Uchilishte po svoboda 2 by Ангел Грънчаров

ЧАСТ 2

Ангел Грънчаров

УЧИЛИЩЕ ПО СВОБОДА Моята борба за непосредствено и практическо РЕАЛНО ДЕМОКРАТИЗИРАНЕ на отношенията в нашата училищна общност ЧАСТ 2

(Документално изследване, базиращо се единствено на фактите от живота)

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора.

ISBN © Ангел Грънчаров © Издателство ПРОПЕЛЕР 2017 г. 2

СЪДЪРЖАНИЕ: Дойде време прокудената свобода триумфално да се завърне в училищата на България………………..5 "Забавленията" ни, прочее, са хубав предлог да безделничим колкото си искаме…………………………..9 Искам да дам пример, че и в абсурдните наши условия е възможно да се държиш като достоен човек и гражданин……………………………………………………………………………………………………………..….10 Ние, свободните хора, хората, които не сме се отказали от свободата си, сме решаващият фактор ….11 В какъв смисъл образованието ще спаси света – и човека………………………………………………….….12 Да се научим да провеждаме пълноценен диалог между различните вярвания, религии, учения, поколения, етноси, култури, човешки общности………………………………………………………………………..13 Превърнали ли сме се в роби на греха, даваме ли си сметка за тиранията на плътта и на порока?.......15 Дали и мен не ме опраскаха по нареждане отгоре?......................................................................................18 Наистина, кое трябва да има приоритет – свободата или сигурността?.....................................................18 Идея и инициатива за принципно различен начин за организация на учебното време в училище……...19 Свободата е абсолютна ценност, тя ражда смисъла на човешкото съществуване………………………...20 "Забавленията" ни, прочее, са хубав предлог да безделничим колкото си искаме………………………...21 Утре излиза от печат тази книжка, приемаме поръчки за хартиеното й издание………………………..….22 Най-сигурното нещо на този свят е все пак свободата (и демокрацията), а най-несигурното и найопасното си остава тиранията!........................................................................................................................23 Моите сутрешни мисли и истории, свързани с възпитанието на младите чрез... изкуство – и с печалната ситуация в сферата на медиите…………………………………………………………………………………...…23 Запретвам ръкави да работя по нова тема……………………………………………………………………...…26 Отново за безпътицата на министерските "реформатори" на образованието…………………………...….28 Имаме ли нужда от философия, можем ли да живеем без философия, трябва ли философията да бъде изгонена от българското образование?..........................................................................................................28 МОН твърдо застана на страната на простащината в нейната нестихваща битка с философията, с мисленето, с културата, с духовността…………………………………………………………………………………..30 Протестно писмо до Министъра по повод предвиденото скопяване откъм духовност на българското образование…………………………………………………………………………………………………………...…31 Моя кратичка реплика до г-н Министъра на образованието и науката, отправена във Фейсбук………....32 Спечелих съдебното дяло против моето уволнение и във Върховния касационен съд!...........................32 Ястреб на войната ли да бъда – или да стана мек, да стана нещо като гълъбче на мира – възможна ли е при мен такава мутация?..............................................................................................................................33 Раждането на една мисъл е велико тайнство и затова трябва да уважаваме собствените си мисли…..34 Да, оказва се, за моя изненада, че понякога има правосъдие дори и у нас: връщам се "на бял кон" в ТЕТ "Ленин"!......................................................................................................................................................35 Нравствените неща, съвсем не са за подценяване, драги ми господин образователни министре!.........36 Неучастието в спорове според Солон е престъпление………………………………………………………….37 Голяма работа, че някоя си там луда глава си била счупила главата – важното е промяна и прогрес да има, а, какво ще кажете по този въпрос?.......................................................................................................37 Нашето образование учи децата да проституират с интелекта си………………………………………...…..39 Сайтът на международното многоезично научно-теоретично приложение на философското списание ИДЕИ……………………………………………………………………………………………………………………...40 Отчаян апел към проф. Танев: г-н Министър, моля Ви, нещо повече, настоявам: изпълнете си найсетне задълженията с дължимата смелост и отговорност!..........................................................................40 Аз не вярвам в моралното прераждане, за мен такива чудеса са невъзможни……………………………..42 Проект за гражданска подписка, свързана с тежката ситуация в ръководството на ПГЕЕ-Пловдив….…43 Какво ще се случи с България след като нямаме жизнено и съдбовно необходимата ни "критична маса" от свободомислещи и свободноживеещи индивиди?...................................................................................45 Крайно време е да почнем да ставаме модерни и разкрепостени в мисленето си хора!..........................46 Начало на кореспонденцията ми с нов мислещ млад човек, който ми постави интересни и важни за обсъждане въпроси………………………………………………………………………………………………...…..48 Нещо като конкурс на тема: кога ще прочета първата си книга!..................................................................49 3

Този е начинът: да не се мълчи, а да се говори и да се спори……………………………………………...….52 Моя милост в класната стая тия дни…………………………………………………………………………….…..53 Най-добрият начин за сближаване на позициите на враждуващите страни е диалогът, дебатът – при това пределно искрен, откровен, безпощадно честен……………………………………………………….…..54 Коледно интервю с Васко Кръпката за сп. HUMANUS: "Непослушните ще спасят света, на непослушните се крепи прогреса"………………………………………………………………………………………………..…57 Свободният човек, господарят на самия себе си е съхранил личността си по един начин: като не е допуснал да стане подвластен на тиранията на мнозинството……………………………………………….…..58 Денят на правдата голяма дойде!...................................................................................................................59 Изпратих следното писмено заявление до директорката на ПГЕЕ-Пловдив………………………………...60 Из предрожденственското тържество в училището, в което работя – и с което ми предстои да се разделям съвсем скоро, гимназията "Парчевич" в гр. Раковски……………………………………………………....61 Моята коледна картичка от учениците от ПГ "П.Парчевич" – гр. Раковски………………………………..….62 Защо трябва да бъдем мъже: в страна, в която повечето от мъжете се държат не като мъже, а като баби, просперитет и постижения не може да има!........................................................................................62 Е, ще продължа да се старая, доколкото ми стигат силите, да живея както подобава за философа…..63 Нека с делата, нека с живота си покажем, че сме достойни да бъдем верни ученици на Христос, нашия толкова добър, толкова човечен Бог!.............................................................................................................66 Разходка до и около Бачковския манастир…………………………………………………………………………66 Еретичните възгледи за образованието на Жак Асса и Иванка Топалова……………………………..…….67 Просто системата е прекалено фалшива и в една много фалшива система ако някой си свърши работата качествено, той много бързо изпъква…………………………………………………………………………69 Животът, наред със свободата и достойнството на личността, е мое най-първо и фундаментално жизнено верую…………………………………………………………………………………………………………...…..70 Две мисли, които си откраднах при днешното ми посещение в едно пловдивско образователновъзпитателно заведение………………………………………………………………………………………………74 Върху възгледите ни за „образованието”, публикувани в „HUMANUS”……………………………………..…75 Отговорът на РИО-Пловдив по повод на мое писмено заявление, касаещо възстановяването ми на работа в ПГЕЕ-Пловдив…………………………………………………………………………………………….…76 Пак се усетих като жертва на административно опраскване, по тази причина съм длъжен да реагирам някак!.................................................................................................................................................................77 Молба за юридически съвет, отправям я към компетентните в областта на правото читатели на моя блог………………………………………………………………………………………………………………………..81 Старая се, доколкото ми стигат силите, да поддържам това толкова трудно за човека, философа и гражданина пълно единство между думи и дела………………………………………………………………….82 Информация за предстоящата Втора национална среща за свободно развитие на образованието в София……………………………………………………………………………………………………………..………83 Свободата е лично завоевание, не дар или подарък……………………………………………………….……84 Мое писмо до Е.Тодоров във връзка с часа на излъчване на предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров" по ПО-тв…………………………………………………………………………………………...….85 Бил съм приличал, представяте ли си, на сър Антъни Хопкинс – по-голям комплимент в живота си не бях получавал!..................................................................................................................................................86 Мъчно ми е за раздялата с моите нови приятели от ПГ "П.Парчевич" в Раковски ………………..……….88

Дойде време прокудената свобода триумфално да се завърне в училищата на България

Ще продължа изложението си, започнато с ето този кратък текст: Идея и инициатива за принципно различен начин за организация на учебното време в училище. Ще разширя аспекта, в който ще се развие моята теза, същевременно ще се постарая да придам подходящата форма на това свое изложение. Ще се обърна към ония, които се надявам, че могат да се ентусиазират от предложението ми за коренна промяна на въпросната организация на живота в училищните общности. Това са най-вече младите хора, учениците. На второ място учителите следва, по моето дълбоко разбиране, да откликнат на предложената идея и инициатива. На трето място очаквам подкрепа от родителите, които следва да са найзагрижени (след самите ученици) от това образованието на техните деца да бъде качествено и съвременно. Не очаквам подкрепа за иновацията си, признавам, от страна на представители на образователната бюрокрация и от страна на директорското, на мениджърското съсловие, които са крепители на отчайващото статукво – и общо взето не правят друго освен да работят срещу коренните интереси и на младите хора, и на обществото, и на нацията, и на държавата, и на всичко останало. Но – длъжен съм да подчертая – е напълно възможно отделни авангардно мислещи представители на тази бюрокрация и на това директорско съсловие все пак да се отнесат с известно разбиране, да се надяваме, ще има и такива, щото ако няма, тогава работите у нас, очевидно, са съвсем опорочени. И така, без да се отклонявам повече, да се заема с писането на своя текст, като единствената ми грижа ще бъде да бъда пределно ясен, убедителен и лаконичен, съвсем кратко искам да изложа предложенията си. Всички знаем какво е ситуацията в момента, в условията на една агонизираща и прогнила отвсякъде ретроградна административно-командна и директивна образователна система, която не допуска, не търпи свободата. Системата ако изобщо работи, подобно на някаква повредена машина, работи на празни обороти, всички е фалшиво, безкрайно опорочено и изопачено, работите не вървят, учебният процес по начало е изцяло неефективен, младите не щат да учат, изнемогват от скука в часовете, неизразходваната по предназначение (за умствени, емоционални, творчески и други градивни активности) енергия се натрупва и подхранва страшно напрежение, което избива в разрушителни посоки, агресията вътре в недрата на системата е колосална, учителите и учениците се намират в състояние на някаква безумна война, изнервени са до крайна степен, отношенията им са външно-показни и лицемерни, учениците избиват на изпити предимно с преписване, системата в лицето на своите цербери (учители, директори) е заложила на непрекъснатия терор, на грубия натиск, но младите оказват решителен отпор, поради което, казахме, всички механизми на казармения строй, които в предишни времена може и да са имали някакъв позитивен резултат, в днешно време са блокирали, а пък най-ощетена, разбира се, е личността на младите, нашите училища са се превърнали, както съм писал безброй пъти, в нещо като фабрики за безличности, за безличия, системата развращава и деморализира всички в нея, тя изкривява съзнанията, нищо в нея не е на мястото си, по тази причина тя импулсира най-долните качества на "човешката природа" – и всичко това (да продължавам ли още?! – е страшно, понеже се случва в XXI-я век, във века на страхотен подем във всички области! А най-страшното е обаче нещо друго: най-страшно е пълното безразличие, с което ние, сякаш сме не човеци, а нещо като говеда, гледаме на случващото се пред очите ни! Ето това е най-страшното, вие да сте забелязали поредният министър на образованието и науката да си е загубил съня от непрекъснати тревоги? Не, няма такова нещо, напротив, министерстването им се отразява доста добре, ето, нашият министър вече си пусна и брада, та да има с какво да се занимава в скучните министерски следобеди, предполагам, че като си има брада, ще му се налага да я разчесва тази брада, ще си се снабди с подходящите гребенчета, ножички и прочие, една добре поддържана брада иска много грижи, ето, нашият министър вече има къде да приложи усърдността си, ще си вчесва и подрязва брадата! За сегашната ситуация няма смисъл повече да се пише. Писал съм много, изписах се, дето се казва. Сега трябва да търсим изход от създалото се безнадеждно положение. Едно е сигурното: работите така повече дълго време не могат да продължават. Потребни са промени. Липсва обаче воля за такива промени. Липсва и подобаващото съзнание. Включително и у заетите в тази сфера. Малодушието, примиреността триумфира, както е обичайно у нас. Мърморковци колкото щеш, но

хора, които да са си запретнали ръкавите и да правят нещо ново, да работят за някакви промени се броят на пръсти. Всичко седят благочинно и чакат. Какво ли толкова чакат? Чакат да се случи някакво чудо. Примерно, да започне да вали манна небесна, предполагам, с която да нахраним жадните си души. Е, чакаме новият закон да предизвика тъй дълго очаквания поврат към добро. Ще има да чакаме дълго де, то нещата с чакане не стават. Иска се работа. Искат се инициативи. Искат се идеи. Иска се ново съзнание и разбиране. Тия неща няма как да ни ги пришият бабаитите от Министерството и от Парламента. От нас, гражданите, от нас, дето сме във въпросната сфера на живота, а именно учениците, учителите, родителите и пр., зависи всичко. Ако ние самите продължим да чакаме разни чудеса, никаква промяна няма да има. Агонията ще продължи. Престъпление, пълна безотговорност спрямо собствената съдба е въпросното чакане, което е израз на това, че огромната човешка енергия, която може да осъществи промяната, е блокирала. Трябва много да се разговаря, да се мисли, да се експериментира – с оглед да се открият работещи решения на тежките проблеми. Няма друг начин да се открият подобни работещи решения. Ние всичко трябва да измислим и да сътворим. Повтарям, от нас самите зависи всичко. Нашата собствена съдба, нашето бъдеще, и като индивиди, и като нация, зависи от нас самите, и съдбата, и бъдещето ни са в собствените ни ръце. Страхът от промени трябва да бъде надмогнат. Това, с което сме свикнали, колкото и да е отчайващо, ни се вижда близко, а неизвестностите на новото плашат. Страхът от свободата обуславя страха от промени и от новости. Хората, които обичат свободата, изобщо не се плашат от промените, напротив, желаят ги. У нас е пълно с несвободни хора, с хора, които робуват на разни стереотипи. И си мислят, че дойде ли свободата, ще настъпи "пълна анархия". Нещо повече, те всичко лошо в този живот го свързват с въпросната тъй нежелана и опасна свобода. Да, свободата е страшно и опасно нещо, тя крие много рискове, тя ни поставя в неизвестни, непреживявани по-рано житейски ситуации, но само благодарение на нея е възможен какъвто и да било прогрес. И просперитетът ни и като индивиди, и като общност зависи от това доколко сме предани на предизвикателствата на свободния и на отговорния живот. Страхливците пред свободата нищо особено няма да постигнат, те се обричат на вечна мизерия, на беден и на недостоен живот. Сега взе ли да ви просветва истината за това защо ние, българите, сме най-бедната и най-нещастна, по собствените ни усещания, нация в Европейския съюз, пък и не само в него? Трябва да се разделим с куп коварни стереотипи и навици. Тия, които така са се привързали към своите стереотипи и и навици, че са станали нещо като техни роби, такива хора са неспособни на промяна и на ново отношение. Робското у себе си, склонността да робуваме на собствените си догми, стереотипи и навици трябва най-напред да победим. Към робското у себе си трябва да сме безпощадни. Нация от роби няма бъдеще. Нация от страхливци – също. Такива нации, повтарям, сами себе си осъждат на най-жалко, мизерно и недостойно бъдеще. Това дотук, да речем, е нещо като пролог към моето същинско изложение. Минавам към конкретиката. Ще отправя една поредица от предложения за нова, принципно различна организация на училищния живот, на живота в училищните общности. Всъщност, в нашите училища в днешно време няма живот, в тях вее гнилостния дъх на разложението и на мъртвината. Това, което ще предложа, има за цел да спомогне за възраждането на живота в тях. Непростим грях е живи и особено млади хора да бъдат принуждавани да служат не на живота, а на мъртвото, на онова, което е осъдено да умре, което няма перспектива да живее. За да се възроди животът в нашите училищни общности, за да се възвърне прокуденият живот у тях те трябва да бъдат оживени, сиреч, Нашите училища следва да станат живи, саморегулиращи се демократични общности Това е първият възлов момент. Не може едно общество да бъде демократично, т.е. здраво и жизнеустойчиво ако "градивната частица" на това общество, а именно индивидите, отделните човешки същества, не знаят що е това демокрация, не са привикнали да живеят в автентични демократични условия, чужд им е демократичният манталитет, безразлични сам им демократичните ценности, липсва им демократично съзнание, не ги вдъхновява идеята за свобода, чието непосредствено и живо въплъщение е функциониращата пълноценно демокрация. А човешкият фактор във всяко едно общество това е човешкият фактор, който се възпитава в съответните ценности именно в образователната, в училищната сфера. Не може една образователна система, основана на авторитарни принципи, едно система, която "кове" несвободни, несамостоятелни, безотговорни хора, едно система, която произвежда негоден за съвременните условия човешки "матр`ьял", да бъде основата за възникването и съществуването на едно пълноценно живеещо демократично общество, той фокус просто няма как да стане. Ако училищният живот у нас не бъде демократизиран в най-пълна степен и мяра, то ние никога, позволете ми да кажа и това, няма да станем наистина демократична държава. Не може една държава да е демократична ако "човешкият матр`ьял" в нея не знае що е демокрация, т.е. демокрацията, сиреч, свободното съзнание и поведение на отговорния човек му е изцяло чуждо или пък непознато, е нещо непреживяно. Лостът, благодарение на който може да се осъществи тъй потребната ни същностна промяна в образователната сфера, е един: Освобождаване на творческата и градивна енергия на младите А също и на техните наставници, на учителите; и енергията на учителите следва да бъде освободена. Как става това освобождаване е една лесна загадка: чрез практикуване на свобода, друг начин за това не е измислен. Просто младите и техните учители трябва, първо, да пожелаят да бъдат свободни, а на тази основа след това следва сами да извоюват свободата си. Появят ли се някъде силно искащи свободата си хора - тогава няма сила на този свят, която може да удържи порива им към свобода. Най-неудържимото нещо на този свят е този велик порив - тази страст към свободата и към свободния живот. Да, зная добре, това е нещо непознато за младите, те не са опитвали що е това свобода в истинския смисъл, е, ще се наложи да опитат този тъй съблазнителен и опасен неин плод: "забраненият плод" на въпросната свобода. Тук си

припомнете чудесния пример на нашия Прародител Адам. В историята на Адам е целия смисъл на тъй непонятната за несвободните хора загадка на свободата. Всичко, що е забранено, става много желано и съблазнително, нали така? У нас, в България, е станало така, че самата свобода е най-забраненото и нежелано нещо. Е, трябва да стане така, че колкото се може повече хора да пожелаят свободата си – и да започнат да я опитват, да я практикуват. То така става това чудо на неизвестната истинска свобода – чрез опитване, чрез пробване. Чрез практика, на дело. Чрез експериментиране. Чрез изследване. Свободата трябва да започнем да я опитваме и преживяваме. С всичките и коварства, опасности, изпитания, трудности, рискове. Да, тя, свободата, е "страшно и опасно нещо" (думи на великия Достоевски), но още по-страшно и опасно нещо е даром да се отказваме от нея. Щом си роден човек, щом искаш да бъдеш човек, следва да постигнеш свободата си. Щото без свобода, казахме, те чака жалко, мизерно, незавидно, унизително бъдеще. Младите хора в нашите училища години наред трябва да привикват към свободата, към свободния и отговорен живот в общности. В човешки общности. Да, но Свободата не се дава, тя се "взема" Да, свободата не е дар. Бог не дава на Адам този скъпоценен дар на човешката свобода а го поставя в ситуация, в която Адам сам да пожелае, да предпочете свободата си - въпреки рисковете на грозящото го Божие проклятие. Свободата е нещо проклето, но жизнено необходимо. Бог проклина Адам, осъжда го в пот на челото да изкарва своя хляб, земята да ражда само бодили и тръни и пр., няма го вече лесния живот, когато всичко ти се дава наготово, напротив, всички сам трябва да сътвориш, да създадеш, да произведеш. Адам, разбира се, не е знаел предварително каква участ си подготвя след като не изпълнява Божията заповед. А всъщност сам Бог, убеден съм, е желаел "експериментът Адам" да тръгне по той тежките пътища насвободата. Един друг Адам – кротък, изпълнителен, малодушен, покорен и пр. – едва ли е влизал в Божия замисъл. Ако беше така тогава Бог щеше просто да сложи един чип в главата на Адам – и тогава всичко щеше да се обезсмисли. Ценно е само онова, което сами сме създали, което сами сме избрали, което не се го направили по принуда, без избор: Отнемеш ли свободата на човека тогава всичко се обезсмисля и отива по дяволите – това е толкова просто, нима още не сте го разбрали? Е, очевидно в МОН не са го разбрали. И в Народното съзнание очевидно не го разбират. И в България мнозинството от хората очевидно не разбират тия толкова прости неща. Няма друго обяснение за толкова злата ни "историческа участ" да сме най-бедни и най-унизени, цял свят ни се чуди как е възможно да оцеляваме с толкова мизерни надници и заплати. Разгадаването на загадката е просто: ние за всичко сме си виновни, ние самите сме причината за всичките ни злочестини. Няма някакви врагове, които постоянно да ни объркват нашите български работи, ние просто сме погрешни, мислим погрешно, поради което и страдаме. И си плащаме цялата горчива цена. За всичко в този свят се плаща скъпо и прескъпо. Не можем да прецакаме, драги ми нашенски и родни български тарикати, самия живот, да, живота точно няма как да надхитрим. Всяко нещо си иска своето. А животът на човека няма никакъв смисъл без свобода. Сега разбирате ли защо работите в тази наша печална образователна система, основана на несвободата, на принудата, на външния контрол и натиск, работите хептен не вървят? Сега съзнавате ли, че на тази същата почва те никога няма как да провървят? Колкото и да ви е тъжно, другарки и другари бюрократи, парламентаристи, министри и прочие: дойде момента да се примирите с това, че Дойде време прокудената свобода триумфално да се завърне в училищата на България Да, това е много мъчна за преживяване и тъжна новина за мнозина, добре го съзнавам. Но ще трябва да се примирят. Това са изисквания на самото битие, на самия живот. Просто няма как другояче да се живее по човешки начин без свобода. Такъв начин просто не е измислен и не може да бъде измислен. Ние, българите (и руснаците, и арабите, да речем) няма как да изобретим нов абсурден начин да се живее щастливо без свобода: комунизмът, колкото и да ви е тъжно, се провали по всички линии в своя по начало обречен опит да създаде едно печално царство на тоталния терор над личността, основан на пълната забрана на всякаква свобода. Другари и другарки родни комуноиди, дето сами сте продукт на този печално провалил се експеримент на комунизма, време е да разберете, че с половинчатости от рода на "държавно регулираната свобода" просто няма как да се живее. Колкото по-скоро в демократично живеещите училищни общности на България се породи Тъй вдъхновяващото чувство и самосъзнание за свобода в душите на колкото се може повече млади хора, толкова по-скоро България ще тръгне по пътя на своето развитие към цялостен възход и просперитет. Тъй че духовният поврат, за който тук говоря, ще изиграе ролята на нещо като мощен мотор, който ще издърпа затъналата в толкова много непроходими иначе тресавища българска каруца. И други страни са преживявали подобен поврат тъкмо на основата на една нова философия и стратегия на образованието. От училищата тръгва всичко, така е устроен животът, ний трябва да престанем, повтарям, да се опитваме да прецакваме живота – щото така прецакваме единствено самите себе си. Няма да изобретим наново топлата вода или колелото, тия неща отдавна са изобретени и от нас се иска просто да ги приложим в живота си. И тъй, изводът е:

Повратът в живота ни ще започне с поврат, дълбока промяна в мисленето ни А тази промяна неминуемо ще задвижи и промяната в живота ни, това са двете страни на една и съща монета. Решавайки да почнем да живеем по нов начин, според нови начала на организация на живота ни, ние самите вече не сме същите; според това какъв начин на съществуване сме избрали, такива и ще станем ние самите. Щом десетилетия наред се опитваме да живеем по несвободен, по унизителен за човека начин, ето, получихме си заслуженото, най-бедни и недостойни сме станали, затънали сме в мизерия и в празни суетности. Но ако намерим сили в себе си да изберем достойния за човешки същества начин на съществуване, от този момент нататък ние вече не сме същите, на тази база ще променим и своето съзнание, и всичко останало. Има ли нужда още да ви убеждавам в Потребността от дълбока промяна, от същинска революция в мисленето и в избрания от нас на тази почва начин на живот Има ли още съмняващи се, че този поврат сме длъжни да го осъществим – щото иначе сме обречени? Е, и да има, ние на тях ще им покажем, че нашият прословут и пословичен български инат е крайно време на бъде сломен. И сега какви по-точно промени следва да направим непременно още от утре, разбира се, след съответните обсъждания и дебати? Прочее, трябва да заложим на точно това: Всички промени в живота на училищните общности следва да започнат след най-разгорещени дебати по найострите проблеми Да, този е начинът. Не да се мълчи, а да се разговаря за всички въпроси, дори и за най-проклетите и найковарните, един вид "нерешимите" въпроси. Демокрацията е това: разговаряне, свободни дебати между търсещите истината човешки същества, които не са си въобразили, че истината за тях, кой знае защо, е безразлична. Надявам се, вярвам, разбрахте, че С лъжи не може да се живее, истината обаче винаги е благодатна Но тази истина се ражда тъкмо в свободния дебат на заинтересовани в търсенето й хора. Не иначе, а само чрез диалог, чрез спорове, чрез разгорещени полемики между заинтересовани от намирането на истината по тежките проблеми хора. Свободолюбивите хора са и правдолюбиви хора, щото е казано: "Познайте истината, защото истината ще ви направи свободни" Ние още се опитваме да живеем с лъжи за себе си, за живота си, за бъдещето си, всичко обаче подлежи на проверка пред съда на разума. Ето, демокрацията ще започне когато привикнем към тази безпощадна откровеност на свободолюбивите и правдолюбиви хора. Към тия неща, в правдолюбие и свободолюбие се привиква само чрез практикуването им; в един момент ще почнем и да се пристрастяваме към тях. Този е пътят. Този е и начинът. Нямаме друг избор освен да почнем да живеем както подобава за човеци. Както е достойно за човеци. Всичко фалшиво и неистинско от живота си трябва да изхвърлим без никаква жал. Ето, на това основание ще се окаже, че т.н. "учебни часове" в рамките на това ново училище ще се превърнат в нещо като дискусионни клубове, а Дискусията ще стане форма на съществуване, около която ще се завърти училищния живот Ще ми се наложи да прекратя тук писането си, понеже хем се изморих, хем ми се налага пренастройка на съзнанието. В този маниер, както съм я подкарал, мога да продължа още много. Но засега е добре да спра дотук. Другият път ще започна от постигнатото, за да разкажа вече по-конкретно за промените, които предлагам. Те именно могат да са предпоставка за разгарянето на въпросните тъй душеспасителни и очистващи съзнанията ни дискусии. Аз нищо никому тук не ща да наложа. Напротив, предлагам неща, които са изключително провокативни и спорни, идеята ми е именно да предизвикам дискусии. И на тази основа вече всяка една конкретна училищна общност ще си изнамери решенията. Този е начинът, този е и пътят. Желая ви хубав ден! А аз излизам на разходка в тъй романтичния съботен предиобед. Ще си почина на свеж въздух. Направете и вие това. Ако искате послушайте съвета ми. До скоро! Непременно ще продължим, и то съвсем скоро пътя си.

"Забавленията" ни, прочее, са хубав предлог да безделничим колкото си искаме

Три идеи ме вдъхновяват в последните дни, тъй да се рече, три са намеренията ми за писане: първо, твърдо съм решен в писмен вид да изложа разбиранията, предмет на курса по мислене, по творческо мислене; на второ място, вчера обявих, че съзнанието ми е обзето от Идея и инициатива за принципно различен начин за организация на учебното време в училище и дадох дори обещание в най-скоро време да реализирам, да изпълня хрумването си; на трето място също така дадох обещание за пиша за вредното влияние на порнографията върху съзнанията на младите, на юношите (виж: Превърнали ли сме се в роби на греха, даваме ли си сметка за тиранията на плътта и на порока?) и даже вече имах уводно в тази тема предаване по Пловдивската обществена телевизия, но намерението ми е да представя в писмен вид разбирането си, с оглед то да е удобно за ползване от повече хора. Вече на четвърто място ми хрумна да създам нещо като библиотека или като поредица от свитъци, в която в съвсем кратък вид, до 15-20 странички да издавам свои популярни разработки по най-важни предимно за младите хора теми от рода на изброените по-горе. Даже ми хрумва да преработя по този начин някои стари мои книги и най-важното от тях да го издам в такива съвсем евтини, полезни и популярни изданийца, които могат да стигнат практически да всеки човек. За тази цел мога да използвам и младежкото списание HUMANUS, примерно отделните книжчици да ги издавам под формата на извънредни броеве на списанието, нещо повече, самото списание може да си издава подобна поредица, т.е. книжчиците да излизат като приложение на списанието. Та ето, погледнато в този контекст, тази сутрин съм силно затруднен с какво да се захвана, на коя от идеите си да дам предимство; пиша това с оглед само да си помогна да реша затруднението. Имам, дето се казва, работа до ушите, още повече, че тия дни също така трябва да пиша разни документи по две съдебни дела, едното е дялото за клевета, което спечелих, но което оклеветилата ме директорка на ПГЕЕ-Пловдив обжалва в Окръжен съд в Пловдив; по това дяло изглежда ще се наложи да се откажа от услугите на адвокат по една най-проста причина: нямам финансов ресурс за такъв един лукс, ще ми се наложи да поема риска да се защищавам сам. А другото дяло е в Комисията за защита от дискриминация, снощи дойде от нея писмо, в което ме приканват да аргументирам тезата си, щото предстои и там гледане по представения от мен казус, свързан с това, че директори на училища в Пловдив тази есен си позволиха да ме дискриминират, фактически да ме лишат от преподавателски права, та на мен ще ми се наложи да представя ти ядни аргументите и фактите по този правен казус; по него, разбира се, пак не мога да си позволя адвокат, още повече, че поради издателски и съдебни разноски, а и най-вече поради принудителната "безработица", на която бях осъден (заради репресиите, на които ме подложиха въпросните самозабравили се образователни администраторки) съм затънал в дългове и към банки, и към физически лица, към мои приятели). Та именно в такава една нелека ситуация ще ми се наложи тази сутрин да попиша по някоя от толкова важните теми: понеже съм свободен днес, в събота, а иначе от три месеца вече пътувам да работя като учител по философия – на половин учителски щат, който е по-малък дори от минималната заплата за страната! – пътувам да работя чак в град Раковски. Е, решавам да избера онова, което, по моя преценка, не търпи никакво отлагане, което за мен има несъмнен приоритет, това е писането на текстово изложение, в което ще изложа своето разбиране за принципно нова организация на учебното време, на взаимоотношенията учител-ученик и пр., а на тази основа и на цялостния живот в училищните общности. Трябва да реша и под каква форма да напиша този текст, е, според своето разбиране текстът следва да бъде обърнат непосредствено към ония, на които възлагам надежда да се нагърбят с изпълнението на тия новости, именно учениците, младите хора най-вече, а също така и учителите, не на последно място и на родителите. До образователните началства (включително и до Министъра на образованието и науката също ще изпратя този документ, но с придружително писмо, текстът няма да е изложение пряко към него). Правя така защото, признавам си, ми писна да пиша изложения от типа "казаци пишат писмо до султана на Османската империя", оказа се, че ако бях писал до самия султан, той положително щеше да се трогне и да ми отговори, но български министър на образованието и науката да ти отговори, това е пълна невъзможност (пардон, само един такъв министър ми отговори директно, това, в интерес на истината, беше Йорданка Фандъкова, та беше министърка за няколко месеца само, преди да стане кметица и тогава, за това

кратко време, все пак успя да ми отговори на мое писмо, но за сметка на това никой друг министър след нея и преди нея не ми е отговарял, а вероятно и изобщо не се е трогвал от писанията ми). И тъй, ето, сядам да пиша, да работя по-сериозно. Каквото напиша ще го публикувам тук, в блога, за да се види от повече хора и, евентуално, да получа някакви критики и препоръки, които за мен са много важни, резонансът от страна на читатели много ми помага. И тъй, хубав съботен ден ви желая, бъдете здрави – и до скоро! Работете повече, работата в никакъв случай няма да ви навреди – но безделието положително вреди на човека. Води до разлагането, до дегенерирането на човека това пусто безделие, което ние, за благозвучност, наричаме "развлечение". Пълно е у нас с хора, което нищо не правят, безделничат непрекъснато, но се самозаблуждават, че, видите ли, много били обичали да се забавляват, да се развличат, да си правят, дето се вика, "кефа". Или дори, както казват, били заети да живеят, правете си сметка какво е животът за такива обикновено умиращи от скука безделници, не знаещи какво е истинско забавление! Въпросните "забавления", прочее, са хубав предлог да безделничим колкото си искаме. Пълно е у нас със скучаещи и по тази причина крайно скучни хора, особено пък млади, а да скучаеш на млада възраст е престъпление спрямо собственото ти бъдеще! У нас ситуацията е такава, че общо взето младите не се занимават с някакви полезни неща, а предимно изнемогват от скука, от пропиляване на времето си, чудят се как да си убиват времето, особено пък в училище, та, в училищата, биват учени най-вече на това как да си пропиляват времето, ако друго нещо не научат, това поне ще научат положително! Затова да кажа още нещичко и по тази внезапно открила се, но твърде важна тема. Човек може да си почива, примерно, като чете, да речем, книга, като прави нещо друго, но нищо да не правиш, да си убиваш постоянно времето (на което, да си признаем, сме големи майстори у нас, у Българско!) и да си мислиш, че това нищонеправене било "забавление", е крайно глупав начин да си пропиляваш шансовете и бъдещето. Толкоз. Това е друга голяма тема, по която съм писал преди години, но кой да ти чете такива "непотребни книги" като моите?! Хайде чао, бързам да пиша, за мен пък, представяте ли си, писането вече е станало нещо като забавление или хоби. Очевидно, таваришчи дежурни по блог завистници-оплювачи, съм станал маниак, графоман и какъв ли друг си искате го наречете, вие по-добре от мен знаете как да определите тази моя странност...

Искам да дам пример, че и в абсурдните наши условия е възможно да се държиш като достоен човек и гражданин четвъртък, 19 ноември 2015 г.

Мина 18-ти ноември, денят, в който във Върховния касационен съд се е гледало моето съдебно дяло, с което искам отмяна на незаконната, репресивна и волунтаристична заповед за моето уволнение от работа като учител по философия в ПГЕЕ-Пловдив: Утре Върховният касационен съд ще разглежда съдебното дяло срещу моето уволнение от работа. Решението вече е взето, просто още не е обявено на сайта на съда. Ще го обявят, да се надяваме, тия дни. Намери се, естествено, другарка, която злобно се захвана да вещае в блога ми ето как: Нямате шанс. Както и да е, нека да си вещае – щом това толкова я успокоява. Аз лично очаквам решението единствено с любопитство. В случай че в рамките на нашето правосъдие казусът не бъде решен в моя полза, съм решен да поискам правдата, справедливостта и правото да бъдат възстановени от Европейския съд. Добре зная – не просто вярвам, а даже зная – че там човек може да постигне правда, право и справедливост. Разбира се, на този етап и българското правосъдие отсъди казуса в моя полза, в полза на жертвата на административния произвол. В този смисъл имам надежда и тук, у нас, да успея да постигна справедливост. Но едно е сигурното: в случай че това не стане, съм решен да поискам Европейският съд да отсъди и да реши проблема.

Вчера доста пъти проверявах сайта на ВКС, въпреки че не е логично решението да излезе още в същия ден. Възможно е днес обаче то да излезе. Или пък това ще стане в близките дни. Няма проблеми, ще чакаме. Ние, хората, които не просто сме решени да се борим, но и наистина, на дело, практически се борим за право, правда и справедливост в тази наша страна, в която тия неща са съвсем поругани, освен да се борим умеем и да чакаме. Защото знаем, че се иска постоянство и пълна отдаденост в борбата. Този е начинът България да се промени. Промяната няма да настъпи с махването на някаква магическа пръчка. Иска се много работа. Усилия се искат. Налага се да се борим всеки ден и час. И вяра в правдата, в справедливостта и правото се иска. Този е начинът. Друг начин няма. В добре уредените държави хората много са се борили за да постигнат справедливост. И за да се радват на добре уреден живот. Не са се оставяли да ги тъпчат. Както, за жалост, се оставя да го тъпчат мнозинството у нас. Мнозинството у нас се оставя да го тъпчат съвсем безропотно. То и малкия пръст не ще да си мръдне за да се бори за такива "вятърничави неща" като правда, право и справедливост. Тази е основната причина бъркотията и лудницата у нас да са на такава висота. Просто ние самите не сме си на мястото и не си изпълняваме задачата – като човеци и като граждани. Аз искам да дам пример, че и в абсурдните наши условия е възможно да се държиш като достоен човек и като гражданин. Не е леко, но е възможно. Ще те плюят, ще те ритат, ще те обиждат, ще се опитват да те мачкат, ще те проклинат, ще те обявяват за "враг", ще те уволняват. Иска се човек да преживее и някои леки неудобства в борбата си за право, правда и за справедливост. Няма как да е иначе. Но съзнанието, че това е верният и единствено възможният начин за постигане на човешко достойнство, вдъхва оптимизъм и сила. Това е нещото, което ме крепи. А духовната сила, а духовното превъзходство, а съзнанието, че истината е с теб е нещо, което никаква груба и агресивна сила не може да надмогне, да победи. Тази духовна сила е несъкрушима.

