Uchilishte po svoboda 1 by Ангел Грънчаров

ЧАСТ 1

Ангел Грънчаров

УЧИЛИЩЕ ПО СВОБОДА Моята борба за непосредствено и практическо РЕАЛНО ДЕМОКРАТИЗИРАНЕ на отношенията в нашата училищна общност ЧАСТ 1

(Документално изследване, базиращо се единствено на фактите от живота)

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора.

ISBN © Ангел Грънчаров © Издателство ПРОПЕЛЕР 2017 г. 2

СЪДЪРЖАНИЕ: Човек има нужда някой да го попита "Как си, приятелю?" ………………………………………………………5 В сряда ще ми бъде връчена наградата „Георги Марков” за хуманизъм за 2015 г., присъдена ми от Международния институт по антропология, САЩ………………………………………………………………6 Плакат за утрешната проява в столичната библиотека в София……………………………….……………7 За публичния урок по човечност и гражданско достойнство, който изнасям на самозабравили се властници……………………………………………………………………………………………………………………………8 Чудесен нравствен казус около въпроса кой именно "ще духа супата" и кой по-точно "ще размята крачоли в селските училища"……………………………………………………………………………………………9 Международното научно-теоретично и многоезично издание на философското списание идеи си има вече свой специален сайт………………………………………………………………………………..………10 Днес участвах в предаване на Радио Благоевград (БНР) ………………………………………………….…11 Пловдивски сайт разказа за зулумите на директорката на ПГЕЕ-Пловдив……………………..………11 Награждаването, грамотата……………………………………………………………………………………………..…12 Пълен запис на предаването "На Агората..." от 8 октомври, темата е: Грижим ли се за душевното си здраве? ……………………………………………………………………………………………………………………12 Моменти от награждаването – и видеозапис на цялото събитие в зала "вяра" на столичната библиотека вчера………………………………………………………………………………………………………………13 Другарка жали за "правилното социалистическо образование и възпитание на младите", което "злите демократи" и "проклетата свобода", видите ли, били съсипали! …………………………………14 Доказателство за това, че даже и лошата образователна система не може да попречи на изявите на силната талантлива личност………………………………………………………………………..…………15 Мама ми думаше: "Синко, влез в ДС – за да сполучиш и преуспееш!", ама аз, с акъла си зелен, не влязох... …………………………………………………………………………………………………………………….…15 И тъй, да вървим напред, към нови и нови нравствени подвизи в защита на толкова онеправдания човешки морал……………………………………………………………………………………………………….……16 Хартиеното издание на книгата "За НЕздравомислието" излезе от печат, приемат се поръчки……………………………………………………………………………………………………………………………………...26 От връчването на наградите "Георги Марков” за хуманизъм – 2015 г. ……………………………..……26 Корицата на книжка 2 (20) на списание ИДЕИ, приемат се поръчки за хартиеното му издание……………………………………………………………………………………………………………………………………28 Някои от активностите и инициативите на Центъра за развитие на личността HUMANUS………28 Предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров" навърши една година……………………29 Не се оставяйте да бъдете съблазнявани от разплулия се от лъжи и от разврат комунизъм, а търсете начин да му се противопоставите поне с гласа си! …………………………………………….……30 Писмено изложение от тъжителя Грънчаров по съдебното дяло за клевета, водено срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив……………………………………………………………………………………..………31 Сградата на гимназията в гр. Раковски, в която преподавам философия, неин патрон е Петър Парчевич……………………………………………………………………………………………………………………..……38 Моето житейско верую, от което няма да отстъпя никога………………………………..……………………39 Не е без значение в какво вярваме, напротив, има жизнени идеи и традиции, без спазването на които всичко се обезсмисля………………………………………………………………………………………..………40 Изпратих своето Обръщение до всички учители, ученици и родители и до ръководителите на образователната институция………………………………………………………………………………………………41 Получих безкрайно интересен и показателен отговор, подписан от директора на страховитата дирекция "Организация, контрол и инспектиране" на МОН……………………………………………………48 В час по философия днес………………………………………………………………………………………..…………50 3

Защо медиите в Пловдив толкова се стараят да пазят пълна тишина за историческото съдебно дяло, което втора година тече в залите на пловдивския Районен съд? …………………………………52 Директорката на ПГЕЕ-Пловдив Ст. Анастасова беше призната за виновна, районен съд я осъди за престъплението клевета по заведеното от мен съдебно дяло………………………………...……53 Министерството отстъпи: възстановява часовете за изучаване на философия в гимназиите!……………………………………………………………………………………………………………………………………..54 Нещата у нас ще си дойдат на точното място само когато ние, гражданите, почнем да си изпълняваме ролята………………………………………………………………………………..……………………………54 Скандално: не разбиращи що е философия учители де факто подкрепят екзекуцията, изгонването на философията от нашите училища! …………………………………………………………………………56 Някои въпроси за въведение по темата "Живот и философия"……………………………………..………58 Страна, в която милиционерите получават по-големи заплати от учителите, е милиционерска страна…………………………………………………………………………………………………………………………….…58 Възможно ли е обучение по творческо мислене? …………………………………………………...……………59 Да видим как ще продължим, но имам чувството, че нещата потръгнаха! …………………..…………59 Протестно писмо до министър Танев по повод застрелването на философията, против изваждането й от учебните планове……………………………………………………………………………………….……61 Ако някой иска да се присъедини към протестното писмо до МОН, сега е моментът………………63 Министърът на образованието изпадна в състояние на дълбок размисъл и на съпровождащо го не по-малко задълбочено мълчание……………………………………………………………………………………64 Пълна идиотщина е министърът и чиновниците от образователното ведомство да решават какво да учат учениците и кога да го учат………………………………………………………………………...………65 Изгревът на Цариградско шосе в Пловдив и църква в град Раковски…………………….………………66 Можем ли да се научим да мислим и пишем творчески? – предстояща проява в клуб НЕЩОТО………………………………………………………………………………………………………………………………….…68 Текстът на подписката до министъра Т. Танев, поставяща някои необходими въпроси около агонията в образователната система…………………………………………………………………………..………68 Живеем в щастлива милиционерска държава, в която галениците на властта са тъкмо милиционерите – те такива си бяха и при комунизма, такива са и сега! ……………………………...……………70 Инициативна група от граждани събира подписи под искане г-н Министърът на образованието и науката да уволни директорката на ПГЕЕ-Пловдив………………………………………………………...……71 Под заглавие "Дневникът на учителя-бунтар" издавам пълния сборник на текстовете, от които се роди книгата със заглавие "Реформа на НЕобразованието"……………………………………..………73 Получих следния отговор на мое писмо до МОН………………………………………………………….………74 Все още можете да си поръчате новата книжка на списание ИДЕИ………………………….……………75 Предговорът на подготвяната за печат нова книга със заглавие "Реформа на НЕобразованието"………………………………………………………………………………………………………………………………….…75 Нещо като "открит урок" в моето "селско училище", в което "размятам кръчоли" вече трети месец……………………………………………………………………………………………………………………………………77 Утре върховният касационен съд ще разглежда съдебното дяло срещу моето уволнение от работа………………………………………………………………………………………………………………………………80 Започва нещо като училищна революция, предстои цялостна промяна на самата парадигма, на която служи образованието……………………………………………………………………………………..…………81

Човек има нужда някой да го попита "Как си, приятелю?" неделя, 11 октомври 2015 г.

Един приятел вчера ми зададе на имейла въпроса: "Какво правиш в тоя дъждовен следобед, приятелю?", отвърнах му ето какво: Здравей, приятелю, Да ти кажа, много добре ми дойде твоето писмо с въпроса как съм, какво правя. Намирам писмото ти в хипермаркета, в чието кафене седнах да си почина след дългата разходка под дъжда из квартала – имам си огромен чадър да ме пази от дъжда; много обичам да се разхождам есенно време сам; романтичен сезон, чудесни мисли ми идват в главата и тия мои самотни есенни и зимни разходки са ми много приятни, хем си почивам, хем краката ми се изморяват. Но днес бях в крайно лошо настроение по една ето каква причина: тръгнах да купувам котешка тоалетна на котето, а се оказа, че на колата е паднал акумулатора и ето сега ще трябва да мъкна тоалетната на гърба, тежи 5 кг., а е далече. Търсих и зарядно за акумулатори, уж всичко има в тия хипермаркети, а точно каквото търсиш го няма. Като капак на всичко утре трябва да ида на работа, има изпит за задочни ученици, та ще ми се развали и неделния ден. А може да стана в 5 часа, да ида до Раковски, а знаеш в неделя сутрин няма и градски автобуси, ето затова ми трябваше колата да стигна в ранната утрин до автогарата, и като преодолея всички тия изпитания да се окаже, че не е дошъл нито един ученик за изпита! И ще се чувствам като пълен идиот – виждаш ли какви унижения ми причини нашата обща приятелка другарката А. като ме изрита от работа?! Извинявай че ти пиша тия неща, че ти се оплаквам, ама на, попита ме, та си излях болката. То затова и са ни нужни приятелите, да им прехвърляме грижите си, пък на нас да олекне малко. Но не си мисли, че прекалено много страдам, просто стана дума, ето, сега съм по-добре вече. За което ти благодаря! С какви ли не грижи е изпълнен животът, а като има и някакви несправедливости, някои хора сме устроени така, че се възмущаваме. А пък човек наистина има нужда някой да го попита "как си, приятелю?", малко се иска човек да се почувства по-добре, ето, твоят въпрос ми дойде тъкмо навреме. Пиша в кафенето като идиот с един пръст на малкия таблет, затова ще трябва да спирам писането, става много бавно. Желая ти хубава вечер, радвам се, че си в добро здраве! Бъди все така, нека и на най-близките ти хора също да е така! С поздрав: Ангел Грънчаров Това написах на приятеля ми вчера, а ето сега съм станал съвсем рано, в 4 часа (легнах си рано, наспах се чудесно, а пък и иначе, дори и да не пътувам, си имам обичай винаги да ставам в 5 часа; рано сутрин ми е най-хубавото време за писане. В 6 часа ще излизам да видя как ще се предвижвам до автогарата (миналата седмица също пътувах, оказа се, че чаках на спирката близо половин час, не дойде никакъв автобус, та се наложи набързо да отида до автогарата с леката си кола; да, ама тя днес не може да запали заради проблема с акумулатора), та по тази причина ще видим как ще реша проблема. Може да се наложи да вземам такси. Ще видим. То скоро ще се разбере какво ще стане. А тази сутрин намирам следния коментар в блога си, под публикацията със заглавие В час по философия: разказвам "Митът за пещерата" на Платон: Хубаво е, че има хора, които се стараят да направят нещо полезно и да помагат по някакъв начин... Благодаря за клипчето, много ми помогна за моята курсова работа! Приятно е човек да се почувства полезен. Хубаво е да съзнаваш, че си допринесъл на някой да разбере нещо важно, че му е помогнал. Очевидно днес нямам възможността да напиша каквото и да било, ще свърша някоя работа и ще ставам да се приготвям да тръгвам. Желая ви приятен неделен ден! Дано не ви се налага да пътувате в дъжда като мен. Бъдете здрави!

В сряда ще ми бъде връчена наградата „Георги Марков” за хуманизъм за 2015 г., присъдена ми от Международния институт по антропология, САЩ Понеделник, 12 октомври 2015 г. До г-н Директора на ПГ „П.Парчевич” – гр. Раковски МОЛБА от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия Уважаеми г-н Директор, На 14 октомври 2015 г. в София ще се проведе научна дискусия и също така тържествено мероприятие, на което ще ми бъде връчена наградата „Георги Марков” за хуманизъм за 2015 г., присъдена ми от Международния институт по антропология, САЩ.

Прилагам към настоящата молба и копие на имейла, с който съм поканен на събитието. В тази връзка моля за този ден да ми разрешите неплатен отпуск. Надявам се, че молбата ми ще бъде удовлетворена. 12 октомври 2015 г. гр. Раковски С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Плакат за утрешната проява в столичната библиотека в София вторник, 13 октомври 2015 г.

Заповядайте и вие!

За публичния урок по човечност и гражданско достойнство, който изнасям на самозабравили се властници

Вече имах възможността да съобщя приятната за мен новина: Директор-ката на ПГЕЕ-Пловдив Ст. Анастасова беше призната за виновна, Районен съд я осъди за престъплението клевета по заведеното от мен съдебно дяло. По молба на един сайт се ми се налага накратко да разкажа историята, заради която въпросната администраторка получи справедлива присъда, имаща най-вече морален смисъл. Ето какво написах по този повод: Сферата на българското образование и училище се намира в крайно тежко положение, развалата в нея е колосална. Несъмнена е необходимостта от коренна и същностна промяна - за която обаче в обществото ни няма нужната воля. По тази причина в образователната сфера ще продължават да се случват какви ли не ексцесии, за които медиите периодично ни информират. Най-голяма жертва на абсурдната и анахронична система са учениците и учителите, непосредствените участници и "актьори" в голямата драма в сферата на образованието, която на моменти придобива облика и на трагедия. Най-интересното е, че институциите на държавата, които курират (ръководят, контролират, командват) образователната сфера, именно МОН и инспекторатите, са заети с една-единствена грижа: как да осигурят собственото си безметежно и идилично съществуване във властта, монополното положение, хегемонията на властващата образователна бюрокрация. Случаят, който искам да ви разкажа, е твърде показателен за това до какви нравствени последици води агонията в българското образование. Принуждавам се да разкажа тази история от позицията на обективен наблюдател, независимо от това, че съм главен участник в нея. И тъй, Ангел Грънчаров, именно моя милост, е преподавател по философия и гражданско образование с 32годишен стаж, работил съм в сферата както на университетското, така и на гимназиалното образование. От 14 години работя в ПГЕЕ-Пловдив. Активен и инициативен човек съм, не се вмествам в представата за "типовия" и особено пък послушен учител, който се грижи единствено за преживяването до пенсия; радетел съм за едно ново, качествено различно, свободолюбиво, демократично и човеколюбиво, т.е. съвременно образование. И то не само на думи работя в тази посока, посока на промяната на плачевното статукво, правил съм какво ли не: автор съм на една поредица от помагала по всички учебни предмети от т.н. "философски цикъл" (именно философия, психология, етика и право и пр.), разработени върху авангардни съвременни методологически принципи, прилагам нови, ефикасни подходи в обучението на младите, чиято идея е те да станат самостоятелно и критично мислещи човешки личности, ползващи се от правата си; основател и ръководител съм на дискусионни клубове, на семинари и за учители, където пропагандирам новостите в образователната сфера; имам образователни блогове, в които изразявам своите идеи за същностна реформа и промяна в българското образование и училище. Автор съм на поредица от книги, в които съм представил своята философия и стратегия за едно качествено ново образование. Тази моя активност, разбира се, не се нрави на някои среди, които се чувстват прекалено комфортно в отчайващото статукво. Конфликтът стана неизбежен когато преди няколко години властта в училището се пое от нова директорка, чиито разбирания са диаметрално противоположни на моите. Конфликтът избухна когато предложих патрон на училището да стане Стив Джобс – вместо... Ленин, защото пловдивчани и до ден днешен знаят това училище, именно ПГЕЕ-Пловдив като ТЕТ "Ленин". Това стана през есента на 2011 г. Тогава всички медии, като се почне от новините в централните телевизии и се стигне до вестниците и сайтовете, разказаха за тази иновация, а директорката се почувства крайно обидена – защото предложението ми не било съгласувано с ръководството. Да, обаче учениците в мнозинството си подкрепиха новостта – самите ученици организираха допитване, референдум в цялата училищна общност, който фиксира настроенията в полза на промяната на името на гимназията. Очевидно тази демократична "приумица" съвсем не се понрави на живеещата с други представи директорка. От този момент тя започна невиждана кампания по моето дискредитиране като личност и преподавател, която беше увенчана накрая с тъй желания от отмъстителната ръководителка апотеоз: моето уволнение, изгонването ми от училището. Три години се води тази целенасочена кампания, ръководството си позволи да проведе същинска компроматна война, организирани и режисирани бяха всички ония мероприятия в добре известния ни стил, характерен за уж отдавна отминалите комунистически времена, примерно "народни съдилища", на които "възмутеният сплотен колектив" громи "народния враг", именно моя милост, писане на "разгромни писма" до институциите с искане "врагът на народното добруване" да бъде озаптен, над мен беше проведена старателно ръководена кампания по оплюването и очернянето ми, в която, за жалост, бяха въвлечени и близки до ръковод-

ството ученици-активисти. Създаде се крайно злотворна в нравствено отношение психологическа ситуация в "колектива", в училищната общност: ще оцелееш само ако правиш "мили очи" на ръководството и ако си активен в оплюването на врага. Всички мои опити да предизвикам нормален демократичен дебат по проблемите вътре в училищната общност бяха парирани от групичката, която стоеше плътно до "любимата директорка"; тя не допускаше моите доклади до педагогическия съвет, а в единичните случаи, когато се е принудила да ги допусне, клакьорите на ръководството правеха нужното мислещите различно да не могат да се изкажат. В резултат бляскавият на времето училищен екип биде деморализиран до степен, че в него се възцари страхът. Разбира се, всички ония учители, които се осмелиха да се държат различно в толкова тежката ситуация, бяха един по един изгонени от училището: инж. Калин Христов, след него моя милост, други пък сами се видяха принудени да се махнат, да речем бившата помощник-директорка Мими Михайлова. Но онова, което най-много вбесяваше опонентите ми, беше това, че в един момент аз се видях принуден да придам пълна гласност на случващото се в ПГЕЕ-Пловдив чрез блога си: щом няма демократичен дебат вътре в училищната общност, това беше единственият начин да заявя какво мисля, да дам израз на позицията си. В блога си публикувах и всички свои доклади, жалби, открити писма до институциите, в които настоявах да се намесят, с оглед обстановката да се оздрави. Проверките на органите на МОН обаче не доведоха, за жалост, до никакъв позитивен резултат, напротив, директорката се почувства окуражена и насърчена да продължи репресиите. Явно поговорката "Гарван гарвану око не вади" е съвсем актуална и за този род отношения в наше време. Блогът ми стана трибуна на ония обществени и граждански сили, които са за същностна и истинска реформа в многострадалното българско образование и училище. Е, в един момент отмъстителната директорка ми намери "цаката" да бъда уволнен и "неутрализиран". Но тя доста се поизпоти как именно да придаде "законна" форма на разправата си с другояче мислещата личност. Първо опита да ме елиминира чрез налагането на поредица от дисциплинарни наказания по измислени поводи. Заведох съдебно дело за отмяна на нейна заповед за наложено ми дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение". Спечелих делото и на трите инстанции, директорката обжалва чак във Върховен касационен съд, но загуби всички дела. Този начин за елиминирането ми не проработи. Тогава беше изпробван резервен вариант: в официален документ, именно "производствена характеристика" до ТЕЛК (страдам от заболяване на сърцето) директорката-литераторка дръзна да ми даде "психиатрична диагноза", а именно "изпада в чести нервно-психически разстройства"; заради това нейно "сведение" ТЕЛК ме пренасочи към психиатричния състав; за първи път в живота си заради директорския компромат трябваше да се явя на прегледи при психиатър и психолог. Оказа се, че съм психично здрав. Ето по този чудесен казус се наложи да заведа второ съдебно дело срещу толкова активната директорка, този път за клевета. Вчера, 30 октомври, след година и половина съдебно дирене състав на Пловдивския районен съд обяви директорката на ПГЕЕ-Пловдив за виновна в извършването на престъпното деяние клевета и я осъди да ми плати парична компенсация за понесените от мен неимуществени (морални) щети. Друго съдебно дело заведох за отмяна на нейната заповед за уволнението ми по смехотворния параграф "липса на качества да бъде учител", "абсолютно негоден за системата", "пълна некадърност" и пр., да, накрая, в безсилието си директорката се принуди да си съчини такива "основания" за разправата си с толкова неудобния преподавател, който не допусна да бъде мачкано достойнството му. Окръжен съд в Пловдив отмени нейната наистина одиозна и дори поетична в някакъв смисъл заповед за уволнение; директорката обжалва това решение и сега делото е на етап Върховен касационен съд; след две седмици предстои ВКС да се произнесе и по това дело. Това е вкратце тази любопитна и дори невероятна история – защото тя се случва в наше време, в нашата уж толкова демократична и дори европейска, с извинение, страна. Очевидно някои длъжностни лица от управляващия елит у нас продължават да живеят с представи, които нямат нищо общо със съвременните реалности на живота. Така, разбира се, не може да се постъпва; е, като гражданин и личност направих нужното да покажа на тия самозабравили се управници, че нашата държава все пак е правова, а пък законност и управия няма как да има ако ние, гражданите, не спомогнем поне с каквото можем за това. Този урок по гражданско достойнство изнасям в последните години на толкова многострадалната властваща администраторка на ПГЕЕ-Пловдив. Интересно е, че медиите в Пловдив съвсем не се развълнуваха от тази толкова "лична история", която обаче крие голям нравствен, сиреч и общочовешки смисъл. Вероятно те в това същото време бяха прекалено много ангажирани да осветляват паралелно течащия "жълт" съдебен процес, в който една поетеса даде под съд свой литературен събрат – за това, че той, видите ли, се бил усъмнил в нейното целомъдрие. Думичка нито една медия не пророни за случващата се епична драма и сага в ПГЕЕ-Пловдив. Това също много говори и показва – за това що за общество сме.

Чудесен нравствен казус около въпроса кой именно "ще духа супата" и кой по-точно "ще размята крачоли в селските училища" По повод на публикацията със заглавие Директорката на ПГЕЕ-Пловдив Ст. Анастасова беше призната за виновна, Районен съд я осъди за престъплението клевета по заведеното от мен съдебно дяло много хора ме поздравиха за постигнатия нравствен реванш, за което съм им благодарен, защото покрай това съдебно дяло ми се наложи да преживея твърде много горчивини, и то продължили близо две години. Но, дето се казва, "разни хора, разни идеали", ето, тази сутрин виждам, че някаква анонимна другарка-комуноидка е изразила съвършено друга, принципно различна позиция по тъй интересния казус; и понеже, знаете, съм човек със силно развит изследователски рефлекс (обичам да се ровя в подобна човешка и нравствена патология, такава, дето се казва, ми е професията: аз съм философ и психолог), ми се наложи да реагирам със свой коментар, с оглед да предизвикам въпросната другарка към по-големи откровения (тя ми е

интересен обект за изследвания, тъй да се рече); та ето какво пише въпросната другарка, а по-долу можете да прочетете моята словесна провокация, написана с оглед на това да подбуди изследвания интересен обект към още по-големи и, да се надяваме, също толкова сърдечни откровения:

Анонимен каза: Нищо не следва от страна на МОН, защото в присъдата пише, че поради което и на основание чл. 147 ал. 1 вр. чл. 78а от НК я ОСВОБОЖДАВА от наказателна отговорност!!!! Съдът не я лишава да упражнява определена професия!!! Т.е. продължава да си е ДИРЕКТОР No.1! Ще си плати глобата и толкоз, все едно е пресякла на червен светофар, а Грънчаров ще духа супата и ще мята кръчоли по селските училища. Ангел Грънчаров каза: Другарко комуноидке, за нас, човеците, най-голямото значение има моралният момент, но това вие, комуноидите, не можете да го осъзнаете, по причина на това, че при вас морал явно не съществува. Любимата ви директорка е опозорена в морален план и на базата на това тя сама следва да се откаже от поста си – тъй като осъдена за такова именно престъпление персона именно по морални причини и на морално основание не може а заема какъвто и да било пост в образователно-възпитателно учреждение, т.е. учреждение, чиято дейност е пряко свързана с разпространението, с насаждането в съзнанията на морални ценности у младите. Сфащате ли сега за какво именно става дума в случая? То е горе-долу същото някакъв другар, с извинение за метафората, но ми се налага да внеса понятно за психологията ви разяснение, да се... осере на публично място и да се опозори по този начин, да стане за резил, пък след това, примерно, сякаш "нито лук е ял, нито лук е мирисал", да продължи да си заема някаква публична длъжност, спрямо която изискванията са от такова естество, че съответното длъжностно лице следва да има съвсем безупречен морал. Но метафората, пак с извинение, за... посирането (вярвам усетихте за какво по-точно става дума) фиксира пример, който не може да се сравнява с наличното в случая оклеветяване, което е значително по-тежко вморалния смисъл от въпросното физиологично "изпускане", ако така мога да се изразя, с оглед да не накърня за трети път добрия вкус в изразяването. Та ние очакваме, че въпросната госпожа, понеже е високоморална личност, без да чака подканяне от страна на висшестоящите началства и на основание преживяния срам (когато осъзнае какво наистина е сторила), сама ще си подаде оставката по морални причини; да, ние, за разлика от вас, тъй искрена другарко комуноидке, вярваме в нейните високи нравствени качества. Тогава тя, евентуално, може пак да продължи да си упражнява професията като учителка по литература, но в някое именно селско училище, с оглед хората там и децата да не знаят за опозорилото я толкова деяние. Тъй че, ако мога да използвам вашата терминология, тъй мила и чистосърдечно искрена, на затова пък толкова злобна другарко, въпросът кой именно "ще духа супата" и кой по-точно "ще размята крачоли в селските училища" все още не е решен – и тепърва предстои да се реши.

Международното научно-теоретично и многоезично издание на философското списание идеи си има вече свой специален сайт петък, 30 октомври 2015 г. Вижте: IDEAS. PHILOSOPHICAL JOURNAL. SPECIAL SCIENTIFIC ISSUES (Сайтът все още се прави, не е готов в завършен вид)

Днес участвах в предаване на Радио Благоевград (БНР) петък, 30 октомври 2015 г.

Виж: 30.10.2015 г., 13.00-16.00ч., "Днес" с Иван Лазов, където ще се появи скоро и звуковият запис на предаването.

Пловдивски сайт разказа за зулумите на директорката на ПГЕЕ-Пловдив петък, 30 октомври 2015 г.

Прочетете подробно ето тук: Уволнен учител осъди школска директорка за клевета

Награждаването, грамотата сряда, 14 октомври 2015 г.

София, 14 октомври 2015. Зала «Вяра», библиотеката на площад «Славейков». Награда «Георги Марков»

Пълен запис на предаването "На Агората..." от 8 октомври, темата е: Грижим ли се за душевното си здраве? четвъртък, 15 октомври 2015 г.

Приятно гледане, приятни размисли!

Моменти от награждаването – и видеозапис на цялото събитие в зала "вяра" на столичната библиотека вчера четвъртък, 15 октомври 2015 г.

Изказването на Райчо Радев Пълен видеозапис на тържеството

Другарка жали за "правилното социалистическо образование и възпитание на младите", което "злите демократи" и "проклетата свобода", видите ли, били съсипали! петък, 16 октомври 2015 г. Директорът на 125 СОУ Ир. Атанасова: Преходът разби образователната ни система Заради политически заигравания и политически интереси грубо и последователно се разбиваше образователната система – променяха се некомпетентно учебни планове и програми, учебно съдържание. Философията на закона за образованието не решава проблемите му. Друго трябва да е отношението към българския учител. Това казва Ирена Атанасова, директор на 125-то СОУ "Проф. Боян Пенев". Госпожо Анастасова , Вие сте директор на едно от най- предпочитаните столични училища – 125-то СОУ „Професор Боян Пенев” в „Младост”. Като доказал се професионалист, сигурно имате отговор на въпроса защо образованието ни стигна до тук? Защото през последните 25 години на т.нар. преход то неизменно е в периферията на общественото внимание. Защото в началото на същия този преход, заради политически заигравания и политически интереси, грубо и последователно се разбиваше образователната система – променяха се некомпетентно учебни планове и програми, учебно съдържание. Защото под благовидния претекст, че възпитанието формира идеологически ценности, от които обществото ни се отказа след промените през 1989 година, възпитанието беше отречено като функция и дейност на българското училище. Имаше периоди, в които дори като понятие не се споменаваше в различните нормативни документи на образователното ни министерство. Образованието беше определено като услуга и като всичко останало трябваше да се развива на пазарен принцип. Така е и днес, макар че с услуги не се възпитават ценности. Защото през всички тези години, вкл. и днес отсъства грижата за българския учител. Ние, които сме в системата, от години говорим за проблема със застаряващите учители. Днес, като че ли всички видяха това. Повече от половината от нас са на възраст над 55 години. Преодоляването на този проблем за 5 или 10 години, обаче, е невъзможно. Резултатите от всичко това вече са ясни за цялото общество: увеличаваща се неграмотност, коята сред младите хора до 25 години вече е стряскаща; голям брой отпаднали деца от училище; рязък спад на качеството на образованието; откъснатост на образованието от реалностите на икономиката; липсата на млади учители, които да „поемат щафетата”. (Прочети ДО КРАЯ) КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Съветвам ви да прочетете това интервю, за да се убедите, че въпросната другарка явно живее в някакъв съвършено друг свят, нямащ нищо общо с реалния – и продължава да жали за "правилното социалистическо образование и възпитание на младите", което "злите демократи" и "проклетата свобода", видите ли, били съсипали! Правете си сметка колко адекватни на съвременните реалности и потребности на младите са възгледите на тази ръководна другарка, която хал-хабер си няма от това какво наистина следва да се промени в нашата ретроградна, динозавърска, анахронична държавно-социалистическа система на образование, която изобщо с нищо не е докосната от "промените".

Доказателство за това, че даже и лошата образователна система не може да попречи на изявите на силната талантлива личност петък, 16 октомври 2015 г.

