Spisanie IDEI br. 4 ot 2013 by Ангел Грънчаров

ИДЕИ

БРОЙ 4 (14 (14) ГОДИНА V 2013 2013 Декември

ФИЛОСОФСКО СПИСА СПИСАНИЕ

ИДЕИ ФИЛОСОФСКО СПИСАНИЕ книжка 4 (14), Декември, година V, 2013

Редакционна колегия: Ангел Грънчаров – главен редактор Алесиян Пацев – „Източна философия” Стефан Пенов – „Философия и религия”

ISSN 13131313-9703 © Център за развитие на личността HUMANUS

СЪДЪРЖАНИЕ: РЕДАКТОРСКИ И ЧИТАТЕЛСКИ ВЪЛНЕНИЯ .........................................7 Кратко утринно разсъждение-обръщение, придружено от циничен апел за малко помощ...................................................................................7 Отворено писмо до Константин Павлов-Комитата………………………….8 Ново писмо до Комитата, целящо да го подбуди към отговор, който да разсее ширещите се подозрения че “и тия са като ония”..................10 Красноречив симптом, показващ битуващите нрави в тази нашенска т.н. "научна" или, опази Боже, "философска" общност………13 Слава Богу, всичко стана, успяхме, и двата броя на ИДЕИ са готови: за мен днес е празник!...................................................................14 И двете поредни книжки на сп. ИДЕИ, августовската и септемврийската, вече са налични и в хартиен вариант…………………15 Международни контакти: сътрудничеството ни с украинските философи даде своите първи плодове……………………………………..16 Извод, направен с болка на сърцето……………………………………......16 Списание ИДЕИ предлага интересни гледища и позиции, отворени за развитие и духовно осмисляне……………………………………………17 В Киев е открита изложба на мои книги и на всички досега излезли броеве на списание ИДЕИ…………………………………………………….18 Абонамент за списание ИДЕИ………………………………………………..20 Хубава вест от Торонто: броеве на списание ИДЕИ ще постъпят в тамошната университетска библиотека!..................................................20 Из битието на един български философ: без капчица жалост искат да убият моята свобода!...........................................................................21 Човешка съпричастност и духовна подкрепа от далечна Украйна……25 Аз не така си представях европейска България: за нея още много трябва да се борим!...................................................................................27 Писмо с предложение за сътрудничество с издателя на The Bulgarian Journal of Science and Education Policy……………………….....................30 В библиотеката на Института по философия в Киев бяха представени мои книги и книжките на списание ИДЕИ…………………..32 Философията и правото трябва да могат да си взаимодействат в името на истината………………………………………………………………33 Списание ИДЕИ съществува за да обслужва свободната изява най-вече на младите мислещи хора…………………………………………35 КЛАСИЦИ НА ФИЛОСОФИЯТА...............................................................37 Артур Шопенхауер: животът на философа и философията на живота………………………………………………………………………...37 А.В.Перцев 3

Автор представя себе си........................................................................44 Й. Й. Методиус ПРОБЛЕМИ НА ФИЛОСОФИЯТА ...........................................................45 Отсъстващата византийска философия…………………………..45 Митът "цар Минос": Ницше и минойците ............................................52 Й. Й. Методиус ФИЛОСОФСТВАНЕТО .............................................................................54 Да се философства не означава друго, освен да "изчоплим" смисъла, дето е скрит в думите, в езика…………………………………54 Какво ни прави умни – или глупави?.....................................................55 С хубави, истински, пълноценни разговори може да се лекува, да се оздравява духа на човека............................................................55 Ангел Грънчаров ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ ...................................................61 За философията и смисъла на философстването...........................61 Мариана Славова "А че обичам мъдростта и често твърде силно: то е защото тя тъй много напомня живота"..............................................................63 „Аз съм този, който помни, аз съм душата” .......................................64 Димитрина Бисеринска ИМПРЕСИИ, ИЗПОВЕДИ, ЛИРИКА.........................................................66 Из „Посети ме, Господи пак!“ ................................................................66 Багрина Кларк ДИСКУСИЯ ЗА ПЪТЯ НА БЪЛГАРИЯ……………………………………..72 Защо русофобите са предимно комунистофоби, а русофилите – комунистофили?.........................................................................................72 Покана за дискусия: "Аз съм русофил защото държа на традицията, на българската си уникална идентичност!"..............................................73 България е органична част от западната духовна култура, тя е неделима част мирогледното формиране на Европа…………………….75 4

BG-племето са еретици, ирационални, фукливи и пòказни същества с миcтично самосъзнание и антихристияни по дълбоката си природа ....81 Не приемам преклонението пред Запада, а приемам само преклонението пред Русия!.......................................................................83 Дискусия за българските работи в тяхното отношение към европейските……………………………………………………………………..86 ТЪРСЕНИЯ И РАЗМИСЛИ .......................................................................95 Из Балади за безсмъртието (духовна лирика и есета) .....................95 Георги Панайотов ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ ...................................................................100 Будистката дхарма ................................................................................100 Алесиян Пацев Из земята (културата) на изгряващата незалязваща мъдрост ......110 Владислав Киряков, студент, ІІ-ри курс ДИСКУСИЯ ЗА НАУКАТА И НАУЧНОСТТА..........................................114 Трябва ли и на философията да се поставят толкова строги изисквания – по модела, по канона на научното познание?..........114 Дискусия за конфликта между свобода и кариера, между творчество и нагаждачество в сферата на науката…………………115 Отново за световната система за рефериране, индексиране и оценяване на научните издания..........................................................119 Сега още повече от всякога ни е необходим един благотворен за бъдещето на българската наука поврат .......................................121 КЪМ ДИСКУСИЯТА ЗА НАУКАТА И НАУЧНОСТТА............................123 Автентичната, чистата научна форма на търсене на истината.....123 (Наука – творчество – публикации) проф. Б. В. Тошев Ницше и науката; и що е истина…………………………………………..133

ФИЛОСОФИЯ И ИЗКУСТВО ..................................................................135 Земният път на Иисус Христос – изкушения и противостояния. Гръцките православни апокрифи. Никос Казандзакис и „Последното изкушение” .....................................................................135 Иисус Христос и разговорът на Човека с неговата безсмъртна Душа……………………………………………………………………………..137 Георги Хаджийски Уникалният смисъл на истината за християнството, за европейското човечество………………………………………………….137 Фасадно виртуално ницшеанство във фейсбук..............................141 Георги Хаджийски ФИЛОСОФСКО КОНСУЛТИРАНЕ .........................................................145 Ние, съвременните хора, наистина имаме страхотна нужда от истински, вдъхновени, задълбочени "философски" разговори…145 Помен за Ангел Грънчаров-Елтимир……………………………………152 .

РЕДАКТОРСКИ И ЧИТАТЕЛСКИ ВЪЛНЕНИЯ Кратко утринно разсъждение-обръщение, придружено от циничен апел за малко помощ Не зная дали сте го забелязали, но представителите на значително по-голямата част (мнозинството) от човечеството умеят да плямпотят, да дрънкат общо взето какви ли не нелепици, празнословия, дървени философщини, предразсъдъчни скудоумия и прочие, ала не умеят да пишат, сиреч, не умеят да мислят, щото за да можеш да пишеш се иска да можеш да мислиш. Нямам предвид това писане във Фейсбук, дето се драскотят някакви реплики и нечленоразделни възклицания, а същинското, истинското писане, дето се осмеляваш да издигнеш някаква теза и правиш нужното за да я защитиш с аргументи, по възможност най-силни, а не с... ината си. Та за щастие истинска рядкост сред нас са пишещите, т.е. мислещите хора, щото представяте ли си какво стълпотворение от мисли и идеи щеше да настъпи ако всички умееха да пишат – нямаше да можем да ги прочетем никога?! А сега можем, ала пак не четем, а не четем, щото всичко си знаем, и то "по начало", "по принцип" – и затова изобщо и съвсем не ни вълнува как и какво мислят пишещите, именно мислещите. "Знаещите" пък, имам предвид "всичко знаещите си" са социалнопсихологическата база на немислещите, те са нещо като "пролетариата", а пък негов авангард са миропомазаните немислещи, псевдо-интелигентната напаст, дето се мотае из телевизиите и вестниците – те минават за "ентелектуалци", биват възприемани като нашия, опази Боже, "духовно-културен елит". А сред непишещите има една много ценна категория хора, които умеят да оценяват истински мислещите пишещи, четат ги с настървение и им се възхищават, е, увличат се и по миропомазани немислещи, което означава, че те самите са мислещи, ала нямат таланта да пишат, да се изразяват писмено; сами имат мисли, неизразени, които обаче по някакво Божествено чудо на вдъхновението биват изразявани досущ същите именно от талантите в писането; и като четат, ги разпознават, което именно и поражда необикновеното им вълнение, щото сякаш четат своите си мисли, написани от друг, съвършено непознат човек; щото в главите на съвременниците ни витаят общо взето все едни и същи мисли, които обаче все някой трябва да се нагърби да ги изрази твърдо и категорично, именно писмено. Сиреч – философски: дълбоко, с основанията, цялостно, органично. Не зная дали сте осъзнали това, но без идеи не може да се живее, без идеи няма духовен живот, а има само тъпо вегетиране в сферата на материално-абсурдните пошлости и гнусотии. Такива, каквито с лопата да ги ринеш в нашия съвременен български живот.

Това е нещото, което исках да ви кажа тази сутрин, пиша го набързо и се впускам в тежка, изнурителна редакторска и предпечатна работа по излизането на новия брой на философското списание ИДЕИ, на което съм главен редактор. Стана така, че получихме тия дни много статии от украински учени за съвместно издаваното ни международно и многоезично научно-теоретично приложение на сп. ИДЕИ, поради което се взе решение приложението да бъде отпечатано отделно, в специален брой на списанието; тъй че сега, през август, ще излязат едновременно два броя на списанието, редовния, августовския, който си е традиционния, на български език, предимно с български автори (само един чужденец има преводна статия в този брой), и специалния брой, международното многоезично научно-теоретично приложение, което ще си излезе като отделен брой. Тъй че, дето се казва, "душа да ми е яка" (то народът, цинично изразяващият се народ де, го казва иначе, именно знаете как: "Дупе да ми е яко!"), дано да издържа на напрежението, щото работата наистина е много, аз вече цял месец, понеже съм в болнични, кретам малко по малко по нея, но ето, сега дойде решаващия момент всичко да стане както трябва. Ако пък някой от вас разбира и умее да работи по компютърен дизайн и предпечат и иска малко да ми помогне, нека да се обади, да му поръчам да направи по-професионално кориците, мога дори и малко пари да му платя за тая работа, щото списанието ни е твърде бедно; имаше един, който вършеше тази работа, ала той изчезна, изгуби се, та сега му търся заместник. Това е. Хубав ден на всички! Приятен летен уикенд ви желая на всички!

Отворено писмо до Константин Павлов-Комитата

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО КОНСТАНТИН ПАВЛОВ-КОМИТАТА Уважаеми г-н Павлов, Пиша Ви във връзка с публикацията Комитата блокиран във Фейсбук заради текст за протеста и по-скоро заради информация, която получих от коментарите към нея. Ето за какво става дума, копирам интересуващия ме в случая фрагмент от коментарите: "факт казва: Кажете нещо за фондация 14 януари? 8

Комитата: Основатели сме аз, Асен и Илия Марков, който също е блогър. Асен: Името го избрахме неслучайно, защото 14 януари 2009 година беше може би последната най-ярка проява на гражданско участие в политическия живот, която беше брутално потъпкана. Кой ви финансира? – Досега сме получили три пъти финансиране. Първият път беше от Тръста за гражданско общество за Централна и Източна Европа [38 000 $] Вторият път беше от Проекта за повече медийна свобода и плурализъм от „Отворено общество“ [?] , който приключи в края на май. И третия път отново от Тръста [79 960 $]." Това е въпросният фрагмент, който открих в коментарите и който, не крия, ме впечатли. А ето сега и въпроса, който искам да Ви задам. Поздравления за финансирането, което вашата фондация е получила! Няма нищо лошо в това, напротив, чудесно е, че някакви идеи от страна на личности, работещи в т.н. "граждански сектор", получават финансова подкрепа, та да могат да стигнат до съзнанието на колкото се може повече хора. Така и трябва да бъде. Та в тази връзка е моят толкова необичаен въпрос, който ми хрумна тази сутрин: Молбата ми е да ме консултирате – ако пожелаете, разбира се – за това как може да се кандидатства за някакво финансиране пред тия тръстове и фондации, от които вашата фондация е получила финансирането, за което става дума. Работата е там, че моя милост от пет години вече издава (със свои лични средства предимно) едно философско списание, списание ИДЕИ, което се стреми да подпомогне младите хора в тяхното идейно, духовно и личностно израстване. За тия години се опитах по какви ли не начини да осигуря известно финансиране за инициативата си, примерно, участвахме в прословутия и злополучен конкурс на "Фонд за научни изследвания" на Министерството на образованието, младежта и науката, писах писма с апели за помощ към няколко най-известни западни фондации, ала, за жалост, отвсякъде бяхме отрязани; нищичко не получихме. Поради това, че отникъде не бяхме подкрепени – ама като казвам отникъде, това наистина е точно така! – инициативата ни, която доста хора оценяват като полезна, е на път да загине, да бъде убита от ширещото се наоколо безразличие. Та в тази връзка молбата ми към Вас, като доказано успешен и ефективен мениджър на родствени проекти, е: да ми помогнете, било със съвет, било с някаква друга информация, било както прецените. Щото грехота е все пак списание ИДЕИ да загине така безславно; ето, вече издаваме 12-тата поредна книжка, тя е почти готова за печат, а аз се чудя какво да правя и откъде да намеря пари за да платя и този път нейното отпечатване! Та ми се ще да Ви помоля за известна съпричастност към проблема на сп. ИДЕИ, и то на една благородна, безвъзмездна основа, още повече че, както разбирам, както и да го погледне човек, работим общо взето все на една и съща "обществена нива". Това е всичко. Желая Ви живот, здраве, любов, успехи! Поздравете Вашите сътрудници от мое име, нека и при тях нещата в личен и професионален план да се развиват не по-малко бляскаво! С най-добро чувство: Ангел Грънчаров, блогър, философ, главен редактор на сп. ИДЕИ

Ново писмо до Комитата, целящо да го подбуди към отговор, който да разсее ширещите се подозрения че “и тия са като ония”

Тия дни разни медии, воглаве с Тошо Тошевата “Преса”, пуснаха пикантни информации за това какви хубави парици били прибрали от разни западни фондове неправителствените организации, които у нас биват определяни като “водачи на протестите”. Случката можеше да мине като злобно компроматче, на което не бива да се обръща кой знае какво внимание (мълчанието, знаем, е добро нещо с оглед да затихне колкото се може по-бързо негативния ефект, който се цели с акцията), но понеже тя съдържа един “несъществен” нравствен момент, а пък и понеже моя милост е нещо като маниак на тема морал и нравственост, та ми се ще да се спра още веднъж на нея. Още повече че преди около седмица по същия повод написах нещо като открито писмо на един от активните водачи на протеста, именно Константин Павлов-Комитата, който е влиятелно лице в също получилата добри пари фондация “14 януари” – заедно с Асен Генов. Мина седмица, г-н Комитата, естествено, не ми отговори на писмото, но понеже моя милост е доста подъл и нахален човек, вчера рекох директно да му напомня за писмото си в неговия блог, написвайки ето тия думи: Г-н Комита, ще ми отговорите ли на Откритото писмо, което Ви написах наскоро? а пък Комитата, от немай къде, гледам, ми е отвърнал ето как: Комитата каза: Господин Грънчаров, нямам време да ви консултирам сега. Може би когато обстановката се успокои. А и не мога да разбера защо не ме питате по нормалния начин, а с открити писма.

Това за “консултирането” е свързано с факта, че аз наистина помолих г-н Павлов да ми каже как бих могъл да кандидатствам за финансиране за моята инициатива, именно за издаването на философското списание ИДЕИ, което от пет години издавам предимно с мои лични средства, без да съм получил и стотинка нито от нашата държава, нито пък от разните му там западни тръстове и фондации, които, както сега виждаме, били хвърляли “луди пари” за наште добре известни неправителствени организации. Та като г-н Комитата ми отвърна все пак, пък макар и така, един вид негативно, ето, сега ми се налага да му отговоря, все пак ми задава въпрос човекът; отговорих му ето как: Ще Ви отговоря на въпроса защо Ви запитах по този наистина доста странен, именно съвсем открит, публичен начин за тия неща, именно за това как се кандидатства за финансиране от тия западни фондове, тръстове и фондации.

Първо, щото тия дни се зашумя от разни медии за това колко хубави пари били получили от “западните спонсори на демокрацията ни” разните НПО на “найактивните водачи на протестите”, сред които е упомената и Ваша милост. Второ, защото ми се чини, че след като се е зашумяло, всички вие, дето сте “набедени”, че участвате в протестите срещу пари, сте длъжни тъкмо в настоящата нелека ситуация да отвърнете, и то най-убедително, на всички въпроси, съмнения, подмятания, щото, няма защо да си кривим душата, въпросът има несъмнен и то доста значим нравствен смисъл, а пък бягането от такива въпроси води до крайно усложняване на и без това тежката ситуация. Та аз лично, запитвайки Ви с нещо като “открито писмо”, Ви дадох повод и шанс да отговорите осмислено и убедително на подмятанията от всякакъв род, които добре знаех, че ще се стоварят на главите ви. На трето място попитах Ви публично по тия въпроси за това как става кандидатстването за подобно финансиране, понеже смятам, че не само аз се вълнувам от този въпрос, а, предполагам, и много други хора, които нещичко правят, биха искали да са наясно с тия 11

въпроси, понеже иначе, ако въпросната информация се крие и се дава само на “доверени наши хора”, то тогава ще излезе, че и тук, в тази деликатна сфера, у нас се е настанил и действа все същия мафиотски принцип, т.е. ще излезе, че и ний, дето един вид се борим срещу “политическата мафия” в лицето на днешното правителство на Орешарски-Олигарски, на дело и на практика сме все същите, таман като ония, срещу които уж се борим. Щото каква е ползата ако се окаже, че и ний сме носители на все същия манталитет, на все същото съзнание, именно, да представляваме една разнолика мафиотска тайфа, състояща се от разните му там “приятелски кръгове”, “скачени съдове” и прочие, както си му е редът при всяка една мафиотска структура; да, наистина, ако е така, то аз питам: какъв е тогава смисълът да искаме нещо да се променя; работите тогава стават хептен безнадеждни. Та именно затова, водейки се от доста съображения, Ви зададох този въпрос с едно открито писмо, надявайки се, че ще оцените жеста ми и ще се възползвате от него, за да отговорите найубедително на безброй съмнения и обвинения, които, ето, вече сме свидетели, започнаха да се стоварят на главите ви. Дълбоко съм убеден, че тактиката на мълчанието с оглед спазването на принципа “Всяко чудо за три дни”, именно, надявайки се, че ще се пошуми, пошуми, пък като едната страна гузно мълчи, всичко ще се забрави; да, ама не, не е така; все нещо ще остане недоизяснено в съзнанията, пък после ще се чудите защо хората вече са започнали да ви възприемат по съвсем друг начин, да не ви вярват, да дърдорят, и то не съвсем неоснователно, ето така: “Абе остави ги бе, то и тия са като ония!”. Сфащате ли сега за какво именно става дума? Ето затова се опитах да Ви предизвикам да ми отговорите публично и съвсем открито. И то да ми отговорите в позитивен план, не да се джафкаме, както обикновено става, а просто да ме информирате, мен и всички други, които се интересуват от въпросите за финансирането на разните му там народополезни инициативи от различните западни фондове, аз не мисля, че тия неща трябва да бъдат държани в тайна, само за “наши хора”, само за тия, дето са ми приятели, дето са от моя приятелски кръг, сакън някой друг, който не е от “наште”, да вземе да разбере и да се уреди и той с финансиране, щот тогава какво ще правим, като сме допуснали такъв голям гаф? Тази е моята позиция. Та подновявам въпроса си. Любопитно ми е. Сега, когато се зашумя от медиите за финансирането на вашите избрани организации, вече няма как да продължите да си мълчите. Налага ви се да говорите, да отговаряте, и то на далеч по-грозни и неприятни въпроси. То това е заниманието с политика: да се отговаря на какви ли не въпроси, и то така да се отговаря, че хората да не остават с погрешното впечатление, а именно, че “и тия са като ония”, абе остави, безнадеждна е нашата българска работа – щот матр`ьялът е крайно лош, гнусен даже. Загуби ли вярата и доверието на хората даден политик или “мешащ се в политиката” активен гражданин, неправителствен активист и пр., то пиши го тоя активист вече за мъртъв, смятай го за труп и няма да сбъркаш, щото си е точно така. В този смисъл тъкмо сега е моментът да ме “консултирате”, и не точно и само мен, а да се изкажете пред толкова много хора, които, тъй да се рече, със затаен дъх чакат от вас отговори на своите въпроси, голяма част от които са спотаени, неизречени, ненаписани още…

Красноречив симптом, показващ битуващите нрави в тази нашенска т.н. "научна" или, опази Боже, "философска" общност Съвсем случайно тази сутрин попаднах на един крайно специфичен отзив за списание ИДЕИ, публикуван под нещо като рецензия на списанието, публикувана в блога на блогъра Майк Рам; до този момент наистина не бях попадал на твърде показателния коментар, който лице, представящо се като "Николай Узунов", е сътворило; ето, вижте какво е благоволил да напише този "колега" за списание ИДЕИ и най-вече за неговия главен редактор, именно за моя милост; мисля, че коментара му не се нуждае от реакция, щото сам по себе си е крайно показателен особено що се касае до битуващите нрави в тази нашенска тъй наречена "научна" или, опази Боже, "философска" общност; позволих си все пак да поправя правописните и пунктуационните грешки на автора: Списанието било "елитарно", това пък от къде го измислихте?! Ха-ха-ха, г-н Грънчаров пише върху злободневни теми, няма да казвам, че аз, който съм студентмагистър, откривам множество теоретични празнини в образованието на г-н Грънчаров! Бях седнал един ден в Народна библиотека с всички броеве за да ви изведа вашата псевдоинтелектуалщина, но след това се отказах, реших: “болен мозък, нека поне живее със самозаблудата, че прави нещо!” – след като се отказах. Г-н Грънчаров, надявам се ниският език да е продиктуван от единственото намерение да популяризирате проекта си, а не защото не знаете много неща от история на философията! Ако притежавате twitter, винаги бих ви показал грешките и незнанията ви (herr_uzzunov е регистрацията ми в twitter). И още един съвет, може би е крайно време да смените политиката на хленчене, която сте започнал от бр.1 и да престанете да създавате излишен вакуум, с идеята, че сп. ИДЕИ е алтернативата пред затъпяващата младеж! Мислите ли, че зле разказаната философия, продадена на пазара за 5 лева, носи стойностен резултат?! СВЕДЕНИЯ за автора на горния коментар, открити в Уикипедия, свободната енциклопедия: Николай Здравков Узунов е български философ. Дипломира се с труд върху Хегеловата философска система: "Отрицанието във философската система на Хегел", след което следва магистратура по съвременна философия в СУ "Св. Климент Охридски". Защитава магистърска теза на тема "Конституиране на обектите в трансценденталната феноменология на Едмунд Хусерл. Впоследствие следва втора магистратура Преводач-редактор, с изучаване на немски език. През 2013 година е приет редовна докторантура в СУ "Св. Климент Охридски" по шифър Съвременна философия. В момента Николай Узунов работи върху своя дисертационен труд, посветен на "ранния" Едмунд Хусерл. Роден е в град Благоевград на 22 април 1984 г.

Слава Богу, всичко стана, успяхме, и двата броя на ИДЕИ са готови: за мен днес е празник!

Ето какво написах на уважаемите господа – и мои партньори по издаването на международното многоезично научно-теоретично приложение на философското списание ИДЕИ – Константин Райда и Сергей Шевченко, и двамата от Философския институт към Националната академия на науките на Украйна, с които работихме много интензивно в последните месеци, за да постигнем успеха, който днес празнуваме; та ето моето писмо до тях, което току-що пуснах по имейла: Уважаемые господа, для меня сегодня праздник: все уже сделано, оппубликовал онлайн обе номера журнала ИДЕИ онлайн, вот: Философско списание ИДЕИ, книжка 2 (12), година V от създаването, 2013-та, август (онлайн-издание) и также Философско списание ИДЕИ, книжка 3 (13), година V от създаването, 2013-та, септември, международно научно приложение (онлайн-издание) Слава Богу, все готово, все получилось! Сдал все и жду когда они выдут и в бумажном виде! Обещали мне, что скоро и это случится. Надеюсь, нечто более этого, полностью уверен, что и вы будете рады от этого, потому что оно уже наше общее дело! Ну, будем тогда праздновать: я сегодня награждаю себя, я не буду работать, а буду ехать – награждаю себя екскурсией, если моя верная супруга этого захочет, мы уедем на монастыре, в Бачково (у нас есть такой монастыр, второй по величине в Болгарии, он очень известный). Вот такие дела у меня сегодня! Я очень рад, что все сделано и, кажется, получилось прилично. Спасибо вам за все, за понимание, за помощь, за соучастие, за работу, которую вы сделали, за все вам очень благодарен!

Можно и вы ползовать эти линки, а можно, если хотите, положить оба номера журнала ИДЕИ и в ваших, украинских сайтах, на сайте Академии, куда хотите. Пусть народ читает! Даром, пусть философия дарит всех из своих богатств и сокровищ! Простите, что разволновался! Кажется, и русский язык путаю, простите! С уважением и с сердечными приветами: ваш Ангел Грънчаров ЗАБЕЛЕЖКА: А ето какво написах на един млад човек, който току-що си поръча екземпляр от новата книжка на списанието: Благодарение на духа България все още я има; доколкото има дух в нея, дотолкова ще има в нея и живот. Ето за това работи списание ИДЕИ: да подкрепи духа на младите. А те са бъдещето, в тях е силата, от тях зависи всичко. Каквато младеж имаме, такова бъдеще ще има България – тази е моята идея; затова работя без почивка всеки ден, на това съм посветил живота си...

И двете поредни книжки на сп. ИДЕИ, августовската и септемврийската, вече са налични и в хартиен вариант

И двете поредни книжки на сп. ИДЕИ (българската, в "по-популярния" вариант, августовската, и международната, чисто научната, академичната и теоретичната, като приложение на списанието я издадохме, това е вече септемврийската книжка) вече са налични в хартиен вариант. Вчера ги докарах от печатницата в София, как ви се виждат, красиви са, нали? :-) Грешка нямат!

Много са красиви! Гордея се с тях – като техен родител, така да се рече; тях пък, простете за сантименталността, но ги приемам като свои деца. А като ги разтвори човек и като се зачете, красотите, на които може да се наслади душата ви, са още по-невероятни! :-) Всички абонати на списанието скоро да очакват получаването на книжките си! Хубав неделен ден на всички желая! За малко да забравя да кажа: Приемаме поръчки – ако някой дръзне да пожелае да притежава това забележително списание!

Международни контакти: сътрудничеството ни с украинските философи даде своите първи плодове

Списание ИДЕИ беше представено и на сайта на Философския институт към Националната академия на науките на Украйна – по повод на издадената първа книжка от нашия съвместен проект: научно-теоретичното международно и многоезично приложение на списанието; та първата книжка от тази поредица вече е факт, излезе като извънреден септемврийски бой на списанието. И по повод на това е представянето от страна на украинските колеги: ИДЕИ. НАУЧНО-ТЕОРЕТИЧНО ПРИЛОЖЕНИЕ – Спільне болгарськоукраїнське видання (засновники - центр "HUMANUS" (Болгарія) та Інститут філософії ім. Г. С. Сковороди НАН України). Докладніше >>>

Извод, направен с болка на сърцето Тия дни се занимавах с разпращане по пощата на екземплярите от двете новоизлезли книжки на списание ИДЕИ – на абонати, на поръчали си ги, на негови традиционни фенове и пр., намиращи се в страната или в чужбина. И констатирах следното: че за Украйна (с философите на която поддържаме отношения на сътрудничество по издаването на международното многоезично научно-теоретично приложение на списанието) изпратих ПОВЕЧЕ екземпляри от двата броя на списанието – отколкото изпратих на неговите читатели в България! 16

Което означава, че в Украйна едно българско философско списание се чете ПОВЕЧЕ отколкото в самата България – това за какво ви говори, уважаеми родни патриоти и демагози? Списанието си има почитатели и от страни от Западна Европа и Америка (Канада и САЩ), но тук, в България, също така на пръсти се броят, примерно, даже преподавателите по философия в гимназиите, които редовно си го поръчват – а списанието се прави именно за духовното и личностното израстване и заякчаването на духа на младите хора на България. Ще ми простите, но ми се ще да направя един извод от горната констатация, който не е ласкав, но за сметка на това пък е верен. И изводът ми, който съм длъжен да направя съобразно така и така сложилата се ситуация около разпространението на списание ИДЕИ е: тази ситуация е крайно ненормална и неестествена, тя обаче показва, че България в този момент, най-вероятно, е населена предимно с антидуховни материалистически темерути и уроди, а не с човеци, за които тяхното собствено духовно и личностно развитие все пак нещо означава. Правя този извод с болка на сърцето, а не злобарски. Надеждата ми е ако мога все с нещичко да повлияя нещата да се променят и да почнат да се развиват във вярната посока. На което може съвсем уместно да се отговори с ето този рефрен на една нашумяла песничка, която напоследък звучи често по всички радиа: "А дано, ама надали..."

Списание ИДЕИ предлага интересни гледища и позиции, отворени за развитие и духовно осмисляне Получих току-що писмо от Георги Панайотов, от Габрово, писател, мислител, който е автор също и в списание ИДЕИ; ето какво ми пише той: Привет, Ангеле! Получих новия брой на списанието (август 2013) и прочетох с интерес повечето от писанията. Поставят се нови теми и въпроси, особено във връзка с образованието и проблемите в училищата. В рубриката ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ ме впечатли очерка на Мариана Славова върху "Кант: Отвъд антиномиите". В ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИ ТЪРСЕНИЯ и ФИЛОСОФСКА ПСИХОЛОГИЯ предлагат интересни гледища и позиции, отворени за развитие и духовно осмисляне. И, разбира се, накрая ПРОБЛЕМИТЕ НА СЪВРЕМЕННОСТТА поставят един основен и най-важен проблем – този за езика и за качеството на мисленето. Ето защо ти изпращам, освен моето последно есе, посветено на Прехода, също и части от последната книга на Багрина Кларк, които тя ми изпрати на имейла тия дни. (Да, вече си открих имейл-адрес и можеш да ми пишеш на него.) Смятам, че на списанието му трябва един по-силен духовен импулс и духовно присъствие, за да оправдае то високата си мисия на водач чрез ИДЕИ. Бъди здрав и СВЕТЛИНА! А ето и моя отговор до г-н Панайотов:

Здравей, Георги, Благодаря ти за писмото, радвам се, че вече имаме връзка чрез имейл и чрез интернет. Надявам се, че по този начин твоето присъствие и участие в духовната общност, формираща се около списание ИДЕИ, ще се засили неимоверно. Сега предстои да подготвяме последната за тази година книжка на ИДЕИ, които трябва да излезе от печат през ноември. Времето съвсем не е много. Философите, които работят в областта на източната философия, от България и Украйна, предвиждат също и излизането на нова книжка от международното и многоезично НАУЧНОТЕОРЕТИЧНО и АКАДЕМИЧНО приложение на списанието, която също трябва да излезе в най-близко време, до месец-два. Най-големият проблем за списанието ни обаче, който виси като дамоклев меч над съществуването му, е този за неговото финансиране. Вече е съдбовно потребно да направим максималното екипът, който стоим зад него, да подготвим проект за финансирането му чрез някакви програми, в това число и европейски; в противен случай има опасност работите да не свършат добре; това в никакъв случай обаче няма да го допуснем. С поздрав: Ангел Грънчаров

В Киев е открита изложба на мои книги и на всички досега излезли броеве на списание ИДЕИ Току-що получих писмо от моите приятели от Украйна, което съдържа хубави новини: екземплярите от двата броя на сп. ИДЕИ вече са пристигнали в Киев, отзивите за тяхното полиграфическо оформление са чудесни, възприемат ги като красиви, пишат също, че в сградата на Института по философия към Националната академия на науките на Украйна е открита изложба на моите книги и също така на всичко броеве на списание ИДЕИ, които аз преди време им изпратих, а най-хубавата новина е, че списъкът на редколегията на международното издание на списанието се е попълнил с имената на колеги-философи от Чехия, от САЩ и от Япония; ето, прочее, въпросното писмо от Киев, което получих, както и моя отговор до философа Константин Райда: Здравствуйте, дорогой Ангел! Сегодня Сергей забрал на почте посылку с "Приложением" и успел выдать восьмерым авторам их экземпляры, а также раздал кое-что членам редакционной коллегии, заместителям директора (Колодному и Ковадло) и в билиотеку. Директор пока в командировке. Реакция очень положительная. Говорят что журналы очень красивые! Я еще пока не видел. Я Вам не писал раньше, директор Института М. В. Попович распорядился сделать выставку в библиотеке Института тех Ваших работ и журналов, которые Вы так любезно нам прислали. Так что теперь в Институте философии открыта персональная выставка работ болгарского философа Ангела Иванова Грънчарова. В редколлегии журнала дали согласие работать, кроме чешского доктора Милана Луптака, доктор философии из США Мишель Панчук и профессор из Японии Кеньо Масугата. Так что перед регистрацией в наукометрических базах нам, думаю, нужно еще выпустить один два номера с обновленной международной коалицией.

Сотрудники сектора восточной философии нашего Института готовят в болгарский номер, посвященный восточной философии, свои переводы и комментарии к ним. Такие новости. С уважением, Ваш К.Р. Здравствуйте, дорогой Константин, Спасибо за письмо и за новости, я очень рад, что экземпляры августовского номера журнала ИДЕИ, вместе с экземпляры международного научно-теоретического приложения (сентьябрского номера), которые я вам послал, уже приехали в Киеве и уже в ваших руках; мне очень приятно, что в Института философии Украины открита выставка моих книг и также всех номеров журнала ИДЕИ; не ожидал такое признание, спасибо, очень тронутый. Также очень рад, что в редколегии журнала ИДЕИ вошли философы из Чехии, США и Японии, спасибо Вам за ету инициативу. Благодаря Вам журнал начал вырастать и находить свое место в одной более космополитной философской жизни, как и надо быть. Я только рад этому! У меня в последнее время много проблем, мне даже Вам стыдно говорить: одна административная особа дала меня в суд за "обиду" в одной моей философской книге, представляете?! Теперь меня будут судить, это глупости, но у нас, в современной болгарской жизни, много абсурдности, много чудачеств. Такова, как говарят, жизнь. Вообще у нас интересно жить! И так как это представляет акция против свободы слова и право выражатся, я готов дать свою битву, мне неудобно сказать, но я себя чувствую в ситуацию, родственную той, в который оказался в свое время Сократ. Я в некотором смысле горжусь этим, хотя эту честь не совсем заслужил. Но некоторые люди меня, повидимоу, надценили. Да, вот, теперь и меня тоже будут судить! Правда, что не хотят (пока еще) смертный приговор, но требуют с меня обезщетения (денежную компенсацию). Вот такие дела. У нас денег, кажется, главное, у нас полностью материалистическая страна и держава. Глупости сколько хочешь у нас. Простите, что сказал Вам это, но оно меня волнует в последнее время. Ничего, это пустяки. Желая всего Вам доброго, Вам и Ваших самых близких людей! С уважением, Ваш Ангел Г.

Абонамент за списание ИДЕИ

(Като изключим първата книжка, тази с портрета на Сократ, изчерпана изцяло, колекцията от останалите вече излезли книжки също все още можете да си я набавите – стига да се свържете с редакцията.)

Хубава вест от Торонто: броеве на списание ИДЕИ ще постъпят в тамошната университетска библиотека! Скъпи приятелю Ангеле, здравей! Как си? Най-после намерих време да отида до библиотека Робартс – библиотеката за славянски езици и литература към Университета на Торонто да се срещна лично и разговарям с директорката. И уговорих подаръка от теб – броевете на твоето списание "Идеи" за библиотеката, които изпрати. Радвам се, че можах да го направя, когато ходех на работа нямах време за нищо, сега мога да си позволя този лукс. Времето е най-висшия лукс на съвременността! Другата седмица ще 20

отида да ги занеса сега, когато вече всичко е уговорено. По-добре късно отколкото никога. Пиши ми как си ти и как върви работата. Във втората половина на октомври пристига мой много близък приятел-българин от Канада - в София, завръща се завинаги след много години в Канада. Той е компютърен инженер и аз му говорих за теб и книгите ти, той би искал да се запознаете. Казва се Л. Х., личен мой и на С. много скъп приятел, рядко надарен, благороден и пълен с идеи, които като теб – не само твори, но и осъществява! Да му дам ли твоите координати, можете да се чуете и уговорите среща? Той е мобилен, с кола и може да дойде до Пловдив да те посети и си поговорите и обмените мисли. От мен засега много сърдечни поздрави и пожелания за здраве и благополучие на теб и семейството! Твоя, Е. Здравей, Е., скъпа приятелко, Много ти благодаря за писмото, за хубавите новини и за пожеланията! Много се радвам, че книжките на сп. ИДЕИ, които преди време ти изпратих, ще отидат в университетската библиотека в Торонто. За изминалото време излязоха още доста книжки на списанието, ако намерим начин да ти ги изпратя (най-добре по познат българин, който пътува за Канада!), ще ти изпратя и тях, та колекцията да е съвсем пълна. Разбира се, че можеш да дадеш данните ми на този твой приятел – и приятел на семейството ти, който идва в България; много ще ми е приятно да се запозная с него лично и да поговорим; за мен е изключително интересно да разговарям с хора, които са живели в развити страни и много са видели, това неимоверно ме обогатява. Приеми, моля ти се, и от мен най-сърдечни пожелания за здраве, успехи и благополучие, за теб и за най-близките ти хора! Твой приятел Ангел

Из битието на един български философ: без капчица жалост искат да убият моята свобода! Получих интересно писмо от моя украински приятел и сътрудник по издаването на международното научно-теоретично приложение на списание ИДЕИ г-н Константин Райда, професор от техния Институт по философия към Академията на науките на Украйна. Решавам да публикувам неговото писмо и моя отговор до него, защото ми се иска да бъдат документирани тия отношения, намекващи за духовната ситуация, в която живеем; пък и в самото списание ИДЕИ – тия дни трябва да започвам работата по съставянето на новата, последна за тази година книжка на списанието – имаме рубрика, наречена "Редакторски вълнения", в която редовно отпечатвам всичко онова, което касае по някакъв начин историята на нашето издание; ето какво си казахме с г-н Райда тия дни: Здравствуйте, дорогой Ангел! Вот отпустили на выходные из клиники домой. Немного отдохнуть от лечения. Посмотрел фейсбук, Ваши прекрасные фотки.

Стамбул, Барселона и Париж тоже мои любимые города. Очевидно одинаковых по духу людей провидение направляет и в одинаковые пространственные измерения. Это интересно. Что касается Вашей диссертации, то председатель Совета по религиоведению ее отклонил. Сказал, что там только несколько страниц, касающихся теории религиоведения. Поэтому я ее отослал в Полтаву, П.А.Кравченко, который является членом одного из спецсоветов по истории философии. Подождем, пока он прочтет текст. Прочел и Ваше сообщение о финансовых обстоятельствах дальнейшего выхода в свет "ИДЕЙ". О студентах и Хайдеггере на обложке. Все Вы воспринимаете и пишете правильно. Но так, как это воспринимают люди нашего поколения. А мир не стоит на месте. И молодежь сейчас совсем другая, и ценности у нее не такие как у нас, и устремления, и мир иной. Мне иногда кажется, что живу уже в далеком прошлом. Хотя сейчас буквально за 5 – 10 лет происходят такие изменения и в сознании и в отношениях людей, что за всем этим трудно угнаться, ухватить и быть "на волне". Хотя, возможно, этого и не стоит делать. Нужно просто бороться за общечеловеческие, общегуманистические ценности. Но это, конечно, лирика. А жизнь реальна и реальна прежде всего в денежном эквиваленте нашего времени, возможностей и оценке "общественной стоимости" нашей персональной жизни. Посмотрите в интернете, пожалуйста, в этой связи питерский теоретический журнал "Credo new". Наша Анна напечаталась там в последнем номере. Там интересная практика издательской деятельности. Сначала они печатают все онлайн бесплатно, а потом предлагают автору получить печатный вариант журнала за определенную цену, по-моему за 20 $. Но мы будем продолжать "Приложение" в печатном и он-лайновском варианте. Во втором номере "Приложения" усилим редколлегию, за счет специалистов из Японии, Чехии, Дании, Словакии, и возможно, РОссии, внедрим практику правоотношений с интеллектуальной собственностью, и улучшим исходные библиографические параметры, а потом сразу подадим на регистрацию в наукометрические базы. У нас сейчас с "Приложением" как я и предполагал, возникли сложности по части его признания бюрократическими структурами и мы начали отстаивать свои позиции. Думаю, что нам удастся это сделать. Еще один вопрос. Напишите мне, пожалуйста, дорогой наш друг, остались ли у Вас экземпляры "Приложения" и есть ли у Вас на почте такая услуга по пересылке в соответствии с которой Вы могли бы отправить нам 5 экземпляров журнала, а мы - при получении оплатить и пересылку и саму стоимость журналов. Думаю, что нам стоит с Вами ни смотря ни на что и в меру своих сил все же продолжать борьбу за наши идеалы. Напишите мне, пожалуйста, и то, как у Вас обстоят дела на работе, как Ваша малоуважаемая директорша, как дела с судебным иском и т.д. На этом буду заканчивать свои послание, желаю Вам здоровья, уверенности и силы духа, искренне Ваш, К.Р. Здравствуйте, догорой друг Константин, Спасибо за письмо, мне очень приятно пообщатся, побеседовать с Вами, узнать Ваши рассуждения! Я рад, что Вы посещаете мой блог, что Вам понравились те же фотки, которые я положил в блоге несколько дней назад; очень интересно, что мы с Вами любим одни и те же города и места, это очень многое показывает. Относительно диссертации я думал Вам написать, что она к религиознанию не имеет какое-то особое отношение, так что правильно ее отклонили; к истории 22

философии она, кажется, тоже не имеет прямое отношение, но все таки можно принять, что имеет все таки какое-то отношение. Я ее отношу к таким отраслям философии как, скажем, философские проблемы духовной культуры, понимания сути самой духовности, в известном смысле к проблемам онтологии, ибо так называемая духовная реальность также имеет особый онтологический статус и моя диссертация обсуждает и исследует ее специфику. Ну, посмотрим, может быть мне придется на этих лет поработать и написать новую диссертацию, мне очень интересна актуальная тема о способах, о методологических проблемах преподавания гуманитарного и в частности философского знания, о том как надо в современной жизни сделать так, чтобы философия стала ближе с сознаниям людей и так далее. Я даже имел намерение писать такую диссертацию, даже начал ее, ну, а потом оказалось, что вышла книга, а не диссертация; я не знаю как перевести ее заглавие на русском, перевожу его буквально: "Мы не кирпичи в стене!" (и она имеет также и второе заглавие: "О освобождающем образовании"). Так что подозреваю, что мою старую диссертацию и в Украине нельзя защитить, видимо такова ее судьба. Я с Вами согласен, когда Вы толкуете о современной молодежи в свази с тем, что я писал, именно, что в книжном магазине в одном из основных болгарских университов никто, НИКТО не поймал в руках журнал ИДЕИ с портретом Хайдегера на обложке. Но всущности такова и идея образования вообще: приобщать молодых людей к некоторым общечеловеческим и гуманитарным ценностям философии и культуре, и если эту свою задачу образование не выполняет, это уже очень плохо. Я все это понимаю как развал, декаданс вообще културы в современной Болгарии, потому что у нас все эти студенты очень любят одну другую "культуру", она всущности антикултура, "культура невежества", "культура антидуховности", а у нас говорят и употребляют одно очень выразительное слово, это слово "простащина", по болгарски "простак" это совсем не то, что русские понимают, простак это наглый игнорант, который ничем духовным не интересуется, а ему нравится только антидуховное, в том числе и подобающая пошлая "музыка"; такой именно в руках никогда не держит книгу или, опази Боже, философский журнал, потому что ему все будут смеятся, а он хочет выглядит достолепным в своей антикультуре. Очень мне трудно выразит этот человеческий и модернистичный тип, он однако слишком распространен в Българии, в современной Болгарии. Вот такая у нас ситуация, очень плохо, надо работать хоть немного ее изменить. Развал културы невероятный, просто не верится, что все это вообще возможно, но, увы, все это так, а человеческий ум немеет, не может все это понять. Спасибо за информацию о журнале "Credo new", я начал его рассматривать, мне очень интересно как они там все делают. Может быть такое и будущее журналов, не знаю. Мне однако кажется, что "новое поколение", которые не читает бумажные книги и журналы, и онлайн-книги и журналы не будет читать, а только их будет рассматривать и листать, ничего большего. Но тот текст, который лично для тебя интересен, его уже можно и напечатать, принтировать, такое, кажется, будущее. Но какие-то общности, скажем, человеческая общность почитателей духовности, может иметь и свой журнал; не знаю что будет. Но мне кажется, что все то, что мы начали делать совместно о нашем международном научно-теоретическом приложении, надо продолжать, посмотрим что получится; надо работать, я в свои годы хотя этого понял, работать это главное, а все остальное это уже пустяки, что то лишнее. Работа однако имеет смысла. Пусть и другие не понимают, пусть смеются, хорошо однако когда человек работает и вершит свое дело. Кажется, для того и дана нам жизнь. 23

Вы спрашиваете остались ли некоторые экземпляры "Приложения", чтобы их Вам отправить; да, остались несколько экземпляров, 3-4 штуки, я их могу отправить в ближайшие дни. Только напишите мне адрес, на котором отправить. Если надо еще журналов, я могу заказать еще, чтобы снова их отпечатать, есть такая возможность. Так что посмотрите сколько еще надо, я могу их заказать и за неделю их отпечатают. Чтобы потом не оказалось, что надо еще, потому. А теперь у меня, кажется, только 4 штук, одну хочу иметь я. А что относится моих проблемах с бюрократами в образовании, которые меня судят, ситуация такая. Адвокаты, с которыми я разговаривал, в общем меня советуют чтобы, така сказать, "откупится", заплатить "обиженной особе" те деньги, которые она с меня хочет, и таким образом суд не будет; а если будет, если она меня осудит, то это означает, что я как судимый, больше не могу работать как преподавателем философии и возпитателем молодежи; и это, очевидно, ее цель, таков замысел; таким образом этот судебный процесс ведется против моей свободы слова, они хотят лишить меня право преподавать, другим словом сказано, хотят меня уничтожит как философа, ибо, как известно, без свободы слова философ не может быть философом. Также и напуганный философ уже не философ. Я этого однако не могу допустить. Теперь у меня такая альтернатива: либо "откупится" деньгами, чтобы, с одной стороны, сохранить себе время и здоровья, но это в моральном смысле укоримо, потому что я буду платить деньги Бог весть за что, либо отказаться платить этим особам деньги, тогда будет суд, и я тогда либо потеряю все, либо все выиграю, примерно, буду защитить свое суверенное право писать и говорить то, что я думаю. Но это дело, этот процесс отнимет мне много времени и сил, и я не знаю потом буду ли уже иметь времени и сил, чтобы воспользоватся этим своим правом писать и говорить что думаю. В обоих случаях я проиграю, кажется. В обоих случаях бюрократов выиграют и в обоих случаях они в конечном счете меня будут уничтожить. И без капельки жалости убьют мою свободу. Вот такие дела. Хочетсь однако хоть свое достойнство спасти. Не хочется выглядеть как напуганное животное. Хочется остатся человеком. И философом. Ужасная ситуация! Просто не знаю что делать. Настоящий кошмарь! Я на известное время откладываю снова все дело, потому что мне дали еще два месяца больнычные, отпуск по болезни. Потом увидим. Хотя суд требует теперь специальный документ, в котором написано, что врачи мне запрещают являтся в суд, по состоянии здоровья. Посмотрим что скажут врачи и напишут ли они мне такой документ. Значить выходит, что раз человек больной, но его тоже можно судить, мучить и издеваться над ним, это уже абсурдно; но в Болгарии много абсурдов, неслучайно сам народ уже называет свою страну "АБСУРДИСТАНОМ", это новое имя Болгарии, если не знали, вот, я Вас извещаю об этом. Такие дела у нас. Иначе я здоровьем, кажется, хорошо, но у меня уже нет сил писать более серьезных текстов, очень хочется отдыхать, просто нет сил. На это и заканчиваю свое письмо, желаю Вам и Ваших самых близких людей здоровья, счастья, удачи! С уважением: искренне Ваш Ангел

Човешка съпричастност и духовна подкрепа от далечна Украйна

Моят украински приятел и колега Константин Райда, професор в Института по философия към Националната академия на науките на Украйна, с когото от известно време си сътрудничим по издаването на международното научно-теоретично приложение на философското списание ИДЕИ силно се обезпокои около така и така възникналата ситуация във връзка със съдебния процес, във връзка с наказателното дело "за обида", което заведе срещу мен една администраторка в образованието, която съзря "крайно неправилни обидни мисли" в книгата ми НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"). През последните няколко дни получих няколко писма от г-н Райда, в които той ме съветва относно търсенето на разумен и все пак по-мъдър изход от така и така създалата се тежка ситуация, за която аз вече писах многократно в този блог. Решавам да публикувам тия писма, понеже силно ме трогна човешкото съчувствие, съпричастността и съучастието на един уж толкова далечен, а всъщност, оказва се, така близък ми в духовно отношение човек; което е твърде контрастиращо на фона на пълното безразличие на иначе така близките ми (в пространствено отношение), ала иначе така далечни ми хора и сънародници, което пак много говори за това какви сме всъщност ние, българите; когато някой от нас наоколо, съвсем близко до нас страда и му е трудно, на нас, общо взето, изобщо и съвсем не ни пука, а пък ако му обърнем внимание, то ще е само да му се подиграем, да хвърлим и ние някоя и друга съчка в огъня, на който той се пържи, да се погаврим с него; да, такива, за жалост, сме; ето обаче, че от други страни и народи хората не са такива; ето какво ми пише г-н Константин Райда, а по-долу ще можете да прочетете и моя отговор до него: Здравствуйте, дорогой Ангел! Я шокирован Вашей ситуацией! Потерять работу из-за такой мелочи, как судебное решение – это уж слишком! Неужели в Болгарии таковы правила работоустройства? Со стороны, конечно, советовать легко... Можно было бы посоветовать Вам перенести это судебное дело в Европейский суд по правам человека. Там очевидно Вы виыграете и можно будет потребовать с Болгарии большую компенсацию. Но так как у нас это делается в Украине – это долгий процесс. Для того, чтобы обратиться в Европейский суд по правам человека нужно пройти все судебные инстанции, начиная с суда аппеляционного и включая Верховный суд Украины. На это нужны силы и средства.