Ние, свободните хора, хората, които не сме се отказали от свободата си, сме решаващият фактор събота, 21 ноември 2015 г.

Тръгвам си вчера от училището и съм се запътил към спирката, където ще чакам автобуса за Пловдив. На тротоара стоят трима ученици, приятели, на които преподавам етика, нещо си говорят. Като наближавам, единият от тях ми казва: – Господине, Вие накъде ще пътувате? – За Пловдив – отвръщам. – С кола или с автобус? – С автобуса. – Господине, все искам да Ви попитам: какво прави умен човек като Вас тук, в Раковски? Нима си мислите, че с философия можете да промените простаци като тия двамата? – ми казва този зевзек, ухилено гледайки към приятелите си. – Самият факт, че ми задаваш такъв въпрос, ми показва, че има смисъл. Ти самият не си от простаците, така ли? – Е, не ми ли личи! – отвръща той. Смеем се и четиримата. И в този момент идва колата, която са повикали за тях. Те се качват, аз отивам на спирката да си чакам автобуса. Също вчера, малко преди тази случка, по време на час по психология с един от 9-тите класове провеждаме обсъждане по разни важни въпроси. Учениците са седнали на столове около мен, покрай катедрата, те сами предложиха часът да тече така – та да "събеседваме". Изоставили са чиновете. Разбира се, има ученици, които си дремят там, по чиновете, слушат със слушалки смартфоните си или се занимават кой с каквото иска. Класът се е разделил горе-долу на две части: заинтересовани от психологията и неинтересуващи се. Или искащи да беседват с мен и неискащи. Внимавам всеки ученик сам да прави своя избор къде да седне и с какво да се занимава. Избягвам външния натиск. Така от известно време текат часовете в този клас. И значи си обсъждаме въпроси, които предимно поставят самите ученици, въпроси, които тях

вълнуват. Аз се старая да движа обсъждането все пак около темите по психология: съзнанието, умът, мисленето, чувствата, волята, Аз-ът. Учениците участват в разговора активно. Примерно поставям им такъв един важен проблем: може ли ситуацията в техния клас да се промени в положителна посока, в смисъл всички ученици да участват в обсъждането, а не така, класът да се цепи на две групи? Какво следва да бъде направено, та да се реши този общо взето психологически проблем в класа? Кой какво лично може да направи та да допринесе да се реши проблемът? Обещавам, че който даде ценни и работещи идеи, ще му поставя най-висока оценка. Многократно повтарям, че самият клас е длъжен да намери работещото решение. И че трябва много да се обсъжда, да се мисли по проблема. Интересното е, че все по-често ученици от онази, другата група, на неинтересуващите се, се вслушват в разговора, който водим, а някои понякога дори си вземат столчетата и се присъединяват към групата на обсъждащите. И в този именно разговор по едно време една ученичка ме пита: – Господине, нали има часове по психология и по-нататък? В следващите години – до 12-ти клас, а? Отвръщам, че има, но са по философия, не специално по психология. Тя ме пита аз ли ще им водя тия часове. Отвръщам: не се знае, щото има вероятност, понеже съм в град Раковски временно, и друг да им води тия часове. Може съвсем скоро да се върна в училището в Пловдив, от което бях уволнен (учениците знаят моята история с уволнението ми от ПГЕЕ-Пловдив и със съдебните дела, които водя по този повод). Тя настоява да остана в Раковски: иска аз да им водя часовете. И в този момент един ученик произнася ето какви знаменателни думи, заради които всъщност пиша този текст: – Във Вашите часове, господине, ни давате възможност да се чувстваме значими. Точно така се изразява, това са точните му думи. Другите потвърждават констатацията му, съгласни са, така било. Силно съм развълнуван, защото той успява да напипа нещо много важно, което е същинската цел на моите реформаторски инициативи и иновации, свързани с преодоляването на отвращението на младите от ученето и от училището. Да се чувства младия човек значим в часа – виждате ли колко добре е усетил същината на цялата работа! И как добре се изрази, а, какво ще кажете? Да се чувства човек значим, да усеща, че мнението му има значение, че той самият е признат за личност, а това идва от чувството, че е свободен, че сам решава, че носи пълната отговорност за всичко – ето това стои зад думите на този ученик, че те, младите, се били чувствали значими в моите часове. Очевидно, традиционното отношение към учениците, което системата предписва, се свежда до непрекъснатото им потискане и обезценяване; а почувства ли се ученикът или младият човек значим, ето, тогава нещата вече са поставени на здрава основа, на вярната, на точната основа. Много ме радват, не крия, тези негови думи. Това и казах там, отвърнах, че много ме радва това, че са осъзнали тия неща, за мен е истински важно, че заедно сме успели да постигнем това. Щото, добавих, аз сам нищичко не мога да постигна ако те, учениците, не ми помагат, не ми съдействат; всъщност те са решаващия фактор, не ние, учителите, а именно те, младите. И техният интерес, респективно, е водещият. Училището съществува заради тях, не заради нещо друго. И най-малко пък заради комфорта на чиновниците, на образователните началства, на бюрократите. Това исках да ви кажа. Имам още много други неща, за които искам да пиша във връзка със случващото се около моята основна дейност, каквато е учителската, но засега спирам дотук. Хубав ден ви желая! А аз запретвам работа, защото трябва тия дни да подготвям за печат новата книжка на списание ИДЕИ – третата, последната за тази година. Въпреки всичко устоявам до този момент, слава Богу, на всичките си ангажименти, нето една своя инициатива не съм занемарил до този момент, въпреки преживените трудности. Упоменавам Божието име, защото без силата, която Бог ми дава, аз не бих успял нищо да направя. Имам предвид духовната сила, без нея нищо не може човек да постигне. Ето защо си позволявам да ви пожелая и това: живейте така, че да не пресеква никога духовната сила, която Бог ни дава на всички така разточително! Ползвайте се от нея – и непременно ще преуспеете. И ще берете един ден обилни плодове – този е начинът. Няма друг начин. Ние, свободните хора, хората, които не сме се отказали от свободата си, сме решаващият фактор, но не бива да се самозабравяме: това, което ни ентусиазира, е духът у нас, а той по източника си е Божи, дължим го на Божието благоволение. Който е преживял тези неща, той прекрасно ме разбира. А на другите им се иска да спорят дори и по тия въпроси.

В какъв смисъл образованието ще спаси света – и човека събота, 21 ноември 2015 г.

Томи Томев каза: Някои казват, че красотата ще спаси света, а други – че любовта ще спаси света. Второто е по-вероятно, но най-вероятно е, че образованието ще спаси света.

Ангел Грънчаров каза: Аз бих казал, че не точно образованието изобщо ще спаси света, а изпълненото с духовност – и с човечност! – образование ще спаси и света, и човека. Човечното, свободолюбивото, личностно ориентираното, одухотвореното, богатото с човешка духовност и култура образование ще спаси света. Така казано съм напълно съгласен с тезата, че образованието ще спаси света! :-)

Да се научим да провеждаме пълноценен диалог между различните вярвания, религии, учения,

поколения, етноси, култури, човешки общности вторник, 24 ноември 2015 г.

Вчера се срещнах и разговарях продължително с отец Артур, монахът от мъжкия манастир “Св. Максимилиян Колбе”, намиращ съвсем близо до гимназията, в която работя, гимназията "Петър Парчевич". Имах свободен час и си поговорихме много добре, понеже скоро не бяхме разговаряли. Той е поляк по народност, но кой знае защо сякаш е загрижен за нашите български работи много повече от мнозинството българи, пребиваващи в пълно безразличие. Вълнуват го преди всичко чисто човешките, духовни въпроси, точно въпросите, в което обществото ни пребивава в някаква съвсем престъпна апатия. Опитва се да помага с каквото може, има различни идеи, работи всекидневно по тяхната реализация, поставя си свръхтрудни задачи, по които у нас масово нехаем, да не говорим за това колко нехае за тях образователната институция примерно. Аз лично в живота си не съм срещал наш, български духовник, който да е толкова активен, да общува с учениците, с учителите, да се опитва да помага. Зная, примерно, че наскоро той организира за ученици екскурзия, пътуваха някъде за да опознаят отечеството. Между другото аз не съм срещал и толкова инициативен и работлив в духовното наставничество наш, български учител. Отец Артур има философско образование и с него разговорът ми винаги е много приятен и смислен. Поговорихме си по много теми, не мога тук да изреждам всички проблеми, по които обменихме мисли. Но ето нещо, което според мен е най-важно. Аз споделих с него, че много ме вълнува, примерно, този проблем: че сред учениците се забелязва рязко разделение и дори отчужденост по етнически признак, има доста ученици-роми, но те сами общо взето странят от българите (не смея да ги нарека мнозинство, щото в някои класове циганчетата вече са мнозинство!), пък и се чувстват доста големи напрежения между тези две общности, чувства се и неприкривана враждебност. Та мен лично много ме вълнува как това напрежение може да се намали. Е, разбира се, има отделни случаи, в които някои циганчета са сякаш в по-близки отношения с българите, по-добре се разбират с тях, но общо взето, по моите наблюдения, сякаш няма приятели, които да са от двата етноса, това, че не дружат, говори именно за отчуждеността им. Отец Артур ми каза, че по неговото разбиране тази отчужденост (той призна, че това е много сериозен и опасен проблем и според него) може да се преодолее единствено на по-широка основа, примерно чисто духовна или дори човешка: ако, да речем, циганчета и българчета са възпитани в християнски дух, то те ще се възприемат като братя и сестри, етническият признак вече няма да има такова голямо разделително значение, на тази почва според него може да се получи истинско сближаване. То духовното и чисто човешкото съвпадат, в това отношение ние двамата с отец Артур нямаме никакви различия. Да, на чисто човешка, сиреч на духовна основа различията могат да отпаднат, а напреженията да се намалят и дори преодолеят, което значи да се появи усещане за близост. Разказа ми отец Артур за някакъв ученик, с когото разговарял, този ученик го поразил с дълбочината на разбирането си – изказвал съвсем приемливи от негова гледна точка и проницателни разбирания и убеждения. За това, примерно, че другият човек, ближният, ни е брат или сестра, защото всички сме Божии деца, че е глупаво ближният да бъде мразен поради това, че е различен, че не мисли като нас и пр., сиреч, изказвал съвсем християнски разбирания. Отецът го попитал откъде знае тия неща, как ги е постигнал. Попитал го също чел ли е Библията. Младежът обаче му отвърнал, че е... мюсюлманин, че е турчин, че тия неща ги бил постигнал като общувал в семейството си, просто така бил възпитан. Ето как чисто човешкото отношение явно стои в корена, в основата на различните духовни учения, поразително е това как монахкатолик и поляк като отец Артур и този ученик от 12-ти клас, мюсюлманин и турчин, имат съвсем близки разбирания, стигнали са до единодушие по най-важни чисто човешки въпроси, т.е. различната вяра явно не им пречи, напротив, сближава ги, а различията са преодолими единствено на тази основа. Аз пък, който на почвата на философията съм стигнал до съ-

щите убеждения, защото за мен европейската философия е била водещото (независимо от това, че съм повлиян също и то много силно от Христовото учение), също нямам различия по тези въпроси с тях двамата, ето как на чисто духовна основа може да се получи близост, разбиране, усещане за човешко родство, а тези неща вече правят невъзможно зараждането на конфликти или на враждебност.

И към една такава космополитна духовна общност на една по-широка основа (да кажем, към момента към нея принадлежат полският католически монах, този въпросният млад човек от турски произход, съзнаващ се като свободомислещ мюсюлманин и аз, учител по философия в същото това училище; но всеки от нас познава други хора с родствени разбирания, виждате как общността ни, като прибавим своите близки хора, почва да нараства!) могат да се приобщават още много други хора, независимо от различията им, независимо дали са българи, турци, роми (цигани) или каквито и да било други. И така да станем постепенно една сила, която да спомага за намаляване на напреженията, на враждебността, да премахва основата на евентуални бъдещи конфликти, които са много опасни, включително не само в българския, но и в европейския контекст. Това, че дори различните християнски деноминации са се общо взето капсулирали, да не говорим за другите общности, включително и национални, религиозни и пр., е една от главните причини за ширещата се отчужденост на различните човешки групировки, ако мога така да се изразя. Много е важно духовните водачи на различните групировки, общности и организации да дадат личен пример за такова едно партниране с оглед намаляване на враждебността, разбира се, никой на тази основа не може да посяга на различията, на културното, на духовното, на религиозното своеобразие; и така, дето се казва, ще можем да осъществим на дело толкова вдъхновяващия девиз на Европа "Единство в многообразието"; а в тази посока, сами забелязвате, трябва много да се работи, като работата ни ще бъде по-ефективна ако почнем да координираме усилията си, а не всеки да дърпа егоистично в неговата посока, което, знайно е, води до това, че "общата ни каруца" общо взето не помръдва от мястото си, нещо повече, продължава да затъва в калта, в тресавището, в дупките по пътя ни и пр. Аз, понеже се занимавам с образование, в тази посока предлагам своята отколешна идея за създаване на дискусионни клубове, където да може да се разговаря по всички въпроси, по абсолютно всякакви въпроси; така именно и може да възникне една мислеща общност от хора, най-вече от млади хора, именно тия млади хора по-нататък могат да станат духовни лидери, водачи на своите общности; да не говорим, че на тази основа различните младежи, било българи, роми, турци и каквито и да било други (примерно евреи, арменци и пр.) могат да дадат вдъхновяващ пример за останалите, от друга страна може да се появи и усещане за близост, за духовно и човешко родство, за пораждане на чисто приятелски отношения и т.н., а това са все нещо като мостове, благодарение на които можем да почнем да преодоляваме отчуждеността, враждебността, ненавистта, омразата. И то на чисто човешка, сиреч, на духовна основа. И по този начин не само училището, но и църквата ще почне по-ефективно да си изпълняват мисията, която по същество е именно духовна; духовното пък е онази субстанция, ако ми позволите така да се изразя, която именно ни свързва, насърчавайки съзнанието, че сме все човеци, които е глупаво да враждуват, напротив, би следвало да се разбират, да си сътрудничат, да се уважават и да се обичат дори. И в това отношение вярата, религията, философията, даже изкуството могат много да помогнат, следва да се научим да провеждаме един пълноценен диалог между различните вярвания, култури, религии, учения, човешки общности или групировки. И така, дето се казва, да започнем по-ефективно да противодействаме на тъй опасните, гибелни дори тенденции на задълбочаваща се враждебност, отчужденост, недоверие, подозрителност, която, както виждаме, до добро не води, напротив, крайно е опасна и гибелна, на моменти избива в страшни кръвопролития дори, а ако не успеем да я спрем, може да доведе и до неудържима вече по никой начин разрушителна стихия и то дори в глобален план (войни, ексцесии, кръвопролития и пр.). Ето по такива въпроси размишлявам в резултат на тъй импулсиралия ме вчерашен разговор с отец Артур. Между другото, вчера в процеса на разговора ни той подхвърли следната идея, свързана пак с важния проблем за възпитанието на младите, в това число и нравственото, където, знаем, работите у нас са съвсем изпуснати – и в тази посока още много трябва да се прави. Той ми предложи заедно да организираме нещо като беседа на квалифициран психолог с нашите ученици, който да им говори по една такава тема: за вредата на порнографията върху съзнанието на младите. Отец Артур ме запита дали познавам специалист-психолог, когото да поканим и той да говори пред учениците по такава тема, да води

беседа с тях в различните класове; аз му обещах да помисля кого именно да поканим. Той също така ми сподели, че чисто религиозното говорене по въпросната тема се оказва неефективно предвид това, че огромната част от младите са невярващи, са нихилисти и атеисти. Затова според него е разумно да опитаме да използваме един вид научното говорене по този проблем, нищо чудно то да прояви ефективност. Но се иска добър специалист. Аз много се замислих кого по-точно да поканим. Разни имена ми се въртят в главата, имена на психолози от Пловдив и дори от София, разбира се, по-трудно е да се организира такава една среща ако лекторът, ако психологът е от София, и то при положение, че една обща негова среща с всички ученици не е, не може да е ефективна, по-добре е той да говори пред всички отделни класове. Размишлявайки по този проблем, в главата ми хрумна следното. Темата, да речем, може да се формулира така: "За вредата на порнографията върху съзнанието на младите, на юношите". Или някак другояче, важното е да се намери сполучливо и кратко заглавие. По него може, примерно, да се подготви кратък въздействащ текст на самата беседа, имащ познавателен, информативен характер. Този текст може да се издаде в нещо като свитък, малка брошурка. И може, примерно, да се разпространи сред учениците. Да го четат, да проведат обсъждане върху него в часовете на класа. Някой ученик може да подготви изказване по темата, да се изкаже, след това да направят дискусия. Или пък да се заснеме някакво хубаво клипче с въвеждащи и въздействащи, предразполагащи към размисъл и дискусия думи по темата, което може да се пусне и да се изгледа от учениците във всички класове. Да бъде това клипче примерно 5-10 минути продължително. Може този увод да бъде направен от психолог, може също така да бъде направен от млад човек, който не е безразличен по темата - и има съответните умения да въведе в проблема по свой, оригинален начин. Когато млад човек говори по този проблем, убеден съм, изказването му може да е по-въздействащо върху съзнанията на също млади като него хора. Ефектът е по-друг – понеже има близост на съзнанията. Но може и специалист да направи това въведение. Аз също бих се опитал да представя проблема. Даже ми хрумва да направя едно излъчване по тази тема на моето авторско предаване "На Агората с философа Ангел Грънчаров" по Пловдивската обществена телевизия. Видеозаписът на това предаване вече може да бъде използван за разгарянето на дискусия в съответните класове - и училища. Разбира се, добре би било в предаването да участват и млади хора, в смисъл да се обадят по телефона, да се включат в дискусията. А някой мога да поканя и в студиото, да бъде мой събеседник. Макар че особено по такива теми младите съвсем не обичат да говорят, особено пък публично. И ще ми е трудно да открия такъв събеседник. Но ще видим, ще помисля, ще опитам нещо да направя в тази посока. Заслужава си да направим нещо по реализацията на предложението на отец Артур. Спирам дотук. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави! Ако някой иска да предложи нещо по повдигнатите в този текст въпроси, моля, да заповяда, да каже каквото има в коментарите. ДОБАВКА: Ето някои публикации по темата за вредата от порнографията върху съзнанията на младите: Пагубното порно, пагубния секс, порнографията в истинска светлина (превод), Порнографията – грешната представа за секса, сигурно още много такива текстове могат да се намерят, но иска време, засега толкова.

Превърнали ли сме се в роби на греха, даваме ли си сметка за тиранията на плътта и на порока? четвъртък, 26 ноември 2015 г.

Тази сутрин, пък и в последните дни упорито мисля по тема, която може условно да се определи, примерно, така: до какво се свежда тиранията на греха? Знаете, аз на едно място вече подхвърлих (виж: Да се научим да провеждаме пълноценен диалог между различните вярвания, религии, учения, поколения, етноси, култури, човешки общности), че имам намерението да пиша и да говоря (примерно в предаването "На Агората..." или във видеоклипчета за блога си) по въпроса за вредното влияние на порнографията върху психиката на младите; е, тръгвайки от този проблем, стигнах до такава една формулировка за въпросната тирания на греха, признавам, идеята ми за нея се роди под влияние на този откъс

от Евангелието, който срещнах на едно място (Пагубното порно, пагубния секс, порнографията в истинска светлина (превод)): Иисус Христос е казал: “Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.” (Йоан 8:31,32) Онези, които слушали тези Негови думи, обидени Му задали контравъпрос: “Ние... никога и никому не сме били роби; как Ти казваш: свободни ще станете?” (Йоан 8:33) Спасителят обяснил: “Истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха... И тъй ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.” (Йоан 8:34, 36) Та значи този израз "роби на греха" според мен има възлово значение когато се захванем да мислим за опасното, за крайно вредното влияние върху психиката на младите: младите, под влияние на порното, стават наистина роби на греха, това по мое преценка е главното. Разбира се, може още много да се пише за това какви по-точно или конкретно са ефектите на порнографията върху психиката на младите, но този момент наистина може да бъде изведен на съвсем преден план. Робът на греха се е поддал на тази именно тирания на греха, която се шири в господстващото съвременно чисто консуматорско отношение към всичко, в което и самият порок е станал нещо като най-съблазнителна стока. Да, сексът в рамките на порнографията е просто една стока, при това най-достъпна, практически безплатна, вече благодарение на интернет почти не ти се налага да плащаш за да си доставяш тази толкова коварна и опасна стока. Ние, разбира се, не съзнаваме колко опасна и коварна, колко вредна е тази стока, склонни сме да подценяваме разрушителното й влияние върху младежката, върху юношеската, да не говорим пък дори за детската психика; страшно е това влияние и аз имам намерение да се опитам да покажа колкото се може по-разбираемо и ясно в какво то по-точно се изразява. А днес, в днешно време младите, предполагам, всекидневно гледат порно, моите наблюдения са такива, едва ли има млади хора, които да са се опазили от тия вредни и разрушителни за психиката на младия човек ефекти на порнографията.

Разбира се, на едни хора порнографията ще навреди повече, на други – по-малко, това вече зависи от особеностите на психиката, а те са предимно индивидуални. Но е безспорно, че на всички хора, пристрастени към порното, ще навреди в една или друга степен, а понякога и фатално. Разбитата, деградирала психика и личност в крайна сметка е крайният резултат, който се среща все по-често, макар понякога изобщо да не си даваме сметка за него. Психичните заболявания, по последните проучвания, са така напреднали, че вече от 5 човека един е психично болен (което не означава, че останалите 4-ма са "съвсем психично здрави"; ясно е, че "съвсем психично здрави хора" в наше време няма, всички си страдаме от своите психични налудности, мании и болести, понякога съвсем тихо, незабележимо протичащи. Но мисълта ми е, че и психичните болести, и "нормалните" в психично отношение странности на хората са общо взето все сексуално обусловени; даже престъпленията от какъвто и да е род в крайна сметка, в корена си, са сексуално обусловени: да си масов убиец, да станеш терорист, убиващ безпричинно съвсем невинни хора, нима това не е израз на дълбоко поразена в корена си психика?! А коренът на човешката психика, както това модерната психология убедително показа, е именно сексуалността или тъй нареченото безсъзнателно (Id, То), което обхваща, така да се рече, огромната част от психиката, според Фройд – девет десети от психиката ни е несъзнавана, а само една десета е съзнанието. Така поставена, темата е огромна, за да изясни човек по-детайлно и при това съвсем понятно ония вредни, опасни и разрушителни влияния на порнографията, на изображенията на разврата, на пристрастяването към тях ще му се наложи да извърви доста дълъг път. При това трябва паралелно да бъде показано какво е нормалното функциониране на душевните сили, какви са нормалните взаимни отношения между тях, та на тази основа да изпъкне по-ясно онази ужасна деформация, която се поражда когато една душевна сила, именно тъй мощното безсъзнателно (в лицето най-вече на сексуалността, на либидото) се превърне в тиранин, в хегемон, когато благодарение на това тя започне да диктува, да командва положението или парада, когато стане доминираща, а пък всички останали душевни сили (ум, чувства, въображение, воля, разум, вяра и пр.), на тази основа, биват потискани или дори елиминирани. С моя чест събеседник, именно католическият монах отец Артур, който именно ми постави, в наш наскорошен разговор, тази толкова важна тема, стигнахме до убеждението, че

порнографията, респективно грехът на почвата на сексуалните излишества (развратът, пристрастеността към чистия разврат) е значително по-опасна от наркотиците, че човекът, пристрастен към наркотици, значително по-лесно може да се освободи от зависимостта от тях, отколкото от зависимостта си от порнографията, която именно олицетворява греха и безрезервната отдаденост на порока, на разврата. При това трябва да се вземе предвид, че пристрастените към порното не са пристрастени непосредствено към самия разврат, а те се пристрастяват по-скоро към съзерцанието на въпросните сцени на разврат, на въпросните изображения, снимки или видео-изображения, на тази почва те започват да получават някакво съвсем непълноценно ерзацудоволствие (псевдо-удоволствие), което в един момент започва да замества истинското удоволствие, което може да бъде получено единствено благодарение на любовта, на пълноценното душевно-телесно единение на два индивида. В отдадеността на порнографията, на чисто визуалното и повърхностно съзерцание и псевдопреживяване на разврата – и най-ве-че в деформираното, ощетено съзнание, породено на тази почва – изцяло бива елиминирана тази най-важна страна, именно емоционално-душевната и духовната, поради което въпросното псевдоудоволствие не само е крайно ощетено, но е и извратено, а на тази почва възниква онази крещяща в крайна сметка сексуална неудовлетвореност, която подобно на бич плющи върху главите - и терзае подобни жалкото, окаяно съществуване на такива нещастници. А на тази почва вече се стига било до пълна психична и личностна деградация на индивида, или пък до избиване в друга посока, примерно криминална, имам предвид сексуално обусловените престъпления, престъпленията на сексуална почва (убийства, включително и масови, бесовщина от какъв ли не друг характер, посегателства върху личността от злоба, от завист и пр.). Темата, поставена по този начин, е безкрайна. Има и един друг възлов момент, на който ми се иска да обърна тук внимание, щото моя подход към явлението, вярвам разбирате това, е не чисто психологически или сексологически, а е интегрален, и то именно на основата на философията, която единствена може да обхване всички моменти и аспекти в нещо цялостно и завършено. И този също толкова главен възлов момент е свързан именно с безкрайната тема за свободата, в случая – т.н. сексуална свобода. Отдадените на порока си въобразяват, че са постигнали един вид някакви илюзорна "пълна свобода", живеят с тази мания, с тази вманиаченост, с илюзията за една такава мнима и фалшива свобода, имат, предполагам, такова едно усещане, а истината, уви, е че те всъщност са се превърнали в най-жалки роби на греха, нещо повече, аз бих си позволил да кажа, да се изразя и така: превърнали са се в роби на своето тяло, най-вече на своя собствен полов орган. Пълно е в днешно време с хора, които са именно такива роби на своя полов орган, а това е едно много страшно робство, това, бих си позволил да кажа, е най-страшното и жестоко робство. (Тук, в това отношение, човек не може да е просто слуга на половия си орган, той непременно става именно роб, и то роб завинаги!) По принцип нещата стоят така: една от най-съществените задачи на живота ни е да култивираме, да очовечим инстинкта, свързан с продължението на живота, това е именно сексуалния, половия инстинкт. Човек цял живот е принуден да води страшна битка с този звяр, с това животно, каквото по естеството си представлява нашата сексуалност. Да култивираш, да придадеш човешка и приемлива форма на задоволяване на сексуалния си инстинкт е една от най-важните задачи на живота ни. Решаващият период за този съдбовен процес е периода на половото съзряване, периода на юношеството, т.н. тинейджърски години, когато душевните сили се конституират - и когато сексуалният инстинкт започва своята безпощадна борба за пълна доминация, за пълно господство над душата, а тази претенция трябва по някакъв начин да бъде озаптена, което може да стане чрез подсилване на другите душевни сили, именно съзнанието, разума, чувствата и пр. Порнографията, обожествяването на разврата, преклонението пред порока и греха обаче работи в съвсем другата, в противоположната посока, което именно и е причина за тъй опасната пълна разруха на душевния свят, на психиката на младия човек под влиянието на въпросната порнография. Вместо младият човек да бъде подпомогнат в своята неравна битка за очовечаване на инстинкта (което е предпоставка от юношата да се роди именно човек, в това число и пълноценен мъж или жена, а не нещо друго!), порнографията работи, казахме, в противоположната посока, т.е. спомага, импулсира, подтиква жизнения провал на личността на младия човек. По тази именно причина гледането на порно съвсем не е нещо безобидно, както, уви, смятат повечето хора, а също така и родителите. Прочее, повечето от самите родители сами имат крайно деформирано под влияние на порнографията съзнание, имат, предполага се, крайно ощетена в духовно отношение личност, което е сигурна предпоставка те сами да спомагат, често безсъзнателно, съдбовния жизнен провал на собствените си деца. Та нещата, както виждаме, наистина и изобщо не са безобидни – както обикновено си ги представяме. Още много трябва да се пише по темата, но това като едно въведение, като първи стъпки, е достатъчно. Пък и ми се налага да ида до болницата по работа, та затова принудително трябва да прекратя писането на този текст. Днес в предаването си по Пловдивската обществена телевизия, в предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров" ще се опитам да проведа дискусия със зрителите по тази тема, ще се опитам да провокирам по-сериозен разговор, да видим какво ще се получи, щото темата, сами виждате, е крайно "щекотлива", обикновено у нас не обичаме да разговаряме публично по такива "хлъзгави" теми. По които точно по тази причина трябва да се говори много по-настойчиво, та да победим съпротивата срещу тях. Такава е и задачата на философите – да провокират подобни разговори по най-неприятните на човечеството, ала за сметка на това най-важни за живота и човека – за живота на човека – теми. Е, според силите си се опитвам да правя това, т.е. да си върша работата. Между другото който иска да прочете повече по тия толкова важни теми – за да се подготви, примерно да разбере точния смисъл на безсъзнателното, на сексуалността, за ролята на Аз-а и т.н. – може да отвори моята книга Животът на душата: психология, която има пет издания и редакции, всичките са достъпни и онлайн, има и учебно помагало по нея, подготвено за младите, за учениците. Друга една моя книга, която може да ви помогне и да задълбочи разбирането ви, е книгата ми Еротика и свобода, тя е написана на съвсем модерна основа, диалогична, където всеки сам би могъл много да постигне в разбирането си – с нейна помощ. И на други места съм писал по тия теми, примерно в книгите ми Тайнството на живота (Въведение в практическата философия), Изкуството да се живее (Етика на достойнството) и т.н.

Много от родителите по престъпен бих си позволил да кажа начин нехаят за своите деца, не правейки нищо за да ги подпомогнат в тази най-важна, стратегическа бих казал посока. За пълното безхаберие на образователната ни система по тия проблеми изобщо не си струва и да се говори. Младите са оставени на произвола - и на капризите, тиранията, диктата, на суетностите и изкушенията на този огромен мръсен океан, който ни залива отвсякъде, океана на материализма, нихилизма, на аморализма, на бездуховността. Частен случай на тази тирания е именно и хегемонията на въпросната порнография. Но да ставам, че закъснявам вече. Бъдете здрави, хубав ден ви желая! И приятни размисли по подетата вече, така или иначе, тема. Скоро ще поговорим (и попишем) още, живот и здраве да е само!

Дали и мен не ме опраскаха по нареждане отгоре? петък, 27 ноември 2015 г.

След като чух тъй изразителния термин "опраскване", употребен от многообичния ни премиер, си помислих дали пък той самият (или негов приближен) не е дал нареждане аз самият да бъда опраскан незабавно – след като уволнението ми от работа се състоя само седмица след като имах наглостта да изпратя на премиера Борисов едно публикувано в блога ми прекалено откровено отворено писмо?

Нищо чудно да е станало точно така, моите екзекутори (назначени на власт от негов министър) да са получили нареждане да бъда опраскан и, естествено, да са я изпълнили съвсем старателно и в срок. Още повече, че има сведения, че тия същите били в някакви тайнствени лични отношения с многообичния ни премиер, били един вид негови протежета, а пък премиерът, както виждаме, явно си пада много по въпросното опраскване.

Наистина, кое трябва да има приоритет – свободата или сигурността? петък, 27 ноември 2015 г. Иван Костов: Свободата не може да има приоритет пред сигурността на хората (видео) "Правовият ред трябва да е етично неутрален, не може да прави компромиси", казва той при Цветанка Ризова Иван Костов поставя интересен въпрос за мислене и обсъждане: Кое трябва да има приоритет – свободата или сигурността? Темата е чудесна. Примерно за обучение на ученици, на млади хора – в часовете по гражданско образование. Аз лично смятам да я поставя на моите ученици. За да сипя масълце в дискусията може да използвам и тази дадена във въпросителна форма парафраза на известните думи: "Който е готов да пожертва свободата заради сигурността дали не рискува да загуби и двете?". Думата "сигурност" кореспондира с другия печално известен израз: държавна сигурност (ДС). Имахме ли, прочее, сигурност в епохата на Държавна сигурност, в епохата на комунизма, когато заради илюзорната сигурност бяхме пожертва-

ли изцяло свободата си? Не, оказа се, че никой за нищо не беше сигурен тогава, даже и диктаторът Т.Живков не беше сигурен, ето, гътнаха го руснаците когато си поискаха. Не бяхме сигурни дали ще си купим даже хляб в петък вечер, щото магазините не работеха в събота и неделя. За нищо тогава човек не беше сигурен. Излиза, че като пожертваме свободата заради сигурността неминуемо губим и двете, нали така излиза?

Тръгнем ли по пътя на жертването на свободата (независимо от удобните предлози за това), има риск да се подхлъзнем по опасна наклонена плоскост, по която няма удържане – и която до добро не води. Тъй че тезата на Костов е твърде дискусионна. Нападките му срещу "либертарианството" – също. Била се провалила "либертарианската идеология" по същия начин както се бил провалил комунизмът – откъде-накъ-де? Трябва много да се мисли по тия въпроси. Костов ги поставя в смислена форма, подклажда дискусията по тях. Тоя Костов – все той е виновен за всичко, ето, сега е виновен и за това да започнем да мислим и да разговаряме по тия сложни въпроси? С Б.Борисов е значително по-добре, той такива въпроси не поставя, при него няма такива трудни въпроси, он, милият, сичко си знае без да мисли изобщо...

Идея и инициатива за принципно различен начин за организация на учебното време в училище петък, 27 ноември 2015 г. От няколко дни мисля за една нова идея, свързана с принципно нов подход при организацията на учебния процес в училищата. Свежда се до предложение за отпадане на т.н. "учебни часове", за принципно друг начин на организация на учебното време. Часовете и звънците тероризират учениците, ученето е духовна и умствена дейност, която не може да бъде провеждана под диктата на този вечен дефицит на време – и циркулирането и галопирането на децата от час в час, от предмет в предмет. Това е страшен терор върху съзнанията им и води до обезсмислянето на цялата учебна дейност. Тази е една от причините младите да са отвратени от ученето и от училището.

Има друг начин за организиране на учебното време, в него основна роля следва да играе свободния избор на ученика. когато има вътрешна потребност ще учи по този или онзи предмет, а това е индивидуално. Няма как цял един клас, цяла една група едновременно да имат такава една вътрешна потребност. Цяло чудо е ако имат. Обикновено нямат и не могат да имат. По тази причина следва да отпаднат не само учебните часове, но и учебните класове. Индивидът следва да

е водещото. Та по тази принципно нова "система" на организация на живота в училище ще пиша тия дни. И ще го оформя като предложение до МОН, а най-вече до всички учители и ученици. И до родителите. Щото все пак ние, родители, ученици, учители и граждани сме главният фактор, а не чиновниците от образователното ведомство. Ние следва да решаваме всичко. От нас следва да идват и инициативите за промяна. Стига сме спали, давайте да се размърдаме малко! Хубав ден ви желая. Сега бързам за училище, нямам време повече да пиша. Бъдете здрави!

Свободата е абсолютна ценност, тя ражда смисъла на човешкото съществуване петък, 27 ноември 2015 г.

По зададената от И.Костов тема (виж: Наистина, кое трябва да има приоритет – свободата или сигурността?) вече се изказаха доста хора, ето и разбирането на политолога Огнян Минчев, което срещнах във Фейсбук и публикувам и тук, с оглед да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ: Сигурност или свобода? Свободата е абсолютна ценност, която изразява най-дълбоката същност на човека като духовно същество. Свободата е едновременно цел и средство на най-цялостното самоосъществяване на личността в стремежа й да постигне своя Божествен първоизточник. Като абсолютна ценност и смисъл на човешкия живот свободата не е подвластна на никакви предусловия за съществуването си – социални или физически. В този смисъл човек може да бъде свободен в затвора, на бесилото (Васил Левски) или в стремежа си да надхвърли конвенционалните граници на своето физическо битие – да покори Еверест, да полети в космоса... Съвестта е единствената граница на иначе абсолютната свобода. Гражданските и политическите свободи са функционално производни на абсолютната ценност свобода, но я реализират в обществена среда на баланси и релативизъм. Твоята свобода е моя отговорност, границите на твоята свобода са начало на моята свобода, свободата на твоя юмрук свършва там, където започва моя нос. Така свободата в общество е ограничена, а в добрия случай – подлежи на самоограничение. Надарен със способността да различава добро от зло, разумният човек се самоограничава в социалното битие на своята свобода – в съвкупността на своите права, за да направи съвместното социално упражняване на правата и свободата възможно. Това самоограничение стои в основата на демократичното обществено самоуправление. То преодолява състоянието на обществото като „война на всеки срещу всеки” (Т. Хобс) и прави възможно договарянето на хората като граждани – като разумно самоограничаващи се същества. Така сигурността на общността не може да противостои на свободата и правата на гражданите. Сигурността е част от колективното и разумно самоограничение, което прави изобщо възможна общността – обществото. Ако около нас гори пожар, ние се отказваме от удоволствието да се разходим надвечер и отиваме да го гасим – защото огънят заплашва да унищожи дома ни и близките ни. Когато има заплаха от терористичен акт, разумният човек доброволно се отказва от част от своя личностен имунитет и позволява да го проверят преди да се качи на самолет или влак. Да се откажем от свободата си в полза на сигурността означава само, че някой има достатъчно възможности да ни измами, за да злоупотреби с нашия съзнателен граждански избор да се самоограничим за да подпомогнем оцеляването на общността. Т.е. – проблемът не е в несъвместимостта на сигурността със свободата. Проблемът е в злоупотребата със свободата под претекста за по-голяма сигурност. Проблемът е политически, а не ценностен. Ognyan Minchev

"Забавленията" ни, прочее, са хубав предлог да безделничим колкото си искаме събота, 28 ноември 2015 г.

