ЧАСТ 1
Ангел Грънчаров
ДНЕВНИКЪТ НА УЧИТЕЛЯ Или училището в тъй приказната страна Мутроландия (Документално изследване, базиращо се единствено на фактите от живота)
Всички права запазени. Нито една част от тази книга не може да бъде размножавана или предавана по какъвто и да било начин без изричното съгласие на автора.
ISBN © Ангел Грънчаров © Издателство ПРОПЕЛЕР 2017 г. 2
СЪДЪРЖАНИЕ: Въведение………………………………………………………………………………………..6 Нов пролог в абсурдисткия бунт срещу свободата!......................................................8 Реформа и промяна не се правят по инструкция от началството…………….………18 Страхотен шанс да се отприщи непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност!.............................................21 Любовта, бидейки велика духовна сила на живота, не знае що е смърт..................34 Промяната в българското образование все повече се очертава като главен български политически въпрос…………………………………………………………………..…..34 Кой и къде е доказал, че за училищата – и за учениците, за младите хора! – свободата е непотребна?!.......................................................................................................36 Съдебната сага по дялото за клевета, водено от моя милост, продължава и има всички шансове да стане епична!.................................................................................40 Една мъдра немска поговорка…………………………………………………………...….42 Ние даже за учители нямаме личности с развито съзнание за свобода: как ще покълне свободата в нашенските родни условия?.....................................................42 Българи от старо време: вълнуващата история за баба Торушевица като свидетелка в съда………………………………………………………………………………………...45 Що е свободната кооперация на усилията…………………………………………….….47 Да правим нужното тъй опасният "вирус на свободата" да се развилнее – та да зарази колкото се може повече души!..........................................................................48 Една интригуваща административна загадка – в продължаващата велика административна одисея……………………………………………………………………………….52 Къде пък е доказано, че винаги трябва да избираме винаги лесното?.....................54 Образователна система в България е тотално сбъркана: обучават младите да не мислят, да са неспособни да мислят, да мразят мисленето, да са умствени инвалиди цял живот………………………………………………………………………………...56 Без свобода, без демокрация, без свободни личности няма просперитет………….58 Две весели истории от старо време, разказани ми току-що……………………...……68 Да кажеш "Не!" на регулациите на МОН е въпрос на елементарно достойнство….71 Идея и инициатива за интерактивно занятие в час по философия по темата за демократизацията на българското образование………………………………………...74 Бедна Майко Българийо, докога ще страдаш, докога ще те унижават, докога ще търпиш гаврите, мила майчице?!..................................................................................77 За жалост у нас все още не е свършило времето, в което простаците и наглеците командват парада…………………………………………………………………………..…79 Свободата на човека е самоцел и самоценност, causa sui…………………………….80 Вярвам, че българското правосъдие ще съумее да защити правдата, правото и справедливостта!...........................................................................................................81 Ние не правим разлика между образование и... дресировка, у нас бъркаме дресировката с образованието!..............................................................................................84 3
Изпратих жалбата си под формата на отворено писмо до министъра и омбудсмана…………………………………………………………………………………………………86 Чест за човека е да бъде мразен от лошите – и обичан от добрите!........................86 Най-трудното, най-мъчителното е да превърнеш робите в свободни хора………...87 Приемайте идиотщините на живота ни с ирония – тя е най-мощното и несъкрушимо духовно оръжие, тя е самата сила и ведрина на духа!...............................................87 Да, самата ни образователна система е пределно извратена, в нея всичко е тъкмо наопаки на нормалното, на правилното, на естественото, на истинското…………..93 Ние сме едно тотално безчовечно и озлобено, а затова и съвсем нещастно, непълноценно общество – ето това е най-голямото постижение на комунизма!...............97 Несвободният човек е немислещ и неразбиращ, щото мисленето поражда безпокойство, а той обича идилията на безличната и оскотяла от скука комуна………..107 Радвайте се донасита на очарованието на свободата, то е толкова вдъхновяващо – нима не го усетихте вече?!.......................................................................................115 Пълно е у нас с хора, които съвсем не знаят що е философия – и що е да си философ!...............................................................................................................................118 Нещо като кратък самоотчет-самооценка на цялостната ми работа през тази учебна година……………………………………………………………………………………....119 Дали е възможно да бъде променен гибелният административен манталитет?...122 Тотално сгрешената образователна система продължава да залага на терора, репресията, тормоза, насилието………………………………………………………….128 Да се свежда целият проблем до заплатите е неоправдано вулгаризиране на смисъла на учителската "професия"………………………………………………………….129 Заповядайте и вие на нашата дискусия!....................................................................130 Проблемът е точно там: хората масово не мислят, не могат да мислят, не умеят да мислят!..........................................................................................................................133 Мили Боже, какво ли ме чака занапред ако не се зафана да мълча от днес нататък като същински кютюк!..................................................................................................133 Нови откъслеци от едно съвсем сюреалистично всекидневие в тъй приказната страна "Мутроландия"……………………………………………………………………….138 Нека повече българи да опитат да схванат тази толкова простичка дефиниция на тъй непонятната им свобода.......................................................................................146 Поканиха ме да участвам в дискусия на тема "Ролята на учените в обществото"154 Не се притеснявай от критиката, помни, че несправедливата критика е скрит комплимент………………………………………………………………………………………….155 Докато търпим гаврите ви, драги образователни шамани от МОН, ще си правите каквото искате с нас!....................................................................................................157 Една моя крайно рискована провокация с оглед да разбера истината: щото без нея всичко отива по дяволите!...........................................................................................163 В пот на челото да си изкарваме хляба – за това сме родени всички ний, човеците!...................................................................................................................................165 Само който не се страхува от своята раз-личност е личност, т.е. е себе си…...…167 Там е коренът на всичко: в мисленето ни……………………………………….………167 4
Ние сме едно тотално безчовечно и озлобено, а затова и съвсем нещастно, непълноценно общество……………………………………………………………………………169 Само истински богат човек като мен, и то богат с най-истински богатства има моралното право да пише книга за забогатяването!.....................................................170 Почвам да пиша свой проект за едно истински иновативно училище………….…..173 Получих отговор от регионалния инспекторат на образованието…………………..175 Моето писмо до Фондация "Световен образователен форум"………………………176 Проектът на един мой документ, предназначен за Върховния Касационен съд....177
5
Въведение Книгата, която държиш в ръцете си, уважаеми читателю, представлява поредица от есета, писани пунктуално почти всеки ден – това са нещо като „репортажи с елементи на анализ” за случващото се в една училищна общност, в която авторът е учител по философия, става дума за общността на ПГЕЕ в Пловдив (бивш ТЕТ-ЛЕНИН, както още го наричат в града и в областта). Проследява се епичният, а понякога и крайно абсурдистки сблъсък между силите на статуквото и съвсем немощните сили на промяната в образованието, които в това училище се предвождат от въпросния учител по философия, който има несретната съдба да е свободолюбив и човеколюбив, да е борец за очовечаване, за освобождаване, иначе казано, за реално демократизиране на отношенията в тази училищна общност. Този „нетипов”, по-различен учител, разбира се, е подложен на какви ли не унижения и гаври от страна на самозабравилото се ръководство на училището, разполагащо в тази ситуация с едва ли не абсолютна власт. В „сплотения колектив” цари обстановка на див страх и на грозно подлизурство – защото отмъстителната директорка няма да прости на никой „изневярата” спрямо задължителното преклонение пред нейния царствен пиедестал. Нищичко в тази история не е измислено, а всичко ни е поднесено направо от така разхитителния на чудатости наш съвременен български живот. Авторът като прилежен архивар описва всичко, което е станало, на което е свидетел или участник, интересното е, че той хем е най-активното, най-ангажираното с промяната в това училище лице, хем е вдъхновен изследовател на толкова чудатите житейски феномени, които се разгръщат пред очите му. Пред нас е книга, която има ред достойнства, най-главното от които вероятно е това, че авторът е философ, т.е. човек, който не се задоволява с безстрастното описание на случващото се, а се опитва да постигне „разбиране в дълбочина”, т.е. старае се да изяви оня значим смисъл на нещата, от който зависи не само живота, но и бъдещето ни. Обществото ни е болно и преживява тежка психологическа и нравствена криза, имаща мащаба на същинска духовна катастрофа. От която трябва да търсим изход, трябва да направим нужното за да намерим верните, разумните решения – за да спасим не само душите си, но и своето отечество, нацията и страната си. Ето в тази именно посока полага неимоверни усилия да проясни, да разнищи „без остатък” проблемите човекът, който си даде труда да ни въведе в тия така многозначителни, скандални, понякога твърде пикантни истории. Истории, които звучат много често невероятно, сякаш са продукт на развихрената художествена или творческа фантазия на самозабравил се писател с абсурдистки наклонности, с пиетет към абсурдността, съпътстваща неотменно живота ни. В този смисъл тази поредица от есета има и несъмнена художествена стойност, която се дължи на ярката експресивност на съставящите я текстове. Авторът прави нужното, според силите си, да изобрази тъкмо онази най-значима 6
човешка (психологическа, нравствена, духовна) страна на така причудливите и често съвсем невероятни истории, за които обаче имаме гаранцията на непосредствената жизнена достоверност. Книгата обаче поражда не чувство на наслада, а зове към борба, призовава към пробуждане на съвестите, работи за освобождаване на душите от толкова коварните вериги на безразличието, на безчувствеността; това е книга, която не може да ни остави безразлични, която ни подтиква да се възмущаваме, да страдаме, да сме съпричастни, да се преизпълваме с готовност и решимост за промяна. Неин основен герой са младите хора, учениците на България, с които авторът свързва всичките си надежди за промяна, а пък тази последната е залог за бъдещия ни просперитет. В този смисъл пред себе си имаме една въпреки всичко оптимистична книга. Интересно е да се добави и това, че тази книга е писана под формата на учителски – и философски – дневник в интернет, в блога на автора, това дава възможност нейни съавтори да са първите й читатели, които участват изключително активно, със свои коментари, в написването на самата книга. В този смисъл пред вас имате една твърде съвременна, диалогична, пълна с живот книга. Желая ви приятно четене! И приятни размисли! Ако прочетете тази книга, ако имате търпението да я изчетете докрая и да я осмислите по своя си начин, ще стане така, че в един момент вече няма да сте същите. Има книги, които освобождават, ето, надяваме се от сърце, че нашата книга може да има същия благотворен ефект върху вашата душа. 27 април 2017 г. Пловдив
Авторът
7
Нов пролог в абсурдисткия бунт срещу свободата! събота, 4 юни 2016 г.
Тази сутрин ставам рано, още преди да се е съмнало: снощи заспах като труп заради преживени големи вълнения, бях направо изтощен, едва се довлякох до леглото, и то при положение, че ми се наложи да пътувам близо 100 километра до родното ми място (понеже в почивните дни ми се налага да се грижа за старата си майка, която живее сама); може би пътуването ме доизтощи така, че съм заспал мигновено, забравяйки всички емоции, ала ето, като се събудих в най-ранни зори, всичко преживяно вчера нахлу в съзнанието ми и аз вече, разбира се, не можах да мигна повече. И станах, по своя си обичай, да пиша в най-ранни зори (всеки Божи ден ставам да пиша в 5 часа сутринта, но този път се събудих значително по-рано). Знаете, че аз пиша за всички вълнуващи ме проблеми в своя дневник, аз съм учител по философия в едно пловдивско училище, ето, съвсем естествено е, че ме вълнуват реалните насъщни проблеми в тази образователна сфера, от които нашата дарагая министърка, разбира се, хал-хабер си няма (нея, милата, я вълнуват съвсем други проблеми, най-вероятно кариеристични, щото властта за политиците у нас е нещо като... а сега де, как да употребя тази толкова грозна дума?!... пък да я заменя с друга очевидно не става... е, о`кей, ще се пожертвам заради стила, не заради друго, не защото и обичам такива грозни думи, та значи, властта за поли8
тиците у нас е като ла_ното за свинята (така изписана тази дума нали не дразни толкова вашата тъй изтънчена душа?), знаем, че една свиня научи ли се веднъж да яде въпросните... "хранителни отпадъци", по никой начин не може да бъде отучена от този очевидно много приятен за свинете "деликатес", който е така приятен тям, както, казахме, властта е приятна за нашенските политици (виждате колко изтънчено се изразявам, щадейки вашата не по-малко изтънчена чувствителност, абе ний в България сме си все най-изтънчени хора, не сме некои дебелаци и простаци, тъй да се рече! Та значи вълнувам се много от реалните, истинските, горещите, парещите проблеми на нашата образователна система и тази, тъй да се рече, ми е любимата тема за писане; от доста време обаче се въздържах да пиша, ето днес ще пиша непременно, съберете сили за да прочетете този грамаден словесен опус, който се глася да съчиня тази заран. Знаете, че аз съм привърженик на либерализацията и демократизацията на отношенията в нашите образователни общности, привърженик съм на същинската, на истинската промяна в българското образование. И при това съм привърженик на реформата (по-скоро на решителната революция!) в образователната сфера не теоретично, не само идейно, абстрактно, но и на дело, съвсем практически: аз всеки ден правя нужното ледовете в закостенялата сфера на нашето родно образование да се напукат, а като се напукат, ледените блокове да почнат да се движат, да мърдат, а в един момент и да бъдат отнесени от течението на живота и на действителността – щото все пак живеем в XXI век, във века на страхотни промени, векът, в който е непростимо да си стоим все същите! Та значи бидейки преподавател по философия на много ученици аз правя нужното да спомогна за разколебаването в съзнанията им на тъй пагубните стереотипи, които са довели до пълното блокиране на човешката творческа сила, поради което нашето родно образование и училище общо взето прилича на нещо като духовна пустиня; в него се случва всичко друго, но не истинско образование, не учене; да, в училищата нашите ученици общо взето нищо не учат, а предимно си губят времето; там даскалите занимават горките ученици предимно с глупости, с недомислици, със скучни и непотребни "знания" и информации. Да, учителите, бидейки под диктата на образователната бюрокрация, са заставени от нея да правят общо взето предимно глупости (а пък който учител не е съгласен да губи времето на учениците, на него му се налага да прави неща, чрез които встъпва във все по-решително нарушение на догмите на прогнилата и анахронична система). Дошъл е моментът, в който всички предпоставки за решителна духовна революция (а не просто "реформа") са налице: нещата изобщо не вървят по старому, а по новому повечето хора не смеят даже само и да мислят, камо ли пък да живеят, ето, революциите започват общо взето така – на това ли му се казваше "революционна ситуация"? ("Низините не искат да живеят вече по старому, а върховете не могат да удържат нещата по старому", май такава беше дефиницията за революционна ситуация?!) Трябва да знаем, че младите хора у нас отдавна решително се бунтуват срещу безчовечната образователна система, те са й обявили решителен бойкот (и 9
по тази причина изобщо вече нищо не учат), ала това у нас от малцина се съзнава; главен фактор на идващата духовна революция, свързана с коренната промяна в образователната сфера са именно тези общо взето революционно настроени "ученически народни маси", вярно, те са настроени обаче с една по-специфична нашенска революционност, която тепърва трябва да бъде насочена в длъжната посока. Щото трябва да отчетем и това, че онова, което най-вече е потребно за една същинска революционна промяна, а именно съответстващото съзнание и самосъзнание за свобода, то именно у нас липсва, то не е развито, то обаче и няма как да се развие – щото младите са поставени в една изцяло авторитарна, недемократична, несвободна обстановка, в която просто не може да покълне въпросното подобаващо съзнание за свобода. Е, трябва тук да кажа и нещо още по-неприятно за мнозина: философите, които по начало са нещо като духовни водачи на по-просветените нации, трябва да изиграят решаващата революционизираща роля в тази така и така сложила се "тупиковая ситуация", руснаците така се изразяват, буквално значи "ситуация на задънената улица", един вид нещата се движат безконечно по някакви "омагьосани кръгове", така нахалост се погубва огромна човешка енергия, а пък за да разбием тези кръгове се налага именно философите не на думи само, а и на дело, чисто практически, да изиграят своята автентична роля: да подбудят раздвижването на съответните дремещи революционни сили, скрити именно в недрата на въпросните "ученически народни маси", "народните маси", свързани с такава революционна по призванието си сила, каквато са младите хора. Между другото тук трябва да вметна, че в нашите училища огромната част от т.н. философи не са на нивото на призванието си, те са просто "даскали по философия", което е направо смъртоносно, отива по дяволите автентичната духовна мисия на философа, погубва се, притъпява се жилото на самата философия, философията става просто "учебен предмет", което е пълна измяна спрямо нейната автентична духовна роля. Който пък учител по философия държи да си изпълни дълга, рискува да си навлече съответстващите беди и главоболия, най-вече от страна на престараващите се администратори (директорите). И ето, ситуацията на избор е налице: или ще си изпълниш мисията, или ще деградираш, в името на личното спокойствие, дотам, че да изневериш на призванието си да бъдеш автентичен, достоен учител. Моя милост обаче се старае просто да си изпълнява дълга – въпреки всички рискове. Вярно, това ме превръща в нещо като "бяла врана" сред учителското съсловие, където конформизмът, пък и популизмът (демагогията), за жалост, е господстващата душевна нагласа. И тъй като не искам да имитирам занимания с философия, а искам да помогна на учениците да се окажат непосредствено в необичайната за тях ситуация на автентичното познание, учене-търсене и личностно формиране (формиране на ценни, потребни за живота качества и способности!), аз направих нещо най-простичко: дръзнах да им позволя да започнат да практикуват тъй непонятната им свобода (защото свободата е нещо непознато за нашите родни условия, нещо повече, свободата, оказва се, у нас е нещо крайно неприятно, дразнещо, омразно, опасно и прочие). Българите, подобно на руснаци10
те (имам предвид масовите българи и руснаци), за жалост, най-силно мразят онова, което не познават, което им е съвсем чуждо: мразят свободата (е, и Америка мразят, няма как, налага се да мразят и Америка, щото Америка пък символизира свободата, Европа също е доста мразена у нас, да не говорим за това колко я мразят в Русия: защото и Европа, както и Америка, значи свобода, не нещо друго!). Какво направих за да поставя учениците в ситуация на свобода ли (и то само в часовете по философия)? Ами ето какво направих: направих нещо простичко, дръпнах камъка, който спираше задвижването на колелото на тяхната суверенна и автентична човечност: позволих им да се ползват от свободата си, дадох им свобода, поставих ги в тъй необичайната за тях ситуация сами да решават по най-важните въпроси, по въпросите, които, съгласно устройството на системата, макар че са жизненоважни, не са от тяхната компетентност. А системата има два темела, на които се крепи: учениците да нямат никаква свобода – и да правят всичко по задължение, по принуда, не защото са го искали или избрали, а защото така някой им го е наредил. Е, аз се отказах да давам команди и да изисквам от учениците подчинение, отказах се от учителския диктат, заявих им, примерно, че те сами ще решават откъде да учат (при мен няма един-единствен "задължителен учебник", всеки може да чете откъдето и каквото си иска!), заявих им също нещо още по-неприятно им, а именно, че аз в часовете по философия няма да им преподавам и давам наготово "единствено-правилното научно знание и разбиране", декларирах, че философията не е наука, а изисква за пълноценното си усвояване нещо непознато на младите (за рамките на образователната система), а именно изисква свобода. Според тази концепция, примерно, се оказа, че не учителят ще решава кой кога да бъде "изпитан", а това ще го решава отделният ученик, всеки ученик сам ще решава кога и как да се изяви в часовете, при това декларирах, че за реда в тези часове трябва да се грижат самите ученици, т.е. в часовете трябва да има приятна и спокойна обстановка, в която всеки свободно да може да изяви личността и разбиранията си, никой няма да бъде принуждаван да прави каквото и да било, а ще се разчита на неговата добра воля. Разбира се, въведохме съответните нови правила, обсъдихме ги, това са правила за оценяването, за провеждането на часа, примерно, аз многократно заявих, че учениците получават правото по време на час да излизат когато решат, че имат съответната нужда, без да дават никакво обяснение на учителя къде отиват, колко ще се бавят също решават сами, даже (то е близко до ума!) сами решават дали изобщо да се върнат в час, все пак няма кой друг в коридора да реши това накъде да завие ученикът, дали ще се върне в класната стая или пък ще реши да иде на някое друго място! И така, започнахме от януари месец в 16 класа на моето училище да практикуваме свободата в часовете по философия, като този експеримент по свобода аз го обявих съвсем публично, и в блога си, много пъти писах как той се развива, какви интересни феномени се появиха или родиха покрай него, случиха се разни неща, абе изобщо става доста интересно там, където свободата не е прокудена или изгонена като нежелана гостенка. 11