Еще один вариант – освещение процесса судебного издевательства над свободой слова, если таковая имеется в средствах массовой информации, в том числе и зарубежных, если обратиться в издания европейские, которые защищают свободу слова. Здесь, конечно, нужно иметь контакты. В общем и целом Вам решать, и в данной ситуации мне, лично, хотелось бы сохранить Вас как здорового человека, который сможет дальше сохранять работоспособность и жизнедеятельность даже за счет некоторых компромиссов морального характера. Со своей стороны, я узнаю у своих адвокатов, можно ли предьявить иск в судебную инстанцию к той особе, которая предьявила иск к Вам из-за границы, в украинский или европейский суд, и сможет ли кто-нибудь этим заняться, и во что это выльется в финансовом отношении. Что касается диссертации, то в данном случае я выбирал наиболее опттимальный вариант, поскольку у нас все теперь платное – и кандидатские экзамены и прикрепление и утверждение темы на Ученом Совете и сама защита. Соискатель официально платит в кассу научного учреждения определенную сумму денег. К тому же это не одна поездка в Киев, проживание и т.д. Хотя при встрече с директором поговорю и о том, можно ли в виде исключения сделать все это бесплатно. По журналам думаю, что 4-3 будет достаточно, заказывать дополнительно не нужно. Деньги за них мы Вам перешлем, адрес тот же и получатель тот же. Мне сегодня нужно опять возвращаться в клинику, где пробуду еще до 20. Такие дела. До связи, с уважением, Ваш К.Р. Здравствуйте, дорогой Ангел! Все думаю над Вашей жизненной ситуацией. Никак она у меня не выходит из головы. Наверное, если есть возможность сохранить работу, и если мировая в суде в конечном итоге не приведет к увольнению по другому поводу, который дирекция сможет при желании всегда найти, я думаю, что надо было бы попробовать этот вариант – вариант мировой. А в моральном плане на первое место поставить Ваше состояние здоровья. Ведь не совсем здоровому человеку, оставшемуся без работы по специальности – очень трудно прожить в наше не простое время. Что касается отстаивания своих позиций в суде, то мне адвокаты говорят, что наши с Вами философские представления очень разнятся с реальностью юридических понятий. Если Ваши противники возьмутся доказывать, что Вы оскорбили систему образования Болгарии в лице Вашей гимназии – т.к. непосредственный материал Вы могли брать только из опыта преподавания в ней, то они за счет подставных свидетелей – Ваших коллег преподавателей – всегда докажут, что Ваши наблюдения и выводы не соответствуют действительности. Что касается свободы слова и личного мнения, то Ваш суд, скорее всего, даже не будет рассматривать этот аспект в данном исковом производстве. И наверняка у них уже есть определенная договоренность с судьей. Здесь нужен очень сильный аторитетный адвокат, который по всей видимости очень дорого стоит, и серьезная поддержка на политическом, административном уровне, которой у Вас, по всей видимости, в нужный момент не найдется... Отстаивание своих позиций в Европейском суде, думаю, крайняя мера, которая чревата длительной процедурой и финансовыми затратами. Но безвыходных ситуаций не бывает. Я по своему жизненному опыту знаю, что можно вывернуться из любой ситуации (найти выход, приемлемое решение). Во всяком случае я – искренний сторонник Ваших идей и сопереживающий Вам участник нашего общего международно-гуманитарного проекта, который, надеюсь, не удастся убить самым злым Вашим недругам. С уважением к Вам и наилучшими искренними пожеланиями, Ваш К.Р. 26

Здравствуйте, добрый вечерь, дорогой Константин, Я не ответил Вам на прошлое письмо, прошу извинить меня, но у меня в последнее время пришлось ехать к деревне, так что не было времени сидеть в интернете. Теперь отвечу. Мне очень неудобно что я Вам причинил таких забот и волнений вокруг моих проблем; я надеюсь, что все будет в порядке, мне придется, во имя главной мое цели в жизни – заниматся философией, делать свое дело, работать над проектом в связи с журналом ИДЕЙ – откупится, заплатить денежную компенсацию этой администраторше чтобы она прекратила судебный процесс надо мной; я в ближайшие дни поеду к ней вести новые переговоры о так называемом "досудебном споразумении". Короче говоря, мне придется купить себе спокойствия, а также купить себе здоровья, потому что в моей ситуации спокойствие для своих заниманий – это также и здоровье. Мне кажется, что это разумно, это мудро. И это оправданно. Надо так сделать, несмотря на унижения. Ну, посмотрим что скажут эти двое директорши, потому что у них других забот нет кроме как придумывать отомщения и прочие. У меня также есть надежда, что высшестоящая администрация в конечном счете накажет подобающим образом эту директоршу, потому что у нее много нарушений и своеволий. Она показала, что не умеет исполнять свои объязанности, не отвечает требованиям к этой так трудной и ответственной должности. Так что, кажется, что постепенно все придет в порядок. Я одно знаю: у меня нет сил заниматся бесконечными судебными процессами. Глупо отказатся всем остальном и судиться до конца своей жизни. Да, очень глупо. Мне хочется прежде всего иметь спокойствия заниматся своим делом, с философии. Бог дал мне жизни после операции чтобы поработать еще. Так и буду делать. Глупостями и пустяками уже нет времени заниматся. Время делать самое насущное. Это именно – заниматся философией. Желаю Вам и Ваших самых близких людей здоровья и удачи! С уважением: Ваш Ангел

Аз не така си представях европейска България: за нея още много трябва да се борим! Вчера получих писмо от моя украински приятел и главен сътрудник в издаването на международното научно-тахническо приложение на философското списание ИДЕИ, г-н Константин Райда; отговорих му току-що; понеже в нашата кореспонденция засягаме въпроси, имащи общ, принципен и дори граждански, човешки смисъл, та затова решавам и този път да публикувам какво си казахме в тия писма. Ще ми се да останат някакви следи от онова, което преживяваме, всеки на своето си място, ситуацията, в която се намираме, е толкова трудна, объркана, чудата даже, но пък един ден, като всичко отмине, ще бъде, предполагам, интересно да се знае и да се види какво сме преживели, как сме реагирали в тия жизнени обстоятелства, как сме се лутали, как сме си блъскали главите в разни стени, ала все пак не сме допуснали да се опозорим; ето затова публикувам тия писма:

Здравствуйте, дорогой Ангел! ... Но ближе у нашим делам. Не помню писал ли Вам о том, что в национальном главном университете человек, который отвечает за прием документов соискателей на ученые степени по всем специализированным советам университета отказалась признавать правомочность публикации аспирантов в нашем журнале. Поэтому пришлось отстаивать свои позиции, обращаться в Министерство и т.д. Нам удалось доказать свою правоту, но только частично. К моему глубокому сожалению, мы получили разрешение печатать ваковские статьи в "Приложении..." только по философским наукам. Такие бюрократические игры, такова наша жизнь и реальность, в которой мы должны жить... Но ничего, думаю, будем бороться дальше... Подготовим второй выпуск, уже без политологов, усилим редколлегию, улучшим качество и попробуем зарегистрировать журнал в международной наукометрической базе. Тогда нам сам черт будет не страшен. Что касается Вашей работы, дорогой Ангел, то по истории философии наши друзья предпочли ей не заниматься, Вы правильно определили ее специализацию как онтологическую. Я в свою очередь попросил Сергея, чтобы он отнес текст работы в совет по философской антропологии. Подождем реакции оттуда. О Вашей аспирантуре мне нужно говорить лично с директором, и я попаду в Институт, очевидно, только во второй половине ноября. Такова пока наша ситуация. Как Ваши дела? Как министерская комиссия? Как здоровье и состояние духа? Пишите. Часто думаю о Вас и переживаю, хотя это мало чем может помочь в Вашей ситуации. Но будем надеяться на лучшее и на Божье провидение. Остаюсь искренне Ваш, с уважением, К.Р. Здравствуйте, дорогой Константин, Спасибо за письмо, оно меня обрадовало, хотя Вы мне пишете о вещей, которые очень неприятные; но всущности, очень ожидаемые, я так и полагал: без борьбы ничего не постичь. Я не знал, что у вас, авторов научнотеоретического приложения ИДЕИ такие проблемы, а впервые о том узнаю; Вы мне до сих пор не писали об этом. Мне очень жаль, что так получилось, что не признают публикации, что понадобилось боротся; повидимому, бюрократия, бюрократическая система и в вашу страну такая же, как и у нас; у нее одни и те же нравы, менталитет; ну, придется с ней боротся. Я только одно не могу понять: какая же разница, мы все сделали как надо, согласно международным критериям и нормам научной жизни, все сделали как и должно быть, и вот, вдруг не признают! Хотя, конечно, все это можно понять: не признают, потому что мы сделали что-то новое, что показали инициативу, что мы посту28

пили свободно, а, очевидно, бюрократия именно это не любит, она не любит свободу, инициативу, иновациях, не любит и ненавидит личностное отношение. Она принимает только то, что она соорудила, все, что является плодом ее мертворожденной системы. Потому и не принимает то, что мы сделали, и она, всущности, и этого не может принят, потому чо если примет, то она тогда примет свой смертный приговор. Вот поэтому и не принимает. И не может принят. Ели примет, то это означает, что она примет свободу, а свобода губительна для тех отношения, на которых она покоится. Потому и не принимает. Все разумно, все как и должно быть, не надо ничем удивлятся. А иначе жаль. Но мы должны не отказыватся, мы должны боротся и доказывать свое право на свободу, на инициативу, на творчество в конечном счете. Потому что если и от этого откажемся, тогда возникнет вопрос: а почему тогда вообще существовать? В борьбе за отстаивания своей свободы мы всущности отстаиваем свою личность, потому без свободы теряется весь смысл существования для человека. Так что будем работать, я не намерен отказыватся, уверен, что и Вы о себе скажете то же самое. Я позволил бы себе сделать аналогию, хотя она чуресчур произвольная; я не хочу себя сравнивать с Сартром, но почему не сравнить журнал ИДЕИ с его журналом Les Temps modernes (Модерные времена). И что Вы скажете, если, допустим, французкая научная бюрокрация тогда отказалась "признавать" публикации в Les Temps modernes?! Ну, это смешно. Через время так будет смешно и за то, что теперь делает болгарская или украинская бюрократия. Ну, если смешно, тогда и будем смеятся; говорят, что смех поправляет здоровья! Смех изцеляет и лечит из... глупости! А о моей диссертации что Вам сказать? Прошу не страдать если ничего не получится; не надо слишком настаивать о том, чтобы куда-то ее приняли; я всущности уже давно в этом отношении, так сказать отказался иметь какие то аспирации и иллюзий; мне не хочется боротся за какое-то формальное признание со стороны существующей научной системы. Мне так, всущности, и лучше. В молодых годах, я Вам не знаю говорил ли это, я работал 7 лет как асистента философии в Пловдивском университете. Многое тогда пережил. Я знаю что эта система представляет извнутри. Меня она ничем не привлекает. Наоборот, ее внутренные отношения меня отвращают. Мне так как философа лучше: у меня самое драгоценное, у меня свобода. Свобода мне хватает. Титулы разные мне не нужны. Просто глупо к ним стремится. А и если буду к ним стремится, то это означает в некотором смысле отказатся от самого себя. Изменить себе. Так что, прошу извинить меня, но я Вас прошу не настаивать о диссертации. Не надо о ней вести новую битву. Нет смысла. Все хорошо и так. Все нормально. Пройдет время и окажется, что все так и должно быть. Тогда все поймут это. Вы меня спрашиваете как мои дела. Пока ничего в этом отношении нет. Министерская комиссия не знаю приехала ли, меня об этом никто не сообщил. Конечно, администраторы не скажут, они любят тайну. Они боятся открытости. Так что не скажут когда приехала, конечно. Формально и не должны сказать, потому что я в отпуске, на работаю пока еще. Я буду пока еще 1 месяц в отпуске. Через неделю начинается суд, это судебное дело, о том, что администраторша мне обиделась, потому что я позволил себе написать в своей книге что думаю о ее поведении. Она мне обиделась за то, что я позволил сказать что-то, что ей не понравилось. Наши администраторы, повидимому, думают, что о них надо говорить только лестниые и милые слова. И даже никак не надо критиковать. Этот судебный процесс всущности 29

против моего конституционного право на мнение, на свободное выражение мысли. И я его буду вести, мне интересно что получится. Хочется понять можно ли днешное время наказывать человека, в случае философа, за то, что он свободно сказал что думает. Если свобода у нас грех и преступление, если суд так примет, ну, это очень интересно. Посмотрим тогда что мне надо делать если определят меня как "преступника" только за то, что в своя книгу написал что я думаю. Я от своего право на свободное выражения своей мисли не откажусь. Пусть меня наказывают. Я буду писать что я думаю до тех пор, пока моя рука вообще движется. Вот такие дела у нас, в "европейской" Болгарии. Такое со мной не получилось даже в коммунистической Болгарии. Я делаю эту констатацию, которая однако вообще не означает, что предпочитаю коммунизма; нет, я его ненавижу больше всего остального. Я не так представляю европейскую Болгарию. О ней нас теперь надо много еще боротся. Такова, кажется, жизнь: без борьбы ничего хорошее не появится, не случится. Европейская Болгария когда-то все таки появится. Я верю в это. И от этого не отказываюсь. Простите, что так патетично Вам о всем это пишу, но я такой человек, я так все эти вещи чувствую. И от своих же чувств не стыжусь. Ну, пока, всего Вам доброго, желаю Вам скоро поправится от гриппа, и вообще быть здоровым, Вы и Ваших самых близких людей, это самое главное! С уважением: Ваш друг Ангел ДОПЪЛНЕНИЕ: Нещо смешно да кажа, което ми се случи току-що, та да разведря малко обстановката след този толкова мрачен философски текст; като подготвях тази публикация: като реших да търся подходяща снимка за нея, ми хрумна да потърся в търсачката снимка на г-н Райда, ето, написах там "Константин Райда", и знаете ли какви купища от снимки се появиха? Не знаете, не се сещате, ето, ще ви кажа аз: появиха се купища снимки на чалга певците Константин и... Райна! :-) Така възприела всичко американската търсачка! И нито една снимка на философа Константин Райда не се появи! Български родни чудесии са това, нали? Хайде, наздраве да са ни! Хубав ден на всички!

Писмо с предложение за сътрудничество с издателя на The Bulgarian Journal of Science and Education Policy Попаднах на онлайн изданието на научното списание The Bulgarian Journal of Science and Education Policy (BJSEP); разгледах го с интерес и в един момент реших да напиша писмо на проф. Тошев, главен редактор на списанието; речено-сторено, ето моето писмо до този човек, с което му предложих сътрудничество: Здравейте, г-н Тошев, Попаднах на сайта на редактираното от Вас списание, прочетох напътствията към издателите и редакторите на научни списания, които сте написал. Силно съм впечатлен и адмирирам Вашата идея да се съдейства някак та и научната общност у нас да бъде приобщена към световната научна общност – и да постигне ония нива, които ще я направят неразделна част от нея. Понеже моя милост от 30

вече пет години издавам едно философско списание, което носи името ИДЕИ, признавам, че прочетеното силно ме впечатли, ето, изказвам своята благодарност към Вас. Списанието, което група философи и психолози издаваме има една своя поразлична идея, първоначално стартирахме с убеждението, че ще работим за духовното и личностното изграждане на младите хора, а не да стремим да бъдем някакво елитарно научно издание за тесен кръг специалисти-професионалисти; ние и сега отстояваме това свое разбиране, но в един момент идеята ни се обогати. Стана така, че научни работници от Украйна, философи от техния Институт по философия към Академията на науките им, се свързаха с нас и предложиха сътрудничество в създаването и издаването на международно многоезично научно-теоретично издание на списание ИДЕИ, което да обхваща не само областта на чистата философия, но и на близките до нея области на духовното. Издадохме до този момент общо 13 броя на списанието (в хартиен, в книжен вариант), последният в сътрудничество с украинските колеги, и ето, в един момент възникна потребността да потърсим възможностите за регистриране в международните наукометрически бази данни, в световната система за рефериране, индексиране и оценяване и пр. Разбира се, тепърва ни предстои да извървим този път до признанието на нашето научно-теоретично издание, но ние сме твърдо решени да поемем и да извървим този път. Ето сайта (блога) на списанието, решени сме в скоро време да създадем и негово онлайн-издание според изискванията, та списанието да получи и ISSN online – а ISSN print имаме още от първия брой, получихме го от Народната Библиотека в София. Изобщо сме решени, както вече казах, да създадем едно наистина модерно научно издание в областта на философските науки, което да е признато в световната философска общност. Не е лесно, но ще работим в тази посока. Във връзка с всичко това ще съм Ви безкрайно благодарен ако се съгласите да ме консултирате при срещата с някаква непреодолима иначе трудност. Ще се радвам да приемете протегнатата ръка за сътрудничество и взаимна помощ; ще се радвам с каквото мога също да съм Ви полезен. Желая Ви здраве и успехи! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров, главен редактор на философското списание ИДЕИ

В библиотеката на Института по философия в Киев бяха представени мои книги и книжките на списание ИДЕИ

Публикувано в сайта на Института по философия на името на Г.С.Сковорода към Националната академия на науките на Украйна: В рамках міжнародного співробітництва між Інститутом філософії імені Г.С.Сковороди НАН України (м. Київ, Україна) та Центром розвитку особистості HUMANUS (м. Пловдив, Болгарія) в бібліотеці Інституту філософії відбулася виставка праць директора Центру розвитку особистості HUMANUS – Ангела Гранчарова, а також журналу «ИДЕИ: философско списание», до якого вийшов перший номер науково-теоретичного додатку «ИДЕИ: научно-теоретично приложение». Вихід у світ спільного видання ознаменував практичне втілення співпраці наукових установ України та Болгарії.

Философията и правото трябва да могат да си взаимодействат в името на истината

Ето какви писма си разменихме тия дни с моя киевски приятел и сътрудник в издаването на международното многоезично научно-теоретично издание на сп. ИДЕИ, професор Константин Райда: Здравствуйте, дорогой наш Ангел! Спасибо за искреннее и прекрасное письмо. У Вас несомненный и большой талант литератора, а кроме всего прочего и умонастроение настоящего философа и общественного деятеля. Я целиком и полностью разделяю Вашу позицию. И постараюсь сделать все возможное, чтобы в меру своих сил помочь Вам. Однако возможности мои весьма не велики. Да, я думаю, что по большому счету в жизни нужно стоять до конца и до конца бороться за свои убеждения, если это, конечно, возможно, как советские простые солдаты под Сталинградом. Но в реальной жизни этим занимается один человек из 10 000, и к большому сожалению, лишь только тогда, когда его вынудит к этому жизненная ситуация, бизнес интересы или инстинкт самовыживания. Из ценностных, а тем более, духовных соображений на это в современной жизни практически никто не идет, не отваживается. Ваш пример, по моему мнению, в этом смысле уникален. Но Вы не подумайте, что я стараюсь Вас подтолкнуть на баррикады. Учитывая Ваше состояние здоровья, все-таки лучшим вариантом был бы разумный компромисс... Тем не менее, посмотрим, может быть что-нибудь и придет в голову... Посмотрим на развитие ситуации... Хотя ее тоже нужно стараться упредить... Продумать, какие конкретно решения может принять суд, расматривая Ваши действия в юридической плоскости - Ваш умысел в совершении "преступления" (желали ли Вы "оскорбить" лично эту особу) или просто сформулировать общественную проблему и т.д. Каковы будут ее доказательства и система аргументации, правльной ли она будет логически а не абсурдна и т.д. Это все нужно доводить до сведения суда под протокол, чтобы потом можно было бы аппелировать в высшие судебные инстанции, включая и европейские... Что касается журнала, то мы потихоньку готовим второй номер Приложений. Думаю, что сейчас нужно собирать уже побольше статей на номер, чтобы оно хоть как-то себя окупало. А после выхода его в свет, будем начинать процедуру регистрации журнала в наукометрических базах. СКОПУС, о котором Вы прислали мне инструктивную статью – самая серьезная наукометрическая база, но есть и еще другие, попроще. Этими вопросами у нас занимается Сергей. Он уже отправлял туда

заявки от институтского философского журнала Мультиверсум. Не знаю пока, как результаты... Но посмотрим, будем стараться выполнять по возможности те требования, которые помогут нам не только держаться на плаву в этой жизни, но и успешно работать. Что касается диссертации, то посмотрим. Плохо, что я очень редко общаюсь с философами (наделенными необходимыми полномочиями). Но будем потихоньку выяснять ситуацию и возможности решения и этой проблемы. Желаю Вам здоровья, и мужества, и удачи, и нормального, боевого настроения, и поддержки близких, и правильных решений... Искренне Ваш друг, К.Р. Здравствуйте, дорогой мой друг Константин, Спасибо Вам за чудесное письмо, а также прошу меня извинить, что отвечаю Вам с опозданием, дело в том, что у нас вспыхнула что-то вроде революция, я активно в ней участвую с чем могу, очень активно пишу, протестирую, так что у меня в этой связи много дел; Вы об этом можете убедится, посмотря на мой блог. Кроме того работал по предпечати одной моей новой книге, так что все это поглотило все мое время. Но, вот теперь, когда книга уже готова, нашлось время и я решил ответить Вас. Спасибо за Ваш анализ так и так сложившейся ситуации вокруг судебном процессе надо мной. Я также очень думаю над нем, думаю, что все таки имеет смысла пережить это испытание, потому что жизнь нам предоставляет такие епизоды, благодаря которым мы учимся понимать и развивать свою личность; вот, например, я всю жизнь философствовал о праве, о справедливости, о человеческих правах и пр., но сугубо теоретически, вот, теперь мне понадобилось пережить все это непосредственно, и таким образом понять то, что до сих пор не успел понять. Так что я не сожалею, а стараюсь реагировать над случившееся исследовательски, познавательно, обогатить свою душу. Тогда и все не будет напрасно. Вот и книга получилась уже об этом суде, я назвал ее VERITAS ODIUM PARIT, сообразно латинской пословице, иначе сказать: истина пораждает ненависть, но также истина и порождает многое другое, так что боротся за истину имеет смысла. Рассуждая таким образом, я успокоился и мне легче пережить все это. О журнале что сказать, я с Вами согласен, не будем отказватсья, трудности есть, но с ними надо боротся, надо их побеждать. Я начал переписку с одним болгарским профессором, он редактор трех международно признанных журналов, он вошел со мной в дискусии (не знаю видели ли вы это в блоге?), я на днях ему снова напишу, потому что он мне ответил, но я на нашел времени ему ответить. Он может мне много помочь советом как регистрировать наш журнал в международных базах потому что он все это уже прошел, он успел постичь то, к чему мы стремимся и работаем. Так отвечая Вам короче на этот раз, потому что устал, много писал сегодня, завра уже и начинается мой судебный процесс. Так что мне надо кроме все остального и готовится к ним. У меня нет адвоката, увидим что получится. Рискую, но посмотрим. Философия и право, юриспруденция могут по моему взамодействовать во имя истины, почему и нет, а если нет, это плохо для права, не для философии... Всего Вам доброго, желаю Вам здоровья и удачи, также и Вашим самым близким людям! С уважением: Ангел

Списание ИДЕИ съществува за да обслужва свободната изява най-вече на младите мислещи хора Получих едно писмо от студент по философия, интересуващ се какви са условията за публикуване във философското списание ИДЕИ. Понеже този въпрос може да заинтересува и други хора, та затова подолу публикувам и неговото писмо, и моя отговор на въпросите му: Добър ден, г-н Грънчаров, аз съм студент от специалност "Философия" към ВТУ "Св. Св. Кирил и Методий", тази година 2013 започнах да участвам по-активно в научни форуми и към този момент имам вече 3 публикации и чакам още 6 да се публикуват в различни сборници от конференции. В момента съм в Букурещ по програма "Еразъм" и един от моите преподаватели е доста интересен "философски образ", има няколко издадени книги в областта на философия на съзнанието, старае се да създава свои идеи и се старае да стимулира студентите да мислят индивидуално. Важно е да отбележа, че някои от моите преподаватели във ВТУ са ме съветвали да изпратя свои материали, които да се публикуват във Вашето списание, но до момента все не намирах смелост, защото си мисля, че нивото ми на писане не е достатъчно високо. А и за списание от вашият ранг е нужно да се напише нещо ново, а не да преразкажа някои добре познати идеи. Та основната причина, която ме кара да ви пиша е, че наскоро около преподавателят ми в Букурещ се получи скандал, за който ще Ви разкажа накратко. През 2007 г. той е публикувал своя книга в Интернет и тази година, негови студенти от Германия, които са запознати с труда му пишат, че професор от Германия му е преписал изцяло книгата, без да го цитира. Тоест само я е превел от Английски на немски. И румънският ми преподавател закачливо си беше написал във фейсбука: “Have no fear of perfection, you will never reach it.” Salvador Dali. “Perfection in philosophy is reached when your philosophical work is plagiarized by a professor of philosophy from a German university.” "Не се страхувайте от съвършенството. Не можете да го постигнете" Казва Салвадор Дали, а моят професор по Философия на съзнанието в Букурещ казва: "Съвършенството във философията се достига, когато професор от Германия ти препише философският труд, без да те цитира." Та имам желание да напиша един доклад за част от неговите идеи и молбата ми е ако можете да ми споделите: 1. Какви са изискванията към текста? 2. Докога е срока за предоставяне на материали за следващият брой? Благодаря ви за отделеното внимание! Ахмед Куйтов, създател на студентски философски клуб към ВТУ 35

Здравейте, г-н Куйтов, Благодаря Ви за писмото – и също за интереса към списание ИДЕИ! Ще се радвам Вие да станете един от бъдещите автори на нашето списание. Що се отнася до въпросите Ви, отговарям следното: 1.Ние навремето публикувахме изисквания в този смисъл, които публикувахме в книжката, на корицата на която е портретът на Хайдегер. Но за всеки случай, ако нямате този брой на списанието (1 от 2011 г.), ето какво сме счели за нужно да публикуваме там: За ония, които искат да публикуват в списание ИДЕИ: Всеки мислещ, търсещ и пишещ човек е добре дошъл сред нашите автори. Текстовете, които се предлагат за публикуване в списание ИДЕИ, трябва да отговарят и на някои изисквания: ● да са посветени на значими философски (човешки) проблеми; ● да дават израз на самостоятелно и независимо отношение; ● да показват оригиналност в осмислянето на проблемите; ● да са плод на безкористен стремеж към истината; ● да подбуждат към дискусия; ● да съдържат ясни тези, изложени на жив, човечен и достъпен език; ● да са убедително аргументирани; ● да са чужди на маниерността и самоцелното използване на наукообразна терминология; ● да са в обем максимум до 10 стандартни страници А4 Това не са някакви свръхизисквания, моля, не се плашете; ако поне еднодве от тия неща са спазени, текстът Ви може да бъде публикуван в списанието. Пишете смело, което Ви е на сърцето, вложете душата си, пишете вдъхновено, това според мен е най-важното – и ще публикуваме статията Ви. Трудно е да се каже какво точно трябва да бъде спазено, че един текст трябва да е хубав – и достоен да бъде публикуван. Общо взето ние, за да насърчим младите хора, занимаващи се с философия, публикуваме техните текстове с предимство. Тъй че не се плашете, работете, пращайте, всичко ще бъде добре. 2. За срока. Новата книжка на списанието, която сега подготвяме, до дни ще бъде изпратена на печатницата, с оглед да излезе до края на този месец. Списанието излиза три пъти годишно. Сега завършваме петата годишнина от създаването му и почваме шестата. През 2014 г. първата книжка ще излезе до края на март. Затова пишете и пращайте смело текста си. Списание ИДЕИ съществува за това да се изявяват млади автори като Вас, да бъде то една трибуна за изява на мислещите млади хора. Прочее, поздравявам Ви за това, че сте създал студентски философски клуб. Това ми напомня за времето, когато аз бях млад асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски" и създадох такъв клуб – това стана в далечната 1987 г. Славни времена бяха тогава! Хубаво е, че и сега стават подобни неща в университетите. Всичко добро! Желая Ви успехи! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

КЛАСИЦИ НА ФИЛОСОФИЯТА Артур Шопенхауер: животът на философа и философията на живота А.В.Перцев

1 Ще започнем с два цитата. Първият – от писмо на Л.Н.Толстой до А.А.Фет от 30 август 1869 г.: „Знаете ли какво бе за мен това лято? Непрестанен възторг пред Шопенхауер и ред духовни наслаждения, които аз никога не съм изпитвал. Аз си поръчах всички негови съчинения и го четох, и го чета (прочетох и Кант). И е вярно, че никой студент в своя курс не се е учил така много и толкова много не е узнал както аз през сегашното лято. Не зная ще си изменя ли някога мнението, но сега съм уверен, че Шопенхауер е най-гениалният от хората. Вие казвате, че той някак си нещичко е писал за философски предмети. Как така нещичко? Та това е целият свят в невероятно ясно и красиво отражение! Аз започнах да го превеждам. Не искате ли и Вие да се захванете да го превеждате? Бихме могли да го издадем заедно. Четейки го, за мен е непостижимо по какъв начин неговото име може да остава неизвестно? Обяснението е само едно, това същото, което той така често повтаря – „че освен идиоти в света почти никакви други няма”.” Значи трябва да се чете Шопенхауер. Вторият цитат е от самия Шопенхауер: „Хората, които вместо да изучават мислите на философа, се опитват да се запознаят с неговата биография, приличат на тези, които вместо да се заемат с картината, почват да се занимават с рамката на картината, оценявайки достойнствата на резбата и стойността на позлатата. Но това все пак е половин беда; а бедата е когато биографите започнат да се ровят във вашия частен живот и улавят в него разни дреболии, нямащи ни най-малко отношение към научната дейност на човека.” И така, да се чете Шопенхауер е необходимо. Но заслужава ли си да губим време за изучаване на неговата биография? И действително: доколко е прилично и полезно да се ровиш в частния живот на „най-гениалния от хората”?

Струва ми се, в последните осемдесет години руските философи бяха солидарни с гледната точка на Шопенхауер. Във всеки случай в неговия частен живот те особено не вникваха. По-академичните автори веднага се захващаха за анализ на философията, едва казвайки две думи за биографията. По-малко академичните се захващаха, по сполучливия израз на В.В. Харитонов, с „класова психоанализа” – изясняваха какви пориви, определяни от социалния произход на мислителя, но от него самия не осъзнавани, на практика биват изразявани от неговата философия. Друго нещо са западните историци на философията. За тях сега се счита за лош, за глупав тон да не бъдат обсъдени най-тънките еротични преживявания на мислителя в детската му възраст, да не проникнеш с помощта на психоанализата в неговите взаимоотношения с родителите, със семейството, с цялото жизнено обкръжение. Увличането в такива неща често отива така далеко, че „възрастният”, съзнателният компонент в творчеството на философа, неговата способност „да се издига над суетата”, да се откъсва от житейските крамоли изобщо отива на найзаден план. В резултат всички тънкости на неговата метафизическа доктрина направо се извеждат от каквото си поискате, но само не от свободната активност на разума на мислителя. Каквото и да е, но е ясно едно: всяка философия трябва да има свое, неповторимо човешко лице. Тя, философията, се създава от човека, индивидуалността на който се изразява в нея съвсем не по-малко от общото ниво на съвременната му наука, култура, промишленост, отколкото горещината на политическите и интелектуалните битки. Всичко, което влияе на философията, й влияе само чрез дълбоко личните, индивидуални, интимни преживявания на нейния създател: това трябва да бъде преживяно, обмислено, прочувствано от него в неговия неповторим маниер. Такъв индивидуален начин да се преживява света се формира от детството. Това същото играещо дете, превръщайки се във възрастен човек, говори за себе си в своята философия. Ето защо да се знае за живота на великите философи е просто необходимо. 2 Публикациите на дореволюционните руски и чужди историци на философията ни позволяват да възсъздадем биографията на Артур Шопенхауер в достатъчно пълен вид, не разпъвайки я в прокрустовото ложе на фройдистките схеми. Неговите предци били знатни граждани на свободния ханзейски град Данцинг. Прадядото по бащина линия, Андрей Шопенхауер, бидейки един от най-заможните и уважавани граждани на този град, имал честта да приема в своя дом Петър I и неговата съпруга Екатерина по време на пътешествията им по Германия. Бащата на философа, Хенрих-Флорис Шопенхауер наследил по-голямата част на семейното състояние и значително го преумножил благодарение на своите способности в търговията. Той бил верен на традициите на старинната ханзейска република , на нейните представи за справедливост и свобода. Когато в 1793 година, вследствие на втората подялба на Речи Посполита Донцинг бил присъединен към Прусия бащата на Артур демонстративно ликвидирал в течение на едно денонощие всички свои търговски дела в града – естествено, понасяйки финансови загуби заради бързането – и се преселил в ханзейската република Хамбург, съхранила независимост. Хенрих-Флорис Шопенхауер бил много образован човек и ценител на европейската култура. Той често пътувал по търговски дела в Англия, във Франция и 38

добре се запознал с литературата на тези страни. Негов любим писател станал Волтер. Англия пък дотолкова завоювала неговото сърце със своите демократични традиции, че той известно време се готвел да се пресели там. Макар преселването да не се получило, Хенрих-Флорис устроил своя дом по английски маниер, сам ежедневно четял вестник „Таймс“ от първата до последната страница и приучил към това от детството и своя син. Философът останал верен на тази своя привичка през целия си живот. Даже името на сина – Артур – бащата специално избрал така, че то не било изключително немско, а се произнасяло еднакво и на немски, и на английски, и на френски език. По външност и характер Артур Шопенхауер приличал на баща си. Той бил среден на ръст, стегнат, широколиц, по натура – избухлив и упорит. Майката на Артур, Анна-Хенриета, по характер била пълна противоположност на бащата. ХенрихФлорис се оженил за нея, осемнадесет годишната, на тридесет и осем години. АннаХенриета не криела, че се омъжва по сметка, надявайки се по този начин да се откъсне от родителския дом и да види свят. Това била миниатюрна, грациозна, синьоока, светлоруса девойка. Тя получила оскъдно домашно образование (впрочем, други възможности нямали даже девойките от висшето общество), но компенсирала недостатъка на знания с живост на ума и с обаяние, а също така и с четене на книги от великолепната библиотека на съпруга си. Младата жена на търговеца страстно желала светски живот, общуване с творчески хора, тъй като тя самата искала да стане писателка. Родил се Артур Шопенхауер на 22 февруари 1788 година в Данцинг, няколко дни след връщането на родителите от трудно пътешествие по Европа. Маршрутът на дългото свадбено пътешествие бил следният: Берлин, Хановер, Франкфурт-на-Майн, Белгия, Париж, Англия. Бащата го избрал специално: той искал неговото първо дете да се роди в Англия и по този начин да получи английско поданство. За съжаление или за щастие, но замисълът му не се удал. Изобщо казано, страстта към странстването била необичайно силна в това семейство. Тя постоянно пътешествала, оставайки по няколко месеца, а и години, в различни градове и страни. Заради този чергарски живот Артур получил твърде необичайно образование. Като деветгодишно момче баща му го завел във Франция и го оставил в Хавър за две години в семейството на добър познат. Артур заедно с неговия син бил обучаван при най-добрите учители на града. Хенри-Флорис направил това специално за това синът му да се „пофранцузи“ – изучил езика и възприел известна лекота на френския характер: бащата много ненавиждал немският еснаф с неговата постоянна убийствена сериозност. След връщането си в родината Артур открил, че почти е забравил немския език. На 11 години бъдещият философ бил даден в частната гимназия на Рунге, където се обучавали синовете на най-знатните граждани, готвейки се за занимания с търговия. Бащата искал да направи от по-големия си син търговец, а затова много се разстроил, откривайки, че неговата душа не се стреми към търговията. Артур непрекъснато го молил да го преведе в друга гимназия, където се изучавали основите на отвлечените (абстрактните) науки. За да разсеят неговата тъга родителите взели момчето на поредно пътешествие – в 1803 г. семейството се отправило в Белгия, след това – в Англия, където преживели почти половин година. Тук Артур се учил в Уимбълдън, недалеч от Лондон. В училището, наред с общообразователните предмети, той усвоявал свиренето на флейта, пеене, рисуване, езда на кон, фехтовка и танци. И все пак в писмата си до родителите той се оплаквал от скука и от липса на

развлечения. Родителите го убеждавали, че програмата на училището е необичайно интересна – и го съветвали да усъвършенства английския си език. След дълги странствания по Европа Шопенхауерови отседнали в Хамбург. Тук през януари 1805 г. Артур, по настояване на баща си запонал да работи в кантората на търговска компания. Но през пролетта на същата година се случила трагедия, преобърнала изцяло живота на семейството. Бащата загинал при загадъчни обстоятелства: паднал от прозореца на чердака в канала и потънал. Смъртта му предизвикала много клюки в града. Някои смятали, че е самоубийство: старият Хенрих-Флорис в последните си години започнал бързо да оглушава, поради което станал още по-раздразнителен и способен на най-безразсъдни постъпки. Други си спомнили, че в рода на Шопенхауерови доста често имало случаи на безумие, че майката и старшият брат на покойния си били загубили разсъдъка и намекнали, че той също се е хвърлил във водата в пристъп на обезумяване. Трети говорели за нещастен случай. Смъртта на бащата била тежък удар за Артур. Съвсем не склонният по своята натура към чувствителност и сантименталност син до дълбоката си старост говорел за баща си с удивителна топлина и му посветил своя главен труд „Светът като воля и представа“: „Това, че силите, дарувани ми от природата, аз можах да развия и да употребя за това, за което те бяха предназначени; за това, че следвайки своето природено влечение, аз можах без пречки да работя по времето когато никой не ми оказваше съдействие – за всичко това аз съм задължен на теб, мой баща: на твоята дейност, на твоя ум, на твоята грижовност и на безпокойствата ти за бъдещето... Да направи моята благодарност това единствено, което съм в състояние да направя за теб аз, когото ти създаде: да се разнесе твоето име така далеко както ще бъде в състояние да се разнесе моето име.“ След смъртта на мъжа Анна-Хенриета почувствала, че може най-накрая да води този начин на живот, към който се стремила цял живот. Тя зарязала търговския Хамбург и с осемгодишната си дъщеря се отправила във Ваймар. Обаянието и таланта за общуване й позволили за кратко време да се запознае и да се сприятели с всички знаменити ваймарски служители на музите. В нейния дом, обзаведен по последната мода, по два пъти в седмицата се срещали Гьоте, Виланд, Грим, братя Шлегел. Тя даже получила благоразположението на ваймарския двор и имала дружба с херцога Карл-Август и неговата съпруга, на херцозите Саксен-Кобург, на наследника принц Макленбург-Шверин. Няколко години по-късно тя сама решила да излезе на литературното поприще – и не без успех. Синът й Артур известно време след смъртта на бащата от уважение към неговата памет продължавал ненавистната си работа в търговската кантора, макар че и четял тайно, закривайки я с търговските тефтери, книгата на Гал за френологията или нещо подобно. Но веднъж Фернов, приятел на семейство Шопенхауерови, живеещ във Ваймар, показал на майката на Артур неговото писмо, в което той се жалвал от мъченията си. Майката му позволила да захвърли комерцията и да постъпи в университет. Получавайки това писмо, Артур заплакал от радост. Да се готви за постъпване в университета той пристигнал във Ваймар, но майката решила, че деветнадесетгодишният юноша ще живее отделно. Нейното послание по този повод еднакво красноречиво говори и за характера на сина, и за литературните способности на майката: „За моето щастие е необходимо да зная, че си щастлив; но ние можем и двамата да сме щастливи, живеейки поотделно. Аз неведнъж ти казвах, че с теб е много трудно да живея и колкото повече да се взирам в теб, тази трудност за мен 40

става все по-очевидна. Няма да скрия от теб това, че докато оставаш такъв, какъвто си, аз съм готова да се реша на всякаква друга жертва, но не тази. Аз не отричам твоите добри качества; мен ме отделят от теб не твоите вътрешни качества, а твоите външни маниери, твоите привички, възгледи и съждения; с една дума, аз не мога да се помиря с теб в нищо, което касае външния свят. У мен също така произвеждат също така наистина потискащо впечатление твоето вечно недоволство, твоите вечни жалби по повод на това, което е неизбежно, твоят мрачен вид, твоите странни съждения, изказвани от теб сякаш са изречения на оракул; всичко това ме потиска, ни най-малко не убеждавайки ме. Твоите безкрайни спорове, твоите вечни жалби от глупостта на света и нищожеството на човека ми пречат да спя нощем и ме тормозят подобно на кошмар.“ Две години напрегнат труд били отдадени на подготовка за встъпване в университет, на занятия с най-добрите ваймарски преподаватели – образованието му, в края на краищата, придобило систематичност и завършеност. На 21 години Шопенхауер постъпил в прославения тогава Гьотингенски университет, където отначало се записал на медицинския факултет, а след това преминал във философския. Тук, в Гьотинген, Шопенхауер преживял от 1809 до 1811 г., странейки от шумното студентско общество – и усърдно конспектирайки Платон и Кант. Той бил необщителен по натура и кръгът на неговите познати бил съставен само от няколко човека, само един от които придобил впоследствие известност: американецът Астор, станал мултимилионер. Затова в дома на майка си се запознал с Гьоте, който твърде благосклонно се отнесъл към юношата. Той пък му отвърнал със страстно обожание и благоговение, наричайки Гьоте най-велик човек на германския народ – въпреки своята традиционна ирония и скепсиса си. През 1811 г., на 23 години Шопенхауер се преселил от Ваймар в Берлин. Него го привличала славата на Фихте, гърмяща по това време. Но у младия философ по това време вече се е оформил напълно самостоятелен замисъл за капитален труд за Волята. Отблизо Фихте съвсем не изглеждал на Шопенхауер гений. Той прилежно ходил на лекции, макар че намирал в тях склонност към софистика, спорил с философското величие на колоквиумите и все повече се разочаровал от него. В края на краищата Фихте бил злобно осмян от него и подхвърлен на презрение. Шопенхауер замислил мащабно философско платно: неговата онтология трябвало да представи целия свят. Затова, наред с философия, той усърдно изучавал естествените науки – физика, химия, астрономия, геология, физиология, анатомия, зоология. Освен това той изучавал класическите езици, чел скандинавска поезия и, накрая, се наслаждавал на произведенията на Монтен и на Рабле, съзвучни с неговата ироническа настройка на ума. На 24 години университетът на град Йена, където Шопенхауер изпратил своя дисертация, задочно го провъзгласил за доктор по философия. През зимата Артур се завърнал при майка си и тогава несходството на техните характери довело да значително охлаждане на отношенията между тях, а след това и до разрив, до скъсване на тези отношения. Майката както и по-преди държала сина си на дистанция: „Аз смятам, че ти ще намериш за нас двамата полезно ако взаимните наши отношения се установят така, щото двойнствената наша независимост да не се подхвърля на ущърб и щото аз в частност да мога да съхраня непринуденото, мирното и независимо спокойствие, което внася в моя живот радост. И така, Артур, устройвай твоето съществуване така, че мен сякаш съвсем ме няма, с изключение на това, че между 1 и 3 часа ти ежедневно ще идваш при мен да обядваш. Вечерите нека всеки 41

