Uchilishte po svoboda 5 by Ангел Грънчаров

ЧАСТ 5

Ангел Грънчаров

УЧИЛИЩЕ ПО СВОБОДА Моята борба за непосредствено и практическо РЕАЛНО ДЕМОКРАТИЗИРАНЕ на отношенията в нашата училищна общност ЧАСТ 5

(Документално изследване, базиращо се единствено на фактите от живота)

Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора.

ISBN © Ангел Грънчаров © Издателство ПРОПЕЛЕР 2017 г. 2

СЪДЪРЖАНИЕ: Зададох нещо като "домашна работа" за мислене на колегата Emil Jassim……………………………….….5 Относно моя проект за онлайн курс по личностно израстване, който предложих на сайта proznanie.bg...5 Съвсем простички, но затова пък фатално важни неща вдъхновяват нас, привържениците на свободолюбивата традиция в съвременното образование……………………………………………………………..…..6 Моето становище относно изучаването на философия в университета…………………………………….…7 90% от младите хора между 15 и 35 години заявяват, че не знаят нищо или почти нищо за комунистическия режим!....................................................................................................................................................10 Докога, позволете да запитам, ние, гражданите – родители, ученици, учители – ще търпим подобни гаври с българското образование?!................................................................................................................12 Любопитно отворено писмо до Министър Кунева, с което между другото я каня да участва в сбирката на Дискусионния клуб в ПГЕЕ-Пловдив в сряда…………………………………………………………….…….13 Покана и до г-жа Киркова, шеф на РИО-Пловдив – за участие в сбирката на Дискусионния клуб на ПГЕЕ-Пловдив в сряда…………………………………………………………………………………………….…..17 Тази статия на Стамболов трябва да се учи в училищата, тя трябва да стои наравно с "Под игото" и с Ботевите стихове………………………………………………………………………………………………………..17 Време е да станем свободни хора ний, доста сме стоели, стига да търпим!..............................................18 Светлината винаги ще побеждава тъмнината…………………………………………………………………..…19 Запис на част от обсъждането в Дискусионния клуб днес…………………………………………………...….20 Очи в очи, разбира се, е най-достойно да се дебатира……………………………………………………...…..20 Възможно ли е да сме стигнали дотам?!........................................................................................................22 Скоро новата книжка на списанието за съвременно образование HUMANUS ще излезе от печат….…..23 Приятно е да се разбере, че има млади хора, които не са допуснали безразличието да обхване душите им!......................................................................................................................................................................24 Разяснения по проекта за непосредствена и практическа реална демократизация на общностите, в които живеем………………………………………………………………………………………………………….…24 В час по философия на правото, малък откъс…………………………………………………………………….25 Обсъждане на филма "Народен дом на терора" с ученици…………………………………………………..…25 Политиката като тарикатлък и като келепир – в тъй задушевното разбиране на нашия тъй умилително мислещ Премиер……………………………………………………………………………………………………..…25 Искате ли да научите какво е "Психология с душа"?.....................................................................................26 Още за Роберто Асаджоли и създадената от него психосинтеза…………………………………………...…27 У нас пък, понеже всичко ни е съвсем наопаки, учим не за живота, а заради оценките и дипломата!....28 Обучението по философия има далечен, дълготраен или стратегически ефект върху живота на личността………………………………………………………………………………………………………………….….29 Проклятието на нас, българите, е че масово не разбираме що е свобода – а истината на свободата е в освобождаването!............................................................................................................................................29 Не разбираме свободата, живеем с напълно погрешни представи за свободата и за освобождаването – поради което и страдаме, съществуваме недостойно и мизерно!...............................................................31 Ситуацията с практикуването на свободата, с "освобождаването" и с търсенето на "апостоли на свободата" в нашето училище…………………………………………………………………………………………..…..33 Горките ученици, Грънчаров продължава да ги тормози да мислят! (в 2 части)…………………………….34 Тази наша варварска и робска психология как ли ще я променим, може ли да я променим, а, какво трябва да изобретим че поне малко да я променим?!..................................................................................35 Промяната няма да стане с магическа пръчка, много трудна и мъчна ще бъде същинската промяна: туктам обаче вече има искрици надежда в тъмнината!.....................................................................................39 Превръщаме се в роби, в безмозъчни слуги на нечии интереси, търсещи единствено печалба на каквато и да е цена……………………………………………………………………………………………………………40 Продължаваме работата си по практическата и непосредствена реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност…………………………………………………………………………………..….43 Как да се променяме и то така, че и живота си да променим – и най-сетне да започнем да живеем подостойно!...........................................................................................................................................................43 3

Информация за ония, които искат да си набавят книжките на списанията ИДЕИ и HUMANUS, а също така и някоя от моите книги……………………………………………………………………………………….…..47 Истинските неща в този живот се правят от истински, от автентично съществуващи човешки същества, инак казано, от свободни человеци………………………………………………………………………….………47 Една малка, ала полезна инициатива…………………………………………………………………………..…..49 Учителите в България са обучавани за нуждите на една система, която отдавна не съществува………50 Да оцелееш означава да се бориш, а за да се бориш трябва да се поизцапаш…………………………….50 Малко носталгично за моя университет – и за града, в който минаха няколко незабравими години от моята младост…………………………………………………………………………………………………………...51 Впрочем преди всичко друго сме хора, а всичко останало е в добавка......................................................53 Ний залагаме на принципа, че в този живот нещата трябва да стават по естествен, непринуден и честен начин – и по тази причина ни възприемат като съвсем ненормални…………………………………..…53 Учениците в България са с най-ниски постижения по четене, математика и природни науки в Европейския съюз……………………………………………………………………………………………………………..……57 А вие как сте с демократизацията, вие нима вече сте се демократизирали изцяло, безвъзвратно и окончателно?............................................................................................................................................................58 Докато държавата продължи да командва образованието, образование у нас няма да има!..................58 Моля за прошка всички, които с нещо съм ги обидил, простете, ако обичате!...........................................59 Доказа се практически, че младите хора у нас не знаят що е свобода, не разбират свободата, не я ценят, не я желаят, свободата за тях е нещо непознато и непреживяно…………………………………….….59 Главната причина за лошата дисциплина, за фалшивия ред и за анархията в нашите училища…….…61 Истинската трагедия на човека е духовната пустота, духовната пустош, в която пребивават душите на повечето от хората……………………………………………………………………………………………………...62 Стана великолепно шоу, учениците се забавляваха се чудесно, часът мина неусетно!...........................63 В час по философия на правото днес……………………………………………………………………………….64 Действително свободният човек просто прави онова, към което самият живот го е призовал, той не чака нито разрешение, нито нареждане, нито извинение…………………………………………………………..…65 Животът е постоянна борба: за тържество на доброто, на истината, на правдата, на човечността..…..67 Ентусиазираният учител не води непременно до ентусиазирани ученици – трябва цялото училище да е ентусиазирано…………………………………………………………………………………………………………...69 Има ли желаещи да започваме открита борба за промяна на системата на българското образование и на поддържащия я пагубен манталитет?.......................................................................................................70 Руският кагебистки патриарх обяви за ерес... човешката свобода, а Христос – за еретик!......................70 Учебни часове по философия в съвсем реална, истинска обстановка…………………………………….....71 Открит съм за всякакво сътрудничество в нелеката ни, но много нужна работа като учители по философия и гражданско образование…………………………………………………………………………………....71 Чудесна ситуация: празната зала в българско училище, в която тече лекция на тема "Как училищата убиват творчеството?"……………………………………………………………………………………………...….73 Още три часа по философия и няколко необходими въпроса към всички вас……………………………....73 Прост въпрос за мислене………………………………………………………………………………………...……74 Предлагам интересна по моето възприятие анкета, в която се съдържат заложени няколко хубави инициативи……………………………………………………………………………………………………………….…..74 Покана за размисъл и разговор над някои "толкова спорни" неща……………………………………...…….77 А душите ни изобщо не могат да стареят, ето това е много показателно – за какво ли? Сами решавайте!.......................................................................................................................................................................78 Чистосърдечен апел, съдържащ словоизлиянието на един наистина ненормален и дори опасен човек……………………………………………………………………………………………………………………..…..80 Ето това е най-страшното: масово не се съзнава, че сме тежко болно общество, поразена е душата на българина!.........................................................................................................................................................81 Свободният, а това значи творческия труд е благодатен, че той не е бреме, напротив, дава крила на човека!...............................................................................................................................................................83

Зададох нещо като "домашна работа" за мислене на колегата Emil Jassim събота, 20 февруари 2016 г. На г-н Emil Jassim реших да помогна малко, ето какво ми написах тази сутрин на "лични", да видим как ще реагира, щото той, предполагам, още много ми е обиден, че публикувах разговора ни, състоял се преди моето изключване от печално известната затворена група ПЕДАГОЗИ (на мен, прочее, тази дума, думата "педагози", ми звучи отвратително, не ща да съм "педагог", предпочитам да си остана просто учител, тъй изобщо не съжалявам за изгонването ми от нея!); та ето какво си позволих да му задам един вид като "домашна работа за размисъл": Между другото се изненадвам, че Вашето съзнание е устроено очевидно по този начин: който лично на Вас Ви харесва, е "добър", "приятен", дори "талантлив", е "стойностна личност" (това особено важи ако той, да речем, при това е някакво началство в МОН, е инспектор от инспектората в образованието, има професорски или генералски пагони и прочие!), но който пък не Ви харесва, както благоволихте да се произнесете за мен, е непременно "некадърник", е "скучен", "безинтересен", е какъв ли не "нещастник" и прочие (особено ако не е никакво началство в МОН и дори най-прост директор на училище барем не е бил!)! Това е интересна "логика" и понеже си падате, както сам твърдите, по аргументите и аргументирането, та Ви предлагам да се замислите поне малко за основанията на собствената си "аргументация". :-) Също така съвсем "аргументирано" приехте, че "толкова лош човек" като мен няма как да не пише и "съвсем лоши книги" и макар да не сте чел нито една моя книга, обявихте книгите ми за точно такива! Интересно е, че навремето така постъпваха другарите от идеологическите отдели на "Партията" и ония от катедрите по комунизъм-марксизъм, които се занимаваха с т.н. "критика на съвременната буржоазна философия"; тези другари пердашеха тъкмо като Вас: без да са чели книгите на критикуваните философи ги "разпердушинваха" героично на пух и прах! На мен лично ми е много интересно как у Вас се е възпроизвел абсолютно същия манталитет и подход. А уж сте млад човек, което е особено жалко. Та значи излиза, по Вашата "аргументация", че човек, който по личната и субективна Ваша преценка е "субективно приемлив", той няма начин да не е и талантлив, щото, очевидно, Вие самият явно сте нещо като критерий за талантливост. И на това основание сте безпощаден към тези, които не харесват на Вас лично, щото те, няма как, по тази причина не може да не са и некадърници! :-) Логиката Ви е бляскава, няма що! Ами какво да правим в такъв случай ний, "некадърниците", г-н Emil Jassim, да мрем ли?! Съветвам Ви по тази причина да седнете да учите логика, щото ако бяхте мой ученик, нямаше да можете да изкарате и най-мизерна тройка. Аз имам учебно помагало по този предмет, нарича се Изкуството на мисълта, смятам, че ще Ви е особено полезно. Не бързайте да определяте помагалото ми за "некадърно" щото ще се изненадате, но то е моя адаптация (за българските школски условия) на учебник на Имануел Кант: ще се изложите много ако се окаже, че за Вас и Кант е "некадърник" (и той като мен, прочее, изобщо не е бил чиновник в някакво министерство, горкият!)! :-) Приятно четене Ви желая! Понеже съм човек с благородна душа, ето, виждате, се захванах с Вашето дообразоване, щото доста издишате особено когато се изказвате по теми, които изискват известна философска култура – или поне минимална философска проницателност, която се добива чрез по-усърдни занимания с пълноценно мислене, т.е. с философия.

Относно моя проект за онлайн курс по личностно израстване, който предложих на сайта proznanie.bg събота, 20 февруари 2016 г.

Предложих свой Онлайн курс по личностно израстване за сайта proznanie.bg, който предлага една любопитна за мен новост, към прилагането на която отдавна се стремя – виртуалната класна стая. От сайта получих следното писмо, на което мигновено отговарям, ето двете писма в тяхната логическа и времева последователност: Здравейте, г-н Грънчаров!

Благодаря Ви за интереса към компанията ни и за Вашите проактивност и желание да водите курс при нас! Моля Ви да опишете малко по-подробно идеята си за курса и да изпратите Ваша професионална автобиография. С най-добри пожелания: Кристина Димитрова На което отвърнах следното: Здравейте, уважаема госпожо Димитрова, Благодаря Ви за отговора! Предлаганият курс по личностно развитие ще се базира на моята обучителна методология, която се свежда до представяне на проблемите на чисто изследователска плоскост, т.е. обучаваните сами да търсят истината по обсъжданите проблеми, а постигнатите от тях открития (изводи) да бъдат обсъждани свободно в групата. А в тематично отношение курсът ми ще се базира на моите книги, издадени като учебни помагала, чиито заглавия говорят достатъчно за съдържащата се в тях проблематика, ето, изброявам тези заглавия: Животът на душата: психология Изкуството на мисълта Тайнството на живота (Въведение в практическата философия) Изкуството да се живее (Етика на достойнството) Универсумът на свободата (Източниците на достойнството, успеха и богатството) Курс по личностно развитие и гражданско съзнание Тия книги могат да се намерят в ето този раздел на блога ми, освен хартиени издания имат и онлайн-издания за съвсем свободно ползване: За студенти, ученици и всички интересуващи се Това е основното. Бъдете спокойни, курсът ми няма някакви "мистични", "спиритуалистични" или от рози сорт уклони, аз съм съвсем рационалистично мислещ човек, философ в европейската традиция, споделям съвсем традиционните ценности на европейското свободомислие. А за исканата професионална автобиография ето Ви съответния раздел от моя блог: ЗА МЕН Надявам се, че това е достатъчно. Ако нещо друго Ви интересува, с удоволствие ще Ви отговоря! Желая Ви хубав ден и приятен уикенд! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров

Съвсем простички, но затова пък фатално важни неща вдъхновяват нас, привържениците на свободолюбивата традиция в съвременното образование събота, 20 февруари 2016 г.

„Ако дадеш свобода на човека, тогава можеш да видиш развитието и растежа“ – бил казал Питер Пидерсен, датчанин, жител на "съвсем прогнилата Дания", разбира се, който е и говорител на протичащата в момента Втора конференция за свободно развитие на образованието; казал ги вчера пред Би Ай Телевизия. Казал е една най-проста истина, но затова пък толкова важна истина. Съвсем простички неща са тези, които вдъхновяват нас, привържениците на свободолюбивата традиция в съвременното образование, но шаманите от МОН не щат да ги разберат. И техните червени вождове у Парломенто също не щат да ги признаят. По тази причина у нас не само че нямаме образование, но нямаме и особен личностен растеж сред младите, а имаме НЕобразование, имаме упадък на личностното, имаме ширеща се безличност, бездуховност, аморализъм и какво ли не още.

А коренът на тия всичките недъзи и пороци е този: нищо няма смисъл или ценност за човека ако то не е било негов избор, ако то не е плод на неговата свобода. И не е негово собствено постижение или творение. Без свобода всичко се обезсмисля и става фалшиво, става менте. А аз днес не отидох на Втората национална среща за свободно образование в България (нищо че имам покана от организаторите и щях да бъда нещо като "специален" или "привилегирован" участник едва ли не!) най-вече по еднаединствена причина: много се вълнувам като слушам тия изстрадани от мен истини, истини, които съм изстрадал с целия си живот и като личност, и като учител, и като гражданин, истини, заради които тук, у нас в България са ме преследвали "като империалист" или като "народен враг", са ме тормозили, са ме уволнявали от работа, са ме репресирали, а ето, доживях момента, в който да чувам тези истини от устата не само на гостите от чужбина, но и на толкова много българи, които ще бъдат в залата! Моля ви да ме разберете правилно, за мен това нещо, именно гледката на толкова много свободни, т.е. вътрешно, душевно и ценностно близки ми хора, изпълнили цяла една голяма зала, е толкова вълнуваща, че болното ми сърце има опасност да не издържи на прекалено силната емоция! В такъв момент на необичайно силно вълнение не само че сърцето ми почва буйно да тупти, да тупти като бясно, то, горкото, се радва особено много, не само че някаква "буца" започва да ме задавя така силно в гърлото че започвам от вълнение да се задушавам, но и, признавам си, нищо че съм мъж, мигновено сълзи бликват в очите ми! Да, знам добре от опит, че точно така ще се чувствам в залата, по тази именно причина и тази сутрин, като разсъждавах за последно дали все пак да отида, реших да не отида. Физически няма да бъда там, в залата, но душевно и духом, както виждате, ще бъда там, там съм; но оттук някак се вълнувам по-слабо - и предпочетох това, с оглед да пощадя сърцето си. Снощи ми се обади приятелят ми Райчо Радев, философ от Перник, с когото се знаем отдавна – и сме с него "от едно тесто замесени", и като личности, и като учители, и като всичко. Помоли ме като отида да кажа на организаторите, че не е могъл да дойде по причина на това, че лежи болен от грип, че е заразен с грипни вируси и може да зарази други хора и пр.; аз му казах за моята дилема и си поговорихме за разни неща. Снощи не бях сигурен че няма да отида, а сутринта, като станах към 3.30 (станах толкова рано, та да мога да хвана първия влак за София!) като си представих как ще се гърча от силни емоции в залата и как нищо чудно и да пукна там заради тях, се отказах да пътувам. Отказах се да пътувам с голяма тъга, но ето, показвам пълната си причастност с участниците в тази забележителна и за мен толкова силно вълнуваща ме проява. Не пиша това за да се оправдавам. Най-човечно си казах проблема, съобщих ви самата истина, както искате го приемете това мое признание. Вчера слушах по БНТ интервюто на проф. Хехт, на англичанина-участник Майк Дейвис и на Гаяне Минасян. Като слушах техните думи, в един момент и пред телевизора започна емоционалния ми гърч от прекаленото вълнение и ми избиха сълзи на очите; да, аз съм такъв, прекалено силно преживявам някои вълнения, такава душа Бог е благоволил да ми даде. Това е положението. Късно е да се променям. Няма как да се променя. Такъв и ще си умра. И за да не умра още днес в залата на Конференцията от прекалено силно душевно и сърдечно вълнение в някой момент, предпочетох да си стоя в къщи. Смейте ми се колкото си искате! Ваша воля. Аз казах истината – и ми олекна на душата, пък вие както искайте ме разбирайте... Хубав ден на всички! Бъдете здрави!

Моето становище относно изучаването на философия в университета неделя, 21 февруари 2016 г.

Вчера привечер (след напомнянето от моя страна с публикацията със заглавие Второ мое писмо до Ректора на ПУ, свързано с тъй мистериозната загадка за пълното му мълчание по повод на първото ми писмо до него) Ректо-

рът на ПУ "Паисий Хилендарски" проф. д-р Запрян Козлуджов ми позвъня по телефона и ми даде своя отговор на поставените от мен въпроси. Разговаряхме дълго, може би 10-на минути (а може би и повече), г-н Ректорът ми обясни цялата ситуация около преподаването на философия в Университета; информацията, която той ми даде по този въпрос, мен лично напълно ме задоволява (но и ме разтревожи!). Оказва се (аз не знаех, че проблемът е чак толкова сериозен), че в ПУ, а найвероятно и в другите държавни университети, философия вече не се преподава на нито една от нефилософските специалности, изучавани от студентите, т.е. философията окончателно е изгонена от нашето университетско образование! (Учат философия само студентите, обучаващи се във философския факултет, т.е. изучаващите философия и някои други родствени на философията специалности). Също снощи на имейла получих писма, в които своите отговори в писмен вид ми дадоха също така и доц. д-р Красимира Кръстанова, Декан на Философско-историческия факултет на ПУ и също проф. д-р Райчо Пожарлиев – Ръководител на катедра "Философия" в същия университет. Проф. Пожарлиев ми даде разгърнат отговор на въпроса относно (не)възможността за евентуално мое завръщане или възстановяване като преподавател в ПУ, отговор, който по същината си съвпада с онова, което вече г-н Ректорът ми беше обяснил по телефона. Просто в катедрата съвсем няма часове, камо ли пък за такива "външни" като мен лектори. Госпожа Деканът пък ми обеща, че официално ще постави моя въпрос на разглеждане в катедрата по философия и че ще ме извести за резултата. В тази ситуация аз сега съм длъжен да напиша своя отговор на тези писма (с г-н Ректорът имам обещанието и за делова среща, на която да поговорим още по проблема). Но тъй като и по телефона не ми беше удобно да заявя своето мнение по проблема (разговорът ни и без това беше твърде дълъг), то мисля, че не е зле все пак да отговоря в писмен вид и вкратце както на писмата на проф. Пожарлиев и г-жа Декана, така и на г-н Ректора. Ето какво писъмце съчиних по този повод: До проф. д-р Запрян Козлуджов, Ректор на ПУ "П.Хилендарски" До доц. д-р Красимира Кръстанова, Декан на Философско-историческия факултет на ПУ До проф. д-р Райчо Пожарлиев – Ръководител на катедра "Философия" МОЕТО СТАНОВИЩЕ ОТНОСНО ИЗУЧАВАНЕТО НА ФИЛОСОФИЯ В УНИВЕРСИТЕТА Уважаеми господин Ректор, Уважаема госпожо Декан, Уважаеми господин Ръководител на катедрата по философия, Първо много ви благодаря за това, че ми отговорихте на писмото – и за информацията, която ми дадохте по вълнуващия ме проблем! В светлината на това, за което имахте добрината да ме известите, се чувствам длъжен съвсем накратко да изразя своята позиция. Не крия, фактът, че философия в ПУ в днешно време се изучава само от студентите от специалност Философия (и вероятно от някои от родствените, близките на философията специалности) за мен е шокиращ. Излиза че студентите, изучаващи всички останали специалности в университета, независимо дали са естествено-научни или хуманитарни (и с педагогическа насоченост, т.е. завършващите ги ще придобият правата да бъдат учители) не изучават изобщо никаква философия! Още навремето, когато аз бях на работа в ПУ, т.е. в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век започна такъв един процес на изгонване на философията от университетите, на който тогава се опитвахме да противодействаме както можем, но ето, този процес вече е приключил, философията окончателно е изгонена от българските университети. (Това, че се учи като специалност от малка група студенти, обучаващи се по философия, изобщо не променя горчивата констатация, която направих.) А така, простете, не бива да бъде, това не е нормално: философията в университета не е за да бъде нещо като украшение към неговия списък от специалности, тя има огромна роля за формирането на пълноценно и творчески мислещи млади хора, тя е изключително потребна за придаване на подобаващия универсален хоризонт на мисленето на студентите от всички специалности: великият Кант в тази връзка пише, че изучаването на философия спомага да се преодолее опасността от т.н. "циклопска" (т.е. едноока) ученост или образованост – защото в противен случай обучаващите се в университета няма да бъдат снабдени с "окото на философията", което вижда онова, което нищо друго не може да види. (Университетът не бива да произвежда "коне с капаци", с извинение за израза, а философията е тази, която най-вече помага да не се стига до такава унизителна крайност.) Излишно е, убеден съм в това, точно вас да убеждавам колко е потребна философията за едно наистина качествено УНИВЕРСИТЕТСКО образование на младите – та нали без философията ще липсва тъкмо универсалността, мирогледно-духовната цялостност на тяхната образованост?! Това, че е допуснато философия да не се преподава на (почти) всички университетски специалности в ПУ е страшна аномалия и ужасен дефект, дължащ се, разбира се, на егоистичността и своекористността на преподавателите от съответните специални катедри, за които, излиза, не е водещ този коренен интерес за един университет: завършващите го да имат едно наистина качествено образование и тъй потребните качества на мисълта, духа, съзнанието, образоваността на разбиращата естеството на живота и човека и затова пълноценно живеещата личност и пр. По тази причина, оказва се, е наложително да се започне борба за разпространението по всички факултети (пък и в обществото ни като цяло) на едно такова едно съзнание за дълбоката потребност от смислено, духовно и личностно развиващо обучение по философия. Не бива да се смята, че обучението, което младите хора имат по философия в гимназиите, е "напълно достатъчно" – защото и на това ниво проблемите са твърде тежки, философия там се учи обикновено по съвсем неподходящ начин, като една "гола информираност" за това що е философия, младите получават някакви външни сведения за това що е философия, но не успяват да развият мисленето си, да практикуват философстването, всеотдайното търсене и преследване на истината и пр., т.е. особено за развитието им по посока на пълноценното, ценност-

но и духовно обогатеното мислене (ако мога така да се изразя) е крайно належащо обучението им по философия да продължи най-вече на университетското ниво. Защото голяма част от тия същите млади хора, завършващи университета, ще отидат един ден в училищата като учители – и дефектите на тяхната (недо)образованост (пишман-образованост) там вече ще се мултиплицират, те ще продължат да обременяват децата, учениците с нея, а това вече е страшно! Представяте ли си колко страшно и кошмарно даже пък е това?! Зачекната тема е голяма, тук не мога да осветля всичко, простете, че, дето се казва, се "разфилософствах" и може би на места звуча в обиден за Вас поучителен маниер, но аз държа все пак да си развия становището – и да си изясня позицията. От години се говори за реформа на българското образование, е, сега, след толкова много загубено време и пропилени шансове, сякаш дойде момента тази промяна вече да започнем непосредствено да я правим; между другото тя няма как да бъде правена "отгоре", по команда и директива от страна на МОН, не, същинската, коренната промяна и реформа може да бъде направена само от нас, от всички, които се занимаваме с образование, също така в нея трябва да бъдат най-активна сила и учещите се, а така също и техните родители. Всички ние сме длъжни да сторим онова, което ни е по силите, за същинската промяна, щото е непростимо българското образование да е в такава несвършваща криза от години. Пораженията от която върху живота на страната и нацията са неизчислими! И ето, за да се прави тази промяна – имаща мащаба на духовна революция, на революция в съзнанията, в мисленето, но също и в съществуването, в живота ни! – са необходими, дето се казва, адекватно подготвени "кадри", сиреч, "Възпитателите най-напред следва да бъдат възпитани", ако ми позволите да използвам думите на Маркс; необходими са качествено образовани млади хора, които да отидат в училищата като учители, мислещи вече в парадигмата на свободата! А за подготовката им, за посвещаването им в тази парадигма нищо не може да замени философията! Нищо друго, повтарям това, не може да замени философията, вярвам, ще се съгласите с мен! Просто е глупаво да се спори, че философията може да бъде заменена от нещо друго, примерно с изучаване на психология и пр. Не може. Знае се добре, че философията е незаменима. Няма да обосновавам това. За истински образования и мислещия, а също така и за разбиращия човек то би следвало да е една непоклатима истина. Аз многократно съм писал в моите книги за промяната в образованието, че същинското философско образование на младите трябва да изиграе ролята на нещо като "локомотив на промяната", тази ще бъде духовната сила, която в крайна сметка ще ни извади от блатото, от тресавището, което като народ сме затънали. Говоря обаче за една близка до човека, разбираща, духовно просветлена философия, т.е. говоря за едно автентично, същностно философско обучение – или образование по философия. Тъй че се отваря много работа за всички ония, на които не им е безразлична съдбата както на българското образование, така и на страната и нацията ни като цяло. Едно също така е сигурно: както са нещата до този момент, така повече не може да продължават. Гибелно е да ги оставим да продължават все така. Образувалото се пагубно за бъдещето на нацията ни статукво на триумфиращата бездуховност трябва да бъде променяно оттук-нататък всекидневно - и повсеместно! Но къде ги тия хора, които ще извършат въпросните промени?! Ние следва да сме тези хора, всеки от нас много може да направи – стига да е вече въодушевен от тъй потребното ни ново съзнание! Ново е съзнанието, което живее в парадигмата на свободата, тъкмо на тази почва ще се роди тъй потребното ни свободолюбиво и човешки просветлено, духовно богато образование – защото точно тази е същината на истински съвременното образование. В контекста на казаното може би не ви изглежда вече като пълна наглост това, че и аз, видите ли, съм решил да се тикам в катедрата по философия, и то по такъв грозен начин! Имам самочувствието, че мога много да помогна за промяната в образователната общност, щото на нея отдадох живота си, имам (ако милостивият Бог ми даде живот и здраве още известно време!) известен духовен ресурс, който съм готов да употребя за доброто на младите най-вече, било то студенти, било ученици; продължавам да работя на тази нива и не ме вдъхновява мисълта, видите ли, да се навра на края на годините си в университет, както моето първо писмо е възможно да ви е прозвучало (често човек не може да изрази точно мисълта си, независимо от положените усилия, особено пък по такива "щекотливи" теми, а е и цяло чудо да бъде разбран адекватно!). Не, съвсем друго ми е намерението и желанието: просто искам с нещичко да помогна. Имам чувството, че мога да помогна, ето, затова се "самопредложих". Нито ламтя за часове, нито за заплата, нито за щат, не, тия неща не влизат в моите приоритети. Аз принадлежа на един рядък, може би изчезващ човешки вид на идеалистите, на духовните хора, които изобщо не се вълнуват от нещата, въодушевяващи други или пък повечето хора. Да, аз съм един съвсем абсурден човек: аз съм философ. И съм способен на такива "пълно глупости" да не мисля за нещата, които вълнуват огромната част от тъй прагматичното човечество. Давам ви пример. Издавам на своя сметка предимно (с малка помощ от група съмишленици, които са по-малко от пръстите на едната ръка) две списания, едното вече осма година, имам предвид сп. ИДЕИ. Нищичко като печалба не съм получил от това списание и изобщо не страдам от това, на мен ми стига, че го има това списание, че има тази възможност за изява на талантливи млади хора, студенти, докторанти и всякакви други, пък дори и не млади, примерно университетски преподаватели, професори и пр. Голяма част от книгите ми също съм ги издал по съвсем същия начин, естествено, че и с книгите ми съм "на загуба", във финансовия смисъл, кой ли ти чете такива книги в днешно време, но аз тази "загуба" я възприемам като печалба (не е на това мнение клетата ми съпруга!). Водя едно телевизионно предаване в Пловдивската обществена телевизия вече доста време и то изцяло "заради идеята", както казват правистите – рro bono. Тъй че, уверявам Ви, моля да не си мислите, че ме водят или вдъхновяват някакви кариеристични мотиви – като ви предложих своята идея. Единствената мисъл, която ме е ръководила е че опитен и много преживял, а значи и много неща разбрал човек като мен може все пак да е полезен на един университет, в който са преминали няколко от годините на неговата младост. Това имах предвид, моля да бъда разбран в този смисъл. Иначе наистина, ако не се разбира това, предложението ми звучи крайно грозно, аморално, безобразно нагло и пр. И тъй, аз предложих, а пък вие решавайте дали човек като мен ви е потребен, дали ще искате да го използвате, имате ли нужда от такива хора и т.н.

Много Ви моля да ме извините за безобразно дългото писмо! Моля да простите този мой недостатък - че се опитвам точно да развия мисълта си. А се изказвам обикновено по въпроси, които никога няма как да бъдат изчерпани или осветлени докрай. И по тази причина често изпадам в конфузни ситуации да пиша безобразно дълги текстове, които после, естествено, почти никой няма търпението да изчете. Но аз не пиша за тия, които не щат да си загубят времето да изчетат един текст, в който друг човек, така да се каже, и изложил на показ душата си – или нещо съкровено, нещо, в което той всецяло вярва. Би следвало, доколкото сме изобщо човеци (и държим да си останем такива) да уважаваме все пак другата личност, пък дори и тя да си позволява да ни дразни с нещо. Слава Богу, ние не можем да сме еднакви, това, че сме различни, е благо, а не проклятие! Спирам дотук. Желая Ви всичко добро и много успехи и в науката, и в образователната дейност, в живота, във всичко! Простете още веднъж ако с нещичко съм Ви засегнал без да искам! 21 февруари 2016 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис) Послепис: Държа да заявя, че поради естеството на обсъждания проблем (за изучаването на философия в университета) ще публикувам този свой отговор и в блога си, смятам, че повдигнатия проблем може да представлява интерес за повече хора, които и без това вече са чели първото ми първо писмо. Вярвам, че ще извините тази моя волност да придам гласност и публичност на обсъждания наистина важен въпрос, който, както се видя, съвсем няма предполагаемия личен характер.

90% от младите хора между 15 и 35 години заявяват, че не знаят нищо или почти нищо за комунистическия режим! понеделник, 22 февруари 2016 г.

Кунева: Предвидени са повече часове по история за изучаването на комунистическия режим Новият учебен план, който е в резултат на приетия миналата есен Закон за училищното и предучилищното образование, предвижда повече възможности за учене по история, включително и по-подробното изучаване на комунистическия режим. Това стана по време на парламентарния контрол в петък (19 януари 2016 г.), когато новият министър на образованието и науката Меглена Кунева отговори на един от първите парламентарни въпроси, акцентиращ върху проблема с изучаването на комунизма, зададен ѐ от народния представител Борис Станимиров от Реформаторския блок (ДСБ).