Най-добрият математик в Европа е 18-годишен българин Петър разгада една от най-сложните теории в математиката и криптографията Най-добрият математик в Европа е българин. Това е 18-годишният ученик от пловдивската математическа гимназия. Младият гений впечатли световните учени с разгадаването на едни от най-сложните теории в областта на математиката и криптографията. И до днес никой в света не може да реши задачата за неразложимите полиноми и разстоянието на Хеминг. Сложният въпрос, на който Петър Гайдаров търси отговор, е поставен преди половин век от унгарския математик Туран. Петър открива, че има начин задачата да бъде решена и намира доказателства как да стане това. (Прочети ДО КРАЯ) КРАТЪК КОМЕНТАР: Но на ония, който не са толкова силни и талантливи като личности системата може да попречи, ох, как го умее тя това! ... Забележете обаче как завършва този репортаж: "Мечтата на най-добрия математик е да учи в Америка или Англия, след което да се върне и работи в България.".

Мама ми думаше: "Синко, влез в ДС – за да сполучиш и преуспееш!", ама аз, с акъла си зелен, не влязох... неделя, 18 октомври 2015 г.

БСП, ГЕРБ и ДПС с най-много агенти на ДС сред кандидатите си, Снимка БГНЕС Само 3% от кандидатите за кметове на местните избори са сътрудничели на ДС. Това става ясно от проверка на комисията по досиетата, чиито резултати бяха огласени днес. Проверени са 9092 лица, а установените сътрудници са 267.

Всички парламентарно представени партии и коалиции имат в листите си агенти на ДС. Най-много са в БСП – 56. На второ място е ГЕРБ с 39, следва ДПС с 38. АБВ е с 12, Реформаторският блок – с 10, НФСБ има 7, а "Атака" – 5. БДЦ са с 4-ма агенти, а сред кандидатите на ВМРО те са трима. КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: И какво излиза сега – с ченгета от ДС е бъкано и то във всички партии. И при това колкото посилна и влиятелна е една партия, толкова повече ченгета от ДС има (в ГЕРБ, предполагам, щом ченгетата от ДС са помалко в сравнение с БСП, но за сметка на това там, убеден съм, милиционерите са значително повече!). Ченгета от ДС има даже и при реформаторите, да са им честити, едно време в СДС и в ДСБ ченгета не се допускаха до листите (явно злодеят Костов е бил причина да е било така!), ама това време очевидно е минало. Като гледам тази прелестна картинка ми хрумна следната възгадничка мисъл, която се улавям, че понякога си я тананикам и като песен: – Мама ми думаше: "Синко, влез в ДС, за да сполучиш и преуспееш! Ама аз, с акъла си зелен, не влязох: ето сега изостанах крайно много в живота – в сравнение с ченгетата!" Разбира се, че моята майка не ми е говорила тия неща, това е опит за шегичка. Не можах да го направя в рима, щото нямам тия умения, но исках да пародирам по известната народна песен "Мама ми думаше, синко ожени се! А пък аз, млад ерген, със акъла си зелен, си останах, мамо, неженен...". Мисълта ми е, че който се е венчал навремето за ДС, постигна страхотни постижения, стана, дето се казва, "човек", и то от „големото доброутро”, който си е имал вземане-даване с ДС, стана най-малкото началник некакъв, "бизнесмен" велик, банкер, кмет, премиер, президент (Гоце Първанов и т.н.), дипломат, абе какъвто си искате е станал, професор примерно; я гледайте такива като Божо Димитров какви бляскави кариери направиха заради туй пусто ДС?! Кеворкян да речем стана най-велик журналист, с извинение! Нема човек, който да е бил от ДС и благоденствието да го е подминало някак, аз лично такъв човек не зная, вие ако знаете, дайте ми пример, за да ме опровергаете. Доган, с философско образование като моя милост, направи чутовни подвизи, пред които човечеството немее от възхита – все заради ДС е постигнал всичко това, вярно техно момче си е той до ден днешен и сега е най-важен държавен човек, с ордените му, с имотите му, с милионите му, с какво ли не. Тошо Тошев знаете колко просперира, ДС нема начин да не му е помагала. Други станаха генерали. Мнозина видни ченгета от ДС станаха най-видни учени, с извинение. Огнян Сапарев, примерно, стана ректор, шеф на телевизията, депутат от която си поиска партия, какъвто не си и поискал, такъв само не е станал; сега реши да стане "намръщен и недоволен от всичко ляв интелектуалец-антинатовец", чиито книги по тази причина ги издават в луксозни тиражи, и това стана – и печели ли печели! Други примери щете ли? Примери – бол. Който обаче като мен не само че не е имал топли връзки с ДС, не само че не е дружил с ченгета от ДС, но и е имал неблагоразумието да пише и да говори срещу ДС, такъв от беди не може да се отърве, натикали са го в "десета глуха линия", нищо не става от такива като мен, пълни боклуци и нещастници станахме. Та мисълта ми е, че е требвало некога да си продадем и ний душите на ДС, та и ний нещичко да постигнем, и ний да бяхме седнали на големата трапеза, ама не, пустото достойнство, свободата си пазехме, личността си гледахме да пазим чиста и неоцапана, ето, сега сме станали за окайване. Никой за нищо не ни цени, не ни уважава, прости учители си останахме, с мизерни заплати, броим стотинките си, немаме стотинки вече и за автобус, безработни сме, страшна работа, не ми се говори даже! Спирам. Сега сядам да пиша нещо ново, за моите патила около съдебните дела, които водя, щото мен даже и от преподавателски права ме лишиха другарите, дето имат най-топли връзки с ДС или са техни приближени. Ужас, същински ужас е да живееш у Нашенско без да имаш топли връзки с ДС, какво повече да ви приказвам, то всичко си е от ясно поясно...

И тъй, да вървим напред, към нови и нови нравствени подвизи в защита на толкова онеправдания човешки морал неделя, 18 октомври 2015 г. Тази сутрин общо взето си позагубих времето за други неща и за писане по важната тема, за която си бях наумил, май не ми остана време. Но това е донякъде и хубаво, щото като нямам време за писане, като съм изморен вече от правене на други неща, като ми е писнало да пиша, ще пиша по-кратичко, а пък краткото писане, знаете, е най-голямата добродетел, която най-високо ценят тъкмо четящите – да не се мъчат да четат много, да си пазят очите и пр. То ето, въпреки това сядам да пиша, ще се постарая да бъда пределно кратък. Макар че добре зная, дам ли туй обещание, ми се отприщва след това такова приливно многословие, че едва успявам да завърша – и пиша най-дълго и нашироко, като пълноводна река. Оня ден се сетих, че по едното от съдебните дела, които водя срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив, това за клевета (другото, знаете, е за отмяна на репресивната й заповед за уволнението ми) не съм взел протокола от последното съдебно заседание; е, отидох до сградата на съда, подадох заявка за копие, ето, копието вече е при мен. Зачетох се. Аз тогава, на самото заседание, закъснях малко (понеже пътувах от работа, от гр. Раковски, пък ми закъсня рейса, та се явих в съда със закъснение, едва успях, бързайки и изпотен, да се довлека някак до съдебната зала), та заседанието беше вече почнало и аз бях изпуснал някои неща. Взех да чета с интерес протокола и в един момент усетих, че ми става лошо, аз такова злословие по свой адрес скоро не бях чел, страшна работа; и понеже съм човек правдолюбив, не мога да търпя явните несправедливости, те страшно много ме възмущават, при вас не знам как е, но на мен неверните, кривите, изопачаващите истината думи ми действат сякаш са нещо като ръждясали пирони, които се забиват направо в сърцето ми. И понеже се познавам добре (иначе съм пределно спокоен и благо настроен, дружелюбен човек), за да не се поболея съвсем и да се наложи да влизам в болница (наистина горкото ми сърце не може да търпи злословието!), захвърлих протокола и някол-

ко дена не посмях да се доближа до него, просто ми ставаше гнусно като се сещах за него. Но ето, съдебното дяло наближава, тази сутрин, рекох да свърша тази неприятна работа, сканирах самия протокол, стараейки се да не се зачитам, щадя си здравето, тъй да се рече. Но това-онова без да искам попрочетох, то ми стигаше. Обещах да сложа този съдебен протокол в блога си ей-така, дето се казва, "за историята", нека народът да чете, но днес-утре ще питам все пак адвоката си дали да го правя, знам ли, да не взема да наруша някакви не знам си какви правила. Аз лично смятам, че морални правила няма да наруша, щото истината е върховна ценност, който каквото говори, трябва да има смелостта и достойнството да не се срамува за думите си, поема си, така да се рече, цялата отговорност за тях; от тази гледна точка смятам, че няма нищо лошо да публикувам този толкова любопитен и интересен, направо душераздиращ, ако мога така да се изразя, протокол; но може да наруша някое съдебно разпореждане или процедурно правило, затова дали да не изчакам с публикацията, а, какво ще кажете? Моля особено хората сред вас, които са наясно със съдебните разпореждания, да се произнесат по този казус, ще им бъда много признателен ако ми кажат дали няма да сгафя като публикувам въпросния протокол от едно съдебно дяло от частен наказателен характер (поне някакви сериозни държавни тайни нема в него, та по тази причина съм спокоен!). От друга страна обаче пък какво ми пука толкова, аз, както ще видите, в този протокол съм изкаран по-черен от дявола, тъй че от какво мога да се боя повече: като си оцапан и омазан отвсякъде с... лайна (с извинение за думата, но друга сега не мога да си кривя устата и душата да търся, тази е най-подходяща, оставям я по стилистични подбуди – един вид заради красотата на слога!) е крайно тъпо да се плашиш, че като публикуваш протоколите ще прибавиш към цялата гнус, в която си овъргалян, некое и друго допълнително кално петънце: абе както мокрият не се плаши вече от дъжд, така и овъргаляният отвсякъде с екскременти нема как да се плаши от малко допълнителна нищожна мръсотийка. Е, по тази причина не ми пречи нищо да взема и да публикувам протокола от последното съдебно заседание даже без да съм дочакал разрешение от адвоката си. Най-вероятно ще го сторя. Имайте малко търпенийце. А ето сега нещо сюблимничко, с което започва този протокол, нещо, което е станало в мое отсъствие, заради закъснението ми, за което по тази причина аз не знаех нищичко. Какво да обяснявам, ето ви многопоказателен откъс от самия протокол, прочетете го самички:

Сега разбрахте ли най-накрая колко долен човек – и най-вече пределно гнусен манипулатор! – е моя милост?! Абе мерзавец от класа съм аз, щом съм си позволил да дам под съд толкова етични и високоморални хора, които, сами забелязвате, направо са се разтреперили от най-възвишено и чисто нравствено възмущение като са забелязали колко осъдителна от морално естество е моята постъпка? Нравствен урод като мен, сами виждате, без да се замисли, си е позволил да вложи толкова грозни и при това съвсем лъжливи, непроизнесени думи в устата на високоуважаемата госпожа Съдия, което именно е породило и тъй чистото, повтарям, възмущение в изцяло непорочните и възвишени души на ответната страна, на подсъдимите. И те, водени от своето толкова светло морално чувство са се хвърлили мигновено в една благородна борба за отстраняване на крещящата несправедливост, ама на, уродът Грънчаров, дето е съвсем пропаднал в нравствено отношение, се е съгласил да махне тия очевидно неверни думи едва след намесата на неговата собствена адвокатка. (Апропо, тия думи не само че са махнати, но и когато са били публикувани, са били публикувани в съвсем друг контекст, в смисъл, че аз така съм разчел изражението на лицето на многоуважаемата госпожа Съдия, но в такива маловажни стилистични подробности да не изпадаме; важното е Грънчаров да бъде представен за пълен мерзавец, безкрайно долен човек, урод, целта е постигната: нема сега да се церемоним повече с такива нравствени отрепки като него!) Но ето, водени от справедлив нравствен плам въпросните защитнички на истината и на правото, пък и на високото достойнство на съдебната власт не пропускат сега случая да изтъкнат заслугите си, както и да припомнят на многоуважаемата госпожа Съдия с какъв нравствен изверг и урод си има тя работа, за да не би да се подведе и да си помисли, че той все още не си е загубил безвъзвратно своя нравственний облик! (Да не забравяме и това, другарки и другари... съдебни заседатели, че въпросният нравствен урод и мерзавец доскоро се подвизаваше и като учител по... етика и право, леле, каква вопиюща несправедливост е пък това!) Минала е повече от година от това памятно събитие, случило се при започването на съдебното дяло, но ето, справедливо възмутените от моята мерзавщина блюстителки на тъй възвишения морал не

са забравили стореното от мен, което иде да покаже колко чисти и непорочни, да повторя това, души имат те - за разлика от него, сиреч от мен, от мерзавеца, от мизантропа, от непоправимо пропадналия злодей! Е, нравствени уроди като тоя същия Грънчаров могат да си помислят, че тази мелодраматична сценка, взета сякаш от незабравимата драма за многострадалната Геновева, е нещо като най-мил и чистосърдечен... компроматец, имащ за цел да настрои многоуважаемия съд в полза на подсъдимите, но те, уродите, затова са уроди, щото друго и не могат да си помислят - и да кажат, естествено! И тъй, да вървим напред, към нови и нови нравствени подвизи в защита на толкова онеправдания човешки морал. И на самата човечност, естествено, която тоя въпросния урод Грънчаров тъпче без никаква жал и пощада! Сега каквото ще последва аз не мога да го предам с думи, онемявам направо, затова ще се въздържа от всякакъв коментар. Тук не аз, тук самият Данте, какво говоря, самият Шекспир направо е неспособен нищичко да каже, само, допускаме, г-н Оруел и господата Кафка, Йонеско и Бекет нещичко могат да кажат, щото си падат по такива именно... да, да не употребяваме обидни думи и квалификации, по такива именно... хм... по такива именно... пищни морални словоизлияния. Това, което ще прочетете, е направо поезия, тъй че думите тук повече нищичко не могат да прибавят, тук се искат само гениални композитори, които да вземат да си седнат на мързеливите задници, та да съчинят нещо като оратория, като опера, като епична музикална комедия, оперета, симфония, мелодрама, абе каквото си иска да съчинят, важното е с нещо да обезсмъртят чутовния нравствен подвиг на тази толкова скромна и човеколюбива директорка на училище. Спирам, виждате, думите ми са крайно слаби, затуй и оставям само да четете – и да се наслаждавате. И понеже ще подбера само откъси, подбрани най-великолепни моменти от дългата й реч пред уважаемия съд, знам добре, че някой зевзек няма начин да не ме упрекне, че съм изхвърлил тъкмо онова, което, така да се рече, ми е найнеизгодно; та по тази причина чакайте пълната публикация на целия протокол, но понеже той се състои от цели 26 страници (!), това по разбираеми причини не може да стане сега, ще го направим обаче в най-близко време - за радост на четящия народ, на народа, обичащ да чете такава великолепна и поетична проза. А сега ще ви се наложи да се задоволите ето с тези трохи от великолепната баница, която ви чака съвсем скоро:

Достатъчно ли е? Искате ли още? Можете ли да се откъснете от туй великолепно четиво? Кой каза, че няма поезия в живота ни? Има, има... ето още малко, съжалявам ви, затуй ви давам още от това духовно пиршество:

Както сме я подкарали да ви дам и останалото? Давайте, от мен да мине: то аз от тая добра душа си патя толкова:

За несведущите – Паунов е фамилията на бившия директор на ПГЕЕ-Пловдив понеже става дума за него. Ами толкова. Засега. Спирам дотук. Стига. Хубав ден ви желая! И приятни размисли по повдигнатите тъй възхитителни морални теми!

Хартиеното издание на книгата "За НЕздравомислието" излезе от печат, приемат се поръчки вторник, 20 октомври 2015 г.

Цена – 10 лв., книгата е 180 страници.

От връчването на наградите "Георги Марков” за хуманизъм – 2015 г. вторник, 20 октомври 2015 г. Galia Marinova added 17 new photos from 14 октомври to the album: Награди "Георги Марков" за хуманизъм 2014-2015 г., 14 октомври Награди "Георги Марков" за хуманизъм: Филип Паунов, Мариана Павлова, Веселка Казанджиева, Ангел Грънчаров, Галя Маринова

Корицата на книжка 2 (20) на списание ИДЕИ, приемат се поръчки за хартиеното му издание

Заявки – на имейла, намира се в отдел КОНТАКТИ на този блог.

Някои от активностите и инициативите на Центъра за развитие на личността HUMANUS четвъртък, 22 октомври 2015 г.

Курсове, обучения, консултации, тренинги, осъществявани от Центъра за развитие на личността HUMANUS: » Развитие на способностите » Семейно консултиране » Проблеми в общуването » Личностни проблеми и личностно развитие » Конфликти и неразбиране » Сексуални проблеми » Повишена тревожност » Проблеми в социализирането » Ефективно учене, успехът в познанието » Развитие на интелигентността » Професионално ориентиране » Общуване и разбиране » Жизнени стратегии

Предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров" навърши една година събота, 24 октомври 2015 г.

Предаването, което водя в Пловдивската обществена телевизия, именно предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров"навърши тия дни точно 1 година от началото си, от създаването си (първото излъчване на предаването беше на 23 октомври 2014 г.). Излъчва се моето предаване всяка седмица, в четвъртък, от 11 часа, има няколко повторения, успяхме, слава Богу, да го правим без никакво прекъсване, напълно редовно. Да се надяваме, че по същия начин ще го продължим нататък - живот и здраве да е само. Предаването е образователно, философско, поставя за дискусия найзначими човешки, нравствени, духовни въпроси. Има си вече своя аудитория, има си фенове, има си и противници. В предаването истината е поставена един вид на най-висок пиедестал, много я почитаме; много вероятно е по тази причина предаването да си има също и най-разпалени противници. Това е съвсем нормално, има хора всякакви, на всички човек не може, а и не бива да иска да угоди. Ето малък пример в тази посока, вижте коментарите под видеозаписа на предпоследното излъчване на предаването (виж: Пълен запис на предаването "На Агората..." от 15 октомври, темата е: "Кога волята на човека е свободна?"): Анонимен каза: Грънчарски всичките ти мисли са от рода на тази: водата е мокра защото е водниста, камъкът е е твърд защото е каменен и прочие. :-) Излагаш се това твоето не е философия нито пък психология, твоето е дървено философстване. Не ставаш за философ и дори за учител по философия затова съвсем правилно госпожа Анастасова, любимата ръководителка на нашия сплотен колектив на ТЕТ ЛЕНИН те уволни и изгони от училището ни. Анонимен каза: Пропуснах доста предавания и виждам ясно колко голям напредък имате като водещ. Вие сте роден за учител и умеете да слагате ред в мислите на хората. Тези предавания са поредно изобличение на постъпката на бившата ви работодателка, уволнила ви поради "некадърност" от мястото ви на преподавател по философия. Става ясно, че други подтици са накарали г-жа Анастасова да извърши този позорен акт – отстраняване от работа. Ето и потвърждението на изказаните в предаването ви мисли – има духовни и природни закони и всеки има свободата да избира. Вие избрахте духовните и запазихте достойнство, а какво избра директорката, какво избира клакьорката в горния коментар? Имат ли достойнство и двете или го продадоха – за да спасят себе си или за да угодят някому? Духовните хора ви ценят и ви виждат с други очи. Желая успех на вас и дано приспаната съвест на вашите недоброжелатели се пробуди един ден! Това пишат двамата коментиращи, които стоят на диаметрално противоположни позиции в преценката си за предаването и за качествата на водещия. В това няма нищо смущаващо, напротив, радващо е: предаване, което предизвиква такива полярни оценки, има бъдеще – тъй като в него има живец и живот. Позволявам си в завършек да си пожелая духовни сили за да продължа започнатото, подобни образователни предавания (и предавания за образованието, за духовните неща също така) се същинска рядкост в нашите медии, което именно и ме вдъхновява да работя още по-ентусиазирано.

Не се оставяйте да бъдете съблазнявани от разплулия се от лъжи и от разврат комунизъм, а търсете начин да му се противопоставите поне с гласа си! неделя, 25 октомври 2015 г. Между нас казано, у нас има невероятно богатство от различни, от какви ли не видове комунизъм, между които можем да избираме: традиционен социализмо-комунизъм (на вавилонската блудница, на дъртата столетница), популистично-бабаитски милиционеро-комунизъм (вярвам, сещате се коя партия имам предвид, за коя партия намеквам), "патриотичен" национал-комунизъм или национал-социализъм (излишно е да казвам кои са пък тия, всички се сещат кои са, лесно е да се разбере това), ченгесарски "друговерен" национал-комунизъм (от ясно по-ясно е кои са пък тия другари-ченгета, представящи се за "либерални защитници", видите ли, на правата и свободите на малцинствата), това са основните видове разпространени у нас видове комунизми, а пък останалите вече са смесица, специфична амалгама на тия същите видове комунизми – и по тази причина те са трудно определими, трудно може да им се даде някакво име или да им се измисли дефиниция.

Имаме си и еврокомунизми, и азиатски комунизми си имаме, абе всичко си имаме, комунизми у нас да търсиш, у нас комунизмите са бол, цяло изобилие. И мутренски комунизъм, разбира се, си имаме, и бандитски, и "капиталистически", и олигархичен комунизъм си имаме, човек не може да допусне, че някакъв вид комунизъм си нямаме, това е изключено да се случи. По тази причина за мен лично е лесно да се ориентирам за кого да гласувам: винаги гласувам за ония партии, които по някакъв начин ми показват, че са най-далеч от комунизма, гласувам за партията или коалицията, на която комунизмът й е чужд, този за мен е критерият за политическия избор, който правя. Видя ли политик, който показва, че комунизмът като мироглед му е изцяло чужд, той мигновено печели моето доверие: има и такива, да, има и такива, рядко са, но ги има! Пиша това ей-така, между другото, за да покажа, че у нас човек не е обречен да се кланя на някакъв, пък било то екстравагантен или дори екзотичен вид комунизъм, възможно е човек да бъде и различен, да бъде антикомунистически мислещ или настроен. Има такива хора и у нас, слава Богу - ако нямаше, тогава мръсното комунистическо море щеше да ни залее, задуши и удави. Може човек да си спаси душата и да се отърве от проказата на комунизма, тази е надеждата един ден да се окаже, че не сме страна, обречена на комунизъм, но това вече си зависи от нас самите, не от някой друг. Зависи от промяната в съзнанията ни. Не се оставяйте да бъдете съблазнявани от разплулия се от лъжи и от разврат комунизъм, а търсете начин да му се противопоставите поне с гласа си, а най-добре и иначе, встъпвайки във всекидневна практическа борба с него, с неговите носители - този е начинът за възвръщането на общественото здраве: щото мутациите и разсейките на комунизъм, които са обхванали тялото на България, са най-ужасна и коварна болест.

Писмено изложение от тъжителя Грънчаров по съдебното дяло за клевета, водено срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив неделя, 25 октомври 2015 г.

В публикация под заглавие И тъй, да вървим напред, към нови и нови нравствени подвизи в защита на толкова онеправдания човешки морал дадох възможност на читателите на моя блог да се запознаят с текстови запис (протокол) на изявлението пред състав на Районния съд в Пловдив на г-жа Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив, която е подсъдима в заведено от мен съдебно дяло за клевета. Интересно, пък и справедливо беше след като толкова пъти този казус е бил обсъждан на страниците на блога ми да се запознаем и с гледната точка на ответницата; е, запознахме се, всеки нека сам да си прави своите изводи. Съвсем естествено е, че моето разбиране на цялата история по коренен начин е несъвместимо с нейното. След няколко дни, на 29 октомври, от 14.30 часа ще се проведе последното (да се надяваме) заседание по това дяло, тогава съдът ще трябва да произнесе и присъдата си. Ще се консултирам със своя адвокат какво да правя, но моето становище е, че съм длъжен да известя съда и за моята позиция по повод изявлението на подсъдимата – примерно под формата на "писмено обяснение", адресирано до съда. Тази сутрин сядам да пиша проект за това мое обяснение, което ще изпратя на адвоката си. Публикувам го и тук – предвид обществения интерес към това съдебно дяло; пък нали гледната точка на двете страни следва да бъде равнопоставена, което е справедливо. Идеята ми е да спомогна, според силите си, истината по казуса да вземе надмощие – по тази причина, понеже истината не ми е безразлична, решавам да изявя тук гледната си точка. Не споделям разбирането, че трябва да крия от другата, от ответната страна своите ходове пред съда; причината е, че съм привърженик на свободния дебат, единствено благодарение на който истината може да се наложи пред заблудата, пред старанията тя да бъде скрита, изопачена или изкривена. Ето варианта на моето писмено обяснение, което най-вероятно ще изпратя тия дни до съда: До Пловдивски Районен съд, XI наказателен състав

ПИСМЕНО ОБЯСНЕНИЕ от Ангел Иванов Грънчаров, частен тъжител и граждански ищец по съдебно дело 1727/2014 г. Уважаема госпожо Съдия, Във връзка с изявления пред уважаемия Съд на подсъдимата Стоянка Костадинова Анастасова и на нейната довереница адв. Златева, направени на миналото заседание на съда, се чувствам длъжен да заявя следното – с оглед да спомогна за установяване на истината: I. По повод на изявление на адв. Златева в началото на съдебното заседание, представено в Протокола със цитираните думи, държа да заявя следното:

1. С това свое изявление адв. Златева представя в съвършено превратна светлина моя текст, изопачава думите ми, старае се да ги представи така, че да ми припише укорим от всякаква гледна точка морален облик, иначе казано, опитва се да съчини "компромат", с който да ме злепостави пред уважаемия Съд или да ме оклевети; ето основанията ми за такава една преценка: а.) На уважаемия съд адв. Златева представя най-първоначален, нередактиран вариант на мой текст, публикуван в блога ми, който е коригиран или редактиран няколко часа по-късно, след публикуването му; б.) Но дори и в този първоначален вариант, както е видно от представеното от адв. Златева хартиено копие, пише нещо съвършено друго, в сравнение с това, което тя се опитва да внуши на съда, пише ето какво: ... сиреч, искаме една по същество символична сума, колкото да се покрият разходите за адвокати). Адвокатката на другата страна, без да се церемони много-много, чистосърдечно заяви, че те, видите ли, нямало било да платят нищо, което предизвика мигновената реакция на съдийката: как така, не стават така тия работи, не може да обиждаш, пък нищо да не платиш?! Ето за този текст става дума; аз не мога да кажа дали в него няма някаква намеса от страна на вносителите (той е представен във вид, който не изключва такава намеса), но да приемем, че това са моите първоначални думи, във връзка с които може да се каже следното: – в моя текст се говори за "мигновена реакция", никъде не е казано, че става дума за изричане, за словесно изразяване, както адв. Златева директно ми приписва, един вид добавяйки го от себе си, а именно позволява си да твърди, че уважаемата госпожа Съдия била "заявила в съдебната зала"; има голяма разлика между "заявяване" и "реакция", още повече пък мигновена (приписваните ми думи просто няма как да бъдат изречени за един миг, иска се повече време за изричането им!); от непредубедения прочит на текста личи, че под общото понятие "реакция" може да се разбира какъвто си искате вид реакция, примерно под формата на изражение на лицето, мимическа, по друг безсловесен начин и пр.; един вид излиза, че аз лично така съм разчел реакцията на уважаемата г-жа Съдия, но никъде не твърдя, че тази реакция тя я е изразила именно с въпросните думи; – ако аз наистина твърдях, че тези думи са изречени или произнесени гласно от уважаемата г-жа Съдия, то тогава аз щях да ги сложа поне в кавички, като цитат, или пък щях да ги обособя като пряка реч, такова нещо обаче липсва в поднесения от адв. Златева текст; – Подсъдимата г-жа Стоянка Анастасова е учителка по литература по образование и можеше да разясни детайлно тия правописни и стилистични тънкости на своята довереница, та тя да се беше предпазила от своя опит да внушава неверни, подвеждащи неща на уважаемия Съд;

