Spisanie IDEI br. 3 ot 2017 g. by Ангел Грънчаров

ИДЕИ

Брой 3 (2 (27) Година IX 2017 2017 Декември

ФИЛОСОФСКО СПИСА СПИСАНИЕ

ИДЕИ ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ Книжка 3 (27 (27), 27), Декември, Декември, Го Година IX, IX, 2017 2017

Редакционна колегия: Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев – „Източна философия” Митко Момов Момов – „Философия и религия”

ISSN1313-9703 (Print) ISSN 2367-6108 (Online) © Център за развитие на личността HUMANUS 2

СЪДЪРЖАНИЕ: ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ Пределно искрено и, надявам се, разтърсващо писмо до г-н Тибор Наврачич, европейски комисар по образованието…………………………………………………..5 АКТУАЛНАТА СИТУАЦИЯ В (НЕ)ОБРАЗОВАТЕЛНАТА НИ СИСТЕМА Нашето българско малодушие е най-голямото проклятие на България!........13 Искате ли да докажете правдивостта на думите на онзи нагъл комунистически профанесор, който ви нарече нация, съставена предимно (на 80%) от дебили?!...........................................................................................................................20 Искате ли да се запишете в... историята – историята на борбите за едно ново, демократично, свободолюбиво и човеколюбиво образование и училище?!...................................................................................................................................25 Как се провежда нагледен урок по борба за реална демокрация?...................28 Открито запитване до ръководителите на тъй блажено спящите институции на образователното ни ведомство………………………………………………….……30 СВИДНАТА НИ НАРОДНА ПСИХОЛОГИЯ Главната причина за съвсем слабата привързаност на българина към протестите и революциите……………………………………………………………..……….33 ФИЛОСОФЪТ В УСЛОВИЯТА НА ТРИУМФИРАЩАТА ЛЪЖА «Моят опит е нетипичен»…………………...………………………………………………34 Мераб Мамардашвили (Интервю) ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА Екзистенциализмът е хуманизъм…………………………………………...……………42 Жан-Пол Сартр Науките за природата и науките за историята……………………………………….58 Хайнрих Рикерт ФИЛОСОФИТЕ НА ХХ ВЕК Времевостта………………………………………………………………………………..…..70 Морис Мерло-Понти 3

ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ФИЛОСОФИЯ Бунтуващият се человек (фрагменти)………………………………….……………….79 Албер Камю ЛЕКЦИИ НА ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ Човекът…………………………………………………………………..………………………92 Карл Ясперс ФИЛОСОФСКО КОНСУЛТИРАНЕ Може ли философстването да е… услуга? (2 част)……………………………….103 На фалшивите, на лъжливите, на неистинските неща не бива да се залага………………………………………………………………………………………………….111 Загадка: как мъж може да оцелее в царство, състоящо се само от красиви жени?..............................................................................................................................115 ЗАГАДКИТЕ НА МИРОЗДАНИЕТО Колко голяма е Вселената отвъд видимата й част?...........................................117 КУЛТУРАТА НА ДЕМОКРАЦИЯТА Некадърникът на власт е чумата на българския обществен живот…………..120 УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА Информация за провежданите в момента курсове……………………….……….123 ДУХОВНОСТ Фелиниевски по дух пейзажи и звуци от родното ми място…………………….127

ЧИТАТЕЛСКИ И РЕДАКТОРСКИ ВЪЛНЕНИЯ Пределно искрено и, надявам се, разтърсващо писмо до г-н Тибор Наврачич, европейски комисар по образованието сряда, 18 октомври 2017 г. Приятели ме посъветваха да пиша за моя случай на комисаря по образование (култура, младеж и спорт) Тибор Наврачич, даже ме насърчиха да го направя колкото се може по-скоро. (Ето и имейла на комисаря: cab-navracsics-contact@ec.europa.eu) От Европа щели непременно да се заинтересуват от моята тъй скандална история. Дали това е истина или не е не ми пречи да проверя сам, обичам да опитвам това-онова – с оглед да разбера истината по вълнуващите ме въпроси. Реченосторено. Ето какво писъмце написах тази сутрин до г-н еврокомисаря: До г-н Тибор Наврачич, Европейски комисар по образование, култура, младеж и спорт ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-н Румен Радев, Президент на Република България До г-н Бойко Борисов, Министър-председател на Република България До г-н Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката на Република България До г-жа Мая Манолова, омбудсман на Република България До депутатите на България в Европейския Парламент ДО ВСИЧКИ МЕДИИ

ЖАЛБА ПОД ФОРМАТА НА ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия и гражданско образование, от град Пловдив, България

Уважаеми господин Наврачич, Посъветваха ме да се обърна към Вас – тъй като отговорните институции в моята страна не направиха нищо за да спомогнат за решаването на толкова невероятния иначе, направо абсурден и при това потресаващо анахроничен случай. Надявам се, че Вие ще се заинтересувате и ще спомогнете за решаването му не само според принципите на правото, т.е. според правдата (истината), но и според ценностите на морала, т.е. на човечността (за които никога не бива да забравяме). А в моя случай и упоменатите принципи, и въпросните ценности са най-брутално потъпкани. Да, тази наистина скандална и невероятна до пълна абсурдност история се случва в моята страна, която е съставна част от Европейския съюз! Ще опитам да разкажа пределно кратко самата толкова скандална в абсурдизма си история. Пълна информация по нея можете да получите ако се заинтересувате от самите държавни органи в България, примерно от Министерството на образованието и науката на България - просто поискайте всички мои доклади, отворени писма, жалби, предложения и пр., които съм писал до тази институция през последните 5-6 години. По които службите и отговорните длъжностни лица от Министерството нищичко не направиха: очевидно за българската администрация-бюрокрация най-свещен е принципа да не прави нищичко, което не отговаря на собствените (егоистично-кариеристични и корпоративни) интереси на същата тази всевластна, узурпирала цялата власт в държавицата ни бюрокрация, т.е. тя не прави друго освен да защищава своите собствени кастови интереси. Такъв е моят изстрадан извод. Аз съм български учител с най-високата за България квалификация. Работя като преподавател по философия вече 34 години, и в гимназии съм работил, и като преподавател в университет (Пловдивския). Главната ми задача през всички тия години е била да изпълнявам най-отговорно тъй възвишената си мисия на учител: да спомагам за пълноценното личностно и духовно израстване и укрепване на младите хора, на моите ученици. Правил съм това с пълно себеотдаване. Разбирайки прекрасно нуждата от непрекъснато самоусъвършестване, съм работил упорито и всекидневно в тази посока. С оглед да спомогна за колкото се може попълното приближаване на съзнанията на младите до автентичните проблеми на философията (а това значи: на човешкото и на самата човечност!) разработих през годините цяла поредица от учебни помагала по всички изучавани философски учебни предмети, ето ги тези помагала, можете да ги разгледате, те са на изцяло свободен достъп в интернет (има ги и в хартиени издания, някои от тях са многократно издавани и са доста популярни): ● ФΙΛΟΣΟΦΙΑ (Курс лекции) ● ЛАБОРАТОРИЯ ПО ФИЛОСОФИЯ ● ФИЛОСОФИЯ ● ПСИХОЛОГИЯ (учебно помагало) ● ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА: класическа логика ● ИЗКУСТВОТО НА МИСЪЛТА (Класическа логика) ● УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА - Учебно помагало по философия на правото, политиката и държавата(Кратък вариант) ● ЛАБОРАТОРИЯ ПО ФИЛОСОФИЯ (Книга за опитващите се да разбират) ● ПСИХОЛОГИЯ (Животът на душата) 6

● ЕТИКА ● ИСТОРИЯ ● ПСИХОЛОГИЯ ● ЕРОТИКА И СВОБОДА (Практическа психология на пола, секса и любовта) Практикум по психология ● Едно учебно помагало по личностно развитие и гражданско образование Автор съм и на много други чисто авторски философски книги и изследвания, те могат да се разгледат ЕТО ТУК. От години, прочее, водя няколко популярни предимно образователни блогове, в тях именно публикувах и последните си книги, в които отразих възгледите си за коренна и същностна промяна (реформа) в образователната област, в българското образование. Ето тези книги, можете да разгледате електронните им издания тук: ● ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ ● ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ ● ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ-2 (Приложения) ● Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ПРЕПОДАВАНЕТО ● Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ДИСЦИПЛИНАТА ● БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование) ● VERITAS ODIUM PARIT... ● Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (В контекста на общата ситуация на българския живот) ● Документално допълнение на моите "Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище" ● Изкуството да си учител ● Експеримент по свобода ● За НЕздравомислието ● За духовните неща с българска специфика ● ПРОМЯНАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО (Как се прави демократично училище?) ● ДНЕВНИКЪТ НА УЧИТЕЛЯ-БУНТАР ● Реформа на НЕобразованието ● УЧИЛИЩЕ ПО СВОБОДА ● ДНЕВНИКЪТ НА УЧИТЕЛЯ ● Роби на греха, книга, която разглежда някои проблеми на сексуалното образование на младите. Издавам и две списания, пак предимно за подпомагане на младите хора в техните опити да станат пълноценни и достойно живеещи свободни личности: философското списание ИДЕИ (то излиза вече 9 години, по три книжки всяка година) и също така HUMANUS, списание за съвременно образование, за подпомагане и насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек, то излиза вече четвърта година, по 6 книжки годишно. Можете да видите тези списания в техните онлайн-издания (но те също така излизат и в хартиен вариант, издавал съм ги предимно със свои лични средства): 7

Списание ИДЕИ

Списание HUMANUS Моята концепция за промяната е: непосредствена и практическа реална демократизация (а това значи декомунизация, а също такалиберализиране, освобождаване) на отношенията в конкретните образователни общности. Аз съм горещ привърженик на идеите задемократичното училище. В моя случай обаче не става дума за просто теоретизиране, напротив: всичките си идеи съм ги прилагал в своя непосредствен и всекидневен практически подход към обучението на младите 8

хора, в своята ежедневна работа като учител по философия. Всичко, което открих и разбрах в тези свои опити, аз го анализирах, описах и представих в своите книги, а пък книгите ми за промяната в образованието са писани в непрекъснат диалог с читателите ми, да, книгите ми са писани в моите блогове, пред една широка, активна и мислеща гражданска и младежка също така аудитория. Направих всичко това защото установих от опита си, че промяната в сферата на българското образование ще бъде изключително трудна и тежка, за жалост силите, поддържащи плачевното статукво, са изключително мощни. Оказа се, че най-вредната ретроградна сила за българското образование е всевластната държавна образователна бюрокрация. Тя именно с всички сили се бори против всеки опит за истинска промяна, който неизбежно влиза в дълбоко противоречие с нейния користен (само)властнически интерес. Та същината на конфликта, за който Ви пиша, е следният: един български учител с напредничави, съвременни разбирания за образование, който има своя оригинална творческа концепция за модернизиране на образованието и за ефективно усъвършенстване на преподавателския подход към обучението на своите ученици беше подложен в последните години на системния административен тормоз и терор от страна на самозабравили се представители на българската държавна образователна бюрокрация, изживяващи се като бранители на статуквото, иначе казано, на своето самовластие. Един съвременен, творчески и демократично мислещ човек като мен беше подложен на невиждани административни репресии, срещу мен бяха проведи в изцяло непроменен сталинистки стил (според девиза на другаря Сталин: "Есть человека, есть проблема, нет человека – нет проблемы!") необуздани кампании по моето професионално и личностно дискредитиране и оплюване, включително и с... използване на ученици, знаем, че този е общоизвестния инструментариум за провеждане на такива кампании, унаследен от близкото комунистическо минало. Станах жертва на такъв жесток терор, какъвто не съм си представял че е възможен в нашето уж напреднало демократично време, да, анахронизма и абсурдизма на тия кампании срещу "народния враг" Грънчаров е потресаващ и напълно невероятен! Моля да не си мислите, че това, което Ви пиша в момента, са фантазиите на някакъв психично неуравновесен човек, съзнавам, че може би всичко това Ви звучи точно по този начин, но, за жалост, Ви пиша самата истина, това се случи съвсем реално и в действителност! Накратко казано, самозабравили се бюрократи с безогледни усилия успяха да ме превърнат в непрекъснато гонен дисидент спрямо официалната държавна, командно-административна, насилническа, свободоненавистническа и дори терористична спрямо личността на другоячемислещите казармена система на (нео)образование в България. Българското образование се намира (ако не знаете, съм длъжен да Ви уведомя за това) в състояние на агония, на предсмъртни мъки, а нищо чудно дори да е вече един разлагащ се труп, който е глупаво да смятаме, че може някак да бъде реанимиран. Като израз на това двукратно бях опраскан (много трудно ще Ви преведат смисъла на този цветист мутренски термин на нашия Министър-председател, но го употребявам защото той е много подходящ, той е направо незаменим за обозначаване на най-интимната същина на случилото се!), иначе казано, уволнен от работа като учител по философия и гражданско образование в училището, в което съм работил в последните 17 години, именно пловдивската ПГЕЕ (известна в града ни все още като ТЕТ "Ленин"). Всъщност конфликтът ми с новата директорка на това славно някога училище започна в момента, в който аз предложих в блога си патрон на училището да стане починалия тогава (в края на 2011 г.) Стив Джобс, сметнах, 9

че това "ТЕТ-ЛЕНИН" трябва все някак да бъде извадено от съзнанията на масовия пловдивчанин, името на Стив Джобс ми се стори подходящо да изиграе тази роля. Та значи бях уволнен първо през 2014 г. по най-коварния и подъл параграф от Кодекса на труда, именно параграфа "липса на качества да бъде учител", директорката прогласи, че моя милост "изобщо не става за учител", иначе казано, бил съм "абсолютен некадърник". (Излишно е да казвам, че тя изобщо не пожела да схване и да оцени моя творчески и новаторски подход в обучението на учениците, това се подразбира, нещо повече, тя направи всичко възможно да ми пречи и да ме злепоставя!) След тежко съдебно дело Върховният Касационен съд на България отмени заповедта за моето опраскване-уволнение и аз бях възстановен на работа в началото на 2016 г. На следващата година обаче, след епична кампания, същинска компроматна война по моето личностно и професионално дискредитиране, водена от директорката, аз отново бях опраскан и уволнен, и то пак по същия най-коварен и подъл параграф; отново ми се наложи да заведа съдебно дело – защото уволнението ми по тази параграф фактически означава, че самозабравилата се директорка фактически завинаги ме лишава от упражняването на моите преподавателски права. Прибавете към всичкото това, че съм човек в тежко здравословно състояние, имам болно сърце, състоянието в резултат на преживяното ми беше влошено дотам, че бях инвалидизиран, което обаче не спря мъчителите ми, напротив! С няколко думи казано: наложи ми се да преживея крайно безчовечни и необуздано зли административни ексцесии, да, върху мен се изсипаха порядъчни количества злоба и ненавист. Това е съвсем накратко казано. Тази показателна история се случи в наше време и то в страна, която е член на толкова човеколюбивия и свободолюбив Европейски съюз! Най-възмутителното обаче е това, че висшестоящите длъжностни лица в образователното ведомство на България през цялото това време не направиха нищо за да възпрат самозабравилата се своя административна сестра! Е, обидно е и това, че страхът в моето училище от отмъстителната авторитарна директорка е така голям, че цялата училищна общност е напълно парализирана, и учителите, и учениците, и родителите се оказа, че са неспособна да проявят дори и най-вял помисъл за съпротива. Неслучайно последната ми книга има за подзаглавие израза "Или училището в тъй приказната страна Мутроландия", а пък заглавието му е "Дневникът на учителя", понеже съм с непокорен изследователски дух описах най-пунктуално всичко преживяно ден след ден в месеците преди повторното ми опраскване. Не зная нашенската дума "мутра" дали може да се преведе на родния Ви унгарски език или пък на другите езици, които владеете, но нека преводачите Ви малко да се изпотят, същия проблем ще имат и с превода на думата "опраскване", която употребих по необходимост многократно. Пиша Ви това писмо, уважаеми г-н Европейски Комисар, просто за да Ви информирам какви невероятни истории се случват в нашето тъй свидно отечество – европейска България. Хубаво е да знаете за тях за да си обогатите представата, убеден съм, че в официалните доклади най-съзнателно Ви лъжат, да, непременно крият истината и Ви подхвърлят някакви изцяло измамни бодряшки отчети! Не зная дали знаете или дали изобщо можете да се усетите, но у нас, в България, лъженето е твърде много разпространено, мошеничеството – също, те са нещо повече от национален спорт (Вие завеждате и спорта в европейската общност, ето че стана дума и за този Ваш ресор!). Ние, уви, сме страна на лъжата и на лъжците. Аз, бидейки философ, съм изключение, мое верую е истината, ето затова ме и опраскват така често - щото, така да се рече, съм "ненормален", няма как да е иначе: в 10

страна, в която е норма да се лъже, в която постоянно се лъже, философите, бидейки смирени служители в Храма на Истината, биват възприемани, както видяхме, за "изменници" и също така за "най-зли народни врагове". И тях просто ги опраскват, а в крайна сметка ги и убиват. Аз не зная дали ще доживея края на воденото от мен съдебно дяло, с което се мъча да си върна така грозно потъпканите ми права – човешки, личностни, професионални, граждански, всякакви! Много съм зле със сърцето, а в съдебната зала другата страна без никаква морална скрупул не се уморява води лъжливи свидетели – за да докаже тъй екстравагантната си "истина". Нищо чудно и съдът да приеме, че съм "зъл враг на народното добруване", който доживотно трябва да бъде лишен от право на труд, от преподавателски права, от право на живот и от всичко друго. В съвременна демократична и европейска България се повтаря отново историята на Сократ (простете за нескромността да се сравнявам със своя любим учител не само във философията, но и в живота!), знаете, той също като мен е бил осъден на смърт заради привързаността си към истината (и защото е бил духовна личност, разбира се, не може да си философ ако не си личност!), разликата е само тази, че Сократ го убиха като го принудиха да изпие чаша с отрова, изготвена от растението бучиниш, а на мен ми вадят душата значително по-мъчително и бавно, но за сметка на това още по-жестоко. Да не пропусна да спомена и това, че днешна България е страна на триумфиращата простащина, простащината у нас е така влиятелна, че успя даже да оглави и политическата власт: простаците у нас владеят всичко, всяка една сфера на живота ни е под техния абсолютен контрол; по причина на това се налага просто да бъдат убивани редките хора като мен, които включително и по длъжността си сме призвани да се борим с простащината (философията е най-ефективния начин да победим тиранията на простащината и на простаците – и така да се освободим не само от чуждата, но и от своята склонност да правим простотии!). Желая Ви всичко добро, уважаеми господин Европейски Комисар! Простете, ако писмото ми Ви е разстроило. Не защото съм мизантроп Ви го написах, а защо животът, реалността, действителността у нас, както, надявам се, се убедихте сам, ако ги представяме правдиво, предразполагат да си разваляме ведрото настроение, което е присъщо на свободните и достойни човешки същества. Каквито на нас в България не ни позволяват да бъдем – щото комунизмът у нас, особено комунизмът в душите, най-злият и подъл вид комунизъм, още си шества необезпокояван от нищо. 18 октомври 2017 г.я Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис) Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен… 14 коментара: Анонимен каза: Простак!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Засрами се бе!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Ти за кой се мислиш бе!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Идиоте неден!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Луд си за четворица!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Ще ми пише той до Европа!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Ти за чистач на обществените нужници на Долна баня не ставаш, ще ми пише той отворе-

ни писма!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Ще умра от смях!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ХА-ХА-ХАХА!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! :))))))))))))))))))))))))))))))))))) Анонимен каза: Виждам че колегата ти от ПГЕЕ Атанас Атанасов те подкрепя в борбата. Трябва да дойде в съда и да те подкрепи и там. Рамон Меркадер каза: Абе тъпунгер с тъпунгерите, сега ще ни излезе име на цяла нация от тъпунгери, ти човека направо си го отчаял с това писмо! Анонимен каза: Ангеле, не само Наско те подкрепя, знаеш, че те подкрепям и аз. Желая ти успех в борбата макар че моята позиция е че не биваше да си жертваш здравето понеже промяната ще стане когато и дойде времето! С.Кралев Анонимен каза: Другарко Лимон Ментекадър-Анасссссстассссосссова вижте че и друг учител от тета се е осмелил да напише нещо и да си постави името! :))))) Затегнете дисциплината в повереното си училище че скоро ще си загубите властта! :)))) Анонимен каза: Вашето писмо беше регистрирано в деловодството на нашата администрация с входящ номер Към 94-00-1635-[5]/18.10.2017. Дирекция "Канцелария" – Президент на Република България Адрес: гр. София, ПК 1123, бул."Дондуков" 2 Тел: (02)9239333 /централа/ Ел. поща: priemna@president.bg ВЕБ страница: www.presidentbg Анонимен каза: Здравейте, Писмото Ви е входирано с № РД-16-4-1136/18.10.17г. Хубав ден! РУО-Пловдив Анонимен каза: Поздрави от мен! Мария, твоя колежка Анонимен каза: До убиецa на Троцки u КГБ шпионин Рамон Меркадер u другарката "удивителна-въпросителна": Откога излезнахте от психиатрията u защо не си пиете лекарствата? Явно се нуждаете спешно от лечение! Анонимен каза: Дъртият интригант Гранчаров се опитва да сее раздори в нашия сплотен колектив, но ние не сме толкова прости да се поддадем на лъжите му!!!!!!!!!!! Питах и Наско, и Стефан и двамата отричат да са писали в блога на Гранчаров!!!!!!!!!!!! Мръсникът-лъжец сам е писал тия гнусни инсинуации за да ни скара, ама няма да му се отдаде това!!!!!!!!!!!!! Ние ще си останем все така сплотени и твърди като стомана!!!!!!!!!!! Никой от нашия сплотен колектив не подкрепя Гранчаров понеже ние подкрепяме своята любима директорка!!!!!!!!!!! А я подкрепяме защото тя е правата страна!!!!!!!!!!!!!!!! Гранчаров си получи заслуженото за всичко което направи!!!!!!!!!!!!!!!!! Никога повече няма да бъде учител не само в нашето, но и в нито едно друго училище!!!!!!!!!!!!!!!! Ще размята крачоли в обществените нужници докато е жив!!!!!!!!!!!!!!!!! В нашия сплотен колектив няма Мария, която да подкрепя Гранчаров!!!!!!!!!!!!!! И това съм проверила!!!!!!!!!!!!! Още една лъжа!!!!!!!!!!!!!!! Престани с лъжите си, мръсни лъжецо!!!!!!!!!!!!!!! Анонимен каза: Разбира се, че подкрепяме Грънчаров, но ти нещастна интригантке, няма да разбереш кои сме в твоя уж сплотен колектив! Рамон Меркадер каза: Бай Ангел Тъпунгера така минат се – не минат 2-3 часа, и си пише "анонимни" коментари в блога, човек без работа какво друго да прави? Анонимен каза: Другарката Лимон Ментекадър-Анасссссстассссосссова има нова конспиративистична теория, израз на параноята и от обекта на нейната сексуално обусловена ненавист! :))))) 12

АКТУАЛНАТА СИТУАЦИЯ В (НЕ)ОБРАЗОВАТЕЛНАТА НИ СИСТЕМА Нашето българско малодушие е най-голямото проклятие на България! петък, 1 декември 2017 г.

Вчера спонтанно трима човека (граждани) решихме да отидем в училището, за чиято непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията решихме най-добронамерено да спомогнем, става дума за пловдивска ПГЕЕ; възприемаме инициативата си като изпълнение на своя граждански дълг. Нашата теза е съвсем простичка: не може да има функционираща демокрация в една страна ако в общностите, които я съставят, няма реална, добре работеща демокрация, няма непосредствено изявяващи се (на дело) демократични отношения; смятаме също, че е крайно време общностите, в които живеем, да бъдат демократизирани – и декомунизирани; тези два процеса, демократизацията и декомунизацията, вървят паралелно, ръка за ръка и взаимно се подпомагат. Няма как иначе да се извърши тази толкова насъщна реална демократизация-декомунизация освен този: демосът (а това сме ний, гражданите) просто трябва да се възползва от правата си като носител, като източник, като суверен на цялата власт; иначе казано, ний, гражданите, сме призвани да изпълним тази задача, ние сме непосредствените извършители на демократизацията-декомунизацията, ние трябва да я направим, да я осъществим. Няма кой друг да изпълни нашия човешки и граждански дълг, нашето предназначение; ние, гражданите, трябва да свършим цялата работа, ние сме тези непосредствени и съвсем практически демократизатори-декомунизатори. Страшничко ли ви звучи тази задача? Не се плашете, но има работа, която само ний, гражданите, трябва да свършим, която просто няма кой друг да я свърши. Та значи вчера решихме да апробираме ситуацията, а какво се случи може да видите и да чуете в клипчетата (бях пуснал камерата, но само и единствено заради звука, избягвах да снимам лицата); виж: Първата визита на гражданската

делегация по иницииране на дебат по демократизацията в пловдивската ПГЕЕ. Идеята ни е да уредим евентуално предлагания дебат (по време и място) и след това всеки гражданин, който иска да участва, да може да идва. Е, директорката вчера ни излъга че имало "важна проверка" и под този лъжлив предлог не ни прие, не ни удостои с аудиенция; т.е. държа се както и очаквахме, изненада няма. Просто потвърди очакванията ни. Ще й се наложи обаче да си промени поведението. Ще й помогнем да се освободи от тъй коварните си заблуди. Не може заради нейния каприз да бъде възпрепятстван още време тъй дълго отлаганият (заради нейните капризи), но толкова необходим демократичен дебат. Та когато уредим регулярни срещи и дебати, тогава ще имате възможността да идвате и вие. Колкото повече граждани се включат в нашата акция по отприщване на практическата и непосредствена реална демократизация в ПГЕЕ, толкова по-голям шанс има тя да успее. Знаете също, че нашата идея е да апробираме, да проверим този модел, ние очакваме, че той е работещ, но това трябва да се провери на дело, ако се окаже, че дори и в нашенските тъй специфични и родни български условия този модел работи, тогава един вид можем да го... патентоваме – въпреки че ще го предлагаме съвсем безплатно своето революционно ноу-хау, не се плашете, че ще ви искаме пари – и че има опасност да забогатеем един ден от вашите пари. Уговорихме се, че директорката днес, петък, от 15.00 часа ще ни удостои най-сетне с тъй дългочаканата височайша аудиенция (тя всъщност за втори път вчера върна нашата инициативна група, за втори път се погаври с нас, първият път беше в началото на лятото, тогава пак се явихме, поискахме среща, ала тя тогава просто... избяга от училището, да, избяга от училището пред очите ни!) Тъй че днес всеки, който има време, възможност и желание, нека да дойде, обещавам ви, ще участвате в едно твърде смислено и интересно, а също така и народополезно начинание. Не зная дали забелязахте (ако сте имали търпението да гледате въпросните клипчета от вчера), че на мен ми се налагаше да водя дебат и да убеждавам дори и своите приятели, дошли с мен да участват в акцията (нека да я наречем така). Те самите не бяха достатъчно убедени, че това е добър, верен подход, имат си своите човешки съмнения, дължащи се, по моя преценка, на типично нашенския, роден, български манталитет. Много е трудно, да не кажа невъзможно е да накараш типичния нашенец и сънародник особено в зимно време да се надигне от мекия диван в топлата си соба, да се облече, да се обуе, да си тури капата и да излезне навън, в студа, особено пък да направи нещообществено полезно, знаем добре всички, че той предпочита да си се излежава ако може безкрайно на мекия диван в топлата соба, в топлия си хол. А пък като има на масата в топлата соба на българина и комат мек лебец плюс резен апетитна сланинка или ухайно сиренце (да не говорим за тъй омайните пържолки!), този наш съгражданин и сънародник тогава не можеш с подемен кран да го дигнеш и да го изкараш на студената улица, ний си знаем тази народно-психологическа наша свидна особеност – и затова изобщо не се чудим, че нямаме особена подкрепа. Да, но ето ний, виждате, сме хора-идеалисти, ний сме склонни да верваме в невъзможното, а именно, ще ни се да вярваме, че в нашия половинмилионен, тъй древен и също така модерен, европейски град (на културата) могат да се намерят поне десетина... граждани, способни на такава една стоическа и героическа постъпка, а именно, казахме, да се разделят и със своята топла соба, и с мекия си диван, и дори със хлебеца, с тъй любимата си сланинка, сиренце и винце – евентуално! – и да излязат навън, в толкова неприятния студ, та да се включат в едно народополезно и също съдбовно важно дяло! Да, ний верваме, че в половинмили14

онния Пловдив могат да се намерятдесетина самоотвержени титана на духа и делото, които са способни на такъв героизъм – да се нагърбят със задачата да спомогнат за непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в една конкретна училищна общност, тази на пловдивската ПГЕЕ. Ще се намерят ли или нема да се намерят, вий какво ще кажете?! Аз мисля, че ще се намерят, но то се дължи вероятно че съм нещо като един... изкукуригал Дон Кихот, иначе казано, че съм един вятърничав, смахнат човек, който верва в невъзможното! А вий самите какви сте? Кажете де, защо се умълчахте така?! Вчера в края (т.е. някъде към 12.00 часа) на телевизионното предаване, което водя по Пловдивската обществена телевизия, заявих категорично, че ако в 14.00 часа на тротоара пред входа към двора на пловдивската ПГЕЕ (така наричаният все още от пловдивчани "ТЕТ-ЛЕНИН") не дойде нито един гражданин из средата на зрителите, то аз ще се откажа от воденето на това предаване, което създадох, понеже неидването на никой от средата на зрителите означава, че изцяло са се разбили моите надежди с нещичко да мога да повлияя за промяната на толкова пагубния нашенски манталитет. Какво ще кажете, дойде ли някой от зрителите да ме подкрепи, но не на думи, а на дело?! Не, разбира се, не дойде никой от гражданите, не дойде никой от зрителите – и аз сега трябва да си изпълня обещанието и заканата, трябва да спра да водя това предаване. Възникна интересен казус, който трябва да решавам в идващата седмица до следващия четвъртък. Ще помисля по него. Това, че не дойде никой от гражданите, че не ме подкрепи никой от зрителите, дето се представят за фенове на предаването, за мен е катастрофа, за мен е крайно обидно, значи имам пълното право да си изпълня обещанието и заканата; да, ама самият този факт, че не дойде никой, означава, че още повече се налага да продължа да работя за тъй съдбовно потребната ни промяна в толкова коварния и пагубен наш манталитет! Какво при това положение да правя, кое е разумното поведение в такава една плачевна ситуация?! Имам ли право да се обидя и да кажа: "Майната ви, чупете си главите, с такъв бездеен дебилен народ аз не ща да си имам нищо общо!"?! Имам това право и имам това основание, ала... място за отчаяние няма, защото този факт ме задължава с още по-голям жар да продължа да работя за промяната! Място за обиждане, за суетности, за капризи в този момент няма! Не знам, ще видя какво да правя. Много най-близки до мен хора ми казват: "Спри се бе, човече, ти този свят няма го промениш, спри се, усмири се, погледни себе си, погледни своя интерес, болен си, направи каквото можа, нищо не постигна, откажи се, щото ще си докараш в крайна сметка един инфаркт, ще умреш мърцина, нима някой заслужава жертвата ти?!". Да, точно така ми говорят най-близките хора, включително родната ми стара майка и свидната ми и многострадална моя съпруга, да не говорим за найблизките ми приятели! Аз трябва тия дни да решавам кардинална и наистина съдбовна, гибелна дилема: да продължа борбата си, което значи да се самопожертвам (щото наистина съм твърде зле със здравето си!), или да дезертирам по този благовиден, пък и непоклатим предлог: глупаво е да мреш за такива неща бе, идиотино, ти за кой се мислиш бе, ти да не си некой нов Левски, ти за нов Ботев ли се мислиш бе, луда главо, минало е времето на Ботев и Левски,сега е времето на мижитурките, ти нима искаш да си с нещо различен?! Не разбираш ли колко си смешен като се напъваш да правиш нещо, а никой не ще да те разбере и да те подкрепи?! Пиша това нещо с горчивина, повярвайте ми. Така е, самата истина е тази. Да, но има и нещо друго, което подхранва моя оптимизъм. И то е следното. Не зная 15

дали сте му обърнали внимание в едното от клипчетата. Ето какво стана там. А то стана преди това и то на няколко пъти и преди да пусна камерата. Става дума за следното. Вървяхме с приятелите си по бул. "Васил Априлов" откъм централна гара към училището и по тротоара ни срещаха ученици от ПГЕЕ, бързащи за гарата и автогарата, току-що беше свършила тяхната първа смяна. И където ме срещнеха учениците ми казваха ето тия думи, това се повтори на няколко пъти и силно впечатли моите приятели: – О, господине, здравейте! Как сте, господине?! Кога ще се връщате?! Чакаме Ви всеки ден! Хайде, господине, връщайте се по-скоро! Такива думи ми казваха учениците като ме поздравяваха усмихнати! И в двора на училището, когато вървяхме към училищната врата, пак няколко групи ученици любезно ме поздравиха, а пък на самата врата един ученик (можете сами да чуете това на записа) каза на висок глас следното: – Връщайте се, господине, връщайте се! И което е най-интересното, това беше ученик от най-новите, младите, предполагам е осмокласник, деветокласник, на него не съм му преподавал. И въпреки това каза тия думи, което показва, че в цялото училище има такова едно настроение и очакване. Моите приятели, с които дойдох в училището, бяха силно впечатлени от това твърде радушно посрещане от страна на учениците. Ето това е нещото, което мен специално ме кара да вярвам, че вървя по верния път – и което ме задължава да продължа. Защото всичко, което правя, го правя за тях, за младите хора, за учениците. Ще ми се да вярвам, че те няма да са като своите бащи и дядовци – ще ми се да вярвам, че тъкмо те ще променят нашата България. Но за да стане така, че те да бъдат други, се налага тази коренна, същностна и дълбока промяна в българското образование – за която съм се борил и продължавам да се боря. Вярно, неподкрепен съм от никой... от никой ли казах?! Ето, подкрепят ме най-важните, подкрепят ме младите хора, това за мен е крайно задължаващо! Затова и смятам, че нямам право да дезертирам в точно този момент! Ще продължа борбата си, пък... каквото сабя покаже. Това е. Най-главното и най-важното е това. Няма смисъл нищо повече да се пише. Ще завърша със следното. Трябва ли да пиша до Началника на РУОПловдив за толкова самоуправното държание на директорката на ПГЕЕ, която наистина без неудобство демонстрира един крайно анахроничен и недемократичен манталитет – като продължава да бяга от разговор с нас, гражданите, които идваме с най-доброто намерение да помогнем на тази клета училищна общност?! Може ли началника, стоящ над директорката, да й въздейства та най-сетне да преоцени своето тъй неразумно поведение? Може, разбира се, но той, всъщност тя, началничката, г-жа Киркова, много ме съмнява, че ще дръзне да опита да повлияе на въпросната директорка - зная превъзходно, че ще ми отговори по познатия бюрократичен и бездушен начин: директорката сама решава за всичко, тя има пълната власт, аз не мога да й се меся! При омбудсмана ли да ходя и него ли да моля да опита да помогне на директорката и на началничката й да се освободят от тъй неверните си заблуди?! Или да чакам тя, директорката най-вече сама да се събуди от съня си, да се събуди от тъй дълбокия си догматичен сън?! Има ли надежда сама някога да се събуди?! А няма ли около нея хора, които да й дадат разумния съвет да престане в един момент да се излага повече?! Аз съм привърженик на непринудата – и на ненасилието. (Щот съм горещ привърженик на свободата!) Но безкрайното чакане от само себе си да настъпи 16

желаният поврат също е глупав, нереалистичен подход. Особено в нашенските родни, мили, свидни условия. Какво да правя при това положение?! Как е разумно да постъпя?! Щото системата на образованието, която имаме, е основана тъкмо на принудата, на насилието, тя друг подход не знае и не признава. Натиск върху директорката трябва да има, но откъде да дойде този натиск?! Вътре в самата организация, в самата ПГЕЕ, няма сила, която да упражни този натиск. Учителите най-вече са прекършени отдавна и мълчат страхливо и позорно. Да, крайно страхливо и недостойно се държат в така създалата си ситуация бившите ми колеги, най-отговорно заявявам това. Нека да ме опровергаят ако искат. Но с действия, с дела, не с думи. Моля да докажат на практика обаче, ако обичат, че не са страхливци – и че не са малодушници, които се държат крайно унизително. Даже и това, че (предполагам), в мнозинството си не съзнават унижението и недостойнството си, пак не може да ги извини. Винаги имат възможността да ме опровергаят. Да заповядат! Горките ученици се държат достойно, но... не съвсем. Те също много могат да направят. Примерно могат утре да направят един... митинг и директорката мигновено ще промени манталитета си. Но, за жалост, те са наплашени също, и то в крайна степен. Те не са страхливци, но страхът е фактор, който определя поведението им. Тук-там сред тях има и смели "луди" глави. Но въпреки че отколе се знае, че у нас само... лудите са ни надеждата, нека не залагаме точно на тия отчаяни смелчаци, щото и те като мен са единици. А малодушните са огромно мнозинство. Мижитурките (и подлеците) у нас задават тон за всичко. За жалост, но така е, това е найлошото, което ни е сполетяло. На фона на търпеливостта и всичкопоносимостта на мижитурките наглеците и подлеците у нас си разиграват коня. Това е краткото разгадаване на всички български парадокси. Българското малодушие е проклятието на България! Да, тъкмо нашето собствено малодушие е най-голямото проклятие на България! Точка и по тази въпрос. Родителите на учениците от ПГЕЕ могат да направят всичко, всичко е в техните прерогативи, но те не знаят това и по тази причина няма да направят нищо. Нито един родител не смее открито да ме подкрепи, макар скрито мнозина да ми симпатизират. Но тихичко ми симпатизират, сакън, да не разбере началството, сакън, да не разгневим началството! Казах нещо по-горе за малодушието. Нема смисъл повече да пиша по този въпрос. Затова да пиша на институциите, а, какво ще кажете?! Нима те ще се трогнат с нещичко?! Едва ли. Но... удавниците и за сламчицата се фащат – като почнат да се давят. Ето, воаля, написах следното писъмце, което ще пратя днес до съответните длъжностни лица: До Обществения съвет на ПГЕЕ в Пловдив До Педагогическия съвет на ПГЕЕ в Пловдив До г-жа Стоянка Анастасова, директор на пловдивската ПГЕЕ До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив До г-н Борислав Стаматов – В.И.Д. Обществен посредник на Община Пловдив ДО ВСИЧКИ МЕДИИ До г-н Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката До г-жа Мая Манолова, омбудсман на Република България КРАТИЧКО ОТВОРЕНО ПИСЪМЦЕ

от Ангел Иванов Грънчаров, безработен учител по философия, страстен любител на дебатите – и горещ привърженик на демокрацията Здравейте, уважаеми ръководители на пловдивското и българското образование, Здравейте, уважаеми посредници в така трудния и затова често пъти съвсем незапочнал диалог между гражданите и длъжностните лица в отговорните държавни институции, Здравейте, уважаеми граждани, родители, данъкоплатци, колеги-учители, ученици, Знаете отдавна за нашето намерение като граждани да спомогнем за отпочването (отпушването) на процеса на непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в една конкретна училищна общност, тази на пловдивската ПГЕЕ (наричана все още от обществеността в Пловдив не иначе, а... "ТЕТ-ЛЕНИН"!). Става дума за инициативна група граждани на Пловдив (състояща се за момента от 5-6 човека). Продължаваме усилията си в тази посока. Докъде сме стигнали можете да се информирате от тези две публикации в моя блог: Първата визита на гражданската делегация по иницииране на дебат по демократизацията в пловдивската ПГЕЕ Нашето собствено българско малодушие е най-голямото проклятие на България! Моля да възприемете тези две публикации като органична част от това мое отворено писъмце. Там има и една молба за съдействие. Работата е там, че г-жа директорката на пловдивската ПГЕЕ, която още е обременена от крайно неадекватни на нашето време представи си позволява да се гаври с нас, гражданите, категорично нежелаейки да ни удостои с една най-обикновена първа среща. Да, тя без капчица неудобство продължава да си демонстрира ретроградния и недемократичен манталитет, на който робува. Тя просто, предполагам, си мисли, че ний, гражданите, сме нещо като нейни... слуги (или роби), а пък тя самата, видите, ли е нещо като "господарят", който може да си прави с нас каквото си поиска; длъжни сме чрез Вас да й кажем простата истина, че нещата в наше време са коренно различни, дори са тъкмо наопаки в сравнение с това как тя си мисли в своята тъй съдбовна по крещящата си неадекватност, бих си позволил да кажа доригибелна заблуда. Настояваме също така да я уведомите, че България по закон (но не и по манталитет на мнозинството от хората – за жалост!) отдавна едемократична държава, което значи, че властниците, независимо на какво йерархично ниво се намират, не са ни никакви господари, властниците при демокрацията просто са слуги на народа, т.е. на гражданите. Ний в случая като граждани просто искаме да се възползваме от правата си – за които мнозинството от сънародниците ни, за жалост, нехае. Това е. Молим, по-скоро настояваме: обяснете й тези тъй простички неща. Защото ний сме убедени, че днес, на уречената среща, в 15.00 часа директорката на ПГЕЕ отново ще ни изиграе някой непристоен номер – и ще се скрие за пореден път от среща с нас. Настояваме да й кажете, че тези глупави игрички унижават не нас, а нея самата най-вече. Кажете й също така, че нейната работа като ръководно лице на публична (обществена) длъжност е непрекъснато да разговаря с представителите на това общество, т.е. с нас, с гражданите. Ако толкова не й харесва тази работа, настоява18

ме да й кажете, че има един-единствен изход от създалата се ситуация. И той е така твърде близко до ума, че ний специално изпитваме голямо неудобство да го споменем. Но за всеки случай ще го кажем, за да не се правят някои хора на изоглавени че не разбират. Той се състои в най-неприятната за ухото на българския бюрократ думичка – думата ОСТАВКА. Или думата "уволнение", ако предпочитате. Тези са ни исканията. Ще се радваме ако се намесите и спомогнете г-жа директорката на пловдивската ПГЕЕ, училище, известно още като"ТЕТ-ЛЕНИН", имаме предвид г-жа Стоянка Анастасова да се ориентира що-годе по-адекватно в така и така създалата се – заради нейното собствено упорство! – крайно глупава ситуация. За което предварително Ви благодарим! С най-добро чувство от името на моите съидейници и сътрудници: (подпис) 1 декември 2017 г.я Пловдив 7 коментара: Анонимен каза: ХА-ХА-ХА-ХА-ХА-ХА!!!!!!!!!!!!!! НИКОЙ НЕ ТЕ ПОДКРЕПЯ В ТЕТ ЛЕНИН НЕЩАСТНИКО ЗАЩОТО ХОРАТА ЗНАЯТ КАКВО СИ!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ЛЪЖЕШ ЧЕ УЧЕНИЦИТЕ ТЕ ПОЗДРАВЯВАЛИ ИСТИНАТА Е ЧЕ ТЕ ТИ СЕ ПОДИГРАВАТ!!!!!!!!!!!! НАШИТЕ УЧЕНИЦИ ТЕ МРАЗЯТ И ПРЕЗИРАТ ЗАТОВА СЕ ДЪРЖАТ ТАКА!!!!!!!!!!!!!!!! АМА ТИ НЕ СЪЗНАВАШ ПОДИГРАВКИТЕ!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ЗАЩОТО СИ ЛУД!!!!!!!!!!!!!!!! ГОСПОЖА АНАСТАСОВА НЯМА ДА ТЕ ПУСНЕ С ТРИМАТА ТИ ЛУДИ КАТО ТЕБ ПРИЯТЕЛИ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ КРАКЪТ ТИ НЯМА ПОВЕЧЕ ДА СТЪПИ!!!!!!!!!!!!!!!! А ДНЕС НИЕ ЩЕ ОРГАНИЗИРАМЕ ЖИВА ВЕРИГА СРЕЩУ ТРИМАТА НАТРАПНИЦИ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! И МЕЧКА ЩЕ ВИ НАПРАВИМ АКО ТРЯБВА!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! НЯМА ДА ВЛЕЗЕТЕ ДНЕС В УЧИЛИЩЕТО НИ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ПОЗОР ЩЕ БЪДЕ АКО ВИ ПУСНЕМ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ЖИВИ ДА НЕ СМЕ АКО ДОПУСНЕМ ГРАНЧАРОВ ОТНОВО ДА ВЛЕЗЕ В УЧИЛИЩЕТО НИ!!!!!!!!!!!!!! ДАЖЕ И ПОД МАСКАТА НА "ГРАЖДАНИН"!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ЛУДИТЕ КАТО ТЕБ НЕ СА ГРАЖДАНИ ЗАЩОТО СТЕ ЛИШЕНИ ОТ ГРАЖДАНСКИ ПРАВА!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! :))))))))))))))))))))) Рамон Меркадер каза: Бай Ангеле, пропуснал си да напишеш, че си тъпунгер в представянето си. Виж само как звучи: Ангел Иванов Грънчаров, безработен учител по философия, страстен любител на дебатите – и горещ привърженик на демокрацията и абсолютен тъпунгер. Анонимен каза: Другарката Ментекадър-Анассстассссоссссова пак е пила хапчетата си с ракия! :)))) Скрийте ракията от нея де, ще побеснее още повече от пустата шльокавица! :))))) Анонимен каза: Вх. № 146/01.12.2017 г. pgee plovdiv Анонимен каза: Здравейте г-н Грънчаров! Кореспонденцията Ви е заведена с № 946684/01.12.2017 г. Приемна на МОН Анонимен каза: Уважаеми Господин Грънчаров, Входящият номер на постъпилото от Вас писмо в РУО-Пловдив е ПД-04325/01.12.2017. Успешен ден! РУО-ПЛОВДИВ Анонимен каза: Само така! Не им давайте дъх да си поемат – отворени писма до дупка! В никакъв случай не се отказвайте от предаването – разчитаме на него!

