време и излизане от световете на гъстата материя. Истинската

111

Любов и идеята за „вечния брак“ се осъществява в по-високите Измерения и Райски светове, към които се приобщава Земята като Царство Божие. Така Богомилството се възражда в наши дни, в лоното на индустриалната цивилизация, като една действителна Църква на Любовта – според пророчеството и на Катарите във Франция, което става известно сега. Ето как звучи то на български днес: ПРОРОЧЕСТВО НА КАТАРИТЕ ОТ 1244 г. Последните катари били убити от инквизицията във Франция в 1244 г. Но те оставили следното пророчество: че в 1986 год. ще бъде провъзгласена Църквата на любовта. Тя няма да има структури или сграда, а е само разбиране. Тя няма членство, освен тези, които знаят, че й принадлежат. В нея няма съперничество, защото не е състезателна. Тя няма амбиции и желае само да служи. Не познава граници, защото при национализма има безлюбие. Тя не изтъква себе си, защото търси да обогати всички групи и религии. Тя признава всички велики Учители от всички епохи, които са показали Истината на Любовта. Тези, които участват в нея, практикуват Истината на Любовта. Националността и начинът на живот не са прегради. Тези, които са, знаят. Тя не се стреми да проповядва, нито да учи, но да бъде и по този начин обогатява. Тя разбира, че нашият път може да бъде и път на хората около нас, защото всички сме този път. Тя осъзнава цялата планета като едно същество, от което всички сме част. Тя разбира, че е дошло времето за върховно преображение, крайния алхимичен акт на една съзнателна промяна на егото в доброволно завръщане към Цялото. Тя не се провъзгласява на висок глас, но в недоловимите сфери на любовта. Тя поздравява всички, които в миналото са осветили пътя, но са платили и цената. Тя не признава никаква йерархия или структура, защото никой не е по-голям от другите. Членовете й се познават единствено по своите дела, по очите и по никакъв друг външен знак, освен братската прегръдка. Всеки от тях посвещава своя живот на безсловесна, мълчалива любов към своя ближен, околната среда и планетата, докато изпълнява своите задачи, независимо дали те са възвишени или скромни. Тя познава върховната и велика идея, която може да бъде осъществена само ако човешката раса практикува върховенството на Любовта. Тя не предлага награда нито тук, нито отвъд, освен неизказаната радост да съществуваш и да обичаш. Всеки неин член се стреми да издига каузата на разбирателството, като върши тайно добро и проповядва само чрез пример. Те ще изцеляват своя ближен, своето общество и нашата планета. Те не ще познават страх, не ще чувстват срам и свидетелството им ще бъде над всички несъгласия и вражди. Тя няма тайна, мистерии, посвещения, освен истинското разбиране на силата на Любовта, и ако искаме да бъде така, светът ще се промени, но само ако първо променим себе си. (Извлечение-38) Ето, значи, една истинска задача на Времето и историята, която решава Европейското човечество като Културен ребус на цивилизацията, наречен още Време Разделно и пряко свързан с посланията за 7-те Църкви (от Откровението). Как едно събитие от такъв характер, като аутодафето на инквизицията, може да се пренесе във времето, в една следваща епоха, и да се преобрази на Кул112

турната сцена в нещо коренно различно и вдъхновяващо? Да стане цяла нова Църква на Любовта… Това е съвсем в духа на Голготската мистерия и представя великата драма на Средновековието, когато духовните борби са се водили на живот и смърт, и са решавали съдбата на тази цивилизация (Следатлантската). Напомня впрочем и за българската пророчица Ванга, която изумявала учените и експертите със своите предсказания и дарбата да вижда събития с точност до дати и часове. Новата епоха, в която навлизаме по силата на Духовната и Космическа еволюция, е всъщност Епоха на чудесата и безграничните възможности на Човека. В нея няма да има нужда от пророчества и окултни откровения, защото достатъчно голям брой хора ще са развили духовните си заложби и ще проявяват дарбите си, творейки и пресътворявайки като богове. Идва Златната епоха на Любовта – тържеството на Себето над Егото, когато все повече хора ще стават гении и изявяват творческото могъщество на Духа. Идва Раят на Земята, създаван от самите хора и от жертвите на безчет поколения в лоното на Прераждането. Когато приказките ще стават реалност и мечтите – царство на идеите, ежедневие на Човешката свобода… Наистина, Себето е Богът в човека и не е нужно да се палят свещи и кади тамян в името на някакъв измислен от Егото „Бог“, който уж обитавал в ръкотворните храмове… Но тъкмо Преходът, наречен още Време Разделно, ще покаже величието на Богочовека и Човекобога, и ще премахне всякакви йерархии и изкуствени разделения по пътя на Преображението и Възраждането и Възнесението. Казано е, че наближава времето на великата Жътва и плявата ще бъде отстранена от зърното, тоест хората на застоя и деградацията от хората на свободата и творчеството. И сам Христос казва, че след Него ще дойдат хора, които ще вършат по-големи чудеса и от Неговите (на който цитат се позоваваше и презвитер Козма в прословутата си „Беседа против богомилите“). Ние вече живеем в това Време и Богомилите отново са между нас и в нас самите, доколкото съумяваме да бъдем себе си и творим добро. Дерзайте, Аз победих света! – отеква все по-дръзко и свободно от дълбините на Себето. За да се увенчае духовната мантра на Прехода: ПЛАНЕТА НА БЛАГОДАТ – ТИ СИ СЪТВОРИТЕЛЯТ!