Утре излиза от печат тази книжка, приемаме поръчки за хартиеното й издание неделя, 29 ноември 2015 г.

Обем: 28 страници, цената е 1 лев

Най-сигурното нещо на този свят е все пак свободата (и демокрацията), а най-несигурното и най-опасното си остава тиранията! понеделник, 30 ноември 2015 г.

По повод на: Иван Костов: Свободата не може да има приоритет пред сигурността на хората (видеозапис) Една позиция на Иван Костов, която има важно значение за ориентацията на българските граждани в бързо разпадащия се около тях световен порядък. Костов има своите немалко поддръжници като политическа фигура и с това той допринася съществено за поставяне в българския контекст на отдавна необходимата - дължима граница между европейски пост-модерен либерализъм (той го нарича либертарианство) и класическа защита на свободата от гледна точка на гражданското равенство. Мултикултурализмът е поредната (пост) рационална утопия, която поставя на изпитание западната цивилизация. Трудно е да се прецени доколко препоръките на Костов за оставяне на самите сунити да разрешат проблемите на радикализма в своите общества са реалистични. За да се осъществи подобен проект за "справяне със собствени сили" е необходимо тази част на света да остане в относителна самоизолация или поне автономност, което в условията на глобалния свят е трудно осъществимо. Наличието на много нефт в обкръжението на главорезите от Даеш § Со. още повече усложнява проблема. Костов бърка с формулировката, че сигурността е по-важна от свободата - чрез тази формула той ще бъде атакуван, че е готов "да жертва демокрацията". На практика няма свобода без сигурност. Човешката свобода се реализира в общност и когато общността е заплашена или подложена на насилие свободата е невъзможна. Неглижирането на отговорностите по сигурността от страна на европейските елити рефлектират директно върху лишаването на днешна Европа както от свобода, така и от сигурност. Ognyan Minchev Кратък мой коментар: Споделям позицията на О.Минчев. Няма свобода без сигурност, автентичната сигурност е възможна именно в условията на свобода. Парадоксално е, но най-сигурното нещо на този свят е все пак свободата! А найнесигурното и най-опасното си остава тиранията - колкото и на немислещите да им изглежда обратното!

Моите сутрешни мисли и истории, свързани с възпитанието на младите чрез... изкуство – и с печалната ситуация в сферата на медиите четвъртък, 3 декември 2015 г. Минаха "филмовите часове" за моите ученици, т.е. часовете, в които те имаха възможността да гледат филми, образец за истинско киноизкуство: учениците от 9-ти клас гледаха филма на Ф.Фелини АМАРКОРД, тези от 10-ти клас – "Нощите на Кабирия", филма на същия режисьор, а пък единадесетокласниците гледаха италиански игрален филм за Сократ. Започнахме и обсъжданията върху филмите, всеки ученик, който разкаже за своите впечатления, за мислите и чувствата, които са се породили у него, ще получи подобаваща оценка. (Който пък предпочита, може и писмено да разкаже за впечатленията си.) Правим нещо като "практическо занятие", филмите ни казват нещо важно за човека и за живота, а пък младите хора, учениците, се учат да го "разкодират" този смисъл, да го преведат от езика на изкуството на един друг език, този на словото (и на философията, на психологията). Разбира се, оказва се, че за младите това е трудно – по причина, че не са го правили. Да не говорим за това, че те комай изобщо не са попадали на филми, които заслужават да бъдат смятани за произведения на истинското киноизкуство. Позволих си лукса в часовете по философия да им дам възможността да пообщуват малко със света на изкуството; защото

изкуството е форма на духа, която ни казва същото, което и философията, но по един съвършено друг начин. Сравняването на двата начина на изразяване на смисъла може да направи съзнанието на младите по-гъвкаво. И по-богато, естествено.

Искам тук да споделя някои свои впечатления и наблюдения и около прожекциите, и около самите обсъждания (които едва започнаха, вчера само в два-три класа разговаряхме за филмите). Тепърва още много аз лично ще науча. Засега разбирам ето какво (някои неща си ги знаех де, но сега потвърдих заключенията си.) Масово учениците, така да се каже, се разочароваха: "Много лоши филми сте ни избрал да гледаме бе, господине!" - тази беше общо взето обичайната реакция, която много показва и говори. Е, да речем, към 10-тина процента от учениците примерно се загледаха в тия филми по-внимателно, за тях положително нещичко от магията на изкуството проработи; за мен беше много интересно да наблюдавам как този велик чаровник Фелини все пак успя да намери начин да привлече съзнанията на тия млади хора, дори да ги овладее; неколцина ученици ми се похвалиха вече, че били си свалили "цялата филмография" на Фелини и щели били да си гледат в къщи на спокойствие и останалите негови филми. Филмът "Нощите на Кабирия" развълнува доста ученици, забелязах, че някои момичета бяха така силно развълнувани особено на толкова силния финал, че си бършеха сълзите и едва преглъщаха! Една от тях след филма дойде при мен и ми заяви, че е много жалко според нея това, че повечето й съученици не могли да разберат филма. Жалко е защото - така тя продължи мисълта си, предавам точните й думи - защото "ако бяха гледали филма внимателно, то той щеше да ги направи по-добри"! Тази формулировка ми се видя много точна, момичето е успяло да усети точния ефект на филма (и на истинското изкуство) - то наистина умее да прави хората по-добри. Същото нещо следва да умее да го прави и философията. И училището като цяло, ала за жалост то не си изпълнява духовната мисия. Мъчи се да го прави, ала не успява. Много неща пречат. Има много пречки, някои от тях прекалено глупави. Непростимо глупави.

В този контекст разговарях вчера с ученици от два 9-ти класа. Обсъждахме разните сцени от филма, които ги бяха впечатлили – и ги тълкувахме в техния фройдистки, така да се каже, смисъл (самият Фелини, по собственото му признание, е "примерен ученик на д-р Фройд"). И аз се възползвах от започналия разговор, за да им подхвърля някои важни моменти,

примерно за това, че една от най-важните, съдбовно важните за човека задачи в живота му е да успее да овладее собствената си сексуалност, своя сексуален инстинкт. Сиреч, да не допусне да стане жалък роб на инстинкта си, което води дотам да си подготви жалко бъдеще. Тази задача е особено тежка и важна в периода, в който вие се намирате – продължих аз да водя импровизираната си беседа, понеже забелязах, че учениците най-внимателно ме слушаха. Нашата сексуалност съдържа в себе си огромно количество енергия – та това е инстинктът, който служи на самия живот, който по начало поддържа и възпроизвежда живота! – която може да бъде употребена или за съзидателни, или за разрушителни цели. Група момчета-циганчета в този момент се присъединиха към нас, разговарящите (учениците, които разговаряха с мен, ме бяха наобиколили около катедрата) и си личеше, че искат да се включат в разговора, а това е рядък момент; възползвах се от него и казах ето какво: – Оня, който не успее да овладее своята сексуалност, който допусне да изпадне под властта на нагона, на либидото си, неминуемо се превръща в жалък роб на... собствения си полов орган! Пълно е с такива хора, не знам дали сте забелязали това, дето са се озовали в положението техния собствен полов орган да е техен господар, а пък те да му слугуват, да са негови роби. ЭЛеле, господине, какви приказки говорите, не Ви ли е малко срам да говорите за тия неща?! – ми каза ухилен един от младежите, дето, забелязал съм, се прави на най-отворен по сексуалните теми, минава за "сваляч" и за доста напреднал, с успехи сред момичетата. – Защо да ме е срам, аз Ви казвам една истина, нима има нещо срамно да се казва истината?! – възразих му аз. – Давайте нататък, господине, интересно стана! – обади се друго едно циганче, което също много рядко се заслушва в това за какво разговаряме в часовете по психология. – Е, аз казах вече главното: или ще успееш ти самият, твоя Аз да командва и да властва собствената ти сексуалност, или тя ще започне да те командва, а допуснеш ли това нещо, на тази основа ще си подготвиш едно жалко бъдеще; твоята личност ще почне неминуемо да деградира, ти ще станеш жалка картинка, инак казано, в един момент ще станеш пълен боклук като личност! Щото ето сега, в този период, когато сте съвсем млади, и когато трябва да се подготвяте за истинския живот, да придобивате ценни качества, способности, мнозина вместо това са станали жалки слуги, казахме, на собствените си полови органи, и на тази почва няма мирясване, горко им на такива! Затова и казвам, че ще станат един ден същински боклуци като личности. – Господине, аз вече съм станал такъв боклук! Това сякаш за мене се отнася! – ми каза онова момче, дето минава за "много напреднал" в секса, което има много постижения сред момичетата. Казва ми това, обаче ухилен "до ушите", тъй да се рече. – Е, още не си боклук, но си се запътил натам, предполагам. Но още може да се спреш. Трябва обаче всеки да води страшна битка с инстинкта си. На мнозина тя обаче не е по силите, на тях ще бъде особено трудно.

– Господине, да Ви питам нещо – обади се другото циганче, което внимателно слушаше до този момент, сякаш се беше много сериозно замислило за нещо – да Ви попитам нещо: колко пъти седмично може човек като нас да си прави... чи...ия? (Каза това и хем се изчерви, хем се изхили.)

– Е, мастурбирането е много разпространен начин младите да облекчават напрежението, пораждано от тиранията на сексуалността, на инстинкта си. За да намали властта на сексуалността над съзнанието си, човек следва да се научи колкото се може повече да се въздържа от тази опасна страст по удоволствието. За да започнете по-рядко да мастурбирате трябва по-рядко да гледате пустото порно. (Забелязал съм, че мнозина от тях гледат порно на смартфоните си дори и в училище, в час и пр.) Заради порното толкова много ви привлича мастурбирането. Оня, който привикне да развратничи на млади години колкото се може по-рядко, такъв като порасте, като му дойде времето ще може да изпита истинско удоволствие от пълноценния секс. А развратниците заради развратниченето в един момент ще загубят удоволствието от секса, щото то ще се притъпи. Животът на такива става същинска трагедия. Във филма на Фелини е показано как общо взето всички сякаш само за секс мислят, но повечето си остават с мисленето (и говоренето) за секс, а тия, които са истински развратници, са значително по-малко; и те са крайно жалки и нещастни. Сексуалният нагон е нещо като бич, който плющи върху главите на ония, които не са успели да го овладеят навреме, ето на вашите години. Тази ви е една от най-важните задачи в този период, в който сте сега. Вие общо взето затова и нямате настроение да се занимавате с нещо друго, с учене и пр., щото главата ви мисли само и предимно за секс. – Вие откъде знаете това, че мислим само за секс?! Ама иначе сте прав де, само за това мислим. – дълбокомислено отговори момчето, което ме запита за мастурбирането. В този момент би звънеца и се наложи да развалим разговора. Ето, показвам ви отчасти как вървят часовете по психология в училището, в което сега работя. Тук, за разлика от ПГЕЕ-Пловдив (откъдето директорката ме уволни миналата година) никой още не е заявил, че филмите на Фелини са... порнографски, че развращават младежта и пр. Но това не е късно да се случи де, и тук, предполагам, може да се намерят бдителни другарки и другари. Впрочем, в ПГЕЕ-Пловдив кампанията срещу мен беше старателно организирана де, и то по съвсем други причини. Тия дни продължавам да очаквам решението на Върховния касационен съд по казуса с моето уволнение. Вече започна да тече трета седмица от 1-месечния срок, в който ВКС трябва да обнародва решението си. Много хора, мои приятели, ми заявяват все по-често докато чакаме решението, че за мен лично е по-добър вариант ВКС да присъди решение против мен, сиреч, да не отмени заповедта за уволнението ми - да да имам по този начин правото да се обърна към Европейския съд. Където ще имам шанс не само да си върна потъпканите права и унизеното достойнство, но и за всички понесени страдания и унижения съдът ще ме компенсира и със солидно обезщетение. Ще видим какво ще стане. Това съвсем скоро ще се разбере. Хубав ден желая на всички! Бъдете здрави! Хайде аз да ставам от компютъра, че днес имам предаване в Пловдивската обществена телевизия. Още не съм решил каква да бъде темата. Имам няколко варианта. Кой от кой по-хубави. Явно ще решавам до последната минута преди предаването. Чао и до скоро! Да кажа и още нещичко. Предаването започва в 11 часа. Можете да го гледате в интернет, на сайта на ПО-тв. Апропо, Пловдивската обществена телевизия все още е остракирана от националните мрежи на разпространители на телевизионни продукции и канали; тази телевизия, понеже е различна, понеже е свободна, понеже има толкова интересни предавания, понеже е честна, понеже обича истината, понеже е бедна и прочие е подложена на гонения, на забрана, тя е станала нещо като дисидентска телевизия. Тя като другите не занимава "уважаемите зрители" предимно с глупости и с гнусни сензационни жълтивини. Тя работи за тяхното пробуждане, за развитието на гражданско съзнание у тях, за разпространението на автентични демократични ценности, тя се опитва да спомага за разпространението на съзнанието за свобода сред народа, а това са все крайно опасни неща. Затова ПО-тв наистина е една опасна и вредна – за печалното и гибелно статукво у нас – телевизия. А сега сещате ли се защо въпросните оператори, които диктуват положението на телевизионния пазар, толкова внимателно бдят ПО-тв да не стигне до колкото се може повече зрители? Сега ясно ли ви е кой диктува положението на този пазар, кой властва над него? КОЙ? – питам – има изгода от това у нас да има колкото се може по-малко мислещи граждани? Помислете сами, отговорете си сами на тия толкова леки и прости въпроси. Сега разбирате ли защо я преследват, гонят, забраняват, защо са я натикали един вид в "миша дупка"? Тя е една неудобна телевизия, каквито у нас вече почти не останаха. Ами и повечето от гражданите у нас нехаят и са се оставили да ги манипулират удобните и бляскавите телевизии, тъй че изглежда си заслужаваме съдбата...

Запретвам ръкави да работя по нова тема събота, 5 декември 2015 г. Тази сутрин решавам да си изпълня едно обещание и да пиша по проблем, който по моя преценка е много важен: за възпитанието на младите. За това как животът, който те живеят, влияе върху формирането на съзнанията и на личностите им. Аз наскоро в предаването си по Пловдивската обществена телевизия, предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров", излъчването от 26 ноември, поставих ето каква тема: Станахме ли роби на греха? – като там се опитах да акцентирам върху въпроса за влиянието на порнографията върху съзнанията, върху душите на младите. Твърдо съм обещал по тия проблеми да напиша кратък текст, който да може да се ползва от всички вълнуващи се от темата за възпитанието. Тази малка книжчица (свитък, брошурка) ще я подготвя и издам в поредицата, която е приложение на списание HUMANUS, тя вече започна да излиза, първата книжка вече излезе от печат, заглавието й е РЕВОЛЮЦИЯТА В УЧИЛИЩЕ (подзаглавие "Накратко за новата парадигма на образованието"). А пък оня ден написах вече нещичко по вълну-

ващата ме тема: Моите сутрешни мисли и истории, свързани с възпитанието на младите чрез... изкуство – и с печалната ситуация в сферата на медиите. И във връзка с него получих следния насърчителен отзив на две уважавани от мен личности: Ангеле, поздравяваме те за начинанието! Според нас изкуството е философия, минаваща през сърцето, т.е. за съжаление (предвид сегашното състояние на учебния процес, който недостатъчно развива ума) за сегашните ученици е най-подходящия подход. Веднаж ти изказахме адмирации за твоето методическото ръководство по философия, което беше философия "през ума". Сега приветстваме, че вече се съобразяваш с настоящото състояние на ума на учениците - това е то "трупане на практически опит". А помним времена когато можеше да се разчита на умствено ниво, отговарящо на възрастта на учениците - и тогава това се поощряваше, а не се преследваше от "вишестоящите". Но починът ти е за адмирация. Всяко дете има право на достъпно образование, и то такова, което да го "възвиси". И този ти опит е точно това! Привет отново: Ваня и Жак Асса

Мнозина познават Иванка и Жак Асса, но за тия, които не ги познават, ще кажа само това: те са не само колоритни, високоинтелигентни личности с най-разностранни, енциклопедични способности и интереси, но и знаменити учители (инженери). С г-н Жак Асса имах възможност да работя дълги години в ПГЕЕ-Пловдив – преди той да бъде изритан по недопустимо груб начин в пенсия от една усърдна администраторка, която малко след това уволни и мен от същото това училище. Г-н Жак Асса беше всеобщо уважаваният доайен на ПГЕЕ-Пловдив (бившият ТЕТ "Ленин"), знаменит учител-новатор, когото много генерации и хиляди млади хора, завършили това училище, си спомнят с благодарност за това, което той им е дал; той беше свободомислещ човек, личност от голям калибър, чудесен лектор-сладкодумец, който между другото години наред е водил и Клуб за киноизкуство (!) в това училище (тъй като има и образование от ВИТИЗ, сегашната НАТФИЗ). Казвам всичкото това за да подчертая колко голямо значение за мен имат тия насърчителни, стимулиращи ме думи. А сега да се върна на темата си. В клипчето на въпросното предаване аз разказвам, доколкото това там е възможно, най-главното, което следва да се знае и разбира. Тук обаче ми се иска да го преведа в текстови вид, и то тъкмо есенцията, същината, онова, което е добре всеки да знае. А иначе темата е огромна, неизчерпаема даже, вижте примерно ето това: Нова книга с примерно заглавие "Философия на любовта". Но кой ли ти чете такива големи книги, кой има търпението да се вглъби в детайлното изследване на тия проблеми? Ето по тази причина ми се налага тук да кажа най-главното – и най-важното, и то в пределно достъпна форма. А дали пък да не взема да извадя истински важните моменти от вече написаните части от книгата ми за любовта – и да ги представя тук в тезисен план? Щото, признавам си, не ми се пише наново и наново по все същото. Я да опитаме така, да видим какво ще се случи. Ето първият и то наистина фундаментален проблем, по който си заслужава да се замислим по-сериозно: За "звяра", подлежащ на опитомяване, когото наричаме "човешка сексуалност". Оттук ще взема няколко най-важни момента като ще си позволя да ги редактирам, а и да добавя нещичко с оглед по-голяма яснота. Оттеглям се да поработя по този начин, да видим какво ще се получи. Желая ви хубав ден! До скоро!

Отново за безпътицата на министерските "реформатори" на образованието неделя, 6 декември 2015 г.

За "младите" и "старите" в образованието... Или – за безсилието да реформираш..., Автор: Гери Николова Първо да отбележа, че казусът, върху който се спирам днес, далеч не е единственият заслужаващ внимание и критика в сферата на образователните... реформи, за съжаление - писането по блогове и мрежи, че дори и полагането на усилия за градивна комуникация с МОН - не видях да дават някакви положителни резултати през последните 4-5 години, така че просто не си правя труда да пиша по всички щекотливи теми... А най-страшното е, че и преобладаващият интерес в обществото ни по отношение на образованието е сведен до това да има къде хората да си оставят децата, докато са на работа... Та на въпроса. От МОН демонстрират желание да „направят място” за млади учители. Чудесна идея! Въпросът, обаче, е как се прави това. Щели да използват възможността, която КТ вече дава на директорите, за да пенсионират принудително учители, навършили възраст за пенсиониране. Но смея да твърдя, че подобно „решение” единствено показва (отново) пълната безпомощност на МОН да се справи с реформирането на сектор „Образование”! На кого е нужно противопоставянето на "млади" срещу "стари" учители...?!!! Чудя се – като пенсионирате 5000 „стари учители” – откъде ще им намерите заместници?! Интересът към учителската професия сред младите хора е дотолкова слаб, че дори наскоро ВУЗ обмисляха специално облекчаване на приема, за да си съберат студенти – което пък показва какво би било качеството накрая… Професията на учителя в момента има „престиж” колкото професията на… чистач или метач по улиците – един актуален цитат от последните дни по повод учителстването: „срамна работа няма”… Защо не попитате директорите (дори в големите градове) като обявят място какви хора идват да кандидатстват за него – колко са младите сред тях? И какво предлага системата на осмелилите се да станат учители млади хора? Заплата, достатъчна да покриват нуждите си? Система, в която да могат да проявят креативност? Система, която да може да чуе идеите им и да ги подкрепи за реализацията им? Обезпечена материална база, позволяваща пълноценна работа?! (Прочети ДО КРАЯ)

Имаме ли нужда от философия, можем ли да живеем без философия, трябва ли философията да бъде изгонена от българското образование? вторник, 8 декември 2015 г.

За философията и обезчудесяването на света, интервю с Цочо Бояджиев и Стоян Асенов

Философията – излишен лукс, бутикова дисциплина или условие за възможността да мислим света? Наскоро Министерството на образованието и науката публикува нов проект за учебен план, в който повече от половината часове от т.нар. „философски цикъл“ бяха премахнати заради въвеждането на предмета гражданско образование. Намаляването на часовете по философия породи тревоги в научната общност. Какви са вашите притеснения? Стоян Асенов: Ние попитахме защо се случва това, но не получихме никакъв отговор – нито от страна на министерството, нито от страна на застъпниците за въвеждането на предмета гражданско образование. Тук сякаш се стигна до определен сблъсък между философията и гражданското образование, но това е изкуствено създадена ситуация. Гражданското образование съществува и сега в средното училище, то се преподава през редица предмети, включително предметите от философския цикъл, които са базовият носител на тази дисциплина. Всъщност в европейското пространство, а и в световен мащаб, има две тенденции – в единия случай гражданското образование се реализира като самостоятелен предмет, а в другия се преподава през други предмети. В повечето европейски страни гражданското образование се реализира през други предмети, което изобщо не е случайно. Според мен това помага на гражданското образование да не се оплоскости и да не се превърне в някакъв странен предмет, защото то не е предмет в собствения смисъл на думата, а взима от редица други предмети. То е някакъв колаж от различни предмети и когато извадиш тези знания от естествената им среда, те придобиват някаква странна безпомощност и плоскост – липсва им дълбочината, която имат, когато се намират в найестественото си място. Цочо Бояджиев: Всичко това е в тренда на прагматизиране на образованието. Разбира се, такива бутикови дисциплини като философията се третират като излишен лукс, без който може да се мине. Как бихте отговорили на въпроса защо трябва да се учи философия в училище? Цочо Бояджиев: Философията е форма на духовно усвояване и интерпретиране на света, която има 2500-годишна история. При това е преминала през периоди на явна съпротива през първите векове на християнството, а също по време на комунизма. Но е оживяла, жилава дисциплина е, което означава, че хората имат някаква потребност да изучават философия. В края на краищата, всеки човек застава пред философските въпроси и е добре да може да потърси отговорите сравнително компетентно. Така че колкото лекомислено и консуматорски да живее модерният човек, той неизбежно застава пред големите въпроси – откъде идваме, какво сме и къде отиваме. Философията има това достойнство, че представя спектъра от възможни смислени отговори и познаването на този спектър помага на съвременния човек да се ориентира в иначе много сложния свят, в който живеем. Впрочем светът винаги е бил сложен. (Прочети ДО КРАЯ)

Кратък мой коментар: Когато МОН обяви проектите си за нови учебни планове (в които се предвиждаше отпадане на изучаването на философия в 11-ти и 12-ти класове), много хора протестираха, а пък МОН излезе с обещанието, че ще върне философията в училище, т.е. ще се откаже от предвиденото й изгонване. Сега се оказа, че това обещание на МОН е било лъжа: във вече утвърдените учебни планове е разпоредено философия да не се учи във 11-ти и 12-ти класове! Това защо МОН така грозно лъже е отделна тема, но ето, оказва се, че у нас "мъдреците" от МОН са решили, че изучаването на философия е излишно, е ненужно, даже може би се смята, че е вредно? Да, напълно основателно е да се мисли, че в МОН смятат, че философията е вредно, сиреч, мисленето – критично, честно, самостоятелно, творческо, обожаващо истината – за българите е нещо съвсем вредно и дори опасно, аз другояче не мога да си обясня позицията на бюрократите от образователното ведомство. А може би пък истината е съвсем друга: а може би е вредна не философията, а са вредни самите тези бюрократи, дето докараха образованието на децата и на внуците ни до такъв жалък край, дали не е по правилно да възприемаме нещата? Аз тия дни ще разговарям с моите ученици по проблема и ще ги призова към протести, щото е пълно безсрамие да не протестираме когато държавните органи на България, куриращи образователната сфера, така грозно, по такъв престъпен начин накърняват коренните интереси на българите, сред които потребността от автентично, от съвременно, от неощетяващо младите в духовно отношение образование стои безспорно на първо място.

МОН твърдо застана на страната на простащината в нейната нестихваща битка с философията, с мисленето, с културата, с духовността вторник, 8 декември 2015 г.

Понеже чиновниците от МОН, които са разпоредили изучаването на философия в 11-ти и 12-ти класове на нашите гимназии да бъде премахнато, очевидно не знаят какво е това философия, ето, решавам да им изпратя тази сутрин подбран откъс от моята книга Изворите на живота (с подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия), в който разяснявам що е философия. Ще им изпратя този текст, не вярвам, че ще го прочетат и проумеят, но нека за всеки случай да им го изпратя. Жалкото е, че и много българи изобщо не знаят що е това философия, поради което изобщо не им пука за философията, за това дали ще се учи философия или няма да се учи, за жалост, този въпрос съвсем не вълнува огромната част от българите, да не кажа комай почти всички българи. (Наскоро с ужас разбрах, че даже хора, претендиращи да са образовани, включително и учители, наистина не знаят що е философия и живеят с една отчайващо бедна, крайно повърхността представа за философията!) Тази е истинската причина чиновниците от образователното ведомство да наберат смелост и да изгонят философията от българските училища. Защото у нас властта е демагогска или популистична, тя прави само това, което иска народът, ето, народът у нас в огромната си част мрази да мисли, не ще да бъде тормозен с мислене, ето, управляващите угаждат на народа и го освобождават от потребността да мисли! И от потребността българинът да бъде човек (и личност) ще го освободят властващите, колко му е, за щастието на народо властта е способна на какви ли не подвизи! Аз предлагам вместо философия МОН да въведе в училищата ни предмет Простащина или Основи на простотията – както искате го наречете този нов учебен предмет, който точно ще отговаря на същинските духовни, с извинение, нужди на целокупния ни народ. Щото немисленето и съпровождащата го простотия (бездуховност, антикултурност и пр.) е именно "философията" на масовия българин, който, разбира се, и малкото си пръстче няма да мръдне за да протестира срещу отпадането на философията от учебните планове, напротив, този същият народ най-горещо ще подкрепи това отпадане аджеба, защо да учим младите на мислене, на духовност, на други такива изчанчености, нека те да си бъдат и да си останат автентични простаци, нека нацията ни да си остане просташка, нека да затъне в простащината! Щото, между нас казано, философията, бидейки любов към мъдростта, не е нищо друго освен постоянна битка с простащината, най-напред със собствената склонност да правиш глупости и простотии, а след това и с аналогичната склонност на хората около теб. Философията е начин да се освободим от простотията, от нейното тежко бреме, е, властта направи така, че простотията да възтържествува първо в живота ни, а ето, сега се прави нужното тя да заеме подобаващото място в образователната ни система, а оттук и в културата ни. МОН твърдо застана на страната на простащината в нейната нестихваща битка с философията, с мисленето, с културата, с духовността. Толкоз по този въпрос. А ето сега и обещаният текст, малко е дълъг, но който иска, може да го прегледа, а пък за чиновниците в МОН този текст, както казах, ще им бъде поднесен тази сутрин за четиво по ограмотяване - щото е безкрайно тъпо у нас хора, които очевидно не знаят що е това философия, да решават съдбата на философията, това е пълно безумие; ето, четете: Предговор Ще се опитам да представя най-напред необходимостта на книгата, която написах – и която в някакъв смисъл е резюме на мои дългогодишни и упорити търсения и размисли. Книгата, която нарекох “Изворите на живота”, външно погледнато, е един систематичен курс по философия, в който обаче и твърде експресивно се тълкуват вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. (Продължава В БЛОГА)

Протестно писмо до Министъра по повод предвиденото скопяване откъм духовност на българското образование вторник, 8 декември 2015 г.

Тази сутрин изпратих до МОН следното писъмце: До проф. Тодор Танев, министър на образованието и науката ПРОТЕСТНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия – и група подкрепили ме в блога ми граждани Уважаеми господин Министър, В публикувания преди време проект за учебни планове за средните училища беше предвидено отпадане на изучаването на философия в 11-ти и 12-ти клас. След като много граждани протестираха срещу тази "иновация" на МОН, излезе съобщение, публикувано на сайта на МОН, че ще бъде възстановено старото положение, а именно, че философски предмети ще се изучават и в 11-ти и 12-ти клас. Тия дни бяха публикувани въпросните учебни планове и от тях разбираме, че МОН ни е излъгало, т.е. в тия учебни планове изучаването на философия в 11-ти и 12-ти класове не е възстановено, напротив, премахнато е! Срамота е да се лъже така грозно от държавни институции, уважаеми г-н Министър! Само това искаме да Ви кажем още в самото начало. На второ място държим да Ви съобщим това, че по нашето дълбоко убеждение чиновниците от МОН, които са подготвили тези тъй новаторски и реформаторски, с извинение, учебни планове, очевидно не знаят що е това философия, след като с толкова лека ръка изхвърлят, изгонват философията от българските училища. По тази причина си позволяваме да Ви изпратим един текст, който, надяваме се, ще предадете на въпросните висшестоящи и отговорни, вземащи решение по толкова важни въпроси чиновници, с оглед те да прочетат що е философия и по този начин да се ограмотят. Щото, признаваме си, за нас е шокиращо да разберем, че хора, които очевидно съвсем не знаят що е това философия, си позволяват да се разпореждат не само с нейната съдба, но и със съдбата на българската младеж. Ще вметнем тук само това, че нация, която е подложена на съзнателно опростачване от държавната власт, която е подложена на толкова агресивната експанзия на простащината и на бездуховността, такава нация няма бъдеще. А пък образователна система, която елиминира тъкмо човешкият и духовният аспект на културата, фактически работи за обезчовечаването на нацията ни. Толкоз и по този въпрос. Г-н Министре, Дано си давате сметка, че Вие лично ще се покриете с неизмиваем позор щом по времето на своето министерстване допускате българското образование да бъде подложено на такава ампутация – понеже подготвяното от МОН пълно изгонване на философията от българските училища е нещо като обезглавяване (откъм духовност) на образователната система на България. Приятно министерстване Ви желаем! Апропо, разбираме, че МОН щяло било да се премества в сградата на ДС на Лъвов мост, не знам дали си давате сметка какъв колосален символичен смисъл има в този акт? Щото ще излезе, че МОН изобщо не се смущава от това, че ще се окаже наследник – и продължител на делото! – на институцията, която десетилетия наред е тероризирала българския народ! С поздрав: Ангел Грънчаров П.П. Ето тук се намира въпросният текст, поясняващ що е това философия, който препоръчваме за началното ограмотяване на министерските чиновници, които са се разпоредили толкова лековато със съдбата и на философията, и на българската младеж – фактически скопявайки откъм духовност българското образование: МОН твърдо застана на страната на простащината в нейната нестихваща битка с философията, с мисленето, с културата, с духовността

Моя кратичка реплика до г-н Министъра на образованието и науката, отправена във Фейсбук сряда, 9 декември 2015 г.

Г-н Министърът на образованието и науката проф. Танев във Фейсбук е имал добрината да отправи любезна и сърдечна честитка по случай 8-ми декември (за малко да напиша... 8-ми март!), студентския празник. По повод тази честитка много хора са реагирали, хвалейки г-н Министъра за добрината, проницателността и за мъдростта му (можете да видите тия сърдечни излияния на дежурните... комплиментаджии!); аз обаче си позволих да напиша нещо съвсем различно и делово; ето първо какво написа г-н Министъра, а после прочетете какво аз се опитах да му кажа, възползвайки се от сгодния случай: Todor Tanev каза: Честит студентски празник! Дано бъдете толкова мъдри, колкото е най-старият университет и толкова дръзки, колкото е най-младият студент. Нека е хубав празникът и интересен и умен делникът! Ангел Грънчаров каза: Аз няма да се подмазвам на господин Министъра и да го фаля за мъдростта му (бодри подлизурковци у нас, вижда се, бол, не е като да няма!), а ще използвам случая да го информирам за едно писъмце, което му изпратихме вчера, понеже е напълно възможно чиновниците от МОН да скрият от него и това писмо на обезпокоени граждани; то касае важен проблем, свързан с това доколко ще е качествено и пълноценно образованието на децата ни в перспективата на "реформите", правени от МОН под неговото мъдро ръководство; ето за този документ става дума, изпратихме го вчера по имейла до г-н Министъра: Протестно писмо до Министъра по повод предвиденото скопяване откъм духовност на българското образование Г-н Министре, така и така стана дума, ще си позволя да Ви кажа и това: преди точно година Вие ми обещахте да дадете интервю за воденото от мен предаване по Пловдивската обществена телевизия. Тогава току-що бяхте станал министър и по тази причина, предполагам, дадохте това обещание. Заявихте, че щом дойдете в Пловдив, ще дадете интервюто. След това стана така, че Вие "забравихте" за обещанието си, а моя милост, въпреки че бях взел какви ли не мерки да Ви доведа в студиото (примерно, шефката на РИО-Пловдив ми беше обещала щом дойдете в Пловдив да ме извести за това и пр., тя, разбира се, също не изпълни обещанието си!), не успях, така или иначе, а се добера до Вас, въпреки всичките ми опити. Имам чувството, че съвсем не желаете да се срещнете с мен и да отговаряте на зададените от мен въпроси. Защо ли е така – вие си знаете. Но е факт, че се получи точно така, констатирам истината за случилото се. Както и да е. Припомням Ви този случай и то публично по простичката причина: добрите нрави изискват човек да спазва и да изпълнява дадените обещания. Пък дори и да голям властник. Щото моралът важи за всички нас, независимо от това какъв пост заемаме. И това бях длъжен да Ви кажа. Учител по философия и по морал съм, тази ми е работата: да припомням някои истини на ония, които са ги забравили. Върша си работата просто. Приятно министерстване!

Спечелих съдебното дяло против моето уволнение и във Върховния касационен съд! четвъртък, 10 декември 2015 г. Току-що разбирам, че съм спечелил съдебното дяло против моето уволнение и във Върховния касационен съд! ВКС не допуска за касационно разглеждане жалбата на директорката на ПГЕЕ-Пловдив (която ме уволни – предпразнично, преди празника 24 май! – от това училище миналата година, уволни ме на 19 май!), което, доколкото разбирам, означава, че влиза в сила решението на Окръжен съд в Пловдив, който пък отмени нейната заповед за уволнението ми. Много интересно е, че точно днес, в първият ден след историческия ден вчера, в който беше стопирана съдебната реформа, аз специално получих справедливост от съда, което само показва каква огромна роля за живота ни има правосъдието. Да, независимо от всичко случило се, като граждани трябва да вярваме в силата на правото и на правосъдието, защото правото, законът и правосъдието са опората на нормализацията на живота в страната ни, са основа на очовечаване на отношенията в обществото и в държавата ни.

И ние като граждани трябва да се борим за това щото българското правосъдие да получи дължимото си достолепие – като бъде освободено от дефектите, които му пречат да си изпълнява толкова възвишената роля! И това неизбежно ще стане, същностната реформа няма алтернатива, алтернативата на реформата в съдебната система е катастрофата и беззаконието, а ние няма да допуснем те да станат наше постоянно състояние.

Тъй че ония сили, крепители на отчайващото статукво на беззаконието, престъпността и корупцията, които вчера наложиха волята си в Парламента, да не ликуват изобщо: въпреки тяхното егоистично желание в крайна сметка ще стане това, което трябва да стане, което трябва да бъде, което е разумно, което е справедливо, което е правилно. Напразни са техните старания да задържат хода на живота и на историята. Единственото, което могат да постигнат, е да си счупят поефективно главата! ДОПЪЛНЕНИЕ: И тъй, в резултат на Определението на ВКС сега вече влиза в сила следното Решение на Окръжен съд в Пловдив.

Ястреб на войната ли да бъда – или да стана мек, да стана нещо като гълъбче на мира – възможна ли е при мен такава мутация?

С доста хора обменям мисли във връзка със сложилата се ситуация около постановлението на Върховния касационен съд, с което аз печеля окончателно съдебното дяло и се връщам на работа в ПГЕЕ-Пловдив, училището, от което бях уволнен точно преди година и половина от една крайно самонадеяна директорка, на която все пак дадох добър урок: доказах й, че така тя няма право да се отнася с персонала, че не може да си прави каквото й скимне, да прибягва до административен терор срещу неудобните и срещу критиците си, да унижава хората, изисквайки пълно подчинение, да уволнява просто за да брани на всяка цена властта си, т.е. егоистичния си интерес и пр. Е, мен съдът ме връща на работа, но какво ще се случи като се върна там, как ще реагира загубилата битката, но не и войната директорка и каква следва да бъде моята разумна стратегия на поведение оттук-нататък? – ето този е въпросът, който ме занимава и по който сондирам мнения сред приятелите си. Ето какво ми пише тази вечер на имейла един приятел (публикувам извадки от писмото му), а подолу можете да прочетете мои разсъждения по тази тема, провокирани от неговите думи, разсъждения, с които аз отговорих на писмото му: Здравей! Знаеш ли, прочетох писмото ти и беззвучно (защото жена ми току-що заспа) се кисках! Ти – да се промениш, за да станеш поносим за другарката директорка???!!! Това и да го видя няма да повярвам! Според мен най-нормалното и почтено поведение е да проведеш разговор с А. И тогава да решиш за поведението си. Не за започване на работа, а за поведението си. Не знам защо, но имам предчувствие, че проблемите ти в ПГЕЕ ще се решат скоро и то в твоя полза. Бъди здрав!

