Kniga za paunov by Ангел Грънчаров

Ангел Грънчаров

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора.

Приложение на списание HUMANUS ISSN 2367-6027 (Print) ISSN 2367-6078 (Online) © Ангел Грънчаров Февруари, 2018 г. 2

СЪДЪРЖАНИЕ: Встъпителни думи……………………………………………………..…….5 Тъжна вест: почина инженер Венелин Паунов, славният директор на ПГЕЕ…………………………………………………………………………….8 Този свят стана по-безчовечен със смъртта на човека и учителя Венелин Паунов……………………………………………………………………..….11 Строители на капитализма: инж. Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието……………………………………………………….21 Една почти невероятна, съвсем правдива и крайно възмутителна история…………………………………………………………………………………….24 Животът, личностите и чувствата в едно осиротяло училище…………….27 Предложения за иновации с оглед подобряването на възможностите за творческа изява на учителите и учениците в ПГЕЕ-Пловдив………..…….33 Яви се идея за създаване на "Клуб на свободните духове от ерата на Венелин Паунов"………………………………………………………………..….35 Някои мисли по повод "скандала", произведен от "папарака Грънчаров".38 Щрихи от нерадостното битие на един учител…………………………….….42 Венелин Паунов беше оригинална, силна, а това значи одухотворена личност; беше добър, великодушен човек, разбиращ и прощаващ слабостите на другите……………………………………………………………….49 Яви ми се идея да събера написаното за г-н Паунов на едно място и да стане книга, заповядайте, включете се, станете ми съавтори, заедно да я напишем! ………………………………………………………………….….55 Директорът на пловдивската ПГЕЕ инж. В. Паунов успяваше да създаде всички потребни условия за свободна и творческа изява и на учителите, и на учениците………………………………………………………………….61 С живота, с човечността, със свободолюбието си г-н Паунов ни завеща светъл пример, в който се съдържа разгадаването на всички загадки! ...63 Още един пример за прекрасната творческа атмосфера, царяща в пловдивската ПГЕЕ по времето на директора Паунов……………………...….70 Ако искаш сянката да остане зад гърба ти, погледни към Слънцето…….72 Човеколюбие, жизнелюбие, свободолюбие – тези са трите "кита" на духовитостта, на пълноценната интелигентност…………………………….….76 Г-н Паунов беше много приятен събеседник, в него имаше един изтънчен дух на човечност…………………………………………………………………...79 3

Отзив от Жак Асса и Иванка Топалова за инж. Паунов, знаменитият директор на пловдивската ПГЕЕ……………………………………………….85 Тъжно е, че г-н Паунов го няма вече... ………………………………….….88 В Париж – градът на свободата – съм бил два пъти…………………..….89 Нека не сдържаме чувствата си, колкото сме по-непосредствени, правдиви и открити – толкова сме по-свободни! ………………………………….91 Злото убива най-напред сърцето на носителя си, то поразява собственото ви сърце: гонете злото от сърцата си всеки ден, приятели! ……...…….101 Образът на незабравимият директор на пловдивската ПГЕЕ……….….107 Авторитетно документално свидетелство за първия "високонравствен" подвиг на толкова своенравна директорка на пловдивската ПГЕЕ-"ТЕТЛенин"…………………………………………………..……………………….….114 Как г-н Паунов ме назначи за учител по философия в ПГЕЕ..…........…..116 Спомен от инж. Димитър Гъбев…...…………….………………………….….126

Встъпителни думи В ръцете ти, драги читателю, е сборник с есета, писани отвременавреме в период от около повече от 10 години, но събрани на едно място по повод смъртта на бившия директор на елитната някога професионална гимназия по електротехника и електроника (ПГЕЕ), позната повече все още като „ТЕТ-Ленин” инженер Венелин Паунов. Тогава именно, като отзвук от ненадейната смърт на този наистина забележителен човек, написах няколко нови текста за него, написах некролог и някои други есета, а покрай това и осъзнах, че мой човешки и приятелски дълг е да оставя малък знак на уважението си към „Шефа”, както всички го наричахме; е, понеже само това умея, именно да пиша, реших да напиша книга за човека, учителя, приятеля и виртуоза в изкуството да се управляват хора инж. Венелин Паунов.

Помолих и други хора, които го уважават не по-малко от мен, да се включат в начинанието; но повечето ми казаха, че „било много рано”, че „имало време за всичко”, че „ситуацията в училището не е подходяща”, че „емоциите трябвало да прекипят и отлежат” и пр. Някои приятели обаче откликнаха на поканата ми – примерно инж. Иванка Топалова5

Асса и инж. Жак Асса, инж. Димитър Гъбев. (Задочно на книгата съавтор е и инж. Атанас Атанасов, разказал ми един спомен, който е в сборника.) Но само и единствено те – за жалост. (Но мнозина учители, работещи все още в ПГЕЕ, не се осмелиха да се свържат с мен, „прокажения” – и да откликнат; да, за жалост, колкото и да е тъпо това, страхът в нашето училище в последните години е на висота!) Нищо, така било съдено да излезе тази книга – щото е първа, всяко начало е трудно; в писането на следващите книги за инж. Паунов, вярвам, ще се включат повече хора. А че за него още книги ще се пишат – това е извън всякакво съмнение. Защото той наистина беше забележителна личност, той беше „рядко пиле” в толкова сивата и безлична гилдия на училищните директори. Аз и друг път съм писал, ще го кажа и сега: когато той беше директор в пловдивската ПГЕЕ не трябваше да се прави никаква реформа, никаква промяна, никаква демократизация – защото всички тия неща под неговото ръководство си съществуваха най-пълноценно! Как го правеше това чудо този човек е пълна загадка за мен, но ето нà, в условията на непокътната авторитарна система в ПГЕЕ години наред си имаше не само свобода, но имаше и съвсем реални и човешки условия за най-пълноценна и творческа изява и на учениците, и на учителите! Това е нещото, с което ще запомня тия славни години, които имах щастието на работя под негово ръководство. Наистина тогава в пловдивската ПГЕЕ имаше, бих си позволил без преувеличение да кажа, една направо оксфордска атмосфера! (Аз така си позволявам този така неподправен и толкова въодушевяващ ни, бликащ от човечност – и от мъдрост! – академизъм, който имахме по времето на директорстването на г-н Паунов! А що е академизъм ли? Ами това е друга дума, заместваща думата свободолюбие! Сега разбирате ли какво имам предвид?) Да, свободата е способна да прави чудеса, колкото искате ми се смейте, че мисля така, но аз от това свое верую няма да се откажа; а в лицето на уважавания от мен г-н Паунов аз имах един човек, който не само ме разбира, но и ме подкрепя във всичките ми начинания. (По негово време в училището имахме чудесен Дискусионен клуб, примерно, в клуба ставаха невероятно хубави дискусии по най-важните въпроси, и много други неща имахме; ех, колко прекрасни и добри други неща имахме тогава в училището, а пък нали знаете, че най-хубавите неща на този свят са ония, които изобщо не могат да се изразят с думи?!) Е, хубавото свърши, след пенсионирането му дойдоха други времена – каквито не съм и предполагал че са изобщо възможни. Но за това 6

пък съм писал в други свои книги. (Е, и тук има известен отзив за случилите се в ПГЕЕ невиждани ексцесии след тъй благословената „ера Паунов”. Но не то в случая е главното.) Вярно, писах книгата набързо, но това, наред с недостатъците, й придава и свежест, и честност; писах тази книга под влияние на емоцията, но емоциите ни са нещо, което в никакъв случай не бива да си позволяваме да подценяваме. Да, точно затова: защото тъкмо емоциите са нещото, благодарение на което сме човеци… Желая ви приятно четене и също така приятни размисли над написаното в тази толкова спонтанна, от душа написана книга! Бъдете здрави! 12 февруари 2018 г., Пловдив Авторът

Тъжна вест: почина инженер Венелин Паунов, славният директор на ПГЕЕ вторник, 20 юни 2017 г.

Общи приятели преди два часа ми съобщиха, че днес, към 11 часа, в дома си е починал бившият директор на пловдивската ПГЕЕ инж. Венелин Паунов. Получил е масивен инфаркт и е издъхнал бързо – това е смърт, характерна за добрите, за праведните хора.

Не мога да повярвам, че шефът, както го наричахме, вече го няма. Смъртта е напълно непонятно нещо. Стоя на едно място и вече два часа не мога да асимилирам как така този уважаван не само от мен човек от днес вече го няма. Разбрах, че и вчера е бил в кафенето пред учили8

щето, на което е дал толкова много. (Аз се видях и разговарях с него също там, преди две седмици – по време на протеста си за свобода в образованието.) Не мога да проумея липсата на г-н Паунов, отсъствието му от този свят – и преселването на душата му в един друг свят. Бог да прости "бате Венко" – както мнозина от приятелите му го наричаха! Той беше изключително деен, енергичен и жизнен човек – и вероятно по тази причина вестта за смъртта му е толкова непонятна, неподдаваща се на възприемане. Директорът на пловдивската ПГЕЕ беше невероятно човечен човек, който беше приятел не само с колегите си, но и с учениците. Успяваше да намери човечен, задушевен подход към всеки от нас. Прекрасен мениджър е г-н Паунов – каквито са същинска рядкост! Всъщност загадката на това толкова трудно изкуство за управление на много хора е проста: той уважаваше личността на другите и никога не си позволяваше да не зачита свободата и достойнството им. Разговаряше напълно непосредствено и искрено с всеки човек. Учениците го обичаха сякаш им е баща, той наистина се отнасяше бащински и приятелски с тях. А училището в ония години беше нещо като дом за всички нас, за който директорът се грижеше ден и нощ. В негово време реформата в ПГЕЕ беше вече направена, нямаше нужда от нея. А след това, за жалост, дойдоха други, коренно различни времена... На хора като него властта не действа деморализиращо, те си остават съвсем естествени, импулсивни, непринудени. По това се познава личността от голям калибър: че властта я приемат като тежка отговорност – и че тя не ги променя. Той беше виртуоз в разумното, в смисленото и човечното, за доброто на хората упражняване на властта. По негово време – писал съм го и друг път – в нашето училище имаше атмосфера на неподправено свободолюбие, т.е. в него властваше съвсем чист академичен, направо оксфордски дух. На това се дължат и огромните постижения на училището по негово време. Ето една статия, в която съм казал найважното по моя преценка:Строители на капитализма: инж. Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието. Тя е писана в далечната вече 2006 г. Искам да напиша още много и то важни, съвсем заслужени неща за покойния, когото чувствам толкова близък човек и приятел, но някак не ми се получава писането в този особен и така тъжен момент. Ще съобщя само това, че всички, които го уважаваме, ще можем да се простим с нашия приятел Венелин Паунов в черквата на Централни гробища в Пловдив в четвъртък, от 11 часа. 9

Господин Паунов, ти ще останеш в душите ни като обичан, достоен човек и приятел! Ти преуспя в най-главното: вдъхновяваше ни за всеотдайна работа за доброто на младите хора, възпитаниците на нашето славно училище! Дълбок поклон пред светлата ти памет! Скъпи шефе, с Богом до срещата ни в оня, другия, в истинския свят, където животът, който ти толкова много обичаше, няма край! Някои от коментарите: Анонимен каза: Nullum hominem esse immortalem. Атанас Атанасов каза: Поклон и светла му памет! Desi Morgan каза: Много жалко! Светла му памет! Emilia Vladova каза: Да почива в мир! Светла му памет! Vania Iskrova каза: Поклон! Да почива в мир! Dora Georgieva каза: ПОКЛОН! Ангел Грънчаров каза: Не може да е безсмъртен оня, който понятие си няма що е безсмъртие. Тоест който няма отношение към безсмъртните, вечните неща. А вечните, непреходните, неумиращите неща имат духовно естество. От рода на душите, духа, идеите, ценностите, истините, Бог и т.н. Анонимен каза: Оня, който има понятие какво е безсмъртие, също не може да е безсмъртен. :-) гАд каза: Поклон и светла му памет! Бях ученик докато беше директор, винаги се е държал на ниво с нас. Nedelin Boyadjiev каза: Светла му памет! Антон Антонов каза: Светла му памет! Radomir Parpulov каза: Мир на праха му... Марин Чушков каза: Мир на праха му и вечна му памет! Ангеле, заставам зад всяка дума, която си написал за инж. Паунов. Имах удоволствието да уча по негово време в ПГЕЕ. Истинска и достойна личност! Стефан Колев каза: Светла му памет! Pepa Skenderova каза: Поклон, Светла му памет! Vasil Krastev каза: Хубав, истински човек! Поклон! Konstantin Dimov каза: Голям човек беше! Бог да го прости! Валерий Михайлов каза: Поклон! Владимир Петков каза: Познавам, а вече и в минало време го познавах този човек единствено от твоите описания, Чоджум! Което не ми пречи да го уважавам с твоето отношение! Да кажа, че съжалявам за кончината му! Да отбележа, че, дори, само защото е оставил училището и спомените за личността си като разбиращ и като милеещ работата си човек и ръководител в твоите и в очите на твоите себеподобни по чувствителност и светоусещане хора инженер Венелин Паунов, "бате Венко", заслужава почит, уважение и приживе, и след смъртта си! Заслужава обезсмъртяване не само с твоите редове за него, не само в спомените на учениците му, но и в училищната, скромна макар, но непременно задължителна 10

почетна дъска на заслужилите дейци на образованието и в ТЕТ - а, и в ПГЕЕ! Която, разбира се, че днешните ръководителки-унищожителки на училището не биха могли, по силата на умствена изостаналост и моралната си нечистоплътност, нито да оценят, нито и да я създадат! Светла памет за покойния! Mariana Tomova каза: Бог да го прости... Veselin Georgiev каза: ... нямам думи... добър човек ни напуска... чест беше за мен че го познавам... випуск 2003 ТЕТ-Ленин... Сбогом, приятелю....

Този свят стана по-безчовечен със смъртта на човека и учителя Венелин Паунов сряда, 21 юни 2017 г.

Почина инж. Венелин Паунов, директорът на пловдивската ПГЕЕ, който ще запомним с човечността и с невероятния му талант да вдъхновява хората, занимаващи се с учене, с познание, с изследвания, с търсене на истината. Тъжно 11

ми е, той си отиде съвсем внезапно – ето, вчера по това време се е събудил, станал е както всеки друг ден, нищо му е нямало, а след няколко часа, към 11 часа, ще умре. Смъртта е нещо непонятно, велика загадка за човека. Как така да го няма човекът, какво стана с този човек, който уважавахме и обичахме?! Не, не може съвсем да го няма – къде е човекът?! Разумът не може да проумее и да приеме смъртта. Събудих се тази сутрин с болезненото усещане за празнота. Този свят стана по-безчовечен със смъртта на човека Венелин Паунов, от чиято невероятно ярка човечност винаги съм се възхищавал. Порових се в интернет да търся негови снимки, попаднах и на някои публикации за него (като изключим моите). Примерно ето тази (виж: нес правят пушка, но утре може да е сателит), тя е от в-к СТАНДАРТ, в нея намирам нещо много показателно за характера и отношението на знаменития директор, ето пасаж, съдържащ и многозначителен цитат от негово изказване: Не мисля, че тези деца са за тежко наказание. Те са добри ученици и са направили стрелящата тръбичка от любознателност. Това заяви пред "Стандарт" директорът на гимназията инж. Венелин Паунов. Самият той смята да препоръча на учителския съвет да не наказва децата, а да се намерят други начини действията им да бъдат насочени в правилната посока. "Казвам го на шега, но си мисля, че такива деца дори заслужават награда за това, че са намерили техническа информация за нещо в интернет, запалили са се и са го изработили. Щом в осми клас са направили пушка, след няколко години може да конструират сателит", заяви инж. Паунов. Преди две години гимназията по електротехника в Пловдив нашумя с друг скандален случай. Тогава пак осмокласничка направи стриптийз пред кабинета на директора, а клипът с разсъбличането беше пуснат в интернет. По-късно момичето отнесе наказание и беше преместено в друго училище. Тази публикация е от четвъртък, 31 Януари 2008 г. Ученици от "ТЕТ-ЛЕНИН" (така все още обществеността в Пловдив нарича и знае нашето училище!) били изобретили... "стреляща тръбичка", т.е. "пушка", сложих в курсив разсъждението на директора, вие как го възприемате?! Звучи съвсем модерно и либерално, нали така? (Почти десет години по-късно, само преди четири-пет месеца, в нашата тъй напредничава 2017 г. цял един клас в същото училище ще бъде наказан по настояване на директорката с дисциплинарно наказание и с отнемане на стипендиите за много месеци напред само защото били направили… страница във Фейсбук, в която учениците свободно да могат да казват какво мислят за някои странности в училищния живот! Невероятен напредък имаме, няма що!) Ето документ от общината, в който инж. Паунов, директорът на ПГЕЕ е сред удостоените с “Почетния знак на Община Пловдив”, това е станало на 20 май 2004 г. Предпразнично удостояват директора на знаменитото училище с това почетно звание. (Точно 10 години по-късно почти на същия ден, на 19 май 2014 г. ПГЕЕ в Пловдив ще стане известна с това, че титулярният учител по философия Ангел Грънчаров, именно моя милост, като награда за всичките му постижения и 12

за напредничавия му търсачески дух в полето на науката и на демократичното образование е... опраскан за първи път, е уволнен от не по-малко напредничавата директорка на бившето знаменито училище, на която учителят по философия крайно не е симпатичен защото, забележете, не е типов, не е стандартен, щото е личност, обичаща свободата, щото провежда крайно различни часове, в които учениците много спорят, дискутират, търсят истината по теми, които ги вълнуват и т.н., цялата тази активност на учителя им е възприета и оценена от авангардно мислещата директорка като израз на това, че той, видите ли, е твърде "некадърен", "не става за учител", налице била "пълна липса на качества" и пр., така пише в тази смехотворна заповед; която, разбира се, година и половина по-късно ще бъде отменена от Върховния Касационен съд – и за пак ще се върна в училището, за да бъда опраскан отново и то по абсолютно същия мотив само година по-късно. На тежкото съдебно дело инж. Венелин Паунов ще се наложи да бъде мой свидетел. В съдебната зала той обяви, че в училището се правят, за съжаление, невероятни глупости и т.н. Но това е съвсем друга, макар и не по-малко многозначителна история...) Ето един текст, наречен "пародия", чието заглавие е ТЕТ “Ленин” Пловдив. Не можах да разбера кой е авторът на тази страница, дълбоко е законспириран вероятно, предполагам е бивш възпитаник на училището. Там пише за знаменития учител от ТЕТ-ЛЕНИН Жак Асса и за шефа Паунов. На последния е сложил една негова снимка, в която директорът спи във влака, предполагам по време на някое от пътуванията с влак на групи ученици и учители из Западна Европа, които инж. Паунов организираше години наред (учениците ходеха на учебна практика в страни от Западна Европа по разни европейски проекти, това ставаше още преди България да е член на Европейския съюз, виждате, директорът беше много напредничав!). Снимката била... смешна (как пък да е смешен... спящ човек?!), както и да е, ний, хората, сме различни. В коментарите има спор по нравствена тема, авторът се защищава с аргумента, че пише "забавни глупости". И така може. Който иска, да иде да види снимката там, сега, в контекста на смъртта на инж. Паунов не мога да си позволя да я препубликувам тук. Като се пише в търсачката "инж. Венелин Паунов" най-отгоре излиза моя статия за него, писана отдавна, в 2006 г. (зложелателите ми я наричат "подмазваческа", нека да я наричат както си искат, аз съвсем честно и откровено разказах как възприемам и оценявам една вдъхновяваща ме с духа си личност), ето и тук линк към нея: Строители на капитализма: инж. Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието. За мен е чест, че тази моя статия излиза най-отгоре когато се търси информация за инж. Паунов. А навремето същата статия беше препубликувана в много сайтове и вестници, показателно е, че я публикуваха дори вестниците на такива смъртни врагове каквито са БКПБСП и ДСБ, публикуваха я вестниците ДУМА и СЕДЕМ (имаше такъв вестник, в който аз често пишех), да, това е исторически случай когато вестниците на двата

непримирими политически противника са публикували без никакво изменение едно и също нещо, една и съща статия! На 25 септември 2007 г., вторник, съм написал друга моя статия, в която говоря пак за училището и косвено за директора: Една почти невероятна, съвсем правдива и крайно възмутителна история. Тази статия е по времето на учителската стачка, спомням си, я написах по разказ на инж. Атанас Атанасов, там съм писал каквото съм чул от неговите уста; ето тук началото: Един приятел вчера ми разказа следната поучителна, пък макар и невероятна история. Той е учител в едно елитно училище в Пловдив – професионална гимназия по електротехника и електроника – прекрасен компютърен специалист е, инженер. Аз и друг път съм писал за това училище и за неговия директор, а именно статията Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, блестящ мениджър в образованието. А учителят, който ми разказа самата история, е инж. Атанас Атанасов. Казвам всички тия неща, за да е съвсем достоверна историята, която ще разкажа кажи-речи с неговите думи. Завежда инж. Атанасов група ученици от пловдивската гимназия във Франция на производствен стаж. Който е прочел статията за директора на същата гимназия инж. Паунов вече знае, че това елитно училище в Пловдив има невероятни постижения в полето на европейската интеграция. И то още дълго време преди България официално да влезе в Европейския съюз. Групата наши ученици се установява в град Шатилон Сюр Сен, а тамошното училище, с което имат тясна връзка, се нарича Лицей "Дезире Низар". Към нашата група ученици бил прикрепен техният заместник-директор, а именно мосю Ноел Естра. Всички тия факти, повтарям, са нужни именно за пълната достоверност на невероятната история, която ще ви разкажа. Можете да прочетете там цялата история, става дума за това какви заплати получават френските и българските учители. А в четвъртък, 16 септември 2010 г., в ранната утрин аз пиша статия със заглавие Животът, личностите и чувствата в едно осиротяло училище, в която разказвам за първия 15-ти септември, в който на ПГЕЕ директор не е инж. Паунов, училището си има нова директорка. Ето откъс и от това много прочувствено есе, заради което си пострадах за първи път, платих голяма цена заради прословутата си искреност (разбира се, на новата директорка изобщо не й бяха приятни тия мои чувства!); та там пиша следното: Вчера се откри учебната година и при нас, в моето училище – ПГЕЕ (Професионална гимназия по електротехника и електроника) в Пловдив. Както си му е реда се откри, макар че тази година има и промени: имаме нов директор (Стоянка Анастасова), а пък колоси на гимназията като Венелин Паунов, вече бивш директор (аз за него съм писал тук: Строители на капитализма: инж. Венелин Паунов, блестящ мениджър в образованието), Жак Асса, доайен на училището, работил в него от създаването преди повече от 45 години (за него пък трябва да напиша, понеже е голяма личност), Иван 14

Блянтов, учител по математика (последният от голямата четворка знаменити математици в това училище, освен него в нея влизаха и В. Марински, Й. Господинова и Ст. Станев, вече покойници, Бог да ги прости, първите двама починаха преди да се пенсионират, а пък последният, г-н Станев, почина година след като се пенсионира), Катя Колева и още много други. Училището осиротя без тия заслужили преподаватели и колоритни личности от голям мащаб, но какво да се прави, казваме, че "животът е такъв, не можеш да го спреш". Тъжно е без тях, такава е човешката душа, а пък аз съм сантиментален човек и го изживявам, понеже много се бях привързал, а и съм консервативен. "Шефът", както го наричаха всички, и учители, и ученици (ето някои отзиви предимно на бивши наши ученици, сега студенти, за инж. Паунов), вчера беше дошъл на откриването на учебната година, ръкувахме се, каза "Поканиха ме, не мога да откажа!", а после забелязах, че гледа тържеството с блеснали от вълнение очи. Този човек се беше така привързал към училището, че живееше с него, за него училището беше станало сякаш част от него самия, от душата и личността му. Рядкост е да се намери такъв енергичен, ентусиазиран ръководител, който, каквото и да говорят някои, умееше да създава настроение сред всички, да създава онова, без което училището се превръща в грамада от бетон, а именно, създаваше неговия дух. Без него училището вече съвсем няма да е същото, въпреки че той сякаш е вградил себе си в него, ала нещо голямо изчезва безвъзвратно. Е, ще остане спомена, защото, както казах, животът е безпощаден. Преди време, когато от инспектората представиха новия директор и благодариха на шефа "за неговата неуморна дейност" – впрочем, дейността му наистина си беше неуморна в съвсем буквалния смисъл на тази дума! – той, милият, така се развълнува, че дума не можа да каже, силната емоция го задуши, и той промълви само това: "Остарях, съжалявам, остарях, приятели!" – и се разплака. За него животът му беше училището, отдал се беше без остатък на него, всичко от себе си даваше – това никой не може да му го отрече. Питаха го вчера колеги как е сега животът, той, пролича си, че тежко изживява промяната, рече: "Ами на вилата стоя, това-онова, но няма какво да се прави!", а пък аз му рекох: "Трябва да си намерите нови занимания!", а пък той преглътна. Какво нещо е животът, да се чуди и мае човек: ето аз, примерно, не знам защо, но си мечтая да се пенсионирам – дай Боже да доживея и да оцелея дотогава! – понеже ми се иска да се отдам изцяло на моите занимания. Т.е. на писането, четенето, книгите, смятам, че изобщо не мога да скучая като имам да чета и да пиша толкова книги още! А ето, трагедията на шефа, излиза, е голяма, за него училището беше това, което за мен са книгите; ако някой ми отнеме възможността да пиша и чета книги, аз, чини ми се, в същия миг ще умра. Дано г-н Паунов се адаптира по-леко, дано преживее голямата жизнена промяна, дай Боже! 15

И така нататък, и тази статия можете да изчетете ако искате. Инж. Паунов много беше привързан към училището, което е създавал, в чието създаване е участвал, за чиято слава е допринесъл толкова. Ето, оказа се, че след пенсионирането му поживя само 7 години. Не е много. Съвсем внезапно си отиде, новината за смъртта ми дойде като гръм от ясно небе вчера и ме покруси, още не мога да се съвзема. Ето още един абзац от тази статия за да разберете още за това що за човек беше г-н Паунов: ... Шефът често ме е спирал по коридорите и с тих глас, оглеждайки се, на ухо ми шепнеше, за да не чуе друг: "Абе, Ангеле, имам един въпрос към теб: можеш ли да ми кажеш какво да правим с тая простотия у нас бе, човече? Задушава ни отвсякъде! Не се търпи вече! Ето, ти си философ, трябва да можеш да ми отговориш на въпроса. По цял ден мисля за това, е, какво ще кажеш?". Аз му казвам нещо, обсъждаме набързо темата, стигаме до общи възгледи (няма да казвам засега какви), а той, стенейки, и държейки се за главата, отминава, а пък аз отивам в час. А пък обичайния, стандартния му въпрос, който задаваше не само на мен, си беше, разбира се, този: "Хей, Ангеле, доволен си от живота, нали?!" и докато измислиш що да му отвърнеш, той отминаваше, забързан да свърши някоя работа. Такъв беше нашият директор. Тъжно е, но това е животът за нас, човеците: няма вечни неща, а най-невечни сме ние, хората. Но има нещо вечно и у нас: душите ни, емоциите ни, спомените, преживяното, човешкото помежду ни. Тия неща остават завинаги. И трябва да ценим тъкмо тях, а не преходното, мимолетното. Онова, което най-вече се цени у нас – за жалост... Та такива ми ти работи. Живот. Какво повече да каже човек? Такива работи. Наистина, какво повече да каже човек?! А сега инж. Паунов го няма вече. Тъжно ми е за него. Нещо много значимо и голямо от света сякаш се срути и изчезна: светът вече не е същият без тази личност. Светът губи много от раздялата си с личности от мащаба на инж. Паунов. Но това може да го разбере само човек, който се възхищава от личностите, сиреч, сам е личност; на безличните това нещо не е по силите им да го разберат – и затова те, предполагам, силно ненавиждат личностите. Да не задълбавам обаче във философски теми, щото искам след малко да направя видеозапис на предаването си "На Агората...", да, ще го правя в къщи този запис (или да изляза някъде сред природата да го направя, и това е идея!). Налага се да направя видеозапис на предаването понеже утре, точно в 11 часа, това е редовният час за излъчване на предаването, е часът, в който на гробищата ще започне погребалната церемония по раздялата ни с уважавания и обичан приятел, не мога да не отида заради предаването, грозно е да не отида по тази причина, пък не мога и да пренебрегна и зрителите на предаването (наскоро нямаше едно предаване поради мое заболяване, не искам толкова често да няма предавания!), ето, компромисът е да запи-

ша своята беседа, която да бъде излъчена по телевизията утре – когато аз ще съм на Централни гробища. А на последната ни среща с г-н Паунов, в кафенето пред училището, където той обичайно си пиеше кафето в последните години (вече съвсем не влизаше в сградата на училището), той между другото ми каза, че имал отзиви от негови приятели, от съседи и пр., че предаването ми било "много хубаво", поздрави ме за тази моя активност; и неговото мнение било такова, макар че не винаги успявал да го гледа. Попита ме за това-онова, личеше, че много го боли за моето повторно уволнение, за моето повторно унижение. Попита ме докога смятам да продължа с протеста си. Обясних му, че продължавам да чакам и изследвам реакциите на властимащите. Той ми каза, че ме разбира, но че се страхува – понеже много хора не могат да разберат защо правя всичко това. Казах му, че правя протеста си точно с тази цел: да им помогна да разберат, че има неща, за които си струва да се борим, да понасяме известни неудобства, примерно, да протестираме всеки ден, а пък властите да се правят на изоглавени, че не забелязват протеста ни срещу тяхната собствена арогантност. Ей-за такива неща си поговорихме. Г-н Паунов е човек, който е способен да разбира всичко, дори и най-сложни неща, ето това винаги ме е удивлявало в него. Макар че ония неща, които ни се налага най-вече да разбираме, са съвсем прости. Примерно това, че сме човеци и не бива да си причиняваме зло. И че трябва да се уважаваме. Нима е толкова трудно да се разбере толкова просто нещо?! Също че животът ни е съвсем временен, никой не знае кога смъртта ще го споходи, а нейната визита, разбира се, не остава без последствия – и при това е завинаги (дали?)?! Не, аз добре зная, че човек изцяло няма как да умре. Умира тялото, душата, вярвам в това, не може да умре. Няма как да умре душата, това е несъмнено, нищо че не може да се докаже... приживе. Но смъртта не е изчезване в абсолютното нищо, не, този абсурд не е възможен – щото ако е възможен, тогава всичко се обезсмисля. Тогава просто животът се превръща в пълен абсурд, тогава животът няма смисъл да го има. Но да не философствам за тия неща, не е подходящ моментът за това. Боже, какви неща са ми идвали в главата, вижте, убедете се сами: Яви се идея за създаване на "Клуб на свободните духове от ерата на Венелин Паунов". Това е написано и публикувано в събота, 17 ноември 2012 г., представяте ли си какво ми е щукнало в главата тогава? Ето малък откъс и тук, мисля, че е интересно: Тази съботна сутрин изглежда е съвсем благодатна и, да се надяваме, благословена: току-що в телефонен разговор, проведен със заслужилия доайен на Професионалната гимназия по електротехника и електроника в Пловдив г-н Жак Асса най-спонтанно се роди идеята да учредим Клуб на свободните духове от ерата на Венелин Паунов – бившият, но толкова човечен и свободолюбив директор на това знаменито училище, сега вече пенсионер. Речено-сторено, ето, учредяваме го – засега само в интернет, но съвсем 17

скоро ще почнем да се събираме и на живо. Всеки ученик, възпитаник или учител, бивш или настоящ, който смее да се нарече "свободен дух", е поканен да се включи в нашия Клуб – включително и настоящата директорка на училището! Както и подобава, тази организация на толкова всеотдайно предани и страстни поклонници на свободата, личността и достойнството е найдемократична, тя друга и не може да бъде. Веднага към току-що родения Клуб се присъедини и уважаваната г-жа Иванка Топалова-Асса, дълги години преподавала в същото това училище. Вярвам, че и много други личности от този порядък ще се присъединят към новоучредения Клуб. За нас ще е чест в Клуба да членува и самият г-н Венелин Паунов – личност от голям мащаб, за когото съм писал многократно, понеже на този човек съм безкрайно благодарен: той осигури за много години най-благоприятните условия за творческа изява на всички, в това число и на моята скромна особа; в "ерата на Паунов" аз написах и издадох основните си книги, наистина вдъхновяващо и плодотворно за всички беше неговото време! Много съм писал за този човек, за тази личност. Той справедливо е и един от най-главните герои на новата ми книга НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование), която, да се надяваме, ще излезе в най-скоро време в по-голям, не чак толкова бутиков тираж. Свободата, духът, творчеството пак са основната тема и на тази моя книга. Защото, знайно е, без свобода нищо истинско не се постига: свободата за човеците е извора на всяка благодат! Самият живот за човека е непредставим без нея! Любовта даже е свобода, какво има повече да говорим по този въпрос?! Този въпросният Клуб отдавна го има вече, въпреки че не се събира на едно физическо място, той обаче се събира всеки ден в... интернет, във "виртуалната реалност"! Този наш клуб на почитателите на свободата, на личността, на достойнството, на любовта към живота и на още куп такива "идеалистични измишльотини" съществува и заседава комай всеки ден, било в блога ми, било във Фейсбук, било по Скайпа, е, може да се каже, че моя милост в някакъв смисъл се превърна в нещо като "ядро" или "център" на този клуб на аристократите на духа (употребявам този израз за да вбеся простаците и завистливците, това е моят сутрешен подарък към тях!), но една общност на свободолюбиви хора няма нито "началства", нито лидери, не, в нея всички сме равни тъкмо защото сме личности и на това основание така силно ценим личността – своята и чуждата. (Който не е личност няма как да цени други личности, той по естествен и непринуден начин просто ги мрази!) Представете си обаче каква голяма чест е за г-н Паунов че още от учредяването на нашия клуб той се превърна в нещо като негов патрон! Значи в негово лице сме виждали още тогава вдъхновителят, виждали сме личността, която ни обединява, да, прибързах, че аз съм нещо като център, да имам много здраве, г-н Паунов е центърът! И ще си остане такъв. Сега, като почина г-н Паунов, е съвсем нормално той и официално да бъде провъзгласен за 18

патрон на нашата свободолюбива и човеколюбива, а също така и обичаща живота (какво е животът за човека без свобода?!) общност. Нашият клуб често се събираше и в кафенето пред гимназията, там, където седеше г-н Паунов, на други места се събираше, но понеже в самата сграда на училището ние вече не можем (пък и не щем!) да влизаме, то сме се евакуирали временно в интернет най-вече. Дискусионният клуб (и такъв си имахме в ерата на Паунов, той беше задушен от новата директорка, за която свободата е най-ненавистното нещо!), в който най-активни бяхме ние с г-н Жак Асса (всички знаят кой е той, това е доайенът на гимназията ни!), също сега е в нелегалност в интернет. Но ще дойде един ден свободата, ще изгрее слънцето на свободата, тогава ще се върнем, живот и здраве да е, пак в сградата на училището, да, ще дойде и този ден, свободата ще изгрее и "на нашата улица", и в нашето училище – но за това трябва, разбира се, да се борим. Без борба нищо не става, така е било винаги, така е и сега. Тарикатлъците тук не помагат. Спирам дотук. Още много ще пиша, но не сега. А сега излизам да се поразходя, ще си взема камерата и в парка ще направя запис на предаването си, което ще се излъчи в часа, в който аз ще бъда на поклонение пред човека, който създаде такива великолепни и благодатни условия, че не само аз, но и всички работещи в това училище бяхме вдъхновени за най-велики дела и постижения. Пак ще дойде това време, където е текло, пак ще тече... иска се търпение. Нито една диктатура не е била вечна, на щика може да се опреш, но не и да седнеш – кой го беше казал това?! А в ПГЕЕ в момента управлява директорка, която сама се уподобява на "тънък кинжал", който, видите ли, съвсем лекичко се забивал в сърцето... Съжалявам, но пиша тия неща с болка. Не желая някакъв реванш, не ме води злоба, страдам обаче заради жестоката несправедливост. Не е справедливо, разбира се, да те обявят ей-така, по един женски каприз, за "пълен некадърник" и да те опраскват непрекъснато – само защото не си кандисал да преклониш глава и само защото не желаеш да си плюеш сам в лицето, в достойнството. Не е справедливо, но не и човечно това. За мен така стоят тия неща. Г-н Паунов имаше простичка философия, която ми повтаряше всеки път като разговаряхме в последните години, ето, ще се опитам да възпроизведа думите му точно: – Какво искаш от човека бе?! Как е възможно това – не мога да го проумея?! Този човек е дошъл тук да си изработи хляба, да си отглежда семейството – като всички други! Остави го на спокойствие бе, недей да го мъчиш и тормозиш: тогава само човекът ще си покаже таланта. За какво живеем ако сме подобни на зверове и се изяждаме?! Как така ти ще ядеш хляб, пък на ближния няма да оставиш и троха?! Не, това не е човечно! Не мога да го проумея това?! Не мога да разбера тия хора?! Ти да искаш всичко, а за другия – нищо! И значи, Ангеле, всичко е бляскаво в училището ни, други проблеми няма, само това как ти преподаваш философията е проблемът?! Майчице, какви глупости?! И как издържаш на тия всекидневни гаври?! Това е непоносимо! Не, аз това не мога да го приема! 19

Лоша работа! Ами ти си длъжен да се защитиш, ще заведеш дело в съда, но така не бива. Не е този начинът. В голяма грешка е въпросната особа. Много се е объркала нещо. Но не тя е виновна, а тия, които са я турили там. Тя просто прави това, което може. Власт на такива не бива да се дава. Но какво е наред в държавата ни, та това да е наред?! Не знам как ще я караме нататък. На моменти се отчайвам. Простотия до шия! Ще ни умори нацията тази простотия бе, Ангеле! Задушава ни простотията. А образованието ще се оправи когато властта не пречи на учителите да си гледат работата. Работата на учителя е много тежка и никой не трябва да му пречи да си върши работата качествено. Доверие към учителя се иска. И доверие към учениците. Като се довериш на човека ти му даваш криле и той политва сякаш е птица. Това е. Просто е. Как може властващите да ги е страх да разберат и да приемат тези толкова прости истини?! В този дух сме си говорили там, на масата в кафенето пред училището ни. С г-н Паунов, Бог да го прости, имахме съвсем родствени разбирания за нещата от живота. Мислехме, дето се казва, в една посока. Опитвам се да изразя с мои думи неговата философия за живота, но е трудно. Той е инженер и не обичаше да философства много. Но имаше философски наклонности. То философското е тъкмо човешкото. Ох, да спирам! Аман от писане! Проклето да е това писане! Но какво да правя: такава, изглежда, ми е съдбата... Хубав ден ви желая, приятели! Виждате ли сега, в оптиката на станалото – внезапната смърт на един талантлив човек, на една голяма личност – какво е истински важното в живота?! Първо, да не забравяме, че сме смъртни и че смъртта ни дебне, може да ни споходи във всеки един момент. Второ, да се самозабравяме, да не се мислим за велики и вечни, на този свят няма вечност, а всичко е преходно, дори и властта (трябва да пиша на г-н Премиеро писмо по този въпрос, он спешно се нужда е от истината по него). Самозабравянето на властниците е фатално и гибелно. Човеци следва да бъдем независимо от всичко, ето и това е главното. Бъдете човеци тогава, а ако не сте – направете нужното да станете! Хайде, с това ще завърша. Бъдете и здрави, без здраве няма живот! – ето ви още една крещяща баналност, която обаче е фатално важна. Най-много от всичко пазете сърцата си: защото там са изворите на живота! Виждате ли как добре го е казала Библията? Това е най-важното, да пазим сърцата си, аз моето не го опазих изобщо... 5 коментара: Анонимен каза: Как не те е срам безсрамнико!!!!!!!!!!!!!!!! И смъртта на Паунов да използваш за своите мръсни цели!!!!!!!!!!!!! Ти си същинско изчадие адово!!!!!!!!!!!! Проклет да си!!!!!!!!!!!! Бивш учител в ПГЕЕ каза: Бог да го прости. Беше велик Човек. Томи Томев каза: Да почива в мир! Такива хора не се забравят. Те оставят светла диря след себе си.

