СЪДЪРЖАНИЕ: ВЪВЕДЕНИЕ: Духовни, морални са основанията на всяко добруване в живота на човека и човешките общности……………………………………………………………………7 ЧАСТ I Потребно ни е да се освободим от собствените си неверни, неотговарящи на нуждите на самия живот представи……………………………………………………………14 Деморализацията в обществото ни е не само политическа, а цялостна, тотална, абсолютна……………………………………………………………………………….20 Философията дава неизмерима свобода – може би най-голямата свобода е именно у нея!.......................................................................................................................26 Щом се вълнуваме, щом питаме, щом търсим истината, щом задаваме въпроси – нашият дух не е заспал……………………………………………………………..30 Съветват ме: "За да живееш – мълчи! Трай си! Кротувай си! Вегетирай!"……………..35 Една крилата мисъл на Ницше…………………………………………………………………38 Никой, абсолютно никой няма право да подрязва крилете на младите – и да ги вкарва в МАТРИЦАТА!..............................................................................................39 Наболелите проблеми на отношението учители-ученици: кое е истинското, подобаващото отношение?................................................................................................42 Нека бъдем най-напред и преди всичко друго човеци....................................................43 Градивният начин за решаването на проблемите е пътят на свободния диалог, на партнирането, на демократичното решаване на конфликтите……………...52 ЧАСТ II Подивете се и вие на какви шеметни подвизи е способна нашата родна бюрокрация в името на борбата ѐ за защита на презряното статукво!.........................64 Още един призив за повече човечност………………………………………………………..71 Чувствам с всичките си сетива, че съм необходим на учениците, ето това най-вече ме крепи…………………………………………………………………………………74 Желая ви, свободолюбиви украински приятели на Европа, да сбъднете своята така красива мечта!................................................................................................77 Духовна агония, водеща до неминуема гибел на нацията ни……………………………..78 Взех да се замислям дали да не се пожертвам съвсем, обявявайки гладна стачка – отчаян протест срещу безобразията в нашето училище………………………..82 Какво е да си глупак?..........................................................................................................89 Не е работата да се докаже дали този или онзи е прав, работата се свежда до това да се открие и да се разбере каква е истината........................................................90 Темата този път е: "Как училищата убиват творчеството?"……………………………….91 Да направим нужното и да свърнем от пътя на провала – та да тръгнем съвсем осъзнато по верния, по добрия, по спасителния път……………………………..92 2
Тормоз върху учител от страна на отечествения фронт на администрацията и буйстващите, насърчаваните от нея хулиганстващи ученици?..............................................104 ЧАСТ III Следващата ми стъпка, ако се наложи, ще бъде да поставя проблема на вниманието на прокуратурата…………………………………………………………………109 Недейте да бързате прекалено – да не изпуснете някое чудо!....................................111 Басня за тънкия остър кинжал, забиващ се право в сърцето……………………………112 Дай Боже да имам сила да устоя на изпитанията!.........................................................115 Отново за същината и смисъла на философията и философстването……………….117 Животът при нас е изключително интересен и динамичен – това е прекрасно, нали?!..............................................................................................................120 Дали няма да бъда убит от някой инфаркт още преди да успея да разбера какво точно ще се случи?.................................................................................................123 Вдъхновява ме идеята да бъдем най-напред и преди всичко друго човеци: философията на това ме е научила………………………………………………………….129 Мълчанието е пагубно и злотворно, истината е в свободното обсъждане на всички проблеми……………………………………………………………………………..135 Най-важното е да си запазим духа бодър, жив, весел и здрав, ето това е истински важното – независимо от всичко!.....................................................................141 С пожелание за предколедна радост – и за толкова дългочакан предколеден подарък!.......................................................................................................147 Най-лошите грешки на човека според Цицерон……………………………………………150 Записките на един "графоман", на един твърде болен човек, чиито грях е че обича да мисли и да записва мислите си……………………………………………………151 Да помислим и поговорим за най-важното и значимото: за онова, което укрепва и дава здравината на нашия дух!......................................................................157 Една мисъл на Сартр, подбуждаща ни към дискусия……………………………………..158 Пазете се от "малките хора", от хората с дребни души – и от хората с мизерни стремежи……………………………………………………………………………….159 Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели………………………………...160 Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели (част II)………………………167 ЧАСТ IV Невероятно обърканото и тежко статукво в българското образование е способно да ражда какви ли не ексцесии, какви ли не аномалии, какви ли не чудовища………173 Време е да осъзнаем какво правим и е време да се покаем – ала кой ли пък от нас е склонен да си признае грешките?!....................................................................177 Пожелание за деня с покана за участие в лекция с дискусия по предрождественска тема……………………………………………………………………….183 Мечтаната промяна към по-добро ще се случи, България я чака по-добра 3
съдба от тази, която в моменти на отчаяние ни се струва най-вероятна……………..185 Въпрос за дискусия: Е, трябва или не трябва да се съпротивляваме на злото – и да вървим срещу него?...............................................................................................188 Някои истини за жените, които ни казва великият Шопенхауер…………………………191 Вълнува ме това дали сме способни поне малко да се променим. Поне мъничко. Ще видим..................................................................................................194 Какво да правим в ситуацията на поголовна свинщина? – нима това не е един най-актуален български въпрос?............................................................................195 Ницше за блюдолизците на духа – невинни като всички дребни грешници и микроби………………………………………………………………………………………….197 Алтруистичен и колегиален жест на солидарност и подкрепа…………………………..198 Не сме малко тия, дето искрено страдаме за българското образование и се опитваме нещичко да направим за така дългожеланата същностна промяна……….202 ЧАСТ V Настоявам за промени в изнемогващата и затънала в блатото на статуквото система на сегашното българско образование!.............................................................204 Солидарност и подкрепа от украински философи…………………………………………206 Една импровизирана философска "проповед" в деня на Рождество Христово…….. 208 Ницше за човека…………………………………………………………………………………213 Нека всички загрижени за достойното бъдеще на България да бъдем днес на протестите!....................................................................................................................214 Казус за танцуващите звезди по Фридрих Ницше…………………………………………215 Лъжливите политици виреят само сред деморализиран, развратен народ…………..216 Спечелих делото за отмяна на несправедлива заповед за наказание и на втора инстанция!...............................................................................................................218 Предлагам семинар за нравственото израждане на индивидите и на нацията ни, искате ли заедно да помислим по тия проблеми?.........................................................220 Хора сме, човеци сме: трябва да бдим за човещината си, не бива да я губим!..........227 Как възпитателите развращават младежта, защо работят за нейното нравствено израждане, за деморализацията ѐ……………………………………………229 Пиша каквото мисля, не умея да си кривя душата: нима това е толкова непростим недъг?!.............................................................................................................237 Реакция по повод на написаното в статия за нравственото положение на съвременния българин…………………………………………………………………………247 Мислите са само сенки на чувствата…………………………………………………………248 Душеспасителният проблем: как да стигнем до така жизнено необходимия ни поврат в съзнанията, в душите?......................................................................................249 Човекът принадлежи чрез разума си към един умопостижим морален или духовен свят………………………………………………………………………………………258
4
ЧАСТ VI Нещо като обръщение-послание по случай новата година………………………………259 В една книжарница видях своя книга на лавицата за философски книги: чудо невиждано!................................................................................................................262 Дойде времето за най-жестокия нравствен избор: или ще бъдем човеци, или ще заживеем по човешки – или ще се затрием!......................................................263 Учителят-бунтар и новатор, учителят, който не стои мирно, не се спотайва уплашено и угоднически, учителят с разкрепостен ум – знаещ цената си и обичащ свободата си……………………………………………………………………...271 Ето защо живее човекът: от възможните невъзможности да изгражда своята невъзможно-възможна съдба………………………………………………………………….273 Това е положението, от нищо не бих се учудил у Нашенско: да умира човек на улицата едва ли някой ще се притече на помощ!.....................................................274 Ново Открито писмо до Министъра на образованието и Омбудсмана на Републиката във връзка с новите зулуми на една администраторка…………………..276 Проф. Николай Василев подкрепи призива на Райчо Радев…………………………….280 Властта е тежка отговорност, на която малцина удържат: на повечето им дай власт, пък след това им гледай сеира………………………………………………….281 Докога висшестоящите инстанции ще толерират безчинствата на самозабравили се директори от образователната сфера?!..........................................284 Всичко следва да е изцяло в интерес на качеството на образованието на младите хора: това е главният приоритет…………………………………………………..286 ЧАСТ VII До какво доведе тоталният държавен монопол в образователната сфера?...............288 Интересно е да се живее у Българско: емоционален, съдържателен, трогателен е животът у нас…………………………………………………………………….290 Нови записки в скандалното дневниче на "пловдивския Сократ"……………………….295 Записки в дневничето ми, писани в кафенето……………………………………………...306 Нравствените терзания на един надарен с несметни богатства... "бедняк", откупил с пари свободата си…………………………………………………………………..309 Аморално е да причиняваш зло – за да направиш след това "добро"!........................314 Безразличието ни убива и погубва – безразличието на първо място към себе си, към човека и човешкото у себе си!..................................................................................316 С пожелание за пълноценни и плодотворни разисквания и изследвания по толкова благодатния евристичен казус!..........................................................................319 Кратка импровизирана защитна реч на един по-човечен подход в отношенията към другите, в частност и към учениците…………………………………..323 Не желая да допринасям за обезличаването на моите ученици: не, това никога няма да си го позволя!..........................................................................................328 Ставаме все по-зли, все по-долни – което именно е и най-лошото!............................332 5
ЧАСТ VIII Станали сме безчовечно общество, аз това най-откровено смея да го заявя: а така не бива!...................................................................................................................333 За това как да се държим в своите всекидневни сблъсъци с арогантната простащина……………………………………………………………………………………….337 Еволюция (реформа) на проваления модел на образование вече не стига: сега е потребна истинска, същинска революция!...........................................................339 Отзиви по стари публикации в този блог…………………………………………………….340 Идея за създаване на "Виртуален кабинет по философия" или на "Онлайн-класна стая"…………………………………………………………………………...340 Философията съществува за да чупи стереотипите, да разклаща устоялия манталитет, да освобождава духа на човека……………………………………………….341 Ученето като... наказание………………………………………………………………………345 Нови дебати по казуса за "обидните мисли" в моя философска книга………………...346
6
ЧАСТ I ВЪВЕДЕНИЕ: Духовни, морални са основанията на всяко добруване в живота на човека и човешките общности Тия дни усилено подготвям за печат новата си книга, на която дадох заглавието Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (в контекста на общата ситуация на българския живот); бързам да издам тази книга колкото се може по-скоро, а ето тази сутрин сядам да напиша встъпителните думи към нея – или нещо като предговор; ето какво считам за нужно да кажа в него: За проблемите на българското образование и училище, намиращи се в състояние на тежка криза и дори катастрофа, обикновено се говори и най-вече пише "ан гро", на едро, с помощта на абстрактни общообяснителни схеми, които ни ги предлагат разните му там кабинетни учени – социолози, икономисти, специалисти по педагогика, дидактици, психолози и пр., а най-вече – "специалистите по всичко", каквито у нас има колкото искате. По тия теми обаче почти никой не се интересува от това какво мислят тия, дето непосредствено са заети с осъществяването на самия процес, именно учителите и учениците; също така никой не пита какво мисли по тия същите въпроси третата най-заинтересована страна, също, така или иначе, "присъстваща" в процеса – родителите. А "най-компетентни" по всичко у нас са тъкмо чиновниците, по-специално най-овластените от тях; в крайна сметка те всичко и решават. Щото у нас, ако не знаете това да ви го кажа още сега: в сферата на образованието от години съществува една истинска тирания от страна на министерските чиновници и спрямо училището като цяло, но и най-вече спрямо същите тия непосредствени участници в процеса, които най-много са и ощетени от произволите на въпросната бюрокрация. Всичко решават "чиновниците-експерти", те за всичко се разпореждат, а пък целият останал народ, най-вече училищният, според правилата на системата следва само да мълчи – и да изпълнява, да се подчинява. Да, ама ето, след като живяхме толкова десетилетия според правилата на тоталитарната и недемократична (антисвободна, противосвободна) образователна система какво получихме като резултат? Получихме пълна катастрофа, абсолютен провал – във всяко едно отношение. Системата буксува и работи на празни обороти не от вчера. Пилее се безотговорно най-ценното, което изобщо притежаваме: интелектуалният, човешкият ресурс на нацията. Което ни обрича на вечна мизерия и бед7
ност – във всеки един смисъл на тия думи. Разбира се всички виждат катастрофата, но никой не дръзва да каже, че "Кралят отдавна е гол!", всички спазват благоприличие – и тъпо мълчат. Тия, които пък от години говорим и пишем, алармираме нацията за вършещото се безобразие спрямо бъдещето ни – нас пък кой ли ни слуша? Никой, естествено, не се вслушва в отчаяните призиви за същностна промяна, които неколцината активисти отправяме; тук си действа принципа "Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?!". Един до болка познат принцип на страшното българско безразличие-безхаберие към всичко – и най-вече към най-важното, към онова, от което зависи всичко останало. Ето, вече десетилетия наред всички чакат някаква бленувана "промяна отгоре", реки от мастило се изписаха за лелеяната "реформа в образователната сфера" – и какво стана? Разбира се, нищо не стана: защото установилото се пагубно статукво май устройва всички. Да, ето това е най-страшното: щом всички се примиряват с него, значи статуквото ги устройва. Пълна безотговорност спрямо бъдещето на нашите деца, а оттук и към бъдещето на нацията ни – ето това са ключовите думи, благодарение на които можем да схванем същината на целия проблем. Оказа се, че въпросната "реформа отгоре" няма да ни бъде "спусната", сиреч, оказа се, че напразно сме чакали толкова десетилетия. Чакали сме десетилетия "Михаля", чакали сме тоя дето духа да ни довее промените. Е, не стават така тия работи. Да се надяваш на това всевластната образователна бюрокрация да благоволи сама да се откаже от господстващото си положение и да се лиши от облагите си е все едно да чакаш от умрял човек писмо. Някои обаче още продължават да чакат такива писма. Нека да си чакат. Няма обаче да ги дочакат. Е, властта чат-пат все пак милостиво ни отпускаше някакви козметични "риформи"; да, тая дума трябва да се пише в случая така: иде от "риф", от подводна плитчина, в която засядат корабите. В тези коварни рифове на прословутата и епохална българска образователна "риформа" корабът на българското образование заседна така, че повече никой и нищо не може да го помръдне. И с волове да идем да го теглим, пак нищо няма да стане. Няма до помръдне даже. Дали все пак от някой се осъзна за тия безплодни години на всеобщо чакане, че сега вече никаква "риформа" няма да ни спаси, сиреч, че е дошло времето за една истинска, същностна, незабавна революция, която без жал да помете стереотипите на едно анахронично, абсурдно, безплодно, ялово, в основата си сгрешено образование и възпитание на младежта? У нас се нароиха какви ли не организации, ратуващи за промяна на модела, заради който страда българската младеж, невинната и обречена жертва на това, което наричаме "българско образование". Те си имат свои концепции за това как може да бъде осъществена промяната, какво е необходимо да се направи за да се модернизира, според изискванията на самия живот и на времето, в което живеем, наличната порочна система на образование. Тези неправителствени организации обаче или не си взаимодействат, не координират усилията си, според нашенския народен манталитет, или пък тях никой изобщо и не ги слуша. Многократно новите правителства идваха с обещания за "нова епохална риформа на българското образование", ала след известно време се оказваше, че всевластната бюрокрация успяваше да притъпи 8
жилото на всяко едно намерение за същностна промяна; в резултат получавахме само "козметика", с която биваше пудрено и мазано скърцащото отвсякъде, като разстроена старовремска машина, българско образование и училище. Оказа се, че единствената сила, която все пак нещичко можеше да направи, бяха тъкмо жертвите на системата: обезправените участници в самия процес, именно учителите, учениците, родителите. Самият живот ги принуждаваше да правят нещичко за да търсят изход от абсурдите, в които като в менгеме ги притискаше системата. Тук пък действаше правилото на хулиганина Остап Бендер: "Делото по спасяване на давещите се е дело на самите давещи се" (в оригинал този девиз звучи ето как: "Спасение утопающих дело рук самих утопающих!". Тук действаше принципа всеки да се оправя както може - и да се спасява както може. Разбира се, мнозинството от възпитателите, от учителството капитулира изначално като прие да съществува, задушавайки се, според догмите на авторитарната командна и изцяло несъвременна система – с оглед "И вълкът да е сит, агнето да е цяло!". Прословутото българско малодушие и тук роди своите отровни плодове. Е, имало е и авангардно мислещи учители, които са търсели по-достоен изход от тежката, от плачевната ситуация, влошаваща се с всяка изминала година. Опитваха се, дето се казва, "да минават през стени", сиреч, да си чупят главите в стените на бетонната, на изградената от огромни каменни блокове бюрократична и безчовечна, сиреч тоталитарна по естеството си образователна система. Всеки е търсил начин да оцелява някак – и да се адаптира спрямо нейните абсурди. Имало е, предполагам, и борци срещу принципите на системата, но тя успяваше, като ги сдъвка и смачка хубаво, да ги изплюе бездиханни, стига да не са показали готовност да капитулират. Системата изисква безволни мълчаливи изпълнители, не свободни и достойни, търсещи истината творци, новатори, визионери. Системата е безпощадна, тя пощада не знае. Всичко, що е личност, следваше да бъде смачкано дотам, че или да капитулира, или да бъде смазано без жал – и в крайна сметка убито. Никой не знае колко са жертвите на тази античовечна, противохуманна система. Имам предвид сред образователните дейци, сред учителите. А иначе колко са жертвите на безпощадната система сред младежта обаче всеки знае: всички ние сме тия жертви! Целият народ е нейна жертва! Това поне се знае. Да, всички ние сме жертвите – без никакво изключение! Ето поне това трябва да се знае и признае. В цялата му страховита жизнена правда. Моя милост е български учител, който ето вече 30 години работи скромно на нивата на българското образование и училище. Работил съм и в сферата на висшето, на университетското образование, и в тази на средното, на гимназиалното. Преживях 30 тежки, ала вдъхновени години. Защото позицията на жертва, да, на изкупителна жертва, съвсем и изобщо не ми е по вкуса. Обичам всеотдайно позицията на съпротива, на борба. Аз съм учител по философия – това обяснява всичко. Философията ме е научила да държа на някои ценности, от които е грях да се отказваш: щом си човешко същество. Такива ценности като свобода, достойнство, личност, истина, добро, красота, човечност... Да, от тия неща няма да се откажа докато съм жив. И няма да позволя някой да мачка било моята личност, било нечия друга. Личността за 9
нас, човеците, е свята – аз така разсъждавам. Тя трябва да бъде насърчавана за постижения – това е моето верую на учител. Майната й на бюрокрацията, дето съсипва без капчица жал съдбата на милиони млади хора, обричайки ги на едно безлично, деперсонализирано "образование", за което тъкмо личността не значи нищо. Да, личността с всичко, което й принадлежи, личността с цялата й свита – свобода, добро, човещина, истина, красота, достойнство, дръзновеност... – е нещото, което ме вдъхновяваше във всичките тия години на конфликти, на борби, но и на търсения, постижения, творчество. Аз разглеждам учителската "професия" като изначално творческа и духовна по естеството си дейност. Образованието като духовно взаимодействие на свободни, активни, суверенни и равноправни субекти е моето философско верую на просветен деец. И на борец. Щото, разбира се, системата никога няма да допусне такова кощунство: в нейните недра да се настани и да покълне дух, който й е изцяло чужд. И който е "взривоопасен" спрямо нейните догми, постулати, манталитет. Борих се години наред нещичко да постигна – и да отстоявам своята философия. Платих и висока цена за всичко. Да, за всичко в този наш живот се заплаща, особено пък лукса да бъдеш и да останеш завинаги свободен човек и личност. Не зная дали сте го разбрали това, но то е точно така. За тия неща се плаща най-висока, направо страшна цена у Нашенско. Така е било, така си е все още. Промяна няма. И не се предвижда да има... Както и да е. Няма да изтъквам тук заслуги и постижения. Не защото системата никога няма да ми ги признае. Аз от нея нищо и не очаквам. Очаквам само мерзости. И ги получавам всеки ден. Битката вече е на живот и смърт – в най-буквалния смисъл на думата. Ето защо пиша така. Това не е самонадеяна патетика – нищо че ви звучи точно така. Това, за жалост, е самата истина. И моята книга, която сега държите в ръцете си, го илюстрира по най-убедителния и красноречив начин. В книгата си събрах текстове, обединени от една червена нишка: как един преподавател по философия като мен бива приет в едно конкретно и реално образователно учреждение; аз си позволих като хроникьор и архивар да документирам и да събера всичко, което се е случило в "реалния жив живот" – и то в един доста ограничен отрязък от време. Животът в нашето училище при наличието на "дразнител" като мен е изключително бурен и вълнуващ. Съдбата също така беше милостива към моя експеримент с това, че ми подари администратор, който успя да олицетвори Системата в нейния автентичен и исконен вид и смисъл. Администратор, който показа лицето на Системата в неговата жизнено-достоверна автентичност. За всичко случило се в един кратък интензивен период на училищния живот аз съм писал своите анализи, тълкувания, административни документи, доклади, жалби и пр.; да, всичко в тази книга е на строго документална и фактическа основа. Събитията преди анализирания период пък са предмет на друга една книга, която нарекох ето как: АБСУРДИСТКИ ЕТЮДИ едновременно по Кафка, Йонеско, Бекет и Оруел (с подзаглавие Или нещо като "административен роман"). Тази книга също се подготвя за печат и скоро ще види бял свят. Двете заедно са едно неразрушимо цяло. Защо излиза първо втората, 10
а не първата, е въпрос, който сега тук няма да обсъждам. Има си своя смисъл, който обаче сега не е интересен. Като му дойде времето ще обясня и това. Нищо в тази книга не е измислено, а всичко е взето от живота – от причудливата, понякога непонятна със средствата на здравия разсъдък абсурдна действителност, в която живеем. Но чиято причудлива абсурдност понякога не усещаме – защото така сме свикнали със Системата, че сме се слели, отъждествили сме се с нея, станали сме нейни оръдия или инструменти. Системата има много недъзи, но изводът, до който стигнах в тази своя книга – и той е отразен в заглавието, което й дадох – е: всички недъзи и пороци на абсурдната Система, в която сме принудени да съществуваме, в крайна сметка имат аморално естество, са аморални, са безнравствени по природа. Значи, излиза, главният недъг, срещу когото следва да се борим, е този: Системата поражда аморализъм всеки ден, безнравствеността е нейният модус вивенди, е сърцевината на нейния разлагащ живота и съществуването ни "дух". Самата система е безнравствена, бидейки антиперсоналистична, бидейки антиличностно настроена, коренът й е аморален, ето поради това тя поражда аморалност навсякъде и във всичко. Става дума за едно пропило всяка сфера на българския живот аморално, изродено съзнание, което именно изопачава, развращава всичко, до което се докосне. Българският живот е прогизнал от аморализъм, от безнравственост, от бездуховност, от антиличностен потенциал. Ето този е най-отровният плод на комунизма, който имаме щастието да поглъщаме до ден днешен – и който така жестоко и коварно трови целия ни живот. Разбра се напоследък, че проблемите на българската политика, да речем, имат нравствено естество, т.е. дефицитът на моралност и в тази сфера е пагубен. Същото може да се каже и за всяка една друга сфера на живота ни – в това число и за живота в образователните, в училищните общности, които именно са мой предмет, са предмет на моята книга. Винаги съм разглеждал в този смисловозадаващ контекст всичко, което е било предмет на моите анализи – а аз съм написал доста книги, които тълкуват случващото се в най-различни сфери на живота ни – политическа, психологическа, историческа, социална, образователна, духовна, или сфера на духовния живот най-общо казано. На път съм да се прочуя и да придобия славата на "най-злобен моралист", да, навремето така ме определяха моите политически опоненти, които идваха в блога ми да ме оплюят порядъчно. Аз съм се бил отдавал на "абстрактен буржоазен морализъм". Някои от тези, които само преди три-четири години ме обвиняваха така, сега вече всеки ден протестират пред Парламента и техен лозунг е... "За повече морал в политика!". Изводът е: една нация, ако слуша философите се овреме, няма да страда толкова – колкото страда иначе, ако се инати да се вслуша техните предупреждения... Та моята мисъл е тъкмо тази: всичко, което правим или не правим, има своя смисловозадаващ морален смисъл. Ако, да допуснем, един администратор си позволи да се гаври с личността на някакъв, примерно, учител, който някак си не "пасва на калъпа за учител", или ако той си позволи да се държи така сякаш училището е казарма, а той пък е нещо като старшина, то проблемът на този администратор в същината си е морален: той греши нещо най-фундаментално, и то тъкмо в своите морални ценности, да, нещо в базисните устои на личността му е сбъркано. Или поне живее с 11
представи, характерни за отдавна отминало време – времето на така блажено-починалия комунизъм. Още един пример: ако една училищна общност не смее да се противопостави на произвола на самозабравил се всевластен администратор и изпада в позорно страхливо мълчание, то проблемът освен че е психологически, в корена си има и нравствена основа: щом някои не усещат опозоряването, на което сами се подлагат, значи проблемът им е чисто нравствен. Ако, да речем, ученици си позволяват неподобаващо, хулиганско, безцеремонно грубо и унизително отношение спрямо свои учители, то проблемът на тия ученици също така е нравствен; ако администрацията мълчи и с това ги насърчава да продължават все така, то тази същата администрация де факто застава зад тези хулиганстващи ученици, поема пълната отговорност за тяхното поведение, т.е. стига се до абсурда възпитатели да развращават младежта, да, и това се случва в разноликия български живот! И то често възпитателите дори чистосърдечно, предполагам, не си дават сметка какво точно правят! Ето това е най-страшното. Оказва се, че всичко, което правим, има своите нравствени основания. И когато бъркаме нещо в моралните си представи, то на тази основа се пораждат найстрашни нравствени деформации на живота, който живеем. А така не бива да е. Човекът по идея е същество, способно да действа по висши морални подбуди. Вживотняването на човечеството може да се обясни с това, че това, че духовните и морални "скрупули" отпадат, сиреч, обезсилват се. Не действат просто. Възприемат се като "анахронизъм". "Модерното" било синоним на разюзданото, на това да правиш каквото ти скимне – щом ти е се приискало. Без никакви морални задръжки, щото, видите ли, тия задръжки били "накърнявали" свободата ни. Разбира се, у нас е пълно с хора, които съвсем не разбират що е това свобода. И на тази основа изпадат в ситуация на най-зъл и тъп, при това безпардонен аморализъм. И така нататък. Да не се увличам в тази посока. Работите са зле и това от всеки би следвало да се разбира вече. Книгата ми може да помогне в една най-важна посока: да се почувства, че изход все пак има. Тресавището, в което сме заседнали, може да бъде надмогнато; но ще може да се измъкнем от него само ако имаме добрината да стъпим най-сетне на здрава почва и основа: човешкият морал. Духовни и морални са основанията на всяко добруване в живота на човека и човешките общности. Общества, които не са се обезчовечили и строго държат на моралните и религиозни принципи на човечеството, на човешката духовност, просперират и постигат своите удивителни дела, творения, постижения. А други народи, дето са дръзнали да живеят в противоречие с найбазисните принципи на самата човечност, заслужено страдат – и са прокълнати да живеят най-мизерен и недостоен живот. Те сами себе си са прокълнали, те сами себе си са обрекли на такава мизерия. Душевната, нравствената мизерия е причината за всяка друга. Личностната нищета неминуемо поражда всяка друга бедност. Ще заживеем човешки и нормално, сиреч достойно само когато сами станем човеци – в истинския смисъл на тази дума. Тоест когато започнем да живеем, водени от чисти морални основания. Когато думата морал престане да е за мнозинството от нас празно, кухо звукосъчетание... 12
Приятно четене на моята необичайна и така провокираща книга. Ще ми се да предизвикам все пак някога разговор по тия всички въпроси. Един очистителен, оживотворяващ духа ни разговор. Докато не се очистим от мерзостта и разврата, що се крие в душите ни, добро няма да видим...
13
Потребно ни е да се освободим от собствените си неверни, неотговарящи на нуждите на самия живот представи 17 ноември 2013, неделя
Получих едно писмо, написано от студентка по философия от СУ "Свети Климент Охридски", което засяга важни по моя преценка въпроси, свързани с обучението на младите хора по философия, за ефективния начин на общуване на преподавателя с обучаваните и пр. – една отколешна моя любима тема. Това писмо е отклик на моя по-раншна публикация по същите тия проблеми, в която съм отправил покана за дискусия, ето, тя сега реагира и се включва в разговора. По-долу, след нейното писмо можете да прочете и моя отговор до нея. Публикувам ги с надеждата и други, повече хора да се включат в разговора, в започналото обсъждане по тия въпроси, които не бива да бъдат подценявани: Здравейте, г-н Грънчаров, пиша Ви във връзка с публикация във вашия блог, в която сте приканил всеки желаещ да изрази мнението си. Ето и линк към въпросната публикация със заглавие Как се преподава философия?. Накрая сте написал, цитирам: "За мен ще е интересно всяко мнение", затова реших съвсем приятелски да споделя своето. Но нека първо внеса кратко уточнение – аз не съм ваша ученичка, не Ви познавам лично. Изучавам Философия в Софийския Университет, но не смятам да споменавам нищо повече за себе си. (Името, което се изписва отгоре е измислено, така че ме наричайте както поискате.) Ако все пак решите, че Ви е интересно какво имам да споделя – прочетете го. 14
Ще се постарая да не бъда многословно в забележката си. А тя се отнася до отговора, който сте написал на Ваш ученик, публикуван във блога Ви (съответно линка, който съм поставила по-горе). И по-точно ме обезпокои тази част: "Разбира се, аз няма да приема съвети за това как да преподавам и как да се държа нито от вас, нито от някой друг. Не ми пука, че вие тълкувате поведението ми в час като "неизпълнение на задълженията" ми. Просто не сте компетентен да оцените вярно какви са моите задължения. Когато един ден имате нужната квалификация, едва тогава можете да се изказвате по такива въпроси." Ще обясня защо написаното по-горе ме накара да Ви пиша. Защото задължението на преподавателя е да преподаде знанията си на своите ученици. Независимо на каква възраст са те винаги са ученици, в смисъл на хора, които се научават, които трябва да бъдат научени от вече знаещия. Вие трябва да имате обратна връзка със своите ученици. Трябва да приемате съвети от тях. Трябва да ви вълнува тяхното мнение. Вие не сте единствено в ролята си на специалист пред тях – а и на педагог. Което не е никак маловажно! И когато учениците Ви имат проблем с маниера Ви на преподаване – той е актуален, той при всички положения Ви засяга! Една забележка от Ваш ученик трябва да Ви покаже, че явно не изпълнявате правилно ролята си на педагог. Че явно това, което казвате и правите в клас, не достига до тези във Вашият случай деца! Изключително безотговорно е да кажете "Не ми пука!", няма как да не Ви пука – това е Вашата работа, Вашата отговорност. Трябва да си вземете бележка, когато явно има хора, които недоволстват от преподаването Ви, а не да ги порицавате. Защото така ще се въртите в омагьосан кръг – те не разбират какво им говорите, не им е интересно. Което е сериозен проблем при преподаването, а Вие на свой ред не виждате проблема и продължавате в същия дух. Друго важно нещо, писал сте: "Моята работа от друга страна не е да ви "очаровам", а да ви помагам в усвояването на някакви знания и умения." За да им помагате в каквото и да било, трябва да сте ги очаровал преди това. Нали се занимавате и с психология - би трябвало да сте разбрал това. Има експлицитна връзка между разбирането и желанието за тaкова – т.е. няма как да разбереш нещо, за което нямаш желание, което не ти е интересно, което не те е очаровало. За да умееш да обясниш нещо на някого, стои на първо място правилният подход. При такова отношение "Не ми пука за мнението ти и затова дали си очарован, аз съм ти преподавател и съм прав" разбиране трудно може да има. Това, че Вие сте преподавателят, и в този случай този, който има знанията преди останалите, не значи, че тяхното мнение е невалидно или маловажно! Напротив - именно вашите ученици и техните мнения са Вашият съдник затова как извършвате задълженията си. Дали преподаденото успява да стигне до тях, което е и смисълът на това да бъдеш учител. Бих си позволила да Ви дам още един съвет. Припомнете си Вие как се чувствахте в клас когато бяхте на възрастта на Вашите ученици. Какъв преподавател искахте да стои срещу Вас? Какво отношение искахте да има към Вас? Представата Ви за добър преподавател припокрива ли се с представата на Вашите ученици за Вашият маниер на преподаване? 15
Искам да Ви кажа (по-скоро напиша), че тези съвети си позволявам да Ви ги дам като студентка, като ученичка! Нямам претенциите, че съм по-образована, поумна или изобщо "по-" от Вас. Ще съм благодарна, ако се замислите над написаното от мен, пиша Ви го добронамерено, не съм настроена враждебно в никакъв случай. Още повече, че се занимавате с философия и общуването с Вас би ми било повече от любопитно. Пожелавам Ви здраве и успех! Това ми пише тази студентка от СУ. Ето и Моя отговор на горното писмо: Уважаема Lena (предпочитам така да се обърна към Вас, щото другото, "г-це Traikova", ми звучи, кой знае защо, прекалено старовремско и натруфено някак), а това, че иманета Ви в имейла не са истинските, не е от особено значение. Първо искам много да Ви благодаря за отзива, за това, че сте си изложила своето разбиране, за мен то е важно. Аз съм готов двамата с Вас да открием един нов кръг от тази дискусия, понеже и преди това с други хора съм дискутирал много пъти по тия проблеми. Темата и проблемите си заслужават едно ново оглеждане и премисляне. Ето какво искам да Ви кажа сега, и аз ще се постарая да бъда пределно лаконичен, да видим дали ще се получи, но поне имам желанието. Първо да уточня, че текстът, който Ви е провокирал да ми пишете, е писан отдавна, и той е по повод на писмо на ученик от един клас, в който ситуацията беше доста напрегната. Аз някъде съм писал как се разреши този казус с въпросния клас, за мен тия казуси и истории са много интересни и поучителни, но да не отклонявам сега обсъждането в такава една посока. В общи линии тежката ситуация в класа в крайна сметка беше разрешена по един любопитен начин, ако желаете, мога да споделя. Впрочем, аз по тия същите въпроси доста съм писал, даже и книги издадох, не зная дали сте попаднала на някоя от тях; за всеки случай, ако желаете да се запознаете по пълно с моите възгледи за това какви следва да са отношенията учител-ученик (обучаван-обучаващ) за Ваше улеснение Ви давам линк към въпросните книги, можете да ги разлистите и да откриете онова, което Ви интересува, ето: Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование) Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите (Сборник от есета за преподаването) Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България Истинският университет (с подзаглавие "Що е академичност и доколко тя има почва у нас?"), тази книга пък излага възгледите ми за ситуацията в сферата на университетското образование, в която също съм работил. А иначе по това, което ми пишете, сега държа да кажа следното: Първо, аз в тогавашния си отговор до оня същия "жалващ се ученик" съм му отговорил преднамерено силно и дори провокационно, сега, примерно, не бих му отговорил така; но целта ми е била да го провокирам да види в една по-чиста, дори крайна, екстремна форма моето разбиране, та това да го подтикне да съзре в друга 16
светлина своето собствено мнение. Много често в преподаването по философия, което има за цел да чупи някои устояли стереотипи, се налага на опитния "преподавател" да прибягва до подобни прийоми. Всичко това, разбира се, го правя за доброто на обучаваните, за техния напредък по пътя на философията. По презумпция добрият преподавател винаги работи за напредъка на своите ученици или студенти, вълнува го това те да имат полза, а не той да се чувства комфортно. Тъй че от тази гледна точка вашето възприятие на случващото се се налага да бъде коригирано. Аз пиша по този начин на въпросния ученик не защото съм "особняк", или "ограничен във възгледите си", както, допускам, Ви се е сторило, а със съвсем друга цел. Понякога на нас, "преподавателите", ни се налага да влизаме в някакви по-особени и дори причудливи роли, като целта е да провокираме мисленето на своите възпитаници. Това за опитния "преподавател" е главното. Моля да го имате предвид. Второ, аз имам една извлечена от дългогодишната ми практика позиция спрямо същината на т.н. "преподаване", която претендирам да е съвременна, изцяло отговаряща на потребностите и нуждите на модерното идейно, ценностно, личностно и духовно развитие на младите хора у нас – предвид тежката ситуация в образованието, до която стигнахме заради нереформираната и анахронична образователна (административно-командна, директивна) система. Ето, оказва се, че във Вашите разсъждения долавям същата тази представа за това какво следва да прави "преподавателят", с която съм воювал много години наред – и която според мен е крайно време да бъде надмогната. Най-простото нещо е преподавателят да "дава" (и то наготово!) на учениците си разните му там знания, информации и пр., но не до това се свежда същината на цялата работа. Защото в един такъв традиционен подход се крие непростимо недоверие към способността на младия човек да се ориентира сам, сам да добие онова, което му е потребно, щото все пак обучението е трансформация на неговото собствено съзнание, има ли тогава право преподавателят да се намества и разполага така брутално в този толкова интимен духовен процес? Моля Ви да се опитате да видите проблема и от този ъгъл. Аз лично съм убеден привърженик на доверието на младия човек да се справя сам, а пък дълг на преподавателя е да му помогне да се настрои към това щото сам, съвсем свободно и отговорно, да търси, да се опитва самостоятелно да проумее всичко онова, което лично на него му е потребно. "Преподавателят" следва да се грижи за пораждането на подходяща познавателна и дори ценностно оцветена ситуация, понеже процесът на обучение в същината си е един творчески и духовен процес, процес на зараждане и зреене на някакви доста фини "продукти", това са собствените идеи, разбирания, убеждения на младия човек, на обучавания. По моите разбирания, изложени пределно кратко, на обучавания следва да гледаме като на равнопоставен субект, а не като на безправен обект на разните му там педагогически въздействия. Между учител и ученик следва да има партньорски отношения, а не учителят да изхожда от позицията на "всичко знаещия", на "всичко разбиращия", която при това не се срамува да налага своите разбирания. Аз никога не бих си позволил да отнема свободата и автономията на своите възпитаници с оглед, видите ли, да ги "облекча", да им "помогна", яз предпочитам да заложа на това да вярвам, че те 17
могат да постигнат много повече, ако привикнат да се справят сами. Също така вярвам в това, че аз като преподавател нямам правото да работя за нещо крайно вредно: да подпомагам формирането у възпитаниците си на едни безлични, "типови", общи, "общоприемливи", "обективни" и прочие представи, щото в противен случай самите тези мои възпитаници ще станат нещо като "тухли в стената", а не това те трябва да бъдат по начало, те просто трябва да бъдат оригинални, индивидуални личности със свое мислене, със свои разбирания и пр. Сама виждате, че поставеният проблем заслужава да се види и в тази светлина, за което Ви призовавам. На трето място (принуден съм да "галопирам" през проблемите, за да не стане прекалено дълго това мое писание) искам да Ви обърна внимание и на това, че тук става дума за обучение на младите по философия; за мен обучението по философия следва в наше време да изиграе ролята на нещо като "мотор", като двигател или дори като "локомотив", който следва да раздвижи и да поведе в потребната посока толкова фатално обърканите ни представи за нещата, а също и да преобрази българското образование в частност, намиращо се, както казах, в нетърпима криза вече десетилетия наред. Нашето образование е погрешно устроено още в корена си, в изходните си начала и принципи, всичко в него е наопаки на това както трябва да бъде. Ето защо философията следва да играе водеща роля в този процес на очовечаване на българското образование, в което от десетилетия витае един нечовешки дух и атмосфера. Още много може да се говори и пише по тия проблеми, но сега-засега нека да се задоволя само с това. Много ще ми е интересно да прочета Вашия нов коментар, за мен е много приятно да разговарям с мислещи млади хора, тъй че Ви призовавам съвсем смело и свободно да ми пишете как Ви изглежда това, което сега си позволих да Ви напиша. С оглед това, че обсъждаме важен по моята представа проблем, си позволявам да публикувам в блога си както Вашето писмо, така и моя отговор, идеята ми е в начеващата се дискусия да се включат, да се надяваме, и други хора. Ще се радвам да нямате нищо против това мое хрумване да изнесем разговора си в едно по-широко публично поле. Понеже идеята на такива обсъждания е благородна: учениците в нашите училища доста страдат от своеволията и терора върху младите души на маниакални самоуверени учители-всезнайковци, които без капчица свян налагат своите демодирали и абсурдно-смешни представи, налагат ги при това на едно поколение, което има съвсем други личностни и духовни потребности, щото, знайно е, времената се менят, ние, хората, също. А в нашите училища промяна от десетилетия, казах, няма, и дори не се предвижда да има. което е отчайващо според мен. Крайно време е демодиралите и анахронични представи за това какво следва да става в училище, на които толкова много хора у нас са жертва, да бъдат без жал отхвърлени, потребно ни е да се освободим от собствените си неверни, неотговарящи на нуждите на самия живот представи. Ето към това аз призовавам не от вчера. Общо взето положението е толкова плачевно, че почти не получавам подкрепа. Сама си правете извод колко отчайващо е явно това положение, то е толкова по-отчайващо, колкото е по-нетърпимо. 18
Дано не Ви уплаших с тия свои думи, но аз имам обичай да бъда пределно честен. Не ми е по нрава да лицемеря, казвам каквото мисля. Та ще се радвам да не съм Ви отблъснал, примерно, щото сте ме възприела за "луд човек", ще ми е приятно да поразговаряме, а също, не крия, ми е много интересно да разбера как възприехте всичко, което си позволих да Ви напиша тая заран. Всичко добро, поздрави! Очаквам отговора Ви! С уважение: Ангел Грънчаров П.П. Сега ми хрумва да Ви запитам нещо: Вие подкрепяте ли протеста на ранобудните студенти, участвате ли в техния протест? Много ми е интересно да разбера Вашата позиция и по този най-актуален въпрос. Благодаря предварително за отговора!
19
Деморализацията в обществото ни е не само политическа, а цялостна, тотална, абсолютна 18 ноември 2013, понеделник
Продължаваме кореспонденцията си със студентката от Философския факултет на СУ "Свети Климент Охридски" (виж: Потребно ни е да се освободим от собствените си неверни, неотговарящи на нуждите на самия живот представи), с която обсъждаме важната тема за това какви следва да бъдат модерните, отговарящите на нуждите на времето отношения учител-ученик, а също така и как може да се преодолее катастрофалната ситуация в българското образование. Оказа се, че тази студентка принадлежи към ранобудните студенти, което особено ме зарадва; интересното е, че още от второто й писмо се разбра, че ние всъщност имаме много близки, родствени, да не кажа съвпадащи възгледи по повечето въпроси, което обаче съвсем не пречи заедно да търсим най-добрите, верните решения на наболелите проблеми. Публикувам това нейно второ писмо заедно с моя отговор – с надеждата, че и други хора ще се включат към така и така започналата вече дискусия; та ето в последователност двете писма, нейното и моето: Здравейте, г-н, Грънчаров, За мен е удоволствие, че сте публикувал писмото ми във вашия блог. Съгласна съм с всичко написано от Вас. Но забелязвам, че явно не съм успяла да разгърна съвсем правилно някои свои виждания в миналото писмо. Абсолютно подкрепям идеята, че всеки ученик, всеки "учещ се" трябва да пречупи знанието през своята призма, да го разбере дори по свои начин, тъй като разбирането така или иначе е различно за всеки. Съгласна съм, че учителят не трябва да дава наготово знанията, да казва "това е единствената гледна точка – друга просто няма", имала съм и имам такива преподаватели и смятам, че допускат сериозна грешка с този подход. "Терора върху младите души на маниакални самоуверени учители-всезнайковци" – е правилно определение. :-) 20
Иначе аз не съм употребила словосъчетанието "всичко знаещият", а "този, който има знанията преди останалите" (в конкретна сфера, а не изобщо). Като това беше и моята идея - че учителят трябва да даде старт, дори муза, ако искате, на своите ученици. Не да им "заповяда" какво трябва да изрецитират в последствие, за да имат висока оценка. А да може да ги предразположи, така че те да се чувстват уверени и спокойни, дори смели в изказването на мненията си. Да има обратна връзка с тях, да се интересува от техните мнения, да ги зачита и спокойно да води дебат с тях. Така че, партньорските отношения са задължителни за доброто преподаване, аз забелязвам, че по-младите сред моите преподаватели имат тъкмо такъв подход, което много ме радва, за разлика от повечето от по-възрастните. Но мисълта ми беше, че все пак учителят би трябвало да "води" – както във валса. ;-) Така че до този момент мисля гледните ни точки напълно съвпадат, но за съжаление не съм отделила време да обясня това мое разбиране в предходното си писмо. Виждането си за българското образование – такова каквото е и такова, каквото трябва да бъде, също напълно съвпада с моето. Аз не съм оптимистично настроена, за Вас не знам. Тъй като до преди 3 години бях ученичка в гимназия и имам пресни спомени, освен това приятелите ми и познатите ми учеха в други училища, мога да заключа, че основното и (особено) средното са в плачевно състояние. Не навсякъде за щастие е така – има и някои частни (каква изненада!), а и не само, училища, в които не всичко минава "през просото". За жалост аз не случих на такова. И винаги съм казвала, че скока, който трябваше да направя от средното към висшето образование беше огромен. И успешен, мисля, защото спокойно мога да заявя, че към днешна дата образованието по философия в Софийския Университет е на много високо ниво. А философията – тя нямаше нищо общо с моето училище и до колкото съм имала наблюдения – и с повечето други. Там на целия философски цикъл се гледа с насмешка, това са часове за "правене на каквото ни скимне". Най-лошото е, че се съмнявам да има сериозен брой хора, които да са на мнение, че философията и "философското", най-общо и лаишки казано, трябва да са застъпени в образованието. Хората отдавна са забравили, че всички останали науки са дъщерни на нея и я смятат за излишно бръщолевене, за нещо отдавна загинало – като динозаврите. А тя не е загинала, тя бива творена (това е думата, която аз употребявам за създаването на философия) постоянно. И става все по-качествена и смислена. Философията е начин на живот. А относно въпроса Ви дали подкрепям Ранобудните студенти – ДА! Подкрепям ги напълно! Считам себе си за един от тях. Само че Окупацията, протестите, подкрепата, "антиподкрепата", изобщо всичко случващо се последните двадесет дни беше и много тъжно, много мъчно и болно. Нараняват ме обидите отправени към нас, че сме платени, че сме наркомани, безделници и други епитети, които не ми се ще да повтарям. Най-лошото е, че тези обиди идват от хора, които са на възрастта на нашите родители, както и от някои от преподавателите ни! Лошо е също така и че сме жестоко разединени. Едни се 21
притесняват за лятната си ваканция, докато други се притесняват за живота, който ги чака оттук нататък. 150 дни България протестира и казва, че не иска правителството. 20 дни студентите го правят също. А правителството е непоклатимо – "протестирайте си, не ни пречите". Че и митинг с който се подкрепиха си направиха – е това беше върхът... Ние сме недоволни като граждани, но изявяваме позицията си и като студенти! Защото не искахме да сме част от онази тълпа хора, която протестираше 150 дни! Не че не искаме същите неща, които и те, не че не ги подкрепяме, а напротив - за да покажем, че не само средностатистическият човек "безделник", "безработник" и "лентяй" без да знае защо протестира – защото това е виждане, изкривено от някои медии, то не е действително държа да отбележа, а нежелаещите правителството са всъщност хора с лица, с имена – те са студенти, те са хора с професии, със семейства, те са хора, на които им е писнало да търпят безумията, случващи се в изстрадалата Майка България! Понякога се питам "За това ли се бореха нашите национални герои? За това ли се е борил Левски, затова ли се е борил Ботев?" и ме е срам от отговора... Но това е тема, която няма да е преувеличено, ако се каже, че е неизчерпаема. Всеки има своите виждания, но е важно да се уважават отсрещните. Защото живеем в една държава и не ни отива да се бием и плюем като диваци! Мъчна е тази тема... Ще се радвам, ако ми споделите Вашите виждания. С уважение: Студентка по философия Здравейте, Лена, Благодаря Ви за обстойния и съдържателен отговор! Четейки го, аз също се убеждавам, че имаме много близки, родствени възгледи по повечето проблеми; това е радващо, за мен особено, понеже ми доказва, че моето убеждение, което съм го извлякъл от опита си (вече 30-годишен) на преподаване, по-скоро на общуване с млади хора по философските въпроси и предмети, съвпада с гледната точка на найдобрите, на най-напредналите сред тази общност на мислещите млади хора, а това е гаранция, че съм вървял и вървя по верния път, във вярната посока. Аз също миналия път не се доизказах, признавам си, тогава бях притеснен, бързах да върша и друга работа, ето, сега мога също да се доизкажа. Първо, за онази моя публикация във връзка или по повод на писмото на мой ученик. Аз казах, че тогава ми е се е наложило да напиша отговора си до него в една по-крайна, дори екстремна, провокационна форма, понеже наистина в ония условия в този клас се беше създала атмосфера огромното мнозинство от учениците (да не кажа: всички до един!) сякаш бойкотираха моите иновации, твърдо държаха на традиционния, на обичайния подход, при който преподавателят "вкратце" трябва да им съобщи "единствено правилната" гледна точка, която те след това да могат да повтарят като папагали; отношенията ни се бяха изострили, няма да скрия, че някои от тях дори си позволяваха обидни и подигравателни квалификации, касаещи "безсмислието" на философията, за това, че заниманията с философия били "губене на време" и пр.; та в такива тежки условия на мен ми се наложи да предприема, в крайна сметка, 22
някои по-твърди средства; показах неотстъпчивост; заявих им, че верният път във философията е самостоятелното осмисляне на проблемите; заявих, че няма да им преподавам, че аз също ще правя "бойкот", както и те правят; разбира се, те упорито мълчаха в часовете ми, аз, няма как, през цялото време се опитвах да установя диалог, но срещах срещу себе си една стена. Интересното е, че когато те отидоха да се оплачат срещу "своенравния преподавател", тогавашният директор прояви пълно доверие към моите иновации. Тогава именно аз го убедих в негово присъствие в класа да направим опит да разклатим тази стена на неразбирането, на единодушното антифилософско настроение на "онеправдания народ"; тогава именно аз предложих на класа по метода на психодрамата и на импровизацията те да изиграят, сякаш са артисти, свободно избрани от тях роли, било на... самите себе си, било на своите родители, било на учителя по философия или на самия директор; трябваше да се организират сами и да проведат, сякаш са на театър, нещо като "родитело-ученико-учителска среща"; ние двамата с г-н директора бяхме "публиката"; интересно е, че това нещо се видя на класа интересно, постепенно те се вживяха в ролите си, в крайна сметка успяха благодарение на спектакъла да видят нещата в по-друга светлина, освободиха се благодарение на преживените емоции от натрупаното напрежение и от някои свои коварни предразсъдъци; тогавашният директор, един модерно мислещ мениджър, също се вдъхнови, много му хареса случващото се, едва изтърпя да не се намеси, накрая произнесе прочувствена реч. Та постепенно оня конфликт се надмогна, работите потръгнаха, аз съм писал за тия неща, за тоя случай нейде в книгите си. Мина време, при съвсем сходна ситуация друг директор (онзи се пенсионира), се държа дотолкова неадекватно и "популистки", че обърка работите дотам, че ето, в момента с него си урегулирваме отношенията в... съда! Аз съм писал доста по тази история в блога си напоследък, тъй че ако ви интересуват подобни гримаси на времето, в което живеем, можете да разлистите страниците му. Тъй че животът е доста интересен, а ситуацията в образованието ни наистина е плачевна, аз също не съм оптимист, понеже съзнавам колко трудна и дори безнадеждна е същностната, същинската промяна. Но имам все пак известна надежда, и тя се крие в това, че по-напредничавите учители, най-вече сред по-младите, а също така и самите ученици могат да станат движещата сила на промяната; такива като вас, студентите, именно по-будните студенти, някои от които един ден и то недалечен, ще станат също учители, тоест, ще внесат едно по-ново съзнание, в това ми е надеждата. Но не трябва да крием, че има и сред младите хора доста такива, които са ощетени от дефектите на порочната образователна система, които живеят с нейните изцяло погрешни и анахронични представи, които се възпроизвеждат, които са живи, въпреки че са абсурдни, несмислени, изцяло нефеективни. Но лесният път, нали знаете, винаги е за предпочитане за ония, които не обичат да се напрягат с мислене и с иновации; да се счупи господстващият стереотип и манталитет е наистина найтрудното. Жалкото е, че тия сред учителите, които имат по-модерни възгледи и поразкрепостено поведение, не могат да си единодействат, не предприемат нищо за да си обединят силите, има няколко движения (примерно това за "ново образование"), но 23
те не срещат някаква съществена подкрепа. Такива като мен пък продължават да си носят и да си теглят хомота и оралото, съвсем самички, неподкрепени от никой. такива са, знайно е, нашите български работи, огромната част от нас са сеирджии, които гледат да не си развалят рахатя – за да доживуркат до пенсия. Ето затова у нас толкова трудно става и най-минималната промяна към по-добро. Още много може да се говори и пише по тия проблеми, но да не стане писмото ми дълго, а пък аз самият прекалено досаден, ще гледам да вървя към приключване, към завършване на мисълта си. Но това не пречи по-нататък да обсъждаме останалите по-конкретни проблеми. Много ме радва това, че се съзнавате като част от протестиращите, от граждански ангажираните студенти, които се нарекоха "ранобудните", едно твърде уместно, подходящо наименование! Аз, признавам си, това се надявах да е точно така, да принадлежите към ранобудните, затова и Ви попитах. Искам във Ваше лице да Ви поздравя за всичко, което правите, то е изключително ценно и полезно точно в настоящия психологически момент от живота на нацията ни! Браво на вас, ранобудните студенти, показахте ни, че надежда има, нищо че сте малко, нищо че основната маса даже сред студентството си стои разкапала се от инертност, от дезангажираност, от идейна и ценностна безпътица; вашият пример, примера на ранобудните студенти, показа, че макар и малко, ако свободните хора у нас, хората с освободено съзнание обединят силите си, много могат да постигнат. Всичко у нас в този момент, що се съзнава като личност, което държи на личностното, сиреч, на свободолюбието си, а оттук вече и на морала, на духовните неща, на идеалните, на благородните подбуди и пр., трябва да си обедини силите, та този истински духовен елит на нацията да поеме развоя на нещата под свой контрол; щото, за жалост, допуснахме това в България водещи, водачи да са ни най-лошите, а съвсем не най-добрите, както трябва да е това поначало. Този, според мен, е пътят, по който ако тръгнем и вървим упорито, ще можем с общи усилия да спрем деморализацията в обществото, която не е само политическа, а цялостна, тотална, абсолютна. Или да спрем също така толкова фаталната агресия на бездуховността, да спрем агресията на простащината, която толкова ни мори – и така се издевателства с бъдещето на самата нация. И ето, в този духовен и културен процес на растеж на силите на нацията, на коренна промяна на нейното съзнание, ний, философите, ний, занимаващите се с философия, трябва да бъдем сред първите борци за същностна промяна; ето, радващо е, че нещата стоят точно така, примерно професори като Цочо Бояджиев и Калин Янакиев ги виждам начело на протестиращите, пък и не само те, ето, оказва се, че и сред техните студенти от философския факултет ранобудните студенти имат доста представители; то така трябва да и да бъде де, иначе, противното, би било пълна аномалия. Да Ви съобщя накрая нещо, което според мен е важно. От пет години вече група философи издаваме философското списание ИДЕИ, на което имам честта да съм главен редактор. Не зная дали сте видели нашето списание в книжарницата на СУ или някъде другаде, понеже имаме големи проблеми с разпространението му; но вече успяхме да издадем 13 книжки, ето, тия дни започнахме да подготвяме за печат 24
третата за тази година книжка. Ползвам се от случая да Ви поканя да сътрудничите като автор на списанието ни, то е създадено тъкмо за да обслужва духовните потребности най-вече на младите хора като Вас, да бъде едно младежко списание за духовните неща. В много трудни условия успяваме (засега) да съхраним и да продължаваме да издаваме списанието, дори установихме контакти с философи от други страни, които подкрепиха инициативата ни; сега списанието ни има вече и международно научно-теоретично приложение (до края на годината трябва също така да излезе и втората такава книжка). Тъй че има много перспективи, важното е да се работи с ясното съзнание за необходимата цел: подпомагане на духовното развитие и укрепване на младите хора. Опитваме се да разпространяваме списанието предимно сред ученическата и студентската младеж, за жалост, почти никъде не срещаме подкрепа, напротив, възприемат ни като натрапници. Това последното с особена сила важи за представителите на образователната администрация-бюрокрация на всички нива, което е много показателно. Ако разчитаме за "реформата" точно на тая ретроградна сила и се уповаваме тя да поведе процесите, ще има много да чакаме; промяна няма и не може да има, ако тия илюзии не бъдат най-накрая без жал изкоренени от душите ни. Та много ще се радвам ако почнете да възприемате списание ИДЕИ като своето списание и да му сътрудничите както прецените за уместно. Ще завърша засега дотук. За жалост принуден съм все да бързам, понеже имам много работа, простете, ако писмото ми е накъсано и фрагментарно, недостатъчно обосновано и пр. Пак ще публикувам нашите писма, надеждата ми е и други хора да се включат в дискусията, понеже обсъждаме наистина важни въпроси. Всичко добро! С уважение: Ангел Грънчаров
25
Философията дава неизмерима свобода – може би най-голямата свобода е именно у нея! 21 ноември 2013, четвъртък
Получих нов отговор от събеседничката си по дискусията върху въпроси, свързани с обучението на младите хора по философия, също така за ефективния начин на общуване на преподавателя с обучаваните и пр., която възникна с една студентка по философия от СУ "Св.Кл.Охридски" – виж предходната й част в публикация със заглавие Потребно ни е да се освободим от собствените си неверни, неотговарящи на нуждите на самия живот представи; публикувам я по-долу заедно с моя отговор до нея: Здравейте, г-н Грънчаров, с интерес прочетох писмото, което сте ми изпратил, също така в следващите дни ще отделя специално внимание на Вашия блог, мисля, че си заслужава. Радвам се, че споделяме едни и същи идеи и виждам, че явно първоначалното ми несъгласие с Вас се е породило, поради отговора Ви към Вашия ученик, който обаче е бил всъщност изваден от контекста. Защото това явно не е отговор, който 26
бихте дал по принцип, явно не е Вашата основна идея как трябва да протича учебният процес, а проблемна ситуация, от която е трябвало да излезете. Също така е важно да се отбележи, че е лесно да се "съди" и "да се дава акъл" отстрани, но да си на мястото на човека, когото критикуваш е друго (и много по-трудно) – факт, който аз отчетох така или иначе, когато Ви отправих своите съвети. Или, както Николай Урумов казва в моноспектакъла "За секса, политиката и други просташки неща" – "Единствените хора, които знаят как се управлява държавата, за жалост работят или като бръснари, или като таксиметрови шофьори." ;-) Тук искам да споделя и още нещо, което съм забелязала. Като страничен наблюдател отчитам, че да се преподава философия на хора, на които това им е присърце, т.е. съвсем отговорно са взели решението, че искат да се занимават с това, е истинско удоволствие, но да се преподава в училище на хора, които в голямата си част я учат "насила", просто защото трябва, ако искат да получат средно образование, си е направо мъчение. Не случайно използвам точно тази дума. Защото е трудно да искаш (и да трябва) да комуникираш с хора на теми, които изобщо не представляват интерес за тях, още повече, когато тези теми са истински важни за теб не само като за учител, но и като за човек, а те дори не проявяват уважение към тях (в някои случаи). И да ги подтикваш да се впуснат, дори в малка степен, във философстването, във философията е една нелека задача. Аз да си призная бих искала да преподавам философия. Дори бих казала, че това е моя мечта! Но бих искала да споделям опита и уменията си с хора, които го оценяват, които ще се възползват от това. С които няма да се "боря", за да им помогна да се усъвършенстват. От друга страна и това ми разсъждение не е съвсем коректно, защото причината да искам да се занимавам с философия беше една моя учителка в гимназията, но за съжаление тя ни преподава само една година (след това, както казах в миналото си писмо, вече философията не бе сериозно застъпена в учебния процес). За тази една година разбрах, че философията всъщност дава неизмерима свобода - може би най-голямата свобода е именно у нея. Философията променя човека така, както мисля никоя друга наука. Следователно такива добри учители са нужни и на още неосъзнатите млади хора, ония, дето нямат още посока, в която да са поели и затова се лутат. Просто това е адски трудно начинание. Сигурна съм, че не Ви е леко и Ви поздравявам, за това, че сте избрал да преподавате в училище. Само искам да вметна защо нарекох философията наука. Защото тя за мен е именно такава, до толкова, до колкото спомага за "научаването", за "ученето". Също така искам много да Ви благодаря за поканата, да бъда автор в списание ИДЕИ, за мен е истинска чест! Наистина съм трогната и много щастлива! Прегледах всякаква информация, която намерих в интернет за списанието, но още утре ще го потърся в книжарницата на Софийския Университет. С уважение: Lena
27
Здравейте, Lena, благодаря Ви за отговора, който силно ме впечатли – тъй като пишете много верни неща за философията, при това в една чудесна словесна форма; да прочете такива мисли човек като мен, който цял живот е посветил на преподаването на философия, и при това написани от млад човек, който пък още е в началото на своя път във философията, е особено вълнуващо. Вашите думи ми показват също така, че има смисъл това, което правя, независимо от невероятните трудности, с които съм се сблъсквал. И продължавам да се сблъсквам. Защото у нас, за жалост, рядкост са хората, които могат справедливо да оценят ситуацията, в която се намират съвременните български учители; обикновено сме свикнали да се срещаме ако не с подигравателно отношение към нашия труд, то поне с едно смразяващо безразличие. Но ето, има явно и личности като Вас, които разбират нещата и оценяват труда на учителите по достойнство. Аз в младите си години като току-що завършил философия имах шанса да преподавам на студенти, работих като асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски". Вярно, и там студентите учеха тогавашната "философия" - понеже онова, което преди 1989 г. се предлагаше на студентите, едва ли заслужаваше това име! - я изучаваха пак по принуда, не от вътрешна потребност, пак беше изключително трудно, в ПУ тогава нямаше специалност философия. Като дойде 10 ноември 1989 г. беше спряно преподаването на т.н. "идеологически предмети", предметите от т.н. "марксизъмленинизъм", а скоро след това и философията като такава, съвсем незаслужено, беше изгонена от този, пък и от останалите български университети (като изключим Софийския). И тогава моя милост беше принудена да тръгне с прокудената от университета философия, която намери нещо като пристан в гимназиите; един министър на образованието, философът проф. Н.Василев, въведе през 1992 г. предметите от т.н. "философски цикъл" в нашите училища. Е, аз си останах с философията, та до ден днешен, много трудности преживях, но в тази трудна ситуация, струва ми се, много неща успях и да постигна. Работих упорито, всеотдайно, примерно, за тия години – 1992-1999 – аз успях да разработя и да издам свои авторски учебници и учебни помагала по всички изучавани в нашите гимназии философски предмети. Създадох също така един частен Център за развитие на личността, носещ името HUMANUS, в който с млък, но всеотдаен екип работихме и по много други, вдъхновяващи научни проекти. В резултат стигнахме и до момента, в който създадохме списание ИДЕИ, което ето вече съществува цели пет години (издадохме 13 книжки, сега подготвяме последната за тази година, то излиза три пъти годишно). От около година издаваме също така и международно многоезично научно-теоретично издание на сп. ИДЕИ в сътрудничество с украински философи от Философския институт към тяхната Академия на науките, което е най-новата ни инициатива, по която работим с голям ентусиазъм. Към нашия двустранен проект почнаха да се присъединяват и учени, философи от различни страни не само от Европа, но и от Америка и Азия. Скоро ще излезе и новата книжка на научно-теоретичното приложение, в която ще публикуваме интересни материали, посветени на 200-годишнината от рождението на Киркегор; в Киев се провежда международна конференция по този повод, ето, някои от докладчиците на тази конфе28
ренция предпочетоха да предоставят на нашето издание своите доклади на конференцията. Та Ви пиша тези неща, защото искам да Ви кажа следното: винаги, независимо от обстоятелствата, човек следва да работи за постигането на мечтите си – и никога не бива да се отказва, да почне да затъва в тресавището на своето собствено малодушие. Права сте напълно в това, което пишете за философията, а именно: ... философията всъщност дава неизмерима свобода – може би найголямата свобода е именно у нея. Философията променя човека така, както мисля никоя друга наука. Напълно споделям това, което сте написала! Това е и мое верую! Много се радвам, че успях във Ваше лице да осигуря един приятел на списание ИДЕИ – и бъдещ автор в списанието. Ще се радвам да станете нещо като "посланик" на нашето списание навсякъде, където животът Ви прати в бъдеще: сега-засега във Философския факултет на СУ, а пък после където и да сте на друго място. Пиша Ви по този начин неслучайно. А причината е: списание ИДЕИ за петте години от своето съществуване не получи подкрепа, помощ и насърчени комай от никъде, напротив, отвсякъде срещахме само дебели непробиваеми стени; единствените, които ни подадоха ръка, бяха неколцина млади хора, фенове на списанието, и също така неколцина български философи. Ние, българите, не знам защо, но сме така устроени, че изобщо не се подкрепяме: като някой почне да прави нещо, всички стоят и безучастно почват да гледат сеир, чакайки вероятно с нетърпение радостния момент, в който той ще се провали. Не мога да си обясня на какво се дължи тази наша склонност, всъщност мога, но нека да замълча дотук. Ами ще спра дотук. Всичко добро! Пишете пак. Приятно ми е да обсъждам всякакви проблеми с мислещи млади хора като Вас. С уважение: Ангел Грънчаров
29
Щом се вълнуваме, щом питаме, щом търсим истината, щом задаваме въпроси нашият дух не е заспал 21 ноември 2013, четвъртък
Днес утрото ми явно ще мине в отговори на разни писма, които са се насъбрали в пощенската ми кутия; отдавна не бях вършил тази работа, ето, сега се наложи да я свърша. Ето още едно писмо, което заслужава да му придам публичност, сами ще разберете защо го правя, след като се запознаете с написаното в него; по-долу е и моя отговор: Здравейте, г-н Грънчаров, Прочетох една от статиите Ви или по-конкретно: "Защо пък да се моря да протестирам и да искам друга съдба?! Не, друга съдба не ща, искам си само моята!" Четейки ми стана любопитно, че сте преподавател, но така и не разбрах като какъв – учител или като преподавател в университет. Проверих в информацията за Вас, но не ми стана особено ясно. Всъщност като какъв преподавател работите в момента? Надявам се да не съм задала въпроса си по такъв начин, че да ви засегна; не съм възнамерявала това. Причината ми да Ви задам този въпрос е това, което чух днес. Днес имах лекция по Въведение във Философията – предполагам и без да уточнявам се досетихте, че съм студентка по Философия, първи курс – където чух нещо доста интересно. Преподавателят ни каза, че имало изключително малко хора, които искат да кандидатстват за докторантска степен по философските дисциплини. Не бях много концентрирана, но мисля, че правилно чух. Преподавателят беше учуден от този факт, защото не можел да си обясни защо никой не би искал да се занимава с изследова30
телски труд. Доколкото разбрах, да си докторант означава да се занимаваш с изследователски труд, да разглеждаш дадени проблеми, които съответно впоследствие да се "превърнат" в книги. Преподавателя дори каза, че за този труд държавата била плащала. Съжалявам, ако прекалено "детински" написах това определение за докторант, но не съм убедена доколко го разбрах и нямам увереността да пиша за това. А когато нямам увереност за това, което пиша, то не излиза доста добре. След като чух това отново се замислих за Вашата статия, която случайно прочетох вчера. Простете, ако греша, но първото, което си помислих след като прочетох, че сте преподавател е, че сте учител и за това Ви попитах още в началото. А и си спомних, че споменахте за това как в чужбина на Вашите колеги плащали за това, което Вие правите. Прочетох до края Вашата история и искрено се надявам администраторките, които искат да Ви съдят да не успеят (всъщност е доста възможно да не успеят), както и за това, че приемате съдбата си с гордост, което е разбираемо (лично за мен), но се замислих: не би ли било по-добре за Вас ако това е вярно относно докторантската степен да пробвате да се издигнете едно стъпало по-нагоре и да извършвате Вашата дейност с една идея в по-добри условия? Съжалявам, ако начина ми на писане малко Ви е постреснал с неспособността си за изразяване, но някак си се чувствах доста неудобно да Ви задам тези въпроси и съответно оттам и нямам особено увереност да Ви ги задам, но въпреки това любопитството ми е по-голямо от неувереността. Нека вметна малко пояснение: университета, за който става дума, университета, в който уча, е именно СУ "Климент Охридски". Благодаря Ви за вниманието и се извинявам за ужасно лошо структурираното ми съобщение. Ще се радвам да получа Вашия отговор. Поздрави! :) С.М. Здравейте, г-це С.М., Благодаря Ви за писмото и за въпросите, които ми поставяте! Моля изобщо да не се притеснявате и да изпитвате неудобство, че сте ми задала "неприятни въпроси": за мен точно такива въпроси са интересни, тъй като хората отбягват да ги задават. А иначе независимо от това, че ги задавате лично към мен, по повод на моята история, тия въпроси съдържат в себе си и "обществен значим", да го наречем така, смисъл; поради което Ви отговарям съвсем добросъвестно. Аз съм работил 7 години като асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски", но това беше в младежките ми години (1985-1992 г.), Вие тогава нищо чудно да не сте била и родена. Тогава в университетите се учеше една-единствена, "единственонаучната и правилната", така наречена "философия", именно марксистката, която тогава беше с ранг на официална държавна философия, а всички други философии бяха забранени, отречени като "ненаучни" и дори "вредни", "опасни". В онези ужасни времена аз също така пишех и написах дисертация, с която след защита да получа научната степен "кандидат на философските науки", това сега е приравнено към титлата "доктор по философия". Темата на дисертацията ми беше "Учението за 31
човека и формите на духа", написах я с увлечение, много труд хвърлих по нея, като причината не е била, че съм се стремял толкова към въпросната научна титла, а защото, бидейки идеалист, имах увереността, че имам какво да кажа в тази област на изследването; е, казах го, написах дисертацията и почнах да се опитвам да задвижа процедурата по нейната защита. Понеже историята с моята незащитена дисертация е интересна, но аз за това вече съм писал в своята книга Истинският университет (с подзаглавие "Що е академичност и доколко тя има почва у нас?", тази книга я има и онлайн, можете да я намерите лесно и в блога ми), то тук мога да бъда съвсем кратък: преди 1989 г. не защитих дисертацията си, защото бях обвинен в "уклон към идеализма", а пък след 1989 г. на два пъти не можах да защитя този същия текст (не промених в него и дума!), но този път моите критици – и то все същите лица, уважавани професори, позволете ми да не споменавам имената им! – пък ме обвиниха в "уклон към историческия материализъм" (!). И така аз не станах нито доктор, нито кандидат на философията. След тази пародия на научен живот аз повече и не съм опитвал да се боря за такава една научна титла. До 1992 година работих, както казах в университета, а пък след това се принудих – тъй като философията беше извадена от учебните програми на огромната част от специалностите, изучавани в университетите, сиреч, философията беше прогонена от тях – та значи се принудих да тръпна подир прогонената от университетите философия, която се приюти в гимназиите. Станах гимназиален преподавател по философия и изобщо не изпитвам никакво неудобство от това: защото в този период от живота ми аз намерих нужните условия, най-вече свобода, та да се посветя изцяло на любимите си занимания, именно четенето на философски текстове и на писането. Работих упорито, всеотдайно, примерно за тия години – 1992-1999, а особено пък след 2000-та година – аз успях напиша и да издам куп свои философски и психологически книги, също така да разработя и свои авторски учебници и учебни помагала по всички изучавани в нашите гимназии философски предмети. Създадох също така един частен Център за развитие на личността, носещ името HUMANUS, в който с млък, но всеотдаен екип работихме и по много други, вдъхновяващи научни проекти. В резултат стигнахме и до момента, в който създадохме списание ИДЕИ, което ето вече съществува цели пет години (издадохме 13 книжки, сега подготвяме последната за тази година, то излиза три пъти годишно). От около година издаваме също така и международно многоезично научно-теоретично издание на сп. ИДЕИ в сътрудничество с украински философи от Философския институт към тяхната Академия на науките, което е най-новата ни инициатива, по която работим с голям ентусиазъм. Към нашия двустранен проект почнаха да се присъединяват и учени, философи от различни страни не само от Европа, но и от Америка и Азия. Скоро ще излезе и новата книжка на научно-теоретичното приложение, в която ще публикуваме интересни материали, посветени на 200-годишнината от рождението на Киркегор; в Киев се провежда международна конференция по този повод, ето, някои от докладчиците на тази конференция предпочетоха да предоставят на нашето издание своите доклади на конференцията. 32
Та излиза, че аз си се занимавам с изследователска работа и без да съм доктор или докторант, е, вярно, има известно неудобство, примерно това, че не мога да раста в научната йерархия, примерно, не съм доцент или професор, но това съвсем не ме вълнува; това са външни неща, и истинското аз си го имам, това е моята свобода и възможността да се занимавам с любимите ми занимания, да им се посветя всецяло. Е, вярно, с това, което правя, вероятно предизвиках ненавистта на мнозина, най-вече на някои администратори, които направиха нужното, та да ми развалят комфорта; нали знаете у нас как е, ако не помогнем на човека до себе си, се чувстваме задължени поне да му навредим, да му попречим, да го пооплюем, да го смачкаме като личност и прочие. Та в последните две години имах злата участ да се сблъскам с разни войнствени администраторки, които успяха да ме отклонят донякъде от любимите ми занимания, но понеже срещнаха моя отпор, понеже аз не се примирих и защитих свободата си, ще видим сега какво ще излезе. Но е факт, че заради тия истории аз загубех много и то безкрайно ценно време за истинските занимания, за заниманията с истинските неща, това е най-неприятното. Но пък и тази битка, която аз поведох за отстояването на своята свобода, не е лишена от смисъл: ето, аз давам гласност чрез блога си на всичките тия истории и показвам, че за свободата и за достойнството си човек е длъжен да направи всичко; поведох също така люта битка за същностна промяна и коренна реформа в българската образователна система, написах и издадох няколко книги по тия въпроси, което, струва ми се, няма да е напразно. Такива работи, както се казва, животът около мен е вълнуващ и интересен! :-) Най-лошото е, че в тия борби са загубих здравето, ето това е най-лошото. Месеци наред съм в болнични, не мога да се посветя на другото си любимо занимание, именно преподаването на философия, на общуването с младите хора по философските въпроси. Слава Богу, на път съм да се възстановя от преживяната операция и се надявам скоро да подхвана и преподавателската си работа. Това е в общи линии. Ако нещо друго Ви интересува, питайте смело и пишете. Мисля, че няма лошо човек да реагира винаги когато нещо го е заинтригувало. Така и подобава да правим, то именно удостоверява, че нашият дух не е заспал – щом се вълнуваме, щом питаме, щом търсим истината, щом задаваме въпроси. Тъй че наистина съм Ви благодарен за писмото и Ви отговорих доколкото можах, щото пък аз иначе съм доста зает човек. Простете за закъснението, с което Ви отговарям! Прочее, ползвам се от случая ако имате желание да пишете по философски проблеми – който се занимава с философия трябва много да пише, ако иска заниманията му да са истински, пълноценни! – пишете, пък което от написаното си го харесвате, изпратете ми го, аз като главен редактор на сп. ИДЕИ ще го публикувам в списанието. То, нашето списание, съществува за да а полезно на вас, младите, да работи и да ви помага за вашето личностно, идейно, ценностно, духовно развитие и съзряване. Интересно ми е срещала ли сте по книжарниците сп. ИДЕИ, разгръщала ли сте го? Ние го пращаме на библиотеките, но и в книжарниците на СУ трябва да го има. И още нещо се сещам да попитам най-накрая: как Вие лично се отнасяте към 33
исканията на ранобудните студенти от СУ? Вие от тях ли сте или...? Това е, всичко добро! Пишете! С уважение: Ангел Грънчаров Послепис: Позволих си да публикувам в блога си Вашето писмо и моя отговор до Вас, запазвайки анонимността Ви. Надявам се, не възразявате, но все пак кажете, ако сте против, ще сваля публикацията незабавно. Мисля обаче, че това, за което си говорим, може да е интересно и полезно за други хора, та затова го публикувах за да стигне и до тях.
34
Съветват ме: "За да живееш – мълчи! Трай си! Кротувай си! Вегетирай!" 24 ноември 2013, неделя Да напиша все пак нещичко в своето дневниче, касаещо моите лични, тъй да се рече, преживелици. В които, както и да го погледне човек, има доста "обществен" смисъл, щото показва в каква ситуация се намира едно такова "странно животно" в нашенското възприятие, именно редовият български интелектуалец. Какъвто моя милост има честта да бъде. Та ето какво ще притуря тази сутрин към своето дневниче, което е доста набъбнало през последните две години, в които животът ми е доста интензивен, предвид битките, които водя в едно българско училище – за модернизиране и демократизиране на отношенията в тия общности, които са все още оковани в примката на сталинско-комунистическата тоталитарна образователна система. Вчера ми се наложи да ида на т.н. "ТЕЛК", именно "трудово експертна лекарска комисия", превеждам го за тия, дето не знаят (ако има такива). Понеже вече изтекоха 8 месеца (!), в които бях в отпуск по болест (заради преживяна тежка операция), за да ми продължат евентуално болничните, трябваше да се явя на въпросния ТЕЛК. Я, явих се, два дни ми уреждаха документите по болници, комисии, лекари и прочие, накрая вчера смогнах с комплекта документи да се явя в комисията. Излишно е да казвам колко много се чака в сградата на този ТЕЛК, какви опашки има и прочие, това си се подразбира. До обед киснах в едно грамадно фоайе, пълно с хора, все болни и инвалиди, които стоически като мен си чакаха реда. Накрая дойде и моят ред. Влязох, лекарят, дето е председател на комисията, ме запита как се чувствам и дали мога да тръгна на работа вече. Аз бях много мислил по този въпрос и очаквах да ми го зададат. От една страна, време е да се връщам на работа, дожаля и домиля ми за толкова време, признавам си, за училищната "лудница" (?!), да, ний, дето работим из съвременните училища, сякаш наистина не сме с всичкия си; от друга страна имам все още някои проблеми, вие ми се свят, залитам, болят ме ставите, трудно ходя, често имам главоболие, да не говорим за това, че и със сърцето не съм изобщо наред; но пък, от друга страна, ми омръзна безделниченето в къщи, дето, освен мен, има още двама безработни. Та аз предварително бях мислил много по този въпрос и като ми го зададе докторът, изпаднах в безволие какво да кажа. Той ме разбра, и ми рече: "Искаш ли да тръгваш вече на 35
работа?", аз му отвърнах: "Искам!", той това и чакаше, даде ми да подпиша, и ето, от понеделник моя милост се връща към училището и към учителстването. Най-после! Отдавна чаках тази промяна, ето, тя дойде най-сетне! Дано е живот и здраве, да започвам работа, че това е истината: човек трябва да работи, трябва да е полезен, в това е смисълът на живота, особено на тия, дето сме се посветили на учителстването. Аз преподавам философия в една гимназия в Пловдив, тия, дето четат моя блог, знаят много работи за нея. Благодарение на моите писания. Като получих документа, аз литнах към училището, което е наблизо, за да си запиша програмата – и да съобщя, че от понеделник се връщам. Стана така, че в коридора първите, които срещнах – съдбата явно обича да си устройва такива игрички! – се срещнах с двете администраторки, с които сме в много сложни и дълбоки отношения, които сега си уреждаме с посредничеството на пловдивските съдилища. Двете единодушно се направиха, че все едно не ме забелязват, както и да е, няма що, посрещането им, както виждате, беше доста любезно, няма що! Но аз не заради тях стоя в това училище, а заради учениците, тъй че те изобщо не ме вълнуват. Въпреки че ми е много любопитно да видя какви номерца са ми замислили. Ще ви информирам тия дни при първите им игрички, които са ми подготвили. Че са ми подготвили, това се знае а приори. Стига човек да е малко по-вещ в психологията. Ето обаче, че животът веднага ми поднесе един чудесен казус. С който още в понеделник ще се наложи да го решаваме с моите толкова любезни администраторки. Работата е там, че ТЕЛК спря болничните ми. Вчера, петък, аз бях обаче на ТЕЛК, а трябваше вече да бъда на работа, щото отпускът ми беше до онзи ден, до четвъртък, до 21 ноември. Та за вчерашният ден се оказва, че аз нямам болничен лист. Джипито ми каза, че не може да издаде болничен лист за този ден, щото по правилата след като съм бил толкова дълго време в болнични, трябва да има поне един ден прекъсване, та да ми издаде нов болничен лист. И ето, излиза, че за вчерашния ден не мога да си намеря "оправдателен документ". Това е любимият казус на г-жа директорката: ще ме обяви, че съм се "самоотлъчил". Сгоден случай да ме накаже. Ще видим. Аз по надлежния ред си се обадих в канцеларията и обясних проблема. В понеделник ще поискам писмено да ми се разреши неплатен или някакъв друг вид отпуск. Да, обаче любезната ми г-жа директорка няма начин да не заяви: ти защо не го представи в петък? Ами щото ме посрещнахте така, затова, ще отвърна. Щото си извърнахте погледите като ме видяхте, затова така се получи. И щото не работеше канцеларията. Ще видим. Животът, дето се вика, продължава. Добре мога да си представя, че има и други интересни неща, които в близките дни ще се изявят, няма начин да не е така. Примерно, аз трябва да бъда поканен да се запозная с цялата документация по проверките, които бяха предизвикани от мои жалби. Да, обаче г-жа директорката има обичая да не ми позволява това, щото съм бил... "опасен човек". При това опасен човек с... блог. Който може да разкаже някаква секретна информация на простолюдието, на жадното за сензации человечество. Затуй тя предпочита да цензурира документите и да ми ги предлага не аз да ги видя, а тя самата ми ги чете, представяте ли си? Чете ми ги избирателно! Цензурирано. Та е един много модерен ръководител, който живее с духа на новото време... 36
Срещнах се с неколцина колеги, с които си поговорихме. На четири очи си поговорихме, щото ако очите са повече, е страшничко. Хората не смеят да говорят. Всички ме съветват да кротна и да си мълча. Аз им казвам: да де, ама ако и аз замълча, ако настъпи пълно мълчание и мъртвило, нали тогава един ден всички нас ще ни е срам? Как ще мълча, когато съвестта и чувството ми за достойнство ме тормозят ако мълчаливо гледам нередностите и безобразията? И един човек ето какво ми каза, с неговите думи и ще завърша този текст: – Добре бе, Ангеле, не мълчи, говори, прави каквото щеш, счупи си съвсем главата! Нека съвестта ти да не те тормози, нека да си бъдеш праведник. Да, но какво ще постигнеш като станеш един... мъртъв праведник?! Ти да не си нещо като Ботев и Левски – не се бой, никой няма да ти признае заслугите, поборнико! Тъй че те съветвам: за да живееш – мълчи! Трай си! Кротувай си. Вегетирай! Нали знаеш нашата общобългарска мъдрост за преклонената главичка? Е, това е, и ти требва да бъдеш българин, не се прави на друг – ако искаш да живееш... да вегетираш де! Това ми каза този човек. Аз презирам конформизма, ала ето, виждате, той у нас е доста разпространен. Под живот у нас се разбира вегетиране. Какво да се прави – това е положението. Жалко, много жалко, но е така...
37
Една крилата мисъл на Ницше 23 ноември 2013, събота
Георги Хаджийски сподели снимка на Фридрих Ницше – идеологът на модерния път на човека към Бога. През 2002 година ЮНЕСКО обявява честването на Световния ден на философията, за който е приет всеки трети четвъртък на месец ноември. Да го отбележим и тук – с цитат от Ницше.
38
Никой, абсолютно никой няма право да подрязва крилете на младите – и да ги вкарва в МАТРИЦАТА!
Попаднах на текст, озаглавен Писмо на една майка до учителите; аз съм учител, обаче изцяло споделям становището на тази майка, която протестира срещу лошо отношение от страна на учители към днешните „непокорни“ ученици. Давам линк към нейното писмо, защото смятам, че трябва да се прочете от повече хора, а пък и да предизвика толкова потребната ни дискусия за истинското, подобаващото отношение на учителите към учениците – и на ученици към техните учители. Ето, четете, пък също така и реагирайте, важно е; аз съвсем скоро ще реагирам по тази тема, защото силно ме вълнува: Този текст е написала във Фейсбук профила си моя колега – интелигентна и възпитана жена, която по образование е филолог и педагог. Детето й учи в 118-то СОУ “Акад. Людмил Стоянов”, където отношенията между учители и ученици явно преминават границата на доброто възпитание и образованието. Такива случаи има и в много други училища. Досега многократно в публичното пространство е била експлоатирана темата за лошото отношение на учениците към учителите, но има много примери за обратното, които са подминати с мълчание, защото обществото ни все още приема патриархалното разбиране, че “даскала” заслужава уважение на всяка цена. Намирам апела на тази майка за много важен и макар че тя не назовава имената на тези учители (вероятно от предпазливост), мисля, че това, което казва се отнася 39
до много хора – не просто до безименните учители от текста, а до цяло едно поколение родители и учители, което живее в неразбиране със сегашните деца. Нека си припомнят, че когато става въпрос за детската психика и възпитание, нямат право на грешки. Не осакатявайте децата ни! Дълго време мислих и изчаквах преди да напиша всичко това.Искаше ми се да бъде жалба до МОН и РИО – София, но те едва ли ще реагират, а най-вероятно ще трябва да цитирам разни закони, правилници, алинеи и прочие… и в крайна сметка ще ми обяснят „законово“, че не съм права. Затова реших просто да споделя. В рода ми има деветима учители, единият от които е „народен учител“. Винаги съм се отнасяла към тях с огромно уважение и респект, винаги съм била на тяхната страна. До този момент, в който не се сблъсках с днешните учители и безумията в образованието ни. Синът ми е доста буйно и своенравно дете, но същевременно изключително умно, отворено към света и търсещо справедливост. Всъщност той е едно нормално дете, представител на новото поколение. На децата, които не изпълняват безропотно командите, а си задават въпроси, на тези, които отстояват позициите си и които, за да дадат уважение, очакват да бъдат уважавани. За съжаление в българското училище тези деца явно са дискриминирани и отбелязвани с етикети като „лоши“, “пречещи”, “неуправляеми”. Кое дава право на един учител да нарича децата ни „лекенца мръсни“, „недорасли сперматозоиди“, а на директора да се обръща към тях с “ти ли си оня“? Защо едно дете се наказва по правилник за обида, а учителя бива оправдан, с обяснението, че има лични проблеми? Нали точно учителите следва да дават личен пример, както ние родителите го даваме. Все пак те прекарват с децата ни също такава част от деня, каквато и ние родителите. Не е ли работа на директора да покаже, че правилата и наказанията са за всички, без значение от мястото им в училищната/работната/житейската йерархия? И ако в живота често виждаме примери за обратното, то нека поне училището да бъде място за справедливост и добър пример за тези, които сега растат и формират мирогледа си. Кое дава право на днешния учител с лошото си отношение да демотивира децата ни и те да нямат желание да ходят на училище? Кое дава право на днешния учител да обяснява на децата ни, че за жълти стотинки си къса нервите с тях? Ако това е така, уважаеми учители, не насочвайте неудовлетворението си към тези, които най-малко имат вина за положението, в което сте поставени. За да си учител, първо трябва да обичаш децата, да умееш да ги разбираш, да живееш с техните проблеми, да ги поощряваш и най-важното – да не очакваш уважение по презумпция, а да си наясно, че когато ти ги уважаваш, те ще ти отвърнат със същото. Децата са твърде сензитивни и отсъждат вярно и честно кой заслужава доверие и уважение. Методите на Макаренко не са актуални за днешните деца, които 40
ние родителите възпитаваме не в страхопочитание, а в разбиране и в равенство с нас. Във време, когато целият свят е един водовъртеж, когато на всяка крачка има митинги и протести, вие уважаеми учители, не можете да си мислите, че нашите деца ще бъдат смирени и покорни, кротки и послушни като стадо овце! Няма как да искате да го постигнете със санкции. Санкциите възпитават страхопочитание, агресия, слабоумие, но не и разбиране. Не се опитвайте да възпитате поредното осакатено от страх и лицемерие поколение поради липсата ви на знания и умения да възпитате в децата нещо, което не носите в самите себе си. Никой, абсолютно никой няма право да подрязва крилете им и да ги вкарва в МАТРИЦАТА!