Там обаче, където няма свободата или има някаква фалшива, принудителна, лицемерна "свобода" от казионен административен тип, предписан от системата, там всичко е дотам извратено, че просто за него не ми се говори даже. Аз затова и съм се отказал отдавна от този подход – понеже той е и съвсем несъвместим с естеството на философията, която по принцип и по начало, по идея е нещо най-свободолюбиво и човечно. Не мога за да угодя на началствата да жертвам онова, на което съм посветил живота си: философията. Не мога да жертвам и автентичното образование, разбирано като пълноценно личностно формиране и като цялостно разгръщане на човешкия творчески потенциал на почвата на неотнимаемата свобода. Предчувствате ли вече какво се случи в резултат на петмесечното реализиране на моята идея за практическо упражняване на свободата в часовете по философия? Ще каже някой: ами ясно какво се е получило, то друго и не може да се получи, получила се е анархия, получила се е "свободия", станала е "пълна лудница"! Не, резултатите от експеримента ми са твърде обнадеждителни: не се получи нито лудница, нито анархия (думата "свободия" не я обичам, тя обаче е любима дума на ония, които мразят свободата!). Интересното е, че в моите часове все пак голяма част от учениците възприеха позитивно предложената им новост. Е, неумението да се ползваш от свободата с оглед да береш един ден нейните обилни плодове е повсеместно или поголовно, все пак живеем в посткомунистическа България, тук у нас за огромната част от хората свободата е нещо съвсем непознато, но аз тук говоря за пораждането на тъй необходимата позитивна нагласа: на мнозинството от учениците им харесва този нов подход, ето това за мен е обнадеждаващият резултат от моя експеримент по непосредствено практикуване на свободата в часовете по философия. Това показва, че почва и надежда за отпочване на духовната революция, свързвана с образованието, има, да има такава надежда и почва! Но се иска време и се иска настойчивост, твърдост, иска се воля. Така, участвайки в този експеримент по свобода младите почнаха да се учат да практикуват свободата даже и в училище, което е вдъхновяващо начало, така те получиха един безценен урок, а знаем, че най-безценни са ония уроци, които сме успели да постигнем сами, най-ценни са ония изводи, до които сме стигнали сами. Така стават нещата в живота. А училището не бива да продължава да бъде нещо различно от живота, то същината на въпросната духовна революция е точно тази: животът да се завърне в нашите училища, откъдето той беше прогонен или прокуден. Защо са изгонили тъкмо живота от училищата ни е интересна тема, която съм осветлил в своите книги за образователната философия и стратегия. Тук нямам време и намерение да пиша за това. Разбира се, поради неумение да практикуват свободата огромната част от младите започнаха да идват съвсем неподготвени за часовете по философия, но това те общо взето го правят и по останалите предмети, които (не) учат, то не е никаква новост. Тук обаче се забележи един по-голям деморализиращ ефект: сега вече в часовете по философия имат официалното право да идват съвсем неподготвени! Сега вече не ги е страх от изпитване, от репресия и от двойки, щото всеки 12
сам решава кога да бъде "изпитан", т.е. кога да се изяви. Е, като си мълчиш и решиш да си стоиш неизявен в часовете по философия пак ще си получиш в крайна сметка двойката, но този път тя ще си е изцяло твое постижение и завоевание. Разбира се, по мои наблюдения около една трета част от учениците полагаха известни усилия да се ползват от свободата си, участваха в обсъжданията, правеха си разни съобщения по избрани въпроси, събираха си "точки" (аз съм писал за въведената от мен "точкова система", която повечето от учениците приеха, харесаха я), изкараха си мнозина дори отлични оценки. От теб зависи какво ниво по философия ще решиш да защитиш. Ако искаш мизерна тройка, това е напълно постижимо. Нищо че е, от друга страна погледнато, унизително за теб – стига да можеш да усетиш тази унизителност. Мнозина обаче не я усещат. У нас личностното отношение и поведение са голяма рядкост. Са чудо невиждано. Но тази констатация, че само една трета част от младите хора откликнаха на дело и то позитивно на предизвикателството на свободата, е хем радващ, хем е и обезнадеждаващ: защото у нас ни трябва поне едно мнозинство от хора, предани на свободата. Без такова критично мнозинство от хора, разбиращи що е свобода и ползващи се всекидневно от нея, България няма как да стане нормална страна. Ето, за да се формира такова мнозинство се налага да се прави въпросната духовна революция, свързана с коренната и същностна промяна в образователната, в училищната сфера. Аз работя точно в тази посока, тези неща не ги правя просто за да съм "интересен", а защото трябва! Това особено трябва да се подчертае, защото много хора не го разбират. Изглежда не им е по силите да го разберат. А може би и им е неизгодно да покажат, че го разбират. Защото те са направили своя избор да бъдат крепители на противочовешката свободоненавистническа образователна система на командното авторитарно "образование". Имам предвид преди всичко разните администратори от образователната сфера, дето са се ангажирали да бъдат нещо като пазители, охранители, копои или цербери на нейната абсурдност, на нейния анахронизъм. Тук само ще вметна (щото то е голяма тема, по която ще пиша тия дни повече), че вчера в тази връзка се получи интересен изблик, който аз отдавна очаквах: един клас се разбунтува срещу тъй неприятната свобода, да, възможно е у нас да има и такива абсурдистки бунтове, които обаче са така мили на административното ръководство на училището, щото те дават тъй потребния им "матр`ьял" – наричаме този матр`ьял с още по-умилителното съветско-кагебистко-милиционерското наименование "компромат"! – та значи този бунт дава на ръководството тъй въжделенния им компромативен матр`ьял за още по-въжделенното мое поредно опраскване или уволнение. Така именно, по този сценарий, аз бях опраскан преди точно две години; сега очевидно е наближил момента въпросната пиеса на абсурда да бъде преиграна още един път. Какво точно направиха учениците вчера от един клас, как протече дебата им с мен, каква позиция зае извиканата по този повод представителка на администрацията е отделна тема, по която аз ще пиша отделно. Тава са доста интересни въпроси. 13
Дали някой е спомогнал и дори вдъхновил учениците да се захванат така решително с тази битка срещу "тъй неправилно действащия" преподавател по философия също е интересен момент, по който ще се наложи да се помисли и поговори повече. Щото представителите на администрацията не считат за нужно да крият неприязненото си отношение към тъй нестандартния преподавател по философия и неговите така непонятни им иновации в областта на обучението на учениците. Също така и някои учители, имащи настройката да бъдат нещо като блюстители на неоспоримата власт на директорите, не правят нищо поне да крият неприязънта си към въпросното странно и така необичайно мислещо и действащо неприятно им лице. А учениците много добре чувстват тия неща. Това, разбира се, им влияе. Дали умишлено някой си е позволил да ги настройва да предприемат въпросния абсурдистки бунт срещу свободата е любопитен казус за осмисляне и обсъждане. Ще се радвам скоро да се включа в дебатите по този пункт, както и по много други. Впрочем, аз от месеци предлагам дебати по всички горещи проблеми на училищния живот, но училищното ръководство воглаве с авторитарната директорка прави всичко, което е по силите му да препятства началото на този така потребен демократичен дебат. Значи ний иначе сме си демократи, ала разбираме демокрацията специфично, а именно – недемократично. Или я разбираме популистки, сиреч демагогски. И не се смущаваме че това така очевидно ни личи. Щот си мислим, че можем да си правим каквото ни скимне, каквото ни харесва: щом сме властници, щом властта е наша ще си правим каквото си поискаме. "С кръв сме я вземали тая власт, с кръв ще я дадем!" – а този незабравим лозунг спомняте ли си го? Тюх да му се не види, темата е безкрайна, а аз се изморих да пиша! Много има още за писане, но се налага да спра дотук. Ще си позволя да добавя нещо, което е също така сюблимно. Ще рискувам да осветля и този проблем. То е интересно като не по-малко любопитен казус от нашия съвременен български живот. Един мой приятел ми писа, че решил, видите ли, да проучи въпроса дали мога да бъда предложен за някакво признание от т.нар. Българска академия на науките и изкуствата (БАНИ)! Той даже ми изпрати свой проект за писмо, което възнамерявал да изпрати до един виден член на тази академия, именно г-н Петър Иванов, попита ме дали съм съгласен да му дам карт бланш за такава една инициатива. Ето неговото писмо, а пък по-долу можете да прочетете какво аз му казах по този повод; та цитирам тук само онзи откъс от писмото му, в който той цитира въпросното писмо до г-н Иванов: Г-н Иванов, много се заинтересувах тия дни за Българската академия на науките и изкуствата, в която Вие сте виден и активен член. Радващо е, че тя е жива алтернатива на затъналата в бюрократизъм и в комунистическа псевдонаука официална БАН. Хубаво е, че вашата организация подкрепя и насърчава учени и писатели, които са по-нестандартни като личности, щото това може да е и признак на голям талант; такива хора очевидно не могат да се вместят в нормите или стандартите на казионната наука. 14
Като Ви пиша това се сещам, че има един човек, казва се Ангел Грънчаров, философ, който е написал много книги, преподава повече от 30 години философия, и в университет е преподавал, и в гимназии. Разбира се, изритали са го от университета, но той се е отдал много на писането, има и доста сериозни академични книги ("Лекционен курс по философия" примерно), издавани са книгите му от авторитетни издателства (ИЗТОК-ЗАПАД). В последните години г-н Грънчаров много работи по проблема за коренна и същностна промяна в образователната система, радетел е за едно ново, свободолюбиво и наистина демократично образование и училище. Има блог, в който много активно пише по тия въпроси, аз от там съм информиран за инициативите и идеите му. Написа и публикува няколко книги по тия въпроси. Питам се в тази връзка: не трябва ли и човек като този Грънчаров да бъде оценен по някакъв начин от БАНИ? Понеже той очевидно няма да доживее момента някога да бъде оценен от официалната казионна наука, него даже го уволняваха заради дейността и идеите му от държавно учебно заведение, съдът го върна, та ето, подхвърлям Ви идеята да го подкрепите малко и да го насърчите. Как става официалното предлагане на някой човек за член на БАНИ? Можете ли да ми отговорите на този въпрос? Можете ли Вие лично да спомогнете този скромен човек да бъде все пак поне малко оценен?... С уважение: ... А ето сега какво аз написах на автора на това писмо, който, както казах, ми го изпрати и ме попита как възприемам идеята му името ми да бъде намесено в такъв един контекст: Здравей, уважаеми г-н ..., Благодаря ти много за писмото и за толкова интересната идея! Аз съм така устроен, че изобщо не чакам някакво социално признание, щото то, първо, не влиза в приоритетите ми, второ, добре зная, че живеем в страна, в която човек като мен едва ли може някога, особено пък приживе, оценен или насърчен. У нас обикновено правим друго, вместо да оценяваме чешити, бунтари и ненагаждачи (спрямо статуквото) като мен: ами най-обичайното е да направим всичко, което ни е по силите първо хубаво да ги омачкаме, да ги стъпчем, да ги погазим яката, ако можем, да им извадим душата, да ги убием и прочие, а пък като постигнем тази своя заветна цел, като ги уморим, след това, след време, може и памятник да им дигнем, може дори и орден някакъв да им присъдим, ала посмъртно, не приживе, щото иначе ще нарушим славната българска традиция първом да убиваме всичко, що е по-различно, по-кадърно, да не говорим да е по-талантливо! Да си личност у нас е същинско проклятие, по тази причина аз специално не чакам никакво признание и докато не съм го получил, ще смятам, че всичко е наред, е в реда на нещата, а ако случайно го получа (което е малко вероятно), тогава ще се запитам къде съм съгрешил, какъв компромис съм сторил, какво предателство, каква изневяра съм допуснал. Вкратце казано, докато ме плюят и ругаят, докато ме обиждат, аз ще продължа да смятам, че всичко е наред, но ако 15
случайно някъде кажат добра дума за мен, аз ще се уплаша изключително много. Също така и известно, че у нас такива като мен ги поставяме в атмосфера на пълна изолация и на пълно мълчание. Такова мълчание за мен е същинска благодат. Ако почнат да шумят около името ми, ще се уплаша изключително много, виж, докато мълчат, това ми показва, че около мен и с мен всичко е наред, в реда на нещата е, според традицията и обичая. Между другото, хрумва ми сега в тази връзка ето каква хубава тема: за така нареченото "социално признание" на хората, дето се занимаваме с духовна дейност у нас; философията е именно духовна дейност, и то една от найизтънчените (а пък ний живеем в една дебелашка страна, в която всичко требе да е най-дебелашко, грозно, фалшиво). Знаеш какви просперират и в тази сфера у нас, кои са ни станали, тъй да се рече, "духовни вождове", имам предвид Божо, Вучков, разните му там менте "свръхмодерни мислители", да не изброявам имена, те се знаят кои са, въртят се в медиите и ни учат как е правилно да мислим (Дърева, Райчев и вся остальная советская сволочь). Наши "духовни първенци" са и нашите владици, моля ти се, които се надпреварват кой в по-лъскав "антонобил" да се качи, което и показва колко или какво е "духовното" у тях. Инак имаме добри философи, които са професори в университетите и някои от тях се изявяват дори и в медиите (К.Янакиев, Цочо Бояджиев и още неколцина), те са се опитали да съчетаят "социалното признание" (правенето на академична кариера) с истинското предназначение на духовния човек. Питам се обаче как в нашата ситуация щеше да се изявява един истински философ, примерно Сократ, ако можеше да се прероди и да се изяви като съвременен българин; питам се, истинският Сократ щеше ли да бъде признат в нашите "научно-академични организации", примерно, щеше ли да стане барем... доцент? И не мога да си представя, убий ме, но не мога наистина да си представя как би оцелял един "доцент Сократ" в нашенските родни условия, ще падна от смях само като си го представя! И се питам: а Сократ дали щеше да бъде понасян толкова време и като прост учител по философия на младежта в наше държавно училище (както аз оцелявам криво-ляво цели 33 години вече)?! Ето, щом оцелявам, значи не съм изобщо истински, в това число не съм и академичен, в оня стар и хубав платонов смисъл на тази дума, а Сократ, милият, и ден нямаше да оцелее, него Стоянка А. щеше да го уволни мигновено, още щом го види, с щръкналата му брада, с искрящите му очи на "истински луд", знаеш, тя си пада по поставянето на психиатрични диагнози и за миг нямаше да цепи басмата на същинския Сократ, а ето, мен ме търпи все пак, дори и при второто ми завръщане, след опраскването ми и връщането ми от съда, цели пет месеца! Сократ, истинския имам предвид, обаче положително нямаше да го държи и ден, а пък този същия Сократ щеше да си има доста главоболия и с учениците (ако беше станал съвременен учител в българско школо), щеше да влезе още в първия миг в такава страшна война с тях, щото в наше време простотията в българските школа е на висота, все пак живеем в страната на триумфиращата простащина. 16
И ето, един истински Сократ в такива условия най-малкото щеше да бъде разкъсан, древните гърци са се отнесли доста цивилизовано с него, убили са го с отрова, чакали са сам да изпие чашата с отвара от бучиниш, а у нас този същия Сократ, имам предвид в наше време, щяха направо, чини ми се, да го разкъсат с ръце, а нищо чудно и да се опитат да използват... месата на Сократ (тук вече минавам в сферата на пълния роден абсурд!) за да си направят... кебапчета и да ги излапат, като едното нищо и такава извратеност може да се случи в нашите родни условия (е, това е метафора де, не става дума за реален канибализъм, да не ме разберете погрешно!)! Като попаднах на тази "златна жила" – какво би станало със Сократ ако той се прероди и се озове в съвременна България! – аз в този момент решавам да продължа да пиша по тази тема, но малко по друг начин, ти ще разбереш в блога какво съм изобретил и написал. Щото в някакъв смисъл моята ситуация е родствена на неговата: вчера например в късния следобед имаше известно развитие на работите в моето училище, пак ми бе организиран "същински бунт на възмутени срещу... свободата ученици", ситуацията пак се развива по великолепен начин, достоен за самия Сократ; ето, аз ще свържа тия две теми и ще напиша поредното есе в дневника си, като ще използвам, няма как, и някои фрагменти от това мое писмо до теб. Чети в блога как съм продължил, моля те, имаш съгласието ми да инициираш разговор с господата от БАНИ, ала приеми това всичкото само като експеримент, като изследователска игра, като забава, като джумбуш (така ли се пише тази дума?); и се включи както решиш, стига да пожелаеш. Аз в блога, разбира се, ще запазя инкогнитото ти, няма да ти пиша името, просто ще бъдеш "един мой приятел", така е по-добре, сега-засега, пък да видим нататък как ще се развие казуса. А той се очертава да бъде твърде интересен и ще се развива двупосочно, в предложената от теб посока и според развитието на нещата в реалните отношения, ще сблъскаме тия два плана – та да се получи една чудесна абсурдистка пиеса, в която няма разлика между фантастика и реалност, между мистика и действителност. Прочие, знаеш, аз се възприемам като ученик на Сократ, като негов последовател, даже един зевзек преди време ме нарече "пловдивският Сократ", което, не крия, е голяма и незаслужена чест за мен, която обаче ще се постарая, така или иначе, поне малко да заслужа. Пиша ти това писмо през нощта, защото се събудих и повече не мога да спя заради преживяното вчера, в училището. Ще разбереш какво се е случило в блога. Хубав ден ти желая! Извинявай ако има нещо, приятелю, то нали затова сме приятели, да си казваме нещата пределно откровено, честно, дано някое мое изказване не ти е прозвучало по някакъв начин грозно! С поздрав: Ангел Грънчаров Това написах на този мой приятел, е, премахнах някои по-лични пасажи от писмото си. Желая хубав ден и на вас, приятен уикенд и всичко да е при вас както подобава! Бъдете здрави! Скоро ще говорим пак, чао засега! 17
Реформа и промяна не се правят по инструкция от началството събота, 4 юни 2016 г.
По публикацията Политиците няма да решат проблемите на образованието, ще ги решат тези, които се занимават с образование, т.е. учителите и учениците, подпомогнати от родителите, от гражданите във фейсбук се проведе нещо като дискусия, съвсем вяла и хилава, впрочем; изглежда от плачевната ситуация в образователната сфера сме обезпокоени неколцина, а всички останали са обзети от пълно безразличие, смятайки вероятно, че е напълно възможно ний, българите, отново да смаем света, доказвайки на цялото човечество, че единствени (наред с руснаците) сме способни в XXI-ви век да живеем със съвсем незадничаво, калпаво, ретроградно "образование", "образование", което аз нарекох в новата си книга НЕобразование (заглавието на тази книга, която до седмица-две ще излезе от печат, е"Реформа на НЕобразованието". Както и да е, ето какво си казаха неколцината събеседници в тази дискусия (която е продължение на това, което публикувах в по-горната публикация, чиито линк имате за пряк достъп): Васил Василев каза: Така. Първо, не чакам рецепти, а чакам тези, които са отговорни, да си поемат отговорността, защото така се прави в демократичните държави – отчетност и отговорност. Не очаквам те да решат проблемите, а очаквам граждански натиск към всяко правителство – за да може поне да започнат да се решават. Знам, че има много хора с умения и качества, които могат да помогнат, не съм ги изключил, не знам защо така сте си помислили. И не знам откъде съдите, че Ви подценявам (Вас и общността). Никога не съм спорел, че има много добри специалисти, но, за жалост, сега са малцинство. 18
А отделно от това е леко глупаво от Ваша страна да си препубликувате коментара преди да съм имал шанс да Ви отговоря (право на отговор). Това може да въведе хората в заблуждение и да им натрапите Вашата интерпретация на моите думи, а повечето от това, което интерпретирате за моя пост, според мен, не е така и не е моя мисъл. Иначе казано се получава слагане на думи в устата. Ангел Грънчаров каза: Г-н Васил Василев, аз Ви пиша как съм възприел Вашите думи, как на мен са прозвучали тези Ваши думи. Хубаво е човек да се пита и да си дава сметка и за това. Казваме нещо, но различните хора ни разбират според своите нагласи, представи, понятия и пр. На мен така ми прозвучаха Вашите думи, като съм казал как са ми прозвучали, би следвало да сте ми благодарен, щото едва ли преди това сте съзнавал, че и така могат да Ви прозвучат думите. А Вие май сте ми се обидил за нещо. А пък това, че съм дал публичност на Вашето твърдение в блога си, това пак е нещо, за което други хора биха били благодарни, Вие обаче май сте се засегнал, не мога да разбера за какво. Нормалната реакция е човек да опита да вникне в смисъла на думите не опонента и да започне дебат с него. Никой не е влагал никакви думи във Вашите уста, това не мога да разбера откъде Ви хрумна. Старайте се да се изказвате по-прецизирано. Смисълът е нещо, което убягва ако човек е небрежен. Особено вредно пък е млад човек да не обича и да не може да понася критиките... Васил Василев каза: Не съм Ви се обидил, просто не мога да видя откъде прозряхте такива твърдения в моите думи. Мария Вълева каза: Извинете, но съм убедена, че Вие сте единственият, разчел думите му по този начин. В крайна сметка той е отговорен за това, което е казал, а не за това, което Вие сте разбрали. Пък и това не е литературен текст, да гадаете "какво е искал да каже авторът". Каквото е имал предвид, го е написал. Като човек, който учи в сравнително елитна гимназия, мога да потвърдя, че около 60% от учителите тук са некадърни, а малцината, които си вършат качествено работата, са толкова смазани от системата, че им липсва всякаква мотивация да инициират съществена промяна. А и както е казано – едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто – да го направиш. Ангел Грънчаров каза: Мария Вълева, извинете, но няма никакво значение колко човека са разчели така думите на многоуважаемия г-н Василев: за истината не се гласува. Освен това аз съм философ и разумните хора се вслушват в думите на философите. Толкоз по този въпрос. Много сте права в тия свои твърдения за състоянието, в което се намира учителството, точно така е! Впрочем, Вас Ви разбрах съвсем точно (по някога и ний, философите, умее да разбираме "правилно"! :-) Аз и г-н Василев го разбрах, но си позволих да направя някои изводи от неговите думи, които очевидно не са му приятни. Но ако следва да се уважаваме като личности, би трябвало да допускаме 19
от думите ни всеки да си прави каквито иска изводи, защото има нещо безценно на този свят, което се нарича свобода. Сега да се върна на Вашата горчива констатация за състоянието, в което се намира учителството. Огромната част от учителите са пречупени и са допуснали да станат средства (инструменти) на системата в нейната безчовечна инвазия срещу суверенната човешка личност и нейните права. Ала има и учители, предимно сред младите, които са способни да възприемат един нов и модерен подход. Само дето в момента много ги е страх. "Лудите глави" като мен, дето сме способни да правим революция, се броим на пръсти. Но въпреки това за промяна в образователната сфера не можем да залагаме на политиците, а следва да се чуе гласа на учителите, най-вече на авангардно мислещите сред тях, а също така и най-вече на учениците, на младите хора - и на техните родители, разбира се, това са гражданите, а демокрацията изисква волята на гражданите да е решаваща. Това е демократична теза, от която аз няма да отстъпя. Не може държавата и чиновническият й апарат отгоре и наготово да внасят някаква удобна само на тях "реформа", да пишат инструкции за това как учениците и учителите да се реформират: реформа и промяна не се правят по заповед, по външен натиск, по нареждане от администрацията, както, за жалост, очевидно си представят това мнозина. И упоени от блаженото статукво чакат команди отгоре, които ще бъдат такива, че да не заплашат идилията на статуквото. Точно затова се организира и шоуто, наречено "национален учителски събор". На него ще дадат на учителите последните най-нови инструкции за това как да се променят, което е смешна и тъпа работа едновременно, то е гавра с учителите, които явно са претръпнали и понасят безропотно всякакви издевателства. Това е нещото, което успяха да измислят политиците, и то най-напредничавите от тях, реформаторката Кунева: измислиха едно шоу, един събор! С глупава шумотевица обаче не се правят никакви промени. Как се правят истински промени, каква е технологията им съм описал в книгите си. Който иска да разбере, да заповяда, да чете, да учи, да мисли, да търси истината. А да чакаме политиците да измислят най-чудодейни рецепти за спасение на изгнилата образователна система означава да заложим на чудото. Аз не приемам това мистично очакване. Нека който иска да ми се обижда за това.