По думите на Кунева комунистическият режим вече ще се изучава в 7-ти, 9-ти и 10-ти клас. Учебните часове по история ще са значително увеличени, като в 10-ти клас учениците ще учат не както до сега 72 часа, а 126 часа годишно. С колко точно ще бъдат увеличени часовете, посветени на комунизма и неговите престъпления обаче не стана ясно. Министър Кунева обясни, че до момента учениците придобиват знания по история за комунистическия режим в три класа: 6-ти, 10-ти и 11-ти. Тя обаче призна, че е недостатъчен броят на часовете по история, посветени на тоталитарния период. Според нея досега „проблемът е не липсата на проблематиката в програмите и учебниците, а по-малкият брой учебни часове. Този период е в края на учебниците и за него не остава достатъчно време”. По думите ѐ през 2012 г. учебниците са преработени за обективното отразяване на този период. И към момента обаче в учебниците по история липсват основни факти за комунистическия режим и неговите престъпления, категорични са експерти от образователната сфера, издателствата и гражданския сектор. В противен случай, ако съдържанието на учебниците отговаряше на потребностите, нямаше да се инициират граждански и политически петиции с настояването за смяна на учебните програми и подмяната на учебниците с ново, актуално съдържание. Така например от учебниците по история липсват фактите за трите тайни фалита по време на управлението на БКП, за горянското съпротивително движение, за селските бунтове, включително и женски бунтове в Северозападна България против насилствената колективизация, за концентрационните лагери, за дейността на репресивния апарат на БКП в лицето на Държавна сигурност и тяхната тотална зависимост от съветския КГБ, както и много други факти и подробности, очертаващи тоталитарния репресивен характер на комунистическото управление. „Този въпрос вълнува не малка част от обществото и това е факт, който всеки политик трябва да уважава”, коментира още министърът. По думите ѐ историята трябва да дава не просто знания за определени исторически събития, но и отношение, ценности, нагласи, разбиране на историческото ни минало. „Тревожно е това, което видяхме наскоро след 25-годишнината от падането на Берлинската стена, че 90% от младите хора между 15 и 35 години заявяват, че не знаят нищо или почти нищо за комунистическия режим”, заяви Кунева. (Прочети ДО КРАЯ)

Кратък мой коментар: Излиза, че моя милост не е в нарушение като по този въпрос много съм учил учениците си през всичките тези години, даже книги написах, които се ползват от тях като учебно помагало (Универсумът на свободата е първата такава книга, Българската душа и съдба е втората от тази поредица, а третата е Страстите и бесовете български, всичките ги има и онлайн, на свободен достъп, тия книги все са писани поради нуждите на обучението, писал съм ги за да помогна на своите ученици да разбират по-добре този период от миналото ни, за който толкова много се мълчи). Оказва се обаче, че аз години наред съм задоволявал тази потребност на гражданското образование на младите, без да

съм чакал инструкция или заповед отгоре, и ето, стигна се до момент, в който години по-късно или със закъснение институцията достигна до признанието, че това, което аз съм правил, трябва да се прави! Какъв е изводът от това? Ами прост е този извод: че учителите следва да имат длъжната свобода да решават тия проблеми сами – и тогава благодарение на това велико благо каквото е свободата нещата ще стават навреме, а не когато е фатално късно. Мен ли е трябвало да ме наказват за това, че съм бил "нарушител на държавните образователни изисквания" (мен за това нещо ме наказаха и даже ме уволниха!), аз ли съм бил "престъпник" - ли престъпно отношение са имали тия чиновници от МОН, които са наказали мен?! Това е хубав въпрос, който непременно ще задам на инспекторката по философия в РИО-Пловдив г-жа Кръстанова, която толкова се престара да угоди на някои, че ето, забърка превъзходна кажа, от която някак трябва да излиза. Правя това обаче по принципни подбуди, щото аз продължавам да съм "нарушител", щото правя толкова нови неща, обучението при мен е изцяло иновативно, на съвсем съвременна, творческа и иновативна основа. Примерно, при мен по предмета "Свят и личност" учениците сами формулират най-важните теми, по които да водим занятията си – това нарушение ли е? Сега може някои формалисти и педанти да го разглеждат като нарушение, а пък то може да е просто чудесна и съвсем навременна иновация! Кой е прав? Аз съм убеден, че ще дойде момент, в който това, което аз правя в часовете си (не харизвайки свободата и отговорността си на чиновниците от МОН!), ще почне да се прави от всички, но то, да допуснем, ще почне да се прави след... десетилетие! Десет набора обаче ученици ще бъдат обаче некачествено образовани и ще бъдат с тесен мироглед, ще бъдат без ценности. Е, с оглед това да не се случи по моя вина, аз правя сега "нарушения", за които поемам пълната отговорност, щото те са за доброто на учениците ми. За мен това е критерият. Не ми пука за това дали ме харесват разните началства, които си представят нещата така: нищо не може да се случи без нареждане или позволение отгоре. Аз пък не приемам този принцип. Толкова по този въпрос. Трябва да ставам да се приготвям за работа: имам първи час. Хубав ден ви желая! Очевидно няма да мога да напиша нищо повече тази сутрин. Бъдете здрави!

Докога, позволете да запитам, ние, гражданите – родители, ученици, учители – ще търпим подобни гаври с българското образование?! вторник, 23 февруари 2016 г.

Реформата в образованието подменя едни регулации с други, автор: Янита Димитрова С "дескриптивния" си характер училищният закон може да осигури нормативен хаос в системата за години напред Българското общество традиционно приема доброто образование като висша ценност и полага специални усилия децата му да го постигнат. Но всички български граждани са убедени също така в едно – училищното образование и обществено-икономическото развитие бягат по различни писти. Необходимостта от провеждане на последователна реформа налага важни промени в нормативната уредба на образователната система. Четейки Закона за предучилищното и училищното образование обаче, простосмъртният български гражданин не се ориентира в тези качествени промени. От закона например не става ясно дали в учебната програма по български език и литература ще се изучават емблематичните за българската народопсихология и история произведения "Пази Боже сляпо да прогледа" и "Иде ли?", които днес отсъстват от учебниците. Не става ясно за турско робство ли ще му говорят в клас и по кой предмет ще учи "История славянобългарска". На практика законодателят е свел закона до набор от дейности, като редът и условията за тяхното осъществяване са изнесени в подзаконови актове. С други думи, 43-ото НС е прехвърлило своята конституционална отговорност предимно на МОН. В закона са предвидени 19 стандарта, наредби, правилници, програми, планове, стратегии и пр. Налице са 238 препращащи норми, а с преходните и заключителни разпоредби прокламираните реформи се отлагат за 2016, 2017, 2018 и 2022 г. Съществува реална опасност законът да бъде "дописван" и променян посредством подзаконови актове и да се осигури нормативен хаос за години напред. Разбира се, законодателната практика изобилства от примери за безконечно отлагане на реформите. (Прочети ДО КРАЯ)

Кратък мой коментар: Тази статия (която сравнително добре представя ситуацията, възникнала около закона, и също така показва спорните възлови моменти в него), пък и самият закон се нуждаят от много задълбочена дискусия, но аз искам сега да коментирам само ето този момент, на два пъти подхвърлен в статията: По силата на чл. 76, ал. 8 учебните програми по гражданско образование се утвърждават от директора на училището, ведно с хорариума. Възниква въпросът: защо само тези учебни програми ще се утвърждават по този начин? Нали ако има известна автономия на училищата, би следвало всички програми да се утвърждават по този начин. Защо само за този именно предмет е въведен такъв специален режим? Може би заради това съответните директори (назначавани, няма да си кривим душата да не признаваме това, предимно по политически причини – благодарение с близостта си към ръководствата на управляващата в момента партия!) да могат да утвърждават такива програми по "гражданско образование", които да са изгодни на политиката на съответната партия? Давате ли си сметка до какво може да доведе това нещо? До пълна лудница. Какво, позволете ми да запитам, е "гражданското" в тия програми по "гражданско образование", след като в тяхното изработване и утвърждаване е изключена тъкмо онази част от гражданите, а именно родителите, които са най-заинтересувани от това децата им да получат едно добро гражданско образование? Или у нас гражданите-родители не са заинтересовани от това? (Щото може би и самите те не са добри граждани?!) А нима гражданите-родители не са заинтересовани от това техните деца да станат пълноценни личности? Защо тогава програмите по предметите, имащи връзка с образованието, свързано с личностното развитие на младите хора, ще се правят без участието на въпросните най-заинтересовани граждани? И още един въпрос, свързан с въпросния параграф за това, че директорите щели били да утвърждават въпросните програми по гражданско образование: ами нали тия директори сами не са компетентни в тази област, как при това положение ще им се дават такива права?! Коя е причината на некомпетентни в тази област другари-директори да даваме такива права да регулират толкова важна и фина дейност, спрямо която те са невежи? Ами самите учители, които ще преподават тези предмети, защо са игнорирани от този процес? Какви са тия идиотщини, моля ви се?! В кой век се намираме, та ни "спускат" закони, съдържащи подобни крещящи абсурди?! Докога, позволете да запитам, ние, гражданите – родители, ученици, учители – ще търпим подобни гаври с българското образование?!

Любопитно отворено писмо до Министър Кунева, с което между другото я каня да участва в сбирката на Дискусионния клуб в ПГЕЕ-Пловдив в сряда вторник, 23 февруари 2016 г.

Моите предложения за същностна промяна в обучението по т.н. философски предмети – в светлината на поредните недомислици на шаманите от МОН стояха в блога ми и във фейсбук за "обществено обсъждане" от съответните общности, имащи непосредствено отношение към образованието – родителите, учителите, учениците, училищните мениджъри, всезнайковците-чиновници от РИО и от МОН – и, както можеше да се очаква, за мен това не е никаква изненада, такова обсъждане изобщо не се състоя! С изключение само на ето този отзив, написан от моя приятел, гражданина Трашов от Варна: Като родител на деветокласник, осъзнал отдавна изключителната роля на изкуството за формирането на личността, а за жалост и едва в по-късните си годинки – и на философията, и на религията – по-добре по-късно, отколкото никога! :-), напълно и изцяло те подкрепям скъпи приятелю, Ангеле Грънчарове, в твоите благородни, върхово професионални и абсолютно, безспорно и безусловно необходими предложения, разумни, смислени, адекватни, правилно загрижени и затова задължително да бъдат възприети от... всички що-годе разумни и заинтересувани: родители, учители, ученици, бизнесмени, министерски чиновници, законодатели, писатели, художници, философи, духовници, журналисти... от всичко, имащо що-годе здрава глава на раменете си в нашата... Скъпа, Мила, Родна Страна... :-) Шегувам се! Уж... но... толкоз горчиво и светло... и много сериозно загрижено! Обади ми се по телефона и моят колега Райчо Радев и сподели, че и той мисли в същата посока, доколкото го познавам предполагам, и той ще излезе с писмено становище по проблема с предвиденото идиотско "вкарване" на философията да се учи в 8-ми клас, като тя е изхвърлена за изучаване от учениците в 11-ти и 12-ти клас (точно когато на тях пък

им е времето да я учат!). Тази сутрин чета (виж: Кунева обсъжда днес новите програми с учени от БАН и университетски преподаватели), че новата министърка на образованието и нàуката се е срещнала да обсъжда този въпрос тъкмо с хората, на които общо взето съвсем не им пука какво ще учат учениците в средните училища, именно "учèните от БАН и университетските преподаватели", но съвсем не се сеща да благоволи да се срещне с тези, които са най-заинтересовани, а именно учениците, родителите, учителите, занимаващи се непосредствено със самия процес на образование! Предполагам, госпожа Кунева тия дни непременно ще се срещне със... Светия Синод на БПЦ, който да й обясни какво според тях трябва да учат младите в училищата, а после нищо чудно да организира един симпозиум по тия важни въпроси с участието на гилдията на патриотичните врачки, гадателки, ясновидки и екстрасенси на тъй свидното ни и прогресивно затъпяващо отечество; може да сондира, ако иска, и мнението на тъй авторитетната гилдия на чалга-певците и на телевизионните шоумени непременно, а и Андрей Райчев, бай ви проф. Вучков и Божо Димитров непременно требва да се произнесат по тези въпроси, къде без тех, какво ще правим без тех?! У нас чалга-политиката и медийната мерзавщина стигнаха до нивото да имаме и едно същинско чалга-образование (аз предпочитам да го наричам НЕобразование), което вече ще реформираме, защо не, по един абсолютно чалгаджийски начин, та да има пълен сихрон в цялостната система на тъй абсурдния български живот. Както и да е, та на тази среща с "учèните от БАН и университетските преподаватели" било констатирано, че в МОН не били постъпили никакви писмени становища, което показва, че мъртвилото в тази област не е само в моя блог или на моята страница във фейсбук, а и в цялото ни общество: очевидно на никой у нас не му пука какви личностни качества ще имат младите, дали ще станат пълноценно живеещи личности и добри граждани, не, това очевидно не вълнува комай никой; ала за сметка на това всички до един се вълнуват от съдбовния проблем дали "Дедо Йоцо гледа" ще се учи в 6-ти или в 7-ми клас, кога и дали също така ще се учи "История славяноболгарская", но най-разгорещени, естествено, са дебатите какви сеирища и бабаитщини следва да направим за да запазим тъй свидния на българската душа термин "турско робство", наред с другия също тъй митичен термин, а именно, "наште кръвни руски братя-освободители", зер, за да имаме "освободители", пред които вечно да клечим за благодарност в най-унизителна поза, преди това требе да сме биле непременно в "робство" – иначе как "освободителите" ще могат да ни "освобождават" ако преди това не сме биле "роби"?! Та вкратце казано, на никой не му пука дали ще учат младите някаква си там философия, гражданско образование и прочие "лигавщини", важното е "робството" ни да си остане ненакърнено, нали така, нема да се излагаме сега да мислим ний за некаква си там философия?! Значи никой у нас не се вълнува от истински важното, у нас всички се вълнуват предимно от глупости. Точка по този въпрос. Истински важното нас не ни вълнува, виж, простотии нам ни дай, па гледай какво става тогава! Е, има дваматрима човека, дето се вълнуваме за това как в училище трябва да се влияе на младите и то колкото се може по ефективно по посока на тяхното пълноценно личностно, духовно, нравствено, ценностно, идейно и прочие развитие (тия неща са все пълни "буржоазни лигавщини" и също така са "излишен лукс", нъл`тъй, дарагие таваришчи-комуноиды?!), и ето, по тази причина, моя милост тази сутрин реши да напише първото си писмо до г-жа Кунева в нейното качество на министър на образованието и нàуката; ето какво вълнуващо писъмце й написах: До г-жа Меглена Кунева, министър на образованието и науката ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел И. Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование от Пловдив Уважаема госпожо Министър, От медиите се информирах, че до този момент в МОН не били постъпили никакви писмени становища по новите учебни програми за шести и осми клас, както и по обявените преди това реформирани учебни планове. Държа да Ви известя, че преди известно време на два пъти група обезпокоени граждани и дейци на образованието писахме писма до проф. Танев, в които протестирахме срещу предвиденото в тия учебни планове "гилотиниране" на философията, т.е. премахването й от изучаване в 11-ти и 12-ти клас и механичното й "прехвърляне" за изучаване в... 8-ми клас, даже министърът тогава в един момент съобщи, че МОН се било отказало от тази толкова куриозна промяна, т.е. философия пак щяло било да се учи в 11-ти и 12-и клас, но после се оказа, че министърът ни е заблудил или пък не е могъл да се наложи над чиновниците в МОН, предложили тия епохални "реформаторски промени". Сега пък като се обсъждат вече учебните планове за 6-ти и 8-ми клас, ние пак излязохме в публичното пространство със своя позиция, тъй като подготвеният от чиновниците на МОН учебен план, задаващ "стандарта" за изучаване на философия в 8-ми клас го оценяваме като изцяло негоден, като съдържащ пълни абсурди и също така лишен от каквато и да било идея, т.е. възприемаме го като лишен от смисъл. В тази връзка, с оглед все пак да имате едно писмено становище по тия въпроси си позволявам да Ви изпратя основното от мои публикации по този въпрос, а написаното в тях, настоявам да ги възприемете като неразделна част от това мое отворено писмо понеже в тях съм разкрил именно същината на проблема; ето ги тия публикации (тук да копирам и да сложа най-важното от тях ще се получи огромно писмо, а това не е нужно да става): Моите предложения за същностна промяна в обучението по т.н. философски предмети – в светлината на поредните недомислици на шаманите от МОН Относно пък методиката на преподаване на философските дисциплини пък си позволявам да Ви предложа ето това важно по моя преценка четиво: Философията е море, даже океан, цял необятен духовен океан, огромно е нейното богатство: защо трябва да четем само това, което чиновниците от МОН са благоволили да ни отпуснат?!

Смятам, че тия две статии би следвало да ги предоставите на чиновниците от МОН, които се занимават с правенето на въпросните учебни програми, с оглед да се образоват за същината на това, което са се захванали да правят, т.е. да регулират, контролират, курират и прочие, без обаче да са вникнали достатъчно основателно в неговата същност, идея и истина. Също така, понеже съм много загрижен за тежката ситуация, в която е изпаднала системата на българското образование изобщо, си позволявам лично на Вас да препоръчам да разлистите и да прочетете поне ето тези мои книги, които имат пряка връзка с вярното тълкуване на въпросната катастрофална по моето разбиране ситуация: Моето становище относно изучаването на философия в университета Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България Истинският университет Истинският университет-2 (Приложения) Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование) Изкуството да си учител Експеримент по свобода За духовните неща с българска специфика Реформа на НЕобразованието Революцията в училище Редът, в който тук са подредени тия книги и статии, съвпада с реда, в който са се появили във времето, давам Ви – подарявам Ви – тази поредица с оглед на това, че Вие лично много години не сте се занимавала непосредствено с образование, не сте работила в образователната сфера, докато моят живот мина в тази образователна сфера, имам вече цели 33 години преподавателски стаж, било в гимназия, било в университет. По тази причина мисля, че това, което съм написал, може много да Ви помогне и да Ви въведе в същината, в корена на проблемите, които като министър сте призвана да решавате; аз като съвестен гражданин пък се чувствам длъжен да помогна с каквото мога на министъра на образованието на моята страна - защото държа той да си изпълни непременно дълга. Настоявам, с оглед на казаното, уважаема госпожо Министър, да не пренебрегвате нашия глас, гласа на родителите, учителите, учениците, да не се отнесете високомерно към това, което ние предлагаме – защото тъкмо ние сме тези, които сме най-заинтересовани българското образование да стъпи на здрава, съвременна основа, да излезе от тресавището, в което то беше натикано от министерската образователна бюрокрация, чиито десетилетен диктат над системата доведе до катастрофата, на която сега берем горчивите плодове. Позволявам си, уважаема госпожо Министър, да настоявам да направите нужното да не станете и Вие пионка в ръцете на въпросната самовластна и самонадеяна бюрокрация, да не допускате да станете нейна марионетка, както се случи това с всички Ваши предходници, седели на същото това министерско кресло; те провалиха тях, пазете се да не провалят и Вас, най-добронамерено Ви предупреждавам за тази найголяма опасност, която Ви грози. Госпожо Министър, аз съм за коренна, същностна, кардинална промяна и реформа, аз съм за истинска реформа, която обаче може да започне с решителни революционни изменения, и то именно правени отдолу, свеждащи се до това да бъде демократизирана най-после системата на многострадалното българско образование и училище, от която социализмът не само че все още не е изгонен, напротив, разпищолил се е и си върши необезпокояван своите безобразия и свинщини. За да Ви помогна да разберете за какво по-точно става реч, ето нещичко, публикувано в моя блог, в който, впрочем, всеки ден пиша за най-горещите и важни проблеми на образованието; позволявам си в тази връзка да Ви посъветвам да следите непременно блога ми, той ще Ви е много полезен в ролята Ви на министър на образованието и науката; ето сега нещо наистина много важно, а за сметка на това съвсем простичко и понятно, онагледил съм го даже с изображение, цитирам самата публикация:

Нещо важно и за нас. Отдавна е открита "топлата вода" в сферата на образованието! Само дето у нас се напъваме да я откриваме отново и отново. Ето, четете, нещата са пределно ясни и прости; само дето у нас няма воля да бъдат направени. Явно системата на калпавото ни образование е твърде удобна на много хора. Сещайте се сами кои и какви са тези хора... Толкова. Непременно съвсем скоро ще Ви пиша и за други неща, уважаема госпожо Кунева. Примерно, в училището, в което работя, именно в ПГЕЕ-Пловдив, съм инициирал един чудесен проект, ето Ви малка информация и за него, давам Ви обявата за едно събитие, на което си позволявам "на своя глава" да Ви поканя не само да присъствате, не само да уважите с присъствието си, но и в което да участвате; уверявам Ви, ако приемете поканата ми, ще научите, дето се казва, "от първа ръка" много и най-необходими Ви сведения, информация, идеи, смисъл и прочие, т.е. все безценни неща: Обявата за едно интересно и знаменателно предстоящо събитие в ПГЕЕ-Пловдив

Давам Ви и самата обява, а също и повече информация за събитието, ползвайте линка за да се ориентирате подобре. И последно: понеже подозирам, че чиновниците от МОН нищо чудно, по своя си обичай, да започнат да крият писмата ми до Вас, то ето тук тях специално ги предупреждавам, че трябва да престанат с тия бюрократични номерца и игрички, уведомявам ги, че е глупаво да си мислят, че ний не се досещаме за техните тъй глупави игрички: таваришчи бюрократы, не можете да спрете хода на историята по този начин, излишно се морите! Недейте да криете и това писмо от г-жа Министъра, щото по този начин вредите на самото Министерство, а пък аз като данъкоплатец, т.е. като ваш работодател си позволявам да Ви кажа, че вие, заради тази си зловредна дейност срещу интересите на българското образование отдавна сте си заслужили не само уволнението, но и вечния позор! Госпожо Кунева, моля наредете на тези пишман-конспиратори и терористи от МОН да Ви предоставят незабавно папките, съдържащи всички мои жалби, доклади, отворени писма, възвания и други документи, които съм изпращал до Вашите предходници на поста, документи, които въпросните другари от МОН не само че скриха от министрите, но и направиха нужното скандалните истории, за които им писах, да бъдат заметени под тежките и меки министерски килими! Направете това, получете въпросните папки, поровете се в тях, ще научите такива екстравагантни и шокиращи неща, че ще Ви се изправят косите – и тогава, уверявам Ви, сама непременно ще решите да дойдете в нашето училище, за да участвате в толкова важната сбирка на нашия ДИСКУСИОНЕН КЛУБ. Желая Ви, уважаема госпожо Министър, да проявите тъй потребната воля и да направите онова, което Вашите предходници на поста не посмяха да направят; имате шанса да влезете в историята на българското образование и името Ви да бъде изписано в нея – стига само да имате смелостта и достойнството да направите първите стъпки към една истинска, същностна, коренна реформа и промяна! Моля, не пропускайте открилия Ви се исторически шанс, милостиво даден Ви от съдбата, сторете това, което е нужно и разумно, пък историята и благодарните поколения ще Ви зачетат подвига и вечно ще Ви се възхищават - както, да речем, се възхищават на желязната леди Маргарет Тачър, научих, че я почитате като мен, нека да упомена по тази причина и тук името й!

23 февруари 2016 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Покана и до г-жа Киркова, шеф на РИО-Пловдив – за участие в сбирката на Дискусионния клуб на ПГЕЕПловдив в сряда вторник, 23 февруари 2016 г.

ПОКАНА ЛИЧНО КЪМ Г-ЖА И.КИРКОВА, НАЧАЛНИК НА РИО-ПЛОВДИВ: Уважаема госпожо Киркова, Преди време Ви бях писал, че имам идеята да се захвана с осъществяването на един интересен проект в ПГЕЕПловдив. Вие тогава ми написахте писмо, в което имахте добрината да ми дадете, както разбрах, "карт бланш" за такава инициатива, което ме вдъхнови и окуражи дотам, че аз се захванах за работа и ето, вече съм готов, разработих проекта си. В сряда, 23 февруари т.г. в ПГЕЕ-Пловдив ще промотирам инициативата си (в писмото до г-жа Кунева има приложена обявата за събитието). Позволявам си да поканя и Вас на него, убеден съм, че ще Ви е интересно, ще чуете важни и любопитни неща. Убеден съм, че Вашето участие в това мероприятие ще бъде и вдъхновяващо за младите хора, участници в Клуба, а също и за колектива, за учителския екип на училището! Ще се радвам да приемете моята покана! Вярвам, че ръководството на училището също ще я подкрепи! Желая ви хубав ден! С уважение: Ангел Грънчаров

Тази статия на Стамболов трябва да се учи в училищата, тя трябва да стои наравно с "Под игото" и с Ботевите стихове! сряда, 24 февруари 2016 г. Защо Русия пречи на Съединението?, Автор: Стефан Стамболов Мнозина у нас живяха дoскоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква добро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра, доколко тя е била искрено (разположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна. От този знаменит ден 6 септемврий се забелязва постоянно, че политиката на руското правителство е устремена против нашата независимост и самостоятелност. Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Русия е желаела една силна, съединена и независима България, тя трябваше освен да се възползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа Съединението. Нейните доброжелателства за наший народ щяха да се покажат пред целий свят, че са искрени, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Русия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – Съединението. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.

Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.

Интригите на руското правителство имаха своето зловредно влияние над нашата интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че злото на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха почва измежду войската за свалянието на Негово Височество, чрез което тези господа искаха да се направят приятни и услужливи на руското правителство, което в замяна на това да ги закрепи на властта, тъй като почвата им в народа беше почнала да се изплъзва изпод краката им. (Прочети ДО КРАЯ) КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Този текст трябва да се учи в училищата, той трябва да стои наравно с "Под игото" и с "История славяноболгарская", ето, нали сега се обсъждат разгорещено училищните програми по история: защо никой от наште пишман-патриоти не се сеща да предложи младите да учат тази статия на Стамболов, приятеля на Ботев, на съавтора на първата стихосбирка на нашия най-велик поет?! Нима ви е толкова неудобна истината, драги наши пламенни "патриоти", чиято пламенност се дължи предимно на шепите руски рубли, които ви бутат в джобовете?!

Време е да станем свободни хора ний, доста сме стоели, стига да търпим! сряда, 24 февруари 2016 г.

Не щеме ний богатство, автор: Стефан Стамболов Не щеме ний богатство, не щеме ни пари, искаме свобода с човешки правдини. Напред, напред, на бой да вървим! Доста сме стоели, стига да търпим! Доста сме лежали в робски пелени, време е да станем свободни хора ний. Напред, напред, на бой да вървим! Доста сме стоели, стига да търпим!

Светлината винаги ще побеждава тъмнината сряда, 24 февруари 2016 г.

Животът на всички ни е като кръговрата на Слънцето. И най-тъмната нощ е обречена да бъде изместена от великолепието на изгрева...

Запис на част от обсъждането в Дискусионния клуб днес сряда, 24 февруари 2016 г.

Приятно гледане, приятни размисли!

Очи в очи, разбира се, е най-достойно да се дебатира четвъртък, 25 февруари 2016 г.

Вчера в ПГЕЕ-Пловдив се състоя предвидената сбирка на Дискусионния клуб с участието на... 1 (словом: един) ученик и също така на... 1 (словом: един) учител, именно моя милост, а моя милост съвпада с организатора на самата инициатива и проява. Отбелязвам този многозначителен факт ей-така, за да се запази за бъдещата история на борбите за реална демократизация в сферата на многострадалното българско образование и училище. Държа също така да отбележа, че около час преди събитието по телефона ми се обади г-жа Иванка Киркова, началник на РИО-Пловдив, която ме извести, че въпреки желанието си да присъства на събитието в ПГЕЕ-Пловдив за жалост няма тази възможност (поради важна служебна ангажираност), но използва случая да ме поздрави за инициативата, пожела ми успех, наблегна също на това, че по нейното дълбоко убеждение е потребно бъдещият дебат да се води толерантно, на една човечна основа, със зачитане на правото на различие във възгледите на двете страни (!) и т.н. Да, ама не, "другата страна" – интересно коя ли е тя и за какво тя се бори, не вярвам тази "друга страна" да е против демократизацията?!! – просто не дойде на събитието, един вид го бойкотира. Да, ама нали знаете, че бягството от полето на дебата изобщо не е спасение, то даже не е илюзорно спасение... В тази връзка искам да заявя две неща. Първото е, наскоро прочетох за този любопитен факт, ето, мигновено се намери неговото приложение в тъй своеобразните родни условия на нашето тъй свидно отечество: основоположникът на

атинската демокрация (имам предвид древна Атина, не съвременната!), именно законодателят Солон бил постановил, представяте ли си, че отклоняването от спорове, отказът да участваш в публични спорове (и дебати, но тогава тази модерна дума най-вероятно не е съществувала) е престъпление, сиреч, оня, който отказва да участва в публични дебати по важни за общността, за полиса проблеми, прави нещо престъпно! Да, представяте ли си, в древна Гърция преди 2500 години се е смятало, че не само се държи позорно оня, който бяга от дебатите, не иска да се включва в тях, но той, видите ли, прави нещо незаконно, т.е. дръзва да извършва престъпление! Защо ли е постановил това тъй мъдрият Солон? Интересна работа, нима е искал принудително да накара всички разумни и свободни граждани на Атина да участват в дебатите, в дискусиите по най-важните проблеми?! Да, ама ний сега, живеейки в 21-вия век след Христос, смятаме, че по принуда (или по задължение) да участва някой в нещо, а не защото го желае, е неправилно, е израз на несвобода, също така е и позорно. Възниква въпросът: защо дадени хора очевидно не желаят да участват в дебати? А пък, от друга страна, е известно, че няма ли свободни дебати по всички до един въпроси от живота на общността, това е категорично доказателство, че в тази общност няма демокрация. Сиреч, претенцията на някои хора, че са демократи, без насреща да има реални доказателства за това, именно съответното демократично поведение, дела, постъпки и прочие, е само голословна претенция. Виждате възниква чудесен казус. Вероятно си заслужава да направим извода, че в нашите български родни и народни общности има две категории хора, че са възможни изобщо две принципно различни реакции спрямо ситуацията, в която всички ние се намираме: една голяма част от хората са доволни от пагубното статукво, то тях по някакви причини ги устройва, тия хора си гледат, дето се казва, спокойствието, гледат си кефа (в страни като нашата стремежа към ориенталския кеф е важен стимулатор за огромната част от хората!), тия хора обичат стабилността както се изразява нашият любим премиер, т.е. те държат преживяваният разпад и преживяваната разруха да стават колкото се може по-стабилно. Другата категория хора, към която принадлежим и ний двамцата събеседници от ПГЕЕ-Пловдив, сме такива, че държим да има промени, също така че тези промени трябва да ги направим ний, хората, да, именно ний, "обикновените хора", и то, представяте ли си, без никакви инструкции и заповеди отгоре, щото сме дълбоко убедени, че промени не се правят по заповед, а по зова на собственото сърце, на собствената съвест и пр. Първата категория хора, дето тъй си харесва статуквото, вероятно чака заповеди отгоре – за да се впусне и тя в някакви шеметни борби за промени, за либерализация, демократизация и пр. Тия хора без нареждане от началството явно нищичко не могат да направят. Проблемът си е изцяло техен. Ний пък не мислим като тях. Как мина една част от дискусията (то дискусия нямаше, щото едната страна просто липсваше, не благоволи да се яви!) можете да видите поне ето тук Запис на част от обсъждането в Дискусионния клуб днес, за жалост звукът на записа е твърде слаб, не зная защо се получи така (друг път записите са ставали по-хубави, с нормален звук), най-вероятно нещо в настройките на лаптопа се е променило, пък и ний направихме грешка, че не сложихме самия лаптоп по-близо до нас. Но нищо де, днес същите тия двама събеседници ще участваме във воденото от мен предаване в Пловдивската обществена телевизия, там ще си продължим разговора, вече със значително по-голяма аудитория, с много повече участници (зрителите в тази наша наистина демократична телевизия участват най-активно в предаванията), зер предаването се нарича "На Агората...", а пък агора е място, където се говори, дето се обсъждат тия всички проблеми, които са най-важни; на Агората някога е заседавало и народното събрание, в което, знаем, са участвали всички свободнородени мъже. Изобщо гръцката история е много показателна: за да участваш в такива разговори, излиза, първо, трябва да си мъж, сиреч да притежаваш добродетелта мъжество (т.е. да не си страхливец, шушумига и малодушник), второ, трябва да си свободен. Тия, дето бягат от дебати, оказва се, не са нито едното, нито другото, по собственото признание. (Тук изобщо не става дума за това, че жените следва да бъдат игнорирани, както е било в древна Гърция; то днес, в днешно време, има жени, които се държат значително по-мъжки от много мъже, т.е. ние не влагаме никаква примитивна полова сегрегация в горния пример; правя това уточнение за неискащите да разберат.) Проклетите гърци (древните имам предвид) са много коварни. Не знам дали знаете, че тия наглеци са измислили думата идиот за да обозначават с нея точно тия, дето не се интересуват от общите, от човешките, от градските, т.е. от политическите, от държавните дела (полисът знаете е градът, сиреч държавата); да, точно такова е било първоначалното значение на думата идиот. Излиза, че по тяхната представа са били твърде глупави и малоумни тия, на които не им е стигал акъла да разберат колко е важно да се мисли и говори за тия всичките важни за полиса неща. Днес наричаме подобни хора "дебили". Думата идиот се разбира в един по-преносен смисъл в наше време, а пък аз ви казах как се е била възприемала навремето, в древна Гърция. За много неща можем да се поучим от гърците (не, разбира се, от съвременните, а от древните най-вече, щото съвременните гърци много често започнаха да се излагат не по-малко от нас, българите!). Понеже времето ми напредва, ще трябва този очерк да го прекратявам вече: имам първи час в училище. Ще завърша с една сюблимна сценка, пак случила се вчера. Като свърши сбирката за реалната демократизация в нашата училищна общност аз се прибрах с отворения още лаптоп в учителската стая. Имаше доста хора, учители, разбира се. Един учител, той е много важен, си беше позволил... да се изтегне на дивана, човекът си почиваше, той преподава физкултура, вероятно много се е изморил, та си беше полегнал да си почине; нема лошо, това, дето се казва, е човещинка (аз също често дремя седнал в учителската стая, щото нашата работа, учителската, не е толкова лека, както си мисли останалият свят, напротив, доста е тежка, та като имам възможност и аз притварям очи, за да ми отпочине малко главата!). Е, аз не смея да легна на дивана, щото ако го сторя, ще стане сензация, ще стане скандал, но тоя човек, понеже има много заслуги пред училището и отечеството, той е треньор на някакъв отбор, който често печели състезания, купи, медали и пр, значи, биейки толкова заслужил, значи има пълното право да си почива както и когато си иска. Но не за това ми е думата, много се извинявам ако някой си помисли, че заради такава дреболия като лежането върху диван на толкова заслужилия човек в работно време си позволявам да пиша за това. Не съм такъв дребнав или пък злобен човек, просто казвам, че докато в ритуалната зала се е водил дебат за реалната демократизация в нашата училищна общност един неин авторитетен член се е излежавал на дивана в учителската стая. Но има и

нещо още по-важно, за което всъщност пиша за всичко това, иначе изобщо нямаше да пиша за такива дреболии. Пиша ето за това защото този човек нарочно ме предизвика да пиша за цялата тази случка, като ме видя с едното око, че влизам в учителската стая, изчака малко да се съвзема и да мога да чуя добре думите му и се произнесе ето за какво: – Абе оказва се, че Америка е най-агресивната страна в света, щото американците са избили 100 милиона индианци при основаването на държавата си! Да не говорим за войните, които Америка е разпалила по целия свят след това! Каза това тоз заслужил човек и пак се извърна да спи, пак притвори блажено очи, чакайки да чуе какъв ефект ще произведат тия думи у околните. Обади се една услужлива и мила учителка, която изрази съгласие с думите му. Чудя се как този същият другар не благоволи да каже, че в Америка още бият негрите, това той забрави да го каже, наистина за мен е същинска загадка защо забрави да го каже. Очевидно той ме провокираше. Аз пък се направих на ударен и си замълчах. Нищичко не казах. Не възразих на тия толкова провокиращи ме думи срещу Америка – срещу моята любима свободна Америка, която е трън в очите на толкова много хора. Не ми се влизаше в такъв дебат. Пък замълчах и защото с този човек откакто се върнах в училище (след съдебната сага около моето уволнение) ний не разговаряме изобщо, също така даже и не се поздравяваме. С всички други се поздравявам, с него само не. Пардон, щях да съгреша, има още двамца учители, които ме гледат в коридорите така сякаш се разхождам облечен с... индиански костюм; или сякаш съм привидение; единият от тях също е физкултурник, той се държи така, сякаш не ме забелязва, вероятно ме мисли за привидение, а пък той самият нищо чудно да има усещането, че халюцинира! (Очевидно той, горкият, още не може да повярва, че Грънчаров пак е тук, това му изглежда като халюцинация, като фантастика!) Както и да е. Не издребнявам. Казвам това, щото... дебатът все пак някак трябва да бъде провокиран. Аз се опитах на последното заседание на учителския съвет да кажа нещо в този смисъл, но пак бях наруган като "неправилно мислещ", дебат нямаше; е, ще има дебат. Ако в училището няма дебат, ще има дебат на страниците на този блог, зер ний сме модерни, няма да се принизяваме да дебатираме сякаш сме изостанали като горките американски индианци на живо, ами ще дебатираме в интернет, в блога, във фейсбук и пр. Щот немаме време да дебатираме на живо (тъй като сме заети да се излежаваме на дивана!), ще дебатираме тук, в интернет. Модерни сме, затова. Прочее, аз за първи път в живота си видях вчера учител да се излежава на диван в учителска стая. Но казахме, този човек има огромни заслуги пред училището и отечеството – и затова нему вероятно е разрешено всичко. Пък и как няма да има заслуги като този същият човек, преди около 20-тина месеца, при съобщението, че Ангел Грънчаров е вече уволнен и изгонен от училището, се бил провикнал пред целия учителски съвет ето как: – Ееее, най-после, откога чакаме този миг, отдавна той трябваше да бъде изгонен, най-после се сетихте да го изгоните! Забелязвате, че тъй загриженият за правата на индианците в Америка нашенец с огромни спортни заслуги пред отечеството също така е голем демократ, нема що! (Не мога да си представя как щеше да реагира ако беше получил съобщение, че Ангел Грънчаров направо е убит, тогава може би реакцията му щеше да е още по-сърдечна!) Толкова, спирам да пиша, щото трябва да ставам! Бързам за училище, закъснявам вече. Такива работи стават в нашата училищна общност. Аз съм за дебати, независимо къде се водят, на живо, в реално време, в интернет, важното е да се водят обаче почтено. И очи в очи, разбира се, е най-достойно да се дебатира. А не подличко и от дивана. Но тепърва ще се учим на дебати, щото и това нещо, именнопочтеното дебатиране трябва да се учи. Виждате, има насъщна нужда много да се учим в тази посока. Чао и хубав ден на всички!