41
Наболелите проблеми на отношението учители-ученици: кое е истинското, подобаващото отношение? 25 ноември 2013, понеделник
42
Нека бъдем най-напред и преди всичко друго човеци... 26 ноември 2013, вторник
Вчера беше първият ми работен ден в училище след 8-месечен отпуск по болест, предизвикан от тежка операция, която, слава Богу, преживях – и от която, да се надяваме, оцелях. Тръгнах на работа с желание, тъй като през целия този период, в който за първи път толкова продължително се откъсвам от училищния живот, не крия, ми липсваше общуването с учениците: каквито и да са те, днешните млади хора, работата с тях е интересна, пък и човек изпитва задоволство когато чувства, че е полезен с нещичко на тия толкова различни от нас млади хора. Явно съм достатъчно деформиран, няма как да е иначе, след 30-годишен стаж като преподавател по философия – и в училище, и в университет съм работил, но същината на тази работа е все една: да помагаш на младите да развият личността си, да станат свободни и отговорни личности; това е една твърде благородна работа и професия. Която имам ориста и прокобата да работя вече толкова години. Та тръгнах вчера сутринта с настроение и с желание, пък и с любопитство, понеже, знайно е, моите по-различни, смея да ги нарека новаторски подходи в работата ми са посрещани "на нож" от училищната администрация, която от две години си има една заветна цел: да ме "приклещи" в някакво нарушение, по-възможност по43
голямо, та да се разправи с мен като ме уволни; ако пък не й се удава това колко му е в такъв случай едно такова нарушение да бъде организирано и от самата нея?! Няма да се излагаме сега я? Та ето, искам да документирам какво се случи вчера; аз тръгнах с нагласата да избягвам по възможност всякакви конфликти с администрацията и с любопитство, повтарям, очаквах да разбера как те ще ме посрещнат; има за какво да пиша, налага се пак да пиша по случилото се вчера. Първо, интересно е, че никой от многобройната администрация не дойде при мен и да ми рече: "О, добре дошъл, радвам се, че пак си на линия, хубаво е че си оздравял, че пак си на работа, поздравления!". Елементарна човещина е нужна във всяка една сфера на живота, особено пък в тази, в образователно-възпитателната, училищната, където хора работят с хора: без човещина тук работите са съвсем нездрави. Нищо де, никой от администрацията не намери сили да надмогне отрицателното си отношения към моята особа, да приемем, че още не е дошъл моментът да се освободят от негативизма, от омразата си към мен, "лошия Грънчаров". Но по начало един администратор, един управник на хора, на човешки същества, ако не намира сили да надмогва дребните емоции-капризи и да застане над тях, а си позволява да зацикля и да затъва в тях, това означава, че хоризонтът му е доста сплескан; аз само това ще отбележа по този повод, зер, нещо като психолог съм. Но от друга страна съм длъжен да отбележа, че такъв демонстративен негативизъм към един "управляван" може да се изтълкува като дискриминационно отношение, като проява и на мизантропия, като склонност към провеждане на кампании по дискредитиране на съответната неудобна личност, което пък е лукс, който не е позволен на администраторите, искащи да си нямат проблеми със закона, да не говорим пък за морала. Тия неща бях длъжен да ги кажа: аз съм се амбицирал да продължа да давам съответните уроци не само на учениците си, но и на администраторите ми, които, по моя преценка спешно се нуждаят от осъзнаване на найелементарни неща, свързани с модерните представи за човешко общуване и взаимоотношения. Смятам, че това е елемент и от моите служебни задължения: аз съм преподавател по философия, по етика, по гражданско образование. Къде е казано и доказано, че възпитателите (учители, директори особено) съвсем не трябва да бъдат възпитавани? Нещо повече, даже Маркс навремето е писал, че най-напред самите възпитатели трябва да бъдат възпитавани. Живеем в преломно време, в което много от предишните ни представи за нещата и живота отиват по дяволите – понеже са се оказали негодни. Ако възпиталите не се променят и с готовност не почнат да се (пре)възпитават, ако не са открити към промените към по-добро, как тогава да чакаме, че възпитанието на младите, което те осъществяват, ще бъде подобаващо, ще бъде на изискващото се ниво? Второ, оня възпитател, който се смята, че е непогрешим, или пък че е "свята особа", неподлежаща на критика (по подобие на това както в Индия, чувам, се били отнасяли към т.н. "свещени крави"!), а е подлежаща само на хвалби от страна на подчинените, такъв възпитател отдавна е свършил най-вече като управник, пък да не говорим като възпитател. Със своите критики аз помагам на ръководството да осъзнае какво наистина прави, т.е. помагам му да се освободи от някои толкова коварни негови илюзии. 44
Е, за това нещо не очаквам благодарност, но както и да е, за мен единствено истината има значение. Та да не философствам повече; ето какво се случи вчера. Първо, моето впечатление е, че по-голямата част от учениците посрещнаха завръщането ми добре, с оживление, бих казал с радост, на няколко пъти цели класове ме посрещаха едва ли не с овации. Е, имаше и един инцидент: в един от т.н. "проблемни класове" някакъв ученик по своеобразен начин показа отношението си, именно, като ме... уцели право в гърдите с нещо тежичко, наподобяващо камъче – на една педя от окото ми! По този случай ще пиша отделно, да, и такива неща се случват из нашите училища, и то нерядко, особено когато администрацията систематично подценява тежкия проблем, свързан с борбата с проявите на склонните към хулиганство ученици. Но моята дума сега е за това да представя как ме посрещна администрацията, в която, тъй да се рече, от доста време сякаш сме в нескривани "полулюбовни" отношения. Аз още сутринта подадох в канцеларията едно заявление, с което поисках отпуск за петък, когато бях на ТЕЛК, пък болничните ми бяха вече свършили. Оказа се, че г-жа директорката беше приела молбата ми, разреши този един ден отпуск, не се заяде, което аз възприех като добър знак. Да, ама не: след два часа бях извикан най-официално в канцеларията и срещу подпис ми беше връчена заповед на г-жа директорката в срок от 20 часа да изготвя и да предам следните документи: тематично разпределение, конспекти за изпити, изпитни билети и дори някаква "декларация", в която да декларирам по какви учебници ще учат моите ученици. Сюблимният момент е, че моя милост е преподавател, който е изработил, написал и издал, по всички преподавани от него предмети свои собствени учебни помагала - и затова от години образователната администрация се чуди как да ми скрои шапката, та аз да не мога да преподавам на учениците си по собствените си помагала (!). Виждате, че този момент е особено вълнуващ в съзнанието на въпросната администраторка, тя го възприема едва ли не за "криминогенен", щом ме кара да подписвам даже нарочни декларации. Проблемът е в това, че с изключение на помагалото ми по един предмет, именно по психология, другите мои помагала не са одобрени от МОН, причината е, че аз самият не съм ги предлагал за одобряване, но както и да е, това са вече подробности. Най-важният момент обаче е този: коя е причината в такъв спешен порядък да ми се изискат тия документи? Не крия, че се почувствах като новобранец в казармата, подложен от старшината ("фатмака") на т.н. "гонка по устав", примерно, побеснели фатмаци в казармата едно време ни караха, да речем, за пет минути да изчистим тоалетната с... четка за зъби, примерно, ето на такива унижения ни подлагаха. Разбира се, няма да допусна по никой начин да се отнасят така с мен и в училище, още от първия момент да започват отново с административния терор и тормоз, така не стават тия работи; е, ще направя нужното да помогна на тия администраторки да се освободят от коварната си склонност: така не е позволено да се отнасяш към пълноправни хора, особено пък към учители; ние, учителите, сме хора с достойнство и държим на достойнството си. Аз лично няма да допусна някой да гази достойнството ми по никой начин. Те това добре го знаят. Защо обаче ме предизвикват пак? Не си ли направиха вече някои необходими изводи? Явно не. Явно живеят с представата, 45
че могат да си позволяват каквото си искат отношение към хората; е, така не бива, така няма да стане! Сюблимният момент е, че аз вече си бях изготвил въпросното "тематично разпределение"; то се прави, та после администраторите да могат да те контролират, те следят дали има съвпадение между него и т.н. държавни образователни изисквания, на второ място, дали това, което си писал в разпределението, съвпада с темите на реално взетите часове, които се отбелязват в т.н. "материална книга". Идеята е да те загащят в "разминаване", та после да могат да те накажат. Това е специфична форма на контрол и дори на цензура от страна на нямащите какво да правят и изнемогващите от скука администратори, чиято основна функция е да вредят и да пречат. Да, това е така, най-отговорно го заявявам, понеже истинската, същинската, тежката работа се върши от учителите, тя е т.н. учебна и възпитателна работа, а всичко останало са подробности, с които се занимават умиращите от скука администратори. Та хора с известен творчески потенциал като мен, които не се задоволяват с прякото буквоедско изпълнение на директивите, обикновено си имат проблеми тъкмо по тази линия. Аз лично, понеже не си падам да съм буквоед, формалист и педант, от години си правя свои оригинални тематични разпределения, а това е открито предизвикателство срещу репресивната и директивна административно-тоталитарна образователна система. Тази система беснееше по мой адрес цели десетилетия, ето, сега обаче явно са решили да ме унищожат: аз така тълкувам този ход на търсещата поводи за реванш администрация. Та значи аз дори си бях подготвил и си носех с мен разпределението. Имах го в готов вид. Да, обаче такава една нарочна заповед в спешен порядък, сякаш съм "новобранец" и сякаш училището е казарма, да подготвя тия документи ме накара да се почувствам отново обект на административна "гонка по устав", а тия неща не са ми по вкуса – както не са по вкуса на всеки уважаващ себе си човек. По тази причина, крайно обиден заради това, че само на мен ми връчват нарочни заповеди да правя едно или друго, сякаш съм "криминогенен елемент", аз от обидата не можах да спя цяла нощ, въртях се в леглото, а тази сутрин ставам и първото, което написах, беше следният ДОКЛАД до моята така усърдна и неуморна администраторка: До г-жа Директора на ПГЕЕ-Пловдив ДОКЛАД от Ангел И. Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование Уважаема г-жо Директор, Вчера се върнах от продължителен, 8-месечен отпуск по болест. След толкова дълго откъсване от работа на всеки човек му е необходимо време за пренастройване, за адаптация, за нагаждане към голямата промяна; ние, хората, живите човешки същества, уважаема г-жо Директор, не сме шкафове, нито някакви други 46
обекти, за да бъде игнорирана тъкмо тази човешка и душевна компонента в същината ни. Към нас, следователно, подобава да се отнасят човешки, с разбиране. Аз и друг път съм Ви го казвал, че Вашият проблем като ръководител е този: игнорирате тъкмо най-важното, именно човешката страна на отношенията. Това, че сте директор, не означава, че с нас, с подчинените си, можете да си правите каквото Ви хрумне. А вчера Вие едва изчакахте да минат два часа от моето завръщане и благоволихте да ми издадете нарочна и специална "персонална" заповед № 280/25 ноември 2013 г., с която ми разпоредихте в срок от по-малко от 20 часа в най-спешен пожарникарски порядък да Ви изготвя и предам четири доста трудоемки документа! Чувствам се в тази връзка длъжен да реагирам ето как. Първо, Вие добре знаете, че аз съм с болно сърце. Аз дойдох с най-добри намерения и очаквания на работа, надявайки се, че от всички проблеми, които имахме в предишния тежък период, администрацията във Ваше лице е имала добрината да си извлече някои поне минимални изводи. Да, ама не: ето, бях извикан по телефона от секретарката Ви докато още бях в час! Признавам си, от тази изненада, от този удар за малко щях да падна: бедното ми сърце вече не издържа такива шокове, които Вие най-традиционно ми организирате! И изобщо явно не сте склонна да изневерите на традицията си! Моля да имате предвид това, безброй пъти съм Ви го казвал: моля, действайте поне малко похуманно, а не толкова брутално. Така не бива да се отнасят с човешки същества. Съобразявайте се, моля, с това, че работите с човешки същества, а не сте, да речем, директорка на... свинеферма! (Прочее, в днешно време и към животните се изисква едно по-хуманно, човешко и деликатно отношение, а какво означава към хора да си позволяваме отношение, игнориращо и най-елементарните изисквания на хуманността!) Наистина, от удара, от шока около това телефонно позвъняване по време на час пулсът ми скокна двукратно, олюляващ се, тръгнах към канцеларията: ако в бъдеще време ми докарате един инфаркт или един мозъчен удар от тия Ваши "сюрпризи", нима поне малко няма да съжалявате тогава? Затова за сетен път апелирам към мен, а и към всички останали хора от персонала да се отнасяте със съзнанието, че сме човешки същества, а не предмети, не животни, не и нещо друго, каквото и да било, но все така неодушевено. Добре, Вие имате право да издавате каквито си искате заповеди, но аз питам: а от какво се обуславя тази спешност? Аз да не съм пожарникар, а училището да 47
не е пожарна команда, че ми давате срок по-малък от 20 часа, за да изпълня заповедта Ви? Не може ли, предвид това, че все още не съм се окончателно възстановил от тежка операция, да ми бяхте дали поне ден-два-три или седмица, а не, Вие непременно държите да ме подгоните като финикиец още от първите часове, след като аз вече съм под Вашата, тъй да се рече, юрисдикция?! Ето това също не мога да го разбера. Аз бих могъл, ако изхождам формално към работа си (към което Вие с тая спешност ме подтиквате!) да Ви прекопирам набързо тия документи и да Ви ги дам, но аз съм противник на формализма и искам да си гледам качествено работата. Защо, например, не мога да Ви дам в искания срок дори това т.н. разпределение? То е близко до ума защо не мога, но ще Ви го обясня. Ами защото класовете, в които аз сега ще влизам, повече от два месеца бяха обучавани от други преподаватели. Аз съвсем не знам още какви теми тия мои ученици са взели, докъде са стигнали, по какви програми са учили, как изобщо е вървял учебният процес: как тогава да седна и да напиша едно приложимо, истинско, ефективно и смислено разпределение? Нали трябва да се съобразя при изготвянето му с досега взетите теми и съобразно това да внеса промени в моите програми? Ето защо е съвсем нереалистично в такъв кратък срок аз да мога да изпълня заповедта Ви. Необходима ми е поне седмица, в която да мога в пряко общуване с учениците да разбера докъде са стигнали, какви теми са разгледали и в съответствие с това да изработя свой работещ проект за едно същинско, е на формално разпределение. Искате също от мен конспекти за поправителния изпит и дори изпитни билети. Това пък за какво е необходимо още отсега, като се вземе предвид, че тия неща могат да се определят едва след като учебният процес вече е минал, е завършил, и в съответствие с постигнатите резултати може вече на твърда основа да се прецени какво би могло да влезе във въпросните конспекти и изпитни билети?! Аз априори не мога да имам нужната информация, за да изпълня и тази Ваша задача; нормалното е тя да бъде изисквана едва в края на учебната година, когато учебният процес вече е минал и преподавателят вече прекрасно знае какво може и какво не може да бъде включено в конспекта и в билетите за изпит: та да не ощети с нещо учениците си, щото все пак техните интереси за нас са водещото. Мисля, че с тия неща трябва да се съобразите, иначе ще излезе, че ние не сме една солидна и респектираща образователна институция, а нещо като "текезесе", което още от есента "научно прогнозира" кокошките колко яйца ще снесат през идващата година - или 48
колко тона круши ще бъдат набрани; тия комунистически стереотипи за подчиняване на живия живот на някакви разсъдъчни планове отдавна доказаха своята абсурдност и вредност за самия живот, не разбирам защо сте се така превързала към тях. Та в тази връзка моля да ми дадете убедителен аргумент в полза на това, че тия конспекти и изпитни билети трябва да бъдат изготвени в спешен, пожарникарски порядък още сега, 7 месеца преди времето, в което те ще са необходими. Ако го правите само за да угодите на директивите на висшестоящите началства, тогава защо не сложите в папките, за да са спокойни тия началства, миналогодишните конспекти и билети? Аз обаче се питам отново: за какво е необходимо това бързане? Да бъда унизен ли, да бъда тероризиран ли - тази ли е същинската цел? Все пак училището не е казарма, уважаема госпожо Директор, държа да Ви го напомня и това; Вие самата пък сте Директор, а не армейски фелдфебел, дето си позволява да се гаври с войниците – като си устройва така умилителните от едно време "гонки по устав". Питайте съпруга си какво означава това, той ще Ви обясни – ако е ходил войник. Много ме удиви това, че искате някаква специална "декларация" от мен относно това по какви учебници щели да учат учениците ми. Първо, това за всички учители ли важи, от всички учители ли искахте въпросната декларация, или я искате специално само от мен, позволявайки си да проявите към моята скромна особа такова едно обидно дискриминационно изискване? Този въпрос най-напред дръзвам да Ви го задам. Аз до този момент не си спомням да сме писали специални декларации по този пункт. Каква е тази иновация и какъв е нейният смисъл – моля да ми обясните и това? Аз не разбирам и като "лош ученик" си позволявам да питам. Аз не смятам, че било ученик, било учител, който дръзва да пита за нещо, което не разбира, непременно прави нещо "лошо", напротив, той проявява похвално любопитство. И любознателност. Тия неща трябва да се насърчават. Затова и питам. Аз знайно е, съм противник на грубите административни отношения, аз съм привърженик на по-топлите и човечни отношения в нашата училищна общност. Те ще се установят чрез диалог, чрез питане, чрез свободна обмяна на мнения – което е същност на демократичния и толерантен към различията стил на общуване. Вярвам, че Вие не сте противница на демокрацията, нали правилно разбирам Вашата позиция по този щекотлив въпрос? Мога още много да пиша по този казус, много други въпроси още възникват, но за да не стане дълъг този доклад, предпочитам да спра дотук. Та във връзка с гореказаното Ви моля: 1.) Да удължите срока за представяне на тия документи, нека това да бъде един приемлив, изпълним, реалистичен, човечен срок, щото аз в своето все още недобро здравословно състояние все пак не съм в състояние да изпълнявам такива скоростни, пожарникарски задачи и мисии; пък са ми необходими и известни проучвания на ситуацията за да мога да изпълня качествено задачата; щото ако не я изпълня както трябва, подозирам, че след това ще Ви дам основания да ме атакувате отново и отново по административен ред, т.е. по този начин, чини ми се, се опитвате да ми организирате сама някакви бъдещи мои "нарушения", с оглед пак да ме накажете; така не стават тия работи, за сетен път Ви призовавам към един по-човечен подход от страна на администрацията в нейната работа с персонала; 49
2.) Моля повече да не ми организирате такива "шокови" мероприятия, при които секретарката Ви ми звъни по време на час по телефона, викайки ме за връчването на някоя поредна Ваша заповед да пиша не знам си какви обяснения; знаете добре, че сърцето ми е болно, нищо чудно в един бъдещ момент, особено ако пак се активизирате в провеждането на един такъв яростен, безжалостен административен тероризъм над моята скромна особа, в резултат да се стигне дотам да получа сърдечен или мозъчен удар; все пак аз съм инвалидизиран и като такъв моля администрацията да се отнася по-хуманно към мен; и не само към мен, а към всички, Вие лично ще спечелите много, ако престанете да гледате на персонала все едно че сме чували с картофи или, да допуснем, чинове; освен това обстоятелството, че явно само към мен проявявате такова едно специално отношение, именно комай всеки един Божи ден да искате чрез нарочни писмени заповеди да пиша всевъзможни писмени обяснения, доклади и пр. документи по какви ли не поводи, дори и най-незначителни, все пак като пишещ човек ме ласкае, явно сте се привързала към моите текстове, но думата ми е за съвсем друго: че това обстоятелство може да се изтълкува като проява от Ваша страна към мен на едно непростимо грубо дискриминационно отношение, а аз няма да допусна безгласно да бъда трактуван за нещо като "черна овца"; мисля, че това нещо е вече крайно време да сте го разбрала; 3.) Като проява на добро желание от моя страна отношенията ни да влязат в едни най-нормални служебни коловози, аз този път няма да информирам за това Ваше недопустимо и накърняващо достойнството ми отношение висшестоящите административни органи, включително и Инспекцията по труда, но най-отговорно Ви заявявам, че при нов такъв случай на административен тормоз и терор непременно ще ги уведомя, живот и здраве да е, и то с нарочно написани жалби, понеже произвола, който имахте неблагоразумието да си позволите към мен от две години насам, вече надмина всякакви граници – и той повече не се търпи! Моля ви най-човешки: престанете да се опитвате да се гаврите с мен! Няма да го позволя това по никой начин, за мен думата достойнство все нещо значи; за Вас не знам как е, за какво Ви говори тази дума, но имам чувството, че не Ви е особено близка, най-вече в отношението Ви към другите. Бъдете здрава! Вие вчера не проявихте дори един най-елементарен човешки жест, именно да се ръкувате с мен по повод завръщането ми от продължителен отпуск по болест след тежка операция, от която аз можеше и да не оживея, можеше и да не се завърна изобщо (за което злокобно свидетелстваше вчера некрологът, залепен на "дъската за обяви" на една наша уважавана колежка, която почина преди година, Бог да я прости!); затуй беше нормално някой от администрацията и дори Вие лично да ми бяхте казали поне едно "Добре дошъл! Добре се завърнал!", но не би; нормалното е дори и към най-големия си враг да сме човечни; все пак сме християнска нация, нашият Учител Христос е съветвал да обичаме и враговете си; никъде не е доказано, че аз съм Ви враг, не знам това откъде Ви е дошло в главата, но студенината и враждебността, с която вчера бях посрещнат от Вас в училището, ми говори за едно такова необосновано допускане. Нека бъдем най-напред и преди всичко друго 50
човеци, г-жо Директор, това, че някои са директори, не ги освобождава от дълга да бъдат най-напред и преди всичко друго хора, човеци. Това исках да Ви кажа. Моля да ми отговорите на въпросите, понеже в момента съм в пълна нерешителност и двоумение какво да правя. Има едно принципно правно положение, че неизпълнимите или абсурдни заповеди не сме длъжни да ги изпълняваме. Е, Вие можете да ме накажете днес, към 16.00 часа, когато свърши ултимативно поставения от Вас срок за изпълнение на неизпълнимата Ви по начало и по принцип заповед. Не ми се ще да мисля, че точно тази Ви е била целта, връчвайки ми такава една неизпълнима заповед. Ще ми се да вярвам, че въпреки всичко в един момент ще осъзнаете, че някои корекции в подхода Ви и в отношението Ви към персонала ще бъдат в интерес не само на общата работа, но и на Вас лично, като администратор. Но това вече си е изцяло Ваш личен проблем. 26 ноември 2013 г., 6.30 ч. сутринта Пловдив
С УВАЖЕНИЕ: (подпис А.Грънчаров)
51
Градивният начин за решаването на проблемите е пътят на свободния диалог, на партнирането, на демократичното решаване на конфликтите 29 ноември 2013, петък
Вчера, вторник, 26 ноември 2013 г. беше всъщност вторият ден от моето пребиваване в училище – след 8-месечен отпуск по болест; завърнах се и ето, отново съм битността си на преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕПловдив. За два работни дни ми се случиха два сериозни инцидента, които ми говорят, че ситуацията не е добра, че положението е тежко, че пламъкът на анархията напредва и се разгаря; докато бях в отпуск до мен идваха откъслечни сведения, че работите не вървят добре, че положението с дисциплината на учениците се влошава, ето, убеждавам се с очите си, че това е така, че наистина доста се е влошило. За първия инцидент аз вчера вече подхвърлих в блога си: става дума за това, че като влязох в един от т.н. "проблемни" класове и още докато стоях пред класа и чаках буйстващите ученици да мирясат, за да мога да ги поздравя, някакъв ученик си позволи да ме замери с нещо твърдо, наподобяващо камъче, уцели ме в гърдите, на една педя разстояние от окото. Невероятно, но факт, ето, това се случи, което все нещо показва: прочее, за първи път в моята 30-годишна кариера като учител ученик си е позволил да ме замеря или удря с нещо; това, тъй да се рече, ми беше сефтето! В нашето иначе елитно училище доскоро ученици се ползваха със славата на общо взето добри, сравнително по-възпитани, ето, щом и при нас започнаха да се случват такива ексцесии, явно работите наистина се влошават. Сега искам да кажа 52
нещичко за втория инцидент, който се случи вчера, пак при моето първо влизане в един клас, който пък се ползва със славата на един от най-добрите класове; ето какво посрещане ми бяха подготвили тия ученици, но ми позволете да разкажа за случая под формата на доклад до уважаемата г-жа Директорка, защото аз се чувствам длъжен незабавно да я алармирам за случилото се; ето и този самия доклад, който написах тази сутрин, след една дълга и почти безсънна нощ - – понеже ний, учителите, сме такова шантаво племе, че много преживяваме подобни инциденти, преживяваме ги дълбоко, особено когато сме били най-несправедливо подложени на съответните унижения; но ето какво се случи, четете, вижте, невероятно е, но, за жалост, е самата истина: До г-жа Директорката на ПГЕЕ-Пловдив ДОКЛАД от Ангел И. Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование Уважаема госпожо Директор, Чувствам се длъжен да Ви информирам за инцидент, който се случи вчера в Х Е клас, смятам, че по този инцидент не само че трябва да имате пълна информация, но и да предприемете някакви мерки, тъй като, по моите наблюдения и също така по отзиви на колеги положението с дисциплината в нашето училище напоследък все повече се влошава, за което, предполагам, причина е неадекватната политика по решаването на проблема, водена от училищната администрация – щом като от нея не произтича някакъв видим, що-годе положителен ефект. Ситуацията е тежка и все повече се влошава, а адекватни мерки за преодоляването й, за поправянето на положението, явно не се вземат; разбира се, тия мерки трябва да се изнамерят и изобретят в едни най-задълбочени и свободни дискусии в цялата училищна общност, не само на ниво педагогическа колегия. Особено важно според мен, акцентирам, е това и самите ученици, пък и родителите, да бъдат въвлечени в подобни дискусии, с оглед намирането на ефективни и реалистични мерки. Този е демократичният подход. Моето впечатление е, че по този най-важен въпрос позицията на администрацията, на ръководния екип във Ваше лице е в корена си сгрешена, и тя може да се изрази ето как: проблемът за дисциплината е персонален проблем на самите учители, всеки следва да се оправя както може, те поотделно, всеки за себе си, трябва да го решава, или, другояче казано, тук се прилага знаменитият остапбендеровски принцип от найранните години на прехода от човешки отношения към комунизъм: "Делото по спасение на давещите се е дело на самите давещи се!". По мнението на администрацията, което съм го чувал изразено от Вас самата, добрият учител е онзи, който "няма никакви проблеми с дисциплината на учениците", а "лошите учители", респективно, имат такива проблеми, явно, на тях им липсват някакви чудодейни магически качества, необходими за самостоятелно справяне с проблема. Въпросът за изработването на обща училищна философия, стратегия и политика за справяне с проблема, пред53
полагам, не Ви се вижда належащ, за което съдя от положението през миналата учебна година: когато по моя инициатива се създаде семинар под надслов Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите, когато в семинара се проведе задълбочено изследване на проблема, резултатите от което аз Ви предложих в една брошура, озаглавена ДИСЦИПЛИНАТА, с надеждата да предизвикам попълноценна дискусия, на тази моя иновация не беше обърнато никакво внимание и, доколкото зная, проблемът си остана висящ, та всеки учител сам да търси някакъв изход от наистина тежкото положение, с което ние, учителите, се сблъскваме всеки ден - и с което всеки, повтарям, трябвало било да се бори както може, със сетни сили, със стиснати до спукване зъби. Както и да е, ето, в тази светлина искам да Ви представя инцидента от вчера в Х Е клас, за който вече съм информирал класната ръководителка, но, както казах, преценявам, че проблемът е достатъчно остър, поради което се налага да занимая и Вас, с оглед да се подходи по-оперативно по незабавното му решаване. За мен лично, като размишлявах една почти изцяло безсънна нощ, каквато беше изминалата нощ, случилото се звучи невероятно, чудато, направо непредставимо, аз никога не съм предполагал, че такова нещо изобщо е възможно да се случи в нашето училище. Та ето какво се случи, да се опитам да представя с думи въпросната изява на учениците от този, в моята доскорошна представа, добър клас – което е особено обезпокояващо. Значи аз идвам вчера да вляза за първи път, след продължително отсъствие, в този клас – за който, прочее, от миналата учебна година имам много добри впечатления; е, имаше и тогава отделни отрицателни прояви на някои ученици, но като цяло класът го възприемам като добър – та значи идвам аз да вляза за първи път в този клас след продължителен отпуск по болест и... заварих вратата барикадирана с чинове, непроходима, а пък шумът вътре беше ужасен, ученици крещяха така силно, че цепеха простора, и то надалеко. Като застанах до вратата, в един момент някои ученици все пак проявиха добрината да разчистят вратата от чинове, за да мога да вляза, влязох, един ученик, представящ се за дежурен, почна да крещи, и то най-демонстративно и изразително, "Клас стани, клас мирно!", с оглед класът да ме посрещне, кой знае защо при това "козирувайки" ми, подобно на това както правят военните. Както и да е, дълго време аз изобщо не можах от страхотния шум да кажа нито една думичка, камо ли пък да ги поздравя, както си му е редът; е, не си спомням вече как, но някак си учениците за момент поутихнаха, сякаш вече можеше да започнем часа. Аз запитах на какво се дължи подобно посрещане, коя е причината, какво искат да ми кажат по този начин, опитах се да поведа разговор. Оттук-нататък до края на часа обаче шумът не затихна, имам чувството, че комай всички ученици, сякаш са се наговорили, най-демонстративно си приказваха без да ми обръщат внимание, сякаш съм нещо като "говоряща мебел", безброй пъти ми се наложи да призовавам да ми дадат думата, та да се опитам да кажа какво мисля, също така да отговоря на някои забележки и претенции, които дадени ученици започнаха да ми отправят, и то по един недопустимо арогантен, предизвикателен, неуважителен начин, по който нито 54
един човек, да не говорим пък за учител, не би допуснал да се разговаря с него. Разбира се, на този общ фон, за който по неоспорим начин си личеше, че класът има някакво крайно негативно настроение срещу мен, преподавателя, се изявиха неколцина ученици, които, така да се рече, се представиха за нещо като говорители, като рупори на гласа на "онеправданите народни маси"; от техните думи аз разбрах, примерно, че моите подходи в преподаването били "неправилни", че аз едва ли не съм се бил изявявал като някакъв "злодей", че класът фактически се държал така спрямо мен, понеже, един вид, по този начин изразявал неприемането си на моята личност, на мен лично като техен преподавател и пр. Аз така възприех думите на едната от двете ученички в класа, прочее, и двете ученички в тоя мой опит за разговор с тях, се изявиха доста, те си партнираха, докато в същото време останалата част от класа на воля си "шумеше", та на моя милост безброй пъти ми се наложи, както казах, да ги моля да ми дадат думата, за да ми се чуе гласът. Главната претенция към мен, по думите на въпросната ученичка, беше тази, че аз, видите ли, съм бил карал учениците "да заучават" моите собствени мисли, и то по най-папагалски начин, и който тях най-добре "рецитирал" след това моите собствени мисли, аз, подобно на някакъв идиот, много съм се бил радвал, пишел съм му бил най-високи оценки, докато оня, който не се принизявал да прави това, съм го бил едва ли не наказвал и прочие.
Аз тук, разбира се, не мога да пресъздам нашия разговор, щото нямам художествения талант, да речем, на един Достоевски, пък и не това ми е целта, аз само маркирам, и то както аз всичко съм го възприел, от моята гледна точка. Та във връзка с това главно обвинение спрямо мен, както аз разбрах, заради което толкова недоволствал и протестирал този клас, аз се опитах да поспоря с тази ученичка, тъй като тя се опита да ми припише преподавателски подход, който е пълна, диаметрална противоположност на действителния мой подход, който аз в часовете си прилагам; 55
разбира се, в това наше обсъждане, тя си позволи да се държи към мен доста неуважително, ентусиазирано подкрепяна от нейната приятелка, която пък в един момент се увлече дотам, че заяви на висок глас нещо такова, обръщайки се при това не към мен, а към партньорката си: "Остави го тоя де, нима не виждаш, той не може да те разбере, няма смисъл изобщо да разговаряш с него!", което именно ме принуди да реагирам по-остро, понеже чашата на търпението ми в този момент преля, пък и на мен, както и на всеки човек, не му е приятно, когато някой се опитва да се погаври с неговото достойнство по един такъв недопустимо арогантен начин. Както и да е, в резултат на такова едно сякаш всеобщо демонстративно настроение, разбира се, смислен диалог не можеше да се проведе, още повече че въпросните ученички бяха подкрепяни по най-красноречив и шумен начин от някои други ученици, било с разни реплики, било с подобаващия за случая подигравателен хохот, било с шумно обсъждане на течащата пред очите на всички провокация, целяща, явно, да ме изкара от равновесие, понеже всичко, както имам чувството, изглежда беше доста добре режисирано; това през цялото време се чувстваше, аз не можах да го възприема като импровизирана проява, кой знае защо. Още повече че една колежка, преподавателка (тя е била в междучасието на същия етаж), която след часа сама дойде до класната ръководителка, с която аз вече разговарях, тя именно потвърди, че класът дълго време преди моето идване се бил подготвял най-старателно за посрещането ми, като са крещели по невъобразимо шумен начин, като са блъскали чинове и прочие. Та в общи линия, мисля, че се очерта картинката, излишно е повече да се опитвам да опиша и представя с думи случилото се, аз, разбира се, и нямам този талант. В крайна сметка моя милост, призовавайки за пореден път класа да запази малко тишина, за да мога да се изкажа, та в крайна сметка аз въпреки всичко успях да кажа, че случилото се е особено красноречиво тъкмо защото става именно в час по... етика, че възникналият казус е чудесен, но пък на мен лично то ми показва, че класът като цяло се нуждае от най-старателно обучение по етика и по нравственост, защото в този един-единствен, и то първи мой час с тях, ако това може да се нарече учебен час, класът по най-убедителен и демонстративен начин успя да наруши всички до една повели на човешкия морал! Пък и Правилника на училището също така беше нарушен доста старателно по всички линии. Това бяха последните ми думи, които едва успях да кажа, в общата демонстративно-предизвикателна шумотевица и дюдюкане, в което протече този наистина паметен час, заслужаващ да бъде увековечен не само с този мой доклад, а, предполагам, и в много други административни и дори възпитателно-културни артефакти. Понеже нямам време да довърша доклада си – трябва да се приготвям за училище, имам първи час – ще оставя продължението му, в което искам да предложа някои мои виждания по начина, по който следва да процедира администрацията за решаването на така оформилия се конфликт. Днес имах доста часове, от сутринта, от 8.00 часа започващи, а свършващи към 16.00 часа, върнах се доста изморен, капнал, починах си малко, а ето сега, привечер, продължавам доклада си. Утре, четвъртък, имам пак час с този същия Х Е клас, в който се случи горепредставения инцидент, та ето, сега пристъпвам към тема56
та какво според мен следва да бъде направено за преодоляването на конфликта; аз разговарях за кратко в междучасието, както вече казах, с класната ръководителка на този клас, тя е информирана за случилото се, не зная тя какво смята да предприеме, но по моя преценка и администрацията следва да се намеси, и то по един поадекватен начин. Понеже миналата година, в тогавашния Х Б клас, поради неадекватна намеса на администрацията, един подобен конфликт продължи да тлее, вярвам, си спомняте, доста дълго време, въпреки че можеше да бъде решен, при една по-адекватна намеса, значително по-бързо и по-ефективно. Този път, смятам и съм убеден в това, не следва да бъдат допускани същите ония грешки, за които аз Ви писах през миналата година в една поредица от доклади. Та в тази връзка предлагам следното, въпреки че Вие самата ще си решавате каква следва да бъде Вашата реакция. Първо, липсата на реакция от страна на администрацията след като съм Ви информирал с този свой доклад, ще означава, че самата администрация е солидарна с акцията срещу преподавателя, която беше проведена в този именно Х Е клас; това, според мен, не бива да бъде допускано, въпреки Вашето лично субективнопристрастно отношение към мен, заради нашите спорове, включително и решавани по съдебен път. На Вас като директор, в случая, Ви се налага да надмогнете своите лични симпатии-антипатии към мен, и следва да постъпите разумно и мъдро, понеже ако това не се случи, то ще излезе, че Вие самата заставате зад въпросната акция, а това според мен е недопустимо, то е също така и абсурдно. Пък и ще се окаже, че с ненамесата си не само че ще насърчите учениците да продължават атаката си срещу преподавателя, но и ще поемете оттук-нататък пълната отговорност за това, което те си позволят да сторят срещу мен. Аз тук не смея да допусна една такава евентуалност, именно, че някое услужливо спрямо администрацията заинтересовано лице е инспирирало и внушило тази проява на учениците, подтикнало ги е да я организират и проведат, това също ми се вижда съвсем абсурдно, крайно осъдително и недопустимо, щото е; нека да предположим, че учениците съвсем сами са решили така именно да ме посрещнат след дългото мое отсъствие, техния преподавател по философските дисциплини. Да допуснем, че няма злонамерена намеса на възрастни зад тяхната акция. Аз искам да вярвам, че това е точно така, и най-вече, че Вие като администратор ще съумеете да застанете над т.н. "злоба на деня" и да потиснете дребните страсти и емоции, а именно, че ще изпълните подобаващо своя дълг, своята отговорност като администратор. В тази връзка, явно, се налага Вие или някоя от Вашите помощнички да дойдете и да разговаряте с класа, и дори, нещо повече, аз именно смятам, че една Ваша решителна намеса за обуздаване на въпросните настроения, може да бъде ефективна; ако обаче учениците по някакъв начин, дори само с някакви фини нюанси, усетят, че администрацията във Ваше лице е доволна от тяхната проява, това ще доведе до ескалирането на конфликта, до тлеенето му с месеци, което ще направи невъзможно провеждането на нормален учебен процес, ще съсипе и ония шансове, които учениците имат, за да си извлекат длъжните изводи, в това число и нравствени. Ние, учителите и администрацията, дето се казва, трябва да се разглеждаме сякаш сме двой57
ка волове, които орат все една и съща нива, и нали знаете когато единият от двата вола дърпа напред, а другият, да речем, дърпа настрани или назад; работите тогава стават непоправими и цялата работа отива по дяволите. Тъй че апелирам към Вас в така и така създалата се тежка ситуация да реагирате адекватно и високо отговорно спрямо нашата висока възпитателна мисия, в противен случай, както казах, всичко ще отиде по дяволите, а, ще ми се да вярвам, Вие не искате това да се случи. Ако искате, то вече е друг въпрос, но на мен ми се ще да не вярвам на една такава грозна евентуалност.
Вие сте модерен, с претенции в тази посока администратор, и, подозирам, ще почнете да правите анкети, както миналата година сторихте с оня същия Х Б клас. Да се правят анкети е чудесно, аз не съм против това, но има една опасност, която през миналата година именно подкладе напрежението и доведе дотам конфликтът не само да не се разреши, независимо от усилията в тази посока от страна на тяхната класна ръководителка и моите също така усилия, ами да тлее много месеци наред, което именно и съсипа обучението на ония ученици; тогава именно анкетата, която Вие направихте, беше съставена така, че въпросите към учениците в своя подтекст съдържаха нескриваната антипатия на администрацията към моята скромна милост, та учениците по този начин се почувстваха окрилени и насърчени да си измислят какви ли не, даже и смехотворни обвинения по мой адрес, пък Вие, предполагам, възприехте това като "манна небесна", щото тогава се бяхте амбицирала, дето се казва, да ме натикате в "миша дупка"; това тогава не стана, сега, да се надяваме, както казах, ще успеете да надмогнете, повтарям, своите лични антипатии и няма да се устремите във фаталната посока да използвате въпросните настроения на учениците за да си разчиствате, дето се казва, сметките с мен. Аз именно към това си позволявам да апелирам, призовавам Ви към това да проявите едно по-високо съзнание 58
за отговорност именно като възпитател, щото иначе, повтарям, всичко ще отиде именно по дяволите, а пък работите ще станат в един момент непоправими. Моля също така да не поставяте в конфузно положение педагогическия съветник, психологът на училището, а да му помогнете с всичко случаят да бъде решен на една градивна, позитивна, положителна от гледна точка на възпитанието на младите основа. Нека да си спомним това, че всички ние, въпреки всичко, сме нещо като орачи на една и съща нива, и дори волове, които дърпаме все едно и също орало. Това най-напред исках да Ви кажа, позволявам си да Ви призова към длъжната отговорност, ще ми се да вярвам, че този път, както казах, ще съумеете да застанете на висотата на призванието си, та да реагирате по подобаващия за един изпълнен със съзнанието за висок дълг администратор, чийто роля в такива тежки ситуации може да бъде твърде благотворна. Вие сте сравнително нов администратор, признавам, че и Вашата работа съвсем не е лека, напротив, доста е трудна, налага Ви се да балансирате, да отчитате разнородни интереси, в това отношение поради неопитност са възможни грешки, но посоката на всичко следва да е неизменна, а именно, доброто на младите хора, на които ние сме възпитатели; техният същински и същностен интерес за нас следва да е водещото, а не някакви лични и конюнктурни интереси, капризи и страсти. За това ние всъщност най-вече работим, ако имаме длъжното високо съзнание за отговорност, тогава и опасността от допускане на грешки ще намалее. Ще ми се да вярвам, че и Вие като мен вярвате в тия непоклатими принципи, което именно и гарантира, че позицията Ви по наченалия се конфликт ще бъде адекватна. На следващо място ми се ще да Ви призова да не се плъзнете по посока на тъй популярния в наше време популизъм, на демогогията, свеждаща се до това: учениците, понеже са много, явно са и прави, следователно цялата вина следва да бъде прехвърлена на главата на горкия преподавател, именно, в случая, върху главата на моя милост. Призовавам Ви това този път да не го допускате, щото през минали години, при минали случаи, за жалост, реагирахте именно по посока на един такъв популизъм, което именно и опорочи цялата работа и доведе до многомесечното тлеене на конфликта; той обаче беше погасен, когато с много усилия от страна на класната ръководителка на на оня същия Х Б клас и също така от моя страна у повечето ученици, въпреки всички грешки на администрацията, в един момент, надделя известно нравствено чувство, помогнало работите да бъдат поставени на подобаващата почва. Ако и този път обаче застанете с цялата власт и авторитета, произтичащ от властта Ви, зад вилнеещите срещу преподавателя си ученици, дръзнали да му поставят унизителни, необосновани, срамни претенции, то това, разбира се, ще означава, че Вие с авторитета на цялата власт ще ги насърчите, а това, смея да заявя, е нещо недопустимо, понеже ще спомогне именно за развращаването на учениците, а не за изграждането у тях на едно по-високо и в положителна посока развито нравствено чувство и съзнание. Младите, за наше щастие, не са така опорочени като нас, повъзрастните, не са застрашени от чак такова опорочаване, което е предпоставка на тях да можем по-ефективно да им влияем да се променят в положителна посока. Аз именно и за това апелирам, призовавам Ви и Вие самата да проявите едно по-високо 59
и на нравствена основа съзнание, което именно и ще реши конфликта, и то с добра поука и полза за самите млади.
Аз, бидейки философ, както Ви е известно, много си падам по такива едни нравствени по естеството си възпитателни казуси, тъй че съм готов да Ви съдействам и да Ви помогна в тази посока, именно, да си определите адекватната спрямо наистина сложния случай позиция, при който рисковете от грешка са така многобройни. Готов съм да обсъдя случая с Вас, за да можем заедно да реагираме в една посока, да синхронизираме усилията си, защото, както казах и ще потретя, ние всъщност наистина сме нещо като волове, дето орем все една и съща нива: нивата на душите на младите, а това е изключително отговорна задача и мисия. За жалост обаче в тия три дни, откакто се върнах на работа след продължителен многомесечен отпуск по болест, Вие не проявихте желание да разговаряте с мен, разминавате се с мен по коридора както се разминават никак не спиращи товарни влакове, явно за нещо сте ми твърде много обидена, уязвена и разярена; това според мен не е добър знак, аз така разбирам нещата и честно си казвам как всичко възприемам и какво мисля. Нещо повече, за тия три дни, в които отново съм на работа, Вие продължавате да действате по обичайния си задкулисен начин, пример за което е и днешното съобщение на шефката на Инспектората г-жа Пакова по мой адрес, което Вие, без да се замислите, имахте неблагоразумието да турите на таблото за обяви, без при това да се си дадете труда да схванете, че такова едно действие може да бъде изтълкувано като ескалация на водената от Вас безпощадна кампания по моето дискреди60
тиране като личност и преподавател, която с такова усърдие водите в последните две години. Аз не мога да разбера защо г-жа Пакова дръзва да се включи по един такъв начин достатъчно фриволен начин във водената от Вас компроматна война срещу моята скромна милост, защо, да речем, е адресирала съобщението си до "колектива на ПГЕЕ-Пловдив", след като в него ме обвинява в някакви хипотетични "нарушения на законите", един вид, без да се замисли за презумпцията за невиновност, и грубо нарушавайки я, ме обявява един вид ако не за "престъпник", то поне за "много лош" човек, който, видите ли, бил дръзнал да нарушава... "Закона за защита на детето"! (Аз съвсем скоро, известявам Ви за това, ще уведомя и читателите на блога си за това писмо на г-жа Пакова, аз днес си преписах текста му и като имам време ще го публикувам, щото то е един чудесен пример за това на какви подвизи е способна нашата родна бюрокрация в безпощадната си борба срещу всичко, което си позволява да мисли и да действа – в условията на неразградената още тоталитарна образователна система – неординерно, новаторски, що-годе личностно и дори творчески.) Но сега тук да не се отклонявам, този случай обаче е симптоматичен за тежката психологическа ситуация в нашето училище, за която, позволявам си да твърдя, носите отговорност най-вече Вие лично, неговият директор. Интересно ми е: не осъзнавате ли вече, че не този е начинът да постигнете някакъв реванш срещу мен. Учудващо е все пак не дойде ли време да се убедите, че ожесточаването на конфронтацията не е пътят за постигане на каквото и да било позитивно нещо, а това е пътят на деградацията, на разрухата, на развалата на всичко постигнато в нашето навремето така елитно и знаменито училище. Ползвам се от случая да Ви уведомя, че по моя преценка единственият градивен начин за решаването на всички проблеми е пътят на свободния диалог, на дискутирането и то съвсем публично на наболелите проблеми, пътят на автентичното партниране и сътрудничество, пътят на демократичното и съобразеното с гледната точка на другия позитивно решаване на конфликтите, с които е осеяно нашето трудно ежедневие. По пътя обаче на ескалацията на напрежението нищо добро няма да постигнете; призовавам Ви най-сетне до осъзнаете това, с оглед да престанете да допускате все едни и същи толкова досадни грешки. Поради липсата на готовност и на желание от Ваша страна за подобен диалог, за който аз изцяло съм открит, ситуацията в училището продължава да се влошава, вместо да се подобрява – за което аз за сетен път алармирам, призовавайки нещо да се промени. Ето, примерно, всяка една моя публикация в блога ми не е опит за Вашето дискредитиране, както Вие, предполагам, го възприемате, напротив, всяка моя публикация е отчаян опит, призив и предизвикателство от моя страна за начеване на пълноценен, открит и ползотворен публичен диалог, който, повтарям, е истинския път към решаването на нелеките проблеми. Също така, в същия дух, примерно, следва да се разбират и обявите за дискусии в училищния ДИСКУСИОНЕН КЛУБ, които аз периодично поставям, но на които Вие така упорито и всеотдайно не обръщате и капчица внимание. Ето, още в понеделник, моя милост обяви тема за една такава дискусия, и то именно по най-наболелия проблем, подклаждащ белезите на очертаващата се анар61
хия в нашето училище; сбирката на Клуба е за утре, четвъртък, на обед, ето, призовавам Ви, като знак за добра воля от Ваша страна, не само лично Вие да дойдете на тази сбирка на Клуба (бившият директор г-н Паунов го е правил това в изминалите безвъзвратно добри времена на гимназията, но какво пречи тия добри времена да преживеят наново своя ренесанс?!), но и да призовете колегите също да посетят сбирката и да участват в дискусията, чиято тема в светлината на този доклад, както се убеждавате, е така актуална: именно темата за подобаващите отношения учители-ученици! Интересното е, че аз съвсем не съм могъл в понеделник да предполагам какво ще се случи във вторник, не съм ясновидец за да зная какво ме очаква като се опитам да вляза в часа на въпросния Х Е клас; но сама се убеждавате, че моята философска интуиция работи във вярната посока, успял съм да напипам един найболезнен проблем на училищния живот, за чиято демократизация аз от толкова време най-убедено и съзнателно призовавам, а пък Вие, видите ли, го възприемате всичко това за някаква "война" лично срещу Вашата светла (само)властваща административна особа; не е така, надявам се този мой пореден доклад да Ви подтикне най-накрая към това да преосмислите позицията си – крайно време е!
Това в общи линии исках и можах да Ви кажа. Виждате, тонът на този доклад е достатъчно добронамерен, много ми е интересна Вашата реакция, ще я следя с най-жив интерес. Позволявам си да Ви посъветвам този път да не заемате позата на мълчаливо олимпийско божество или на будистки медитиращ мъдрец, а да откликнете на моя призив за отпочване на диалог и на партньорско сътрудничество за решаване на наистина горещите, парещи, крайно наболели проблеми на училищния живот, за което случката във въпросния Х Е клас е нещо като ярък симптом, знак, зовящ ни към това да се замислим - за да оценим и осъзнаем колко сериозни са всъщност работите. Защото е кошмар, ужас и престъпление да си позволяваме да гледаме на тях с пренебрежение или пък с наивно детинско лекомислие. 62
Ще ми се да се надявам, че този път ще се постараете да ме разберете и да оцените подобаващо и адекватно моите мотиви; противното, смея да заявя, е на гибел подобно, доникъде няма да доведе, а ще насърчи само, повтарям, разрухата, развалата, порокът, вакханалията на своеволията от всякакво естество, които, какво виждаме, се разрастват, вместо да бъдат по някакъв начин обуздавани - с оглед растежа на градивните сили, които именно ще очовечат нашите отношения. 27 ноември 2013 г., 23.56 часа ПЛОВДИВ
С УВАЖЕНИЕ: (подпис)
63
ЧАСТ II Подивете се и вие на какви шеметни подвизи е способна нашата родна бюрокрация в името на борбата ѐ за защита на презряното статукво! 29 ноември 2013, петък
Неуморна директорка продължава да тероризира преподавател по философия – това смятах да туря за заглавие на нижеслудующия текст, но се отказах. Да, това вече наистина е невероятен, направо брутален административен терор: тричетири дни откакто се завърнах на работа в ПГЕЕ-Пловдив (там работя като преподавател по философия и гражданско образование), завърнах се от продължителен, 8месечен отпуск по болест, а г-жа директорката на същото това училище ме атакува по безцеремонен начин всеки ден, сякаш подлежа на незабавно разкъсване, сякаш аз трябва да бъда доведен до положението на нещо като подплашено животно, подлежащо на заколение. Явно така тя иска да се почувствам, разбира се, административните гаври, на които тя се опитва всеки ден да ме подлага, срещат моя отпор; от друга страна за мен този разразил се епичен жизнено-бюрократичен казус, имащ не само 64
правни, но и дълбоки нравствени, човешки измерения, имам предвид необузданата административна активност на г-жа директорката срещу един преподавател, е изключително интересен, изпълнен е със страхотно изследователско предизвикателство и невероятно стимулира моя, така да се изразя, творчески порив. Аз като философ и психолог, разбира се, твърде много се интересувам от човешката природа, от човешките отношения, от странните и често съвсем непонятни и чудати феномени, с които животът ни сблъсква, е, ето, дето се казва, изследователското щастие отново ми се усмихна, и то съвсем приветливо, жизнерадостно – бих си позволил дори да кажа. Оформя се ново начало на една нова страхотна административна, психологическа, нравствена и каква ли не още епопея, която има шанса да затъмни славата не само на Троянската война, но и на много други такива световноисторически драми, колизии и трагедии. В нашето училище животът, дето се казва, е интересен, блика в неудържими форми, а негов мотор, както и подобава да бъде според канона на господстващата тоталитарна образователна система, е неуморната ни главна администраторка, г-жа директорката. За нея от две години насам идея-фикс, осмисляща битието й, е проблемът как да се разправи със "злодея Грънчаров", учителят по философия, който дръзна да не се поклони пред нейния величав властнически пиедестал, който си позволява да не клечи приведен верноподанически в унизителна поза пред трона й, а - представяте ли си безобразието?! – да я критикува, да оспорва непресекващата й мъдрост, да си позволява да предприема разни там "злепоставящи системата" творчески иновации, инициативи и какво ли не още! Той, мръсникът, видите ли, си позволява да се изявява като радетел за едно ново, някакво си там "свободолюбиво" образование, него, представяте ли си, не го задоволявала величавата Система, наша Майка-Кърмилница, той, наглецът, се опитва да руши тази наша толкова приветлива Тоталитарна Образователна Система, представяйки се за "реформатор", за "иноватор", някакви си там "нови", "съвременни" подходи щял да ми прилага той, мерзавецът, книги за една нова философия и стратегия на образованието в България, видите ли, ще ми пише и издава той, блогове ще ми пише, философски списания ще ми издава, той бил, видите ли, "радетел" и "борец" за незабавната "демократизация" и – о, ужас! – "либерализация" на живота в училищната общност, "дискусионни клубове" той ще ми прави, ще буни учениците, той, тая гнусна гад и гадина, знае ли къде изобщо се намира?! Не, това вече не се търпи, таваришчи, но ний знаем как да му счупим перките, ний без замисляне ще му оскубем крилата, ще ми се опитва той да лети: не, драги, щом не щеш да пълзиш, ще си получиш заслуженото! Ще си платиш, ще те изритам с един великолепен шут, щото у нас всичко трябва да си е казионно, а мъртвилото, апатията, безсърдечността на Системата трябва да си останат непобутнати! Твоята няма да бъде де, ще те смажа най-безжалостно, ще те почерня живота, ще станеш пишман, че съществуваш, че изобщо си се родил, ще видиш ти, нещастнико! Той ще ми се прави на "интересен", на "личност", видите ли, ще ми се прави той, "философ" той бил, "бунтар", видите ли, бил, тая, другари, няма да стане, ний това повече не можем да го търпим! Смърт! Уволнението му е даже малко, ох, що не бяха сега едни други, така блажени времена, където нямаше да се церемоним с 65
разните му там "човешки права", нямаше да се церемоним със съдилища, ами направо щяхме да изпробваме изпитаното и радикално средство: доносче до народната милиция, бой, як пердах, чупене на кости, вадене на нокти, накрая концлагер, а найдобре – пуля в лоб, куршум в тила! Ех, какви времена бяха някога, ех, каква романтика, каква героична патетика! О, минало незабравимо, как привлекателно си ти – за моето буйно туптящо от любов сърце! Пиша тия неща, опитвайки се, както забелязвате, да застана на гледната точка на уважаемата г-жа директорка, която явно едва е чакала моето завръщане от болнични, та да осъществи най-сетне така лелеяното от нея отмъщение. По цял ден тя стои в кабинета си крои съответните козни, а чат-пат кара секретарката си да извика "оня там изверг" и да му връчи поредната я заповед, я "покана" за писмени обяснения, я нещо друго, само и само огънят на терора над него да не спира – как ще допуснем ний този огън на терора да спре, ний, казахме, ще бъдем тоя път безпощадни! Ох, най-сетне той ни падна в ръчичките, ох, тоя път няма да позволим да ни се измъкне, ще му дадем да се разбере! И ето, всеки ден, така любезната директорка си прави каквото й дойде на акъла, дори нема търпението да изчака някой и друг ден, а още с пристигането ми, още от първия ден на завръщането ми в училище, запретна ръкави да ми отмъщава. Какви е скроила в тия много месеци заговори и интрижки тепърва ще се разбере, но вече завесата почна да се вдига, ето, вчера г-жа директорката има добрината, в сътрудничество с г-жа Началничката на Инспектората (представяте ли си?!) да ме обвини, видите ли, че съм бил нарушил не нещо друго, а... Закона за закрила на детето, щото съм си бил позволил да заснема на видео свои часове по философия и да кача клиповете в интернет! Ето това се сети да изкопае г-жа Директорката, докато съм бил отпуск тя устройваше, както си му е обичая, разни "разгромни мероприятия" по мой адрес, примерно, беше организирала едно "спонтанно събрание на възмутения колектив" по повод на моя жалба до г-жа Министърката, там, както си му е редът, г-жа Директорката прочела написано от самата нея (или под нейна диктовка) "писмо на страдащия и уязвен народ" до Министърката, спретнала нещо като "колективен донос", накарала, представяте ли си, възмутените от моята наглост лица да се подпишат, то, анджък, смее ли някой да не подкрепи яростната директорка, за която се знае, че никому, ама абсолютно никому няма да прости, особено ако пък го заподзре в някакъв и най-мижав даже опит да й се противопостави дори само с помисъл, камо ли пък с деяние. Няколко месеца преди това тя, за да посее толкова необходимата й атмосфера на страх, има добрината предвидливо да уволни няколко преподавателя, и ето, народът в огромното си мнозинство от страх, естествено, подписва "разгромния матр`ьял" по мой адрес, който г-жа Директорката надлежно изпраща на г-жа Министърката; та там, предполагам в това писмо, в този публичен донос – и такива неща доживяхме да видим! - г-жа Директорката се е сетила да изброи моите "грехове", за един от които, явно, по-висшестоящите органи са преценили, че се налага проверка. Е, проверката е направена, услужливата шефка на Инспектората г-жа Пакова, е констатирала, дето се казва, "съответните нарушения"; ох, най-после ни падна в ръчички66
те тоя Грънчаров, ох, сега ще му свием набързо сърмите, леле, каква радост?! И ето, г-жа Пакова информира "колектива" за проверката, писмено, г-жа Директорката, получавайки заветния "докюмент", първо манипулира с ножица "докюмента", изприпква радостно да го окачи на таблото, та народът да си отдъхне най-сетне като види "доказателството" за "престъпните наклонности" на "тоя тям тип Грънчаров"! Аз вчера си направих труда да препиша на ръка тоя административен шедьовър, ето, сега ще го публикувам тук, та да се подивите и вие на това на какви безпаметни подвизи е способна нашата родна бюрокрация в името на борбата за защита на презряното статукво: До преподавателите от ПГЕЕ в гр. Пловдив Уважаеми дами и господа, Във връзка с получено писмо на МОН в Регионалния инспекторат по образованието – Пловдив с вх. №... от 31.10.2013 г. бе разпоредено извършване на проверка в ПГЕЕ гр. Пловдив. При проверката се установи следното: 1. Без знанието и изричното съгласие на родители и на ученици г-н Грънчаров (Брях, да му се не види, каква слава само, почувствах се невероятно поласкан като установих колко съм известен, видите ли, даже не се дават пояснения кой съм, каква длъжност заемам, как ми е, примерно, малкото име, като и подобава да се напише в един строг административен "докюмент", а се пише само "г-н Грънчаров", почувствах се крайно поласкан, щото така пишат, да речем, "г-н Станишев", "г-н Борисов", "г-н Сидеров", все звезди на нашето родно звездно небо, майчице, да не би и аз вече да съм на път да стана "звезда", щом така изписват името ми! Бел. е моя, А.Г., простете, но не се сдържах да не реагирам, щото, признайте си, сюблимно е!) си е позволил да записва и публикува в http://www.youtube.com проведени учебни часове. Тези факти бяха потвърдени при разглеждане на част от публикуваните в мрежата (оставям непокътнат на места оригиналния правопис и пунктуация на образователната шефка, бел. моя, А.Г.) проверяващия експерт намиращи се на: ... (изброяват се адресите на 12 клипа, не ми се преписваха тия адреси, знаете, те са дългички; но тия дни, ако се наложи, ще ги изнамеря, за да видим какво е толкова възмутителното в тях) Тези действия на г-н Грънчаров са в нарушение на чл. 11а от Закона за закрила на детето, както и неспазване на Етичния кодекс за работа с деца. (На това място уважаемата г-жа Директорка е имала добрината да отреже с ножица документа, зер е възможно да има някои неща, които не са за жадните очи на публиката; също така е отрязала с ножица и по-голямата част от втората страница на "докюмента", оставила е само последното изречение на тази страница, което след малко ще публикувам. А несъмненото доказателство, че са играли ножиците на цензорката-директорка, която си позволява да цензурира дори докюменти на самото висшестоящо началство, е това, че, както виждате 67
по-горе, има точка 1., а изведнъж се оказва, че няма т. 2 (или т.3 дори, защо не?); щом има т. 1, трябва да има поне т. 2, е, няма, но благодарение на това ний научаваме, че е играла цензорската ножица на другарката Анастасова! Трябваше да предвиди това когато се заемаше да цензурира висшестоящото началство, но както и да е, да не сме придирчиви чак толкова! А иначе, както забелязвате, нашата уважаема г-жа Директорка несъмнено много уважава целия колектив, щом без никакви скрупули предлага на въпросния колектив да чете цензуриран собственоръчно от самата нея докюмент на висшестоящото началство; това също така говори и за несъмненото уважение от страна на г-жа Анастасова и към въпросното висшестоящо началство, но да не придиряме чак толкова, знайно е, че идеални в морално отношения хора в този наш грешен свят все пак няма, нали така?!) Във връзка с установените факти и обстоятелства (този израз говори за сетен път, че яката е играла ножицата!) ще бъде сезирана Държавната агенция за закрила на детето, както й изготвен и изпратен доклад до МОН относно фактите установени при извършената проверка. (оригиналната пунктуация, както казахме, оставяме в неизменен вид, явно висите органи на образователната институция не зачитат запетайките, те, тия запетайки, явно важат само за нас, простаците!) С уважение: АНТОАНЕТА ПАКОВА, началник на Регионален инспекторат по образованието – Пловдив ЗАБЕЛЕЖКА: Въпросният докюмент е написан и изпратен на 26.11.2013 г., а на 27.11.2013 г. вече е получен и заведен в деловодството на училището, в същата минута радостната директорка извършва с помощта на ножицата въпросните цензорски манипулации и изприпква до таблото да постави вече цензорираната версия на документа, та и народът да се порадва малко, щото само да се радва директорката е все пак нескромно; един вид, поради доброто си сърце, г-жа директорката е решила да сподели с колектива само част от основанията за своята радост! Само директорите лично и персонално имат правото да се радват на радостта в пълния й обем! Стоя докюментът на таблото, народът четеше, цъкаше с език, брях, колко лош е тоя Гръччаров, е, радостно е, че най-после "сгази в лука" и другарката директорка ще му свие сърмите най-после, леле, каква радост само! На другия ден, сиреч вчера, по своя си паметен обичай г-жа директорката чрез секретарката си ми връчи "ПОКАНА" да пиша поредните писмени обяснения, та като получи тия обяснения, вече да има законното право да задейства процедурата по толкова лелеяното ново дисциплинарно наказание, а най-добре – направо и уволнение, ех, мечти! Щото тя неслучайно води онова памятно съдебно дяло, с което обжалва решение на Районния съд в Пловдив, отменил нейна заповед за наложено ми дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение"; дялото мина в Окръжния съд, аз още не знам какво е съдебното решение, не ми се ходи да проверявам, ще чакам писмено да ме известят, но г-жа Директорката сигурно вече знае, то нищо чудно и да е излязло, но аз ще си чакам да дойде до мен писменото решение на Съда. Та аз бях загащен в канцелария68
та и ми биде връчен в присъствието на "уж случайни свидетели" този документ, понеже аз, разбира се, отказах да подпиша, че ми е връчен. Написах на ръка защо отказвам (щото вече преди време съм писал по тоя въпрос писмени обяснения и съм казал каквото има, при това директорката, за да се изгаври с мен, ми беше дала неизпълним срок за написването на обясненията, връчват ми документа към 11 часа преди обед, аз имам часове до 14.00 часа, а в 16.00 вече трябва да дам обясненията; аз за два часа не мога да се върна до компютъра си, камо ли пък да ги напиша, пък и да мога, такива неща не се пишат по пожарникарски маниер), писах също, че е време гжа Директорката да престане с административния терор, щото това нейното вече не се търпи! Такива ми ти работи. Хубав е животът при нас, нали, динамичен, духовит, основания за веселие, както виждате, бол, спор в това няма! Аз, разбира се, доста ще пиша тепърва по тия въпроси. Имам какво да кажа, разбира се. Но понеже тоя текст май стана въздългичък, сега ще спра дотук. Какво ще сервирам на почитаемата своя така усърдна администраторка тепърва ще се разбере. И на г-жа Пакова, шефката на Инспектората, разбира се, ще пиша, щото тя, без да се замисли, се остави да бъде използвана в компроматната война, която нашата така любвеобилна директорка с такъв сърдечен плам води срещу мен не от вчера. Сега обаче искам само да цитирам въпросния чл. 11а от Закона за закрила на детето, който моя милост била нарушила: Чл. 11а. (Нов - ДВ, бр. 14 от 2009 г.) (1) Сведения и данни за дете не се разгласяват без съгласието на неговите родители или законни представители освен в случаите по чл. 7, ал. 1. (2) В случаите, когато спрямо дете е предприета мярка за закрила, не могат да бъдат разгласявани сведения и данни за детето без писмено становище на органа за закрила, предприел мярката. (3) Когато детето е навършило 14 години, се взема и неговото съгласие за разгласяване на сведения и данни. Вие някъде да видяхте тук да пише за някаква забрана да се правят видеозаписи на учебни часове? Аз не виждам. Какви данни са гласовете на учениците е отделна работа, щото в тия записи лицата не се забелязват, толкова е лоша камерата, че се виждат комай само някакви петна, трудни за идентифициране. Лицето обаче по принцип "данна" за човека ли е? А гласа? При това аз в тия клипчета също така май само себе си предимно снимам, да оставим това, че в редките случаи, когато камерата е обърната към класа, тя, първо, може да вижда само малка част от учениците, второ, учениците са предупредени и с тяхно съгласие става записа, ония, които не са искали да са в частта от стаята, която камерата вижда, са имали възможността да седнат в невидимата част на стаята; записите не се правени с тайна камера, учениците знаят какво става и са дали съгласието си; при това записът се прави не с някаква порочна цел, както явно някои хора искат да ми вменят, а с една доста благородна цел: повишаване на качеството на образователния процес по философия, възможност обществеността да се запознае с това какво става в българското училище, как се харчат парите на данъкоплатеца, т.е. целта е обществено приемлива и при 69
това доста висша по характера си, т.е. глупави съображения тук са просто неуместни и пр. Има много неща да се кажат, казусът си го бива. Аз тия дни ще предприема мерки да се свържа с добри адвокати с оглед да обсъдим възможността за завеждане на ново съдебно дяло срещу г-жа директорката, понеже, сами се убедихте, тя прави всичко възможно аз да не мога спокойно да изпълнявам служебните си задължения, тероризира ме всекидневно, опитва се да се гаври, не се съобразява с това, че моя милост по здравословни причини съм инвалидизиран, подлага ме на невиждан административен тормоз, това наистина вече не се търпи, тя мина всички граници. Ето, трети-четвърти ден съм на работа, тя тоя път надмина самата себе си, ненавистта й към мен е такава, че само дето още не е дошла да ме разкъса собственоръчно, това чувство имам вече. Започнах нощем да сънувам кошмарни сънища, ето, от възмущение тази нощ заради това какво ми стори вчера почти не спах, въртях се в несвяст, сънувах разни кошмари, примерно сънувах, че съм настъпил с бос крак една змияпепелянка, която се извръща да ме клъвне, а аз се браня с една... книжка на списание ИДЕИ, която кой знае как попадна в ръката ми; даже си спомням отровата, която течеше по корицата на списанието, което моя милост издава, представяте ли си?! Явно може би тая административна особа си въобразява, че ще ми писне в един момент и като ме извади от равновесие, ще направя някоя глупост, тя добре знае, че на моменти се паля, изглежда тя това и цели де, ний разбираме тия неща, идеята й е да ме подтикне да направя в състояние на подбуден, на предизвикан от нея афект нещо наистина укоримо, та да й дам основания да ме наказва, щото сами виждате, че до момента нейните обвинения са изсмукани от пръстите, за нищо не стават. Или копнее да стане така, че да ми писне дотам, че да си взема шапката и да се махна, та самовластното й царство да си остане само нейно, щото сега аз, гражданинът-демократ Грънчаров, виждате, се превърнах в главна пречка пред така слънчевото й царуване. Но тая, разбира се, няма да стане, аз съм стар, закален в битките боец, разбира се, платих съответната цена, здравето ми рухна, ето, сега тя се опитва да ме досъсипе тотално, което вече е нетърпимо. Ще се наложи да сезирам Инспекцията по труда, Синдиката "Подкрепа", ако трябва до Омбудсмана ще стигна, но тая работа няма да оставя така. Ще видим. Бъдещето ще покаже. Оптимист съм. Обичам подобни предизвикателства, отдавам им се. Заслужава си да се живее в битка за някакви ценности и идеали! Само тогава човек може да каже, че живее, а не просто вегетира. Така и подобава да живее човекът. Така животът е вълнуващ и е налице тръпката, удостоверяваща, че наистина живеем. Ето, борци за личностно утвърждаване и себедоказване, вие как сте във вашите лични битки на това най-важно поле на живота, достоен за човека? Въртите ли усърдно меча? Само така! Бъдете себе си – и никога не бъдете малодушни! Този е пътят. Няма друг начин. Не е леко, но пък само вървенето по този път може да ти даде доказателство, че заслужаваш да носиш гордо правото да се наричаш личност! Това исках да ви кажа тази сутрин. Нека да е прекрасен този ден за вас. Петък е. Прекрасен ден. И заплати някои тия дни ще получат. Идат благодатни дни за почивка и за релаксация – ех, живот, живот! 70
Още един призив за повече човечност 29 ноември 2013, петък
Днес ми се наложи все пак да напиша следните писмени обяснения до своята администраторка, уважаемата г-жа директорка: До Директора на ПГЕЕ-Пловдив ПИСМЕНИ ОБЯСНЕНИЯ от Ангел И.Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование Уважаема госпожо Директор, Вчера към 10.30 – 11.00 часа Вашата секретарка ми връчи „ПОКАНА“ от Ваша страна да пиша поредните „писмени обяснения“, този път по повод на ПИСМО от страна на г-жа А.Пакова, началник на РИО-Пловдив – във връзка с резултати от проверка, предизвикана от МОН около един аспект от моята разностранна дейност като 71
преподавател в ПГЕЕ-Пловдив, която Вие през последните години така всестранно и по специфичен начин обсъждате. С тази своя „ПОКАНА“ Вие ми нареждате в срок до 16.00 часа (доколкото си спомням) на същия ден да представя исканите обяснения. Отказах да подпиша връчването на „поканата“ по следните причини: 1.) Не съм запознат с документа от г-жа Пакова в неговата цялост, тъй като в учителската стая Вие сте изложили на всеобщо обозрение само избрани (цензурирани от Вас) откъси от него, то в такъв случай аз не мога да изложа своята позиция по обсъжданите проблеми; липсата на информация по ония въпроси, в които Вие ме обвинявате, ме поставя в положение да не мога да отговоря на самите обвинения; в тази връзка ако искате да разберете моята позиция, би следвало да имате добрината да ми дадете възможност да се запозная с целия документ; 2.) По същите тия въпроси защо съм правил видозаписи на мои часове по философия аз вече съм изразил позицията си при предишна Ваша „покана“ за писмени обяснения, тъй че не е нужно още веднъж да пиша за все същото; 3.) Много ми е интересно все пак защо си позволихте в учителската стая да изложите съкратен, цензуриран вариант на документа, подписан от г-жа Пакова, щото това един вид подвежда целия педагогически екип; а както се вижда от началото на въпросното писмо, то е адресирано до преподавателите от училището, т.е. би следвало да бъде изложено в пълния му вид; 4.) Моля Ви също така да имате добрината да спрете така активно водената от Вас „компроматна война“ спрямо мен, понеже такова едно недопустимо отношение може да бъде възприето като целенасочена кампания по дискредитирането ми като личност, обществен деец и преподавател; нямате никакво право да манипулирате и настройвате учителската колегия срещу един неин член, да оставим това, че подобни инициативи са укорими от нравствена гледна точка и говорят зле за Вашия имидж като ръководител, като администратор; 5.) Аз се върнах след продължителен отпуск по болест и все още не съм се напълно възстановил от тежката операция; здравето ми е крехко, имам проблеми със сърцето, във връзка с това Ви моля най-човешки да се съобразявате с тия неща; Вие обаче от първия ми работен ден след болничните ме бомбардирахте с цяла една поредица от искания за писмени обяснения, провокирахте ме да пиша доклади, какво ли не и пр., в резултат на което аз нямам нужното спокойствие пълноценно да изпълнявам нелеката си функция на преподавател; т.е. заради осъществявания от Вас целенасочен всекидневен тормоз аз вече едва издържам, на предела на силите си съм ето днес, на петия ден след завръщането ми на работа. 6.) Вие можете да отправяте каквито си искания и заповеди към мен, но Ви моля да не ми давате такива кратки, „пожарникарски“ срокове, които едно че са неизпълними, второ ме депресират, трето не ми дават възможност да изпълня качествено поставената от Вас самата задача; човек не може да разбере защо правите това, но все пак има някои неписани правила на етичността, на човечността, които не бива да се нарушават по един такъв екстравагантен начин; 7.) Държа да Ви уведомя, че ако продължавате да се отнасяте по един такъв унизителен, дискриминационен, потискащ и накърняващ човешкото ми достойнство 72
начин към мен, аз ще се принудя да алармирам съответните държавни органи, примерно ще ми се наложи да пиша жалби до Инспекцията по труда, до ръководството на синдикалната организация, в която членувам, Омбудсмана на републиката и т.н. 8.) Държа накрая да Ви уведомя най-добронамерено, че е крайно време да осъзнаете, че такъв един авторитарен и незачитащ човешкото достойнство груб и волунтаристичен административен подход не е допустим за съвременния тип ръководител, той встъпва в пълно противоречие с нормите на човешкия морал, на елементарната човечност, на правото, на демокрацията, на каквото си искате още. Няма да допусна да бъда превърнат от Вас в едно подгонено животно, моля Ви, опитайте найсетне да осъзнаете какво правите и се постарайте да намерите сили да се спрете... Накрая искам да изразя очакването си, че все пак ще имате добрината да ме информирате и да ми дадете възможност да се запозная с цялата документация по ония проверки от органите на Министерството, които бяха предизвикани от мои жалби, до този момент Вие ме държите в пълно информационно затъмнение, което е благодатна почва за един задкулисен, непочтен подход от Ваша страна, което пак е в противоречие с нормалните човешки представи за това какво може и какво не може да си позволява един съвременен ръководител. 29 ноември 2013 г., 10.13 мин. Пловдив
С УВАЖЕНИЕ:
73
Чувствам с всичките си сетива, че съм необходим на учениците, ето това найвече ме крепи 30 ноември 2013, събота По публикацията от вчера със заглавие Подивете се и вие на какви безпаметни подвизи е способна нашата родна бюрокрация в името на борбата ѐ за защита на презряното статукво! се получи интересен коментар от една дама, която дълги години е работила в образователната сфера, в едно найпрестижно пловдивско училище, т.е. е много близка до темата, освен това е човек с ясни и безкомпромисни нравствени принципи, т.е. е човек, чието мнение аз високо ценя; ето какво ми пише уважаемата г-жа Василева и по-долу също така можете да прочетете и какво аз ѐ отвърнах: Мария Василева – учител каза: Здравейте, г-н Грънчаров! Тази ваша администраторка ме изумява вече! Загубих ума и дума, както се казва. Не съм срещала чак такъв директор, а съм работила при 7-8 директори на училища. Толкова злоба, изобретателност и бързина в съчиняване на обвинения, такова човеконенавистничество са рядкост дори в нашата безрадостна българска действителност. Не очаквах такъв развой. Очаквах нещата да тръгнат в единствената правилна посока – диалог и колегиалност. Ама това, което се случва сега, е върхът на простотията, толкова е аморално, подло, цинично, низко. Така не може да се отнася който й да е към което й да е човешко същество! Какви са тези срокове, които поставя, какви са тези нарушения – измишльотини за заснети видео-уроци?! А видео-камерите, които се поставят из училищата и улиците, не нарушават ли човешките права на детето?! Била съм на стаж в Алианс Франсез в Париж. Там видео-уроци се използваха за усъвършенстване и квалификация на учители. Във Френския Културен институт във София чрез видео-уроци ни обучаваха да оценяваме нивото на владеене на чуждия език по новите европейски рамки. Чрез видео-уроци след това ни оценяваха за хабилитирани екзаминатори, имащи право да оценяват за нива А1, А2, Б1 и В2. Би следвало да Ви похвалят и наградят за работа с технически средства и с нови технологии. 74
Все се надявам някой на някаква инстанция да разбере за криминалните отклонения на тази жена, на Пакова и т.н. Иначе, да идват някакви нации, монголци например, да ни завладеят и да вкарат нещата в ред, като изтребят първо комунистическите отрепки. Бог да ни е на помощ, щом в такива елементарни казуси на злоупотреба със служебно положение, като тази ваша директорка, няма кой да се застъпи за Вас и да я изхвърли от училището!! Желая Ви сили и здраве да стигнете до справедливост и до изобличение на пороците в родното ни образование. Мария Василева – учител Ангел Грънчаров каза: Уважаема госпожо Василева, аз също не мога да проумея каква е тази ненавист, аз наистина не съм очаквал, че след завръщането ми от 8месечен отпуск по болест ще се отприщи такава необуздана агресия; всичко друго съм очаквал, но само това не, но ето, наложи се да се изненадам. Какво да Ви кажа, просто нямам думи вече, не знам, има нещо в цялата тази работа, което е неизмеримо, но кое е именно то, в момента не ща да го кажа, сегазасега ще се въздържа да го идентифицирам. Самият факт, че въпросната особа се разминава с мен в коридорите с каменно лице, е достатъчно показателен. Обстановката е крайно напрегната и абсурдна и се чувства от всички; ако някой не чувства страшното напрежение, което витае, това говори за безчувственост, а пък безчувствеността в такива ситуации, както знаем, е проявление на нещо, което може да се определи като нравствено уродство. Естествената човешка реакция в такива случаи е човек да е съпричастен, и то спрямо положението на жертвата, не да симпатизира на носителя на агресията във всеки случай. Интересното е обаче, че в тази обстановка въпреки всичко аз намирам задоволство в общуването с учениците; не е леко, но пък самата възможност да разговарям с тях по най-важните човешки въпроси (то това всъщност е философията, философията не е нищо друго!) ми носи задоволство и укрепва духа ми. И още поинтересно нещо има, което здраво ме държи в тази нелека ситуация и то е следното: че в тия условия духът ми се активизира в екстремна степен, поради което в дискусиите с учениците успявам, Бог знае как, да стигам до идеи, до които при обичайните условия никога не бих стигнал! Не зная дали се изразих понятно, но имам предвид нещо твърде любопитно, за което ще пиша, дай Боже да имам време и настроение, тия дни. Стигнах в обсъжданията с учениците през тази първа седмица след завръщането ми на работа до невероятно интересни мисли, опитвайки се да ги подбудя да вникнат в ония проблеми, които ни се налага да обсъждаме. Чувствам с всичките си сетива, че съм необходим на учениците, ето това най-вече ме крепи. Вярно, има тежки моменти, има и сред учениците такива, които са способни на какви ли не простотии, но въпреки всичко сред тях най-вече има една свежест на съзнанията, която невероятно импулсира духа на философа. Вперените в мен погледи на тия млади хора, общо взето изоставени на самите себе си – с тях никой всъщ75
ност не разговаря по ония жизнено-важни, съдбовни въпроси, за които те имат страхотна нужда да разговарят - ме импулсира да намеря в себе си духовни сили та да им "сервирам" онази "духовна храна", за която са така жадни и гладни душите им. Този за мен е смисълът на учителстването. Заради това аз стоя и ще стоя до последно на поста си, пък макар и като смъртно ранен гренадир...
76
Желая ви, свободолюбиви украински приятели на Европа, да сбъднете своята така красива мечта! 30 ноември 2013, събота Украинският ми приятел Constantine Raida, който във Фейсбук ме подкрепи в моите невероятни главоболия – в битката ми с така наглата и агресивна образователна администрация у нас, която още не се отказала от тоталитарния си манталитет – та той написа ето какво: "Constantine Raida: Аз съм много внимателно гледа тази бъркотия..."; аз му отвърнах ето как: "Аз много внимателно гледам тази бъркотия..." – така е правилно да се напише на български, мой скъпи украински приятелю! Благодаря Ви за отзвука, за съпричастността, това означава много за мен в тази минута! Особено приятно ми стана, че сте се опитал на български език да откликнете! Много поздрави от мен на Вас лично, на украинските колеги от Института по философия, също така на свободолюбивите приятели на Европа, на борците за достойнството на Украйна, които са тия дни по улиците на Киев! Желая ви да сбъднете вашата украинска мечта!
77
Духовна агония, водеща до неминуема гибел на нацията ни 30 ноември 2013, събота
Смятах тази сутрин да представя своята позиция по разразилата се на страниците на блога ми дискусия за българската идентичност и за фаталната "разкраченост" на България между Изтока и Запада – виж Възходът на Западната цивилизация е най-важното историческо събитие във второто хилядолетие след Христа и също така Европа ли? Скоро, скоро... по-скоро султана! А от Америка пък приличате на бедуини… - но тъй като не съм Слънце и навсякъде не мога да огрея (крайно много неща и проблеми ми се струпаха на главата напоследък!) то решавам тази сутрин да отложа пак за известно време своето изказване, с оглед да има повече време и други да се изкажат. Вместо това решавам да взема думата и да напиша нещичко по текущите скандали у нас, които нашумяха в последните дни, а именно, по скандала около "монасите"-содомити от Троянския манастир, а също така и по случая с "омерзените" пияндетата-професори от СУ, които бяха заснети на видео от ранобудните студенти и изобличени, а пък народът, предполагам, онемя с широко отворени усти, съзрял страховитата нравствена бездна, пред която сме се изправили - и която тия явления обозначават. Понеже много си падам по нравствените казуси, не само ще пиша по тях 78
сега, но и съвсем скоро ще ги предложа за обсъждане на моите ученици, на които преподавам не само философия и гражданско образование, но и етика. Прочее, това, дето сега възнамерявам да пиша, също има отношение към горната тема за това какви сме ний, българите, каква е нашата съвременна българска ситуация, тъй че ето, и това писание може да се отнесе към същата дискусия, защо пък не? Аз бих почнал с това: даваме ли си сметка какво именно тия случки показват, за какво те ни говорят? Имам чувството, че това не се съзнава достатъчно, щото, чини ми се, повечето от нас гледат на тях от т.н. "по-пикантна", сензационна, шумна, развлекателна страна. Та ми се ще да заостря вниманието върху най-важното: какво всъщност и наистина е станало, какво то ни говори, какво то ни показва, в това число и за това що за нация сме, щом точно такива явления са възможни у нас? И са възможни не къде да е, на се случват в такива най-свети, най-чисти, най-духовни по идея и по смисъл места: в един манастир, но не кой да е, и в един, и то също не кой да е, университет. Даваме ли си достатъчно сметка какво е това манастирът – и какво е университетът? Аз наскоро написах и издадох цяла една книга за университета, неговата идея и същина, а също така и как тези последните се проявяват в специфично българските условия: книгата се казва Истинският университет и тя може да се прочете на посоченото място и онлайн. Тъй че това, което се случи тия дни в СУ, изобщо не ме изненадва, аз съм работил в тази сфера и знам още по-умопомрачителни и похотливи истории, които се случват зад стените на университетите у нас; пък и вие ги знаете или поне предполагате, няма защо да се правим на непорочни девици и да се преструваме, че не ги знаем. В нашите университети – по идея храмове на Разума и на Истината – не само се пие, то само да се пиеше, но в тях се правят още повъзмутителни в нравствено отношение неща, в сравнение с които вулгарните изстъпления на монасите-содомити от Троянския манастир нищо чудно да почнат да изглеждат на нещо като, с извинение, невинни "богоугодни" забавления – да ме прощава Господ за тази дума! Манастирът пък по идея е най-свято и чисто място, обител на Духа, на чистия Дух, той е Божий Дом, място за пречистване, просветляване и укрепване на човешкия дух, а ето в какво се е превърнал той в нашенските родни условия: превърнал се е в содомитско сборище, в бесовско място, където разюздани пръчове с бради се отдават на най-презрени и гнусни пороци, те, видите ли, за да се съблазняват един друг, си мяукали като разгонени котараци, представяте ли си?! Говоря за "монасите", за "калугерите", за "свещениците", за "духовниците", моля да ме извините, че употребявам тези толкова неподходящи за случая думи. Човек наистина може да онемее от гнус и отврат като си представи що представляват нашите "духовни", с извинение, водачи, пастири, първенци, щото по начало точно такива трябва да ни бъдат и университетските професори, и духовните лица на църквата! Две институции, по идея носителки на най-чиста, свята и възвишена духовност, тази на Науката – и тази на Вярата. Ами какви са ни нашите църковни архийереи, митрополитите, пардон, мутрополитите ни де?! Ами ето, тия дни тече и друг скандал, според който, представяте ли си, един мутрополит, предполага се, е поръчал убийството на друг, с извинение, щото е починал вече, мутрополит, давате ли си 79
сметка пък това за какво говори?! Майко мила, аз лично, признавам си, тия неща умът ми не може да ги побере, те са нещо непостижимо в абсурда си, пълна нравствена аномалия, аз това нещо го наричам нравствено уродство, но и тази дума, сами виждате, се оказва мека, и тя не може да изрази пълната същина на толкова порочното явление, нямащо нищо общо с елементарната човешка нравственост! Човек наистина може да онемее когато му се наложи да каже нещо по повод на тия толкова грозни и гнусни явления, на които ставаме свидетели – и които символизират не просто духовната, нравствената и човешката безпътица на нацията, ами и са израз на онази тотална катастрофа, отровните плодове на която вече берем - и тепърва още повече ще берем. И дори ще ни се наложи, в крайна сметка, и да ги изядем, щото тия плодове не ги берем ей-така, за да си ги имаме, ами ще ни се наложи и да ги погълнем. Представяте ли си каква е заразата на народното тяло, щом като таман в нейното сърце и глава са се настанали тия смъртоносни отрови?! Щото и Църквата, и Университетът, са нещо като квинтесенция на най-доброто, с извинение, от нашия народностен живот! сега почнахте ли да схващате поне малко от малко какво означават тия на пръв поглед уж безобидни случки: монасите в Троянския манастир, с извинение за думата, били все... хайде, да не пиша мръсната дума, да не цапам страниците си, били... "мъжеложци", падали си, видите ли, по "мъжки ласки", обичали, тъй да се рече, "секса между мъже", и така много се били увлекли в мръснишката си содомия, че превърнали целия манастир в развратно содомитско и даволско сборище, в нещо като, напряко казано, бардак! Манастирът ни станал бардак, а пък Университетът, простете, в нещо като кръчма, в която професори пият до припадък, а пък после... пикаят по коридорите на нашата свята Алма Матер: майната ѐ на Алмата, майната ѐ на Матерта! Майната ѐ и на Българията де, щото това какво друго да означава, а, кажете ми де, аз не знам какво друго може да означава! Страшна работа! Ужас! Същински умопомрачителен кошмар! Какво повече да кажа? Какво изобщо повече може да се каже? Нима не се каза вече най-главното?! (Виж: Разврат в църквата 3 | Господари на ефира ) Тия явления говорят за нравственото здраве на нацията ни – "здраве" ли казах?! Как можах пък точно тази нелепа в този случай дума да използвам? Те говорят за страшната болест на нацията, оздравяване от която не се види, а по-скоро се виждат признаците на агонията, която ще доведе до неминуемата ни гибел. Това вече сякаш са предсмъртните конвулсии на умиращото народно тяло, щото щом бъдат поразени вече сърцето (Църквата) и главата (Университетът) на една нация, то смъртта вече е съвсем близо. Аз така виждам нещата, нека да ме наричат черноглед, аз не ща обаче да замазвам работите – и да ги оцветявам в розово. Страшно е, нима вие не чувствате вече гърча и агонията? Блазе ви! А адския хлад, дето скоро ще ни обгърне, нима още не го усещате? Щастливци и хитреци сте вий, вас човек не може да ви подведе, знаете вий как да живеете, няма що! Блазе Ви наистина! Много ви здраве тогава... и майната ви! Мрете – щом не ставате за живота! Щом сте се отказали от живота, животни такива! Щото и вий в мнозинството си сте точно такива като пръчовете от Троянския манастир, пък дори и да не сте склонни да развратничите еднополово, то развратът дали е еднополов или 80
двуполов си е все разврат, вий също така в мнозинството си сте и като гълтачите на ракия с професорски титли от СУ, нищо че не сте професори, нищо че не сте, с извинение, от "духовния елит" на нашата загиваща, на нашата агонизираща вече нация. Това е положението, ако щете ме мразете, ако щете ме колете, аз казах каквото исках, пък вий... вий му мислете, ако можете де, но това съвсем не е сигурно, щото и развратът, и алкохолът вече явно са ви съвсем изпили мозъците... Боже, написах това, а дали няма тия дни някой патриот да ме даде под съд за... кръвна обида на нацията?! И да ме натика в затвора, а? То моята пословична "българофобия" май мина всички предели, а? Аз за нея дали не заслужавам вече направо смърт, какви ти съдилища? Боже мили, аз го пиша това с болка, един вид с кръвта на раненото си сърце го пиша, ама дали няма да си изпрося затвора, а? Щото патриотизмът у нас, на фона на наличния нравствен, духовен и всеобщ човешки упадък е в невиждан прогрес, това нали сте го забелязали също? Може да сме мръсници, ама сме си наши, родни, мили, български мръсници, може да сме копелета, ама ний се гордеем с българщината си, дето ври и кипи под калпаците ни! Долу българофобите, дето не харесват нашата кочина! Долу майцепродавците, нашите майки с ракия са ни откърмили, нашите майки ако е трябвало, и в лайна ще да са ни окъпали, ний от гнусотиите не се боим, напротив, чувстваме се прекрасно! Да живей развратът, готини пичове! Ей, брадати дяволи и пръчове от Троянския монастир, ако си падахте по кучки, цена нямахте да имате бре?! Да живей животът! Гарсон, дай по още една на цялата кръчма от мене! Ний сме си много убави бре, не го слушайте тоя идиот Грънчаров! Да живей Матушка Болгария! Уррааааа! Вперьод срещу вси врази!
81
Взех да се замислям дали да не се пожертвам съвсем, обявявайки гладна стачка – отчаян протест срещу безобразията в нашето училище 02 декември 2013, понеделник Тази сутрин си загубих маса време да търся един текст: мои "писмени обяснения", които съм писал по нареждане на моята така мила г-жа директорка, в която тя ме "покани" (това нещо, "поканата" към учител да пише писмени обяснения, е неин любим специалитет, дължащ се, вероятно, на това, че тя иначе е учителка по... литература!) да разкажа за хипотетични "нарушения", свързани с моята инициатива да заснемам с видео учебни часове по философия и да ги качвам в интернет. Та търсих този текст може би повече от час в архивите си, така и така не можах да го намеря, най-накрая се сетих, че го сложих в своята книга Ние не сме тухли в стената! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"); разлистих книгата и го намерих там, на стр. 223 се намира този текст, писан на 22.05.2012 г. Минали са, виждате, повече от година и половина, уважаемата г-жа директорка онзи ден, на 28 ноември 2013 г., отново ми нареди да пиша нови "писмени обяснения" пак по съвсем същата тема; не зная дали просто е забравила, че ме е... "изпитвала" вече по този въпрос, дали прави това с оглед да се погаври за пореден път с мен, или пък понеже просто е гореща привърженичка на изпитания дидактически принцип "Повторението е майка на знанието!". Както и да е, аз тогава, онзи ден де, отказах да пиша втори път все за едно и също нещо, е, после написах все пак нещичко, ето сега пък решавам отново да пиша, но този път не до самата директорка, а до нейното най-висше началство, именно уважаемата г-жа Министърка на образованието и науката. И до г-н Омбудсмана ще изпратя един екземпляр от писмото си, налага се, понеже в случая става дума за нова и то съвсем безцеремонна атака от страна на въпросната администраторка срещу моята преподавателска, личностна, гражданска и всякаква друга автономия ("автономия" в случая има смисъла на свобода), която на мен ми се налага да отблъсна някак и да се защитя. Аз вече писах по възникналия казус Чувствам с всичките си сетива, че съм необходим на учениците, ето това най-вече ме крепи, също така Подивете се и вие на какви шеметни подвизи е способна нашата родна бюрокрация в името на борбата ѐ за защита на презряното статукво!, а също и ето тук: Още един призив за повече човечност. А сега, както вече казах, се налага да напиша още нещичко, ето го и него: 82
До проф. А.Клисарова, Министър на образованието и науката До г-н К.Пенчев, Омбудсман на Република България ЖАЛБА от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема г-жо Министър, Уважаеми г-н Омбудсман, Много съжалявам, че отново ми се налага да Ви занимавам с все същия епичен, дори, бих си позволил да кажа даже, и епохален административен, правен, нравствен, психологически и какъв ли не още казус около неуморната и самоотвержена дейност на г-жа Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив, назначена на този пост в не по-малко паметната ера на управлението на незабравимия наш Премиер и Вожд Б.Борисов, но ето, както, надявам се, сами вече сте се убедили, изобщо не бива да се оставя без длъжното внимание феноменалната активност на въпросната административна персона понеже това ще бъде голяма и невъзвратима загуба загуба за бъдещата история, археология и феноменология на процесите на разпад, които преживява в наши дни толкова тежко болната, поразена право в сърцето си образователна система на България. И понеже имам невероятния шанс да съм не само наблюдател, но и най-активен участник в тия същите знаменателни процеси, ето, имам възможността да допринеса, да внеса своя изследователски вклад в проясняването на тия толкова любопитни и невероятно поучителни процеси. По тази причина ми се налага именно отново да Ви пиша за най-последните активности на уважаемата г-жа Директорка на ПГЕЕ-Пловдив, която, благодарение на моите писания, публикувани в моя доста популярен блог, е на път да стане нещо като национална знаменитост. Както е известно, поради травма и тежка операция аз бях в продължителен (8-месечен) отпуск по болест; през изминалата седмица за първи път след отсъствието си се появих на работа. Оказа се, че г-жа Анастасова, която по време на отсъствието ми, не престана да се занимава с моята скромна особа (за тия нейни не по-малко епохални подвизи аз имах честта да Ви информирам в предишните мои жалби), още от първия ден се нахвърли на мен, сякаш аз съм нещо като жертва, подлежаща на незабавно разкъсване или заколение: бомбардиран бях за тия пет дни с поредица от искания за нови и нови "писмени обяснения", за писане на други документи, връчени ми бяха съответните заповеди, като г-жа директорката най-вече внимаваше да ми дава най-кратки, спешни, пожарникарски, напълно нереалистични срокове за изпълнение на заповедите й, явно идеята й е била, както се подразбира от всичко това, да ме подложи на нова безцеремонна административна "гонка по устав"; този израз го взаимствам от богатия речник на армейските фатмаци (старшини, сержанти, фелдфебели), като целта, разбира се, е да ме смаже още от първите дни, да ме унизи, да 83
ме подложи на оня същия терор и тормоз, който тя системно провеждаше всеки ден и преди разболяването ми. Явно за толкова старателната администраторка такива неща като известна порядъчност, човечност, деликатност (все пак на мен ми се налага да се адаптирам към нелеката си работа и пр., също така би следвало да имам все пак някакви що-годе нормални и спокойни условия - за да мога да изпълнявам добре служебните си задължения и пр.; и то по закон тъкмо тя е длъжна да ми осигури тия нормални условия на труд, а не да ми вреди, не да прави невъзможно да си гледам в такава една напрегната ситуация работата!), та явно г-жа Анастасова и тук проявява очебийна оригиналност и нестандартност, явно е твърдо решила да влезе в аналите на историята като пример за най-върл привърженик на казармения модел на образованието у нас. Та това, което г-жа Анастасова изрови този път и по което се напъна "да ми даде да разбера", беше една позабравена история за това, че преди години моя милост реши да прояви известна творческа иновативност и тогава реших да заснема на видео учебни часове (лекционни курсове, беседи, също така дискусии по различни теми в създадения от мен в нашето училище ДИСКУСИОНЕН КЛУБ и пр.), именно за целите на повишаването на качеството на образованието на учениците по философия, част от които по-късно сложих, с определени познавателни и образователни цели, имайки предвид кризата в българското образование, за всеобщо ползване в интернет. Какво е принудило г-жа Анастасова да използва тази моя иновация за обявяване на нов кръг от водената от нея "компроматна война" срещу мен е лесно да се разбере: предполагам, тя се надява да "разрови" случая, да се натъкне на някакви "нарушения", което, евентуално, може да и даде така лелеяния от нея повод да ме накаже, ако пък не успее да ме накаже, то поне да ме компрометира както пред колегите, така и пред учениците, а защо не и пред родителите, да посее нови пищни раздори, а пък, ако й се усмихне щастието – требва, таваришчи, да сме оптимисти! – и да ме уволни най-накрая, което, както е известно, е нейната "най-висша и последна цел в живота" й, ако е позволено да цитираме немския сърцевед Гьоте. Та на втория ден след завръщането ми от отпуск по болест г-жа Анастасова счете за нужно да овеси на таблото за обяви в учителската стая един ферман, в който се обясняваха някакви хипотетични "системни нарушения" от страна на "индивида Грънчаров" на "човешките права на учениците", той, видите ли - ах, колко лош и презрян е тоз човек!? - бил нарушил дори "Закона за закрила на детето" и какво ли не още. Сюблимният момент беше, че за този въпросния ферман г-жа Анастасова беше успяла да се сдобие с подкрепата и единодействието на самата началничка на РИО-Пловдив г-жа А.Пакова (sic!), да, представяте ли си, г-жа Пакова беше беше благоволила да подпише такъв един "разгромен документ", който, видите ли, бил отразявал част от резултатите на предизвикана от МОН проверка. Която пък, от друга страна погледнато, най-вероятно е предизвикана от онова същото "разгромно писмо" срещу мен, което инициативната г-жа Анастасова сама написа в отговор на моя жалба до Вас, уважаема г-жо Министър на образованието и науката! Най-вълнуващият момент беше този, че г-жа Анастасова, преди да положи въпросния "компрометиращ" документ на всеобщо обозрение за срам и резил на "индивида Грънчаров", го беше предварително подложила на 84
собственоръчно направена цензура, т.е. беше отрязала средната част на документа, а беше сложила само неговото начало и неговия край. Излишно е да споменавам, че тя все още не е проявила добрината да ме запознае с резултатите от проведените по мои жалби проверки от страна на МОН и на РИО, аз живея в пълна неизвестност за това какво е станало и какво е установено, и, както и останалите членове на педагогическия екип, сме принудени да се задоволяваме с какви ли не, кой от кой по-чудати слухове. Ето за този документ г-жа Анастасова ми заповяда да пиша поредни обяснения, въпреки че не ми е показала документа в неговата цялост, което пък е несъмнен опит за подвеждане от нейна страна: като не съм информиран за какво именно съм "обвинен", аз как бих могъл адекватно да реагирам?! Наложи ми се да откажа с нарочен доклад до директора писането на тия обяснения – най-малкото, понеже по този въпрос вече съм давал на г-жа директорката съответните писмени обяснения, и то година и половина преди това. А хипотетичното "нарушение" или самото деяние е извършено преди доста години, което именно и поражда въпроса защо г-жа Анастасова толкова много се е загрижила за този въпрос, какво толкова я е вдъхновил този именно стар случай, отдавна разискван и стоящ вече в архивите. Ето моята интерпретация на този така любопитен иначе момент. Работата е там, че когато на мен ми хрумна идеята да направя такива видеозаписи на учебни часове, то аз тогава по надлежния ред уведомих директорката и получих нейното съгласие; тогава аз бях в най-прекрасни отношения с нея, тя беше току-що станала директорка, тя тогава изобщо не възрази спрямо тази моя инициатива, напротив, определи я като похвална. Даже имам чувството, че дори написах и писмен доклад, в който разказах за някои свои иновативни намерения, щото тъкмо по това време аз реших също така и да въведа експериментално една "точкова система" за оценка на постиженията на учениците в часовете по философия и гражданско образование, пък и някои други подобни инициативи, които са все по посока на либерализацията на учебния процес. Три дни търсих екземпляр от този документ в моя архив, оказа се, че хартиено копие не мога да намеря, а пък електронно копие не намерих, понеже доста време е минало, аз имах на няколко пъти в този период срив в компютъра, което е довело най-вероятно до загубата на тия файлове. А пък е възможно тогава да съм дал в канцеларията само едно копие, а на мен да ми е бил връчен само входящия номер (това е честа практика, т.е. останал съм без свое копие). Но това нещо е възможно да се провери, важното е, че аз нямам никакво съмнение относно това, че уведомих г-жа Директорката, въпросното видеозаснемане е ставало с нейното знание и съгласие, да не говорим пък за това да е имало някакво възражение от нейна страна, защото ако беше имало, то, разбира се, въпросното "нарушение" тогава изобщо не би било направено. С течение на времето аз добре си спомням, че от един момент г-жа Анастасова започна да ми казва, че "не било желателно" да продължавам с тия видеозаписи на учебни часове, но от нейна страна дори и по това време не е имало отпор или забрана, тя ми казваше тия неща в пожелателна форма, даже ги е казвала и на заседания на учителския съвет (това може да се провери по протоколите, ако изобщо е влязло в тях, но пък за този факт все пак има доста свидетели). Та като почна да ми 85
казва тия неща, като забелязах промяна в нейната позиция, аз тогава започнах на въпросните клипове да обръщам уебкамерата на лаптопа само към мен, т.е. фигури и лица на ученици вече изобщо не са попадали в нейния обхват. (А пък в предишния период и да са попадали лица и фигури на ученици, то качеството на заснемането е крайно лошо и тия лица са почти неразличими, при това учениците добре са знаели, че се прави запис на обсъждането на темата, пред камерата тогава са сядали само ученици, които не са имали нищо против камерата да ги "види", в никакъв случай записите не са били правени тайно, без знанието на учениците.) Но съм длъжен изрично да подчертая, че от страна на г-жа Анастасова като директор и в двата периода на нейното отношение към въпросното заснемане не е имало категорична забрана, нещо повече, не е имало и дума против, щото ако е имало, аз, разбира се, щях да се подчиня, а тези записи сега нямаше да ги има. В оня, по-раншния период г-жа Анастасова все още се опитваше да мине за съвременен ръководител, т.е. още не беше се изявила в собствената си, в присъщата си светлина като един по същество крайно авторитарен администратор. Размишлявайки върху тези неща, аз открих следното: 1.) Сега г-жа Анастасова изважда тия "скелети от гардероба" с оглед да отхвърли своята собствена отговорност за случилото се, тъй като, както виждаме, тя не само че през цялото време е знаела за тия видеозаписи на учебни часове по философия, но и, непротивопоставяйки им се, фактически ги е покровителствала, фактически тия записи са били правени с нейната санкция, със санкцията на властта, с която тя разполага; 2.) Респективно, опитвайки се по този начин сама себе си да оневини, г-жа Анастасова е предприела въпросната кампания по моето хипотетично очерняне чрез пришиването ми на такова едно "закононарушение", понеже се опитва на мен да прехвърли пълната отговорност са случилото се, именно, да оневини самата себе си; такова нещо, както се забелязва, не е почтено, но както и да е, това е неин избор; 3.) Написал съм нарочен доклад до г-жа директорката, публикуван в моята книга Ние не сме тухли в стената! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), там на стр. 223 се намира този текст, писан на 22.05.2012 г., и в него аз обяснявам причините и смисъла на въпросния експеримент по видеозаснемането на учебни часове по философия; сега не бих искал да се повтарям, но аз към текста на тази жалба ще прикрепя електронно копие на въпросната книга, където може да се прочете какво именно съм целял с провеждането на експеримента; 4.) Никакви "тайни", злоумишлени цели не съм имал и не съм могъл да имам, а всичко е било все по посока на повишаването на качеството на учебновъзпитателния, образователен и личностно формиращ процес на обучение по философия и по гражданско образование; тъй че да ми се пришиват сега, със задна дата, такива едни мотиви, само по себе си е проява на нескривана злоумишленост и опит за злепоставяне на мен самия като личност и като преподавател - от страна на г-жа Директорката; 5.) Управлението чрез интриги, скалъпване на компромати, на фабрикуване на някакви изсмукани от пръстите хипотетични "закононарушения", чрез репресии и 86
административен тормоз и гаври над личността на преподавателите (и също така на учениците), грубото дискриминационно отношение към "непокорните" и възнаграждаването и облагодетелстването на един тесен кръг от приближени (включително и материално-финансово, с по-големи, с по-тлъсти суми от т.н. "диференцирано заплащане") и прочие, които са неотменна част от "управленския подход" на г-жа Анастасова, са анахронични и абсурдни рецидиви на отдавна отреченото тоталитарно минало, са прояви на груб и незаконен волунтаризъм, на потъпкване на човешките права и на личното достойнство на държащите на своята личностна автономия преподаватели и е крайно време да бъдат пресечени от по-висшестоящите административни органи, понеже произволът от страна на въпросното административно лице стана вече нетърпим; 6.) За г-жа Анастасова насъщните и толкова належащи, горещи, даже парещи проблеми на живота в училищната общност, като проблемите на осъвременяването на преподавателските подходи, като проблема с дисциплината, с оглед спирането на симптомите на пълзящата анархия и пр. са без значение, тя дори, както забелязвате, си позволява да ги заменя с крещящо безсмислени псевдопроблеми, с подклаждане на някакви разпри, раздори, с тормоз над преподаватели, с извращения от какъв ли не род и пр.; сами си правете сметка какво означава това – и докога то може да се търпи. Спирам дотук. Нямам думи вече. Дето се казва: "до гушата ми дойде" вече! Аман! – най-чистосърдечно ще напиша и призная. Страшна работа! Невероятно е такива неща да се правят в наше време, недопустимо е така да се отнася един администратор с хората, с подчинените си, но ето, дето се казва: невероятно, но факт! За жалост, точно това се случва. В училището витае атмосфера на пълен страх, парализиращ волята на всички. Няма потребните условия учителите да осъществяват пълноценен учебен процес. Единствен комай само аз (и още едно-две изключения) в тя нетърпими условия се осмеляваме да се обаждаме и с нещичко да се противопоставяме, всичко останало оглушително мълчи, понеже такава една нетърпима атмосфера е атмосфера на проверка на нравствените сили на всеки един от учителската колегия. А останалата работа в училищната общност си върви на самотек, понеже самовлюбената директорка се занимава предимно със своите лични страсти и капризи по отмъщение на непокорните, в случая най-вече на моя милост – дето съм й станал нещо като трън в очите. Аз вече съм се прежалил, дето се казва. За едната чест живеем – ако искаме да сме човеци. За хляба честта си не бих продал. Предпочитам да умра, но да си остана човек. Мекотело не ща на моите години тепърва да ставам. Разбира се, г-жа Анастасова ще намери някакъв повод да ме уволни, да изпълни заветната си цел, да отстрани пречката пред своето пълно и абсолютно всевластие. Особено опасни стават напоследък недопустимите опити да се използват и ученици в тия борби за разчистване на сметки: странните опити за инспириране на режисирано "недоволство" от страна на дадени ученици срещу "преподавателските подходи" на... г-н Грънчаров (пак, на кой друг да е?!), ми говорят за една такава тенденция, като целта тук е твърде прозрачна и близка до ума. Явно провокирането на такова едно напрежение се 87
възприема като "манна небесна" от въпросната администраторка; аз не мога да кажа дали тия напрежения се подклаждат от класни ръководители, особено усърдни да й угодят, да впечатлят с усърдието си тираничната директорка – или пък такава една подмолна и укорима дейност сред учениците би се наела да осъществи особено близка до директорката нейна помощница, аз това не мога да знам, но мога само да предполагам. Обстановката обаче е толкова абсурдна, че човек вече всичко може да предположи, пък и инструментариума на такива анахронични хора, както знаем, съвсем не е особено богат, те се движат в рамките на един до болка познат ни стереотип, ний всичко това го знаем от ония, от блажените времена на тоталитарния комунизъм - който имахме щастието да живеем, и то съвсем съвсем наскоро... Информирам оглавяваните от Вас институции, уважаема г-жо Министър, и от Вас, уважаеми г-н Омбудсман, за случващото се с надеждата този път да ме разберете - и понеже наистина се чувствам в положението на нещо като подгонено животно, което се бори за оцеляване в ужасната и нечовешка обстановка; съвсем не мога да кажа колко време ще издържи здравето ми в тази нетърпима обстановка, но едва ли ще бъде дълго това време; силите ми са на изчерпване вече. Все по-често взех да се замислям дали да не се пожертвам съвсем и да обявя най-сетне гладна стачка като отчаян протест срещу безобразията на тази администраторка, която все пак по някакъв начин и някога следва да бъде вразумена; така повече работите не могат да продължават дълго. Моля ръководените от Вас институции да реагират този път в спешен порядък, понеже положението, както се убеждавате, е съвсем нетърпимо. Вярвам, че ще изпълните своя дълг и ще възстановите правото, законността и справедливостта срещу тия крайно ретроградни рекомунизационни рецидиви в поведението на въпросното самозабравило се административно лице, намиращо се все пак на достатъчно висока ръководна длъжност. 1 декември 2013 г. Пловдив
С УВАЖЕНИЕ: (подпис)
88
Какво е да си глупак? 02 декември 2013, понеделник
Ето какво: "Накратко казано, беше глупак. На Йосарян той напомняше онези портрети, които висят в музеите на модерното изкуство, на които и двете очи са от едната страна на лицето. Разбира се, това беше илюзия, породена от склонността на Клевинджър да гледа втренчено в едната страна на въпроса – и изобщо никога да не вижда другата му страна." Джоузеф Хелър, "Параграф 22" (Цитирано от Анна Димова)
89
Не е работата да се докаже дали този или онзи е прав, работата се свежда до това да се открие и да се разбере каква е истината... 02 декември 2013, понеделник Публицистката Luboslava Rousseva е написала във Фейсбук нещичко, на което ми се наложи да реагирам, да я репликирам; ето как: Luboslava Rousseva: Нещо се умилих и изведнъж се присетих какво ни събра навремето, за да направим сайта Редута. Неговият двигател избра чудесен цитат от Вонегът, който преразказа така: Представете си за миг, че татко ви е най-умният мъж, който някога е живял на земята, че знае всичко, прав е във всичко и може да докаже, че е прав. А сега си представете, че някое друго дете, на друг хубав свят, отдалечен на милион светлинни години от нас, също има татко, който е най-умният мъж, живял някога на онзи хубав далечен свят. И той е също толкова умен и също толкова прав, колкото и вашият татко. Само че, ако се срещнат, между тях ще започне ужасен спор, защото няма да се съгласят един с друг по никой въпрос. Причината и двамата татковци да са прави и въпреки това да се карат е, че съществуват толкова много различни начини да си прав. :-) Ангел Грънчаров: Не е работата да се докаже дали този или онзи е прав, работата се свежда до това да се открие и да се разбере каква е истината...