А ето сега и моят отговор: Здрасти! Благодаря ти за писмото! Аз мисля най-вече върху ето това: дали да продължа с активни действия или иначе казано, с "войната" (в новия контекст, вече като "победител" в съдебните битки) срещу директорката А. с оглед тя да си иде от поста, или да спра с атаките (включително и медийни, в блога) и с искането за оставката й, което е възможност за някакво примирие и за "мирно съвместно съществуване" (каквото имаше навремето между лагера на комунизъма и свободния свят) известно време. Война до пълна победа или примирие – с оглед съвместно някакво съществуване и поносимост? С твърдост ли да продължа или да проявя мекушавост – ето за това мисля напоследък като победител, способен и на великодушие. Дали ако проявя мекушавост няма да я насърча тя да стане още по-настъпателна и да почне пак да ме тъпче докато ме изрита по още поунизителен начин? Дали твърдите действия няма по-ефективно да я възпрат за да спре да ме закача, да ме остави на мира и да се принуди да ме търпи? За това мисля. Доколкото я познавам при мекушавост от моя страна тя ще стане още по-настъпателна и по-безсърдечна. Тук съм в положението на Америка (САЩ) в политиката на американците спрямо ислямска държава или спрямо Путин: да се държа като "ястреба" Рейгън (който постигна пълна победа и срази империята на злото) или да бъда мекушав като Обама, който, както знаем, с мекушавостта си насърчи враговете на Америка и на свободата – и те станаха още по-нагли. Ястреб ли да бъда – или да стана мек като тая шматка Обама, да стана нещо като гълъбче – възможна ли е при мен такава мутация? Кое ще усмири по-ефективно тия, в чиито очи съм нетърпим враг? Защото аз безспорно в очите на директорката А. съм нещо като "злодей", "урод" или "народен враг", който не може да се търпи нито миг – щото разваля тъй умилителната социалистическа идилия на "сплотения колектив". Това сякаш е вечен въпрос. Твърд боец ли да си остана или да почна да се държа по-християнски? Това ми е дилемата. Кое е по-разумното? И по-доброто? Не знам за момента. Знам де, ама още се колебая. Интересното е, че днес разговарях с един учител, той също смята, че тя непременно за кратко време пак ще ме уволни. А той доста е врял и кипял в такива борби, самият него като учител са го уволнявали и той е печелил делото във ВКС, връщал се е на работа и пак са го уволнявали. Смята, че мирно съвместно съществуване не може да има с такива. И други хора така смятат. Или аз, или тя – дали и тя така смята? Възможен ли е компромис? Поне временен. И дали той няма за мен да е гибелен – особено в морално отношение. Да стана жалък като Москов, дето се мазни на Боко? Аз на разговор с директорката А. все пак ще отида, само се чудя кога да го сторя. Тя често отсъствала от работа, не зная как ще я улуча в училището. Но съм длъжен да разговарям с нея. За да видим в такива едни преговори какви хоризонти за бъдещето ще се открият. Хубава вечер! Извинявай, че те занимавам, дано не те натоварвам да мислиш, пренасяйки проблема си върху теб! С поздрав: Ангел Грънчаров

Раждането на една мисъл е велико тайнство и затова трябва да уважаваме собствените си мисли петък, 11 декември 2015 г.

Един млад човек от Бургас (казва се Петър Стоев), с когото вече близо година общуваме често в интернет (той си има и свой блог, твърде интересен и съдържателен), ми изпрати тия дни два свои текста и също така едно клипче (виж: За свръхчовешкото у човека), като ме помоли да кажа своето мнение; той дори специално настоя мнението ми да бъде критично. Обещах му да прочета текстовете внимателно, да изслушам внимателно клипчето му и честно да си кажа каквото имам, както той и настояваше. Между другото аз му бях изпратил два текста, подготвени от мен (единият и написан от мен), касаещи проблема за влиянието на порнографията върху съзнанието на младите и го бях помолил да си каже

мнението по този проблем, щото по моето убеждение е много важно и потребно (за да бъдат предразположени младите да се замислят по тия важни за всеки човек екзистенциални проблеми) да им се въздейства чрез провокации, отправени от мислещи млади хора. И той ми изпрати своите текстове (и клипчето) един вид като реакция на моето предизвикателство, щото аз напоследък се опитах да проведа дискусия по тия проблеми включително и като ги поставих за обсъждания във водените от мен часове по философия, по етика и по психология, така също и във воденото от мен телевизионно предаване "На Агората с философа Ангел Грънчаров". Та ето тази сутрин какво му написах във Фейсбук във връзка с всичкото това: Здравейте! Да, ще коментирам и клипа, и текстовете. Но първо да Ви кажа ето какво: всеки пишещ човек изпитва съмнения дали това, което мисълта (душата) му е сътворила, не е безсмислица или глупост; аз също изпитвам такива съмнения, особено силни бяха те когато бях млад. С годините разбрах: човек трябва да изпитва пълно доверие и уважение към това, което мисълта му е сътворила, което духът му е създал или родил. Раждането на една мисъл е велико тайнство и затова трябва да уважаваме собствените си мисли. Дори и в някои моменти някаква наша мисъл да ни изглежда глупава, тя има право на съществуване; а пък и за друг човек тя може да прозвучи иначе. Много зависи и от възприятията на другите, на читателите. Най-умните мисли във възприятието на глупак изглеждат съвсем глупави. А какви са наистина и всъщност не ние решаваме. Времето ще реши. Тъй че пиши и говори съвсем спокойно, което душата и сърцето ти са родили, го уважавай, щото мислите на човека са нещо като децата му, те са всъщност истинските деца на мъжа (според Сократ), знаем, според теорията му, че както жените раждат деца, така и мъжете раждат "деца", но децата на мъжете са именно мислите, истините, които духът им е сътворил или родил. Има и много мъже, чиято душа нищо няма да сътвори, те са именно импотенти и кастрати. Тъй че радвайте се, че душата Ви е плодовита, пък всички останали грижи нека да не Ви терзаят изобщо. При това всяка мисъл си има собствен път и право на живот, веднъж родила се, тя почва своето пътуване в царството на духа. И ние вече нямаме право на контрол върху живота им, както бащата не трябва постоянно (пък и изобщо!) да се меси в живота на своето дете. Това е главното, което исках да Ви кажа. А на мен лично Вашите текстове са ми много интересни, нещо повече, карат ме да се замисля. Не е в моя маниер да критикувам, щото това по принцип е глупава работа. Това, че някой мисли различно от мен, не значи, че за мен той се изказва "погрешно". Щото аз не съм критерий за истината. Не съм толкова ограничен човек, че да си позволявам да критикувам чуждите мисли щото не били, видите ли, като моите. Ами няма да бъдат, разбира се, та нали това са мислите на друг човек, пълна идиотщина е да очаквам да бъдат неговите мисли като моите! Затуй мога, по повод на твоите текстове или видеа да направя своя коментар, да ти го пратя и така да встъпим в диалог, но не очаквай да ти кажа такива неща: "ти тук грешиш", "това не е така" и да те критикувам.Виж, да те хваля мога да си позволя, щото за мен е радост да се запозная с мислите на един мислещ млад човек. (Пак минах на "ти", прощавай, но глупаво ще бъде ако такива неща ги пиша на "Вие"!) Знам добре, че мислещият човек е достатъчно неуверен, че се нуждае от подкрепа и от насърчение. А спорът (и несъгласията) ще се породят в процеса на разговора, на обсъждането, когато ти пратя моите размисли по повод на твоите текстове или речи в клипчетата. Прочее, възнамерявам отново да пусна на моите ученици твои клипчета – за да видят и да се убедят, че е възможно да има съвсем усърдно мислещи и търсещи истината млади хора. Да докажа, че в твое лице философията показва жизнеността си, това, че няма намерение да умира. Убеден съм, че твоите размисли имат свойството да провокират (и да насърчат) и тях към мислене. Щото думите на млад човек могат много по-силно да въздействат върху един друг млад човек, тия неща имат значение: имате, така да се рече, онтологическа близост заради младостта си. Това е в общи линии засега. Тия дни, живот и здраве да е, като намеря време, ще направя или клипче, в което ще коментирам твоите текстове и клипчета, или ще напиша нещо. Може, ако си съгласен, да публикуваме нашия разговор (и, евентуално, нашата полемика) в списание HUMANUS или дори във философското списание ИДЕИ. Но аз като ти отговоря, след това ще ми е интересно да разбера как ти ще възприемеш думите ми, хубаво е да се зароди диалог; ето тия неща са истински важни във философията. Всичко добро засега, пак ще поговорим скоро!

Да, оказва се, за моя изненада, че понякога има правосъдие дори и у нас: връщам се "на бял кон" в ТЕТ "Ленин"! петък, 11 декември 2015 г. Много хора ме поздравяват от вчера насам, откакто се разбра, че съм спечелил окончателно (във Върховния касационен съд!) съдебното дяло срещу моето уволнение от работа като преподавател по философия в ПГЕЕ-Пловдив. Съдът ме връща на работа – след близо две тежки години на изтощаващи съдебни битки! Та по този повод една дама, занимаваща се от години с правораздаване (тя е била и прокурор на високо ниво, сега е адвокат), тя е именно адвокат по друго едно мое съдебно дяло, пак срещу все същата неуморна администраторка на ПГЕЕ-Пловдив, то пък е съдебно дяло за клевета, което също спечелих наскоро!) ми писа: Е, какво да кажем? Честито! Има правосъдие и у нас! Понякога! :-) Отвърнах й ето как: Благодаря! Да, оказва се, и за моя изненада, че понякога има правосъдие дори и у нас! :-) И в завършек ще приведа тук думите на един мой приятел, един достоен човек, бивш учител от същото това училище, от което ме уволниха, сега пенсионер, който написа ето какво във Фейсбук:

В ТЕТ-а да извадят червения килим, да го изперат и прострат пред входа! Ангел Грънчаров се връща на бял кон, спечелил всички дела срещу г-жа директорката! :-) Radomir Parpulov

Апропо, да кажа още нещичко, налага се. Това как ще бъда посрещнат от загубилата съдебната битка администраторка, как тя ще постъпи в създалата се тъй неочаквана и крайно неприятна за нея ситуация, дали тя ще изнамери нов, още по-оригинален начин отново да ме уволни (нещо, което несъмнено го желае с цялата си душа и сърце!), дали, с оглед на това моя милост, като разумен човек, изобщо е нужно да се връщам на работа в ПГЕЕ-Пловдив, дали пък не е поразумно да постъпя по друг начин и прочие са все любопитни въпроси, по които неизбежно ми се налага да размишлявам тия дни и да вземам най-рационалното решение. Много хора ме съветват да не се връщам на работа, тоест да се върна и мигновено сам да пожелая да напусна, с оглед моето присъствие в ПГЕЕ-Пловдив да не нарушава възцарилата се след моето брутално изгонване тъй умилителна и сънотворна при това, впрочем, административно-социалистическа идилия. Идилия, която напомня тъй блажените времена на социализмо-комунизма, в които всички се прекланяха пред неръкотворната непресекваща мъдрост и непогрешимост на вожда, на шефа, на началството, на партийния секретар – и го благославяха да царува доживотно! Други хора пък ме съветват да се върна непременно, с оглед на това, че въпросното училище все пак не е бащиния на самозабравилата се администраторка, то наистина не е нейна лична или частна собственост, ето, значи училището е колкото нейно, толкова и мое, толкова и на всички пловдивчани, защо тогава пък да й го харизваме, дето се казва?! Та възниква отново една крайно възхитителна ситуация, аз лично, като човек, който много си пада по подобен вид изследвания, съм крайно развълнуван от открилите се шансове да продължа проучванията си, които по такъв превъзходен начин показват "изотвътре" плачевното състояние на прогнилата отвсякъде образователна система. Ще видим какво ще реша, има още време, докато Окръжен съд, според определението на висшестоящата инстанция, се разпореди да се върна на работа в ПГЕЕ-Пловдив. Ще мислим по тия въпроси, разбира се, а сега-засега да си пожелаем само живот и здраве да е само! Очевидно предстоят нови борби: доброто, правдата и правото в този наш свят не триумфират току-така, а се иска непрекъснато ний, хората, ний, гражданите, ний, човеците, да подпомагаме тържеството им. Е, що се касае до мен, аз съм готов да работя за тяхното тържество, щото като човек и особено като философ, такава, дето се казва, ми е работата, а аз съм привикнал смирено да си изпълнявам дълга, да си гледам, дето се казва, работата. А се оказа в нашите абсурдни български условия ония като мен, дето си гледаме работата истински, да сме възприемани като "народни врагове", като "злодеи", като "луди", като дисиденти спрямо системата, като "непотребни", като "вредни", като "опасни", като "ненужни", представяте ли си, хора и същества! Виждате ли докъде сме я докарали у нас работата, а, уважаеми дами и господа съдебни заседатели?!

Нравствените неща, съвсем не са за подценяване, драги ми господин образователни министре! петък, 11 декември 2015 г. Министър Танев не усеща ли колко много се излага като казва, че щял да бъде министър докато Премиеро го държи на поста, независимо от мнението на предложилата го коалиция, именно РБ?! Това грозно подмазване говори много за нравствения лик на г-н министъра. Сам си вкара такъв превъзходен автогол, имащ нравствен характер, че напълно си заслужи оставката. Не Боко, а и провидението вече не може да спаси и да остави на поста толкова изложил се министър, дето толкова силно се е привързал за креслото си, че забрави за всякакъв морал! Щото тия, нравствените неща, съвсем не са за подценяване, драги ми господин образователни министре, който явно съвсем не сте образован в тази област. Ако желаете, драги г-н Министре, мога да ви дам безплатно някои и друг урок по тия въпроси. Ето, впрочем, тази бележка играе ролята на такъв един малък нравствен урок.

Неучастието в спорове според Солон е престъпление петък, 11 декември 2015 г.

Законодателят на Атина Солон издал закон, според който отбягването на споровете е престъпление. В същата тази Атина наричали идиоти хората, които не се интересували от политика. Този е първоначалният смисъл на думата идиот.

Голяма работа, че някоя си там луда глава си била счупила главата – важното е промяна и прогрес да има, а, какво ще кажете по този въпрос? събота, 12 декември 2015 г.

По вчерашната публикация със заглавие Да, оказва се, за моя изненада, че понякога има правосъдие дори и у нас: връщам се "на бял кон" в ТЕТ "Ленин"! се изказаха много хора и в блога, и във Фейсбук, поздравиха ме за съдебната победа, някои хора също така ми дадоха какви ли не съвети какво да правя в така и така създалата се крайно интересна ситуация. От всички коментари вземам няколко най-изразителни, публикувам ги тук отделно, а също така прибавям към тях и мое импровизирано разсъждение по повдигнатите важни въпроси, някои от които имат не просто значим човешки, но дори и философски смисъл: Анонимен каза: Недей да ликуваш няма да ти позволим да се върнеш в ТЕТ ЛЕНИН. Нашият сплотен около любимата ни директорка колектив няма да позволи да пристъпиш прага на училището ни! Не признаваме това решение на безотговорните съдии на които не им пука за състоянието на образователната ни система която е съсипана от безотговорни хора като теб, от нагли некадърници като теб които се мислите за много важни и умни. Ние такова петно а именно ти, Грънчаров да се върнеш в нашето училище няма да го допуснем. Ще обявим стачка и подписка. Ако трябва в краен случай и мечка ще ти

направим но ти няма да пристъпиш прага на училището ни. Наскоро преизбрахме с пълно болшинство госпожа Камелия Стоянова за лидер на синдикат "Подкрепа" така че сме в пълна бойна готовност отново да воюваме с теб и да те сразим този път мигновено. По добре сам се откажи да се връщаш. Нали парадираш с това че си бил болен и че сърцето ти трябвало да бъде щадено, ето, добро в нашето училище няма да видиш, целият наш сплотен колектив е срещу теб и стоим като един зад любимата ни директорка затова понеже сме благородни хора те съветваме изобщо да не се връщаш при нас. Размятай кръчоли докато си жив из селските училища, но при нас няма да те пуснем. Анонимен каза: Грънчаров разумно е да се оттеглиш сам защото огромната негативна енергия която клакьорките на директорката са натрупали срещу теб ще те убие. Стой си в училището в Раковски. Какъв е смисъла да се върнеш в тета и след няколко месеца да те покоси някой инфаркт. А сега срещу теб те имат един вариант – да те ликвидират физически. Психически и административно не успяха. Остана този вариант. Аз ако съм на твое място няма да се върна. Глупаво е. Не си струва. Запази си поне живота. А няма съмнение че като (ако) се върнеш ще бъдеш подложен на такъв терор че този път организмът ти няма да издържи. Отстъпи. Пообедител в тази война няма как да бъдеш. Анонимен каза: Браво, г-н Грънчаров! Правото възтържествува, да не повярва човек! Много е важно да се върнете в ПГЕЕ, защото иначе бихте признали победата на безхаберната директорка – ако не се върнете и не продължите борбата там, значи ви е пречупила. Но, разбира се, ако това много ще ви натовари, не си струва. Мария Василева каза: На твое място бих се върнала. Мисля, че в училището ти си на мястото си и тези, които не са за учители, поради липса на морал, трябва да напуснат, а не ти. И отново, с риск да се повторя, ще бъдеш по-полезен във Висше учебно заведение или в елитно училище. Тук, в електротехникум, няма как да те разберат и приемат. Трите по-добри училища са математическата, руската, английската и хуманитарната. Използвам старите имена за по-ясно и лесно. Мисли в тази насока, ще се отървеш от излишни дребнави сплетни и желания за мъст. Най-добре да почнеш в Тета докато откриеш правилното място. И там да не влизаш в спорове за да си съхраниш здравето. Няма вразумяване за такива. Има, макар и рядко, такива учители – контактуват само с учениците си. Отвърнах на тия мнения ето какво: Благодаря за на всички, за мен вашите реакции и подкрепа са много важни, дават ми сила и насърчение да продължа! Госпожо Василева, права си, длъжен съм да се върна на работа (като примерен гражданин, уважаващ законите, ще изпълня постановлението на съда!) и аз ще го сторя, няма да дезертирам от отговорността си. Права си и за това каква линия на поведение следва да възприема по-нататък. Аз всъщност винаги съм искал само едно нещо: да си върша спокойно работата като учител по философия, нищо друго не ме занимава. Е, бидейки човек, философ и гражданин, се вълнувам много от ситуацията в образователната система и според силите си се боря за промяната й към добро. Оказа се, че тази битка за непосредствена промяна в българското образование за момента е обречена, налице е пълна хегемония и диктат на бюрократите, чиято власт се крепи на огромното малодушно, страхливо и безразлично, покорно мнозинство (и сред учителите, и сред учениците, и сред родителите), това мнозинство, на което се крепи и цялото отчайващо статукво в страната ни. Във всички сфери на живота ни е все същото мъртвило. Аз значи в такава една ситуация съм изправен пред избора: дали да продължа открито оная тежка и неравна борба за ново и съвременно образование, която водих фактически през целия си живот, или, с оглед да се самосъхраня, да приема стратегията, която ми препоръчваш: да си върша работата, да контактувам само с учениците, да прекратя предизвикателствата си спрямо "властимеющите", да се "кротна", с оглед все пак да оцелея донякъде (според това доколко Бог ми е отредил живот, време и сили). Всички мои най-близки хора (съпруга, син и пр.) и ония, които ме ценят и уважават, ме съветват да правя това, което и ти тук ме съветваш. Да прекратя неравната и тежка борба, защото иначе наистина няма да издържа и от огромното напрежение ще рухна физически, ще загина (казано съвсем буквално). А, очевидно, е глупаво човек да се жертва, да изгори и да умре за такива безнадеждни борби, които по принцип няма как да спечели без нужната подкрепа от страна на общността. А общността у нас, знаем, е търпелива, кротка, понася всички гаври, пълно е у нас с сеирджии и с треперковци - бива ли човек заради такива да си слага главата в торбата? Ето го тежкият избор, който трябва да направя всъщност. Да изменя на себе си и на делото на живота си, с оглед да поживея поне още малко, според отреденото ми от милостивия Бог. Ами ако в замислите на самия Бог влиза това да си изпълня мисията, щото всеки човек на тази земя, така или иначе, си има някаква мисия? Какво ще стане ако аз, в името на своето спокойствие, изменя и предам мисията си? И се опозоря и орезиля, тъй да се рече, на стари години? Щото има и такива примери, когато на моята възраст дадени хора правят неща, с които омърсяват и опошляват това, което са правили преди. Другият вариант е да остана верен на себе си и на задачата си. Пък да става каквото ще. Един приятел вчера ми каза отново нещо, което ми е казвал и преди, още по времето на епичните борби в тета, които доведоха до изритването ми оттам; ето неговите думи: – Абе, човече, помисли малко: та ти не си нито Левски, нито си Ботев, да ни си превъртял да се мислиш че си нещо като тях?! За "апостол на свободата" ли се мислиш бе, безумецо?! Да изгориш ли искаш?! Ще те смачкат без капчица жал, цяло чудо е че оцеля даже дотук, но е време да спреш и да се вразумиш! Мълчи си, трай си, гледай си работата - и тогава и ще спрат да те гонят, тормозят и мачкат. Ще те потърпят до пенсия, ако ти е писано изобщо да доживееш до пенсия. Но ти си дръж езика зад зъбите, не пиши нищо, мълчи си, отдай се на чистата философия, пиши си по разни абстрактни философски теми, но от обществени борби за промяна, от вятърничавите си идеи за "коренна промяна в образованието" (пък и в страната като цяло!) се откажи, щото това твоето, прощавай, наистина прилича на лудост. Ти не си този, който ще промени света, светът няма да успееш да го промениш, затова гледай поне себе си да съхраниш. И с чиста философия да се занимаваш, да си пишеш философски книжки има смисъл, и то много по-голям от тия твои безперспективни борби, в които ти вложи толкова енергия, че ако я беше вложил тази същата енергия в работа в сферата на философията, щеше да

постигнеш нещо наистина сериозно и голямо. А ти си проигра шансовете да напишеш нещо свястно във философията, е, написа някои неща де, но можеше да направиш нещо наистина голямо. Бог ти е дал талантец, а ти не го ползваш по предназначение. И си пропиля няколко от най-добрите години в тия безполезни битки. Запомни от мен, света ти няма да го промениш, а само ще си счупиш главата. Ако има капка разум в главата ти, ще ме послушаш. Ако не - бори се и си счупи главата. Изборът е само твой. Каза ми този мой стар приятел тия неща, а аз мълчах и нищо не можах да му отвърна. Защото е прав. От тази гледна точка наистина е много глупаво да продължа битките си за промяна в образователната сфера. Това са обречени битки. Не са безполезни, но понеже липсват прословутите условия и най-вече настроенията, духовете на хората не са в тяхна полза, затова и още доста време нищо няма да се промени. Или ще се промени, ама след като аз вече съм загинал в безперспективните и отчаяни борби. А може би пък жертвата ми все пак няма да бъде съвсем напразна, а? Ето го тежкият избор пред мен. Аз много добре чувствам, че писането по философски теми също е важно занимание, а и наред с това зная, че вече комай нямам сили да се боря, дето се казва, със стени. С глава да чупя стени, е, благодаря, опитвах го много време, удрях си главата здравата, пострадах яката, едва оцелях; и то в пределно буквалния смисъл, наложи се да ми правят операция на главата, щото главата ми, колкото и да е твърда, все пак не издържа това бясно шибане в стени. А какви са тия стени всеки знае, който не знае, може да се опита да разбере като разлисти поне книгата ми със заглавие Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование), там съм описал за коя стена става дума. Впрочем, малкият бутиков тираж на тази, пък и на останалите ми книги за образованието (в които вложих душата си, идеите си, даже живота си, пък дори и парите си до последната стотинка!) си стоят непипнати от ръка на читател и непродадени! От тази гледна точка какъв е смисълът човек и да пише, а, какво ще кажете по този пък прелюбопитен въпрос? Спирам дотук. Извинявам се, че ви занимавам с тия мои "пределно лични проблеми". Голям досадник съм, знам добре това. Нормалните хора не правят като мен. Е, аз съм ненормалник, затова така се държа. Хубав ден на всички! Бъдете здрави! И на благоразумните, и на другите, доколкото такива има сред нас, желая това. Ако всички, прочее, сме толкова благоразумни, то докъде ли ще ни доведе това наше прекалено благоразумие? Не са ли ни все пак нужни и някои "луди глави", та да има и някаква надежда за промяна и прогрес? Голяма работа, че някоя си там луда глава си била счупила главата – важното е промяна и прогрес да има, а, какво ще кажете по този въпрос? Докога ще пазим тия свои глави, дето ги държим предимно като украшение, в други епохи разни луди глави са си чупили без жал главите; е, техните имена поне ги знаем, почитаме ги, разказваме на учениците с благоговение за тях, щото те са допринесли нещичко за прогреса, а кой ли ти знае и помни имената на ония, прекалено благоразумните?! Дали това обаче е достатъчна утеха за ония, дето са си счупили главите, а, това, че потомците им знаят имената, има ли смисъл за тях лично? Знам ли? Не съм питал душите на такива че да знам. Един ден обаче и това ще разбера. Ще го узная когато душата ми се пресели в другия, в по-хубавия свят, където няма не само стени, но няма, предполагам, и глави. И тогава там, в компанията на душите на Сократ, на Платон, на разните други личности, дето също са си счупили главите по какви ли не начини, ще разбера, да се надяваме, отговорите на всички ония въпроси, които тук по понятни причини не можем да знаем. И затова сме толкова неуверени. Спирам, да, спирам, че да не вземе някой да даде ново документално прошение до... психиатрията, че тоя там индивид А.Г. пак е взел да превъртява...

Нашето образование учи децата да проституират с интелекта си събота, 12 декември 2015 г.

Да учиш за оценки е като да правиш любов за пари. Такова учене е образование толкова, колкото платеният секс е любов. Колкото и тъжно и грубо да звучи, нашето образование учи децата да проституират с интелекта си. То ги мерканти-

лизира – принуждава ги да продават първичната си, неподправена любов към знанието, любопитството към живота срещу придобиване на сигурност и социален статус чрез одобрението (оценките) на хората с власт. То ги учи, че в нашето общество любовта няма смисъл. Gayane Minassian

Сайтът на международното многоезично научно-теоретично приложение на философското списание ИДЕИ събота, 12 декември 2015 г.

Намира се на ето този адрес. Издаваме го заедно с приятели от Украйна, с украински философи.

Отчаян апел към проф. Танев: г-н Министър, моля Ви, нещо повече, настоявам: изпълнете си най-сетне задълженията с дължимата смелост и отговорност! вторник, 15 декември 2015 г. Тази сутрин изпратих следното заявление до ето кои отговорни длъжностни лица, оглавяващи образователната институция: До проф. Тодор Танев, министър на образованието и науката; До г-жа И.Киркова, Началник на РИО-Пловдив; До г-жа Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив; До г-н П.Карпаров, директор на ПГ "П.Парчевич", гр. Раковски ЗАЯВЛЕНИЕ от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия, в момента работя на половин щат в ПГ "П.Парчевич", гр. Раковски

Уважаеми г-н Министър, Уважаема г-жо Началник на РИО-Пловдив, Уважаема г-жо Директор на ПГЕЕ-Пловдив, Уважаеми г-н Директор на ПГ "П.Парчевич", гр. Раковски, Държа да Ви уведомя, че съгласно ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 1182/С., 10.12. 2015 г. на Върховният касационен съд, състав на трето г. о. по въззивно гр. дело № 835/2015 г. на Пловдивски окръжен съд фактически влиза в действие РЕШЕНИЕ № 808/05.05.015 г., гр. Пловдив, с което, цитирам: ПРИЗНАВА за незаконно и като такова отменя уволнението на Ангел Иванов Грънчаров, ЕГН ********** ***, извършено със Заповед № 860/19.05.2014 година на Д. на ПГЕЕ-Пловдив, с адрес гр. Пловдив, ул. Пещерско шосе № 26 за прекратяване трудовото му правоотношение на основание чл. 328 ал.1 т.5 от КТ, като възстановява ищеца Грънчаров на заеманата преди уволнението длъжност „старши учител” по общообразователни предмети „Психология и ло-гика, Етика и право, Философия, Свят и личност” в Професионална гимназия по електроника и електротехника – Пловдив, гр. Пловдив. Съобразно това Ви призовавам, като отговорни длъжностни лица да изпълните задълженията си, а също така и да проведете надлежния контрол по точното изпълнение на разпорежданията на уважаемия съд. Уважаеми г-н Карпаров, искам тук да Ви благодаря за това, че в най-те-жък за мен момент, когато директорите на всички училища в Пловдив, в които кандидатствах за обявените от тях учителски места по философия, като един отхвърлиха кандидатурата ми, Вие постъпихте законно и справедливо, назначихте ме на работа, зачетохте моите преподавателски права, игнорирани по толкова груб начин от въпросните поддали се на недопустим натиск администратори. Понеже имам известни опасения, че е напълно възможно директорката на ПГЕЕ-Пловдив отново да ме уволни (интересно е обаче този път по кой ли параграф ще измисли да постигне тъй сърдечното си желание?!), то Ви моля, според Вашата преценка, да изнамерите законния начин евентуално при сбъдването на моите очаквания пак да мога да се върна (стига това да е възможно и законно) на работа в повереното Ви училище – защото не ми се иска посред зима да остана без работа на улицата.

Уважаеми г-н Министър, позволявам си да Ви обърна внимание на това, че Вашата декларирана многократно пред медиите загриженост"да пазите спокойствието в системата" в конкретния случай, надявам се, не бива да се разбира в смисъл, че Вие лично се самосъзнавате за нещо като бдителен страж на интересите най-вече на несменяемата, безнаказана и често тъй арогантна в поведението си министерско-директорска номенклатура, съзнаваща се като хегемон, като носител на пълната, реална и безконтролна власт в образователната сфера. (Вие дори имахте добрината да се похвалихте, че до момента не сте бил уволнил нито едно ръководно длъжностно лице в сферата на образованието, с изключение на някаква министерска секретарка!) Защото тази Ваша охранителна настройка, както виждаме, влиза в остро противоречие с коренните действителни интереси на всички, които са ангажирани в намиращата се в бедствено положение образователна сфера – доведена до това си ужасно положение тъкмо благодарение старанията на въпросната номенклатура. Вашата лична философия на тъй добродетелното Ви министерстване, основано на поддържане на толкова разлагащото и сеещо повсеместна анархия и апатия спокойствие влезе също така в дълбоко противоречие не само с принципни повели на човешкия морал, но и с разпоредби на самия закон, с правни императиви, предписани Ви от закона. Налагат се промени, и то най-решителни – защото пазенето на тъй отчайващото статукво в системата, опасявам се, е гибелно: кариеристичните интереси на бюрократите в никакъв случай не бива да стоят над интересите на младите, на учениците, на техните родители, а също така и на учителите, а в крайна сметка и на цялата ни многострадална нация. Главният, коренният интерес, стоящ над всички други интереси, по моето дълбоко убеждение, следва да бъде единствено този: младите трябва да получават качествено, съвременно, а това значи свободно по духа и по наредбата си образование, даващо пълен простор за развитието, за разгръщането на техните интелектуални, душевни и личностни сили. Ще Ви се наложи, предполагам, в конкретния драстичен случай да предприемете мерки, с които да бъде нарушен комфорта на някои толкова усърдни бранители на пагубното статукво, които не зачитат никакъв друг интерес освен своя собствен егоистично-карие-ристичен интерес. Това, че моя милост като учител по философия се съзнавам

като горещ привърженик на дълбоките същностни промени в българското образование с оглед неговото осъвременяване и привеждане в синхрон със самата идея за образование, надявам се, няма и занапред да е главното основание за провеждането на нови, още по-брутални репресии над мен, осъществявани от покровителствани от Вас длъжностни лица, заемащи твърде отговорни позиции – било в ПГЕЕ-Пловдив, било в РИО-Пловдив. Мисля, че е крайно време по моя толкова крещящ случай да дръзнете най-сетне да предприемете съответните административно-организационни изводи с оглед да изпълните предписаните Ви по закон отговорности – защото ако това не бъде сторено, то ще означава, че Вие лично си позволявате да покровителствате административния произвол, тормоз и терор, независимо от това, че тази недопустима практика встъпи, както това толкова убедително се доказа – и то по съдебен ред! – в пълно противоречие с повелите на правото, на истината, на справедливостта и най-вече на самата законност (според цитираните по-горе решения на най-висшите съдебни органи). Моля Ви, нещо повече, настоявам: изпълнете си най-сетне задълженията с дължимата смелост и отговорност! Сторете най-сетне това, което сте длъжен да сторите! В противен случай, ако не предприемете и този път нищо, това ще значи, че самият Вие, като Министър, сте дръзнал да покровителствате анархията, беззаконието и произвола в ръководената от Вас сфера, а това вече е скандално, това е нетърпим гаф, изпълнен с последици вече за Вас самия! Ще се радвам това мое заявление да допринесе за по-скорошното изпълнение на предписаното от съда и закона, за което като съвестен български гражданин и данъкоплатец не само апелирам, но и с право настоявам! 15 декември 2014 г. Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Аз не вярвам в моралното прераждане, за мен такива чудеса са невъзможни вторник, 15 декември 2015 г.

Продължава моя диалог с разни хора, които са съпричастни към проблема ми, възникнал около решението на Върховния касационен съд, с което аз окончателно спечелих съдебната битка с директорката на ПГЕЕ-Пловдив (която преди година и половина ме уволни по одиозния параграф "не става за учител", "пълна липса на каквито и да било качества", "абсолютен некадърник", "изцяло негоден за системата" и пр.) – предстои възстановяването ми на работа, нейната заповед за уволнение най-сетне беше обезсилена по съдебен ред. Та в тази връзка възникват нови и нови въпроси, по които се налага да се мисли, да се търси истината. Ето откъс от писмо на мой приятел, който се опитва да ми помогне да реша най-разумно възникналия проблем, а по-долу можете да прочетете как аз му отговорих; та той ми пише следното: ... Според мен не е твоя работа да искаш оставката на А. в този момент; не това е в твоите ангажименти като преподавател. Ти си имаш твоя достойна позиция и не трябва да я разводняваш. Разбира се – това до момента, в който А. ти отвори нова война. Тогава падат задръжките и поемаш изцяло своята гражданска позиция. Но засега не си предизвикан, следователно се дръж като английски джентълмен. Пък кой знае, една такава школа с овладяване на емоциите и олимпийско спокойствие утре може да бъде отлична атестация за нещо различно от провинциален преподавател. Всичко това го казвам съвършено сериозно.

А може и изобщо да не се стигне до такива въпроси за мирното ви съвместно съществуване в ПГЕЕ, като А. направо те възстанови и наново уволни. Ти извоюва голямата победа, сегашните проблеми са бял кахър. Успех! На което отвърнах (между другото) ето какво: ... Напълно си прав, може тия мои съмнения и мисли да са съвсем излишни, дето казваш, може като се върна в училището мигновено пак да ме уволнят, а аз, видиш ли, съм се закъхарил как ще съществувам "съвместно и мирно" с другарките?! :-) Голям идиот съм на моменти, това ето и сега се потвърждава! Но както и да е, понеже съм все пак боец за да предотвратя нова гавра с ново уволнение, с нова моя екзекуция аз вземам известни предпазни мерки, виж това: Отчаян апел към проф. Танев: г-н Министър, моля Ви, нещо повече, настоявам: изпълнете си най-сетне задълженията с дължимата смелост и отговорност! Все пак не съм животно, което само ще си сложи врата за ново заколение! "На война като на война", казват французите. А войната между нас не е спирала – въпреки всичките ми опити в тази посока. Безброй пъти предлагах помирение, молих, провокирах към диалог, призовавах, до изнемогване писах прочувствени призиви, които и камъка биха трогнали, нищо: отсреща дочувах само дрънкане на оръжия! Аз не зная какви ходове са ми приготвили тия, които ме възприемат като "смъртен враг", подлежащ на безжалостен терор, но знам едно: че са ми скроили нови, нечувани номерца. В това съм абсолютно сигурен. Знаеш ли, аз не вярвам в моралното прераждане, за мен такива чудеса са невъзможни. (Особено пък в безнадежден случай като този.) Бъди здрав и хубав ден!

Проект за гражданска подписка, свързана с тежката ситуация в ръководството на ПГЕЕ-Пловдив сряда, 16 декември 2015 г.

