A shto e istina?

Времето спасява истината от лъжата и завистта, 1737 г.

Популярна библиотека на списание HUMANUS

Ангел Грънчаров

А ЩО Е ИСТИНА? Моят отговор на прочутия Пилатов въпрос

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора.

Приложение на списание HUMANUS ISSN 2367-6027 (Print) ISSN 2367-6078 (Online) © Ангел Грънчаров Февруари, 2016 г.

2

СЪДЪРЖАНИЕ: Уводни думи………………………………………………………………………...4 1.Що е истина?.......................................................................................................5 2.Незнание и мнение…………………………………………………………..……7 3.Понятието за истина……………………………………………………………..9 4.Истина в логиката………………………………………………………….……12 5.Грешките……………………………………………………………………..…..13 5.1.Грешката – илюзия за истина?................................................13 5.2.Видовете грешки…………………………………………………….15 5.3.Разсейването на илюзиите…………………………………...….17 5.4.Правила за избягване на грешките……………………….……..19 6.Идеята за истина……………………………………………………….………22 7.Битието винаги е битие-в-истина……………………………………………27 8.Само свободата ни открива път към истината………………………...….31 9.Фатално важното съществуване-в-истина…………………………….…..38 10.Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив..................................................................................................................41

3

Уводни думи В тази книжка ще сложа няколко текста за истината, които съм писал в други мои книги. Понеже смятам, че въпросът за истината има особено голямо значение в днешно време. В днешно време за истината човек може да чуе какви ли не найстранни и несмислени изказвания. „Всичко, казано или помислено от някой, е истина.” Истината е изцяло субективна, тя изцяло зависи от нас самите; колкото хора има, толкова и истини било имало. Няма истини, задължителни за всички, няма абсолютни истини, няма нищо абсолютно в истините, които постигаме. Това твърдение е равносилно на едно друго: няма истина. Защото и твърдението, противоположно на твърдението „Всичко, казано или помислено от някой, е истина”, също трябва да е истина. И какво излиза тогава? Ами че истина няма: всичко, казано или помислено от някой, не е истина. А щом няма истина, тогава всичко е лъжа, какво друго да е? Живеем в изцяло лъжовен свят, свят на непоправими лъжци – каквито сме всички ние. Така ли е, тази ли е истината, която все пак трябва да приемем? Но ако няма истина, тогава и твърдението, че няма истина, също няма как да е истина. И се оказва, че все пак има истина. Че няма как да няма истина. Твърде коварен и хлъзгав е въпросът за истината, нали? Без истината обаче наистина не може да се живее. Без нея всичко губи смисъла си. Всичко, дето се казва, отива по дяволите... “Истината е велика дума и понятие, при споменаването на която у човека трябва да се вдига по-високо гръдта.” (Хегел) Безразличието към истината е гибелно за човешката душа, то е симптом за възможно най-голяма извратеност и изкривеност на съзнанието и мисълта. Да мислиш в противоречие с истината и – следователно – в съгласие с лъжата, заблуждението и неистината съвсем не е, както изглежда на някои, някаква изтънчена хитрост на ума и разсъдъка, а е само призрак на болната и непълноценно живеещата душа, която няма сили да погледне на битието в неговата откритост, в неговата възвишеност и величавост, в неговата всичко превъзхождаща и неизразима ценност. Да, наистина, истината сама по себе си е висша ценност за човека, който иска да е адекватен на битието, а също и съответстващ на самия себе си, на своето вътрешно естество. Но философията – и логиката като нейна органична част – не може да се задоволява с проста възхвала на истината, а е длъжна да я разбере и смислено да отговори на въпроса, на най-основния въпрос

4

1.Що е истина?

Така поставен, този въпрос е тъкмо прочутия Пилатов въпрос-отговор, с който консулът на Римската империя се обръща към Спасителя, преизпълнен с презрение и високомерие спрямо истината, която Той носи на света, а също и към всяка друга истина. За Пилат не подлежи на обсъждане въпроса за истината, той "знае", че истина не съществува, че истината е една от най-големите илюзии на човеците. Поставяйки своя лукав въпрос, Пилат поставя себе си, своята суетна субективност над истината, а значи и над всичко съществуващо. Той е убеден, че всеки човек има своя "истина", което в края на краищата означава, че общовалидна истина няма и не може да има. За него истината, следователно, доколкото за такава изобщо може да се говори, е нещо изцяло субективно. А щом това е така – или ако това наистина е така – то той няма никакво право да поставя своята чисто субективна "истина" (а именно, че истина не съществува!) над всяка друга възможна истина, включително и тази, че истина не само съществува, но и че тя изобщо е най-висшето, към което можем да се стремим. Затова Пилат, казвайки своята прочута "истина" – А що е истина?, т.е. такава няма! – и сам себе си опровергава и върви против самия себе си. Защото ако той наистина беше прав, то тогава не би трябвало изобщо да пита и говори: ако няма истина, то тогава всичко е неистина, в това число и неговото собствено питане-изказване. В края на краищата има ли смисъл да се говори ако предварително знаем, че това, което казваме, е неистина?!

5

Но да оставим мнението на Пилат, който не знае какво говори и какво прави. Отделих му внимание, защото и до ден днешен се срещат толкова много Пилатовци, които мислят, че казват нещо, когато твърдят: А що е истина?, Истина не съществува!, Аз съм истината! и пр. Да питаш смислено Що е истина? означава да си проникнат от нея, да я усещаш в себе си, да се чувстваш овладян от нейната сила. Не е някакво особено дълбокомислие скептическото недоумение пред истината, а и голото й отрицание. Питайки за истината, трябва да се откажем от всякакво съзнание или по-скоро самомнение, че "аз съм всичко, а истината – нищо!". Напротив, към истината трябва да се отнасяме със смирение и със съзнанието за огромното й превъзходство пред всичко друго, в това число и пред нас самите. Всичко на този свят има някаква ценност и някакъв смисъл само дотолкова, доколкото носи в себе си някаква истина, доколкото е въплъщение на една конкретна истина. Казваме "Той е истински човек!" и разбираме съответствието му или поне "приликата", причастността му с истината на човека, с вечната идея за човека, която е съвършена и неизразима, а ние сме нейно смътно и бледо подобие. Любовта към истината е нещо, което все пак се среща сред човешките същества, а нима може да бъде обичано нещо, за което не сме сигурни, че съществува. Но истината действително е едно неизразимо тайнство. Тя не може да бъде "видяна" с просто око, тя не е нещо, което можеш "да сложиш в джоба си" (подобно на монета) и да си уверен, че го притежаваш. Интуитивно много често чувстваме, че "това е истина", а другото е неистина или илюзия, но тази увереност не е достатъчна и не удовлетворява напълно разума. Защото ако те запитат “А защо това е истина?” и нищо не можеш да кажеш в замяна, то тогава колко струва една такава неведома и за теб самия истина? Чувството за истина всъщност само изпълва душата с нея и на нас такава истина ни стига, но когато ни се налага да я предадем на някой друг, да "заразим" и неговата душа с истината, до която сме достигнали, се изисква "съобщаемост", възможност за пълноценно изразяване, разбираемост, яснота и достоверност. Истина е онова, което принадлежи на всички, а не само на един, но нали всяка истина най-напред "проблясва" в нечия глава, ражда се в едно съзнание, което не бива да бъде нейна утроба, а също и неин гроб. За да не стане това последното тя трябва да бъде предадена на другите, при това категорично ясно и просто, а също и "интригуващо", вълнуващо. Казвам това, защото истината, която не може да заинтригува никой, не заслужава да бъде наречена истина, тя едва ли е истина. Търсейки истината за това... що е истина, ние ще извървим дълъг път. В някакъв смисъл истината именно е пътуване и дори "преследване", тя никому не се дава наготово. Затова трябва да имаме търпението да го извървим, дори да вложим известна страст. Засега знаем поне това: • истината е цел на познанието и знанието; • ничие съ-знание и мислене – ако са истински – не е и не може да бъде безразлично към истината; 6

• истината е велика и значима за човека ценност. Но да се опитаме все пак да разберем какво е онова, което "притежаваме" преди тръгването към истината; защото ако тя е на "финала", то какво тогава имаме в самото начало на пътя, водещ към нея?

2.Незнание и мнение

Известно е, че Сократ – "най-мъдрият от всички гърци" по думите на оракула – преди всеки разговор по важен въпрос, където се поставя на изследване и търсене истината за нещо, пред всички ония, които прибързано са го карали да каже "какво мисли", "какво знае", "какво е мнението" му, е твърдял само това: "зная само, че не зная". Наистина, ако предварително “си знаем всичко" или пък "цялата истина", има ли тогава смисъл да се отправяме на "измерително пътешествие" към нея?! Затова “да знаеш, че не знаеш” е начало на познанието; без съзнание за своето незнание никой не може да осъзнае потребността от търсене на някаква истина и на някакво знание. Ако го няма това знание за незнанието по даден въпрос е изключено да се появи и самия въпрос, тогава ние продължаваме да пребиваваме несмущавани от нищо и в плен на своето незнание, което ни е завладяло изцяло. Но несъзнаваното незнание, което е самата безпроблемност или безвъпросност, не е най-лошото, което може да ни сполети. Това не зная, че не зная е просто една тъмнина, едно нищо, в което съзнанието е потопено, но има и по-зло от него. И то е: мисля си, че зная, с което живея в илюзия за някакво ефимерно знание, докато всъщност и в действителност не зная. Това несъзнавано незнание е по-лошо от другото, защото е допълнено със самомнението за несъществуващо знание, т.е. с една самозаблуда. Тук става дума не за непроницаемото незнание, което имахме в първия случай, а за изкривено съзнание, което само 7

си мисли че знае, докато всъщност не знае. В такъв случай имаме невярно "знание", другояче казано – мнение. До появата на знанието е времето на мненията, които са негови съвсем непълноценни заместители. Появата на знанието унищожава потребността от мнения, те вече са излишни, в само светлината на знанието може да се разбере, че са били само-мнения, т.е. субективни изкривявания на истината, предразсъдъци, предубеждения, фалшиви уверености. Територията между незнанието и знанието е "населена" тъкмо с такива непълноценни продукти на нашата умствена активност, а също и на нашата умствена ленивост, т.е. с безброй неистини. Знанието е истината, извън знанието са незнанието, неистините и всички ония "полу-истини", т.е. заблудите и илюзиите. Що се отнася до грешките, то те са свързани с истината и знанието – защото ги подпомагат, защото са свързани с усилията на ума, устремен към знанието. Неукият човек, невежата, не знае, защото му липсват знания, неговото съзнание пребивава в тъмнина, в полумрака на илюзиите, той просто "не е информиран". Рядко могат да се открият знания извън някакъв род наука и затова ученето, заниманието с наука, разширява хоризонта на нашето знание, а също и хвърля светлина върху незнанието. Неукият не може и да знае, че не знае, а какво остава да знае; по същия начин, казва Кант, слепият не може да си представи мрака докато не е станал зрящ. И добавя: познанието на незнанието предполага наука и прави човека скромен, докато въображаемото знание, напротив, го прави "вятърничав". Първото е едно достойно незнание, докато второто е недостойно "знание". Незнанието на неща, които още не можем да знаем, е невинно. Порочно пък е незнанието на неща, които следва да знаем и чието знание е лесно. Според Кант човек може да бъде исторически незнаещ, а също и неразумно незнаещ. На първия липсват исторически знания (факти, информация, създадени отдавна теории), което не е така фатално, стига да е мислещ и разумен. От друга страна ако човек е натрупал много информация, т.е. е много-учен, но не употребява ума и мисълта си за друго, а значи способността му за разсъждение е неразвита, той в крайна сметка е един неразумно незнаещ. Педантът пък е надменен учен без знание, т.е. същество, "лепнато за формалностите". Той е ограничен по отношение на ядрото на нещата и затова вижда само одаянията и черупките. За Кант педантичността е "досадна разсъдъчност и безполезна точност ("микрология") във формалностите, буквоедство". Педантичността винаги е свойство на един ограничен ум, педантът е нещастно подражание и карикатура на точния, методичен ум. Накрая във връзка с незнанието бихме могли да споменем за вредата от незнанието на философията. Тук е налице типът на учените хора, които имат исторически познания, но смятат философията за излишна. Това е така наречената от Кант "циклопска ученост", на която й липсва едно око, окото на философията. Такива учени могат много да знаят, но тяхното знание е непълноценно, те са нещо, което отговаря на нашия израз "кон с капаци". Общо взето това е, което може да се каже тук за незнанието (мнението) и за произлизащото от него по отношение на човешкото съзнание.