90
Темата този път е: "Как училищата убиват творчеството?" 03 декември 2013, вторник
МЯСТО НА ПРОВЕЖДАНЕ: ПГЕЕ-ПЛОВДИВ, ул. ПЕЩЕРСКО ШОСЕ 26
91
Да направим нужното и да свърнем от пътя на провала – та да тръгнем съвсем осъзнато по верния, по добрия, по спасителния път 05 декември 2013, четвъртък
Тази сутрин пак ми се налага да попиша по все онзи същия епичен и дори епохален образователен, в смисъл свързан с проблемите на образованието, но също така психологически, административен, нравствен и какъвто си искате още казус или опус, по който пиша от няколко години вече: за така чудните ми отношения с ръководното тяло на ПГЕЕ-Пловдив и всичко, свързано с неговата неуморна дейност на попрището, на нивата на родното училище и образование. Няма как, хванал съм се на това хоро, дето се казва, налага ми се да рипам. Пък и искам да документирам тия забележителни явления на родния ни живот, които един ден, кой знае, нищо чудно да почнат да се изучават в академиите. Или поне да влязат в будующата история на нашенските нрави. Разбира се, аз само документирам всичко, нищичко не си измислям, аз съм нещо като хроникьор на нравите, дето се вика. Та онзи ден, във вторник, така любезната директорка, и то за първи път откакто съм се завърнал на работа след продължителен отпуск по болест (сега тече втората седмица от завръщането ми), благоволи да разговаря с мен, съвсем импровизирано, впрочем. Това стана в учителската стая, силно развълнувана и разгневена заради нещо, г-жа Анастасова, дето се казва, се постара яката да ме смъмри, да ми прочете едно "конско евангелие". Разбира се аз, понеже съм диалогичен човек, се 92
опитах да разговарям и то най-спокойно, кажи-речи бяхме на път да започнем дебат, но има едно нещо, което съм длъжен да отбележа: поради овладялата душата емоция на г-жа директорката тя комай не можа да се вслуша в нито един мой аргумент, а продължи да си разказва онова, което, така да се каже, й беше накипяло. Това е човешко, разбираемо. Изслушах я и доста неща научих. Разговорът ни беше въпреки всичко полезен, в познавателния аспект. Макар че се проведе на неадекватна основа: на висок глас и пр., но това пак е човешко, хора сме. Аз тук не желая да описвам какво точно толкова сме си говорили, какво тя е казала и пр., щото предпочитам да пощадя нейното достойнство; всеки може да си приказва каквото иска, пък и, както вече рекох, тя говореше под влиянието на някакъв мощен афект, а в такова състояние човек казва много неща, които при по-трезво обмисляне изобщо не би дръзнал да рече; това е разбираемо, особено пък за хора, които като мен са по-вещи в областта на психологията. Та затуй ще мълча за това как протече разговорът ни, но да създам представа за неговия привкус, все пак ще кажа нещичко, което най-силно ме впечатли: оказва се, във възприятието на уважаемата гжа директорка аз съм доста коварен човек, който изобщо не си гледа служебната работа, който един вид, така да се рече, идва в училище да си отпочине от своите, да допуснем, "творчески занимания", писане на разни текстове, издаване на списание за духовното израстване на младите и прочие, за когото преподаването е един вид ейтака, между другото. Особено "калпав" съм бил в "оформянето на документацията", в разните му там бюрократични салтанати, което било най-важното, а вместо да пиша казионните документи, аз един вид от инат и от скука, ей-така, за едното нищо и найвече заради черногледството ми, съм бил пишел разни "жалби и доклади" до висшестоящи началства, та съм предизвиквал какви ли не проверки и съм смущавал "спокойния живот", вегетирането де. И, като капак на всичко, съм си бил вманиачил, че изобщо нещо представлявам, а всъщност това съвсем не е така, защото... (дръжте се да не паднете!)... защото... и образованието ми, видите ли, било доста калпаво, бил съм завършил, видите ли, в... СССР (!), в Санкт Петербург, а нали (тук вече цитирам) "ний знаем какви хора бяха навремето изпращани да учат в СССР"!!! Аз полюбопитствах да разбера какви хора навремето са били изпращани да учат в СССР, ейтака, от чисто любопитство поисках да разбера, но ми се отвърна с красноречив жест, че няма смисъл да се говори за това, понеже всички знаят: някакви много долни, отчайващо некадърни хора били ходили да учат в СССР, хора, които днес нямат никакво морално право да говорят, камо ли пък да пишат и пр. Аз така разбрах този фрагмент от разговора ни, но както и да е. С това се опитвам само да намекна за "способа" и "тенденцията", по които се проведе това "морално наставление". Което любезната г-жа директорка благоволи във вторник да ми изнесе като ме видя в учителската стая. Стига толкова за този разговор, той, дето се казва, е нещо все пак странично; има значително по-важни проблеми, за които искам сега да пиша. Във вторник се осъществи и нещо като втори "спонтанно-организиран бунт" на ученици срещу мен, срещу моя милост, срещу техния преподавател по философия, като този спектакъл премина под формата, така да се рече, на "публичен линч", да, със съответните му там салтанати (тая дума на Алеко, на бай Ганя де, що ли така 93
се върти като досаден комар в съзнанието ми таз сутрин?), примерно подигравателен хохот, опити за притискане до стената, за извиване на ръце и пр., е, не буквално, а метафорично казано (засега все още). В оня пък, в първия клас, в който се проведе най-напред, или първи епизод на тази кампания (аз вече писах за това), нещата уж се поуспокоиха (след намесата на класния ръководител и на педагогическия съветник), имахме един приличен час, ала вчера, незнайно защо, пак избухнаха с нова сила, двамца-тримца ученика се бяха подготвили да се погаврят подобаващо с преподавателя, смелостта, с извинение, беше необичайно висока, държаха се, дето се казва, "на висота", в резултат на което същите тия ученици дори успяха да ме нарекат с доста обидни думи, единият благоволи да ме нарече публично... "тъпак" (!), а пък другият ученик, в прилив на вдъхновение, надмина и тази квалификация, той пък ме нарече... срам не е да кажа думата, обидно ми е всъщност... както и да е де, за историята трябва да се пожертвам, той пък, видите ли, ме нарече... "педераст" (!!!), според нашите така изтънчени родни нрави. Аз, разбира се, ще напиша специален доклад за тия изцепки и ще настоявам да се вземат съответните мерки, щото тук става дума за най-арогантно потъпкване на всякакви норми и на постановления на училищния правилник. Дали тия ученици имат поощрение и насърчение от някакви потайни фактори, за да придобият тая чрезвичайна смелост, аз тук този въпрос няма да го поставям, щото нему всеки може да си отговори и самостоятелно. Отбележете това, че с тия ученици аз не мога да имам някакви "обтегнати отношения", та да им е "накипяло", по простата причина, че с тях се виждаме отскоро, след многомесечно мое отсъствие. Това също хвърля известна светлина върху ситуацията. Та да не пиша тук, дето се казва, нахалост, ами да взема пак, налага се, да се обърна по официалния ред до инстанциите, до оторизираните органи; след една безсънна нощ – аз много дълбоко преживявам подобни неща, понеже имам една по-особена душа – решавам този път да се обърна не директно към директорката (простете за неумишлената тавтология!), а направо към педагогическия съвет, понеже смятам, че тези случаи и инциденти (да ги наречем така) заслужават най-внимателно вникване и обсъждане. Ето, почвам да пиша и този документ, явно такава ми е била съдбата: До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-Пловдив ДО г-жа КОПРИВЛЕНСКА – ръководител на синдикалната организация към СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ УЧИТЕЛИ ДО г-жа СТОЯНОВА – ръководител на синдикалната организация към Синдикат ОБРАЗОВАНИЕ към КТ ПОДКРЕПА ДО КОМИСИЯТА ЗА БОРБА С ПРОТИВООБЩЕСТВЕНИТЕ ПРОЯВИ КЪМ ПС НА ПГЕЕ-ПЛОВДИВ Копие: До г-жа А.ПАКОВА, началник на РИО-Пловдив До г-жа АНАСТАСОВА, Директор на ПГЕЕ-Пловдив До г-жа ПРОДАНОВА - класен ръководител на Х Е клас До г-жа У.ТОНЕВА - класен ръководител на XI Д клас 94
ОТКРИТО ПИСМО от Ангел И. Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование Уважаеми дами и господа, Обръщам се към Вас, тъй като искам да поставя някои изключително важни и назрели проблеми на живота в нашата училищна общност, които по моя преценка се нуждаят от спешно обсъждане и реакция. Аз многократно по същите тия проблеми съм се обръщал към нашата многоуважаема директорка, която обаче до този момент не е дала гласност на моите предложения, предполагам, тя трупа и колекционира докладите и предложенията ми в най-отдалеченото и прашясало чекмедже на нейното иначе великолепно директорско бюро. С оглед на това ми се е налагало да се обръщам и към по-висшестоящите инстанции, които до този момент не са реагирали по един ефективен начин (аз също не зная как изобщо са реагирали те, стига изобщо да е имало такава реакция, тъй като г-жа директорката също така систематично не благоволява да ме запознае с резултатите от проверките по мои жалби на въпросните инстанции). Виждате, че се е образувал по този начин един най-банален административен "омагьосан кръг", който ми се ще някак да бъде разкъсан – с оглед подобряване на ситуацията, с оглед на промяна в нашите разбирания, с оглед изнамирането на ефективни начини за противодействие на негативните явления, които така тровят нашето всекидневие. И също така нанасят непоправими вреди на качеството на образованието и личностното формиране на нашите ученици. А това вече е нещо, надмогването на което би следвало да е от първостепенна важност за нашата училищна общност. Ще поставя някои проблеми, по които всички се вълнуват, ала за които не е прието да се говори; в нашето нелеко всекидневие напоследък се случват какви ли не ексцесии, ширят се най-чудати, бих казал дори шеметни инциденти, анархията и хаосът, както се казва, напредват, ситуацията с дисциплината на голяма част от учениците е направо отчайваща, а пък нашата неспособност с нещо по-ефективно да противодействаме на подобна агресия е, бих си позволил да кажа, отчайваща. Теорията на училищното ръководство, по моето възприятие, се свежда до следното: нека всеки да се оправя, справя и спасява в тежката ситуация напълно сам както и както и доколкото може; "добър" е оня учител, който стоически успява да издържа на тия явления, мълчи и не се жалва, иначе казано, тук е валиден принципът "Делото по спасение на давещите се е дело на самите давещи се", разбиран обаче индивидуално; сиреч, липсва ясното съзнание за потребността от изработване на училищна философия, стратегия и политика за решаването на тия проблеми, за намаляване на тяхната острота. Тук също така действа, по моя преценка, и принципът "И сам войнът е войн". Аз обаче смятам, че ако тъкмо по този крайно неадекватен начин продължим да се държим в сложната ситуация, скоро ще дойде време, в което работите ще се влошат дотам, че повече няма да могат да бъдат удържани. За да се опишат тия явления и процеси се налага човек да напише цяла една книга, пък дори и не само една. Аз в последните години, анализирайки процесите 95
не само в нашето училище, но и в българското образование изобщо, написах няколко такива книги. Първата носи заглавието Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България (ако си спомняте, при излизането й преди няколко години, на няколко пъти предлагах обсъждане на книгата в нашето училище, но това не беше направено, неясно защо); втората книга, написана почти изцяло на основата на мои наблюдения, експерименти и иновативни практики, проведени в нашето училище, излезе от печат през по-миналата, през юбилейната за училището година, с надеждата на провокирам интереса на училищното ръководство (зер, все пак, всеки ден не се пишат и не излизат книги за едно училище, написани от учител в него!), аз подарих екземпляр от книгата на нашата директорка, в резултат... бях даден под съд "за обида", съдебното дело беше заведено от нашата не по-малко уважавана помощник-директорка и синдикална лидерка на "Подкрепа" г-жа Стоянова. Та въпросната книга има заглавието Ние не сме тухли в стената! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), аз, признавам си, вече не смея да предложа обсъждането на повдигнатите там проблеми, понеже имам чувството, че нищо чудно ефектът от такова евентуално предложение може да бъде подобен на взривяването на някаква мощна бомба; и тогава нищо чудно да бъда даден под съд вече за... "тероризъм"! Независимо от такова едно невярно, в корена сгрешено отношение на училищното ръководство към най-горещите, парещите проблеми на живота в нашата училищна общност, аз добре зная, че самата тази общност има невероятно силна потребност от дискутиране, от живо и свободно обсъждане на всичките тия натрупали се проблеми; това се прави, но на неадекватна, непублична основа, на "четири очи", с оглеждане, в атмосфера на страх, да не би някой да бъде заподозрян в съпричастност с иновациите на "злодея Грънчаров"; да, от отношението на нашето ръководство към инициативите на моята скромна персона аз имам чувството, че то ме възприема за нещо като "народен враг", който иска да разруши нашата така презряна идилия – под сянката на така мъдрото и дори, представете си, "демократично" ръководство от страна на така милата ни директорка. Как ще се развали и разруши един такъв модел на неподобаващи отношения, който се появи след встъпването в длъжност на това ръководство, аз лично много добре си представям, но няма сега да го кажа и напиша, понеже всеки може да разбули загадката сам, изцяло самостоятелно. Иска се само известна доза честност. Трябва много да се говори, и то съвсем открито, свободно, в спокойна обстановка, като в "обговарянето" (вербализирането, ако трябва да се изразя по-научно) на тия проблеми ще почне да спада напрежението и ескалирането (в обстановката на страх) на тия същите напрежения; този е пътят. Това обаче не се прави: самото предложение за такива дискусии в така и така сложилата се атмосфера се възприема като "скандал", като злонамерен опит за подкопаване на властта на училищното ръководство, като някаква "тайна завера", която иска "да свали властта" – и да хвърли нашата общност в ужасната паст на пълния хаос и провал. Аз много пъти се обръщах до уважаемата г-жа директорка с какви ли не предложения за демократизиране на училищния живот и отношения, нито едно от тях обаче не биде допуснато до обсъждане; всичките ми предложения, както казах, се държат в някое далечно чекмедже 96
на директорското бюро; това все нещо показва. Аз лично не разбирам как е възможно заради някакви лични и субективни мотиви на неприязън към моята скромна особа да бъдат блокирани изцяло механизмите на демократичния дебат в училищната ни общност, което е крайно опасна и изпълнена с ужасни последици тенденция. В този дух сега искам да поставя един конкретен проблем, който се очерта тия дни, в дните от моето идване на работа след продължителен 8-месечен отпуск по болест; за една седмица, в която аз бях посрещнат по един наистина любопитен начин, се очертаха като възможни и се случиха някои съвсем недопустими неща, за които искам да алармирам учителския екип, понеже, дето се казва, ако не се противодейства на такива отрицателни и крайно осъдителни, направо недопустими, безпрецедентни практики, днес те на мен са се случили, но утре могат да се случат на всеки – никой не е застрахован. Независимо от това какво си мисли по този въпрос този или онзи. Ще се постарая да бъда пределно лаконичен, поставяйки проблема на вниманието на педагогическия съвет и на съответните синдикални органи и комисии, до които адресирах този документ, надявайки се обаче да успея да пресъздам с думи възможно най-пълната и съвсем вярна, достоверна картина. Първо ще представя фактите, те сами по себе си много говорят – и дори крещят. Ще ги представя като хроника, без анализ и подробно описание. Значи връщам се аз от продължителен 8-месечен отпуск по болест в училището и започва да се случва следната поредица от чудати и съвсем неочаквани от мен, изцяло немислими, абсурдни, безпрецедентни събития, като се почне от първия ден нататък (днес, като пиша този тест, вече са минали 8 работни дни, изпълнени именно с тия крайно интересни, вълнуващи и многозначителни събития): • С влизането в училището най-напред срещам във фоайето директорката и пом.-директорката Стоянова; поглеждам ги, те отвръщат погледи, сякаш не ме забелязват, налага ми се да мина покрай тях, според известния народен израз, "както се минава през турски гробища"; • Влизам в Х Г клас, един от проблемните; докато чакам учениците да мирясат за да мога да ги поздравя, някой ученик от по-задните чинове ме замеря с нещо твърдо, подобно на камък; уцелва ме в областта на рамото, на педя от окото; приемам това нещо весело, но предупреждавам учениците, че ще реагирам някак, още не съм решил как; иначе часът минава добре, според стандартите за тоя именно доста "палав" клас, в който има и чудесни ученици, които обаче са под тиранията на недотам добрите, да не ги нарека направо "хулиганстващите" или поне арогантните, простеещите; терминът не е толкова важен, важна е същината; • Тръгнал съм да вляза за първи път в Х Е клас, като наближавам кабинета, разбирам, че от него се чува ужасен, необичайно висок шум, крясъци, викове, дружен смях, закачки и пр.; като достигам до вратата, забелязвам, че тя е "зазидана" и препречена с чинове, не мога да вляза в стаята; чакам известно време, някои ученици разчистват все пак за да проникна в стаята; питам на какво се дължи такова едно 97
вълнуващо посрещане, една ученичка ми отговоря, че така класът реагирал срещу моите "неправилни преподавателски подходи"; в обстановка на ужасен шум ми се налага да водя едночасова (40-минутна) дискусия, като безброй пъти моля учениците да ми дадат възможност да кажа нещо, понеже от шума не ми се чува гласът; неколцина ученици си позволяват да се държат с преподавателя по недопустимо арогантен и обиден начин; • С нарочен доклад информирам директорката за инцидента; нямам отзвук от нейна страна относно това какво смята да предприеме, ако изключим това, че в учителската стая тя, дето се казва, ме наруга, понеже, видите ли, съм бил създавал само проблеми с тия свои жалби и писания, "на всички съм бил омръзнал с това свое писане"; не знаех, че в очите на учителка по литература, каквато е нашата директорка, писането било такъв непростим грях; трябвало било да замълча, да мирясам и пр.; • След два дни имам втори час в същия клас; преди часа разговарям по случая с пом.-директорката Стоянова, с класната ръководителка и с педагогическия съветник; пом.-директорката категорично отказва съдействие, класната и съветникът влизат с мен в класната стая на този същия клас, класната разговаря с класа, аз също казвам няколко думи, съветникът остава да присъства; часът минава нормално, в нужната обстановка; • Директорката увесва в учителската стая писмо, подписано от шефката на Инспектората по образованието, в което се твърди, че моя милост бил нарушил "Закона за защита на детето", понеже преди години съм правил видеозаписи с учебна цел на часове по философските предмети, които съм сложил в своя образователен блог; моментално ми нарежда с писмена "покана" да пиша "писмени обяснения" по този повод; преди това ми е пък наредила да пиша и представя други документи, като винаги ми дава срокове за изпълнение на задачата, които са нереалистични, "пожарникарски", възприемани от мен като "гонка по устав", ако ми позволите да използвам паметния армейски жаргон на фатмаците (старшините) от социалистическата казарма едно време; • Налага ми се да пиша също така и нова жалба до РИО-Пловдив, до МОН и до Омбудсмана по повод на тия ексцесии и неподобаващото отношение на администрацията към моята скромна персона, което ми пречи да си изпълнявам служебните задължения в нормална, спокойна обстановка; да не казвам колко те са неподходящи за моето крехко здраве и пр.; • Все пак написвам и писмени обяснения до директорката по повод на "престъплението" ми с видеозаснемането с учебна цел на водени от мен часове по философските предмети;
98
• Влизам в XI Д клас, за втори път откакто съм се върнал на работа; през първата седмица часът мина нормално, в чудесна обстановка; но във втория час, кой знае защо, учениците са решили да направят нещо като бунт, и то тъкмо – какво съвпадение?! – срещу ония същите видеозаписи на учебни часове (!), които съм правил преди две години; пак, както подобава, съм посрещнат крайно неподобаващо, с ужасен шум, задават ми въпроси, на които не мога да отговоря, понеже не ми се чува класът, пак безброй пъти моля за тишина, за да мога нещичко да кажа; часът е пропилян, за философия не остава време да говорим, а аз през цялото време се чувствам сякаш съм подложен на нещо като публичен линч; две ученички минават всякакви граници, като си позволяват, весело смеейки се, да направят обидни подмятания, касаещи... предполагаемата сексуална ориентация на преподавателя; часът минава весело, няма що; забелязвам обаче, че има и ученици, които са крайно смутени, озадачени са от поведението на своите съученици, дето са най-активни в тази непредизвикана с нищо агресия над преподавателя; класът иначе е добър, един от найдобрите, по моя преценка, в него има чудесни ученици; • В оня същия Х Е клас в новата седмица пак, наново, е устроено "весело посрещане" на преподавателя; този път се изявяват най-вече двама ученици, които се държат от първата минута крайно предизвикателно и грозно; пак ми е трудно да поведа учебен процес, поради шума и "задявките" на въпросните ученици; правя нещичко за да ги усмиря, примерно, заявявам, че ми е обидно да разговарям най-вече с единия от тях, той ми се хили подигравателно, приемайки овациите на своите приятели; атмосферата е крайно неприятна, пак имам чувството, че съм обект на нещо като публичен линч от страна на въпросните ученици; да не броим подигравките и пр.; в края на часа тия двамата ученици се изявяват съвсем запомнящо: единият, като му правя забележка за държането, без да му мигне окото ме нарича "Тъпак!", а другият, поглеждайки към корицата на учебното помагало по етика, на която има портрет на замислен млад човек, изкрещява на всеослушание нещо такова: "Остави го бе, тоя е педераст откъдето и да го погледнеш, виж каква корица има учебникът му!" (С извинение за думата! Извинението е мое, тук, в текста, не негово, там, в реалния живот); • Същият този ученик след часа върви след мен и подмята едно-друго по мой адрес; после изчезва, но като наближавам учителската стая, го забелязвам, че чака нещо във фоайето; като ме вижда, тръгва към мен и, гледайки ме право в очите, върви така, че да се сблъскаме; в последния момент ми се налага да направя крачка встрани, за да избегна удара на тялото му върху моето; нещо вика, не му обръщам внимание; явно тоя ученик ме провокира умишлено с оглед да ме извади от равновесие, та в състояние на афект да направя нещо недопустимо, за което след това, разбира се, ще бъда наказан от директорката, с която, знайно е, сме в доста обтегнати отношения не от вчера;
99
• Разбира се, практика е ученици от т.н. "актив" често да посещават директорските кабинети в нашето училище, това е обичайна практика; бие на очи, ето, дори аз, разсеяният философ, минавайки по коридора, на моменти забелязвам усилена активност на тия посещения, като често мяркам и физиономиите на ученици, които са се изявили в представените по-горе "опити за линч" над моята скромна особа; • Въпросният XI Д клас е един от класовете, които през учебната 12011-2012 г., след мой едномесечен отпуск по болест се сетиха да напишат (заедно с други 3 класа) еднотипна "жалба" срещу преподавателя, с общо взето изсмукани от пръстите "обвинения"; тогава директорката г-жа Анастасова, без да разговаря с мен, без изобщо да вземе моето становище, ме наказа с отнемане на тия 4 класа, забрани ми да им преподавам, даде часовете при тях на външен лектор, като при това стори въпросното отнемане още в първия ден след завръщането ми на работа, без никакъв, повтарям, разговор с мен (ако не броим обаждане по телефона), в едно нечовешка, нетърпимо унизителна форма; аз тогава, разбира се, възразих срещу подобно отношение, определих решението й като грешка и гавра, водещи обаче до дискредитиране на преподавателя и накърняващи неговото достойнство; написах жалби до институциите, оттам и започна нашата епохална "крамола", която, както се вижда, още не е свършила; просто се опитах да си защитя правата и достойнството; както и да е, отбелязвам това обстоятелство тук, понеже има нещо интересно: единият от тия пожалвали се преди две години класове, именно XI Д, видяхме как реагира сега, след като аз отново съм техен преподавател по философия; в другия обаче, именно XI В, учениците си се държат съвсем нормално, часовете при тях минават в чудесна обстановка (пфу, да не ме усети Дяволът, щото в момента май го дърпам за опашката!); • Вчера, 4 декември, в голямото междучасие излизам да закуся; пред главния вход на училищния двор, който е на "Пещерско шосе", на тротоара, пред много ученици и всякакви хора, стои оня същият активен ученик от Х Е клас, който предния ден се опита да се сблъска с мен във фоайето пред учителската стая; сега като ме забелязва, на пет крачки от мен, гледайки ме право в очите, изкрещява думата "Мухльо!"; в първия момент решавам да отмина, сякаш не съм чул, но понеже виждам, че "публиката" с интерес очаква моята реакция, се спирам пред въпросното лице, пред обидчика (пред обиждащия, щото "обидчик" май е руска дума!), питам го за мен ли се отнася тая дума, той, разбира се, отвръща, че не било за мен, но се хили подигравателно и с ръка, с жест на ръката, означаващ "Хайде, махай се, върви си по пътя!", ме приканва да се махам; казвам му да внимава много как се държи и, разтреперан, продължавам по тъпя си, на косъм беше да сторя нещо, което именно е предизвиквано от него, и то не за първи път, както се убедихте; от обидата и от напрежение сърцето ми излиза от ритъм (имам болно сърце), почва да бие бясно, налага ми се да ида да поседна в едно заведение с надежда сърцето ми да се успокои; до този момент, в 7 часа на другия ден, когато пиша текста, който четете в момента, сърцето още не ми се е успокоило; вчера, уплашен от поведението на сърцето си, си взех час за кардиолог (днес ще бъда при него в 16.30 часа); 100
Това е. Тъй мило минаха дните ми откакто се завърнах в нашето училище след продължителен отпуск по болест – след претърпяна тежка операция. Така именно бях посрещнат от администрацията и от някои, а ги определим така, хулиганстващи ученици. Не крия, честно си казвам: имам чувството, че съществува нещо като "обединен фронт" на администрацията с тия същите ученици, който води безпощадна война, война на живот и на смърт срещу преподавателя по философия и гражданско образование - в мое лице. Вчера усетих, че за тия толкова интензивни преживявания силите ми вече са на предела на изчерпването, да оставим като капак на всичко безсънните нощи, в които не мога да заспя, разсъждавайки за цялата тази поредица от ужасни инциденти. Понеже желая, първо, да документирам тия истории, ми се налага да пиша много за тях и да ги премислям отново и отново. Аз иначе си падам по такива казуси, обичам да ги разнищвам, така че, от тази страна погледнато, съдбата в този смисъл ми се усмихна, щастието ми като изследовател в тия дни ми се усмихна наистина крайно приветливо и любезно. Писах вече в докладите си, че нереагирането, безучастността от страна на администрацията спрямо тия фрапиращи и скандални случаи по косвен начин води до насърчаването на въпросните ученици да продължат по същия начин - и това, предполагам, те добре го усещат. Те си вилнеят, но чувството за безнаказаност, което лъха от поведението на администрацията, ги кара да продължават още по-смело и изобретателно в нападките срещу преподавателя. Нещо обаче все пак се налага да бъде направено. Аз се обръщам към педагогическия съвет, а също и към лидерките на двата синдиката с плахата надежда, че по повод на случилото се все пак ще има някаква що-годе смислена и ефективна реакция, че тия недопустими случаи на нещо като линч на преподавател ще бъдат подобаващо разнищени, анализирани, а виновните лица, извършителите и подбудителите, които и да са те, ще бъдат справедливо изобличени и наказани. Като казах думата "подбудители", се налага да направя едно разяснение. Аз в случая никого не мога никого да набеждавам, че е изиграл такава една позорна и коварна роля на подбудител, на възрастен човек, който в името на някакви свои користни или кариеристични цели е дръзнал да стори нещо недопустимо: да подбужда ученици та да си разчиства сметките с неудобната личност! Ще ми се да вярвам, че подобни съмнения са изцяло безпочвени, че това в нашето училище не може да се случи, но сами се убеждавате, че има някаква необяснима иначе синхронизираност по време на въпросните действия и изяви – и на администрация, и на "бунтуващите се ученици". Сякаш единен център насочва атаките, тоя необуздан юруш, на който бях подложен от всички страни, точно за това ми говори, за това намеква. Възможно е някое лице, което се е престарало да угоди на администрацията, да е подшушнало някоя и друга думичка "там, където трябва" - и да е импулсирало, инициирало и насърчило обиждащите ме ученици. Аз това, разбира се, не мога да го зная, нито пък да го докажа, но мога да имам своите съмнения. И своите допускания. И своите подозрения. За тия дни някой "НЕИЗВЕСТЕН" направи нужното аз да се почувствам едва ли не като "подгонено животно", подлежащо на незабавно заколение. Просто споделям своето чувство. Излишно е да споменавам, че толкова тежък и изпълнен с абсурди период никога досега не съм имал – в моята вече некратка 30-годишна кариера на 101
преподавател. Нещо повече, никога, дори и в най-лошите си очаквания, не съм могъл да си представя, че такова нещо може да ми се случи, и то в училището, в което мина най-вдъхновения, най-плодотворния период в моето кариерно и творческо развитие. Да, смея да заявя за сетен път, че в това същото училище, в което навремето, в ерата на незабравимия директор г-н Венелин Паунов, всички, и ученици, и учители, идвахме с огромно творческо вдъхновение за работа, за изяви в полето на ученето, на общуването с нашите ученици – и се себераздавахме без остатък в нашата толкова благородна дейност! – сега, по моето възприятие, всички идваме със свити сърца, понеже психологическата обстановка вече е съвсем нетърпима, направо ужасна, недопустимо тежка, изнервяща. Моите преживявания в тия 8 незабравими знаменателни дни, в които, както забелязвате, бях посрещнат така "радушно", са красноречива илюстрация за верността на горната ми оценка и констатация. И още един детайл: след завръщането ми от толкова продължителен отпуск по болест (а болестта ми беше такава, а операцията ми беше такава, че аз като едното нищо можеше и изобщо да не се завърна, както това се случи с толкова много наши колеги, Бог да ги прости!), та значи след завръщането ми, малцина от колегите ми проявиха достойнството да дойдат да ми стиснат ръката и да ми кажат, че се радват отново да съм сред тях, да, това сториха само неколцина, по разбираеми причини не мога да кажа точно кои; останалите, за жалост, ме възприемат сякаш съм нещо като "бездушен предмет", който им се налага да заобикалят с каменни лица, не дай си Боже някой да ги заподозре в симпатия към "толкова лошия Ангел Грънчаров". Колеги, а нима не си спомняте неотдавнашното време, в което всички бяхме едва ли не приятели: какво толкова се случи, та сега сме разделени на "партии" - и сякаш вече не можем да се гледаме?! Жалко, много жалко, че стана така. Аз лично много съжалявам, че стигнахме дотук. До такъв край. Но и в тия условия ние като учители и като възпитатели следва да се държим достойно, подобаващо, на ниво, без никакви компромиси! Нашият дълг, нашата благородна мисия предопределя това, нямаме право да правим никакви морални концесии - за да угодим на този или на онзи. Никакви! Аз вярвам, че учителската колегия в нашата училищна общност ще преживее още по-силна и укрепнала от изпитанията тоя наистина тежък период. Вярвам в нравствените сили на мнозинството от колегите си - педагогическият екип в нашето училище е наистина на високо ниво! Затова и именно се обръщам с това свое доста емоционално "възвание" към Съвета, както и към лидерите на синдикатите. Надявам се, че на предстоящия Педагогически съвет ще си поговорим по всички повдигнати в това писмо проблеми - и в една свободна, спокойна, творческа дискусия ще потърсим ефективните начини за намаляване на напрежението, за изход от наистина тежката ситуация с дисциплината в нашата училищна общност. Радвам се, че г-жа КОПРИВЛЕНСКА е излязла с проект, върху който можем да дискутираме - оглед решаването на този най-горещ, нетърпящ никакво отлагане проблем. Аз също имам свои предложения, които преди доста месеци обобщих в брошура със заглавие Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: дисциплината, в нея именно публикувах материалите от водения от мен през миналата учебна година семинар под същия надслов. 102
Истината е тази, пътят е този: да обсъждаме проблемите свободно, открито, честно, да спорим, заедно да търсим верните решения, всеки с нещо да допринася понеже всички ние вършим една обща и то безкрайно важна, съдбовно важна за бъдещото развитие на нашите възпитаници работа. Пътят не е обаче пътят, по който вървим от няколко години: на шепненето на четири очи, на оглеждането някое "зло око", не дай си Боже, да не те види и да донесе за случилото се "там, където трябва", на интригите, на "заговорите", на деленето на "наши" и "чужди", на близки до височайшата властваща особа – и на отдалечени от нея. Не, не този е пътят. Това е пътят към провала. От него много трябва да се пазим. Трябва да направим нужното да свърнем от него и да тръгнем съвсем осъзнато по верния, по добрия, по спасителния път път. Да, длъжни сме да направим нужното щото да свърнем незабавно от пътя на провала – и да тръгнем съвсем осъзнато по верния, по добрия, по спасителния път. Така мисля аз. Така аз виждам нещата. Това мен ме мъчи. За това аз работя. И от доста време правя нужното, което ми е по силите, то някога да се случи... 5 декември 2013 г., 9.22 мин. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)
103
Тормоз върху учител от страна на отечествения фронт на администрацията и буйстващите, насърчаваните от нея хулиганстващи ученици? 05 декември 2013, четвъртък
Публикацията ми от вчера със заглавие Да направим нужното и да свърнем от пътя на провала – та да тръгнем съвсем осъзнато по верния, по добрия, по спасителния път предизвика някои отзиви, които са начало на една интересна дискусия по повдигнатите в нея проблеми. Тази публикация касае един "несъществен", при това дори "личностен" въпрос, поради което изобщо не е популярна във Фейсбук. Заради което аз си позволих да критикувам своите фейсбук-приятели (на брой 5 000 човека, сред тях и доста видни хора!). Ето първо въпросната критика, а пък по-долу можете да прочетете и коментарите, които намирам в блога си: Ангел Грънчаров каза: Благодаря на всички свои приятели (на хората от моя списък), че показаха такова единодушно безразличие към "личния проблем", който описвам и представям в тази своя публикация. До този момент само на един човек (!) му е харесал този текст. (Публикация, с извинение, за... гъза на Азиса ще предизвика къдекъде повече отзиви!) Това все нещо говори. Разкъсват наглеците някъде, стъпкват някоя личност, гаврят се с нея, но нас, българите, това изобщо не ни впечатлява: да мре, майната му, личността няма никакво значение, ний мислим, видите ли, "глобално"! Такива, за жалост, сме. Точно на най-важното най-малко внимание обръщаме – и дори го игнорираме. 104
Ето затова и оправия в българския дом няма да настъпи. Докато не успеем да надмогнем тази поголовна комуноидна психика. Страшно е! Бъдете здрави! А ето сега и самите коментари в блога, които могат да станат отправна точка на една дискусия; въпреки че мнозина по нашия славен български обичай са се изпокрили като плъхове в дупките си и малодушно мълчат: Анонимен каза: Няма ли как да биете шута на това отвратително училище, Грънчаров?! Подобно отношение към преподавател е повече от кретенско. Здравето е найважното, имате и семейство! Не се занимавайте с такива лекета като директорката си и тия ученици. Няма ли как да си намерите работа в друго, по-цивилизовано училище?! Тотю Bacho Кольо каза: "Ний знаем какви хора бяха навремето изпращани да учат в СССР"!!! В общи линии в СССР изпращаха интелигентни пичове. Например – мен. Грънчаров, преди две седмици най-доброжелателно те посъветвах да си търсиш работа другаде. Един колега ти казва "да му биеш шута на това училище". Ти няма да издържиш дълго в тая обстановка. Ангел Грънчаров каза: Няма как да си намеря друга работа. Пък и дори като учител в друго училище. Но и да имаше как и къде, пак нямаше да го направя. Аз не съм дезертьор. Аз съм борец. Освен това моето училище не е нечия бащиния – та аз да бягам от него. Нека други да бягат. Аз оставам. Няма за какво да бягам. Няма да сбъдвам така лесно най-свидните копнежи на моите, да ги наречем така, "врагове". Изпълнявам си дълга – това не е грях. Ще стоя на поста си до последната минута. Ще се жертвам. Човек за едната част си заслужава да живее. Малодушието ми е органически неприсъщо... Анонимен каза: Подобно поведение от страна на ученици към учител преди 1989 беше немислимо, но това не е свързано само с комунизма, защото е било още понемислимо преди 1944, а пък преди 1878 в старите български училища напълно изключено. Младежите във всички времена традиционно са упреквани от по-възрастните поколения в деградация, но упадъкът на нравите действително е факт и при това световен феномен. Владимир Левчев за злополучното си учителстване в Америка: „Една година преподавах и като гимназиален учител, което беше найужасното нещо, което ми се е случвало. Училището беше… в много беден квартал и там се сблъсках с неща, които преди това бях виждал само по филми. Деца на по 1718 години, които вече са в банди, които са отглеждани от самотна майка, бащата примерно е в затвора, или пък - от баби и дядовци. Те бяха неконтролируеми. Ставаше въпрос за физическо оцеляване, целта беше включително да не се избият…Там деца, имащи желание да научат нещо, са смазвани от самата среда. Имаше например едно момче, дошло от Нигерия. Първите дни седеше на първия чин, вдигаше ръка и ми говореше на „сър”. Но всички така му се подиграваха, че той бързо започна 105
да се адаптира, да идва в клас с тъмни очила, смъкнати панталони, слушалки на ушите и „танцова стъпка”. И да не слуша. - Променила ли се беше България, когато се върнахте? Страшно. Хората не си дават сметка, че при едно сравнение това е все едно друга страна. Когато нещата стават бавно не ги забелязваме. Но аз видях промените изведнъж. Когато се върнах, все едно се озовах в друга страна. Някои хора ще се възмутят от това, което казвам, понеже има толкова българи на прага на бедността, но в началото на 90-те години мизерията беше видима по улиците, магазините пустееха, беше неуютно… Аз изпуснах чудовищната криза от времето на Виденов. На мен впрочем ми е много неясна тази ненавист към Костов, който спаси България от тази катастрофа. Сега, макар и най-бедната страна в ЕС, поне сме европейска нация, колкото и абстрактно да звучи това. А относно това, че е имало грешки и слабости – при кое друго правителство не ги е имало?... - Липсва ли ви Америка? Честно казано не. Естествено, има хора, приятели, спомени, които са мили. Когато синът ми беше по-малък и бяхме по-млади.» (Край на цитата) А иначе макар и емоционална литература като философ би трябвало да опитате да приемате ударите на съдбата именно философски, макар че това е лесно да се каже, но мъчно да се стори. Анонимен каза: Доколкото зная, г-н Грънчаров Вие по време на учебен час сте служебно лице. Ако някой ПО ТОВА ВРЕМЕ Ви пречи да си вършите работата и Ви нарича с обидни думи, просто се обърнете към Прокуратурата. Тя ще прецени нарушен ли е законът и какво следва да се предприеме. Недейте да се разправяте с Пед. съвети и прочие. Това са оръдия на администрацията. Анонимен каза: Да покажеш среден пръст на идиотите и да им биеш шута не е НИКАКВО малодушие. Съвсем разумна и достойна постъпка е. А. каза: Да кажа за проблемите ти в училище – такъв ученик, дето пляска обиди на учител, във всяка развита западна държава ще изхвърчи от училището, послe и от следващото... Ако би настоявал да ходи на училище обаче – истината е, че такива почват да пушат на 14 години и напускат и сами... Чудно тоя твой дръвник-ученик защо ходи въобще на училище - за да тормози тебе ли, това е като партийно поръчение, същите хаймани не взеха ли властта на 9.IX.1944? Напр. престъпник Добри Джуров – осъден на смърт терурис (правописа нарочен), после изкара 45 години като министър... ?? Това само в Абсурдистан може да стане... Твоят казус с наглия безмозъчен ученик е също така единствено възможен в Абсурдистан... А в Саудитска Арабия сигурно ще изяде 50 тояги, то за такъв имбецил това е и най-подходящо...
106
Анонимен каза: Здравейте г-н Грънчаров, от известно време следя развитието на отношенията Ви с училището, но едно нещо ми отбягва. Никъде не написахте как Вие провокира(х)те учениците да Ви говорят така? В постовете Ви виждам само една неосмислена защита чрез нападение. Интересно ми е как останалите учители успяват да се справят с всеки един клас, а Вие все не можете да се справите с 2 класа. Нали сте философ, предполагам, че можете да предразполагате хората/учениците да говорят с Вас? Мога да Ви кажа, че методите Ви на преподаване са някак си, как да се изразя, нападателни, предизвикателни. Вие сам бяхте казал, че глупавият човек се защитава чрез нападки, а Вие сам се защитавате така?!? Интересно ми е да чуя отговорите на моите въпроси, но не искам да започнете да се защитавате както в погорните редове, искам малко по-философски отговор,ако е възможно? Благодаря! Ангел Грънчаров каза: Благодаря Ви за въпросите и за чудесната позиция! По интересен начин се опитвате да прехвърлите вината върху мен – това е много мило. Ще Ви отговоря, разбира се! Никак не съм провокирал учениците ми към такъв род поведение – говоря за въпросните "изцепки" на неколцината ученици. А иначе поведението на съответните два класа като цяло може да не обясни така: ний, българите, обичаме да гледаме сеир, това е доста вълнуващо зрелище, ето, когато някой накъде си позволи да мачка, да унижава някоя личност, това е доста приятно шоу, мнозинството от хората не само се радват, но и се чувстват длъжни, дето се казва, да хвърлят "съчки в огъня", да поддържат огъня на кладата, на която се пече и пържи съответната личност. (То и вий лично така постъпвате в този момент, за което следва да Ви поздравя: типичен българин сте, бравос! Апропо, защо не си написахте името, защо излизате анонимно, уж сте защитник на някакъв морал, а сам постъпвате все пак твърде аморално!) Та това е. Никак не съм предизвикал тази агресия на въпросните ученици. Пропуснал сте да вземете предвид, че аз идвам на работа след 8-месечно отсъствие по болест и това са първите ми часове. Тъй че не може, няма как да се е трупало някакво напрежение в резултат на мои "неправилни" действия, което, видите ли, сега да се е отприщило – и затова учениците да са ми така гневни. Сфащате ли? А това доколко моята "защита" била несмислена, и то "... чрез нападение", бъдете така добър (така добра?) да признаете, г-жо адвокат, че това, което на вас лично Ви изглежда несмислено, това не е достатъчно основание да се приеме, че то наистина е такова, че то е, видите ли, несмислено в действителност, по принцип и по начало. Искат се, за да схванете точния смисъл на случващото се, да имате на разположение в душата си някои ценности, които, явно, Ви липсват - поради което всичко възприемате в изкривен вид. И затуй се мъчите да прехвърлите вината върху мен, захващайки се да защищавате една обречена в морално отношение мисъл: че въпросните вилнеещи ученици, видите ли, били предизвикани за поведението си от преподавателя. Нарушавате презумпцията, че преподавателят или учителят - говоря за истинския, отговарящия на мисията си преподавател, аз, за да Ви подразня малко, ще кажа, че се смятам за точно такъв! - винаги работи за доброто на учениците и винаги е добронамерен. Независимо от това дали някой ще му признае такава една добро107
намереност. Както и да е. Пък и учениците трябва да научат нещо простичко: че всеки следва да поеме пълната отговорност за постъпките си, без да се опитва да увърта, да прехвърля вината другиму. Както, прочее, се опитвате да правите в момента и Вие самата (самият?). А, да не забравя и това: другите, видите ли, се били "справяли" с класовете, само аз не съм бил могъл да се "справя"! :-) Ключовата дума е "справя"? Тя показва характера на дидактиката, която отговаря на Вашите, простете, доста архаични и ретроградни представи за това, което става в училище. За никакво "справяне" не може да става дума, уважаема г-жо (г-не?), в днешните условия. Ситуацията е такава, че авторитарното "справяне" чрез потискане на напреженията е утопия, е глупава стратегия. Други неща са интересни в тия отношения в днешно време. А именно: диалог, сътрудничество, разбиране, човечност на отношенията, толерантност и пр. Авторитарните практики дават мним резултат, истината е в толкова ненавижданата от някои демокрация. И в демократизацията на училищния живот. Това, че само при мен, видите ли, учениците, пък макар и в не дотам адекватна форма, открито и свободно изказват какво те мислят, щом си позволяват такъв един лукс, е доста добър, простете, атестат за моята личност като преподавател. По-добре ли щеше учениците ми тъпо да мълчат – в условията на тоталитарната идилия?! Тъй че "справящите" се би следвало да се запитат за някои неудобни въпроси – и да се поучат от... "несправящите" се като мен. Както и да е. Едва ли ме ме разбрахте... Интересно е, че с репликата си Вие все едно откривате нещо като заседание на "народния съд" (или поне "другарския съд"), което трябва да докаже, че жертвата, в случая аз, напълно си заслужава (си е заслужила) тормоза от страна на обединения отечествен фронт на администрацията с буйстващите, насърчаваните от нея хулиганстващи ученици – нали така излиза, нямате ли поне достойнството това да осъзнаете? Но това, както казах, зависи от едни такива "мъгляви" неща като ценности, морал, съвест, някои хора, явно, имат проблем точно в тази личностна сфера, затова и правят именно като Вас: добре скрити зад дебелия дувар на анонимността подемат атаки и канонади с оглед да подпомогнат наказването на доброто – и оправдаването на злото. Но това, простете, г-жо (или г-не?) е извратено, нима не го съзнавате? Бъдете също така спокоен (спокойна?), аз като философ много добре се разбирам с огромната част от човечеството. Имам длъжните за това умения. Само дето имам една особеност: безкомпромисен съм към проявите на аморализъм, към лъжците най-вече, а в страна, където лъжците и лицемерите са мнозинство, където малодушните хора задават тон на общия живот, хора като мен биват приемани за крайно неприятни, дразнещи, непоносими даже. Но Вие и това, простете, няма как да го разберете. Щото Вие, явно, принадлежите на друг човешки тип – и Вам нещата изглеждат съвсем иначе. Поради което се опитвате всичко да изопачите. Това говори добре за морала, от който се въодушевявате. Липсата на морал трудно може да се скрие, уважаема г-жо (уважаеми г-не?)! Бъдете здрав(а)! Вярвам, че сега, след моето разяснение, ще можете да спите по-добре! :-) 108
ЧАСТ III Следващата ми стъпка, ако се наложи, ще бъде да поставя проблема на вниманието на прокуратурата 07 декември 2013, събота
Дискусията по някои твърде интересни феномени, случки и инциденти на училищния живот в училището, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив – виж Тормоз върху учител от страна на отечествения фронт на администрацията и буйстващите, насърчаваните от нея хулиганстващи ученици? – отпочнала се тия дни с публикацията под заглавие Да направим нужното и да свърнем от пътя на провала – та да тръгнем съвсем осъзнато по верния, по добрия, по спасителния път, в която информирам общественото мнение и съответните длъжностни лица и институции за случилото се, продължава. Намирам коментар от един от най-постоянните посетители в блога ми, с който имаме коренни различия по политическите ориентации и проблеми, но който в същото време по тия мои служебни главоболия е склонен на прояви човечност и съпричастност; ето какво ми пише този човек и как аз му отговорих, опитвайки се да продължа тълкуването на наистина нелеката ситуация: Bacho Кольо каза: Грънчаров, с директорката ще се справиш. Фактът, че демонстрираш самочувствие и не ти пука от изцепките и, ще я фрустрира. Честите ти писма до 109
министри и омбудсмани ще респектират чиновниците от инспектората. Те ще се притесняват от евентуална намеса отгоре и ще бъдат твърде внимателни с теб. Колегите ти също ще са на твоя страна (макар и без да го показват) в борбата ти срещу директорката. Големият ти проблем са 5-6 непълнолетни дебила, които знаят че си безсилен срещу простотията им. Те ще сринат реномето ти на преподавател и самочувствието ти. Заради тях ще вдигнеш белия флаг... Ангел Грънчаров каза: Мисля, че си прав, но донякъде. За "дебилите" (изрично да отбележа, че не споделям този термин, тази квалификация, затуй и го слагам в кавички) става дума. Аз обаче виждам странна корелация между тяхното поведение и ненамесата на администрацията, която за две минути може да ги постави на мястото. Ала не го прави. Което именно и ги насърчава. Аз поставих въпроса на вниманието на Педагогическия съвет. Следващата ми стъпка, ако се наложи, ще бъде да поставя проблема на вниманието на прокуратурата. Всичко според мен се свежда до невярното, до сбърканото поведение на администрацията. Имам крехка надежда, че тя в един момент ще си осъзнае грешката и ще изпълни ролята си. В противен случай някои хора на административен пост, в името на доброто на институцията, ще трябва да се разделят с постовете си. Това е другата възможност за разрешаване на проблема. Иначе, повтарям, администрацията, ако беше на мястото си, за две минути можеше да реши проблема с поведението на въпросните вилнеещи, арогантни или хулиганстващи ученици. ЗА АРХИВА (ДРУГА ОБМЯНА НА МНЕНИЯ ПО СЪЩИЯ ВЪПРОС): Bacho Кольо каза: Грънчаров, бягай от това училище! Ангел Грънчаров каза: Няма как да стане това. Училището не е нечия бащиния, пък и аз вече съм свързан кръвно с него. Като капак съм стар боец, който не е склонен да дезертира от битката точно когато тя е най-вдъхновяваща. Няма да се опозоря, това поне е сигурното... Анонимен каза: Не е позорно да се махнеш от едно училище, където учениците се отнасят с теб по този начин. Такова училище не заслужава нищо повече от един хубав среден пръст. И аз бих им теглил шута. Тотю Анонимен каза: Има ситуации, при които войната с "вятърните мелници" е излишна. Корабът потъва и или скачаш от борда или потъваш с него безсмислено и безславно. Не забравяй, че освен "ученици" имаш и семейство, на което си много по-необходим! Ангел Грънчаров каза: Там е работата, че не всички ученици се отнасят с мен така; има много ученици, които се отнасят към мен с уважение, аз за тях работя, не за нещо 110
друго; аз работя за тях за да съм им полезен; щото добре знам, че има неща, на които само аз мога да ги науча. Това е загадката на стоенето ми в училище, на заниманието ми с образование. А че има ученици, които се отнасят грозно с преподавателите, има, но те се броят на пръсти. Явно не сте ме разбрали, или пък злоумишлено обобщавате. Разбира се, ако всички ученици се отнасяха грозно с мен, аз отдавна бих се махнал. С огромната част от учениците обаче се разбираме прекрасно. Апропо, аз не искам дадена категория ученици да ме уважават, аз се радвам точно за тях да съм ненавистен: кои са тия ученици всеки може да разбере сам. Държа обаче да ме уважават добрите, искащите да напредват по пътя на знанието и на мисленето, способните ученици, не ща обаче да ме уважават другите: мързеливите, нахалните, невъзпитаните, хулиганстващите и пр. ученици. Мисля, че ме разбрахте и по този пункт...
Недейте да бързате прекалено – да не изпуснете някое чудо! 08 декември 2013, неделя
Ако винаги бързате можете да пропуснете някое чудо. Луис Карол
111
Басня за тънкия остър кинжал, забиващ се право в сърцето 09 декември 2013, понеделник
И басни не бях писал, но ето, налага ми се да опитам. Защо пък не?! В тия неща има свобода. Даже се чудих дали да не нарека писанието си "притча", но ми се видя много възвишено туй определение, е, нека да бъде тогава басня. То всъщност няма значение какво е, а е важна същината. Ето я. Та значи някаква дама – иначе миловидна, изтънчена, тъй да се рече, учена при това, с претенции, е, и с някой и друг комплексец, то тия неща си вървят в комплект – в минути на душевно размекване обичала да казва на свои най-близки хораизповедници ето тия памятни думи: Аз съм нещо като тънък остър кинжал – и се забивам право в сърцето! Казвала тия думи и ги съпровождала с тиха меланхолична въздишка. Санким – ний сме добри, ала можем да сме и безпощадни. А пък враговете ни не заслужават никаква пощада. Заслужават убивание. С кинжалчето! Бодваме право в сърцето и – край! Повече не боли, ако боли, боли за миг, и после – нищо. Ний сме добри, затуй убиваме, така да се рече, хуманно. Тъй де, ЕС ни съветва даже когато убиваме свине за Коледа да го правим хуманно, ерго и когато убиваме човеци пак требе да сме хуманисти. Или хуманистки – респективно. Ний сме модерни, напредничави хора, няма що... Както и да е. Въпросната дама обичала да повтаря тия знаменателни думи на глас, е, само в минути на душевно размекване, и то само пред най-доверени хора. Не знам как сама е възприемала тия думи, щом ги е казвала, но хора, на които им ги е казвала, са ми казвали, че ги била казвала по такъв начин, че те лично мигновено чувствали тръпки на ужас по гърба. А тя самата какво е чувствала в този миг, не мога да ви кажа - аз да не съм Достоевски че да знам какво има във всяко сърце?! Не съм 112
също така и Апостол Павел – великият сърцевед. Е, и аз мога нещичко да се досещам, но се въздържам да го кажа. Аз съм прост, при това малък човек, но, понеже съм честен и директен, ще кажа поне това: на мен тия уж толкова възвишени думи ми звучат съвсем извратено. Патологично даже. Не знам на вас как ви звучат, но на мен така ми звучат. Тъй. Аз също имах злочестината да познавам тази дама. Съдба. Даже имах и шанса, тъй да се рече, до опитам кинжалчето й в сърцето си. Както и да е. То тук "баснята" ми трябва да свърши, казах каквото исках, ала ето, понеже съм плямпало, ще добавя още нещо. Аз знам за тоя човек, за тая дама още една история, тя ми я е разказвала лично, пак в момент на отпускане, на душевно размекване, когато човек е склонен да разказва най-съкровените си мисли. Та ми каза веднъж тази дама ето това. Било времето на мрачния и безпощаден, изцяло нехуманен див, варварски, български комунизъм. Тая дама тогава била... "чавдарче", била ученичка в началния курс. Та по повод на някакво празненство в училището подготвили нещо като драматизация, като театърче, сценки някакви. Пиеската била за "турските зверства". На малките дечица другарките раздали ролички. На нашата героиня се паднала следната роля: да бъде детенце, което да си сложи врата, да си сложи главата на дръвника, а пък друго детенце, представяте ли си, играело ролята на палач, на убивач, на секач на глави – то държало, както подобава, секирата! Представяте ли си колко хуманно било тогавашното социалистическо училище?! Виждате ли на какво учили тогава децата?! То сигур затова у нас сега има толкова много патриотични пияндета из кръчмите: пиянде до патриота и патриот до пияндето; абе нема изявено пиянде, което да не е патриот. Както и да е. И ето как продължава историята. Сложило си нашето невинно момиченце на дръвника красивата главица. Другото детенце, дето играло ролята на секач на глави, вдигнало секирата. Децата са си деца, нали знаете как е. И ето, момиченцето, дето си било сложило главата на дръвника, в един миг си помислило, че тая – с извинение!? – "невинна игричка" не е игра, а е истина, т.е. че в следващия момент "омразният турчин" наистина ще я изпраска със секирата и главата й ще фръкне!!! Да, това си представило, сиреч, представило си, че всичко не е уж наужким, а наистина!!! На децата какво ли не им минава през акъла. Децата са си деца. Социалистическата учителка е за бой, че е правила такива "театърчета". И родителите на тия дечица са били за бой че са позволявали децата им да играят такива извратени "патриотични пиески". И ето, това момиченце в оня далечен момент на детството си изпитало целия кошмар и ужас на такова едно нечовешко нещо, именно, ще наистина ще й секат главицата, представяте ли си какво то е преживяло?! Е, не отсекли й главицата, оказало се, че всичко било наужким, ала ето, травмата си останала. За цял живот. Като ми разказваше тоя случай от детството си въпросната дама ме гледаше с такава злоба, че аз, дето съм уж зрял мъж, в един момент за малко да се разтреперам. Тя ми каза: - От оня момент аз вече наистина съм безпощадна и когато някой ми стане враг, го идентифицирам с оня "турчин", дето за малко тогава не ми отсече главата. И 113
затуй прошка аз не зная какво е. И затуй съм станала нещо като... "тънък остър кинжал, който се забива без капчица жал право в сърцето на врага"! Точка. Имай го предвид това. Айде, върви си по здраве! Благодари се, че тоя път ти прощавам! Това ми беше казано и на мен някога. Няма да кажа от кого и кога точно, това са подробности. Това, което го пиша сега, е за да дам пример чрез тази своя басня или притча – не знам как заслужава да бъде наречена тая история?! – щото тя ни казва нещо за "бляскавото социалистическо образование", за което някои още така прочувствено въздишат. Ето какво е било то. Травмирало е децата от най-ранна възраст. Правило ги е античовеци. Представяте ли си какви поражения е нанесло то на живота на нашата многострадална нация? Сега чудно ли ви е защо сме такива?! Защо "матр`ьялът" у нас е негоден, много лош, сфанахте ли коя е една от причините за този толкова лош наш български и човешки "матр`ьял"?! Ето, затуй ви разказах тази басня. Надявам се е поучителна. Хора, възпитавани по този начин, сега също така ни и управляват. Давате ли си сметка сега защо, да речем, недоразумението Орешарски (доцентче!), се хили като разварена овча глава когато някой му поиска оставката?! Е, тая притча фърля светлина и върху този иначе необясним античовешки феномен. Дано ме разбрахте. Хайде чао! Бъдете здрави! И бъдете преди всичко друго човеци! Това мога да ви пожелая най-напред. Обезчовечаването у нас все някога и някак трябва да спре и да почнем обратната тенденция – да почнем да ставаме малко от малко човеци! По-човечни да почнем да ставаме – за това аз апелирам. За това аз си и мечтая – бидейки възпитател на младежта ето вече цели 30-години. За това аз и работя. За това аз се и боря...
114
Дай Боже да имам сила да устоя на изпитанията! 09 декември 2013, понеделник
Публикацията със заглавие Басня за тънкия остър кинжал, забиващ се право в сърцето предизвика коментари, на които се чувствам длъжен да отговоря; ето, прочетете за какво става дума: Мария Василева каза: Поуката от баснята: Образованието и възпитанието у нас са в отчайващо състояние. Пораженията от бившия режим са огромни и дълготрайни. Българите не са готови да живеят като свободни европейци. В частност за вас – като философ, писател и учител: няма да бъдете одобряван и разбиран докато нещата не започнат да се променят – отдолу нагоре и отгоре надолу. Имате тежката мисия да пръскате светлина, преследван и тормозен. Но имате утехата да притежавате изпреварващо мислене и да оставите подробно описание на един трагичен период от българската история. Всички, завършили в бившия Съюз, които познавам, имате общи черти – богата ерудиция, изключителна работоспособност, нравствени ценности и любознателност. 115
Бъдете здрав да изпълнявате мисията си – и дано дочакаме някакви плодове! С уважение: Мария Василева Владимир Петков-Трашов каза: Уважаема г-жо Василева, само едно необходимо уточнение-допълнение. Ако добре съм разбрал, Вашето "и дано дочакаме някакви плодове." от мисията на Ангел Грънчаров, вероятно адресирате преди всичко към директорката на ПГЕЕ-Пловдив, към нейната заместничка и председателка на профсъюза Подкрепа в училището, към г-жа Пакова и към министъра на образованието, на второ място и към учителската колегия в същото училище и в страната, а едва ли, или поне в същата степен неотложно и остро-наложително към всичкото останало живо, здраво, интелигентно и имащо някакъв разум в българската си главица, щото то, ако е действително разумно – си комка от плодовете му, нали? Що се отнася до моята главица смея да Ви уверя, че и тя черпи с очетата си от истинските, от честните, от почтените, от искрените, от верните, от светлите, сладките, уместно шеговитите, от сериозните, но и от саркастичните му и от тъжните му, а и стипчиво-нагарчащите му понякога плодове-редове. За които, колкото и дълбоко да съм му благодарен, че съществува и че ги сътворява, никога не ще мога да му се отплатя. 2013.12.09г. Владимир Петков-Трашов Ангел Грънчаров каза: Благодаря за добрите думи, уважаема г-жо Василева – и уважаеми г-н Петков-Трашов! Благодаря и за подкрепата! Споделям мисълта, че в българското образование са наложителни дълбоки промени, които по моя преценка трябва да започнат най-напред отдолу – от самите учители, ученици, родители. И то от най-активната, напредничава, свободолюбива тяхна част. Но преди да се разгърне този процес, е необходимо да се породи едно ново съзнание – което именно е предпоставката, и то решаващата, на толкова потребните ни промени. Ето защо в някакъв смисъл, за пораждането и култивирането в душите на това ново съзнание, особена отговорност имат тъкмо философите – и най-напредничавите дейци на образованието, неговият духовен авангард. Оттук започва всичко. В това аз виждам смисъла на своята работа. Тази идея за потребност на всичко, което правя, ме вдъхновява. Дай Боже да имам сила да устоя на изпитанията, пък останалото вече е нещо, за което не може да ме е грижа. Вярвам, че ще дойде момента, в който ще се разбере, че усилията ми не са били напразни.
116
Отново за същината и смисъла на философията и философстването 09 декември 2013, понеделник По публикацията Каква е работата на философите? получих един коментар, на който си заслужава да се отдели известно внимание, тъй като съдържа широко разпространени глупави и празни предразсъдъци за това що е философия и какъв е смисълът на философстването. Ето какво ми пише този човек и как се наложи да му отговоря – с оглед поне малко да миряса: Ilyan McCann каза: Господин Ангел Грънчаров, искам да Ви попитам следното – с какво допринася тази „работа“ (сиреч философстването) за развитието на обществото и на света като цяло? Мисля, че за тази цел съществува науката (и всичко свързано с нея), а философията трудно може да бъде определена като такава (все пак нещо, което няма предмет и цели не е наука). Всъщност единствените хора, които наричат философията „наука“, са самите философи. Освен това не бих казал, че думата „философия“ трябва да се отъждествява с „разсъждение“, „осмисляне“ или „търсене на истината“. В крайна сметка не е необходимо човек да бъде философ, за да може да мисли и да разсъждава, а не бих казал, че когато мисля, то и философствам. Твърдението, че мозъкът няма никакво отношение към идеите е просто (меко казано) абсурдно. Мисловният процес се осъществява именно в този орган, а чрез мисловния процес се раждат и самите идеи. Тоест всеки разумен и средно интелигентен човек би направил елементарното логическо заключение, че т.нар. „душа“ (психика) се намира в мозъка (разбира се ако не живеете в паралелна действителност). Считам, че философията е просто неуспешен опит за обяснение на явленията в света, макар че често тя дори не цели това (поради което няма действително приложение, а оттам и смисъл). Обидно е човек да разсъждава върху несъщественото, да не прави нищо и да получава залата за това! Иначе казано – ако изпратим всички философи на Луната (или на Марс, няма съществено значение) едва ли това би имало какъвто и да било ефект върху света и развитието на човечеството. Ако изпратим всички учени и инженери там обаче нещата биха стояли по доста поразличен начин (предполагам, че не е необходимо да обяснявам защо, но ако искате и това мога да направя). Поздрави, Илиян Деклан МакКан! Драги г-н Деклан МакКан, ще Ви отговоря вкратце на коментара, ето как: 117
Първо, за това какво допринасяла "работата на философите", сиреч философстването, за развитието "на обществото и на света като цяло". Ами допринася за духовното въздигане на човека и човечество - и оттук на света и на обществото "като цяло". Това съвсем не е малко. Що е това "духовно въздигане", убеден съм, ще Ви е трудничко да асимилирате, ала все пак опитайте. Второ, за "тази работа" не съществува науката, щото науката се занимава с други работи. Не обаче с тази. Тази е отредена на философията. И на изкуството в известна степен. И на религията – от друга страна погледнато. Това са три вечни духовни форми, форми на духовния живот на човека и човечеството, което нищо друго не може да замени. Сфащате ли що Ви думам? Трето, не е вярно, че философите били наричали философията "наука". Това пък откъде Ви дойде на ума? Ако един философ, ако един човек, претендиращ, че е философ, дръзне да определи философията като наука, той с това само доказва, че не е никакъв философ. Философията е философия – нима е толкова трудно да се проумее това? Защо науката не е я определяте като "философия", а философията все пак Ви се ще да бъде "нещо като наука" – пък макар и непълноценна? Вие, разбира се, нямате претенцията да разбирате що е това философия – или имате? толкова по-зле за Вас... ако имате. Четвърто: философията и философстването са проява на найпълноценната, най-богатата форма на осъзнато, осмислено, същинско мислене, разсъждение, търсене на истината. Всеки трябва да може да мисли, но малцина са тези, които го правят както това подобава. Всички можем някак да... рисуваме, но не всички сме художници, нали така? Е, мисленето на философа, отнесено към мисленето на този или онзи, е същото като да отнасяме драсканиците на тоя или оня към творчеството на същинския художник. Дано сфанахте що Ви думам... Пето, разсъжденията Ви за това дали мозъкът бил "мястото", дето се било осъществявало "боравенето с идеи", простете, е така смехотворно, че просто не ми се налага да го коментирам. Това, че не се срамувате да пишете подобни "разсъждения", нямащи никакво отношение към същинския проблем, ме освобождава от нуждата да се опитвам да Ви обяснявам как стоят нещата. Опитайте се да сфанете обаче поне това: а що е това идея? Оттук ако тръгнете, може нищичко и да Ви просветне в някой момент. Опитайте се да прочете поне една книга на истински философ. Или това за Вас е... "мисия невъзможна"? А тогава, простете, що не си гледате... "обущарството"? "Обущарю, гледай си обущата!" е призив на Хегел към дървените "философи" като Вас, които си позволяват да се изказват "компетентно" за неща, от които съвсем не разбират. Примерно за това що е, видите ли, философия. Шесто, че душата живее "в мозъка" е твърдение, което показва, че не знаете за какво изобщо говорите. И че бъкел не разбирате от това що е душа. Плямпате си там нещо, без да мислите изобщо. Опитайте, помислете, постарайте се да проумеете що е това душа. Или Ви мързи? Много жалко... Седмо, твърдението Ви
118
"... философията е просто неуспешен опит за обяснение на явленията в света, макар че често тя дори не цели това (поради което няма действително приложение, а оттам и смисъл)" в контекста на вече казаното няма смисъл да бъде изобщо обсъждано, просто ще се задоволя да Ви повторя призива на Хегел: "Обущарю, гледай си обущата!"; апропо, Вие с какво се занимавате, та тъй "компетентно" сте се захванал да съдите и да разпореждате що е това философия? Кой Ви излъга, че изобщо разбирате що е това философия? Осмо и последно: Твърдението Ви "... ако изпратим всички философи на Луната (или на Марс, няма съществено значение) едва ли това би имало какъвто и да било ефект върху света и развитието на човечеството" е просто крайно тъпо и показва, че съвсем не сте в състояние да разберете, че съвременното състояние на човека, човечеството и на света е продукт и производна на всички ония идеи, които философията им даде и завеща като най-здрав фундамент на нашето духовно, идейно, ценностно и прочие развитие. Просто прегрешавате спрямо един най-елементарен принцип: "За това, което не разбираме, е по-достойно просто да замълчим". Разбирате ли обаче що е това недостойнство? Бъдете здрав! Не е зле за мислите преди да дръзнете да кажете или напишете това или онова, но това явно съвсем не Ви се удава...
119
Животът при нас е изключително интересен и динамичен – това е прекрасно, нали?! 15 декември 2013, неделя
Да напиша и тази сутрин нещичко в своето дневниче – има за какво. Вчера пак се случиха някои интересни неща от невероятната по своя размах административно-психологическа драма, която се разразява в последните месеци и години в ПГЕЕ-Пловдив. И в която, няма как, съм най-активен участник – падам си по подобни казуси, драми и прочие. Страстен техен изследовател съм – това е нещото, което ме вдъхновява. Също така смея да се самоопределя като поборник за същностна реформа в българското образование. Ето, този и идеалният, ценностен мотив, който ме подбужда да работя така активно в една и съща посока: промяна на гибелното, на презряното статукво. Което други хора се считат длъжни да охраняват. Е, няма как, налага ми се да се сблъсквам с такива хора. Поради което постоянно изфърчат разни искри, кога по-големи, кога по-малки. Та в тази връзка какво се случи вчера. Ето какво. Отивам си вчера на работа, първият ми час си мина съвсем нормално. Етика имах с един клас. След това имах час по "Свят и личност" с един от 12-тите класове. Влизам и почвам часа, нищо че бяха дошли само 4-5 човека. Таман минаха няколко минути и хоп... на вратата застава самата уважаема г-жа директорка! Каква приятна 120
изненада! Искала да посети този час. Ей-така, хрумнало и да ни дойде на гости – и идва! Аз пък знам, че елементарната култура изисква когато тръгваш на гости някому, предварително да го известиш за намерението си. Позволих си да кажа това. Казах, че не е много уместно така да се постъпва, без предупреждение - и хоп, ето ме, да ви видя, да ви проверя! Г-жа Директорката се извини, че била много заета, искала да ме предупреди, но не успяла, както и да е, не спорих повече по този пункт. Е, това, че подобни визити са все пак стресиращи, особено като са така внезапни, и то не само за учителя, но и за учениците, е подробност. "Несъществена" подробност. Няма да издребняваме сега я, да поставяме въпроса за някаква си там "човечност" на подхода. Ний да не живеем в Америка, ний да не живеем в Европа, та ще се държим човечно и културно като европейците – или като американците?! Ний да не живеем в Америка, ний да не живеем в Европа – та ще се правим на човеци?! Да не сме смахнати да се преструваме, че сме човеци я?! И, опази Боже, да се правим на "културни" или на "възпитани", сиреч, на "изчанчени"?! Майната й на Европа, майната й на Америка, ний сме си болканские субекты – и такива ще си останем... Аз пък съм особняк, може би защото съм се изявявал доста пъти по какви ли не медии (телевизии и пр.), много се вдъхновявам когато имам публика; май съм на път да стана нещо като "публична личност" (да не се смесва с "публична жена"?! :-) ). Та часът, поради това обстоятелство, мина чудесно. По моето възприятие де. Г-жа директорката, убеден съм в това, го е възприела съвсем иначе. Това си е в реда на нещата. Няма начин да не се разминава оценките ни с нея за едни и същи неща. Просто с различни очи гледаме на случващото се. Това, което аз харесвам, на нея, респективно, не й харесва. И обратното. Това са естествени неща. Това е и добре, това е и прекрасно. Ако мислехме еднакво, ако възприемахме всичко по един и същи начин, тогава представяте ли си каква скука щеше да настъпи? А ето, сега животът, дето се казва, е шарен – и вълнуващ. Г-жа Директорката като свърши часа започна да разпитва учениците по найсилно вълнуващия я въпрос: мили ученици, вие по кой учебник учите? За несведущите ще кажа: аз съм учител по философия, който е изработил, написал и издал учебни помагала по всички преподавани от мен философски дисциплини, 6-7 на брой, поради което образователната администрация няма друга по-заветна мечта да ме излови в нарушение, че преподавам по моите си, неодобрени от МОН (с изключение на едно, това по психология) учебни помагала; затуй тази администрация прави нужното да ми забрани да не използвам собствените си помагала, представяте ли си гаврата, която тя си позволява?! Та пита ги, значи, любезната директорка по кое помагало учат учениците ми и, мило усмихната, очаква да получи заветния отговор: по помагалото на гн Грънчаров учим, госпожо директор! Да, ама учениците ми този път не отговарят така, което е крайно разочароващо за г-жа директорката. Те отговарят ето как: по никое помагало не учим, г-жо; г-н Грънчаров ни е разрешил който откъдето иска да учи, да учи по който учебник му е харесал, сами да избираме ни е позволил, е, ний учим най-вече от интернет, но, да си кажем честно, ний почти отникъде не учим; тук, в часа, научаваме главното, такива ми ти работи. Така отговарят моите умни ученици. Г-жа директорката прави гримаса на разочарование, пък после пита: а той казва ли ви 121
да посещавате неговия блог и да четете оттам? Да, казва ни. А, значи така - поглежда ме заговорнически г-жа директорката. Ний двамата с нея много си се разбираме, без думи вече се разбираме, няма що. Та така мина и завърши този час. Тя обаче дойде и в следващия ми час, в един Х клас, пак по етика имахме тема. Там часът, по моята преценка, мина още по-добре, понеже учениците сами пожелаха да играят една игра. Те, моите ученици, за разлика от напредничавата ни директорка, страшно много обичат иновациите. И си падат по по-модерните методи на преподаване и на общуване, на търсене на истината и пр. Е, те си играха играта, а пък г-жа директорката седеше безмълвна и с кисела физиономия си записваше нещо в тетрадката. Пак ги пита по кой учебник учат, те пак казаха същото: по никой. Е, г-нът ни каза да си учим по който си искаме учебник, позволи ни сами да избираме. Ама как така?! – възмути се директорката. Амче така – отвърнаха учениците. Аз се усмихнах и за да налея малко масълце в огъня рекох: ний сме привърженици на принципа на свободата! И смигнах дяволито. Г-жа директорката си излезе без да каже повече нито дума. Кой знае каква сол ще ми кълца на главата тия дни. Кой знае какви "разгромни протоколи" за проверките си ще напише. Ще видим. Животът при нас, както виждате, е изключително интересен - и динамичен. Това е прекрасно, нали така?! Аз пък дебна какво г-жа директорката ще направи по моите доклади, в които описах някои крайно възмутителни прояви на хулиганстващи ученици, явно подскокоросвани от някой да се държат така арогантно. Тя до момента нищичко не прави. Поставил съм въпроса до Педагогическия съвет, който ще заседава тия дни. Държа тия ученици да бъдат наказани подобаващо за крещящо нарушение на Правилника. Държа да се направи разследване кой им дава такъв кураж да предприемат подобни безпрецедентни постъпки и "героизми". Подстрекателите са особено важни. Казах го това вчера на директорката "ребром". Тя се престори, че не ме е разбрала. Но преглътна, което ми показа, че прекрасно ме разбира. Та аз сега ще чакам реакциите й по този случай. Тя, по нейния си маниер, е тръгнала да ме проверява, за да ме "загащи" в нарушение – и да натрупа "компроматчета" срещу моя скромна милост. Мен иска да ме изкара "виновен". Без вина - виновен. Жертвата е виновна за това, че вълкът я бил захапал за гърлото. Агънцето мътело водата на вълка, нали си спомняте тази приказка – или басня? Тъй се опитва да постъпи нашата свободолюбива и демократична, твърде модерна директорка. Това си е нейния стил. А стилът, както пише великият Гюстав Флобер, това е човекът... Спирам дотук. Хубав ден на всички – и бъдете човечни независимо от всичко! Човекът, ако иска да е човек, подобава да е човечен – нима е толкова трудно да се разбере това?!
122
Дали няма да бъда убит от някой инфаркт още преди да успея да разбера какво точно ще се случи? 15 декември 2013, неделя
Я пак да напиша нещичко в своето дневниче – не обичам да правя пропуски, щото движението по "горещите следи" си има своето предимство: свежест на впечатлението. Тя трябва да бъде съхранена и в текста. Ако отложа сега да пиша – тъй като времето ми е ограничено, трябва да бързам за работа, разполагам само с около час то текстът, който сега ще се роди, никога повече няма да се роди. И ще бъде пропилян. А пък на мен ми се ще това "животоописание", каквото представлява моят дневник, да бъде пълно, нищо значимо от него да не липсва. Та за да няма подобна празнина ми се налага сега набързо да разкажа какво се случи вчера. В моите, тъй да се рече, преживявания и главоболия на тъй бурното ми всекидневие като преподавател по философия и гражданско образование в едно пловдивско училище. "Дано живееш в интересни времена!" – казват, че това било най-страшното проклятие, което китайците си отправяли един на друг. Е, аз живея в интересни времена, такова изглежда е моето проклятие. От интересни по-интересни са моите дни. Ще ви разкажа вкратце какво се случи във вчерашния ми ден. Които следят тези истории вече знаят, че в два класа напоследък имам доста сериозни проблеми – в Х Е клас, в който преподавам предмета "Етика", и в ХI Д 123
клас, в който трябваше да се занимаваме с философия. Стана така, че вчера имах и в тия двата класа. И при това и двата класа бяха посетени от директорката. Получи се така, че в първия, в Х Е клас часът мина чудесно, и то не само по моята преценка, а и на тази на уважаемата г-жа директорка, но ето, в другия клас... стана една каквато стана! Получи се така, че присъствието на директорката сякаш вдъхнови учениците, които по-предишния път се нахвърлиха на преподавателя; този път същите тия ученици бяха подкрепени и от някои други, абе общо 5-6 човека общо се изявиха наймного, а други, предполагам, искаха да се изявят, но не успяха. Поради липса на време. Даже един ученик съвсем импулсивно съжали, че той не можал да каже каквото иска, понеже другите, видите ли, всичко били казали вече - и го били изпреварили! Аз не се сдържах и рекох: колко жалко, Вие няма да можете да се изявите, сиреч, да се подмажете! В един момент реших да бъда крайно предизвикателен: като ще "изстискваме цирея", то поне нека да бъде до корен! Нека дори потече и малко кръв, ако се наложи - тогава ефектът от операцията може да бъде по-успешен. Ако не се извади коренчето, то циреят пак може да почне да расте, да събира, така да се каже, злотворна гной. Е, каквото можах, направих, та да се стигне до коренчето. Предизвикателствата от моя страна доведоха дотам, че някои ученици доста се увлякоха: позволиха си да кажат направо смехотворни твърдения. За двечки или трички такива "твърдения-обвинения" ми се чини, че се налага да ги представя тук по-подробно, щото те са твърде изразителни. Първото; едно момиче заяви ето какво: ами когато в класа преди две години правихме веднъж обсъждане по проблема кой да бъде патрон на училището господинът направи така, че тия 10-тина човека (в интерес на истината не помня какво число спомена това момиче, но имам чувството, че спомена число, близко до това!), които бяхме против това гимназията да започне да носи името на Стив Джобс, после получиха за срока "двойки"! Това беше прекаленичко, щото работата е там, че в този клас аз не съм писал двойки, особено пък за срока; по начало, за онова време, за което говорим, именно преди две години, в този и в другите класове, в които преподавах, беше в действие т.н. "точкова система". Както и да е, това момиче се поувлече. Когато някой си позволи да съгреши спрямо истината, аз реагирам директно ето как: казвам, че това не е истина, т.е. че този човек лъже. Това и сторих. Друг един ученик също се престара, той пък разказа една умилителна, направо сърцераздирателна история: имали били някакъв урок по психология, той се мъчел да проумее текста в моето помагало, но не успял нищичко да схване; наложило се да се оплаче на родителите си; те също били прочели текста, но също нищичко не или схванали; и те били се възмутили, че се учи по "такъв учебник"; изводът е: учителят ни тормози да четем от неразбираемия, от лошия му учебник по психология! Аз си позволих да попитам: а Вашите родители нима са специалисти по психология, та имат такава меродавна преценка, че да знаят какъв трябва да бъде добрият учебник по психология? Не били психолози родителите му, ама тяхното мнение било меродавно. Не било нужно да бъдат, щото хубавите учебници по психология били разбираеми от всички. Аз дръзнах да попитам и ето това: ако родителите му не разберат какво пише и в един учебник по математика това значи ли, че той е лош? В тоя миг обаче друг 124
ученик го подкрепи, той попита: а одобрени ли са от Министерството Вашите учебници? Изобщо правеше впечатление, че твърде добре бяха подготвени тия ученици, почти нищичко не забравиха. Т.е. повториха комай всички обвинения спрямо мен, които от около две години и администрацията повтаря. Отвърнах: да, моя учебник по психология е одобрен от Министерството. Тогава друг ученик се намеси и каза, че дори и самата преподавателка по психология, която преди две години ме била замествала, била казала, че учебникът ми психология бил, видите ли, "лош"! Мисля че в тази връзка подхвърлих: то и учителки по психология понякога дръзват да кажат някоя и друга глупост. Бях, повтарям, доста предизвикателен. Аз по начало си падам по дебатите, горещя се, увличам се. Казвам точно това, което мисля. Реагирам и също така доста емоционално. Абе "дебатът" в този клас вчера беше, тъй да се рече, на високо ниво. И други ученици успяха да се изявят. Казаха, че понеже не преподавам урока предварително, ами съм оставял учениците сами най-напред да опитат да проумеят нещичко, то това ги депресирало. Трябвало да правя както другите учители, да обяснявам урока, дори да им дам кратичко нужните за заучаване дефиниции и пр. А не както аз правя: първо те да опитат сами нещичко да проумеят, а пък после заедно да обсъждаме темата. И всеки после си чете изводите на онова най-важно, което сам е успял да разбере. Аз в тази връзка заявих, че съм доста опитен преподавател и неслучайно съм избрал онова, което по моя преценка е най-добро, най-полезно за учениците. Те обаче ми отвърнаха, че не били на това мнение. И прочие, и тъй нататък все в този дух, и ала-бала; повтарям, дебатът си го биваше. Да не забравя и това: за видеозаснемането на часовете с учебна цел, нали по този пункт най-вече се били възмутили учениците. Е, този път проблемът беше постарателно обмислен и ми бяха отправени доста преувеличени обвинения: че съм бил, видите ли, излъгал учениците, че ще правя само аудиозапис, но въпреки това съм бил правил видео - без тяхното съгласие, без съгласието на родители им. Бил съм ги излъгал и подвел; бил съм правил, демек, "тайни видеозаписи". По този пункт се наложи да кажа, че това е лъжа. Явно този ученик се престара. Попитах: Вие виждахте ли, че камерата е обърната към вас? Казано ли ви беше, че който не иска да бъде заснет, може да седне от тази страна на класната стая, към която камерата не е обърната? Също така попитах: за кои записи става дума, щото в един момент аз започнах да обръщам камерата само към мен, само себе си снимах в образ, а обсъждането биваше записвано само аудио? Задавайки тия въпроси, този ученик сякаш се разколеба в твърденията си. Разбира се, беше подкрепен: друг ученик подхвърли, че понеже тия записи са "престъпление", то не се ли страхува преподавателя, че може да бъде осъден? Казах, че като правя нещо за доброто на учениците, за повишаване на качеството на тяхното образование, съм готов да поема пълната отговорност, в това число и съдебна. Предложих дори следното: ако има родители, че с тия записи съм донесъл някаква голяма и невъзвратима вреда на някои ученици с тия видеозаписи на уроци, то нека родителите в такъв случай да ме дадат под съд, да заведат дело. Ще отговарям и пред съда за постъпката си. И така нататък: прави ли ви впечатление на какво високо ниво беше дебатът? И как добре се бяха подготвили учени125
ците – това набива ли ви се на очи? Добре си бяха научили урока, аз неслучайно твърдя, че са добър клас. Както и да е. Интересно е, че нищичко не пропуснаха. Миналият път се въртяха все около обвиненията за записите, сякаш тогава само от това се вълнуваха и възмущаваха, но сега, тоя път, след моя доклад до директорката за инцидента, се бяха подготвили чудесно и включиха пълния обем от моите предполагаеми грехове. Заслужават адмирации тия така старателно подготвени ученици. При това, по една случайност, дойде и директорката - таман да види колко "разностранни", тъй да се рече, са обвиненията спрямо преподавателя. Та преди да мина към темата за това как властващата особа, директорката, се държа и как тя участва в "дебата", да спомена нещичко, което заслужава да бъде изведено на по-преден план. Тя по едно време подхвърли нещо такова: мили ученици, дойдох да видя как минават часовете ви с г-н Грънчаров, така ли винаги минават часовете ви? Учениците кимнаха, но аз се намесих, първо, защото с тия ученици водя часове само от две седмици, след двугодишно прекъсване, второ, щото намерих бляскаво доказателство за това, че въпросните видеозаписи не са чак толкова чудовищно ненужни; та в тази връзка казах: как се протичали часовете ни с този клас можете да проверите, уважаема госпожо директор, по ония същите видеозаписи, които са в интернет, ето, че те имат едно толкова полезно приложение – като точен документ за това как са протичали нашите часове! Г-жа директорката направи доста разочарована и кисела гримаса, същата гримаса долових и на лицата на най-активните в нападките срещу преподавателя ученици. Разбира се, че тия видеозаписи имат доста полезно приложение като точен документ за това как са протичали часовете с този клас преди онази грешка на директорката, която преди две години, без да разговаря с мен, ми отне от преподаване този клас, както и още 3 други. Аз и вчера пред класа повторих, че обсъжданията в този клас бяха на високо ниво, това наистина е доста добър клас. Настъпи известно объркване. Както и да е. А иначе самото обсъждане премина по добре познатия и традиционен модел: нещо като "съдебен процес" на "възмутените ученици" над "лошия преподавател Грънчаров". Г-жа директорката си пада доста по тия спектакли. Ето, вчера има възможността да се наследи на един такъв чудесен спектакъл. Интересно е, че тя не се намеси с нещичко, в смисъл да упражни ролята си на безпристрастен арбитър в спора; не, тя си седеше и само отвреме-навреме поставяше въпросчета, та да насърчи учениците да продължат все в този дух. Другият модел, към който може да бъде отнесено вчерашното обсъждане, е към модела: ученици правят нещо като донос пред директорката за "злочестините" си, които се е наложило да понесат от толкова лошия преподавател. Да, донос, и то в публична форма – това е нещо като нов специалитет. Някога доносите ги пишеха анонимно, сега вече се правят публично и в лицето на жертвата. В случая - моя милост. Публичният линч на преподавателя, осъществен в присъствието на властващата особа, не предизвика никаква реакция от страна на въпросната "арбитърка"; казах, тя не пожела да поеме тази роля. Това доста говори. Аз обаче реагирах ето как. 126
Казах, че много ученици сякаш едва търпяха и те да имат възможността да хвърлят и своя наръч съчки в кладата, на която се пържеше преподавателя, т.е. моя милост. За да ги предпазя някак от унизителния спектакъл, аз, първо, бях доста активен, "изядох" доста голяма част от времето. Също така прекъсвах изказващите се и задавах, както видяхте, неудобни, крайно провокационни въпроси. Това повдигна градуса на обсъждането, но изяде много време. Казах неколкократно и ето това: че много ученици си позволяват да участват в унизителен спектакъл, т.е. че ще мине време и ще почнат да се срамуват заради това, което дръзнаха да сторят. Казах също: позволяват си да се държат така, че накърняват собственото си достойнство. И други неща подхвърлих все в този дух. Примерно, че ето, учили са миналата година етика (без мен, с други преподаватели), но явно нищичко не са научили, щом си позволяват да се държат по този начин с един учител. Щото не само съм преподавател, но и възрастен човек, а пък към възрастните младите хора трябва да се държат с респект, с известно уважение. Иначе не е морално, иначе е срамно. Е, ученик ме "контрира", като каза, че уважението трябвало било да се заслужи. Абе интересно мина обсъждането, няма що. Сами се убеждавате. Само дето нямам време да продължа и трябва да ставам. Ще приключа ето как. Или да не завършвам този тест, да го оставя с продължение, щото май наистина ще закъснея. То само това ми липсваше в тази ситуация, да закъснея за час! Е, добре, ще оставя текста за продължение. Само да добавя, че от обсъждането вчера и от понесеното напрежение сърцето ми още не се е успокоило, горкото ми болно сърце! Рипа като полудяло и дори ето сега. Ще видим какво ще правя. Директорката до този момент не е показала нито с един жест, че цели помирение. Напротив, атакува безжалостно по всички линии и с всички средства. Без значение дали са позволени или непозволени, морални или аморални, това явно няма никакво значение. Важно е отмъщението. Какво се опитва да постигне аз не зная до този момент. Ще видим каква й е целта. Това скоро ще се разбере. Разбира се, най-задоволителният реванш за нея ще бъде моето уволнение. Това се знае априори. Тя не е от ония, които имат нравствената сила да прощават – или да помиряват конфликтите. Ще видим, всичко ще се разбере, и то скоро. Дано обаче не бъда убит с някой инфаркт преди да успея да разбера какво точно ще се случи. Натам май отиват работите. Всеки ден на работа - и все нови и нови ексцесии. Едва издържам вече. Силите ми са на предела, а натискът от безпощадната администраторка продължава. Това, простете, е нечовешко. Никога не съм предполагал за своя 30-годишен стаж на преподавател, че някога ще ми се наложи да преживея подобни черни дни. Е, всичко било възможно в свидното ни отечество. В това число да убиват садистично човек, да разкъсват личност. Това май е най-обичаното у нас. Страшна работа! След 8-месечно прекъсване на работата ми поради болест ето това ме сполетя. От първия ден, та досега - минали са точно 13 дни от завръщането ми. Чудесно посрещане, дето се казва: трета седмица тече откакто съм се върнал, а всеки ден ми биват устройвани такива "случки", че вече имам чувството, че някои хора ме разглеждат като... животно, подлежащо на заколение. Дали не ме разглеждат като... коледен шопар, който трябва да се заколи за идващите празници? Или за жертвено агне – да 127
се изразя все пак по-елегантно. Ще видим. Това скоро ще се разбере. Хайде да бягам че наистина ще закъснея. Хубав ден на всички! Не смея да ви пожелая да ви е интересен денят, щото съм добродушен и великодушен човек. Зло никому не желая. Живея обаче в толкова интересни времена, че всеки мой ден напоследък е интересен – до полуда даже!
128
Вдъхновява ме идеята да бъдем най-напред и преди всичко друго човеци: философията на това ме е научила 15 декември 2013, неделя Вчера, бързайки необичайно за работа (имах първи час) все пак успях да напиша един импровизиран текст, който даже не можах да прегледам за правописни грешки, камо ли пък за стилистични или някакви други: Дали няма да бъда убит от някой инфаркт още преди да успея да разбера какво точно ще се случи?. Както и да е, днес решавам само лекичко да го редактирам, щото ми се ще да остане като автентичен документ, свидетелстващ за състоянието ми в този ден. Тази сутрин имам малко повечко време (часовете ми са по-късно) и пак ми се ще да продължа темата - както обещах там, щото поради липса на време се наложи да прекратя писането. Междувременно ето вчера се случиха нови събития, заслужаващи да влязат в моята хроника на така богатия и интензивен живот в нашето школо. Ще пиша: защото, първо, в училището няма потребната атмосфера и настройка за диалог с администрацията; второ, щото това, по моя преценка, са обществено значими проблеми, за които обществото и данъкоплатците заслужават да бъдат информирани; трето, щото по едно стечение на обстоятелствата съм не само психолог, но и блогър, комуто това е работата, да изважда наяве нередностите; пето, щото искам да предизвикам дебат по всичките тия проблеми; шесто, щото ми се иска да допринеса с нещичко за създаване, за реконструиране, за възсъздаване на вярна, точна картина на течащите в нашата образователна система процеси и пр. Има смисъл да се пише, да се мисли, да се говори; ако аз не пиша, ще трябва да вярваме само на слуховете, дето се ширят в нашата училищна общност; аз пък съм модерен човек и предпочитам да залагам не на слуховете, а на по-новите технологии за обмяна на мисли и т.н. Тия пък, дето така панически се боят от гласността - аз съм неин горещ привърженик – нека да имат добрината да преосмислят позицията си. Но то за тия неща се иска и известна доза честност. Както и да е. Да продължа "животоописанието" си. Между другото вчера получих отговор от официална институция, от МОН: виж публикацията Любопитно писмо-отговор от МОН. Този документ ще го комен129
тирам отделно – и когато му дойде времето. Сега имам други грижи. Казах: натискът, да го наречем направо юрушът върху една личност, целящ нейното разкъсване, не отслабва, напротив, усилва се с всеки изминат ден. Наистина някои хора явно са безпощадни в озлобеността си. Разбира се, подобно поведение не е нещото, което един ръководител на образователно-културно учреждение може да си позволи. Е, позволява си го. Разбира се, поема пълната отговорност за последиците. Властта не е нищо друго освен отговорност: нищо че обикновено властващите си мислят някакви други неща. Грешката е тяхна. Преподавам гражданско образование не от вчера и ето, чувствам се длъжен да им изнеса един урок по тия теми. И то практически урок, който е най-ценен. Казах: прекалено великодушен човек съм. Правя постоянно добро, а това, че някои не могат да го оценят и на тази основа ме мразят, си е изцяло техен проблем. Правя нужното да им помогна да разберат това, засега без особен резултат. Но добре зная, че истината рано или късно тържествува. Това ме крепи в ужасните условия. Това ми дава сили. Вярвам, че по принцип доброто винаги устоява на безочливата агресия на така арогантното зло. А това, че у нас заради доброто, което правиш, ти се отблагодаряват със зло, е нещо, което отдавна се знае. Тук няма нищо ново или изненадващо. Ний всичко обичаме да правим тъкмо наопаки. Затова и предимно си страдаме. Страшни сме, грешка никаква нямаме! Но да не философствам много, ами да бъда по-лаконичен. Да кажа първом какво се случи вчера. Ето какво се случи. Многоуважаемата г-жа директорка ме зарадва, по своя си най-любим маниер, с две нови писмени заповеди, насочени директно към мен: да пиша нови "писмени обяснения" и да поправя даденото от мен т.н. "разпределение" на темите, по което преподавам. Сиреч, тя продължава "гонката по устав", според армейския и войнишкия жаргон. Така правеха старшините навремето в казармата. Понеже това се прави системно в нашето училище, туй нещо свидетелства, че нашата ръководителка продължава да живее с убеждението, че "доброто училище" не е нищо друго освен една образцова казарма. В наше време обаче тоя модел не работи. И ефектът е бумерангов. Аз пък съм убеден привърженик на демократичния модел на отношения. Няма да допусна някой да се отнася към мен сякаш той е армейски старшина, а пък аз съм, да допуснем - войник. Така не стават тия работи. Има и една презумпция, която ме извинява: абсурдните заповеди даже и в казармата не си длъжен да изпълняваш. Това го пише и в армейските устави. Та ето за какви писмени обяснения и документи става дума - и за което г-жа директорката се е нагърбила да ме "приклещи", с оглед да има мотивация да ме накаже. Или да може да ме уволни - дай Боже! Като няма причини какво пък ни пречи да си ги създадем? Или да си ги организираме? Имам чувството, че в кроенето на планове на такива организации за отмъщение преминава толкова натовареният ден на нашата уважаема г-жа директорка. Тя наистина е любопитен феномен от епохата на късното разложение на господстващата все още командноадминистративна и тоталитарна система на българското образование. Ето затова и си правя труда до описвам всичко. Като дойдох на работа след 8-месечен отпуск по болест, първото, което ми връчи г-жа директорката, то беше нещо като "Добре дошъл!", беше нарочна писмена 130
заповед за 24-часа, т.е. в пожарникарски порядък, да направя и да предам няколко документа: т.н. тематично-календарно разпределение на часовете по предметите, по които преподавам, после следва нещо чудато, именно, да напиша "Декларация" за учебниците и учебните помагала, които ползвам; трето, да подготвя Конспект за поправителните изпити, които ще се провеждат чак през юли; четвърто: да направя също така дори и самите изпитни билети; такива били министерските указания и пр. Да, ама аз бях в болнични и не съм могъл по време на болничните да правя нужните изследвания и проучвания, та да изготвя тоя комплект документи. Пък и изискванията постоянно се менят, затуй отреденото ми време беше крайно недостатъчно. То беше един вид опит за поредна административна гавра над моята личност. Работата тук е следната. Обикновено преподавателите дават някакви съвсем стандартни, формални или типови разпределения, изцяло копиращи т.н. "държавни образователни стандарти", всяка година ги прекопирват, и така си осигуряват, дето се казва, рахатя. Аз обаче съм нещо като иноватор, мразя формализмите, опитвам се да гледам на работата си творчески. И си правя свои авторски разпределения, свои помагала, всичко по моите виждания за едно качествено и съвременно образование по предметите, по които преподавам. За което вместо да бъда похвален, постоянно ме ругаят разните му там администратори и бюрократи: овластени чиновници, инспектори и пр., които понякога дори изобщо не са заставали пред ученици като учители, ала са началство и затова правят всичко да тормозят учители, казвайки им как било трябвало да се преподава. Моята битка с тая въпросната бюрокрация не е от вчера, а от години - и от десетилетия даже. навремето като бях асистент по философия в ПУ я подех, та досега. Какво ми е видяла главата само аз си знам. А пък въпросните администратори направиха всичко нужно и мен да ме натикат в общия калъп. Е, не им го позволих. И няма да им го позволя. Имам други виждания. Разбира се, спазвам т.н. "държавни стандарти", то се подразбира. Но ги претворявам на дело творчески, следвам един свой личностен и философско-тенденциозен подход. С което вбесявам администраторите. Затуй те постоянно бдят с оглед да ме изловят в нарушение – и да ме накажат. Войната не спира. Новата г-жа директорка е усърдна в провеждането на попълзновенията на висшестоящата бюрократична сила. Та сега, вярвам, вече схванахте контекста на този въпрос. Та тогава аз й писах, че ми е нужно време да разработя тия документи. Искам да ги направя истински, както трябва, качествено, а не формално, не и типово – както тя ме притиска с тия кратки срокове да сторя. А едно истинско и творческо разработване на тия документи иска време. И спокойствие най-паче. Което съвсем го нямам. Откак съм на работа ме овладя вихъра на разните му там режисирани от администрацията "скандали", "бунтове", какви ли не други ексцесии, престараващи се ученици даже минаха в крайности, хвърляха камъни срещу мен, да, и това се случи, обиждаха ме, администрацията мълчеше като олимпийско божество, очаквайки явно да бъда разкъсан, аз реагирах, писах доклади и жалби пак до министъра, до омбудсмана, до РИО, аз такова чудно посрещане не бях очаквал, някои организатори явно се престараха, писах също разработки и изложения до педагогическия съвет за това как 131
да се реши проблема с дисциплината в светлината на последните изстъпления на буйстващи и хулиганстващи ученици и т.н. Робота ми се отвори, дето се казва, много, дотам, че ето, вече трета седмица е откак съм се върнал на работа, а грохнах. Вече силите ми са на предела на изчерпването. Това, че съм инвалидизиран заради тежки здравословни проблеми съвсем не смущава нашата тъй човечна и мила администраторка. Натискът от нейна страна продължава. Тя явно си заряза цялата друга работа само и само да се разправи безпощадно с мен - и да елиминира "фактора Грънчаров", който единствен смущава тъй блаженото й иначе царуване и властване. Това е разбираемо. За някои хора явно властта е идея-фикс, заради която пред нищо няма да се спрат. Проблемът си е изцяло техен. Правя нужното да им помогна да осъзнаят какво правят, но все още нямам видими постижения в тази посока. "Отец, прости им, те не знаят какво правят!" – тъй промълвил на кръста нашият Велик Учител Христос, гледайки изстъпленията на своите мъчители. Времената и сега, след 2 000 години май са съвсем същите. Не се смятам за Христос, нито пък за мъченик, но имам честта да се определям като християнин. Тази идея ме вдъхновява. Идеята да бъдем най-напред човеци. Това и правя в преподаването си. Щото и философията, която аз преподавам, е изключително човечна. Няма да допусна учениците ми завинаги се отвратят от философията само защото това е хрумнало на някой престарал се администратор, директивно опитващ се да наложи някакви изцяло безчовечни програми за обучение по тия философски предмети. За мен истинският, същностният интерес на учениците е водещото. Точка. Компромиси в тази посока няма да направя за да угодя на някое началство. Каквото и да е то. Та ето за какво става дума: г-жа директорката знае къде е "слабото ми място" (литераторите като нея го наричат "ахилесова пета") и затова човърка без жал тъкмо там. Вероятно това й доставя удоволствие, не знам. Нейна си работа. Та съвсем не са безобидни тия неща около изработката на въпросните документи. Искам да свърша работата си качествено, заради което ми е нужно време и спокойствие, понеже администраторката (директорката) не ми осигурява тия условия, напротив, пречи ми да ги имам, аз с право не мога да изпълня собствената й заповед. Да заповядваш нещо да бъде направено и сам да пречиш тя да бъде изпълнена, се нарича административна гавра. Поредната. Така не стават тия работи. Аз държа на достойнството си като личност и преподавател. Не допускам гаври. Унизените, търпящите унижения учители и възпитатели възпитават унизени възпитаници. Аз не ща да нанеса такива вреди на своите ученици. Искам учениците ми да са горди. Да са личности в истинския смисъл. Да не са мижитурки. Учителят-мижитурка възпитава мижитурки. Насърчава мижитурщината. Аз няма да падна до такова ниво. И ще платя нужната цена за тоя разкош. У нас да държиш да си личност е същински разкош. Или лукс. А мижитурките с лопата да ги ринеш... Ето за всичкото това сега многоуважаемата директорка се гласи, дето се казва, "да ми скрои шапката". И издаде вчера нови заповеди. Като капак на всичко ме тури и квестор в събота. Гонката трябва да е по устав, с всички изгъзици, с извинение, на казармените фатмаци от едно време. Та аз, дето се казва, съм отново жертва по всички линии на необуздания административен терор от страна на една престарала 132
се администраторка, за което вече се налага да бъдат известени и други компетентни институции. Примерно прокуратурата. За своеволия на длъжностно лице, което не изпълнява основното си задължение: да осигури подходящите условия за спокойно и пълноценно изпълнение на служебните задължения на подчинените. И за крещящо безчовечно отношение. Ще изненадам и прокуратурата тия дни със своя жалба. Налага се, няма начин. Има ценности в тоя живот, заради които човек се налага да приеме известни неудобства. Иначе, ако не го правим, всичко отива по дяволите. Личността трябва нещичко да значи и в нашите български условия. Така мисля аз. За това и се боря. Ще трябва май да привършвам тоя пореден опус. Или това есе. Тия мои записки ще влязат в новата ми книга, която сега пиша. И тя пак е посветена на моето училище. Моето училище един ден ще се обезсмърти с най-много написани за него книги. И то написани от един философ. По най-горещи теми. Във времето на найдивата реакция на бюрокрацията, на рекомунизаторите – които правят нужното да навредят и на нашите деца и внуци поне колкото са навредили и на нас. Е, не трябва да им позволяваме това. Та ето с какво ми се ще да завърша този път. Днес имам малко време сутринта, пък после имам часове. Снощи до късно поработих по разпределенията и другите документи, но нямам сили да ги завърша. Има още много работа. Искам да си свърша работата си с вкус. Нека да ме наказват за това. От вълненията обаче и тази нощ не можах да спя. Въртях се в ужасна просъница. Главата ме боли жестоко. Сърцето ми изобщо не е наред в тия дни на страшни напрежения и на какви ли не главоболия. Опасявам се да не ме покоси някой инфаркт. Ще видим. Тази сутрин пиша този текст, щото за мен писането по такива творчески теми е нещо като релаксация – и като катарзис. Да употребя и аз любимата дума да другаря Дмитрич-Станишев. Освобождавам се донякъде от напрежението като пиша по тия проблеми. Ако не пиша ще се пръсна от напрежение. По терапевтични, по душеспасителни причини пиша тия свои есета. Да не мислите, че го пиша ей-така, от нямане какво да правя. Или пък да ги правя, за да ядосвам въпросните администратори - не, те слабо ме вълнуват като такива. Аз знам добре какво представляват. Отдавна съм надживял дребните емоции по повод на този уникален човешки тип. На властника от ниско ниво, който се мисли за център на вселената. И аз съм бил директор на училище, бил съм дори и кмет на град. Знам какво е властта. И знам особено много за какво говори лакомията за власт. Перверзията за властване е доста интересен феномен за изследовател като мен. Е, правя каквото мога да разкрия тези тайни за поколенията. Та значи днес около обеда имам няколко часа, а пък после има съвет. От 13.40 часа е въпросния педагогически съвет. Аз до него съм писал нарочен доклад, нарекох го "открито писмо", поставям важни въпроси. ще видим какво ще стане на съвета. Досещам се какво ще стане. Веднага след съвета имам отдавна взет час при лекар-специалист за едно от моите заболявания. В 15.20 трябва да съм в една частна болница на другия край на града. А в 16.00 часа толкова любезната моя директорка иска да съм й вече представил въпросните "писмени обяснения". И документите също, доколкото помня. Щото вчера някъде си загубих ксерокопията на тия нейни запо133
веди и сега ги нямам пред себе си. Та излиза, че съвсем нямам време да напиша тия "обяснения". Ще каже някой: а ти бе, шматко, що не ги написа ето сега? Вместо да се плюнчиш тука и да се правиш на важен с тоя твой пореден тест? Е, аз съм свободен човек, при това съм алтруист: за мен общественият интерес е по-важен от моя личен и индивидуален интерес. Това, което писах досега, отговаря на обществения интерес и на дълга ми към читателите на моя блог. Ако бях егоист, щях да си напиша обясненията до директорката: "Покорна глава сабя не я сече!". Да, ама аз презирам тая нашенска "мъдрост". И ето, пропилях си времето да пиша по това, което смятам за истински важно. А пък моят личен интерес може да пострада. Истински важното заслужава приоритет. Затова направих така. Моите читатели са по-важни от моята началничка. Изпълних си дълга към отечеството, а пък службата ще почака. Дребният риск, че ще бъда наказан си струва обаче. Пък и началничката ми е доказана... демократка. Сигур ще ме разбере. И ще ми прости. Дано, ама... надали! Но понеже съм мръсник, ето какви ми хрумва в тоя миг. Ще съчетая полезното с... приятното: ще изпратя тоя мой ранно-сутрешен текст вместо въпросните обяснения! Е, малко са в по-различен стил, но понеже директорката на нашата професионална гимназия иначе е преподавателка по... литература, вярвам, че ще оцени иновацията ми. Творческите импулси винаги трябва да се насърчават. И у учениците, но и у учителите особено. Та затуй ще й пратя ей-сега този текст вместо ония стандартни писмени обяснения. Та да видя какво "оценка" ще ми пише. Поне не може да ме обвини, че не съм си изпълнил задачата. Вярно, творчески съм я изпълнил, но все пак съм я изпълнил. Ето така ще постъпя. Голям мръсник съм, нали? Нямам грешка. Да живее творчеството на онеправданите народни маси, другарки и другари! Да живей също така и свободолюбието! Да живее личностният подход! Да живей всичко най-мразено в нашето свидно отечество! Уррра! Хубав ден на всички!