Иванка Топалова каза: Единственият, който обрисува В.Паунов, това си ти, Ангеле! Това е случай, в който не може да се пише рационално – и колкото и много да се пише, все е малко. Благодарим ти, че успяваш да представиш на всички останали истинския човек, ЧОВЕК в истинския смисъл. Аз познавах Венко почти 60 години, баща му на Жак е бил приятел и с бащата на Веньо. Емоциите ми са много силни – не зная какво излиза от клавишите... Благодарим ти! Толкова много неща си извадил от историята, и толкова още може да се намери. В този момент наистина искаме да има ГОСПОД. Отидоха си едни 60 години от живота ни... Анонимен каза: Ха наздраве, Грънчаров: пиян ли беше като писа тия гламави словословия и пустословия?! Не те ли е било срам да се подмазваш толкова на директора си на времето? А сега обвиняваш нас, че уважаваме госпожа Анастасова... аман от двойни аршини!!!!!

Строители на капитализма: инж. Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието Преди около месец благодарение на медиите в цялата страна нашумя историята за онази ученичка от една елитна пловдивска гимназия, която направи стриптийз пред кабинета на директора и беше заснета на видеоклипче от нейни съученици. То не бяха коментари, то не бяха интервюта, то не бяха прочувствени анализи и морални вопли. С една дума, за една глупост се шумя доста дълго. Но най-интересното е, че нито една медия не се сети да каже поне няколко хубави думи за тази елитна гимназия, чиито ръководител е героя на моя разказ: инж. Венелин Паунов. Занимаваха публиката със “сензационния инцидент”, но изпуснаха значимото, онова, за което наистина си заслужава да се говори. Не мога тук да не констатирам поне това: медиите у нас си позволяват да служат тъкмо на опростачването на нацията, гонейки някакви тъпи сензации и криейки в същото време онова, с което тя може да се гордее. Ето за да запълня тази празнина пиша своя разказ. Ако отидете в Пловдив за по-дълго време и стане дума за професионалната гимназия по електротехника и електроника, то няма как да не ви кажат за нейния директор поне това: “Той е голяма работа, много способен човек, такива като него са рядкост!”. А пловдивчани не хвърлят думите си на вятъра: аз бях чувал как мълвата разказва за Венелин Паунов чудновати неща дълго преди да бях имал възможността да се запозная с него. И понеже съм психолог и философ, съм страшно впечатлен след като го опознах отблизо. Искам да разкажа не само свои възприятия, но и ония неща, които всички единодушно признават у този рядък човек. Той наистина е един блестящ мениджър в образованието, а образованието пък наистина е най-сложна и деликатна сфера на управление, което прави 21

примера му още по-показателен и значим. Ще ви разкажа най-напред някои факти за гимназията, та всеки сам да си прави изводите. Какво ще кажете за едно наше средно училище, наистина елитно, съществуващо в нашенските си тъдявашни условия, което… печели със свои проекти финансиране по програми на Европейския съюз – и това не става от вчера, а от години?! Какво ще кажете за едно училище, което с тези средства изпраща свои ученици на производствени стажове в… Германия, Франция, Испания, където те работят в най-престижни фирми? За какво пък ви говори факта, че неговите възпитаници получават най-възторжени отзиви за работата си от германски, френски и испански работодатели? И това на фона на нашенската бъркотия, при която, по признание на официалните институции, ние усвояваме едва 20% от средствата, идващи от Европейския съюз? Какво ще кажете за едно българско училище, в което – независимо от това, че и то съществува в условията на нашенската несъстояла се все още действителна реформа на образованието – благодарение на редкия организационен талант на ръководителя му съществуват най-творчески условия за изява както на учителите, така и на учениците?! Вие – сигурен съм в това – едва ли познавате наши учители, които да не се оплакват от работата си, от това, че и институциите, и обществеността, са крайно непризнателни за техния труд и техните усилия. Ето пък аз ви казвам, и това е самата истина, че има една гимназия, и тя е тази, която ръководи Венелин Паунов, и в нея учителите се чувстват удовлетворени от условията, които той е създал за труд и от начина, по който насърчава тяхната изява, отнасяйки се към тях като най-ценен капитал на ръководената от него институция – нима това у нас е възможно?! Какъв е този мениджърски талант у него, какъв е този подход, та този човек успява на всеки учител и служител да каже най-подходящите думи и то така, че от тези човечни думи хората от неговия екип да се чувстват винаги окрилени, насърчени и импулсирани за най-пълноценна изява?! Ето още един факт: всички, които познават инж. Паунов, единодушно разбират и признават, че този човек, със своите способности, ако не се занимаваше с една толкова неблагодарна област като образованието, а се беше захванал и приложил своя талант в някакъв свой бизнес, то той отдавна щеше да е милионер. Каква е тази самопожертвувателност у този човек, какво е това негово съзнание за дълг пред младите и пред неблагодарното общество, та е отдал всичките си сили, дарба и цялата си душа и сърце на едно училище, за което наистина в Пловдив хората говорят с респект и дори с искрено уважение?! Вие можете ли да си представите, че може да съществува у нас един директор на училище, който да е способен и с последния ученик, дори и с тия, които са се провинили най-сериозно, да говори найсърдечно, човешки и дори приятелски, да се вълнува за бъдещето им така, както едва ли се вълнуват и техните родители?! И в резултат всеки ученик, разговарял с него, да се чувства окрилен от това, че неговата личност не е най-грозно потъпкана, а в нея директорът е открил зрънце на доброто – та нима наистина е възможно това?! 22

Мисля, че не е нужно да задавам повече въпроси от този род. Струва ми се че успях да ви намекна за най-важното и най-рядкото в един такъв талант, който обаче медиите, пък и институциите съвсем не ценят. На мен лично ми стана много болно като видях как журналисти от електронните медии разговарят с него, с каква надменност задават въпросите си, как след това жестоко орязват думите му и така монтират интервютата му, за да го изкарат едва ли не глупак – имам предвид наскоро нашумелия случай с ученичката-стриптизьорка. Настина, много, да не кажа абсолютното мнозинство от директори на наши училища заслужават едно такова отношение: тях и без особени старания журналистите могат да ги представят като глупаци. Но Венелин Паунов е от малкото изключения, когато не посредствени и карикатурни образи са ръководители на наши образователни институции – да имаме достойнството да признаем, че ситуацията в тази област у нас е плачевна. А, напротив, той принадлежи към съвсем редките случаи, когато един толкова способен човек с истински талант на мениджър се е отдал на съвсем безкористно служене на българското образование. И то до такава степен, че постиженията му са сравними с европейските стандарти за образование, за управление, за съвременни и най-авангардни методи за отношение към този най-фин капитал на едно общество – младите хора и тяхното образование и възпитание, а също и възпитателите на младежта, учителите. С една дума казано, в Пловдив има една гимназия, чиито директор е успял да я издигне на такова високо европейско ниво, че искам да обърна внимание на господин Министъра: ПГЕЕ-Пловдив (Професионална гимназия по електротехника и електроника), както съвсем безлично е наречено ръководеното от инж.В.Паунов училище, заслужава да бъде официално обявено за Първа европейска гимназия по електроника и електротехника, сиреч… ПЕГЕЕ, ако толкова държим на тези съкращения. Уважаеми господин министър, бихте ли добавили тази една буквичка в наименованието на ръководеното от този елитен мениджър образователно учреждение? Разбира се, направеното от този човек съвсем не е официално признато и удостоверено като постижение и основание за гордост. Съвсем друг тип ръководители печелят овациите на образователните бюрократични институции – тях ги награждават и ни ги сочат за… “пример”. По тази причина само той – Венелин Паунов, този самоотвержен строител на капитализма в българското образование – си знае колко главоболия е имал и има с официалните институции, за да пробива стени и да провежда своите иновации. Казах, че само общественото мнение в Пловдив високо цени постиженията на инж.Паунов. Това съвсем не е малко. Но и България като цяло трябва да знае за него. Защото именно такива личности са ни нужни – и ако техния пример зарази и много други, едва тогава ще настъпи така желания поврат в българското образование. Личностите с мениджърски талант и култура са особено драгоценни в това наше – въпреки всичко – все пак забележително време. При капитализма

личността и нейният талант решават всичко, не “кадрите”. Да не говорим колко по-важно е това пък за образованието и възпитанието. (Публикувано също в: в-к Парижки вести сайта, Актуално.ком, сайта Клуб.бг, в сайта Антен Ер, в сайта EuroChicago.сом, в-к Дума, в-к Седем.)

Една почти невероятна, съвсем правдива и крайно възмутителна история вторник, 25 септември 2007 г.

Един приятел вчера ми разказа следната поучителна, пък макар и невероятна история. Той е учител в едно елитно училище в Пловдив – професионална гимназия по електротехника и електроника – прекрасен компютърен специалист е, инженер. Аз и друг път съм писал за това училище и за неговия директор, а именно статията "Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието". А учителят, който ми разказа самата история, е инж. Атанас Атанасов. Казвам всички тия неща, за да е съвсем достоверна историята, която ще разкажа кажи-речи с неговите думи. Завежда инж.Атанасов група ученици от пловдивската гимназия във Франция на производствен стаж. Който е прочел статията за директора на същата гимназия инж.Паунов вече знае, че това елитно училище в Пловдив има невероятни постижения в полето на европейската интеграция. И то още дълго време преди България официално да влезе в Европейския съюз. Групата наши ученици 24

се установява в град Шатилон Сюр Сен, а тамошното училище, с което имат тясна връзка, се нарича Лицей "Дезире Низар". Към нашата група ученици бил прикрепен техният заместник-директор, а именно мосю Ноел Естра. Всички тия факти, повтарям, са нужни именно за пълната достоверност на невероятната история, която ще ви разкажа. А ето и самата история. Ще я предам от единствено число, както ми я разказа инж. Атанасов, за да звучи историята съвсем автентично. Та този мосю Естра ни водеше навсякъде – казва ми инж. Атанасов – показваше ни това-онова, обясняваше ни нещата. Отначало беше един такъв важен и студен, но много учтив, ала постепенно се сближихме, почнахме да разговаряме по какви ли не теми. Дори и вицове почнахме да си разказваме, да се смеем, станахме приятели. И както си разговаряхме съвсем непринудено, стана дума и онзи мосю Естра изведнъж попита: Абе вие, учителите, в България колко пари получавате като заплата? Аз му казвам на този мосю Естра: 200 евро. Увеличих малко и закръглих, та да изглежда по-солидна нашата тукашна заплата, няма да се излагаме я. Той обаче ме погледна крайно изненадан и ме помоли да му запиша цифрата, смятайки, че има някаква грешка. Написах му я, той погледна и, озадачен крайно, сложи една нула отзад, и каза: Може би имате предвид това? Не, повтарям му: 200 евро, и зачертавам нулата. Оня ме погледна като че ли гръм го е ударил. Човекът не можеше да повярва и дори рече: Не, това не е възможно, вие се шегувате с мен! Или пък ме лъжете?! И аз почвам да му казвам, че съм съвсем сериозен, че това е самата истина, ето, ако иска да попитаме учениците, които бяха наблизо и работеха, няма да се лъжеме я. Мосю Естра ме гледаше с недоверие, горкият човек не можеше да асимилира тази цифра. И почна да ме пита: колко струва бензина, колко струва това, колко струва онова. Отговарях му, а той възкликваше всеки път: Се импосибл, се импосибл, сиреч това е невъзможно, това е невъзможно! В един момент г-н Естра, съвсем отчаян, но някак си и възмутен, скочи да ми показва колко пък вземат френските учители. Извади папка с разпечатки, и показа фиша на един учител, който в това време преподаваше в съседния кабинет, и на който, както се оказа, му оставала една година до пенсия. Той вземаше 3200 евро. Сиреч за месец вземаше толкова, колкото аз, един български учител с висше образование, инженер, вземах кажи-речи за две години. Но при това, този преподавател със заплата от 3200 евро се оказа, че е... среднист, просто е специалист в професията, който го ползват да преподава практика на учениците и му плащат за това заплата. А пък истинските преподаватели или учители във Франция вземат заплати, които започват от 5000 евро и растат нагоре в зависимост от стажа и други неща. По тази причина за преподаватели по практика слагат среднисти, защото ако сложат инженер, трябва да му плащат в пъти по-голяма заплата, както плащат и на всички други учители. Сега пък аз се хванах за главата. Каза ми се също, че това е редовната му заплата, а че лекторските часове се заплащат там допълнително, и то по около 100 евро на час! Санким за два часа 25

преподаване един френски учител взема колкото заплатата за цял месец работа на един български учител! Ето по тази причина уважаваният мосю Естра дълго не можеше да повярва като му казах, че заплатата на български учител е 200 евро, а пък само ние си знаем, че тя и толкова не е, тя си е реално 150 евро. И горкият мосю Естра най-после започна да пита така: Ами вие в такъв случай как живеете? Ами оправяме се някак - какво друго да му отговоря?! Човекът много се натъжи. И от този момент като започна да ни кани на кафе цялата група, да ни черпи, непрекъснато ни водеше тук-там и плащаше той. Явно изглежда се почувства задължен да помогне поне малко на бедните си европейски събратя, изпаднали в крайна бедност. Французите наистина са крайно сърдечни, но и по тази причина дори състрадателни хора... Ето тази история ми разказа инж. Атанас Атанасов, перфектен специалист по компютърните технологии от елитната Пловдивската гимназия по електротехника и електроника. Какво да каже човек – нищо не може да каже. Тъжна и най-вече унизителна работа е тази: как ние, българите, се отнасяме към своите учители. И най-вече позорно е това как българските управници, българската държава съвсем не цени труда на българското учителство. Знае се добре, че без специално внимание към образованието и поставянето му като приоритет и българската икономика в крайна сметка не може да просперира, знае се и е отдавна доказано, че образованието стои в основата на икономическия просперитет, а оттук и на материалното благоденствие на нацията. Пък и, защо не, и на духовното и личностно израстване на човешките същества, съставляващи тази нация. Без съвременно, качествено, напредничаво образование за наникъде не сме. Ето това ми разказа моят приятел инж.Атанас Атанасов, Наско, от елитната гимназия по електроника и електротехника в Пловдив. Този човек подобно на някакъв себеотрицателен възрожденец въпреки всичко стои тук, в България, вместо да бие шута на тази неблагодарна държава и да иде да работи в чужбина, където такива специалисти като него се търсят като топъл хляб. Представяте ли си, имаме такива прекрасни специалисти и учители, а ги държим тук при найунизителни условия. И дори на всичкото отгоре често роптаем срещу учителите ни. И сме им крайно неблагодарни, въпреки че те правят чудеса в условията, в които са поставени. Учителите ни били такива или онакива, чува се оттук-оттам, а пък медиите охотно тиражират всякакви, дори и най-несправедливи "мнения". А аз пък смятам, че учителите ни са не по-лоши от своите европейски събратя, а може би са и много по-добри. Но както всички ние, българите като цяло, сме доста пострадали от историческите превратности, така са ощетени и всички съсловия, групи и индивиди. Някои обаче не го и съзнават даже. Станишев пък настройва едни съсловия срещу други, та да си дърпаме мизерния комат хляб и да вадим залъка хляб ако може и от устата на другия – и да го натикаме в собствената уста. Чухте ли го вчера какво каза по телевизията? Срамна работа е тази, как не разбират тези хора, че така не се управлява държава! Принципът "Разделяй и владей", 26

настройвай всички сега срещу учителите, утре срещу лекарите, после пък срещу миньорите, не върви да се ползва в наше време. Но нашите управници без срам го използват, сякаш са рудименти, изкопаеми от едно друго, отдавна отминало време. За жалост така е, и затова нещата у нас са толкова объркани, че даже не е за приказване...

Животът, личностите и чувствата в едно осиротяло училище четвъртък, 16 септември 2010 г. Събуждам се по някое време и скоро разбирам, че вече не мога да заспя. Доста време се въртя, обзет от порой мисли, от които няма отърваване. Няма начин, ставам. Часът е 3.29 сутринта. Днес съм на работа и трябва да ставам и по-рано. Пускам компютъра, ето ме на линия съвсем рано, не ми се спи. Нека да спят блажените щастливци с чиста съвест, със съвест като младенците, аз не мога. Вчера се откри учебната година и при нас, в моето училище – ПГЕЕ (Професионална гимназия по електротехника и електроника) в Пловдив. Както си му е реда се откри, макар че тази година има и промени: имаме нов директор (Стоянка Анастасова), а пък колоси на гимназията като Венелин Паунов, вече бивш директор (аз за него съм писал тук: Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, блестящ мениджър в образованието), Жак Асса, доайен на училището, работил в него от създаването преди повече от 45 години (за него пък трябва да напиша, понеже е голяма личност), Иван Блянтов, учител по математика (последният от голямата четворка знаменити математици в това училище, освен него в нея влизаха и В.Марински, Й.Господинова и Ст.Станев, вече покойници, Бог да ги прости, първите двама починаха преди да се пенсионират, а пък последният, г-н Станев, почина година след като се пенсионира), Катя Колева и още много други. Училището осиротя без тия заслужили преподаватели и колоритни личности от голям мащаб, но какво да се прави, казваме, че "животът е такъв, не можеш да го спреш". Тъжно е без тях, такава е човешката душа, а пък аз съм сантиментален човек и го изживявам, понеже много се бях привързал, а и съм консервативен. "Шефът", както го наричаха всички, и учители, и ученици (ето някои отзиви предимно на бивши наши ученици, сега студенти, за инж. Паунов), вчера беше дошъл на откриването на учебната година, ръкувахме се, каза "Поканиха ме, не мога да откажа!", а после забелязах, че гледа тържеството с блеснали от вълнение очи. Този човек се беше така привързал към училището, че живееше с него, за него училището беше станало сякаш част от него самия, от душата и личността му. Рядкост е да се намери такъв енергичен, ентусиазиран ръководител, който, каквото и да говорят някои, умееше да създава настроение сред всич27

ки, да създава онова, без което училището се превръща в грамада от бетон, а именно, създаваше неговия дух. Без него училището вече съвсем няма да е същото, въпреки че той сякаш е вградил себе си в него, ала нещо голямо изчезва безвъзвратно. Е, ще остане спомена, защото, както казах, животът е безпощаден. Преди време, когато от инспектората представиха новия директор и благодариха на шефа "за неговата неуморна дейност" – впрочем, дейността му наистина си беше неуморна в съвсем буквалния смисъл на тази дума! – той, милият, така се развълнува, че дума не можа да каже, силната емоция го задуши, и той промълви само това: "Остарях, съжалявам, остарях, приятели!" – и се разплака. За него животът му беше училището, отдал се беше без остатък на него, всичко от себе си даваше – това никой не може да му го отрече. Питаха го вчера колеги как е сега животът, той, пролича си, че тежко изживява промяната, рече: "Ами на вилата стоя, това-онова, но няма какво да се прави!", а пък аз му рекох: "Трябва да си намерите нови занимания!", а пък той преглътна. Какво нещо е животът, да се чуди и мае човек: ето аз, примерно, не знам защо, но си мечтая да се пенсионирам – дай Боже да доживея и да оцелея дотогава! – понеже ми се иска да се отдам изцяло на моите занимания. Т.е. на писането, четенето, книгите, смятам, че изобщо не мога да скучая като имам да чета и да пиша толкова книги още! А ето, трагедията на шефа, излиза, е голяма, за него училището беше това, което за мен са книгите; ако някой ми отнеме възможността да пиша и чета книги, аз, чини ми се, в същия миг ще умра. Дано г-н Паунов се адаптира по-леко, дано преживее голямата жизнена промяна, дай Боже! Да кажа нещо и за г-н Жак Асса, не мога да не кажа нещо и за него. Той не дойде вчера, представям си пък на него колко му е било мъчно. Тоя велик човек, подобно на шефа, живееше с това училище и беше се превърнал в нещо като негова емблема; стане ли дума за "тета" в Пловдив, всеки, който е имал нещо общо с това училище, ще се плесне в челото и ще каже: "Хей, а как е Асса, още ли е там?!". Знаменит човек беше той, невероятен педагог, колоритна личност, винаги усмихнат, е, учениците по-добре знаят как с усмивка им пишеше двойките и ги връщаше от изпити – докато не научат, при него нямаше компромис, нямаше пощада. Но защо говоря "беше", той, Асса, да му дава Бог здраве, е някъде, но това, че вчера го нямаше на тържеството, за мен, пък и за мнозина, беше непоносимо. Ето че "тета" загуби основната си опора, колосът, който го крепеше. Той беше нещо като непоклатим темел и като скала, върху която беше изградено това училище – не като сграда, а като институция. Не знам как ще понесем отсъствието му, тежко ще бъде, особено за меланхолици като мен, които много преживяват неща от този род. Вчера като мислех за тия неща, отвреме-навреме усещах, че направо ми се плаче: страшно нещо е животът, и е безпощаден, никому не прощава! И най-лошото, което още може да се каже, е че животът лети, фърчи, не спира и 28

миг шеметните си обороти, които с годините нарастват. Ето, на 51 години съм, и усетих вече това; представям си как ли пък се чувстват по-старите от мене! И най-коварно е чувството за невъзвратимост: преживяното, веднъж станало и случило се, отлита в миналото и вече не може да се върне. И младостта, и жизнените сили чезнат, намаляват, тялото старее, ала душата ни, горката, си е все същата: духът не старее, не може да остарее, стига да го има! Ето, че тия хора Асса, Блянтов, Паунов, Колева, останалите – носеха и пръскаха от духа си наоколо, не се щадяха, даваха всичко от себе си – на младите, на училището, на човеците, на страната си най-сетне.

За Асса ми е мъчно още повече и за това, че той беше стълб и на Гражданския дискусионен клуб – основател и най-деен участник в дискусиите. Той е универсална по познанията си личност, той е нещо като енциклопедистите от миналите векове, нищо чудно да е последният българин от такъв мащаб; рядкост са, повтарям, хората като него. Аз много преди да започна работа с него в едно и също училище го знаех, бях присъствал на негови лекции в един клуб, наричаше се клуб "2001" в Младежкия дом, а ето, че ни било съдено и заедно да работим. Научих много от него, повлия ми, понеже кажи-речи всяко междучасие бяхме с заедно, обсъждахме какви ли не въпроси. И колко ли пъти, увлечени в разговора по коридора, закъснявахме за час; а пък учениците от вратата, пред която говорехме, най-любезно ни успокояваха с думите: "Няма нищо, поговорете си, ний не щем да прекъсвате сладкия си разговор заради нас!" – и ни гледаха ухилени. Те и учениците ни са специални в това наше училище, колоритни са, както се казва, "голяма работа" са нашите ученици, ама за тях приказката ми нека да остане за друг път, щото отплесна ли се пък за тях, спиране няма. Жал ми е че не можах да се разделя с Асса, не сме се виждали от преди ваканцията, дано дойде някой ден 29

да поговорим отново. Сигурно ще дойде, щото имам чувството, че душата на тоя човек е вградена така в нашето училище, че едва ли някой може да я извади от неговите стени. Почти същото, което написах за Асса, важи и за г-н Иван Блянтов. Духовит събеседник и бляскав преподавател; всяваше респект у всички, и у ученици, и у родители, и у колеги. Също такъв колос в българското – или поне в пловдивското - образование като Асса. И като Катя Колева. Личности с духовно излъчване и с духовно превъзходство, които просто няма как някой друг да ги замени. Личността, когато я има, е съвсем незаменима. И като се извади някоя личност отнякъде, зейва празнина. Затова казвам, че училището ни осиротя. Преди няколко дена – аз още бях отпуска – минах през училището и видях Иван Блянтов да седи в кафенето, намиращо се в самото училище. Бързах нещо и отдалеко му рекох: "Здрасти, тия дни ще се видим и ще говорим!" и понечих да тръгна към колата си. А той рече: "Няма да се видим! Тръгвам си!". Няма как, при тия думи отидох при него, и той, в своя си стил, ухилен, поясни: - Абе нали знаеш, криза е, оказа се, че в бюджета нямало заделени пари за памперсите на такива като мен, та ни освободиха всички до един пенсионери! Каза тия думи като се смееше със заразителната си усмивка. Поговорихме съвсем малко, и в един момент дойде една колежка та ме заговори, и разговорът ми с г-н Блянтов остана незавършен. Затуй ми се иска и той да мине някой ден през училището, та да си довършим разговора. Страх ме е да не излезе, че съм коравосърдечен и съм подценил проблема му. Макар че нашите разговори край нямат. С него, примерно, имаме напълно еднакви политически убеждения и ценности; с Асса имаме диаметрално противоположни – е, не съвсем де, но, да речем, несъвместими – ала пак се уважаваме, щото и двамата сме диалогични и възпитани хора. Та искам да кажа, че е много приятно да общувам с тия хора, казах, от голям мащаб, и се питам: какво ли е било тяхното – на Паунов, Асса, Блянтов, Колева... – въздействие върху душите на младите, щом на мен, дъртака, така силно повлияха?! Сигурно е било неоценимо и твърде мощно. Дали обаче те самите си дават сметка за това? Едва ли сега си дават, но след години непременно ще си дадат. Това е животът, такъв е животът. Кой не си спомня с умиление за своите учители? Само непоправимите темерути, изродите и пълните простаци. Шефът често ме е спирал по коридорите и с тих глас, оглеждайки се, на ухо ми шепнеше, за да не чуе друг: "Абе, Ангеле, имам един въпрос към теб: можеш ли да ми кажеш какво да правим с тая простотия у нас бе, човече? Задушава ни отвсякъде! Не се търпи вече! Ето, ти си философ, трябва да можеш да ми отговориш на въпроса. По цял ден мисля за това, е, какво ще кажеш?". Аз му казвам нещо, обсъждаме набързо темата, стигаме до общи възгледи (няма да казвам засега какви), а той, стенейки, и държейки се за главата, отминава, а пък аз отивам в час. А пък обичайния, стандартния му въпрос, който задаваше не 30

само на мен, си беше, разбира се, този: "Хей, Ангеле, доволен си от живота, нали?!" и докато измислиш що да му отвърнеш, той отминаваше, забързан да свърши някоя работа. Такъв беше нашият директор. Тъжно е, но това е животът за нас, човеците: няма вечни неща, а най-невечни сме ние, хората. Но има нещо вечно и у нас: душите ни, емоциите ни, спомените, преживяното, човешкото помежду ни. Тия неща остават завинаги. И трябва да ценим тъкмо тях, а не преходното, мимолетното. Онова, което най-вече се цени у нас – за жалост... Та такива ми ти работи. Живот. Какво повече да каже човек? Аз затова повтарям във всичките си статии и книги: трябва да се извади от българското училище всичко онова, което пречи на живота. Образованието е живот, нещо повече, то е най-висша форма на живота: то е духовен живот. А има много неща в "системата", които се мъчат да задушават живота. Както и да е. Не за това ми е думата сега. Хубавото е, че аз накрая случих на директор, а иначе преди това съм имал толкова битки с директори-профани, че не ми се мисли за това... Шефът ми обеща да дири спонсори за книгата ми за образованието, но после, улисан в други работи, изглежда забрави. Може сега като е пенсионер, да се сети, знам ли? Поне има време за мислене, за което най-вече му завиждам. И на него, и на Асса, и на Блянтов. Онова, което остава от живота ни, са нашите мисли. Заради мислите, колкото и странно да ви изглежда, си и струва да живее човекът. Без мисли сме едно нищо. Ако пък са записани мислите ни, ще останат и след нас, завинаги. Най-ценното, което човек може да направи, е да запише мислите си и да ги завещае на бъдните поколения. Ето заради това си струва да се живее. Така мислят непоправимите идиоти като мен: философите... Ала при пенсионерите, предполагам, най-тежкото е тъкмо това: имат време за мислене, а няма с кой да споделят мислите си. За учителитепенсионери, които пък цял живот са си вадили хляба с говорене – щях за малко да кажа с езика, ама се получава глупава двусмислица! – това противоречие, изглежда, е непоносимо. И затова ще мисля да измислим нещо, което да предложим за нашите нови пенсионери от училището ни: трябва да им се дава възможност барем веднъж в месеца да идват и да ни изнасят нещо като лекция - на която да излагат мислите си. Не знам дали си давате сметка, но мислите на такива хора са безкрайно ценни. Но да цени чужди мисли може само оня, който сам "има мисли". Философският (граждански де, но то е същото) дискусионен клуб ще мисли да направи нещо по въпроса... Та да се върна на думата си, на това, заради което почнах да пиша това есе. (Отклоних се доста, май вече и аз почвам да склерозирам. Нищо чудно за философите тия разрушителни за мозъка процеси да настъпват на по-ранна възраст. Ще видим, скоро ще проучим практически как стои тоя въпрос.) Значи мина тържеството, аз се повъртях в училището (не съм класен), и по едно време рекох да си тръгна за в къщи. 31

В къщи жена ми, милата, тихичко си плачеше. Знаете, тя също е учителка, но е безработна; при това обича училището толкова, колкото аз го мразя (е, не го мразя съвсем де, но казвам така, за да се получи изречението). Най-много безработните учителки плачат - ако не го знаете, да ви го кажа аз - тъкмо на 15 септември. А след това не по-малко плачат на 24 май. Понеже тях, излиза, системата ги е оценила като излишни, като ненужни. А те, горките, обичат училището много повече от другите, от работещите учители. Защото човешката душа е устроена така, че най-много ценим това, което нямаме. Та подарих на моята безработна жена-учителка цветята, които бяха подарили на мен. Тя като докосна цветята ревна с глас. Когато работеше, се връщаше отрупана с букети на този ден. Когато е без работа сякаш рухва тая жена. Пиша това, за да го прочете поне един от ония повече от 30 коравосърдечни директори, при които тя кандидатства за работа, ала те я отрязаха без капка жалост. Оцениха я като излишна, нищо че е с две магистърски дипломи: за начална учителка и по английски език. За радост, директори от този сорт не четат блогове в интернет. Те имат други "четива" и "книжки", към които са привързани. Мълвата упорито твърди, че ако нямаш връзки или ако не дадеш подкуп, забрави някой директор да те вземе на работа. Сигурно има нещо вярно в тия слухове... А пък за моята жена имам чувството, че е беззащитната жертва, на която моите врагове си отмъщават, понеже на мен кажи-речи нищо не могат да ми направят – освен да ми вземат здравето, което с тия шантажи успяват прогресиращо. Забелязал съм, че откак пък имам блог, в който всеки ден пиша, "моите политически приятели", които са все на ръководни места, направиха така, че жена ми съвсем да не може да си намери работа. Но да оставя тая тема, тя е особено мъчителна. Та тежка се очертава да бъде тази учебна година, особено за моето семейство, което има злата участ да е "учителско". Аз жена ми за нищо не виня, понеже тя като жена подобава да е учителка. Ама аз какво правя та се подвизавам в тая област, уж съм мъж, ала какъв мъж съм щом като не мога даже да изхраня семейството си?! Защото може би не знаете, но учителите в нашата страна са подложени на нещо като геноцид – с тия заплати. И с тая жестока неблагодарност от страна на обществото, което се сеща за тях само два пъти в годината: на 15 септември и на 24 май. (Забележка: Тия дни ще напиша отделно есе, в което искам да кажа нещо на новата директорка на моето училище г-жа Т.Анастасова. Тя се нагърби с твърде тежка задача, за което й се възхищавам; възхищавам й се на куража. С нея започва нов етап от развитието на училището. То ще се модернизира, понеже тя е човек с най-съвременни разбирания. Животът не спира, той продължава, вечно се възобновява и ражда новото. Затова е и така вдъхновяващ. Въпреки обземащата ни понякога носталгия към миналото, към вече преживяното. Или точно заради нея, знам ли?) 32