Възможно ли е да сме стигнали дотам?! четвъртък, 25 февруари 2016 г.

СУПЕР СКАНДАЛ! Образователното министерство с тарифа: Даваш 60 000 лв. и ставаш директор на училище! Г-жа Робинзон Крузо не играе на дребно…

КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Това истина ли е?! Как е възможно дотам да сме стигнали?! Директор на училище се ставало с многохиляден подкуп?!

Съвсем скоро новата книжка на списанието за съвременно образование HUMANUS ще излезе от печат петък, 26 февруари 2016 г.

Предстои излизането от печат на новата книжка на списанието за съвременно образование HUMANUS, това е първа за тази година книжка, а пък годината е вече трета от създаването на списанието. Желаещите да си поръчат тази книжка могат да се обадят на редактора, на моя милост, цената е: За книжка, в която вътре снимките са цветни: 5 лв. За книжка с черно-бели снимки в списанието (корицата обаче също е цветна!) цената е 3 лв. Списанието, както пише на корицата, работи за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек. Този брой е в обем от 72 страници. Да се надяваме, че в свидното ни отечество има не само млади хора, които са загрижени за това, но има също така и техни родители, които се вълнуват от тия същите проблеми...

Приятно е да се разбере, че има млади хора, които не са допуснали безразличието да обхване душите им! петък, 26 февруари 2016 г.

Петър Стоев е започнал интересна поредица в блога си, виж например ето този текст, писан днес Мотивация за ден 26.02.2016: Здравей, Човеко! Днес ще споделя с теб думите на Джоузеф Кембъл от книгата му „Пътища към Блаженството“: Има една поговорка на санскрит: трите аспекта на мисълта, които сочат най-далеч, към ръба на бездната на трансцендентното, са сат, чит и ананда: битие, съзнание и блаженство. Можете да наречете трансцендентното празнота или пълнота – все едно е, защото то е отвъд всякакви слова. Можем да говорим само за онова, което се намира от отсамната страна на трансцендентността. Проблемът е да отворим словата, да отворим думите така, че да сочат отвъд самите себе си. Те постоянно ще изолират, ще закриват преживяването чрез своята непрозрачност. Ала все пак тези три понятия ще ви доведат най-близо до празнотата: сат-чит-ананда. Битие, съзнание и блаженство. Не зная какво е битие. Не зная какво е съзнание. Затова пък зная какво е блаженство: дълбокото чувство, че присъстваш и правиш онова, което неминуемо трябва да правиш, за да бъдеш самия себе си. Ако можеш да се държиш здраво за това, вече си на ръба на трансцендентното. Идеята е да намерите собствения си път към блаженството. Всеки поел по този път знае какво е трансцедентното. (Прочети ДО КРАЯ) В блога на Петър написах следните думи: Чудесна поредица сте започнал! Поздравления! Приятно е да се разбере, че има млади хора, за които не е неприятно да практикуват мислене (и търсене на истината) всекидневно! Приятно е да се разбере, че има и небезразлични млади хора, че има млади хора, които не са допуснали безразличието да обхване душите им! Желая Ви успех във вървенето по спасителния път!

Разяснения по проекта за непосредствена и практическа реална демократизация на общностите, в които живеем петък, 26 февруари 2016 г.

Приятно гледане, приятни размисли!

В час по философия на правото, малък откъс събота, 27 февруари 2016 г.

Приятно гледане, приятни размисли!

Обсъждане на филма "Народен дом на терора" с ученици събота, 27 февруари 2016 г.

Приятно гледане, приятни размисли!

Политиката като тарикатлък и като келепир – в тъй задушевното разбиране на нашия тъй умилително мислещ Премиер неделя, 28 февруари 2016 г. Последното тъй чистосърдечно а по тази причина дори и "философско" откровение на г-н Премиеро: "Нищо по-тежко няма от това да вземеш на някого парите..." КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: От този абзац си личи по превъзходен начин какви са ценностите на вожда на ГЕРБ, а по тази причина си личи и какви са ценностите на всички тия, които мислят като вожда на ГЕРБ, следователно са гербоваци или са гласуващи за ГЕРБ. Най-тежкото било някой да ти вземе парите, ерго, най-приятното за тия хора е ти самият да вземеш парите на някого, нали така излиза, мислете малко де, що се правите че не можете да мислите?! Сега разбирате ли какво вдъхновява

тия "борци за справедливост"? Сега разбирате ли що е справедливост за такива? Сега разбирате ли какви са им идеалите: няма нищо по-лошо от това да ти вземат парите, няма нищо по-хубаво от това ти да вземеш някому парите! Сега досещате ли се защо тия хора се натискат толкова много да са във властта? Давате ли си сметка кой за такива е главният стимул за стоенето във властта? Ето как по една "случайно" изпусната реплика на вожда на ГЕРБ, на нашия любим премиер си пролича цялата философия на тия наши херои!!! Останалите не по-малко показателни и богати на смисъл откровения на г-н Премиеро можете да прочетете ето тук: Борисов: Готвя се за война Опитваме се да излезем от хватката на реформаторите, те целите в бяло, ние – целите в черно, разсъждава премиерът "Трябва да сте редки тъпанари, за да не вземете тези милиарди помощи, които сме заделили за саниране на блокове. Идете в Благоевград при кмета Атанас Камбитов и вижте какво прави. Той е националният отличник. Всъщност те в Благоевград са си тарикати открай време и първи започнаха процедурите". Това каза премиерът Бойко Борисов на семинар на младежката организация на ГЕРБ, цитиран от "24 часа". С тези думи той се обърна към присъстващите кметове. (Прочети ДО КРАЯ всички останали излияния на г-н Премиеро)

Искате ли да научите какво е "Психология с душа"? понеделник, 29 февруари 2016 г.

В събота в клуб НЕЩОТО в Пловдив г-н Стелиян Славов говори на тема "Психосинтезата: делото и творчеството на д-р Роберто Асаджоли". Ето как това събитие беше обявено на страницата на Клуба: Психосинтезата е: • Холистичен подход в научната психология и терапия; • Мост, свързващ дълбините и висините в човешкото същество; • Възглед, помиряващ множество крайно противоположни философски и психологически мирогледи; • Отворена за развитие система. Ще поговорим за:

◎ Мястото на Психосинтеза сред останалите подходи; ◎ Същност на подхода – Структура на психиката; ◎ Бъдеще на Психосинтеза в България. Водещ: Стелиян Славов – човек и изследовател. Дипломиран психолог. Моя милост присъства на това представяне, имаше доста хора, интересуващи се от тази психологическа школа, от това психологическо движение (нека да го нарека така), което у нас е съвсем слабо познато. Искам да споделя нещо, свързано с моето чисто лично възприятие на думите на г-н Славов, млад човек, който също така е инициатор на проекта "Психосинтез-България" (благодарение на този линк можете да разгледате и неговия сайт). Най-интересното, най-вълнуващото за мен беше това, че нещата, които той разказа, за мен не бяха новост, в смисъл, че аз от неговите уста чувах мисли, които са дълбоко родствени и близки на моите собствени разбирания за "живота на душата" – такъв, какъвто съм го представил в едноименната ми книга, писана преди доста години вече! Това е удивително: ето, един млад човек говори за Р.Асаджоли, разказва за идеи, които силно го вълнуват, които той споделя, а пък аз, благодарение на философията, съм стигнал сам и по свой път до дълбоко родствени идеи в разбирането си за човека и за чо-

вешката душа, за подхода в познанието на душевния свят на човека и т.н. Аз писах навремето своята книга с идеята, че трябва и в наше време да бъдат възстановени правата на т.н. философска психология – понеже мен лично не ме задоволяваше оня "строго научен" подход към психиката, който се беше наложил.

Разбира се, аз оценявах достиженията на най-влиятелните личности, работили в тази област, като се почне от Фройд и Юнг и се стигне Адлер, Е. Фром и останалите, всяка школа е развивала някакви истини, но смятах, че това не е всичко, което можем да имаме. Признавам си, в ония години Р.Асаджоли изобщо не ми беше познат (това е било точно преди 20 години), само терминът "психосинтеза" кой знае откъде се въртеше в съзнанието ми, за него даже имам чувството, че още в студентските години някак съм попаднал, ала не съм му обърнал кой знае какво внимание, даже на моменти имам чувството, че сам съм си го изобретил, в противоположност на термина "психоанализа". Но е факт, че в моята книга думата "синтез" и производните й ("синтетичен" и т.н.) много се използва, даже една група от душевните сили съм ги нарекъл "синтетични" душевни сили, такива са волята, вярата, разумът. Та няма да скрия, че бях много развълнуван от това съвпадение, от тази близост на разбиранията; в краткото си изказване след това аз споделих моите чувства пред присъстващите, казах също, че преди време в редактираното от мен списание ИДЕИ публикувахме текст на Асаджоли, предложих на Ст. Славов сътрудничество, дето се казва, протегнах ръка и показах готовност да работим заедно. На събитието в Клуба направиха видеозапис, най-вероятно скоро ще го качат в Мрежата (ако вече това не е сторено, но още не съм разбрал за него), та ще можете и вие да се информирате за ПСИХОСИНТЕЗАТА. На сайта, който ви препоръчвам, също можете да научите много неща – стига да ви вълнува темата за човека и за душата на човека. Хареса ми изразът "Психология с душа", който водещият употреби, ето, ще измисля заглавие на тази дописка, което да го съдържа. Толкова засега. Бъдете здрави! Хубав ден и приятна седмица ви желая!

Още за Роберто Асаджоли и създадената от него психосинтеза понеделник, 29 февруари 2016 г. „Доколкото ми е известно, Роберто Асаджоли е единственият човек, който е взел лично и активно участие в протичането на двете отличителни и фундаментални революции в психологията през 20 век. Първата революция била раждането на психоанализата и дълбинната психология в началото на века: Асаджоли, който по онова време бил млад студент по медицина, представил своята докторска дисертация върху психоанализата, написана с подкрепата на Фройд и Юнг, и издадена в списание „Jahrbuch”; бил е и член на Фройдисткото общество в Цюрих – групата на първите пионери в психоанализата. Идеята за несъзнателните процеси, протичащи в ума, оставила траен отпечатък в него, който той по-късно развил в многообразие от хипотези, надхвърлящи границите на общоприетата психоанализа.

Втората революция, в която Асаджоли взел участие, включвала създаването на хуманистичната и трансперсонална психология през 60-те години. Ейбрахам Маслоу бил начело на тези нови разработки. Основната идея била проста: вместо да се фокусира върху патологията, за да даде определение на човешкото същество (както често се е постъпвало в психоанализата), или върху структурните прилики между човешката и животинска нервна система (както се допускало в бихевиоризма), хуманистичният и трансперсонален възглед, макар да не отричал откритията на другите школи, поставял главен акцент върху стремежа на организма към завършеност, върху потенциала на човешкото същество за растеж, разширяване на съзнанието, здраве, любов и радост.

Изобилието от контакти и обмени било от голямо значение за Асаджоли: да вземем предвид такива разнообразни запознанства (някои от тях кратки, други дълготрайни) като италианският идеалист Бенедето Кроче, руският езотерик П. Д. Успенски, германският философ Херман Кайзерлинг, индийският поет Рабиндранат Тагор, суфи-мистикът Инаят Хан, дзен учителя Д. Т. Сузуки, изследователят на Тибет Александра Дейвид Нийл, психологът Виктор Франкъл, основател на логотерапията, Роберт Десоал-пионер в осъзнатото сънуване, и самия Карл Юнг, преди и след отделянето му от психоанализата. Такива обширни контакти, съчетани с един живот на експериментиране и размишление, несъмнено са допринесли към творението на Ассаджоли, което той нарекъл Психосинтез.” Пиеро Феручи ОЩЕ: Нервните заболявания при духовното израстване, Роберто Асаджиоли Р. Асаджоли: Биография

У нас пък, понеже всичко ни е съвсем наопаки, учим не за живота, а заради оценките и дипломата! понеделник, 29 февруари 2016 г.

Non scholae sed vitae discimus. Ако се преде от латински, означава: "Ние се учим не заради училището, а заради живота". Сеща ли се за тази истина някой в нашите училища?! :-) Май изобщо не се сещаме за нея, а, какво ще кажете? У нас учим за... оценки и за диплома, а не за нещо друго – та нали такава е "премъдрата" ни административна система на НЕобразование! :-)

Обучението по философия има далечен, дълготраен или стратегически ефект върху живота на личността вторник, 1 март 2016 г. Вчера ми се обади по телефона един човек и пожела да си купи някои от моите книжки от поредицата Популярна библиотека към списание HUMANUS. Уговорихме си среща (човекът дойде с колата си в моя квартал, там, където живея), предадох му книжките и си поговорихме малко. Оказа се, за моя изненада, че това е бивш мой ученик, млад човек, преподавал съм му философия преди няколко години. Това мен специално силно ме впечатли и развълнува. Излиза, че бивш мой ученик иска да продължи един вид обучението си при мен, четейки книгите ми. Вероятно като ми е бил ученик едва ли е обичал да чете написаното от мен, едва ли го е чел, но ето, дошъл е моментът, в който е осъзнал, че има смисъл да изчете някои от моите книги. Това за мен като учител е едно добро постижение. Обучението по философия, излиза, има далечен, дълготраен или стратегически жизнен ефект върху личността. Това откритие мен специално много ме радва. Означава, че добре съм си свършил работата. Един учител си е свършил добре работата когато учениците му след това продължат да се развиват сами – върху основата, която заедно са съградили по време на обучението.

Проклятието на нас, българите, е че масово не разбираме що е свобода – а истината на свободата е в освобождаването! сряда, 2 март 2016 г.

Свободата е и може да бъде единствено в освобождаването. Единственото адекватно отношение към свободата в човека е само освобождаването на свободата в човека. Мартин Хайдегер КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Ето какво съм написал по повод на тия думи на великия немец – в предговора на моята книга Универсумът на свободата (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), писана през далечната вече 1999 г.:

Хората, които не са преживели това – освобождаването на свободата в тях самите, в тяхното сърце! – т.е. за които един такъв кардинален поврат е нещо непочувствано, възприемат свободата просто като дума. За преживелите го свободата е ценност на живота, от която те никога няма да се откажат.

Търсейки мястото, в което "аз ставам себе си", индивидът се включва в едно пространство на свободата, което си позволих да нарека "универсум" – една вселена от друг род, но не по-малко необятна от живия космос, в който "сме поставени" и с който живеем единен живот. Накратко казано, моята книга е "пътешествие" и ориентиране във вдъхновяващия универсум на свободата, към който са причастни само автентично съществуващите, ония, които са останали верни на напиращата в гърдите им сила на живота. Разбира се, посочвам и предимствата, на които те се радват, обосновавам превъзходството, което им дава това: всяка вярност се възнаграждава, особено пък предаността към самия живот. Опитах се ясно и накратко да опиша този универсум, да потърся неговите корени и разклоненията на неговата всичко пронизваща цялост. Стремях се да изразя начините, по които хората могат да запазят своята вярност към истината на съществуването им, определяна като свобода. Но ако в свободата пребиваваме единствено сами по себе си (и всеки сам за себе си!), то не по-малко вярно е и това, че в някакъв смисъл свободата на единия зависи и от това доколко са свободни и другите: в свободите си трябва да се "сработваме", а не да си пречим. За мен беше интересно да разбера как се постига тази "заедност в свободата", лежаща в основите на съвременните проспериращи общества. Надявам се, че за читателя ще бъде полезно да се вглъби в същото, импулсиран от моята книга.

Убеден съм, че книгата ще подтикне читателя и към практическото постигане на онзи "живот в истина", от който зависи бъдещето ни – и като индивиди, търсещи своя път, и като "обществена цялост", като народ, опитващ се да постигне своята самобитна, проникната от човечност, "стратегия на свободата", която неминуемо ще гарантира благоденствието ни. Оказа се, че без тази последната просто не може да се върви напред, нещо повече, дори и "измъкването от блатото" е съвсем проблематично. Затова ако трябва накрая да определя нейния "жанр", то книгата ми не е друго, а философия на живота, която посочва началата и изворите на "самобитието", наречено човек. Тя се стреми да изяснява екзистенциалните корени на съществуването, свързвано не само с т.н. "политика", но и целия обхват на една свободно разпростираща се жизненост, на която нищо не може да устои. Едно такова битие, определяно от свободата, неумолимо поражда всичките й плодове, и особено тези, на които тук акцентирам: истина, достойнство, успех, богатство. Само от нашата привързаност към свободата зависи дали ще ги имаме и дали ще бъдем онова, към което самият живот ни е призовал. Следователно бъдещето ни зависи от нас самите и се определя най-вече от онова, което силно, дори съкровено искаме да бъдем. Впрочем, личността с една дейна и неуморна индивидуалност е отговорът, който всеки от нас може да даде на иначе непонятната загадка на свободата. Свободата е лично завоевание, което влюбените в живота непременно постигат – само ако обаче решимостта е налице. Моля се книгата ми да е поне малък подтик към решимостта за свобода, от която всичко зависи…

Не разбираме свободата, живеем с напълно погрешни представи за свободата и за освобождаването – поради което и страдаме, съществуваме недостойно и мизерно! сряда, 2 март 2016 г.

Публикувах тази сутрин един твърде предизвикателен текст – виж: Проклятието на нас, българите, е че масово не разбираме що е свобода – а истината на свободата е в освобождаването! – като обаче се опасявам, че въпреки предизвикателността му едва ли ще бъда разбран. А идеята ми е да предизвикам една необходима дискусия. И то тъкмо в навечерието на 3-ти март, "деня на освобождението ни от турско робство", нали така се нарича нашият национален празник; национален празник, който голяма част от нацията ни не чувства за такъв – и, респективно, не го приема за такъв. Аз лично принадлежа към тази част от нацията ни, за която 3-ти март не е и не бива да бъде национален празник на страната ни. Аз лично смятам, че да празнуваме тъкмо 3-ти март за свой национален празник е страшно национално унижение, което е още по-страшно понеже голяма част от българите изобщо не чувстват унижението! Защото тия, които не чувстват унижението, просто не си дават сметка какво всъщност празнуваме на този ден. А ние всъщност празнуваме ето какво (ще го кажа вкратце, белким някои от спящите се почнат да се пробуждат): - На 3-ти март две чужди империи подписват договор, според който едната от тия империи, именно победената, т.е. Османската отстъпва българските територии на победителката, именно Руската империя, като според този договор България преминава към руска окупация; – Да наричаш новите си господари или окупаторите си "освободители", простете, е извратено, то само показва, че не разбираш какво е това свобода, какво е освобождаване и прочие; думата "освободител" не принадлежи на речника на ония, които разбират що е свобода; – Апостолът на българската свобода Васил Левски е разбирал колко фатални са тия масови и малодушни български настроения от онова време да чакаме "Дядо Иван" да ни "освободи" и затова е работил в единствено вярната посока, а именно да се освободим сами; знаете, той е предупреждавал напълно основателно, че свободата не е дар, второ, че "оня, който ни освободи, той ще да ни и пороби", т.е. подареното "освобождаване" не и никакво освобождаване - защото ни поставя във варварска и унизителна зависимост от "благодателя", от "освободителя", на когото при това вечно трябва да сме благодарни за "освобождението" си, вечно трябва да клечим пред него в унизителна поза, да му лъскаме и целуваме ботушите и пр.;

– Знаете че "лошата Европа" в оня момент се е наложило да се намеси за да предотврати нашето ново робство, именно влизането ни в Руската империя, анексирането на българските земи и присъединяването им към експанзионистичната Руска империя, великите европейски сили се намесват и благодарение на Берлинския договор зъбките на руската експанзия към Проливите са счупени, създава се независимо (фактически) Българско Княжество, възниква още сравнително автономна една българска област, именно Източна Румелия, а на тази база, знаете, в 1985 г. се извършва истинското дело по освобождаването и обединяването на двете Българии, срещу което велико българско дело, разбира се, застава "освободителката" Русия, нали си спомняте тия неща (ако не са ви били спестени в учебниците по митологизирана, сиреч лъжбива българска история, по които сте учили); – Благодарение на Стефан Стамболов и другите българолюбиви наши дейци (Захарий Стоянов и останалите строители на съвременна България) ний водим дълга, тежка, коварна и жестока борба за освобождаване от нашите, видите ли, "освободители", които са смятали България за своя Задунайская губерния, смятали са я за свое владение и до днес даже я смятат за такова (слушахте ли вчера интервюто на руския посланик, на империалиста Исаков?); руснаците нас, българите, даже не са ни наричали "българи", а са ни наричали "славяни", себе си пък са смятали за "обединители на славянството", тия приказки за "кръвните братя", за "вечната дружба", за "братушките-освободители" и так далее са за баламосване на наивниците с оглед България да бъде обезличена дотам, че да стане една най-обикновена и сива руска провинция, губерния или колония; знаете, че благодарение на този български гений Стамболов (и на участието в тази борба на "лисицата" княз фердинанд) България въпреки всичко е запазва суверенитета си и за кратко време поема по своя европейски път, страшната опасност да станем руски вилает или губерния е предотвратена, за което Стамболов заплаща с главата си, гневът на руските претенденти за господство над България е бил безпощаден; – Но Русия не е капитулирала и ето, води вече цял век битка за контрол над България, която продължава да си я разглежда като своя исконна територия, владение или завоевание; мнозина българи не разбират не само що е свобода, те не умеят да правят разлика между освобождение и завоевание; у нас постоянно се бъркат думички като "освобождение", "окупация", "завоевание" и прочие, лъжите по този пункт са колосални и най-безочливи; примерно на безброя паметници на "второто освобождение" на България от руснаците, този път от сталиновите орди, станало през септември 1944 г., пише, както знаете, ето тия лъжливи думи: "На братята-освободители - от признателна България!", нали тази лъжа пише навсякъде, и на паметниците на Альошовците в Пловдив и къде ли не, и на паметника на Съветската армия в София, в Русе, във Варна, в Бургас и прочие; някой обаче да се е трогнал поради безочието на тази дебелашка лъжа?! Колцина сме тия, дето сме се трогнали и постоянно роптаем, че чак толкова безочливо не бива да се лъже, а пък да се търпят такива безочливи лъжи е същинска изроденост, е пълно уродство; – Но най-страшното е ето какво: масовият нашенец поради пределно обърканите си представи за собствената си история и за живота си изобщо до ден днешен продължава да си "мисли" (без изобщо да се затруднява, прочее, да мисли!), че някой друг трябва да го "освобождава", да го "оправя", да го "спасява" и така нататък; стоят и чакат, стоят и търпят, стоят и мълчат сякаш са не човеци, а говеда, овце, стадо или нещо такова; учениците и учителите стоят и чакат инструкции и команди от МОН за това как, видите ли, да почнат да се "освобождават" – или по-скоро да бъдат "освободени"; не разбират масово, че свободата е твое собствено лично дело и е идиотщина да чакаш някой да те изкомандва и да ти заповяда от днес нататък да бъдеш свободен, нима не съзнавате каква идиотщина е това? И тъй, ето, дойдох си до темата: за това колко са непълноценни и неверни нашите представи за свободата. Тия, които утре ще празнуват - без никакво замисляне какво всъщност празнуват! - 3-ти март като "Ден на освобождението", и то при положение, че би следвало да да знаят поне това, че 3-ти март всъщност и като капак на всичко е тъкмо рожденият ден на "Царя-Освободител" Александър Втори, да, на оня същия руски цар, който, яхнал на кон, се извисява по-високо от сградата на Българския парламент! Тия същите хора, разбира се, изобщо не усещат какво унижение пък е това, представяте ли си - руският Цар, яхнал на кон, стои пред сградата на Българския Парламент, на Парламента на европейска България и с това демонстрира кой всъщност е истинският господар на България! Никой, разбира се, не усеща това унижение, а ако го усеща, предпочита да си мълчи. Между другото този паметник е правен във времена, в които българите са се видели в чудо как да удържат експанзията на руските империалисти и по тази причина са се принудили да ги омилостивяват тъкмо по този начин, като са правили въпросните паметници, т.е. проявявали са известна хитрост, която обаче сега ни идва бактън (думата "бактън" или "бактисах" означава "дойде ми до гуша" според речника); руската мечка, като й хвърляш такива хапки, нищо чудно да е задоволявала донякъде страшната си лакомия спрямо България и българските земи! И ето, по тази същата причина днешният руснак, като се разхожда из центъра на София (пък и на останалите големи български градове) с удивление разбира, че българското подмазване и угодничество спрямо руснаците е надминало всякакво приличие, този руснак ходи предимно по улици, носещи имената на руски генерали, графове, князе, все "освободители" на България! Но нещата са още по-сложни и по-дълбоки, това историко-политическо и психологическо значение е може би наймалкото, което трябва да имаме предвид. Истински страшното е това, за което загатнах по-горе: масовият нашенец много си страда поради това, че съвсем нехае що е това свобода. Не разбира свободата, по тази причина и не я желае. Плаши се от нея. Не я ще. Мрази я даже. Тя му изглежда опасна. Той постоянно прави тарикатлъци с цел да се отърве от нея. Да свали от плещите тежкото й бреме. Мъчим се масово да прецакаме самия живот, е, предимно прецакваме сами себе си, не живота, живота нито можем да го надхитрим, нито да го прецакаме. И по тази причина си получаваме заслуженото. В живота има една висша справедливост. И неотвратима справедливост. Да, всеки си получава заслуженото. Малодушници като нас, които не разбират що е свобода и бягат постоянно от нея, залъгвайки се с разни тарикатлъци, си получават в пълна мяра заслуженото: най-бедни и най-унизени сме. Народ, който не разбира свободата, живее с абсолютно погрешни представи за свободата и за освобождаването, такъв народ сам себе си обрича на жалко и мизерно съществуване; да, защото отказалите са са всичко друго, но не човеци; те са подобие на човеци, непълноценно съществуващи същества, а именно

роби, овце, говеда, всякакви други добитъци, всичко друго са (слуги, подлизурковци, целувачи на руски сапаги, рубладжии, рублофили и каквото си искате още), но само не са човеци, личности, сиреч, не са достойни човешки същества! Стига толкова. Ще пиша тия дни (по време на почивните дни около "празника", който аз не признавам за никакъв празник, а го приемам за скръбен знак на нашето човешко и национално малодушие и слабост) за развитието на моя експеримент по практикуване на свободата, който провеждам като органична част от моя проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, имам предвид училищната общност в ПГЕЕ-Пловдив (бившият ТЕТ-Ленин, както още о популярно това училище сред народа на Пловдив!). Ще ви съобщя много любопитни неща, свързани с този мой великолепен и толкова изразителен експеримент и проект. Да, аз търся в нашето училище... апостоли на свободата, търся хора и личности, които да възлюбят свободата така силно, че да не могат да си представят живота без нея – и търся млади хора преди всичко, които да заживеят всекидневно със свободата си, съзнавайки се като действително свободни, сиреч, не отказвайки се на никаква цена от нея. Неколцина такива млади хора да намеря (все още не съм ги намерил обаче!), ще бъде страхотен успех. Знаете, у нас до този момент имаме само един апостол на свободата, пишем го с главна буква, щото е единствен. Имам предвид Левски. Той е имал следовници. Стамболов примерно е досущ същия като него. Кои са другите наши апостоли, имаме ли ний, българите, други такива сънародници, заслужаващи да се нарекат "апостоли на свободата" е интересна тема за размисъл; Христос, знаете, е намерил само 12 такива свои ученици, един от тях го и предава, имам предвид Юда Искариотски (който се обесил след предателството). А ний в България имаме само един, така ли? Не е ли възмалко? Всъщност ако християнството е религия на свободата (аз смятам, че е точно това!), то не следва ли, че всеки истински християнин по необходимост следва да е нещо като апостол на свободата? Защо тогава нашите свещеници и първосвещеници обаче не са такива, нещо не им личи да са такива истински духовни водачи на нацията ни? Е, аз търся сред младите такива кандидат-апостоли на свободата, дали ще ги намеря, а, какво ще кажете?! Както Диоген търсел със запален фенер посред бял ден човека, аз пък търся май същото, само дето съм го нарекъл така претенциозно, именно нарекъл съм го "апостол на свободата"; истински свободният, действително свободният човек дали по презумпция не е такъв апостол на свободата?! Какво мислите по този въпрос? Дали изобщо ме разбирате защо поставям тия толкова странни, направо "лудешки" въпроси? Та ще пиша какво стана с моя проект и експеримент до този момент, изтекоха два месеца откакто го провеждам (след моето завръщане в това училище – а аз се завърнах в него след съдебно решение на Върховния Касационен съд, който ме възстанови на работа като учител по философия в него след уволнението ми, състояло се на 19-ти май 2014 г.!), да, ето минаха два месеца вече от завръщането ми. Доста време е това. Ще пиша докъде стигнах в проучванията си. Напоследък стигнах до интересни констатации. Имайте само малко търпение. Хубав ден ви желая! До скоро и бъдете здрави!

Ситуацията с практикуването на свободата, с "освобождаването" и с търсенето на "апостоли на свободата" в нашето училище сряда, 2 март 2016 г.

Горките ученици! Грънчаров ги тормози да мислят! :-)

Горките ученици, Грънчаров продължава да ги тормози да мислят! (в 2 части) сряда, 2 март 2016 г.

Нетърпими са мъките на учениците на Грънчаров! :-)

Тази наша варварска и робска психология как ли ще я променим, може ли да я променим, а, какво трябва да изобретим че поне малко да я променим?! четвъртък, 3 март 2016 г.

Днес е ден на "освобождението на България" и също така е "национален празник" предимно на българските русофили-рублофили, които на този ден празнуват тържеството на имперска Русия над своята родина България, а не нещо друго – както ще ви лъжат безогледно през целия днешен ден. Налага се да кажа някои неща по този повод. Прочее, и моето предаване по Пловдивската обществена телевизия, което се случи да е тъкмо днес (всеки четвъртък от 11 часа е времето за неговото излъчване на живо), именно предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров" ще бъде посветено на тази същата тема. Тия мои записки сега са, така да се рече, подготовката ми за предаването. Аз тия дни вече писах в блога си по същата тема, примерно написах това есе: Не разбираме свободата, живеем с напълно погрешни представи за свободата и за освобождаването – поради което и страдаме, съществуваме недостойно и мизерно!, което съдържа главната ми мисъл. Не може хора, разбиращи що е свобода, да говорят без замисляне за "освобождаването" и то не на един индивид, а на цял един народ; не може разбиращи що е свобода човеци да я възприемат за нещо, което може да се дава, дарява и подарява, за което пък, респективно, следва да сме вечно благодарни на благодетелите си. Хал-хабер си нямат що е свобода тия, за които нашият Апостол на свободата Левски пишеше, че предпочитат да чакат някой да поднесе свобода им сервирана на тепсия – нали знаете тия думи на Апостола? Ами като ги знаете що не се опитате да им постигнете верния смисъл, да асимилирате що те значат; ето, припомням ви ги Българинът много обича свободата, но чака някой друг да му я поднесе на тепсия! Ние, съвременните българи, нима не сме същите? Не чакат ли сега всички от нашата образователна сфера (да дам този най-изразителен пример!), не чакат ли сега всички наши учители, ученици и родители не друг, а поредният министър на образованието и щедър благодетел не само да благоволи да им подари свободата, но и дори да напише нарочна инструкция, съдържаща всички най-точни заповеди, инструкции и команди какво точно трябва да правим за да станем, видите ли, свободни?! Искате ли други примери? А не си ли избираме редовно на избори нашият пореден любим бабаит, т.е. "оправяч"-спасител на малоумнита ни нация?! Още примери искате ли? Не мисли ли масовият българин така, както му внушават подкупните олигархични медии и разните там корумпирани медийни мерзавци - да не им споменавам имената кои са тия последните, щото ще ме дадат под съд "за клевета" и ще ме съсипят от плащане на глоби, щото и "правосъдието" у нас общо взето е също тяхно, принадлежи на същата тази всевластна мафия, която дирижира положението у нас! Пак преди ден пиубликувах ето това: Проклятието на нас, българите, е че масово не разбираме що е свобода – а истината на свободата е в освобождаването!. Там цитирах една велика мисъл на философа Хайдегер, показваща точния смисъл на свободата – и приведох кратък мой коментар по този повод, който съм писал преди години, това всъщност е от предговора на моята книга Универсумът на свободата, която излезе от печат през 2000-та година. Ето ги думите на Хайдегер, които у нас съвсем не се разбират, да не говорим за това някой пък да ги спазва:

Свободата е и може да бъде единствено в освобождаването. Единственото адекватно отношение към свободата в човека е само освобождаването на свободата в човека. (Мартин Хайдегер) И там аз лично коментирам: Хората, които не са преживели това – освобождаването на свободата в тях самите, в тяхното сърце! – т.е. за които един такъв кардинален поврат е нещо непочувствано, възприемат свободата просто като дума. За преживелите го свободата е ценност на живота, от която те никога няма да се откажат. Някой разбира ли го това? Колцина ме разбират изобщо?! Може ли това нещо да го разбере оня, който съвсем не го е преживял, за когото един такъв душевен поврат е нещо чуждо и непонятно?! И ето какво ми пише дежурното по блог мрънкало, което не прави и най-плах опит да вникне за какво всъщност става дума: А теориите ви, че българите не разбирали свободата са глупост, понеже цялата българска история е една безспирна битка за свобода. Мрънкало с патриотична тенденция си имам в блога си, колко трогателно и похвално е това! А аз, видите ли, съм нещо като урод, като нихилист, като предател, като враг на българщината, защо не?! А непростимият ми грях е, че не допускам някой да говори празни приказки за свободата – за това, което съвсем не разбира. И за което даже не умее и да се замисли. Защото са му втълпили в главата, че свободата, видите ли, била нещо "пределно ясно". Да, за такива свободата е само нищо не значеща дума, която патетично употребяваме по празниците – за да демонстрираме, че и ний тия работи ги разбираме, видите ли! Ето какво написах тази сутрин на въпросното мрънкало: Таваришч, не употребявайте, моля, думата свобода – във вашите уста тя звучи кощунствено! Не може човек, който съвсем не разбира що е свобода и постоянно демонстрира, че по тази причина не я уважава, да употребява думата свобода. Използвайте, моля, други думи от тъй богатия български език... но не употребявайте думи, чиито смисъл не разбирате... думи, чиито смисъл е непроницаема загадка за вас лично. Ония, които разбират що е свобода, които са постигнали с цялата си душа нейния възхитителен смисъл, говорят по съвсем друг начин за свободата. Те празни, патетични и кухи приказки за свободата не могат да бълват. Свободата е нещо духовно, а как бездуховен човек ще може да постигне нейния възхитителен смисъл?! Свободата е състояние на духа, тя е велика идея, която обаче има такъв мигновен мощен ефект върху съществуването на човека, че този човек от този момент нататък вече не е същият. И такъв човек вече започва да живее със свободата си, той вече е действително свободен. Такъв човек, разбира се, води всекидневна битка с ония, които не разбират що е свобода – и по тази причина правят всичко за да посегнат и на неговата свобода. Всекидневно ний, дето имаме претенция, че сме били уж свободни или демократични, трябва да практикуваме свободата си, да работим за нея, да се ползваме от нея, да живеем с нея, т.е. поне трябва да ни личи несъмнено, че сме свободни човешки същества, а ако това нещо не ни личи по делата и по постиженията, то тогава значи нямаме никакво основание и право де се смятаме за свободни, т.е. ние просто лъжем, че сме свободни, че разбираме що е свобода и пр. Себе си лъжем най-напред, след това лъжем и околните. У нас е пълно с лъжци по повод на свободата, с лицемерно говорещи за свободата люде, с мошеници, с подлеци, с тарикати, чиито тарикатлък стига дотам че даже и самите себе си прецакват постоянно, пълно е у нас с малодушници, със слабаци, с мухльовци, с мижитурки... да продължавам ли още?! А виж, достойни и наистина свободни човеци у нас са същинска рядкост – по моето разбиране. По разбирането на ония, които не само разбираме или знаем що е свобода, но и живеем с нея, които не благоволяваме да харизаме свободата си на някой друг, с оглед да си запазим презрения комфорт или спокойствието. А тия думи на Спасителя премислили ли сте ги, разбирате ли ги, драги ми нашенски "православни християни", чието християнство, простете, ама изобщо и съвсем не ви личи: Познайте Истината, защото истината ще ви направи свободни!