134
Мълчанието е пагубно и злотворно, истината е в свободното обсъждане на всички проблеми 15 декември 2013, неделя
Налага се пак да напиша нещичко в своето дневниче, но този път ще постъпя по друг начин, опитвайки се да съчетая, дето се казва, приятното с полезното: ще опиша своите впечатления и размисли във връзка с проведения вчера педагогически съвет не инак, а под формата на доклад до многоуважаемата г-жа директорка. Така хем ще изразя мислите, дето ме вълнуват, хем ще направя пореден опит да помогна на г-жа директорката да се ориентира в нелеката ситуация, което, като примерен служител, считам, че е мой пръв дълг. Да, служителите на добрите организации не мълчат когато виждат грешки на своите ръководители, а смело ги съобщават, което е в интерес именно на организацията, на нейните коренни интереси – и като резултат е в интерес и на всички работещи в съответната организация. В лошите, осъдени на гибел организации служителите, като виждат грешките на шефовете си, предпочитат да си мълчат, с оглед да способстват за провалянето им, т.е. правят нужното да се отърват от тия въпросните недотам мъдри свои шефове. И какво излиза в крайна сметка? Тия, дето са като мен, дето не мълчат, дето ги възприемат като "критикари", 135
оказва се, работят далновидно за доброто бъдеще на организацията, а пък тия, дето са мълчаливи, послушни, дори, представете си, дето ръкопляскат и мило се подмазват на допускащите грешки ръководители, излиза, че помагат с това свое държание не само за провала на своите шефове, но и за съсипването на самата организация. Тъй че нещата, както забелязвате, в действителност са тъкмо наопаки на това как си ги представят недотам мъдрите шефове – и също така "добросъвестните" некритикуващи и "примерни" служители. Та значи на критиците що-годе умните шефове следва да са благодарни щото те помагат не само тям, но и на самата организация, работят за нейното по-добро бъдеще, а в същото време следва да се пазят като дявол от тамян от послушковците, от подлизурковците, от хвалещите, от ръкопляскащите, които, както виждаме, със своето поведение съсипват "изотвъртре" самата организация – нищо че временно печелят някакви хубави дивиденти, примерно поголям дял от т.н. диференцирано заплащане и пр., с което, излиза, недотам умните шефове им се отблагодаряват за коварствата, за подлостите, за недостойнството. Това са елементарни истини, които всеки що-годе запознат с психологията и етиката би следвало да знае, ала ето, оказва се, те не се знаят и съзнават, камо ли пък да се спазват. И ето сега моя доклад до моята така любезна и демократична шефка, в който ще изразя за пореден път своите мисли за ситуацията, в която се намира нашата организация, нашата, тъй да се рече, институция, представляваща едно културновъзпитателно и образователно учреждение, едно училище, една гимназия. Ето и доклада ми, дето го написах тази сутрин, в най-ранни зори: До г-жа Директорката на ПГЕЕ-Пловдив ДОКЛАД от Ангел И.Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование Уважаема госпожо Директор, Държа непременно да Ви запозная със своя прочит, със своето възприятие на случилото се вчера на Педагогическия съвет, когато Вие дадохте думата за дебати по моето т.н. Открито писмо до Съвета. Първо искам да Ви благодаря, че този път наистина включихте предложения от моя милост документ за обсъждане в Съвета, това е добър знак и голям напредък. Второ, искам да Ви кажа, че аз съм много обнадежден от получилото се обсъждане, за мен то беше изключително полезно, бележи значим напредък, смятам, че смело трябва да продължим по този действително спасителен път: пътят на демократичното дебатиране на всички наистина тежки, наболели, горещи, парещи и т.н. проблеми, замитането на които под килима води до трупане на напрежения, докато демократичната дискусия води до намаляване на напреженията, до осмисляне на точната ситуация и, респективно, до изнамиране на верните, на работещите решения за надмогването на проблемите, за постепенното им решаване. Тъй че, повтарям, приветствам Вашата готовност за диалог. Това вече е 136
знак за една дългочакана промяна, за тръгване по верния, по спасителния, повтарям, път. Ще си кажа честно своя прочит на случилите се пред очите ни сценки и "явления", в които, по мое дълбоко убеждение, се крие огромен смисъл. Ще се постарая да бъда кратък, лаконичен. Вярно, проблемите изискват цялостното им осмисляне с оглед изнамирането на верните решения, но по тая страна ще пиша отделно – и съвсем скоро. Няма да задълбавам, а ще се постарая да бъда, казах, пределно лаконичен. В своето Открито писмо до Съвета аз дадох примери за драстично, за безпрецедентно нарушаване на Правилника от вилнеещи, от хулиганстващи ученици, а също и за тежки ситуации в цели класове, в които, тъй да се рече, работите са изпуснати – щом могат да се случват подобни ексцесии. По моя преценка проблемите имат преди всичко нравствен характер, което говори за проблем тъкмо в тази съществена посока – тя съвсем не бива да се подценява, напротив, следва да бъде изведена на преден план. В своето писмо аз също така подхвърлих тезата, че е твърде възможно, поради тежкия психологически климат в нашата училищна общност, някои неидентифицирани лица и субекти да са се престарали в угодничеството си пред властващите и да са допуснали нещо крайно недопустимо, именно, да подстрекават, да подскокоросват непълнолетните ученици да се държат по този начин с преподавателя по философия, с оглед да направят добро впечатление на директора или да допринесат за така дългочаканата административна разправа с него, с този "вреден елемент", именно с моя милост. За мен беше изключително интересна получилата се реакция на доклада ми. При това останах с впечатлението, че повечето хора сякаш не бяха прочели моето Открито писмо, аз го оставих доста дни да виси на таблото в учителската стая, но забелязах междувременно, че в тия дни никой не се осмели да се зачете в него, щото това може да се възприеме като лош знак, именно като израз на съпричастност към "оня там Грънчаров", повечето от хората явно се боят даже и по този начин да бъдат заподозрени в съпричастност с моите инициативи и иновации. Както и да е, ето какво ми направи особено впечатление от получилия се интересен и полезен, по моя преценка, дебат: 1.) Доста хора направиха нужното и дори всичко, което им е по силите, да изместят дебата, да го отклонят в съвсем друга, желана от тях посока, именно, да предизвикат дебат по една съвсем друга тема, а именно темата "Докога ще го търпим тоя Грънчаров да пише за нашето училище, да "очерня" нашата пресвета институция, да "уронва престижа" ни, как е възможно такъв "лош човек" изобщо да бъде търпян в нашия колектив, не е ли време той да си получи заслуженото, другарки и другари?!"; та тия хора, прочее, неколцина най-приближени до Вас самата и опитващи се да Ви угодничат, се постараха да изместят темата и с Ваше съдействие успяха, щото, трябва да се признае, че и Вие самата тласкахте дебата в такава една съвсем странична тема; Вашата помощничка, помощник-директорката, г-жа Стоянова, също така явяваща се мой синдикален лидер (!), също допринесе за визираната подмяна на дебата, в това вложиха потребното усърдие и другите Ви помощнички, както и някои други престарали се на този съвет лица; въпреки това, повтарям, за мен дори 137
и изместения дебат беше интересен, поучителен и полезен, щото успях да се ориентирам в настроенията; ще споделя какво открих, смятам, че то ще е полезно и за Вас самата; 2.) Огромната част от колегите се държаха достойно в нелеката ситуация, до която се стигна, именно, пореден публичен линч или нещо като съдебен трибунал над "оня там Грънчаров", те мълчаха оглушително, това мълчание именно показва, че от нещо се срамуваха; за Вас лично тъкмо позицията на мълчащите, на ония, които не позволиха да бъдат въвлечени във вихрещия се пред очите им водевил, следва да бъде меродавна; точно тия хора имат какво да кажат, ала засега не смеят, затова и те така оглушително, повтарям, мълчат; не говори добре за една общност, че огромната част от хората, първо, мълчат, второ, че тъкмо мълчанието им се възприема като признак за достойно държание в нелеката ситуация; според мен следва да се опитате да осмислите и този аспект, той доста бие на очи; 3.) Слава Богу, имаше и хора, които се държаха напълно достойно, изказаха се, при това не допуснаха да бъдат подведени, дебатът да бъде изместен от същинския проблем и заменен с псевдопроблеми, с глупави проблеми, именно, как да затворим устата на "оня там Грънчаров" и пр., който, видите ли, има наглостта да се възползва от своето конституционно право на свободно изразяване на мнение и на позиция; това на мен ми показва, че ледовете започват да се разместват и че в един момент, ако продължим по този път, по пътя на свободното дебатиране, все повече хора ще се включат в една градивна, наистина полезна дискусия по същинските, по истинските проблеми; Вие, надявам се, ще подкрепите такъв един желан от всички и дълбоко потребен дебат; 4.) Да, обаче стана ето какво: поведението на хулиганстващия ученик от Х Е клас, дето се държа така арогантно с мен, нарушавайки по безпрецедентно арогантен начин и Правилника, и достойнството на преподавателя, изобщо не беше обсъдено, то беше заменено с псевдопроблеми; Вие самата с нищичко не помогнахте да се фокусира дебата по поставения в писмото ми основен проблем; не зная дали си давате сметка колко опасно е това: този ученик, след като Съветът не предприе нищичко за да възвърне уважението към Правилника и да накаже провинилия се ученик, та значи този същия ученик ще се почувства окрилен и насърчен да продължи все в този дух, един вид, той ще изтълкува липсата на реакция от Съвета по неговото арогантно държане като знак, че самият Съвет сякаш го насърчава да продължи по този същия укорим начин, сиреч, че отговорност за неговото поведение вече ще носи не той самият, а Съветът, в лицето на председателстващия, именно Ваша милост; ще се изразя още по-ясно: щом като за драстичното си и безпрецедентно държане този ученик не биде санкциониран, той ще възприеме, че училищното ръководство във Ваше лице не само одобрява поведението му, но и го насърчава да продължи все в този дух; не зная давате ли си сметка каква страшна отговорност поемате по този начин - и до какви ужасни последици ще доведе това за самото училище?! Ето защо аз смятам, че липсата на реакция от ръководения от Вас самата Съвета е недопустим разкош, който не трябва да бъде допускан, който трябва да бъде пресечен, и то докато е време; не може училищното ръководство във Ваше лице да застане зад хулиганстващи 138
ученици, които тормозят преподаватели, които се гаврят с тях, които потъпкват Правилника; ако такава една аномалия се случи, то това ще доведе до непредставимо ужасни последици и до пълна анархия; ще ми се да вярвам, че вече осъзнавате какво се случи вчера на Съвета и ще предприемете, според пълномощията, които имате, една по-адекватна и надлежна реакция, щото ученикът да бъда подобаващо наказан, а пък Правилника и интереса на институцията – защитен; 5.) Що се отнася до втория момент, а именно, че в така и така сложилата се психологическа ситуация е напълно възможно някой член на училищното ръководство, или пък някой престарал се преподавател да дръзне да прави нужното щото да насъсква ученици и цели класове срещу неудобни преподаватели, да организира скандали от рода на тези, които се получиха във въпросните Х Е и ХI Д класове, да подшушва на учениците да пишат сърцераздирателни жалби с изсмукани от пръстите стандартни обвинения срещу "лошия стил на преподаване на г-н Грънчаров" и пр., то от случилото се на Съвета, и най-вече от изказването на една г-жа, новопостъпила преподавателка, непозната за мен, която обаче чистосърдечно си призна, че цял час била разговаряла с учениците от някакъв клас и със свито сърце била слушала техните "непоносими теглила под игото" на "този същия този Грънчаров", та от този сюблимен момент на директно признание, че някои преподаватели явно нямат длъжните морални задръжки и без капчица неудобство клюкарят и злословят срещу свои колеги пред и с учениците си, аз си правя закономерния извод, че моята теза за подстрекаване на отделни ученици и дори на цели класове с оглед разчистване на някакви сметки от страна на ръководството спрямо неугодни преподаватели, та моята теза в тази светлина не само че не е фантастична, ами е напълно реална; препоръчвам Ви да се заемете като законен арбитър и администратор с изследване на тази страна, с оглед да откриете ония, които по такъв начин са поругали преподавателското си достойнство и са предприели такива укорими и несъвместими с морала на учителя действия, внушения, подстрекателства на ученици и пр.; аз вече имах случая да пиша до Вас, че ако не предприемете действия в тази посока, с оглед да ми осигурите така потребните ми за качествено изпълнение на моите служебни задължения условия, то на мен тогава ще ми се наложи да алармирам други институции по проблема, примерно Инспекцията по труда и дори Прокуратурата, щото тогава ще става дума за виновно неизпълнение на служебни задължения от страна на длъжностно лице като Вас, водещи до ужасни, повтарям, последици в ущърб най-вече на самите ученици и техните коренни интереси; 6.) А иначе решението на Съвета не хулиганстващия ученик да бъде изправен пред Комисията за борба с противообществените прояви, а... моя милост, именно жертвата, обекта на ученическата хулиганска гавра, да бъда изпратен пред... Етичната комисия, и то защото, видите ли, съм имал смелостта да изобличавам недъзите на нашия училищен живот, то аз това решение го оценявам като комично, като смехотворно; вярвам, че и Вие ще го оцените така, но нямам нищо против дебатът да продължи и дори в тази Етична комисия, където аз ще развия своята гледна точка по толкова вълнуващия Вашето близко обкръжение въпрос за това как да затворим устата на Ангел Грънчаров, та да спре да пише в блога си; аз имам какво да кажа и по 139
този въпрос, готов съм да разисквам проблема на всяко ниво, ако демократичният дебат в училището започне да функционира, ако проблемите започнем да ги обсъждаме и решаваме по надлежния ред, ако недостатъците и грешките почнат да намаляват, то тогава аз постепенно, най-вероятно, ще почна отново да пиша най-ласкави отзиви за случващото се в нашето училище, както правех по времето на предишния директор, когато пишех все най-добри отзиви за живота в нашето толкова знаменито училище; аз също с нетърпение чакам този момент, когато отново ще имам поводи и основания да пиша не в критичен, в похвален, дори в апологетичен дух. Понеже трябва да тръгвам на работа, спирам доклада си на това място, ако съм забравил да напише нещо важно, за което да се сетя по-късно, ще го доведа до Вашето сведение по надлежния ред. Вярвам, че за Вас беше полезно да се запознаете с моята гледна точка, което ще Ви помогне по-адекватно да се ориентирате в нелеката ситуация, което пък е предпоставка за напипване на верните, на подобаващите за един съвременен и демократичен ръководител реакции и решения. Хубав ден Ви желая! Повтарям, много се радвам, че макар и в изкривена форма дебатът в нашето училище все пак започна на вчерашния Съвет, това е добър знак! Мълчанието е пагубно и злотворно, истината е в свободното обсъждане на всички проблеми – ето как мисля аз. Дори и да ме укоряват, дори и да ме съдят, аз от такива принципни неща не бих отстъпил – моят дълг на философ, на гражданин и на човек не ми го позволява... 13 дек. 2013 г. Пловдив
С УВАЖЕНИЕ:
140
Най-важното е да си запазим духа бодър, жив, весел и здрав, ето това е истински важното – независимо от всичко! 15 декември 2013, неделя
Пак да напиша няколко странички в дневничето си; има за какво, има някои случили се вчера неща, за които си заслужава да се пише. Ще пиша хем за случки, показващи нещо, имащи определен смисъл, хем за свои размисли върху тях, които ми разкриват картинката на истинското, на същинското положение – имам предвид оня толкова чудесен нравствен казус, който се оформи във връзка с т.н. "епична крамола" между многоуважаемата г-жа директорка на ПГЕЕ-Пловдив и моя милост, дето съм в това същото училище преподавател по философия и по гражданско образование; то наистина е, както можете да се убедите, една наистина твърде поучителна и любопитна "крамола", която ни показва точното нравствено и психологическо състояние не само във въпросното училище, а и в образователната ни система изобщо, намираща с в състояние на агония, на предсмъртни конвулсии; за което обаче никой особено не се е притеснил, най-вече пък сред управляващите. Както и да е, аз тия свои всекидневни анализи на конкретния наистина чудесен казус ще ги включа в своята поредна книга за актуалната ситуация в българското образование, имам, дето се казва, серви141
ран от самата съдба най-изразителен случай и казус, това, тъй да се рече, е моят звезден миг, моя най-благодатен изследователски шанс. Но да не дърдоря философии, а да почвам да пиша по същество и по-конкретно, щото времето и тази сутрин ми е ограничено, а пък имам куп работи, които трябва да свърша; почнал съм малко да приличам на финикиец с тия безброй мои задължения, да видим докога ще издържа. Като капак на всичко горкият ми брат, инвалид, е в болница тук, в Пловдив, постъпи преди около месец, тия дни му предстои изписването, та и за него ми се налага да се грижа – два пъти в седмицата ходя при него на свиждане, нося му това и онова, да похапне, нося му чисти дрехи да се преоблече, нося му цигари, щото той, горкият, изключително много пуши, трови се с ужасен евтин тютюн, страшна работа, както и да е. А пък в тия същите дни на мен ми се стовариха такива ужасни изпитания на работата ми, щото отпуската ми по болест свърши, аз пак се върнах след 8месечено прекъсване към учителството, а пък въпросната директорка, сякаш е същинска тигрица, жадно се нахвърли върху ми да ме разкъсва, да ме хапе, да къса живи меса от тялото ми – аз така възприех случилото се мен в последните няколко памятни седмици, за които имах честта да ви информирам. И аз едва удържам на натиска, браня се както мога, при това тя успя да насъска върху мен кого ли не, направи мощна "антигрънчаровистка коалиция" от най-шарени "бунтовни сили", възглави я, координира нападките, без капчица жал, такива работи ми се стовариха на главата в тия вече повече от три тъй динамични седмици, в които брат ми е в болница, а пък аз пак тръгнах на работа. Като ходя при брат ми, не смея обаче да му казвам нищо за моите преживелици и злочестини, едно за да не се притеснява за мен – брат ми е добър като малко дете, много е привързан към мен, ще преживее моите болки като свои собствени, а това ще се отрази на здравето му – и друго, щото ще каже всичко на родната ни майка, милата, Бог да й дава живот и здраве, той при нея живее, като го изпишат, пак там, в Долна Баня ще се върне, а пък каже ли какво на мен на главата ми се пече, тя, горката, съвсем няма да издържи; ето затова и аз всичко пазя в тайна от тях, думичка не съм им казал за злочестините си, мълча си, какво друго да правя, налага се. И ето, ходя аз два пъти седмично при братлето ми, седим си ние на някоя пейка, греем се на слънцето на това толкова дълго и романтично сиромашко лято, гледаме чудния есенен пейзаж, говорим си за съвсем други работи, даже аз там, при брат ми, се успокоявам някак, поседим си, поговорим си, дам му това и онова, той, по своя си обичай, ми каже: "Батко, абе що не дойдеш да ме вземеш, да си стоя и да се лекувам в къщи?", той много настоява за това, още от първия ден на постъпването си в болница, а пък аз му казвам, че се налага малко да постои, да укрепне, пък като наближат празниците, разбира се, ще го взема. Иначе му казвам, че това нещо колко да стои в болница не зависи от от мен, а от това какво кажат лекарите, щом го изпишат, ще го взема, разбира се; но той си знае своето, вика: ела утре, вземи ме, като дете е! И аз като си представя какви работи ми се пекат на главата на службата, какви ексцесии ми се случват, на моменти ми иде съвсем да се отчая, да рухна и аз, ала после постепенно, кой знае откъде, ми идват сили за съпротива, за удържане на на142
тиска, и ето, продължавам да се боря. И така, казах това за брат ми, щото то е съществен детайл от цялата картинка, нека да го знае и уважаемата г-жа директорка, която, явно, си мисли, че аз като нея нямам друга грижа освен да се занимавам с нея, не, ето, види се, не е така. Аз от нея искам само едно нещо: да престане да се опитва да се гаври с мен, да ме тормози, да се заяжда, да ме унижава, да ми крои какви ли не отмъщения, интриги, да предизвиква крамоли, само това искам от нея; искам спокойствие за да си върша както трябва работата, това искам. То е и нейно задължение като работодател, но ето, не го получавам; ако тя миряса аз, разбира се, мигновено ще я оставя на мира, но докато напада и докато имам сили, няма де се предам и да й река: ето, на, мъчи ме, тормози ме, лудувай, задоволи властническите си страсти и капризи, това няма да й го кажа, и то по една причина, именно, не съм мазохист. Точка по тоя въпрос. Казах каквото трябваше. Ами сега да се върна към описание за най-новите си злочестини. Казах, че всеки ден нещичко се случва, минута спокойствие нямам. Г-жа директорката, дето се казва, не прощава – и лесно няма да миряса. Всеки ден ми устройва какви ли не новаторски инсценировки, коя от коя по-забележителни. Примерно вчера стана така, че една от най-приближените на г-жа директорката, достолепна дама на пенсионна възраст, която още работи, още учителства по милост на директорката, та същата тая дама дойде, разтреперана от гняв в учителската стая, погледна ме със свъсени вежди, като срещна погледа ми, си пролича, че нещо иска да ми каже, аз отместих миролюбиво погледа си, но тя не се успокои, дойде пред мен, на една крачка и почна да крещи; това става пед много хора, публично, в учителската стая: - Грънчаров, не мога да мълча! Ти си човек без капчица морал! Как не те е срам да пишеш в гнусния си блог за това какво било станало на педагогическия съвет, да пишеш срещу колегите си, ти срам и морал имаш ли бре?! Не, нямаш, щото ако имаше, нямаше така да плюеш срещу всинца нас! Не мога да търпя, казвам ти го, до гуша ни дойде с тоя блог, засрами се малко, безсрамнико! И т.н., и ала-бала, и прочие. Не мога да гарантирам че дума по дума предавам точните думи, дето ядосаната почитателка на директорката ми изрече в оня момент, но гарантирам за смисъла, за същината; аз се усмихнах и рекох да възразя, в смисъл, че моят морал явно е по-различен от нейния, щото аз, примерно, не бих се унизил да се подмазвам на директорката, щото да ме държи на работа дори и в пенсионна възраст; но тя или не ме чу, или се престори, че не ме е чула, тя дори не прояви желание да разговаря с толкова пропаднал в морално отношение човек като мен, ами се вдъхнови и като не ми даде думата, изтърси нещо, което е сюблимно; ето какво: - Грънчаров, и искам да ти кажа ето какво: благодари се на Бога, че си попаднал на толкова добра и великодушна директорка, щото ако сега директор не беше тя, ами оня, твой, "добричкия директор", предишния, и ако ти беше направил нему същото, той отдавна да те беше изхвърлил от училището и ти щеше да обикаляш ейтам, зад оградата, като мръсно кутре; но ето, нашата толкова човечна и мила директорка още не те е изхвърлила, нищо че всеки ден плюеш срещу нея в блога си! Това исках да ти кажа, човече без капчица морал, срамно е че си учител, срам ме е, че си 143
ми колега, какъв кошмар е това?! Докога ще продължават гнуснавите ти писания бре, ти морал нямаш ли?! Но що питам, знам, че нямаш! Леле, как не го е срам тоя човек! Нещо такова, дори още патетично, го изкрещя в лицето милата дама на достолепна възраст, с която, прочее, във времето на "оня там, твоя, добрия директор", имам предвид предишния директор, сме обиколили с наши ученици цяла западна Европа, и тогава тя, разбира се, и нему се кълнеше във все същата преданост, даже си спомням, че в очите го хвалеше, вярно, оня директор заслужаваше да бъде хвален, както и да е. Та ето, значи тази дама публично ме обвини, че съм "човек без морал", и това в нейните очи, предполагам, е една твърде достойна и нравствена постъпка; вярно, сюблимничко се получи, щото аз съм именно преподавателят по етика и морал в туй училище, но тя за това обаче едва ли се досети. Видях, че в учителската стая имаше доста хора, присъстващи на публичното ми обругаване, аз опитах нещичко да кажа, но възмутената достолепна дама не ми даде думата, пък се видя, че няма смисъл да се дискутира проблема, щото тя е от хората, които си знаят "единствената правилна истина" по въпроса, именно, че директорката ни е добричка, а пък "оня там Грънчаров" е нещо като злодей, щото, видите ли, свободно пише каквото мисли в блога си! И е нещо като "предател", вероятно! Подлежащ на немедлено убивание! Щото ни смущава идилията! Апропо, аз в опита си да споря с възмутената достолепна и много морална дама на пенсионна възраст се опитах да изрека, че моя милост е за пълна прозрачност, за пълна откритост, че според мен нищо от живота на едно публично културно-възпитателно заведение не трябва да се крие от данъкоплатците, от родителите, от самите ученици, щото ний не сме някаква мафия, та да има какво да крием, ний не бива да вършим укорителни неща, нещо повече. Аз отдавна съм предложил на заседанията на Педагогическия съвет да присъстват и представители на учениците, щото това е демократично; но въпросната дама се ядоса още повече и затова аз млъкнах. За да не стане нещо със здравето й и после аз да имам вина. Замълчах си. Дебат не става с подобни прекалено морални чисти като ангелчета лица, които винаги са прави в мненията си и затуй не слушат изобщо другоячемислещите. Но пиша всичко това, щото ядосаната дама всъщност, без да иска, чистосърдечно призна, че Ангел Грънчаров е "подлежащ на уволнение" не за друго, а щото той, мизерникът, има дързостта да пише в блога си, ето, тя без да иска призна и онуй, що така тормози и обожаваната от нея директорка; значи причината за всичките ми злочестини е тази, че пиша, че се възползвам от правото си свободно да изразявам позиция, ето затова се прави всичко, за да ми бъде отмъстено, да бъда озаптен, да ми бъдат затворени устата, затова ме и наказва г-жа директорката, затова и прави своите несретни опити да ме изкара "закононарушител", да ме обяви за "лош преподавател", с "неправилни възгледи", "вреден за младото поколение", "опасен човек", недостоен да бъде преподавател и прочие. Значи всичко се свежда до опити за отмъщение и за реванш заради моя блог, заради това, че поставям на вниманието на обществото най-тежките проблеми на нашата училищна общност, сиреч, искат да ми отмъстят заради това, че съм демократ, че обичам свободата, че не търпя своеволията на самонадеяни властници, независимо от какъв ранг са; ето, аз например съм 144
критикувал и Сергей Игнатов, моя състудент от Санкт Петербург, който назначи нашата любезна директорка на този пост, и неговия тартор Боко Борисов, и самата въпросна директорка съм критикувал и продължавам да я критикувам, тъй че, излиза, водената от г-жа директорката, и то така усърдно, кампания по моето дискредитиране и като личност, и като преподавател, както и всички репресии, които тя си позволява напоследък да организира срещу мен, са все опит за реванш тъкмо заради моята гражданска и също така будна позиция на служител, който не приема авторитарните и анахронични подходи на многоуважаемата наша "демократична" директорка. Излиза, че и от заседанието на Съвета, за което писах вчера (точно туй писание е породи гнева на тая толкова вярна директорска фенка на пенсионна възраст!), и от изказванията на разгорещилата се въпросна фенка вчера в учителската стая, може да се направи напълно корктният извод, че моят основен грях е че пиша, че имам позиция, че съм демократ, ерго, гоненията връз мен от администрацията са политически мотивирани, което пък е крещящо нарушение на закона, щото администраторите не трябва да се занимават с каквито и да било политически акции, а трябва да си гледат добросъвестно работата. Прочее, ако администрацията не си позволява да прави какви ли не нарушения, ако няма за какво да бъде критикувана, тогава и аз ще спра да пиша, то туй е близко до ума, какво има да се усуква повече?! Проблемът на медийното отразяване на някакви зулуми на самонадеяни властни администратори значи са тъкмо техните зулуми, които медиатор като мен, именно блогър, е длъжен да изобличава - за да му е спокойна съвестта. Медиатор като мен, именно активен и известен блогър, няма да замълчи само защото някакъв си там властник се бил чувствал неуютно от критиките му, та нали същината на работата на медиаторите е точно тази, разпусналите се властници да се почувстват неуютно и да спрат, като зулумите им бъдат изобличени?! А пък това, че някой си мисли, че с административни гонения и гаври може да запуши устата на медиатор и блогър като мен, нека да има много здраве от мен, но това няма да стане, няма как да стане, също така той не може и да ме сплаши, щото колкото повече се опитва да ми отмъсти и крои разните си там гаври и отмъщения, толкова по-надълбоко нагазва в калта на всевъзможни нарушения на закона, което в едно правово общество, слава Богу, подлежи на санкция, на наказание; даже и найвелики властници не могат да си позволяват по безцеремомен начин да се опитват за затварят устите на опонентите си, това няма как да стане, ето, този поне урок по демокрация да научи моята любезна директорка, пак ще е от полза; ала, за жалост, тя доста трудно възприема, по-зле е в туй отношение от най-изостаналите ученици; но аз съм добър учител и ще я накарам да разбере все нещичко. Така аз виждам нещата. Май е време да свършвам, щото трябва да ида преди работа до болницата, да ми вземат на гладно кръв, щото докторите ми предписаха изследвания, пак имам влошаване на здравето в резултат на административните гонения от последните така горещи три седмици след връщането ми на работа след толкова дълъг отпуск по болест. Та се налага да се отделя от компютъра и да ида до близката лаборатория за вземане на кръв, та тия дни лекарите пак да се произнесат върху здравето ми. Не, не се глася да излизам пак в болнични, нека не се радва ад145
министраторката ми преждевременно; но за ме е важно да се види и документира как се отрази на здравето ми последната бясна активност на моята толкова любезна администраторка, която след идването ми на работа успя да надмине самата себе си, тя вече явно е неудържима! А така не дават. Да тормозищ един болен човек като мен, един официално инвалидизиран човек, да се гавриш точно над такива хора не само не е законно, то е и нехристиянско, то е и нарушение на най-елементарния човешки морал. Но виждате, че аз съм обявен за "аморален", аз за всичко съм бил виновен, а пък "моралът" на гонителите ми, на инквизиторите ми, тъй да се рече, бил бляскав! Разни хора, разни... морали, нали тъй? Е, и по моралните въпроси ще поговорим тия дни. Има време. А пък аз очаквам г-жа директорката, понеже вече наистина е неудържима, предколедно да ми връчи заповед я за дисциплинарно наказание, я направо за уволнението ми; тя обича да си поднася такива подаръци, все предпразнично си подарява разни такива подаръчета, това е все в нейния стил; тъй че идващата седмица ще бъде твърде интересна. Прочее, взех да се замислям дали да не накарам сина ми, дето владее чудесно английски, да напише едно официално предложение до... Холивуд, да, не се шегувам, и да предложи на някоя тамошна кино или филмова компания правата за заснемане на сериал по тия мои преживелици, аз имам чувството, че ще стане чудесен филм, и ме е страх някой умен сценарист да не ми открадне идеята. Успея ли да продам правата за филмиране на тоя истории от Холивуд, аз, разбира се, ще си оправя живота, ще стана богат и тогава и г-жа директорката ще си отдъхне от мен, щото аз тогава, със спечелените пари, веднага ще открия едно частно училище, в което младжта да се учи по моите напредначави и свободолюбиви, а също и така човечни идеи и методики! Пиша всичкото това, разбира се, за да ядосам някои лица, щото дочух от най-меродавно място, че тия лица в свободното си време обикаляли височайшите институции и навсякъде злословели по мой адрес, в смисъл, че, видите ли, "тоя там Ангел Грънчаров" е... смахнат, е луд, той не знае какво прави, той е болен, това разправяли наляво и надясно тия лица, пък го и били дори написали на едно място, в рвението си, а пък на мен тоз любопитен документ ми е обещан, щом го получа, аз, разбира се, ще заведа ново съдебно дяло, щото така не е позволено да се злослови по адрес на някакво лице. Такива работи се били случвали, тъй че, сами се убеждавате, и за Холивуд иде нов звезден момент, виждате как оптимистично завършвам тоя свой утринен опус, гледам перспективно на нещата, гледам весело, гледам, другояче казано, съвсем философски, щото човек и да плаче, и да се тръшка, и да стене, полза никаква, а най-важно е да си запазим духа жив, бодър, весел и здрав, ето това е найважното, независимо от всичко! Това и именно ви го желая тази сутрин, скъпи мои читатели: нека духът ви да е жив, здрав, весел, радостен и бодър! Хубав, великолепен, прекрасен ден ви желая!
146
С пожелание за предколедна радост – и за толкова дългочакан предколеден подарък! 15 декември 2013, неделя Днес трябва да дам поредните "писмени обяснения", които директорката ми изисква – по повод на това защо не съм бил предал в 24-часов срок една поредица от документи, свързани с преподаването по философските предмети, които аз водя. Аз тогава реагирах, че времето ми е недостатъчно, че трябва повече време, за да свърша тази работа качествено, съобразявайки се с изминалия, с преподадения вече учебен материал. Минаха две седмици, аз междувременно предадох т.н. "тематични разпределения", но ето, оня ден получих "покана" от директорката да опиша защо не съм бил изпълнил заповедта й в срок; тя също така си позволи да отхвърли като негодни представените от мен разпределения и пак писмено ми нареди да изготвя нови, според нейните височайши разбирания. Който не знае защо така си общуваме ний с моята любезна директорка все писмено, да го просветля: ами защото това е стандартна административна процедура, която трябва да бъде изпълнена когато някой администратор иска да наложи наказание на "своенравен подчинен", какъвто е моя милост. Ако не изпълни тази процедура, ако не вземе моето обяснение, после съдът ще отхвърли наказанието без да разглежда проблема по същество, именно заради неспазената процедура. Сега схващате ли защо е тази припряност в нашето писмено административно общуване с г-жа директорката? ОК, а пък днес изтича крайния срок за даване на тия обяснения. И също за представяне на самите документи в окончателния, по вкуса на самата администраторка типов, безличен, стандартен вид. Налага се да напиша въпросните обяснения; по своя си обичай ще им дам публичен вид, правя го щото нашият многострадален и търпелив данъкоплатец трябва да има пълна яснота за какво плаща заплата на администраторите, дето, ако не правят подобни "фокуси", току-виж ще измрат от скука, от нищонеправене. И тъй ето какво написах на г-жа Директорката: До г-жа директорката на ПГЕЕ-Пловдив ПИСМЕНИ ОБЯСНЕНИЯ от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия Уважаема госпожо Директор, Със заповед № 357 от 11.12.2013 г. Вие имахте добрината да ми наредите следното: На основание чл. 147 (1) от ППЗНП определям: В срок до 16.00 часа на 14.12.2013 г. г-н Ангел Иванов Грънчаров да представи нови, преработени тематични календарни планове за часовете по етика и право, философия, свят и личност, защото представените за утвърждаване не са изготвени в 147
съответствие с учебните програми на МОН по съответните предмети. Голяма част от основните, за овладяване (запазвам оригиналната пунктуация на тази заповед на нашата директорка, която, апропо, иначе е преподавателка таман по български език и литуратура, бел. моя, А.Г.) понятия, не са включени в разписаните теми. Не е определен видът на урочните единици и кой стандарт на учебната програма покриват. Темите на урочните единици да не се формулират като въпроси. В тематичния план по етика и право липсват тема 2 и тема 3 от програмата на МОН. Необходимо е графа "Тема за часа" да се включи и "Вид на урока", да се допълнят липсващите теми и понятия и да се добави нова графа "Тема от учебната програма на МОН", към която се отнасят темите за часа. Необходимо е да се актуализира и наименованието на титулната стрница "Министерство на образованието и науката", което отдавна е променено. Контрол по изпълнението на настоящата заповед възлагам на главен учител... Запознати със заповедта: Ангел Грънчаров и.... Цитирам пълния текст на въпросната Ваша заповед, защото тя е един твърде любопитен административен документ, доказващ по безспорен начин, че за Вас, явно, изобщо нищо не означава автономията на преподавателите, щом си позволявате да ми давате предписания как да направя разпределението на темите по предмет, по който Вие самата не сте специалист. Предполагам, по същия начин давате своите "компетентни съвети" и на преподавателите и по математика, физика и прочие; това е радващо, в историята е известен още един случай, в който властник си е втълпявал, че разбира от всички до една науки; неговото име е Йосиф Сталин, великият корифей на всички науки. Не мога да предприема тия Ваши "задължителни предписания", понеже те накърняват моето достойнство и като специалист, и като личност, понеже те показват също така грубо незачитане на моята преподавателска компетентност, те са унизителни и за самия предмет – тъй като философските предмети имат една уникална специфика, която е трудно да бъде проумяна от разните административни лица, независимо от това какво те самите мислят за своята проницателност и осведоменост. Това какви теми и понятия следва да включа, простете, не е от Вашата компетентност; също така държа да Ви уведомя, че директивите на по-висшестоящото началство, именно на инспекторката по философия са, че с оглед повишаването на творческата автономия (свобода) на преподавателите по философия те имат право да променят до 30% от темите и понятията, които са в типовата (стандартна) програма. Сиреч, се "дава" известно и то немалко пространство за разгръщане на творческата свобода и оригиналност на преподавателите по философия. Тъй че Вашият опит да ме натикате в "калъпа", да ми наложите хомота на една типова и безлична стандартна програма не само че не ми е по вкуса, но този опит е обиден за мен и като личност, и като преподавател. Мисля също, че нямате и тия права да нареждате на преподавателите какви теми да включват в програмите си, на какви понятия да акцентират, т.е. сте се опитала да си присвоите правомощия, които по закон и по силата на елементарната логика нямате и не можете да имате. До оставим настрана такива съображения като колеги148
алност, зачитане на достойнството и квалификацията на Вашите колеги и прочие нравствени "измишльотини", които имам чувството, че за Вас нищо не означават. Тъй че аз представям своя вариант на разпределение, който отговаря на моята авторска трактовка на въпросните държавни образователни изисквания по тия предмети, които имам честта да преподавам. Аз за разлика от Вас съм привърженик на творческото начало в тази наша толкова фина духовна дейност, каквато е образованието и възпитанието на младите. Другояче казано, противник съм на бюрократичните формализми, на догматиката, на типизирането на процеса на преподаване, на тикането на преподавателите в административен калъп, т.е. противник съм на всички опити, свеждащи се до убиването на творческия дух на учителската професия. Просто за мен качеството на образованието на моите ученици е от изключителен, несъмнен и безусловен приоритет, за мен това е водещото, а пък това доколко са доволни от мен разните администратори е нещо, което особено не ме вълнува, това за мен са несъществени, маловажни подробности. Разбирам, че за Вас напоследък е от особена важност въпросът да ме "заклещите" в някакво нарушение, с оглед да постигнете своето най-съкровено желание, именно, да намерите повод да ми наложите ново дисциплинарно наказание. Съветвам Ви обаче да опитате да разиграете друг вариант, дано там щастието Ви се усмихне, с оглед предколедно да можете да си доставите дългочаната радост: наказание, а пък най-добре и направо уволнение на "злодея Грънчаров", дето, кой знае защо, стана доминанта на Вашето съзнание – и на Вашето всекидневие в последните две години! Желая Ви нови успехи и постижения по поетия път, по който така самотвержено вървите! Изключително много съжалявам, че ми се налага да реагирам за сетен път по този доста твърд начин, не го правя от самоцелна упоритост, от инат, правя го, защото в случая става дума за принципи, някои от които за мен са свещени! И ако направя компромис по тази линия, сам ще презра себе си; същевременно Ви правя услуга да Ви помогна да се ориентирате в тежката ситуация, в която се намирате – и да сторя зависещото от мен, та белким се отървете от някои свои толкова фатални заблуди и илюзии. Не е този пътят, уверявам Ви, дано някога ме разберете, че мотивите ми да реагирам така са съвсем искрени, честни и дори и благородни. С уважение: (подпис: А.Грънчаров) 14.12.2013 г. Пловдив
149
Най-лошите грешки на човека според Цицерон 14 декември 2013, събота Шестте грешки на човека Шестте грешки на човека: 1. Заблудата, че личният напредък се постига чрез потъпкване на другите. 2. Склонността да се тревожим за неща, които не могат да бъдат променени или поправени. 3. Твърдението, че нещо е невъзможно, защото ние не сме способни да го направим. 4. Отказът да оставим настрана дребнавите си предпочитания. 5. Пренебрежението към развитието и усъвършенстването на духа и липсата на навика да четем и да учим. 6. Опитите да натрапваме на другите своите убеждения и своя начин на живот. Марк Тулий Цицерон От страницата на Rumen Krivicki
150
Записките на един "графоман", на един твърде болен човек, чиито грях е че обича да мисли и да записва мислите си 16 декември 2013, понеделник
Боже мили, как не ми се пише вече по тия същите въпроси, именно около кампанията по моето дискредитиране като личност и преподавател, по кампанията за отмъщение от страна на директорката на ПГЕЕ-Пловдив – заради това, че съм имал дързостта в блога си да изобличавам безобразията, които този администратор си позволява в последните две години!!! Боже мили, как ми се пишат истински, сериозни 151
текстове по значими философски и човешки теми, примерно, как жадувам да мога да се потопя отново в писането на моята зарязана заради злочестините ми книга за любовта, която започнах преди време, но сега не мога да завърша поради липса на време и настроение! Не ми се пише за тия идиотщини от всекидневието, които ми се налага не само де преживявам, но и да описвам, да, до гуша ми дойде от тия истории, преситих се отдавна, ала ето, натискът от страна на администрацията не престава, поради което ми се налага да реагирам някак: няма да се оставя да бъдат съсипани както кариерата, така и животът ми – което явно някои хора така беззаветно желаят – и към което водят развитието на нещата! Не ми е по вкуса да се оставя да се държа като безсловесно животно, подлежащо на заколение, което смирено приема участта си, в тая роля няма да ме видите. Е, налага се да се боря. Моето единствено оружие е словото, да, аз с нищо друго не разполагам, ако не броим истината, която като философ така дълбоко почитам – дотам, че да мога да заявя с открито чело, че за мен тя не само е най-важното, че тя е нещото, заради което изобщо живея. Заради което изобщо си заслужава да живее човекът, щото ний, философите, се стараем просто да бъдем човеци – това е нещото, което най-вече ни вдъхновява. Та ето, налага ми се да пиша за все същото и тази сутрин, в уикенда, когато се пуква неделният ден, единственият ми свободен ден тази седмица, щото вчера не само бях на работа, но и бях дежурен, бях квестор на една ученическа олимпиада, та ми се наложи да простоя в училището до късна вечер. Е, щом трябва, ще пиша, не мога да изневеря на жизненото дело, което съм принуден да водя: жизненото дело за отстояване на своята личностна и преподавателска суверенност и свобода в борбата с произвола и гаврите, които си позволява един крайно самонадеян администратор, мислещ си, предполагам, че законите за него съвсем не важат; да не говорим пък за спазването на неписаните закони на морала, задължаващи ни безусловно да уважаваме другата личност; тия закони, апропо, важат дори и да сме миропомазани властници. Та ето, ще попиша и днес в своя дневник, който се очертава да стане една доста интересна книга за битуващите нрави в едно българско училище, явяващо се нещо като огледало на нравствената ситуация, в която пребивава българския живот изобщо. Да, държа да се знае и помни този общ контекст на цялата тази история, щото напоследък чувам оттук-оттам, че "битката на Грънчаров" била "изключително лична", конфликтът, в който от немай-къде ми се наложи да участвам, бил "съвсем личностен", в него, видите ли, било нямало никакъв "обществено-значим смисъл", е, добро утро, драги ми умници, не е така. Да, съвсем не е така. Иначе стоят нещата. Ето как. Ще ми се да напомня, че дори и в презрените и ужасни български условия личността все нещо би следвало да значи, тъй че когато някъде там някой властник си позволява да мачка, да тъпче и да се издевателства по най-арогантен начин с една личност, то това, представете си, има и значим обществен смисъл. Защо ли? Ами защото като си премълчите относно това, че днес мачкат мен, по този начин насърчавате в мое лице на всяко друго възможно мачкане на личности, т.е. мачкането, търкането и разкъсването на личности в българските условия почва да става нещо като "национален спорт" – щом няма никаква реакция когато една жертва отчаяно се бори 152
да съхрани себе си, да съхрани достойнството си! Сфанахте ли накъде бия, сфанахте ли за какво изобщо става дума, драги ми родни български плъхове, дето четете тия мои всекидневни болезнени "репортажи" и продължавате да си мълчите именно като... презрени плъхове! Мълчете си, изборът е ваш, а пък също така и не пропускайте да се наредите в редицата на обиждащите ме, не пропускайте и вий да се затърчите и да хвърлите своя наръч съчки в огъня, на който аз се пържа не от вчера! Благодаря ви много! Много сте любезни, че и вий хвърлихте своето снопче съчки! Какво друго ми остава освен да промълвя подобно на Ян Хус: "О, санкта симплицитас!", сиреч, да напиша "О, свещена родна българска простота и простотия!". И още една латинска сентенция ми идва на ума тази сутрин, хайде и нея да напиша: Оbsequium, amicos verita odium parit, което значи: Угаждането създава приятели, истината — неприятели. Угаждачи и подлизурки у нас колкото щеш, виж, честните и достойни хора са кът, ама карай, да не задълбавам по тази тема. Да се не отклонявам повече по "презрени философщини". Стига толкова, да мина към конкретиката – ох, как ми е омръзнала тази конкретика! Ето какво стана вчера. Многоуважаемата г-жа директорка вчера ме повика в своя кабинет и в присъствието на двама поканени от нея свидетели има добрината да ми връчи... не, засега не ми връчи това, което си мислите, все още не ми връчи моята дългочакана заповед за дисциплинарно уволнение, и аз като вас си помислих точно това, щото тая тържественост точно затова говореше, сърцето ми се сви, затуптя крайно бързо моето горко сърце, но се оказа че тя ми връчи, сега-засега, само някакви "констативни протоколи" от своите посещения в няколко мои часове, които тя има добрината да посети през изминалата седмица. Предложи ми да ги прочета, да се запозная с написаното в тях и да ги подпиша. Взех да чета и косата ми се изправи: гжа директорката в тия протоколи без капчица неудобство пишеше черно на бяло каквото й е дошло на акъла, а именно, че "г-н Грънчаров" водел "възможно най-лоши часове", че не бил спазвал един-какви си "задължителни" методически глупости, че не си бил поставял теми, да, и прочие, просто нямам възможността сега да произведа как надъхано, злобно, предубедено, изкривено уважаемата г-жа директорка беше възприела случилото се в моите часове! Идеята й, разбира се, беше тази: да документира, че въпросният г-н Грънчаров, който цели 30-години вече има честта да преподава философия, явно "не е компетентен" да прави това, липсват му, видите ли, "нужните умения", той, представяте ли си, е "крайно лош преподавател", при това и като човек е "нещо като злодей", и прочие, не съм бил умеел да общувам с учениците, дразнел съм ги бил, предизвиквал съм бил спорове и "скандали" дори, "безочлив" съм бил, абе наистина г-жа директорката беше благоволила да напише в тия протоколи каквото й дойде на акъла! Без, разбира се, да зачита моята преподавателска автономия, без да се съобрази с това, че аз съм специалистът по този предмет, че аз решавам как да преподавам, как да се държа, без да вземе предвид това, че въпросът за моята преподавателска компетентност изобщо не е в нейните прерогативи, че аз на други, доста по-високи и оторизирани за това места и институции съм защитил правата си на преподавател, без дори да вземе предвид това, че моя милост има най153
висшата преподавателска квалификация, да, аз съм с т.н. "първи клас" учителска квалификация, по-висока от която е само докторантурата и пр. Такива ми ти работи, като се зачетох и видях с очите си тия, с извинение за думата, "изгъзици", които многоуважаемата г-жа директорка си беше позволила да напише във въпросните документи, аз казах, че няма да ги подпиша, че това са смехотворни обвинения, целящи моето злепоставяне, окалване и прочие. Казах каквото мисля, г-жа директорката се опита да влезе в дебат с мен, ала общо взето нямаше какво да каже. Най-сюблимното е обаче това, че тя даже не си дава сметка за това какво си позволява да прави. Аз точно това установих. Представяте ли си: аз пиша доклад до директорката за това, че по моето възприятие дадени ученици са си позволи да се държат с мен, преподавателя, по грозен, нарушаващ всички норми на морала и училищния правилник начин; позволих си да намекна, че такова едно поведение на учениците ми се вижда нелогично предвид това, че става дума за първи мои часове след 8-месечен отпуск по болест, т.е. за никакви "обтегнати отношения" между преподавател и ученици не може да става дума; на тази база аз писах, че имам основание да се съмнявам, че някой възрастен нищо чудно да е подскокоросал въпросните ученици, с оглед да направи такава една добрина на директорката, за която всички отдавна знаят, че отчаяно търси повод да се разправи "с оня там Грънчаров", т.е. знаят, че тя не питае топли чувства към въпросния преподавател, тъй като той си позволява съвсем открито и публично да я критикува, и то в писмен вид. И знаят, че тя търси как да го "озапти", да го хване в нарушение, та да го накаже и да го уволни; това се знае от всички, г-жа директорката със своите показни и организирани от самата нея "разгромни мероприятия", и то по време, в което аз съм бил в болнични, доведе дотам, че се създаде подобна психоза като част от нейната кампания по моето дискредитиране и в крайна сметка унищожение като личност и като преподавател. Както и да е, значи аз се пожалвах на директорката, очаквайки тя да се произнесе според обязаностите си, да вникне в случая по възможност безпристрастно, да накаже провинилите се и тия, дето ги подтикнат да се държат така арогантно, но не би: г-жа директорката изтълкува всичко така превратно, че ето, почна мен, жалващия се, да търси начини да ме изкара виновен за всичко, та тя с тия "протоколи", оказва се, чистосърдечно си признава, че самата без замисляне влиза в сценария и дава неоспорими доказателства за своята предубеденост, за своите съкровени желания да ме дискредитира и ликвидира като преподавател и като личност, представяте ли се докъде се стига по този начин? Тия неща обаче вече са небезобидни, те са крещящо нарушение на закона от нейна страна; тя обаче продължава да дава нови и нови доказателства в тази посока, което говори, че тя вече не умее да контролира своето собствено поведение според високите изисквания на длъжността й, на толкова отговорната й работа и мисия като администратор. Примерно, обсъждането на моя доклад в онзиденшното заседание на Педагогическия съвет пак е доказателство в тази посока: директорката, вместо да осигури дебат по повдигнатите от мен проблеми, насочи с помощта на неколцина свои горещи фенки заседанието в съвсем друга посока, а именно, да докаже, че... "трябвало било да се намери начин да бъде затворена някак устата на тоя там Грънчаров", дето "бил имал наглостта да пише в блога си за това какво се случва 154
в нашата "пресвета институция", а трябвало да си мълчи, както всички "добри хора" правят – представяте ли си това пък какво означава?! И ето, от тази подмяна на дневния ред и на същината на повдигнатите от мен пред Педагогическия съвет въпроси се стигна до куриозното решение аз, дето съм се пожалвал, да бъда даден на... "Етична комисия", а тия, дето са ме обидили, дето също така са си позволили лукса да манипулират въпросните ученици, на тях никой не обърна никакво внимание, което пък означава, че с този си акт директорката пое пълната отговорност за всички ексцесии на хулиганстващите ученици в училище, та даде своята височайша санкция да продължат все в този дух, което, както аз смятам, е безпрецедентен случай на злоупотреба с власт от длъжностно лице в ущърб на интересите на оглавяваната от него институция, т.е. случаят вече е за прокурор. Аз вчера, разбира се, имах добрината да кажа всичко, което мисля, в очите на г-жа директорката, казах й аз пък как виждам нещата, предупредих я докато още има време да опита да осъзнае какво прави, какво си позволява, помолих я добросърдечно да се спре, да изпълни дълга си и прочие. Доколко ме е разбрала не мога да кажа, но имам чувството, че на моменти сякаш почна да се замисля по-сериозно, което е добър знак. Ще видим. Всичко скоро ще се разбере. Каквото мога, както виждате, да й помогна, за да се ориентира в нелеката ситуация, което става все по-тежка заради нейни неадекватни действия и представи, аз го правя, държа се като добросъвестен служител, загрижен за бъдещето на институцията. Помолих я също да се опитва да осмисля всичко това, което й пиша, да се опитва да погледне на него като на израз на моята добронамереност, щото имам чувството, че тя всички възприема съвсем превратно, според своята базисна настройка, която тя не крие, именно, своята ненавист към "народния враг Грънчаров", подлежащ на унищожаване, на разкъсване. Та такива ми ти работи се случиха вчера, поговорих си в най-дружеска обстановка с г-жа директорката, имам плахата надеждица че с нещичко съм й помогнал, че каквото зависи от мен, съм го направил, с надежда да я възпра от по-нататъшно затъване в административното тресавище, което тя успя да си организира особено в тия памятни три седмици откак аз съм се завърнал от продължителен отпуск по болест, а пък тя се нахвърли върху мен безпощадно, с надежда най-сетне да ме ликвидира, щом съм й паднал, тъй да се рече, в "лапите". Не е този начинът, аз това й го повторих вчера безброй пъти, не знам доколко е стигнало всичко това до съзнанието й, ще видим, на мен обаче съвестта ми е чиста, че успях всичко да й го кажа според това как аз го възприемам. А го възприемам с огромна болка на сърцето, да, и то не в преносния смисъл, а в съвсем буквалния: вчера, откак г-жа директорката прати секретарката си да ме извика в кабинета и аз си помислих, че ето, дойде най-сетне моментът да ми връчи заветната заповед за уволнение, и особено когато ми се наложи да водя едночасов напрегнат дебат с г-жа директорката, моето болно сърце започна най-бясно да препуска, то си препуска и досега, и цяла нощ, никакви медикаменти не ми помагат. Тая нощ очаквах най-лошото, щото сърцето ми никак не се успокои, сега, тази сутрин, като напиша този текст, май ще се наложи да ида в бърза помощ, та да документирам поне състоянието си. С 155
оглед, ако примерно сърцето ми спре днес-утре, да се знаят причините защо ме е сполетял такъв един злокобен и нелеп край. Спирам дотук. Имам още много да пиша, ала се изморих, взех да бъркам буквите, което е знак да спра. Хубав ден ви желая, приятна почивка ви желая! И бъдете здрави! Ако с нещо някого съм засегнал без да искам, да прощава, аз всичко пиша с най-добри и честни намерения да помогна, ала се вижда, че не така се възприемат нещата от всички. А, забравих да кажа нещо важно: г-жа директорката вчера в разговора ми с нея има добрината да ме нарече "графоман" (ако не броим това, че ме нарече и "комунист", и то само щот съм бил завършил в СССР, в Русия де, но това е обичайният й комплимент към мен, той не се брои!), тя изобщо не ме четяла, щото нямало никакъв смисъл; та нали графоманите, знаем, са болни хора, които пишат разни нелепици без никакъв смисъл, защо да ги четем?! Та тя така ме похвали и ми се отблагодари за моите самоотвержени опити да й помогна да се ориентира, и то в текст, в случващото се. Както и да е. Тя е литератор, тя знае какво означава толкова ласкавата й квалификация. Жива и здрава да е! В някакъв смисъл аз, писателят с толкова много написани и издадени книги, да бъда наречен от специалист-литератор "графоман", т.е. болен човек, дето само пише, и то пълни простотии, може да се възприеме и като чудесен комплимент; знам ли, разни хора, разни идеали и морали, аз с това ще завърша; благодаря ви за вниманието да прочетете и тоя път текста, написан от мен, заклетият и болен... графоман!
156
Да помислим и поговорим за най-важното и значимото: за онова, което укрепва и дава здравината на нашия дух! 16 декември 2013, понеделник
Заповядайте и вие, пловдивчани, на събитието!
157
Една мисъл на Сартр, подбуждаща ни към дискусия 16 декември 2013, понеделник
"Нещата са изцяло такива каквито изглеждат и отвъд тях… не съществува нищо." Жан-Пол Сартр Добавка с оглед евентуално начало на дискусия по визирания проблем: Семейство Иванови: Не си въобразявайте нищо повече от това, което виждате...
158
Пазете се от "малките хора", от хората с дребни души – и от хората с мизерни стремежи 16 декември 2013, понеделник
"Пазете се от хора, които се опитват да омаловажат вашите стремежи. Малките хора винаги правят това, а истинските великите хора ви карат да се чувствате така, сякаш вие също можете да станете велики." Марк Твен КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Пазете се от "малките хора", от хората с дребни души. Човекът е такъв, каквато е душата му. Малки са душите на хората, които имат нищожни и мизерни стремежи. По това какво искаш може да се измери "големината" на един човек. Истински великите хора искат онова, което си заслужава да искаме...
159
Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели 18 декември 2013, сряда
Станах тази сутрин твърде рано, по причина на това, че се наспах: вчера при мен, както става обикновено, беше интензивен, изпълнен с динамика и преживелици ден, снощи към 8 часа вечерта аз изцяло грохнах и... заспах на топлия диван – както обичат да правят повечето мои толкова любезни сънародници; е, спах този път дълбоко, към 3-3.30 сутринта се събудих напълно наспан и отпочинал. И, както става обикновено, станах и пуснах компютъра, да видя какво е станало в страната и по света докато аз съм спал. Понаписах няколко "матр`ьяла" в блога си, реагирах по найострите граждански и политически въпроси, дето терзаят нацията в този исторически момент, а сега вече имам, дето се казва, моралното право да обърна известно внимание и на личното, на моите преживелици, дето ги описвам стриктно всеки ден, щото, както е известно, с най-благородна изследователска цел пиша от доста време книга с работно заглавие Изкуството да си учител, в която ми се ще да дам една напълно достоверна картина на процесите, които текат в моето училище, а на тази основа - и в българското образование изобщо. Ето какво ми се ще да впиша в изследователското си дневниче тази сутрин. 160
Вчера се случиха знаменателни, без преувеличение казано исторически за бъдещето на нашето училище събития! Да, не преувеличавам, напротив, мисля, че тия думи даже са слаби, ето, ще ги подкрепя с още нещичко в тази посока: вчера се очертаха първите признаци на очаквания от дълго време душевен поврат, който вещае дългочаканата промяна към по-добро. Ще опиша като добросъвестен хроникьор или репортер всички събития, а пък защо така тълкувам техния смисъл, вярвам, в крайна сметка всеки ще разбере и ще се убеди. Та ето какво стана. Вчера секретарката на многоуважаваната наша директорка ме извика и ми предложи да подпиша... новата си длъжностна характеристика. Понеже моя милост привикна да не е доверчив и наивен човек, поисках копие от тази своя променена характеристика - за да се консултирам с адвоката си преди да реша да я подпиша. Щото имам опасение, че е напълно възможно администрацията да се опитва по този банален начин, дето се казва, "да ми скрои шапката". Щото имаме прецедент: през лятото по такава една процедура многоуважаемата г-жа директорка уволни инж. Калин Христов, заедно с още неколцина други учители (!). Е, разбира се, г-н Христов обжалва нейната заповед за уволнение по съдебен път, предстои да научим какво е станало на делото; аз пък, като добросъвестен служител, искам да предпазя своята многоуважаема директорка от повторение на все същата грешка. Имам чувството, че когато бях назначен на работа от предишния директор, обявената длъжност беше "учител по психология", щото тогава длъжността "учител по философия" се заемаше от друг човек; как съм бил преназначаван по-късно, през годините, не зная и не мога да помня. Но ето, сега някой се е разровил, предполагам, и е намерил "вратичка" за дълголелеяното ми уволнение; нищо чудно и моята специалност – аз имам квалификация на преподавател по философия и гражданско образование – да я изкарат "неподходяща" за преподаваните предмети, или пък за длъжността, която заемам както това сториха с инж. Калин Христов. Но това, тъй да се рече, е нещо несъществено (засега). Да кажа обаче най-важното, най-вълнуващото, най-интересното; пристъпвам към описанието, о, богове, подкрепете немощното ми перо! Вчера оня същият бунтовен XI Д клас наистина направи същински бунт и нещо като стачка! Представяте ли си радостта, която аз, старият бунтар, имах удоволствието да преживея: тези ученици наистина се разбунтуваха, няма никакво значение срещу кого, в тяхната представа, се разбунтуваха, важното е, че излязоха да протестират, да се бунтуват срещу нещо, а срещу какво всъщност се бунтуват, то тепърва предстои да се уточни и проумее. Оказа се, че развитието на случая придоби една дългочакана от мен екстремна форма: същински бунт, нещо, наподобяващо революция! Това само по себе си е похвално, аз направо съм очарован от тия ученици! Бях вчера в необичайно вдъхновено настроение, щото, дето се казва, развитието на нещата придоби една чудесна и чиста форма. Малка, несъществена подробност е тази, че сега-засега учениците си мислят, че са се разбунтували... срещу мен! Да, оказа се, че причината за бунта съм бил, няма как, аз, техният преподавател по философия! Представяте ли си каква голяма чест пък е това за мен?! Дали и аз няма да се увековеча заради този случай подобно на самия Сократ? Дали, представяте ли си какво чест е това, аз да стане нещо като "втори Сократ" в аналите на световната 161
духовна история, в аналите на световната история на философията?! Майчице, каква чест само, питам се: дали съм заслужил такава една чест?! Е, имам навярно някакви заслуги, няма как съвсем да нямам никакви заслуги! Но да се върна на описанието на самите случки, пък тълкуването ще оставя за по-после. Или да кажа все пак нещичко за този същия Сократ, понеже аз на тия ученици, така или иначе, съм все още техен законен преподавател по философия, та ми се ще да научат от мен поне един урок. Да, нека да си изпълня дълга. Ще кажа нещо за Сократ, което в светлината на гореказаното съм длъжен да кажа. Става дума за същия онзи Сократ, за когото моят (и на голяма част от учениците в този същия клас, а пък и в цялата гимназия) любимец Стив Джобс е казал така знаменателните думи: "Бих изтъргувал цялата си технология за един следобед със Сократ". Прочее, тези са думите на Стив Джобс, които така впечатлиха преди няколко години мен, почитателя на Сократ, че аз тогава без замисляне предложих нашето училище да бъде "кръстено" на името на Стив Джобс, щото той хем, види се, е почитал така много Сократ, хем пък, знайно е, има безспорни заслуги за развитието на технологията, по която нашето училище е специализирано, имам предвид компютърните технологии. Предложих аз тази идея, тогава медиите доста пошумяха по нея, но в крайна сметка станах пишман заради иновацията си: навлякох си гнева на нашата тъй напредничава директорка. Както и да е. Та ето какво ми се ще да кажа за Сократ; радващо е, че вчера същите тия бунтуващи се ученици ми признаха, че четели всичко, що пишело в моя блог, явно и това ще прочетат, е, нека тогава да прочетат и нещичко за Сократ, щото историята на Сократ така дълбоко се родее с нашата, течаща пред очите ни история, ще ще е голям грях да не спомена нищичко за "случая Сократ". Ето какво станало със Сократ. Той бил знаменит философ в Атина, бил нещо подобно на това каквото съм аз сега в Пловдив! :-) И каквото, безспорно, съм ако не в цял Пловдив, то поне в нашата гимназия де! :-) Шегувам се де, нека да не припадат от възмущение заради наглостта ми някои госпожи с по-чувствителни души, които добре знам също са редовни читателки на "гнусотиите", които Ангел Грънчаров пише в своя блог. Както и да е, Сократ в Атина бил знаменитост, не по-малка от мен самия :-) – пак се базикам де, не се ядосвайте толкова, дръжте се здраво за стола и продължавайте да четете! Ето какво бил Сократ, драги ученици, учителки, директорки. Сократ бил истински философ. И живял както подобава за истински философ. При Сократ нямало разминаване между думи и дела, той живял според нравствените повели на своята велика философия, на своите безсмъртни философски идеи. Девиз на Сократ, знайно е, било изречението "Аз знам, че нищо не знам!" (следва продължение: "... а вие даже и това не знаете!"), също така той много се покланял на изречението, което било изсечено в камъка на фронтона на Делфийския храм, именно изречението "Познай самия себе си!". Сократ също така смятал, че не друго, а именно човекът е главната тема на философията. Ето защо не само философията на Сократ е безкрайно човечна, но дори и самият Сократ е не по-малко човечен от философията си, от идеите си. Човечност – ето това е попрището на истинските философи и на философията като такава. Имам честта да принадлежа към тази 162
велика гилдия. Затуй смея да се нарека, да се самоопределя като ученик на Сократ, като негов последовател, нищо че е живял преди толкова много векове. Това, което обаче е безспорно, то е: Сократ ме е вдъхновявал винаги! Няма да спре да ме вдъхновява докато съм жив. Безкрайно вдъхновяваща е съдбата на Сократ. Знаете ли каква е съдбата на Сократ, драги ученици? Едва ли. Или ако знаете, не сте я доосмислили. Ето, ще ви помогна да вникнете поне отчасти в нейния смисъл. Сократ, както подобава за философите, си имал свои ученици. Те вървели като свита след него и се вслушвали в разговорите му – а какви невероятно вдъхновяващи разговори водел Сократ! Да, не мога да опиша с думи колко вдъхновяващи разговори водел Сократ! Ученикът на Сократ, великият Платон, описал и представил в своите книги разговорите на Сократ, който иска, нека да се зачете, нека да почувства омаята на сократовата мисъл, нека сам да почувства онова, което всички ние, занимаващите се усърдно с философия, сме изпитали когато сме се захванали да бродим из така вдъхновяващите дебри на сократовата философия. Аз тук нищичко няма да ви кажа за учението на Сократ, щото това е голяма тема. Пък и всеки сам може много да постигне, ако се зачете в "Диалозите" на Платон. За Сократ е толкова много писано, че повече за някой друг едва ли е писано. Ако не броим един друг велик учител – Учителят Христос. Да, само Христос заслужава да бъде писан като "Учител", сиреч, с главна буква. Сократ също е учител, ала с по-малка буква "у". Би трябвало да се пише Сократ със средна по големина буква "у" – стига да имаше такава буква. Ала няма. Най-интересното и вдъхновящото е че тия двама най-велики духовни учители на западното човечество, именно Сократ и Христос, имали една и съща съдба. Били, представяте ли си, осъдени на смърт. И смъртната им присъда била изпълнена. При това Сократ бил осъден на заведено от част от неговите ученици... съдебно дело! (Усещате ли вече накъде бия?! Щото и срещу мен има вече заведено съдебно дяло, е, сега-засега не от част от моите ученици, аз все пак не съм обезумял да се меря със самия Сократ, срещу мен сега-засега има заведено съдебно дяло от една от моите шефки, но и това е нещо все пак, нали така? Не е без нищо де, това ми е мисълта!). Както и да е. Да кажа две думи за делото на част от учениците на Сократ, заведено срещу техния велик учител. Разбира се, след като тия същите ученици получили исканото, именно смъртта на учителя си Сократ, да, Сократ умрял, изпивайки онази всеизвестна чаша с отрова, с отвара от билката бучиниш, както тогава били изпълнявани смъртните присъди, та значи след като Сократ умрял, минало известно време, и дори най-заклетите врагове на Сократ осъзнали каква голяма грешка, каква голяма глупост, нещо повече, какво голямо престъпление били сторили. Атина, да, демократичната, толкова издигната в културно и философско отношение Атина се опозорила за вечни времена: убила най-знаменития си философ, "най-мъдрият от всички гърци", по думите на самия оракул, убила великия Сократ. Е, аз също, така да се рече, от известно време съм смъртник, имам тежки здравословни проблеми, ето, 8 месеца бях в отпуск по болест, здравето ми рухна в последните две години, тъй че нищо чудно и аз да бъда убит, това винаги с един жив все още човек може да се случи. Да бъде убит един човек, особено ако е по-кадърен, в нашите, в родните българс163
ки условия не е безпрецедентно нещо, то, за жалост, у нас се случва всеки ден. Ний, българите много обичаме да убиваме личностите сред нас, по-изявените, наймалкото - не можем да ги търпим, не можем да ги гледаме. Те са изключително дразнещи за мнозинството, непоносими даже! Но да не се отклонявам, а да карам по същината на въпроса, че както съм я подкарал, едва ли някога ще мога да свърша този текст. Но ми се ще да го напиша така, както душа ми иска, пък ако ще да го пиша с продължения, какво пък ми пречи да го пиша с продължения? Важното е да успея да кажа всичко онова, което заслужава да бъде казано. Вярно, пришпорва ме времето, имам първи час, след около 40 минути ми се налага да ставам и да почвам да се приготвям за училище. Но нищо де, да карам както съм я подкарал, пък да видим докъде ще стигна. Та ученици на Сократ дали учителя си под съд, завели съдебно дяло срещу него. (Думата "дяло" неслучайно я пиша така, не е поради неграмотност, има смисъл да я пиша така, обяснил съм го това на друго място!) Завели дяло срещу учителя си, щото, видите ли, преценили, че общуването им със Сократ, разговорите им със Сократ, им били донесли, видите ли, някакви "вреди". Две обвинения издигнали обвинителите на Сократ: че не почитал съществуващите богове и си измислял нови, това е първото, и, второ, че бил "развращавал" младежта! Да, развращавал бил младежта "нравствено", пък и "умствено", щото, вероятно, измъчвал учениците си да мислят поусърдно, а това, особено в нашите родни условия, е доста голямо престъпление, е твърде вредно нещо: да не се мисли изобщо е къде-къде по-добро нещо. То и аз правя същото де, т.е. и аз съм заслужил да бъда даден под съд. Защо тия умници, обвинителите на Сократ, измислили тия така очебийно тъпи обвинения аз тук, разбира се, няма да обяснявам, и го правя, щото именно съм лош и също така съм подъл: предизвиквам по този начин учениците си сами да се поровят, да се зачетат, а да се четат философски книги и статии за философията, в нашите, в родните български условия също е нещо като престъпление: то е ужасен, нетърпим тормоз, на който аз подлагам учениците си. Да подтикваш ученици да четат философски книги е крайно осъдително своеволие, за което и аз трябва да бъда наказан справедливо. Щото то води до ужасни щети: може да почнеш да се замисляш, а тогава, кажете ми, тогава какво ще правиш? И тъй, Сократ бил осъден на смърт, независимо че пред съда се "оправдал" бляскаво - стига изобщо е имало за какво да се оправдава! И изпил отварата от бучиниш. И умрял. Най-добрите му ученици, да, Сократ също така имал и добри ученици, които много го обичали и уважавали, сред тях и Платон (той тогава бил съвсем млад), били до последната му минута с учителя си, също така и плакали за него. А пък Сократ много се радвал, че ще умре, сиреч, щото съдбата му приготвила такъв подарък - да може по-скоро да види дали теорията му за безсмъртието на душа, сиреч, че душата не може да умре, е истина, дали отговаря на истината; затова Сократ не се дърпал като магаре на мост пред смъртта, ами отишъл съвсем спокойно в нея. Какво е видял там, в смъртта, аз лично още не мога да ви кажа, по причина, че сам още не съм умрял. Но това и мен предстои, това всички все някога ще го разберем. 164
Както и да е: който иска да научи нещо повече за живота, учението и многозначителната съдба на Сократ нека да намери игралния, художествения филм за него, това може да стане като напише в търсачката Socrat и се порови, пък и в моя блог, чини ме се, аз слагах навремето плейърче за него, не помня вече. Та това е в общи линии. А пък вчера на мен част от моите ученици, именно от този клас, ми устроиха... бунт, да, и твърдо заявиха, че не ме щат, че не щат аз да им преподавам философия, щото, предполагам, се опасяват и аз като Сократ да не им нанеса някакви вреди. Или аз съм им вече нанесъл тия вреди, непростими при това, това засега не го знам точно. Та ето вчера как се развиха тия знаменателни събития. Аз имах вчера час при тия същите ученици. Като се връщах с дневника от предходния час, видях група шумни ученици пред директорския кабинет, но да ви кажа правичката не обърнах много внимание на това, пък и не осъзнах, че това са именно ученици от този същия клас; после разбрах, че били те. Като би звънеца, аз си се запътих към кабинета, пак без да обръщам внимание на шумната група ученици пред директорския кабинет. Нали знаете сега какво е, идат празници, учениците се вълнуват, имат радостно настроение, аз, признавам си, го отдадох на предпразничното настроение, което е на път да обхване всички. Като отидох пред кабинета установих, че вратата е заключена. Реших, че класът може да закъснее, може да и избягал, всичко се случва в тия предпразнични дни. Реших да почакам, да видя какво ще стане, ний, учителите, като ги няма учениците, сме длъжни да почакаме малко, поне 15 минутки. Минаха не минаха пет минути и ето, класът се зададе, воден от една от помощник-директорките. Отключиха, влязоха, понечих да вляза и аз, приветливо канен от, както ми се стори, зарадваната от нещо, кой знае от какво, помощникшефка, същата, дето ме съди заради "направилни мисли" в една моя философска книга. Както и да. И като влязох, се почна една, която... не е за описване, ех, защо нямах перото на Шекспир или поне на Данте, та да мога да ви приобщя към това, дето се случи?! Да, ама нямам такова перо и ще се наложи да се мъча с нескопосаните си думи да описвам тази фиеста, този празник за духа, който после се разрази. Великолепни изпълнения имах щастието да чуя! Невероятен дебат! Аз ви казвам, че този клас е на ниво, вие не ме слушахте, ето сега излиза, че съм прав. Аз наистина, не иронизирам, имам чудесни впечатления от този клас, от времето преди близо 2 години, когато им преподавах. Пък после те се пожалваха от мен, а пък народолюбивата ни директорка, без да разговаря изобщо с мен, отне тоя клас от мен и го даде на някакъв външен лектор. Тя направи тогава една грешка, аз направих нужното за да й покажа, че това нейно решение е било грешка, ето, оказа се, минаха две години, и дойде момента администрацията да обере обилните плодове от тази своя грешка. Или, както се казва, да изпие докрай чашата. Аз дори вчера си позволих да заявя, че тия, дето са имали добрината да надробят тази превъзходна попара (или супа), сега трябва да имат добрината и да я изсърбат. Тъй че като учениците сега роптаят уж срещу мен, то всъщност те срещу нещо съвсем друго роптаят, но още не е дошъл момента да осъзнаят това. Ще дойде този момент. Той вече наближи. Ето затова толкова много се радвах вчера. Тия ученици оправдават изцяло доверието ми. Във 165
възторг съм от тях! Искрено заявявам това. А ето сега няколко думи за дебата, който имахме възможността да проведем, това беше един наистина чудесен и много полезен дебат. Първо една ученичка или ученик, не помня точно, категорично заяви, че повече класът не искал "г-н Грънчаров" да бъде техен учител по философия. Затова протестирали и нямало да се примирят той да им преподава философия. Причината: ами защото той бил "охулил" в блога си доброто име на класа, позволявайки си да даде гласност на случилото се в предишния час. И защото бил написал доста "неправилни" неща в своя репортаж, а също и в документите до Педагогическия съвет, които написал. Таман казаха това учениците и нетърпеливата г-жа Стоянова взе думата и добродушно рече: - Ученици, а сега ако обичате кажете, някой от администрацията подбуждал ли ви е да протестирате, да се държите така в часовете на г-н Грънчаров, а, кажете де?! Учениците, разбира се, на този подсказващ, бих казал дори риторичен въпрос в един глас, в хор отвърнаха: - Не, разбира се, не, ний сами си решихме да се държим така, никой не ни е подтиквал, г-н Грънчаров не е прав да мисли така!!! И тук аз вече се включих в толкова милия дебат, но какво казах и как протече дебата трябва да отложа да друг път, щото ако продължа да пиша още, ще закъснея за работа, и ще видя тогава едни дебати. Както и да е, ще продължа скоро. Приятен ден сега-засега! Бъдете здрави и се радвайте на толкова интересния живот, който бълбука около нас във всеки един момент. Идат празници, отпуснете сърцата си, почувствайте духовна лекота: скоро ще дойде великият празник Рождество Христово! Е, съжалявам, че в тия предпразнични дни се налага да описвам подобни събития, но няма начин, щом са се случили, ще трябва да им отдадем подобаващото, длъжното внимание. Да мълчим малодушно, да се престорваме, че нищо не е станало, е унизително. Така аз мисля. Чао засега! (Следва продължение)
166
Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели (част II) 18 декември 2013, сряда
Тази сутрин, преди работа, успях да попиша в дневничето си, публикувах написаното под заглавието Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели; защо съм турил такова заглавие е отделна работа, не е случайно, това да кажа поне. Сега съм на работа, ала имам два свободни часа, ний, учителите, наричаме такова време "прозорец", ето, сега в тоя мой "прозорец" ми се ще да попиша още малко, щото държа написаното да е под най-пресните, под най-свежите ми впечатления. Разбира се, има такъв един момент: може да бъда повикан от някое началство, по някакъв въпрос, мен често ме викат, така че напълно възможно изобщо да не довърша започнатото; но ще видим, това ще се разбере. Между нас казано, в училището има проверяващи от инспектората, доста е напрегнато, нищо че идат светли празници, нищо че обстановката също така е и предпразнична. Аз пък, като "виновник", предполагам, за тия проверки, все пак се чувствам доста чоглаво; но това са лични, субективни преживявания, то не касае други хора и затова нека да замълча по тоя 167
пункт. Ще опитам да се съсредоточа по истински важното, по "общественозначимото". Та вчера, писах вече, се получи крайно интересен случай: един клас протестира срещу своя преподавател по философия и заяви категорично, че не ме иска за такъв; трябвало било да бъда сменен; писах също, че се получи чудесен диспут, в който участваха някои по-активни и изявили се ученици, подкрепяни горещо от своите съученици. Аз пък, тъй да се рече, се почувствах отново като обект на всеобща ненавист. Като написах думата "ненавист", погледнете заглавието на този и на предишния коментар, което всъщност е повторение на една древно-римска поговорка или максима: Истината ражда ненавист, а угодничеството (подлизурството) – приятели. Veritas odium parit obsequim amicos. Аз много харесвам тази поговорка, ето, имам случай да я използвам и тук. Апропо, аз нарекох и една своя нова книга по този начин, но само половината от горното изречение, в латинския й вариант, именно, книгата ми носи заглавието Veritas odium parit. Та значи в тази връзка дължа да река, че пак се почувствах сякаш над мен се провежда някакъв извънреден "съдебен трибунал", нещо като "народен съд" или, ако щете, "другарски съд". Държа да уточня, че три, да, цели три (!) помощникдиректорки присъстваха на туй мероприятие. Аз почнах да го описвам, ала понеже нямам таланта на Шекспир, Данте или поне нашия Алеко не мога да представя случилото се в цялата му живост; но моля да ми простите, че по своя несръчен начин все пак ще се опитам да намекна за грандиозността на събитието. Да, сериозно говоря, това беше едно събитие в нашия иначе така съдържателен общоучилищен живот, напълно сериозно определям случилото се така. Дори няма да е пресилено да се каже, че това беше нещо като историческо събитие, което е за приветстване. Аз лично досега в своя 30-годишен професионален път не съм имал щастието да присъствам на нещо подобно. А знаем, че в живата история остават само ония истински, действителни, при това съвсем уникални събития, които нямат аналог. Затуй с пълно право така аз схващам и определям значимостта на събитието. Eто някои епизоди от получилия се твърде съдържателен дебат. Аз бях, според обичая си, доста активен, аз твърде много обичам дебатите, дискусиите, споровете, чувствам се в тях, дето се казва, като "риба във вода", е, за да има патос в един хубав спор, трябва чат-пат да се налива масълце в неговия огън, това засилва пламъка и топлината му. Аз това и правих де, постарах се огънят на спора да пламти както и подобава. Каквото можах, тъй да се рече, го направих, и то от сърце. В тази връзка държа да отбележа, че макар в този час да не говорихме за философия, то той може да се приеме и оцени като един доста ползотворен час, в никакъв случай не е загубен час, както някой може да си помисли. Напротив, спечелен час беше според мен: философията не бяга от реалните проблеми на толкова причудливия понякога живот. Поне в моето разбиране е така. И тъй, най-напред възниква въпросът: а защо учениците се бяха така силно развълнували, дотам, че чак да се разбунтуват срещу преподавателя си по философия? Закономерен и логичен въпрос. Ето за какво се било случило според техните думи. 168
Причината, според думите на изказалите се ученици, били моите "репортажи", били моите писания по казуса, които си позволих да напиша и също така да публикувам в блога си. Учениците, дето се изказаха, бяха наистина силно развълнувани, дори обидени заради това, което съм написал; както разбрах, имало много "неверни" и "неправилни" според тях мои думи и мисли в тия мои текстове, истината била съвсем друга, аз съм бил изопачил нещата, бил съм ги представил в невярна светлина и пр. Бил съм ги силно възмутил и, тъй да се рече, съм се бил "компрометирал" в техните очи, което именно и ги накарало да стигнат до убеждението, че моя милост повече не заслужавал да бъде техен преподавател по философия. Искали администрацията да ме махне от тоя тъй престижен пост. Аз в общи линии така възприех всичко, разбира се, опитах се да заявя, че аз като личност имам пълното право да кажа как аз съм възприел нещата, изразил съм своето възприятие, своята гледна точка, описал и представил съм как аз мисля и пр. Питах ги: имам ли право като човек и личност да заявя гласно какво мисля, това престъпление ли е? Да, ама не съм бил виждал нещата "правилно", ми възразиха. Не съм бил виждал нещата като тях и затова следвало да бъда наказан, именно като бъда лишен от правото да им преподавам и пр. "Самодискретидирал" съм се бил в техните очи, щото, предполагам, един достоен учител по философия било трябвало да не смее да казва как той вижда нещата щом усети, че те няма да се харесат на учениците му; вероятно, предполагам, по тази логика, учителите по философия трябва да говорят и да пишат само неща, дето ще срещат всеобщото одобрение и аплаузите на ученическите "народни маси" и пр. Аз в тази връзка силно се озадачих в какво, собствено, е проблемът, щото, първо, е съвсем естествено хората да не мислят еднакво, второ, след като неизбежно мислим по различен начин, то какво пречи ония, които не са съгласни с нечий начин на виждане на нещата (и на мислене) също да изразят своята позиция по подобаващия начин, а аз пък, като собственик на блог, непременно ще им дам възможност също да публикуват своята трактовка на събитията. Да, но ми биде отвърнато, че за разлика от мен учениците били уважавали своето училище и никога нямало да си позволят да пишат "лоши неща" за нашето училище, щото читателите, бидейки всякакви хора, като прочетат какво се било случвало в нашето училище, щели да си развалят мнението за него; затуй правилната позиция била всички ний дружно да мълчим и да не съобщаваме нищичко за това какво реално се случва в училището ни, да не би, не дай Боже, да се стане така, че народът да разбере истината; аз така възприех тази теза, но тя изобщо не ме задоволи и поисках разяснения. Стана ми просто чудно следното: не е ли правилно понапред ние да внимаваме да не се случват такива "лоши неща" или позорящи ни събития, а не, когато те вече са се случили, да ги крием и да се преструваме, сякаш те изобщо не са се случили; да се държат в "строго пазена държавна тайна" реално случващите се и действителни процеси и събития не е чак толкова умна стратегия според мен. А истинското е: да внимаваме какво правим, да внимаваме да не се излагаме и пр. Такива странни тези се опитах да развия, ала публиката много-много не пожела да вниква в тях, щото си знаеше своето. Виждате обаче, че темата на дебата и тук, както на онуй историческо и епохално заседание на педагогическия съвет 169
какво чудно съвпадение?! – беше изместена и акцентът биде турен върху моите "неправилни изяви" като пишещ човек, който при това има достойнството открито да защищава някаква гражданска или обществена позиция по тия процеси, дето реално текат в нашето училище, което при това, знайно е, се издържа от парите на данъкоплатеца, имащ пълното право да бъде осведомен какво реално става в училищата, издържани от парите му. Както и да е. Този въпрос, така да се каже, си остана висящ, но аз ето и сега заявявам своята готовност да публикувам становището на почувствалите се уязвени, обидени и пр. ученици; те обаче твърдо възразиха, че не биха "паднали на такова ниско ниво", на каквото бил паднал преподавателят по философия. Едно момиче беше особено активно да изразява своето силно негодувание срещу преподавателя по философия, при това куриозното беше, че същото това момиче до преди два-три часа изобщо не го било познавало, то било новопридошла ученичка, на която никога досега не съм бил преподавал; да, но тя, по думите й, била ужасно разочарована от мен, което ми стана чудно, щото човек за да може да се разочарова първо би следвало да е бил очарован и пр. Казах й също, че тъй като не ме познава изобщо, би следвало да си помълчи, да почака да види какво ще кажат другите, което обаче силно възмути, кой знае защо, туй момиче; тя просто едва се сдържаше от нещо като ненавист спрямо моята скромна персона и дори се изчерви от гняв. И други ученици се отличиха, примерно един, който заяви, че най-възмутителното било, че съм бил нарекъл класа с обидната дума... "циреи"; тази дума аз я чух, както вече писах, от една благовъзпитана учителка, която има добрината пред целия Педагогически съвет да съобщи, че съм бил употребил подобна дума по адрес на учениците си; аз тогава казах, че това са глупости, такива дума не бих употребил в такъв един контекст. Същото казах и сега, учениците обаче скочиха и казаха, че било истина, че съм я бил употребил, ето, веднага взеха едно устройство и почнаха да дирят текста ми в блога; намериха го бързо, същият ученик прочете въпросния откъс, аз го помолих да прочете повечко, за да схванем именно контекста; оказа се, че думата "цирей" действително е употребена, но не по адрес на самия клас, а в смисъла, че когато се появи някакъв цирей, той, както е обичайно, трябва да бъде изстискан, и то до корен, до кръв, иначе е възможно да се влошат работите; става дума за това как се лекуват циреи, но това е съвсем друга работа, никой не е употребил думата в такъв един грозен и обиден смисъл. Когато се разбра това, ученикът сконфузено млъкна, ала после се сети друго, а именно, че аз съм бил излъгал, като съм бил писал, че по мой спомен изобщо не съм бил слагал двойки в този клас; това не било истина, той бил проверил в старите дневници, класната му била съдействала за това, най-вероятно с още по-усърдното съдействие на г-жа помощник-директорката, която пък съхранява старите дневници, а в случая става дума за дневник от преди близо три години; та справката показала, че десетина ученици били имали двойки. Аз признах, че в случая, понеже не съм правил такива справки, явно съм казал една неистина, но пък добавих, че работата съвсем не се свежда до това дали изобщо съм писал или не двойки, а за това дали съм бил писал двойки само на ония ученици, които не били гласували за това патрон на училището да бъде Стив Джобс; аз бях обвинен в такъв един грях, отхвърлих, че това 170
изобщо е възможно, щото не съм чак такъв дребнав, тесногръд и зъл човек; ний, философите, сме доста благородни и великодушни хора, а пък оценките, както е известно, се пишат за съвсем други неща, за знания, за изяви, за постижения в полето на познанието и пр. При това в онуй паметно време в този клас действаше измислената от мен "точкова система", според която всеки ученик сам решаваше кога да бъде изпитан и каква оценка иска да защити; тъй че е невъзможно някой да е бил ощетен от мен и то по такива глупави съображения. Така. Имаше още доста други интересни моменти от диспута ни, които сега не мога да си спомня. Интересно беше поведението и на трите помощник-директорки през цялото време, в което течеше така вълнуващия дебат; едната помощникдиректорка на няколко пъти "помоли" учениците все пак да започнат учебен процес по философия с мен, което предизвика дружен отпор на възмутените ученици. Другата помощник-директорка в един момент се опита да говори срещу мен, в смисъл, че съм щял бил да опиша в блога си какво се е случило в този час, което предизвика от моя страна възражението, че не бива все пак дори и в мое присъствие да се опитва да насажда негативни настроения по адрес на един колега, на един друг преподавател. Тя силно се изненада от реакцията ми, но сякаш се усети какво все пак е опитала да стори. Общо взето от тях, и от трите помощник-директорки, струеше нескривана неприязън към преподавателя, това си личеше не само по израженията на лицата им, но и по някои подхвърлени реплики, които те все пак не се удържаха да изрекат. За отбелязване е, че никоя от тях даже не направи опит да се изкаже в един попозитивен смисъл, понеже ние с тях, така или иначе, сме представители на едната страна, на преподавателския състав - и да си подливаме взаимно вода не е съвсем в реда на нещата, напротив, може да се изтълкува като опит за злепоставяне, за водене на негативна кампания срещу даден преподавател, който по някакви причини е бил възприет за неудобен, за "враг" на "общото корпоративно благо" и т.н. Аз лично смятам, че едно училище не може да е някаква корпорация, имаща интерес, различен от интереса на училището, на учениците, на обществото, щото училището не е нечия собственост или бащиния, а е обществено, сиреч, общо учреждение. И така нататък. Спирам дотук, щото времето ми пак изтича. Та цялата история дотук е, че все пак дойде решаващия момент администрацията, в лицето на властващата директорка, да изпълни все пак своя дълг. Какъв е нейния дълг е въпрос, който аз тук няма да коментирам, ще ми се администрацията сама да отговори разумно и задоволително на същия този неизбежен въпрос. От нея се иска да направи нужното за да ми осигури потребните условия за пълноценно изпълняване на моите служебни задължения на преподавател. До този момент администрацията не направи нищо за да изпълни своите задължения по закон, а ако пък нещичко е правила все пак, то обаче имаше ефект, обратен на очаквания, на желания. Имаше бумерангов ефект, което показва, че тя не пожелала най-отговорно да застане на висотата на мисията си, на висотата на своята толкова трудна задача на арбитър, на помирител, не обаче на подстрекател, на сеяч на негативизми и на подобни коварни настроения. Сиреч, не съумя да използва властовия ресурс, с който 171
разполага, в посока, отговаряща както на коренните интереси на самите ученици, така и на самата институция. Употребиха обаче ресурса на властта в посока, обратна на изискванията на закона, т.е. направиха нужното за разгарянето на настроения, които са несъвместими с интереса на една такава образователно-възпитаваща и личностно формираща институция – каквато е едно училище. Използваха властта си, дадена им от държавата, за да проведат една доста ефикасна кампания по дискредитирането на една личност, на един преподавател, който в един момент възприеха като опасна заплаха за статуквото. Статукво, което, както изглежда, им е толкова изгодно. Така обаче не стават тия работи. Поне така не стават тия работи в демократичните, в съществуващите според принципите на демокрацията и на правовия ред общности. На мен съвестта ми е чиста че успях да направя всичко, което е по силите ми да въздействам на това ръководство да коригира действията си във вярната посока. Не успях да постигна кой знае какво, но е факт, че направих всичко, което ми е по силите - и то все в тази същата посока. Спирам дотук, щото в този момент ме викат в директорския кабинет; зарязвам писането; а какво ще стане там, ще ми се наложи да пиша отново и отделно. Животът, както виждате, при нас е все по-интересен и вълнуващ...