Предложения за иновации с оглед подобряването на възможностите за творческа изява на учителите и учениците в ПГЕЕ-Пловдив сряда, 29 септември 2010 г. До г-жа Стоянка Анастасова, Директора на ПГЕЕ-Пловдив Г-жо Директор, Във връзка с Вашето съобщение по всяко време да Ви даваме свои идеи за развитието на гимназията и за различни иновации за подобряване на отношенията, учебния процес и училищния живот изобщо искам да предложа следното: ● ДИСКУСИОННИЯТ КЛУБ, който по идея трябва да бъде място за свободна изява на личността и духовните качества на най-добрите, на елитните ученици, би следвало да бъде подпомогнат с оглед утвърждаването му. В тази връзка предлагам: - Класните ръководители да информират учениците от своите класове за съществуването на Клуба (за целта ще подготвя текстови материал, който може да бъде прочетен пред всеки клас), да обсъдят с класовете си как Клубът може да бъде използван за обогатяване на темите, обсъждани в часа на класа; примерно представителите на класа в Клуба (1-2-3 ученика от всеки клас, именно ония, които имат по-развити интереси в областта на личностното развитие, гражданското образование, философията, психологията, историята и пр.) биха могли да представят в часа на класа интересни теми, които са обсъдени в Клуба; - Да бъде предложено на Ученическия съвет на училището да приеме Клуба за свое "мероприятие", да го включи в плановете си, да инициира избирането на Клубно ръководство от състава на най-активните членове на самия Клуб. Да се помисли за постепенното утвърждаване на Клуба като структура, членството в която е въпрос на престиж и на най-високо личностно признание, по подобие на младежките (студентски и ученически) клубове, които съществуват в САЩ и в Западна Европа. - Преподавателите най-вече по хуманитарните предмети да подпомагат (като консултанти) ръководството на Клуба, съставено от все от най-активни ученици, като предлагат теми, участват в дискусиите, консултират ония ученици, които сами искат да проведат дискусия по избрана от тях тема или пък да изнесат доклад. - В тази връзка в училището да се изработи стратегия за работа с найдобрите, с елитните ученици, като се създадат необходимите условия за тяхната по-пълноценна личностна и творческа изява. Готов съм да помогна за изработването на такава стратегия. Много са интересни предложенията на самите ученици в тази насока, на които трябва да бъде обърнато най-голямо внимание. 33

● Предлагам в училището да бъде създаден УЧИЛИЩЕН ВЕСТНИК с периодичност 1 път в месеца (с книжно и онлайн-издание), в който да се документират събитията в училищния живот и най-вече учениците да имат възможност да се изявяват като творчески мислещи млади хора - в различните области на знанието, науката, техниката, ценностите, личностното и духовното израстване, възпитанието и пр. Във вестника могат да се публикуват есета и статии, написани от ученици, на всякакви теми, които интересуват самите тях: наука, техника, музикални новини и интереси, за изява на учениците в областта на литературата и пр. Смятам, че един такъв вестник с редколегия, съставена от ученици, може много да спомогне за обогатяване на училищния живот и за творческата изява на младежите. Готов съм лично аз да им помагам за всичко, тъй като сам издавам свой блогърски вестник (в-к ГРАЖДАНИНЪ) с периодичност два пъти в месеца, а също от година съм и главен редактор на философското списание ИДЕИ, чиито 4-ти брой предстои да излезе до средата на октомври. ● В училището да започне работа постоянно действащ ТВОРЧЕСКОМЕТОДИЧЕСКИ СЕМИНАР за иновации в осъвременяването на обучението и за по-свободна творческа изява на учителите, а също и за подпомагането на младите колеги – в утвърждаването им като учители. Смятам, че е съвсем реалистично семинарът да се събира веднъж месечно. На него учителите би следвало да представят новости и находки, които са открили или научили, да обменят опит, да правят презентации на уроци, теми и пр., да изнасят доклади и пр. Смятам, че една такава свободна организационна форма – в работата на семинара учителите би следвало да участват само на доброволна основа, именно, като изява на своя осъзната, лична, вътрешна (и професионална) потребност - може много да подпомогне повишаването на квалификацията на преподавателското тяло и решаването на нелеките общи проблеми от всякакъв характер (включително и дисциплината на учениците и т.н.). Предлагам също да се направи така, щото в работата на СЕМИНАРА да бъдат привлечени вече пенсионираните колеги с толкова богат преподавателски, методически, организационен, професионален и личностен опит, щото наистина е престъпление да не се възползваме от възможността по-целенасочено да черпим от опита на своите колеги, работили цял живот в тази толкова трудна и изтощаваща сфера, сферата на образованието и личностното формиране на младите. От друга страна тяхното участие в работата на семинара за тях самите ще бъде начин да бъдат подпомогнати в преодоляването на носталгията по училищния живот, в в по-плавното им адаптиране към тази толкова голяма промяна в живота им, каквато е излизането в пенсия. Готов съм да участвам в работата на семинара най-активно, с изнасянето на свои доклади по проблеми на образованието, нови подходи в преподаването и също така по отношение на начините за модернизиране и повишаване на ефективността на практическите прийоми в преподаването на хуманитарните

предмети, което пък може много да помогне и на преподавателите по останалите предмети. ● През миналата година на няколко пъти се опитах да организирам представяне и дискусия по тезите, изложени в новата ми книга със заглавие ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ. За жалост това не се получи, което е необяснимо за мен, след като всички участваме и преживяваме всички проблеми, трудности и кризата в тази област. За жалост, в часовете, в които трябваше да се проведе представяне на книгата и дискусия по нея, с едно-две изключения никой не дойде и не се заинтересува. Признавам си, почувствах се засегнат и дори обиден от едно такова тотално безразличие, което за мен е необяснимо, след като всички, както казах, работим все в една и съща област – и се пържим на все един и същ огън. Предлагам в рамките било на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ, било пък на МЕТОДИЧЕСКИ ТВОРЧЕСКИ СЕМИНАР на учителите да се организира представяне на книгата ми, за което съм готов да направя каквото е необходимо. Това е основното, което предлагам сега. Бих искал да внеса някои свои предложения и по други проблеми на училищния живот (примерно: относно съхраняването на материалната база, начините за подобряване на дисциплината на учениците, предотвратяване на "бягства" от часове и пр.), но по тях за момента се въздържам, още повече, че те ще бъдат обсъждани на педагогически съвети. Ще се радвам по предложените по-горе новости да възникне едно поположително отношение в училищната общност, понеже се страхувам тия предложения да не бъдат приети като "прекалено обременяване" на всички нас с "излишни задължения". Вярвам, че Вие лично като ръководител, след като вече показахте пълната си откритост към промените, ще съдействате активно щото позитивното от горните предложения да бъде по-скоро реализирано в живота. С уважение: Ангел Грънчаров

.Яви се идея за създаване на "Клуб на свободните духове от ерата на

Венелин Паунов" събота, 17 ноември 2012 г Тази съботна сутрин изглежда е съвсем благодатна и, да се надяваме, благословена: току-що в телефонен разговор, проведен със заслужилия доайен на Професионалната гимназия по електротехника и електроника в Пловдив г-н Жак Асса най-спонтанно се роди идеята да учредим Клуб на свободните духове от ерата на Венелин Паунов – бившият, но толкова човечен и свободолюбив директор на това знаменито училище, сега вече пенсионер. Реченосторено, ето, учредяваме го – засега само в интернет, но съвсем скоро ще поч35

нем да се събираме и на живо. Всеки ученик, възпитаник или учител, бивш или настоящ, който смее да се нарече "свободен дух", е поканен да се включи в нашия Клуб – включително и настоящата директорка на училището! Както и подобава, тази организация на толкова всеотдайно предани и страстни поклонници на свободата, личността и достойнството е най-демократична, тя друга и не може да бъде. Веднага към току-що родения Клуб се присъедини и уважаваната г-жа Иванка Топалова-Асса, дълги години преподавала в същото това училище. Вярвам, че и много други личности от този порядък ще се присъединят към новоучредения Клуб. За нас ще е чест в Клуба да членува и самият г-н Венелин Паунов – личност от голям мащаб, за когото съм писал многократно, понеже на този човек съм безкрайно благодарен: той осигури за много години най-благоприятните условия за творческа изява на всички, в това число и на моята скромна особа; в "ерата на Паунов" аз написах и издадох основните си книги, наистина вдъхновяващо и плодотворно за всички беше неговото време! Много съм писал за този човек, за тази личност. Той справедливо е и един от найглавните герои на новата ми книга НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование), която, да се надяваме, ще излезе в най-скоро време в по-голям, не чак толкова бутиков тираж. Свободата, духът, творчеството пак са основната тема и на тази моя книга. Защото, знайно е, без свобода нищо истинско не се постига: свободата за човеците е извора на всяка благодат! Самият живот за човека е непредставим без нея! Любовта даже е свобода, какво има повече да говорим по този въпрос?! Нашият Клуб, естествено, ще бъде, както и да го погледнем, все пак една елитна, да не кажа елитарна организация; ще каже някой "Ето, тоя Грънчаров, уж е философ, пък пак си противоречи: нали щеше да бъде най-демократичен, за каква елитарност сега пък говори?!". Ще обясня. Демокрацията, да не говорим пък за същинската свобода, съвсем не предполагат, че ние, човеците, сме равни във всички отношения. Сред нас има всякакви, ние, слава Богу, сме различни - и само като различни, само като различности, сме личности! Ония сред нас, които имат дързостта да се съзнават като свободни духове, са именно най-добрите, са духовният елит на всяка общност, на всяко общество, те са неговите аристократи на духа. Аристократ не е толкова "презряна" дума, както изглежда на някои; иде от "управление или власт на най-добрите", да, най-добрите, най-благородните са аристократите. Няма нищо лошо някой да се съзнава като аристократ на духа, напротив, вдъхновяващо е! Аристократите са именно и най-ценните, най-даровитите личности в една общност или в едно общество, също така и на една нация. Не в мнозинството, царство на посредствеността, а сред истинския елит на общността или нацията, именно сред неговата духовна аристокрация, следва да се търсят най-добрите, най-ценните личности и индивиди. Самата общност като цяло е найзаинтересована от това да цени най-доброто, с което разполага. Затова нации, които ценят както своята аристокрация, така и самата личност по начало (при36

мерно, англичаните, американците, французите, германците и пр.), са сред найнапредналите, най-проспериращите нации и държави. А нации като нашата, в които личността, да не говорим пък за аристокрацията, изобщо не се ценят, съвсем справедливо са сред най-изостаналите. Ето, това трябва да бъде променено. Докато като народ не привикнем да ценим най-доброто, с което разполагаме, добро няма да видим. Аз лично смятам, че подобно разбиране органично произтича от развитото съзнание на свободния, на свободолюбивия дух и човек. Свободата, демокрацията създават прекрасни условия за всички, но от тия условия ще се възползват най-добрите, които именно играят ролята на нещо като "локомотив", дърпащ нацията напред. Във всяко едно отношение: политика, култура, образование. Образованието обаче трябва винаги да е най-напред, не най-отзад, както дори и аз го написах. А ние, българите, понеже сме допуснали наши водачи често да са най-лошите, затова справедливо и страдаме. И плащаме цялата цена за неразумността си. Няма да е как иначе. Всяко нещо в този живот в крайна сметка си получава заслуженото. Има висша справедливост. Няма мърдане, всичко на нея се подчинява. Балансът на живота в крайна сметка винаги е най-мъдрия, най-разумния, най-справедливия; всеки си получава заслуженото... Е, да не философствам повече, че май както съм я подкарал, скоро няма да мога да спра. Този текст е само информация, намекваща за същината на идеята. Тази организация е изцяло с идеална цел. Та има за задача да работи за съхраняването на славата на нашето училище от най-благодатните години в неговата история. Това "ерата на Паунов" може да бъде променено в един момент, всичко ще зависи от разбиранията на хората, които възприемат този клуб като свой. Даже г-н Паунов, убеден съм, няма да се засегне от една такава промяна, защото той, милият, работи с всички сили през целия си живот най-вече за нашето училище. Той, пък и г-н Асса, а също така и мнозина други (не мога да изброя всички, много са!), станаха емблема на това най-елитно училище. Всичко е елитно в нашето училище, и сред учениците ни има твърде много елитни ученици, ето затова и Клубът ни ще бъде елитарен. Ще бъде демократичноелитарен, както се опитах да поясня. Клуб на достойни личности, сиреч, на аристократи на духа, влюбени в свободата - аз така си представям нещата. Ще бъде Клуб на личности, които се вдъхновяват от родствени идеи, най-великата от които е именно идеята за свобода. И тази за красотата, примерно. Идеята за духа, обединяващ всичко най-добро и възвишено, е именно вдъхновяващото. Аз така виждам нещата. Както и да е. Ще видим. Работата е да се започне. Смисълът е да се прави нещо и да бъдем верни на духа, който оживотворява живота ни. И на който следва да останем верни докато сме живи. Просто е. Затова: да си пожелаем и тук на добър час! И наслука! Найшите помисли и нашите чувства са найблагородни, както и подобава за аристократите...

ЗАБЕЛЕЖКА: Ето още някои публикации в този блог, имащи отношение към темата: Животът, личностите и чувствата в едно осиротяло училище, Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, блестящ мениджър в образованието и някои други, примерно и тези, защо не: Щрихи от нерадостното битие на един учител, Някои мисли по повод "скандала", произведен от "папарака Грънчаров" и т.н. ЗАБЕЛЕЖКА 2: Желаещите да се присъединят открито към Клуба могат да го направят като запишат името и фамилията си в коментарите след тази публикация. Разбира се, предстои и създаването на Фейсбук-група със същото наименование като това на Клуба, но това, да се надяваме, ще го стори някой от помладите неговите членове, щото моя милост е твърде зает човек...

Някои мисли по повод "скандала", произведен от "папарака Грънчаров" вторник, 12 октомври 2010 г.

Преди няколко седмици ми хрумна да запиша (с камера) няколко часа по психология в училището, в което преподавам. Първоначалната ми идея беше чрез тях да предизвикам дискусия за това какво става в българското училище. После идеята ми се дообогати с нови моменти. Който иска да види какво се получи може да гледа някое и друго клипче ето тук: Видеозаписи на занятия по психология, етика и философия 38

Фактически проведох един експеримент, който в крайна сметка доведе до изненадващи резултати. Ще напиша какви са резултатите, ала нека преди това да обясня каква беше същината на замисъла, който ме подтикна да се захвана с тази работа. За сравнение ето как съм си представял нещата в самото начало: Замисълът за един интересен експеримент в училище. Ще си призная нещо: първата ми подбуда беше да запиша някои уводни "уроци", и след това да пусна техните записи на другите класове, та да не повтарям едно и също 7 пъти (в 7 паралелки преподавам психология!). Но нали знаете, по-натататък нещата взеха да придобиват по-различни измерения. Всеки, който е преподавал на ученици или пък на студенти, би трябвало да знае (стига да е привърженик на един по-жив, диалогичен начин на преподаване), че понякога се получават великолепни, т.е. много интересни часове. Които е чиста загуба да бъдат забравени; но ако бъдат записани, това ще е голямо богатство, което може да се използва за обучението на други младежи. Изобщо живото общуване в часовете по психология и философия е способно да роди безкрайно ценни мисли, настроения, идеи. И лично за мен е много жалко всичко да потъне в небитието на забравата. Затова често съм си мечтаел да мога да запиша една такава поредица от най-сполучливи часове, които по-нататък, разбира се, ще могат да бъдат използвани в обучението на нови ученици и студенти. Примерно представям си запис на един курс лекции по психология или по философия, но не монологичен, както обикновено се прави, а по-жив, с непосредствено общуване и размяна на мисли с "обучаваните". Смятам, че такива записи биха могли да станат нещо великолепно и много полезно за образованието. От друга страна пък нашето образование се нуждае от непрекъснато обновяване, от търсенето на все по-нови и по-ефективни начини на обучение и пр. Трябва много да се търси, опитва, експериментира в тази насока, понеже в противен случай рискуваме да се откъснем от живота, а пък преподаването да си остане на едно архаично ниво. Разбра се вече, надявам се, дори и от бюрократите в образователното министерство, че така, както си представят училището и ученето, повече не може да продължи: скучни уроци по скучни програми, водени от скучни преподаватели, неспособни на промяна. В тази връзка на мен ми се искаше онова, което съм достигнал в практиката, след като вече толкова много години съм търсил по-ефективни начини за обучение, всички ония мои си новости, открития, постижения и пр. да ги документирам по някакъв начин, понеже, убеден съм в това, най-вече младите преподаватели, на които в началото им е много трудно, ще бъдат твърде много подпомогнати ако някой им покаже до какви подходи, извлечени от самия живот, е достигнал в некъсия си професионален път. В тази насока ми хрумна да предложа на ръководството на училището, в което работя (ПГЕЕ-Пловдив), да се учреди един творчески и методически семинар, където преподавателите да обменят идеи за това до какви новости са стигнали в преподаването. Ето по този начин моят експеримент със записването на часовете почна да придобива по-сериозен и значим характер. 39

Имаше и много други, по-прагматични съображения за да се помъча да реализирам идеята си. Примерно такива записи, да речем, ще са много полезни за ученици, които отсъстват от часове, примерно, по болест, ала искат да видят и чуят, да разберат какво е правено в час – по интернет ще могат да се информират и по този начин, ако се правят записи и по другите часове, могат нищичко да не изпускат по време на заболяването си. Също така родители, на които им е интересно и искат да научат за случващото се в училище, биха могли да видят какво става в класната стая, да видят дали и как участва техния син или дъщеря в часа и т.н. Сметнах, че мнозинството от учениците ще ме подкрепят в тази насока, щото те все пак са по-открити към модерното, към съвременните технологии, пък и по начало би следвало да са по-новаторски настроени. Разбира се, аз добре знаех, че ще срещна и съпротива, противодействие, и неразбиране. Очаквах някои да кажат, че не желаят да бъдат снимани, че един вид по този начин се били нарушавали техните човешки права. Впрочем, човешко право е и да не искаш нищо да научиш; в такъв случай такива защо изобщо идват в моите часове?! А щом идват, би следвало да уважават моите иновации, които са насочени все в една и съща посока: в техен интерес, в интерес на младите, в интерес на по-качественото им обучение, в интерес на това да им е по-интересно и приятно в училище, та да се запалят по дадени науки и пр. Разбира се, давах си сметка, че живея в България, и че тук у нас, за жалост, и глупостта, и простотията, и наглостта, и завистта са развити в една прекомерна степен. Но все пак искам да ви кажа, че не очаквах чак такова силно противодействие, което в последните дни се засили дотам, че съм принуден да спра експеримента си. Ето какво се получи. Първо отделни ученици роптаеха, че не съм бил имал право да снимам с камера без тяхно съгласие (такива реплики могат да се чуят в началото на почти всички заснети клипчета). Да, обаче имаше ученици, които не възразяваха, така че аз почнах да казвам: който не иска да го види камерата, нека да седне там, накъдето тя не е обърната. В крайна сметка можех и само себе си да снимам, или да записвам само звука. После обаче се появиха ученици, които казаха, че техните родители остро възразявали и дори "не позволявали" да се правят "такива лоши неща" в часовете. Да, обаче пък получавах и други отзиви, а именно, че на родителите на някои ученици им било много интересно да слушат как текат часовете по психология или по философия, а някои родители дойдоха и лично ме поздравиха за чудесната идея и инициатива. Така в спорове и на моменти в караници аз все пак продължих две седмици да снимам всички часове, като някои от часовете, както и очаквах, се оказаха изключително интересни. И биха могли да бъдат полезни за много хора, и ученици, и учители по тия, пък и по други предмети. Станаха обаче и такива инциденти: в един клас като извадих лаптопа в началото на часа учениците се спогледаха, и един по един почнаха да излизат – без да ми дадат някакво обяснение. Аз в един момент затворих вратата и ги 40

запитах какво става. Мълчаха упорито. Помолих да извикат класната им наставница. И тя тогава дойде и ми държа едно "конско", от което разбрах, че класът й бил "сплотен", че "всички до един били против това снимане", че проблемът бил обсъден в часа на класа и единодушно се било решило часовете ми да бъдат бойкотирани, понеже моя милост нямала право да се държи в час "като папарак" (в такъв великодушната класна наставница ме произведе набързо, без да си дава сметка, без да полага усилие да разбере какво изобщо казва) и т.н. Аз се опитах да поспоря в тази ситуация, но се оказа, че е излишно. Като капак на всичко вече бях решил временно да си почина и да не снимам повече, понеже ми беше и омръзнало всеки ден да качвам клипове в интернет. Както и да е, давам само пример за това докъде може да се стигне в нашенски условия когато някой човек се опита да направи нещо ново и необичайно, нещо различно. Ще стане пишман, разбира се. И никой не се интересува даже и от това защо го прави. Всеки у нас всичко си знае, а най-много знаят как и какво не бива да се прави. Какво да се прави не знаят, но какво не бива да се прави винаги превъзходно знаят. Типична нашенска народна психология. Пък и да си врат носа в чуждите работи, това у нас, знайно е, най-много го обичат. Та дотук стигнах в момента. Тия дни ще напиша до какви изводи и обобщения стигнах в експеримента си. Тук мога да кажа поне следното: Постигнах нещо много важно, независимо от рисковете: подготвих почвата за една по-сериозна дискусия около съвременните начини на общуване с учениците и за обучение в часовете. Тия дни в цялата училищна общност се говори за тия "случки", като всеки си има своята интерпретация. Примерно мнозина радостно си мислят ето това: "Тоя Грънчаров пак се издъни, бравос!". Някои копнеят да съм сгазил лука така, че повече да не мога да застана на крака. Пределът на мечтите на такива хора е да бъда уволнен, разбира се. Е, сигурно има хора, които по-иначе гледат на нещата. Някои нищо чудно и да ме подкрепят. Но са малко тия хора, дето са способни на нормални човешки реакции по повод на случилото се. Но моята цел все пак е постигната: сега всички говорят за тия неща. Задачата ми оттук нататък е да поведа разговора в една по-градивна посока. Ще се опитам да го сторя. Днес в училището имаме педагогически съвет, на който би следвало да се обсъди и "скандала", произведен от "папарака Грънчаров". Не знаех, че съм станал вече и папарак; папарак само не бях ставал, ето че станах и папарак. Но за някои цели са потребни жертви. Новото никога не се утвърждава ей-така, с ръкопляскания, без освирквания, без борба. Щом ме освиркват, всичко значи е наред. Ако обаче някога ме похвалят, нещата тогава ще са тръгнали в лошата посока – и затова мигом ще трябва да се поправя. 2 коментара: Анонимен каза: Уважаеми, г-н Грънчаров, аз съм родител на едно от децата на които преподавате. Поздравявам Ви за идеята да провеждате такива експери41

менти! Само не ми стана ясно защо не сме уведомени преди самото събитие, а сме оставени в неведение за това за какво ще бъдат използвани материалите. Възможно ли беше да си дадете тел. номер на децата и да пожелаете да разговаряте с нас предварително или за Вас ние като родители бихме могли да предвидим или съчиним по свое усмотрение за какви нужди са тези записи???? Моля за извинение ако някои от моите въпроси са събудили недоумение у Вас, но право е на всеки родител да знае как протича живота на детето му в училище. С уважение: един загрижен родител който не се представя в публикацията си за да не се отрази този мой пост в интернет пространството на оценяване на детето ми. Томи Томев каза: Г-н Грънчаров, в никакъв случай не сте папарак, а новатор, защото папараците когато снимат се крият, и търсят пикантност и "жълтинка" в заснеманият материал. Новатор сте защото това което се опитвате да правите сега, след време ще бъде задължително.

Щрихи от нерадостното битие на един учител сряда, 9 май 2012 г. Смятах да мълча. Не защото се уплаших, а защото в един момент се оставих да ме подведат. Пък и ме шантажираха ето по какъв подъл начин: "Сакън, гледай да не дадеш гласност на случилото се, то си е "наш", вътрешен проблем, щото иначе ще пострада институцията; трябва да сме лоялни към нея!". Е, щото именно съм лоялен към институцията и нейния дълготраен интерес, сега решавам повече да не мълча. Ето за какво става дума. Аз съм учител, прехранвам се като преподавам философия в една найелитна пловдивска гимназия (пиша това за тия, които не го знаят). И ето каква невероятна и отвратителна история ми се случи тия дни, оня ден, в понеделник. Една гнусна история, заради която не мога да спя вече втора нощ. Никога в живота си не съм бил подлаган на подобно грозно отношение и унижение. Но преди да опиша последните събития се налага да кажа нещо един вид като прелюдия. Училището, в което работя вече 12 години, е едно знаменито и бляскаво по славата си училище, което имаше един не по-малко знаменит и бляскав директор: неговото име е Венелин Паунов. Аз за него и друг път съм писал: виж Строители на капитализма: инж. Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието, също такаЖивотът, личностите и чувствата в едно осиротяло училище, ето примерно и това Пътят към успеха и просперитета. Съвсем наскоро нашето училище чества своя 50-годишен юбилей. На тържествата обаче не присъства доскорошният му директор; не присъства, примерно, и знаменитият учител Жак Асса, емблемата на тази наистина знаменита гимназия, работил в 42

нея от основаването й, т.е. един вид явяващ се нейна жива история. Защо не присъстваха ли? Ще разберете съвсем скоро, стига вече сами да не сте се досетили. Така. Училището си има нова директорка от две години, назначена от ГЕРБ. Това обстоятелство има решаващо значение за историята ми, затова го и отбелязвам. Искам също така да отбележа, че в ерата на инж. Паунов гимназията постигна големи върхове в своето развитие, но най-ценното, което имаше, беше нейният, без преувеличение, свободолюбив, бих си позволил да кажа даже оксфордски дух – и прекрасните човешки отношения, които съществуваха между ръководство, учители, ученици. Да, но г-н Паунов беше пенсиониран, назначиха нова директорка и ето, змията на злобата изпълзя още през първите месеци на управлението й. Така, това са моите уводни и необходими за разбиране на смисъла на случващото се в тия дни с мен самия. Пристъпвам към описанието на една история, която може да прозвучи съвсем недостоверно, ала, уви, това е самата истина. Понякога животът ни поднася такива абсурдни изненади, каквито дори и един Кафка едва ли може да си ги представи. Аз вече писах в блога си, че от повече от месец имам здравословни проблеми със сърцето – бях в отпуск по болест. Онзи ден, в понеделник, преди два дни, се връщам на работа, макар и без особено подобрение в състоянието си: независимо от положените от лекарите усилия състоянието ми особено не се подобри: сърцето ми е в едно крайно неприятно състояние на "предсърдно трептене и мъждене", което, казват, било предзнаменование на самата смърт. Както и да е, всички ние сме смъртни, вечно няма как да живеем, ето, аз вече съм се примирил със съдбата си: моят живот не ми принадлежи, той ми е даден от милостивия Бог - и само той ще реши кога ще отнеме прескъпия си дар. Оказа се, че когато един човек в нашенски условия се разболее, това съдържа твърде големи рискове. Ето, например, ще пресекнат всички негови доходи, понеже няма заплата, а обезщетението по болест държавата ще ти го плати когато си поиска. Вече 10 дни чакам да ми преведат парите, ала напразно. Оказа се, че противно на всеки закон или смисъл, когато човек се разболее, имало опасност и да си загуби работата. Ето, дори и това ме сполетя. Невероятно, но, както се казва, факт. Още не мога да повярвам, че всичко това е възможно. Идвам си значи в понеделник на работа – първи работен ден след едномесечно, при това незавършило лечение (апропо, и в момента съм в "платен" отпуск по болест, но защо ходя на работа ще ви се изясни съвсем скоро). В този ден понеделник имам доста часове, започващи от първия. Влизам в час и телефонът ми започва да ми звъни. Обикновено в такъв случай натискам "червена слушалка". Още веднъж ми звъни, пак натискам "червена слушалка". Замислям се дали да не изключа изобщо телефона. В междучасието обаче пред учителската стая ме чакат две заместник-директорки, които ме питат дали директорката ми е звъннала. Ето кой ме търсил така спешно, защо ли? Звъня сам и ето какво ми се казва, това са съвсем точните думи: "Грънчаров, реших да ти отнема 4 класа. 43

Имам си съображения, които сега не мога да ти обяснявам! Поинтересувай се които са тези класове и не влизай вече в тях." Смутен крайно, казвам само "Да, да..." и телефонната връзка се прекъсва. Разбирам в кои класове ми е забранено да влизам: в трите най-добри паралелки, съответно в 9, 10 и 11 клас плюс още една от 9-ти клас. Оказва се, че имам вече два "свободни часа", ние, учителите, му казваме "прозорец"; тази почивка за мен се оказва съвсем неочаквана. Няма как, подчинявам се на директорския "приказ". Дремя два учебни часа в учителската стая като кон пред празни ясли. Искам тук пред вас да споделя (то кой ли друг ще ме чуе?!), че по-голямо унижение от преживяното в тия два часа в живота си не съм имал. Знаете ли, можете ли да си представите как ще се почувства един учител, когато не му позволяват да влезе в неговите часове, той стои, без да знае защо става така в учителската стая, а в това време друг човек, съвсем външен, е извикан от директорката, за да занимава учениците му? Едва ли можете да си представите унижението, което преживях в тия два часа. Ако не сте били учители, няма как да ме разберете. Ние, учителите, сме самолюбиво племе. За едната чест живеем и работим, не за друго. Ако не го знаехте, да ви го кажа ето сега. Преживяваме всеки ден какви ли не унижения – от непризнателни и арогантни родители, от началство, от директори, от инспектори, от безочливи ученици, от кого ли не още! – понасяме, преглъщаме униженията, и то за едно-единствено нещо: защото тази наша проклета професия е нещо много повече от професия, тя е мисия, тя е духовно и алтруистично служене на човечеството. Не се подсмихвайте, така е, знам, че ви става весело като прочетохте странните разсъждения и "изхвърлянето" на един учител с близо 30 годишен стаж като мен. Не ща никого да убеждавам, че наистина се почувствах крайно унижен и обиден в ония два часа, в които ми беше забранено от директорката да водя собствените си часове, нищо че аз съм т.н. титуляр по философия. Намерих сили да помоля зам.директорката (тя също така е и синдикален лидер на "Подкрепа", организацията, в която членувам) да ми даде някакви разяснения. Тя ми съобщава, че, доколкото знае, имало "ей-такава голяма папка" с жалби по мой адрес и затова директорката ме била отстранила от преподаване в тия класове. Страшното, по нейните думи, било, че това били жалби не само от учениците от тия 4 класа, но и от техните родители! Жалби до инспектората, до директора, до кой ли не! Брях, да му се не види, аз пък да не знам, че съм чак толкова ненавистен някому?! Понеже от изненада съм сякаш ударен по главата с мръсен мокър парцал, реагирам ето така, казвам: това са смешни неща, това са глупости, това не е възможно, това е митология, това е лъжа! Не, истина било, за жалост! Без да съм подозирал до този момент, се запитвам: ей, човече, ти дали пък наистина не си чак такъв злодей, че да те намрази едва ли не цялото човечество?! Чудна работа?!

Аз съм полемичен човек, емоционален, даже често, като срещна рецидиви на грозна лъжа или наглост, се афектирам от възмущение, та затова влизам в горещ спор със зам.-директорката-синдикалистка (да, и такова чудо е възможно в нашето училище, нищо че тук е налице очебиен пример за конфликт на интереси!) – настоявам тя да ме защити като мой синдикален лидер. Не могла. Въпросът бил чисто "административен", не "синдикален". Не мога да проумея това "тънко" разграничение: тук някой се гаври с човека, нарушава негови основни човешки и професионални права, плюе на достойнството му, а пък ти не можеш даже да схванеш колко грозно е това?! И си "синдикален лидер". Майчице мила, докъде сме я докарали в тази наша китна родина!