113

ИНТЕРВЮ Карл Густав Юнг: «Аз зная, че има демони» Это интервью основателя аналитической психологии было опубликовано в швейцарской газете «Die Weltwoche» 11 мая 1945 года, через четыре дня после капитуляции немецкой армии в Реймсе. Его заголовок – «Обретут ли души мир?» – актуален до сих пор. Дарья Громова

Die Weltwoche: Не считаете ли вы, что окончание войны вызовет громадные перемены в душе европейцев, особенно немцев, которые теперь словно пробуждаются от долгого и ужасного сна? Карл Густав Юнг: Да, конечно. Что касается немцев, то перед нами встает психическая проблема, важность которой пока трудно представить, но очертания ее можно различить на примере больных, которых я лечу. Для психолога ясно одно, а именно то, что он не должен следовать широко распространенному сентиментальному разделению на нацистов и противников режима. У меня лечатся два больных, явные антинацисты, и тем не менее их сны показывают, что за всей их благопристойностью до сих пор жива резко выраженная нацистская психология со всем ее насилием и жестокостью. Когда швейцарский журналист спросил фельдмаршала фон Кюхлера [Георг фон Кюхлер (1881-1967) руководил вторжением в Западную Польшу в сентябре 1939 г. Он был осужден и приговорен к тюремному заключению как военный преступник Нюрнбергским трибуналом] о зверствах немцев в Польше, тот негодующе воскликнул: «Извините, это не вермахт, это партия!» — прекрасный 114

пример того, как деление на порядочных и непорядочных немцев крайне наивно. Все они, сознательно или бессознательно, активно или пассивно, причастны к ужасам; они ничего не знали о том, что происходило, и в то же время знали. Вопрос коллективной вины, который так затрудняет и будет затруднять политиков, для психолога факт, не вызывающий сомнений, и одна из наиболее важных задач лечения заключается в том, чтобы заставить немцев признать свою вину. Уже сейчас многие из них обращаются ко мне с просьбой лечиться у меня. Если просьбы исходят от тех «порядочных немцев», которые не прочь свалить вину на пару людей из гестапо, я считаю случай безнадежным. Мне ничего не остается, как предложить им анкеты с недвусмысленными вопросами типа: «Что вы думаете о Бухенвальде?» Только когда пациент понимает и признает свою вину, можно применить индивидуальное лечение. Но как оказалось возможным, чтобы немцы, весь народ, попали в эту безнадежную психическую ситуацию? Могло ли случиться подобное с какой-либо другой нацией? К. Г. Ю.: Позвольте сделать здесь небольшое отступление и наметить в общих чертах мою теорию относительно общего психологического прошлого, предшествовавшего национал-социалистической войне. Возьмем за отправную точку небольшой пример из моей практики. Однажды ко мне пришла женщина и разразилась неистовыми обвинениями в адрес мужа: он сущий дьявол, он мучит и преследует ее, и так далее и тому подобное. В действительности этот человек оказался вполне добропорядочным гражданином, невиновным в каких-либо демонических умыслах. Откуда к этой женщине пришла ее безумная идея? Да просто в ее собственной душе живет тот дьявол, которого она проецирует вовне, перенося свои собственные желания и неистовства на своего мужа. Я разъяснил ей все это, и она согласилась, уподобившись раскаявшейся овечке. Казалось, все в порядке. Тем не менее именно это и обеспокоило меня, потому что я не знаю, куда пропал дьявол, ранее соединявшийся с образом мужа. Совершенно то же самое, но в больших масштабах произошло в истории Европы. Для примитивного человека мир полон демонов и таинственных сил, которых он боится; для него вся природа одушевлена этими силами, которые на самом деле не что иное, как его собственные внутренние силы, спроецированные во внешний мир. Христианство и современная наука дедемонизировали природу, что означает, что европейцы последовательно вбирают демонические силы из мира в самих себя, постоянно загружая ими свое бессознательное. В самом человеке эти демонические силы восстают против кажущейся духовной несвободы христианства. Демоны прорываются в искусство барокко: позвоночники изгибаются, обнаруживаются копыта сатира. Человек постепенно превращается в уробороса, уничтожающего самого себя, в образ, с древних времен являвшийся символом человека, одержимого демоном. Первым законченным примером этого типа является Наполеон. Немцы проявляют особенную слабость перед лицом этих демонов вследствие своей невероятной внушаемости. Это обнаруживается в их любви к подчинению, в их безвольной покорности приказам, которые являются только иной формой внушения. Это соответствует общей психической неполноценности немцев, следствием их неопределенного положения между Востоком и Западом. Они единственные на Западе, кто при общем исходе из восточного чрева наций оставались дольше всех со своей матерью. В конце концов они отошли, но прибыли слишком поздно, 115