Искате ли да докажете правдивостта на думите на онзи нагъл комунистически профанесор, който ви нарече нация, съставена предимно (на 80%) от дебили?! неделя, 3 декември 2017 г.

Искам да ви известя за едно историческо по характера си събитие: в петък група инициативни граждани, поборници за ново и демократично образование и училище, седнахме на кръгла маса и разговаряхме около час с представители на ръководството на пловдивската ПГЕЕ (наричана все още от пловдивчани "ТЕТ-ЛЕНИН"!), училището, което има съвсем реалния шанс да стане първото в страната ДЕМОКРАТИЧНО училище! Разбира се, за тази новина, обозначаваща такъв наистина исторически поврат, вие няма да прочете в нито една медия на свидното ни отечество (знаем колко тежко е положението със свободата на медиите в нашето иначе уж "демократично" отечество), но ето, научавате все пак тази новина от мен, един от участниците в това повратно за историята (потретвам, за да се се знае!) на многострадалното, изтерзано от толкова много комунизъм българско образование и училище. Ще ви разкажа малко по-подробно за случилото се, на което придавам такова голямо значение без да влагам и капчица ирония. Редовните читатели на този блог знаят за инициативата и за работата по осъществяването на проекта за непосредствена и практическа реална демократизация и декомунизация на отношенията в училищната общност на въпросната ПГЕЕ, разработен от моя скромна милост, аз лично по този проект работя (най-активно и то на дело!) вече няколко години. Е, сега ще ви разкажа, че усилията ми за понататъшно разгръщане на работата по този проект се увенчаха със скромен успех, който обаче може да отбележи началото на още по-интензивна същинска работа по конкретната фактическа реализация на проекта, иначе казано – по постигането на една наистина пълноценно функционираща или по-просто казано добре работеща реална демокрация в нашата училищна общност. Но до достигането на тази крайна цел има още твърде много време, предстои ни много работа. Важното е, че първата стъпка оня ден, в петък, беше направена. Ще разкажа за самата среща, за началото на толкова съдбовно потребния ни исторически поврат към реална демократизация в пловдивската ПГЕЕ, училището, което наистина може (има този 20

неоценим шанс!) да стане нещо като пионер в демократизацията на българското образование изобщо. Идеята ни е ний, гражданите, да подпомогнем училищната общност в решаването на тази тъй важна задача - реалното демократизиране на отношенията вътре в нея, което, както вече установихме на практика, е невъзможно да се отприщи отвътре, чрез усилия, положени вътре в самата училищна общност (ний лично изпробвахме този вариант за чисто вътрешна промяна в отношенията, положихме много усилия, ала не можахме да надделеем, консервативните, пазещите плачевното статукво сили надделяха, победиха ни, опраскаха ни и пр.!). Да, но ето, вече в друго наше качество, в качеството ми на гражданин, аз се върнах с група съмишленици, съидейници и сътрудници ("съ-трудник", както показва самата дума иде от труд, очевидно означава хора, които се трудят заедно, заедно вършат някаква обща работа) и ний се явихме там като силата, която е способна да подпомогне училищната общност в решаването на тази насъщна задача, а именно нейнатареална демократизация и декомунизация. Та значи от едната страна на кръглата маса седнахме ний, гражданите (освен моята скромна милост в тази историческа среща участваха и господата Людмил Попов, литератор, поет, водещ телевизионното предаване ГЛАГОРЕЦ поПОтв, бивш собственик и директор на частно училище (!), общественик и пр. и Ясен Маламов, млад човек, юрист по образование, а иначе художник), от другата, срещуположната страна седнаха заместник-директорките инж. Елена Динчийска (изпълняваща функцията на директор поради отсъствието на директорката Стоянка Анастасова) и инж. Атанаска Милева, младият г-н Илия Маринчешки, педагогически съветник, учителят инж. Богомил Иванов, преподавател по техническо чертане и техническа механика. В този си състав нашата първа среща около "кръглата маса" продължи около час (не мога да кажа точно колко време продължи, може и повече от час да е продължила, на такива интересни и смислени дебати времето тече бързо, аз не съм засичал по часовник времето, чувството ми е, че около час разговаряхме, но може и повече да е било). След дебата учителят г-н Иванов (на когото предстоеше час с ученици в същата тази зала) ни покани най-любезно да посетим неговия урок, от което моя милост и г-н Попов се възползвахме, придружи ни директорката г-жа Динчийска, моят сътрудник, гражданина Попов по едно време се наложи да излезе от часа, понеже си имаше друга работа. За какво разговаряхме ли, как протече разговора (дебата) ни ли? Ще ви кажа непременно, макар да е изключително трудно в думи (слово) да възсъздам случилото се – понеже в самото начало представителите на училището категорично заявиха, че не са съгласни да запишем на видео кака е протекла срещата ни! Моя милост още в самото начало встъпи в дискусия по този пункт, изложих им следните разумни и неопровежими, по моя преценка, аргументи: – Първо, ще документираме съвсем точно казаното на срещата, т.е. никой след това няма да може да протестира, че думите (позицията) му са били преиначени или неправилно изложени; – Второ, всички интересуващи се от срещата (дебата), но не можещи по някакви причини да дойдат непосредствено в залата, ще могат да се информират съвсем точно за протеклия дебат по видеозаписа, който, както знаете, ако сложен в интернет (и дори евентуално излъчен по ПОтв!) щеше да осигури пълна публичност или откритост на дебата ни, което е нещо чудесно, това щеше да даде възможността на всеки от училищната общност, града, страната и дори... света да се информира какво по-точно сме си казали;

– Трето, по този начин, чрез видеозаписа, щяхме да подпомогнем и представители на други училищни общности да последват нашия заразяващ пример, с оглед на което битката за непосредствена и практическа реална демократизация на българското образование и училище изобщо щеше да получи един мощен тласък. Поне тези три необорими аргумента идват на първо време в ума когато се постави такъв един въпрос. Да, обаче официалните представители на ПГЕЕ, без да излагат никакви аргументи, заявиха, че не са съгласни срещата да бъде записана и документирана на видео. Просто ни заявиха, че не щат изказванията им да бъдат записвани, което ни навежда на мисълта, че фактически много силно се страхуват от... гласността, от публичността; ала те самите не пожелаха да признаят такъв един неубедителен аргумент; нищо де, реших да не упорствам повече, отстъпих, ето, по тази причина сега всички ние сме страшно ощетени, щяхме, ако бяхме записали срещата, да разполагаме с безценен матрьял, наистина всичко, казано там, беше безкрайно интересно и поучително, но се сърдете на опонентите ни, че не можете в момента да се насладите на чудесния ни дебат; загубата, по моя преценка, е голяма, невъзпълнима. На следващия кръг от отпочналия така или иначе дебат – което е истински важното! – обаче отново ще настоявам цялата среща да бъде записана на видео, което ще бъде поставено на напълно свободен достъп в интернет. Правя това, защото добре зная, че без пълна гласност, откритост и прозрачност няма как да има демокрация, това не е мой каприз, тези неща са така естествени и толкова лесно разбираеми, че просто ми е неудобно да ги повтарям. Щом искаме да правим реална демокрация, ще трябва да приемем и някои от неудобствата й, а именно... публично да се излагаме (!) когато си позволим да говорим някакви глупости или нелепици, да се мъчим да защищаваме незащитима позиция и прочие, изглежда тази беше истинската причина на нашите събеседници така решително да се противопоставят срещу идеята и предложението да запишем на видео цялата среща. Както и да е, излиза, че за дадени хора демокрацията е така нежелана, че ето, те са против дори и срещу нейния първи признак, именно напълно свободното слово, пълната публичност, пределната откритост, нелъжливостта, нелицимерието, пределна гласност и пр. Сега аз трябва в слово да пресъздам всичко казано там, давате ли си сметка колко трудна е тази задача?! Виждате ли колко жестоки, безпощадни, безжалостни са моите опоненти след като ей-така, за едното нищо, ме поставиха в толкова тежка ситуация: да трябва сега всичко да описвам в слово, с думи?! Нищо де, ний сме свикнали така да се отнасят с нас, но въпреки всички трудности, забелязвате, не се отказваме изобщо от борбата си – и ще я водим докато изобщо имаме сили! Ох, майчице мила, как да разкажа и да опиша всичко казано, Боже мили, помогни ми да се справя някак що-годе приемливо и с тази непосилна задача! А дискусията, спор няма, беше чудесна, превъзходна, невероятно поучителна, жалко е, че не я записахме на видео! Знаете ли сега какво ми хрумва по този повод? Хрумва ми нещо великолепно като идея, думи нямам направо!!! Ето какво ми хрумна, благодаря ти, тъй великодушни Боже, че ми прати тази превъзходна, гениална направо идея! (Като казвам, че идеята ми е направи гениална, това не значи, че сам самия себе си определям или наричам "гений", не, няма такова нещо, ний сме скромни, геният е Този, който ми прати идеята, именно великият Бог, аз сам с крехките си умствени сили никога не бих се сетил за нещо толкова велико, Божествено, гениално направо!)

Ами хрумна ми да ви кажа следното: няма сега да описвам нищо относно ония главозамайващи по смисъла си неща, които бидоха произнесени на нашата първа среща, ей-така, нарочно няма да ви кажа нищо, ако щете, изнемогвайте от любопитство! Да, нищичко няма да ви кажа изобщо! Знаете ли защо няма да ви кажа нищичко? Ами ясно защо: та ако искате да разберете какво ще си кажем на следващата наша среща, елате сами на нея, елате там, в самата зала, тогава не само всичко ще чуете със собствените си уши, но и ще го видите със собствените си очи, нещо повече, сами ще можете да се изкажете и прочие!!! Толкова! За да ви доведа в залата нищичко няма да ви кажа сега! Нищичко! Да, мразете ме, кълнете ме, нищо нема да ви кажа! Елате следващия път сами да си го чуете! Виждате ли какъв превъзходен номер измислих за да ви докарам там, в залата на нашия дебат?! Какво ще кажете, гениална е идеята, която Бог ми прати, нали?! Спор няма, велика е направо! Благодаря ти, Боже, че ми прати тази идея! Щото без нея тия темерути никога нямаше да се надигнат от меките си дивани и да излязат в това зимно време от топлите си соби, никога нямаше да се разделят с мекия си и топъл хлебец, със сланинката си, с винцето си и прочие благости на животеца си. Ето, сега ще ги принудя да дойдат сами в залата – ако изобщо искат нещичко да разберат. Точка! Казах каквото трябваше! Олекна ми! Демокрация се прави от много хора, сфащате ли замисъла ми? От много граждани. Училищна демокрация се прави от самите ученици, от самите учители, от родителите, разбирате ли ми вече идеята?! Не чакайте някоя друг, в случая гражданинът и учителят Грънчаров да ви направи вашата реална училищна демокрация, вие самите трябва да си я направите! Вие самите също така трябва да победите инертните консервативни сили, на които им е така изгодно плачевното статукво, при което от вас самите, а вий сте демоса, не зависи абсолютно нищо, а всичко зависи от самозабравилите се (заради вашето безхаберие!) властници, а именно директори на училища, чиновници от образователното ведомство, министри и прочие! Анадъмо?! Поняли меня?! Сфанахте ли що ви думам сега?! Размърдайте си малко проклетите мозъци, че иначе наистина ще докажете и то на дело правдивостта на думите на онзи нагъл комунистически проф(ан)есор, който ви нарече... нация, съставена предимно (на 80%) от дебили! Искате ли да докажете верността на думите на въпросния нагъл комунистически профанесор? Ами тогава не си размърдвайте изобщо мозъците! Стойте си с мухлясали мозъци тогава щом толкова искате този наглец да излезе напълно прав! Искате ли и то на дело да докажете правдивостта на думите на онзи нагъл комунистически профанесор, който ви нарече нация, съставена предимно (на 80%) от дебили?! Искате или не искате? От вас зависи всичко. Решавайте сами. Или си (о)ставайте... дебили, мухльовци и мижитурки, или пък станете свободни и достойни личности – и добри граждани! Всичко зависи само и единствено от вас самите! Толкоз. Казах ви най-важното. А кога ще се проведе следващия дебат ли?! Ами казвайте сами, инициирайте, помогнете, предлагайте, давайте, борете се, нещата вече потръгнаха, сега вие трябва да ги поемете. Аз ще помагам с каквото мога, но не чакайте аз всичко да правя (вместо вас!). Вие трябва всичко да правите, а аз ще помагам. Много мога да помогна, използвайте ме, но не чакайте аз да правя всичко, а пък вие да стоите отстрани и само да гледате като сеирджии – и като... дебили-мижитурки! Не сте дебили и мижитурки, но нищо не ви пречи да станете такива – и то образцови! Сами решавайте, сами избирайте! Бъдете свободни! Бъдете смели! Освободете се найсетне от толкова позорящия ви страх! 23

Хубав ден ви желая! И приятен уикенд, бъдете здрави! Станете достойни, това значи свободни личности и граждани, никога не допускайте неусетно да се дебилизирате – та да ви се подиграват наглите комунистически профанесори! До скоро! Ще се видим там, в интерактивната зала на пловдивската ПГЕЕ, а пък когато тази зала стане тясна за желаещите да участват в дебатите ни, ще търсим друга, поголяма зала... Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен… 9 коментара: Анонимен каза: Вие нееднократно изразихте съгласие с казаното от Иво Христов. Вие сте от една и съща страна на барикадата. Ангел Грънчаров каза: Другарко, говорите пълни глупости! Как е възможно да ме сравнявате със своя политически и партиен другар Иво Христов?! Та ний с него сме антиподи ма, другарко! Аз съм врагът, нима сте загубило тоз най-важен ориентир?! Анонимен каза: ГОЛЯМА ГРЕШКА ДОПУСНАХА ДИНЧИЙСКА И МИЛЕВА КАТО ПУСНАХА ТОЯ ВРАГ НА УЧИЛИЩЕТО ЗАД СТЕНИТЕ НА НАШЕТО УЧИЛИЩЕ!!!!!!!!!! НЕПРОСТИМА Е ТАЗИ ГРЕШКА!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ГОСПОЖА АНАСТАСОВА ПИТАНА ЛИ Е БИЛА ЗА ТОВА НЕЩО????????????????!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! КАК НЕ СЪОБРАЗИХТЕ, ЧЕ И ВИЕ МОЖЕХТЕ ДА КАЖЕТЕ, ЧЕ ВИ НЯМА В УЧИЛИЩЕТО?!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! СРАМОТА!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! РАЗСЪЖДАВАЙТЕ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! СЕГА ГРАНЧАРОВ ЛИКУВА, А ТОВА Е НЕДОПУСТИМО!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ТРЯБВАШЕ ДА МУ ОСТРОИТЕ ЖИВА ВЕРИГА, А АКО ЖИВАТА ВЕРИГА НЕ ПОМАГА, МОЖЕХТЕ ДА МУ НАПРАВИТЕ МЕЧКА!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ГОЛЯМА ГРЕШКА Е ПУСКАНЕТО НА ГРАНЧАРОВ В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ!?!!!!!!!!!!!!!!! СЕГА ВЕЧЕ НЕ МОЖЕТЕ ДА ГО ИЗГОНИТЕ??????????????? ДАДЕТЕ ЛИ МУ ЕДИН ПРЪСТ ТОЙ ЩЕ ВИ ОТХАПЕ ЦЯЛАТА РЪКА!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! СРАМ И ПОЗОР!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! НИКАКВИ ПРЕГОВОРИ С ТОЯ ЗЪЛ ВРАГ НА УЧИЛИЩЕТО НИ Е НА СТРАНАТА НИ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ТОЙ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ПРИНУДЕН ДА СТАНЕ ЧИСТАЧ НА ОБЩЕСТВЕНИТЕ НУЖНИЦИ!!!!!!!!!!!!!!!!!! МАКАР ЧЕ И ТОВА МУ Е МНОГО!!!!!!!!!!!!!!! В КАКВО НЕГОВО КАЧЕСТВО ГО ПУСНАХТЕ В УЧИЛИЩЕТО НИ?????????????????????????? КАКЪВ Е ТОЙ????????????????????? НЯКОЙ ИЗБРАЛ ЛИ ГО Е ДА ПРЕДСТАВЛЯВА ГРАЖДАНИТЕ???????????????? СЛИВИ ЛИ ИМАХТЕ В УСТАТА ТА НЕ КАЗАХТЕ ПОНЕ ТОВА????????????!!!!!!!!!!!! Анонимен каза: От една и съща страна на барикадата сте. Няма никакво съмнение. И той нарича българите дебили, и вие ги наричате дебили. Факт. Като близнета сте. Ангел Грънчаров каза: Другарко, простете, а кога по-точно съм нарекъл бългриТЕ дебили? Нещо сте се объркала или сте просто лъжкиня... Анонимен каза: Грънчаров пък се мисли за много умен но това не е така. Нарцисизмът го тресе страшно. Аз ако бях негова директорка също щях да го уволня защото не понасям такива самовлюбени нарциси които се мислят за страшно умни. Директорът по презумпция е най умният и найправият. Защото има власт. Анонимен каза: Грешката на Анастасова е голяма. Имам предвид че с допускането на Грънчаров в сградата на тета (като водач на някаква лъжлива гражданска делегация) тя де факто го легитимира като страна в един безполезен за училището дебат. Разбира се Милева и Динчийска са действали по нейните указания. Смятам че директорката на тета трябва да престане да обръща внимание на Грънчаров и тогава ще го накара да направи някаква глупост (примерно да се самозапали), което е добре за нас. Под "нас" имам предвид всички тия, които прекрасно знаем, че Грън24

чаров вдига шум около себе си само защото иска да се прослави. Права е госпожата, която го определя като "нарцис". Той е един отвратително нагъл човек и лъжец. Никаква демокрация не го интересува него, него го интересува само собственото му жалко его. Анонимен каза: "Първо, второ, трето. Няма ги близнетата! Няма най-мънИчкото, дето все ми носеше огън за лулицата" Близнетата в случая са Грънчаров и Иво Христов Анонимен каза: Стихчето е на др. Недялко Йорданов ли, другарке? Него ли ни цитирате?

Искате ли да се запишете в... историята – историята на борбите за едно ново, демократично, свободолюбиво и човеколюбиво образование и училище?! понеделник, 20 ноември 2017 г.

Днес, понеделник, 20 ноември, от 15.30 часа, в Пловдивския Районен съд ще започне поредното заседание на съдебното дяло, с което моя милост иска да си върне преподавателските права – щото тези права ми бяха фактически отнети от самозабравили се блюстителки на чалга-училището и на менте-образованието ни. Моето гражданско дяло е с № 7330 по описа за 2017 г. и ще се гледа от I граждански състав на Пловдивския Районен съд. Това са необходимите данни – ако искате да намерите (по информационното табло в сградата на съда) в коя зала ще бъде гледано дялото ми. Заповядайте! Не е задължително залата да бъде напълно празна когато се гледа такова едно дяло – щото това ще подчертае пълното безразличие на родната ни общественост не толкова към моята участ на репресиран от самозабравилите се бюрократи български учител, а към тежката, направо катастрофална ситуация в българското училище и образование, към поправянето на която са насочени моите 25

усилия не от вчера. Ако не дойде никой в съдебната зала това ще означава, че на никой не му пука и за безобразията и беззаконията, които се вършат в българските училища. Аз от години се боря и ще продължавам да се боря докато съм жив за правата на учителите, на учениците, на родителите, на гражданите – защото всички ние имаме суверенните права за това: • най-напред децата и внуците ни да имат съвременно и качествено образование, годно да им помага за предизвикателствата на нелекото, но така вдъхновяващо време, в което живеем; • и учителите, и учениците, и родителите да бъдат личности с достойнство, които не тъпеят когато са поставени в унизителна ситуация, а реагират така, както подобава да реагира свободната, достойна личност (без свобода няма достойнство, това поне нали го разбирате?); • да бъдем добри граждани, които и миг не търпят безобразията и беззаконията на самозабравили се властници, а реагират така, че мигновено поставят на точното място въпросните властници, които много са се объркали относно това на кой свят живеят; • добрите, истинските граждани са способни да си обединяват силите та заедно да си отстояват правата, ето за това фактически ви призовавам като ви предлагам днес да дойдете в съдебната сала и да ме подкрепите поне морално; Мен не опраскаха (и то за втори път през последните три години!) защото имах дързостта да предизвикам срещу себе си тъй мощните сили на плачевното, катастрофално и прогизнало от корупция бюрократично статукво в българското образование; направих това като открито заявих (след като съдът ме възстанови на работа след първото ми опраскване), че няма да престана да работя по своя проект за непосредствена и практическа реална демократизация-декомунизация (и демутризиране, дечалгизиране също) на отношенията в конкретната училищна общност на пловдивската ПГЕЕ (известно е това училище в Пловдив все още като "ТЕТ-ЛЕНИН"!), това е училището, в което работя вече 17 години; е, срещу мен се изправиха тия тъй мощни сили на катастрофалното статукво, които ме възприемат като "народен враг", подлежащ на безжалостно унищожение; да, аз наистина съм техен враг, ала не съм "враг на народа", тази тяхна сталинска оптика, през която ме възприемат, разбира се, е изцяло изкривена, перверзна и идиотска даже. Отмъстиха ми, опраскаха ме (цялата власт е в тях тъкмо защото вий, гражданите, нехаете за собствените си отговорности и права, поради което те узурпираха и властта, и благинките й най-вече!) и дори имаха наглостта да ме опраскат по найдолния, най-несправедливия параграф (понеже няма за какво друго да се хванат!): имаха наглостта (и идиотщината) да ме обявят за "изцяло негоден за системата", обявиха ме за "абсолютен некадърник", този параграф от Кодекса на труда е именно "пълна липса на качества", с което въпросните самозабравили се бюрократи демонстрираха, че за да си спасят постовете, кабинетите и меките кресла (и тлъстите заплати, които им се дават само за да вредят!) са способни да правят каквото им скимне, дори и да си си позволяват такава крещяща несправедливост и такова пълно поругаване и на принципите на правото и морала, и на самата елементарна законност – и дори на обикновената човешка порядъчност! Е, днес аз ще тествам вашето отношение към тази изцяло абсурдистска (кафкианско-оруелова) несправедливост, която беше приложена така безцеремонно спрямо мен! Интересно ми е да разбера как реагира общността ни когато пред очите й развилнелите се "образователни" (опази Боже!) бюрократи с изцяло 26

мутренски манталитет мачкат, пребиват с бухалки една личност, която е дръзнала да се бори за правата си. Отбележете и това, че тази въпросната личност е български учител, който 34 години от живота си (практически целият си съзнателен живот) е отдал на неуморна работа на нивата на българското образование, култура, духовност. Да, много ми е интересна тъкмо вашата реакция, щото аз на въпросните бюрократи знам, дето се казва, и кътните зъби, те с нищо не могат да ме изненадат, но тая надежда, че поне вие, гражданите, можете да ме изненадате някой ден. Аз между другото съм непоправим идеалист и оптимист, виждате, в тия отчайващи условия продължавам да тая надеждата, че сред вас има такива, които могат да се държат катосвободни и достойни личности и граждани! Такъв съм си аз, вярвал съм цял живот в химери... Боря се за правда и за свобода, а около себе си непрекъснато усещам гибелно бездушие-безразличие! Не се боря, подчертавам, само за моята "лична" правда и свобода, драги ми... сънародници (щях да употребя една друга, много обидна дума, но в последния момент все пак се въздържах!), боря се и за вашата правда и свобода, боря се и за вашите права, боря се за вашите коренни интереси, боря се за коренните интереси на вашите деца и внуци – и на техните възпитатели, учителите. А в замяна срещам само кравешко безразличие-бездушие! Няма що, много добре постъпвате, продължавайте така, продължавайте да се излагате, драги малодушници, страхливци, лицемери, подлизурковци спрямо властващите и прочие, да не продължавам, щото още много съвсем справедливи, пък макар и възмутителни думи тук могат да се използват! Днес имате възможност като граждани да постъпите достойно и дори да се запишете в... историята! (Примерно в историята на борбите за едно ново, демократично, свободолюбиво и човеколюбиво образование и училище!) Но едва ли някой ще се възползва от открилата се възможност. Знам добре, че масово сте способни да се орезилите съвсем, но достойно нещо да сторите поне веднъж – никогаш!!! Достойни ли да бъдем?! – не, това няма да направим никогаш! (Щот ний си обичаме робството: робуваме най-вече насобствената си инертност – и на мързела и на ината си!) Зная добре, и днес съдебната зала ще остане празна, а аз пак ще си бъда там съвсем сам и самотен: ще бъда сам срещу цяла една тоталитарна и човеконенавистническа система! Ще бъда сам срещу една изцяло прогнила, самокомпрометирала се система, която обаче няма кой да я бутне - ваша е тази отговорност, ала вий не щете да си разваляте рахатя, не щете да станете от меките дивани и да излезете от топлите соби! Продължавайте да си седите там, все още имате, надявам се, и хлебец, и сиренце, и сланинка! (Виж в тази връзка ето това: Главната причина за съвсем слабата привързаност на българина към протестите и революциите.) Хубав ден ви желая! За мен денят, както виждате, се очертава да бъде съвсем хубав: и този мой ден ще бъде ден на решителна и безкомпромисна борба. Която продължавам да си водя съвсем сам и самотен, неподкрепен от никой! (Е, подкрепят ме много хора, ала само... виртуално, само на думи, на дело обаче на пръсти се броят тези, които ме подкрепят; ето, на миналото съдебно заседание дойдоха да ме подкрепят в залата само трима – !!! – граждани!) Бъдете здрави! (Но знайте, от постоянното муане на хлебец със сланинка и с кюфтета се поврежда в крайна сметка организмът!)

ДОБАВКА: Ще каже някой: защо бе, Грънчаров, ни каниш така настоятелно да дойдем в залата, ние сме там с теб... само духом, нали уж си идеалист, защо тогава искаш да сме там с телесата си? Нали истинската реалност е тази на духа бе, Грънчаров, що искаш да ни тормозиш да правим нещо в този физически, материален и по твоята гледна точка "пошъл" социален свят? Ще отговоря на този въпрос ето как: ами защото искам да ви... измъча малко, да ви принудя да положите някакви усилия, белким станете по-добри на практика; искам да ви принудя да влезете в действителността, в реалността, определяна от действията, от постъпките, делата. (Обещах ви, че и в историята можете да влезете, но тази история не се прави само в главите, а трябва и нещо друго!) Може да се тупкате колкото си искате в космясалите гърди, че сте добри граждани, но ако това нещо не ви личи в делата, в постъпките, в действията – и пет стотинки не струва вашето илюзорно самочувствие! Толкова, макар темата да е благодатна! Ще се видим ли изобщо в залата? На такъв героичен жест сте неспособни, нали така, правилно ли ви разбирам? Опровергайте ме де! :-) 2 коментара: Анонимен каза: НЕЩАСТНИК!!!!!!!!!!!!!!!!! ПОДКРЕПА МУ СЕ ПРИИСКАЛО ДА ИМА!!!!!!!!!!! ТЕБ НИКОЙ НЯМА ДА ТЕ ПОДКРЕПИ НИКОГА!!!!!!!!!!!!! ЩОТО ХОРАТА ГИ Е СТРАХ ДА СЕ СВЪРЗВАТ С ЛУД ЧОВЕК КАТО ТЕБЕ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! А ДНЕС ЗА ТВОЕ СВЕДЕНИЕ ГРУПА ОТ НАШЕТО УЧИЛИЩЕ ЩЕ БЪДЕ В ЗАЛАТА НО ЗА ДА ПОДКРЕПИ НАШАТА ЛЮБИМА ДИРЕКТОРКА КОЯТО СЪВСЕМ ЗАСЛУЖЕНО ТЕ УВОЛНИ!!!!!!!!!!!!!! УВОЛНИ ТЕ ЗАЩОТО НЕ САМО ЧЕ СИ ЛУД, НО СИ И СЪВСЕМ НЕКАДЪРЕН!!!!!!!!!!!!!! И ТЯ ГО ДОКАЗА НАЙ-УБЕДИТЕЛНО!!!!!!!!!!!!!!! НИЕ СМЕ И ПРИЗНАТЕЛНИ И ИЗЦЯЛО Я ПОДКРЕПЯМЕ И НЯМА ДА ДОПУСНЕМ НИКОГА ПОВЕЧЕ ДА РАБОТИШ КАТО УЧИТЕЛ!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ТИ СИ ПОЗОРЪТ НА УЧИТЕЛСКАТА ГИЛДИЯ!!!!!!!!!!!!!!! МЛЪКНИ НАЙ-СЕТНЕ ЗАЩОТО СТАНА ЗА СМЯХ И ПРЕД УЛИЧНИТЕ КУЧЕТА!!!!!!!!!!!!!!!!!! Анонимен каза: Успех и бъдете здрав!

Как се провежда нагледен урок по борба за реална демокрация? вторник, 5 декември 2017 г. Публикувано на 5 декември 2016 г., тази сутрин Фейсбук ми припомни ето тази публикация; ето какво е станало на този ден през миналата година (това е малък спомен, поставящ обаче важни въпроси...): МОИТЕ ИСКАНИЯ НАКРАТКО: Обявявам безсрочна гладна стачка със следните искания: 1. Спиране на политически мотивирания в същината си административнобюрократичен терор, тормоз и произвол, на който са подложени новаторите, различно мислещите, иначе казано нестандартно, новаторски и творчески мислещите дейци в сферата на българското образование; 28

2. Прекратяване на тиранията, на диктата, на господството на министерската образователна бюрокрация-мафия върху многострадалното българско училище и образование; 3. Започване на истинска, същностна, коренна промяна и реформа на българското образование и училище по пътя на реалната, практическата демократизация на отношенията в училищните и образователни общности, на общностите, занимаващи се с образование и с личностен растеж; 4. Освен тези принципни искания, свързани с моите многогодишни борби за непосредствена, практическа и истинска реална демократизация и либерализиране на отношенията в нашата училищна общност, тази в училището, в което работя като учител по философия, именно ПГЕЕ-Пловдив си позволявам да поискам оставката на директорката на ПГЕЕ-Пловдив Ст. Анастасова, изживяваща се като ревностен охранител на административно-командната и по същество изцяло непроменена социалистическа система на държавното образование у нас; искам оставката на въпросната администраторка най-вече по морално-ценностни причини, но също така и заради безброя непростими управленски гафове, които тя за своето шестгодишно директорстване си позволи, заради ексцесиите, заради административния произвол и репресиите, на които тя си позволи да подложи всички ония учители и ученици, които не желаят да бъдат прости изпълнители на министерската и директорската абсурдистка "премъдрост"; 5. Отново продължавам да настоявам да се даде незабавен ход на процедурата по избор на нов патрон на училището ни, срамота е училището ни да продължава да се нарича масово "ТЕТ-ЛЕНИН", отдавна, вече пет години откакто съм предложил за патрон на нашето училище да бъде избран Стив Джобс, но изборът на нов патрон, разбира се, може да стане единствено чрез свободен, демократичен дебат, който обаче цели пет години бива възпрепятстван от директорката на ПГЕЕПловдив, изживяваща се, казахме, като стожер на социалистическия абсурдизъм в образованието. Моята отчаяна индивидуална акция цели да предизвика реален и смислен демократичен дебат по всички не търпящи отлагане проблеми на намиращото се в страшна агония българско училище и образование. Не мога да се примиря, че в обществото ни витае такава непростима апатия, такова отвратително безразличие към най-важния проблем за едно общество: адекватната, качествена, личностно насочена и отговаряща на нуждите на съвременността подготовка на младите хора за живота. Не можем повече и ден да си позволим с неадекватно, ретроградно, анахронично (не)образование и (не)възпитание да пропиляваме златните шансове на българската младеж, които тя има за да получи едно свободно и личностно ориентирано, съвременно образование, явяващо се залог за нейния жизнен просперитет. Като най-бедна страна в Европейския съюз не можем да си позволим повече да пропиляваме най-скъпото, което имаме: личностния и творчески потенциал на нацията! КРАТЪК КОМЕНТАР ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН: Сега разбирате ли защо три месеца след тия събития директорката на пловдивската ПГЕЕ ме опраска, ме уволни? Сега разбирате ли защо тя по този начин страшно злоупотреби с властта, която й е дадена? Да смачкаш, да изриташ по непростим начин опонента си, да унищожиш опонента си признак на какво е: на привързаност към демокрацията ли е или е признак на див, на необуздан сталинизъм? ("Есть человека, есть проблема, нет человека – нет проб29

лемы!", изказване на таваришч Сталин, който явно има доста последователи на власт в свидното и китното ни отечество!) Толкова. Поставих ви казус за мислене, а въпросите могат да бъдат умножени... Хубав ден ви желая! Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Открито запитване до ръководителите на тъй блажено спящите институции на образователното ни ведомство вторник, 5 декември 2017 г.

Току-що изпратих следния документ до ръководителите на тъй блажено спящите институции на образователното ни ведомство: До г-жа Иванка Киркова, Началник на РУО-Пловдив До г-жа Стоянка Анастасова, Директор на ПГЕЕ в Пловдив До г-н Борислав Стаматов – В.И.Д. Обществен посредник на Община Пловдив До г-н Красимир Вълчев, Министър на образованието и науката До г-жа Мая Манолова, омбудсман на Република България ДО ВСИЧКИ МЕДИИ ЗАПИТВАНЕ ПОД ФОРМАТА НА ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров,учител, гражданин, инициатор на "кръгла маса" по проблемите на непосредствената и практическа реална демократизация на училищната общност на пловдивската ПГЕЕ Уважаема госпожо Киркова, Уважаема госпожо Анастасова, Уважаеми господин Министър, Уважаема госпожо омбудсман, Чувствам се длъжен да Ви известя, че на 1 декември т.г., в петък, в зала на пловдивската ПГЕЕ се проведе първа среща на група инициативни, небезразлични към проблемите на това училище граждани с част от ръководството на училището. Проведохме интересен, показателен първи дебат, на който имахме възможността да дадем пояснения относно нашата идея-инициатива за провеждането на т.н. "кръгла 30

маса" по проблемите на непосредствената и практическа реална демократизациядекомунизация на училищната общност на пловдивската ПГЕЕ. Представителките на ръководството на училището (заместник директорките Е.Динчийска, временно изпълняваща длъжността директор и Ат.Милева, заместник-директорка) обещаха да обсъдят с другите членове на ръководството (и евентуално с различните звена на самата училищна общност) нашите предложения и да ни дадат конкретен отговор кога по тяхно предложение ще се състои следващата ни дискусия. Моят отвук в блога ми по повод на петъчната среща-дискусия изразих в публикациите със следните заглавия: Искате ли да докажете правдивостта на думите на онзи нагъл комунистически профанесор, който ви нарече нация, съставена предимно (на 80%) от дебили?! Желаете ли да участвате в демократизацията на своето училище? (Втората публикация е мое обръщение към цялата училищна общност на пловдивската ПГЕЕ ("ТЕТ-ЛЕНИН") под формата на видео, в което правя допълнителни разяснения относно същината на инициативата ни.) А ето една публикация от днес в блога ми, която има чисто историческо значение (Дали?): Как се провежда нагледен урок по борба за реална демокрация? В този контекст се чувствам длъжен да заявя, че ние, инициативните и ангажираните с проблемите на въпросната училищна общност граждани с интерес очакваме реакцията (отговора) на ответната страна. Молим да упражните влиянието си с оглед този тъй дългочакан отговор-реакция да не бъде някъде в... "светлото бъдеще", а по възможност по-скоро. Време за губене (или пък за... спане) изобщо нямаме! Ситуацията в българското образование е толкова катастрофална, че е престъпление да се правим, че не забелязваме това – и особено пък да се надяваме, че нещата могат да си продължат по същия начин и занапред без абсолютно никаква промяна! Апропо, г-н Министре, засиленото и тъй грижовно внимание на правителството към образованието и учителите по-специално (двукратното увеличение на заплатите им) дали пък не е нещо като подкуп – в знак на благодарност за тяхното пословично послушание?! С най-добри чувства: (подпис) Пловдив, 5 декември 2017 г. 2 коментара: Анонимен каза: НАГЛОСТТА НА ТОЯ ГРАНЧАРОВ НЯМА ПРЕДЕЛ!!!!!!!!!!!!!!! ВИЖДАТЕ ЛИ КОЛКО ПРАВА БЯХ КАТО ВИ ПРЕДУПРЕДИХ ДА НЕ СЕ СРЕЩАТЕ С НЕГО ЗАЩОТО КАТО МУ ПОДАДЕТЕ ПРЪСТ ТОЙ ЩЕ ВИ НАЛАПА ЦЯЛАТА РЪКА?????????????????!!!!!!!!!!!!!!!!! ВИЖДАТЕ ЛИ КОЛКО ФАТАЛНА БЕШЕ ГРЕШКАТА НА МИЛЕВА И ДИНЧИЙСКА КАТО СЕ СРЕЩНАХА С ТОЗИ НИКАКВЕЦ????????!!!! С ТОЗИ ПЪЛЕН НЕКАДЪРНИК СЕ СРЕЩНАХА И ГО ЛЕГИТИМИРАХА КАТО СТРАНА В ПРЕГОВОРИТЕ – ПИТАМ КОЙ ГО Е ИЗБИРАЛ ТОЗИ НИКАКВЕЦ ДА ПРЕДСТАВЛЯВА ПЛОВДИВСКИТЕ ГРАЖДАНИ?????????????????!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ЗАСРАМЕТЕ СЕ, УВАЖАЕМИ КОЛЕГИ И ПРЕСТАНЕТЕ ДА СЕ ХВАЩАТЕ НА ИГРИЧКИТЕ НА ТОЯ ГРАНЧАРОВ!!!!!!!!!!!!!!! НЕ ВИЖДАТЕ ЛИ ЧЕ ТОЙ Е ПРОСТО ПСИХИЧНО БОЛЕН ЧОВЕК С РАЗЗСТРОЕНА ДО КРАЙНА СТЕПЕН ПСИХИКА?????????????????? А ТОВА НЕЩО УВАЖАЕМАТА ГОСПОЖА ДИРЕКТОРКА ГО ДОКАЗА С ЦЕНАТА НА ЦЯЛ СЪДЕБЕН ПРОЦЕС!!!!!!!!!!!!!!!!! КОЙТО СЕЕ ВЕТРОВЕ ЩЕ ЖЪНЕ БУРИ!!!!!!!!!!!!!!! 31

ПРЕСТАНЕТЕ ДА ОТГОВАРЯТЕ НА ГРАНЧАРОВ И ТАКА ЩЕ ГО ПРИНУДИТЕ ДА ОБЕЗУМЕЕ И ДА НАПРАВИ НЯКАКВА ГЛУПОСТ!!!!!!!!!!!!!! ЧУДЕСНА ИДЕЯ Е ДА СЕ САМОЗАПАЛИ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! КАКТО НЯКОЙ ПОДХВЪРЛИ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ТОЙ Е СПОСОБЕН НА ВСЯКАКВА ЛУДОСТ!!!!!!!!!!!!!! ТРОЛ КАТО НЕГО СЕ ХРАНИ С ВНИМАНИЕ, НЕ РАЗБИРАТЕ ЛИ ПОНЕ ТОВА?????????????!!!!!!!!!! МОЛЯ ВРАЗУМЕТЕ СЕ!! ЗАЩОТО ПОСЛЕ МНОГО ЩЕ СЪЖАЛЯВАТЕ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ТОЙ ПОЧНА ДА СЕ ГАВРИ С ВАС, КОЛЕГИ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! АЗ СЪМ ПЕНСИОНИРАНА НО ЩЕ ПОЧНА ДА ИДВАМ ВСЕКИ ДЕН В УЧИЛИЩЕТО ДА ВИ ДАВАМ АКЪЛ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ГОСПОЖО АНАСТАСОВА МИЛИЧКА ПИТАЙ МЕН АЗ ЩЕ ТИ КАЖА КАК ДА ПОБЕДИШ ТОЗИ СВОЙ ЗЪЛ ВРАГ!!!!!!!!!!!!!!!!!! ЗАЕДНО НЯМА ДА ДОПУСНЕМ ДА ТЕ СВАЛИ ОТ ПОСТА!!!!!!!!!!!!!! ХАЙДЕ ДЕ НА ТАКЪВ НИКАВЕЦ ЩЕ СЕ ДАВАМЕ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! :((((((((( Ангел Грънчаров каза: Майко мила, едва публикувах документа и вече имаше коментар от дежурната по блог, от другарката УДИВИТЕЛНАТА!!!!!!!!!!!! Тази анонимница изобщо спи ли, горката? :-) Но е хубаво, че тя поне участва в диалога тук, нищо че е толкова нервна! Тя е възрастна дама, работила дълги години като учителка, поради което е разбираемо, че си изпуска редовно нервите, това е риск на професията! :-) Понеже съм много диалогичен искам все пак да вляза в диалог с нея като я запитам примерно поне това: Другарко УДИВИТЕЛНА, аз не представлявам пловдивскиТЕ граждани, щото наистина никой не ме е избирал, пък и едва ли някой може да бъде избран за представител на ВСИЧКИ граждани на Пловдив. Аз представлявам единствено себе си като гражданин на Пловдив. Разбирате ли сега, нямам претенции да представлявам никой друг, а ЕДИНСТВЕНО СЕБЕ СИ. Приятелите ми, които до този момент ме подкрепят и идват с мен на преговорите също правят това в качеството си на ГРАЖДАНИ, представляващи само себе си. В това си качество ние образуваме нашата ГРУПА ОТ ИНИЦИАТИВНИ И НЕБЕЗРАЗЛИЧНИ КЪМ СИТУАЦИЯТА в пловдивската ПГЕЕ и българското образование изобщо ГРАЖДАНИ, разбирате ли ме сега? В нашата група граждани занапред ще влизат още личности, в това число обществени личности като бившите велики депутати Христо Марков и Николай Близнаков (те са ми обещали да се включат в преговорите), също така са ми обещали да се включат в качеството си на граждани г-н Йордан Иванов, млад човек, който се вълнува силно от проблемите на образованието (иначе в частност той е лидер на пловдивската организация на партия ДСБ, но тук ще бъде единствено в качеството си на гражданин), госпожа Иванка Топалова-Асса, госпожа Мария Василева, евентуално госпожа Мина Ветренска, пенсионирани учителки и още доста други граждани също ми обещаха да участват в дебатите, г-дата Л.Попов и Я.Маламов вече участваха и пр. Това е. Няма нищо лошо всеки небезразличен, повтарям, към проблемите на ПГЕЕ и на образованието пловдивски гражданин или РОДИТЕЛ да се включи от страната на гражданите в тия дебати, в нашата "кръгла маса". Вий самата също заповядайте, но съм убеден, че няма да бъдете от страната на гражданите, а ще седнете от другата страна, до любимата си директорка, в което няма нищо лошо. Не се ядосвайте толкова, моля ви, опасно е за здравето! Като психолог ви го казвам. А това че ме хулите толкова не ме вълнува изобщо, аз просто зная, че гневът поражда подобни изблици, като се успокоите малко ще проговори вече не гневът, а Вие самата. Желая Ви по-скоро да дойде този миг! Дай Боже! Няма да живеем вечно, другарко, тъй че неща да живеем колкото се може по-спокойно, което ще ни удължи живота. Гледайте ме мен колко съм спокоен и вземете пример от мен. :-)

СВИДНАТА НИ НАРОДНА ПСИХОЛОГИЯ Главната причина за съвсем слабата привързаност на българина към протестите и революциите

Щом му отнемат хляба, сиренцето и сланинката тогава българинът става невероятно решителен революционер. Но докато си има хлебец и сиренце (това все пак не са чак толкова трудни за добиване благинки) него и с топ не можеш да го откъснеш от мекия диван в топлата соба. Главната причина за слабата привързаност на българина към революциите е тъкмо тази пословична или архетипична привързаност на българската народна душа особено към топлия хлебец и сиренцето. Това според мен е обяснението за това защо сме в състоянието, в което сме. И от което излизане скоро не се предвижда да има, да стане, да се случи – без промяна в гибелния ни робски манталитет. Докато българинът не скъса решително с тази своя робска зависимост (и привързаност) от хляба и сиренцето (сланинката), ний добро няма да видим. Това означава, че се иска известен идеализъм, една духовна мотивация, която обаче за момента е изцяло чужда на масовия ни сънародник. Кога ли ще дойде това памятно време когато масовият ни сънародник ще почне да поставя ценности като свободата, истината, доброто, правото, достойнството по-високо от хляба, сиренцето и сланинката (кебапчето)?! 33

ФИЛОСОФЪТ В УСЛОВИЯТА НА ТРИУМФИРАЩАТА ЛЪЖА «Моят опит е нетипичен»1 Мераб Мамардашвили (Интервю) — Мераб, меня интересует твое поколение. Те люди, которые начинали свою жизнь во времена Хрущева и выражали дух XX съезда, были его носителями. То есть я хочу спросить, что вы тогда думали? Как, в частности, ты воспринимал этот дух? Меня интересует сегодня, на фоне идущего процесса демократизации, как вы жили в течение последних двадцати лет. Но начать я хочу с вопроса о Праге. Ведь ты работал в журнале «Проблемы мира и социализма». Чем была Прага лично для тебя? — Ну, понимаешь, в этом смысле ты неудачно выбрала собеседника, потому что мой опыт, я думаю, не совсем типичный. По профессии я имею, конечно, отношение к идеологии, поскольку я философ, а философия в Советском Союзе не существовала, да и сегодня, видимо, не существует вне включения в идеологический аппарат государства – а он громадный. И следовательно, я более или менее соприкасался с людьми, которые имели отношение к политическим и социальным концепциям. К идеологии в широком смысле слова. И более или менее ощущал, переживал ту ситуацию, в которой находились они и находилась вся культура. Но дело в том, повторяю, что мой опыт нетипичен. В том смысле, что при этом я как бы наблюдал этих людей со стороны, как они проходили опыт своей жизни. А проходили они его, я бы сказал, нормальным образом. То есть что значит – нормальный опыт людей моего поколения, связанных с идеологией? Нормальным является такой жизненный путь, точкой отсчета которого были марксизм или социализм и вера в идеалы марксизма и социализма. Вера, предполагающая искренность, разделяемая ими как интеллигентами, в виде своих убеждений, составлявших основу их жизненной ориентации и достоинства. Потому что в интеллигенте достоинство невозможно отделить от тех умственных убеждений, которые у него есть. И все они проходили этот путь, следуя той системе представлений и образов, что были завещаны революцией. И поэтому, скажем, в этом смысле комсомольский опыт для них был, очевидно, искренним опытом. Партийный опыт. Ну а дальнейший их путь, естественно, был путем разочарований от столкновения с реальностью, которая, конечно, не соответствовала их идеалам. И отсюда у них появилось критическое отношение к тому, что воспринималось как искажение идеалов. Начался поиск идейных позиций, целью которого было исправление этих искажений, восстановление чистоты марксистсколенинской теории и так далее. И соответственно, началась борьба с догматиками и консерваторами, которые тоже, разумеется, выступали за чистоту идеалов, но ско1

Беседа состоялась осенью 1988 года. Впервые опубликована в сокращении в: «Независимая газета» от 29 февраля 1992 года. (Беседу вела Пилар Бонэт.) — Прим. ред. 34

рее в силу инстинктивного ощущения, что их сохранение означает нетронутость их жизни: если их убеждения и идеалы не тронуты, то они могут спокойно, с видимостью смысла продолжать жить, и жить хорошо в материальном смысле этого слова. То есть здесь корыстные мотивы элитарного консервативного сознания невозможно отделить от чистоты идеалов. Это Янус двуликий. И он заложен где-то в самих основах марксизма и в самом типе «революционера» как якобы бескорыстного человека. Подвижника идеи. Такой «подвижник» без какого-либо логического внутреннего противоречия обязательно становится в конце концов хлопотливым защитником своего собственного живота. Значит, тот, кто проходил этот путь, осознавал себя, в отличие от консерваторов и догматиков, в терминах, как я уже сказал, порядочности и интеллигентской совести. И когда наступила хрущевская «оттепель», то это было, конечно, их время. Для них это была эпоха интенсивной внутренней работы, размышлений над основами социализма, попыткой изобретения новых концепций, которые исправили бы его искажения, и так далее. Например, они активно включились в разработку известной хрущевской программы о приближении коммунизма. Были буквально вдохновлены ею. Столь же активно занимались они и критикой Китая, который был для них бастионом того, что уже казалось отжившим в СССР; критикуя Китай, они как бы критиковали остатки сталинизма у себя на родине. Но это была, повторяю, интенсивная идеологическая деятельность. Многие этим занимались. Появились такого рода люди в ЦК, в виде советников и референтов, в издательствах, газетах и так далее, причем частона ключевых позициях. То есть вскоре после 1956 года можно было наблюдать сразу на многих идеологических постах появление совершенно новой, так сказать, плеяды людей, в то время сравнительно молодых, которые отличались прогрессивным умонастроением и определенными интеллигентными качествами. — Не мог бы ты назвать несколько имен? — Ну, масса имен. Скажем, часть из них я знал по Праге. — В какие годы ты был в Праге? — С 1961 по 1966 год. То есть перед Пражской весной, когда там были уже явно заметны кое-какие признаки оживления. Например, тогда появилась «новая волна» в чешском кино – Форман, Шорм, Немец, Хитилова и другие. В Праге у нас был клуб – «Пражские встречи». Кстати, название придумал я, а организовал его Борис Грушин. Мы приглашали в наш клуб чешских режиссеров и посмотрели практически все их фильмы, которые в те годы не были известны в России и не допускались в нее. С другой стороны, я общался с Антонином Лимом – будущим редактором еженедельника «Литерарные листы». Но общался я – лично, а не те, о ком я говорю. Я общался по совершенно другим причинам – не партийным или идеологическим, в том числе и с итальянцами и французами из-за любви к языкам. С ними я находил легче общий язык – с европейским типом людей. Все это происходило начиная примерно с 64-го года. — Я бы хотела, чтобы ты подробнее остановился на этом периоде.