Снощи на имейла си получих следния документ, наречен "ГРАЖДАНСКА ПОДПИСКА", подготвен от инициативна група обезпокоени граждани (сред тях включително и учители, работещи в момента в ПГЕЕ-Пловдив или пък вече пенсионирани), който решавам все пак да публикувам, с оглед той евентуално да бъде допълнен или коригиран, с оглед да се подготви вариант на подписка, който да задоволява претенциите и интересите на колкото се може повече хора, на колкото се може повече граждани; ето документа във вида, в който го получих; същата група граждани ме известиха, че в момента подготвят и разгърнат вариант на ЖАЛБА, който обещаха да ми изпратят до няколко дни: ГРАЖДАНСКА ПОДПИСКА В подкрепа на жалбата до МОН във връзка с некадърното и безстопанствено управление на ПГЕЕ Пловдив от страна на директора Стоянка Анастасова. Уважаеми съграждани, С встъпването в длъжност на г–жа Анастасова като директор на ПГЕЕ в Пловдив станахме свидетели на редица нейни предизвикващи нашето недоумение административни прояви, които ни карат да искаме от МОН да вземе отношение поне по отношение на следните моменти:

1. Неумение за работа с хората и разхищения, погрешен стил на ръководство. В качеството си на директор тя започна да уволнява неудобните учители, ония, които се противопоставиха на нейния авторитарен стил на ръководство, в резултат на което й се наложи да бъде подсъдима по съдебни дела, които загуби; огромните обезщетения на възстановените на работа по съдебен ред плаща не тя, а бюджетът на ПГЕЕ Пловдив, т.е. ние, данъкоплатците! Какво значи това в цифри? Хвърлените на вятъра пари общо са повече от 27 000 лева! В тази сума не се включват сумите, платени от гимназията за хонорари на нейните адвокати! В училището благодарение на нея и на кръжеца от най-приближените й клакьорки възникна крайно тежка психологическа и нравствена атмосфера на страх, атмосфера, свидетелстваща за ужасна деморализация, атмосфера, характерна за късния разлагащ се социализъм, атмосфера на лицемерие, на подлизурство, на интриги, атмосфера, влияеща изключително негативно върху психиката и ценностите най-вече на учениците; в училището няма потребните условия за демократичен дебат, всички решения се вземат от авторитарната директорка и нейния кръжец от приближени и се "спускат" за изпълнение от "сплотения колектив". Ние искаме ревизия от МОН за да се разбере колко губи ПГЕЕ в Пловдив заради зулумите, своеволията, беззаконията и прищевките на г-жа Анастасова! 2. Поредица от грешни управленски решения, които вредят на качеството на образованието на младите: Ще изброим само някои нейни „инициативи” от този род: ликвидиране на кабинетната система; ликвидиране на Гражданския дискусионен клуб, съществувал повече от десетилетие – чрез уволняване на ръководителя му, г-н Грънчаров; затваряне на „Лабораторията за контрол“, на лавката към ПГЕЕ, на Трудовата медицина, CISCO академията към учебното заведение. Пропуснати ползи от недопускане развитие на роботика съвместно със Софийския Университет, премах-ване на обучението по френски език като първи език, скъсване редица контакти с организации и бизнеса поради неспособност и неадекватност на решенията и др. Грешни тематични планове, хаос в документацията, подавана към РИО и МОН. 3. Обществеността трябва да знае как е атестиран този доказано неуспешен и скандално известен директор на училище, как така има грамота за „Високи управленски умения“, защо получава пари от всички възможни проекти реализирани от учителите, без да разбира от материята, просто защото е директор?! Може би причина за това са личните връзки на тази администраторка с всяка поредна управляваща партия? Със своя подпис напълно подкрепям жалбата срещу г-жа Анастасова, защото искаме да върнем авторитета на ПГЕЕ Пловдив като водещо учебно заведение: №

Трите имена

Населено място

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14

Дата

За обратна връзка (по желание)

Подпис

Какво ще се случи с България след като нямаме жизнено и съдбовно необходимата ни "критична маса" от свободомислещи и свободноживеещи индивиди? четвъртък, 17 декември 2015 г.

За да живее свободно обществото трябва да притежава "критична маса" от индивиди, които знаят какво е свобода. Маргарет Тачър Кратък мой коментар: Припомням тази забележителна мисъл на великата "Желязна леди" по причина на това, че ние, българите, сме крайно тежък случай: пример сме за това какво се случва с едно общество, в което няма въпросната "критична маса", общество, в което тази "критична маса" от разбиращи и обичащи свободата хора просто я няма. Липсват ни, съдбовно са ни необходими хора или по-добре казано индивиди и личности, които не само разбират какво е това свобода, не само обичат силно свободата, но и всеки ден се борят за нея, правят нужното за да се ползват от свободата си, държат се като действително свободни хора, които си знаят и защищават правата, а пък известно е, че битието на истински свободния човек е това: борба за свобода и всекидневна работа за да пазиш свободата си, да се ползваш от нейните толкова сладки плодове. Между другото в свободолюбие и в преданост към свободата младите хора би следвало да се възпитават и в училище, а в българските училища свободата не само че е непозната, тя е направо забранена. И това, за жалост, се възприема от мнозинството като "нормално"; и свободата, и демокрацията в българските училища са забранени, българските училища по устройството и по духа си не са мръднали и на сантиметър напред от ерата на проклетия комунизъм. Българското образование е социалисто-комунистическо по духа и по устройството си, тук никаква същностна реформа не е имало и дори не се предвижда някога да има. Правете си сметка какво означава това щом като българското образование непрекъснато работи за това да произвежда роби, а не свободни граждани, а не самостоятелно мислещи и борещи се за правата си свободни индивиди. Затова сега на улиците у нас протестират шепа хора; проблемът е тежък и във връзка с това, че два милиона и половина българи, имащи що-годе развито съзнание за свобода пък и свободно поведение, поведение, достойно за свободния човек, виждайки отчайващите условия в нашата родина, си взеха шапките и заминаха да си търсят щастието по широкия свят, напуснаха страната ни. И правилно постъпиха. Но без тях сега какво ще правим? Какво ще се случи с България и с българското общество след като нямаме жизнено и съдбовно необходимата ни "критична маса" от свободомислещи и свободноживеещи индивиди?

Крайно време е да почнем да ставаме модерни и разкрепостени в мисленето си хора! четвъртък, 17 декември 2015 г. Тази сутрин току-що написах и изпратих до адресатите следното писмо, което публикувам и в блога си, понеже смятам, че има известен граждански или обществен смисъл и понеже съм дълбоко убеден, че тия неща са важни и не бива да бъдат крити от обществото, напротив, по тях трябва да се дебатира пределно открито и публично: До г-жа Иванка Киркова, Началник на РИО-Пловдив До г-жа Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив ЗА СВЕДЕНИЕ: до проф. Тодор Танев, Министър на образованието и науката Уважаема госпожо Началник, Уважаема госпожо Директор, Както Ви е вече добре известно, с Определение на Върховен касационен съд и предстоящо да встъпи по тази причина в сила Решение на Окръжен съд в Пловдив съдебната институция обезсили атакуваната от мен в съда заповед за уволнението ми от длъжността учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив и аз съвсем скоро предстои да се върна на работа в училището, което сред обществеността на Пловдив е известно и е популярно все още, за съжаление, с крайно анахроничното и ретроградно определение "ТЕТ Ленин", нищо че тече вече второто десетилетие на ХХIя век! В тази връзка и по причина на това, че ситуацията – психологическа и нравствена най-вече – сред "колектива" на ПГЕЕ-Пловдив е изключително тежка и сложна, смятам, че е целесъобразно да се организира публична среща-разговор между моя милост и въпросния "колектив" (използвам тази дума по този начин изписана понеже тя, както е известно, е любимата дума на госпожа директорката Анастасова!). Както е известно, единственият начин за решаване на проблеми, конфликти и спорове от всякакъв род в човешките общности е демократичният дебат, затова за мен е много странно, че този рационален и съвременен прийом е изключен от управленската практика на ръководството на ПГЕЕ-Пловдив. А това означава едно: че дадени хора на ръководни позиции в системата на образованието изглежда имат ярък антидемократичен манталитет, нищо чудно и дълбоко в душите си да са заклети врагове на демокрацията – знае ли човек? Но каква е истината по този въпрос аз горя от нетърпение да проверя, това нещо може да се провери само практически, знайно е, че единствено по делата се познава кой какъв е, какво иска, как разбира живота и за какво изобщо живее.

Та ето, в така и така създалата се интересна ситуация аз си позволявам да изляза именно с такава идея и инициатива, която по моето виждане, уважаема госпожо Началник, би следвало да се проведе под Вашето височайше ръководство, опекунство или настойничество, ако ми позволите да се изразя така. Нещо повече, по моето разбиране именно Вие, като човек напреднал в сферата на образователния мениджмънт би следвало да излезете с идеята и инициативата за организирането и провеждането на една такава среща; за мен, не крия това, е пълна загадка защо до този момент сама не сторихте провеждането на толкова необходимото мероприятие? Но аз все пак, като съвестен гражданин, като преподавател по философия и по гражданско образование, които милее за доброто на българското образование и, най-сетне, като отговорен данъкоплатец, се чувствам длъжен да Ви напомня за такава една чудесна възможност. Този е начинът, повтарям, чрез много говорене, чрез напълно свободен и демократичен дебат да се решават всички най-горещи и тежки проблеми, в които, както знаем, е затънало не само моето училище – ПГЕЕ-Пловдив – но и българското образование изобщо. Ако щете в тази връзка аз лично бих си позволил да Ви препоръчам да поканите за участие в тази среща, в този дебат и многоуважаемия господин Министър на образованието и науката. Аз смятам, че на него също ще му бъде интерес-

но да участва в толкова полезния, очистителен и спасителен за душите на мнозина и дори целебен, бих си позволил да кажа, дебат. Дали да не взема да изпратя копие от това писмо и лично на проф. Танев? Какво ми пречи да сторя това, мисля, че той заслужава да бъде поканен, вярвам, че никой от Вас няма да има нещо против това. Госпожо Киркова, все пак Ви моля именно Вие да поканите г-н Министъра, своя непосредствен началник, на срещата, вярвам, че той ще Ви послуша, аз лично безброй пъти съвсем безуспешно се опитвах да се срещна и да разговарям с него, затова разчитам на Вас този път най-сетне да се срещнем и да разговаряме, и то за толкова важен въпрос: как да спасим от катастрофа не само ПГЕЕ-Пловдив, но и банкрутиралата по всички линии образователна система на България. Дано г-н Министърът изпитва все пак известни безпокойства за случващото се, да се надяваме, че е така. То ще си проличи де, истината винаги в крайна сметка излиза наяве. Ще се радвам многоуважаемата госпожа директор на ПГЕЕ-Пловдив да възприеме позитивно и да подкрепи горещо подхвърлената с това писмо идея и инициатива и сама да организира в най-скоро време предложения открит и за гражданите на Пловдив демократичен дебат, в който ще имаме прекрасната възможност да обсъдим всички висящи от толкова време и нерешени, но за сметка на това крайно тежки, остри, горещи, парещи дори проблеми и въпроси в живота на нашата училищна общност. От само себе си се разбира, че на тази среща следва да бъдат поканени и всички ученици от ПГЕЕ-Пловдив, които проявят желание да участват в нея. А също и непременно следва да бъдат поканени за участие в толкова важния дебат и авторитетни бивши учители в него, сега пенсионери – примерно задължително следва да бъде поканен бившият директор инж. Венелин Паунов, също така и доайена на училището инж. Жак Асса, също така и инж. Р. Парпулов, инж. В. Искрова, г-н Иван Блянтов, инж. Калин Христов и всички други, не мога да изброя тук всички уважавани личности, които имат огромната заслуга за (от)миналия престиж на нашето училище. Вярвам, че ще оцените по достойнство предложената инициатива, ще я подкрепите и ще направите нужното тя да бъде осъществена колкото се може по-скоро, без протакане и без отлагане, по добре известния пагубен бюрократичен маниер.

Толкова. Всичко останало ще си го кажем на самата среща-дебат. Сами виждате, че като ангажиран гражданин и като вещ дългогодишен преподавател по философия и гражданско образование аз и сега правя нужното щото с каквото мога да помогна за развитието на демократичното съзнание и култура не само сред учениците, но и особено сред ръководния управленски кадър в образователната сфера, който по моя преценка особено тежко страда от остър дефицит на такава. Е, направих каквото мога да им помогна, затова и водих всичките тези съдебни дела, какви ли не инициативи предлагах в последните 3-4 години на бурната си дейност в ПГЕЕ-Пловдив преди уволнението ми, направих всичко което ми е по силите за да настъпи благотворна промяна, е, смея да заявя това, времето за тази промяна най-сетне дойде! И тепърва, занапред – дай Боже всички да имаме живот, здраве и сили! – ще допринасям с каквото мога: бидейки хора, бидейки човеци сме длъжни да си помагаме кой с каквото може. Вярвам, след като сте справедливи и правдолюбиви хора, ще се съгласите дори и с това. Надявам се, многоуважаема госпожо Анастасова, този път няма да сложите това мое толкова вдъхновяващо писмо в най-отдалеченото чекмедже на своето луксозно директорско бюро, какъвто обичай имате от последните години на славното си директорстване, а този път ще му обърнете подобаващото внимание. Ще очаквам от Вас известие за деня, часа и мястото на тази толкова необходима среща, на този толкова потребен демократичен дебат. С него, прочее, по достоен начин ще възкресим славния Граждански дискусионен клуб в ПГЕЕ-Пловдив, който беше ликвидиран без жал с моето уволнение, но сега, разбира се, с връщането ми на работа, вярвам, го очаква още по-славно бъдеще – живот и здраве да е само! Ще се радвам г-жа Киркова да приеме присърце предложената инициатива и да спомогне за нейното цялостно реализиране. Все пак е крайно време да почнем да ставаме модерни и разкрепостени в мисленето си хора – за което следва да се откажем решително от катастрофиралите повсеместно и дори убийствените за живота ни авторитарно-тоталитарни управленски практики. 17 декември 2015 г., Пловдив

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Начало на кореспонденцията ми с нов мислещ млад човек, който ми постави интересни и важни за обсъждане въпроси четвъртък, 17 декември 2015 г.

Снощи съм получил на имейла много интересно писмо от млад човек, ученик в някакво училище. Задава ми важни въпроси и покрай тях описва изключително точно отчайващата ситуация, в която се намират по-добрите, стремящите се да постигнат нещо в живота си млади хора у нас. Разбира се, ще му отговоря, но ще бъда пределно кратък понеже трябва да излизам, трябва да оставям компютъра, имам разни ангажименти днес; но непременно ще му отговоря когато имам повече време, заслужава си, ето какво си казахме до този момент: Добър вечер, г-н Грънчаров, Много се интересувам от вашето мнение относно няколко въпроса, които ме вълнуват. Понеже смятам, че сте честен и интелигентен човек, моля отговорете! Може ли волята в големи количества да доведе до успех? А според Вас как бих могъл да превъзмогна околната среда и пречките, които ми предоставя? Имам предвид "училището", в което уча – и тълпата, насъбрана в него. Свободата не е нещо лошо, но зависи как бива практикувана. Според мен след като в дадено училище няма ред и цари пълна свобода трябва да се даде възможност и среда за тези, които искат да учат. Повечето хора в училището, в което уча, имат за цел да ми пречат (поне такъв извод имам) с цел да не успея в понататъшния период. А трябва ли да се страхуваме от провала? Досега се страхувах от провала, но сега се изправям пред всичко с пълна сила. Дори и на всеки десет падения да имам по един успех пак ще бъда доволен. Това според вас правилен начин на мислене ли е? Това ми пише този млад човек. Отвърнах му сега-засега следното: Здравейте, Понеже ми се налага да излизам, Ви отговарям сега съвсем накратко, но Ви обещавам, че ще Ви отговоря както трябва съвсем скоро. Но сега ми се ще да Ви кажа нещо, колкото да започнем диалога. Между другото поставяте много хубави въпроси и това, което сте ми написал, ми говори, че разговора с Вас може да бъде много полезен и интересен и за мен, ето защо Ви моля да ми простите, че сега нямам достатъчно време да Ви отговоря както аз искам. По първия въпрос, този за волята: да, може, волята може всичко, истинската воля на човека, именно свободната воля на човека може всичко, за истински свободните хора няма невъзможни неща (защото истински невъзможните неща истински свободните хора няма и да ги поискат, глупаво е да ги поискат!). Но си заслужава да се замислим в тази връзка и над библейския израз "Блажени искащите невъзможното!", щото искащите само възможното дали пък заслужават да бъдат смятани за свободни? Темата за свободата е огромна и тя ми е любима тема, по нея много съм писал. Прав сте, че у нас е пълно с хора, които съвсем не знаят що е свобода, въобразили са си че са свободни, но това не е така и по тази причина правят само глупости, простотии и идиотщини. Пълно е с такива хора, поради което животът у нас на това основание е заприличал на същинска лудница, нещо повече, в лудниците има много повече ред отколкото извън лудниците. За свободата обаче тук не мога да Ви кажа, сам разбирате, "всичко", ако искате да разберете повече, можете да се зачетете в моите книги. В почти всяка моя книга много съм мислил и писал за свободата, но тук мога да Ви посъветвам да разлистите и да се зачетете примерно в ето тия мои книги: Универсумът на свободата (Източниците на достойнството, успеха и богатството) Тайнството на живота (Въведение в практическата философия) Преследване на времето (Изкуството на свободата) Животът на душата (Психология)

Можете да намерите онлайн тези книги ето тук. А ето тук: Излезе ново издание на библиотеката към сп. HUMANUS, този път това е книгата "Изкуството да се живее" в четири части сам можете да намерите отговор на всички въпроси, които Ви вълнуват, убеден съм в това. В смисъл че с тази книга или благодарение на помощта от нейна страна Вие сам ще достигнете до истински потребните Ви отговори. Тия отговори са истински ценните. На всеки Ваш въпрос, възникнал в процеса на търсенията Ви, ще Ви отговоря непременно. Тъй че – дерзайте! Дано не ми се обидите, че процедирам така, но наистина ми се налага да тръгвам. Късно си отворих пощата, затова така. Всичко добро Ви желая! Пишете пак. С поздрав: Ангел Грънчаров

Нещо като конкурс на тема: кога ще прочета първата си книга! петък, 18 декември 2015 г.

Днес си направих експеримент с мои ученици. Един ученик публично заяви, че до този момент (той е в Х клас) не бил чел нито една книга! Аз по тази причина се сетих, хрумна ми и предложих: готов съм да подаря моя книга на такъв като него ученик, който не е чел досега нито една книга в живота си – стига да обещае, че има твърдото намерение тя да му бъде първата прочетена книга. Бях донесъл учениците да разгледат куп мои книги, подготвил ги бях да ги подаря на библиотеката в училището. Разлистваха ги с интерес и по повод на това един ученик именно си призна, че не бил чел нито една книга досега. Каза: господине, аз не съм чел нито една книга, а пък Вие как написахте толкова книги? Е, в този именно момент почнах да предлагам на доста хора (в три класа), никой такъв ученик обаче не се осмели да даде такова обещание. Оказа се, че има доста ученици, които си признават, че не са чели досега нито една книга. Условието за да подаря (по избор) книга беше: да не е чел досега нито една книга и да обещае, че твърдо е решил да прочете най-сетне първата си книга. Нямаше такъв храбрец! :-) Но от понеделник ще предлагам това нещо и на другите класове. Ще ви информирам какво е станало. На към 200 ученика ще предложа. Радващо е обаче, че същевременно има ученици, които обичат да четат книги, и наистина четат. Не са много, но има и такива. Тия обаче, които не се докосват до книга, са значително повече.

Разговор по отвлечена философска тема: може ли с думи понятно да изразим неизразимото? събота, 19 декември 2015 г.

Ето какъв разговор по "абстрактна философско-езикова тема" проведохме с един млад човек снощи, мисля, че казаното може да е полезно и за други хора, та затова го копирам и го слагам и тук (а нищо чудно да го сложа и в новата, последна за тази година книжка на списание ИДЕИ, която подготвям за печат тия дни): P. B. каза: Здравейте, г-н Грънчаров. Бих искал да отправя към Вас едно питане, щом бъдете на линия. Не ще отнемам много от времето Ви. Предварително благодаря... Ангел Грънчаров каза: Здравейте! Питайте. Ако не съм на линия, веднага, щом вляза, ще Ви отговоря. P. B. каза: Въпросът е езиков. Не намирам филолог, към когото да се обърна. Понеже следя вашия блог, реших да попитам Вас като философ и писател. Вече в няколко текста на различни автори срещам прилагателното „солиптичен”. Свързвам го, разбира се, с термина „солипсизъм”. Въпросът ми е: правилно ли е образувано това прилагателно? Имам известни резерви, защото: обективизъм – обективистичен; идеализъм – идеалистичен; материализъм – материалистичен и т.н. Не следва ли прилагателното на „солипсизъм” да бъде „солипсистичен”? „Солиптичен” по моему съответства като прилагателно на „солиптик”, но пък такова съществително сякаш не съществува. Ще се радвам да споделите своето виждане за думата „солиптичен” и нейното значение. Благодаря! Ангел Грънчаров каза: Изглежда така е за краткост: вместо "солипсистичен" е станало "солиптичен". Смятам, че би следвало по смисъл да съвпадат. Знаете, че има учени хора, които се напъват сами да си изобретяват разни думи, с оглед да изглеждат колкото се може по-учени. Та и тук може да има следи от такива напъни. Някои хора, като нямат мисъл, се опитват да компенсират недостига с издевателства (насилия) над думите и на езика. А така не бива да се прави. Има много думи, не непременно чак толкова учени, с помощта на които човек може да си изрази мисълта. Стига да я има де... P. B. каза: Знаете ли... обичам думите, обичам езика. Макар да не учих за филолог. Постоянно се опитвам да разширявам езиковия си кръгозор, четейки интересни текстове: обичам историята, философията, психологията. Чета и блогове, които намирам за стойностни. Позволете ми да Ви занимая с още един езиков въпрос, който ме измъчва. Ще приложа конкретен цитат. Авторът е самобитен философ от Шумен, Вие със сигурност сте общувал с него, съдейки по взаимни коментари. Не искам да навлизам в подробности, но... Нека все пак да обясня защо питам Вас, а не него. Направих опит да общувам с него в мрежата и най-учтиво го попитах за значението на думата, която е употребил, а той ме напсува и блокира. Абсолютно не преувеличавам... реакцията му беше гневна, макар, че попитах най-човешки и без злоба (още повече че с голям интерес следя неговите текстове, както и Вашите). Та към въпроса ми: какво, според вас, означава предлогът „посади” в първото изречение? Ето пасажът: В нямащо къде придръпване на безбрежния океан на съчувствието става така, че посади люлката на прамрака усяда личност. Изпод черната клокочеща глъб на водата, от високи към ниски, кои по-наблизо, кои по-далеч, надигат жарък тектоничен лоб хората, още: хорицата, кратунковците, крачунчовците... Въпросният автор сподели единствено, че не става въпрос за правописна грешка. Изненада ме острата му и емоционална реакция, защото моят въпрос не изразяваше ни най-малко някаква критика, а беше чиста проба любознателност. След това направих справка по телефона с БАН, откъдето също не успяха да ми дадат значението на тази дума. Интересно ми е Вашето становище. Авторът е пословичен с употребата на сложни и редки думички, но някак си все още отказвам пред себе си да го причисля към графата «нямащи никаква идея за споделяне». Да, не става дума за такъв случай, че няма какво да сподели, напротив, вероятно има много какво да сподели, толкова много, че не успява да намери подходящ езиков израз - и по тази причина е възникнал един толкова оригинален и същевременно образен езиков стил. Защо е реагирал така не мога да зная, допускам, че се е нервирал може би защото е

възприел такъв въпрос като "излишна педантичност" или дори като дребнавост. Много често мисълта по смисъла си е толкова обемна, че трудно може да се "излее" в подходяща и лесна за непосредствено разбиране или схващане езикова форма. Автори с такава мисъл се възприемат като автори с "труден за разбиране" стил. Тук аз съм на принципа, че авторът има право да прибягва към каквото си иска езикови средства (метафори, символи, алегории и прочие, каквото щете още) щом като се опитва да изрази едно по-богато по смисъл съдържание. Тия неща са съвсем оправдани, това е израз на творческа свобода. А за конкретната дума в това изречение мога да кажа следното: "посади" е употребено в смисъл на "постави", щото като става дума за люлка, тя няма как да бъде посаждана, щото се сади нещо, което е живо, растение и прочие, люлката не е нещо живо. Но като е употребил думата "посади" той намеква, че възприема люлката като нещо живо, в смисъл, че набляга на живото, на живеещото, щото нали все пак в люлката се крепи животът? P. B. каза: „ ... става така, че посади люлката на прамрака усяда личност.” Извинете за упорството, просто никак не мога да си обясня. Ако „посади” е употребено като глагол (от „посаждам” в смисъл на „постави”), следва въпросът кой е подлогът в изречението? „усяда личност”, сиреч „личността” (подлог) усяда (сказуемо)... но „посади люлката” какво иде да рече? Кой посажда люлката метафорично речено? При внимателен анализ на изречението... нещо не ми се връзва. Наистина ще съм благодарен много, ако ми помогнете. Може би наистина съм дребнав, но това е в стремежа ми да разбера... Ангел Грънчаров каза: Опитайте се да го осмислите в тази посока: подобни изречения се опитват да изразят неизразимото (въпросния богат смисъл) тъй че в тях е съвсем естествена тази неопределеност и неяснота; не може със съвсем ясни и разпознаваеми езикови средства да се изразява онова, което по принцип е неизразимо. Тъй че се осланяйте не толкова на разсъдъка, а заложете повече на интуицията, тя всичко схваща и разбира. :-) Във философското изразяване ако заложите на нея, няма да имате такива кахъри. Та значи приемете, че няма подлог, подлогът е неопределен, по тази причина и всичко в това изречение става някак си смесено и неразпознаваемо, и точно това въздействие може би е целял мислителят-автор. Той го е целял интуитивно, интуицията в този тип изразяване-мислене е водеща. Несъзнавано го е целял... Всяко изразяване е усилие да се роди една мисъл, то може да има разни формални несъвършенства, но тук водещото и решаващото е именно смисълът. Разсъдъкът в тази сфера често пречи или е безсилен – затова не залагайте на него, ами го елиминирайте по възможност. :-) И тогава ще намерите спокойствие – и ще изпитвате удоволствие от потапянето в безбрежния иначе смисъл. P. B. каза: „В нямащо къде придръпване на безбрежния океан на съчувствието става така, че посади люлката на прамрака усяда личност.” Все-таки смятам, че иде реч за предлог, а не за глагол. Може би погрешно е изписано „посади” вместо „посаМи”. „ПосаМи” в смисъл на „върху”, „по самата люлка”. Сиреч, получава се така: личността усяда върху/на люлката на прамрака. Тази постановка ми звучи по-завършена от граматическа и логическа гледна точка (езикът все пак е формалност, логичност). Ангел Грънчаров каза: Да, възможно е да е и грешка при изписването, "посами" ми звучи добре, на място. Може на това основание авторът да е реагирал толкова емоционално. Случват се такива неща. Той е усетил реакцията Ви в друг смисъл, а Вие сте искал да му помогнете да отстрани грешката си. P. B. каза: Печатните грешки у него отсъстват, наистина е удивително педантичен в това отношение - всяка запетайка, всяка точка е на мястото си, и всяка буква. Поради това сметнах, а и до сега се съмнявам, че може и да не е грешка... и си блъсках главата да разбра изречението, в случай че наистина е "посади"! :-) Ангел Грънчаров каза: Имайте все пак предвид, че в по-сложните текстове като философските нещата не следва да се приемат разсъдъчно-буквално, че в тях е неизбежна доза неопределеност. И пълното възприемане на смисъла им е невъзможно без участие на интуицията. Аз имам теория, според която и в писането (произвеждането на философски текстове), и във възприемането им следва да участва целият потенциал на душата, т.е. всички до една душевни сили (ум, разсъдък, чувство, въображение, разум, вяра и т.н.)) – за да може първом да се роди пълноценна философска идея, е след това тя да бъде присадена в душата на читателя и то така, че да заживее там своя живот. Тук има момент на тайнство, ирационален момент, затуй недейте да търсите точни обяснения на всичко, как е станало, защо е така и пр. Обясненията тук не помагат. Разбирането обаче е пределно достатъчно, а то не става на ниво разсъдък единствено...

Този е начинът: да не се мълчи, а да се говори и да се спори събота, 19 декември 2015 г.

Отнетата надежда на България, автор: Милена ФУЧЕДЖИЕВА По големите празници във всеки дом на страната ни има едно празно място – на избралото да търси късмета си другаде дете Чакам детето си да ми гостува за празниците. Не казвам да се прибере, защото дъщеря ми не се прибира тук, тя се прибира в Ню Йорк или Лос Анджелис. Нейният дом, това, което тя нарича дом, е Америка. Проклетите празници, които изпълват с радост и горчивина милиони българи изпратили децата си в чужбина. Съчувствам на всеки един от тях и знам болката им, защото съм я преживявала с моите родители. Аз – в Америка, те – в България. Откъсваш максимум две седмици всяка година от работата, за да бъдете заедно. Едно заедно, което не е заедно, защото веселието винаги прикрива плач и от двете страни. Плачът на вината на децата и плачът на тъгата на родителите. Затова, когато ме питат дали съм се прибрала в България завинаги, казвам, че е за известно време. Няма как да се прибера тук завинаги при положение, че детето ми е в Америка. След някоя и друга година ще поема пътя обратно за там, защото няма как да я навия да дойде да живее тук за постоянно. Би работила тук за известно време, но това, което чува от мен най-вече за отношенията между хората, както и за балканския тип политика, никак не я привлича. Човек има интерес да бъде там, където е спокойно, хората са усмихнати, сърдечни и благородни едни към други. Тук хората не са такива. Тук те са всичко друго, но не и благородни едни към други. Точно обратното. И това няма нищо общо с политика, а с нещо специфично и неназоваемо, вероятно и невъзможно да бъде обяснено научно, но то е огромната способност и енергия, която българите влагат, за да се мразят и вредят едни на други. (Прочети ДО КРАЯ) Кратък мой коментар: За мен това е голяма и важна тема: за т.н. "външни българи", за българите, пръснати по цял свят, за тяхното съзнание и самочувствие, за тяхната болка, за това как присъства България – или по-скоро това, което остана от България тук и сега, при нас, дето си стоим тук, при пас, надъгавите, дето немахме смелост да си вземем торбичката и ние да се махнем! – в тяхната душа. За мен тази тема е огромна и съдбовна, безпределно важна. Щото силно ме вълнува как възприемат ситуацията си тия хора, дето са в Америка, Англия, Германия, Холандия, къде ли не – как се чувстват, какво мислят, не усещат ли някаква вина, щото все пак излиза (нека да бъдем честни да го признаем), че всички те, гонейки съвсем основателно своята мечта, търсейки своето щастие, гледайки да оправят и спасят себе си, в крайна сметка... "таковаха майката" на България, нали така излиза?! Тая наша държава нима може да застане здраво на краката си след като 2 милиона и половина най-кадърни българи, цветът на нацията, избягаха от страната си сякаш тя е най-прокълнатото място на света? Щото все пак нормалното щеше да е не те да бягат и всеки да се спасява както може, поотделно, а всички, заедно, с общи сили, да бяхме направили нужното та сега България да е вече Швейцарията на Балканите, нали това щеше да е понормалното, по-естественото? Аз така мисля де, може да не съм прав, но така мисля. Щото упрекваме разните сирийци и афганистанци, все млади и силни хора, жени и мъже, че бягат (досущ както нашите младежи бягаха след 1989 г.) от страните си и гледат някак да се спасяват, вместо да правят нужното за да въведат ред в собствените си държави, да спасят държавите си, щото спасяването на държавата следва да е условие за спасяването на всеки един неин гражданин, така ли е това или не е така? Но ето, стана така, че ние загубихме близо една трета част от населението си, и това бяха, да признаем, най-добрите, найсилно изявените в личностно отношение, най-силните, най-смелите, най-достойните, тия, които бяха и най-свободни, с найосвободено съзнание, сиреч бяха тия, които са най-потребните на България, щото са цвета на България - защото са залог за нейното спасение и оправяне. А сега тук у нас останахме предимно недъгавите, некадърните, малодушните, слабаците, треперковците и така всички заедно, водени от нашия елит или цвят, имам предвид нашите сънародници, тъй дружно спасяващи се поотделно на Запад, "таковахме дружно майката" на нашата тъй свидна майка България, нали така стана де, признайте си го, защо мълчите? Та имат ли вина "външните българи" за случилото се, не са ли постъпили прекалено егоис-

тично, ето, възникват куп въпроси, на които трябва да се дава отговор, трябва дори да се изисква отговор от тях, чувстват ли те, признават ли своята вина, своята отговорност пред България. Която, нищо чудно, да я погребем, да я изтрием от лицето на земята. За мен темата е много важна, съдбовно важна, и то в пределно буквалния смисъл. Дано ме разбирате. Аз пък съм от тия, които останахме, от тия, мазохистите, дето сме тука, в пределите на отечеството, в старите предели на отечеството, щото сега фактически България е пръсната вече по цял свят, а пък самият свят стана нещо като "голямо село", тукашната ни България вече е едно малко село, което при това запустява непрекъснато, толкова много къщи вече са с буренясали дворове, което за мен е най-тъжната гледка. Скоро и цяла България може да заприлича на тревясал в бурени двор на изоставена, някога пълна с живот къща, а сега обитавана, да речем, от някаква стара майка, чиито очи са вече изплакани по избягалите й деца. И тя скоро ще умре, а давате ли се сметка какво ще умре като умрат всички досега още не умрели изоставени от децата си майки? Но ето, аз съм от балъците, дето стоим тука и дори, представяте ли си, водим безнадеждни борби нещичко да се промени към добро, борим се, ала сме малко, няма кой да ни подкрепи: защо, примерно, ако богатите, добре устроени на Запад българи не се бяха трогнали дотам, че в деня на едни парламентарни избори не бяха направили ето този подвиг: не само да отделят време и средства да идат да гласуват в най-близкото посолство, дето има секция за гласуване, ами дори да бяха организирали всеобщо пътуване до изоставената от тях България, да бяха дошли и да бяха гласували тука, както правеха и още правят турските нашенски бежанци в Турция, те идват да гласуват, а нашите, българските бежанци, не идват, не щат да си нарушат кефа и хатъра да дойдат, да отделят един (два-тричетири) дена за да пътуват и да дойдат да гласуват, за да помогнат поне с малко за изоставената от тях България. Но както и да е, това те не го правят, а аз бях започнал да казвам, че съм от тия, дето останахме, от моя род всички останахме (е, с малки изключения), синът ми, на 26 години, още е тука и още страда, често безработен, постоянно обиждан от мизерното заплащане, от гаврите и прочие. И аз знаете ли какво си мисля отвреме-навреме и дори не само си го мисля, ами и му го казвам, да, стигнах и аз до падението да му го кажа: сине, знаеш английски, умен си, синко, аз ако бях на твое място и ден нямаше да остана тук, щях да си взема торбичката и да се махна, да, точно това му казвам! А синът ми ме гледа и ръмжи нещо под носа си, не ще даже да ми говори по тази толкова неприятна за него тема. А го гледам как се мъчи и унижава тука, ще търпи, ще търпи, пък в един момент ще му писне и той също ще събере сила – и ще си вземе и той шапката и торбичката, за да избяга там, където има по-нормални и човешки условия за развитие. Дето не е като у нас, а тук, знайно е, само нахалниците и простаците успяват, но нормален и свестен човек ще го изядат даже ако може с парцалите! Това е. Темата е огромна. И съдбовно, фатално важна. Аз също смятам, че младите трябва да раждат много деца. Че децата са смисъла на живота. Но как да раждат деца тук, в България? Как моля ви се да раждат деца, като им дават 300400 лева заплата, едва-едва стигаща им за джобни пари за баничка и за автобуса? Така създават ли се деца? И какво ще стане с тия деца като живеят и те в лудницата България? Нямам думи вече. Спирам. Хубав ден ви желая! А подетият разговор (благодарение на текста на г-жа Фучеджиева и моите записки по него) си заслужава да го водим всеки ден, не бива да бягаме от тия толкова неприятни и проклети за всички нас въпроси, налага се да изговорим всичко, що се таи в душите ни, щото иначе нещата няма как да потръгнат. Този е начинът: да не се мълчи, а да се говори, да се спори, пък ако трябва и с прегракване дори. Спирам. Хубав съботен ден ви желая!

Моя милост в класната стая тия дни събота, 19 декември 2015 г.

Моя милост в час тия дни... преподавам философия все още в Гимназията в гр. Раковски. Преди завръщането ми в ПГЕЕ-Пловдив, на старото ми място – връщам се там тия дни по разпоредба на съда, който отмени репресивната заповед за моето уволнение от преди година и половина.

Най-добрият начин за сближаване на позициите на враждуващите страни е диалогът, дебатът – при това пределно искрен, откровен, безпощадно честен неделя, 20 декември 2015 г.

Иска ми се да напиша нещичко поне днес за дневничето си – където разказвам предимно "лични" неща. Е, не съвсем, защото работата ми е публична, обществена, ако може да се нарече така: учител съм. Та личното при мен прелива в гражданското, между тях няма граница. Станал съм, уви, по неволя "обществена личност". Такава ми е работата - на хиляди млади хора съм преподавал философия, това разбирам под "обществено". Не си мислете, че с нещо съм се възгордял или че се хваля, самоопределяйки се по този начин. В някакъв смисъл да бъдеш по този начин "обществен" е нещо като проклятие. Вярвам, ме разбирате добре какво имам предвид. Както и да е. Голяма работа, че някой не бил разбрал. Не е разбрал защото не е пожелал да разбере.