тогда как мужик (the mujik) не порывался освободиться вообще. Поэтому немцев глубоко терзает комплекс неполноценности, который они пытаются компенсировать манией величия: «Am deutschen Wesen soil die Welt genesen» [Приблизительный перевод: «Немецкий дух спасет мир». Это нацистский лозунг, заимствованный из поэмы Эмануэля Гейбеля (1815-1884) «Признание Германии». Строки из Гейбеля стали известны с тех пор, как их процитировал Вильгельм II в своей речи в Мюнстере в 1907 г.], — хотя они не чувствуют себя слишком удобно в собственной шкуре! Это типично юношеская психология, которая проявляется не только в чрезвычайном распространении гомосексуальности, но и в отсутствии образа anima в немецкой литературе (великое исключение составляет Гёте). Это обнаруживается также в немецкой сентиментальности и «Gemiitlichkeit» [Уют, приятность], которые в действительности суть ничто иное, как жестокосердие, бесчувственность и бездушие. Все обвинения в бездушии и бестиальности, с которыми немецкая пропаганда нападала на русских, относятся к самим немцам; речи Геббельса не что иное, как немецкая психология, спроецированная на врага. Незрелость личности ужасающим образом проявилась в бесхарактерности немецкого генерального штаба, мягкотелостью напоминающего моллюска в раковине. Германия всегда была страной психических катастроф: Реформация, крестьянские и религиозные войны. При национал-социализме давление демонов настолько возросло, что человеческие существа, подпав под их власть, превратились в сомнамбулических сверхчеловеков, первым среди которых был Гитлер, заразивший этим всех остальных. Все нацистские лидеры одержимы в буквальном смысле слова, и, несомненно, не случайно, что их министр пропаганды был отмечен меткой демонизированного человека — хромотой. Десять процентов немецкого населения сегодня безнадежные психопаты. Вы говорите о психической неполноценности и демонической внушаемости немцев, но как вы думаете, относится ли это также к нам, швейцарцам, германцам по происхождению? К. Г. Ю.: Мы ограждены от этой внушаемости своей малочисленностью. Если бы население Швейцарии составляло восемьдесят миллионов, то с нами могло бы произойти то же самое, поскольку демонов привлекают по преимуществу массы. В коллективе человек утрачивает корни, и тогда демоны могут завладеть им. Поэтому на практике нацисты занимались только формированием огромных масс и никогда — формированием личности. И также поэтому лица демонизированных людей сегодня безжизненные, застывшие, пустые. Нас, швейцарцев, ограждают от этих опасностей наш федерализм и наш индивидуализм. У нас невозможна такая массовая аккумуляция, как в Германии, и, возможно, в подобной обособленности заключается способ лечения, благодаря которому удалось бы обуздать демонов. Но чем может обернуться лечение, если его провести бомбами и пулеметами? Не должно ли военное подчинение демонизированной нации только усилить чувство неполноценности и усугубить болезнь? К. Г. Ю.: Сегодня немцы подобны пьяному человеку, который пробуждается наутро с похмелья. Они не знают, что они делали, и не хотят знать. Существует лишь одно чувство безграничного несчастья. Они предпримут судорожные усилия оправдаться перед лицом обвинений и ненависти окружающего мира, но это будет неверный 116

путь. Искупление, как я уже указывал, лежит только в полном признании своей вины. «Меа culpa, mea maxima culpa!» [Моя вина, моя большая вина (лат.).] В искреннем раскаянии обретают божественное милосердие. Это не только религиозная, но и психологическая истина. Американский курс лечения, заключающийся в том, чтобы провести гражданское население через концентрационные лагеря, чтобы показать все ужасы, совершенные там, является поэтому совершенно правильным. Однако невозможно достичь цели только моральным поучением, раскаяние должно родиться внутри самих немцев. Возможно, что катастрофа выявит позитивные силы, что из этой погруженности в себя возродятся пророки, столь характерные для этих странных людей, как и демоны. Кто пал так низко, имеет глубину. По всей вероятности, католическая церковь соберет богатый улов душ, поскольку протестантская церковь переживает сегодня раскол. Есть известия, что всеобщее несчастье пробудило религиозную жизнь в Германии; целые общины преклоняют по вечерам колени, умоляя Господа спасти от антихриста. Тогда можно надеяться, что демоны будут изгнаны и новый, лучший мир поднимется на руинах? К. Г. Ю.: Нет, от демонов пока не избавиться. Это трудная задача, решение которой в отдаленном будущем. Теперь, когда ангел истории покинул немцев, демоны будут искать новую жертву. И это будет нетрудно. Всякий человек, который утрачивает свою тень, всякая нация, которая уверует в свою непогрешимость, станет добычей. Мы испытываем любовь к преступнику и проявляем к нему жгучий интерес, потому что дьявол заставляет забыть нас о бревне в своем глазу, когда мы замечаем соринку в глазу брата, и это способ провести нас. Немцы обретут себя, когда примут и признают свою вину, но другие станут жертвой одержимости, если в своем отвращении к немецкой вине забудут о собственных несовершенствах. Мы не должны забывать, что роковая склонность немцев к коллективности в неменьшей мере присуща и другим победоносным нациям, так что они также неожиданно могут стать жертвой демонических сил. «Всеобщая внушаемость» играет огромную роль в сегодняшней Америке, и насколько русские уже зачарованы демоном власти, легко увидеть из последних событии, которые должны несколько умерить наше мирное ликование. Наиболее разумны в этом отношении англичане: индивидуализм избавляет их от влечения к лозунгам, и швейцарцы разделяют их изумление перед коллективным безумием. Тогда мы должны с беспокойством ожидать, как проявят себя демоны в дальнейшем? К. Г. Ю.: Я уже говорил, что спасение заключается только в мирной работе по воспитанию личности. Это не так безнадежно, как может показаться. Власть демонов огромна, и наиболее современные средства массового внушения – пресса, радио, кино etc. – к их услугам. Тем не менее христианству было по силам отстоять свои позиции перед лицом непреодолимого противника, и не пропагандой и массовым обращением – это произошло позднее и оказалось не столь существенным – а через убеждение от человека к человеку. И это путь, которым мы также должны пойти, если хотим обуздать демонов. 117

Трудно позавидовать вашей задаче написать об этих существах. Я надеюсь, что вам удастся изложить мои взгляды так, что люди не найдут их слишком странными. К несчастью, это моя судьба, что люди, особенно те, которые одержимы, считают меня сумасшедшим, потому что я верю в демонов. Но это их дело так думать; я знаю, что демоны существуют. От них не убудет, это так же верно, как то, что существует Бухенвальд. «Werden die Seelen Frieden finden?» Ein Interview mit Prof. C. G. Jung von P.S. In: Weltwoche, Zurich, 11.5.1945. Перевод был опубликован на сайте Гештальтерапия