— Да, но ты спросила о личностях – я могу назвать. Ну, скажем, там были такие люди, как Вадим Загладин, Георгий Арбатов – это мои бывшие коллеги по Праге начала 60-х годов. Борис Грушин, Юрий Карякин, Геннадий Герасимов... — Вы все были одновременно? — Герасимов немножко позже. Он работал в отделе критики и библиографии в журнале. Я был редактором отдела, а он – консультантом. — И что, у вас уже было тогда ощущение, что... — Да, еще забыл назвать; Иван Фролов, Георгий Шахназаров, Евгений Амбарцумов. И всю эту плеяду людей собрал в свое время Румянцев Алексей Матвеевич. В последующем редактор «Правды», а потом вице-президент Академии наук. — Он еще жив? — Жив и поддерживал, кстати, кандидатуру Карякина на выборах в Верховный Совет по списку академии. — Это была крупная личность — Румянцев? — Несомненно. По человеческим качествам это безусловно яркий человек. Цельный, порядочный, устойчивый в дружбе и ненависти тоже... — Хорошо. Но вот сместили Хрущева – было у вас сознание, что начинается какое-то другое время? Время застоя? — Трудно судить. Поскольку я еще не сказал, почему мой случай нетипичен. Я думаю, что ни у кого из тех, о ком я говорю, такого сознания не было. Скорее, у них было сознание, что они могут служить прогрессу. Продолжать ему служить. Потому что с этим сознанием еще до снятия Хрущева многие из них – после Праги – пошли на важные идеологические посты. Возвращаясь, они практически все (за исключением Карякина, у него почему-то это не получилось) пополняли и расширяли так называемую интеллектуальную команду в политике и идеологии. Борис Пыжков, Анатолий Черняев – он тоже, кстати, был в Праге, но раньше нас. Амбарцумов — заметная сейчас фигура. Очевидно, все они участвуют сегодня в написании политических и других текстов в аппарате ЦК. Раньше, еще до Праги, некоторые из них были журналистами «Нового времени». Как и в литературной критике, в международной журналистике появилась в свое время группа талантливых цивилизованных журналистов. Другие занимались международным рабочим движением. Ну, скажем, Арбатов этим занимался. Я помню, они меня уговаривал, чтобы я избрал это в качестве профессии. И вот уже явно не подпольно тогда сложилась определенная политическая среда. Но потом, когда началось оледенение и все они были на идеологически важных постах и, конечно, многое могли делать, их работа пошла вхолостую. Они называли это пробиванием какого-нибудь прогрессивного дела через эшелоны официальной власти, проведением прогрессивного начинания. И они его начинали, делали, и всегда в итоге от него ничего не оставалось в результате редактуры, которой занималась власть. Реальная власть. 36

— Ты имеешь в виду, что они оказались тем самым как бы в подполье? — Отнюдь, они не были в подполье. Большинство из них ко времени Горбачева оставалось на своих постах. Они служили. — И это отличает тебя от многих из них? — Нет, не это меня отличает. Все это следствия. Поэтому я и сказал, что мой случай нетипичен. Меня отличает другое. Дело в том, что я не проходил их пути. Я всегда, с юности, воспринимал власть и политику как существующие вне какой-либо моей внутренней связи с этим. Я не вкладывал в мое отношение к власти, к тому, что она делает, к ее целям – будь то хрущевские цели или какие-то другие – никаких внутренних убеждений. Мое отношение к власти я бы сравнил с отношением к паспорту. Я живу в стране, где принято иметь паспорт; он существует объективно. Социальная реальность была мне известна совершенно независимо от движения, которое происходит в системе власти или в голове человека, который начинает с веры в идеалы, а потом случайно наталкивается на реальность. Если угодно, я все время находился в некоторой внутренней эмиграции. В Праге я находился в позолоченной эмиграции, потому что там было удобно и комфортно жить, и к тому же это красивый город. А в Москве – во внутренней эмиграции, хотя когда у меня была возможность делать так называемое прогрессивное дело, я эту возможность не упускал. Но я никогда не разделял идеологию дела. Не строил никаких социалистических и социальных проектов. — Ты не был марксистом? — Нет. Но может быть, в отличие от других, я был единственный марксист в том смысле, что в философии на меня в чем-то повлиял Маркс, а многие об этом, то есть о Марксе, представления не имели. Но я не был марксистом в смысле социально-политической теории. В смысле концепции социализма и движения истории как движения к коммунизму. В этом смысле я никогда не был марксистом. Но я не был и антимарксистом. Просто у меня всегда было острое неприятие всего окружающего строя жизни и не было никакой внутренней зависимости от того, в какую идеологию, в какие идеалы можно оформить этот строй. — И что, у тебя не было с ними никаких конфликтов, никаких споров? — Считаю, что нет. Поскольку это в общем приятный тип людей, отличающихся признаком порядочности. Но просто я не мог с ними проходить их путь. И они это прекрасно знали, и спорить нам было, в общем-то, не о чем. У нас не было общих тем для спора. Более того, если речь шла о какой_либо профессионально выполненной работе, скажем о статье, то я мог с ними разговаривать на их же языке. Я предпочитал зарабатывать хлеб работой в журналах, а не своими философскими статьями или взглядами. Я считал, что мое дело – философия, я не могу, чтобы мой труд кем-то планировался или кто-то о нем судил с позиций, где есть какие-то критерии, внешние тому, что я могу подумать или придумать, если повезет. В философии – я имею в виду. Я философское животное, и так было всю жизнь. Но при этом у

меня не было, повторяю, никаких реформаторских претензий к обществу. Я не собирался ни марксизм улучшить, ни общество. — То есть встать тем самым на некий религиозный путь? — Да, я хотел разобраться, понять. Ведь что такое реформизм или ревизионизм? Это – стремление или желание улучшить что-то во имя какой-то высшей цели. Так ведь? А это всегда приводит к столкновению, к борьбе и отражается на личных отношениях. Кто-то с кем-то обязательно ссорится. А у меня не было этого. Все эти люди, убеждений которых я вовсе не разделял, большинство из них, были и остаются моими друзьями. Поскольку они не чувствовали, видимо, во мне агрессивного начала проповедника или реформатора и принимали таким, как я есть. И более того, часто помогали или выручали в разных жизненных ситуациях, которые были следствием моего образа мысли. И поэтому, например, хрущевская эпоха для меня была абсолютно неприемлема. Кроме простого, но важного, конечно, факта, что Хрущев освободил миллионы людей из концентрационных лагерей, все остальное – отвратительный советский цирк, в котором я даже представить себе не мог, что возможно мое какое-то идейное соучастие. В этом якобы либеральном образе поведения. Я видел совсем другую сторону: преследование интеллектуалов, преследование свободной мысли. И тут же, одновременно, я видел идеологический понос слов. Все эти книги Аджубея, Бурлацкого, которые для меня были просто тем же самым, в стороне от чего я внутренне жил и существовал. Для меня Хрущев – это процессы над студентами, расстрел в Новочеркасске, расстрел в Тбилиси. Это та же самая «морда власти». Или, с другой стороны, его кукурузный бред. Целина, в которой я видел все те же старые схемы российской истории и государственности. Я был далек от молодежного и какого-либо другого прогрессистского энтузиазма. Для меня он не существовал. Увы. И поэтому, может быть, я плохой судья. Но, думаю, в то же время мне виднее. Потому что все это была пена и привидения. Как мы сейчас видим. Ну что, в самом деле, говорят и предлагают хрущевские либералы, оставшиеся от тех времен? По моему, ничего. — Ты думаешь, что хрущевские либералы не играют сегодня никакой роли? — Наоборот, они играют. Поэтому я и говорю, что бессмысленно даже спрашивать меня, поскольку моя точка зрения не из этой системы координат. Они, конечно, играют какую-то роль. Несомненно. И в том числе потому еще, что сейчас ситуация, безусловно, Горбачева. У них больше реальностей осуществлять свои прогрессивные намерения. Однако на самом деле они являются прогрессивными во вкусовом отношении, а не в смысле какой-то концепции, действительно отличной от существующих социалистических основ жизни. У них нормальные, в общем, социалистические убеждения, привычки. Не важно, насколько это убеждения, а насколько уже привычки. Но отказаться от них означало бы признать бессмысленной всю прожитую до этого жизнь. На что человек не решается никогда и, наверно, правильно делает, потому что за этим следует смерть. — И с этой точки зрения, Мераб, поскольку ты отличаешься от них, мне интересно, как ты воспринял смещение Хрущева?

— Абсолютно без каких-либо «но». Для меня это был такой же смешной и нелепый эпизод, как кукуруза. Такой же абсурдный. И в такой же абсурдной форме, как кукуруза, он оказался снят. Ведь советская власть, которая придерживается всего среднего (потом это доказал Брежнев), она ничего слишком активного или революционного, даже в свою пользу, не терпит. Ну, скажем, почему не удалась карьера Шелепина? Железного Шурика, как его называли. Потому что – слишком определенный. Они даже этого не любили. Для меня устранение Хрущева – это просто устранение некоторых цирковых элементов, опасных для существования самой системы. Когда читаешь его «Мемуары», ведь волосы дыбом встают. Поскольку видишь, на уровне какого – искреннего, правда – но какого сознания решаются в них мировые проблемы. От чего зависит мир. Хрущевже действительно верил в те детские глупости и какие-то неподвижные привидения вроде империализма и так далее, которые являются ну целиком потусторонней жизнью. Это же мировая история племенного вождя – с теми представлениями о ней, которые могут быть только у племенного вождя. Просто в данном случае племя это не этническое, а коммунистическое. Коммунистическая партия. — И ты думал так уже тогда? Или понял это позже? — Да, эти мысли, которые я высказываю, того времени. Это не моя история. Знаешь, есть такой анекдот. Один человек спрашивает другого: ты Ленина читал? – Нет. – Энгельса читал? – Нет. – Хрущева читал? – Нет. – Плеханова? – Нет. И еще такой же вопрос. И ответ: ну ладно, оставь меня в покое! У тебя своя компания, а у меня своя. Так вот, это – не моя компания. Это история других людей, другого племени. Я к этому не имел никакого внутреннего отношения. — Внутреннего – нет, но ведь ты жил с ними, в том же самом пространстве? — Ну и что же. У меня есть профессия. Был выбор. Ты выбираешь что-то, что не нарушает твоих представлений о самом себе, о твоей совести и порядочности. Это всегда очень малое что-то, и если за это ты еще получаешь зарплату, то доволен, потому что занят своим любимым делом. А моим любимым делом была философия и больше ничего. И к тому же я был при этом сотрудником журнала «Вопросы философии». — А когда тебя выгнали из журнала? — В 1974 году. Этим занимался тогда Ягодкин – секретарь Московского комитета партии по идеологии. Он разгромил многое в те годы, не только журнал. — А ты работал в журнале в какие годы? — Журнал был основан в 1947 году, и я работал в нем еще до Праги. В конце 50-х. А вот редколлегия, в которую вошел и я и которая стала анахронизмом уже в день своего появления – это 1968 год. Создание ее задумывалось как целая операция, поскольку вначале нужно было снять предшествующего редактора. Редколлегия задумывалась как прогрессивное начинание, причем и по своему составу, конечно. Членом редколлегии, например, был тогда Александр Зиновьев, был Грушин, Юра Замошкин – вместе со «старыми волками». По составу это был компромисс. Это 39

был, так сказать, передовой журнал – по замыслу. Но дело в том, что журнал начал функционироватьв этом составе в сентябре 68-го года, после ввода советских войск в Чехословакию, что было звонком, двинувшим с еще большей скоростью «ледник окоченения», или то, что я называю эпохой окаменения имперского дерьма. То есть из сравнительно жидких хрущевских форм оно стало принимать окаменевшие формы и занимать все большее пространство. — Почему появился ваш журнал? В силу какой потребности? На что вы рассчитывали? — Потребность была – философия находилась в определенной ситуации. В ней уже в 50-е годы, параллельно тому, что происходило в политике, тоже появились цивилизованные люди. С моей точки зрения, их лучше не называть либералами. Это просто цивилизованный элемент, абсолютно необходимый в любом нормальном обществе. Это были неплохие профессионалы своего дела: логики, эпистемологи, занимавшиеся теорией познания, историки философии. То есть специалисты тех дисциплин, в которых можно было работать даже в те времена, выбирая темы, не связанные с политикой. Разумеется, весьма спекулятивные и абстрактные, но такие темы всегда существуют в философии. И мы ими занимались. Поколение, о котором я говорю, сформировалось фактически уже к середине 50-х годов. К этому времени уже был среди нас, скажем, такой признанный философ, как Эвальд Ильенков, и другие. Десятки имен можно назвать. С провалом – в следующем поколении, в котором этого уже нет. А сейчас вновь появляются способные философы. Они есть, очевидно, на подходе, насколько я могу судить. Но возникло это поколение, я думаю, не без наших усилий. И благодаря хоть скупому, но просачиванию информации о западной философии. Частично информация приходила как бы сама собой, потому что полностью закрыть все нельзя – жизнь не убьешь. И железный занавес имеет дыры. А он приоткрылся. Например, еще в 58-м или 59-м году, не помню точно, появился перевод «Логико-философского трактата» Витгенштейна. В «Вопросах философии» мы стали вести рубрику и реферирование новых зарубежных книг. Вступали в переписку с западными журналами и издательствами, которые присылали нам рецензионные экземпляры. С другой стороны, расширялся круг людей, предметом занятий которых былатак называемая буржуазная философия. Под видом ее критики они занимались фактически культуртрегерством, то есть распространяли информацию. Аналогичные вещи происходили и в литературной критике. В дальнейшем на этой основе молодежь уже сама, изучая языки, переводила книги (например, появился такой переводчик философских текстов, как Володя Бибихин), организовывала домашние семинары и так далее. Важное значение имело, безусловно, и издание «Философской энциклопедии». Но все это, повторяю, началось с поколения, осмелившегося в свое время обратиться к сюжетам, о которых можно было говорить и писать, не кривя совестью. То есть наша порядочность и так называемая прогрессивность измерялись просто выбором соответствующих тем и сюжетов. Скажем, в мое время на философском факультете – я окончил его в 1954 году – всякий человек, который занимался историческим материализмом, был нами презираем, поскольку мы признавали только тех, кто занимался логикой и эпистемологией. — То есть они не были либералами?

— Либералами были истматчики. Потому что основная проблема для них состояла в следующем: хорошо заниматься социалистической теорией или плохо. Кто-то плохо строит социалистическую теорию – корыстно, халтурно, а кто-то честно и хорошо. Так вот, у той части людей, о которой я говорю – а она небольшая – такой проблемы вообще не было. Сам знак того, что ты занимаешься какой-то болтовней, называемой историческим материализмом, свидетельствовал о том, что ты мерзавец. Хорошо это или плохо – другой вопрос. Но это была наша история. Время – которое все расставляет по своим местам.

ИЗ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА ДУХА Екзистенциализмът е хуманизъм Жан-Пол Сартр Тук бих искал да защитя екзистенциализма от някои упреци по негов адрес. Най-напред го упрекнат, че предразполага хората към квиетизма2 на отчаянието, понеже след като всички изходи са закрити, трябва да се приеме, че действията в този свят са напълно невъзможни и по този начин се достига до една съзерцателна философия, което пък – понеже съзерцателността е лукс – ще ни върне към буржоазната философия. Такива са упреците най-вече от комунистите. От друга страна ни упрекнат, че акцентираме върху човешката низост, че навсякъде показваме отблъскващото, съмнителното, лепкавото, а не забелязваме не малкото приветлива красота, че пропускаме светлата страна на човешката природа; например според г-ца Мерсие, католически критик, ние сме забравили за детската усмивка. Едните и другите ни упрекват, че сме пропуснали човешката солидарност, че разглеждаме човека изолиран и то най-вече защото, както казват комунистите, тръгваме от чистата субективност, т.е. от картезианското аз мисля, т.е. от такъв момент, в който човек се улавя в собствената си самота, което би ни направило неспособни след това да се завърнем към солидарността с хората, които са извън мен и които в самото соgitо аз не мога да достигна. От страна на християните пък ни упрекват, че отричаме действителното и сериозното в човешките начинания, понеже, ако отхвърлим заповедите на Бога и вписаните във вечността ценности, ще остане само чистото своеволие и всеки ще може да прави каквото си иска, при което от собствената си гледна точка ще е неспособен да съди гледните точки и действията на другите. На тези именно различни упреци се опитвам да отговоря сега. Оттук идва и заглавието на това кратко експозе: Екзистенциализмът е хуманизъм. Мнозина ще се учудят, че тук се говори за хуманизъм. Нека се опитаме да видим в какъв смисъл разбираме хуманизма. Във всеки случай онова, което можем да кажем още от самото начало е, че под екзистенциализъм разбираме учение, което прави човешкия живот невъзможен и освен това заявява, че всяка истина и всяко действие вече предпоставят определена среда и определена човешка субективност. Основният упрек, отправян към нас, е известен – акцентираме върху лошата страна от човешкия живот. Наскоро ми казаха за една дама, че изпускайки изнервено вулгарна думи, казала извинително: „Струва ми се, че ставам екзистенциалист!". Следователно пошлото се приравнява с екзистенциализма: затова и казват, че сме натуралисти; но ако ние действително сме такива тогава човек се учудва защо скандализираме и плашим повече отколкото истинският натурализъм, който днес вече никого не плаши и не възмущава. Някой, който напълно приема един роман като Земя на Зола, бил отвратен ако прочете екзистенциалистки роман; друг, който черпи свободно от мъдростта на нацията – а тя е изпълнена с доста тъга – намира у нас прекалено много Квиетизъм – покой, почивка – 1.Спокойствие на духа с цел доближаване до Бог; 2. Апатия, безучастно отношение 2

тъга. Само че какво по-разобличаващо от това да кажеш, че „истинското милосърдие започна от самия мен, или „настъпете простака, той ще се оплаче, поздравете простака, той ще ви настъпи"? Известни са общите места, които могат да бъдат използвани по тази тема и които винаги ти казват едно и също нещо: да не се борим срещу установената власт и да не се надигаме срещу силата, всички усилия са напразни, всяко действие, което не се вписва в традицията, е романтизъм, всяко усилие, което не се уповава на опита, с осъдено на неуспех, макар опитът да показва, че хората винаги се стремят към държавното, но че са необходими здрави устои, които да ги държат – тъй като всичко друго е анархия. Същите хора, които предъвкват безрадостните поговорки, казват: „Какво да се прави, човещина?!", щом им покажат някое повече или по-малко отблъскващо деяние, хора, които се подхранват от доста откровени песнички и тъкмо тези хора упрекват екзистенциализма, че бил твърде мрачен, така че аз по-скоро се питам дали той по-скоро не им вреди със своя оптимизъм, отколкото с песимизма си. Дали в учението, което сега ще ви изложа, не плаши повече фактът, че то оставя на човека възможност за избор? За да разберем, трябва да разгледаме въпроса на строго философско равнище. Какво наричаме екзистенциализъм? Повечето хора, които използват тази дума, биха били доста затруднени ако трябва да оправдаят нейната употреба понеже днес е станало мода да се заявява съвсем свободно, че един или друг музикант или художник е екзистенциалист. Така например редактор на хрониката в Кларте се подписва като Екзистенциалистът; по същество думата вече с получила толкова широка употреба и такава разтегливост, че повече не означава нищо. Изглежда, че благодарение на авангардни учения като сюрреализма към тази философия се насочват хора, жадни за скандали и брожения, а всъщност в тона отношение тя с нищо не може да им помогне; в действителност това е съвсем строго и напълно лишено от скандалност учение, адресирано към професионалистите, към философите. Затова и толкова лесно може да бъде дефинирано. Нещата са комплицирани от факта, че има два вида екзистeнциалисти: едните са християни и сред тях ще наредя Ясперс и Габриел Марсел, католик, а другите – атеисти, сред които трябва да бъдат поставени Хайдегер, френските екзистенциалисти и мен самият. Общото за всички е това, че те твърдят, че съществуването предхожда същността, или, ако щете, че трябва да се тръгва от субективността. Какво всъщност трябва да разбираме под това? Ако разглеждаме някакъв произведен предмет, например книга или нож за разрязване на страниците, ще видим, че този предмет е бил изработен от майстор, който се е съобразявал е някакво понятие; той се с ръководел от понятието за нож и от съществуващата техника на производство, която също е част от понятието и по същество е някаква рецепта. По този начин ножът е както предмет, произвеждан по определен начин, така и нещо полезно за употреба, защото не можем да си представим човек, който би произвел нож без да знае за какво ще служи този предмет. Следователно можем да кажем, че при ножа същността – съвкупността от тези рецепти и качества, които дават възможност той да бъде произведен и определен като такъв – предхожда съществуването; но този начин и присъствието на този нож и на тази книга близо до мен е детерминирано. Така ние разполагаме с едно техническо разбиране за света, в рамките на което е възможно да се каже, че направата предхожда същността. Когато си мислим за Бог-творец, в повечето случаи той е сведен до висш майстор, в каквито и учения да разглеждаме, независимо дали на Декарт или Лайбниц, винаги приемаме, че волята повече или по-малко следва разума или поне го 43

съпътствува, а Бог, когато твори, предварително знае какво създава. По този начин понятието за човека в божествения разум е сходно с понятието за ножа в ума на занаятчията; Бог създава човека следвайки определени техники и разбиране, както майсторът създава нож, следвайки определени дефиниции и техники. По този начин индивидът реализира понятие, което е вече налице в божествения разум. През XVIII век в атеизма на философите понятието за Бог е отстранено, но не и идеята, че същността предхожда съществуването. Тази идея откриваме почти навсякъде – при Дидро, Волтер и дори при Кант. Човек притежава човешка природа; тази природа, която си е чисто човешко понятие, е налице у всички хора, което означава, че всеки човек е единичен пример на всеобщото понятие за човек; при Кант от тази всеобщност следва, че както примитивният и природният човек, така и гражданинът се взират в една и съща дефиниция и притежават едни и същи основни качества. Следователно и тук същността предхожда онова историческо съществуване, което срещаме още в природата. Атеистичният екзистенциализъм, които аз представям, е последователен. Той твърди, че ако Бог не съществува, има поне едно съществуващо, при което съществуването предхожда същността, съществуващо, което съществува преди да бъде определено от някакво понятие – и това съществуващо е човекът или, както казва Хайдегер, човешката реалност. Какво означава в случая, че съществуването предхожда същността? Това, че човек по-напред съществува, случва се, явява се в света и едва след това се определя. Ако човекът, такъв какъвто го схваща екзистенциализмът, не може да бъде определен, то е защото първоначално той е нищо. Той ще е някакъв след това и ще бъде такъв какъвто сам се направи. В този смисъл човешка природа няма, понеже няма Бог, който да я предопредели. Човекът просто съществува, ала не само като такъв, какъвто се възприема актуално, нито такъв какъвто иска да бъде, и то защото се възприема след като вече съществува и самоопределя себе си след този порив към съществуването; затова човек не е нищо друго освен това, което сам се направи. Такъв е първият принцип на екзистенциализма. Това именно се нарича субективност и затова нека ни упрекват под това име. Само че какво друго целим да кажем по този начин освен че човек притежава по-голямо достойнство от камъка или масата? Просто защото искаме да кажем, че човек първо съществува, човек е първо това, което се упътва към бъдещето и което осъзнава, че проектира себе си в него. Човекът е изначално проект, който се преживява субективно, а не мъх, плесен или цветно зеле; преди този проект нищо не съществува; в интелигибленото небе няма нищо и човек ще е това, което е проецирал да бъде, но все пак не онова, което просто е пожелал да бъде. Защото под желание обикновено разбираме съзнателно решение и при повечето от нас неговата поява следва онова, което човек вече е направил от себе си. Аз мога да имам желанието да се присъединя към някоя партия, да напиша книга, да се оженя – всичко това с само проява на един по-изначален и по-спонтанен избор от онова, което обикновено наричаме воля. Но ако съществуването наистина предхожда същността, тогава човекът е отговорен за това, което е. По този начин първият ход на екзистенциализма е да отдаде изцяло в притежание на човека онова, което той е – и да стовари върху него цялата отговорност за собственото му съществуване. Когато обаче твърдим, човек е отговорен за самия себе си, с това не искаме да кажем, че човек е отговорен само за собствената си индивидуалност, но и че е отговорен за всички хора. Думата субективизъм има два 44

смисъла и нашите противници се възползват от това. От една страна субективизъм може да означава, че индивидуалният субект избира сам себе си, а от друга, че човек просто не може да надскочи човешката си субективност. Този е дълбокият смисъл на екзистенциализма. Като казваме, че човек избира себе си, разбираме, че всеки от нас избира себе си, но също, че като избира себе си, той избира всички хора. Всъщност всяко от действията, които сътворява човека, който се стремим да бъдем, едновременно с това създава и образа на човека такъв, какъвто преценяваме, че той трябва да бъде. Избирайки да бъдем това или онова, ние в същото време утвърждаваме ценността на това, което избираме, защото не можем да изберем лошото; избраното от нас е винаги доброто, а нищо не може да бъде добро за нас без да бъде добро за всички. Ако, от друга страна, съществуването предхожда същността и ние искаме да съществуваме именно в момента, в който формираме собствения си образ, тогана този образ е валиден за всички други и за цялата ни епоха. По този начин нашата отговорност с много по-голяма отколкото бихме могли да предположим – защото ангажира цялото човечество. Ако аз съм работник и избера да не бъда комунист, а да се присъединя към християнския синдикат, ако чрез това присъединяване искам да посоча, че примирението стои в основата на онова решение, което подхожда на човека, че царството човешко не е на Земята, тогава съм отговорен не само за моя случай: аз изисквам примирение от всички – защото моята постъпка е ангажирала цялото човечество. А в случай че искам да направя нещо още по-индивидуално – да се оженя, да имам деца, дори сватбата да зависи единствено от собствената ми ситуация или от собствените ми чувства, от собственото ми желание – чрез това аз ангажирам не само себе си, но и цялото човечество по пътя към моногамията. По този начин аз съм отговорен както за себе си, така и за всички и създавам определен образ на човека, когото избирам: избирайки себе си, аз избирам човека изобщо. Това ни дава възможност да разберем какво се крие зад тези малко високопарни думи като безпокойство, изоставеност, безнадеждност. Както ще видите по-нататък, всичко това е съвсем просто. Първо, какво разбираме под безпокойство? Екзистенциалистьт с готовност заявява, че човекът е безпокойство. Това означава следното: един ангажиран човек, който си дава сметка, че е не само онзи, когото избира да бъде, но и едновременно с това един законодател, който заедно със себе си избира и цялото човечество, не би могъл да се освободи от чувството за тотална и глъбинна отговорност. Разбира се, много хора изобщо не изпитват безпокойство, но ние твърдим, че те само прикриват безпокойството си, просто го отбягват. Разбира се, много хора мислят, че когато действат, ангажират само себе си и ако бъдат запитани: Какво ще стане ако всички правят така? те вдигат рамене и отговарят: Но нали не всички правят така. Всъщност винаги трябва да се питаме: Какво ще стане, ако всички правят така? На тази обезпокоителна мисъл човек може да убегне само с цената на нечистата съвест. Онзи, който лъже и се извинява, казвайки: Не всички правят така!, е всъщност човек, който не е наред със съвестта си, защото фактът, че лъже, придава универсална ценност на лъжата. Дори и прикрито, безпокойството пак се появява. Тъкмо това безпокойство Киркегор нарече безпокойството на Авраам. Историята е известна: ангел нарежда на Авраам да жертва сина си. Всичко би било наред, ако това действително е ангел, който идва и казва: Ти си Авраам и ще жертваш сина си. Само че всеки може да се запита, първо, дали това наистина е ангел и дали аз наистина съм Авраам? Кой може да ми го докаже? Имало някога 45

една луда жена с халюцинации: някой говорел с нея по телефона и й давал заповеди. Тогава лекарят я попитал: Кой е този, който Ви говори? Тя отговорила: Казва, че е Бог. Какво всъщност й доказва, че това е бил Бог? Ако при мен пристигне ангел, какво ще ми докаже че това е ангел? Ако чуя гласове, кой ще ми докаже, че идват от небето, а не от ада, или от подсъзнанието или пък че не са резултат от патологично състояние? Кой ще докаже, че те са отправени тъкмо към мен? Кой ще докаже, че аз съм белязаният? Да наложа своята концепция за човека и своя избор на цялото човечество? Та нали аз никога няма да открия каквото и да е доказателство или знак, които да ме убедят? Ако до мен достигне глас, винаги аз решавам дали е глас на ангел; ако сметна, че това действително е добро, то пак аз съм този, който избира да каже, че то е добро, а не обратното. Нищо не ми показва, че съм Авраам и затова съм длъжен всеки момент да извършвам образцови действия. Нещата с всички хора стоят така, като че ли цялото човечество е вперило очи в постъпващия и се съобразява с онова, което той прави. Всеки трябва да си казва: имам ли правото да действувам по този начин и човечеството да взема за пример моите действия. А в случай, че не си го казва, то е защото сам прикрива своето безпокойство. Тук не става въпрос за безпокойство, което би водило до квиетизъм, до бездействие, а за онова безпокойство, което е познато на всички, носили някога отговорност. Когато например един военачалник поема отговорността за атака и изпраща известен брой хора на смърт, тогава точно той избира да направи това и по същество избира сам. Няма съмнение, че има заповеди, които идват отгоре, но те са твърде общи и изискват интерпретация, която е лично негова и от нея зависи животът на десет, четиринадесет или двадесет души. Когато решава, той не може да не се безпокои и това е познато на всички командири. То не им пречи да действат, напротив, това всъщност е истинското условие на тяхната дейност – защото предполага, че те притежават множество възможности и като избират една от тях, те си дават сметка, че тя има стойност тъкмо защото е избрана възможност. Това именно безпокойство е безпокойството, описвано от екзистенциализма и ние ще видим че то се обяснява също с пряката отговорност към другите хора. То не е препятствие, дистанциращо от действието, а е част от самото действие. А когато става въпрос за изоставеност – един присъщ на Хайдегер израз – с това искаме само да кажем, че Бог не съществува и че от това положение на нещата трябва да извлечем всичките му последици. Екзистенциализмът обаче противостои и на онзи тип светски морал, който би желал да отстрани Бога по възможно най-лесния начин. Когато около 1800 г. някои френски професори се опитали да създадат светски морал, те казвали горедолу следното: Бог с една безполезна и скъпо струваща хипотеза и ние ще я отстраним, но за да има морал, общество, цивилизован свят, за да бъдат вземани на сериозно някои ценности и приемани като съществуващи а priori, нужно с все пак да е а priori задължително човек да бъде честен, да не лъже, да не бие жена си, да има деца и т.н. и т.н. Следователно трябва да си направим труда да покажем, че макар Бог да не съществува, тези ценности все пак съществуват, но вписани в едно интелигиблено3 небе. По друг начин казано, работата е, струва ми се, там, че основното във всичко, което във Франция се нарича радикализъм, няма да се промени ако Бог не съществува; ние бихме открили същите норми за честност, прогрес, хуманизъм и бихме направили от Бога една невалидна хипотеза, която спокойно би умряла от само себе си. Напротив, екзистенциалистът смята, че е доста смущаващо че Бог не 3

intelligibilis – който се постига само с разума, нематериален 46

съществува защото с него изчезва всякаква възможност да открием ценност в интелигибленото небе; повече не би имало добро а priori, понеже го няма безкрайното и съвършено съзнание, което да го мисли; никъде не пише, че доброто съществува, че човек трябва да бъде честен, че не трябва да лъже – тъкмо защото сме точно на онова равнище, където има само хора. Достоевски беше писал: Ако Бог не съществуваше, всичко щеше да е позволено. И наистина ако Бог не съществува, тогава всичко е позволено и затова човек е изоставен – защото не открива нито в себе си, нито извън себе си възможност да се опре на нещо. Преди всичко той не намира извинение. Ако съществуването наистина предхожда същността, то не бихме могли да прибягваме до обяснения препращайки към някаква дадена и установена природа; по друг начин казано, няма детерминизъм, човекът е свободен, човекът е свобода. От друга страна обаче ако Бог не съществува, тогава не откриваме пред себе си никакви ценности или повели, които да узаконят нашето поведение. Така че нямаме нито зад, себе си, нито пред себе си – в сияйното царство на ценностите – оправдания и извинения. Ние сме сами, без извинения. Ето това имам предвид когато казвам, че човек е осъден да бъде свободен. Осъден, защото не се е сътворил сам, но въпреки това е свободен – защото веднъж захвърлен в света той е отговорен за всичко, което прави. Екзистенциалистът не вярва във всесилието на страстите. Той не смята, че благородната страст е опустошителен порой, който фатално влече човека към определени постъпки и поради това може да служи за извинение. За него човекът е отговорен за своите страсти. Екзистенциалистът освен това не смята, че тук, на Земята, човек може да намери помощ в даден му знак, който да го ориентира, защото според него човек сам дешифрира знаците както сам иска. Според него човекът – без опора и подкрепа – е осъден постоянно да изобретява човека. В една много хубава статия Понж казва: човекът е бъдещето на човека. Наистина е така. Но ако в случая се има предвид, че това бъдеще е записано на небето, че Бог го вижда, тогава казаното е погрешно – защото това вече не е бъдеще. Ако пък го разбираме в смисъл, че всеки човек има бъдеще за да действува, бъдеще девствено, което го очаква, тогава думата с точна. Но в такъв случай човек е изоставен. За да ви дам пример, който да позволи по-добре да разберем изоставеността, ще цитирам случай с един мой ученик, който дойде при мен при следните обстоятелства: баща му бил скаран с майка му и освен това бил склонен да сътрудничи на фашистите, докато по-възрастният брат бил разстрелян при немската офанзива през 1940 и сега този млад човек със своите малко първични, но благородни чувства искаше да си отмъсти. Майка му – твърде огорчена от полупредателството на бащата и от смъртта на по-големия си син – намираше утеха, останала сама единствено с него. Този юноша трябваше да избере, и то точно в този момент, дали да замине за Англия и да се включи във френските освободителни сили, т.е. да изостави майка си, или да остане при нея и да и помага да живее. Той добре си давате сметка, че тази жена не би живяла без него и че неговото заминаване – и възможна смърт – би я хвърлило в отчаяние. Освен това той разбираше, че що се отнася до майка му, каквото и да е неговото действие, то би имало основание само доколкото й помага да живее, докато всяко действие, което би предприел, за да замине и да се сражава, би било двусмислено, защото би могло да потъне, без да остави следа, без да послужи за нищо: например, ако замине за Англия, той може да остане, преминавайки през Испания, много дълго време в

испански лагер; би могъл да стигне до Англия и да бъде оставен на чиновническа работа. Следователно той се намирате пред два доста различни типа действия: едното – конкретно, съвсем непосредствено, но отнасящо се само до индивида, а другото би се отнасяло до много по-широк кръг хора, до цялата нация, но в същото време точно поради това двусмислено, а може би и прекъснато някъде по пътя. Заедно с това той се колебаеше между два типа морал: от една страна моралът на симпатията, на личната привързаност, а, от друга, един по-обхватен, но с оспорима ефикасност морал. Той трябваше да избира между тях двата. Кой можеше да му помогне? Християнското учение? Не. Християнското учение казва: бъдете милостиви, обичайте ближния си, жертвайте се заради другия, избирайте най-трудния път и т.н. и т.н. ... Но кой е най-трудният път? Кого трябва да обичаме като брата си – сражаващия се на фронта или собствената си майка? Коя полза е по-голяма – онази, неясната, на съвместната борба, или тази, съвсем определената – да помогнеш на едно конкретно същество да живее? Кой може да реши това а priori? Никой. Никакъв писан морал не може да го посочи. Кантианският морал казва: никога не се отнасяйте към другите като към средство, а само като към цел. Много добре: ако остана при майка си, аз ще се отнеса към нея като към цел, а не като към средство, но със същото това рискувам да се отнеса като към средство с онези, които някъде там воюват; и, обратно, ако поискам да се присъединя към воюващите, аз ще се отнеса към тях като към цел, но е това ще рискувам да се отнеса към майка си като към средство. Ако ценностите са неясни, ако винаги надхвърлят точния и конкретен случай, който разглеждаме, то ни остава само да се гордеем с нашите инстинкти. Точно това опита да направи и този млад човек; когато го видях, той казваше: в крайна сметка най-важното е чувството; аз би трябвало да избера онова, което истински ме тласка в определена посока. Ако чувствам, че обичам достатъчно майка си за да жертвам заради нея всичко останали – желанието за мъст, за действия, за приключения – тогава оставам при нея. Ако, напротив, чувствам, че любовта ми към нея не е достатъчна, тогава заминавам. Само че как да определя ценността на едно чувство? Какво би придало ценност на неговото чувство към майка му? Фактът, че би останал заради нея. Аз не бих могъл да кажа: обичам достатъчно този приятел за да жертвам заради него някаква сума пари, но бих могъл да го кажа само ако вече съм го направил. Аз мога да кажа, че обичам достатъчно майка си за да остана при нея само ако вече съм останал при нея. Аз бих могъл да определя ценността на това чувство ако вече съм направил някакво действие, което да го потвърждава и определя. Така че ако се опитам с чувството да оправдая действията си, винаги изпадам в порочен кръг. От Друга страна – Жид го казва много добре – чувството, което се играе, и чувството, което се преживява, са почти неразличими. Да реша, че обичам майка си, оставайки при нея, или да изиграя една комедия, която ще изразява факта, че оставам при нея, е почти едно и също. По друг начин казано, чувството се формира чрез действията, които човек извършва и следователно то не може да ме води след себе си. Това от своя страна означава, че аз не мога да търся в себе си автентично състояние, което да ме подтикне да действам, нито да очаквам от някакъв морал понятия, които да ми позволят да действам. Но все пак, ще кажете вие, той е отишъл при своя учител за да поиска съвет. Това е така, но щом търсите съвет от някой свещеник например, вие вече сте избрали свещеника, при когото да отидете и по същество вече много или малко знаете какво би могъл да ви посъветва. По 48