За каква истина става дума ли? За всяка истина ли става дума? Или става дума за Истината, която тъй човечният наш Спасител ни е донесъл и дал? Вие съзнавате ли, че учението на Христос е религия на свободата? Или изобщо не сте се замисляли за това? Ох, простете, вие, разбира се, сте "модерни хора", вие сте атеисти и нихилисти, простете, аз не предвидих това и за малко да ви обидя, че сте християни! Или все пак сте християни? Или само наужким сте християни?! Щот е прието да се преструваме на християни, нали познах? Ще лъжем, че сме християни. Даже и самия Бог ако требе ще се опитаме да излъжем. Е, вярно, Бог гледа право в сърцата, но ний, колко му е, и Бог ще се опитаме да излъжем: за нашенския бабаит невъзможни неща нема, епа нема! Тия дни също така записах в клас и публикувах няколко клипчета, ето ги: Ситуацията с практикуването на свободата, с "освобождаването" и с търсенето на "апостоли на свободата" в нашето училище. Снощи също публикувах видеозапис на един учебен час по философия на правото с моите ученици (виж: Горките ученици, Грънчаров продължава да ги тормози да мислят!), а по този предмет, в моето разбиране, основната тема е тъкмо свободата: аз съм направил от книгата си Универсумът на свободата едно тъничко учебно помагало по свобода и ний по него учим темите и проблемите. А ето какво изплака една другарка под горното клипче: Тъжно е да се гледа как губите ценно учебно време с празнословията си и вербалното си лутане. Горките ученици... А друга една анонимна другарка съчувствено добави: Горките ученици! Грънчаров ги тормози да мислят! И то при положение, че всичко си е напълно ясно! Грънчаров, ти наистина не ставаш за учител. И лесното правиш трудно даже! Да, аз се опитвам да правя невъзможното: предлагам на учениците си не само да водим задушевни разговори за величавостта на свободата, но и да започнем да правим свобода, т.е. правя каквото ми е по силите да ги подтикна да започнат да живеят свободно, да се ползват практически от правата си на суверенни човешки същества. Провеждам един грандиозен експеримент по свобода, по практическо реализиране на свободата, и то не от вчера, а от години, стъпка по стъпка аз самият като учител съм се движил до тази въодушевяваща ме все повече идея да бъда истински полезен на учениците си, да им помогна до постигнат едни безценни житейски уроци за свободата; т.е. давам възможността на учениците си да преживяват непосредствено ситуацията на един свободен човек, който обаче, забележете, съвсем не знае какво да прави със свободата си, с този "безценен дар"! Да, оказва се, за жалост – и това е една направо плачевна констатация! – младите у нас съвсем не разбират що е свобода, не я ценят, не я познават, даже не я и искат, и то по една-единствена найпростичка причина: ами защото свободата просто е забранена в нашите училища, тя в тях е нещо непознато, в тях цари една съвсем чужда на духа на свободата атмосфера на нейното постоянно и най-безчовечно потискане, елиминиране, отричане и пр. Да, свободата в нашите училища, пък и в останалите общности, от които се състои свидното ни отечество, също е забранена! Фактически е забранена, а иначе на хартия, разбира се, ний си имаме свобода, да имаме си я, ала за жалост не знаем що да правим с нея. Аз навремето писах нещо по тоя повод, струва ми се за уместно да го повторя ето и сега - и с това май ще ми се наложи да завърша (няма да търся точния цитат, щото не знам, не помня къде съм писал тия думи, а и не ми се търсят сега, по-лесно ще ми е наново да ги възпроизведа): Българинът, значи, по думите на Левски "много обича свободата", но само ако някой друг му я поднесе сервирана на тепсия, нали така? И като се намери някой друг да му поднесе свободата именно в тепсия, що прави по-нататък нашият премъдър нашенец, който не се оставя така лесно да го преметнат, нали така? Ами ето що прави: боцва той с вилицата свободата, тоз тъй странен "продукт", дето лежи в тепсията, оттук-оттам, попремята го той из тепсията за да види що има отдолу, под него, маже би си мисли, че там може пък да има скрита некоя банкнота, знам ли що си мисли тоя същия масов нашенец, пак е бодва с вилицата, не, това не е онуй, дето си го е представял и тогава нашенецът, силно разочарован нали знаете що ще рече?! Не знаете ли, не се ли сещате що ще произнесе масовият нашенец в тази ситуация? Е, щом се правите на изоглавени че не знаете, ще ви кажа аз тогава какво той непременно ще произнесе: - Амче за какво ми е на мен таз свобода бе, че тя не става за... ядене?! Я ги виж ти, ще ми се майтапят те с мене?! Я дайте тук нещо съедобно, некое и друго кюфте, кебапче, некоя и друга мазна пържолка, пък тази пуста свобода си е вземете за себе си, на мен тя не ми требе! Я ги виж ти, ще се опитват те да ме баламосват мене, не, при мене тия не минават! Аз току-тъй нема да се мина! Това е засега. Утре, живот и здраве да е, пак ще продължа да пиша по темата си. Знаете, аз в училището, в което работя, обявих един Проект за непосредствена и практическа реална демократизация на нашата училищна общност. Та около този проект има много да пиша тия дни, щото имам вече доста наблюдения и заключения. Примерно вчера ми се наложи да замествам една учителка, дето е в болнични, по т.н. министерска програма "Без свободен час", забележете как в МОН са нарекли тази програма; та в тия два часа, в които замествах, ми се случи нещо интересно и любопитно, и други неща се случиха, но сега нека само да спомена за това. И аз разговарях с учениците как те възприемат тази инициатива на МОН "Без свободен час", т.е. когато някой учител отсъства, той непременно да бъде заместен от друг учител, с оглед, не дай Боже, учениците за малко да останат свободни! И минута учениците не бива в нашите училища да остават свободни, щото тогава може в главите им, да допуснем, да дойдат некакви "вредни мисли", нали така?! Затуй, както подобава за казармения модел училище, каквото е нашето българско училище, учениците да не бъдат оставяни свободни и минута, вечно трябва да бъдат товарени, с оглед да не вземат в главите им да идват някакви неправилни мисли! Е, аз говорих с учениците си по тоя пункт, питах ги има ли някакъв начин все пак да защитят човешкото си право да имат известна свобода в училище, примерно когато някой учител отсъства, да могат сами да решат как да проведат това случайно появило се свободно време. И знаете ли какво ми казаха учениците и то масово, което мен лично ме потресе?! А това са ученици от 11-ти клас все пак, големи ученици, знаете ли какви трагични резултати получих в тази моя импровизирана анкетка? Чудя се дали да ви кажа, но резултатът е направо печален. Ще ви кажа следното: само двама ученици (от близо 40 общо от двата класа) заявиха, че имат готовност да предприемат някакво действие за да си защитят правото да не бъдат унижавани така варвар-

ски, а останалите до един заявиха, че нищо не може да бъде направено, че трябва да търпят, да понасят гаврата, примерно, когато в такъв един час дойде учител-заместник и за да им запълни времето почне да им чете някакъв пропаганден текст, който те изобщо няма да слушат, но ето, поне няма да бъдат оставени незаети, за да не би, не дай Боже, да вземе да се появи некоя "подривна мисъл" в главите им, некоя неправилна мисъл, примерно, да вземат да решат да излязат от прашната стая, да идат да подишат свеж въздух в близкия парк, да се поразтъпчат малко, да седнат на някоя пейка, да се почувстват поне за малко човеци, сиреч свободни и пр. Не, това нещо е забранено, а младите поголовно смятат, че било нямало, видите ли, никаква надежда нещо да се промени! Нямало какво да се направи, а трябвало да се кротува, да се търпи, да се мълчи! Това трябвало да се прави. Представяте ли си какво отчаяние и каква безнадежност лъха от тия думи когато са изказана от устата на съвсем млади хора - знаем, че младостта по принцип е бунтарска възраст! А нашите млади са прекършени вече! И се държат като старци и като баби! Примерно повечето се подхилкваха на въпросите на "обезумелия даскал", който им поставяше толкова много провокационни и в тяхното съзнание, предполагам, направо нелепи, безсмислени, направо тъпи въпроси!

А двамата, дето се представиха за бунтари знаете ли какво стана с тях?! Единият много напираше да тръгне ако трябва сам за да иде да протестира срещу неправдата и несправедливостта, бил готов да иде да заяви каквото мисли по въпроса пред самата помощник-директорка, напира да излиза, едва го удържах, каних го да опита да събере съмишленици, да отидат повечко хора, той опита, но не беше убедителен, никой друг не се подведе под акъла му; в един момент изхвръкна навън; а след това се разбра, че просто напирал да излезе навън щото, видите ли, много му се пушело цигара; да, той одите просто да си запали една цигара! Туйто. Има ли смисъл още да пиша по този въпрос? А останалите ученици ми гледаха сеира и ми се чудеха на акъла защо изобщо им губя времето да поставям такава една "по принцип ненужна" тема за свободата и за освобождаването! Но имам и една малка победа от вчера: другият бунтар от този клас реши да дойде в предаването ми и да отговаря на въпросите ми! Нещо повече, в един друг клас, 10-ти, като предложих на учениците ако някой иска да дойде в предаването ми и да каже какво мисли, след часа дойде при мен и заяви, че и той е готов да дойде да участва в предаването "На Агората..."! Това за мен вече е голяма победа, страхът вече е надмогнат! Да спечеля за каузата на свободата двама младежи за мен е голям триумф даже! (Ще се похваля сам, колкото и да е нескромно, щото иначе мен постоянно за всичко само ме ругаят!) Ето че било имало смисъл да се разговаря с младите по тия въпроси и по такъв начин, нали така излиза?!

На човек може да му се приплаче като мисли за тия неща, а днес е празник, нека да празнуваме, а, какво ще кажете?! Днес са ни освободили, днес нашите "братя" руснаците са ни подарили свободата – нищо че самите те, горките, имам предвид нашите "освободители", са били по-големи роби даже и от нас! Празнувайте по този повод ако можете де! Аз не мога. На мен ми се плаче на моменти от безсилие. Тази варварска и робска психология как ли ще я променим някога?! Може ли да я променим, а, какво трябва да изобретим за да я променим?! Вие какво мислите по тия въпроси?! Кажете де, изкажете се, що мълчите? Или и вие мислите, че това са ненужни въпроси? И какво ще правим с България като сме такива? Ще я закриваме ли вече? Гробът ли ще й копаем? Кажете де, не мълчете като...

Промяната няма да стане с магическа пръчка, много трудна и мъчна ще бъде същинската промяна: туктам обаче вече има искрици надежда в тъмнината! събота, 5 март 2016 г.

Тия дни се оставих да си почина малко и, признавам си, изобщо не ми се пише вече трета сутрин, което за мен е чудо-невиждано; и все отлагам да седна да попиша по ония истински важни въпроси, които ме вълнуват напоследък. Изглежда съм имал нужда да си почина малко – понеже преживях в последните две години един твърде труден период. Но за мен ден-два почивка е прекалено много и ето, сега пак сядам да пиша свой текст. И то ще пиша тъкмо по най-важните и най-трудните въпроси. Видяхте ли, гледахте ли Предаването "На Агората..." от 3-ти март, темата е: Каква е истината за нашите "освобождения"?? Поставя много въпроси, така или иначе, и то най-вече въпроси, които са на едно несъзнавано ниво. Тоест непоставени още въпроси, които според мен са най-важните. Всеки сам нека да си поставя тия въпроси, според разбирането си. Аз обаче, не крия, напоследък съм твърде много обезпокоен. И тезата ми е: днешните млади хора масово не разбират що е свобода, нехаят за свободата, преизпълнени са с нескривано безразличие към свободата. А това е страшно! Давате ли си сметка колко страшно е това? Едва ли си давате сметка. Сигурен съм, че не си давате сметка колко страшно е това. А на младите, независимо от всичко, трябва да помогнем да направят своите изстрадани първи стъпки към свободата. У нас не само младите, но и като цяло е пълно с хора, които съвсем не знаят що е свобода. Масово у нас комай за всички свободата е просто една нищо не значеща дума. Просто е само дума, нищо повече от това. Е, аз съм се амбицирал да правя нещичко в тази посока: да се мъча да правя всичко, което ми е по силите та младите, с които общувам всекидневно, да имат шанса да почувстват що е свобода - и, не крия, изследвам най-внимателно техните реакции. И знаете ли какво констатирах? Ами констатирах нещо крайно обезпокоително: ами те масово не разбират що е свобода – и не умеят да се ползват от нея. Да се ползват от свободата си със смисъл, с полза, да я използват за нещо позитивно, градивно, не, това те съвсем не го умеят. Масово не го умеят. С най-нищожни изключения, потвърждаващи правилото. И как да го умеят, моля ви се?! Как да го умеят като свободата за тях е нещо невиждано? Тя е също така и чудо невиждано и за техните родители, за жалост! Тя, свободата, е чудо невиждано и за техните учители също така, което е същински кошмар. Да, смея да заявя това: българските учители масово не разбират що е свобода, поради което сами не я искат, изпълнени са с подозрения към нея, смятат, че тя е нещо "неподходящо", "неуместно", "ненужно", опасно и прочие. Как при това положение младите да знаят що е свобода?! Как може някой да разбира нещо, което никога не го е преживявал?! Младите нали знаете към какво са свикнали? Те познават само едно нещо: авторитарността. Всички към тях се отнасят авторитарно, абсолютно всички! От първия им съзнаван миг (пък и преди това) се отнасяме към тях все авторитарно. Непрекъснато! Какво значи авторитарно всеки разбира - или не разбира? Ами ето какво: малките човечета са малки, ний пък сме големи. те не знаят, ний знаем. Те не разбират - ний всичко разбираме. И те трябва да бъдат учени и поучавани. Това е така, онова - онака. Никой не се сеща да ги попита: ти как мислиш? Не, такова нещо никой не се сеща да ги попита. Ние от тях изискваме да спазват някакви правила, в създаването на които те не са участвали. Натрапени им правила. Чуж-

ди им правила. Спускаме им правилата значи и изискваме да ги спазват. Не питаме, примерно, детето си: ти как се чувстваш в училище? Искаш ли да идеш на училище? Как искаш да се отнасят към теб в училището? Доволен ли си? Имаш ли някакви предложения за промяна? За такива неща нима ги питаме? Сещаме ли се да ги попитаме за такива неща? Сещали ли сме се някога да ги попитаме по този начин? Ако някой се е сетил, това е било такава рядкост. А иначе обичайното нали знаете какво е? Ами ясно какво е. Спускаме на младите някакви изисквания и им повтаряме до припадък: това са ти задълженията, трябва да ги спазваш и то е за твое добро! Те, младите пък, не се сещат да попитат, как, горките, да се сетят да попитат примерно ето това: защо точно тия да са ми задълженията, как така го решихте без да ме питате? Кой го е решил? Защо го е решил без мен, защо не е попитал да ме попита как аз мисля? Не, за такива лигавщини ние изобщо не се сещаме. Младите, видите ли, били "напълно некомпетентни" да решават въпроси, които касаят само тях. Ние сме компетентните, те обаче съвсем не били компетентни. Така мислят всички наставници на младите. Абсолютно всички. Длъжен си да бъдеш такъв, длъжен си да правиш това, това е правилно, това е добро за теб, няма нужда ти да преценяваш нищо, ний за теб сме се погрижили за всичко, ти просто трябва да се подчиняваш, да изпълняваш и точка! И младите – това вече е кошмарно! – са приели всичко това за съвсем правилно. За неоспоримо. Те живеят с подчинеността си, те живеят с унизеността си години наред. И по тази причина те вече не усещат по никой начин унизеността, унизителността на положението, в което са поставени. Смятат го за "в реда на нещата". Така, видите ли, било правилно. Доверили са ни се. Мълчат си. Никой не ги пита за нищо, защо тогава да говорят? Изпълняват. С погнуса изпълняват, но изпълняват. Подчиняват се. Съпротивляват се, но несъзнавано. Понеже не сме ги питали за нещо, те несъзнавано всичко отхвърлят, но съпротивата им е сляпа и е насочена срещу тях самите. Те бойкотират сляпо ония условности, в които сме ги поставили. Примерно масово не щат да учат, понеже никой не се е сетил да разговаря с тях по въпроса кой е най-добрият, най-правилният според тях начин да се учи. Нали за това изобщо не сме ги питали, признайте си де? Просто сме забравили да ги попитаме, нали така? Ние сме им съобщили, че правилното е това, което ние сме решили вместо тях. Или което Министерството е решило. Ние сме им спуснали решението. Готовото решение. И ние, учителите, и те, учениците, просто трябва да изпълняваме. Е, в резултат стигнахме дотам: учениците масово нето четат, нито учат. Ако учителите ги шантажират и натискат, само тогава някои от тях, дето са по-пречупени, се подчиняват и учат, но не защото им е приятно или защото искат, а защото така трябва! Или защото просто не искат да си имат излишни главоболия с учители и с родители. Затова учат, не за друго. Но това са все по-малко ученици, все повече намаляват тия ученици, които учат по задължение или под натиск. Или от страх. Или защото са грозно шантажирани. Или щото учителите се издевателстват над тях. Масовият български ученик е обаче бойкотирал ученето. Отказва да учи. Просто не учи. Както лудитите някога чупили машините, така днешните ученици насочват своята несъзнавана съпротива срещу самите себе си. Те вредят на самите себе си. Примерно, без да учат избиват някак на изпити и тестове с преписване. Кого прецакват като преписват? Себе си ли или системата? И себе си прецакват най-напред, и системата. Но майната й на системата. Прецаканите в крайна сметка са само те. И България като цяло е прецакана, щото една страна без качествен човешки потенциал е осъдена на развала и на загиване. Е, в тази ситуация се появява изведнъж един странен учител по философия, носещ името Ангел Грънчаров, и поставя всичко в своите часове с краката нагоре. За всичко пита учениците кое е правилното и ги оставя да решават сами. За всичко. И при това ги известява, че "им дава" нещо невиждано: дава им свобода! Грънчаров добре знае, че свободата не е нещо, което могат да ти дадат, но въпреки това им я дава. Пита ги искат ли я, те с половин уста уж казват, че я искат. Но не са единни в това отношение. Чудят се какво да правят. Попадат в крайно неизвестна им ситуация. Учителят по философия им казва, че оттук-нататък той няма да изпитва, а те сами ще решават кога да се изявят в часовете по философия. Когато имаш какво да кажеш, тогава и сам ще прецениш, че има смисъл да вземеш думата. Няма да има двойки когато не знаеш нищо, пък учителят те унижава да те изпитва и тържествуващо ти пише двойката. Е, дава ти време, в което трябва да се изявиш, да покажеш, че си напреднал в учебния материал, че имаш някакви постижения. Или открития. Ако се изказваш, ако си активен, ако се ползваш от възможностите, които имаш вече, за теб е детска играчка да си изкараш хубави оценки. Ако обаче нищо не правиш, не четеш, не се изказваш, ако си мълчиш, ще получиш в крайна сметка "автоматична двойка". И знаете ли какво се получи в резултат от този мой експеримент с "подарената свобода"? Сещате ли се? Ако не се сещате (то е близо до ума), ще ви го кажа аз. Ами масово учениците, понеже не знаят що е свобода, седят и нещичко не правят, час след час дремят, не се изказват, идват неподготвени, не се ползват от шансовете, които са им дадени, не знаят какво да правят със свободата си. Да, тя, свободата, се оказва нещо непотребно. Нещо чуждо за тях е свободата, разбирате ли? Съвсем чуждо. И масово учениците стоят и чакат... да дойде Дядо Иван да ги освободи! :-) И те не знаят какво чакат, впрочем. Във всеки клас има примерно двама, трима, четирима ученика, които донякъде нещичко правят. Изказват се. Опитват се да мислят. Даже туктам има някой, който сякаш е започнал да чете. Започнал е да търси, а иска нещо да постигне. Понеже е разбрал, че истинските неща не се дават даром, а са такива само защото сам си ги постигнал, открил, разбрал и т.н. На моменти имам чувството, че ледовете се пропукват. Аз добре знам, че чудеса в този живот не могат да се случат. Иска се работа. Промяната няма да стане с магическа пръчка. Много трудна и мъчна ще бъде същинската промяна. Тук-там обаче има искрици надежда в тъмнината. Сякаш в съзнанията на младите нарастват предпоставките в един момент да почнат да преживяват що е свобода. Поставени са в такава ситуация и няма начин да не разберат, че нещата вече са принципно различни. Просто се иска време душите им да узреят за промяната. Разбира се, те ще открият в един момент от собствения си горчив опит, че едва когато човек е истински свободен, едва на тази основа може да бъде и истински отговорен. Без свобода няма отговорност. Но като няма свобода няма и отговорност, невъзможна е отговорността без свобода. Е, те вече имат свобода. Ала не знаят какво да правят с нея. И чакат някакви чудеса да се случат. Или се напъват с тарикатлъци да постигнат нещо. Не стават така работите. И това съвсем скоро ще го осъзнаят. Ще видим де. Идва момента на кризата. Тия, които нищо не правят и все пак искат да изкръшкат от свободата и от поемането на отговорността най-вече, много е вероятно да почнат да търсят оправдания и извинения. Тия, които не разби-

рат свободата, се познават по това, че постоянно търсят на кого да прехвърлят собствената отговорност. Примерно, някои ще почнат да крещят в един момент, че за техния собствен провал е виновен не някой друг, а... учителят им по философия, разбира се! Щото той не преподава "правилно", щото не ги е научил и прочие, нали знаете тия оправдания какви са? Ще постъпят крайно недостойно и унизително. Важното е обаче да избягат от отговорност и да се успокоят. Ще видим де. Тепърва всичко ще се види и разбере. Спирам дотук. Има още много да се пише, но ми писна да пиша тази сутрин. Желая ви хубав ден! Оставям темата незавършена за да има място за вашите собствени размисли и търсения. До скоро! Бъдете здрави!

Превръщаме се в роби, в безмозъчни слуги на нечии интереси, търсещи единствено печалба на каквато и да е цена неделя, 6 март 2016 г.

По публикацията със заглавие Промяната няма да стане с магическа пръчка, много трудна и мъчна ще бъде същинската промяна: тук-там обаче вече има искрици надежда в тъмнината! получих на имейла интересен коментар, публикувам го отделно заедно с кратка моя реплика по повод на казаното в него: Здравейте, Като бивш възпитаник на ПГЕЕ-Пловдив и ТУ-Пловдив не мога да остана без мнение по темата. Опитах да коментирам в блога, но там има ограничения за символите затова реших по E-mail. За часовете по философия се иска доста мислене, не само в часовете, но и извън тях. Необходими са определени условия, човек трябва да остане сам на тихо и спокойно място без да се разсейва, да прочете правилните книги без да бърза, да се замисля над определени изречения, фрази цитати, да ги асимилира без да ги назубря. В същото време обаче е затрупан от много предмети които задължително трябва да се наизустят! Ето какво се случва. Малкият ученик по някаква причина избира електротехническа специалност (например интересно му е, отдава му се, има някакъв усет, дарба или умения, които иска да развива). Избира си ПГЕЕ защото смята, че това е "неговото" училище и с много усилия, входни изпити и т.н. успява да влезе. И веднага му сервират някаква програма, изпълнена със зубърски предмети (история, биология, география, дори и английския беше по 5-6 часа на ден!). Точно както казвате никой няма право на мнение и това се смята за нормално. Това е материал, който трябва да се научи за да "минеш" нататък – или евентуално да имаш добър успех за да кандидатстваш във ВУЗ. Всеки те "стиска за гушата" за да изцеди и най-малкото назубрено изречение. Никаква свобода! В училището няма място за разсъждаване, анализиране иновативно или различно мислене! А Вие изведнъж давате поле за изява, опитвате се да съживите нещо, което всички други искат да убият. Е, в повечето случаи се възприема от учениците като отдушник, глътка въздух (на фона на всички страшни, задължаващи предмети и да искаш не можеш да мислиш, когато главата ти е пълна с всякакви неинтересни неща, които учиш само за да се отървеш!), но не и като шанс за изява на всеки, не и като свобода за проява на уникалното, индивидуалното. Задължаващите предмети са толкова много, че не оставят свободна енергия (все пак е ограничена) на тези които искат да учат, или предизвикват апатия на повечето, които вече са сигурни (пък и виждат от реалността), че и да учиш и да не учиш все тая. Българската действителност учи, че трябва да си тарикат, да умееш да мамиш или да най-малкото да търсиш винаги далаверата, изгодата и т.н.

Това продължава и в университета. Затрупан си със всякакви странични предмети (за да могат повечето преподаватели да си запазят работата трябва да учиш от всичко по много). Научаваш се единствено на търпение и упоритост (тъп и упорит, което явно те подготвя и за българския живот – да търпиш всякаква простотия), което пък доста ти помага защото абсурдите продължават и на работата. Назначават те на длъжност, за която уж си кандидатствал и после те затрупват с един куп задължения, от които и понятие си нямаш, понеже не са ти нито в специалността, нито в компетенцията. Естествено после ти търсят отговорност за това че не си свършил всичко както трябва (то няма и как) и те затрупват с още неприятна работа. И така се чувстваш системно преуморен, смазан, без желание за работа. Постоянната преумора води до отключване на други аномалии, влошаване на здравето, честа употреба на алкохол (до 100 грама било полезно), до всичко друго но не и до просперитет. Превръщаме се в роби, в безмозъчни слуги на нечии интереси, търсещи единствено печалба на каквато и да е цена, а човешкото здраве и живот дори са без значение. Щом си нает за някакви пари трябва да работиш до откат или докато ти кажат, че можеш да спреш, или забележат че си преуморен и не можеш адекватно да изпълняваш задълженията си. Това са моите наблюдения, инженер съм и смених поне 4 работи за последните 8 години. Да не говорим пък как се гледа на инженера в България: като на заплаха, като на по-умен човек, който ще ти открадне хляба, или някакъв там некадърник който нищо не знае, а само пари иска. Няма значение дали си кадърен или не, ако си кадърен пък те спъват по всякакъв начин, дали от завист, злоба или някакво сладко отмъщение (на този със средно образование например, майстора или човека с дълъг стаж) за страданията му през годините. Ти вече си враг номер 1 защото имаш потенциал, може би взимаш пари колкото него, а и повече. Така "колегата" уж ти помага, но всъщност гледа да ти прехвърли повече работа, да подрони имиджа пред другите колеги, да ги настрои срещу теб и т.н., за да ти е трудно, за да се мъчиш, за да те вижда изморен и нещастен (вероятно възмездие за неговите страдания) и накрая вероятно за да напуснеш (интересно тогава какви гъби и подмазвачи стават най-твърдите и най-много знаещите!). Това са моите наблюдения ако някой е видял нещо по-различно и позитивно в нашата родина нека да сподели! Лека вечер! Н.Д. А ето и моята реплика: Здравейте, г-н Н.Д., Благодаря Ви за коментара! Написаното от Вас за мен лично е много интересно и важно – понеже потвърждава и моите наблюдения и впечатления по тия същите явления. Явно виждаме нещата по аналогичен начин и мислим в една и съща посока. Интересно е, че по темата до този момент нямаше никакви коментари и аз вече започнах да си мисля, че не съм се изразил достатъчно ясно, че най-вероятно не съм бил разбран. Още ще пиша по тази тема, защото стигнах до нещо любопитно: масово учениците фактически се отказват от "подарената им свобода", очаквам едно голямо мнозинство да възроптае срещу нея, понеже в представите на такива хора свободата се възприема като анархия, като нищонеправене, като нещо неградивно, като нещо разрушително, като нещо непозитивно, а следователно и като нещо нежелано. Защото като има свобода няма ред, няма организация, няма дисциплина, все неща, които водят до уют, а когато има свобода, индивидът, несвикнал с нея, изпада сякаш в нещо като "безвъздушно пространство", т.е. губи обичайните си опори, губи почва под краката си, всичко става проблематично, несигурно, да, губи се тъй привичната сигурност, а това е неприятно. Тъй че аз пак очаквам постепенно назряването на бунтове срещу... свободата, давате ли си сметка какво означава пък това?! Да, абсурдно е, но у нас е по-вероятно младите да се разбунтуват срещу или против свободата, отколкото да се разбунтуват ЗА свобода, ето това според мен е ужасно! Давате ли си сметка докъде сме я докарали?! Което обаче само подчертава абсурдността на системата, в която са привикнали да съществуват младите от най-ранна възраст, още от детската градина или ясла. Ще видим как ще се развият нещата; аз продължавам да изследвам тия процеси. Правя нужното да могат повече хора да почувстват по-пълно ситуацията, в която са поставени - и да се опитат а намерят разумен и позитивен изход от нея; щото връщането към статуквото, към обичайното положение не е изход, то не решава никакъв проблем. То е капитулация. А без развито съзнание за свобода, без пристрастеност към свободата, без всекидневна борба за свобода нещата у нас няма как да се променят към добро, напротив, все повече ще се влошават. А от училището, където се формира човешкият потенциал на нацията, така или иначе започва всичко. Оттук трябва да започне и същинската промяна. Радвам се, г-н Н.Д., че разбирате така ясно ситуацията, че не сте си загубил усета и чувствителността за тия неща. Как мислите, има ли и други хора като Вас, които да са наясно с всичко това, забелязвате ли такива хора с подобна тенденция на възприятието на ситуацията?! Или само става дума за съвсем отделни и откъснато съществуващи един от друг "ненормални индивиди"? Хубава вечер!

Продължаваме работата си по практическата и непосредствена реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност неделя, 6 март 2016 г.

Дойде време за действия, днес вече е престъпление да стоим бездейни и да чакаме... чудото, което по магически начин всички ни да спаси!

Как да се променяме и то така, че и живота си да променим – и най-сетне да започнем да живеем по-достойно! понеделник, 7 март 2016 г.