от нас да си провежда както му хрумне, освен два часа в неделя, когато у мен се събира общество: в тези вечери, от само себе си се разбира, ти ще идваш, ще провеждаш времето си с гостите, и, ако искаш, остовай цяла вечер и вечеряй; в останалите дне на седмицата ще вечеряш и ще пиеш чай при себе си, в своя дом. Така ще бъде по-добре, мили Артур, за нас двамата: по този начин ние ще съхраним сегашните ни наши взаимни отношения... Ти ще се окажеш единственият съвсем млад човек в нашето общество; но интересът да се намираш в една среда с Гьоте ще те възнагради, трябва да предположим, за веселието, което ти, може би, у мен няма да намериш...“. Тъжният юноша, на свой ред много скептично гледал на майчиния салон, не без основания виждайки в него начин начин да бъдат хвърлени на вятъра унаследените от баща му пари, а още по-скептично гледал на литературните опити на майка си. Биографите на Шопенхауер описват сблъсък на майката и сина по този повод. В 1813 година Шопенхауер издал на своя сметка своя първи философски труд „За четиризначния корен на закона за достатъчното основание“. Него възторжено го оценили някои професори, но да бъде продаден не се удало – в тази военнополитическа ситуация, която се намирала тогава Германия, темата на книгата се сторила на публиката не най-актуална. Шопенхауер понесъл значителни загуби, но толкова по-трепетно се отнасял към своето първо философско „дете“. Когато той приподнесъл един екземпляр от книгата на своята майка, тя, прочитайки заглавието, имела несъобразителността да се пошегува: „О, да, но тук има нещо за корени! Изглежда, книгата е фармацевтична!“. Докаран да излезе извън себе си от тази насмешка Артур заявил, че неговите съчинения ще бъдат изучавани и тогава, когато за белетристичните опити на Анна Шопенхауер светът отдавна ще е забравил. Тази оценка съответствала на общата представа на Шопенхауер за жените. От времето, в което той несполучливо ухажвал известната актриса Ягеман, за която бил готов да се ожени, отношенията му със слабия пол при него принципно не се получавали. Като всеки философ той леко намерил за това теоретично обосновка. Жената според него притежава умствено късогледство. Тя е способна да различава само близките предмети и цели, но да погледне в бъдещето и в миналото е неспособна. Видимостта на нещата тя приема за същина на цялата работа. Затова пък нейното късогледство й позволява повече от мъжете да се наслаждава на радостите на днешния ден, да бъде жизнерадостна и разточителна. За жената Шопенхауер пише така: „Тя инстинктивно е лукава, но заедно с това, поради неразбиране и малка съобразителност, е глупава, капризна, тщеславна, пада си по блясъка, пишността и фалша; в отношенията една към друга тя проявява по-голяма принуденост, потайност и враждебност отколкото мъжете в отношенията помежду си. На жените е чуждо истинското призвание към музиката, поезията и въобще към изкуството; даже най-бляскавите представителки на женския пол никога не са създавали нещо действително велико и самобитно в художествената област; още по-малко са способни да удивят света с научно творение с непреходни достойнства. Обяснява се туй нещо с това, че жената винаги и във всичко е обречена само на опосредствано господство чрез този мъж, когото с едно нещо тя владее непосредствено… Жените във всички отношения са втори, по-ниско от мъжете стоящ слаб пол… По самата си природа жените несъмнено са обречени на подчинение; видно е това даже от факта, че всяка от тях – стига да попадне в независимо положение – доброволно се отдава под опеката на любовника или на духовника, само и само поне някой мъж да властва над нея.” 42

Окончателен „мизогин”, както наричали в ония времена женоненавистниците, Шопенхауер бил направен от някоя си Каролина Маркет, позната на неговата берлинска квартирна стопанка по времето на неговото кратковременно професорство. През август 1821 година тя призовала автора на „Светът като воля и представа” на съд за оскърбление с думи и действие. Писменият отговор на Шопенхауер на жалбата на жалбоподателката изглежда така: „Издигнатото за мен обвинение представлява чудовищно преплитане на лъжа с истина… Аз вече шестнадесет месеца наемам у вдовицата Бекер мебелирана квартира, състояща се от кабинет и спалня; към спалнята е залепена малка стаичка, от която аз отначало използвах, но после, поради това, че не ми трябваше, отстъпих на стопанката. Последните пет месеца тази стаичка беше заемана от сегашната моя обвинителка. Холът пък в тази квартира беше изключително в мое и на другия квартирант ползване и освен нас двамата и нашите случайни гости в него никой друг не следваше да се показва… Но две седмици до 12 август аз, връщайки се у дома, заварих в хола три непознати; по много причини това на мен не ми хареса и аз, повиквайки стопанката, я попитах: позволила ли е тя на госпожа Маркет да стои в моя хол? Тя ми отговори, че не е позволила, че Маркет въобще от своята стаичка в други стаи не ходи и че въобще Маркет в моя хол няма какво да прави… На 12 август, идвайки в дома си, аз отново заварих в хола си три жени. Разбирайки, че стопанката не е в къщи, аз сам и заповядах да излязат от хола. Двете от жените се подчиниха безпрекословно, обвинителката обаче това не направи, заявявайки, че тя била „прилична особа”. Потвърдих на госпожа Маркет заповедта си да се маха, аз си влязох в моите стаи. Като постоях там известно време, аз, приготвяйки се отново да излизам от къщи, отново влязох в хола с шапка на глава и с тояга в ръка. Виждайки, че г-жа Маркет все още се намира в хола, аз повторих поканата си да се маха; но тя упорито желаеше да остане в хола; тогава аз я заплаших да я изхвърля навън, и тъй като тя си стоеше на своето, то аз наистина изгоних зад вратата. Тя започна да крещи, почна да ме заплашва със съд и искаше своите вещи, които аз й ги изхвърлих; тогава, под предлог, че в хола е останал някакъв незабелязан от мен парцал, тя отново нахълта в моите стаи; аз отново я изхвърлих, независимо от това, че тя с всички сили се противеше на това и също така гръмко крещеше, опитвайки се да докара другите наематели. Когато аз вторично я избутвах, тя падна, най-вероятно умишлено; но нейните обвинения, че съм бил бутнал нейното боне (нощна шапчица) и че съм го тъпкал с крака е най-чиста лъжа: подобна дива разправа не се връзва нито с моя характер, нито с моето обществено положение и възпитание; изгонвайки Маркет зад вратата, аз повече не съм я докосвал, а само й изпратих пътьом една ругатня. За това аз, разбира се, се провиних и подлежа на наказание; във всичко останало аз само се възползвах от неоспоримото право на охрана на моето жилище от нахални посегателства. Ако тя е получила натъртвания и синини, то аз си позволявам да се усъмня, че те са получени при въпросното стълкновение, но даже и ако е станало така тя следва да вини за това самата себе си: на такива незначителни повреди рискува да се изложи всеки, който се опитва да бута чужди врати…” На първа инстанция делото спечелил Шопенхауер. Но то се протакало още пет години и свършило с това, че Шопенхауер бил осъден да изплаща на Маркет пожизнена пенсия от 60 талера на година. Това продължило 20 години. В 1846 година философът получил свидетелство за смъртта, върху което написал на латински: "Obit anus, abit onus" ("Отиде си старицата, отпадна бремето") (Продължава в следващия брой) 43

А.В. Перцев, Homo philosophans. Сборник к 60-летию профессора К.А. Сергеева. Серия «Мыслители», выпуск 12. СПб.: Санкт-Петербургское философское общество, 2002. С.140-159 Origin: http://anthropology.ru/

АВТОР ПРЕДСТАВЯ СЕБЕ СИ Й. Й. Методиус: За себе си Сещам се как – когато бях малък, и може би около петгодишен – майка ми ме водеше в гората на природния парк в родния ни град, сочеше ми пролуките към небосвода и ме уверяваше, че дърветата се борят помежду си за слънцето: приказна интерпретация, която обаче и на двама ни ни се струваше напълно правдива и естествена... Описваше ми и съзвездията – при ясна нощ. Българин съм; казвам се Йордан Йорданов. А по презиме съм Методиев. Държа най-вече на презимето си, избрах си го за псевдоним: Методиус, Й. Й. Методиус. То подсказва методичност; окончанието му отвежда в алюзия към Борис Кръстителя и средищността на българското християнско начало тук (между Изтока и Запада)... Роден съм в Шумен, на Благовещение (25-ти март) 1972-ра г. Не се гордея с образованието си, няма да го афиширам тук. Но ще спомена две скромни по обем литературно-философски творби, които ме формираха. Беше 92-ра г., времето на книжните сергии. Обичах да снова в студентските си години из центъра на Варна и да разглеждам новите книги, които се предлагаха... Натъкнах се ненадейно на малоформатно тънко книжле, мини-книжка с мека червеникаво-жълтеникаво-черна корица: "Залезът на боговете" от Фридрих Ницше, превод Георги Кайтазов, изд. "Христо Ботев", 1992. Пазя си я и почти ежедневно посягам към нея... 96-та, в жарък августовски ден, в плевенската школа за запасни офицери ме сепнаха прав и улисан на караулната вишка, по време на пост, с автомат на рамо – да чета Ecce Homo (изд. "Лик", 1995, превод също Г. Кайтазов). Иззеха бялото книжле в щаба на школата; но след седмица ми го върнаха: то сега също е тук, в моята библиотека. (Дадоха ми само едно денонощие арест тогава.) 24.10.2013 Й. Й. Методиус

ПРОБЛЕМИ НА ФИЛОСОФИЯТА Отсъстващата византийска философия Й. Й. Методиус 1. Нека първо се провикнем, че философстването не е чист рационализъм, и притова странстващ от "предмет" на "предмет"; и не е някаква си почиваща на академична традиция формална дисциплина, архе-метод (и виж Талес, и виж и "Истина и метод" на Х.-Г. Гадамер), а любомъдрие (и именно философия, философия на живота, рефлексия към живота, феноменология, херменевтика, нежели пък просто мъдрост)! И ако при Византия иде реч за спекулативно богословие, религиозна философия (Христос като философ), то при Западна Европа става дума за богословска спекулация, философствана религия (ресентименталното "философа като Христос"), т.нар. "метафизика". Проф. Г. Каприев инструменталистки сочи за главни по съдържание характеристики на въобще философията темпоралността (субективния корелат) и историчността (обективния корелат) – вж. статията "Историчността и темпоралността – основни елементи на византийската философия", Г. Каприев. С което в последна сметка указва негласно към хайдегерианското социоотчуждение, противопоставяйки му социосъпричастието на византийската "свишеориентация" (ипостаста като екзистенция и като общение). Е, да, но все-таки на страната на Западна Европа е безбожната актуалност на днешния ден – и едва ли се е доходило до нея по божията воля. Но определящата по съдържание характеристика на философията не е – тъй или иначе – ипостаста, а нещо с изместен спрямо Псевдо-Ареопагитовото направление фокус, че и с много по-широк в сравнение с Хайдегеровата фиксация размах: т.е. тя е този недвусмислено светски характер на философстване, който не признава предпоставени истини. Византийската мисъл не е (аксиологически) актуална днес; а и (както и да се усукваме) турците са попречили ней да се домогне до чисто светски характер. Не и Хайдегер е западната аналожна алтернатива на византийската мисъл, а Ницше: с политическата естетика. (Пък Хайдегер извършва мошеничество, извеждайки Ницше за последния метафизик, разменяйки го със себе си.) Светски характер се е съдържал имплицитно по време на цялата история – от Питагор до Шопенхауер – на метафизиката. "Метафизика" се е използвало (след Аристотел) като религиозен евфемизъм на "светска мисъл" ("първа философия"). До момента, в който богословите на Западна Европа и обслужващите ги философи се самозабравят и започват да пласират арогантно думата: наместо, знаейки си мястото, да зачитат бога. И се явява най-подир – плът от плътта и кръв от кръвта - трескавият болник Ницше, като заявява, дето метафизиката се е представяла векове наред с божието име и безвъзвратно е поругала бога, ругаем го и ние; и е завещала на постмодерността едно мъртвило. И че – от една страна – богът вече е мъртъв (в хорските сърца), а от друга – че метафизическият бог, богът на социо-техническия прогрес, е един по същество трансцендентен, мъртъв, кух, фалшив бог (сещам се за "Студеното сърце", приказката на Вилхелм Хауф). Социо-технологията на Запада е подменила живота, и вкл. в Индия, Китай и Япония, ландшафта на уж Пробудилия се, пионера на умората, Сидхарта Гаутама Буда. Край на историята! И няма понастоящем друга алтернатива за човешка виталност, освен изтласканата социопатия, сиреч политическата естетика (по архе-утопията ubermensch, с акцент върху "архе"): апология към великите индивиду45

алности-негодяи в историята на Запада (авантюристичните генерали: Алкивиад Стари, Луций Катилина, Чезаре Борджия, Иван Мазепа и Наполеон Бонапарт, бляскавите конформисти на нонконформизма). 2. Богословските спекулативни занимания – метафизика и история на метафизиката (сиреч не визирам спекулативното богословие на Византия) – се изчерпаха най-подир в разпаднала се по постмодерните дискурси аксиология. Т.е. на историята бе собствено разбит метафизическият съсъд. Разля се историята и найсетне се отвори хоризонт за автентична философия – което иде да рече, че историята (нежели "битието") може да бъде подложена понастоящем на осмисляне (коагулация). (Битието е мит; нито е идеално, нито исторично.) И всъщност няма история – всеки разказва своята история. Историчността е темпорална. "Предметът" на философията е собствената историчност – определената предметност е резултатът от оценяването, осмислянето, философстването към собствената историчност. И тъкмо "собствеността" е философстващото – и не може "собствеността" да бъде предмет на философстване. Темпоралността е исторична. – Вземам "нещо" в неговата актуалност, т. е. измъдрям си го, след което правя опит да при-актуализирам херменевтически миналото на това "нещо"; а миналото на това "нещо" е аспект от моята историчност. И не може да има история на "нещо", ако въпросното то няма отнапред едно "нищо", едно настоящо съществуване, ценностна, аксиологическа валидност, до която съм доходил. – И ето че и историзирането, и аксиологизирането снемат философията. И на що за основание "почива" философията? И аксио-историческо, и историко-аксиологическо. Философията е кипеж на духа, "състояние" на конкретно и нестихващо преоценяване - доколкото от Ницше насам тя в едно вечно възвръщане засреща настоящо себе си. Че историята ней е приключила в траеща (сиреч темпорална) историчност, а аксиологията (сиреч темпоралността) ней е станала в едно отново и отново преоценяване окончателна (сиреч исторична). Този херменевтичен кръг, който тук сега наричаме философия, не бива в завършеността си да помни свои предпоставки. Да, у Ницше това, което сега трябва да наричаме философия, си е надвило над масрафа. 3. Т. нар. византийска философия е удивителен феномен: синтез на философия и богословие. И възнамерявам да фактологизирам в светлината на днешната актуална необходима (след Ницше) отделеност на богословието от философията този феномен, като същевремено покажа как в своето историческо амплоа византийската спекулативна теология има съдбата на изпусната възможност за пребъдно единство на мисловната традиция на Запада. 4. Братя Тошеви, "Хайдегер в средновековната гора": "Разбирането, че съществува непреодолима дистанция между даденото в полето на сетивността явление и оповестеното чрез явлението битиействащо, разколебава в значителна степен значението за обективност и предоставя възможност за разкриването на една метафизична опитност." "Хлеб наш насущний даш нам днес!" С разликата, че Господнята молитва – и, респ., евхаристията – не разкрива "една метафизична опитност", а самата – и възприсъстваща в на(д)същие – метафизичност ("д"-то е изпуснато за благозвучие: доколкото старославянското образуване на лексеми не се е съобразявало строго с морфология, и напр. "исконен"/"изконен"). И друг въпрос е, че гръцката оригинална дума (евангелски хапакс) "ἐπι-ούσιον" ("надсъщен") е преведена в профанен привкус, на латински, с "coti-dianum" ("катадневен"), т.е. (в екзистенциалистка интерпретация) "на-същен" (терминологизираното от Хайдегер "Da-sein", нем.). Профанизацията от страна на Запада става съвсем явна в англоезичния превод – "daily" ("ежедневен") ... Хайдегер не е познавал визан46

тийската спекулативна теология, нито е разполагал с пластичния език на нейния автентичен приемник, Преславската книжовна школа, явява се в облика на "индустриален свещеник" (в каквото в последна сметка го уличава Адорно в книгата си "Жаргонът на автентичността") и попада в клопката, която сам сътворява за западната метафизика... Необясним ми е обаче механистичният превод, сътворен от един елитен – и тъкмо български – философ – а именно Димитър Зашев и "неговото" (безпомощно и буквалистко) "Da-sein": "битието-ето-на", бъдене, споделена насоченост към исторично битие (старонем., "dasein" = "съществуване", т.е. "da" = "ето на", а "sein" = "битие") ... Не съществува чиста метафизична опитност – метафизичната опитност или е естетическа, или етическа; останалото е дискурс (т.е. позитивният опит)!... Неслучайно Преславската книжовна школа е третият по хронология университет в света: след нейния първообраз, Магнаурската школа и след ислямската школа във Фес. И ако не друго, то от българското традиционно свещеничество могат да бъдат почерпани автентично доста знания за наследството на Иоан Златоуст. Иде реч за развито в детайли богословие, което – в отлика спрямо латинското - не се е нуждаело от съпортна на себе си философия и има още в IV в. самочувствието, че преодолява (и в полемика срещу иудаизма) Платон и Аристотел. Докато Уайтхед, философ от края на XIX-ти и първата половина на XX в., отбелязва, че "цялата наша философия не е нищо друго, освен забележки под линия на Платоновите диалози"!... В Господнята молитва ("Отче наш") латинският термин "cotidianum" ("катадневен", профанизация в англоезичното "daily") е изцяло екзистенциално-богословски; и ето защо тъкмо през него може да бъде извършен новобългарският екзистенциалнофилософски понятиен превод на гръцкия синтетичен аналог "ἐπιούσιον" ("надсъщие"), а именно: "насъщие"; и не с изпуснато (на славянобългарски) за благозвучие "д", а с отстранено по същество (на новобългарски) "д"... В насъщие рецептивността и спонтанността (вж. Кант) обръщат своя принос: "в дъжда зората пра, оригна се, простря над заден двор дъгата: седмоярка сивота – с боичките на своята душа попълних я" (мой стих). Рецептивността се обръща във формална, а спонтанността – в съдържателна... Някои изследователи (филолози), напр. Надя Еремиева – Белонога, настояват на обстоятелството, че кулминацията на византийската култура е византийската поезия и че в този смисъл следва да се говори не за византийско богословие, а за византийско богославие (т. е. противоположния на "византийска философия" – проф. Г. Каприев – полюс) и че византийското понятие за над-същие (ипостас) тегне по-скоро "нагоре", към екстатично съпреживяване божествеността, отколкото "надолу", към понятието "насъщие". Но подчертавам, че преводът от византийското понятие за над-същие (ипостас) към новобългарското понятие "насъщие" не може да бъде проведен без смисловото посредничество на латинската протопрофанизираща сводка "cotidianum" ("катадневен"), която да отрезви патоса на византийската поетичност. А и няма как иначе да се остане на полето на философията... И думата ми беше, че понятието "метафизична опитност" (da-sein) не е нищо повече от индустриалния изблик на понятието "интелектуален наглед"; и че новобългарското (и, за жалост, маргинално) понятие "насъщие" елегантно, и по един естествен начин, детронира метафизическото схващане и означава "социосъпричастие". 5. Преходът на класическата антична философия към средновековна се основава на елинизма (късната античност: синтез с протофилософиите на Изтока). Отрочетата на елинизма са иудейската философия (Филон Александрийски, 20-та г. пр. Хр. – 50-та г.), християнската патристика (Свети Климент, поч. около 99-та г.: чиито мощи по-късно Св. Кирил Философ пренася от Крим в Рим) и (много по-късно) 47

ислямската средновековна философия (Ислямският златен век, 750-та - 1250-та). Иудейската средновековна философия е етап от развитието на иудейската философия въобще. А латинската християнска патристика поражда латинската християнска средновековна философия (Августин Блажени, 354-та - 430-та) - и според подзаглавието (а именно: "латинска патристика") на Г. Майоров (на "Формиране на средновековната философия"). Докато ислямската средновековна философия пък възниква отведнъж и отведнъж сетне пресеква. Трите средновековни философии взаимодействат помежду си, като например ислямски текстове са преведени на латински във (владяна "някога" от Халифата) Испания. Ала гръцката християнска патристика (чийто най-виден представител е Иоан Златоуст, 349-та – 407-ма, съвременник и гръкоезичен аналог на Августин Блажени) не поражда философия. И сякаш естествено би било да предположим, че тъкмо във византийска среда античната философия би следвало да преходи в средновековието: доколкото именно Византия е непосредственият, автентичният средновековен приемник на античната гръцка култура, Родината на философията. Но ето какво се случва: византийският император Юстиниан I закрива през 529-та г. Атинската академия, в контекста на борбата срещу езичеството и ересите. Та последните езически неоплатоници – Дамаский (последният ректор на Атинската академия), Симплиций, Евлалий, Присиан и др. – са прогонени още през 331-ва г., Персия! Единствените гръкохристиянски философи (приемници на неоплатонизма, последната антична философска школа) тогава са Иоан от Александрия (490-та – 570-та), който след смъртта си е анатемосан (680-та) за еретик и Псевдо-Дионисий Ареопагит (ок. 532-ра), който обаче намира отзвук в латинохристиянския свят. Философи, не и просто богослови! 6. На Запад Тома от Аквино (1225-та – 1274-та, богослов, но и философ) прогласява: "Философията подпомага в съпровод богословието", а на Изток витае като че ли мотото "богословието не се нуждае от отделна философия". Да, в Магнаурската школа (осн. в 425-та г.) щателно изучават античната философия, но не я развиват актуално в средновековна. Платон и Аристотел биват възприети за отминал етап, езически етап, предхождащ (и храна за) богословието. И ето че имперския абсолютизъм го плаши свободомислието. Прословутият Константин-Кирил Философ е имал блестяща философска подготовка (редом с богословската си), но авторски не е развивал средновековна философия. 7. Константинопол (основан от император Константин Велики) съществува от 330-та г. до 1453-та г. (превземат го турците). И едва в упадъка на Византия, пред надвисналата турска заплаха, настъпва ренесанс (културно свободомислие) - т. нар. Палеоложки ренесанс (1260-та – 1453-та, династията на Палеолозите). Император Йоан VIII Палеолог в 1438-ма г. протяга ръка към Запада (срещу турците) - посредством философа Плетон (1355-та – 1454-та), учител на философите Генадий Сколарий (1400-та – 1473-та) и Базилий Бесарион (1403-та – 1472-ра). Та последният се премества в Италия и се превръща в покровител на плеяда емигрирали от турското нашествие византийски философи: Георги Трибзон (1395-та – 1473-та), Теодор Газа (1400-та – 1475-та), Деметрий Халкондил (1424-та – 1511-та), Янус Ласкарис (1445та – 1535-та), Андроник Калист (поч. 1476-та г.), Михаил Апостолий (поч. 1480-та г.), Йоан Аргирополос (1395-та – 1487-ма) и др. Съдбата на средновековната философия е обвързана с богословието, но все-таки богословие и средновековна философия не са едно и също! Византийските (т.е. гръцките) имигранти провокират и подсилват италианския ренесанс. И ето как, едва що зародила се, византийската философия се оттича на Запад. И ето как можем да заключим за (на пръв поглед странно) отсъствие на византийска философия, както и (респ.) на действена философичност 48

на източноправославното свещеничество. Източноправославният руски философско-религиозен ренесанс (започнал от края на XIX в. с Вл. Соловьов) възниква и се развива във взаимодействие с Lebensphilosophie, т. е. във философската си същина е клон от философията на Запада (Философията). 8. Протовизантийските философи са (повтарям се): Иоан от Александрия (490-та - 570-та), който след смъртта си е анатемосан (680-та) за еретик и ПсевдоДионисий Ареопагит (ок. 532-ра), който намира отзвук в латинохристиянския свят. А поствизантийските философи (цяла плеяда), чийто "баща" е Плетон (1355-та - 1454та), емигрират в Италия и стават принадлежни на Италианския Ренесанс и, следователно, на Западната философия (Философията). 9. Подхвърлиха ми някои имена, но: (1) Иоан Дамаскин (676-та – 749-та) усвоява, "специализира" за християнството философията, бидейки един от Отците на Църквата и спада към патристиката, не към философията (патристиката може да мине за протосредновековна философия, но не и за пълновластна средновековна, преобразена антична, т.е. par excellence философия); (2) Фотий, 820-та – 891-ва (учител на Кирил Философ), е енциклопедист, запознат проникновено с античната философия (както и самият Кирил Философ), но сам не е философ, не създава авторска средновековна философия; (3) Палама (1296-та – 1359-та) е чист богослов, късновизантийски; (4) Лоски принадлежи към руския философско-религиозен ренесанс, който пък (повтарям се) възниква и се развива във взаимодействие с Lebensphilosophie и е клон от Западната философия; (5) Георги Каприев е български наш съвременен преподавател по философия, не и самостоен философ. Ала върху (6) Максим Изповедник (580-та – 662-ра) си струва да се позамислим. Оказва се, че той е (задочен) ученик на протовизантийския философ Псевдо-Дионисий (освен на патриста Григорий Богослов) и не принадлежи към Отците на Църквата. Ала комай единственият му философски приемник е Ериугена – философ с проникновение във византийското книжно наследство (владеещ превъзходно гръцки), но все-таки от Западната традиция... (7) Симеон Богослов (949-та – 1022-ра) е бил поет и не е бил запознат с античната философия – той, както и много по-късно Григорий Палама (споменатият), наследява богословския компонент на Максим Изповедник, но не и философския. 10. Излиза, че византийска философия няма. 11. Самите философско-културални инициации на (иначе безспорно велик военачалник, един от най-великите, ако не и най-великия) Александър Македонски (по сближение с Древния Изток) – т.нар. елинизъм – начеват под давление на морално-етическата (нравственическа, нежели нравова) космополитна закваска на Сократ, учител на Платон, учител на Аристотел, учител на Александър Велики (известно е). Та едва в края на XIX в., в "Проблемът на Сократ" (част от "Залезът на Боговете"), резюмителят на Западната метафизика Ницше (себерефлективно и декадентски) привижда у Сократа философския изразител и вестител на упадналите тогава антични гръцки (културоевропейски) нрави ("инстинкти"). Тази елинистична сократическа упадъчност се наследява от византийската култура (и без това упадъчния приемник на Римската империя) и бива преболедувана във византийското богословие. А в латинохристиянската култура свежи сили, въпреки ендемичната сократо-иудейска развала, внасят арабите и германите (вж. и кръстоносните походи). Да, и ето че още в IV в. (кападокийските отци, чийто равен по възраст "татко" е Григорий Богослов) византийското богословие (което, уви, не е философия и си останало спекулативна теология) преболедува, а през VI-ти император Юстиниан I закрива (529-та г.) превърналата се в развъдник на къснонеоплатонически упадъчни 49

ересни зарази Атинска школа: бил заченат възхитителен синтез на теология, философия, литература и история; и политика; и започнал да натрупва сила, която през IX в. с Фотий се отприщва и дава плодове през 11-ти (вж. Михаил Псел, 1018-та – 1097-ма). 12. При Византия философия и теология са неотличими едно от друго – и от Григорий Богослов (Назиански) до Плетон (т.е. по хронологично протежение на цялата византийска мисъл) те битуват в единство. Ала на Запад, от Августин Блажени до Лутер, битуват разделно, като теологията е екзистенциална, а философията – принципиална (и методологически обгрижваща последната). Но в лутеранството разделението се снело, та в Просвещението теологията вече е принципиализирана (морализирана) и е принадена към философията (т.е. метафизиката). И едва Ницше (след класицистичния апогей) въвежда западната мисъл отново във възможността на Христа. И знаем, че западното (т.е. – в изначалие – латинското) разделение екзистенциална теология/ принципиална (обгрижваща методологически теологията) философия изкристализира на Четвъртия Константинополски (и непризнат от Източната за Осми Вселенски) събор на Католическата църква (869 – 970та), в конфликта с константинополския патриарх Фотий и в т.нар. (въведена на Толедския събор на Испанската църква през 589-та г.) доктрина "филиокве" (filioque, "и от Сина", лат.), в по този начин модифицирания Символ-верую: че Светият дух произхожда не само от Отца, но и от Сина, Словото, Божието знание (принципиална философия, обгрижваща методологически теологията). Изкристализиралият конфликт става причина и за формално обявената (между Изтока и Запада) Велика схизма (1054-та г.). 13. Срещу тезата, която поддържам, стои изявлението на проф. Г. Каприев, озаглавено "Съществува ли християнска философия?" Проф. Каприев в началото заявява (изключително коректен изказ): (а) "ако трябва да търсим християнска философия в собствения смисъл на думата, тя може да бъде открита именно в лицето на философстването, традиционно за културата на Византия", с което съм напълно съгласен. А после заявява: (б) "Никога и никъде във Византия теологията, за разлика от философията, не е била образователна дисциплина. Нейното усвояване става или по частен път, или в манастирите, в духовната практика на монасите." – Изключително точно по изказ наблюдение. И още: (в) "големите предпоставки и централните теми на християнската философия се задават от християнското учение, в последна сметка от теологията" – адмирирам (като в успоредица с това нека не забравяме основния дебат на същинската средновековна философия, а именно схоластиката: вяра или разум) ... Ала тъкмо затова (а, б, в) par excellence философия ли е византийското философстване? (Латинохристиянското и ислямското философстване, и дори и иудейското – въпреки че обгрижват насъщното богословие – се развиват като чиста проба метафизика, приемник на античната.) "Умствена дейност, протичаща по законите на разума (приемам за технометафора на "мислене" – б м.) и без пряко позоваване или намеса на божественото откровение, която обаче ни най-малко не избягва и не отрича свръхестественото си начално инспириране и мотивиране" (пак от статията на проф. Каприев) не е дорасла да бъде философия. Че философията не само е "умствена дейност, протичаща по законите на разума и без пряко позоваване или намеса на божественото откровение", но е и отричащо свръхестественото си (и каквото и да било друго) начало мислене! И не само, че (от философска позиция) богът не е мъдростта сама по себе си, но мъдрост сама по себе си няма! Истината (от философска позиция) не е, видиш ли, истината на бога, а лишената от каквато и да било предпо50

ставка истина! Ето как после (в същата статия) проф. Каприев ни осведомява за западната надменност: "В хода на международния конгрес по философска медиевистика в Кьолн през 2004 г., известният наш колега Реми Брак фактически повтори на нов глас тезата на Ван Стенберген: няма християнска, ислямска или иудейска философия, а има философия (разбирай метафизика – б. м.), която бива практикувана и от вярващи мислители. Неговите примери бяха от историята на западноевропейската, арабоезичната и иудейската култура. В дебата с мен Реми Брак откровено призна, че той не коментира византийската философия по простата причина, че му е неизвестна." ... Статията на Андрей Романов "Раждането на личността“, сп. "Мирна", бр. 26, 2006 г., действително почива на разбиране и познаване, но е написана либералистки тенденциозно и подвеждащо. Та делото на кападокийските отци по никакъв начин не обосновава и не отвежда при утвърдилата се едва през Просвещението протестантска моралистическа (и идиосинкратично закърмена с елинистическото кръвосмешение "сократически принципиализъм + иудейско съзнание за грях") трактовка за понятието "личност"! В един момент пък Никола Антонов, в "иезуитски лутеранското" си (псевдоправославно) есе "Що е вяра?", пише: "Християнското (редуцирам до: "протестантското" – б. м.) богословие е своеобразна философия по същия начин, както античната философия (редуцирам до: "метафизиката" – бел.м.) в една немалка част е била (редуцирам: без "била" – бел. м.) своеобразно богословие." Тезата ми е, че тъкмо по силата на тази формирала се "по някое време" (откъм приемника на будиста Питагор, а именно Сократ, към – през Платон – Аристотел, стоицизма, елинизма, иудаизма, Павел, ранните Отци на Църквата, неоплатонизма, гностицизма) идиосинкразия (изразяваща "кръвосмешение" на космополитизъм и подозрителност) философията - чиито гранични идиосинкратични форми са днешната т. нар. "аналитична философия" и днешната (примесена с далекоизточен мистицизъм) теософия – исторически дохожда като паническа реакция (у късния Ницше) във "възбудата на антихриста" (мой израз); а пък византийската спекулативна теология, другият клон на средновековното философстване, не претърпява модерно развитие, въпреки че съумява, и то доста рано, да преболедува идиосинкратичното си наследство. 14. Ницше, "Антихрист", от 61 (изд. "Евразия – Абагар"): "Пред себе си виждам една възможност – тя се явява в неземен блясък и вълшебна игра на цветовете, сякаш разцъфтява с трепетните нюанси на изтънчената красота, и създава нейното изкуство – толкова божествено, толкова дяволски божествено, че напразно човек би ровил в хилядолетията за втора такава възможност; виждам едно така многозначно, така чудесно парадоксално зрелище, пред което и боговете на Олимп биха имали повод за своя безсмъртен смях. Това е наистина зрелище: Чезаре Борджия – папа... Разбрахте ли ме?... Е, добре, това е победата, която жадувам днес... С това би било унищожено християнството!... А какво става вместо това? Немецът монах на име Лютер пристига в Рим. И този монах с всичките си отмъстителни инстинкти на жрец неудачник в тялото си се обявява в Рим против Ренесанса... Вместо с дълбока благодарност да усети с душата си грандиозността на извършващото се чудо – преодоляване на християнството в самото негово сърце, – той просто подхранва с това зрелище своята ненавист. Религиозният човек мисли единствено за себе си... Лютер вижда разрухата на папството, докато с ръце би могъл да усети обратното: древният упадък, peccatum originale, християнството вече не заема папския трон! Заема го животът! Тържеството на живота! Великото Да, отправено към всичко ново,

прекрасно, дръзновено... И Лютер възстановява църквата – той и обявява война... Ренесансът е събитие, лишено от смисъл, едно велико Напразно!..." 15. Всички пътища водят към Ницше. Бележка nullus-66 от моите "Бележки под линия: Ницше отвътре (очерк на безпринципността)". 11.11.2012, Й. Й. Методиус

Митът "цар Минос": Ницше и минойците Й. Й. Методиус Докторът на историческите науки – и професор в СУ "Климент Охридски" – Димитър Попов – енциклопедист, който по най-увлекателен и въздействащ начин разказва (подчертавам думата: разказва) историята!... Става въпрос за монографията на проф. Попов "Древна Гърция, история и култура". Купих си днес (04.07.2013) книгата и прочетох понастоящем първите две глави – описват Минойската култура, най-старата европейска култура (и възникнала около 3000 г. пр. Хр.) ... Та първите две изречения на втория абзац от първата глава гласят: "Тези егейски средища, в които започват да се долавят процеси на държавообразуване и на развитие на раннокласови общества, изникват изпод приказните одежди на по-късните древногръцки митове и легенди. На свой ред археологическите резултати са достатъчни, за да засвидетелстват пълнокръвната картина на една действителна история." И ето че под давление на тези две глави се осведомих, дето в самото начало на XX в. археологът Артър Еванс открива възхитителната Минойска култура; а митът "цар Минос" се оказва ретроспекция. Ницше (1844 - 1889, когато умопомръква) е в неведение, че е съществувала някаква толкова ранна европейска култура и смята мита "цар Минос" определено за езика на "бог Дионис"; "бог Дионис", когото нашият класически филолог проницателно (още сред обрисувания от Омир епохален епос) заварва зад "Аполоновото начало" да се спотайва и когото започва и при по-новите европейски епохи да дири, намирайки го обаче в оскотение (освен при Ренесанса, а и при неколцина индивиди от Новото и Най-новото време, и най-вече Гьоте и Бонапарт). Минойската култура и "бог Дионис" излизат днес едно и също; сиреч в своето творчество Ницше опитва да възсъздаде свят, за чието съществуване не знае, но чиято възможност се предугажда. Елементите на мита "цар Минос": 1.Минотавърът – въплътеният Дионис. 2.Триединството Ариадна-Лабиринт-Нишка – "Аполоновото начало", персонифицираният Дионис чрез системообразно трансфункциониране на Великата (минойска) богиня-майка. 3. Тезей – свръхчовековият праобраз, рефлектиращ (в еманация) върху Минос, с помощта на Дедал. (И едва ли случайно Ницше – в едно т.нар. налудно писмо, т. е. след края на 1888-ма – се подписва "Дионис", обръщайки се към

Козима Лист-Вагнер с "Ариадна": "Обичам те, Ариадна! Дионис." "Ariadne, ich liebe Dich. Dionysos", оригиналният запис от началото на януари' 1889.) Свръхчовековият прототип (Алкивиад Стари) се различава спрямо свръхчовековия праобраз (Тезей) по своята контрасоциалност. В края на втората глава проф. Попов пише: "Но великата майка, господарката на земята, на нейните недра и на всичко, което се ражда, расте и живее на нея, е заедно с това и "богинята с гълъбите". Тя се среща в изображенията, защото въплъщава духа и като форма на изява е своего рода епифания (богопоявление)." Ядосаният от бягството на Тезей Минос затворил в Лабиринта самия съзидател на Лабиринта, Дедал, както и сина му Икар. Но баща и син успели да избягат, конструирали си (от пера и восък) криле и полетели над о. Крит; ала Икар се издигнал прекалено високо и се разтопила сглобката на крилете му, та паднал в морето и се удавил, бидейки (заедно с Дедал) реакция срещу Минос. Културното като последствие е плодът на социална еманация на митичното; а социалната реакция срещу митичното внася цивилизационен компонент. Но Минойската култура изкласява върху органично съвпадение на мит и социум, бидейки оригинал. И ни остана да кажем, че в мита "цар Минос" профанизацията на социалното се олицетворява от избягалия при цар Кокал Дедал (смъртта на Минос). Личностният (нежели херменевтичният) подход спрямо Минойската култура е ялов. Бележка cccli от моя текст "Бележки под линия: Ницше отвътре (очерк на безпринципността)". 05.07.2013, Й. Й. Методиус

ФИЛОСОФСТВАНЕТО Да се философства не означава друго, освен да "изчоплим" смисъла, дето е скрит в думите, в езика

Един човек, вероятно от бързане при писането, ме нарече "очителю"; като видях тази дума така изписана, ми се набоде в очите думата "очи", дето е в началото; излиза, че по-дълбокият корен на думата "учи" ("учене", или "очене"), уж стояща зад думата "учител", е "очи"; "учи" иде, предполагам, от "очи"; който учи, почва да провижда, да се снабдява с очи, да използва очите си по предназначение, иначе казано, почва да вижда, а преди това, предполагам, е бил сляп или... заспал (със затворени очи); та какво излиза, тия хора, дето са будни, са с отворени очи, те ползват очите си, за да виждат, а пък на спящите и слепите това не се удава, нали така излиза? Виждате ли как думите говорят, казват ни всичко, а да се философства не означава друго, освен да "изчоплим" смисъла, дето е скрит в думите, в езика... Та "очители", или учители, явно, са тия, дето учат децата и младите да се ползват от очите си, да гледат, да виждат с очите си, а по-нататък и да разбират, да схващат и пр., щото всичко в сферата на ученето и на мисленето почва с гледането, със съзерцанието, с наблюдението; но от очите ни почва всичко, както, вярвам, се убедихте, ако послушахте това, което ни говори така мъдрият език; прочее, при ученето – "очене" – да не забравяме, голяма роля имат и... ушите. С тях пък също трябва да използваме по предназначение, да слушаме, да чуваме и да вникваме какво ни казват другите, тъй като ако не ги чуем, ако разговорите ни станат като разговори между глухи, работите съвсем няма да ни вървят, напротив, ще се объркат страшно много. А че са ни много важни и очите, и ушите, си личи от това, че Бог ни е дал по две (едното за резерва); каквото ни е много важно, имаме по два броя в тялото си; е, сърце и мозък имаме по един, но те двете заедно са силно зависими, неразделни; но да спра да философствам повече, не някой може да падне и да умре от скука като чете тия "празни приказки"...

Какво ни прави умни – или глупави? Умността е нещо, което не стои в непосредствена зависимост от придобитите знания – можем да я намерим дори у лица с твърде оскъдни знания. Кое е онова общо нещо, което намираме у онези, които определяме като "умни"? Когато съзнаваме неща, които не са ни логически ясни, което ще рече: за които у нас възникват съмнения и въпроси относно тяхната същина и относно връзката им с други неща, изпитваме едно особено чувство на неудоволствие. Това чувство изчезва тогава, когато намерим отговор на въпросите. Наличността на такова състояние на въпросност заедно с обусловените от него подбуди за логически развой на съзнанието към безвъпросност е именно това, което се нарича човешкия ум. Състоянието на въпросност и обусловеното от него чувство на логическа неяснота всъщност предхождат познанието, защото то, познанието, не е нищо друго освен безвъпросност, ще рече логически ясно притежаване на една съзнаваност. От друга страна, колкото по-малко хората имат състояния на въпросност, придружени от чувство на логическа неяснота, толкова те биват по-глупави. Следователно глупостта се характеризира с това, че хората нямат ония състояния на въпросност, придружени от неудоволствено чувство, които да съответстват на логическата неяснота, с която съзнават нещата. Тук най-добре допадат думите на Пенчо Славейков: "За тъмните умове всичко е ясно", което ще рече: макар да не притежават логическа яснота за нещата, глупавите имат състояние на безвъпросност, поради което не изпитват неудоволствено чувство на логическата неяснота. Кирил Чолаков

С хубави, истински, пълноценни разговори може да се лекува, да се оздравява духа на човека Ангел Грънчаров Понеже тия дни усилено работя по редактирането и предпечата на международното многоезично издание на списание ИДЕИ, та затова съвсем не ми остава време за писане – моята любима работа, за която обаче все нямам нужното време и спокойствие. Даже се наложи да зарежа и работата си по новата си книга, която нарекох ФИЛОСОФИЯ НА ЛЮБОВТА. Да се надяваме, че тия дни ще имам възможността да се върна към нея. А сега искам да напиша нещичко в моя дневник; той е мястото, където давам израз на мислите, които ме вълнуват. Истинските – и естествените – неща са прости. Затова простите мисли трябва да бъдат изразявани просто, по прост, неусложнен начин. Усложняването на простото е извратено. Е израз на извратеност. Изразяват се сложно – и “учено” – за 55

да скрият душевната, умствената си кухота. Мислещият човек се познава по това, че се изразява просто и ясно. Този е критерият и за интелигентност. Философското изразяване е есенциално – да употребя и аз една учена дума. “Есенция” на латински означава същност. Да, същност, естество, същина, основа, зърно (така се пояснява тази дума в речника). Иде, предполагам, от “esse”, съществуване, от глагола “съм”, е. Да се изразяваш философски означава да движиш мисълта си точно по същината на нещата, да се докосваш до точния им смисъл. С малко думи – точно по същината. Натруфеността тук е просто неуместна. Та в тази връзка тия дни все по-често се замислям, че трябва да предприема нещо попрактично в посоката, за която отдавна мисля и работя, за която вече и писах: за популяризирането, за разпространението на т.н. философско консултиране. Да, именно философско, не даже и философско-психологическо, а просто философско. Аз съм написал книга по философска психология (ЖИВОТЪТ НА ДУШАТА), но все повече смятам, че философията има ред безспорни предимства и едно неоспоримо превъзходство пред психологията: тя схваща нещата в тяхната цялост, а не ги отделя едно от друго. Търси и постига целостта – това е главното. Жизнената, личностната, ако щете екзистенциалната цялост и цялостност. Това нещо нищо друго не може да го постигне. Абсолютно нищо друго. Е, ако изключим другите две духовни форми, изкуството и религията, които го постигат по свой начин – и по свои пътища. Философията обаче, бидейки все пак форма на рационално постигане на смисъла, в някакво отношение има предимство и пред религията, и пред изкуството. Но това е голяма тема и тук засега да не се разпростирам, щото излизане от нея няма. В крайна сметка мисълта ми е тази: да почна по-активна работа в тази област: философското консултиране. Всеки човек може да бъде консултиран по този начин. Всеки, какъвто и да е той, има потребност от философско консултиране. Ефектът му е несравним с нищо друго. Мощен духовен ефект, ефект от съприкосновението с духовното. Това нищо друго не може да го замени. Духът ти ще се почувства прероден. Ще видиш нещата по съвършено друг начин, в друга светлина. Неслучайно Стив Джобс – да използвам този поне мой любим пример – е казал и написал: “Бих изтъргувал цялата ми технология за един следобед със Сократ”. Безценно е съприкосновението с духа на философията, за който посредник е философът. За мен лично да разговарям с истински философ е невероятен празник. Много хора никога в живота си не са изпитвали и преживявали подобно пиршество на духа. “Блаженство на духа” – така Аристотел определя духовното наслаждение, което е несравнимо по интензивност пред телесното. Е, аз смятам, че философията трябва

да стане практична и да се обърне към човеците – и да им даде нещо от своите несметни богатства. Тя, философията, не трябва да продължава да е такава голяма скъперница. Като каквато се представя през последните няколко века. През които се натика в университетите – и избяга от “живия живот”. Това нейно бягство доведе дотам, че и тя самата доста пострада. Стана стерилна и общо взето скучна. Жизнено недостоверна. Е, сега е дошло отново времето философията да излезе по улиците и по площадите. И да поведе разговор с т.н. “обикновени” хора. Тя има какво да каже и на тях. Това поне е безспорно. Тя също така и трябва да успее да ги предразположи към разговор. Те също, предполагам, имат какво да й кажат. Всеки човек, всеки индивид е интересен. Това също е безспорно. Особено е интересен човекът и индивидът за философски мислещия човек – за философа. За мен, да речем, забелязал съм това, всеки човек е интересен. Е, ще трябва да направя нещо за да поведа разговори с колкото се може повече хора. И на това нещо ще му викам “философско консултиране”. Нова форма – нова за нашата съвременност, не някак иначе! – на общуване, на събеседване, на съпричастност, на обогатяване на човека, дори ако щете наречете я нова форма на… терапия. Да, с хубави, истински, смислени разговори може да се лекува. И оздравява духът на човека. Да се лекува не просто и само душата – което съвсем не е малко! – но и духът. Духът на човека ако е болен и нездрав, то нима може да има нещо здраво в такъв един човек? Да, философското консултиране има за цел да оздравява духа на човека. Пълно е с хора с болни духове, пълно е с бездуховни хора, сиреч, с хора, в които духът е адски потиснат, обезправен, съсипан даже. Без дух да има човек, струва ми се, е невъзможно, думата “бездуховен” е метафорична; защото духът е онова, на което дължим живота си. Жив ли е човекът, има частици дух, които го оживотворяват. Просто трябва да се направи така, че от тези искрици да се разгори пламък. “Обучението – е казал Сократ – трябва да се разглежда като запалване на пламък, а не като пълнене на съд.” Напълно справедливо говори така. Ето, обучението по философия, заниманията с философия, разговорите ни с философ, всичко това, на което слагам общото наименование “философско консултиране” е нещото, което правя цял живот, сега просто искам да му придам нови форми – и да го разпростра в нови сфери на съществуването. Просто ми се ще да се захвана с по-разнообразни дейности в тази посока. Всякакви, какви ли не. Заниманията с философия, които провеждам с ученици, са едната страна. Но може да разширя тази дейност и сред други хора. Това имам предвид. Ще стана философски консултант. Аз всъщност това правя непрекъснато. Примерно, с активностите си в блога постоянно, всекидневно, фактически и на дело консултирам, да речем, политиците, журналистите, гражданите на България. Консултирам по този начин какви ли не хора. Които държат да научат за моята позиция. С които постоянно влизам в диалози. От които те би трябвало да имат известна полза. Даже и да не го съзнават. Даже и да не го признават. Особено тогава. Ефектът е най-значим когато “консултираният” не ще да признае влиянието, което си му оказал. Инати се да го признае. Защо ли се инати толкова? Ето това е найпоказателното. Консултирам постоянно също така разни администратори от нашата печална образователна система. Не от вчера правя това. Консултирам разните му там директори, инспектори, началници на инспекторати, министерски чиновници, министри. Пиша им писма, доклади, жалби, обяснявам им как според мен стоят нещата, 57

къде допускат грешки, какво следва да се направи, къде са същинските проблеми и прочие. Не мирясвам. Пиша статии за образованието, пиша книги, пиша и изнасям доклади, ръководя семинари, какво ли не още правя. Водя най-разгорещени дискусии с всякакви хора, имащи отношение към тия жизнено важни сфери от живота на общността. Издавам списание. Вестник също така издавам. Какво ли не правя; разбира се, дейците на нашето образование, имам предвид ръководните дейци, се инатят да признаят влияние от моя страна върху техните души. И върху техния дух особено. Нека, те губят от това. Щото това показва колко самите те струват. Иначе отдавна да бяха влезли в пълноценен диалог с мен. Ама къде ти такава откритост и жертвоготовност у тях. “На осъдените на гибел Бог първом отнема разсъдъка…” Аз друго не правя освен да консултирам. Сега осъзнавам това: както оня класически литературен герой, който изведнъж бил осъзнал, че цял живот бил говорил в… проза! Е, щом правя това постоянно и цял живот, дошъл е сега моментът да почна да го правя съвсем осъзнато. И целенасочено. И ето, обявявам своите консултации. Който иска, да заповяда, ще го консултирам. За каквото иска да говорим, ще говорим, ще обсъждаме, ще изследваме по философски начин вълнуващите го проблеми. Примерно един бизнесмен би могъл да се консултира с мен по много въпроси от житието-битието си. Имам такъв един приятел от големия бизнес. Всеки път като се срещнем той гори от желание да разговаря с мен по най-вълнуващи го въпроси, ала не намира сила – душевна, духовна сила – да счупи черупката, в която е бронирано съществуването му. Имат нужда тия хора – това съм го разбрал много добре – от чисто човешки разговор по най-важните въпроси. Е, точно такъв е философският разговор. Философско и човешко изцяло съвпадат. Философът е просто човек. Погледнете какво е Сократ, истинският философ, образцовият философ. Един човек в истинския смисъл – това е Сократ. Е, и аз се старая да бъда човек. Да живея човешки. Да бъда свободен. Да разбирам и да се ползвам от свободата си. И прочие. Това ми дава основанието да се се смятам за философ. Та този мой приятел-бизнесмен – знаем се от отдавна с него – като се срещне с мен, ме кани в някакво заведение и ме черпи; обикновено не сме се срещали с години, рядко се срещаме с него. Докато си поговорим за обикновените неща, какво на кого се случило и прочие и то времето мине. Таман се доближим до “истински важните, съществените неща” и разбираме, че трябва да ги отложим за друг път. Той всеки път ми се кълне, че скоро ще ми звънне, да се срещнем, специално да си поговорим “както душите ни искат”. Както “едно време”, когато бяхме истински приятели. Той още си спомня за ония блажени дни. И, както предполагате, оказва се, че като се разделим, минават месеци, дори години, той все не се обажда; предполагам, че все отлага разговора с мен по ония така важни и съдбовни проблеми, които го терзаят. Те терзаят душата и духа на всеки човек. И затова така старателно ги отбягваме. Причината е тъкмо тази. Страшно е в някакъв смисъл да се мисли точно за най-важното. Затова хората така старателно отбягват философията. Е, сега философията вече е на вашите услуги, моля, възползвайте се! За мен е интересно да разговарям с всеки човек. И по всякакви теми. Е, и моето време не е безпределно. Но за начало ето, изказвам готовност да загърбя много от своите работи и да се посветя на философското консултиране. Разбира се, няма как тия неща да ги правя съвсем безплатно. Времената на Сократ са били други. И аз нямам претенция, че съм Сократ. Втори Сократ. Не, не се лаская от подобно тщеславие, една такава маниакалност ми е съвсем чужда.