2.) Адв. Златева си позволява същевременно да демонстрира пред уважаемия Съд възмущение от "неверното твърдение" на моя милост по адрес на някакви съчинени току-що от самата нея "думи", вложени пак от самата нея в устата на уважаемата г-жа Съдия, значи излиза, че именно този, който произвежда въпросните "неверни думи", се възмущава от поведението на човека, когото той се опитва да набеди в нещо, което даже не му е минало и през ума; злоумишленият и клеветнически характер на такова едно манипулационно внушение, на което е обект уважаемият Съд, не се нуждае от повече разясняване; 3.) С тази нескопосана процедура по внушаване на неверни твърдения на уважаемия съд адв. Златева била искала "да докаже", по нейните думи, как "г-н Грънчаров успява да манипулира общественото мнение чрез блога си с неверни твърдения и факти" (това е точен цитат от протокола); е, успява да докаже само това, че по най-убедителен начин демонстрира как тя самата борави пределно фриволно с измислени от самата нея "факти" и "твърдения" на другата страна, т.е., иначе казано, сама себе си изобличава по превъзходен начин в опити за манипулация и подвеждане - и при това не на някакво абстрактно или имагинерно "обществено мнение", а на самия уважаван Съд; 4.) Ефектът от тия старания е изцяло бумерангов; при това не мога да се въздържа да не отбележа, че този пример е чудесна илюстрация и за това как от страната на подсъдимите (и на тяхната довереница) даже и пред уважаемия съд, в самата съдебна зала не престават опитите за злоумишлено дискредитиране и за оклеветяване на моята личност, за превратно, невярно представяне на моите думи, на моето поведение, за накърняване на моето достойнство и т.н.; 5.) Като капак на всичко става дума за нередактиран текст, за текст в "суров вид", който в този си вид отдавна, преди повече от година, вече не съществува нито в интернет-пространството, нито на някакво друго място (освен в доста обемистата папка за компромати на подсъдимата Анастасова и нейната довереница адв. Златева); не мога да оценя като приемлив аргумент за "изваждането на тия стари кокали от гардероба" твърдението, цитирам В Министерството на образованието го коментират колегите, затова го представям. Не става ясно как в МОН "колегите" още цитират нещо, което не съществува, но нека тия твърдения да си лежат на съвестта на подсъдимата Анастасова и на нейната престарала се очевидно довереница. На мен не ми е обаче безразличен този нескопосан, съшит с бели конци опит за съчиняване непосредствено пред самия Съд на компромат по мой адрес, който удря по моето достойнство, по моя нравствен облик на учител, на писател, на човек; излишно е да казвам, че в случая е налице и опит за подвеждане на уважаемия Съд, за внушаване на Съда на неверни и компрометиращи достойнството на тъжителя "факти" и "твърдения", които другата страна си изсмуква един вид от пръстите; 6.) Този пример обаче говори и показва нещо твърде значимо, което е свързано с настоящото съдебно дело: че и клеветата по мой адрес, свързана с моето "нервно-психично здраве" и "разстройство", за която се води това съдебно дело, пък и настоящата клевета пред самия съд, представяща ме фактически като "лъжец" и "зъл и безскрупулен манипулатор на общественото мнение" са обусловени единствено от неприкритото желание на подсъдимата Анастасова да ми отмъсти по някакъв начин за моята обществена и гражданска позиция, изразявана чрез моя блог. В последните години преди уволнението ми от ПГЕЕ-Пловдив аз превърнах своя блог в рупор на борбата за същинска демократизация на отношенията в училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив, за пълна гласност и откритост, за свободен и демократичен дебат по всички горещи проблеми на училищния живот. Причина да сторя това беше нетърпимата нравствена и психологическа обстановка в ПГЕЕ-Плов-див, възцарила се след като на директорския стол се възкачи подсъдимата Анастасова – в ПГЕЕ-Пловдив и тогава нямаше, и сега продължава да няма никакви условия за свободен и демократичен дебат по проблемите вътре в самата училищна общност; е, по тази причина се наложи дебатът да бъде изнесен в блога ми като една доста популярна медия. За жалост, директорката на ПГЕЕ-Пловдив, в случая подсъдимата Стоянка Анастасова в тази ситуация прояви неблагоразумието да поведе недопустима и нечестна кампания по моето личностно и професионално дискредитиране, оклеветяване и оплюване, довела в крайна сметка до изгонването ми по крайно грозен начин от ПГЕЕ-Пловдив. Тя си позволи да поведе срещу мен същинска компроматна война, безброй какви ли не компромати бяха съчинени и произведени срещу мен, ето, виждате, уважаема госпожо Съдия, този стил на поведение и на отношение си проличава по несъмнен начин и в поведението на подсъдимите дори и пред уважаемия Съд, в самата съдебна зала. II. По повод на заявеното от подсъдимата Стоянка Анастасова в съдебната зала на миналото съдебно заседание държа да заявя няколко най-важни момента; нейното изявление повдига много въпроси, но поради стремежа ми за краткост съм принуден да се огранича със следното: 1.) По фрагмента от т.н. "производствена характеристика до ТЕЛК", написан от директорката на ПГЕЕ-Пловдив, от подсъдимата г-жа Ст. Анастасова, който е предмет на настоящото съдебно дело, желая да отбележа следните важни моменти: а.) "Диагнозата", приписана ми от подсъдимата Анастасова, а именно "податливост на чести нервно-психически разстройства", е неподкрепена от каквито и да било неоспорими медицински факти и основания, т.е. тя е нейно волно изобретение или съчинение, за съставянето на каквото, разбира се, тя няма нужната професионална квалификация;

б.) Във визирания текст на въпросната "производствена характеристика" се твърди, че "... поради често възникващите конфликтни ситуации между него и учениците, които той не може да овладее по време на учебните занятия и извън тях, изпада в нервно-психически разстройства, което е предпоставка много често да се влошава здравословното му състояние. Поради честите си отсъствия по болест не е в състояние да изпълнява годишната си преподавателска норма и задълженията си като учител по длъжностна характеристика..." се съдържат куп неверни, подвеждащи и крайно пристрастни и злоумишлени твърдения, примерно тези: – "Честите отсъствия по болест" на моя милост се дължат най-напред на заболяване на сърцето ми, от което страдам от години; но това са, примерно, 1-2-3 отсъствия по болест за една учебна година, не повече; горе-долу толкова се случва да отсъства и на всеки друг учител, дори и да няма някакви хронични заболявания, а да отсъства, примерно, поради настинка, грип или нещо подобно; – Г-жа Анастасова не може да представи нето един болничен лист, от който да личи, че съм отсъствал от работа по здравословни причини, свързани с моето психично здраве, ако успее да намери такъв болничен лист, само тогава ще мога да приема, че нейното твърдение в цитирания текст не е изцяло голословно, иначе казано, чисто клеветническо; – Като несъмнен злоумишлен опит за подвеждане на ТЕЛК (а оттук и на уважаемия Съд) може да се тълкува и твърдението й, че не съм бил в състояние да изпълнявам годишната норма на преподавателска заетост и задълженията си като учител по длъжностна характеристика; когато един учител отсъства, на него се осигурява заместник и това с нищо не ощетява учениците му – или пък не "разваля" неговата "преподавателска норма" и пр.; това обаче издава следното: явно в нейното съзнание е налице (като главен движещ мотив на всичките й титанични старания, включително и в областта на психиатрията) несъмненият стремеж за разправа с неудобния по съвсем други причини преподавател, на когото, така да се рече, тя "търси цаката" по всички линии, щото й е станал нещо като трън в очите; – Точно в оня период ми се наложи да преживея тежка операция с трапанация на черепа по изваждането на хематом, след което бях 8 месеца платен отпуск за възстановяване от операцията; а причината да ми се случи всичко това е, че една сутрин, бързайки за работа, се подхлъзнах и паднах, удряйки си много силно главата; госпожа Анастасова добре знае, че това не може да е предизвикано от "често-възникващите конфликтни ситуации" с ученици "по време на учебни занятия и извън тях", явно тезата й за въпросните "нервно-психични разстройства" е плод на собственото й поетично въображение на имаща известни наклонности към психологията учителка по литература; в.) За да довърша този момент и да покажа опита за спекулация на подсъдимата по този пункт държа да отбележа и следното: – след завръщането ми на работа (след 8-месечен платен отпуск след операцията), това става в края на ноември 2013 г. г-жа Анастасова беше организирала още от първия ден много специално посрещане, примерно в поне два класа ми бяха подготвени "бунтове на възмутени ученици", самата директорка се постара да направи нужното (поредица от проверки в учебни часове, искания да пиша "писмени обяснения" по какви ли не чудати поводи, организиран ми беше перфиден и при

това всекидневен административен тормоз и пр.) за това щото да бъда поставен в крайно тежка психологическа и направо стресова ситуация; – всичко това е с оглед подсъдимата "да докаже" тезата, която явно още тогава си е наумила: под този чудовищен натиск моето психично здраве да рухне, с което именно и ще се "докаже" това, което "и е трябва да бъде доказано"; и когато сега пред съда г-жа Анастасова патетично почне да размахва плашилото на моето въображаемо "тежко психично състояние", моля уважаемият Съд да вземе предвид и изтъкваното обстоятелство, а именно, че всички тия неща са найстарателно нагласени още в онова памятно за мен време на непрекъснати директорски ексцесии и всекидневен административен произвол и тормоз; – но ето все пак един откъс от упомената тъй ентусиазирана патетика на г-жа Анастасова пред уважаемия Съд:

– в светлината на вече казаното може да бъдат оценени подобаващо, в точния им смисъл, включително и нравствен (включително и психологически) горните наистина патетични думи на г-жа подсъдимата Анастасова: значи полагат се съответните усилия на преподавателя по философия и психология да му се наложи да преодолява несрещани по-преди това от него самия (в 32-годишния ми опит на преподавател) и очевидно режисирани старателно от ръководството сюблимни психологически ситуации, а пък след това, видите ли, старателно се регистрира поведението му, при това обаче в съвсем превратна светлина, щото тия именно думи: "... как крещи, вика, нервничи, размахва пръст пред учениците, позволява си да ги обижда, наричайки ги "нахалници" и "мързеливци" пак са плод на тъй волното поетично съзнание на г-жа Анастасова в качеството й на учителка по литература, имаща известни увлечения по писането на художествени текстове; защото всички, които ме познават, знаят добре, че аз съм човек с флегматичен темперамент, сиреч спокоен, на мен, на моя характер просто не ми е присъщ подобен тип поведение; даже и в най-тежки моменти на оня наистина кошмарен период, в който благодарение на старанията на администраторката Анастасова бях поставен, аз обикновено посрещах с ведра усмивка, примерно, изцепките на добре подготвени приближени на ръководството ученици, които в присъствието на г-жа Анастасова се надпреварваха да ме обиждат по недопустим начин; един вид г-жа Анастасова, даже и вече в позицията си на подсъдима, показва склонността си да приема желаното за действително, да подменя местата на желано и действително, другояче казано, показва несъмнената си способност да ме клевети; – Интересно е, че даже и на съдебен процес, който се води по моя тъжба за клевета, подсъдимата без никакви скрупули си позволява точно това укоримо от всякаква гледна точка, включително и от правна такава, клеветническо по-

ведение, нещо повече, до такава степен се въодушевява в провеждането на тази своя психична наклонност, че стига до патетизъм, имащ направо вече направо поетични измерения; тук е налице драматургия, която може да се съревновава, без преувеличение, с шекспировата:

- Какъв размах, колко прочувствена поезия има в тия думи?! – не мога да се сдържа да не възкликна поне това. Но, уви, в тях има и нещо крайно осъдително: опит за злоумишлено оклеветяване на тъжителя, за подвеждане на съда, за изкривяване, за подмяна на действителната ситуация и картина; ще изнеса този момент в нов параграф поради важността му: д.) Понеже уважаемият Съд не е и не може да е запознат детайлно със ситуацията и проблемите в съвременното училище, в частност в ПГЕЕ-Пловдив, ми се налага да направя съответните разяснения; между другото, автор съм на поредица от книги за ситуацията в българското образование, за които г-жа Анастасова е перфектно информирана, но е интересно, че по този пункт тя мълчи сякаш е нещо като Делфийски оракул – защо ли? Ще Ви кажа защо мълчи толкова, разбира се, за разлика от нея аз държа уважаемият Съд да има подобаващата и точна, съвсем обективна картина на положението, та да може да се произнесе по казуса съвсем правдиво, а също така и справедливо; ще се опитам да бъда пределно лаконичен по този пункт, ще ви предложа своята експертиза по този важен момент, понеже наистина много съм работил по решаването на всичките тия проблеми на българското образование и то на адекватната методологична основа: - Не е тайна, че ситуацията в българските училища с т.н. "дисциплина" е крайно тежка, тя не е тежка само в часовете, да допуснем, на преподавателя Ангел Грънчаров; напротив, справедливостта изисква да признаем, че положението с дисциплината е тежко навсякъде, във всяко училище, т.е. всеки що-годе загрижен за работата си преподавател изпитва съответните проблеми и трудности; да приемем, че проблемът с дисциплината е нещо като "личен проблем" на индивида Грънчаров ще бъде проява за нескривана злоумишленост, на опит този именно Грънчаров да бъде очернен и оклеветен, и то съвсем несправедливо; – От думите на подсъдимата Анастасова излиза, че проблеми с дисциплината в подведомственото й училище има единствено и само Ангел Грънчаров, което, разбира се, не е така (по този пункт някои от свидетелите, включително и от страната на подсъдимата, имаха интересни и показателни признания); разликата е обаче, че аз като преподавател по философия, етика и психология чувствам като свой дълг да работя най-активно за търсене на изход от тежката ситуация – и това съм го правил не от вчера, а от години; давал съм пълна публичност на проблемите чрез блога си, много съм писал за интересни в психологическо и нравствено отношение конкретни проблеми и казуси, с които съм се сблъсквал в своята непосредствена работа като учител; – Казах вече, че съм правил всичкото това с намерението да провокирам тъй потребния демократичен дебат, благодарение на който тия проблеми могат да бъдат осмисляни и решавани; организирах постоянно действащ семинар към ръководения от мен ДИСКУСИОНЕН КЛУБ в училището, носещ наименованието "Горещите проблеми на българското образование и училище", в който сме разглеждали, съвместно ученици и учители, най-актуалните проблеми, свързани с прилагането на съвременни подходи в преподаването, с оглед на които младите да започнат да имат същинска, истинска мотивация за пълноценно учене, дискутирали сме най-новите методи за решаване на прословутия проблем за "дисциплината", за възпитанието, за нравственото, духовното и личностното израстване и укрепване на младите; – По тия проблеми още в онова време издадох три броя книжки, в които отпечатах и направих достъпни за цялата училищна общност на всички материали по тия горещи теми, предложих ги на ръководството на ПГЕЕ-Пловдив чрез цяла

поредица от доклади до Педагогическия съвет, издадох върху тия всичките проблеми и теми няколко книги – и знаете ли как реагира на всичкото това директорката Анастасова, сега подсъдима на това съдебно дело? – Никак не реагира, нищо не направи, скри всички мои доклади в най-отдалеченото чекмедже на нейното превъзходно и огромно, много лъскаво директорско бюро, не допусна нито един мой доклад по тия актуални проблеми на обсъждане в Педагогическия съвет! Даже когато аз поставих същите тия проблеми в нарочни доклади до РИО-Пловдив и до Министъра на образованието и науката, тя пак не направи нищичко, безброй комисии прати МОН по моите доклади, а г-жа Анастасова в това време усилено работеше за да изтълкува всичките мои инициативи в съвсем превратна светлина: тя не правеше нищо друго месеци наред освен да произвежда и трупа тъй необходимите й компромати по мой адрес – с оглед да подготвя тъй въжделенното от нея мое уволнение. – Това правеше в общи линии директорката на ПГЕЕ-Пловдив, която видя в мое лице някакъв "народен враг", който подлежи на безжалостно оклеветяване, подлежи на безогледен терор, на репресии, на оплюване; проведоха се какви ли не "народни съдилища", "възмутеният сплотен колектив" беше принуждаван да се подписва под какви ли не възвания в защита на своята "любима директорка", все в оня добре познат ни стил от онова уж отдавна отминало време на социализма и пр.; този е големият общ контекст на цялата тази история, уважаема госпожо Съдия, без който съвсем не могат да се разберат старанията на подсъдимата Анастасова да ме клевети според силите си даже и сега, пред уважаемия Съд – защото тя отдавна явно съзнава, че тезата й е не само смехотворна, но и съвсем незащитима, а пък всичките й усилия затова са съвсем обречени. Да, смея твърдо да заявя: срещу истината, срещу правдата, срещу правото да се воюва е една съвсем безнадеждна кауза, която изобщо не си струва труда. – Да, аз, за разлика от повечето преподаватели, не съм криел истинската и крайно тежка психологическа и нравствена ситуация в ПГЕЕ-Пловдив, напротив, позволих си да дам, според силите си, пълната гласност и прозрачност на случващото се в нашето училище чрез блога си – защото виждах, че благодарение на неадекватните реакции на директорката Анастасова, сега вече подсъдима пред този уважаем Съд, ситуацията в ПГЕЕ-Пловдив се влошаваше с всеки изминал ден, тя биде опорочена до крайна степен, стана в един момент направо нетърпима. За пораженията върху съзнанията на учениците от тази злотворна ситуация направо не ми се говори. Пълната отговорност обаче за всички поражения в тази посока носи тъкмо подсъдимата Анастасова. – Аз още тогава публично призовах за нейната оставка по нравствени подбуди, поради крайно неадекватния й и дори безчовечен управленски подход, поради сбърканите й представи за образование, за регулиране на отношенията в училищните общности в съвременните условия, заради антидемократизма и заради недиалогичността й; г-жа Анастасова точно заради тази моя гражданска позиция си позволи да ми отмъсти, употребявайки цялата власт, с която разполагаше – и в крайна сметка успя да постигне желаното, именно да ме уволни и изгони от училището по един най-екстравагантен начин, с най-смехотворните възможни "мотиви", а именно "пълна некадърност","изцяло негоден за системата", "абсолютна липса на качества да бъде учител" и пр. Темата е безкрайна, но предпочитам да се огранича само с това, въпреки че и написаното тук стана, за жалост, доста обемно; но заради постигането на истината винаги ни се налага да преживеем известни неудобства, примерно да пишем подобен текст – или поне да го изчетем с известно внимание. Пиша тия неща не за да възвестявам на света "своята правда", аз като философ добре зная, че това, което е истина, важи за всички, особено много и най-вече за ония, които не щат да я признават. Целият си живот работих на нивата на образованието, дадох всичко от себе си за да бъда полезен на младите, ето, стигнах до момент, в който "за благодарност" бях оклеветен от самонадеяна управляваща осо-ба по възможно най-недопустимия от всяка една гледна точка начин. Моето съзнание на човек и философ обаче добре разбира, че тия рецидиви са израз на онази голяма борба за правда и за добро, която през целия ми живот ме е вдъхновявала – и на която ще бъда верен до последната си минута. Тъй че изобщо не съм изненадан от това, което ми се наложи да преживея през последните няколко години – приемам тия всичките изпитания като един вид тест за проверка за моята преданост на делото, на което съм служил цял живот. Благодарен съм за това, че милостивият Бог ми даде нужната духовна сила все пак да устоя на всички тия тежки изпитания; тази моя радост, че все пак съм бил достоен за такова едно наистина най-Височайше доверие, ме окриля и ми дава увереност, че изглежда не съм съгрешил с нищо спрямо правдата – доколкото това изобщо е възможно за човешко същество, опитващо се в нашето нелеко време да живее все пак по-достойно. Уважаема госпожо Съдия, моля да приемете тия мои писмени обяснения като съставна част на делото, надявам се, че с тях съм спомогнал според силите си за изясняването на истината по разглеждания казус. Моето намерение беше такова, дано донякъде съм успял да си постигна целта. Бидейки философ се постарах да изразя с думи точния смисъл на нещата, въпреки несъмнените рискове и трудности предвид деликатното естество на третираната материя, касаеща сложни човешки отношения в тази намираща се в крайно тежко състояние нереформирана сфера, каквато е сферата на българското образование и училище. Моля за снизходителност ако с непремерена дума съм се изразил недостатъчно ясно или пък съм употребил прекалено много думи за описанието на неща, които по същината си са значително по-прости. Правил съм го единствено с оглед да спомогна за разбирането на верния смисъл, но това, знаем, понякога много трудно ни се удава. 26 окт. 2015 г. Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Сградата на гимназията в гр. Раковски, в която преподавам философия, неин патрон е Петър Парчевич

Моето житейско верую, от което няма да отстъпя никога понеделник, 26 октомври 2015 г.

В написаното вчера Писмено изложение от тъжителя Грънчаров по съдебното дяло за клевета, водено срещу директорката на ПГЕЕ-Плов-див сега разбирам, че трябва да се направи една добавка в заключителната част, с оглед

да не се изпусне важен щрих от смисъла; ето какво добавих там току-що към предпоследния абзац, който за яснота го поставям и тук, а добавката я слагам с наклонения щрих: ... Тъй че изобщо не съм изненадан от това, което ми се наложи да преживея през последните няколко години – приемам тия всичките изпитания като един вид тест за проверка за моята преданост на делото, на което съм служил цял живот. Благодарен съм за това, че милостивият Бог ми даде нужната духовна сила все пак да устоя на всички тия тежки изпитания; тази моя радост, че все пак съм бил достоен за такова едно наистина най-Височайше доверие, ме окриля и ми дава увереност, че изглежда не съм съгрешил с нищо спрямо правдата – доколкото това изобщо е възможно за човешко същество, опитващо се в нашето нелеко време да живее все пак по-достойно. В качеството ми на учител по философия, отдал 32 години от живота на образованието, възпитанието и духовното въздигане на българската младеж си позволявам да заявя и следното: водя това съдебно с една-едничка цел, а именно да помогна на подсъдимата, на директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова да разбере простичката истина, че така, както тя си позволи да постъпи с мен, не бива никога да се постъпва спрямо нито едно човешко същество. Иначе казано, позволявам си да изнеса един нравствен урок, един урок по човечност на тази властваща особа. Бидейки учител по философия моята работа е точно тази, да изнасям такива уроци, безразлично на кого, най-вече на ония, които кой знае защо са пропуснали да научат тия толкова прости, но безкрайно важни за живота ни истини. Е, изпълнявам си своя не просто учителски, но също така и човешки дълг: да, длъжни сме, госпожо Анастасова, да бъдем човеци винаги, независимо от това какъв пост или служба заемаме. Длъжни сме да се отнасяме към ближния, към човека до себе си по човешки начин, достойно, да не унижаваме нито него, нито себе си с постъпки, за които след това неминуемо ще съжаляваме. Всеки човек е същество, което заслужава безусловно уважение; почитането на личността у другия, на неговата свобода и на неговото достойнство, инак казано, на неговия суверенитет и права е категорична, задължителна максима на поведението, е висш закон, който нямаме право да нарушаваме (по думите на Кант). Това е моето житейско верую, от което няма да отстъпя никога.

Не е без значение в какво вярваме, напротив, има жизнени идеи и традиции, без спазването на които всичко се обезсмисля вторник, 27 октомври 2015 г.

Известният блогър Йовко Ламбрев по повод на изборите е написал интересно разсъждение, което е публикувал под заглавието Между емоциите и разума; понеже в блога му няма опция за коментиране (преди имаше, сега не зная защо е изключена?), се наложи да напиша и да публикувам във Фейсбук свой критичен коментар по повод на един крайно решителен, непремерен и затова неприемлив според мен момент в изказването му; ето този мой коментар, публикувам го за всеки случай и тук, по него може да се проведе интересна дискусия по наистина важен проблем; приемете, че този мой коментар е покана за такава една толкова важна, душеспасителна даже, бих си позволил да кажа, дискусия: Интересна теза, заслужава осмисляне и дискутиране: "... Съвременният човек е многопластов, той е дясно-ляв, не обича клишета и етикети. Бъдещият още помалко ще иска да се позиционира по една толкова скучна ос. Формациите с поглед напред би трябвало да го осъзнават…" Аз още сега заявявам, че не я споделям: не е това съвременното; такава една "многопластовост" е израз на ценностна неориентираност; то е същото като да кажем, че няма истина, че има "смесица между истина и лъжа"; че няма добро и зло, а има "смесица между двете"; подобна релативност, неопределеност, неизясненост на понятията за мен е израз на ценностен нихилизъм и на обърканост на съзнанията: има в този наш живот абсолютни по значимостта си неща – истина, добро, право, свобода и т.н. – върху които, като върху здрави темели, се строи всичко останало; има съдбовно важни духовни по характера си неща, които са подобни на почва, от която израства всичко – и без които просто не може, просто няма как да се живее.

А какви са ценностите на десния човек, на човека, който мисли дясно, чието мислене се разполага в пространството на класически дясното мислене, аз съм писал многократно, примерно в моята книга Универсумът на свободата (тя има ето това подзаглавие:"Източниците на достойнството, успеха и богатството") може да се прочетат базисните моменти на това разбиране. "Дясно-левият човек" с "многопластово мислене" е лутащият се човек, който не си е изяснил най-основни неща и на когото убягва разбирането; да приемем, че това е търсещият истината човек, а такива сме всички ние; това добре. Но има ценности, които, подобно на ориентир, все пак трябва да ни водят, има свети неща, в които си заслужава да вярваме, защото са проверени от опита на непосредствения живот и от историята, има неща, които работят, които са се доказали, без които не може, на които си заслужава да заложим. И тия неща съвсем не са някакви "клишета" или "етикети"; думи, термини и изрази като истина, добро, свобода, право, правда, личностен суверенитет, справедливост и пр. не могат да бъдат клишета, а те изразяват същината на едни съдбовно важни за живота ни регулативни принципи, от които зависи всичко; става дума за идеи, без които животът ни се обезсмисля, идеи, които придават живеца на живота ни, идеи, на които се дължи самото очарование на живота. И тия идеи, тия духовни неща не могат да се смесят, да загубят определеността си, напротив, в съвременните условия на толкова динамични промени в живота ни те придобиват още по-съдбовно значение. Не е безразлично, не е без значение в какво вярваме, напротив, има жизнени традиции, без спазването на които всичко в живота ни неминуемо ще се обезсмисли. И към тях могат с пълно право да се обозначат ценностите, които групираме на двата полюса на лявото и дясното. Това са две принципно различни житейски, човешки и политически философии, които, повтарям и потретвам, имат съдбовно значение за живота на съвременния човек, на човека като такъв. Тук не става думи за възкресяване на "идеологиите", а за проникнато от стремеж към истината реалистично мислене, което не допуска да се дезориентира и да изпадне в клопката или в капана на ценностния нихилизъм, на неверието в нищо, което на мнозина недостатъчно мислили хора изглежда като "връх на съвременното разбиране"... нищо съвременно няма в този нихилизъм, напротив, той е съществувал винаги, а сега сякаш е взел надмощие, но това не го прави по-жизнен или по-перспективен, прави го обаче по-гибелен.

Изпратих своето Обръщение до всички учители, ученици и родители и до ръководителите на образователната институция вторник, 27 октомври 2015 г.

До всички учители, до дейците на образованието в България До всички ученици – от всички нива на образователната ни система До всички родители До проф. Т.Танев, Министър на образованието и науката; До г-жа И.Киркова, Началник на РИО-Пловдив Обръщение с предложения под формата на отворено писмо Уважаеми ученици, учители, родители, Искам да ви кажа нещо много важно. Моля да ме изслушате внимателно. Предлагам на вашето внимание (и на обсъждане след това) една поредица от новости, които могат да спомогнат, по дълбокото ми убеждение, за възникването на по-приемлива, по-поносима ситуация в нашите училища. Ето за какво става дума.