друг начин казано, изборът на съветник е вече ангажиране. Доказателството за това е, че ако сте християнин, ще кажете: трябва да се посъветвам с някой свещеник. Само че има свещеници колаборационисти, свещеници, които стоят настрана, и свещеници от съпротивата. Кого от всички тях избирате? Ако младият човек е избрал свещеник от съпротивата или свещеник колаборационист, той вече е избрал вида съвет, който ще получи. Така че идвайки при мен, той вече знаеше отговора, който щях да му дам, а аз имах само един отговор: вие сте свободен – избирайте, т.е. измислете. Никакъв общ морал не може да ви посочи какво трябва да правите; в света няма никакъв знак относно това. Католиците отговарят – има знамения. Да приемем, че е така, но все пак аз съм този, който избира техния смисъл. Когато бях в плен се запознах с един твърде забележителен човек, йезуит, влязъл в ордена по следния начин. Бил понесъл някои неуспехи доста болезнено: като дете баща му умрял и го оставил доста беден, после станал стипендиант в някаква религиозна институция, където постоянно му давали да разбере, че е приет по милост, в резултат на което бил лишаван от дребни, но почетни неща, които толкова се харесват на децата; след това, към деветнадесет години, не сполучил в сантиментално приключение; най-сетне, към двадесет и две, той пропаднал при влизането в армията – нещо доста лекомислено, но това преляло чашата. По такъв начин този млад човек е могъл да си помисли, че има само неуспехи; ето един знак, но знак за какво? Той е можел да потъне в горчивина и безнадеждност, но преценил доста умело, че не е създаден за светски успехи и единствено успехите в религията, святостта, вярата могат да му бъдат достъпни. По този начин той видял в това знак от Бога и влязъл в ордена. Нима не е ясно, че решението относно смисъла на знамението е било взето единствено от него? От тази поредица неуспехи той би могъл да направи и друг извод: например, че би било по-добре да стане дърводелец или революционер. Така че той носи цялата отговорност за дешифрирането. Изоставеността предполага, че ние сами избираме собственото си битие. Изоставеността върви ръка за ръка с безпокойството. Що се отнася до безнадеждността, този израз има съвсем прост смисъл. Той просто ни казва, че ще се ограничим до съобразяването само с онова, от което зависи нашата воля, или до съвкупността от възможности, които правят възможно нашето действие. Когато човек желае нещо, в това винаги има някакъв елемент на вероятност. Аз мога да разчитам на идването на някой приятел. Той ще дойде с влак или трамвай; това означава, че влакът ще дойде в указания час или че трамваят няма да дерайлира. Аз оставам в областта на възможното; само че въпросът е да се съобразяваме е възможностите само доколкото нашето действие включва съвкупността от тези възможности. От момента, в който възможностите, които имам предвид, не са строго обвързани с действието ми, аз трябва да забравя за тях, защото никакъв Бог, никакво намерение не може да адаптира света и неговите възможности към моята воля. Всъщност когато Декарт казвате, че „човек трябва да надмогне поскоро себе си, отколкото света", с това той искате да каже същото: действайте без надежда. Марксистите ми отвръщат: „Във Вашите действия, които очевидно са ограничени от смъртта, Вие можете да разчитате на другите. Това означава да се разчита на онова, което другите – в Китай, в Русия – правят за да Ви помогнат, а също на онова, което те ще направят по-късно, след смъртта Ви, за да продължат делото Ви докрай, т.е, до революцията. Ако сте морален, Вие трябва да се съобразявате с това." Най-напред ще кажа, че винаги ще разчитам на бойните си другари дотолкова, доколкото те са ангажирани заедно с мен в конкретна обща борба, в единство49

то на партия или група, които аз повече или по-малко мога да контролирам, т.е. доколкото като активист мога във всеки момент да следя действията им. Да разчитам точно в този момент на единството и волята на тази партия е същото като да разчитам на факта, че трамваят ще пристигне навреме и влакът няма да дерайлира. Да, обаче аз не мога да се осланям на хора, които не познавам, разчитайки единствено на човешката добрина или на човешкия интерес относно добруването на обществото, при условие, че човек е свободен. И няма човешка природа, на която мога да се осланям. Аз не знам какво ще стане с руската революция; мога само да я приветствам и да я давам за пример дотолкова, доколкото днес имам убеждението, че в Русия пролетариатът играе такава роля, каквато не е играл никога в никоя друга страна. Само че аз не мога да твърдя, че това непременно ще доведе до победа на пролетариата; трябва да се огранича само до това, което виждам; аз не мога да бъда сигурен, че моите бойни другари ще продължат моето дело и след смъртта ми за да го доведат до максималното съвършенство, след като приемам, че тези хора са свободни и утре свободно да решат какъв ще бъде човекът; утре, след моята смърт, хората могат да решат да установят фашизъм и другите да се окажат достатъчно страхливи и безучастни да го допуснат; в такъв случай фашизмът ще бъде човешката истина и толкова по-зле за самите нас; всъщност нещата ще бъдат такива, каквито човек реши да бъдат. Дали това не означава, че трябва да изпадна в квиетизъм? Не. Първо трябва да се ангажирам, а след това да действам според старата формула „няма нужда от надежда, за да започнеш нещо". Това не означава, че трябва да принадлежа към някаква партия, а просто без илюзии да правя това, което мога. Например, ако са запитам: дали колективизацията, такава каквато е, ще успее? Нищо не бих могъл да кажа, знам само, че ще направя всичко, което е в моя власт, тя да бъде осъществена, но извън това на нищо не мога да се надявам. Квистизмът е нагласа на хора, които казват: другите могат да направят онова, което аз не мога да направя. Учението, което ви представям, е пряко противоположно на квиетизма понеже заявява: реалност има само действието; отива се и по-далеч, защото се добавя: човекът не е нищо друго, освен своя собствен проект, той съществува само доколкото се реализира, така че човек не е нищо друго освен съвкупността от своите действия, нищо друго освен своя собствен живот. След всичко това вече можем да разберем защо нашето учение предизвиква ужас у някои хора. Това е така защото те разполагат най-често само с един начин да понасят собствената си окаяност като си мислят: Обстоятелствата бяха срещу мен, но аз струвам много повече от онова, което бях; вярно, нямах голяма любов или голямо приятелство, но само защото не срещнах мъж или жена. достойни за това; не написах хубави книги, само защото нямах свободно време; нямах деца, към които да се привържа, понеже не намерих човека, с когото бих могъл да преживея целия си живот. Така че у мен са останали неизползвани и непокътнати множество дарования, склонности, възможности, които ми придават такава ценност, каквато не би могла да бъде извлечена от поредицата мои действия. В този смисъл за екзистенциалиста няма друга любов освен тази, която се осъществява, няма друга възможност за любов освен онази, която се проявява в една любов; няма друг гений освен онзи, който намира израз в произведенията на изкуството: геният на Пруст – това са произведенията на Пруст; геният на Расин – поредицата негови трагедии, извън това няма нищо повече. Защо да приписваме на Расин възможността да напише нова трагедия щом не я с написал? Човек се ангажира в своя живот, очертава своя облик и извън това няма нищо друго. 50

Очевидно тази мисъл може да се окаже за някой мъчителна ако не е успял в своя живот, но, от друга страна, тя дава възможност на хората да разберат, че е валидна само реалността, че посредством мечти, очаквания и надежди човек може да бъде определен като измамлив сън, като пропаднали надежди, като напразни очаквания, т.е. че това го определя отрицателно, а не позитивно. Когато човек си казва: „ти не си нищо друго, освен своя собствен живот", това не означава, че артистът ще бъде преценяван само според неговите художествени произведения – защото още хиляди други неща ни дават възможност да го определим. Това, което искаме да кажем, е, че човек не е нищо друго освен серия от начинания, че той е сумата, организацията, съвкупността от отношенията, формиращи тези начинания. При това положение онова, за което ни упрекват, е по същество не нашият песимизъм, а поскоро непоколебимият ни оптимизъм. Ако хората упрекват нашите романи, в които описваме същества малодушни, слаби, страхливи и понякога направо лоши, то е не само защото тези същества са мекушави, слаби, страхливи или лоши, понеже, ако кажем като Зола, че те са такива по наследственост, поради средата, обществото, органични или психологически причини, тогава тези хора ще се успокоят и ще си кажат: Ето, такива сме си и нищо не може да се направи. Екзистенциалистът обаче, когато описва някой страхливец, казва, че този страхливец е отговорен за страхливостта си. Той е такъв не защото има страхливо сърце, бели дробове или мозък, не защото има точно такава физиологическа организация, а понеже е станал страхливец чрез своите действия. Няма страхлив темперамент, няма темпераменти нервни или малокръвни, както казват обикновените хора, или темпераменти богати; а малокръвният човек е поради това страхливец защото страхливостта произтича от акта на отказ или отстъпление, докато темпераментът не е постъпка, страхливецът се е определил като такъв в резултат на извършените от него самия постъпки. Това, което хората неясно чувстват и което им вдъхва ужас, е, че страхливецът, който описваме, е виновен, че е страхливец. А хората искат човек да се ражда страхливец или герой. Един от най-честите упреци към Пътищата на Свободата се формулира така: Добре, само че как все пак ще направите от тези малодушни хора герои? Това възражение буди смях защото предпоставя, че хората се раждат герои. Всъщност хората искат да мислят точно по този начин: ако се родите страхливи, ще си бъдете съвсем спокойни защото каквото и да правите ще си бъдете страхливи цял живот; ако пък се родите герои, то също ще сте напълно спокойни защото ще си бъдете герои цял живот – ще пиете като герои и ще се храните като герои. Екзистенциалистът обаче твърди, че страхливецът сам се прави страхливец, а героят сам се прави герой; за страхливеца винаги има възможност да не бъде повече страхливец, а за героя – да престане да бъде герой. Важно е пълното ангажиране, а не само при отделен случай. По този начин, струва ми се отговорихме на някои упреци, засягащи екзистенциализма. Вие виждате, че той не може да бъде разглеждан като философия на квиетизма тъй като определя човек съобразно неговите постъпки, нито пък като песимистично описание на човека – няма по-оптимистично учение понеже съдбата на човека е в него самия, нито като опит за обезсърчаване на човека, понеже екзистенциализмът твърди, че надеждата за човека е в собствените му постъпки и единственото, което дава на човека възможност да живее, е действието. Следователно в този план ние имаме работа с морал на действието и ангажирането. Освен това ни упрекват, че затваряме човека в неговата индивидуална субективност. Тук също сме неправилно разбрани. Нашата изходна точка наистина е субективността на индивида, но поради строги философски основания. Не защото сме буржоа, а защото се 51

стремим към учение, основано върху истината, а не към съвкупност от красиви теории, изпълнени с надежда, но лишени от реални основания. В изходната точка не може да има други истина, освен тази: мисля, следователно съществувам. Това е абсолютната истина на постигащото себе си съзнание. Всяка теория, схващаща човека извън този момент, в който той сам постига себе си, е, първо, теория, която отхвърля истината, защото извън картезианското соgito всички предмети са само вероятни и едно учение за вероятностите, което не е основано на истината, пропада в нищото; за да определя вероятното, аз трябва да притежавам истинното. Така че за да има някаква истина, е необходима абсолютна истина, а тя е проста и лесна за постигане, достъпна е за всеки човек, схваща се без посредничество. На второ място, тази теория е единствената, която придава на човека достойнство, единствената, която не го превръща в обект. Всеки материализъм има като резултат това, че се отнася към всички хора, в това число и към себе си, като към обекти, т.е. като съвкупност от детерминиращи реакции, с което по нищо не го различава от съвкупността от качества и феномени, съставящи някоя маса, стол или камък. Ние обаче искаме за разлика от материалното да конституираме човешкото като съвкупност от ценности. Само че субективността, която достигаме тук в качеството на истина, не е строго индивидуална, защото вече показахме, че в соgitо човек открива не само себе си, но и другите. В противоположност на философията на Декарт и различно от философията на Кант чрез това аз мисля ние постигаме себе си пред лицето на другия и другият е също толкова сигурен, колкото и ние самите. По този начин човекът, постигнал себе си пряко чрез соgito, открива и всички други като условие на собственото си съществуване. Той си дава сметка, че не би могъл да бъде някакъв (в смисъла, в който се казва, че някой е остроумен или лош, или ревнив), ако другите не го признаят за такъв. За да достигна до някоя истина за себе си, аз трябва да премина през другия. Другият е неотделим от моето съществуване и от познанието, което имам за себе си. При тези условия разкриването на собствената им съкровеност е разкриване и на другия като поставена пред лицето ми свобода, която желае и мисли в съгласие с мен или противоположно на мен. Така изведнъж откриваме цял един свят, който ще наречем интерсубективност и тъкмо в този свят човек се убеждава какво той е и какво другите са. Освен това, ако е невъзможно да намерим във всеки друг човек някаква всеобща същност, която да бъде човешка природа, то все пак има всеобщност на условията на човешкото съществуване. Съвсем не е случайно, че съвременните мислители говорят с по-голяма охота за условия на човешкото съществуване, отколкото за човешка природа. Под условия на съществуване те повече или по-малко ясно разбират априорните граници, очертаващи фундаменталната ситуация на човека в универсума. Историческите ситуации варират: човек може да се роди роб в езическо общество, феодален сеньор или пролетарий. Неизменна е обаче неговата необходимост да бъде в света и в него да се труди, да е сред другите и да бъде смъртен. Границите не са нито субективни, нито обективни, а по-скоро имат обективна и субективна страна. Те са обективни, защото се срещат навсякъде и навсякъде биват признавани; те са субективни, защото са преживени – не биха съществували ако човек не ги преживее, т.е. не се самоопредели свободно в своето съществуване по отношение на тях. И макар проектите да могат да бъдат различни, никой не им остава напълно чужд понеже всички те се представят като опит да се преодолеят тези граници, да бъдат отместени, отречени или пък човек да се адаптира

към тях. Следователно всеки проект, колкото и да е индивидуален, има универсална стойност. Всеки проект, дори да е на китаец, индиец или негър, може да бъде разбран от европееца. Да бъде разбран означава, че например един европеец от 1445 г., изхождайки от някаква разбрана от него ситуации, може да се насочи към нейните граници по такъв начин, че да е в състояние да възпроизведе в себе си проекта на китаеца, индиеца или този на негъра. Има универсалност на всеки проект в този смисъл, че всеки проект е разбираем за всеки човек. Това обаче не означава, че този проект дефинира човека веднъж завинаги, а че той може да бъде преднамерен. Винаги има начин да разберем идиота, детето, първобитния човек или чужденеца ако имаме достатъчно сведения. В този смисъл можем да кажем, че има универсалност на човека; тя обаче не е даденост, а непрестанно бива конструирана. Аз конструирам всеобщото като избирам себе си; аз го конструирам, разбирайки проекта на който и да е друг човек от която н да е епоха. Този абсолют на избора не премахва относителността на епохата. Онова, което на екзистенциализма е присърце да покаже, е абсолютният характер на връзката между свободното ангажиране, чрез което всеки човек се реализира, реализирайки определен тип човечност, който ангажимент може да бъде разбран в която и да е епоха и от който и да е човек, и относителността на културната цялост, която може да е резултат от подобен избор; заедно с това трябва да се отбележи относителността на картезианството и абсолютния характер на картезианското ангажиране. В този смисъл може да се каже, ако щете, че всеки от нас създава абсолюта дори когато диша, когато се храни, или спи или действува по някакъв начин. Няма никаква разлика между това да съществуваш свободно, да съществуваш като проект, да си съществуване, което избира своята същност и това да бъдеш абсолют; както няма никаква разлика между това да бъдеш локализиран във времето абсолют; т.е. локализирал се в историята абсолют, и да бъдеш универсално разбран. Това не снема напълно обвинението в субективизъм. Всъщност, това обвинение има и други форми. Първата е следната. Някои казват – можете да правите каквото си щете. Това се формулира по различни начини. Първо ни обвиняват в анархия. След това казват: вие не можете да съдите другите защото няма основание да се предпочита един проект пред друг. Най-сетне могат да ни кажат: във вашия избор всичко е произволно, вие с едната ръка давате това, което с другата ръка искате да получите. И трите възражения не са много сериозни. Най-напред първото: вие можете да изберете всичко не е точно. Изборът е възможен в определена посока, но онова, което не е възможно, е да не се избира. Аз винаги мога да избирам, но трябва да знам, че дори да не избера, по този начин вече избирам. Колкото и да изглежда, че е само формално, това е от много голямо значение за да бъдат ограничени фантазията и моментния произвол. Ако е истина, че пред лицето на някаква ситуация, в резултат на която съм определено полово същество, което е в състояние да има отношения със същество от друг пол и не може да има деца, аз съм длъжен да избера определена нагласа и винаги да нося отговорността на избора, който, ангажирайки ме, ангажира и цялото човечество, то дори никаква априорна ценност да не определя моя избор, той няма нищо общо с моментния произвол. Ако някои си мисли, че тук може да бъде открита теорията на Жид за произволното действие, това означава, че не вижда огромната разлика между неговото учение и нашето. Жид не познава ситуацията; той действува просто от каприз. За нас, напротив, човекът е в организирана ситуация, където е ангажиран и чрез избора си ангажира цялото човечество, понеже не може да убегне от избора; 53

той или ще остане целомъдрен, или ще се ожени, но няма да има деца, или ще се ожени и ще има деца; както и да действува, не е възможно да не поема цялата отговорност пред лицето на този проблем. Няма съмнение, че той прави избор без да се отнася към предустановени ценности, но ще е несправедливо да бъде обвинен в моментен произвол. По-скоро трябва да сравним моралния избор със създаването на произведение на изкуството. Тук обаче веднага трябва да поспрем, за да заявим ясно, че изобщо не става въпрос за естетически морал – защото противниците ни са толкова недобросъвестни, че биха ни упрекнали дори и в това. Примерът, който избрах, е само едно сравнение. Той само напомня, че никога не са упреквали артиста, че не се вдъхновява от априорни правила. Нима е казано каква трябва да бъде картината, която художникът трябва да направи? Разбира се, че не съществува определена картина, която е нужно да бъде направена – защото художникът се ангажира в създаването на своята картина и картината, която трябва да бъде направена, е именно картината, която той ще направи; разбира се, че няма априорни естетически ценности, но има ценности, които след това биват откривани в нея, в отношенията, съществуващи между творческата воля и резултата. Никой не може да каже, каква ще бъде живописта утре; тя може да бъде преценявана едва след като бъде създадена. Каква е връзката на всичко това с морала? Ние се намираме в същата творческа ситуация. Известно е, че никога не говорим за произволност в произведение на изкуството. Когато става въпрос за платно на Пикасо никога не казваме, че то е произволно защото добре разбираме, че сам той се е създавал в същия онзи момент, в който е рисувал; цялото му творчество е въплътено в неговия живот. Същото е и в морален план. Общото между изкуството и морала е че и в двата случая имаме творчество и изобретателност. Не можем априори да решим какво трябва да се прави. Струва ми се, че това вече достатъчно добре ви го показах когато ви споменах за случая с онзи ученик, който дойде да ме търси и можеше да се насочи към който и да е морал – кантиански или някой друг – без да намери в него каквито и да са указания; той беше длъжен сам да измисли закона, по който да постъпи. Ние никога няма да кажем, че този човек, който избира да остане със своята майка, вземайки за основа морала на чувствата, индивидуалната постъпка и конкретното милосърдие, или който ще избере да замине за Англия, предпочитайки да се жертва, е направил произволен избор. Човекът сам себе си прави; той не е изначално осъществен, готов, той сам се прави, избирайки морала си, а натискът на обстоятелствата е такъв, че той не може да не се избира. Ние определяме човека само по отношение на определено ангажиране. Така че е абсурдно да ни упрекват в произволност на избора. На второ място, казват ни следното: Вие не можете да съдите другите. Това донякъде е вярно, донякъде – невярно. То е вярно в смисъл, че всеки път, когато човек избира своя ангажимент и своя проект напълно честно и е ясното съзнание за това какво избира, то какъвто и да е този проект, за него е невъзможно да предпочете друг проект; това е истина в смисъла, че ние не вярваме в прогреса; прогресът е някакво подобряване; човек обаче си е същия пред лицето на ситуацията, която се променя, но изборът остава винаги избор в определена ситуация. Моралният проблем не се е променил от времето, когато човек вече е можел да избира между робовладелците и не-робовладелците, например по време на войната на Диадохите, чак до нашето време, когато човек може да избира дали да гласува за Н.Р.Д. (Народно-републиканско движение, дясна партия – бел. прев.) или за комунистите.

Все пак човек може да бъде съден защото, както вече споменах, каквото и да избере, дори самия себе си, човек прави избора пред лицето на другите. Първо, напълно възможно е да се отсъди (и това навярно е не ценностно, а логическо съждение), че определен избор се основава на грешка, а друг на истина. Можем да преценим някой човек, казвайки, че той е с нечиста съвест. А щом вече определихме ситуацията на човека като свободен избор – без извинения и подкрепа – всеки, който се прикрива зад своите страсти, всеки, който измисля някакъв детерминизъм, е човек с нечиста съвест. Тук биха могли да ни възразят: защо обаче и с нечиста съвест човек да не избира себе си? На това ще отговаря, че аз нямам намерение да го осъждам морално, а просто определям неговата нечиста съвест като грешка. И тук не можем да се изплъзнем от истинната преценка. Нечистата съвест очевидно е лъжа – понеже прикрива тоталната свобода на ангажирането. В нашия смисъл бих казал, че отново ще е налице нечиста съвест ако избера да заявя, че определени морални ценности съществуват и преди мен: аз съм в противоречие със самия себе си ако в едно и също време ги полагам и заедно с това заявявам, че те ми биват налагани. Ако обаче ми кажат: аз пък искам да бъда с нечиста съвест? Тогава ще отговоря: няма никакво основание да не бъдете с нечиста съвест, аз просто казвам, че вие сте с нечиста съвест и че последователната нагласа е тази на нечистата съвест. Освен това мога да произнеса и морална преценка. Когато заявявам, че при каквито и да са конкретни обстоятелства свободата никога не може да има за цел нищо друго освен да желае самата себе си, щом човек вече веднъж е признал, че в изоставеността той полага ценностите, то именно затова той вече може да желае само едно – свободата като основа на всички ценности. Това не означава, че той се стреми към абстрактна свобода, а просто, че постъпките на хората с чиста съвест имат като крайна цел търсенето на свободата като такава. Човек, който се присъединява към комунистически или революционен синдикат, се стреми към конкретни цели; тези цели предполагат абстрактна воля за свобода, но тази свобода може да се желае само в конкретното. Ние се стремим към свободата заради самата свобода при всякакви конкретни обстоятелства. Стремейки се към свободата в подобни случаи, ние откриваме, че тя изпяло зависи от свободата на другите, а свободата на другите зависи от нашата свобода. Разбира се, свободата като дефиниция на човека не зависи от други, но щом е налице някаква ангажиране, аз съм задължен да искам в същото това време заедно с моята свобода и свободата на другите, аз не мога да приема собствената си свобода за цел ако не приема и свободата на другите като цел. Следователно, когато в плана на пълната автентичност призная, че човекът е същество, при което същността се предхожда от съществуването, че той е свободно същество, което в различни обстоятелства желае само своята свобода, то с това аз признавам, че мога да искам само свободата на другите. Така в името на тази воля за свобода, предоставена от самата свобода, аз мога да формирам собствените си преценки относно тези, които искат да скрият от самите себе си тоталната произволност на собственото си съществуване и тоталната си свобода. Едните, които посредством духа на сериозността и детерминистични извинения прикриват от себе си своята тотална свобода, аз наричам страхливци; другите, които се опитват да покажат, че собственото им свободно съществуване е било необходимо, докато появата на човека върху Земята е случайност, аз ще нарека дори мръсници. Но и страхливецът, и мръсникът могат да бъдат съдени само в плана на строгата автентичност. По този начин, макар съдържанието на морала да варира, все пак определена фирма на този морал е всеобща. Кант твърди, че свободата има за цел самата себе си и свободата на другите. Нека бъде така. Но той смята, че формалното и 55

всеобщото са достатъчни, конституират един морал. Според нас, напротив, твърде абстрактните принципи не могат да определят постъпката. Нека още веднъж вземем случая с онзи ученик; в името на какво, в името на каква велика морална максима той би могъл да реши в пълно спокойствие на духа да изостави майка си или пък да остане при нея? Няма средство, с което да е възможно да се прецени. Съдържанието е винаги конкретно и следователно предвидимо; винаги има някаква изобретателност. Важното е дали тази изобретателност е в името на свободата. Нека вземем като пример следните два случая и вие ще видите доколко те са сходни и доколко различни. Да вземем Мелницата при Флос. Тук срещаме едно младо момиче, Меги Тъливър, което въплъщава ценността на страстта и напълно осъзнава онова, което прави; тя е любовница на един млад човек на име Стефан, който е сгоден за друго младо, но доста незначително момиче. Тази Меги Тъливър вместо необмислено да предпочете своето собствено щастие, в името на човешката солидарност избира да се жертва и да се откаже от човека, когото обича. Напротив, Сансеверина в Пармският манастир, чувствайки, че страстта придава истинска стойност на човека, би казала, че голямата любов заслужава жертви, че тя трябва да бъде предпочетена пред баналността на брачната любов, която би свързала Стефан с младата глупачка, за която той трябва да се ожени; Сансеверина би пожертвала другата, за да постигне своето щастие и, както показва Стендал, ако животът го поиска, тя ще жертва дори себе си в огъня на страстта. Тук ние стоим пред два напълно противоположни морала: според мен те са равностойни: и в двата случая онова, което е поставено като цел, е свободата. Що се отнася до резултатите, ние бихте могли да си представите две напълно сходни нагласи: едно примирено момиче предпочита да отхвърли една любов, а друго, водено от влечението, предпочита да пренебрегне предишните връзки на мъжа, когато обича. Външно тези две действия приличат на описаното току-що от нас. Въпреки това обаче те са напълно различни; нагласата на Сансеверина е много по-близка до тази на Меги Тъливър, отколкото до безгрижната алчност. Така че вие виждате, че този втори упрек е едновременно и верен и неверен. Човек може да избира всичко щом е в плана на свободното ангажиране. Третото възражение е следното: ние получаваме с едната ръка онова, което даваме с другата; т.е. по същество ценностите не са сериозни понеже сами си ги избираме. На това отговарям, че бих бил доста недоволен ако действително е така. Щом обаче отстраних Бога Отец, то все пак е нужен някой, който да създава ценности. Нещата трябва да бъдат приемани такива, каквито те са. Освен това да се каже, че ние изобретяваме ценностите не означава нищо друго освен следното: животът не притежава смисъл априори. Преди да сме живели, животът не е нищо и тъкмо вие му придавате смисъл, а ценността не е нищо друго, освен същия този смисъл, който вие избирате. По този начин и вие виждате, че съществува възможност за създаването на човешка общност. Мен ме упрекваха дори за това, че се питам дали екзистенциализмът е хуманизъм. Казваха ми: та нали Вие написахте в Погнусата, че хуманистите грешат, точно вие се подиграхте с определен вид хуманизъм, защо сега се връщате към него? Всъщност думата „хуманизъм" има два твърде различни смисъла. Под хуманизъм може да се разбира теория, която разглежда човека като цел и висша ценност. В този смисъл хуманизъм има при Кокто когато например персонаж в разказа Обиколката на света за 80 часа, прелетявайки над планините със самолет, заявява следното: човекът е удивително същество. Това означава, че лично аз, без да съм конструирал самолети мога да се възползвам от тези отделни изобретения и 56

бих могъл лично, доколкото също съм човек, да се смятам за отговорен и почетен чрез деянията на други хора. Това би означавало, че ние бихме могли да оценим човека според висшите деяния на отделни хора. Този хуманизъм е абсурден защото само кучето и конят биха могли да произнесат подобно общо съждение за човека и да заявяват, че човекът е удивително същество, което обаче според мен те нямат никакви намерение да правят. Такава преценка може да направи само човек. Екзистенциализмът освобождава човека от всякакви съждения от подобен род: екзистенциалистът никога няма да вземе човека като цел защото човек винаги е такъв какъвто се направи. Ние просто не трябва да си мислим, че има човечество, в името на което можем подобно на Огюст Конт да издигаме култ. Култът към човечеството достига до ограничения върху себе си хуманизъм на Конт и, длъжни сме да го кажем, до фашизма. Това е хуманизъм, който ние не желаем. Само че хуманизмът има и друг смисъл, който по същество означава следното: човек непрестанно е извън себе си защото тъкмо проецирайки се и попадайки извън себе си човек трябва да съществува и, от друга страна, само преследвайки трансцендентални4 цели човек може да съществува: човекът, бивайки това превъзмогване и схващайки предметите само по отношение на това превъзмогване е в сърцето, в центъра на същото това превъзмогване. Няма друга вселена освен човешката – вселена на човешката субективност. Тази връзка на трансценденцията като конститутивна5 за човека, но не в смисъла, в който Бог е трансцендентен6, а в смисъла на превъзмогването и на субективността, в смисъла, в който човекът не е затворен в самия себе си, е онова, което наричаме екзистенциален хуманизъм. Това е хуманизъм, понеже с него напомняме на човека, че освен него самия няма никакъв друг законодател и в своята изоставеност той решава сам за себе си; и освен това показахме, че човекът се реализира като човек не като забягва в себе си, а като търси постоянно цел извън себе си, която цел е някакво освобождаване, някаква конкретна реализация. Ясно е, след тези няколко размишления, че няма нищо по-несправедливо от възраженията, отправени към нас. Екзистенциализмът не е нищо друго освен усилие да бъдат извлечени всички следствия от позицията на последователния атеизъм. Той изобщо не се стреми да захвърли човек в отчаяние. Но, ако подобно на християните нарича безнадеждност всяко неверие, тогава той изхожда от една изначална безнадеждност. Екзистенциализмът не е атеизъм, изчерпващ се с това да покаже, че Бог не съществува. По-скоро той твърди следното: дори Бог да съществуваше това не би променило нищо; ето това е нашата гледна точка. Не че вярваме, че Бог съществува, а просто мислим, че проблемът не е в неговото съществуване; човек трябва сам да намери себе си и да се убеди, че нищо не може да го спаси от него самия, дори и едно достоверно доказателство за съществуването на Бога. В този смисъл екзистенциализмът с оптимизъм, учение на действието и само с цената на нечистата съвест, смесвайки своята безнадеждност с нашата, християните могат да ни нарекат отчаяни.

4 Трансцендентален – свръхкатегориален, битие, притежаващо свръхкатегориални свойства. 5 Конститутивен – който съставя основата на нещо,определящ, основен 6 Трансцендентен – излизащ извън нещо, който се намира извън пределите на опита

Науките за природата и науките за историята Хайнрих Рикерт (Продължение от миналия брой) XI. Промежуточные области Противопоставив стремящиеся к установлению законов или общих понятий науки о природе историческим наукам о культуре, мы нашли тем самым, я думаю, основное различие, разделяющее эмпирически-научную деятельность на две группы. Но, как я уже сказал, исторический метод переходит в область естествознания, точно так же как и естественно-научный – в область наук о культуре, и это сильно усложняет нашу проблему. Поэтому следует еще раз самым энергичным образом подчеркнуть, что мы здесь хотели показать только крайние полюса, между которыми располагается вся научная деятельность. Для того же, чтобы стало вполне ясно, что мы думаем и чего нет, попробуем рассмотреть некоторые смешанные формы научного образования понятий. Однако мне придется здесь ограничиться лишь указанием на самые общие логические принципы, так что я смогу только охарактеризовать дальнейшие задачи, решить которые – уже дело более подробного исследования7. Что касается исторических элементов естествознания, то в новейшее время приходится встречаться с ними главным образом в биологии, а именно в так называемой филогенетической биологии. Как известно, она старается изложить единичный процесс развития живых существ на земле во всей его особенности, почему ее часто и называли исторической наукой. Это справедливо в том отношении, что хотя она работает исключительно с помощью общих понятий, но указанные понятия все же образуются таким образом, что исследуемое ею целое рассматривается с точки зрения его единственности и особенности. Следовательно, эта биология исторична не потому, что, как ошибочно думал Теннис, она вообще имеет дело с "развитием". И эмбриология говорит о развитии, но она образует общее понятие своего объекта, содержащее только то, что повторяется любое число раз; и поэтому действительно никому и в голову не приходило отрицать естественно-научный характер работ Гарвея, Спалланцани и Каспара Фр. Вольфа о развитии яйца, сперматозоидов и человеческого зародыша. Даже более того: общая теория эволюции, согласно которой всякий вид произошел постепенно, переходя из одного в другой, построена вполне в соответствии с генерализирующим, а следовательно, естественно-научным методом и не имеет с историей даже в логическом смысле этого слова ничего общего. Но как только от такого общего понятия развития переходят к рассказу о том, что живые существа произошли раньше всего на земле, кто следовал за ними и каким образом в одном, единичном процессе развития постепенно был создан человек, о чем нам ничего не говорит общая теория развития – тогда

7 Такое исследование я пытался дать в моей книге о границах естественно-научного образования понятий. См. особенно с. 264 сл. и 480 сл. Кто желает критически разобраться в моих взглядах, должен обратиться к развитым в ней мыслям. Последние не представляют собой "уступок", но в них именно и лежит центр тяжести действительно логически проведенной методологии частных эмпирических наук, столь еще редкой в наше время.

изложение превращается, с логической точки зрения, в историческое, а так как подобные попытки принадлежат новейшему времени, то можно сказать, что в них историческая идея развития оказалась приложенной и перенесенной на телесный мир, который до этого времени обычно рассматривался только естественнонаучным образом. На это следует обратить особое внимание, так как только таким образом можно уяснить себе логическую структуру этих наук о телах и это поведет также к ясному сознанию того, что из факта филогенетической биологии нельзя выводить ничего такого, что бы говорило в пользу применения естественно-научного метода в истории. Можно попробовать изложить историю культурного человечества на манер "Естественной истории миротворения" Геккеля*, но и тогда придется прибегнуть к индивидуализирующим, а следовательно, историческим приемам, во всяком случае не к естественно-научным в логическом смысле. С другой стороны, исследования филогенетической биологии причисляются все-таки к наукам о природе, и так как при слове "природа" можно думать не только о формальном противоречии с историей, но также и о противоречии с культурой, то это, конечно, вполне справедливо. Тем не менее и в этих биологических исследованиях можно найти руководящую ценностную точку зрения, замыкающую единичный процесс становления в единое историческое целое. Человек означает "высший пункт" филогенетического ряда развития. Таким образом, он получает характеристику, которая во всяком случае не так уже сама собой разумеется, что свойственна ему даже независимо от всякого отнесения к ценности; и лишь на основании этой характеристики можно уже, смотря назад с этого высокого пункта, описывать "доисторический" период человека, а вместе с тем и культуры, который хотя и не является сам по себе культурой, а представляет еще природу в материальном значении этого слова, но вместе с тем все же находится в отношении к культуре. Таким образом, естественно-научное и историческое понимания здесь по необходимости теснейшим образом связаны друг с другом, и тем не менее отсюда нельзя выводить никаких возражений по поводу наших принципов деления наук. Подобные смешанные формы делаются, наоборот, благодаря им понятыми именно как смешанные формы. Соединение естествознания с историей в биологии не покажется странным, если вспомнить, каким образом возникли теории Дарвина, положившие начало этому соединению. Известно, что этот биолог взял многие основные свои понятия, такие, как естественный подбор (Zuchtwahl), отбор (Auslese), борьба за существование, из культурной жизни, и, таким образом, у нас нет оснований ожидать, чтобы развившиеся в связи с Дарвином теории можно было бы подвести без всякого затруднения под одну из охарактеризованных здесь главных научных групп. Если целый ряд организмов называется не только развитием в историческом смысле, но вместе с тем также и прогрессом, если, следовательно, в нем усматривается повышение в ценности, то, значит, культурное человечество, к которому приводит эта лестница организмов, полагается как абсолютное благо, а тогда перед нами даже не столько относящее к ценности историческое, сколько философско-историческое понимание. При этом основные принципы этой философии истории не взяты у природы и естествознания, как часто думают, но на явления природы переносятся культурные ценности. Здесь не место входить в оценку научного значения подобных философско-исторических соображений необходимого прогресса от примитивнейших организмов вплоть до культурного человека. С чисто естественно-научной точки зрения развитие это не представляет собой ни прогресса, ни регресса, но просто индифферентный по отношению к ценности ряд изменений, общие (т.е. равно под59

чиняющие себе все различные стадии) законы которого необходимо исследовать. К тому же интерес к таким якобы естественным "историям творения", в которых, впрочем, Дарвин сам совершенно ни при чем, по-видимому, затухает даже и в биологических кругах. Все более и более становится ясным, что те следствия, которые современная теория развития поспешила вывести для "мировоззрения", не только привели в философии к сомнительнейшим результатам, но и даже в самой биологии причинили много зла. Вообще интерес к филогенетической биологии, по-видимому, проходит. Конечно, вторжение исторической мысли в науку об организмах оказало громадное влияние в том смысле, что, вероятно, уже навсегда разрушило те реальности, в которые сгустились понятия вида (Speziesbegriffe). Но, во-первых, подобный результат мог бы быть получен также при помощи генерализирующей теории, а во-вторых, принципиально совершив это свое дело, биология, по-видимому, переходит теперь от исторического построения родословных предков к установлению общих условий органической жизни. В образовании таких общих понятий видит она теперь собственную свою задачу, и с усилением этих тенденций биология после пережитого ею кризиса должна будет снова превратиться в генерализирующую науку и, следовательно, в естественную науку как в материальном, так и в формальном и логическом смысле, какой она, поскольку она хотела быть только "онтогенетической" теорией развития, и была до Дарвина (как, например, у К. Э. Бэра). Той своей структурой, которая якобы противоречит нашему противоположению естествознания наукам о культуре, она, независимо даже от философско-исторических спекуляций, обязана не столько самому Дарвину, сколько некоторым "дарвинистам", в особенности Геккелю. Однако даже у него можно в понятии резко различить генерализирующие и относящие к ценности исторические элементы, как они ни перепутаны друг с другом, труды же других преемников Дарвина, как, например, Вейсмана, носят преимущественно генерализирующий, а следовательно, также и в логическом смысле естественно-научный характер, так что они без остатка входят в нашу схему. Еще важнее для нас здесь, пожалуй, методически естественно-научные, т.е. генерализирующие, элементы в науках о культуре. До сих пор я умышленно говорил только об образовании таких исторических понятий, которые относятся к одному единичному процессу в строгом смысле этого слова, и этого было достаточно для выяснения основного логического принципа, ибо целое в историческом изложении рассматривается всегда как единичный объект в его никогда не повторяющейся особенности. Но теперь нужно принять во внимание еще следующее. Культурное значение действительности хотя и связано с индивидуальностью и особенностью, но понятия частного (особенного) и общего вместе с тем являются относительными. Так, например, понятие "немец" будет общим, если мы возьмем его в его отношении к Фридриху Великому, Гёте или Бисмарку. Но это понятие вместе с тем – частное в сравнении с понятием "человек"; поэтому мы можем назвать подобные относительно частные понятия также "относительно историческими". Для наук о культуре важно не только то индивидуальное своеобразие, которое присуще всему единичному и особенному в собственном смысле этого слова, но, если речь идет о сути исследуемого исторического целого, также и то своеобразие, которое встречается у целой группы объектов; можно даже сказать, что нет вообще науки о культуре, которая не оперировала бы многими групповыми понятиями, в некоторых же дисциплинах понятия эти выступают на передний план. Правда, содержание подобного относительно исторического понятия и не должно обязательно

совпадать с содержанием соответствующего общего понятия, как, например, то, что мы понимаем под немцем, отнюдь не содержит в себе только то, что общо составляющим массу немецкого народа индивидам (этой формы исторического образования понятий я здесь не могу коснуться подробнее). Но и в содержании вполне общего понятия могут найтись признаки, имеющие значение для культурной ценности, руководящей историческим образованием понятий, причем это в особенности будет иметь место у большинства понятий, относящихся к культурным процессам на самых ранних стадиях развития или к тем из них, которые определяются интересами и волевыми тенденциями больших масс. В подобных случаях в процессе научного образования понятий, выделяющего то, что общо известному множеству объектов, может быть признано существенным именно то, что в этой группе существенно с точки зрения ее культурного значения. Отсюда возникают понятия, которые, обладая как естественно-научным, так и культурно-научным значением, могут быть поэтому использованы и в генерализирующем, и в индивидуализирующем исследовании. Благодаря этому довольно часто случающемуся совпадению в содержании понятий, образованных по генерализирующему и относящему к ценности историческому методу, один и тот же исследователь нередко прибегает к помощи как естественно-научного, так и исторического образования понятий, чем и объясняется присутствие в исследованиях о первобытной культуре, в языкознании, политической экономии, юриспруденции и в других науках о культуре генерализирующим способом образованных элементов, до того тесно связанных с собственно исторической работой, что отделить их от нее часто можно только в понятии. В связи с этим выясняется правомерность и значение исследований, для которых Пауль предложил название "науки о принципах" ("Prinzipienwissenschaft"). Я, конечно, не могу согласиться с тем, что во всякой отрасли исторической науки в равной степени может иметь значение наука, которая "изучает общие условия жизни исторически развивающегося объекта и исследует со стороны их природы и действенности постоянные факторы, остающиеся неизменными в непрерывном потоке изменений". Ибо там, где имеется в виду единичное и особенное в строгом смысле этого слова, общие понятия науки о принципах могут быть применены самое большее лишь как элементы понятия. Но в названных науках, которые, подобно языкознанию, содержат в себе особенно много элементов, образованных генерализирующим методом, такие исследования должны иметь большое значение. По тем же основаниям и генерализирующая психология может, в конце концов, играть роль в таких науках, и мы должны дополнить в этом смысле наши прежние соображения. Но отсюда еще отнюдь не следует, что эту науку о душевной жизни можно называть "самым главным базисом всякой науки о культуре в высшем смысле этого слова", ибо ее значение ослабляется в той же степени, в какой культурное значение чистой индивидуальности повышается, что вообще ведет за собой исчезновение общих абстрактных исследований. Но именно это имеет место при наиболее значительных культурных процессах. В истории религии, государства, науки, искусства отдельный индивид вообще не может стать "несущественным". Здесь импульсы к творчеству новых культурных благ исходят почти всегда от единичных личностей, что известно всякому, кто в угоду разным априорным теориям не закрывает умышленно глаза на исторические факты. Данные личности должны поэтому стать исторически значительными, при изображении же их нельзя ограничиться одними только относительно историческими понятиями.