118

ФИЛОСОФИЯ НА ИСТОРИЯТА Магна харта: осем столетия свобода Даниел Ханан, "Уолстрийт джърнал"* Превод от английски език: Иванка Иванова

Преди 800 години на една тясна ивица речен бряг в южна Англия е сключена най-важната сделка в историята на човечеството. Осъзнавам, че това е силно твърдение, но в този случай само суперлативи са подходящи. Както казва Лорд Денинг, най-известният съвременен британски юрист, Магна Харта е "най-великият конституционен документ за всички времена, основата на индивидуалната свобода срещу произволната власт на деспота“. На Рънимид на 15 юни 1215 година за първи път идеята за закона, който стои над правителството, приема договорна форма. Крал Джон се съгласява, че той повече няма да определя правилата, така, както бил свикнал да прави до този момент. От неговото съгласие в крайна сметка произтичат всички права и свободи, които ние днес приемаме за даденост: свободни от цензура вестници, сигурност на собствеността, равенство пред закона, личната свобода, редовни избори, ненарушимостта на договорите, съдът със съдебни заседатели. Магна Харта на латински означава "Великата харта“. Наречена е така не защото хората, които са я подготвяли са могли да предвидят нейното епохално значение, а защото е дълга. И въпреки това почти веднага този документ започва да придобива стойност, която оправдава всеки смисъл на използваното прилагателно. Епископите и бароните, които накарали Крал Джон да седне на масата за преговори знаели, че правата имат нужда от механизъм за тяхното приложение.

119

Значението на една харта не се съдържа в пергамента, а в авторитетността на нейното тълкуване. Конституцията на СССР, например, ако вземем един повече или помалко случаен пример, е обещавала най-различни права: свобода на изразяването, свобода на вероизповеданията, свобода на сдружаването. Обаче, както по-късно разбрали съветските граждани, хартиените права нямат никаква стойност в отсъствието на механизми, които да държат управляващите отговорни за техните действия. Магна Харта създава една форма на управлението, която действа чрез свикване на народен съвет и която по-късно направо преминава в Парламента, заседаващ в наши дни в Уестминстър. Както казва Уйлям Стъбс, великият историк от Викторианската епоха, "цялата конституционна история на Англия е само малко повече от коментар на Магна Харта“. И не само на Англия Дори не най-вече на Англия. Магна Харта винаги е била много важна в САЩ. Поляната, на която лошият Крал Джон слага печата си върху пергамента, се намира в моя избирателен район – Съри. Самото място стои неотбелязано до 1957 година, когато там е положена възпоменателна плоча от Американската асоциация на юристите. Едва сега, за отбелязване на годишнината, беше издигнат британски паметник на мястото, на което свободата е родена. След трескаво набиране на средства, организирано от мен и от шепа общински съветници, една голяма бронзова статуя на Кралица Елизабет Втора ще ни гледа над бавните, зелени води на Темза, отбелязвайки 800 години откакто короната приема върховенството на правото. Осемстотин години са дълго чакане. Както и да го погледне човек, ние британците твърде бавно признахме това, което имаме. За сметка на това американците винаги са знаели за този документ и са се позовавали на него с уважение като на Магна Харта-та. Защо? Главно заради това какви хора са били първите американци. Магна Харта е била преподписвана в различни варианти на няколко пъти през 14-ти и 15ти век, като парламентите последователно са отстоявали своите правомощия, но по време на Тюдорите, чиято династия приключва със смъртта на Елизабет Първа през 1603 г., значението на документа избледнява в общественото съзнание. В началото на 17-ти век няколко от членовете на Парламента възраждат Магна Харта като оръжие, което използват в своето противопоставяне на аристократичните монарси от династията на Стюардите. Опозицията срещу короната тогава е оглавена от блестящия юрист Едуард Кук, който по-късно написва първата Харта на Вирджиния през 1606 г. Аргументът на Кук е, че кралят заобикаля Парламента и така разбалансира "древната конституция“, чийто основен израз се явява Магна Харта. Първите заселници пристигат в Америка по времето, когато тези спорове се намират в най-разгорещената си фаза, и пренасят в своите нови домове и преклонението пред Магна Харта. Още през 1637 година щатът Мериленд иска разрешение да включи Магна Харта в своя основен закон, а първото издание на Великата Харта на американска земя е осъществено през 1687 година от Уйлям Пен, който обяснява, че точно тя прави англичаните уникални: "Във Франция и при други нации самата воля на Принца е Закон, неговата дума може да отреже главата на човек, да наложи данъци, да отнеме имуществото на всеки човек, когато, както и колкото често поиска; но в Англия всечи човек има определено основно право, което възник120