8

3.Понятието за истина

Ще започнем с това: ако едно знание е съвършено, то е истина. Това е така, защото несъвършеното, непълноценното знание е погрешно, а в най-лошия случай е заблуда иди илюзия. Отстраняването на несъвършенствата от различен роя в нашите познания ни води към съвършеното, истинното знание. Затова Кант пише, че "главното съвършенство на знанието, дори същественото и неотделимото условие за всяко съвършенство на същото, е истината ". Да проследим още малко неговото разсъждение. Истината, казват, се състои в съгласуването на познанието с предмета. Значи според това чисто и просто словесно обяснение познанието ми, за да важи като истинно, е длъжно да се съгласува с обекта. Ала аз мога да сравнявам обекта само с моето познание чрез това, че го познавам. А така познанието ми се задължава да се самопотвърди, което обаче далеч не е достатъчно за истината. Тъй като 9

обекта е вън от мен, а познанието – в мен, то аз мога да съдя единствено за това: дали моето познание за обекта се съгласува с... моето познание за обекта. Такъв един кръг в обяснението древните са наричали диалела. И действително логиците са били обвинявани от скептиците в тази грешка, като последните са подхвърляли, че с такова обяснение на истината първите приличат на оня, който дава показания пред съда и се позовава при това на свидетел, непознат никому, но затова пък напълно надежден, понеже – както твърди даващият показания – приведеният свидетел е "кристално честен човек". Ясно е, че такива думи не могат да повлияят на обвинението. И така, да обобщим: съпоставянето на познание или знание (нещо вътрешно или идеално съществуващо, съществуващо като идея) с обект, предмет, който от своя страна е нещо външно-положено, обективно, извън съзнанието съществуващо, е невъзможно. Това е така, защото едното е в съзнанието, а другото – извън същото това съзнание; как тогава да ги "наложим едно върху друго", да ги сравним, да установим тяхното съответствие? Едно знание може да бъде съпоставяно само с друго знание, не обаче с предмет, с вещ; една мисъл може да бъде сравнявана само с друга мисъл, а не с нещо коренно различно от нея, идеята съответства само на идея, а не на... ябълка или круша, да речем. И така широко разпространената представа, че истината е съответствие на знанието с неговия предмет, се оказва твърде подозрителна тъкмо откъм... истинност. Нима можем да си позволим да съдим за истината така неистинно?! Относно понятието за истина съществуват толкова много разбирания колкото и по всеки друг въпрос на философията. Това свидетелства за нейната многоизмерност, за богатството от смисъл, което е заложено в нея. Във всяко от тях има нещо истинно и затова си заслужава да сме наясно с това как е била мислена истината.

• Истината е съответствие на предмета с неговата идея, т.е. с идеалната му същност, заложена в първообраза, в идеята. Тук вече знанието или мисълта може да бъде съотнасяно с идеята за предмета: и двете са идеални същности, идеални реалности. Пръв така е мисли Платон, а след това и мнозина други философи, между тях и Хегел.

• Истината е съгласие на мисленето със самото себе си, с неговия закон, даден в априорните форми. Това е разбиране на Кант.

• Истината е съответствие на представата с даденото в усещанията на субекта, с фактите, тя може да бъде търсена и във взаимната съгласуваност на усещанията. От този род са разбиранията на мнозина мислители, между тях са Д. Хюм, Мах, Ръсел и др.

• Истината е съответствие на идеите със стремежите на личността към успех, т.е. се крие в "ефективността" на мисленето. Другояче казано, истинно е онова, което е полезно. Така са мислели и мислят прагматиците, чиито учители са У. Джеймс, Д. Дюи и др.

• Истината е съответствие на изказванията на науката със сетивния опит. Истинно е онова, което е изведено от опита и може да бъде сведено пак до опит. Това е разбиране на т.н. "позитивисти" във философията.

10

• Истината е съглашение (конвенция) между хората и учените, т.е. тя е условност, създадена за удобство или за други цели. Това е идея на А. Пуанкаре.

• Истината се корени в дълбинното естество на субективността (човекът като "носител" на целия свят) и се намира в пълноценна връзка със свободата. Истината е нескритост, незабравеност на битието от човека (Хайдегер). Истинно е онова, което аз искам, и което съответства на вътрешната необходимост, вкоренена в моята субективност. Общо взето така са мислили Ж.-П. Сартр, К. Ясперс и др.

• Истината е съответствие на знанието с обектите, отражение на обекта от субекта. Така са се опитвали да мислят последователите на Маркс, изпадайки в досадната грешка, за която вече стана дума. Това, че има толкова много концепции на философите за истината съвсем не означава, че истина... не съществува – както някой може да си помисли. Истинското понятие за истина в някакъв смисъл е неизразимо, то обаче не е това, което се опитва да обедини в едно всички тези разбирания. От друга страна не може да се приеме, че има много по характер истини – поне толкова, колкото изброихме по-горе. Излиза, че истината по идея е една, но нашето собствено несъвършенство (несъвършенството на човешкия разум, на човека изобщо) не ни позволява да я разберем и изразим. Затова нека приемем, че истината е съвършенство на знанието и чувството, което се постига по различни начини: в опита, в мисленето, в действието, в науката, философията, изкуството, религията. В този смисъл съвсем закономерно може да се говори за фактическа истина (истина на факта и опита), логическа истина (достигана в пределите на чистото мислене, на теориите), практическа истина (определяща успеха на човешките действия, тяхната ефективност и жизнеустойчивост), а също и за научна, философска, художествена и религиозна истина. Следователно съществува човешка истина, която, независимо от единството си, се разпада на отделните й измерения – дадени по-горе. Истината е валидното за всички субекти, за всички човешки същества, но взети не в своята изолираност и ограниченост, а като причастни на духа, на човешкия дух, носител на всички истини и ценности. Достижимото от човека в неговата цялост и при разгръщането на всичките му способности и заложби в тяхната същественост и значимост е получило наименованието истина, която не е друго, освен съответствие на човечността с разума, λογος-а и Абсолюта, с Божия закон, явяващ се "душа на битието".

11

4.Истина в логиката

Тя е частен случай на философската истина и тук трябва да бъде изследвана специално. Трябва да достигнем и изразим логическата истина, понятието за нея, което успешно да ни служи по-нататък. Една част от познанието принадлежи на материята му и се отнася към обекта, а другата негова част принадлежи на субекта и засяга неговата чиста форма, която се явява условие на всяко познание като познание изобщо. Тази разлика между обективното (материалното) в познанието и субективното (формалното) в него винаги трябва да се има предвид. Така се стига до въпроса има ли общ материален критерий на истината, от една страна, и има ли общ формален критерий за истинност, с които трябва да сме наясно най-вече? Така поставеният от Кант въпрос се решава по следния начин: от страна на материята (материала на сетивността) критерий на истината е невъзможен, такъв критерий трябва да бъде търсен само от формалната страна, свързана със субекта. Материален критерий не може да има, защото ако той трябва да е общ, то той трябва да се откъсне от всякакво различие между обектите, но щом е материален и обективен, той точно съответства на даден обект с всичките му различия и особености, което е абсурдно и невъзможно. Материалният критерий изисква точно съответствие на едно познание с определен обект, към който е отнесено; познание, което е истинно по отношение на един обект, е възможно да бъде съвсем неистинно по отношение на други – ако се изхожда само от материалната страна на това познание. Следователно единствено могат да съществуват общи формални критерии на истината, т.е. критерии, свързани с формата на познанието. В логиката се използва само формалната истина, разбирана като съгласуваност на познанието със самото себе си (на мисълта със самата себе си) при пълната отвлеченост на съзнанието от всички обекти изобщо и от всяко различие между тях. С други думи казано, в логиката се търси съответствието на мисленето със законите на разсъдъка и разума. Това е основното за логическата истина; яснотата на изложеното разбиране дължим отново на И. Кант. В логиката няма да се питаме "дали познанието се съгласува с обекта?", а само "дали то е в съгласие – по форма – със самото себе си?". Това общо разбиране предстои да бъде развито и изпълнено с "плът" в по-нататъшното изложение на логическата проблематика. Засега казаното е достатъчно.

12

5.Грешките

Безспорно е, че грешката е явление в познанието, което – макар и нежелано – има определен смисъл. Този смисъл трябва да се изясни, което обаче съвсем... няма да ни помогне да се предпазваме от грешки. Трудно можем да си представим човек – занимаващ се с познание или с някаква друга дейност – който изобщо не греши; казваме "човешко е да се греши". Важно е обаче да се отнасяме по подобаващ начин към своите грешки, т.е. да извличаме известна "поука" от тях. "Глупците се учат от грешките, а неглупавите хора въпреки всички свои грешки не поумняват" – е казал Хегел.

5.1.Грешката – илюзия за истина? Противоположността на истината е неистината, която – доколкото бива вземана за истина – се нарича грешка. Едно погрешно (раз)съждение е онова, което смесва илюзията за истина със самата истина. Нека тези прости положения на Кант бъдат начало на нашия анализ.