Утверждение это не имеет опять-таки ничего общего со стремлением объяснять историю из намерений и деяний великих людей или даже с отрицанием пр чинной обусловленности всей исторической жизни. Исторические личности часто сравниваются с марионетками, причем нередко указывают на то, что Наполеон или Бисмарк сами сознавали свою марионеточную роль. Мы не будем здесь решать вопрос, насколько справедливо это утверждение, ибо от него не зависит решение проблемы исторического метода. Марионетки тоже представляют собой индивидуальную действительность, и их история может быть поэтому изложена только при помощи индивидуальных, а отнюдь не системы общих понятий. Проволока, приводящая марионетки в движение, так же индивидуальна, как и всякая действительность, и история поэтому, если бы она даже и имела дело только с марионетками, должна была бы все же всегда показывать нам, какая индивидуальная и особая проволока двигает здесь эту, там ту исторически значительную марионетку. Во всяком случае сравнение с марионетками весьма малоудачно именно с точки зрения натуралиста, так как движение марионеток в конечном счете сводится ведь к замыслам действующих людей; поэтому следовало бы выбрать лучший образ для выражения причинной обусловленности всего бытия. Мы хотели здесь только показать, что даже и тот, кто убежден в абсолютной причинности всех исторических явлений, не может изображать историю при помощи общих понятий закона, но должен уяснить себе, что и причинная связь представляет собой не общее понятие, а единичную и индивидуальную реальность, историческое изображение которой требует индивидуальных понятий. Уяснив это, уже нетрудно заметить, насколько неосновательны все аргументы натуралистов, опирающихся, чтобы показать несущественность для истории отдельных личностей, на причинную обусловленность всего бытия. Однако я не стану развивать здесь эту мысль дальше, так как и без того ясно, что генерализирующие науки о культуре только ограничивают, но не упраздняют наше принципиальное деление. Дело в том, что понятие культуры определяет здесь не только выбор объектов, но в известном смысле и образование понятий, делая изображение этих объектов отнесенным к ценности и историческим. Общность понятий в науках о культуре имеет предел, который определяется соответствующей культурной ценностью. Поэтому как ни важно в интересах наук о культуре установление общих абстрактных отношений, они все же могут пользоваться лишь понятиями относительно незначительной общности, если только исследование не должно потерять своего культурно-научного значения. А тем самым между науками о культуре и науками о природе намечается также и в этом отношении пограничная черта. Провести ее возможно яснее является тем более необходимым, что фактически она очень часто не соблюдается и притом в ущерб наукам о культуре. Теперь очень любят отыскивать культурные явления в их примитивнейшей стадии у первобытных или "естественных" народов, рассчитывая найти их здесь в их "простейшем" виде, и, конечно, это имеет свои основания. Но если в этом видят путь к пониманию более близких нам культурных явлений, то следует остерегаться интерпретации подлежащих изучению объектов в нашем духе и приписывать им того, что совершенно не соответствует им в действительности, т.е., иначе говоря, распространения исторического понятия культурного объекта на действительность, которую уже нельзя называть культурой. Например, нужно быть вполне уверенным, что занятие, которое у первобытных народов часто принимают за "искусство", и на самом деле имеет нечто общее с культурным благом, называющимся у нас искусством, а это возможно только с помощью исторического культур62

но-научного понятия искусства, образованного на основании эстетического понятия ценности. Пока это не известно (а узнать это в иных случаях крайне трудно), ссылка на разные "произведения искусства" первобытных народов, не имеющих часто как в глазах их творцов, так и в глазах наслаждающихся ими никакой эстетической ценности, может привести в теории искусства только к путанице. Во всяком же случае совершенно нелепо видеть в исследованиях о первобытной культуре собственно научные исследования на том основании, что по указанной выше причине в них можно в большом количестве оперировать общими понятиями, т.е. пользоваться генерализирующим методом. При рассмотрении высших форм культурного развития приобретенная таким образом всеобщность действует уже не только "мертвяще", но и убийственно. Самое большое место общие понятия занимают в тех науках о культуре, которые изучают экономическую жизнь, ибо поскольку вообще возможно изолировать экономические движения, в них часто действительно принимаются во внимание только массы; поэтому то, что для этой науки о культуре является существенным, в большинстве случаев совпадает с содержанием относительно общего понятия. Так, исторически существенное в крестьянине или фабричном рабочем у определенного народа в определенную эпоху может весьма точно совпадать с тем, что общо всем отдельным экземплярам соответствующего рода и что могло бы поэтому образовать их естественно-научное понятие. В таких случаях все чисто индивидуальное может отступать на задний план, установление же общих абстрактных отношений может получить самое широкое применение. Отсюда, впрочем, также понятно, почему стремление превратить историческую науку в генерализирующее естествознание так часто сочетается с утверждением, что вся история в своей основе есть экономическая история. Вместе с тем именно здесь яснее всего выступает вся неправомерность этих попыток превращения всей истории в экономическую историю, а затем и в естествознание. Они основываются, как это легко можно показать, на совершенно произвольно выбранном принципе отделения существенного от несущественного, причем выбор этого принципа был первоначально обусловлен совершенно ненаучными политическими соображениями. Это можно заметить уже у Кондорсе, а так называемое материалистическое понимание истории, представляющее собой лишь крайний полюс всего этого направления, может служить для этого классическим примером. Оно в очень большой своей части зависит от специфически социалдемократических стремлений. Демократическим характером руководящего культурного идеала объясняется склонность рассматривать также и в прошлом великих личностей как нечто "несущественное" и считаться только с тем, что исходит от массы. Отсюда идея "коллективистской" истории. С точки зрения пролетариата или с той точки, которую теоретики считают точкой зрения массы, внимание в настоящее время обращается главным образом на экономические ценности. Следовательно, "существенно" только то, что стоит в непосредственной связи с ними, т.е. хозяйственная жизнь. Отсюда также идея "материалистической" истории. Это уже не эмпирическая историческая наука, пользующаяся методом отнесения к ценности, но насильственно и некритически конструированная философия истории. Экономическим ценностям придается здесь до того абсолютное значение, что все, что значимо по отношению к ним, превращается в истинное бытие, все же, что не относится к экономической культуре – в "надстройку" над истинным бытием. В результате возникает крайне метафизическое воззрение, по формальной структуре своей родственное платоновскому идеализму и всякому реализму понятий. Ценности гипостазиру63

ются здесь в истинно и единственно существующее бытие. Различие только в том, что место идеалов головы и сердца заняли идеалы желудка. Ведь даже "идеолог" Лассаль рекомендует рабочим смотреть на избирательное право как на вопрос желудка и распространить его, подобно теплоте желудка, на все народное тело, ибо нет силы, которая могла бы долго противостоять ему8. Не следует удивляться тому, если с этой точки зрения все человеческое развитие в конечном счете рассматривается как "борьба за хлеб". Выяснив ценностные точки зрения, на которых основывается исторический материализм, мы легко сможем оценить мнимую объективность этого понимания истории. Оно является скорее плодом политики, нежели науки. Нельзя отрицать того, что прежние историки, может быть, слишком мало касались экономической жизни. И в качестве дополнительного рассмотрения экономическая история имеет, конечно, свою большую ценность. Но всякая попытка сведения к экономике как к единственно существенному во всей истории односторонне субъективна и должна быть причислена к одним из произвольнейших исторических конструкций, какие когда-либо вообще существовали. XII. Количественная индивидуальность После этих ограничительных замечаний смысл нашего противоположения наук о культуре естествознанию должен стать более ясным и не может уже вызывать недоразумений. Тем самым решена поставленная нами в начале этого очерка задача разделения эмпирических наук на две главные группы. Так как, однако, продолженная здесь попытка классификации сильно отличается от традиционного деления наук, то она встретила, конечно, не только признание, но и целый ряд самых различных нападок. В этом очерке, где мы хотели бы только ясно наметить главные мысли, мы не можем ответить на все возражения. Поэтому я раньше уже в нескольких местах сослался на последующие разъяснения, теперь же попытаюсь выяснить хотя бы важнейшие пункты, вызывающие сомнения.

"Открытое ответное письмо центральному комитету общего немецкого рабочего конгресса в Лейпциге" (1863). Я имел в виду цитированную выше фразу Лассаля, когда употребил в первом издании этого очерка выражение "идеалы желудка". Теннис мог бы принять во внимание и во всяком случае не писать, что он не знает, "из какого болота Риккерт заимствовал характерное для него изложение материалистического понимания истории" ("Archiv fur System. Philos.". Bd. VIII. S. 38). Если Теннис объясняет впоследствии "резкий тон" своих слов тем, что он "почувствовал себя лично задетым высокомерным тоном" (ibid. S. 408), то это является только новым доказательством того, что иные натуралистические понимания истории являются скорее результатом личных и большей частью страстных "убеждений", нежели плодом спокойной научной работы. Мои фразы в тексте совсем не "высокомерны", они стараются лишь установить тот факт, что "исторический материализм", как и всякая философия истории, основывается на определенных ценностях и что его высмеивание идеализма сводится к замене старых идеалов новыми, а не к устранению "идеалов" вообще. Я не думаю отрицать, что многие приходят к натуралистическому пониманию истории, основываясь на старомодных идеалах головы и сердца. Но это ставит подобных мыслителей только с "человеческой", но отнюдь не с научной точки зрения выше других, ибо означает непоследовательность и впадение в "идеологию". 8

Во-первых, можно оспаривать наше положение, что естественно-научный генерализирующий метод безусловно не способен понять индивидуальное и особое. Поэтому можно не соглашаться с тем, что понятие истории, оперирующей естественно-научным методом, логически противоречиво. Во-вторых, можно утверждать, что индивидуализирующее образование понятий имеет место и без ценностных точек зрения и что поэтому не следует принципиально связывать понятие истории с понятием отнесения к ценности. Наконец, согласившись даже с первыми положениями, можно усомниться в объективности исторических наук о культуре, противопоставляя им в качестве образца объективность естественных наук, которой они никогда не смогут достигнуть. Разберем по порядку все эти три возражения. Что касается постижения особенного и индивидуального естественнонаучными дисциплинами, то в качестве примеров такого постижения почти всегда приводятся физика и астрономия. Это, конечно, не случайность, и нетрудно найти основание этого. Обе указанные науки применяют математику к своим объектам, и достаточно только вспомнить сказанное нами выше о двух путях, открывающихся науке для преодоления разнородной непрерывности всякой действительности9, чтобы понять, почему безусловное (restlos) постижение индивидуальной реальности в физических и астрономических понятиях считается возможным. Вместе с тем под этим углом зрения легче всего будет вскрыть ошибочность этого утверждения, т.е. признать, что способ понимания действительности указанными науками не противоречит нашему логическому противоположению природы и истории. Для этого следует только уяснить себе новое понятие индивидуальности, принципиально отличающееся как от абсолютно иррациональной простой разнородности всякой действительности, так и от возникающей через отнесение к ценности индивидуальности исторических понятий. Это новое понятие индивидуальности можно, в противоположность всегда качественной индивидуальности действительности, назвать понятием количественной индивидуальности. Некоторые естественно-научные дисциплины всецело ограничиваются при образовании своих понятий теми сторонами действительности, которые можно вычислить и измерить, и в наиболее общую теорию материального мира входят, в конце концов, одни только количественные определения. Чисто механическое воззрение совпадает с чисто количественным пониманием действительности. Но обычное смешение понятия с действительностью приводит к воззрению, будто чисто количественный физический мир, обязанный своим существованием исключительно абстрактному расчленению действительности, является сам реальностью, подобно действительным телам. Часто даже заключают отсюда, что только количественно определенный мир есть "подлинная" материальная действительность, все же качества существуют исключительно лишь "в субъекте" и, конечно, относятся только к миру "явлений". Тот, кто находится во власти подобной фантастической метафизики, которой мы не можем коснуться здесь подробнее10, никогда не поймет сущности научного образования понятий. В самом деле, наше наукознание имеет смысл лишь при предпосылке, что действительность представляет собою ту качественно разнородную непрерывность, о которой мы говорили выше, а также при предположении, что эмпирические дисциплины преследуют цель познания этой эмпирической действиСм. выше, с. 62 – 63 См. об этом физиологическом идеализме мое сочинение "Der Gegenstand der Erkenntnis". 1892. 2 Aufl. 1904. 9

тельности. Имея это в виду, мы легко увидим, что квантифицирующие естественные науки вполне соответствуют нашей теории, так как именно они не в состоянии ввести в свои понятия индивидуальности действительность. Конечно, и это нельзя не признать, чисто количественный физический мир вполне, без остатка, познается генерализирующим методом, так что "индивидуальность" его даже поддается вычислению. Но это потому, что содержание ее утратило свою необозримую разнородность, однородную же непрерывную среду можно с помощью математики вполне подчинить понятиям. Пользуясь средствами, которые мы не можем здесь охарактеризовать точнее, можно точно определить любой пункт однородного пространства. Тому, кто в этом чисто количественном мире видит истинную реальность, достаточно поэтому только скомбинировать между собой известное количество общих формул, для того чтобы постичь тем самым индивидуальность этой "действительности". Эта индивидуальность есть в самом деле не что иное, как соединение общих понятий. Мы понимаем отсюда, почему Шопенгауэр называл именно пространство и время принципами индивидуации и почему до сих пор еще указание времени и места совершения какого-нибудь события отождествляется с действительной индивидуальностью этого события. При каких предпосылках такое отождествление действительно правомерно? Необходимо прежде всего, следуя рационалистической метафизике XVII в., приравнять телесную действительность чистому протяжению и соответственно этому мыслить последние части этой действительности таким образом, чтобы тела составлялись из них так, как математическая линия составляется из точек. В таком случае действительно можно всякую часть материального мира считать безусловно рациональной и без остатка, во всей своей индивидуальности, познаваемой с помощью естественно-научных понятий. Но нужно ли в самом деле еще доказывать, что этот чисто количественный физический мир не есть действительность в том смысле, какой мы все обыкновенно вкладываем в данное слово, что познаваемость его индивидуальности основывается исключительно на том, что из него удалено все, не поддающееся рационализации в количественно определенных понятиях, и что поэтому его чисто количественная "индивидуальность" не имеет, кроме имени, ничего общего ни с индивидуальностью эмпирической действительности, ни с исторической индивидуальностью? Чистое количество, рассматриваемое само по себе, есть нечто абсолютно не действительное. Простая протяженность не есть еще материальная реальность. Однородная непрерывность, единственно доступная совершенному рационализированию в понятиях, стоит, напротив, в резкой противоположности к разнородной непрерывности, характеризующей собой всякую действительность, об индивидуальности которой мы до сих пор говорили. Итак, индивидуальность, мыслимая как соединение общих понятий и исчерпываемая пространственными и времевыми, чисто количественными определениями, совсем не есть та разнородность, которую мы называем индивидуальностью. Наоборот, эти понятия следует строго разделять для того, чтобы уяснить сущность математического естествознания. Действительная индивидуальность имеет с рационализированной индивидуальностью математической физики только то общее, что она также всегда находится в определенной точке пространства или времени. Но этим она далеко еще не определяется как индивидуальность, да и вообще по содержанию своему она этим совершенно еще не определена. Поэтому, сколько бы в данной точке ни скрещивалось общих понятий, мы с их помощью сможем найти одни лишь количественные пространственно-временные определения; но этим путем нам никогда не постичь того, что составляет своеобра66

зие какой-нибудь единичной действительности и что превращает ее в этот определенный индивид. При этом совершенно безразличны размеры той части действительности, которую мы рассматриваем в ее особенности. Поскольку перед нами вообще действительность, которую вместе с известными уже нам частями действительности нужно подвести под какое-нибудь понятие, мы должны видеть в ней, как и во всякой действительности, разнородную непрерывность, принципиально не исчерпываемую абстрактным, понятийным (begrifflich) знанием. Для большей ясности представим себе мир так, как его мыслит новейшая физика, т.е. состоящим из "электронов". Постигается ли тем самым материальная действительность вся без остатка? Конечно нет. И электроны также только рассматриваются физикой как простые и равные, подобно всем экземплярам какого-нибудь общего родового понятия. Если же под ними подразумевать действительность, то они должны заполнять пространство. Вправе ли мы считать их абсолютно однородными? Каким образом приходим мы к допущению подобных реальностей? Всякое известное нам тело отличается от другого, и каждое в своей особенности так же иррационально, как и весь материальный мир в целом. То же самое, следовательно, можно сказать о всякой материальной вещи, к которой приходит физика. Действительность не может никогда состоять из "атомов", из "последних вещей" в логическом смысле слова. Действительные атомы всегда еще многообразны и индивидуальны. Мы не знаем никакой другой действительности, и мы не имеем потому права представлять себе ее иначе, как ни несущественна ее индивидуальность для физических теорий. Короче говоря, разнородная непрерывность действительности проявляется также и в невозможности для физики достичь когда-нибудь конца своей работы. Чего бы она ни достигала, все это только еще предпоследнее; там же, где как будто кажется, что она пришла к концу, это объясняется только тем, что она игнорирует все то, что еще не вошло в ее понятия. Тело, которое в такой же степени является частью большого тела, как точка является частью линии, и которое поэтому во всей полноте своей действительности может быть без остатка определено своим положением на линии, есть не что иное, как логическая фикция. Это – понятие теоретической ценности, "идеи", задачи, но не реальности. Более того, однородная непрерывность линии на самом деле тоже принципиально отлична от однородной прерывности точек, из которых она якобы "состоит". В действительности точки никогда не могут составить линию. Тут же нам предлагается нечто еще менее возможное: разнородную непрерывность действительности мы должны мыслить как однородную прерывность "атомов" в строгом смысле слова, т.е. как прерывность простых и равных между собою вещей, и полагать затем, что это без остатка познаваемое образование есть действительность. Нужно за миром чисто количественно определенных эмпирических понятий совершенно не видеть все то богатое содержание действительности, которое мы переживаем в каждую секунду нашего существования, для того чтобы можно было поверить, что понятия математической физики охватывают хоть одну действительную индивидуальность. На самом деле кажущаяся близость к действительности, объясняющаяся применением математики и введением в понятия однородной непрерывности, означает наибольшую отдаленность от действительности, ибо действительность никогда не бывает однородной и все, что допускает математическую индивидуализацию, само по себе, как и всякое количество, абсолютно ирреально. Во всяком случае, математически определяемая количественная индивидуальность не есть индивидуальность

действительности, равно как и не индивидуальность исторических понятий, что вряд ли еще требует доказательства. После этого нетрудно уже увидеть, что и астрономия ничуть не противоречит нашему утверждению, что естественно-научные понятия закона не в состоянии воспринять действительную индивидуальность. Конечно, астрономия может точно вычислить как для прошедшего, так и для будущего времени орбиты отдельных мировых тел, называемых их собственными именами; она может предсказать солнечные и лунные затмения с точностью до дробей секунды и указать индивидуальные моменты времени, когда они раньше имели место, так что это дает даже возможность установить хронологию некоторых исторических событий. Поэтому в астрономии часто видели мыслимо совершеннейшее знание, что привело даже к идеалу "мировой формулы", с помощью которой открывалась бы возможность вычислить весь ход действительности во всей его полноте и индивидуальных стадиях. В особенности популяризовал эти идеи Дюбуа-Реймон, распространивший в широких кругах самые причудливые представления о будущих перспективах естествознания. Представления эти отразились странным образом и на логических сочинениях, где часто встречается утверждение, будто все историческое развитие мира может быть в принципе точно вычислено с помощью естественно-научного метода, подобно планетным орбитам. Мы не можем здесь детально распутывать весь клубок логических несообразностей, заключающихся в идее такой мировой формулы. Это завело бы нас слишком далеко. Для наших целей достаточно показать, что уже исходная точка этих представлений ложна и что, следовательно, у них отсутствует всякая прочная основа. Нам стоит только спросить: что в мировых телах поддается астрономическому вычислению и что входит, следовательно, в астрономические законы? Ответ подразумевается сам собой. Астрономия постигает без остатка, в их индивидуальности, одни только количественные определения своих объектов. Например, она может во всей их индивидуальности указать те моменты времени и места в пространстве, где были, есть и будут отдельные мировые тела. Поэтому если известно, что какое-нибудь историческое событие совпало по времени с солнечным затмением, то представляется возможность вычислить день, в который оно должно было случиться. Но значит ли это, что астрономия постигает какую-нибудь действительную индивидуальность? Мы уже показали, что хотя количественные определения и можно назвать индивидуальными, ибо и они, подобно всякому вообще определению, также относятся к индивидуальности, но эта пространственно-временная индивидуальность никогда не совпадает с тем, что мы понимаем под индивидуальностью действительности. По сравнению с абсолютной особенностью мировых тел индивидуальные пространственно-временные указания астрономии кажутся даже совершенно общими. Ибо на том же месте пространства и в тот же момент времени с совершенно тем же успехом мог бы находиться любой экземпляр тела, обладающего такими количественными определениями, но отличающегося совершенно иными индивидуальными качественными свойствами; а между тем именно эти свойства и составляют его индивидуальность и могут при случае стать существенными для индивидуализирующей науки. Ведь и для астрономии связь между индивидуальными количественными и индивидуальными качественными определениями совершенно "случайна". Никакие успехи генерализирующих наук не смогут перебросить мост через пропасть, отделяющую количественную индивидуальность от качественной, ибо стоит нам только оставить царство чистых количеств, как из однородной 68

непрерывности мы вступаем в разнородную, уничтожая тем самым возможность безостаточного рационализирования объектов в понятиях.

ФИЛОСОФИТЕ НА ХХ ВЕК Времевостта Морис Мерло-Понти Время – это смысл жизни (смысл – как говорят о смысле течения воды, смысле фразы, смысле ткани, смысле аромата). Клодель. Поэтическое искусство Оег Sinn ties Daseins ist die Zeillichkeit. Heidegger. Sein und Zeit. S. 331. Перевод: К. Дрязгунов Если на предыдущих страницах мы уже встречались с временем на пути к субъективности, то прежде всего потому, что все наши переживания, поскольку они наши, располагаются согласно "до" и "после", потому что временность, на кантовском языке – это форма внутреннего чувства и потому что она представляет собой наиболее общую характеристику "психических фактов". Но в действительности, не опережая анализ времени, мы уже обнаружили между временем и субъективностью гораздо более интимную связь. Мы увидели, что субъект, который не может быть сведен к ряду психических событий, не может, однако, и существовать вне времени. Остается признать его временным – не из-за некой случайности человеческой конституции, но в силу внутренней необходимости. Оказалось, что нам предстоит создать такую концепцию, где субъект и время внутренне сообщаются. Теперь мы может сказать о временности то же, что выше говорили, например, о сексуальности и о пространственности: экзистенция не может иметь внешних или случайных атрибутов. Она не может быть какой бы то ни было – пространственной, сексуальной, временной – не будучи таковой целиком, не вбирая и не поглощая свои "атрибуты", не делая из них измерении своего бытия, так что сколько-нибудь точный анализ любого из них касается на деле самой субъективности. Здесь нет проблем главных и подчиненных: все проблемы концентричны. Анализировать время означает не извлекать следствия из предустановленной концепции субъективности, но проникать, через время, в ее конкретную структуру. : Коли нам удастся понять субъекта, то не в его чистой форме, но отыскивая его в пересечении его измерений. Нам нужно, следовательно, рассмотреть время само по себе, и только таким образом, следуя его внутренней диалектике, мы придем к переработке нашей идеи субъекта. Говорят, что время проходит или течет. Говорится о течении времени. Вода, за течением которой я наблюдаю, несколько дней назад образовалась в горах, когда растаял лед; сейчас она передо мной, движется к морю, куда она вольется. Если время подобно реке, оно течет из прошлого в направлении настоящего и будущего. Настоящее – это следствие прошлого, а будущее – следствие настоящего. Эта знаменитая метафора на самом деле очень запутана. Так, если обратиться к вещам самим по себе, таянье снегов и его завершение – это не последовательные события: скорее само понятие события не находит себе места в объективном мире. Когда я говорю, что текущая в настоящее время вода позавчера образовалась изо льда, я подразумеваю некоего свидетеля, находящегося в определенном месте в 70

мире, и я сравниваю то, что он последовательно видит: он присутствовал при таянье снегов и следует за течением воды или же с берега реки он после двух дней ожидания видит проплывающие куски дерева, брошенные им у истока. "События" выкраиваются конечным наблюдателем в пространственно-временной тотальности объективного мира. Однако если я рассматриваю этот мир сам по себе, то остается только единое нераздельное бытие, которое не изменяется. Изменение предполагает некоторую позицию, где я располагаюсь и откуда вижу прохождение вещей; событий не существует, если нет кого-то, с кем они происходят и чья конечная перспектива обосновывает их индивидуальность. Время предполагает взгляд на время. Оно, таким образом, не подобно потоку, это не какая-то текучая субстанция. Если эта метафора смогла сохраниться от Гераклита до наших дней, это означает, что мы неявно помещаем в этот поток кого-то, кто наблюдает его течение. Мы делаем это уже тогда, когда говорим, что поток течет, поскольку это предполагает представление – там, где нет ничего, кроме вещи, целиком внешней по отношению к самой себе – чего-то "внутреннего", или некоей индивидуальности потока, раскрывающейся вовне в своих проявлениях. Но стоит мне ввести наблюдателя, следует ли он за потоком или на берегу реки следит за ее течением – временные отношения переворачиваются. Во втором случае уже истекшие массы воды не следуют в направлении будущего – они тонут в прошлом; на-ступающее (1 a-venir) находится в стороне источника, и время не приходит из прошлого. Не прошлое продвигает настоящее, и не настоящее продвигает будущее в бытие; будущее не предуготовлено позади наблюдателя, оно замышляется (se premedit) перед ним, подобно грозе на горизонте. Если наблюдатель, находящийся в лодке, следует по течению, конечно, можно сказать, что он спускается с потоком навстречу своему будущему, но это будущее – новые пейзажы, ожидающие его в пойме реки, и течения времени – это уже не сам поток: это развертывание пейзажей перед движущимся наблюдателем. Время, следовательно, - это не какой-то реальный процесс, действительная последовательность, которую я бы только регистрировал. Оно рождается из моей связи с вещами. В самих вещах будущее и прошлое пребывают в своего рода вечном пред- и постсуществовании; вода, которая проследует мимо завтра, в настоящий момент уже есть – у своих истоков, и только что прошедшая тоже есть – немного ниже, в долине. То, что прошло или в будущем для меня, присутствует в мире. Часто говорят, что в самих вещах будущего еще нет, прошлого уже нет, а настоящее, строго говоря, представляет собой некий предел, как будто время проваливается. Вот почему Лейбниц мог определить мир как mens momentanea, и вот почему св. Августин говорил о необходимости для конституирования времени, помимо наличия настоящего, своего рода наличия прошлого и наличия будущего. Но вдумаемся как следует в то, что они хотят сказать. Если объективный мир не способен нести время, это не значит, что он в каком-то смысле слишком тесен, что мы должны добавить ему грань прошлого и грань будущего. Прошлое и будущее не существуют иначе как в мире, они существуют в настоящем. Бытию самому по себе для того, чтобы стать временным ; бытием, недостает небытия – "впрочем", "некогда" и "завтра" . Объективный мир слишком полон, чтобы дать место времени. Прошлое и будущее как таковые извлекаются из бытия и тяготеют к субъективности, чтобы найти в ней не какую-либо реальную поддержку, но, напротив, возможность небытия, согласного с их природой. Если мы освобождаем объективный мир от открытых на него конечных перспектив и полагаем его сам по себе, мы не можем обнаружить в нем ничего, кроме "теперь". Более того, эти "теперь", не будучи никем представлены, не обладают никакими временными характеристиками и не могли бы образовать последо71

вательности. Определение времени, которое имплицитно содержится в сравнениях обыденного сознания – как последовательности "теперь"11 – ошибочно не только потому, что сводит прошлое и будущее к настоящему: оно несостоятельно, поскольку разрушает само понятие "теперь", как и понятие последовательности. Мы бы, разумеется, ничего не выиграли, помещая время не в вещах, а в нас, если бы заново повторили "в сознании" ту же ошибку, определяя его как последовательность "теперь". Однако именно это делают психологи, когда они пытаются "объяснить" .сознание прошлого через воспоминания, а сознание будущего – через проекцию этих воспоминаний перед нами. Например, опровержение "физиологических теорий" памяти у Бергсона остается на почве каузального объяснения; оно состоит в демонстрации того, что церебральные следы и другие телесные механизмы не являются адекватной причиной феноменов памяти, что, к примеру, мы не может найти физиологических оснований для объяснения порядка исчезновения воспоминаний в случае прогрессивной афазии. Таким образом проводимая дискуссия, конечно, дискредитирует идею телесной консервации прошлого: тело – это уже не приемник остаточных возбуждений, но орган пантомимы, назначение которой состоит в подтверждении интуитивной реализации "интенций"12 сознания. Однако эти интенции связываются с хранящимися в "бессознательном" воспоминаниями, наличие прошлого для сознания остается простым фактическим наличием: не было замечено, что наиболее сильный довод против физиологической консервации прошлого является также основанием для отбрасывания "психологической консервации" и этот довод состоит в том, что никакая консервация, никакой физиологический или психический "след" прошлого не могут объяснить сознание прошлого. Этот стол несет следы моей прошлой жизни, я оставил на нем свои инициалы, чернильные пятна. Однако эти следы сами по себе не отсылают к прошлому: они принадлежат настоящему. И если я нахожу в них знаки каких-то "предшествующих" со бытии, это происходит потому, что в отличие от них я обладаю смыслом прошлого, несу в себе его значение. Если наш мозг хранит следы того телесного процесса, который сопровождал одно из моих восприятии, и если нервное возбуждение снова пройдет по уже проторенным путям, восприятие появится вновь, я буду обладать новым восприятием, ослабленным и ирреальным, если угодно, однако ни в коем случае это, наличное, восприятие не сможет указать мне на какое-либо событие прошлого (если только я не обладаю каким-то иным взглядом на прошлое, что позволит мне опознать это восприятие как воспоминание – однако это противоречит принятой гипотезе). Если мы теперь заменим физиологический след "психическим", если наши восприятия сохраняются в бессознательном, затруднение остается тем же: сохраненное восприятие продолжает быть восприятием, оно продолжает существовать, оно постоянно пребывает в настоящем, оно не открывает позади нас того измерения ускользания и отсутствия, которое и есть прошлое. Сохранившийся фрагмент пережитого прошлого – это не более чем повод для представления прошлого, сам по себе он не может быть им признан; признание (reconnaissance), когда его стремятся вывести из какого бы то ни было содержания, всегда оказывается впереди самого себя. Репродукция предполагает рекогницию, она не может быть понята как таковая, если я уже не обладаю некоторого рода прямым контактом с прошлым, остаю щимся на своем месте. Тем более невозможно сконструировать с помощью содержаний сознания будущее: никакое действительное содержание не может сойти, даже ценой экивока, 11 12

Nacheinander der Jetztpunkte // Heidegger M. Sein und Zeit. Halle; Saale, 1927 S. 422. Bergson A. Matiere et Memoire. P., 1896. P. 137 (Note 1), 139. 72

за свидетельство о будущем, поскольку будущего даже и не было и оно не могло, подобно прошлому, оставить в нас свои метки. Если и можно было бы, следовательно, думать об объяснении отношения будущего к настоящему, то только уподобляя его отношению настоящего к прошлому. Рассматривая долгий ряд моих прошлых состояний, я вижу, что мое настоящее всегда проходит, я могу опередить этот переход, трактовать свое ближайшее прошлое как отдаленное, а мое актуальное настоящее - как прошлое: тогда будущее – это тот провал, который образуется перед настоящим. Эта проспекция была бы на самом деле ретроспекцией, а будущее – проекцией прошлого. Но даже если мне бы удалось сконструировать сознание прошлого с помощью смещенного (desaffecte) настоящего, это настоящее, безусловно, не смогло бы показать мне будущее. И даже если фактически мы представляем себе будущее с помощью того, что мы уже видели, чтобы проецировать увиденное перед собой, нужно, чтобы мы сначала обладали смыслом будущего. Если проспекция суть ретроспекции, это, во всяком случае, антиципированная ретроспекция, но как было бы воз можно антиципирование, если бы мы не обладали смыслом будущего? Мы догадываемся, как говорят, "по аналогии", что вот это неповторимое настоящее пройдет, как и все прочие. Но чтобы могла существовать аналогия между настоящим истекшим (revo lu) и настоящим актуальным, необходимо, чтобы это последнее уже заявляло о себе как об уходящем, чтобы мы чувствовали давление на него со стороны будущего, пытающегося его вытеснить, и чтобы, короче говоря, течение времени было бы изначально не только переходом настоящего в прошлое, но и переходом будущего в настоящее. Если можно сказать, что всякая проспекция это антиципированная ретроспекция, с таким же успехом можно сказать, что всякая ретроспекция – это перевернутая проспекция: я знаю, что был на Корсике перед войной, потому что я знаю, что война была на горизонте моей поездки на Корсику. Прошлое и будущее не могут быть простыми понятиями, которые мы образовывали бы посредством абстракции от наших восприятии и вое поминаний, простыми обозначениями для действительного ряда "психических фактов". Время как таковое мыслится нами до его фрагментов, временные отношения делают возможными события (bo времени. Соответственно необходимо, следовательно, чтобы сам субъект не был в нем расположен, чтобы он мог присутствовать ?как в интенции прошлого, так и в интенции будущего. Мы уже не будем говорить о времени, что это "данность сознания", точнее, сознание разворачивает или конституирует время Благодаря идеальности времени, сознание наконец перестает быть заключенным в настоящем Но имеет ли оно выход к прошлому и к будущему? Его уже не осаждают настоящее и "содержания", оно свободно переходит от прошлого и будущего (которые близки ему, поскольку именно сознание делает их прошлым и будущим и поскольку они представляют собой его внутренние объекты) к настоящему, которое дальше отстоит от него, поскольку существует как настоящее только благодаря тем отношениям, которые сознание устанавливает между настоящим, прошлым и будущим. Но не теряет ли имен но это, таким образом освобожденное, сознание всякое понятие о том, чем могут быть будущее, прошлое и даже настоящее? Не похоже ли во всех отношениях то время, которое оно конституирует, на реальное время, невозможность которого мы показали, не идет ли речь опять о серии "теперь", которая никому не представлена, поскольку никто в нее не вовлечен? Не остаемся ли мы попрежнему достаточно далеко от понимания того, чем могут быть будущее, прошлое, настоящее и переход от одного к другому? Время как имманентный объект сознания – это время нивелированное, другими словами, это уже не время. Время сохраняет73

ся, только если оно не развернуто целиком, если прошлое, настоящее и будущее не есть в одном и том же смысле. Для времени существенно делаться и не быть, никогда не становясь полностью конституированным. Конституированное время, ряд возможных отношений согласно "до" и "после" – это не само время, а его конечная регистрация, результат его перехода, который объектное мышление всегда предполагает и который ему не удается схватит. Это нечто пространственное, поскольку его моменты сосуществуют перед мышлением13 – принадлежащее настоящему, поскольку сознание становится современным всем временам. Это отличная от меня и неподвижная среда, где ничего не происходит и ничто не минует. Должно существовать какое-то другое, истинное время, где я смогу узнать, что такое переход сам по себе. Верно, конечно, что я не смог бы воспринять временное положение без "до" и "после", что, для того чтобы воспринять связь трех временных моментов, я не должен совпадать ни с одним из них и что время в конечном счете нуждается в синтезе. Но так же верно и то, что этот синтез должен постоянно начинаться заново, и если мы предполагаем его каким-то образом завершенным, мы отрицаем время. Мечта философов – постичь "вечность жизни", по ту сторону непрерывного и изменчивого, но эстетическое сознание о времени, которое его подчиняет и охватывает, разрушает феномен времени. Если нам и придется встретить что-то вроде вечности, это произойдет в сердцевине нашего опыта времени, а не во вневременном субъекте, который был бы призван мыслить и полагать время. Проблема теперь состоит в том, чтобы прояснить то время в состоянии зарождения и процессе проявления, всегда подразумеваемое высказываниями (notion) о времени, которое представляет собой не объект нашего знания, но измерение нашего бытия. Я вступаю в контакт с этим временем и научаюсь познавать течение времени в своем "поле наличного бытия", взятом в широком смысле (тот момент, когда я приступаю к работе, с горизонтом истекшего дня позади и, впереди, горизонтом вечера и ночи). Прошлое более отдаленное тоже, разумеется, обладает своим временным порядком и временным положением по отношению к моему настоящему, но только в той мере, в какой оно само было настоящим, было "в свое время" мною пережито и продолжилось вплоть до настоящего момента. Когда я оживляю отдаленное прошлое, я вскрываю время, я перемещаюсь в момент, когда оно еще содержало ныне закрытый горизонт будущего и горизонт ближайшего прошлого, сегодня уже далекого. Все отсылает меня, следовательно, к полю наличного бытия – как к изначальному опыту, в котором время и его измерения обнаруживаются лично (enpersonne), без промежуточной дистанции, в конечной очевидности. Именно здесь 13 Нет необходимости и недостаточно для возврата к подлинному времени разоблачать отождествление времени и пространства, как это делал Бергсон. В этом нет необходимости, поскольку время несовместимо с пространством только в том случае, если мы рассматриваем пространство, предварительно объективированное, а не ту, первичную, пространственность, которую мы попытались описать выше и которая представляет собой абстрактную форму нашего наличного бытия в мире. Этого недостаточно, поскольку, даже если мы однажды выступим против систематического истолкования времени в терминах пространства, можно оставаться весьма далеко от подлинной интуиции времени. Это и произошло с Бергсоном. Когда он говорит, что длительность образует "снежный ком", когда он скапливает в бессознательном воспоминания о себе, он смешивает время с сохранившимся настоящим, эволюцию с ее продуктом. (Примеч. авт )

мы обнаруживаем будущее, скользящее в настоящее и прошлое. Эти три измерения не даны нам в дискретных актах: я не представляю свой день – он давит на меня всей своей тяжестью, он еще здесь, я не вспоминаю его деталей, но я могу сразу же сделать это, я еще держу его "в руках"14. Я также не думаю о вечере, который наступает, и о том, что последует сразу после него, но, однако, все это "есть там" ("est la"), как задняя стена дома, фасад которого я вижу, или как фон у фигуры. Наше будущее образуется не только из предположений и мечтаний. Перед тем, что я вижу, и тем, что я воспринимаю, несомненно, нет больше ничего видимого, но мой мир продолжается посредством интенциональных линий, которые намечают заранее по крайней мере стиль того, что вот-вот произойдет (хотя мы всегда, и, очевидно, до самой смерти, ожидаем увидеть появление чего-то другого). Само настоящее (в узком смысле) не положено. Бумага, перо здесь, у меня под рукой, но я не воспринимаю их отчетливо, я скорее принимаю в расчет окружающее, чем воспринимаю объекты, я пользуюсь своими сподручными предметами, я нахожусь не перед своим занятием, но, скорее, в нем самом. Гуссерль называет интенциональности, связывающие меня с окружающим, протенциями и ретенциями. Они исходят не из какого-то центрального Я, но некоторым образом из самого моего перцептивного поля, которое тянет за собой горизонт ретенций и посредством протенций искушает будущее. Я не прохожу через ряд "теперь", сохраняя их образ, так, что, выстроенные вплотную, они (Оформлялись бы в линию. С каждым наступающим моментом 'момент предшествующий испытывает модификацию: я еще держу его в руках, он еще здесь и, однако же, уже меркнет, опускается; ниже линии настоящего; чтобы сохранить его, мне нужно протянуть руку сквозь тонкий пласт времени. Это все тот же момент, и я обладаю способностью постичь его таким, каким он только что был, я не отрезан от него, но в конечном счете, если бы ничего не изменилось, он не был бы прошлым: он начинает профилироваться или проецироваться на мое настоящее, тогда как только что он им был. Когда наступает третий момент, второй испытывает новую модификацию: из ретенции, которой он был, он становится ретенцией ретенции, пласт времени между ним и мной расширяется. Можно, подобно Гуссерлю, представить этот феномен в виде схемы, к которой следовало бы для полноты добавить симметричную перспективу протенций. Время – не линия, но сеть интенциональностей. Скажут без сомнения, что описание и эта схема не продвигают нac ни на шаг. Когда мы переходим от А к В. а потом к С. А проецируется в А', потом в А". Но разве отпала необходимость для того, чтобы А' было признано в качестве ретенции или Abschattun gen А (а А" – как ретенция А'}, и даже для того. чтобы эта трансформация А в А' как таковая была воспринята – в синтезе идентификации, который объединял А, А', А" и все прочие возможные Abschattungen, и не делаем ли мы вновь из А некое идеальное единство, как этого хотел Кант? Однако при такого рода интеллектуальном синтезе, как мы знаем, не будет больше времени. А и все предшествующие моменты времени будут вполне для меня отождествимы: я был бы в известном смысле спасен от времени, которое заставляет их скользить и смешиваться, но тем самым я потерял бы подлинный смысл "до" и "после", который открывается только благодаря этому скольжению, и временной ряд уже ничем не отличался бы от пространственного множества. Гуссерль ввел понятие ретенции и говоNoch im Griff behalte // Huss eri Е. Vorlesungen zur Phanomenologie des inneren Zeitbewusstseins. Halle, 1928. S. 390.

рит о том, что я еще "держу в руке" непосредственное прошлое, именно для того, чтобы вы разить, что я не полагаю прошлое и не конструирую его, отправляясь от некоего реально отличного от него Abschattung, посредством осознанного акта, а постигаю его в его недавней и тем не менее уже минувшей самобытности. Мне даны изначально не А', А" или А"', и я не восхожу от этих "профилей" к их оригиналу А. как переходят от знака к значению. Мне дано само Л, видимое благодаря прозрачности сквозь А', затем - ансамбль А и А', видимый сквозь А", и так далее, подобно тому как я вижу сам камень сквозь толщи воды, скользящие над ним. Синтезы идентификации, разумеется, имеют место, но только в осознанных воспоминаниях и при намеренном воскрешении в памяти далекого прошлого, т.е. в производных модусах сознания прошлого. Например, я колеблюсь в определении даты какого-то воспоминания, не знаю, к какой точке времени отнести представляющуюся мне сцену: воспоминание потеряло свою привязку. В этом случае я могу достичь интеллектуальной идентификации, основанной, скажем, на каузальном порядке событий: я сшил себе этот костюм до перемирия, поскольку после него английской ткани уже нельзя было найти. Но само прошлое я при этом не улавливаю. Обнаружение же конкретного оригинала воспоминания означает, что оно снова обретает место в потоке страхов и надежд, который лежит между Мюнхеном и войной, что я снова соединяюсь с утраченным временем, что сцепление ретенций и наложение (emboitement) последовательных горизонтов утверждает непрерывный переход между рассматриваемым моментом и настоящим. Объективные приметы, через соотнесение с которыми я определяю в опосредованной идентификации расположение вспоминаемого, и интеллектуальный синтез вообще, сами только потому имеют временной смысл, что я по следовательно связан со всем своим действительным прошлым посредством синтеза аппрегензии. Не должно, следовательно, возникать вопроса о сведении второго к первому. А' и А" являются для меня Abschattungen А не потому, что все они принадлежат идеальному единству А, которое было бы их общим разумным основанием, но потому, что через них я обладаю самой точкой А в ее непреходящей индивидуальности, раз и навсегда основан ной ее вхождением в настоящее, и потому, что я вижу истечение из нее Abschattungen A', A"... На гуссерлевском языке, под "интенциональностью актатетическим сознанием объекта, которое, например, в интеллектуальной памяти обращает чувственно конкретное (le ceci) в идею – нам нужно распознать "действующую" интенциональность (fungierende Intentionalitat)15, которая делает возможной первую и которая и есть то, что Хайдеггер называет трансценденцией. Мое настоящее выходит за свои пределы в направлении будущего и ближайшего прошлого и касается их там, где они пребывают: в самом прошлом и самом будущем. Если бы мы обладали прошлым только в форме осознанных воспоминаний, мы бы непрерывно делали попытки воскресить его в памяти ( подобно больному, о котором говорит Шелер, оборачивавшемуся для того, чтобы удостовериться, что предметы в самом деле находятся на месте) – мы же на самом деле чувствуем его позади себя – как некое неоспоримое обретение. Для того чтобы овладеть прошлым или будущим, нам нет нужды объединять посредством интеллектуального акта ряд Abschattungen – они обладают чем-то вроде естественного и первичного единства, и то, что через них обнаруживается, и есть прошлое или буHusseri Е. Op. cit. S. 430; Idem. Pormale und transyendentale Logik Halle, 1929 S 208; Fink E Dab Problem dpr Phanomenologie Edmund Husseri // Revile inter nationale de Philosophic 1939 N 2 Jnnv. S 266.

дущее сами по себе. Таков парадокс того, что можно было бы вместе с Гуссерлем назвать "пассивным синтезом" времени16, употребив оборот, который, конечно, не решает проблемы, но может ее обозначить. Проблема начнет проясняться, если мы вспомним, что наша диаграмма представляет мгновенный срез времени. Реально не существуют прошлое, настоящее, будущее, нет дискретных моментов А, В, С, реально различных Abschattungen А', А", В', множества ретенций и, с другой стороны, множества протенций. Истечение нового настоящего не провоцирует уплотнение прошлого и колебание (secousse) будущего – новое настоящее и есть переход будущего в настоящее и предшествующего настоящего в прошлое, время волнуется в едином движении, от края до края. "Моменты" А, В, С не существуют последовательно, а дифференцируются один от другого, и соответственно А переходит в А', а оттуда в А". Наконец, система ретенций с каждым мгновением вбирает в себя то, что мгновением раньше было системой протенций. Мы имеем здесь дело не с множеством феноменов, но с единым феноменом истечения (ecoulement). Время – это единое движение, согласное с собой во всех своих частях, подобно жесту, который охватывает все мускульные сокращения, необходимые для его реализации. Когда мы переходим от В к С, происходит как бы взрыв, расщепление В в В', А' в А", само С, которое, перед тем как наступить, заявляло о себе непрерывной эмиссией Abschattungen, только-только обретя существование, уже начинает терять свою субстанциальность. "Время – средство, дарованное всему, что приходит в бытие, чтобы уже не быть"17. Это не что иное, как всеобщее бегство из Себя (Soi), уникальный закон этих центробежных движений, или, как говорит Хайдеггер, "экстаз". Д, становясь С, становится вместе с тем и В', при этом А, которое, становясь В, становилось также А', опускается в А". Инстанции А, А', А", с одной стороны, В, В', В" – с другой, связаны между собой не благодаря некоему синтезу идентификации, который кристаллизовал бы их в одной временной точке, но посредством синтеза перехода (Jbergangssynthesis), поскольку они выходят одна из другой и каждая из проекций – лишь аспект взрыва или тотального распада (dehiscence). Вот почему время в том первоначальном его переживании, которым мы обладаем – это для нас не система объективных позиций, через которые мы проходим, но некая подвижная среда, которая удаляется от нас, как пейзаж в окне вагона. Впрочем, мы не в полной мере полагаем, что пейзаж движется: шлагбаум промелькнул в мгновение ока, но холм вдалеке едва перемещается. Так же, если начало дня уже отдалилось от меня, начало недели остается некой фиксированной точкой: на горизонте обрисовывается объективное время и, следовательно, его набросок должен быть уже в непосредственном прошлом. Каким образом это возможно? Каким образом временной эк стаз не становится абсолютным разложением, в котором исчезает индивидуальность моментов? Этого не происходит потому, что дезинтеграция разрушает то, что было создано переходом будущего в настоящее: С находится в крайней точке длительной концентрации, которая доводит его до созревания; по мере своей подготовки оно сигнализировало о себе все менее многочисленными Abschattungen, приближаясь лично. Когда оно вступило в настоящее, оно принесло с собой весь своей генезис, будучи только его пределом, и ближайшее настоящее того, что должно было наступить после него. Так что, когда это ближайшее настоящее реализуется и вытесняет его в прошлое, оно не сразу лишается бытия и его разложение всегда представляет собой оборотную сторону или 16 17

См., напр : Husseri Е. Formale und transzendentale Logik. S. 256-257. Claudel P. Art poetique. P., 1907. P. 57. 77

следствие вызревания Одним словом, поскольку во времени "быть" и "проходить" – синонимы, становясь прошедшим, событие не перестает быть Источник объективного времени с его фиксируемыми нашим взглядом месторасположениями нужно искать не во вневременном синтезе, но в согласованности и обратимости (recouvrement) прошлого и будущего, опосредованных настоящим, в самом времен ном переходе. Время поддерживает то, чему оно дало бытие – в тот самый момент, когда изгоняет его из бытия – поскольку новое бытие было объявлено предыдущим как предстоящее к бытию и поскольку для этого последнего стать настоящим и быть обреченным на переход в прошлое означает одно и то же. "Временность – это не последовательность (Nacheinander) экстазов Будущее – не последующее по отношению к прошлому, а прошлое не предшествует настоящему. Время временится как будущее-которое-идет-в-прошлое-входя-в-настоящее"18. Бергсон ошибался, объясняя единство времени его непрерывностью, так как это вновь приводит нас к смешению прошлого, настоящего и будущего под тем предлогом, что переходы от одного к другому неощутимы, и в итоге – к отрицанию времени. Но он имел основания Е придерживаться непрерывности времени как существенного феномена. Нужно только прояснить этот феномен. Момент С и момент D, сколь угодно близкие между собой, не могут быть неразличимыми. так как в этом случае времени бы не было. но они переходят один в другой, и С становится D), поскольку С всегда был не чем иным, как антиципацией D как настоящего, и своего собственного {перехода в прошлое. Это возвращает нас к положению о том, что каждое настоящее вновь подтверждает настоящее всего вытесняемого им прошлого и антиципирует настоящее всего наступающего и что, по определению, настоящее не замкнуто в самом себе и трансцендирует к будущему и прошлому. Не существует сначала одно настоящее, потом другое, следующее в бытии за первым. Неверно полагать даже, что за одним настоящим с перспективами прошлого и будущего следует другое настоящее, где эти перспективы переиначиваются, так что необходим постоянный наблюдатель, производящий синтез последовательных перспектив. Существует единое время, которое само себя утверждает, которое ничего не может привести к существованию, не обосновав уже как настоящее и как наступающее прошлое, и которое устанавливается единым импульсом. (Продължава в следващия брой.)