Получих писмо от мой приятел, в което той ми съобщава за поредица от филмчета, свързани с образованието, които бил гледал на един... готварски канал; и понеже обсъждам същата тази тема за образованието и възпитанието на младите и с много други хора, постоянно разговарям с какви ли не хора по тази същата тема, ми се наложи да цитирам на този

човек писмо, написано от друг човек, бивш мой ученик, и то пак по същата тема за ситуацията у нас, свързана именно с "подготовката на човешкия фактор за живота", ако позволите да се изразя така; и в тия "навързани едно с друго писма" се поставиха доста важни въпроси; по тази причина именно ето сега и решавам да ги публикувам в този им вид; та ето какво ми пише този мой приятел, а по-долу можете да прочетете не само моя отговор до него, но и отговора на друг човек на мое предишно писмо, абе цяла една поредица от няколко свързани едно с друго писма се получи, а пък темата е все една и съща: как да се променим и то така, че и живота си да променим и най-сетне да започнем да живеем по-достойно: Здравей! Нищо не разбирам от образование, затова ти имам пълно доверие в твоята дейност. Сега в момента тече "24 кичън" с предаването "Училище Мечта" на Джейми Оливър. Гледал съм няколко филмчета, в къщи денонощно се въртят готварските канали "Фиеста" и " 24 кичън", и както не мога да спя, съм гледал някои по 2-3 пъти. Препоръчвам ти тази поредица на Джейми. Намери я в Интернет или пиши до редакцията. Поредицата е за разни гаменчета, отпаднали от училище, на които Джейми дава шанс. Това са такива келешчета, които аз с удоволствие бих пребил. И какви хора стават! Още като келеши им организират среща с премиера Дейвид Камерън, с когото разискват на равна нога същностни проблеми на образованието и живота; показват целия процес на събуждане на мисленето и отговорностите, как се превръщат в хора. Това, което ти се стремиш да направиш цял живот. Мисля, че ще бъде ползотворно за младите хора, а за теб ще бъде истинско предизвикателство. Поздрави! Здравей, Нищо не бях чувал за тази поредица, ето, от теб за пръв път чувам, за което ти благодаря! Опитах се да намеря нещо за нея в интернет, намерих само срещата на тия ученици с Премиера Камерън, и още едно клипче, не е много, но пак е нещо: Джейми Оливър: училище мечта и Среща на учениците с Дейвид Камерън. Ще потърся и ще се постарая да гледам още епизоди от поредицата, понеже мен ме интересува какъв подход прилагат в това "училище-мечта". Интересно е, че преди години аз писах статия, която излезе в списание ОБРАЗОВАНИЕ, в нея разказах за моята представа за "училището-мечта", т.е. сам съм използвал израза преди да чуя нещо за британската поредица. Общо взето проблемите са все същите в цял свят, т.н. традиционно образование или държавното образование не върви, не е ефективно, не е качествено, налага се същностна промяна, нови, съвременни подходи на отношение към младите, ето по тия проблеми се търсят решения по цял свят и много е постигнато в тази посока; у нас сме все още в началото, даже масово не се съзнава колко са сериозни нещата. Което е причина за същински промени в образователната сфера да мислят и да работят най-вече твърде малко хора. Ясна е посоката, в която трябва да се върви: либерализация и демократизация на системата, отхвърляне на модела на командно-директивната административна и авторитарна система, който у нас е господстващ. И аз сега експериментирам в тази посока: предлагам на учениците да практикуват свободата, "давам им свобода", интересно ми е да разбера как я възприемат и дали ще съумеят да се възползват от нея; аз смятам, че даже несъзнавано те имат един копнеж по свободата (това е заложено в "човешката природа", този "инстинкт към свобода" сам Бог ни го е дал!), но понеже свободата по същината си за тях е нещо непознато и до момента отричано, и то на дело, те общо взето изпадат в недоумение какво да правят с нея, липсват им съответните навици, поради което не успяват да се възползват от нейните шансове (благодарение на които именно могат да развият ценни качества на личността си, свободата е условието за това!). И тук възниква следният проблем: "давайки" им свобода дали вместо да им помогнем, не им пречим, щото като не умеят да се ползват от нея, те фактически нищо и не правят, те просто не умеят да се възползват. Много хора ми казват: "не е още дошло времето", "те са малки, не разбират, няма да оценят опитите ти", "налага се да прибягваме до натиск с оглед все пак нещичко да постигнат", авторитарността не е за изхвърляне на боклука поне в нашите родни български условия; "прекалено рано е да се отказваме от досегашния модел, макар и доказано неефективен, той все пак е добре познат на учениците, рисковано е да ги оставим "на произвола" и пр. Трябвало било да минат много години докато дойде времето за тия промени, които "луди глави" като мен се опитваме да правим сега. Един вид сме "прекалено подранили пилета" и пр. По този действителен проблем моята позиция е следната: напротив, не е "прекалено рано" за промени, напротив, много сме закъснели; отдавна е минало времето за същински промени. Да, свободата е нещо рисковано, но няма друг път, не е изобретен друг начин: за да разберат младите що е свобода те непрекъснато трябва да са поставени в ситуация на действителна свобода, трябва да имат пълните възможности да я практикуват, да започнат да живеят с нея; е, разбира се, има известни опасности, примерно тази, най-масовата: да се отпуснат, да не правят нищо, да чакат да стане някакво чудо, ако може с някакъв тарикатлък да "прецакаме" самия живот, да надхитрим живота и пр. Това обаче са илюзии на ония, които не разбират що е свобода, които подценяват свободата, които не я желаят; най-сериозният проблем е, че в нашите родни условия поради разпространения господстващ манталитет и мироглед свободата е нещо непознато и по тази причина нежелано, възприема се като нещо непродуктивно; наистина няма как несвободни хора да почнат да берат плодове от свободата, така не стават тия работи, свободата дава на човеците всичко, при едно-единствено условие само: стига да си го създадеш и сътвориш сам, стига всичко да е плод на твоите собствени ръце, ум, творчески порив и т.н. Та значи работите са такива: трябва да се "скача във водата" ако искаме да се научим "да плуваме", вярно, като не умеем да плуваме в т.н. пространство на свободата, все пак за да не се удавим ще ни се наложи някак да махаме с ръце и да ритаме с крака, но в един момент работите ще потръгнат; както и когато човек се учи на плуване във вода най-напред просто му се налага да скочи във водата и да почне да маха с ръце и да рита с крака, така е и тук, когато ни се налага да се учим на свобода; не може да стане иначе, да седим и само умно да разсъждаваме за свободата, със свободата просто трябва да се живее - и то от най-ранна детска възраст; щото у нас даже и най-младите, учениците още в началния курс, биват поставяни в ненормал-

на обстановка или ситуация, което води до изопачаване, до изкривяване на съзнанията им, а след това подобни съзнания много трудно се променят. Та няма да е леко, но трябва да се работи, трябва да се опитва, а неуспехите не бива да ни отчайват, няма как нещата да станат като с магическа пръчка; важното е обаче да сме уверени, че този е пътят, че вървим по верния път, че няма друг начин, че сметките да "прецакаме живота" винаги не излизат, най-много самите себе си да прецакаме, а ние в това сме много добри, за това поне спор няма! Така и така поставих пак този въпрос тази сутрин като ти пиша отговор на писмото (сам знаеш, той много ме вълнува!), ето сега се сещам за нещо, което публикувах вчера, пак по тази същата тема, не зная дали си го видял, публикувах го под ето това заглавие: Превръщаме се в роби, в безмозъчни слуги на нечии интереси, търсещи единствено печалба на каквато и да е цена; в този текст с мой бивш ученик (и сегашен читател на някои мои книжки по въпросите за това как да стана пълноценна личност) обсъждаме все тия същите проблеми. Та аз вчера му отговорих на писмото, а пък той тази нощ ми е написал ново писмо, в което още по-добре поставя нещата - така, както ги вижда. Ще си позволя тук да приведа неговото писмо, мисля, че е добре повече хора да го прочетат, а аз именно с тази цел публикувам и нашите две писма; надявам се не възразяваш (скривам обаче самоличността и на бившия ми ученик, и твоята, щото не съм ви питал дали да ви публикувам писмата). Ето какво ми пише той, с това завършвам, няма за момента какво да добавя, макар темата да си остава открита за нови и нови дискусии: Здравейте! Определено много хора осъзнават ситуацията в която са, но както казвате българинът не обича свободата, не обича да мисли, свикнал е някой друг да му дава задачи. Изроденото у душите и поведението на индивидите не идва от там, че не разбират ситуацията, а че сами правят всичко възможно тя да не се подобрява. Влагат енергията си в злобни интриги, клюки и тарикатлъци само и само да свършат колкото може по-малко работа. Аз например като постъпвах на работа бях поставен в много трудна ситуация да съм нещо като ръководител на група хора, занимаваща се с ремонти (много хора сигурно искат да са такива, е аз пък никога не съм мечтал да се занимавам с хора и техните интриги, да нареждам, да ги строявам, да им се карам, за това се искат друг тип качества, аз предпочитам да се занимавам с инженерна дейност); интересно защо много хора мислят, че като си инженер и хоп ставаш и за началник, трябвало да вкарвам ред и дисциплина, да съм бил тропал по масата (сигурно да крещя и да викам), трябвало "твърда ръка" (българинът явно наистина иска твърда ръка, явно привикнал към комунистическата дисциплина). Аз едва ли не трябваше да възпитавам възрастни хора, някои почти пред пенсия, да ги отуча от старите навици и да ги "вкарам в правия път". Сигурно си представяте как се спори със "стари кадри", които всичко си знаят. Не можех да ги накарам елементарните си задължения да свършат пък мен си ме товареха допълнително с други административни дейности и натискът беше голям. Често пъти преуморен дори съня си взех да губя бях готов да напусна пък каквото ще да става. Бях подготвил белия лист с молбата за напускане, за щастие обаче прекият ми ръководител излезе много разбран човек, винаги изслушва, разговаря спокойно, търси решение и така преразпределихме задачите и затова съм още на работа. Та доста се отклоних, но исках да кажа, че българинът гледа само него си, много влиза в положение само на думи, а на дело прави съвсем друго. Всеки гледа да оплюе другия за да изпъкне, когато си в най-труден момент на думи всички те подкрепят, но реално още повече те натоварват докато не са застрашени; тогава стават други и изпълняват всичко. Така е научен българина, ако не играе тояга защо да работи дори и работодателят да е коректен? Повечето хора не са на принципа "Отнасяй се с другите както искаш те да се държат с теб", а ако може да мине "тънко", "да прекара" някой и т.н.. Да обаче работата не иска тарикатлъци, тя просто трябва да се свърши и такива хора сами се оплитат и изобличават.

А за Вашите ученици предполагам има още надежда, за съжаление вероятно техните родители са същите онези "тарикат-бабаити", които няма на какво друго да ги научат освен на това което най-добре знаят. Но пък всеки си има глава на раменете и дано по-често я ползват.

Смятам също така, че трябва да се наблегне на качеството на средното образование, ако трябва и частни училища, но да има свободно избираеми предмети и истински специалисти, които да обучават, както и достатъчно практика (за да свържат теоретичното с практиката иначе няма смисъл само от теория). Сега всеки учи висше защото всеки бил имал желание и той да не е по-долу от другите, а не заради качеството, не че иска да научи нещо или да си развие личността. Щото работа със бакалавърска степен трудно се намирала, но пък без нея изобщо не са намира. Тези принципи трябва да отпаднат и дори от техникум завършилия да излиза достатъчно подготвен и да започва работа с конкретни тясно специализирани знания, а не с две висши и с мътното съзнание, че разбира от всичко – защото "Който е навсякъде той не е никъде". Може още много неща да се напишат, доста хора са дезертирали от проблемите или не намират сили да променят нещо, изпаднали са в отчаяние апатия или някаква лъжлива моментна сигурност, гледат само да имат някаква работа, даже не е важно да е по специалността, а колкото "да има нещо"... За мен темата остава отворена – понеже пряко засяга всички нас. До нови срещи! А ето на мен сега ми се налага да отговоря и на това писмо, ето и моя отговор: Здравейте, Благодаря Ви за писмото и за мнението! Чета го в ранната утрин и понеже първо си проверих писмата, отговаряйки на друг един човек (с него също обсъждаме все същата тема за необходимостта от промяна в образованието!), ми се видя напълно допустимо да му цитирам в отговора си Вашето писмо, а пък след това осъзнах, че ние тримата тия неща да си ги обсъждаме насаме не е нужно чак толкова, а по-голям смисъл има повече хора да разберат как ние виждаме нещата; по тази причина си позволих да публикуваме всичките писма, и вашите, е моите отговори до вас двамата (разбира се, понеже не съм ви искал съгласието за публикация, не ви слагам имената, запазвам инкогнитото ви, но са важни мислите, а не това кой точно човек ги е изказал). Най-вероятно тази публикация (понеже е част от моята постоянна поредица в блога за проблемите в образованието) ще влезе в поредния сборник от публикации по темата, аз в последните години така пиша книгите си, пред очите на всички в блога, разказвам какво се случва в ежедневието ми като учител, с какви неща се сблъсквам в реалния живот, описвам също така и реакциите на хората, с които общувам, често и дори постоянно цитирам и те какво мислят по всички въпроси, така именно се получават съвсем близки до живота и проблемите текстове-изследвания, някой ден може да са интересни за хората, затова ги и събирам и правя от тях книги. Много неща публикувам също така и в списанията, които издавам, знаете, издавам две списания, ИДЕИ и HUMANUS (второто е тъкмо списание за съвременно образование и за формирането на личността на младите). А по същество на писмото Ви какво да кажа? Така е, напълно сте прав, точно такъв е манталитетът, който е поголовно разпространен у нас. И е интересното, че младите също копират този манталитет, той се възпроизвежда у тях - нищо че те би следвало да са "поколението на свободата", нали не са живели в условията на комунизъм, нали днес уж "имаме свобода", имаме, имаме, ала за какво ни е като повечето просто не знаят какво да правят с нея – и по тази причина не се ползват от нея! И това "имаме свобода" се превръща в противоположното: де факто нямаме свобода – щото масово се отказваме сами от нея, сиреч не си ползваме правата, не държим на достойнството си, сами се поставяме в най-унизителни ситуации и при това повечето имат толкова закърняла чувствителност, че изобщо не усещат униженията, напротив, поради изкривеното си съзнание се перчат, че били, видите ли, "пичове" и "бабаити", които могат да прецакат не само живота си, но дори и самите себе си! И точно това става: самопрецакваме се, губим, пропиляваме всички шансове, които имаме, опропастяваме златни възможности да заживеем нормално, богато, достойно, човечно. Израждаме се, озлобяваме се, изяждаме се, да, ръфаме се взаимно и постоянно, правим си мръсни номерца, завиждаме си, правим всичко, за да почерним живота на ония, които искат нещо да постигнат, нещо да променят, които имат самочувствието на свободни и достойни хора и личности. То да си личност означава точно това: да съзнаваш своята индивидуалност, своя суверенитет, автономията на волята си, т.е. свободата си, за всичко сам да решаваш, да не проявяваш малодушие, да се опитваш да победиш слабостта си, да работиш най-целеустремено за да разгърнеш таланта си, да дадеш израз на потенциала си. Това е вкратце най-важното, което прави свободният, достойно живеещият човек, в моето разбиране свобода и достойнство съвпадат, те са двете страни на една и съща монета. Темата наистина е огромно и няма как тук да я изчерпим с някое и друго писъмце. Нека да си стои открита. Аз винаги съм готов да я обсъждаме, винаги когато имате желание и време да обсъждаме тия въпроси, пишете ми, за мен, знаете това, е най-приятно да разговарям с мислещи хора и личности. Прочее, сега се сещам: ако имате време и възможност ето нещо, което ще се проведе тия дни, ползвам се от случая да поканя и Вас: Продължаваме работата си по практическата и непосредствена реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност Убеден съм, че ще Ви е интересно да участвате в такава една дискусия в училището, в което сте учил. Разбира се, важно е да имате възможност да присъствате. Моята идея е колкото се може повече хора, включително бивши възпитаници на училището, ангажирани граждани, родители, бивши учители и пр. да се включат – защото добре зная, че нещата няма как да потръгнат ако всички масово гледат отстрани сеир и чакат да се стигне до логичната развръзка, а именно "лудите глави", дето се опитват нещичко да променят, да си счупят именно главите (нали така обикновено става у нас, няма защо да се заблуждаваме, че не става така!?). Разбира се, Вие не сте към тази категория "зяпачи", самият факт, че обсъждаме с Вас тия въпроси показва, че не сте безразличен, че не сте като тях. Но за всеки случай Ви каня. Ако имате възможност, заповядайте! (Замислям се сега дали специално за родители и за граждани да не обявя една среща в извънработно време или пък в почивен ден, та искащите да участват да могат да дойдат, това ще го обмисля и ще видя какво може да се направи.) Всичко добро, хубав ден Ви желая!

И на теб, читателю на този текст, желая същото! Бъди жив и здрав! Приятна работна седмица ти желая също! До скоро и до нови срещи!

Информация за ония, които искат да си набавят книжките на списанията ИДЕИ и HUMANUS, а също така и някоя от моите книги сряда, 9 март 2016 г. В Пловдив всяка моя книга може да се купи единствено в книжарницата, която е срещу входа на централната сграда на Техническия университет в Пловдив, става дума за сградата, която се намира на улицата зад централната (стара) сграда на Пловдивския университет. Тази малка книжарничка е в блока, който е срещу входа на Техническия университет; вижда се като застанете пред неговия вход и гледате насреща. (Сложил съм червена стрелка на снимката където горедолу се намира въпросната книжарничка). Там също така могат да се намерят и всички броеве на издаваните от мен философски списания, именно списанията ИДЕИ и HUMANUS.

Истинските неща в този живот се правят от истински, от автентично съществуващи човешки същества, инак казано, от свободни человеци сряда, 9 март 2016 г. Държа да уведомя всички, които се интересуват (все още) от темата за започналата епохална декомунизация и реална демократизация на нашата многострадална образователна система, че вчера на сбирката на Дискусионния Клуб, обявата за която публикувам отново, дойде... 1 (словом: един) ученик от 12-ти клас! Да, само един ученик се заинтересува от темата, а от учителите от темата се заинтересуваха 0 (словом: нула!) човека! В интерес на истината съм длъжен да кажа, че неколцина колеги ме срещнаха един по един в коридора и оглеждайки се ми заявиха, че въпреки голямото си желание не могат да дойдат на сбирката по "разбираеми" причини! Излишно е да споменавам, че нито един от ръководството на училището също така не дойде на срещата, тук причините пък са още по-разбираеми и ясни. Между другото държа да отбележа, че това ръководство на училището не благоволи да дойде на представянето на книга, на която то самото е един от главните герои! Това също съм длъжен да го отбележа за историята, убеден съм, че този факт ще е много интересен на бъдещите историци на нашето толкова болно преходно време. С единствения ученик, който дойде на събитието, си поговорихме по темата, показах му представяната книга, разговаряйки около създалата се тъй интересна ситуация стигнахме до заключението, че случващото в нашето училище е изключително показателно и многозначително, то илюстрира реалната, истинската ситуация в българското образование изобщо. Предишният министър на образованието и науката Т.Танев като встъпи на поста си, заяви (аз тогава приветствах това негово изявление като напълно справедливо и честно!), че правенето на реформа в нашите училища наподобява правенето на реформа в... гробищата – т.е. няма подкрепа отвътре. Аз обаче, наблюдавайки случващото се напоследък у нас имам чувството, че мъртъвците в гробищата има по-голям шанс да подкрепят една гробищна реформа - отколкото дейците на българското образование и училище да подкрепят една истинска реформа и промяна в образованието и в училищата ни. Това е положението. Няма обаче да се боите, положението, дами и господа съдебни заседатели, е направо отчайващо и катастрофално! Оркестърът нека да свири реквием. (Тази дума реквием означава според речника ето какво: 1. В католицизма – траурна заупокойна служба. 2. В музиката – траурно произведение, изпълнявано от хор и солисти с инструментален съпровод. 3. В литературата – лирическа творба, посветена на смъртта и проникната от елегични настроения.) Абе какво толкова ще се правим на засукани и на ентелегентни бе, реквиеми некакви щял да ми свири оркестърът, я нека оркестърът да засвири един кръшен кючек бе!!! А така, бравос! Какво ще правя в тази така създала се многозначителна ситуация тепърва ще решавам. Имам доста идеи по този повод. Едно е сигурното: аз няма да се обезсърча и да сложа ръце, да стана бездеен, да се примиря. Тая просто няма как да стане. А какво по-точно ще реша да направя в тази наистина сюблимна ситуация ще стане известно съвсем скоро, тия дни. А може би още и днес. Факт е, че в нашата училищна общност постоянните ми провокации и призиви за тъй неприятния, очевидно, на някои хора демократичен дебат не просто са игнорирани, те са направо бойкотирани по най-безцеремонен начин, което, както и да го погледне човек, е скандално, но също така е и крайно показателно, е много изразително, то много говори и (по)казва; нещо повече, то говори и казва значително повече неща отколкото, примерно, тия самите хора биха казали ако бяха надмогнали нежеланието си да говорят; и това е така защото, знайно е, много хора като си отворят устата да говорят, казват предимно лъжи, неверни, неискрени неща, казват неща за "баламосване" на противника, за приспиване на "врага". Между другото очевидно дадени хора мен примерно продължават да ме възприемат за нещо като "народен враг", което именно е и моето обяснение за тяхното паническо нежелание да участват в дебат с "толкова лош човек", нали така? Абе този феномен на нашето време наистина е така богат на смисъл, че повече от това не може да бъде! Преизобилно богат на мсилът е този психологически и нравствен феномен, спор за това няма! Ето как мълчанието, бягството от дебата, от дискусиите, отказът да се говори (както навремето комунистите са мълчали на разпит, така именно мълчат някои другарки и другари в наше време – упорито стиснали усти!) и прочие, всичките тези неща по парадоксален начин се оказват много по-красноречиви отколкото ако тези хора бяха проговорили, ако се бяха включили в дебата.

А какво именно ще сторя днес засега ще го запазя в тайна. Замислил съм някои великолепни неща, за които обаче няма как да ви кажа предварително, преди да са се случили, но щом се случат, непременно ще ви информирам за тях. Не мога, за жалост, нищо да издавам тук. И то сега, в този решаващ момент. Демократичен дебат, разбира се, ще има в това наше училище, но аз предпочитам той да се зароди по един съвсем естествен начин. Без намеса на каквито и да било административни органи, без използване на някакви властови или медийни лостове, да речем, да се изразим така. Или лостове за натиск или за външно въздействие върху процесите. Нещо има ценност в този живот ако стане само спонтанно, непринудено, сиреч, иначе казано, свободно. Това е аксиома за онези, които разбират нещата. Всичко, което става принудено, чрез "съзнателно организиране" и "регулиране", чрез натиск, чрез намеса на властите, по заповед, въз основа на указание или на намек от страна на висшестоящите и пр. автоматично губи смисъла и ценността си; ценни при нас, човеците, по тази причина и на това основание са единствено свободните неща, нещата, които сме направили напълно доброволно, самостоятелно, сами сме стигнали до убеждението, че сме длъжни да ги предприемем или направим. А у нас, както е известно, общо взето такива съвсем спонтанни, истински свободни, импулсивни, сиреч истински неща или акции много рядко се случват, което говори много лошо; то е свидетелство, че у нас по принцип свободните, разбиращите свободата, обичащите свободата, живеещите свободно, държащите се по достоен начин човеци сме твърде малко. Което е и главната фатална причина нещата у нас да са в това окайващо състояние или положение. А пък ония неща, които се правят под външен натиск, които са организирани по една казионна линия и прочие на същото това основание са толкова по-фалшиви, те затова само имитират, не са истински, те са чисто и просто едно нашенско менте. Истинските неща в този живот се правят от истински, от автентично съществуващи човешки същества, инак казано, от свободни человеци; това е също аксиома, но где ги, моля ви се, у нас тези "свободни человеци"? У нас за сметка на това обаче е пълно с недостойно живеещи несвободни хора, именно с разните му там зомбита, калпазани, страхливци, малодушници, треперковци, подлизурковци пред началствата, на които пагубното статукво е тъй изгодно... да продължавам ли натам с "обидните квалификации"? Има още много думи, които са крайно подходящи за охарактеризиране на този толкова унизителен национален феномен или темперамент, манталитет, стереотип или както иначе искате го наречете.

Пиша този текст на компютър в училищната библиотека, имам пауза в часовете, та гледам да си уплътня времето. Сутринта го започнах у нас, в къщи, ала не ми стигна времето, затова го дописвам тук. Още много имам да пиша, ала започна да ми писва писането, пък тук има четящ книга ученик, а тракането от моя страна по клавишите на клавиатурата найвероятно му пречи да чете. Показа ми книгата този ученик, захванал се е да чете хубава и трудна книга, затова преставам да издавам шум, спирам да пиша, да тракам на клавиатурата. Този ученик, който чете тази хубава книга, е оня същият един-единствен ученик (от 12-ти клас), който вчера дойде на сбирката в Дискусионния клуб. Ето че двамата стоим тук напълно самотни и в библиотеката. В която е пълна пустуш. Е, понякога идват и други ученици, не е истина, че не идват. Но четящите книги ученици общо взето са крайно малко. Защо не четат книги нашите ученици, имам предвид учениците в България, защо образователната система даже и на това не може да ги научи, напротив, младите хора у нас масово са отвратени от четенето особено на книги, ето това е интересен проблем, който си заслужава да бъде обсъден специално. Като не четат книги даже в училище, като нямат възможност спокойно да се зачетат, като учениците са се отвратили от четенето на това, което учителите всеки ден ги натискат да четат, а именно прословутите министерски учебници, учениците с този свой пълен бойкот на четенето всъщност бойкотират абсурдната и по противочовешки начин устроена административно-командна или социалистическа система на държавното задължително образование. Това, дето се казва, е и "лебедовата песен" на тази същата система, това е и нейният реквием. Спирам дотук. До нови срещи! Желая ви хубав ден и приятни размисли!

Една малка, ала полезна инициатива четвъртък, 10 март 2016 г.

Тази сутрин написах и днес ще внеса в деловодството на училището, в което работя (ПГЕЕ-Пловдив) следния документ: До Директора на ПГЕЕ-Пловдив ДОКЛАД от Ангел Грънчаров, учител по философия и гражданско образование Госпожо Директор, Във връзка с инициативата, която напоследък се опитвам да задвижа в нашето училище, а именно т.н. "Проект за непосредствена и практическа РЕАЛНА ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ на отношенията в нашата училищна общност" Ви уведомявам, че имам желанието (и готовността) да предложа на класните ръководители следния списък от теми, по които, при желание от съответните класове, съм готов да изнеса пред учениците кратка беседа, а след това заедно с тях да проведем обсъждане (по съвременна методика на провеждане) по следните теми: 1.) Възможно ли е в училище да сме свободни? 2.) Кога учим с удоволствие, как ученето може да стане най-приятно занимание и преживяване? 3.) Кои са нещата в училищния живот, които сме длъжни непременно да променим? (За съвременните начини на "преподаване", за общуване на учители и ученици) 4.) Може ли нашето училище да си определи патрон по един съвсем демократичен начин: съгласни ли сте патрон на гимназията да стане, примерно, Стив Джобс? 5.) Какво представлява демократичното училище, може ли и отношенията между учители и ученици да бъдат поставени на една чисто демократична основа? Смятам, че тия теми са една добра основа за започване на дебати в училищната ни общност по най-горещите проблеми на училищния живот. Смятам, че е непростимо да отбягваме тия дебати. Напротив, най-нормалното нещо в съвременни условия е всеки един въпрос да бъде дебатиран до момента на откриване на най-разумното решение. Аз предлагам тия теми, готов съм да участвам в обсъжданията в онези класове, които съвместно с класния си ръководител пожелаят да ме поканят за обсъждането. Ще се радвам по административен ред да уведомите класните ръководители на всички класове за тази моя инициатива. Смятам, че учениците непременно трябва да бъдат известени за такава една възможност, тяхното мнение по въпроса трябва да бъде решаващо. Според свободното ми от занятия време смятам че може да се уреди участието ми в обсъжданията в онези класове, които пожелаят да обсъждат съответната тема. 10 март 2016 г. Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Учителите в България са обучавани за нуждите на една система, която отдавна не съществува четвъртък, 10 март 2016 г.

Из: Накъде Кунева ще поведе образованието, Автор: Люба Йорданова ... Огромна пречка пред адекватното образование е и недостигът на мотивирани учители. Средната възраст на преподавателите е над 50 години и се увеличава всяка година. Прогнозите отдавна са повече от притеснителни – след помалко от десет години ще имаме значителен проблем с това кой да влезе в класните стаи. Това вече се усеща при природните науки и чуждите езици, особено в по-малките населени места. Освен заради нестимулиращото заплащане младите професионалисти се отказват от учителската професия и заради липсата на подкрепа в класната стая. Те рядко има към кого да се обърнат в трудни казуси от ежедневната си практика, не са мотивирани да разчупват преподаването си и не виждат ефектите от усилията си. И нито базовата им квалификация, нито голяма част от допълнителните обучения по време на работа им помагат да отговорят на нуждите на съвременните ученици. "Учителите в България са обучавани за нуждите на една система, която отдавна не съществува", припомня Нели Колева. Не помага и ужасната бюрократизация на училището, която изтиква на заден план творчеството за сметка на чиновничеството. И въпреки огромния брой документи, които учителите всеки ден попълват, няма никакви обективни данни за състоянието на учениците. Нито пък ясна визия какво искаме от образованието, което пък пречи на определянето на дългосрочни цели и измерването доколко се постигат. Красноречив пример са матурите, чиято скала за оценяване се обявява след полагането им и това прави невъзможно сравнението между постиженията на учениците през годините.

Да оцелееш означава да се бориш, а за да се бориш трябва да се поизцапаш петък, 11 март 2016 г.

Във времената на повсеместна лъжа да казваш истината – това е екстремизъм. Абсолютно бялото и абсолютно черното изглеждат като някакъв дефект на зрението. Когато всички приемат една лъжа, насаждана от партия, ако във всички документи се пее една и съща песен, тогава тази лъжа се намества в историята и се превръща в истина.

Да оцелееш означава да се бориш, а за да се бориш трябва да се поизцапаш. ДЖОРЖ ОРУЕЛ И ето още няколко негови цитата, подбрани от мен: Във всяко общество обикновените хора трябва да живеят, съпротивлявайки се на съществуващия ред на нещата. Властта не е средство. Тя е цел. Целта на репресията е репресия. Целта на мъчението е мъчение. Целта на властта е власт. Масите никога не въстават сами по себе си и никога не въстават защото са угнетени. Още повече че те не осъзнават че са угнетени докато не им се даде възможност за сравнение. Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото. Свобода е свободата да кажеш, че две и две прави четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало. Ако спазваш малките правила, можеш да нарушаваш големите. Нуждаете се от образ на бъдещето? Представете си ботуш, стъпкващ човешко лице – това е вечно. Към какви възгледи се придържат масите и към какви не – няма значение. На тях може да им се предостави интелектуална свобода, защото те нямат интелект. Най-хубавите книги ти казват това, което ти самият вече знаеш. Има ситуации, в които «неправилните» възгледи са по-искрени от «правилните». В нашето общество тези, които са по-добре осведомени за случващото се, най-малко могат да видят света такъв, какъвто е. Общо взето, колкото повече разбиране има, толкова по-силни са илюзиите. Колкото едно нещо изглежда по-умно, по-лишено от смисъл е то. Нямаш нищо свое освен няколко кубически сантиметра в черепа. Хората могат да са щастливи само ако не поставят щастието като цел на живота си.

Малко носталгично за моя университет – и за града, в който минаха няколко незабравими години от моята младост петък, 11 март 2016 г.

Преди няколко месеца встъпих в Асоциацията на завършилите Санкт-Петербургския държавен университет, бях приет в нея, сканирах си дипломата, изпратих я, изобщо съвсем официално влязох в тази организация. След това бях поканен да участвам на Общото събрание на членовете на Асоциацията, проведено на 13 февруари в Санкт Петербург. Дадох заявка за участие, регистрирах се и се опитах да намеря по някакъв начин нужните ми за пътуването и престоя там

средства, разбира се, решението на такава една финансова задача за мен се оказа непостижимо; по тази причина, за жалост, не отидох на въпросната среща. Сега обаче по имейла получих съобщение, че на сайта на организацията са публикувани материали, които разказват как всичко е протекло, ето, по този начин мога един вид индиректно да участвам във форума. Ето, разгледайте и вие: НОВОСТИ АССОЦИАЦИИ ВЫПУСКНИКОВ, ВЫПУСК – ОБЩЕЕ СОБРАНИЕ ЧЛЕНОВ АССОЦИАЦИИ 13 ФЕВРАЛЯ

Ето и представянето на срещата по главния канал на телевизията в Санкт Петербург: Выпускники Университета впервые встретились в формате "Реюниона" Разбира се, за мен градът и университетът, в който минаха няколко най-интензивни за моето личностно и духовно раждане (предпочитам тази дума пред думата "изграждане") за мен имат една много вълнуваща сантиментална стойност; 33 години минаха от завършването ми, от напускането на Петербург (с диплома в джоба) през далечната 1983 година (бил съм тогава на 24 години само, аз завърших пълния курс на този университет предсрочно, само за три години!) и оттогава никога не съм имал възможността да се върна в Петербург, не съм пътувал дотам, въпреки огромното ми желание, разбира се. И си имам една мечта: докато съм жив все пак поне за няколко дни да мога да се разходя из улиците на града, в който минаха три години от моята младост, да посетя сградите на университета, да видя какво се е променило, защото аз помня Петербург какъвто е бил в едни съвсем други, различни от сегашното, времена.

Ще видим дали някога ще ми се сбъдне това желание! Само Бог знае дали това някога ще стане. Но с Божията помощ, знайно е, човек всичко може да постигне... ДОБАВКА: А на сайта на Асоциацията и на страницата й във Фейсбук написах ето какво съобщение за да обясня някак своето неучастие, т.е. ситуацията, в която се намирам: Завидую тем, кто участвовал на встрече в феврале! Я из Болгарии, из города Пловдива, хотел участвовать, вступил в Ассоциацию, но к сожалению не смог приехать в Санкт Петербурге вопреки своего желания по глупой причине (финансовой, средств не смог найти, дело в том, что я простой преподаватель по философии). Да, и такое есть в жизни. Но будем надеятся, что в следующий раз приеду и поучаствую в собрании, в встрече. Ведь 33 лет прошло с тех пор как я за-

кончил Санкт Петербургский университет и за все это время никогда не был в городе на Неве, а это стыдно! А так много хотелось снова приехать в город, в котором прошли несколько так интензивных лет моей молодости...

Впрочем преди всичко друго сме хора, а всичко останало е в добавка... петък, 11 март 2016 г. По повод на публикацията ми със заглавие Малко носталгично за моя университет – и за града, в който минаха няколко незабравими години от моята младост на страницата на Асоциацията на завършилите Санкт-Петербургския университет по повод на моя проблем, че съм искал да отида на общото събрание на випускниците, но не съм могъл да реша досадния финансов проблем администраторът на групата ми отвърна ето какво: Ассоциация выпускников СПбГУ каза: Ангел, надеемся, в следующий раз сложится. Във връзка с което аз пък предложих нещо, което ми хрумна в този момент: :-) Да, будем надеятся, что в следующий раз сложится. В этой связи я позадумался и вот какая мне идея пришла в голову: нельзя ли члены Ассоциации помогать друг друга для решения этой проблемы? Дело в том, чтобы приехать в другом городе самая большая проблема это где ночевать, вот, ее можно решить так: скажем, петербургский член Ассоциации приезжает ко мне в гости в Пловдиве, он будет ночевать в моем доме бесплатно, будет моим гостем, скажем, неделю, две, а потом пригласить меня в Петербурге и я буду ночевать в его доме, вот и самую трудную проблему вместе решаем! Ведь не все члены Ассоциации являются оригархами, я как сказал простой преподаватель философии и никогда не смогу накопить деньги чтобы заплатить ночевание в петербургской гостинице; а вот как я предложил, тогда легче будет. Нельзя ли в рамках Ассоциации сделать что-то чтобы люди смогли связыватся друг с другом чтобы решать эту бытовую проблему? Иначе в личном качестве тоже можно, но прошло много лет с тех пор как я закончил С.-П.Университет, у меня уже нет контактов, было, но мы потеряли друг друга, связи сорвались. Прошу извинения что так много писал, по это по моему важно в чисто человеческом плане. Мы между впрочем все таки прежде всего люди, а остальное вдобавок. :-)

Ний залагаме на принципа, че в този живот нещата трябва да стават по естествен, непринуден и честен начин – и по тази причина ни възприемат като съвсем ненормални събота, 12 март 2016 г.