13

Ясно е, че човек не иска да греши, но, правейки някаква грешка, той изобщо не я съзнава като такава, а си мисли, че постъпва правилно. Значи ние правим всичките си грешки "без да искаме", но въпреки това и по парадоксален начин грешките ни зависят от нас самите, от никой друг. При грешката разсъдъкът не си е свършил работата както трябва, или както се очаква от него, но нали самият разсъдък не е друго, а способност за истинно познание? (Грешките, впрочем, не са ли свидетелство за "немощта" и слабостта на разсъдъка, на човешкия ум, въобразил си, че "всичко разбира" и всичко може да познае?!) Излиза, че при грешката разсъдъкът постъпва един вид против самия себе си, т.е. като че ли "изневерява" на себе си, на своята същност и на закона, заложен в него. При грешката разсъдъкът е приложен по неподобаващ начин, в неговата природа и по принцип, изглежда, не влиза "задължението" да греши, но той все пак и то често (или по-рядко) греши. Затова да се разбере появата на грешката като противна на разсъдъка форма на мислене е много по-трудно от това да се разбере как е възможна истината – тъй като в последния случай разсъдъкът постъпва по собствените си закони, а в първия се отклонява значително от тях. В тази връзка Кант отбелязва, че "ние не можем да търсим основанието за грешките в разсъдъка и същностните му закони, а също толкова малко и в ограниченията на разсъдъка, в които наистина лежи причината за незнанието, не обаче и за грешката". Ако имахме само една познавателна сила, явяваща се източник на познанието, и тя се нарича разсъдък (който действа по свои неотменни закони), то ние никога не бихме грешили, но това не е така. Напротив, ние разполагаме с още една познавателна способност, която при това действа по закони, различни от тези на разсъдъка – сетивността. Но грешките, които са свързани по някакъв начин все пак със способността за разсъждение, не могат пряко да произлизат или да се дължат на сетивността, тъй като сетивата съвсем не съдят, не разсъждават. От друга страна сетивността така или иначе влияе върху възникването на грешките. Тогава как се появява илюзията за истина, наричана от всички нас грешка? Истинно по законите на сетивността е едно, истинно по законите на разсъдъка – съвсем друго. Смесването на едната истинност с другата, неразличаването на естетическата и логическата форма на съвършенство – за които стана дума на друго място – е едно от основанията или причините за появата на грешки. Затова незабелязаното влияние на сетивността върху разсъдъка е възможен източник на грешки. Поради това неясно влияние на сетивността върху способността за съдене (разсъждение) се достига до неочаквано подменяне на истината с някаква илюзия за истина, т.е. до появата на грешки. С други думи казано, при грешките чисто субективното основание (възприемане, "виждане", ориентиране и пр.) се приема за обективно, което поражда илюзията, лежаща в сърцевината на грешката. Илюзията, смесваща винаги субективното с обективното, е в основата на грешките, тя определя самата възможност за появата им. От друга страна при грешенето разсъдъкът се оставя да бъде подведен от влиянието на сетивността и от появилите се на тази почва илюзии, т.е. грешки. По този начин той оставя за истинно важащо 14

в предела на собствените си закони това, което иначе има валидност само в областта на сетивността – и съответства единствено на нейните закони. Не мога да си позволя да не приведа следните изказвания на Кант, които накратко изразяват казаното по-горе. Той пише: "В ограничеността на разсъдъка лежи само причината за незнанието, вината за грешката ние трябва да я припишем на самите себе си. Наистина природата ни е отказала твърде много знания, оставила ни е по отношение на доста неща в едно неизбежно незнание, но не тя причинява грешката. Към нея ни отклонява собствената наша склонност да съдим и решаваме дори и там, където не сме способни за съдене и решение поради ограничеността си."

5.2.Видовете грешки

Все пак е добре още тук да се ориентираме в това какви са възможните грешки, които ни дебнат в познанието. Разбира се, тук трябва да разсъждаваме само логически, в никакъв случай просто психологически. Всяка грешка, в която можем да изпаднем, е само частична. Това означава, че във всяко погрешно разсъждение винаги трябва да има нещо вярно. В този смисъл една тотална (всеобща) грешка е невъзможна: тя би представлявала пълно противоборство срещу законите на разсъдъка и разума. Тоталната грешка – ако изобщо можем да си я представим – би поставила себе си извън територията на разсъдъка (и на всяко познание), а тогава как би могла да идва от него и да бъде приемана все пак за разсъждение, за продукт на разсъдъка?!

15

Грешка, при която илюзията е очевидна и за обикновения разсъдък, се нарича нелепица или абсурд. Възможно е човек да изрече някакъв абсурд, но в момента на изричането му той не съзнава това – иначе противното би означавало съзнателно да се излага на присмех, подобно на комическите актьори. Да обвиниш някой в абсурдност е лично порицание, което трябва да се избягва при опровержението на допуснатата грешка. Нима сгрешилия – без да съзнава какво става, "без да иска" – заслужава да бъде оскърбяван?! Нима не е достатъчно просто да му помогнем да осъзнае грешката си? (В замяна той не може да ни не е благодарен!) В логическите спорове, както и в научните, личните обиди и засягането на личността на опонента сами по себе си са нелепост: тук не за това става дума, а за нещо съвсем друго! Казалият абсурд е чужд на илюзията, лежаща в основата на тази очевидна за другите неистина. За него илюзията трябва да бъде направена очевидна с помощта на друг човек. Остане ли си и след това там, при своята нелепица, той е напълно несмислен човек, за такъв не може да се направи нищо повече. На него не му се удава "виждането" на очевидното, той е неспособен за поправяне и особено за опровергаване. Очевидното не може да бъде доказвано, то трябва просто да се "види" или усети. Затова на никой не може да се докаже, че е изпаднал в абсурд (или че... "бълва нелепици"!), абсурдно сгрешилият осъзнава грешката си само като му я покажеш. След като "показването" даже не е помогнало, то тогава какво може да направи доказването – при което се говори не със сгрешилия, а с разумния! Разкриването на абсурда в последния случай вече не е необходимо, за разумния очевидностите не са неразрешим проблем. Нелепа грешка може да се нарича онази, която не може да бъде извинена с нищо, дори и с илюзията. Груба е грешката, показваща незнание на обичайно знание или нарушаване на обичайното внимание. Принципна е грешката, свързана с нарушаване или недоосъзнаване на принципи, имащи основно значение за познанието. Такъв вид грешка има огромни последици върху по-нататъшните разсъждения, изведени от нездрава основа. Това е така, защото принципът е началото на мисленето, и тогава грешката, направена в началото и недоосъзната докрая, нанася значими поражения върху всяка понататъшна стъпка на мисълта. Много често едва по абсурдността на изводите или пък по тяхната порочност може да се разбере грешката в принципа, от който сме тръгнали. Осъзнаването й води до необходимостта от подмяна на принципа и тръгване от самото начало. Затова пък грешки в приложението на някакви принципи не са от толкова опасен вид, те са преодолими значително по-лесно и с помалък разход на умствена енергия.

16

5.3.Разсейването на илюзиите

Едно познание е точно когато е съобразено с обекта си или когато по отношение на обекта не се допуска ни най-малка грешка. Едно познание е сурово по определението на Кант когато в него може да има грешки, без обаче те да възпрепятстват по-нататъшните познавателни намерения. Това различие се отнася до пошироката или по-тясната определеност на познанието ни. В самото начало е оправдано познанието ни да бъде определено в по-широк обем; това винаги оставя поле за грешката – която обаче все пак трябва да има някакви граници. Това се допуска с определени цели или поради невъзможност за по-точна (стриктна) определеност. Ако обаче съзнаваме всичко това (или пък то влиза в намеренията ни), опасността от грешки е по-малка – защото ние ги очакваме и сме подготвени за тях. Най-много се греши тогава, когато една широка определеност на познанието 17

се възприема като стриктна – тук имаме една своеобразна "разхлабеност" на съзнанието и мисленето, която неотвратимо води до нови и нови грешки. Затова ако точността е обективно съвършенство на познанието и знанието – тъй като тук последното съответства на обекта – то субективното съвършенство на същото е наречено от Кант субтилност. В тази дума не се крие нещо кой знае колко сложно: едно познание е субтилно когато в него се открива това, което убягва от вниманието на другите. Такова качество притежават онези, които се отличават с по-висока степен на вниманието и въображението и с по-добро (по-силно) прилагане на своята развита разсъдъчна способност. Онези, които са настроени враждебно към субтилността, го правят просто защото не могат да я постигнат. Субтилността обаче прави чест на онези, които я притежават, те виждат и разбират повече от останалите, което е истинско предимство. Но тя трябва да се прилага към достоен за познание предмет, само в този случай е потребна изтънченост на ума или субтилност. (В противния случай не е нужно да се изразходват сили за постигане на нещо, което не си заслужава усилията!) Затова може да се каже, че на субтилното противостои грубото; "грубият" предмет именно заслужава грубо, а не фино, още по-малко пък префинено познание. Нали хлябът все пак го режем с нож, а не с хирургически скалпел?! И така, в природата на грешката, продължава Кант, е заложена освен неистината и илюзията за истина, която трябва да бъде разсеяна. За да избягваме грешките съвсем не означавала се "пазим" от илюзии, в познанието и мисленето илюзиите са неотменна част, "неизбежност" дори. Всъщност "пазенето" от грешки и илюзии е абсурд: ние можем да се пазим само от нещо, което знаем, но нали тук именно несъзнаването е същност на илюзията и грешката. В илюзия съм изпаднал именно защото не съзнавам, че това е илюзия, същото може да се каже и за грешката. Всяко познание съдържа в себе си риска да сгрешим и много често ни се налага да мислим независимо от опасността да сгрешим. Най-малко грешки допуска онзи, който изобщо не мисли, но затова пък неговата грешка е явна: не мисли. Затова предпазването от грешки е твърде трудна работа, единственият начин е да съзнаваме ясно и да посочваме техния източник, илюзията. Това означава, че не може да се осъзнае някаква грешка без да се посочи илюзията, която я поражда, т.е. да се осъзнае тя именно като илюзия. Една и съща илюзия може да поражда безброй грешки и затова отстраняването на грешките без посочване на техния извор – илюзията – е безнадеждна работа. Откриването на илюзията пресича веднъж завинаги възможността за нови грешки, а това вече е напредък в нашето познание. Затова усилията ни трябва да бъдат насочени спрямо корена на грешките – илюзията – а не към неговите "израстъци" – грешките. "Разкриването и разсейването на илюзията – пише Кант – е далеч по-голяма заслуга пред истината отколкото прякото преодоляване на самите грешки, при което изворът им не пресъхва; защото не можем да се предпазим от това същата тази илюзия – тъй като не се познава – да не доведе в други случаи отново до грешки." Иначе казано, дори и когато сме се 18

убедили, че сме сгрешили или сбъркали, ние си оставаме предразположени към грешки ако в нашето съзнание е още жива илюзията, която ги подхранва. Изнамирането и разсейването на дадена илюзия е истинския път и за предпазването от нови грешки. Показвайки и обяснявайки илюзията, лежаща в основата на неговата грешка, ние се отнасяме справедливо и към сгрешилия: никой не греши по свое желание или нарочно, сгрешилият е живял тъкмо с илюзията за истина, която ние му помагаме да осъзнае именно като илюзия. Щом стане това, тя за него мигновено става илюзия, т.е. вече не е истината, погрешно възприетата истина, а просто една гола илюзия. И за своите илюзии трябва да мислим истинно, т.е. да разбираме защо се появяват и какво означават за съзнанието и познанието. Важното е поне да не допускаме да ни завладяват отново илюзии, от които вече сме освободили съзнанието си; непростимо е отново да ставаш жертва на онова, което веднъж си победил.