Heidegger M. Op. cit. S. 350. 78

ЕКЗИСТЕНЦИАЛНАТА ФИЛОСОФИЯ Бунтуващият се человек (фрагменти) Албер Камю (Продължава от миналия брой) IV. БУНТ И ИСКУССТВО Искусство также принадлежит к тем явлениям, которые одновременно превозносят и отрицают. "Ни один художник не терит действительности" – говорил Ницше. Это верно; но верно и то что ни один художник не может без нее обойтись. Творчестве – это тяга к единению и в то же время отрицание мира. Но оно отрицает мир за то, чего ему недостает, во имя того, чем он хотя бы иногда является. Бунт предстает здесь по ту сторону истории, в чистом состоянии, в своей первозданной сложности. Поэтому искусство может окончательно прояснить для нам смысл бунта. Заметим, однако, что все революционные реформаторы относились к искусству враждебно. Платон в этом отношении еще довольно умерен. Он лишь не доверяет двусмысленной роли языка и изгоняет из своего государства поэтов, но в остальном ставит красоту выше мира. А современное революционное движение совпало с затянувшимся судилищем над искусством. Реформация избрала мораль и изгнала красоту. Pyccо видел в искусстве порчу, привносимую обществом в природу. СенЖюст метал громы и молнии против зрелищ и в прекрасной программе, написанной для "Праздника Разума", выражал желание, чтобы богиню Разума олицетворяла в нем особа скорее добродетельная, нежели красивая". Французская революция не породила ни одного художника, но лишь блестящег журналиста Демулена и подпольного писателя Сада. Единсвенный подлинный поэт той эпохи был гильотинирован. Единственный большой прозаик бежал в Лондон и стал поборником христианства и легитимизма. Чуть позднее сенсимонисты потребовали, чтобы искусство было "общественно полезным". Формула "искусство ради прогресса" стала в XIX в. общим местом, ею прельстился даже Гюго, так и не сумев, впрочем сделать ее убедительной. Только Валес ухитрился изрыгнуть проклятия по адресу искусства тоном, придающим им определенную вескость. В том же тоне рассуждали и русские нигилисты. Писарев проповедовал пренебрежение к эстетическим ценностям во имя ценностей прагматических. "Лучше быть русским сапожником, чем русским Рафаэлем". Пара сапог для него полезней Шекспира. Нигилист Некрасов, будучи крупным и скорбным поэтом, утверждал, однако, что он предпочел бы кусок сыра всему Пушкину. Всем известны, наконец, взгляды Толстого, подвергшего искусство своего рода "отлучению". Революционная Россия в конце концов повернулась спиной ко всем этим Венерам и Аполлонам перевезенным по воле Петра Великого в Летний сад Петербурга и еще сохранившим на своем мраморе позолоту итальянского солнца. Нищета иногда отворачивается от невыносимых для нее образов счастья. Не менее суровой в своих обвинениях была и немецкая идеология. Согласно революционным толкователям "Феноменологии духа" в обществе всеобщего 79

примирения не остается места для искусства. Красота будет переживаться, но не воплощаться в образах. Чисто рациональная действительность и только она, утолит все человеческие потребности. Критика формализма и уводящих от действительности ценностей естественным образом распространяется и на искусство. Искусство, по мнению Маркса, не живет вне времени, оно определяется своей эпохой и отражает ценности правящих классов. Существует, стало быть, только одно революционное искусство, а именно то, которое поставило себя на службу революции. А создавая красоту вне истории, искусство противопоставило бы себя единственно рациональному ее усилию, направленному к превращению самой истории в абсолютную красоту. Русский сапожник, осознавший свою роль в революционном движении, становится подлинным создателем окончательной красоты. Что в сравнении с ними Рафаэль, творивший лишь мимолетную красоту, которая к тому же станет непонятной для нового человека! Маркс, однако, задается вопросом, как эта греческая красота может еще оставаться прекрасной и для нас. И отвечает, что она является отражением наивного детства человечества и что мы взрослые, отдыхаем от наших битв, вспоминая об этом детстве. Но каким образом могут оставаться для нас прекрасными шедевры итальянского Возрождения, живопись Рембрандта, китайское искусство? Не важно! Судилище над искусством вступило в реша ющую фазу и продолжается теперь при стыдливом пособничестве самих художников и интеллектуалов, вынужденных клеветать на свое искусство и свой разум. И в самом деле, ведь в этой схватке между Шекспиром и сапожником Шекспира и красоту клянет отнюдь не сапожник, а тот, кто продолжает читать Шекспира и вовсе не собирается тачать сапоги; впрочем, в этом занятии он никогда бы и не преуспел. Художники нашего времени похожи на кающихся дворян России XIX в.; и тех и других извиняет только их больная совесть. Простые и необходимые формы смирения попираются здесь теми, кто хотел бы отложить до конца времен и саму красоту, а пока лишить все человечество, не исключая и сапожников, той духовной пищи, которой не пренебрегают они сами. У этого аскетического безумства есть, однако, свои основания, которые, по меньшей мере, небезынтересны для нас. Они являются отражением в эстетическом плане уже описанной нами борьбы между революцией и бунтом. Во всяком бунте кроются метафизическое требование единства, невозможность его достижения и потребность в создании заменяющей его вселенной. Бунт с этой точки зрения созидатель вселенной. Это также является определением искусства. Требование бунта, по правде сказать, может считаться эстетическим. Все бунтарские мысли, как мы видели, воплощались либо в риторике, либо в образах замкнутой вселенной. Городские стены у Лукреция, монастыри и зарешеченные замки у Сада, острова, романтические утесы и одинокие вершины у Ницше, первобытный океан у Лотреамона, парапеты у Рембо, грозные твердыни, возрождающиеся после налета цветовой грозы у сюрреалистов, образы тюрьмы, разделенной надвое страны, концлагеря, империи свободных рабов - все это на свой лад воплощает ту же тягу к цельности и единству. Вот над этими замкнутыми мирами человек наконец-то может царствовать; они познаваемы. То же движение мы находим во всех видах искусства. Художник переделывает мир по своему усмотрению. Симфонии природы не знают органных фермат. Мир никогда не безмолвствует; даже в молчании он вечно повторяет одни и те же ноты, отзываясь на исходящие от нас вибрации. Но доступные нам звуки редко складываются в аккорд и никогда – в мелодию. Однако музыка существует и там, где кончаются симфонии, где мелодия придает форму звукам, которые сами по себе ею 80

не обладают, где, наконец, особое расположение нот выявляет в природном беспорядке некий лад, потребный для души и духа. "Я все больше и больше верю – писал Ван Гог – что Господа нельзя судить по сотворенному им миру. Это всего лишь неудачный набросок". Каждый художник стремится переписать этот набросок, придать ему недостающий стиль. Величайшее и самое честолюбивое из всех искусств – скульптура упорно старается закрепить в рамках трех измерений зыбкую человеческую фигуру, придать хаосу жестов единство великого стиля. Скульптура не гнушается правдоподобием, более того - она нуждается в нем. Но не стремится к нему во что бы то ни стало. Целью ее поисков в эпоху расцвета являются жест, выражение лица чли взгляд, в которых отразятся все жесты, все взгляды мира. Ее суть не в подражании, а в стилизации, она призвана замкнуть в осмысленном выражении мимолетное неистовство тел или бесконечную изменчивость поз. Только таким образом ей удается украсить фронтоны шумных городов образцовыми, типичными образами, которые способны хотя на миг унять снедающее людей лихорадочное возбуждение. Отвергнутый любовник может и сегодня всматриваться в греческих кор, стараясь уловить не подвластное никакому распаду очарование женского лица и тела. Суть живописи также состоит в отборе. "Даже гении – писал Делакруа, размышляя о своем виде искусства – это всего лишь дар обобщения и отбора". Выбирая сюжет художник делает первый шаг к его закреплению. Пейзаж зыблются, исчезая из памяти, или заслоняют друг друга. Вот почему пейзажист или мастер натюрмортов выделяет в пространства и времени то, что обычно меняется вместе с освещением, теряется в бесконечной перспективе или исчезает под напором других цветовых оттенков. Первая забота пейзажиста состоит в кадрировке полотна. Исключая, он в то же время отбирает. Сходным образом сюжетная живопись изолирует в пространстве и во времени то, что обычно сливается с другим действием. Затем художник приступает к закреплению изображения. Произведения великих живописцев, таких, как Пьеро делла Франческо, кажутся мгновенно застывшими изображениями, словно схваченными на лету. Все и персонажи словно бы продолжают жить, став в то же времи бессмертными – в этом и состоит чудо искусства. Столетия спустя после своей смерти "Философ" Рембрандта, окутанный светом и тенью, все еще продолжает размышлять над той же проблемой. "Пустая это штука – живопись, прельщающая нас сходством с предметами, которые сами по себе не способны нас прельстить". Цитируя эту знаменитую мысль Паскаля, Делакруа не без основания заменяет прилагательное "пустая" на "странная". Эти вещи не способны прельстить нас потому, что мы их не видим; они сокрыты от нас и распадаются в вечном становлении. Кто видел руки палача во время бичевания Христа, кто всматривался в маслины на обочине крестного пути? Но вот от изображены на картине, вырваны из бесконечной череды страстей господних - и муки Христа, запечатленные в этих прекрасных и яростных образах, снова вопиют к нам среди холодных музейных залов. Стиль живописца определяется этим взаимопроникновением природы и истории, этим настоящим, неотделимым от вечного становления. Искусство без видимых усилий осуществляет то примирение частного со всеобщим, о котором мечтал Гегель. Быть может, именно поэтому эпохи, ошалело рвущиеся к единству – а мы живем в одну из таких эпох – обращаются к первобытному искусству, где особенно сильна стилизация, особенно выразительна тяга к единству. Самые яркие примеры стилизации всегда совпадают с началом и концом художественной эпохи: именно стилизацией объясняется вся сила отрицания и преобразования, которая вздыбила современную живопись в ее нео81

бузданном порыве к бытию и цельности. В незабываемой жалобе Ван Гога звучат гордыня и отчаяние всех художников: "Я могу в жизни, да и в живописи тоже, обойтись без Господа Бога.Но мое страждущее "я" не может обойтись без чего-то, превышающего это "я", без того, что является моей жизнью, моей способностью творить". Но бунт художника против действительности, тут же вызывающий подозрения со стороны тоталитарной революции, чреват тем же утверждением, что и неосознанный бунт угнетенного. революционный дух, порожденный всеобщим отрицанием, инстинктивно чувствует, что в искусстве кроме отказа есть еще я утверждение; что действие в нем может быть уравновешено созерцанием, несправедливость – красотой и что в некоторых случаях красота способна сама по себе стать безжалостной несправедливостью. Так что никакое искусство не способно жить голым отрицанием. Подобно тому как любая мысль, вроде бы даже ничего не значащая, что-то значит, имеет смысл и бессмысленное искусство. Человек может позволить себе ополчиться на всеобщую мировую несправедливость и потребовать всеобщей справедливости, единственным творцом которой станет он сам. Но он не вправе утверждать, что все в мире безобразно. Чтобы творить красоту, он должен отрицать действительность и в то же время восхищаться некоторыми ее сторонами. Искусство спорит с действительностью, но не избегает ее. Ницше мог отвергать любую трансцендентность, моральную или божественную, говоря, что она равнозначна клевете на этот мир и на эту жизнь. Но, быть может, существует в некая живая трансцендентность, чья красота побуждает нас любить этот ограниченный и смертный мир, предпочитать его любому другому. Таким образом, искусство приобщает нас к истокам бунта в той мере, в какой оно наделяет формой ценности, неуловимые в потоке вечного становления, но зримые для художника, который хочет похитить их у истории. Чтобы лишний раз в этом убедиться, поговорим о той форме искусства, которая призвана вторгнуться в процесс становления, придав ему тем самым недостающую форму – об искусстве романа. РОМАН И БУНТ С известной точки зрения литературу можно разделить на соглашательскую – она, грубо говоря, относится к древности в классике, и диссидентскую, порожденную новым временем. Нетрудно заметить, что в первой из них роман был редкостью. Почти все его образцы вдохновлены не действительностью, а фантазией – вспомним хотя бы "Эфиопику" и "Астрею". В сущности, это сказки, а не романы. Во второй, напротив, появляется подлинный жанр романа, не перестающий развиваться и обогащаться вплоть до наших дней наряду с критическим и революционным движением. Роман зарождается одновременно с духом мятежа и выражает – в эстетическом плане - те же мятежные устремления. "Вымышленная история, написанная прозой" – так опреляется роман в словаре Литтре. Только-то и всего? Некий католический критик – я имею в виду Станислава Фюме – ставит вопрос иначе: "Искусство, какова бы ни была его цель, всегда является греховным соперничеством с Богоя". И в самом деле, говорить о романе как о соперничестве с Богом куда уместнее, чем о конкуренции в гражданскоя обществе. Тибоде высказывал сходную мысль применительно к творчеству Бальзака: "Человеческая комедия" – это "Подражание Богу-отцу". Целью великой литературы является скорее всего, создание своего рода замкнутых вселенньц населенных типичными образами. Западная литература в своих великих творениях 82

не ограничивается описанием повседневной жизни. Она беспрестанно стремится к великим образам способным воспламенить наше воображение и увлечь нас за собой. Тот, кто пишет или читает романы, занимается, в сущности странным делом. Что за нужда, что за необходимость придумывать истории, построенные на новых сочетаниях подлинных фактов? Если бы даже обычный ответ, объясняющий эту странность удовольствием, получаемым писателем и читателем, был верен, то и тогда следовало бы спросить себя, отчего большинство людей питает такой интерес к выдуманным историям и получает от них удовольствие. Революционная критика заклеймила "чистый" роман как бегство ленивого воображения от действительности. В просторечии, в свою очередь, "романом" называется неуклюжий вымысел заурядного журналиста. А несколько лет тому назад от девушек требовалось, чтобы они, вопреки всякой действительности, были "романтическими". Под этим подразумевалось, что эти идеальные создания не должны иметь никакого понятия в реальной жизни. Словом, всегда считалось, что романтический идеал отделен от жизни, которую он приукрашивает в той же мере, в какой искажает. Итак, самый обычный и самый распространенный взгляд на искусство романа видит в нем попытку бегства от действительности. Обывательский здравый смысл сходится в этом отношении с революционной критикой. Но от чего мы убегаем с помощью романа? От действительности, которая кажется нам чересчур гнетущей? Но ведь и счастливые люди читают романы, в то время как избыток лишения отбивает охоту к чтению. Кроме того, вымышленная вселенная не столь наглядна и весома, как та, где нам денно и нощно приходится отбивать натиск существ из плоти и крови. Отчего же, однако, Адольф кажется нам куда более знакомым, чем Бенжамен Констан, а граф Моска убеждает сильнее присяжной моралистов? Однажды Бальзак закончил долгое рассуждение о политике и судьбах мира такими словами: "А теперь вернемся к более серьезным вещам". Под ними он подразумевал свои романы. Невозможно объяснить бегством от действительности неоспоримую серьезность создаваемого романистами мира и наше стремление принять всерьез бесчисленные мифы, вот уже два столетия предлагаемые нам романическим гением. Романическое творчество, бесспорно, предполагает известное отрицание действительности. Но отрицание это нельзя назвать простым бегством. Нужно ли видеть в нем тягу к уединению той прекрасной души, которая, согласно Гегелю, разочаровавшись в реальном мире, создает для себя мир иллюзорный, где царит одна только мораль? Однако назидательный роман остается вдалеке от большой литературы, и даже лучший из этих "розовых" романов, "Поль и Виргиния", произведение по сути своей слезливое, не способен принести нам утешения. Противоречие состоит в нижеследующем: отвергая реальный мир, человек вовсе не стремится бежать от него. Люди цепляются за мир и в подавляющем большинстве не спешат с ним расставаться. Эти диковинные существа, чувствующие себя изгнанниками на собственной родине, не только не стремятся забыть о мире, но, напротив, терзаются от желания обладать им все в большей и большей степени. За исключением мигов озарения, приоткрывающих всю полноту бытия, действительность предстает перед ними незавершенной. Их деяния ускользают от них, растворяясь в иных деяниях, а затем, приняв неожиданные обличья, вершат над ними суд и бегут, как воды от губ Тантала, к неведомым устьям. Разведать эти устья, обуздать течение потока, постичь, наконец, собственную жизнь как судьбу – вот истинная цель людей, томящихся на собственной родине. Но это прозрение, которое 83

хотя бы мысленно могло примирить их с самими собой, испытывается ими разве что в тот краткий миг, когда наступает смерть, подводящая итог всему. Чтобы хоть однажды ощутить свое бытие в мире, нужно быть готовым к бесповоротному небытию. Отсюда берет начало злосчастное чувство зависти, испытываемое множеством людей по отношению к чужим жизням. Глядя на эти жизни со стороны, мы наделяем их цельностью и единством, которые не присущи им на самом деле, но кажутся неоспоримыми стороннему наблюдателю. Он видит только линию их вершин, не задумываясь о мелочах, которые подтачивают их основания. И тогда мы пытаемся воплотить эти существования в искусстве. Мы самым элементарным образом романизируем их. В этом смысле каждый стремится превратить собственную жизнь в произведение искусства. Мы хотим, чтобы любовь длилась вечно, хотя знаем, что это невозможно; а если даже каким-то чудом она и длится всю жизнь, то все равно остается недовершенной. Движимые этим ненасытным стремлением к беспредельности во времени, мы, быть может, лучше поняли бы смысл эемных страданий, знай мы страдания вечные. Возможно, что сильные духом люди подчас ужасаются не столько страданиям, как таковым, сколько тому, что они не вечны. За неимением безмерного счастья бесконечные страдания могли бы по крайней мере стать нашей судьбой. Но нет, даже самым страшным нашим мытарствам положен предел. В один прекрасный день, уже вконец отчаявшись, мы вдруг ощущает необоримую жажду жизни, которая возвещает нам, что все кончено и что в страдании заключено не больше смысла, чем в счастье. Страсть к обладанию – это всего лишь одна из форм стремления к беспредельности во времени; именно она порождает бессильный бред любви. Ни об одном существе, даже самом любимом и отвечающем нам еще более сильной любовью невозможно сказать, будто мы им обладаем. На этой жестокой земле, где любовники всегда рождаются врозь и часто умирают порознь, полное обладание любимым существом, абсолютное слияние в течение всей жизни выглядит непосильным требованием. Страсть к обладанию до такой степени ненасытна, что может пережить и саму любовь. Любить в таком случае – значит только обесплотить любимое существо. Постыдные страдания одинокого любовника объясняются тогда не столько сознанием того, что он больше не любим, сколько мыслью о том, что предмет его любви еще может и должен любить кого-то. В предельном случае каждый человек, снедаемый безумной страстью к беспредельности во времени и к обладанию, желает существам, которые он любил, бесплодия и смерти. Это и есть подлинный бунт. Кто хоть раз в жизни не требовал от всего сущего абсолютной девственности, изнемогая при этом от невыполнимости своего желания, кто, без конца терзаясь тоской по абсолюту, не губил себя попытками любить вполсилы, - тому не понять реальности бунта и его всесокрушающей ярости. Но сущее извечно ускользает от нас, как и мы от него, оно лишено четких очертаний. С этой точки зрения жизнь бесстильна. Она не более чем движение, безуспешно пытающееся угнаться за собственной формой. И раздираемый этими противоречиями человек столь же тщетно ищет форму, обозначающую пределы, в которых он чувствовал бы себя царем. Если бы хоть одно живое существо имело собственную форму, человек примирился бы с миром. Нет в нем существа, которое, достигнув элементарного уровня сознания, не изнемогало бы в поисках формул или положений, которые придали бы его существованию недостающую цельность. Тщеславие и действие, денди и революционер – все стремится к цельности ради бытия - бытия в этом мире. Подобно тому как в трогательных и жалких последках любви один из партнеров подолгу ищет слово, жест или ситуацию, которые превратят его любовное приключение в законченную и 84

точно сформулированную историю, каждый из нас пытается придумать или отыскать для себя ключевое слово. Нам недостаточно жить; нам надо, не дожидаясь смерти, обрести судьбу. Стало быть, мы вправе сказать, что человек имеет понятие о мире лучшем, чем тот в котором он живет. Но "лучший" в данном случае не значит "иной", а только более цельный. Желание, что возносит наше сердце над раздробленным миром, от которого оно, однако, не в силах целиком оторваться, является желанием единства. Оно выливается не в банальное бегство, а в упорство притязания. Любое человеческое усилие, будь оно религией или преступлением, в конечном счете повинуется этому безрассудному желанию, состоящему в том, чтобы придать жизни отсутствующую у нее форму. Тот же порыв, что может быть направлен на преклонение перед небесами или на уничтожение человека, приводит и к романическому творчеству, которому передается вся его серьезность. И в самом деле, что такое роман, как не та вселенная, где действие обретает свою форму, где звучат ключевые слова, люди открывают друг другу свои души и каждая жизнь принимает обличье судьбы19. Мир романа – это не что иное, как поправка, внесенная в реальный мир согласно подспудным желаниям человека. Ибо это тот же самый мир, в котором мы живем, с его горем, ложью, любовью. У его героев – наш язык, наши слабости, наши сильные стороны. Их вселенная не более прекрасна и поучительна, чем наша. Но они, в отличие от нас, познают свою судьбу до конца. Нет более потрясающих образов, чем те, в которых воплощены люди, исчерпавшие свою страсть до предела – Кириллов, Ставрогин, мадам Грослен, Жюльен Сорель или принцесса Клевская. Нам не по плечу их мерки, ибо они доводят до конца то, что мы никогда не в силах завершить. Госпожа Лафайет создала "Принцессу Клевскую" на основе собственного животрепещущего опыта. С одной стороны, она сама и есть эта принцесса, с другой – ни в коей мере. Разница между ними в том, что госпожа Лафайет не удалилась в монастырь и никто из ее окружения не зачах от любви. Нет сомнения, что она испытала по крайней мере самые душераздирающие моменты этой ни с чем не сравнимой страсти. Но в жизни страсть осталась без завершения, и мы никогда не узнали бы о ее финале, если бы госпожа Лафайет, изжив ее в реальности, не прочертила своим бесподобным пером дальнейшую траекторию этой любви. Равным образом нет более романтичной и прекрасной истории, чем история Софии Тонской и Казимира из "Плеяд" Гобино. София, женщина чувствительная и красивая – как тут не вспомнить слова Стендаля о том, что только женщины с незаурядным характером могли бы сделать его счастливым – вынуждает Казимира признаться ей в любви. Привыкнув к постоянному обожанию, она теряет терпение в обществе этого человека, который видит ее каждый день и тем не менее не выходит за рамки оскорбительного для нее равнодушия Итак, Казимир признается ей в любви, но делает это тоном судебного показания. Да, он изучил Софию, он знает ее не хуже, чем самого себя, и он уверед что эта любовь, без которой он не может жить, лишена будущего. Он решает поведать Софии о своей безнадежной страсти перевести на ее имя все свое состояние, в котором она, будучи обеспеченной, вовсе не нуждается, а затем, выговорив себе скромный пенсион, который позволил бы ему поселиться в предместье выбранного наугад города (им оказалась Вильна) и прозябать там в нищете, ожидая смертного часа. Казимир понимает впрочем, что получение от Софии Если даже роман посвящен лишь тоске, отчаянию и безысходности, он уже указывает на спасительный исход. Дать отчаянию имя – значит победить его. Литература отчаяния – это противоречие в терминах.

средств, необходимых для поддержания жизни, является уступкой единственной человеческой слабости, которую он может себе позволить; кроме того, он просит позволения время от времени отсылать ей в конверте с ее именем чистый лист бумаги. Поначалу София негодует, впадает в замешательство, затем ее охватывает грусть и в конце концов она принимает предложение Казимира; все происходит именно так, как он предвидел. Казимир умирает в Вильне от своей меланхолической страсти. Действие романа, таким образом обладает собственной логикой. Занимательная история немыслима без той безупречной связности, которой нет места в реально переживаемых событиях, но часто встречающейся в сновидениях, основанных на действительности. Если бы Гобино сам отправился в Вильну, он либо истомился бы там от скуки и вернулся, либо постарался бы устроиться там так, чтобы жить в свое удовольствие. А Казимиру неведома ни тяга к переменам, ни надежда на выздоровление. Он идет до конца, подобно Хитклифу, который стремился к смерти, чтобы поскорее до браться до преисподней. Итак, перед нами воображаемый мир, представляющий собой, однако, поправку к миру реальному – мир, где страдание может при необходимости продолжаться до самой смерти, где страсть никогда не превращается в развлечение, где люди охваче ны навязчивыми идеями и навсегда привязаны друг к другу. В романе человек наконец-то придает самому себе форму и достигает успокоительного предела, который недоступен ему в жизни. Роман кроит судьбу по заранее приготовленной мерке. Таким образом, он соперничает с творением бога и, хотя бы временно, торжествует над смертью. Подробный анализ самых знаменитых романов, производимый каждый раз с соответствующей точки зрения, показал бы, что суть романа состоит в беспрестанных и целенаправленных попытках автора внести исправления в свой собственный жизненный опыт. Не преследуя ни моральных, ни чисто формальных целей, эти исправления направлены прежде всего к достижению цельности и единства и тем самым свидетельствуют о некой метафизической потребности. В этом смысле роман – это прежде всего интеллектуальное упражнение, служащее подспорьем для тоскующего или бунтующего чувства Эти поиски цельности можно обнаружить при рассмотрении французского аналитического романа, а также у Мелвилла, Бальзака, Достоевского и Толстого. Но нам будет достаточно беглого сопоставления двух крайних тенденций романического мира, представленных, с одной стороны, творчеством Пруста, а с другой – американским романом последних лет. Американский роман20 тщится обрести цельность, либо сводя человека к его наипростейшей сути, либо изображая только его внешние реакции и поведение. Он не отбирает чувства или страсти, чтобы затем превратить их в яркие образы, как это делается в наших классических романах. Он отказывается от анализа, от поиска основных психологических пружин, которые объясняют и подытоживают поведение персонажа. Вот почему цельность этого романа можно считать только цельностью освещения. Его техника состоит во внешнем описании людей, в безучастном изображении их поступков, в воспроизведении их речей, вплоть до повторений21, без всяких комментариев, в таком, наконец, подходе к людям, когда считается, что они способны полностью выразить себя в повседневных машинальных действиях. На Речь идет, естественно, о "жестоком" романе 30-40 х годов нашего века, а не об изумительном расцвете американской литературы XIX столетия. 21 Даже у Фолкнера, крупнейшего писателя этого поколения, внутренний монолог воспроизводит лишь оболочку мысли. 20

таком машинальном уровне люди и впрямь похожи друг на друга; этим и объясняется диковинная особенность их мирка, где все персонажи кажутся взаимозаменяемыми даже с точки зрения их физических особенностей. Эта техника называется реалистической разве что по недоразумению. Не говоря уже о том, что реализм, как мы это увидим, сам по себе является невразумительным понятием, нет сомнения, что этот романический мир стремится не к простому и честному воспроизведению действительности, а к весьма произвольной ее стилизации. Он калечит действительность, но делает это намеренно. Таким образом достигается цельность низшего порядка, вернее, не цельность, а нивелировка людей и мира. Похоже, что, с точки зрения этих романистов, именно внутренняя жизнь лишает цельности человеческие поступки и отчуждает людей друг от друга. Это подозрение справедливо лишь отчасти. Ведь бунт, являющийся основой данного вида искусства, стремится обрести цельность, исходя именно из этой внутренней реальности, а не отрицая ее. Отрицать ее целиком – значит обращаться не к живому, а к воображаемому человеку. Черный роман – это в то же время и роман розовый, с которым его роднит формальная пустота. Тот и другой поучают на свой манер22. Телесная жизнь, сведенная к самой себе, парадоксальным образом порождает абстрактную и бесплотную вселенную, которая, в свою очередь, беспрестанно отрицается действительностью. Этот лишенный внутренней жизни роман, чьи персонажи просматриваются как бы сквозь стекло, вполне логично доходит до того, что избирает своими единственными героями так называемых "средних людей", а в сущности, выводит на сцену патологические типы. Этим объясняется изрядное число полоумных, встречающихся в этой вселенной. Полоумный – идеальное действующее лицо в такого рода опусах, ибо вся его суть целиком определяется поведением. Он – символ безнадежного мира, где несчастные автоматы продолжают машинально цепляться за жизнь, мира, который был создан американскими романистами как попытка яростного, но бессильного протеста против современной действительности. Что же касается Пруста, то он задался целью создать на основе упорного изучения действительности некий замкнутый и единственный в своем роде мир, который принадлежал бы только ему и знаменовал его победу над бренностью вещей и над смертью. Но он пользовался совсем иными средствами. Они заключаются прежде всего в пристальном отборе, в любовном коллекционировании счастливых мгновений, которые романист отыскивает в тайниках своего прошлого. Необозримые мертвенные пространства оказываются, таким образом, выброшенными из жизни, поскольку они не оставили о себе воспоминаний Если мир американского романа – это мир людей, пораженных беспамятством, то мир Пруста – это сплошная память. Речь идет о самом привередливом и требовательном виде памяти, который отвергает раздробленность реального мира и которому достаточно запаха старых духов, чтобы воссоздать тайну канувшего в прошлое и вечно юного мира. Избрав внутреннюю жизнь, а в этой жизни – самую сокровенную ее сердцевину. Пруст восстал против того, что в реальности обречено на забвение, то есть против машинального и слепого мира. Но это неприятие реальности не означает ее отрицания. Пруст не совершает промаха, обратного тому, который встречается в американском романе, он не отвергает машинального. Он объединяет в единое и высшее целое утраченные воспоминания и теперешние ощущения, боль в только что вывихнутой ноге и минувшие счастливые дни. Бернарден де Сен-Пьер и маркиз де Сад, каждый на свой лад, являются зачинателями пропагандистского романа. 22

Нелегко вернуться в те места, где ты был счастлив в юности Девушки в цвету вечно смеются и щебечут на морском берегу, но тот, кто любуется ими, малопомалу лишается права любить их, а они в свою очередь теряют возможность быть любимыми. Именно такой вид меланхолии свойствен Прусту. Она была в нем достаточно сильна, чтобы отвергнуть все бытие целиком. Но пристрастие к лицам и свету привязывало его к этому миру. Он не мог допустить, чтобы часы благодатной праздности были для него утрачены навсегда. Он решил воскресить их и вопреки смерти доказать, что прошлое в конце времен превращается в нетленное настоящее, куда более подлинное и полновесное, чем оно было вначале. Именно поэтому столь важную роль в "Утраченном времени" играет психологический анализ. Истинное величие Пруста в том, что он описал не утраченное, а обретенное время, собирающее воедино раздробленный мир и облекающее его новым смыслом на самой грани распада. Его нелегкая победа накануне смерти – свидетельство того, что он сумел посредством памяти и разума уловить в быстротекущем потоке форм трепетные символы человеческого единства. Самый гордый вызов, который произведения такого порядка могут бросить мирозданию, состоит в том, что они предстают перед ним как единое целое, как замкнутые в себе и однородные миры. Этим определяются сочинения, которым чуждо раскаяние. Можно было бы сказать, что мир Пруста – это обезбоженньй мир. Но если это и верно, то не потому, что в нем никогда не заходит речь о Боге, а потому, что он претендует на некое самоценное совершенство и пытается придать вечности человеческое обличье. "Обретенное время", по крайней мере в своем идеале, - это вечность без Бога. С этой точки зрения роман Пруста выглядит как одна из самых значительных и всеобъемлющих попыток бунта человека против своего смертного удела. Он служит примером того, как романическое искусство переделывает само мироздание в том виде, в каком оно предстает перед нами и заслуживает отвержения. По крайней мере один из аспектов этого искусства заключается в том, что оно становится на сторону твари в ее споре с творцом. А взглянув глубже, видишь, что оно берет себе в союзники красоту мира или человека, выступая против сил смерти и забвения. Именно поэтому его бунт обретает творческий характер. БУНТ И СТИЛЬ Истолкованием, которое художник навязывает действительности, он утверждает силу своего отрицания. Но то, что остается от действительности в создаваемой им вселенной, свидетельствует о его согласии хотя бы с той частью реального, которую он выводит из потемок становления на свет творчества. В крайних случаях, когда отрицание абсолютно, реальность изгоняется полностью, и мы получаем чисто формалистические произведения. Если же по причинам, часто не имеющим отношения к искусству, художник предпочитает восторгаться грубой реальностью, мы будем иметь дело с реализмом. В первом случае первозданный творческий порыв, в котором неразрывно слиты бунт и примирение, ущемлен в пользу отрицания. Это бегство формалиста от действительности, столь частое в нашу эпоху, имеет заведомо нигилистическое происхождение. Во втором случае художник пытается изобразить мир во всей его полноте, но за счет отказа от всякой точки зрения. Таким образом он выражает свою потребность в единстве, пусть даже в единстве вырожденном. Но при этом он отрекается от первейшего принципа всякого художественного творчества. Ради более полного отрицания относительной свободы творческого сознания он утверждает непосредственно данную тотальность мира. В обоих случа88

ях творческий акт сам себя изживает. Первоначально он отрицал всего лишь одну из сторон действительности, в то же время утверждая другую. Затем он либо отбрасывает всю действительность целиком либо утверждает только ее, каждый раз отрекаясь от самого себя в абсолютном отрицании или в абсолютном утверждении. Из этого явствует, что наш анализ в эстетическом плане совпадает с тем, который уже был произведен в плане историческом. Но подобно нигилизму, который в конце концов не может обойтись без моральных ценностей, и материализму, который при самоосмыслении неизбежно вступает в противоречие с самим собой, понятия формального и реалистического искусства являются абсурдными. Никакое искусство не может полностью отречься от реальности. Горгона, без сомнения, существо целиком вымышленное, но ее лик и обвивающие его змеи существуют в природе. Сколько бы формализм ни старался избавиться от реального содержания, его стараниям всетаки есть предел. Даже чисто геометрические композиции, в которые превращается подчас абстрактное искусство, заимствуют у реального мира его цветовые и перспективные соотношения. Подлинный формализм равнозначен творческой немоте. Но и реализм не может обойтись без какого-то минимума произвола и толкования. Самая лучшая фотография искажает действительность, ибо порождается выбором и ставит пределы тому, что в реальности их не имеет. Художник-реалист и художник-формалист ищут единство там, где его нет – в грубой реальности или в творческом воображении, посягающем на полное отрицание реальности. Напротив, подлинное единство в искусстве возникает лишь в процессе преображения, навязываемого художником действительности. Реальность и воображение – необходимые составляющие этого единства. Те поправки23, которые мастер производит посредством своего художественного языка и перекомпоновки элементов, почерпнутых из действительности, называются стилем и придают воссозданной им вселенной единство и завершенность. Каждый бунтарь стремится с помощью стиля навязать миру свой закон, хотя удается это лишь немногим гениям. "Поэты – говорит Шелли – это непризнанные законодатели мира". Искусство романа, начиная с его истоков, служит прекрасной иллюстрацией этого положения. Оно не может ни полностью принять реальность, ни целиком от нее отстраниться. Воображаемого в чистом виде не существует, а если бы оно и присутствовало в каком-нибудь идеальном романе, который был бь примером чистой развоплощенности, оно не имело бы художественного значения, поскольку первой потребностью духа, стремящегося к единству, является возможность поделиться этим единством с другими. Кроме того, чисто рассудочное единство – это единство ложное, поскольку оно не опирается на дествительность. Розовый (или черный) назидательный роман уклоняется от искусства в той мере, в какой он не подчиняется этому закону. Подлинное искусство романа, напротив, использует действительность, и только действительность, со всем ее пылом и кровью, со всеми ее страстями и воплями. Но только привнося в эту действительность нечто ее преображающее. Равным образом то, что обычно именуется реалистическим романом, стремится к непосредственному воспроизведению действительности. Но воспроизвести без всякого отбора элементы действительности, если только такая операция вообще возможна – значит бесплодно повторять акт творения. Реализм должен Делакруа замечает – и это его наблюдение многого стоит – что необходимо исправлять "эту жестокую перспективу, которая (в реальности) искажает изображения предметов именно в силу своей точности".

быть либо средством выражения религиозного гения – это отлично видно на примере испанского искусства – либо искусством обезьян, довольствующихся тем, что их окружает и чему они подражают. Собственно говоря, искусство вообще не может быть реалистическим, оно лишь иногда стремится к этому. Чтобы быть поистине реалистическим, описание должно быть бесконечным. Там, где, описывая появление Люсьена Левена в салоне, Стендаль ограничивается одной фразой, писателюреалисту, рассуждая логически, потребовалось бы множество томов для обрисовки персонажей и обстановки, не говоря уже о прочих мелочах. Реализм – это бесконечное перечисление. Тем самым он доказывает, что его подлинная задача – достижение не единства, а тотальности реального мира. Отсюда ясно, что именно он и должен быть официальной эстетикой тотальной революции. Но эта эстетика уже доказала свою несостоятельность. Реалистические романы, вопреки самим себе, предполагают отбор действительности, ибо отбор и преодоление реального суть необходимые условия мысли и выражения24. Писать – значит выбирать. Стало быть, ни в реальном, ни в идеальном не обойтись без пристрастия; именно оно и придает реалистическому роману его скрытую тенденциозность. Свести единство мира романа к тотальности реального можно только с помощью априорного суждения, устраняющего из действительности все, что не соответствует доктрине. Поэтому так называемый "социалистический реализм", следуя своей нигилистической логике, вынужден совмещать в себе черты назидательного романа и пропагандистской литературы. Как в том случае, когда художник порабощен действительностью, так и в том, когда он силится ее целиком отрицать, таорчество неминуемо скатывается к деградированным формам нигилистического искусства. Творчество сходно с цивилизацией в том отношении, что оба они предполагают непрерывное напряжение между формой и материей, становлением и духом историей и ценностями. Если равновесие нарушается, воцаряется диктатура или анархия, пропаганда или бредовый формализм. В обоих случаях творчество, совпадающее с разумной свободой, становится невозможным. Уступает ли оно головокружительной тяге к абстракции и формалистической темноте, призывает ли к кнутобойным методам грубейшего и наивнейшего реализма, современное искусство по большей части является искусством тиранов и рабов, но отнюдь не творцов. Произведения, суть которых не покрывается формой, равно как и те, где форма преобладает над сутью, говорят лишь о несостоявшихся и обманчивых видах единства. В этой области как и во всех остальных, единство, лишенное стиля, равнозначно искажению. Какую бы точку зрения ни избрал отдельный художник, ему не обойтись без принципа, общего для всех творцов – без стилизации, которая зиждется как на действительности, так и на духе, придающем ей форму. С помощью стилизации творческое усилие преображает мир, делая это всегда с легким уклоном, смещением, которое является отличительной приметой как подлинного искусства, так и мятежа. Посредством ли "увеличительного стекла", которым пользуется Пруст в своих опытах над действительностью, или, напротив, посредством абсурдного умаления персонажей, свойственного американскому роману, действительность всегда в какой-то мере искажается. Творческая, плодотворная сторона бунта заключается именно в этом смещении, придающем стиль и тон всему произведению. Искусство – это обретшее форму требование невозможного. Когда душераздираюДелакруа показывает это с еще большей глубиной: "Чтобы реализм не был пустым словом, все люди должны обладать одинаковым сознанием, одним и тем же способом постижения вещей".

щий вопль облекается крепкой языковой формой, бунт утоляет свою первейшую потребность и обретает в этой верности самому себе творческую силу. Вопреки предрассудкам нашего времени самый возвышенный стиль в искусстве есть выражение высочайшего бунтарского порыва. Подобно тому как истинный классицизм – это всего лишь укрощенный романтизм, гений – это бунт, нашедший свою собственную меру. Вот почему, что бы там ни твердили сегодня, гений несовместим с отрицанием и полной безнадежностью. В то же время это говорит о том, что высокий стиль не тождествен простой формальной сноровке. Такое тождество возможно лишь в том случае, когда стиль вырабатывается ради него самого и в ущерб действительности – такой стиль не может быть высоким. Его принципом, как у всякого академизма, становится не творческое воображение, а подражание, тогда как подлинное творчество всегда на свой лад революционно. Но даже если стилизация вынуждена зайти слишком далеко – ведь именно она отражает вмешательство человека в воспроизводимую им действительность, нуждающуюся в исправлении – ей надлежит, однако, оставаться незаметной, чтобы притязания художника, порождающие произведение искусства, выявились в нем в наибольшей своей напряженности. Высокий стиль – это дезримая, то есть полностью воплощенная, стилизация. "В искусстве – говорил Флобер – не следует бояться преувеличений". Но он же добавлял, что преувеличение должно быть "постоянным и соразмерным самому себе". Когда стилизация преувеличена и потому бросается в глаза, произведение способно только наводить тоску: искомое им единство чуждо всему конкретному. Когда же, напротив, действительность подается нам в сыром виде, а стилизация не играет особой роли, конкретное утрачивает всякое единство. Великое искусство, стиль, подлинное обличье бунта – все это находится между двумя этими крайностями25.

25 Степень исправления зависит от сюжета. В произведении, вышеуказанные эстетические принципы, стиль варьирует вместе и только художественный язык, свойственный автору (его тон), основой, на которой возникают стилистические различия.