20
Страхотен шанс да се отприщи непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност! неделя, 5 юни 2016 г.
До Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив До Училищния съвет на учениците от ПГЕЕ-Пловдив До г-жа И.Киркова, началник на РИО-Пловдив До г-жа Т.Копривленска, председател на училищния синдикат към СБУ До класния ръководител и чрез него – до целия Х Ж клас КОПИЕ: До Националния учителски събор ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаеми дами и господа, колеги и ученици, Уважаема госпожо Киркова, Уважаема госпожо Копривленска, С настоящия доклад искам да поставя за размишление и обсъждане един важен по моя преценка въпрос, в който като в призма се пречупват комай всички най-горещи проблеми на нашата училищна общност, а на тази основа и в българс21
кото образование изобщо и по принцип. Ще се опитам да представя този въпрос в подобаващия контекст – така че да изпъкне точния му смисъл. Живеем в динамично време, в което самият живот всекидневно поставя на сериозно изпитание нашите представи за нещата, да не говорим за устоялите стереотипи, които неусетно направляват поведението ни. По тази причина ни се налага да се променяме, да търсим разумен изход от тежките ситуации, за което пък ни се налага много да мислим и да разговаряме, усърдно да дебатираме, да спорим, да търсим истината, което именно е начин сами да се променяме, да ставаме все по-адекватни на потребностите на реалността. Изминаха цели пет месеца от момента на моето завръщане и възстановяване на работа като преподавател по философия и гражданско образование в нашето училище, което, както знаете, стана със съдебно решение на Върховния Касационен съд, съдът отмени уволнението ми, извършено година и половина преди това. В този период, в който отново работя в ПГЕЕ-Пловдив, направих много за да предизвикам пълноценен демократичен дебат по истински важните въпроси на училищния живот, инициирах много новости, писах доклади до Педагогическия съвет, съдържащи мои предложения, на които обаче, за жалост, до този момент все още не е даден ход от административното ръководство на училището, по-точно от директорката г-жа Ст. Анастасова (която, очевидно, има други виждания и е привърженичка на друг, коренно различен подход). Няма да се откажа обаче от убеждението си, че всички истински важни и чакащи решаването си въпроси (като експериментирането, практикуването на нови, съвременни модели на отношения учител-ученик, състояние на т.н. дисциплина и начините за уреждане на отношенията вътре в групите, в класовете, проблемите, свързани с редовното упражняване на нови и модерни методи на т.н. „преподаване”, т.е. на учене, на познание, на търсене на знание и постигане на истината, на възпитание на младите, на ефективното формиране на ценни личностни качества у тях и пр.) та значи всички тия и още много други важни въпроси могат да бъдат правилно решени единствено след пълноценен демократичен и свободен дебат, в който участват не само учителите, но и учениците, а също така и техните родители. Смятам, че е крайно време да поставим под съмнение утвърдите се в миналото подходи, които отдавна са доказали своята неефикасност и неразумност, примерно, не е подходяща за съвременните условия на XXI-я век управленската технология, според която „началството знае всичко” и на това основание е достатъчно само да чакаме съответстващите височайши и премъдри инструкции, които, ако ги спазваме прилежно, ще решат всички проблеми; крайно време е да направим нужното да освободим съзнанието си от тиранията на такива отречени от живота вредни представи – и от съответстващите им пагубни стереотипи. Даже и започването на многострадалната и толкова дълго чакана реформа на образователната ни система никога няма да се случи ако продължаваме да сме верни на упомената анахронична представа, според която височайшите премъдри инстанции знаят точните, при това „единствено правилните” отговори на всички вълнуващи ни въпроси, от нас се иска просто прилежно и точно да спазваме техните инструкции, което пък ни освобож22
давало от потребността да мислим, да се стремим сами да преценим кое е правилно и неправилно, да обсъждаме каквото и да било, да решаваме, да имаме различия и спорове; не крия, че съм открит враг на подобни отречени от живота авторитарни нагласи, догми, предразсъдъци. По тази причина правя каквото е по силите ми в нашето училище да се получи тъй потребното раздвижване с оглед поставяне на началото на душеспасителния и тъй дълго чакан демократичен дебат, с който фактически единствено може някога да започне и не по-малко дълго чаканата образователна реформа. Аз разбирам реформата като процес, при който всички ние всекидневно и с всички сили работим за освобождаването на градивната и творческата човешка енергия, на която сами сме носители като непосредствени участници в реалния учебен, възпитателен, личностно-формиращ процес, т.е. разбирам реформата като разгръщане на демократичния процес на дебатиране и на съответстващото му поведение в сферата на делата и постиженията, в резултат на който, няма как, единствено може да се извърши и въпросната непосредствено осъществявана от нас самите практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност. В тази връзка, както е известно, многократно промотирах в рамките на Дискусионния клуб и по какви ли не други канали (в блога си, из медиите, примерно във воденото от мен предаване „На Агората с философа Ангел Грънчаров” в Пловдивската обществена телевизия) създадения от мен проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност; за жалост ръководството на училището до този момент не е допуснало върху проекта да се разговаря на ниво Педагогически съвет, за мен е много любопитно да разбера защо то проявява такава една странна позиция. И други мои предложения бяха „заметени под килима” или пък предложенията ми, в писмен вид, най-вероятно отлежават и събират прах в някое по-отдалечено чекмедже на тъй лъскавото директорско бюро. Както е известно в часовете по философия и гражданско образование аз от години практикувам с учениците една нова образователна и обучителна технология, която съм си позволил да нарека личностно-ориентирана, стимулираща свободното, пълноценното развитие на човешката личност образователновъзпитателна философия и стратегия. Същината на моя личностно развиващ подход съм представил в цяла поредица от свои книги за образованието (тук няма да изброявам заглавията им), хартиени екземпляри на някои от които съм подарил на ръководството на училището; интересното е, че въпросното ръководство реагира по твърде своеобразен начин на моите иновации в тази толкова важна за учителстването и училищния живот сфера: ръководството не благоволи да вникне в същината на моя подход, напротив, организира нещо като „кръстоносен” административен поход срещу тях, свеждащ се до абсолютно превратното им тълкуване в една епична поредица от административни и политически обусловени в същината си мерки, поведе същинска административна война срещу моите иновации, инициира също така една невиждана кампания по моето професионално и личностно 23
компрометиране и дискредитиране, увенчана, като апотеоз, от сюреалистичната заповед за уволнението ми от училището през май 2014 г. Интересното е, че след завръщането ми на работа след възстановяването ми от съда ръководството на училището, както казах, се отнесе крайно хладно и подчертано негативно към това, което правя въпреки прекалено неблагоприятната психологическа и нравствена обстановка в училището, ръководството блокираше всеки мой опит за иницииране на дебат по тия толкова важни въпроси на ниво Педагогически съвет, да не говорим за разгръщането на толкова потребния демократичен дебат на ниво училищна общност, т.е. с участието на учениците, техните родители и гражданството. Това, подчертавам, крайно странно отношение, разбира се, не ме обезсърчи, защото аз в дейността си съм импулсиран от дълбоки и по същество чисто идеалистични човешки, професионални, личностни, творчески и прочие подбуди, т.е. няма как да престана току-така да работя за реализацията на всичко онова, към което не само дългът, но и самият живот ме зове – и на което, както излиза, посветих фактически целия си живот. Понеже не само учениците, на които преподавам, но дори и известна част от учителите в училището имат представа за това каква е моята философия, стратегия и технология дори на обучение и общуване в моите часове, тук ще се задоволя с кратко представяне на основните й опорни пунктове, с оглед и останалите (учениците, на които не преподавам и учителите, които до този момент не са направили нищо за да се информират за възгледите ми) да могат да се ориентират в основни линии в същината на предлаганото. Прочее, най-пълно изложение на моята философия и стратегия на съвременното, отговарящо на нуждите на живота обучение, образование и личностно-развиващо възпитание съм представил в книгите със заглавията „Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България”, „Изкуството да си учител”, „Ние не сме тухли в стената!” (подзаглавие „Есета за освобождаващото образование”), „Експеримент по свобода” (подзаглавие „Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите”) и др., а също така и в последната ми книга „Реформа на НЕобразованието” (подзаглавие „Проект за незабавна промяна на гибелното статукво”), която до дни ще излезе от печат, но от доста време е публикувана онлайн и всеки, който се интересува, може да я разгледа или дори прочете. Но все пак да изброя тук, както обещах, няколко момента за освежаване на представата – освен това те са ми нужни за да доведа изложението си до следващия важен момент, заради който всъщност пиша този доклад. Първото, най-важното, с оглед възприемане на парадигмата на свободата, на свободното и личностно развиващо образование, на която съм горещ привърженик, е: трябва безпощадно да отхвърлим като вредна и погрешна догмата за това, че учителят е носител на „едната и единствено-правилната абсолютна истина”, т.е. учителят е нещо като ретранслатор на готовото знание (или „извор на самата премъдрост”), а пък ученикът е пасивен обект на педагогическото въздействие, комуто просто дават знанието в добре опакован, завършен, и то в сдъвкан, готов за поглъщане вид. Този канон на авторитарното усвояване на дадени 24
веднъж завинаги готови и завършени знания е причината за това, че нашите ученици отдавна са отвратени от ученето, от училището, от четенето и от всичко останало, от което изобщо могат да бъдат отвратени (а ако не са отвратени, то това е още по-лошо, защото то означава, че съзнанията на тия ученици вече са натикани в неподлежащ на промяна кошмарен калъп!). Според адекватните съвременни представи, напротив, ученикът е именно учещият, т.е. е субектът, активната сила на ученето и познанието, а пък учителят го подпомага, насърчава, съдейства за възникването на подходящата обстановка и настройка за пълноценно учене, предизвиква и го провокира с оглед да пробуди желанието му за учене, за изследване, за търсене на истината, за сътрудничество между учениците в спора, в дискусията, с оглед избистряне на представите, уточняване на позициите, съотнасяне на мислите и пр. Точно по този модел се развиват отношенията ми с учениците: аз не им давам наготово „единствено правилните знания или мисли”, а ги оставям и ги подпомагам да вървят все по-уверено по пътя на познанието и търсенето на истината. При философията и гражданското образование ситуацията се усложнява и поради това, че тук става думи не просто за някакви точни знания, а най-вече – това е истински главното! – за ценности, за убеждения, за субективни позиции, за чувства, за идеи (идеята е нещо значително по-богато по смисъл от знанието като такова, щото съдържа не само чист познавателен, но същевременно съдържа и ценностен, и практически момент). По тази причина тук е съвсем негоден отреченият кардинално от времето, историята и живота модел на авторитарната, елиминиращата активността и личността на ученика дидактика и педагогика. На второ място, с оглед учениците да имат подобаващото настроение за пълноценни духовни занимания с такава по-висша и обогатяваща личността и душите им „материя” в часовете по философия и гражданско образование следва да има пределно свободна, непринудена и приятна за водене на пълноценни дискусии, т.е. човечна обстановка – нещо, за което нашите ученици тотално нямат нужните за това навици, нещо повече, налага им се да се простят с тъй дълго насажданите в съзнанията им вредни стереотипи. По-просто казано, нашите ученици в училище не знаят що е това свобода, а за обучението им по философия свободата е жизнено и съдбовно необходима, без нея просто не може. Е, моите ученици в часовете по философия и гражданско образование получиха тази толкова потребна им, ала съвсем непонятна им свобода, свобода, с която те общо взето не знаят що да правят. В моите часове на учениците се дава възможност непосредствено да практикуват свободата – с всичките рискове за това. Примерно, с оглед да не бъдат притеснявани, с оглед да се освободят от страха и да могат да се изявяват пределно спокойно и свободно учениците получихаправото сами да решават кога да се изявяват, т.е. кога да бъдат изпитвани, като за тази цел с тях обсъдихме и налагането на съответните ограничения или правила (примерно има различни варианти за изява и за изпитване, да речем, със „събиране на точки” или с текуща оценка, всеки сам избира и вариант, и всичко останало; за определен период ученикът сам трябва да направи нужното да се изяви, ако не го стори, рискува да се провали, да получи слаба оценка и т.н.). 25
Редът, обстановката в моите часове подлежи на регулиране от страна на самите ученици, т.е. зависи изцяло от тях; в един момент, с оглед да се повиши съзнанието им за отговорност в това отношение те получиха правото да излизат от часовете без да дават обяснения на учителя къде отиват – и сами да решават кога да се върнат, като условието беше да излизат тихо, без да пречат на работата, на учебния процес, на дискусията. Интересно е, че в класовете изобщо не се получи злоупотреба с това право или правило – както можеше да се очаква. Когато ученикът сам е избрал възможността да стои в часа при постоянно откритата възможност да го напусне (пък и макар за кратко време!), тогава този негов избор е предпоставка за ангажирането му със случващото се в класа, известно е добре, че стоенето в час само защото ученикът е принуден да е в час (единствено заради санкцията „неизвинено отсъствие”), тогава всичко се обезсмисля. Важно е тук да подчертая изрично принципното положение: само когато индивидът разполага непрекъснато със свободата си, тогава всичко, което той прави по свой избор, вече има смисъл, сътворяван от самия индивид, а без свобода всичко не просто се обезсмисля, нещо повече, то се превръща и в израз на безотговорност; знае се, че без свобода няма отговорност, знае се това, но защо такова просто нещо не го спазваме, защо си позволяваме да изискваме от учениците отговорност без да сме им позволили да се ползват от условието за нея, от първопричината за нея, т.е. от свободата си? Възможно е тия простички и тъй ясни „нововъведения” в нечии очи да изглеждат като недопустимо подклаждане на… анархията – и като безотговорност от страна на преподавателя по философия, който, видите ли, дезертира от задълженията си, „нарушава правилника”, „вреди на учениците” и какво ли не още, знаем, че от настройката на възприемащо „око” (съзнание) зависи всичко, а наоколо има какви ли не хора и съзнания. Примерно тия мои принципни позиции в полза на едно човечно и свободолюбиво обучение и образование бяха възприети от директорката на ПГЕЕ-Пловдив (и от инспекторката по философия в РИОПловдив) като израз на… „пълната некадърност” на „лицето Ангел Грънчаров”, като доказателство за това, че на него, видите ли, „изцяло му били липсвали каквито и да е качества да бъде учител”, че бил „абсолютно негоден за системата”, просто цитирам възлови моменти в подписаната от г-жа директорката сюреалистична заповед за моето… опраскване, пардон, уволнение. Много ми е интересно дали гжа директорката има известен прогрес в осмислянето на тия така простички принципни неща, без които съвременен процес на образование и обучение просто не може да има. Да, дадената на учениците свобода, при положение, че свободата в нашите училища е общо взето нещо съвсем непознато, в някакъв смисъл е рискована работа, то свободата по принцип е нещо крайно рисковано – ала за сметка на това е изцяло благодатна, без преживяването на свободата просто няма как да се роди пълноценната, сиреч суверенната човешка личност; без свобода всичко отива по дяволите, както, впрочем, отдавна е отишло по дяволите в рамките на господстващата авторитарна и командна, по същество социалистическа административна 26
образователна система, от догмите на която е крайно време да се откажем – та да освободим съзнанията си, за да позволим на живота да нахлуе в класните стаи, в училищата ни като цяло. Съвременното, отговарящото на нуждите на съвременността образование и личностно формиране по същество е свободолюбиво, т.е. е демократично, то трябва да става в училища, в които демокрацията е станала непосредствен начин на живот. Доколко е важно това да се случи в нашите училища може да се илюстрира като се каже и ето това, което казвам съвсем определено: никога, повтарям, никога (както обича да се изразява една учителка на пенсионна възраст в нашето училище) българското общество няма да стане наистина демократично, с една действителна и функционираща демокрация и с разпространен демократичен манталитет и съзнание сред природонаселението ако преди това българските училища не бъдат непосредствено, практически и цялостно демократизирани, т.е. ако децата ни не бъдат обучени ефективно на свобода и на демокрация! Ето как ситуацията в нашите училища се оказва, че е един чисто политически въпрос, а пък борбата за ново и модерно образование е по същество една чисто политическа борба, борба, в която участват сили с различна политическа философия и ориентация. На това основание аз продължавам да твърдя, че опраскването (пардон, уволнението!) ми преди две години беше една политически обусловена акция на ръководството на училището, което тогава си позволи да ме опраска или уволни по нескривани политически причини, резултат на изпитваната от него политическа неприязън към моята персона на открит демократ, на открит привърженик на реалната демократизация и дори като реален демократизатор, т.е. човек, който мисли и работи демократично, т.е. не си представя живота без свобода и без демокрация. Много ми е интересно как ще бъдат възприети всичките тия неща сега не само от ръководството, но и от учителската колегия (съзнателно няма да употребя дискредитираната и несъвместима с ценностите ми дума „колектив”!) в училището. Интересно е дали всичко случило се в тия две години от уволнението ми е спомогнало да се развие известен прогрес в съзнанията на наблюдателите и участниците в тия паметни събития. Защото така или иначе всички ние участвахме в тия събития, примерно израз на такова участие са аплодисментите на част от „колектива” когато дни след 19 май 2014 година директорката на ПГЕЕ-Пловдив се похвали на учителски съвет, че вече е успяла да екзекутира, сиреч да опраска (пардон, да уволни!) Ангел Грънчаров, тогава, както си спомняте, един поувлякъл се другар дори успя да засвидетелства възхитата си от този неин подвиг с думите „Ееее, най-после ни отървахте от тоя човек, госпожо Анастасова, ама това трябваше да го направите много отдавна!”, не зная дали това са точните му думи, не съм присъствал на този съвет, но имам сведения, че нещо такова е било казано тогава (което е не само израз на нескривана политическа, но и на една завидна нравствена позиция, много подходяща, тъй да се рече, за един възпитател на младежта!). А ето сега пристъпвам най-сетне към финалната част на този доклад, моля за извинение, че ми се наложи да напиша толкова дълга прелюдия, но с 27