5.4.Правила за избягване на грешките

Струва ми се, че казаното по-горе е достатъчна предпоставка за спазването на някакви правила – доколкото това е възможно по отношение на грешките. Надявам се, че коварството на проблема за грешките е показано достатъчно убедително – за да можем да си позволим преодоляването му с някакви мними правила.

19

Но и в търсенето на такива все пак възможни и допустими правила се проявява същото коварство, една своеобразна неуловимост и дори "хлъзгавост" – подобна на онази, която установяваме при опит да хванем живака с пръсти. Например ето това. Всички едновременно и по един и същ начин да грешат е невъзможно или поне е по-малко вероятно. Затова сравняването на собствените ни съждения с тези на другите хора е пробен камък на истината – по думите на Кант. Илюзията е субективна измама, и понеже субективното не е присъщо на всички по един и същ начин (ние все пак сме личности и раз-личности!), то явно е, че изявяването на една илюзия е възможно най-лесно чрез съпоставянето на моите мнения с представите на другите. Дали греша, оказва се, разбирам пръв не аз, а другите – когато им разкажа своята мисъл или идея. Това твърдение на Кант щеше да води до прекрасни резултати ако нямаше никаква възможност за появата на всеобщи (масови) илюзии, но това, уви, съвсем не е така. Най-известният пример за такава илюзия е разбирането, че Земята е център, а Слънцето обикаля около нея; та нали всички всеки ден със собствените си очи виждат как Слънцето изгрява, издига се, а привечер залязва?! Тази илюзия е била възведена дори в ранг на истина и знание, с което всички са били съгласни. Един човек – Коперник – е изказал друга, "истинската истина" по този въпрос, той пръв е достигнал до нея, пръв е осъзнал коварната илюзия, на която жертва е било цялото човечество. Какво щеше обаче да се случи ако той беше спазил първото възможно правило за "въздържане" от грешки, а именно правилото: сравнявай своите разсъждения с представите на другите, т.е. с разпространените представи за нещата? Спазването на това правило би сложило спирачка на човешкото познание и на напредъка в науките, или поне би представлявало "воденичен камък", тежащ на всеки стремеж към знание (знанието е устремено винаги към новото и неизвестното!). Ето и едно второ правило: съобразявай мисълта си с положенията на обикновения, на "здравия" разсъдък. Добре, да се съгласим с него, защото всяко движение напред, всяко задълбочаване е един вид изкуствена употреба на разсъдъка, докато т.н. "здрав" разсъдък е толкова естествен. Но нали, от друга страна, обикновеният разсъдък е една рамка на мисълта, която все пак трябва да бъде чупена и надмогвана: за да не се окаже, че всички ние кротко си стоим до... огнището на "здравия" разсъдък, задрямали от топлината му?! И също, кое и къде е естественото в нашето мислене: в нищо не правещия и само критикуващ обикновен "здрав" разсъдък, изпаднал в превелико самодоволство от самия себе си, или пък в неуморно търсещата мисъл, вечно неудовлетворена от достигнатото и не знаеща покой? Ако използваме "обикновения разсъдък като проба за правилността на спекулативния" (Кант), то не е ли това принизяване на спекулативното, изследователското, динамичното мислене до нивото на закостенялото, изпълненото с предразсъдъци, инертно мислене на т.н. "здрав" разсъдък? (Впрочем, от неговата позиция не се ли оказва, че всяко отклонение от налаганата от него "мярка" е един вид "болест” или поне "изневяра"!?) Ето че едно като че ли разумно изискване се превърна в своята проти20

воположност. Дали и всяко друго възможно правило няма да бъде сполетяно от такъв край?

Ето го изхода от затруднението: "Общи правила и условия за избягване на грешката най-вече са: • да мислиш сам; • да се мислиш на мястото на друг, да се поставяш в мисленето си на гледището на другия; • по всяко време да мислиш в съгласие със себе си." Първото е максима (заповед, повеля) за самостоятелно мислене, второто е изискване за широта на мисълта, а третото – за последователност, за вярност спрямо истината, към която възхождаме, полагайки твърде много усилия, от която не трябва да се отказваме по никой начин. Основното обаче е това: "Имай смелостта да се ползваш от своя ум!"(Кант). Гибелно за ума е да подражава сляпо в мисленето си на друг, някакъв по-авторитетен или "зрял" ум. Това е просто неупотреба на ума, използване на "патерици" във всяко негово движение. Подражателят на чужди мисли прилича на безумец, който... си е отрязал краката: защото си е наумил, че е "подобре" да ходи с патерици, с изкуствени крака (а още по-често, защото предпочита да бъде носен на гърба на другите!). Не бива и заради предпазването от грешки и заради "удобството" просто... да не мислим, да сме се отказали от мисленето, или пък да мислим с чужд ум, което е все същото. Никой не може да се научи да плува ако поне един път не се е хвърлил във водата и не е започнал да размахва ръце – с всичките рискове и даже с ясното съзнание, че може да се удави. Същото може да се каже и за познанието, в което трябва да се хвърляме дръзко, без да се боим от все пак дребния риск, наречен грешка.

21

6.Идеята за истина

Истината е велико понятие и дума, при споменаването на която трябва да ни се вдига по-високо гръдта. Това са думи на Хегел, с които започнахме това изследване. Казахме тогава, че безразличието към истината е гибелно за човешката душа. То е симптом за възможно най-голяма извратеност и изкривеност на съзнанието и мисълта. И още. Да мислиш в противоречие с истината и – следователно – в съгласие с лъжата, заблуждението и неистината съвсем не е, както изглежда на някои, някаква изтънчена хитрост на ума и разсъдъка. А е само призрак на болната и непълноценно живеещата душа, която няма сили да погледне на битието в неговата откритост, в неговата възвишеност и величавост, в неговата всичко превъзхождаща и неизразима ценност. Да, наистина, истината сама по себе си е висша ценност за човека, който иска да е адекватен на битието, а също и съответстващ на самия себе си, на своето вътрешно естество. Но философията – и логиката като нейна органична част – не може да се задоволи с проста възхвала на истината, а е длъжна да я разбере, да вникне в нея, да я разнищи до основанията. Та смислено да отговори на най-основния въпрос за същността на истината. Така поставен, този въпрос е тъкмо прочутият Пилатов въпросотговор, с който консулът на Римската империя се обръща към Спасителя, изрекъл тия думи: Аз съм Истината, и Пътя, и Живота. Преизпълнен с презрение и високомерие спрямо истината, която Христос носи на света, а също и към всяка друга истина, римският аристократ съвсем спонтанно възкликва: „А що е истина?!”. Защото за Пилат явно не подлежи на обсъждане въпросът за 22

истината, понеже той “знае”, че истина не съществува, че истината е една от най-големите илюзии на човеците. Със своя лукав въпрос-отговор Пилат поставя себе си, своята суетна субективност над истината, а значи и над всичко друго, над съществуващото даже. Той е убеден, че всеки човек си има своя “истина”, което в края на краищата означава, че общовалидна истина няма и не може да има. За него истината, следователно, доколкото за такава изобщо може да се говори, е нещо изцяло субективно.

Ала щом това е така – или ако това наистина е така – то Пилат няма никакво право да поставя своята чисто субективна “истина” (а именно, че истина не съществува!) над всяка друга възможна истина. Включително и тази, че истина не само съществува, но и че тя изобщо е най-висшето, към което можем да се стремим. Затова Пилат, казвайки своята прочута “истина” – “А що е истина, т.е. такава няма?!” – и сам себе си опровергава и върви против самия себе си. Защото ако наистина беше прав, то тогава не би трябвало изобщо да пита и говори: ако няма истина, то тогава всичко е неистина, в това число и неговото собствено питане-изказване. В края на краищата има ли смисъл изобщо да се говори ако предварително знаем, че това, което казваме, е неистина?! Който си позволи лукса да каже “няма истина”, и в същото време претендира, че това негово “няма истина” е една… истина (ако беше честен, би трябвало да каже, че и то не е истина!), в крайна сметка казва ето това: “Няма истина – с изключение на истината, че няма истина”. И така сам себе си опро23

вергава: щом има и една единствена истина, значи истина има! А пък на приказващите подобни несмислени неща (глупости) съвсем не бива да се вярва. Но да оставим мнението на Пилат, който наистина не знае какво говори и какво прави. Отделих му внимание защото и до ден днешен се срещат толкова много Пилатовци, които мислят, че казват нещо, когато не престават да крещят: „А що е истина?”, „Истина не съществува!”, „Аз съм истината!” и пр. Да питаш смислено “Що е истина?” означава да си проникнат от нея, да я усещаш в себе си, да се чувстваш овладян от нейната сила. Не е някакво особено дълбокомислие скептическото недоумение пред истината, а и голото й отрицание. Питайки за истината, трябва да се откажем от всякакво съзнание или по-скоро самомнение, че “аз самият съм всичко, а пък истината е нищо!”. Напротив, към истината трябва да се отнасяме със смирение и със съзнанието за огромното й превъзходство пред всичко друго, в това число и пред нас самите. Всичко на този свят има някаква ценност и някакъв смисъл само дотолкова, доколкото носи в себе си някаква истина, доколкото е въплъщение на една или друга конкретна истина. Казваме “Той е истински човек!” и разбираме съответствието му или поне “приликата”, причастността му с истината на човека, с вечната идея за човек, която е съвършена и неизразима, а пък ние сме нейно смътно и бледо подобие. Любовта към истината е нещо, което все пак се среща сред човешките същества, а нима може да бъде обичано нещо, за което не сме сигурни, че съществува? Но истината действително е едно неизразимо тайнство. Тя не може да бъде “видяна” с просто око, тя не е нещо, което можеш “да сложиш в джоба си” (подобно на монета) и да си уверен, че го притежаваш. Интуитивно много често чувстваме, че “ето това е истина”, а пък другото е неистина или илюзия, но тази увереност не е достатъчна и не удовлетворява напълно разума. Защото ако те запитат “А защо това е истина?” и ти след това нищо не можеш да кажеш в замяна, то тогава колко струва една такава неведома и за теб самия истина? Чувството за истина всъщност само изпълва душата с нея и на нас такава истина ни стига, но когато ни се налага да я предадем на някой друг, да “заразим” и неговата душа с истината, до която сме достигнали, се изисква съобщаемост, възможност за пълноценно изразяване, разбираемост, яснота и достоверност. Истина е онова, което принадлежи на всички, а не само на един; но нали всяка истина най-напред проблясва в нечия глава, ражда се в едно съзнание, което не бива да бъде нейна утроба, а също и неин гроб?! За да не стане това последното тя трябва да бъде предадена на другите, при това категорично ясно и просто, а също и интригуващо, вълнуващо. Казвам това, защото истината, която не може да заинтригува никой, не заслужава да бъде наречена истина, тя едва ли е истина. Търсейки истината за това що е истина, ние ще извървим дълъг път. В някакъв смисъл истината именно е пътуване и дори преследване; тя никому не се дава наготово. Затова трябва да имаме търпението да извървим този лъка24