Какво да ви пиша още? Всичко и така е ясно. От гняв и ето сега дори пак треперя. Присъстваща на спора ни учителка, също от "моя" синдикат, за да се подмаже на шефовете, се нахвърля като куче върху мен: бил съм лош, бил съм 45

не знам си какъв, бил съм си позволявал не знам си какво, едва сдържала учениците от нейния клас да не въстанат срещу мен! Даже научавам, че основен мой грях бил този, че съм бил прожектирал... порнографски филм на учениците си, в който имало сцена на "изнасилване"! Под рубриката "порнографски" филм се подвежда филма "Амаркорд" на Федерико Фелини, който наистина прожектирах на учениците. Някой ако си мисли, че идиотският комунизъм в китната ни родина си е отишъл, да има много здраве от мен! Майчице, дали не сънувам, дали да не взема да се ощипя, дали пък това, което ми се случва, не е някакъв сън?! Другото ми нарушение било, че съм си позволявал без разрешение на учениците ми да записвам с видео часовете и да ги качвам в интернет. Е, не е съвсем вярно, техните лица не записвам, снимам само себе си, въпреки че много от учениците нямат нищо против да бъдат записвани. И една подробност: тази учебна година почти не съм качвал клипчетата в интернет. Просто нямам време за тази работа. Казвам в спора, че министър Игнатов съобщи, че до 2020 година всички до един часове във всички български училища щели да се излъчват онлайн. Не било вярно, "това не е така, защото не може да е така", това не можело никога да бъде – ми отвръщат. Ядосвам се и тръшвам вратата. Що ли си губя времето да споря с хора, дето не виждат по-далеч от носа си?! Като се успокоявам малко, забелязвам, че сърцето ми отново бие найбясно. С лекарства го бяхме успокоили да бие 80-90 удара в минута, но сега пердаши вече така бързо, че не мога да уловя пулса: сигурно пак е над 130! Майчице, какво да правя? Други викат в такъв случай бърза помощ, и на мен лекарите са ми заповядали да правя това, но аз влизам в час. Имам още два часа. Едва ги изкарвам, старая се учениците изобщо да не разберат за вълненията и проблемите ми. Те си имат своите си проблеми и вълнения, та да ги натоварвам с моите. Излизам от час и тръгвам като лунатик из града да се успокоя поне малко. И ето в този момент отново ми звъни директорката. Не била в града, затова се налагало по телефона. Какво обаче ми каза и как се развива историята по-нататък, ще пиша друг път, сега се изтощих. Пък ми и писна. Живот и здраве да е, ще допиша обаче записките за тия невероятни събития от своето нерадостно учителско битие. Прочее, за 30 години стаж като учител, и гимназиален, и университетски, не съм имал дни, в които да съм бил унижаван чак толкова! Това бяха ужасни за мен два дни; днешният не зная какви сюрпризи ще ми донесе. Няма да скрия, че историята се разви дотам – вече е трети ден от началото й – че все повече се замислям: дали да не си взема шапката и да се махна? Спира ме да сторя това само едно, прочее, две неща: искам да си доведа докрай заниманията с учениците, наближава края на годината; второто е, че не ми се ще да направя точно това, което се очаква от тия "ръководни фактори", които ме нападат така злобно; не ми се ще да им доставя така мечтаната радост. А че някой "наш човек" се е полакомил за

моето работно място е по-ясно от бял ден. Сега е въпросът как да ме разкарат. Станал съм хептен неудобен... Защо така ме мразят някои хора от ръководния персонал ли? Аз по начало съм си "дразнеща" личност, но предполагам, че освен всичко друго е и заради това: преди няколко месеца моя милост предложи патрон на училището да стане Стив Джобс. Една идея, прочее, идея по-скоро на мои ученици, доведе до невероятен медиен интерес, всички телевизии излъчиха репортажи. Тогава именно бях обвинен от ръководството, че си правя "пиар", понеже съм бил много суетен; влязохме в горещи спорове; аз лично не мисля, че да се спори не е чак толкова лошо, но други, явно, не споделят гледната ми точка. Спорим за това: да се изкорени от съзнанията прословутото "ТЕТ-Ленин" и в 21 век да имаме едно съвременно име и патрон. Да, ама не. Нищо не стана от тази идея, срещнах голяма съпротива, спечелих само това, че много хора в училището, от т.н. "колектив" – който, знайно е, в нашенските условия няма друга грижа, освен да прави мили очи на властващите! – ме намразиха и вече дори не ме поздравяват. Прочух се само като лош и дори суетен човек. Прочее, аз по начало не ща никому да се харесвам. Просто искам да бъда себе си. На това уча младите и не мога лично аз да плюя върху исконни принципи на гражданското образование, по което ги обучавам. Но това е отделна тема... Спирам, че наистина ми стана лошо. Ще полегна малко. А след това тръгвам за училище. Рано е още. Пиша тия записки в ранната утрин на 9 май, деня на "победата". По-скоро Денят на Европа. Много "европейско" има в тая моя история, няма що, какво ще кажете, а? Хайде чао, приятен ден на всички! И нека да уважаваме истината, щото тъкмо тя ни прави свободни... 5 коментара: Анонимен каза: Родители играют в американской школе очень большую роль – гораздо большую, чем в школе российской. Это субъект неограниченных возможностей. При грамотной жалобе родителей не то что учитель, даже директор не усидит в своем кресле. Конечно, встречаются совершенно адекватные родители, которым от педагога нужна лишь информация об их детях. Однако, мне кажется, основная часть американских родителей видят свою миссию в школе в том, чтобы защитить свое чадо от посягательств учителя. Претензии могут быть самые разные: от жалобы на слишком большие домашние задания до прямого давления на учителя. Александър Лютов каза: Господин Грънчаров, вярвайте, че Онази папка е пълна най-вече със "забележки" заради блога ви. Милите родители и отзивчивите колеги отдавна са свикнали даскалът да не дърпа уши, да пише шестици и като едно време, да не му дават да гласува. И най-важното, децата да излизат научени, без да се готвят в къщи (нали ние им плащаме заплатите!!!). 47

Учител в БГ е мръсна дума, за съжаление. Когато течеше вашата петиция предложих на някои учители да се включат. Един ми отговори: Да бе, сега поне дават навреме заплатите, само това остава. Това е терор, чрез насъщния. Друг учител, мой приятел, също от Пловдив като мене, по време на час са го щипали (извинете) по задника. А със словото си, възрастта си, познанията си и физическата си мощ никой не би му се опрял, ако не бяха хулиганските закони. А има издадени поетични сбирки и даже групата "Сигнал" има песни по негов текст.Но, дори директорът вдигнал рамене, когато се оплакал и казал: натискай си парцалите. А в Пловдив (и не само тук) не сте единственото училище, което плаче от ГЕРБ-парашутисти. Жалко... Анонимен каза: Аз пък не съм учител и ще я карам директно. Ангеле вземи си шапчицата и се махай от там, ама веднага! Намираш се между чиновници, треперещи за мижавите си заплатици, а не "Даскали-будители". Тези жалващите се родители искат децата им да бъдат "възпитавани" в "дух на преклонена главица" по стар комунистически обичай. Махни се не смущавай "мирното братско грухтене" на прасетата в кочината. Аз съм патило, патило, патило, много патило и пати та знам! Честно да си кажа имах някакви минимални надеждици, че в ГЕРБ не всичко е събрано от сметището на милата ни родина (Преоданци от партия в партия кариеристи най-некадърни с червени книжлета в задният джоб), надежди само! Ако не знаеш как се "живее" оплют от вси, болен и с 0.00 лв. доходи ела да видиш и познание да получиш, чудеса да можеш да сторваш ден след ден, та всеки ден добре да ти е на сърце и дълго да живееш! Анонимен каза: Тей аман от тея шарении дет ми измъчват скромните "сърдечи" ресурси на моята антика. Забравих бре именцето да си изписвам в бързината да не въздъхне "ресурса". Руменчо бре Бърцов дето не ги любим анонимните приказки! Ангел Грънчаров каза: Г-н Лютов, благодаря Ви за коментара; хвърля светлина върху случващото се с мен от един по-широк контекст. И други хора ми подхвърлят, че инспектори, директори и "разгневени и възмутени родители" ми имат зъб заради блога и то прежде всего по политически причини. Другото е вече нравствени причини. Политическите назначения на ръководен кадър съсипват съвсем "системата на образованието". От друга страна имам сведения, че много некадърници ламтят за моето работно място, щото си мислят, че учителят "нищо не работи" и все пак взема някакви пари; изненадвам се, че за дадени кръгове работно място като моето може да е предмет на ламтеж, ала ето на, оказва се, е... тъй че затова взеха от мен часове и ги дадоха на такава една "парашутистка", предполагам, свързана с "нашите" от ГЕРБ...

Венелин Паунов беше оригинална, силна, а това значи одухотворена личност; беше добър, великодушен човек, разбиращ и прощаващ слабостите на другите четвъртък, 22 юни 2017 г.

Погребахме днес своя приятел и своя незабравим шеф инж. Венелин Паунов. Искам съвсем накратко да разкажа за погребението му, знам, че е много трудно да се пише за такива неща, но ми се иска да спомогна за увековечаването на спомена за него. Този човек заслужава това. Обидно е, че нито една медия (сайт или вестник) не писа за това, че е починал. Погледнете сами, убедете се сами, потърсете с търсачката, сложете думите "почина инж. Венелин Паунов", освен моите няколко текста вече няма нищо друго. Не мога да си обясня как е възможно това. Почина една голяма личност, излиза, да, това се оказва, сами преценете: личностите у нас не ги ценим не само приживе, но и посмъртно даже! Липсва обществено мнение, липсват публични реакции, а всеки, който познаваше г-н Паунов, би могъл да каже нещо важно, интересно и поучително. Защото даже починалите, умрелите учители продължават да учат младите с примера си, със спомена за тях, с разказите на живите, които ги знаят и които са им се възхищавали. Апелирам и други хора да напишат нещичко. При мен е така: като ме владее някаква емоция или мисъл, не мирясвам докато не я изразя "на хартия", докато не я напиша. Като я напиша, като излея това, което ми е на душата, тогава някак се успокоявам. Ето сега не мога да не напиша нещичко и за този траурен 49

акт, погребението на човека, който до оня ден е бил жив, когото съм могъл да срещна, да му стисна ръка, да поговоря съвсем дружески с него, а пък сега него вече го няма – как е възможно това?! Това според мен е неприемливо, ето, пишейки за г-н Паунов, на мен ми се струва, че по някакъв загадъчен, тайнствен, мистичен начин сякаш продължавам да общувам с него, с неговия дух, имам убеждението, че духът на човека не умира, няма как да умре, душата също не умира; "къде" е душата на умрелия аз не зная, но пък зная това, че питането "къде е душата" е глупаво питане понеже душата е нематериална, за нея такива неща като пространство и време не важат; душата и духът на човека пребивават във вечността. Та затова пиша по толкова трудни теми, където думите не могат да изразят онова, което е в душите ни. Но да мълчим в такива моменти според мен не е приемливо поведение или отношение. То на мен лично не ми е по силите, пък и не отговаря на убежденията ми. Имаше много хора на погребението. Което показва нещо. Този човек, инж. Венелин Паунов, го уважаваха и обичаха много хора. Защото, казах, той умееше да общува с хората съвсем човечно и дружески, умееше да печели човека и да го вдъхновява, това е най-важното, най-ценното качество за един ръководител. И други хора се изказваха там, на погребението, в този дух, даже и в двете речи, на най-близкия му приятел Стефан Кралев и на бившия директор инж. Атанас Рашков прозвучаха точно тези акценти. Но да карам поред. Траурната зала не можа да побере присъстващите, не можаха да затворят вратите й. Там и видях починалия. Порази ме колко много се е изменило лицето му, дотам, че в първия момент даже не можах да го позная. Съвсем другояче изглеждаше лицето на г-н Паунов. Нещо много значимо беше изчезнало от лицето му: нямаше го неговият дух! Страшно нещо е смъртта: разделя душата и духа от тялото, а без духа и душата какво е човекът?! Човекът е нищо, човекът го няма, човекът си е заминал без душата и духа, остава само един труп. Затова е непоносимо да правим фотографии на покойници и да ги пазим. Няма смисъл. Човекът там вече го няма. Къде е човекът? Там, където е душата му, там, където е духът му. Духът и душата са същественото, истински значимото, тялото е почти нищо. Да му мислят тия, които са убедени, че тялото е всичко, а пък душата и духът – нищо. Изглежда за такива смъртта е най-страшното нещо: щото за тях смъртта наистина е абсолютен край. Тялото, трупът на човека обаче без душата и духът е нещо съвсем лишено от смисъл. Затова да се прегръща и целува мъртвецът при погребение е лишено от смисъл: там вече го няма човекът, това не е човекът. Човекът е другаде: където е душата и духът му. А да се общува с душата и духа на човека е съвсем възможно: в мислите си, в спомена си, в духа си можем да общуваме с душата и духа на починалия. И ние затова така се вълнуваме и плачем на погребения щото нашите души, в спомена и в паметта си, непрекъснато общуват с духа и душата на умрелия. Аз примерно даже гледайки лицето на умрелия (стана така, че при опелото от свещеника на гроба се оказах съвсем наблизо) през цялото време си спомнях разни сцени от общуването ми с 50

него, което изглежда е съвсем естествена реакция: душата, духът може да общува само с души и духове. Правете си сметка колко ли е тъпо на бездушните и на бездуховните хора при такива церемонии, аз това нещо даже и не мога да си го представя. Лежеше си значи почти неузнаваем починалият толкова драг наш приятел, колега и шеф г-н Паунов, пък всички ние, в мислите си, общувахме, кой както и доколкото може, с неговата душа и дух, останали завинаги в спомена ни. (А и ний като умрем нашите души и духове пак ще си останат, да се надяваме, същите, тогава в тях пак ще бъде съхранен спомена за нашите близки починали, тъй че ето това може би е и вечността, знам ли?!) Беше страшна горещина на погребението, аз поне така усетих времето, много жестоко напичаше по главите, хората търсеха сянка под дърветата, да се спасят малко от горещината. Изглежда и затова в един момент цялото ми тяло страшно много премаля, дотам, че в един момент се уплаших да не би да става с мен нещо подобно на това, което прати в другия, в по-добрия свят душата на г-н Паунов преди два дни. Почнах в един момент да изпитвам голяма слабост, краката ми едва ме държаха, с премалели и сякаш същевременно натежали от необяснима тежест крака едва се прибрах. В един момент даже ми мина хрумна тази мисъл: ако ще става нещо с мен, ако ще припадам, поне е добре че е направо на гробищата! (Не че е възможно да ме погребат направо тук, мен ще се наложи да ме откарат за погребението ми чак в родния ми град!) Като се сетих за това последното събрах колкото се може повече душевни сили за да овладея немощта на тялото си и ето, довлякох се някак до вкъщи. (А след това полегнах и съм заспал, а като се събудих, отпадналостта сякаш беше изчезнала – щом сега имам сили да съм на компютъра.) Оказва се, че г-н Паунов е станал директор на 23 септември 1996 г., той е най-продължително управлявалият училището директор, макар че е бил на поста си едва 14 години (до лятото на 2010 г.). (Има пловдивски директори на училища, които са били на поста си по 30, 35 и дори повече години! Един от тях, Соли Христов, директорът на училище "Паисий Хилендарски" даже днес беше на погребението на г-н Паунов.) Бил е и заместник-директор. А е в училището от 70те години, пропуснах да запомня от коя точно година е започнал да работи в него. Биографичните данни обаче не са най-важното, те почти нещо не означават. Истински важното е ето кое: личността. Душата и духът на човека е истински важното. Или онова, което наричат "харизма", "вътрешният огън", който гори в душата, излъчването, това е истински важното. При умрелия това вече го няма и затова са така безизразни телата на умрелите. И не са приятни за гледане. (Тях се опитваме да ги забравим, макар че е трудно.) Г-н Паунов беше много харизматична личност, такива личности са рядкост, излъчването, огънят в душата му беше много силен. И ето, затова когато Стефан (Кралев) в речта си на гроба накрая поиска да каже "нещо лично" (той му беше най-близкият приятел!), се сети за точно това, което никой от нас няма да забрави, а именно обичаше като срещне човек, кой знае защо, да го попита: "Доволен ли си от живота?", та значи Кра51

лев като каза нещо такова "... Спомняме си шефът като влезеше в учителската стая и усмихнат казваше: "Как сте, приятели, доволни ли сте от живота?"..." при тия думи и той се разплака, а и сред публиката хората започнаха да преглъщат, а пък някои от дамите също се разплакаха; и той говори истинно за починалия, за неговата човечност, за неподражаемото му умение да общува приятелски с всички, за тактичността му, за това, че обичаше да се шегува, че умееше да създава настроение дори и на най-скучните учителски съвети, много сцени и негови приказки тепърва ще си спомняме, жалкото е, че човекът вече го няма сред нас, а пък си и отиде много рано наистина, съвсем неочаквано, внезапно ни напусна. Г-н Паунов беше човек с много изострено чувство за справедливост и силно се възмущаваше от несправедливостите. (Но нека по тази тема днес да не пиша, тепърва ще се наложи обаче да се пише по нея.) А справедлив е умният, разумният човек, мислещият човек е човекът, който не допуска несправедливости или ако случайно допусне, ще осъзнае грешката си и ще има душевната сила да си я признае, да се покае. (Глупавите хора не само че правят непрекъснато несправедливости, но и се инатят да си признават грешките.) Г-н Венелин Паунов беше личност с широко скроена душа, качеството "тесногръдие" изобщо не му беше присъщо, напротив, той беше изключително щедър и великодушен. На такива хора душевният хоризонт е широк, което означава, че успяват да постигат нюанси от живота, които са непосилни за другите. Много пъти ме е поразявало това, че г-н Паунов умее да разбере най-сложни неща, за които добре знам, че и психолозите спорят ожесточено, а той интуитивно постигаше най-пълноценното гледище. Примерно, имали сме разни казуси около ученици и дори цели класове, той успяваше да преодолее напреженията с няколко думи, много го биваше за арбитър. А директорската длъжност е изключително тежка и отговорна, много се лъжат тия, които си мислят, че директорът може да си прави каквото си иска, да мачка хората, да се гаври с тях, да ги обижда и т.н. Аз познавам хора, които за нещичко са били някога обидени на г-н Паунов, но дори и тези хора му признаваха неоспоримите качества същевременно и да балансира, да прави добрини, да разбира човека, да му прощава недостатъците (нима има някой безгрешен на тази земя?!), да го насърчава, да му осигурява простор за творческа изява. Аз затова продължавам да твърдя, че 10-те години, в които г-н Паунов ми е бил директор, са най-хубавите години от моя професионален път, в тия години не само с увлечение и с лекота си гледах непосредствената работа като учител, но и това бяха най-плодотворните години от живота ми, в тях написах близо десетина книги, започнах да издавам списание и пр. А пък атмосферата в училището ни тогава беше академична, проникната от свободолюбие и от човечност, направо оксфордска, няма да се откажа от тази своя фундаментална констатация. Ерата на Паунов с това ще се запомни. Помнете ми думата. Ако искате де, то това си е ваша работа. Срещнах на погребението много интересни личности, вече пенсионери, доста и от работещите все още в ПГЕЕ бяха на погребението – воглаве с почти 52

всички директорки (главната директорка също беше тук). Изобщо и на погребението сякаш възкръсна атмосферата от пауновото време – за последно обаче. Интересно ми е защо съвсем същите хора в ерата на Паунов се държаха по един начин, а във времето на наследничката му – коренно различно, това е интересен феномен за осмисляне. Покрай трупа на починалия сякаш същите тия хора за кратко бяха отново осенени от неговия дух и това озари лицата им. Нямаше я вече скуката, озлобеността, изнервеността, ония маски, които хората са принудени да си турят за да се пазят от ужасната обстановка, всичкото това сякаш с един замах изчезна; хората за кратко се преродиха, пък след това, предполагам, пак са си надянали маските – без тях не може (трябва да се оцелява някак). Аз така възприемам нещата де, не претендирам за общовалидност на заключенията ми. Даже самата Лили Попова днес сякаш си беше върнала човечния образ от ерата на Паунов. (Не погледнах лицето на директорката, възможно е дори тя да е преживяла известно преображение, напълно е възможно това.) Пиша тия неща защото всяка смърт ни дава благодатния повод да се замислим, да изживеем известен душевен поврат, да се опитаме на тази основа да пренаредим стойностите на нещата – с оглед да постигнем истинското, да се доближим до реалното. Примерно неотвратимата смърт на близкия човек ни казва категорично, че и ние няма да живеем вечно – и затова е крайно глупаво да се отдаваме на някакви суети, страсти, злоби на деня и т.н. Разбира се, че "всичко е суета!", точно такива са нещата, които карат разни хора да се самозабравят (като власт, слава, пари), т.е. да забравят за истински важните неща. А истински важните неща са удивително прости: да бъдем човеци, да се разбираме, да правим добро, да се уважаваме, да не си правим мръсотийки; ето, да си припомним ето това поне: 1. Думи на Еклисиаста, син Давидов, цар иерусалимски. 2. Суета на суетите, каза Еклисиаст, суета на суетите – всичко е суета! 3. Каква полза за човека от всичките му трудове, с които се труди под слънцето? 4. Род прехожда, и род дохожда, а земята пребъдва довека. 5. Слънце изгрява, и слънце залязва и бърза към мястото си, дето изгрява. 6. Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се в своя път и пак почва своите кръгообращения. 7. Всички реки текат в морето, но морето се не препълня: те отново се връщат към онова място, отдето реки текат, за да текат пак. 8. За всяка работа се иска труд; човек не може всичко да изкаже; око се не насища от гледане, ухо се не напълня от слушане. 9. Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето. 10. Случва се да казват за нещо: "виж, на, това е ново"; но то е било вече през вековете, що са били преди нас. 53

11. Няма спомен за миналото; па и за това, що има да стане, няма да остане спомен у ония, които бъдат отпосле. 12. Аз, Еклисиаст, бях цар над Израиля в Иерусалим; 13. и насочих сърцето си да издирвам и изпитвам чрез мъдрост всичко, що става под небето; това тежко занятие даде Бог на синовете човешки, за да се упражняват с него. 14. Видях всички работи, които се вършат под слънцето, и ето – всичко е суета и гонене на вятър. 15. Кривото не може да стане право, и това, що го няма, не може да се брои. 16. Думах в сърце си тъй: ето, аз се въздигнах и придобих мъдрост повече от всички, които бяха преди мене над Иерусалим, и сърцето ми видя много мъдрост и знание. 17. И насочих сърцето си да познае мъдрост, да познае безумие и глупост; но узнах, че и това е гонене на вятър; 18. защото, голяма мъдрост – голямо страдание, и който трупа познание, трупа тъга. То всичко тук е казано. Или поне най-важното. Аз затова и спирам. Текстът стана дълъг и почти не можах да кажа главното. Ще се опитам да го кажа съвсем накрая. Една непозната дама (докато чакахме да изнесат ковчега от Траурната зала) дойде при мен, каза ми, че ме познавала от телевизията, запознахме се, казах, че съм работил при г-н Паунов. Тя ми каза, че била негова съседка на вилата му и започна да разказва колко енергичен и добър човек бил, как помагал на всички, как им поправял помпите, с които си поливат насажденията, колко трудолюбив човек бил, ето, оказа се, че с добро ще бъде запомнен той и като пенсионер, макар че твърде кратко беше неговото пенсионерство. И тази непозната за мен дама говореше с едно чисто чувство на уважение за него. Прекланяше се пред личността му. Венелин Паунов беше оригинална, силна, а това значи одухотворена личност; беше добър, великодушен човек, разбиращ и прощаващ слабостите на другите – това е в резюме главното за него. Доколкото изобщо може да се изрази с думи неизразимото де... А пък това е изглежда най-главното: хората да те запомнят с добро. Добрите хора да те запомнят с добро, а пък дори и лошите хора при спомена за теб да свият устни и "с половин уста" да признаят: "Абе може и да си беше особняк, може да беше всякакъв, ама... все пак..." Интересно е, че лошият човек просто няма как да категоризира добрия човек, той не може да намери думи за да каже нещо за него, така ми се струва на мен де, може пак да греша. Аз съвсем не претендирам да съм безгрешен, не ща да съм безгрешен. Нечовешко е някак човек да е безгрешен. "Безгрешни" са най-големите мръсници, така ми се струва де, може да бъркам пак...

Привечер да пиша ми е особено трудно, пък съм и изморен. Спирам дотук. Желая ви приятна вечер! Светът стана значително по-беден, светът сякаш посивя без нашия приятел Венелин Паунов. Което показва колко много ни е бил необходим. Той беше нещо като морален стожер на нашата училищна общност, примерно. Когато стожерът вече го няма, какво ли ни чака тепърва?!

Яви ми се идея да събера написаното за г-н Паунов на едно място и да стане книга, заповядайте, включете се, станете ми съавтори, заедно да я напишем! петък, 23 юни 2017 г.

Аз напоследък съм изцяло безработен човек (е, под "безработен" разбирам само това, че не ходя на работа в училището, знаете, аз съм опраскан или уволнен вече трети месец от директорката на ПГЕЕ в Пловдив, където много 55

години вече съм работил като титулярен учител по философия) и като такъв няма какво друго да правя, освен да... пиша; писането е моето любимо занимание откакто се помня. Та и тази сутрин след като се поразходих тук-там из интернет, ме обхвана такава скука и тъга (много е скучно в нашите социални мрежи, не знам дали сте го разбрали това, пълно е със скучни хора там – или е пълно с хора, които не умеят да изразяват интересното у себе си!), че се сетих за вълненията, които ме владеят в последните дни (почина много уважаван от мен човек, инж. Венелин Паунов, Бог да го прости, вчера му беше погребението) и ето, пак седнах да пиша, и пак ще пиша за преживяванията около смъртта на шефа, на любимия наш шеф (не знам как звучи това нещо на хората, които не познават г-н Паунов и обстановката в пловдивската ПГЕЕ, може да им звучи много странно или дори тъпо, но аз ще си пиша както чувствам нещата, пък те да ги възприемат както си искат). Даже преди малко ми хрумна: какво пречи ние, неговите приятели (той винаги се е отнасял с мен така дружески и приятелски, че се осмелявам да го нарека тук свой приятел, нищо че не съм му бил особено близък) от написаното за него да съставим една... книга (аз вярвам, че и други хора ще почувстват като мен потребността да пишат за него, за това, което си спомнят за него), която да издадем заедно в негова памет: той заслужава това! Даже ако идеята ми не се възприеме от други хора, ако не ме подкрепят, аз лично за себе си знам добре, че всичко това, което съм написал и ще напиша за г-н Паунов, ще го събера на едно място, ще направя една книжка за него – това ще бъде моят подарък за него, това мога, това ще му подаря – то обаче служи за увековечаване на паметта му. Непременно ще го направя това, това поне мога да направя, това ще бъде, повтарям, мой приятелски жест към човека, когото толкова много уважавам – и който се е отнасял толкова човечно и приятелски с мен, бидейки мой шеф и началник (което обаче съвсем не му личеше, властта него не го замайваше, което показва, че е личност от най-висока проба!). Ето, сегашните ученици по обясними причини са подочували нещо за предишния директор на училището, но нямат пряка представа за него, нищичко не знаят за личността му: е, аз пък, бидейки учител (макар и официално провъзгласен от настоящата директорка на училището за "пълен некадърник"!) чувствам като свой дълг да предам на младите това, което знам за тази личност – защото смятам, че това ще обогати техните пък личности. Между другото аз съм толкова заклет учител (пък макар и официално да нося титлата... "пълен некадърник"!), че ето, не мога да живея без учителстване и като пиша в блога си, аз пак учителствам, изпълнявам си своя учителски и човешки дълг (да сме учители включва това да сме човеци – и обратното също е вярно), да, писането за мен в блога ми (и видеобеседите, които записвам и публикувам доста често) са моята специфична форма на учителстване: ха да видим сега как ще ме лишат от преподавателски права тия, която ме уволниха по толкова подъл параграф, именно, "не става за учител", "пълна липса на качества да бъде учител", та аз си учителствам тук, в 56

блога, на тротоара също учителствах по време на протеста си за свобода в образованието цели 77 дена, изобщо крайно трудно, направо невъзможно е някой да ми запуши устата или да ми забрани да учителствам! Ще си учителствам, ще пиша, ще говоря, ще преподавам и пр. докато мога, докато имам сили за това, никой не може да ми запуши преди това устата! Та като пиша тия есета всеки ден в блога си по разните училищни проблеми, аз давам възможност на моите ученици от ПГЕЕ пак да общуват, макар и не непосредствено, с прогонения от директорката свой учител по философия, аз добре знам, че много мои ученици четат блога ми, е, какво излиза сега, може ли някой, като ме уволни, изцяло да ми попречи да общувам с учениците си?! Не може, нали така излиза?! Напразни са значи тия негови усилия, напразно се морите тия, дето се опитвате да ми затворите устата, поне това вече разбирате ли го?! Моя милост е също така новатор, аз обичам новостите, ето сега, бидейки опраскан, бидейки изгонен от училището, пак си учителствам, било там, на тротоара (какво ми пречи пак да се появя там тия дни?!), пак общувам с учениците си било по интернет, било даже и непосредствено, виждате ли колко тъпо е да се уволнява един учител просто ей-така, защото на някой, който има власт, му било хрумнало това?! Ето един пример: оня ден, като чаках на спирката на автобуса за да се прибирам, стана така, че двама ученика от 12-ти клас слязоха от един автобус, а на спирката, оказа се, ги чакаха техните приятелки, момичета някакви. Забелязах, че в един момент момчетата, на които съм преподавал миналата година философия, ме видяха и в един момент, както си говореха с приятелките си, изглежда нещо им казаха за мен – понеже гледаха право към мен и оживено нещо си говореха. Аз си чаках автобуса, който можеше да дойде всеки момент, нещо много се беше забавил и явно идваше времето да пристигне. В един момент обаче тия двамата младежи (те вече не са и ученици, щото завършиха наскоро училище, сигурно и дипломите вече са си получили!) се отделиха от приятелките си и дойдоха при мен, усмихнати ме поздравиха, ръкувахме се, и таман единият от тях ме запита "Какво става сега с протеста Ви, господине, чувам, че вече не ходите да протестирате?", аз понечих, усмихнат, да отговоря, но забелязах, че точно в този момент дойде автобуса ми (който чаках от доста време), същият ученик ми рече: "Ееее, това да не е Вашият автобус?!", аз можах да кажа само: "Да, за жалост, трябва да се кача!", а те реагираха "Ееее, жалко!", но ви пиша за тази случка по причина на това, че единият от тези ученици беше от малцината, които по време на протеста ми се държаха общо взето враждебно към мен, другият обаче е мой горещ симпатизант, винаги като е минал покрай мен, е идвал, ръкувал се е с мен и ми е казвал, че ме подкрепа; вероятно двамата приятели за тия 77 дена на протеста ми, предполагам, са спорили много, ето, в резултат се е стигнало дотам, че и двамата сега дойдоха и много сърдечно се ръкуваха с мен, дори пожелаха да поговорят с мен, е, стана така, че нямаше време да обсъдим проблема, аз за малко щях да пропусна автобуса си, но пак поради горещината в последния момент все пак реших да се кача. Виждате, че не е било напразно да се протестира, 57

аз с протеста си фактически успях да провокирам неспирен 77-дневен дебат, цялата училищна общност фактически дебатираше и то по най-важни проблеми по повод на протеста ми, което, виждаме, не е без ефект: винаги има смисъл да се дебатира! Нищо че вътре в училището има ужасна психологическа и нравствена обстановка, има цензура, няма свобода включително и на словото, но в днешно време все пак е невъзможно някой да затвори устата на всички, хората продължават да дебатират: и душевният поврат към добро иде, той е неудържим, горко обаче на тия, които пречат, които живеят с толкова вредни и остарели представи за живота! Вчера на погребението неколцина колеги (въпреки риска да ги види директорката и да си направи "лошо заключение" за тях, което нищо чудно да се отрази даже и на... диференцираното им заплащане!) дойдоха да се ръкуват с мен, казаха ми, че много им бил харесал некролога, който съвсем спонтанно написах като научих за смъртта на г-н Паунов, поговорихме си малко това-онова, което изобщо е възможно да се каже в такъв един траурен момент, намирахме се все пак на погребение. Е, имаше учителки, с които съм бил в дългогодишни найколегиални и приятелски отношения, които не посмяха да дойдат да се ръкуват с мен, които страхливо ме гледаха отдалеч. Но това е обяснимо, аз за нищо не ги коря тях. това, дето се вика, е "човещинка" – ала не съвсем де. Но нищо. Да ви кажа нещо даже смешно, нищо че се случи на погребението. Животът, дето се казва, винаги е многолик, а пък и покойният, милият, много обичаше шегите и закачките, та духът му, убеден съм в това, изобщо няма да се засегне като разбере в този момент за тази случка. (Между другото аз пиша тия неща и защото съм убеден, че духът на г-н Паунов е "някъде около нас", в едно друго измерение на битието, и оттам ни слуша и наблюдава, аз вярвам, че това е така, тъй че пиша тия неща и защото добре знам, че така общувам с душата на г-н Паунов, знам, че на тази негова толкова общителна душа сега й е тъжно, че не може да общува пряко с нас, ето, като пиша тия свои неща, аз по един специфичен начин фактически встъпвам и в разговор с душата на г-н Паунов, помагам й по този начин на тази душа да не й е чак толкова тъжно, според мен на душите на умрелите все пак им е доста тъжно че им предстои раздяла с този наш, въпреки всички глупости, които правим, прекрасен иначе и дори великолепен земен свят!) Та ето сама доста смешна случка, която обещах да ви кажа: В голямата горещина вчера на погребението беше невъзможно човек да стои с открита глава под слънцето, особено пък това се отнася за хора като мен с... оперирани глави като мен (главата наистина ми е оперирана, с трапанация, и това преживях преди 4 години, слава Богу, оживях!), добре се знае от всички, че моето най-слабо място е тъкмо... главата! Та аз като излязох от Траурната зала, където хората още се прощаваха с умрелия, се запътих в един момент към сянката на едно дърво, която обаче се оказа доста рехава, не ме пазеше много от слънцето. Да, ама наблизо, на два метра от мен, под сянката на едно дърво се бяха разположили група възрастни хора, вероятно бивши учители и учителки, 58

които аз не познавах, щото са се пенсионирали преди моето идване в училището, да са живи и здрави, щом вече повече от 17 години (откак аз съм в това училище) са вече пенсионери (някои от нас едва ли ще и доживеем до пенсия де, но това е вече Божия работа!). Та тази пенсионерска компания беше влязла в оживен дебат за някакъв си... Грънчаров, който, видите ли, "цели 10 години вече плюе по училището", ето тия думи достигнаха до моите уши тъкмо като отидох до сянката наблизо; наострих, разбира се, уши, щото тази група хора, като говореха за мен, също не ме познаваха и си продължиха оживения дебат без изобщо да се смущават от присъствието ми! Да, ама оня човек, който каза, че аз съм бил "плюл" по училището "цели десет години" (малее, откъде толкоз много плюнки у мен бе, аз не знаех, че съм се превърнал в такъв неизчерпаем, обилно бликащ извор на... плюнки!), си намери опонент, който зае друга позиция, изказа се човек, който ме защити, щото пък, от друга страна, на два пъти съм бил опраскван все пак, имал съм бил право да се защитя и т.н. Да, ама от това било страдало училището, продължи другият човек, разговорът беше много оживен, обадиха се и други! В този момент обаче при мен дойде на сянка онази дама, за която писах вчера, която била съседка на г-н Паунов по вила, била от неговата вилна зона, та в този момент аз вече престанах да слушам дебата за моя милост, който се водеше в съседство; само усещах, че той продължава с пълна скорост! По едно време май някой от дебатиращите изглежда ме позна, хората почнаха да се смеят че са се малко изложили пред мен, аз също в този момент се усмихнах, нищо че на погребение не е прието много да се усмихваме, но нищо, знаем всички, че покойникът също приживе беше голям поклонник на майтапите и на смеха, та да се надяваме, че духът му не се е обидил или засегнал като е видял, че се усмихваме. На погребения ний се държим доста странно, то е голямо изкуство да се опише атмосферата на едно погребение, аз нямам тия умения, не съм нито Шекспир, нито Данте, нито Кафка, нито Достоевски, нито... Фелини, оня същия, дето прави... "порнографски филми", пък моя милост ги прожектира на учениците в час, както пишеше в един донос до мен, който тъй авангардно мислещата ни директорка развяваше даже и по съдилищата за да докаже сърцераздирателната си теза, та станахме за пълен резил и там, добре се посмяха съдиите като разбраха, че Фелини бил правел... "порнографски филми" (а свидетелката Попова, приятелка на директорката, пък го заяви това и гласно, та шоуто в съдебната зала тогава беше превъзходно, предполагам, въпросната Попова изобщо още не знае кой е тоя Фелини!). Признава си, седнах тази сутрин на компютъра с намерението да пиша нещо като... възвание до цялата училищна общност във връзка със смъртта на предишния и толкова славен и обичан от всички директор. Да, обаче много неща написах дотук, почти капнах от писане, а възванието е тънка работа, не може да напиша нещо свястно ако почна да го пиша сега. Дали да не го отложа за утре?! Когато със свежи сили ще напиша, да се надяваме, нещо по-стойностно? А такова възвание до цялата училищна общност ми се чини, че трябва да бъде написа59

но: не само г-н Паунов заслужава, но и цялата училищна общност заслужава да знае за неговата личност, а пък тази общност се обновява всяка година и ето, младите почти нищо не знаят за знаменития директор на училището. А пък найверния подход за обогатяване на личността на учениците е точно този: да им се разказва за личности, които са от висока проба, точно като личността на г-н Паунов. Кой друг да го напише това възвание ако не аз, прокуденият и изритан от училището учител, когото именно г-н Паунов навремето взе на работа в това училище - и ми създаде най-благоприятни условия за изява и за развитие. Аз съм длъжен да се реванширам някак за добрината, която той има към мен, е, ще напиша и възванието утре, и книга цяла ще създам от моите есета и спомени за него, които тепърва ще напиша. Как тук да не изкажа и благодарност към г-жа Анастасова, настоящата директорка, която, като ме опраска и уволни, ми създаде още по-благоприятни условия ако искам за денонощно писане на компютъра, как щях да мога да пиша толкова много ако бях още на работа?! Никак нямаше да мога да пиша ако бях още на работа, ала ето, та така предвидливо ме опраска, та да мога да пиша - и това също е голяма грижа за моето, така да се рече, творческо израстване, за творческия ми разцвет, който въпреки всичко преживявам в годините на нейното не по-малко славно управление. Дотам, че ето, снощи в чата написах на една приятелка, също учителка, следните памятни думи, които искам да приведа тук: В някакъв смисъл съм крайно благодарен на Анастасова: щото тя ме постави в съвсем екстремни обстоятелства, предложи ми такива големи изпитания, които иначе никога не бих имал късмета да преживея. А това е мощен стимул за развитието на личността. Разбира се, винаги за постигнатото се плаща съответната цена. Но ако бях в благоприятни условия дали пък нямаше да си остана една самодоволна мижитурка? Трудностите, нещастията, изпитанията спомагат за развитието на личността, имаща известен творчески потенциалец. Пък и за каляването на духа допринасят най-вече. Може би Бог ми е пратил тия всичките изпитания (който ми сервира директорката) за да ме провери колко струвам? Много ми е чудно да разбера каква ли е преценката на Бог за това, което правя до момента, за начина, по който се държа, дали одобрява Бог стореното от мен или е недоволен? Ти как мислиш по този въпрос? Много ме интересува преценката ти... Това казах снощи на приятелката си. И виждате накрая какъв хубав въпрос се роди в разговора ни. Какво сме си говорили по-нататък е отделна работа. И вие ако искате можете да ми отговорите на въпроса. А сега ви оставям с пожеланието за хубав ден! Бъдете здрави! Радвайте се на живота, ала не забравяйте, че все пак временно сме на този свят, и може би и прав Сократ като казва, че земният живот е само нещо като училище, в което се подготвяме за другия, за истинския, за вечния живот, който започва със смъртта – когато душата се връща в своята истинска родина, а пък тук, на този свят, душата ни е само гостенка. В много случаи – нежелана и неприета от хората, които пък са толкова пристрасте60

ни към този свят, който смятат че е единствено съществуващ, че на такива аз изобщо не им завиждам какво ги чака след смъртта. Пък и самата им смърт, предполагам, не е лека. Но карай, всеки да се оправя в смъртта си според това как е живял. Всички сме и грешни, ето това усложнява проблема. Около смъртта на наши близки ние имаме шанса да се възползваме от философското настроение, което ни обзема (забелязвате ли, че българинът бива овладян от философски настроения комай само при такива печални или трагични преживявания като погребенията?), но да спирам, че май прекалих и този път. До скоро!