ва с раждането му, като свобода на личността и собствеността, която не може да му бъде отнета, освен с негово съгласие или заради извършването на престъпление, за което законът предвижда такава санкция или конфискация“. Съществувало е разминаване между английското и американското разбиране за Магна Харта. В Стария свят тя е била възприемана преди всичко като гарант за върховенството на парламента; в Новия свят тя е била възприемана като нещо, което вече се издига над Короната и над Парламента. Тази разлика дава сериозни последици през 70-те години на 18-ти век. Войната за независимост Днес американската революция е възприемана от двете страни на Атлантика като национален конфликт – като една истинска "Война за независимост“. Но по онова време никой не е мислил за нея по този начин – или поне не преди французите да се намесят през 1778 година. И Лоялистите, и Патриотите са гледали на нея като на гражданска война в рамките на едно единно политическо пространство, война, по която мненията във Великобритания са били точно толкова разделени, колкото и в колониите. Американските революционери не са отхвърляли своята идентичност на англичани; те са я утвърждавали. Според тях Джордж Трети е нарушил "древната конституция“, така, както го направил Крал Джон и Стюардите. Следователно съпротивата не е била просто тяхно право, но и тяхно задължение, или по думите на делегатите на първия Континентален конгрес през 1774 година "както англичаните, като наши предшественици, са правели обикновено в подобни случаи“. В никой от източниците от онова време не се намира дори и лек намек за това, че Патриотите са се борили за универсални права. Напротив, за тях е било ясно, че се борят за привилегиите, които им се полагат според Магна Харта. Принципът, че "не се събират данъци без представителство“ не е бил абстрактен принцип. Той се намира в чл.12 от Великата Харта: "Нито рицарски налог, нито спомоществувания няма да се събират в Нашето кралство от другиго освен от общия съвет на Нашето кралство…“. През 1775 година щатът Масачузетс гордо приема за свой държавен печат образа на Патриот с меч в едната ръка и копие от Магна Харта в другата. Припомням тези факти, за да направя един важен, макар и не съвсем моден извод. Правата, които ние днес приемаме за даденост – свободата на изразяване, религия, сдружаване и така нататък – не представляват естественото състояние на едно развито общество. Те са развити преимуществено на езика, на който четете сега тези думи (б. пр. – английски). Когато ги наричаме универсални права, това е проява на учтивост. Представете си, че Втората световна война или Студената война бяха завършили по различен начин: тогава тези права съвсем нямаше да бъдат универсални. Ако те днес са универсални права, то е в резултат на серия от военни победи на англоговорящите народи. Различни ранни копия от Магна Харта са оцелели, много от тях в английски катедрали, и там те са били съхранявани като свещената утвар, която е била премахната по времето на Реформацията. Едно от копията днес се съхранява в Националния архив във Вашингтон, точно до двата документа, които са били вдъхновени 121

от Хартата: Декларацията за независимостта и Конституцията на САЩ. Едно друго копие сега обогатява Австралийския парламент в Канбера. Но има само четири запазени оригинала от 1215 година. Един от тях, който обикновено се пази от катедралата в Линкълн, наскоро направи американска обиколка, като остана за няколко седмици в Библиотеката на Конгреса. Това не беше първото му посещение в Съединените щати. Същият пергамент е бил изложен в Ню Йорк по време на Световното изложение през 1939 година, когато привлича невероятните 13 милиона посетители. Втората световна война избухва по време на изложението и тогава пергаментът е пренесен във Форд Нокс за съхранение до края на конфликта. Магна Харта е символ Нима може да има по подходящ символ за това, за което са се борили англоговорящите нации по време на световния пожар? Представете си света, такъв какъвто е бил през 1939 година. Конституционните свободи са се прилагали почти само в Англосферата. Навсякъде другаде авторитаризмът бил във възход. Нашата система, по един уникален начин, издига индивида над държавата, правилата над управляващите. Когато през 18-ти век английският държавник Уйлям Пит-баща описва Магна Харта като Библията на Англия, той казва нещо много важно. Тя е, така да се каже, Тората на англоговорящите народи: текстът, който ни отличава от другите, но в същото време казва истини и на останалата част от човечеството. Самият успех на Магна Харта ни пречи да оценим сега, 800 години покъсно, колко революционна за времето си трябва да е била. Магна Харта не установява демокрация: древните гърци са гласували в различно оцветени камъчета, които са пускали в избирателни урни, докато прадедите на англичаните са се ровели заедно с прасетата из студените земи на северна Германия. Магна Харта не е и първият юридически текст: имало е шумерски и египетски писани закони още преди Мойсей да слезе от планината Синай. Вместо това Магна Харта поставя основите на конституционното управление – или, както казва красноречивият надпис на възпоменателната плоча на Американската асоциация на юристите, "на свободата в рамките на правото“. Човек трябва да има добро въображение, за да си представи каква преобразяваща сила трябва да е съдържало това понятие. Правото вече не било просто израз на волята на най-силния мъж в племето. Над краля възникнало нещо още помогъщо – нещо, което не може да бъде видяно, вкусено или усетено, но което обвързва суверена толкова сигурно, колкото и най-бедния нещастник в кралството. Това е, което Магна Харта нарича "законът на страната“. Този израз често се среща в нашия език. Но помислете си какво представлява той. Законът не се определя от хората в правителството, нито дори от свещеници, които твърдят, че тълкуват свещен текст. По-скоро той се съдържа иманентно в самата земя, като общо наследство на хората, които я обитават. Идеята за закона