Но моите консултации, за разлика от Сократовите, ще бъдат платени. (Той и Сократ не е правил всичко съвсем безплатно: оставял се е да бъде хранен по домовете на богатите атиняни, чиито синове е обучавал; похапвал си е и си е пийвал на трапезите им; вярно, не е имал кой знае колко големи нужди в това отношение, но то все пак е нещо; не вярвам на симпозиумите да не е хапвал нищо, гощавали са го, предполагам.) Няма как да е иначе. Да видим дали ще се намерят кандидати за такива платени философски консултации. Щото ние, българите, за всичко друго бихме дали пари, но за душата си и особено пък за духа си пари никак не бихме дали. Е, имал съм вече клиенти, с които съм водил подобни консултантски разговори срещу заплащане. Правил съм го това вече много години. Опитвал съм се да го правя. Сега обаче ми се ще да го правя по-целенасочено. Ето как ми се ще да стават тия неща. Разбира се, хубаво е да има човек специален кабинет. Както психоаналитиците си имат. Аз навремето, преди години, поддържах такъв кабинет в София, заради което съвсем се разорих тогава. Както и да е. Сега мога да приемам “пациенти” (това е в случая съвсем неподходяща дума, както и думата “клиенти”!) в своя кабинет в дома си, но още по-добър вариант е този: на улицата, на пейка в парка, на маса в някое тихо заведение, на чаша чай или кафе, не изолирано от живота, от реалностите, а бидейки директно в тях. Този според мен е по-добрият начин. Аристотеловата школа неслучайно е била перипатетическа. Школа на “разхождащите” се философи. Има тихи, уединени места във всеки град, далеч от шумотевицата, където може да се водят задълбочени философски разговори. Ето, атмосферата на Стария град в Пловдив, с неговите така романтични улички, е чудесно място за провеждане на хубави философски разговори. И това съм го практикувал от много години. От младините ми. Все пак аз дойдох в Пловдив когато бях на 25 навършени години. Сега, в значително по-зрялата възраст, до която, слава Богу, въпреки всичко доживях, искам да продължа делото на своята младост. И на своя живот. Сега още повече имам какво да дам от богатствата на своя дух. Който иска, нека да се възползва. Няма да съжалява. Ето, аз и за основаването на клуб АРИСТОКРАТИ НА ДУХА писах преди време. Много хора тогава ми писаха, че подкрепят, пък после изчезнаха. Изпариха се. Както и да е. Такива, за жалост, сме… мързи ни да дишаме даже. Най-страшна е инертността на духа. Философското консултиране има за своя задача да активира духа на човека, да надмогне индиферентността и пасивността му. Нима е малко това? Активният, търсещият дух, веднъж активиран, вече всичко сам може да постигне. Да спасява духа на човека, да го оживява, да го откъсва от мъртвината, от тенденцията му към умъртвяване, към замиране, към заспиване – тази е основната задача на философското консултиране. Не сте ли срещали по улиците хора, на чиито лица се чете, че духът им отдавна е мъртъв? Е в предсмъртна агония? Ето за такива хора става дума. Те трябва да бъдат спасявани – и да бъдат провокирани сами да го пожелаят. Хора със заспали, с болни и с извратени духове пък с лопата да ги ринеш. Има ли смисъл това така наречено “философско консултиране” в такъв случай? Явно има. Защо да няма? Как така да няма? Още за много други неща исках да пиша тази сутрин в дневника си, но сега се отказвам. Ще стане дълго. Има време, друг път ще пиша за другото. Засега толкоз. Изморих се. Ще се оттеглям от компютъра. Излизам на разходка. Докато е все още по-поносим климата на улицата. Сякаш ужасните сахарски горещини в Пловдив като че ли отминаха. Ще видим. Ще го усетим. През отвореният прозорец на кабине-

та ми все още нахлува хладен, освежителен въздух. Дано на улицата не е все още пещ. Ей-сега ще разберем. Хубав ден на всички! Бъдете здрави! Не губете философското настроение, което се опитах да пробудя у вас с този текст, през целия си ден…

ФИЛОСОФСКИ ОПИТИ НА МЛАДИТЕ За философията и смисъла на философстването Мариана Славова „Щастието за човека е да стане философ. Щастието на философа е да остане човек.” В. Стефанов Философията винаги е била нож с две остриета – нейното очарование ни привлича, безбрежният й океан ни приканва да се потопим сред вълните на царството на мисълта… Но човек трябва да знае кога да излиза отново на брега, защото често се случва, увлечен от някое вълнение, да бъде удавен в магнетично изкусителния океан. Философът е точно като онази пеперуда, която привлечена от пламъка на свещта, се приближила твърде много към него и изгорила крилете си. Ние имаме нужда от философията – тя е онзи мост, който дели бреговете на крайното и безкрайното, временното и вечното, земното и трансцендентното. Но човек не бива да строи къщата си върху мост – мостът е само за преминаване; неговата функция не е да бъде място за живот, а само средство, чрез което имаме достъп до нещо различно. Философията трябва да е като стълбата на Витгенщайн – ако сме истински философи и сме разбрали всъщност значението на философията, то ние трябва да я бутнем като стълба, по която просто сме се изкатерили донякъде. А философите често стъпват на кораба на философията и увличайки се в развлеченията, които им се предлагат на борда, забравят накъде всъщност са отплавали и на кое пристанище трябва да слязат. Тяхно пристанище става вече само кораба. Но хората не живеят по корабите, а на сушата – така стъпили веднъж на кораба, философите често не се връщат никога на сушата. Наистина, щастието на човека е да стане философ – защото философът вижда света такъв, какъвто повечето хора не могат и не смеят да видят. Найхубавото във философията е, че никога не те оставя намира – тъкмо си се успокоил в даден момент, когато изниква нещо, което ще ти разруши спокойствието на мига… Философията е неизбежен ритъм – като муха, кацнала на носа ти… И да искаш да я удариш в знак на протест за нахалството й, всъщност ще удариш само себе си… Колкото й досадна да ви изглежда, философията е онова, което е като обувкитедори да не разбираме веднага важността им, едва когато тръгнем боси и нараним краката си, осъзнаваме колко неотменно свързани сме с тях… И все пак философията е онова, с което вървим, не по което вървим. Тя е обувките ни, но не и пътя ни. Обувките не могат да познаят пътя, те само ни помагат, на нас, да вървим по него… Освен това философът забравя, че да останеш човек означава именно да действаш. Онова, което Аристотел е направил в Древна Гърция – разграничението на теория и практика – е нагласа, отдавна вкоренена във философията и имплицираща нейният елитарен статус спрямо другите дейности. Но това не е съвсем така. Едно е просто да се говори, друго е този дискурс да стане поведение. Един човек попитал Буда: „Защо като те слушам внимателно винаги, никога не постигам никаква промяна? Можем ли всички да стигнем до просветление или има избрани, щом при мен просто не се получава…?” Буда отвърнал: „Няма избрани. Просто ако ти ме попиташ как да стигнеш до Делхи, аз започвам да ти обяснявам: мини оттам, завий

оттук… Но ако след като чуеш ориентира ми, не тръгнеш сам по пътя, не виждам как може да стигнеш до Делхи”. Истинското щастие е именно това – ако ще ставаш философ, то бъди и човек, действай! Да бъдеш само философ, потънал в абстрактни размишления, допринася за промяна в нагласата ти, но какво от това, ако потънем в един такъв различен свят? Това е бягство – сякаш философията е пещера, в която се скриваме; някаква утеха или копнеж… Но философията е нещо повече – тя е изпитание на духа. Едва когато разберем, че философията не е просто бягство, а присъства тук и сега, и винаги в живота ни, тогава тя е истински полезна. Преди това е само говор, бърборене – като рибата, която живее в океана и пита къде е той… Едва когато я хвърлят на брега, тя разбира, че никога не е била извън океана. Но преди да разбере, постоянно е питала; вечно е бърборила. Ето това бърборене означава незнаене. Говори онзи, който не знае; онзи, който не обича. Докато говориш, ти не обичаш; докато говориш, ти не знаеш. Говоренето значи, че не си в океана и че не знаеш, че живееш в него. Знанието е в самия поток на живота; не в него – а самия него. Философията не бива да е онова, което ще те отведе отвъд живота, напротив – ставайки философ, ти трябва да изпитваш живота най-пълнокръвно, защото си стигнал до самия извор. Когато седнах да прочета нещо за света, аз тогава не разбирах, че не научавам абсолютно нищичко за нищо, и че не срещам никой друг, освен отново собствения си ум… Тогава затворих книгата за света и тръгнах да диря книгата на света… И какво, нима мислите, че ще научите нещо за растенията, като четете за тях!? Не, вие ще научите само това, което умът ви каже – и тогава няма да научите съвсем нищо ново, защото това, което четете, са само буквите – дрехата на ума. Искате да научите нещо за хората!? Отидете при хората! Искате да научите нещо за друга държава!? Отидете там! Искате да научите нещо за ума!? Спрете да четете за ума! Всичко ново, което искате да научите от книгите, вече е познатото; дори и да е нова информация, формата е същата. Затова излезте навън и научете нещо ново, наблюдавайте, отидете при самото него, а не при буквите, написани за него. Логиката работи добре, задавайки ни правила за валидни умозаключения и въвеждайки мислите и езиковата им експликация в определени форми; но запомнете, в живота логика няма. Ако имаше, нямаше да я има като наука – нима имаме наука за дишането или храненето? Не, защото те са ни естествено присъщи процеси, ние просто ги правим. Ако логиката беше нещо естествно за нас, нямаше да е наука, а жизнен процес. Затова логика в живота няма – в житейските ситуации тя не работи. И това не е тъжен факт: напротив, тъкмо това е чарът на живота – че е неуловим. Щастие е да бъдем и хора, и философи. Философът разбира света и живота, но човекът съществува в света и живее живота. Едното не бива да бъде за сметка на другото. Тогава смисълът на философията се губи – човек потъва в нея и се изгубва из безкрайните й лабиринти. Ние трябва да мислим за нещо, което е повече от света и живота, но не и да живеем в него. В крайна сметка какво значение има дали знаеш всички етически теории, ако по пътя си срещнеш човек в беда и не му протегнеш ръка? И какво ако знаеш идеите на десетки велики умове, а сам ти не умееш да проумееш ценността им, която променя и човека, който си!? Теориите не са нещо, което просто да трупаме в себе си…. Те са пътища – пътища на познанието. Но докато търсим и изучаваме пътищата, ние забравяме, че вече вървим; че животът тече. Истинското щастие е да разбереш, че Бог затова е сътворил Земята кръгла – за да не виждаме твърде надалече пред себе си… Ние трябва да познаваме пътищата и да правим нови такива, но и да осъзнаваме, че „сега” също е част от 62

един друг път: този на собствения ни живот. Философията не може да замести живота. Философията не е живота. Философията е ключ към света, но ключът е в ръцете на живота. Философът трябва да остане и човек – само тогава животът може да е пълноценен, а ключът да отваря безброй врати…

"А че обичам мъдростта и често твърде силно: то е защото тя тъй много напомня живота" Димитрина Бисеринска, студентка по философия в ЮЗУ "Неофит Рилски." Ницше критикува държавата, социалните институции, медиите, църквата И всичко онова, което ограничава свободата на човека, което манипулира индивида. Според Ницше философията не трябва да бъде абсолютно подредена, защото и човешкият живот не е, така философията ще бъде по-близо до живота. А той е поскоро хаос, случайност, воля за власт, често неизвестни причини и следствия, от всичко може да възникне. Основната му идея е идеята за Свръхчовека. Според нея човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Цялата воля за власт е всъщност Свръхчовека. Стремежът към съвършенство е ядрото в учението на Ницше за свръхчовека. Само там, където има живот, само там има воля, но не воля за живот, а воля за власт. Това означава воля за творчество, определяща роля в живота на човека. Ницше се бунтува срещу всичко и обича живота и свободата. „Защото какво е свободата? Да притежаваш воля за собствената отговорност. Да запазиш разделяща дистанция. Да останеш равнодушен към трудностите, към лишенията, към самия живот. Да си готов да жертваш за делото си много хора, в това число и себе си. Свободата означава господство на мъжествените, на военните и победоносни инстинкти над други – например над щастието. Освободилият се човек, а още повече освободилият се дух, презрително тъпче всяко задоволство и успокоение, свойствено на бакали, християни, крави, жени, англичани и какви ли не още демократи. Свободният човек е войн. С какво се измерва свободата при индивидите и народите? С противодействието, което трябва да бъде преодоляно, чрез силата, която сме употребили, за да останем „над” нещата, за да останем отгоре. Висшият тип свободен човек трябва да се търси там, където непрекъснато се преодолява найжестоката съпротива – на крачка от тиранията, на прага от опасността от робство. Най-главното – трябва да е необходимо да станеш силен, иначе няма да станеш никога.” Той е написал десет заповеди на свободомислието. Осма, девета и десета от тях гласят: "Не се разкайвай за някоя твоя постъпка, а извърши вместо това едно добро дело в повече" ; "Предпочети изгнаничеството, за да имаш възможност да кажеш истината"; "Дай на света свобода на действие срещу теб, за да имаш и ти свобода на действие срещу него". Той предпочита изгнаничеството, но да каже истината, обича възможността сам да избере съдбата си, обича мъдростта – без нея всичко ще е лъжа и неистина. А без истина не се живее. Теорията за истината на Аристотел: "истината е съответствие на действителността, установена чрез опита".

Едно твърдение ще бъде истинско, ако проверката и съотнасянето му към действителността установи съвпадение. Тази теория е вярна, но непълна, защото в много случаи личният опит не е достатъчен, за да се каже със сигурност дали дадено твърдение е истина. Така трябва да се продължи търсенето, доказването и аналитичното мислене, иначе развитието на човека ще спре. Истината е присъща на всички хора и неотменно е свързана с желанието за свобода и стремежа към съвършенство на битието, затова Ницше критикува църквата и държавата като институции, чиято дейност отдалечава човека от търсената от него истина. Ницше се противопоставя на идеите за "практическия разум" на Кант, тъй като Ницше смята, че църквата и държавата формират у включените в тях обществени групи мислене, което е дълбоко неистинно по своята същност, защото е базирано върху самото себе си – т.е. "мислене за самото мислене", като така отдалечават и поведението на мислещия човек от истината - онова, което е заложено от природата и е в тясна връзка с нея – инстинктите – за живот и власт. Налаганият от църквата и държавата морал – като висша форма на личностен и обществен живот потискат стремежа към съществуване тук и сега на човека и така формират лъжеморал. Нещо, което е много далеч от самата истина, морал и вяра. Според Ницше ще се появят нови опасни философи. Това са свободни умове, не сковани от предразсъдъци и ограничения, хора на едно бъдеще без илюзия, бъдеще, в което ще се открие истината на живота. Задачата на философията е да твори света по стой образ и подобие, защото истинското философстване е тирана на волята за власт. "Да разбираш всичко, значи да презираш всичко" – казва Ницше. Той разбира кое е истина и каква е тя по самата си същност. И тъй като не я намира в управляващите и църквата, той ги презира, обвинява и критикува. Но "невежеството е блаженство" – колкото по-малко знаеш и разбираш, толкова по-спокоен си. Не те натоварва и ядосва нищо – няма стрес – няма болест. И все пак въпреки своята мъдрост, която Ницше обича, въпреки своята философия, той казва: "Веднъж завинаги искам да не знам много – мъдростта слага граници и на познанието".

„Аз съм този, който помни, аз съм душата” Димитрина Бисеринска Според мислителя на латинската западна църква, Аврелий Августин има три времена: сегашно за миналото, сегашно за настоящето и сегашно за бъдещето. Паметта е настоящето за миналото, тъй като миналото е тъждествено на memoria. Времето съществува в човешката душа, която очаква, помни и внимава. Тя е този процес, който ни помага да запомним дадена информация, лица, цветове, събития. Паметта възпроизвежда спомените, да се върнем за миг в миналото си, да помним хубавите моменти и за малко да се почувстваме сякаш блажентвото влиза във вените ни. Хората стават блажени с постигане на блаженството. Също както с мъдрост, хората стават мъдри, така и с постигане на блаженството, което е самата

божественост – те стават богове, макар за миг. Бог е един, но нищо не пречи да бъдат произволно, щом участват. Това се нарича porismata или следствие според Боеций. За да може обаче да се хване спомненото, то трябва да проникне през сетивността. Така божиите идеи си взаимодействат с memoria, която душата има сама със себе си. По този начин мисленето произвежда познанието. Мисленето се самоизразява, защото се обича. И по този начин словото не е просто осъзнаване, то е любов. Чрез memoria душата търси Бога, макар първо да е тайно от нея. Бог движи душата, за да го търси. Бог е непознаваем за неограничения ум на човека, но той е тайна, която ни влече да разкрием. Може би иска да бъде намерен, за да може душата да постигне своята хармония без грешни помисли; човек да намери своя вътрешен мир и да достигне исканото спокойствие. Бог е самата причина за търсенето и животът на самата душа и означава за нея същото, което е душата за тялото: „Теб наричам душа, Бог е за теб животът за твоя живот. А животът на човека е Бог.” Бог е по-вътрешен от нашата съкровеност е по-висок от всичко наше. В душата Бог се среща с Бога, затова душата е най-близо до Него от всички други същества. Човешката душа е образът на Бога. Memoria-inteligentia-voluntas(памет, знание, воля) водят човека до Бога. Това е първият образ на Троицата. За Августин Адам имал свободна воля преди грехопадението и имал възможнсот да се въздържи от греха. Върхът на свободата е да си подчинен единствено на Бога. Но Евангелието гласи: „Затова, както чрез един човек грехът влезе в света и чрез греха смъртта и по този начин смъртта мина във всички човеци, понеже всички съгрешиха”. След като покварата проникнала сред хората, това развалило потомството – цялото. Което води до извода, че няма човек, който да се въздържи от грях по собствена воля. Това е състояние на духа, което не може да бъде преодоляно. Душата е хипнотизирана и магнетично и безвъзвратно привлечена от греха, тихо шепнещ в ухото й. Злото противоречи на Бога, то не е субстанция – то е отсъствие на добро. Човекът се раздвоява между добро и зло. Злото е грехът, изкушението на всяка човешка душа. То е примамливо, то е сладко, то те кара, докато мислиш дали е правилно, устата ти да се пълни със слюнка и да преглъщаш трудно и незнайно защо в един момент спираш да мислиш за последствията от настоящето прегрешение. Отдаваш се напълно на триумфа на удоволствието. Грехът се сторва, заради самия грях. Както Августин открадва крушите не защото нямал, а заради самата кражба ; както успешният опит на змията да излъже Адам да си хапне от плода на познанието; както Адамовото прегрешение. Волята на Августин е безсилна, той иска да усети насладата от кражбата, от самото прегрешение. Душата е първият индивидуален жизнен прнцип. Каквото иска тя, това прави тялото. Тя го ръководи и то й е подчинено. Това отвън е подвластно на това отвътре. Тялото не може да спре душата да иска и да желае. Душата прави каквото си пожелае чрез тялото, то не бива да бъде осъждано затова. Душата е налична във всички части на тялото. Това се доказва и от факта, че ако се заегне част от тялото, то душата приема и анализира факта. Това не би било възможно, ако душата се намира частично на някое друго място. Душата е налична в тялото като чиста духовност, не чрез пространствено битие. Битието на тялото се изчерпва в разположението на частите му и всичко това се подчинява на душата. Тялото не е душа и въпреки това е причастно към душата, защото тя го 65

оживява. Това е простата природа на душевната активност. Тялото трябва да има отношение към времето и пространството, иначе не може да съществува. Вечността е най-висшата изява на живота още в самите й първоизточници – душата и духа. Душата има своя идентичност. Като същност тя е посредник между духа и тялото. Душата съставлява част от Бога. Тя е велико звено в природата и крие в себе си велики тайни. Дойде ли до душата, понятието за нея е такова като на Бога. Питаме ли за Бога, значи търсим произхода си, а питаме ли за душата, търсим да познаем себе си. Единственото ценно нещо в човека, това е неговата душа.

ИМПРЕСИИ, ИЗПОВЕДИ, ЛИРИКА Из „Посети ме, Господи пак!“ Багрина Кларк АХТОПОЛСКА ИМПРЕСИЯ Светът почти е спрял съха си в сетните мигове преди зазоряването. Ахтополският залив се е притулил в сумрака в очакване на тайнството – зачеването на новия земен ден. Морето се е спотаило – сякаш не съществува. Предизгревно спокойствие владее Вселената. Човешкият свят още спи. Зората бавно изтегля от сутрешния здрач фара, после скалите, кея с лодките, къщите на хълма, загърнати от смокини и нар – и целият залив заема мястото си в утрешния слънчев спектакъл. Слънцето е още в дълбините на морето, но неговите светлини вече превземат надморския простор. Безумно розовото тръгва от синята линия на хоризонта и рисува по кълбестите облаци. Червеното, оранжевото, електриковото и лилавото се впускат в танц с небето и морето. Слънцето тайно започва да подава лика си и над водата засиява блестяща червенина, която плавно създава слънчевата огнена топка. „Идвам“, провиква се Слънцето и с цялата си прелест възсяда морето. Багрите по небето са захласнати в лудешката си игра, докато Слънцето нежно се отделя от водата и засиява в бяла светлина. И тогава настава поредният земен ден – ден от невъзможна за описване красота, сътворена за земните човеци от Един Незнаен, Един, чиято същност е красота. И Неговата красота изпълва всяка минута на земния свят – от вечността и до днес и ще го изпълва винаги – докато красотата докрай превземе човешките умове, човешките сърца и човешките души и ги превърне в едно с Онзи Незнаен, който сътворява световете. И където и да си – на една тераса срещу Ахтополския залив или на някой планински връх, Онзи Незнаен постоянно ти повтаря: „Виж красотата! Осъзнай красотата! Влез в света на красотата! Приеми в теб красотата и ти самият бъди красота!“ И когато осъзнаеш красотата на някой залив или на планински връх, те засядат в същността ти и остават там завинаги – теглят те към себе си до края на земните ти дни. Обичам те, Ахтопол! 66

ИНТИМНО На Съзерцанието (езеро в Рила) Съзирам те всеки ден – сутрин, обед и вечер, – но не се насища душата ми на твоята прелест. Ти теглиш моя поглед и викаш сърцето ми. Между мен и теб има една тайна – тайната на прастара любов. Какво ли се е случвало между нашите духове в ония далечни времена, когато Земята е била щастлива и хората са общували с нея както с всяко живо същество; когато човешките сърца и земното сърце са трептели в единен пулс – пулсът на вселенската любов? И сигурно моята душа е стояла прехласната в безвремието и ти е говорила любовни думи. Когато съм далеч от теб, идвам мислено и душата ми си почива от сивия ден. Знам, че ти усещаш моето мислено присъствие и отново душите ни познават съзвучието. С човешки думи какво ли бих могла да ти кажа, мое езеро! Обичам те, обожавам те, благодаря ти, че те има такова, каквото си; да ти кажа, че си прелестно, но всичките тези слова не могат да изразят моето възхищение и нежност. Кои са духовните същества, твоите пазители, които създават мистичен трепет в мен? Измурудената ти тайнствена самота извиква моята душа да съзерцава някъде отвъд в неизмеримата красота на непостижимите светове. Съзерцателното ти мълчание облива върховете в непозната музика. Не я чувам с човешките си уши, но душата ми я слуша през многобройните ми земни пребивавания и тъгува за онова призрачно място – моя истински дом. Мое езеро, създадено си, за да караш душата ми да бленува за Божествената прелест на далечните вселени, да й помагаш да остане светла и чиста – такава, каквано излезе от Божествения извор. Благодаря ти, Съзерцание! ЕКСТАЗ Седя в безбрежието на времето и пространството срещу моето езеро, срещу моите върхове и душата ми си почива от света. Изпълва я само една чиста и ясна надежда – всичко е любов. Проявена и непроявена, любовта присъства в световете; затова те съществуват и стават все по-прекрасни. Мечтите са нашата истинска реалност – стига да го осъзнаем. Взирам се в обелиска над моето езеро. Някой отключва вратата на невидимите светове и аз бавно навлизам в тях. Розова светлина ме обгръща. Усещам се безплътна. Светлината ме носи на крилете си, отваря вътрешния ми взор и започвам да прозирам непозната красота, да чувам непозната музика и да чувствам моята истинска същност. Розовата светлина ме отвежда в храм от лилаво сияние. През виолетовото започва да прозира бяла светлина – все по-ярка и лъчиста. Тя ме превзема и аз неволно коленича. Свеждам глава и сълзи на радост се стичат по лицето ми. Спомням си коя съм, безбройните си земни и отвъдни имена, истинската си отвъдна родина, многото си земни родини и духът ми прозира смисъла на Мирозданието.

Тогава бялата светлина нежно се отдръпва от мен, лилавото сияние ме предава на розовата светлина и тя ме отнася до заветната врата. Отново съм в земното измерение срещу моето езеро. Обелискът е вече една обикновена скала без знак за тайната врата, но душата ми знае и може да се върне там, когато пожелае. ПРИ СВЕТЛИНАТА Вървя към светлината. Знам, тя ме очаква. Очаква ме през цялата вечност. Приготвила е за мен незнайни на Земята цветове, незнайни на Земята красоти, незнайни на Земята мелодии. Отивам при светлината – в нея са втъкани тайните на Мирозданието, в нея са втъкани благословите на Бога. Знам, когато стана достойна за светлината и тя ме допусне да се потопя в нея, ще узная коя съм, откъде съм, къде отивам, по какви забравени от мен пътища съм била и защо по тях съм минала. Знам, всичко е било, за да стана достойна за светлината; всичко ме е водило към светлината – дори най-гъстият мрак е бил път към светлината. Когато стигна до светлината и тя разтвори лъчите си, за да встъпя в нея, всичката земна и неземна благодат ще обладае моята душа, вечната радост ще обземе моето сърце, Божията мъдрост ще навлезе в моята същност, мирозданната истина ще въздигне духа ми. Светлината ще ме приласкае, ще ми говори нежно топли думи, ще изтрие болките ми, ще отнеме тъгите ми. Изпълнена с непозната любов, ще слушам с всяка своя клетка шепота на светлината и тогава ще науча, че тя е моята изконна майка. ИЗПОВЕДТА НА ДУШАТА Старата ми рана уж вече е зараснала, уж вече е забравена и оставена завинаги в миналото – в едно много далечно минало, когато аз, душата, съм отворила очите си за нови светове. Тогава съм дала обет на своя Отец да бъда винаги светла и чиста, слънчева и искрена – част от Божествената душа. Последно сбогом, последен поглед към Божествената родина. Незнайно кога е обратният път! Любов и красота, мир и радост остават в Божия дом. Много силно боли от раздялата, много силно кърви сърдечната рана, но по пътя напред са мъдростта и истината. Незнайно кога ще се завърна в бащиния дом, изпълнена с мъдрост и познала истината. Дълго ще тъжа и ще се опитвам да затворя раната от раздялата с Божествения си Отец и с Божествената си Майка. И след много времена и много пътища, след много човешки болки и човешки радости старата рана вече уж е забравена, споменът уж избледнява, а някакъв нежен, неспирен копнеж по нещо далечно и скъпо звъни през всичките ми земни дни и нощи и не ми дава покой. Коя съм? По какво копнея? – се питам. – Откъде съм излязла? Къде съм била? Усещам, че съм странница, пътница уморена и това тук не е моят дом. Моят дом е нещо различно – усещам как там светлината по друг начин блести, усещам как тя неспирно облива моя дом. Там няма тъги и несбъднати копнежи. 68

Знам, страданието е неизбежно и ще го понеса с радост, за да се завърна мъдра и изпълнена с истина в моята Божествена родина. МОНОЛОГЪТ НА ЕДИН ОРЕЛ Висотите са моето обиталище, небето – моят двор. Свободата и волността са мои житейски принципи. Там, в чистите висини, животът е по-ясен, по-отчетлив и с точни правила. Когато живееш нависоко, мерките, с които мерят и те мерят, също са високи – не можеш с нравите на низината да се поселиш в планината. Направиш ли го, преди да можеш да отговориш на високите мерки, много скоро ще си счупиш главата. Отвисоко се пада лошо и вече никога не можеш да се издигнеш. Аз с лекота разпервам крилете си и се рея дълго над Земята. Бързо и без усилия се спускам и се изкачвам. Човеците слагат ръка над очите си и проследяват моя полет. Мислят си: „Ех, орел да си…“ Винаги се оплакват и желаят нечия чужда съдба. Вярват, че истинският живот е в безгрижието. Викат си: „Ех, ако имахме криле…“ Не знаят, че Бог ме е създал, за да гледат моя полет и да мечтаят да полетят. Както и не знаят, че имат криле, но са се онучили да летят. Не подозират какви възможности е вложил Бог в човека. Ех, ако Бог беше вложил и в мен такива възможности… Не знаят и това, че кръжа дълго над главите им, за да отлепят погледите си, забити в земята. Много пъти слизам ниско, за да чуя какво си говорят, за да разбера какви са грижите им и защо са така хванати за земята, вместо да летят. После се връщам в моето високо обиталище съкрушен. Сърцето ми се изпълва с жал, духът ми тъгува дълго време, защото разбирам, че крилете на човеците са закърнели и скоро няма да се отворят. Крилете им от безбройни дни са притиснати от земните им желания, които тежат като олово и вкопават хората в земното битие. Те все повече и повече се натоварват с нови земни желания, които правят достъпа им до небето невъзможен. За моя голяма изненада и безумна радост видях веднъж крилати хора, които се отлепиха от земята и полетяха нагоре. Само след минута се строполиха безжизнени на бетона –безброй пушки, държани от други хора, се прицелиха в тях и стреляха! Не повярвах на очите си, но беше истина. Когато се убедиха, че летящите хора са мъртви, стрелците се разотидоха доволни. Тогава кацнах по труповете на наивните летящи хора. По лицата им беше изписано недоумение. Един по един ги пренесох във високите планини, закъдето се бяха запътили. Стоях на стража до тях и се молих, докато Бог отново им вдъхна живот и те пак полетяха – полетяха към места, недостъпни за приземения човек с пушка! СВЕТИЛНИКЪТ Светилникът ти още не е запален, но свещта и огнивото са на масата ти. Защо мислиш, че те са там? За да посегнеш към огнивото и да запалиш светилника си. Толкоз време си стоял в тъмнината и още ли ще стоиш в тъмната си стая? Твоето време дойде – запали светилника и гледай в светлината. Тя ще проникне в теб и ще ти разкрие много тайни. Те са там, но още са неоветени. Ти не подози69

раш за собствените си велики тайни. В теб съществува един могъщ и мъдър свят. Той чака да запалиш светилника и да проникнеш в него. От дълбините на душата ти ще се завърне една прастара любов и ще усетиш сърцето си обновено; ще усетиш същността на сърцето сиш, а тя е любов. Като осветяваш все по-надълбоко себе си, духът ти ще ти заговори за твоята прародина и ще си спомни времената, когато ти беше едно с Бога. Тогава ще прозреш, че надеждата и вярата, които ти бяха дадени, когато се отдели от Бога, са устоите на щастливия земен живот – сърцето и умът ти ще поискат други житейски блага, които са над материята. Тогава тревогата за тялото ти ще се смени с душевна благодат. Но не забравяй, това не е всичко – дръж светилника си запален и продължавай да осветяваш още по-навътре в себе си. Ще откриеш, че освен вяра, надежда и любов там е събрана много мъдрост, дошла в теб през дългите ти пътувания из Вселената. Помни, това също не е краят – не спирай да осветяваш още по-надълбоко в себе си и ще стигнеш до Божествената истина. Когато стигнеш до истината, ще осъзнаеш, че си съвършен. Хармонията и красотата ще зазвучат от цялата ти същност и ще усетиш, че отново си се върнал при Бога! ГОБЛЕНЪТ До нас през времето и пространството идват отломени късове. Внезапни мисли и картини ни връхлитат нечакани. Изтръгват ни от днешния свят и ни запращат в дълбините на непроявената ни същност. Там някъде, далеч във времето, в несъществуващи вече местности и държави съществуват нашите минали стъпки, мисли, чувства и действия; съществуват нашите минали любови и семейства, нашите страсти, трудности и грижи, страхове и радости. Те никога не изчезват, следват ни във всеки пореден живот, слагат своите отпечатъци, определят новите ни житейски посоки. Без да знаем защо, в съзнанието ни звучи някаква стара мелодия – не си отива от нас с дни и с години. Гледаме с опиянение някаква картичка от Италия, местим я от едно чекмедже в друго и не я изхвърляме през целия си живот – дори не се замисляме защо. Сърцето ни знае, че там е запечатано нещо скъпо, което искаме да запазим завинаги. В някакъв момент на просветление познаваме кои са били нашите родители, каква е била ролята на нашите деца, началници, колеги и съседи. Обичаме някого от първия миг, а с друг бързаме веднага да се разделим. Гобленът е тъкан много дълго време и всеки бод е на мястото си – образите заемат позициите си и се сглобяват. И ние сме на точното си място в гоблена – нито поналяво, нито по-надясно. Пиесата не спира – всеки е в конкретната си роля и я играе безпогрешно. Ако някой сбърка, режисьорът пляска с ръце: „Стоп! Повтаряме!“ И повтаряме, докато всеки научи вярно ролята си и заеме точното място в мизансцена. Когато сме станали участници в пиесата, свободно сме избрали първите си роли, без да се досетим, че тези първи роли ще определят нашите зависимости в следващите драматични действия и вече няма да избираме свободно ролите си.

Ще трябва да изиграем и мерзавеца, и благородника, и бедняка, и богаташа, и невежия, и учения, и мъжа, и жената, и грозния, и красивия, и циганина, и англичанина. И така безкрай, докато най-сетне образът ни застане в един нов гоблен, в който ще излъчва търпение, благост, смирение, любов, мъдрост и истина. НЕ ОСТАВЯЙ В ЗАБРАВА ДУШАТА СИ Когато си унил и тъжен, в душата ти няма светлина. Не оставяй никога душата си без светлина – веднага пални едно малко пламъче в нея и бди над него да се разгори и да не угасне, докато стане силен огън, който не се гаси от нищо. Не оставяй в тъга душата си –тъжната душа не те води към светлите вселени, тя само събира мъката ти и те прави безволев. Не оставяй без надежда душата си – тя винаги трябва да знае, че пътят към светлата и родина е открит и в някой прекрасен Божи ден ще се завърне там, откъдето е дошла. Не оставяй без любов душата си – оставена без любов, тя загива завинаги. Изпълни с вяра душата си, за да може тя да премине по трудните си земни пътища и светла и силна да те отведе в света на духа, в света на радостта, при величието на Бога. Не забравяй никога – душата ти е твоята истинска същност, която идва от Бога и отново се връща към Него още по-светла, изпълнена с вяра, надежда и любов, трептяща в хармония с Божието Мироздание.

ДИСКУСИЯ ЗА ПЪТЯ НА БЪЛГАРИЯ Защо русофобите са предимно комунистофоби, а русофилите – комунистофили?

Българите имат всички основания да бъдат русофоби – защото няма събитие в по-новата българската история, в което Русия да не е играла зловредна роля. Дори да допуснем, че Освобождението 1878 г. е било безкористен акт – което то безусловно не е! – то последвалото отношение на Русия към България е напълно достатъчно за да елиминира всякаква благодарност от страна на българите. Изключително злополучно е освен това, че поради една историческа случайност комунизмът побеждава тъкмо в Русия и още една нещастна случайност е, че тъкмо Русия-СССР успява да окупира България през 1944 г. и да наложи комунизъм в страната. Така че българите имат всички основания да бъдат както русофоби заради ролята на Русия преди 1917 г. на Балканите, така и русофоби заради ролята на Русия-СССР след 1917 г. и особено след 1944 г. в България. След 1944 г. всъщност е по-правилно да се говори за комунистофобия, а не за русофобия, защото ако Бразилия или Индонезия беше голямата комунистическа страна за всички демократи щеше да е правилно да са бразилофоби или индонезиофоби. А комунистите са русофили не защото „обичат” Русия, а защото отъждествяват Русия с комунизма. Всъщност те са „комунистофили”, а не русофили, още повече че Русия е мултиетническа държава, в която наистина доминира руският етнос, но където живеят още много други народности (вкл. волжски и кавказки българи), голяма част от които нямат нищо общо с руснаците нито етнически, нито езиково, нито културно, нито религиозно.

Русофилията или по-точно комунистофилията е възможна за мозъците на комунистите, защото в комунистическата идеология етносът и нацията играят второстепенна роля, водещ е „пролетарският интернационализъм”. Затова са възможни и изказвания от рода на Калфин, че който обича Русия, обича България. Противно на това в центъра на консервативната идеология стоят патриотизмът и национализмът. Е, във философски план всички сме граждани на света и космополити, но с такава нагласа реална политика не може да се прави. Нациите и държавите са една реалност, която не може да бъде пренебрегната. Проблемите на ЕС в момента до голяма степен са обусловени именно от факта, че ЕС се състои от национални държави, които не искат да се откажат от свои суверенни права в името на едни евентуални СЕЩ – Съединени европейски щати. Написа: Анонимен

Покана за дискусия: "Аз съм русофил защото държа на традицията, на българската си уникална идентичност!"

Здравейте, г-н Грънчаров, попаднах на един Ваш текст – Защо русофобите са предимно комунистофоби, а русофилите – комунистофили? – и реших да напиша отговор. Мисля че дойде момента да си кажем някои неща откровено, пиша с уважение и позитивно чувство към Вас. Ще постна отговора си и тук понеже направих малко промени от първоначалният вариант. Приятно четене! :-) Не съм съгласен с Вас, г-н Грънчаров. Сега ще се опитам да ви изложа моето виждане и този път няма да спазвам културен тон: Русофилството, като явление в българската история е специфично за България течение на славянофилството, съобразено с българският исторически опит и културни традиции. Докато русофобията може да се сравни с руското западнячество, т.е. преклонението пред могъщата светлина на западният дух и желанието за прогрес на собствените общества. Русофилите са по същество консервативен еле73

мент, който държи на православната и славянска традиция. Който намира своята идентичност в тази традиция, и този изконен стремеж да се запази собствената идентичност е подсилен от упояващото чувство за благодарност към великата славянска империя, която ни е дарила свободата. Най-възходящите и силни периоди в нашата история са тези, в които ние сме отстоявали своята цивилизация и култура. Именно затова връзката ни с Русия е така силна. Защото Русия символизира всичко което България е можела да бъде, но е изгубила. Тази връзка е силна и решаваща и в новата ни история. Русия е флагманът на Православието, с което ние сме дълбоко свързани, но трябва да имаме предвид че нашата съдба е друга, духът ни е различен от руския. Русия е флагманът на православната цивилизация след като Византия й отстъпи мястото си. Аз съм русофил не защото в Русия всичко е перфектно, не защото там е установен съвършеният политически и икономически механизъм. Че къде има установен такъв? Като русофил не си затварям очите пред слабостите, грешките и дори престъпленията на Руската политика. А нима политиката на Западните държави е пример за безкористност и идеализъм? Историк съм и мога да ви посъветвам да прегледате историята на Западната колонизация. Аз съм русофил, защото държа на традицията си, държа на собствената си уникална идентичност. Защото съм славянин, православен и пиша на кирилица. Русия за мен е пример за величието на една славянска, православна и кирилистична страна. Тя ни е единственият пример за това и аз се гордея, че мога да нарека русите мой братя, защото те са именно такива. И по кръв и по религия и по култура в по-широкият смисъл на думата. Русия е онова, което е можела да бъде България. Значи всъщност въпросът тук опира до един много по дълбок проблем. Става дума за осъзнаването на нашата идентичност, нашите корени, става дума за реалната ни позиция в цивилизационния сблъсък. Иска се проява на достойнство, на собствена тежест. Обикновено тези които отричат Русия, се „дупят” на Запада. И това е жалка гледка. А ние трябва да осъзнаем нашата същност и тя е по близко до Русия, а не до Запада. Това не е плод на дискусии. Това е факт. Ние не сме западна култура и никога няма да станем. Запада никога няма да ни приеме напълно, аз съм свидетел на всичко това, знам го от собствен опит, защото живея в западна държава Това не значи че не трябва да се развиваме, основавайки се на собствената си същност. А тези който искат да се приобщят към Запада и да се откажат от нашата цивилизационна идентичност, подобно на вашият любимец Иван Костов, май бяха негови думите за “цивилизационния избор” са предатели на собствената ни същност. С подражание нищо ценно в културата не може да се постигне. Това трябва да им се набие в главите на всички дребни душици. И що се отнася до комунизмът, срещу който постоянно говорите, отричайки го тотално вие отричате част от собствената ни история, отричате хиляди хора, които са се жертвали за един идеал, защото са вярвали в него, говоря това в защита на родителите на майка ми, моите баба и дядо които бяха пример за такива комунисти. А ще откажете ли мястото Никола Вапцаров и Смирненски в редиците на българската класика, поради комунистическите им идеи. Вие може да осъждате политическата реализация на комунистическите идеи, за което имате основание, но дори и тук, някой достижения не могат да бъдат отречени, примерно индустриализацията, масовото образование и безплатното здравеопазване. Така че лесно е да се отрича, ама какво постигна неолиберализмът в България? Тук не говоря за гадовете от номенклатурата, който се чувстват еднакво добре и като комунисти и като демократи, и пет пари не дават никакви идеи, защото 74

се интересуват от по материални неща. А и всъщност повечето демократи в политиката, май са от бившите комунисти, щото цялата ни демократична опозиция се оказа фалшива. Истинските дисиденти, доколкото ги е имало умряха по затворите, или никой не им даде глас когато се образуваше опозицията говоря примерно за хора като Илия Минев, ама този разговор ще го оставим за друг път. Така че аз съм русофил, тъй като съм патриот. Ама не бъркайте патриотизмът с национализмът на Сидеров. ЗАБЕЛЕЖКА: Скоро ще отговоря на този човек. Имам какво да му кажа. Приканвам и други да се включат в започналата дискусия.