Поне три проблема са се преплели в ужасно заплетено кълбо: нежеланието на младите да учат, прилагането на несъвременни подходи в обучението, пораждащи общо взето предимно скука и лошата дисциплина в часовете. Това, че огромната част младите, от учениците не обичат да учат, че са се отвратили от ученето и от това, което им се случва в училище, е добре известно на всички, нека да имаме добрината да го признаем като основен проблем. Защо е станало така, защо младите не обичат да учат е голяма тема. А може би причината е тази, че учителите са им налагали да учат по неподходящия начин? Може би има нещо сбъркано в утвърдилите се начини на преподаване – и на общуване между учители и ученици? Най-вероятно е станало точно така. В крайна сметка знаете какво обикновено става в класните стаи, нали добре ви е позната обичайната картинка в тях? Има ли нужда да я описвам? Е, ще кажа нещичко. Учителите с титанични усилия се опитват поне нещичко "да наливат в главите на учениците" – и то при положение, че още Сократ е повтарял, че "Обучението е запалване на пламък, а не пълнене на съд". Да, главите на учениците не са... кофи, които трябвало да бъдат пълнени с прословутите "знания". Да не отваряме тук огромната тема за калпавите програми и планове, които натрапват на учителите и учениците чиновниците от образователното министерство. Факт е, че никой от министерството не се интересува от това какво мислят по тия въпроси учителите и учениците – парадоксално е, че нас, дето се занимаваме непосредствено с дейността, наречена учене, никой не ни пита за тава какво смятаме, че искаме да учим, какво трябва да учим и пр. Най-вероятно по тези причини се и стигнало до плачевната ситуация в класните стаи: учениците слабо или изобщо не се интересуват от това, което трябва да учат; с огромно нежелание трябва поне да имитират, че все пак нещо, наподобяващо ученето, така или иначе се случва; учителите, крайно обезсърчени от бликащото отвсякъде нежелание за учене, казахме, се мъчат все пак на нещичко да ги научат и полагат направо титанични усилия в тази посока; много често, да не кажа непрекъснато и постоянно часът се превръща в нескриван тормоз и дори в нещо като „война на нерви” между ученици и учители, война за надмощие, за това кой ще дирижира положението; учителите се виждат принудени в тази крайно неподходяща атмосфера да дават на учениците си поне най-малкото, някакви основни сведения за предмета, които след това учениците се виждат принудени да зазубрят, да научават наизуст, без да влагат разбиране – и затова често повтарят като папагали разни "общи учени приказки", чиито смисъл не разбират (точно от такива пределно теоретични и откъснати от нуждите на живота сведения се състоят и официалните учебници на министерството). Разбира се понеже няма никакъв смисъл да се помнят такива неща, учениците се спасяват по контролни работи, тестове и изпити с преписване, ако изобщо нещо нашите ученици научават в училище то това е как по-изкусно и умело да преписват, направо факири са нашите ученици в това отношение. И тъй, в училищата ни се имитира учене и образование, но това, което става там, има съвсем далечно сходство със същинското учене и образование. Лошата дисциплина в часовете, в които учениците трябва да стоят не защото го искат или го смятат за полезно, а защото са задължени да стоят там по принуда, е съвсем естествена последица от всичкото това – и дисциплината няма да се подобри с увеличаването на натиска върху съзнанията и душите на учещите; не е този пътят да се реши този проблем. Картинката е ясна, няма смисъл да я описвам повече, тя е до болка позната на всички. Родителите все пак са доволни, че техните деца в училище все пак са под някакъв контрол и уж нещо правят, което, казахме, наподобява учене и образование – а не се скитат свободни и безделничещи по улиците. Факт е и това, че всички мерки по затягане на дисциплината и за въвеждане на насилствен, принудителен ред в класните стаи са неефикасни. И учителите, и системата като цяло признават своето безсилие нещичко да променят, с оглед да се постигне тъй желаният от всички обрат към добро. Напротив, нещата се влошават с всяка изминала година. Вече по моето виждане са станали нетърпими. "Хубавото" е това, че ние, българите, сме пословични търпеливци и можем изглежда всичко да изтърпим. Стискаме зъби и търпим. Тече безсмислен труд в училищата – и всички се заблуждават, че така може да продължава безкрайно. Няма нужда тук да ви обяснявам до какво води това, че човешкият фактор на живота в нашата бедна и многострадална държавица в една такава ситуация и система не само че не получава така потребната му подготовка за изпитанията на съвременния живот, но и че той дегенерира в непростима степен. Качеството на образованието у нас е обидно ниско, толкова, че просто с пълно основание можем да заявим: това, което имаме, е не образование, а е НЕобразование, пълно е у нас с хора, зад чиито дипломи не стоят кой знае какви умения, качества или способности, образованието у нас, за жалост, е ментеобразование. Е фалшиво, неистинско образование. Страшно е да се признае това, но трябва да имаме достойнството да го признаем. И какво трябва да се прави в такава една тежка ситуация? Да търпим безкрайно не е нещо, което да може да прилича на спасение. Проблемите си стоят, не можем да си крием безкрайно главите в пясъка – подобно на това, което правят щраусите. Учителите в мнозинството си не са доволни от своя труд – стига да не са загубили все още усета за достойнство и съзнанието за онази висока духовна мисия, която е същност на призванието на учителя. И учителите, и учениците, предполагам, не идват на училище сутрин с подобаващото вдъхновено настроение, напротив, духовете ни са посърнали. Да си учител или ученик в днешните условия е твърде стресиращо. Един писател (Дмитрий Биков), който практикува и учителстване именно с ученици, наскоро писа, че да учителстваш в училище в днешно време било нещо като занимание с екстремен вид спорт. Нищо чудно, от тази страна погледнато, и да издържаш ситуацията в училище, бидейки ученик, да е нещо, което наподобява героизма. Ето в тази връзка моите предложения за незабавна промяна на толкова тежката и непоносима направо ситуация. Смятам, че при желание ние самите, учениците и учителите, можем да положим усилия за да променим тежката ситуация към добро. Но това може да стане на принципно различна основа. От много неща, с които сме добре свикнали, трябва да се откажем без съжаление; длъжни сме да ги изхвърлим на боклука като непотребни. Ще си позволя, за прегледност, да подредя основните моменти в предложението си с точки и подточки: 1. Промяна на атмосферата в часа

Трябва с общи усилия да направим така, че обстановката в часовете да не е напрегната, напротив, да е съвсем спокойна, всички да се чувстват превъзходно, в съвсем свободна и дори бих казал вдъхновена обстановка учител и ученици заедно да изследват проблемите, да обсъждат, да споделят мисли, да се изслушват внимателно и с разбиране, да има подходяща диалогична настройка. Всеки смело да може да казва какво мисли – без да бъде прекъсван, без да чувства каквото и да било неудобство. Така се учи, в такава обстановка ученето има смисъл и е продуктивно. Всичко друго е имитация на учене и на образование. Учениците – а те именно са учещите – спокойно да задават всякакви въпроси и заедно с учителя да търсят отговорите. А не учителят да им дава всичко наготово – и тогава всичко неизбежно се обезсмисля. Смисълът се появява едва тогава когато знанието се ражда в този продуктивен изследователски и свободен дебат, чрез който се осъществява процеса на познанието и ученето. Добре де, а как може да се появи тази толкова човечна атмосфера и обстановка? Мираж ли е това, каква е тази утопия? Нещо такова може ли да се случи в нашите училища, където изнервени и дори психясали учители и ученици се надпреварват в колкото се може по-убедително демонстриране на неврозите и на психозите си? Аз лично смятам, че такава потребна и дължима обстановка в класните стаи е възможна. Тя и сега се случва в някои отделни училища и класове, при някои учители, имащи по-различен подход. Ясно е обаче, че с външен натиск всички ученици няма как да бъдат принудени да се държат прилично и подобаващо. Трябва по съвършено друг начин да се постигне желания благотворен ефект. Ето една мярка, която ми се струва подходяща: а.) Обстановката в часа следва да е грижа на самия клас, на учениците, на личностите, които го съставят Основната тежест по поддържането на реда и атмосферата в часа следва да падне върху самите ученици, върху тяхната общност. Разбира се, учителят може да им помага, но за въдворяването на ред и на „дисциплина” той не следва да е повече единствен и самотен войн. Самият клас – като общност от хора или група – следва да изнамери начини да се справи с поведението на ония ученици, които пречат на работата, на ученето, които развалят спокойната обстановка. Положението в класа трябва много задълбочено да се обсъжда с помощта на учителя, на класния ръководител, с помощта също така и на родителите. Да, родителите също трябва да играят голяма роля за подобряване на положението в тази посока. Без помощта на родителите тук едва ли нещо може да се постигне. И съм убеден, че учениците, родителите им и учителите, в едно свободно и демократично обсъждане ще успеят да изнамерят ония мерки, които са ефективни и работещи. Във всеки клас може да са оригинални тия мерки или подходи за справяне с проблема. Не бива да се мисли, че е напразно изразходвано онова време, което е било „изхабено” за да се решава този проблем с възцаряването на подходяща, на подобаваща и на спокойна, благоприятна за истинско учене обстановка. А в такава една обстановка да се учи, убеден съм скоро ще го откриете, е изключително приятно занимание. Да, ученето е нещо най-приятно и дори забавно ако се прави по подходящия начин и в подходящата обстановка. Но в ненормална обстановка да се учи е просто невъзможно. И тогава, казахме, се стига до добре познатото ни имитиране на учене и на образование. Аз искам да подхвърля тук една идея, много ми е интересно как ще ви прозвучи: б.) Трябва към всеки в класа да се отнасяме като към свободна, суверенна и отговорна личност, имаща достойнство И държаща на достойнството си. Оня, който се държи недостойно или накърнява достойнството на друг човек (било учител, било ученик, било какъвто и да е друг), прави нещо нередно и следва да бъде най-малкото порицан. Ако започнем един към друг да се отнасяме като към личности, ситуацията ще почне непременно да се променя. На никого не можем да наложим нещо против волята му, той трябва да бъде убеден, че е за негово добро да промени нещо в мисленето или в поведението си. С провинилите се трябва много да се разговаря – с оглед да им се помогне да осъзнаят грешката си. Няма друг начин за това освен разговорите. Но не учителят или дори директорът, примерно, да мъмри провинилия се ученик, а и неговите съученици следва да проявят своето критично личностно отношение към неговото деяние. Обикновено учителят мъмри провинилия се, а пък съучениците му мълчат и гледат сеир. И дори се радват на провала му. Никой негов съученик не смее да се обади за да не бъде изтълкувано изказването му като подмазване спрямо учителя. Е, трябва нещата да се променят така, че всеки ученик, всеки, който е свидетел на неправомерното деяние, всеки от класа смело, без задръжки да може да каже какво мисли, как оценява постъпката на провинилия се. Когато човек греши, той го прави защото живее с илюзията, че и така може да се прави, сиреч, той не съзнава грешката си именно като грешка, той си мисли, че грешка няма, че е прав, всичко е правилно, че „и така може” и пр. Та значи трябва да му помогнем да развенчае в съзнанието си тази илюзия и да успее да осъзнае грешката си именно като грешка. Това може да стане само с проявата на личностно отношение към него от страна на целия клас, на всички личности, образуващи класа. Много е мощно това влияние от страна на групата и то следва да бъде овладяно и насочено към постигане на позитивни цели. (В момента то е насочено към постигане на разрушителни, деструктивни цели.) Провинилият се трябва да разбере, че бидейки личност има пълното право да прави каквото иска, но за сметка на това трябва да има добрината да поеме пълната отговорност за поведението си. Свободата съдържа в себе си и този момент на поемане на цялата отговорност. У нас понеже ни поставят в условия да не чувстваме свободата си, дори и да не можем да разполагаме с нея, по тази причина постоянно шикалкавим по нашенски маниер с поемането на отговорността. Там, където има струпване на маса от несвободни хора, от хора, които правят всичко по нежелание и по принуда, там цари атмосфера на пълна безотговорност, там никой за нищо не може да бъде държан отговорен. Разбирате ли в какво се свежда и изразява "хватката": отговорност се появява само като следствие от признаването ни за свободни. Щом сме свободни сами да решаваме какво трябва да правим, едва на тази почва вече ще се породи и съзнанието ни за отговорност. Пусни го един човек да прави

какво иска, остави го да бъде свободен – и тогава той ще си покаже... цялата магария! И ще покаже колко изобщо струва като личност. Докато сме несвободни ние освен че сме безотговорни, сме и безлични. Личност в собствения смисъл има там, където има свобода, а свободата и отговорността, казахме, вървят ръка за ръка. Това са най-елементарни неща, които обаче у нас се тотално сгрешени в рамките на непризнаващата свободата административна система на образование, на която всички ние – и учители, и ученици, и родители, и гражданите като цяло – сме жертви. Нашата образователна система, непризнавайки и недопускайки свободата на всички (и залагайки на несвободата, на принудата, на насилието), неумолимо довежда до добре познатите ни плачевни резултати, а именно: пълно е с безлични, несамостоятелни и безотговорни хора у нас, пълно е с хора, които не уважават както своята, така и чуждата личност, масово у нас не се зачитат и най-елементарните човешки права, у нас затова и цари пълно беззаконие, затова у нас също така просперират именно най-наглите, арогантните, безскрупулните, аморалните и пр. Да не пропусна да кажа и това: там, където няма свобода (и свободен избор), там няма и не може да има и морал; хората стават аморални, очебийно безнравствени когато са привикнали да живеят в условия на несвобода. И така (темата е огромна и затова минавам понататък, простете за тия обяснения, но ми се струват че са необходими за да се постигне верния смисъл на нещата) в съответствие с току-що казаното по необходимост стигаме до следното: в.) Който съгреши, прояви безотговорност, накърни интересите на другите трябва да привикне да отговаря Трябва да бъде принуден да поеме цялата отговорност за стореното. За да привикнем да поемаме отговорност се иска да има и момент на принуда, поне в самото начало. По тази причина предлагам да се задвижи такъв един механизъм за "общностна принуда" чрез г.) Създаването във всеки клас на т.н. "съдебни комитети" Това са изборни органи, които ще подлагат на най-внимателно обсъждане поведението на всички съгрешили, на всички, които са накърнили нечие достойнство или са нарушили нечии права или интереси. Обстановката на безотговорност ни е научила да живеем с чувството за безнаказаност, което още повече засилва анархията. Когато човек прави нещо нередно и добре знае, че никой няма особено да се развълнува поради това или пък да посмее да му търси отговорност за стореното, това съзнание за безнаказаност вече е предпоставка този човек да почне да си прави каквото иска – без изобщо за нещо да му пука. Е, тази порочна тенденция трябва да бъде спряна, следва да бъде пресечена. "Съдебните комитети" ще сторят това. Пред "съдебния комитет" ще бъде изправен всеки, който си е позволил да наруши благоприличието, да потъпче нечие достойнство или да допусне поведение, влизащо в противоречие с коренните интереси на индивидите, съставящи общността (класа). Там той ще бъде "съден", да, същото, което се прави пред съда, ще бъде направено и тук, ще се проведе нещо като "съдебен процес", с "адвокати" (защитници), свидетели, "съдии", "прокурори" и пр. В "съдебния комитет" освен избрани "длъжностни лица" и назначени от тях защитници и пр. могат да участват всички, които желаят, за които разнищването на казуса представлява някакъв интерес, има дължимия смисъл. Подхвърлям тази идея за създаването на тези "съдебни комитети" за обсъждане, тя не е мое оригинално изобретение, признавам, че съм я взаимствал от книгата на проф. Яков Хехт "Демократичното образование". За да заработят тия "съдебни комитети" – с които съгрешилите ще си имат доста сериозни главоболия! – ще се наложи всеки клас да си създаде и специален д.) "Дневник за поведението" или "Журнал за произшествията" Или на инцидентите; както искате го наречете иначе. Работата е там, че всяка проява на нередно поведение или всяко провинение трябва да бъде документално регистрирано. Този дневник може да бъде приложение към дневника на класа, нещо като тетрадка или свитък, в който да бъдат вписвани всички нередни прояви на ученици – в час или извън него. Чупене на чинове, прозорци, столове и какво ли не – всички ще бъде вписвано в този опис на произшествията. Там също така трябва да се вписват и имената на хората, които са присъствали на подлежащата на осъждане проява, т.е. хората, които са свидетели. Те ще свидетелстват вече пред "съдебния комитет", който, примерно, може да се свиква веднъж на един месец или на две седмици (според нуждите, понякога може да се свиква и екстрено, ако проблемите го налагат). В работата на "съдебните комитети" по необходимост трябва да участват и класните ръководители, и учители, но водещата роля в тях следва да играят ученици с авторитет, които имат безукорно поведение и на тази база и моралното основание да бъдат съдници на деянията на провинилите се. Смисълът на този орган е: всеки ученик да се убеди на основата на личен опит, че не е безобидно нещо да накърняваш правата и интересите на други личности. И да бъде пресечена атмосферата на пълна безнаказаност и безотговорност. Щом искаме да се ползваме от плодовете на свободата трябва да привикнем да практикуваме тази същата свобода в класните стаи. Да спомогне за личностното развитие на младите в тази най-съществена посока, а именно за формирането на подобаващото за свободния човек съзнание и самосъзнание за свобода е най-отговорната задача и мисия на съвременното училище, на училището в съвременното демократично общество. Нищо друго да не научат младите хора в училище, но само в тази посока, именно развитието на тяхното съзнание за суверенитет на личността, за правата на индивидуалността и за отговорностите на свободата и т.н. да постигнат някакъв напредък, е вече предостатъчно, макар че на тази база, според степента на развитост на съзнанието и самосъзнанието за свободата младите ще привикнат постепенно да берат най-добри плодове в своето бъдещо личностно развитие. А сега да минем върху другата голяма област, в която трябва и могат да настъпят сериозни и принципни промени:

2.Съвременни подходи в отношенията учител-ученик и в преподаването Много неща са сбъркани в нашите представи и в тази област. И те трябва да бъдат без жал хвърлени на боклука. Казахме, че според съвременните разбирания за обучение и образование знанието следва да се ражда в съзнанията на младите – в един процес на равноправно и динамично сътрудничество между учители и ученици. Учителите и учениците са партньори в търсенето на истината. Учителят няма право да поднася някакви чужди и безразлични ни "единственоправилни истини" и мисли и то в готов, в "смлян" вид, както това обикновено се прави. Учебният процес е изследователски и творчески процес на търсене на истината, той е едно изпълнено с неочаквани обрати приключение и дори авантюра, която не може да се движи по предварителни зададени лабиринти или алгоритми. Ученето е най-фина духовна дейност, която не може да се прави с неподходящи "сечива" или "инструменти". От много неща трябва да се откажем без съжаления. Главното е учениците да бъдат поставени в условия, благоприятни за разгръщане на творческия потенциал на тяхното мислене, ум и душа; всичко друго е вече подробност, това е най-главното. Да мислиш със собствения си ум, да търсиш, да изследваш, да направиш така, че душата ти да почне да ражда идеи и оригинални мисли е най-естествения начин за протичане на един автентичен обучителен или образователен процес или процес на учене; ученето е търсене и изследване, тук е разковничето. Ето тези неща следва да започнем да ги практикуваме всеки ден – с оглед да започнем да се пристрастяваме към тях. А за тази цел следва да се отвратим от голяма част от това, което сме правили досега. Примерно нека да започнем оттук: а.) Познанието е решаване на проблеми Има също така и проблеми, които са дори нерешими. Но е най-важното те да бъдат осъзнати именно като проблеми. Проблемите са загадки, които следва да бъдат разбулени или разнищени. Проблематизирането на съществуващото е началото на мисленето, оттук се заражда онзи велик импулс, свързан с познанието и изследването, тук се ражда също така и удивлението, което именно ще ни води по пътя на познанието и търсенето. В час трябва да се породят нужните условия в душата да се появи този душевен поврат, тази нова ориентация към търсенето на някакви ефикасни решения на загадките, които изпълват съществуването ни. В час учениците споделят всичко онова, което са успели да постигнат със свои сили в етапа на самостоятелното търсене и осмисляне на проблемите. В час се прави нужното с помощна на учителя някои проблеми да стигнат до съзнанието на учениците и да се настанят там. Учителят, казахме, нищо не преподава и дава наготово, а само подтиква и насърчава съзнанията към осъзнаването на проблемите. Веднъж като проблемът се укорени в съзнанието, на тази база той там трябва да преживее онази лична одисея, благодарение на която всеки млад човек трябва да приложи силата на своя интелектуален и духовен потенциал – с оглед да опита да реши проблема напълно самостоятелно. Та значи етапът на самостоятелното осмисляне (в дома) е най-главният и дори решаващият. След това всеки в учебния час споделя с другите какво е успял да постигне със собствени сили, до какви изводи е стигнал, какви резултати е постигнал. Колкото повече оригинални предложения се поставят на обсъждане, толкова по-интересен ще бъде часът. Ония ученици, които не са имали нужната настройка и не са направили кой знае какво в етапа на самостоятелното осмисляне, ще имат възможност чрез вслушване в изказванията на своите съученици също така да навлязат в проблемите. Понеже учениците имат различни интереси и много предмети за учене, съвсем естествено е, че някои ще бъдат по-активни в даден час, други – по-пасивни. Едни ще са положили съответните усилия да решат проблемите, други няма да са положили никакви усилия. Във връзка с това се налага да се приложи б.) Нов подход в оценяването на знанията Когато ученика го изпитват той, разбира се, е стресиран и е под голямо напрежение. Това не спомага за свободната изява на мисълта и на личността му. Оценките, знаем, имат и репресивна функция, на която много учители с остаряло мислене или поради безсилие са принудени да залагат: страхът от двойките (доколкото изобщо съществува все още) може да е някакъв стимул за учене, но не е този начинът в съвременни условия учениците да постигнат някакви смислени успехи или постижения. По тази причина примерно може да се приложи следната "точкова система", която е особено подходяща за изучаване на хуманитарни учебни предмети, в частност философските такива. Тя се свежда до това, че – учениците сами решават кога да се изявят, кога да се включат в обсъждането; никой няма да бъде изпитван без да го желае; – при това положение всеки се изказва напълно спокойно и свободно, без да мисли за оценки, за наказания, за грешки, за награди и пр.; – които ученици допринесат най-много за изясняването на въпросите и проблемите по време на обсъждането, в края на часа ще получат най-много точки (примерно 3), които по-малко са допринесли, ще получат 2 точки или 1, който нищо не е допринесъл, но е слушал внимателно, той ще се изяви другия път, тогава ще се отчете напредъкът му, сега обаче няма да получи нищо; – темите се обединяват в цикли (поредици), примерно за 7-8 учебни часа се обособява един цикъл, в края на цикъла всеки ученик, според събраните през часовете точки ще получи и съответната оценка, примерно 6, 5, 4 и пр. Който е събрал, да речем, 10 и повече точки, ще получи 6-ца, който е събрал, да речем, 7-9 т. - 5-ца, 4-6 т. ще получи 4-ка, който има само 3 т. ще получи, да речем, 3-ка; който не е събрал дори 3 т., ще има двойка; – тази "точкова система" си има и предимства, и недостатъци, но нищо не пречи с нея да бъде експериментирано в различните класове за да се разбере до какви резултати ще доведе;

– разбира се, това може да стане ако класът с пълен консенсус (няма нито един против) е съгласен да опитат с нея. Може, разбира се, и други начини на оценяване да бъдат измислени. Примерно следва да се заложи на принципа на свободата и на доброволността: сам решавай кога да се изявиш и да бъдеш изпитан. Ако, примерно, за един месец всеки ученик следва да има поне една оценка по даден предмет, той нека сам да решава кога да се изяви и да пожелае да бъде изпитан. (При "точковата система" обаче ти се налага по-често да бъдеш активен, а не само веднъж, както е с обикновеното оценяване с оценка.) Ако дадени ученици не са се възползвали от правото си да се изявят когато решат е са чакали последния момент тогава може поради много желаещи да се окаже, че няма време кога да бъдат изпитани в час и ще се наложи да им бъде писана "автоматична двойка". Ето по този начин те ще бъдат насърчени да се ползват от свободата си в един позитивен смисъл – и също така навреме. Разбира се, в часовете могат да бъдат прилагани какви ли не в.) Съвременни начини за обсъждане на проблемите Примерно игри, състезания между отбори със задаване на въпроси и даване на отговори, обсъждания в малки групи и много други такива нови начини за протичане на часа – каквито съвременната психология ни е дала в изобилие. Такива "разчупени форми" са много приятни на учениците понеже им позволяват да развиват у себе си полемични умения, да си партнират в групата, да възпитават у себе си ценни качества като търпимост към различното разбиране, внимателно изслушване на другия, спокойна изява, зачитането на различностите и т.н. Поради краткост (текстът стана прекалено дълъг) ми се налага да ускоря темпа на движение към завършека, ето по тази причина нека да преминем към нещо крайно полемично и дори провокационно, а именно 3. Свободна посещаемост на часовете Зная добре, че това нещо звучи крайно анархистично. Как така който иска да влиза в час, а който не иска – да не влиза? Ще настане пълна анархия. Не че "неизвинените отсъствия" с нещо помагат де, но поне живеем с илюзията, че нещо правим за да натикаме учениците в класните стаи и да ги държим там, нищо че някои от тях сякаш побесняват. Разбра се, че тия мерки не помагат. Учениците си купуват за 50 стотинки извинителни медицински бележки – а учителите се преструват, че вярват, че са "истински" и им извиняват отсъствията. Добре, а питам: какъв е смисълът някакъв ученик, който изобщо няма никакво желание да учи, да бъде натикан в класната стая по принуда и да се чуди с какви простотии да си убие скуката? И, разбира се, точно такива ученици най-много пречат на ония ученици, които, примерно, знаят добре за какво ходят на училище, за какво има смисъл да ходи човек на училище. Е, какво да се прави при това положение? Изходът е един: свободната посещаемост на часовете. Но как така, нали това не е разрешено от правилниците? Аз лично смятам, че нищо добро не може да се постигне чрез отнемане на свободата на когото и да било, камо ли пък на младите, на учениците. Насила хубост не става – го е казал мъдрият ни народ. Но ние се правим на изоглавени и си мислим, че можем на инат нещо до постигнем. А с инат до добро също не се стига. Свободата обаче винаги е благодатна. Ето как ще се опитам да ви убедя, че тази мярка е крайно време да бъде приложена поне експериментално. Вярно, има някои рискове, но "онзи, които не обича риска, се страхува от свободата" (думи на Симон Дьо Бовоар), да, който се страхува от рисковете се отказва от свободата. а.) Учениците и сега имат правото да излизат по време на час Примерно "по нужда", нали така? И учителят великодушно ги пуска и след това дебне с часовника кога ще благоволи да се върне ученикът в час. Е, какво толкова ще се случи ако учителят заяви, че всеки ученик има правото без да дава никакви обяснения на учителя да излиза от класната стая, стига да го прави без да смущава с нещо работата; и да се връща в класната стая когато сам реши. Е, някой може и да не се върне. Трябва ли да му пишем "неизвинено отсъствие" тогава – ако не е благоволил да се върне? Ами да, но какъв е ефектът – и смисълът? Дайте да поразсъждаваме заедно. б.) Когато ученикът се върне не за друго, а защото го е страх Страх го е да не би учителят да се сети че не се е върнал и да му отмъсти за волността като му пише неизвинено отсъствие. Но в този случай цялата работа се е обезсмислила: страхът не е добър регулатор, на страха трябва да престанем да залагаме; не е модерен този подход. Пък и добре се знае, че има ученици, които вече не се плашат от абсолютно нищо. Тях точно с нищо не можеш да ги уплашиш. Нито с двойки, нито с отсъствия, нито с мъмрене, нито с викане на родителите. Пълно безсилие изпитва институцията пред поведението на такива безотговорни ученици, които поради чувството за безнаказаност наистина вече не се страхуват от нищо. Те не се страхуват от нищо, но също така нанасят и ужасни поражения на ония ученици, които знаят за какво ходят в училище, които се стараят да се развиват като личности в него. Ето това е непростимо: да пречат, да вредят на другите. Със себе си имаш правото да постъпваш както искаш, но на интересите на други хора нямаш право да вредиш. Но има нещо, което може да накара злосторниците да се замислят и то е в.) Пораждане на чувство за отговорност Нека да не се върне ученикът този час. Голяма работа че го е нямало. Нали той добре умее "да е тялом в час, а духом да го няма"? Та значи какво се е променило като наистина го е нямало? Нищо не се е променило. Да, обаче този

ученик може и утре да бъде съблазнен от тъй сладкия и много коварен обаче плод на свободата: е, нека и в следващия час да постъпи пак така. Нека да привикне да идва в час само в началото на часа (колкото да не му пишат "неизвинено отсъствие") и след това да се измъква тихомълком от класната стая. Нека да го прави 3-4-5 пъти поред, да предположим. Да, обаче в един момент той вероятно ще се досети, че по този начин ще пропусне много учебен материал и в крайна сметка ще получи двойка. (Ако прилагаме "точкова система" непременно ще си получи двойката. Иначе пак няма да му се изплъзне проклетата двойка.) Добре, смятате ли, че този човек ще привикне на пълната безотговорност и цялата учебна година ще си пропилее като не стои в часовете, примерно, по математика? Няма ли да му прищрака в един момент в акъла, че по този начин той се обрича на незавидно бъдеще: пълен провал по този учебен предмет и, респективно, съвсем реалната вероятност да повтаря класа? Аз мисля, че дотам изобщо няма да се стигне и в един момент г.) "Бягащите от час" ученици сами ще се върнат Но вече ще стоят в час защото са осъзнали, че е крайно глупаво да си навличаш такива излишни беди, проблеми и главоболия. Е, сега вече те ще стоят в час по съвършено други причини – и тогава стоенето им в час ще има вече позитивен смисъл. И поведението им в час ще бъде вече друго. Има ли я свободата, се поражда и нейната спътница – отговорността. Много е просто това. Интересно е, че тъй учените министерски чиновници от образователното министерство изобщо не осъзнават изглежда тия толкова прости неща. д.) Ако тия неща се практикуват от по-ранна детска възраст То тогава в по-горните класове учениците съвсем ясно ще съзнават простите неща, които не са по силите на многоучените министерски чиновници, не изморяващи се да изобретяват все по-нови инструкции за „затягане” на дисциплината в час – и то предимно с какви ли не забрани. Примерно изобретиха наредба в час учениците да нямат на разположение мобилни устройства ("телефони"), въпреки че процес на учене без ползване на интернет в днешни условия е трудно да си го представим изобщо. е.) Добре де, тия ученици, които не са в час, къде ще бъдат, кой ще се грижи за тях? Какво ще правят, кой ще ги контролира, няма ли да стане някаква беля, няма ли родителите да ни обвинят, че не контролираме децата им, че "училището-забавачница" не си изпълнява "основната функция"? Може да се помисли къде да идат тия ученици и какво да правят. Примерно може да се измисли нещо като "читална зала" или "зала за самоподготовка", примерно (ако в училището няма библиотека). Може да идат, да допуснем, в час по друг предмет и с друг клас (и дори друг учител), където, примерно, им е по-интересно – или са изостанали в подготовката и затова са загрижени за положението си по този предмет. Младите, учениците ще измислят с какво да се занимават. Може просто да постоят на чист въздух и да съберат сили за следващия час. Няма лошо и в това. Да се поразходят малко в градината на училището. Да поседнат на пейка и да помислят, да останат насаме със себе си. Аз и в това не виждам нищо лошо. В това да се практикува свободата по моето разбиране няма нищо лошо, напротив, чудесно е. Превъзходно е даже! Нека да привикват младите със свободата. Училището не трябва да е остров на несвободата в нашия така или иначе все пак свободен живот. Не съзнавате ли колко е алогично и неприемливо точно училището да е нещо като остров на несвободата в нашия все по-свободен и освобождаващ се демократичен свят?! Много неща в днешното българско училище са аномалия или анахронизъм, останал от уж отдавна изминали времена. То трябва да се модернизира и да приеме ония новости, които животът изисква от него. Крайно време е това да бъде направено. Не може да се чака нещата да се случат без нас – или покрой нашата воля. Ние сме тези, които трябва да извършим промените. Съвременността ни зове да си изпълним дълга. Простете, че ми се наложи да напиша толкова безобразно дълъг текст. Исках всичко да обясня възможно найпонятно. Та да се разбере от всички. Знам, че е неприятно да се четат такива дълги текстове. Които при това следва и да се осмислят. Четенето и ученето са "голяма беля" или "мъка" обаче само за ония, които не обичат да мислят. И на които им е безразлично всичко. На ония, които са се примирили с всичко. Които са обръгнали на всичко. И които могат да понесат всичко. Нека ние да не бъдем повече като тях. Нека да опитаме да се променим. Не е лесно, вероятно – за мнозина. Но нищо не ни пречи да опитаме. Благословени са ония, които не проявяват слабост и малодушие, които не дезертират, които не са мекушави, ония, които са привикнали да се борят – за да променят света. Промяната в света започва от промяната вътре в нас самите. Ще заживеем в един по-добър свят само ако самите ние станем по-добри. И по-истински. А истината е тази, която ни прави свободни – по думите на Спасителя. Крайно време е да отхвърлим без жал всичко лъжливо, що опорочава и съсипва живота ни – и да добием смелостта да заживеем със спасителната истина. Документът е написан на 6 октомври 2015 г. Изпратен до МОН и РИО-Пловдив на 27 окт. 2015 г. Пловдив

С уважение: (подпис)

Получих безкрайно интересен и показателен отговор, подписан от директора на страховитата дирекция "Организация, контрол и инспектиране" на МОН вторник, 27 октомври 2015 г. Във връзка с моя жалба до Министъра на образованието и науката (публикувана под заглавие Изпратих своята жалба до институциите във връзка с нарушения около назначенията на учители в държавните училища на Пловдив) днес получих следния изключително интересен и също така показателен отговор, подписан от г-н Лазар Додов, директор на страховитата дирекция "Организация, контрол и инспектиране" на МОН:

За момента се въздържам от какъвто и да е коментар. Необходимо ми е известно време за да мога да асимилирам и да постигна поне отчасти дълбинния смисъл на това толкова премъдро творение-шедьовър на великото министерско изкуство на бюрократичното нищонеказване...

В час по философия днес сряда, 28 октомври 2015 г.