122

Идеята за закона, като нещо, което произтича от стоящия по-долу народ, обратно на нещо, което се спуска от стоящото по-горе правителство, е характерна особеност на Англосферата. Общото право е една аномалия, красива, вълшебна аномалия. В останалата част от света законите се постановяват отгоре, въз основата на принципи и след това се прилагат към конкретни спорове, но Общото право се разраства като корал, случай по случай, като всяко съдебно решение служи като изходна точка за следващия спор. В резултат правото става съюзник на свободата, а не инструмент за държавен контрол. Вътре в себе си то предполага наличието на още права, които не са изрично посочени от законодател. И наистина Магна Харта разглежда правата в негативни рамки, като гаранции срещу държавна принуда. Никой не може да ви хвърли в затвора или да отнеме имуществото ви или по друг начин да ви нарани, освен като резултат от справедлив съдебен процес. Това по същество негативно понятие за свободата заслужава да бъде подкрепено в една епоха, която обича да преоценява правата като правомощия – правото на достъпна здравна помощ, правото да бъдеш забравен и т.н. Струва си да се подчертае също, че Магна Харта разглежда свободата и собствеността като две различни прояви на един и същи принцип. Целият документ може да бъде разглеждан като просторно обещание, че имуществото на свободен гражданин няма да бъде произволно отнемано от някой, който се намира по-високо в социалната йерархия. Дори клаузите, които на пръв поглед изглеждат найотдалечени от съвременния начин на живот в крайна сметка се оказват посветени на сигурността на собствеността. Например, има подробна уредба на настойничеството. Крал Джон имал навика да урежда браковете на богати наследнички за кралски фаворити като начин да се докопа до техните владения. Трудно понятните на пръв поглед клаузи за правата на наследство са в действителност просто израз на общия принцип, че държавата не може да отнема собственост без справедлив съдебен процес. Тези, които подхождат към Великата Харта с благоговение и очакват да намерят в нея високопарни фрази за свободата, понякога се изненадват да видят, че има клауза посветена на премахването на рибарниците по Темза. Но дори и тези пасажи се отнасят до собствеността, като отстояват свободата на търговците да плават нагоре по реката без да трябва да плащат произволни такси, които са им били налагани от собствениците на рибарници. Свобода и независимост Свобода и собственост: колко естествено изтичат тези думи като единно понятие под перата на американските бащи-учредители. Те са били мъже възпитани в английската традиция и са гледали на парламентарното управление не като израз на властта на мнозинството, а като гарант за индивидуалната свобода. Колко различна от това е континенталната традиция, която възниква 13 години по-късно с Френската революция, която гледа на избраните народни събрания като на въплъщение на това, което Русо наричал "общата воля“ на народа. В това различие вероятно можем да откроим обяснение защо Англосферата е устояла на хроничните пристъпи на авторитаризъм, на които имат склонност да се излагат повечето от западните държави. Ние, които говорим този език (б.пр. английски) винаги сме разглеждали защитата на свободата като дълг на нашите 123

представители и така, имплицитно, на тези, които ги избират. В нашата традиция свободата и демокрацията не са принципи, които се балансират един срещу друг; те са впрегнати заедно. През февруари т.г. четирите оцелели оригинала на Магна Харта бяха събрани само за няколко часа в Британската библиотека – нещо, което не се е случвало от 800 години. Докато стоях смирено пред тях, някой ме е разпознал и публикувал в Туитър снимка с текст: “Ако Дан Ханан се докопа до всичките четири оригинала на Магна Харта, ще стане ли като Саурон и пръстените?“ Обаче величието на този документ се състои във факта, че той е, така да се каже, един щит срещу Сауроновци. Повечето от останалите държави по света сега се намират или някога са попадали във властта на диктатори. Много от тях в течение на 20-ти век са имали популярни комунистически или фашистки партии, или и двете. Англосферата обаче обикновено е запазвала консенсус около либералния капитализъм. Това не се дължи на някакви особени характеристики на нашето географско положение или на нашите гени, а се дължи на нашата конституционна уредба. Тази конституционна уредба може да бъде присадена навсякъде. Тя обяснява защо Бермуда не е като Хаити, защо Хонг Конг не е като Китай, защо Израел не е като Сирия. Тази уредба работи, защото като се започне с Магна Харта, защитата на свободата е въздигната в отговорност на всеки. Американците, както и британците, са наследили своите свободи от миналите поколения и не трябва да разчитат на външни сили за тяхното запазване. Защитата на свободата е ваша и моя работа. От нас зависи да запазим ненакърнени свободите, които сме наследили от нашите родители, и да ги завещаем уверено на нашите деца. *Г-н Ханан е британски член на Европейския парламент от Консервативната партия, публикува статии във "Вашингтон Игзаминър" и е автор на книгата "Изобретяването на свободата: как англоговорящите народи създадоха съвременния свят".

124

Мартин Лутър Кинг и изумителната реч „Имам една мечта”

„Имам една мечта” – реч за достойнството на човешката личност През 60-те години на минали век Съединените щати са все още страна с белези от расизъм. Наистина на 19 ноември 1863 година Ейбрахам Линкълн вече е оповестил, че американската нация се основава върху равенството на всички хора в тяхното достойнство, но действителността за афроамериканците, 100 години покъсно, изглежда съвсем различна. Мартин Лутър Кинг, баптистки пастор и водач на движението за граждански права, се обръща към сърцата на милиони черни американци в речта си на 28 август 1963 година в столицата Вашингтон. „Имам една мечта” е надсловът на тази прочута реч, която той държи от стъпалата пред мемориала на Ейбрахам Линкълн. Повече от 250 000 души участват в похода на протеста до Вашингтон, наречен „марш за работни места и свобода” – демонстрация на мирно гражданското несъгласие. Шествието спира пред мемориала на Линкълн, където Мартин Лутър Кинг изповядва визията си за свобода и справедливост на хората от всички раси и религии. „Имам една мечта” – една от най-стойностните и увличащи речи в човешката история: Имам една мечта Радвам се да участвам днес заедно с вас в едно събитие, което ще остане в историята като най-голямата демонстрация за свобода в историята на нашата нация. Преди сто години един голям американец, под чиято символична сянка се намираме днес, подписа Прокламацията за освобождаване (на робите). Това беше като радостното начало на деня след дългата затворническа нощ. Но сто години по-късно негрите все още не са свободни. Сто години покъсно животът на негрите все още е окован от веригите на расовото разделение и оковите на дискриминацията. Сто години по-късно негрите все още изнемогват на ръба на американското общество и се намират в изгнание в собствената си страна. 125