ЛЕКЦИИ НА ЗНАМЕНИТИ ФИЛОСОФИ Човекът Карл Ясперс В одной лекции можно лишь поверхностно коснуться огромной темы «Человек». Знание о человеке для нас, людей, безусловно, чрезвычайно важно. Мы ведь часто слышим: Знать, что есть человек, единственно, собственно говоря, для нас возможное (ибо это мы сами), а также единственно существенное – ибо человек есть мера всех вещей. Обо всем другом можно говорить только в соотнесении с человеком, а именно о том, что он находит в мире, чем он может располагать и что он встречает как превосходящее его по силе. То, что он видит, слышит, осязает, имеет для него значение характерного способа явления реальной действительности. То, что он сверх того имеет в мыслях – это его представления, созданные им самим. Если мы будем держаться человека, у нас будет то, что нам доступно, что нас касается, будет все, что есть. На мгновение это может показаться убедительным, но все-таки это полное заблуждение. Верно, правда, что все, что есть, выступает для нас в явлении, постижимом для нас. Поэтому строгое требование к человеку: то, что есть – должно стать для него настоящим; оно должно быть узнано, введено в его «здесь и теперь». Выполнение этого требования находит свое выражение в поразительном основном явлении человеческого бытия; оно состоит в том, что человек в его мизерности, это ничто в закоулке бесконечного мироздания, в своих узких рамках все-таки касается всего того, что есть над бытием мира и до него. Для человека значимо только то, что для него присутствует. Написав свои знаменитые слова о звездном небе надо мной и моральном законе во мне, Кант продолжает: «То и другое мне не следует... искать вне моего кругозора и только предполагать; я вижу их перед собой и непосредственно связываю с сознанием моего существования. Первое начинается с того места, которое я занимаю во внешнем чувственном мире. Второе начинается с моей невидимой самости... и представляет меня в мире... в котором я познаю себя не так, как там, только в случайной связи, а в связи всеобщей и необходимой...» Однако, хотя то, что есть, и должно быть для человека в настоящем, и все бытие для него заключается в наличии для него, оно создано не человеком – ни чувственная реальность, ни содержание его представлений, мыслей и символов. То, что действительно есть, есть и без человека, даже если для нас оно и является в формах и способах, возникающих из человеческого бытия. Мы даже лучше знаем все то, что не есть мы сами – быть может, человеку менее ясно, что он есть, чем то, что ему встречается. Он остается величайшей тайной для самого себя, ощущая, что в его конечности его возможности как будто начинают простираться в бесконечность. В величественных образах предпослано, что есть человек, будто он это уже знает. Во-первых, он воспринимался в иерархии существ. В качестве чувственного существа он – высший из животных, в качестве духовного – низший из ангелов, но он не животное и не ангел, хотя и родствен обоим частью своего существа; перед

обоими у него есть преимущество, поскольку он обладает тем, чего лишены те и другие и чем он обладает изначально как непосредственное творение Бога. Или же человек мыслится как микрокосм, в котором содержится все то, что скрывает в себе мир, макрокосм. Человек не соответствует ни одному единичному существу, только миру в целом. Это мыслилось вследствие конкретной наглядности и соответствия его органов чувств явлениям мира. Свое возвышенное выражение это получило в глубоком высказывании Аристотеля: душа есть в известном смысле все. Во-вторых, бытие человека видели не в его образе, а в его ситуации. Основная ситуация, в которой находит себя человек, есть одновременно и основной признак его существа. Беда рассказывает следующее об англосаксонском собрании 627 г., посвященном вопросу о принятии христианства. Один из герцогов сравнил жизнь человека с пребыванием в помещении воробья в зимнее время. «В очаге горит огонь, согревая зал, а снаружи бушует буря. Прилетает воробей и быстро пролетает через зал, влетев в одну дверь и вылетев из другой. Как только он пролетел через небольшое пространство, где ему было приятно, он исчезает и из зимы возвращается в зиму. Такова и жизнь человека, подобная мгновению. Что ей предшествовало и что за ней последует, нам неизвестно...» Этот германец чувствует, что он зависит от чего-то чуждого, что он случаен здесь, в мире, но здесь, в этой жизни, ему хорошо и он в безопасности; беспокоит его только скоротечность жизни и то, что последует за ней. Августин («De beata vita», «О блаженной жизни» (лат.)) так же, как тот, считает наше пребывание на земле загадочным, но его оценка противоположна: «Ибо так как Бог, природа, необходимость, или наша воля, или все они вместе – вопрос этот темен – необдуманно и не размышляя бросили нас в этот мир, как в бушующее море...» В-третьих, бытие человека рассматривается в его потерянности и его величии одновременно, в его бренности и его возможностях, в загадочности того, что его шансы и задачи вырастают именно из его шаткости. Этот образ человека проходит с отклонениями через всю историю западного мира. Греки знали, что никого нельзя считать счастливым до его смерти. Человек отдан во власть неведомой судьбы; люди преходящи, как листья в лесу. Забывать о мере возможностей человека – гордыня, и она ведет к глубокому падению. Но греки знали и другое: многое могущественно, но нет ничего могущественнее человека. Ветхому завету известна та же полярность. В нем говорится о ничтожестве человека: Дни человека, как трава; Как цвет полевой, так он цветет. Пройдет над ним ветер, и нет его, И место его уже не узнает его (Пс. 102). И вместе с тем усматривается величие человека: Не много Ты умалил его пред ангелами;. Поставил его владыкою над делами рук Твоих. Все положил под ноги его (Пс. 8). Поднятый над общим для многих народов образом ничтожества и величия, человек в Ветхом завете – подобие божества: Бог сотворил человека по образу своему; человек отпал от Бога и содержит в себе то и другое – образ Божий и грех. Христиане остаются на этом пути – они настолько твердо знали о границе человека, что видели ее даже в Богочеловеке: Иисус познал в величайшем страдании то, что он сказал на кресте словами псалма: Боже мой. Боже мой, для чего Ты оставил меня? (Пс. 21, 2). Человек не может всецело зависеть от самого себя.

В силу этой непосредственности христиане в своих легендах даже святых считают способными отчаиваться и быть виновными. Петр трижды отрекся от Иисуса, испугавшись помощников палача первосвященника и настойчиво вопрошавшей его служанки. Рембрандт изобразил этих людей на картине, хранящейся в Ленинграде, которая некоторое время до войны находилась в Голландии – лицо Петра в момент отречения, незабываемое по выражению основного свойства нашей человеческой природы, угрожающих ему помощников палача первосвященника, злобно ликующую служанку, Иисуса на заднем плане, кротко взирающего на Петра. Апостол Павел и Августин понимали невозможность того, чтобы праведный человек был истинно праведным. Но почему же? Если он поступает праведно, он должен знать, что поступает праведно; но это знание уже есть самодовольство, а тем самым и высокомерие. Без саморефлексии нет человеческой праведности, при саморефлексии нет свободной от вины чистой праведности. Пико делла Мирандола, пребывая в восторге от остававшегося еще христианским Возрождения, нарисовал образ человека, исходя из идеи, которую придало ему божество, когда поместило в конце творения человека в мир: Бог сотворил человека по все соединяющему в себе образу своему и сказал ему: Мы не дали тебе ни определенного места, ни особого наследия. Все другие сотворенные существа мы подчинили определенным законам. Ты один ничем не связан, можешь брать, что хочешь, и быть по своему выбору тем, на что решишься по своей воле. Ты сам по своей воле и к своей чести должен быть собственным мастером и строителем и формировать себя из материала, который тебе подходит. Ты свободен – можешь опуститься на низшую ступень животного мира; но можешь и подняться до высших божественных сфер. Животные обладают от рождения всем тем, чем они когда-либо будут обладать. Лишь в человека Отец заложил семя для любой деятельности и зародыши любого образа жизни. Паскаль в терзаниях христианского сознания своей греховности видел в человеке одновременно величие и ничтожество. Человек есть все и ничто. Он стоит на зыбкой почве между бесконечностями. Созданный из непримиримых противоречий, он живет в неутешном беспокойстве не как примиренная середина, не как покоящееся среднее. «Что за фантастическое измышление – человек! Что за искаженный образ, какая в нем путаница, какие противоречия; он судит обо всем, ничтожный червь, слава и отбросы универсума... Человек бесконечно превосходит человека. Мы столь несчастны, что имеем представление о счастье. Мы несем в себе образ истины и обладаем лишь заблуждением. Мы не способны в действительности ни ничего не знать, ни твердо знать что-либо». Исторических примеров того, как понимали природу человека, достаточно. Попытаемся внести принципиальную ясность в знание о человеке. Два пути показывают нам человека: либо как предмет исследования, либо как свободу. Предметом исследования человек служит анатомии, физиологии, психологии и социологии. Антропология как исследование рас и конституций изучает физическую телесность человека в целом. Достигнуто серьезное знание, основная черта которого состоит в следующем: каждое познание носит частный характер, в том числе и относительные целостности; знания остаются разбросанными и не образуют единой картины. Поэтому знание о человеке там, где оно ведет к тотальным суждениям о бытии человека, к мнимому знанию в целом, всегда оказывается в тупике. Философски существенны следующие основные вопросы. Вопрос о различии между человеком и животным (а тем самым и вопрос о становлении человека), быть может, наиболее волнующий вопрос. Здесь существуют возможности исследо94

вания эмпирического материала, тогда как исследование вопроса о различии между человеком и ангелом может происходить лишь в набросках конструирующей фантазии, которая – что, впрочем, поучительно – измеряет человеческую сущность, сопоставляя ее с вымышленными возможностями. Отправной точкой исследования служат две противоречащие друг другу основные данности опыта. Мы воспринимаем себя как звено в цепи живого, одним из многих. Вопрос о различии между человеком и животным стал неверно поставленным. Определенным и допускающим ответ вопросом может быть только вопрос о различии между человеком и обезьяной, между обезьяной и другими млекопитающими и т. д., но не о различии между человеком и животным. Вторая данность опыта состоит в следующем: мы видим человеческое тело в его ни с чем не сравнимом выражении. Оно принадлежит самому человеку и обладает тем особым своеобразием красоты и благородства, по сравнению с которым все живое представляется как бы частным, как бы попавшим в тупик. Мы задаем вопрос об этих неповторимых основных чертах, которые проявляются уже в теле человека, и, сравнивая, противопоставляем его другим живым существам. На обоих путях выяснились факты, но действительно решающие – только на первом пути. Принципиально могли бы иметь большие последствия и ответы, полученные на втором пути; они ограничили бы смысл ответов, полученных на первом пути. Ибо тогда в телесности человека обнаружилось бы нечто совершенно исключительное. До сих пор это не удавалось, несмотря на множество ответов, начиная от утверждения, что только человек умеет смеяться, до утверждения о физиологически и морфологически открытой структуре его телесности, которая в отличие от всех остальных как бы окончательно сложившихся живых существ еще так или иначе скрывает в себе все возможности живого; Вопрос о фактическом состоянии следует отличать от вопроса о происхождении. Речь идет о втором, если в человеке видят эмбриональное препятствие развитию или явление доместикации вследствие развития культуры, аналогичное доместикации домашних животных; то и другое бессмысленно. Составившие эпоху исследования Портмана о явлениях первых лет жизни и периода половой зрелости человека впервые выявили факты, позволяющие методами биологического исследования показать, что человек в своей телесности не становится подлинным человеком без факторов, относящихся к его историческому преданию, или что он становится понятным в своих биологических свойствах лишь в соединении с тем, что дано ему традицией, а не наследственностью. Однако мы далеки от того, чтобы действительно полностью и биологически бесспорно знать человеческую телесность в ее неповторимости, хотя и полагаем, что видим ее даже без научного познания. С вопросом о различии между человеком и животным тесно связан вопрос о происхождении человека, о становлении человека. По-видимому, исследование окажется здесь в таком же положении, как и в вопросе о возникновении жизни вообще. Прогресс знания увеличивает незнание в основных вопросах и указывает на границы, которые наполняются смыслом из иных истоков, чем истоки познания. Тридцать лет тому назад один геолог предложил мне прочесть доклад о происхождении жизни. Я ответил: Величие биологии состоит в том, что она, в отличие от прежних смутных представлений о переходах, приходит ко все более уверенному пониманию непонятности этого возникновения. На что геолог возразил: Но ведь жизнь должна была либо возникнуть на Земле, следовательно, только из неорганической природы, либо в зародыше упасть на Землю из космоса. Я: Это предс95

тавляется совершеннейшей дизъюнкцией, но ведь очевидно, что то и другое невозможно. Геолог: Тогда обратитесь к чудесам. Я: Нет, но я хочу лишь обрести в знании существенное незнание. Геолог: Этого я не понимаю. Вы стремитесь к чему-то негативному. Мир ведь постижим, в противном случае вся наша наука не имела бы смысла. Я: Быть может, смысл ее именно в том, и только в том, что она через понимание наталкивается на подлинно непонятое. И высказывание посредством гипотетических невозможностей непонятного в игре мыслей на границе познания может быть преисполнено смысла. Подобной игрой представляется и мысль о зародышах жизни в космосе, которые повсюду летают, порождают жизнь, поскольку жизнь в этой форме существовала испокон веку. Но эта игра мыслей тривиальна и ничего нам не говорит. Более выразительной игрой кажется мне представление Прейера: Мир — это единая огромная жизнь, отбросом и трупом которой является неживое. Объяснять следовало бы не возникновение жизни, а возникновение неживого. Аналогичной проблемой является проблема становления человека. Здесь открыто много важного, большей частью это соображения о возможностях, в отдельных случаях факты. В целом загадка обрела глубину, картина сотен тысячелетий несколько прояснилась, но основа становления человека становилась все более непонятной. Наилучшей игрой мыслей в измышлении невозможности представляется мне гипотеза Даке: Человек существовал испокон веку, он жил в многообразных формах животного мира совершенно иначе, чем, по-видимому, изначально родственные ему морфологически, но отличные по сущности другие виды животных, чем рыбы, чем рептилии и т. д. Человек, так можно продолжить эту мысль, есть с давних пор подлинная форма жизни, всякая другая жизнь – отпадение от нее, и в конечном итоге может оказаться, что не человек произошел от обезьяны, а скорее обезьяна от человека. А теперь нам, быть может, предстоит новый длительный процесс подобного отпадения, возникновение нового вида животных на пути застывшей техники в качестве формы его наличного бытия, и возникнет новый человек, с точки зрения которого эта масса будет выглядеть как новый вид, как только живое, уже не человеческое. Это абсурдные мысли, которые, однако, своей игрой высветляют в любом случае незнание. В самой краткой форме все это было выражено в шутке, помещенной в журнале «Симплициссимус» в период первой мировой войны. Два крестьянина в Верхней Баварии беседуют: Досадно, но этот Дарвин, кажется, прав, мы происходим от обезьяны. Да, говорит другой, досадно, но хотел бы я видеть ту обезьяну, которая впервые заметила, что она уже не обезьяна. Человека нельзя выводить из чего-то другого, он – непосредственная основа всех вещей. Понимание этого означает свободу человека, которая в любой другой тотальной зависимости его бытия утрачивается и лишь в этой тотальной зависимости полностью обретает себя. Все виды зависимости в мире и все процессы биологического развития затрагивают как бы вещество человека, но не его самого. Нельзя предугадать, как далеко еще зайдет исследование в познании развития этого человеческого материала. И вряд ли существует область, которая бы больше увлекала и волновала нас. Каждое знание о человеке, будучи абсолютизировано в мнимое знание о человеке в целом, ведет к исчезновению его свободы. Так обстоит дело и с теми теориями о человеке, которые глубокомысленно предлагаются для ограниченных горизонтов психоанализом, марксизмом, расовой теорией. Они заслоняют самого

человека, как только хотят большего, чем исследования аспектов его явления и только их. Исследование знакомит нас, правда, с поразительными, вызывающими наше удивление данными о человеке, но чем большую ясность оно обретает, тем больше мы осознаем, что оно никогда не сможет превратить человека в целом в предмет исследования. Человек всегда больше того, что он о себе знает;» Это относится как к человеку вообще, так и к каждому отдельному человеку. Никогда нельзя подвести окончательный итог и полностью понять как человека вообще, так и отдельного человека. Абсолютизация всегда остающегося частным знания о человеке ведет к небрежности, к искажению образа человека. А искаженность образа человека ведет к искаженности самого человека. Ибо образ человека, который мы считаем истинным, сам становится фактором нашей жизни. Он предрешает характер нашего общения с нами самими и с другими людьми, жизненную настроенность и выбор задач. Что есть человек – это мы все и каждый отдельный человек знаем, основываясь на предпосылках и результатах исследования. Это дело нашей свободы, которая знает, что связана с необходимым познанием, но сама в качестве предмета исследования не включена в него. Ибо постольку, поскольку мы исследуем себя, мы уже не видим свободу, а видим определенное бытие, конечность, образ, связь, каузальную необходимость. Сознаем же мы наше человеческое бытие из нашей свободы. Резюмирую еще раз, чтобы укрепить мост для сознания свободы. Человек не может быть понят как «развившийся» из животных. Этому противостоит тезис: Иначе чем посредством такого развития невозможно понять происхождение человека. Поскольку это единственное понятное и все в мире происходит естественным путем, человек должен был возникнуть в ходе такой эволюции. Ответ: В самом деле для нашего познания все понятно, ибо познание не может выходить за пределы понимаемого, вне познания для познания нет ничего. Однако отнюдь не все бытие исчерпывается тем, что может быть познано, если познанием мы называем научно убедительное предметное постижение в качестве допускающей идентичное понимание сообщаемости. Это познание всегда частично и соотнесено с определенными конечными предметами; оно впадает в принципиальное заблуждение, как только пытается понять целое. Даже мир в целом не может быть понят из одного, нескольких или многих обозримых принципов. Вслед за первой, неверной и тщетной попыткой схватить целое познание расщепляется. Познание находится в мире и не постигает мира Универсальное познание, например в математике и естественных науках, схватывает, правда, нечто повсюду присутствующее, но никогда не познает действительность в целом. Ошибочной была бы также попытка совершить прыжок внутри познания к познанию иного рода, будто на границе познаваем творец мира, вмешательство творца в ход вещей мира – все это для познания лишь тавтологические образы незнания. Мир бездонен. Однако человек находит в себе то, что он не находит нигде в мире – нечто непознаваемое, недоказуемое, всегда непредметное, нечто ускользающее от всякой исследовательской науки: свободу и то, что с ней связано. Здесь я

обретаю опыт не посредством знания о чем-то, а посредством действования. Здесь путь ведет через мир и нас самих к трансценденции. Свобода не может быть доказана тому, кто ее отрицает, наподобие того, как доказываются встречающиеся в мире вещи. Но так как в свободе заключены истоки наших действий и сознания нашего бытия, то, что есть человек не только содержание знания, но и вера. То, как человек уверен в своем бытии человеком, составляет основную черту философской веры. Свобода человека неотделима от осознания конечности человека. Наметим вкратце основные черты: конечность человека есть, во-первых, конечность всего живого. Он зависит от окружающего его мира, от питания и показаний его органов чувств; он отдан во власть безжалостного немого и слепого природного процесса; он должен умереть. Конечность человека есть, во-вторых, его зависимость от других людей и от созданного человеческим сообществом исторического мира. Он не может ничему довериться в этом мире. Земные блага приходят и уходят. В обществе людей господствует не только справедливость, но и власть, которая объявляет свой произвол органом справедливости и поэтому всегда основана на неправде. Государство и народное сообщество могут уничтожить людей, работающих на них всю свою жизнь. Доверять можно лишь верности человека в экзистенциальной коммуникации, но это не поддается расчету. Ибо то, чему в данном случае доверяют, не есть объективное, доказуемое наличное бытие. К тому же самый близкий человек может внезапно заболеть, сойти с ума, умереть. Конечность человека состоит, в-третьих, в познании, в его зависимости от данного ему опыта, прежде всего от созерцания, которое никогда не может обходиться без свидетельств чувств. Мысля, я могу схватить только материал наполняющего мысленную форму созерцания. Человек осознает свою конечность, прилагая к ней масштаб того, что неподвластно конечности, а именно безусловного и бесконечного. Безусловное становится для него действительным в его решении, выполнение которого указывает ему на иное происхождение, отличное от того, которое он познает посредством исследования в своем конечном существовании. Бесконечного касаются, хотя и не схватывают его, прежде всего в мысли о бесконечности, затем в представлении о существенно отличном от конечного познания человека божественном познании, наконец, в мысли о бессмертии. Непостижимое, но все-таки осознаваемое им бесконечное позволяет человеку выйти за пределы его конечности благодаря тому, что он ее осознает. Посредством наличия безусловного и бесконечного конечность не остается для человека только неосознанной данностью его наличного бытия; благодаря свету трансценденции она становится для него основной чертой в сознании того, что он создан. Конечность человека, не будучи устранена, прорывается. Но если он в безусловности своего решения, противостоящего всему конечному мира, уверится вследствие своей независимости в своей бесконечности как в подлинном самобытии, то в этом проявится новый модус его конечности. Эта конечность в качестве экзистенции означает: человек и в качестве самого себя изначальноне может быть обязан самому себе. Подобно тому как он обретает свое наличное бытие в мире не по своей воле, он и в качестве самого себя подарен себе трансценденцией. Он должен быть постоянно вновь дарован себе, чтобы не утратить себя. Если человек внутренне утверждается в своей судьбе, если он непоколебим даже в смерти, то всего этого достигает не только своими силами. Но то, что 98

ему помогает – иного рода, чем всякая помощь в мире. Трансцендентная помощь открывает себя ему только в том, что он может быть самим собой. Тем, что он зависит от самого себя, он обязан непостижимой, ощутимой только в его свободе поддержке трансценденции. Человек как предмет исследования и человек как свобода познаются нами из радикально отличающихся друг от друга источников. Первый становится содержанием знания, второй – основной чертой нашей веры. Но если делается попытка превратить свободу, в свою очередь, в содержание знания и предмет исследования, то сразу же возникает особая форма суеверия: Вера обнаруживается на пути такой свободы, которая не есть абсолютная, пустая свобода, но познает себя как возможность того, что ее может не быть и что она может быть подарена. Только посредством свободы я становлюсь уверенным в трансценденции. Посредством свободы я хотя и достигаю точки независимости от всего мира, но именно благодаря сознанию радикальной связанности с трансценденцией. Ибо я не существую посредством самого себя. Напротив, суеверие возникает на пути, который идет через объект, через нечто как содержание веры, а потому и через мнимое знание о свободе. Так, современной формой суеверия является, например, психоанализ как мировоззрение и ложная медицина, которая превращает свободу человека в мнимый предмет исследования. То, как я сознаю себя в качестве человека, есть одновременно и сознание трансценденции – есть или ограничение, или возвышение; есть суеверие в сфере предметного (и поэтому связанное с научной ошибкой) или вера в осознании объемлющего (и поэтому связанная с наполняющим незнанием). Конечность как знак тварности присуща человеку так же, как всему наличному бытию, которое он видит вокруг, так же, как животным. Однако его человеческая, конечность неспособна к той замкнутости, которой достигает наличное бытие животного. Каждое животное обладает своей собственной, пригодной для него формой, имеет в своей ограниченности и свое завершение в постоянно повторяющемся круговороте живого. Оно отдано во власть все уничтожающего и все создающего процесса. Лишь конечность человека не завершаема. Только человека его конечность вводит в историю, в которой он хочет стать тем, чем он может быть. Незамкнутость – знак его свободы. И эта незавершимость с ее следствием – безграничными поисками и попытками (вместо спокойно связанной, бессознательной жизни в повторяющихся круговоротах) – неотделима от знания человека о ней. Из всего живого только человек знает о своей конечности. В качестве незавершимости его конечность становится для него большим, чем то, что открывается в простом познании конечного. В человеке заключена потерянность, из которой для него вырастает задача и возможность. Он обнаруживает, что находится в отчаянном положении, но так, что этим ему предъявляется настойчивое требование возвыситься посредством свободы. Этим объясняется, что описания человека отличаются поразительной противоречивостью, что в нем видят то самое ничтожное, то самое великое существо. Утверждение «человек конечен и незавершаем» двойственно по своему характеру. В нем есть познавательное содержание, оно происходит из доказуемого знания о "конечном. Но в своей всеобщности оно указывает на содержание веры, в котором возникает свобода человека. Основное понимание его сущности, выходя за

пределы всякой познаваемости, сводит воедино его незавершимость и его беспредельную возможность, его скованность и прорывающуюся через нее свободу. Сознавая свою свободу, человек хочет стать тем, чем он может и должен быть. Он рисует идеал своей сущности. Подобно тому как познание в ошибочном завершении превращает человека как предмет исследования в образ, его свобода фиксирует абсолютный идеал своего развития. Человек хочет освободиться от беспомощности в вопросах, от путаницы и войти в сферу всеобщего, которому он может подражать в своих конкретных формах. Существует множество образов людей, считающихся идеалом, которым мы хотели бы уподобиться. В историческом воздействии подобных идеалов, в реальности общественных типов сомнения быть не может. Идеал может быть поднят до неопределенной высоты, до «величия» человека, которое есть как бы нечто большее, чем человеческое в человеке – сверхчеловек или нечеловек. Для нашего философского сознания решающим является убеждение в неистинности и невозможности таких путей. В наиболее чистом виде это выразил Кант: «Но попытки осуществить идеал на примере, т.е. в явлении, скажем, [изобразить] мудреца в романе... нелепы и мало назидательны, так как естественные границы, постоянно нарушающие совершенство в идее, исключают возможность какой бы то ни было иллюзии в такого рода попытках и тем самым делают даже подозрительным и подобным простому вымыслу то добро, которое содержится в идее». Для нас исчезает человек тогда, когда в расовой теории, психоанализе, марксизме он объявляется понятым или доступным пониманию в целом как предмет исследования, также теряется для нас и задача человеческого бытия в представлениях об идеале человека. Нечто совершенно иное, чем идеал – идея. Идеала человека не существует, но существует идея человека. Идеал рушится, идея ведет вперед. Идеалы могут быть как бы схемами идей, путевыми знаками. Такова истина наших великих философских образов – образ благородного человека в Китае, мудреца у стоиков. Они побуждают к развитию, но не дают завершения. Нечто другое и ориентация на исторически определенного, почитаемого и любимого человека. Мы задаем вопрос: что бы он сказал в этом случае, как бы вел себя? И вступаем с ним в живую дискуссию, не рассматривая его при этом как абсолютное средоточие истины, как безусловно достойный подражания образец. Ибо каждый человек есть человек и поэтому пребывает в конечности, в незавершенности, а также в заблуждении. Всякий идеал человека невозможен, потому что человек не может быть завершен. Совершенного человека быть не может. А это ведет к существенным философским выводам: 1.) Подлинная ценность человека заключается не в роде или типе, к которому он приближается, а в исторически единичном человеке, который не может быть заменен и замещен. Ценность каждого отдельного человека только тогда будет неприкосновенной, когда конкретных людей перестанут рассматривать как взаимозаменяемый материал для формирования по всеобщей мерке. Социальный и профессиональный тип, к которому мы приближаемся, мы принимаем только как нашу роль в мире. 2) Идея равенства всех людей совершенно очевидно неверна, поскольку речь идет о характере и способности людей в качестве доступных психологическому исследованию существ, но она неверна и как реальность общественного порядка, в котором в лучшем случае могут быть равные шансы и равное право перед законом. 100

Сущностное равенство всех людей находится исключительно на той глубине, на которой каждому, исходя из свободы, открыт через нравственную жизнь путь к Богу. Это равенство ценности, которая не может быть установлена и объективирована человеческим знанием, ценности единичного как вечной души. Это — равенство притязания и вечного приговора, который как бы предрекает человеку место на небе или в аду. Это равенство означает: уважение к каждому человеку, которое не дозволяет рассматривать человека как только средство, а требует отношения к нему как к самоцели. Опасность для человека заключается в самоуверенности, будто он уже есть то, чем он мог бы быть. Тогда вера, исходя из которой он находит путь для реализации своей возможности, становится обладанием, завершающим его путь, будь то из высокомерия моральной самоудовлетворенности или из гордости, основанной на врожденных качествах. От стоического требования – жить так, чтобы человек сам себе нравился, до согласия с собой, которое Кант приписывает нравственно поступающему человеку, господствовало удовлетворенное самодовольство, в котором апостол Павел, Августин, да и сам Кант видели проявление характера в корне испорченного человека. Существенно, чтобы человек и в качестве экзистенции видел в своей свободе дар трансценденции. Тогда свобода человеческого бытия становится ядром всех его возможностей при руководстве им трансценденцией. Единым, благодаря чему он достигает своего собственного единства. Это руководство коренным образом отличается от любого другого руководства в мире, так как оно не становится объективно однозначным; оно совпадает с полным освобождением человека, ибо осуществляется оно только свободой собственного убеждения. Глас Божий звучит в том, что для единичного человека, открытого традиции и окружающему миру, возникает как собственное убеждение. Глас Божий слышен в свободе самоубеждения, у него нет другого органа, чтобы сообщить о себе человеку. Там, где человек принимает решение, исходя из своей внутренней глубины, он полагает, что послушен Богу, хотя и не обладает объективной гарантией в знании того, что угодно Богу. Руководство совершается через суждение человека о его собственной деятельности. Такое суждение останавливает и побуждает к действию, корректирует и утверждает. Но в действительности человек никогда не может в целом и окончательно опираться в суждении о себе только на самого себя. Ему необходимы суждения других людей, чтобы обрести в коммуникации ясность. Однако и суждение значимых для него людей не является в конечном итоге решающим, хотя оно и единственное, что доступно ему в реальности. Решающим было бы суждение Бога. Следовательно, истина суждения во времени достигается в конечном итоге только посредством самоубеждения, и в том случае, если требование общезначимо, и тогда, когда оно исторически обусловлено. Серьезность послушания постигаемому в свободе всеобщему этическому велению – десяти заповедям – связана со слушанием трансценденции именно в этой свободе. Однако, поскольку действия человека не могут быть достаточно полно выведены из общего, руководство Бога более непосредственно слышно в истоках исторически конкретного требования, чем во всеобщем. Но это слушание вызывает еще сомнение в своей достоверности. В нем заключен риск ошибок. Ибо содержание еще остается многозначным; свобода, которая заключалась бы в ясном и од101

нозначном знании необходимого, никогда не бывает полной. Риск – действительно ли это я сам, в самом ли деле я услышал сказанное из истоков – никогда не исчезает. Это осознание риска остается во времени условием растущей свободы. Оно исключает непоколебимость уверенности, запрещает обобщение как требование ко всем и препятствует фанатизму. Даже при уверенности в своем решении, поскольку оно являет себя в мире, должна оставаться некоторая неустойчивость. Самоуверенность запрещена. Высокомерная убежденность в абсолютно истинном уничтожает истину в мире. В уверенности неизбежна скромность в постановке постоянного вопроса. Ибо в дальнейшем все может оказаться иным. И при чистой, но всегда недостаточно чистой совести может вкрасться заблуждение. Лишь оглядываясь, можно ощутить удивление по поводу непостижимого руководства. Но и тогда в нем никогда нельзя быть уверенным и истинное руководство Бога не становится обладанием. С точки зрения психологии, глас Божий может быть выражен во времени только как суждение человека о себе. В этом суждении, которое при подлинном стремлении, в напряженности возможностей и широте горизонта может внезапно появиться как несомненное, человек обнаруживает, хотя не окончательно и всегда двойственно, божественное суждение. Но услышано оно может быть лишь в моменты возвышенного состояния. Исходя из них и в направленности к ним мы живем. Путь мыслящего человека – это жизнь в философствовании. Поэтому философствование присуще человеку как таковому. Человек – единственное существо в мире, которому в его наличном бытии открывается бытие. Он не может выразить себя в наличном бытии как таковом, не может удовлетвориться наслаждением наличным бытием. Он прорывает всю как будто завершенную в мире действительность наличного бытия. Он действительно знает себя как человека только тогда, когда, будучи открыт для бытия в целом, живет внутри мира в присутствии трансценденции. Принимая свое наличное бытие, он все же настойчиво стремится к бытию. Ибо он не может понять себя в мире просто как результат мирового процесса. Поэтому он преступает пределы своего наличного бытия и мира, достигая их основ, стремясь туда, где он становится уверенным в своих истоках, как бы соучаствуя в творении. Он не защищен в истоках и не достигает цели. Он ищет в своей жизни вечное между истоками и целью. Неверие приводит человека к тому, что он теряет силы, пребывая в какихлибо условиях жизни среди других, к подчинению познаваемой необходимости и неизбежности, к пессимизму, вызванному приближением конца, слабеющим сознанием. Человек задыхается в мнимом качественно определенном бытии. Философская вера есть вера человека в свои возможности, в ней дышит его свобода.

102

ФИЛОСОФСКО КОНСУЛТИРАНЕ Може ли философстването да е… услуга? (2 част) (Продължение на дискусията, публикувана в миналия брой) yunuz: Аз се надявам да съм останал неразбран, защото обратното ми звучи като отказ да говорим по темата. Та за каква житейска философия и житейски избори става дума тук? Философското решение не указва наличието или липсата да житейска философия или житейски избор. Философското решение указва дейност по създаване, разбиране и решаване на философски проблем. Проблем е, когато нещо "не се връзва". Ако решим, че "не се връзва" поради трудности с владеенето, разбирането, осмислянето на дадено понятие, ние сме готови да философизираме този проблем. Въпросът тук не е да доказваме философското. Ако никой не решава, че философията изобщо или конкретен философ би могъл да подпомогне неговата дейност в тази посока, това просто означава, че няма философия. Ако никой не знае за теб, загубен си. За щастие или не, това не е така. Хората философстват и очевидно се впускат в това занимание с някакви налични и овладяни основания. Хората, дори и често нерефлектирано, работят с философската предметност -- например обясняват идеи и знаят какво да нарекат идея и какво не. Това се случва не само защото я има фактичността на философската история. Това се случва предимно, защото философското е втъкано в човешкото, в историчността и социалността. Няма защо да сме толкова доктринално не-пред-убедени, поне в такава форумна дискусия, в която малко трудно ще повторим величието на труда на историците на философията. Не всеки разговор почва начисто. Философският – най-малко. Vesselin: Преди всичко бих желал да благодаря както на Юнуз за повдигането на темата за философското консултиране, така и на Дарин, Васил и отново Юнуз за коментариите в тази връзка. За мен, доколкото работя в посока развиване на философско консултиране и практиката свързана с това, е изключително интересно и важно да общувам с колеги, за които философията не е просто предмет или специалност от образователната система. Ето защо с голямо внимание прочетох публикациите на Юнуз, Васил и Дарин (към тях бях любезно насочен от Васил) и останах впечатлен от сериозността на някои от повдигнатите теми и въпроси, значението и важността на които може би съм подценявал. Също така бих искал да споделя, че тези публикации ме карат да се чувствам подкрепен. οзразените несъгласия и критики намирам за естествени, разбираеми и напълно в духа на добронамереното общуване между колеги. В последващите редове ще дам подробности за моменти от моя опит във философското консултиране, които се надявам да бъдат тъкувани не като част от рубриката “клюки”, а като усилия в посока на това практиката на философското консултиране да бъде разбрана през конкретни действия За пръв път чух за “Philosophical counseling” през месец март на 1996 година от проф. Андонов, който ми обърна внимание на магистърска програма в тази област от Университета в Кент, Великобритания (тогава бях студент по философия в четвърти курс). Резюме и кратки обяснения на тази програма бяха публикувани в 103

“Philosophy in classroom magazine”. Същата година участвах в световна конференция за “Philosophical inquiry” в Глазгоу, където имах възможност да се срещна с хора от цял свят, които работят в полето на приложното философстване – Сократова беседа (или диалог, или питане), Философия за деца (или по-общото Философия с деца), Философско питане, Философско консултиране и т.н. (С някои от тях изградих чудесни отношения и на моменти сътрудничество в последващите години). Не си спомням вече как тогава съм преценявал всички тези – нека ги наречем “движения” – от гледна точка на философската теория, но имаше нещо, което и тогава и сега ме привличаше неударжимо да се занимавам с “приложността” на философията. А именно: изискването философия да се прави. Не да се говори за философията, не да се обсъжда философията, а да се философства, да се философизира. Сега си давам сметка, че и в тази област може да се работи наивно и на моменти да се дават поводи за иронично отношение към тези занимания. В тази връзка, като база за срванение, ще ви цитирам по памет текст от Правилника за устройството и дейността на СУ “Св. Климент Охридски” в който (впрочем за всеобщо за хората от цял свят съжаление тази парадигма е водеща и в почти всички световни университетски центрове) пише, че учебните дисциплини представят система от знания и методите за тяхното постигане и прилагане, а на изпитите се установява степента на усвоени знания. ο наистина за тези, които преценяват философията като “набор” (в най-претенциозния вариант – Система) от знания, опитите философията да се преценява през нейното извършване ще останат неразбрани или – в по-отварящия комуникацията случай – като смешни. Така вече е ясно, че всъщност на философското консултиране се гледа като на приложност. Но това не е приложност в смисъла на апликация, т.е. нещо готово се прикачва към друго. οстински добрият термин тук би бил практическа, практична или практикувана философия, но след Кант този термин, не без своите основания, вече е зает в един по-тесен смисъл – на моралното. Така под термина приложна философия се налага да се разбира конкретното извършване на филосфски действия. Това, че в това начинание могат и понякога трябва да се използват постигнати вече резултати от история на философията е разбира се вярно. Но използването на тези резултати е само използване – то не може да замести самата работа по философстването. Оттук идва и голямото напрежение при философстването и оценката за него. Редуцирането на философията до нейните резултати е нещо, което се прави много често и това винаги води до лишаването й от живот. Да се върна на философското консултиране. Счита се, че пръв такава практика е установил в Кьолн около ’68 или ’69 година Ахенбах. Всеки, който се порови в литературата по въпроса ще установи огромното разнообразие от подходи, претенции, постижения и т.н. в тази област. При всички случаи обаче всеки, който се ангажира с философско консултиране недвусмислено се ангажира ( и тук съм много съгласен Дарин) с това, че може да разпознава философското от нефилософското и поема отговорност именно за съвместна работа с клиента именно във философското, а не в не-философското. Ето защо, когато философският консултант разпознае, че клиентът всъщност се нуждае от специализирана намеса от друга област (психолог, медик, физик, педагог и т.н.) трябва незабавно да го насочи въпреки евентуалните финасови неизгоди. Това всъщност е и израз на професионализъм и морал.

104

Това, че философията може да бъде разбирана различно ( или още посилната теза – философията е различна) просто означава, че философските консултанти ще бъдат различни. Знам, че това поставя въпроси за стандарти и т.н. Надявам се, практиката да предизвика и дискусии в тази посока, но изглежда, че това ще отнеме още доста време. Има едно процедурно изискване за започване на работа по случай от философското консултиране и това е договарянето. Договарянето между консултанта и клиента не е просто в основата на техните отношения, а е самата основа. В крайна сметка конкретната философичност от съвместната им работа ще бъде такава каквато те двамата (ако клиентът е отделно лице), или двете страни (ако клиентът е органиация), ще изработят. Различните философствания ще водят до различни начини на работа и вероятно майсторите във философското консултиране ще бъдат тези, които ще успяват да осъществяват философстване по повече начини. Тук бих искал да вметна нещо. Преди да прочета публикациите на Васил и Дарин не се бях замислял за формулировката на текста от сайта за философско консултиране. Признавам си, че останах много изненедан, че звучат като “за кандидастване за субсидиране”. Все още не съм в състояние да взема отношение по тази забележка. Но ще споделя един от личните си мотиви да практикувам философско консултиране. Това е именно свободното договаряне с клиента. В тази си работа се чувствам свободен да изграждам отношения с хора, които те преценяват през личното си развитие (не казвам полза, защото това би стеснило много вертиконта и ще остане само пласт, който се побира в безкрайния хоризонт на използването). ο в тази си преценка не изхождат от недостойните и отбсъкващи схемички, които така масово навлязоха в практиката на т.нар. трети сектор в България. В моято досегашна практика ( за нея може би трябва да разкажа отделно) съм бил най-удовлетворен от това, че парите, които изработваш не са ти дадени, защото ти ще влезеш в схемата на тези, които превърнаха в бизнес разпределянето на чужди пари. В моята практика клиентите дават своите собствени пари и очакват конкретно извършена за тях работа. ο това е страшно трудно. В този смисъл философското консултиране е един бизнес опит философското да излезе от сферата на користното разпределение на парични средства. Ще помисля по формулировките. Те са се получили в резултат от много опити да се продаде услугата на клиенти. Опитал съм се да звучат едновременно и професионално, и разбираемо, и достатъчно общо и все пак да представят адекватно практиката. Нека всеки, който иска да усети духа на философското консултиране като бизнес опита да направи следното. Сигурен съм, че много от нас – занимаващите се с философия – по един естествен начин се превръщаме в консултанти сред своите близки. Попитайте ги дали биха платили пари за да получат това, което вие им давате, ако нямат възможност да го получат от вас. Опитайте се да разберете какво ценят от вашата намеса и кое считат за малоценно. Знам, че стана много дълго и спирам дотук. vidinsky: За Веселин Дафов: Много се радвам на включването на Веселин Дафов, иначе малко се бях отплеснал в дискусията. Искам отново да изкажа своето задоволство от идеята и несъгласието с формулировката й. Можем (ако Веселин Дафов иска) да ги обсъждаме заедно. За

105

мен формулировката е нещо повече от "израз" – тя моделира самата идея (тъй че сигурно имам и несъгласия с идеята... но неосъзнати) За Дарин: Извинявам се за грешката при цитирането (разбирането), Дарине (при това собствено цитиране! съжалявам), но идеята си остава! И резюмирам себе си:) 1. "Услугата [...] може да бъде и гъвкава" (не всички услуги са такива!) 2. Консултантството е гъвкава услуга (вж. договарянето, за което говори Дафов) 2.1 Консултирането не е вещ (услуга е) 2.2 Консултирането не е услуга по номенклатура, а по договаряне и съветване. Консултирането не се дефинира предварително. Според мен не може да има такова изискване за предварителна дефиниция на консултирането! Само рамка. Мисля, че върху това трябва да поговорим също. Въпроси към Дарин: Ти смяташ, че преподаването на философия не е услуга, така ли? Защо смяташ, че трябва да излизат винаги философи? Те не могат ли да бъдат преподаватели по философия, компетентни в областта на философията или просто ограмотени по история на философията... Предложение: Дарине, би ми било интересно да обсъдим какво е "философия"! Хайде! Обаче! Нека бъде тук: http://www.projectoria.org/forum Иначе съвсем ще разлеем тази дискусия! Каня те! Каня ви! Vesselin: Ако позволите, и ако приемете това за добър маниер, бих желал в няколко последователни текста да изкажа тук мислите, които измислих докато прочитах и препрочитах коментариите за сайта и за философското консултиране.(притесняваме евентуалното допускане, че тази парцелираност би била приписана на “писане между другото”. Аз наистина пиша тези текстове между изпълняването на други задачи, но само в този смисъл те са “между другото”) Що се отнася до сайта – знам и сам усещам, че е много беден, лаконичен и може би неточен. Освен това текстовете в него са само началото на един помащабна инициатива. Вероятно по-късно ще се раздели на три отделни за всяка от изложените практики части. Върху сайта трябва и ще се работи. Ще се помъча да осигуря професионална намеса в неговото съдържателно изготвяне. Впрочем, трябва да отбележа, че дизайнерската и техническата част ми се предоставят от една от най-големите уеб-дизайнерски фирми ABC design and communication. По-плодотворни, от философска гледна точка, са мненията и становищата, отнасящи се до идеята за философско консултиране. Ето защо ще се опитам да карам в някакъв ред. Разбирам едно от възраженията на Дарин, когато той казва : “Не защото знам какво е философия, а по-скоро защото не знам и продължавам да се питам.”. ο наистина ако искаш да провеждаш философско съветване, то трябва да гарантираш, че то ще бъде именно философско, а не някакво друго. За целта обаче не е непременно нужно да знаеш цялото и всичкото философско. Достатъчно е да знаеш твоето философско и да отговаряш за него (за договарянето вече се спомена). Всъщност това е и единствения възможен начин да работим, в което и да е поле, което търпи живо развитие. Така, че работата на философският съветник крие и този риск – да се самоизненадва от новопоявило се философско и само този, който не настоява на оцялостяването на философското би имал “сетивата” да забележи 106

новото философско (или нека кажем - новата философска реалност). В този смисъл намирам за напълно съвместими и двете – да се питаш какво е философия и заеднос това да работиш с това, за което вече се установил, че е философия. Съгласен съм с наблюдението на Дарин, намерило израз в неговата забележка: “От казаното в самия сайт могат да се извадят заклчения за определени пресуозиции, за които най-малкото, което може да се каже е, че не са философски, че са забравили за питането”. Но не намирам нищо смущаващо в това, защото съвсем не виждам начин как може да възникне новото философско, ако не се обработи нефилософското. За да бъде то именно ново философско, то трябва да изходи от нефилософското. Освен това не виждам никакви основания философското да се обвързва непременно само и единствено с питането. Това, че понятията “човешко достойнство”, “автономност”, “уважение” и “личност” могат да бъдат принизявани ми е известно. οзвестни са ми и случаи, в които това е правено. Аз обаче не бих желал да се отказвам от тяхната прекрасност само заради това. Знам, че по този въпрос идеалното би било да се обсъдят смислите или поне значенията на горепосочените. Не бих се ангажирал с етикети относно практиката на философското консултиране. Мисля, че тази практика не се побира дори в постмодерната терминология. Много може да се говори за това на какво прилича. Намирам тази практика за нещо, което е на гребена на вълната. Може да се окаже и просто пяна. А може и не. Но за всеки случай е нещо, което се прави сега и в момента и зависи личното развитие на тези, които сега работят в тази посока, какво точно ще стане. В този смисъл философското консултиране е и възможност за лично развитие на консултанта и това всъщност е до голяма степен гаранция, че това начинание е смислено. Въпросът за идеята (смисълът) на философското консултиране може да бъде редуциран и до отделните въпроси за това: Каква е целта? Каква е ползата? Какъв е процесът? Какви са очакваните резултати? ο т.н. Но при отговарянето на тези въпроси трябва да си даваме сметка, че отговорите вече ще съдържат редукцията заложена в питането, на което се отговаря. Благодаря за търпението да изчетете всичко това. vidinsky: Исках да изчакам включването на Дарин, но явно той засега е възпрепятстван... Имам няколко уточняващи питания към Веселин Дафов: 1. Защо е необходимо този тип консултиране да се нарича "философско" и може ли да се даде синоним? 2. Какво по-конкретно се използва от философията при това консултиране? Може ли да бъде поне приблизително уточнено. 3. Как може да стане някой "философски консултант" и има ли нещо специфично, за да упражнява тази професия? 4. Това чисто социална роля ли е или има и теоретични функции? Vesselin: Последователни отговори на последните въпроси на Васил от гледна точка на моето разбиране за философско консултиране: 1. Защо е необходимо този тип консултиране да се нарича "философско" и може ли да се даде синоним? Отговор: Не е необходимо, но е най-точно тогава, когато се заемете да консултирате осмислянето на мисленето. Нека си представим нашето лично развитие, което ни е довело до професионални занимания с философията. Всеки има своята биография преди заниманията си с философия и тези биографии са най-различни. 107