Имам много работа, едва дръзвам да отделя малко време за дневничето си – закъснях с правенето на новата книжка на списание ИДЕИ. Последната за тази година, декемврийската. Ще излезе през януари по тази причина. То време за отпечатването й през този месец почти не остана. Кой ли пък у нас се интересува от философия, та да бързам списанието да излезе навреме?! Затуй отделям време тази сутрин и за писане ей-така, "за душата". Имам предвид нещата, които ме вълнуват като човек. И като личност. "Публична", защото съм учител. През изминалата седмица, споделяйки с учениците си от Гимназията в гр. Раковски (където се приютих временно през септември, преди три месеца, щото в Пловдив в нито едно училище не пожелаха да ме вземат за учител по философия след уволнението ми от ПГЕЕ-Пловдив) че ще се наложи да се разделяме, се оказа, че на учениците тази история им стана изключително интересна. Аз бях загатвал защо работя в Раковски, вероятно по този въпрос са витаели какви ли не слухове, но ето сега учениците почнаха усилено да ме разпитват. И се наложи да им разкажа цялата история – и то пределно откровено. Гледаха ме комай със зяпнали уста. Понеже учим етика, психология, философия тия разкази и истории за тях, така да се рече, са "пряко по предмета" - чудесен казус за обсъждане от учениците е моята история. И тя показва пределно точно тежкото състояние, в което се намира образователната ни система. Намираща се в състояние на агония и на повсеместен, неудържим разпад. Учениците от гимназията в Раковски са силно озадачени, че чак такива неща е възможно да се случват. Но ето, случват се. Обяснявам им, че мой дълг като човек и като философ, т.е. като преподавател по философия и гражданско образование, е да имам поведението, което имах и имам: защото не бива човек едно да говори на думи и на теория, а съвсем друго да прави в поведението си. И ето, аз просто се постарах да демонстрирам, че при мен има пълно съвпадение между мисли или идеи, между думи и дела, т.е. в поведението си се постарах да постъпвам както подобава за философа. И за учителя по гражданско образование. По този начин преподадох един (без)ценен урок на самозабравили се чиновници от образователната сфера – директори, инспектори, министерски бюрократи. И им показах, че не е безнаказано да се опиташ да потъпчеш правата на една суверенна личност просто защото това ти е хрумнало – понеже, видите ли, си властник или управник. Показах, че като човек, гражданин и учител няма да допусна на самозабравили се управници да тъпчат безнаказано достойнството на една друга личност, каквато и да е тя. Вярвам, учениците си извлякоха полезни изводи от тия мои разкази. Оказа се, че те почнаха да придобиват самочувствие и в душите им започна да си проправя път съзнанието, че за собствените си права, за достойнството и за свободата си човек трябва да се бори всеки ден. А е факт, че правата на младите, на учениците у нас биват тъпкани по най-недопустим начин всеки ден – и от всеки, който се съзнава като предан служител на безчовечната система. Да развият младите една чувствителност към издевателствата и гаврите над техните собствени личности за мен е най-ценен урок, който може да промени съзнанието и оттам и живота им. Мисля, че моите ученици почнаха да преуспяват в усвояването на този (без)ценен урок. А за мен най-важни са тъкмо учениците, младите хора. Не ми пука за това дали бюрократите и властниците от образователната сфера са разбрали нещо от моите уроци. За мен е важно само учениците ми да разберат нещичко. Дори и не всички ученици да разберат нещичко, а само някои, това вече е голям успех. Защото промяната вече е почнала. Такива променили съзнанието си ученици вече ще станат естествени водачи на останалите и само с присъствието си сред тях ще почнат да им оказват силно влияние. Този е начинът да почне да се променят душите ни – което е предпоставката да почнем да променяме и битието, живота си. Учениците ми не крият възхитата си от това, ползвайки се от правораздавателната система у нас (която не е в бляскаво състояние, по общото признание), че съм успял да си защитя по категоричен начин и правата, и достойнството, и законността. Оказа се, че на тази основа - интересното е, че съзнанията на младите са много възприемчиви към подобни истини! – се получи невероятно сближение между мен и учениците, стопиха се всякакви останки от дистанция, те започнаха да ми се оплакват за своите злочестини, почнаха да ми разказват за своите борби за личностно отстояване, за защита на своите права. Най-внимателно изслушвам техните разкази. И се опитвам с каквото мога да им помагам. Повтарям им непрекъснато, че най-добрият, най-ефикасният начин за сближаване на позициите на враждуващите страни е диалогът, е дебатът – при това пределно искрен и честен. Никакво лицемерие, а пределна откровеност. Истината е тази, която ни прави свободни. И ни връща достойнството. А без свобода няма достойнство. Без свобода няма и личности. Суверенитетът или автономията на личността и на нейната воля произтича от нейното съзнание за свобода. Колкото по-развито е собственото ти съзнание за свобода, толкова си по-напреднал във вървенето си към своя личностен суверенитет, другото име на който е достойнство. А у нас, за жалост, е пълно с хора, у които съзнанието за свобода е толкова бедно и неразвито, че едва мъждука или дори и липсва, на тази почва е пълно у нас с хора, които даже и не са в състояние да усетят когато някой им тъпче по безобразен начин достойнството. Нещо повече, пълно е с хора, които са с дотам извратено съзнание, че когато им мачкат достойнството, се чувстват почетени, а когато някой им зачете достойнството, му се обиждат! И дори протестират. У нас, за жалост, сме стигнали дотам, че повечето неща са точно наопаки на правилното. И повечето хора просто няма как да разберат, а осъзнаят това. Но ето, моите ученици вече разбират тия неща. И мислят интензивно за тях. За което ми свидетелстват, примерно, ето тия случки. Реших, преди раздялата си с моите ученици от училището (гимназията де, именно ПГ "П.Парчевич") в гр. Раковски да подаря на училищната библиотека пълната колекция от мои книги плюс пълната колекция от издаваните от мен списания – ИДЕИ и HUMANUS. Речено-сторено, ето, в петък занесох в една чанта куп книги, в понеделник ще занеса още. Реших обаче преди да дам книгите на библиотеката да ги покажа на учениците, да ги видят, да ги докоснат, да ги разлистят. Идеята ми беше докато тече часа ония, които искат, да могат да разлистват книги или дори да се зачетат в тях, в това няма нищо лошо: когато на ученика, по някакви причини часът не му харесва, да има алтернатива, да може да се занимава с нещо друго, примерно, да може да се вземе някаква книга или списание и да си почете. Щото децата гледат предимно смартфоните си. Между другото, тия смартфони станаха страшна конкуренция на учителите и могат да допринесат много за позитивната промяна в образователната система; разбира се, затова система, чувствайки се застрашена (тя конкуренция и свобода не търпи, те в нея са забранени!), както знаем, забрани и ползването на смартфони (таблети и пр.) в час. Както и

да е, интересното и неочакваното за мен беше, че учениците ми се оказаха силно впечатлени от факта, че учителят им по философия, който е бил уволнен от ПГЕЕ-Пловдив за "пълна некадърност", е написал толкова много книги! И се оказа, че дори и ученици, които, както сами си признаха, от години не били пипали или разлиствали каквато и да било книга, с найголям интерес и внимание почнаха да разглеждат книгите ми! В тази връзка (аз вече писах за това) ми хрумна идеята да подаря своя книга на онзи ученик, който хем си признава, че до този момент не е прочел нито една книга (има и такива, нещо повече, много са!), хем при това обещава, че е твърдо решен да прочете книгата, която аз му подаря, един вид моя да бъде първата му прочетена книга, ето, за такъв героизъм аз обявих на всички класове, че съм готов да подаря своя книга на храбреците, които обещават първата прочетена от тях книга да бъде подарена им от мен книга. До този момент още не е появил такъв смелчак, но се надявам да се появи. И при това се случи ето нещо, още по-показателно. В един клас след като си тръгнах след часа в коридора ме настигна един ученик и ми заяви, че бил искал да си купи една моя книга. Но не му достигали парите, помоли ме да му дам книгата, а да ми доплати за нея следващия път. И той стискаше някакви левчета в ръцете си. Аз му казах, че когато някой иска да си набави моя книга от мен, първо, тя няма да струва каквато цена е обявена на корицата, а наполовина по-малка; нещо повече, ще му направя още по-голяма отстъпка. Приятно изненадан, ученикът ми заяви, че книгата, която иска да си купи, била книгата Ние не сме тухли в стената! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), което мен специално ме втрещи. Попитах го наистина ли тази книга му е харесала дотам, че иска да си я купи. Той твърдо заяви, че да, тази книга иска не само да я прочете, но и да я притежава. Защото аз почнах да го увещавам да не я купува, ами да я вземе от библиотеката като я оставя. Той обаче настояваше да си я купи. Дадох му я. Въпреки че от тази книга са ми останали още два-три екземпляра. Тя е от едно найнищожно бутиково тиражче, понеже я издавах по времето, в което бях безработен – с парите от обезщетението за безработица. Ще трябва да давам поръчка за нова допечатка. Но това, че ученик (а не, примерно, учител), пожела тази моя книга, за мен е вдъхновяващ факт: защото ми потвърждава теорията, че именно младите ще бъдат мотора на промяната! И за още нещичко искам да пиша. Има и други неща, за които си заслужава да се пише. Но ще избера само едно от тях. Мисля, че е най-важно. Става дума за следното. Понеже ще се разделям скоро с учениците от гр. Раковски (разбира се, мнозина от тях настояват да се откажа от пловдивското училище и да си остана с тях!) възниква въпросът за това каква и ситуацията с изпитването, именно дали имат достатъчно оценки. Прочее, аз им обявих, че ако директорката на ТЕТ-а (ТЕТ „Ленин”, така се знае ПГЕЕ-Пловдив даже и в гр. Раковски!) пак ме уволни (което е напълно възможно, доколкото я познавам, съм убеден, че тя ще направи ако трябва и невиждани чудеса отново да ме изгони от „училището си”!), то аз ще се върна отново в Раковски, учениците се чудеха дали да ми го пожелаят това, много се смяхме на този казус! Но като видях, че в някои класове учениците имат само по една оценка, аз реших да им пиша втора, но „по-специална”. Ще кажа нещо, ето, церберите от образователната институция имат възможността да ме накажат отново, давам им този шанс. Обявих им първо, че според не оценката е истински важното, а е истински важно знанието, разбирането, личността и човекът, който стои зад нея; оценките са чиста условност и формалност. Особено пък оценките по философските предмети, за които най-важното е именно личността със съответните качества, виждания, ценности, убеждения и пр. Аз им заявих, че априори всяка личност е интересна и ценна, Бог на всеки нещичко е дал, да, безкрайно милостивият и щедър Бог на всеки нещичко е дал, там е работата, че за жалост в българското образование става така, че повечето от младите не са наясно със собствените си таланти, дарования и способности. По тази причина им казах, че решавам да им пиша по една оценка „по желание”, един вид „прогнозна" или "проектна" оценка, т.е. предложих на всеки да помисли и да реши какво ниво възнамерява да защити по този предмет, какво ниво си поставя като своя цел, ниво, което го задоволява него лично и също така смята, че е реалистично да постигне – стига наистина да иска да докаже, че може да го постигне. Щом твърдо е решил да го постигне, нищо няма да може да му попречи да го постигне, вече всичко си зависи от него самия. Е, някои ще защитят това ниво, нещо повече, на тази основа могат да се стимулират така, че да достигнат дори и по-високо ниво. Помолих ги обаче да имат доблестта да заявят на новия преподавател по философия, който ще дойде да ме замести, да му разкажат за нашата договорка, а именно, че тази оценка, която имат за м. декември, има по-специален статут, не е като другите. Те ми обещаха и после всеки от тях си каза оценката, която иска да постигне, а пък аз я писах в дневника. Интересното е, че никой от учениците не избра да му пиша прекалено висока, нереалистично висока или фалшива оценка. И така вече всички ученици си имат поне по две оценки. Като дойде новият преподавател, който ще ме замести, може да им пише третата, решаващата оценка, вече той да си реши как да ги изпитва. Ето, господа от РИО-Пловдив, вече имате собственоръчното признание за това нарушение, моля, накажете ме! Налага се да спра дотук. Излишно е да казвам, че на моите писма, които писах напоследък (до директорката на ПГЕЕ-Пловдив, до РИО-Пловдив и до г-н Министъра дори) във връзка с коренно променената ситуация след решението на Върховния касационен съд, с което фактически съм възстановен на работа в ПГЕЕ-Пловдив, та излишно е да казвам, че въпросните институции упорито мълчат, не дават и знак, че са живи и че мърдат още. Ще видим какво ще се случи в другата седмица, най-вероятно Окръжен съд ще ми издаде документ, с който аз вече следва да бъда възстановен на работното си място от преди уволнението ми, отменено от съда. Ще ви информирам, разбира се, за не по-малко впечатляващия завършек на епичната история, за която ви разказвам от толкова много време, че станах досаден на цялото човечество вече. Мнозина добре възпитани хора даже не смеят да покажат, че познават толкова лош човек като мен, който, видите ли, има наглостта да покаже публично, че държи да бъде личност – независимо от мнението на началството му. Прочее, свободните, т.е. автентичните личности началници и господари нямаме, ние сами сме си господари. На тях даже и слугинския манталитет им е чужд. Та в тази връзка на тия, които се измъчват напоследък над въпроса как ли ще бъда посрещнат и какво ли ще ми се стовари на главата като се върна в ПГЕЕ-Пловдив, искам да кажа следното. Не, изобщо не се плаша от това посрещане, което са ми приготвили въпросните другарки-началнички. Напротив, не крия, че много ми е интересно и любопитно да разбера до какви върхове е достигнало тяхно творческо администра-

тивно вдъхновение. С най-висше удоволствие ще си задоволя в близките дни интереса. Разбира се, ще ви направя и вас съпричастни на всичко, което се случи там с мен. Вярвам, че изобщо няма да ми е скучно като се върна на работата си. Там, където се появят хора като мен, там умилителната „колективистична”, санким социалистическа идилия свършва мигновено, отива невъзвратимо по дяволите – и веднага се появява животът с цялата му тъй възхитителна пъстрота и динамика. И с цялата му разноликост. Затова горя от нетърпение да се върна на работата си и да разбера какво мило посрещане ми е приготвила тъй усърдната и не знаеща минута спокойствие тъй напредничава ръководителка на въпросното училище. И тук искам да повторя нещо, което тя все още не е осъзнала, поради което си имаше толкова много проблеми и главоболия с правосъдието, вярвам, че е време да прозре ето тази толкова простичка истина: най-добрият, най-ефикасният начин за сближаване на позициите е диалогът, дебатът - при това пределно искрен, откровен и безпощадно честен. Няма друг начин. И никой друг начин не е изобретил – и няма да изобрети. Затуй са напълно безперспективни напъните в тази посока. Желая ви чудесен зимен и неделен ден! До скоро! До нови срещи!

Коледно интервю с Васко Кръпката за сп. HUMANUS: "Непослушните ще спасят света, на непослушните се крепи прогреса" неделя, 20 декември 2015 г.

Младежката рок група от Силистра "Blood sugar" бе поканена от Васко Кръпката да свири в празничното коледно предаване "Карай да върви, това е блус" на 25 декември по телевизия СКАТ. И понеже съзрях символика в решението на Васко да покани на празника в предаването си тези младежи, реших да го поканя и аз – за да разговаряме с него за значението на празниците, за това как можем да бъдем по-добри и как това може промени България. С какво свързваш празника на 25 декември – с раждането на Христос, с Дядо Коледа или с очакване за нещо добро? Аз вярвам и в Исус, и в Дядо Коледа. Дори някой ден си мечтая да стана Дядо Коледа, за да подарявам подаръци на непослушните деца, защото смятам, че непослушните деца могат да спасят този свят. Смятам, че на непослушните деца се крепи прогреса, че непослушните деца са тези, които изобретяват нови технологии и карат другите да работят за тях. Послушните деца са си послушни... И така, по-непокорните роби, по-нахаканите роби крепят света… И другото, което харесвам на Коледата е, че хората стават по-добри. Това ни е толкова нужно при тези “настръхнали” взаимоотношения между българите. Много ми се иска да станем по-добри. Какво ни липсва, за да сме по-добри? Повече вяра ли трябва да имаме? Липсва ни вяра, надежда ни липсва, убит ни е ентусиазма. Когато съм се родил през 59-та година, тогава тъкмо вече се е убил ентусиазма в онзи начин на живот, новият, който е дошъл през 44-та година със съветските войски. Тогава вече са почнали да убиват ентусиазма ни злите сили – чрез недопускане на различно мнение, преследване на инакомислещи и т.н.

Сега, когато нашият ентусиазъм в началото на 90-те години избухна и разцъфна, тогава моментално се появиха едни глашатаи, които започнаха на първа страница на вестниците да пишат само лоши неща, в най-гледаното време по телевизията да има послания като “Питат ли ме дей зората, шат на патката главата…”, “За крадец не ставаш, сине, ти си будала…” и т.н. И това опростачване и отхвърляне на всичко, тази байганьовщина беше подстрекавана най-много в българските медии. За мен медиите са власт номер едно, защото те владеят общественото мнение, те владеят мисленето на нацията, а мисленето на нацията е най-важното. Когато една нация се обезсмисли, тя започва само да мрънка и да казва, че нищо не става. (ОЩЕ >>>)

Свободният човек, господарят на самия себе си е съхранил личността си по един начин: като не е допуснал да стане подвластен на тиранията на мнозинството вторник, 22 декември 2015 г.

Винаги трябва да се бориш за да не се слееш с мнозинството. Ако опиташ, често ще бъдеш самотен, а понякога и уплашен. Но никоя цена не е твърде висока за да имаш привилегията да притежаваш себе си. Фридрих Ницше

Денят на правдата голяма дойде! вторник, 22 декември 2015 г. Току-що призовкар на Районен съд в Пловдив ми връчи ето този исторически документ:

Това, че развръзката на моята толкова тежка съдебна одесея дойде точно в навечерието на великия празник Рождество Христово за мен лично има огромен смисъл: показва ми, че без Божията помощ аз нямаше да мога да си защитя правата! Благодаря ти, милостиви и предобри Боже за силата, която ми даде – за да издържа и да съумея да защитя истината и справедливостта!

Длъжен съм също така да благодаря тук и на своя всеотдаен адвокат, без който аз това съдебно дяло нямаше да го спечеля в никой случай: това е моя приятел адвокат Феодор Иливанов от Пазарджик! С Божията помощ ние двамата с уважаемия господин Иливанов успяхме да си изпълним бляскаво своя професионален, човешки и граждански дълг. Оказа се, че правосъдие в България може да има само тогава, когато ние, гражданите, го подпомагаме с всичките си сили.

Изпратих следното писмено заявление до директорката на ПГЕЕ-Пловдив вторник, 22 декември 2015 г. До г-жа Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив До г-н Петър Карпаров, Директор на ПГ „П.Парчевич”- гр.Раковски До г-жа Иванка Киркова, Началник на РИО-Пловдив ЗАЯВЛЕНИЕ От Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия Уважаема госпожо Директор на ПГЕЕ-Пловдив, Уважаеми господин Директор на на ПГ „П.Парчевич”- гр.Раковски Уважаема госпожо Началник, Днес, 22 декември 2015 г. получих следния документ:

Във връзка с това и предвид настъпващите празници (и коледна ваканция) се считам за длъжен да заявя готовността си да заема длъжността учител по философия в ПГЕЕ-Пловдив още утре, 23 декември 2015 г. Надявам се, че дирек-

торката г-жа Анастасова ще ме уведоми писмено кога по-точно възнамерява да изпълни предписаното от съдебното решение – за да мога да се явя навреме на работа. Моля г-жа Началника на РИО-Пловдив да бъде свидетел на настоящето мое заявление и, да се надяваме, да изпълни също така ролята на гарант за точното изпълнение на съдебното постановление в определения в горния документ срок. 22 декември 2015 г., Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Из предрожденственското тържество в училището, в което работя – и с което ми предстои да се разделям съвсем скоро, гимназията "Парчевич" в гр. Раковски сряда, 23 декември 2015 г.

Забележка: Моля да обърнете все пак малко по-особено внимание на тази част от клипчето, която започва някъде от 9.20 минута и свършва към 10.54 мин., в този откъс ученици казват нещо по мой адрес, което мен специално силно ме развълнува... А в самото начало на това клипче няколко думи казва монахът от Полша отец Артур, който е любимец на учениците; казва няколко думи, а след това изпява една полска рождественска песен; малко преди откъса, в който става дума за моя милост пък слово произнася директорът П.Карпаров и пр.

Моята коледна картичка от учениците от ПГ "П.Парчевич" – гр. Раковски сряда, 23 декември 2015 г.

Защо трябва да бъдем мъже: в страна, в която повечето от мъжете се държат не като мъже, а като баби, просперитет и постижения не може да има!

На дъската са въпроси за обсъждане, обединени около една тема – разговаряхме по тях с учениците ми в последния час по психология, който имах в гимназията на гр. Раковски. За да станеш, примерно, мъж, за да придобиеш качествата, правещи мъжа мъж би следвало, вероятно, да работиш за развиването на съответните, на подобаващите „мъжки качества“, трябва също така силно да искаш да бъдеш и да станеш мъж, нали така? Очевидно не е достатъчно само да изглеждаш външно на мъж, просто да приличаш на мъж, а трябва да бъдеш наистина мъж, действително да си мъж! Казвам това на учениците си, а те се чудят – как така, не е ли достатъчно това, че съм роден мъж, че съм от мъжкия пол? Вероятно не е достатъчно, отвръщам. Не се става „от само себе си“ нито личност, нито мъж, а се иска ясно съзнание какво е това и съответно работа за да го постигнеш, иска се полагането на съответните усилия. А ако не знаеш какво точно искаме, към какво се стремим, как тогава ще го постигнем? Щото иначе, в резултат, може да се постигне това, което е сполетяло мнозина у нас: уж се смятат за мъже, перчат се, че не само са мъже, но и, видите ли, се мислят за „пичове“ и дори за бабаити, а в постъпките, в поведението им, се държат немъжки, примерно, постъпват като страхливци (очебиен пример за това е нашият любим премиер, перчи се, а в решаващи моменти постъпва така сякаш не е мъж, а жена!). Пълно е у нас с мъже, повтарям, които не заслужават да бъдат наричани мъже по причина на това, че не се държат по мъжки, по достойния, по подобаващия за мъжа начин, пълно е с мъже, които дори не се държат като жени, а се държат като… баби. Та кои са мъжките качества, кои са качествата, правещи мъжа мъж – това е изключително важно да го разберем, щото в страна, в която повечето от мъжете се държат не като мъже, а като баби, просперитет и постижения не може да има, нали така излиза? Ето по тия въпроси разговаряхме с моите ученици в гимназията в Раковски, в която тия дни проведох последните си часове. След ваканцията се връщам в ПГЕЕ-Пловдив, където съдът ме възстанови на работа след като директорката ме уволни репресивно, за наказание и за назидание, обяви ме за „пълен некадърник“, а истината е, че ме уволни щото не съм послушен, щото не си мълча, а казвам каквото мисля (то това ми е работата, философия преподавам, философ съм, нима може и философите да си траят?!). Хубави, вдъхновяващи празници ви желая! Хубави, вдъхновяващи мисли и чувства желая да ви сполетят през тия дни! Апропо, вие като празнувате мислите ли изобщо – или само ядете? :-)

Е, ще продължа да се старая, доколкото ми стигат силите, да живея както подобава за философа петък, 25 декември 2015 г.

Среща ме една дама, която работи в ПГЕЕ-Пловдив, учителка, колега (не преподава и тя философия, но учителства като мен). Поздравяваме ме се, поговорихме си, обсъдихме набързо това-онова. Тя ми честити връщането на работа в училището – съдът ме върна след като директорката преди година и половина ме уволни, заведеното от мен съдебно дело стигна до Върховния касационен съд, но го спечелих аз, в ПГЕЕ-Пловдив цели 14 години съм преподавал философия, но ето, и това унижение трябваше да преживея, уволниха ме поради... "пълна некадърност" и прочие. И в този разговор въпросната дама в един момент, когато стигнахме до проблема за бъдещето ми в това училище, за това как въпросната директорка ще ме приеме там против волята си и пр., се усмихна и ми каза ето тия паметни думи: – Ангеле, какво да ти кажа, ти разбираш, но мисля, че като се върнеш, трябва да се промениш, трябва името ти да започне да е не "Ангел", а "Трайчо", станеш ли Трайчо, в смисъл да почнеш да си траеш за всичко, тя ще те остави на рабо-

та, ще се принуди да те търпи, но не станеш ли "Трайчо", няма да вирееш дълго, пак ще те уволни. Ти не разбра ли, че тя иска от теб едно нещо: да си траеш, да бъдеш като другите! На мен ми стана много интересна тази тема, именно аз да се преобразя - и то точно аз! – в някакъв си "Трайчо" ("трайчо", а, как звучи само, какво ще кажете!), да почна да си мълча, да стана един вид живо въплощение на нашенската толкова мизерна и позорна поговорка "Мълчанието е злато", и също на една друга не по-малко позорна на поговорка, въплощаваща в себе си целия ни тъй гибелен национален манталитет "Преклонена главица сабя не я сече!", представяте ли си точно на мен да се случи това, да почна да мълча като страхлив плъх, да си преклоня главата, мен точно виждате ли ме в тази позорна рол?! Казах й тия думи, но тази мъдра жена ми отвърна: – Е, аз те предупредих, стани "Трайчо" ако искаш да оцелеш, ако искаш да си счупиш главата, си бъди себе си, ала тогава няма да провирееш дълго, драги ми колега! Каза ми това нещо моята приятелка и си тръгна. Да, тя е учителка в същото училище. Видя цялата история, довела до моето уволнение, пред очите й се разгърна цялата тази многозначителна история. И по нейно мнение спасението ми било само това: да стана и аз "Трайчо", представяте ли си?! От вчера, в ранния предиобед откакто я срещнах тази дама в кварталния хипермаркет та до днес в главата ми се върти тази дума позорна "Трайчо", да ме прощават хората, които имат това име! Аз, видите ли, трябвало било да стана "Трайчо", името ми от този момент трябвало да бъде не Ангел, а... "Трайчо" – ако не почна да трая щял съм бил да изгоря, щели да продължат да ме гонят така, както навремето комунистите гонеха проклетите "империалисти" – откъдето произлезе поговорката, че еди кой си щели били да го подложат на такова гонене, че сякаш е "империалист", "ще те гоним като империалист", вие чували ли сте такава поговорка? (Младите положително не са я чували, слава Богу!) Ох, та значи аз в оставащите ми дни трябва да решавам дали да правя тази толкова голяма саможертва – да стана "Трайчо" означава не помалко и не повече от това да се откажа доброволно от своето свещено право, наречено свобода на словото, ето такава жертва ми се предлага да направя! А какво е един философ, който сам се е отказал от свободата на словото си по такива егоистично-прагматични причини, с оглед проклетото оцеляване сами можете да прецените: ами жалка работа представлява такъв един философ-треперко! И мълчаливко. "Трайчо" трябвало, видите ли, да стана – ще стана, ама друг път! Аз от своята свобода на словото (и на писането) няма да се откажа, аз "Трайчо" няма да стана, майната му, човек един път живее на тази земя, поне да изживее живота си що-годе достойно! В ПГЕЕ-Пловдив, за жалост, има доста "Трайчовци" обаче, спор в това няма. Навремето не бяха такива, говореха си кой каквото мисли, но в последните години откъде се взеха толкова много "трайчовци" аз не зная, пустия страх май ги произведе в такова изобилие. То комай само аз не станах "Трайчо", остана и аз да бях станал "Трайчо" и тогава социалистическата идилия щеше да бъде пълна! Значи аз спечелих съдебните дела – три съдебни дела спечелих в последните три години срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив! – но ето, ако сега стана и аз "Трайчо", какъв е смисълът от всичко случило се?! Поуката, дето казват даскалиците, от цялата тази история каква е? Най-позорна е поуката, която най-вече ще си извадят от цялата тази история младите, учениците: имало едно време един даскал по философия, който говорел каквото мислел, не го било страх, е, уволнили го, съдил се, спечелил всички дела, но като се върнал, сам се преобразил в "Трайчо", отказал се доброволно от говорене и писане, жертвал си и той свободата на словото и... щастливо се довлякъл и той до пенсия! Тази ще трябва да е поуката от цялата история. Кажете ми, как тогава да се развиваме като народ ако на младите им разказваме такива приказки, ако всичките ни приказки са с такива позорящи ни поуки? Един мой приятел, философ от София, с когото често се срещам и разговарям (той е професор по философия вече) като ми честити "победата", ми заяви, че по негово преценка аз не трябвало да се връщам в това училище, а трябвало било да бягам далече – с оглед да се съхраня! Да се съхраня именно като философ, който, в оставащото му време, във времето за живот, което Бог му е отредил, трябвало да се отдаде само на писане, трябвало да се откажа от всичко с оглед да напиша още нещичко, щото това било истински важното за философа, да пише, да остави за бъдните поколения своите безценни мисли, а всичко друго било "суета на суетите", било излишно и прочие. Бягай далече, приятелю, откажи се от това училище! Питам го: добре де, а как ще живея, какво ще ям ако се отдам на писане, ако се откажа от училището, което между другото и ме е хранило целия живот, щото винаги съм бил преподавател, така да се каже, независимо дали в университет, дали в училище, но все съм преподавал философия?! Поставям му аз този този въпрос, а той ми отвръща: не с единия хляб живее човекът! Викам му: ами че аз ще умра от глад без хляб бе, човече, а той ми вика: я виж птичките, те нито орат, нито сеят, а Бог и за тях се грижи, не ги оставя да умрат, Той повече птиците ли обича отколкото теб, щом тях пази, и тебе ще запази! Леле, в чудо се видях: той ме съветва да бягам далече, щото ако остана в това училище заради напрежението там очевидно няма да напиша повече нищо, да не говорим за това да напиша нещо стойностно. Той, този мой приятел, винаги ми е казвал, че аз в училището се закопавам, дето се вика, "таланта", дарбата си съм бил погребвал, щото той пък, представете си, много ме цени като писател, твърди, че съм умеел да пиша и пр. И трябвало да се откажа от всичко друго за да пиша на спокойствие – с оглед нещичко свястно да напиша най-сетне. Тази е неговата теория. В някакъв смисъл той може да е напълно прав. Той разсъждава като чист философ, в този смисъл е напълно прав. Между другото и Сократ не е седял изобщо да пише, ами само се е занимавал с учениците си и като капак на всичко се е изказвал по всякакви въпроси, и то публично, поради което си е създал като мене толкова врагове, че най-накрая са го и убили тия негови врагове. С оглед да не ме сполети в пълния обем сократовата злополучна съдба, ето, той ме съветва да бягам сам от училището - брях да му се не види, и какво да правя сега? Не ми е лесна работата, тежък е изборът, който трябва да направя, какво ще кажете вие по този въпрос, бихте ли ми помогнали с нещичко? Понеже не ми е леко, затова питам, на чисто човешка основа питам. Наистина съм объркан на моменти, и то силно. Какво да правя? "Трайчо" ли да ставам на стари години - та да се опозоря съвсем и аз? Щото стана ли и аз един "Трайчо" позорът ми ще бъде пълен! Трайчовци у нас колкото щеш, с лопата да ги ринеш. Аман от трайчовци! И

какво, питам аз, ще стане с многострадалното българско образование ако и аз стана "Трайчо"? Майната му на българското образование, важното е аз да съм добре, така ли мислите и вие?! Един приятел ми казва, че трябвало било да постъпвам умно, щото стени с глава не се чупят, моят приятел от Елхово Томи Томев ми казва това. Той съвсем правилно ми обяснява, че стена се чупи не с глава, щото тогава непременно главата ми ще пострада (тя, главата ми, и пострада де, и то съвсем буквално, преживях тежка операция на главата покрай тия истории, щото в един момент, в цялото напрежение, си счупих буквално и главата; та в момента главата ми е така крехка, че се налага доста да я пазя!), той съвсем основателно ми пише, че правилният начин за събаряне на стени бил да се извадят някои тухли на правилните места и тогава в един момент стената сама ще рухне, но с удряне напосоки, и то с глава, стена наистина не се чупи или събаря. А от друг мой приятел, казва се Петър Каменов от Монтана, съм научил друга една много вярна поговорка, той ми я припомня често: Ангеле, казва той, приятелю, ако гърнето удари камъка кое ще пострада, явно не камъка, нали така? Ако камъкът удари гърнето пак гърнето ще се счупи, нали така, ето, сам разсъждавай какво означава да продължиш борбите с казармената система на образование и с нейните защитници? Те са силни, ти си слаб, ти си сам, нищо няма да постигнеш, ами като гърнето все ще се счупиш, ето това ми казва моя приятел Петър, чието мнение много ценя – щото е мъдър човек. Прав е напълно. Аз съм гърнето. Те са камъкът. Счупеният, поразеният, пострадалият винаги ще съм аз. Това е положението. Брях, мама му стара, какво да правя при това положение?! Трети един приятел ми казва да напиша покайно писмо до директорката, да й се извиня за всичко, ето, сега са свети дни, трябвало да й поискам прошка, все пак ти си джентълмен, Ангеле, мъж си, тя е дама, прояви великодушие, иди й се извини или пък й напиши писмо (но не го публикувай в блога!) ми каза той, помоли я за снизхождение, за прошка, кажи й също така, че ти също всичко й прощаваш, тя ще оцени този жест и ще те остави на мира, ето само тогава ще можете да започнете на чисто място, като забравите миналите обиди. Щото и ти много си я обиждал като си писал в блога за всичко, което е правила, не мълча, писа, писа, писа, е, тя не издържа, уволни те заради това твое писане. И просто няма защо да си кривим душите, че тя те уволни за нещо друго, не, уволни те точно заради това че писа в блога за всичките истории в ТЕТЛЕНИН, заради писането в блога те уволни, не за нещо друго (не сме глупаци да вярваме, че те е уволнила за нещо друго, всички знаем, че тя те уволни заради писането, ето това ми казва този мой приятел). И ето, този човек ме съветва да й се извиня, да помоля за прошка, разбира се, да й дам обещанието да престана да пиша по такива щекотливи теми занапред, ето това било нещото, което щяло да ме спаси. Един вид той пак ме съветва да стана "Трайчо", но на други, дето се вика, основания. Леле, тежка работа се оказа тази, виждате ли сега пред какъв тежък нравствен избор съм поставен?! Не знам какво да правя. Знам де, ама се питам дали наистина не се налага да преоценя нещата и да си изработя друга, по-ефикасна жизнена стратегия – ето за това се питам. Аз себе си не мога да сменя, от себе си няма как да се откажа, дори и да стана "Трайчо", първо, ще се отвратя от себе си и то това няма да е за дълго, в един момент ще ми писне и пак ще си стана "Не-Трайчо". Познавам се добре. Доста съм живял и добре се познавам. Сделки със съвестта си не мога да правя, това поне го зная с положителност. За мен съвестта е водещото, тя, съвестта, така ме съветва да правя: да не мълча а свободно да казвам каквото мисля. Да говоря и пиша каквото мисля за мен е мой най-висш човешки, граждански и професионален дори дълг. Не мога да се откажа от дълга си, щото тогава ще се презра. Мижитурка от мен не става. Не се хваля с нещо – то е голяма извратеност да смятате, че се хваля тъкмо с това, от което добро не съм видял! – но си е точно така, такава при мен е истината: не мога да потъпча в калта своето съзнание за дълг. Аз на тия неща уча учениците си пък сам да се откажа от тях, в поведението си да почна да правя точно обратното на това, на което ги уча – е, не искайте точно това от мен, аз мерзавец не мога да бъда! Който може, воля, да бъде какъвто си иска, аз обаче мерзавец не мога да бъда. Точка по този въпрос. Мисля, че се изразих правилно. И пределно понятно се изразих. Е, и какво ще става занапред? Ами каквото трябва ще стане. Аз в това вярвам: прави каквото трябва пък да става каквото ще. Знам, че когато човек прави каквото трябва, в крайна сметка също става каквото трябва да стане и да бъде. Трудно, мъчително, иска се време, но в крайна сметка става каквото трябва да стане. Ако не правим каквото трябва никога у нас положението няма да стане каквото трябва да е – чатнахте ли сега, че хора като мен са все пак нужни, че не бива да ги убиваме, а, поне това схванахте ли? И че не е някакъв излишен лукс това, което аз правя, а че то е просто мой дълг. А дългът винаги има смисъл. Прочее, Сократ също е умрял щото е следвал това, което неговият "вътрешен демон" му е казвал. Този негов "вътрешен бог" му казвал винаги истината и правилното, той него слушал. Е, счупил си главата, пострадал. Голяма работа че е пострадал. Важното е обаче, че учениците му имат неговия пример. Който е нещо като закон за ония, които искат с право да се наричат философи. Е, аз се старая, доколкото ми стигат силите, да живея както подобава за философа. Нека да ме гонят, нека да ме плюят, нека да ме уволняват, нека да ме репресират, нека да ме правят зорлем дисидент спрямо системата в нашето свидно демократично и европейско отечество! Аз от дълга си на човек, на гражданин и на философ няма да се откажа – това поне е сигурното. Сам няма да си плюя в лицето, това не очаквайте от мен. И тъй, дами и господа съдебни заседатели, "проблемът Грънчаров" си стои! :-) Да ви припомням ли тук тъй замечателните думи на таваришч Сталин, който така мъдро е отсъдил: "Есть человека, есть проблема. Нет человека - нет проблемы!"? Нема нужда да ви припомням тия забележителни думи, нали така. Тях ги знаем всички. Е, няма да ги припомням тия толкова вдъхновяващи – за някои сред нас особено! – сталинови думи. "Проблемът Грънчаров" си остава докато го има човекът Грънчаров. Докато съм жив, този проблем ще си стои. Сами си правете подобаващите изводи от това, скъпи ми таваришчи съвременни поклонници на генералисимуса... Прочее, отклоних се съвсем, аз наистина май не съм наред, забравих най-важното: честито ви Рождество Христово! Да, на този ден преди 2015 години се е родил Иисус Христос, нашият толкова човечен Бог, който ни е дал великолепен пример за това как следва да живеем. Какво има повече да се пише, Той ни е показал как следва да живее човекът: следва да живее достойно, подобаващо за човек, т.е. следва да живее човечно! Всичко е показано с неговия живот и пример. Затова спирам. Нека да се постараем да бъдем и с живота си достойни за това да се възприемаме като верни ученици на Христос, това е предостатъчно, с това е казано всичко! Не са толкова големи и сложни тия изисквания, напротив, пре-

делно просто е всичко. Нека да бъдем добри и към ближния да се отнасяме с любов, с разбиране, а не със злоба или с високомерие. С това е казано всичко. Толкова е просто това, не забелязвате ли колко е просто и лесно?!