Затова днес се събрахме, за да драматизираме една позорна ситуация. В известен смисъл ние се събрахме в столицата на нашата страна, за да осребрим един чек. Когато архитектите на нашата република писаха силните думи на конституцията и декларацията за независимост, те подписаха документ за задлъжнялост, за чието осребряване всички американци трябваше да бъдат оправдани. Този документ съдържаше обещанието, че за всички хора – да, за чернокожите така, както за белите – се гарантират неотменните права на живот, свобода и правото на щастие. Днес е очевидно, че Америка не е изпълнила обещанието си, доколкото това се отнася за чернокожите граждани. Вместо да изпълни светите си обещания, Америка даде на негрите един чек, който е белязан от печата: „Без покритие”. Но ние отказваме да повярваме, че няма достатъчно средства в големите хазни на възможностите в тази страна.

И така, събрахме се за да осребрим този чек, чек, който ще ни даде богатствата на свободата и сигурността на справедливостта. Дойдохме на това забележително място, за да напомним на Америка неотложната необходимост на днешния ден. Сега не е времето, в което може да си позволим лукса на „период на охлаждане” или успокоителните средства да имат бавен, постепенен напредък. Сега е времето обещанията на демокрацията да се превърнат в реалност. Сега е времето да излезем от тъмната и безутешна долина на расовото разделение и да стъпим на светлия път на справедливостта за всички раси. Сега е времето да измъкнем нашата нация от тинята на расовата несправедливост и да я поведем към твърдите скали на братството. Сега е времето да превърнем справедливостта за всички божии чеда в наша истина. Разбираемо би било за тази нация, ако тя не иска да осъзнае спешността на настоящото положение. Това горещо лято на справедливо недоволство на негрите няма да свърши, докато не дойде съживяващата есен на свободата и справедливостта.

126

1963 не е край, а начало. Тези, които се надяват, че негрите ще се успокоят, се лъжат. Негрите ще продължават да се пробуждат, ако нацията продължава да прави това, което правеше преди. Няма да има спокойствие и почивка в Америка, докато на негрите не са признаят пълните им граждански права. Бурите на този призив ще продължават да разклащат основите на нашата нация, докато настъпи светлият ден на справедливостта. И това трябва да кажа на своя народ, който се намира пред вратата, която води към палата на справедливостта: докато ние се опитваме да си извоюваме отреденото ни място, не трябва да извършваме несправедливи действия. Нека да не пием от чашата на огорчението и омразата, за да задоволим жаждата си за свобода. Трябва постоянно да водим борбата си на високото стъпало на достойнството и дисциплината.

Не трябва да превръщаме нашият мирен протест в психическо насилие. Винаги трябва да се стремим към тази величествена височина, от която на психичното насилие да отвръщаме със силата на душата си. Прекрасният, нов борбен дух, който е обзел обществото на негрите, не трябва да ни подвежда да се съмняваме във всички бели. Защото много от нашите бели братя – това доказва тяхното присъствие днес сред нас – са стигнали до убеждението, че тяхната свобода не може да бъде отделена от нашата. Не можем да бъдем сами. И когато протестираме, трябва да се задължим да продължаваме да го правим постоянно. Не можем да се върнем назад. Има хора, които питат тези, които

127

се чувстват задължени спрямо гражданските права: „Кога най-сетне ще бъдете доволни?” Не можем да бъдем доволни, докато негри стават жертви на неописуеми ужаси на полицейска бруталност. Не можем да бъдем доволни, докато уморените ни тела след дълго пътуване не могат да отдъхнат в мотели по пътищата или в хотели в големите градове. Не можем да бъдем доволни, докато гражданската свобода на негрите се състои на първо място в това, да отидат от едно малко гето в по-голямо. Не можем да бъдем доволни, докато малките ни деца са лишени от свободата и достойнството си чрез знака, на който е изписано: „Само за бели”. Не можем да бъдем доволни, докато негрите в Мисисипи нямат право на глас в изборите, а за негрите в Ню Йорк няма кандидат, който действително биха избрали. Не, няма да се задоволим дотогава, докато истината не нахлуе като водна стихия, а справедливостта като мощна буря. Знам, че някои от вас днес са тук поради голяма тъга и потиснатост. Някои от вас току-що са излезли от затворите. Някои от вас са дошли от места, в които заради искането ви за свобода сте били подложени на преследванията и на бруталността на полицията. Вие сте ветераните на мирното страдание. Продължавайте така и се доверете на това, че страданието дава сила. Върнете се в Мисисипи, върнете се в Джорджия, върнете се в Луизиана, върнете се в Слумс и гетата на големите градове на север с убеждението, че сегашната ситуация може и ще бъде променена. Нека не потъваме в долината на отчаянието. Казвам Ви днес, приятели мои, въпреки трудностите днес и утре, аз имам една мечта. Това е една мечта, която е дълбоко и неразривно свързана с американската мечта. Мечтая, някой ден тази нация да се вдигне и да живее според истинското значение на своето кредо: „Приемаме тази истина за даденост: че всички хора са равни.” Мечтая, един ден на червените хълмове на Джорджия на една маса да могат да стоят синовете на предишните роби и синовете на предишните поробители. Мечтая, някой ден, дори щатът Мисисипи, един щат, който е нагорещен от несправедливост и потисничество, да се превърне в оазис на справедливостта. Мечтая, четирите ми малки деца да живеят някой ден в нация, в която няма да ги преценяват според цвета на кожата им, а според характера им. Днес мечтая… Мечтая, някой ден в Алабама, със своите зли расисти, със своя губернатор, от чиито уста излизат думи като „интервенция” и „анулация на расовата интеграция”…, че един ден, именно там, в Алабама, малки черножоки момичета и момчета да си стискат ръцете като братя и сестри с малки белокожи момичета и момчета. Мечтая, някой ден всяка низина да се издигне, а всеки хълм и връх да спаднат. Грубите места да се изгладят, неравните места да се изравнят. И красотата на Твореца ще стане видна, и всичко живо ще я види. Това е нашата надежда. С тази вяра се завръщам на Юг. С тази вяра ще съм способен да издялам камък на надеждата от планината на отчаянието. С тази вяра ние ще сме способни да превърнем грешните фалшиви звуци в нашата нация в прекрасна симфония на братството.