172
ЧАСТ IV Невероятно обърканото и тежко статукво в българското образование е способно да ражда какви ли не ексцесии, какви ли не аномалии, какви ли не чудовища 19 декември 2013, четвъртък
Попадам тази сутрин на публикация със заглавие Преподавател от СУ почина пред студенти, в която чета: Преподавател от Софийския университет почина внезапно пред първокурсници от ВТУ "Св.Св. Кирил и Методий". Теодор Пиперков изнасял лекция по римско частно право в старата столица. Докато асистентът говорел пред пълна с над 50 студенти аудитория, ненадейно се хванал за сърдечната област, превил се и след секунди се строполил на земята. Присъстващите в залата се обадили на тел.112. Пристигнала линейка, но лекарите успели единствено да констатират 173
смъртта му, предаде "Труд". "По принцип Пиперков е преподавател от Софийски университет, но води дисциплината римско частно право като титуляр и във ВТУ. Получил е масиран инфаркт и издъхнал на място", потвърди ректорът на висшето учебно заведение проф. Пламен Легкоступ. Искам и аз да кажа, да напиша нещичко по този повод. Във Фейсбук найнапред написах ето тази кратка реплика: "Бог да прости починалия, а ето, оказва се, как тъжно умират някои преподаватели...". Че се е случила тази трагедия - това все нещо показва. Все нещо говори. Примерно показва, че работата на преподавателите изобщо не е лесна, както някои си мислят, напротив, доста тежка и стресираща е. Дваж и триж по-тежка и стресираща е обаче работата на учителите, щото, да признаем, студентите са многократно по-лесна и благодатна за преподаване и за въздействия от страна на преподавателя аудитория. Да го кажа другояче, та да бъда разбран: значително по-кротка публика (да употребя една такава не съвсем уместна дума) са студентите, докато при учениците е съвсем друго. Много добре зная това, тъй като съм работил и със студенти, и с ученици. И ето, покосен от инфаркт по време на своя лекция е преподавател в СУ. Давате ли си сметка колко по-тежко е на учителите, дето работят с какви ли не ученици, сред тях пък има какви ли не, има и някои направо "неуправляеми"?! И значи работата на учителите е многократно по-тежка и инфарктна от тази на професорите и на асистент-професорите; правете си сметка колко поголяма е вероятността те да се изхабяват повече, в крайна сметка също така да бъдат покосявани от инфаркти, инсулти и пр. За пет-шест да са седем години в училището, в което работя, към 6-7 учители починаха скоропостижно, преди да са достигнали до пенсионна възраст (или малко, година след като я достигнаха). Аз самият наскоро бях на косъм от смъртта, добрият Бог обаче ми даде още малко време и живот. Пиша това не за друго, а защото имам чувството, че тези неща не се дооценяват изобщо. И то от много хора. Разбира се, особена благодарност от страна на неблагодарното общество ний, учителите, дето си даваме живота в своята толкова тежка "професия", не чакаме. И не за това става дума. Ние апелираме поне за известно разбиране – и дори за малко съчувствие. А постоянно, за жалост, отвсякъде срещаме само тъпо бездушие, безразличие и дори презрение. И много, прекалено много безсърдечност и дори жестокост срещаме. Учителите по начало и по презумпция са духовни, интелигентни хора – а точно този човешки тип в нашите условия изобщо и съвсем не се цени и уважава. Вярно, и сред учителите има всякакви, и те са живи хора, но щом един човек в тежките съвременни условия си е посветил живота на тази работа (да не я наричам "мисия" и пр.), то отсреща би следвало да получава поне малко и то съвсем човешко разбиране. И поне малко, много малко уважение. Да не говорим за признание. Само известно разбиране е достатъчно. Ала и него го няма. А учителите на нашите деца са така презирани, подценявани и обиждани от всички. Да, от всички. Най-напред от държавата и нейните чиновници – заради хилавите, заради мизерните заплати. И заради обидното недоверие: съвременния учител го разглеждат като сляп и прост изпълнител на държавната чиновническа воля. 174
Той, днешният учител, няма право на никаква инициатива, на никакво творчество, на никаква свобода, на никакви иновации – той просто бива принуждаван да бъде "типов", сиреч, първом самият да бъде натикан в калъпа, а пък след това сам старателно да тика душите на учениците си в подобаващите калъпи. "В унификацията е спасението на нацията!" - това бих казал ако ми разрешите да използвам думите на Ст.Цанев. Тази е същината на нашето безчовечно образование, на нашата така безчовечна образователна система. Която толкова години след "промяната" все още е крещящо недемократична, авторитарна, командно-директивна, дори тоталитарна. В която директорският произвол е центърът, около който всичко се върти. Тази система е устроена на казармен принцип. Е, така нещата изобщо не вървят. Това поне вече го разбират всички. Системата агонизира не от вчера, а жертвите са нашите ученици. Нашите деца. На карта е поставено тяхното бъдеще, а оттук – и бъдещето на страната. Всички обаче нехаят. На никого не му пука. Тия, дето се притесняваме, тия, дето роптаем, тия, дето се борим за промяна, дето искаме реформи, дори нещо повече, дето искаме революция, се броим на пръсти. Имам предвид сред дейците на образованието. Останалите сякаш се примириха. Особено след провала на историческата учителска стачка от 2007-ма година. Когато същият този човек, дето сега е премиер, се подигра и погаври така грозно с учителите, наричайки ги "седенкаджии". За това, че успя така ехидно да прекърши устрема на учителството към едно по-добро бъдеще на българското образование и на българската духовност, той беше възнаграден – ето, направиха го премиер. За да дозакопае държавата. И той така усърдно, виждаме, го прави. Народът тъпо мълчи. Аз отидох надалеч от "частния случай" на една смърт на преподавател, но нарочно го сторих. Нещата изобщо не са прости, не са и за подценяваме. Трябва да се мисли и да се постига цялостния контекст, в който те се намират. Освен това моята "частна ситуация", в която се намирам – и за която така старателно пиша всеки ден: виж поне Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели и също така Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели (част II) – та значи освен това моята "частна ситуация" е интересна с това, че показва точните, реалните, действителните, но също така изцяло абсурдните процеси, които текат в сферата на българското училище и образование. След малко пак ще пиша по тия въпроси, щото мен лично казусът ме интересува не толкова като участник, като "жертва" или като страна, а най-вече като изследовател , като търсач на истината, а също така и на изхода от така и така сложилото се невероятно объркано и тежко статукво. Което е способно да ражда какви ли не ексцесии, какви ли не аномалии, какви ли не чудовища. Ето затова аз така активно пиша – за науката, за истината, дето се казва, се искат известни жертви! – с оглед да изследвам реалната ситуация и начините за нейното преодоляване, за промяната към по-добро. С ясното съзнание, че все някой трябва да се "самопожертва" с оглед постигането на истината аз успях да предизвикам срещу себе си наймогъщи сили – защитници на презряното статукво. Дето се казва, направих нужното за да разбера чрез собствената си кожа дали Сатана има зъби – по думите на един приятел на блога ми, живеещ в Америка. Е, усетих зъбите му, има зъби, и са при това доста острички... 175
Та това е. Едно разсъждение във връзка с една смърт. Смърт на преподавател. Аз също съм такъв. Никой нас обаче не ни жали - и не ни съчувства. Напротив, всички са безжалостни. И имат претенции. И клеймят, и негодуват. Оказва се, че аз самият съм бил "единствената пречка" пред пълното процъфтяване на институцията! И трябвало, видите ли, да бъда елиминиран. Е оглед да настъпи пълният рахат. Да настъпи презряната идилия. Аз, оказва се, съм бил "най-злият враг" на "народното добруване". Такива басни чуват напоследък ушите ми. Както и да е. Да спирам, че ме чака писането на моето дневниче, където като съвестен архивар описвам преживелиците си. Чао засега и доскоро! А иначе: Бог да прости горкия г-н Теодор Пиперков, дето си е отишъл така скоропостижно! Тъжно е, че така умират преподаватели и учители, а пък нам сякаш съвсем не ни пука. Да мрат като се налага! Майната им. Пука ни: ний нали сме живи?! А не е, а изобщо не бива да бъде така...
176
Време е да осъзнаем какво правим и е време да се покаем – ала кой ли пък от нас е склонен да си признае грешките?! 19 декември 2013, четвъртък
Налага се и тази сутрин да продължа записките си по най-новите случки и преживелици в моето училище. Това, което сега ще напиша, е продължение на истории, които вчера се постарах да опиша ето къде: Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели и също така Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели (част II). Много още има какво да се пише, но емпирията, конкретните събития, не са най-важното. Истински важното е смисълът. Тълкуването е важно. Стремежът да разберем на какво са симптоми тия събития е истински важното. Те говорят за една невероятно интересна ситуация. И аз като изследовател съм, тъй да се рече, "прелъстен" от нея. А не защото съм бил искал, представяте ли си, да "очерням" нашата девствено бяла, пресвета институция. А не защото искам да "плюя" по институцията. Институцията е нещо вечно, а ний, хората, дето сме в нея, сме временни. Тя обаче трудно може да бъде "омерзена", "очернена", "оплюта", щото е нещо в някакъв смисъл възвишено, нематериално, духовно. Тя, институцията, има духовен смисъл. Нея, по тази причина, "плюнки" не я ловят. Пък и аз не плюя де. Аз разсъждавам. Аз съм 177
търсач на истината. Аз съм изследовател. Нищо повече. Пред истината всички други интереси трябва да погаснат. Тя е свята. Не ме вълнува това, че, видите ли, за някои хора истината била, тъй да се рече, "лично неудобна". Или "лично неизгодна". Проблемът си е изцяло техен. Та като употребих тази дума истина, ми се ще да поразсъждавам повечко в тази посока. Аз неслучайно дадох такова общо заглавие на предишните две части на тия записки в моето дневниче. В случая, който описвам, аз съм ненавистният. Аз съм ненавижданият. Аз съм, тъй да се рече, "грешният". Аз съм, така да се каже, "сам срещу всички". Всичките били правите, аз – грешният. Аз съм, тъй да се рече, "проблемът". Мен да ме няма, всичко ще бъде бляскаво. Точно така си представят работите някои хора. Така явно на тях им е изгодно да си представят цялата тази работа. Или тази история. Идилията без мен щяла да бъде на висота. Но е факт, че аз съм обектът на ненавистта. Мразеният съм аз. "Виновният" съм аз. Бил съм не знам си какъв: лош преподавател, опак човек, "неумеещ да се спогоди с народа", "куцала ми била психологическата подготовка" ("А той, видите ли, нахалникът, се смята за психолог и дори за философ, каква наглост само, а?!"), бил съм дори "неетичен човек", който, по един парадокс на природата, дори преподава тъкмо етика, имал съм бил "изцяло сгрешени методики и подходи", мислел съм се бил за "иноватор" и "творец", ала това били само "голи претенции", едва ли не съм бил "маниак", който, като капак на всичко, много пише, пише и издава книги, списания, вестник, какво ли не, той, горкият, се смята за "писател", а си е чисто и просто "суетен графоман"; абе много дразнещ човек съм аз, няма що. Е, разбира се, аз пък стоя на позицията, че ще си бъда какъвто искам, щото се смятам за свободен човек. Това, че съм учител, не ме задължава да бъда безличен. Къде, моля ви се, е доказано, че "добрият учител" следва да е безличен. И сивичък. Аз пък не ща тогава да съм "добър учител". По ми харесва да съм лош. Да съм какъвто съм. Няма да стана друг за да угодя някому. На никому не ща да угаждам. Цял живот не съм го правил, та сега ли, когато съм вече на стари години, ще се опозоря? Тая няма да стане. Голям инат съм де, това поне трябва да ми се признае. Да, но ето го капанът, който щракна вече, не го ли усетихте? Какъв капан ли? Как щракна ли? Защо щракна капанът ли? Ето защо, как, какво. Ами според древните римляни истината раждала била ненавист – усещате ли накъде бия? Усещате ли за какво намеква тази максима на мъдрия римски народ? Ами ненавистни са ония, с които е истината, не някои други. Сфащате ли? Тия, дето изпитват ненавистта, не са правите, поняли меня, таваришчи? Те може да се пенят колкото си искат, но истината им е обърнала гръб. Тя мене гледа право в очите, а към тях стои с гръб. Такава е жестоката ирония на живота, няма как да е иначе. От истината боли – пък казваме ний, българските дървени "философи". Защо да боли, питам аз? Колко извратен трябва да си че да те заболи от това, че някой ти бил казал истината право в очите? Ами че нормалното е истината да е балзам за душата ти. Ама не, ний се инатим, ето, от истината боляло. Ще боли, ама така истината лекува бе, тутманици недни?! То и хирургът като лекува и спасява със своето сечиво целия организъм, причинява болка, ала ето, иначе ще погине цялото. И циреят, като го изстисква178
ме, боли, ама нищо, това е предпоставка за оздравяване на болното място. Какво има повече да се инатим и да не признаваме реалностите? Та сфанахте ли за какво става дума: ония, дето казват истината, са ненавистните. Тия, дето ни се умилкват, дето са така популистично настроени, дето флиртуват с нас, дето лицемерят, дето ни се подмазват, с тях истината е недружелюбна, тя на тях е обърнала гръб. Такива живеят не с истината, а с така превъзходно сладката лъжа. Те от лъжата печелят съответните дивиденти. Печелят, да речем, "приятели". Радват се на овациите на тълпата. Приемат поздрави и подаръци. Те стават "народни кумири". Тях за известно време ги носят на ръце. Тям се кланят. Тях ги благославят. Тях ги турят на властнически тронове. Е, като направят поразиите си, ги бутат от власт – и ги освиркват, ама какво от това? Злото вече е направено. Късно е, байно, за... какво беше? Да речем – за китка. Или за каквото и да е там. Аз говоря дотук по принцип. Да не вземе някой да приеме прекалено лично тия мои мисли и да полудее от ненавист. И от обида. Та да ме даде под съд, примерно. Аз пиша това като философ. Принципно. По същество. Отделните персони, дето олицетворяват или персонифицират това или онова, да си призная, съвсем слабо ме интересуват и вълнуват. Нека да си бъдат каквито щат. Мен ме интересуват явленията. И туй, дето стои зад тях. Смисълът ме вълнува. Аз затова съм философ. С простотии и глупости съвсем не ща да се занимавам. Ама понякога се налага. И с човешки илюзии и заблуди ми се налага да се боря. Кажи-речи всеки ден. Такава пък е мисията на философа. Той е нещо като "осветител" на недъзите на човешката природа. И също така е лечител на душите. Ето затова философите ни са съдбовно нужни. Иначе, без тях, рискуваме да загубим духа и душите си. Без дух душата е пълна мизерия. Запомнете поне това от мен. Но да спра дотук, щото мога да философствам така цял ден. Темата е благодатна. Ама трябва да пиша и за други неща. Към което пристъпвам ето сега. Вчера по време на един мой "прозорец" (така ний, учителите, наричаме празнината, луфта в програмата си, т.е. когато нямаме часове) аз кротко си пишех на лаптопа втората част на вчерашните ми записки в дневничето си и хоп, дойде педагогическият съветник да ме извика при... директорката. загасих си лаптопчето и отивам. Вътре в директорския кабинет гледам шарена компания: двама шефа от инспектората, самата директорка, една нейна помощничка, въпросният съветник, неколцина ученика, от оня същия клас, дето са разбунтува срещу моята скромна милост, дето не ме ще за преподавател по философия де, после, след мен, дойде класната ръководителка на този клас, а накрая, като капак на всичко, някой, както си му редът, беше се погрижил да докара и две "възмутени родителки", няма майтап, всичко си беше както се полага да бъде според древните административни пинизи. Които ний знаем чудесно. И които не ни изненадват де. Но ни изненадва само ето какво: че не се постараха тия въпросните администратори да измислят нещо ново. Нещо по-свежичко. Все същия калъп ни поднасят. Все същите притоплени, ала прокиснали административни буламачи. Както и да е де. Та началството от Инспектората тържествено обяви целта на таз сбирка и се даде думата, както се полага, на "онеправдания народ". Зер, ний сме демокрация, няма да се излагаме сега я?! 179
Учениците старателно, като добре подготвени, добре научили си урока, си повториха все ония същите "обвинения" спрямо мен. Биеше на очи, че доста старателно се бяха подготвили, имаха, да речем, принтирани мои текстове от блога, дори мернах и едно мое помагало по логика, нарича се Изкуството на мисълта, явно го бяха донесли за да докажат нагледно колко лоши са моите помагала. Аз, признавам си, много се надявах да кажат нещо подобно, щото щеше да се получи сюблимна картинка: моето помагало всъщност е адаптация за ученици на учебник по логика на великия Кант! Та на учениците щеше да наложат да докажат колко "лошо" е разработил логиката великият Кант. Е, те без замисляне, увличайки се - за младите е присъщо да се увличат, те затова са млади, в това няма нищо лошо! - без замисляне вчера пък обявиха филм на великия Фелини за "порнографски", за "неподходящ" за ученици, за "лош", та на Кант ли ще цепят басма?! Интересно е, че когато ученик, увличайки се, обяви филма на Фелини АМАРКОРД (който аз съм им прожектирал в час, и това е едно от моите най-страшни престъпления!) именно за "порнографски", забелязах, че никой от благочинно слушащата публика не прихна да се смее. Обяснявам си го с това, че министерските чиновници не са почитатели на Фелини. Нашата директорка пък, чини ми се, има зъб нещо на Фелини специално, но както и да е. Факт е, че никой не се изсмя. Това все нещо говори. И на други твърдения на тия увличащи се млади хора би следвало здравомислещата публика да се усмихне поне, но това не се случи. Аз, разбира се, се усмихвах донасита. Ама бях доста очебийно самотен в емоцията си. Както и да е. Опитвах се да встъпя на места в диалог и задавах кратки въпросчета. Височайшето началство на няколко пъти ме прекъсна, зер, нарушавах дисциплината. Или сценарият, не зная точно. Даже в един момент, когато аз възнахалничко пак казах нещо, това началство ме прекъсна и рече, че "било трябвало да уважаваме мнението на болшинството". Аз, понеже съм наглец, не се стърпях да кажа: "налагането на мнението на болшинството се нарича болшевизъм, г-н Началник!". Другият експерт, историк по образование, леко се усмихна в този миг. Много леко се усмихна. Тръпка на нервност обаче мина през останалата публика, щото, явно, аз демонстрирах "невъзпитаността" си да мисля така екстравагантно-различно. Както и да е. Като учениците си изпяха урока – а те, повтарям, се бяха добре подготвили, нищичко не пропуснаха, трябва да им пиша, ако остана техен учител, по една шестица за старанието та малко да им се подмажа! – думата биде дадена на уважаемите представителки на "възмутени родители", които единодушно, няма как, декларираха, че "лошият г-н Грънчаров" немедлено трябвало да бъде отстранен от преподавателския си пост, тоест да бъде, тъй да се рече, уволнен от справедливата и милостива директорка. Било невъзможно толкова пропаднал човек като тоя Грънчаров да преподава на децата им, нещо такова казаха представителките на възмутеното родителско тяло. Забелязах, че многоуважаемата г-жа директорка в този миг се разнежи така, че за малко ми се приплака от силната емоция. Ала се сдържах стоически. Удържах емоцията си. Другата родителка пък каза, че то, тази работа между мен и класа, била същата както в едно семейство: като не вървят работите – развод! Какво има повече да му мислим я? И да го усукваме?! Аз си позволих да вметна, че ний с учениците "бракосъ180
четание" не сме сключвали, за да има какво да разтрогваме. Забелязах обаче, или поскоро усетих, че и учениците, и техните родители, сякаш се опитваха да демонстрират едно "приповдигнато възмущение" от моя милост, но това сякаш не им се удаваше. Малка театралност аз усетих в цялата тази работа, което ме кара да си мисля, че има режисура, има постановка, има сценарий, ала актьорите, чини ми се, на моменти се издъниха. Просто споделям чувството си. Така аз усетих нещата. Честно си казвам какво усетих. Правдолюбец съм. Това нима е грях? Понеже ми дойде време да влизам в час аз попитах какво да правя и ми се отвърна, че следва да си ида да си гледам часа. Какво се е говорило по мой адрес понататък аз не мога да кажа. То това да се карат ученици и родители да говорят разни неща зад гърба на един преподавател не е много нравствена работа, ама да не търсим сега кусури. Съвършени не можем да бъдем я?! Като излязох от час пак ме повикаха, ала този път учениците и родителките им бяха освободени. Биде дадена думата и на мен. Това, че моята гледна точка не биде чута от опонентите ми, разбира се, не смути никой. Никой. Абсолютно никой. На това ний му викаме "демократична равнопоставеност на страните". Нашата директорка е много демократична, в това спор няма. Проблемът е дето аз имам "по-извратена" представа за това що е демокрация. И що е уважение на личността. Стълб на автентичната демокрация по моите разбирания е тъкмо уважението и почитането на отделната личност, не на "колективите". Колективите ги почитат и им отдават приоритет тъкмо болшевиците. Комуно-болшевишкият манталитет обаче в нашите условия е неотстраним. И е доста разпространен. У нас вилнее също така и ето това, дето е стълб на комунизистическото презрение към личността: "Какво там значи някаква си личност?!". Мачкайте личностите, погубвайте ги, таваришчи, не им прощавайте, ще видят те една личност, ще им дадем да разберат те що е личност! Какво казах на камерния състав на въпросното съвещание сега, признавам си, ме домързя да пиша. Безброй пъти съм го писал, та затова. Казах каквото аз мисля. И как аз виждам нещата. И сложилата се ситуация. Изказах дълбокото си желание, че ако администрацията беше на висотата на мисията си, конфликт никакъв нямаше да има. И сега, вече възникнал, конфликтът за миг може да бъде потушен и отстранен – стига администрацията да има доброто желание да се държи както подобава, именно да работи в интерес на институцията и на учениците, на техните коренни интереси. Но понеже нашата своеволна администрация не прояви добрата воля да си изпълни дълга, ето, конфликтът ескалира. И това е изцяло заслуга на самата администрация. Учениците нямат никаква вина и аз с тях мога да се споразумея за пет минути. Стига администрацията, потретвам, да си изпълни добронамерено функцията и ролята. Но докато администрацията се старае да подклажда конфликта, той, разбира се, не може да спре. Пък да изкара администрацията мен, жертвата на нейния произвол, виновник за всичко, както тя отчаяно се мъчи, е, дето се казва, мисия невъзможна. В мое лице същата тази администрация си намери, тъй да се рече, "майстора". Щото, да повторя, съм, първо, стар боец, второ, съм правдолюбец, трето съм много ангажиран гражданин и дори блогър, трето, съм опак човек, дето не може да бъде сплашен, голям инат съм също, още, не знаем кое поред е, съм свободолюбец, 181
също така съм философ, психолог, тъй че, дето се казва, трудно ще бъда прекършен. Всички опити в тази посока са напразни. Това отдавна някои хора трябваше да го разберат, ала, за жалост, не успяват. Или не искат. Проблемът си е изцяло техен. Аз каквото мога да им помогна го правя и то с най-добри подбуди. Но изборът, повтарям, е техен. Когато се изказах, г-жа директорката все пак взе думата – тя благочинно мълча до този момент и се наслаждаваше на целия спектакъл! – но почна да говори в смисъл, че "защо само срещу А.Грънчаров има жалби" и прочие, и ала-бала, и тъй нататък, и тра-ля-ля. Дори почна да чете избрани места от някаква нова поредна жалба срещу мен. Това прозвуча така грозно, че проверяващият от инспектората не издържа и закри съвещанието. Интересен момент е също, че в другите два от бунтовните класове (те бяха общо взето три, след връщането ми на работа в три класа имаше аналогични проблеми) си тече съвсем нормален учебен процес. Да не говорим за останалите повече от десет класа, на които водя разни предмети. Всичко си тече нормално. Да, знам, че дърпам сега "дявола за опашката", но умишлено го правя. За да изследвам по-нататъшния ход на нещата. И особено много ме интересува реакцията и по-нататъшното поведение на администрацията. Ще ви информирам непременно за случилото се, няма как, вече знаете случая и вероятно, предполагам, искате да знаете и развръзката. Всичко е в ръцете на многоуважаемата и така милосърдна наша г-жа директорка. Чао засега! Хубав ден ти желая, простодушни ми читателю, дето има търпението на дочетеш тоя дълъг и предълъг текст. Писан от философ-графоман - Боже, има ли по-голяма извратеност на този свят?! Както и да е: нека да е хубав за теб денят! Идат празници! Да ги посрещнем подобаващо: с радост в сърцата! И с чисти, свободни от злоба сърца! Помнете: истината ражда ненавист, а угодничеството приятели. Един философ, именно великият Аристотел пък е написал нещо също така знаменито: "Платон може да ми е приятел, но истината ми е по-скъпа!". За нас, философите, истината стои на най-високо място, ние сме нещо като служители в Храма, чийто бог е Истината. За нея и приятелството, както се вижда, сме способни да жертваме. Какво може да значат за нас някакви "приятели", щом истината за тях е неугодна? А пък за истината нека да помним завета на Великия Учител Христос, дето е изрекъл: "Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни!". Да, Той, Същият, дето скоро ще празнуваме Светото Му Рождество, е изрекъл тия свети думи, един завет към нас, човеците. А ний така често пренебрегваме истината, нали? Затова и си страдаме. И затова сме така отчайващо несвободни, бедни и мизерни. Да, време е да осъзнаем какво правим и е време да се покаем, ала кой ли пък от нас е склонен да си признае грешките?! Всички сме надменни и всички се мислим за непогрешими. Ето тук ни е проблемът. Но това вече е тема за друг разговор. Днес, в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, от 13.40 часа, в каб. 1403, на 4-тия етаж в нашето училище, което аз така редовно "очерням" в писанията си, ще изнеса лекция по тая теми, по тия въпроси. Заповядайте в Клуба! Вашето мнение има значение!
182
Пожелание за деня с покана за участие в лекция с дискусия по предрождественска тема 19 декември 2013, четвъртък
Хубав ден ти желая, простодушни ми читателю, дето има търпението на дочетеш тоя дълъг и предълъг текст – виж Време е да осъзнаем какво правим и е време да се покаем – ала кой ли пък от нас е склонен да си признае грешките?! Писан от философ-графоман – Боже, има ли по-голяма извратеност на този свят?! Както и да е: нека да е хубав за теб денят! Идат празници! Да ги посрещнем подобаващо: с радост в сърцата! И с чисти, свободни от злоба сърца! Помнете: истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели. Един философ, именно великият Аристотел пък е написал нещо също така не по-малко знаменито: "Платон може да ми е приятел, но истината ми е по-скъпа!". За нас, философите, истината стои на най-високо място, ние сме нещо като служители в Храма, чийто бог е Истината. За нея и приятелството, както се вижда, сме способни да пожертваме. Какво може да значат за нас някакви "приятели" – щом истината за тях била, представете си, "неугодна"!? А пък за истината нека да помним завета на Великия Учител Христос, дето е изрекъл: "Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни!". 183
Да, Той, Същият, дето скоро ще празнуваме Светото Му Рождество, е изрекъл тия свети думи, един завет към нас, човеците. А ний така често пренебрегваме истината, нали? Затова и си страдаме. И затова сме така отчайващо несвободни, бедни и мизерни. Затова сме така унизително несвободни. Затова продължаваме да сме нещо като роби. Роби поне на своите страсти и капризи ако не на нещо друго. Роби на своите предразсъдъци и на своята ограниченост. На каквото си искате,у на каквото ви харесва сме роби, ала че сме роби, трябва да имаме добрината да го признае. За жалост, така е... Да, време е да осъзнаем какво правим и е време да се покаем, ала кой ли пък от нас е склонен да си признае грешките?! Всички сме надменни и всички се мислим за непогрешими. Ето тук ни е проблемът. Но това вече е тема за друг разговор. Днес, в ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, от 13.40 часа, в каб. 1403, на 4-тия етаж в нашето училище, именно Професионалната гимназия по електротехника и електроника в Пловдив, училището, което аз така редовно съм бил "очернял" в писанията си, ще изнеса лекция по тая теми, по тия въпроси. Заповядайте в Клуба! Вашето мнение има значение!
184
Мечтаната промяна към по-добро ще се случи, България я чака по-добра съдба от тази, която в моменти на отчаяние ни се струва най-вероятна декември 19, 2013
По публикацията от вчера със заглавие Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели (част II) получих интересен и важен за мен отзив от мой ученик, който публикувам отделно заедно с моя отговор до него и също така коментара на един друг човек, чието мнение много ценя, моя приятел Т.Томев; ето какво си казахме там: Анонимен каза: Добър вечер господин Грънчаров, прочетох за Вашите така да ги нарека „приключения“ с 11Д клас и искам да Ви изразя своето мнение по въпроса. Да спомена – аз също съм Ваш ученик от 11 клас, но ще запазя своята анонимност поради някои лични причини. Първо искам да ви кажа, че не трябва да се напрягате толкова заради този клас и премеждията Ви с директорката ни, знам, че имате проблеми със здравето в частност сърцето, от малкия си житейски опит до сега разбрах, че по-важно от това да си здрав няма. Знам че съм малък и изобщо не съм на Вашата интелигентност, но все пак приемете този съвет от мен: пазете си здравето, не го хабете за безсмислени опити да вкарате малко мозък в празните глави на някои хора, разбира се, че няма да искат да учат философия, това е наука, изучаваща душата на човек, а как да бъде тя 185
разбрана от хора без души? Не мисля, че е възможно, просто българите станахме такива хора без ценности, хора без морал, хора без душа, роби ако мога така да се изразя, хора без идеи, мечти и цели в този живот и колкото и да се опитвате няма да промените това – ние вече сме безнадеждни. Това е което исках да споделя с Вас, благодаря ви за отделеното време! Томи Томев каза: Не съм съгласен със следното изречение на „… българите станахме такива хора без ценности, хора без морал, хора без душа, роби, ако мога така да се изразя, хора без идеи, мечти и цели в този живот и колкото и да се опитвате няма да промените това – ние вече сме безнадеждни.“ Не всички българи сме такива, даже си мисля, че повечето сме от другата категория, но нали знаете приказката за кацата с меда и капката катран. Вие вероятно сте млад човек и затова ще Ви помоля да не обобщавате така свободно. Общия знаменател е валиден само в математиката. Но сте прав/а/ за това, че има ограничени хора, с които не си заслужава човек да си губи времето да ги ограмотява. Томи Томев Ангел Грънчаров каза: Здравейте, млади човече, Много Ви благодаря за това писмо, наистина в този момент Вашите думи и Вашата подкрепа за мен са изключително ценни! Дори са безценни, щото реакцията Ви показва, че има хора, които разбират смисъла на това, което се опитвам да правя, а за мен това е свидетелство, че вървя по верния път. Е, не претендирам, че съм безгрешен, но всичко правя по идеални, по духовни, сиреч, по дълбоки вътрешни подбуди. Разбира се, повечето хора едва ли могат да осъзнаят това, а пък да го признаеш се иска известен личностен и душевен потенциал. Благодаря Ви и за съвета да се щадя, да пазя здравето си, напълно сте прав, споделям. Но искам да Ви кажа, че аз съм така устроен, че ако не реагирам, ако си премълча, то напрежението в мен се засилва, а когато излея „мъката“ си когато изразходвам емоцията си, тогава пък ми олеква, тогава пък съвестта ми е чиста – и се чувствам по-добре. А ако премълча пред някаква неправда, ако си затрая, тогава има опасност да се пръсна от напрежение. Това е въпрос на вид психика, тъй че аз се чувствам по-добре когато не си мълча, а тъкмо когато кажа открито каквото мисля. И, да се надяваме, здравето ми се подобрява когато съм ангажиран с проблемите, когато към активен, когато не изневерявам на себе си. А иначе как да Ви кажа, аз смятам, че това, което пишете, а именно „… просто българите станахме такива хора без ценности, хора без морал, хора без душа, роби ако мога така да се изразя, хора без идеи мечти и цели в този живот и колкото и да се опитвате няма да промените това, ние вече сме безнадеждни“, ще ми се да вярвам, че то не е все пак точно така, че надежда има, че ако повече хора бъдат на ниво, ако повече хора успеят да победят малодушието си, ако повече хора у нас почнат да се съзнават като свободни и достойни, то работите у нас няма как да не почнат да се променят към по-добро. Аз в това вярвам и за това се боря – доколкото ми стигат силите. 186
Последните събития у нас, именно историческите всекидневни протести на свободолюбивите хора у нас, на ранобудните студенти също, са нещото, което ме вдъхновява и ми дава увереност, че мечтаната промяна към по-добро все пак може да се случи, че България я чака по-добра съдба от тази, която в моменти на отчаяние ни се струва най-вероятна. Ето, аз примерно на 26 ще ида на планирания протест в София, дано и повече други хора като мен отидат, та да се помръднат нещата от мъртвата точка, да се задвижат във вярната посока. Иска се да работим за това, иначе нищо добро не ни чака. Това исках да Ви кажа. Благодаря Ви още веднъж за подкрепата! Желая Ви хубави празници! С поздрав: Ангел Грънчаров
187
Въпрос за дискусия: Е, трябва или не трябва да се съпротивляваме на злото – и да вървим срещу него? 22 декември 2013, неделя
Не сме нито ангели, нито дяволи, а човеци... – другояче си позволявам да изкажа тази сутрин прочутата мисъл мисъл на Блез Паскал: "Не ангел, и не дявол, а човек...". А ето по-долу едно писмо от мой приятел, в което той поставя важен по моя преценка нравствен въпрос, твърде подходящ за осмисляне в тия предпразнични дни; та затова решавам да публикувам в блога си както неговото писмо, така и моя отговор; ето какво всъщност си казахме: Здравей, Ангеле, Видях от блога ти, че ИДЕИ е пред издаване и затова ти изпращам 40 лв. Пиши като ги получиш, за да зная, че всичко е наред. Преди доста време ми дойде една спонтанна мисъл, мисля, че я споделих с теб, но не съм сигурен дали съм го направил. Мисълта е следната: "Да се съпротивляваме на злото и да тръгнем срещу него е ненужно, даже вредно. Ако искаме да го обезсилим и да го преодолеем, по-добре е да вървим успоредно с него. А какво е това "успоредно с него" – все още не зная. А вие знаете ли?" На път съм да открия моят отговор на този въпрос, но все още не съм си изяснил подробностите. Ако имаш време и сметнеш за нужно, моля те напиши нещо по тази моя така странна на пръв поглед, дори невъзможна мисъл. Бъди здрав, ти и семейството ти! Пожелавам ти да посрещнеш празниците в хармония със себе си и с околния свят; и ако можеш – намали темпото, поне през празниците. 188
С приятелски поздрав: Томи Здравей, Томи, мой драги приятелю, Благодаря ти за подкрепата за списание ИДЕИ, благодарение най-вече на неколцина като теб скромни дарители списанието все още съществува – и няма намерение да се отказва от съществуването си. За отбелязване е също така, че нито един, повтарям, нито един по-състоятелен, заможен и с възможности човек (даже от кръга на моите някогашни познати и приятели, които после забогатяха и също така добре знаят, че се мъча да издавам едно списание за идейното, духовното и личностното въздигане на младежта) не благоволи да даде и едно левче за да подкрепи списанието, което все нещо говори. Явно е съвсем вярно популярното библейско изказване, че по-скоро камила ще мине през иглени уши, отколкото богат финансово човек – в Царството Божие. За жалост, така е. Както и да е. Що се отнася до мисълта, която се била явила в съзнанието ти и по която си бил мислил така, че си на път да откриеш своя отговор, смятам, че мога да ти кажа следното: Да не се противим, да не се съпротивляваме на злото е една доста мъдра мисъл: на злото да се отговоря със зло изобщо не води до прекратяването на злото, напротив, засилва общия баланс на зло и добро на тази земя – в полза на злото. В този смисъл, безспорно, дори е вредно да отвръщаме на злото със зло, аз също споделям такава една теза. Друг е въпросът, че да се прави така не е по силите на всеки, ний сме човеци, живеем в този тукашен свят, поради което обикновено, водейки се от неговите закони, сме склонни да отвръщаме на злото не с добро, а със зло. За хора, чиято душа съзнава, че принадлежи на един друг, по-добър свят, е възможно обаче да отвръщат на злото с добро, ето, например, така е постъпвал Учителят Христос. Който, както знаем, е съветвал: "Като те ударят по едната страна, обърни и другата!". И го е правил. Дал е пример, че може да се прави така дори и тук, на тази земя. Е, той е Бог, Свръхсвято, Свръхчовешко, Абсолютно Съвършено Същество, ний обаче не сме нито светци, нито богове, нито дори ангелчета. И затова често се увличаме и правим обратното на това, което трябва. И затуй дори и да се борим за добро, но като използваме недотам добри средства, по-скоро вредим, отколкото да разчистваме пътя на доброто. Та значи никак не обезсилваме експанзията на злото тук, на земята, напротив, засилваме я, допринасяме да се засили. Знам това, по пък има и нещо друго: има опасност човек да стане съвсем неадекватен (несъответстващ" на тукашните реалности и на законите, по които функционира тукашният, земният материален свят, та затова, в някакъв смисъл, сме принудени да отвръщаме на ширещото се тука зло с недотам добри средства. Това обаче съвсем не ни оправдава. Злото в общия баланс нараства. А що означава твоето допускане, че трябвало да не се изправяме срещу злото, а да вървим успоредно с него, това за мен е интересно допускане, по което си заслужава да помисля повече. Мога тук да разсъждавам импровизирано, мога нещичко да напиша, но ми се ще да помисля малко повечко. И искам да ти поставя е един допълнителен въпрос: като трябва да вървим успоредно на злото, а каква следва да е 189
посоката на нашето вървене? В същата посока, в която върви злото ли следва да вървим? Или в противоположната? Щото самата успоредност не е достатъчна, важна е все пак посоката. Дай ми пояснение по този въпрос и тогава ще помисля още повече. Разбира се, налага се да се осмислят и двата варианта. Интересен проблем поставяш, ще ми се да предизвикаме повече хора да се изкажат, та затуй нека сегазасега аз да помълча, пък после, ако се изкажат други в една дискусия, ще взема думата пак, но тогава. Разбира се, много ми е любопитно ти как мислиш. За мен поставеният от теб проблем е важен и в този смисъл, щото, както знаеш, напоследък, в последните две години, ми се наложи да водя една битка със сили на злото, която доведе дотам, че почти изчерпах силите си и бях на косъм даже от смъртта. Като оживях, като добрият Бог ми даде още малко живот, оказа се, че съм бил чакан с още по-голяма охота за разправа от своите, да ги наречем така, опоненти, не дори врагове. За жалост, така се оказа. Не мога да твърдя, че в тази битка съм отвръщал винаги с премерено добро, напротив, увличах се, най-вероятно съм постъпвал и зле, причинявал съм зло, нямам претенции че съм безгрешен или пък "перфектно добър", опази Боже! Та и в личен план за мен този въпрос е доста важен. Тъй че, бъди спокоен, ще помисля повече по него. Аз и така мисля де, и то всеки ден, по аналогични въпроси, имам си своите съмнения, ето, ти ме подтикна да помисля повечко. За което ти благодаря! Постъпваш като добър и деликатен приятел! Благодаря ти също за хубавите пожелания по повод на идещите празници! Нека и за теб и за твоите най-близки хора идещите празници да дадат така потребната на душите ни благодат и хармония! Бъдете живи и здрави! С поздрави от сърце: Ангел Грънчаров П.П. Понеже стана дума, че е добре и други хора да се включат в обсъждания от нас проблем, се налага да публикувам писмата ни в блога. Надявам се нямаш нищо против, но ако имаш, кажи ми, ще сваля публикацията. Примерно, ако и ти като мен криеш от жена си това, че даваш пари за списанието, и има опасност, ако жена ти разбере че си дал тия пари за такава една работа, т.е. ако има опасност да си имаш неприятности, кажи ми, ще махна публикацията. Всичко добро!
190
Някои истини за жените, които ни казва великият Шопенхауер 22 декември 2013, неделя За новата книжка на сп. ИДЕИ – която ще трябва да излезе от печат до края на тази година, сиреч, след няколко дена – преведох от руски първата част на един чудесен автобиографичен очерк за един от моите найлюбими философи, именно за Артур Шопенхауер, писан от философа от Санкт Петербург А.В.Перцев; в следващите книжки на нашето списание, живот и здраве да е, ще преведа и останалите части на този наистина превъзходен и много поучителен текст. За мен беше много вълнуващо да узная, че моят философски учител и наставник Шопенхауер (аз четох с огромна страст книгите му като студент в Санкт Петербург в далечните 1980-1983 г.) също като мен е бил съден от една жена за... обида, но при него обидата била не само с думи, а и дори с действие! Тази сутрин ми хрумва да публикувам тук един откъс от същия този текст, касаещ отношението на Шопенхауер към жените; знаете, че Шопенхауер не прощава на никой, ето, дръзнал е да напише някои истини, които така често, по съвсем глупави съображения, биват премълчавани; моля, почетете, проумейте, премислете тази истина за жените, която ни дава този толкова знаменит философ: ... Тъжният юноша, на свой ред много скептично гледал на майчиния салон, не без основания виждайки в него начин начин да бъдат хвърлени на вятъра унаследените от баща му пари, а още по-скептично гледал на литературните опити на майка си. Биографите на Шопенхауер описват сблъсък на майката и сина по този повод. В 1813 година Шопенхауер издал на своя сметка своя първи философски труд „За четиризначния корен на закона за достатъчното основание“. Него възторжено го оценили някои професори, но да бъде продаден не се удало – в тази военнополитическа ситуация, която се намирала тогава Германия, темата на книгата се сторила на публиката не най-актуална. Шопенхауер понесъл значителни загуби, но толкова по-трепетно се отнасял към своето първо философско „дете“. Когато той приподнесъл един екземпляр от книгата на своята майка, тя, прочитайки заглавието, имела несъобразителността да се пошегува: „О, да, но тук има нещо за корени! Изглежда, книгата е фармацевтична!“. Докаран да излезе извън себе си от тази насмешка Артур заявил, че неговите съчинения ще бъдат изучавани и тогава, когато за белетристичните опити на Анна Шопенхауер светът отдавна ще е забравил. 191
Тази оценка съответствала на общата представа на Шопенхауер за жените. От времето, в което той несполучливо ухажвал известната актриса Ягеман, за която бил готов да се ожени, отношенията му със слабия пол при него принципно не се получавали. Като всеки философ той леко намерил за това теоретично обосновка. Жената според него притежава умствено късогледство. Тя е способна да различава само близките предмети и цели, но да погледне в бъдещето и в миналото е неспособна. Видимостта на нещата тя приема за същина на цялата работа. Затова пък нейното късогледство й позволява повече от мъжете да се наслаждава на радостите на днешния ден, да бъде жизнерадостна и разточителна. За жената Шопенхауер пише така: „Тя инстинктивно е лукава, но заедно с това, поради неразбиране и малка съобразителност, е глупава, капризна, тщеславна, пада си по блясъка, пишността и фалша; в отношенията една към друга тя проявява по-голяма принуденост, потайност и враждебност отколкото мъжете в отношенията помежду си. На жените е чуждо истинското призвание към музиката, поезията и въобще към изкуството; даже найбляскавите представителки на женския пол никога не са създавали нещо действително велико и самобитно в художествената област; още по-малко са способни да удивят света с научно творение с непреходни достойнства. Обяснява се туй нещо с това, че жената винаги и във всичко е обречена само на опосредствано господство чрез този мъж, когото с едно нещо тя владее непосредствено… Жените във всички отношения са втори, по-ниско от мъжете стоящ слаб пол… По самата си природа жените несъмнено са обречени на подчинение; видно е това даже от факта, че всяка от тях – стига да попадне в независимо положение – доброволно се отдава под опеката на любовника или на духовника, само и само поне някой мъж да властва над нея.” Окончателен „мизогин”, както наричали в ония времена женоненавистниците, Шопенхауер бил направен от някоя си Каролина Маркет, позната на неговата берлинска квартирна стопанка по времето на неговото кратковременно професорство. През август 1821 година тя призовала автора на „Светът като воля и представа” на съд за оскърбление с думи и действие. Писменият отговор на Шопенхауер на жалбата на жалбоподателката изглежда така: „Издигнатото за мен обвинение представлява чудовищно преплитане на лъжа с истина… Аз вече шестнадесет месеца наемам у вдовицата Бекер мебелирана квартира, състояща се от кабинет и спалня; към спалнята е залепена малка стаичка, от която аз отначало използвах, но после, поради това, че не ми трябваше, отстъпих на стопанката. Последните пет месеца тази стаичка беше заемана от сегашната моя обвинителка. Холът пък в тази квартира беше изключително в мое и на другия квартирант ползване и освен нас двамата и нашите случайни гости в него никой друг не следваше да се показва… Но две седмици до 12 август аз, връщайки се у дома, заварих в хола три непознати; по много причини това на мен не ми хареса и аз, повиквайки стопанката, я попитах: позволила ли е тя на госпожа Маркет да стои в моя хол? Тя ми отговори, че не е позволила, че Маркет въобще от своята стаичка в други стаи не ходи и че въобще Маркет в моя хол няма какво да прави… На 12 август, идвайки в дома си, аз отново заварих в хола си три жени. Разбирайки, че стопанката не е в 192
къщи, аз сам и заповядах да излязат от хола. Двете от жените се подчиниха безпрекословно, обвинителката обаче това не направи, заявявайки, че тя била „прилична особа”. Потвърдих на госпожа Маркет заповедта си да се маха, аз си влязох в моите стаи. Като постоях там известно време, аз, приготвяйки се отново да излизам от къщи, отново влязох в хола с шапка на глава и с тояга в ръка. Виждайки, че г-жа Маркет все още се намира в хола, аз повторих поканата си да се маха; но тя упорито желаеше да остане в хола; тогава аз я заплаших да я изхвърля навън, и тъй като тя си стоеше на своето, то аз наистина изгоних зад вратата. Тя започна да крещи, почна да ме заплашва със съд и искаше своите вещи, които аз й ги изхвърлих; тогава, под предлог, че в хола е останал някакъв незабелязан от мен парцал, тя отново нахълта в моите стаи; аз отново я изхвърлих, независимо от това, че тя с всички сили се противеше на това и също така гръмко крещеше, опитвайки се да докара другите наематели. Когато аз вторично я избутвах, тя падна, най-вероятно умишлено; но нейните обвинения, че съм бил бутнал нейното боне (нощна шапчица) и че съм го тъпкал с крака е най-чиста лъжа: подобна дива разправа не се връзва нито с моя характер, нито с моето обществено положение и възпитание; изгонвайки Маркет зад вратата, аз повече не съм я докосвал, а само й изпратих пътьом една ругатня. За това аз, разбира се, се провиних и подлежа на наказание; във всичко останало аз само се възползвах от неоспоримото право на охрана на моето жилище от нахални посегателства. Ако тя е получила натъртвания и синини, то аз си позволявам да се усъмня, че те са получени при въпросното стълкновение, но даже и ако е станало така тя следва да вини за това самата себе си: на такива незначителни повреди рискува да се изложи всеки, който се опитва да бута чужди врати…” На първа инстанция делото спечелил Шопенхауер. Но то се протакало още пет години и свършило с това, че Шопенхауер бил осъден да изплаща на Маркет пожизнена пенсия от 60 талера на година. Това продължило 20 години. В 1846 година философът получил свидетелство за смъртта, върху което написал на латински: "Obit anus, abit onus" ("Отиде си старицата, отпадна бремето")
193
Вълнува ме това дали сме способни поне малко да се променим. Поне мъничко. Ще видим... 22 декември 2013, неделя Мои приятели от Фейсбук ме информираха, че са попаднали на интересен документ, касаещ моята скромна персона, а именно: Обръщение-призив: да спасим учителя по философия Ангел Грънчаров от пловдив, необходим на образованието в България който са намерили в блога на колегата Райчо Радев от Перник. Да си призная, не съм очаквал, че може да има хора, способни на такъв един алтруистичен жест... но ето, имало! Което, както и да го погледне човек, е радващо – на фона на царящата общо взето пълна апатия и дезангажираност. И на фона на господстващия позорен сеирджилък. Особено пък спрямо тежката ситуация и проблемите в българските училища. Спрямо проблемите, касаещи бъдещето на собствените си деца, да, дори и спрямо тия проблеми масовият българин стоически мълчи. Големи мълчаливци се извъдихме. Няма що! Но ето, че имало хора, способни на съпричастност – и на подкрепа. Благодаря ти, Райчо – драги колега и приятелю! Цял живот сме работили все на една и съща нива – българското образование – и сме се борили все за една и съща кауза, тъй че оценявам жеста ти! Публикувам писмения израз на тази своя реакция по една причина: много ми е интересна най-вече реакцията на тия 5000 човека, дето се водят мои приятели във Фейсбук, а сред тях има много такива, с които наистина сме били и сме приятели дори в истинския смисъл на тази дума. И на читателите на моя блог ми е интересна реакцията. Обикновено българинът стоически мълчи, когато гледа някакъв интригуващ сеир. Та ми е интересно, не крия, сега каква ще е реакцията. Вълнува ме това дали сме способни поне малко да се променим. Поне мъничко. Ще видим. Щото ние, в своите реакции спрямо нещата от живота, просто показваме какви сме. Не за какви се мислим, а какви наистина сме. С оглед на това ми е интересна въпросната реакция.
194
Какво да правим в ситуацията на поголовна свинщина? – нима това не е един най-актуален български въпрос? 23 декември 2013, понеделник
Моята публикация под заглавие Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели (част II), както установявам едва сега, е предизвикала нещо като международен отзвук: украинският философ Константин Райда е написал кратък, ала доста многозначителен отзив, както и подобава за един философ; той с тия думи поставя един изключително важен за осмисляне проблем; та ето какво той пише, а пък по-долу ето и някои мои думи в тази връзка: Constantine Raida каза: По всей видимости усредненное свинство в стадии своей активности предполагает и восхваление своего состояния как вещи весьма достойной и общезначимой. И это делать намного легче, приятнее и безопаснее, чем завоевывать вершины общечеловеческой морали и духовных ценностей. К моему великому сожалению наш век и наше время – еще один из вариантов доказательства тому, что технологический прогресс – это далеко не достаточное и далеко не определяющие условие морального и духовного совершенства человеческой личности. Получается, что Центр развития Личности – для самой Личности в реальной жизни – почти как передовая для солдата на фронте. И в вопросе что-же делать дальше в ситуации поголовного свинства – ответ может быть только один – либо самому превратиться в свинью, либо продолжать бороться за высокие идеалы... 195
Това е написал г-н Райда. Да, чудесно е! Ще трябва да го преведа и да го публикувам та да се прочете и проумее от повече хора! Г-н Райда е подел хубава тема за СВИНСТВОТО и в светлината на думите на Христос да не се хвърлят бисери на свине може да се проведе една хубава дискусия. При това свинете в тия предколедни дни присъстват така активно в общобългарския пантеон, в пантеона на найсветите български чувства. От тая тема може да стане едно чудесно есе. Ако имам време и настроение тия дни ще седна да попиша по така и така подхвърлената вече тема. Голяма грешка е да опитваш да храниш свине с... бисери! Чупят си зъбите свинете от тях – и затова няма начин да не те мразят. Да, въпросът е точно този: что-же делать дальше в ситуации поголовного свинства?! Какво да правим по-нататък в ситуацията на поголовно свинство (свинщина)? – нима това не е един най-актуален български въпрос?
196
Ницше за блюдолизците на духа – невинни като всички дребни грешници и микроби 23 декември 2013, понеделник
Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога: "Най-голямо отвращение до този момент у мен са предизвиквали блюдолизците на духа; те вече могат да бъдат намерени навсякъде в нашата загубена Европа; и то с най-добрата съвест на света. Те може би са малко мрачни, имат малко air pessimisme (песимистичен вид (фр.) – бел. пр.), но в главното са лакоми, омърсяващи, прокрадващи се, шмекеруващи, крадливи и крастави – и невинни като всички дребни грешници и микроби. Те живеят за сметка на хората с дух, които раздават с пълни шепи; те знаят, че богатите духом безгрижно и пренебрегвайки дребнавата предпазливост, ден след ден разточително раздават себе си и своето. – Защото духът е лош стопанин и не забелязва, че всичко живее и се храни за негова сметка." Фридрих Ницше, из "Воля за власт", стр. 79/80 И още нещо, ненадминато също; Ницше наистина е ненадминат майстор на афоризмите: "... защо само човекът се смее: само той страда толкова дълбоко, че е бил принуден да изобрети смеха..." Ф. Ницше, из "Воля за власт", стр. 86/87, ти. по Георги Хаджийски 197
Алтруистичен и колегиален жест на солидарност и подкрепа 22 декември 2013, неделя Препубликувам ОБРЪЩЕНИЕТО-ПРИЗИВ на г-н Райчо Радев единствено с оглед да влезе в печатното издание на моя блог, именно в-к ГРАЖДАНИНЪ, а също така и като факт на живота, който заслужава да бъде регистриран. Разбира се, това, което той пише, е свързано с ония истории от моето житие-битие в последните две години, които най-внимателно съм описал в своя дневник – на когото предстои издаването в хартиен вариант, като книга. И с които читателите на този блог са добре запознати. Затова текстът на г-н Радев заслужава да влезе и в тази бъдеща книга за реалните и така нелеки проблеми на българското образование и училище. С оглед на това читателите на моя блог заслужават да се запознаят и с реакцията на г-н Радев. Не крия, че ми се ще повече хора да прочетат неговия текст, полезно е; това е една допълнителна причина да го публикувам и тук: Обръщение-призив: да спасим учителя по философия Ангел Грънчаров от Пловдив, необходим на образованието в България Обръщам се към МОН и персонално към министъра на образованието и науката, към НПО–та, свързани с образованието и персонално към техните председатели, към Омбудсмана на Република България, към гражданите и медиите в страната ни и ги призовавам: 1. Предприемете действия за спасяването на учителя, човека, професионалиста, новатора, твореца Ангел Грънчаров от Пловдив; 2. Направете нужното, според пълномощията и влиянието си, да бъде преустановена кампанията на директора на ПГЕЕ-Пловдив за дискредитирането и уволнението на Ангел Грънчаров, да спре недостойния административен тормоз спрямо него, провеждан в последните две години; 3. Узаконете творческата и иновативна работа на Ангел Грънчаров под формата на преподавателски експеримент. Защо трябва да защитим Ангел Грънчаров и да го съхраним за образованието в България? 198
1. Предан е до себеотрицание на работата си като преподавател по философия; 2. Подчинява работата си като учител и живота си на безкористни мотиви в полза на прогресивното, отговарящото на нуждите на съвременността образование и възпитание, на духовния и личностния напредък на българската младеж – бъдещето на България; 3. Той е непреклонен борец за утвърждаването на нова философия и стратегия на образованието в България и на нова нормативна база на неговото функциониране, с оглед разгръщане на личностния потенциал на младежта; 4. Педагогическото му взаимодействие не е формализирано единствено в рамките на училищното образование, а се мотивира и осмисля от по-дълбоки ценностни, идейни и духовни предпоставки, с оглед да предизвиква у учениците мотивация и осмисляне на живота и на процесите също така и извън училището; 5. Не само теоретично и идейно разработва и заявява необходимостта от нова философия на образованието, от нова стратегия и от нова организация и методика, както го правят много НПО-та и техни активисти, но подчинява конкретната си работа на действителното, на практическото налагане на основните и съществени принципи на тази философия, стратегия и методика; прилагайки на практика тези нови методи, той обаче влиза в неизбежно противоречие със старата, ретроградна и несъвременна нормативна база на МОН, поради което е уязвим за тесногръдото и късогледо управленско-административно и бюрократично войнство в България; 6. Изработва, прилага и теоретично обосновава нови, иновативни и перспективни методи на обучение, отговарящи на коренните образователни и личностнодуховни нужди на съвременните млади хора; 7. Изработва и творчески прилага свои учебни помагала по преподаваните в гимназиалната степен философски дисциплини, съобразени с ДОИ, създадени на основата на прекия му и дългогодишен преподавателски опит, някои от тях одобрени, други неодобрени от МОН, но винаги влизащи в дълбоко противоречие с официално налаганите стереотипи и с господстващия анахроничен манталитет в рамките на бюрократично-административната, командна образователна система, което именно и поражда конфликти; 8. Неговата борба съвпада с формално декларираните идеи и цели на образователните чиновници (вж. министерската Концепция за нов закон за образованието), но за разлика от тях той ги е приел и ги реализира като свое вътрешно верую, като своя практическа и действена кауза; 9. Осмисля социалните, политическите, икономическите, педагогическите, образователните и други подобни проблеми на България и опредметява своето мислене в поредица от книги за проблемите на образованието, които остават неоценим източник за бъдещите изследователи на нашето съвремие, а именно книгите: Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България (пълен вариант), съществува и съкратен, издаден на хартия вариант в две издания вече; 199
Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование) Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ПРЕПОДАВАНЕТО Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ДИСЦИПЛИНАТА ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (виж и ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ - 2 (Приложения), издадени и в две хартиени издания VERITAS ODIUM PARIT... Автор е и на много други учебни, методични, теоретични, практическоприложни и прочие материали, книги, лекционни курсове, семинари, учебни помагала по философските предмети, монографии и т.н., съвсем свободно достъпни в интернет, в неговите образователни блогове, за ползване от ученици, студенти, млади хора и от всички интересуващи се. Всичкото това богатство може да се намери ЕТО ТУК. 10. Внася съществена дан като обем и като съдържание в критичното осмисляне в книгите си и най-вече в блога си и така стимулира активността на много граждани и млади хора както в страната, така и по света; 11. Готов е да приема аргументирана и неголословна критика и да коригира грешките си, стига да е убеден че греши; особено в случаите на прибързана и импулсивна емоционална реакция; 12. Той е един от малкото хора, които са готови да следват примера на Сократ, именно да изпива ежедневно по горчива глътка от чашата с антидуховна отрова на болния обществен организъм; 13. Вярва в Бога, в Неговата справедливост, Истина и Свобода и то с една дълбоко осмислена, проникновена до основанията, философска, човечна и разумна вяра; не са много духовните учители в посттоталитарна България, не са много и хората с такава искрена и чиста вяра, не бива да допускаме точно те да бъдат мачкани, гонени, дори убивани; 14. Готов е да пожертва приятелството, любимата си работа, здравето си, а дори и живота си в името на истината, което определя крайната му неотстъпчивост – когато е убеден в правотата си, в потребността от защита на ония свещени принципи, за разпространението на които в съзнанията на съвременниците философът е длъжен да работи неуморно; 15. Участва активно в осмислянето на социалните събития и процеси в страната ни, в осмислянето на националните, европейските и световните цивилизационни процеси, с което допринася за гражданското образование и пробуждане – и то не само на младите хора, на учещите, но и на всички останали; 16. Доказано е личностното му присъствие в духовното пространство на образованието, политическия анализ и коментар, културата; той е един от най-активно пишещите блогъри на страната – неговият блог HUMANUS е един от най-посещаваните в страната; 200
17. С присъствието си стимулира гражданската активност на своите ученици и колеги, на блогърите, на граждански ангажираните българи, на критично мислещите българи в страната и по света; Нека да подкрепим един човек, който милее, влага ум и сърце и работи всеотдайно за образованието и доброто бъдеще на страната ни – чрез активиране на нейния човешки, духовен и личностен потенциал! Призовавам да подкрепят това мое обръщение за солидарност и подкрепа всички ония, които искрено вярват във възможностите за утвърждаване на ново образование и перспективно бъдеще на младите в България! Моля, който споделя моята позиция и иска да се присъедини към моя призив, нека да подкрепи апела ми институциите да се намесят и да спрат административното преследване и психически тормоз спрямо този учител! Нека всеки, ако желае и ако съвестта му го налага, да се подпише под този текст, под формата на коментар или по друг начин, като разпространи това обръщение сред своите съмишленици, приятели, познати и колеги. Да съхраним творческото начало в българското образование! 22 декември 2013 г. Райчо Радев, учител по философия, пенсиониран директор на Спортно училище „Олимпиец“ в Перник
201
Не сме малко тия, дето искрено страдаме за българското образование и се опитваме нещичко да направим за така дългожеланата същностна промяна 23 декември 2013, понеделник
Картината "Тримата философи", художник Giorgione (Джорджоне), намираща се в Kunsthistorisches Museum, Wien По повод на публикацията в блога на г-н Райчо Радев в моя подкрепа – виж Да спасим учителя по философия Ангел Грънчаров ОТ Пловдив – написах нещо като "благодарствено писмо" до своя колега, което публикувах като коментар в блога му; ето текста на това мое писмо до колегата Радев: Здравей, Райчо, Прочетох текста на твоето обръщение. Изпитвам неудобство на места, че са употребени силни похвални думи по мой адрес – аз къде-къде повече съм свикнал предимно да ме ругаят! – да, наистина се чувствам чоглаво и необичайно, но моите чувства не са изобщо интересни. Знам, че го правиш най-вече заради ония идеи, за които ние с теб сме работили цял живот, затова съм готов да преглътна всичко. Сега 202
остава текстът да бъде разпратен по институциите и евентуално до различни организации (НПО за образование и пр.), до някои медии. С оглед да видим дали ще има някакъв ефект, отглас, жестове на подкрепа и на солидарност. Щото всъщност, както казах, в тази история не аз съм интересният, а нещо съвсем друго: става дума за една крайно тежка и направо катастрофална ситуация в образователната система на България, за която моята история е само един твърде показателен симптом, белег, знак. За това най-вече става дума, а не за това, че аз, видите ли, съм бил еди-какво си или еди-що си, както, страхувам се, много хора ще го разберат. И ще свият презрително устни. Нашият български манталитет, така много разпространен, ни е добре известен. Заради него обаче наникъде не вървим, той е нещото, което така много ни пречи. По моя преценка де. Ама карай... Та това дали ще има някаква реакция на написаното от теб както от страна на институциите, така и на хората, за мен лично, не крия, е твърде интересно, щото моят изследователски рефлекс в случая е задействан в такава посока – по повод на твоята доста полезна инициатива. Но за мен лично жестът ти означава много – и искам тук да ти благодаря, да, благодаря ти, приятелю, щото ти си един от немногото колеги у нас, които изцяло и напълно могат да ме разберат – защото си преживял съвсем същото в твоя нелек професионален път; ние с теб много си приличаме и неслучайно се знаем от толкова години (аз зная за твоя философски клуб СОКРАТ в Перник още отпреди 1989 г.!). Благодаря ти сърдечно за така благородния и така алтруистичен колегиален жест! Това, което направи, за мен лично много означава! Щото в обстановката, в която се намирам, ако никой, съвсем никой не ми беше подал ръка като едното нищо за малко щях вече да си помисля, да речем, че "скверният ми характер" е единствената причина за всичките ми беди – както опонентите ми искат да го изкарат, крещейки това в един глас, съвсем хорово! А ето, ти ми показваш, че не е точно така, както те искат да го представят. И за което всеобщото хладно мълчание, в което съм обгърнат, ми намеква. В България живеем, как да е иначе у нас, та у нас е така приятно народът да гледа сеир и да се радва, че разкъсват "някаква си там личност"! Даже само двамата с теб, Райчо, да мислим иначе, то това вече е много! То и един човек да мисли иначе, иначе да вижда нещата, е вече достатъчно, но двама вече е съвсем много – за нашите български условия. Аз знам, че има и други, че не сме малко тия, дето искрено страдаме за българското образование и се опитваме нещичко да направим за толкова дългожеланата същностна промяна. Това усещане, че не съм съвсем сам, ми дава кураж и увереност, че вървя по верния път. Това е нещото, което ме крепи – за да издържам все още. Благодаря ти и за това, че ми вдъхна още повече кураж и сила! Това исках да ти кажа! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров
203
ЧАСТ V Настоявам за промени в изнемогващата и затънала в блатото на статуквото система на сегашното българско образование! 24 декември 2013, вторник
В блога на г-н Райчо Радев, под публикацията със заглавие Да спасим учителя по философия Ангел Грънчаров от Пловдив г-жа Мария Василева, учителка, е написала свой коментар и отзив, който публикувам и тук, с оглед да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ; правя това, понеже то носи в себе си смисъл, който излиза извън тесните рамки на конкретния случай, т.е. касае в принципен план проблемите на българското образование и училище изобщо: Следя от една година преживяното от Ангел Грънчаров, споделено в неговия блог. Спонтанно и искрено той разказа в хронологичен ред събития в училището, в което работи. Става въпрос за системен безпричинен психически тормоз от страна на директорката г-жа Анастасова, подкрепяна от заместник-директорката на техникума по електротехника и електроника в Пловдив. Отношението към него е позорно, бих казала порочно. Те не се свенят да прилагат ежедневно всякакви начини да го унижават чрез многократно искане на писмени обяснения, изненадващи проверки, атаки, обиди, водене на дела и много други начини на злоупотреба с дадената им власт. Това че той отразява грозните им 204
дела, интриги и компромати в блога си явно ги прави много уязвими пред обществото и оттам произтича една нечувана жестокост. Едва ли някой би издържал при тези условия на работа. Всеки би напуснал. Но не и Грънчаров. Чувството му за справедливост и лична свобода го крепят в тази ужасяваща драма на ХХI век. Крепи го мисълта че е нужен на своите ученици и добронамерената вяра че ще може да убеди своите инквизиторки в правотата си. Те не желаят да се вслушат в критиките му по отношение на българското образование, които са така градивни и необходими точно в настоящия момент. Г-н Грънчаров е на своето място в това училище. Той не прави нищо нередно, напротив, трябва да бъде награждаван за извънредния си принос, всеотдайността и новаторството в работата си. Той е сред най-рядко срещаните и ценни кадри в изнемогващата и затънала в блатото на статуквото система на сегашното образование. Всички виждат че пътят, по който вървим с възпитанието и образованието не води там, където трябва. Ето една от причините: недооценяването, прогонването, унищожаването на тези, които милеят за нашите деца и могат да променят нещата. Моля да спрем да убиваме кадърните си специалисти! Умолявам да престанем да завиждаме на хора с по-богат интелект и ерудиция от нашия! Настоявам за промени в управлението на училищата, мандатност за директорските постове и наказания за директори, приели българското училище за своя бащиния! Стоп на безчинствата над напредничави с неоспорим принос за цялото общество преподаватели! Хора, изтрийте това срамно петно, тези нечистоплътни дела, тази гавра на провъзгласилите се за безгрешни и ненаказуеми директори! Историята на Грънчаров е история на всеки талантлив по призвание учител. Тези, които в момента се чувстват комфортно в едно българско училище, са само безгласни букви, слугинаж, учители, които не вярват в собствените си възможности. Помислете! На какво ще научат те вашите деца? Написа: Мария Василева
205
Солидарност и подкрепа от украински философи 25 декември 2013, сряда
24 декабря 2013 года, г.Киев, Украина Руководителям системы государственного образования г.Пловдив, Болгария Данное обращение продиктовано нашим глубоким беспокойством сложившейся ситуацией вокруг известного болгарского философа, блоггера, автора индивидуальных монографий и книг по философской и педагогической проблематике Ангела Иванова Грънчарова. Та информация, которая доступна нам в Украине, вызывает у нас чувства крайнего недоумения и глубокого беспокойства, поскольку один из самых ярких и талантливых исследователей и преподавателей современности в самое последнее время подвергается в Пловдивской гимназии по электротехнике и электронике тщательно спланированной обструкции, преследованиям и гонению за его научные оценки, прогнозирование и рекомендации в отношении состояния и возможных перспектив развития системы образования в современном мире, и в Вашей стране, в частности. Ангел Иванов Грънчаров является уникальным человеком с богатым жизненным и педагогическим опытом, гуманистическим мировоззрением и моралью. Его устремления сконцентрированы на проблемах улучшения и демократизации современной жизни. Благодаря его усилиям в самое последнее время между Украиной и Болгарией возникла и такая форма международного научного сотрудничества как 206
издание научно-теоретического «Приложения» к известному и популярному журналу «ИДЕИ. Философско списание». Результатом этого великолепного опыта научной деятельности является повсеместное углубление научного общения между нашими странами, ознакомление широкого круга интеллектуалов, учителей и преподавателей наших стран с новейшими достижениями в области гуманитарных наук и философии. Мы убеждены в том, что ситуация, сложившаяся в настоящее время вокруг профессора А.Грънчарова, является по своей сути недоразумением, которое, несомненно, следует разрешить возможными для руководства системой образования г. Пловдив методами. В свою очередь, мы ни в коем случае не предполагаем оставаться в дальнейшем безучастными наблюдателями всех тех событий в целой цепи несуразиц и несправедливости, допущенной по отношению к нашему другу и коллеге. Но нам бы искренне не хотелось быть свидетелями и участниками международного судебного и иных возможных способов разрешения данного конфликта, тем более, что в этом случае он бы уже приобрел более острый, нежелательный характер и широкое освещение в европейской и мировой прессе. Поэтому мы надеемся на мудрость и справедливость решений руководителей Ваших образовательных организаций и верим в возможность преодоления сложившейся ситуации без ущемления конституционных прав всех сторон, участвующих в данном конфликте. По поручению группы авторов Научно-теоретического Приложения к журналу «ИДЕИ. Философско списание» и философской общественности г. Киева, Доктор философских наук, профессор К.Ю.Райда
207
Една импровизирана философска "проповед" в деня на Рождество Христово 25 декември 2013, сряда
Днес е ден, в който подобава да мислим, да разговаряме и да пишем само за истински великото. За истински същественото. За най-значимото. За най-важното. За най-възвишеното. За най-прекрасното. Днес е празникът Рождество Христово! Дали ще мога да представя поне отчасти чувствата, които ме вълнуват в този ден? Едва ли – но какво ми пречи да опитам? Родил се е на този ден нашият Спасител, Богочовекът Иисус Христос. Христос наистина е и Бог, и човек. Да, Оня Същият, когото човеци по-късно ще разпънат на кръста. Но преди това той ще създаде най-възвишеното Учение, което самият Бог ни е подарил, е подарил на нас, човеците. Дал ни е Истината, без която не си струва да се живее. Без която животът ни става жалък и мизерен. Ако тая най-възвишена Истина не спазваме, няма как да изпълним своята човешка мисия в живота си. Да си човек не е проста работа – както някои си го представят. Човекът, за да е човек, трябва да е верен на Божията Истина, т.е. не трябва да погасява Божията искра, която свети вътре в нас. Божията искрица у човека е неговата душа. А пък съвестта е Божият глас в душите ни. Тя е именно истински важното у нас – останалото са само мускули, сухожилия, плът. Останалото е така тленно, че не си струва да се залага на него. Това, че мнозина залагат тъкмо на него, нищо не означава. Означава само, че такива просто не знаят за какво живеят. И за какво си струва да живее човекът. Именно като човек. Да си човек означава да си нещо много повече от едно животно. Пък дори и силно, пък дори и хищно. Означава също, че мнозинството винаги греши. Са208
монадеяното множество. Тълпата. "Вечно правите". Непознаващите съмненията. Но това е друга тема. Да не се отклонявам. Потънали били в заблуди и грехове, в долни страсти били потънали човеците – и тоя път Бог не им праща потоп, за да ги унищожи, а им праща Своя Син, за да се пожертва за тях. За да умре за тях. И за да им покаже Пътят. Посоката на този спасителен за нас, човеците, път е една: истината, доброто, красотата. "Аз съм Истината, и Пътят, и Животът". Думи на Христос, нашият Учител. Ето за какво си струва да живее човекът. Стига да иска да бъде човек де, то не е задължително. Човек всичко може да направи със себе си и с живота си, Бог го е оставил да решава сам. Абсолютно сам, без никаква принуда. За всичко сам решавай – и имай добрината да поемеш пълната отговорност за това, което си сторил. Без никакво шикалкавене. Пълната отговорност! Няма "Ама аз..." или "Някой друг ме подведе и излъга...". Тази е така простата и толкова възвишена истина, на която се покои нашият християнски свят. Нашата цивилизация на свободата, чиито основи постави Той, Божият Син, така човечният Бог Иисус Христос. Европейската, западната, евро-атлантическата цивилизация на свободата. Да, западният човек разбра Христос най-истински и пълноценно. Постигна в целия й блясък неговата истина. И затова постигна такива удивителни неща, направи толкова велики дела, постижения, творения. Казвам това, щото има краища на света, които още пребивават в тъмнина – и се противят на светлината на духа. И на свободата. Върху тези прости, ала най-възвишени истини се крепят всички невероятни постижения на Христовата цивилизация на свободата. Тия истина разкрепостяват творческия дух на човека и му дават криле. Няма невъзможни неща за ония, които повярват в тия истини. И ги пазят като нещо най-скъпоценно и съкровено – в сърцата си. И при това вървят по този спасителен път. Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни! – е мълвял нашият така човечен Бог. Колцина ли са го разбрали тогава? Да, но ето, върху тази истина израсна цяла една цивилизация. Една хуманна, човечна цивилизация. Цивилизация на свободата. На Доброто. И на Истината. Христос, знайно е, е наблягал на едно: да бъдем човеци. Това не значи, че сме съвършени, напротив, много слаби и несигурни сме. Изпълнени сме с безпокойства от такъв ли не вид и род. Загрижени сме най-вече за своето бъдеще. Което е в нашите ръце. И в наша власт. "Блажени искащите невъзможното..." Да правиш добро – нима е толкова трудно това? Да правиш добро – да бъдеш добродетелен. Да цениш някои добродетели, без които не може. Да ги спазваш. Да живееш според тях. Да залагаш на силата у себе си, в своя дух, не на слабостта си. Да ме прощава Ницше, но тук той бърка. Християнинът не е слаб човек, професоре! Да имаш много здраве от мен! Слабаците са други, те са антихристияни. Те са потънали в долни страсти. Те в нищо не вярват. Не знаят какво си заслужава да искаш. Те са маниаци на плътта. Духът обаче е истински значимото у човека, на което си струва да се заложи. Объркан човек си на моменти, професор Ницше, нищо че си доста талантлив човек. Да беше чел по-внимателно Новия Завет, може би щеше да си промениш оптиката. Както и да 209
е. Христос го е казал великолепно: "По делата им ще ги познаете...". Не се отнася за Ницше, а важи по принцип. Прави добро. Колко е просто това! Просто, но трудно. Или не е трудно? Когато ти ударят едната буза, обърни и другата. Като те ударят по едната страна, обърни и другата. Това малцина го могат, но така трябва да бъде. Свърхчовешко е, но се налага така да постъпваме. Малцина го могат. Иска се колосална вътрешна сила за да го можеш. Оня, който се е обрекъл на доброто, е длъжен да го прави. Длъжен е да постъпва така. В някакъв смисъл да се откаже от законите на този низменен и пошъл материален свят – и с постъпката си да покаже, че има един друг, възвишен, нравствен, чист духовен свят, на когото християнинът е представител тук, на земята. Да, християнинът е представител на земята на този висш духовен, Божий свят. Щом има хора, способни на чисти нравствени постъпки, да, на изцяло чисти, незапетнени с нищо материално, с никакъв пошъл интерес добри дела, то това е найкатегоричното доказателство, че има такъв висш духовен, Божий свят. Също така ако са възможни актове на автентична свобода, то това пак доказва, че има един такъв свят, нищо че не се вижда с очите. Защо ли доказва това наличието на такъв един духовен свят? Ами просто е: законите на материалния свят, ако той е единствен, не го позволяват. Да, по законите на този тукашния свят всичко следва да е пошло, според интереси, никак не безкористно. Има ли чиста нраственост тук, в този свят, който е невъзможно да бъде нейно основание, значи има друг духовен свят, който е нейното основание. Толкова е просто това? Но това само малцина могат да го разберат. Тия, дето са причастни на този духовен свят. С духа си. За другите е трудничко. Те смятат, че този наш свят е единственият. Затуй за тях свобода няма и не може да има. И автентично добро не може да има. И автентичен морал също. Вижте такива нравствени, антидуховни уроди като Станишев, Доган, Орешарски и вся остальная сволочь. Те са доказателство, че човек неминуемо става нравствен урод когато повярва, че този наш тукашен свят е единствен. Пълно е с такива хора. Те се надсмиват на ония, които вярват, че има нещо повече от това, което виждаме с очите си. И което може да бъде пипнато с пръсти. Те били, видите ли, "реалисти". Те били вярвали "само в реалното". На духовни "фантасмагории" тия роби на животинското и на външно-световото не вярвали. Те и в свободата не вярват. За тях и морал не съществува. Те могат да си позволят всичко. Да убият човек за тях е най-лесното. Да убиеш човек може и дори само когато го обидиш. Или унизиш. Или не му повярваш. Или го наскърбиш. Това пак са убийства. От друг род само. Още по-жестоки са обаче... Освен християните представители на един по-висш свят са и... философите. Аз поне така се схващам, а се старая да живея като философ. Като заслужаващ да се нарича с това име човек. Философът е човек, който иска да живее както подобава за човека. Иска да бъде човек в истинския смисъл. Това е. Затуй най-дълбоките философски истини и идеи се родеят с истините на християнството. По два различни пътя се стига до едни и същи по същество истини. Което и доказва, че са неоспорими истини. На това нещо аз се старая да уча учениците си. Такава ми е идеята. Заради това и живея. Такава, дето се казва, ми била ориста. Участта. Съдбата. Глупости, аз 210
този път съм си го избрал! Аз също можех да живея иначе, по законите на този свят, и тогава всички щяха да ме прегръщат. А сега предимно ме ругаят. Да, но аз този път съм си го избрал. С всичките неудобства. Знам това и си нося, дето се казва, кръста. На който чат-пат ме разпъват. Оплюват ме. Боцват ме с копия право в сърцето. Няма начин да е иначе. Така се постъпва с всеки представител на оня, на истинския свят. Каквото са сторили с Христос, същото правят и на последователите му. Няма как да е иначе. А за философите работата е пък тази: каквото са сторили на Сократ, това ще сторят и с всички ония, за които Сократ е пример и вдъхновение. Той е нещо като "философски Христос". Сократ имам предвид. Както и да е, да спирам, че някой пак може да ме обяви за луд... Прости им, Господи, те не знаят какво правят! Тия думи промълвил Христос към мъчителите си на Кръста. Миг преди да издъхне... Искам да завърша по необичаен начин. Дано ми прости този млад човек, че публикувам писъмцето му до мен. Каза ми, че не е желателно да бъде публикувано, за да си бил нямал разправии, но ето, дръзвам да го публикувам, на моя отговорност, пък и той, налага се, ще трябва да приеме известен риск. Прочее, запазвам пълна анонимност, но това е съвсем истинско писмо. Което много показва. И ще бъде много на място тук, в светлината на горните разсъждения. В името на истината и, дето се казва, на науката, правя тази малка жертва, публикувайки това писъмце: Здравейте господин Грънчаров! Днес станах свидетел отново на "хвалби" и "приказки" по Ваш адрес. Реших да Ви го, споделя просто ей-така, защото може би ще Ви е интересно как ученици от моя клас реагират и възприемат нещата, които пишете в блога си и нещата, които говорите. Моите съученици първоначално доста силно се присмиваха, четейки последните неща, написани от Вас в блога Ви (за "бунта" на оня същия 11-ти клас). (Виж Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели и също Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели (част II), бел. моя, А.Г.) Всеки се смееше и цитираше нещата, които бяхте написали относно Сократ и по повод на използваните от Вас изразни средства. Просто беше такава веселба – сякаш най-големите комици им разказваха вицове! Изкараха Ви луд, че харесвате Сократ и дори казаха, че се "филмирате" че сте самия него... при което си помислих да им кажа какво всъщност имате предвид, но то такива хора просто няма как да разберат – и се отказах. Както и да е, часът почна, влезна учителката по математика и още при влизането съучениците ми се засилиха да й говорят за Вас и започнаха да й четат от текста в блога Ви. Тя, млада жена, беше толкова възмутена от начина, по който се изразявате и от нещата, които пишете и постоянно възклицаваше: "Ужас!", "Как може да се пишат такива работи?!" и т.н., сещате се сам. След което последва подигравателен смях и от нейна страна. Аз седях и искрено се забавлявах. Започна и другия час по така наречения предмет "Свят и личност", отново се цитираха неща от блога Ви и т.н., възрастната госпожа отново се подсмя малко, но нещо си личеше, че мисли другояче. Започна да говори, че нямаме право да съдим определен човек за 211
неговото слово, че всеки е такъв какъвто е, но на съучениците това мислене явно не им хареса и започнаха да Ви изкарват пред нея какъв ли не, дори ме е срам да напиша някои от думите, които използваха. Те фактически се смееха и подиграваха на себе си, на собственото си неразбиране, на ниския си интелект. Аз съм запознат горе-долу с нещата, които пишете, за свободата в образованието и т.н. и напълно Ви подкрепям и разбирам действията Ви. Спомням си когато ни оставяхте свободно да излизаме от класната стая без да Ви питаме и наистина същите тези ученици, които сега Ви се подиграват, моментално напускаха стаята, за което им бях дълбоко благодарен – защото се получаваха интересни дискусии. Това ми е написал един млад човек; прочее, и други мои ученици ми писаха за подобни сценки в същия и в други класове. Имам, дето се казва, пълна информация за това какво се върши по повод на тия мои провокации, които ги правя обаче неслучайно. Моята идея е проста: да помогна с нещичко за нравственото очистване на ония, които се нуждаят от подсилване на тяхната "душевна хигиена". А че има много хора около нас, които се нуждаят от такава процедура, има. Все пак ний не сме ангелчета, нали така?! И аз не съм ангел, нищо че името ми е такова. Нямам претенции да съм непогрешим. Христос в Учението си показва изключително човеколюбие; Той разбира, че човекът е слаб и винаги е склонен да прости. Стига да осъзнаеш греха си. Да си прощаваме недъзите, да обичаме ближния, дори и своя враг – ето това са други положения в тази така човеколюбива християнска и Христова философия на живота. И на човека. На живота за човека. Освен че е религия на свободата Христовата религия е и религия на любовта. Това е истинското и най-възвишеното: да имаш силата да обикнеш дори оня, който те мрази. И с любовта си да съкрушиш неговата ненавист. Това също така малцина го могат. Опитайте обаче, при вас може да се получи. Докато не опитаме няма как да узнаем дали не го пък можем... Завършвам с това. Честито Рождество Христово! Да се надявам, че с горните си думи съм помогнал на някои лутащи се да разберат нищичко, което може да им помогне да си подредят вътрешния свят. И да внесат известна чистота в него. Боклуците, душевните отпадъци трябва чат-пат да ги изхвърляме. Да почистваме и да подреждаме онова, което таят душите ни. Налага се. Те са нещо като наш дом. Кой търпи в дома си разни боклуци и гниещи, разлагащи се, смърдящи отпадъци? А в душите си търпим толкова много нечистотии. За онова, което е най-важното, за него най-напред следва да се погрижим. Това пак е една истина, в която би следвало да вярваме. И да се опитваме да живеем според нея. Между думи и дела трябва да постигаме пълен синхрон. Не трябва да лъжем – нито дори себе си, да не говорим за другите. И не бива да сме лицемерни. С това завършвам своята философска "проповед" в деня на Рождество Христово! Един свят ден. Един велик празник. Ден, блестящ от белота! Тук, при мен, в Пловдив, също няма сняг, но всичко блести от скрежта, която гъстата студена мъгла 212
оставя по дърветата. Всичко е като в приказка! Бяла феерия! Бяло, бяло – до немай къде бяло! Това за нещо да ви намеква? Ницше за човека 25 декември 2013, сряда
"The world is beautiful, but has a disease called man." Friedrich Nietzsche
213
Нека всички загрижени за достойното бъдеще на България да бъдем днес на протестите!
Всички, който обичат България и са загрижени за нейното бъдеще, за бъдещия й просперитет – да излезем да протестираме по улиците и по площадите! Позор ще бъде в днешния ден да се излежаваш като идиот на дивана – когато български граждани, загрижени за България, протестират и се борят за нейното достойно бъдеще! Днес имаме прекрасна възможност да изброим колко са достойните и свободолюбиви българи сред нас – и колко са нещастните, безволеви, примирени, малоумни и оригващи се на шкембе-чорба и на чесън ганювци... Долу ченгесарско-кагебистката мафия, която изсмуква жизнените сили на нацията и на страната ни! Долу крадливото мафиотско правителство на Орешарски! Да живей свободна България – европейска, демократична, просперираща, достойна! Виж ОСТАВКА по Коледа
214
Казус за танцуващите звезди по Фридрих Ницше четвъртък, 26 декември 2013 г.
Любопитен психологически и философски (човешки) казус около "танцуващите звезди" на Фридрих Ницше, възникнал във Фейсбук: Pepi Petrova: "Имаш нужда от хаос в своята душа, за да дадеш живот на танцуваща звезда" (Фридрих Ницше) Весела Коледа! Ангел Грънчаров: Абе мисля си аз следното: толкова много са сред нас ония, които имат такъв превъзходен хаос в главите си, ала що ли в България не се раждат в изобилие танцуващи звезди?! :-) Щяхме да сме рекордьори в света по танцуващи звезди на глава от природонаселението, ама ето, не сме... или сме все пак?! Те дали тия "танцуващи звезди" не са вътре, в полупразните им глави, а? :-) Дали пък това не е имал предвид Ницше?! Не знам, в силно затруднение съм да проумея този нелек казус... помогнете ми! 215
Лъжливите политици виреят само сред деморализиран, развратен народ четвъртък, 26 декември 2013 г.
Председателят на ДСБ Радан Кънев – аз не го наричам "лидер", щото за да стане същински, не формален лидер един политик се иска много време! – е благоволил да напише нещо като коледно обръщение във Фейсбук; ето какво пише той, а ето по-долу как аз реагирах на думите му; наложи се отново да си покажа "долния характер", но няма как, някой все трябва да каже или да напише и това, което аз се наложи да кажа или да напиша: Радан Кънев каза: Честито Рождество, приятели! От мен, по стара традиция, празнични SMS-и няма да получите. Този празник е колкото весел, толкова личен. Аз не държа на ритуалите и съм по-скоро съмняващ се, отколкото вярващ. Затова и Коледа е ден за размисъл и ден, в който се съмнявам в правотата си, която трябва яростно да защитавам останалите 364 дена... Честито на всички вярващи приятели, на всички именници, а на тези като мен, на които егото е често по-силно от вярата - смирение и доброта. Християнството е било преди нас и ще бъде след нас, неслучайно. Защото за всеки важи да обича ближните си и да не прави другиму, каквото не иска да бъде направено на него. Светли празници! Ангел Грънчаров каза: Много сложно е политик да говори или пише според истината – щото сред това съсловие манията да не "отблъснеш електорат" е изключително силна. Това е и предпоставка за лъжливостта, която е така разпространена сред същото въпросно съсловие. Затуй и такива като мен не могат да станат политици – щото сме привързани за истината, щото тя за нас е по-важна от всичко друго. От мен лицемер не става. Аз никога няма да говоря или да пиша "огладени отвсякъде" и така добре премерени приказки като тия, които ниже Р.Кънев по-долу. "Сбалансираните" изказвания са чужди на темперамента ми, в който страстта към истината е водещото... Напоследък у нас често се говори и пише, че трябва морал в политиката – ами ето, оттук почва туй нещо: когато се изказва даден политик да не се старае така внимателно да мери приказките си, с оглед да се хареса на колкото се може повече хора. Понеже, видите ли, не било трябвало да засегнеш нито едните, нито другите, нито вярващите, нито безбожниците. А пък безбожниците в днешно време са толкова много, как да им угодим – без да наскърбим вярващите?! Сложен казус... 216
И Р.Кънев, виждате, балансира "по острието на бръснача", бравос! Ще стане политик от туй момче! Аз пък, да си призная, харесвам истинолюбивите политици, като Костов, които смело заявяват каквото мислят, без да се стараят с приказките си да угодят на колкото се може повече хора, в това число, разбира се, "и на едните, и на другите". На всички човек не може да угоди, колкото и да се старае. Политикът трябва да бъде себе си, да има смелостта и достойнството да бъде себе си, без да е аморфен като пихтия. Така правят добрите политици, политиците с характер: те има дързостта да са себе си независимо от всичко. Никому не се мазнят. Такъв е бил Чърчил. Такъв беше Рейгън. Такава беше Тачър. Такъв беше Дьо Гол. Такъв беше Костов. Такъв е бил Стамболов... С беззъби огладени и премерени изказвания може да си въобразяваш, че печелиш повече хора и хорски симпатии, но има нещо, което куца и което опорочава всичко, подобно на капката катран в кацата с меда: неискреността е туй нещо. Неискреността е предпоставка за лъженето, то пък е сърцевина на аморализма в политиката. Десните политици, ама истинските, не ментетата, са длъжни да поведат битката за очовечаването на българската политика, т.е. за внасянето на човешка нравственост в нея. Или за спирането на политическата деморализация – то е все същото. Аз съветвам нашите политици да почнат да залагат на най-солидното, на непоклатимо сигурното нещо: на истината. И така няма да си имат проблеми с морала. И така ще почнат да съдействат за намаляване на аморализма и сред целокупната народна природодопопулация. Щото лъжливи политици виреят само сред деморализиран, развратен народ. Това исках да кажа. Дано не съм обидил някого. За негово добро написах тия думи, ако ме разбере, хубаво, ако не, здраве да е. На мен съвестта ми е чиста, че казах каквото мисля. При това без да се старая никому да угаждам...
217
Спечелих делото за отмяна на несправедлива заповед за наказание и на втора инстанция! четвъртък, 26 декември 2013 г.
Днес получих чудесна новина около едното мое съдебно дяло, дялото, което аз заведох за отмяна от съда на заповед за дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение", издадена от директорката на ПГЕЕ-Пловдив на 29 септ. 2012 г.; та аз спечелих туй дяло, Районният съд отмени заповедта на директорката. Това стана на 5 юли 2013 г. После, както е известно (аз съм писал за тази любопитна история в този блог) директорката обжалва това решение на Районния съд, заведе т.н. "въззивно дело" в Окръжния съд, искайки той да отмени решението на Районния съд. Та това второ дяло мина, от разглеждането му изтече срок от повече от 1 месец, и ето, днес разсилният на съда ми донесе решението на Окръжния съд. И това дългочакано от мен решение на Окръжния съд е: Окръжният съд потвърждава изцяло решението на Районния съд, т.е. потвърждава отмяната на заповедта на директорката! Сега ръководителката на ПГЕЕ-Пловдив има възможност да обжалва решението на Окръжния съд във Върховния касационен съд, да видим дали ще се реши на един такъв ход, именно да занимава Върховния съд с подобен каприз, именно, да иска Върховния съд да удостовери непогрешимостта й, но ще видим. Да се надяваме, че здравият смисъл ще възтържествува и че на този казус ще бъде сложен най-сетне разумен край. Аз от доста време не смеех да отида в съда да проверя какво решение е взел, чаках да ми бъде доставено по надлежния ред и в писмен вид самото решение, ето, днес се случи най-сетне това, което от толкова време очаквах. Това за мен е един много хубав коледен подарък – ако мога да се изразя така. Но най-вече искам 218
тук да благодаря на така справедливия и добър Бог, щото, да си призная, съвсем и изобщо не вярвам, че в български условия истината и справедливостта могат да възтържествуват без намесата на "Най-Висшите Сили". Дано това мое изявление не бъде възприето като обидно за българския съд, не, напротив, справедливостта изисква тук изрично да призная, че същевременно съм изключително много удовлетворен и дори възхитен от състава на Окръжния съд, който гледа въпросното "въззивно" дяло; този състав се състоеше от един съвсем млад съдия и от две госпожи или дами съдии; всичките бяха много внимателни, търпеливи и учтиви към мен. Вземете предвид и това, че аз и на двете инстанции се защищавах сам, без адвокат, това е доста необичайна практика; е, слава Богу, успях да доведа тия дела до така желания край, именно, до един справедлив край. Сякаш камък ми падна днес от сърцето като разбрах за този толкова благоприятен изход от едното мое съдебно дяло. Остава обаче другото съдебно дяло, заведено от помощник-директорката срещу мен, то е още по-интересен казус: става дума за наказателно дяло от частен характер, именно за обида, имат се предвид някои "неправилни мисли" по мнението на въпросната администраторка (тя, между другото, е също така и моя синдикална лидерка, лидерка е на синдиката, в който моя милост членува, и то не от вчера, а от 1990 г.!), да, не се шегувам, става дума за "неправилни и обидни мисли", които тя откри по свой адрес в една моя философска книга, именно в книгата Ние не сме тухли в стената! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование). Та туй дяло е насрочено за 16 януари 2014 г., до този момент съдията ни предложи още веднъж да опитаме да се споразумеем извънсъдебно; ще видим какво ще стане, времето тече, аз съм опитвал много пъти да давам свои предложения, ефект особен не постигнах, сега вече не ща повече да се унижавам и да моля; ще чакам да видя дали другата страна ще предложи нещо, ако те не проявят такава една добра воля за споразумение, ще се наложи да отиваме на съд, пък там каквото сабя покаже. Там, за това дяло вече си имам назначен от съда служебен адвокат, той също ще опита да води такива едни преговори за споразумение; цялата работа е до размера на исканото от обидената страна парично обезщетение. Но тепърва ще видим как ще се развият събитията по туй дяло, което аз разглеждам като опит да ми бъде затворена устата, да бъде посегнато на моето конституционно право да казвам и да пиша свободно каквото мисля. В името на защитата на тия свещени за един философ принципи съм готов да отида на съд, нещо повече, готов съм да поема всички други рискове. Не крия, много ми е интересно дали българският съд ще има достойнството да защити конституционното право на една личност на свободно изразяване, именно правото да говори и да пише това, което мисли. Без това фундаментално човешко право един философ по-специално няма как да съществува, то е подобно на въздуха (или на водата), съдбовно необходими за всяко живо същество.
219
Предлагам семинар за нравственото израждане на индивидите и на нацията ни, искате ли заедно да помислим по тия проблеми? неделя, 29 декември 2013 г.
От вчера съм в Долна баня. Докарах брат ми тук понеже го пуснаха в отпуск от болницата заради посрещането на нова година – за осем дни. Като го заведох в ледения ни апартамент, той поседя малко и рече: "Искам в Долна баня! Хайде да тръгваме!" и не отстъпи на никакви увещания. В Долна баня той знае, че има камина и локално парно, което постоянно работи, навсякъде е топличко. Има и много дърва, тъй че проблем с отоплението няма. Е, наложи се да го докарам, нищо че е само за малко повече от седмица. След нова година ще се наложи да дойда, да го взема, за да го закарам пак в болницата, лекарката иска още малко да постои. След това, живот и здраве да е, ще следва изписване – и пак идване в Долна баня. И аз малко ще си сгрея кокалите тук, в Долна баня, щото в Пловдив се настудувах: няма начин да се отоплява апартамента, много е скъпо това удоволствие. Ето докъде ни докараха калпави управници: да живеем на студено, само и само да имаме поне какво да ядем. А уж сме граждани на Европейския съюз! Е, става дума за един интелектуалец като мен, който единствен работи, за да издържа семейството си; съпругата и синът ми са без работа. Голяма беда е тази безработица, не само моето семейство страда от нея, но това не прави проблема ни по-малък. Както и да е, ето, сега, тази сутрин, аз съм на топло: на два пъти през нощта се наложи да слизам и да пълня камината с дърва. Да, обаче парното работи на пълна сила, в стаите е чудесно! Котката се излежава като мързелана, излегната на най-топлото място и щастливо се прозява, а като я погледнеш само, като й обърнеш поне малко внимание, почва да мърка от възторг. Голяма работа са животните, спор няма! Доста 220
по-щастливи са от нас, човеците, това поне е сигурно. Както и да е. Не за това рекох да пиша този текст. Това дотук е само прелюдия. Искам да засегна една по-важна тема. Ето каква. Вчера по време на пътуването брат ми изказа една доста интересна мисъл. Той обикновено ми се оплаква от лошото заболяване, казва ми, например: "Лежа си аз в леглото и изведнъж усещам, че нямам никакви мисли в главата! Ужасявам се: един човек, ако няма никакви мисли в главата, все едно че не е жив! Какво да правя, че в главата ми да не е празно? Кажи ми, братко, така не се търпи?!". Ето как ми говори, а пък аз му отвръщам: "Е, братле, не се притеснявай толкова, знаеш ли колко много народ си живее преспокойно без да има никакви мисли в главата?! А ти си се уплашил от това, че за миг си забелязал, че нямаш никакви мисли. Спокойно, повечето хора общо взето съвсем не мислят, нямат кой знае какви мисли, и пак си съществуват. Даже преспокойно си съществуват, щото човек като има мисли в главата си, изпитва безпокойства, терзае се от нещо. А нали всички все искат да са спокойни, безметежни – и това го наричат "щастие". Такива ми ти работи. Не се притеснявай, почивай си когато нямаш мисли, аз не виждам лошо в това.". Ето така си философствахме с брат ми по време на пътуването, и други все негови си теми засягахме, но сега всичко не мога да опиша. Той, брат ми, е много интелигентен и въпреки страшната болест, се държи стоически, не се предава на болестта, а се бори с нея и удържа. Все ме разпитва за това-онова, търси истината и той, любознателен е, само дето няма настройка да чете. Обкръжен е все с книги, ала като отвори книга, се замисля нещо в своите си мисли и оставя книгата. Има доброто намерение да чете, да се разсее малко от мислите си, но не успява. Терзаят го какви ли не мисли. Той с мен споделя голяма част от тях и ги обсъждаме. Но сега ми е за друго думата. Ще ми се да поразсъждавам не за интелектуалния, не за мисловния живот на сънародника ни, а за нещо съвсем друго, за което и преди съм писал: за безчувствеността на толкова много хора. Не зная дали сте го забелязали, аз обаче постоянно се сблъсквам с такъв един феномен. Ужасен, много страшен феномен е този. Тук вече е същинското обезчовечаване. Оттук, по моето разбиране, произтичат и страшните нравствени деформации, на които сме свидетели. Ето за какво става дума. Не зная дали сте го изпитали, ще се опитам да ви обясня какво имам предвид. Забелязали ли сте, че понякога говорите на уж близък човек за нещо, което изключително много ви вълнува, а той сякаш не може да откликне – и си стои безчувствен? Примерно, говорите му за някаква несправедливост, той обаче не успява да се вживее в ситуацията и се произнася така вяло, че от думите му проличава, че съвсем не е почувствал това, което вас специално много ви вълнува. Примерно, говорите му, да речем, за това, че ви възмущава страшно арогантното поведение на тоя същия Орешарски, искат му толкова много хора оставката, 80% от българите искат да се маха, а той се хили насреща им като разварена овча глава и казва: "Ще ви управлявам цял мандат, нищо че не ме щете! Ще видите вий какви изненади съм ви приготвил, ще увелича пенсиите с цели 3 лева!". И прочие, гаври се с хората, а някои хора това даже и не го усещат – и не могат да се възмутят истински. Така да се възмутят, че възмущението им да ги изведе на площада, на протеста. Това за какво ви говори? 221
Че повечето хора у нас са си загубили способността да се възмущават истински, ето затова все пак доста малко хора излизат на протестите. Да си загубиш способността да се вълнуваш истински, да преживяваш, да се възмущаваш, означава, че си се обезчувствил. Станал си безчувствен. Безчувственият човек е загубил голямата част от човечността си. Защото чувството най-вече е онова, което ни прави човеци. Е, някои хора явно изпитват все едно и също чувство: на досада, преситени от всичко, разочаровани от всичко, с притъпени сетива, с "захиряла", с атрофирала чувствителност. Това според мен съвсем не е безобидно. Искам да дам още два примера за това нещо, което много ме безпокои напоследък. Аз, знаете, имам проблеми на работата си, подложен съм на разни преследвания, на тормоз от страна на администрацията и пр. Старая се да реагирам, с оглед да запазя достойнството си. Пиша за всичко случващо се в блога. Смятам, че тия неща не са само лични, а имат обществен смисъл, тъй да се рече. Щото показват реалната ситуация в българското училище. Щом са възможни, явно нещо съвсем не е наред. А ето сега в тази връзка какво силно ме впечатлява. То е направо кошмарно. Ще карам поред. Блогът ми се чете от много хора, пръснати по цял свят. От всичките тия хора, които знаят за моите главоболия, а това са стотици хора, да не кажа хиляди (във Фейсбук пък приятелите ми са 5000, това е максимално позволеното, повече не мога да имам, за да си сложа нов приятел, трябва да изтрия някое име от списъка!), та значи от всички тия хора знаете ли колцина реагираха някак по-активно, както подобава ако не си човек с атрофирала чувствителност? Само 3-4-ма, да, даже зная имената им: колегите Райчо Радев, г-жа Мария Василева, Бачо Колю, мой спътник по блог и основен коментиращ от години, с когото много сме се джафкали на политическа основа, но ето, той показа, че все пак е способен да реагира като човек, още 1-2-ма и толкоз! Всичко друго стоически мълчи. Е, има и още неколцина други, които реагираха, примерно, г-н Трашов от Варна. Но сами виждате, броят се на пръсти. Давате ли си сметка какво означава това? Някого го разкъсват, мачкат някаква личност, опитват се да я съсипят, жертвата се съпротивлява с последни сили, разклатено й е здравето, а ти гледаш бездушно сеир и си мълчиш. Или люпиш семки. Мълчиш сякаш си безсловесно животно. А сред тия хора, дето мълчат, има мнозина, които ги познавам лично, с някои от тях в различни периоди на живота си сме били приятели, ето, и те си мълчат. Аз, например, не мога така да гледам сеир когато се върши някаква несправедливост и да си мълча, сякаш туй нещо мен лично не ме засяга. Засяга ме и още как, ох, как ме засяга: щото жертвата е човек като мен, в нейно лице обидчиците й обиждат и мен, като тъпчат един човек, една личност, в нейно лице тъпчат и самата човещина, как това мен да не ме засяга?! И как така ще си мълча?! Не, не мога да мълча. А някои хора преспокойно си мълчат. Това, простете, не е човешко. Аз така разбирам нещата. Нека да ми се смеят, но казвам каквото мисля. В интерес на истината един мой приятел, състудент, който в момента е на висок пост в една западна компания, която купи едно водещо българско предприятие (нямам право да казвам името му, щото не съм го питал за това), та той като разбра, че съм имал такива главоболия, ми звънна по телефона и ми каза, че е готов да за222
реже цялата си работа, да пропътува половин България и да дойде в Пловдив лично да разговаря с обиждащите ме! Едва го спрях да не идва! Каза, че не може да търпи такива неща, че е готов да дойде тук и на дело да ми помогне. И да води преговори, да посредничи, та да се намали напрежението. Каза, че е абсурд да се случват такива неща. И прочие. Ето, той реагира човешки. Пак ми звъни отвреме-навреме да се интересува как вървят нещата. В същото време тук, наоколо, се намират десетки хора, които със собствените си очи виждат какво става и никой, повтарям, никой, да, абсолютно никой, не се нае да посредничи, да поведе диалог с двете страни, да опита с нещичко да помогне, не, няма такова нещо, всички упорито мълчат и се наслаждават на великолепния сеир – това пък за какво ви говори?! Да оставим това, че случаят касае тъкмо мен. Както касае мен, може да касае и всеки друг. Но ето, въпреки всичко, явно има хора, способни и на човешки реакции. Като оня мой приятел-философ, който сега на ръководна позиция в някаква западна компания и сам ми предложи да дойде в Пловдив да посредничи да се намали, да се спре абсурдния конфликт. Но, за жалост, тия хора, способни на човешки реакции, са крайно малко, съвсем недостатъчно са. А това, че повечето от нас не са способни да се вчувстват в положението, да усетят човешката страна на проблема и съобразно с това не успяват да реагират както подобава за човек, според мен е страшно. Затова ний, българите, не успяваме да си уредим общия живот: безчувственост и на тази основа обезчовеченост е моята диагноза за страшната болест, която тресе нацията ни. Ще дам още примери. Но е важно да се осъзнае това: безчувствеността, неспособността за емоционално реагиране води до "обръгване" на мнозина хора, това пък вече поражда апатия и пасивност, дезангажираност, то води също до капсулиране и атомизиране на индивидите, които са заети само със своята суетна субективност, те почват да стават на тази почва идиоти в оня древно-гръцки и първоначален смисъл на тая дума, да, видиотяват се (древните гърци наричали "идиоти" ония, които не се интересували от политика, от общите работи, които не участвали в публичния живот), и ето, виждате ли докъде я докарваме в крайна сметка: станали сме нация, съставена предимно от идиоти - и от полуидиоти де; понеже съм великодушен, да допуснем, че повечето не са кръгли идиоти, а са само полуидиоти. То полуидиотите са още по-опасни май, но да не задълбавам в този проблем. Да кажа още нещичко, пак по конкретния случай. Има нещо, което може да се определи като изкривяване, като извращаване на чувствителността, като невярна посока на нейното развитие, което пак е опасен симптом. Няма как, отново се налага да дам конкретен пример, нищо че някои може да се почувстват крайно обидени, но няма как, да са мислили когато са говорили, когато са правили това, което сега, като го изнеса в публичността, щяло било да ги дискредитира. Ами ти къде беше тогава, когато се излагаше, що не усети овреме това, че се излагаш, а? А сега е късно, байно, късничко е, да си мислил тогава, да си се пазил, да не си се излагал, сега няма що мен да виниш – проблемът си е изцяло твой. Става една персона (даже полът й нама да кажа, за да е пълно инкогнитото й, щото аз съм все пак хуманист!) на заседание на учителския съвет и казва следното: 223
"Абе, драги колеги, да ви кажа какво се случи: оня ден влизам аз в един клас, а класът възбуден и веднага почнаха да ми говорят учениците какъв лош човек бил Ангел Грънчаров, как бил могъл да пише такива работи в блога си, цял час ми се наложи да ги слушам, да изслушвам упреците им, представяте ли си? Явно този човек е крайно особен, да не кажа лош, но сами виждате докъде води държането му! Трябва да се вземат мерки, така повече не може да продължава, и прочие, и так далее, и тъй нататък, и ала-бала!". Така се произнесе въпросната персона, а пък някои хора се престориха на силно възмутени, не не от това, от което би следвало да се възмутят ако имаха здрава чувствителност, а от нещо съвсем друго. От какво ли? Ето от какво. Те, разбира се, не се възмутиха от това, че някаква персона, подвизаваща се в българско училище, си позволява цял час да клюкарства с учениците по адрес на един свой колега, не, това изобщо не възмути тия невинни и така чисти души, а знаете ли какво ги възмути?! Възмути ги, като съдя по реакциите им, това, че "оня там Грънчаров", видите ли, си бил позволил да пише някакви си "толкова възмутителни неща", които така били ядосали някакви ученици, че тия ученици, ето, видите ли, цял един час се наложило да изразяват яда си пред въпросната персона с възпитателни функции, която, разбира се, понеже е с добро сърце, откликнала на народните терзания и цял час била клюкарила с тия ученици по адрес на свой колега, ето, именно това било "възмутителното нещо", което си заслужава да се осмисли и осъзнае. Сфащате ли сега в какво е проблемът? Проблемът е нравствен, да, безчувствеността поражда сериозни нравствени деформации и такъв човек след това не се усеща какво прави, примерно, за такъв човек е съвсем естествено да бърза и той да хвърли своя наръч съчки в огъня, на който се пържи въпросната личност, и на такъв човек изобщо не му хрумва, че е нормално да проявиш известно съчувствие към тази същата жертва, щото, видите ли, може някога, в някой хипотетичен момент, и на теб да ти се случи нещо подобно, а тогава ти как ще се чувстваш, а? Или, да речем, да използвам друга метафора: някакъв човек е подгонен от глутница бесни кучета, примерно казвам, тоя човек се брани, кучетата обаче са го обкръжили и с озъбени усти го дебнат, за да могат да го захапят и да си гризнат живо месо от жертвата; ти наблюдаваш случващото се и не те вълнува изобщо това как се чувства тази въпросна жертва или това, че кучетата са зли, че искат да си гризнат живо месо от нея, не, това на теб не е интересно, ти, представи си, се възмущаваш от това, че тази жертва, да речем, е взела една тояга и е шибнала някое куче, с надежда да се уплашат другите и да се разбягат; и ти в този момент почваш да произнасяш патетична реч за... "човешките права на хапещите бесни кучета", ето това теб те вълнува, представяте ли си за каква извратеност става дума? Говоря по принцип, метафората ми е принципна, нека някои хора да не я възприемат прекалено лично – за да ме дадат пак под съд, и то пак за обида. Това е нещо като научен, да го наречем дори художествен текст, това е нещо като есе, което аз, графоманът, тази сутрин пиша, щото съм се развълнувал от някакъв проблем, важен според мен. Тъй че спокойно, не говорим за вас лично, успокойте душите си. Пък и да сте мислили все пак като сте реагирали така извратено, ще ме прощавате, но човек затова има акъл, да 224
мисли, а не да прави някакви поразии, пък после да се оплаква, че не бил разбран правилно и прочие. Щом такива неща са възможни на подобно ниво, то тогава давате ли се сметка какви страшни нравствени деформации, какви ужасни извратености се получават в сферата на нравственото възпитание на подрастващата младеж? Давате ли си сметка за това, а? Пък после се оплакваме всички в един глас, че младите били не знам си какви – ами какви да са щом вие, възпитателите им, сте такива?! Ето, всички ний в единен фронт работим за нравственото развращаване на подрастващата младеж, а пък после се оплакваме, че тя била такава или онакава – имаме ли морално право да се държим така? Да, ние носим отговорност за това, че младежта ни, да допуснем, е развратена, е деморализирана, че политиците ни са също толкова, а дори и много повече развратени и деморализирани, че управниците ни са също такива, виждате ли докъде се разпростира тази същата аморална проказа?! И забелязвате ли откъде тя почва? Ами почва от семейството, почва и от училището. Възпитателите трябва да най-напред да са подобаващо възпитани, да не правят подобни непростими гафове като оня по-горе, за който само ви намекнах. Аз още много такива примери мога да дам, в които си личи как здравото и така човечно нравствено чувство е атрофирало, е извратено, което е и корен на нравствената деградация в обществото ни. В резултат на която сме станали като хищници, като кучета, като... не знам като какво вече, щото сами виждате, че тия сравнения изобщо не ми помагат, понеже ний, каквито сме, сме несравними с нищо, ний сме направо съвсем уникални. Та ми хрумва сега в този миг не само да пиша повече по тия проблеми в близките дни, ами и да започна нещо като семинар по тия предимно нравствени проблеми. Тук, в тази сфера, в сферата на нравствената деградация на масата от индивиди и на съвъкупната ни нация, дето се казва, е "заровено кучето", мама му стара, откъде път тия пусти кучета са се наместили в главата ми, все примери с кучета давам тая сутрин. Може би е било защото през тази нощ кучетата в махалата се налаяха донасита, явно тази е причината да са ми влезли в главата, та да ги давам непрекъснато като пример в този мой текст. Та ми идва идеята в тия следпразнични, предпразнични и пак следпразнични дни да организирам нещо като семинар по въпросите, свързани с това ужасно нравствено израждане, което се наблюдава сред нас, и като индивиди, и като нация, който иска, да заповяда на него, да се включи, да каже какво мисли, а аз може и клипчета да направя, ще ми се по-сериозно да поговорим по тия проблеми. Разбира се, ще се наложи и да пиша повече по тия проблеми; щото преди време бях почнал да работя по тях, написах някои неща, пък после изоставих работата – щото се разболях. Но сега, да е живот и здраве, имам сили и понеже не мога да стоя така, напълно бездеен, ето, ще се захвана с този семинар: за няколко дена ще обсъдим тия въпроси, а, искате ли? Аз ще направя каквото трябва, пък вие ако искате се включете. Ако не искате, сложете ми клеймо "Побъркан!" и идете да си легнете – или се отдайте на лапане на празничната трапеза! Блазе ви, че не ви терзаят никакви въпроси, вий сте същински щастливци! Наздраве! Хайде хубав ден на всички! Пък прощавайте ако обидих някого, то не е било умишлено, не е било и за да му навредя, а е било за да му по225
могна с нещичко. Поне с каквото мога де. Дали обаче ще ме разбере? Или ще си помисли нещо съвсем друго? Ще видим, то ще се разбере. Чао засега...