България е органична част от западната духовна култура, тя е неделима част от традицията на мирогледното формиране на Европа

С публикацията от снощи под заглавие Покана за дискусия: "Аз съм русофил защото държа на традицията, на българската си уникална идентичност!", започна една интересна и полезна според мен дискусия, към която ме покани един мой бивш ученик, който в момента, прочее, живее и работи в западна страна. Още като ми изпрати своя коментар към една моя предишна публикация – Защо у нас русофобите са предимно комунистофоби, а русофилите – комунистофили? – аз влязох в дискусия с него в Скайпа, която сега публикувам тук, в блога, тъй като тя фактически е продължение на възникналата вече дискусия. Аз съм привърженик на диалогичните дискусии, а не си падам по монологичните, но както и да е,

всеки нека да се включи както иска; та приканвам да се включат към дискусията ни и други мислещи хора. Ето какво си казахме сега-засега ний, двамата събеседници: Ангел Грънчаров: Това ли е? Завършихте ли? dimitar Filipov: Не, но като начало е добре, сега топката е у Вас. Ангел Грънчаров: Ще отговоря, разбира се. А да публикуваме дискусията в блога давате ли съгласие? dimitar Filipov: Защо не, но позволете ми да го погледна пак и може би малко да го редактирам, защото написаното беше на прима виста. Всъщност искам малко да допълня казаното. Ангел Грънчаров: Няма проблеми, редактирайте си мислите. Понеже ми ги бяхте дали в насипно състояние, ето Ви го подредено. Но според мен най-истинското е онова, което се е изляло от душата непосредствено, свободно, без кой знае какво обмисляне. Редактирайте си го както искате и ми го пратете, ще го публикувам както сте ми го предал. dimitar Filipov: Пратих ви една малка редакция на текста по email. Надявам се че за Вас човек с различна от Вашата позиция няма да се превърне във враг. Ангел Грънчаров: Добре. Като намеря време ще Ви отговоря. Но си признавам, че ме изненадахте. Имах значително по-високо мнение за Вас. Нивото на подобни разсъждения е нивото на редовните посетители на кварталната кръчма, дето обикновено са най-добрите приятели на АТАКА. dimitar Filipov: ... и обект на омраза, призовавам към интелигентна и креативна дискусия. Мисля че нямаше нужда да го казвам но все пак. Ангел Грънчаров: Питам се: нима за да стигне до тяхното ниво е било необходимо на един умен млад човек да учи история в университет цели пет години, след като пияниците в кръчмата са постигнали същото без изобщо да идат в университет? Не, не го разглеждайте като "обида", аз просто си изразявам честно някои съмнения. dimitar Filipov: Да не би да ме сравнявате с пияниците в кръчмата? Мисля че Ви казах: моята позиция, както и Вашата, се гради на моят опит и моите корени. Комунизмът не е безусловно зло, както и либерализмът не е безусловно добро. Ангел Грънчаров: Констатирах същия тип "мисловност", т.е. констатирах очебийна липса на каквато и да било способност за откъсване от примката на разпространените в образованието ни митологеми за "вечната традиционна дружба с братятаруснаци"... Човек все пак ходи да учи в университет за да освободи съзнанието си от коварните примки на немисленето, на робската зависимост от онова, което някой ни е натрапил, за да ни превърне не в народ, а в робска и покорна общност. Да ни превърне в роби, които се възхищават от своето собствено робуване. И се се хвалят тъкмо с онова, от което би следвало да се срамуват. Критикувам в случая не Вас

лично, не Вашата личност, а дефектното българско образование, на което Вие, излиза, сте просто една жертва, сте, така да се каже, един "типов продукт"... dimitar Filipov: Не образованието ме е превърнало в това, което съм, а опита и средата, в която съм израсъл, в това отношение сте прав. Никой не може да избегне влиянията на средата, Вашата позиция например се гради на факта, че имате неприятни спомени от системата по време на комунистическият режим. Но това не пречи и на двама ни да рефлектираме. Признавам влиянията, които съм търпял, но идеите, които защитавам, съм възприел доброволно след осмисляне. И всъщност няма нужда да се защитавам. А бих искал да ми дефинирате Вашето разбиране и отношение към Запада. За да имаме база за сравнение. Ангел Грънчаров: Зависимостта на нашите съзнания от обстоятелствата на живота ни или на средата се нарича робство; човек е свободен когато успее да надмогне обстоятелствата си, да се откъсне от сляпа зависимост от тях – и да стигне до положение сам да почне да твори своите обстоятелства, обстоятелствата на своя живот. В основата на русофилщината стои удивление и възхищение пред несвободата на човека; руснаците са пословични роби, дори по-големи роби в сравнение с българите. Нали знаете как селяните в Русия са плакали и са молели помещиците да не ги оставят на "произвола на съдбата"; Царят им е дарувал свободата им, а те не са я щели, представяте ли си? Аз пред такива хора не мога да се прекланям, още по-малко те могат да бъдат мой пример за подражание, за Вас не знам. Най-чудното е кои са по-големи роби, българите или руснаците; е, аз, понеже все пак съм нещо като патриот, приемам, че руснаците са още по-големи роби от нас, българите. Което, прочее, съвсем не е много сигурно.

Аз се самосъзнавам като поклонник на западната култура и философия на свободната индивидуалност, чиито корени са още в древна Гърция и още преди това в древна Тракия. България не бива да се разглежда като "придатък" на Руската империя, щото ние, българите, имаме огромната историческа и културна заслуга за развитието на руския народ; дали сме им и религията, и буквите, и книжнината, и силно сме им повлияли на езика – чрез старобългарския (т.н. "църковно-славянски") език. Така че преклонението към Русия на някои българи е израз на силното подце77

няване на самата българщина, подценяване на това, което България наистина е била и е. А България е органична част от западната духовна култура, тя е неделима част от процеса на духовното формиране на Запада - като се почне от културата на Древна Тракия. Тук, на Балканите, е люлката на Западната култура. Русия обаче избира да стои разкрачена между културата на Запада и азиатщината на източните орди, които, примесвайки се със славянския й елемент, са породили тая коварна метаморфоза, породила по-късно съзнанието за "руската изключителност". Знайно е, две начала се борят за надмощие в Русия от векове: западното и източното, културата на християнската свободна индивидуалност и тази на ординското начало, по дефиницията на г-жа Новодворская. Проклятието на Русия се дължи на това, че ординското, колективистичното начало често изцяло доминира, че има абсолютно надмощие. Но Русия, благодарение на християнството, е дълбоко раздвоена сякаш в сърцето си страна и нация. Нашите български "славянофили", сиреч, русофилите ни, подражавайки на найлошото в руския дух, възпроизвеждат и у нас въпросната коварна раздвоеност, та и ние като руснаците да стоим, да пребиваваме и да дремем с векове в една пагубна кръстопътност, в една ужасна безпътица: да не знаем по кой път да тръгнем с нужната историческа решителност. Ето това е най-лошото, което русофилщината посажда в българската почва, в българската душа, в българския дух. Ние по този начин, подражавайки на значително по-младата и неразумна, не съзнаваща собствения си интерес Русия, изменяме на своята културна и национална идентичност, на своя субстанциален културен, исторически път, на пътя на българската културна и духовна традиция, а той е: да вървим със Запада, да сме органична част от западната цивилизация на свободата, на личностния просперитет, на свободната индивидуалност. В Русия в най-уродлив и непоследователен вид се възпроизвеждат туморите на източното пренебрежение на индивидуалния човек, на робското преклонение пред държавата-абсолют; Изтокът не знае що е това свобода, там такова нещо като индивидуален човек не съществува, там индивидът се разтваря в общността, в комуната. Затова и комунизмът намери такъв простор за развитие тъкмо в Русия. Китай и Япония обаче са Изтокът в неговата същностна и органична форма, там, видя се, уродливи и туморни образования като комунизмът не могат да виреят дълго – както това стана в Русия; в Китай, например, историята на комунизма (който е източно-западно и като такова съвсем безжизнено явление), беше съпровождана с ужасни кръвопролития и ексцесии, което и показва, че традиционната китайска култура не желаеше да го приеме; щом Китай, а преди това Япония, получиха свободата да си се развиват в собствената мирогледна и културна форма, те постигнаха и постигат удивителни явления. Русия е "средищно" културно явление, тя е кръстопътна култура, затова именно и руският дух стои в това разкрачено, крайно нестабилно състояние, към което русофилите искат да привържат и нашата така древна и по същество западна историческа, културна и духовна традиция. Сам съдете, ако сте честен, в тази светлина кое именно е съхраняване на нашия културен идентитет и кое е изневяра на българския исторически път – и тласкане на България в ужасната руска безпътица и безперспективност. Аз затова продължавам да считам и нищо не може да ме разубеди в това, че българският път съвпада в посоката си със западния, с европейския такъв, не с руския, нито пък с китайския или индийския. Русофилското схващане, че трябва да бъдем единни с Русия и в живота, и в смъртта, даже в погиването, е все същото в своята абсурдност ако някой започне да ни увещава да приемем и да се покръстим 78

във вярност, да речем, в догмата на будистския, на източния манталитет, на източната традиция на пълната дезиндивидуализация на човека. Е, не стават така тия работи, сега да се побудистчваме ли ни съветвате? Да се кълнем във вярност на Русия е все същото някой да почне да ни съветва, че можем "свободно" да се "покръстим" във вярност, да речем, към индийската, към китайската или към японската, като цяло, към източната мирогледна традиция. Мирогледите и традициите на народите обаче не могат да се менят всеки ден, както си сменяме примерно гащите. Ще кажете тука: но нали прабългарите са дошли от Изток, от степите на Азия, не трябва ли и ний, подобно на руснаците, дори в още по-голяма степен да сме верни на древния си ордински корен? Ще ви отговоря обаче ето как, понеже това е голяма тема: т.н. "прабългари" са дошли от Изток, от Средна Азия, но са се установили тук – и, смесвайки се с такива древни култури и мощни духовни влияния като тракийската, македонската, елинската, римската, византийската, са се претопили в общия балкански културен котел. Тук, на Балканите, е врял и кипял този духовен и културен котел на исконната българска традиция, в който "прабългарското" е нещо като една капчица – и то не е могло да развали, а само малко е подправило коренната ни, древната ни традиция; същото влияние както прабългарското е имало и влиянието от страна на османските турци, те силно са ни повлияли, но не са могли да ни изтръгнат от балканския, сиреч, от европейския ни културен и духовен корен (чийто есенция е християнската душевност на западния индивидуален човек).

Тук, на Балканите, повтарям, от хилядолетия е врял и кипял един културен и духовен котел, в който се е оформила хилядолетната традиция, на която ний, съвременните българи, имаме привилегията да сме наследници. А не да се прекланяме и да клечим верноподанически и на колене пред млади, неустановени още, 79

непоследователни, имперски и аз бих казал дори маймунски по характер мирогледи като руския, щото като капак на всичко руснаците, подобно на маймуните, обичат на всичко да подражават – и всичко да копират. Те сега, примерно, по същия начин маймунски подражават на западното традиционно древно изобретение, каквото е демокрацията, и, разбира се, успяха да родят ето такъв един урод: специфичната имперско-путинска-кагебистка "демокрация", нямаща нищо общо със същността и идеята на демокрацията. Ето затова вий, русофилите, сте особено вредни за пътя на България, щото искате да ни привържете към подобни уродливи и безперспективни структури и туморни образования. От нас, българите, се иска просто да сме верни на своята древна културна и духовна традиция, а тя в своята развита форма органично се свързва със западната, подобно на това както гърците се съзнават не само като органична част от Запада, но и като извор на културата на този Запад. Трябва да правим същото, което правят гърците – ако искаме, поради колебанията и неувереността си, да спрем да страдаме – както страдаме от векове. От ума си обаче страдаме, не от друго. От безумието си страдаме, бих добавил аз. И ето, за много векове Западът извървя един величав път, в лицето на християнството като религия на свободата постигна своя духовен апотеоз. Прочее, руснаците се представят като "силно християнски народ", но това е доста съмнително, щом като не са успели да схванат учението на Христос именно като религия на свободата, подобно на западния човек. Руснакът богоговее пред външните неща, като държавата, владетелят, блясъкът на господаря – все източни, ордински и затова така фатални предразсъдъци. Това, което никога няма да приема у руснаците е че в Русия отколе не индивидът, а общината (комуната) има значение; в Русия личността е нищо, а държавата – всичко. В Русия думата личност до края на 19-ти век е била съвсем обидна; както обидна е днес думата "мутра"; въпреки че за някои хора у нас думата "мутра" им изглежда най-престижна дума; точно такива избраха Б.Борисов за премиер, в кавички казано. :-) И в Русия, и в днешна България да си личност, държаща на достойнството си, е нещо като проклятие. Защо е така все още ни предстои тепърва да изясним. Аз особено трябва до обоснова това, защо в този момент се оказва че сякаш си противореча: защо след като ний, българите, според моята теория, сме "западняци", "западни човеци", си приличаме толкова с руснаците – и точно като тях страдаме, стоейки в разкрачено, неустановено положение между западните и (средно)азиатските ценности? Моята теза, която тепърва ми предстои да развия, е: ами защото ний, българите, допускаме фатално да изневеряваме на своя културен корен, да изменяме на своята исконна българска, сиреч, западна или европейска традиция. Тази тенденция у нас особено силно бе подхранена от вакханалията и изстъпленията на комунизма, който "братята-руснаци" ни даруваха, туряйки на власт покачените на съветските танкове български комунисти-безродници – и безкултурници, също така и най-вече бездуховници. Комунизмът е най-радикален и див антитрадиционализъм, рушащ всички исконни и най-жизнеспособни човешки традиции, всички универсални традиции и културни форми на човечеството. Аз затова, а не защото "много и то лично съм страдал от комунизма", както на Вас Ви се струва, никога няма да направя някакъв компромис с комунистическата идея и догматика. Защото тъкмо тази е най-голямата вреда, която комунизмът нанесе на народи като руския и като нашия: помогна ни още повече да се откъснем от корените си, а връщането ни към коренита на исконната българска – сиреч европейска! – духовна и културна традиция в наше време затова е така трудно и мъчително. Но за това по80

нататък, вярвам, ще говорим повече. А сега извинявайте, но ще ида да гледам новините; после, като имаме време и настроение, живот и здраве да е, ще продължим. Аз лично предпочитам да диалогизираме, а не да си обменяме монолози. dimitar Filipov: Чаках да свършите – за да осмисля цялостния си отговор, а не да ви прекъсвам. Ангел Грънчаров: До после.

BG-племето са еретици, ирационални, фукливи и пòказни същества с миcтично самосъзнание и антихристияни по дълбоката си природа

По започналата вече дискусия за корените и същината на българската идентичност получих отзив от Америка, от един американски българин (или български американец), който съвсем откровено си казва как е възприел моята позиция. Ето, прочетете и вие какво той казва, всяко разбиране по тия важни въпроси за мен е добре дошло, още повече пък ако се различава от моето собствено – защото така то допринася за търсенето на истината; та ето какво пише този човек: Hey AIG, по повод на: Дискусия за българския път: България е органична част от западната духовна култура, тя е неделима част от традицията на мирогледното формиране на Европа искам да кажа ето какво: От няколко дена мисля за това, явно ти и аз мислим за същите проблеми понякога… Ти макар че си в BG ми се стpува, че от твойто следване в Русия имаш

начална степен на живот на емигрант и с това си обяснявам, че често засягаш теми, интересни за мен… Иначе от вътрешни българи почти и не чета, те освен да псуват и говорят глупости, за друго едва ли стават. И тука стигаме до твойта статия как BG била органична част от Западната духовна култура. После пък Балкански котел. Това понятие за котела (the melting pot) се взе от Америка – през комунизма бяха кат гламави и не бяха и чули за това, a сега бакански котел... Да, има Балкански котел, ама е доминиран от турците. Спомни си Константинопол чий град беше и чий е сега. А BG е риба-цаца в котела и духовната й връзка е с три гиганта: Русия (по произход), Турция (по робство) и Европа (от немай къде). Та това не знам духовна близост ли е. Може да изтъкваш православието и стенописите в Рилския манастир, докато не си видял италианските: Микеланджело и всичките други, холандски, германски и въобще западни творци. И ние с това сме духовно близки ли? Я си помисли пак... Но си мисля друго – че и аз, и ти имаме светли “велики” мисли и сещаш ли се защо? Ами защото социализма ни научи на това специфично глобално мислене и грандомания – да, и тебе, и мене… Сега нека слезем в Балканския котел. Чудя се не виждаш ли BGпростотията по форумите – гледано от Запад тя просто блести… Западните форуми са реалистични, не се занимават с личностни нападки, търсят обективни решения… Точно обратно са българските, те са личностни, завистливи, изпълнени с омраза и тъпоумни като източник на обективни решения на проблемите. Например тука царя точно казва (аз не глеам кой цар и кой овчар, а глеам кво казва): Цар Симеон II: Няма нация, която да е успяла разделена Ха-ха, колко бързо го скриха, това не е интересно в BG... Повече вървят ето тези заглавия: Водеща към Кошлуков: Подготвила съм ти един свирчок… или Крадец на желязо налага с тесла пенсионер на гробищен парк… Така че той в статията е прав, но много дипломатично казва същото което и аз – че българите са тъпи, изпълнени с детинска омраза същества, надничащи през дуварите на селско-турските си по архитектура къщи (доколкото имат къщи че отдавна са завряни в блокове)... И защо BG не е Запад и няма да бъде? Лично на мене ми е изключително интересна българската наглост. Те се смятаха за най-умните, все знаят всичко и дават мнения за цял свят, за неща от които и понятие си нямат. Все се сравняват с Америка??!! А защо не с Бангладеш или Аржентина? И ето тази наглост отново видях и вчера. За какво става дума? Аз AIG съм видял в живота си за 50 години двама, които псуваха директно Господ. Единия са сърбите, а другия са... българите. Не съм чул руснаци да псуват Господ, през комунизма те трепеха и псуваха свещеници, но не съм чул да псуват Господ, ти ако си чул, покажи ми го. Та ето ти сега две жени от България които псуват... Господ!!?? Така че забрави европейска духовна култура – BG-племето са богомили, ирационални, фукливи и пòказни същества с миcтично самосъзнание и антихристияни по дълбоката си природа… Това им е в кръвта, това са българите. Интелигенти като тебе, мене и царя нищо не променят, народа е келяв и гаден. Дори не съзирам турска връзка тука, ама виждам богомилството и защо французите ни нарекоxа BUGGERS (English, от френски) = педерунгели. Има защо. 82

Ако не вярваш, гледай и изследването на тоя противен педерунгелобогомило-комуниC и псевдожурналиC Димитър Шумналиев. Неговата богоплювна книга, представена в предаване не знам защо наречено “Култура”, се продава добре за разлика от твоите... И да речеш че е случаен, ама не e. Ето сега поради теб открих още един педерунгел-богомил. Ми те нямат край бе, брат… И погледни кви думи на подкрепа от останалите безмозъчни BG-папагали: Фурор... "Филмът показва дълбокото уважение към богомилството, което цари днес във Франция..." ???!!!??? Да плачеш ли, да се смееш ли?! Това е западна култура според тебе ли??? Ти толкова боклуци, строени по-долу на една снимка, виждал ли си: Българска ерес покори Европа… Тия фукливи кратуни имат ли понятие какво говорят?? Такъв антихристиянски бълвоч къде можеш да прочетеш на Запад – посочи ми, и ще повярвам че сме част от западната духовнa култура, ха-ха... На 36-ти, мечтателю... Всички богомилски материали са отминати с “толерантно” благоравнодушие (по-точно абдалско тъпоумие) от другите българи… Много им пука на тях, нали си живеят в затворени жилищни комплекси – тия комплекси са майтап, BG живее в епохата на сегрегацията в Южна Африка, която Нелсън Мандела премахна, а българите въведоха... Много европейско! Сега скърпи ли грозната циганоидно-турска картинка (я да кажа пъзел, за да се види колко съм умен и фуклив) на това какво е BG? Много смело да наречеш това Европейско, много смело... Де да беше и вярно! А. P.S. Боклучивият филм на тва балканско байганьовско изчадие е тук.

Не приемам преклонението пред Запада, а приемам само преклонението пред Русия! Помествам по-долу отговора на моя опонент в започналата вече дискусия за българската идентичност в светлината на културното и мирогледно противопоставяне на Запада и Изтока, в частност на европейското и евроазиатското (проруското) начало в българската душа. В предишния епизод от дискусията, публикуван ето къде: Дискусия за българския път: България е органична част от западната духовна култура, тя е неделима част от традицията на мирогледното формиране на Европа аз се постарах да поставя дискусията на същинската й почва, ето сега пък отговора на моя опонент, който е твърде любопитен, в него има всичко, дори и величавия "аргумент" в тия спорове, а именно "А вие в Америка защо биете негрите и индианците?", и този "аргумент", естествено, не е изпуснат; има го и аргумента за "западното варварство", свързан с изнасянето на нощното гърне на КраляСлънце, нищо не е изпуснато; прочетете, интересно е, а пък как аз ще му отговоря, ще разберете съвсем скоро, тази сутрин нямам възможност да сторя това, понеже трябва да излизам по работа, но щом имам време, ще седна и ще му отговоря подобаващо:

Г-н Грънчаров, свободата е много широко понятие. Което е още по-трудно да се дефинира. И разбирането на свободата може много да варира. Както казах всички търпим влияния от различни посоки. А способността ни да рефлектираме, да осмисляме ни дава известна свобода, ако се възползваме от едно опростенческо виждане на Кантовото разбиране за свободата, че човек като морално същество е свободен само в идеалната сфера на Разума. И все пак кой има право да съди какво е свобода и кой е свободен?

Вие за кратко време избълвахте доста определения, които аз бих квалифицирал като клеветнически и ксенофобски. Което ми говори за Вашата емоционална пристрастеност към темата. Вие може би се смятате за свободен. Но на мен ми се струва, че именно Вие сте прекалено обсебен от обстоятелствата във Вашият живот. Явно носите тежък емоционален товар, който освобождавате при най-малката провокация. Вашето твърдение за "русофилщината" като "възхищение пред несвободата на човека" е израз на субективното разбиране и плод на предразсъдъци. И не смятайте това за обида, просто изразявам открито някои мои допускания. Какво е свобода? Да отстояваш своето еснафско доволство без да те интересува, че си обвързан с цялото, нещо против което е писал Константин Леонтиев? Или да подчиниш доброволно съществуването си на цялото, следвайки една идея в името на общото благо? Едното е западното разбиране за индивидуализъм, а другото е източният Modus Vivendi. От друга страна да вземем за пример Япония – какво ще кажете за нея? Разбирането за свобода и достойнство на индивида там е съвършено различно! Може да сте чели Шогун. В първата сцена обезглавиха един селянин само защото е дръзнал да погледне накриво господаря си. И въпреки това Япония днес диша във врата на САЩ и не е ли постигнала своите успехи именно защото е отстоявала духовната си същност? Нима вие имате право да отсъждате кое е по-доброто? Може да имате право, но само за себе си, а това не е философска, а лична позиция.

Интересно е Вашето виждане за липсата на личности в Русия: а какви са според вас Достоевски, Толстой, Лермонтов, плеадата руски мислители, учени и т.н.? Не говорим за политически деятели и революционери, сигурно срещу тях ще имате нещо против. Лесно е да си личност, която държи на достойнството си когато нищо не те заплашва, когато всичко ти се поднася наготово и всичките ти материални нужди са задоволени. Истината е, че като дарования и силни характери Русия с нищо не отстъпва на Запада. Същото важи и за източните култури. От историческа гледна точка, на Запад зачитането на достойнството на личността е по-скоро ново явление. Както и демокрацията и политическите свободи, Западът дължи своята мощ и влиянието си над световната история не на моралното си превъзходство, а на факта, че е първото общество, което успява да развие капитализма и индустриалната революция, е ако сте чели Дикенс сигурно знаете какво е било отношението към личността на работника в началните етапи на капиталистическо развитие. А какво е уважението на Запада към достойнството на личността спрямо хората от други култури примерно индианците? Добре, че някои от тях са оцелели в резерватите – за да можем да ги питаме. Както казах аз уважавам Русия, но не си затварям очите за слабостите на руското общество, в това отношение е факт, че то както и много други са изостанали в сравнение със западните, от което Западът много добре се е възползвал. Това е една от причините на днешните антизападните реакции, които наблюдаваме. Но се питам: вие наистина ли смятате, че Западът е безгрешен или че предлага перфектната система за организация на обществото? А дали русите са истински християни, интересуващият се от философия човек може най-добре да види ако се разгърнат страници от трудовете на техните най-големи мислители, по-голямата част от тях са религиозни. А Бердяев между впрочем осмисля най-вече проблемът със Свободата. Но явно напразен е бил престоят Ви в Русия като студент, руската мисъл Ви е останала чужда. Вие наричате русите "роби" понеже при тях е била силна патриархалната традиция, така че дългият исторически опит и различната културна традиция не е позволявала на повечето хора да имат алтернативни модели на поведение и мислене. Вие давате исторически примери, така че нека и аз ви дам няколко. През 1933 г. Хитлер идва на власт в една от най-цивилизованите западни страни. Той е приет безапелационно като спасител на нацията и милионите германци следват безропотно, като мравки, своя фюрер, крещейки от неистова радост без изобщо да се замислят да оценят неговото поведение и своето положение. Къде е свободата тук? Малко преди това един Крал във Франция без никакво стеснение определил "Държавата – това съм аз" и никой от многото големи интелектуалци през този период не е сметнал за нужно да оспори това твърдение. За сметка на това Кралят събрал около себе си доскоро най-независимата и бунтовна част от френското общество – феодалните владетели – превръщайки ги в послушни придворни, доволни от положението си, да сменят нощното гърне на Краля. Е, къде е свободата тук? А дали сте чували за обичая Прима нокта в Средновековна Европа? Израз на Свободната воля на европейците ли е Лова на вещици и Инквизицията? А къде беше свободолюбието на Западна Европа, когато падна под ботуша на нацизмът или преди това под ботуша на Наполеон? Или май най-несвободната държава трябваше да освобождава Европа от собствените й проблеми, както се случи между другото и в най-новата история, когато пак Русия послужи за стимул на Западна Европа да се обедини? Постоянно ни се навира в очи късната отмяна на Крепостното право в Русия, а какво да кажем че по същото време САЩ е съществувало робст85

во? И до 60 те години на 20 век хората от негроидната раса е трябвало да отстъпят мястото си в автобуса ако за белия е нямало място. Аз от друга страна приемам и ценя Западната цивилизация, от която трябва да се учим и която е достойна за уважение, но не приемам робското преклонение пред Запада, отказвайки се от собствената си същност. За разлика от Вашето отношение към Русия – една държава и култура, която заслужава ако не преклонение, което и аз не приемам, но поне уважение. Може да цениш нещо без да му се покоряваш, тъй като още веднъж подчертавам: ние имаме своя роля и мисия в историята, имам предвид не само българите, а и всички балкански държави. Така че Вашето отношение не може да се оцени като философско, защото философът, подобно на историка, не трябва да има пристрастия, а трябва да се издига над битовата или политическа злободневност и да търси своята позиция по големите въпроси. За мен Вашето отношение е просто ограничено. Именно такова отношение може да се определи за робска обвързаност с някаква позиция, макар че употребата на думата доста е пресилена. Надявам се да пуснете това без редакция в блога си, ако все още държите да публикувате нашата дискусия. ЗАБЕЛЕЖКА: До този момент на събеседника и опонента си отвърнах само ето това: Публикувах предишния Ви текст ето къде, а този ще публикувам скоро, но преди, струва ми се, се налага да отговоря аз на по-предишния, за да има съразмерност и последователност. Ще видим. Мисля, че ще стане добра дискусия, но да видим дали ще се включат и други хора. Дано се включат. Въпросите са твърде важни. Благодарен съм Ви, че подехте тази дискусия, заслужава си! С поздрав: Ангел Грънчаров

Дискусия за българските работи в тяхното отношение към европейските – и към така пагубната за нашата участ роля на "МатушкатаОсвободителка" Вчера публикувах становище на събеседника, на опонента си в нашата дискусия по българските работи в тяхното отношение към европейските работи и най-вече към толкова коварната, пагубна роля на "Матушката-Освободителка", именно Русия, в терминологията на нашите русофили – виж Не приемам преклонението пред Запада, а приемам само преклонението пред Русия! – и обещах да му отговоря; ето, тази сутрин сядам да му отговоря. Прочее, събеседникът, опонентът ми живее и работи в Лондон, не в Москва или във Владивосток, въпреки общо взето враждебното му отношение към Запада – и толкова любовното му отношение към Русия, но това са подробности. Иначе фамилията му е Филипов, а името – Димитър. Ще се постарая да му отговоря кратичко, понеже излишните усуквания за мен не са необходими, тъй като мен ме вълнува единствено истината. Ето какво счетох за нужно непременно да му кажа: Драги г-н Филипов,

Много моменти засягате в своята критика на моето разбиране (виж: Дискусия за българския път: България е органична част от западната духовна култура, тя е неделима част от традицията на мирогледното формиране на Европа), ще се опитам да Ви отговоря по всеки един, понеже само когато всичко значимо и съществено се осмисли подобаващо, едва тогава ще почне да проблясва и самата истина. Всеки човек си има някаква ограниченост, страда си от известни предразсъдъци, ето защо по моето разбиране ние разговаряме именно за това да разчупим субективните рамки, в които е оковано мисленето ни – и да видим нещата в истинската им светлина. Така че оня, който разбира спора като непременно налагане на своята лична ограниченост, явно живее в някакво доста коварно заблуждение. Опонентът никога няма да успеем да го накараме да почне да мисли като нас самите, но това изобщо не е същината на работата. Опонентът в истинското разбиране ни помага да разбулим истината, да се освободим от заблудите си, ние нему следва да сме благодарни, а не да виждаме в негово лице някакъв "враг". Човекът с развито съзнание за свобода – а аз смея да твърдя, че това е западният човек, свободата в нейното автентично разбиране е постижение на западната мисловност и култура, тя пък е започнала своя път от тук, от Балканите, от древна Тракия и Елада, тук, на Балканите, е нейната люлка – та човекът с освободено съзнание именно така разбира смисъла на философстването като един най-чист порив към истината; докато в други райони на света подобен мироглед не е застъпен в неговата цялост.

По Вашето изказване излиза, че понеже свободата била "много широко понятие, което е трудно да се дефинира", то за нея не ни се и налагало многомного да мислим. Хубавото е, че си признавате по този начин, че Вас лично Ви затруднява да се доближите до идеята за свобода, но не бива на тази основа да се успокоявате както правите, а именно като приемете, че, видите ли, "разбирането на свободата може много да варира"; аз пък ще дръзна да Ви кажа, е истината за 87

свободата, съвпадаща с нейната вдъхновяваща идея, е само една. Човешките непълноценни представи или мнения за едно или друго може да варират, но истината за това или онова не може, тя си е все една, тя е абсолютна, а също така и неизменна. И е извънремева в придатък на това. Важи за всички времена. Най-ясно и понятно е изразил идеята за свободата Христос, завещавайки ни своето грандиозно разбиране, съвпадащо с истината на свободата, а именно: "Познайте истината, защото истината ще ви направи свободни". Тази е истината за свободата, нищо тук не може да "варира", варират човешките глупости, мнения, предразсъдъци, това, което "варира", е човешката непълноценност и човешката надменност, надменността на тия, дето ги мързи да мислят, да схващат, да търсят истината, ония, на които истината им е, видите ли, безинтересна. На ония, които предпочитат да си живеят с лъжата, противното на истината. Сам за себе си решавайте към кои хора принадлежите и искате да принадлежите, след като, както се оказва, сте привърженик на мнението за "многото истини", именно, че видите ли, истината била "относителна". Това, прочее, е марксистколенинска "теория"; за нищо не става тази теория, прочее, става все пак за нещо: тя е превърнала много хора в несвободни, превърнала ги е в зомбита, в немислещи човекоподобни, лишила ги е от човечност, направила ги е нещастни. Това е в чистия си вид антихристиянската "теория" за истината, която на мястото на истината поставя лъжата: за тая теория не истината, а лъжата е абсолютното, на което трябва да се кланяме; тя ни обрича да живеем в лъжа, в аморалност, в разврат. Помислете малко: щом има "много истини", щом "истината е относителна", щом между истина и свобода няма пряка зависимост, щом свободата е нещо нежелано, то на тази основа е неизбежно да почнем да се прекланяме на лъжите, те, прочее, наистина са многообразни, те наистина много "варират", те са безчет, колкото си искате лъжи можете да произведете! Е, да се живее в лъжа, да се храним с лъжи не е кой знае какво достижение на цивилизацията. Има обаче региони на света, в които хората са платили цялата цена за тая сатанинска заблуда, именно, че с лъжата да се живее било много хитро; към тези региони на света, за жалост, принадлежи и нашият български и балкански ареал, понеже всичко тук става благодарение на намесата на великата блудница Русия. В Русия, прочее, лъжата винаги е била на особена почит. На това нещо по моето разбиране се дължи прословутата "широта на руската душа". Но да не избързвам, ето, съветвам Ви да се опитате да осмислите що е това истина, на първо място, а на второ място що е това свобода – щото, по моето разбиране, това е основния Ви екзистенциален и жизнен проблем. Това не е само Ваш личен проблем, това е проблем, касаещ много хора, чието съзнание си пребивава и съществува безкритично, оковано в толкова много догми и заблуди, че се храни само с тях. И затова когато някой дръзне да каже на такива хора някаква истина, пък макар и простичка, те като Вас се хващат за кобура и почват да крещят, че "врагът", видите ли, не спял... Та когато Вие считате за необходимо патетично да се провикнете: "И все пак кой има право да съди какво е свобода и кой е свободен?" (това същото може да се преформулира и така: "И все пак кой смъртен има право да съди какво е истина – и също така кой смъртен е приятел на истината?", това е прочутият Пилатов въпрос към Христос в една друга редакция), то недейте да си въобразявате, че сте казал кой знае какво, а се опитайте малко поне да се смирите и да осъзнаете, че казвате една глупост, недостойна за човешко същество. Щото Бог все пак ни е дал душа и разум, за да мислим и да схващаме.

На основата на казаното ми е интересно да разбера Вие сам как вече възприемате своето по-нататъшно изхвърляне, което, предполагам, считате за "найсилна част" в текста, който ми изпратихте; ето го, погледнете, помислете поне малко: "Вие за кратко време избълвахте доста определения, които аз бих квалифицирал като клеветнически и ксенофобски. Което ми говори за Вашата емоционална пристрастеност към темата. Вие може би се смятате за свободен. Но на мен ми се струва, че именно Вие сте прекалено обсебен от обстоятелствата във Вашият живот. Явно носите тежък емоционален товар, който освобождавате при най-малката провокация. Вашето твърдение за "русофилщината" като "възхищение пред несвободата на човека" е израз на субективното разбиране и плод на предразсъдъци. И не смятайте това за обида, просто изразявам открито някои мои допускания."

Понеже все пак Ви уважавам, ще се въздържа като психолог да разчопля и да представя какъв именно смисъл се крие в тази патетична фраза. Знам, млад човек сте, а за младите хора е свойствено да се увличат и да приказват празни приказки. Няма да правя това, няма да го сторя – за да не Ви поставя в крайно неудобно положение, което ще Ви накара веднага да се оттеглите от спора: за да не се орезилявате повече. За да запазя Вашето самочувствие го правя. А че тия Ваши думи са плод на безсилието Ви да ми противопоставите някаква стойностна мисъл, това е очевидно, то не се нуждае от някакво особено извеждане или изтъкване. Но все пак нещичко ще кажа за да Ви помогна поне малко да се вслушате в думите на опонента, щото аз пиша и казвам някои неща именно за Ваше добро: да се освободите от непълноценността, от предразсъдъците Ви, които са причина всичко да виждате изкривено, изопачено, извратено даже. Всичко да виждате тъкмо наопаки на истинското положение и състояние. Аз съм философ и по презумпция принадлежа към една особена категория хора, посветили се на духовна мисия, за които свободата е тъкмо най-важното: 89

философията е най-свободолюбивото и като такава най-човеколюбивото нещо на този свят. "Същност на човека е свободата, тя е негова субстанция; истината прави човека свободен" – това пък са думи на един западен мислител, именно Хегел, който доста е популярен в Русия, но е съвсем неприет и неразбран. А Хегел с тия думи, бидейки по образование един протестантски пастор, всъщност в найпопулярна и проста човешка форма разказва основното съдържание на Христовото учение за свободата – и човека. Най-грандиозното и вдъхновяващо учение за свободата, което човешката цивилизация и култура е постигнала. Тъй че Вашите подмятания за това, че аз лично, в психологическия смисъл, съм бил "прекалено обсебен" от някакви си там "обстоятелства на моя живот", и затова съм се бил смятал за свободен, това, извинете, са просто глупости, на които изобщо не си струва да се обръща внимание. Но аз, за да поставя Вашата мисъл в по-екстремна ситуация, бих си позволил да кажа следното: "Да, аз като философ съм изцяло обсебен от идеята на свобода, тя е нещото, което ме е вдъхновявало през целия ми живот! Истината също е нещото, което ме е вдъхновявало – и продължава да ме вдъхновява. Ще ме вдъхновяват тия неща докато съм жив. Причината е проста: искам да бъда човек в истинския смисъл на тази дума. Това е моето лично основание на всеотдайната ми вярност и причастност към идеята за свободата, която, както е известно, е главна тема на моите книги. Тъй че това са някакви мои не толкова лични и "причудливи" особености или странности, а това, драги ми г-н Филипов, е моето философско и човешко верую." Точка. Спирам дотук, че както съм я започнал, цяла лекция ще Ви изнеса, пък като се увлека по темата за свободата, моя наистина най-любима тема, не съвсем мога да спра. Моите ученици знаят добре тази моя странност. Вие също сте бил мой ученик някога, и то наистина в най-пряк смисъл, преподавал съм Ви философия в гимназията: ето, г-н Филипов, имал сте щастливият шанс да имате един толкова странен в българските условия учител по философия, който "бълва" какви ли не определения за свободата и Ви дразни толкова много – нима ме мразите тъкмо заради това? Нима искате за нещо най-дълбоко така да ми отмъстите? Но да оставим психологията, тя е интересна, но тук наистина не й е мястото. По-нататък Вие почвате да противопоставяте западното и източното разбиране за свободата. За западното разбиране обаче изхождате от една доста бедна и повърхностна представа; западното гледище, видите ли, било се свеждало ето до какво: "да отстояваш своето еснафско доволство без да те интересува, че си обвързан с цялото". Източното пък, според все същата абстрактна и бедна схема, било се свеждало ето до какво: "да подчиниш доброволно съществуването си на цялото, следвайки една идея в името на общото благо". Доста преднамерено си опростявате задачата. Но това няма да Ви помогне особено. При това трябва да правите значителна разлика: Русия – за разлика от Индия, Китай, Япония – не е Изтокът в неговия чист вид. Русия е нещо като преходна зона, в която източното и западното начало си противодействат и са встъпили в колизия, в борба. Русия е смесица, аморфност, неопределеност, тя по тази причина прилича с нещичко на България – и на балканския котел. И Русия е кръстопътно място, пък макар и голямо. Русия не е Азия, но не е и Европа, тя е по нещичко и от двете. В Русия отколе се борят тия две начала: европейското и азиатското. Тъй че недейте да подхвърляте в разговора ни разни неща за това какви били японците и пр., некоректно е това. Мен точно не можете да ме подведете. Прочее, съвременна Япония постигна всичките си бляскави постижения тъкмо защото Америка с доста брутален натиск след войната 90

успя да я натика в западната сфера, в цивилизацията на свободата и на демокрацията – и успя да я задържи там. Нещо подобно се случва сега и с Китай: без курса и процеса на либерализация и отваряне на Китай към Запада, провеждан вече почти три десетилетия, китайците сега още щяха да се занимават с комунистически глупости от рода на тази да гонят врабчетата щото да не ядат врабчетата ориза им – та да не изпука от глад тая велика нация, пострадала толкова жестоко от комунизма.

По-долу пак си позволявате да се провикнете патетично, а би следвало да разговаряме по-кротко; щото фактически казвате една глупост, с която се опитвате да изопачите същината на цялата работа: "Интересно е Вашето виждане за липсата на личности в Русия: а какви са според вас Достоевски, Толстой, Лермонтов, плеадата руски мислители, учени и т.н.?" Приписвате ми нещо, и то съвсем злоумишлено, което никога не съм могъл да си го помисля, още повече че аз лично така или иначе донякъде съм възпитаник на руската култура: аз се изразих твърде ясно: "Проклятието на Русия се дължи на това, че ординското, колективистичното начало често изцяло доминира, че има абсолютно надмощие... В Русия в най-уродлив и непоследователен вид се възпроизвеждат туморите на източното пренебрежение на индивидуалния човек, на робското преклонение пред държавата-абсолют... там такова нещо като индивидуален човек не съществува, там индивидът се разтваря в общността, в комуната... в Русия личността е нищо, а държавата – всичко..." Това съм казал. Къде съзряхте в тия неща мое твърдение, че в Русия било нямало личности? Първом се опитайте да схванете какво точно съм казал, а след 91

това се хвърляйте да отричате – или критикувате. Аз, виждате, добре съм си премерил думите, и казвам точно каквото мисля: да, в Русия всичко онова, което е личност, доста е страдало и е било наказвано, то се е утвърдило в ужасно тежки битки за себеутвърждаване. И Достоевски, и Толстой, и Лермонтов, и Пушкин и коя ли не от великите личности в Русия са извървели крайно тежък път до своята личностна и духовна еманципация. Същото е и досега. Същото е и у нас. У нас също са налице все тия дефекти на пренебрежителното, на враждебното славянско отношение на масата към личностите и към личностното. По това именно си и приличаме с "Матушката": щото сме способни да мачкаме, да съсипваме, да убиваме и да унищожаваме без капчица жал най-доброто от своя личностен потенциал, с който разполагаме. Докато на Запад съвсем иначе се отнасят към личността: отнасят се както подобава. Ценят я и й се възхищават. И я насърчават за постижения. В резултат просперира цялата общност. Близко е до ума: общностният просперитет е производна на личностния такъв. Смажеш ли личността и обществото в резултат е ощетено. Общостната мизерия е продукт на личностната такава. Ето защо западните общества са богати и проспериращи: щото не пропиляват истинското си богатство: човешката съзидателна и творческа енергия. Натрупват я от векове. Ний я прахосваме постоянно. И за това уж сме европейци – по култура, по духовност, по дух, по религия – пък не сме съвсем такива. Доколкото не сме такива, сме подобни на руснаците. С руснаците ни сродява нашата личностна кухота – и презрението към личностите, а също и преклонението към общината, към комуната, към безликото и безличното. В светлината на казаното, ще ме простите, но изобщо няма да обръщам капчица внимание на папагалското повторение на марксистко-ленинските тъпизмиидеологеми за "капитализма", за неговата "безчовечност", за "експлоатацията", за "колониализма" и за не знам си какво, което сте си позволил. И с което хептен сте се олял. Тия приказки, рекох Ви вече, можете да ги проповядвате на пияндетата в някоя нашенска квартална кръчма, сред тях някой може и да Ви нададе ухо и да се вслуша. Мен съвсем не ме впечатляват. Имам по-високо мнение за себе си, че да се принизя да се ровя в такива мисловни отпадъци... Ето най-накрая и Вашата основна, така да се каже, мисъл. Тя заслужава да бъде цитирана, ще го сторя, а пък своето възприятие ще се постарая да го кажа съвсем вкратце, щото, признавам си, писането взе да ми писва: "Аз от друга страна приемам и ценя Западната цивилизация, от която трябва да се учим и която е достойна за уважение, но не приемам робското преклонение пред Запада, отказвайки се от собствената си същност. За разлика от Вашето отношение към Русия – една държава и култура, която заслужава ако не преклонение, което и аз не приемам, но поне уважение. Може да цениш нещо без да му се покоряваш, тъй като още веднъж подчертавам: ние имаме своя роля и мисия в историята, имам предвид не само българите, а и всички балкански държави." Тази Ваша, да я наречем, мисъл, е образец за безпринципност и непоследователност. И за ценностна обърканост, понеже мислещият човек не може да се задоволява с половинчатости от подобен род. На немислещите хора обаче им импонират такива половинчаности: от всички ще вземем най-доброто, и ще успеем да прецакаме даже съдбата си! И себе си дори даже ще прецакаме, колко му е?! Ще надхитрим всички. Ние, българите, ще продължим да стоим разкрачени между Изтока и Запада, унизително наведени със задните си части най-вече в североизточна посока: уж ще се кланяме на Запада, ала ще позволим руснаците да ни работят както си искат, нали тази Ви е позицията в крайна сметка, ако сте поне малко честен, 92

ще следва да си го признаете? Щото руснаците, видите ли, били "наши хора", що да не им дадем най-свидното си? И частта си даже да пожертваме, какво от това, нали те са "наште братя"? Нека да ни обезчестяват постоянно, нека да си пропиляваме всички исторически шансове, нека да се опозоряваме постоянно, нека да сме бедни, но ний, видите ли, поне сме "особени": щото правим всичко, за да възтържествува пословичният български инат, склонноста ни да правим всичко наопаки, ето затова правим всичко не само наопаки, ами и на сертене, нали така?!

Ние за да угодим на "братята" сме на път да провалим членството си в ЕС и в НАТО, щото допуснахме да станем именно руски троянски кон в тези организации. Каза ни го това един нахален руски "дипломат" – и как реагирахме тогава, а, сещате ли се? Никак! Само се понаведохме та по-лесно руснаците да продължат да ни работят! Ние се държим като обезчестена и недостойна спрямо най-святото си нация! Това е главното, това е основанието на историческия български резил. Ние продължаваме да държим на най-видно място паметниците на националната си унизеност, паметниците на съветския окупатор, разните му там Альошовци и другите там шпагиновци – това за какво Ви говори? Ами говори за нашия робски манталитет – и за крещяща липса на чувство за национално достойнство! Ние от собственото си национално и природно богатство се отказваме само и само за да угодим на руснаците – и то не толкова на самите руснаци, а на руския путинистки империализъм, на чиито попълзновения се отдаваме подобно на разпътна, на пропаднала, на развратна жена: станали сме нещо като нация-курва! За какво свидетелства това, че за да угодим на Путин се отказахме даже да разберем имаме ли собствени залежи от шистов газ: само за да не би, сакън, Путин да вземе да се обиди, че не щем да му купуваме скъпо-прескъпо руския природен газ?! Само за да не би, джанъм, да си помисли Путин, че повече обичаме американците! Нали затова сторихме тая непредставима глупост? А колко други глупости в историята си сме правили, за да угаждаме на "Големия брат", да ги изреждам ли? Няма нужда, Вие ги знаете тия глупости. Ала ги премълчавате най-малодушно. Ето, заради това, че сме на път заради зловредни русофилски влияния да станем освен нация-курва, но и нация от малодушници, аз 93

именно ще продължавам да работя за налагането на истината, независимо от неудобствата и рисковете. Все някой трябва да има дързостта да се противопостави на толкова ужасната болест на българския народностен организъм, все някой трябва да диагностицира тази болест, пък на тази основа след това ще ни се наложи да поемаме много горчиви хапове – с оглед да почнем да се възстановяваме, да оздравяваме, да почнем да се грижим и за запазване на здравето си. Този и смисълът, не нещо друго. А пък най-непоправимо болните са ония, чиято болест е вътрешна, душевна и духовна, при това те изобщо не съзнават проблема си, нещо повече, извратени са дотам, че дръзват да се хвалят с онова, от което би следвало да се срамуват...

ТЪРСЕНИЯ И РАЗМИСЛИ Из Балади за безсмъртието (духовна лирика и есета) Георги Панайотов

Блажени нищите по дух, защото тяхно е Небесното царство. (Матея 5, 3) ЗНАНИЕ И ПОЗНАНИЕ Ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни. (Исус Христос) „Светът е оцелял, защото се е смял“, ала днес самото оцеляване е възможно най-сериозното дело за ония, които вярват във Възраждането и се стремят с всички сили към съвършенство и пълнота на живота. (Авторът) * * * ЗНАНИЕ – този свещен Извор на Човешката душа! Храм на Истината и свободата… Някога То идваше отвън и беше откровение на Космоса и неговите богове. Затова и ръкотворните храмове бяха на всеобща почит. Сега То е вече ПО-ЗНАНИЕ, бликащо отвътре, сиреч лично дело на Преображението и Възкресението на всеки един истински, достоен Човек – живия Храм на тялото. И в Божествената поема Бхагавад Гита То бе Алфата и Омегата, Първият и Последният, Началото и Края… Кришна беше Свръхчовекът и Господарят на Йога – Космическият предшественик на Христа. Между Кришна и Христос трябва да съществува не само сходство в имената и приемственост в Богочовешката им природа, но и висше съзвучие на Божествената им същност. * * * Старите времена бяха царствени и величествени със своите магове и жреци, влъхви и пророци, дали облика на не една Култура и цивилизация. Ала земният човек не бе още Личност и нямаше свое битие в Първичния Космос. Не можеше да излъчва Идеи от себе си в Девакана, Света на причините… Той отразяваше мислите на боговете и бе само инструмент на тяхната воля в епоса, наречен „Междузвездни войни“. От самосебе си никой не можеше да се издигне в Царството на Светия Дух (съвършеното Битие).