128

С тази вяра ще сме способни да работим заедно, да се молим заедно, да се борим заедно, да отиваме заедно в затвора, да се издигнем заедно за свободата, с убеждението, че един ден ще бъдем свободни. Това ще бъде денят, в който Божиите чеда ще могат да придадат ново значение на тази песен: „Дадената ми от теб земя, ти, земя на свободата, пея аз. Земя, в която умряха бащите ми, гордост за поклонниците, нека във всички върхове да кънти свободата.” Ако Америка иска да стане голяма нация, това трябва да стане реалност. Нека свободата кънти от мощните върхове на Ню Хемпшир. Нека свободата кънти от гордите върхове на Ню Йорк, нека свободата кънти от високите планини на Пенсилвания. Нека свободата кънти от снежните върхове на Роки Маунтийн в Колорадо. Нека свободата кънти от криволичещите склонове на Калифорния. Но не само това, нека свободата кънти от Стоун Маунтийн в Джорджия. Нека свободата кънти от Лукаут Маунтийн в Тенеси. Нека свободата кънти от всеки хълм и възвишение в Мисисипи, от всяко високо място, нека свободата кънти. Когато оставим свободата да кънти – когато я оставим да кънти от всеки град и всяко селце, от всеки щат и всеки голям град, тогава можем да се приветстваме с деня, в който всички Божии чеда – черни и бели хора, евреи и езичници, протестанти и католици – ще си подадат ръце и ще пеят думите на стария негърски дух: „Най-сетне свободни! Най-сетне свободни! Велики, Всевишни Боже, ние сме най-сетне свободни!” Речта се представя със съкращения, Снимки: motherboard.vice.com; facebook.com; 3chicspolitico.com;

129

Възможен ли е световен мир? Освалд Шпенглер Превод от немски език: Коста Бенчев (Отговор чрез кабелна телеграма на въпрос, зададен от американци на много събеседници през 1936 г.)

На въпроса, дали изобщо е възможен световен мир, може да отговори само един познавач на световната история. Познавач на световната история обаче означава-да познаваш хората каквито те са били и каквито ще бъдат винаги. Има огромна разлика, която повечето хора не могат да схванат, дали историята на света се разглежда така както тя ще бъде, или така, както по-скоро ние бихме я искали. Мирът е желание, войната е факт, а човешката история никога не се е грижила за човешките желания и идеали. Животът е борба между растения, животни и хора, борба между отделни класи на обществото, народи и държави – било то отразено в стопански, социални, политически или военни форми. Това е борба за властта да наложиш своята воля, предимство или мнение за полезното или справедливото, и когато останалите средства откажат – винаги се посяга към последното, към насилието. Можем да наречем отделния човек, който прилага насилие – престъпник, една класа – революционна или продаваща страната си, един народ – кръвожаден; но това не променя нищо във факта. Днешният комунизъм обозначава своите войни като възстания, колониалните държави – като освобождение на чужди народи, и ако светът беше една единна държава, войните щяха да се наричат възстания. Всичко това са само разлики в думите. Опасен факт е, че днес за световен мир говорят само белите народи, а не много по-многобройните цветнокожи. Дотогава, докато отделни мислители и идеалисти правят това, а те са го правили във всички времена – то е без последствия. Когато обаче цели народи станат пацифистки, то това е 130

симптом за старческа немощ. Те не са силните и неизползвани, свежи раси. Това е отказ от бъдещето, тъй като пацифисткият идеал означава едно крайно състояние, което противоречи на факта на живота. Докато има човешко развитие, ще има войни. Ако обаче белите народи се изморят така от войната, че правителствата повече да не могат да ги принудят при никакви обстоятелства към това, тогава светът ще бъде жертва на цветнокожите – както Римската империя е паднала пред германите. Пацифизмът означава да се остави господството на родените не-пацифисти, измежду които винаги ще има също така и бели, авантюристи, завоеватели, хора от господарски сой, които намират изход веднага щом им се удаде успех. Ако днес в Азия би се състояло едно голямо брожение срещу белите, към него биха се присъединили многобройни бели хора, тъй като те са уморени от мирния живот. Пацифизмът ще си остане един идеал, а войната – факт, и ако белите народи са решени да не водят повече такава, то цветнокожите ще го сторят, и ще бъдат властелини на света. Източник: Oswald Spengler, Reden und Aufsätze. München 1937, S. 291-293

131

Център за развитие на личността HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качество на живот? Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на стреса. Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана консултация, нека да пише на: angeligdb@abv.bg

Списание ИДЕИ, КОНТАКТИ: angeligdb@abv.bg тел. 0878269488

132