оглед да се постигне точния смисъл на случващото се, трябваше, бях длъжен да напиша всичко това. След ден, на 7 юни 2016 г. в Окръжен съд ще се гледа въззивното съдебно дяло, в което директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Анастасова обжалва решение на Районен съд в Пловдив, с което тя беше призната за виновна за извършването на престъплението „клевета” спрямо моя милост, защото тя си позволи в съвсем официален документ да напише неверни, компрометиращи личността ми и позорни по смисъла си думи. Преди да се проведе по-предишното заседание по това същото съдебно дяло преди около две-три седмици г-жа Анастасова ме извика в кабинета си и ми каза, че тя „пет месеца ме е търпяла”, но сега е решила да ме информира, че срещу моя милост било имало вече цели… 11 жалби, както разбрах, от отделни ученици, родители и дори от цели класове! Поисках да се информирам от какво се жалват тия хора, отказана ми беше такава възможност. Директорката ми заяви в този контекст, че моя милост „бил на ход”, във връзка с предстоящото съдебно заседание по процеса за клевета тя била нямала излишни пари да плаща глоби на държавата и обезщетения за нанесените ми морални вреди и пр. Силно озадачен от тия нейни многозначителни думи, аз се убедих в желанието й отново да направи нужното да ме отстрани на всяка цена от училището. От когато се върнах на работа със съдебно решение през януари месец та до ден днешен очаквах с любопитство кой вариант за новото ми опраскване (пардон, отстраняване!) ще бъде приложен този път, тогава, спомням си, само помолих директорката този път да не въвлича и ученици в борбите си с мен, а ето сега какво се случи тия дни, в петък в късния следобед, в часа, който имах с Х Ж клас: Този клас, прочее, напоследък няколко пъти учениците или като цяло не се явяват за часа (не само за моя час, а и за други часове в петъчния ден, в късния следобед, в който имаме занятия), или пък се явяват само неколцина, между другото поради празници и почивни дни доста часове бяха загубени с класа и по „законни причини”. По тази причина единствено в този клас от всички паралелки 10-ти клас учениците до този момент по философския си предмет все още нямат оценка. През втория срок по учебен план има само 1 час седмично за предмета „Етика и право”, който им водя, което усложнява ситуацията. Та в тази именно крайно тежка ситуация специално в този клас в петък, 3 юни, учениците си позволиха една много интересна и показателна демонстрация. Ето какво се случи. Налага се да представя вкратце случилото се, важно е. Този път класът се яви в пълния си състав, което е рядко и похвално събитие, което мен лично обаче ме озадачи (предвид това, което казах за класа погоре). Започнах часа като обявих, че предвид малкото оставащо време до края на срока и пропуснатите до този момент часове се налага крайно интензивна работа в часовете, за което именно и призовах – и започнах да поставям въпросите по темата за следващия път. Тия мои думи обаче сякаш предизвикаха коренно противоположната реакция на учениците: появи се ужасен шум, викове, крясъци, поради което аз вече не можех да чуя собствените си думи, което ме принуди просто да запиша на дъската темата и въпросите към нея и да чакам евентуалното утихване 28
на шума, за да продължим часа. Да, обаче невъобразимият шум не преставаше. Ученици, записващи си плана, се опитваха да ме попитат за някаква дума, която не могли да прочетат, ала в този шум беше невъзможна никаква комуникация с когото и да било. Като записах плана и се обърнах към учениците с надежда шумът да спре, но това не стана, тогава помолих отговорничката на класа да иде ако обича да повика помощник-директорката г-жа Камелия Стоянова. Яви се след няколко минути (в които шумът не преставаше!) помощникдиректорката г-жа Милева (оказа се, че помощник-директорката по учебната част гжа Стоянова е в училището, но по някакви причини е отказала да дойде в учебния кабинет). Обясних ситуацията на г-жа Милева и я помолих за съдействие с оглед да може да продължи часа. Няколко ученика участваха в този диалог пред г-жа Милева, в който участвахме предимно аз и същите тия ученици, а г-жа Милева почти нищичко не каза, тя предимно слушаше и наблюдаваше с любопитство случващото се. Та тия ученици първо обясниха, че шумът се бил дължал на техни вълнения по повод на… дъжда (наистина навън валеше дъжд!), но след като това обяснение не ме задоволи, изведнъж тия същите двама-трима ученика, надпреварвайки се, почнаха да сипят какви ли не обвинения срещу… преподавателя, говореха общо взето каквото им дойде на акъла, примерно, че учителят не им обяснявал „матр`ьяла”, тормозел ги да мислят сами, не изпадал във възторг от техните отговори, ами отговорите им вечно не го задоволявали, преподавателят „не бил зачитал мнението на учениците”, не ги бил изслушвал, не им пишел оценки, въпросите му не били правилни и пр. В един момент учениците, сякаш насърчени от нещо (имам чувството, че и поведението на г-жа Милева някак ги насърчи, примерно в един момент с учудване забелязах, че тя слуша „обвиненията” на учениците с мило и ведро усмихнато лице, пък и, кой знае защо, сама не пожела да се намеси във възникналия спонтанен дебат, което ме принуди да я призова за това, но и тогава тя не се възползва, задоволи се с няколко общи фрази, които само сякаш наляха „бензин в огъня” на спора!), та значи сякаш насърчени от нещо тия ученици в един момент започнаха да се държат крайно непочтително в спора с мен, започнаха да ме обиждат, примерно един от тях в един момент, гадничко усмихвайки се, ми каза: „Я кажете сега защо Ви изгониха от училището?!”, понеже въпросът му ме фрапира, протестирах за такъв един начин на разговор с мен (казах, че не съм куче, за да ме гони някой отнякъде!), ала тази недопустима тоналност на „дебата” изобщо с нищо сякаш не притесни присъстващата там представителка на администрацията, която продължаваше да гледа с ведър поглед арогантно държащите се с преподавателя ученици! Този глупав спор, който помощник-директорката не счете за нужно да спре, продължи до края на часа. Интересно е, че в нападките срещу личността на преподавателя участваха и се изявиха само трима ученика, единният от които, по моето впечатление, се появява при това комай за втори или трети път в мой час. Огромната част от учениците, по българския обичай, предпочитаха да гледат сеир на така вълнуващото шоу: ученици порядъчно се гаврят с един възрастен човек, 29
при това техен учител по философия! Толкова. Това е събитието, което по моя преценка е знаково. То много говори и показва. Това събитие изобщо не е безобидно. Вземете предвид че се случва тъкмо вчас по етика и право. Нали разбирате що е това сюреализъм и абсурдизъм – от специфичен български тип? Тия ученици, да речем, обявиха нещо като абсурдистки или сюреалистичен „бунт срещу свободата”. Дали някой е повлиял на тия ученици да се държат така аз тук не ща да обсъждам, въпреки че като опитен психолог добре зная, че такова едно поведение, и то в такъв един момент (края на учебната година!) е необяснимо без допускането на подобно външно влияние и насърчение на учениците. Възможно е, примерно, от този клас да е имало жалба на учениците срещу мен, на която директорката не е дала ход, или пък е дала ход, но не е счела за нужно да ме извести за стореното от нея по повод на жалбата срещу мен. Да разсъждаваме малко: да допуснем, жалбата на тия ученици срещу преподавателя по философия да е завършвала с искане за моето отстраняване от преподаване – и така отзивчивата директорка е написала, да предположим, на жалбата резолюция „Да!”, давате ли си сметка как това ще повлияе на учениците като видят въпросната категорична резолюция?! А тази директорка вече многократно ме е отстранявала от преподаване в други класове и то месец преди края на годината, правила го е без да й мигне окото, какво пречи да го направи и сега щом е привикнала да го прави?! Даже мълвата сред учениците, че директорката така недолюбва преподавателя по философия може да насърчи дадена категория ученици за още по-агресивно поведение срещу преподавателя, все пак, да не забравяме, живеем в България, където моралния момент е изцяло пренебрежим дори или най-вече от властващите, от даващите ни пример в това отношение! Но нека засега оставим настрана този въпрос, за възможните влияния върху учениците за да дръзнат да си позволят такова едно арогантно поведение спрямо учител, ако има такива влияния, нека те да тежат на съвестта на допусналите ги. Но има нещо още по-важно, на което ще акцентирам – и с това ще завърша доклада си (по повдигнатите в него проблеми обаче не само може, но и трябва да се говори още много!). Когато се случи подобен или родствен на този инцидент в нашите училища учителите обикновено предпочитат да си мълчат за него, предпочитат да търсят изход от създалата се ситуация дори и с цената на какви ли не (без)нравствени компромиси с учениците, само и само за случилото се да не научи администрацията, щото директорите обикновено, като се случи подобен инцидент, го възприемат като неоспорим знак за това, че този преподавател, видите ли, е „лош”, „не умее да овладява учениците” и прочие, а според господстващите у нас представи един преподавател е добър само ако той умее да владее учениците, сякаш преподавателят е нещо като… техен феодален господар, е нещо като руски помешчик, въоръжен с безпощаден камшик, а пък учениците му са нещо съвсем безправно, примерно са нещо като руските крепостни селяни. Е, аз пък винаги съм бил на противоположното гледище, и то по ето каква основателна причина: крайно време е във всяко училище да се отработи ефикасна технология за решаване на подобен род конфликти, при които администрацията, именно директорът, като лице на 30
институцията и носител на цялата й власт, има неоспоримо голяма роля (според сега действащия закон). Теорията, че учителят в такива ситуации, ако е добър, трябва да може да се справя сам, я отхвърлям решително; това не е въпрос на сделка, на договаряне, а тук се засягат базисни, принципно важни неща, при това имащи огромен възпитателен и нравствен смисъл. Разбира се, че е занижена възпитателната, личностноформиращата функция на днешното българско училище, а тази функция може да бъде изпълнявана подобаващо само ако на подобни фундаментално важни проблеми им се обръща огромно внимание. Е, по тази причина винаги съм писал доклади не само за подобни примери на грозно поведение на ученици, но и за други интересни ситуации на училищния живот, поемал съм риска директорката да ме обяви за „върховно лош”, „калпав”, „некадърен” и прочие учител, знаете, тя дори има добрината да ме провъзгласи за човек, който изобщо не бил ставал за учител, въпреки че моя милост упражнява този занаят вече 34 години непрекъснато! Та с тази цел пиша този доклад и сега, смятам, че той е добра основа за отпочване в нашето училище на отдавна задържаните от администрацията демократични дебати по толкова горещите, даже парещите, както сами забелязвате, проблеми на училищния живот. В този смисъл инцидентът в Х Ж клас е много хубав повод за отприщването на въпросните демократични дебати в училището, които, както казах, администрацията задържаше и блокираше с всички сили през последните пет месеца особено, да не говорим за последните пет години (откакто тази директорка е на власт). А иначе за мен е чудесен комплимент това, че учениците, въпреки че преминаха някои морални граници, тъкмо в мой час дръзнаха да подемат такъв разговор – това именно показва, че в часовете ми вече има известна настройка за такива по същество демократични дебати, само дето, както е известно, демокрацията не се свежда до това да правиш каквото ти скимне, да обиждаш достойнството на опонента, да плюеш безнаказано когото си искаш, демокрацията и свободата са нещо съвсем отговорно и велико, само дето тази свобода и демокрация, както казах, трябва да се практикуват всекидневно, само тогава и ще може да възникне тъй потребната ни демократична култура, която сега, очевидно, много ни куца. Но няма как да усвоим тази култура ако не се учим на нея, ако не развиваме своето демократично съзнание именно практикувайки и свободата, и демокрацията – друг начин за научаване на тия неща няма. Тъй че ето, този случай е един чудесен, повтарям и потретвам, чудесен практически урок по демокрация, в който, очевидно, трябва да участваме всички, воглаве с нашите тъй демократични и толерантни, с извинение, ръководители. Нека да спра дотук. Останалото ще го кажа в самите благодатни и ползотворни дебати, които, да се надяваме, този път все пак най-накрая ще започнат в нашето училище. Позволявам си да поканя и Вас, уважаема госпожо Киркова, да участвате в нашите дебати, заповядайте в училището ни, мисля, че ще имате какво да научите и Вие! 31
Сега решавам да изпратя този доклад и до предстоящия „Всенароден учителски събор”, който ще се проведе след две седмици; снощи открих, че има такава една възможност учители, които не са делегати на събора, да изпратят свои отзиви, е, нека този мой доклад да бъде такъв един отзив по важни проблеми, които и съборът, чини ми се, не може да загърби. Предлагам претенциите на ония трима ученика от Х Ж клас да бъдат изслушани от Педагогическия съвет, като този път предлагам на Съвета да бъде поканен целият клас, да, мисля, че ще бъде най-разумно целият клас да бъде поканен да участва на насрочено извънредно заради инцидента заседание на Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив; такава една иновация, а именно цял един клас, оплакващ се по някакви свои подбуди от преподавателя си, да бъде поканен на Съвета по настояване на чувстващия се обиден преподавател, може да бъде много полезна и то именно в посока на засилване на демократичността в дейността на самия Педагогически съвет. Аз безброй пъти съм настоявал в работата на Педагогическия съвет да участват поне представители на учениците, за да може да се чуе и техния глас – понеже винаги решаваме въпроси, които касаят учениците ни, не е нормално в тяхното обсъждане да не участват поне упълномощени представители на учениците. А в случая имаме чудесен, повтарям, чудесен повод да поканим цял един клас и да чуем воплите на тяхната тъй потисната и онеправдана – този път от коварствата на самата свобода! – душа. Мисля, че ще е полезно да започнем дебатите си в Съвета по повод на настоящия мой доклад, целящ, както забелязвате, да се отприщи началото на непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност, та значи ще е полезно да започнем тия наши дебати с участието на цял един клас ученици, това ще е добър знак. Моля да не си мислите, че едно такова време за подобни дебати ще бъде загубено, убеден съм, че като проведем дебатите, ще бъдете доволни и ще осъзнаете, че сме спечелили това време – отредено за предлагания сега тук от мен извънреден Педагогически съвет. Пък дори и този въпросния Педагогически съвет да бъде насрочен от администрацията, с оглед да ми отмъсти за нещо (и с оглед целият народ да ме намрази!), примерно, в… съботен ден (нищо чудно и това да се случи!), дори и да ни се наложи да пожертваме цяла една събота, моля ви, недейте да се настройвате срещу мен, защото демократизацията на българското образование – и особенобъдещият личностен просперитет на нашите ученици! – заслужават такава една велика жертва или поне жертвоготовност! 6 юни 2016 г. Пловдив
С УВАЖЕНИЕ: (подпис)
9 коментара: Мария Василева каза: Ангеле, ти искаш дебати, но на тях им е пределно ясно, че колкото повече се рови някой по даден казус, какъвто и да е той, толкова повече... 32
ще мирише на лошо. Но все пак един ден ще трябва да се разбере реалното състояние на нещата в българското училище, добре че истината не стои скрита! Така че поздравления за това, което искаш да направиш! Мария Василева – учител Анонимен каза: Идеята за дебати по доклада ти и тази да го пратиш на всебългарското образователно шоу на 19-и е гениална! Ангел Грънчаров каза: Да, аз такива идеи не ги считам ма "мои", щото те са нещо като "озарение свише", човек не може да измисли толкова хубави идеи! :-) Божия работа е раждането на такива идеи... Анонимен каза: Може, може... Щом сме Божии творения, и идеите ни са. Ангел Грънчаров каза: Не са по силите на човешки ум толкова велики идеи! :-) Не, работата е там, че както си пиша и изведнъж ме осенява някакво такова хрумване, което преди това изобщо ми го е нямало в душата... Затова така казвам… дар от Бога са такива идеи. И Платон има такова разбиране по този въпрос. Анонимен каза: Сигурно! :-) Ангел Грънчаров каза: Аз така чувствам тия неща. И е интересно и следното: като чета своя книга на моменти си викам: не, това не съм го писал аз, това не мога да съм го писал аз, толкова хубаво ми се струва, че явно Някой Друг го е писал... :-) Дано не ти прозвучи грандомански това, което казвам, но така го усещам, честно си го пиша; не се мисля за велик, не съм превъртял по този въпрос. Такова обаче ми е чувството, че това, дето наричаме "творчество", е невъзможно без Божият дар... Разбира се, който не е преживявал нещо подобно, няма да ме разбере и непременно ще ме обяви за "луд"... Анонимен каза: Грънчаров обирай си крушите от нашето училище, виждаш вече, че никой не те иска, дошъл си до гушата и на ученици, и на учители, и на родители, и на ръководството на училището! Освободи най-накрая от присъствието си нашия сплотен и жънещ непрекъснати успехи колектив – ти си спирачка на прогреса!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!! Gery Nikolova каза: Ако опитваш да освобождаваш роби, по-голяма опасност за теб самия се крие не в реакцията на поробителя, а в реакцията на самите роби. Понеже да смущаваш робската им рутина с приказки за свобода, да нарушаваш раболепната им тишина с призиви да се надигнат и да отхвърлят робството – това крие реална заплаха да бъдеш линчуван от самите роби, ужасени повече от възможността поробителят им да им отмъсти, отколкото от възможността да прекарат целия си живот в окови... Та – ако си тръгнал да говориш за свобода на робските души, пази се от оковите им, че точно с тях ще пробват да те удушат... Gery Nikolova
33
Любовта, бидейки велика духовна сила на живота, не знае що е смърт... понеделник, 6 юни 2016 г.
"На какъвто и етап от живота си да се намирате сега, помнете, че един ден ще се изправите пред момента, в който завесата пада пред вас. Моля ви, оценявайте любовта, която имате сега – отнасяйте се с всички добре и с уважение. Това остава." (Из "Последните думи на Стив Джобс", цитатът е от страницата на Martin Demerdzhiev във Фейсбук)
Промяната в българското образование все повече се очертава като главен български политически въпрос понеделник, 6 юни 2016 г. Gantcho Motchev пише на едно място във Фейсбук нещо важно, което изцяло споделям: Сега никой да не си мисли че в България има капитализъм!!! Има разюздана, неконтролируема АНАРХИЯ!!! Като ще добавя само това: анархията у нас обаче е контролирана от милиционерите, ченгетата и мутрите, те благодарение на нея смучат незаконно огромен ресурс, поради което сме толкова бедни. Второ, наистина това, което е у нас, не е никакъв капитализъм (и, опазил ме Бог – демокрация!), то е именно посткому34
нистическо-мутренско социално уродство, в което мафията (с комунистическоруски и кагебистко-ченгесарски генезис) и обслужващата я и облагодетелстваща се от корупцията държавна бюрокрация са лицата на господстващата толкова арогантна олигархия-плутокрация.
Обществото ни ще почне да се нормализира едва паралелно и в резултат на растежа на самосъзнанието за свобода у колкото се може повече индивиди, които на тази база ще почнат да се изявяват на дело като ангажирани суверенни граждани, а това вече ще породи онова все по-силно и активно гражданско общество, което в един момент ще започне битка за отвоюване на страната от властта, от контрола на мафията. Едва тогава, когато бъде сразено господството на властващата сега кагебисто-ченгесарска руско-българска мафия и олигархия, ще започне постепенно да се зараждат признаците на едно функциониращо според ценностите на свободния пазарен строй капиталистическо и демократично, т.е. нормално човешко общество. Дошъл по моя преценка е моментът този процес да започне да се движи, да се развива – като, повтарям, в корена на всичко стои растежа на съзнанието за свобода у колкото се може повече индивиди. Интернетните дебати според мен могат да изиграят голяма роля за катализирането (ускоряването) на този фундаментален и определящ всичко останало процес. На второ място за ускоряването му може и трябва да съдейства и започващата модернизация и демократизация на прогнилата отвсякъде и безкрайно анахронична образователна система. Системата на българското образование в този си вид, в който съществува сега засега, е главна пречка пред просперитета на България – и тя обслужва тъкмо интересите на властващата комунистическо-ченгесарска мафия-олигархия (която е съдбовно заинтересована от удържане на печалното, ала изгодно за нея статукво). Промяната в българското образование по тази причина все повече се очертава 35
като главен български политически въпрос, което, за жалост, съвсем не се съзнава даже и от самите политици (което показва колко ни струват и политиците!). Поне на политиците ни не им личи с нищо да са обезпокоени в достатъчна степен от печалното и затова толкова фатално вредно състояние на образователната система на България.