Директорът на пловдивската ПГЕЕ инж. В. Паунов успяваше да създаде всички потребни условия за свободна и творческа изява и на учителите, и на учениците събота, 24 юни 2017 г.

Из: Моят доклад за днешната дискусия в София за ролята на учените в обществото Философията може да стане локомотив на същинската промяна в българското образование! 61

... И след това се налага да почнем да действаме, да запретнем ръкави да правим демокрацията си, която не е пожелание, а следва да бъде непосредствена действителност на живота ни. Всеки с нещичко може да допринесе. Може да спомогне. Важното е обаче, потретвам, дължимата промяна най-напред да настъпи в съзнанията, в разбирането на колкото се може повече хора. Разбира се, първите истински дейци на промяната, на движението за едно ново, свободолюбиво и демократично в същината си образование пак ще бъдат единици, отделно взети немалодушни и авангардно мислещи личности. Така винаги е било в историята, така ще бъде и сега. Философите пък по естеството на своята мисия винаги са били и продължават да бъдат духовни водачи на нацията, нека да имаме предвид и това, мисля, че то не е толкова дразнещо ако се възприеме не чак толкова предубедено. Тук не мога да се сдържа да не вметна нещо, което може да илюстрира горната теза. В ПГЕЕ-Пловдив (или в небезизвестния "ТЕТ-Ленин", както това учебно заведение го знае и го нарича масово народът в Пловдив, изобщо не се шегувам, тъкмо така го нарича народът!) точно по този начин преди няколко години се отпочна промяната. Интересното там беше, че до 2010 година в това учебно заведение реформата вече беше сякаш направена, имахме един модерно мислещ и либерално настроен директор (името на този човек, на тази личност от голям калибър е Венелин Паунов, инженер по професия, учител по призвание и велик талант в управлението, в ръководенето по човешки начин на хората, съставящи образователната ни общност!), който беше успял със завиден мениджърски талант да осигури тъй потребната атмосфера за творческо разгръщане на потенциала и на учителите, и на учениците, и на родителите дори. Всички до един, дори и най-острите, проклети или горещи въпроси биваха обсъждани в найприятелска обстановка, в съвсем демократични условия, учителите и учениците смееха да заявят без никакви опасения точната си позиция, те добре знаеха, че ще бъдат внимателно изслушани и мнението им ще бъде зачетено. Атмосферата, психологическата обстановка беше тъй благоприятна, че всички се чувствахме окрилени, отивахме с чудесно настроение на работа или на училище, всички се раздавахме докрай, респективно и постиженията ни бяха великолепни: това училище живееше със заслужена слава на най-елитно, на най-престижно, в което цареше, без преувеличение, един неподправен академичен, оксфордски направо бих си позволил да кажа дух. Аз съм писал навремето в блога си статии за ПГЕЕПловдив и неговия славен тогавашен директор, които биваха препечатвани и във вестниците, това е голяма интересна тема как този човек, директорът Паунов успяваше да създаде всички потребни условия за свободна и творческа изява на всички; но сега искам да акцентирам на нещо друго. Директорът Паунов беше пенсиониран, проведе се конкурс, по нашенския тертип, разбира се, и изненадващо за всички този конкурс беше спечелен от една учителка по литература, да, професионална гимназия по електротехника и 62

електроника беше оглавена от литераторка!). Но това да беше само кусурът, сполай да каже човек; за година-две училището беше обаче върнато в найгрозните сталински времена, даже аз, дето съм доста живял и преживял човек, такова чудо в живота си не бях виждал. Много е интересно това, че сякаш възкръснаха, сякаш изпълзяха отнякъде като отровни змии всички ония стереотипи на миналото, които вече бяхме на път да забравим, какво говоря, отдавна ги бяхме забравили. Появи се страхът, блюдолизничеството, подлизурството пред началството, пак почнаха да ни спущат директиви за изпълнение, пак костеливата ръка на авторитаризма успя да хване всички за гушите, отиде по дяволите достойнството на учителите, появиха се добре познатите от миналото интриги, доноси, слухове, следенето на различните, безогледното оплюване на опонента...

С живота, с човечността, със свободолюбието си г-н Паунов ни завеща светъл пример, в който се съдържа разгадаването на всички загадки! неделя, 25 юни 2017 г. Ще опитам да напиша обещания текст; обещах да напиша Обръщение към цялата училищна общност на пловдивската ПГЕЕ във връзка със смъртта на инж. Венелин Паунов, знаменитият директор на това славно училище. Няколко дни очаквах на сайта на училището да се появи поне формално съобщение или некролог – няма нищо. Тишина. Мълчание. Което според мен показва неуважение – и неадекватно на ситуацията поведение от страна на ръководството на училището, което отдавна е показало, че не умее да си подрежда разумно приоритетите. (Склонно е да се занимава с глупости, а за истински важните неща нехае!) Многозначително е обаче това мълчание около смъртта на г-н Паунов. Интересно ми е мълчащите така изразително дават ли сметка какво показва мълчанието им? Е, щом няма официална реакция, щом даже и смъртта на човека за тия хора не можа да повлияе на нескривания им негативизъм, ще се наложи да реагирам аз. Зная, давам си сметка колко е трудно да се напише такъв текст, но ще опитам: ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ ЦЯЛАТА УЧИЛИЩНА ОБЩНОСТ НА ПЛОВДИВСКАТА ПРОФЕСИОНАЛНА ГИМНАЗИЯ ПО ЕЛЕКТРОТЕХНИКА И ЕЛЕКТРОНИКА Уважаеми ученици, родители, учители, На 20 юни 2017 г. почина инж. Венелин Паунов, директорът на пловдивската ПГЕЕ във времето от 1996 до 2010 г. Понеже подозирам, че най-вече учениците почти нищичко не знаят за тази уважавана и колоритна личност, оставила дълбок печат върху историята на нашето училище, решавам да напиша това 63

обръщение или възвание. От друга страна към починалия ние имаме дълг: да отчетем заслугите му, да покажем уважение към личността му, да спомогнем за увековечаване на паметта му. Разбира се, настоящото ръководство на училището би следвало да свърши тази работа, поне да се беше обърнало към училищната общност с едно възвание, но до момента то мълчи; много се съмнявам, че ще проговори тепърва. Това нещо показва. Но не бива суетната, чисто капризна субективност на този или онзи да бъде водещото. Хората, които са на власт, често правят грешки. Особено когато са се самозабравили. Ние обаче следва да им показваме, че така не бива да се прави. Има много начини за това. Ето, аз съзнателно съм избрал един: не мълча, не сподавям чувствата си, казвам публично каквото мисля, подемам и провокирам непрекъснато дебат по истински важните въпроси, по които отговорните длъжностни лица неслучайно така изразително мълчат. Този според мен е верният път: за всичко, което ни вълнува, трябва да разговаряме пределно откровено и свободно, глупаво е да се страхуваме и да мълчим. Аз смятам, че всички, които познаваме инж. Венелин Паунов, нашият всеобщо обичан шеф (както го наричахме и тогава, и до днес), сме силно развълнувани от внезапната му смърт. И не бива да сподавяме вълненията си само затова, че нашата емоция, видите ли, нямало било да се хареса на този или онзи. Вероятно повечето от сега учещите в нашето училище нищичко да не знаят за инж. Паунов – или да са чували нещичко, но съвсем оскъдно; даже и да са го виждали да седи в кафенето, което е пред училището, възможно е и да не са го познали, да не са си дали сметка кой е този човек. А само до преди 6-7 години той беше директорът на пловдивската ПГЕЕ. В тия 6-7 години, в които той не е директор, г-н Паунов често идваше във въпросното кафене – той много обичаше училището, в създаването и за развитието на което има големи заслуги. (Той в нелеките години, в които управляваше училището, беше нещо като скала, която даже и бурното море не може да разбие, той дълги години беше твърда опора на всичко най-добро в училището, наред с други такива като него, примерно знаменитият учител и доайен на училището Жак Асса!) Там, в кафенето, г-н Паунов се срещаше с приятели, разговаряше, бидейки близо до училищния двор и до атмосферата в училището: учители като него, които през целия си професионален живот са били свързани с едно училище, няма как да стоят встрани от неговите вълнения и проблеми. Всички, които сме сядали на разговор с него там, в кафенето, добре знаехме, че той беше много критичен към поведението на новото училищно ръководство, което, както е известно, в последните години особено се прослави с това, че не само направи много грешки, но и че упорито отказва да осъзнае какво именно си позволява да прави. Зная добре, че г-н Паунов се опита да предпази с добронамерени съвети това ръководство от допускането на такива непростимо елементарни грешки, но след като разбра, че то съвсем не се вслушваше в разумните му думи, се отказа даже и да влиза в училището, което е създал. Длъжен съм да кажа и това, че г-н Паунов и г-жа Анастасова 64

са на коренно различни позиции по най-важните въпроси на училищния живот, техните разбирания за това как следва да се управлява едно училище са диаметрално противоположни. Г-н Паунов беше привърженик на един човечен управленски подход (човечен е подходът, който не елиминира свободата на управляваните, напротив, основава се на нея), в упражняването на който той беше същински виртуоз, невероятен майсторлък имаше този човек в прилагането на властта за общото благо на цялата общност. Това е рядко качество в условията на господстващата авторитарна училищна и образователна система. Инж. Паунов беше несъмнено демократичен лидер, разговаряше човечно и приятелски с всички, беше голям симпатяга, усмихнат, шегаджия, весел човек, беше също така постоянно открит към всякакви предложения и инициативи, успяваше не само да насърчава, но и да вдъхновява всички, и учители, и ученици за пълноценна изява на техните творчески сили. Което именно е най-важното в едно училище, в една общност, занимаваща се с обучение, с образование, с възпитание, с личностно формиране. Най-хубавото, което всички ние, които имахме щастието да работим или да учим в ерата на Паунов, беше превъзходната, проникната от истинско свободолюбие и доброжелателност атмосфера в училището. Всички тогава идвахме в училището с настроение, с желание, чувствахме доверието на директора към нас, той правеше всичко възможно тази академична по естеството си атмосфера да бъде пазена и развивана. А академичност означава точно това: свобода и свободолюбие, човечност, доброта, напълно човешки и дори приятелски отношения между всички, включително и между ученици и учители. Страх, злоба, нерви, интриги, суетности, завист, глупав авторитаризъм и прочие негативни чувства тогава в училището бяха съвсем непознати, бяха ни съвсем чужди, бяха абсолютно невъзможни. Имахме превъзходни условия за пълноценна творческа изява на талантите, а всеки човек си има свой талант, важното е обаче да не бъде обиждан, важното е да почувства признание и насърчение, г-н Паунов беше наистина същински виртуоз в това отношение, в изкуството за едно човечно, казахме, това значи свободолюбиво и толерантно към различията управление на общността. Много е трудно да опиша как непосредствено се държеше инж. Паунов, как постигаше тези благотворни за живота на общността ефекти, но ще се опитам - понеже ми се иска младите хора да разберат в какво щастливо и наистина благодатно време сме живели тогава. Мога да разкажа много интересни и показателни случки, било случили се с мен, било случки, за които друг човек ми е разказал, но тогава рискувам това обръщение да стане съвсем дълго, а аз реших съвсем накратко да кажа с малко думи истински важното, многозначителното. Ще се постарая аналитично да изразя това, което душата ми е съхранила като спомен за онова, за жалост, безвъзвратно отишло си време. Аз по начало не съм носталгик, даже ненавиждам носталгиците спрямо миналото, но за сметка на това съм романтик. И идеалист. Което значи, че ценя най-много духовните неща. Романтизмът пък се основава на 65

чувството, произтичащо от боготворенето на чисто човешките, морални стойности в живота ни. Романтиците са хора, които поставят на най-висок пиедестал свободата и всичко онова, което произтича от нея: достойнство, чест, доброта, красота; да, нищо не ни пречи, според романтически възглед, да се отнасяме помежду си... красиво, т.е. да правим добро, да сме честни, да не вредим никому и пр., отношенията ни да да са поставени на почвата на духовното, сиреч духовни неща като уважение на личността на другия, на неговите свещени права, на достойнството му да бъдат водещи в нашите отношения. Щом в една човешка общност има свобода и зачитане на личността (и раз-личността) на другите, на техните свещени права (правото да мислиш, да казваш гласно каквото мислиш, да живееш според разбиранията си и т.н.), то това означава, че тази общност живее според принципите на демокрацията, ето, именно такава непосредствено и практически, т.е. съвсем реално живееща демократична общност беше нашето училище в ерата на инж. Паунов. Хора като мен, които по манталитет сме демократи, т.е обичащи свободата, затова си спомняме с такова живо романтично чувство за онова прекрасно време. Тогава, смея отговорно да заявя това, нашето училище беше напълно демократично, по всички въпроси ние, народът, т.е. учениците, родителите и учителите, водехме пределно свободни, откровени и честни дебати, всеки без никакво опасение казваше каквото мисли, а самият директор участваше найактивно в дискусиите, допринасяше за решаването на въпросите по един незабележим начин, без да се ползва от властта си, без властта му да пречи на демократичния дебат. Тогава се чувствахме оценени, насърчени, подтиквани да изразяваме себе си пълноценно, всеки според дарбите и способностите си. И онова, което е също много важно да се подчертае: активностите ни тогава не бяха казионни, бюрократизирани, с оглед само да се отчитат някакви успехи, всичко го правехме по друг начин, по верния начин, без да мислим за външните подробности, за несъществените неща. Аз вече писах за това, че директорът Паунов се отнасяше към всички най-приятелски, добронамерено, дружелюбно, човечно, дори бащински към по-младите, това предполагам ще го признаят всички ученици, които имаха късмета да учат в училището по неговото благословено време. На това основание, опитвайки се да изразя есенцията на тия незабравими години, аз обичам да употребявам такава една метафора: в нашето училище в ерата на Паунов цареше един неподправен академичен, направо оксфордски дух! Така чувствам нещата, така ги представям. Вероятно други хора изобщо не са усетили и не са били в състояние да оценят това, което аз толкова много харесвам, това е неизбежно, слава Богу, не сме еднакви! Да, директорката Анастасова, която наследи на поста г-н Паунов, има съвършено различен подход, в корена си различаващ се от неговия; нейният подход, по моето възприятие, е пълна противоположност на неговия. По тази причина всичко онова, което беше навремето ПГЕЕ, беше погубено, съсипано, развалено, опорочено. Днес съвсем друг злотворен дух витае в училището, вие 66

прекрасно сами усещате какъв е този дух, тук няма смисъл нищо да описвам, всичко ви е до болка познато. Възкръсна всичко онова, което преди 1989 г. характеризираше обстановката в страната ни: провеждат се разни кампании, нещата се организират външно и насила, с оглед да отчитаме "непрекъснати успехи" и "невероятните възходи", свободата и демокрацията отидоха по дяволите, като змии отвсякъде изпълзяха най-отвратителните недъзи на комунизма, т.е. доносите, лицемерието, лъжите, невъобразимите глупости, администрирането, бумащината, бюрократичното презрение към личността и нейното достойнство. Всички, които се опитахме да противостоим на тия гибелни тенденции с оглед да запазим постигнатото от ерата на Паунов бяхме посечени без жалост, по един тираничен и грозен начин. В толкова славното ни някога училище възникна непоносимо унизителна и катастрофално тежка психологическа и нравствена обстановка, която всички се принудиха (с малки изключения) някак да понасят - понеже страхът стана главен фактор на съществуването в условията на такава една тиранична власт, в такава една кошмарна обстановка. При Паунов в отношенията ни бяха на почвата на неподправената и чиста човечност, в последните години в училището ни гибелната деморализация е нещото, което характеризира, за жалост, отношенията ни. През последните години станаха невиждани ексцесии, които нито едно въображение, дори и най-мощното, не си е представяло, че изобщо са възможни в наше време. Новата директорка, както безброй пъти съм й го казвал, си позволи да приложи един анахроничен и по същество тираничен подход, основан на безчовечността и репресиите (наказанията, гаврите с личността на хората), тя живее с коварната илюзия, че това е възможно в наше време, поради което допусна куп непростимо елементарни грешки. Казах, че всички прекрасно знаете какво се случва в училището след Паунов, тъй че спирам дотук. Г-н Паунов много страдаше, че по толкова непростимо неразумен начин се съсипва всичко онова, което той е създал и завещал. Даже имам чувството, че тия негови душевни терзания доведоха и до преждевременната му смърт. (Той почина от масивен инфаркт, а това се случва на хора, които много време са изпитвали тежка душевна болка заради безобразията, които не са могли да предотвратят: чувството за безсилие изглежда докара този инфаркт на знаменития директор на ПГЕЕ само шест-седем години след като напусна поради пенсиониране поста си.) Две седмици преди да почине се срещнах с него, това беше в предпоследния ден на моя протест - преди аз самият поради тежка сърдечна криза да ми се наложи да потърся лекарска помощ. (Аз засега се разминах с инфаркта, но нищо чудно и мен скоро да ме покоси смъртта: всички сме смъртни, но някои умираме преждевременно - защото вместо да си гледаме здравето и спокойствието сме предпочели не само прекалено много да се вълнуваме, но и да се борим за справедливост, за свобода и за човешки правдини.) В този мой последен разговор с г-н Паунов констатирах, че той изключително много страда заради това, което се върши в неговото, пък и в моето любимо училище. Този човек, който навремето ме назначи на титулярното място на учител по филосо67

фия, в последните три години беше много дълбоко съпричастен към моите две поредни опрасквания (уволнения), той много ми помогна във воденето на тежкия съдебен процес, в резултат на който аз се върнах в училището, сега, при новото ми опраскване, живо се интересуваше за това с какво може да ми помогне за да си защитя правата, но уви, безжалостната смърт го покоси съвсем преждевременно... Да, г-н Паунов беше лидер на опозиционния (на властващата в училището тирания) демократичен лагер, който се противопоставя на произвола на самовлюбената директорка и нейната самозабравила се свита. Разбира се, смъртта на г-н Паунов няма да ни обезсърчи и няма да накара да застанем със скръстени ръце, ние няма да престанем да се борим - за правда, за справедливост, за правата си, за демокрация, за достойнство. В тази връзка искам да кажа нещо лично на г-жа Анастасова, с което и ще завърша обръщението си; надявам се, че в този тежък момент тя ще намери душевната сила да се позамисли – та да осъзнае какво прави. Г-жо Анастасова, нима не разбирате, че мъдрото битие и със смъртта на г-н Паунов Ви дава един знак? (То Ви даде такъв знак и със смъртта на г-н Хармелин Господинов, но Вие не успяхте да го разчетете.) Ето, със смъртта си г-н Паунов нещо важно ни казва, давате ли си сметка какво именно ни казва г-н Паунов със своята смърт – и със своята саможертва? Помислете старателно, моля Ви, дълбоко съм убеден, че ще успеете все пак да разчетете този знак. Аз не искам да го правя вместо Вас, но ето, задавам Ви този казус за мислене, пожелавам Ви успех в търсенето на смисъла! Добре де, г-н Хармелин Господинов умря, г-н Паунов сега също умря, какво още чакате: и аз ли да умра? Добре де, а какво ще правите ако, да допуснем, и аз скоро умра?! Давате ли си сметка в какво положение пък ще Ви постави моята смърт?! (За да пиша това в контекста на влошеното ми здраве напоследък, след 77-дневния ми протест, на който Вие не обърнахте капка внимание, аз имам нещо предвид: никой не си знае часа на смъртта, но ето аз в момента съм много зле, нима смятате, че ще издържа започващия тия дни нов и не по-малко тежък съдебен процес за отмяна на тъй абсурдната Ви заповед за моето уволнение?!) Ами ако Бог с тая поредица от смърти иска да Ви каже, многоуважаема госпожо Анастасова, нещичко, с оглед все пак да Ви помогне да се освободите от тъй злотворните Ви страсти?! (Бог, за ваше сведение, е образ на Абсолютното Добро!) Вие докога ще залагате най-вече на злото във Вашата толкова "авангардна" и "иновативна" управленска политика?! Апропо, съвестта Ви все още ли не се обадила: а как се оправяте със своята съвест – любопитно ми е да Ви запитам и това?! Дотук беше обръщението ми към директорката на ПГЕЕ в момента. Ето няколко думи в заключение. Приятели (така се обръщаше на Учителски съвет към нас г-н Паунов навремето, пък и към учениците!), нека се поклоним пред паметта на знаменития директор на нашето вече наистина съвсем осиротяло без него училище! (Когато 68

г-н Паунов се пенсионира, аз написах есе за нашето осиротяло училище, с което мигновено си навлякох ненавистта на новата директорка, но ето, сега, със смъртта на г-н Паунов, училището ни този път наистина осиротя!) Г-н Паунов с живота си, с човечността и със свободолюбието си ни завеща светъл пример, в който се съдържа разгадаването на всички загадки на живота: истината е в човечността, ние, хората, без свобода и без достойнство няма как да живеем, животът без свобода и без достойнство не заслужава да се нарече човешки. Г-н Паунов по повелята на доброто си сърце решаваше най-трудните казуси на училищния живот, да, добротата на сърцето е духовната сила, която нищо не може да срази, човечността и добротата са най-мощното оръжие, за което "бронебойни патрони няма открити" (не знам откъде-накъде ми дойде в главата този глупав цитат, но и едва ли е случайно!). (Хората с големи, хората с добри сърца в този наш зъл и несправедлив свят хем много страдат, хем плащат голяма цена, хем сърцата им в един момент не издържат и се пръсват!) Но пловдивската ПГЕЕ въпреки временните провали има голямо бъдеще - аз вярвам в това! Но какво ще бъде бъдещето зависи изцяло от нас, гражданите, от нас, народът! Ние трябва да го направим това бъдеще достойно. Предстоят ни решаващи дни и месеци на борба със силите, които пречат на промяната, а оттук и на заслужения ни просперитет. Дойде време на нравствен избор. Нека всеки решава за себе си какъв ще бъде и как ще действа, но дойде време за дела, не за думи. Никой няма как да се скрие от избора си. Аз моя избор съм го направил отдавна. Винаги ме е вдъхновявал светлия пример на г-н Паунов – и на неговия пример няма да изневеря докато дишам: станете и вие, драги ученици, последователи на примера му ! И тогава повратът към добро ще стане мигновено! С най-добро чувство: Ангел Грънчаров Долна баня-Пловдив, 25 юни 2017 г. 3 коментара: Анонимен каза: Престани да пишеш глупости!!!!! Излагаш се, а и нарушаваш закона!!!!!!!!! Само лудостта ти ни пречи да те дадем под съд!!!!!!!!! Щото лудите не отговаряте за глупостите, които вършите!!!!!!!! Мръсник неден! Спекулираш със смъртта на Паунов!!!!!! Обиждаш целия ни колектив!!!!!!!! Некадърник неден, не можеш да пишеш, по-големи глупости се бях чела!!!!!! Правилно те уволни госпожа Анастасова!!!!!!!! Не си мисли, че съдът ще те върне на работа!!!!!!!!! Втори път такава грешка съдът няма да допусне!!!!!!!!!!! Ангел Ангелов каза: Г-жа Анастасова си има други грижи в момента, надявам се от МОН да са взели на сериозно предупреждението ми, че ще я направя медийна звезда, отделно писах и съобщение на сайта на ПГЕЕ и сега очаквам някаква реакция. Въпросната г-жа се е заяла с грешния човек. Анонимен каза: АIG, ax Атанасостасова… Cпоред мен бъркаш да се обръщаш лично по име към нея и апелираш към човешкото й съдържание? Ами ако нeма таковo? Ако пишеш на един демон с очакване да се покае нали се сещаш къв ще 69

е резултатo? Аз мисля че самата тя не осъзнава кво е, затова е използвана от тъмните сили... След 1989 BG пропадна в една яма на безвремието с ширещи се безумства и тъпоумие като силиконови устни на мода или жакузито c Мит Пищова, където ги пори като риби и пълни като агнета... Това е резултата на прехода – точно както в Деня на чакала с Брус Уилис (The Jackal 1997), гледай го... Не е трудно там да видиш директорката си с брадвата, нали? 45-те години комунизъм разместиxa стойностите в BG, проститутката стана директор на завод, интелигентните общи работници... Така бетонните червени глави смятаха, че хората ще станат равни. Е, станаха ли равни, шушумиги марксистки прости кат задник?... Някъде там в тая мътна вода се пръкна и Сатанист Атанасостасова, за да те тормози... Остави я да бръмчи, престани да споменаваш името й като пишеш... Да я правиш звезда е грешно... От всеки червенo-дървен чугун свирка не става, ОК?... Некаква амеба, таa другата по-горе, неин агент вероятно, се опитва да те плюе всеки път като я засегнеш, усеща се по несложния стил, вероятно е жена струва ми се...

Още един пример за прекрасната творческа атмосфера, царяща в пловдивската ПГЕЕ по времето на директора Паунов вторник, 27 юни 2017 г.

Случайно намерих една своя статия, публикувана в списание KOSNOS: Ако искаш сянката да остане зад гърба ти, погледни към Слънцето.... А ето и 70

публикацията й в моя блог, тя изглежда е по-пълна и е от 6 октомври 2007 г.: Ако искаш сянката да остане зад гърба ти, погледни към Слънцето…. В тази статия става дума за едно събитие, случило се в пловдивската ПГЕЕ по времето на наскоро починалия негов директор инж. Венелин Паунов; ето началото на въпросната статия от онова паметно време: На посещение в Пловдив тия дни е немският авангарден изобретател, специалист и преподавател по „соларни технологии“ г-н Вили Кирхенцайнер от Мюнхен, Германия. Той е поканен от пловдивски бизнесмени, проявяващи интерес към тези екологично чисти нововъведения в енергетиката. Вчера г-н Кирхенцайнер изнесе лекция в елитната пловдивска Професионална гимназия по електротехника и електроника, на която присъствах и аз – и от която съм невероятно силно впечатлен. Искам тук да разкажа какво чух като прибавя и някои мои разсъждения – няма как, наистина чутото необичайно ме развълнува и ме накара да се замисля. Да добавя, че за силното въздействие на думите на лектора имаше голям принос чудесният превод на г-жа Кох. Темата на лекцията беше обявена като „Възобновяеми източници на енергия“. Г-н Кирхенцайнер е преподавател в сродно професионално училище в Мюнхен и същевременно е водещ експерт в областта на тези технологии. Той започна лекцията си с изтъкването на най-съвременните подходи в обучението на младите хора в Германия. Това, че неговата лекция се проведе по време на 10-я ден на учителската стачка – в която учителите от ПГЕЕ-Пловдив участват на 100%! – има дълбок символичен смисъл: българските учители, независимо от незавидното положение, в което са поставени, в лицето на учителите от ПГЕЕПловдив показват, че имат готовността да бъдат равностойни партньори на европейските си колеги. И не само са готови, ами и от години го правят. Аз и друг път съм писал за тази наистина авангардна и на европейско ниво пловдивска гимназия, примерно в статията за нейния директор: Строители на капитализма: инж. Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието. На лекцията присъстваха всички стачкуващи учители от гимназията и много ученици, които специално бяха дошли да чуят превъзходната лекция на г-н Кирхенцайнер. Та немският експерт-преподавател започна с тезата, че в днешна Германия в обучението на младите се поставя акцент върху моженето, а не само върху знаенето, върху знанието. Учениците трябва да имат възможността „да пипнат с ръка“ всичко онова, за което учат – и по тази причина непосредствено до ученическите банки в кабинетите се намират местата за практическо усвояване на уменията. И то именно чрез правене на това, което преди това си видял като схема в компютъра или като макет – и за което преподавателят току-що ти е обяснил. Немците все повече залягат на ученето чрез правене, а не чрез четене, тази така ефективна и проста формула на обучението, от която обаче нашите чиновници и управниците ни от МОН са на светлинни години разстояние и едва ли скоро ще могат да я асимилират даже. Германците следват по този път американците, които отдавна прилагат тия толкова ефективни прагматични принципи 71

в обучението. А те са ефективни именно защото са толкова прости: всяко гениално нещо е така просто, подчертаваше много пъти в лекцията си г-н Кирхенцайнер. Освен това той обърна вниманието на стаилата дъх аудитория и върху това, че особено важно е в процеса на обучението младите хора да получават удоволствие, да им е приятно, да има една съвсем творческа атмосфера на търсене, изследване, правене и пр. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)

Ако искаш сянката да остане зад гърба ти, погледни към Слънцето…

На посещение в Пловдив тия дни е немският авангарден изобретател, специалист и преподавател по „соларни технологии“ г-н Вили Кирхенцайнер от Мюнхен, Германия. Той е поканен от пловдивски бизнесмени, проявяващи интерес към тези екологично чисти нововъведения в енергетиката. Вчера г-н Кирхенцайнер изнесе лекция в елитната пловдивска Професионална гимназия по електротехника и електроника, на която присъствах и аз – и от която съм невероятно силно впечатлен. Искам тук да разкажа какво чух като прибавя и някои мои разсъждения – няма как, наистина чутото необичайно ме развълнува и ме накара да се замисля. Да добавя, че за силното въздействие на думите на лектора имаше голям принос чудесният превод на г-жа Кох. Темата на лекцията беше обявена като „Възобновяеми източници на енергия“. Г-н Кирхенцайнер е преподавател в сродно професионално училище в Мюнхен и същевременно е водещ експерт в областта на тези технологии. Той започна лекцията си с изтъкването на най-съвременните подходи в обучението на младите хора в Германия. Това, че неговата лекция се проведе по време на 72

10-я ден на учителската стачка – в която учителите от ПГЕЕ-Пловдив участват на 100%! – има дълбок символичен смисъл: българските учители, независимо от незавидното положение, в което са поставени, в лицето на учителите от ПГЕЕПловдив показват, че имат готовността да бъдат равностойни партньори на европейските си колеги. И не само са готови, ами и от години го правят. Аз и друг път съм писал за тази наистина авангардна и на европейско ниво пловдивска гимназия, примерно в статията за нейния директор: Строители на капитализма: инж.Венелин Паунов, един блестящ мениджър в образованието. На лекцията присъстваха всички стачкуващи учители от гимназията и много ученици, които специално бяха дошли да чуят превъзходната лекция на г-н Кирхенцайнер. Та немският експерт-преподавател започна с тезата, че в днешна Германия в обучението на младите се поставя акцент върху моженето, а не само върху знаенето, върху знанието. Учениците трябва да имат възможността „да пипнат с ръка“ всичко онова, за което учат – и по тази причина непосредствено до ученическите банки в кабинетите се намират местата за практическо усвояване на уменията. И то именно чрез правене на това, което преди това си видял като схема в компютъра или като макет – и за което преподавателят току-що ти е обяснил. Немците все повече залягат на ученето чрез правене, а не чрез четене, тази така ефективна и проста формула на обучението, от която обаче нашите чиновници и управниците ни от МОН са на светлинни години разстояние и едва ли скоро ще могат да я асимилират даже. Германците следват по този път американците, които отдавна прилагат тия толкова ефективни прагматични принципи в обучението. А те са ефективни именно защото са толкова прости: всяко гениално нещо е така просто, подчертаваше много пъти в лекцията си г-н Кирхенцайнер. Освен това той обърна вниманието на стаилата дъх аудитория и върху това, че особено важно е в процеса на обучението младите хора да получават удоволствие, да им е приятно, да има една съвсем творческа атмосфера на търсене, изследване, правене и пр. И то често дори под формата на игра, на найнепринудени, спонтанни и свободни младежки инициативи. Ето когато учат примерно за това що е енергия, им се дава възможността всеки ученик даже да почувства с какво е това енергия. Защото немските педагози добре знаят принципа, че едва на основата на лично преживяното ученикът ще разбере даденото знание завинаги. Как става това ли? Ами примерно на учениците им се предлага чрез специален уред – велогенератор – даже с краката си да усетят какво е това един киловат, а именно като сами произведат енергия, която да причини ефекти, равни на един киловат. Същото е и в компютърните технологии: ако не го пипнеш, ако не го направиш сам, никога няма да усвоиш нещо. И това е навсякъде – било в програмирането, било във всички останали сфери. (И във философията дори вече е така, и аз точно това правя в моите уроци и лекции, това препоръчвам да се прави и в написаните от мен учебни помагала.) Също така на младите хора им се дава възможност сами да си правят дискотеката – като пак с велогенератор сами произвеждат нужната им енергия за тонколоните, китарите, микро73

фоните. Пропуснах да отбележа, че цялата лекция на немският колега беше илюстрирана с чудесна компютърна презентация с фотоси, схеми, видео и пр. А пък той показваше върху екрана с някаква показалка със светлинен лъч, която аз лично виждах за първи път, но която обаче също е толкова просто нещо, за което обаче не бях се сетил. Той даде също и други примери, да речем за фонтан с моторче, задвижвано с енергия, добивана чрез слънчеви (соларни) модули и съответната установка. При което интересното е, че учениците наблюдават с очите си как когато слънцето се крие зад облак, водата във фонтана лети пониско, а когато напече, тя хвърчи все по-високо. И други такива примери даде превъзходният лектор…

Общо взето в Германия отдавна са разбрали, че най-важното е у младите да се насърчават креативните (творческите) способности и умения, като това може да стане чрез подбор на преподаватели, които сами са по-креативни. Също така там добре се знае, че с възрастта креативността наистина намалява, като обаче са засилват други ценни качества на личността, които пък липсват на помладите преподаватели. На мен като философ и психолог особено силно впечатление ми направи това, че съвременната немска философия на обучението се основа тъкмо на едно най-дълбоко познаване на човешката психика. Или на разбирането, че ценна личност се ражда едва тогава, когато тя от най-ранна възраст е поставена в условия, провокиращи нейната най-свободна и творческа изява. Нещо, за което, впрочем, аз от години пиша в книгите си, ала за което никой не ми е обърнал някакво внимание тук, в България. Да не говорим пък за официалните образователни институции, които даже се опитаха да забранят да се преподава по моите помагала и методи. Но това, че аз виждам родство и потвърждение на моите разбирания в думите на специалисти от европейска величина като г-н Кирхенцайнер само ми показва онова, в което винаги съм бил убеден, а именно, че съм се движил за тия години по правия път… Прощавайте за отклонението, но бях длъжен да го кажа в контекста на течащата още учителска стачка. Ето, вижте нагледно как ние, българските учите74

ли, независимо от това, че сме поставени в толкова унизителни и мизерни условия, въпреки всичко имаме право да се съизмерваме и дори сравняваме със своите европейски колеги. Защото тук, у нас в България тия преподаватели, които сме се развивали и сме имали своите постижения, сме го правили винаги напук на системата, в жестока битка с нея, бидейки принудени да се изявяваме като бунтари и като „донкихотовци“, а не защото тя ни е насърчавала нещо да постигнем. Напротив, постоянно ни е пречила и ни продължава да ни пречи. Нека тия, които сега по време на стачката роптаят спрямо нашите учители, да се позамислят и върху тази страна на тежката ситуация, в която се намираме. Защото често са склонни да обвиняват за това или онова тъкмо учителите, докато трябва да се знае и признае, че те всъщност са най-големи жертви на тази анахронична и абсурдна образователна система, която още си продължава да агонизира пред очите ни. А пък правителството и дори мнозинството в обществото ни все още проявяват престъпно безразличие – като си затварят очите пред най-назрелите потребности на образованието на нашата младеж. Г-н Кирхенцайнер завърши увода на лекцията си, или уводната си презентация с констатацията, че казаното дотук е относно онова, което може да се нарече „детска градина на бизнеса“ що се касае до соларните технологии поспециално. Защото отначало на обучаваните им се дава възможността все едно да си поиграят със слънчевата светлина и топлина. Та да усетят по-плътно колосалния ресурс, който се крие в енергията на Великото Светило, ако мога да използвам известните начални думи на великия немски философ Фр.Ницше в неговата книга „Тъй рече Заратустра“. Но, добави г-н Кирхенцайнер, не е достатъчно просто да си играем със Слънцето, а трябва да се научим да го използваме колкото се може попълноценно. Затова той и каза африканската поговорка, която аз си позволих да сложа в заглавието на тази статия. И то това да се прави според принципа на така мъдрия немски манталитет: нищо да не се хаби и прахосва. Което, впрочем, е доста различно от разпространения нашенски манталитет – ние всичко похабяваме и прахосваме. И дори и не съзнаваме, че това е съвсем непростимо безразсъдство… (Следва, очаквайте още поне две статии за крайно интересната и така поучителна лекция на г-н Кирхенцайнер в елитната пловдивска гимназия по електротехника и електроника.)