Ведите и Упанишадите и „мъдрите езичници“ говореха за ДНИ-те на Брама, за безкрайните цикли и повторения и прераждания на Космоса, боговете и хората – омагьосания кръг на Кармата… „Що значи някаква си личност?!“ – питаха героите от рода на Арджуна и Рама, Исаия и Йов, Едип и Одисей, Орфей и Соломон, Сократ и Платон… Египет, Халдея и Вавилон увековечиха „звездната писменост“ от Четвъртия ДЕН /на книгата Битие/. Гърция и Рим принесоха дара на боговете от Шестия ДЕН… За да се яви Онзи, Който бе от Мелхиседековия чин – Цар на Правда и Изкупител на Адамовия род. * * * Новата ера оповести безсмъртието на Човешката душа и величието на Човешкия дух (Аза). Затова Откровението на Йоан превъзхожда неизмеримо всички свещени Книги и древни Поеми, начело с Бхагавад Гита – както поетите станаха новите жреци и апостоли и царе на Светия Дух (вечния живот). Да повярваш в Себе си – ето истинското Вероучение и същинското Кръщение и действителното Свето Причастие! Новозаветното откровение на Любовта… Човекът е цар на Новия Космос; Господар на Силите, Началствата и Властите – тъй като и Възкресението не е самоцел, а определена свише творческа способност. „Човекът ли е за Съботата или Съботата е за Човека?“ – питат още религиозните и фарисеите и окултистите на последните времена… А краят на този свят идва с изпълването на числото на Съвършените – това го знаят героите на 7-те Църкви (Победителите). * * * Трите гуни – Сатва, Раджас и Тамас – са Мойрите на съдбата, пред които се прекланяха старите човекоподобни богове и самият Зевс Олимпийски. Те са и цели редуващи се Епохи на този свят, в които се преливат Силите и Духовните йерархии на Сътворението. Кали юга или Железният век утвърждава могъществото на Луциферите и Ариманите – войнствата на Раджас и Тамас. Епоха на раздори и войни, на безпределна мъка и скръб, в която Светлите духове са орисани на гонение и скиталчество и смъртоносна онеправданост… На Земята господствуват злите и коварните, а учените тържествуват в материалистичното опиянение – страшното вино на заблудите и чародействата на Философския камък. Великият Вавилон отваря отново „широката порта“ за старите-нови богове на Пандемониума – царете на „извънземните цивилизации“. А под земята се надига древния Хадес с тъмните си пълчища чак до Луната – по кръговете и спиралите на

плътния химически етер… Безчет паднали души и омагьосани духове кръжат като прилепи в този „Ад“ и призрачно „Царство на сенките“. Те, вавилояните, жадно търсят светлината на Слънцето и се раждат на цели стълпотворения в този свят и в Прераждането намират едничката си вяра и утеха на смъртните – уви, все по-надолу и по-надолу в „Черните дупки“ и Лабиринтите на Тартара… * * * ДОБРО, ИСТИНА и КРАСОТА – тази е Богочовешката Света ТРОИЦА на Светлите духове, идващи от световете на Сатва и сферите на Дантевия „Рай“… Измежду тях най-лични и издигнати са поетите, вкусили първи от Дървото на Живота. А Красотата е венеца на дарбите и талантите и съвършенството в Светия Дух – Обетованата земя на Възраждането… Всички ония, които приемат водното Причастие и кръщението в Сатва. И Йоан Кръстителят дойде в силата и славата на Илия като „най-големият измежду родените от жена“. За да изповяда Новото тайнство на Преображението и Новораждането (в Духа) и оповестявайки знаменитата максима на Предтечата: „Той трябва да расте, а аз да се смалявам!“ * * * Кои са „нищите духом“, за които Христос казва, че на тях именно е дадено Небесното царство?… Новородените във Вярата – Духовните младенци, които растат в силата на добродетелите и пребъдват в Красотата на Възкресението (от Седмия ДЕН). Сегашният свят малко знае или почти нищо за тази девствена и първична Красота на вечния живот, чийто символ са „белите дрехи“ (от Откровението). С тях се облече Исус още на планината Тавор в компанията на Илия и Мойсей и в присъствието на Петър, Яков и Йоан – най-личните от апостолите. Нея възпяват обаче поетите и романтиците на всички времена и тя е Дом на влюбените – първото и последното Богочовешко тайнство… И Данте трябваше да прекоси „трите свята“ и извърви целия Космически лабиринт и звезден Универсум заради усмивката на една ЖЕНА!!! * * * Къде е „Рая“ или Небесното царство? – питат и днес богатите в Тамас и всички учени глави-материалисти. Които замениха Бога с Мамона и се поклониха на Великата Блудница – богинята-майка на Плътския дом… И тъмното вино на щастието се лее на реки от мед и масло по четирите краища на Земята (Гога и Магога) – и то е сега старото-ново тайнство на чародеите и супермените и красивите Елени, а също и еликсира на болшевишкото безсмъртие. В Плътския дом Князът на мрака и бездната строи открай време своите царства и мегаполиси и поднебесни вселени, а Блудницата ражда „езически богове“ и клонира болшевики, чието число е като морския пясък. 97

И безчет „учени глави“ свалят звезди от небето и проповядват земното блаженство и плътското безсмъртие, и вдигат новите Вавилонски кули на Индустриалния рай… Те изнамериха дори „Дванадесетата планета“ на името на Вавилонския бог Мардук и усилено пренаписват Библията, създавайки новия „Епос на сътворението“. А посветените в Раджас хулят Бога и Провидението и Светата Троица, задето са дали на Сатаната такава неограничена власт. Сега те издигат последната църква на Свръхчовека, когото православните назовават Антихрист… И протестантите от всички разцветки на дъгата се събират за нов Кръстоносен поход и обявяват нов Джихат, наречен още „Войната на всички против всички“. * * * „Нищите духом“ обаче са призваните и избраните в Сатва – според онова Евангелско пророчество, че „първите ще станат последни, а последните – първи.“ Те именно са рицарите на Любовта и Свободата и кротостта и милосърдието, дарени с духовните дарби (a’la Павел) и с поетическия гений на Възраждането. На тях се отварят небесата като в Деянията на апостолите, за да видят приказните селения на Духовния Рай и чуят гласовете и мелодиите на белите братя, възпяващи Домовете на влюбените и Богочовешките светове на Красотата… Ония сфери на първичното Битие, които са извън времето на „този свят“ и на целия вторичен Космос (Шестоднева)… Наречени с право „вечен живот“ или Дърво на Живота, простиращо клоните си по цялата Земя и чиито плодове са хората – всички ония подвижници на Светлината, от чиито семена покълва и израства Новото Небе и Новата Земя на Новото Сътворение, наречено още ДЕН ПЪРВИЙ. О, наразумний и юроде, поради что се срамиш да се наречеш Богочовек и Богумил и „почетен гражданин“ и оцеляващ в изкуството „клетник“?! Ухо не е чуло и око не е видяло онуй, що е приготвил Възкръсналият за ония, които Го любят и не се отричат от Името Му… А то е Музата на поетите и художниците и псалмопевците – истинското вино на Причастието – от което пиха и сватбарите в Кана Галилейска! * * * На нова Сватба са поканени отново и болшевиките, покръстени от Мамона в „паричното тайнство“ – този омагьосан кръг на Прераждането и слизането в Бездната… И самият Кришна идва да точи и налива новото вино от новите мехове на Самарянката… А Великият везир на правоверните се покланя трижди пред „Извора на белоногата“, омаян от сафарата на Никола и от лирата на новите богомили – възрожденците.

Вечен Празник на Поезията и Красотата възвестяват и днес „нищите духом“, взели даром Хляба насущний и гребящи с пълни шепи жива вода от Рога на изобилието – този, който блика с благодатни струи от Голготата на историята върху подвизите на героите и Трънените венци на мъчениците и сълзите на праведните… „Бъди буден и когато сънуваш!“ – ечи от ефира на Седмото небе светата Муза на крилата на Орела. А вече и философите знаят, че „пределната сложност е най-голямата простота“ – тесният път към Съвършенството. Уви!!! * * * Сега болшевиките изнамериха „Изгубеният рай“ и дойдоха при Дървото на Познанието, запленени от новите му разкошни плодове. Така и поповете дори повярваха в Мамона и в приказната „Американска мечта“. А фаустовците усилено се заеха да градят новата Вавилонска кула на щастието и безсмъртието. И самото Познание вече стана „полова игра“ и сексуално причастие – както и в старите времена до Адам тя доминираше и предопределяше съдбите на простосмъртните в омагьосания кръг на Прераждането. За да възтържествува Двойника и се яви чудовището – Звяра със седемте глави и десетте рога. А голямата Блудница и майка на Плътския дом да увековечи Великия Град Вавилон върху седемте хълма на Човешката история.

ИЗТОЧНАТА ФИЛОСОФИЯ Будистката дхарма Алесиян Пацев Определение на понятието дхарма В будологията е общоприето схващането, че теорията на дхармата се обуславя от анализа на съзнанието и личността1. Будисткото учение за анатмана (не душата) може да се мисли като непосредствено нейно следствие. Анализът на елементите на личността е анализ на преживяването, анализ на съзнанието, анализ на феноменалния свят на субекта и като такъв този анализ е, преди всичко, психологически2. Той се превръща в психофизиологически и психофизически когато към него се прибави и анализът на чисто телесните елементи. По същество това е анализ на елементите, на техните носители, а значи на самата дхарма. Мисловното издигане в познанието е достигане до онези елементи, които могат да обезпечат на мисленето това издигане. Следователно мисловното издигане е обусловено от наличието на “добри” елементи в “архитектониката” на потока на съзнанието, а наличието на “добри” елементи – от “добрата карма”. Активността на мисленето се запазва като мисловното разбиране на закона на света и това, че ако мисленето го опознава и следва, то се издига в познанието, придобивайки елементите на това издигане. От друга страна именно този велик, основен закон на света е дхармата. Тук се съдържа нещо особено важно, не само за будизма и източното философско мислене, но и за философското мислене изобщо. Това е “мисловното желание” или енергията за познание, което има приоритет пред мисленето. То е първото. Нека си припомним знаменития 129 химн от Ригведа “В началото е желанието (беше), Едното го обхвана желанието. Желанието беше първото семе на мисълта” 3. Главното в теорията за дхармата е разглеждането на битието като континуум битие – време. “Предметността” на мисловното възприемане на битието е движението и изменението. Обектът е ставащ, а не станал. Самото “е” е действително като процес. Процесът на изменението (актът) се запазва като самата идея за биващо. В будизма идеята за биващото е изменящо се. Мигновеността на проявлението на дхармата, както и мигновеността на нейното изчезване са несъвместими с някаква константна, неизменно продължаваща и съществуваща цялостност. Тя няма “траене”. Според Абхидхармакоша4 групи-

1 Виж О.О.Роземберг, Труды по буддизму, гл.7, Теория дхарм как основа буддийской догматике. 2 О.О.Роземберг, Труды по буддизму, Теория дхарм как основа буддийской догматике. 3 Ригведа, 10, 129. 4 Произведение на великия будистки философ Васубандху. Разглеждат се основни философски принципи на будизма от позиция на школата Сарвастивада.

100

те от елементи (дхармите) изчезват всеки миг. “Поради това те не са в състояние да се предвижват по-нататък в световете”.5 Сарвастивадините, които приемат идеята за собствената природа като относително независима същност смятат, че дхарма също би следвало да има такава природа. Около това положение стават много спорове, преди всичко със саутрантиките6. Последните виждат в това възможност за признаване на същност, която запазва независимостта си от моментното проявление и може да съществува перманентно, което предполага съществуване на душата. В традицията Тхеравада има множество примери за признаването на такава същност или за възможността за някакво траене, което е в противоречие с теорията за моментите. Например, школите Саматия и главно школата Ваступутрия не приемат общия стандарт на моменталността. Етимологически “дхарма” произлиза от санскритския глагол дхр (dhra), което значи държа, нося, поддържам, утвърждавам. Всички елементи на съществуването, на битието се явяват дхарми. Дхарми са елементите на умствените, психическите и интелектуалните процеси. Те носят същността им от една страна, а от друга са във възможността тази същност да бъде възприемана. Животът е дхарма доколкото обезпечава съществуването. Учението на сутрите е дхарма доколкото то, пак според сутрите, се явява носител на истината. Дхарма е проявяващата се истина, онази истина, която създава реалността от непроявената възможност. Дхарма е знанието за света. Дхарма е и желанието за познание. Дхарма е всеобщият вселенски закон, дхарма е неговата целесъобразност. Всеки елемент на мирозданието е моментно проявление на дхармата или неговата субстанция-носител. Субстанцията-носител на някакви качества се нарича дхарма - носител. Постоянното възникване е също дхарма, или дхарма е моментът на безкрайността и безначалността на това възникване и изчезване. Религиозният обет, както и мирският закон са също дхарми. Будон Ранчендуб (1290-1364), знаменит тибетски учен, преводач, историк и редактор на канона на будистките текстове, цитира десет значения на термина дхарма, които привеждам: 1. Елемент на съществуването изобщо; 2. Път; 3. Нирвана; 4. Нечувствителен елемент; 5. Добродетел; 6. Живот; 7. Учение7; 8. Качество, постоянно ставане; 9. Религиозен обет; 10.Мирски закон. Във “Въпросите на Милинда”, текст който не е каноничен, но е важен като философска позиция, проявяването на дхармата се определя като свойство (лакшана). Това е позиция на Саутрантика. Дхармалакшана е проявената дхарма онази АК, 1,18. Представители на школата Саутрантика. 7 В трактата „Спутартха” е казано, че:”Учението е естествено изтичане на Абсолюта. Учението е своеобразна еманация и концентрация на трансцендентната същност на Вселената. 5 6

101

дхарма, която е факт на сетивата, на мисленето и на съзнанието. Това определение стои в основата на Енциклопедия Абхидхарма. Дхармата носител8, или причината на дхармалангшана не може да бъде схваната непосредствено. Има два смисъла на определението за дхарма – дхарма като свойство, ланкшана и дхарма като носител на това свойство. Естествено възниква въпросът откъде можем да знаем за нея. Дали това знание е простото знание за всеобщата причинност, което в едно свое развитие следва да намери собствения си обект в причината на самото себе си, или самото знание за дхармата е скрито в същността на философското мислене? Теорията на дхармата предполага появата на обособени елементи в потока на съзнанието, които обезпечават това знание и могат да излязат от едно определено разбиране за философско мислене и за мислене изобщо. Една подобна форма в късните варианти на будизма е мистичната интуиция (yogi-pratyaksa). Концепцията на дхармалангшана е особено близка до позицията на Кант, или по-скоро обратното. Ние винаги възприемаме проявеността или “явленността” на обектите според Кантовата терминология. Същността им обаче е непознаваема. По същия начин дхарма е гносеологически трансцендентална. Мисленето познава явлението посредством множествеността, различието и определението. В познавателните подстъпи към същността тези елементи отпадат. Това изнася дхармата, както и “веща в себе си” извън гносеологическия хоризонт. Следвайки същността, мисленето трябва да остави или да се освободи от онези познавателни феномени, които съставят познанието в царството на явлението. В Палийския речник, Будхагхоши дава следните две класификации на дхарма: 1.1.Благо качество, добродетел (gupa); 1.2.Морално наставление, проповед на Буда (desanaya); 1.3.Кармичен закон (pariyattiya); 1.4.Космически закон (nissate). и 2.1.Доктрина (pariyatti); 2.2. Условие, причинност (hetu); 2.3. Морално качество (guna); 2.4.Феноменалност, в противоположност от ноуменалност (nissatanijivata). Тибетският тълковен речник дава следните значения за термина: 1. Път; 2. Знание; 3. Изход от страданията (Нирвана); 4. Сфера на душата; 5. Добродетел; 6. Живот (добродетелен живот); 7. Канони на будизма; 8. Истинно проявление, ставане; 9. Доктрина (учение и традиция). Цялата система на дхармите е изложена в сборниците Абхидхарма или Абхидхарма питака на будисткия канон. Следва да се има предвид разликата между понятията дхарма и дхармин. Дхармата е носителят на наличната качествена определеност и става действителна като проявена, докато дхармин е чист и неопределен носител. 8

102

Самият термин Абхидхарма значи чисто и неопетнено знание, а също и чисто знание със съпровождащите го дхарми. Определението “съпровождащи дхарми” означава онези елементи, които изграждат философското размишление върху самите дхарми и върху най-висшата дхарма - Нирвана. Това са елементите на чистото философско размишление върху истински съществуващото9. Върху теорията на дхармата е посветено огромно количество литература. Според руския будолог О. О. Роземберг будистката философия “не е нищо друго освен теория на дхармата.”10 В трудовете си върху будизма, Роземберг отделя съществено значение за изясняването на термина дхарма. Според него дхарма се среща в следните значения: 1.Качество, атрибут, сказуемо; 2.Субстанционален носител, трансцендентален субстрат, елемент на потока на съзнанието, истинно реално; 3.Нирвана, “Дхарма par exellence”, учението на Буда, религията на Буда; 4.Вещ, предмет, обект, явление. Ще приведа няколко цитата: “В логическите трактати дхарма означава “качество” (т.е. нещо носимо), което се приписва на носителя на качеството, т.е. на субекта (S). В тези случаи дхарма може да се преведе като сказуемо (Р) или атрибут.”11 “Основното и вероятно първоначално значение на термина се среща във философските съчинения, а също и в сутрите където под дхарми се разбират носителите или истинно реалните, непознаваемите носители на тези елементи, на които в абстракцията се разлага потокът на съзнателния живот, т.е. субектът и преживяваният от него свят като вътрешното и външното.”12 “Същността на всяка дхарма е трансцендентна, непознаваема; само признаците, или проявленията на дхармата образуват потока на съзнателния живот. По този начин елементите, на които се разлага потокът на съзнанието не се явяват дхарми, а проявени дхарми (дхарма-лангшана), но заради краткостта често се употребява терминът дхарма вместо израза “проявление на дхармите”; в този случай дхарма е равнозначно на термина елемент”.13 Според Х. фон Глазенап (H.von Glasenapp) дхарма е закон, всеобщ закон. Тя не е чисто битие, а битието като закон във Вселената и световете, т.е. закон в неговия абсолютен смисъл. Х. фон Глазенап смята, че Роземберг “не е съумял правилно да разбере връзката между дхарма като закон и дхарма като елемент на битие”. Глазенап акцентира на факта, че в китайските източници дхарма се предава с термина (fa), което означава “закон”.14

“Чисто знание със съпровождащите го дхарми” е определението на термина Абхидхарма даден от Васубандху в съчинението му Абхидхармакоша (постканоническата традиция). Терминът “коша” означава вместилище, съкровищница. Следователно, Абхидхармакоша ще рече вместилището, съкровищницата, която съдържа чистото знание. 10 Виж О.О. Роземберг, Труды по буддизму, гл.7, Теория дхарм как основа буддийской догматике. 11 Пак там. 12 Пак там. 13 Пак там. 14 Щербатской Ф.И. Избранные труды по буддизму. 9

103

Според “Энциклопедический словар китайской философии”15 терминът има два главни аспекта.”Първо: закон, учението на Буда, истинното учение и второ: елементарна частица на психическия живот.” Понятието дхарма, според повечето автори, е равнозначно на определението на истинно същностното, истински съществуващото битие, доколкото самата дхарма е определящото и определяното. Под дхарма най-често се разбира всеобщата реалност или по-скоро принципите, които са в основата на идеята и, които я създават и оформят. В различните будистки школи понятието всеобща или истинна реалност има различни значения. Това води до различна “степен на реалност” на дхарма. Но тъй като целта на мисленето е именно тази реалност или истински съществуващото, то опитът да бъде определена тази реалност не е мисловно изкушение, а по-скоро дхарма. Този опит за реалността на дхармата е основен момент при различията на възгледите на будистките школи, както и интерпретациите на неговите следствия и значения. Идеята за това какво е реално е в основата на разделението и различието между будистките школи и направления. Според сарсавадините дхармата съществува реално. Според мадхямиките16 тя е пуста и нереална защото истинната реалност няма причина, а дхармата като не субстанция (не абсолютна субстанция) следва да има причина. Но самата дхарма е причината на елементите и на битието, а битието и елементите могат да се познават от мисленето. Следователно дхарма не е абсолютна причина, а и не би могла да бъде такава според будисткия принцип за причинността, но тя е причината на битието, както и причината на това то да бъде познавано. Сарвастивада разделя дхармите на абсолютни, т.е. причинно необусловени (асамскрита) и причинно обусловени (самскрита). Подобно мнение изказва Г. М. Бонгард-Левин, но той представя главно историческия аспект на това схващане на вайбхашиките. Според йогачарите17 (виджнявадините), в съответствие с учението им за тройната природа на нещата, дхармите също имат тройна характеристика. Това е въображаемата характеристика (паракалпита-лакшана), зависимата характеристика (паратантра-лакшана) и съвършената характеристика (паринишпанна-лакшана). Въображаема характеристика е “всяко установяване на име и споразумение относно дхармите, според същността или спецификата им, за да ги обозначаваме в делничния език”18. Зависимата характеристика, според същия източник е: “зависимият произход на дхармите”, а съвършената характеристика е “модалността (татхата) на дхармите, съзирането им от бодхисатвите, въз основа на тяхната енергия и правилно наблюдение (йонишоманасикара) и в крайна сметка чрез осъществяването на прозрението”19. Невъзможността за проникване на мисленето в дхармата, нейната трансценденталност се застъпва от много изследователи. Ф.И.Щербатской пише: “Независимо че понятието елемент на битието е израснало до своеобразна надстройка във формата на последователна философска система, неговата вътрешна природа си остава загадка. Какво е това дхарма? Тя е непостижима! Тя е тънка! Никой никога Энцеклопедический словар кинайской философии М. 1994. Школа в системата на махаяна. 17 Другата голяма школа в системата на махаяна. 18 Самдхи-нирмочана-сутра, гл. 4,4. 19 Пак там, 4,6. 15 16

104

не е в състояние да каже каква е нейната истинска природа (dharma-svabhava)! Тя е трансцендентална! “20 Нов момент в изясняването на понятието дхарма е интерпретацията й в някои тибетски варианти, като например интерпретацията на тибетските учени Танпи Донме (XVIII в.) и Цзонхава (XIV в.). Тези учени се придържат към схващането, че дхармата може да се възприеме непосредствено в човешката душа. Танпи Донме смята, че душата влиза в тялото като принцип на неговото оживяване, в усещането като принцип на самото усещащо (усещащата същност), в съзнанието като принцип на осветеността му и накрая в “импулсите и процесите”. Страданието и кармата са отделени от същността на душата и една нейна част е напълно чиста по природа и е извън страданията. Самата тя е Нирвана. Нейната същност е подобна на светлина (също както пише и Плотин в Ениада I, I.) и се явява сфера на дхармите. Според Б.И.Кузнецов подобни представи за душата, както и нейното отношение към дхармата извеждат към ранния или първоначалния будизъм21. Съществуват различни аспекти на употребата на термина. Строго философски аспект, психологически аспект, етически аспект. T.W.Rhis Davids и W.Stede дават едно пълно изложение на основните типове на термина дхарма в Pali-English Dictionary.22 Дхарма не е просто битие. Битието е нейно следствие доколкото негов атрибут е определеността. Дхарма е причината на биващото, а значи и причината на всяка определеност. Но тя не се покрива нито със съществуването, нито със същността. Тя е причина на онази определяща същност, чиито следствия са и битието, и съществуванието, и същността, т.е. тази определяща същност е също дхарма. Какво е отношението на дхарма към небитието? И битието, и небитието са в един свят на проявената дхарма (дхармалангшана). Небитието има двойствено определение. От една страна то също е следствие на проявената дхарма (определената дхарма) и като такова то следва да е в света на проявената дхарма. Определеното небитие или нищото е следствие на дхармата като понятието небитие или нищо, което имаме. От друга страна небитието е принципът стоящ “отвъд битието” или “преди битието”, а това означава и “отвъд” съществуването, същността и възможността за определение, отвъд самата причинност, т.е. отвъд дхармата. В този смисъл то няма значението, което има небитието в проявения свят. Дхармата запазва в себе си принципа на причината, който в последствие се превръща в принцип на причинността. По същество подобна интерпретация не се отличава от принципа на реалността, където и битието, и небитието са модуси на реалността. Класификации на дхармите, според Енциклопедия Абхидхарма В трактата на Васубандху, Абхидхармакоша, част първа са дадени класификации на дхармите, според догматиката на Сарвастивада. Трябва да се има предвид, че самият Васубандху “не е строг последовател на тази школа”. Списъкът на сарвастивадините съдържа 75 елемента. Ще приведа някои класификации по Абхидхармакоша. Една от най-известните класификации на дхармите, според ЕнЩербатской Ф.И. Избранные труды по буддизму, 170. Виж Б.И.Кузнецов. Ранний буддизм и философия индуизма по тибетским источником СПб 2002,38. 22 Pali-Englech Dictionary, P. IV, 1951, 171-175. 20 21

105

циклопедия Абхидхарма, е тяхното разделение на дхарми, които подържат битието и дхарми, които не подържат битието. 1.Дхарми, които подържат битието (санскрита-дхарма ); Дхармите, които подържат битието са тези, които са свързани с процесите на раждането (пораждането), пребиваването и изчезването. Те всъщност подържат самия процес на раждането и изчезването, или по-точно те са самия този процес. Битието е същият процес. В будисткото разбиране битието е не само пребиваването, траенето, но и самото изчезване. Изчезналото битие е също битие,23 неговото поддържане е именно дхармата на изчезването. 2.Дхармите, които не подържат битието (асанскрита-дхарма); Дхармите, които не подържат битието не се раждат, не се пораждат и не изчезват. Първо, това е пространството (акаша) второ, дхармата на отсъствието на раждането и трето, дхармата на отсъствието на изчезването. Това са така наречените постоянни дхарми за разлика от дхармите, които подържат битието и са непостоянни. 3.“Вълнуващи се дхарми” и “невълнуващи се” (сасрава-дхарма и анасрава-дхарма); Тази класификация е според принципа на влечението. Най-общо влечението е или към абсолютното успокоение (нирвана) или към битието, към неговия вихър, който държи съзнанието в света на Сансара. А това, само по себе си, е и друга класификация на дхармите, именно по този признак. 4.Благоприятни и неблагоприятни дхарми (кушала-дхарма и акушала-дхарма). Тази класификация разглежда също възможността за спасението, за просветлението, или за оставането в невежеството и неведението. Елементите на истинния стремеж към спасение са в дълбоката си основа истинен стремеж към справедливостта, от тук към доброто и истината. Обратно, всеки акцент върху личното е елемент на суетата и води към тленното и следователно към неразбирането и неведението. Разпределение на дхармите по групи Тази класификация е приета от почти всички древни будистки школи и включва разпределението на дхармите по групи: Групата на чувствените елементи (рупа-дхарма); Групата на съзнанието (Виджняна или чита); Групата на психическите процеси (чайта); Групата на непсихическите процеси (чита -випраюкта-санскара); Има се предвид схващането на сарвастивадините, че всички дхарми и минали, и бъдещи, и настоящи съществуват реално. 23

106

Групата на дхармите, които не подържат битието (асанскрита-дхарма). Определение на понятието елемент, според Енциклопедия Абхидхарма Какво се разбира в будизма под елемент? Определението на елемента (дхати), според Абхидхармакоша е следното.”Подобно на това както в планината има много разновидности на металите, като например олово, желязо, злато, сребро и пр., така и в едно тяло, или в един континуум на живото същество има 18 различни дхарми, тези дхарми се наричат дхату или елементи.”24 Особено важно е когато става дума за елементите да се има предвид трите основни признака, или трите основни принципа на елементите. Първият, е тяхната несубстанционалност, което е и един от основните принципи на будистката философия. Вторият, е тяхното моментно проявление и изчезване, което ги свързва с времето и по-скоро с теорията за моменталността където времето и елементът (битието) стават синоними. Третият, е тяхното вълнение, вечно движение (utpatti), което може да бъде преодоляно и спряно в Нирвана. А това е и смисълът на знанието и познанието. За по-голяма яснота ще приведа таблицата за класификация на всички елементи на битието според сарвастивадините, дадена в Абхидхармакоша раздел 1-ви: Класификация на елементите на битието, които участват в изграждане на съзнанието: Първо общо деление: 1.Непостоянни, обусловени дхарми; 2.Неизменни, необусловени. Второ общо деление: Тази класификация е именно разпределението на дхармите по групи или групи елементи: 1. Чувствено; 2. Усещания; 3. Представи; 4. Волеви актове; 5. Чисто съзнание ( или усещане) или техните елементи по групи. Групата на чувствените елементи (Рупа); Чувственото има в себе си 11 елемента: 1.Полупрозрачно вещество, което придава зрителните усещания; 24

АК,1, 2а. 107

2.Полупрозрачно вещество, което придава слуховите усещания; 3.Полупрозрачно вещество, което придава обонятелните усещания; 4.Полупрозрачно вещество, което придава осезателните усещания; 5.Полупрозрачното вещество, което придава вкусовите усещания; 6.Зрение; 7.Слух; 8.Обоняние; 9.Вкус; 10.Осезание; 11.Невидимо, неуловимо, непроявено, чувствено вещество, свързано непосредствено с нравствеността. Този елемент е интересен с това, че подсказва наличието на база, която по късно се превръща в усещане за нравственото, а това значи усещане за самото добро. Групата на елементите, които непосредствено изграждат съзнанието; Това са елементите, които изграждат “фокуса” на съзнанието - “чита”, “виджняна” и “манас”. Групата на психическите елементи-процеси (чита–санпраюкта– санската(чайта); Това са елементите, които изграждат цялостната конфигурация на съзнанието. Те са различни и като количество, и като отношения между себе си. Независимо че количеството на елементите варира, обикновено се споменават 46 елемента. Групата на непсихическите елементи-процеси (чита-випраюктасанскара); Непсихическите елементи-процеси са: първо елементът на раждането, второ елементът на пребиваването, трето елементът на отслабването и четвърто елементът на изчезването. Групата на не поддържащите битието елементи (асанскрита). Групите дхарми се наричат скандхи “или ако обединим в една група всички чувствени дхарми (рупа) минали, настоящи и бъдещи, при това всички разновидности, се получава групата на чувственото (рупа-скандхи)”.25 Скандхата е най-простата класификация на елементите, които изграждат съзнанието. От гледна точка на един философски анализ понятието дхарма дава възможност за изграждането на една динамична концепция за съзнанието. Според В.И. Рудой “дхарма е едно от най-великите достижения на будистката, както и на цялата 25

АК,1, 14б. 108

класическа индийска философска мисъл”.26 Благодарение на дхармата става възможно излизането от ортодоксалните традиции на брахманизма по отношение на човешката душа”.

Литература: Васубандху, Абхидхармакоша (Энциклопедия Абхидхармы) разд.первый: Анализ по класам элементов. Перев. с санскр., введ., комент., ист-филос., исслед. В.И.Рудого. М.,1980. Роземберг О.О., Проблеми будийской философий. М. 1990. Пацев А.А Будисткото учение за анатмата (не-душата) С. 2012 Щербатской Ф.И., Избранние труды по буддизму. М. 1988. The Abhidhamma Philosophy or the Psicho-Ethical Philosophy of early Buddhism, vol. 1,Delhi 1982. The Abhidharmakosa of Vasubandhu vol. 1-2 General Editor Dr. Subhadra Jha Patna 1983. Stcherbatsky Th., Buddhist Logic. Vol.II Leningrad 1932. Stcherbatsky Th., The soul theory of Buddhhist. Delhi 2003.

Рудой В.И., Введение в буддийскую философию, стр. 23. 109

Из земята (културата) на изгряващата незалязваща мъдрост Веданта и Будизъм Владислав Киряков, студент по Философия, ІІ-ри курс (... по статията на Хелмут фон Глазенап за „Взаимоотношенията на религиите“...) Индия – земя, пропита от древност, вдъхновение и презвремево проникновение – земя на непресторени усмивки и на незабравени сълзи. Западният човек отива там, за да се откъсне от света в оазиса на прочистването, а източният – остава там, за да се едини със света в абсолюта на просветлението. И ако индиецът може вселената във себе да открие и себе си в нея да разкрие, то чужденецът от себе средвселенно бяга и от вселената във себе си се крие: ако индиецът е винаги единен със мировия безкрай, то чужденецът е винаги отвъден нему – веднъж като чужденец за себе си в него и втори път като чужденец за него в себе самия. А може би ние не трябва да дирим Индия, за да бягаме от себе си и/в света, а за да се срещнем със себе си в света и себе самите със света да срещнем?! Всички ние живеем в реалността на безследното изчезване. Природните феномени са обречени на прах, социалните – на забрава, а ние самите, отрупани/затрупани с/от дрехи, успехи и титли – смъртуващи живота на суетата си – сме съдбовно принадлежни на градската канализация, бунището и гроба. Това е пространство, изтъкано от тлени илюзии и всевечна гибелна печал – Сансара (Будизъм) и Майя /Веданта/. Житейската устойчивост в него е замък, построен въз пясък, а мировата истина – затворено за нейната лъжа око. Дири се избавление от световната процесия на сенките, блуждаещи в болка и мраз без надежда за спасение, в единение с всемирната истина, тъждествена на вечността в блаженство! Нирвана е медитативно състояние в дистанция от сетивната реалност, представляващо път към надсетивната истина – истинската реалност – на абсолюта, а символната фигура на Атман се явява постижение на единството между медитиращия Аз и Аз-Абсолюта. Различните учения правят различен прочит на нирванизма(производен на архаическия дравидски онтичен /психологичен принцип за отъждествяване с божеството – йога), но при всички тях присъства едно оттласване от тукашното дънно (конкретно) битие в щение на тамошното висше (абстрактно) битие – било то Универсален Аз (Брахман във ведантизма), или някаква Отвъдмирова Творческа Стихия (Вседържецът в християнството) или даже Самото Нищо(Саниата/Акаша), въз което всичкото на света имитира наличие(Будизъм). Веданта ни учи да бъдем света, бидейки самите себе си! Стремежът към божественото, кулминиращ в точката на абсолютното съвършенство – на осъществения кръговрат: ОМ, е стремеж към цялото – индивидуален и универсален Аз в единство, а не самоцелно искателство на Универсума /Брахмана/ Бога – Единното: „Според учението на Majjhima Nikaya, Sutta 22 се твърди, че „светът и Аз-ът са едно

110

и също.“27 Аз-ът обаче не е сам по себе си, а е изтъкан от множество същности, възприети от него по време на земния му път(социални статуси и роли) – той трябва да (пре)открива себе си и света във всяка една от тях – Брахман в Атман, и всяка една от тях – в себе самия и в света – Атман в Брахман: „Истинският мъдрец разбира, че неговият Атман е единен с вселенския Атман.“28 Да дирим във всяка една своя същност себе си и в себе си всяка една своя същонст, във всяко едно нейно проявление – самата същност, и в самата същност – всяко едно нейно проявление, във всяко едно производно ней впечатление – дадено нейно проявление, и в самото проявление – всяко едно направено от него впечатление: Що съм Аз? – Всички Те Съм Аз, без които Аз не Съм – Аз Съм Всички Те, без който Те не Са! Да видим всяко едно клонче в дървото и във всяко едно клонче дървото – всеки един гълъб в ятото и във всеки един гълъб ятото, всяко едно огледало в света и във всяко едно огледало света, ще рече – осъществено сливане: ОМ! А колкото до другото – до нещата, взети сами по себе си и в разлъка от останалото, то се отнася до Майя, символизираща преходността на окръжаващият ни измамно диференцииращ се в многообразие свят. Ако Ведантисткият Атман (Аз – Аз-Съм) представлява универсализация на индивидуалната идентичност (път на дима – осъществяване на мировия кръговрат), то Будисткият(доколкото изобщо може да се говори за такъв?!) се явява самоотрицание в отрицание на каквато и да било идентичност (път на пламъка – избавление от всемирния цикъл); първият е единосъщен на тоталното присъстиве – висшата същност – универсалния Аз, докато вторият изпада в бездната на тоталното отсъствие – висшата нищност – универсализация на Не-Аз-овостта: „... будистката нирвана не е първооснова или вечна същност, която лежи в основата на всичко и от която се появява вселената(като Брахмана от Упанишадите). Тя е обратната страна на всичко...“29 В ранния будизъм се утвърждава концепцията за преходността и илюзорността(Майя) на сетивното всичко (Сансара), в разлъка от което се постига висшата пустота, що представлява единствената истинска реалност, ще рече – Само нищото е всичкото на битието(!): „Само неопределимата „пустота“ (Suniata), която се постига с медитация и се осъществява в нирвана, притежава истинска реалност.“30 Веданта (предверна на Упанишадите): Мировият абсолют(Брахман) представлява собствена творческа стихия и самопораждаща се реалност, многото лица на която изразяват/въплъщават нея самата. Будизъм: Има единстевно самобитийстващи „Аз-овости“, що по-скоро нищуват – що по-скоро ги няма, доколкото са илюзии(анатма-дхарми), отколкото съществуват – отколкото да ги има – в едно несъществуващо битие. Иначе казано: Веданта – тоталност на пълнотата, Будизъм – тоталност на празнотата: „Учението за световната душа на веданта и теорията за

Глазенап Х., „Взаимоотношенията на доц. Момов М., сп. „Идеи“, Бр. 3/Идеите 2010, стр. 70 28 Глазенап Х., „Взаимоотношенията на доц. Момов М., сп. „Идеи“, Бр. 3/Идеите 2010, стр.70 29 Глазенап Х., пак там, стр. 70 30 Глазенап Х., пак там, стр. 70 27

религиията. Веданта и Будизъм“, превод: на изтока/, УИ „Св. св. Кирил и Методий“, религиията. Веданта и Будизъм“, превод: на изтока/, УИ „Св. св. Кирил и Методий“,

111

дхарма на будизма са абсолютно несъвместими.“31 Будистският Атман(Аз), доколкото може да се възприема като такъв при концептуалната му общност със собственото си отрицание – Ан-Атман(Не-Аз), отрича Ведантисткия, а от своя страна Ведантисткият стои противовесно на Будисткия: „Нищо не демонстрира огромното разстояние между веданта и будизма по-добре от отсъствието в будистките текстове на двете основни понятие на Упанишадите – Атман и Брахман, с тяхното ясно и отчетливо значение на „първооснова“ на света, същност на битието en realissmum (истинска реалност).“32 Отликата между понятията: atta – Аз (Същност) Самост и anatta – Не-Аз (БезСъщност) Без-Самост – се явява от изключителна важност за по-нататашната интепретация на ведантистката и будистката концепция за битието. Att/-m-/a-n: това ще рече наличие – Индивидуален Аз, взето не като едно от многото – взет не като един от всички, а като едното в многото – а като единия/единното във/за всички – Унивурсален Аз; An-att/-m-/a-n – значи липсата на всяко едно – на Индивидуалния Аз, взето като едно от многото – в смисъл на един от всички(Майя) – не единосъщие с вечността/истината, а тление в преходността/лъжа: „...думата anattan следва да се преведе „без самост“, „без независимо съществуване“, „без неизменния Аз“, „без вечната субстанция“ и т.н.“33 Анатта – принцип на нищуванието (НЕ/БЕЗ – или: Не Съм, защото СъмБЕЗ-Всемирното-Съм); Атта – принцип на съществуванието(Е/СЪС – или: Съм, защото Съм СЪС-Всемирното-Съм)! В тази връзка показателна е известната мантрична формула на будистите: „...‘sabe sankhara anicca… sabbe dhamma anatta’(Dhp. 279), „всички фактори на битието са преходни... всички състояния (в това число и нирвана) са без самост.“34 Разбирай – Без Същност, ще рече – Не-То на Всичко-То е Самото-То-Всичко: „Целта на доктрината anatta е само в това да покаже отсъствието на „самост“ при дхармите... „форми, лишени от Аз“(независима същност) и от всичко, което се отнася до Аз-а(или е подобно на Аз-а).“35 Защото за будистите отсъствието на самост(самостойност/самодостатъчност) се явява единственото възможно присъствие на такава, а именно – Самостта на самото отсъствие, що едно при-себе-си-съства: Едно Не-то на Е-то Е! Будистки Атман: Аз Не Съм Аз, за да не бъда в лъжата, че Съм и за да бъда в истината, че Не Съм: Аз/Атман=Не-Аз/Ан-Атман=Аз-Нищо/Атман! Ведантистки Атман: Аз Не Съм Аз, за да не бъда в лъжата, че Съм само това, което Съм, бидейки в истината, че Съм и онова, което Не Съм, но което Е: Аз/Атман=Над-Аз/Брахман=Аз-Всичко/Атман! Състоянието на нирвана е способ приживе да се разлъчим от наличнотукашното в единение с абсолютно-тамошното, от което предрождено и следсмъртно сме част и на което съдбовно принадлежим: „Нирвана, която светият човек преживява още в този живот и в която изпада завинаги след смъртта си, определено е реалност (дхарма), но тя нито възниква, нито изчезва, не е подлагана на страдание

Глазенап Х., пак там, стр. 71 Глазенап Х., „Взаимоотношенията на религиията. Веданта и Будизъм“, превод: доц. Момов М., сп. „Идеи“, Бр. 3/Идеите на изтока/, УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2010, стр. 72 33 Глазенап Х., пак там, стр. 73 34 Глазенап Х.,пак там, стр. 73 35 Глазенап Х., пак там, стр. 73 31 32

112

и по този начин е различна от висчки обусловени факти.“36 В нирвана будистът постига своя Атман(Аз) като Ан-Атман(Не-Аз) в блаженството да не бъдеш нищо освен нищото, що си, докато ведантистът постига своя Атман(Аз) като Брахман(Всемирен-Аз) в благодатта да не бъдеш нищо освен всичкото, що си! Бидейки един от клоните на дървото, да бъдем дървото, бидейки един от гълъбите в ятото, да бъдем ятото, бидейки едничкото сред всичкото, да бъдем всичкото, бидейки себе си, да бъдем света – ето на какво ни учи индийската философия и кое слива разнородните й учения в единно цяло. Защото индийската култура и изобщо – източната култура е култура на единството – космичен, природен, социален и индивидуален Аз ведно – всеки/всяко едно е със всеки/всяко едно, ще рече – със всички/всичко: органика, докато на запад шества принципът на разединението – космичен, природен, социален и индивидуален Аз в противоборство – всеки/всяко едно е срещу всеки/всяко едно, ще рече – и срещу всички/всичко, ще рече – и срещу самия/самото себе си: механика! В органичната култура за да бъда себе си, трябва да бъда всяка една от своите същности(баща, съпруг, съсед, служител), докато в механичната култура, за да бъда която и да било от своите същности, трябва да загърбя себе си в останалите: добрият съпруг и баща е лош служител, а добрият служител – лош съпруг и баща. По този начин западното Его се явява не само срещу другото и другите, но и срещу себе самото в отделните си превъплъщения, бидейки срещу всички и всичко. Така нашият Аз е повече враг, отколкото приятел на самите нас, и може би поради това се намираме в постоянно бягство от себе си в света и от света в самите себе си. Индийският Аз – Атман, ни учи как да спрем с бягството и враждата, как за миг да поспрем там, където сме и в онова, що сме, вслушвайки се в звуците на света, вглеждайки се във всеки негов цвят, познавайки го в полъха на вятъра – в уханието на цветето – в горенето на огъня и в оковите на леда, вкусвайки го в плода на дървото, що е дървото, кое е плода си, усещайки го в земята под нозете ни, що представлява самите нас, кои сме земята под нозете си, виждайки го в слънцето и в едничката прашинка, огряна от него, която сме и която всъщност от себе си в него – в нас самите – е ограня, ще рече – учи ни как да бъдем (в) света! Не е необходимо в Индия да ходя, за да бъда в Индия, и не е необходимо света да обходя – света да опозная – за да зная – за да бъда света: защото Аз Сам Съм Индия – защото Аз Сам Съм Светът – защото Аз Сам Съм..., преди да бъда каквото и да било и то Ведно-СЪС-Битието-На-Мировия-Аз/Не-Аз; а колкото до другото – то остава в ничието пространство на Сансара/Майя: Ничята земя/пещера на лъжата/сянката, че/що Съм/Е... Библиография: 1. 2. 3.

Глазенап Х., „Взаимоотношенията на религиията. Веданта и Будизъм“, превод: доц. Момов М., сп. „Идеи“, Бр. 3/Идеите на изтока/, УИ „Св. св. Кирил и Методий“, 2010; Кембъл Дж., „Източна митология“, Част 2, Митология на Индия, изд. „РИВА“, 2004; Елиаде М., „Трактат по история на религиите“, изд. „Изток-Запад“, 2012;

Глазенап Х., пак там, стр. 75 113

ДИСКУСИЯ ЗА НАУКАТА И НАУЧНОСТТА Трябва ли и на философията да се поставят толкова строги изисквания – по модела, по позитивистичния канон на строгото научно познание?