Мислите върху "бялата дъска", които обсъждаме с учениците в час по философия - и учителят по философия в гимназията "Парчевич" в град Раковски Ангел Грънчаров, т.е. моя милост. :-)

Защо медиите в Пловдив толкова се стараят да пазят пълна тишина за историческото съдебно дяло, което втора година тече в залите на пловдивския Районен съд? четвъртък, 29 октомври 2015 г. Наближава празника "Ден на народните будители" – 1 ноември. Тази сутрин мисля по това каква да бъде темата на воденото от мен предаване по Пловдивската обществена телевизия – предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров", което ще се излъчи на живо днес, от 11 часа. Едно е ясно: темата ще бъде около Деня на народните будители; мисля за това обаче как да я формулирам, по традиция (предаването тия дни навърши пълна годишнина от началото, от старта си, т.е. вече имаме право да говорим за традиция) та по традиция темата на предаването я формулирам като въпрос към зрителите. В главата ми се въртят ето тези примерни въпроси:

– Ако събудим чрез просвета заспалите и наивниците (баламите) дали тарикатите поне малко ще мирясат? За формулирането на този въпрос се водя от девиза или мотото на излизалия през 30-те години на ХХ век вк ТЪПАН: "Да просветим баламите – така тарикатите сами ще си отидат!". Ето и друг вариант на същия въпрос, друга негова формулировка: – Вярвате ли, че ако просветим баламите, тарикатите сами ще си отидат? Търся по-кратка и въздействаща формулировка, за момента не ми се удава да попадна на такава; май ще трябва да се откажа от този въпрос. Да опитам, примерно, с ето такъв друг въпрос, който също може да има различни варианти на формулировката: – Имаме ли будители и сега, в наши дни? – Познавате ли живи личности, които заслужават да бъдат смятани за наши съвременни будители? – Ако будителите на българския народ са все мъртви, отдавна живели исторически личности, писатели и пр., а пък ний, българите, комай изобщо не четем книгите им, то тогава дали те могат да изпълняват ролята си на будители? Как ще ни будят като не се докосваме до книгите им? – Младите в днешно време дали изобщо четат книгите на нашите велики народни будители, предимно писатели? Какво следва от това? – А има ли спящи, заспали българи днес, които трябва да бъдат будени? как може да стане това? – Кои са будители и кои – "приспиватели" в наше време? – Народът ли трябва бъде буден или се нуждаят от будене отделните индивиди? Може ли цял един народ да заспи, та да се налага да бъде буден? "Народни будители" ли трябва да наричаме будителите си тогава – или просто будители? И така нататък, варианти за въпроси по темата колкото искате може да се формулират. Разбира се, все още не мога да попадна на най-кратка, най-сполучлива формулировка, но продължавам да търся - наум, като пътувам в автобуса за сградата на телевизията, ще продължа да го правя. Така става при мен всеки път. Едва като се изкачвам по стълбите към апаратната, където трябва да предам точната тема на предаването, в последния момент успявам да намеря що-годе приемлив вариант. До последната минута се колебая и избирам между различните формулировки по една и съща тема и дори между различни теми. Така при мен протичат последните два часа преди да застана пред камерата, обикновено съвсем сам – сам със зрителите, с които общуваме по телефона през цялото предаване. Почти час (55 минути) продължава предаването. Сами разбирате, че при това положение, след като до последната минута се колебая за самата тема, че за никаква по-специална "подготовка" за предаването не може и да става дума. Разбира се, през цялата седмица мисля и чета това-онова, за да се подготвям за предаването. Всичко, което правя пред седмицата, в някакъв смисъл е подготовка за самото предаване, и това, което пиша в блога, и всичко останало, примерно, в

общуването с моите ученици много често попадам на чудесни теми, които по-късно използвам като теми и за предаването. Толкова по този въпрос. А днес от 14.30 часа в Районен съд ще се проведе поредното заседание на станалото вече историческо съдебно дяло за клевета, което водя срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова. Наричам го "историческо" по причина на това, че то тече вече втора година, доста се проточи във времето. Оказа се крайно тежко поне за мен време. В това дяло аз трябва за кой ли път да доказвам своята професионална и личностна състоятелност – и да удържам на напора на опонентите, които без капчица съжаление продължават да ме клеветят, т.е. опитват се да "доказват", че всъщност никаква клевета било нямало, а те всички тия неща ги били правили, видите ли, от прекомерна "социална загриженост" за мен самия, за моя живот, за моето "правилно мислене", за моето здраве и пр., един вид постоянно за тия години на тормоз се били мъчели да ми правят именно... "добро"! :-) И понеже аз, явно, съм голям неблагодарник, та по тази причина вместо да им благодаря, съм си позволил да се чувствам оклеветен и обиден. Такива работи, дето се казва, животът у нас е интересен. Чудя се дали да не подаря на уважаемия съд днес и на самите мои тъй многоуважаеми опоненти на това съдебно дяло по един екземпляр от най-новата ми книга със заглавие "За НЕздравомислието", която е посветена в частност и на това, както казах, станало вече историческо съдебно дяло. Може да им подаря по един хартиен екземпляр, ей-така, заради идеята, ще видим. Или да дам тази книга като "писмено доказателство" за пред съда? Ще видим, ще се консултирам с адвоката си по този любопитен въпрос. Та който иска и има тази възможност, да заповяда в съдебната зала, номерът на делото е 1727, НЧХД (наказателно от частен характер дяло). На таблото пише коя е залата. Елате в съдебната зала, ако искате да се информирате за това съдебно дяло непосредствено, медиите в Пловдив внимават да пазят пълна тишина за него – защо ли пазят така старателно такава една пълна тишина? Не е случайно това, аз имам своето обяснение, този съдебен процес е превъзходна илюстрация за истинската нравствена и психологическа ситуация в българското образование и училище, но ето, медиите упорито мълчат. Ще ми позволите да се въздържа от обяснение за това абсолютно медийно мълчание по този процес. Ще дойде времето да кажа своето обяснение за това пълно медийно мълчание, сега-засега обаче се налага да мълча. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави!

Директорката на ПГЕЕ-Пловдив Ст. Анастасова беше призната за виновна, районен съд я осъди за престъплението клевета по заведеното от мен съдебно дяло четвъртък, 29 октомври 2015 г.

Току-що се връщам от съдебната зала, "имаме новина", дето се казва: спечелих делото, Районен съд – Пловдив призна за виновна и осъди директорката на ПГЕЕ-Пловдив за престъплението клевета. Утре вкратце ще разкажа как протече съдебното заседание и ще дам други подробности около самото дяло и неговия изход. Днес това съдебно дяло продължи повече от три часа, много съм изморен и сега не ми се пише повече. Но факта е факт: има справедливост, българското правосъдие застана зад истината, правдата и правото, присъди съдебното дяло на мен, осъди сравнително справедливо провинилата се администраторка. За мен това дяло имаше предимно голям нравствен и граждански смисъл, исках да покажа на въпросната администраторка, че не може да постъпва спрямо хората както й скимне, не може да използва властта за да си разчиства някакви лични сметки - или за да задоволява собствените си капризи. Така не стават тия неща, ето, доказах й, че живеем в правова държава. Нека да размишлява – тя и тия, които я покровителстват и още я държат на важния публичен пост – за да осъзнае някои прости истини, които всеки човек трябва да знае.

Толкова. Приятна вечер ви желая! Аз се оттеглям на заслужен отдих. Доволен съм. Справедливостта възтържествува! Това е истински важното за мен. Всичко друго са подробности...

Министерството отстъпи: възстановява часовете за изучаване на философия в гимназиите! събота, 14 ноември 2015 г.

Из: Работна група ще отговаря на запитвания по новите образователни стандарти и програми ... Какви промени внасяме в резултат на получените становища и мнения? В резултат на оповестените проекти на наредби в определения законов срок в МОН се получиха над 250 становища и мнения, главно по ДОС за учебния план, част от които са в резултат на неразбиране на новата философия на ЗПУО, други – с конкретни искания за увеличаване на часовете по почти всички общообразователни учебни предмети. След като се запознахме с аргументите, като институция, която е отворена към диалога, и с вярата, че всяка промяна е възможна, когато е обществено приемлива и широко споделена, предлагаме следните промени в проектите на рамковите учебни планове в ДОС за учебния план: Възстановяваме броя часове, с който учебният предмет философия (психология, логика, етика, право, философия) се изучава в гимназиалната степен към настоящия момент (предложението за намаляване на този брой беше породено от идеята учебният предмет гражданско образование да се обособи още в първи гимназиален етап, като отнеме част от темите и проблемите, изучавани през философския цикъл). Така гражданското образование като нов предмет ще се появи само в ХI и в ХII клас; Кратък мой коментар: Ето че има смисъл да се протестира когато властта греши! Съвсем скоро ще пиша за смисъла младите да бъдат обучавани на философия, в задълбочено творческо и свободно мислене (свободомислие) – защото с потрес разбрах, че даже образователни дейци, учители с претенции за ученост и интелигентност, съвсем не разбират що е философия и какво значение има тя за разбуждане на духовните сили на човека! Сега не мога да пиша понеже след малко тръгвам за автобуса (сега е 6 часа сутринта в събота!), в 8 часа трябва да съм в гимназията в гр. Раковски, където имам часове със задочници (т.н. "вечерно училище"). Но живот и здраве като се върна, първата ми работа ще бъде най-ясно да обясня защо младите трябва да се обучават та да умеят да философстват – не просто да знаят що е философия, а именно да се упражняват да мислят по философски начин, т.е. свободно, творчески, автентично, осмисляйки, постигайки цялостно (а не ограничено или едноизмерно!) точния многоизмерен и богат смисъл на нещата. До скоро, бъдете здрави!

Нещата у нас ще си дойдат на точното място само когато ние, гражданите, почнем да си изпълняваме ролята Да напиша нещо за дневника си. От доста време не съм писал. Нещо "лично". Ала не съвсем. Пак се налага да пиша за епичната ми съдебна сага с директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова, сага, показваща печалното състояние на толкова порочната образователна система у нас: знаете, в момента текат две съдебни деля срещу нея, заведени от моя милост, за клевета и за отмяна на нейна заповед за уволнението ми от това училище. Второто дяло е на етап Върховен Касационен съд и предстои да бъде гледано след два дни, в сряда, на 18 ноември. Пър-

вото дяло, това за клевета (то беше заведено още когато бях на работа в ПГЕЕ-Пловдив, т.е. преди уволнението ми) имаше шанс да завърши тия дни, т.е. днес, ала осъдената от Районен съд в Пловдив, ала признатата за виновна в деянието клевета директорка, както и очаквах, в петък обжалва присъдата пред Окръжен съд в Пловдив, т.е. осъдителната присъда на РС, по тази причина, днес няма да влезе в сила. По причина на това, че има вече "въззивна жалба" от подсъдимата (осъдената), на мен ми се наложи също да обжалвам присъдата, но само по пункта за размера на обезщетението за нанесените ми неимуществени (морални) щети. Пропусната беше чудесната възможност това дяло да бъде прекратено, и то при много благоприятни условия за осъдената, но това вече си неин избор. Възможно е тя да си разнообразява скучното административно ежедневие с ходенето до съдебната зала – щото след уволнението ми в ПГЕЕ-Пловдив, след жестоката репресия срещу мен, в това училище настъпи блажена идилия, позната ни от късните времена на социализмо-комунизма; разбира се, вече никой от работещите в това някога елитно училище не смее и да помисли да критикува някое решение на авторитарната директорка, страхът (и малодушието) владее душите на членовете на въпросния "сплотен колектив". Аз на това нещо му викам деморализация, щото по моето разбиране тава обстановка е признак за крайно влошаване на психологическата атмосфера.

И тъй, по тази причина продължава съдебният маратон с въпросната госпожа, която очевидно иска да покаже на човечеството своята непогрешимост, и то по съдебен ред, което, разбира се, е мисия невъзможна. Между другото, тя вече загуби едно друго, трето съдебно дяло, което водих срещу нея още преди да ме уволни, загуби го на трите съдебни инстанции, загуби го с акт на Върховния касационен съд. Тя загуби и други съдебни дела, заведени от други хора, с които тя си позволи да постъпи крайно грозно, примерно, загуби също така на три инстанции и дялото, заведено от инж. Калин Христов, бивш учител, дяло също против нейна заповед за уволнение; когато съдът възстанови на работа колегата инж. Христов, директорката пак го уволни, и то в тридневен срок! Тъй че тук явно имаме работа с администраторка, която по необходимост си има и ще си доста сериозни проблеми с правосъдието. При мен възникна един крайно неприятен проблем: заради разходите по тия две съдебни дела и по причина на това, че в момента работя на половин учителски щат (със заплата, по-малка от минималната), не мога да си позволя да плащам повече за адвокатски услуги. Ще се наложи да водя дялото си сам. По този начин, прочее, без да ползвам услугите на адвокат, спечелих и на трите инстанции първото си дяло, тъй че това няма да е новост за мен. Нямам претенции че имам познания или способности в тази посока, правя го това по принуда. Ако се наложи (в случай че загубя след два дни съдебното дяло, което е на ниво Върховен касационен съд) ще трябва да се обърна към Европейския съд по правата на човека, решен съм и на това ниво да търся защита на правата си. Защото в противен случай ще излезе, че преподавателските и човешките ми права са грубо погазени от една администраторка, която изглежда си е въобразила, че за нея специално законите не важат; е, ще трябва да й докажа, че законите важат за всички. Ще видим де, да се надяваме, че в сряда ВКС ще вземе решение в моя полза. И тогава ще възникне чудесен казус когато се върна на работа в ПГЕЕ-Пловдив със съдебно решение, т.е. когато идилията на всеобщото послушание свърши. Ще ви държа в течение на тия превъзходни истории, които се задават, живот и здраве да е само. Толкова по съдебните дела. На мен лично, не крия, ми омръзна да ходя в Съдебната палата в Пловдив. Стигнах до положение, поради честото ходене, всички полицаи, охраняващи сградата, вече да ме познават! Работата е там, че винаги в чантата си нося едно джобно ножче, с което си режа ябълките, които ям – много обичам да ям ябълки. И в предишните години винаги ми се налагаше да оставям това "оръжие" при охраната, то биваше засичано от устройството за търсене на метал. Много пъти и забравях да си получа ножчето на излизане и се сещах за него след дни, полицаите ми го пазеха. И по тази причина с тях установих най-топли отношения. Сега вече не обръщат внимание на ножчето ми, явно ми имат пълно доверие. Имам чувството, че вече работя в съдебната палата. Толкова често ми се налага до ходя там. А е интересно, че преди много години, когато избирах професия, много се колебаех между философия и право. Избрах философията, Бълга-

рия спечели един философ, но загуби един юрист. Един адвокат. Или дори един чудат съдия или прокурор. Щото аз, за ваше сведение, дори и юрист да бях, щях много да почитам законите на морала. Та мисълта ми е, че както съм нещо като "бала врана" сред философите, така щях да бъда "бяла врана" (или черна овца) и сред юристите. Както и да е, това вече са подробности. А аз трябва да ставам да се приготвям за пътуване, днес пак имам часове в училището в гр. Раковски, където съм на нещо като заточение, далеч от Пловдив. Навремето такива като мен "опасни хора", дето са непослушни или проявяват бунтарски наклонности, са ги изпращали в концлагер или в затвора; сега мен бдителните органи ме изпратиха на заточение в гр. Раковски. На това му викаме "модернизация". Зер сме вече "модерна европейска и демократична страна", нали така, таваришчи? Имам идея тия дни да прожектирам на учениците си в гимназията на град Раковски филми с психологическа и нравствена (духовна) насоченост, с оглед след това да ги обсъждаме. По моя си обичай това ще бъдат филмите АМАРКОРД и "Нощите на Кабирия" на великия режисьор Ф. Фелини. А на 11-ти клас, който учи чиста философия, смятам да прожектирам италиански игрален филм за Сократ. За тия мои инициативи, в училище да се гледат произведения на истинското киноизкуство, в ПГЕЕ-Пловдив бдителните другари организираха "жалби на възмутени родители и ученици", като оплакването беше, че филмите на Фелини, моля ви се, били "порнографски"!!! Отзивчивата директорка откликна на този порив на многострадалната народна душа и повика... органите на Комисия за защита на правата да детето!!! Благодарение да тази история вече и директорката на ПГЕЕ-Пловдив (пък дори и инспекторката по философия, предполагам!) добре знае кой е Фелини. Учениците ми пък ще помнят Фелини докато са живи. Та моята цел, тъй да се рече, си я изпълних бляскаво. Та тъй значи, днес в гимназията на гр. Раковски учениците ще гледат един "порнофилм" на Фелини, бдителни другарки и другари, моля, напишете незабавно подобаващия донос и го пратете "там, където трябва" (по думите на философа Хегел, срещу когото, очевидно, също са писали доста доноси щом знае за съществуването на това място, гдето трябва да се пращат доносите)! Хубав ден ви желая! Моля ви, не бъдете покорни, а се бунтувайте смело срещу разпасалите се управници, администратори и чиновници, които тормозят покорния и малодушен народ! Не забравяйте това: властниците са наши слуги, а ний, гражданите, сме им господарите, не е обратното, ние сме господарите, а те са нашите слуги! У нас всички не съзнават тия толкова прости неща и по тази причина всичко е наопаки и не както следва да бъде. Нещата ще си дойдат на точното място само когато ние, гражданите, почнем да си изпълняваме ролята. Аз, бидейки скромен последовател на Сократ, точно това правя, и го правя не само на думи, в преподаването, но и на дело, точно като Сократ се старая, доколкото ми стигат силите, да живея според идеите си за това как следва да живее достойният човек и гражданин. Знаете, Сократ са го съдили по жалба от негови собствени ученици и е бил осъден на смърт. И е умрял, понеже се е наложило сам да изпълни присъдата си, изпил чашата с отровата, съдържаща отвара от бурена бучиниш. Мен администраторите ще ме уморят по друг, значително по-подъл начин. На това нещо му викаме "модернизация"...

Скандално: не разбиращи що е философия учители де факто подкрепят екзекуцията, изгонването на философията от нашите училища!

Моят приятел и колега Райчо Радев ми изпрати копие, показващо как са реагирали учители във форум ПЕДАГОЗИ във Фейсбук – по повод на протестното писмо до МОН, което група разтревожени граждани изпратихме преди няколко дни (виж: Протестно писмо до министър Танев по повод застрелването на философията, против изваждането й от учебните планове). На Р.Радев се е наложило да обяснява на учители какъв е смисъла младите да бъдат сериозно обучавани в мислене в часовете по философия; оказва се, че протестното ни писмо е било схванато в най-грубия смисъл и пределно опростено, като загриженост, че философите щели били да останат без часове - и ще се наложи да бъдат изгонени и от средното образование (след като бяха изгонени по-преди, след 1989 г., и от "вишото" ни образование). Интересни са тия полемики, те много говорят, аз ще помоля Райчо да ми разреши да ги публикувам; много е хубаво и ценно неговото изказ-

ване там, когато той възмутен обяснява какъв е смисъла младите да учат философия. Но засега искам и аз да кажа нещичко по този повод. За да има такова едно крайно обидно, пренебрежително отношение към философията у нас даже и сред учителското съсловие – тя обикновено е приравнена към "лесните", "излишните", "маловажните" и "третостепенните" предмети, тя бива поставяна даже от институциите сред учебни предмети от рода на физическото, рисуването и пеенето! – вина имат и самите философи, самите преподаватели по философия, които допуснаха такова едно пренебрежително отношение: защото философия по начало следва да е сред най-важните, най-необходимите учебни предмети, сред предметите, без които не може. Но това е друга и голяма тема, ще ми позволите засега да не се изказвам по нея. Но се оказва, че преподаватели по другите предмети, примерно дори историци, филолози и пр., си позволяват да проявяват към философията едно снизходително и пренебрежително отношение, сякаш тя е нещо като далечен беден роднина, който допускаме "на масата" защото сме милостиви, а не защото ни е приятно да е сред нас. Поразително е това, че даже преподавателите по другите предмети не разбират смисъла да бъдат обучавани младите във философия, което показва, че самите учители не са добре обучени по този предмет, не разбират що е това философия, за тяхното съзнание тя явно е нещо от рода на прословутата "обща култура", нещо излишно и ненужно; ето че липсата на сериозно обучение по философия на самите учители в сферата на "вишото" ни образование (пиша тази дума така, както я произнася нашият любим премиер) даде своите грозни плодове: учителите в огромното си мнозинство сами не знаят що е това философия. И си позволяват такова едно подигравателно даже отношение към философията и към учителите по философия, а пък тези последните сякаш не намират убедителни аргументи да се защитят. Навремето, в първите години след 1989-та, когато покрай изгонването на т.н. марксистка философия беше изгонена от "вишото" ни образование и философията изобщо (и то по пошли причини: отделните факултети просто изгониха "натрапницата" философия с оглед да това да присвоят това учебно време за своите предмети, т.е. по откровено користни подбуди, на никой тогава не му пукаше за качеството на образованието на студентите!), моя милост участва в дискусии по този въпрос, тогава се опитвахме да обясним, че този вътрешноцехов егоизъм ще навреди на обучението на студентите, но никой не се вслуша в аргументите ни; сега пък е на дневен ред въпросът за изгонването на "натрапницата философия" и от гимназиалното образование, и ето, зле подготвени или направо съвсем неподготвени по философия учители по другите предмети, тласкани от същия пагубен вътрешноцехов егоизъм, пак се изказват пренебрежително за философията и фактически работят за нейното изгонване от училищата, с оглед полагащите за философия часове да отидат за техните "толкова важни" предмети. Ето че и сега се налага борба за убеждаването на тия колеги, че така не е морално да се постъпва, че качеството на образованието на младите е истински важното, а философията е незаменима в тази посока; за хората, които знаят що е философия, тоест за добре или качествено образованите хора, на тях не им се налага да бъдат убеждавани в смисъла да се учи философия, но ето, явно има зле образовани хора, неразбиращи що е философия, и такива хора са учители, на тях се налага простичко да им бъде обяснено що е философия, с надеждата да проумеят и да спрат обидите и подигравките спрямо философията и философите, които, видите ли, в тяхната представа са нещо като натрапници, които искат "да лапнат" толкова безценните часове, които, пак по тяхната бедна и користна представа, трябва да отидат за обучение по техните "безкрайно важни предмети". Но възможно ли е все пак на човек, който е зле подготвен във философско отношение, сам не е бил качествено обучаван навремето, когато е бил студент, по философия, и същевременно има претенциите, че е интелигентен и от "всичко разбира", та питам, възможно ли е на такъв човек да му бъде убедително обяснено що е философия, та поне да не се излага когато се изказва, както, примерно, се е изложил уважаваният колега Emil Jassim, историк, учител по история, който на 11 ноември г. във форум ПЕДАГОЗИ, струва ми се, без капчица неудобство е заявил следното: Направете експеримент колко и какво помнят учениците от часовете по философия. И не, не казвам, че философията не е нужна. Казвам, че часовете по философия могат да бъдат ориентиране малко по-практически - да разсъждаваме върху гражданските права и отговорности, върху свободата и липсата й, такива, простички неща. И да, протестът е само и единствено заради нормативите. Позволявам си тук да препубликувам изказването му, защото все пак го е заявил открито, публично, пред много хора. Аз съм малко донкихотовец и ще се опитам да обясня на колегата Jassim, пък и на други такива като него, които явно съвсем не знаят що е философия, а пък предполагам, нищо чудно, и самият министър да не е много наясно по този проблем, ще се опитам също като Райчо Радев да встъпя в такава една полемика, макар че наистина е скандално и крайно неудобно на учители по разните други предмети да им се обяснява това, щото по начало човек, който не знае що е философия, не разбира що е философия, на такъв човек с дефектно образование и с пределно стеснен духовен хоризонт не бива да му се разрешава да бъде учител. Но у нас всичко може, ето, повечето студенти не учат философия, стават след това учители, и почват да се разпореждат и да съдят, че философията, видите ли, не била важна, и даже ни казват с какво би следвало по тяхното мнение да занимаваме учениците и пр. Да, излагат се такива хора, аз лично не ща да се изказвам за това какво следва да се изучава по история, по другите предмети, не ща да си вра носа там, въпреки че като философ имам позиция и по тия проблеми. Сега нямам време да кажа на колегата Jassim по най-понятен начин що е това философия и с какво се занимават учениците в часовете по философия когато тя се учи по един истински, по един правилен, пълноценен начин, но тия дни ще го направя непременно; и не само на него, но и на г-н Министъра ще се постарая да обясня това; приканвам и други философи да се включат. Много е показателно, че повечето преподаватели по философия си мълчат по този въпрос, това също много говори. Един вид са готови да изживеят съдбата на жертвено агне, примирили са се със съдбата си. А като едното нищо философията ще бъде изгонена от нашите училища, за какво ни е философия, та тя не е важна, та тя е нещо като "излишен лукс"?! Сега бързам за работа, скоро ще се изкажа по този въпрос, хубав ден ви желая, бъдете здрави!

Някои въпроси за въведение по темата "Живот и философия"

Снимката е от "бялата дъска" в гимназията на гр. Раковски, в която имам честта да работя от известно време.

Страна, в която милиционерите получават по-големи заплати от учителите, е милиционерска страна Учителско възнаграждение в Люксембург – 5 870€ на месец Учителско възнаграждение в Белгия – 2 527€ на месец Учителско възнаграждение в Чехия – 741€ на месец Учителско възнаграждение в Дания – 3 477€ на месец Учителско възнаграждение в Германия – 3 574€ на месец Учителско възнаграждение в Естония – 771€ на месец Учителско възнаграждение в Ирландия – 2 317€ на месец Учителско възнаграждение в Гърция – 1 092€ на месец Учителско възнаграждение в Испания – 2 312€ на месец Учителско възнаграждение във Франция – 2 060€ на месец Учителско възнаграждение в Хърватия – 724€ на месец Учителско възнаграждение в Италия – 1 920€ на месец Учителско възнаграждение в Кипър – 1 990€ на месец Учителско възнаграждение в Холандия – 2 685€ на месец Учителско възнаграждение в Австрия – 2 483€ на месец Учителско възнаграждение в Португалия – 1 788€ на месец Учителско възнаграждение в Словения – 1 400€ на месец Учителско възнаграждение във Финландия – 2 641€ на месец Учителско възнаграждение в Швеция – 2 446€ на месец Учителско възнаграждение в България – 272€ на месец NO COMMENT!!! Представи: Gery Nikolova

Възможно ли е обучение по творческо мислене?

Четвъртък в 18:00, Клуб Нещото, ул. "Драган Цанков" 49, Пловдив, Покани ви Мауа Alexandrova: Можем ли да се научим да мислим и пишем творчески? За това ще си говорим и ще ни въведе в темата Ангел Грънчаров – учител по философия, писател и автор на книгата "Изкуството на мисълта". Вход: Свободен* Една от тезите на моето въведение по темата на сбирката в Клуба, обявена за четвъртък: ... Мислещите хора се познават по това, че обикновено са предимно и пишещи хора. Възниква нужда от писане за да може човек да съхрани мислите си, които заслужават това. По-стойностните, по-ценните ни мисли заслужават да бъдат запаметени, запазени, съхранени. Да материализираме идеите си в слово и след това да ги запишем и съхраним завинаги е безкрайно потребно – щото иначе всичко отлита в небитието. Нашите мисли са нещо крайно "летливо" и "хвъркато", те умеят да летят по-добре от птиците! :-) Вторият признак, по който можем да разпознаваме мислещите хора е този: те много умеят и обичат да слушат - когато говори друг човек. И също така обичат да четат истински, т.е. внимателно, с разбиране, с вникване в мислите на автора, също така и на говорещия. Умението за внимателното слушане и четене показва, че този човек умее да мисли, като слушаме или четем с разбиране и вникване, ние мислим и тренираме мисълта си... И т.н., ще поговорим по тия въпроси колкото си искаме. Темата е чудесна, да се надяваме, че ще се намерят повече хора, на които не им е безразлична – и ще дойдат на обсъждането, ще се включат в дискусията. До скоро!

Да видим как ще продължим, но имам чувството, че нещата потръгнаха!