226
Хора сме, човеци сме: трябва да бдим за човещината си, не бива да я губим! декември 29, 2013
Украинският сайт ПОЛИТИКАНТРОП (името му иде от гръцки, в превод „политически човек“; нашата дума „политикант“, макар да е с отрицателни нюанси, дали пък също не иде от този корен?!) е публикувал обръщението на проф. Константин Райда в моя защита, което е озаглавено Руководителям системы государственного образования г.Пловдив, Болгария; тази публикация е от 27 дек. 2013 г. Вчера получих известие, че г-н Райчо Радев е внесъл в хартиен вид своето обръщение по същия проблем, внесъл го бил дори в Президентството (освен до другите адресати). Разбира се, трогнат съм от тази прояви на човешка съпричастност, искам тук найискрено да благодаря и на проф. Райда, и на колегата Радев, и на г-жа Василева, която също реагира в тази посока – благодаря ви, приятели! Ето, колегата Радев се е вдигнал вчера да бие път до София и да разнася своя документ – виж Да спасим учителя по философия Ангел Грънчаров от Пловдив – това за какво ви говори? Има човечност у нас, има и хора, които са способни на такива алтруистични прояви, това е много радващо! А има също така и найвисша справедливост, ето, тъкмо на най-светлия празник Рождество Христово аз получих решението на Окръжния съд в Пловдив, той също се произнесе, че наказанието, което администраторката ми беше наложила, е несправедливо – и постанови отмяната му. Това за мен е един най-вълнуващ знак, че не е напразно човек да се бори за справедливостта и за истината – ако го прави, ще бъде подкрепен, тъй да се рече, и онтологически, от страна на най-висшия строй на битието, от самата Божия справедливост! Което е нещо знаменателно и велико, не знам на вас как това ви звучи, но на мен ми звучи точно така! Че в Украйна дори, както виждаме, реагират – проблемът, шеговито казано, заплашва да стане международен! – но нашите висшестоящи администрации и началства упорито мълчат, сякаш са оракули, а ако все пак реагират някак, ний не знаем това, техните реакции се пазят в тайна. Ще видим де, аз държа да получа и то в надлежния писмен вид техните отговори, щото такъв е законът, такива са законовите разпоредби. Не може в една европейска страна така да се постъпва с един човек, а пък административните началства с бездействието си да толерират едно такова отношение. Това, че в случая става дума за мен е несъществена подробност: важен е принципът. Ако за съвсем друг човек ставаше дума, аз пак така щях да реагирам, и това не е само декларация, а съм го показал на дело. Много пъти. Така съм устроен, че силно се възмущавам когато някой някъде си търси правата, а пък дадени власт227
нически органи се гаврят с него, аз в такива случаи не мога да стоя безучастно и да мълча, викайки си: „Мен пък какво ме засяга това?! Нали то не се случва на мен?!“. Така не бива. Не е човешко. Грозно е даже. Хора сме. Човеци сме! Трябва да бдим за човещината си. Не бива да допускаме да я губим. Аз така мисля. На това аз държа. За това работя. В това и вярвам. Нека да съм „опак човек“. От тия свои „особености“ няма да се откажа. Пък и имам пълното право да бъде себе си. Независимо дали някому това се харесва или не се харесва. Това последното съвсем и изобщо не ме вълнува. То е незначителна подробност, нямаща никакво отношение към същината на работата. Съвсем друго е истински важното и значимото, на което аз обръщам внимание. Тия дни заповядайте на моя семинар за нравственото израждане на индивидите и на цели нации, ще продължим разговора там. Чао засега!
228
Как възпитателите развращават младежта, защо работят за нейното нравствено израждане, за деморализацията ѐ неделя, 29 декември 2013 г.
Вчера написах текст по важни според мен проблеми и го публикувах в блога си под заглавие Предлагам семинар за нравственото израждане на индивидите и на нацията ни, искате ли заедно да помислим по тия проблеми?. Никой, разбира се, не откликна на поканата. Сега искам да продължа в поетата посока. Ще разсъждавам по тия нравствени проблеми, независимо от това, че те явно не са приятни на никой. Или пък точно затова се налага да разсъждавам за неща, за които на никой не се мисли. Имам и други подобни текстове, в крайна сметка ще ги събера на едно място и ще ги издам като брошура под заглавието Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: НРАВСТВЕНОСТТА (примерно). Предишните две брошурки от тази поредица бяха за преподаването и за дисциплината. Така, тъй да се рече, ще закръгля разработването на въпросната проблематика и ще мога да издам всичко написано като самостоятелна книга от моята поредица за съвременното състояние на образованието у нас. Значи моят извод дотук е: отчайващ дефицит на здрава, естествено развита нравственост на всички нива и то в масови мащаби; реакциите на мнозинството от хората показват това, те носят този смисъл. В корена на целия проблем според мен е това: "обръгване", "притъпяване" на емоционалността на много хора, феноменът безчувственост се е разраснал в опасни мащаби в съзнанията, в душите. Безчувственият, сиреч, бездушният човек не умее да реагира спонтанно, естествено, по един 229
здрав начин; неговата чувствителност е извратена, на тази база извратена е и нравствеността му; криви са понятията, по-скоро представите му за добро и зло, за позволено и непозволено. Това вече е сериозно. И е много опасно. Ще се опитам да задълбоча своята теза, да я развия по-пълно и основателно. Безчувствеността поражда нравствена изроденост, а тази последната е сърцевина на бездушието. Бездушният човек е на път да загуби човечността си, щото това, което ни прави човеци, е нашата душевност: човечната душевност. Тече процес на обезчовечаване на много индивиди едновременно, тече процес, при който цяла една нация е на път да загуби човешкия си облик. Външни симптоми на същия този процес са масовите мащаби на простотията у нас, на малоумието, на безволието, да, вакханалията на простотията у нас по категоричен начин потвърждава моите изводи. Пълно е у нас с безличностни "личности", с обезличностени същества, които точно на това основание няма как да ценят личностното начало и у другите: не можеш да цениш това, което сам нямаш, от което си лишен – или си се самолишил. На тази основа у нас личността е нещо като прокоба: тия, които са личности и държат на личността си, биват без капка жал тормозени, мачкани, в крайна сметка унищожавани. Или прогонвани. Принуждаваме ги сами да се махат: за да не развалят с присъствието си презрения комфорт на кочинката ни. Неслучайно два милиона от 8 милионната ни нация напуснаха страната. Това изобщо и съвсем не е случайно, те не са икономически емигранти, както обикновено си го представяме, те са най-вече духовни емигранти, бих казал тяхната емиграция е екзистенциално-културна. Тия хора не могат да съществуват в нашата доморасла антиличностно настроена "култура", не могат да понасят тържествуващата у нас "култура на простащината". Затова бягат. И затова всичко свястно у нас, всичко, що има някакъв личностен потенциал, в скоро време също ще избяга. Тук ще останат само простаците. Давате ли си сметка как тази грозна психологическа атмосфера в страната ни влияе на възпитанието на младежта, на нашите деца? Това в основни линии ми е тезата. Много съм мислил и писал по тия проблеми, не изстрелвам всичко това ненадейно, сякаш съм получил някакво "прозрение"; не, много за тия неща съм мислил, аз най-вече тъкмо за това мисля. И за това работя – не от вчера. Аз съм възпитател на младежта – една крайно неблагодарна и непрестижна в нашите условия "професия". Ако човек иска да си гледа съвестно работата в тази сфера, неминуемо ще бъде обявен за враг. За най-лош и зъл враг. Щото и тук, в тази фина духовна сфера, е възникнало едно презрено удобно статукво, което задоволява всички, най-вече висшестоящите началства. На които изобщо не им пука какво става и какво има да става; важното за тях е да не се шуми по реалните и тежки проблеми. Тишината и идилията са нещото, което за тия дейци трябва на всяка цена да бъде съхранено. По дяволите цялата нация, голяма работа, че нацията ни щяла да иде на поразия, та нали най-важното е ний да сме на власт?! Най-страшното е, че т.н. възпитателски корпус е обезверен, че нещо може да се промени; всички знаят, че ситуацията е повече от плачевна, ала също така знаят още по-добре, че е глупаво да се опитваш нещичко да промениш. Важното е поне себе си да съхраниш: да доживуркаш, да се довлечеш до пенсия, ето това е 230
идеалът. Нещо повече бих се осмелил да кажа: самите възпитатели в огромната си част нямат така потребното ни ново съзнание, те самите са се превърнали в "обслужващ персонал" на системата, нейни безропотни оръдия. Те я обслужват без да имат особени скрупули, казахме, важното е да издържиш до пенсия. Всичко друго няма значение. Особено пък това да си навличаш някакви главоболия. И знаете ли как в такава една ситуация реагира един "образцов възпитател"? Ще ви кажа как. Той гледа да не излиза срещу течащите процеси, цялото му внимание е насочено към това как да се излегне "върху тях", с оглед да бъде носен по течението. Срещу течение е същинско безумие да се изправиш, щото то ще те отнесе. Но ви, да се плъзгаш по течението – това може, това е "добре". Например, с буйстващите, с хулигантстващите ученици – държа да отбележа, че точно тия некомформистично държащи се млади хора са основния ресурс на бъдещите промени – подобни капитулирали от мисията си възпитатели ще гледат да се договорят и то така, че никоя от страните да си няма излишни главоболия; ще сключат взаимно-изгодна сделка. На такива ученици, ако примерно са по-силни, капитулиралият от мисията си възпитател ще се подмазва, той ще им угажда, той ще флиртува с тях. И на дело ще ги насърчава да продължат с безобразията си. Той добре знае, че е глупаво да поведе безнадеждна битка за поставянето на тия отношения на нравствени основи, според някакви исконни нравствени принципи. Затуй се е примирил и гледа поне някак да оцеляваме в лудницата. И да не даваме израз на случващото се, щото началството може да ни обяви за виновни. Началството пък, понеже изнемогва от скука, не желае да бъде занимавано с нищо, важното е скуката му да бъде на висота. Ако има шум, това е опасно, за да не би шумът да стигне до по-висшестоящите началства. Затова всички се стараят да мълчат. Тишината е признак, че вегетирането може да продължи. Мълчанието обслужва агонията на системата. Всички са доволни. На празниците можем дори да ударим по един кючек – за да отпразнуваме идилията. Всичко ни е наред, проблеми, таваришчи, няма! Да бъде възпитателят проводник на строги нравствени принципи в тази ситуация е същинско безумие. Е нещо като лудост. Забележете добре: да бъдеш възпитател в истинското понятие, в истинския смисъл на тази дума, е абсурдно, е недопустимо, давате ли си сметка какво означава това? Това именно е страшно. Възпитателите не само че са капитулирали от отговорността си, нещо повече: огромната част от тях са станали примерни слуги на аморалната в същината си система. Дори са станали нещо като нейни жреци. Те са станали проводници и крепители на разяждащия системата аморализъм. В едно културно и възпитателно учреждение вместо да се работи за възпитанието на младежта, се работи фактически за нейната по-нататъшна деморализация. Работи се за израждането й. За доопорочаването й. Онова, което не е успяло да стори семейството, ще го довършат "възпитателите". Прочее, и семейното възпитание у нас едва ли е на висота – като вземем предвид какъв е, колко струва господстващият манталитет. Аз не смея да си представя как дадена категория родители "възпитават" децата си. Имам чувството, че в тази абсурдна атмосфера е напълно допустимо баща да "възпитава" сина си ето как: 231
- Недей да бъдеш мекушав! Удряй пръв – за да не те удрят! Не бъди милостив – това е слабост! Нахалството води до прогрес – нахалствай здравата! Какво, култура ли? Никаква култура, никакво възпитание, бъди простак – за да те харесват всички! Каквоо, личност ли?! Никаква личност, бъди наглец, бъди използвач, лъжи без почивка – и едва тогава ще успееш. Сине, такъв е животът, животът е това: пътят не е постлан с рози, а предимно с тръни. Трябва да имаш яки пети, за да не убодеш. Това се иска от теб. Един ден ще ми бъдеш благодарен ако станеш такъв, какъвто те искам. Трябва да бъдеш мъжкар, пич, никакво размекване, никакви чувства, бъди диво и хищно животно, любими мой сине! Туй ти завещавам. Точка. Изпълнявай! Няма да спорим! Това е истината! Аз добре знам и най-доброто ти давам. Нещо такова изглежда е "възпитанието", което внедряват в душите на децата си съвременните родни еснафи. Е, може малко да преувеличавам, но същината, сигурен съм, е тази. Е, може всичко да не е в така гол, неприкрит вид, всичко е забулено в лицемерие, обвито е и е опаковано, може и панделчици да са му турили. Гарнирана е тази горчива истина с някакви по-съедобни нещица, подсладена е, захаросана е, сигурно е така. Но същината, повтарям, е все тази. Нека да имаме достойнството да погледнем истината право в очите. Да се лъжем няма смисъл. Истината е винаги целебна. Аз така мисля де, то не е задължително за всички. Няма как всички да виждат нещата като мен. Дано аз да греша. Ще се радвам много ако това, което тук пиша, не е така, ако истината е съвсем друга. Има ли нещо по-хубаво от това да съм се заблудил, да съм станал "черногледец", а пък истината да е съвсем друга?! Няма, разбира се. Аз най-много ще се радвам, ако истината е съвсем друга. Дано, ама надали... И ето, аз ви дадох вчера пример: една особа с възпитателски функции без капчица смущение чистосърдечно си призна пред цял учителски съвет, че цял час била клюкарствала с цял един клас по адрес на свой колега. Вярно, клюкарствала е с "благороден мотив": ученическият народ бил силно възмутен по адрес на този учител, а пък ний винаги трябва да уважаваме народните чувства. Тя имала добросърдечието да подкрепи тез възмутени ученици, да сподели, предполагам, възмущението им. Друга една особа пък открито пред учениците си позволила (аз писах за това: виж Една импровизирана философска "проповед" в деня на Рождество Христово) да подиграва същия този "колега", да му се присмива подигравателно, и прочие, както си му е редът. Предполагам, щом подобни ексцесии са възможни, то те са и още поразпространени. Няма никакво значение значение това, че "колегата", подложен на такъв безпощаден остракизъм, съм аз, е моя милост. Мен ме интересува явлението, не незначителните подробности. Няма значение и в кое точно училище се случват тия неща. Това пак са незначителни подробности: същината обаче е важна. Добре де, ще каже някой, а как според вас е трябвало да реагират тия възпитатели, и то така, че реакцията им да има нравствен смисъл. Тоест да не противоречи на базисни принципи на морала. Ето как. Тук се иска поне малко съвест. Иска се и уважение към самите устои на морала. Ето това обаче не се съзнава. Задачата ми е трудна, но ще се опитам да бъда полезен за проумяването на всичко това. 232
Моралът се крепи върху нещо много просто, примерно, върху т.н. "златно правило": отнасяй се към другия човек така, както искаш той да се отнася към теб. Или: уважавай другата личност – ако искаш да бъдеш уважаван. Кант пък го казва другояче, но то по същество е все същото: "Действай само според онази максима, която би искал да се превърне в световен закон!". Горното "златно правило" го има във всички световни религии: Не прави на другите онова, което не желаеш да ти направят... Това е цялата дхарма. Запомни го добре. (Махабхарата) Не прави на съседа си онова, което е омразно за теб; това е цялата Тора; останалото са коментари; отиди да ги научиш. (Вавилонски Талмуд) Не постъпвай лошо с другите по начини, които намираш лоши за самия себе си. (Тибетска Джамапада) Не прави на другите онова, което не искаш да правят на теб. (Конфуцианство) Никой от вас не е вярващ ако не желае на другия онова, което желае на себе си. (Ислам, Суна от Хадит) И така нататък. Това е истината, която всеки човек би следвало да знае, ако иска да е човек. Това е основата на моралния закон. Взех тия пределно ясни и прости формулировки от книгата на Т.Каткарт и Д.Клайн "Платон и птицечовката влизат в бара..."; там те са допълнили и с едно правило от XXI век: Пречукай другия със същото уважение, с което би искал да пречукат и теб... (По телевизионната серия "Семейство Сопрано") А ето сега моето тълкуване за това как би следвало достойно да се държи един възпитател, не изневеряващ на функцията си, в ситуация като горната: възмутен от един свой учител клас иска да изрази възмущението си, а негов колега е принуден да слуша какво младите хора казват. Как да реагира, наистина? Кое е достойното, не "уронващо" (да употребя тая любима на някои хора съветска думичка) престижа му на възпитател поведение? Първо, има един такъв момент: трябва ли да позволи на младите да изразят емоцията си? Или трябва да направи нужното да ги възпре от действия (и думи), за които, при по-близко разглеждане, в един момент може и да съжаляват? Аз смятам, че не бива младите да бъдат възпирани да говорят, но смятам също, че от първата минута възпитателят, който не иска да изневери на функцията си, следва да заяви твърдо, че на него един такъв разговор не му е приятен. И дори да се опита да каже защо не му е приятен. Примерно да каже следното: 233
- Добре, ученици, доколкото разбирам, много сте възмутени от поведението на колегата Грънчаров, но защо не кажете всичко това на него самия в очите? Нали знаете, че не е добре да се говори за който и да било човек в негово отсъствие? Ако такъв възпитател има добрината да заяви още в самото начало тия думи, мисля, че ще постави въпроса на здрава нравствена основа. И би могъл да продължи така, с оглед да опита да убеди учениците, че така е правилно и разумно: - Ако имате нещо да кажете на г-н Грънчаров, мен защо ме занимавате с това?! Аз какво отношение имам към неговите изяви? Кажете всичко на него, и то право в очите му, а мен имайте добрината да не ме занимавате. Аз също така не обичам да се говори по мой адрес в мое отсъствие, та затуй в случая ви предлагам да сдържите гнева си и да го излеете пред г-н Грънчаров. Искате ли да постъпим така? И по този начин и мен няма да ме поставяте в неудобно положение, щото той все пак ми е колега. Ще се чувствам ужасно че участвам в разговор по адрес на мой колега в негово отсъствие. А ако държите да чуете моето мнение по вълнуващите ви въпроси, моля, готов(а) съм, ако ме поканите, и ако г-н Грънчаров е съгласен, да присъствам и аз на вашия разговор, едва тогава бих могъл (могла) да кажа аз какво мисля. Но в негово отсъствие не бих желал(а) да обсъждам тия всичките неща. Дано ме разбирате. Моля да се възпрете сега-засега, разбирам, че имате какво да кажете, но мястото не е подходящо. Пък и не аз съм този (тази), пред когото (която) следва да излеете емоцията си. Опитайте да я сдържите до появата на г-н Грънчаров и нему кажете всичко. Искате ли да постъпим така? ОК, хайде сега да си почнем да си се занимаваме с туй, дето ни е работа, именно с математика, съгласни ли сте? Аз така мисля, че би следвало да постъпи в оня момент възпитателят, който не иска да дезертира от функцията и мисията си. Да, разбирам, че не е лека тази функция и мисия. Но щом си се захванал с нея, не бива да допускаш унизително и за теб самия поведение, а именно, да клюкариш по адрес на свой колега както това правят селските или махленските клюкарки. Казвам това по принцип, от тоя принцип няма да отстъпя, независимо дали думите ми се харесват или не се харесват на този или онзи. А това, че в случая аз съм "обсъжданата личност", че аз лично съм укоряваният, охуленият, дискутираният и пр., няма никакво, абсолютно никакво значение. Точка. За жалост, стана така, че не само въпросните колеги, но и дори самата уважаема г-жа директорка многократно си позволи да разговаря за въпросната одиозна личност, да разговаря с ученици, и то именно в отсъствие на обсъжданата личност, т.е. допусна да наруши такива базисни принципи на морала. Да, за жалост, тя допусна подобно поведение, което, както и да го погледнем, способства за деморализацията на тия млади хора – независимо от всичко, което можем да измислим за оправдание на подобни грешки. Да, тия истории водят до развращаването на младите, а такова нещо не трябва да бъде допускано от един възпитател, който иска да заслужава своето име. И да бъде на висотата на задачата си. Въпросната уважаема г-жа директорка си позволи да прави "анкети" с ученици, в които им предложи да отговарят на повече от 30 (!!!) въпроси, касаещи личността, поведението, разбиранията, методите на преподаване и пр. на един преподавател, т.е. си позволи да им предложи да напи234
шат нещо като масов анонимен донос по негов адрес! Това вече е съвсем деморализиращо! Да оставим настрана това, че тук дори беше сътворен нов литературен жанр: колективно писане на масов анонимен донос, това също трябва да се признае като "постижение". Да оставим настрана също и това, че подобни действия на администрацията могат да бъдат възприети като кампания по дискредитирането на един преподавател, което като капак на всичко е укоримо, също така и незаконно поведение на един властник, на един администратор. Най-отчайващото обаче според мен е това, че въпросният администратор сякаш все още не успява да осъзнае какво точно е допуснал да направи, ето това според мен е съвсем отчайващото. Ако беше осъзнал – а аз направих нужното да му помогна да осъзнае какво точно все пак е допуснал да направи – ако беше успял да открие грешката си, то това вече би било голям нравствен прогрес, ала не би. Всеки може да сгреши, всички ние сме човеци и грешим. Даже, представете си, ще кажа и нещо кощунствено направо: и началството може да сгреши! Да, може да греши, този принцип, а именно, че началството никога не греши, е доста вехт, пък и е казармен принцип, той не действа в условията на едно съвременно възпитателно-образователно учреждение. Щом всички грешим, няма нищо лошо като осъзнаеш грешката си, да изпиташ известен срам, пък и дори да поискаш прошка. Това са съвсем човешки, сиреч, необходими за нравственото състояние на света положения и моменти. Не казвам нещо кой знае колко ново или авангардно. Ако някой си мисли, че си мисля така, горчиво се лъже. Казвам и пиша най-прости и очевидно разбираеми истини. Ала ето докъде сме а докарали, че те, видите ли, ни звучат "скандално". Или "прекалено новаторски". Давате ли си изобщо сметка докъде сме я докарали щом тия простички истини ни звучат по такъв начин? Май взе да ми писва да пиша по тая тема в днешното ранно утро. Ще се наложи тук да спра, за да не стане дългичко. Спирам, друг път ще продължа. Имам още много неща да кажа. Искам, както виждате, да провокирам разговор по тия проблеми. Това, че никой не ми обръща внимание, изобщо не ме вълнува. Аз да си кажа каквото мисля, аз открито да споделя как аз виждам нещата, аз да си успокоя съвестта, че не съм мълчал, пък другите нека да правят каквото искат. И да мислят както искат. Има свобода. Аз никого не мога да накарам да мисли като мен. И това изобщо не ми влиза в сметките. Аз като заявявам открито какво мисля просто отправям покана към другите да кажат или да напишат и те какво мислят. Само това правя, нищо друго. Не ща да уча никого как да мисли. Не бива да ми се приписва такъв един грях – както така често правят критиците ми с клеветнически наклонности. Според тях "този там Ангел Грънчаров" бил проклет човек и учител, който бил, видите ли, задължавал учениците си да мислят като него – и ги дори, злодеят, ги бил наказвал ако мислят като него – като им бил пишел... двойки! Проклет човек е той, нали?! Страшен човек бил той! Мръсник от класа, няма що! Ето така се произнасят често за мен. Сиреч, дръзват открито да ми вменяват грехове, които са органично чужди на моя философски характер и дух. Така един философ никога не би допуснал да стори, щото тогава не е никакъв философ. Като ми приписват такива "вини", искат да намекнат, разбира се, че аз явно не съм никакъв 235
философ, щото подобно антифилософско поведение наистина говори за коренно разминаване със същината и смисъла на философстването. Е, набеждават ме в нещо, което ми е органично чуждо. Не е често така, но проблемът обаче си е техен. Нека обаче да имат добрината да не се занимават толкова с мен, аз ще си бъда какъвто искам, нека да се опитат да се заемат със самите себе си. Нищо че се мислят за съвършени и за непогрешими. Това тяхното пък може, представете си, да е илюзия. Истината, повтарям, е важна, само тя има значение. Та който от засегнатите по-горе иска нека да ми отговори по същество – веднага ще публикувам отговора му в блога си. Аз съм крайно диалогичен човек. Е, вярно, често диалогизирам в обстановка на пълно дружно мълчание, но то е щото живеем в България. Тук някаква мръсотийка да ти спретнат могат, ох, как могат, ала честно и открито да излязат срещу твоите разбирания, това го отбягват – ох, как добре го отбягват! Та за какво свидетелства подобно гузно мълчание, а, уважаеми дами и господа? Помислете сами. Аз ви оставям на себе си. Приятни мисли ви пожелавам да имате в своята компания! Бъдете също така и здрави! Хубав, прекрасен неделен ден ви желая!
236
Пиша каквото мисля, не умея да си кривя душата: нима това е толкова непростим недъг?! понеделник, 30 декември 2013 г.
В тия предпразнични, предновогодишни дни продължавам да работя по една силно заинтригувала ме тема, свързана с нравственото възпитание на младите хора; вчера написах и публикувах текст под следното заглавие: Как възпитателите развращават младежта, защо работят за нейното нравствено израждане, за деморализацията ѐ. Излишно е да споменавам, че нарочно пиша крайно предизвикателно и провокативно, с оглед да спомогна за пораждането на една дискусия по тия сериозни и важни проблеми; на места пиша така, че да заболи – белким някой възопие и се захване поне да описва гнева си, което все пак е нещичко. Е някакво начало на дебат. Разбира се, до този момент пиша в обстановка на пълно мълчание: което според мен е добър знак. Забелязал съм, че колкото по-сериозна и важна е дадена тема, толкова по-малко хора се захващат да коментират, толкова по-малко хора се включват в дискусия; щом никой не се включва, това за мен е знак, че темата е изключително важна, а пък написаното си струва. Ако обаче човек напише някаква простотия, тогава мигом тълпи коментиращи се включват, радват се, ръкопляскат и мило му говорят: "Браво, ти си като нас, ти не каза нищо особено, нищо умно, ти ни удиви с така възхитителната си простотия, аплаузи! Дайте да го понесем тоя таваришч на ръце, той е от наште, той като нас изобщо не мисли и пр.!". Тук цитирам и префразирам Хегел, един велик 237
немски философ, който е все пак от по-известните, да не си помисли някой, че аз сам току-що изобретих тази еретична мисъл? Темата, по която съм се захванал да пиша в тия предновогодишни дни, е безкрайна по своите измерения – личностни, нравствени, духовни, възпитателни, идейни и какви ли не още. Много може да се пише, но е все пак необходимо човек да се концентрира по най-важното, по истински същественото. И да не се "разлива" в детайли, в маловажни подробности. Е, ако само почна да пиша по истински важното и същественото, текстът ми ще стане прекалено философски и тогава съвсем няма да бъде изчетен. От четенето на философски текстове боли глава – щото се налага да се мисли. Затуй те са така непопулярни. Ако така напиша текста си,току-виж някой би ме дал под съд за нанасяне на непоправими вреди върху съзнанието му: щото се е изморил и изтощил да мисли. До гуша ми дойде от съдебни процеси напоследък, дето ме съдят или ме заплашват да ме съдят, та затова да внимавам. Ще опитам да пиша по-ясно, по-нефилософски, по-популярно, по-човешки та да не нанеса някому тежки вреди – от прекалено замисляне и възникнало на тази основа умствено изтощение. Аз вчера дадох пример за това, че често, без да си даваме сметка какво правим, нарушаваме базисни принципи на морала, примерно този, че не е морално или нравствено да бъде обсъждана една личност в нейно отсъствие, един вид "зад гърба ѐ", без да ѐ се даде възможност да се защити, да се оправдае; естественото, нормалното е да привикваме да не клюкарим по чужд адрес, а смело да казваме каквото мислим право в очите на оня, който по наше възприятие нещо е съгрешил, е направил нещо нередно и пр. Признак за крещяща личностна непълноценност и за душевна мизерия е да се говори по чужд адрес, зад гърба на въпросната личност, ала ето, мнозина си позволяват да правят това – и то без да им трепне окото. Най-лошото е, че си го позволяват хора, които са упълномощени с възпитателни и образователни функции, примерно са учители или директори на училища дори. Това вече е съвсем недопустимо: възпитателят трябва сам да е възпитан. Не можеш да възпитаваш ефективно и смислено ако си позволяваш да погазваш такива базисни принципи на човешкия морал; това води до развращаване на младите, а такъв лукс един възпитател не може да си го позволи. Щото то удостоверява, че такъв не става за възпитател - и следва да си намери друго занимание. И препитание. Трябва да сме особено взискателни спрямо възпитателите на своите деца – ако държим на тяхното възпитание де, имам предвид на децата си. Ако си затваряме очите пред това какви са възпитателите на нашите деца, ако не забелязваме подобни сериозни деформации в туй възпитание, дето те им предлагат, значи нещо не е наред и с нашето собствено възпитание. Ето, аз ви дадох крещящ пример в тази посока: една "възпитателка" простодушно сподели пред цял учителски съвет, че е допуснала да клюкари цял един учебен час по адрес на свой колега, и това, представете си, не предизвика вопъл на възмущение у нито един неин колега, представяте ли си това пък какво значи – и какво показва?! Значи и показва нещо страшно, но да не казвам в момента какво значи и какво показва. Да приемем, че липсата на реакция се дължи на сложната психологическа ситуация в този "колектив", която е довела дотам, че дадени сетива у 238
тия колеги явно са били "запушени", поради което те не са почувствали скандалността на случилото се. Това е известно оправдание: и ний, учителите, сме хора, сме човеци, човешко е да се греши. Като си учител или пък, опази Боже, директор, това не значи, че си получил атестат за пълна непогрешимост – какъвто има, да речем, римският папа, Божият наместник на земята! Е, всички грешим, но като грешим по-честичко и допускаме все едни и същи досадни грешки, в един момент все пак се налага да почнем да отрезвяваме. Особено ако има такива идиоти като мен, които постоянно алармират, че някой някъде, по моето възприятие, греши, допуска все едни и същи досадни грешки. И не само алармира, пише в блога си, но и също така известява за случилото се и по-висшите отговорни инстанции, които се видяха в чудо напоследък от моите жалби. А защо се държи моя милост така ли? Ето защо. Тук също така искам да поставя за обсъждане е един друг нравствен проблем, който не е по-маловажен от този, който обсъдихме попредния път. Ето за какво става дума. Ами става дума за това: дали аз, критикът, имам моралното право така открито и публично да обсъждам случки, проблеми и преживелици, които се случват в учреждението, в което аз работя? Това е проблем, който сериозно терзае много души, в това число и директорски, и началнически, и какви ли не. Дали аз не нарушавам тук някакви други базисни принципи не само на морала, но и на правото дори, на закона, щото, видите ли, човек все пак трябва да е лоялен към институцията, в която работи – и трябва да щади доброто ѐ име? Не трябва да разваля имиджа ѐ – ако трябва да се изразя по-културно. И ето, дали не се оказва така, че аз самият, дето така усърдно морализаторствам тука, сам си позволявам да се държа аморално, издавайки някакви строго секретни тайни и дискредитирайки не само своето учреждение, но и достойнството, доброто име и престижа на моите колеги? Това, сами виждате, са сериозни обвинения. Този проблем наистина терзае много от хората, които по някакъв начин са причастни към случващото се. Аз вече писах, че напоследък сериозно се обсъжда на най-различни нива следното: какво следва да бъде направено, че "тоя там Ангел Грънчаров" най-сетне да млъкне, да му бъде запушена устата – или да му бъдат поне вързани ръцете, че да не може да пише в проклетия си блог?! Откъде се намери туй чудо невиждано, че всеки ден да пише и да ни злепоставя, а, таваришчи? Защо само нас ни сполетя тази беда? Що тоя човек не вземе да миряса, ето, той разваля прекрасния нравствен облик на нашата така свята институция! Аз съм писал по тия въпроси, но сега също се налага да отговоря нещичко на тия резонни, признавам, въпроси. И сложни, трудни въпроси са тия, признавам и това. Изисква се голяма проницателност за да може да се отговори смислено или убедително на подобни обвинения. Току-виж някакъв адвокат радостно ще намери някакъв член или параграф в закона и аз като едното нищо ще изхвърча като тапа от туй учреждение, примерно, за "уронване" (да употребя пак тази така умилителна съветска думичка, останала от славните комунистически времена!) на престижа на институцията. Аз съм привеждал вече този аргумент: не бива да бъдат отъждествявани институция и лица, които временно я оглавяват; институцията не може да бъде с нещо поклатена ако се критикуват неправомерни действия или бездействия на даде239
ни длъжностни лица, които всъщност уронват престижа на институцията – и затова критиката на такива действия или бездействия е здравословна, тя помага за укрепването на моралния имидж и достолепието на институцията. Даже може да се наложи в един момент да бъде пожертвано въпросното длъжностно лице, щом се установи, че то се е държало неподобаващо спрямо високото си задължение да работи за заякчаване на институцията. Тия въпросните длъжностни лица са нещо като "бушони", които изгърмяват, с оглед институцията да бъде съхранена. Идват нови лица, които пак трябва доста да внимават да не вредят на институцията, която временно оглавяват и ръководят. Така е при демокрацията. Отъждествяване на лице и институция е признак на тоталитарно мислене. При комунизма се правеше така и тогава се смяташе, че, примерно, един Тодор Живков е точен образ на дадената институция, че той съвпада с нея, сиреч, че той ще управлява вечно – и с него ще си отиде и самата институция. Бай Тодар го нема вече, а институциите обаче още ги има. Това за нещо да ви говори? Но това е само от една страна. Другата е, че критиките на неправомерни действия на длъжностни лица, позорящи институцията, са нещо позитивно, щото спомагат за заякчаване на институцията, за изчистване на нейното име и достойнство. Ето, примерно, може да дойде времето да се осъзнае и признае, че критиките на въпросния Ангел Грънчаров са допринесли с нещичко за съхраняване на доброто име на институцията "ПГЕЕ" (тъй се зове училището, в което аз имам честта да работя) в период, в който тя е била застрашена – заради някакви неправомерни действия на въпросните длъжности лица. Стига толкова по този момент. Мисля, че бях пределно ясен. Да минем обаче на още по-съществения, именно на нравствения момент – в неговата чистота. Аз като публично, съвсем открито, ето, в блога си, описвам разни прояви на въпросните длъжностни лица, дали не нарушавам някакви базисни принципи на морала, примерно и моето да бъде възприето като недостойно поведение, като "клюкарене", и то пак зад гърба на въпросните длъжностни лица? Това не "уронва" ли техния личностен престиж и достойнство! – ето тук е според мен разковничето. Не се ли оказва, че аз, дори и да действам по някакви вътрешни и, да допуснем, благородни подбуди, все пак в крайна сметка на практика съм стигнал дотам да правя разни там мръсотийчици, примерно, да пиша, да допуснем, неща, текстове, които да се възприемат също като "публични доноси", като недостойно изобличаване, като накърняване (ето тази е българската дума за онова, което комуноидите наричат "уронване", думата ни е прекрасна, какво повече искат от нея та я избягват?!) на тяхното лично достойнство и пр. Аз, признавам си, много съм мислил по тези въпроси, впускайки се в такава една авантюра, именно всекидневно, кажи-речи, да пиша за своите преживелици, за действията на въпросните длъжностни лица, ето, с тях дори стигнахме до съд, това са най-малкото "щекотливи" проблеми, заслужаващи по-внимателно осмисляне и длъжната преценка. Ето какво съм измислил в тази посока досега. Първо, всеки от критикуваните и "изобличавани" от мен лица има пълната възможност да защити доброто си име като напише "опровержение", като напише нещо, с което да изрази своята позиция, своето разбиране. Да, той, представете си, 240
може да не мълчи като олимпийско божество или като оракул, нито пък да крещи или да реве като... ощипана мома, а може съвсем спокойно да отговори на критиките, да изяви своята позиция, а пък аз, разбира се, непременно ще дам публичен израз на мнението му, ще публикувам в блога си теста му. И така ще почне една ползотворна и полезна дискусия, един дебат, който е органична част от демократичния публичен (обществен) живот. Аз не се занимавам, на второ място, с някакви там личностни особености на критикуваните от мен длъжностни лица, това какви са те като емпирични личности мен изобщо не ме вълнува, това си е техен личен проблем, нека да си бъдат каквито искат, аз обаче се осмелявам да кажа открито как аз възприемам техните действия именно като публични, като обществени фигури, като фигури, които имат власт, респективно носят и големи отговорности, а пък аз като техен работодател (ний, данъкоплатците, наистина сме работодатели на управляващите ни, на разните му там началства, чиновници, министри, директори и пр., ний не сме техни слуги – според разбиранията на толкова коварната демокрация, проклета да е!). Следите ли внимателно мисълта ми, сфащате ли вече накъде бия, за какво намеквам? Няма длъжностно лице, което да е изведено извън полето на всякаква възможна критика, щом си решил да се посветиш на обществена работа или длъжност, щом си решил да ставаш властник, независимо на какво ниво, ти си поел риска постоянно да бъдеш критикуван от какви ли не хора, дори и от своите "подчинени", който все пак не са бездушни, да речем, "тухли в стената", а са живи човешки същества, имащи съзнание, имащи и право на мнение, на преценка и пр. Тъй че, дето го казва народът, "който се страхува от мечки, да не ходи в гората", ако приемем, че страшните мечки-стръвници са такива като мен "злобни критици", дето нищичко не прощават, то ако не си искал да бъдеш дъвкан в зъбките им, е могло изобщо да не се зафащаш с такава една обществена, публична, управленска работа. И тогава никой е нямало да те критикува, щял си да си живуркаш най-спокойно и преспокойно. Но щом си решил да ставаш обществена фигура, тогава вече ще имаш добрината да понасяш всякакви ръфания от този или онзи, тия пусти критикари могат да бъдат уподобени и на зли кучета, дето постоянно ръфат добрите ни управници; ала при това трябва да имаме достойнството да признаем, че ако ги няма тия пусти критикари, то е много възможно тогава даденият въпросен управник да почне да си мисли, че е непогрешим – щом всички му се подмазват, щом никой не го критикува, щом всички само го хвалят. И виждате ли какво се получава в туй отношение? Получава се нещо прелюбопитно. Ето какво се получава на практика, в реалния живот. Тия, дето само хвалят управника, дето му се подмазват, с оглед да печелят някакви дивиденти и ползи заради послушанието си, всъщност му помагат да се провали, те го подтикват да върви към своя провал! Щото го предразполагат да почне да си мисли, че е непогрешим. И го насърчават в грешките му. А тия, дето критикуват управника, му помагат да се ориентира в обстановката, да почне по-трезво да възприема случващото се, помагат му да се пази от манията, че е велик и непогрешим, а всичко това, както и да го погледнем, е от интерес на самата работа, на бъдещето на самата институция. Значи трябва да си доста задръстен (да употребя тази все пак поиндиферентна дума!) като властник или като управник, щом почнеш да харесваш 241
само да те хвалят – и същевременно да почваш да мразиш ония, които имат добрината да те предпазват от грешки, именно да почнеш да ненавиждаш критиците си. Е, знам, психологически погледнато е много приятно всяка сутрин бодри подлизурковци да те посрещат рано-рано пред кабинета и да мило ти говорят: "Колко си красив днес в тоз костюм, любими ми г-н директоре, колко си снажен, колко си умен, колко си велик, колко си мъдър, колко си проницателен и так далее, и прочие, и ала-бала!". Знам също, че е крайно неприятно всяка сутрин със свито сърце да отваряш блога на "този там Грънчаров" и да дебнеш дали пак не е написал нещо крайно скандално и критично по твой адрес, но ето, такъв е животът в условията на проклетата демокрация, да иде тя на майната си най-после, поне на кино да иде, та да гледа един съветски филм от ония, от прекрасните и незабравими комунистически времена; говоря за демокрацията да иде на кино, а не тоя проклетник Грънчаров (щото той съветски филми много-много не обича). Знам, така е, неприятно е да те критикуват, приятно е да те хвалят, но ако си управник, ако искаш да си добър или поне що-годе умен управник, трябва да си много благодарен най-вече на критиците си, а пък старателно подмазващите ти се подлизурковци да ги държиш по-далеч, или поне да не надаваш ухо на приказките им, щото тая сган е доста коварна: като един ден те махнат от началническия пост, те мигновено ще забравят за теб и ще се захванат да хвалят новия властелин. Комуто пак тогава всяка сутрин ще говорят ето как: "Колко си красив днес в тоз костюм, любими и мили ми г-н директоре, колко си снажен, колко си умен, колко си велик, колко си мъдър, колко си проницателен и так далее, и прочие, и ала-бала!". Понятно что я вам здесь написал, а, умные мои таваришчи, панимаете меня? (Неслучайно пиша на развален руски, то е заради стила, а не поради неграмотност, понимаете меня?)
242
Но ето, нравственият момент пак си стои: дали пък не е по-добре всички тия проблеми да ги обсъждате с въпросното властващо лице на четири очи, е, може и на повече от четири очи, примерно като се правят най-демократични дебати вътре в самата институция, а не пред широката публика на един блог като моя, който, както е известно, се чете в цял свят, и, дето се казва, работата почва да става дебела, щото служебни тайни почват да изхвръкват в публичното пространство, а там не им е мястото, нали така? Не е ли трябвало аз първом да споделям всичко с началството си, а до писане в блога по същите тия проблеми да не се стига, щото, разбира се, началството би желало да не става дъвка в устата на толкова много хора по цял свят? Не се ли оказва, че моето поведение е крайно неморално, безнравствено и укоримо от гледна точка на етиката, щом като съм дръзнал да изнеса дебата в широкото обществено пространство, а съм се отказал, неизвестно за какво, от нормална демократична дискусия вътре в самата организация? Ето какво ще отвърна по този съвсем резонен въпрос. Аз при предишния директор наистина не съм писал по такива "вътрешни" проблеми, а ако съм писал, то е било в съвсем друга тоналност: писал съм тогава апологетични статии било за нашето училище, било за самия директор, г-н Венелин Паунов, който наистина беше изключително интересна личност, която, признавам си, ме ентусиазираше да работя с всички сили на благородното си поприще – и умееше това да го постига не само за мен, а за всички. Имало е и тогава какви ли не тежки проблеми, но г-н Паунов беше човек, който на най-човечна основа разговаряше с всички, и с ученици, и с учители, и дори с висшестоящите началства, и успяваше в движение да решава всякакви, даже и най-тежки проблеми. И тогава е имало беснеещи, хулиганстващи ученици, но той и с тях се разправяше за пет минути, като прегърне през рамо провинилия се ученик, поговори му някакви думи и ето, този ученик по магически начин сякаш се променяше, работите потръгваха, до следващата му издънка пак де. И пак наново. Този човек имаше талант и дарба и като ръководител, като мениджър, и като човек, и като личност, и като всякакъв. И това се признава и от най-лютите му врагове – оказва се, че и такива той бил имал, ето, това се разбра сега, когато той вече падна от власт. Тоест – пенсионира се, след дълги години работа на благородното възпитателско и образователно поприще. Е, добре, аз тогава не пишех критики в блога си, е, веднъж-два пъти и него съм го критикувал, даже той сякаш в един момент за нещо ми се беше обидил, но после ми прости – и пак станахме дори приятели. Сега какво се случи, защо при новия директор работите приеха съвсем друга посока? Аз бях в прекрасни отношения с двете директорки, главната, самата директорка и първата ѐ помощница, да, тази същата, която сега ме съди за "обида". Стана така, че в един момент аз станах първи критик на тяхното управление. Мога да обясня и по-подробно защо стана така, аз всъщност това съм го правил вече в свои предишни текстове, даже книги написах но тия проблеми, цялата работа е принципна, а не щото, видите ли, те не ми били харесвали – или щото ме били обидили и пр. Такива интерпретации са доста елементарни, елементаризиращи и не спомагат за разбирането на същината на проблема. На цялата работа. Тук ще си позволя да кажа най243
главното, като ще се съсредоточа по темата си, нравствените аспекти, щото проблемът иначе е голям и сложен. Цялата работа е до подхода на въпросната администраторка. Аз не приемам нейния подход. И стил на ръководство, както се казваше едно време. Аз съм горещ привърженик на демократичния, на личностно проявения, на човечния стил и подход. Не мога да се примиря към рецидиви на авторитарен стил, пък макар тази авторитарност да се проявява в кадифяна форма. Пък макар този авторитаризъм да е мек, сякаш е завит в кадифе. Даже бих приел по-скоро твърд, строг, принципен авторитаризъм, стига той да е и на по-високо мисловно ниво, стига зад него да стои личност с някакви що-годе приемливи ценности (да речем, авторитаризъм от "пиночетов" вид, по името на диктатора на Чили), но съм твърд противник на популистичния кадифян и дори лицемерен авторитаризъм, който така жестоко развращава природонаселението. Нещо такова се случи и в страната като цяло по времето на управлението на Боко Борисов, чието правителство, чиито образователен министър Игнатов назначи въпросната администрация в нашето училище. Както и да е, у нас, в нашето училище демократичен, свободен, открит дебат по реалните, тежки, горещи и прочие проблеми няма, това започна да се възприема като "демократично излишество", като някаква "западна приумица", като някаква, простете за думата, "изгъзица" или измишльотина, у нас се установи режим, при който на оперативки просто се свеждат директивите на така мъдрото ни ръководство, тия директиви почти съвсем не се обсъждат, няма потребната атмосфера за истинско, в това число и критично обсъждане, а после от всички се иска изпълнението им. Точка. Не рассуждать! Който разсъждава, който си позволява лукса да разсъждава като "оня там Грънчаров", той мигновено става ненавистен, става враг, да, става "враг народа", "враг на народа", това става. Той почва да руши идилията. А училището трябва да се оглася само от ръкопляскания пред мъдростта на директорката. Е, простете, но аз в такива водевилни театрални постановки не мога да участвам. Мерси, не ща! Благодаря много! Дръжте си ги за вас. Е, вярно, опитвах се да дебатирам с новото ръководство, предлагах, настоявах, спорих. В един момент се разбра, че това му е крайно неприятно. Вместо да бъда насърчен да изразявам свободно позицията си, както подобава за едно съвременно ръководство, на мен почнаха да ми отговарят с... банални административни игрички за отмъщение: пиши "писмени обяснения" защо така си направил, защо не си направил онака, я, ти сгафи, дай да те накажем, дай да ти идваме на проверка в часовете всеки ден, по пет пъти на ден и прочие, я да напишем протоколче, че "неправилно работиш", че не си добър учител, че имаш "лош характер", че не се спогаждаш с учениците, я да те накажем дисциплинарно, какво повече да изброявам, вий ги знаете тия номерца, те са така изтъркани, че повече и не може да бъдат. Почнах да се занимавам само с глупости, принудиха ме да се занимавам предимно с глупости все от този административен регистър. Творческата атмосфера в училището биде съсипана. Без свобода и демокрация не може да се живее в съвременни условия, особено пък в една такава фина сфера на духовен живот, каквото е едно училище, едно възпитателно учреждение. Приятелството ни с директорките отиде по дяволите. Колегиалността - също. "Колективът" се раздели на "партии", "наште" и "ваште", както и подо244
бава в типичните български условия. Приближени и отдалечени от всевластната административна особа. Аз пък съм философ, и философията ме задължава да обичам само истината. Опитах се в училище да казвам гласно какво мисля, думите ми почнаха да ги приемат с крясъци на несъгласие, с вой и с оплюване, особено се престараха в тази посока две-три верни и най-приближени клакьорки на директорката. Те със зачервени от възмущение лица почнаха да ме хулят сякаш са търговки на пазара, а пък аз съм имал неблагоразумието да кажа, че яйцата, които се опитват да ми пробутат, са развалени. Думите ми в един момент почнаха да ги приемат с освиркване. Думата изобщо не ми се даваше повече. А си отворя устата да кажа нещо по-така, и моментално няколко кресли се намесваха и ми отнемаха думата! Е, аз по този начин бях принуден да спра да се изказвам на вътрешните обсъждания. Пък и тия вътрешни обсъждания намаляха толкоз, че я ги има един-два пъти в годината, я ги няма. Повечето хора почнаха стоически да мълчат. В това число и аз. Да, ама в един момент се разбра, че ако мълча, работите съвсем ще отидат на поразия. И тогава именно се видях принуден да пиша за всичко в блога си. Зер съм блогър, що да мълча като съм свидетел на такива поучителни и любопитни феномени на живота? Аз също така съм и изследовател, почнах да пиша "дневниче", но от написаните есета по проблемите на образованието се появиха няколко книги. Така се разви цялата история. Не крия, че се увлякох, поради изследователския си рефлекс почнах да си провеждам разни изследвания, да си устройвам разни експерименти, с оглед да разбера реакциите на този или онзи. И така нататък, цялата работа ескалира подобно на някаква лавина. Е, платих си жестока цена за лукса открито да пиша каквото мисля. От напрежението, от терора на администрацията, от преживените гаври и унижения (аз съм доста емоционален, чувствителен, импулсивен човек), които преживявах дълбоко, се разболях, влизах много пъти в болница, в един момент бях дори инвалидизиран, а пък когато стресът стана нетърпим, една сутрин, бързайки за работа и страхувайки се да не закъснея (та пак да пиша "писмени обяснения" на директорката-литераторка!) се подхлъзнах, паднах така, че си ударих главата, получи се сътресение на мозъка, голям вътрешно-черепен кръвоизлив, да, вътре в черепа ми се появи т.н. хематом, после се наложи тежка операция, от която едва оцелях и така. Добрият Бог обаче се смили и ми даде още малко живот. Виждате ли докъде довеждат, докъде могат да доведат такива уж безобидни нещица, а? Могат да доведат до убиването, до унищожението на един човек, до съсипването на живота на една личност. Да, явно те не са съвсем безобидни, а, какво ще кажете? Искам да завърша с две-три максими, две-три изречения, които често повтарям като папагал и пред учениците си, и тук, в блога си; но нищо, нека да бъда и папагал, важното е повече хора да осъзнаят тяхната мъдрост. Първата е мисъл на Христос, тя ми е любима, и има пряко отношение към това, което писах дотук. Известна ви е тази мисъл, тя е девиз на моя блог: "Познайте истината и истината ще ви направи свободни!". Аз си позволих да преформулирам тази мисъл ето как: "Истината ни прави свободни!" и турих туй изречение за девиз на блога си. Втората мисъл, която ми е любима не по-малко е тази, тя е мое философско верую: "Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа!", това са думи, разбира се, на Аристотел. 245
Amicus Plato, sed magis amica veritas. Третата мисъл е всъщност древно-римска максима: "Истината ражда ненавист, а угодничеството – приятели!". Или: Veritas odium parit obsequim amicos – така е на латински тази чудесна мисъл. Понеже едва ли мога да измисля нещо по-вдъхновяващо, позволете ми това есе да го завърша с приведените по-горе изречения. Чао. Бъдете здрави! И прощавайте ако има нещо! Дано не съм ви изморил прекалено с мислене, дано не съм ви нанесъл някакви непоправими вреди на "мозъчното вещество", на "сивите клетки", дано! Прощавайте! Написах каквото мисля – не умея да си кривя душата. Това нима е толкова непростим недъг?!
246
Реакция по повод на написаното в статия за нравственото положение на съвременния българин понеделник, 30 декември 2013 г. По подетата от мен тема за нравственото състояние на съвременния българин, в това число и в средите на младежта – виж Как възпитателите развращават младежта, защо работят за нейното нравствено израждане, за деморализацията ѐ - се получи интересен коментар, по-скоро известно акцентиране, заостряне на вниманието; с оглед все пак да се опитам да предизвикам дискусия по тези проблеми, публикувам на отделно място тази реакция по повод на написаното, която започва с привеждането под формата на цитати на три сравнително обособени акцента: "В корена на целия проблем според мен е това: "обръгване", "притъпяване" на емоционалността на много хора, феноменът безчувственост се е разраснал в опасни мащаби в съзнанията, в душите. Безчувственият, сиреч, бездушният човек не умее да реагира спонтанно, естествено, по един здрав начин; неговата чувствителност е извратена, на тази база извратена е и нравствеността му; криви са понятията, по-скоро представите му за добро и зло, за позволено и непозволено. Това вече е сериозно. И е много опасно." "Това изобщо и съвсем не е случайно, те не са икономически емигранти, както обикновено си го представяме, те са най-вече духовни емигранти, бих казал тяхната емиграция е екзистенциално-културна. Тия хора не могат да съществуват в нашата доморасла антиличностно настроена "култура", не могат да понасят тържествуващата у нас "култура на простащината". Затова бягат." "Щото и тук, в тази фина духовна сфера, е възникнало едно презрено удобно статукво, което задоволява всички, най-вече висшестоящите началства." Изключително точно описание на нравственото положение България, особено в горните три цитата. За съжаление обаче, мнозинството от хората няма да го разберат, а и да го разберат, няма да го признаят, защото веднага ще влязат в конфликт точно с огромната маса от доволни, безчувствени и безхаберни еснафи, описани по-горе. Никола 247
Мислите са само сенки на чувствата вторник, 31 декември 2013 г.
Мислите са само сенки на нашите чувства – винаги по-тъмни, по-смътни, покухи и по-прости от тях. Фридрих Ницше, из За човека и свръхчовека, стр. 108 Цит. по Фридрих Ницше – Идеологът на модерния път на Човека към Бога
248
Душеспасителният проблем: как да стигнем до така жизнено необходимия ни поврат в съзнанията, в душите? сряда, 1 януари 2014 г.
Иска ми се да завърша някак започнатото, именно да приведа в някаква цялост своите разсъждения за нравствената ситуация, в която пребивава съвременният българин, и то именно на основата на примери, взети от реалния, ала доста странен живот, течащ в едно образователно, възпитателно и културно учреждение, в едно училище. Правя това понеже мен лично не ме задоволяват общите приказки, теоретизирането и прочие, истински значимото според мен е онова, което се изявява конкретно, в постъпките, в делата; за него си заслужава да се замислим повече, щото именно то ни показва какви наистина сме. А не за какви се мислим. Или как сами се представяме. Истината, повтарям, е важното и същественото. Заради нея, заради постигането й, се налага да понесем известни неудобства. Примерно – да пострада нечия суетност. Вчера написах текст под заглавие Пиша каквото мисля, не умея да си кривя душата: нима това е толкова непростим недъг?!, сега ми се ще да продължа разсъждението си. Темата, разбира се, е безкрайна, към нея си заслужава да се връщаме много пъти, но ето, аз с тия свои писания всъщност отправям покана за разговор, да видим дали някой ще откликне, това също ми е много интересно. И неоткликването все нещо показва, нещо говори. Тъй че – да продължавам напред. Моята основна мисъл до този момент е тази: правим някакви неща, примерно, казваме нещо, държим се по определен начин, позволяваме си някакво действие, реакция и прочие, а не си даваме сметка какво именно това наше действие, постъпка, дума показва, какво то ни говори, какъв смисъл носи в себе си. Обикновени си мислим, че то носи такъв или онакъв смисъл, а всъщност се оказва, че това не е така, че 249
смисълът на нашето действие е коренно различен. Накратко казано – излагаме се. Оказва се, че не умеем да схващаме и да осъзнаваме най-важни, базисни, принципни неща. Или лекомислено си позволяваме да ги нарушаваме. Примерно, не ни пука, че с едно или друго свое поведение обиждаме дадена личност. Не зачитаме правата й, напротив, позволяваме си да ги тъпчем най-арогантно. И при това, дето се казва, не ни пука - или слабо ни вълнува. Накърняваме личното достойнство на даден човек, проявяваме неуважение към него – и в същото време съвсем не си даваме сметка за това, напротив, вманиачили сме си, че е допустимо да се държим по такъв екстравагантен, обиждащ и нас самите начин. Другояче казано, сами себе си обиждаме, а не съзнаваме това. Щото когато човек обижда друга личност, той в нейно лице обижда по-преди и най-вече самия себе си. Ала е, както казваме, "обръгнал" и не го усеща. И без да му мигне окото се излага. Пък ако някой дръзне да му рече: "Чакай бе, ало, поспри се малко, сфащаш ли какво правиш?!", ако някой изобличи постъпката му и покаже точния й смисъл, тогава същият оня почва да крещи: "Как така той ще ми да мене дума това или онова?! Откъде-накъде ще ми се меси?! Та той ме обижда! Ще се оплача на нравствената полиция!". И ако на такъв му речеш: "Ти сам си си виновен. Да си мислил когато си предприел укоримото, излагащото те действие, сега вече е късно. Сам да се беше възпрял овреме. След като се се изложил, налага ти се да поемеш пълната отговорност. И, дето се казва, да изпиеш горчивата чаша. То обаче е за твое добро. Ако поне това разбереш, все има смисъл. Имаш шанс да се поправиш, осъзнавайки грешката си. Ако искаш се поправи. Ако искаш, мрази ме, че направих опит да ти помогна. Като те изобличих. Като ти показах какво всъщност си направил. Би следвало да си ми благодарен за това. Но ти ако искаш си ме мрази. Твой избор!". Описах тази нравствена ситуация неслучайно. То е във връзка с вчерашното разсъждение, въртящо се около този казус: как да затворим устата на Ангел Грънчаров, който, наглецът, си позволява комай всеки ден да изобличава разни случки в нашата училищна общност, с това показва крещяща "неколегиалност", нарушава също така и Правилника, щото обижда разни хора, в това число и ученици, тия въпроси трябва да се обсъждат не публично, не в медиите, а в "тесен домашен кръг", щото иначе, видите ли, "бива уронван" престижа на институцията. Трябвало било да мълчим за това, което се случва, щото ако не мълчим, ще се самодискредитираме, ще се самоизобличим, а това е глупаво. И излишно. Аз обаче бих си позволил да задам ето този неудобен въпрос: а вий, драги, защо сами допускате действия, от които явно се срамувате, щом все пак усещате, че медийното им представяне било "вредно" и "неуместно"? Не е ли по-вярната позиция ето тази: просто да не допускаш да правиш унизителни, недостойни постъпки и действия? Ако се пазиш да не правиш такива неща, които изискват запазването им в тайна, ако правиш само неща, за които изобщо няма как да се срамуваш, то тогава щеше ли да има някакъв проблем? Значи защо допускаш да правиш неща, изнасянето на които в публичността ти се вижда "излагация"? Та нали първичното е именно това твое действие или постъпка, за които ти би предпочел да се мълчи? Ако я няма лошата, дискредитираща те постъпка, то тогава нима някой би могъл с нещо да ти навреди като изнесе информация за това, което си 250
сторил, в публичното пространство? Не може, нали така? Е? Мисли малко де. Опитай, не е толкова трудно. Защо всичко в нашия живот трябва да бъде изкривено и наопаки? Защо не мислим предварително, ами се излагаме, пък после врещим, че някой бил изобличил недостойното ни поведение. Ето, примерно, тоя Орешарски, да, същия, премиерът, първо сам предложи Делян Пеевски на високия пост в ДАНС, а като възмутеният народ скочи да му иска сметка, че предлага една мутра на такъв отговорен пост, се нацупи, че народът не го бил разбрал, не го бил оценил и почнал бил да му иска оставката! Ами ти къде беше бе, мерзавецо, що не мисли когато се излагаше, а постфактум се пениш, сега, когато вече се видя, че излагацията ти е невероятна?! Ето, същите работи прави обаче не само този или онзи политик, ами ги правим всички ние, без особено да се замисляме, правим укорителни постъпки, пък когато някой ни рече, че така не бива и така не става, почваме да врещим и да крещим: "Я, той няма право да ни уронва престижа?! Да ни излага публично! Сакън, за тия неща требе да се мълчи! Не е, видите ли, "колегиално"! Ще уроним и престижа на институцията! Мълчанието е злато!". Да, ама трябвало навреме на мислиш, като си се изложил, бъди поне достоен да поемеш пълната отговорност за направеното, иначе продължаваш да затъваш в тресавището на недостойнството. Така обаче не бива да се живее. Грозно е даже. Аз тук не ща да се връщам изцяло към тълкуване на ония богати и пребогати на смисъл истории, които ми се случиха в разстояние точно на месец след моето завръщане на работа след 8-месечен отпуск по болест (и преживяна тежка операция). Аз, слава Богу, писах редовно по тия чудати истории, които са една пълна картина на нравствения живот в една общност от хора, при това не каква да е, ами една човешка общност, която е по-специфична, носеща още по-многозначителен смисъл. Става дума за живота в едно културно, образователно, възпитателно, личностноформиращо, дори духовно учреждение – каквото е училището, в което работя. Щом такива неща се случват точно на такова място, правете си сметката какви още пообезпокоителни неща се случват в другите сфери на българския живот, които не са така специализирани – и то тъкмо в посока на възпитанието на младите, на подрастващите. Ето защо, по моята преценка, има смисъл да се дълбае в тия теми, да се човърка в тия рани, нещо повече, налага се дори да се сипва... сол в тия рани, та да заболи така, че всички да се сепнат - и поне малко да се замислят. Да осъзнаят, че работата е сериозна. Че проблемът не е в някаква си там "неприятна личност", каквато е, да допуснем, моята персона - както искат да изкарат тази история някои дървени "философи", опитващи се всичко да извратят. Та в тази връзка се налага още много да се мисли и обсъжда. Аз съвсем отговорно предлагам този належащ и в някакъв смисъл дори душеспасителен разговор. Да, налага се да направим нещо за да спасим душите си. Позволете ми де се обърна и с един такъв апел. При това, надявам се, в тия търсения като във фокус се пречупват ония обезпокоителни процеси, които текат в обществото ни като цяло. Да, в отделната капчица вода може да се открие заразата, която разлага цялото, примерно, цяло едно езеро, река, море или океан. В морето - а аз бих си позволил да употребя друга дума: в блатото – на съвременния български живот, да, в блатото на съвременния български живот са се завъдили какви ли не 251
зарази, уродливи чудовища, грозни влечуги, змии, жаби и какво ли не още; те се чувстват превъзходно в тази смрад и гнилоч, но така повече не може да продължи, така повече не може да се живее. Някои хора, представете си, се задушаваме в тая отровна атмосфера. Други, и то немалко, за да се спасят, бягат надалече от излъчващото смрад и отрови българско блато, блатото, тресавището на съвременния български живот. Аз настоявам в този именно контекст да се разглеждат тия историйки, които тук описвам. Само в този контекст може да се постигне верният смисъл. Който е така обезпокоителен. А някои си се чувстват, изглежда, най-превъзходно в тинята, в блатото, в смрадта, в гнусотията. И дори крещят: - Какво като не ви харесва на вас тука бре?! Нам пък си ни харесва! Като не ви харесва, бягайте, махайте се! Напуснете България, няма да жалим за вас! Ний пък ще си продължим да си "живеем" в гнусотията! Нам така ни харесва! Нам так нравится! Майната ви на вас като не ви харесва! Ще ми се правят те на особени! На "чисти" те ще ми се правят?! Я ги виж ти, на важни, на културни те ще ми се правят?! Айде де! И прочие, и тъй нататък, и так далее, и ала-бала. Така говори комуноидната безличност, протестирайки срещу ония, които пък протестират срещу мизерията и мръсотията, имащи преди всичко нравствен смисъл, в които ний, съвременните българи, сме принудени да пребиваваме. Да, у нас само се протестира срещу... протестиращите! Е, и в някои други комуноидни страни се прави така де, в Русия примерно. Давате ли си сметка колко сме загазили, щом сме способни на подобни извратености? На подобни "нравствени", с извинение за думата, перверзии! Гнус, пълна гнус, отврат и погнуса! Срам! Ала къде е срамът, а, таваришчи, колцина сме тия, дето умеем да се срамуваме? На огромната част от природопопулацията ни сякаш е непознато туй чувство. Това е най-опасното: че като живеем сред такива срамотии, не можем вече да се срамуваме. Една толкова проста и душеспасителна емоция е срамът. Да, ала ето, има безсрамни хора, на които не им се удава, представяте ли си, да се засрамят. Правят срамни неща, а не могат да изпитат толкова естествената емоция срам. Тъжна работа. Щото засрамил и се човекът, направил нещо срамно, то той вече е поел уверено по пътя на промяната към по-добро. Най-важната част от цялата работа вече е свършена. Както и когато ако глупакът осъзнае, че постоянно прави само глупости, той фактически вече не е глупак. Да, но до този душевен поврат мнозина още не са стигнали. Правят глупости, ала не съзнават какво правят. Държат се срамно, ала не съзнават, че е наистина срамно това, що правят. Ето го проблемът в неприкрит вид. В гол, бих казал даже, вид. Озъбен е този проблем, иска се да бъде осъзнат като проблем. Като един най-съдбовен, да, съдбовно важен проблем. Душеспасителен проблем. Как да стигнем до този така жизнено необходим ни поврат? Не е ли това същинският проблем? Много трябва да се разговаря с хората, които са попаднали в капана на такова ужасно неосъзнаване на проблематичността на тяхната собствена ситуация. На тяхната собствена нравствена и житейска ситуация. Да се опроблематизира такава една ситуация, да се осъзнае нейната проблематичност – ето това е най-важното, оттук почва всичко. Тук е началото на всички начала. Тук е коренът, тук е разковничето. Трябва, повтарям, много да се разговаря с тия клети същества, които не осъзна252
ват какво правят, които не осъзнават собствените си проблеми именно като проблеми, които си живеят с измамното, бих казал дори извратено усещане, че "при нас, видите ли, всичко си ни е наред!". Да, неосъзнаването на проблемите се дължи на илюзията, че нямаш проблеми! Че си станал, тъй да се рече, безпроблемен! Или че си... непогрешим! Че всичко, що се мотае в съзнанието ти, било "самата истина". Че както ти си представяш нещата, то, видите ли, било "единствено вярното". И като живееш с това измамно усещане, когато някой темерут като Ангел Грънчаров дръзне да каже, че не мисли като теб, че вижда нещата в съвсем друга светлина, тогава да почнеш френетично да крещиш: - Я го виж ти, той ще ми каже на мене?! кой си ти бре? ти за какъв се мислиш бре?! кой те упълномощи теб да казваш какво мислиш бре?! На учен ще ми се прави той?! На личност ще ми се прави?! на особен ще ми се прави?! На важен ще ми се прави?! Ти на мен ли ще кажеш бе?! Нещастник неден, ще ни разваля той рахатя! Ще ни разваля той идилията?! Ще ни смущава той сънят?! Така стават тия работи. Сфанахте ли всъщност за какво става дума? И за какво говоря? И за какво се боря? И какво искам да постигна? Искам, бидейки философ, да помогна на дадени хора да попаднат в ситуация, в която да се опитат да видят нещата в съвсем различна светлина. Искам просто да си изпълня своя дълг като философ. И като учител. Като възпитател на младежта. Това искам. Нищо друго. Е, искам и да проуча тия проблеми на дело, на практика, в реалния живот, така, както там текат, а не на теория, не на книга. Правя си аз някакви изследвания. За науката, така да се каже, всички жертви са допустими. И за истината де, щото мен като философ не ме вълнува чак толкова науката, а ме вълнува само истината. Има истини, които не са по силите на научното третиране. Има истини, които са значително побогати по смисъл от т.н. научни истини. Ето, и на тази база се пораждат ред недоразумения. Или разминавания. Не само моите ученици, но и голяма част от колегите ми – сега ще си позволя да кажа нещо крайно силно, крайно "обидно", силно възмутително! – и дори не само от колегите, не само от учителите и възпитателите, но и от родителите, и дори от целокупната ни природна и социална популация, са нещо като жертви на така модерния позитивистичен, сиреч, наукообразен модел на мислене и на представяне на нещата, на който не му се удава да схване и постигне именно истински важното: човешката страна на нещата. Да, тоталната човешка страна, всеобхватния човешки смисъл на нещата. Само философията, само философската нагласа може да постигне този смисъл. Или поне да намекне за него. Ето, тия т.н. мои "конфликти" не само с дадена категория ученици, но и с дадена категория учители (родители и пр.) имат и една такава културна основа: става дума за разминаване на култури, на принципно различни видове тълкувания и Интерпретации. Става дума за сериозни мирогледни и духовни разминавания. Които са нещо съвсем естествено в нормалните човешки общества и общности. Там е обаче работата, че нашата българска общност не е нормална, не е също така и здрава, тя е ненормална и нездрава, тя е една болна общност. Тук също се крие разковничето. Тук няма да развивам по-нашироко това, което само подхвърлих, но ако се наложи, в процеса на една евентуална дискусия, съм готов да развия становището си значително по-убедително. Но тия, които искат 253
да разберат, убеден съм, вече разбират какво подхвърлих, какво дръзнах да кажа. Другите нека да ми се "обиждат". Сега да мина към по-конкретен анализ. Пък и ми се налага да завършвам, с оглед да не стане много дълъг този текст. Ето с какво смятам да приключа този път.
Знаете, че един клас на втория час след моето завръщане категорично заяви, че повече не иска аз да съм техен преподавател по философия. Това е един прелюбопитен казус. Аз описах, доколкото ми стигат силите, случилото се, щото, признавам си, нямам таланта на художник, за да мога да възсъздам цялата картина. Да се изразява нещо с думи пак се иска художествен талант, не схващайте думата "художник" в тесния й смисъл. Та по този великолепен казус аз още много ще се наложи да пиша, но сега искам да кажа нещичко. Първо, в този клас не съм преподавал от 2 години, този клас ми беше отнет от директорката преди две години – щото те тогава се били "пожалвали" от мен, били написали жалба. Без да обсъди с мен и с учениците тази жалба, тя реши проблема по възможно най-неверения начин: отне ми от преподаване класа. И така заложи една страшна бомба със закъснител. Която сега избухна. Чудесно е, че избухна. Тия избухвания имат превъзходен освобождаващ смисъл и ефект. И ни дават шанса да проумее много неща, които преди това не сме разбирали. Ето че и един такъв "скандал" има превъзходен позитивен смисъл. Цялата работа е да можем да се възползваме от него. Да можем да го открием и постигнем. Казусът наистина е сложен. Рискът от грешки е голям. Аз за себе си добре знам, че претенция за непогрешимост нямам. 254
Философската ми ерудиция не го позволява. Греша много, няма лошо да се греши. Не съм така ограничен, че да почна да си мисля, че съм непогрешим. Понякога, трябва да се отчете и това, си позволявам да блъфирам, т.е. да "греша", ала не истински, а наужким. По-сложничко е поведението на един философ като мен. Философското ми призвание ме тласка да не бъда толкова плосък, както на някои им се струва. Просто щото те, горките, не могат да осъзнаят какво точно става. Но това е отделна тема. Аз и по нея ще пиша, но не сега. Тя е благодатна тема за философско осмисляне. За същинския смисъл на поведението на философа. За многозначния неплосък смисъл на това поведение – в разните ситуации на живота. Ще пиша за това скоро. Но не сега. Та тия ученици си позволиха да отправят към мен разни претенции. За моя необичаен "стил на (не)преподаване", на изпитване, за "манталитета" ми даже, за това, че съм си бил позволил някакви "незаконни" иновации (то иновациите са винаги "незаконни", щото ако чакаме законът да ни предпише някакви иновации, и то творчески най-вече, ще има много да чакаме!), като примерно видеозаснемането на учебни часове, които аз после качих в интернет, в този блог, не за да навредя на учениците, не за да им нанеса някакви щети или вреди, а с оглед повишаване на качеството на тяхното образование, и прочие, даже моята личност била за тия ученици "дразнеща", щото, като капак на всичко, си имам блог и в него пиша за всичко, което ме вълнува, за което мисля, и ето, писах и за случката в техния клас, пък това тях, видите ли, ги било "обидило", аз по този начин съм бил "обидил" класа и пр. Да, забравих да кажа най-куриозното: когато преди две години си позволих на тия същите ученици да прожектирам в клас филма на Ф.Фелини "Амаркорд", то тогава тия ученици и дори някои техни родители се били възмутили дотам, щото били открили, че този филм бил... дръжте се за стола да не паднете... бил, представяте ли си... "порнографски", ох, горкият Фелини, дойде моментът той най-сетне да бъде разконспириран като създател на "порнографски филми". То и най-вече заради тоя филм явно ме освободи от преподаване в този клас любезната моя директорка, така предполагам де, щото и тя не обича, вероятно, "порнографското творчество" на великия италиански режисьор, наричан "Маестрото" от мнозина също така велики кинодейци, дейци на киноизкуството на ХХ век. А, и има още нещо: аз съм учител, който преподава по свои оригинални учебни помагала, е, аз не преподавам де, ами оставям учениците сами да четат помагалата, е, и за това се сетиха да протестират тия ученици, щото моите помагала, видите ли, или "лоши", при това не били – о, какъв ужас! – не били одобрени от Министерството. Много любопитен момент във всички тия "обвинения" е този, че учениците повториха, сякаш повтарят един добре заучен урок, всичките ония "обвинения", които ми повтарят като латерни разните му там директорки и инспекторки, и то не от вчера. Да приемем, че това е съвсем случайно съвпадение, за нищо не намеквам, щото всеки с що-годе развит разсъдък сам може да схване за какво говори едно такова пълно съвпадение. Щеше все пак да е по-добре учениците да не бяха така добре научили урока си, но както и да е, да не придиряме чак толкоз. Аз искам в тази връзка, първо, да благодаря на учениците че ми казаха всичко това и то по един превъзходен начин, увличайки се, патетично, някои дори бяха 255
силно възмутени, с червени от възмущение лица ми повтаряха тия обвинения, невероятен спектакъл беше по време на тия обсъждания! Аз участвах в 3 учебни часа обсъждания, в едно от обсъжданията участваше и самата така любезна директорка, в другото пък участваха три от нейните помощнички (едната от тях е също така и синдикален лидер!). Аз лично съм много доволен от тия обсъждания и изобщо не смятам, че времето, отделено за тях, е загубено. Не, напротив, спечелено е! Учениците се държаха, повтарям, великолепно, много ценни бяха тия техни изказвания, що синтезирано приведох по-горе, аз съм готов дори да им пиша по една шестица, имам предвид на тия, на най-активните ученици, що участваха така старателно в този, тъй да се рече, линч над преподавател. Останалата част от класа се радваше от все сърце на чудесния сеир: ученици нападат по всички линии един преподавател, началствата изобщо не му подават ръка, напротив, личи си че и те не го обичат изобщо, а пък той, горкият, се опитва нещичко да каже в своя защита, но ний не му позволяваме, ний му се подиграваме, прекъсваме го, за малко да го докараме до положение да се разплаче заради обидите, които му нанесохме! Шоуто беше на висота, няма що! Спектакъл от класа. Ех, защо не предложих да го заснемем туй шоу на видео, знаете ли сега какъв безценен матр`ьял щяхме да имаме?! Като едното нищо щяхме да бием Холивуд, да, сериозно говоря, с малко монтаж щеше да се получи превъзходен филм, да, филм, и то значително по-хубав от филмите на оня нещастник Фелини, дето само за някаква порнография мисли, извратенякът му с извратеняк.! Е, можеше да получим и някаква международна награда за тоя филм за съвременните български нрави, ала ето, понеже не се сетих да предложа, понеже не го заснехме, изпуснахме всичко, и наградата, и славата, и парите дори! Нека! Щом не ме слушате, така е! :-) Тъй. Малка шегичка си позволих да кажа. Този израз "малка шегичка" принадлежи на знаменития учител от това същото училище, сега вече пенсионер, именно г-н Жак Асса; вечно усмихнат, интелигентен, духовит, е, той също като мен си беше и малко чешит, но то без това не може, та г-н Асса, инженер по образование (и също така имащ и второ "вишо", да, представете си, във ВИТИЗ е учил, да, е завършил академията за театрално и кино изкуство!), беше също учителят, от когото учениците най-много се жалваха, щото имаше обичая да оставя цели класове на... поправителен изпит! Е, жалваха се, но ако сега разтворите фейсбук-страницата на училището и се разровите в нея, ще видите, че същите тия, дето са се жалвали от него навремето, след години пишат, че са му признателни, щото именно той ги бил научил най-много, бил ги научил на някакви незабравими за цял живот неща. Те били осъзнали това значително по-късно, а не когато са се жалвали от него. Та аз имам честта, след пенсионирането на г-н Асса, да съм учителят от туй наше знаменито училище, дето се зове "ПГЕЕ" (засега си няма патрон, Стив Джобс не стана, засега, но то още не се знае!), та аз именно да съм учителят с най-много жалби, което е изключително голям комплимент за мен! Както и да е, да не се хваля толкова. Че иначе съм скромен човек, но ето, допуснах да се похваля малко. Малка шегичка де, не се ядосвайте толкова! Гн Асса ми е добър приятел и сега, често си говорим в скайпа, той живее в София, с бодър и непокорен дух е, пак си е същият, независимо от годините (той е преподавал кажи-речи 50 години в това наше училище, това е рекорд, той справедливо е негов 256
доайен, щото и самото училище съществува от 50-тина години!), та г-н Асса също така следи с интерес тия истории, които сега текат в неговото любимо училище, за което е направил толкова много. Той преди три години беше също така най-активен участник в сбирките на Дискусионния клуб, който заедно с него основахме в училището. Но това са подробности, мисълта ми е, че имам честта да съм учител с не помалко жалби отколкото е имал и великият г-н Асса; а той е нещо като емблема на нашето наистина знаменито училище, чиито престиж аз така сериозно "уронвам" комай всеки ден – като си позволявам да пиша за случващото се в него. Или все пак не "уронвам" все пак толкова престижа му, а, какво ще кажете? Дали пък един ден няма да се признае, че в ерата, в която преподавател по философия в това училище е била моя милост, това училище е имало честта да се превърне в нещо като "практическа лаборатория" за проверка на всички ония найсъвременни, дори бих си позволил да кажа авангардни, новаторски, творчески идеи за коренен поврат и за същностна реформа в българското образование, идеи, които моя скромна милост е имала добрината да развие в своите книги за образованието? Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България – малемале, каква чест ще бъде това да се признае един ден, независимо от всичко, независимо от сегашните ми ядове, проблеми, главоболия!? Леле, каква чест само, а?! И дали това няма да вдигне още повече престижа на моето наистина любимо училище, в което ето вече преподавам философия омай половината от своя творчески път?! Значи за никакво "уронване" на престижа на ПГЕЕ не може да става дума, а, какво ще кажете – в светлината на току-що написаното?! Та това наше училище, благодарение на моите писания, вече е на път да стане нещо като национална знаменитост, нима е малко това? То лоша реклама няма, нали така? Леле, дали ще ми признаят един ден и тия мои приноси? Е, награда не чакам, аз наградата, по нашия роден обичай, вече си я получих, това са ругатните, обидите, наказанията, оплюването, нали така ний награждаваме обикновено най-светлите си умове?! Спокойно бе, не съм се побъркал да пиша така, спокойно, успокойте душите си, моля ви се! Та това беше просто още една малка шегичка?! :-) Чао, да спра дотук, че както съм почнал да пиша, току-виж за награда може и в психиатрия да ме пратят, колко му е, а? :-) Хубав ден ви желая! Бъдете здрави, весели, радостни, шегувайте се, бъдете свободни, щото само свободният човек може да се шегува истински, само здравата личност може да се шегува подобаващо. А ония, ограничените, злобните, нещастните хора - те не могат да се шегуват. Те само се самоизмъчват. От своите злоби, от своята завист, от своята непълноценност. Това го казвам по принцип, не намеквам за нищо. Пак се шегувам. Нека никой да не ми се обижда. Пиша това с най-чисти и добри чувства в навечерието на новата година, ето, днес е утрото на последния ден на 2013 г. Утре е вече 2014 година: да е по-добра от 2013-та! Дай Боже! Това да си пожелаем. Но новата година ще бъде такава, каквато ний си е направим. Ний трябва да станем поне малко по-нови, щото ако сме си същите как тогава новата година да може да е нова, а? Какво, питам аз, ще й е тогава новото? Размишлявайте и вий за това. Наздраве! Весело посрещане!!! 257
Човекът принадлежи чрез разума си към един умопостижим морален или духовен свят сряда, 1 януари 2014 г.
За идеала на един интелигибилен (т.е. умопостижим) морален свят: "Чрез разума трябва по необходимост да представяме себе си като принадлежащи към един такъв морален свят, въпреки че сетивата не ни дават нищо друго освен един свят от явления". Имануел Кант, "Критика на чистия разум", с. 722 258
ЧАСТ VI Нещо като обръщение-послание по случай новата година четвъртък, 2 януари 2014 г.
Днес не ми се пише – днес ми се чете. Днес е първи януари 2014 г., решавам да не пиша толкова – и дори изобщо. Щото ми е писнало от писане. Чете ми се. Все по-жаден ставам за четене. Има толкова хубави книги, които искам да изчета, а все нямам време за четене, само и предимно пиша – проклета да е тази прокоба на "чукчата-писател" като мен! Да, обаче на мен много ми се чете – и чета когато и където мога. Във всеки удобен, подходящ момент. Като тая заран – всички спят след новогодишната нощ, аз, дето съм спал само три часа, пак скачам в 5 часа сутринта, но тоя път не за да пиша, а за да чета. Четох, четох, пък в края на краищата пак ми се приписа. Ето, ще напиша само това, ще ми се да е кратичко, да видим обаче дали ще излезе така. Та ето, разхождам се тази необичайна сутрин из разни сайтове да почета това-онова. Моите места за такива "разходки" са все пак по-специални, не се вълнувам само и единствено от политика, най-вече ме интересуват философията, психологията, литературата, другояче казано, интересуват ме по-сериозни, по-богати на смисъл четива. И ето, зачитайки се тук-там в това-онова, (пре)откривам нещо, което отдавна си го зная, но ето, сега то пак се появява в съзнанието ми. Няма по-ужасно нещо от това в текстовете на един претенциозен пишещ човек най-ценното, най-интересното да са само... цитатите от разните му там знаменити мислители, философи и пр. Всичко друго, именно написаното от него самия, кой знае защо е станало или се е превърнало в "баласт", в "слама", в "боза" и пр. И ако "изт259
ръскаш" неговите "мисли", ще останат достойни за внимание само и единствено чуждите мисли, мислите на въпросните класически философи. За жалост, констатирам, че в писания на наши, на български пишещи много често се случва точно това. Сполетява ги точно тази участ. Написаното от тях самите почти винаги е дребнаво, суетно, глупаво, злобно, комплексарско, нещастно, какво ли не още... Това изглежда е остатък от социализма, тогава бяха забранени западните автори, западните философи най-вече – щото мислите им бяха крайно опасни и можеха да взривят "системата"! – и в писанията на нашенските тукашни философи найинтересното бяха именно цитатите от тях, от забранените западни философи. И ние, младите хора тогава, четяхме такива книги само и най-вече заради цитатите. Всичко друго в тях беше предимно слама. Баласт. Пълнеж. Ето, това нещо се е запазило и досега. Е, днес можеш да четеш свободно въпросните забранени някога философи и психолози – като Ницше, Шопенхауер, Шпенглер, Фройд и т.н. А някои продължават да пишат по онзи стереотип, в който пак най-ценното в текстовете им, уви, оказва се са само цитатите от чужди автори. По-голяма беда едва ли може да сполети един пишещ човек. В тази връзка пък се питам и за следното: от мен самия пък, след като изобщо не обичам много да цитирам (в своите чисто философски писания), дали някога нещичко ще остане достойно за внимание... след като цитати почти изцяло в книгите ми комай няма?! Ами ако всичко написано от мен също така е само "слама"? В текстовете на ония, многоучените, дето много цитират, ще останат барем цитатите, а при мен дали пък няма да стане така, че да остане нищо – нищо да не остане? Щото цитатите на истински великите мислители наистина никога не остаряват. Е, кой знае пък, може и в написаните от мен самия, от сътворените от мен мисли нещичко да остане – нещо достойно за вниманието на бъдещите, на неродените още хора. Знае ли се? Е, тук ми едва една успокоителна мисъл: щом като във всичко написано от мен достойното за вниманието на днешните хора явно е така малко – книгите ми стоят непипнати от ръка на читател в складовете и по борсите, книжарите не ги щат, щото не били... "пазарни" и пр.! – то пък дали няма да се окаже, че моите писания пък ще бъдат интересни тъкмо за бъдещите, за неродените все още хора? Тая мисъл ме успокоява малко. Апропо, същото се случило навремето с моя любимец Шопенхауер; той сам в предисловието на своята велика книга "Светът като воля и представа" написал, че тази негова книга е написана за хора, които още не са се родили, за хора, чиито необичаен начин на мислене ще е подходящ за разбирането на изложените в нея истини. И се оказало, че се случило точно така: десетилетия наред книгата му си стояла непипната от ръка на читател в книжарниците – досущ като моите книги! Само мишките й обръщали известно внимание, гризейки кориците й. И това се случило във философска страна като Германия – представяте ли си?! Е, дошло най-накрая времето, след много чакане, да се родят и да израстат ония хора, за които била написана книгата му, които вече можели да я разберат – да постигнат смисъла на наистина необичайните му идеи. Родило се ново поколение, 260
което вече успяло да се овладее от истините, изложени в шопенхауеровите книги. И Шопенхауер едва на старини почнал "да се къпе в лъчите на славата", както се казва. Тълпи поклонници почнали да обсаждат къщата му. Е, аз не ща да доживея такъв един момент, аз зная добре, че няма да го доживея – щото като капак на всичко Шопенхауер все пак живял в Германия, а аз живея в клетата България! Да не би ний, българите, някога да сме оценили приживе и по достойнство някой от най-големите си умове или духове? Никога! Никогда! Едва след като сме ги тормозили приживе и дори сами сме ги убивали (Кой всъщност уби Ботев? Ами Яворов? Ами Дебелянов? Ами кой ли не друг – говоря обаче за истински значимите ни умове и духове! Щот ний набедените си "гении" и "звезди" ги ценим, ох, как ги ценим! И им се покланяме даже!), едва след като сме ги закопали в гробовете, едва тогава почваме да осъзнаваме какво сме загубили – и едва тогава сме почвали да ги ценим. Е, формално де, на думи само ги ценим, не истински – кой ли пък ти чете Ботева и сега?! Глупости, четат го, ама дръжки! Карай да върви де. Откъде тръгнах, докъде стигнах, май наистина вече не съм наред?! Чакай да млъквам. Стига повече. Честита ви нова година! Да е благодатна и успешна, да сте живи и здрави, дано почнете също така и да поумнявате повече в тази нова година! Това се отнася за немислещото или за трудномислещото мнозинство у нас, което стои със скръстени ръце и гледа сеира на ония, на "лудите глави", дето искат нещичко да постигнат, дето искат и се борят за ПРОМЯНА, ала са малко и не могат кой знае какво да постигнат. Е, нека да си пожелаем и така дългочаканата ПРОМЯНА КЪМ ДОБРО, която ще стане само ако ний, българите, сме си на мястото. Нека и това да си пожелаем: да си бъдем на мястото в 2014 година! И като човеци, и като граждани, и като българи, всякак да сме си на мястото! Това именно и ще ни спаси! Хайде чао! И – наздраве! Аз пия сега чай де, билков, но ви казвам наздраве, щото уважавам традициите. Успяхте ли да се наплюскате и да се изпонапиете снощи като свине?! Успяхте ли да се... посерете – с извинение за думата! – от ядене и от пиене снощи?! Май някои точно това се постараха да направят, ама да не им придиряме много: то някои нашенци нима друго могат да направят – освен да се изпонаплюскат и изпонапият като... не знам като какво, щот свинете плюскат, ала поне не пият. В страните с господстващ материалистически манталитет като нашата така става обикновено. Карай! Пак се олях. Наздраве още веднъж! И – умната! Идат още празници. От празници няма отърване в този месец... :-)
261
В една книжарница видях своя книга на лавицата за философски книги: чудо невиждано! сряда, 1 януари 2014 г.