Кой и къде е доказал, че за училищата – и за учениците, за младите хора! – свободата е непотребна?! вторник, 7 юни 2016 г. Вчера пред един клас, на който преподавам философия, си позволих да произнеса кратка реч със следното съдържание, предавам есенцията от нея: Ученици, искам да ви кажа нещо, по моя преценка е твърде важно. Интересно ми е да разбера някой от вас дали сам го е осъзнал. Ако го е осъзнал, ако си е мислил нещо подобно, моля след това да сподели, да каже как той по-точно е видял нещата. Вие имахте голяма свободата, получихте тази свобода без обаче да сте я искали, ей-така, като подарък. Моето усещане е, че за непознаващите свободата, които са се примирили с нейното отсъствие, тя, свободата, е "страшно и опасно нещо", това са думи на Достоевски. И затова – продължава по-нататък великият Достоевски – повечето хора се чудят на кой друг да прехвърлят този тежък дар на свободата, с който това нещастно същество се ражда. Да, свободата, излиза, е страшно и опасно нещо – за хората, които не умеят да се ползват от нея. Второ, свободата не трябва да се дава или подарява някому, щото той тогава няма да знае какво да прави с нея, за свободата си трябва да воюваме, трябва да я извоюваме, тя е лично завоевание. Е, аз ви дадох свобода без да сте ми я искали, предложих ви да практикувате свободата. Моята идея беше вие да преживеете попълно ситуацията на свобода – и да си направите потребните безценни изводи. Много ми е интересно какви са вашите изводи по повод на преживяното след като сте поставени, волю-неволю, в ситуацията на тъй непознатата ви свобода. Когато се даде свобода на непознаващи я, те мигновено си устройват... анархия или това, което наричаме "свободия". Анархията именно показва, че тия хора не познават свободата, не умеят да се ползват от нея позитивно, с полза за себе си, тогава свободата почва да им вреди, те си правят каквото искат – е, разбира се, ще платят цялата цена обаче. Ще трябва да поемат пълната отговорност са случилото се, за сполетялото ги. Трябваше да решавате сами кога да се изявите в часовете по философия, кога да бъдете "изпитани", как, по какъв начин да си изкарате съответната оценка. Аз не ви се месих изобщо в решаването на този толкова малък проблем. Повечето какво направиха? Ами... нищо не правиха, стояха и чакаха. Идваха съв36
сем неподготвени. Отпуснаха се, деморализираха се тотално. Даже в един момент почнаха съвсем да не слушат изказващите се. Почнаха да се занимават в час с каквото им скимне. Бърборят, "шумят", не обръщат капка внимание на преподавателя, даже ги мързеше да си запишат темата за следващия път с поясняващите въпроси. Или стояха и чакаха. Не зная какво чакаха. Е, в един момент получиха заслужената си първа двойка. "Автоматична двойка". И тя изглежда съвсем не им повлия (с малки изключения, имаше и някои обезпокоени, които предприеха нещичко да решат очерталия се проблем). Но е интересно, че имаше доста такива сред вас, които нищичко не промениха. Анархията си цъфтеше необезпокоявана. Аз се опитвах някак да влияя, но знаете, залагам на добрата ви воля. На непринудата залагам. Чакам да настъпи тъй потребното самоосъзнаване. Да настъпи личен поврат вътре в душата. Това чакам. На това съм заложил. При някои сякаш настъпи нещо като поврат. Изглежда осъзнаха нещичко. При повечето обаче продължи затъването в безотговорността. И ето, точно тези хора в един момент започнаха да търсят някой друг, на когото да прехвърлят цялата отговорност за случващото се. Непознаването, неползването от свободата е израз на бягството от свободата, то поражда това бягство, целящо снемане от себе си на отговорността. Има два пътя: достоен, а именно да поемеш цялата отговорност, и недостоен - да излъжеш като обявиш, че някой друг е виновен за сполетелия те провал. И такъв виновен според тия ученици се оказа оня, който им даде тъй непотребната и непознатата им свобода - преподавателят им по философия. "Логично", нали? Той, преподавателят, не ги бил научил на нищо. Той не им бил "дал" нищо, никакви знания и пр., а трябвало било да им ги даде. Те иначе са съвсем невинни, те обичат да учат, а ученето за тях е даване наготово – по милостиня. Така са ги научили, да бъдат несвободни консуматори на чужди мисли. А тук преподавателят по философия ги тормози да търсят истината сами, да изследват, да мислят, мъчи ги да бъдат свободни – очевидно, разбира се, той е виновен за всичко, кой друг да е виновен?! В един клас даже ми обявиха открит бунт срещу свободата – а в други класове този бунт зрее. Малка искрица се иска и там за да избухне. Да, обаче аз по този начин въпреки всичко ви "преподавам" един практически урок по свобода. Не зная дали сте го забелязали, дали си давате сметка за това. Виждате, надявам се, че ви го "преподавам" по съвършено друг начин. Смятам, че много ще научите от този урок въпреки всичко. И ще си извлечете все пак безценни изводи. Безценни, защото ще бъдат изцяло ваши тия изводи, ще бъдат лично преживени. Найценни са именно тия изводи, които сам си направил на основата на преживяното в живота. В часовете по философия покрай практикуването на свободата вие имахте шанса да експериментирате... живота! Надявам се осъзнавате, че за човека автентичният живот е неделим от свободата. Свобода и живот не могат едно без друго. Къде пък е доказано, че от училищата животът трябва да бъде изгонен? Кой и къде и доказал, че за училищата – и за учениците, за младите хора! – свободата е непотребна?! 37
Още много мога да говоря по тази тема, но ще спра дотук. Защото на мен ми са много интересни вашите разсъждения по повод на така или иначе преживяната ситуация на свобода – във връзка с този експеримент по свобода, в който вие участвате ето вече шести месец. С този експеримент в нашето училище вече започна и то на дело осъществяването на проекта ми за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност. Решен съм да инициирам и да провокирам разрастването на работата по този проект. Разбира се, неподкрепен съм отникъде. Не срещам разбиране отникъде. Само отделни ученици ми засвидетелстваха и разбиране, и известна подкрепа, и насърчение. Да, само отделни ученици, които можаха да разберат и да оценят смисъла на предприетото. Но тези ученици се броят на пръсти. Повечето имам чувството че ме разглеждат като някакъв "странен чешит", който не знае какво точно иска – и прави "пълни глупости". Да, най-вероятно в техните очи аз изглеждам точно така. Много зависи от очите какво и как изглежда това или онова. Възприемащото око в тия случаи решава всичко. Примерно, в някои очи аз, вероятно, изглеждам като "подъл човек", който поради "пълна некадърност" може едно нещо: да разпалва анархията. Впрочем, анархията и без мен си я има, аз само я подклаждам и регулирам с известна позитивна все пак цел. На някои хора очевидно не им е по силите да прозрат коя е тази цел. Тия неща са естествени. Ние сме различни. Няма как еднакво да разбираме нещата. Различията са нещо нормално – и благодарение на тях има смисъл да разговаряме, да спорим, да дебатираме, да търсим истината. Има много заблудени хора относно смисъла на това какво се случва в часовете по философия в нашето училище. Та искам да завърша с ето какъв акцент – щото подетата тема е огромна. А аз не искам да ви отнемам времето. Времето в часовете по философия е изцяло ваше. Имаше един такъв лозунг в паметното време на борбата за свобода в България в толкова вдъхновяващото начало на прехода от комунизъм към демокрация: ВРЕМЕТО Е НАШЕ!; да времето винаги е на ония, които искат да бъдат свободни – и са готови на всичко за да постигнат свободата си! Ползвайте се от него за да се упражнявате да философствате. Аз съм превъзходен слушател. Много обичам да слушам мислещи млади хора. Не зная дали сте забелязали това. Та ето какво искам да кажа – и с което ще завърша. Вие имахте превъзходния шанс много да обогатите своята личност, ала малцина се възползваха от него. Огромното мнозинство обаче пропиля този шанс. Пропиля безценното време, в което можеше, казах, много да постигне. Вие имахте възможността да четете откъдето искате, философията е безбрежен океан, неописуемо богатство от идеи, мисли, ценности, можехте да гребете от този океан колкото си искате. Повечето обаче предпочетоха да си останат съвсем жадни. "Водата" на океана на философията обаче не е солена, напротив, превъзходна е, ала вие не знаете какъв е нейния неописуем вкус – понеже не сте я опитали още. Тя е много сладка, подобна на "кока-колата" е – д а я сравня с нещо познато ви, белким поне малко ме разберете. По-приятна за пиене е от свеж натурален сок на портокал. Същински еликсир на живота е тази "вода". Говоря за "водата" на това 38
духовно богатство, съдържащо се в "океана на философията", а философията е пазителка на безценните съкровища на неуморимия човешки дух. Мнозинството обаче си останаха и гладни, и жадни – защото идеите на философията са и превъзходна "духовна храна". Вие в училище ходите без да съзнавате защо ходите и какво се случва тук фактически. Училището е място, където се сервират какви ли не превъзходни и много вкусни "духовни храни" – знания, ценности, идеи. Вие повечето обаче ходите на училище без да вкусвате от тия духовни храни – предпочитате да дъвчете само толкова приятните ви дюнери, пици, кебапчета. Затова ходят повечето от вас на училище – да се наядат с дюнери и пр. Апетит към "духовните манджи" обаче изглежда съвсем нямате. Защо е така е голяма тема. Стоят си гладни и жадни душите ви в училище. И скоро не само че затъпяват, но и направо почват да обезумяват, да побесняват тия толкова гладни и жадни души. Сърдете се на себе си че се отказахте да обогатите душите си. Пропиляхте този невероятен шанс. Някой от вас да е прочел нещичко, и то истинско, от някаква философска книга? Да е отделил време да се зачете някой във философска книга? Или дори в учебник или помагало? Не, едва ли, малцина са тия, които са го сторили. Даже и тия, които се изказват в часовете, предпочитат да изхождат от своята "обща култура", излагат тук разни "общи съображения", изсмукани, както се казва, "от пръстите". Тяхна си работа. Техен си е този избор. Аз искам обаче тук да ви напомня, че страшно много сте се самоощетили като постъпихте така. Не вярвам да разберете тия мои думи или да съжалите за пропуснатото. Да, съвсем не вярвам в момента да можете да съжалите за пропуснатото. Вероятно тия мои думи ви звучат съвсем иначе, като някакви прекалени глупости, звучат ви като някакви невъобразими "философски глупотевини". Няма как да ви звучат иначе. Няма как да ме разберете. Нещо, което никога не си го преживял, няма как да го разбереш. Ще си останете с бедни, гладни, жадни за знания, за ценности, за идеи души. Много ви съжалявам, че допуснахте това. Смейте ми се колкото си искате за тия мои думи. Казвам ви ги защото съм много загрижен. Не ви коря, само ви предупреждавам. И ви съжалявам. Мислете ме за какъвто си искате. Но проблемът, повтарям, си е изцяло ваш. Аз нямам право да ви се меся. Вие сами решавайте. И ако искате се и самосъжалявайте. Все някога ще осъзнаете това, което сега успяхте да направихте. Ще съжалявате един ден, че си пропиляхте времето в училище предимно за скука, която разнообразявахте правенето невероятно пищни и бесовски глупости. Да, весели и забавни са тия глупости обикновено. А мъдростта, а философията, а безценните идеи ви изглеждат, представяте ли си, съвсем скучни и безинтересни! Няма как да е иначе. В очите на простака и най-умните и мъдри приказки изглеждат страшни... простотии! В неговите очи обаче най-големите простащини изглеждат като великолепни "умнотии" и дори като "най-пичовски истини". Нали така изглеждат? Кажете де, защо мълчите? Спирам дотук. Ако щете ми се обиждайте за това, което си позволих да ви кажа. Ако искате, идете напише донос срещу мен до директорката, наречете го "жалба", "петиция", "жалейка", "стон на оскърбената народна душа" ако искате го 39
наречете! Имате пълна свобода да се излагате колкото си искате! Който пък е успял да разбере точния смисъл на моите думи – за него си е! Радвам се ако има и такива. И ги поздравявам, че са такива. Прекрасни сте че сте станали такива – и че разбирате тия неща. Че сте постигнали верния смисъл на тия толкова важни неща. Философията е това: безкомпромисно търсене на истината, на верния, на точния смисъл, потребен ни за живота. Философията, както съм ви казвал и друг път, е битка със собствената склонност да правиш простотии или глупости – и да се възхищаваш на простотиите и на глупостите на другите. Философията е начин да спасим душите си от тиранията на простотията и на глупостите. И да освободим душите си от тази страшна тирания. Философията е освен любов към мъдростта – и най-вече беззаветна любов към истината и свободата. А истината ни прави свободни, не нещо друго... Ето каква реч произнесох на моите ученици в един клас вчера. (Е, и в другите класове изнасям подобни речи при сгоден случай, но вчера сгодният случай беше при този клас.) Интересно е, че като произнасям такива речи учениците ме слушат много внимателно. Тук-там забелязвам, че в нечии очи заблестяват игриви огънчета. Това за мен е знак, че магията се е случила. И че съм си изпълнил нелекия учителски дълг. Аз заради тия пламъчета в очите работя като учител толкова години вече. Не избягах – както това направиха други. Тежко е, знам го добре. Мнозина ми се чудят как издържах толкова години като учител. Ето, тия пламъчета обясняват всичко... Хубав ден ви желая! Бъдете здрави!
Съдебната сага по дялото за клевета, водено от моя милост, продължава и има всички шансове да стане епична! сряда, 8 юни 2016 г. Вече писах, че на 7 юни (тоест вчера) трябваше да се проведе поредното заседание на съдебното дяло за клевета, което моя милост вече трета година води срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив; е, това заседание на съдебния състав на Окръжен съд се проведе вчера. Ето какво стана, ето какъв е резултатът. Много хора, предполагам, следят тази вече тригодишна съдебна сага, която се очертава да продължи още, според вчерашния крайно изненадващ резултат: нищо чудно и през следващата година дялото още да не е свършило. Вкратце казано: съвсем изненадващо съдиите от Окръжния съд, след сравнително кратко заседание (разпитани бяха две свидетелки и се проведоха пледоариите на адвокатите) постановиха решение, отменящо решението на Районен съд, който призна директорката на ПГЕЕ-Пловдив за виновна в извършването на престъплението клевета; е, това решение беше отменено, т.е. съдът, неясно 40
защо (мотивите на съда предстоят да бъдат обявени, засега ние не знае какви са мотивите му!) обяви извършителката на деянието за... невинна! (Един вид прецедентът аз лично го разшифровам ето как: директорите на училища оттук-нататък имат пълното право да обиждат и да клеветят както и колкото си искат и то съвсем безнаказано персонала, учителите, да не говорим пък за учениците!) Щото, доколкото разбрах, директорката, видите ли, "не била имала умисъл" когато е писала въпросното клеветническо твърдение! Та значи ще чакаме мотивите на съда по произнасянето на това толкова интересно и любопитно решение, което, в контекста на вчерашното съдебно заседание – моята адвокатка се представи бляскаво! – прозвуча крайно изненадващо, един вид увисна във въздуха.
Решението на Окръжен съд може да се обжалва в 15-дневен срок пред Върховния Касационен съд. Което, разбира се, ще бъде сторено. Битката за справедливост по този казус на полето на правосъдието още не е завършила, тя продължава. Тъй че съдебната сага се очертава да продължи, т.е. има шансове да стане епична. Аз лично за постигането на правото, правдата и справедливостта съм готов да направя всичко, което е по силите ми. Интересно е, че съдът постанови примерно и това че аз, т.е. жертвата на този крещящ административен протокол, трябва да платя порядъчна сума пари на извършителката – един вид тия пари ще бъдат нещо като моя специфична благодарност за това, че директорката е благоволила да прояви щедростта да ме обиди и оклевети! За "щастието" да понеса тия неописуемо неприятни страдания и морални щети, излиза, ще трябва сам да си платя! Ще видим мотивацията на това толкова интригуващо съдебно решение, казах, че съдът ще подготви мотивите за своето решение постфактум или тепърва. Толкова по този случай. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! 41
Една мъдра немска поговорка четвъртък, 9 юни 2016 г.
Ако трябва да избираш от две злини, не избирай нито едната. (Немска пословица)
Ние даже за учители нямаме личности с развито съзнание за свобода: как ще покълне свободата в нашенските родни условия? събота, 11 юни 2016 г. Срещнах се вчера с един действащ директор на частна гимназия; сам пожела да разговаря с мен и ме покани, както се разбра в разговора ни, проучвал "списъка с евентуални кандидатури" за заемания от него пост, който скоро щял да оваканти – поради преминаване в пенсия. Ще разкажа, ще предам тук част от разговора ни, с което фактически сам задрасквам възможността моето име по-нататък да фигурира във въпросния списък. Сами ще разберете причината за това: идейно-ценностна несъвместимост на моите възгледи с досега господстващите в това училище. Интересно е обаче, че вероятно тия възгледи, които моя милост не споделя, нещо повече, решително отрича, са твърде разпространени у нас – щом се възприемат като "нормални" и то дори за една частна гимназия. Та ето сега въпросния откъслек от разговора ни, това всъщност е част от пространното изложение от страна на г-н директора на неговото "педагогическо верую"; той ми каза досущ следното: – Г-н Грънчаров, попаднах на Вашите теории за "свободолюбиво" или либерално, а също така и за демократично образование и училище и по поръчение на собственика на училището Ви поканих на този разговор. Искам да Ви кажа обаче, че аз лично смятам, че Вашите възгледи за образованието и възпитанието са 42
съвсем погрешни. Ето защо: младият човек е едно животно, което ние, учителите, трябва да опитомим; да, младите са дави животни, подлежащи на опитомяване, а животните не могат да бъдат опитомени със... свобода, не, те могат да бъдат опитомени, т.е. пречупени само чрез... страх и терор! Не почнат ли учениците да се боят от възпитателите си, възпитанието и образованието им не могат да се случат, няма да имат никакъв ефект, особено пък дълготраен. Няма да скрия от Вас, че в нашето училище се налага, с оглед на това, да се практикува дори и... боят, да, ние сме привърженици на стародавната традиция, че няма ли бой, няма и възпитание! Който не е бил бит, не е бил възпитан – така смятаме ние. Когато някой по-окумуш ученик се наложи да бъде набит (това става на четири очи, има си технология на добрия възпитателен бой!), той след това ще разкаже на приятелите си за случилото се, така овладелият го страх ще се разпростре и върху техните души. Така че не ни се налага да бием всички, а само ония, които един вид, така да се рече, са нещо като лидери на групата, пречупим ли тях, с останалите вече е лесно. Имаме чудесни резултати от прилагането на тази възпитателна технология. Няма да скрия, че родителите изцяло ни подкрепят в тия наши възпитателни подходи – защото са дълбоко убедени, че този е единствено правилният и ефективен начин за същинско възпитание. Вие вероятно сте противник на подхода ни. Да, ние сме авторитарни, но го правим защото знаем, че един ден нашите възпитаници ще са ни благодарни заради това, което сме направили от тях. От един "суров матр`ьял" ние извайваме прекрасни творения. Няма друг начин това да бъде постигнато. Вие способен ли сте да проявите разбиране и евентуално приемане на нашия възпитателно-образователен подход? Отвърнах му, че не приемам този подход. Смятам го за отречен от практиката, историята и живота и за крещящо несъвременен, т.е. за несъвместим с потребностите на времето, в което живеем. Пълноценни личности – а това значи суверенни и свободни личности – по този начин не могат да се родят. По този начин се раждат образцови роби, страхливци, изпълнителни слуги, всичко друго, не суверенни човеци. Разбирам дисциплината като самодисциплина. Ония неща, които са постигнати благодарение на външен натиск или по принуда, нямат самостоятелна стойност или смисъл, само онова, което човек прави по свой избор и решение, само то има ценност и смисъл; отговорни личности не се раждат чрез диктат, принуда, насилие, терор. Казах му, че те прилагат методите на комунистическото възпитание, целящо да разруши личността, да я направи невъзможна. Така се фабрикуват комуноидни безличия. Не разбирам ако е такова едно частно училище, по какво то се отличава от държавните училища, които са именно фабрики за безличия, за безлични типови продукти, неспособни за самостоятелно осмисляне и вземане на решения. Господин директорът ми каза, че в държавните училища имало анархия поради криворазбрания либерализъм, докато в тяхното училище имало автентичен дух на старото класическо буржоазно възпитание, щото само по този начин се раждали пълноценните личности: чрез опитомяване по насилствен път; животното не можело да стане човек без насилие. А младите били точно това: били диви 43
животни. Без бой не може да се опитоми нито едно животно, страхът единствено има такъв ефект: да променя животното и да го прави човек. В този дух си поговорихме доста и всяка от страните изложи подробно мнението си. Разбра се, че от мен няма как да стане добър и "правилен" директор на това училище. Но той все пак щял да докладва на собственика за нашия разговор; собственикът бил заинтересован да има и "алтернативни кандидатури", та да може да избира. Но той лично не смятал, че политиката да училището е възможно да бъде кардинално изменена и да се възприемат тези модернистични западни влияния, които по негова преценка били изцяло погрешни. Щото чрез анархия се раждали само анархисти, не стойностни личности. Ние сме си били имали предостатъчно много анархия и анархисти, а страната се нуждаела от здрав ред, от "твърда ръка" и от дисциплина! Правете си сметката колко много са разпространени тия възгледи у нас сред родителството – щом тази частна гимназия, в която цари този дух на класическата казарма, е в цветущо положение! Правете си сметка и що у нас се разбира под личност – щом така масово се смята, че този е верният подход за формирането й. Този човек (въпросният директор, чието име сега, разбира се, не мога да спомена, не е коректно да кажа името му) обаче беше така убеден, че този е верният и ефикасен подход, че на моменти започнах да се питам дали не допускам някаква грешка. Аз добре зная, че там, където има действително или истински свободни хора, там просто няма как да се породи анархия (анархията свидетелства, че тия хора, дето я произвеждат, хал-хабер си нямат от автентичната свобода!), да, обаче откъде да вземем тия хора с развито съзнание за свобода, че покрай тях да почнат да се раждат нови и нови предани на свободата млади хора?! Ние даже за учители нямаме личности с развито съзнание за свобода, по тази причина как ще покълне изобщо свободата в нашенските родни условия? Как ще бъде разрушен този стереотип и манталитет на несвободата, който е господстващ у нас, при положение, че той е комай повсеместен?! Има ли надежда някога парадигмата на свободата да овладее достатъчно много и български съзнания, дотам, че преходът към свобода да стане неудържим? Как това може да бъде постигнато? На моменти, признавам си, се чувствам обезсърчен, обезнадежден. Дали пък не съм някакъв фантазьор, който вярва в невъзможни неща? Нима ние, българите, сме страна, обречена вечно на несвобода, тоест на комунизъм? Щото несвободата в наши условия е това, тя ражда постоянно комунизъм. Здраво буржоазно или капиталистическо общество не може да се породи на почвата на несвободата и на безличността, такъв фокус е невъзможен. У нас вечно ще се раждат какви ли не социални уродливости ако не променим господстващия манталитет, на който казаното от въпросния господин за мен е един толкова чист израз. Спирам дотук. Ще пиша още по тия въпроси съвсем скоро.