Понеже съвсем нямам време тази сутрин (бързам за работа), ще бъда пределно кратък. А ми се иска да споделя нещо важно – по моя преценка. То, както може да се очаква, е във връзка с моето битие на учител по философия. Между другото, понеже бюрократите от МОН са преценили, че нацията ни в духовно и в нравствено отношение се намира в бляскаво състояние, те са предложили в новите учебни планове часовете по философия да бъдат изцяло премахнати (за 11-ти и 12-ти клас, т.е. когато са най-необходими!), а пък за 8-ми, 9-ти и 10-ти клас са оставени толкова мизерно количество часове, че младите да могат само навеки да се погнусят от философията, т.е. време за ефективното им обучение в тази област фактически не е предвидено. Та по тази тема ако някой иска да се присъедини все пак към нашето протестно писмо, да заповяда: Ако някой иска да се присъедини към протестното писмо до МОН, сега е моментът. А сега да мина на другия въпрос, за който започнах този текст. Онзи ден, в петък, ми се наложи да ходя в дома на една ученичка, която бива обучавана в домашни условия (има т.н. "специфични образователни потребности"), всички учители ходят да я обучават у дома й, ето, отидох и аз. И искам да ви кажа впечатлението си. Останах поразен от нещо крайно показателно. Констатирах съвсем различно отношение към ученето у тази ученичка, обучавана в домашни условия. Общуването ми с нея премина чудесно: по всички въпроси ние с нея констатирахме пълно единодушие! Момичето ме слушаше изключително внимателно и постоянно ми отвръщаше с реплики от рода на: "Споделям това, г-н Грънчаров!", "Съгласна съм, и аз мисля така!", "Прав сте, наистина е така, споделям!" и прочие. Интересното е, че тя реагираше така когато аз й разказвах за моите разбирания относно това как следва да протича обучението по философия, в случая при нея – по етика (тя е от 10ти клас). Оказа се, че тази девойка беше стигнала по собствен път до същите убеждения, по начина, по който реагираше, си личеше, че тя има същите разбирания; я тя реагираше с радост, личеше й удивлението, че има учител, който мисли като нея. Заяви ми твърдо, че ще прочете най-внимателно помагалото, което й предоставих (не бях взел хартиен екземпляр) на нейния компютър, то е качено онлайн и веднага го намерихме, показах й как да стигне до него, тя го разгледа с интерес, личеше си, че много й хареса подходът в него. Заяви ми твърдо, че много обича да чете такъв род литература, именно психологическа, философска, духовна или за човека. Общуването ми с нея беше изключително приятно, но за жалост времето изтече много бързо, неусетно даже. И ето сега най-важния момент, за който всъщност исках да пиша. Предложих й да опитаме да продължим с часовете онлайн, по скайпа, тя прие без замисляне тази новост. Понеже имаме пропуснати часове (момичето беше в болница и пр.), й предложих да наваксаме пропуснатото по този начин, тя се съгласи. Силно впечатление ми направи това колко е възприемчива към новостите, един вид мисленето, съзнанието й се отличава твърде много от съзнанието на учениците, които се обучават по традиционния начин, в училище: явно условията, в които тя се обучава, именно в домашна обстановка, са й повлияли да придобие такъв един свободолюбив и напредничав, бих си позволил да кажа, манталитет, които иначе, сред "училищните ученици", чиито души са пресовани от пресата на тоталитарната образователна система, е същинска рядкост някой ученик да има толкова освободено и напреднало съзнание. Което показва и доказва, че училищната система в този си вид е изключително вредна за личностното и интелектуалното развитие на младите хора. Толкова по този въпрос. А сега да кажа нещичко за работата ми училище. Някои интересни по моето виждане наблюдения. Зададох различни експерименти в часовете по философия, вече се очертават някои резултати. Примерно "експериментът по свобода", който зададох на всички ученици, той се свежда до това ученикът сам да решава кога да се изяви, когато да бъде изпитан, кога да прояви активност, да се включи в обсъжданията, с оглед да си изкара някакви точки и да си изкара желаната оценка, та този експеримент, оказа се, вече ми дава основание за известни заключения. Примерно около една трета от учениците (средно) се възползваха от шансовете, който този подход им дава, изкараха си достатъчно точки за да имат достойна оценка; но около две трети от учениците не направиха нищичко, останаха си пасивни, т.е. ще се наложи да получат "автоматични двойки", т.е. те не осъзнаха предимствата на тази система, за тях, излиза, предизвикателствата на свободата са нещо непознато, те не можаха да си преустроят съзнанията на новата вълна. Но интересното е, че и такива ученици общо взето също искат да продължим по "новата система". Казват, че им било "ейляк" по тази система, един вид не ги притеснява и репресира тя, но за сметка на това те самите решително не умеят да се ползват от шансовете на свободата, не умеят да използват свободата си в положителна посока, за нещо добро, за постижения и пр. Питах ги - искат ли да минем към традиционната система, когато учителят изпитва "по нежелание", не, не са съгласни, аз ги убеждавам, че щом не работи системата при тях, щом са й обърнали фактически гръб, значи е нормално да се откажем от нея, следва да признаем, че експериментът се е провалил; не, не искат да признаем това, държат да продължим, което ми говори много: че имат положителна настройка към иновацията, само дето още не са намерили сили да се възползват от нея в свой интерес; което означава, че очакват в близко време да се получи желания прелом в съзнанията и, респективно, в поведението им. За мен тия неща имат голямо значение. За да ги подтикна към "преоценка на ценностите" на моменти почвам да се държа според догмите на традиционния подход, почвам да преподавам и да изпитвам, решително вече не им харесва това. Не че някога им е харесвало де, но са се примирявали поради липса на алтернатива; сега вече има алтернатива, но тя още не е проработила. По въпроса за подреждането на чиновете по нов начин нямаме напредък. Искат учениците да ги пренаредим, но понеже в другите часове ще ги карат да върнат старото положение, се колебаем, щото от постоянното пренареждане чиновете може да се повредят. Но в тази връзка един ученик каза нещо много интересно: той заяви, че класната стая си е тяхна и че би следвало да могат да си нареждат и подреждат чиновете както искат. Аз държа много да променим наредбата, щото в традиционното подреждане на чиновете (когато учениците са един зад друг и си гледат вратовете, не лицата) не може да се получи обстановка, която да благоприятства свободните обсъждания и дискусиите. Предлагам им чиновете да не закачаме, а да сядаме в кръг, независимо от тях; аз винаги сядам или стоя някъде на друго място, не на катедрата, с оглед да разбия стереотипа. Ще видим какво ще правим по този пункт. Ще се наложи да предложа на директора да опитаме с нетра-

диционна подредба на чиновете поне в няколко класове – за да видим доколко това ще повлияе на атмосферата в часа. Аз съм убеден, че ще повлияе много. вижте колко проста и малка е тази промяна, но тя по моя възглед има символическо значение. Даже чиновете не сме готови да подредим по различен начин. Какво остава другото, истински важното, да подместим или да го пренаредим. И последно, с което завършвам. Имаше един клас, аз писах за него дори специално писмо до родителите, там обстановката беше отчайваща, никакви часове не можеха да се водят. В този клас сякаш сме на път да осъществим прелом, коренен поврат. И стана това нещо съвсем спонтанно. Аз един ден, в отчаянието си (понеже не е възможно човек да "овладее" вниманието на всички ученици) предложих ония ученици, които искат да си говорим за психология, да дойдат отпред при мен, да седнем около катедрата и да си поговорим. Откликнаха 4-ма ученика. Проведохме чудесен разговор, останалите си се занимаваха кой с каквото си иска (обикновено си слушаха със слушалките музика). Писах на тия ученици, понеже наистина се възхитих от познанията им, 6-ци. Следващия път при мен около катедрата дойдоха поне 8 ученика, желаещи да си говорим за психология. Използвах момента и им предложих едно интересно упражнение, игра-състезание, като обсъждаха въпроси, свързани с толкова любопитната тема от психологията на пола, секса и любовта. Получи се страхотно упражнение, въпреки че беше първо в този час. Даже ония ученици, които най-предизвикателно демонстрираха нежеланието си да учат психология, си свалиха слушалките и започнаха да се вслушват в интересната дискусия! Настъпи поврат в класа, тия, дето не желаят да учат психология, останаха нищожно малцинство. Да видим как ще продължим, но имам чувството, че нещата потръгнаха. А класът иначе е добър, има много добри ученици. Добрите бяха под диктата на лошите, но ето, смениха си ролите, поведоха добрите, те започнаха да доминират. Това е чудесно! Спирам, че закъснявам вече. Хубав ден ви желая! Бързам за училище!

Протестно писмо до министър Танев по повод застрелването на философията, против изваждането й от учебните планове събота, 7 ноември 2015 г.

До 9 ноември е срока за изпращане на "бележки, становища и предложения" по проекта на наредбата за учебния план, публикуван на сайта на Министерството на образованието и науката; тези предложения трябва да бъдат изпращани до дирекция „Образователни програми и образователно съдържание” на e-mail: s.kantcheva@mon.bg до 09 ноември 2015 г. Порових се в интернет да видя дали има някакви граждански или медийни отзиви по предвиденото в този нов учебен план рязко съкращаване на часовете, предвидени за предмета философия в средните училища – този предмет вече няма да се изучава в 11 и 12 класове изобщо, а в по-долните часове изучаването му също е съкратено до един абсурдно нисък и обиден размер. Оказа се, че с изключение на един-единствен отзив – виж: За гражданското образованиe и смъртта на мисълта – никой у нас изобщо не се е трогнал заради тази предвидена от държавата смърт на мисълта - щото философията наистина е не просто хранилище на мисълта и на духовността, а е нещо и като неин инкубатор. Никой никъде не се е трогнал, че философия нашите ученици повече няма да изучават или ще я изучават в обидно малко часове, толкова малко, че за никакво изучаване или обучение в изкуството на мисълта в държавните училища изобщо вече и дума не може да става. От "кумова срама" са оставили някакви минимални часове, колкото да се каже, че "нещо такова" все пак има. На нас мислещи хора не ни трябва бе, какво мислене, на нас ни трябват тъпанари и дебили, я го виж него, загрижил се той за обучението на младите в някакво си там мислене?! Е, налага ми се да напиша протестно писмо до МОН по повод застрелването на философията в проекта за новия учебен план на нашата тъй напредничава държава, в която състоянието на нравите, на духовността и на културата е тъй бляскаво, че явно младите и народът вече изнемогват от прекалено много и то най-изтънчена духовност, поради което се е наложило МОН да се погрижи да премахне излишно тежкия товар – и ето, МОН най-отзивчиво е сторило това, убивайки без капка жал и философията, и духовността в училище. (Също така и изучаването на изкуствата е орязано, да не говорим

за това, че изучаването на религия в нашата тъй напреднала по пътя на духовността атеистично-езическа държава, естествено, също не е предвидено.) Ами няма как, сядам да пиша това протестно писмо, ще го пратя и на самия Министър, и на министерските чиновници, които се грижат да провеждането на упомената екзекуция; ето какво се получи за момента (пиша писмото от името на група загрижени и възмутени граждани, с оглед на това, ако някой споделя тревогата ми, да може да се присъедини с името си под писмото): До проф. Тодор Танев, Министър на образованието и науката До ръководителя на дирекция „Образователни програми и образователно съдържание” на МОН ПРОТЕСТНО ПИСМО от група възмутени и загрижени граждани Уважаеми г-н Министър, Уважаема госпожо ръководител на дирекция „Образователни програми и образователно съдържание” на МОН, С удивление установихме, че в новия проект на наредба за учебния план е предвидено рязко намаляване и дори премахване изцяло на часовете, предвидени за изучаване на философия – в 11 и 12 клас философските предмети са изцяло премахнати, а в 8, 9 и 10 клас е предвидено да се изучава философия в съвсем оскъдни часове, толкова, че такова едно изучаване ще бъде само "про форма", колкото само да се каже, че "нещо такова" се учи; разбира се, ефективно обучение на младите по философия в толкова мизерно количество учебни часове е невъзможно, то ще бъде някаква пародия, карикатура на обучение. Като ангажирани и пристрастни към проблема за личностното и духовното развитие на младежта граждани и образователни дейци ние не само силно сме озадачени от тия планове на МОН, но и сме възмутени от предвидената гавра това по нашето разбиране е направо екзекуция, обезглавяване на духовността, изваждането й от българската образователна система! Чудим се: нима чиновниците от МОН, които са изготвили този проект, си мислят, че състоянието на духовността в свидното ни отечество е толкова бляскаво, че вече изобщо не се налага държавата да прави нещо в тази посока? И също така се питаме: какво вълнува образователната бюрокрация, за какво тя работи изобщо, за какво толкова е загрижена - за високо качество на образованието на младите или за тяхното окончателно опростачване, аморалност, бездуховност и безкултурие?! Смятаме, че този грозен гаф с изваждането (или обидно ниското редуциране) на философията от учебните планове на държавното образование трябва да бъде незабавно поправен, предвид тежката ситуация в духовната сфера у нас, предвид същностните потребности на младите, предвид потребностите за качествена подготовка на младите за живота. Смятаме, че е погрешно да се учи философия в 8-ми клас, там би могло да се учи само някакво въведение в нравственото или естетическото възпитание. Но времето за изучаване на философия е 11 и 12 клас, когато нивото на развитие на самосъзнанието на младите е подходящо за подобно вглъбяване в духовните проблеми на човека. В 9-ти и 10-ти клас би могло, както беше досега, да се учат предметите психология, логика, етика и философия на правото (този предмет, предвид въвеждането на предмет "гражданско образование", може наистина да отпадне от философските предмети, а мястото му следва да бъде заето от по-детайлно и по-задълбочено изучаване на етика). Надяваме се, г-н Министър, че ще дадете съответните разпореждания за преосмисляне на позицията на МОН, която в момента, както разбираме, се свежда до това изучаването на философия в нашите училища да бъде или ликвидирано, или пък да бъде правено в една обидна, унизителна и безкултурна пародийна форма. Предупреждаваме Ви: онова министерство на образованието и на науката или онзи министър на образованието и науката, които започнат да работят против същинските и коренни интереси на нацията ни за едно качествено, съвременно и духовно богато образование на младите ще бъдат осъдени не само на позор и срам, но те трябва и да знаят, че са дръзнали да извършат истинско престъпление! Ние, подписалите това писмо, също така смятаме, че духовната инградиента на едно съвременно образование, на едно истинско образование в съвременните условия не само е задължителна, тя трябва да бъде и водеща, с оглед обществото ни да може да се справи някак с грозящото го безкултурие – и с толкова агресивната и напредваща отвсякъде простащина или бездуховност. По тази причина смятаме и сме дълбоко убедени, че в българските училища трябва да се изучават много повече и различните изкуства, и също така и религия, една духовна форма, която беше остракирана, изгонена от училище от предишния бездуховен режим на комунистическия материализъм-атеизъм, донесъл страшни и незаздравяващи духовни рани и поражения в душата и на нацията ни, и на човеците поотделно. Нима Вие, г-н Министър, с поведението си признавате, че сте на страната на враговете на духовността – в безпощадната война на българската държава против духовността, водена вече толкова десетилетия?! Като отговорни за бъдещето на нацията ни граждани настояваме тази недомислена и безотговорна политика на държавата и на Министерството в образователната и духовната сфера да бъде спряна. Пораженията върху душите на младите на едно позитивистично ориентирано, сиреч едностранчиво, едноизмерно образование, при което науката е възведена на най-висок пиедестал и се изучава в хипертрофирана, господстваща форма, именно под формата на ужасен диктат, на пълна хегемония на позитивното научно знание върху съзнанията отдавна се осъзнаха; противотежест на тази гибелна и по същество безчовечна тенденция в културата с оглед постигане на разумния баланс е изучаването на различните духовни форми, на философия, на различните видове изкуства, на религия не на последно място. Образованието е съставка на културата, която не бива да бъде лишавана от духовната си съставка. Образователната система, построена по позитивистичния канон, бълва дефектен продукт, именно същества с деформирано, ощетено съзнание, които обозначаваме с израза "коне с капаци"; образователната ни система трябва да престане да е фабрика за безличия, за духовно

непълноценни индивиди. Защото ако такъв един поврат към духовното не бъде направен, то тогава наистина е застрашено най-важното, с което разполагаме и за което следва да милеем най-много: нашата човечност. Крайно време е безчовечната и свободоненавистническа командно-административна система на българското държавно образование, нанесла толкова страшни рани в духовността на нацията ни, да бъде сломена, нейният непоносим терор върху душите на младите следва да бъде прекратен. Г-н Министър, нима не ви идва в ума простичката мисъл, че е крайно време българското образование да бъде демократизирано? От тази гледна точка не мислите ли, че това какво следва да учат нашите деца не трябва да бъде решавано от изнемогващите от скука министерски бюрократи, а следва да бъде решавано непосредствено от самите учещи, от учениците, в сътрудничество с техните учители и родители? Нямате ли чувството, драги г-н Министър, че продължавате по инерция да служите на едни пагубни стереотипи за образование, които доказано са вредни за духовното здраве на нацията ни? Ще намерите ли смелостта да се противопоставите на диктата върху българското образование, упражняван от толкова арогантната министерска бюрокрация? Ще очакваме да ни отговорите на това писмо по начин, който да покаже, че сте се вслушали в нашите предупреждения, в нашия апел за проявяване на благоразумие. Като български граждани не сме съгласни българската държава и нейните органи и служители да работят най-активно против коренните интереси не само на младите, но и на нацията ни като цяло. Ние това нещо няма да ви го позволим, бъдете сигурни! 7 ноември 2015 г. ПОДПИСАЛИ: 1. Ангел Ив. Грънчаров 2. Райчо Кр. Радев 3. Феодор Иливанов 4. Томи Томев 5. Владимир Петков-Трашов 6. Мария Василева 7. Елка Кичева 8. Рени Нед 9. Анка Маринова 10. Мартин Дерменджиев 11. Росица Йорданова-Стаматковска (Моля ония, които желаят да се присъединят към това писмо, да си дадат имената в коментарите към тази публикация. Писмото ще бъде изпратено на МОН в понеделник сутринта, дотогава може да събираме подписи.)

Ако някой иска да се присъедини към протестното писмо до МОН, сега е моментът понеделник, 9 ноември 2015 г.

Само трима граждани (!) подписаха това писмо до г-н Министъра на образованието и науката (виж: Протестно писмо до министър Танев по повод застрелването на философията, против изваждането й от учебните планове), с което протестираме срещу премахването или орязването на часовете по философия в гимназиите. Днес в ранния следобед ще изпратим писмото до МОН. Ако някой иска да се присъедини към него, сега е моментът...

Министърът на образованието изпадна в състояние на дълбок размисъл и на съпровождащо го не по-малко задълбочено мълчание неделя, 8 ноември 2015 г.

Интересна полемика с участието на самия министър на образованието и науката се започна на едно място във фейсбук, ето до момента какво е положението в нея, министърът сякаш изпадна в състояние на дълбок размисъл и на съпровождащо го не по-малко задълбочено мълчание: Julian Popov: И ако отпадне? Работа на министерството ли е да определя всяко стихотворение, което да се учи в училище? Явор Ганчев: Не само всяко стихотворение, но и кога ще се учи – дали в трети, или в четвърти. Задължително от всички, защото иначе каква ще е тая общообразователна подготовка? Това са изготвени от много експерти предложения. Щом ще е от експерти, при това много, и щом ще се обсъжда демократично, нали така, значи и може скок от прозореца да има в програмата, важно е да има консенсус в колко часа всички да скочат. Един въпрос остава отворен: като се скача, да се декламира ли Родна реч, или по-подходяща е някоя друга българска, формираща родолюбие класика? Не знам, не знам. Ще чакаме експертите да кажат и да обсъдим. Все пак не може всеки да прави каквото си иска, ако искаме да се съхраним като нация. Todor Tanev: Юлиане, споделям твоето мнение. Отговорът ми беше спрямо манипулацията на една телевизия, че министерството определя отпадането на това или онова.Това, което произтича от новия закон ни дава рамката за изпълнение. Стандартите са само предложение и всъщност дават възможност за избор на учителите и гъвкавост. Въздъжам се от писане на статуси, но поради чувствителността към манипулации по тези теми, реших да внеса яснота, че никой нищо не забранява и не налага. Явор Ганчев: Проф. Танев, моля да поясните какво означава, че стандартите са само предложение и в какво се изразява даването на гъвкавост и възможност за избор на учителите, както и че никой нищо не забранява и не налага, като имаме предвид, че – структурата на обучението (учебните планове) е еднаква за всички (еднакви предмети и еднакъв брой часове) и се определя от Вас чрез стандарт (чл.чл. 80(1) и 81(1) и (2)), и – съдържанието на обучението (учебните програми) се определят също от Вас чрез стандарт (чл.чл. 77(2) и (3) и 78(1)), следователно също ще е еднакво за всички, и – организацията на обучението се определя също от Вас чрез стандарта за организацията на дейностите в училищното образование (чл.чл. 101-103 и 116), и стандарта за оценяването на резултатите от обучението на учениците (чл.чл. 116, 119-121 и 123) – стандартите са дефинирани като "съвкупност от задължителни изисквания за резултатите в системата на предучилищното и училищното образование, както и за условията и процесите за тяхното постигане" (чл. 22 (1)) Благодаря за отделеното време! Ангел Грънчаров: Страхувам се, че проф. Танев отговаря само на хора, които са били министри, на обикновени граждани сякаш не отговаря ! :-) Стела Николова: Проф.Танев, не допускайте децата да са много натоварени.Въпреки, че ще се удължава учебната година, часовете им не намаляват.Не може в 5 клас да имат по 7 часа, това е убийствено.Материалът, който им се преподава не е разпределен правилно.На места се препуска, на други се дъвче едно и също.Губи се интереса им.Преценката, какво да влезе в програмата и как да се разпределя е много важна.Защо ние, "социалистическите" деца сме по-грамотни и знаещи от сегашните, макар те да ходят и на частни уроци, без които не могат да се представят добре на матурите?Това е убийствено за родителите, които нямат финансови възможности.На децата се налага да ходят на училище, а след него по нощите на уроци.

Пълна идиотщина е министърът и чиновниците от образователното ведомство да решават какво да учат учениците и кога да го учат

Министър Todor Tanev е написал следния текст на страницата си; публикувам неговия текст заедно с моя силно критична реплика щото наистина вече започна да ми писва от глупости; та значи министърът пише следното: Стихотворението "Родната реч" не е отпаднало от училищната програма. Експертите предлагат занапред то да се изучава в трети или в четвърти клас. Новият Закон за предучилищното и училищното образование създаде най-после възможност да започне пътят към нужни промени в съдържанието и структурата в цялата учебна програма. Това, разбира се, е дълъг процес, който може да доведе до резултат, ако за образованието мислим като общност и имаме търпението и усърдието заедно да извървим този път. Съгласно правилата, Министерството на образованието трябва да предостави за всеобщо обсъждане на своята официална страница изготвени от много експерти предложения за стандарти, а не крайни варианти. Те се създават поетапно по график, макар общата рамка да е изготвена преди това. По определени причини първо бяха изготвени плановете за 1 и 5 клас. Предстои да се публикуват и тези за 3-ти и 4-ти клас. А ето сега и моята реплика: Това е пълна идиотщина министърът и чиновниците от образователното министерство да решават какво да учат учениците и кога да го учат. Нима не усещате, нима не разбирате каква голяма идиотщина е това? Ако стихотворението "Родна реч" на Вазов е предвидено по закон или по инструкция от МОН да се учи в 4-ти клас, а някое дете го прочете докато е във втори клас, това дете за престъпник ли ще бъде обявено? Не трябва ли тогава да го вкарат в затвора или поне да го накажат – щото е нарушило министерските разпоредби? Аз не мога да разбера защо мълчат родителите, защо мълчат и учителите когато министерството продължава тия гаври – уж вече на "реформаторска", видите ли, основа? Какво да учат, какво искат да учат, какво трябва да учат следва да решават учещите – ония, които се занимават непосредствено с дейността, наречена учене! Толкова е просто това, как е възможно да не се разбира? Защото учещите са различни, един ученик има интерес към литературата, друг към математиката, трети към нещо друго, как е възможно всички да ги тикаме един и същ калъп? Не разбирате ли, че това е ужасно насилие над личността, игнориране на нейни основни права? Едни ще учат много, други малко, трети средно, който колкото иска да учи. То и сега е така, само дето заради прилаганото "планирано насилие" от страна на държавата на огромната част от учениците ученето е станало най-неприятното нещо на земята. Този резултат постигна "държавното планирано, т.е. социалистическо и единствено правилно образование". То отврати младите от ученето и от училището. И продължава да ги отвращава. Най-важната задача в българското образование сега е младите да почнат да надмогват отвращението си от ученето. И за това има един-единствен начин: като самите те почнат да решават какво да учат. Не министъра, не чиновниците от МОН, а учещите и техните учители сами трябва да решават това. Какво, уроди ли сме, та не разбираме тази проста истина, г-н реформаторски Министре?

Изгревът на Цариградско шосе в Пловдив и църква в град Раковски

ОЩЕ СНИМКИ

Можем ли да се научим да мислим и пишем творчески? – предстояща проява в клуб НЕЩОТО

Можем ли да се научим да мислим и пишем творчески? – по тази тема ще говоря в Клуб НЕЩОТО в Пловдив на 12 ноември, това е четвъртък. Заповядайте и вие на проявата – ако сте от Пловдив. Ако има желаещи, можем да сформираме група, която наистина да започне да се обучава в творческо мислене и писане, т.е. можем да проведем нещо като курс. Защо пък да не опитаме? А нищо не пречи да направим видеозапис на тази беседа заедно с дискусията, която ще я последва. И да излъчим записа по Пловдивската обществена телевизия, примерно. Или да го сложим в интернет да се види от повече хора. Ще видим какво ще направим. Намеренията ни обаче са съвсем чисти и дори благородни. В страната, в която толкова много хора изобщо мразят да мислят, ние ще се опитваме да се обучаваме не в какво да е, а в творческо мислене. Наглеци сме, нали така? Грешка никаква нямаме в това отношение...

Текстът на подписката до министъра Т. Танев, поставяща някои необходими въпроси около агонията в образователната система По повод на вчерашната публикация със заглавие Инициативна група от граждани събира подписи под искане г-н Министърът на образованието и науката да уволни директорката на ПГЕЕ-Пловдив се намериха граждани, които заявиха, че са готови да си дадат имената и подписите под една такава подписка или петиция до г-н Министърът на образованието и науката проф. Т.Танев. За момента нито един работещ в ПГЕЕ-Пловдив обаче, както и можеше да се очаква, не се е обадил да заяви, че е готов да стори същото, което означава, че никой не смее да си сложи "главата в торбата", т.е. моята теза за царящия в това училище страх от репресии от страна на авторитарната директорка се потвърждава бляскаво. (Както и всяка друга истина на този свят се потвърждава, истината даже на този свят, където много-много не се цени, въпреки това се потвърждава винаги изключително бляскаво!) Та значи тази сутрин ще опитам да подготвя, въпреки краткото време, с което разполагам, въпросната подписка и да я пусна, та да се подписват гражданите и данъкоплатците, които не са съгласни от техните пари директорката на ПГЕЕ-

Пловдив да плаща обезщетения, съдебни разходи, глоби, адвокатски хонорари и прочие за цяла една поредица от загубени съдебни дела.

Понеже се обадиха също така и граждани на други държави (примерно от Украйна), които са готови да подкрепят петицията до нашия министър, то мога тук да отбележа, че тяхната подкрепа е напълно възможна на основание една чисто човешка солидарност, един вид по общочовешки хуманни подбуди, казвам това, защото те в случая не могат да имат някакъв материален интерес (не са данъкоплатци на българската държава), но къде, моля ви се, е доказано, че материалното е по-значимо от идеалното, от духовното, от нравственото и пр.?! Ето примерния текст на петицията, да не бързам сега да я качвам на сайта за събиране на подписи, щото поради бързането може да станат грешки или да пропусна нещо важно. Слагам я тука, та който иска, да предложи добавки или корекции, да я ошлайфаме като текст, пък следобед или утре, живот и здраве да е само, ще я качим на сайта за събиране на подписи. Ето какво за момента разполагаме като текст: До проф. Тодор Танев, Министър на образованието и науката, София ОТВОРЕНА ПОДПИСКА, СЪДЪРЖАЩА НЯКОИ НЕОБХОДИМИ ВЪПРОСИ Уважаеми г-н Министър, Пишем Ви по един съвсем конкретен повод, която обаче добре олицетворява тежката, бихме си позволили да кажем катастрофалната ситуация в подведомствената ви сфера – особено в най-важното, в нравственото й измерение, щото това все пак е сфера на образованието, възпитанието, личностното и духовното израстване на младите, да не забравяме това. Ето за какво става дума. Директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка К.Анастасова (назначена на поста си през лятото на 2010 от тогавашния министър на образованието и науката Сергей Игнатов) за времето на своето паметно управление се прочу с това, че си има доста сериозни проблеми с правосъдието: много нейни решения и заповеди бяха обжалвани от жертвите на произвола й по съдебен ред и бяха отменени от съда. Тук няма да изброяваме колко и какви конкретни съдебни дела тя загуби или и на път да загуби, Вашето ведомство е добре информирано по тези случаи, въпреки че до този момент не е реагирало, кой знае защо, никак – с оглед да спомогне тази аномалия да бъде отстранена или поправена. Та в тази връзка ни се налага да Ви зададем следните необходими въпроси, с оглед да опитате да осмислите по-добре създалата се ситуация, с оглед да си изпълните най-сетне задълженията: 1.) Какво следва да направи МОН след като за кой ли път съдебната власт произнася осъдителна присъда или пък отменя неправилно решение на директорката на ПГЕЕ-Пловдив? 2.) Правомерно ли е разноските за обезщетения за нанесени неимуществени щети на жертвите, за глоби, за адвокатски възнаграждения и прочие за тази поредица от нескончаеми съдебни дела, заведени срещу директорката на ПГЕЕПловдив, да бъдат поемани от бюджета на училището, т.е. да бъдат плащани от нас, данъкоплатците? 3.) Не е ли по-естествено тия пари да ги плати от собствения си джоб самата съгрешила, самата ръководителка, която е известна най-вече с толкова многото погрешни решения, които след това съдът отменя като неправомерни, неправилни и незаконни? 4.) Какви организационни изводи възнамерява да си направи ръководството на МОН, което е назначило г-жа Анастасова на този отговорен пост, след като се стигна до тази ситуация съдът толкова често да отменя неправилно взети от нея решения? 5.) Дали ръководството на МОН все пак не е поне малко обезпокоено, че на тази база може да се направи логичния извод, че най-вероятно и много други решения на въпросната директорка, придържаща се към такъв анахроничен, авторитарен и волунтаристичен стил на ръководство, също са неправилни, също нанасят вреди на училището, нищо че не са били обжалвани по съдебен ред? 6.) При това положение готово ли е ръководството на МОН да продължи и занапред управленския директорски мандат на г-жа Анастасова, не е ли по-разумно той да бъде предсрочно прекратен? 7.) Правена ли е изобщо някаква атестация на г-жа Анастасова като директор, защо резултатите от нея не са публично огласени?