Нека с делата, нека с живота си покажем, че сме достойни да бъдем верни ученици на Христос, нашия толкова добър, толкова човечен Бог! петък, 25 декември 2015 г.

Прочее, отклоних се съвсем, писах тази сутрин за какво ли не, а забравих най-важното: честито Рождество Христово! Да, на този ден преди 2015 години се е родил Иисус Христос, нашият толкова човечен Бог, който ни е дал великолепен пример за това как следва да живеем. Какво има повече да се пише, Той ни е показал как следва да живее човекът: следва да живее достойно, подобаващо за човек, човекът следва да живее човечно! Всичко е показано с неговия живот и пример. Затова спирам да пиша, позволявам си да отправя само ето тия думи: Нека да се постараем да бъдем и с живота си достойни за това да се възприемаме като верни ученици на Христос, това е предостатъчно, с това е казано всичко! Не са толкова големи и сложни тия изисквания, напротив, пределно просто е всичко. Нека да бъдем добри и към ближния да се отнасяме с любов, с разбиране, а не със злоба или с високомерие. С това е казано всичко. Толкова е просто това, не забелязвате ли колко е просто и лесно?! И тъй, още веднъж: честито Рождество Христово!

Разходка до и около Бачковския манастир петък, 25 декември 2015 г.

Приятно гледане, а ако пък ви хареса в Бачковския манастир, отделете време и идете и вие дотам, убеден съм, че няма да съжалявате! Опознавайте родината по-често – за да я обичате по-силно!

Еретичните възгледи за образованието на Жак Асса и Иванка Топалова неделя, 27 декември 2015 г.

За образованието, Автори: И.Топалова и Ж. Асса „Учителят си личи навсякъде и завинаги” Иронична забележка Въпреки че от няколко години сме малко принудително в „заслужен отдих” след сумарно (за двамата) един век в училище, още сме обект на посочената сентенция – още в ежедневните ни разговори присъства глаголът „повтарям”. В няколко броя на сп. HUMANUS, посветени на образованието срещнахме странни (евфемизъм на чудати) твърдения, които ни предизвикаха да изразим и нашите еретични възгледи. 1. Винаги сме считали, че „в страни с голяма надморска височина се срещат повече върхове – в сравнение с останалите страни”. Затова през годините на фиктивната ни демокрация учителят е наказан като Сизиф, камъните които пренася, за да „повдигне” общото ниво, постоянно се свличат надолу (издателят на Humanus сигурно вече сам се е убедил в това). Веднага възниква въпросът „защо продължава да го прави?”. „Имало е едно време” (както почват приказките) в началото на нашата учителска кариера, гледахме един японски филм, преразказан отлично от един от върховете на българската поезия Валери Петров: Японският филм (със съкращения) На остров гол живеят двама и го поливат нощ и ден Това е филма. Друго няма. И вий скучаете край мен. Сега вървете към вратите, шумете, смейте се на глас — докрай, додето разцъфтите, ще мъкнем влагата към вас! Ние обаче помним времената, които... пак нека да дадем думата на акад. Антон Дончев (в разговор с Хекимян по btV): „Имаше време, когато Стефка Костадинова постави ненадминат до днес рекорд в скока на височина 2,09 м. и това днес е световния стремеж. Обаче пред България днес се поставя височина за прескачане 1,20 м., т.е почти височина на бягане с препятствия.” В същото „имало едно време” се провеждаше експеримент с една идеална образователна система, носеща името „Сендовска” – да, ама тя беше подходяща само за „елитни учители”(каквито трябва да бъдат според финландската система на подбор). След нея всички министри-реформатори влошават образователната система, защото „мимикрират” европейско мислене, но вътрешно запазват централизираното ứ управление. Ето например как се приема новият „реформаторски” Закон за предучилищното и училищното образование (публикацията е от 28.10.2015): „... «Новият Закон за предучилищното и училищното образование създава реални условия за унищожаването на българското средно образование». Това се казва в декларация на секция "Педагогика и психология" при Съюза на учените в България, която бе изпратена до председателя на Народното събрание Цецка Цачева, президента Росен Плевнелиев, премиера Бойко Борисов, всички парламентарни групи, министъра на образованието проф. Тодор Танев и председателя на комисията по образование и наука в НС Милена Дамянова, която е и основен вносител на приетия от НС и обнародван закон.” 2.Въпреки 70% съкращение на броя на учителите спрямо 1989 г. млади хора не влизат масово в образователната система като учители. Когато се създаде ПГЕЕ –Пловдив (където започнахме да учителствуваме през далечната 1964 г.) средната възраст на учителите беше под 30 г., като няколкото по-възрастни учители-инженери се оказаха най-уважаваните

бивши преподаватели на нововключилите се инженери (директорът беше на 29 г.). Това се наричаше „приемственост”. Колкото и да се „държеше на идеологията”, в така наречените „естествени” и „приложни” предмети това не можеше да се наложи. Надали можеше да се изисква в „Питагоровата теорема” или в „Принципът за съхранение на енергията” да се въведе „марксизъм” (макар че, без да сме били някога членове на БКП, нашето мислене не е „дясно”). Дори и преподавателят по философия (която също беше изключително „марксическа”) беше „широко скроен” и беше селекционер на училищния футболен отбор. 3. От „незнание” (не искаме да си мислим, че е умишлено) „умственият индустриален капитал” през последните 25 години е разпилян. •Средното и младо поколение „бяга” в чужбина, поради липса на перспективи; •Образователната система е вече „скапана” и не създава специалисти от високо ниво. В средното образование „делегираните бюджети" налагат да се пишат тройки за да не останат учителите без нормативи и естествено – без заплати. По същия начин в университетите е достатъчно да получиш 3 на приемния изпит, за да влезеш – броят на кандидатите е по-малък от местата. При тази „мода” да се учи в чужбина, за какво са необходими на България 51 акредитирани висши учебни заведения. България не трябва да се стреми към първите места по брой ВУЗ-ове, а към първите места по рейтинг на ВУЗ-овете в света. В онова „имало едно време” от 1964 г. имаше по 10 кандидата за едно място в тогавашния техникум и една петица в дипломата те оставяше в резервите. Подобно беше състоянието и в Електротехническият факултет на бившето МЕИ. Там преподаваха професори като Брадистилов, Златев, Балевски, Попов, Пенчев и още много световно известни имена, но останали в България, въпреки, че бяха възпитаници на западни университети. (Е, имаше и „привилигировани” студенти, но дори и те не можеха да минават лесно през „цедката”на авторитетите). 4. Да, Райна Кабаиванска не бива да пее в чалга-заведение, но тя направи майсторски клас в Софийската опера. А Софийската опера тази година гастролира с Вагнер („Пръстенът на небелунгите”) в неговата родина и „... Софийската опера, която е на гастрол в Германия, изправи на крака и професионалната критика, и публиката. Стотици ценители от цял свят последваха българските спектакли във Фюсен. В Бавария вече искат нова среща с нашата трупа, а в театър Фест-шпил-хауз вече са ангажирали трупата за октомври 2016 година.” Така че на върховете в точните науки трябват да се предоставят възможности за реализация у нас, а не да ги „харизваме” другаде и там да допринасят за развитието на вече „развитите” икономики. 5. Все пак в тунела видяхме малък лъч реална светлина, която трябваше да се опази. Това е един преамбюл към една интересна „Бяла книга за високотехнологична индустриализация”: „В последните месеци на 2013 година по темата се заговори на срещи на Председателството на Съюза на икономистите в България (СИБ) с министър-председателя и заместник министър-председателя по икономическите въпроси, при които се постави за обсъждане проблемът за нуждата от нова икономическа политика в областта на индустриализацията”. Да, ама правителството на Орешарски „допусна грешка” – заговори за „икономическа политика в областта на индустриализацията” вместо за „магистрали” или „какво друго да продаде държавата”. Да, изведнъж „местната олигархия” започна да проявява „национални интереси”, като всяка „нормална олигархия”и бързо ứ показаха къде е мястото ứ. На България е отредено да бъде „обслужваща” страна, т.е собствена индустрия и „индустриална интелигенция” не ứ е необходима. Нека си свикне с демографския срив (на трето място в света по смъртност и на 210 място по раждаемост), с последното си място в ЕС по доходи на населението и с много други подобни „благинки”. 6. Какво предлагахме тогава и защитаваме сега? Предметите в техникума могат да се подразделят така: хуманитарни,фундаментални естествени, приложни (теоретически и практически) и факултативни, свързани с изкуствата. В момента съотношението учители/ученици е 7 ученика на един учител (а преди беше 4 ученика на един учител). Следователно, при наличието на добри преподаватели, „екипи” от 4 човека могат да поемат клас от 28 ученика (а в предишно съотношение „екипите” щяха да бъдат от 7 човека) и да ги подготвят по всички предмети, като се съобразяват с нуждите на местното производство (което постоянно се оплаква от липса на подготвени кадри) и с изискванията на висшите учебни заведения (които ВУЗ-ове трябва да са значително по-малко на брой). Ако отпаднат делегираните бюджети и ако се поставят точни външни критерии за завършване, „екипите” учители ще се стремят към високи резултати на обучаваните, за да имат висок престиж. Именно от този престиж ще зависят титлите „старши” и „главен” учител (титлите ще се дават след всеки випуск), а не от „симпатиите” на директорите. Задължение на министерството ще бъде да разработи различни комплекти от учебни планове, от които „екипите” ще избират онези, които ат на изискванията на местните работодатели (програмите по тях ще се разработват от самите екипи). Освен това министерството ще трябва да разработи критерии за външна проверка на завършващите по различните учебни планове, като критериите ще се отнасят до 60% от материала по зададения учебен план. Критерии за останалите 40% от материала ще се определят и проверяват съвместно с асоциираните към образованието местни работодатели, които ще се задължени да осигуряват работа след завършването (естествено става въпрос за стабилни, а не за спекулативни работодатели). За да се насочи към ВУЗ, обучаемият ще трябва да

покрие 60% процента от критериите, спуснати от министерството и поне 20% от критериите на работодателите - така бъдещият студент ще може да поработва свързано със специалността или да участва в проекти на ВУЗ-а. 7. Ние считаме, че нормалното състояние на ума е гениалността. При 100% изтощение на физическите сили (например след 100 годишна възраст), мозъкът му се изразходва само 5-10% в зависимост от интензивността на умствения труд. Това означава, че училището трябва да „обучава” как да се мисли творчески по всички обучавани предмети. Това означава също, че „екипите” от учители сами трябва непрекъснато да се запознават с новостите и с методите за обучаване в творчество, което ще е полезно и за самите тях. Не може да се очаква всички да станат върхове, но общото творческо ниво ще се покачи и следователно най-вероятно е, че броят на върховете също ще се увеличи. 8. Има и още един момент: ум без духовност, без емоцията на съпреживяването е опасен за обществото. Това повишава задълженията на преподавателите по хуманитарните науки и на факултативите по изкуствата. Въпрос е на постоянен контрол. Министерството трябва да се погрижи за създаване и постоянно подновяване на инструменти за контрол и на начини на въздействие, които да предоставя на училищните психолози, задължаващи ги да упражняват ежеседмичен контрол спрямо обучаемите. Нарастващата агресия в училищата е абсолютно недопустима. За нейното преодоляване трябва да участват още две външни институции – църква и полиция. В настоящия момент и двете институции са дистанцирани от образованието. Църквата иска задължително „да има часове”, в които да преподава нещо си, или ако няма такива часове – сам трябва да потърсиш духовна помощ в църквата. Добре, че има един „отец Иван”, за да повярваш, че от църквата има полза. Заявяваме, че не сме религиозни, но с удоволствие можем да говорим за думите на Христос „да обичаш дори враговете си” или че „злото не се побеждава със зло, а с добро” или че „сме създадени по образ и подобие божие”. Простички приказки, с които добре подготвеният теолог (или свещеник) може да побеждава агресията. „Имало едно време” една преподавателка по литература, д-р Мария Благоева, която „вкарваше” такива прости приказки в уроците по литература и учениците ứ я „зяпаха” възхитено. Другата институция, полицията, се появява винаги „след събитието”. Пак в онова „имало едно време”, освен милиционерите, за които се разказваше, че професионалното им списание е с 30 бели листа, в милицията имаше и други. За техникума отговаряше жена-полковник, завършила психология, която 2-3 пъти в седмицата идваше в училище „на лафче” – хем на нея ứ беше приятно да пие кафе с нас (ех, пък тогава бяхме млади!), хем се интересуваше дали има някой ученик, с когото трябва да си поговори (след като се пенсионира на 50 г. започна да разпространява книги). Независимо от леко ироничния начин на разказа, не е лошо учениците да знаят, че техните учители са постоянни приятели с висш полицейски служител – това във всички случаи действа профилактично на агресията. Пак се улавяме в „даскалство” - многословие с опит на методичност: първо, второ, трето... Е, затова се извинихме в началото, че сме „предизвикани”! Молим също да ни извините, ако не сте съгласни с написаното – самите ние не знаем дали сме съгласни! Имаше един разказ на Росохватски, който завършваше с „ако един робот почне да се съмнява и да пита, значи почва да мисли по човешки.”

Просто системата е прекалено фалшива и в една много фалшива система ако някой си свърши работата качествено, той много бързо изпъква понеделник, 28 декември 2015 г.

Съветвам ви да прочетете ето тези текстове, това са интервюта на известния учител от Казанлък: Теодосий Теодосиев: Има инфлация в българското оценяване (част 1) Теодосий Теодосиев: Не искам да подготвям слуги, а господари (част 2) Ето тук един впечатляващ откъс:

Как приемате ролята, която медиите изградиха за Вас през последната година – на учител, който от обикновени деца прави гении? Смятате ли, че сте нещо повече от учител? Знаете ли какво, преди много години бях съвсем млад учител и първата година просто си уплътнявах свободното време. Имаше едни кръжоци, които много хора си водеха формално, аз не си водех формално кръжока, просто го водех така, както трябва да се води. Изведнъж се получиха страшно високи резултати. Та се оказва, че в България този, който си гледа работата както трябва, изведнъж излиза на много високо ниво. На фона на тези, които не си гледат работата както трябва. Така че не си мисля, че съм толкова добър, просто системата е прекалено фалшива и в една много фалшива система, ако някой си свърши работата качествено, той много бързо изпъква на фона на това, което не се работи качествено. Тоест Вие не сте някакво изключение, просто си вършите работата, а другите не съумяват да го направят? Не, не, не. Просто си върша работата качествено. По втория въпрос - искам да кажа, че голяма част от българските учители просто се отчаяха. Това са едни отчаяни хора. Не искам да обвинявам колегите си. Обаче системата е такава, че учителят е принуден да работи според обстоятелствата, които са около него. Върви по течението и не иска да си усложнява живота. И крайния резултат е лекари, смъртноопасни за живота на децата ни, инженери, смъртноопасни за строителните обекти.

Животът, наред със свободата и достойнството на личността, е мое най-първо и фундаментално жизнено верую вторник, 29 декември 2015 г.

Налага ми се отново да напиша нещичко в своя дневник, където описвам "съвсем личните си неща", а именно преживелиците ми около учителстването – учител по философия съм вече толкова години. Пишейки, описвайки пределно честно при това тези "съвършено лични истории" аз обаче смятам, че давам някакъв реалистичен поглед, реалистична картина на ситуацията, в която се намира родното ни образование, образователната ни система. А нейното състояние не е бляскаво. Трябва да работим и то най-упорито за промяната на сложилата се плачевна ситуация. Ние, гражданите – родители, ученици, учители – трябва да работим и то всекидневно за тази промяна към добро. В този контекст следва да се разбират моите писания. Та ето сега какво се случи в последните дни, развитието на моята история около възстановяването ми на работа в ПГЕЕ-Пловдив е изключително любопитно. Известно е, че съдът отмени като незаконна моята заповед за уволнение от длъжността учител по философия в това училище и ме възстанови на работа. Сега ще ви разкажа за перипетиите около изпълнението на това съдебно решение. По моето възприятие тази вълнуваща история си заслужава увековечаването за бъдните поколения. На 18 декември излезе дългочаканото решение на Върховния касационен съд в моя полза: той разпореди да влезе в сила решението на Окръжен съд, с което беше отменена заповедта за моето уволнение. Ще представя известна фактология, щото е необходимо за схващането на заформящото се развитие по случая. На 22 декември аз получих чрез куриер съобщение от Районен съд, с което бях уведомен за възстановяването ми по съдебен ред на работа; от този момент започ-

на да тече срока от 14 дни, в които аз трябваше да започна работа. В същия ден, 22 декември аз написах заявление до директорката на ПГЕЕ-Пловдив (с копие до РИО-Пловдив), с което изразих готовността си да започна работа - и помолих директорката да ми съобщи кога по-точно да се явя на работа, с оглед да поема задълженията си. Предвид наближаването на коледната ваканция аз, не крия, започнах да се безпокоя да не би да изпусна някакъв срок. Пет дни обаче от ПГЕЕПловдив не получих никаква вест; пълно мълчание, сякаш не съм им писал нищо. Вече беше започнала ваканцията. Вчера, първият работен ден след Рождество Христово аз реших да се явя сам в ПГЕЕ-Пловдив и да проверя на място какво става. Ето тук, от този момент, започва моето описание на вчерашните събития. В двора на ПГЕЕ-Пловдив беше съвсем безлюдно и тихо. Оказа се, че парадната врата на гимназията е заключена. В първия момент си помислих, че няма никой. Почуках няколко пъти (няма звънец). Чаках поне 10 минути. Никой няма. Брях да му се не види – какво да правя? Само охранителната камера внимателно ме наблюдаваше. Извадих таблета си с намерение да седна на някаква пейка и да направя клипче, в което да разкажа за вълнуващите му в този момент чувства. Все пак, не мога да скрия, бях развълнуван доста. Година и половина не бях стъпвал в двора на училището, в което съм работил 14 години. Да, обаче в този момент към входа на сградата се отправи една дама, учителка, колега; поздравихме се. Изведнъж в този момент, като от небитието, се появи отвътре и пазачът, който пусна учителката, а мен спря на вратата. Той ме познава много добре, но като ме видя, се обърна към мен съвсем официално: – Какво искате, господине? Днес училището не работи. – Как така да не работи училището? Днес е работен ден, цялата държавна машина работи, училището е част от нея, следователно и то работи. Искам да говоря с някой от ръководството. В този момент пазачът сякаш нещо се обърка, вероятно дадените му инструкции не му позволяваха да вмести в тях случая. Първо каза "Няма никой от ръководството!", после, в отговор на моето недоумение отвърна, че г-жа М., помощник-директорката, "е някъде тук", но не знаел къде точно. Попитах го вътре в сградата ли е? Той каза, че щял да иде да попита нещо, затвори пак вратата и ме остави доста нелюбезно навън. Позабави се поне пет минути. Когато дойде, каза, че ще ме пусне в сградата, но трябвало да си дам личната карта за да ме запише в книгата. Сторих това и най-сетне бях допуснат в безлюдната, в пустата, в смълчаната сграда. Горе където са канцелариите се оказа, че няма никой, абсолютно никой; почуках на вратите на абсолютно всички канцеларии, всичките те, дори и деловодството (където е секретарката на директора), бяха заключени. В учителската стая се оказа, че има двама учители (едната беше учителката, която дойде преди малко, с която се засекохме на входа). Попитах ги къде е помощник-директорката, виждали ли са я, била тук, провери в канцеларията й – ми отвърна младият учител (който, впрочем, някога ми е бил ученик, а сега преподава в същото училище). Отвърнах му, че я няма там. Той отвърна, че съвсем скоро чул, че е в канцеларията си. Както и да е. Оказа се, че помощник-директорката в един момент сякаш се... изпари! Сякаш изчезна в небитието. Аз седнах на един стол в фоайето и се захванах да звъня по телефоните на всички директорки от това училище, чиито номера имах. Установих следното при това звънене. Телефонът на директорката Анастасова даваше дълго време заето. Тя разговаряше с някого повече от 15-20 минути, все заето ми даваше в продължение поне на толкова време. На другата помощник-директорка имах телефона, звъннах, тя не ми вдигна (това е помощник-директорката, която същевременно е и синдикална ръководителка (лидерка), тя има неоценими заслуги за моето уволнение и изгонване от училището – щото съвсем услужливо броени дни преди уволнението ми организира изключването ми от... синдиката (!!!), в който бях членувал от 1990-та година - и така със сталински замах беше преодоляна "синдикалната защита", която синдикатът е длъжен по закон да оказва на членовете си при заплаха от уволнение!). На въпросната помощник-директорка М. нямах телефона или просто не можах да го намеря (кой знае как съм го записал). По едно време се сетих, че на нея може да звънне колежката, дето е в учителската стая, пак отидох там и я помолих да стори това. Тя й звънна, в първия момент каза, че говори, после изглежда не й вдигна, а пък накрая, след като аз вече се бях отказал и пак излязох да се разходя из коридорите, тя ми съобщи, че била получила... есемес от тази помощник-директорка, в смисъл, че била заета или нещо такова! Съвсем основателно придобих впечатлението, че това длъжностно лице се крие от мен! Навън, в коридора срещах през времето, в което чаках, разни служители по поддръжката и чистачки, с тях се ръкувах най-любезно, обменяхме поздравления и някои мисли, всички ми казваха, че г-жа М. била "тука някъде", виждали я били, но не знаеха къде точно се намира. Пазачът или портиерът пък ми отвърна, че не бил сигурен, че още е в сградата, може пък да била излязла без да я види, което на мен ми прозвуча крайно неубедително! Освен да е излязла от сградата, минавайки... лазешком пред портиерната, където си седеше портиерът! Загадката с тъй неочакваното изчезване на помощник-директорката стана толкова интересна, че аз реших упорито да чакам до нейната страшно заинтригувала ме развръзка. Междувременно в един момент телефонът на директорката Анастасова вече не даваше заето, даваше свободно, но и тя не благоволи да ми вдигне слушалката, кой знае защо? Сигур нещо ми е обидена, знам ли?! :-) Аз докато звънях и се опитвах да разговарям по телефона си направих няколко клипчета, имам ги за доказателство, така да се рече. На тях може да се чуе как звъни сложеният на високоговорител апарат, какво ми отговарят там от оператора и пр. Между другото доста пъти звънях и на началничката на РИО-Плов-див, на служебния й телефон, но тя не ми вдигна, очевидно е била извън сградата на РИО. И така в чакане и звънене мина повече от час. В коридорите беше хладно, аз съм настинал (пия даже антибиотик, имам проблеми с белия дроб), отпаднал съм много, това стоене и седене из усойните коридори хич не ми беше приятно. Установих, че на кабинетите от втория етаж са сложени нови врати, които имат... прозорци, така че да може директорката, като минава по коридора, съвсем удобно да вижда какво става вътре; тази иновация, не крия, много ми хареса! До този момент в живота си не бях виждал такъв тип врати в българско училище, аз съм човек, който обича иновациите, радостно е, че пак се завърнах при тъй иновативно мислещата ни директорка! Преди време писах, че някакъв ректор на нашенски ВУЗ бил инсталирал удобни за следене на учебния процес прозорчета към аудиториите, ето, тази ценна иновация е била възприета и от авангардно мислещата администрация и в ПГЕЕ-Пловдив. Е, в един момент най-сетне тъй дълго чаканата директорка се появи, била стояла в някаква... лаборатория, това ми каза самата тя. И

най-сетне получих аудиенция в кабинета й. Малко преди това бях звънял, съвсем отчаян от чакането, на адвоката си, разказах му историята по телефона, обменихме мисли около така и така създалата се ситуация; по тази причина сега ще продължа разказа си, като ще препубликувам тук откъс от моето писмо до адвоката ми, което му писах след като завърши одисеята с чакането на въпросната помощник-директорка и аз вече се бях прибрал да се лекувам в къщи (впрочем, имам три дни отпуск по болест, те важат за вчера, за днес и за утре); та ето какво пиша в това писмо: Здравей! Да ти разкажа сега какво стана след обаждането ми и разговора ми с теб. Поразходих се из училището, срещнах се с разни хора (предимно от поддържащия персонал, аз с тях имам чудесни отношения), поговорихме си (всички са крайно уплашени като разговарят с мен, но иначе се държат нормално, внимават обаче да не засегнем някаква неугодна за началството тема, това за мен като психолог е напълно разбираемо и обяснимо). В един момент забелязах, че пом.директорката Милева най-сетне се появи, била в някаква лаборатория и имала била много важна работа, та затова се била забавила - така тя обясни криенето си от мен близо час. В този час чакане аз и опитно, и дедуктивно установих, че нейният телефон и телефона на директорката даваха много често заето, което означаваше, че те оживено явно са обсъждали важния проблем какво да правят. Като са го обсъдили и са решили как да постъпят, г-жа М. излезе от укритието си. Каза ми ето какво. Предавам ти по възможност точно думите й в отговор на моя въпрос какво ще правим оттук-нататък: – Ами аз доколкото знам, че още като си пратил онова заявление (от 22 декември, което ти го пратих вчера, бел. моя, А.Г.) директорката веднага е издала заповед за твоето възстановяване на работа - и дори я е изпратила в НОИ. И ето, доста дни вече те чакаме да дойдеш да си поемеш работата. Това знам, това ти казвам. Аз я попитах защо нищичко не са ми съобщили, аз нищичко не знам ето, можеше изобщо да не се явя до 4 януари. Тя ми отвърна, че не знае защо нищо не са ми съобщили. Каза ми, че на 4 януари имам часове с учениците, каза ми в колко часа да се явя (трябвало да поема часовете на заместника ми Хармилин Господинов) и пр. Това в основни линии ни беше разговорът. Аз след това си тръгнах. Сега те питам следното:

Дали по КТ (или по друг закон) няма някакъв срок, в който вече възстановеният на работа трябва да се яви и да поеме работата си? Щото на мен ми се върти в акъла някакъв спомен за 7-дневен срок, в който като имаш вече договор, трябва най-късно да се явиш и да поемеш работата. Не съм сигурен, но имам такова впечатление. Дали в този смисъл госпожи директорките не са ми устроили малък капан: възстановяват ме без да ме уведомят за това, чакат да мине този срок, аз, понеже не зная още нищо за възстановяването си, не се явявам, да допуснем, в 7-дневния срок, те пишат "констативен протокол" че лицето не се е явило на работа, ерго, не ще да я заеме (!!!), поради което това лице съвсем законно бива освободено на това основание от работа! Мисля, че най-вероятно тази им е била идеята. Сега дали няма, въпреки станалото днес, пак да се опитат да изпълнят този план, примерно, като се явя в понеделник, на 4 януари на работа, да ме посрещнат весело и да ми кажат: "Късно, либе, за китка!", да ме тогава освободят съвсем законно от работа, с което именно и да се сбъднат най-сърдечните, най-съкровените им желания и копнежи! Ти как мислиш, дали няма опасност да сработи въпреки всичко този техен толкова умен план? Това е засега. Дали при това положение утре да ида пак? Нямам никакъв документ, че днес съм бил, с изключение на това, че портиерът ме записа в някаква книга, иска ми лична карта, сякаш не ме познава, записа ме, пусна ме да вляза и пр. Само това е някакъв знак, че днес съм бил, освен свидетелите, те са обаче повече от 7-8 човека. И камерите са ми свидетели, че съм бил там. Но свидетелите, както се убедихме, които са на работа в ПГЕЕ, могат да говорят само това, което директорката иска, те друго няма да посмеят да кажат. Като едното нищо ще отрекат в един глас, че са ме виждали днес. Дотук цитирам писмото си, какво сме си писали по-нататък няма нужда го публикувам. Може разказът ми за преживяваното вчера да ви прозвучи твърде... налудничаво, както искате нека да ви звучи, аз пиша как аз възприех нещата; може тази помощник-директорка изобщо да не се е криела, но моето впечатление беше такова, човек, особено като е длъжностно лице, много трябва да внимава и за това какво впечатление ще създаде у другите хора поведението му. Да не

говорим, че е крайно обидно това да чакаш повече от час едно длъжностно лице, с което разговорът ти е бил... две минути! Обидно е, разбира се, това, пък дори и това лице да е директор, дори да е министър, дори да е какъвто си искате сановник. Ние, гражданите, трябва да правим нужното на тия длъжностни лица да им напомняме непрекъснато, че независимо от пагоните, които имат, са длъжни преди всичко все пак да бъдат човеци. Човешките, моралните закони за мен лично, в качеството ми на човек и на философ са най-важните, аз на тях особено много държа. По тази причина и пиша този текст, надеждата ми е да мога с нещичко да помогна на тия въпросните длъжностни лица да не забравят тия толкова простички истини. Такава, прочее, ми е работата, а аз, представяте ли си, вече цяла седмица съм бил на работа в ПГЕЕ-Пловдив, само дето не съм го знаел това! Просто служителките са го държали в тайна от мен, представяте ли си? Е, амче това са цели три самоотлъчки, давате ли си сметка, а за два дена самоотлъчка се полага... уволнение! Ето как аз съм си заработил вече цели три уволнения, и то "съвсем законни"! Аз, прочее, вече имах такова съдебно дяло за по аналогичен начин организирана от администрацията на ПГЕЕ-Пловдив моя "самоотлъчка" (много обичам таз руска дума, затова толкова често я повтарям, от нея ми мирише на нещо сталинско, на неподправен автентичен сталинизъм ми мирише от нея!), заради която ми наложиха наказание "предупреждение за уволнение"; е, и това съдебно дяло го спечелих и то пак на три инстанции, и с него занимавахме Върховния съд (!), но това вече е минала история. Какво да правя сега ли? Интересна, сами виждате, ситуация. От напълно безработен и без никакви доходи, какъвто бях през лятото, в момента се водя на работа в две училища! От училището, от гимназията в гр. Раковски още не са ме освободили. Аз просто не знаех, че тук, в ПГЕЕ-Пловдив, вече са ме възстановили, а и те не са счели за нужно да ме уведомят за това. Сега болничният ми лист е адресиран до гимназията в Раковски. Бях решил на 4 януари да се явя в Раковски, да си взема часовете там, тамошният директор тогава да ме освободи, а аз да се явя в ПГЕЕ-Пловдив, но този план пропада. Ако в ПГЕЕ-Пловдив вече съм на работа, понеже тайно са ме възстановили, всеки ден мое отсъствие от там може да се тълкува като "самоотлъчка". Аз не съм получил при това никакъв документ, за да зная, че съм възстановен, ами ако помощни-директорката М., с която вчера след толкова чакане успях все пак да говоря, е лошо информирана за ситуацията? Днес пак ще ми се наложи да ида и да настоявам да получа копие от заповедта за възстановяване на работата ми в ПГЕЕПловдив. Мисля да ида и до Раковски да си уреждам положението там, но първо да разбера каква наистина е ситуацията тук. Страх ме е, че като едното нищо може от два стола пак да се окажа на... земята, на пода! Виждате какъв вълнуващ е животът в ПГЕЕ-Пловдив, няма спор, аз заради тия толкова вълнуващи емоции водих толкова съдебни дела – та да се съм все близо до живота. Щото животът за мен, наред със свободата и достойнството на личността, е мое жизнено верую. За тия неща съм готов да понеса какви ли не борби, изпитания, главоболия и прочие. Маниак съм на тема живот, свобода, личност и достойнство. Те са и основна тема в моите книги. Във всичките ми книги. И в учебниците ми, комай всичките все "незаконни" (от гледна точка на вездесъщата образователна бюрокрация). На такива "вредни неща" съм учил и учениците си цял живот – заради което си заслужих уволнението де, да мътиш главите на младите с такива "опасни мисли" у нас наистина е цяло престъпление. Срещу "врагове" като мен затова всякакви мерки са позволени, нали така, зорко бдящи другари и другарки?! Разбирам ви напълно, бъдете си бдителни, ний също сме такива. Хубав ден на всички! Бдете и вий, щото, сами виждате, "враговете" ни са крайно коварни и опасни! Под "врагове" разбирам такива като мен, дето са долни дотам, че искат да подкопаят тъй умилителната идилия на българския социалистическо-казармен живот, в който всички в хор прославят мъдростта на началството и мило му се усмихват! За такива "народни врагове" и "изедници на народа" като мен говоря, не за някакви други. Ех, идилията, идилията, горката ни идилия... "крайно опасният субект" Грънчаров се завръща в ПГЕЕ-Пловдив – леле, що ще стане сега с тъй любимата ни идилия?!

Две мисли, които си откраднах при днешното ми посещение в едно пловдивско образователно-възпитателно заведение вторник, 29 декември 2015 г.

А това последното е врата с прозорец на класна стая – за да се вижда какво става вътре откъм коридора.

Върху възгледите ни за „образованието”, публикувани в „HUMANUS” вторник, 29 декември 2015 г.

Виж: Еретичните възгледи за образованието на Жак Асса и Иванка Топалова и също виж цитирания линк в изображението Технически университет – София, дискусионни форуми

Отговорът на РИО-Пловдив по повод на мое писмено заявление, касаещо възстановяването ми на работа в ПГЕЕ-Пловдив сряда, 30 декември 2015 г.

Историята става все по-интересна! :-) И вълнуваща!

Пак се усетих като жертва на административно опраскване, по тази причина съм длъжен да реагирам някак! сряда, 30 декември 2015 г.