Продължавам диалога си с различни хора, които изразяват съчувствие и съпричастност към борбата, която водя в образователната сфера, борба за едно коренно различно и ново образование и отношение към младите хора; ето сега какво писмо ми е написал един мой бивш ученик, когото поканих в предишното писмо да дойде, ако може, на сбирка в Дискусионния клуб, вижте как той ми отговаря и понеже поставя някои интересни въпроси, които могат да вълнуват и други хора, публикувам тук, в блога, както неговото писмо, така и моя отговор: Здравейте, Много благодаря за поканата, но наистина е в работно време и дори да успея да се освободя за малко от работа няма да съм спокоен и да се чувствам комфортно. Със сигурност ще се получи страхотен диалог понеже Вие имате много добро логическо разсъждение и предполагам и много идеи за практическо реализиране на промяната, на структурата на образованието. Освен това смятам, че освен философ сте и доста добър психолог (нали психологията е част от философи-

ята, поправете ме ако греша?) и затова се получават интересни дискусии, те винаги са практически насочени, основани на някои основни принципи (жизненоважни) и вечни закони. Тях често пъти съвременния човек като се смята за много умен и напреднал, си позволява да ги нарушава и така се получава хаоса и бъркотията каквато е в момента. Аз иначе нямам голямо самочувствие да говоря пред аудитория, но ако има подходящи условия в една нормална дискусия може да се получи добър диалог. Благодаря отново за поканата, може някой друг път да участвам в една такава дискусия! Виждам че водите и "Център за развитие на личността". Има ли там доста интерес от хора? Да си подобрят мисленето, да мислят позитивно, да не виждат само негативното в реално случващото се. Аз преди четях предимно техническа литература, последните години дори рядко да не кажа изобщо (дали от умора, проблеми в работата, проблеми в семейството), но напоследък се опитвам с по някоя книга да се обогатявам. Попаднах на една доста интересна, не знам дали сте я чували тя май се и препокрива с някои от вашите разсъждения. Казва се "Подсъзнанието може всичко", та накратко тя учи, че човешките възможности са наистина много големи, човек има огромна енергия, но трябва да концентрира мисълта си и да мисли в правилната посока, да си подреди нещата, мечтите в главата, да си ги представи и тогава лесно може да ги изпълни. Както казвате да развие потенциала си, а не сам да го потиска, да преодолее комплексите си и страховете си защото никой не е идеален, всеки нещо не харесва у себе си нещо го спира нещо му пречи да повярва в себе си. Смятам, че личната психология е в основата на развитието на обществото, човек трябва непрекъснато да преодолява собствените си страхове за да върви напред. Спирам за сега, много теми могат да се засегнат нещата (темите) са доста взаимно свързани, не са елементарни (както много хора "всичко си знаят" и дори не търпят спор или дискусия, интересно как такива са най-категорични, найсигурни...). Лека вечер и до нови срещи! Здравейте, уважаеми г-н Д., Благодаря Ви за хубавото писмо, много се извинявам, че едва сега успявам да намеря време да Ви отговоря, през цялата седмица тази работа, а именно да отговоря на писмата, които са се натрупали в пощата ми, я отлагах за почивните дни, понеже имам много други работи и задължения. Но на мен ми е много приятно да общувам с Вас, тъй че Ви моля да не разбирате това като намек, че писането на писма за мен е неприятно задължение; напротив, според моето разбиране всеки човек е интересен и заслужава да бъде уважаван, още повече че толкова малко у нас са човеците, които пък се интересуват от истински важните въпроси (очевидно у нас преобладават хората, които не умеят да правят основателна разлика между важно и маловажно). А сега ето отговарям на въпросите, които повдига писмото Ви. Разбирам Ви, че в такова време не е подходящо и удобно да дойдете в Клуба, не само за Вас, но и за много други хора, които ми пишат, че биха желали да участват в дискусията, ала не могат да дойдат по това време. Може би тази е причината, а може би не е и точно тази главната причина, но ето, факт е, че на сбирката в Дискусионния клуб дойде... 1 човек (ако не броим мен самия), дойде един ученик от 12-ти клас само (аз вече писах по този въпрос ето тук: Истинските неща в този живот се правят от истински, от автентично съществуващи човешки същества, инак казано, от свободни человеци, може да се види там моето обяснение на толкова интересната ситуация). Този факт обаче мен изобщо не ме обезсърчава, напротив, просто ми показва, че има огромно поле за работа - за да почне ситуацията да се обръща, понеже сега-засега гибелното течение на нещата очевидно увлича повечето хора, които не намират сили да противодействат на господстващия стереотип. На моменти по тази причина си мисля, че у нас сякаш наистина е пълно именно с... роби, пък дори и това да са само роби на собствените си ограничени и повърхностни представи за нещата, да не говорим пък за роби на разпространените масови предразсъдъци, страхове, инертности, догми, илюзии и т.н., пълно е с роби на собствената си неспособност да мислят, да опитват да разбират, роби на собственото си безразличие и безхаберие към истински важните неща в живота ни. Пълно е с роби на собствената си безличност, а защо е толкова голямо и потискащо мнозинството на безличните хора у нас, защо у нас са толкова малко личностите, които заслужават това име, е огромна отделна тема, който открай време ме вълнува, по която много съм мислил, разговарял и писал. А робът, както е известно, е не друго, а несвободният човек, човекът, за когото свободата е нещо нежелано и непознато; не може да си личност в истинския смисъл и да не си свободен, тия неща просто няма как да се случат; аз несвободните хора предпочитам да ги наричам "комуноиди", в степента, в която са безлични и безчовечни, хората в същата степен са и "напреднали" по пътя на въпросната комуноидност. Та инак казано, у нас е пълно с човешки дегенерати, с комуноиди, думата комуноид напълно замества думата роб. Е, ето че проблемът на българите не е хипотетичното "турско робство", а онова същинско нашенско и дори бих си позволил да кажа чисто българско съвременно робство, сиреч комунодността, която терзае и трови душите и съществуването на нашия масов сънародник. Темата е огромна, заслужава много да се говори и да се обсъжда, но ето, тезата ми е такава: безличността и несвободността (като две страни на една и съща монета), т.е. казано с една дума комунодиността, са най-голямото проклятие на съвременния българин, това е също така и страшната болест, от която той трябва да се лекува. Такава, прочее, е моята диагноза за страшното заболяване, от което страда народностният ни организъм, човешкият организъм на нацията ни. А въпросната несвободност-комуноидност е израз на страшно обезличаване-обезчовечаване, което ако не бъде някак спряно, България ще отиде непременно по дяволите. Е, според силите си се мъча с нещичко да противодействам, да работя по посока на преодоляването на наистина тежката ситуация, и то не от вчера, от години това е смисъла на съществуването на моя Център за развитие на личността; защото аз съм осъзнал тия неща не сега и не от вчера, а от много години, може да се каже още от младини съм ги осъзнал, когато съм бил на Вашите години, осъзнал съм ги от времето преди 1989 г. Между другото преди 1989 г., по време още на самия автентичен комунизъм бях създал дискусионен клуб в Пловдивския университет, където тогава работех като асистент по философия; и оня клуб тогава пълнеше огромни зали, какво

Ви говори това?! Сега идва в Клуба в ПГЕЕ-Пловдив само един (1) човек, тогава идваха толкова много, че залите не можеха да ги поберат – коя ли е причината? Нима сега положението, оказва се, е още по-тежко? Защо сега положението, оказва се, е още по-тежко? Как е възможно деградацията на личностното начало и отношение у нас да продължава все повече и повече? Ами ясно защо: защото във всичките тия години на тази деградация с нищо не е противодействано, положението година с година все повече се влошава. И изглежда сме стигнали до дъното, а, казват, и това не ни стига, ами вече копаем и него, та да стигнем още по-надолу! Някои хора обаче са съвсем спокойни, и това са също така и хора, чиято задача е да работят на полето на личностното израстване на човешкия потенциал на нацията, имам предвид учители, възпитатели, образователни мениджъри, директори, инспектори от образователното ведомство и прочие. Тия хора, изглежда, са си съвсем спокойни, нали така излиза? Давате ли си сметка колко страшен извод може да се направи от тази констатация? Е, аз се опитвам и на такива хора да помагам според силите си, а пък те, кой знае защо, на това основание не само че ме мразят, но и ме смятат за свой "враг"; това пък за какво ли говори?! Тъжна работа: мъчиш се да помогнеш някому, а той по тази причина те мрази! Ето обаче аз не се спирам, не мирясвам, наистина по тази причина изглежда вбесявам доста хора: вижте примерно това: Една малка, ала полезна инициатива. Сещам се за нещо в тази връзка, ще Ви го кажа, така и така се сетих за него, макар че на пръв поглед се отклонявам от въпроса Ви за това какво е положението около дейността на моя Център за развитие на личността; ще разберете обаче, че не е така, нещата са много свързани. Та ето един пример само, който е доста показателен. Вчера следобед трябваше да бъда на един инструктаж по повод на матурите, който се провеждаше от инспектор от РИО-Пловдив. Хора като мен, които не са били миналата година квестори (или охранители) на матури, трябвало да бъдат обучени, е, отидох. Интересно беше, че залата беше пълна предимно с млади хора, като Вас, но учители, млади възпитатели, повечето бяха под 30 години! И слушаха с интерес инструктажа на инспектора, който се представи като много опитен в правенето на такива "мероприятия". От незапомнени времена се бил занимавал с правенето на инструктажи. И беше очевидно много добър в инструктирането. Накратко, той даваше поредици от заповеди (инструкции, команди, заплахи и пр.) за това какво по-точно трябва да прави квесторът преди и по време на самата матура (страховитият "държавен изпит"!). Понеже всичко това, което той казваше, на мен ми е до болка познато, аз почти не слушах неговите тъй "лирични" (да не кажа скучни) на моменти обяснения, а се занимавах с нещо значително по интересно за мен: разглеждах израженията на лицата на младите хора, някои от които вероятно за първа година са учители, други за втора и пр. Това, което той им казваше, им изглеждаше вероятно "много сложно", най-внимателно слушаха, а по-примерните дори си водеха записки! Той постоянно повтаряше, че всяко тяхно нарушение или "своеволие" по време на изпита ще бъде регистрирано и непременно наказано, при това безпощадно! Особено много се хвалеше многознаещият инспектор за това, че всичко по време на изпита се записвало с видеокамери, а пък мониторите щели били да бъдат наблюдавани внимателно от други дежурни, специално обучени и упълномощени за тази цел! "Биг брадърът" щял да бъде на висота, "нема лабаво", нема мърдане! И младите учителки и учители (имаше в залата и три-четири младежа, момчета, дето са решили да се отдадат на учителстването!), изтръпнали от представяния им с думи кошмар, слушаха най-внимателно инструктажа! Инспекторът мило им обясни, че още много пъти ще бъдат инструктирани, т.е. няма опасност да не знаят нещо, даже и в деня на изпита директорите на училища пак щели били да ги инструктират според очакваните най-нови инструкции на самото Министерство, които за момента не били готови. Даже самият инспектор прояви неочаквана волност и остроумие и каза, че в сегашните инструкции, подготвени в съответните министерски наредби, било имало твърде много "алогичности", но се очаквало Министерството, понеже било предупредено от будни стражи на порядъка като него самия, да направи в близкото бъдеще перфектни инструкции, които просто ще ти бъде кеф да спазваш! Един вид квесторите трябва да станат нещо като добре смазани машинки за безпогрешно провеждане на държавни изпити! Пълна идилия, нали така?! Горките млади хора, млади учители и възпитатели! А най-интересното е, че те бяха така стресирани, че изглежда изобщо не усещаха лудостта (абсурда) на случващото се! Мислех в един момент да взема думата и да предизвикам едно шоу на възскучното заседание. Ала се отказах. А в залата се носеше едно нескривано бюрократично унижение на всички нас, дето ни инструктираха: ами излиза, че сме толкова тъпи, че сами не можем да осъзнаем какви са простичките изисквания за да премине изпитът нормално! Найважното е, разбира се, е не бъде допуснат някой "зрелостник" да вземе да препише, нали така?! Амче до вчера тия млади хора, сега учители или възпитатели, са били в положението сами да са нещо като образцови преписвачи по какви ли не изпити, нали така?! Кой по-добре разбира какви са модните тенденции в преписването, инспекторът или тия млади хора, сега вече учители, които до вчера сами са били ненадминати майстори-преписвачи?! Усещате ли комичния момент?! Но той продължаваше да ги инструктира най-подробно. "Очевидно ни смята за пълни малоумници, възприема ни за прекалено тъпи, нали така излиза?" – прошепнах на седящия до мен колега (на възраст като моята). Той разбиращо се усмихна. Все пак човек сам може да се сети за повечето неща, които той ни издаваше под формата на премъдри директиви, нали така?! Ако не ни мисли за толкова тъпи, тогава подходът му щеше да е съвсем друг. Да, ама системата се крепи на пълното пренебрежение към способността на хората да мислят самостоятелно, да разбират нещата сами. И ето, налага се на такива малоумници да им бъдат давани инструкции, заповеди и команди за всичко! Дори и за това какво да направят когато на някой "му се приходи до... тоалетна" (в министерската наредба пишело, че никой квестор не трябвало да напуска залата по време на изпита, по този повод не се сдържах да подхвърля "Амче кофи и гърнета за нашите естествени нужди по изпитните зали защо не са предвидени и раздадени?!")! Стоящите наблизо млади хора, вече учители, ме погледнаха с неприязън: какъв е тоя идиот дето си позволява да се шегува с толкова важни неща?! То наистина едва ли има нещо по-важно нещо ако по време на държавен изпит те хване стомашно разстройство, пък дори и да си квестор това е крайно неприятна работа! Казвам Ви, много се позамислих дали да не взема все пак думата и да кажа една кратка реч в съвсем друг стил. Примерно да попитам в тази своя реч на какво основание държавният чиновник-инспектор си позволява да ни смята за

толкова тъпи, при положение, че ние все пак сме човешки същества, имащи интелект, т.е. със съвсем леко разсъждение можем сами да открием рационалното решение по ония простички казуси, свързани с провеждането на един изпит. Искаше ми се да изразя човешкия си протест против такова едно екстравагантно обидно отношение, което обаче, за жалост, комай никой в залата, освен мен, "извратения", не усещаше като обидно! Защото ако някой друг беше усетил обидността на такова едно административно пренебрежение към нашите умствени способности, то несъмнено този човек би изразил протеста си? Или всички усещат унижението, но никой просто не смее публично да каже нещичко по този повод? Да, вероятно е така, всички усещат унижението, ала си мълчат, така ли? И защо ли толкова ги е страх? Защо никой от тия млади хора не предложи друг, значително по-съвременен начин на провеждане на това обучение – щото това "инструктиране" или външно "спущане" на предварително подготвен алгоритъм от заповеди-инструкции за това какво трябва да се прави при всяка една простичка ситуация не само че крайно много обременява съзнанието, но и изразява, казах, нескривано подценяване и обидна оценка на нивото на нашите собствени умствени сили. Това, че инструкторът-всезнайко от РИО използваше мултимедия и че си беше подготвил "презентация" не правеше анахроничния му инструктаж кой знае колко "модерен", напротив, от инструктажа му вееше неприкрит сталински дух! Но кой ли да ти осъзнае тия "дреболии" и да намери кураж да протестира, тия неща явно вълнуват предимно "извратеняка" Грънчаров, който винаги се е обаждал на подобни "мероприятия", предизвиквайки запомнящи се скандали?! Щото аз лично съм открил, че няма никакъв начин човек да се разбере с един така добре обучен администратор от образователното ведомство, не, природата още не е изобретила такъв начин човек да се разбере с подобен бюрократ-всезнайко. И май няма надежда да открие такъв начин дори и всесилната природа. И аз, воден от такива мисли, реших този път да си замълча. И след това се питах на улицата: Ангеле, ти си замълча този път, не каза нищичко, това значи ли, че нещата стават хептен отчайващи – щом дори и ти започна да мълчиш? Ето този въпрос ме измъчваше по времето когато се прибирах пеша в къщи, щото предпочетох да се поразходя – за да си разведря малко главата от многословния инструктаж. В един момент много съжалих, че съм си замълчал: щото ако не си бях замълчал, ето, тия млади хора щяха поне да знаят, че има и алтернатива на нерадостното статукво, т.е. че учителят може да не е прост изпълнител на разни инструкции на началствата, а по начало е личност, е мислещо и отговорно същество, способно само да взема решения по най-сложните ситуации на живота, които му сервира животът. Аз не им казах тия неща, а като не им ги казах аз, дали някой някога изобщо ще им ги каже? А ако им ги бях казал, с това може би щях много да им помогна, ето, щяха вече да знаят, че има и друг, по-достоен вариант за отношение към нещата, който е разпространен дори, представяте ли си, и в средите на тъй привикналото към какви ли не унижения учителско съсловие! Ето това ако знаеха вече, тези млади хора, млади учители, щяха вече да знаят една безценна истина, а сега, като си замълчах аз, тази истина най-вероятно никой друг няма да им я каже скоро, а сами може би ще я открият след много време: време, което можеше да им бъде спестено ако аз се бях изказал. А аз малодушно си замълчах. Предпочетох да си замълча и сподавих като тях протеста си, който зрееше в душата ми. Постъпих като презрян страхливец дори и аз, дето съм известен с това, че не мога да мълча когато някой си позволява да постъпва несправедливо или грозно. Снощи дори трудно заспах от угризения на съвестта – заради това, че вчера си позволих да се държа така малодушно в онази зала на Строителния техникум, където се състоя въпросния инструктаж. А сега да си дойда на въпроса, който ми зададохте: за това каква и ситуацията около моя Център за развитие на личността. Ще ви кажа пределно честно всичко, макар че темата е голяма. Но ще бъда кратък. Щото написах безобразно дълго писмо. Ще Ви хване страх и погнуса като видите какво огромно писмо съм Ви написал. И аз се чудя как се получи чак толкова голямо писмо! У нас нещото, което най-малко се цени, е онова, което всъщност е най-безценно: личността. Ний, българите, сме прочути с това, че правим всичко тъкмо наопаки на правилното. Не ценим истински ценното, а ценим предимно глупостите и простотиите. И дреболиите. Та у нас личността не се цени изобщо, по тази причина един Център за развитие на личността не може да има кой знае колко бурна дейност. От 1992 г. съществува Центърът ми, много работи върша, много неща направих, никой обаче за нищо не ме е оценил, през цялото това време имам чувството, че съм луд човек, който прави пълни идиотщини, примерно си позволява да прави неща, които са изцяло абсурдни: да речем, да се опитва да продава кожуси на жителите на екваториална Африка; или да продава лед (или хладилници) на ескимосите! Аз обаче съм убеден, че ако бях търговец на кожуси, живеещ сред някое племе от екваториална Африка, положително повече кожуси щях да съм продал – отколкото, да речем, съм продал на своите сънародници мои книги за раждането и развитието на личността, на пълноценно живеещата личност. Една от моите най-добри книги по тия теми простоя на борсата в София 9 години и за тия 9 години в цяла България бяха продадени само 9 книги! Правете си сметката колко ефективна е дейността ми на това поприще, именно развитието на личността у нас. Още един факт: никой от колегите ми, дето ме познават, и при това занимаващи се със същата тази дейност, т.е. са философи или възпитатели, учители на младежта, не е благоволил да прояви интерес към някоя от моите книги! Аз съм убеден, че ако живеех не сред хора, а сред... крави (говеда), примерно, ако живеех сред някакви животни, за тия години усърдни мои занимания и инициативи някоя от кравите, говедото или животните около мен щеше непременно да се поинтересува от това, което правя, но, уви, от човеците, които ме заобикалят, никой не се е заинтересувал, а пък тия, на които аз най-нахално съм им подарил моя книга, нито един не е благоволил да каже как е възприел написаното в нея, не, мълчат като темерути! Тия неща все нещо показват. А иначе обикновени хора са се интересували от дейността ми, включително са идвали на консултации при мен, поръчвали са си и от книгите ми, помагали са, примерно, на издаваните от мен списания, но това са обаче много малко хора, изключително малко са тия, които у нас са загрижени за своята личност или за своето душевно или духовно развитие. Това също много говори и показва. Да не говорим за това, че завистта е толкова голяма у нас, че много колеги, откакто знаят, че съм написал и издал доста книги, от този момент даже не ме и поздравяват на улицата като се срещнем, правят се че не ме познават. Така стоят нещата у нас, така аз съм ги усетил, дано възприятията ми да са криви, дано грешката да е в мен. Но не вярвам да е така.

Центърът ми има няколко сътрудници от София и от други градове на страната и понякога се събираме да обсъждаме нещата, най-често обаче си разговаряме по двама, щото трудно се събираме повече хора. Това е в общи линии. За жалост много от сътрудниците на Центъра загубиха интерес към него след като, примерно, постигнаха целта си, а именно, да им излезе статия в списание ИДЕИ, примерно. А иначе в бизнеса, свързан с личностното развитие у нас има много пробивни хора, които агресивно се налагат на пазара, те обаче имат интерес предимно към смученето на пари от разни фондове, фондации и най-вече от държавния бюджет, като начинът е тук да си намериш прословутите "свои хора" или "връзки". Излишно е да казвам, че моят Център не е получил подкрепа отникъде, не че и ние сме търсили такава де, ний залагаме на принципа, че нещата трябва да стават в този живот по естествен, непринуден и честен начин. Ний, инак казано, сме идеалисти, живеем в един по-друг свят, не щем да станем като другите, по тази причина сме нещо като бели врани, общо взето сериозните, оправните и практичните хора у нас на това основание ни мислят за луди или за прокажени, а също така и за опасни, за вредни хора. Излишно е да казвам, то се подразбира, но у нас, в България, материализмът и използвачеството, тарикатлъците и прочие са развити в най-висша степен, правете си сметка какво означава това за идиоти като мен, щом ние си позволяваме да се гнусим от такова едно поведение. По тази причина сме и лузъри, нехранимайковци, аутсайдери, пропаднали и прочие, каквато искате дума си изберете. Отвсякъде сме гонени, разбира се. И сме достойни за презрение, естествено. Спирам дотук. Извинявам се, че Ви написах толкова дълго и при това съвсем идиотско писмо! Хубав ден Ви желая! Прощавайте, че писмото ми май внушава неприятни чувства. Но не си мислете, че съм се отчаял. Няма такова нещо. Напротив, продължавам да се боря и да работя. Знам какво искам и накъде трябва да вървя. Работя неуморно, според силите си. И ще правя това докато шавам... С поздрав: Ангел Грънчаров

Учениците в България са с най-ниски постижения по четене, математика и природни науки в Европейския съюз събота, 12 март 2016 г.

Българските ученици са с най-ниски постижения в ЕС Учениците в България са с най-ниски постижения по четене, математика и природни науки сред всички държави членки на Европейския съюз. Освен това процентът на заетост на наскоро дипломиралите се е 52.6%, а за ЕС възлиза на 70.8%. Това са част от изводите от мониторинговия доклад на Европейската комисия в сектора "Образование", който ще бъде представен на международното изложение "Образование без граници", което се провежда в Националния дворец на културата от 11 до 13 март. Около 40% от 15-годишните ученици в България са функционално неграмотни, защото не са в състояние да разбират и анализират това, което са прочели. Също така около 44% от учениците са функционално неграмотни по математика, показват резултатите от програмата за международно оценяване на учениците PISA.

А вие как сте с демократизацията, вие нима вече сте се демократизирали изцяло, безвъзвратно и окончателно? неделя, 13 март 2016 г.

Предстояща изява, свързана с работата ни по проекта за непосредствена и практическа реална демократизация за отношенията в нашата училищна общност. А във вашата училищна общност как вървят работите в тази посока? Или при вас всичко си е съвсем перфектно? Нямате никакви проблеми, тъй ли? И не ви остава нищо друго освен тихо да си стоите, да си вземате заплатите и да си чакате мирно пенсията? (Този последният въпрос е към учителите и най-вече към директорите на училища, както очевидно се подразбира...) Значи вашето училище обитава страната УТОПИЯ? Или страната АБСУРДИСТАН? Кажете нещо де, защо мълчите?

Докато държавата продължава да командва образованието, образование у нас няма да има! неделя, 13 март 2016 г.

А образование ще имаме едва когато тия, които наистина разбират що е образование, получат пълна свобода, възловите думи в това изречение са именно "наистина" и "пълна свобода". Нямам никакви различия със Св. Наков относно образованието, включително и по тезата му, че истинското учене е правене, истински се учи когато учещият непосредствено прави това, което учи. Изгледайте това предаване, много неща ще научите; ето още едно видио, в което говори същият човек:

Моля за прошка всички, които с нещо съм ги обидил, простете, ако обичате! неделя, 13 март 2016 г.

Моля за прошка всички, които с нещо съм ги обидил! Простете, ако обичате! А тези, които са обиждали мен, нека да им е простено – пък дори и да не им хрумва през акъла да поискат прошка от мен в този ден.

Доказа се практически, че младите хора у нас не знаят що е свобода, не разбират свободата, не я ценят, не я желаят, свободата за тях е нещо непознато и непреживяно понеделник, 14 март 2016 г. Имам малко свободно време и решавам да пиша по проблемите, които мен лично ме вълнуват най-много: това са свързаните с образованието и възпитанието на младите хора у нас проблеми. И с потребността да се отпочнат тъй дълго отлаганите промени в образователната сфера. А най-вече за това как тия промени могат да станат, кой трябва да ги инициира, да ги осъществи, да ги направи. Безброй пъти съм изтъквал, че чакането някой отгоре да измисли някаква пределно премъдра революционно-реформаторска доктрина, на основата на която да ни даде подробна инструкция какво именно трябва да променим, е едно изцяло неоснователно и глупаво очакване, така промените няма как да станат. Друг е начинът, реалистичният подход. Ние самите трябва да правим тия промени. От нас зависи всичко. Под "ние" разбирам най-напред заетите в тази сфера на живота, обслужващите я, именно учениците, учителите, родителите, гражданите, т.е. всички ние, които непосредствено би следвало да сме заинтересовани от същинската промяна, а тази истинска и същинска промяна неминуемо ще доведе до повдигане на качеството на образованието на младите, ще даде благотворно отражение и върху

тяхното личностно израстване. Затова в наше време е непростимо да стоим пасивни и да чакаме височайши инструкции как, видите ли, да се променяме.

Мен лично напоследък, във връзка с моите сякаш съвсем обречени опити за иновации и промени (знаете в последно време работя по един проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност) най-много ме вълнува следният въпрос: кой е най-ефективният начин за "насаждане" на кълновете на свободата в съзнанията на младите, ако така мога да се изразя. Знайно е, системата (образователната) е така устроена, че изисква изпълнение на какви ли не инструкции, тя не допуска свобода, свободата в този тип система е забранена, възприема се като произвол, като своеволие; е, аз ва такава една система се мъча да направя така, че в съзнанията на младите, на моите ученици все пак да покълне известно съзнание за свобода, те да имат възможност непрекъснато да чувстват свободата си, да имат възможността да се ползват от нея, да я практикуват, с оглед на това да се привържат към нея, да почнат да държат на нея, да не се отказват от нея, да не допускат да бъдат унижавани и пр. Е, в тази връзка, примерно, си позволих "да дам" на младите една тъй естествена и саморазбираща се свобода, а именно, всеки сам да решава кога да се изяви, кога да се изкаже, кога да бъде "изпитан", да си изкара оценка и пр. (обикновено учениците ги изпитват "не по желание", е, аз пък реших да им дам възможността сами да решават, сами да разполагат с тази толкова минимална свобода). Трябва да уточня, че става дума за "дарувана свобода", учениците не са ми я искали така свобода, по причина на което правя заключението, че те вероятно не знаят какво да правят с нея, не умеят да се ползват от нея, тя за тях е напрълно възможно да е нещо непонятно, непреживяно, неизвестно. Е, ето, вече трети месец тези ученици имат възможност да практикуват в часовете по философия тази толкова минимална свобода; и знаете ли какво се получи? Нима не се досещате? Или пък се досещате? Имате някакви предположения, така ли? Ето какво всъщност се случи. Случи се нещо съвсем очаквано и предвидимо, но аз лично не очаквах, че се е стигнало чак дотам. Оказа се, че огромната част от учениците седмици наред нищичко не правеха, не се възползваха от свободата си, не се изказваха, общо взето си мълчаха, разбира се, съвсем не се подготвяха (не че иначе се подготвят кой знае колко де, но сега пък хептен се отпуснаха!), т.е. това, че учителят сам се отказа от това чудесно репресивно средство, каквото е изпитването "по нежелание" и писането на двойки, вместо да повлияе благотворно на учениците, породи една пълна деморализация, отпускане, бездейност, безотговорност. Измина един времеви период от около 7-8 часа (философия се учи по 1 час седмично), напълно достатъчно време, в което всички спокойно да се изявят; е, от тази възможност в клас се възползваха един, двама, трима, четирима, петима човека най-много, останалите стояха и... чакаха – неизвестно какво. Аз бях от самото начало предупредил, че ония, които си останат неизявени, които през цялото време са предпочели да мълчат, на такива ще се наложи да пиша "автоматична двойка" когато времето за изявяване изтече; просто учениците трябва да имат възможността да се изявяват спокойно, да не мислят толкова за оценките, по тази причина им обявих, че всеки час ония, които допринасят за обсъждането на проблемите по темата, ще могат да получават "точки", тази точкова система води дотам, че когато човек събере 10 точки за съответния период (за 1 час може да получиш най-много 3 точки), получава 6-ца, оня който събере 7 точки – петица и пр.; който събере 3 т. – получава тройка. Но ето, нито точковата система, нито самата свобода, нищо не доведе до очакваната благотворна промяна, която вече да е резултат на свободен избор. Общо взето се доказа практически, че младите хора у нас не знаят що е свобода, не разбират свободата, не я ценят, не я желаят, тя за тях е нещо непознато и непреживяно. С малки изключения в повечето класове огромната маса от ученици се провалиха; ето, преди малко в един клас се наложи да пиша огромно количество "автоматични двойки" на всички ония ученици, които седмици наред си стояха бездейни, неинициативни, вяли, безотговорни. Сега ми е интересна, не крия, реакцията им по повод на този резул-

тат. Интересува ме дали ще осъзнаят своята отговорност, дали смело ще поемат отговорността или, по нашенския добре познат обичай, ще се опитат да шикалкавят, да прехвърлят вината на някой друг, примерно на... учителя и пр. Има обаче на този фон и обнадеждаващи явления, за които ще пиша отделно и подробно тия дни. Примерно в някои класове се появи чудесна изследователска атмосфера, оказа се, че учениците масово си падат по обсъжданията, дискусиите, изследването на проблемите, търсенето на истината в час, т.е. допадат им съвременните начини на провеждане на часовете (които и на мен самия, прочее, много ми допадат и харесват, аз също съм техен горещ привърженик!). Някои класове направо всеки час ме молят: дайте господине пак да правим дискусия или игра, или състезание, или изследване, не ни е интересно да учим по тия теми и уроци, не обичаме да четем по учебника, предпочитаме сами да търсим истината! Това е обнадеждаващ знак, че се налага коренна промяна в утвърдилия се скучен и банален начин на преподаванеизпитване, който е толкова ретрограден и анахроничен, че повече от това не може да бъде. Да, обаче МОН налага едни учебни програми, които не дават голяма възможност за един такъв начин на провеждане на часовете; даже изобщо не допуска такъв един начин. Много теми няма как да бъдат обсъждани "интерактивно", както е модерно да се казва и пише, за това просто е необходимо много повече време, а учителите не смеят да нарушават строгите изисквания на програмите. Учителят е поставен в следната глупава ситуация: на учениците си ли да е полезен или да внимава да си няма проблеми с началството, с директорите и с инспекторите. Повечето се пазят да си нямат главоболия с началствата. За интереса на учениците комай рядко се мисли. Дано не съм прав. Но имам такова наблюдение, възприятие и усещане. Спирам дотук, защото ми се налага да влизам в час след няколко минути. Пиша това от училищната библиотека, имах свободен час. Хубав ден ви желая! Ще продължа съвсем скоро по зачената тема. Живот и здраве да е само!

Главната причина за лошата дисциплина, за фалшивия ред и за анархията в нашите училища понеделник, 14 март 2016 г.

Когато на детето в училище от ранна възраст постоянно повтарят "Слушай! Длъжен си да внимаваш! Не се разсейвай! Не мърдай! Не приказвай! Слушай внимателно! Няма да повтарям! и пр." то при такъв един външен подход неизбежно привиква към това, че някой друг постоянно бди за неговото поведение, от което пък си прави логичния извод, че то самото няма нужда да се старае да съблюдава самодисциплина или самоконтрол на собственото си поведение; в резултат постигаме точно обратното на това, което желаем, т.е. вместо дисциплината да се поправя тя се разваля все повече и повече, редът се влошава непрекъснато – и изход от този омагьосан кръг няма. Обратният подход, когато оставим детето само да преценява и да контролира свободно собственото си държание и поведение, тогава то в един момент осъзнава, че не някой друг, а единствено то самото изцяло отговаря за поведението си, което именно и води дотам, че нещата неизбежно си отиват на точното място, работите започват да се поправят; редът, основан на самодисциплината или на самоконтрола в една група е един естествен ред, а организацията, основана на принудата, на натиска и на насилието отвън, на външното "внасяне" на ред, е нещо противоестествено и съвсем неефективно като начин на организация на отношенията в общностите. Това са прости неща, които обаче у нас съвсем не се съзнават. И ние продължаваме - като учители, като родители и като възпитатели – да правим точно обратното на онова, което трябва, на онова, което е разумно или естествено. Дължим се, иначе казано, като ненормални – пък се чудим защо след това всичко в страната ни е съвсем ненормално. Ние самите предизвикваме въпросната ненормалност – и към това противоестествено и нечовешко поведение и отношение привикваме от съвсем ранна възраст. То става част от нашата същност – от социалното ни естество да сме несвободни и безотговорни хора.

Истинската трагедия на човека е духовната пустота, духовната пустош, в която пребивават душите на повечето от хората сряда, 16 март 2016 г.

Прочети го всеки път когато си отчаян… Ако можехме да видим живота си отстрани, щяхме да осъзнаем какви щастливци сме! Въпреки всички проблеми, въпреки всички несгоди! Aко имаш храна в хладилника си, дрехи на гърба си, покрив над главата си и място, където да спиш, значи си побогат от 75% от населението на света. Ако имаш пари в банката и портфейла си, значи си сред 8-те % обезпечени хора по света. Ако тази сутрин си се събудил здрав, значи си по-благословен от 1 милион души, които няма да преживеят тази седмица. Ако не си преживявал ужасите на войната, затворите, мъченията, глада, значи си по-щастлив от 500 милиона души, които в момента агонизират в страдания.

Ако можеш да влезеш в храм, без да се страхуваш от наказание, значи си по-щастлив от 3 милиарда души по света. Ако четеш това съобщение, значи си по-голям късметлия от 2-та милиарда души по света, които не могат да четат. КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Така е, трябва да ценим това, което имаме – и да не ламтим за онова, без което прекрасно може да се живее. За това велико благодеяние – че сме живи и здрави, че сме се събудили тази сутрин и че Бог ни е дал и този ден! – сещаме ли се да благодарим на Бога всеки ден? Тъй че ако ценим това, което имаме и особено истински важното, което сме щастливци че ни е дадено, то тогава човек може да бъде доволен от живота си. Но такава една настройка не бива да води до задоволство, което да ни дезактивира: човекът въпреки всичко е длъжен да живее в безпокойство – и да работи да постига повече и повече, а също и по-доброто. Но трябва да умеем да различаваме истински важното от онова, без което наистина може да се живее. Примерно човек може да живее без много пари, може да живее и със съвсем скромни пари. Но човек не може да живее пълноценно ако не прави нужното да разгърне своя личностен и духовен потенциал. Ако не го прави, тогава дегенерира.

И започва да съществува по нечовешки начин, по начин, който е присъщ на животното. А ето това е истинската трагедия на човека: духовната пустота, духовната пустош, в която пребивават душите на повечето от хората. Примерно хората, които не четат добри, стойностни (или изобщо никакви) книги. Духовната пустош поразява душите – и заради нея такива хора оскотяват. И са способни на какви ли не поразии. Съсипват не само своя живот, но и живота на околните... темата е огромна, затова спирам дотук.