Като данъкоплатци настояваме тези изводи на МОН да бъдат публично огласени в най-скоро време. Също така държим да бъдат подобаващо наказани и длъжностните лица от РИО-Пловдив, които покровителстват въпросната ръководителка и не сториха нищо с оглед да спрат произвола й. Ние, гражданите, които сме силно обезпокоени от тази фрапантна история с ръководството на ПГЕЕ смятаме, че си изпълняваме своя човешки и граждански дълг като Ви задаваме тия важни и необходими по нашата преценка въпроси. Много държим да ни информирате за предприетото от ръководството на МОН по посока на решаване на визирания проблем - и то в най-скоро време. 10 ноември 2015 г. (Предлагам да изпратим подписката до МОН на тази все пак историческа дата, това има и известен символичен смисъл!) Този е текстът. Моля, давайте конкретни предложения за промени, добавки, редактиране и пр. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Бързам да не закъснея за работа, дано не съм направил някакво големи грешки, нямам време даже да прочета написаното.

Живеем в щастлива милиционерска държава, в която галениците на властта са тъкмо милиционерите – те такива си бяха и при комунизма, такива са и сега!

Справка: 883 лева е средното заплащане в обществения сектор, 1650 лв. в МВР и 851 лв. в частния сектор (данни на НСИ). Отделно, че не им се удържат от заплатите 29% процента осигуровки – защото ги плаща държавата. Отделно, че получават 120 лв. порцион. Отделно, че се возят безплатно в градския транспорт. Отделно, че всяка година задължително им се вдига заплатата за прослужено време. И срещу това какво получаваме?! Вени Гюрова; виж също и статията Пик или пук на „пуча“? с автор Д.Смилов Кратък мой коментар: Разбирам около протестите на полицайо-милиционерите, че средното заплащане в системата на МВР било 1650 в МВР. Тия дни аз съм щастлив, че след година и половина принудителна безработица (уволнен бях по политически причини от работата си като учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив) най-сетне получих "пълната си половин заплата", да, в началото на новата учебна година бях назначен на половин щат в едно училище; това също е една много фина репресия над мен, друга работа не се намери, аз кандидатствах на доста места в града Пловдив, за работа на цял щат, но бях дискриминиран по недопустим начин от директорите – за което вече има заведено дело в Комисията по защита от дискриминация! (Наказват ме другарите от системата на образованието най-вече защото съм "проклет човек", който не търпи безропотно безобразията, а се мъчи в рамките на абсурдната авторитарна система на образование все пак да си защищава правата – и достойнството дори!)

Та ви давам възможността да видите изображението на първия си паметен фиш, от който личи, че този месец (октомври) заплатата ми е... 280 лева, а щата – 308 лв., което е именно половинката на целия щат, един вид ако бях на цял щат, щях да получавам заплата от цели 608 лв., представяте ли си?!! Да, ама това е химера, тази учебна година ще трябва да живея някак със заплата, виждате, от толкова печалните 280 лв. А също съм на държавна служба, така да се рече, само дето съм от сферата на образованието. Полицаите недоволстват от заплатите си, а виждате толкова благородните учители с какви заплати се задоволяват – и си мълчат, горките, щото който като мен вземе много да говори, почват да го репресират, да го гонят, да го обявяват за враг, да го уволняват, да го тормозят и т.н. В системата на българското образование, пък и не само в нея, е в сила толкова значимата за живота ни поговорка "Преклонена глава сабя не я сече!". И още една поговорка е в сила: "Мълчанието е злато"! И ще си кажете: защо като ти е толкова унизителна заплатата казваш, че си толкова щастлив, ти урод ли си някакъв – или си мазохист? Казах го, защото в предишните месеци ми се наложи да живея без никакви доходи, с 0 лева доходи, да, това е именно нула, зеро, грешка няма! (Съпругата ми също беше в оня период безработна, също получаваше 0 лева доходи в летния период!) Който е живял някак месеци наред с 0 лв. доходи само той може да каже такива наистина глупави думи, че все пак е щастлив, щото е получил заплата от някакви си мизерни 280 лв. Само такъв човек може да ме разбере. Е, аз пък в тия паметни дни имам щастието да разбера как живеят българските пенсионери, щото повечето от тях, горките, вземат пенсии, които са дори и по-ниски от моята заплата! Живеем в една много щастлива социална държава, в която, забелязвате, грижите по доубиването на нацията са приоритет на управляващите. Също така живеем в една милиционерско-полицейска държава, в които галениците на властта са тъкмо милиционерите – те такива си бяха и при комунизма, такива са и сега! А пък учителите са, дето се казва, последната грижа на властта, образованието – също. Някой да е чул нещо за това какви са средствата за образование за следващата бюджетна година? Няма и да чуете. Никой не го интересува за образование. На учителите подхвърлиха някакъв фишек за някакви си там 70 лева (без удръжките), та те щели чисто, видите ли, да получат по цели 40 лева (както изчислиха колегите ми), а пък аз, щастливецът, понеже съм на половин щат, ще получа цели... 20 лева увеличение! Каква мизерия, какво ще кажете, а? Но пък за сметка на това каква горда и добре охранена милиция имаме, а, която ни пази ли пази!

Инициативна група от граждани събира подписи под искане г-н Министърът на образованието и науката да уволни директорката на ПГЕЕ-Пловдив четвъртък, 5 ноември 2015 г. Във връзка с произнесената от Пловдивски Районен съд ПРИСЪДА № 322 от 29.10.2015 година, с която директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова е призната за виновна в престъпното деяние "клевета" и е осъдена да плати солидна глоба на държавата и също така известна парична компенсация на тъжителя, именно на моя милост, ми се обадиха много хора, включително и колеги, работещи в училището. Поздравиха ме за постигнатия морален реванш, а също така и ми поставиха някои необходими въпроси. Примерно възникна, в хода на тия срещи и разговори, идеята всички ние, в качеството ни на граждани и данъкоплатци да направим нещо за да подсетим ръководните и отговорните длъжностни лица в Министерството на образованието и науката да си изпълнят задълженията, примерно като им зададем ето тези крайно належащи въпроси:

1.) Какво следва да направи МОН след като за кой ли път съдебната власт произнася осъдителна присъда или пък отменя неправилно решение на директорката на ПГЕЕ-Пловдив? 2.) Правомерно ли е разноските и адвокатските възнаграждения за тази поредица от нескончаеми съдебни дела, заведени срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив, да бъдат поемани от бюджета на училището, т.е. да бъдат плащани от нас, данъкоплатците? 3.) Не е ли по-естествено тия пари да ги плати от собствения си джоб самата съгрешила, самата ръководителка, която е известна най-вече с толкова многото погрешни решения, които след това съдът отменя като неправомерни, неправилни и незаконни? 4.) Какви организационни изводи възнамерява да си направи ръководството на МОН, което е назначило г-жа Анастасова на този отговорен пост, след като се стигна до тази ситуация съдът толкова често да отменя неправилно взети от нея решения? 5.) Дали ръководството на МОН все пак не е поне малко обезпокоено, че на тази база може да се направи логичния извод, че и много други решения на въпросната директорка, придържаща се към такъв анахроничен стил на ръководство, най-вероятно също са неправилни, също нанасят вреди на училището, нищо че не са били обжалвани по съдебен ред? 6.) При това положение готово ли е ръководството на МОН да продължи и занапред управленския директорски мандат на г-жа Анастасова, не е ли по-разумно той да бъде предсрочно прекратен? 7.) Правена ли е изобщо някаква атестация на г-жа Анастасова като директор, защо резултатите от нея не са публично огласени? Като данъкоплатци настояваме тези изводи на МОН да бъдат публично огласени в най-скоро време. Смятам (в единодушие с моите приятели от ПГЕЕ-Пловдив и с други граждани, обезпокоени от тази фрапантна история с ръководството на ПГЕЕ), че поне тия въпроси следва да бъдат зададени на ръководството на МОН и то в най-скоро време – и в подходящата за това форма. Понеже все някой трябва да свърши тази работа, ето, няма как, принуждавам се да я свърша аз. Затова моля гражданите, които смятат, че горните въпроси трябва да бъдат зададени в подходящата форма и то в най-скоро време на ръководството на МОН, иначе казано, на самия отговорен министър проф. Т.Танев, било под формата на петиция, било устно, под формата на среща, на аудиенция в МОН, било по някакъв друг начин, примерно чрез медиите, та значи моля гражданите, които подкрепят тази инициатива, да си дадат по-долу, където са коментарите, името и фамилията, което ще бъде знак, че са готови да подпишат такъв един документ до Министъра. Нека да опитаме да съставим нещо като подписка на инициативна група от граждани, която възнамерява да поиска от г-н Министъра оставката на директорката на ПГЕЕ-Пловдив. Напълно съзнавам, че работещи в ПГЕЕ-Пловдив не смеят да се подпишат под такава една петиция или под едно такова искане, защото ако някой дръзне да се подпише, това означава, че ще си има твърде много проблеми и главоболия, непременно ще му бъде отмъстено от авторитарната директорка. Добре зная, че по тази причина никой от работещите в ПГЕЕ-Пловдив няма да посмее да се подпише под такъв един документ; ако някой от тях иска да ме опровергае, т.е. да покаже, че смее да се подпише, ето, да заповяда, нека да се подпише; нищо не му пречи да се подпише, нали така? Ама все пак няма да се подпише – защо ли е така? :-) Но други граждани, дето не са под властта на въпросната директорка могат да се подпишат, всеки има право да се подпише, защо всички ние сме данъкоплатци, а с нашите пари г-жа директорката на ПГЕЕ-Пловдив плаща всички разноски за въпросните нескончаеми и многобройни съдебни дела. Ако искате за такива неща да бъдат прахосвани парите ви, моля, не се подписвайте, аз примерно не съм съгласен моите пари да бъдат потрошавани за съдебни и адвокатски разноски, правени от г-жа Анастасова. Толкова по този въпрос, хубав ден ви желая!

Под заглавие "Дневникът на учителя-бунтар" издавам пълния сборник на текстовете, от които се роди книгата със заглавие "Реформа на НЕобразованието"

Open publication – Free publishing Реших "суровия материал", от който правя книгата си със заглавие "Реформа на НЕобразованието", да го публикувам в блога си един вид като сборник от есета – и на този сборник дадох предизвикателното заглавие Дневникът на учителя-бунтар (с оглед поне да ядосам някои по-дребни души) и с подзаглавие "Как да освободим съзнанията си от догмите и от страха?". Причината да постъпя така е следната: кни-гата "Реформа на НЕобразованието" се очертава да бъде, предвид това, че я подготвям за хартиено, за книжно издание, някъде около една трета част от общия обем на въпросния "суров материал"; един вид два пъти повече текст ще отиде, така да се рече, "в боклука". Е, съжалих за предназначения за "изрязване" текст, реших да го спася, по тази именно причина и издавам настоящия сборник. Реших да го запазя, може пък един ден да стане интересен за някои хора. Така и ще се запази големият общ контекст, в който се роди книгата със заглавие "Реформа на НЕобразованието". Тя предстои да бъде издадена в хартиен формат в съвсем скоро време.

Получих следния отговор на мое писмо до МОН

С благодарност даже е това писмо, представяте ли си – МОН ми изказва благодарност за моята гражданска позиция, дали пък някой вълк не е умрял нейде горе в планината?

Все още можете да си поръчате новата книжка на списание ИДЕИ понеделник, 2 ноември 2015 г.

Тече интензивното разпращане на новата книжка на списание ИДЕИ до абонатите и до поръчалите си я... вие поръчахте ли си я? :-) В този брой има и оригинални текстове от Хусерл, Сартр, У. Джеймс, Мамардашвили... 152 страници само за 5 лв.

Предговорът на подготвяната за печат нова книга със заглавие "Реформа на НЕобразованието" неделя, 1 ноември 2015 г. Кратък предговор Тази книга е писана през август, септември, октомври 2015 година. Тя има особен стил – репортажно-публицистичен, като при това трябва да се отбележи, че е писана от философ, т.е. принадлежи на жанра на т.н. философска публицистика. Това обаче не означава, че авторът ни занимава с някакви отвлечени от живота и реалностите размишления за съвсем абстрактни, принципни, фундаментални неща или същности; напротив, точно обратното, тук имаме една неотделимо близка до живота и до конкретните реалности на образователната ни система философска публицистика. Авторът детайлно разглежда непосредствените дадености на съзнанието и на живота, анализът му прояснява съвсем конкретни жизнени ситуации – и едва на тази основа съсредоточава вниманието си към главния проблем: как, по какъв начин могат да бъдат решавани натрупалите се противоречия, кой е пътят за излизане от тях, какво конкретно трябва да правят образователните дейци, учителите, учениците, родителите също, та нещата лека-полека да си отидат на точното място. Иначе казано, това е книга, зовяща за незабавни промени, които при това следва да се правят „отдолу”, без да се чакат никакви указания и напътствия от висшестоящите ръководни власти. Затова може да се каже, че пред нас е книга, която е обърната предимно към жертвите на погрешно скроената образователна система у нас – една наистина анахронична, крайно абсурдна, ретроградна система, която при това се разминава със самата идея за това що е образование; и то дори не просто с нейното съвременно разбиране, а, бих си позволил да кажа, и с нейното извечно и изконно разбиране, с разбирането, което съществува от векове. Защото по начало всяко образование е нещо, което спомага за раждането на конкретния жив образ на една пълноценно развита и жизнеустойчива, иначе казано, адекватна на изискванията на самия живот човешка личност, с подобаващите за неговите предизвикателства качества и способности. Точно това днешното

българско образование съвсем не го прави, поради което е и определено като НЕобразование, схванато е като призрачен феномен, нямащ нищо общо със същинската идея за образование, със същината на образованието като такова.

Книгата ми е покана за пределно честен, открит и разгорещен разговор с всички, на които не е безразлично какво става в българските училища. Тя е продължение на един такъв разговор, който всъщност от години се води в блога ми, но намерението ми сега е да направя нужното този разговор да бъде поставен на подобаващата плоскост. Именно на действената, практически ориентираната плоскост, плоскостта на конкретното правене на промени, на работата, вдъхновявана от иновации, от непосредствени творчески актове, от всекидневно експериментиране, от опитване и от търсене – и то не само в сферата на съзнанието, но и най-вече в сферата на истински действителния живот, сферата на делата, постъпките, действията, деянията, постиженията. Освен че, разговаряйки, се променяме в най-съкровеното мисловно и идейно отношение, успоредно с това ще трябва да променяме личностите си в измерението на своите практически подходи, на своя непосредствен живот, на своите практически изяви, т.е. налага се да започнем да изявяваме по съвършено нов начин личностите си. И ще трябва също така да допринасяме за пораждането на съвършено нов тип отношения помежду ни. Промяната започва винаги с промяна на идеите, а на тази база, след като в съзнанията ни се е запалила искрата на новото, то това неумолимо ще доведе до лумването на огъня на истинската промяна, тази в живота, в съществуването ни. Убеден съм, че тази промяна, колкото и да е плашеща за някои хора, предстои съвсем скоро, тя вече тече, но мнозина даже не я забелязват – или не искат, пък и не могат да я забележат. Или дори имат неблагоразумието да й пречат, и то на най-първично, инстинктивно ниво. Но тия техни усилия, впрочем, са напразни – и са съвсем обречени. Имам предвид усилията на образователните бюрократи, намиращи се на властващи позиции – това е ретроградната сила, която всеки ден работи срещу същностния и коренен интерес на цялата нация. А нацията ни съдбовно се нуждае от коренна промяна в качествата на прословутия човешки „матр`ьял”. Този е смисълът на всяка същностна реформа в образователната сфера: да се освободи човешкият фактор, младите хора да получат нужните им условия да разгърнат потенциала си, да развият качествата си – с оглед да отговорят на предизвикателствата на времето, в което живеем. Толкова. Ще добавя само това, че книгата ми има два варианта: пълен и кратък. Първият е издаден само онлайн. Краткото издание пък ще бъде издадено и в хартия; кратко е по понятни причини – да е удобно за ползване и да е поикономично; никой не обича дебелите, многословни и тежки книги. Приятно четене на всички, които ще държат в ръцете си тази книга – или ще я разлистват на компютъра си! Желая ви да имате полза от написаното в нея, от смисъла, който тя ще ви даде. Книгата ми се надява да бъде малък подтик към промяната, но всичко останало вече си зависи единствено от вас самите.

1 ноември 2015 г. Пловдив, Авторът

Нещо като "открит урок" в моето "селско училище", в което "размятам кръчоли" вече трети месец

Имам, дето се казва, "работа и на ушите", но все пак ще отделя малко време да напиша нещо в дневника си. По ония същите "лични въпроси", които обаче са свързани с основната за мен тема около ситуацията в българското образование и училище. От доста време се каня да пиша за разни случки и преживелици, свързани с битието ми на учител, но все не намирам време, щото други истории ме завъртяха. Но ето, днес е неделя, ще се постарая да наваксам и да кажа онова, което си заслужава все пак да бъде казано и особено написано. Ще започна оттук: по повод на осъдителната присъда за клевета, издадена от Районен съд в Пловдив над директорката на ПГЕЕ-Пловдив по заведеното от мен съдебно дяло си заслужава тук да приведа – като квинтесенция на един възхитителен, с извинение, морал – ето тия думи, що благоволи да ми напише една разгорещена фенка на упомената администраторка: Ще си плати глобата и толкоз, все едно е пресякла на червен светофар, а Грънчаров ще духа супата и ще мята кръчоли по селските училища. Какво ще кажете, а – какъв дантевски замах долавя тук опитното ухо, а? Грешка няма тая другарка, бравос! "Мята кръчоли" го е написала (вместо "крачоли"), но какво да правим, за некои по-напреднали хора и законите на правописа явно не важат, а какво остава пък за моралните и за останалите несъществени закони. Само упоменавам този факт, въздържам се от какъвто и да било коментар – та всеки сам да си прави надлежните изводи. А аз продължавам нататък, иска ми се да разкажа нещичко за прословутите "селски училища", в което, както е изрази тази другарка, напоследък "размятам кръчоли". Впрочем, училището, в което напоследък размятам "кръчоли", съвсем не е селско, щот Раковски е все пак град. Пък и аз самият не си падам прекалено много по градската интелигентска "изтънченост", по която се възторгва толкова много въпросната тъй правопишеща другарка, аз лично много обичам селската идилия, спокойствието, пасторалността на есенните природни пейзажи, да, за мен природното, натуралното е значително по-възхитително от толкова "културната" "градска" безцеремонна, с извинение, "ентелегентност", която без капчица смущение демонстрира все тази същата другарка, която ми пожелава да мятам още много години "кръчоли" из селските училища. Къде се намира едно училище, на село или в града, едва ли е от такова голямо значение, защото в училището са най-важни хората – предимно младите, учениците са най-важни, те правят училището, а не нещо друго. Не и, особено, адресите в техните лични карти. Но това, което наймного ми харесва тук, в "селското училище", в което работя напоследък, е следното: хората тук са значително понеопорочени, по-чисти са някак си, тук също така догмите на образователната система сякаш не действат така жестоко, поради което младите са се опазили от тяхното менгеме. И по тази причина са по-възприемчиви към новостите. Та работата ми тук върви, е, разбира се, има си съответните трудности, не е като да ги няма. Ще опиша една типична ситуация, която мисля много говори и показва. Задавам тема по етика. Обяснил съм на учениците още от самото начало, че ние ще се опитваме да изучаваме етиката не просто като "система от знания" или "поучения" за "правилен живот", те теоретично или само научно, а ще се постараем да я възприемаме по съвършено друг начин: като изкуство на разумния, на достойния, на истински човешкия, на подобаващия за човека живот. Навсякъде учат етиката (и всичко друго, дори и същинската философия) като "свод от сведения" или "информации" за това или онова, е, ние няма да говорим ЗА етиката или ЗА философията, а ние просто ще опитваме да философстваме, при това намирайки се вътре във философията, ще се опитваме да правим практически своя собствен или личен "морален свят", своята собствена или лична моралност; този е смисълът на така наречената "Етика на достойнството", по която аз предлагам на моите ученици да се упражняваме: ще се усъвършенстваме в това толкова вдъх-

новяващо, ще преуспяваме в "изкуството да се живее", а няма само да се задоволяваме с това да знаем нещичко за това що е достойнство, що е пълноценен живот, що е свобода, не, нас това не ни задоволява, ние предпочитаме да сме свободни, а не само нещичко да поназнайваме за свободата, ние ще работим за постигане на свободата си, на достойнството си, но в изцяло практически план, ще освобождаваме собствените си съзнания, ще работим за това да се проникнем от тъй вдъхновяващата идея за достойнство, ще правим така, че тази идея да ни овладее цялостно, без остатък, да ни промени, да станем съвършено различни личности, в сравнение с това каквито сме били преди това, преди заниманията си с етика, с философия, с личностно развитие и пр. Нас съвсем не ни задоволява това, което ни предписва системата, а именно да поназвайваме нещичко за "тия неща", и то по един изцяло папагалски начин, не, нас това съвсем не ни задоволява – щото, вероятно, не сме толкова изтънчени "градски питомци", а щото сме, така да се рече, "селяни"! :-) Давам това разяснение и за г-жа инспекторката по философия, която още не може да вдене кое е именно онова ново, което предлага моята методология, моят подход в обучението по философия, въпреки че тия неща аз съм ги описал и представил в своите учебни помагала, които съм й подарил преди повече от 10-години, но тя явно от прекомерна заетост не е имала време да проучи и разбере. Както и да е, простете за отклонението, та значи задавам темата си по етика на учениците, дал съм им съответните разяснения, и сега те вече трябва да отговарят на ето такива едни шантави въпроси: Кой съм аз? Как съм? Какво правя? Как живея? Защо живея? На какво се надявам? Какво обичам? Какво харесвам? и т.н. Питам кой иска да каже до какви мисли са го навели тия въпроси, и в резултат, естествено, в класната стая настъпва... тишина. Учениците ме гледат със загадъчни погледи, а някои със нескривано съжаление. Какво му става на тоя учител? Странен тип, как може да ни поставя такива... глупави въпроси? Такива мисли чета в очите на повечето ученици. Тук-там обаче в очите на някои ученици заблестяват обаче съвсем други пламъчета. Но си личи, че те нямат решителност да поискат думата. За мен това нещо, блещенето на пламъчетата в нечии ученически очи, е главното. Щом доловя това блещукане, вече съм спокоен. Интересно е, че в Раковски сякаш по-често в очите на младите усещам такова заблещяване на въпросните пламъчета. Не зная защо е така. Примерно оня ден даже имах двама-три ученика, които не само че са превъзходно разбрали моята идея с търсенето на лични отговори на тия "коварни въпроси", но и дори ми дадоха сносни отговори, което е чудесно! Но, примерно, в един клас учениците мълчат, а пък някои дори се преструват, че не са ме чули какво питам. И си приказват нещо там. Усмихват се. Провикват се. Един зевзек, ухилен до уши, ми отговаря, едва сдържайки се да не прихне, ето как: – Кой съм аз? – Ванчо от Раковски! – Как съм? – Ейляк! – Какво правя? – Хиля се! – Как живея? – Бива! – Защо живея? – Не знам! – На какво се надявам? – На нищо! – Какво обичам? – Котета, момичета! – Какво харесвам? – Срам ме е да кажа! Искате ли да кажа? Класът се залива от смях! Учителят порядъчно е подигран с тия свои смехотворни въпроси. От които се възмущава даже инспекторката по философия в Пловдив. Смее се и отец Артур, полският францискански монах от близкия манастир, който пак дойде в мой час, той често обича да влиза в моите часове, ей-така, сякаш е нещо като ученик, сяда най-отзад и само слуша. Интересно е да отбележа, че за 32 години преподавателска кариера в моите часове нито веднъж, повтарям, нито веднъж не е пожелал да влезе родител на някой от учениците ми, т.е. общо взето българин комай нито веднъж не е пожелал да влезе в мой час, да се поинтересува с какво се занимаваме, но ето, отец Артур, полски католически духовник, веднъж влезе, пък изглежда му хареса, и оттогава доста пъти е влизал в моите часове. Което за мен е страхотен комплимент. Явно такива учители като мен, дето у нас ги уволняват, провъзгласяват ги официално за "пълни некадърници" или за "изцяло негоден да бъде учител", такива като мен значи са интересни за човек, идващ от Европа, интересни сме като учители за един европеец, европейци такива като нас изглежда могат да ни оценят, но тук у нас ний изобщо за никой изглежда не сме интересни. Както и да е, отец Артур също се смее, но си личи, че нещо напира у него, иска нещо да каже, и след като вижда, че на моите подпитвания и подхвърляния никой от учениците не откликва, в един момент отец Артур не се сдържа, вдига ръка и казва: – Господине, искам нещо да кажа! (Отец Артур говори много добре български език, но с полски акцент, което прави думите му изключително мелодични.) Как, господине – обръщайки се към мен, пита отец Артур – се нарича мястото, където живеят свиньие? (Пиша думата горе-долу така, както я произнесе отец Артур.) - Ами нарича се свинарник или кочина – отвръщам аз. - Да, свиньиарник, да, добре! (Думата "кочина" явно не го впечатлява, щото е чужденец и не може да схване иносказателния й смисъл.) Знаете ли, ученици – продължава отец Артур – моят дядо в Полша се занимава с отглеждане на свиньие, има си свиньиарник. Но Полша е в Европейския съюз и често свиньиарника му го проверяват за чистота. И знаете

ли какво установих като идвам в училище? Често забелязвам, че на моя дядо свиньиарника в Полша е много по-чист от... вашето училище, в което често сте заринати в боклуци! Аз съм чужденец, поляк, казвам ви какво установяват моите очи на чужденец: в училището е по-мръсно от свиньиарника на моя дядо в Полша, полските свиньие живеят в по-чисти условия от вас. Какво ще кажете за това мое наблюдение? Учениците се умълчават и се замислят. Аз също се замислям. Улавям се и мисля за това, че отец Артур явно не е виждал истинска българска мръсотия, щото училището в Раковски е доста чисто, но ето, него това го е впечатлило. Ах, каква превъзходна мръсотия имаме у нас, в България, на други места, в други училища!!! Учениците мълчат и мислят. Аз ги подканям: – Това, което казва отец Артур, е много интересно: той с очите си на чужденец е видял нещо, което ние съвсем не забелязваме, щото сме привикнали: по-зле сме от полските свине в това отношение, по отношение на чистотата. Кой съм аз? – интересно, защо на някой не му хрумна да отвърне: аз съм човек?! Неслучайно никой не се сети да каже това, което би следвало да е най-близко. Да не би да излезе, че ние подсъзнателно не сме сигурни дали сме човеци? А може би сме... свине? Отец Артур се усмихва и също става да подпитва учениците, да ги насърчи да се замислят. Не откликват. Имам чувството, че някои от тях даже сякаш са се обидили на сравнението, което той отправи, тази дума "свиньие", която той толкова пъти повтори съвсем умишлено, изглежда е "наранила" нечии по-чувствителни души. Нека малко да ги заболи. За да смекча болката им, аз разказвам ето каква история: – Преди няколко години един учител в училището, в което работех тогава, беше се изпуснал да нарече учениците си "говеда". И те се бяха обидили на тази дума. Е, казал: "Държите се сякаш не сте човеци, а... говеда!", а някои, които имат по-чувствителни души, се бяха оплакали "там, където трябва". Наказаха, доколкото си спомням, този учител с "мъмрене" заради обидната дума. Но ето, оказва се, това, че уж приличаме външно на човеци съвсем не ни прави такива, напълно възможно е някои да дегенерират и без да усетят да се превърнат било в говеда, било в свине, било в нещо друго. Човек може да бъде всичко, което пожелае, не е ли така? Вие виждали ли сте човек със свинско поведение? Защо толкова се обидихте на тия думи? Отец Артур просто ви помогна да видите нещата по по-различен ъгъл. Казвам това, и отец Артур пак иска думата, понеже учениците все повече се замислят; казва ето какво, което е още по-провокиращо: – Аз съм поляк, мога още сега да се махна от България. Много хора, които идват в манастира, ми казват: какво правиш тука, махни се от тази страна! Иди на друго място. Аз мога да ида да живея в цял свят, в която си искам страна. И съм живял в много страни. Искам обаче да живея в България, щом Бог ме е изпратил тук. Утре да поискам мога да отида да живея в Ню Йорк, примерно. Но има нещо в България, което не е както трябва да бъде. Ще ви кажа какво ми каза един приятел, който е турчин, живее в Истанбул, той е много богат човек при това. Веднъж ми каза следното: българите явно сами не могат да се управляват и да си устроят сами живота; май изглежда е нужно ние, турците, отново да дойдем и отново да поемем работите тука в свои ръце, та да оправим България – както някога е било. Какво ще кажете за тия думи но този човек? – пита отец Артур, не давайки си сметка, предполагам, каква дълбока рана в българската душа докосват тия негови думи. Учениците гледат като втрещени. Турците да се върнат отново и да ни станат пак господари, те отново да ни оправят и управляват – щото ние сами не можем да се оправим! Предчувствайки събирането на енергия за един превъзходен скандал, аз вземам думата и казвам ето какво, с намерение хем да сипя масълце в огъня, хем да отклоня атаката от немощната фигура на отец Артур, който дръзна да каже тая толкова жестока за българската душа истина; та казвам ето какво: – А аз пък знаете ли какво си помислих като чух думите, които е казал този турчин: ако, да допуснем, турците пак дойдат и отново ни станат господари, и поемат положението у нас с твърда ръка, имам чувството, че голяма част от българите, дето сега се пъчат, че били големи патриоти, първи ще клекнат на колене и ще почнат да им целуват ръцете, и да благославят господарите си – щото тоя човешки тип има постоянна нужда от това да има на кого да се кланя! И такива са готови да се кланят на каквито и да са ни господарите – било турци, било руснаци, няма значение какви са, важното е да имаме господари, на които да се кланяме. Най-голямата беда на нас, българите, е че огромната част от народа ни съвсем не разбира какво е свобода, ето нещото, от което ние най-много се плашим, ето по тази причина сме и най-бедни в Европейския съюз. А знаем, че народите, които най-много обичат свободата и се ползват от нея, са и най-богати, и най-преуспели, и най-напреднали. Казвам това, отец Артур кима разбиращо с глава от стола си, с него превъзходно се разбираме. Щото и той е философ, има философско образование и има правата да бъде преподавател по философия. Двама философи, виждате ли, водим часовете в това наше "селско училище", в което съдбата ме прати "да размятам кръчоли". виждате колко много сме напреднали ний, дето обитаваме селските училища. Както и да е. Спирам дотук. Да спра, щото да не се поинтересуват от Инспектората, щото правим някакви нерегламентирани "открити уроци", отец Артур посещава часовете ми заради своя личен интерес, човекът ми се изповяда, че има нужда да общува по философски теми, та затова идвал в часовете ми. Да, ама е свещеник, монах, и при това – католик. Францисканец. Дали с това не нарушаваме някаква клауза на системата? Системата предписва народът, родителите и обществеността да изпитват пълно безразличие към случващото се в училищата ни, ето, народът, родителите и обществеността у нас изпитват точно такова пълно безразличие. Да, ама един монах, дошъл от Европа, поляк, е знае, че трябва всички да изпитваме пълно безразличие към случващото се в българските училища и ето, той самият идва в мои часове, слуша, много рядко се и изказва. Помага ми така, както никой друг не ми е помогнал. Даде ми кураж да издържа в новите условия, щото аз един път бях решил да се махам сам. Бяха ме ядосали едни циганета и аз бях решил да си вървя. Казах на отец Артур, който се случи наблизо. Той ми отвърна:

– Напълно Ви разбирам. (Отец Артур ми говори на Вие, както и аз към него се обръщам по този начин.) И аз също имам понякога тази мисъл в главата си: да бягам. Да се връщам в Полша. До оставя България. Да ида в друга страна. Но, господине, помислете: има и такива ученици, на които Вие сте необходим – и тях ли ще оставите? Какво те ще правят без Вас? За тях помислете. И аз разбрах и се постарах да издържа. Ето, мина трудния период, макар да си учител в съвременно училище всеки ден е едно изпитание. Е нещо като занимание с екстремен вид спорт, по думите на Д.Биков, руски поет, писател и телеводещ, който също така и учителства в едно московско училище. Ходя си аз на работа в "селското училище" в град Раковски вече трети месец. Блазе на другарките от ТЕТ-Ленин, които, по техните собствени думи, били "нямали никакви, повтарям, абсолютно никакви проблеми с учениците"! Блазе им! И директорката Анастасова на онова същото съдебно дяло, което тя загуби, благоволи да каже, че само Грънчаров бил имал проблеми в "нейното училище", другите учители съвсем били нямали никакви "съществени проблеми". Те имат "несъществени", аз пък предпочитам да имам "съществени" проблеми. Като философ за мен подобава да се движа все до същността. Хубав ден ви желая! Размятайте от утре и вие "кръчолите" си по пътищата на своя живот, бъдете също така с непресекващо ведро настроение, а днес идете да гласувате за кмет – ако още не сте си избрали такъв. Аз ставам след малко и отивам да гласувам. До скоро!