Налага се да продължа описанието на завързалата се история около моето възстановяване (по съдебен ред) на работа в ПГЕЕ-Пловдив – вчера се наложи да напиша ето този текст Животът, наред със свободата и достойнството на личността, е мое най-първо и фундаментално жизнено верую, който допълних с публикуването на един документ: Отговорът на РИО-Пловдив по повод на мое писмено заявление, касаещо възстановяването ми на работа в ПГЕЕ-Пловдив. Тази сутрин, няма как, съм длъжен да разкажа какво се случи вчера, при второто мое идване в сградата на ПГЕЕ-Пловдив. Случиха се, станаха някои интересни и твърде показателни неща, ще имате по този начин да разберете чрез моето описание вътрешния смисъл на моето, така да се рече, "историческо посрещане" в училището – след не помалко "историческото" моето уволнение и изритване от него (през май 2014 г.). Думата "история" и производната й дума "исторически" ги употребявам в техния екзистенциално-философски смисъл: ние самите, човеците, сме исторически същества, а нашият живот с всичко, с което е изпълнен, е наша лична история – така е по причина на това, че ние, човешките същества, сме най-вече времеви същества, нашето съществуване е неотделимо от необратимо течащото време; нашата времевост поражда историчността ни. А време и свобода са найдълбоко свързани, както това съм изяснил в книгата си със заглавие "Преследване на времето" (подзаглавие "Изкуството на свободата"), тя, между другото, по моя преценка, е най-ценната ми, най-добрата ми книга (ако моето мнение по този въпрос изобщо може да има някакво значение в съвременни условия). Както и да е, правя това уточнение около думата "история" за да спестя излишните нерви на неразбиращите, които като хиени биха се нахвърлили да громят моята хипотетична "грандомания" – защо да се хабят тия хора, нека да им помогнем да преживяват по-леко ощетеността си?! Виждате, че моята настройка в тия дни е да пиша по сериозни философски теми, но, уви, налага ми се да пиша по тия толкова втръснали ми, банални и неприятни лични преживелици. Да вметна само това: имам чудесна идея за написване на нова поредица от есета, която се роди покрай едно мое подхвърляне за тема (при мен темите са поредици от въпроси), която разглеждах с учениците си в гр. Раковски, темата беше за фундаменталните различия между двата пола, между мъжа и жената. Тази тема предизвика голям отзвук в блога ми и във Фейсбук и това ме провокира да реша да дам своя отговор на всичките тия въпроси, които с неизбежност се изправят, особено пък в съзнанията на младите - защото младите имат между другото да решават и тази важна задача, да стават, респективно, мъже или жени и то в истинския смисъл. Темата "Как да стана... мъж?" за един млад човек е безкрайно важна; мнозина мъже затова, предполагам, са само формално мъже - защото не разбират какво е да си мъж в истинския смисъл, какви са мъжките отговорности пред живота – и, респективно, женските. Страхотна тема е тази, нали така? Аз съм писал по нея, но сега ми се ще да напиша нещо, което ще публикувам и в блога си, и също така ще издам в хартиен вариант в популярната библиотечка, която е приложение към младежкото списание за образование, за духовно и личностно израстване HUMANUS. Та ето по тази тема ме сърбят пръстите да пиша, но, уви, ми се налага да си хабя времето да пиша за тия толкова, повтарям, банални и втръснали ми истории, свързани обаче с борбата ми за налагането на едно ново, подобаващо отношение към човека, което, по моето дълбоко убеждение, е сърце-

вина на една истинска реформа в образователната сфера. Та аз пиша тия неща просто като емпирична илюстрация по голямата тема за същинската образователна реформа, недейте да си мислите, че ги пиша просто защото съм "скандалист" или нещо такова; моля, не се отдавайте на толкова наивни, направо глуповати преценки. Опитвайте се да се добирате до верния смисъл. Когато един човек като мен, именно философ, пише за каквито и да било неща, винаги в тях има един втори, същностен, идеен, ценностен и прочие план, моля, правете усилия да се доближавате до него. Та за подобаващото отношение към човека ще ми е думата в това есе. Без него, казах категорично, никаква промяна и реформа в образователната сфера не може да има. Между другото, длъжен съм да доведа до сведението на уважаемите бюрократи от образователното ведомство, че, представете си, учителите като мен също са човешки същества, също са човеци, ерго, заслужават едно човечно отношение. Аз вчера се почувствах жестоко унизен, към мен отново беше постъпено по един крайно екстравагантен, неподобаващ начин, и най-възмутителното е, че това става на територията на едно образователно-възпитателно учреждение, на едно училище; а още по-възмутителното е това, че хората, които си позволяват такова едно неподобаващо отношение, не само че са учители и възпитатели, но и, за жалост, сякаш съвсем не усещат недопустимостта на едно такова отношение, ето това за мен е най-непонятното (да се изразя така). А това, че моя милост е човек, независимо от това, че се казвам "Ангел Грънчаров", надявам се, се схваща дори от тях по презумпция – дали е така обаче?! Ако го схващаха, тогава как биха дръзнали да си позволят отношението, което си позволяват – и то сякаш без да им трепне окото?! Ще каже някой: е, Грънчаров, издребняваш, какво от това, че са те обидили, голяма работа, не бъди толкова дребнав, какво като те обиждат?! Не бъди толкова чувствителен! Прости им, прояви великодушие! Как може да се вълнуващ от такива дреболии и подробности?! Не, не е така, ще отвърна, не са дреболии изобщо тия неща. Но такава преценка е въпрос на някакви базисни ценности, разбирането, схващането, съзнанието дали нещо е несъществена дреболия или не е дреболия зависи от някакви фундаментални настройки на съзнанието. Това, че сме различни, не е оправдание изобщо да не уважаваме право на различност на другия човек. И на тази база да си позволяваме да "опраскваме" този или онзи, щото той, видите ли, ни бил неприятен или неудобен. Ето че съвсем несъзнавано в съзнанието ми изскочи тази историческа дума, употребена от нашия неуморим извор на мъдрости, именно г-н Премиеро, който, както знаете, се бил изразил (в оня същи телефонен разговор) да бъдат опраскани еди-кои си съдии. Думата "опраскване" е многозначна, покрай нея се родиха нови думи, примерно, правосъдната система биде наречена "прасовъдна система", щото коренът "прасе", знаете, пък се свързва с едно лице, което, твърдят, било имало голямо влияние не само върху правосъдието, но и върху другите найжизненоважни системи на живота ни. Е, аз твърдя, че бях опраскан преди година и половина от тези същите администраторки по начин, който, бих си позволил да кажа, е завиден по арогантността на опраскването ми. Нас много са ни опрасквали, но ний сме го понасяли, е, аз пък, като ме опраскаха тия другарки от образователната сфера, им се противопоставих и успях чрез правосъдната ни система да получа реванш, слава Богу! Но ето сега, примерно вчера, пак се почувствах опраскван, пак се усетих като жертва на опраскване, ето по тази причина и съм длъжен да реагирам някак. А реагирам, щото искам за сетен път да убедя тия властващи другарки, че нямат никакво право по такъв мафиотски (да не кажа мутренски) начин да се опитват да ме опраскват, аз това щастие няма да им го позволя, напротив, ще се боря до последния си дъх. Когато един човек, подлежащ на опраскване, се пребори с опрасквачите си и по този начин докаже, че е възможно и да не бъдем жертви на опраскванията на разни самозвани господари на живота ни, то това, да се надяваме, ще стане вдъхновяващ пример най-вече за младите, а тях, горките, в нашите училища всекидневно ги опраскват как ли не, ала те дотолкова се свикнали, че не усещат опраскването именно като опраскване. Което, по моето убеждение, е страшно: да те опраскват, а ти да си мислиш, че, примерно, те фалят – или те галят по главицата (както нашия любимейший премиер го били галили по главата цели три папи!). Ох, май се отклоних, а, стига съм философствал върху това проклето опраскване, ами да започна най-сетне да разказвам вчерашните си митарства. Но все пак ви моля да опитате да възприемете случващото се именно през призмата на зададената чрез тия разсъждения смислова настройка или нагласа. Отидох вчера пак в училището и моят "стар приятел", портиерът, като ме видя, мигновено ме излъга: днес няма никой от директорите! Отвърнах: е, тъй ли, ще вляза да ги почакам; качих се на втория етаж, почуках на вратата на помощник-директорката и, представете си, този път тя се оказа там! Казах й за лъжата на портиера, изразих си радостта, че този път няма да ми се налага да я чакам толкова дълго като вчера. Тя се почувства сякаш малко смутена, но ме покани да кажа какво искам пък днес. И се почна един толкова впечатляващ и вълнуващ разговор между нас, който, понеже все пак нямам таланта нито на Данте, нито на Шекспир, аз тук, естествено, не мога да възсъздам с думи. По време на разговора аз й предложих да извадя таблета и да запиша на видео нашата тъй полезна беседа, щото помощник-директорката в един момент изрази опасение как ли съм бил щял да предам думите й в блога си, е, аз й предложих да направим запис, тя обаче, кой знае защо, не се съгласи. А разговаряхме по чудесен и много изразителен въпрос, налага се с думи да опитам да ви предам темата на нашия спор. Аз на нейния въпрос "Какво искаш днес?" отвърнах, че искам едно нещо: да видя в писмен вид заповедта на директорката за моето възстановяване. Защото ми беше казано, че било имало вече такава заповед, тя била пратена вече в НОИ, кълняха ми се, че била съществувала, но аз докато не я видя не мога да повярвам, че това е точно така. Пък и по регламент тази заповед би следвало да ми бъде връчена, защото от нея произлизат някакви следствия, примерно, аз трябва да идвам на работа щом вече съм възстановен; а ако пък не идвам, може да ме сполети бедата да ми съставят "самоотлъчка", а на това основание вече да ме и уволнят отново, и то този път "съвсем законно". Казах й в прав текст, че понеже отдавна си нямаме доверие, затова из искам да видя документа. Тя ми отвърна, че не може да ми го покаже или даде, щото, видите ли, бил при директорката, бил в нейния кабинет, а пък самата директорка не била в Пловдив! (Аз много добре зная, че когато директорът отсъства и някой негов помощник го замества, той има ключ от дирекцията, но да не издребняваме с такива подробности!) Значи тя отказа да ми покаже или даде документа, щото на мен от тази заповед трябва да ми

бъде връчен екземпляр - за сведение и за изпълнение. Такова нещо не е направено. Властващото лице, именно въпросната помощник-директорка М., ми обеща да поговори по телефона с директорката и ме помоли да изчакам резултата в учителската стая. Отидох да чакам. Изчетох обявите по таблата, съдържащи какви ли не заповеди и инструкции за учителите, намерих разписанието, разгледах и него, в един момент се сетих, че като ме уволниха съвсем внезапно, като изневиделица ми дойде това уволнение (то беше предпразнично, няколко дни преди 24 май директорката има добрината да ми връчи заповедта за уволнение!), тогава аз си забравих едно работно сако на закачалката, дето е зад секцията с "материалната книга", рекох да отида да видя в това кътче дали сакото ми не виси още самотно там; нямаше го, и тъкмо излизах иззад укритието, в учителската стая влезе... пазачът. Който си позволи да се нахвърли върху мен: ти какво правиш тука бе, какво търсиш зад паравана, я бързо напускай учителската стая и прочие!? С този пазач имаме и един друг инцидент, който редовните читатели на блога вероятно знаят, той именно си позволи да скъса моя плакат и плаката на Явор Ганчев, на плаката на "Общност за демократично образование" и на Национална мрежа на родителите пишеше ПРОМЯНА СЕГА! и ние двамата на 15 септември 2014 година бяхме отишли в двора на ПГЕЕ-Пловдив; та оттогава имаме известни неизразходвани емоции, по тази причина се наложи да проведа с тай-нахално държащия се блюстител на реда една по-разгорещена дискусия и то пред кабинета на помощни-директорката (която през цялото време си мълча, изглежда скандала, който ми организира пазачът, й е бил, предполагам, доста приятен!). Аз на неговите думи "Какво правиш тука?" му казах, че аз работя тука, ето това правя, на работа съм. Той обаче ми каза: я ми дай да видя заповед, че работиш тука! Аз му казах да иде да иска тази заповед от директорите, те са негови работодатели, нека те да му я покажат, аз такива заповеди не нося със себе си. Е, щом нямаш заповед, ела да те запиша долу, в книгата, щото си външен човек. Казах му, че няма да ида да ме записва днес в книгата, щото това е унизително за мен - при положение, че отново съм на работа в това училище. Той обаче се заинати, трябвало било да напусна учителската стая и пр. Дори подхвърли, че не съм имал бил право "да тършувам" зад паравана! Аз тук, в нашата дискусия, си позволих да му кажа, че нещо много си надвишава правомощията, за какъв се мислиш, му викам, ти също така нямаше право и да ми късаш плаката, да ми го дърпаш от ръцете и да го мачкаш и късаш, не можеш и да ме докосваш с пръст, знаеш ли това?! Не, имам право, а ти какво правиш в двора на училището да протестираш, иди протестирай на улицата! А дворът бил под неговата власт и той можел да си прави каквото иска. В този момент аз му казах, че не е така, че аз имам право да протестирам където си искам, аз тия неща ги преподавам на учениците, а той ме "контрира" ето как: – Ами че ти толкова знаеш как да преподаваш, затова г-жа директорката и те уволни! – изрече това зачервен, изстреля го като картечница! Е, уволни ме, но съдът ме върна, му казах. И все в този дух си поговорихме. Наложи се да повикам мирно седящата и слушащата скандала директорка. Тя пожела да говори с портиера, какво му е казала не знам, но аз повече с пазача не се занимавах, разговорът ни остана незавършен. Аз почаках доста време още в учителската стая, надявах се, че директорката ще ме повика да ми каже какъв е резултатът от моята молба да получа заповедта за възстановяването ми. Тя обаче не ме повика, като стана прекалено много чакането ми в студената учителска стая, аз пак потропах на вратата й и влязох в топлия й кабинет да си довършим разговора. И в този момент между нас се отпочна дискусията, която аз тук не мога да възсъздавам, а ще се задоволя с резюме. Нямало да ми даде копие от заповедта защото била нямала ключ за директорския кабинет! На мен това обяснение ми се видя съвсем незадоволително, разбира се. И се опитах да й обясня крайно неприятната ситуация, в която тия жрици на администрацията ме поставят. Простичко е това, което й казах, ала тя не пожела да го разбере. Ето за какво става дума, казах й горе-долу следните думи: Чудно ми е как не разбирате, че като не ми давате този документ ме поставяте в крайно идиотско, съвсем глупаво положение! Да допуснем, че документът наистина съществува. Но от неговото съществуване произлиза, че аз трябва всеки от тези работни дни да съм на работа, щото нямам отпуск, не мога да бъда във ваканция. Колко време следва да стоя в студената сграда на училището – за да си отработя надницата? Защо не ми давате яснота и по ето този въпрос, наредете ми да стоя, да работя, защото пък ако ме няма в студената сграда на училището, тогава вие като едното нищо можете да ми съставите "самоотлъчка" и пак да ме уволните на това основание! Как да съм сигурен, че всъщност точно това не целите? Съставяте протокол, че мен ме няма, да речем, в 15.30 часа, ерго, не съм си на работното място, хоп, ето го основанието да съставим "самоотлъчка" и този път Грънчаров ще бъде уволнен съвсем "законно". Добре, а да разгледаме другия вариант, примерно допускаме, че още няма такава заповед за възстановяването ми на работа. Но аз, страхувайки се да не би да има, стоя като пълен глупак и идиот в студената учителска стая по 8 часа, както е според закона, а на 4 януари, когато дойдат учениците и директорката се окаже, че не е трябвало да стоя три дена в студената учителска стая, щото, примерно, възстановяването ми на работа влиза в сила именно от 4 януари! Попитах съвсем човечно директорката: съзнава ли какво ми причиняват в този момент, колко е унизително да стоиш като пълен идиот в учителската стая без да си сигурен дали трябва да стоиш, дали си на работа и пр. А тя ми отговаря: абе, Грънчаров, защо издребняваш толкова, ако искаш, стой, ако не искаш, не стой, никой няма да ти прави протоколи, моля ти се, стига си невротизирал нещата, горе-долу така се изрази въпросната изпълняваща обязаностите на директорка Милева. И аз пак й казвам, че се чувствам унизен от тия нейни думи, как така ако искам да стоя в студената учителска стая, ако не искам да не седя, как е възможно такова едно отношение към мен, значи аз да стоя в студената учителска стая в пълна неизвестност - идиот ли съм, гаврят ли се сега с мен и прочие?! А тя сякаш не разбира и продължава да ми казва да съм бил правел каквото аз реша! И после да съставите протокол за "самоотлъчка", така ли?! – й викам, а тя се смее и ми "обещава", че нямало било да състави такъв протокол, не трябвало да съм бил толкова "мнителен", не бивало да ги подозирам толкова, те били съвсем добри хора, тя специално била много добра спрямо мен и пр., но аз не съм го бил оценил и прочие. Тук отчасти засегнахме и голямата тема за това как си позволиха да постъпят с мен преди уволнението ми, но по тия въпроси ми е втръснало да пиша, затова прескачам този момент. И пак не ми даде искания документ! И пак аз бях поставен да стоя в пълна неизвестност! В един момент ми кипна и реших да

ида да се разправям в инспектората, в РИО. Тръгнах, но позвънях на няколко приятели, разказах им историята, те ми дадоха съвети и аз така и не стигнах до инспектората. Но реших да напиша до директорката на ПГЕЕ-Пловдив и с копие до РИОПловдив следния документ, ето го, вчера го писах, но нямах сили отново да ида до ПГЕЕ-Пловдив и да го връчвам, затова ще го пратя или занеса днес: До г-жа Иванка Киркова, Началник на РИО-Пловдив До г-жа Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив ЖАЛБА от Ангел Иванов Грънчаров, учител по философия Уважаема госпожо Началник, Уважаема госпожо Директор, На 28 декември, понеделник, се явих в ПГЕЕ-Пловдив. Помощник-дирек-торката Милева ми заяви, че "доколкото знаела" аз вече съм бил възстановен на работа, била вече издадена заповед за моето възстановяване, която дори била вече изпратена в НОИ. По дадена от нея информация тази заповед "вероятно" била с дата 23 декември, ден след като аз писмено заявих готовността си да започна работа в ПГЕЕ-Пловдив. Поисках да видя въпросния документ, не ми беше даден с обяснението, че помощник-директорката Милева била нямала ключ от директорския кабинет. И така аз бях оставен в пълна неизвестност наистина ли съм вече възстановен, следва ли да идвам на работа в тия три работни дни (28, 29 и 30 декември), колко време да стоя в неотопляваната сграда на училището и пр. На 29 декември отново се явих лично при г-жа Милева, отново настоях да ми бъде даден въпросният документ, отново това ми беше отказано и то чрез най-неубедителни мотиви. Г-жа Милева многократно е разговаряла с директорката Анастасова, но ето, въпросът въпреки всичко не беше решен, аз още не зная има ли такъв документ, с каква дата е той, какво произлиза от него, трябва ли да идвам на работа, колко време трябва да стоя на работа в учителската стая на неотопляваната сграда. За мен аргументът "нямам ключ от дирекцията" изобщо не ми звучи убедително. Същевременно аз резонно се опасявам ако не стоя по 8 часа в неотопляваната сграда на ПГЕЕ-Пловдив, в един момент да се окаже, че по този начин ми е организирана "самоотлъчка", която може да доведе до ново, този път съвсем "законно" мое уволнение! Имам чувството, че е много вероятно точно този сценарий да е приведен в действие. Поради което аз съм поставен в крайно глупавото положение да не зная какво да правя, да стоя ли тия три дни в студената сграда на ПГЕЕ-Пловдив, това за мен е една крайно неприятна административна гавра спрямо личността ми! Ето какво чудесно посрещане ми беше организирано от тъй авангардно мислещите директорки на ПГЕЕ-Пловдив! Уважаема госпожо Киркова, Аз вече Ви писах за някои мои опасения, ето, предчувствията ми почнаха да се сбъдват. Най-настоятелно Ви моля да се намесите в случая и да предотвратите по-нататъшни издевателства от този род над моята личност. Очевидно ръководният персонал на ПГЕЕ-Пловдив се нуждае крайно много от Вашата намеса и то в ролята Ви на медиатор или посредник, та някак да преодолее негативизма си спрямо моята личност, който, както виждате, отново взе да поражда още от първия ден на завръщането ми в моето училище недопустими и дори немислими ексцесии. Моля да направите нужното, първо, проблемът да бъде решен и то отговорно, с мисъл за бъдещето на това училище, аз пък в качеството си на учител по философия, психология и етика съм готов, каквото зависи от мен, да допринеса и със знанията си, и с опита си – с оглед заедно да помогнем на ръководния персонал на ПГЕЕ-Пловдив да започне да се държи в така и така създалата се ситуация що-годе по-адекватно и отговорно. Смятам, че е крайно време висшестоящите инстанции да си поемат своя дял от отговорността, понеже работите, както сама виждате, не вървят добре, това, което Ви разказвам в тази моя жалба, е много ярък симптом, потвърждаващ визираната крайно обезпокоителна констатация и тенденция. Да се надяваме в резултат на Вашата намеса случаят да бъде решен още днес, 30 декември. Аз не мога да стоя в пълна неизвестност и през целия днешен ден. Ето, навън вали вече сняг, аз и днес ли трябва да прекарам в студената учителска стая?! Ами ако съм възстановен с дата 4 януари, тогава защо, дето се казва в известната поговорка, съм "изручал жабетата"?! За мен такова едно безчовечно отношение към персонала (в случая в мое лице, но и по принцип, щото подходът се запазва и в отношението към другите, независимо дали те го съзнават!) е недопустимо. Така с хора, с човешки същества не бива да се постъпва. И понеже в случая говорим за ръководители на образователно-възпитателно учреждение, аз лично оценявам подобен стил на поведение като крайно укорим, обезпокоителен и неправомерен. Да се надяваме, че в бързината съм успял все пак да изразя същината на проблема, моля за извинение ако някъде съм се изказал не съвсем ясно. 30 декември 2015 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Молба за юридически съвет, отправям я към компетентните в областта на правото читатели на моя блог петък, 1 януари 2016 г.

На имейла получих следното писмо от неизвестен за мен човек, който ми дава юридически съвет, ето какво ми пише този човек: Господин Грънчаров, време е да се консултираш с адвокати и да се разберете с тях с оглед да направите съответните постъпки пред компетентните държавни органи за нарушения от страна на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, които са под хипотезата на ето този член от Наказателния кодекс (работите са сериозни и ми се струва, че не бива повече да чакаш тя да престане поради "добра воля", това явно няма да се случи!): Раздел VI: Престъпления против трудовите права на гражданите Чл. 172. (Изм. и доп. - ДВ, бр. 28 от 1982 г., изм., бр. 1 от 1991 г.) (1) (Изм. - ДВ, бр. 10 от 1993 г., изм. и доп., бр. 92 от 2002 г.) Който съзнателно попречи на някого да постъпи на работа или го принуди да напусне работа поради неговата народност, раса, религия, социален произход, членуване или нечленуване в синдикална или друга организация, политическа партия, организация, движение или коалиция с политическа цел или поради неговите или на ближните му политически или други убеждения, се наказва с лишаване от свобода до три години или глоба до пет хиляди лева. (2) Длъжностно лице, което не изпълни заповед или влязло в сила решение за възстановяване на неправилно уволнен работник или служител, се наказва с лишаване от свобода до три години. Това ми е написал този човек, той е, сами забелязвате, твърде лаконичен. Моля сведущите по правните въпроси, които посещават блога ми, да ми помогнат със съвет какво да правя, как би следвало да процедирам – особено пък в светлината на най-новите случки около неслучилото се все още и очертаващо се да бъде историческо мое възстановяване на работа в това училище. Предварително благодаря за всички съвети! Колкото повече и по-разнообразни съвети получа, толкова по-добро, по-правилно решение ще мога да взема. Щото леко започна да ми писва да се занимавам все с тия бюрократични игрички, аз искам само едно нещо: да ме оставят да си гледам работата като учител по философия в това училище. Но ето, нещо толкова просто се оказва, че е непостижимо, щото постоянно ми се пречи!

Старая се, доколкото ми стигат силите, да поддържам това толкова трудно за човека, философа и гражданина пълно единство между думи и дела вторник, 5 януари 2016 г.

Върнах се на работа в ПГЕЕ-Пловдив, и то съвсем реално, възстановен бях вчера, включително вече започнах да водя часове, да влизам в отделни класове, според програмата. Желанието ми е да си гледам качествено работата, единственият ми интерес е учениците да имат полза от обучението по философия, а моята работа се свежда до това да им помагам в техните усилия да станат пълноценни личности и добри граждани. Интересното е това, че макар да съм отсъствал реално точно година и половина от училището, за това сравнително кратко време са дошли нови ученици, които не познавам, а и те не ме познават; имам чудесни впечатления от учениците в класовете, в които влязох вчера; убеден съм, че с тях ще намерим общ език и нашите занимания ще бъдат на високо ниво, наистина с полза за тях самите. Тази сутрин часовете ми започват от 7.30 часа, имам и първи час, а общо днес имам 6 часа; ще свърша някъде в късния следобед (включително с паузите, когато нямам часове). Смятам да продължа да водя предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров" по Пловдивската обществена телевизия. Ще се наложи обаче да променим мястото му в програмната схема на телевизията, няма да е в четвъртък, в 11 часа, както беше досега. Скоро предстои да уточним този въпрос с ръководителя на ПО-тв Евгений Тодоров. Смятам, че тези две активности, като учител по философия на младите хора и като водещ на дискусионно предаване, което има една значително по-широка аудитория, органически се допълват; реално по този начин ще имам и непосредствен контакт с родителите на моите ученици в качеството им на граждани и на пловдивчани - и това ще продължи да е прекрасна възможност заедно да работим за развитието на едно ангажирано гражданско и личностно проявено съзнание, за разпространението на това съзнание във все по-широки слоеве. Имам доста идеи (за разгръщането в това преломно време, в което живеем) на демократичния дебат в ПГЕЕПловдив по най-острите и горещи проблеми, свързани с превръщането на това елитно училище в една пълноценно и ефективно функционираща демократична общност. Дълбоко съм убеден, че този е начинът, този е верният път. Смятам, че трябва да бъде възродена дейността на Гражданския дискусионен КЛУБ (понякога го наричаме и Философски дискусионен клуб), те тези на пръв поглед различни наименования по същество и по идея съвпадат, припокриват се по смисъла си), каквото зависи от мен в тази посока ще го направя. Бях приет по един много сърдечен и в този смисъл трогателен начин от по-голямата част от колегите, от учителите и от персонала изобщо. Добре си поговорихме и с ръководството на училището, уточнихме някои важни неща, ще се радвам между нас да се породи атмосфера на взаимно разбиране и уважение на неизбежните различия в позициите; а какво пречи с времето тия сериозни разминавания и различия да се преодоляват, това е напълно възможно, стига да е налице подобаващото желание, готовност, полагането на усилия за движение в тази посока. Що се касае до мен, мога да гарантирам, че това желание е налице. Аз съм доказано диалогичен човек, обичам дебатите, дискусиите, споровете, добре зная, че този е верният начин за сближаване на позициите – и най-вече за пораждането на обща воля за работа и то в единствено правилната посока: повишаване на качеството на обучението и образованието на учениците. Свободният, демократичният дебат следва да се води с ясното съзнание, че върху нас лежат тежки отговорности, съвременните изисквания към учителите, към възпитателите на младежта са огромни, изключително тежки, поставени сме в една невероятно интересна ситуация, която обаче не бива да я подценяваме. Трябва да работим така, че без излишна болка да се разделяме с овехтелите, с отживелите времето си представи. Съвременният живот е така динамичен, че нашите съзнания са поставени в рискова ситуация: или ще се променяме според изискванията и потребностите на живота - или ще станем, дето се казва, ненужни, ще станем вместо мотор на промените тяхна спирачка; разбира се, от само себе си знае, че никой не може да спре ония промени, които самият живот, самото време изисква. Налага ни се да се променяме, няма как да си бъдем все същите в толкова променилите се условия.

Изпълнен съм с оптимизъм, вдъхновява ме вяра в доброто и в истината. Ако положим известни усилия да бъдем човеци в подобаващия – в достойния за човека, човечеството и самата човечност! – смисъл, ако се възприемаме като такива, ако се отнасяме един към друг човешки и подобаващо, с дължимото безусловно уважение към правото на другия да бъде суверенна личност и раз-личност, да бъде себе си, ако изпитваме дължимото доверие към другия, към различния (толкова е прекрасно това, че мислим различно, няма нищо по-хубаво от това, разбира се, важното е да мислим, важното е да сме предани спрямо задачата на мисленето!), то тогава работите, няма как, ще потръгнат, промените ще бъдат за добро, животът ще навлезе в естественото си русло, нещата неминуемо ще тръгнат към поправяне. Това важи както за отделните малки общности (от рода, примерно, на едно училище), така и за голямата общност, наречена България. Дълбоко съм убеден, че всичко в крайна сметка зависи тъкмо от нас, от гражданите, от нашата инициатива, от предприемчивостта ни, от привързаността ни към ценностите на свободата и на демокрацията, от упорството ни да се ползваме от своите свещени човешки права и пр. Престъпление е да си мълчим и да бъдем пасивни, да чакаме нещата да се решат "отгоре", от някакъв свръхумен и свръхпредвидлив "мозъчен център", такова чудо няма как да стане и е безсмислено да го чакаме. Фатално опасно и много глупаво е да продължим да го чакаме. Повтарям, всичко зависи в крайна сметка тъкмо от нас, от гражданите, зависи от теб, от мен, от него; а особено много всичко зависи най-вече от младите: потръпвам като си представя колко голяма е отговорността в тази смисъл на нас, учителите, възпитателите! На тия неща винаги съм учил учениците си, това е моето верую, тия идеи ми ги е дала философията, на която съм й безкрайно благодарен. Разбира се, не мога, няма как, нямам моралното право на едни неща, и то съвсем възвишени, да уча "на теория" учениците си, а в същото време на дело, на практика, в поведението си, да се държа по съвършено друг или по недостоен, по унизителен начин; това просто няма как да се случи. Тъй че старая се, доколкото ми стигат силите, да поддържам това толкова трудно за философа и гражданина пълно единство между думи и дела, вдъхновяващ пример за което, впрочем, ни е дал с живота си философът Сократ, а също така и Спасителят Христос. Говорих вчера, няма как, на учениците си за историята на Сократ, изненадах се, че не бяха чували за него. Е, тепърва много ще говорим за Сократ – и ще се опитаме да започнем дори и да живеем като него, според неговия вдъхновяващ пример. А Сократ е бил чисто и просто един много привързан към истината човек, влюбен и в мъдростта, но също така и в свободата като квинтесенция на достойния за човека живот; това е цялата тайна на сократовия гений. Изпълнен съм с ентусиазъм пред откриващите се хоризонти на бъдещето; впрочем, нашето бъдеще ще бъде такова, каквото сами си го направим. Ако се държим достойно, и бъдещето ни ще бъде достойно; иначе това просто няма как да се случи; малодушието до добро не води, слабостта също. Времето ми постепенно изтича, трябва да ставам да се приготвям за работа. Желая ви хубав ден! До нови срещи!

Информация за предстоящата Втора национална среща за свободно развитие на образованието в София вторник, 5 януари 2016 г.

Втората национална среща за свободно развитие на образованието ще се проведе на 20 и 21 февруари в София, зала 3 на НДК и София Лайв Клуб, с участието на гости от Дания, Великобритания и Израел. Всичко за конференцията. Програма и участници. Регистрация. ПРОМО ЦЕНИ ЗА РЕГИСТРАЦИЯ САМО ДО 25 ЯНУАРИ

Явор Ганчев

Каузата за свободно развитие на образованието в България е кауза за демократизация на страната и освобождаване на богатството и енергията на човешкия потенциал. Разнообразието от човешки таланти и достойнството на човешкия дух не могат да намерят поле за изява и развитие в командна образователна система, която е наследство от миналото. Демокрация, която не зачита принципа на родителската отговорност и свободата на самоопределението, мисълта, словото и сдружаването (съставни за избора на образование); демокрация, която се плаши от разнообразието и свободата на избора, не е реална, а само номинална. Нещо повече – без освобождаване на човешкия дух и таланти не е възможно България да придобие своя уникален облик и заеме своята достойна позиция на картата на проспериращите страни.

Свободата е лично завоевание, не дар или подарък сряда, 6 януари 2016 г.

Ето какво си казахме за свободата с един мой ученик, който се интересува от история и в тази връзка ме попита какво мисля във връзка с ето тия думи за цар Николай Втори, които бил намерил в книга, попаднала му тия дни: Отец просит передать всем тем, кто Ему остался предан, и тем, на кого они могут иметь влияние, чтобы они не мстили за Него, так как Он всех простил и за всех молится, и чтобы не мстили за себя, и чтобы помнили, что то зло, которое сейчас в мире, будет еще сильнее, но что не зло победит зло, а только любовь. (Из книгата "Дневники княжон", "Дневниците на княгините") М.К. каза: Толкова свобода им е дал на руснаците... но уви, не са знаели какво ги чака после. А.Г. каза: Да, свободата излиза е страшно и опасно нещо – за хората, които не умеят да се ползват от нея. Второ, свободата не трябва да се дава или подарява някому, щото той тогава няма да знае какво да прави с нея, за свободата си трябва да воюваме, трябва да я извоюваме, тя е лично завоевание. М.К. каза: Именно, не е лесно да живееш свободен явно... трябва да се взимат решения, които могат да са съдбоносни. А.Г. каза: Да, но като не знаят какво да правят със свободата си, първото, което им хрумва, е да погубят било ближния си, било самите себе си (комунистите пък са погубвали най-систематично и себе си, и ближните си, щото комунистическият

урод първо е погубил себе си, човешкото у себе си е ликвидирал и убил!); свободата е опасна защото може да води до гибел. А иначе свободата е ценна само когато бива употребявана позитивно, т.е. не за разрушителни цели, а за създаване, за творчество, за напредък, за развитие, за просперитет... М.К. каза: Разбирам Ви, така е... благодаря за консултацията! Ще помисля върху думите Ви. Хубава вечер!

Мое писмо до Е.Тодоров във връзка с часа на излъчване на предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров" по ПО-тв сряда, 6 януари 2016 г.

Тази сутрин ми се наложи да напиша следното писмо до ръководителя на Пловдивската обществена телевизия Евгений Тодоров, писмото ми касае проблема за излъчването на предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров", предвид това, че започнах работа в ПГЕЕ-Пловдив възниква проблем в кой час да бъде излъчвано предаването; ето какво писах в това свое писмо, където съм разказал за възможностите за час на предаването; понеже е възможно и зрители да се интересуват от този въпрос, затова публикувам писмото си в блога: Здравей, Евгений, Аз ще гледам тия дни да мина да обсъдим въпроса, но за всеки случай ти пиша това, за да прецениш кога може да бъде вмъкнато моето предаване. Значи програмата ми в училище (това важи до края на януари-началото на февруари, когато ще свърши първия срок, като свърши, часовете ми ще намалеят и тогава ще можем да намерим по-удобен час) в момента е такава, че в три дни, понеделник, сряда и петък съм свободен (нямам часове) в сутрешните часове до към 10-11 часа, а след това започват часовете ми (във вторник и четвъртък имам часове почти през целия ден и в тия два дни за момента е невъзможно да бъде предаването). Друга възможност е след 16.00-16.30 почти всеки ден съм свободен, но не знам дали правите по това време предавания на живо; ако правите, аз нямам нищо против предаването да е и по това време. Проблемът е само за този месец, след това часовете ми ще паднат значително и ще се открият повече възможности. Моля те да ми пишеш кога си решил да бъде предаването. Аз все пак ще гледам да мина колкото се може по-скоро да решим какво да правим. Много те моля да запазим предаването въпреки тия временни проблеми. Това е, желая ти хубав ден! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Бил съм приличал, представяте ли си, на сър Антъни Хопкинс – по-голям комплимент в живота си не бях получавал! сряда, 6 януари 2016 г.

Днес едно тетаджийче (ученик от ПГЕЕ-Пловдив, бившия ТЕТ), от 10-ти клас дойде след часа и ми каза следното (днес имах с техния клас за първи път, за първи път се срещам с този клас, щото преди три дена се върнах на работа в това училище): – Господине, извинявайте много, надявам се няма да Ви обидя, но искам да Ви кажа, че много ми приличате на... Антъни Хопкинс, и не само на мен, а и на приятеля ми; ето вижте, погледнете тази снимка на А.Хопкинс, какво ще кажете, сам преценете! – и ми поднесе смартфона си, там наистина имаше снимка на знаменития артист, вероятно специално свалена за случая от интернет.

Аз като чух това се усмихнах и му казах следното: – Интересно, но и преди време някой друг ми беше казал такова нещо. Ще се радвам да приличам на А.Хопкинс не само физиономично, но иначе, като, примерно, да имам някакви сходни качества на душата и на характера. Момчето се замисли и след това си тръгна. Факт е обаче, че и преди време някой друг ми беше казал подобно нещо. Гледам сега снимки на А.Хопкинс, сравнявам ги с мои и се чудя откъде-накъде им е хрумнало това, аз не виждам кой знае каква физионимична прилика, освен някаква съвсем отдалечена. Остава ми утехата, че поне в душевно и личностно отношение с нещо напомням на учениците си този велик артист. Не знам, може в маниера ми на говорене (и жестикулация) да намират нещо общо или навяващо прилика, не мога да кажа точно, но в някакъв смисъл съм поласкан, че ме сравняват именно с него – защото наистина много го уважавам и ценя.

Разбира се, има и малко тъжен момент – А.Хопкинс е повече от 20 години по-голям от мене, роден е в далечната 1937 г., аз съм роден в 1959-та. Значи изглеждам (в очите на младите) много по-възрастен отколкото съм. Но това няма особено значение – щото, както е казано, някои хора остаряваме като катедрали, а не като... галоши; което пак е ласкателно за мен. Нека да бъда и малко суетен, както и да е, позамислих се над тази реплика на младия човек. Всъщност може би му приличам на великия артист само защото косите и на двама ни са бели, да, в последните години косата ми доста побеля, но както и да е, такъв е животът...

Бил съм приличал, представяте ли си, на сър Антъни Хопкинс – по-голям комплимент в живота си не бях получавал! Което, разбира се, много ме радва. Щото да ме сравняват с личност от такъв мащаб най-малкото значи, че и аз съм личност все пак не от съвсем обикновен порядък, а това за мен е много. Както и да е. Здраве да е само. Хайде чао засега!

Мъчно ми е за раздялата с моите нови приятели от ПГ "П.Парчевич" в Раковски сряда, 6 януари 2016 г.

Днес, в днешния снежен ден бях в гимназията в гр. Раковски, където трябваше да си уредя някои документи във връзка с това, че започнах работа вече в ПГЕЕ-Пловдив. Разделих се с колегите-учители, на които благодарих за доброто и човечно отношение; разделих се също така и с католическия (бенедектински) монах отец Артур от Полша, с който почти всеки ден се срещахме по време на тримесечното ми учителстване в това училище.

Много ми беше мъчно за раздялата с учениците, с някои от които много се привързахме един към друг, приятно ни беше да общуваме; по тази причина, за да не се разстройвам допълнително (аз съм твърде меланхоличен, чувствителен човек, макар това да не ми личи външно) като си свърших работата и като се разделих с колегите бързо напуснах училищната сграда. От автобусната спирка обаче направих тези снимки. Там, на спирката, прочее, минаха по някое време, докато чаках автобуса, някои ученици, които ми честитиха новата година и си пожелахме взаимно всичко добро.

Изключително съм благодарен също и на директора на гимназията в гр. Раковски г-н Петър Карпаров (който, между другото, е завършил ТЕТ-а, завършил е ПГЕЕ-Пловдив преди доста години) за безкрайно човечното отношение и разбиране, което той прояви към мен в един от най-трудните за мен моменти (когато в нито едно училище в Пловдив не можах да си намеря работа, отвсякъде бях игнориран и дискриминиран на основанието, че, видите ли, не съм бил имал вече преподавателски права!), но ето, той ме прие на работа и по този начин ми подаде ръка в тежкия момент.

(А това е гимназията в Пловдив (ПГЕЕ), в която все пак успях да стигна навреме, щото имах часове.)

Мъчно ми е за раздялата с моите нови приятели от ПГ "П.Парчевич" в Раковски, но, живот и здраве да е, няма да се забравяме и ще си общуваме по други начини; примерно с отец Артур си разменихме имейлите, а пък колегите от Раковски ми знаят блога и винаги могат да се свържат с мен. Това е животът, състои се от промени, няма как да е иначе. Знайте обаче, че в гимназията в гр. Раковски работят като учители много сърдечни, приятни хора, които правят всичко за своите възпитаници, а и младите в това училище, учениците, оставиха в мен много приятен спомен! Искам тук още веднъж да пожелая на всички, и на учителите, и на учениците от гимназията в гр. Раковски всичко най-добро, и щастие, и успехи, и здраве, и пълноценен живот, и много радост, всичко, което си мечтаят да се сбъдне! Ще ви помня, приятели, докато съм жив – вие сте прекрасни хора!

Това е макет на паметника, който ще бъде изграден в гр. Раковски, паметник на жертвите от войните, за който в момента, както разбрах, събират средства за построяването му. В заден план се вижда именно ПГ "Петър Парчевич", сиреч, паметникът ще бъде изграден пред нея – и в съседство с пощата.

Център за развитие на личността HUMANUS

Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качество на живот? Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на стреса. Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана консултация, нека да пише на angeligdb@ abv.bg