Човеколюбие, жизнелюбие, свободолюбие – тези са трите "кита" на духовитостта, на пълноценната интелигентност неделя, 2 юли 2017 г.

Не съм забравил за обещанието си да пиша още за починалия наскоро инж. Венелин Паунов, една личност от висока проба, от която съм се възхищавал; това беше един уважаван от мен човек, уважаван най-вече заради човечността му, заради приятелското чувство, с което той се отнасяше към всички. Г-н Паунов беше директор на пловдивската ПГЕЕ, училището, в което съм работил много години като учител по философия. Седем години след пенсионирането си той почина, а тия седем години бяха най-тежкия период от живота ми – тъй като директорката, която го замести на поста, в това паметно време направи чудесии, за които читателите на този блог знаят много добре: направих така, че описах всички тези ексцесии, свързани с борбата ми за непосредствено и практическо реално демократизиране на отношенията в нашата училищна общност. Всъщност в тия години аз се борих за запазване на всичко онова, което вече беше постигнато в училището във времето на г-н Паунов, защото по негово време училището беше точно това, една пълноценно съществуваща демократична общност. Но всичко това беше провалено и съсипано: новата директорка 76

за кратко време успя да извърши един ускорен процес на цялостна рекомунизация на отношенията, който, както и можеше да се очаква, доведе до възкръсването на най-отвратителните черти на комунизма, които ние вече бяхме забравили. Смъртта на г-н Паунов – Бог да го прости, но още не мога да осъзная мащаба на загубата, на образувалата се празнина в сърцата на всички ония, които го обичаме и уважаваме! – ми дава повод да съпоставя тия две коренно различни форми на лидерство, които имахме в последните близо 20 години, именно демократичната и авторитарната, човечната и безчовечната, либералната и свободоненавистническата. Аз вече писах за тия неща напоследък, след смъртта на г-н Паунов, писал съм за тях и преди, когато той още беше жив, в книгите ми има пръснати много неща, написани от мен за него, но ето, сега искам да събера всичко на едно място, в една книга, посветена на него, която възнамерявам да напиша и да издам в негова памет. (Разбира се, ще предложа и на други хора, които умеят да пишат, да напишат нещичко за своя приятел, та книгата да стане по-богата и представителна.) Ето, днес започвам с писмо до приятелите на г-н Паунов, с което ще ги известя за идеята си заедно да напишем книга в негова памет, ето текста на това писмо: До приятелите на г-н ПАУНОВ, ОТВОРЕНО ПИСМО Здравейте, приятели, Аз вече писах в блога си, че е добре заедно, с общи усилия да напишем и да издадем една книга в памет на г-н Паунов. Понеже смятам, че сме дължи да направим нещо за увековечаване на неговата памет; той заслужава това. Освен това младите хора, възпитаници на нашето училище, е срамота нищичко да не знаят за него, напротив, неговият пример, неговия живот, неговата личност съдържат, по моето възприятие, един изключително богат смисъл, който ще е престъпление да не направим нужното да им го предадем. Една книга за г-н Паунов, написана от повече хора, все учители, имащи бога опит, може да стане едно полезно четиво, имащо безценен възпитателен смисъл; този е начинът да не пропиляваме без полза онова, което сме успели да постигнем, а да го съхраним, а на тази основа и умножим. Така че ето, заповядайте, включете се в осъществяването на тази хубава, по мое мнение, инициатива: да направим един сборник с очерци, с есета (написани в пределно свободна форма), със снимки, с които да съхраним за младите нашите възприятия на личността, делото, завета на г-н Паунов, личността, която има големи заслуги за нашето славно училище. Което, както знаем, в момента преживява изключително тежък, унизителен за имиджа му период, който, така или иначе, някак с общи усилия следва да преодолеем. Длъжни сме да преодолеем този унизителен период колкото се може по-скоро: знаете добре, че това е именно заветът, който самият г-н Паунов сякаш ни даде 77

със своята толкова неочаквана, скоропостижна смърт. Аз така разбирам нещата, убеден съм, че това, което мислим, което чувстваме, сме длъжни да му дадем израз навън, във формата на слово, в противен случай ще извършим престъпление ако малодушно замълчим дори и в този момент. Знаете, мълчанието е злото (по Иво Инджев), да, мълчанието съвсем не е злато, противно на това, което си мисли мнозинството. Ако мълчим ще спомогнем за безвъзвратното погубване на всичко онова, което г-н Паунов ни завеща. Аз лично ще издам своя книга, в която ще вложа всичко онова, което съм написал и ще напиша за г-н Паунов. Но по повод на тази моя работа ми хрумна, че е добре и други хора да напишат нещичко за него. И да се издаде сборник, посветен на нашия приятел. Аз в този общ сборник също ще участвам със свой текст. Ако искате, да изберем нещо като "редколегия", на която да пращаме текстовете, тия хора ще могат да спомогнат и за привличането на повече хора в осъществяването на тази идея и инициатива. Сами предложете кои хора смятате, че могат по-активно да допринесат за реализацията на полезната, според мен, инициатива. Аз ще ви изпратя това писмо като ще свържа имейлите ви в група, та заедно да обсъдим предложението ми. Ще ми се да вярвам, че повече хора ще се включат и всеки според възможностите си ще допринесе с нещичко. Това е. Повече думи не са нужни, искат се дела, иска се работа. При добро желание до няколко месеца общата ни книга в памет на г-н Паунов може да бъде готова. Ако искате, предложете и на директорката Анастасова да се включи в реализацията на идеята, тъкмо ще разберем как тя ще реагира; макар че аз лично се досещам как ще реагира, но защо пък тя да не ни изненада, знаете, аз доста усилия помагам за промяната й към добро, не успявам, но още тая известни надежди в тази посока. Всичко добро ви желая! С приятелско чувство: Ангел Грънчаров ПОСЛЕСЛОВ: В блога ми публикувах доста текстове за г-н Паунов напоследък, в една пределно свободна есеистична форма, ето и днес, пишейки ви това писмо, смятам да напиша още едно такова есе. Надявам се, като го прочетете, да се обнадеждите и да се изпълните с решимост да се включите и вие със свой текст в общата ни книга в памет на г-н Паунов. При добро желание всеки може да напише нещо, което да излезе от сърцето му, така трябва да се пише, като пише човек така, написаното е годно, да, сърцето, според мен, е най-важното в писането. Безсърдечното писане не струва, то не може да роди нещо ценно. Като се пише сякаш с кръвта на сърцето, тогава се получава. Готов съм да помогна с редакторска работа в "ошлайфането" на вашите текстове, няма страшно, стига да имаме доброто желание, ще успеем да направим нещо хубаво и голямо. Съберете кураж и да започваме! Да си пожелаем успех, успехът е неизбежен ако волята е налице. 78

Това писмо ще им изпратя. А днес искам да напиша нещо съвсем кратичко, един вид да направя нещо като "показно" и на вдъхна увереност на тия хора (повечето не са писали подобни текстове) че и те могат да се справят. Ето, ще ви разкажа нещичко, което отдавна все не намирам повод да разкажа.

Г-н Паунов беше много приятен събеседник, в него имаше един изтънчен дух на човечност След първото ми опраскване (то стана на 19 май 2014 г.) г-н Паунов много ми помогна да ми вдъхне кураж и сили да продължа да се боря за правата си. Чест му прави, че застана на моя страна, че застана на правата страна, ето това именно и показва, че личността му е от голям мащаб, по това се познават личностите от голям мащаб: че са способни да надмогнат глупавите скрупули и съображенията от прагматично, користно и разсъдъчно естество и открито да застанат на правата страна. Знаете, той се съгласи да ми стане свидетел когато всички учители, които още работят в ПГЕЕ, отказаха да свидетелстват за мен; те се уплашиха от самата мисъл да ми станат свидетели, той обаче мигновено се съгласи. Ето колко ценно е това човек да не бъде малодушен: това, което каза пред съда г-н Паунов, ще ми помогне и сега, съдебните протоколи от оня процес ще си приложа сега като писмени доказателства към настоящия съдебен процес, ето, г-н Паунов и сега, макар и вече да не е между живите, отново ще ми помогне! Преди самото съдебно дело той многократно се среща с мен, обсъждахме създалата се ситуация, той лично ми помагаше да си намеря адвокат, караше ме с колата си при свои познати адвокати, с часове там обсъждахме делото, казуса, той горещо защищаваше пред тях с целия си авторитет и с цялото си красноречие тезата, че аз съм обект на административния произвол на директорката, че съм жертва на нейното беззаконие (г-н Паунов никога не говореше празни приказки, винаги се изказваше пряко по същината, той беше много интелигентен, имаше природен дар в това отношение!), той красноречиво пред адвокатите обясняваше, че всичко в нейните "доказателства" за моята "виновност", "некадърност" и прочие е нагласено, е лъжливо, че това са чисто и просто фабрикувани компромати, фабрикувани така, че да скрият истината, да заблудят съда и пр. Той често се хващаше за главата когато адвокатите му казваха, че трудно ще бъде опровергана тезата на директорката, щото тя усърдно, дето се казва, "си беше оплела кошницата", компроматите й звучаха правдоподобно, те са издържани в един административен стил, който е много драг и на мислещите в същата посока съдии. Когато в един момент се оказа, че повечето адвокати, след запознаване с делото, казваха, че делото ще бъде много трудоемко и тежко, тогава г-н Паунов 79

почваше да говори разгорещено против абсурдизма на българското правосъдие, в което, излиза, е много трудно правата страна да вземе надмощие, докато за неправата работите стоят съвсем иначе. Тогава именно, в оня тежък момент, се появи един талантлив адвокат от Пазарджик, читател на блога ми, който заяви, че е готов да води делото и че може да го спечели; аз тогава изпаднах в деликатно положение, щото с г-н Паунов бяхме, както ви казах, разговаряли и с други адвокати и с някои от тях имахме договорка да пишем вече исковата молба; казах му, бидейки много притеснен, че съм намерил свой адвокат, г-н Паунов без никакви увещавания се съгласи аз да избера адвоката си, след това, вече по време на делото, се запозна с моя адвокат и му оказа пълно съдействие. Изключително много г-н Паунов се възмущаваше от "морала" на свидетелите на директорката, а аз вече съм писал за оня момент преди откриването на делото, когато той директно, пред много свидетели, на една тераса в съда, заяви на директорката, че допуска голяма грешка като се държи по този начин, той й каза направо, че независимо от старанията й тя ще загуби делото, то точно така и стана де, след година и половина тежък съдебен процес на три инстанции аз бях възстановен на работа, победата беше наша! А тогава, на онази тераса в съда, директорката, опитвайки се да се защити, изпусна онази знаменита фраза, че тя никога не греши (!!!), а пък г-н Паунов най-човечно й обясняваше, че всеки човек греши, че изпадането в такава самомнителност е много опасно за един властник особено. Винаги ме е удивлявал подхода на г-н Паунов: той успяваше да влияе на хората с добросърдечното си отношение, винаги се отнасяше с добро, той приемаше различията на хората, което именно и говори за широтата на душевния му хоризонт. Ето тук искам да разкажа накратко една история – за да илюстрирам мисълта си с пример. Г-н Паунов беше един духовит човек и много приятен събеседник. В него нямаше нищо от онази (не)човешка и властническа префърцуненост, която е характерна за повечето нещастници, които, поради некадърност, дълго време са драпали да се добият до някакво кресло, а като постигнат заветната си цел мигновено почват да се правят на "велики" и пр., т.е. стават крайно смешни. Докато на ония, които са личности от висока проба като г-н Паунов, това, че са директори и че имат власт изобщо не им личи, то изобщо не им влияе, те продължават да си бъдат човеци. Та г-н Паунов, казах вече, беше много приятен, духовит, остроумен събеседник, който винаги разказваше някакви смешни истории; аз съм го запомнил в кафенето, а не в директорския кабинет, където той общо взето стоеше малко, предпочитайки да бъде сред учениците, сред учителите, сред хората, на двора, по коридорите, в кабинета си сякаш изобщо не обичаше да стои. Друг път ще ви разкажа за това как духовито г-н Паунов описваше безкрайно тъпото устройство на бюрократичната машина в образованието, от чиито идиотски мурафети и зловредни ефекти той обаче успяваше, кой знае как, да предпази и училището, и нас, учителите, и най-вече учениците, щото те са най-голямата жертва на системата. Но ето и тук да вметна нещичко: седим, говорим си за не80

що, изведнъж разговорът ни се насочва за ситуацията в образованието и г-н Паунов разказва, да речем, ето това (ще се опитам, колкото и да ми е трудно, да предам по възможност с неговите думи точния, верния смисъл): - Виж сега, приятелю, пълно е кретени там, горе, в Министерството. Които умират от скука и се чудят каква идиотщина да измислят. Седи значи нещастникът с часове в кабинета си, подивява от скука, в един момент решава да имитира някаква дейност, сяда на компютъра и почва да пише (тук г-н Паунов почваше с изразителни жестове с двете си ръце да показва как пише на клавиатурата си въпросният министерски нещастник): "В срок до 4 часа доложете в Министерството точната бройка на учениците във вашето училище, които днес са се почесали с дясната ръка под лявото ухо – и доложете също, респективно, точната бройка на учениците, които са се почесали с лявата ръка под дясното ухо. В доклада си също така доложете точната брой на учениците от големите класове, които си обличат светли фланелки и колко ученика носят ризи с тъмен цвят. Тази безкрайно важна сводка следва да бъде изработена в екселови таблици, а също така да бъде придружена със задълбочен анализ за това какви мерки ръководството на учениците е предприело с оглед на това неблагоприятната ситуация в това отношение да бъде променена, т.е. все повече ученици да почнат да ходят със светли дрехи и също така да започнат да се чешат по време на часовете с дясната ръка под лявото ухо, а не обратното!" И така нататък, тази телеграма, този министерски имейл в изложението на г-н Паунов беше още по-красноречив, аз тук избягвам някои думички, с оглед възпитателния ефект връз читателя си, затова и промених нещичко, примерно в оригиналното изложение на г-н Паунов учениците следваше да се чешат не под ухото, а на едно друго, значително по-различно място, където обикновено наймного обича да се чеше нашенецът. Ето как продължаваше разказа си знаменитият с остроумието и духовитостта си директор: - Получава въпросната телеграма типичният тъпанар-директор, който е най-често срещания вид в нашите училища. Или тъпанарка-директорка, която е още по-тежък случай. Като разбира, че въпросният доклад до Министерството е срочен и крайно задължителен, тя мигновено изпраща до нещастните учители заповед да докладват колко точно ученици именно са се почесали на указаното място днес, през миналата седмица, през миналия месец, пред изминалата година и прочие. Учителите, горките, почват да правят въпросните проучвания, опитвайки се да не получат тикове от нерви. В училището закипява безсмислен труд. Разбира се, всички полудяват и почват да пеят чалга-песни за да се спасят донякъде от лудостта. Часовете са провалени, защото учителките пишат глупавите си сводки за глупавите идиотски въпроси. А моя милост знае ли как постъпва като получи поредната идиотска телеграма от Министерството? Ето какво правя аз: щом получа идиотската телеграма сядам и, забавлявайки се, мигновено написвам най-обширен фалшив доклад, с таблици и прочие, който копирам от друг подобен случай, само дето променям някои неща. Правя това нещо за десетина 81

минути и го пращам мигновено в Министерството, гаврейки се с оня въпросния дебил, дето, за да си разнообрази живота, е измислил тази дебилщина. Като получи доклада ми така бързо, оня почва да скимти от кеф. С идиотите трябва да се отнасяме и ний най-идиотски, с оглед на сме адекватни, иначе ще полудеем. Аз, Ангеле, се забавлявам на идиотщините на Министерството и това ме спасява. А представяш ли в какво положение е редовият дебил-директор, който тия министерски простотии ги възприема сериозно?! Ами той полудява от тих бяс и сам почва да прави пълни идиотщини. От които страдат най-вече учениците, горките. Разказваше ми в такава анекдотична форма г-н Паунов, смеехме се от душа, пък после той изведнъж ставаше, тръгваше нанякъде със сериозно изражение на лицето, личеше си, че е търсил разбиращ събеседник, на който да си излее мъката, повъртяваше се из двора, разговаряше и с други хора, пък се връщаше в кабинета си да види колко нови дебилски директиви има на пощата на училището. Така, изглежда, си и течеше живота. Най-важното, което той като директор успяваше да постигне беше ето какво: успяваше да поеме върху себе си въпросните идиотщини на системата, нас, учителите, и учениците също, ни предпазваше от тия идиотщини – осигурявайки ни спокойствие за работа и за занимания с истински важното. Докато като се пенсионира нещата се промениха в точно обратната, крайно неприятна за нас и вредна за същинската ни работа посока. И още нещичко да разкажа, ще си позволя да разкажа още един спомен, сещам се за него, ще го разкажа, той много неща показва и говори. Въпреки че самата история е малко "щекотлива", ще я разкажа, вярвам, че ще бъда разбран от ония, които разбират, за останалите с нищо не мога да им помогна. Трябва да е било на едно тържество поради осми март, предполагам. Директорът Паунов много обичаше да бъде активен в тия по-радостни и весели "мероприятия на колектива", които си минаваха тогава в една много весела обстановка. За която най-голям принос имаше директорът, раздавайки се всецяло. Той беше в точния смисъл това, което се нарича "душа на компанията". Незаменим беше в това отношение – и ненадминат. Та в това тържество той играеше една... роля, беше се дегизирал, хем играеше самия себе си (директора на училището), хем се беше облякъл и дегизирал като... жена, беше си турил една особена престилка. Която беше особена с това, че като "жената" я вдигнеше за да си избърше сълзите или потта по лицето, отдолу, под престилката, се надигаше един... огромен изкуствен пенис, един грамаден фалос (изразявам се, виждате, пределно културно!), със съответните атрибути, окосменост и т.н. Голям смях тогава падна у публиката от тая сценка, смяхме се през сълзи всички! Нали обаче схващате контекста на цялото "мероприятие", този театър течеше в ритуалната зала на училището! (Ученици, разбира се, нямаше, само възрастни хора, само учители и служители на училището си бяхме!) Та този номер, тази сценка, имаща пределно откровен еротичен смисъл, биде изиграна от директора много умело, вярно, изображението се движеше на 82

"ръба на приличното", разбира се, всичко беше одухотворено, но го имаше този момент, вероятно при някои възприемащи съзнания сценката да е била възприета като пошла, като "порнографска" и прочие. Аз в оня момент, понеже съм естет (и моралист), се опитвах да усетя с цялото си същество дали не е нарушена някаква морална или пък естетическа мярка, установих, че няма такова нещо, че всичко е било, въпреки рисковете, възприето като забавно, като весело, като скеч, имащ весел, жизнерадостен еротичен смисъл, нали знаете в други епохи как хората пределно откровено са се забавлявали с еротичното? Но ви описвам всичко това не за друго, не за да ви впечатля или скандализирам, а за да ви кажа какво се случи после, след представлението, след тъй веселата сбирка, на която всички се посмяхме донасита; г-н Паунов след представлението ме срещна в коридора, извика ме встрани и ми каза следното: - Ангеле, ти си философ, братко и приятелю, кажи ми, моля ти се, пределно честно: много ли се изложих с тази сценка?! Дали не бях възприет като голям мръсник?! Кажи ми честно, моля ти се, как прозвуча всичко на теб, аз ценя мнението ти, ти си специалист по тия психологическите работи?! Аз тогава му казах, че въпреки че се е движил на ръба на пошлото, е успял да не наруши мярката и всичко е прозвучало съвсем приемливо, много е било забавно и весело, не си се изложил изобщо, г-н паунов, не се притеснявай, гарантирам, че не си се изложил. Това му казах. Е, казах му и това, че така е било всичко в моето възприятие, по-интелигентните хора възприемат нещата по един начин, простаците – по друг. Рисковано беше, казах, но ми се струва, че обстановката в залата беше такава, като съдя по реакциите на хората, че всичко беше възприето от веселата, от радостната му страна, помолих го да не се притеснява. А той, милият, се хвана за главата и каза: - Дано не ме лъжеш! Много ме е страх да не се изложих прекалено! Дано си прав! Леле, голям резил! Как ми пък щукна тази идея за подобен скеч! Ама нали сме човеци, да се позабавляваме, жертвах се! Не може да сме все сериозни, нали така?! И друг път, пък и в този случай съм се удивлявал как знаменитият директор успяваше да схваща и разбира най-фини душевни и смислови нюанси. Това е радка способност особено за хора като него, които са технократи, нефилософи. Но в него имаше един изтънчен дух на човечност, който по естеството си е именно философски. Заради свободолюбието и жизнелюбието си този човек имаше такова невероятно силно излъчване като личност. На това се дължат тези неща. Сега, като мисля за него, установявам това. Човеколюбие, жизнелюбие, свободолюбие – тези са трите "кита" на духовитостта, на пълноценната интелигентност, които толкова рядко се срещат тъкмо защото у нас хората, които разбират свободата, на това основание и живота, са толкова малко. А иначе с простаци и тъпунгери у нас е пълно, пълно е с уроди също така. Защото най-голямата човешка уродливост се дължи на липсата на пиетет към свободата, дължи се на 83

ненавистта към свободата. Ето затова е така трудна работата и мисията на философ като мен, поставен в нашенските родни условия; невероятно трудна е моята учителска работа, но да спирам дотук, че се изморих да пиша. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Много поздрави от Долна баня! 2 коментара: Богомил И. каза: С удоволствие съм готов да говоря и пиша за Паунов и за техникума – преди настоящата "епоха" на г-жа Анастасова. Неслучайно тя "загуби" летописната книга на техникума, започната още от създаването му през 1962 година и продължена с идването в тази настоящата сграда през 1964 г. (с директор инж. Ичевски. Тогава се оформи вътрешната украса – и най-важното работилниците по слаби токове – намираха се в настоящата ритуална сграда, по силни токове се намираше в бившето кафене (сега "интерактивна зала"). Но "истинската история" започва с идването на г-жа Анастасова и затова няма нужда от предишни спомени, особено от времето на Паунов. Не може да се каже обаче, че от времето на Паунов Анастасова се е държала като дисидентка. (Дори напротив!) Настоящия трети етаж, както и библиотеката са построени по-късно, заедно с допълнителното крило. А. от Австралия каза: Xa-xa, tova e majtap (turska duma, ti misle6e 4e e BG li?), no majtapo nastrana! Глеах днес видео за украинка в BG, бях много уплашен – никакъв акцент, владее бълхарски по-добре от теб и мен... В Австралия са подозрителни към Русия, същото както в Щатите, но Щатите са по-истерични и има защо... Аз винаги трябва да обяснявам че съм турчин и минава време докато разберат че не обичам руснаците... Но не съм улав и виждам силата им... Но след тая украинка разбрах едно – има нещо в кръвта на източняците (така да ги наречем) и сме прави тука да се страхуваме от вас... Е, не от вас де, от бай Ганьо по-тъпо същество едва ли има, но с руснаците не е така – те имат ум доста по-голям от бай Ганьо...Това видях днес от украинката, която напредва в BG както немския генереал Гудериан беше казал за нашествието в Русия 1941 – "Имам чувството, че напредвам в буца масло"... Ама после яде боя... Ето ти и две видеа за американскио дух, ок?... Не обичаме ние роби, камо ли да дойдат тука и да ни казват кое как е...

Отзив от Жак Асса и Иванка Топалова за инж. Паунов, знаменитият директор на пловдивската ПГЕЕ неделя, 2 юли 2017 г.

Днес получих този текст и го публикувам изцяло. Това е началото на сътрудничеството ми с учители от ПГЕЕ (ТЕТ-ЛЕНИН) в Пловдив за реализирането на идеята и инициативата за написване на книга в памет на инж. Паунов. Първи на предложението ми откликнаха неговите дългогодишни приятели Иванка Топалова-Асса, негова съученичка (!!!), а също и Жак Асса, най-дългогодишния учител в това знаменито учебно заведение, който е един от неговите доайени – и същевременно е неговата жива история: Ние не можем да пишем многословно и затова ще пишем малко посхематично: 1. Абсолютна комуникативност – винаги гледаше да бъде сред хората. Още от идването си в техникума беше избран за профпредседател и се стараеше да няма огнища на противоречия. Учителстваше във вечерния техникум (тогава имаше такъв сектор в училището) защото с по-възрастните ученици можеше да се сработва добре. Самият той идваше от производството. После стана заместник-директор по производствената част. Тогава имаше задължителен „демократичен централизъм“ и няколко души от ръководството (инж. Ламбрев, инж. Нецов, инж. Рашков и инж. Паунов) не можеха да бъдат само пионки и зато85

ва напуснаха техникума! По късно инж. Рашков се завърна като директор, инж.Паунов като заместник-директор на вечерния отдел, а инж. Петков беше заместник-директор по производствената част. Това беше по времето на Людмила Живкова и имаше дух за обучение в направление на всестранно развитие на личността. Техникумът трябваше да обучава техници за 6 месеца. Под ръководството на инж. Рашков, който беше един от най-авторитетните директори в България, който можеше да избере бъдеще на училището като полувисше учебно заведение (колеж) или да подготвя за 6 месеца техници след гимназията, но за тази цел се даваше възможност училището да се разшири пространствено. За много кратко време (една година) техникумът направи това пространствено разширение с допълнителната пристройка (по-голяма от основната първоначална сграда). Основните "движещи сили" за тази постройка бяха инж. Паунов и инж. Петков. За кратко време те успяха да осигурят банковите кредити за постройката и строителната организация с механизацията. По онова време това беше чудо – защото всичко беше държавно и трябваше да се пробива бюрокрацията. 2. В по-ново време се стигна до обструкции срещу инж. Рашков и той напусна директорското място. Изредиха се няколко директори до идването на инж. Паунов. За него можеше да се каже че не се знае кога се прибира в къщи. Той беше постоянно в движение, между работилниците, новата част, старата част и по възможност повече стоеше в учителската стая – отколкото в директорския кабинет. 3. Като директор се стремеше да обсъжда предварително с колкото се може повече колеги за бъдещите планове за развитие на техникума (например за специалностите, за ново обзавеждане, за нови компютърни кабинети, които бяха най-много за времето си в гр. Пловдив). Най-доброто качество на директора Паунов беше, че ако е допуснал грешка като всеки умен човек я отчиташе и се стремеше незабавно да я отстрани. 4. До такава степен беше подходящ за директор на такъв техникум в новото време, че беше назначен на постоянно място до пенсионирането си. Отново както по времето на инж. Рашков за ПГЕЕ Пловдив се говореше, че има един от най-добрите директори в България. Така започна да се говори за първи път при първия директор на техникума – инж. Ичевски, после при инж. Рашков и накрая – при инж. Паунов. Имаше за една година и една друга сполучлива директорка – математичката Господинова. Самата тя прецени, че техникум все пак трябва да се ръководи от инженер и тя доброволно отстъпи мястото си и до смъртта си остана една от най-добрите и уважавани преподавателки в Пловдив. Изобщо още от инж. Ичевски в училището сред директорите винаги е имало стремеж за създаване на добри учителски колегии (колегията не е само исторически термин). Този подход създаваше доброто име на техникума и чрез това и доброто име на директорите му. 86

Пояснение: Учителят по философия Грънчаров беше приет за една година като преподавател от инж. Паунов, но после той го назначи на постоянно място, отчитайки оригиналността му. Това е и особеното в стила на управление на умните директори. 5. Благодарение на инж. Паунов (и на Стефан Кралев) ПГЕЕ се свърза със сродни училища в Германия, Франция, Испания и Англия, където с договори пращаше стажанти за около един месец – и се получаваха отлични отзиви за представянето на стажантите по теория и практика. 6. Още от ученическите години в гимназията Веньо Паунов беше много комуникативен и любимец на съучениците си – Иванка Топалова е една от съученичките му. И още оттогава се проявяваше неговото чувство за хумор, което насочваше дори и към себе си! Послепис: Помагаме ти за книгата и не държим да ни цитираш. Разказваме ти някои от нашите спомени за Паунов. Написаха: Жак Асса и Иванка Топалова 2 коментара: Николай Пехливанов каза: Господин Грънчаров, Вие сте един от хората, които осъзнават, че образованието не е само назубряне на учебен материал, а и развитие на цялостната личност. Не знам точно каква е интригата, както и не познавам този човек на снимката. Само виждам, че е пропуснал сериозна част от личностното си развитие – зъбната култура. На всеки българин в чужбина прави впечатление, че на повечето българи им липсва това. Не бих приел насериозно преподавател с такива зъби! Ангел Грънчаров каза: Господине, този човек е вече пенсионер и зъбите едва ли могат да влияят с нещо вече на учениците му. Между другото, този човек е най-талантлив учител, който е възпитал хиляди ученици. Не виждам проблем в зъбите му, но Вас специално единствено зъбите на човека ли са важното? Да не сте случайно зъболекар? :-)

Тъжно е, че г-н Паунов го няма вече... сряда, 5 юли 2017 г.

Истина е явно, че г-н Паунов го няма вече: видях некролог на входа на дома му. Наблизо до този негов дом сме се срещали много пъти – за да обсъж-

даме проблемите с правосъдието, които толкова често има настоящата директорка на училището, на което той беше директор 14 славни години... Бог да го прости! Беше личност от голям мащаб, широко скроена душа имаше. Беше изключително човечен, добър човек, способен да се разбере с всеки. Същинска рядкост у нас е толкова способни хора да получават някаква ръководна длъжност... Още не мога да приема факта, че г-н Паунов го няма вече... Тъжно е, че си отиде така набързо... Той ни беше още много необходим. Училището ни съвсем осиротя без него...

В Париж – градът на свободата – съм бил два пъти понеделник, 10 юли 2017 г.

В Париж, градът на свободата, съм бил два пъти в живота си – благодарение на инж. Венелин Паунов, директорът на пловдивската ПГЕЕ, който ни заведе там и организира пътуването ни (с група ученици, които заведохме във Франция на производствен стаж). 89

Ако не беше този човек, аз може би все още да не бях напуснал България – и да не бях видял Европа.

По тази причина ще си остана вечно благодарен за това, което този толкова човечен човек направи за нас, учителите и учениците от пловдивската ПГЕЕ...

Нека не сдържаме чувствата си, колкото сме по-непосредствени, правдиви и открити – толкова сме по-свободни! четвъртък, 24 август 2017 г.