В една верига от книжарници – няма да кажа коя; или да кажа? Хайде, ще кажа: ХЕЛИКОН – видях своя книга на лавицата за философски книги: чудо невиждано! Отбелязвам това събитие с ето тази снимка, с която искам да го увековеча. Иначе всички мои издадени книги си стоят арестувани по складове и борси – щото книжарите не искат да ги разпространяват, тъй като били "непазарни" (нечалгашарски, другояче казано). На това аз му викам "пазарна цензура" – също толкова ефективна е тази цензура колкото идеологическата цензура по времето на комунизма. Няма смисъл повече да се говори и пише по тази тема. Всичко е ясно. Срамна работа! Всичко у нас сега общо взето си е съвсем същото – както преди... 262
Дойде времето за най-жестокия нравствен избор: или ще бъдем човеци, или ще заживеем по човешки – или ще се затрием! четвъртък, 2 януари 2014 г. Обявих преди няколко дена един новогодишен семинар по нравствените проблеми на съвременността и написах за тази цел няколко текста; последният от тях е ето този: Душеспасителният проблем: как да стигнем до така жизнено необходимия ни поврат в съзнанията, в душите?. Идеята ми беше именно да предизвикам един такъв "душеспасителен", пък и, защо не, един душеочистителен разговор, но това не се получи; почти никой не се включи в предложените от мен обсъждания, което за мен е знак, че те са изключително необходими. Да, изключително необходими са, щото явно даже липсва настройка, нагласа за подобни обсъждания, липсва също така и съзнание за тяхната необходимост. Работата в тази сфера, сферата на така потребния ни нравствен живот явно е крайно тежко, щом се оказва невъзможно даже да се поведе такъв един разговор, в който страните да участват с желание, дори с вдъхновение, със съзнание за смисъла и дори ползата от подобно разговаряне. Явно за много хора не е по силите да проблематизират нещата, да ги осъзнаят именно като проблеми, което и показва, че тия хора си живеят с коварната илюзия, че "при нас всичко си ни е наред в тази област", "всичко си ни е перфектно", "ний сме най-добрите, ний тук проблеми нямаме" и прочие. Мълчанието обаче издава, че тия хора имат страхотна нужда, ала нямат необходимите умения да вникнат и да се замислят, за да схванат именно съдбовността на нравствените проблеми за живота на човека. Е, аз ще продължавам да настоявам за такива разговори, няма да се спра, знам, че ще дойде моментът повече хора да се развият умствено и душевно дотам, че да осъзнаят нуждата от тях. Аз се постарах да начена този разговор не на една чисто теоретична плоскост, а на една по-скоро практическа; не разговорът да бъде от типа "общи приказки", а да бъде за конкретни житейски и жизнени проблеми, за проблеми, които са се породили в реалния живот, в реалните отношения. Давах примери със случки и преживелици в едно училище, в което имам честта да работя. Оценявам ситуацията в това училище като тежка именно и най-вече в нравствено отношение, като съм длъжен да спомена, че то не е изключение или прецедент, така е навсякъде, във всяка една сфера на българския живот, така е, ако не е и още по-тежко, в другите училища. Става дума за една обща нравствена атмосфера, в която съществуването ни е потопено, в която сме потопени всички ний, съществуващите. Или опитващите се да съществу263
ваме не как да е, а по-истински, по-пълноценно, по-човешки. Някои пък, предполагам, си въобразяват, че при тях специално всичко си им е наред, това именно е кохортата на немислещите, на несъзнаващите проблема. Те имат обаче един особено тежък и коварен проблем: живеят с илюзията, че нямат проблеми. Проблемът да си мислиш че нямаш проблеми е особено тежък и коварен. Той е коренът на всичките ти проблеми: ти просто не съзнаваш проблемите си. Че не ги съзнаваш обаче не значи, че ги нямаш. Илюзията, че нямаш проблеми, поражда всичките ти проблеми, за които ти обаче не се досещаш даже. Това е особено тежко, разбира се, тия хора живеят с усещането за някаква коварна илюзорна лекота. С такива хора много трябва да се разговаря че да им се помогне някак да почнат да осъзнават малко по малко проблемите си. Това е дълг, това е задачата на т.н. възпитатели. Но когато и самите възпитатели имат такива проблеми – представяте ли си колко тежка става тогава ситуацията? Ето защо аз предложих такъв семинар, който да е най-вече за възпитатели. Е, и за възпитавани, но и за възпитатели. Всички могат да се включат. За да се включат обаче, за да пожелаят да се включат, им е потребно съзнание, че това за тях е необходимо. Видяхме, че липсва такова съзнание. Което именно и демонстрира, че наистина подобни обсъждания са им страшно необходими. Аз дадох в предишните части на това разсъждение по съвременните нравствени проблеми доста примери, показващи, че тъкмо реакциите на някои хора ги издават – издават неблагополучията в тяхното собствено нравствено съзнание. Примерно, нарушават един базисен принцип: грозно е в нравствено отношение да обсъждаш една личност "зад гърба й", без да имаш смелостта и достойнството да кажеш какво мислиш за нея директно в лицето й, в очите й. Второ, не се съзнава и нещо толкова простичко: всяка личност е суверенна, т.е. ама суверенното право да бъде каквато си иска, да бъде индивидуална, различна, неповторима, особена и пр. Никой няма право да ти се меси в тази личностна сфера и да почне да ти казва какъв било "правилно" да бъдеш и прочие. Да се месиш в чуждия живот, в живота и в разбиранията на другата личност, не е допустимо за един що-годе нравствен човек - той уважава личностния суверенитет на индивида, за такива хора този последният е нещо свято. Е нещо ненарушимо. У нас постоянно се нарушава този най-базисен принцип. Всички се опитват да ти кажат какъв било правилно да бъдеш – стига да си малко по-различен, стига да не си "масов продукт", да не си обезличностен тип, да не си "един от многото", дето са неразличими, дето са се обезличили в общото, в стадото, в комуната. У нас различните дразнят, ето това показва колко сме зле в нравствено отношение. "Я нечем на мене да е добре, я сакам на Вуте да е зле!" – това нали ви е познато? Всеки у нас гледа в чуждата паница. Всеки се вре да се меси в чуждите работи. Всеки не вижда гредата в собственото око, всеки обаче дебне да открие сламчицата в чуждото око. Такива, за жалост, сме. Остави другите да живеят както те намират за добре, не им се меси, уважавай личността и свободата им – това е центърът, оста, около която всичко се върти в тази сфера, сферата на автентичния нравствен живот. Други нации, които са значително по-напреднали в това отношение, които са живели и живеят от векове, движейки се по пътищата на свободата, при тях уважението към инди264
видуалната личност е значително по-напреднало. Това именно и е средоточието на една развита култура на индивидуалността, която у нас липсва. На автентичната, на здравата индивидуалност, на не болната, каквато е у нас. У нас индивидуалността се разбира непълноценно, извратено, тук всичко е тъкмо наопаки на това как трябва да бъде. Затова и българският живот е така див, хаотичен, абсурден, вулгарен, нездрав, затова най-вече ние като общност не успяваме да си уредим живота. Затова и страдаме. Затова сме и най-бедни – и най-нещастни. Щото най-много бъркаме, защото представите ни за нещата са негодни. Като капак на всичко сме велики инатчии. И светът да пропадне, ний на ината си ще удържим. Да, правим всичко наопаки на това как трябва, на това както се прави – в по-нормалните общества и нации. При по-културните, при по-възпитаните нации. В нациите, където съществуването им се определя от здравите, непоколебими принципи на един автентичен нравствен живот. Нравствеността не е "несъществена подробност", а стожер, около който всичко следва да се върти. Ний и това не щем да го признаем. И се дърпаме като магарета на мост. Ето как се държим. Глупава работа! Жалка работа! Тъжна работа! Така. Да продължа, но този път с по-конкретен анализ. Съвсем конкретен. Ще дам примери. Реални, взети от живия живот примери. Което съвсем осезаемо съм ги преживял. Които съм ги видял със собствените очи. Всичко е станало пред мен, с мое участие. Знаете, аз съм изследовател, горещ привърженик съм на изследванията, които могат да ни дадат истината по тия всичките проблеми. Психологически и нравствени. Човешки и философски. Всякакви. Многозначителни и многоизразителни са тия проблеми. Хубаво е да се взрем по-внимателно в тях, щото истината в тях "боде в очите". Аз направих всичко, което ми е по силите да стана нещо като "трън в очите" на мнозина в тази малка общност, за която става дума: училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив. Тя стана нещо като експериментална лаборатория по личностност, по личностно изграждане в специфичните български условия. Един ден, да се надяваме, тия приложни мои изследвания ще бъдат оценени. Аз всичко, стъпка по стъпка, съм документирал най-прилежно, както подобава за изследователя. под формата на есета, статии, доклади, жалби, какво ли не. Имам материал за няколко още книги. Които скоро, живот и здраве да е, ще издам. Знам добре, че в условията, в които се намираме, едни кръстопътни условия на незапочнала от години, ала така потребна реформа на отношенията в тези сфера, образователно-възпитателната, личностно формиращата, тия мои наблюдения и анализи са безценни. Те чертаят също така и пътят за намиране на изход от кълбото проблеми, в които всичко се е оплело. Както и да е. Та значи аз в тази си роля на изследовател направих нужното да раздразня всички. Получи се ефектът: в едно добре застояло, излъчващо отровни изпарения блато, блатото на статуквото, аз дръзнах да хвърля камък, е то не един, в резултат на което нали си представяте какво ще се получи? не си представяте ли? Ох, милите, те не си представят, видите ли, какво щяло било да се случи! Интересно е, че преди около три години в същото това училище ситуацията беше друга, съвсем различна. Пак много от проблемите си бяха налични, но те не бяха преживявани така остро. И животът си течеше в едно приемливо русло. Чакахме 265
отгоре някой всичко да реши, очаквахме все недочаканата "реформа". И си съществувахме в една приемлива атмосфера. Комай всички бяхме нещо като приятели. Всеки си имаше една така потребна му преподавателска и личностна автономия. Проблемите ги решавахме благодарение на неоценимата роля на тогавашния мениджър (за малко да напиша "меринджей", една доста популярна напоследък дума!), на директора г-н Паунов. Е, преди три години той се пенсионира и тогавашната власт въдвори едно друго ръководство. Скоро се оказа, че под "системата" туй ръководство успя да сложи тротил. Или динамит. Взривът скоро настъпи. Понеже съм горещ привърженик на промените, на демократичния стил на отношения, по една ирония на съдбата (!) ми беше отредено да стана нещо като детонатор. Е, аз успях да изпълня тази роля. Сега вече училището ни не е същото. Всичко стана крайно проблематично. То "взривът", за който говоря, е именно в това: осъзна се от всички, че така повече не може да продължава. Че са необходими същностни промени. Доста закъснели промени са нужни иначе всичко ще отиде на поразия. То почти стигнахме до поразията. Сега се намираме на етапа, в който поразията може да стане пълна - и неудържима. Ще видим какво ще стане. Ситуацията е крайно интересна. Ще дам един щрих от нея и ще спра да пиша. Все се канех да не пиша в началото на новата година такива текстове, ето, имах благоразумието да не пиша вчера (не писах вчера щото съм суеверен: ако бях писал вчера щеше цялата ми година да мине в такива писания, но ето, удържах, не писах, днес е вече вторият ден, днес вече може да се пише за всичко, днес прокобата не може да ме улови!), та днес си позволявам да попиша, щото все пак текстът ми трябва донякъде да бъде доведен. Ще ми се, повтарям, тия размисли по нравствените въпроси да ги събера на едно място и да издам нещо като брошура – или книжка. Непременно ще го направя. Идеята ми е пак да предизвикам оня същия, душеспасителния и душеочистителния разговор. Понеже давам пълна гласност на случващото се в нашата училищна общност чрез публикациите в блога си, знам добре, че блогът ми се чете комай от всички, и от най-активните, от най-ангажираните, от най-добрите ученици, така и от учителите; така и най-вече от административните началства от различен ранг. И от гражданството се чете всичко. Знам добре – имам такива отзиви – и от много от родителите на нашите ученици се чете блогът ми. Аз това си имам начин да го проверявам. Примерно, публикациите на училищна тема са три-четири-пет пъти по-популярни и по-четени от останалите. Това ми говори и показва нещо. Та ето сега да опитам да опиша нравствената ситуация, която се породи по повод на този сблъсък. Аз срещам напоследък голяма подкрепа и от учители, и от ученици, и от родители, и дори имам симптоми, по които съдя, че и върховните административни началства успяха да се ориентират в нелеката ситуация и вече доста с по-добро око гледат на това, което се случва. Експериментът ми, повтарям, е наистина безценен. Разбира се, успях да вбеся някои неуспяващи да се ориентират добре хора. И найвече хора, които поради неверни представи виждат всичко изопачено, изкривено, извратено даже. Винаги си страдаме заради своите неверни представи за нещата от живота. На това се дължат повечето ни проблеми. Цялата работа е че самият живот често ни дава превъзходни шансове да успеем да коригираме своите собствени пред266
стави. И да се освободим от заблудите си. На мен като философ точно тази е мисията ми: да помагам на ония, които искат да се освободят от своите неверни представи за нещата от живота. Ония, които искат да си робуват вечно на своите негодни представи, воаля, нека да продължават така. Изборът си е техен. Да, обаче често става така, че заради своите неверни представи се стига дотам, че сме изправени пред реалната опасност да си счупим даже главите. Някои глави са обаче доста твърди, както подобава за типичните български глави. Е, оказа се така, че в цялата училищна общност на нашето наистина знаменито и престижно училище – то все още е такова! – а тази общност се състои от поне 900 ученика в гимназиалната степен и поне 60-тина учители, само неколцина учители се оказа, че не успяват да се ориентират вярно в ситуацията – и показаха този свой недъг по красноречив начин. Примерно като виждат своята главна задача да хулят и обиждат моята скромна персона, щото, видите ли, аз съм станал нещо като "агент на промяната", сиреч, съм станал "крайно опасен човек". "Лош човек", с една дума казано, "враг", нещо като "народен враг". Който трябва да бъде обезоръжен и натикан там, където му е мястото. Примерно, в концлагер, да, пардон, такива е нас (засега) все още не съществуват. Е, да бъде убит е най-добре, ала и това е забранено (не е обаче отменено!), но то пък има много начини да бъде убита една личност. Е, да бъде изгонен този, дето всява само раздори, е най-реалистичното. Да бъде уволнен. Па, ама ето, проклетата демокрация доведе дотам, че въпросният крайно опасен субект успя да спечели две съдебни дела (!) срещу администрацията – и това го прави комай неузявим. Е, ний няма да се примирим де, ако трябва, още пет дела ще му заведем. Ще съсипем живота му, таваришчи, нали тъй?! Няма да се предаваме я. И ще му организираме най-тежкото за един учител преживяване: ще направим така, щото самите ученици да възроптаят: "Не го щем повече тоя Грънчаров! Той е лош! Той не става за преподавател! Той е зъл! Той е не знам си какъв! Долен човек е той! Долуууу! Искаме друг преподавател по философия! Уууууууууууууууууууууу!!!!!!!!!!!!" Това нещо се случи вече – засега в един клас. Само в един. От 15 може би класа, в които преподавам. Е, колко му е да се организира и в някои други класове. Аз дори знам в кои класове се правят отчаяни опити да се организира такова нещо. Знам дори и класните ръководителки, които, понеже, дето се казва, "имат зъб" на въпросния "оня там Грънчаров", и понеже, от друга страна, искат да направят мили очи на ръководството, което също недолюбва въпросния "оня там Грънчаров", с оглед да получат по-голям дял в т.н. "диференцирано заплащане" (!), та значи има и такива, предполагам, "възпитателки", които са способни да вдъхновят учениците си да излязат на "масов протест" срещу въпросния смутител на идилията, именно индивидът, който, за лекота, ще го наричаме все така, именно "оня там Грънчаров". Да, има и персони, които са способни на такова едно недопустимо за преподавател и възпитател поведение, на едно такова скандално поведение и отношение. Щото "оня там Грънчаров" все пак е техен колега. Колкото и да не го харесвате, в името на дълготрайния интерес на самата институция, сте длъжни да се пазите от подобни волунтаристични прояви, само и само да угодите на една администрация, която при това, 267
отбележете, е временна, е най-временното нещо на този свят. Представяте ли си как могат да се минат тия, които се обвържат така съдбовно с една администрация, която в условията на функционираща демокрация е винаги нещо като пътник – всеки управник в условията на демокрация трябва да си държи оставката в джоба и да я дава при първото поискване. Чуваш ли ме, драги чукундур Орешарски, още при първото поискване на оставката ти от разлютени и възмутени граждани ти трябваше да си подадеш оставката! Не е голям "героизъм" стоенето ти на власт въпреки тия 200-дневни протести, то е знак за историческия ти тапигьозлък! Точка. Та мисълта ми е тази: трябва да се държим в подобни по същество нравствени ситуации ако не нравствено (за някои това явно не им е по силите!), то трябва да се държим поне що-годе умно. А не глупаво. мисля, че казах каквото трябваше да кажа по тоя пункт. Та аз сега след празниците, понеже добре разбирам "логиката" на подобно поведение, очаквам да ми бъдат организирани още "бунтове", с оглед все пак да бъда поразен. Ето че всички работещи в това училище са изправени през един жесток, бих казал, нравствен избор: да се държа що-годе достойно в тази тежка нравствена ситуация. За чест на учителското тяло точно така се държат поне 80 % от него. Мълчат, ала не се унизяват да се държат недостойно. Стискат зъби, ала не допускат да се орезилят. Това е върховно постижение! Е, има и такива, които се орезилиха тотално. Но те, за щастие, са много малко. Същото мога да кажа и за общността, съставена от учениците. Там процентът на достойно държащите се е още по-голям. Те, учениците, те, младите хора, са значително по-свободолюбиви и дори по-чисти от нас, възрастните. Ето този факт демонстрира това. В тях неслучайно ни е надеждата. Те ще променят България - щото ние, за жалост, много постигнахме, ала най-важното да постигнем не успяхме. И то е: да променим манталитета. Да променим съзнанията. За това се иска и време. Но ето, съдбовният момент дойде. И за страната като цяло, и за нашата конкретна училищна общност. Дойде времето на жесток нравствен избор за всички. Някои ще се опозорят, други ще се спасят. Няма друг избор. Сам избирай какъв искаш да бъдеш. Мерзавец или достоен човек. Г-н Орешарски, Вы слышите меня? Ох, горкият, он се преструва, че не ме чува! :-) Милият! За властчицата е способен да се орезили до смърт! Да, мерзавец или достоен човек – този е изборът. У нас, погледнато глобално, мерзавци колкото щеш. Виж, умни, добри, честни, смели хора сякаш недостигат. Дано не съм прав. В тази връзка ми се вижда, че е добре да приведа една мисъл на Шопенхауер; една знаменита мисъл; Шопенхауер мен ме е учил никога да не увъртам, а да казвам само истината, и то директно в очите; да не крия какво мисля, колкото и да е неудобно то някому; та ето какво пише той, моят учител във философията Шопенхауер: Хората са устроени по такъв начин, че сред тях има много лоши, понякога с подли и долни, с мръсни характери, има също така и много глупаци, простаци, чудаци, тук-там се среща човек разумен, умен, честен, добър и, като най-голямо изключение, благороден. Така пише великият немски философ-правдолюбец. Казал е всичко, което ни интересува в момента. Темата ни, както знаем, е нравствена. За пътят, по който мо268
жем да се поочистим от мерзостта, от наклонността си да правим мерзости. Да се поочистим от нравствената мръсотия. Да проветрим, да подредим, да въведем ред в душите си. Там е истински важното и съдбовното: вътре в нас самите, в душите ни. Всичко друго е само декор, е съвсем несъществено. Тук, в душите, се разиграва онази величава драма и трагедия на живота, в която той или иначе участваме. Дори и само като статисти, но участваме. Е, всеки сам тук си избира ролята. Дори и сам си пише сценария. Пълна импровизация, пълна свобода цари тук! Ето това е най-възхитителното нещо на живота. Това го съзнават обаче ония, които са прозрели в неговата тайна и мистерия. В неговото тайнство. "Тайнството на живота" е заглавието на една от моите книги. Само като факт го казвам или съобщавам. Не ви карам да се мъчите да четете тази книга. Не съм чак такъв злодей я... Това е. Казах, написах горното – и облекчих душата си. Така древните римляни са казвали: каза и облекчих душата си. Това е тяхна поговорка. Тия, дето мълчат или си въобразяват, че няма какво да кажат, те обаче как ли страдат? Не ми се мисли за това. Пожелавам им да проговорят. И да облекчат и те душите си в дошлата вече нова година. Новата година ни дава много нови шансове. Някои обаче, да не кажа огромното мнозинство от хората, не се възползват от тях. Защото искат да си останат все същите. Щото са се вманиачили да си мислят, че са най-добрите, че по-добри изобщо не могат да бъдат. Били "най-правилно мислещите", видите ли. Немислещите наистина "най-правилно мислят", няма що. Тия, дето във всичко се съмняват, които постоянно дирят истината, те обаче да са живи и здрави. Бъдете като тях. Опитайте да бъдете като тях. Много ще постигнете. Най-вече ще станете други – по-истински. Това исках да ви кажа. Аз май е време да приключа с тия мои записки? какво ще кажете? Дискусия не се породи, както и да е. Аз казах нещо най-главно, сега е мой ред да помълча. Бъдете здрави! Честита нова година още веднъж! Опитайте и вие да станете поне малко по-нови... Да, дойде времето на жесток нравствен избор за всички. Някои действително ще се опозорят, други пък ще се спасят: няма друг вариант. Сам избери какво искаш да бъдеш: човек или...? Дойде времето за най-жестокия нравствен избор: изборът на себе си. На човека в себе си. На човешкото в себе си. Или ще се поочистим от мръсотията, в която пребиваваме – или ще продължим да затъваме в нея... Дойде времето за най-жесток нравствен избор: изборът на себе си, на човека в себе си, на човешкото у себе си! Или ще бъдем човеци, или ще мрем. Този е изборът, за който се опитах да намекна по-горе. Дано някой ме е разбрал... Дойде времето за най-жестокия нравствен избор: или ще бъдем човеци, или ще заживеем по човешки – или ще измрем! Ще се затрием. До такъв зъл край обаче не бива да стигаме. От нас обаче зависи всичко, всичко е в нашите ръце... ПОСЛЕПИС: Снощи ми се обади по телефона един човек, когото много уважавам. Безкрайно много уважавам. Няма да кажа сега името му. Получих от него безценна морална подкрепа, която ми е много необходима в този момент. Той е работил в 269
същото това училище. Голям авторитет беше – и продължава да е. Ето, този човек оценява приноса ми за бъдещото бляскаво развитие на нашето училище. И други хора тия дни ми се обадиха и ми засвидетелстваха подкрепата си. Включително и изразиха подкрепата си за тия мои писания за случващото се в нашата училищна общност. Оценяват, че съм поел голям риск, но то е простимо – щото е за доброто на институцията. За бъдещите й бляскави дни. Получих такива свидетелства от хора, които са създали тази институция. И които са си дали живота за нея. Цял живот са работили за нея – с всички сили, всеотдайно. Ето защо мнението на тия хора за мен по тази причина е меродавно. Вдъхнаха ми увереност, че вървя по верния път. А че други хора ме хулят това изобщо няма никакво значение. Те друго и не могат да правят. От такива аз похвали или адмирации не чакам. Опазил ме Бог точно такива да ме похвалят. Тъй че всичко лека-полека си отива на мястото. Важното е човек да не прегрешава спрямо истината, другото ще се нареди. Иска се нещо просто: да си честен. Това е. Загадката на достойния живот е безпределно проста. Който дръзва да си криви душата, скоро я загубва; тя не ни е дадена за такива злоупотреби...
270
Учителят-бунтар и новатор, учителят, който не стои мирно, не се спотайва уплашено и угоднически, учителят с разкрепостен ум – знаещ цената си и обичащ свободата си неделя, 5 януари 2014 г.
По темата на публикация от днес – виж Обръщение към учениците, които не ме искат за свой преподавател по философия – се получи коментар от г-жа Мария Василева, педагог от Пловдив, който по същество е още едно обръщение към същите тези ученици. Понеже този коментар-обръщение поставя някои принципно значими - и твърде важни за училищния живот и взаимоотношения – въпроси, публикувам коментара й отделно: Вземам отношение в качеството си на учител с 37 години стаж. Казвам се Мария Василева, не познавам лично господин Грънчаров, но следя неговия блог и съответно темите, които той обсъжда в него, свързани с българското образование. Обръщам се към учениците на г-н Грънчаров. Казусът с възникналото напрежение между ученици и учител е доста банален и лесен за разрешаване. Бихте го забравили досега, скъпи ученици, ако се действаше по етапния ред. Всеки работещ в училище – класен ръководител, учител, директор или училищен педагог знае етапния ред. Редно е при всяко брожение от двете страни – учители или ученици – да се проведе разговор между двете страни и да се намери пресечната точка и изхода от положението. Вие не сте попитали какво да направите, по някакво стечение на обстоятелствата – и сте прескочили тази стъпка. Ако недоволството ви произтича от неспазване на училищния правилник от страна на преподавателя - лошо отношение по причина характерови особености, закъснения, невзети часове и т.н. други дисциплинарни нарушения, ако учителят е уведомен от вас, но не желае да чуе учениците си и да предприеме мерки, обръщате се към директора. Той е този, който следи за реда в училището. Вашият случай не е такъв. Вашите оплаквания са свързани с методи на преподаване, учебни помагала и начин на оценяване. Вие би следвало да се обърнете 271
към специалист, инспектор, експерт по философия, или да помолите директора да се обърне към такъв за компетентно мнение и при нужда посещение от експерта философ, обследване резултатите от обучението по философия и начина на преподаване и оценяване. Тук директорът няма думата изобщо - защото той не е специалист по всичко, а само по един предмет. Не знам доколко е опитен вашия директор, но е постъпил крайно непочтено, да не кажа злоупотребил с дадената му власт – като е отнел клас от учител на своя глава. Давам ви един пример от моя учителски опит. В моето училище тема за работа за съответната година на преподавателския колектив бяха интерактивните методи. При проверка как прилагам тези методи в часовете си, зам.-директорката не даде никакъв отзив за посетения от нея час – нито положителен, нито отрицателен. Т.е. не беше впечатлена, така се тълкува липсата на отзив. Същият този час, по същия начин и на същата тема бях изнесла в Париж. Там не спряха с часове положителните емоции от ученици и преподаватели. Бях се справила блестящо според тях. Урокът бе записан на видео и остана за обучение на преподаватели от различни страни. В интерес на истината най-добре говорещи чужд език и най-резултатно работещи преподаватели в международната група бяха българка, руснак, румънка и полякиня. Ние често сваляхме от учителския подиум по време на час преподавател французин, американец, англичанин и му показвахме къде греши и как по-удачно може да научиш някого. Та ето как бях оценена аз като преподавател по чужд език в Париж и как не ме оцениха на моето работно място – нито веднъж за целия период на действащ преподавател. Защото, ха познайте де!..., бях бунтар, новатор и учител, който не стои мирно и не се скатава и спотайва уплашено и угоднически, бях учител с разкрепостен ум, знаещ цената си и обичащ свободата си. Надявам се да направите връзката, скъпи, умни наши деца! Имате голям късмет да ви преподава възпитаник на една от най-добрите образователни школи в света – руската. И то от университета в Санкт-Петербург – голяма класа, голяма ерудиция! Имате шанс да ви е предоставен, като паднал от небето, преподавател, който работи творчески и мисли за вас, знае и може да обучава и възпитава повече от ласкаещите ви, послушни на шефовете и министерствата даскали-чиновници. Убедена съм че един ден ще разберете всичко това, но ми се иска да го разберете сега. Да оцените учителя си – сега, да повярвате в силите на българския учител- сега, да отхвърлите робското мислене и стереотипите – сега, да не се поддавате на чужди влияния и манипулации – още сега. Вие сте нашето бъдеще – бъдете простителни, честни и смели – сега, веднага! На път сте, съзнателно или не, да направите голяма грешка. Мария Василева
272
Ето защо живее човекът: от възможните невъзможности да изгражда своята невъзможно-възможна съдба неделя, 5 януари 2014 г.
"Когато всяка мислима за човека несъмненост и вероятност говорят за невъзможност, тогава започва нова, вече не разумна, а безумна борба за възможността на невъзможното." Сьорен Киркегор Може би затова човекът се ражда – да води разумно-безумна борба. От възможните невъзможности да изгражда своята невъзможно-възможна съдба... Ana Velichkova
273
Това е положението, от нищо не бих се учудил у Нашенско: да умира човек на улицата едва ли някой ще се притече на помощ! януари 5, 2014
С колегата Р.Радев, философ от Перник, си обменихме по няколко мисли тази сутрин; решавам да публикувам какво си казахме – щото ми се струва, че си заслужава и други хора да се опитат да вникнат малко по-надълбоко в създалата се у нас крайно нездравословна в нравствено отношение ситуация – имам предвид найосновната, водещата ситуация на нашия български живот; та ето какво си казахме: Здравей, приятелю, Решил съм да сваля всички адреси на НПО-та, свързани с образованието и да изпратя обръщението. Вече съм го изпратил на групата от Диалог за бъдещето, Новото образование, Форума и др., но не съм разбрал да има отзвук. Писна ми от това безразличие към съдбата ти. Може да си им странен или да си прекален индивидуалист, но си един от малкото работещи активно за реална промяна на образованието към по-добро. А е и налице крещяща несправедливост в оценките на системата за твоята личност, дейност, професионална работа. Направи необходимото да съхраниш здравето си! Райчо Здравей, Райчо, приятелю, 274
Благодаря ти много за това, което правиш! Прав си, така е, няма отзвук, пълно безразличие цари, а уж сме единомишленици – с тия от НПО-тата за образование и пр. Смятат, че не бива да се месят в такива личностни „конфликти“ и „разпри“, пък и ми нямат доверие. Не съм някаква си там „звезда“, няма келепир в това някой да ме подкрепи, а има само опасност да си навлечеш главоболия. Или кефа поне да си развалиш. Такива сме, такъв е манталитета ни: голяма работа, че някъде си мачкат някаква си там личност, ами да мре, майната й, аз нали съм си добре! Жалко е, че така се мисли, но е така. Преобладаващо така мислят повечето сред нас, българите. Затова и сме на това дередже. Неспособни сме за съпричастност, за единодействие, всички са се атомизирали, всеки се е свил в дупката си и се мисли за найвелик – на другиму ръка да подаде ли? Може, ама само и само ако трябва да го налегне да потъне и той дълбоко в мръсотията. Нали знаеш оная приказка защо на българския казан в Ада било нямало дежурен дявол, дето да ръга с вилата ония, които си подадат главите отгоре? Знаеш я, как да не я знаеш. Това е положението. Скъсах се от работа и от главоболия пред последните години, а отвсякъде – мълчание, безразличие, тишина. Само ти и г-жа Василева откликнахте на тия недопустимо скандални истории (от гилдията, от средите на учителството) – тя вече на няколко пъти. И от Украйна реагираха колегите-философи, с които издаваме научно-теоретичното приложение на сп. ИДЕИ. И толкоз. Всичко друго упорито мълчи. Само оплювателите ми не мълчат де, те своето си го правят най-усърдно. Когато в една група за учители във Фейсбук преди време се опитах да провокирам интерес към тия случки около моето битие, които са доста показателни за действителната ситуация в образователната ни система, едва ме изтърпяха около месец, то не бяха подигравки, то не бяха плювни върху мен (от колеги!), е, имаше и неколцина, дето проявиха известна съпричастност, а най-накрая бях изгонен от тази група – щото съм бил нарушавал идилията! Представяш ли си?! Това е положението. От нищо не бих се учудил у Нашенско. Да умира човек на улицата едва ли някой ще се притече на помощ. Това е страшно! Както и да е. Мерси, ще гледам да се пазя – да поиздържа още малко. Здравето а найважно. Утре съм пак на ТЕЛК, мина едната година, в която бях инвалидизиран. Ще видим какво ще стане. И от вторник пак съм на работа. Ще видим какво са измислили да ми сервират като начало в новата година. Ще видим. Имам надежда да настъпи вразумяване, дано, ама надали… С поздрав: Ангел Грънчаров
275
Ново Открито писмо до Министъра на образованието и Омбудсмана на Републиката във връзка с новите зулуми на една администраторка понеделник, 6 януари 2014 г. Бях решил да се въздържам да пиша по нашата "световно-историческа разпра" с многоуважаемата г-жа директорка на ПГЕЕ-Пловдив, с която преди празниците разговарях продължително и то в един доста помирителен тон, ала се налага пак да напиша нещичко. Имах надеждата, че постепенно нейната активност спрямо мен ще намалее, сиреч, че тя ще миряса, още повече че тя и на втора инстанция загуби нашето съдебно дяло, което би следвало да й покаже нещо. Да, наистина бях решил да започна нов етап в отношенията ни, щото, признавам си, ми писна да се занимавам с нейните непрекъснати административни зулуми. Да, ама не: ето тази сутрин, понеже днес съм на ТЕЛК (за евентуално продължаване на инвалидизирането ми), решавам да погледна "производствената характеристика", която получих непосредствено преди празниците в един запечатан плик (!), да, отворих плика (в предишни подобни случаи съм получавал характеристиката си не в плик, а така, като формуляр) за да се запозная с нея – и какво да прочета?! Сюблимно е, няма що, заслужава си да се прочете. Ето какво е благоволила да напише въпросната административна особа по мой адрес, в качеството й на мой ръководител (цитирам дословно): Господин Грънчаров работи с ученици на възраст от 16-19 години. Това са хора с формиращи се и неизградени характери. Поради много често възникващите конфликтни ситуации между него и учениците, които той не може да овладее по време на учебните занятия и извън тях, изпада в нервно-психически разстройства, което е предпоставка много често да се влошава здравословното му състояние. Поради честите отсъствия по болест не е в състояние да изпълнява задължителната си годишна минимална преподавателска норма и задължителната си като учител длъжностна характеристика, въпреки че е освободен от класно ръководство като трудоустроен. Ръководител: Стоянка Анастасова Това е написано на 20 декември 2013 г., в деня, в който излязохме в коледна ваканция, а ний, учителите, в платен отпуск. Това по-горе, тази "характеристика", е тъй да се рече предколедната честитка на многоуважаемата моя директорка: виж276
дате какви "светли мисли" я вълнуват непосредствено преди празника! Това е счела за необходимо да напише тя за моята личност, за мен като преподавател с 30годишен стаж, това е подбрала тя от моите така многостранни изяви като пишещ човек, като личност, като преподавател, като ангажиран гражданин. Забелязвате, предполагам, че присвоявайки си компетенции, които тя няма, ми е издала нещо като "оригинална диагноза", именно "нервно-психически разстройства": аз много пъти съм преминавал през какви ли не лекарски експертни комисии, но нито веднъж до този момент не ми е била слагана такава диагноза! Моите заболявания са съвсем други, аз страдам от болно сърце, имам астма, увредена е функцията на щитовидната ми жлеза, за коригирането на което пия съответните лекарства, а пък сега се явявам на ТЕЛК понеже преживях тежка операция по отстраняване на хематом от черепа ми, поради получено сътресение на мозъка и черепен кръвоизлив, получен при падане. До този момент лекарите никога не са ми давали "диагнозата", която моята така любезна директорка е благоволила да ми даде, присвоявайки си неправомерно квалификацията на... психиатър! Няма как, налага се да реагирам; ето какво написах по този повод: До проф. А.Клисарова, Министър на образованието и науката До г-н Константин Пенчев, Омбудсман на Република България До Началника на РИО-Пловдив До председателя на Националното ръководство на Синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа" До председателя на Регионалното ръководство на Синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа" в гр. Пловдив ОТКРИТО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Министър, Уважаема госпожо Началник, Господа синдикални ръководители, Като ярко свидетелство за безцеремонната кампания по дискредитирането ми като личност и като преподавател, водена срещу мен от Директорката на ПГЕЕПловдив, Ви представям "производствената характеристика", която многоуважаемата г-жа Директорка е благоволила да ми даде по повод на явяването ми пред ТЕЛКПловдив: Господин Грънчаров работи с ученици на възраст от 16-19 години. Това са хора с формиращи се и неизградени характери. Поради много често възникващите конфликтни ситуации между него и учениците, които той не може да овладее по 277
време на учебните занятия и извън тях, изпада в нервно-психически разстройства, което е предпоставка много често да се влошава здравословното му състояние. Поради честите отсъствия по болест не е в състояние да изпълнява задължителната си годишна минимална преподавателска норма и задължителната си като учител длъжностна характеристика, въпреки че е освободен от класно ръководство като трудоустроен. Ръководител: Стоянка Анастасова В тази връзка бих желал, алармирайки Ви за съдържанието на този толкова куриозен, бих казал дори безпрецедентен документ, да Ви помоля да ми отговорите на следните необходими за изясняването на случая въпроси: 1.) Има ли г-жа Директорката необходимата медицинска квалификация и правоспособност да поставя такива кардинални "диагнози" за здравословното ми състояние, това от нейната компетентност ли е? 2.) Защо до този момент компетентни лекарски комисии не са констатирали заболяването, което многоуважаемата г-жа Директорка така лековато ми приписва, дали тя не следва да бъде представена за присвояването й по извънреден порядък и на лекарска правоспособност като психиатър, т.е. да се признае от компетентните органи нейният подвиг, свеждащ се до това, че тя чрез самообучение е успяла да се подготви на едно такова високо ниво в медицинската наука? Уважаема г-жо Министър на образованието и науката, моля да изпълните предвидените по закон пълномощия в този случай и или да представите г-жа Анастасова пред своя колега, министъра на здравеопазването, за да й бъде присвоена по извънреден ред съответната медицинска квалификация, или да отмените тази нейна "професионална характеристика" като абсурден документ, в който няма нищо "професионално"! 3.) Моля също така да бъде установено в правомощията ли е на административни лица от такова ниво като нейното да се изживяват като самозвани "психиатри" и, респективно, да се занимават с писането на подобни скандални компроматидоноси, вместо да си изпълняват преките служебни задължения? 4.) Преди известно време г-жа Директорката благоволи да напише друг такъв не по-малко скандален документ по мой адрес, който изпрати под формата на "открито писмо на възмутения колектив" до Вас, уважаема госпожо Министър; понеже до този момент, въпреки настояванията ми, в това число и в писмен вид по надлежния ред, многоуважаемата г-жа Директорка не ми е дала възможността да се запозная с въпросния документ, засягащ така пряко моя личностен и професионален престиж, аз продължавам да смятам, че този документ заслужава да бъде квалифициран като нов литературен жанр, изобретен от нашата директорка-филоложка, а именно като "колективен донос"; той няма да е донос ако злепоставяното лице беше запознато с 278
евентуалните претенции, представени в него, но понеже това до този момент не се е случило, имам моралното право да го квалифицирам по този начин; в тази връзка Ви моля, уважаема госпожо Министър, подчинените Ви длъжностни лица в РИО да се опитат да въздействат на г-жа Директорката с оглед тя да ми даде възможността да се запозная с въпросния куриозен и толкова тайнствен документ. 5.) Моля също, накрая, да ми бъде отговорено от подчинените Ви компетентни органи: влиза ли в длъжностните задължения на г-жа Директорката провеждането на такива ярки кампании по дискредитирането на подчинения й персонал, и то тъкмо в личностно и професионално отношение? И не следва ли, ако това не е така по закон, да ми дадете в писмен вид подобаващия коментар, който ми е необходим - за да мога да защитя най-сетне правата и достойнството си пред упълномощените за това органи, именно пред българския съд? Надявам се, че ще ми бъде отговорено на въпросите, като за сетен път се извинявам, че съм принуден да Ви занимавам с подобни абсурдистки административни зулуми, но, за жалост, такава е реалността в учреждението, в което работя – и което е под така компетентното ръководство на многоуважаемата и толкова активна административна особа. 6 януари 2014 г. Пловдив
С УВАЖЕНИЕ:
понеделник, 6 януари 2014 г.
279
Проф. Николай Василев подкрепи призива на Райчо Радев Райчо Радев от Перник изпратил текста на своето Обръщение-призив: да спасим учителя по философия Ангел Грънчаров от пловдив, необходим на образованието в България на проф. Николай Василев, философ от СУ "Св.Кл.Охридски" и получил следната реакция от човека, който преди години беше вицепремиер и министър на образованието и науката в правителството на Филип Димитров: Присъединявам се към Обръщението-призив в подкрепа на учителя по философия от Пловдив Ангел Грънчаров! Като бивш министър на образованието и науката моля проф. Анелия Клисарова да се намеси и реши проблема в рамките на своите правомощия! Българското училище се нуждае от такива хора - обсебени, призвани, всеотдайни, носители на новото! Проф. Николай Василев 6 януари 2014 г.
280
Властта е тежка отговорност, на която малцина удържат: на повечето им дай власт, пък след това им гледай сеира сряда, 8 януари 2014 г. Да напиша няколко думи за вчерашното ми посещение в ТЕЛК-Пловдив, така и така стана дума за това вчера: виж Ново Открито писмо до Министъра на образованието и Омбудсмана на Републиката във връзка с новите зулуми на една администраторка. Бях там, искам да споделя какво се случи – и какво там видях. Важно е. Трябва да се знае. Реших да отида в трудово-експертната лекарска комисия (това означава ТЕЛК – за ония, които не знаят) в ранната утрин, колкото се може по-рано, с оглед да избегна огромните опашки – и така направих голяма грешка: огромна тълпа от ранобудни като мен и също така "предвидливи" граждани вече ме очакваше там когато отидох, оказах се от последните. И съобразно това чаках възможно най-много, много повече отколкото чакаха тия, които дойдоха час-два след мене. Минах се, ама какво да се прави, ний, българите, така хубаво умеем да се прецакваме един-другиму, че повече от това изобщо не може да бъде. Ето, този пример с опашката илюстрира верността на тази констатация. Както и да е, чаках много, за да ми уври главата. Чаках, разхождайки се в пълното, в препълненото с инвалиди и кандидат-инвалиди помещение (нещо като фоайе), което има ужасно студен каменен под: краката ми станаха на лед! Даже се чудя дали няма да хвана някаква пневмония заради това епохално чакане: понеже в помещението за чакане циркулираше и хубаво течение, дължащо се на двата перпендикулярни входа към него, а вратите, разбира се, по добрия български обичай никой не затваряше – и вятърът си препускаше из помещението както и накъдето си искаше. Искам обаче да споделя нещо още по-важно от тия свои наблюдения. Леле, колко болен е този наш народ, хора, страшно е! Наистина е страшно! Пълно беше с хора, хора всякакви, предимно на една по-средна възраст, но видях и доста хора на по-млада възраст, а имаше дори и младежи, съвсем млади хора! Много болни хора има в тази наша клета страна, защо ли е така ли? Ами досещайте се сами, аз не ща нищо да казвам. Нямам лекарска квалификация да давам чак такива глобални диагнози за причините на това комай масово заболяване на нацията ни. Но наистина е страшно, много болен народ има, това е положението! И се питам: как ли изобщо издържа "социалната" система в нашата толкова "социална държава"?! Ами ясно как: като се гаври с хората, ето как. Как иначе да издържа? То издържа ли се. "Социалната" ни система е крайно безчовечна, това е! Да оставим размера на пенси281
ите по инвалидност, с които тези хора едва-едва преживяват – преживяват като по чудо! – да оставим тази бюрокрация, която ги тормози, да оставим опашките, чакането, униженията - за една нищожна милостиня. Аз много мислих по тия въпроси докато чаках – то ний, "психично болните хора", много мислим, а нали такава "диагноза" ми постави моята така усърдна администраторка, която се изживява напоследък и като "психиатър"! – но до какви изводи стигнах може да разкажа друг път, сега думата ми е за друго. С часове разглеждах обаче лицата на тия клети, доведени до отчаяние хора, голям грях е че постъпваме така с тях: първо сме направили нужното всички те да се разболеят, а след това пък се гаврим с тях, като ги подлагаме на какви ли не унижения. Да, безчовечно общество сме, обезчовечило се е обществото ни, това е моята главна констатация. Но друг път ще пиша повече за това, а сега да разкажа какво стана по моя, тъй да се рече, честен случай. След 3-4 часово чакане най-накрая дойде и моят ред. Извикаха ме в комисията, като попитах защо толкова много този път се наложи да чакам, ми казаха, че моят случай бил по-лек, били дали предимство на по-тежките случаи. В един момент се оказа, че и моят случай е тежък, но както и да е. Влязох вътре, лекарят, главният, председателят на комисията – който ме помни от летните ми митарства, когато директорката ми обжалва един болничен лист и ме остави без средства за съществуване за цели 3 месеца! – ми събра документите, погледна ги, и ми каза да излизам да чакам да се произнесе комисията, случаят ми бил пределно ясен. Таман каза това и в ръцете му се оказа големият плик с моята "производствена характеристика", запечатан с много печати; той видимо се озадачи, че има толкова много печати, попита ме "А това пък какво е?", явно в тази комисия не са получавали чак толкова секретни документи, казах му, че това е характеристиката от работодателката ми. Друг един лекар, който забеляза плика, също се изсмя, каза "Егати печатите!", аз понечих, зинах нещо да кажа, ала председателят ми каза да излизам; пак повтори, че случаят ми бил ясен "като бял ден". Излязох да чакам излизането на решението на комисията. То излиза сравнително бързо след като си минал прегледа, за това помагат компютрите. Да, ама като отидох в гъмжилото да си чакам заветния документ, минаха не минаха 5 минути, и пак ме извикаха в комисията. Влязох, този път цялата комисия беше спряла работа (иначе обикновено всички вършат различни работи) и явно беше обсъждала моя случай. Един от комисията ми рече: ти при психиатър ходил ли си досега? Казах му че не съм ходил. Той се усмихна, спогледа се с другите лекари, те също се усмихнаха, а пък председателят на комисията ми рече ето какво: - Аз ти казах, че случаят ти е лесен, но ето, оказва се, че нашата комисия не може да го реши, ще се наложи да ходиш и в друга комисия. Ще те пренасочим за нея. Недей да чакаш днес решението, като излезеш оттук, отивай си, ще чакаш ново писмо. За нов състав на ТЕЛК. Хайде, чао! Аз понечих да попитам каква ще е тази друга комисия и как стана така, че случаят ми от много лесен и от много ясен стана толкова труден, че трябва да ида и в друга комисия, но в дадения контекст около "характеристиката" до ТЕЛК, която ми даде моята толкова любезна работодателка, осъзнах, че въпросите ми са излишни и се възпрях да питам. Какво да питам, та всичко е ясно?! Изглежда такива "сигнали", 282
посочени в толкова официален документ, и то от работодателя, лекарите не ги оставят без проучване. И ето, сега най-вероятно, по каприз на моята така любезна администраторка, аз ще чакам деня, в който най-вероятно ще трябва да се явявам в ТЕЛК за... психични заболявания! Щото тя собственоръчно, без да им има нужната медицинска квалификация, написа, че често съм бил изпадал в "нервно-психични разстройства", представяте ли си?! И по тази причина не съм бил могъл да си гледам работата! Такива невероятни чудесии стават в нашето училище, какво да пиша повече?! Всичко е от ясно по-ясно. Да, гафът, който допусна този път престаралата се администраторка, е голям! Един читател го нарече "великолепен неспасяем автогол", който тази администраторка пожела да си вкара – и ме посъветва да я дам на съд. Не знам какво ще правя, има време да реша трезво, а не под влияние на емоциите. Но едно е сигурното: току-така, за едното нищо, или само заради силното капризно желание за отмъщение, не може да се дават подобни "диагнози", които петнят имиджа на една личност, особено пък на един учител. И особено пък ако това, да пишеш "медицински диагнози", не ти е работата! А доколкото разбирам, на директорите на професионални гимназии с филологическа правоспособност (!) не им е работа покрай другото да издават... психиатрични експертизи на "непослушните" от персонала на своето учреждение, нали така?! Но ето, у нас щом всичко може, щом нямало невъзможни неща, ето, могло да се случи и това! Ще видим обаче: аз няма да допусна по подобен начин да се гаврят с мен разни самонадеяни администратори, втълпили си, че за тях лично всичко е позволено, че за тях, видите ли, нямало невъзможни неща. Отидох след това на хвърлянето на кръста края река Марица. Случи се така, че имах удобен транспорт точно до събитието и, представете си, успях да видя как дядо ви Николай хвърли кръста. По традиция цялото семейство ходим на това събитие по една проста причина: синът ми се казва Йордан, именник е на този ден. Там бяха и съпругата ми, начална учителка и учителка по английски език (тя има две дипломи), в момента безработна, и синът ми, на 24 години, в момента също безработен, наскоро се дипломира, с диплома за политолог. За моя син, който завърши преди време нашето училище, стана така, че любимата му учителка по литература навремето беше същата тази Анастасова, която сега е директорка; признавам си, не смея да кажа на сина си как се държи сега с мен любимата му учителка; той знае де, но на мен лично ми и много неприятно да разговарям с него на тази тема. А снощи празнувахме именния му ден. Такива работи. Такъв, дето се казва, е животът. Хората се менят, а властта, дето се казва, е по-силна и от наркотик. Затова не се чудете на тия, дето са на власт, те не са на себе си. Орешарски затова така се хили безпричинно като разварена овча глава: от властта е това, малцина имат личностния потенциал за да издържат достойно изпитанието, наречено власт. Аз това добре го знам, и директор на училище съм бил известно време, и кмет на град съм бил. Затова и далеч бягам от всяка власт. Властта е най-вече тежка отговорност, на която малцина удържат. На повечето им дай власт, пък след това им гледай сеира... толкоз. Хубав ден на всички! 283
Докога висшестоящите инстанции ще толерират безчинствата на самозабравили се директори от образователната сфера?! сряда, 8 януари 2014 г.
Публикацията от вчера под заглавие Ново Открито писмо до Министъра на образованието и Омбудсмана на Републиката във връзка с новите зулуми на една администраторка предизвика доста коментари, сред които преобладава реакцията на осъждане на най-новия "зулум" на въпросната администраторка, свеждащ се до това, че та, изживявайки се като... "психиатър", ми сложи една доста решителна "медицинска диагноза", именно приписа ми склонност към изпадане в някакви привиждащи й се "нервно-психични разстройства" – нищо че няма длъжната компетентност за това; същевременно въпросната властна особа явно не се безпокои много от това, че най-вероятно ще й се наложи да доказва "диагнозата" си пред един законен съд, щото тия неща все пак подлежат на доказване; както и да е, засега оставям на съвестта й тия най-нови изцепки, които дръзна да си позволи. И на съда на общественото мнение ги оставям, щото, както казах, читателите на моя доста популярен все пак блог реагират, не са безучастни, индиферентни, щото тая история има и твърде значим нравствен смисъл (отчетете това, че в случая става дума за поведението на овластено лице в образователно-възпитателната и личностно формиращата сфера!). Сред многото коментари подбирам два, които в някакъв смисъл обобщават найсъщественото във всички останали коментари: Павел Лазаров каза: Господин Грънчаров, имате пълната ми подкрепа! 284
Това пише г-н Павел Лазаров, който е лидер на Движението за Ново образование; на дадения линк можете да се запознаете с разбиранията, с документите на това движение, с което си сътруднича от години – тъй като имаме близки и на моменти съвсем съвпадащи разбирания за едно бъдещо, отговарящо на нуждите на съвременната младеж образование. А ето какво пише и г-жа Мария Василева в своя изключително емоционален коментар: Чудя се и се мая, как след толкова нанесен психически тормоз този колега Грънчаров е още на себе си. Тъй като госпожа директорката не можа да го уязви и пречупи, не можа да го накара да спре да пише за беззаконията й в блога си, сега реши направо да го обяви за емоционално психично нестабилен, щото не постигна целта си – да го побърка. Как да наречем самозабравил се директор, който мачка тенденциозно достойнството на свой колега – защото тя е просто една негова колежка, само че изпълнява други, административни задачи. Как да наречем директор, който манипулира ученици, взема класове от г-н Грънчаров, когато си реши и ги дава на външен учител на хонорар, ощетявайки го и финансово? Как да си обясним нейната злоба, отмъстителност и безпричинно преследване? Има обяснение – липса на елементарна човечност, етика, морал, възпитание. Да го обобщим като простотия или като параноя с чувство за недостижимост и безнаказаност, което от двете повече ви харесва. Е как учителски колектив, инспекторат, синдикат, чиновници от министерството, толерират тези безчинства? Това не са единични случаи, много пловдивски директори на училища "колят и бесят". Докога бе, господа, на които е дадена власт да решават човешки съдби, ще нехаете за това, което става в това училище? Съдът каза своята дума и защити човека. А вие по-силни от съдебните власти сте, така ли? Стоите над закона? Все едно ви е, ами тогава не работете с хора, щом те нямат стойност за вас. Работете с компютри, дини, тикви, с каквото си щете, само не с хора и животни! Подсъдима е г-жа Анастасова, вие, другите инстанции също сте подсъдими, защото не си гледате работата. Това чудо-директорка и за учител не става. Поверили сте й с деца да се занимава. Дори да е психично болен учителя, това трябва да предизвика състрадание и грижи от страна на едно нормално ръководство. Доколкото знам, законът пази работоспособните с психически разстройства. А той не е и болен, това е повече от ясно. Как ще го нарочите така с лека ръка. ВЪН от образователната система, г-жо Анастасова!!!!! Непрекъснато се издънвате, но понеже не сте добре, нямате ясно съзнание за това, което вършите и тежките последствия. Какво чакате? Не се справяте с работата си, търсете си друга. Обидихте човек и то не веднъж, утре ще се прицелите в някой друг, който ви е неудобен по някакви си, само ваши критерии. Смятате че след безогледното си, безотговорно, лекомислено, глуповато, високомерно, патологично-садистично поведение, можете да останете още? Това няма да ни се случи, това не е възможно дори в България! ВЪН! Мария Василева, преподавател 285
Всичко следва да е изцяло в интерес на качеството на образованието на младите хора: това е главният приоритет сряда, 8 януари 2014 г.
Слава Богу, успях да подготвя за печат и да изпратя за отпечатване в печатницата и втората от двете книжки, които излизат през месец декември (след известно забавяне)! Усилена работа падна около празниците, преди и след тях, имам предвид работа на целия редакционен екип, който правим списанието, заедно с колегитефилософи от Украйна, на които тук искам специално да благодаря: най-вече на проф. Константин Райда и на доктор Сергей Шевченко, двамата учени, без които международното многоезично издание на списание ИДЕИ изобщо нямаше да съществува. Чудесно е нашето сътрудничество, което, както виждаме, почна да дава своите плодове: това е втората книжка, която издаваме за една година! Изпълнени сме с ентусиазъм да продължим своето общо и така полезно дело. В личен план сега мога да си почина ден-два, пък след това да се захвана със своите изоставени заради подготовката на списанието проекти, върху които работя. Имам предвид най-вече работата по книгата с условно (засега) заглавие Философия на любовта, на която искам да дам всичко най-добро, на което съм способен. Невероятно много ме вълнува работата по тази книга, за жалост обаче в последните две години имах много малко спокойствие, така потребно на човека, които иска да 286
извърши нещо добро – и нещо полезно. И други неща съм захванал да пиша, но едно по едно. А писането на една книга винаги е нещо добро – и нещо най-полезно. Независимо от всичко в този наш живот, което ни се случва, това все пак е най-доброто, което човек може да направи: да работи върху онова, за което чувства, че е роден, което е негово призвание. Моята съдба, изглежда, е тази: да пиша, да изразявам духа си чрез мисли. Е, това не значи, че изцяло пренебрегвам преподаването на философията, не, напротив: преподаването винаги печели изключително много от това ако преподавателят наред с преподаването много работи в тази сфера, именно изследването, търсенето на истината, писането, творчеството (ако трябва да употребим тази дума). Тия две неща – изследването и преподаването – взаимно се подпомагат, те не могат едно без друго. Когато ги има и двете, това именно е предпоставката за обогатяването и на едното, и на другото. И за неговата ефективност. Тъй че аз, според силите си, се отдавам и на двете, на моменти се ентусиазирам като малко дете. Всяка работа, ако не се работи с увлечение и вдъхновение, не е работа, не си струва усилията. Това е именно и истинското. Разбира се, важно е човек да има и подходящите условия за да може да си гледа работата пълноценно, истински, както трябва. В тази връзка искам да се похваля (и, респективно, "да дръпна дявола за опашката", това е опит за шегичка, за малка шегичка!), че оня клас, който преди празниците се бунтуваше и не ме искаше за свой преподавател по философия, вчера се държеше изцяло променено, именно подобаващо, и часът, по моето възприятие, мина чудесно! За което много се радвам. Бях поканен от учениците и на родителска среща, на която непременно ще отида. Много е важно доколко и дали ще издържи този тест училищното ръководство, защото от неговата позиция зависи всичко в подобни случаи. Да се надяваме, че ще изпълни задълженията си. Които следва да са изцяло в интерес на качеството на образованието на учениците. Това е главният приоритет. Всичко друго отива на заден план. Ще ми се да вярвам, че ръководството съзнава това. Ала доста се съмнявам: в светлината на най-новата му изцепка. Както и да е: хора сме, всички грешим. Дори и началството понякога греши – време е дадени фактори да осъзнаят това. И когато осъзнаеш, че си сгрешил, има си начини да поправиш грешката. Да, има такива начини. Иска се обаче разкаяние. Съзнанието за непогрешимост обаче не помага, то е изключително зловредно... Това исках да кажа тази сутрин. Бързам за работа, имам днес първи час. Затова няма да ви обременявам с дълъг сутрешен текст. Бъдете здрави – и успешен ден на всички, които прочетоха това!
287
ЧАСТ VII До какво доведе тоталният държавен монопол в образователната сфера?
Доведе до тотален провал на самата образователна сфера, до какво друго да доведе?! И също така доведе до тотален срив на качеството на образованието, което получават младите – и до това доведе. Да не говорим пък за тоталната катастрофа, до която стигнахме в сферата на нравственото и личностното израстване и заякчаване на духа на младите – там упадъкът е направо ужасен и страшен! Всичко това нима е малко? Нима то не е достатъчно за да се откажем найрешително от този наистина тотално провалил се и анахроничен, т.е. изцяло несъвременен модел на тоталитарно, антидемократично, несвободно държавно образование? Какво още трябва да се случи, та да осъзнаем простата истина, че нямаме друг изход освен да се откажем от него? Тази е моята основна теза, която ще аргументирам в изложението си на самата сбирка на Клуба. Заповядайте и вие, включете се в дискусията, не бъдете апатични и безразлични! Тия въпроси съвсем не са маловажни – и не заслужават подценяване! Нека да не се държим малодушно пред лицето на предизвикателствата, пред които времето ни изправя! 288
Нека всички ние – ученици, родители, учители, граждани направим онова, за което сме призвани – за да не се опозорим!
289
Интересно е да се живее у Българско: емоционален, съдържателен, трогателен е животът у нас понеделник, 13 януари 2014 г.
Вчерашния ми ден беше доста напрегнат – както обикновено. Искам вкратце да кажа какво се случи – зер, тия мои записки един ден може да послужат даже и пред експертната комисия, която, по настояване на моята работодателка, изразено в нарочен документ до ТЕЛК, ще установява моето... психично здраве! Както и да е де, така и така, аз си пиша дневник и нищо не ми пречи да щрихирам някои случки от вчерашния ден, щото те така или иначе имат отношение към моята голяма тема от последните няколко години, а именно: психологическата ситуация в нашата родна образователна система. Е, разбира се, и ний, дейците на тази система, сме човеци, имаме и други, съвсем обикновени човешки грижи, тъй че всичко се смесва, както и подобава за живота. Вчера се наложи, преди часовете, които имах в училище (те в този ден започват от 11.30) да свърша доста други работи, затуй денят ми беше така напрегнат. Първо, още към 8 часа бях в болницата, откъдето предишния ден ме бяха предупредили, че изписват брат ми, той, горкият, беше на лечение там повече от месец, и ето, дойде момента за изписването, а аз съм този, който се грижи около тия негови проблеми. Трябваше да го взема, да го закарам у нас, после пък да ида до джипито му, да му взема лекарствата и едва след това да отида на работа. Слава Богу, всичко мина добре, стана както го бях планирал: лекарката, д-р В., я нямаше, но дойде след няколко минути, чудесен лекар е тя, много разбрана и човечна, искам тук да си изкажа признателността за човечността и за разбирането й. Тя набързо написа рецептата, каза че за епикризата ще трябва да дойда след няколко дни, подготвиха му документите, аз подарих на лекарката и на персонала една кутия бонбони и ето, набързо с брат ми бяхме вече в колата. Нямаше задръствания, тъй че след 20-тина минути бяхме в къщи. Това ме обнадежди, че ще мога да свърша и другата работа, при джипито, макар че тя е рискована, в смисъл, че е възможно там, пред неговия кабинет, да ме посрещне голяма тълпа бодри пенсионери; да, обаче имах късмет, случайно никой нямаше, набързо докторът написа документите за т.н. "безплатни лекарства", след това и в аптеката, дето ги получавам, нямаше опашка, тъй че за по-малко от половин час аз и тук се справих бляскаво, по-лесно и по-добре от най-оптимистичните ми 290
очаквания. Дадох на съпругата ми да занесе лекарствата у дома (тя беше с мен), а пък аз си хванах автобуса да заминавам за работа. Там бях навреме, слава Богу! Имах три часа само. Нали знаете какво е положението в едно училище – не е леко изобщо, напрегнато е, има всякакви ученици, някой може да ти скъса нервите, ей-така, и той сам да знае защо. Аз още на моменти се чудя как изобщо издържам, щото това са много години, е, на, издържам – с цената обаче на здравето си де, то всичко се плаща. Мисълта ми е, че в един клас, и то първият, с който имах час, двама ученика, тъй да се рече, в дует, се опитаха да се държат арогантно, достатъчно, че да ми развалят настроението. А във всяка една работа, особено пък в заниманията по философия, ако липсва настроение у тия, които я вършат, нищо няма да се получи: аз съм на принципа, че всичко трябва да се прави с настроение. И с пълно отдаване. Да, ама има "антифилософски" настроени ученици, другояче казано, има простеещи ученици, да, има простаци (нека моите зложелатели да използват този момент, видите ли, той, Грънчаров, си позволява да обижда учениците, нека да си освежат следващите доноси срещу мен с цитат от току-що написаното, нарочно заради тях го допускам!), които са способни за миг да развалят, да омърсят, да оцапат атмосферата, да убият настроението и на учителя, и на другите ученици, ония, които искат да се занимават - да, има и такива, представете си! Да, но у нас нали всичко трябва да е наопаки, става така, че и в училището, както и в останалите сфери на живота в обществото ни, тон задават не най-добрите, а тъкмо най-лошите, те са и най-агресивни, те всичко развалят, поради което и ний, като общност, нищо свястно и не можем да постигнем. Щото сме допуснали най-лошите, именно простаците, да се разпищолят, и щото ний, дето сме свестни, дето искаме нещо свястно и добро да правим, като капак на всичко, не сме единни, не се подкрепяме, поради което именно и става така, както написах: долните, подлеците, простаците доминират, дават тон на живота ни, всичко объркват, извращават и т.н. Свестните си мълчат, а пък наглеците в това време им се качват на главите, те също така се чувстват и много силни, щото никой не смее да излезе насреща на простотията, на арогантната простащина. Е, моята съдба като философ е тази: да водя страшни битки с простащината, с глупостта, с арогантното безкултурие, с бездуховността, тази е работата на философите, тази е мисията и на философията, ето, ако някой до този момент не знаеше това, нека да го знае от този момент. Аз като философ, който иска да си изпълнява задачата, се оказва, че съм на предния фронт срещу простотията във всичките й форми и разновидности, навсякъде, където тя се подвизава. И в училището, като институция, по начало и по идея следва да се води тази люта битка на културата с простащината, щото, за ваше сведение, по начало училището е едно културно и образователно учреждение, остава да допуснем и това: училищата да бъдат превзети от простаците, да ги превърнат и тях в свои оръдия, т.е. самите училища да станат антикултурни и антидуховни, сиреч, античовешки и най-уродливи учреждения - което е на път да стане вече, дано ме разбирате за какво намеквам. Та да не философствам много, щото днес имам първи час и трябва след 20-тина минути да почна да се стягам за работа, налага се да бъда кратък: та тия двама ученика успяха да ми развалят настроението. Даже в един момент на разпрата ми с тях (щото аз не допускам 291
такива да наглеят необезпокоявано, не, няма такова нещо!) без да искам, погледнах към една дървена джаджа, нещо като гъба за триене на дъска, но със залепена за нея дървена дръжка: прииска ми се за миг да взема това тежичко приспособление и да го хвърля по тия, дето си позволиха да наглеят така грозно. Но се възпрях, само констатирам и си признавам, че за миг ми мина и тази мисъл, нека тия, дето това искат да го използват в един свой бъдещ донос срещу мен, да включат и този момент, и това мое признание. Спомням си навремето, когато аз бях ученик и уж тогава учениците бяхме други, послушни, кротки, възпитани, пак се е случвало учители да ни замерят с товаонова, най-често с тебешир, да, имам ясни спомени, да не говорим за това какви хубави шамари са ни удряли: и казваха, че го правят за да станем човеци, за да станем хора, за наше добро го били правили. Не ме разбирайте, че съм привърженик на боя, не, изобщо не съм привърженик на физическите наказания в училище, но ето, стана дума, та затова разказвам тия неща. Но мисълта ми е за нещо съвсем друго. В един друг клас, в който имах следващия час, и в който преди време, при завръщането ми, имах известни конфликти, които при това не бяха решени подобаващо, администрацията се направи на ударена и не реагира никак на мой нарочен доклад, а всичко, както обикновено става, биде "заметено под килима", та в този клас, в който също имах вчера, пак се намериха ученици, които си позволиха да се държат невъзпитано, още повече, че тоя път беше дошъл оня същия ученик, за който аз писах нарочен доклад до Педагогическия съвет, и на него, както обичайно, нищо не му се случи, никакво наказание не му беше наложено, нещо повече, нищо чудно някой и да го е потупал по рамото за да го окуражи да продължава все така, та ето, този ученик не само че беше, но и сякаш се опита да дирижира тия подобни изяви на ония ученици, които пробваха дали ще мине номерът. Реагирах твърдо, той в един момент усети, че май тоя път номерата няма да му минат и предпочете да си тръгне, ей-така, без да каже нищо, си взе багажа и се махна, след като се постара обаче да посее напрежение, а пък и подражателите му се почувстваха окрилени от неговата бабаитщина. Та както и да е, и този час мина, криво-ляво мина, с огромно напрежение от моя страна, но сякаш овладях положението; аз скоро ще пиша нов доклад по тия проблеми, имам една идея, която витае в съзнанието ми, ще почакам още малко и като се развие до потребното ниво, ще я опиша е представя на хартия, нещо повече, ще я дам за обсъждане в Педагогическия съвет: вкратце казано, ще предложа да се проведе един експеримент с оглед да се овладее положението и с дисциплината, и с неученето, и с неизвинените отсъствия, и с всичко. Имам някои виждания, които обмислям и ще предложа всичко като свой нарочен проект за провеждането на експеримент с оглед да се реши на нова основа въпросната нелека ситуация. Щото с с козметични полумерки на в корена си сгрешена основа нищо не може да се реши. Това засега, толкоз засега. Тия дни ще пиша нарочно и отделно. Та мисълта ми е, че третият час, който имах вчера, след тия нелеки преживелици в предишните два класа и часа, се случи нещо, което коренно промени нещата. Този клас уж минава за "лош", пълно е с него с т.н. "недисциплинирани" ученици, но кой знае защо, напоследък с тях установих чудесен контакт – и часовете по философия, по моята преценка, минават чудесно. Учениците с интерес слушат когато 292
говоря, започнаха и да ме питат за това-онова, като аз говоря, след това пък някои от тях се изказват, е, пак има някои дето не слушат, но поне спазват приличие, а си личи, че дори и те надават по едно ухо към обсъждането, което тече в час. Та вчера по моята преценка часът при тях мина чудесно, имаше потребната атмосфера, като заговорих за това, че сме закъсали с изпитванията, стана така, че за един номер, именно 17 (ето, запомних дори номера му!), учениците ми казаха, че тоя идвал много рядко, повече от три месеца те самите не го били виждали да се вества в час! Таман поговорихме за това, минаха не минаха няколко минути, часът беше вече комай към края си, изведнъж вратата се отвори и... се показа точно този ученик, който не бил идвал от три месеца! Класът го посрещна с овации, няколко ученика станаха да го поздравят лично, че е благоволил да дойде, а пък един ученик каза: е, господине, такава голяма чест, такова уважение за вашия час, ето, той, дето изобщо не идва на училище, дойде за вашия час, можете да се гордеете с това! Чудо невиждано било това! Аз казах няколко думи за това, че съм поласкан, не толкова за мен, като преподавател, а за уважението към философията! Този същият ученик след часа дори ме попита какво трябвало да направи за да си оправи положението по философия, казах му, извини се, че имал много проблеми и затова не идвал, но имал намерение да изпълни задълженията си за срока. А като капак на всичко един друг ученик, дето има по философия няколко шестици, дойде след часа при мен и ми разказа, че бил чел някаква книга за прераждането на душите, попита ме за мнение, поговорихме малко, аз му предложих да разкаже пред класа какво е прочел, той обаче ми отвърна, че не ставало, че бил пробвал, но не се интересували, по такива теми нямало интерес. Аз му отвърнах обаче, че много зависи от това как ще бъдат поднесени самите теми, иначе към тях по принцип може да има интерес всеки, проблемът явно е в това, че не поднасяме по подходящия начин тия теми и проблеми, а ученикът сякаш се замисли по думите ми. И ето, тия случки в този клас ми върнаха сякаш надеждата, че има смисъл това, което правя, че нещата не са съвсем безнадеждни, че не бива човек да изпада в отчаяние, че работите могат да се и поправят, стига да се захванем дружно да решаваме проблемите си, вместо да се ядем, вместо да се джафкаме. Както за съжаление правим. И ето още нещичко, ето още един епизод от вчерашния ден, с който и ще завърша. Таман с приповдигнато настроение след този час се връщах в учителската стая, облякох си връхните си дрехи да си тръгвам и хоп, една от помощникдиректорките ме пресрещна в коридора, за да ми каже следното – и да ми развали пак настроението: - Грънчаров, таман теб търсех. В ритуалната зала има открит урок на един клас, що не дойдеш да видиш как се представят тия ученици? И те са тъкмо от оня клас, който се дигна на протест срещу теб, тия, дето не искат да учат философия при теб. Същите ученици, а тук се представят бляскаво, каква ли е причината за това?! Ето нещо такова по смисъл ми каза тази мило усмихната администраторка. Аз й отвърнах, че няма да отида, щото, първо, не съм бил известен за това събитие навреме, второ, щото то вече е почнало, а аз бих искал да го видя отначалото, трето, щото аз самият с този същият клас съм имал чудесни часове преди директорката 293
преди две години да го отнеме от мое преподаване, тия мои часове със същия клас още стоят в интернет, ако иска, тя пък може да иде да ги види. Тъй че този клас знам добре, че е чудесен, а проблемът защо се държи така напоследък не е толкова трудно решим, стига да се мисли трезво, а не както на нея й се струва: преподавателят е виновен ако нещата не вървят! Работите са значително по-сложни, истината е друга: всеки сам носи пълната отговорност за поведението си, ако класът се държи в един случай чудесно, а в друг случай същият този клас се държи инак, това е обяснимо, но не така лесно, както на нея й се струва. Но в коридора тия неща не щях да ги обсъждам повече и си тръгнах. Ако иска, нека да дойде в моя семинар, ще ги обсъдим. Толкоз. Чао, че закъснявам. Днес какво ли ми е приготвил денят? Ще видим. Интересно е да се живее у Българско. Емоционално е. Съдържателно. И трогателно е. Животът у нас си струва да се живее. Както и да е. Желая ви да е хубав денят!
294
Нови записки в скандалното дневниче на "пловдивския Сократ" сряда, 15 януари 2014 г. Този път и обичайните ми вайкания – че нямам таланта на Шекспир, на Данте, на Кафка и прочие, че нямам перото поне на нашия Алеко, създателя на Бай ви Ганя – нямам изобщо да ми помогнат, затуй ще ги прескоча, а ще се захвана да пиша директно: животът у нас е тъй богат, тъй интензивен, тъй чудат, тъй странен, тъй абсурден, тъй духовит, че изобщо не ни се налага да имаме таланта или гения на Шекспир, на Данте, на Кафка и на Алеко, че да можем да представяме случващото се: просто се иска да си нещо като прилежен архивар и, движейки се плътно до случващото се, да го фиксираш с думи, да го изобразяваш, да го отразяваш, да го превъплъщаваш. Става дума, разбира се, за моите тъй показателни преживелици, за преживелиците и битието на един български учител-философ (учител по философия), които напоследък съм се амбицирал да изобразя с оглед да съхраня смисъла, имащ отношение към една все пак велика тема: за точната, реална, достоверна и правдива ситуация в българското училище, също така за ситуацията в нравствения живот на съвременните българи, в това число и на съвременната българска младеж. Движен от една такава вдъхновяваща ме напоследък идея и с оглед да попълня своите записки, сядам и тази сутрин да направя своя опит да пресъздам в слово случилото се вчера: да, вчера беше един пребогат на смисъл ден, вчера беше един благодатен ден! Всичко, разбира се, го правя за доброто и за просперитета на българската наука - а за науката, както се казва, всички жертви са допустими; ако не за науката, то за истината това важи, разбира се, безусловно. Май ще ми се наложи да пиша не наведнъж за всичко, тъй като денят вчера наистина беше преизобилен на смисъл. Но все пак ми се налага в началото да фиксирам вкратце за какво точно става дума, какво толкоз се е случило, а пък после ще направя своите нескопосани опити да изобразя и да пресъздам случилото се с помощта на думите. Да, накратко вчера стана ето какво. Този ден за мен лично беше твърде интензивен, направо изтощителен: в моето училище, именно в ПГЕЕ-Пловдив престоях цели 12 часа, от 9 часа сутринта до 21 часа вечерта. Имах и часове, но в останалото време не съм стоял без нищо да 295
правя, ами участвах в съвещания, също така в една паметна, забележителна родителска – или по-вярно казано: родитело-ученико-учителска и административна също така, щото присъстваше и нашата многоуважаема директорка – среща, а пък при това имах и шанса да присъствам на един открит урок, урок при един чудесен преподавател, именно инж. Атанас Атанасов, специалист по компютрите. Ще ми се и за трите неща – и за съвещанието, взело важни решения, и за въпросната родителска среща, и за този открит урок – да кажа по нещичко, щото и трите заслужават да влязат в историята на нашето тъй знаменито училище. Ще се опитам, макар че отново си поставям една свръхзадача, да, изключително е трудно всичко това да бъде пресъздадено с думи, да, именно с думи: описанието на такива епически платна с думи е една наистина трудна, а затова и рискована работа. Пък и има опасност да се отплесна в многословие, затуй трябва да внимавам да бъда съвсем кратък. Ще опитам, пък каквото се случи: все пак сме хора, а не богове. Вечерта се върнах пребит и изтощен, да, особено ме изтощи участието ми в тази родителска среща, в която участвах доста активно, няма как, наложи се. Здравето ми е доста крехко, ала ето на, пак бях подложен на ужасно напрежение: у нас, знайно е, думата пощада, да не говорим за думата разбиране или за думата милосърдие към страдащите, някои хора явно съвсем не ги разбират. Върнах се снощи пребит и изтощен, за да потисна обхваналите ме мисли и чувства ми се наложи да взема приспивателно, да, имам едно такова, на билкова основа, което този път, вероятно заради изтощението, ми помогна да заспя; ето, спал съм непробудно, а сега, в ранната утрин, отпочинал, започвам да редя думите в своето дневниче. Апропо, да вметна: вчера от родителската среща разбрах не без удивление, че моето скромно дневниче се чете от много хора, това, признавам си, ме поласка: всеки пишещ, разбира се, пише, за да бъде четен. Е, друг е въпросът, че емоциите, които предизвикват моите писания у някои хора, са не дотам положителни (да употребя тази индиферентна дума), но важното е, че думите ми стигат, тъй да се рече, дори и до сърцата на много хора; това, безспорно, ме ласкае. Друг е въпросът, че съм подложен на груб, бих си позволил даже да кажа че съм подложен направо на варварски натиск да престана да пиша, което обаче е напразна илюзия: имам свобода, пък и от толкова благодатна тема не би се отказал нито един пишещ човек. Напипал съм, тъй да се рече, своята "златна мина" - как така да се откажа да дълбая, не, това няма да стане! Както и да е, да не се отклонявам ами да продължа по своя път. Ще започна с онова, което най-силно ме впечатли и което има позитивен смисъл: ще ми се да напиша няколко думи за впечатленията си от открития урок на инж. Ат.Атанасов. Той, прочее, е един от неколцината колоси, които останаха в нашето наистина знаменито училище – след като от него се оттеглиха титани като Жак Асса, инж. Венелин Паунов, бившият директор на училището, Иван Блянтов, инж. Вангелина Искрова и неколцина други, сега пенсионери, а пък някои от найавторитетни учители от близкото минало и починаха, Бог да ги прости; примерно многоуважаваният от мен г-н Ст.Станев, починал малко след като се пенсионира! Та мисълта ми беше, че инж. Ат. Атанасов наистина е колос или поне здрав темел, върху когото се крепи авторитета на училището ни в настоящия момент; има и неколцина 296
други такива, но да не споменавам сега имена, да не се обиди някой че не съм го споменал. Та той представи своя урок на най-съвременно ниво, аз сега не ща да се разпростирам върху подробностите от това, което видяха очите ми – и чуха ушите ми. Но общото ми впечатление е, че това беше един силно впечатляващ урок на наймодерно ниво, за който си заслужава да се пише повече, но това мога да сторя на подобаващото място и отделно. Аз и друг път съм писал за инж. Атанасов в този блог, и то все най-положителни неща, защото наистина го възприемам така – и защото се чувствам длъжен да му отдам подобаващата почит. И атмосферата по време на урока, и настроението, което така стимулираше учениците да дадат най-доброто от себе си, и подхода на преподавателя, абе всичко беше на високо ниво, много неща могат да се кажат, за жалост тук ми се налага да изразя впечатлението си мимиходом. Има и един сякаш страничен, но знаменателен момент: една от присъстващите учителки, също инженер, така се въодушеви по едно време, че извади фотоапарат и започна да снима, и то най-подробно, и учениците, и преподавателя, и присъстващите наблюдаващи учители; даже по едно време забелязах, че и тя дори направи и клипче, за да увековечи случващото се! Мина ми през ума да кажа на седящата тогава до мен помощник-директорка: ето, виждате, че и други снимат и записват урок без да имат надлежно и изрично "писмено разрешение" нито от учениците, нито от техните родители – защо само на мен забранявате?! Но се сдържах. Разбира се, това се прави все за доброто на учениците, за повишаване на качеството на тяхното образование, за увековечаване на техните постижения – и такива неща не могат да бъдат укорими. Ама на, има хора, които това не щат да го разберат. Или не им изнася да го разберат, щото им дава повод да се заяждат. Както и да е, моето впечатление от урока на г-н Атанасов е чудесно, съжалявам, че не мога да му отделя подобаващото заслужено внимание. Ето че написах и нещо добро за училището, щото критиците ми ме укоряват постоянно, че съм бил "черноглед"; когато се случват и хубави работи, аз, разбира се, ги отразявам. Щото блогът ми, тъй да се рече, е медия, която отразява случващото се; не бива да видим медията за това, което се случва, отразяваното обаче е решаващото; защо да се сърдим на огледалото и да искаме да го чупим – и то затова, че пред него някой си позволявал да прави грозни гримаси? Та мисълта ми е, че ако не се случваха достойни за критичния ми патос явления, те тогава, разбира се, и нямаше да бъдат отразявани. Е, разбира се, аз съм настроен предимно критично, щото смятам, че тъкмо критиката, колкото и да е неприятна някому, е благотворна, благодатна и оздравителна, а не подлизурството; но това, което е пред медийния обектив, то е причината, а самото отразяване е само резултат, е само последица. За случилото се на съвещанието, на педагогическия съвет също ми се ще да кажа нещичко, щото се случи нещо важно. Вярно, пак ще бъда атакуван за това, че изнасям "служебни тайни", но понеже всичко правя тъкмо за доброто на институцията, дръзвам да приема и този дребен риск. Та вчера на този съвет, свикан от многоуважаемата ни директорка, се взе едно съдбовно за бъдещето на гимназията решение. Сам по себе си казусът е многозначителен и ми се ще да му отделя подобаващото внимание. Като казвам "многозначителен" имам предвид, че този казус точно пресъз297
дава ситуацията в родното ни образование в този исторически момент, аз в това виждам въпросната многозначителност. И затова дръзвам да пиша по него. Ето до какво се свежда цялата работя, моля за внимание. Става дума за това, че вчера се наложи да се вземе решение за това какви паралелки да приема училището ни през следващата учебна година. Трябвало да се вземе решение, висшестоящото началство така било наредило. Преди само директорите давали тази заявка, но този път всичко трябвало да мине през учителски съвет. Г-жа Директорката на няколко пъти говори по този пункт, като наблегна върху ето този момент: хубаво, ако вземем едно или другото решение – кой обаче ще поеме отговорността?! За отговорността ставаше дума, макар че по начало тия, дето управляват, дето са оторозирани да решават, те, разбира се, трябва да имат доблестта да поемат пълната, цялата отговорност за решенията си. Щото иначе нещата, както се казва, се размиват: когато всички са отговорни, тогава никой не е отговорен! Е, демокрацията си има и недостатъци. Та въпросът, който вчера се реши, беше: какви паралелки да заявим за прием в новата учебна година? Имаше бурни разисквания, въпросът е наистина важен. А проблемът е ето какъв. В училището ни има доста специалности, по които се обучават учениците ни. Общо взето повечето от специалностите са твърде престижни, което обуславя и престижа на самото училище. По традиция в училището ни се сформират паралелки, които също така изучават основните западни езици: английски, френски, немски. Западните езици са или като основен, или като втори западен език. Приемахме паралелки основно с английски, но се приемаха и такива с френски и с немски. Което е изцяло в унисон с изискванията за полилингвизъм (многоезичие) в рамките на Европейския съюз. Добре е младите да владеят не само английски, но и поне още един западен език. Да, пропуснах да кажа, че се учи и руски език, но само като втори език, по избор. Знаете обаче, че в момента всичко живо се е юрнало да учи английски, щото у нас, разбира се, широките народни маси не умеят много да мислят: разбира се, че ако владееш било немски, било френски, ти придобиваш страхотни предимства пред масата, дето си кълчи езика уж да говори само на английски. Германия и Франция са мощни икономики и култури, много българи ходят да работят там, там се търсят и много от специалностите, по които произвежда "кадри" нашето училище. Тъй че близко до ума е, че другите западни езици освен английския съвсем и изобщо не бива да бъдат затривани. Ако един език се учи като основен, то той ще има много повече часове, сиреч, шанса да бъде научен е по-голям. Е, друг е въпросът как и доколко изобщо учат съвременните ни ученици, в това число и доколко учат езиците, но това е отделна тема. Но едно е особено характерно: царува всеобщо отвращение от ученето, в това число и на езици. Стремежът е да се учи колкото се може по-малко. Е, та затова, видите ли, и учениците, и родителите особено, държали встъпващите в нашето училище ученици да учат английски, щото и преди това, до 7 или 8 клас, били учили английски. Знаете манията да се учи английски колко е разпространена; не че има нещо лошо в това де. Само да го учеха, но те толкова и го учат де. У нас, въпреки че са учили езици с години, учениците общо взето идват не кой знае колко напредна298
ли в туй отношение. И вчера се решава ето този казус, най-после стигнах, успях да стигна до същината: Дали да се нагаждаме спрямо "търсенето", т.е. спрямо "пазарната конюнктура" и да предлагаме специалности, които учат като първи език само английски, или да запазим традицията на нашето знаменито училище и да предлагаме и специалности, които да изучават като първи език и немски, и френски? Ако сме били предложили паралелки само с английски, вероятността да нямаме никакви проблеми с приема на ученици била значително по-голяма. Общо взето пък през следващата учебна година учениците в града и областта, дето ще влизат в гимназиите, били с 1000 човека по-малко, сиреч, и демографският фактор бил неблагоприятен. И ний било трябвало да се съобразим с "въжделенията на широките народни маси", с "пазарната конюнктура", с "търсенето" и прочие; затуй трябвало било да ликвидираме паралелките с основен западен език френски и немски - а заедно с тях да посечем също така, разбира се, и самите преподаватели по френски и по немски! Ето този тежък казус вчера трябваше да решаваме. И го решихме де. Но се взе след изтощителни дебати едно решение, което е крайно популистично, ала за сметка на това влиза в остро противоречие с традицията на училището. Тест е едно неверно по моето дълбоко убеждение решение. Което е предпоставка за недобро бъдеще на училището ни. Щото изневярата на традициите, особено пък на жизнеустойчивите и затова съдържащи историческа рационалност (разумност) традиции винаги бива наказвано! Винаги, без изключение! Пък и популизмът не води до добро. Никога не води до добро. Една авторитетна институция трябва да държи на традициите си независимо от временните широки народни настроения: не широките народни настроения на незнаещия какво иска и увличащ се по "модните тенденции" народ трябва да водят и да определят решенията на институциите, които искат да запазят своето достолепие, своя авторитет, а, наопаки, институцията, особено образователната (културната, духовната) е призвана да издига на по-високо ниво т.н. "масови вкусове" и настроения. Така мисля аз. Този беше казусът, който беше бурно разискван. Аз не се изказах, ако не броим едно мое предложение в най-решаващия момент, имащо характера на нравствен призив, което обаче не можа да има желания ефект. Мълчах си, с интерес наблюдавайки ситуацията и слушайки дебатите. Разбира се, понеже казусът наистина беше труден, се оформиха две становища, които бяха на диаметрални позиции: да не бъдат посичани преподавателите по другите западни езици (освен английския), или пък да бъдат пожертвани с оглед да угодим, по един популистичен маниер, на ширешите се народни влечения и желания. "Глас народен, глас божи!" – нали така твърди известната поговорка; е, не е "божи" народният глас, аз пък това ви казвам, народът често греши! И много често съвсем не знае какво иска; или пък си мисли, че знае какво иска, ала не си съзнава коренния и дълбок интерес и затова иска неща, за които после, след време, ще съжалява. Ний, българите, сме прочути с това: искаме предимно глупости - щото не мислим. Щото мнозинството у нас го мързи да мисли, та да си осъзнае действителния, коренен, същински интерес. А пък управляващите, за да лъжат и използват народа, му се подмазват и затуй мило му говорят: "Народът никога 299
не греши, глас народен, глас божи!" и прочие. Виждате въпросът тук е много интересен за обсъждане, заслужава си да се осмисли по-нашироко, за което аз съм готов. Но сега да не се отклонявам и отплесвам в "излишно философстване", щото ще изнервя и без това някои крайно изнервени немислещи свои сънародници. Администрацията в лицето на властващата директорка, разбира се, проведе този демократичен спектакъл по една-единствена причина: да си измие ръцете, да избяга от отговорността. Това са съкровените вътрешни въжделения на администраторите у нас, на управниците, то си се знае априори, тъй че тук не изнасям някаква строго пазена "държавна тайна" като пиша това. Народът, видите ли, искал това, а народът, сиреч, родителите на нашите ученици, "никога не греши" - какво по-хубаво от този "аргумент", който ни позволява да избягаме от отговорност?! Пък, видите ли, и институцията щяла да спечели от това да се нагажда към "народните чаяния". Пък и мнозинството от работещите в училището учители щели да бъдат спокойни, щото ако, примерно, предложим паралелка с френски или с немски език и тя не се попълни, отпадането на тази паралелка ще доведе до загуба на много часове, вече не само на учители по западните езици, но и по другите предмети. Тъй че и мнозинството от работещия в училището народ имало интерес... да посечем преподавателите по френски и по немски езици! Голяма работа, че тия преподаватели ще отидат на улицата – тази е логиката на "трезвомислещото мнозинство", която биде подкрепяна, без особени скрупули, от властващата администрация. А пък знаете, че у нас властващите биват много почитани от една част от управляваните – които имат възможността да им влияят на решенията. Има хора, които смятат, че "началството никога не греши", нали така? Аз за това доста съм писал. Психологическата ситуация в нашето училище е сложна откак имаме ново ръководство, именно от преди три години; тя се влоши особено много през последните две години. Аз и за това много съм писал. И съм писал с тревога, с болка на сърцето. Както и да е. И ето какво стана по време на дебата; ще се постарая да бъда кратък. Оказа се, че "колективът" се разцепи на две почти равни части. Проведоха се много гласувания, щото в един момент се оказа, че ситуацията стана като в нашия парализиран и съвсем недееспособен парламент: силите се изравниха абсолютно поравно! Точно в един такъв момент моя милост не издържа - бях се зарекъл да не участвам в дебата, за да не се изнервят допълнително някои хора - и аз взех думата за да река: тъй като казусът има и нравствени измерения, нека 1-2 човека от тия, дето нямат особени скрупули от това да бъдат посечени нашите преподаватели по френски и по немски език, по зова на съвестта си, и по хуманни, човечни подбуди, нека да се откажат от гласа си, примерно да се въздържат, или дори да гласуват за противното мнение; казах това, ала, естествено, не бях подкрепен. И бях обруган. И така или иначе грешката, неверното по моето убеждение решение в крайна сметка беше взето – с нищожно предимство на другата страна. От другата учебна година в нашето училище няма да има паралелка, която да изучава като основен език нито френски, нито немски. Популизмът, демагогията победи – и възтържествува! Хуманизмът биде поразен право в сърцето. Голяма работа че ще бъдат посечени и преподавателите по другите западни езици – без английския: та нали това го иска наро300
дът?! А народът никога не греши. Не греши... дръжки не греши! Народът, ако питате мен, винаги греши! Ама да не си отварям много устата, че някой може да припадне от наглостта ми. Я го вижте тоя наглец, той си позволява да обижда народа, дайте, таваришчи, да му спретнем набързо един "народен съд"?! Айде де, ще ми разсъждава той – ти къде се намираш бе?! Стига толкова по този момент. Сега да мина към най-важния момент: епохалният дебат, който се проведе вчера по време на родителската среща в оня същия клас, дето се разбунтува срещу моя милост, преподавателя по философия, и категорично заяви, че не ще да учи при мен. Аз писах много по този сюблимен казус – и написаното тия дни ще го събера в отделна брошурка или книжчица, която ще издам непременно. И ето, за да няма празнина в тази книжчица, се налага да пиша и за случилото се снощи. А не защото много ми се пише – ох, как не ми се пише вече! Не ми се пише, ала трябва. А аз съм човек на дълга. Не правя нищо друго освен да следвам дълга си. Независимо от всичко. Такава, явно, ми е прокобата, бидейки философ. И искайки да си остана такъв – независимо от враждебната среда. Както и да е. Ще опитам вкратце да опиша с думи случилото се снощи, независимо от това, че няма да е леко. Напротив, много е трудно. Аз много съжалявам в този момент, че не предложих снощи, с цялата си наглост, да запишем обсъждането на тази епохална родителска среща на... видео, или поне на аудио: ех, ако го бях предложил и ако беше прието, знаете ли какъв безценен март`ьял щяхме да имаме сега?! Съкровище, същинско най-драгоценно съкровище щяхме да имаме, ама ето, нямаме, не предложих, не се сетих да предложа, а ако бях се сетил да предложа, вий знаете ли какво щеше да каже "винаги мъдрият народ"?! Представяте си, нали, какво щеше да каже народът? Ученическият и особено родителският народ щеше, предполагам, да забрани да се прави такъв запис: сакън, ще ни чуе обществото как се излагаме, нека излагациите ни да си останат в тайна, как така обществото да знае за нашите излагации?! Народът обича да пази в тайна излагациите си – и това съвсем не е случайно. Така аз предполагам. Не ща да обяснявам защо мисля така. Нека всеки сам се понапъне малко и да реши защо. Аз ще бъда, обещавам, пределно кратък. Щото за да опиша всичко случило се и дори само най-знаменитите моменти от тази памятна среща, ще бъде наистина изнурителна работа. Пък и нямам време толкова да пиша. Имам и друга работа. След един ден е моето съдебно дяло с онази помощник-директорка и синдикална лидерка в училището ни, която ме съди за "обида". Имам тази сутрин среща с адвоката си и затова се налага да бързам. Затуй ще ме прощавате, ала се налага да бъда пределно кратък. Ще опиша някои възлови моменти от моите впечатления за случилото се снощи; ако някога имам време и настроение ще пиша повече друг път. "Друг път ще пиша!" – както искайте разбирайте този двусмислен израз. За родителите имам чудесни впечатления от снощи. Като изключим три дами и един господин, които изпитваха нескривана неприязън към мен, преподавателя по философия на техните деца, всички останали родители си мълчаха, а тяхното мълчание може да бъде тълкувано както всеки си иска. Аз го тълкувам така: че те не пожелаха да накърнят достойнството си и да се включат в иначе доста яркия и вълну301
ващ спектакъл, в ширещото се шоу. В което "всички" сякаш се надпреварваха да обругават един учител, именно моя милост. Чест прави на тия родители, че се държаха толкова достойно! За учениците как се държаха няма да пиша, но ситуацията и там е същата: 5-6 човека пак си повториха дежурния репертоар, повториха си урока – и се нахвърлиха най-активно срещу преподавателя по философия; а останалите си мълчаха. Е, имаше някои, дето не можаха да се изявят в туй позорище, искаха да кажат нещо, ала не се вредиха. Думата "позорище" на сръбски език, доколкото зная, означава "театър". Театърът, спектакълът, повтарям, беше на висота. За жалост, нямам таланта нито на Шекспир, нито на Данте, нито на Омир, нито на бай Алеко, за да мога да пресъздам туй великолепно позорище, що протече снощи в ритуалната залата на ПГЕЕПловдив. И да резюмирам интересните изказвания нямам възможност, щото това ще и отнеме много време, а казах, че бързам. Жалко, много жалко, че не записахме този спектакъл на видео или на аудио поне! Съкровище, най-драгоценно съкровище беше това. Дано някой ученик все пак се е сетил да запише тайничко всичко и да го публикува някъде – тази надеждица имам. Фантастика, ама защо не: щеше да е чудесно! Аз да се бях сетил да го запиша, в името на науката щях да приема с чисто сърце подобна саможертва! Да, ама не се сетих – откъде да знам, че спектакълът ще е така вълнуващ? Жалко, много жалко че не го записахме, ама на, ний, българите, често правим подвизи, ала не ги ценим – и поради пропиляваме всичките си постижения. За жалост – такива сме. Та ония няколко достолепни дами, дето най-язвително ме критикуваха и дето излъчваха нескривана неприязън към преподавателя по философия на техните деца, не се смущаваха от нищо, нито дори от собствените си деца, и, дето се казва, пердашеха с "големата баданарка": казаха си най-съкровените мисли. Моя милост дебатира активно, помогнах им да се разкрият до дъно, аз, знаете, съм услужлив, вежлив човек и като разбера, че някой го мъчи нещо, му помагам да се разкрие. Такъв съм си – благороден човек съм. Философ. На това ме е научила философията. Прочее, снощи се стигна дотам, че в един момент всички мои неприятели сякаш стигнаха до заключението: ах, колко са клети нашите деца, че имат злата участ и прокоба да ги учи "толкова лош човек", който при това "съвсем не става за учител", камо ли пък за учител по философия! Една мила дама от един момент сякаш само това повтаряше, е, не така откровено, ала същината на воплите й беше тъкмо тази. Разбира се, аз направих нужното да защитя своята позиция, също така и достойнството си, на моменти бях доста рязък, щото наистина не търпя и не мълча когато някой дрънка глупости – или пък се мъчи да мачка нечие достойнство. Разбира се, никой, повтарям, никой, дори от присъстващата и толкова любезна директорка, не показа съпричастност или желание да подкрепи човека, когото се опитваха да линчуват, да разкъсват отново: откъде-накъде, ний да не сме готови заради някакъв си там "абстрактен буржоазен хуманизъм" да си разваляме добрия имидж пред "справедливо възмутения народ"?! Голяма работа, че някаква си там личност ще бъде оплюта порядъчно или разкъсана - та нали и великият Вапцаров е писал знаменитите си думи: "А какво там значи някакви си личност?!". Ний ще следваме Вапцарова, ний имаме същото мисле302
не как него. Ще мълчим. Нека да го мачкат и плюят тоя наглец Грънчаров! Майната му, ний знаем, че го боли сърцето, че е болен човек, че преживя наскоро тежка операция, майната му: да мре - щом не уважава народа! Айде де, ще му съчувстваме, а пък той, наглецът, ще ни критикува! Ний това няма да му го простим. Никогаш! Никагда! Такива ми ти работи. В интерес на истината на директорката в един момент, когато "народът" постави въпроса ребром, а именно: "Абе, администрацията, вий защо още не сте уволнили тоя Грънчаров, какво още чакате?!", й се наложи да каже нещичко и тя зае една чудесна позиция. Ще разкажа за позицията й и ще спирам, че окъснях: адвокатът ме чака вече. Та рече нещо такова, ще се опитам да предам есенцията на изказването й, нашата директорка е много сърдечен и непосредствен човек и честно казва или пише това, което е на сърцето й: "Г-н Грънчаров, за голямо съжаление, не мога да го уволня! Нито пък да го сменя от преподаване в този клас, както направих преди две години. Щото той, за жалост, е единственият правоспособен да преподава философия в това училище! С вързани ръце съм, съжалявам, но не мога да се съобразя с народните чаяния и искания! Иначе на драго сърце бих направила що искате, но не мога. Пък и г-н Грънчаров е предизвикал проверки, той се е погрижил за това, тъй че трябва да внимавам, висшестоящите инстанции, сакън, може да ме накажат ако установят някакви нарушения от моя страна! Тъй че да пипам г-н Грънчаров в този момент не искайте от мен. Но за догодина ви обещавам, че ще го сменя, то няма да преподава на децата ви когато станат 12-ти клас. А сега не мога да ви помогна, въпреки желанието си. Да, знам, народът никога не греши, прави сте, г-н Грънчаров е особняк, нетърпим е, но мога само да ви съчувствам! И прочие." Нещо такова каза уважаемата г-жа директорка, тази е същината на изказването й, в резюме; с нея ние имаме, знайно е, доста различни разбирания и позиции по всички възлови въпроси в нашата училищна общност. И това според мен не е трагедия. Напротив, то е чудесно. Ако мислехме еднакво щеше вече да бъде трагедия. Ето това някои не могат да го разберат: този, който мисли различно от теб, не ти е враг, напротив, той е твой безценен партньор в търсенето на истината. Аз това снощи безброй пъти се опитах да го кажа на многоуважаемите три критички из средата на родителите, ала, оказа се, не можаха изглежда да ме разберат. Те мислят иначе. Усетих неприкрита злоба към моята особа у тия три така активни дами, дето мислят по своя си начин - и дето се представяха за говорителки на "възмутения народ". Един господин също се опитваше да им приглася, също дръзна да покаже доста ниско мнение за мен. Негова си работа. Аз обаче не позволявам да бъде обиждан публично един български учител, независимо дали става дума за мен или за някой друг. Аз смятам, че заради това, което прави днешният български учител, той заслужава да бъде най-малкото почитан. Не казвам да стоят мирно пред него, щото у нас кой ли пък ти уважава интелигентни хора като истинските учители, но държа да не позволявам да плюят връз български учител. Това е само. Макар че на моменти си мисля: дали ако снощи не се бях обаждал изобщо, ако се бях оставил да бъда оплют порядъчно, да ме бяха оплюли донасита, дали това нямаше да е по-умната стратегия? Щяха да 303
ме оплюят и да се успокоят, навярно. Някои не мирясват докато не се погаврят с някоя личност, която, видите ли, им била несимпатична. Както и да е. Темата е велика, ала аз пак нямам време да разгърна смисъла й. Друг път може да продължа. Друг път ще продължа... Завършвам с това: обещах на учениците, щом толкова искат, да водя при тях, специално в техния клас, един съвсем стандартен и банален учебен процес това те били искали от мен. Искали били, видите ли, всичко и по философия да е като при другите учители, щото моята философска и личностна оригиналност много ги била изнервяла: искали да си имат учебник по философия от държавните, от казионните. Не искали да учат по моето помагало, е, щом не искат толкова, ще им задоволим горещото желание: нека да учат по съвсем неразбираем професорски учебник. Като не можаха да си извоюват "учител по поръчка" поне учебника им да е по техния вкус. Не били искали те да си избират учебника, искали аз да им избера един задължителен учебник. Е, ще им го избера, разбира се. Щом не искат свобода, няма да имат свобода, щом да нямат свобода било тяхното най-съкровено желание, ето, няма да имат свобода! Искали били да им давам, под формата на преподаване, "сдъвкана кашица", която те да поглъщат, е, това няма да им го дам, пак ще им се наложи да си блъскат главите и да мислят, щото философията не е като другите предмети, а е нещо съвсем различно. И аз заради тях няма да си позволя да дискредитирам самата философия. Неподобаващо отношение към философията от мен, философа, те няма успеят да постигнат, колкото и да се стараят. Под формата на експеримент съм съгласен да пожертвам част от принципите си. Жалко, че в този клас – а той минава за най-елитен, за най-добър и донякъде наистина е такъв – учениците не пожелаха да вникнат и да разберат същината на нещата; особено съм обиден от това, че те се опитаха да ми припишат нещо, което е органически чуждо на моя стил, на моя подход и на моя възглед: бил съм ги принуждавал да мислят, видите ли, таман като мен! Това, прочее, е рефренче, упорито повтаряно от ония, които явно нямат особен пиетет към мисленето изобщо, но както и да е. Към същинското мислене нямат пиетет, а не към онова, което минава у нас за "мислене". У нас, в България, мисленето, знаем, е нещо, което е дълбоко мразено комай от всички. За жалост, така е. И мислещите хора у нас са ненавиждани, ако могат душите им да бъдат изтръгнати, народът го стори без капка жалост. Но да спирам, че нямам време, закъснях решително. Освен при адвокат ми се налага да мина и при джипито си: от снощи, от преживяното невероятно напрежение по време на тази историческа и епохална родителска среща, сърцето ми, горкото, съвсем не е наред, бие бясно, не знам докъде ще я докарам аз с тия емоции, които животът и "приятелите" ми сервират всеки ден - без да спрат и за миг. Ясно е докъде ще я докам де, но да не споменавам, че текстът ми ще придобие грозен танатологичен смисъл. Той и го придоби де, ама карай. У нас сме безпощадни към страдащите, към болните, към инвалидите – няма да се излагаме да им състрадаваме я, ще ги мачкаме и тях, те да не са "по-специални" – я ги виж ти? На специални ще ми се мислят те! Да мрат. Затуй ще спра дотук. Прочее, да кажа нещо смешно за разведряване, пък дори и с риск да закъснея съвсем за срещата с адвоката: една дама снощи ме обвини, че видите ли, аз явно 304
съм бил безсрамник, щото съм бил разглеждал себе си за... дръжте са да не паднете на земята, бил съм се разглеждал за... "пловдивския Сократ", да, така се изрази, представяте ли си?! Аз не съм чак толкова нагъл да пиша такива глупости, със Сократ не се сравнявам изобщо, само дето пиша постоянно, че той е мой учител, мой наставник във философията, дето ме вдъхновява, но да кажа или да напиша "аз съм пловдивския Сократ", това си е признак за истинска психиатрия, аз дотам не съм стигнал – и нямам намерение да стигам. Разсъдъкът ми е съвсем трезв, слава Богу за жалост на тия, дето вече писмено ми дадоха една "диагноза", за която аз писах вече – и за която днес ще разговарям не с лекаря си, а с... адвоката си. Щото диагнози не може да ги поставя всеки, на когото му скимне – и за когото му скимне. Та значи така, аз съм бил, видите ли, "пловдивският Сократ" – в съзнанието на тази доста патетична иначе дама, с която доста си поговорих, доста поспорихме с нея, нищо че накрая тя сякаш ми се обиди за нещо. Но както и да е. Разделихме се с най-свежи чувства. След това като се сещах за някои преживени моменти доста се посмях. Какво друго му остава на човека освен да се посмее - гледайки абсурдите наоколо, в нашия съвременен български живот, в нашите съвременни български нрави. И други памятни моменти има от снощния дебат, но за жалост нямам време да пиша сега за тях. Примерно, оказа се, че много хора силно се дразнели от това, което пиша в блога си, дотам, че без да искат, се издадоха: че всъщност ме мразят и така силно искат да бъде сменен от преподаване на философия на техните ученици не за друго, а тъкмо защото да бъда най-после наказан за свободомислието, изразявано в моя блог! И прочие, и так далее, и тъй нататък, и ала-бала. Разделяме се. Бързам, закъснявам! Хубав ден на всички! Бъдете здрави! Запазете духа си ведър за целия ден, дано спомогнах поне малко за това. Поне се опитах, пък какво се е получило, не знам. Наистина много бързах по времето на писането на този текст, нямам време и да го прочета сега, тъй че ако има грешки, прощавайте! Ще ги оправим, не е фатално, не страдайте толкова за грешките ми...