44
Българи от старо време: вълнуващата история за баба Торушевица като свидетелка в съда неделя, 12 юни 2016 г. Седя пак тия почивни дни в Долна баня при майка си, грижа се за нея (пред седмицата има личен асистент, но в събота и неделя няма кой да се грижи за нея). Майка ми е по-добре, стоически понася болестта, има здрав дух, което е радващо. Често и пее в леглото, а в повечето време си приказваме за това-онова, тя ми разказва разни любопитни истории от живота си, много я бива в разказването, разказва своите истории по удивително изразителен начин; разказва ми предимно весели истории, ето сега искам да ви разкажа една такава история, като предварително се извинявам, че не мога да предам разказа на майка ми така релефно, както го прави тя. Имаше навремето една бабичка, родственица на моята баба (майката на баща ми, Бог да ги прости и тримата, отдавна са починали!), тя често идваше при баба ми в старата й къща, аз имам спомен от нея, ходеше с някакви много дълги рокли и за мен, бил съм тогава дете; тази стара жена ми изглеждаше страшна, наподобяваше "баба Яга", беше, респективно, с характерното за този персонаж отблъскващо, да не кажа грозно лице и беззъба уста – е, имаше един-два зъба де, не беше съвсем беззъба!), това последното беше много характерно (такава е останала в моя детски спомен). Викаха и на тази бабичка "Баба Торушевица", вероятно е производно на фамилията й, на наименованието на рода й. Та ето каква весела история се случила веднъж с тази баба, майка ми я разказа вчера, смееше се през сълзи и разказваше. Та тази баба имаше една хубава градина някъде в средата на Долна баня, която садяла с домати, чушки, картофи, фасул. За да се полива тази градина бабата е трябвало да прекарва вода отдалече, вадата, по която тече водата, е трябвало да мине през половината село (тогава Долна баня е била още село); тогава имаше от двете страни на пътя вади, в които течеше вода, ние, децата, по цяло лято се пръскахме с тази вода, разхлаждахме се, играехме си на корабчета, които сами дялкахме от борова кора и пр.; с тази вода хората поливаха, напояваха градините си в дворовете. И често се караха за водата, когато настъпи суша, хората денонощно си напояваха градините и имаше постоянни караници на кой е ред на напоява градината си, щото имаше тарикати, които "крадяха" водата, отбие водата, дето тече на улицата пред него, в своята градина, пък оня, който напоява градината си, ако е далеч от него, докато разбере, че някой му е взел водата, тарикатът почти си е напоил градинката. Та тази баба Торушевица, значи, заедно с дядото си веднъж почнали да водят водата от горния край на селото до своята градина; дядото ще пази водата да не я открадне някой, а пък бабата в градината ще напоява растенията си. Да, ама ето че някой им откраднал водата, бабата разярена тръгнала да търси злосторника, а там вече заварила своя дядо да се кара с тъй подлия злосторник. Карали се, карали се, пък по едно време това им се 45
видяло малко и започнали да се дърпат, да се бият, всеки с мотиката си, дърпали се колкото се дърпали, по едно време обаче така се увлекли в крамолата, че не усетили как станало, че и двамата се се катурнали в гьола, образувал се на вадата - и хубаво се измокрили, което още повече ги разярило. Колко още са се карали и били не се знае, историята не помни тия обстоятелства, но се знае, че дядото на баба Торушевица така се бил ядосал, че за произшествието решил да даде под съд злосторника и побойника; явно човекът е имал изострено чувство за справедливост (ние, от Долна баня, сме все такива хора, види се, и моето чувство за справедливост има корена си в долнобанския ми ген). И ето ги двамата дядовци в съда, а самата баба Торушевица била призована, както се полага, като единствен очевидец, за свидетел. Съдията изслушал двете страни, след това дал думата на бабата да обясни какво станало; бабата била... "необразована", да се изразим по-деликатно, с оглед да не употребим значително по-точната дума "проста", щото звучи все пак обидно. Баба Торушевица пред съдията казала горе-долу следното: – Епа те така стана работата... фанаха се за мотиката, тоя дърпа натука, оня дърпа натам, тоя дърпа те натука – оня дърпа натам... – увлякла се бабата в разказа си, повтаряла това доста време, а пък в един момент, за да предаде поголяма убедителност на думите си решила и да демонстрира нагледно що било станало при свадата; да, ама в един момент без да иска... настъпила дългата си рокля, стигаща почти до пода (с такива рокли все ходеше тая баба, и аз съм я запомнил така!) и като си настъпила роклята, сама се търколила в съдебната зала; един вид станало така, че тя съвсем точно и изцяло нагледно показала на съдията що именно се било случило (само дето бабата паднала не в гьол, а на пода на съдилището!). Съдията, разбира се, прихнал да се смее при тази сюблимна сценка! По едно време осъзнал, че го занимават с пълни глупости и като се насмял донасита взел, че изгонил съдещите се – щото само му губели ценното време. Не знам как е завършило това дяло де, историята не помни точния му резултат, нито колко години точно е продължило то. Та ето тази хубава история ми разказа моята майка вчера по повод на един друг случай, не по-малко смешен, който сега няма да ви разказвам – за да не ви дойде прекалено много веселието! Достатъчно, вярвам, се повеселихте за добро настроение в неделния ден, стига ви толкоз! Такава е моята майка. Духовита и силна жена е, Бог да й дава здраве, живот, сили! Вчера й дойде на гости една нейна приятелка (майка ми има много приятелки!) и двете пяха дълго време песни, щото приятелката й също е от самодейците, те пееха на различни концерти, представления, даже и в далечна Полша гастролираха преди време (аз за това съм писал на друго място). Та аз записах три техни изпълнения, записах с видео как пяха три песни, като се върна в Пловдив, ще ги кача тия видеа и ще ги сложа и тук, в блога, да видите как хубаво пеят. Майка ми лежи в леглото, болна, и пее весели песни! Това е. Такъв човек е моята майка! Благодаря на Бога, че я имам! 46
Що е свободна кооперация на усилията? неделя, 12 юни 2016 г.
Една от решаващите причини за развитието на човечеството по начин, който го отличава от всички останали видове на Земята, не е неговата интелигентност или свръх-способности. Според редица автори като Ювал Харари (Кратка история на човечеството, скоро на български от издателство Изток-Запад) или Брус Липтън (Биология на убежденията, Спонтанна еволюция), това, което отличава човека от останалите живи същества, е изключително високото ниво на сътрудничество. Сътрудничеството няма нищо общо със социалистическия колектив, с който сме свикнали да го свързваме в тази част на света – един човек определя целите, а останалите се подчиняват и с дружни сили ги следват зад станове и по полета. Сътрудничеството означава споделен уникален опит и достижения и обмен на умения между всички отделни членове на общността. Липсата на сътрудничество, изискването от учениците да се справят "всяка коза за свой крак" е едно от основните неща, които убиват съвременното образование. Те убиват не само образованието, но и общността, семействата, партньорството – всякакъв тип взаимоотношения, които не могат да просъществуват без сътрудничество. Това е едно от нещата, които искаме да променим и които искаме да разпространим като знание от Национална мрежа на родителите. Затова организираме How2Mooc обучение, София 2016 – за да се запознаем с уникалния опит на други човешки същества в изключителната сила на ученето чрез сътрудничество – изучаване на съдържание, предоставяно от университети на най-високо ниво. (Gayane Minassian) 47
Както казват сърбите: "Всичко е пълен хаос! Само престъпността е организирана!". И не е лъжа. В училищата съществува атмосфера на доста "избирателен" контрол, в която съвсем официално децата се делят по успех, по височина, по пол, по социално положение и т.н. Обаче съвсем неофициално се появяват предпоставки за нещо друго - криминално сътрудничество. Поставени в условия, ограничаващи стремежа за свободно сътрудничество, по-екстравертните и смелите, винаги намират отдушник на нуждата за обединяване и взаимопомощ. Тъй като, за съжаление, ученето е строго контролирано, тази нужда бива изразена по останалите възможни начини – чрез преписване, бягане от часове, сформиране на малки групи, пушене, алкохол, наркотици и т.н... Тъжно. Надявам се, Гая, дори с липсата на моето безотговорно участие (а може би тъкмо и с нейна помощ), начинанията ви да преуспяват и нещата да се променят към по-добро все по-бързо! Love and Light! (Kiril Zaharieff)
Да правим нужното тъй опасният "вирус на свободата" да се развилнее – та да зарази колкото се може повече души! вторник, 14 юни 2016 г.
48
Това е списък с въпроси, които обсъждаме във водените от мен часове по философия на правото и политиката. Обсъждаме тия и подобни на тях въпроси с моите ученици, изучаващи предмета "Етика и право". Нека този списък да стои тук, който иска, може сам да се замисли по тия немаловажни, по моя преценка, въпроси – пък дори и да не е мой ученик: • Идеите или интересите движат света? Каква е разликата между двете принципни разбирания? • Как се отнасяте към теорията, че държавата е нещо като "грижовна майка", а пък ние, гражданите, следва да сме нейни послушни деца? Коя е действителната роля на съвременната държава? Трябва ли държавата да остави хората сами да уреждат частния си живот? • "Да няма богати" или "да няма бедни" – кое е по-добър вариант според вас? Вие лично как се отнасяте към частната собственост – тя благо ли е или е извор на всички проблеми и пороци? • Кой е правилният, добрият, разумният начин за създаване на ред, организация и дисциплина в групите и общностите? На какво е правилно да залагаме на управлението чрез външен натиск, насила, чрез страха от наказания и по принуда – или на свободата, на доброволния избор, на самоконтрола, на самоуправлението? • Във вашия клас до какви резултати доведе практикуването на тази малка свобода, каквато е всеки сам да решава кога и как да се изяви в часовете по "Философия на правото", кога да бъде изпитан, кога и как да си изкара оценките? Полезен ли според вас беше този практически урок по свобода, продължил няколко месеца? Какви изводи си правите от така и така създалата се нелека и необичайна ситуация в часовете по "Етика и право"? • Дали свободното пазарно общество или капитализмът е хуманно общество? Вие лично привърженик ли сте на капитализма – или сте негов противник? Каква е неговата алтернатива? Може ли да бъде изобретена разумна алтернатива на капитализма? • Свободният пазар е най-ефективната и на практика доказала се система за създаване на богатство и на богато общество – съгласни ли сте с това твърдение? Кой е принципно различният метод за регулация на отношенията, който човечеството познава? • Ако трябва да избирате между индивидуализма и колективизма, кой от двата принципа е вашият? Вие на кое сте привърженик и, респективно, противник: на "буржоазния принцип на индивидуализма" или на "комунистическия принцип на колективизма"? Бихте ли приел да се самонаречете "антикомунист"? • Кое общество е добре уредено? Къде ние, българите, бъркаме – щом не успяваме да уредим по този начин страната и държавата си? Кой е начина България да се справи с най-големите си проблеми: беззаконието, корупцията, престъпността, липсата на правосъдие, мафията? 49
• Как една държава става държава на благоденствието? Има ли надежда България да се отърве завинаги от бедността? • Трябва или не трябва държавата да се меси в живота на индивидите? "В сферите на живот, в които държавата се меси прекалено, няма просперитет или напредък" - как ви звучи това твърдение? Каква е мярката за допустима държавна намеса в сферите на човешката активност?
• Дали държавното образование у нас е в такова окаяно положение тъкмо по причина на това, че то е изцяло под държавен контрол (намира се под пълната власт на държавната бюрокрация)? Как можем да излезем от преживяваната катастрофа в образователната сфера, как могат да се решат проблемите в нея? • Вие лично включихте ли се в обявения от преподавателя проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност? Как си обяснявате вашата реакция, своето отношение към въпросната инициатива? • Как се отнасяте към идеята на "социалната държава", според която държавата трябва да преразпределя създаваното от обществото богатство – като взема от богатите (активните, предприемчивите) и дава на бедните, подпомагайки ги, давайки им наготово всякакви блага? Справедливо ли е това? • Какво представлява правовата държава? А коя държава е социална? Вие лично на правовата или на социалната държава сте привърженик? • Разбирате ли човешкия феномен, наречен власт? Вие лично стремите ли се към власт и господство? Лошо ли е това? Дали пък истински свободният човек не трябва да има пълноценна власт над своето поведение, над своя живот, 50
над своето бъдеще? Да си господар на самия себе си – нима това е порок? Властна или подвластна натура сте вие лично по-скоро? • Как се отнасят власт и свобода? Властта винаги ли е антитеза на свободата - или власт и свобода взаимно се подкрепят? Защо властта я определят като "асиметрия на свободата"? Който не разбира що е свобода може ли да постигне смисъла на властта? • Вие лично привърженик ли сте на демокрацията? Можете ли да се наречете "демократ" по своите убеждения? Свободата, демокрацията ли е причината за общественото разложение? Здрави ли са истински демократичните общества? А кое общество е болно – демократичното или недемократичното? • Как се отнасяте към разбирането, че най-ефективното лечение на болната система на демокрация е приемането и приложението на теорията за "силната ръка"? Вярно ли е твърдението, че болната демокрация се лекува с... повече демокрация? Или демокрацията се лекува истински с... отказ от нея? Допустимо ли е да се откажем от демокрацията и да се върнем към диктатурата – само защото демокрацията у нас, видите ли, "не работела добре"? • Коя е добрата, разумната, подходящата за България форма на държавно устройство? Република или монархия трябва да е България според вас? • Кои конституции са добри, а кои – лоши? Кои са недостатъците на съвременното конституционно устройство на България? • Каква е разликата между лявата и дясната политическа философия и програма? По какво най-вече се различават тези принципно различни философии и програми за управление на държавата? Кои политически програми пропиляват човешката и обществена енергия – и кои я концентрират? • Как оценявате поведението на човека, който не изпитва неудобство да показва открито, че е безразличен към проблемите на обществото, в което живее? ("Моля ти се, не ме занимавай с политика – на мен изобщо не ми пука за тия неща!") До какво води такова безразличие? Докъде ще стигнем ако допуснем безразличните да станат мнозинство? • Каква е ролята на медиите за пълноценното функциониране на демокрацията? Има ли е нас достатъчна свобода на медиите, свободни ли са медиите у нас? • Разбирате ли що е политика? Какъв е верният смисъл на заниманията с политика? Как се отнасяте към дефиницията на Аристотел, че човекът е "политическо живо същество" или "политическо животно"? Защо хората изобщо се занимават с политика? • Каква е мисията на автентичния, на истинския политик? А на истинския, добрия гражданин? Как човек може да стане добър гражданин? Вие лично поставяте ли си такава задача? И така нататък. Още много подобни и необходими въпроси могат да се съставят или формулират. Като започнат дискусиите се раждат най-добрите въпроси, като се замисли човек, се раждат в съзнанието му истински важните въпроси. 51
Трябва много да се мисли и да се говори по тия всичките въпроси. Аз по тях всеки ден разговарям с учениците си – в някои класове се получават чудесни и пълноценни дискусии, в други класове нещата не вървят, въпреки полаганите усилия. Но най-интересното е, че в училището като цяло дебат по тия и по подобни важни въпроси няма, в училището като цяло администрацията предпочита да цари тишина – и мълчание; дебатите по истински важните и горещи въпроси не са желани и фактически са забранени. Така явно някои разбират "риформата". Ний пък не я разбираме така. И ще продължим да се борим нещата да бъдат извадени от мъртвата точка. Нека да сме "най-лошите" по тази причина. Кое е добро и кое - лошо не са обаче толкова относителни неща, както изглеждат на пръв поглед. Има абсолютен смисъл в тия понятия. Но за разбирането на толкова прости неща, очевидно, се иска време. До такава степен са увредени съзнанията ни, че всичко го възприемаме съвсем превратно. Ето затова са ни потребни все нови и нови дебати. Единственото лечение на болните съзнания в човешкия свят е говоренето, обсъждането, дискусията, разгорещените спорове, в които понякога се налага и да се крещи. Ако искаме да надмогнем обществената зараза и проказа, наследена от комунизма, трябва да правим нужното тъй опасният за другарите и другарките "вирус на свободата" да се развилнее максимално. Ний "порядъчни", тоест послушни и търпеливи не щем да бъдем, не чакайте от нас такава изневяра по отношение на нашия човешки и граждански дълг. Тая просто няма да стане, таваришчи, поплачете си колкото искате в тази връзка – белким някога ви олекне! Така мисля аз, така аз виждам нещата. И никой не може да ми затвори устата да го казвам докато не чуят тия простички истини колкото се може повече хора. Спирам дотук. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави – това става като постоянно се съпротивлявате на болестта! Друг начин за това още не е изобретен, здравето е постоянно усилие за надмогване на попълзновенията на болестта...
Една интригуваща административна загадка – в продължаващата велика административна одисея сряда, 15 юни 2016 г. До г-жа Стоянка Анастасова, Директор на ПГЕЕ-Пловдив ЗА СВЕДЕНИЕ: До г-жа Иванка Киркова, Началник на РИО-Пловдив ЗАЯВЛЕНИЕ от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Директор, 52
Преди две седмици в разговор във Вашия кабинет Вие ми съобщихте, че било имало 11 жалби срещу мен от ученици и родители. Тогава Ви помолих да ме запознаете със същината на тези оплаквания, но Вие отказахте да ми дадете такава информация. Не крия, че за мен е голяма и интригуваща загадка какво пише в тези жалби, даже самият факт на тяхното съществуване е крайно озадачаващ – понеже в моите часове учениците имат пълната възможност без никакви ограничения да обсъждат всички проблеми около обучението по философия, постоянно ги приканвам за това, с оглед да решаваме непосредствено всички възникнали трудности.