Основанията и мотивите, поради които ние се занимаваме с философия са основанията и мотивите, поради които всеки човек се занимава с философия. ο ако философстването, в крайна сметка, е все пак свършването на някаква работа, то надеждата е, че за свършването на тази работа има подготвени хора, които могат да под помогнат “нуждаещите се”. Синоними могат да бъдат всички синоними на философията в публичното пространство – мироглед, принцип, идея и т.н. Катко и синонимното използване на видове съдържащи се в класа философия – етика, логика, онтология, естетика и т.н. 2. Какво по-конкретно се използва от философията при това консултиране? Може ли да бъде поне приблизително уточнено? Отговор: Дълго е да се каже. Но тук само бих отбелязал, че освен, че се използва нещо от вече наличното във философията, по време на философското консултиране се философства, прави се философия. Във този втори смисъл на консултирането, всъщност нищо от философията не се прилага, а се изработва самото философско. Например – осмисля се начинът, по който клиентът мисли. Това би могло да съвпадне с вече налични постижения във философията – и в общия случай става точно така – например установявате категориално мислене, или понятийно, или идейно и т.н. Това осмисляне дава възможност на клиента да се отнесе към мисленето си. Така клиентът бива подпомаган не в това да ползва мисленето си – впрочем нещо, което човек естествено прави, а да мисли самото си мислене. Знам, че сега нещата опряха до разбирането на мисленето, но и това можем да обсъдим – струва ми се обаче, че ще стане най-добре и ефективно ако бъде “на живо”. 3. Как може да стане някой "философски консултант" и има ли нещо специфично, за да упражнява тази професия? Отговор: всичко към този момент е в свободните пазарни отношения. От формална гледна точка няма изисквания. Договаряш се и толкоз. Клиентът е изоставен на собствената си преценка. Надавям се това да се отрегулира с развиването на практики. 4. Това чисто социална роля ли е или има и теоретични функции? Отговор: това е въпрос, който засяга личната ми мотивация. Стремя се да се занимавам с философия по начин, който не допуска разликата между теоритическо и практическо. Това се отнася и до философското консултиране. На всеки случай от тази практика, гледам като на философски случай. Както на една философска книга например. Доколкото, обаче имам ангажименти и към “академичната” философия, то тази практика е нещо различно от академичните ми ангажименти, макар и да се надявам, че моята академична работа само печели от тези ми занимания. yunuz: Имам въпроси към отговор 1.: 1.1. Как точно консултантът създава нуждата на нуждаещия се от философия? Казано по друг начин, ако трябва тази дейност да се рекламира залагайки на някакъв лайфстайл елемент, на какво би могло да се акцентира? (Ако трябва да продължа леко глуповатата метафора, която подхванах по-горе, все пак, човек има непосредствено отчетлива нужда от чиста вода и е нормално да си плаща за доставянето й до дома му, да я купува бутилирана или да полага усилието да отиде да си я налее от кладенеца в долната махала, а "нуждата" му от Кока-Кола е по-скоро произведена. От какъв вид е нуждата от философия?) 1.2. Този продукт има ли ясно определима целева група? Vesselin: Отговор на въпросите на Юнуз:

108

Юнуз поставя питания от гледна точка на бизнеса, или по-точно казано: на маркетинга. Да си призная, не мога да кажа, че тази част на практиката е моята силна страна. Ето защо мога само да споделя моето мнение (което наистина е само мнение, а не нещо, което съм установил). При всички случаи би трябвало да имаме предвид разликата между това да произвеждаш продукт или да предоставяш услуга и това да продаваш продукта или услугата. οзкуството на продаването е нещо, което изисква специални усилия и умения, както и да се посветиш на делото. В този смисъл аз не владея това изкуство. Сигурен съм, че въпросите на Юнуз са моменти от разгръщането на едно целенасочено и овладяно пазарно поведение и по този начин те са много интересни и полезни. Нужда от философско консултиране в смисъла на необходимост липсва. Същото важи и за Кока-Кола като напитка. Това от което се нуждаем е вода. Как е станало така, че Кока-Кола (и не само) се продава и то от скъпо прескъпо (срванено с водата)? Как е възможно изобщо да успяват да го правят? Сигурно има нещо, присъщо на човека, което да прави възможно това? οдеята е, че хората не са животни. Ако бяхме просто животни, които отговарят за поддържането на жизнените си функции, то никой не би консумирал Кока-Кола. Човек е разумен (в кантовия смисъл на трансцедентен) и реализира идеята си за човековост най-вече в отнасянето си до това, което е в повече от необходимото. Точно защото не е задължително да пиеш Кока-Кола, точно затова пиеш – защото искаш, а не защото трябва. Философията и респективно философското консултиране не се отнася до поддържането на жизнените функции. Тя се отнася до самата разумност, мислене и т.н.. Ето защо ми е и толкова трудно да определия целева група изобщо. Защото разумността е за всеки човек. Заедно с това допускам, че трудностите в горепосоченото, които изпитвам аз, не би трябвало да бъдат трудности, които да изпитва непременно всеки. Сигурно е възможно да се определят групи от разумните, които да са по-благодатни за извършването на търговията (социална размяна). ο очевидно в тази посока философското консултиране, поне в България, има да изървява още доста дълъг път. Мисля, че би било чудесно този път да бъде вървян от повече хора. Yunuz: Не знам дали да се впускам по-нататък в темата за маркетинга. Но в крайна сметка този разговор какво ли не преживя, та колко му е да си поговорим поподробно и за маркетинг... Аз също не съм специалист по продаването. Поне не бих казал, че владея тази материя технически, с всичките неизбежни занаятчийски трикове, които човек би научил или получил, ако отиде при консултант по маркетинг (те предпочитат да се определят като агенции, както и да е...) Без директно да оспорвам тезата за различността на произвеждането и продаването, тук ми се струва, че има неща, които трябва да се разгледат с нужното внимание. Успешният маркетинг трябва да знае какво се произвежда, успешното производство пък трябва да е наясно какво се продава. Ако продължим с разделението на отговорностите, ясно е, че бизнесът се прави по същество от хора, които нито произвеждат, нито продават. Произвеждането и продаването са нещо вторично. Отговорността на правещия бизнес е преди всичко продукта. Между другото, тази отговорност за продукта предполага пълноценно владеене на неговата онтология (или неговите онтологии), но не знам дали тази вметка няма да отклони разговора в друга посока. Правя я само като нещо допълнително свързано с "полезността на философията". 109

Та, с оглед на какво се мисли философията като продукт? Продуктът е нещото, което, на първо приближение, очертава нуждата на нуждаещия се. Фактът, че ние като хора се нуждаем от неща, които поддържат жизнените ни функции, не означава, че въпросът за нуждата е преодолян. На мен дори ми се струва, че ако игнорираме изцяло човешкото, може би не бихме се "нуждаели" от вода в същия смисъл, за който Веселин говори. Водата е необходима на животното предимно за нас, които го мислим като животно, поддържащо жизнените си функции. Естеството на естественото не произвежда необходимост. А ако водата е "друго", без което животното не може, то "другото" на хората едва ли се ограничава само до водата по същия този начин. В този смисъл, нуждата е не само и не толкова трябване, колкото искане. Разбирам, че това питане до голяма степен проблематизира не само философското консултиране, дори може би не само консултирането изобщо. Тъкмо затова ми се струва, че то пита именно за пътя, който трябва да се извърви. Една от характеристиките на усещането за абсурдност, което разцъвтява в мисловните нагласи и практики на отминалия век изглежда е причинено именно от разбирането, че пътят до социалната размяна е различен от пътя на саморазгръщането, на пълноценното развитие, което постигаме за самите себе си. Мисля, че това е различимо (за мен) във философията и литературата, а предполагам е така и в други области. Не мога, обаче, да преценя дали туширането на това усещане за абсурдност през последните десетилетия е илюзорно. ο все пак, ако от края на 60-те години, т.е. откакто има философско консултиране, успяваме да мислим социалната роля на философията като не винаги опосредена чрез политически теории, образователни и научни стратегии и други прекалено напластени реалности, а като непосредствено привнасяща всеобщото в осезаемите измерения на конкретна човешка дейност, то може би има някаква значителна промяна? arture: Какво става с това консултиране? Има ли люде да си дават парите за таквиз работи или се бачка ей така – за слава? Странно и интересно. Dalai_tatar: "Какво става с това консултиране? Има ли люде да си дават парите за таквиз работи или се бачка ей така – за слава? Странно и интересно." "Странното" и "интересното" по принцип са субектогенни категории. За един дивак например може да е странно, че самолетът лети без да размахва криле и да е интересно, че вечер има светлина и без слънце, когато светнеш някоя крушка. Фактът, че нестранни и нормални явления като философското консултиране, ти се струват "странни" и "интересни" говори за не особена развитост на ЦНС-то ти, но какво да се прави? Всеки според възможностите си. Както виждам ти дори не си чел Брутян в една съседна тема, държиш се грубо във философски форум, така че... "Главите на някои видове животни стоят забити и душещи към земята." !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! ВАЛЕНТИНО arture: Още веднъж, съжалявам за грубото си изказване. Наистина прекалих! Но тук си мисля, че имам право да кажа, че това е странно и интересно.

110

На фалшивите, на лъжливите, на неистинските неща не бива да се залага

Станислав Йовков е млад мъж, на когото съм преподавал навремето философия, бил преди години е мой ученик. Завършил е право, сега работи по специалността си. Отвреме-навреме забелязвам че на страницата си във Фейсбук цитира разни мъдри сентенции, крилати мисли и пр. Ето какво обсъждане проведохме във Фейсбук по негова инициатива: Станислав Йовков: Здравейте, г-н Грънчаров, Стана ми доста интересен коментара, който написахте на един пост във Фейсбук онзиден, имам предвид ето този: Загадка: как мъж може да оцелее в царство, състоящо се само от красиви жени?), в който цитирате Сократ: "Запитали младежите Сократ какво да правят, да се женят ли или да не се женят, великият философ им отвърнал: "Правете каквото искате – и в двата случая все ще съжалявате!"… Но ако красивата (телесно) жена е... апетитно или вкусно голямо парче... месо, жената с добра душа е много повече от съкровище, състоящо се от злато, диаманти и платина – никога няма как да бъде изхарчено или загубено!" Това цялата история ли е, а ако не е откъде мога да я прочета? :) Опитвам се да я открия из интернет, но не успях за момента. Просто ми стана интересна историята, а и напоследък ме вълнува тази тема за избора на правилната половинка повече от всякога. Ангел Грънчаров: Аз навремето съм чел тези неща за Сократ и за другите антични гръцки философия в съчинението на Диоген Лаертски със заглавие "Животът на философите". Там има още други интересни неща за отношенията между мъжете и жените, това е тема, която оттогава досега е много обсъждана от философите. Пък и от всички човеци де, не само от философите! Станислав Йовков: Благодаря! Да, наистина темата винаги ще е актуална явно. Ангел Грънчаров: За нищо! Станислав Йовков: Самата тема е повод за доста решения в живота на хората…

111

Ангел Грънчаров: Много е хубава теорията за мъжките и женските отговорности в живота, за мъжките и женските работи и пр. Имам предвид теорията на Сократ. Станислав Йовков: Всеки си има някаква своя изградена позиция за нещата. Но съм убеден, че при четенето, въобще слушането на повече мнения… това е нещото, което кара хората да мислят. Да решават: така ли е, не е ли така? И оттам може би решенията ще са по-правилни. Ангел Грънчаров: За жените самата природа е отредила всички грижи за дома, а пък на мъжете, според Сократ, природата е отредила да търсят истината – и да се занимават с политика (градските, т.е. държавните дела), с общите човешки проблеми. Станислав Йовков: Или по-скоро по-смислени. Да. Така е. Ангел Грънчаров: Жените раждат деца, а пък мъжете раждат... идеи и истини, не знам дали сте запознат? Мъжете се отдават на приятните философски разговори и в един момент в душата на някой щастливец се пръква… семенцето на истината, той един вид… „забременява” , след това дълго време, подобно на бременните жени, е „бременен”, пък идва в един прекрасен миг момента, когато истината („детето” на този мъж) ще се роди, това е велик момент. Още може да се каже, че поколението на мъжете е безсмъртно, на жените – смъртно... и прочие. Примерно Омир има две „деца”, „Илиадата” и „Одисеята”, ето, минали са векове от раждането им, пък още са живи, очевидно децата на мъжете са безсмъртни. Станислав Йовков: Не, за безсмъртното поколение не го знаех. Ангел Грънчаров: Да, само благодарение на всестранното обсъждане на проблемите между заинтересовани от истината събеседници може да се стигне до открояването на разумните решения, особено по най-важните и най-трудните въпроси на живота и човека... Станислав Йовков: В днешно време тези теории са забравени. И дори неразбираеми. Дори и да ги чуе някой, няма да ги разбере. Но имат логика. Убеждавам се, че жените не могат „да раждат” решения, камо ли "идеи". Значително им е по-трудно. Ангел Грънчаров: Да, за жалост са забравени, мъжете и жените в днешно време не си знаят ролите, смесили са си задълженията, в резултат на еманципацията се е породил превъзходен хаос, поради което няма ред; затова и всички страдат, и мъже, и жени. Мисленето (философстването) според Сократ не е женска, а само мъжка работа. Май е прав. Жените за сметка на това са много силни в чувствата и в интуицията... Станислав Йовков: Ангел Грънчаров: Аз имам книжчици по тези въпроси. Преди около година ги публикувах... можете да ги разгледате... има ги онлайн. Ето тук: За студенти, ученици и всички интересуващи се. Станислав Йовков: Но пък показването на чувства от красива жена не показва нейно решение… Ангел Грънчаров: Общо взето на жените им е крайно трудно да решат какво изобщо искат. То тази е ролята на мъжа: да помага на жените в областта, в която те са особено слаби, именно в умствено отношение. Пак според Сократ... Станислав Йовков: това.

Хах!

112

Да, и ето отново проблема, че жените не знаят

Ангел Грънчаров: Те затова и съществуват половете: да си помагат, щото това, което не го могат жените, го могат мъжете – и обратно... Мъжете и жените са си крайно необходими, без тия две половинки на човека е невъзможен животът, наймалкото възпроизвеждането му... Станислав Йовков: Ангел Грънчаров: Но има и друго нещо: всеки пол за другия е най-голяма и непроницаема загадка или тайна. Мъжът и жената затова цял живот непрекъснато един друг се изучават. Но тайната си остава, жената за мъжа е пълна неизвестност, особено пък за младия мъж... Станислав Йовков: А кое е определящото при намирането на половинка според вас – решението на мъжа или чувството от жената? Ангел Грънчаров: За жените, предполагам, мъжът е такава загадка; друг е въпросът, че на тях им липсва инструментът за разгадаването й, именно липсва им… акъл Станислав Йовков: Имам предвид, кой е причината за избора? Не че мъжете нямаме чувства. Имаме, даже повече от жените понякога, но решението обикновено го вземаме не с чувства, а с мислене. Ангел Грънчаров: Вижте, всеки мъж или жена, пак според Сократ, си търси именно СВОЯТА половинка. Безуспешно я търси. А като я намери, тогава няма как да се е излъгал; само тогава се е появила истинската любов, тя, любовта, никога не лъже. Там е работата, че много хора съвсем не знаят що е това любов... понеже не са я преживели. (Преживявали са някакви увлечения, това не е любов.) Станислав Йовков: Ангел Грънчаров: Умът на мъжа е безсилен да решава по тия въпроси, той не бива да се меси, решава всичко СЪРЦЕТО... Просто човек тогава усеща, че без тази жена животът му си губи смисъла – и е невъзможен. Да загубиш нея е все едно себе си да загубиш. Тогава двамата стават едно цяло... Добре де, но до намирането на половинката, явно е че Станислав Йовков: живее и без нея, т.е. иде реч, че след намирането (ако и това е правилният термин), човекът до такава степен става зависим, че после си загубва част от функциите – мъжът ги дава на жената, а жената на мъжа и в крайна сметка вече животът е труден, дори невъзможен един без друг. Цялото нещо ми наподобява като смесването на две течности, веднъж примесени, после не могат да се разделят. И двете ще съдържат части от другия/ата. Ангел Грънчаров: Да, а най-интересното е, че и двамата влюбени си губят СВОБОДАТА – и само заради загубването си намират в любовта истинската свобода! Но такава истинска любов е нещо крайно рядко срещащо се, тя е същинско чудо! Общо взето на повечето хора им се налага да се задоволяват с половинчатости, с ментета и пр. Това именно и поражда трагедията в живота им. Но повечето хора и не я усещат – поради душевна и умствена недоразвитост... Станислав Йовков: … Т.е. нямат онази обща свобода, а която споменахте. Ангел Грънчаров: Да, в брака и в семейството такива хора не постигат свободата си, ами си робуват един на друг... губят си независимостта. Правят си разни услуги (сексуални и пр.), всеки е бреме на другия, едва се понасят, в един момент си стават 113

съвсем безразлични и дори започват да се мразят... И само страхът от загуба на социален статус ги държи в семейство. Станислав Йовков: Това е тъжното. Но.. но намирането на половинката въпрос на случайност ли е тогава или…? Ангел Грънчаров: Онова, на което човек може да заложи е следното: да установи несъмнено, че другият не е с теб заради някакъв интерес (полза, корист), а е съвсем безкористно; този е водещият ориентир когато искаш да заложиш и да разбереш дали другият не те използва и мами... Щото в "любовта" (менте-любовта) много се лъже, а нали знаете, че ние сме страна на лъжците и на ментетата! Станислав Йовков: Да, но сега се сетих и за една мисъл на Марк Твен, мисля е ето как: „Който лъже, трябва да помни много.” Щото лъжите трудно се запомнят от този, който ги изрича, а от излъгания се помнят добре. Ангел Грънчаров: Да, у нас в това отношение сме добре, щото нашенските лъжци като капак на всичко са малоумни, не могат да помнят лъжите си, поради което лесно се разбира, че лъжат. Станислав Йовков: умни и паметливи.

Да. Силната страна на лъжците тук е не това че са

Ангел Грънчаров: Станислав Йовков: А това, че има кой да излъжат. Доверчиви и търсещи лъжи хора колкото щеш. Ангел Грънчаров: У нас поради масовото доминиране на материализма ситуацията в любовните отношения между половете е направо трагична, не знам дали си давате сметка за това... Станислав Йовков: Хората обичат да вярват в невъзможните неща, достатъчно е някой да им ги каже. Давам си и го виждам ежедневно. На 31 съм сега, един вид, мъж на кажи речи средна възраст, където вече трябваше да съм създал семейство… Ангел Грънчаров: Стигнали сме дотам, че под "любов" у нас се разбира сделка, при която "влюбените" взаимно си използват... половите органи, с оглед предимно Макар че за това въпреки да си доставят взаимно… „безплатни” удоволствия. тарикатлъка си плащат скъпо и прескъпо, ала не се усещат. Станислав Йовков: Но не мога да открия свястно момиче, жена, на която безусловно да вярвам, освен да харесвам. А виждам хората се събират точно чрез демонстрация на материалното… ориенталски манталитет! Ангел Грънчаров: Ами много пъти като съм консултирал по тия въпроси млади хора, мъже, съм чувал тъкмо това оплакване. Момичетата били станали в днешно време пълни материалистки, егоистки, използвачки и пр. Станислав Йовков: Теглят се дори кредити с идеята да се купи нещо скъпо и да се демонстрира с него. За мен това е просташко мислене. Но пък виждам, че има резултат. Макар и привиден. Ангел Грънчаров: Били същинска рядкост момичетата, за които материалното не било водещото. То в тия любовни отношения подобното се събира с подобно. „Търколило се гърнето, та си намерило похлупака…” Да. Станислав Йовков: Ангел Грънчаров: Който заложи на истинските неща – честност, доброта, истина, искрени чувства и пр. – ще спечели в крайна сметка. 114

Станислав Йовков: Затова и слабомислещите се множат повече от тези, които премислят човешките ценности. Ангел Грънчаров: На фалшивите, на лъжливите, на неистинските неща не бива да се залага... Станислав Йовков: Зная. И досега не съм залагал. Ангел Грънчаров: Оглеждайте се около себе си, Бог прави всичко, за да може всеки мъж да намери своята половинка и обратното. Просто не бива да сте със затворени очи когато тя минава покрай Вас. И непременно ще се срещнете. Станислав Йовков: Амин! Благодаря за информацията, разговора и найвече съветите! Ангел Грънчаров: Когато дадени хора са овладени от нездрави илюзии, те не могат да оценят тези истински неща, които са около тях... Хубаво е, че правите нужното да гледате с трезви очи на реалната ситуация! Няма нищо, ще се радвам да мога да помогна с нещо... Който се освободи от илюзиите си и си върне трезвия разсъдък, а също и слуша сърцето си, няма начин да не постигне успех в живота си! Станислав Йовков: Ангел Грънчаров: Хубава вечер! Станислав Йовков: Благодаря! Хубава вечер и от мен!

Загадка: как мъж може да оцелее в царство, състоящо се само от красиви жени?

Станислав Йовков се чувстваше размислен и постави на вниманието на приятелите си следната загадка (на която отвърнах, на която дадох своето предло-

115

жение за решение по-долу), ето, вижте и загадката, и моето предложение за отговор: Аз съм мъж и попадам в царство където има само красиви жени. Законът гласи, че всеки мъж трябва да бъде убит незабавно. На екзекуцията ще ми дават право на последни думи. Какво трябва да кажа че да си запазя живота? Идеи??? Моето предложение: Кажете, че не си падате по красивите жени, а по добрите (или в краен случай по... умните!), това може пък да ви помогне! :-) Защото всеки глупав мъж, който смята, че смисъл на живота му е да преследва... красивите жени (в множествено число!), т.е. да прелъсти колкото се може повече красиви жени, наистина заслужава (за негово добро) да бъде убит (щото животът на този безумец ще бъде безсмислена, абсурдна, тъпа трагедия, която е по-добре да му бъде спестена). Всеки млад мъж, който обаче навреме разбере, че смисълът в този живот е да намериш единствената жена, имаща най-вече добра душа(тя ще ти достави всичко онова, което глупаците преследват и искат от... "жените"!), такъв мъж не само заслужава да живее, но и ще живее щастливо, мирно, пълноценно. Прочее, няма нищо по-тъжно от влюбен в "красива" жена мъж, който непрекъснато се унижава за да не я загуби – т.е. за да не загуби, за да не се самолиши от униженията си! :-) Запитали младежите Сократ какво да правят, да се женят ли или да не се женят, великият философ им отвърнал: "Правете каквото искате – и в двата случая все ще съжалявате!". Но ако красивата (телесно) жена е... апетитно или вкусно голямо парче... месо, жената с добра душа е много повече от съкровище, състоящо се от злато, диаманти и платина – никога няма как да бъде изхарчено или загубено! Друг въпрос е, че жените с истински добра душа са същинска рядкост (както рядко в природата сред тоновете пясък се намират прашинки или късчета злато!): желая ви успех в търсенето, млади мъже! (Някои усилено търсят, пък все не намират цял живот именно... своята половинка, нали не сте забравили това, че в любовта ние винаги, даже и да не го съзнаваме, търсим тъкмо СОБСТВЕНАТА си половинка; нали знаете и този мъдър Сократов завет?)

116

ЗАГАДКИТЕ НА МИРОЗДАНИЕТО Колко голяма е Вселената отвъд видимата й част? Наука оffnews

Снимка: Pablo Carlos Budassi Това е представа за видимата Вселена, в която разстоянията са показани логаритмично. В средата ще намерите Слънчевата система, после пояса на Кайпер, облака на Оорт, Алфа Центавър, спиралата на Персей – ръкав на нашата галактика, Млечния път, галактиката Андромеда, близки галактики, купове от галактики, космическия микровълнов фон (червения ръб) и накрая на самия Голям взрив. Частта от Вселената, която е видима, защото светлината или други сигнали са имали време да стигнат до нас, е 93 милиарда светлинни години. Наблюдаемата Вселена е 93 милиарда светлинни години в диаметър, но е нараствала в продължение на 13,8 милиарда светлинни години. Това изглежда парадоксално на пръв поглед, защото знаем, че нищо не се движи по-бързо от свет-

117

лината. Тогава радиусът на Вселената трябва да е не повече от 13,8 милиарда светлинни години, нали? Нищо не се движи по-бързо от светлината, както Айнщайн заяви за първи път през 1905 г. и това се отнася за всичко, което се движи в пространството – фотони, протони, неутрони, звезди, галактики, ракети и др... но това не се отнася за самото пространство! Пространството може да се движи по-бързо от светлината и на два пъти това всъщност вече се е случило: • Много скоро след Големия взрив започва много кратко, но изключително бързо разширяване на Вселената, наречено инфлация. То започва 10-36секунди след Големия взрив и продължава 10-24секунди, но Вселената се разширява 1060 пъти преди да установи сегашния си темп на разширяване. И разширяването е било по-бързо от светлината. • От края на двадесетте години на миналия век, Едуин Хъбъл (Edwin Hubble) установява, че Вселената се разширява и галактиките се отдалечават от нас. Хъбъл определя, че това се случва по известния закон на Хъбъл, v=HoD, където v е скоростта на отдалечаване на една галактика, Ho е константата на Хъбъл постоянна и D е разстоянието до системата. Колкото са по-далечни галактиките, толкова по-бързо се отдалечават от нас. Там е работата, че не самите галактики се отдалечава от нас, защото това би било експлозия. Не, сювсъщност галактиките се движат заедно с разширяването на пространството, заедно с всичките стотици милиарди други галактики във Вселената. От закона на Хъбъл следва съществуването на т. нар. Обем на Хъбъл, част от Вселената, в която галактиките се отдалечават със скорост до скоростта на светлината от нас. Това означава, че извън този Обем на Хъбъл има област, в която галактиките се отдалечават от нас със скорост повече от скоростта на светлината. Ако при инфлацията на Вселената, някои области от нея са излезли от извън нашия "кръг" на наблюдение и ако при разширяването по Хъбъл части от Вселената се разширяват дори по-бързо от светлината и по този начин никога няма да бъдат видими за нас, как може да разберем колко е голяма цялата Вселена? Оказва се, че все пак можем да кажем нещо смислено за Вселената извън наблюдаемата Вселена със сигурност. Въз основа на наблюденията, включително от космоса, може да се заключи, че Вселената е плоска, т.е., че кривината на Вселената не е положителна или отрицателна, а нула. Освен това, Вселената е хомогенна, т.е. Вселената за всички наблюдатели изглежда еднакво, без значение къде се намират те, и изотропна, което означава, че Вселената изглежда по един и същи начин във всички посоки за всеки наблюдател. Това, че Вселената е хомогенна и изотропна е космологичен принцип, термин за пръв път въведен през 1933 г. от Артър Милн.

118

От това, че Вселената е плоска и космологичния принцип следва, че наблюдател в една галактика на ръба на видимата за нас Вселена също ще забележи, че Вселената е хомогенна и изотропна (виж схемата по-горе). Изчисленията на базата на това показват, че цялата Вселената трябва да бъде най-малко 400 пъти по-голяма от видимата Вселена. Според инфлационния модел, видимата вселена е била приблизително с размерите на кварк преди началото на инфлацията и с големината на песъчинка след това. Ако размерът на цялата Вселената преди инфлацията е разстоянието, което светлината може да пропътува след Големия взрив, то цялата Вселената ще е около 10 27 по-голяма от видимата Вселена. С други думи, да сравним видимата Вселена с цялата Вселена е като да сравним една песъчинка с видимата Вселена. Цялата вселена излиза, че е голяма 93 млрд х 1027 светлинни години, тоест цялата Вселена е голяма, много голяма, а може би дори безкрайна.

119

КУЛТУРАТА НА ДЕМОКРАЦИЯТА Некадърникът на власт е чумата на българския обществен живот

Насилието, Георги Марков Част от есетата на Георги Марков вече са събрани в книга – "До моя съвременник – есета". Тя е издание на "Фондация Комунитас". Есетата са четени по радио "Дойче веле" в периода 1974-1978 година. "Може би в началото на всичко стои страхът, огромният страх от съществуването, от чудовищното разнообразие на хора и природа. Винаги ме е смущавало, че милиони отделни хора преглъщат идеята за остадняването си и доброволно, често пъти с ентусиазъм, стават фанатични членове на стадото. Защо? Поради какво те се отричат от свободата си, за да приемат покорно и подчинено някакво място в стадото? И не е ли нелогично, че те отричат равноправието и независимостта на другите отделни човешки същества, но признават стадото? Може би тъкмо защото в стадото никой не е свободен, защото то гарантира сигурност, обезпеченост, подкрепа?" ... Наблюдателни посетители или туристи почти единодушно твърдят, че българската действителност е пропита с тъга и отчаяние, че хората са загубили всякакво доверие в себе си и в света. И следва неизменният въпрос: "Винаги ли сте били такива?" Естествено, ние не сме били винаги такива, и мнозина от нас все още помнят добре това. И лично аз не смятам, че поставени при подобни жестоки обстоятелства, други народи ще имат по-различна съдба. Струва ми се, че никога преди в човешката история не е имало случай на по-тотално насилие и потисничество от 120

това, което съществува през нашия век в Източна Европа. Но нека разграничим нещата. Нито чехите, нито унгарците, нито поляците познаваха в първите десет години след войната онази безумна вакханалия на терор и насилие, която познаваха българите. Не ще се спирам на политическите процеси, които станаха през първите години, а на оня всеобщ, всеобемащ процес на унищожаване на човешкото самочувствие на един народ, на вселяване на демона на страха у всеки гражданин, на пълната нравствена деформация чрез насилието на властта, която прави гръцкото и турското робство в нашата история да изглеждат като забавни легенди. ... Народът вече няма нужда от бой, той е достатъчно бит, за да се откаже от характера си и да се превърне на онова безформено тесто, от което сръчни идеологически ръце смятат, че могат да омесят каквото си искат. Така в България беше установена епохата на привидното покорство по законите на страха. Не познавам нито един български гражданин, който да не се бои от собствената си власт. Добре наследеният страх през ония години е, така да се каже, "ръководно начало" във всички отношения между хората. Страхът, който поставя мазна усмивка върху лицето ви, страхът, който ви заставя да декларирате своята вярност по-силно отколкото се иска, страхът, който ви кара да подозирате всеки около вас, че е таен агент, страхът, който ви отнема всички скрупули, страхът, който ви кара да произнасяте "да", когато цялото ви същество крещи "не", страхът, който подгъва колената ви и ви кара да се прекланяте и унижавате пред напълно подобни на вас човешки същества, да раболепничите, страхът, че вашият глас може да зазвучи не в унисон с партийния хор, страхът да поемате каквато и да е инициатива, страхът да имате мнение, страхът да създавате. И най-страшният страх — да се срещнете със себе си. Като компенсация, в замяна на страха идеологията на насилието предложи един особен вид власт. Почти всеки има известно право на власт, за да угнетява послабите от него. Искам да кажа, че в резултат на насилието се създадоха казармени отношения, в които ефрейторът упражнява властта си спрямо войниците от своето отделение, сержантът спрямо взвода, лейтенантът спрямо ротата и т.н. Властта — това ехидно чувство, че някой на този свят зависи от тебе, че ти си някакъв фактор в чуждия живот, че твоят глас може да звучи по-силно от гласа на тия, които са под тебе, че ти можеш евентуално да промениш съдбите им или поне да си поиграеш с тях, ти дават някакъв смисъл на съществуването, удовлетворяват комплекса ти за малоценност и те карат да се чувствуваш не самотен остров, а жива част, функционираща част от държавната машина. И същевременно стремежът да се докопаш до по-високо място, да поставиш под властта си повече хора и, разбира се, да получаваш по-големи облаги – ето принципа, върху който насилието установи отношенията между хората у нас. Защото тези отношения, родени от насилието, сами произвеждат насилие. Само че този път насилието е в най-широк план и, така да се каже, взаимно. КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Това есе на Георги Марков заслужава да бъде прочетено и осмислено. Избрах само няколко откъса от него, които ми се видяха позначими, подчертал съм ония части от тях, които заслужават особено внимание. Питаме се и в днешно време: защо толкова хора у нас се стремят към власт, към някаква държавна службица, да станеш чиновник, да се навреш нейде в държавната машина, да станеш примерно директор на училище или пък милиционер, абе каквото да е там, важното е да станеш някакъв властник, да имаш някаква властчица. И какво прави нашенският комплексар като се добере до власт? Ами почва да мачка и 121

тормози, почва да се гаври с всички, обкръжава се със свита ласкатели, които всеки ден нежно му съобщават на ушенцето колко много е велик, колко е умен и мъдър, колко е величав, как хубаво ухае парфюма му, колко е красив (или е красива) и т.н. И така, по този начин властта става средство за мнима, илюзорна компенсация за личностната му невзрачност и непълноценност, за очебийния личностен дефицит на властника. Респективно такъв умее да прави всичко за да смаже и да ликвидира всеки, който дръзне да не клечи в унизителна поза пред пиедестала му, който се осмелява да се държи като достойна личност: некадърникът на власт у нас е чумата на българския обществен живот щото този овластен некадърник няма друга грижа от тази да вреди, да мачка всичко онова, що е талантливо, кадърно, работливо, което не е комплексирано като него. А защо хората у нас се превръщат в подли малодушници и ласкатели на подобни недоразумения, поставени на власт ли? Ами заради изгодата - и заради страха да не станат жертви, защото ги е страх да си нямат главоболия, ето затова лесно жертват всяко достойнство. Пълно е с примери в това отношение, те могат да се илюстрират с безброй примери. Рядкост е у нас на власт да бъде сложена личност, за която властта не е средство за компенсация на личностната й мизерия; това е същинско изключение. А иначе се огледайте около себе си и се опитайте да вникнете в това, което виждат очите ви – и чуват ушите ви. И ще проумеете, че вашият любим началник е именно едно такова нищожно по капацитета си като личност жалко и суетно "богче", пред което вие имате избор: или да се присъедините към свитата от подли и безскрупулно низки негови ласкатели, или пък, ако искате да се пожертвате, можете да проявите и някакво достойнство - и тогава ще станете мигновено "враг", подлежащ на унищожение, на безжалостно смазване. Този рефлекс, останал ни от комунизма, още дълго време ще трови живота ни. Единствено промяната в съзнанията и в манталитета може да спомогне за промяната в живота ни – а това става чрез осъзнаване на истината, за което текста на Г.Марков ни помага в голяма степен. Погледнете как грозно ласкаят у нас Бойко Борисов и хилядите малки "бойкоборисовци", които са на възлови места в държавната власт под него – и чиято власт изцяло зависи от неговото благоволение. И ще разберете тогава защо у нас и днес в най-уродлива форма възкръсват отношения, които бяха същност на стадния живот, характерен за комунизма. Скоро този манталитет няма да го надмогнем, но ако повече, по-често разговаряме и мислим за случващото се наоколо, нищо чудно и да почнем да гледаме на него с други, вече неслепи очи...

122

УЧИЛИЩЕТО ПО СВОБОДА Информация за провежданите в момента курсове

В нашето ОНЛАЙН-УЧИЛИЩЕ тази година провеждаме следните курсове:

ПРОБЛЕМИТЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО: Защо учим? Защо учим? (Продължения) Защо учим? (Заключителна част) Кога училището няма само да наподобява живота, а ще бъде живот? Възможно ли е училище, подчинено на принципа на свободата? Защо бюрокрацията така самоотвержено вреди на образованието? Желаете ли да участвате в демократизацията на своето училище?

ФИЛОСОФИЯ: Могат ли ученици от 8-ми клас да учат философия? Моята оценка на програмата по "философия" за VIII клас Що е философия? Що е философия? (Продължение) Как се философства? Как се философства? (2) Как говори философстващият? Как живеят философите? 123

Защо философът Димитър Михалчев бил принуден да живее в мълчание? Как живееха философите в ерата на комунизма? Как философите се борят за свободата си? Кои философи са "ненормални"? Защо без свобода няма философия? Възможно ли е да философстваме... разхождайки се? Има ли философията бъдеще? Разрешим ли е проблемът за началото на философията? Нима съдбата на Сократ е възможна и в наши дни? Защо съществуващото съществува? Разбирам ли Божието Битие? Как се отнасяте към доказателствата за съществуването на Бога? Какво е естеството на природното битие? Как разбирате културата? Кога по ум сме пълнолетни? Защо пребиваваме в толкова страшна духовна пустиня? Вреди или създава неоспорими блага тъй възхваляваната и триумфираща наука?

ПСИХОЛОГИЯ: Що е психология? Как аз разбирам психологията? Какво представлява психичната реалност? Познай себе си! (Занятие по психология) Поставяне на психологическия казус по Достоевски Познавам ли самия себе си? Имам ли душа? Кои са методите за познание на душата? Кои са чистите и коренни отношения на човека към света и към самия себе си? Способни ли сме на истински човешка съпричастност? Душевният живот на човека - как да го разбираме? Може ли да се учи психология чрез гледане на... порнофилми? Що е съзнание? Какво представляват чувствата? Какви чувства поражда в душата ви есента? Защо гневът поражда... безумие? Защо не можем да поставим голямата обща цел над малкия си личен интерес?

ЕТИКА: Що е етика, какви са представите ни за морално и неморално? Как са възникнали представите ни за добро и зло? Какъв е смисълът на историята на Адам? Кога една постъпка има чист нравствен смисъл? Кои са жизнените ми цели? (Упражнение) Кои са моите нравствени принципи? Кои хора са по-добри и кои по-лоши – вярващите в Бога или невярващите? Какви мисли и чувства ни спохождат на... гробищата? 124

Глупаци ли са ония, в живота на които има пълно съвпадение между мисли, думи и дела? Защо филмът "Нощите на Кабирия" на Фелини ни прави по-добри? Защо като си помагаме си и вредим – и се развращаваме? Лесен или труден е животът? Трябва ли да допринасяме за тържеството на доброто? Щастието или страданието преобладава в живота ни? Разбирам ли що е дълг? Божий глас в душите ни ли е съвестта?

ГРАЖДАНСКО ОБРАЗОВАНИЕ ("СВЯТ И ЛИЧНОСТ"): Въвеждащ казус в курса по гражданско образование Кой е верният подход в обучението по гражданско образование? Важна добавка по въвеждащия казус, взет от училищния живот Кога обществото става жив организъм? Можем ли сами да си правим програмата по този учебен предмет? Кое е истински разумното решение? ("Казусът за Мерцедеса") Как да си запазим човечността? ("Любовен казус") Ума или сърцето си следва да слушаме? Какво чувствате като гледате как огромният паметник на окупатора тъпче с ботушите си бюстчето на Апостола на българската свобода? Какво е да си българин? Какво е да си личност? Допустимо ли е ний, съвременните хора, да вярваме в чудеса? Как възприемате предложения модел за реална демократизация на една училищна общност? Господар на природата ли е човекът? Какво за вас е комунизмът? Декомунизация или рекомунизация? Защо сме неспособни за единно гражданско действие? Искате ли да се образоваме и да се предпазим от често срещаните икономически заблуди? Вълнува ли ви истината за комунизма? Трябва ли да се плаща за влизането в Античния театър? Защо в България така силно мразим личностите – и талантите?! "Зъл демон" ли е Иван Костов – или е доказано най-способният български политик и премиер-реформатор на България? Е, ний нация от дебили ли сме? Кога и как ще се разберат привържениците на несъвместими ценности? Защо учителят... Павароти не пей в чалготеката, наречена "българско училище"? Лошо ли е да си консервативен? Как да декомунизираме, т.е. да деченгесаризираме, демутризираме, дечалгизираме и демократизираме медиите и образованието си? Как се прави демократично училище? Как реагирате когато пред очите ви екзекутират... учител? Искате ли със сигурност да разберете дали сте доказан дебил?

125

Или си посипваме главите с пепел и се преобразяваме в истински граждани, или загиваме – друг избор нямаме: какво още чакаме?! Как да си запазим свободата от инвазията на руската имперска азиатщина? Що е "блогърско цунами"? Кой е разумният изход: как да оздравим българската политика и демокрация? Вълнува ли ви колко парички плаща г-н Премиеро на таваришч Сидеров за подкрепата на правителството? Кога протестите водят до истинска, разумна, позитивна и дълбока промяна? Защо милионерът Райчев е така силно привързан към бедните – към умствено бедните най-вече? Кой е главният проблем на демокрацията ни? Колкото си по-незнаещ, толкова повече си мислиш, че всичко знаеш: защо допускаме да ни управляват нахални простаци? Какво е да си истински успял? Кога и как ще станем пълноценна човешка общност? Знаете ли колко опасно е било да се слуша джаз и да се играе туист в епохата на тъй непрежалимия за дебилите социализмо-комунизъм? Правилно ли е и недемократите да могат да се ползват от благата на демокрацията? Защо България се превърна в систематичен проблем на Европейския съюз? Дали и в условията на република Царят на българите е олицетворение, жив символ на единството на нацията? Как се провежда нагледен урок по борба за реална демокрация? ЗАБЕЛЕЖКА: Първоначално курсовете ще бъдат събирани на едно място тук. След като се разраснат ще бъдат отделени по рубрики (учебни предмети). Въпросите си можете да задавате първоначално тук, в коментарите. На всеки въпрос непременно ще бъде отговорено. Добре дошли са всички желаещи да дискутират!

126

ДУХОВНОСТ Фелиниевски по дух пейзажи и звуци от родното ми място

Запустялата сграда на бившето кино в Долна баня, моето родно градче (разположено е в подножието на Рила планина – по пътя за Боровец). Не знам за вас, но има нещо... фелиниевско в тази тъжна гледка, а и в родния ми град изобщо. Какво нещо е великото изкуство: преформатира ти душата – и оставя там забележим белег за цял живот!

127

Вижте и другите изгледи от така унилото (дали е заради безснежната зима?) мое родно градче.

А може би градчето ми изглежда така печално защото направих тия снимки като чаках привечер автобуса, който щеше да ме закара направо в Пловдив?

128

Може би в случая просто носталгията по родното място е сложила своя отпечатък?

В тази сграда беше нашият "прозорец" към света – към живота в света, към историята, към всичко, големият екран беше този наш прозорец към света и към живота. Тогава по телевизията тогава даваха предимно съветски (руски) филми, а тук прожектираха понякога и много хубави филми. Е, на най-хубавите филми салонът, миришещ на паркетин, беше почти празен, но винаги имаше неколцина любители на киноизкуството, и сред тях аз, малчуганът, който беше толкова особен. Киносалонът се пукаше по шевовете когато даваха най-вече американски (да речем каубойски) филми – и индийски филми, примерно "Слонът моя приятел", "Двете ваксаджийчета" и прочие. Ето една мелодия от тогава:

129

Както и да е. Гледахме всякакви филми, примерно френски (Луи дьо Фюнес!)

Вижте от него поне това, ще се посмеете от душа:

Гледали сме също сръбски филми, гръцки, да речем "Да танцуваме сиртаки"; тогава и до съседна Гърция беше забранено да се пътува – страната ни беше обградена с телени мрежи за да не избяга народът от "прелестите" на комунизма. Ето го този филм, сега можеш да си го гледаш сам в къщи, но друго си е с много хора там, в силно миришещия на паркетин киносалон:

130

Долавяхме ний духа и прелестите на свободата в западния свят даже и през иглените уши на цензурата, ах, как ги умеехме ний тези работи: знаехме от западните филми колко хубаво, как истински се живее в страни, в които никога не е имало комунизъм! Ех, времена, ех, далечно детство, ех, тъй възторжена младост! Ами филма "Кабаре" на Боб Фос и Лайза Минели помните ли, ето, тук, в тъй тъжната запустяла сграда съм го гледал преди много години:

И много други хубави и незабравими филми съм гледал още като дете в този киносалон, намиращ се в запустялата сега сграда, която заслужава да стане... музей (според мен). Музей на нашите (кино)емоции, които ни направиха личности. Такива работи. Спомени колкото искаш. Книгите и киното – тези два фактора повлияха най-много на формирането на моята така космополитна и влюбена в свободата личност.

131

Но да не се разпростирам повече. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! И обичайте поне колкото мен родното си място...

Списание ИДЕИ, КОНТАКТИ: angeligdb@abv.bg тел. 0878269488

132