305
Записки в дневничето ми, писани в кафенето сряда, 15 януари 2014 г. Имам два "прозореца", сиреч, имам два учебни часа време, в което нямам часове; и ето, седя в едно кафене, почивам си и извадих малкото лаптопче, което нося почти постоянно със себе си (ако не броим и малкото таблетче, което от известно време също е мой постоянен спътник, няма как, интернетен маниак съм: да ми се впише това в... "психиатричната диагноза"!). И решавам нещичко да напиша в дневничето си, тази сутрин не успях нищо да напиша, и то по две причини: първата, че ми се наложи да ида в избата да видя как върви втасването на киселото зеле, зер, и аз съм българин и моят дом също без кисело зеле не може да презимува; това ми отне доста време, а пък имам днес първи час, в 8.00 трябва да съм на линия; а втората причина нищичко да не напиша днес е, че бях зает с това да публикувам чудесния текст на гжа Мария Василева, който тя така любезно ми предостави за публикуване в блога, наред с много снимки, клипчета и прочие; с нея, както е известно, започнахме работа по един великолепен проект: с нейните очи, с посредничеството на нейното съзнание да направим нещичко та да запознаем читателите на блога с живота, с реалностите на Швейцария, където г-жа Василева е в момента. Смятаме доста неща да публикуваме, всеки ден каквото тя види и от каквото се впечатли, тя ще го отрази било със снимки, било с текст, било с клипчета, било и с трите или с двете едновременно, а пък аз всичко ще публикувам в блога – за да стигне до колкото се може хора. Много съм ентусиазиран от работата по този проект, щото една съпоставка точно в този момент на българските с швейцарските реалности, по моята преценка, е много полезна – и дори, бих си позволил да кажа, би имала даже оздравителен, отрезвяващ, благотворен ефект върху съзнанията на сънародниците. Не знам, ще видим какво ще се получи, предварително е трудно да се съди. Ще опитаме. Нищо не пречи да опитаме. А аз в това време, както е известно, се блъскам в разни стени в институцията, в която работя: аз съм учител. Учител по философия. Не знам аз колко успявам някого на нещо да науча, това е подозрително (нека който ме следи, да тури и туй мое признание в досието ми!), но аз лично много научавам от хората, с които общувам всеки ден: ученици, други учители, родители, администрация. Чудесни неща научавам и, както е известно, фиксирам наученото в своя поредица от "матр`ьяли", която условно засега носи заглавието Изкуството да си учител; смятам да направя и да издам книга под това заглавие; вече имам купища статии, наблюдения, есета, комен306
тари, анализи и прочие все по тия въпроси. Не абстрактно разсъждавам, а воден, така да се рече, от потока на самия живот, тласкан от неговите пулсации, от неговата превъзходна динамика. Нищичко не си измислям, а съм изцяло правдив, настроен съм изцало правдиво и честно; нищичко не крия, не лукавя, никому не се подмазвам, пиша само това, което мисля, изцяло честно, непринудено, с необходимата доза импулсивност или емоционалност. Смятам, че има смисъл от подобни писания, взети от самия живот, а, знайно е, животът е най-великият учител, той е истинският ни учител, а всички ние, човеците, независимо какви сме, сме неговите ученици. Та ето в тия неща съм се увлякъл и дори съм се ентусиазирал като дете, като юноша бих казал (това също може да отиде в колекцията от признания, подходаща за досието ми!). Та какво научавам ли? Страхотни неща научавам. Примерно ето какво. Във връзка с тази епопея, именно, бунта на един клас срещу техния преподавател по философия – да, нали знаете, стана така, че един клас заяви, че не ме ще за свой преподавател! – стигнах до много интересни заключения, които, ако имам време, бих обобщил в една специална статия, касаеща отново любимата ми тема: как следва да се преподават, по един нов и съвременен начин, хуманитарните предмети като цяло – и в частност философията. Много нови и важни неща осъзнах благодарение на тия спорове и дискусии не само с учениците, ами и с техните родители, те ми показаха една скрита, сякаш неподозирана от мен страна на реалната ситуация в българския живот, в която се намираме, ала не съзнаваме докрай нейната така потребна ни истина. Ето нещичко, което е доста важно, пиша го тук, фиксирам го, за да не го забравя. В съвременния свят най-новите тенденции са младите да практикуват нещата, непосредствено да ги правят, да се упражняват в тях и в процеса на самото правене да си извличат така потребните им изводи – или, ако щете, знания. Примерно, като се учи философия, това не значи на младите да бъде предложено да научат нещичко за философията, намирайки се обаче извън нейните предели, а би следвало да им бъде дадена възможност непосредствено да правят философия, сиреч, да философстват, да се упражняват във философстване, в мислене, в осмисляне, в търсене на смисъла по дадени казуси и пр. Този е моят подход, който съм отразил и въплътил в написаните от мен учебни помагала по всички до един фхилософски предмети, изучавани в родните училища (гимназии). У нас по всички хуманитарни предмети се допуска една основна грешка, която министерските чиновници изглежда съвсем не осъзнават: на младите се предлага да усвояват разни знания, намирайки се обаче извън съответната област; примерно, теоретично да знаят как би следвало да се пише по литература, но не да бъдат поставени в ситуация сами да се упражняват в писане – или рисуване и пр. И ето, този външен подход неминуемо води да отчуждението и отвращението на младите от ученето изобщо, да не говорим пък за неспособността им да мислят, и то самостоятелно по проблемите, да търсят истината, да дебатират, да експериментират, да се упражняват практически и пр. Те ето тези ученици, дето въстанаха срещу моя стил на преподаване, си искат явно да бъдат "натикани в калъпа", в познатия им стандарт – понеже се чувстват крайно неуверени в необичайната ситуация, в която аз дръзвам да ги поставя. Още много мога да пиша 307
по този основен проблем, но сега нямам време и ми се налага "да се ориентирам към приключване", както навремето се изразяваха партийните секретари на откритите партийни събрания при комунизма. Имам и да пиша една статия по същите тия проблеми, която, така да се рече, ми предложиха да напиша колегите от Украйна, да, представяте ли си, те, в Украйна се заинтересуваха от това, което правя, но тук, у нас, никой не се интересува да не говорим пък за интерес от страна на инстанциите, институциите. Та ми предложиха колегите-философи от Института по философия към тяхната Академия да се включа и аз със своя статия в книгата, която те ще издават с международно участие по повод на конференцията, посветена на 200-годишнината на Сьорен Киркегор. Искат просто да свържа своите разбирания с ония идеи за човека, които навремето е развивал така страстно великият датчанин. Аз пък имам едни записки върху Киркегор още от студентските ми години в Петербург, да, тогава написах една дипломна работа на тема "Проблемът за субективното в съвременната западна философия", имам доста голям текст, писан по тия въпроси, а голяма част от него е посветена на разбиранията на същия този Киркегор, който в ония години беше мой кумир: наред с Шопенхауер, Кант, Ницше, старият Шелинг и някои други (аз тогава си имах доста кумири, сред които обаче не фигурираха "иконите" на маркс-ленин-комунизма!). Та ми се ще да намеря време и да поработя върху тази статия, като в нея ще съпоставя своите младежки анализи върху Киркегор с моите сегашни, вече "старчески" разбирания, разбирания на човек, който ето вече 30 години непрекъснато се занимава освен с писане на философски книги и също така с преподаване на философия на младите. Сега трябва обаче да спирам писането, че има опасност да закъснея – добре че случайно си погледнах часовника преди малко! Чао засега, ще продължим друг път...
308
Нравствените терзания на един надарен с несметни богатства... "бедняк", откупил с пари свободата си събота, 18 януари 2014 г.
Да съобщя все пак какво стана на моето съдебно дяло, на съдебното дяло, проведено вчера, на което моя милост беше подсъдим за "обида". То беше заведено от помощник-директорката на училището, в което работя, която също така е и моя синдикална лидерка, е лидерка на синдиката, в който членувам още от 1990 г. Това само по себе си е прецедент в световната история: синдикалният лидер, който по презумпция би следвало да защищава членовете на ръководения от него синдикат, в случая ги подлага на... съдебно преследване! Но както и да е, това е подробност, характерна за нашите родни български реалности и нрави, където комай всичко е съвсем наопаки. Та ето какво стана вчера, ще ми се съвсем вкратце да опиша случилото се вчера – щото имам и много друга работа на главата. Съдийката на предишното заседание даде срок от близо два месеца на страните да се споразумеят без да се дава ход на делото по същество, ето, изминаха тия близо два месеца, но ищцата не даде никакъв знак, че желае споразумение, независимо от декларациите на нейния адвокат, който надълго и нашироко уверяваше съда, че тяхната страна била съвсем миролюбива - и само моята инатливост била причина досега да не се споразумеем извънсъдебно. Аз също декларирах готовността си да се споразумеем, остана само адвокатите да се срещнат, за да преговарят и за 309
да подготвят споразумението, което да представим на съдийката. Аз разговарях с адвоката си и му заявих позицията си: тъй като по същество това дело е против моята свобода на словото, тъй като с това дело искат да ме сплашат, за да престана да пиша за безобразията, които си позволява една администрация, т.е. тъй като това е дело срещу принципи и конституционни норми, които за мен са свещени, аз няма да отстъпя и няма да капитулирам: та да се принизя дотам да се откупвам с пари, т.е. да плащам с пари за това, че съм се възползвал от правото си да изразя своята позиция. Заявих му също, че не намирам никаква "обида" в моите критични думи, отправени срещу една обществена фигура, срещу едно служебно лице на държавна длъжност (и фигура на синдикалист), което няма как да бъде изведено от полето на критиката; който не иска да го критикуват, да не се захваща с такава отговорна държавна работа. Адвокатът ми обаче ме гледаше със съжаление, той ми беше назначен служебно от съда, оказа се обаче доста опитен, възрастен, врял и кипял в нашата съдебна система и познаващ превъзходно механиката й; той ме увери, че у нас никой няма да си даде труда да вникне в моите благородни нравствени мотиви, че всичко у нас се отсъждало единствено от гледна точка на формата, не на съдържанието, смисъла и идеите, камо ли пък от гледна точка на справедливостта или истината; заяви ми, че тук у нас истински виновните почти винаги остават ненаказани, а страдат главно жертвите, потърпевшите и пр. С една дума казано, посъветва ме: разумно е да потиснете своя нравствен плам, да приемете компромис, щото иначе рискът да загубите делото е огромен, а ако го загубите, това ще ви влезе в досието, ще бъдете вече "осъждан", което е крайно неприятна работа. След този разговор с моя адвокат аз останах в крайно раздвоение е пълна нерешителност какво да правя, щото той, прочее, не беше първият адвокат, който ме съветваше да постъпя така. Да оставим настрана това, че горката ми съпруга, в името на моето здраве, отдавна настояваше да се съглася на всичко, само и само това дело да бъде прекратено. И тъй, 20 минути преди началото на делото аз стоях с адвоката си пред залата в пълна нерешителност и раздвоение какво да правя. Дойде адвокатът на ищцата – тя самата, разбира се, не дойде, не уважи съда с присъствието си – и двамата адвокати почнаха да преговарят за размера на евентуалното обезщетение. Оказа се, че ищцата, която в разговор с мен в един момент беше склонна на "символичната сума" от 300 лева, колкото били разноските по делото, сега чрез адвоката си пак почна да настоява за сумата от 600 лева, сиреч, 300 лева адвокатски хонорар на адвоката й и 300 лева обезщетение за преживени от нея "неимуществени морални щети". Аз в този пазарлък не участвах, макар че казах, че съм удивен, че отново има промяна, явно с оглед да не се съглася; адвокатите в общ глас ме кандърдисваха да се съглася на всичко, само и само делото да бъде прекратено, това било изцяло в мой интерес. В този момент дойде съдийката и ний влязохме в залата; след едно кратко друго дело се поде и нашето. Адвокатите един след друг си казаха речите в указания дух, а след това поисках думата аз; пред съда казах горе-долу ето тия думи: - Уважаема госпожо Съдия, ще се постарая съвсем накратко да кажа какво мисля по това дело, тъй като в момента съм изправен пред един крайно тежък нравс310
твен казус, от който не виждам достоен изход. Аз съм един граждански активен човек, философ и писател, който си има свой блог, където пиша за всичко, което ме вълнува: и за политика, и за психология, и за философия, и за история; пиша за реалностите на българския живот, пред които ежедневието ме изправя, с които то ме сблъсква. Пиша пределно честно, мой девиз е парафраза на думите на Спасителя: "Истината ни прави свободни!", понеже като философ смятам, че без истината не може да се живее достойно. И ето, за написан от мен текст по остър проблем в училището, в което преподавам, а аз написах едно философско и художествено дори есе, това есе след това влезе в едно моя книга, посветена на състоянието на нашата образователна система, аз бях даден на съд, срещу мен беше заведено дело за "обида". Не смятам, че думите, които са били възприети от тъжителката за "обидни", съдържат момент на обида, тъй като те с нищо не засягат нейното достойнство като емпирична личност, а са отправени по повод на нейни реакции в качеството й на длъжностно лице на държавна служба – и също така на синдикалист, който не пожела да си изпълни функцията; смятам, че имам право на позиция и на критично отношение, а за това, че се възползвах от това свое свещено право, ето, бях даден под съд, което и показва, че делото всъщност не е за някаква хипотетична "личностна обида", а е всъщност опит за упражняване на натиск върху мен - за да ми бъде затворена устата, именно, за да престана да пиша, за да престана да критикувам, за да се откажа от конституционното си право на свободно изразяване. Това обаче за мен са свещени права и принципи, от които току-така няма да се откажа, които няма да пожертвам – дори и в името на личното и на служебното си спокойствие. В светлината на току-що казаното аз не смятам, че имам моралното право да капитулирам – и да се съглася на сделка или сговаряне, в която един вид да платя с пари своето гарантирано ми от Конституцията безусловно човешко право. Един такъв ход ми се вижда недопустим от морална гледна точка, а тя за мен по-меродавна от всякакви други съображения... Като стигнах до този момент в речта си и адвокатът ми усети, че аз клоня към отказ от споразумяване, той почна да ми шепне: "Съветвам Ви да приемете споразумението, г-н Грънчаров, наистина, приемете, рискът е много голям да се откажете сега и пр.!", а пък в това време адвокатът на другата страна също се размърда; г-жа Съдията се възползва от паузата и също ми заяви в прав текст, че едно подобно споразумение нямало да накърни моите конституционни права и пр. Като Съдията завърши, пак поиска думата адвокатът на ищцата и той заяви, че предлага към споразумението да бъде включен пункт, в който аз, видите ли, да бъда задължен да премахна от електронното издание на книгата си и също от публикациите си в блога "всички обидни квалификации по адрес на тъжителката"; като рече това, аз се разпалих и пак поисках думата; рекох нещо такова: - Госпожо Съдия, ето, виждате, какво неприемливо условие ми се поставя: един вид да бъде цензурирана книгата ми, да бъда притиснат дори да се самоцензурирам, аз такова нещо не мога да приема! Все пак живеем в други, демократични времена. Интересно е защо г-н адвокатът не се сети да предложи отпечатаните екземпляри от книгата да бъдат... изгорени, да бъде устроено едно аутодафе, сиреч, книгата ми да бъде изгорена на клада, то само това остана да поискат. Разбира се, аз 311
на такива неща няма да се съглася. Защото смятам, че по този начин грубо се накърняват и погазват мои конституционно гарантирани човешки права. Нека да бъда съден, ще се надявам уважаемият съд да прецени справедливо казуса – и да отсъди според принципите на морала, правото и законността. В този момент моят адвокат пак понечи да вземе думата, за да ме кандърдисва да приема споразумението, но г-жа Съдията заяви, че подобни претенции от страна на другата страна, именно за цензуриране на книгата ми тя няма да допусне, нито за минало, нито за бъдеще време, т.е. заяви, че Съдът в нейно лице няма да допусне потъпкването на тия моя конституционни права. В текста на споразумението щяло да бъде включен само момента за парично обезщетение. На мен в този момент ми мина през ума, че ще ми падне сякаш воденичен камък от шията ако това дело бъде прекратено, щото аз много страдания понесох след операцията си, когато, бидейки в най-тежко състояние, разбрах, че съм даден под съд, тогава много писах, даже разговарях с тъжителката, апелирах към нейното нравствено и религиозно чувство, опитвах да я предразположа към разбиране, към едно разрешаване на спора и на недоразумението на човечна основа, ала от нейна страна не получих никакъв отзвук; срещнах само мълчание и какви ли не неубедителни обвинения. Както и да е, в един момент аз чух собствения си глас да заявява пред г-жа Съдията, че приемам споразумението - тъй като като капак на всичко и здравето ми е достатъчно разклатено, а пък едно дълго съдебно дело ще ме изтощи съвсем. Да, реших да си платя с пари за спокойствието, ето, сега г-жа ищцата цели 12 месеца ще получава от заплатата ми месечно по 50 лева, за да си възмезди моралните щети. Това стана. Капитулирах. Изморих се да се боря. Отказвам се. Искам останалото ми време от живота да го използвам не за съдебни дела "до дупка", а за да мога да си довърша някоя и друга по-важна работа, примерно, да напиша още някоя и друга книга, ако е рекъл Бог да ми даде още известно време живот. Отказах се да се боря, даже и... "пловдивски Сократ" не ща да бъда вече, омръзна ми; смятам, че е разумно такова едно решение, поне засега съм склонен да мисля така. Аз съм човек емоционален и много силно преживявам подобни неща, ето, даже мисълта, че за първи път в накраткия си живот съм бил няколко месеца подсъдим, ме изтощи съвсем, почти изчерпа жизнените ми сили, а едно дълго съдебно дело едва ли ще го издържа изобщо; затова предпочетох да спра, да проявя поне малко милост към здравето си – и към близките си, които също много тежко преживяха тия истории. Да, представете си, на този свят все още има хора като мен, за които нравствените неща все още значат нещо; да, представете си, че и у нас, в България, има хора, които не са коравосърдечни дотолкова, че изобщо да не страдат когато някой някъде си позволява да тъпче личността и достойнството им. Да, представете си, и у нас има хора, които държим да бъдем личности – за което си плащаме съответната цена. Аз вчера се съгласих да платя тази цена съвсем буквално, материално-финансово: ще трябва сега да плащам на тъжителката тия 600 лева обезщетение за съгласието й да не ме съди. Тя, прочее, длъжен съм да отбележа, ми заяви в един разговор между нас, че тия пари не ги била искала за себе си – щото аз тогава я притиснах с аргумента, че 312
е грозно да иска пари от човек като мен, който освен че е болен от неизлечими страдания, при това се грижи за семейство, в което другите два члена са безработни. Тогава тя ми отвърна, че възнамерявала тия пари да ги дари на бедните! С две думи казано: взема от мен, "богатия", за да подари тия пари на бедните. Вчера като се сетих за това нейно обещание донякъде се успокоих: все пак за нещо добро ще отидат моите пари – стига наистина да бъдат подарени тия пари на бедните. Дано многоуважаемата тъжителка и ищца удържи на обещанието си. Аз бих желал все пак да видя, ако тя стори това, което обеща да направи с тия пари, някакъв документ, който да ми покаже и докаже, че наистина моите пари са отишли за подпомагане на бедни, на нуждаещи се, на намиращи се в тежко или окаяно положение хора. Аз самият не съм толкова богат с пари, другаде е моето богатство (все пак се смятам за доста богат, за надарен, и то с най-истински богатства човек!), но ето, ако тия пари отидат за бедни хора, то нравственият компромис, който направих, съгласявайки се на споразумението, донякъде ще бъде оправдан – и възмезден с известно морално удовлетворение. Това исках да кажа по моето епохално дяло. То свърши преди да започне. Плащам известна цена – някакви си там 600 лева, нищо че те в моето положение изобщо не са малко: цял един месец ще трябва да работя без нищичко да ям! – но за сметка на това печеля несметни богатства, а именно правото си да мисля и да пиша свободно, да работя на благородното си поприще, на нивата на образованието и възпитанието на българската младеж, щото, представяте ли си, ако, да речем, бях осъден по това дяло, видите ли, щял съм бил да загубя правоспособността си да бъда учител, да, и това чуха моите уши вчера! Питам се: а дали тъкмо тази не е била далечната цел на туй предприятие, именно на даването ми под съд? Щото, чини ми се, някои администратори все още не мога да преглътнат туй "камъче", че Ангел Грънчаров е преподавател по философия; предполагам, възможно е, този факт да е техният тих нощен кошмар; знам ли, хора има всякакви? Спирам дотук. Казах каквото имах да кажа. Хубав ден на всички! Бъдете здрави! И не правете, доколкото е възможно, тежки нравствени компромиси като мен; леки може, но тежки не бива да се правят. Аз вчера направих един крайно тежък нравствен компромис, поради който съм почти изтощен, но дано въпреки всичко той да е бил за добро. Не знам. То ще се види скоро за какво е било...
313
Аморално е да причиняваш зло – за да направиш след това "добро"! петък, 17 януари 2014 г. Ето някои коментари за публикацията от вчера под заглавие Нравствените терзания на един надарен с несметни богатства... "бедняк", откупил с пари свободата си, в която разказах за това как е свършило съдебното дяло срещу моята свобода на словото; смятам, че тия коментари доста добре очертават нравствената ситуация, в която живеем: Анонимен каза: Не е трябвало да приемаш! Аз ще ти помогна с една вноска. Анонимен каза: Жалко! Това е победа за цензурата в България. Анонимен каза: а интерсено, грънчаров се признава за виновен значи наистина е виновен! Тотю каза: Не е така. Грънчаров може и да е самонадеян и да си заравя главата в пясъка при всеки неудобен въпрос или коментар и да ги игнорира, но НЕ Е ВИНОВЕН по това дело. Свободата на словото трябва да е пълна и не бива да се отнема на никого. Грънчаров не е оклеветил никого, нито е заплашвал с насилие. Така че това дело е повече от скандално и показва, че в България все още няма свобода на изразяването. Чалгарска работа... Simeon Ivanov каза: Анчо, Ангеле, в каква държава сме! Е, немам думи! Ужасен ужас е това. Дано се съвземеш бързо. Жив да си и здрав да си, дано. Но има Видовден. Тази личност ми се чини, че добро няма да види. Всичко се връща, който зло прави, зло получава рано или късно и си плаща. За това ще се погрижи висшата справедливост. Анонимен каза: Ще се намеся анонимно, защото познавайки Грънчаровото поведение ще използва директно името ми за обиди. Факт и истина е че Грънчаров постоянно обижда опонентите си, използвайки думи като "сволоч" например. Ако Грънчаров знае какво е сволоч, сигурно няма да му е приятно да я използва. Но е истина че Грънчаров обича да обижда. Bacho Кольо каза: След като делото приключи с що-годе миролюбив и благоприятен и за двете страни изход, мога да кажа: Това дело Грънчаров сам си го изпроси! 314
(Да не се бърка това дело, с делата му срещу директорката! Там справедливостта, истината и правосъдието бяха на негова страна.) Мария Василева каза: Съдийката ме озадачи – нямало за в бъдеще да позволи да ви се отнеме правото на свобода на словото в блога, а за миналото позволява. Едни стандарти има за бъдещия период, а други за миналия, така излиза. Изнудвачи! На Грънчаров трябваше да се плати и то голяма сума. Нека нямате терзания че сте направили нравствен компромис. Бог казва да даваме на тези, които искат, постъпили сте богоугодно. Друг въпрос е какво правосъдие имаме, от всякъде гледат да измъкнат пари от народеца – в случая за адвоката на по-висшия по служба, директора, а не учителя, 300 лева, както и за самата зам. директорка, за която е важно да сплаши Грънчаров 300 лева. Това че щяла да ги даде на бедните ми звучи наивно-глуповато. Да тормозиш един невинен човек толкова дълго време с цел да дадеш на бедните – да причиняваш зло, за да направиш добро! Е,браво! Мария Василева
315
Безразличието ни убива и погубва – безразличието на първо място към себе си, към човека и човешкото у себе си! събота, 18 януари 2014 г.
Публикацията от вчера под заглавие Нравствените терзания на един надарен с несметни богатства... "бедняк", откупил с пари свободата си, в която разказах за това как е свършило съдебното дяло срещу моята свобода на словото, предизвика доста и то твърде разноречиви коментари, които нагледно илюстрират нравствената ситуация, в която се намира нашето общество. Мнозина познати, приятели, също така и работещи в училището, в което и аз работя, също така и мои ученици, бивши и настоящи, също ми се обадиха било по телефона, било по скайпа, за да изразят подкрепата и солидарността си с мен; обадиха ми се и изказаха свои думи на съпричастност и хора, живеещи далеч, в чужбина, дори на другия край на света, в Америка, но също и хора, които са съвсем близо, ето тук до мен, с които се срещам всеки ден. Не съм целял такъв отзвук, не такава ми е била целта, но ето, доста хора се развълнуваха, тъй като цялата тази история има и една най-значителна човешка, нравствена страна. Иска ми се по някакъв начин да изкажа своята благодарност към всички тия хора, които имаха добрината да изкажат своята съпричастност, ето, правя го тук: благодаря ви много, приятели, за това, че държите на човечността – онова, което ни прави човеци, никога не трябва да го загубваме! Страхотно съм въодушевен, че ви има, че апатията и безразличието към съдбата на другия, на ближния, на човека до нас изглежда е на път да бъде победена. Щото този нашенски недъг е наистина страшен: длъжни сме да бъдем на първо място човеци! Защото допуснем ли апатията да ни овладее, престанем ли ясно да разграничаваме добро от зло, загубим ли нравствените си ориентири, това означава, че сме се дезориентирали в най-съществения, в нравствения смисъл, това пък означава, че сме се обезчовечили. Това означава, че сме погубили човечността у себе си. Загубили сме достойнството си като свободни, суверенни и достойни човешки същества. Сиреч, погубили сме самите себе си, своята нравствена субстанция, погубили сме всичко онова, което ни дава право да се смятаме за човеци. Не е проста работа да си човек, напротив – и трябва да се грижим за човечността си всеки ден, във всяка своя постъпка. Инак не става. Безразличието ни убива и погубва – безразличието на първо място към себе си, към човека и човешкото у себе си! Човечен е само различният човек, този, дето не се страхува да върви "против течението". Оста316
налите, другите, "нормалните" – те пък умеят само да плуват по него. Там им е проблемът, там им е и грешката, в това се коренят основанията за тяхната гибел. За гибелта на тяхната човечност. Личност иде от раз-личност, дано сте осъзнали поне това... За мен човечност – коренът на личностното – е тъждествено на достойнство, тия две неща съвпадат. Никога не трябва да допускаме да губим достойнството си – и за него трябва да се борим така, както се борим за своя личностен суверенитет. Тия неща у нас много-много не се ценят, имам предвид такива "излишности" като човечност, нравственост, достойнство, личност и прочие, изобщо духовните неща у нас мнозинството сякаш съвсем не ги цени, то залага на съвсем други неща, поради което и страдаме: щото сме нарушили онтологичния закон, правещ ни човеци, задължаващ ни да сме човеци - независимо от всичко. Ето, вие ми показахте, че природната аномалия, на която сме свидетели в свидното ни Отечество, не е повсеместна, не е обхванала всички, че има здрави сили, които се съпротивляват на гибелната тенденция, което поражда известен оптимизъм. По същия начин е радващо и това, че има и хора, които всеки ден протестират срещу аморалното мафиотско правителство. Може да сме малко тия, дето протестираме, но това, че ни има, показва, че има надежда за България! Това сега ми хрумва да напиша, опитвайки се да благодаря на проявилите съпричастност с моите битки, преживелици и страдания хора. Ония пък, които искат да проследят перипетиите на това куриозно и в някакъв смисъл дори епохално съдебно дяло, могат да го сторят като разлистят книгата, в която разказвам подробно, стъпка по стъпка, за него, именно книгата със заглавие Veritas odium parit..., което, преведено от латински, означава: истината ражда ненавист. А угодничеството - приятели; това е продължението на тази римска поговорка. Преди време – и с това ще завърша – една моя опонентка твърдеше, че древните римляни не били толкова мъдри, за колкото се представяли, щото, видите ли, съвсем погрешно разглеждали и схващали нещата; според нея не угодничеството раждало приятелство, а, наопаки, истината раждала приятели; и тази дама с разпенена от ярост уста се опитваше да ме убеди, че тя лично, видите ли, била по-мъдра от целокупния римски народ, от всички до един римляни, барабар с философите им. По тия въпроси си струва да се помисли повече, аз имам такава готовност, ако някой пожелае да се изкаже, да заповяда. От човешка и философска гледна точка – а тия две неща, човешкото и философското изцяло съвпадат, те са едно и също нещо! – работите стоят значително по-сложно и дълбоко отколкото може да ги схване самонадеяният разсъдък, на който залага тази прекалено емоционална дама, която се тресеше от вълнение когато развиваше тезата си. Аз тогава не спорих с нея по същество, но ето, сега съм готов да поспоря с всеки интересуващ се от този проблем. Аристотел пък е останал с това знаменито изречение: Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа, което хвърля допълнителна светлина върху проблема: даже и приятелството би следвало да бъде жертвано заради истината – как тогава истината да ражда... приятели?! Друг е въпросът, че в някакъв, и то в безусловен смисъл, от истината зависи всичко; всичко неистинно е обречено да умре, да не оста317
ви дори и прах след себе си. Истинските неща обаче са вечни и безсмъртни. Не в тоя тукашния – и в него, но най-вече в един друг, значително по-истински! – свят. В света на "истинската истина", на истинските неща, светът на платоновите идеи, на чистите същности, на красивото, на доброто, на истинното само по себе си, светът на духовните неща, на чистата човечност, другояче казано – Божият свят. Е, безспорно добре е човек и да има приятели, и отношенията му с истината да са наред, но това той ще го постигне, предполагам, според това що за човек е той самият, щото има хора и хора, има и изродени хора, при които представите за всичко, в това число и за "истинско приятелство" са съвсем изродени – изродени поне колкото тях самите. Критерият обаче за всичко, що има смисъл и значение за човека, е истината, нашето отношение към нея. И доброто е такъв непоклатим критерий. Красотата е третият елемент от тази свещена триада на чистата духовност. Бездуховните хора си имат своеобразни, да не кажа крайно изродени представи и за истина, и за добро, и дори за красота. Ето че духът е истинското, на което следва да заложим, щото оттам, от неговия извор, изтича всичко онова, което ни прави човеци в този найвъзвишен смисъл на думата. Но да не философствам много, че тази сутрин имам да пиша по много теми, затуй трябва да съм пределно кратък и лаконичен по всяка. Хубав ден на всички! Желая ви един вдъхновяващ, импулсиращ желанието за живот уикенд! Никога не изневерявайте, не правете сделки с човешкото у себе си...
318
С пожелание за пълноценни и плодотворни разисквания и изследвания по толкова благодатния евристичен казус! събота, 18 януари 2014 г.
До Педагогическият съвет на ПГЕЕ-Пловдив До Етичната комисия към ПС на ПГЕЕ-Пловдив Копие: До Началника на РИОПловдив Копие: До Председателя на Регионалната организация на Синдикат ОБРАЗОВАНИЕ към КТ „Подкрепа” ЖАЛБА От Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаеми дами и господа, колеги, На 6 януари 2014 г. се явих на ТЕЛК за продължаване на срока на инвалидизирането ми – от известно верме съм инвалид с 60% инвалидност, с право на работа. Сред изискващите се документи беше и една производствена характеристика, която в предишни случаи ми беше връчвана на ръка от секретарката на Директора, а този път ми беше връчена в запечатан и подпечатан плик. Оказа се, че многоуважаемата г-жа Директорка на ПГЕЕ-Пловдив е имала добрината да ми напише характеристика със следното многозначително съдържание: Господин Грънчаров работи с ученици на възраст от 16-19 години. Това са хора с формиращи се и неизградени характери. Поради много често възникващите конфликтни ситуации между него и учениците, които той не може да овладее по време на учебните занятия и извън тях, изпада в нервно-психически разстройства, което е предпоставка много често да се влошава здравословното му състояние. Поради честите отсъствия по болест не е в състояние да изпълнява задължителната си годишна минимална преподавателска норма и задължителната си като учител длъжностна характеристика, въпреки че е освободен от класно ръководство като трудоустроен. Ръководител: Стоянка Анастасова
319
Това пише в характеристиката ми. В нея нищо, както забелязвате, не пише за моята квалификация, а аз съм учител, който от 20 години вече има най-висшата квалификационна степен, именно I клас квалификация, имам доста постижения в работата си и пр., а вниманието е съсредоточено към тема, която изобщо не е от компетентността на училищния мениджър. Държа да уведомя уважаемите членове на Педагогическия съвет и на Етичната комисия към него, че до този момент аз не съм имал някакви оплаквания за моето психично здраве, не съм посещавал никога, слава Богу, психиатър, за да диря помощ или изцеление, а заболяванията ми, заради които съм инвалидизиран, са: - Болно сърце, ритъмни и проводни нарушения, тахикардия, неритмичен и ускорен пулс; това мое заболяване е от почти 20 години, непрекъснато пия лекарства за да се регулира що-годе ритъма на сърцето ми; - Заболяване на щитовидната жлеза, дисфункция в дейността й, доколкото разбрах, тя е била увредена от многогодишното приемане на един медикамент за сърцето (лекарството КОРДАРОН), което имало такъв страничен ефект; - Задух или астма. През м. април бях опериран (след падане и удряне на главата, което е причинило обилен кръвоизлив) за изваждане на хематом в черепа, слава Богу, тази тежка операция беше успешна, въпреки късното диагнозиране на проблема; последва 8месечен отпуск по болест за възстановяване от операцията, след което аз отново започнах работа. Въпросното явяване на ТЕЛК беше както за продължаване на срока на инвалидизацията ми, така и за преизчисляване на процента на инвалидност предвид понесената операция. След като лекарите от този състав на ТЕЛК, в който се явих, прочетоха толкова любезната характеристика на моята работодателка – която, изглежда, има самочувствието на самоук лекар-психиатър, та си позволява да дава такива решителни диагнози за здравето на ръководения от нея персонал – та значи след като лекарите прочетоха тази характеристика, освен че се хванаха всички в един миг за главите, изглежда за да си устроят шега и да се посмеят, ме пренасочиха именно към оня състав на ТЕЛК, който се занимава с психичните (психиатричните) заболявания; аз така възприех реакцията им. Както и да е, тия дни направих проверка в ТЕЛК и с удивление установих, че наистина съм бил пренасочен към въпросния състав на ТЕЛК. Където ми предстои да се явя скоро. Но да оставим медицинската страна на въпроса, а да се съсредоточим върху неговата нравствена страна. На мен ми е много интересно как уважаемите членове на Педагогическия съвет и на неговата Етична комисия ще оценят толкова любопитното поведение на нашата многоуважаема ръководителка, която, както забелязваме, вероятно има някакви езотерични познания в областта на медицината, щото, доколкото ми е известно, тя няма квалификацията на дипломиран лекар-психиатър, имащ законното право да поставя диагнози. Пък и да имаше такова право да поставя диагнози, ми се струва неуместно да произвежда такива, тъй като това не влиза в преките й задължения на ръководител на едно образователно и възпитателно заведение, каквото е нашето училище. 320
На трето място много ме вълнува и следният въпрос: как членовете на Съвета и на неговата Етична комисия възприемат и оценяват деянието на многоуважаемата ни г-жа Директорка, доколко все пак това даден човек да бъде обявяван за болен от заболяване, от което никога не е имал оплаквания, е израз на колегиалност, на уважение към достойнството и правата на другата личност и пр. Аз лично имам чувството, че тук са нарушени базисни принципи на морала, които трябва да бъдат защитени, щото в противен случай възниква коварен прецедент, на който, ако не се реагира адекватно, възниква опасността в училището ни да настъпи ужасен хаос: защото тогава всеки ще се чувства в правото си да дава каквито си иска „медицински диагнози” на другите хора, на заобикалящите го! А още великият Кант е писал, че нравствено е единствено онова деяние, което може да послужи за основание за дефинирането на един всеобщ морален закон; ако постъпката, която сега разглеждаме, не бъде поне порицана, то това ще означава, че тя е била оценена за „нравствена”, а пък това ще насърчи всеобщия упадък на нравите, на който сме свидетели в нашето свидно Отечество напоследък. Да бъде допускано такова нещо в едно по същество възпитателно учреждение, каквото е нашето училище, е измяна на неговата основна функция – и даване на един много лош пример пред нашите възпитаници. Аз бих желал да разбера окончателното становище по повдигнатия казус на органите, които си позволявам да алармирам с настоящата си жалба. Смятам, че основателното разнищване на казуса е добър повод да се опитаме до постигнем истината за реалната ситуация в сферата на личностно-нравственото развитие, в което всички ние така или иначе участваме. Поставяйки на вниманието на Съвета и на Етичната комисия към него на този любопитен казус, аз същевременно смятам, че изпълнявам своя дълг на преподавател, специализирал се по проблемите на същата тази сфера, именно философия, в това число и етика, а също така и психология. Не смея да питам за това какви мерки за взискание относно поведението на многоуважаемата наша ръководителка ще предпишат и предприемат двата органа, тъй като очевидно се касае за едно крайно грубо нарушение на основни, бих си позволил да кажа дори фатално важни морални норми и принципи. И също така на цяла поредица от правила, формулирани в Моралния кодекс на учителите в нашето училище. Но ако имате добрината да ми ги съобщите в една по-ясна дефинитивна и дискурсивна форма, ще Ви бъда много благодарен. Благодаря за вниманието! Желая на всички пълноценни и плодотворни разисквания и изследвания по толкова благодатния и евристичен казус! 18 януари 2014 г. Пловдив
С УВАЖЕНИЕ:
П.П. Надявам се и висшестоящите органи на Министерството и на моя синдикат, няма да останат безразлични към сигнала, който неслучайно отправям и към тях, независимо от моралната му същина; щото, надявам се, те ще оценят, че казу321
сът има и своя чисто правна страна. Аз, разбира се, съм решен да защитя по законовия ред своите човешки и конституционни права и своето достойнство, накърнени по такъв един недопустимо екстравагантен и дори арогантен начин, но все пак ми се ще преди това да видя и да разбера как ще реагират по случая повисшестоящите административни органи, както и ръководството на синдиката, който би следвало да бди за моите права.
322
Кратка импровизирана защитна реч на един по-човечен подход в отношенията към другите, в частност и към учениците неделя, 19 януари 2014 г. По публикацията от вчера с интригуващо заглавие С пожелание за пълноценни и плодотворни разисквания и изследвания по толкова благодатния евристичен казус!, в която се съдържа текста на моя жалба до Педагогическия съвет и също така до Етичната комисия в ПГЕЕ-Пловдив се намери някакъв, разбира се, анонимен, яко скрит зад дебелия дувар на пълната анонимност човек, който се нае да адвокатства в полза на "другата страна" и също, на тази основа, тъй да се рече, в традиционния на оплювателите ми стил, да "доказва" колко моя милост е "лош човек", "некадърен преподавател", дори, представете си, е човек, който "изобщо не става за преподавател", щото, видите ли, бил... "неадекватен", сиреч, "смахнат", дори "луд", санким, "характеристиката", която многоуважаемата директорка благоволи да ми напише, барабар с диагнозата "нервно-психични разстройства", да, така тя написа черно на бяло в най-официален документ (!!!), та значи тази характеристика и тази диагноза не били, видите ли, нито характеристика, нито диагноза, а били... "самата истина"! Наложи се да пообсъдя с този "адвокат" (а аз имам подозрението, че зад тази анонимна критична фигура се крие... самата директорка на ПГЕЕ-Пловдив, която се издъни по такъв един недопустим начин, но това е само хипотеза, която тепърва предстои да бъде доказана; тя може да се докаже по един-единствен начин, чрез признанието на въпросната особа; е, има и друг начин за доказване, но засега да замълча кой е той) та значи пообсъдих с този "адвокат" интересната и така пряко засягаща ме тема, ето какво си казахме до този момент; надявам се, казаното е добра основа за пораждане и на дискусия по немаловажния въпрос за това кой е съвременният, подобаващ, отговарящ на духа на времето "преподавателски подход" в българските училища и образователни общности, намиращи се не от вчера в ужасна криза и катастрофа, и ценностна, и идейна, и методологическа, и организационна, и правно-юридическа, и всякаква; ето специфичното въведение в такава една многозначителна, по моето възприятие, тема, щото личностният момент тук, представете си, "има значение": Анонимен каза: Грънчаров, думите "нервно-психически разстройства" не е диагноза. То е начин да кажеш, че "някой" се държи "неадекватно" на работното си место, което изисква основно комуникация с хора, какъвто е твоят случай. Ако се върнеш назад, и си прегледаш "видеотата" на часовете си, които правеше "незаконно", там може да се 323
чуеш как обиждаше учениците си. Да не говорим епитетите, които използваш към автори на коментари, които не са съгласни с теб. Между другото, ти и сега продължаваш да обиждаш. Явно е едно, ти не търпиш друго мнение, различно от твоето. Това не е хубаво, особено за преподавател, претендиращ да клас първи. Ангел Грънчаров каза: Много чудати познания имате относно психологичните и психиатричните проблеми и заболявания. :-) Не е зле да си направите справка по проблеми, по които се изказвате неподготвен. Кой се държи "адекватно" и "неадекватно" на работното си място е въпрос на субективна преценка, която не може да претендира за меродавност, щото е възможно представите на преценяващия за "адекватно" и "неадекватно" да са неверни. Например съвсем естествено е преподавател, който има един нестандартен или творчески подход към работата си, да изглежда (в очите на човек с типови представи за преподаване) на човек с "неадекватно държание", понимаете меня? Опитайте се да зацепите за какво говоря. Нещата са доста относителни. Във всеки случай моите хипотетични "нервнопсихични разстройства" в меродавната оценка на въпросната госпожа ще трябва да бъдат доказани обективно, щото тя няма нужната квалификация да издава такива преценки или диагнози. Тъй че услугата, която й правите в момента, е "мечешка"... Апропо, дайте пример за "обиждане" на учениците ми, щото говорите ангро, т.е. пак клеветите, в типичния си доноснически и клеветнически стил. Аз общо взето съм безпощаден към хората с аморални и просташки наклонности - или към лъжльовците. Това ако във Вашите очи е проява на "неадекватно държане", тогава изобщо не мога да Ви помогна, проблемът е изцяло Ваш... Анонимен каза: Вярно е, че обиждате учениците си - това всеки може да го види на видеото, както и това, че се отнасяте извънредно пренебрежително и високомерно с тях. Не може да се каже, че сте особено адекватен преподавател. Ангел Грънчаров каза: Къде именно се вижда това? Дайте пример с поне едно такова клипче; щот бие на очи, че дърдорите общи приказки... толкова мила другарко! :-) Апропо, как следва да се държи според Вас "адекватният преподавател"? :-) Обяснете, че не разбирам... Анонимен каза: Държи се уважително и достойно. Не като вас. Ангел Грънчаров каза: Какво разбирате под "уважително"? Искате да кажете угоднически? :-) А думата "достойнство" изобщо не я употребявайте, защото не знаете какво е това. Ако имахте поне капка достойнство, нямаше да се криете зад анонимността (безличността) – и да се държите така грозно и недостойно... Пропуснахте да дадете пример, да посочите поне едно клипче, в което моя милост се държи "неадекватно" :-) Нещо се разсеяхте изведнъж... :-) 324
Между другото, да подхвърля, с оглед Ви помогна да размислите поне малко: а дали не е възможно това, което на Вас лично Ви се чини, че е "неадекватно поведение на учител" да е просто едно по-различно, примерно, по-естествено, почовечно, по-непринудено, по-нефалшиво, по-нелицемерно и прочие поведение? Примерно, не допускате ли, че моят преподавателски стил държи много тъкмо на естествеността, на непринудеността, на чистата човечност на реакциите на преподавателя, с оглед това той да бъде по-близо до непосредствената жизнена реалност на съзнанията на възпитаниците му? Представете си, аз съм привърженик на една личностно-центрирана, другояче казано, съвсем човечна методика, ако ме разбирате както искам да кажа. Ако не ме разбирате, ето, аз ще се опитам още малко да Ви помогна да се ориентирате и да схванете точния смисъл на случващото се. Но такъв вариант на тълкуване, а именно, че аз се държа различно неслучайно, да запитам, изобщо не Ви ли минава през ума? Да речем, не допускате ли, че преподавателят, понеже е изключително правдолюбив, държи да бъде съвсем естествен, щото, да речем, той се гнуси от неестественото, от фалшивото, от лицемерното, при това типово, "обективистко" поведение на един друг преподавателски тип, стил или подход? И ето, на тия основания, да речем, аз държа да бъда съвсем човечен, т.е. като преподавател се държа както би следвало да се държи и човекът изобщо, т.е. без маски, без гримове, изцяло искрено, честно, правдиво, жизнено достоверно. Тоест такова едно поведение включва и това човек да не си криви душата, а да бъде изцяло себе си, т.е. когато някой, да речем, се опита да накърни достойнството на преподавателя, примерно, позволява си да се държи просташки или глупаво, този същият преподавател е длъжен да даде адекватен, точен израз на нахлулата в душата му емоция, щото ако я скрие или потисне, ако почне да се държи фалшиво, лицемерно, принудено, угоднически и пр., той, представете си, по този начин ще даде лош пример на възпитаниците си? А такова нещо такива преподаватели никога не биха си го позволили. А, кажете, такава мисъл изобщо ли не Ви минава през ума? Не Ви ли е хрумвало никога това, че и учителите, и преподавателите, са хора, са човешки същества, ето това нима никога досега не Ви е минавало през ума? И значи, щом са хора, те имат пълното право да реагират във всякакви ситуации тъкмо човешки, по човешки начин? Та искам да Ви помогна да схванете ето това: примерно, не Ви ли хрумва, че "странното", "неадекватно" и пр. поведение на Ангел Грънчаров, сравнено с някакво илюзорно поведение на "адекватния", на "образцовия" преподавател е, да допуснем, израз на един по-хуманистичен, по-освободен, по-либерален, по-човечен преподавателски подход – или подход на отношение към учениците и пр.? И това, да речем, да бъдат наругани учениците, позволяващи си просташко, невъзпитано или глупаво поведение, е израз на искрената загриженост на преподавателя по философия да не би, ако не реагира по такъв един съвсем естествен и импулсивен начин, да подтикне, да подбуди и други ученици да почнат да се държат така, щото една осъдителна реакция, иначе погледнато, им дава подобаващата представа за предпочитаността на един съвсем друг, нетипичен, за жалост, за нашето общество модел на човешки 325
отношения, при който се цени тъкмо възпитаността, искреността, честността, естествеността и пр. Тоест не Ви ли минава през ума да допуснете, че Ангел Грънчаров дори и да се държи "осъдително" според представите на един друг, стандартен, типов, незачитащ личностното подход, че той не приема подобен античовешки в същината си подход не заради субективния си каприз, а тъкмо защото желае доброто на своите възпитаници? Понякога в живота става така, че уж причинявайки някому зло, ний всъщност му помагаме да започне да предпочита доброто; а ако сме "равни" и "все добри" (щото човешкото включва в себе си и "лошото", и "доброто", да, човекът не е ангел, но не е и дявол: човекът е човек, сиреч, и едното, и другото – по думите на великия Паскал), то тогава нищо чудно и да му навредим, тъй като фалшът, ако се разпространи прекалено, може да отрови по най-страшен и ужасен начин съзнанията и човешките отношения? Та ето, предлагам Ви да помислите и в една такава посока, щото, виждам, сте в голямо затруднение да възприемете и да проумеете толкова, признавам, "странния", сиреч, "нестандартен" и, по Вашата терминология, "неадекватен" подход на философа Ангел Грънчаров. Който при това, да добавя нещо съществено, е и философ, а това няма как да не даде отражение върху "странността", "нестандартността" на поведението му. Ако един философ в думите и в поведението си няма нищо, което да не се различава от стандартната типова представа на масов (и бих добавил, за да Ви ядосам, но то е за Ваше добро: и комуноиден) човек като Вас, той, разбира се, не е никакъв философ. А Ангел Грънчаров, така или иначе, по повеля на неговата лична съдба, се е родил философ, живял е винаги като философ и, представете си, държи да остане до края на живота си все философ - независимо от цената, която за това следва да плати в общество като нашето. Където, разбира се, ще го плюят, ще го обиждат, ще го съдят, ще го наричат не знам си как, ще му се присмиват, където няма да правят и най-малък опит да го разберат, да проумеят и да приемат не само оригиналността му, но и самата възможност да бъде оригинален и различен, камо ли пък да приемат творческия му подход, идеалистичния дух на неговите толкова "чудати" разбирания и т.н. – щото в общества като нашето, пострадали така сериозно от комунизма, личността и нейната суверенност изобщо, ама изобщо не се ценят, напротив, са крайно неприемливи, осъдителни и пр. Прочее, още великият Ботев е писал, че "у нас свестните смятат за луди", писал го е, ала кой ли го е разбрал – ето, толкова години след Ботева положението си е все същото, а и ние самите, за жалост, сме си все същите, не сме се променили ни на йота, напротив, сякаш още повече сме дегенерирали в туй най-основно отношение... Та разсъждавайки в такава една посока се опитвам да Ви помогна да проумеете, да видите в друга светлина нещата, които толкова са Ви развълнували – в моето поведение, в моя преподавателски подход, в начина, по който аз предпочитам да се отнасям към другите, в това число и към учениците си. Вземете предвид и това, че аз съм човек, който се самоопределя като правдолюбив и свободолюбив, като човек, който също така обича и мъдростта (по дефиниция философия означава тъкмо любов към мъдростта, пък мъдрост, по моето разбиране, не е нищо друго 326
освен правдолюбие, свободолюбие и, на тази основа, човеколюбие!), та ето тия всичките аргументи в своята съвкупност дано Ви помогнат поне малко да се ориентирате в нелеката за проумяване, признавам, ситуация, в която сте се объркала така, като "пате в кълчища". Щото Вие, забелязвам, полагате известни усилия в тази посока, именно, да излезете от объркването си, ала това до този момент съвсем не Ви се удава. Аз съм човек, накрая, изключително човеколюбив, ето затова и се захванах да Ви помогна да излезете от затруднението си. Дано не съм Ви ядосал, за Ваше добро сторих това, пък Вие, ако искате, ме мразете колкото сърце Ви иска. Бъдете здрав!
327
Не желая да допринасям за обезличаването на моите ученици: не, това никога няма да си го позволя! понеделник, 20 януари 2014 г. На много хора, предполагам, им е изключително трудно да схванат що е това философия. Непреживяното не може да бъде разбрано. Ако никога не си философствал, и то основателно, по един същински и същностен начин, как тогава да знаеш що е това философия? Нима разбират любовта ония, които никога не са се влюбвали? Ако влечението към мъдростта ти е чуждо, тогава явно и няма как да разбереш що е философия. Дали пък цялата работа не се свежда до това как да бъде пробудено споменатото влечение? Човек трябва да бъде по някакъв начин поставен в ситуация за да може да усети, да почувства що е това философия и философстване. То може да стане по два начина: или като найвнимателно следиш как философства твоят учител или наставник във философията – и тогава трябва да му имаш безусловното му доверие да те води по този път; или когато се вглъбиш в четене на философски текст, когато философът пак те води по пътищата на мисълта, но благодарение на своята фиксирана в текст, в слово мисъл. Това, че ний, хората, сме различни, предпоставя една основна трудност: как да си избера своя наставник във философията, било жив, било мъртъв, като автор на философски текстове? Човек трябва да опитва, да търси, да пробва. Примерно, ще опитваш да четеш било този, било някой друг автор, философски писател; все някой ще ти допадне повече. И нему ще отредиш мисията да бъде твой водач във философията. Е, ако се довериш и на някой, който не философства по начин, който лично та теб ти допада, пак едва ли ще сгрешиш: щото, мислейки по различен начин от теб, той те провокира да заявиш ти какво мислиш. Пак ще се случи "свещенодействието", наречено философия – и философстване. Разбира се, иска се известно ниво на развитие на душевния и личностния потенциал на човека; без това не може да пламне искрата на любовта към мъдростта, каквото е философията. На хора с ограничен или нищожен душевен, умствен или личностен потенциал просто не им стигат силите да проумеят що е това философия – камо ли пък да почнат да я практикуват. Аз залагам в обучението по философия на моите ученици на ето този подход: да им предлагам най-настойчиво да участват в непосредственото правене на 328
философия, предлагам им да почнат сами да практикуват туй странно нещо, наречено философстване. Предлагам им да се упражняват да философстват. Смятам за погрешен и за неефективен, за неотговарящ на естеството на философията външният подход: на младите да се предлага да научат нещичко ЗА философията, стоейки извън нея. Да знаят някакви външни сведения за философията и за философите не е верният път: иска се приобщаване по интимен, вътрешен начин към тайнството, наречено философия. Ако нещо не си го опитал, ако никога не си го правил, ако нямаш и желание да го правиш, ти няма как да го разбираш. Във философията се иска умение, не стига само да знаеш нещичко ЗА философията и философите. Няма лошо да знаеш такива сведения, но това не е главното. Истинското е сам да почнеш да практикуваш философията. Да правиш нещото, наречено философстване. Да опитваш, да правиш своите си опити в тази посока. А какво ще ти даде философията ли? Ето какво. • Ще почнеш да виждаш нещата от друг ъгъл, в друга светлина; ще имаш възможност гъвкаво да сменяш ъглите, та да успееш да налучкаш онзи, който ще те изведе пряко при същината на проблема; • Ще почнеш да проблематизираш очевидностите, т.е. ще почнеш да съзираш проблеми там, където другите виждат решения; това е едно ценно предимство в живота, което обаче повечето хора не оценяват, нещо повече, плашат се от него; • Ще почнеш да не се задоволяваш с едноизмерния смисъл на нещата, ще започнеш да придобиваш вкус и влечение към един по-цялостен, по-пълен, побогат, по-дълбок, по-всеобхватен техен смисъл; • Ясно ще почнеш да разграничаваш глупостите от мъдростите (или от разумностите: мъдро и разумно съвпадат – стига да се отчете, че разумът многократно превъзхожда разсъдъка и съвсем не съвпада с него!), ще почнеш да се отвращаваш от глупостите, които преди това са ти изглеждали така съблазнителни, и ще роди в душата ти влечение към мъдростта; • Ще придобиеш пиетет към идеите, ония духовни "атоми", които съдържат пребогат смисъл – и в боравенето с които се свеждат заниманията с философия; идея е равно на същност, на смисъл, на истина, на битие, тези неща съвпадат; • Философстването не е просто умуване, а такава душевна активност, която успява да обедини в едно и мисълта, и чувството, и знанието, и ценността, смисъла на нещата, и творческия патос на фантазията (въображението) – и на тази основа почва да поражда именно идеи, образованията, която са способни да поберат огромен смисъл;
329
• Една жива, истинска философска идея, ако те овладее и ентусиазира, е способна да промени живота ти; промяна, това е ключовата дума, с която може да се обозначи цялостния ефект на философстването върху душата: промяна към подобро, в теб самия най-напред – и в света наоколо, в "обкръжаващия свят"; ти самият вече не си същият след като те е овладяла някаква идея; човек без идеи е жалка картинка; но трябва да се схваща идеята адекватно, не примитивно; това не е просто "хрумка", а нещо значително по-различно; • Всяко нещо си има свой "духовен двойник", това е неговата идея, неговата същина, неговата истина; ние не трябва да се примиряваме докато не се доближим до нея, докато не я засечем и уловим, въплъщавайки я, фиксирайки я в мисъл, в слово, простирайки я като убита върху хартията (думи на Шопенхауер, който оприличава себе си на "ловец на мисли", неуморен преследвач на мисли, подобно на страстния ловец, преследващ дивите животни); • Духът на човека следва да е жив, с оглед да са пълноценни заниманията му с философия; що е това дух е голяма тема, която често се заобикаля; винаги найсъществените моменти се заобикалят от ония, които нямат пиетет към философията; иска се, разбира се, и съответната подобаваща настройка (нагласа) на духа, в противен случай заниманията с философия поначало ще бъдат неистински, мътвородени, нежизнеспособни; • Човек не трябва да се успокоява докато не почне да се доближава до многоизмерния смисъл на нещата, смисъл, съдържащ и неговата лична позиция спрямо тях; в единство мисъл (познание) и ценност, пък и волеви импулси за промяна на нещата в една по-човечна посока, в посока на очовечаването им, ето това е същината на философията и на философстването; • Да, философията и философстването а начин да изявиш личността си, своя душевен потенциал; хората с мизерни души и личности проста няма какво да изявяват, затуй такива по начало недолюбват философията – или съвсем откровено я мразят; е, някой просто, видите ли, я "презирали", което е начин да се самозаблудят относно душевната празнина, която зее в гърдите им; • Философията ще ти помогне да се освободиш от разпространените предразсъдъци и догми в общността, в която живееш; да се освободиш от нейната жизнена, екзистенциална непълноценност; тя ще те освободи също така и от твоята собствена склонност да правиш глупости, ще те отърве от собствената ти глупост, което е най-главното; ний всички поначало правим и грешки, и глупости, и грехове; е, философията е начин да се възпрем отчасти от тия изначални склонности, да ги озаптим; и да впрегнем душевния си потенциал за нещо по-градивно; щото иначе пропиляваме най-ценното, което имаме: себе си; 330
• И още много мога да говоря и да пиша все в този дух, но какъв и смисълът след като други хора всичко това не са го постигнали по свой път? Спирам дотук. Тия дни завършва първия срок - и ще трябва да поставям срочни оценки на учениците, на които преподавам философски предмети. От около четири-пет месеца учебно време аз на тия ученици съм преподавал само два. Много важно е как са започнали обучението си, първите стъпки винаги са решаващи. На учениците, на които преподавам, в началото на учебната година са им преподавали хора, които нямат философска квалификация; ей-така, за да има някой са сложили човек, дето има съвсем друга специалност; когато разбрах това, аз остро възразих, и то в писмена форма; този човек беше сменен; както и да е, но ето, работа се оказа изначално опорочена; аз сега обаче бера плодовете – и още доста време ще ги бера. Както и да е, каквото мога ще направя, за да помогна на учениците си да излязат с чест от нелеката ситуация, в която се намираме – и те, и аз се намираме в нелека ситуация. Но от нея може да се излезе с чест. Трябва да се излезе с чест. А не с опозоряване. С горното искам да помогна поне малко на моите ученици, които още се лутат и съвсем не разбират защо учителят им по философия е така "странен" и "неадекватен" - и защо така е различен. Просто той има едно по-друго разбиране за това що е философия, до какво се свежда нейното истинско призвание. Вярно, образователната система у нас пречи на учители, имащи един по-новаторски и творчески подход. Тя се опитва да им върже ръцете – пък и устите, да парализира умовете им, да потъпче техния личностен и творчески потенциал. Иска да обезличи и тия, и другите, и учениците, и учителите. Иска да натъпка всички в калъп. Иска да ги превърне в типови продукти, в прости тухлички, с които да бъде градена стената. В предишни години прожектирах на своите ученици филма СТЕНАТА на Пинк Флойд. И им предлагах да разговаряме по него. Да, знам, това е един "болезнен филм за наркомани", това е един опасен филм. Както и филма АМАРКОРД на великия Фелини е... "порнографски"; и него съм прожектирал на учениците си, както и филма му НОЩИТЕ НА КАБИРИЯ, "една проститутка", чиито живот интересува "перверзния философ Грънчаров". Прожектирал съм им и филма СОКРАТ, има такъв италиански филм. Тогава имаше кабинет по философия, с мултимедия, с лаптоп, с обстановка, подходяща за пълноценни занимания по философия. Имаше портрети на философи по стените и много техни мисли, залепени по стената; имаше дори и, представете си,... философски книги, списания и пр. Всичко това беше разрушено поради един каприз на администрацията. Сега вече философията трябва да се преподава по типов, обезличаващ начин. Е, аз доколкото мога се съпротивлявам. Не желая да допринасям за обезличаването на моите ученици. Не, това никога няма да си го позволя. На никаква цена! В никой случай това няма да допусна! Неща да ме лаят кучетата, нека да ме хапят, нека да ме ругаят анонимните интернетни мерзавци. Аз от принципите си няма да отстъпя. На учениците си няма да вредя. Независимо кой ми нарежда да правя това. Никога! 331
Хубав ден на всички! Вярвайте в себе си – и никога не се отказвайте да бъдете себе си! Няма да сбъркате ако постигнете поне това. То е най-главното, предпоставката за всичко останало. То означава че си станал свободна и достойна личност. Ето такива хора трябват на България. Те ще я спасят...
Ставаме все по-зли, все по-долни – което именно е и най-лошото! понеделник, 20 януари 2014 г. Ставаме все по-бедни, по-болни и по-прости... – твърди тоя професор в свое интервю: Професор Петър Иванов: Годините на комунизъм смачкаха българите а аз бих добавил и това: ставаме все по-зли, все по-долни – което именно е и найлошото! Да, най-сериозният, най-тежкият проблем на съвременните българи и на съвременния български живот е НРАВСТВЕН, е от МОРАЛНО ЕСТЕСТВО – аз няма да престана да повтарям това! Ще го повтарям докато се разбере, докато се осъзнае от достатъчно множество от хора, че да започне да се очертава надежда за решаването му.
332
ЧАСТ VIII Станали сме безчовечно общество, аз това най-откровено смея да го заявя: а така не бива! вторник, 21 януари 2014 г.
Преди време се писа за ето такава случка: Преподавател от СУ почина пред студенти; паднал, получил инфаркт, издъхнал, ей-така, пред студентите си. Аз тогава веднага откликнах на тази трагедия, понеже се развълнувах: виж моята статия Невероятно обърканото и тежко статукво в българското образование е способно да ражда какви ли не ексцесии, какви ли не аномалии, какви ли не чудовища. Реагирах така, защото самият аз не съм здрав и, тъй да се рече, жизнено ме касаят такива случаи, щото току-виж и на мен се случила подобна неприятна развръзка – знае ли човек какво го чака, кога и как ще му дойде краят?! Тия дни един преподавател в училището, в което работя, ни изплаши всички защото внезапно на работното си място получи тежка хипертонична криза – и се наложи да бъде викана "Бърза помощ", наложи се да бъде викана линейка; разбрах от него, че дълго време след това положението му не се подобрило, а такива състояния са крайно тежки и опасни. Преди известно време аналогичен случай се случи и с една друга преподавателка, много активна и авторитетна, позволете ми да не споменавам името й, нейното, както и на по-горния случай, щото не са приятни тия неща, че да бъдат афиширани. Аз самият претърпях тежка животоспасяваща операция преди няколко месеца, едва оцелях, а с връщането ми на работа след 8-месечен отпуск по болест бях подложен на такъв груб натиск от самозабравилата се администрация, на какъвто никога по-преди в своята 30-годишна преподавателска кариера не съм бил подлаган, даже и в най-грозните времена на комунистическата диктатура. Много пъти съм писал, че доста колеги в предишните години си отидоха ей-така, внезапно, без да доживеят и до пенсия, а пък някой починаха и скоро след като се пенсионираха. Професията ни е тежка, стресова, но онова, което най-много трови ежедневието ни, са гаврите, които си позволяват с българския учител самозабравили се администратори, които имат една-единствена грижа: как по-добре да се подмажат на висшестоящото началство, сиреч, как повече и по-рафинирано да тормозят колегите си с разните му там административни изнервящи ни табиети и салтанати. Преди около седмица или малко повече отношенията в нашето училище се изостриха, тъй като администрацията реши 333
да започне подготовката за едно, тъй да се рече, "човешко жертвоприношение", което ще свърши с пожертването, с уволнението на преподавателите по френски и немски език. Аз писах за по тази показателна история, свидетелстваща за дехуманизацията на отношенията; така безжалостно не бива да се постъпва с колега, така не бива да се постъпва с човешко същество. През лятото пък писах за това как без капчица жал бяха уволнени от директорката наши колеги, сред които и инж. Калин Христов. Моята "лична история", за която подробно съм писал в блога си (то това е всъщност моят най-главен "грях" в очите на така любезната администрация!), се свежда до непрекъснати отчаяни опити да самонадеяната администраторка да ме "заклещи" в някакво нарушение (ако няма такова, какво пък ни пречи да си го организираме сами?!), та най-сетне и аз да бъда уволнен – за да бъде отстранен "главният смутител на спокойствието", "главният осквернител" на административния рахат. Е, наложи се, за да парирам тия опити, да пиша много жалби до Министъра, до Омбудсмана, наложи се също така да заведа съдебно дело срещу несправедлива заповед за наложено ми дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"; съдът на две инстанции отмени въпросната заповед, но това сякаш още повече ядоса въпросната администраторка, обявила ми нещо като своя "лична война за отмъщение", което вече е нарушение на всяка законност, на всякакво право, на всякакъв морал, на всичко, за каквото се сетите. Тия дни тя дръзна да направи нещо върховно, нещо невиждано в наше време, позволи си възкресяването на един позабравен тоталитарен рецидив: по стария маниер от преди 10 ноември 1989 г. за разправа с другоячемислещите и неудобните многоуважаемата госпожа директорка вписа в моя "производствена характеристика", предназначена за ТЕЛК, "диагнозата", представяте ли си, "податлив на нервно-психични разстройства" (!!), сиреч, дръзна да ме обяви за "ненормален", с оглед поне по тая линия най-сетне да бъда лишен от правото да преподавам философия!!! И ето, сега моя милост, по така милия сигнал на моята администраторка, съм изпратен на специализиран ТЕЛК за... психиатрични заболявания, където скоро ще следва да бъда "освидетелстван" (!!!). Не зная давате ли си как се отразяват тези нейни "игрички", на някои хора могат да им изглеждат, знам ли, "съвсем безобидни", може да ги възприемат като "лек дамски каприз", да, има хора всякакви, но на мен тия неща се отразяват най-тежко на крехкото ми здраве! Не издържам вече, на предела на силите си съм! Чудя се вече към коя инстанция да се обърна, Инспекцията по труда ли, като инвалидизиран, да започна да занимавам, Прокуратурата ли да алармирам с тия волунтаристични действия на въпросната администраторка, не знам вече на кого да се оплаквам; щото вече комай само на... арменския поп не съм се оплакал, а отклик, разбира се, от никъде не получих; да не говорим пък за защита, за подкрепа, не, такова нещо няма: у нас явно поговорката "Гарван гарвану око не вади" продължава да си действа с пълна сила. Написах оня ден нещо като жалба до Педагогическия съвет и към т.н. Етична комисия към него, в която бях член, но която, както сега разбирам, тихомълком, негласно, съм бил сменен по настояване на директорката. След написването на този документ и публикуването му бях подложен на страшно оплюване от страна на 334
разни анонимни интернетни клакьори и мерзавци, бях подложен на такова оплюване, на каквото до този момент никога не съм бил подлаган. А аз просто исках да предизвикам така потребната ни, по мое мнение, полемика по тия нравствени въпроси, които така тровят ежедневието ни. Полемика и дискусия, която ми се ще да бъде проведена вътре в съответните легитимни органи на училищната общност, в които отдавна не е имало съдържателна дискусия – поради налагането на един авторитарен, подмолен, направо тоталитарен административен стил и подход. Още не съм изпратил този документ до адресатите му и, признавам си, многократно се запитах: а има ли смисъл да се бърка в раните?! Или да се сипва сол в тях – за да заболи?! Не е ли по-добре да почнем отново, както сме свикнали, да продължим да ги замазваме с помади, с мехлеми – белким не гангренясат, белким почнат да оздравяват? Аз лично смятам, че май се налага жестока хирургическа интервенция и дори ампутация на негодния член – с оглед да бъде запазен организмът, с оглед да не загине цялото, с оглед да бъде съхранен животът в него. Тъй че, налага се, в името на доброто на институцията, все пак да пусна своя доклад, ето, това ще сторя след малко. Пък ще видим какво ще стане. Каквото има да стане, ще стане. Да, обаче ето сега се питам: а ще имам ли сили да издържа и на това напрежение? Дали и моето здраве няма окончателно да рухне? Дали няма да стане така, че сам – заради някаква своя абсурдистка тяга към морала, към идеалното, към принципите, към човечността! – да предизвикам собствената си гибел? И това е напълно възможно, ето, виждаме, преподаватели продължават да мрат на работното си място; един повече или по-малко да умре, голяма работа, нима някой ще се трогне? Има ли смисъл обаче една такава саможертва? – аз така си позволявам да се запитам в този момент. Обществото ни е станало крайно жестоко, пощада мнозина не знаят, а виж, какво е безразличие към чуждата участ, това всички го знаят, ох, как хубаво го знаят, и не само го знаят, ами и най-усърдно го практикуват. И то всеки ден го практикуват. Станали сме безчовечно общество, аз това найоткровено смея да го заявя. А така не бива. Така не може да се живее. Дали пък да не взема да пратя текста, който току-що написах по-горе и който вие току-що прочетохте, дали да не взема да го пратя под формата на "апел за малко повече човечност" на тия, на които ще пратя и жалбата си? Ей-така, да експериментирам, за да видя дали някой се пак ще се трогне. Защо пък да не опитам? Какво пък ми пречи да опитам? За жалост, в нашето училище, оказва се, и двата синдиката бяха обезоръжени от администрацията, която успя да ги превърне в свои "синдикални патерици". Е, понякога единият синдикат се опитва да разиграва някаква показна "опозиционност", но, за жалост, както сега разбирам, това е било само "за заблуда на противника", иначе, изглежда, истината е съвсем различна. Затуй ми остава едно средство: да апелирам към съвестта на всеки отделно взет човек - в нашата така голяма училищна общност. Ето, аз със своите публикации в блога по тия проблеми всъщност точно това правя. Нека всеки човек да чете и ако трепне нещо в сърцето му, нека по-нататък сам да реагира и да решава кое е достойното поведение и кое не е. Този е единственият за момента път. Да бъде спасен всеки отделно взет човек, да му бъде даден нравствения шанс да спаси душата си – сякаш този е пътят, а? Аз друг път за момен335
та не си представям. Е, себе си да жертвам – щото знам ли какво ще ми се случи щом не кандисвам да замълча? – но да бъде спасен някой друг, да бъде спасена някоя друга душа, то дали пък точно тази не е истинската, вярната мисия на учителя, на възпитателя, който иска да не изневери на призванието си? Така е било, така и ще си остане. Такава, явно, е "диалектиката на живота". Ще видим. То всичко ще се разбере. Скоро ще се разбере. Или ще направим нужното да спрат безобразията на властта – и да си съхраним човешкото достойнство ние, "великите търпеливци", каквито сме българите, е, ако не всички, то поне т.н. "масови българи"? - или ще се опозорим завинаги: тази според мен е дилемата, която предстои скоро да се реши в общобългарския живот, не само тук и там, в някоя отделно взета негова общност. Така виждам нещата аз. А как, позволете да запитам, ги виждате вие? Помислете и отговорете, ако искате де, то не е задължително. А иначе ви желая хубав ден – и много здраве! Бъдете здрави, то тази е предпоставката и да сме живи, нали така? Ний това най-често си пожелаваме. Но да си здрав и жив, ала да живееш опозорен – нима това е някакъв достоен вариант? Тъй че, позволявам си да ви "бъзна" и по тази линия: грижете се най-вече за достойнството си. Без него всичко отива по дяволите...
336
За това как да се държим в своите всекидневни сблъсъци с арогантната простащина Шопенхауер твърди, че най-общителни били тия, които били същевременно и най-тъпи, сиреч, излиза, че най-много плямпотят тия, които съвсем нямат какво да кажат; не зная дали е прав, но долавям голяма доза истина в неговите думи… Да се възползвам от повода и да кажа и аз нещичко. Пълно е с празнословци – и тъпоглавци наоколо, не зная дали сте забелязали това. А в нашенски условия това ще рече: с простаци. Простотията у нас е напреднала така, че направо триумфира. Питате ли се как в такива условия се чувства един философ, сиреч човек, който по дефиниция трябва да помага на хората да се борят със собствената си склонност да говорят или да правят простотии? Един вид философът е нещо като елитен боец на най-предния фронт на непреставащата никога битка с простотията. Да, „елитен боец“, ала е винаги в малцинство, често е съвсем сам. Рядко се намират хора, които да го подкрепят. Рядко, но има и такива. Но ситуацията е тежка. Понякога и безнадеждна. Атаките – юрушите – на арогантната простащина срещу възпитаността и интелигентността са постоянни и най-нагли, със страшна арогантност и безпардонност се държат ония, които се чувстват бойци и проводници на непобедимата простотия. Е, и в тия условия, повтарям, представяте ли си как се чувства един човек като мен, дето не иска да изневерява на мисията на философията, сиреч, дължи да й бъде верен – и да разпространява чистота, човечност, интелект, мисъл, възпитание, ценности, духовност и т.н.? Това е една неспреставаща изтощителна битка. Всекидневна битка. Нещо като война, е знаеща примирие. Съветват ме: примири се, не можеш да промениш хората, пък и имаш ли право да работиш за промяната им? Остави простаците да безчинстват, не влизай в стълкновение с тях – това било израз на „философско спокойствие“, дължащо се на съзнанието за несъмненото превъзходство на философа над арогантната просташка и простееща гмеж. Те ще безчинстват, ний ще мълчим. Ще понасяме. Няма да им се опълчваме. А няма ли тогава да спомогнем за „окончателната победа на простащината над здравия смисъл“ в нашето свидно Отечество? Е, ще спомогнем, но майната му на „свидното ти Отечество“, него май вече съвсем трябва отпишем от общността, от цивилизацията на развитите, нормални, свободни, културни, напреднали народи. Така ли? Нямаме никакъв шанс, тъй ли мислите, драги ми черногледци? Някак си не ми се ще да капитулирам и аз, да дезертирам от задачата и от отговорността си. Не ми се ще да изменя на мисията си. Вярно, такива като Шопенхауер (трябва да отчетем и това, че те все пак са живели или живеят в културни страни 337
като Германия) не са се принизявали „до нивото на простаците“ и не са влизали в директен сблъсък с тях, а ето, мен ме обвиняват, и то даже мои приятели, добронамерено настроени хора, че често съм бил правел точно това. Имат предвид, че постоянно отвръщам в коментарите си на ония, които ме ругаят, плюят, обиждат, вместо да стоя безмълвно и с олимпийско спокойствие и съзнание за превъзходство да се любувам на падналостта им, на душевната им мизерия и пр. На мен обаче ми се струва, че в наше време вече е невъзможно културните и интелигентни хора, в това число и философите, да си съществуват на едно друго онтологично ниво, което няма директен сблъсък или съприкосновение с низменната сфера на простаците и на простащината. В днешно време културите са се омешали – понеже ситуацията, в която живеем, е екстрена, дори екстремна, е крайно тежка. И ето, на културните хора им се налага да водят безнадежден диалог с простаците, вярно, смисълът е нищожен, но самият факт, че простакът е срещнал някой, който не се е погнусил да се сблъска с него и да изобличи простащината му, е основание за крехката надежда, че ужасната хегемония на простащината може ако не да бъде озаптена, то да бъде поне малко намалена. Едва ли – ще речете. Може да сте прави, но ако мълчим, ако ний, възпитаните, интелигентните хора се правим на грандомани, ако малодушно и страхливо се крием като плъхове в дупките си, дали няма с това да допринасяме за безпределната хегемония на простаците – и да засилваме усещането им, че са единствени, че тяхното няма алтернатива, че културата ще бъде прогонена, съсипана, изметена, убита? Не знам. Поговорих по този въпрос с един приятел в ранната утрин в скайпа, той именно ме съветва да опитам да не забелязвам изцепките на простаците, да не им отвръщам, понеже иначе излиза, че падам на тяхното ниво; ето как завърши, ето какъв пример ми даде този мъдър човек: Някога, преди много години в „Стършел“ имаше едно стихотворение, което приблизително започваше така: Веднъж магарето се срещна с лъв и рече: хей, хайде да се борим двама, за да се види кой е пръв, та после спорове да няма… и по-нататък продължаваше как лъвът го погледнал пренебрежително и не му обърнал внимание… Хубаво беше написано, търсих го да ти го пратя, но не го намерих… Отвърнах му, че ми се вижда много мъдро туй стихотворение. Да спра и тук с това. Хубав ден ви желая! Пък сами решавайте какво да правите в своите всекидневни сблъсъци с арогантната простащина, дето ни залива отвсякъде, подобно на Ниагарски водопад. Аз се изморих да водя своите битки, пък и съм вече смъртно ранен, едва куцукам, сили нямам, но продължавам още да се боря, докога ще издържа – това не се се знае изобщо…
338
Еволюция (реформа) на проваления модел на образование вече не стига: сега е потребна истинска, същинска революция! сряда, 22 януари 2014 г. "Не трябва да караме детето да учи, трябва да го оставим да учи" – това ми хареса, добре е казано! Из Тийзър – Конференция ЗА СВОБОДНО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО: Търсят се революционери в образованието! (Явор Ганчев) КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Да, думата е подходяща, търсят се революционери в образованието, еволюция (реформа) на проваления модел вече не стига: сега е потребна истинска, същинска революция! Децата са по един най-естествен начин любознателни, питащи, съмняващи се, критично мислещи, търсещи истината; Системата без жал убива този техен порив – ето това е най-страшното! Заповядайте и вие – и заедно да започваме революцията в образованието! четвъртък, 23 януари 2014 г. 15 февруари в 10:00 до 16 февруари в 19:00 РЕГИСТРАЦИЯ ЗА УЧАСТИЕ На специалния сайт за събитието ще намерите пълна информация за програмата, както и условия за регистрация (ОЩЕ >>>)
339
Отзиви по стари публикации в този блог четвъртък, 23 януари 2014 г. Българско училище ще носи името на Стив Джобс Ето какъв коментар се получи под публикацията под заглавие Българско училище ще носи името на Стив Джобс, която е от ноември 7, 2011 г.: Не знаех, че до такава степен има училища, които са се впечатлили от постиженията на Стив Джобс, който беше наистина е и удивителен човек. Човек, който не спираше да работи и да измисля нови и нови технологии, които ги нямаше на пазара – за да бъде най-добрият той. Но като се замисля, че тази Професионална гимназия по електротехника и електроника е носила името на Ленин, определено предпочитам да сложат името на Джобс – ако зависеше от мен. Макар че и ние си имаме страхотни българи-герои от миналото, на които може да се кръсти тази гимназия: защо трябва да е на чуждо? ЗАБЕЛЕЖКА: На посочения линк на ТВ7 може да се гледа и видеорепортажът на Илиян Велков. И още един отзив, този път под друга стара публикация със заглавие Стив Джобс е преди всичко визионер, изобретател, естет и чак накрая – предприемач с широк размах: Няма спор, че Стив Джоб е един велик човек, който ще остане в историята със своите изобретения и хъс, който не се отказва да работи и да осъществи мечтите си за печалба и да произведе нещо, което няма на пазара до този момент. Миналата година си закупих книгата му и много ми хареса. Може като човек да е бил малко груб, дори доста голям егоист, но за да направиш подобни неща може би това ти е нужно. Бил е толкова завладян от идеите си, че дори в даден период не се е къпал, но на края всичко е било увенчано с успех. Няма място, където да не го знаят, кой е и какво е постигнал. Идея за създаване на "Виртуален кабинет по философия" или на "Онлайнкласна стая" петък, 24 януари 2014 г. Видео 340
Философията съществува за да чупи стереотипите, да разклаща устоялия манталитет, да освобождава духа на човека събота, 25 януари 2014 г.
От доста време нищичко не съм писал в блога си – тъй като съм зает с това да следя и да отразявам събитията в Киев; погълнат съм от патоса на тази революция, обзет съм от възторг, прекланям се пред нашите украински братя и сестри, които показаха поразително свободолюбие – и твърдост, и решимост да се борят за свободата си. Показаха такова свободолюбие, че даже само на това основание вече с пълно право могат да бъдат считани за пълноправни граждани на Европейския съюз – каквито ние, за жалост, сме само формално, но фактически не сме; а те са. Имам много други теми, по които обикновено пиша и мисля, ала предвид значимостта на събитията в Украйна те задължително ще почакат. Въпрос на приоритети. Има времена, в които трябва да се действа, а не да се седи със скръстени ръце – и сладострастно да се плямпат разните му там дървени "философии". У нас дървени "философи" бол, виж достойните, свободолюбивите, действащите, не стоящите със скръстени ръце граждани са кът; ето, вече пак започнахме да ги броим на пръсти – колкото са напоследък протестиращите в центъра на София всяка вечер. Останалите се оттеглиха на топло на диваните си – и оттам, с чаша вино или ракия в ръка, раздават щедро своя иначе оскъден "ум и разум". За жалост, такива сме. А иначе – поклон пред славните украински свободолюбци – те ни дадоха пример как подобава да се държат мъжете когато става дума за най-важни човешки ценности и приоритети на свободния и достоен живот. Ние, българите, изглежда не сме мъже, ние сме народ, съставен предимно от... баби – от недоволно мрънкащи мижитурки. Ще се радвам някой да ме опровергае не на думи, а на дело, с постъпките си. Щото с мрънкане нищо не се постига на този свят. А ние само това го умеем. Затуй и сме на това дередже. Докато не се променим, добро няма да видим. Напоследък се занимавам с експериментиране на нови форми на комуникация с оглед по-ефикасно въздействие върху съзнанията предимно на младите хора. С оглед на тяхната промяна към по-добро. Оказва се, младите днес все по-рядко четат – да не кажа, че изобщо не четат. Или четат крайно оскъдно. Ето защо да се залага на писаното слово за някакво що-годе действено въздействие върху съзнанията им е 341
умряла работа. По същия начин както е умряла работа убеждаването само с думи, не с пример, не практически. Проповедите не помагат вече. Искат се други начини на въздействие. Какви – трябва да се изнамерят. В тази връзка пак опитвам нещо да направя по моята отколешна идея за създаване на нещо като "Виртуален кабинет по философия" – или на "Онлайн-класна стая", в която да се провеждат занимания по философия (и по други предмети, но за мен, в случая, философията е важна). Снощи пак се опитах да направя нещичко в тази посока. Мисля по тия въпроси, щото е грехота да не се използват огромните възможности на интернет за водене на пълноценни дискусии и в образователната сфера, или с образователни цели. Сега се водят що-годе добри дискусии във Фейсбук, но ето, в образователната сфера такива дискусии не се водят. Разбира се, не ми пречи да опитам да направя такива дискусии и във Фейсбук; но все пак писменото изразяване на мисли в една дискусия едва ли ще очарова учениците ми - въпреки че по принцип не е лошо да умеят да се изразяват и така. Та ми се ще обаче да се използва и живото слово, в една видео-конференция, когато се обсъжда една тема, а пък всеки участник може свободно да каже какво мисли. Навремето, когато в един период бях в болница, тогава се опитахме с група ученици да направим нещо такова в скайпа: аз участвах в едно такова занятие от болничната стая, а пък учениците – от домовете си. Това беше едно добро начало, но след това не го продължихме. Сега ми се ще пак да опитаме, да поекспериментираме в тази посока. Хрумва ми да предложа на цял един клас да опитаме да проведем час в интернет, с посредничеството на тия най-модерни средства за комуникация. Примерно, имам с няколко класа часове в крайно неудобно време, вечер, след 18.30 часа.Работата е там, че много от учениците пътуват, те живеят в околни на Пловдив населени места, те просто няма как да се приберат ако останат за час. Няма превозни средства след 19.00 часа – или ако има, то това вече е гавра с учениците да пътуват толкова късно. Е, смятам да предложа на тия два-три класа да опитаме да проведем часа си в интернет, това може да стане и в съботния ден, аз съм готов. Интересно ми е как те ще реагират. Разбира се, много ми е интересно и администрацията как ще реагира. Ще обсъдя с учениците тази идея. Ако се споразумеем с тях, заедно ще излезем с предложение до администрацията за провеждане на един такъв експеримент. Това ще стане скоро. Да видим как ще се възприеме. Интересно е. Иновациите по принцип следва да се насърчават. С оглед повишаването на качеството на образованието на младите хора е допустимо да се прави всичко, което е все в такава една посока. И всичко онова, което не е в такава една посока, което е остаряло, демодирано, недействащо и пр. трябва да бъде отхвърлено без жал. Да, аз знам, че нищо не може да замени общуването на живо на учител с ученици. Да, но какво пречи това общуване на живо да бъде онлайн? Нищо не пречи. Стереотипа, навика само пречи. С глупавите си навици трябва също така да се разделяме без жал. Ако не го правим, значи само показваме, че сме обременени, несвободни хора. Съвременността обаче е това: свобода. Който не е адекватен на нея, дето се казва, е "за боклука". Нека тия, дето ме дебнат да направя "нарушение" или "странно изказване", добавят и това мое твърдение в списъка си от "изцепки", събирани за един бъдещ донос... 342
Ще завърша този хаотичен текст със следното: философията съществува за това за да чупи стереотипите, да разклаща навиците, да руши онова, което ни се струва "обичайно", "в реда на нещата", "в рамките на нормалното съществуващото" и пр. Да, ако това не го прави, философията просто не си изпълнява мисията. Една философия – или един философ, те двете съвпадат: философът олицетворява една философия, своята – ако не разклаща предразсъдъците, ако не руши остарелите "нормални" представи, ако възпроизвежда стереотипите на "нормалното всекидневие", тези на "обикновения здрав разсъдък", е анахронична философия, е философия, изневерила на функцията, на назначението си. Ницше навремето е писал книга със заглавие "Как се философства с чук"; да, чудесно е философстващият с чук да чупи стереотипите, да разбива онази броня, в която са оковани съзнанията – това е задачата на философа, който иска да остане верен на предназначението на философията. Ето затова винаги ще има нужда от философия и философи – все някой трябва да върши тази толкова "странна", ала необходима работа. Представяте ли си какво ще се случи със съзнанията ни ако липсва философия, ако липсват философи, верни на мисията и на задачата си? Ще настъпи всеобщо мъртвило. Точно такова мъртвило, каквото е сега мъртвилото в българското образование. А не трябва да оставяме това мъртвило непобутнато, сякаш е нещо "най-нормално". Не за такова нещо е роден човекът. На младите пък да бъдат налагани чрез образование мъртвите догми на миналото, т.е. в образованието съзнанията на младите да бъдат оковавани в брони, е престъпление спрямо бъдещето – тяхното и на нацията ни. Философията трябва да изиграе в тази плачевна ситуация ролята на нещо като локомотив, който да изтегли от мъртвата точка блокиралия отвсякъде "влак" на българското образование, а оттук и на българския живот изобщо. И на българската култура също - защо не? Защото там, в полето на образованието, е началото на всички начала. Оттук започва всичко. На думи го признаваме, на дело обаче нищо не правим - за да променяме тежката ситуация малко по малко към по-добро. На 15 февруари 2014 г. в София започва Първа национална среща ЗА СВОБОДНО РАЗВИТИЕ НА ОБРАЗОВАНИЕТО, на която, живот и здраве да е, непременно ще присъствам. В която ще участвам, стига да не се случи нещо със здравето ми, щото някак не се чувствам изобщо добре напоследък. Борбите, в които всеки ден участвам, борби срещу самодоволната, всевластна и самонадеяна образователна администрация и бюрокрация ме изтощиха така, че започнах сериозно да се безпокоя за здравето си. Както и да е, живот и здраве да е, ще участвам в знаменателната среща в София непременно. Заповядайте и вие – ако сте загрижен за българското образование. Всеки е добре дошъл. Спирам дотук. Имам много работа в свободните, в "почивните" си дни. Наймного работа имам точно в тия дни. Каква ли не работа, най-вече свързана с писане. И предпечатна подготовка на разни текстове, които отдавна планирам да издам. Тъй че – приятен уикенд на всички! Бъдете здрави! Почивайте си активно, като мен: не бездействайте! Не се разкапвайте в нищонеправене. Сладкото нищонеправене - вие обичате ли го? Разбира се че го обичате. Да, но то е вредно и опасно. Разлага жизне343
ните сили на човека. Истината е в труда. В активностите от всякакъв род. В творенето. Човекът е роден да се труди. И да твори. Да създава. Да работи. Е, разбира се, че ще си почивате, не съм казал, че изобщо няма да почивате. Но почивката е пауза сред поредици или серии от трудова активност, а не отдих от... други почивки. Почивката има смисъл като отмора от здравия оздравителен труд. Някои така правят: обикновено нищо не правят, почиват си, а пък после си почват да си почиват от... почиването! Отдъхват си от умората, предизвикана от отдъхването. Както и да е. Хора всякакви. Всичко си е за наша сметка обаче. Поне това запомнете от мен. И то е нещо. Чао! Та мисълта ми беше, да резюмирам: философията съществува за да чупи стереотипите, да разклаща устоялия манталитет, да руши онова, което ни се струва "обичайно", "в реда на нещата", отговарящо на "здравия смисъл"; философията е онова, което е способно да освобождава духа на човека, окован в бронята на всекидневната рутина; философията побеждава инертността на коварната, на дебнещата ни отвсякъде несвобода.
344
Ученето като... наказание събота, 25 януари 2014 г. Единственото наказание, на което трябва да се подлагат тези, които се заблуждават, е да бъдат заставени да учат. Платон (Цитира: Lidiya Faust)
345
Нови дебати по казуса за "обидните мисли" в моя философска книга неделя, 26 януари 2014 г.
Тази сутрин виждам, че съм получил следното писмо от адвоката на моята многоуважаема помощник-директорка на училището, в което работя (и също така синдикален лидер на синдиката, в който членувам), именно дамата, която преди време заведе съдебно дяло за "обида" заради "неправилни мисли" в моя философска книга, става дума за книгата НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (Есета за освобождаващото образование). Знайно е, аз писах за това в блога си, че предвид състоянието на здравето ми и по настояване на адвокатите, на близките ми, пък и на съдията аз се съгласих в крайна сметка на споразумение, свеждащо се до това да платя 300 лева обезщетение за "моралните щети" на ищцата и също 300 лева адвокатски разноски на адвоката й. Ето текста на самото писмо, то е доста любопитно, а пък по-долу ще можете да прочетете и моя отговор до него: Здравейте г-н Грънчаров, изпращам Ви банкова сметка на К. С., по която може да превеждате ежемесечно сумите по сключеното между вас споразумение – BG... Също така, най-приятелски искам да отбележа, че видях в друга Ваша книга същата статия, със същите обидни квалификации по неин адрес, за които се съдихте. Ако ги види и тя, най-вероятно отново ще се срещнете в съда. 346
Доколкото си спомням съдията много точно Ви обясни причината поради която не включихме в споразумението клауза за премахване от есето тези обидни думи и поемане на задължение от Ваша страна повече да не ги използвате. Санкцията за Вас, по делото което водихте, съгласно споразумението е за нанесените на К.С. обиди през 2013 г. и последващото използване на същите обидни квалификации, в други Ваши книги, е основание за ново ангажиране на наказателната Ви отговорност. Адвокат П. Това ми пише адвокатът на така чувствителната ищца. Прочее, аз съм човек, който много цени тази човешка душевна способност, именно чувстването, смятам чувствителността за онова, на което дължим своята човечност, та тук, пишейки това, няма упрек или ирония, а, напротив, съдържа се висока оценка за нейния душевен свят. Както и да е, понеже наистина ценя правото на различните личности да имат каквито си искат чувства, аз се съгласих да платя такова обезщетение, това е моят чисто философски мотив, за да нямам след това угризения на съвестта. Но самото писмо на адвокат П. повдига много въпроси, няма как, налага се да му отговоря; ето какво му написах току-що: Здравейте, г-н П., Първо, благодаря Ви за информацията относно номера на банковата сметка на г-жа С.; аз не знаех как да й превеждам обезщетението, ето, сега вече зная. По този пункт имам един въпрос: тъй като не ми се занимава всеки месец да ходя до банка, какво ще кажете: нарушение ли е на споразумението да й преведа наведнъж цялата сума, да й преведа тия дни цялата си заплата, та веднъж-завинаги да се реши този въпрос? Моля да ми отговорите на въпроса. На второ място обаче писмото Ви повдига доста въпроси, които са така интересни, че няма начин да не реагирам. Все пак аз съм човек, който от години преподава на младите предмета философия на правото и такива казуси, взети направо от реалния живот, за мен са изключително интересни. Та ето, Вие отново, току-що сключили споразумението, което аз така великодушно се съгласих да подпиша, един вид пак ме шантажирате, заплашвайки ме със завеждането на ново съдебно дело, и то за препубликуването в друга моя книга на все същата статия (есе), за "обидните мисли" в която аз се съгласих да платя на ищцата въпросното обезщетение. В тази връзка държа да Ви кажа следното: 1.) Никъде и от никого не е доказано, че въпросните "обидни" или "неправилни" мисли са тъкмо такива, каквито ги е възприела ищцата; аз за тия мисли никога не съм бил осъждан от законен съд, тъй че Вашата презумпция за някаква моя хипотетична "вина" следва да отпадне като неоснователна; напротив, тук е в сила презумпцията за невинност (до доказване на противното); 2.) Доколкото ми е известно принцип на правото е, че за едно и също деяние един човек може да бъде наказван (или съден) само веднъж; ако приемем, че спора347
зумението, което подписахме, е един вид нещо като "присъда", то да ме заплашвате, че отново ще заведете ново дело за все същото е доста интересна мисъл, особено като се вземе предвид, че произлиза от юрист; 3.) Пред съда Вие поискахте клауза в споразумението, за която Съдията не се съгласи, а именно, да бъде подложена на цензуриране моята книга, като от нея отпаднат въпросните две-три мисли, които ищцата била възприела като "обидни" или "неправилни"; та тогава Съдът отхвърли като неоснователна тази Ваша претенция, която е равносилна на посегателство спрямо мое конституционно право, именно да мисля и да пиша свободно, според повелите на съвестта си; и това мое есе с "неправилните" или "обидните" мисли си остана непроменено, според преценката на Съда, в рамките на онази моя книга, и в нейните електронни издания, така и в книжните й издания (Вие все пак, за Ваша чест, не поискахте нещо толкова екстравагантно, именно да бъдат иззети и унищожени (изгорени) всички екземпляри на същата тази книга!); 4.) Щом една книга е вече излязла, тя става непроменим факт на духовния или на културния живот: само в романа на Джордж Оруел (визирам знаменитата книга "1948") издадени преди време печатни издания, книги или вестници, периодично се преглеждат от "Министерството на истината" с оглед да се прецени дали всичко написано в тях съответства на бъдещото развитие на нещата и ако се установи такова несъответствие, тези издания се изземват, унищожават, а след това се издават наново, с оглед да се възстанови "истината" (и "непогрешимостта" на Вожда, на Биг Брадър!); та в тази връзка да ми поставяте условието в бъдещи издания на моето есе аз да го подлагам на цензура според претенциите на този или онзи, е крайно странно и неприемливо изискване, влизащо в остро противоречие с реалностите на съвременния културен живот; то е също така нарушение на мои базисни и конституционни права; представяте ли си какво ще стане ако и други индивиди предявят подобни претенции, а аз съм човек, който е написал много книги, в това число и такива, в които се анализират действия и преценки на други реални и живи личности, политици и държавници, та представяте ли си какво ще стане ако и те предявят претенции, подобни на вашите? 5.) Това, че съм възпроизвел в непроменен вид същото това есе в друга своя книга, и то, забележете, това е станало до сключването на нашето споразумение, не може да даде основания на Вашата претенция, щото да бъдат изменяни (цензурирани) със задна дата мои текстове е едно искане, което влиза в противоречие със становището на Съда, който изобщо отхвърли всякакви подобни претенции; както си спомняте, надявам се, г-жа Съдията изрично заяви в отговор на моето изказване, че български съд няма да допусне да бъдат накърнявани нечии конституционни права, именно правото на свободно изразяване на мисли; разбира се, всеки пишещ си носи пълната отговорност за написаното, ако в бъдещи мои текстове, да предположим, бъде накърнено нечие достойнство, аз съм готов да отговарям, включително и съдеб348
но; тъй че продължавайте да бдите и да разглеждате под лупа всеки мой нов текст, но за стари мои текстове, особено пък за такива, които вече са били предмет на споразумение (заменящо съдебно решение), претенциите Ви са куриозни, да не кажа абсурдни; 6.) Надявам се, във връзка с по-горе казаното да преосмислите позицията си за завеждане на ново дело по същия казус, все за същото есе; но ако държите да заведете такова ново дело, няма проблеми, аз също съм готов да се съдим, но такъв случай възниква въпросът: а какво ще стане с нашето споразумение? Да приема ли, че страната на ищцата във Ваше лице отново е преосмислила позицията си и сега актуалната й позиция е: въпреки споразумението все пак да се заведе ново съдебно дело все за същия казус? Моля да се консултирате с нея по този въпрос, за мен той е важен. Ако актуалната й позиция е тази, именно за завеждане на ново дело по същия казус, тогава не следва ли нашето споразумение да се обезсили, предвид това, че за едно и също нещо човек не може да бъде съден и осъждан два пъти? Ако не Ви удовлетворява споразумението, елементарната коректност изисква гласно да заявите, че се отказвате от него, и тогава, дето се казва, воала, да започваме ново дело; аз, между другото, се съгласих да споразумение с крехката надежда да намеря известен мир и спокойствие, ала не би, ето, седмица след споразумението атаките върху мен от другата страна започват с нова сила. Възниква резонния въпрос: а какъв беше тогава смисълът от споразумението ни? Моля, заявете открито: отхвърляте ли го, отказвате ли се от него, значи ли Вашето писмо, че подмолно се отказвате от него? За мен това е важно, аз съм привърженик на откритите и честни отношение, не на диктата, не и на шантажите. Толкоз по този въпрос. И още един въпрос Ви моля вкратце да обсъдим; ето какъв. Ако, примерно, все пак решите споразумението ни да остане в сила, то тогава относно финансовото обезщетение аз имам един въпрос до ищцата, моля да го обсъдите с нея и да ми кажете становището й. В частен разговор с нея, по време на дългите и мъчителни преговори за сключване на обезщетение, тя се съгласи, че наистина е безнравствено да се искат пари от болен човек като мен (аз тогава бях в болнични, но и все още съм инвалид); в тази връзка г-жа С. има добрината да заяви, че предвид това обстоятелство тя не била искала тия пари за себе си, а щяла, като ги получи, да ги даде или дари на бедните! Аз добре си спомням тия нейни думи, та във връзка с тях си позволявам сега да запитам за следното: ако тя все още държи по този начин да употреби тези пари от обезщетението (600 лева), и ето, аз пък съм готов да й дам веднага, наведнъж, всичките пари, цялата сума, тоест да й дам директно цялата си заплата за месец януари, то тя ще изпълни ли обещанието си даде тия пари на бедните? Мисля, че въпросът е важен и принципен, с оглед и на това съм и съгласен да дам цялата сума наведнъж: за да направим заедно с така великодушната ищца нещо добро, да помогнем на хора, които са по-зле и от нас самите в материално отношение! А това е похвално. Та Ви моля да проучите становището й и по този въп349
рос и да ме известите за решението й. Ако наистина тя удържи на думата си, на мен ще ми е достатъчно ксерокопие на разписката, с която тя е дарила въпросната сума на някаква фондация – или пък, най-добре, на конкретни хора, намиращи се в тежко положение. Примерно, на ученици-сираци, учещи в нашето училище. Мисля, че желанието ми ще се възприеме позитивно, сиреч, ще се постигне точния му смисъл. Благодаря Ви за вниманието! Всичко добро! Ангел Грънчаров
350
Кориците на всички досега излезли книжки на списание ИДЕИ
351
ЗА КОНТАКТИ С РЕДАКЦИЯТА: Тел. 0878269488 e-mail: angeligdb@abv.bg
352