Не зная как стана така, но вчера, като се разхождах по един от обичайните си маршрути и като минавах покрай някои места изведнъж в съзнанието ми оживя спомена за това, че на тия точно места съм се срещал преди не толкова много време с г-н Паунов, бившият директор на пловдивската ПГЕЕ, който почина наскоро. И друг път откакто почина той съм минавал по тия същите места, но ето, вчера, неизвестно защо, съвсем ясно си спомних (и то на няколко пъти) за тия наши срещи и това, което ме порази, беше изключителната яркост на спомена: струваше ми се, че всичко сякаш е станало "току-що", имах чувството, че този толкова уважаван от мен човек сякаш е много близо, че преди миг е бил тук и пр. Съзнанието има тази способност да оживява спомени от миналото с такава сила и яркост, че човек даже има усещането, че случилите се преди известно време 91

събития, в случая срещи, сякаш стават "в ето този момент", само дето починалият не може да се появи – ала неговият образ е така плътен и ярък, че това даже и не е необходимо. Спомних си всички подробности около тия срещи, съпругата ми, която беше с мен, забеляза, че доста се умълчах, попита ме какво става, аз й разказах след това за тия наши срещи с г-н Паунов; имам предвид срещите през последните три години, в които за два пъти яз бях уволняван от училището, в което той ме прие и назначи (това стана преди цели 17 години!), а пък той в това време той, добрият човек, твърде много страдаше от случващото се - и се стараеше не само да проявява човешко разбиране спрямо преживелиците, спрямо бедите ми, но и ми помагаше с каквото може. Ето, минаваме покрай магазина BILLA, който се намира към източния край на Хаджи Хасан (Аджисан) махала, наблизо са и гробищата (от тази страна на Централни гробища са турските гробища), от другата страна на колелото пък е заведението на Макдоналдс, сещате се сигурно, на брега на Марица е това място. Не си спомням за какво си определихме среща с г-н Паунов точно на паркинга на BILLA, вероятно е било някакъв проблем за решаване около адвокатите на някое от съдебните дела, тогава аз отидох с колата си, а г-н Паунов вече ме чакаше на една пейка под сянката, беше дошъл със своята кола. Поговорихме си там няколко минути, обсъдихме проблема, пък после той си тръгна, имал и друга работа. Пиша за това за да разберете какво означава човечност, какво означава и доброта: ето, той беше пенсионер, може да си гледа пенсията и да си живее безпроблемно, но моят проблем около изцяло несправедливите ми уволнения (уволнения за отмъщение че не си трая, че пиша, че не съм безразличен, че мисля различно, уволниха ме, разбира се, по изцяло фалшиви поводи) г-н Паунов го възприемаше като свой проблем, да, сякаш проблемът беше негов, толкова силно той се вълнуваше и възмущаваше срещу извършената над мен несправедливост. И редовно ми звънеше да пита какво става, интересуваше се, даваше ми съвети, а и аз съм му звънял за да го питам когато съм бил затруднен за нещо. И той винаги откликваше и правеше нужното да ми помогне. А това е бивш директор, мой шеф, не, у него нямаше никаква следа от грандомания, той е пределно открит, непосредствен, не страда от никакви мании, изцяло човечен е. (Други хора, колеги, учители, дори мои близки приятели сред учителите в тази ситуация се държат до ден днешен дистанцирано, сякаш случващото се не ги засяга изобщо, вярно, страхуват се, но г-н Паунов се държеше в създалата се тежка ситуация коренно различно, нито се страхуваше, нито проявяваше сянка от безразличие: приемаше проблема ми като свой.) И често обсъждахме сложилата се ситуация, заедно търсехме изход, верните решения. Главният проблем беше около адвокатите, намирането на способни адвокати, ето този проблем дълго време решавахме заедно, г-н Паунов ми помагаше. Затова и срещите ни ставаха все в тия "адвокатски квартали", като се почне от мястото, за което току-що ви казах (то, разбира се, не е "адвокатско", но е близо до въпросните места), та се

стигне до местата около кръстовището на "Чифте баня", там именно са разположени нагъсто въпросните адвокатски кантори. Ето, веднъж се срещнахме с г-н Паунов в центъра, на една уличка наблизо до Тримонциум, там той си беше паркирал колата, а пък си бяхме определили среща пред офиса на една банка; като се видяхме там, г-н Паунов ме заведе до колата си и с колата отидохме до кантората на негови познати адвокати, която се намира в района на "Чифте баня"; не помня какво стана, адвокатите ли ги нямаше (имам спомен, че течеше някакъв ремонт в офиса им, модернизираха си офиса изглежда), стана така, че с адвокатите тогава не можахме да се срещнем, известно време ги почакахме, но не се получи срещата (става дума за адвокатите от една колективна адвокатска кантора, които г-н Паунов познаваше, после, като се срещахме с тях, разбрах, че се намира в много близки отношения с тях). Е, след няколко дни пък си определихме среща с г-н Паунов пред входа на кантората, който е откъм булеварда (Цар Борис Трети Обединител), беше рано сутринта, кой знае защо толкова рано адвокатите ни бяха определили среща, спомням си хладината на утрото, ние с г-н Паунов бяхме дошли доста време преди определения час на срещата и се разхождахме, разговаряйки, наоколо в квартала; даже поседнахме на една пейка, ала той много се вълнуваше и скоро пак станахме да се разхождаме. Като дойде часа за срещата с адвокатите отидохме в офиса им и те вече бяха там; спомням си много добре цялата дискусия на тази среща, в която г-н Паунов участваше много живо, много активно. И понеже ето сега се намирам точно в същото положение (скоро започва новото съдебно дело по абсолютно същия казус, аз пак съм без адвокат, този път г-н Паунов го няма вече, излишно е да казвам, че този път никой вече не ми помага, няма вече кой да ми помогне, сам си блъскам главата, сам опитвам да реша проблемите!) ми се ще повечко да разкажа за тази дискусия в онази същата кантора, покрай която вчера ми се наложи да мина, а спомена за нея оживя в съзнанието ми съвсем плътно и ярко. На адвокатите бях занесъл вече двете огромни папки с "писмените доказателства" (всъщност със старателно подготвени и организирано фабрикувани в продължение на повече от година преди уволнението ми компромати) на другата страна, те се бяха запознали с тоя необозрим "матр`ьял", от който лъха такъв нескриван негативизъм, че аз лично не намирам сили да чета от него повече от пет-десет минути: имам чувството че душата ми ще спре от възмущение като чета това стълпотворение от лъжи, безогледни инсинуации, клевети, обиди, изкривяване на реалността до степен да е съвсем неузнаваема, казах, лъха нескривана злоба от тия бесовски бюрократични писания! Та значи като бяха прегледали документите от тия папки и също така бяха изчели внимателно тъй дълбоко лиричната и фантастично-сюреалистична заповед за моето уволнение, написана от падащата си абсурдистката поезия директорка, адвокатите (те май бяха брат и сестра или съпрузи, не си спомням тази подробност, но носеха една и съща фамилия!) в един глас заявиха: нищо не можем да направим, "такова 93

толкова добре подготвено" от другата страна съдебно дяло не можело да бъде спечелено, даже нямало и смисъл да се започва и води такова един вид "перфектно подготвено дяло", съветваме ви да се откажете да водите това дяло, трябва да преглътнете обидите, делото е предварително загубено! Това в един глас ни казаха още в самото начало двамата адвокати; г-н Паунов като чу тия думи, се хвана за главата и решително почна да възразява по своя си маниер: как може да говорите такива глупости бе, не забелязахте ли, че всички тия документи и "доказателства" са изфабрикувани, че това са пълни лъжи, те не струват нищо, това е пълен боклук, как можете да не схванете това, та то се забелязва с просто око?! Казвайки това (г-н Паунов даже не седна в офиса им, от вълнение и възмущение поради очебийната несправедливост той се движеше из офиса, краката му не го сдържаха на едно място) бившият директор на знаменития "ТЕТЛенин" (за жалост, това учебно заведение все още така се нарича в масовата представа и словоупотреба в Пловдив!) беше със зачервено от възмущение лице, на него му беше много трудно да изрази с думи възмущението, което го беше обзело; аз също се изказах в този дух, адвокатите обаче ни изслушаха с внимание, казаха, че ни разбират, ала не могат да направят нищо, преценили били, че нямало било смисъл да се води такова дело, понеже то, видите ли, било "предварително загубено"; г-н Паунов по време на целия разговор настояваше адвокатите да обмислят позицията си, смяташе, че усърдно пишещата своите компромати директорка ги е заблудила и подвела, в тия компромати няма и грам истина, всичко е лъжа и измама; как е възможно в съда изобщо да не могат да различават кое е истина и кое е лъжа - повтаряше разгорещилият се от възмущение г-н Паунов. Адвокатите обаче ни обясняваха, че в съда субективните ни емоции нямат абсолютно никакво значение, че всеки пункт от клеветническите твърдения на другата страна бил "подплатен" и "доказан" с купища документи, вярно, лъжливи, но все пак документи, а ний с какво разполагаме в замяна?! Тогава именно г-н Паунов заяви, че е готов сам да стане свидетел от моя страна, сам щял да обясни на съда каква е истината; да, твоите показания ще бъдат важни, но не са достатъчни, другата страна ще каже, че си пристрастен в полза на жертвата на директорския произвол и показанията ти ще олекнат, адвокатите на директорката знаят как да внушат това на съда! Г-н Паунов много пъти се хваща за главата и спори до припадък с адвокатите, е, донякъде успяхме да ги убедим, че това дяло (аз неслучайно пиша тази дума така, така тя има един иронично-саркастичен оттенък, който ми е необходим за да представя иначе недоловим смисъл на цялата тази грандиозна съдебна епопея или сага!), убедихме донякъде или криво-ляво адвокатите, че това дяло, значи, все пак трябва да бъде водено, че сме длъжни да го водим, пък дори и с риск да го загубим; разбира се, има винаги такъв риск, ето това опитните адвокати повтаряха често, очевидно сами не вярващи, че можем да спечелим дялото. Уговорихме се да се срещнем пак и да донесем и ние някакви документи, щото на "голословни емоционални твърдения" съдът не вярвал, искал "писмени доказателства". Като си 94

тръгнахме след двучасов изтощителен дебат с адвокатите г-н Паунов още дълго време се възмущаваше от подхода на адвокатите – въпреки че му бяха приятели той се чудеше как е възможно да говорят такива глупости, дялото било "предварително загубено", "гарантирано" загубено било, нямало никакъв смисъл да се води и пр. (Разбира се, те нямаше да водят дялото без пари или даром, ето по тази причина, че адвокати не искат дело, от което могат да спечелят куп пари, силно ни разтревожи нас двамата с г-н Паунов, той си беше такъв, обичаше правдата, правото, справедливостта, силно ненавиждаше клеветниците, лъжещите и пр. – и им го заявяваше смело в очите, което е същинска рядкост в нашенските родни условия!) След няколко дни с г-н Паунов пак трябваше да се срещнем при тия адвокати, пак проведохме подобен разговор, уговорихме си нова среща; тогава именно аз, силно обезпокоен от тяхната позиция, продължих по всякакви начини да търся друг адвокат (а времето напредваше, наближаваше момента, в който трябваше да се предаде исковата молба за завеждане на дялото в съда!), търсех друг адвокат щото ми се видя крайно неприятно да трябва сам да убеждавам собствения си адвокат в своята правота: като адвокатът не вярва в правотата на клиента си наистина трябва да откаже дялото. И тогава именно изглежда Бог се намеси и стана нещо като чудо: един човек от средата на читателите на блога ми се обади и каза, че е адвокат, че е готов да води такова съдебно дяло, че бил специалист по такива дела, че вярвал, че може да се спечели, макар и трудно, че бил готов да се захване с тази тежка борба, при това даже каза, че не го прави за пари, а по чисти ценностни и идейни причини, съвсем идеалистично, разбира се, срещнахме се, уговорихме всичко, дадох му документите, разбрахме се да му платя по възможно най-ниската тарифа, защото с този човек още от първия миг се разбрахме изцяло и за всичко. Той беше пенсионер, решил бил да се откаже от воденето на дела, но ето, заради моя случай на крещяща несправедливост решил да се върне в съда. И тогава именно за мен се появи един деликатен момент: как да кажа на г-н Паунов, че съм си намерил нов адвокат? И то адвокат, на който вярвам. Много се чудих как точно да му поднеса тази новина, в един момент набрах смелост и му звъннах; като чу думите ми, противно на моето очакване, че ще ми се обиди, че съм го подвел да търси адвокати, г-н Паунов заяви, че се радва, че съм си намерил друг адвокат, каза, че сам ще се разбере с неговите хора, другите адвокати, щял да им плати за консултациите и загубеното време и пр., каза също, че му е олекнало като е разбрал, че съм намерил адвокат, който вярва, че може да спечели това дяло и е решил да се бори за победа. След известно време, когато вече започна дялото, когато започнаха съдебните заседания, г-н Паунов (вече като свидетел) идваше винаги, запозна се с адвоката ми, допаднаха си много, тогава именно се случи оня знаменит дебат между двамата директори на пловдивската ПГЕЕ, старият и новият, той се проведе на една тераса в Съдебната палата малко преди началото на дялото, аз съм писал на друго място (как ли ще 95

го намеря, а е хубаво да вложа и този текст в моите спомени за г-н Паунов, обещах да ги събера в книга след смъртта му?!) как протече този публичен дебат, там беше и моят адвокат, и други хора, свидетели, имаше там, на въпросната тераса; тук ще кажа само, че г-н Паунов тогава директно в очите каза на директорката ето тия думи (пиша ги както са останали в спомена ми): - Таня (той така се обърна към директорката, доста години й е бил шеф, тя е била учителка, затова така се обърна към нея, пък и той така си говореше с всички, съвсем приятелски и човечно), виж какво, моето момиче, много бъркаш като постъпваш така с Ангел, не бива така, не бива със зло! Разбери, голяма грешка правиш като постъпваш така и нищо не може да ти помогне, казвам ти, и делото ще загубиш, но и да не го загубиш (нищо не се знае какво ще стане, съд е това, български съд при това!), ще ти тежи един ден, че така си постъпила с Ангел, грозно е! Какво искаш от човека, той една душа носи, душата ли искаш да му извадиш не разбирам?! Погледни по-иначе на това, което ти направи: човекът си работи, и той има семейство, за хляба си се бори, а ти искаш да му вземеш даже и хляба, срамота е да се прави така, да се постъпва така с жив човек и с учител! А и си постъпила много глупаво като си изобретила такъв начин да го уволниш, не се правят така тия неща, мойто момиче, ако искаше да уволниш Ангел истински, така, че никакъв съд да не може да го върне на работа, трябваше да попиташ мен, аз щях да ти кажа лесен и безпогрешен начин, който нито един съд няма да отхвърли, а ти направи голяма грешка като си избрала този меко казано погрешен начин. И ще загубиш дялото най-вероятно, съдът също ще разбере, че не стават така тия работи, много грешки си допуснала. Защо не си стиснете ръката с Ангел и не забравите обидите, човеци сме, не трябва да си правим такива злини! Ето от този род бяха думите на г-н Паунов тогава на онази тераса, той, милият, се опита да ни помири, да избегнем дялото, но тогава директорката се нацупи и каза пред свидетели следните памятни думи, тях мисля че ги възпроизвеждам съвсем дословно, както са се отпечатали в паметта ми, естествено, аз другояче не мога да ги възпроизведа; та тя значи каза следното в отговор на горното тъй прочувствено слово на г-н Паунов: - Не, нямам никакви грешки, аз не греша! Аз съм непогрешима... Каза това троснато, а пък цялата компания дружно се усмихна, г-н Паунов, доколкото си спомням, тогава отново се хвана за главата и въпреки това се опита да продължи дебата за помирение, ала в един момент ни извикаха в съдебната зала и дялото започна. След дълъг и тежък съдебен процес, продължил година и половина, спечелихме дялото, Върховният Касационен съд в крайна сметка отмени заповедта за първото ми опраскване и ме възстанови на работа. Г-н Паунов излезе прав – въпреки мнението на ония толкова опитни елитни адвокати, които не вярваха, че такова дяло може изобщо да бъде спечелено някак или по какъвто и да било начин. Та значи ето в този квартал вчера минах и в съзнанието ми оживяха тия спомени за срещите и разговорите ми с г-н Паунов около моята съдебна одисея 96

от последните три години. Срещали сме се много пъти и в кафенето, което е пряко срещу входа на Районен съд на бул. "6 септември", пили сме чай там доста пъти, с адвоката ми и без него; по другото съдебно дяло, което водих, за клевета, г-н Паунов също вземаше живо участие, и по него се яви като мой свидетел след като разбра, че никой от работещите в училището не смее да се яви като мой свидетел – щото разбираше, че ако дръзнеше някой да се яви, непременно ще изпита цялата сладост на отмъщението на тъй силно мразещата ме директорка. Той лично моли някои учители, някои колеги да се осмелят да се явят като мои свидетели, но никой не посмя, тогава г-н Паунов реши сам да се яви като свидетел и по другото ми дяло, което говори много (това е дялото за клевета по повод на "психиатричната диагноза", която директорката ми беше издала; спечелихме това дяло на първата, най-важната инстанция, но после другата страна намери връзки в съда и успя да прокара обжалването си на присъдата в Окръжен съд: защото това дяло се оказа, че е съдбовно, ако беше станало така директорката да беше осъдена в извършването на престъплението клевета, като осъждана тя следваше да напусне директорския си престол, ето защо борбата, дето се каза, беше на живот и смърт, заплашената страна направи нужното в името на запазването на престола си да спечели дялото). Както и да е, такъв, дето се казва, е животът, той съдържа и победи, и загуби, и възходи, и падения; само дето някои, които са на власт, са се самозабравили дотам, че искат винаги само те да тържествуват и побеждават, независимо от право, закон, морал и пр. Вчера минах и в района на гимназията "Яворов", подавах документи за учителско място по философия в нея, там също си спомних, че с г-н Паунов сме се срещали и там, в заведения, в кафенета, разговаряли сме и там, пак за тия борби около несправедливостите, които си позволява да върши директорката на ПГЕЕ и подкрепящите я чиновници от Инспектората в Пловдив. Щото се оказа, че работата, дето се казва, е много по-"дебела", не е работата в това, че една директорка се е самозабравила и се мисли за велика, работата е съвсем прогнила, цялата система е отдавна смъртоносно заразена, по тази причина и всички кротуват и мълчат, белким бъдат пощадени; "Покорна главица сабя не я сече!", това е правилото, което владее душите на "гордите български учители", които са станали същински треперковци. Е, г-н Паунов не беше треперещ малодушник, нищо че е бил директор, той си остана човек, силно привързан към правдата, към правото, към справедливостта. Това е и огромната разлика между него и останалите властващи в системата: системата него, чудно защо, изобщо не успя да го повреди! Е, той също си имаше някои недостатъци, правил е и грешки, не ме разбирайте, че го идеализирам, и той е човек и нещо човешко не му е чуждо, да, ама ето това, че си остана човек въпреки всичко е главното при него; разбира се, че е човешко да се греши, но истински човек е оня, който е способен и да осъзнае грешките си, а на тази база и да почне да се предпазва от тях. Ето, ще завърша този спомен с представяне на една от най-големите грешки на моя бивш директор, който се отнасяше така човечно и приятелски с мен, ще разкажа за една 97

негова грешка, която той сам приживе осъзна; тия неща имат вече исторически смисъл, ще ги разкажа, за тях много се говори, ето, моя съдба, изглежда, е да ги въплътя в слово, в съвсем публично слово (поемам този риск, разбира се, съвсем съзнателно: правдата все нещо следва да значи и за нас, българите!). Г-н Паунов е най-дълго директорствалия директор на т.н. „ТЕТ-Ленин”, на ПГЕЕ; той отдавна беше навършил възраст за пенсиониране, но беше така енергичен и възрастта изобщо не му личеше, че аз лично много се изненадах когато се разбра, че е обявен най-сетне директорски конкурс за нашето училище и че г-н Паунов след него ще ни напусне. Аз през годините, когато той ръководеше училището, до такава степен се бях увлякъл в работата си, че почти от нищо друго не се интересувах, а моята работа е все тази: общуването с учениците (обучението на учениците да мислят самостоятелно и свободно, т.е. истински) и писането, тия две неща са неразделни при мен и аз еднакво им се отдавам без остатък! Та мисълта ми е, че изобщо бях съвсем настрани от разните там слухове и клюки за това кой кандидатства за директорския пост, е, бях нещичко подочул, но изобщо съм бил настрана от грандиозните битки за власт, които са се водили в онзи момент. Като гръм от ясно небе ми дойде вестта, че новият директор на професионалната гимназия е учителката по литература Анастасова; даже аз тогава не знаех резултата от конкурса и когато вече всички са го знаели изведнъж попитах в препълнената учителска стая една колежка, когато тя ми отвърна "с апломб": – Новата ни директорка се казва г-жа Стоянка Анастасова! Аз тогава съвсем спонтанно, кой знае защо, не можах да се удържа и реагирах ето как: – Боже мили! И се прекръстих; моята многозначителна реакция, разбира се, мигновено е била съобщена на съответната, вече надарена с власт особа. Както и да е, а доста време след това научих ето тия подробности. Най-силният кандидат за поста беше, разбира се, инж. Калин Христов – оказа се, че той е бил и най-добрият, най-разумният избор. Добър в смисъл, че училището щеше да спечели най-много ако той беше станал директор. Да, ама за директорския пост кандидатстваше и Стефан Кралев, най-близкият приятел на директора Паунов; между другото и Кралев щеше да бъде добър директор, въпреки някои свои особености на характера той е разумен човек и най-вероятно щеше да стане добър директор от него, при това Кралев е все пак демократ, проевропейски разбирания има, той е дългогодишен преподавател по френски език в гимназията; има голяма заслуга за спечелването на разни проекти за отношения на гимназията със сродни учебни заведения в Западна Европа, те двамата с директора Паунов са създали тази традиция, много ученици са били на производствен стаж в страните от Западна Европа – и то доста години преди влизането ни в Европейския съюз. Както и да е, г-н Паунов, разбира се, в онзи момент е бил за кандидатурата на Кралев. Двамата силни кандидати (имало е 98

още много кандидати, 16 общо били кандидатите за директор!) значи се сблъскаха, в резултат спечели... трети кандидат, който никой не е очаквал, че ще спечели; а защо спечели трети кандидат всеки сам може да си отговори – като вземе предвид как се печелят изобщо нашенските конкурси. Г-н Паунов е спомогнал (не мога точно да кажа как, не знам такива подробности, а не искам да разказвам какво говорят по този повод "злите езици"!) да бъде провален най-силният кандидат инж. Христов, който, твърди се, е бил подкрепен и от управляващата партия (ГЕРБ), а в резултат се е оказало, че трети кандидат е успял да намери такива "яки връзки", че е победил всички и е спечелил конкурса; пардон, допуснах груба грешка, нашенските конкурси не се печелят с "яки връзки", те се печелят винаги със "солидни знания", пепел ми на езика, че се изразих така грозно и несправедливо: истината е, че третият кандидат е спечелил единствено поради солидната си подготовка, поради знанията, уменията и способностите, и грам съмнение нямам, че е било точно така, простете, че не се изразих правилно, но ето, осъзнавам си грешката и мигновено я поправям! Разбира се, какви знания и способности има властникът особено си личи най-вече по делата, по постъпките му. Затова с чиста съвест заявявам, че спечелилият конкурса за директор е постигнал този забележителен успех съвсем честно, единствено заради уменията, способностите и най-вече заради големите си знания! Е, най-после и аз да се подмажа малко, разбира се, това изобщо нема да ми помогне де, но поне съвестта да ми е чиста като правя това признание! Моля, изобщо не се шегувам като пиша така, не иронизирам, самата сериозност съм! Е, г-н Паунов значи е допринесъл някак инж. Христов да не стане директор, ерго, има заслугата, че в крайна сметка директор стана този, който стана. И си плати за грешката де, плати си цялата цена, за всяка грешка в живота си плащаме. Аз също платих за грешката си, че през първата година на властването на новата директорка призовавах всички недоволни от нея да търпят поне една година, да й дадем шанс, да видим какво може, на какво е способна и пр., такива призиви отправях тогава на всички "революционери", доморасли, разбира се, които скоро клекнаха; а те като клекнаха, аз излязох на мушката, дето се каза, почнаха да ме отстрелват, инж. Христов единствен в един момент има добрината да каже няколко думи в моя защита, след което той самият беше отстрелян без капка милост: беше уволнен! Тогава аз единствен се осмелих да кажа, че това не е правилно, че е за отмъщение, че така не се прави, призовах директорката за разум, с което си подготвих почвата да стана втората й мишена за отстрелване: година след инж. Христов бях опраскан и аз. Той пръв спечели съдебното си дяло и съдът го върна, директорката го опраска пак; съдът и мен върна, тя ме опраска пак и мен. Затова виждате ли колко съм прав, че въпросната властница съвсем заслужено и честно си е спечелила директорския пост, спечелила го е единствено заради своите, повтарям, умения, способности и знания, разбира се! Умее някои неща тя, това поне е безспорно! Както и да е, в един момент г-н Паунов 99

вече не само престана да влиза в училището, което сам е създал, но и престана да се надява, че нещо може да се промени и то към добро, той, милият, понеже много обичаше училището, което е създал, идваше само до кафенето пред входа, там си пиеше кафето, там продължи да се среща с приятелите си, най-често с първия си приятел Кралев, там, на масата му в кафенето, и аз много пъти съм говорил с него, обсъждали сме проблемите, мислили сме какво да правим; там, на тази маса, се срещнах с него за последно две седмици преди да почине. (Ден преди смъртта си той пак е бил в това кафене, там, до входа на училището, което толкова обичаше: то беше изглежда всичко за него – то беше животът му!) Спирам дотук. Такива мисли вчера се въртяха в главата ми като си спомних тия всичките неща, а си ги спомних защото вчера се наложи да мина по тия места, разхождайки се из града. Знаете, аз имам проблеми с ходенето, болят ме краката напоследък, имам вече скъпи и прескъпи стелки (заради това, че имам "плоско стъпало"), налага ми се повече да се разхождам, та белким болките отминат. И понеже добре знам, че като ме споходят някои мисли и чувства, няма как да се отърва от тях, няма как да ги изгоня от душата си освен ако не ги запиша, ето, тази сутрин написах този текст, с който си освободих донякъде душата от тия изстрадани свои мисли. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Обичайте приятелите си истински и им го показвайте - защо идва момент, в който приятелите ни ще си отидат, няма да ги има вече, а ако не сме им показвали уважението и чувствата си, ще съжаляваме. Не бива да сдържаме чувствата си, колкото сме по-непосредствени – толкова сме по-свободни! Това е нещо важно според мен. Чао и до скоро! Живот и здраве да е пак ще пиша, но знае ли се докога ще е така?! Никой нищо не знае за тия неща, те са най-голямата тайна – и е правилно, и е много мъдро че е тайна: ако знаем кога ще умрем и животът ни ще стане съвсем невъзможен... 4 коментара: Анонимен каза: Поредният словесен бълвоч на Грънчаров, който вече мина всички граници! Абсолютно безскрупулен лъжец, който не се свени заради пошлата си цел (лично оцеляване) да опетнява и авторитета на г-н Паунов! Безсрамник!!!!!! Но за всичките си подлости ще отговаряш ако не този, то на другия свят! Милост за теб няма да има!!!!!! Мерзавци като теб не заслужават да ходят по тази наша земя защото и земята се гнуси от такива като теб!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Анонимен каза: Колко трогателно! С какво изящество сте поднесли фактите и съпътстващите ги емоции! Не е възможно някой да остане равнодушен! Анонимен каза: Не останах равнодушен. Смях се от сърце. :-) Анонимен каза: На кое по-точно се смя бе, дебил?

100

Злото убива най-напред сърцето на носителя си, то поразява собственото ви сърце: гонете злото от сърцата си всеки ден, приятели! събота, 9 декември 2017 г.

Ученици-шегобийци са заснели... спящият си директор, който ги води на стаж в Западна Европа, а те пътуват с влак, който им служи и за спалня; и са сложили снимката в нета; понеже много хора ми обещаха да ми пратят снимки за книгата ми за г-н Паунов, но не си изпълниха обещанието, помествам тази налична, но твърде странна снимка в нета – като укор за тия, които не си изпълняват обещанията! Преди няколко месеца, във връзка с кончината на един твърде уважаван от мен човек – инж. Венелин Паунов, бивш директор на пловдивската ПГЕЕ, бивш "ТЕТ", училището, в което съм работил като учител по философия и гражданско образование много години – предложих ние, неговите приятели, да подготвим книга в негова памет, в която да вложим кой каквото може, примерно снимки, спомени, разкази, есета, документи някакви и пр. Предложих идеята си и на настоящето ръководство на това училище (което наследи на поста бившия знаменит директор на нашето славно иначе училище), но то остана изцяло глухо, индифе101

рентно към предложението ми – както и спрямо всяко друго мое предложение, впрочем. Почти никой друг и не откликна на идеята ми, не подпомогна, повечето си замълчаха (някой обещаха да помогнат, да предоставят за бъдещата книга я спомен, а разказ, я снимки, но ето, мина доста време, не изпълниха обещанията си). Както и да е, никого за нищо не виня. Очевидно аз трябва сам да свърша тази работа. Не съм забравил обаче обещанието си. Тя, книгата за г-н Паунов де, всъщност вече беше написана – тук, в блога; остава само написаното да се събере на едно място всичко написано (аз лично написах доста неща), да се подреди, да се редактира, да се оформи като книга и да се издаде. Мнозина ми казаха, че не бивало толкова да се бърза с издаването на книгата, щото нали знаете, "бързата кучка слепи ги ражда", тази наша поговорка е направо чудесно оправдание за вечното ни туткане, за ориенталското ни нищонеправене, за балканско-кефското ни живуркане-бездействие, за пословичната ни индиферентност спрямо всичко, което изисква да си мръднем поне малките пръстчета – или, о, ужас, да си вдигнем задниците от меките дивани. Аз не че бързам, но пък предпочитам като съм започнал някаква работа, да я доведа докрая, знам, че една книга може да се пише и безкрайно и пак няма да бъде написана както трябва, ето по тази причина е правилно да бъде написана по-скоро, щото отлагането означава, че има опасност изобщо никога да не бъде написана и създадена. Та тази заран станах с мисълта, че е време да завърша започнатото и да издам обещаната книга. А може би пък нейде там, в чистите безбрежни простори на Духа, душата на г-н Венелин Паунов чака това малко признание, този нищожен знак на дължимата ни благодарност спрямо тази бележита личност. Беше време, в което всички направо богоговееха пред "Шефа", хвалеха го, подмазваха му се, бяха му най-близки, да, обаче той падна от власт, излезе в пенсия, стана... "никой", малцина бяха тия, които му останахме приятели, които продължихме да го почитаме, а пък мнозинството си намери... нов идол за обожание, съвпадащ, разбира се, с новия носител на "пълната власт", естествено, кого другиго да обожават вечно бодрите подлизурковци?! Пиша нарочно така, защо за едно нещо ми е най-свидно: в ерата на Паунов, както нарочно наричам неговото време, в училището имахме най-свидното на един учител, имахме човешко разбирателство, имахме чисти приятелски отношения, имахме най-вече тъй драгоценната свобода, да, в нашата училищна общност тогава имаше една съвсем реално функционираща демокрация; примерно, в кафенето на училището почти постоянно заседаваше един "дискусионен клуб", в който централна фигура беше г-н директорът, човек с жив, шегаджийски характер, който неизменно беше "душата на компанията", който беше невероятно дружелюбен към всеки и всеки умееше да насърчи с добра дума или с незлоблива шегичка; това беше нещото, което от първия момент ме впечатли у този невероятен човек, за мен той си остана най-великия училищен мениджър, когото някога съм срещал; имаше напълно верен, по моите представи, подход към нас, учениците, също към учителите, родителите и към персонала изобщо; всички се 102

чувстваха зачетени като човешки същества, той умееше да щади достойнството на всеки; всички тогава се чувствахме насърчени и дори окрилени за да си вършим работата най-качествено, с ентусиазъм, със пълно себеотдаване; това малцина училищни директори го могат, това, по моето убеждение, е нещо като велико изкуство на управлението на човеци. Още много мога да пиша в този дух, но казах, чини ми се, най-важното в това дълго-предълго изречение. Винаги, подчертавам изрично, съм се възхищавал на невероятното умение на виртуоза г-н Паунов да излиза с достойнство от всяка една, дори и от най-тежката ситуация в училищния живот. Сега искам да подкрепя тезата с един-два примера, които найнапред изплуват в спомена ми.

Имаше един ученик, полуруснак-полубългарин (майка му е рускиня), той и досега си е жив и здрав, нищо лошо не искам да кажа за този млад човек, напротив, желая му всичко най-добро, на когото преподавах "Етика и право" още от първата година на постъпването си на работа в гимназията, в електротехникума, както тогава се наричаше; това стана в далечната сега 2000 година. Та този млад човек, с доста особен характер (аз също имах в началото известни проблеми с него, но после работите потръгнаха, намерихме взаимен подход и се разбирахме, дори в един момент се почувствахме нещо като приятели, сближихме се, искахме заедно да вършим някои работи, да изпълним едни проекти по гражданско образование и пр.), та значи този ученик, някъде мисля вече беше 12-ти клас, изведнъж, ненадейно, направи много сериозен провал: пийнал срещнал една учителка, много авторитетна, уважавана, но строга дама, инженер, която, видите ли, му била писала двойка по своя технически предмет, и младежът в коридора, представяте ли си, я бил... напсувал, държал се отвратително, хулигански и пр. с нея! 103

Не помня подробности, но тази е същината; е, за инцидента трябваше да се вземат някакви мерки, трябваше този ученик да бъде наказан, оказа се, че той бил под влиянието и на някакви медикаменти, абе изобщо доста объркана и сложна история, същевременно ученикът имаше забележителни постижения и изяви в една точна, природна наука, да не казвам точно коя, щото ще разкрия самоличността му, той има прякор, свързан точно с наименованието на съответната наука (по-късно стана и студент в тази област, беше приет без конкурс, ала в един момент се увлече по други неща и заряза въпросната наука). Та иначе добър ученик, талантлив, а да бъде опраскан накрая на обучението си, месец ли оставаше до завършването му, два ли, не си спомням точно; е, този сложен казус трябваше да бъде обсъден и решаван на Педагогически съвет. Проведе се един продължителен, тежък учителски съвет с дълги, изтощаващи дебати, в които много активна беше педагогическата съветничка, г-жа Мина Ветренска, изключителен педагог, психолог, една духовно озарена личност, дългогодишна преподавателка по философия, която аз наследих, заех фактически нейното щатно място. Г-н Паунов в този дебат изобщо не се намеси, а ни остави сами да стигнем до мъдрото, до разумното, до справедливото решение; приехме "твърде смекчаващи вината обстоятелства", взехме предвид и искреното разкаяние на младежа, не го опраскахме, дадохме му шанс да завърши, да вземе диплома, не му отрязахме крилете, въпреки че можехме да го съсипем. Човечността за пореден път надделя. Тази беше и сърцевината на управленския подход на толкова уважавания от мен директор, заслужаващ да бъде възприеман именно като Човек, да, написано с главна буква, изобщо не се... подмазвам, съвсем искрено пиша това. А ето ви сега още една история, което о толкова показателна за напише родни български нрави - и за нашата тъй свидна нашенска родна и народна психология. Г-н Паунов в един момент се пенсионира, освободи поста си, проведе се (по нашенски, разбира се) нещо като конкурс, спечелен от настоящата директорка, учителка по български и литература (традиционно електротехникума винаги е бил оглавяван от инженер); както и да е, сега сме в по-модерни времена, в които всичко е възможно. Не за това обаче ми е думата. А за един чуден феномен искам да ви разкажа. Ще се опитам да го представя дори малко "художествено", нямам такива умения, философ съм, но какво им пречи да опитам?! Среща ме един ден господин Паунов (той, милият, в началото идваше почти всеки ден до любимото си училище, така кръвно беше свързан с него, че без него не си представяше живота; седеше сам или с приятели на маса в кафенето и разговаряше най-приятелски с тях, тия разговори очевидно му бяха необходими; по-късно все по-рядко почна да идва, но пак поне веднъж седмично идваше, пак в кафенето, а в един момент и престана да влиза в самото училище); та значи, спомням си, аз се суетях нещо около колата си (тя е възстара и вечно ми дава някакви проблеми) на паркинга в двора на самото училище, идва значи гн Паунов при мен и ми каза с някакъв особен глас:

104

- Абе, Ангеле, как е възможно това от теб бе, човече, казаха ми тук едни хора, че си бил писал срещу мен в блога си, бил си ме нарекъл "комунист", "номенклатурщик", обвинил си ме в какво ли не, как е възможното това да направиш бе, Ангеле, точно от теб не бях очаквал това?! На мен това нещо ми дойде като "гръм от ясно небо", аз погледнах крайно изненадан г-н Паунов право в очите, надявах се да си прави някакъв майтап; не, уви, той беше напълно сериозен, очевидно някакъв мерзавец ме беше оклеветил пред него; отвърнах горе-долу следното: - Г-н Паунов, как е възможно, не е истина това, нищо не съм писал срещу Вас, нима допускате, че мога да бъда такъв мръсник?! Някой Ви е излъгал, моля Ви, повярвайте ми! Не е истина, не съм писал нищо срещу Вас, кълна се! Ето, ако искате, ще се прекръстя, аз на такава мерзавщина не съм способен! Даже се разтреперих от възмущение, почнах да се кръстя, почувствах, че г-н Паунов стана в един момент малко неуверен, почна да казва, че бил имал "пълно доверие" на човека, дето ме е наклеветил, ала си личеше, че вече не е толкова сигурен; но си тръгна г-н Паунов обиден от мен, а аз се почувствах крайно чоглаво, не можах цялата нощ да мигна, мислейки кой ли мерзавец е могъл да съчини и да съчини и да изтърси такава идиотщина и лъжа по мой адрес; не можех да се досетя, но мен ме възмути най-вече самия факт, че учител, представяте ли си, е способен на такова нещо. Питах се: а дали пък не са изнамерили някакво мое старо писание, дето да съм казал нещо подобно, но да се го изопачили, аз за "шефа" бях и тогава писал много, но е възможно нейде да съм казал нещо, което да е било много нелицеприятно, знам ли как да се изразя?! Да, писал съм, че навремето Паунов е бил комунист, профсъюзен лидер е бил, но е интересно, че в отношенията ми с него "комунистическо" не забелязвах, беше си съвсем нормален човек, със здрави, човечни, демократични разбирания и ценности, което именно и ми импонираше у него. Щях да се разболея от напрежение, почнах сам в себе си да се съмнявам, аз съм плямпало, пиша какво ли не, но такива откровени идиотщини по отношение тъкмо на шефа да съм написал силно се съмнявах че е възможно. Ами ако някой от мое име, представяйки се за мен, нейде в Мрежата ако е написал нещо против шефа - за да ме дискредитира, за да ни развали отношенията, за да предизвика скарване между нас, за да престанем да си говорим даже?! Майчице, какви подлеци имало на този свят?! Чудех се какво да правя, но реших да чакам нова среща с шефа и да поискам да поговорим отново по казуса. Срещнах го, чувстваше се, че той вече беше някак си дистанциран от мен, нямаше я предишната сърдечност и приятелско отношение, това мен ме попари окончателно; почувствах се пълен мерзавец, много ме угнети това, а не съм човек, който да иде да нахалства и да се оправдава; нахалството е много чуждо качество при мен. И известно време си страдах безмълвно, само веднъж като се заговорихме с г-н Паунов го помолих само да се запита: а този, който е лиснал такава голяма кофа с помия върху мен дали пък е човек, заслужаващ 105

пълно доверие?! Шефът се позасмя и каза: разбира се, не, Ангеле, не се трови толкова, глупости приказват всички, не се кахъри, приятелю, майната му, кажи майната му е се успокой! Но аз се чувствах крайно гадно, щото трябваше да доказвам непричастност към нещо, от което органически се отвращавам, именно от клеветата и от лъжата. Е, времето лекува всичко, мина време, ний с г-н Паунов си възстановихме предишните дружески отношения, редовно си разговаряхме като се видим, пиехме кафе и прочие. Даже по-късно, като стана така, че аз влязох в остър конфликт с директорката, г-н Паунов много ми съчувстваше и ми помагаше с добра дума и съвет и в най-тежките времена на кампанията срещу мен, която подлизурките на новата директорка подеха срещу моя скромна милост. И бившият директор винаги редовно повтаряше по този повод на всеослушание там, в кафенето на тротоара (кафенето в сградата на самото училище вече ликвидирано!), обикновено пълно с ученици: - Как е възможно, какво иска тя, директорката, от тебе бе, Ангеле?! Ти за единия хляб си дошъл да работиш тук, как е възможно да ти посяга на хляба, какво е това, не разбирам изобщо?! Как е възможна такава злоба не разбирам?! И прочие в този дух говореше г-н Паунов, Бог да го прости, рядък човек, да истински Човек беше той! Това е с две думи заключението ми за него. Той с примера си учеше всички нас, и учители, и ученици, и гражданите даже на найважната "наука" - да бъдем човеци! Тази "наука", прочее, изобщо не се учи, тя е сякаш заложена в сърцата: или си човек, или не си човек, т.е. си някакъв звяр. Човещината е даденост на сърцето и духа на човека, Божествено нещо е човещината, ала злобата е чисто сатанинско творение. Затова и трябва да бъдем снизходителни към тия, които са обзети от демона ли бесовщината на злобата – и на лъжата, на клеветата, на измамата, на подлостта и прочие, тия неща си вървят в комплект. Спирам дотук. Чат-пат се сещам нови и нови сценки от миналото, ала за всичко не мога да пиша. Даже ето сега се питам: а дали за тази история вече не съм писал и сега да се повтарям?! Напълно е възможно да е станало така. Това за мен е белег, че вече тази книга за г-н Паунов е комай написана – щом има опасност да почна и да се повтарям. Край, спирам с писането. То с думи нима може да се изрази най-важното, което ни грее и топли в сърцата?! Бъдете здрави! Хубав ден ви желая! Никога не бъдете зли, гонете безпощадно злобата от сърцата си – тя е по-страшна от отрова. А ако някой ви каже, че сте допуснал да причините някому зло – мигом почнете да се каете! Злото найнапред убива сърцето на носителя си, то поразява собственото ви сърце, тъй че: спасявайте се от злото всеки ден, приятели – и го гонете безпощадно от сърцата си! Бъдете добри, това е толкова лесно това, но...