Стана великолепно шоу, учениците се забавляваха се чудесно, часът мина неусетно! сряда, 16 март 2016 г.

Тази сутрин почти нямам време да пиша в своя дневник – където описвам разни случки от житието-битието ми на учител по философия в едно пловдивско училище; а аз съм учител, който се опитва да прави нещо по-различно и то по посока на промяната в училищния живот, в отношенията в училище. Не ща да си бъда учител, който да е подвластен на сложилите се стереотипи за учене и училище, напротив, опитвам се да разклатя и да разбия тези стереотипи. С една дума казано, стремя се да бъда адекватен на нуждите на време учител, т.е. да бъда един наистина съвременен учител. Леле, как си се похвалих сам, страшна работа, пак ще скочат присмехулниците да ма заядат! Но нищо де, нима е толкова лошо човек да признае, че се опитва да бъде съвременен и адекватен? Откъде-накъде това да е "самохвалство"?! А вие защо не станете такива "самохвалковци", какво и на вас пречи да станете такива именно учители?! Или вече сте такива? Ами кажете какво правите вие де, да обменим мисли и идеи, казвайте, хайде, слушам ви. Та времето ми е съвсем ограничено тази сутрин, щото го употребих за писане по други не по-малко важни теми (виж написаното тази сутрин в блога ми), като капак на всичко имам часове по-рано и след 10-15 минути трябва да ставам от компютъра, по тази причина ще бъда пределно кратък. Ето нещичко, което е интересно (виж:Децата в Русия се намират под постоянен натиск, а в Европа ученето е като весела, приятна, интересна игра!), попаднах неслучайно на него, защото ми изпрати линка за него моят приятел от Украйна професор Константин Райда. Той знае за моите борби за ново образование у нас, съчувства ми, подкрепя ме. Интересното е, че вчера в училище направих нещо тъкмо по посоката, за която говори дъщерята на Песков, която учи в Европа, излиза, че аз наистина съм започнал да се държа като европейски учител, което е голям комплимент (да си се похваля пак сам, щом е истина не е грозно!). Само с няколко думи ще кажа за една щура идея, която ми хрумна вчера и то съвсем спонтанно. В един клас вчера се оказа, че нямаше нито един подготвен по темата, която трябваше да обсъждаме. И аз поставих проблема за това какво в начина на провеждане на часовете трябва да променим та работите да потръгнат. Дадох думата на учениците, те мълчат. Не знаят какво да предложат. Или знаят, но не смеят да го кажат, знам ли защо мълчат? Подпитвам, те мълчат. Питам ги: искате ли тогава да възстановим традиционния подход (преподаване-изпитване, учениците които не са подготвени и са изловени от учителя, получават двойки!), те дружно отговарят, че не искат връщане назад! Добре, казвам им, че подкрепям това тяхно желание, но ето че стигнахме до провал, дадената им, подарената им свобода сами да решават кога да се изявяват в часовете, доведе до плачевен резултат, няма никой желаещ! Проблемът трябва да се реши. Те ми казват, че трябвало да им давам индивидуални задачи; аз контрирам: а какво ви пречи вие сами да решавате и да си раздавате такива индивидуални задачи, защо аз трябва да се меся във вашите работи?! Те пак се замислиха и казват, че не могат да решат този проблем. Какво да правим, как да излезем от затруднението? – питам аз настойчиво. Мълчат. Казвам им: очевидно, вие не щете даруваната ви свобода, не знаете що да правите с нея, може би дори сте на път да я намразите вече! Искате ли тогава, щом демокрацията ви е неприятна и безполезна, да се върнем към... диктатурата? Към тиранията? Те се споглеждат и казват: не. Един пита какво означава диктатура в училище, аз им казвам: ами това, което си го знаете, учителят само заповядва, вие само изпълнявате, който не изпълнява, бива наказан, пишат му двойки и т.н., свободата е ненужна, е излишен лукс. Не щели това. И в този момент аз се сетих нещо им го разказах: за това как Солон измислил демократични закони за Атина, ала понеже атиняните не знаели какво да правят със свободата си, се наложило да бъде въведена тирания, при която чрез принуда те били заставени да привикнат към благата на свободата, като привикнали, тогава тиранията станала

излишна и отпаднала, пък Атина вече процъфтяла в истински демократични условия. Един ученик каза: Пиночет ли ни е нужен? (Което ме изненада че знае толкова много история!) И тогава именно ми хрумна да им предложа да почнем да играем в час... тиранията, ама като на театър! И всеки да се старае да играе правдиво ролята си. Уж на театър, но двойките ще си бъдат съвсем истински - за ония, които не знаят и не изпълняват задачите. Решихме в един момент не аз да бъда тиранинът, дето издава заповеди, а на някой ученик да възложим тази роля. Учениците, видимо доволни, започнаха да предлагат кандидати, а в един момент, заливайки се от смях, предложиха едно момче, което видимо беше най-неспособно да бъде тиранин, да изпълнява тази роля. То обаче се съгласи, веселието в класа стана всеобщо. И ето, учениците чудесно се забавляваха когато играта вече започна: диктаторът почна да разпределя задачите за другия път, кой какво да подготви, да докладва и пр. Стана великолепно шоу, нямам време сега да ви разказвам! Забавляваха се чудесно, часът мина неусетно! Другият път ще видим какво ще се получи. Разбира се, още не са влезли в ролите си, но ще опитаме да видим дали ще успеят да го постигнат. Интересен казус, не мислите ли? Чао и до скоро засега! Хубав ден ви желая! Закъснявам вече за работа! Скачам да бързам за автобуса! Анонимен каза: Грънчаров нищо смислено не прави в часовете си и продължава да нарушава безобразно всички нормативи, документи, правилници, ДОИ, закони и каквото още се сетите. Време е административното ръководство на училището ни да започне нова процедура за уволнението му. Това повече не може да се търпи. Сплотеният колектив на нашето училище решително се разграничава от неговите клеветнически твърдения по нашето училище които развалят имиджа ни. Той няма място в нашия колектив!!!!!!!!!!!!!!!!!

В час по философия на правото днес сряда, 16 март 2016 г.

Приятно гледане, приятни размисли!

Действително свободният човек просто прави онова, към което самият живот го е призовал, той не чака нито разрешение, нито нареждане, нито извинение четвъртък, 17 март 2016 г.

Тази сутрин решавам да напиша един кратък доклад до ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-ПЛОВДИВ с копие до ръководството на РИО-Пловдив; поради това, че тема на този доклад е въпрос, имащ голяма обществена и гражданска значимост, решавам да го публикувам и тук, в блога си, с оглед да могат да го прочетат повече хора: До ПЕДАГОГИЧЕСКИЯ СЪВЕТ на ПГЕЕ-ПЛОВДИВ – чрез г-жа Ст. Анастасова, Директор на ПГЕЕ-Пловдив КОПИЕ: До г-жа Иванка Киркова, Началник на РИО-ПЛОВДИВ ДОКЛАД от Ангел Ив. Грънчаров, учител по философия и гражданско образование Уважаеми дами и господа, колеги, Живеем в интересно време, което ни поставя в ситуация, изпълнена с вдъхновяващи предизвикателства; ако искаме да сме адаптивни към бързо променящия се живот, към реалностите на съвременния и така динамичен живот, трябва да се променяме, трябва с готовност и с ясно съзнание да се разделяме с догмите и стереотипите на миналото. Оказа се – това днес всички разбират – че повече по старому не може да се живее, че тъй удобното на пръв поглед статукво в образователната сфера е направо гибелно. Изисква се коренна промяна в системата на българското образование, която не може да бъде направена по заповед или по инструкция отгоре, ние самите, дето съществуваме и работим "в низините", сме тези, които сме призвани да извършим промените. От известно време се опитвам да представя на вашето внимание (чрез Дискусионния клуб) една своя инициатива, която нарекох Проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, но по (не)ясни за мен подбуди наблюдавам, че въпросната инициатива бива посрещана с някакво крайно загадъчно и интригуващо масово безразличие. Позволявам си да настоявам за едно нещо: да бъда изслушан, да мога да представя на вашето внимание идеята си. Ще се радвам ако на тази основа се породи един тъй потребен ни дебат, в който да се опитаме да намерим приемливо споразумение по всички ония най-остри и горещи проблеми, които от години тлеят и чакат своето разумно решение. Всъщност дебатът вече започна, но се провежда на неподходящо място и време: ние непрекъснато така или иначе разговаряме на четири очи в коридорите, понякога разговаряме за тия всичките проблеми и с учениците си в класната стая, много често и в учителската стая спорим за това или онова в междучасията, дебатираме разни въпроси, а пък в същото време други наши колеги почват невротично да крещят че не искат да слушат подобни дебати, щото, видите ли, трябвало да си почиват! Налице е невероятно голяма потребност да разговаряме, да дискутираме, да дебатираме, с общи усилия да търсим истината по нелеките проблеми, да се опитваме да постигаме разумните решения. Да се мълчи в такава обстановка, когато всички искат да говорят и има какво да кажат, е престъпление. Пък и не е демократично, нали така - а ние все пак нали сме демократи?! А и нали искаме с право да се наричаме демократично общество?! С други думи казано: дошло е времето да се демократизираме истински, а същността на демокрацията е свободният дебат по чакащите своето решение проблеми. Глупаво е да чакаме премъдрата министерска бюрокрация да измисли чудодейни решения на всички въпроси, които да ни ги поднесе под формата на превъзходни душеспасителни инструкции и заповеди. Мина времето, в което така протичаше животът в нашите училища. Дойде едно съвършено различно време. Ние, гражданите, ние, учителите, родителите, учениците сме тези, които трябва да се възползваме най-сетне от правата си – и да завоюваме така несправедливо отнетата ни свобода.

Предлагам едно-единствено нещо: предлагам дебати по всички чакащи отдавна своето решение тежки въпроси. В тези дебати трябва да участват всички, а най-вече младите, нашите възпитаници. И техните родители също. Но ние, учителите, би следвало да сме движещата сила на този едва сега започващ демократичен процес; такава е нашата исконна мисия и функция. Няма как да избягаме и да се скрием от отговорността си. След седмица предстои родителска среща, на която ние би следвало да излезем със съответните предложения пред родителите и пред учениците. И трябва да направим нужното за да ги предизвикаме да се включат в дебата. Но преди това ние самите следва да дебатираме целенасочено какво именно е потребно да им предложим. Продължавам да настоявам за такъв един дебат, нищо че той, видите ли, не е "предвиден в плана"; заради верността си на догмата за планиране на учебния и обществен живот като общество вече положително знаем, че стигнахме до пълна разруха. Някои неща не могат да бъдат планирани. Ако искаме да бъдем адекватни на живота трябва да бъдем най-вече свободни - а също така и гъвкави спрямо неговите непрекъснати предизвикателства. В противен случай самият живот ще ни изхвърли на брега като абсолютно непотребни, сякаш сме парчета изсъхнало дърво. Предлагам също така в нашето училище да обсъдим възможността да се включим в проекта ”Иновативни училища”, т.е. да започнем работа по изработване на един такъв идеен проект, който след това да подложим на сериозно и всестранно осмисляне в започналия вече демократичен дебат. ПГЕЕ-Пловдив заслужава в настоящата ситуация да стане едно от водещите иновативни училища в страната, лидер в сферата на професионалното образование. Да чакаме инструкции отгоре за това как следва да се променяме е умряла работа. Ние всичко трябва да изобретим, сътворим, открием и направим. Друг начин за смислени промени няма. Всичко друго е само имитация на промени. По този начин образователната система на България агонизира вече повече от 30 години. Имам и други предложения, които ще споделя с вас в процеса на дискутирането. Преди седмица предложих в рамките на Дискусионния клуб да представя своята последна книга със заглавие "Реформа на НЕобразованието" (с подзаглавие "Проект за незабавна промяна на гибелното статукво"), имаше обява и специална покана за всички. Не дойде никой от "колектива". Това е много колегиално и любезно, искрено благодаря! (Разбира се, никого персонално не виня за това, че не дойде на представянето, напротив, наистина ви благодаря: с неидването си показахте и то по най-убедителен начин колко спешна потребност от животоспасителна промяна на отношенията в нашата училищна общност е налице!) И тъй, уважаеми дами и господа учители и възпитатели на младежта: нека, моля ви се, да се държим все пак на потребното ниво! Такъв, за щастие, е вдъхновяващият смисъл на нашата "професия"! Уважаема госпожо Директор, искам и към Вас лично да кажа нещо критично, вярвам че ще се постараете да ме разберете най-накрая с цялото си сърце и душа: аз, моля ви се, съвсем не съм някакъв "зъл народен враг" нито на училището, нито на българското образование, нито на учениците, нито на съвъкупното човечество! Моля Ви, крайно време е да престанете да слушате повече съветничките, подтикнали Ви да направите в близкото минало доста гафчета, някои от които не са извиними! Всички ние, уважаема госпожо Директор, в това наше така вдъхновяващо време, се налага да се променяме; ако заложим на "сигурното", рискуваме да станем неадекватни, непотребни и вредни за прогреса. Когато някой ни посочва някоя грешка, такъв човек не ни е враг, а враг ни е оня, който усърдно ни хвали, че сме безгрешни – и така ни подтиква да продължим да затъваме в греха! Апропо, безгрешни и вечно праведни хора на тази земя няма, всички сме грешни, дори, представете си, грешни са дори и тези, които са на власт, които са някакво началство, които са управляващи. Между другото властта е само огромна отговорност, нищо повече от това. Тя никому не дава никакви привилегии. Спирам дотук. Темата, която повдигнах, е безкрайна. "Останалото" ще си го кажем в процеса на дебата. Аз лично за себе си отдавна съм решил: демокрацията у нас, в България, не работи, е блокирала, е опорочена – и причина за това сме ние, гражданите! Да, виновни за всичко сме ние, гражданите: щото не се ползваме от правата си! Защото сме се отказали малодушно от свободата си. Щото сме харизали свободата си на нашите "оправячи", които си правят каквото им скимне, които си правят каквито искат злоупотреби, а пък ние само мърморим, ала и малкото си пръстче не мръдваме да им покажем, че няма да позволим да продължават повече по този начин. Действително свободният човек просто прави онова, към което самият живот го е призовал. Той не чака нито разрешение, нито инструкция, нито заповед, нито извинение – за да изпълни онова, което е длъжен да прави. Е, дойде време на дело да покажем, че сме достойни да се наричаме свободни човеци, че не сме нито роби, нито скотове, нито малодушно стадо. Нали на това уж учим учениците си когато патетичнолъжливо им преподаваме Левски, Ботев, Стамболов?! А защо сами, на дело, не правим това, в което на думи сме така добри?! Тук изобщо даже не споменах някои от най-горещите проблеми, които чакат своето спешно решение: за съвременните подходи за ефективно преподаване и отношение на учители и ученици, за дисциплината и прочие, които ще бъдат част от начеващия се демократичен дебат. Преди няколко дни предложих важни по моето разбиране теми на класните ръководители, предложих да им помогна, да вляза по покана на самите класове в часа на класа, да допринеса за дебата по предложените теми, да проведем с учениците смислено и живо обсъждане на крайно важни за общността ни проблеми. По Ваше нареждане двама главни учители вчера се опитваха да ме убедят, че моята инициатива "не можела да стане" по причина на това, че тематичните планове на класните ръководители за часа на класа били утвърдени още през септември миналата година и в тях, видите ли, не можело да се внасят никакви промени, добавки или корекции!!! Простете, но този смехотворен "аргумент" ми звучи крайно несериозно и тъпо! Моля да не се подценяваме толкова – и да не се опитваме да си играем глупави игрички! Желая на всички приятни размисли и приятно дебатиране около проблемите, поставени в този доклад! Никога не е излишно да се мисли, да се разговаря, да се търси истината. Защото истината е това, което ни прави свободни – по думите на нашия толкова великодушен Спасител... 17 март 2016 г.

С УВАЖЕНИЕ: (подпис)

Животът е постоянна борба: за тържество на доброто, на истината, на правдата, на човечността

Получих на имейла си следното тревожно писмо от млада учителка, която се свърза с мен за да сподели проблема си; на нейното писмо отговарям по-долу, ето и двете писма: Здравейте, г-н Грънчаров, Чрез интернет попаднах на Ваша статия за образованието, хареса ми написаното и затова се заинтересувах повече, прочетох много неща в блога Ви, включително и книгите Ви „Ние не сме тухли в стената!“ и „Изкуството да си учител“. Силно съм впечатлена от Вашите разбирания и от подхода Ви, аз също не желая да бъда, както се изразявате, „типов учител“ и се опитвам да бъда различна. Работя като начална учителка, обичам си работата, но често съм безработна, не мога да си намеря постоянно учителско място вече пета година защото директорите обикновено ме назначават само за по една година (или дори за по-малък срок). В момента съм възпитателка в едно училище в Сливен, в което има много ромски деца. Много е трудно да се работи в такова училище. На моменти се отчайвам напълно и си мисля да се махна завинаги от учителстването. Униженията, които преживяваме всеки ден, са неописуеми. Директорите изобщо не ни влизат в положението и повтарят само това: едни се справят и издържат, други не се справят, условията са еднакви, значи всичко зависи от учителя! Оня учител, който се държи неавторитарно, не тормози учениците, бива възприеман като „лош“. Защото в часовете му нямало образцов ред и дисциплина. Децата трябвало да бъдат кротки, тихи, изпълнителни. Да, и послушни! Послушността е най-голямата добродетел в нашите представи. „Който слушка… папка!“, нали такава беше известната поговорка? Аз обаче имам един недостатък – не мога да се отнасям зле към учениците си, не мога да си позволя да ги тормозя, не желая тях да ги е страх от мен. Не съм тиранична и не мога да си позволя да ги мачкам. Нещо вътре в мен се съпротивлява на разпространения типов подход на „добрия учител“. И по тази причина при мен нещата съвсем не вървят. Децата, на който преподавам, макар и малки (3-ти клас) вече са опорочени от системата: слушат учителите, от които ги е страх, кротки са в техните часове – и същевременно сякаш си отмъщават за униженията на ония учители, които се отнасят добре, човешки с тях. Вие добре сте описал тази ситуация в книгите си. Нещо трябва да се изнамери, та да не се стига до ужасните ексцесии, на които сме свидетели всеки ден в часовете. Такива неща като учителски авторитет от повечето ученици изобщо не се разбират. Вие на едно място пишете за това как един учител бил ударен по главата с бутилта „певеце“ от кока-кола, пълна наполовина с вода. Мен вчера един ученик ме заплю в лицето, представяте ли си!!! Аз блокирах съвсем и не можах нищо да направя! Едва си сдържах сълзите, но се разстроих ужасно! Не можах да спя тази нощ и ето тази сутрин Ви пиша това писмо. Поводът да Ви пиша сега е тъкмо този. Иначе отдавна исках да Ви пиша поне за да Ви благодаря за куража, който Вашите книги ми дадоха. Защото благодарение на тях разбрах, че съм на прав път. И че не съм сама. Та Ви питам: какво може да направи един учител когато му се случи такова нещо, каквото се случи на мен?! Коя е разумната реакция в този случай? Аз не зная какво да направя. Можах да кажа на ученика само това, че съм много разочарована от него. Той злобно и подигравателно ми се изсмя. И други ученици се смееха. Страшно нещо показва такава една реакция. Ако кажа за инцидента на педагогическия съветник той ще докладва случая на директора, а пък директора ще го изтълкува в мой ущърб, а именно, че съм „лоша учителка“, че не се справям, че не ставам за учителка и т.н. Това ще доведе дотам, че за пореден път договорът ми няма да бъде продължен, че ще бъда уволнена. Затова колегите за такива инциденти предпочитат да си мълчат. А чувството за безнаказаност у учениците води до пълна анархия. Педагогическите съветници и психолози, вместо да помагат на учителите, са се превърнали в инструмент на директорите за репресиране на учителите. Лудницата, както казвате, е пълна! Всичко у нас е тъкмо наопаки на правилното. Май наистина трябва да бягам и аз от училище и то завинаги. Вчера след инцидента бях решила да подам молба за напускане. Нямах сили да се върна. Сега почнах да се колебая дали бягството е спасително решение. Слабостта не помага, дезертирането не е позиция на силната личност, а борбата. Моя приятелка, с която завършихме образованието си едновременно, едва издържа две години и се отказа от учителстването. Замина в чужбина като болногледачка. Дали и аз да не направя като нея? Моля, посъветвайте ме какво да правя. Вашият отговор много ще ми помогне. Разбирам, че е трудно да се дават съвети и че решението все пак трябва да взема аз. Но как според Вас от гледна точка на психологията е правилно да постъпи един човек, попаднал в моята ситуация: малък ученик да се изплюе в лицето ти! Какво е правилно да направи в отговор учителят, та това нещо да не се повтори? Само за това Ви питам. За другото ще си го реша сама.

Много се извинявам, че Ви занимавам с проблема си! Но в минути на слабост и нерешителност се принудих да седна да Ви пиша това писмо. Интересно ми е да разбера Вие какво бихте направил ако, да допуснем, сте на моето място. А това, което се случи на мен, може да се случи на всеки. Има много арогантни, невъзпитани ученици. Вие обаче знаете това не по-зле от мен. С уважение: М.Т. Писмото го получих преди два-три дена. Едва днес, събота, мога да му отговоря. Няма как, отговарям, и при това решавам да дам публичност на нашата кореспонденция – тъй като ситуацията в нашите училища не е нещо, което да е важно само за тази учителка и мен, тя би следвало да вълнува всички нас. Пък и много други учители вероятно са попадали в подобни ситуации. Освен това ми се струва, че даването на публичност на тия проблеми, започването на открит и пределно честен дебат по тях може да допринесе за преодоляването на страха, който пречи проблемите да бъдат осмисляни и решавани. Съвсем съзнателно и точно с тази цел постоянно се опитвам да предизвикам открит дебат по всички проблеми на образователната ни система. Та ето какво отговорих на тази учителка: Здравейте, уважаема г-жо Т., Благодаря Ви за писмото! Радвам се, че мои книги са Ви повлияли благотворно и окуражително, но вероятно са довели и до това да започнете да се заплитате и в проблемите, за които ми пишете – защото ако си бяхте мирно и спокойно съществуваща авторитарна типова учителка, това, което Ви се е случило, изобщо никога нямаше да Ви се случи. (Или пък щеше да Ви се случи тогава нещо още по-лошо и страшно, нали така – пък макар дори и да не го съзнавахте?!) Човек винаги като печели нещо, губи други неща – такъв е животът. И всяко нещо си има своите неудобства и рискове. Изобщо не е леко човек да се опитва да бъде различен и най-вече човечен в нашите родни български условия. Темата, която Вашето писмо отваря, е голяма, е направо неизчерпаема – и по тази причина, за да не се повтарям, се принуждавам да бъда пределно кратък. Аз мога да кажа какво аз бих направил ако на мен ми се беше случило това, което се е случило на Вас. Щях да го преживея по аналогичен начин като Вас. Щях да се обидя и засегна много, разбира се! И аз като Вас навярно щях да почна да си мисля да се махна завинаги от училище след такъв инцидент. Много е трудно човек да понесе такова унижение, напълно Ви разбирам! Особено е страшно безсилието, невъзможността нещо да промениш. Аз още не мога да осмисля цялостно ситуацията, но най-вероятно щях (вместо да крещя, да се ядосвам, да си изливам гнева над детето) да започна дълъг разговор с това дете и с целия клас (с групата) по повод на инцидента, по повод на грозната сценка. Да, нямаше да викам педагогическия съветник, щото той може би щеше повече да попречи отколкото да помогне. Просто щях да проведа дълъг разговор с провинилия се ученик с участието на всички ученици. Щях да ги питам поотделно как те възприеха случилото се. Щях да ги питам как са се почувствали. Как оценяват това, което той си позволи да направи. Този според мен е начинът. Групата ученици, заедно с учителя, може да реши всички проблеми с пределно свободни и честни разговори. Просто и Вас съветвам това да направите: затворете се с учениците в стаята та никой да ни Ви пречи и говорете, говорете, говорете… много време се налага да говорите. Само по този начин може да се помогне на провинилия се ученик да разбере колко грозно нещо е направил. Въпреки всичко той е малко провинило се дете, което все още може да бъде спасено от пропадане. Ако искате, извикайте и родителите на тия деца на спешна среща и пак заедно говорете, говорете, говорете – говорете до пълно изтощение! Само разговорите помагат и лекуват. Нищо друго. Аз само това зная. Този според мен е начинът. Така могат да се внасят и корекции в ония души, които страдат от глупави или неверни представи. Или имат опасни наклонности. Толкова по този въпрос. Вярвам, че ме разбрахте добре. За друго в момента не се сещам. Ако ми дойде нова идея, ще Ви я споделя непременно. Позволих си да публикувам нашата кореспонденция в блога ми. Вярвам, че го правя с най-добро и чисто намерение. Моля Ви, не се страхувайте, че това може с нещо да Ви навреди. Моля ви, недейте за нищо да се страхувате. Страхът е лош съветник. Вие не правите нещо лошо, та да има за какво да се страхувате или срамувате. Вие сте човек, поставен в нечовешки условия, който търси най-приемлив изход от тежките проблеми. И който се въодушевява от една великолепна идея: да бъде учител, да помага да младите да станат личности. Да, трудна е задачата и мисията, на която сте се посветила. Но работете, работете, работете. Търсете, търсете, търсете. Не се отчайвайте по възможност. Не правите, повтарям, нищо лошо. Напротив, достойно е за уважение това, което правите. Много е трудно, зная. Сам съм го преживял. И го преживявам всеки ден. Така е. Никой не ни е признателен, но ние вършим нещо безкрайно важно и ценно. Тъй че за нищо не бива да се срамуваме или пък да се страхуваме. Желая Ви повече кураж и вяра! Ще постигнете много ако не се отказвате. Животът е постоянна борба. За тържество на доброто. И на истината. На правдата. На човечността. Простете, че бях толкова лаконичен, но исках да Ви кажа нещо най-важно и основно. Останалото ще можете да постигнете сама. Хубав ден Ви желая! Желая Ви успех! Вярвам, че ще успеете! С уважение: А.Грънчаров

Ентусиазираният учител не води непременно до ентусиазирани ученици – трябва цялото училище да е ентусиазирано неделя, 20 март 2016 г.

Из: Преподавателят Иван Господинов – гейминга в училищата ... Как децата възприемат толкова млад, ентусиазиран учител? – Въпросът не е просто за възрастта, а за това, колко близък е един учител до културата на учениците си. Имам и възрастни колеги, които са точно толкова ентусиазирани колкото мен. Децата ни приемат добре, защото виждат, че правим невъзможното за тях. За съжаление, обаче, често са свикнали с една среда, която ги подценява и демотивира. Ентусиазираният учител не води непременно до ентусиазирани ученици – трябва цялото училище да е ентусиазирано, защото децата са част от една общност, която се простира отвъд класната стая. ... Имаш ли си любим ученик? – Имам твърде много любими ученици. Имам много ученици, които ми напомнят на моите ученически години. Завиждам им, че не съм им съученик и че трябва да им пиша оценки по критерии, които не оценяват колко готини и смислени личности са всъщност. Освен информацията по предмета, по който преподаваш, опитваш ли се да научиш децата да бъдат полюбопитни, уверени в себе си, да се съмняват в нещата, които разбират и да търсят верния отговор? Да се стремят към желанията си? – Всеки един час се опитвам да пречупя през някаква призма. За мен учебното съдържание е изключително маловажна част от образованието, както е и в развитите държави по света. Не е важно каква информация ще остане на един ученик, който носи всичката информация в джоба си. Важно е какви умения ще останат на този ученик – ще може ли да се сработва с други хора, да се справя с конфликти, да анализира автентичността на информацията в интернет и т.н. Ако трябва да дам пример – правил съм урок по психология за гейминга. Вместо да им обяснявам какви умения притежава човекът като същество, категоризираме различните игри и мислим какви умения ни помагат те да развием. И тогава учениците могат да преценят дали да играят най-ботската игра, която само им губи времето или да подберат игра според умение, което искат да развиват вече напълно съзнателно.

Има ли желаещи да започваме открита борба за промяна на системата на българското образование и на поддържащия я пагубен манталитет? понеделник, 21 март 2016 г.

"Най-търсените качества на пазара на труда към 2020 година ще бъдат: умение и желание за самоусъвършенстване, поставяне на цели и планиране на време, работа в екип, ефективна комуникация и в мултикултурна среда, критично и креативно мислене. Ще се търсят и лидерски качества, висока мотивация, увереност в себе си, любознателност, инициативност, упоритост." На кои от тези качества учат децата ни в училище? Жюстин Томс КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Системата на образованието у нас е така устроена, че тя потиска развитието точно на тези качества у младите – и формира тъкмо противоположните на тях и то в масови мащаби. Хората, които работим в българското образование и въпреки това се мъчим да противодействаме на пагубната система, биваме оценявани като "врагове" и ни подлагат на репресии; мен дори ме уволниха (съдът обаче ме върна на работа като учител отново). Това е положението. Иска се борба за промяна на системата и на поддържащия я пагубен манталитет у учителите, които са верни на противочовешката анахронична и ретроградна система.

Руският кагебистки патриарх обяви за ерес човешката свобода, а Христос – за еретик! вторник, 22 март 2016 г.

Руският патриарх обяви човешкото право на избор за нова ерес Руският патриарх Кирил смята, че вярващите трябва да защитават православието от "ереста на човекопоклонничеството" и да се борят с опитите да се утвърди правото на човек да прави какъвто пожелае избор. Агенция "Интерфакс" цитира думите му в неделя след литургия в храма "Христос Спасител" в Москва. Според ръководителя на Руската православна църква в Новото време универсален критерий за истината е станал човекът и неговите права "и започна революционно прогонване на Бога от човешкия живот, от живота на обществото". Кирил посочва, че това е обхванало Западна Европа и Америка, а след това и Русия. Днес може да се говори за "глобалната ерес на човекопоклонничеството, на ново идолопоклоничество, изхвърлящо Бога от човешкия живот", а подобна ерес можела да доведе до "апокалиптични последици" и църквата трябва да се

бори с нея. "Длъжни сме да защитаваме православието", допълва той и съветва вярващите да тръгнат като апостоли сред хората и да проповядват. (Прочети ДО КРАЯ) КРАТЪК МОЙ КОМЕНТАР: Опитва се негова кагебистка светиня да облече в по-приемливи дрехи възгледа си, опитва се да мами, да лъже, да крие същината, но той по този начин фактически провъзгласява за ерес свободата. Избирайки свободата, човек не провъзгласява себе си за Бог, нито пък игнорира Бог от живота си, човешката свобода прекрасно се съчетава с вярата в Бога, но за кагебистко-комунистическото "православие" (представляващо обърнат наопаки или предрешен в религиозни дрехи комунизъм) неприемлива е именно свободата. Но какво излиза – та нали самото християнство не е нищо друго освен религия на свободата? Не се ли оказва по този начин, че руският кагебистки патриарх, обявявайки за ерес човешката свобода, с това фактически обявява за ерес... самото християнство, самото Христово учение? Инак казано, обява за ерес самия... Христос, дал свобода на човеците! Получава се абсолютно същата ситуация, както е описана от Достоевски: Христос дава свобода на човеците, а тия, които се представят за негови следовници в църквата, отнемат или свалят този "тежък дар" от раменете на човека, а пък когато Христос слиза отново на земята да види какво се прави в Негово име, сам е провъзгласен за... еретик – и бива пратен на кладата! Та значи по извратената "логика" на кагебисткия патриарх щом свободата на избора и свободолюбието са ерес, то самият Христос, който ни даде тази свобода и ни учи да я обичаме, се оказва, че е... еретик!

Учебни часове по философия в съвсем реална, истинска обстановка сряда, 23 март 2016 г.

Настоящата публикация е активност или част от изпълнението на Проекта за непосредствена и практическа РЕАЛНА ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ на отношенията в нашата училищна общност, по който работя не от вчера, а от години.

Открит съм за всякакво сътрудничество в нелеката ни, но много нужна работа като учители по философия и гражданско образование четвъртък, 24 март 2016 г. Получих следното писмо от преподавателка по философските предмети в едно училище, на което отговорих веднага, ето и двете писма, публикувам ги тук защото същите въпроси могат да представляват интерес и за други хора, намиращи се в подобна ситуация: Здравейте, г-н Грънчаров, Аз съм учителка по философските предмети в СОУ в гр. ... (Скривам града понеже не съм искал съгласие за публикуване на писмото – та затова запазвам пълна анонимност на събеседника си, бел. моя, А.Г.) Попаднах на Вашия блог търсейки материали за взаимоотношенията учител-ученик. Допаднаха ми разсъжденията и ме заинтригуваха учебните помагала, които сте написал. Бихте ли ми дали повече информация за тях? Имам страхотна потребност от такива материали за часовете. Трябва да уточня, че съм историк по специалност и срещам затруднения естествено. Часовете ми са разговори, дискусии, провокиране на мислене и "пре-по-даване". Няма как! Борбата ми е със самите ученици, за които е странно и необичайно. Та бихте ли ми помогнали, но все пак ме интересуват и цените поради обективни причини.

Поздрави! П.С. Здравейте, госпожо С.,

Всички написани от мен учебни помагала по философските предмети са напълно достъпни онлайн ето тук. Разбира се, мога да Ви доставя и хартиените варианти (при Ваше желание и поръчка) и ще Ви направя 50% отстъпка от цената, за мен важното е да Ви помогнат (печалба не ме интересува, поне да си върна производствените разходи по отпечатването им). Книгите ми по проблемите на образованието, преподаването и пр. също са достъпни онлайн на този същия адрес, а като хартиени издания ги издавах в съвсем малки тиражи, което оскъпи издаването им, но и за тях ще Ви направя голяма отстъпка в цената (ако желаете да си ги набавите). По предмета "Свят и личност" имам полезно според мен помагало, което е издадено в популярната библиотека към списание HUMANUS, книжките от нея за ползване онлайн можете да ги намерите на ето този адрес. Става дума за ето това помагало, издадено в малки книжки, в три части: Личностно развитие и гражданско съзнание (част I, част II, част III). Та с каквото мога да съм Ви полезен, ще се радвам да мога да Ви помогна. Зная, че проблемът при прилагане на нови, съвременни образователни технологии е свързан и с учениците, но въпреки всички трудности с тях е по-лесно човек да се разбере, докато по моите наблюдения да се разбере човек с директорите (инспекторите) е значително по-трудно. Но всичко ново и истинско у нас може да се наложи само чрез нелека борба. Ще се радвам да си сътрудничим, да си помагаме като работим в тази посока. Примерно, в младежкото списание за съвременно образование HUMANUS, за което стана дума, може да сътрудничат и Ваши ученици (със свои текстове), и Вие самата със свои текстове. Списание ИДЕИ, което издавам с помощта на неколцина приятели вече осма година, също е достъпно, много неща от него могат да се ползват в обучението по философия и гражданско образование. Неговият блог е ето тук и всичките му книжки са достъпни онлайн. (Тук мога да Ви доставя в хартиен вариант голяма част от книжките на съвсем символични цени от 1-2 лева, а пък на библиотеката на училището Ви (ако имате такава) съм готов да ги и подаря, важното за мен е да стигнат до учениците – пък и да не седят безполезни по складовете (разпространителите на списания и книги отказват да го разпространяват, щото било непазарно, непечалившо, това, че е с образователен характер тях изобщо не ги трогва, те мислят само за пустата парица!). Проблеми колкото щеш, но такъв, дето се казва, е животът. Ще се радвам ако съм Ви бил полезен с тези мои разяснения. Пишете пак, аз съм открит за всякакво сътрудничество в нелеката ни, но много нужна работа. С поздрав: Ангел Грънчаров

Чудесна ситуация: празната зала в българско училище, в която тече лекция на тема "Как училищата убиват творчеството?" петък, 25 март 2016 г.