Утре върховният касационен съд ще разглежда съдебното дяло срещу моето уволнение от работа вторник, 17 ноември 2015 г.

Виж: СПРАВКИ ЗА РЕЗУЛТАТА

Започва нещо като училищна революция, предстои цялостна промяна на самата парадигма, на която служи образованието

Продължавам започнатия вчера текст, съдържащ моите предложения за радикална реформа в сферата на училищния живот (виж: Дойде време прокудената свобода триумфално да се завърне в училищата на България). Решен съм днес да завърша този текст и да го подготвя за печат, той ще излезе като извънреден брой на списанието за съвременно образование HUMANUS и като първа книжка на една популярна библиотечка (поредица), която възнамерявам да създам – с оглед тия предложения да стигнат до хората, за които са предназначени, най-вече до младите хора, до учениците, а също така и до техните учители и ученици. Казаното дотук в един принципен план е предостатъчно. Стигнах до момента, в която трябва да изложа своите предложения. Ето ги, ще обвържа представянето им с описание на сега съществуващата абсурдна ситуация, от която именно трябва да търсим разумен изход. Отива всеки ден младият човек, ученикът на училище и това, което му предстои да прави там е разписано, така да се рече, и по план, и по програма: заедно със своя клас той ще учи последователно различни учебни предмети, учебното време е разпределено в т.н. учебни часове, всеки по 45 или 40 минути. Ученикът е обречен да седи на чина със своя клас (съставен все от негови връстници), да изпълнява нарежданията на учителя, да пази тишина, да слуша, да изнемогва от скука. Той има все пак избор: или да влезе в час или "да избяга" от час – и да отиде, примерно, в съседното кафене; тогава ще му пишат "неизвинено отсъствие", което той ще извини било като си купи "извинителна бележка" от лекар (тарифата на тия бележки, твърдят, била или 0.50 лв., или 1.00 лев, има развит пазар на такива бележки), било като класният му ръководител му извини отсъствието (с писмено ходатайство на родителя). Все повече ученици бягат от часове, но учителите са принудени да им извиняват отсъствията. Мерките за дисциплинарни наказания за неизвинени отсъствия е публична тайна че не се изпълняват, примерно за 5 неизвинени отсъствия ученикът да бъде наказан с "мъмрене", за 10 – с "предупреждение за изключване", при 15 – с "изключване". Няма такова нещо, щото ако администрацията приложи тия мерки класовете ще останат без ученици. А мерките за натиск върху учениците, след като са били принудени да останат в час, са съвсем неефективни: голяма част от учениците в час изобщо не внимават в т.н. "учебен процес", занимават се с каквото им скимне (играят си със смартфоните и пр., което и забранено, но така поне мълчат и не пречат на другите да учат – и учителите са се примирили с тия неща), а много често "развалят обстановката", шумат, държат се "недисциплинирано", влизат в разпри с незнаещите как да им въздействат учители, правят различни простотии и т.н. Мисля, че картинката ви е пределно ясна, нали? И какво може да се прави в тази ситуация, какво може да се промени? Догматиката на административната система предписва: учителят трябва да умее да прави чудеса от "методически героизъм" с оглед да увлича младите в ученето, да ги вдъхновява, да бъде строг, да ги откаже от склонността да се разсейват; учениците трябва да бъдат принудени да изпълняват безпрекословно нарежданията на учителя, трябва да бъдат "прекършени" с оглед да се подчиняват, да станат подобни на дисциплинираните войници, които копнеят да изпълняват заповеди, включително и най-лудешките. В учебните зали общо тече безсмислен труд, и учители, и ученици, и администрация са принудени старателно да играят една игра, която може да се определи с израз, състоящ се от две думи: имитация на учене. Трябва да се преструваме, че работите все пак вървят, трябва да отчитаме постижения, документите трябва да са на висота: системата я избива в лудешки формализъм, на хартия всичко следва да изрядно и прекрасно. Цяла армия от бдителни инспектори-цербери дебнат за нарушения, системата я е избило в патологична мания-параноя да търси "грешници" и "престъпници"; залага се на страха от наказания, всички треперят от страх да не би да бъдеш обявен за "негоден", за "неблагонадежден" или за "враг". Учениците обаче почти изобщо от нищо вече не ги е страх, те се претръпнали, не се боят нито от двойки, нито от "мъмрене"; само дето учителите, горките, най-много ги е страх, поради което те се виждат принудени да стискат зъби - с оглед някак поне да оцелеят до пенсия. За никакво качество на образованието при тази наредба на нещата не може да става дума, тук най-важното е да се отчита дейност. Това, че все повече ученици завършват средно образование без дори да умеят да четат, да пишат, да разбират смисъла на текста и пр. – а какво означава пък да мислят творчески, самостоятелно, критично и пр.! – никого не безпокои, важното е да се заблуждаваме, че и ний, тъй да се рече, все пак имаме училища, т.е. децата ни са някъде, а не на улицата; нашите училища са мястото, където огромната част от младите привикват да си убиват времето, и то без никакъв смисъл. Да, младите в нашите училища привикват да пилеят ефективно най-ценния ресурс на човешкия живот – времето. И то си пилеят времето в най-интензивния и съдбовен период на живота

си – когато, така или иначе, си подготвят собственото бъдеще. Правете си сметка какво бъдеще си подготвят младите щом като в най-интензивния и съдбовен период на живота си се обучават най-вече на едно-единствено нещо: да си пилеят без полза времето. Правете си сметка какво бъдеще си подготвя една нация щом като допуска младите хора да си пропиляват най-ценните години от живота в безсмислените идиотщини на една по начало, в корена си сгрешена административнокомандна система, която служи единствено на изначалната деградация на човешкия фактор на това същото общество! С външен натиск, с принуда, със забрани, със "затягане на дисциплината" проблемите няма как да бъдат решени. А повече това положение не бива да бъде търпяно. Престъпление спрямо нацията е да се търпи такова едно печално и гибелно положение. Трябва да се правят коренни промени. Трябва да се посегна на непоклатими, един вид свещени догми. Трябва да се заложи на съвсем различни, ала работещи принципи. Трябва в така и създалата си ситуация да започнем да се държим разумно, а не лудешки или бесовски. С престъпното безразличие и примирение трябва да бъде свършено – завинаги! Моите предложения може да ви прозвучат лудешки: където глупостта е образец, там разумът е безумие. Да, прекалено глупаво и несъвременно е устроена въпросната административно-командна и директивна, т.е. плановосоциалистическа система на регулираното държавно образование. Дойде времето да се разделим завинаги и без жал с тази абсурдна и порочна система. Е, някои, ако искат, могат да си поплачат за нея, стига това да може да облекчи душите им. Въпросната система следва просто да бъде погребана – както се погребва безжизненият, разлагащ се труп. Който иска нека да си поплаче за непрежалимата, ала отдавна поминала се система. Щото гнусният й трупен мирис повече не се търпи. Ще предложа неща, които са съвсем прости, които са изцяло съобразени с изискванията на т.н. здрав разум; ако нещо е наистина разумно, то няма начин да не е и здраво. Не съм изобретил аз тия неща, те отдавна са изобретени и приложени. Не крия, аз съм привърженик на идеите на свободолюбивото, на демократичното образование и училище. Който иска, нека да се запознае с тия идеи като, примерно, си набави книгата на проф. Яков Хехт, носеща заглавието Демократичното образование. Преведена е на български тази книга. Срамота е особено да сте човек, занимаващ се с образование, примерно учител и да не сте чели тази книга. Между другото, за куриоз, ще кажа и това: преди няколко години, когато книгата на проф. Хехт излезе от печат на няколко пъти организирах нейното обсъждане в рамките на създадения от мен Дискусионен клуб в ПГЕЕ-Пловдив; бях набавил няколко екземпляра от тази книга, които предложих на учителите с голяма отстъпка от цената; вземаха книгата, разлистваха я, но никой не пожела да си я закупи; тия екземпляри още си стоят непродадени в една торбичка в къщи! Както и да е, та мисълта ми е: у нас тия идеи за едно наистина демократично и свободолюбиво училище звучат, кой знае защо, съвсем лудешки. Скоро аз бях уволнен от тази гимназия (след като съм работил в нея като учител по философия и гражданско образование цели 14 години!) с умопомрачително-смехотвор-ните мотиви: "изцяло негоден за системата", "не става за учител", "абсолютно некадърен" и прочие. Трябва да се разделим с някои догми. Трябва да освободим съзнанието си от тяхната отрова. Да, робуването на догми, не съответстващи на духа на времето, в което живеем, е подобно на отрова. Страшно е действието на тия догми. Отказът от тях обаче е целебен, той ще излекува духа на ония, които са се поддали на въпросната отрова. Започвам да изброявам ония простички нововъведения, които са спасителни в така и създалата се и непоправима иначе идиотска ситуация. И първото, от което следва да тръгнем, е 1. Ученикът и учителят следва да заживеят в принципно-различна, т.е. съвсем човешка ситуация Тоест от обекти (на самонадеяната административно-държавна или министерска воля) те следва да станат просто субекти. Най-нормалното, най-естественото нещо на този свят е човекът от най-ранна възраст да бъде поставен в ситуацията да е пълноправен субект на своя собствен живот, на своето поведение, на съзнанието си, на всичко. (Е, някои права ще дойдат впоследствие, но това е също така най-естествено и непреодолимо.) Иначе казано, всичко, което младите правят в тази коренно променена ситуация, следва да е техен избор, да е избор на тяхната свободна воля. И какво означава това ли, в какво то се изразява ли? Ще ви кажа, ето в какво: Идва ученикът сутрин на училище и сам решава какво да прави, с какво да се занимава, какво да учи и пр. Кощунствено звучи, нали така? Да, зная че е така, но нищо, нека да се опитаме да осмислим какво то означава – и до какво ще доведе. Рисковано е, нали така? да, но трябва да почнем да привикваме и към това: Който не обича риска се страхува от свободата Се е отказал от свободата оня, който се страхува от риска – и не допуска никакви рискове. Към свободата младите ще привикнат само когато имат възможността да рискуват – та да стигнат в един момент дотам да поемат пълната отговорност за собствения си живот и бъдеще. Това трябва да е главната цел на едно ново, коренно променено образование: Индивидът следва да привикне към това да носи пълната отговорност за своите решения Може да прави всичко. Нека да се занимава с каквото иска, с това, което му е присърце! Какво от това, че няма да учи първи час математика, а втори - непременно български език? Защо пък да не е наопаки?! Нека да има възможността да учи този или онзи предмет само когато той е решил това! Или когато има желание и настроение да се отдаде на едно или на друго занимание. Нима не е най-естествено точно това? Можем ли да искаме младите да са подобни на машини или на

роботчета - да искат всички все едни и същи неща?! Глупава работа е това, нали? И кому, питам, е нужно това? Защо са отвратени младите от ученето в рамките на досегашната система ли? Ето заради това са отвратени. Щото По принуда не може да се учи или мисли, не стават така тия работи И под строй не може да се учи. Ученето е изцяло индивидуално занимание, за което се изискват някои необходими условия. Интелектуалните, умствените и духовните дейности не са механична работа, подобна на биченето на дъски или на фабрикуването на тухли. На конвейер не стават тия работи. Няма как да станат. Крайно време е това да го разберат всички. И най-вече чиновниците от Министерството на образованието и науката. И така, всеки ученик, Всеки млад човек в училище сам решава какво да прави, с какво да се занимава, какво и кога да учи Ще настъпи "пълна анархия", така ли? Ами че сега нима не забелязвате анархията? Към свободата си обаче ще трябва да вървим най-целеустремено. Иван, примерно, днес ще реши да се занимава, първо, с... фитнес в залата за физически упражнения. След това, да допуснем, ще реши да отиде в кабинета по история, където ще може да послуша и да участва в обсъждане, да речем, на злодеянията на комунизма в България – няма светът да отиде на поразия ако този същият Иван реши да участва точно в такова обсъждане. Иван може и да не желае да участва във въпросната дискусия и вместо това ще предпочете да се уедини в ъгъла на кабинета по история и да почете някаква историческа книга или списание. Нека, примерно, ако му стане интересна тази книга, да чете цели 3 часа, нима това ще му навреди с нещо?! След това, примерно, в един момент ще реши да иде до "училищното барче", където ще хапне и ще си поговори с приятели за каквото му душа иска. Могат тия приятели, да речем, да пожелаят да поиграят футбол на спортната площадка, моля, нека да си играят футбол колкото искат! Ще пропадне ли света, че група приятели от един-кое си училище са решили да играят футбол вместо да идат в предписания им час по математика? Предполагам, светът няма да пропадне по тази единствена причина. Нека да играят или да учат каквото си искат. Тяхна воля. Техен избор. Но тази "пълна анархия" има и позитивен смисъл, примерно този: формира се по незабележим начин нещо безценно, а именно т.н. 2. Личностен суверенитет – личността има пълна власт над собствения си живот, тя е негов господар Тази е думата, разгадаваща всички загадки. Личност, суверенитет, личностен суверенитет или, иначе казано: автономия на волята. Без тази автономия, без този суверенитет всичко се обезсмисля; благодарение на тях всичко си отива на точното място. Без избор няма не само свобода, но и каквото и да било отговорност – това уж го знаем, а все го забравяме. Ето защо точно на него трябва да заложим. Е, ще има някои дребни рискове: много млади хора, много ученици няма да знаят с какво да се занимават, няма да умеят да се ползват от свободата си. И, да допуснем, ще започнат да скучаят. Учителите трябва да им запълнят с нещо времето ли? Не става така. Всеки млад човек, всеки ученик ще си има ментор, учител, на когото има доверие, когото сам е избрал – и с когото често ще разговаря, ще обсъжда всички вълнуващи го въпроси. Е, с помощта на своя ментор Всеки млад човек сам ще си прави нещо като свой "индивидуален план" Да, план, проект или програма, както искате го наречете, която дума искате използвайте. Примерно ще реши да учи предимно математика, физика, химия – да допуснем, че точно тия науки го увличат. Да допуснем, че е решил да става инженер, ето, по тази причина е решил също така да отдава приоритет на тия науки. В един момент може да реши нещо друго. Ще си внесе корекции в своята програма. Човек се развива, има право и на погрешен избор, има право на грешки, нали така? Защото Животът не се поддава на програмиране, на планиране, на съзнателно регулиране "без остатък" На това нещо особено трябва да държим сметка. Същински кошмар ще стане животът ни ако се опитваме да го натикаме в "прокрустовото ложе" на разни разсъдъчни сметки, планове, кроежи. Животът си иска своето, а Животът по начало е това: свобода, търсене, копнеж по неведомото, непознатото, неизвестното Тия базисни и съдбовно важни неща младият човек трябва ги научи в училище, но не "на хартия", не "книжно", а практически, непосредствено в опита, чрез преживяването им, понеже са ги е правил сам, на свой избор и на своя отговорност. Това са най-важните неща, от които зависи всичко останало. Самосъзнание за свобода не се формира теоретично, а по жизнено достоверен и непосредствен начин, чрез опита, практически, именно в живота, благодарение на самото живеене или преживяване. От коя възраст на младите трябва да благоволим да им подарим свободата ли? Ами от най-ранна детска възраст, по моето разбиране следва да започне това. Този тип училища следва да са от най-ранна детска възраст, примерно от 4-5-6 години. Или от т.н. "детски ясли", където децата попадат обикновено след първата си годинка. Разбира се, не трябва да бъде игнорирано семейството. То също има огромно значение. Не може обаче, примерно, в началния курс у децата да бъде потиснато и притъпено чувството за свобода, пък после, примерно в 5-ти клас да им кажем изведнъж: ето, бъдете вече свободни, щото сте вече големи! Или да им кажем това едва в горния курс, след 9-ти клас. Не, както се учи истински плуването, същото е и с познанието, и с ученето, и с личностния растеж:

Колкото по-рано те хвърлят във "водата на свободата", толкова по-добре! По-добър плувец ще станеш, нали така? Не зная дали сте забелязали, но нещата, които сме научили обикновено сами и то в най-ранна възраст, те са най-важните, те са, така да се рече, фундаментално важни! Примерно ходенето. Или говоренето. Опазил Бог нашите деца да трябваше да проговарят в училище – или благодарение на училището! Как ги научават сами, без училище – ето тук е разгадаването на тайната на всички загадка. Ако много старателно почнем да учим малкото дете на ходене, рискуваме да му попречим да проходи. То само ще се научи. Предполагам по същия начин и рибата се учи да плува: без детски градини, ясли и прочие. Майките и бабите без да имат специални дипломи успяват все пак да научат бебетата да почнат да говорят - леле, как МОН е пропуснал това нещо, защо досега не са се сетили да организират университети, в които майките да бъдат обучавани как по-ефективно да учат децата си да проговорят?! И дипломи за това нещо трябва час по-скоро да се въведат! Непростимо е, другари, че сте оставили тук всичко на самотек! Бързо урегулирайте и тия неща! И така, темата е безкрайна, нека да се опитам да подведа, дето се казва, чертата: 3. Най-свещените догми, от които следва да се откажем без капчица жал Кои са тези толкова свещени догми ли? Ами вече нещата се очертаха, съобразно казаното дотук. Очертава се пълна училищна революция, цялостна промяна на самата парадигма, на която служи образованието. Съвършено друг ще бъде центърът, около който всичко ще започне да се върти. Да, ето го този център: Индивидът и неговата свобода, т.е. суверенната личност е ядрото, около което всичко започва да се върти Личността измества "всичко регулиращия мозъчен център" на плановото социалистическо държавно образование. Колкото да е тъжно това на някои, следва да се откажат от представата, че държавата е всичко, а пък индивидът – нищо. Истината е точно обратната: индивидът е всичко, а пък държавата следва да служи на индивида, сиреч, на гражданина. Младите са също граждани на тази наша злощастна държава и следва от най-ранна възраст да бъдат приучени да се ползват от всичките си права. Не държавата е наш господар, а ние сме господарят; ние, гражданите, не сме ничии слуги, напротив, наши слуги са тия, които все още смятаме за господари на живота ни, именно чиновниците от образователното ведомство, примерно. Или от КАТ. Или от данъчната администрация. Всички те, запомнете от мен, са наши слуги, а ние сме техните господари. Тази аномалия в представите и в живота ни, а именно, че чиновниците били наши господари, може да бъде отстранена по един-единствен начин: като възпитаме младите в демократичното училище на едно вярно, адекватно съзнание за свобода. На едно адекватно гражданско съзнание. Значи, повтарям, защото е прекалено важно: Крайно време е да се откажем от тази ужасно немодерна представа, че индивидът е нищо, а пък държавата била всичко Е, по тази причина нашият Иванчо от най-ранна възраст ще прави каквото си иска в училище, ще се забавлява ако иска, ще танцува, ще играе.. кючек или ръченица, ще рисува, ще пее, ща играе на гоненица в училищния двор, ще се залива от смях, няма разни злобни даскалици да му шъткат постоянно да мълчи, ще учи ако иска за Космоса, за човека, за живота, нека да се занимава с каквото му сърце иска наука, с колкото си иска "учебни часове" нека да бъде неговата програма, ако иска, да учи само едно-единствено нещо. Ако иска, нека да не учи нищо. Той обаче съвсем скоро ще разбере, че ще изостане страшно много ако нищо не учи. Животът решава по превъзходен начин ония противоречия, които разсъдъкът никога няма да реши. Затова се налага да благоволим да допуснем, че Стихията на живота нека да залее и да оживи, да върне живота в нашите училища Като, разбира се, не забравяме това, че животът за човека има смисъл само когато е свободен, не някак иначе. А ето сега и 4. Непрежалимите догми на административно-командната система на образование и, опази Боже, на възпитание, от които следва да се откажем без капчица жал: Отпада понятието "учебен клас" Да, вече няма да има класове, образувани по съвсем формалния възрастов принцип. Ще се образуват, съвсем спонтанно, какви ли не групи по интереси, в които могат да се присъединяват ученици на различна възраст, според избора си. Тия групи ще са динамични, постоянно ще възникват и затихват, ще се развалят, ще се пораждат нови и прочие. Гъвкавост се иска, а не формализъм, щото формализмът е враг на живота. Животът, повтарям, не търпи никакви разсъдъчни сметки и планове, не можем да надхитрим или да прецакаме живота, обикновено, ако се опитаме да го сторим, прецакваме единствено себе си. Отпадат тъй милите на всяко терористично-административно сърце звънци, вече няма да има и "учебни часове"!

А пък времето ще почне да тече както в живота ни. На вас със звънец ли ви напомнят да идете до кухнята да се нахраните? Е, на службата, предполагам, също не ви звъни тъй депресиращия звънец, или пък звъни?! Обикновено всеки сам гледа часовника си и си планира сам времето. Даже и някои по-разкрепостени работодатели, според спецификата на работата, допускат служителите им, за да работят по-ефектив-но, сами да планират кога да свършат дадена работа, а кога – някоя друга работа. Ако всичко ти е разписано по график, нима ще работиш по-ефективно и по-отдадено? А че звънците в училище са най-жесток диктатор това всеки го знае: тъкмо учениците се настроят в някой час за пълноценна дискусия и звънецът почва да бие и разваля цялата работа! Звънците тероризират младите така, както нищо друго. Е, ще спрем звънците, това можете ли да си го представите изобщо?! Дали ще настъпи краят на света като спрем звъненето на звънците в българските училища? Не вярвам да настъпи краят на целия свят от това, вие как мислите по този проблем? Няма да има повече и "текущи оценки", нито страх от изпитване всеки ден! Напротив, ученикът сам ще решава кога и как да се изяви. И това ще става в групата, съвсем свободно и непринудено. Нека да привикват младите съвсем свободно да изявяват личностите си. И ценните си качества. Умствени и всякакви други. Включително и нравствени. Ще имат огромен простор за това. Пространството на свободата ще бъде предостатъчно да се развиват и изявяват в каквито си искат посоки. 5. Ами какво ще стане с нашата "светая светих", именно дипломата, и от нея ли ще трябва да се откажем? Може да дойде ден и да няма дипломи, щото са важни качествата на личността, които могат да се проверят по какъвто си искате начин. И в днешно време листчето хартия, зад което обикновено не стои кой знае какви ценни качества, не е основният критерий, а е важна личността с нейните способности. Та хартийката, наречена диплома, не трябва да има толкова фундаментално значение. В днешните училища "учат" предимно за оценки и за да получат заветната хартийка, наречена диплома. Не учат де, ами обикновено предимно преписват – за да си получават въпросните оценки и дипломи. Защо да си кривим душите и да отричаме, че дипломи в днешните системи на българското образование – гимназиална и университетска – се получават предимно с преписване. Или с... подкупи. И това го има, защо да си кривим душите да отричаме и него?! Ще се изобрети начин как младите да удостоверяват знанията и способностите си, бъдете спокойни, няма страшно, и това ще бъде изнамерено! Дали ще има някакви строги изпитни комисии, пред които младият човек, искащ диплома, ще трябва да се яви и да удостовери какво може, дали ще има "матури", дали ще има нещо друго това ще се реши, няма страшно да не се реши. Ще трябва много да се помисли, разбира се. Трябва да се открие смисъла дали трябва да има дипломи. Щом има дипломи по цял свят, е, ще има и у нас. Ще ползваме чужд опит и ще открием най-доброто. На времето, във времената на класическа Гърция, най-добрият атестат бил следният: Мой учител беше Сократ, син на Софрониск, от дема Алопеки Да, казвал е това младият човек и това е била най-бляскавата атестация: кой ти е бил учителят! Името на учителя било най-бляскавата атестация и било съвсем достатъчно да го уважават този младеж. Платон, да речем, бил един от учениците на Сократ, това вече пък е предостатъчна атестация за неговия собствен учител! Значи, по тази логика, самите учители трябва да правят нужното за това щото тяхното име да започне да играе ролята на нещо много повече от диплома. Разбира се, че атестацията на един добър учител, неговите справедливи думи, неговата оценка имат значение, но найважното е това какво може, на какво е способен самият млад човек, самият ученик. Нашите дела, накрая, са най-важното доказателство колко ние самите струваме, а не някакви си там дипломи, титли и прочие. Когато акцентът падне върху това кой какво може или умее да прави – да мисли, да търси, да изследва, да работи целеустремено за да постигне нещо сериозно или голямо, за да подготви своя успех, просперитет и прочие! – тогава нещата ще си дойдат на точното място. Стив Джобс нали не е имал диплома – и какво от това, моля ви се?! И други велики и доказали се хора – в миналото и в нашата съвременност – са нямали дипломи от престижни университети, нещо повече, бягали са и от училищата, оставали са без образование, пардон, без диплома, но какво от това?! Аз не допуснах училището да навреди на моето образование – това Марк Твен ли го беше казал или някой друг че не помня вече? Спирам дотук, щото, признавам си, се изморих от писане. Още много може да се пише, но така или иначе главното все пак го казах. Успях да хвърля пореден камък в зловонното и застояло блато на българската образователна система Дали с този камък нещо в него ще се раздвижи? Едва ли. С един или два камъка, хвърлени в това застояло и гниещо блато нищо не може да се промени. Добре знам това, не мислете, че не го зная. Най-много някое бюрократично чудо-

вище, дето тъй уютно спи в гнусното блато, да се размърда и да ме перне, за пореден път, с опашката си по лицето. Но и това все пак е нещо, нали така? Колкото по-често се появяват някакви движения във въпросното блато, колкото по-често се появяват вълни в него, толкова по-вероятно е в него в един момент да почне да се настанява именно животът. На такава надежда се осланям. Ще пратя писмо до Министъра с тия мои поредни безполезни писания. Не съм утопист да мисля, че той ще се трогне или ще се замисли. Ще пиша, ще настоявам, ще провокирам, ще тормозя разни началства, дето така уютно спят зад масивните си бюра Нека да ме обявяват за какъвто си искат. Нека общността у нас да мълчи многозначително: побъркал се е тоя Грънчаров, моля ви се, пак е написал своите идиотщини, на които вече никой не обръща капчица внимание! Даже моите съмишленици най-старателно мълчат и гледат да не показват, че са прочели поредното ми писание. С такъв опасен и дори екстравагантен човек като мен никой не ще да си има каквато и да било работа. Знаете ли обаче на мен колко ми пука, че така старателно всички мълчат? Изобщо, ама изобщо не ми пука. Аз да си правя своето, да правя каквото съм длъжен – пък да става каквото ще Хубав ден ви желая! Днес е неделя, почивен ден, ден за размисъл. Един човек да се е позамислил на моето поредно обречено писание пак е голям успех. Ето на това се надявам. Един човек поне да го е прочел и да се е замислил е все нещо. Аз се чувствам подобно на... рибар. Хвърлям си своите "въдици", нямам кой знае колко богат улов, но все някоя "рибка" се хваща в "мрежите" ми. Толкова. Станете и вие, ако искате, "рибари"... каквито си искате станете. Аз на стари години се видях принуден да стана нещо като "рибар"...

Център за развитие на личността HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качество на живот? Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на стреса. Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана консултация, нека да пише на angeligdb@abv.bg