тушещ и каменист път, изпълнен с изморителни изкачвания, влагайки при това и известна страст или по-скоро вдъхновение. Засега постигнахме поне това: • истината се намира в някакво дълбоко отношение към битието, към същността на съществуващото; • ничие съзнание и мислене – ако са истински – не е и не може да бъде безразлично към истината; • истината е велика и значима за човека ценност. Но да се опитаме все пак да разберем какво е онова, което притежаваме преди тръгването към истината; защото ако тя е на финала, то какво тогава имаме в самото начало на пътя, водещ към нея? Известно е, че Сократ – най-мъдрият от всички гърци по думите на оракула – преди всеки разговор по важен въпрос, където се поставя на изследване и търсене истината за нещо, като го карали да каже какво мисли, какво знае, какво е мнението му, мълвял само това: “Зная само, че не зная”. Наистина, ако предварително си знаем или пък си мислим че притежаваме “цялата истина”, има ли тогава смисъл да се отправяме на някакво толкова уморително пътешествие към нея?! Затова да знаеш, че не знаеш е начало на познанието изобщо; без съзнание за своето незнание никой не може да осъзнае потребността от търсене на някаква истина и на някакво знание. Ако го няма това знание за незнанието по даден проблем е изключено да се появи и самият въпрос. Тогава ние ще продължим да пребиваваме несмущавани от нищо и в плен на своето незнание, завладяло ни без остатък. Но несъзнаваното незнание, което е самата безпроблемност или безвъпросност, не е най-лошото, което може да ни сполети. Това не зная, че не зная е просто тъмнина, е нищо, в което съзнанието е потопено, но има и поголямо зло от него. И то е: мисля си, че зная, с което живея в илюзията за някакво ефимерно знание, докато всъщност и в действителност не зная. Това несъзнавано незнание е по-лошо от другото, защото е допълнено със самомнение за несъществуващо знание, т.е. с една самозаблуда. Тук не става дума за непроницаемото незнание, което имахме в първия случай, а за изкривено съзнание, което само си мисли че знае, докато всъщност не знае. В такъв случай имаме невярно знание, другояче казано – мнение. До появата на знанието е времето на мненията, които са негови съвсем непълноценни заместители. Появата на знанието унищожава потребността от мнения, те вече са излишни. Само в светлината на знанието може да се разбере, че са били самомнения, т.е. субективни изкривявания на истината, предразсъдъци, предубеждения, фалшиви уверености. Територията между незнанието и знанието е “населена” тъкмо с такива непълноценни продукти на нашата умствена активност, а също и на нашата умствена ленивост, т.е. с безброй неистини. Знанието е истината, извън знанието са незнанието, неистините и всички ония “полуистини”, т.е. заблудите и илюзиите. Що се отнася до грешките, то те са свързани 25

с истината и знанието – защото ги подпомагат, защото са свързани с усилията на ума, устремен към знанието. Неукият човек, невежата, не знае защото му липсват знания, неговото съзнание пребивава в тъмнина, в полумрака на илюзиите, той просто не е информиран. Рядко могат да се открият знания извън някакъв род наука и затова ученето, заниманието с наука, разширява хоризонта на нашето знание, а също и хвърля светлина върху незнанието. Неукият не може и да знае, че не знае, а какво остава да знае; по същия начин, казва Кант, слепият не може да си представи мрака докато не е станал зрящ. И добавя: познанието на незнанието предполага наука и прави човека скромен, докато въображаемото знание, напротив, го прави вятърничав. Първото е едно достойно незнание, докато второто е недостойно “знание”. Незнанието на неща, които още не можем да знаем, е невинно. Порочно пък е незнанието на неща, които следва да знаем и чието знание е лесно. Според Кант човек може да бъде исторически незнаещ, а също и неразумно незнаещ. На първия липсват исторически знания (факти, информация, създадени отдавна теории), което не е така фатално, стига да е мислещ и разумен. От друга страна ако човек е натрупал много информация, т.е. е много-учен, но не употребява ума и мисълта си за друго, а значи способността му за разсъждение е неразвита, той в крайна сметка е един неразумно незнаещ. Педантът пък е надменен учен без знание, т.е. същество, „лепнато” за формалностите. Той е ограничен по отношение на ядрото на нещата и затова вижда само одаянията и черупките. За Кант педантичността е “досадна разсъдъчност и безполезна точност (микрология) във формалностите, буквоедство”. Педантичността винаги е свойство на един ограничен ум, педантът е нещастно подражание и карикатура на точния, методичен ум. Накрая във връзка с незнанието бихме могли да споменем за вредата от незнанието на философията. Тук е налице типът на учените хора, които имат исторически познания, но смятат философията за излишна. Това е така наречената от Кант “циклопска ученост”, на която й липсва едно око, окото на философията. Такива учени могат много да знаят, но тяхното знание е непълноценно; те са нещо, което отговаря на нашия израз “кон с капаци”. Общо взето това е, което може да се каже тук за незнанието (мнението) и за произлизащото от него по отношение на човешкото съзнание.

26

7.Битието винаги е битие-в-истина

Още великият Платон, пръв говорил за битието твърде смислено и даже поетично, е отъждествявал битие и истина, понеже пък, от друга страна, битието според него не е друго освен идеята, същността. Около нас е изпълнено с всякакви, в огромната си част неистинни съществувания, съществувания, които са далеч от умиротвореността и хармонията на автентичното битие. Неотделимостта на истината от битието като такова показва и дори доказва онтичната пълнота на истината, а също и това, че битието дължи своя потенциал именно на тъждеството си със самата истина. Ако се приеме, че истината е извън битието, то това е най-дълбоката основа на всеки един нихилизъм, този на онтологическия релативизъм, а именно на разбирането, че всяка истина е съмнителна и относителна дотолкова, че в крайна сметка се оказва, че за истина изобщо не бива да се говори. Някои намират някакво особено остроумие и дори изтънченост в такава теза и не се свенят да я обявят за най-модерна, за връх на самата модерност. А всъщност тя е свидетелство и добър атестат за немислене… Защото ако истината е извън битието, сиреч едва по-късно трябва да бъде “внасяна” в него, сътворявана в един чисто субективен произвол, то тогава ние, първо, дръзваме да поставим себе си, своята суетна субективност над истината, и, на второ място, се мъчим да обосновем онова, от което тръгваме, своята предпоставка, а именно, че истина не съществува. Та нали първоначално постулирахме истината като намираща се извън битието, а след това стигнахме пак до изходната си точка, т.е. завъртяхме се в кръг?! С други думи доказахме, че… желязото било желязно, а че дървото – дървено. Някои в науката, впрочем, друго освен това едва ли и правят… Такива не се смущават и от парадокса, че нямаме никакво основание даже да говорим за истина, след като сме я турили още в самото начало в раз27

реда на несъществуващите неща. Пита се, откъде ще имаме представа за нещо, наречено “истина”, след като такова, по принцип, изобщо и изначално не съществува?! Аз затова написах по-горе нещо за немисленето – един доста коварен и досаден в същото време дефект, характерен за съзнанието на мнозина, които са се примирили че не могат да разбират… Но ето че възниква, поне от формална гледна точка, и един такъв въпрос: ако истината е “в” битието, тя цялото ли битие обхваща – или само някои негови “части”? И после: ако истината обхваща само някои негови “части”, то това не означава ли, че другите “части” на битието са неистинни? Не следва ли оттук, че те пак съществуват, но “неистинно”? Такова съществуване не е ли коренно различно от съществуването-в-истина? Тези въпроси се дължат на смесването на битие със съществуване: битието е именно съществуващото в истината, истинно съществуващото, то е образеца на всички непълноценни и неистинни съществувания. Ето на това основание нямаме право да говорим, че някакви части на битието били неистинни – това важи само за сфери на съществуващото. А сред съществуващото, както вече имахме възможността да изясним най-обстойно, е налице смесване и взаимно проникване на битие и на небитие, в него са налице непрестанни преходи от едното към другото. В съществуващото, в този наш тукашен живот и свят, от друга страна погледнато, има и прекалено много лъжа, фикции, заблуди, илюзии, зло и т.н. Ето че самото зло се оказва, че е такова заради своята онтична непълноценност, дължаща се на непричастност спрямо истината; лъжата е лъжа на същото това основание, грозното даже е такова благодарение на това, че се намира в рязък дисонанс с внасящата навсякъде хармония и умиротвореност истина. Битието като такова е единно, то всъщност е тъкмо единното. Това означава и за сетен път потвърждава базисната констатация, че битието е истина, а истината е битие, т.е. че истина и битие съвпадат, са тъждествени. Това, накрая, означава, че битието не е друго, освен истинно съществуващото, т.е. битие е винаги битие-в-истина. На това основание можем с право да смятаме, че щом нещо съществува, то винаги носи своята истина в себе си. Т.е. доколкото нещо съществува, то дължи съществуването си на истината, заложена в неговите недра. Защото истината не е друго освен неговата същност, неговата идея. А казахме, че идея (същност) и истина съвпадат, те са едно и също нещо. Платон, твърдящ, че идеята е тъждествена на битието, го е твърдял неслучайно, това негово допускане блестящо се доказва от цялата по-нататъшна одисея на човешкия дух, на културата, на философията в нейните най-възвишени възходи и постижения. Щом като истина и битие са едно и също нещо, а по същия начин и битие и идея са тъждествени, то се оказва, че битието е “утроба” или лоно както на истината, така и на идеята (същността). Безусловно трябва да се приеме едно такова основополагащо твърдение. Но какво обаче следва от него?

28

На първо място трябва да признаем, че истината сякаш “носи” в себе си битието. Но всяко битие ли е точно такова, т.е. е тъждествено на истината? Това не се ли отнася само за абсолютното битие, за битийната пълнота и изпълненост с истина?