Също така за мен е много интересно да разбера в принципен план каква по Вашето разбиране е процедурата за работа по тези жалби на ученици и на родители, това е интересен и важен момент. В разговор с педагогическия съветник на училището г-н Илия Маринчешки с изненада разбрах, че той също не е виждал въпросните жалби, а аз очаквах, че той би следвало отдавна да работи по тях, с оглед проблемите да бъдат решени колкото се може по-скоро. С мен за тези евентуални и хипотетични, да не кажа мистични жалби не е разговарял и никой от класните ръководители, от което съдя, че и те не са поставени в известност относно самите жалби, което още повече засилва тайнството и интригата. Не ми е също така известно в кой период са писани и заведени тези жалби, смятам, че е недопустимо да са минали месеци от съставянето им, пък по тях да липсва каквато и да било реакция; по мое убеждение това е проява на неуважение към самите жалващи се. 53
Та в тази връзка заявявам, че бих желал да бъда информиран за следното: 1.) Кога са били съставени тези жалби, в кой период от време, едновременно ли са били произведени тези жалби в различните класове и прочие? 2.) Какво съдържат тия жалби, каква е същината на отправените обвинения, силно ме вълнува от какво се жалват учениците и родителите, мисля, че е съвсем естествено обектът на жалбата, в случая моя милост, да бъде информиран колкото се може по-навреме за тия неща, с оглед да може да осмисли създалата се ситуация и да направи нужното проблемите да бъдат решени – за доброто на учениците? 3.) Какъв е Вашият подход за работа с жалбите на учениците и родителите, каква е технологията за решаване на такива конфликти, смятам, че е интересно и важно да има пределна яснота и откритост по тези въпроси? Простете, но се създава впечатлението, че с тези жалби, след като се крият от мен, най-вероятно се използват не за да бъдат решени проблемите, отразени в тях, а само и само за да се произвеждат и трупат „компромати”, които след това да се използват за моето професионално и личностно дискредитиране, което, както и да го погледнем, не е коректно и професионално, камо ли пък да е етично. Надявам се ще ми отговорите на поставените крайно важни за мен въпроси. 15 юни 2016 г., Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)
Къде пък е доказано, че винаги трябва да избираме винаги лесното? сряда, 15 юни 2016 г. Един ученик от клас, в който либералните иновации на преподавателя по философия не вървят, не срещат кой знае какъв положителен отклик сред учениците, нещо повече, срещат дори очаквана съпротива, вчера пред класа взе думата и произнесе следната многозначителна реч: – Господине, Да Ви кажа нещо: нали виждате, че Вашите "демократични нововъведения" не вървят, не водят до добро, пораждат пълна незаинтересованост от предмета и жалки резултати: ние нищичко не научихме! Значи излиза, че ще Ви се наложи да се откажете от тях. Защото при другите учители, които не прилагат Вашите методи, в нашия клас имаме и ред, и постижения, и успехи, и високи оценки, всичко е о`кей. Вие сте единствен учител, който прилага различен метод, но понеже резултатите при Вас са плачевни, значи се налага да се откажете от опитите си да насаждате ред по друг начин. Просто у нас Вашият подход няма почва. А пък според изискванията на образователната система Вие сте упълномощен и носите пълната отговорност, ето, сега нямате право да обвинявате нас за 54
лошите резултати, да ни пишете двойки и пр., трябва да пишете "двойка" на себе си! Моля да не ми се обиждате, честно си казвам как аз виждам нещата. Така излиза обективно. Може да имате добри намерения, но ето, не се получава, затова сте длъжен да се откажете. И т.н.
Общо взето този беше смисълът на това, което ми каза въпросният ученик в своята импровизирана реч, не мога да възпроизведа точните му думи, но за смисъла им гарантирам. След речта му се проведе кратък спор между мен и него, ето основното, което аз се опитах да му кажа там (бях притиснат от времето, тъй че нямаше как да обсъдим по-внимателно поставените от него проблеми); ето същината на моето изказване: – Това, което казвате, е много интересно, но се налага да бъде обсъдено по-подробно. Първо, не е истина, че моите "демократични иновации" изобщо не вървят, случило се е така, че те не вървят във вашия клас, но в други класове вървят, там има съвсем различна атмосфера и значително по-добри резултати. Второ, няма как някой да ме принуди да се откажа от нещо, в чиято истинност или правилност съм дълбоко убеден – все пак има свобода и аз съм този, който ще реши какво да прави, как да го прави и пр., няма как по принуда аз да правя нещо, в чиято истинност не съм убеден. Трето, проблемът е, че едва ли свободни и свободомислещи личности могат да бъдат създавани по принудителен начин; ако се прилагат несвободни подходи, резултатът от тях са несвободни личности. А свободни личности могат да се създават само по свободен начин, чрез непринудено практикуване на свободата. Да, свободата е "страшно и опасно нещо" (Достоевс55
ки), да, добре зная, не е лесно да се живее в условия на свободата, свободата има толкова много рискове, но пък къде е доказано, че винаги трябва да избираме лесното и безопасното? И още нещо, което е много важно, което има принципен характер: съвсем не е задължително да бъдем еднакви, да мислим еднакво, да живеем еднакво, аз лично съм за разнообразието, за плурализма, за подкрепянето на различията. Ето, аз като преподавател съм различен, нима нямам това право да бъда различен? Кой ли пък може да принуди една личност да бъде досущ същата като другите, един вид да бъде "типова"? Мисля, че и за учениците е добре да бъдат поставяни в условия, в които да имат възможността да съпоставят алтернативи, към тях да бъдат прилагани различни подходи – само така, в такава една обстановка може да си проличи кое е истински добро или правилно. На последно място: само в условията на свобода може да има истинска, пълноценна отговорност. Само истински свободният човек е способен да поеме цялата отговорност за това, което му се случва. Несвободните се разпознават по това, че обикновено шикалкавят и се опитват другиму да прехвърлят собствената отговорност. Ето сега Вие се мъчите на мен да прехвърлите своята отговорност за провала си по този предмет, в тези учебни часове. Аз може да имам част от отговорността за случилото се в тия учебни часове, но цялата отговорност няма как да падне само върху мен. Вие следва да поемете своя дял от нея. Така че не прибързвайте с окончателните заключения, необходимо е време, за да се осмисли и оцени обективно кое е истински правилното, кое е истински доброто, кое е истински ефективното, кое е истински полезното или разумното. Това в основни линии казах на този ученик – или успях да му кажа. Или исках да му кажа в основни линии, тук, в писмен вид, донякъде най-вероятно съм добавил нещичко, което там не успях да кажа точно по този начин, примерно, там само го загатнах. Понеже бързах, имахме друга работа. Но нека все пак моята позиция да стои тук, някой ученик, който влиза в блога ми, може да я прочете. Стига засега толкова, друг път може да продължа да пиша повече по темата. Хубава вечер ви желая!
Образователна система в България е тотално сбъркана: : обучават младите да не мислят, да са неспособни да мислят, да мразят мисленето, да са умствени инвалиди цял живот петък, 17 юни 2016 г.
56
Из: Ученичка: В училище не ни учат, че Сталин и Хитлер са били съюзници, Написано от Христо Христов Сайтът desebg.com публикува изказването на Йоана Дивчева, ученичка от 10-ти клас от 19 СОУ „Елин Пелин”, направено по време на дискусията „Знание и ценности” – (не)изучаването на тоталитарните режими в българското училище, проведена на 6 юни 2016 г. в Дома на Европа в София, организирана от фондация „Истина и памет”... ... Засипват ни само с факти, без обяснение на термините. Учебниците са изключително лошо написани... Материалът е сух и скучен. Без документални филми. Без разкази на оцелели, които са преминали през ада на концлагерите. Изключително малко време се отделя на тоталитарните режими, а когато се отделя, се преподават пропагандни лъжи. Комунизмът се идеализира и най-страшното е, че той се идеализира именно от учителите. Учители издигат времето на бай Тошо на пиедестал Така че и дори да се въведе изучаването на комунизма необходимо е да бъдат сменени кадрите в училищата поставящи времето на бай Тошо на пиедестал и да се назначат млади, здраво мислещи хора. Друг проблем е, че в информацията в учебниците не се осъвременява. Историята се замита, фалшифицира се. Липсват конкретни цифри за жертвите. Споменава се, че е имало хора, изпращани в лагери, но не се обяснява защо. Нищо за Сталин
57
За Сталин нищо не се учи. Не се споменава това, че той е избил много повече хора от Хитлер. Не се отбелязва факта, че двамата с Хитлер започват Втората световна война, като си поделят Полша, че са били съюзници. Тези неща не ги учим в училище. Ежедневно чувам в училище изказвания от сорта: „Ех, колко хубаво беше при бай Тошо” и то от съучениците ми, което значи, че техните мозъци са вече промити. Ако се въведе скоро промяната, за която тази дискусия настоява, то може би ще се изкоренят вменяваните ни неистини. На финала ще посоча, че цялата образователна система в България е сбъркана по простата причина, че нас ни учат какво да мислим, а не как да мислим, което е изключително погрешно.
Без свобода, без демокрация, без свободни личности няма просперитет неделя, 19 юни 2016 г.
Аз вече писах по този казус преди време (виж: Страхотен шанс да се отприщи началото на непосредствената и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност!) и сега дойде момента да разкажа има ли някакво развитие по случая. Тогава описах интересната, многозначителната ситуация под формата на "Отворено писмо", което изпратих до съответните длъжностни лица на образователното ведомство, копие от документа даже изпратих до т.н. "Национален учителски събор", който, между другото, ще заседава днес. 58
Ето какво се случи – или, по-вярно казано, не се случи – като реакция от страна на въпросните длъжностни лица след като са получили документа. Писмото ми е адресирано до Педагогическия съвет на училището, в което работя, именно ПГЕЕ-Пловдив и поради естеството на описания в него случай съветът трябваше да се събере екстрено, което, разбира се, не се случи; нещо повече, писмото ми до момента се крие от адресата, директорката на училището нищичко не е направила за да уведоми Съвета за съществуването на такъв документ, адресиран неслучайно директно до него. Съветът е демократичен орган, а пък аз съм привърженик на демокрацията и също така съм борец срещу самозабравилата се бюрокрация (и най-вече самозабравилите се властници и администратори!), ето, по тази причина адресирах писмото си до Съвета; непредоставянето му на Съвета пък е повече от красноречива илюстрация за отношението към демокрацията от страна на въпросната властваща особа. Най-малкото, което можеше или трябваше да бъде направено като адекватна реакция, е, да речем, този документ да беше принтиран и сложен в папка с примерен гриф "На вниманието на членовете на Педагогическия съвет", та всеки интересуващ се да можеше да го прочете и да си определи позицията спрямо представения в документа немаловажен казус. Вместо да стори това, директорката или нищичко не е сторила, или е сторила нещо, което не ми е известно; само подочух, че на един главен учител и на педагогическия съветник е било възложено да изчетат документа, да се запознаят с него – и толкоз. Е, тя фактически е сторила нещо, което обаче по моя преценка е неправомерно: крие документа от членовете на Съвета; да, виждате, че нещата са пределно ясни, като документът не е предоставен на членовете на Съвета, това означава, че бива крит от тях. Така, разбира се, не бива да се прави, така е неправомерно и неправилно да се прави. А какво самата директорка е направила по разнищването на описания в Писмото казус на мен също не ми е известно. След като тя не е счела до момента за нужно да ме извести какво е направила по представения от мен толкова важен казус, то тогава аз съм в правото си да считам, че тя или нищо не е направила по него (което все нещо значи!), или пък е направила нещо, което дотолкова не е правомерно, че по тази причина се е видяла принудена да крие стореното от мен, аз все пак съм инициаторът за обсъждането на този прелюбопитен казус. И двата варианта издават едно укоримо поведение на въпросния администратор. Който, сами забелязвате, си позволява лукса да пренебрегва законно установени демократични процедури, което пък означава, че живее със съзнанието, че властта, която притежава, го освобождава от задължението да спазва правилата или закона. Аз пък, бидейки привърженик на демокрацията и на правовия ред, сами виждате, съм поставен в ситуацията да съм длъжен (доста чепато се изразявам, вероятно това се дължи на опита ми да пиша с един административен стил) да се обърна към висшестоящата инстанция, която да се намеси, та да въведе длъжния правов и демократичен порядък. По-висшата инстанция е Началникът на РИО-Пловдив, от г-жа Киркова, която курира (ръководи) образователното учреждение на територията на Пловдив, 59
от нея също нямам никакъв отзив. Което пък ме принуждава да се обърна към найвисшата инстанция, именно към госпожа М. Кунева, Министър на образованието и науката; е, на нея до този момент не съм писал никакво писмо или жалба, въздържах се до този момент да го правя, но самият живот ме принуждава да го сторя; тия почивни дни май ще ми отидат в писането на такова едно писмо. Разбира се, по моя стародавна традиция ще ми се наложи да адресирам същото това писмо и до омбудсмана на републиката, който вече се нарича Мая Манолова; не крия, много ми е интересна реакцията на новата "социално-ангажирана", сиреч "лява" ръководителка на институцията омбудсман, на която до този момент също не съм писал. До предишния омбудсман г-н К.Пенчев съм писал много често, той с нескриван следеше тъй вълнуващата административно-съдебна и правна сага около ръководителката на ПГЕЕ-Пловдив и много често се намесваше, в предела на пълномощията си, за да защити донякъде правото, правдата и справедливостта. Не мога да скрия, че ми е безкрайно интересно да разбера как новата ръководителка на това учреждение ще реагира по повод на същата тази очертаваща се да бъде безкрайна административно-правна и психологическо-нравствена сага или одисея (да не употребя думата "сеирище", която май е по-подходяща за случая!). Така. Какво междувременно направиха учениците от въпросния клас докато администрацията мълчеше и умуваше ще ви кажа след малко. Продължавам по-нататък. Битката за непосредствена и практическа реална демократизация в нашето училище, както забелязвате, продължава, тя не е спирала за миг в последните няколко години. И тази битка има всички шансове да стане епична, а пък аз да се превърна в нещо като неин... Омир (ако приемем, че въпросната битка има шансове да стане нещо като Илиада или поне Одисея)... Писах, уведомих ви и за това, че изпратих заявление до директора – виж Една интригуваща административна загадка – в продължаващата велика административна одисея – по повод на това, че същата директорка на ПГЕЕПловдив преди време ме уведоми, че срещу мен като преподавател по философия в това училище било имало "цели 11 жалби на възмутени ученици и родители"; та в тази връзка поисках с нарочно заявление, че желая да бъда запознат с естеството на отправените претенции, също така пожелах да разбера какво администрацията е направила по този повод, с оглед да реши по адекватен начин възникналия проблем; не крия, че много ме интересува каква е технологията на администрацията на това училище за решаването на такива конфликти, искам да се даде яснота по този въпрос, той да бъде подложен на дебат, с оглед да се коригират нередностите. Онзи ден, в петък, г-жа директорката Анастасова ме повика в кабинета за да ми прочете "избрани откъси" от въпросните жалби, с което един вид да ме запознае с тях, което е моето първо искане, изложено в написания от мен документ, наречен "заявление". Понеже в предишни случаи въпросните жалби бяха написани на компютър и разпечатани на принтер (аз тогава заявих, че повечето бяха изработени по механизма "копи-пейст" и просто бяха раздадени на "жалващите се" за подпис!), сега забелязах, че директорката държеше листа, изписани все на ръка, което, както и да го погледнем, беше достойно за висока оценка старание по повод 60
на правдоподобността. Тя, разбира се, не ми даде да се докосна до тия тъй загадъчни листа, които държеше като нещо най-драгоценно и скъпо; не ми стана известно защо не ми позволи да ги прочета сам, доколкото разбрах, авторите на тия жалби се били опасявали от... "репресии от моя страна", а пък самата директорка явно държеше да покаже своята извънредна своеобразна етичност, щото неинформирането на обекта на жалбите за тяхното естество мигновено и автоматично преобразяваше тия жалби в нещо като доноси или компромати, имащи съвсем друго предназначение, а именно продължаването на незавършилата още административна атака срещу моята тъй неудобна, очевидно, особа. Да, този въпрос е интересен за обсъждане с оглед по-задълбочено вникване: как следва да се реагира в съвременните условия на такива жалби, кога те стават компромати или доноси, кой е верният подход за процедиране след като такива жалби-компромати вече са били произведени, и то в удивително, както е в случая, доста изобличаващо изобилие. Както и да е, ето в тази връзка и по повод на не по-малко изразителния случай с бунта срещу... свободата на Х Ж клас (по който е моето обръщение до Педагогическия съвет на училището, така и не стигнало още до него), на мен ми се наложи да напиша нов документ, в който да отразя позицията си, ето какво написах по този повод: До г-жа Меглена Кунева, Министър на образованието и науката До г-жа Мая Манолова, омбудсман на Република България До Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив ЖАЛБА ПОД ФОРМАТА НА ОТВОРЕНО ПИСМО от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Министър, Уважаема госпожо омбудсман, Уважаеми дами и господа членове на Съвета, Позволявам си да Ви информирам за един много интересен и показателен административен, правен, психологически и нравствен казус, свързан с течащата "там долу, в низините" борба за реформиране на отношенията в една конкретна образователно-възпитателна или училищна общност – каквато е нашето знаменито училище. От тази история, вярвам, ще почерпите безценна информация, която по никакъв друг начин не бихте могли да получите. Самата история е направо епична, тя не може да се разкаже лесно, тя продължава няколко години и има главоломни превратности, благодарение на които може да бъде сравнена с пиеса на Шекспир – или по-скоро с роман на Джордж Оруел или на Франц Кафка. Ще се опитам да Ви въведа в сюжета и смисъла колкото се може понемногословно. Уверявам Ви, няма да съжалявате, че сте отделили време за прочитането на този тъй необичаен все пак документ. 61
Аз съм преподавател по философия и гражданско образование с 33 годишен стаж, работил съм и в сферата на университетското образование, и в сферата на средното: когато философията беше прокудена от университетите аз бях принуден да тръгна след нея – и така и двамата получихме убежище в гимназиите. Бидейки философ, държа да Ви уведомя, съм горещ почитател на свободата и на демокрацията – до степен да се възприемам като влюбен в тях. Свободолюбието и свободомислието, впрочем, са неотменни признаци за разграничаване на автентичния философ. Във всичките тия години, в които съм работил като преподавател по философия и гражданско образование, няма да скрия, съм си имал твърде много неприятности – в отношенията ми най-вече с разни представители на образователната властваща директорско-инспекторска бюрокрация, което е съвсем естествено. Естествено е, щото аз, бидейки свободолюбец, съм и новатор, за мен е непосилно да бъда "типов учител", т.е. малодушен и покорен, вечно унизен изпълнител на тъй перверзната бюрократично-административна воля, на бюрократите, прочее, съвсем не им пука за същностните, истински важните потребности и интереси на младите хора от качествено образование и най-вече от пълноценно личностно-духовно израстване; на мен обаче много ми пука точно за тия неща, което е също пределно естествено и неизбежно. Ето, сега дойде изглежда най-сетне времето за "перестройка" или за "реформиране", да, ама се оказа, че чешит като мен няма защо толкова да се преустройва – защото във всичките тия години съм се старал да работя както трябва: бил съм и продължавам да бъда горещ привърженик на освобождаващите, разгръщащите духовното качество на личността подходи в общуването с младите, привърженик съм на свободолюбивото и човеколюбиво образование и училище, привърженик съм също на истинските, на класическите методи на автентично учене, познание и личностно разгръщане, които са познати от Сократ насам, но в последните няколко века и особено в последните 5-6-7 десетилетия са изцяло игнорирани от установилата се в страната ни административно-командна и социалистическа по естеството си система на (не)образование, т.е. система на фабрикуване на безличния типов продукт, който ний днес с основание наричаме "лош човешки матр`ьял" (ако все пак ми е позволено да използвам израза на нашия любим премиер). Давам един пример, за не си помислите, че тия твърдения от моя страна са съвсем голословни: сега вече и министрите на образованието и науката открито признават, че учебниците, по които учат нашите деца, са твърде лоши, е, аз това нещо съм го осъзнал още преди 20 години и по тази причина съм разработил и издал свои авторски учебни помагала по всички изучавани в гимназиите философски предмети; разработил съм тия свои помагала според изискванията на една авангардна за нашите условия и съвременна образователна технология, опираща се на принципа, че младите, че учещите следва да бъдат активен субект на самото учене или познание, че те трябва да бъдат поставени в условия, в които да могат да разгърнат колкото се може по-пълно своя интелектуален, душевен и личностен потенциал, своята оригинална или индивидуална човечност. (Няма тук да съобщавам кои са заглавията на тия мои учебни помагала, те 62