Какво ли показва тази ситуация, а?

Още три часа по философия и няколко необходими въпроса към всички вас петък, 25 март 2016 г.

Това е положението. Самата истина е такава. Не бива да си мислим, че положението е бляскаво. Но се опитваме да правим нещо по-истинско. Тепърва много неща предстои да се променят. Не е леко. Но трябва да се работи упорито. Във вярната посока обаче. Щото се разбра, че в погрешната посока просто няма смисъл да се работи. Нищо не може да се постигне ако се работи в невярната, в погрешната посока. Там работите са безнадеждни. И съвсем фалшиви. От всичко фалшиво трябва да се освободим. От всичко фалшиво трябва да се откажем. Срамота е да се мъчим да живеем и да учим по един фалшив, отдавна доказано безсмислен начин. Истината е проста: без свобода е невъзможно да се живее по човешки начин. Без свобода всичко губи смисъла си. И става неистинско, става менте. Не ви ли омръзна от менте-образование? Не ви ли омръзна да живеете в менте-държава, в страна, в която всичко е менте, всичко е неистинско? Докога ще продължим кротичко да живеем в единствената такава държава на земното кълбо?

Прост въпрос за мислене петък, 25 март 2016 г.

Телефоните ни станаха умни, но ползващите ги хора интензивно опростяват и затъпяват: дали не е налице тенденция умът да се преселва в апаратите, а пък да бяга от човеците?! И колкото по-умни стават устройствата, които ползваме, толкова по-прости и тъпи стават хората, които ги ползват? Устройствата мислят вместо нас, поради което ний простеем и затъпяваме, това ли е обяснението на случващото се?

Предлагам интересна по моето възприятие анкета, в която се съдържат заложени няколко хубави инициативи петък, 25 март 2016 г.

Хрумна ми тази сутрин и седнах, та написах следния вариант за провеждане на една анкета с интересни въпроси първоначално с моите ученици, с учениците, на които аз преподавам, пък след това, евентуално, и с учениците в цялото училище; ето първоначалния вариант на подготвената току-що анкета: АНКЕТА Моля отговорете на следните въпроси, свързани с Вашата оценка на ситуацията, в която се намира обучението Ви по философия (гражданско образование); оградете с кръгче правилния според вас отговор: 1. Как се чувствате в часовете по философия (гражданско образование)?

а.) Умирам от скука, тъпо ми е б.) Приятно ми е, часовете са сравнително интересни и приятни в.) Средна работа, нищо особено, както обикновено Ако искате да кажете нещо важно в отговор на този въпрос в свободна форма, можете да го направите ето тук: ... 2. Ако трябва да сравните начина, по който протичаха часовете по тия предмети през първия срок (при другия преподавател) и сега, при сегашния Ви преподавател, кой от двата начина повече Ви допада: а.) През първия срок беше по-добре б.) Сега е по-добре в.) Все същото е, не забелязвам съществена разлика Ако искате да кажете нещо важно в отговор на този въпрос в свободна форма, можете да го направите ето тук: ... 3. Вашите резултати (оценки) сега са по-високи или са по-ниски? а.) По-ниски са б.) По-високи са в.) Все същите са Ако искате да кажете нещо важно в отговор на този въпрос в свободна форма, можете да го направите ето тук: ... 4. Кой от прилаганите подходи Вие лично приемате за по-правилен, по-добър, по-верен, има се предвид това, че сега всеки ученик сам решава кога да се изяви, т.е. изпитването "по нежелание" отпадна: а.) Правилно е учителят да изпитва, аз не съм съгласен ученикът сам да решава кога да се изяви б.) Смятам, че е правилно ученикът сам свободно да решава кога да се изяви, кога да бъде изпитан в.) За мен тия неща са без значение, все ми е едно как да бъде. Ако искате да кажете нещо важно в отговор на този въпрос в свободна форма, можете да го направите ето тук: ... 5. Така наречената "точкова система" е пълна глупост: а.) Съгласен съм, така е, пълна глупост е б.) Не съм съгласен, изобщо не е глупост в.) Все ми е тая, за мен това не е важно Ако искате да кажете нещо важно в отговор на този въпрос в свободна форма, можете да го направите ето тук: ... 6. Има ли опасност заради въведените новости и промени в класа да настъпи анархия и пълна безотговорност на учениците? а.) Ами че анархията вече настъпи, никой не учи, никой от нищо не се страхува, в часовете цари безредие, нищо не научаваме! б.) Не е истина, че в часовете има пълно безредие, аз лично харесвам това да правим свободни дискусии по темите, всеки да казва каквото мисли без натиск и принуда в.) Предпочитам да има ред, налаган по принуда от преподавателя, така както е в момента съвсем не ми харесва! Ако искате да кажете нещо важно в отговор на този въпрос в свободна форма, можете да го направите ето тук: ... 7. Вие лично привърженик ли сте на реда, налаган по силов път, чрез постоянен натиск от страна на учителя? а.) Да, привърженик съм на реда и да дисциплината, налагана от учителя

б.) Не, за предпочитане е ред, който възниква по естествен начин - когато учениците привикнат сами да контролират поведението си, всеки сам без принуда да пази прилично поведение защото се е убедил, че така е по-добре и за него самия, и за класа в.) Аз пък харесвам да има анархия, шоу и лудница, не обичам изобщо реда! Ако искате да кажете нещо важно в отговор на този въпрос в свободна форма, можете да го направите ето тук: ... 8. Трябва ли според Вас да се проведат общоучилищни дебати по най-важните въпроси като въвеждане на нови, съвременни подходи в обучението, как по нов начин да се организира реда и дисциплината, какви са добрите, истински съвременните отношения между учители и ученици и пр.? а.) Да, аз смятам, че такива дебати са необходими и то непременно с най-широко участие на учениците (и родителите) б.) Не, няма нужда от такива дебати, сега положението във всички отношения в училището ни е съвсем задоволително, няма нужда от никакви промени в.) Нямам отношение към този въпрос, безразлично ми е какво ще бъде Ако искате да кажете нещо важно в отговор на този въпрос в свободна форма, можете да го направите ето тук: ... 9. Вие лично бихте ли се включил да работите по обявения вече "Проект за непосредствена и практическа РЕАЛНА ДЕМОКРАТИЗАЦИЯ на отношенията в нашата училищна общност", който беше предложен от преподавателя по философия А.Грънчаров? а.) Да, звучи ми интересно тази възможност, бих желал да получа повече информация за този проект и евентуално бих се включил в него б.) Не, нямам никакво време да се занимавам с допълнителни неща, претоварен съм с учене така, че за нищо друго просто нямам време в.) Не ме интересуват тия неща, не ги разбирам и не искам и да ги разбера, пас съм по тях Ако искате да кажете нещо важно в отговор на този въпрос в свободна форма, можете да го направите ето тук: ... 10. Нашето училище от много години си няма патрон, преди е било "ТЕТ-Ленин" (и много хора още продължават да го наричат така), други го наричат просто "електротехникума", но никой човек не го нарича както е официалното му наименование просто "ПГЕЕ"; трябва ли според Вас да се проведе една демократична процедура с участието на всички (ученици, учители, родители), в резултат на която да се определи нов патрон на нашето училище? а.) Да, смятам твърдо, че трябва да проведем такава процедура и да си определим сами патрон на училището! б.) Не, смятам, че без патрон на училището, както е сега, е по-добре. в.) Този въпрос изобщо не ме интересува, той е незначителен, безсмислено е да мислим даже за това. Ако искате да кажете нещо важно в отговор на този въпрос в свободна форма, можете да го направите ето тук: ... 11. Има предложения за патрон на училището, направени преди време, на Вас лично кое от тях най-много Ви харесва или смятате за най-подходящо? а.) Стив Джобс б.) Академик Емил Джаков в.) Академик Георги Наджаков г.) Никола Тесла д.) Инженер Жак Асса Ако искате да кажете нещо друго и важно в отговор на този въпрос в свободна форма, можете да го направите ето тук: ... 12. Вие лично досега защо не сте посетил нито веднъж сбирка на ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ? а.) Не знаех, че такъв съществува, не зная кога се събира, иначе ако знаех бих го посещавал когато мога и когато темата ме заинтересува б.) Не ме интересуват такива неща

в.) Просто нямам време за излишни ангажименти ЗАБЕЛЕЖКА: На основата на тази анкета ще предложа да се подготви анкета, която да бъде проведена във всички класове в училището. Сега-засега ще я проведа само в класовете, на които преподавам аз, затова съм включил и въпроси, които са свързани с протичането на часовете по философия и гражданско образование, които аз водя от януари насам. Интересно ми е доколко идеята за провеждането на една такава анкета ще бъде възприета, вълнува ме как ръководството ще реагира по този повод. Държа да отбележа, че на всички досегашни мои съвсем официални предложения ръководството до този момент не е реагирало никак, т.е. реагирало е с пълно мълчание. Реагирало е с оглушително красноречиво мълчание...

Покана за размисъл и разговор над някои "толкова спорни" неща петък, 25 март 2016 г.

Дори с риск да бъда обиждан на "гнусен либерал" и дори – о, какъв кошмар?! – на "краен ултралиберал" все пак смея да декларирам, че заради този дребен риск аз от свободата няма да се откажа никога; на това основание продължавам да смятам, че ако някой накъде почне да предлага фундаментални човешки права на разни малцинства да бъдат потъпкани на "законно основание" с оглед "несъмнените права" на мнозинството да бъдат защитени, то това е стъпка към установяване на тирания, на която в крайна сметка ще стане жертва и само мнозинство – стига това мнозинство да продължи да си мълчи когато безучастно гледа как наши себеподобни, само на основанието че са различни, биват потискани или обиждани. Аз лично смятам, че когато уж за да бъдат защищавани интересите на мнозинството властта почне да тъпче някакви малцинства, то това не просто е недемократично, но то е и проява на болшевизъм; болшевизмът е именно тъпчене на интересите на малцинствата заради хипостазирания мнозинствен интерес (примерно интереса на "пролетариата", както беше при комунизма). Демокрация и свобода имаме когато никакви значими малцинствени интереси не могат да бъдат пожертвани само и само мнозинството да има хегемония или да се смята винаги за право; истинският демократ не може да е безучастен, когато интересите на други личности или човешки същества биват тъпкани и потискани единствено на основание на това, че те, видите ли, не били като нас, не били като "наште", а пък "наште", понеже са мнозинство, били, видите ли, винаги прави. Болшевизмът-комунизмът, както се вижда, в днешно време е обилно примесен с расизъм, с изроден "национализъм", с популизъм, с демагогия, с "патриотарство" за шир-потреба и шества необезпокояван из главите на разни хора, които не се свенят да се наричат "демократи" и дори "проевропейски ориентирани". Аз съм устроен така, че не мога да стоя безучастен и безразличен когато някакво мнозинство само на това основание си позволява да монополизира дори истината; това, че някои са много, съвсем не значи, че са прави; нещо повече, мнозинствата никога не мислят, те всичко си знаят без да мислят, тяхната "правда" е неповлияна от мислене, а само от догми и от сляпа вяра. Има абсолютни принципи на морала и на човещината, които стоят над всякакви други интереси, нарушим ли тях, почваме да се обезчовечаваме - и нищо не може да ни помогне, даже и това, че сме много пак няма да ни спаси. Истината не се определя с гласуване. Ето по тази причина тия, които са по-малко, е напълно възможно да са по-близо до нея. Или пък да са по-добре с мисленето. Наистина трябва много да се мисли преди да се казва или пише каквото и да било. Всичко онова, което ни изглежда несъмнено, точно на това основание се нужда от най-старателно вникване, осмисляне и обсъждане. С тази реплика всъщност отправям покана към повече хора да се позамислят над тия всичките "толкова спорни" неща.

А душите ни изобщо не могат да стареят, ето това е много показателно – за какво ли? Сами решавайте! събота, 26 март 2016 г.

Мили Боже, води се война - засега у нас само пропагандна, идеологическа, но това е прелюдия към истинска война! – и по тази причина аз с часове наред най-вече сутрин обикалям из интернета и като същински боец се хвърлям в битките: правя това защото истината не ми е безразлична, като човек и като философ не мога да допусна да изпадна в престъпно безразличие към истината, такъв грях не мога да си сложа на душата! Не мога да търпя, инак казано, лъжците и фалшификаторите, които шестват из медиите, за да помагат за разлагането на съзнанията, за зомбирането на немислещите, за промиването на мозъците на наивниците, злоумишлените медийни пропагандисти и мерзавци аз не мога да ги търпя, не мога да им позволявам да се разпищолват както си искат, ето, с каквото мога се боря с тях. И по тия причини се занимавам напоследък само с политика, с политически реакции и коментари, блогът ми показва картината на тази моя активност – щото се старая най-важното, което съм коментирал или писал някъде из Мрежата, да го фиксирам и тук. И по тази причина не мога да си върша работата както трябва: а за мен, знаете, истинската ми работа, на която съм отдал предимно силите и времето си, е възпитанието и образованието на младите, работя предимно за това да им помагам с каквото мога та да станат пълноценни човеци, личности и също така и граждани. Прочее, даже и тези политически коментари по българските и европейските, пък и световните работи, пак при мен са ориентирани в тази същата посока - да помагам на младите да развиват съзнанията си, да работят върху това да станат добри граждани на България, пък и на Европа; тъй че тия писания по политически теми при мен пак са свързани с образованието и идейно-личностното формиране на младите, т.е. блогът ми като едното нищо може да се възприема и като едно разгърнато, твърде многообразно и богато на теми и проблеми помагало по гражданско образование и личностно развитие. Тъй че аз, виждате, от този ъгъл погледнато, пак си върша точната и първостепенната за мен работа. Ако моите ученици, пък и други млади хора, по-често се заглеждат или ровят в блога ми, той много може да им помогне да се образоват и развиват в тази именно посока: да осмислят гражданските, политическите, общочовешките проблеми, да напредват по посока да имат свое разбиране и своя позиция по тях, материалите в блога ми много могат да им помогнат в тази посока. Това, че всеки ден работя като каторжник в блога си, сами забелязвате, предполагам, е пак изпълнение на моя дълг като един опитващ се да бъде съвременен учител по философия и по гражданско образование, а самият мой блог е станал нещо като "класна стая", като пространство за обсъждания, дискусии и обучение по тия най-важни и също така най-трудни за ефективно образование проблеми, по които нашата държавна образователна система е изостанала и неадекватна толкова, че повече от това едва ли може да се изостане; че по-неадекватна от това едва ли може да бъде. И други причини ми попречиха да си съсредоточа главното внимание върху писането по най-непосредствено важните за мен теми и проблеми, свързани с работата ми като учител, но най-важната сред тях е следната чисто житейска, екзистенциална бих могъл да я нарека причина: тя има един чисто човешки и психологически характер. Ето за какво става дума, благодарение на тази причина аз от много време не мога да седна да напиша и ред по това, което иначе обичайно най-силно ме вълнува. Ето за какво става дума. В разстояние има-няма седмица или малко повече починаха съпругите на двама от най-близките ми приятели в интернет, пък и иначе, щото се познаваме и непосредствено: става дума за господата Феодор Иливанов от Пазарджик и Петър Каменов – от Монтана. Първо на единия, а след няколко дни и на другия аз изказах формалните съболезнования, както е прието в случая. Но това ми се струваше недостатъчно, искаше ми се да им пиша или кажа нещо както подобава да се каже на по-близък човек и приятел. И се започна следното: всеки ден аз се питах и размишлявах за това как ли преживява мъката и загубата моят приятел (отначало единият, а след това и другият), чувствах като свой човешки дълг да поговоря поне малко с единия, след това с другия, да му помогна да събере сили да понесе страданието си в толкова тежките дни на печал. Да, но от друга страна се питах: дали не е по-добре да не се меся даже и с думи, щото каквото и да каже човек в такъв момент, то все ще представлява "ровене" в голямата душевна рана, ето, за мен възникна този проблем има ли човек право, пък дори и воден от най-чисти приятелски чувства, да постъпва така, а именно, да провокира такова едно "ровене"; а да се рови и бърка в рани, знайно е, боли, пък от друга страна аз добре зная, че само времето може да лекува донякъде такива рани. И затова аз надмогвах отвреме-навреме обхващащото ме желание и намерение да намеря някакви подходящи

думи, с които да помогна на приятелите си да понесат обхваналата ги душевна мъка. Поради сблъсъка на тия две противоположни по посока движения в моята душа аз в един момент разбрах, че за нищо вече не мога да пиша или ако мога, то ще е само по разните му там "свръхчовешки" или политически въпроси, а по чисто човешките въпроси (каквито за мен са и въпросите около обучението на младите) съвсем не мога да пиша докато не успея по някакъв начин да отреагирам въпросния блокаж, що се касае до писането (пък и до мисленето), щото човек като седне да пише трябва да има подходящото за това душевно настроение и разположение на духа; а ето това последното ми липсваше. За мен (пък и за всеки човек) тия лични трагедии - загуба на близък човек – са нещо най-тежко и личностно-съкровено, в което на това основание няма право да се меси никой, дори и най-близък човек, пък дори и воден при това от най-чисти и благородни подбуди, именно да помогне, да изрази съпричастност и подкрепа и т.н. Минаха дни наред в това положение, много сутрини стоях зад монитора, неспособен да се захвана да пиша каквото и да било – и затова именно бягах в разните политически въпроси и коментари, където временно се разсейвах. Аз лично много дълбоко страдам когато ми се е случвало да преживявам подобна загуба, като при това си мисля, че да загубиш човека, с когото си живял много време, който именно ти е бил "половинка", с когото сте били едно цяло, именно партньори (да употребя тази съвсем неподходяща в случая дума) или съпрузи (същото може да се каже и за тази дума, но не намирам друга в момента), били сте семейство, да загубиш човека, в когото си бил влюбен, когото си обичал цял живот – ето в такъв случай болката, чини ми се, е особено силна, все едно че нещо у теб самия е умряло, щото то това е именно любовта, една душа в две тела (по дефиницията на Аристотел), да, но ето, тялото умира, а душата изглежда не може да умре, пък като ти умре толкова вътрешно близък човек, аз това нещо не мога да си го представя, макар че въображението ми много работи в такава посока, щото без да искам се поставям в аналогично положение (Бог да дава живот и здраве на моята вярна съпруга, която с цялата си душа обичам и ще обичам докато съм жив, а вероятно и след това!). Та значи фантазията ми чертаеше в тия дни картини на страшна мъка, която преживяват в този момент безмълвно двамата ми приятели, намиращи се надалеко, аз, казах ви, дълго време правех неизпълними опити нещичко да измисля и да им кажа, щото пък се страхувах в това време мълчанието ми в техните души да отекне като коравосърдечност от моя страна, като бездушие, като безразличие. Пък и не е добре много човек да си навира съпричастността в такъв момент, от друга страна аз като психолог добре зная, че въпреки всичко с такъв човек, преживяващ тежко страдание, все пак е добре да се поговори, та да се поразведри малко душата му, щото мъката, на която човек не може да отреагира, може съвсем да съсипе душата му, да й нанесе страшни поражения. И аз също така много време стоях на скайпа или в чата на фейсбук и се мъчех да измисля фраза, с която да започна разговор било с единия, било с другия ми приятел; това, че се случи тази трагедия с броени дни разлика и при двамата, почти едновременно, още повече утежни ситуацията. Щото това все пак са различни личности, имам предвид тия двама мои приятели, Петър и Феодор, аз също така ги познавам добре, много сме разговаряли с тях по всички въпроси. Зная примерно, че и техните починали вече съпруги мен са ме знаели, чели са ми книгите, били са съпричастни към борбите ми, зная например това, че и с двамата ми приятели имаме съвсем родствени политически, граждански убеждения, имаме близки или родствени ценности, и тримата сме с именно с нормалните човешки и християнски ценности, каквито са т.н. десни ценности, а пък за дясномислещият човек и личността, и производните й, най-вече семейството, имат особено висок статут, ценят се най-високо; та и по тази причина аз много размишлявах за тяхната лична трагедия от загубата на най-близкия човек. Знаех и това, че съпругите и на двамата бяха болни от тежки, нелечими болести, като този факт, разбира се, не променя кой знае колко ситуацията, макар че, знайно е, в такива тежки случаи на неизлечимо болен човек понякога смъртта се възприема като естествено избавление и от страданията на самия болен, и на страданията на грижещите се за него най-близки хора. Та ето, аз през цялото това време, изпаднал в подобни размисли и нерешими душевни колизии мълчах като идиот, не можах да напиша нищо друго, ето тази сутрин, с този кой знае как звучащ текст се опитвам някак да изляза от неприятната ситуация – и ако мога, по този начин, макар и косвено, да помогна поне малко на двамата си приятели, които чувствам като близки хора и личности. Разбира се, при случай, ние непременно ще си поговорим, с всеки от тях ще си поговоря поотделно, но ми се струва, че в момента, когато още са в толкова тежък траур, не бива да се обаждам аз, не бива аз да съм инициаторът; пък и какво да каже човек в такова положение, винаги може да прозвучи и да се възприеме в неверен смисъл, думите знаете са нещо крайно коварно и несигурно. Та в основни линии това е. Виждате колко сложен е този казус, човек не знае какво да прави; да кажеш само: "Такъв е животът, приятелю, ние поначало всички сме смъртни, тъй че трябва философски да гледаме на смъртта..." и прочие баналности аз не искам да пиша или да кажа, а пък да измисля нещо по-оригинално и подходящо, за него, оказва се, нямам сили; а от друга страна зная добре, че ако нищо не пиша, ако не намеря начин да отреагирам собственото си душевно състояние, то тогава въпросният блокаж няма да мога да го надмогна, щото това е нещо като ступор, аз съм така устроен, че ще се освободя от някакво, каквото и да било душевно напрежение само когато успея да го превърна в текст, в думи. Зная добре, че по същия принцип е устроена всяка човешка душа, затова по принцип със страдащите хора трябва много да се говори, говоренето, изразяването на болката с думи помага за спадане на напрежението. Щото човек почне ли да страда и да мълчи, тогава страданието може да стане изгарящо, т.е. да изгори душата му, да разсипе и дори разбие душата му. Аз обаче зная, че и двамата ми приятели имат свои близки, деца и внуци и вярвам, че най-близките им хора са успели да споделят и облекчат мъката им. На това именно и залагам и затова още си мълча. Защо написах това ли? Да се правя на "много интересен" ли? Или да си изкупя греха? Или да се облекча своето душевно положение ли, т.е. по егоистични подбуди ли го написах? Нека всеки да разбира както иска, нека всеки сам да си отговори на тия въпроси. Пиша винаги и по тази причина: на други хора да помогна поне малко ако попаднат в аналогична ситуация. Аз съм непоправимо увреден в това отношение, бидейки цял живот даскал или учител; все в тази посока се изявявам, а именно се опитвам да помагам с нещичко на разни хора. Такова, може да се каже, ми и призванието, може би за

това нещо съм бил пратен на този свят, може такава да ми е мисията, такава, във всеки случай, очевидно ми е съдбата. И човек тия неща не може да ги промени, това не му е по силите. Хубав ден желая на всички! Аз написах това и трябва да ставам, защото имам намерение да пътувам до Долна баня, да видя старата си майка. Съпругата ми се подготвя и ми казва да ставам, стига си писал бе, ставай, аман от твоето писане, ето това ми каза преди малко моята любезна съпруга, която толкова години вече ме търпи стоически. Ще ставам, подчинявам й се. Желая ви приятен уикенд! Обичайте се, радвайте се на живота, не мислете за смъртта изобщо – ако можете е за предпочитане, макар смъртта да е у всички нас непрекъснато; ние сами с всеки ден така или иначе по малко умираме, живеейки, така или иначе се и разделяме с живота си. Щото той всеки ден си изтича и няма как да тече вечно, нали така? Природа е това, телата ни са чиста природа и се амортизират. И накрая рухват. Ала душите пък изобщо не могат да стареят, ето това е много показателно. За какво ли? Сами решавайте. (Дали това, което не може да старее, може да умре?) Чао и до скоро, бъдете здрави – и си пазете здравето!

Чистосърдечен апел, съдържащ словоизлиянието на един наистина ненормален и дори опасен човек

Получих чудесно, твърде интересно писмо от млад човек от Варна, интересуващ се от философия, по тази причина го публикувам в блога си заедно с моя твърде патетичен отговор до него; идеята ми е да се възползвам и да поставя някои отдавна наболели проблеми, по които е непростимо да се мълчи повече; ето двете писма: Здравейте, г-н Грънчаров! Кратко представяне: И. Н., 28 год., гр. Варна, юрист; проявявам интерес на полето на философията, в частност определям себе си като хайдегерианец.

Изпращам Ви два свои интерпретативни текста с философски уклон. Иде дума за мини-текстове. Всеки мини-текст е самостоятелно озаглавен. Липсва кохезия в компилацията: текстове са самостойни и дори подредбата им е по-скоро интуитивно-творческа, отколкото следваща някаква желязна логика. Записвам отделни свои разсъждения, не ми се отдават обемни и цялостни изложения. Моля – при наличие на време и желание от Ваша страна – да се запознаете с текстовете. Заслужават ли тези текстове да видят бял свят в някое последващо издание на Вашето списание ИДЕИ? Не бих искал да се натрапвам или нахалствам: отворен съм за всякакви забележки, коментари, дори остра критика... това само би било от полза при усъвършенстване на моите писания. Ала за мен ще е цяло щастие да взема участие в списването на Вашето списание и въобще в отстояването на свободното мислене и либералната ценност. С благопожелания: И. Н. Здравейте, уважаеми г-н Н., Току-що прочетох текстовете, които сте ми изпратил. Моята преценка е, че умеете да пишете и имате какво да кажете, да, текстовете Ви заслужават да се появят на страниците на списание ИДЕИ! И това ще стане още в първата книжка на списанието за тази година, която в момента подготвям за печат. Поставяте с текстовете си важни теми, които заслужават по-широко вникване и обсъждане от читателите на списанието. Много Ви благодаря за това, че се свързахте с мен и имате готовност да си сътрудничим! Г-н Николов, няма да крия, че по моето възприятие у нас са много малко хората, за които духовните неща (от рода на философията, свободното мислене, човечността и пр.) имат значение – и при това са готови на дело да правят нещо за промяна на тежката ситуация в духовната област. Тъй че с удоволствие поемам протегната от Вас ръка – и ще се радвам да си сътрудничим на това поле много време занапред! Не е тайна, че неколцина ентусиасти (по-малко сме на брой от пръстите на едната ръка!) издаваме списанието, без никаква подкрепа отникъде, успяваме (с Божията помощ!) да го правим вече осма година. (Разбира се, има много други хора, които минаха покрай списанието, ала се оттеглиха в момента, в който си постигнаха целта, примерно да им бъде отпечатана някоя и друга статия! Сега стоят отстрани и гледат безучастно сеир, чакат момента, в който ще се провалим: все пак живеем в България!) Ще бъде чудесно ако се присъедините към нашия малък екип – не само като автор, а и както сам прецените за правилно в нелеката ситуация. Примерно ако можете да ми помогнете малко за разпространението на списанието във Варна, това ще бъде една безценна помощ. Имам предвид поне това: да поемете ангажимент да занесете колекция от всички досега излезли броеве на списанието (която аз ще Ви изпратя – ако желаете да се ангажирате с това) в Градската (централната) библиотека във Варна. В много градове на страната правим точно това, с помощта на някой местен човек снабдяваме поне градската библиотека (а в някои градове снабдяваме и училищни библиотеки). Целта е списанието да стигне някак до своите читатели. Проблемът е, че разпространителите на периодични списания и дори книжарите от книжарниците твърдо не желаят да разпространяват списание ИДЕИ - понеже го възприемат като елитарно и най-вече като непазарно! По тази причина е срамота, че големи количества книжки от списанието, в което ние вложихме толкова труд, средства и ентусиазъм, си стоят непипнати от ръка на читател в складовете и книжните борси! Простете, че Ви занимавам с това, но на мен лично като създател на списанието ми е много мъчно, че става така! Да, много ми е мъчно за това нещо. Силно съм разочарован. А не мога сам да направя кой знае какво да се промени ситуацията. Нуждая се от помощ. Ето, призовавам Ви да помогнете – ако можете и ако искате. Дано не Ви прозвучи съмнително този мой чистосърдечен апел. (Имало е случаи когато след подобно патетично писмо, написано от моя страна, човекът, на когото съм го написал, да ме възприеме за луд човек, да се уплаши и да се оттегли от кореспонденция с мен, т.е. да си замълчи и повече да не се обади никога повече!) Ще се радвам това да не се случи сега и с Вас, простете, че бях толкова откровен с Вас; това не е прието и затова подобен подход звучи като словоизлияния на наистина ненормален и дори опасен човек. :-) Това е. Наистина ще се радвам да си сътрудничим плодотворно! Бъдете здрав! Пишете! С уважение: А.Грънчаров

Ето това е най-страшното: масово не се съзнава, че сме тежко болно общество, поразена е душата на българина! неделя, 27 март 2016 г. Получих отговор от онази учителка по философия от далечен град, която ми писа преди няколко дни (виж публикацията със заглавие:Открит съм за всякакво сътрудничество в нелеката ни, но много нужна работа като учители по философия и гражданско образование). Ето какво ми пише тя и по-долу можете да прочетете как аз й отговарям (осъждаме нелични, а важни за много повече хора проблеми – български, човешки, духовни, както искате ги наречете): Здравейте, господин Грънчаров, Изключително благодарна съм Ви за мейла, а когато видях и часа, в който сте го писал (02:42, бел. моя, А.Г.), се впечатлих. Успях да се запозная подробно с блога Ви и ще ми бъде много полезен. Бих се възползвала от готовността Ви да подарите на училищната ни библиотека броеве от младежкото списание. Част от моята "борба" е да убедя учениците да четат на хартиен носител, а това би ме подкрепило. Умни са ни учениците, но учителската професионална деформация и носталгията по "едно време" образуват пропаст между двата субекта. Препоръчах на няколко колеги да прочетат материа-

лите Ви за образованието и очаквам да станат дебати. Аз самата ги ползвам в момента защото пиша курсова работа на тема "Взаимоотношенията учител-ученик". Трябва да обясня, че съм във втори семестър задочна магистратура по "Приложна психология" в ПУ. Това е причината да търся материали и да попадна на блога. Сред колегите се чувствам като някакво "извънземно", но сега съм по-уверена, че съм на прав път.

Още веднъж много Ви благодаря! Лек и ползотворен ден! С поздрави: П.С. Здравейте, госпожо С., Напълно Ви разбирам, напълно са ми познати ситуациите, в които попадате - защото аз също всеки ден се намирам в аналогични, в съвсем същите ситуации. Та затова ще кажа: изцяло Ви разбирам за какво говорите! :-) Изпращам Ви линк към публикация, в която обменям някои мисли с човек по съвсем същите или близки въпроси: Чистосърдечен апел, съдържащ словоизлиянието на един наистина ненормален и дори опасен човек.

Понеже и на Вас искам да кажа съвсем същото, моля да ме извините, прочетете писмото ми до него като все едно е писано до Вас самата. Става дума за предложението ми да помогнете за разпространението на списанието във Вашия град. Поне в библиотеката на града да отиде ще бъде нещо хубаво и полезно. (И за училищната библиотека бих изпратил книжки, стига да се ползват, но в градската библиотека вероятността да се ползват, съгласете се, е значително по-голяма.) Готов съм да даря и всички свои книги на градската библиотека във Вашия град, пак със същата цел: да стигнат до ръцете на читатели. Щото ми е много мъчно, че книгите ми стоят арестувани по книжни борси и складове, непипнати от ръка на читател. Много е обидно това за човек, който вложил всичко, което има в тях, и душа, и време, и средства за отпечатването им, с една дума, вложил е в тях живота си. И в замяна получава само ето това: пълно безразличие! Страшно е, че живеем в толкова бездуховна и отдадена на простотиите страна, госпожо С.! Да, много е страшно това! Много ще си патим за това, че сме допуснали да стигнем до това положение. И че търпим безучастно затъването ни в него! Ето това е особено страшно, а най-страшното е това, че обезпокоените като мен от ситуацията, тия, които съзнаваме какво става, ни възприемат за... луди! Ето това е най-страшното: масово не се съзнава, че сме тежко болно общество, поразена е душата на българина! Спирам, за да не Ви уплаша и да се оттеглите и Вие благоразумно: кой ли нормален човек ще допусне глупостта да се занимава с такива ненормалници като мен?! :-) Всичко добро Ви желая! Бъдете здрава! С поздрав: Ангел Грънчаров

Свободният, а това значи творческия труд е благодатен, че той не е бреме, напротив, дава крила на човека! понеделник, 28 март 2016 г.

Благодаря на всички, които ме поздравиха до този момент по повод на днешния ми рожден ден! (Това изображение го е подготвил и ми го изпрати г-н Stefan Stefanov от Пловдив.) Днес наистина навършвам 57 години – и започвам 58-та. Напреднах много в броя на годините, но какво да се прави, годините напоследък си летят неудържимо – особено когато човек като мен е потънал в правенето на какви ли не неща, който има много грижи, дето се казва, скъсвам се от работа – и не зная що е почивен ден (най-много работя тъкмо когато съм "свободен", т.е. когато денят се води "почивен"). Но човек на възраст като моята какво друго да прави освен да работи; няма нищо по-хубаво от свободния труд, от труда, който човек полага защото добре е осъзнал, че има голям смисъл в това, което прави – и по тази причина се е отдал без остатък на работата си.

Питам се ако по-млад човек привикне да работи истински от по-ранна възраст (тоест ако навреме се откаже от правенето на глупости и от безсмисленото пропиляване на времето!) – какви ли постижения тогава може да има такъв човек? Вероятно огромни. Аз ето това се опитвам да предам на младите, на които водя обучението по философия, по личностно развитие и по гражданско образование: мъча се да им помогна навреме да разберат, че свободният, а това значи творческия труд е благодатен, че той не е бреме, напротив, дава крила на човека! Неслучайно в Светото Писание е казано, че проклятието на човека е това: "в пот на челото да си изкарва хляба...", пък там също така е казано и нещо друго: "... че не само с единия хляб живее човекът..."; тия неща имат огромно значение. Да живее пълноценно един човек – това значи да работи в онази сфера, която му дава възможност да развие напълно своя личностен потенциал, това е главното в живота, а всичко друго е вече производно от това. Но да не философствам много че ще се отплесна, а това значи, че тогава спиране няма. Спирам дотук. Аз рождените си дни изобщо не ги празнувам, е, идват ми на гости мои най-близки хора, почитат ме, но това е, нищо празнично не виждам в това, че се е добавила още една година към времето, в което съм живял на тази земя. Та значи хубав ден ви желая и на вас! Бъдете здрави!