Самото битие като такова има една строга йерархия на своите сфери и нива. Пълно и абсолютно съвпадение на битие и на мислене, на истина и на битие е характерно тъкмо за най-мощното по потенциал битие – Божието битие. Или свръхбитието, което наричаме или обозначаваме с думата Бог. Оттук следва, че всяко друго битие е от Бога, е такова благодарение на благоволението на Абсолютното Битие. Другояче казано, всяко битие “произтича” от Божието Битие. Ето на това основание се стига до твърдението, изразено така ясно и по най-възвишен начин от Христос, изрекъл думите: “Аз съм Истината, и Пътя, и Живота…”. Оказва се, че битие извън истината няма. Какво ли означава всичко това? Може ли да го асимилира съзнанието на обикновеният човек, обременено и изпълнено най-вече с извлечени от този материален свят представи и впечатления? Разбира се, на ония, които се чувстват съвсем неуютно в пространството на чистата мисъл и идея, в което се озовахме, няма да им е лесно да осмислят и възприемат всичко това. Но то е една провокация към мисълта, благо29

дарение на която могат поне отчасти да станат причастни на споменатото царство на свободната и чиста мисъл. Може да се тръгне от ето такива въпроси, например: дали не е необходимо да приема, че “съществуващо” не винаги означава “истинно съществуващо”. Какво е съществуващото според идеята, същността, истината? Не означава ли, че не всяко битие е абсолютно? Не следва ли също, че еманацията (“изтеклото” от Абсолюта!) на истинното битие “отчасти” е истинна, “отчасти” – неистинна? Да, така е, защото при “изтичането” и разпростирането тук, в този свят, на чистите същности, съдържащи се в битието като такова, се стига до тяхната деградация, до принизяването им, до вселяването им в много по-нисши по ранг сфери на съществуващото. Тук, в този свят, както още Платон твърдеше, имаме работа със сенки и копия, а не със същности и чисти истини, не с идеи. Това е добре да се има предвид и то много може да подпомогне опитващия се да разбира сам – като се опира на собствения ум. Ето защо всяко съществуващо по някакъв начин е смесица на истина и неистина, на битие и небитие – и дотолкова не е абсолютно, дотолкова е само относително. Тогава именно се оказва, че всяко съществуващо така или иначе се стреми към своята истина. Истината се оказа, че е битиен идеал на съществуващото, на всички съществуващи неща. Тя е онова, което ги дърпа към съвършенството. Разбирате ли сега какво означава за човешки същества да се безразлични към истината? Това е изневяра към тяхната същност и човечност, то е свидетелство за такава непростима онтична непълнота, която в религията се нарича грях. А иначе съм длъжен да приема, че всяко съществуване „е на път” към своята идея, но все още не е „пристигнало” там. “Частиците” или по-скоро искриците абсолютност-истинност-битийност-същностност-и-пр., разпръснати в съществуването, са тъкмо онова, което поражда неговата жизненост, пълнота, реалност. Ето например аз като съществуване и като съществуващо – истинно битие ли съм – или “не съвсем”? Ако съм битие-в-истина, то това до какво би довело? Нямаше ли да означава, че аз съм “абсолютен”, че съм “съвършен”, че пребивавам в онтична пълнота, за която само може да се мечтае? Аз, впрочем, едва ли съм достигнал и едва ли някога ще достигна своята идея, едва ли ще се отъждествя изцяло с нея. Същността, която тя олицетворява, е мой вечен идеал, недостижим като хоризонта. Но и мамещ в далечината като хоризонта, там, където изгрява и залязва Слънцето – но хоризонта обаче никой и никога няма да стигне. Ние сме смъртни и в същата степен несъвършени същества. Ала благодарение на причастността си към истината сме в достатъчна степен и богоподобни. Ето защо аз – пък и всеки друг човек – просто „пътувам” към истината за себе си. През целия си живот съм на път към самия себе си, към своята оригинална и лична човешка идея. Мога да се надявам, че съм се приближил в 30

някаква степен до битието-на-съществуващото-наречено-човек, но ако си въобразя, че съм се слял с него, то това означава, че съм обявил себе си за Бог. На мен лично ми е доста чуждо едно такова кухо самомнение, разпространено иначе особено много сред най-непълноценно живеещите, сиреч сред неизброимите пълчища на немислещите… Да живея в съгласие с истината-за-себе-си е най-висшето, на което мога да се надявам. По какво се отличава такова едно съществуване от това да живея без нея ли? Ами ако се опитам да разбера какво означава да живея в раздор с истината, съответстваща на моето битие, то това ще хвърли светлина и върху горния въпрос. Аз най-напред трябва неуморно да се опитвам да разбера кое е подобаващото за битието на човека. Ако пък ми се е случвало да се опитвам да живея в дълбоко противоречие с него, трябва да направя зависещото от мен да не се повтарят такива случаи – те водят само към небитието, те не са друго, освен подхлъзване към лъжата и смъртта. Аз трябва да направя всичко, което е в моите сили, та да се предпазя от това сам и непрекъснато да подготвям своя провал. Истината е моята пътеводна звезда в тази посока. Но как да разбера – изцяло, напълно, несъмнено – коя точно е истината на моето битие? Мога ли да не допусна разминаване с нея? Как да изостря онова духовно “сетиво”, което ми дава самата истина? Как да си проправя път към истината на битието на съществуващото – именно като цялост! – от която, изглежда, зависи и “моята” истина? Въпросите тук също нямат край: човек докато е жив все търси и все не намира утеха. Но това не значи, че са блажени и са за завиждане само ония, които не търсят. Оня, който търси, той ще намери – който похлопа, нему и ще се отвори. Ала битието така или иначе е наш дом, а пък истината е главен разпоредител в него. Без истина не се живее, а само се вегетира. Едно такова презряно съществуване не бива да е участ на живия човек, надарен с безсмъртна – и божествена – в същината си душа. Нашето богатство е в душите ни. Онова, именно богатството, което молци не го ядат…

8.Само свободата ни открива път към истината А неистинно да съществува нещо какво е? То явно няма да съществува според истината за битието си, а тъкмо според неистината. Някак си сякаш съществува според лъжата, съществува лъжливо, фалшиво, ефимерно и пр., т.е. по-скоро съществува според небитието, отколкото според битието. То пак някак си е, но по-скоро не е, отколкото е – в истинския смисъл на тази дума. Ако това нещо е човек, то неистинно съществуващият човек съществува в рязко разминаване, в дисонанс с идеята за човека, с представата за истинно и пълноценно съществуване на човека. Един такъв мнимо – “наужким” – съществуващ 31

човек, разбира се, е крайно нещастен и провалил се човек. Но рядкост ли е един такъв вариант, или всекидневно се сблъскваме с него? Ето тук с необходимост трябва да си зададем поне тези въпроси: възможно ли е да се съществува без фундаментална причастност с битието си? Може ли да се съществува, “бидейки непричастен” не към какво да е, а тъкмо към своето битие? Да си причастен на небитието, и при това все пак “някак” да съществуваш – нима това не е абсурд?

Такова съществуване е ефимерно, а тази ефимерност се дължи на фаталното разминаване с подобаващото за своето битие, сиреч с истината за него. Разбира се, такова едно разминаване не може да е в пълен обем, да е цялостно, понеже ако изцяло липсва отношение към истината, то и самата възможност за съществуване тогава би била съвсем проблематична. Всяко нещо, доколкото съществува, го дължи на съотнесеността си със своята истина, а доколкото не съществува, е в рязък дисонанс с нея, понеже е влязло в отношение не с битието си, а с небитието. А небитие значи разпад, унищожение, развала. Такива хора, заели двойнствено отношение към истината на човешкото съществуване, се движат по плоскостта на лицемерието, на фалша, на неискреността, на несубстанционалността. Ето че можем да направим още тук извод, че само истината осигурява на съществуващите неща, и особено на човешкото съществуващо, най-яки и непоклатими субстанциални опори. Така е, понеже 32

истината носи в себе си първозданната същност или идеята, а пък същността не е друго, а проявление на субстанцията, лежаща в основата на нещата. Лишен от субстанциални опори – намиращи се именно в отношение към духовната същност и природа на човека, човешкото и на човечността – човек се мята като листо, носено във всички посоки от вятъра наесен. А човекът се нуждае от път, и то свободно избран – и най-отговорно поет…

Как ли се съществува според неистината или според “истината отчасти”? Каква е тази онтична непълноценност и извратеност? Как изобщо могат да съществуват неща, отпаднали от битието си? Възможно ли е истината някому да е съвсем безразлична? Тези въпроси си струва да бъдат осмислени: защото ето, примерно, човекът, потънал в грях, наистина е отпаднал от битието си, той, нещо повече, е въстанал против своята идея и против замисъла на своя Божес33

твен Създател. При такъв човек двете негови половини – духовната и физическата – не са постигнали хармония, а се намират във вражда, в рязък дисонанс, от който този човек се раздира. Точно на такива хора истината им е станала съвсем безразлична, понеже съзнанието и душата им е пленена от неистината. А неистина може да е всичко непълноценно в битийно и субстанциално отношение като измамата, лъжата, злото, користта, използвачеството, несвободата, коварствата и подлостите от всякакъв род, глупостта, простащината, грозното и прочие. Доколкото ги има, доколкото са налице, те го могат само благодарение на известна минимална съпричастност с истината и с битието, но доколкото са подгизнали от злоба, от лъжа, от разврат и от безнравственост, това го дължат на отдадеността си на наистината и на небитието. Ето защо, изглежда, човек трябва да основе живота си на един найбазисен избор, свързан с въпроса кому да служи: на истината и на битието или на неистината и на небитието. В единия случай нещо печелиш и от нещо се отказваш, и в другия е така – сам решаваш обаче коя и каква да е твоята орис и участ. Никой друг не може да избере вместо теб, даже и самият Бог те е оставил сам да избираш и решаваш, защото, изглежда, надеждата му е сам да прегърнеш истината и битието. Та нали ако някой друг или самият Бог беше избрал вместо нас, то тогава всичко, понеже е несвободно, би се обезценило: ценно е само онова, което сам си избрал, което е твоя заслуга или твое постижение. Битието като такова е мярка за съвършенство, защото, бидейки идея, то е и самото съвършенство. Следователно доколко нещо е съвършено, дотолкова е според битието си. А доколкото е несъвършено, дотолкова то е израз на небитие, на неистина. Но нали всяко нещо в този свят е винаги “отчасти” съвършено, “отчасти” несъвършено? Казваме “Няма идеални неща!”, но вярно ли е то? И защо е така? Да, но в този тук свят на идеалите не им е мястото; те тук не могат да съществуват, понеже тук е място и свят на тленното, на преходното, на мимолетността. Идеалите обаче, или духовните неща, така или иначе, са нещото, което ни привлича към себе си, та да се отказваме от несъвършенството и да копнеем по съвършенството. Този е най-дълбокият темел на всеобщия стремеж към съвършенство, който се наблюдава във всяко създание, твар, съществувание в този тукашен наш несъвършен и пълен с изненади и коварства свят. Разбира се, стремежът към съвършенство и поривът за издигане над смъртността, мимолетността, преходността, ефимерността, е характерен най-вече за свободния човек, който не допуска падението да е роб на своята природа, на своята физическа същност, на своите инстинкти, страсти, нагони, на своето, накрая, така жадно за удоволствия тяло. Но за съжаление мнозина хора тук, около нас, всекидневно не правят друго, освен просто да обслужват тялото си, което е пряк път към опорочеността и падението: само хармонизирането на физическотелесно-биологичното с душевно-духовно-идейното е начинът за надмогване на опорочеността, неизбежен резултат на нашата двойнственост. Ние, живите човешки същества, не сме идеални и това не е фатално. На нас обаче ни стига 34