Преди няколко дни написах писмо до проф. Тошев – виж Мое писмо с предложение за сътрудничество с издателя на The Bulgarian Journal of Science and Education Policy; получих отговор от уважавания учен, което си позволявам да публикувам в моя блог, тъй като писмото му поставя някои въпроси, които аз развих в своя отговор до него; смятам, че е добре да се породи една по-широка дискусия по тия проблеми, единствено по тази причина давам публичност на нашата кореспонденция; ето двете писма, ще се радвам и други хора да вземат отношение по възникналите проблеми: Драги г-н Грънчаров, Вие сте напълно прав – науката предполага широка публичност на новите научни резултати и това е вярно за всички научни области. Съществуващата повече от сто години световна система за рефериране, индексиране и оценяване осигурява оптималните условия за това. Без да се прочете една публикация и без да се отбележи нейния приносен характер от някой друг няма гаранция, че претенцията на автора за нова идея или резултат ще бъде някога призната. Ако това не се случи, световната научна общност не разпознава такива автори като свои членове. Много ме радва желанието Ви да изминете този път, който несъмнено с масовизирането на научната дейност става все по-труден. В тези усилия може да разчитате на моята пълна подкрепа. Всъщност аз редактирам три научни списания, които имат добър 114

успех в това отношение – вече познавате BJSEP; ето и другите: Chemistry: Bulgarian Journal of Science Education, и Venets: The Belogradchik Journal for Local History, Cultural Heritage and Folk Studies (Art & Humanities – Anthropology). С отлични почитания и пожелания за успех, Борислав Тошев Здравейте, уважаеми проф. Тошев, Благодаря Ви за отговора и за поясненията! По принцип съм напълно съгласен с Вас, тия изисквания и нормативи са напълно разумни, особено що се касае до областта на точната наука, но все пак моето впечатление като философ е (споделям го честно с Вас, щото ми се ще да се породи дискусия), че тия прекалено строги изисквания могат да доведат и до обратен резултат, т.е. до стопиране на научния прогрес. Всяко нещо си има две страни, ето, моето впечатление е, че в областта на хуманитарните науки прилагането на толкова строги формални изисквания (рецензиране, одобрения от всепризнати научни авторитети, определени стилистични изисквания за "истински научен" стил и пр.) могат да доведат в крайна сметка до парализиране на най-ценното, което имаме, което също така е и израз на самата творческа активност, т.е. може да доведе до погубване на човешката свобода. Така ми се струва на мен, а и от опита си зная, че точно до такъв ефект се стигна в т.н. обществени или идеологически "науки" у нас преди, пък и след 1989 г.; стигна се дотам, че те станаха "антинауки"; станаха някакви псевдонаучни митологии. Аз само подхвърлям на дискусия тия свои съмнения. Смятам, че в областта на философията по-специално (философията не е наука, тя е форма на духа, подобна на религията и на изкуството, и всичките тия три духовни форми категорично се различават от науката, която пък е израз само на едно чисто познавателно отношение на човека към света и към самия себе си), тия строги критерии за истинска научност бих казал даже са вредни; защото в науката ценностният момент е скрит, съществува имплицитно, същото може да се каже и за практическия; докато във философията, в религията и в изкуството като форми на духа тия три момента, познавателният, ценностният и практическият, съществуват слети в едно органично единство, което именно и поражда тяхната специфика – и води до несводимостта им до форми на научното (чисто познавателното) отношение. Та затова поставянето на толкова строги формални изисквания пред философията като духовна форма, убеден съм в това, ще доведе до убиването на нейния творчески характер, ще доведе до израждането й в псевдонаука, ще я превърне в непоносимо скучна схоластика. Това е моето разбиране. Ясно е обаче, че едва ли ще успея да убедя в него цялата световна научна общност и затова ми се налага, ако искам редактираното от мен списание ИДЕИ един ден да придобие един общопризнат научен статус, да се видим принудени да възприемем всички тия формални, пък макар и толкова строги, бих казал дори убийствено строги критерии, изисквания, норми и пр. Аз поставям този въпрос, понеже той сам по себе си е интересен: за това, че науката в наше време не трябва да налага на всички духовни форми (и особено пък на философията) някакъв толкова строг позитивистичен канон, вярно, в наше време тя се възприема и е придобила статуса на образец, канон, модел на всичко, което иска да бъде строго, възвишено, ценно, "доказуемо" и пр., но един такъв позитивистичен идеал за научност, как да кажа, е израз на тиранията от страна на науката спрямо останалите духовни форми; тази тирания в сферата на духовните форми до добро не води, докато научният идеал или канон, докато позитивистичната парадигма, разбира се, в сферата на самата наука, вероятно, е ефективна, сиреч, води до значими постижения и успехи. Дано съм се изразил що-годе понятно, Вие вече сам разбирате, че аз съм привърженик 115

на една съвсем друга тенденция във философията, на която съвсем не й е приятен, така да се рече, диктатата и също така претенциите на науката спрямо формите на духа, които са толкова свободолюбиви; имам предвид най-вече философията, но това същото важи и за религията, и особено много за изкуството като такова. Ще ми е много интересно да разбера как звучат във Вашето възприятие на учен тия мисли, тия мои съмнения; смятам, че е хубаво да поразсъждаваме; въпреки че не отричам, че Вашите разяснения по темата за международните стандарти за наука и научност, които прочетох, са много убедителни. И също така са много добре представени и разяснени. И в този смисъл ми бяха много полезни, за което Ви благодаря. С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Дискусия за конфликта между свобода и кариера, между творчество и нагаждачество в сферата на науката и философията (продължение)

Преди известно време се свързах с проф. Б.Тошев и му написах едно писмо: виж Мое писмо с предложение за сътрудничество с издателя на The Bulgarian Journal of Science and Education Policy; професорът откликна и дори изрази желание да влезем в дискусия по повдигнатите от мен проблеми: виж Трябва ли и на философията да се поставят толкова строги изисквания – по модела, по позитивистичния канон на строгото научно познание? и така дискусията се отпочна. Тия дни г-н Тошев ми отговори пак, ала вкратце, с обещанието като се освободи от някакви ангажименти, да изкаже становището си; ето сега, по този повод, си позволявам да публикувам неговото съобщение и мое писмо, в което се опитвам да очертая проблема и конфликта, визиран в заглавието; когато професорът ми отговори, дискусията, така да се каже, ще се разгори, проблемите са важни и си заслужават, приканвам и други читатели, пък и дейци на науката и на философията, до които тя стигне, да вземат отношение, да кажат какво мислят. Ето сега вопросните писма, първо това на проф. Тошев, а след това и моят отговор до него: Драги господин Грънчаров,

116

Сега пътувам за участие в една конференция, но като се върна в София, ще Ви отговоря по-подробно, защото темите, които поставяте, наистина заслужават дискусия. Тук ще отбележа само, че аз говоря единствено за полето на науката и за хората, които с творчеството си имат научна кариера с научни степени, звания и длъжности. Полето на творчеството, обаче, е много по-широко – креативността не познава граници и не признава форматирането и шаблона – това наистина би изсушило човешката душа. Няма нужда един художник, например, да потърси мнението на анонимни и независими рецензенти преди да предложи картината си на съда на публиката. И това се е случвало в годините на комунизма, което е довело до ефекти на вулгаризиране на творческия процес. С поздрав, Борислав Тошев Здравейте, уважаеми проф. Тошев, Отговарям Ви с известно закъснение, моля да ме извините! Искам тук да кажа нещичко, пък като получа Вашия отговор, надявам се, ще продължим дискусията, понеже проблемът наистина си заслужава. Впрочем, на зная как ще възприемете предложението ми, но аз бих предложил следното: текстови запис на нашата дискусия по този проблем да излезе в редактираното от мен списание ИДЕИ, тъй като неговите читатели вече са запознати с някои моменти от проблема, тъй като ние от известно време с група украински философи, работещи в техния Институт по философия към Националната Академия на Украйна работим по издаването на международно научно-теоретично приложение на сп. ИДЕИ, та вече с тях сме дискутирали по тия въпроси. Не зная Вие как гледате на такава една възможност, да публикуваме нашият "диалог с писма" в списанието, проблемът наистина си заслужава по-широко обсъждане, тъй като касае някои потребности в развитието и на българската наука, и на българското университетско образование. Държа също така да Ви уведомя, че аз – понеже много залагам на диалогичността в списването на списанието – имам обичай да публикувам в сайта на списанието и преди това в моя блог подобни дискусии, като намерението ми е, евентуално, в наченалата се дискусия да се включат и други хора, и други хора да изразят становище, имам предвид и сред читателите на списанието. Та да Ви запитам: Вие как гледате на това, съгласен ли сте нашата кореспонденция да излезе в блога на сп. ИДЕИ, а след това и в самото списание, в неговия книжен (хартиен) вариант? А иначе това, което пишете по-горе, във вашия отговор, за творчеството, с него съм изцяло съгласен; на творчеството не бива да се налагат някакви рамки, формални ограничения и пр.; там се иска така потребната свобода на търсещия, на изследователския дух. Тук нямаме различия, но има нещо, което си заслужава по-голямо обсъждане, а именно: а за хората, работещи научни учреждения, за хората, правещи научна или академична кариера, за хората с научни степени и звания тия общи, принципни и така съществени изисквания за естественото, свободно развитие на творческия процес нима не важат? И щом на тях се налагат такива доста строги изисквания, не се ли получава едно неизбежно разминаване: искаш ли да правиш наука, истинска наука, искаш ли да се изявиш като творец в науката, как тогава да успееш да се изявиш и да бъдеш признат за учен, след като условието за това е да се откажеш от своя творчески полет, да се опиташ да го натикаш в едни крайно тежки ограничителни рамки, в едни окови, в това число и на мисълта, да не говорим пък за самото творчество? Не е ли прекалена жертвата, която т.н. научна общност иска от ония дейци на науката, които все пак се стремят да направят и научна кариера, които не желаят да останат непризнати от същата тази научна общност, т.е. не желаят да си останат, както го пишете, "маргинални учени"? Защото, излиза, че тия дейци на науката, особено сред младите, са поставени в положението да 117

трябва да направят един много тежък избор: кариера или наука всъщност искат да правят? И защо се е стигнало дотам, че сякаш едното изключва другото, понеже ако искаш да правиш кариера, трябва да жертваш свободата си, сиреч, да жертваш условието, благодарение на което може да има научно творчество, може да има какъвто и да било прогрес? Не се ли е стигнало, по този начин, до поставянето на някакви спирачки пред научния и творчески прогрес – и, пита се, в такъв случай, какъв е смисълът тогава от поставянето на толкова строги рамки и формални ограничения пред творчеството на ония, които хем искат да правят наука, сиреч, да се изявяват като творци, хем все пак желаят да не се "маргинализират", т.е. да си останат непризнати от научната общност, един вид да станат нещо като "аматьори" и едва ли не "дилетанти"? А не са ли прекалени пораженията върху развитието на творческия процес и прогрес в рамките на самата научна общност, щом хората, работещи в нея, са избрали в крайна сметка да пожертват свободата на творчеството си в името на социалното признание и на кариерата? Това са доста важни въпроси, на които трябва да се отговаря. Аз лично смятам, че и българската научна общност в отделните сфери понесе доста поражения именно заради това противоречие, което по-горе се опитвам да представя, с тази именно поредица от въпроси. То и още много други въпроси неизбежно ще възникнат ако се захванем да "чоплим" в проблема, които при това крещят за решение, за търсене на изход от създалата се бих си позволил дори да кажа катастрофална ситуация. Стана така, че аз започнах своята, да я наречем, кариера във философията, измъчван в крайна, в екстремна степен от това същото противоречие, за което говорим. Бях доста млад, всъщност бях на 26 години, когато, в израз на това преживявано противоречие, в тогавашния авторитетен вестник НАРОДНА КУЛТУРА (редактиран, прочее, от големия публицист Стефан Продев, Бог да го прости!) в далечната 1985 г. излезе първата ми публикация, която се наричаше "Псевдоученият" (ето тук може да се види изрезка от вестника, както е излязла тогава); там именно аз, в онези условия, се опитах да очертая този същия проблем около растежа на научните кадри и развихрилите се тогава т.н. "отрицателни явления" в научния живот на страната, обременен при това в хуманитарната сфера от една крайно жестока политизация и идеологизация. В същата тази 1985 г., малко след излизането на публикацията ми в КУЛТУРА, аз издържах конкурс и станах асистент по философия в ПУ "Паисий Хилендарски", в тогавашната катедра по "марксизъм-ленинизъм". Пиша тия подробности за да се види в каква наистина екстремна форма тогава ми се наложи да преживея този конфликт, това противоречие, което, както виждаме, и досега, вече в друг израз и посока, но пак тормози развитието на научния и академичен живот на страната. Тогава аз активно работех по писането на своята дисертация, която желаех да защитя в университета, който съм завършил, именно Ленинградския (тогава), а сега Санкт-Петербургския държавен университет. Срещнах огромни бюрократични и какви ли не трудности, преживях, осъден бях да преживея много, изпитания, битки и конфликти и в крайна сметка стана така, че се принудих да пожертвам научната си кариера в името на творчеството, на творческата свобода – която ми се оказа по-свидна от кариерата. Три опита направих да защитя дисертацията си, и трите неуспешни, вярно, не съм стигал до крайна, официалната защита, а сам съм се отказвал, след много вътрешни борби, на по-предишните етапи. И, в крайна сметка, предпочетох да се "маргинализирам", но да си запазя свободата, която в сферата на философията е особено драгоценна: тя всъщност е първото условие на същинското философстване. Излишно е да споменавам, че след 7 години пребиваване в "академичната общност" на ПУ най-накрая, порядъчно "сдъвкан", бях "изплют" от системата, бях уволнен (1992 г.), философията също така беше изгонена от този 118

Университет, пък и от останалите, те се меркантилизираха порядъчно, а какво стана с науката и с академичността и докъде се стигна в тия години в нашите 51 "университета" Вие сам добре го знаете. Дали пък не излиза, че изборът, за който говорим, всъщност, всъщност може да се дефинира така: меркантилизъм или "маргинализация"?! (Да подчертая, в шеговита форма, че думата "маргинализация" изобщо не съществува в чест на братята Маргини, щото ако те самите, в нашите условия, бяха предпочели да се подвизават като, с извинение, "академични" или "научни" дейци, то сега несъмнено щяха да бъдат най-авторитетни "учени", "професори" и пр.) Както и да е, изминаха много години, аз написах доста книги, учебници, помагала, разбира се, нито едно обаче не признато от системата (прочее, имам едно признато и "одобрено" от МОН помагало, то е моето помагало по философска психология!), пък и аз, да си призная, не съм се и борил да получа признание, и ето, сега, когато съм вече на 54 години, като главен редактор и създател на философското списание ИДЕИ (което си има особена концепция, отговаряща на моите разбирания за развитие на същинска свободна и свободолюбива философия), пак ми се налага да преживявам същия този конфликт, ето в каква форма. Сега пак се налага да се боря за признание и "узаконяване" по международните стандарти за наука на нашето списание. Аз самият вече се бях примирил и не желаех да се боря за такова признание, но ето, украинските философи от тяхната Академия ме подбудиха да направим списание, отговарящо на строгите научни стандарти, с оглед да се зачитат техните публикации – за развитието на научната им кариера. Впрочем, те сами ме намериха, почнахме един интересен диалог по тия същите въпроси, който вече е публикуван в списание ИДЕИ, ето, дори издадохме една такава книжка на международното и многоезично научно-теоретично специално приложение на списание ИДЕИ, а накрая, като излезе тази книжка, се оказа, че в техните научни бюрократични структури не пожелаха да признаят тези публикации, въпреки че ние спазихме всички изисквания, рецензии от признати учени, анотации, одобрения от катедрите, от хабилитирани учени и всички други салтанати, каквито се изискват; в някои научни области признаха публикациите им, в други обаче не ги признаха. Та в тази връзка, търсейки изход, попаднах на Вашите чудесни материали, в които обяснявате какви точно изисквания трябва да се спазят, за да има шанс едно научно списание да стане международно научно признато. Та и затова много ми се ще да обсъдим с Вас, пък и с участието на други хора, тия проблеми, ще се радвам, ако дадете съгласието си и участвате пълноценно в започналата дискусия. Извинявайте, че бях толкова многословен, но проблемът, както сам виждате, силно ме вълнува, моля, простете недостатъка ми! С най-добро чувство и с уважение: Ангел Грънчаров, един образцов философски маргинал :-)

Отново за световната система за рефериране, индексиране и оценяване на научните издания По започналата преди известно време дискусия за международната система за научни стандарти, която имам честта да водя с професор Борислав Тошев – виж Дискусия за конфликта между свобода и кариера, между творчество и нагаждачество в сферата на науката и философията (продължение) и също Трябва ли и на философията да се поставят толкова строги изисквания – по модела, по позитивистичния канон на строгото научно познание? – получих отговор от страна на 119

събеседника си, който публикувам, независимо от това, че той е все още предварителен, т.е. проф. Тошев обещава щом има повече време да се върне към излагането на позицията си, а сега-засега това е само нещо като негово встъпление към проблема: Драги г-н Грънчаров, Още не съм готов да дам подробен отговор. Пиша един заключителен доклад за една акредитация на докторска програма в Пловдивския медицински университет. Разбира се не възразявам да публикувате нашата "дискусия" – поставям кавички тук, защото моите бележки са откъслечни и много от нужните аргументи са пропуснати. Но дори и в този вид публикацията е добър белег за едно списание, защото случайните бележки също дават повод за размисъл по обсъжданите проблеми. Световната система за рефериране, индексиране и оценяване е изградена в две нива – първични литературни източници, primary sources (научна периодика), възникнали преди векове и вторични литературни източници (secondary sources), където първичните списания попадат след инспекция по редица научни и издателски критерии. Смисълът на второто ниво, възникнало преди около 150 години, е да даде на изследователите гаранция за достоверност и професионализъм на това, което е публикувано в първичните научни списания. Тази сложна система е проверена от времето – тя осигурява устойчивост на науката, предпазва науката от микронеустойчивости и безполезен шум. Разбира се, в основата на науката е свободата на мисълта, която е несъвместима с рамките, шаблона, формата, бремето на идеологическите оценки и квалификации. Науката е продукт на човешката цивилизация от най-висок порядък, който осигурява развитието на човечеството. И световната система за рефериране, индексиране и оценяване е съобразена с това – това е тялото на науката и тази система не позволява нещо, което има посочените по-горе дефекти да се вгради в тялото на науката, защото, ако това се допусне, тези включвания ще бъдат вирусите, които ще профанират и погубят науката. Тези бележки не са абстрактни, защото точно това се случи при разделението на света на два лагера със желязната завеса между тях. Тогава са каза, че има "прогресивна наука" и "реакционна наука", тогава се поиска учените да напуснат "кулите от слонова кост" и да бъдат "по близко до народа", тогава достъпът до много от първоизточниците се затвори. Когато един учен разработва дадена тема, той трябва да има свободата да проучи мястото на тази тема в световната наука, запознавайки се с първоизточниците, без да се влияе от техните по-късни преводи, преразкази, оценки и спекулации. Това се прави, за да се установи дали има хоризонт за нови развитие в набелязания проблем. Учените в съветския блок бяха лишени от тази свобода и това в голяма степен превърна тяхната наука в ненужен сурогат. Последствията от това още личат; тяхното преодоляване е изключително трудно. Затова все още има хора в България, които гледат, например, на Мах, Оствалд, Мендел, 120

Малтус и др. с лошо око; още има хора, които например във философия на науката, не са чели в оригинал Попър, Кун или Лалатош, а черпят информация в тази област например от Кузнецов. В издателската дейност, която провеждам, това се вижда отчетливо (помня, че един автор, за да определи какво е личност, се бе позовал на Вишински!). Списанията, които не са представени във вторични литературни източници, в теорията на научното публикуване, се означават като маргинални. Това е термин за списания и не се отнася за хората, които публикуват в такива издания. Така че, уважаеми г-н Грънчаров, не приемам, че Вие сте "философски маргинал"! С почит, Борислав Тошев Здравейте, уважаеми проф. Тошев, Благодаря Ви за отговора, публикувах го в блога си и в този на списание ИДЕИ като момент от нашето обсъждане по тия толкова важни въпроси; с оглед да не претрупвам обсъждането сега-засега няма да пиша по това Ваше разяснение, а ще изчакам когато имате време и възможност да доразвиете възгледа, позицията си. И едва след това аз пак ще взема думата. Искам да Ви уведомя, че наши партньори от Философския институт към Националната академия на науките на Украйна, с които съвместно издаваме международно и многоезично научно-теоретично издание на списание ИДЕИ с интерес следят нашия разговор по тия въпроси, понеже те особено много настояват нашето издание да направи колкото се може по-скоро постъпки да бъде регистрирано по съответните международни стандарти и системи за научни издания. Сам разбирате добре, че в областта на философията, която сама по себе си е особена духовна сфера и там дори самият въпрос за нейната "научност" е... подвъпросен (простете за тавтологията, но тя е умишлена!), този проблем за стандартите, на които трябва философията да се съобразява, съществува в значително по-остра форма, предвид свободолюбието и творческото начало в областта на философията и философстването, които са част от нейното интимно естество. Та ми се ще да опитаме заедно да прецизираме и осмислим проблема в тази светлина, въпреки че аз не бих се осмелил да отричам онова, което в тази сфера световната философска общност е възприела, спазвайки определена културна и историческа традиция. Но този респект все пак ни бива да ни пречи да мислим, да си задаваме някои въпроси, тъй че дискусията ни, да я наречем така, си има своя смисъл. Ще очаквам продължението на Вашето изложение и едва тогава ще си позволя да се включа и аз. Всичко добро! С уважение: Ангел Грънчаров

Сега още повече от всякога ни е необходим един благотворен за бъдещето на българската наука поврат С проф. Б.Тошев проведохме дискусия или по-скоро обмяна на мисли по проблеми на научния живот у нас и за това как българската наука може да достигне световните научни стандарти, в това число и най-вече по въпроса какви международни изисквания и стандарти трябва да покрият българските научни списания; проф. Тошев написа и специална статия по тия проблеми, която ще излезе в новата книжка на сп. ИДЕИ, това трябва да стане до края на този месец: Автентичната, чистата научна форма на 121

търсене на истината. В тази връзка ето какво ми пише големият български учен като отговор на писмото, с което съпроводих въпросната публикация в онлайн-изданието на списанието; по-долу пък можете да прочетете и моето писмо до него, в отговор на което той именно ми пише (между другото се обръща към мен, както виждате, с "д-р Грънчаров", произвежда ме, така да се рече, в "доктор", аз нямам тази научна титла, но това са маловажни подробности):

Драги д-р Грънчаров, Нямам бележки по представянето на статията, която навярно нямаше да напиша, ако Вие не бяхте ме включили в тази дискусия. Дано има полза от нашата публична размяна на мисли. Аз обаче не съм голям оптимист в това отношение. Конформизмът на старите поколения учени и меркантилизмът на тези, които идват след тях, не са благоприятните фактори за толкова необходимата промяна. Желая Ви здраве, Борислав Тошев Здравейте, уважаеми проф. Тошев, Публикувах Вашата статия в блога на списанието и подготвям също така публикацията й и в хартиеното издание на сп. ИДЕИ, заедно с нашата досега проведена дискусия; новият брой на списанието ще трябва да излезе от печат до края на декември; сложих едно друго заглавие на самата публикация в блога, запазвайки също така и оригиналното заглавие. Та в тази връзка моля ако имате някакви забележки по публикацията да ми ги съобщите, та всичко да бъде направено както трябва. Ако не възразявате, ще се опитам и ще се постарая съвсем скоро да напиша един отзив по Вашата статия, в който ще поставя и няколко въпроса; да се надяваме, и други хора ще се изкажат, интересно е как написаното от Вас ще се възприеме, в моя блог идват немалко българи, занимаващи се с наука, та затова имам такава една надежда. Напълно споделям това, че у нас, в България, за жалост, тепърва предстои този поврат в научната дейност, който ще я изведе до автентичния й смисъл, както и ще я синхронизира със световните разбирания и стандарти – щото ние, трябва да признаем, 122

десетилетия имахме нещо, което само наподобяваше науката, ала не беше наука в истинския, същностния смисъл. Та затова и в тази област сега още повече от всякога ни е необходим един такъв благотворен за бъдещето на българската наука поврат. С оглед на това, убеден съм, трябва много да се дискутират всички ония въпроси, които Вие поставяте в своята толкова полезна и богата на смисъл статия. Изключително много Ви благодаря, че откликнахте на предизвикателството ми и взехте участие в дискусията ни по един толкова впечатляващ начин! Ще се радвам и в бъдеще да обменяме мисли по все така интересни и важни проблеми! С поздрав от сърце и с уважение: Ангел Грънчаров

КЪМ ДИСКУСИЯТА ЗА НАУКАТА И НАУЧНОСТТА Автентичната, чистата научна форма на търсене на истината Б. В. Тошев Проф. Б.Тошев от СУ "Св.Кл.Охридски", с който от известно време обсъждаме на страниците на този блог световните стандарти за автентичен научен живот, в частност също така и за публикуване в научните списания, ми изпрати тия дни текст, в който той излага в по-цялостен вид своето разбиране и своята позиция; текстът му е изключително ценен и полезен най-вече за оня млади хора, които имат таланта да се занимават с наука и си мечтаят за научна кариера. Публикувам днес текста на проф. Тошев, като тази негова бляскава и много полезна статия ще излезе и в следващия брой на философското списание ИДЕИ, което за мен като негов главен редактор е голяма чест: НАУКА – ТВОРЧЕСТВО – ПУБЛИКАЦИИ Увод Човекът и човешката цивилизация навярно са уникално явление във Вселената. Човекът населява своите светове, които побират големи групи от хора, някои живи, повечето някога живели (Тошев, 2010а). Тези светове са реалност. Възможно е един индивид да населява едновременно различни светове. Има свят на науката, където живеят учените. Има свят на идеите, които принадлежи главно на философите. Има свят на техниката и технологиите, който се населява от инженерите и изобретателите. Има свят на медицинaта, където съжителстват болните и техните лечители. Има свят на изкуствата – светът на художниците, писателите, артистите, музикантите и на всички, които ценят и се наслаждават от тези човешки творения. Има свят на псевдонауката – развъдник на екстрасенсите, астролозите, гадателите, магьосниците, търсачите на извънземни обекти. Има свят на религиите и техните последователи. По правило в тези светове живеят хора на словото. Те пишат, публикуват и искат написаното от тях да стане достояние на много други хора и да се запази много дълго време. Тази статия е за писменото научно слово с неговите особености, правила и разпространение.

123

Някои работни дефиниции Науката е специфична човешка дейност на събиране и систематизиране на факти, създаване на методи за тяхното получаване и изграждане на теории за тяхното обяснение. Към това се добавя науката за образованието – търсене на оптималните пътища за усвояване на научните резултати в процеса на обучението. Тук се включва и изучаването на законите на научното дирене в историята и философията на науката. Задача на науката не е простото събиране на факти – науката винаги започва с „какво“ и завършва със „защо“, като научното обяснение има своите логични правила, познаването на които е необходимост за всеки изследовател (Hempel & Oppenheim, 1948). Науката се занимава единствено с възпроизводимите факти – факти, които могат да бъдат наблюдавани многократно и на различни места. Единичните факти не са на полето на науката – най-често те са на полето на псевдонауката. Има основополагащи научни резултати – парадигми, които имат две особености – дълговечност в условията на остра конкуренция на научните идеи, и отвореност, което ще рече възможност за намиране в тях и чрез тях на нови научни резултати – това Kuhn (1959) определя като нормална наука. Науката се интересува единствено от новите научни резултати. За да станат достояние на научната общност, новите научни резултати трябва да бъдат публикувани. Доказателствеността е основен белег на науката. „Мъдростта и непорочността на ума изискват въздържане от съждения, които не могат да бъдат доказателно обосновани. Пролуката между отвлечените разсъждения и несъмненото знание, макар и мислима, би трябвало да се доведе до затваряне.“ (Lakatos, 1970). Светът на идеите предшества по време светът на науката. Корените на науката са в света на идеите. И днес светът на идеите показва жизненост чрез съвременното развитие на философията. Светът на религиите (вярата) се изгражда аксиоматично. Основните представи в този свят не се нуждаят от доказателство – те се приемат безусловно и човек е готов на това, защото вярата го дарява с морал. Моралът е правила за поведение в обществото и спазването на тези правила осигурява спокойствие както на отделния индивид, така и на обществото в неговата цялост. Полето на науката няма допирни точки с полето на религиите, но тези две полета като елементи на културата в най-широкия й смисъл взимно си принадлежат и затова науката има своята география (Livingstone, 2013). Публикуване на научните резултати Писменото слово търси широката публичност. Новите научни резултати трябва да бъдат публикувани. Това става в научните списания. Научната периодика маркира световния научен процес. Научните издания са тялото на науката. Публикуването на научните резултати в световната научна периодика цели: (1) създаване, разпространение и обмен на академичното знание; (2) градиране на научните изследвания според значимостта на получените научни резултати; (3) с научните публикации се осъществява промоцията и възпроизводството на научните кадри. За да се гарантира изпълнението на горните задачи, е създадена специална научна среда, която обикновено се означава като световна система за рефериране, индексиране и оценяване.

124

Първични и вторични литературни източници Световната система за рефериране, индексиране и оценяване е среда за публикуване на научни трудове, които, след оценяване от анонимни и независими рецензенти (peer-review), се появяват в пълен текст в първични литературни източници (primary sources), най-често научни списания (primary research journals), след което в съкратен вид (abstracts) тези публикации се представят и класифицират във вторични литературни източници (secondary sources), където въпросните първични литературни източници са включени след експертна оценка по определени научни и издателски критерии. Второто ниво на тази система (вторичните литературни източници) се приема като гаранция, че това, което е публикувано в първичните литературни източници, носи белезите на достоверността и може да се приеме като основа за следващи проучвания от други изследователи. Публикуването на научните резултати в първичните научни списания още не е заявка на автора за оригинален научен принос. Тази заявка се прави, когато съответният труд се индексира и реферира в някой от вторичните литературни източници. Това действие има характера на атестат за качество и достоверност на това, което е публикувано някъде. Именно чрез системата на вторичните литературни източници се създават условията за най-широка публичност на получените научни резултати и така се постига съкращаване на времето на 1) – времето, за което една публикация получава отзвук (response time, своя първи цитат от друг и независим автор. Очевидно стойността на маркира моментът, когато една публикация променя своя статут – от незабелязана и неизползвана тя става използвана и оценена. Условно (Dunleavy, 2003) научните издания се подреждат в следния ред: отлични, над средното ниво, средно ниво, под средното ниво, маргинални. При това има ясен белег за маргиналност на едно списание – то е маргинално, когато не е включено в световната система за рефериране, индексиране и оценяване. Очевидно най-добре е да се публикува в списания, които са на добро ниво и е безполезно да се публикува в маргиналната периодика (списания и сборници), защото се смята, че тези издания имат много тясна или почти никаква читателска аудитория и не дават никаква гаранция това, което е публикувано в тях, да е било някога подлагано на внимателна експертна преценка. Затова в съвременната научна политика и управление публикации с такива характеристики изобщо не се вземат под внимание при кариерното развитие на техните автори, като и не се отчитат в системата на проектното финансиране на научните изследвания. Всички научни списания от всички научни области, а днес те са над 80 000, които са включени в системата за рефериране, индексиране и оценяване, са подвластни на системата за анонимно резензиране на постъпилите ръкописи в нейната съвременна форма. Вече не се допуска рецензиране и обсъждане на постъпилите ръкописи в редакционните колегии, защото запознаването на широк кръг хора с непубликувани научни данни може да предизвика злонамереното им използване. В условията на масовизация на висшето образование и научната дейност (Toshev, 2011а) това се случва все по-често. Затова списанията са длъжни да изграждат международни бордове от рецензенти и работата върху постъпилите ръкописи се разпределя между главния редактор и малка група от анонимни и независими рецензенти (Toshev, 2012). Първото ниво на световната научна периодика съществува повече от 350 години. Изграждането на второто ниво на световната система за рефериране, ин125

дексиране и оценяване е започнало преди повече от 150 години. Предназначението на тази сложна двустепенна система за публикуване на научните резултати е да гарантира устойчивостта на конструкцията на науката. Тази конструкция е заплашена от непрекъснато появяващи се микронеустойчивости – конфликти в отношенията между автори, редактори и рецензенти и от „шума“ в науката – наукоподобни и вредни съчинения – компилации, спекулации и измами (hoax) – вирусите, които могат да поставят под заплаха тялото на науката (Toshev, 2009). Престиж на научните списания: импакт фактор и импакт ранг Научните списания, които са под контрола на Thomson Reuters (Филадефия) и Elsevier (Амстердам, Холандия), формират елитната група на световната система за рефериране, индексиране и оценяване. Електронните образи на тези формации са съответно: Web of Science/Knowledge и SCOPUS. В Thomson Reuters приетите за оценяване научни издания са ситуирани в три сектора: Science Citation Index Expanded, Social Science Citation Index и Art & Humanities Citation Index. Сега тук се намират около 10 000 списания. Двойно повече са списанията, които са под контрола на SCOPUS. Ежегодно тези списания, чрез анализ на цитатите, които получават техните статии в други литературни източници, имат своите числени оценки, които са мярка за техния престиж. Между тези наукометрични показатели най-важните са два: импакт фактор в Thomson Reuters и импакт ранг – в SCOPUS. Тези показатели са напълно равнопоставени и дали ще се използва в оценъчните процедури единият или другият е без особено значение. Числените стойности, обаче, на импакт фактора и импакт ранга не съвпадат, защото при тяхното пресмятане се използват различни изчислителни процедури. Импакт факторът, IF, е въведен в наукометрията от Garfield (1972). Дадена година се броят цитатите, които са получили публикуваните в предходните две години във въпросното научно издание статии. Отношението на броя цитати към броя на публикуваните статии е импакт факторът на списанието за дадената година. Вече бе посочено, че европейският аналог на импакт фактора е импакт рангът. Импакт рангът, SJR, на списанията в SCOPUS се изчислява по сложна процедура, която държи сметка не само за цитируемостта на статиите на оценяваваното списание, но по-голямо тегло имат цитатите, появили се във високо престицни научни списания (Gonzalez-Pereira et al., 2009). Импакт факторът и импакт рангът са интензивни характеристики на научните списания, които определят състоянието им в дадена година и нарастващите им в годините числени стойности са белег за нарастващ престиж на научните издания. Тези числа не са характеристика на авторите, които публикуват в тези списания. Затова използването на тези показатели за персонална оценка на изследователите – практика, трайно установена в България, е неправомерно. За тази цел вече има други наукометрични индикатори, чрез които достатъчно обективно може да се получи количествена оценка на научните постижения на даден автор. Персонална оценка на научната дейност Индекс на Хирш Ако между публикациите на даден автор могат да се намерят x = 1,2,3, … публикации, всяка от които има x и повече цитати, тогава h-индекът на този учен ще 126

се дава с числото x (Hirsch, 2005). Например, ако зад името на някого, например в SCOPUS, стои h = 5, това ще означава, че в масива публикации на този автор могат да се намерят 5, всяка от които е цитирана най-малко 5 пъти от други автори. Прието е този наукометричен показател да не се изчислява за целокупното научно творчество на даден учен. Вместо това на оценка се подлагат само актуалните публикации – например SCOPUS държи сметка за публикациите след 1996 година. Тогава големите стойности на този индекс внушават, че изследванията на притежателя им са ангажирали голям изследователски интерес не в далечните времена, а в съвременността. Следователно, индексът на Хирш не е белег за значимост на получените научни резултати, а за тяхната актуалност. Фактор на ефективност Известно е, че интензивни величини определят състоянието на една система. Но научното творчестео е кумулативно (с натрупване) и затова величина с екстензивни свойства би трябвало да бъде мярка за неговата ефективност. Несъмнено, мярка за продуктивността на даден автор е броят (n) на неговите публикации, а мярка за тяхната полезност ще е броят (k) на цитатите/отзивите, които тези публикации са получили в научната литература. Тогава мярка за ефективността (e) на научното творчество на даден учен ще бъде произведението на двете величини: e = nk (Тошев, 2004). Обемът на научното творчество на даден учен (n) не е израз на особено научно достойнство. Отдавна е известно, че има два типа учени – „класици“, които публикуват малко и „романтици“, които публикуват много, но не може да се каже, че вторите са по-добри учени от първите (Ostwald, 1909). Едно особено свойство на фактора за ефективност (е) заслужава специално отбелязване (Тошев, 2011а). За стойностни изследователи този фактор ще продължава да расте и след като те са прекъснали научната си дейност и дори са напуснали този свят. Ако този фактор продължава да расте, примерно след 50 и повече години, откакто съответните автори са напуснали активното научно поле, то това ще бъде сигурно доказателство за дълговечността на идеите и ценността на резултатите, които тези хора са представили. Тогава мярката к се оказва с фундаментална роля в наукознанието и основанието за това може да бъде очертано по следния начин (Ostwald, 1906): “Oт всички съкровища на човечеството науката е най-важното и то не зависи от различията в расата, пола и възрастта на тези, които го създават“. Найважното свойство на живите организма и на човека е паметта. В смисъла на настоящата статия световната система за рефериране, индексиране и оценяване, която материализира науката е „паметта на научния организъм“. Тук се запазва това, което само по себе си влияе по някакъв начин на процесите в науката, които насочват нейния прогрес. За това факторът на ефективност е се очертава като инструмент, чрез който времето на това влияние може да се установи. Когато това време е особено голямо, дори отпада необходимостта да се цитират съответните научни публикации, а е достатъчно да се посочват само имената на техните автори – велики учени и хора на духа и това позоваване е знак за тяхното безсмъртие. Примерите на Оствалд (1906) в това отношение са Омир и Гьоте, Аристотел и Дарвин.

127

Дилетантите Дилетантите също публикуват, в миналото по-рядко, в наше време възможностите за това са по-големи. Кои са дилетантите, има ли ги в България? – ако са много, тогава има смисъл тяхното „творчество“ да бъде коментирано в статия за научното творчество. „Дилетантство“ и „аматьорство“ са думи, обикновено разглеждани като синоними. Става дума за хора, които вън от специализацията, която притежават, обзети от натрапчави идеи или просто за удоволствие, се занимават с неща, за които най-често не са професионално подготвени. Множеството на тези хора е голямо – разнообразието на интереси не винаги е достойнство; в това множество има хора, които години наред разходват сили и средства в реализацията на налудничави идеи, предлагат вечни двигатели или с инженерната си подготовка имат уверенността, че могат да развият фундаментални теории във физиката и метафизиката. Но има и положителни примери – любителите-астрономи в постоянството си са дарили човечеството с важни астрономически открития.

Фиг. 1. Качество в работата – разнообразие в интересите (Eastburn, 2000) На диаграмата (Фиг. 1) са показани четири множества от хора, две от които са особено населени. Най-горе вляво са специалистите – хора, които са в състояние да извършват определени действия с прецизност и високо качество; по правило това са хора на тясната специализация. Противоположно на това множество (в долния ляв ъгъл) е едно друго множество с многобройно население – хора с ниско качество на труда си, често не толкова, поради липсата на образование, а поради 128

стеснения духовен хоризонт и разконцентрираност, следствие от неудовлетворението им от живота – множеството на неуспелите хора. Дилетантите също са много и те са долу в дясно – те имат разнообразни интереси, но, но поради липса на професионализъм, не могат да постигнат качество в повечето от заниманията си. За очакване е хората на науката да населяват „горните“ две множества. Понякога те попадат и в множеството на неуспелите хора. В България, обаче, такива хора с академични степени и длъжности, по презумция хора на творчеството и писменото слово, в изобилие са представени и в множеството на дилетантите. Причините за това са главно исторически – блоковото разделение на света наруши нормалния научен процес – без познаване на първоизточниците, със замяната им с техните идеологически обременени преразкази и интерпретации, с въвеждането на задължителни шаблони в научното дирене, които ограничават свободата на мисълта и свободата на действието, с нарушената естествена комуникация между учените от различни страни, с непознаването на международните стандарти за научна дейност, качество на научните изследвания не може да се постигне. Особено вредно е, когато дилетанти получат важни академични позиции и станат ключови фигури в научната и образователната политика и управление. Именно тяхната неподготвеност и имитационно поведение отваря хоризонт на корупцията в науката и висшето образование. За пълнота трябва да се посочи и една друга голяма група дилетанти в България, които публикуват много. Бивши учители, офицери, партийни работници и др. се превръщат в „краеведи“ – занимават се с местна и фамилна история, избирателно събират сведения, които се вписват в техните предварително изготвени идейни схеми, игнорирайки всичко, което излиза вън от тях. Така се фалшифицира и подменя историята, с което се замърсява общественото съзнание и иначе не може да бъде, защото това са дилетанти, които не познават количествените и качествените методи в социалните изследвания, не познават етиката на теренните изследвания и събирането на устните истории (Тошев, 2010б). Капаните на сурогатната наука От изложението по-горе е ясно, че истинската наука е насочена „навън“ – тя търси широката публичност на новите научни резултати. Има и друга дейност, която е имитация на научната дейност – нейните „учени“ не търсят щироката публичност на това, което публикуват. Това е „наука“, насочена „навътре“ – публикациите са в маргинални издания – списания, сборници, самиздат книги, означавани като „монографии“. Това „творчество“ няма публична значимост – неговото предназначение е друго – да задоволи егото на техните автори и/или да се използва в кариерното им развитие. С масовизацията на висшето образование и науката, с макдоналдизацията на университетите (Тошев, 2002), в условията на пост-нормалната наука, сурогатната наука навсякъде по света застрашително увеличава своите територии. Световната наука вече не е на полето на нормалната наука (Kuhn, 1959). Tя е на полето на пост-нормалната наука (Funtowicz & Ravetz, 1990; 1993). При Kuhn (1959) научният процес се разглежда като „решаване на кръстословица“ – нормалната наука се развива успешно, когато истинността на фактите е установена и те намерят своето точно място в „кръстословицата“. За пост-нормалната наука това вече не е достатъчно – важно е „качеството“ на новите факти (Turnpenny et al., 2011), т.е. дали тези факти няма да бъдат източник на някакви вредни последствия за природата и обществото, иначе казано, нужна е оценка на риска, който може да е 129

присъщ на новите идеи и технологии. Така пост-нормалната наука се развива като интерфейс между наука, политика и общество (science-policy-society interface) (Petersen et al., 2011). В пост-нормалната наука се появиха стратегиите за развитие на науката, чрез които държавата заявява, че защитава обществения интерес. Така възникна и проектното финансиране на научната дейност, основано върху научни приоритети, също определени от политически органи, пак в името на обществения интерес (Тошев, 2011б). Векове науката е занимание на учените. Сега в условията на постнормалната наука хората с отношение към научната дейност са много – намесват се политиците, расте броят на дилетантите с академични титли, с отпадането на блоковото разделение на света и предизвикваната от това противопоставяне световна военна опасност, парите за наука намаляват. Именно този сложен възел от обстоятелства отвори полето на сурогатната наука, наложи корупционните практики в науката и висшето образование. Сурогатната наука е изключително агресивна в имитационните си практики – възникват издателства, където всеки може да публикува, ако плати, появявяват се журнали, най-често от групата open access journals, където се декларира, че има peer review, но се публикува срещу заплащане. Във висщето образование възникнаха т.н. „diploma mills”, където всеки може да купи всякакви дипломи; за да заблудят лековерните тези структури дори създават свои акредитационни агенции, които уж легитимират тези „институции на висшето образование“. За да се задоволи егото на някои хора и за да се заблуди непосветената публика, се появиха реферетивни сборници с претенциозни заглавия, където всеки може да публикува биографията си, в която да посочи истински и въображаеми научни приноси. И у нас има хора, които с гордост съобщават на широката публика, че техните имена са се появили в изданията на Американския биографичен институт или пък са „избрани“ за членове на Ню Йоркската академия на науките. Други пък заявяват, че са „академици“ в някои от появилите се неотдавна, главно в остатъците от Съветския съюз, многобройни академии. Едва ли някой може да посочи броя на научните списания днес – нови списания се появяват ежедневно. Във всеки случай списанията са няколко стотици хиляди. На този фон условията за включване на нови списания във второто ниво на световната система за рефериране, индексиране и оценяване се ожесточават непрекъснато (Toshev, 2012). Днес, обаче, всеки, преди да публикува някъде, пита дали съответното списание има импакт фактор. Това е така, защото в проектното финансиране на научната дейност или в академичното израстване, игнорирането на публикациите в маргиналните научни издания вече е елемент на научната политика на много места. При тази обстановка отговорът на маргиналните списания не закъсня започна изграждането на паралелни световни системи за рефериране, индексиране и оценяване. Въпросните системи, изграждани от анонимни институти и структури, без адреси за контакт, но за които се предполага, че са някъде в Азия или Австралия, копират всички елементи на световната система за рефериране, индексиране и оценяване. От там идват писма до редактори на научни списания с покани за участие. Обещава се инспекция на списанията по наукометрични показатели – ускоряване на процедурите може да стане след заплащане. Накрая се предлага master list на вече представени списания и в него има немаргинални и маргинални списания. Оценените списания в тези листове вече имат импакт фактор – дават се числа с 3-4 значещи цифри след десетичната точка – не са ясни процедурите, по които са полу130

чени тези числа. За да се избегнат евентуални съдебни действия, тези показатели се появяват с променени имена – универсален импакт фактор или глобален импакт фактор.1,2) Проучването на тези сайтове показва, че процедурите по приемането на списанията за рефериране и оценяване могат да бъдат безплатни, но поддържането на приетите списания в системата става с годишни такси, които примерно са от порядъка на $ 500. Копирането на световната система за рефериране, индексиране и оценяване е между най-коварните капани на световната сурогатна наука. Разграничаването на истинската система от нейните лъжливи реплики ще бъде голямо предизвикателство за хората, които са в системите за оценяване в проектното финансиране на научната дейност или са в ръководните структури на висшите училища и другите научни организации. Заключение В Web of Science (Thomson Reuters) или в SCOPUS (Elsevier) могат да се намерят данни колко и какви научни списания от дадена държава са представени в тези елитни структури на световната система за рефериране, индексиране и оценяване. Ако се окаже, че този брой е малък и има непредставени научни области, тогава тази държава и нейната национална научна общност са с периферна роля в световния научен процес (Shils, 1975). Случаят на България е такъв. Не може да бъде оправдание това, че имало специфични научни области, които били важни за страната, но не представлявали интерес за останалия свят. Всички научни области са представени в световната система за рефериране, индексиране и оценяване. Долният пример (Таблица 1) е за списанията с философска насоченост; таблицата не предлага пълния списък на тези списания, а примерът с философията е даден с оглед посоченото в началото на тази статия особено място на философията в съвременната система на науката.

131

Включването на българските научни списания в световната система за рефериране, индексиране и оценяване е първостепенна задача. За край на тази статия изглежда са уместни думите на Jean-Baptiste Karr (1808-1890): “много неща се променят, много неща остават същите“. В науката се променят формата и инструментите, но смисълът и същността остават същите – търсене на истината със силата на мисълта за задоволяване на неизтощимото човешко любопитство. Ако приемем и разберем думите на Karr, разбиването на старите стереотипи ще бъде лесно и тогава успехът не може да не ни споходи. БЕЛЕЖКИ 1. http://www.uifactor.org/ 2. http://globalimpactfactor.com/ ЛИТЕРАТУРА: Тошев, Б.В. (2002). Преди да е станало късно. 4. Макдоналдизация на висшето образование. Стратегии на образователната и научната политика, 10(3), 1-8. Toшев, Б.В. (2004). Научните списания и техният импакт фактор. Наука, 14(5), 28-32; Sigmetrics, 20 Sep 2005 (from E. Garfield): http://listserv.utk.edu/cgibin/wa?A2=ind0509&L=SIGMETRICS&P=R1998&D=0&H=0&O= T&T=0 Тошев, Б.В. (2008). Макроустойчивост и микронеусточивости в научния процес. Bulgarian J. Science & Education Policy, 2, 5-12. Тошев, Б.В. (2010а). Човекът и неговите светове. Наука, 20(2), 69-72. Тошев, Б.В. (2010б). ВΟнецъ и Венец: за миналото, настоящето и бъдещето. Венец, 1, 133-145. Тошев, Б.В. (2011а). Научната компетентност – персонална и институционална оценка. Критика и хуманизъм, кн.36(1), 119-134. Тошев, Б.В. (2011б). Приносът на Фонд „Научни изследвания“ за развитието на науката в България и основни изисквания за неговата дейност. Bulgarian J. Science & Education Policy, 5, 76-93. Dunleavy, P. (2003). Publishing your research in authoring PhD: how to plan, draft, write, and finish a doctoral thesis or dissertation. New York: Palgrave Macmillan. Eastburn, D. (2000). Vive le Dilettante! Proceed. Amer. Phil. Soc., 114(2), 192-197. Funtowicz, S.O. & Ravetz, J.R. (1990). Uncertainty and quality in science for policy. Dordrecht: Kluwer. Funtowicz, S.O. &. Ravetz, J.R. (1993). Science for the post-normal age. Futures, 25, 739755. Garfield, E. (1972). Citation analysis as a tool for journal evaluation. Science, 178, 472478. Gonzalez-Pereira, B., Guerrero-Bote, V.P. & Moya-Anegon, A. (2009). The SJR indicator: a new indicator of journals’ scientific prestige. arHiv:0912.4141. Hempel, C.G. & Oppenheim, P. (1948). Studies in the logic of explanation. Philosophy of Science, 15, 135-175. Kuhn, T. (1959). The structure of scientific revolutions. New York: Hutchinson. Livingstone, D.N. (2013). Putting science in its place. Chicago: University of Chicago Press.