106

Образът на незабравимия директор на пловдивската ПГЕЕ

107

На тази снимка се вижда и моя милост – седя на една маса с директора, някъде срещу него.

108

109

110

111

Виждате, някои снимки за точно от този ден, 21 декември, но преди 11 години. Какво чудно съвпадение?!! Човекът обаче го няма вече...

112

За книгата за инж. Венелин Паунов, бившият славен директор на пловдивската ПГЕЕ (ТЕТ-а), която тия дни подготвям за печат, учители-приятели от училището ми изпратиха снимки на любимия директор (който, до дъното на душата си отвратен от тежката ситуация в училището, почина преди няколко месеца – Бог да го прости!). Ето тук част от снимките: да си спомним едни по-добри времена... 3 коментара: Анонимен каза: Никак не е изненадващо, мистер Грънчаров, че величаете и славословите един комунистически функционер. ТИПИЧНО за вас. Ангел Грънчаров каза: Кой е тоз "комунистически функционер" ма, другарко, когото "славословя", че не се разбра?! Да не сте пияна, да не сте прекалила с водчица?! Анонимен каза: Чудни снимки браво, Ангеле!

113

Авторитетно документално свидетелство за първия "високонравствен" подвиг на толкова своенравна директорка на пловдивската ПГЕЕ-"ТЕТ-Ленин" сряда, 3 януари 2018 г.

Публикацията ми от преди няколко дни с ироничното заглавие (и съдържание!) "Верноподанейшият и вечно признателний роб" Грънчаров пише трогателно предновогодишно писмо на тъй човеколюбивия ни и справедлив г-н Премиер! предизвика доста коментари, някои от които особено показателни и интересни. Ето един коментар, писан от една самоотвержена моя оплювачка (която дежури в блога ми и всеки ден усърдно ме плюе!), тя е известна като "Другарката с многото удивителни!", а по-долу можете да прочетете отзива на всеобщо уважаваните бивши учители от пловдивската ПГЕЕ Иванка и Жак Асса: Анонимен каза: "СВОБОДОЛОЛЮБЕЦЪТ" ГРАНЧАРОВ ПРИЗНА ЧЕ Е РОБ!!!!!!! А НИЕ В НАШЕТО УЧИЛИЩЕ РОБИ НЕ ДОПУСКАМЕ!!!!!!!!!!!! ЗАТОВА И ТОЙ СПРАВЕДЛИВО БЕШЕ УВОЛНЕН!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! НЯМА СМИСЪЛ ПОВЕЧЕ ДА ГОВОРЯ!!!!!!!!!!!!!!! НЕКА ДА СЕ МОЛИ НА ПРЕМИЕРА АМА ТОЙ НЯМА ДА МУ 114

ОБЪРНЕ НИКАКВО ВНИМАНИЕ ЗАЩОТО Е С НАС!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Г-Н БОРИСОВ ПОДКРЕПЯ НАС!!!!!!!!!!!!!!!!!! ТОЙ Е НА НАША СТРАНА!!!!!!!!!!!!!! Г-Н БОРИСОВ Е НА СТРАНАТА НА СПЛОТЕНИЯ И СТОЯЩ ТВЪРДО ЗАД ЛЮБИМАТА НИ ДИРЕКТОРКА КОЛЕКТИВ!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! А С ТЕБ ГРАНЧАРОВ НИКОЙ НЕ СТОИ!!!!!!!!!!!!!!! ТИ САМИЯТ СИ НИКОЙ!!!!!!!!!!!!!!! Иванка и Жак Асса написаха: Във връзка, че някой СЧИТА ЗА НЯКОЙ, докато теб обявяват, че си никой! Ние не знаем дали Борисов е със „задружния колектив“ на ПГЕЕ. Но ние знаем кой назначи директорката на ПГЕЕ чрез „конкурс“, в който тя се е представила „НАЙ-ДОБРЕ“. След което знаем как нареди веднага да се смени ключалката на дирекцията така че бившия директор, който пиеше кафе долу, не можа да си вземе дори личните вещи!

Инж. Жак Асса и инж. Венелин Паунов Знаем също, че се смени ключалката и на главния вход за да може оттам да влизат само избраните от нея хора. Не знаем къде се намира сега паметната книга на училището, която се водеше от всички директори още от създаването и се съхраняваше от всички досегашни директори. Но знаем, че летоброенето на това училище започна от назначаването на това ново ръководство през

115

2010 година, защото твърдението на новата директорка беше, че училището ще се ръководи „ПО НОВ НАЧИН, различен от предишния“!

Резултатите са видни от рейтинга на училището днес, сравнен с рейтинга при предишни директори. Това е новото в „новото ръководство“! И най-парадоксалното е че претенциозно се отпразнува 50-годишнина, а после и 55-годишнина, въпреки новото „летоброене и новия рейтенг“! Иванка и Жак Асса

Как г-н Паунов ме назначи за учител по философия в ПГЕЕ (Откъс от книгата ми НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА!) … Но да продължа историята си. Та значи в един момент стана така, че в резултат на изявите ми се стигна до положение нито един директор да не иска да ме вземе на работа: чуеха ли името Грънчаров, бягаха пустите му директори и директорки като прокажени! Страх ги беше, хорицата, да си турят такъв таралеж в гащите. Ето че в един момент възникна съвсем реална ситуация да обрека семейството си на гладна смърт. Особено когато пък и на съпругата ми, също учителка, директорите почнаха да правят мръсотии: вземаха я на работа, но като разбираха, че неин съпруг е "оня злодей" Грънчаров, за да се пазят по-далеч от 116

огъня, предпочитаха да я държат само година – или няколко месеца, и я уволняваха. За тия всичките години горката ми съпруга в нито едно училище не е работила повече от една година (с едно нищожно изключение, когато работи 2 години и няколко месеца, оня директор явно беше непростимо наивен и неинформиран, не знаеше кой е Ангел Грънчаров). Та с оглед на тия обстоятелства наистина призракът на гладната смърт съвсем реално започна да витае около моя дом. Спаси ме следното. Изглежда има съдба, по-скоро има Бог. Добрият Бог направи така, че аз в един момент попаднах на – о, чудеса! – на свестен, човечен, различен, оригинален директор, попаднах на директор-личност, който сам не цепеше, както се казва, басма на бюрократите. Аз, така да се каже, попаднах в рая – що се отнася до моите иновации. В този период, вдъхновен, написах всичките си останали учебници и книги. Невероятен подем на духа изживях. В това училище работя вече цели 12-13 години, което е рекорд. И понеже съм на път съвсем да се отклоня, но все пак пък се налага да завърша проблема, ще кажа още нещичко. Та подавам значи документи в това училище, имаше обявено цяло място, цял щат (иначе все обявяват лекторски часове, понеже часовете за философия в нашите училища са крайно оскъдни). Тоест, работното място беше, както се казва, апетитно. Не е тайна да кажа, то се знае, че у нас не може да бъде иначе, директорите обикновено назначават учителите било по протекции, било с връзки, било по вуйчо-шуро-баджанако-братовчедска линия. Факт. Така е в Отечеството ни, така е било, така ще бъде во веки веков. Моя милост, разбира се, няма връзки и разчита на "честната борба". Моя милост, другояче казано, е крайно непрактичен човек, е балък, сиреч, голям, непоправим наивник. Та подавам аз документи и чакам. Имам едно леко предимство: още тогава, става дума за периода след 1992 г., имах получена най-висшата степен учителска квалификация, т.н "първи клас". Понеже като бях университетски преподавател бях публикувал много статии, та ми дадоха този клас-квалификация. А пък в ония закони и правилници в онова време имаше клауза, че класът-квалификация трябва да се взема предвид от всевластният директор. Аз само на това разчитах. И понеже в онова време много рядко се срещаше друг със същото ниво на квалификация, аз, макар и млад (да не говорим, че, както видяхте, бях и "проклет човек"!), предимно на това основание все пак съм си намирал работа, т.е оцелях в годините, не умрях от гладна смърт. Както и да е. Описвам тия неща, които, макар изглеждащи "ненужни подробности", все пак хвърлят обилна светлина върху това каква е реалната ситуация в нашите училища, в българското образование изобщо. Има много такива "малки камъчета", благодарение на които каруцата на българското образование отдавна е обърната с колелата нагоре и не помръдва наникъде. Та в тоя смисъл, чини ми се, си струва патил и препатил човек да разказва своите истории. Е, ще се постарая да не прекалявам де, щото имам други, много поважни проблеми за решаване.

117

Та значи подадох в онова училище документите. Звъни телефонът, обажда се секретарката, казва: "Г-н Паунов, директорът, иска да разговаря с Вас, заповядайте днес в един колко си часа!". Това е заветното, очакваното от кандидат-учителите позвъняване. В повечето случаи подаваш документи, никой не те търси, телефонът мълчи. И при мен доста е мълчал. Но ето, сега се обади. Аз ви казвам, има Бог, вие не вярвате! Отивам в училището и седя на диванчето пред директорския кабинет, пред който двама мъже си говореха нещо и аз реших, че чакат директора, знам ли? Смееха се, говореха си нещо, единият от тях беше твърде гръмогласен, помня, че си помислих: егати човека, шегува се, смее се, разказва някаква интересна история, какво ли му е път толкова весело?! А на мен съвсем не ми беше весело. По едно време двамата се разделиха, единият си тръгна нанякъде, другият посегна към ръчката на вратата на директорския кабинет, но преди да влезе, се обърна към мен, попита ме аз него ли чакам, аз, съобразявайки, че този същият веселяк явно е директорът, отвърнах да, той ме покани, влязох. И човекът вътре, като разбра кой съм, ми каза, че е решил мен да назначи, каза така: днес е петък, а ела в понеделник, да подпишем договора и веднага почваш. Каза също: реших теб да взема, първо, защото си мъж, тук нашите ученици са все момчета и не бива учителите да се все жени, и второ, щото имаш първи клас-квалификация. Смятам, ще ти хареса при нас, хайде, заповядай в понеделник! Радостен напуснах кабинета и сякаш хвърчах към къщи да зарадвам горката ми съпруга, да й кажа хубавата вест, щото тогава нямаше мобилни телефони, е, имаше де, но такива имаха само мутрите, те се перчеха по улиците с огромните си, като тухла, телефони. Както и да е, идвам в понеделник, същият оня директор ме посреща пак пред вратата, и ми държи вече съвсем друга реч; каза ми следното: – Абе, човече, искам съвсем приятелски и открито да те запитам: кой си ти бе, какъв човек си, що за човек си?! – като рече това, директорът се хвана за главата и продължи – Ще бъда откровен до предел, знам, че не бива, но ето, факт: от петък насам, след като говорихме, та досега, цяла събота и неделя също, на мен ми звъняха разни хора, няма да казвам сега какви, които ми говореха едно и също! Знаеш ли какво ми говореха сякаш са се наговорили, ето какво ми говореха: сакън, не назначавай тоя Грънчаров, ще ти подпали училището, в никакъв случай не го назначавай! Ще съжаляваш ако го назначиш: той е много лош и много опасен човек! Сакън, не си туряй такъв таралеж в гащите! Не назначавай него, назначи моя човек, аз ще ти кажа кой да назначиш. И все големци хора ми се обаждаха – скръбно каза директорът – не мога да ти кажа кои, но повече от 20 човека 118

ми се обадиха, ето, чудя се какво да правя сега! Е, кажи, що за човек си ти, виждаш, съвсем откровен съм, прощавай, че ти говоря на ти, но ето, в крайно затруднение съм. Защо те смятат за толкова лош, какво си направил толкова?! Помогни ми да разбера. Слушах тия думи и, признавам си, хем не ми беше приятно, хем се чувствах крайно заинтригуван: за първи път директор ми говореше за истинската ситуация; казваше ми неща, които ми обясняваха защо толкова трудно си намирах работа. Явно си имах "доброжелатели", които ме преследваха навсякъде така, както комунистите преследват... "световния империализъм". Имаше едно време такава една популярна приказка в социалистическата казармата, постарите я знаят: еди кой си го преследват старшините сякаш е империалист! Та затова използвам тоя израз. Както и да е, като изслушах директора, крайно възмутен, ала сдържащ гнева си, му рекох само ето тия думи: – Ами г-н Директоре, сам си правете сметка що за човек съм аз и що за хора са моите "доброжелатели", дето са Ви се обаждали. Аз съм дошъл тук при Вас, защото си търся работа, аз имам семейство, ако не си намеря работа, семейството ми ще бъде обречено на гладна смърт, но те ме "препоръчват" пред вас: сакън, той бил лош, не го назначавай! Излиза, че щом аз съм лош – а аз искам да работя и да преживявам някак със семейството си, не виждам в това нещо лошо! – тогава те ли, тогава нима тия, дето искат да бъда оставен да мра със семейството си, те са добрите, така ли?! Аз съм бил лош човек, те, явно, са много добрите – правете си в такъв случай сам сметката за какво става дума. Те са човечните и добрите, те били загрижени аз да не направя нещо лошо, аз съм бил лошия, така ли е според Вас?! Като чу тия думи, директорът Паунов се позамисли. В тоя момент звънецът за влизане в час би. Той ми рече да влизам в час, щял да помисли над думите ми. Разтреперан от възмущение, влязох си в час. Когато свърши часа, директорът ме чакаше във фоайето, прегърна ме през раменете, въведе ме в кабинета и ми рече ето тия думи: – Виж какво, Грънчаров, ти Грънчаров ли се казваше? Виж какво ще ти кажа. Помислих над думите ти. Трогна ме това, дето каза: че не било човечно така да говорят против теб, че не може добри хора така да говорят против друг човек, колкото и да е "лош" той. Затуй ще ти кажа: тия, дето се обаждаха да говорят против теб, аз съвсем не ги мисля за добри; сега като те изслушах какво ми каза, наистина осъзнах още по-ясно това. Е, нещо те мразят тия хора, имал си си разни дрязги с тях, те даже ми разказваха разни твои истории, но аз на тия приказки не надавам ухо. Обещах ти да те назнача, въпреки че ми запалиха телефо119

на от обаждания, ще те назнача; аз като кажа нещо, го правя. Но ме разбери и ти мен: обаждат ми се разни големци и ме карат теб да не назначавам, а да назначавам техните протежета, и на мен не ми е лесно да им чупя хатъра, ти как си мислиш, лесно ли ми е? Но аз съм особняк, ти ще ме видиш какъв съм: назначавам те, ето ти там договора, подписвай! Само има една дреболия, правя я, та да затворя устата на "доброжелателите" ти: назначавам те само за 4 месеца, така пише в договора. Ще ти кажа после защо правя така. Аз понечих да споря, щото мястото беше обявено за една година, за 4 месеца е нищо, таман на Нова година пак да остана без работа, но тъкмо да се ядосам, директорът сякаш усети това и ме изпревари с ето тия думи: – Честно ще ти кажа: страх ме е. Страх ме да не направиш нещо, вярно, гледам те, не си чак толкова лош човек, виждаш ми се разбран, ала ето, тия, дето ми звъняха, ме уплашиха. По тази причина ето какво ще направим: назначавам те за 4 месеца, един вид "проверочен срок", ако не направиш нищо лошо, тогава към Нова година ще те назнача за още една цяла календарна година. По този начин ще избегнем обявяването на мястото ти на трудовата борса през лятото, това дори е по-добър вариант за теб. Като не го обявя, тогава ония хиени, които сега искат да лапнат мястото ти, ще останат с празни уста. Сещаш ли се? И за мен по-добре, и за теб. Аз съм хитър, ето така ще направим, обещавам ти. Не ща да се занимавам с простотии, тия, хиените, майната им, ако излезеш свестен човек, ако си гледаш работата, ще работиш дълги години в това училище. Айде, разбрахме се, съгласен ли си да направим така? Като чух тия думи, аз кандисах. Казах му, че нищо лошо никога не съм правил и че и той ще се убеди в това. Казах му, че това кое и какво е лошо и кое е добро е доста относително: лошото за едни е добро за други, за жалост, у нас е така, пълно е с хора с извратени представи. Понечих още да философствам, директорът обаче ме потупа по рамото, каза ми да си гледам работата и проблеми няма да имам и ме отпрати, щото бързал за нанякъде. Подписах договора. Както и каза директора, така и стана. И ето, работя още в това училище, повече от 12 години вече. Директорът, за който става дума, се пенсионира, вече не е директор; но аз винаги ще бъда благодарен на тоя човек, че не само се държа човечно с мен в тия години, но и че ми създаде нужните условия да направя в това училище всичко, което направих, всичко, което успях да постигна. А направих и постигнах много. Дори и да звучи нескромно, ще го кажа, щото е истина. Аз работих невероятно интензивно в тия години. Скъсах се от работа. Както и да е. Явно съвсем се отклоних, но ми се чини, че трябваше да разкажа тия истории. Те значат много. Не толкова за мен, а за всички, които са в тази ситуация. Имам предвид учителите. Знайте от мен: съвсем нелека е ситуацията на съвременните учители. Съвсем не е лека тяхната работа и мисия. Особено в неблагодарно общество като нашето. Явно и този текст сякаш се плъзна по разните му там жизнени, пък и лични "конкретности". Но аз съвсем не ща да игнорирам в тия мои записки лично120

то, камо ли пък жизнено-достоверното. Напротив. От друга страна ще пиша така, както духът ми го иска. А аз на моя дух забрани не ща да налагам. Иска ми се да са твърде свободни и свободолюбиви тия записки, да са пропити, както се казва, от личностност и от свободолюбие. Щото, всъщност, това е моята основна тема: как свободолюбието, пък и човеколюбието да станат оста, в която всичко в нашите училища се върти. В това аз виждам смисъла на дългочаканата, ала още недочакана "реформа". И ето, налага се да завърша разказа си около помагалата, макар че за тях и тепърва ще пиша. Но, както е тръгнало, нека да бъде продължението ми все на същата вълна. В тия месеци, в които директорът ме "изпробваше" и проверяваше да види дали наистина съм лош или не, аз направих, позволих си да направя някои, без преувеличение, фундаментални работи. И, разбира се, предприех много рисковано нещо. Заложих всичко. Ще ви кажа и тая история, няма как. Даже и сега ме е страх дали административните цербери няма да се разлаят като разберат какво съм направил тогава. Ден след ден директорът ме срещаше забързан по коридорите и, здрависвайки се, ми казваше шеговито: – Ангеле, кажи, как е живота при теб, а? Доволен ли си от живота, кажи де? Най-важно е да е доволен от живота човекът! Така мисля аз. Е, хубаво, щом си доволен от живота, така и трябва. Радвам се! Тази си беше постоянната му приказка на г-н Паунов, Венелин е малкото му име, "Веню" му викат, както и да е, но той с тия думи приветстваше всеки, не само мен. Когото и да срещнеше по коридора, той, забързан, все тия думи повтаряше: – Е, Христо, кажи сега: как е живота при теб, а? Доволен ли си от живота, кажи де? Най-важно е да си доволен от живота. Е, хубаво, щом си доволен от живота, така и трябва да е. Хайде чао, че бързам. Имам работа. А на мен пък в ония първи месеци, ухилен, директорът обикновено добавяше: – Ей, Ангеле, абе ти защо нищо лошо още не си направил бе, а?! Аз всеки ден чакам нещо лошо да стане; чакам, както ме предупредиха, примерно да събориш покрива връз главата ми, а ти си кютиш, нищо лошо не правиш, как е възможно това?! Лош си бил до невъзможност, а ето, нищо лошо не правиш, как така? Леле, заболя ме главата от чакане. Направи нещо лошо де, хайде, не ме разочаровай!

121

И, хванал се за главата, директорът бягаше по работата си. Аз обикновено се смеех и му отвръщах, че нещо ми е явно пресекнало вдъхновението да правя лошотии, сам не разбирам защо е така. Да, обаче ох какви лошотии правех аз в това училище, ето, сега ще се разкрия, четете, цербери, и ликувайте! Даже и Паунов не знае това, което сега ще ви кажа: прави са били ония, които си залагаха целия авторитет да го увещават, че Ангел Грънчаров е шило и в торба мирно не може да стои. Та ето какво сторих в ония най-първи месеци. Сторих много неща, но най-вече сторих една пълна лудост. Ще кажа за какво става дума, но поред. Значи първо си започнах да водя часовете както аз искам, както аз смятам за добре, без да ми пука за това какво мислят разните му там инспектори. Отпочнаха се в това училище едни разгорещени дискусии, в един момент в някои класове дискусиите продължаваха даже и в междучасията. Учениците в това училище са много будни, абе бива ги, за разлика от други училища, в които съм работил, това училище наистина е от висока класа. А училището – това са преди всичко учениците му. Едва после идват учителите. А и невероятни учители имаше тогава в това училище – да кажа това в скобки. Само няколко имена на учители ще кажа, те значат много за всички, които са имали допир с това училище, пък и неговата слава се носи надалеко; та имената на големи учители, невероятни майстори на учителския занаят, които искам да спомена тук, понеже имах невероятния шанс да работя с тях, са: Жак Асса, Йорданка Господинова, г-н Марински, Иван Блянтов, Вангелина Искрова, Станко Станев. Някои от тях починаха още преди да се пенсионират, Бог да ги прости, не зная давате ли си сметка, но учителската професия е крайно изтощителна; други от тия най-знаменити учители сега са пенсионери, Бог да им дава живот и здраве! И много други безкрайно интересни учители-личности има в това училище, всички човек не може да изброи. Но аз май пак се отклоних. А ето сега няколко думи за оная авантюра, която си позволих да извърша. Не зная дали сега, въз основа на тия мои записки, от Инспектората няма директно да ме дадат на съд, понеже са получили, така да се каже, "пълните самопризнания" на злодея Грънчаров. Както и да е, ако се наложи, и в затвора ще ида за известно време. Но ще кажа самата истина. В крайна сметка Симон дьо Бовоар неслучайно е писала: "Който не обича риска, се страхува от свободата!". Е, аз страхливец не ща да бъда. Малодушните са страхливци. Учители, които са страхливци, няма как да възпитат горди, достойни, безстрашни хора. Не могат да възпитат личности. Та сторих ето какво. Аз имах вече, казах, едно помагало, това по психология, за което писах, че инспекторът ми забрани да преподавам по него; е, аз 122

обясних случая на г-н Паунов и на г-н Станко Станев, зам.-директорът тогава, Бог да го прости, той почина по-малко от година след като се пенсионира преди няколко години. И двамата ми рекоха: за да си нямаш главоболия, съобщавай на учениците официалния учебник, казвай им, че всеки може да учи ако иска по него, а пък също така съобщавай, че има и твое помагало, който какъвто иска учебник да си купува – и толкоз. Така и правих. Що се касае до купуването на моя учебник, за да не се стига до "конфликт на интереси", измислих най-накрая следното: наполовина им го подарявах помагалото на учениците, те плащаха само 50% от стойността му, някакви си там 2 или 3 лева. Един вид никакви облаги не съм имал, но както и да е. Но ето сега най-страшното: реших да направя една истинска авантюра, много рискована работа, което означаваше, че ако се разкриеше, аз можех да си загубя работата, при дадените обстоятелства, завинаги. Пак във връзка с тия помагала стана цялата работа. Не може човек да преподава по изцяло нов начин, но да няма съответното алтернативно помагало. Аз бях вече разработил помагала по етика, по философия на правото, по логика, по философия. Да, обаче издателят ми тогава, гн Козарев, имаше трудности, реши да промени издателската си политика, и честно ми заяви: повече учебници и книги от български автори няма да издавам, ще издавам най-вече стойностни преводни книги. Тогава именно, в ония години се е раждала издателската концепция на издателство ИЗТОК-ЗАПАД. Няма как, аз трябваше да си диря друг издател. По-късно се върнах при Любен Козарев, но преди това се видях принуден да постъпя ето как. Тръгнах от издателство в издателство. Навсякъде ми казваха, че не могат да издадат тия помагала, щото не били одобрени от министерството. Предлагаха ми да опитам първо да ги дам да минат процедурата, пък после ще видим. Аз обаче не исках да мине живота ми в безсмислени битки с министерските бюрократи. В един момент един издател ми каза: виж какво, честно ще ти кажа, ще ти издам тия две помагала, дето си донесъл, но при едно условие, именно, ако си платиш. Просто нямам ресурс за моя сметка да излизат, но ако намериш пари, ще ти ги издам. И ще ти ги издам на най-обикновена, ниска цена, няма да те одера. Това ми каза издателят. Кирил Станчев се казваше той, хайде да кажа и името му, управител беше на изд. АНИМА. Бре, откъде сега да намеря пари? Известно е, че у човек като мен, имащ много редки пръсти на ръцете, това нещо, парите, съвсем не вирее. Току-що беше минала виденовата хиперинфлация и криза, която изяде изцяло спестяванията на целокупния наивен български народец, всичките им пари в кътаните в долапи, в буркани „спестовни книжки” на бабичките изгоряха за няколко дни, останаха стотинки вместо левчета, 123

а парите им прибра толкова хитрата комунистическа номенклатура, превърнала се вече в ченгесарска капиталистическа олигархия. Тоест, нямаше откъде да взема пари на заем, парите в спестовните книжки на най-близките ми хора изгоряха. Аз даже съм писал как парите от детския влог на моята съпруга, в който щедри баби са й давали години наред пари и поради това се беше натрупала доста добра сума (жена ми е спестовна и до тия пари не помисляше да се докосне!) изгоряха като вестник. Когато се усетихме накъде вървят работите, тя изтегли всички пари, пари, примерно, в миналото за поне две чисто нови леки коли съветско производство и с тия пари успя да ми купи... две опаковки лекарства за сърцето! Така ставаха в ония години работите. Едни обедняваха за часове, други се замогваха за минути. Бандитизмът, разбойничеството у нас винаги е било на висота. Та значи пари нямах. Тогава в безизходицата реших да направя ето как. Понеже всяка есен всички учители събират от учениците пари за учебници и помагала, ми щукна в главата и аз да събера, и то съвсем дребни пари, няколко левчета, и събраните пари да ги занеса на издателя, а пък той, както ми беше обещал, скоростно да издаде помагалото! Тоест, да събера пари за още неиздадено помагало, един вид учениците да подпомогнат излизането на тяхното помагало. Сякаш събират пари да изкарат помагалото на ксерокс. Прочее, аз и така бях правил преди, но на ксерокс отпечатвано, помагалото им излизаше по-скъпо. Тогава ксероксните услуги бяха значително по-скъпи, не беше както е сега. За да бъде по-икономично аз реших да сторя тая рискована работа. Нещо повече, нали обречените на гибел стават все по-дръзки: реших две помагала да издам по тоя начин! Казах на учениците да събират парите, по класове, който иска помагало в хартиен вид, да даде пари – и понеже училището е голямо, за седмица-две се събра за всяко от помагалата сума, равна на около половината от стойността на всяко от тях. Дадох парите като капаро и издателят почна да работи по издаването им. За две седмици помагалата излязоха. Е, оказа се, че от учениците не можах да събера цялата сума за издаването на тия помагала, половината само събрах, а другата половина след това се наложи да изплащам цяла година, ежемесечно, на вноски от заплатата си. Така излязоха учебните помагала по логика, носещо името Изкуството на мисълта и по философия на правото, имащо заглавие Универсумът на свободата. Това сторих. Това престъпление извърших. Нека да ме наказват сега. Нека да ме наричат "мръсен капиталист" или "търгаш", който злоупотребява с толкова възвишената си длъжност на учител за да се "обогатява за сметка на учениците". Този е моят грях. Не че се съм се обогатил с нещо де. Други се обогатиха. Примерно, един от авторите на оня съветския учебник по психология, който повече от 10 години беше единствен и задължителен – и се издаваше ежегодно от държавното издателство Просвета за всички училища в Царството! – се беше похвалил пред един наш общ познат (щото и тия автори са пловдивчани, та думите му стигнаха и до моите уши), че от хонорарите, които бил получил от учебника, си бил купил 124

няколко апартамента. От учебникарският бизнес се правеха и се правят много добри пари – стига, разбира се, да си в дружески отношения с Министерството, с министерските чиновници. Та тоя примерно много се гордееше, че по тоя начин, с умната си инвестиция, успял да надхитри дори хиперинфлацията на Жан Виденов. Така правят оправните, добрите хора, които забогатяват, както се вижда, съвсем законно. Ний пък за сметка на това сме "закононарушители" и "престъпници", нищо че сме бедни. Та тази беше моята авантюра, такъв е моят грях. Признавам си го, та да ми стане леко на душата. Директорът на училището или нищо не разбра, или разбра, но си затрая. Не го показа обаче никак. Само дето веднъж, като му подарих поредното помагало, ме прегърна през рамо и ми рече ето какво, гледайки ме право в очите: – Ангеле, ние, учителите, сме странна порода хора: каквото и да правим, все е за доброто на учениците. Ако трябва в огъня ще стъпим, но да е в техен интерес. Такива сме. Смахнати сме. Не сме наред с акъла изобщо ний, учителите де. И ти си доста смахнат като те гледам какво правиш. Не те питам как правиш тия работи, как издаваш тия помагала, ама и ти си доста смахнат. Щото вместо да си гледаш живота и работата, си се захванал с такива щуротии. Но всеки си е по своему луд. Не мога да ти се сърдя изобщо. Всички ний, от това наше прокълнато съсловие, сме изкрейзили съвсем. Такива сме. Такава е явно съдбата ни. Хайде, че бързам, взех, та се разфилософствах, което означава, че и аз изобщо не съм наред с акъла вече...

125

Спомен от инж. Димитър Гъбев На 20.12.2017 получих ето това писмо: Здравей, Ангеле, Разбрах, че подготвяш книга за Паунов. Изпращам ти няколко снимки от тържества. Също така и две случки, които ако ти се сторят интересни, можеш да ги използваш в книгата. Прецени дали се нуждаят от редактиране. Поздрави Митко Гъбев Ето сега и приложените към това писмо два текста: Спомням си денят, в който се разбра – училището ще има нов директор и той се казва инж. Венелин Паунов. По това време зам.-директор беше инж. Йорданова. Тя се обърна видимо притеснена към мен и ме попита – вярно ли е, чувам, че Паунов никак не обичал… жените? Аз отговорих – няма такова нещо. Аз го познавам от 1980 г. като веселяк и купонджия, това не може да е вярно! Та той е душата на компанията, да ти разкаже някой виц, пък така ще го украси.... около него е много весело! Е, да.... ама не. Когато Паунов встъпи в длъжност, веднага си подбра мъже заместници – Станко Станев и инж. Светозар Пейчинов. Та слуховете изглежда бяха верни... При всеки удобен случай Паунов казваше: търсете мъже учители – веднага ги назначавам! Имаше в изказванията му някаква нотка недоверие към жените-инженерки. Дълги години в това училище е имало мъже-„стълбове“, както той ги наричаше, но постепенно те се пенсионираха. Сега се търсят млади учители, но професията от години е сред непривлекателните за младите хора. Паунов така и не можа да се примири, че остави управлението на любимото си училище в ръцете на жени... *** През април 2006 г. по програма "Леонардо да Винчи" аз бях ръководител на група ученици на производствена практика в Барселона. Подготвихме с Паунов всички документи по пътуването и престоя и умуваме как ще се извърши плащането на фирмата. Настоявах да бъде издадена дебитна карта и да внесем парите в нея – за да бъде по-спокойно пътуването. В последният момент Паунов решава, че парите ще се носят на ръка и ми дава 10 000 евра в брой. Абе, вика, ще се разправяме с банки! Я си представи какви комисионни ще искат при тегленето? Ами, ако нещо се обърка? 126

На всичкото отгоре родителите на учениците молят да нося и техните джобни пари – да не ги изгубят по време на пътуването. Така с 12 000 евра в джоба и с международни паспорти на 12 ученици тръгваме с влак от Пловдив (за икономия пътуването беше с влак). То не бяха прехвърляния, три часа престой на Калотина, влизане в купетата на сръбски трафиканти, укриващи стекове цигари /(тъмни балкански субекти с черни кожени якета!), престой във Виена, прехвърляния в Германия посред нощ, нощувка в Париж и най-сетне на третия ден пристигнахме с големите куфари в Барселона. Настаниха ни в луксозен апартамент с всички удобства за учениците. Започна се посещения във фирми и училища... Парите трябваше да ги държа в себе си до края на престоя ни – докато се уточни сумата за обучението. Идва време да се плаща и испанецът ми казва "Как ще направим превода на парите – за да подготвя документите?" Отговарям му с усмивка: "Парите са в мен!". Той не можеше да повярва, остана с широко отворени очи. Как е възможно такава сума пари в брой да е у мен? Страхуваше се да ги вземе със себе си и помоли да отидем до найблизкият банкомат за да ги внесем. Банкоматът се намираше на ъгълa на улицата, на която беше апартамента, на не повече от 100 м. Естествено отидох да ги внесем и до последния момент парите бяха у мен. Обадих се на Паунов по телефона да му кажа, че е уреден въпросът с плащането и той със смях каза: - Ейййй Митко, ти с тези пари кръстоса половин Европа, а този страхлив испанец не посмя да ги занесе на 100 метра! Впрочем тази история с парите вече беше проиграна – защото с групата в Естония парите също бяха у мен през цялото пътуване...

127

Център за развитие на личността HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качество на живот? Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на стреса. Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана консултация, нека да пише на angeligdb@abv.bg

128