да се стремим към по-висшето, т.е. да побеждаваме онова, което ни дърпа надолу, към животинско-природното. Човекът така или иначе е дух и доколкото е такъв, дотолкова е причастен на битието и е победил опасността от деградиране в лоното на небитието и на неистинността. Тук обаче има нещо любопитно: “съвършено” и… “свършено” – случайно ли е това подобие на двете думи? Съвършеният е свършен – така ли? Какво, впрочем, е свършеното? Казваме: “свършен човек”, какво означава? Нима означава, че е окончателно станал, завършен? С(ъ)вършеното – кое е то? Как да разбирам корена, а именно “върша”? Не е ли равностоен на правя? Вършенето е действието, докато бездействието води дотам да си “свършен”, да си се изчерпал, да си изхабен. Действието е залог за разкриването на жизнения и ценностен потенциал на стремящия се човек. Тези теми съм ги разгледал най-обстойно в своята книга Тайнството на живота, с подзаглавие Въведение в практическата философия, което ме освобождава тук от необходимостта да тълкувам всичко наново. Светът е изпълнен с неща, които съществуват както според истината си, така и според неистината си – и в двата случая само отчасти! В него има белези както на истина, така и на неистина. Кое свидетелства за битие и истина, и кое за небитие и неистина вече показахме. Ето защо човек има ясни знаци и ориентири, които могат да го направляват към истинното и доброто. А какво се получава когато се смесят истина с неистина, битие с небитие вече също беше изяснено. Съществуващото е единственият отговор, а съществуващото не е друго освен сплав на битие с небитие, на истина с неистина. Как да открия следите, водещи право към битието и истината в един свят, в който те са трудно различими? – това е един въпрос, по който милиони човешки същества всекидневно питат и търсят. Да, в този свят истината и битието сякаш са забулени, скрити са под покривало. И затова се иска известен усет и преданост към субстанциалното в нашите собствени недра, та да държим вярната посока. Трябва най-вече да се пазим от прекаляване и от извратеност, трябва да привикваме да се отвращаваме от лъжата и от глупостта, а и в същата степен да се възхищаваме на доброто, на истината, на красотата и на светостта. Пък и да се стремим към тях, понеже те именно са наш чист и възвишен човешки идеал. Какво повече му е нужно на човек освен този толкова сигурен и верен ориентир?! Човекът, индивидът е този, който трябва да разбули истината и битието, той именно е този, който ще вдигне покривалото. Всеки може да постигне това. Как да го направя? – това е загадка, разрешима само лично, индивидуално, тук общи предписания няма. Всеки трябва да намери своя изстрадан и премислен отговор. Дали то е по силите ми? – се пита неувереният човек. Няма ли опасност да се подведа като приема, че онова, което е само було, е същност и истина, а пък това, което по същество е истина и битие, за мен би могло да си остане съвсем невидимо и неразбрано? Имам ли опит, по който да мога да 35

съдя, че такава подмяна вече ми се е случвала? Рядко или често съм се “подхлъзвал” в тази насока? Това са неизбежни и необходими въпроси. Такива въпроси бушуват в гърдите на небезразличните към истината човешки същества. Точно те им помагат да постигнат, съхранят и умножат своята човечност. Но как точно си представям все пак неистинно съществуващото? Ето, например, тази чаша вода – “истинна” ли е, или е “неистинна”? Какво в случая означава неистинен? Нима неистинното е фикция на съзнанието? Как така? Мога ли да различа фикция от реалност, сън от наяве? Неистинно съществуващото е онова, което може да бъде, но все пак не е. Онова, което то е, не е докрай изявено, недостатъчно е разгърнало себе си. Може ли това обаче да се случи с нещата, с вещите? Ето тази чаша вода “напълно” ли е това, което е – и може да бъде? Вещите едва ли могат да бъдат упреквани за възможно несъответствие след като причината за тяхното съществуване е извън тях самите. Щом като нещо не отговаря на себе си, но при това не може да отговаря (не може дори и да говори!), нему не може да му се приписва от-говор-ност. Щом като основанието за съществуването на нещо е извън самото него, тогава то е неистинно съществуващо, а е и същевременно невинно. За неговата истинност трябва да се погрижи нещо друго. Оттук иде несъответствието на вещите със самите себе си, със своето понятие и идея. Този е и корена на неистинността, на непълноценността на материално съществуващото, чиято същност винаги е “изнесена” извън самото него. Все пак нали никога не съм видял някъде и някога “чаша сама по себе си”, или “чашност като такава” и пр.? Но само онова, което може и иска да се погрижи за своята пълнота и пълноценност, е на път към своята истинност. Колкото повече тази способност и този порив е налице, толкова повече съответното нещо е по-близо до себе си, т.е. до идеята и до истинността си. Излиза, че само онова, което има душа – и затова може да почувства недостига, да се отврати от него! – може да пътува към своята истина. Сиреч към самото себе си. И понеже то разчита на себе си, не чака да бъде водено към своята идея и истина, това нещо не само е одушевено, но е и свободно. Оказва се, че именно свободата открива път към истината. И оттук следва, че само човекът е в такава ситуация – да е на път към себе си. Да избира себе си, да се стреми свободно към своята истина, да е неудовлетворен от съществуването си, да копнее по пълнотата на битието – това е само човешка участ. Оттук следва, че всичко друго и нечовешко пребивава в състояние на полуистинност. А доколко е истинно, то дължи истинността си на нещо извън самото него. Това е от ясно по-ясно: нима, например, нещата в света не дължат част от истинността си на човека, който вместо тях се е наел с тяхното познание, с разбулването на същността им?

36

В този смисъл човекът се е заел с нещо божествено: да помага на Божиите творения, да се опитва вместо тях да достигне до тяхната истина, да довършва сътвореното от Бога. Но това, че нещата и съществата в природата не знаят за своята неистинност – и истинност! – може би им дава и известно предимство пред човека. Може и да се окаже, че в някакъв смисъл те са поблизо до Бога – до техния творец. Тяхната безсъзнателна преданост на Твореца обаче едва ли е идеал за човека. Човекът трябва да се приближава до своя Творец съзнателно и благодарение на свободата си. Вещите в някакъв смисъл са безкрайно по-далече от Бога – защото не се и опитват да насърчат Божия импулс. Ето защо именно човекът, безспорно, е най-скъпото творение на Бога. Нещата и съществата в природата даже не подозират за неистинността си, не се измъчват заради това, не искат и затова не могат да бъдат нещо повече от това, което са. Това не е предимство на безсъзнателното съществуване, нищо че външно изглежда че е точно такова. То обаче е и изневяра спрямо истината, пък макар и безсъзнателна. Истината няма как да не възроптае като съзерцава подобна сляпа оставеност на неистината. Истината на този свят си пробива път само благодарение на човека – ето тази е великата мисия на човека на този свят. Ала, от друга страна погледнато, и нещастността на човешката участ се дължи най-вече на съзнанието, че можем да бъдем нещо повече от това, което сме. Да искаме своето да бъде, да не се оставяме на това, което е, да не се задоволяваме с онова, което вече е било – ето този е извора на нашата вечна онтологична неудовлетвореност, която ни съпровожда до гроба. Усетът за време е затова е най-концентриран израз на човешкото. Заради него ние не можем да намерим мир и покой тук, на земята. Тази е нашата неотменима човешка орис. Човекът е безпокойство – така пише съвременният тълкувател на човечността Жан-Пол Сартр. Това наше вечно безпокойство ни дава същевременно и неизмеримо превъзходство пред всичко друго – живо и неживо. Радва ли се Бог, като ни гледа така неудовлетворени от съществуването си? Едва ли, но е сигурно, че не скърби: само чувстващите неудовлетвореността си са търсещи и намиращи. Бог неслучайно ни е направил такива: дал ни е възможността да сме несъгласни даже със самите себе си. Но не ни е принудил да сме такива: това пак е наш избор, то е наша отговорност. То е наш найсъкровен отговор на призива на самото битие…

37

9.Фатално важното съществуване-в-истина

„Що е истина?” – защо ми е така познат този въпрос? Дали защото често си го задавам, или заради нещо друго? Разбира се, точно този въпрос задал Пилат, римският консул, на Христос – когато последният изрекъл: “Аз съм истината, и пътя, и живота”. Защо ли Пилат толкова спонтанно възкликнал така? Дали не се е опитвал с тях да затвори устата, да обезсърчи Христос? И е искал – това поне е сигурно! – да го подиграе, да му се надсмее: “Няма истина, смешнико, за каква истина говориш, такова нещо като истина не съществува?!”. Ето това всъщност с репликата си казал Пилат. Успял ли е в подличкото си намерение – или съвсем не е знаел какво казва и какво прави? Какво всъщност стои зад думите на Пилат? Какво е искал да каже – и какво наистина е казал? Римският консул, преситен от живота, с тези думи не си ли позволява да се подиграва на Христос? Той, изглежда, твърди, че с положителност знае, че няма истина. Какво иначе ще означава неговото нагло: “А що е истина?”? Добре, Пилат е убеден, че няма истина, той има право да мисли каквото си иска. Но ако наистина… истина не съществува, то тогава той самият има ли право да смята за истинно и своето убеждение? Няма, защото ако имаше, тогава ще излезе, че иска да каже нещо съвсем абсурдно, а именно: няма истина, никаква истина не съществува, ала съществува – като изключение! – само истината, че няма истина! Ала ако е така, то има ли Пилат в такъв случай правото да смята за истинно и своето убеждение?

38

Но ако е вярно, че няма истина, то тогава нищо не е истина! Това се отнася включително и за пилатовото убеждение и мнение. Пилат, без да мисли, се е осмелил да изрече страшен абсурд, всъщност той произнася една превъзходна глупост. Как е възможно да се каже такава глупост? Ами когато човек не разбира какво казва, когато не усеща, че е под властта на крайно глупаво заблуждение, той си приказва каквото му дойде на устата – мели като воденица, и то все едно и също, все някакви баналности, и то все напразно, колкото поне да движи въздуха с ченето си. Примерно като “телевизионния идол” бай ви Вучков… Пилат не осъзнава, че е по-добре нищо да не каже – отколкото да каже… нищо. Той със своето безцеремонно и нагло налагано мнение пак изобщо не казва нищо, тогава по-добре щеше да е ако си беше замълчал съвсем. Но глупост немирна трае ли?!

Но ето че без да иска Пилат пък помага на нас, търсещите истината, ровещите се в тайната, опитващите да се доберат до нейната същност. От казаното следва, че по никой начин не може да се смята, а още по-малко пък не може да се изрече, че няма истина. Оказва се, че истината така или иначе винаги съществува. Оказва се, че без нея не може. Без истината всичко се обезсмисля, нещо повече – всичко пропада в небитието. Истината – това трябва особено дебело да се подчертае – не зависи от нашето признание. По-скоро ние зависим твърде много от това дали признаваме истините, от които се определя живота ни. Ние зависим от истината, а не тя от нас – това е главното. Истината ни превъзхожда във всяко отношение, тя не зависи от нашия каприз – както мнозина си мислят. Но те всъщност не умеят 39