132

Lakatos, I. (1970). Falsification and the methodology of scientific research programmes (pp. 91-196). In: Lakatos, I. & Musgrave, A. (Eds.). Criticism and growth of knowledge. New York: Cambridge University Press. Ostwald, W. (1909). Individuality and immortality. Boston: Houghton, Miffin & Company. Petersen, A.C., Cath, A., Hage, M., Kunseler, E. & van der Sluijs, J.P. (2011). . Postnormal science in practice at the Netherlands Environmental Assessment Agency. Science, Technology & Human Values, 36, 362-388. Shils, E. (1975). Center and periphery: essay on macrosociology. Chicago: Chicago University Press. Toshev, B.V. (2011). Bulgarian contribution to world science and main criteria for assessing the achievements of scientists. Bulgarian J. Science & Education Policy, 5, 137162 [In Bulgarian]. Toshev, B.V. (2012). The successful academic journal: manual for editors and publishers. Bulgarian J. Science & Education Policy, 6, 443-466 [In Bulgarian]. Turnpenny, J., Jones, M. & Lorenzoni, I. (2011). Where now for post-normal science: a critical review of its development, definitions and uses. Science, Technology & Human Values, 36, 287-306. Professor B.V. Toshev University of Sofia 1 James Bourchier Blvd. 1164 Sofia, BULGARIA E-Mail: toshev@chem.uni-sofia.bg

Ницше и науката; и що е истина Философията е мъж; науката е жена. Научната истина е приложна и няма общо с истинността; и дотолкова науката е застрашена от похищение. Та по своята природа науката е домошар и би била у дома си под условие на ценополагането, сиреч под крилото на философията – и – ах, с въздишка! – осигурявайки на свой ред за философията обител, в която последната да може да отдъхва като при своя истина, своя Дулсинея, своя недокосната невеста; а призванието на философията е воинско: да брани и отвоюва за науката хоризонти – и от т. нар. истина, и от истините. – Ницше не е враг на науката, а на богословския елемент в науката... Но още Шопенхауер, в края на първия абзац на предговора към второто издание на своя magnum opus, характеризира философската невеста-дева: "Истината не е уличница, която се хвърля на врата на онези, които не я желаят. Може би тя е недостъпна красавица и дори ако някой пожертва всичко за нея, пак не може да бъде сигурен в благосклонността и." (Превод Харитина Костова-Добрева.) Учените принадлежели към грижовен и неуморен род и философи и нефилософи им дължели и надлежно засвидетелствали почитание. В Двореца на Познанието, в неговата Огледална зала, учените били привилегировани да домакинстват, та вечер да отрупват, а сутрин да разтребват масата, на която всяка нощ философите разигравали пред уморените им очи своите гуляйджийски свинщини... "И фак-

133

лите догарят бавно над вратите", записал в своя свитък един поет... Но през деня? През деня всички спели – понеже Слънцето светело за всички, заради всички, вместо всички... Но с течение на времето учените набрали тренинг и се сдобили с инсайт и в някакъв начален момент изобретили изкуствени слънца. Толкова били станали вече неизтощими и изобретателни в отговорната си грижа учените, че даже съумели да угасят у философите нагласата им да заспиват сутрин и да излизат да се разхождат денем сънни сред цветята. Но изведнъж пропускливостта на тайните пътеки на истината се оказала недостатъчна; и разтворили, учени и философи, широко портите на двореца и започнали да споделят трапеза с всички трезви обитатели на тържището, а пияните пропъждали с помощта на полицията. И Масата на Познанието изобилствала денем и нощем с най-причудливо рационални гозби и блага. Наистина! Ала смяната на деня и нощта нарушила своя естествен цикличен ход в живота на хората – ех, всеки спял както и където случел и завърнел! Настъпила всеобща грижа и безсъние. Възцарила се Науката – тя взела нетърпеливо от старческите церемониални ръце на Религията Короната на Битието и си я сложила дръзко на главата... В Царството на Окатите Омир придобил право на първа категория инвалид, с придружител. Разказвал съм вече онази случка, която на мен са разказвали: дето влюбен сиротен юноша вдъхнал от аромата на розата и дотолкова се омаял, че мира не му давало, дорде не изследвал всичко в това прелестно цвете. Проявил ломоносовска борбеност. Завършил ботаника с отличие и се захванал с докторат. Извлякъл с помощта на реактиви всички цветови и ароматни съставки на розата, накълцал под микроскоп цвета до най-тънката жилка; и отразил в дебела книга добитото знание. Станал известен учен, "ученият на розата", така го наричали... Не забелязал кога остарял - осъзнал един ден, че от напредналата възраст вдъхновението му се уталожило и че е принуден да се съобразява с болежки от всякакъв род; и не след дълго не бил вече в състояние да излиза. Но обонянието се запазило непокътнато, а съзнанието - бистро... Носела му се на стария самотник славата из университетите, ала никой не се сещал да го навести и ощастливи с обичното цвете... Щом доловил смъртния си час, разтворил онзи знаменит труд, който бил в зрелостта си написал, искал в един сетен миг на съзерцателно съвършенство да събере и изживее плода на своя живот. И велика била почудата му, когато не усетил никакъв друг аромат, освен на овехтяла книга: и издъхнал в разочарование. Но що е философът? Той иде да наподоби по-скоро Грьонуи от "Парфюмът" на Зюскинд, отколкото технолог във фабрика за парфюми. Й.Й.

134

ФИЛОСОФИЯ И ИЗКУСТВО Земният път на Иисус Христос – изкушения и противостояния. Гръцките православни апокрифи. Никос Казандзакис и „Последното изкушение” Георги Хаджийски

ХХ век. Мощно пропагандираните понятия „наука”, „свобода”, „равенство”, „демокрация”, застигат и междуполовите взаимоотношения. Множество морални норми, регулирали хилядолетия човешките мисъл и поведение, създавайки толкова необходимите съзнателни задръжки за потискането на стихийните пориви на могъщите хранителни, размножителни и разрушителни нагони, са обявени за религиозни отживелици. Насърчава се консуматорското мислене и поведение, преимущественото задоволяване на щенията на инстинктите пред тяхното потискане, задържане, отклонение, сублимиране, а сексуалната разкрепостеност е неотменна част от всичко това. Фройдизмът, с разработената повече или по-малко успешна психоаналитична система за освобождаване на човешките мисъл и поведение от класифицираните за негативни и дефинирани като "комплекси" задържащи психични процеси - от неразбираемото чувство за вина, до осъзнатата морална отговорност, в името на пълноценното личностно отдаване на бликащите от глъбините на плътта нагонни въжделения, е една от доминантните идеологии. Това е времето, през което културната, демократична Европа определя древна Елада за люлка на демокрацията и се прехласва по нейната цивилизация, а Гърция се радва на неутихваща европейска любов...

135

Някъде тогава гръцкият писател Никос Казандзакис написва своя сякаш прекалено гръцки роман "Последното изкушение". И е отлъчен от гръцката православна църква. Самият Казандзакис е имал удоволствието да живее в интересни времена – времена на преливане на епохи и култури – роден е на остров Крит, когато все още островът е под властта на средновековната Отоманска империя, израства и получава своето образование в свободна Гърция и живее и твори в редица модерни европейски страни. В сюжета за съдбата на своя толкова земен герой в романа „Последното изкушение”, той успява умело да вплете редица православни апокрифи, докосвайки се до същината на изкушението: – за разпъвача – дърводелец, когото сполетяват проклятията на разпъваните върху направените от него кръстове; – за човешката сила, превърната в слабост в името на следването на Божия промисъл; – за дългия път към духовното израстване, към спасението и към безсмъртието и неизбежните „чисто” човешки препятствия по него; – за приятелството, прерастващо в предателство, но не от другия, а към самия себе си в името на саможертвата; – за любовта като изкушение и изкупление... Служейки си с език, наситен с присъщите на източния мистицизъм недомлъвки, полусенки, иносказания..., писателят пресъздава твърде интересни за западния рационализъм идеи, отнасящи се до естеството на изкушението и неговото (не)превъплътяване в грях. Безспорно погледът на Казандзакис за изкушението и греха е уникален. Евреинът не разбира естеството на изкушението, защото то – бидейки част от неразгадаемото в своята необятност Божествено мироздание, идва безкрайно далеч извън него, затова му се отдава и така го превръща в грях – греховността за него е неизбежност. За евреина изкушението е обект – субектно отношение. Западният човек – бил той римлянин или европеец, с присъщия си рационализъм разбира естеството на изкушението, защото го приема като част и от своята вътрешна същност – затова повече или по-малко добре го осмисля и използва силата на своя разум да му се отдаде, превръщайки го в съзнателно решение за следване на грехопадението или – просто да го отхвърли – за западния човек грехът е въпрос на личен избор. За западния човек изкушението е субект – обектно взаимоотношение. Гръкът не разбира естеството на изкушението, макар че то извира от неговата вътрешна същност, затова му се отдава, а когато по стечение на неизбежно случващите се обстоятелства осъзнае сторения грях, започват мъчителните терзания, разкъсващи душата му до края – за гръка грехът е съдба. Затова за гръка самото изкушение не е отношение, а субективизирана реалност... Впрочем, не случайно евреинът Зигмунд Фройд е изградил психоаналитичната терминология, олицетворяваща един такъв патогенен психичен процес като Едиповия комплекс, не върху често срещаните Старозаветни описания на инцеста – като при Лот, а върху митологията на древните елини, пресъздадена в разтърсващата трагедия „Едип цар” на Софокъл... А чудесният роман на Никос Казандзакис е достойно продължение на античната литература.

136

Иисус Христос и разговорът на Човека с неговата безсмъртна Душа. Стремежът към сливане с необятността на безсмъртния Дух като „чисто” българска форма на стремежа към безсмъртие. Николай Райнов – „Между пустинята и живота”

ХХ век. Над жизнения и трудолюбив български народ сякаш е паднала тежка прокоба. След като е въвлечен от некадърното управление на своя корумпиран елит в поредица от загубени войни, коствали живота на над четвърт милион млади и здрави мъже и попарили националния идеал за обединение на българите в една държава, върху яките плещи на оцелелите български селяни – някак си по чудо измъкнали се от протегнатите всеобхватни ласки на смъртта из окопи и бранни полета, по които имали честта да воюват в името на България близо едно десетилетие и срещу почти целия свят, се стоварят нови тегоби – да късат от залъка си за да плащат не само репарациите на победителите от близо и далеч, но и данъци и рушвети за издръжка на непрекъснато разрастващия се държавен бюрократичен апарат. Трудностите увеличават контрастите между съсловията, отчуждението на народа от пръкналия се из неговите утроби национален политически, икономически и интелектуален елит се увеличават и прерастват в три следвоенни въстания за помалко от пет години. Част от българския интелектуален елит – същите тези „учени люде”, които са използвали „връзки” за да освободят своите синове от изпращането по фронтовете, защото „животът им бил по-ценен от живота на вонящите на чесън и пот прости селяни”, се продават на своите местни и чуждоземни господари и в името на съхранението на властта с цената на всичко, колят същите онези въстанали в името на свободата и справедливостта прости български селяни така, както и турските башибозуци не са ги клали. Нагледен пример на архетипа на българския "интелектуалец", домогнал се до властта и неговите управленски похвати е „кървавият професор" – историкът и политикономистът Александър Цанков. Други български 137

учили – недоучили „интелектуалци” залитат по марксизма и съветската комунистическа тактика за перманентна социалистическа революция и активно участват в подтикването на обеднелите български дребни собственици на земи в братоубийствените въстания, а след тяхното потушаване – бързат да спасяват кожичките си в емиграция. Има и една друга част български интелектуалци – воювали рамо до рамо с обикновените войници и след това – макар и несподелящи абсурдната комунистическа революционна идеология, застанали твърдо на страната на бунтуващите се безлични народни тълпи, при все, че се увличали и от ницшеанските въжделения по свръхчовека, и от символизма... Един от тях е и Николай Райнов. В своята книга „Между пустинята и живота”, използвайки като творчески подход твърде метафоричен диалог между Човека и неговото вътрешно безсмъртно аз – душата му, той успява да пресътвори редица мотиви за вечните търсения на пътя към Спасението и безсмъртието, които съумява да извлече от традиционните български представи. А интерпретацията на сюжета за земните дни на Иисус е наситена както с увлекателно повествование за малките човешки радости, наслади, разочарование, тъги..., така и с драматичния стремеж на обикновения необикновен човек към онова, което е отвъд видимото. С други думи казано, с тази своя книга Райнов ненатрапчиво, но уверено отстоява становището, че всеки човек е еднакво подвластен на стремежа към безсмъртие, защото Бог е създал всички хора от едно и също нещо – кал, разум и душа, и затова всеки има своето ненарушимо право да търси личния си път към Спасението и вечността – възстановяването на нарушената хармония от битуването в тялото и разума на неговата безсмъртна душа с единосъщния Дух на Бога. „Между пустинята и живота” е една от най-българските книги, която заслужава да бъде прочетена от всеки истински българин...

138

Уникалният смисъл на истината за християнството, за европейското човечество

Тази сутрин с интерес изслушах Лекцията на проф. Калин Янакиев пред протестиращите студенти в 272 аудитория и съвсем не съжалявам, че го сторих – въпреки че имам страшно много работа и нищо че сутрин времето ми е най-ценно, щото само сутрин мога да пиша истински; не съжалявам, щото в тази лекция, освен другото (тя заслужава да се чуе цялата!), открих един момент, едно разсъждение на професора за истината, което ми прозвуча толкова добре казано, че ето, зарязах всичката си работа и дори сядам да го преведа в текстови вид, та да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, а и дори, защо не, и до читателите на философското списание ИДЕИ; открих тълкуването на философа за истината, което ми прозвуча много близко, вълнуващо, ето, ще ми се да предам преживяното вълнение и на други хора, затова се захващам с този труд; та ето какво каза професорът за истината: ... Накрая ще кажа нещо като философ и като християнин. За да спазя напълно обещанието си, че за "гореща политика", за партии, за това кой да дойде на власт и т.н. тук, в стените на Университета, аз няма да говоря. Ще кажа следното. В Евангелието има една знаменателна среща на Иисус Христос с римският прокуратор на Юдея Пилат Понтийски. Когато Пилат пита Христос защо се е явил, какво прави, Христос му казва "Аз дойдох да свидетелствам за Истината!". Пилат му отвръща с прочутия въпрос "Що е истина?". Винаги ми се е струвало, бил съм убеден, че много важно е да чуем интонацията на въпроса на Пилат. "Що е истина?" звучи с едно основна раздразнена горчивина, Пилат не иска да каже "Кажи ми що е истината?", той не му задава откровен въпрос, не иска и да му каже "Има найразлични истини, ти за коя точно си дошъл да свидетелстваш?". Във въпроса му "Що е истина?" иска да каже всъщност "Е какво толкова е истината, че трябва за нея да се свидетелства, че за нея трябва да се бориш, че за нея дори си заслужава да умреш, както най-вероятно сега ще се случи с теб, който си доведен при мен тъкмо за да умреш заради истината?! Що е истина? Защо си струва истината, какво нещо е въобще истината? Е какво е истината? Че човек се ражда, живее, остарява, изтлява и умира. Та това е истина. Какво е истината? Колкото и да си здрав, ще се разболе139

еш и ще умреш. Какво е истината? Макар и разумни същества, ние сме и телесни и сме ограничени от тая природа, и сме безсилни. Какво е истината? Че времето тече безкрайно и каквото има да правим, ако не след 100 то след 300 години ще бъдем напълно забравени. Каквото и да сме направили в историята си то напълно ще заглъхне и ще потъне някъде. След пет поколения никой няма да си спомня въобще за нас. Истината е, че ние сме прочетена книга, която е затворена и напълно забравена от онзи, който я чел. Всичко това е истина. Нима не е истина? Това, което е, тази нищожност, тази скръб, това страдание, тази обикновеност, тази жизнена сивота, е истината! Какви са тия приказки: истината трябва да се постигне, с истината трябва да се живее, защо?! Ако истината е онова, което е, то изглежда не си заслужава, камо ли пък си заслужава да умреш за нея?!". Това е възгледа на късноримския циник: истината е онова, което е, а онова, което е, не си заслужава. Онова, което започва с Христос, е един уникален смисъл на истината, с който европейското човечество живее оттогава. И ние до такава степен сме свикнали да живеем с него, че вече даже не си даваме сметка каква уникална жизнена реалност, която е за нас, европейците, християните и наследниците на християните, както искате го приемете, е истината. Истината не е онова, което е, тя е онова, което освен дето е, трябва и основателно да е, трябва и напълно оправдано да е. Тя е онова, което е несводимо до каквото и да е било друго. Истината е онова, което освобождава. Истината е онова, което ни реализира, което ни осъществява. Истината е онова, което ни прави свободни. Истината е разрешението на жизнената и на историческата ни задача. Истината е нещо, което въобще не съвпада нито с фактическото, нито с наличното. И ние живеем с интуицията за тази истина, това е нещо изключително уникално. Истината за европейския и за християнския човек съвпада с една по-древна дума, която се нарича правда. Истината е правдата. Истината е доброто са едно и само съвпадащата с доброто истина е истината. В края на краищата всички ние се бунтуваме, борим, извършваме исторически движения изобщо защото се ръководим от тази много дълбока истина за истината. Инак щяхме да имаме съвършено друга стратегия за поведение. И нямаше да се вписваме в европейската култура. Щяхме да търсим начин да се отървем, да излезем от кръговрата, да разкъсаме булото на Майя, да се дезиндивидуализираме, да разпръснем илюзията че сме индивидуалности, да отъждествим нашият Атман с всеобхватния Брахман, да се разтворим, да се унищожим, да постигнем нирвана. Ние, европейците, ние, християните, имаме съвършено друг тренд: до постигнем истината-правда, да извършим историческо движение, имаме дълбинната вътрешна настроеност да не останем в настоящето злощастие, да напредваме по пътя на свободата, която е истината-добро. Това е вътрешното, което ни движи, което ни мотивира, което е в дълбочината на нашия дух. Замислете се за това. То е удивително, само заради това понятие за истина, което е най-съкровеното достояние на християнството, на европейското човечество, то, християнството и европейското човечество, си заслужава да му бъдем благодарни, че принадлежим нему. Това исках да ви кажа...

140

Фасадно виртуално ницшеанство във фейсбук Георги Хаджийски Ако трябва да бъдат търсени корените на това твърде интересно наше макар и със задължителната представка "псевдо-" интелектуално явление, може би трябва да се започне с култовата реплика на популярен наш телевизионен водещ, а именно: "а както е казал Ницше,"онова което не ме убива, ме прави по-силен", с абсурдното, но пък навярно искрено пояснение, че не той го е прочел, а го бил записал в сценария неговият сценарист, който пък го бил чул от виден наш млад и многообещаващ политически деятел, който го запомнил от разговор с мъдър наш учен, голям приятел и чест гост на покойния му баща... С други думи казано, цитиращият ползва Ницше за да покаже начетеност (и интелигентност), криейки зад изградена фасада от типичната защитна реакция във вид на хумор своята истинска същност от която подсъзнателно, но пък демонстративно се срамува, просто защото винаги и навсякъде интелигентността е ценност, а глупостта – глупост. И то не за друго,а защото глупаците се срещат в малко поголямо количество. Но защо Ницше? Факт е, че Ницше е един от най-големите майстори в умението да изразява логиката на човешката мисъл чрез афоризми, което само по себе си превръща неговото творчество в доста подходящо за изграждане на интелектуални фасади зад които да се крият както повърхностни личности, желаещи да покажат "блестящ ум", така и истински ценители на красиво поднесеното слово. За първите цитатите от Ницше са лесен и удобен начин за интелектуална себеизява, може би прикриваща комплекс за малоценност, за другите -отправна точка за размисли и интерпретации, достигащи понякога до патологично резоньорство... От своя страна виртуалността предлага твърде интересни възможности за изяви на различни форми на фасадното ницшеанство. Ето защо тук ще бъде направен опит за представяне на някои от тях, като за отправна точка ще бъде използвана вече цитираната реплика и нейните многобройни интерпретации във фейсбук.

Статус Етимология: от латински-status-състояние. Статусът във фейсбук е една от най-широко срещаните форми на фасадното ницшеанство. Сам по себе си представлява вербална себеизява – твърде своеобразен епистоларен „вик”, зад който биха могли да бъдат проследени определени личностни психични процеси, породени от някакви взаимоотношения със значими други: емоции – радост или тъга; чувства – любов, ревност, омраза, страх; състояния – болка или задоволство. В конкретния случай би могло да се предположи, че определено лице се чувства наранено от друго лице и използва този цитат за да прикрие слабостта, в която е

141

изпаднало, хвърляйки го подобно на прах в очите на онзи значим друг, към който е отправен. И понеже модерният човек е силно зависим от виртуалността в своите социални контакти, а породените личностни сривове от очаквания и реалност са нещо обичайно за този тип общуване, не е за учудване честото срещане точно на тази сентенция във вид на статуси.

Коментар Етимология: от латински – commentarius – тълкуване, обяснение на текст или книга. С други думи, коментарът е някаква форма на отношение на възприемащия информацията към вложения от нея смисъл от нейния автор. От психологична гледна точка това отношение би могло да бъде: приемане или отхвърляне; подкрепа или уязвяване; присмех или похвала... А тъй като посланията във виртуалността се отличават със своята по-голяма или по-малка публичност, в коментарите би могла да бъде проследена пъстра гама от отношения към изразения статус на другия, зад които също се крият съответните човешки индивиди със своите личностни качества. (В конкретния случай коментарът би трябвало да изразява: съмнение + отрицание + присмех...)

142

Постинг Етимология: posting [´poustiη] n 1. назначаване, назначение (в отдалечен район); 2. електронно съобщение, достъпно за обществеността. Макар, че по своята същност и статусът, и коментарът да се явяват специфични форми на електронни съобщения, постингът е по-обективизиран информационен източник от статуса, защото по начало е ориентиран към описвания обект, което пък го прави пооткрит към публиката, а самите коментари, към които също е отворен – доста поиндиректни по отношение на автора. Подобно на всяко информационно съобщение постингът съдържа теза, (понякога и антитеза, и синтеза), както и задължителните доказателства. Именно затова постингите със съдържание, отнасящо се към творчеството и личността на Ницше, са твърде разпространена форма на фасадното виртуално ницшеанство във фейсбук – предпочитана главно от лица, стремящи се да покажат на другите начетеност и интелигентност, но може би дълбоко страдащи от неосъзнат комплекс за малоценност, който ги кара да прикриват своята истинска същност.

Снимки Фейсбук предлага огромни възможности за публикуване на снимки, много от които съдържат различни по характер интерпретации на афоризми. И понеже двете полукълба на човешкия мозък имат своята специализирана мисия в осмислянето на постъпващата от сетивата информация във вид на текст и образ, самата снимка, съдържаща и сентенция има много по-силно въздействие върху възприемащите я, което я превръща и в твърде подходящ „материал” за изграждане на виртуални фасади... Бележка Етимология: Кратко писмено съобщение; записка. Бележките във фейсбук представляват твърде интересна форма на виртуално творчество, като в някои от тях – при определени потребители, би могло да бъде проследено отношението на техните автори и към творчеството на Ницше. Съдържанието на спектъра на тези бележки се простира от познатите афоризми, през добре структурирани и логически издържани философски анализи, до патологично резоньорство.

143

Други: Разбира се, тук биха могли да намерят своето място и редица други творчески и личностни прояви на фасадното виртуално ницшеанство във фейсбук като например споделянето на информация във вид на линкове, фалшивите профили с облика на Ницше, многото регистрирани страници, групи и пр. Това обаче би усложнило неимоверно поставената скромна задача...

144

ФИЛОСОФСКО КОНСУЛТИРАНЕ Ние, съвременните хора, наистина имаме страхотна нужда от истински, вдъхновени, задълбочени, дори "философски" разговори

Преди няколко дни представих интересен случай от моята практика на философско-психологически консултант, публикувах го под ето това заглавие: Онова, което трови живота ни, е нашата собствена неспособност да бъдем автентично свободни, тук е коренът на всичките ни проблеми и злини. Вкратце казано, нейният син се изявявал като бунтар, като "конфликтна личност", особено в отношението му към учителите. Живеят в една западно-европейска страна. През тази нощ забелязах на имейла, че съм получил отговор от майката на моето писмо до нея, в която тя дава нови подробности за своя син, юноша с диагноза "дефицит на внимание и хиперактивност". Прочее, нека да публикувам писмото й изцяло, заедно с моя отговор, а пък какво ми казва след това тя, а също как аз съм й овърнал, ще можете най-накрая: Тази сутрин от моя дневник на практикуващ философски консултант ви представям следния интересен случай, касаещ отношенията на родителя към неговия син, намиращ се в трудната юношеска възраст, а също така имплицитно съдържащ и проблема за отношението на учителя към ученика-бунтар, към ученикасвободолюбец; та една майка ми писа тия дни следното писмо, а пък моя отговор до нея ще можете да прочетете непосредствено след него: Здравейте, г-н Грънчаров, Казвам се… Преди всичко искам да Ви благодаря за бързата реакция от Ваша страна и да изразя безкрайното ми уважение и респект към работата Ви. Редовно чета Ваши публикации. След това искам да се извиня за това, че ще пиша на латиница. Живеем в Западна Европа и нямам програма за кирилица на компютъра. Ако ще Ви бъде по-добре може да комуникираме по Скайпа.

145

Съвсем накратко ще ви разкажа за проблемите, които има синът ни – и ние покрай него. В училище никога не му е вървяло добре, а е умно дете, интересуващо се от много световни проблеми като глада в държавите от третия свят; организациите като ООН и УНИЦЕФ; враждата между Съединени американски щати и Русия и т.н. Всъщност всичките му главоболия идват от това, че не признава авторитета на учителите. Бори се срещу всяка несправедливост и тази саморазправа не е по вкуса на всеки. Смята, че ходенето на училище е губене на време и не проумява защо някой трябва да му нарежда какви знания и информация са му нужни. Въпреки интелекта му все не успява да изкара добри оценки и това го отчайва. Тук потърсихме помощ от психолог и след много и уморителни тестове му поставиха диагноза: „разстройство с дефицит на внимание и хиперактивност“. Това повече ме обърка и притесни. Полемиката около това разстройство е голяма. Да, има много от симптомите и това би обяснило много неща, но за един родител е доста трудно да се примири с една такава диагноза. Изгледах доста материал и мисля, че ако учителите знаят как да привлекат вниманието на децата и съумеят да ги мотивират няма да имат проблеми с бунтуващите се ученици. Знам, че Вие можете да ми дадете ценни съвети и кураж. Чувствам се изгубена и не зная как да се изправя срещу всички трудности. Не зная, но със сигурност сте работил с „трудни“ деца и с Вашия опит ще можете да ми помогнете в отсяването на правилните решения. Безкрайно сам щастлива, че ще бъдем в контакт. Здравейте, г-жо… Първо искам да Ви се извиня, че два дни не можах да реагирам на писмото Ви – поради извънредна заетост и претрупаност с каква ли не работа. Ето, сега, при първата възможност, сядам да Ви отговоря. Поставяте интересен за мен случай и с каквото мога ще се опитам да Ви помогна. В началото искам да Ви поставя два въпроса: успявате ли като родител да намерите подход за общуване със сина си, разговаряте ли с него спокойно и открито по всички въпроси, той доверява ли Ви се, споделя ли с Вас? Това е първият ми въпрос. А вторият е: как смятате, той би ли се съгласил да разговаря с мен? Бихте могли мен да ме представите пред него просто като един добронамерен човек, който би желал да помогне за намиране на изход от проблема му. Като ми отговорите на тия въпроси, ще можем да започнем същинската консултация. А сега ще споделя с Вас първоначалното си впечатление. Това, което ми казвате за поведението, за реакциите на сина Ви в училище, признавам си, ми говори за това, че той има дързостта да се държи както подобава за една личност, сиреч, за мен поведението му е много силно в личностно отношение, а това, разбира се, изобщо не е лошо. И също не мога да възприема такова едно поведение и отношение на млад човек като „абнормно“, като „ненормално“, като израз на „душевно разстройство“ и пр., моля, не обръщайте чак такова голямо внимание на заключенията на психолозите. Това, че синът Ви си позволява да се държи като свободна личност, не е нещо лошо, напротив, чудесно е; за младите хора на неговата възраст е съвсем естествено да бъдат бунтари, което е за предпочитане пред това да бъдат безлични, примирени, подчиняващи се, изпълнителни и прочие. Е, разбирам, че такова едно поведение и отношение му създава проблеми, бива възприеман като „конфликтна личност“, това е неизбежно, но във всеки случай е значително по-добре синът Ви да има заложбите да бъде една силна и достойна личност, отколкото още на тази възраст да се държи като един лицемер, като един мерзавец. Това според 146

мен е най-важното, определящото, опорната точка на разбирането, от което трябва да се тръгне. Разбира се, по някакъв начин трябва да му се помогне да разбере, че има някои правила, които не бива да се нарушават, че има някои граници, които е добре да не бъдат минавани. Анархистичното пренебрежение към всякакви норми и правила трябва да бъде надмогнато; животът изисква да правим някои компромиси, за които обаче не бива да плащаме в никакъв случай страшната цена: да жертваме личностния си суверенитет, да се откажем от себе си. Ето това най-вече трябва да разбере синът Ви, аз съм убеден, че той ще го разбере. Че той го разбира, просто му трябва известна сила на душата, за да почне да го спазва. Аз съм убеден, че той е качествена личност, която има всички предпоставки за добро и достойно бъдеще. Разбира се, трябва да му се подаде ръка в този период, за да стъпи на здравата почва. Иначе има опасни тресавища, през които е добре изобщо да не минаваме. С младите хора най-доброто средство за въздействие са разговорите. Много трябва да се разговаря с тях, но така, че отношенията на родителя с детето да не се развалят, да не се изострят. Знам, че е много трудно това. То всъщност не е трудно, просто трябва да се напипа успешният подход. Иска се подходяща настройка. Младият човек не бива да бъде наставляван от позицията на „всичко разбиращия“, на „всичко преживелия“ възрастен. Често и ние, възрастните, сме безпомощни като деца в някои житейски ситуации. Ето, никога не трябва да крием безпокойствата и безпомощността си. Или неувереността си. В общуването с децата си трябва да се държим преди всичко човечно; не трябва да допускаме родителската загриженост да попречи на свободната изява на нашата човечност. Именно човечността е противоотровата на всички житейски болести, кризи, проблеми, изпитания и прочие. Тя всичко може да надмогне. А сърцевина на човечността, знайно е, е добротата. С лошо, със закани, с шантаж, с натиск нищо особено не можем да постигнем. Поскоро може, но ще постигне обратното на желаното. Примерно, можем да си зачеркнем възможността някога да успеем да разговаряме със собственото си дете като човек с човека, по човешки, съвсем истински. Дотам не бива да се стига. Не бива да допуснем някога да стигнем до такъв един край. Често става така, че мислейки и желаейки само доброто на децата си, допускаме поведение и отношение, с което само им вредим. Или им правим по несъзнателен начин зло. Ето този омагьосан кръг трябва да бъде разкъсан. Ще се опитам да Ви помогна да осъзнаете и собствените си грешки. На сина Ви също трябва да бъде помогнато да осъзнае и да преживее грешките си. Да се възприеме един вид „отстрани“ – и дори, в някои моменти, сам да се възмути срещу собственото си поведение и отношение, спрямо собствените си реакции. Един от най-значимите симптоми на човечността е този: способността ни да показваме, че сме сгрешили, че не се смятаме за безгрешни. Да, най-точен симптом за човечност е точно този: нашата способност да осъзнаваме грешките си, да признаваме, че сме сгрешили, че не се смятаме за безгрешни. Античовешко е да се мислиш за безгрешен, то говори, че човешкото у нас е деградирало, е преживяло страшен упадък и деформация. Не трябва да крием неувереността си: няма човек, който всичко да разбира. Истински човечното общуване е между обезпокоени, естествено, спонтанно, непринудено реагиращи хора и личности, сиреч, то е общуване на едни автентично свободни хора и личности. Онова, което трови живота ни, е нашата собствена неспособност да бъдем автентично свободни. Тук е коренът на всичките ни проблеми и злини. Това отдавна съм го разбрал и осъзнал.

147

Това засега Ви пиша. Много ми е интересно да ми кажете как възприемате моите думи. Съвсем честно да ми кажете как те са Ви прозвучали. Ако е възможно, предложете на сина си да прочете това мое писмо и ако у него се появи желание, да сподели с мен (в писмен вид) мислите си по повод на това, което пиша. Много ще ми е интересно да разбера и неговата реакция. Съвсем честно да ми напише как се е почувствал, когато е прочел това по-горе. Примерно, ако е почувствал ето това: „Тоа пък за какъв се мисли?! Егати празнословеца?! Пълни глупости пише, а пък се мисли за много умен?! и пр.“, та ако е почувствал нещо такова, нека да има смелостта директно да ми го каже или напише. За мен е ценно само истинското отношение, а не неистинското. Ако почнем постоянно да се лъжем помежду си – както, за жалост, обикновено правим в големия живот! – ако почнем само да лицемерим, то нима някога ще можем да заживеем истински и пълноценно?! Уважаема госпожо…, позволих си да публикувам в блога Вашето писмо, както и моя отговор към Вас. Запазих, разбира се, инкогнитото Ви, скрих имената и цялата информация, по която познати Ви хора могат да Ви идентифицират. Знам, че предприех крайно рискован ход, който може да Ви ядоса и да Ви накара да прекъснете общуването си с мен. Защо го направих ли? Ами защото смятам, че това, за което разговаряме, може да е важно и интересно и за много други хора. И те може да се намират в сходни ситуации. Тогава защо да се държим като скъперници, да крием от тях за какво си говорим (ние, впрочем, не говорим за някакви скришни, тайни, срамни и прочие неща, нали така?!) и да не направим нещичко за да помогнем и на тях? Ето затова публикувах и двете писма. Дано не ми се разсърдите. Дано ме разберете и ми простите волността. Това е засега. Ще очаквам с интерес реакцията Ви. Вашата и, по възможност, на Вашия син. Ето, покрай това писмо, което Ви написах, имате повод да поговорите с него. Просто му кажете: ето, един човек е написал какво мисли, написал ни е писмо, би ли го прочел? Дано синът Ви не се ядоса че сте изложили проблема му пред чужд човек. А сега Ви желая хубав ден и приятна седмица! С уважение и поздрав от сърце: Ангел Грънчаров Здравейте, г-н Грънчаров, Моля за извинение. Тази седмица беше доста натоварена и не можах да Ви пиша по-навреме. Трогната сам от оценката, която давате на сина ми. Имате право той е много силна личност с ясни принципи. Предпочита сам да дава дефиниция на нещата, които го заобикалят и рядко променя мнението си. Няма страх да афишира позицията си и се бори до край за победата. А на въпросите, които ми задавате, ето какво искам да Ви кажа. Като майка не зная дали мога да бъда 100% обективна. Да, между нас няма теми-табу. Разговаряме на всякакви теми открито и без притеснение. А дали ни споделя всичко – надявам се че да. Мисля, че в последно време ни спестява доста неща. Но когато го хванем в крачка има доблестта да си признае и да се извини, което обаче не означава, че не повтаря същата постъпка. Не съм сигурна дали аз имам верния подход. Често когато ми сподели за някоя дивотия, сторена в училище, аз се сърдя и му показвам, че не ми е приятно. Дори му казвам какво не бива да прави никога и че не бих простила това и онова. Вече знам, че този метод не работи, или поне не в тази възраст. В отговор на втория въпрос ще Ви кажа, че Т. (така се казва синът ми) няма да има нищо против са разговаря с Вас, но се притеснява от лошия си израз на български. 148

А по повод на Вашето притеснение от това че сте публикувал писмото ми – та разбира се, че не ми е неприятно. Напротив, от това мога само да спечеля: винаги е добре когато хората осъзнаят, че да споделиш тревогата си е облекчение. Дано повече родители с подобен проблем се престрашат да разкажат за премеждията си. Така взаимно можем да почерпим опит, а и да се подкрепяме взаимно. Искам да Ви разкажа по-подробно за диагнозата, която му поставиха психолозите. Това отклонение с дефицит на внимание и хиперактивност всъщност означава, че страдащите не могат да задържат вниманието си върху дадена работа за дълго време. Трудно им е да се концентрират когато четат, учат, слушат и това им пречи на се насладят на книгата, която четат, филма, който гледат и т.н. Бързо губят интерес и им става скучно. Много често имат лоша краткосрочна памет и това прави трудно създаването на навици. А лошото поведение идва от това, че са много импулсивни, тоест не обмислят преди да направят нещо. Не искам да звучи като оправдание, а и не искам повече да се чувствам като неспособна майка. Често губя търпение и това въобще не помага на Т. Забелязвам, че напоследък има все по-малко самочувствие и вродената му самоувереност се губи с времето. Това, разбира се, е притеснително и болезнено. Не зная дали всеки юноша се чувства по подобен начин, но аз искам да помогна на Трифон да преодолее комплексите си. Нямам идея как трябва да го направя. Опитвам се да го подкрепям във всяко отношение. Например: в началото на седмицата ми каза, че вече няма да яде месо – защото в кланиците се отнасят жестоко с животните. Всяко чудо за три дни – от днес вече не е вегетарианец. Всъщност с Т. всеки ден е предизвикателство. Е, за сега това е. Ще се опитам да следвам съветите Ви и да спра да бъда госпожа-всезнайка. Остава ми много да уча. Много поздрави! Уважаема госпожо Г., Благодаря Ви за отговора, моята представа за ситуацията Ви се допълни значително с това, което ми пишете. Ще ми се още малко да обсъдим проблемите по този начин, с писма, пък после, живот и здраве да е, ще опитаме да разговаряме в реално време, ползвайки достъпните за това технологии. Истинското е в тия разговори, в тази наша обмяна на мнения в един момент да изкристализира работещото за Вашия случай решение. Макар че трябва винаги да съзнаваме това, че няма как проблеми от този род да се решат "веднъж-завинаги" и окончателно, така, бе повече да не ни безпокоят; не, те винаги ще ни съпровождат; там, където има хора, има и проблеми от този род, а и от много друг, значително още по-тежък характер. Това или такъв, дето се казва, е животът. Но пък безпроблемният живот едва ли си заслужава да се живее – ако изобщо можем да си го представим. Не ми пишете дали синът Ви е прочел предишното ми писмо и каква му е била реакцията. Той, според Вас, съзнава ли достатъчно ясно, че има проблем, по който трябва да търси изход (с Ваша помощ), или подценява проблема си? Какво е Вашето възприятие за тези неща. Как го възприемат приятелите му, има ли сред връстниците си приятел, с който да са по-близки? Той би ли се съгласил да ми напише нещо за себе си, с няколко думи да опита да обрисува своето възприятие на това как тече живота му и какви проблеми има в отношенията с хората? Сама виждате, че на мен ми е нужна повече информация, за да мога да се ориентирам – евентуално за да мога да съм Ви полезен. И то по този начин, от дистанция. Но 149

всяко нещо си има и своите предимства. Ще ми се като начало, примерно, по скайпа, и то в писмен вид, за да няма притеснения от качеството на българския му език, да разговарям и с Вас, и с Вашия син – в удобно за вас двамата време. Живият диалог си има своите предимства, които аз особено ценя. Ще можем по този начин, писмено, като разговор, да обменяме мисли, това си има своите предимства, примерно, синът Ви ще бъде по-спокоен, а пък, убеден съм, разговорът в един момент може да го увлече. Аз добре познавам младежите на неговата възраст в България, знам, че те имат страшна потребност да разговарят с по-възрастен, по-зрял човек, пък и със своите връстници, ала, за жалост, съвременният живот и настройките на нас, съвременните хора, са такива, че или нямаме условия да водим подобни позадълбочени разговори, или пък дори нямаме и умението да се изразяваме по този начин, поради което разговорите ни са все несполучливи, повърхностни, рутинни и общо взето не дотам интересни и увличащи. А ние имаме наистина страхотна нужда от истински, задълбочени, аз бих си позволил дори да напиша думата "философски" разговори; да, имаме нужда от най-истинските, най-добрите, най-вълнуващите разговори и то по истински важните въпроси, каквито са само философските разговори. Аз добре зная, че младите хора имат направо жестока потребност от такъв род разговори. Ала, уви, нямат с кого да разговарят по този начин. Ето защо аз напоследък осъзнах потребността от т.н. "философско консултиране" и започнах да го практикувам с все повече хора; писал съм в блога какво то означава и каква е неговата идея; сега да не се повтарям. Та ми се ще да опитаме да си създадем условия и да опитаме да поговорим по този наистина пълноценен начин. Смятам, че ефектът ще бъде голям за всички нас, а най-вече за сина Ви. Такива разговори имат свойството да създават предпоставките за раждането на ония идеи, които са способни да преобразят личността и живота ни. Благодарение на тях ще можем да станем по-истински – и попълноценно живеещи хора. Като чета писмото Ви, няма да скрия, си помислих, че в него откривам, че разсъжденията Ви са изключително зрели, задълбочени, не сте от онези родители, които проявяват безхаберие и подценяват проблемите на децата си, а сте истински ангажирана с тях. Това е чудесно, но искам да Ви кажа следното: не бива ние, родителите, да се месим прекалено в живота на децата си, да им даваме постоянно "умни съвети", нека да имаме мъдростта да ги оставим на свободата им, защото това все пак си е техният живот – и те, в крайна сметка, си имат своята съдба, в която не трябва да се месим прекомерно. Нека да им имаме доверието и да ги оставим те да си проправят своя път в живота. Аз съм противник както на безразличието и дезангажираността на повечето родители към проблемите на децата им (пък трябва да признаем, че тия хора в един момент осъзнават, че са съвсем безпомощни и безсилни с нещо да помогнат на децата си, за решаването на тежките проблеми, в които те са се оплели), така съм и против прекалената намеса на някои силно ангажирани родители в живота на децата им, което също е крайност; трябва да се търси баланса, трябва да сме умерени в опитите си да насочваме случващото се в живота на децата ни, защото, както вече казах, това си е техният живот. И трябва да ги оставим на тях самите. И като престанем да се месим прекалено, ще избегнем опасността вместо да помагаме да вредим. Вместо да правим добро, да правим зло. Както много често се получава. Доверието е магическата дума в решаването на тия конфликти между родители и деца според мен. От най-ранна възраст трябва да показваме на детето 150

си, че му имаме доверие и да го насърчаваме да се справя само. Намесата в живота му е израз на недоверие. Трябва до голяма степен да ги оставим сами да правят живота си. Да ги оставим на свободата им. Думата свобода също е магическа дума, имаща огромен потенциал за разбирането на тия отношения. На тия, пък и на всички останали. Тя, както съм казвал и писал безброй пъти, е истинското разковниче на всички човешки проблеми, драми, конфликти, колизии, трагедии. Ами това засега искам най-вече да Ви кажа. Това, което написахте и този път за сина си, ми показа, че той е вече, на тази възраст, една твърде интересна личност, което е прекрасно. Може още много да се говори и пише, но да не прекалявам. За да не Ви обременявам – пък и да избегна опасността да стана досаден и скучен. Краткостта е голяма добродетел в писането на писма и в изразяването, която ние, философите, особено трябва да ценим; ала на която често, уви, изневеряваме. Пак ще Ви помоля да дадете на сина си да прочете това писмо и да го помолите да представя реакцията си с няколко думи до мен. Нека да опита и той нещичко да ми пише. Той, прочее, умее ли все пак да говори български – и да пише на български? Хубаво е децата на родители-българи, които живеят и работят в чужбина, да не допускат това щото децата им да не знаят съвсем българския език. Това не бива да се допуска според мен. Родният език не трябва да бъде забравян от тях. Дори и да се родили в чужбина, щом родителите им са българи, техен роден език си остава българския. Извратено е, простете, българин в чужбина да говори с детето си на чуждия, не на родния език. Това е, струва ми се, и грозно, и крайно безотговорно. Нямаме право сами да лишаваме децата си от съзнание, че са българи. Българското не трябва да умира у децата ни. Езикът е онова, благодарение на което се съхранява живо съответното национално съзнание. Като не говориш български в един момент неумолимо преставаш да си българин. Като почнат да изчезва по този начин българското у децата на нашите емигранти, какво тогава ще стане в един момент със самата България, която сме лишили от голяма част от чадата й? Простете, че се отклоних. Вие тези неща, вярвам, прекрасно си ги знаете сама. И по-добре и от мен. Щото сте го преживели всичко това. Щото и сега го преживявате. Синът Ви желае ли да говори на български или му е неприятно да го прави? Простете че Ви питам, но тези неща за мен са много важни. Нямаме право да лишаваме децата си от семейство, от род и от родина. Тези неща са свети. Без тях ние самите нищо не представляваме – и нищо не струваме. Всичко добро! Ще очаквам с нетърпение следващото Ви писмо. Не се притеснявайте когато нямате възможност бързо да ми отговорите. Отговаряйте ми когато имате подходящата настройка, спокойствие и желание. С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

151

Помен за Ангел Грънчаров-Елтимир

Из Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога На 25 ноември 2013 г. почина активният блогер, писател и публицист Ангел Грънчаров – Елтимир. Творчеството му е пъстра смесица от "изобличаване" на световни конспирации, разкриване на паранормални загадки, възхвала на бялата (арийска) раса, езическо усещане за лична месианска предопределеност..." Подобно на много от живелите и възпитани през мрачните години на комунизма българи се оказва, че и той не само се е запознал след падането на социалистическата цензура с творчеството на забранения у нас Фридрих Ницше (чиято фамилия Грънчаров изписва "Нитче"), но го е и харесвал и почитал, макар и по своему... Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: «… той (Фридрих Ницше, бел. моя) не съумя да придаде на идеите си такава форма, която да съответства на степента на възприемчивост на широките народни маси (а тази възприемчивост беше достатъчно ограничена)» Ако Фридрих Нитче се ръководеше от същите съображения, не би написал нито една от своите прекрасни книги. Понякога си заслужава едно послание да бъде написано, а после съхранено през вековете, за да го прочете накрая един-единствен човек. В повечето случаи не количеството на адресатите се оказва определящо, а тяхното качество. Интелектът на милиард свине не може да компенсира ума на единствено същество, намиращо се по-високо стъпало на развитие. Марксическата теза за «масите», под чието влияние очевидно се е намирал Хитлер е дълбоко невярна. «Диамантът в шепата струва повече от камарите варовик навън.» А дали 152

Фридрих Нитче наистина не е успял е отделен въпрос. Основен принцип в развитието на човечеството е взаимното допълване, а не взаимната заменяемост. Ако един човек можеше всичко, то за какво биха били нужни останалите хора? Някой дава Идеята, втори я превръща в практична, трети я осъществява. Почвам да си мисля, че Хитлер ако не е глупак, то той умишлено заблуждава, тласка мислите на своите последователи в невярна посока и по този начин ги обрича на неуспех. А и на гибел, както показа практиката. Ангел Грънчаров-Елтимир, из "Човеко, стани!"

153

Ако сте тревожен, ако се чувствате изолиран, ако имате проблем и не виждате изход, ако търсите промяна и по-добро качество на живот – обадете ни се!

154

Кориците на всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ

155

ЗА КОНТАКТИ С РЕДАКЦИЯТА: Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg

156