да разграничават мнение от истина. Да имаш мнение не значи, че това си е “твоята” истина. Няма “твоя” и “моя” истина: ако нещо е истина, то е истина за всички. Щом като поне една и най-малка истина е нужна, за да твърдим каквото и да било, то излиза, че е възможна и всяка друга истина. С думите “няма истина”, претендиращи да са истина, се открива самата възможност за истината, за всякаква друга истина. Парадокс ли е това, или е… самата истина? Отричащите истината противно на намеренията си я утвърждават – това означава, че без истина просто не може. Ако не съществуваше убеждението, че има истина, то ние не бихме могли изобщо нещо да изречем. Истината и неистината са еднакво възможни, но не са равнопоставени в онтологическо отношение: истината винаги е за предпочитане. Истината има огромна ценност за човека. От истината зависи всичко. Истината, макар и непризнавана, преследвана, гонена, тъпкана, унижавана, изкривявана, изопачавана, в крайна сметка винаги тържествува. Лъжата пък може и да шества необезпокоявана в този свят – и из душите на наивниците – но нейният триумф е временен: накрая побеждава само истината. Затова от нас обаче се иска нещо крайно просто: да разберем кое какво е, да различаваме истина от неистина. Това не значи, че от мен зависи истината. Означава просто, че аз съм длъжен да намеря път към истината, да се приобщя към нея, да се почувствам съпричастен към нейното велико тайнство. Без истина не се живее – или се живее така, че ставащото не заслужава да се нарече живот. Но не истината зависи от мен, а аз изцяло завися от нея. Никога не трябва да забравям едно толкова ясно и просто, но за сметка на това безкрайно съдбовно и важно положение. Но все пак как да различавам истина от неистина? Мога ли поне това да постигна? Защото иначе и наистина фатално важното съществуване-вистина ще ми се изплъзне. Онтологичната пълнота на моето, на твоето, на всяко съществуване зависи от причастността ни към онтологичната мощ на истината. Истината се оказва, че е алфата и омегата на всичко съществуващо. Неистински съществуващото се е подхлъзнало към провала и ще отлети неминуемо в небитието. Само онова, което се прикрепя към истината, ще оживее и ще постигне нещо. Макар често да ни изглежда тъкмо наопаки – че в този свят преуспяват лъжците и измамниците – това е само на повърхността. Оказва се, че точно те са тъкмо най-провалилите се – в един истински, по-дълбок, в един същностен онтологичен смисъл. Затова и тяхното съвсем не е за завиждане…

40

10.Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив

Да искам да постигна истината за истината – това е една прекалено претенциозна задача. А също и е изключително трудна за постигане. Коректно ли е обаче да търся истината, валидна за всяка истина? Дали изобщо такава истина съществува? Да, аз в случая искам да постигна понятието за истина, да съумея да дам задоволителна дефиниция-отговор на въпроса що е истина. Трябва да съществува вярна представа за това що е истина, и точно това ще е истината за самата истина. Да започна оттук, питайки се: а не е ли по-добре да се опитам да разбера защо нещо е истина? Нещо, ето това тук, конкретно, а не изобщо и по принцип, дали е истина – не е ли това по-вярно поставената задача? Не ми ли се налага да потърся основанията за истинността на някои твърдения, за които се предполага или се знае, че са истина? Дали по този начин по-добре ще се ориентирам в общата си представа за истината като такава? Мога да започна търсенията си с анализ на някакъв пример за някаква “безспорна истина”. Но на кое ли общопризнато за истина твърдение да се спра? Не са ли твърде подозрителни относно истинността си тъкмо общоприетите твърдения? Как е станало така, че всички твърдо и положително знаят, че нещо е истина? Няма ли опасност само да си мислят, че е истина, а то да не е такова? Да, всички твърдо са знаели, че Слънцето изгрява, достига зенит, залязва, следователно обикаля около Земята. Но се оказало, че не е така, оказа41

ло се е, че това е заблуждение. Истината се оказала точно обратното на общоразбираемото и безспорното – и който пръв я е изказал, именно Коперник, е бил приет твърде скептично, бил е обявен за безумец. Това е един най-известен пример, но има и други. Ето, например, истина ли е изказването, което непрекъснато всички повтарят: човекът е мислещо същество? Вярно ли е това твърдение? Няма ли да се окаже, че то е истина само тогава, когато се докаже, че всички хора наистина и в действителност мислят? Но какво всъщност казах? Казах нещо любопитно: че нещо е истина само ако то е истина. Как мога да говоря такива празни приказки? И ще ми помогне ли това, ако едната дума заменя с друга – за да прикрия тавтологията? Ако кажа, че едно твърдение е истина само ако е вярно, то дали това ще ми помогне? Често пък казваме, че нещо е истина само ако правилно твърди това, което твърди. Или просто в пълно безсилие мълвим: нещо е истина когато е така! Какво стои зад тези маскиращи безсилието ми думи? Е, истина ли е все пак твърдението, че всички хора мислят? Ами ако някои не само че не мислят, ами и не искат да мислят? Стига нещо да е вярно, то е истинно – какво означава това странно твърдение? Нима се оказва, че за да е нещо вярно просто трябва да вярвам, че е именно така. Да съм уверен, че “нещо е така” – какво пък е това? Няма ли да съм уверен истински само ако зная че нещо е така, т.е. ако съвсем не ми се налага да вярвам в него? Изглежда е по-добре да кажа, че нещо е истина само ако се знае че то вярно твърди това, което твърди. Но каква е тази бъркотия? Не се ли заплетох повече в резултат на своите усилия да проясня случващото се? Как да зная, че нещо е точно така, както аз зная, мисля и твърдя? Как да зная със сигурност, че зная? Да узная, че зная нещо – изглежда и тук съм в ситуацията да изказвам твърдение от рода на прочутото “дървено дърво”, “желязно желязо”, “стъклото е стъклено” и пр. Попадам непрекъснато в клопката, която сам поставям – за да засека и уловя истината за истината. Мъчен въпрос се оказа този. Навярно нещо е истина само ако аз мога да проверя дали това, което казвам, отговаря на това, за което говоря. Т.е. дали отговаря на действителното положение. Зная нещо, и то ще е истинно знание само ако аз съм в състояние да извърша проверка на убеждението си. Но как да проверя, че знанието ми точно съответства на онова, за което си мисля, че зная? Да проверя съответствието на знание (мисъл) с “нещото” (предмет, вещ, явление), на което моето знание съответства, за което се отнася, наистина е доста трудна работа. Защото аз не мога ли „да наложа” едно върху друго мисъл и немисъл, т.е. вещ. Но вероятно вътре във вещта има нещо, което наподобява тъкмо мисълта, което аз трябва да разпозная. Възможно е да е точно така.

42

Ако такова нещо наистина съществува, то тогава аз ще мога да осъществя желаната процедура, а именно „да сложа едно върху друго” знанието и същността на предмета – и те да съвпаднат изцяло. Това именно, същността, е търсеното нещо, което наподобява мисъл. Същността е мисъл в потенция, която само очаква да бъде уловена и превърната в знание. Кое ли е това съзнание, което е мислило нещата преди да бъдат създадени – и така е заложило в тях една мислима същност, която аз пък улавям в познанието и съзнанието си? Вече открихме, че битие и мислене си съответстват, че мисленето е гръбнак на битието. Дали тогава истината не е тъкмо съответствието на битие и мислене? Може да се окаже, че нещо е истинно само ако неговото битие (същност, идея) строго съответства на самото себе си, т.е. на мисълта, “закотвена” в неговите недра. Но ако по принцип, т.е. по битие всяко нещо е истинно и друго не може да бъде, то как тогава стоят нещата в сферата на съществуването? Там истина и неистина, а и битие и небитие, както е известно, са примесени, поради което са трудно разграничими, а истината затова е скрита и потулена. Затова ситуацията в пределите на битието е образец за съотношението между мисъл, истина и битие в сферата на съществуването – където нещата не просто битийствуват, пребивават в своята неизменна истина, но и са се отказали от нея, отдавайки се изменения. Ако истината не е само човешка представа и изобретение, а нещо повече от това, то се оказва, че тя е неотнимаемо битийно свойство. Истината е най-значим онтичен и онтологичен признак. В такъв случай истината не зависи от мисленето, а, напротив, мисленето следва истината. Именно оттук следва, че към всяка истина трябва да се отнасяме със смирението, което дължим на самото битие. В някакъв смисъл истината отговаря на битието – нека да осмислим и тази хипотеза. Дали е вярно, че битието държи заключени своите тайни? Човекът – а ние също сме причастни на битието! – се опитва да се добере до тях. Как да предразположим битието да се разкрие пред нас? Можем ли да накараме битието самό да проговори своята тайна? Но ако истината наистина отговаря (“отговаря”?!) на битието, то как да разбирам това? За какво говоря и говорене става дума тук? Как така битието и истината да говорят и отговарят? И защо истината трябва сама да ни се разкрие, т.е. едно битие да преодолее скритостта си пред друго битие, човекът? Наистина, може пък някога битието на истината – или истината на битието! – да проговори и да разбули скритостта си пред човека. Велик момент е това! И тогава човекът ще се изпълни със същността на истината. Съзнанието му ще се овладее от нея. Ще се почувства свободно: да, истината само освобождава. Без истината затова сме за никъде. Без истината пребиваваме в свят на илюзии и сънища. Истината безпощадно унищожава такъв един ефимерен свят и здраво ни привързва към реалността. Наистина на истината дължим всичко. По тази причина трябва да приема, че истината не е нищо друго освен нескритост, т.е. откритост, която сама себе си разкрива в отговарянето. Наш 43

учител и наставник в тази насока е Мартин Хайдегер, великият немец, мислил най-настойчиво по тези въпроси. И по тази причина постигнал най-много, задълбочавайки се в същността на истината. Но за да стане така, че едно битие отговаря на друго битие, трябва преди това то да е било смело запитано от него. Мога ли да приема, че с това се приближих до проясняването на загадката на самата истина? Дали ми се разкри тук същината на истината: тя сякаш отговоря за себе си, чувайки моите питания относно нейната същност! И щом (ако) е станало така, то следва, че аз (като битие) вече съм овладян и от истината, касаеща и моето собствено битие. Истината сама ни се разкрива, тя ни призовава и говори, а от нас се иска само да я чуем, да си отворим ушите – да, точно така е! Оттук следва, че ние пребиваваме в неистина тогава, когато един вид сме си “запушили ушите”, не чуваме нейния могъщ призив. Останали сме глухи за саморазкриващата се нескритост на битието на съществуващото, което ни зове да се овладеем от неговата тайна, от неговата истина. Който иска да се доближи още по-плътно до същността на истината, изразена по един дълбок и най-вълнуващ начин, нека да се зачете в книгата на великия Хайдегер – нарича се Битие и време – тя вече е преведена и на български език. И значи съществуването в неистина се поражда от онази онтологична „глухота”, която често овладява човека. Коварно нещо е тя. Въпросът за истината, оказва се, се свежда до това да “изострим” слуха си – за да чуем зова на битието, което чрез истината иска да ни направи верни на неговата мощ. Истината е вярност на битието и откритост спрямо неговия призив – това постигнахме тук като разбиране по вечно актуалния въпрос за истината. Загатнахме го само, лекичко открихме покривалото. Истината е добре забулена. Иска се голяма дързост да откриеш покривалото. Само боговете и боговдъхновените изглежда го могат. Но на нас често ни стига и само предчувствие за истина. Достатъчна ни е верността спрямо нея. Истината е проклет въпрос, по който не само Пилат се е изказвал съвсем некомпетентно. В днешно време всички единодушно крещят: “Няма истина, има много истини, всеки си има своя собствена истина!” А пък по-хитроумните даже си имали по две и три свои си истини за едно и също нещо! Мнозинството без да съзнава какво прави работи упорито за сеенето на пълен скептицизъм и на нихилизъм спрямо истината. Всичко било относително и се определяло само от интереси. Нека да си говорят каквото искат. Това за жалост е заболяване на духа, подобно на бесовщината. Ала ако направим нещо за да останем настрана от тази маниакална лудост на нашето време, то това значи, че сме пристрастени към истината. Което пък значи, че сме й останали верни. И това съвсем не е малко. Напротив, то може да ни даде всичко останало.

44