са широко известни, в моя блог можете дори да ги намерите и разлистите онлайн, те са издавани многократно и в хартиен вариант от най-авторитетни български издателства, някои от тях, като, примерно, моето помагало по психология, имат вече пет издания!) Разбира се, поради това, че съм дръзнал да отправя такива жестоки предизвикателства към административно-командната система на (не)образование и то още от преди повече от 20 години, аз съвсем закономерно станах нещо като трън в очите на разни ревностни нейни крепители, цензори, цербери, пазванти и прочие. Интересно е обаче и това, че едва в последните "реформаторски години" за нашето тъй многострадално българско образование тия въпросните цербери ми обявиха открита и безогледна война, която беше увенчана с организирането на старателно проведена кампания по моето тотално професионално и личностно дискредитиране и оплюване, а пък апотеоз на тази кампания беше опраскването (уволнението) ми от системата; да, аз бях уволнен от училището, в което работя в последните 16 години, и то със смехотворния мотив... "пълна липса на каквито и да било качества да бъде учител", "абсолютно некадърен", "изцяло негоден за системата" и прочие. Разбира се, спечелих заведеното от мен съдебно дяло и ето, сега отново работя в същото училище, изминаха вече близо шест месеца от завръщането ми. Цялата тази административна епопея съм я отразил в поредица от жалби и доклади до Вашите предшественици на поста, уважаема госпожо Кунева, като се почне от Сергей Игнатов и се стигне до Тодор Танев, интересното е, че всичките те не благоволиха да си мръднат и малкото пръстче за да озаптят по някакъв начин самозабравилата се администраторка (която, прочее, беше назначена на директорския пост тъкмо от тъй славния министър Игнатов, който, както знаем, има и други такива не по-малки или незначителни провали – в иначе толкова славното си министерстване!). Ще завърша представянето си с това, че своите възгледи за едно модерно, отговарящо на съвременните потребности на младите хора образование и личностно израстване съм представил в една поредица от книги, всяка от тия книги също може да се намери в блога ми, те имат и хартиени издания, тъй че ако проявите интерес, бихте могли да се информирате по-подробно. Не написах тия неща за да се правя на "голяма работа", а защото искам да Ви обърна вниманието върху един съдбовен проблем; не става дума за моя конкретен случай, а за нещо принципно важно, което ще се опитам да формулирам като въпрос: възможно ли е в сферата на българското образование да се прави смислена и същностна реформа и промяна при запазването на тиранията на директорите, т.е. при запазването на принципа, върху който тираничната административна система се крепи? Очевидно не. Дошъл е моментът, в който образователните общности в страната следва да бъдат поставени в условия, определяни от съвършено друг, същностно алтернативен принцип: принципа на реалната и на действената демокрация. Без задвижването на механизмите на демокрацията никаква реформа в българското образование няма и не може да има, а ще има само агония, т.е. катастрофата ще продължи и то във все по-уродливи изражения. Тези мои убеждения са не само теоретически, напро63
тив, аз непосредствено ги прилагам в живота, практикувам ги, живея с тях, т.е. присвоил съм си лукса да се държа като един автентично свободен човек в условията на тираничната и човеконенавистническа система. Да, аз правя това, което мисля, при мен няма различие между мисли, думи и дела, т.е. като учител се старая да бъда примерен ученик на учителя на всички автентични философи Сократ. Който, между другото, е писал, че обучението или ученето може да се уподоби със запалване на пламък, а не с пълнене на съд. Моят "непростим грях" спрямо абсурдната система, моля Ви се, е че съм дръзнал да си изпълнявам извечната мисия на философ, т.е. че си изпълнявам най-съвестно дълга. Оказа се, че в рамките на абсурдната система да бъде един учител автентичен човек, т.е. философ или свободен дух, е строго забранено, е не само грях, но и нещо като "престъпление", правете си извода какво в такъв случай системата толерира и насърчава – не само у учениците, не само у младите, но и у техните учители. Е, аз станах по необходимост в тази връзка и "трън в очите", и "черна овца", и "бяла врана", и какво ли не още, нещо повече, въпросната администраторка не пропусна възможността, ужасно престаравайки се, да ме определи писмено, в официален документ, изцяло в духа на добрите брежневски времена, и за... "страдащ от непрекъснати нервно-психически разстройства", т.е. позволи си да ми сложи една по същество психиатрична диагноза (!!!), поради което е подсъдима в друго едно съдебно дяло, заведено от моя милост, съдът на първа инстанция я призна за виновна в извършването на престъплението "клевета". Изглежда много от представителите на директорския корпус, както си личи от този сюблимен случай, живеят с тъй илюзорното съзнание за всепозволеност, а някои от тях не считат за нужно да крият пристрастността си към толкова паметния девиз на непрежалимия таваришч Сталин: "Есть человека, есть проблема, нет человека, нет проблемы!" (няма да ви го превеждам, грехота е да не знаете руски език, който, по същество, е старобългарски!). И ето сега конкретния изразителен повод, заради който всъщност Ви пиша, и поради който се надявам да реагирате в пределите на своята власт и пълномощия – с оглед да се отстранят абсурдите и да възтържествуват правдата, правото и справедливостта. Още с връщането си в училище по силата на съдебно решение на Върховния Касационен съд (това стана на 4 януари тази година) аз заявих публично чрез блога си две неща: че в своите учебни часове ще следвам една авангардна (за нашите условия) образователна технология, чиято цел е да се спомогне за разгръщането на адекватна основа на личностния потенциал на младите, на учениците (и по тази причина обявих, че всички мои часове ще бъдат изцяло открити – включително и за родители, за други учители, дори за интересуващи се от проблемите на образованието граждани!) и, на второ място, че обявявам началото на един проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност (такова е пълното и утвърдило се вече наименование на този проект), като призовах най-вече учениците, но също така и учителите за включване, за работа по съдържащите се в него иновации, 64
инициативи и пр. Не крия, че ми беше изключително любопитно да разбера каква ще бъде реакцията на членовете на нашата училищна общност, защото, няма да си позволя да скрия, по моето възприятие психологическата и нравствената ситуация в нея е изключително тежка – откакто в това училище има нов директор, т.е. от пет години, положението в училището рязко се влоши в това отношение. За тази цел възобнових дейността на създадения от мен от преди повече от 10 години Дискусионен клуб, който след опраскването (уволнението) ми беше прекратил, както може да се очаква, своята дейност. Ето вкратце какво се случи до момента, тия неща са много показателни. Принуден съм да бъда крайно лаконичен. Между другото по развитието на тези казуси можете да почерпите цялата информация ако разлистите моя блог, аз в него редовно отразявам развитието на случая, пиша поредица от есета по всичките тия проблеми, което тук ме освобождава от нуждата да правя по-подробен анализ; който се интересува повече, може да разлисти блога ми. Та за краткост ще прибягна до изброяването на пунктове или точки: ● Написах цяла една поредица от доклади до директора и до Педагогическия съвет на училището, съдържащи предложенията ми за започване на демократични дебати по всички най-важни и горещи въпроси на училищния живот; излишно е да споменавам, че директорката "замете под килима", сякаш са "боклук", всички тези мои предложения, а нищо чудно да ги хвърли направо в коша за боклук; във всеки случаи най-реално е да се очаква, че тези мои предложения отлежават под обилен слой прах, бидейки захвърлени в най-отдалеченото чекмедже на луксозното директорско бюро; ● В рамките на Дискусионния клуб организирах поредица от обсъждания или дискусии на най-важните въпроси; излишно е да споменавам, че тази моя инициатива биде успешно блокирана от директорката, знаейки нейното нескривано отношение към моите инициативи нито един член на учителската колегия (!!!) не се осмели да дойде на сбирка на Клуба, което също много говори и показва; много от учителите, мои колеги, на четири очи ми споделиха, че въпреки интереса си не смеят да дойдат в Клуба за да си нямат проблеми след това с директорката; ● В моите учебни часове проведох доста инициативи по същностна промяна на модела на общуване, учене, познание и отношения; заложих на изследователската част, дадох възможността на учениците да разгърнат своята активност, изцяло сами да избират поведението си в часовете, поемайкипълната отговорност за това; поставих учениците в необичайна, несрещана от тях нова ситуация, в която те не са привикнали, т.е. наложи им се да преживеят едно полезно личностно-формиращо изпитание, от което могат да си извлекат безценни изводи; тия мои ученици фактически участваха в нещо като "практически урок по демокрация", получиха непонятната им свобода да практикуват демокрацията и свободата; този чудесен експеримент и на мен лично, и на тях им даде наистина безценна информация относно реалната психологическа ситуация, в която живеят нашите ученици – и потребностите, от които те съдбовно се нуждаят 65
(простете за чепатия даскалски израз, но се опитвам да изразя трудно изразими и фини нюанси и затова така се получава!); излишно е да споменавам, че администрацията в лицето на директорката не само че не направи и опит да вникне и да постигне верния смисъл на тия мои иновации и инициативи, напротив, позволи си да ги изтълкува по все оня същия глупав начин, а именно "тоя там дразнител Грънчаров понеже очевидно е некадърник и не може да преподава правилно, по тази причина вреди, разваля идилията ни, руши успехите ни и прочие, и така нататък, и так далее, и тому подобное, и ала-бала!"; ● Оказва се, че за цялото това време директорката на училището не се е била отказала от старанията си да подготви този път по-внимателно тъй жадувания реванш, което, както и можете да предположите, се изразява в това, че правила нужното да спомага да бъдат произведени, в добре познатия ни стар стил купища... "доноси-жалби на възмутени родители и ученици", които са били трупани с оглед събирането на компромати с оглед подготвянето на... ново опраскване (уволнение) на тъй непонятния на ръководството на училището и толкова странен, предполагам, в очите им, "субект Грънчаров"; ● Както и можеше да се очаква, за да бъде колкото се може по-убедителна версията на мислещото в такива ретроградни категории и затова така превратно възприемащо всичко случващо се училищно ръководство беше спретнат и един възхитителен по характера си... "бунт срещу толкова неприятната свобода и срещу тъй нетърпимо проклетата демокрация" в един-единствен засега клас (аз преподавам на 16 класа обаче!); когато се получи този инцидент (между другото някои ученици в присъствието на мило усмихнатата представителка на училищното ръководство, именно инж. Милева, се държаха безобразно спрямо преподавателя по философия!), който аз възприемам като симптом, чудесен повод за отпочване на тъй дълго отлагания дебат по толкова важните и горещи проблеми на училищния живот, директорката обаче благоволи да скрие от членовете на Педагогическия съвет нарочно написания и адресиран специално до тях (!!!) доклад, което вече е акт на недопустимо административно своеволие или произвол; ● Директорката Анастасова, както изглежда, е привърженичка на толкова разпространения в наше време популизъм (гърците имат една друга не по-малко подходяща за случая дума, думата демагогия!), свеждащ се до разбирането, че "народът никога не греши", има се предвид ученически народ, и то не самия ученически народ в своята съвкупност (учениците ни, слава Богу, са различни!), а найагресивните и в този смисъл полезни за ръководството ученици, упражняващи се в безогледно оплюване на преподавателя си по философия; самият факт, че директорката не реагира никак на моя доклад по повод инцидента, че стопира по неправомерен начин моята инициатива за започване на дебат по толкова благодатния случай, показва и илюстрира, че тя фактически застана на страната на хулиганстващите, на арогантно държащите се и позволяващите си да хулят преподавателя ученици, което, както и да го погледнем, е най-малкото неколегиално, да не говорим за това че е също така неетично; 66
● В училището синдикатите (и към "Подкрепа", и към СБУ) са се отказали от функцията си да бъдат коректив на ръководството, синдикатът особено на "Подкрепа", ръководен от помощник-директорката Стоянова (!!!), често заместваща директорката Анастасова, та този значи синдикат се е превърнал не просто в синдикална патерица на ръководството, но и в нещо като синдикална бухалка, която се размахва, а понякога и удря по главата ония учители, които са дръзнали с нещо да не зачетат свещената воля на директорката; в това училище имаме рецидив на учебно и образователно-възпитателно учреждение, което, както забелязваме, се управлява по начин, много наподобяващ стереотипа, характерен за мафията, за мутренските братства-другарства; ● Моето дълбоко убеждение е, че България няма да стане демократична страна докато не бъде демократизирана образователно-възпитателната система, в която именно се подготвя човешкия потенциал на нацията ни; по тази причина не можем, нямаме правото да смятаме, че живеем в демократична или пък европейска държава докато в много, да не кажа във всичките образователновъзпитателни общности на страната има обезпокоителни рецидиви, възпроизвеждащи, както казах, манталитета, характерен за мутренските и мафиотските организации; по тази причина смятам, че битката за истинска, същностна демократизация на училищните общности, която едва сега започва, може да стане мотор на тъй дълго отлаганата образователна реформа; без демократизация на училищните общности няма да има никаква реформа, а ще има само имитация на реформа; крайно време е да бъде приключено със самовластието на директорите, превърнали се във феодални тирани и деспоти – защото пораженията от този авторитаризъм, както, надявам се, забелязвате, са изключително тежки; Може още много да пиша и по конкретния казус, и по принципната, същностната, идейната, ценностната страна, но не ми се повтаря това, за което отдавна съм писал в книгите си, посветени на разработването на една нова философия и стратегия на образованието в България. Тези книги си стоят издадени, подарил съм ги на своята ръководителка дори и в хартиен вариант, но тя очевидно няма желанието да разбере как аз мисля, как аз виждам нещата. (Да не говорим за това някой пък министър на образованието и науката да се е развълнувал по този повод, да е поискал да прочете някоя моя книга, не, моля ви се, това е невъзможно, как така министър ще се вълнува от истински важното, значимото, същественото?! Не, напротив, по-добре да направим едно страхотно шоу, наречено "национален учителски събор"!) Това е поразителен пример за това как овладяното от коварните стереотипи на старото мислене съзнание просто не е способно да вникне в толкова прости на пръв поглед иновации, които самият живот изисква от нас, без спазването на които ние ще продължим да ставаме все по-абсурдни в опитите си да живеем по един отречен от самия живот, от историята и от само време начин. Уважаема госпожо Министър, Уважаема госпожо омбудсман, 67
Моля да сторите предвиденото от закона в предела на пълномощията си с оглед да предотвратите новата поредна административна разправа (да го наречем с тъй умилително звучащия и толкова нашумял в нашата публичност премиерски термин опраскване!), моля да проучите случая и да се намесите с оглед да спрете безогледния административен произвол и тормоз над моята личност. Вярвам, че и в нашите родни български условия в крайна сметка ще се окаже, че да си свободна и мислеща личност, милееща за демокрацията и просперитета (без свобода, без демокрация, без свободни личности няма просперитет – кога някои глави ще проумеят тази толкова проста зависимост?!) не е чак такова голямо престъпление, заради което трябва да бъдеш наказван безброй пъти от самозабравили се властници – които при това си позволяват да работят усърдно срещу коренния, същностния и истинския интерес на младите, а оттук и на нацията, и на страната, и на държавата ни. 22 юни 2016 г., Долна баня, Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис)
Две весели истории от старо време, разказани ми току-що неделя, 19 юни 2016 г.
68
Седим си ние с майка ми на сянка и си разказваме разни истории в дългия, сякаш несвършващ летен ден – и съвременни истории си разказваме (тук аз съм предимно специалистът), и по-древни истории, тук майка ми е незаменима разказвачка. Все весели истории си разказваме днес, е, предимно весели де, защото често осъзнаваме, че в нашите (и особено нейните) истории участниците са все мъртви, са все в гробищата; и като се сетим за това, ни става тъжно. Но ни минава дълго и след това се увличаме в някаква друга история. И така времето ни минава по-бързо, минава ни в раздумка. Ето преди малко майка ми разказа две истории, ще ви ги разкажа веднага, съвсем пресни-пресни и дори свежи. Тя си полегна да си почине, а пък аз взех лаптопа и сега пиша тук долу, под нейния прозорец, под лозницата, на сянка. Първата история е някъде от войната, от времето преди 9-ти септември, преди още властта да са грабнали комунистите. Идва кметът на селото с полския стражар у дядо ми, обикалял селото да описва животните, знайно е, че по това време за всяко животно (овца, крава, коза и пр.) се полагала някаква реквизиция за държавата; кметът бил близък на дядо ми, сигурно го е предупредил за описването на "стоката" (така наричат по нашия край животните), та дядо ми предвидливо скрил няколко овце на тъмно в килера; за да не блеят, им сложил сено, зоб, и те си кротували. Кметът обходил, проверил всичко, водел си записки, пък после по едно време седнали на една пейка да съставят документа. А вуйчо ми Мито (той сега е жив, да е жив и здрав, Бог да му дава здраве!) бил хлапе и замислен обикалял наоколо; майка ми, два годинки по-голяма от него, била свидетелка на тази случка, така че нейният разказ е, тъй да се рече, от първа ръка. Та значи детето обикаляло, очевидно го мъчел някакъв въпрос, и по едно време набрало кураж и почнало да повтаря: – Тате, тате, абе тия овце дето... Баща му го погледнал така, че детето се сепнало нещо, но понеже е малко, не може да се усети за какво става дума, и пак след малко взело да повтаря: – Тате бе, тате, кажи, абе тия овце на тъмното у килера... Баща му го стрелнал още по-строго, детето замлъкнало на половин дума, ала понеже е малко изобщо не може да се усети и след малко пак събрало кураж и най-после успяло да каже ето какво: – Тате, да те попитам нещо, абе тия овце, дето са у килера, на тъмно, дали ги е страх?! В тоя момент баща му вече не издържал и му изкрещял: – Абе като зема да те плясна по устата ще видиш ти едни овци, какви овци са ти се наврели у главата?! – рекъл това и погледнал към кмета, който пък, от своя страна, следял сценката благо усмихнат. Добре че, както казах, кметът бил братовчед на дядо ми, та откровението на малкото дете относно тъй развълнувалия го въпрос за овцете в килера, разбира се, не можело да повлияе на точния опис, който иначе строгият държавен чиновник трябвало да направи, за да изчисли реквизицията, която нашия дядо е дължал на Царство България по време на световната война. 69
Тази история ми разказа преди малко майка ми и се посмяхме, тя и друг път ми я е разказвала, не вярвам обаче да съм я описвал в моите книги. А ето сега една друга история, която е не по-малко весела и приятна. Бащата на моя дядо Васил, дядо Арангел, бил много строг, но справедлив човек, и той преди 9-ти септември е бил кмет на селото (село Марица, Самоковско или по-скоро Долнобанско, на няколко километра от Долна баня е, по пътя за Боровец). По тази причина той не бил много-много обичан от селяните; бил също много работлив човек, рядко се заседявал в кръчмата, веднъж минал оттам, рекъл да пийне нещо, ала на крак, опрян о тезгяха, тогава някакъв зевзек, като го видял там, се извикал: – О, бай Арангеле, какво си се опрял о тезгяха като някаква паянта?! – и край, тази проклета дума мигновено станала прякор на прадядо ми, от този момент той за всички селяни станал Арангел Паянтата, Арангел Паянтов, родът му станал "Паянтови", и днес да отидеш и да попиташ за някой от моя род, никой няма да се сети за кой питаш ако не споменеш думата "Паянтови"; разбира се, дядо Арангел бил проклет човек и много мразел прякора си, никой не смеел в негово присъствие да спомене тази противна дума (сега се сещам, че съм писал за тази история нейде нещо в книгите си, но затова сега ще бъда пределно кратък, щото ще разкажа нещо ново, съвсем свежо, което научих преди 15 минутки от устата на майка си). Веднъж на гости на дядо Арангел дошли роднини, които имали малко дете, съвсем малко, което в момента таман се учело да говори. И точно този мой вуйчо, Мито де, за който ви разказах историята за овцете, пак е основен герой и в тази история; той бил този път малко по-голям и му хрумнала идеята да си направи майтап: тайно започнал да учи малкото дете да вика на дядо му "Паянта", казал му тази дума и го подтикнал да иде да я каже на дядото, а пък той сам, заедно с приятели, зачакал за да види ефекта когато дядото чуе въпросната проклета дума. И ето, детето отишло при строгия дядо, който си работел нещо в двора и почнало да му говори: – Пянта, пянта... пянта! – Какво, какво?! – викнал дядото, усмихнат, щото не се усещал какво толкова иска да му каже съвсем малко дете, едва-едва проходило; у него очевидно се е породил истински интерес към неговото умствено и словесно усилие; а детето продължило да повтаря: – Пянта, пянта... пянта, пянта! Дядото в един момент се усъмнил дали няма нещо нередно в тази дума, започнал май-май да се усеща накъде бие кърмачето, едва-едва проходило, но душа не му давала да приеме, че детето може да каже онази същата противна дума; затуй, още по-усмихнат, му рекъл: – Кажи, дедовото, кажи какво искаш да ми кажеш, кажи де, опитай пак, че не те разбирам!
70
Детето, насърчено толкова добре от винаги намръщения дядка, в един момент събрало въздух в дробчетата си и кой знае как налучкало правилната дума, която изревало с пълен глас: – Паянта, паянта... Дядото обаче този път не се ядосал истински, щото пък го напушил и смях, смесили се у него двете емоции и ето какво той изобретил в този миг, щото, казахме, бил умен и талантлив, духовит човек, каквито, прочее, сме в целия ни род (тия истории, които ви разказвам, добре илюстрират това, нали така, не че се хваля, но това си е самата истина!): та значи дядото се навел и попитал бебето: - Кажи, кой те научи да казваш тази дума? Детето мигновено посочило бате си Мито, който в този момент съвсем загубил охотата си да се смее. Тогава дядо му, като видял, че на двора има пресни лайна от овцете, взел едно, хванал бунтарски настроеното си внуче, което обучавало на такива опасни мисли невръстното кърмаче, намазал му хубаво устата с лайно и рекъл: – На ти сега на тебе наказанието за това, което направи, калпазанино неден! Не го бил, а само му намазал устата с прясно овчо лайно! Та да забрави проклетата дума. Едва ли я е забравил де, но ето ви пример за това каква хубава педагогика е имал моя прадядо Арангел, когото аз не съм виждал, нямам спомен за него, само го зная как изглежда от снимките, намръщен, със навъсени вежди и със завити нагоре мустаки, както се и полага за истински българин от Старо време. Толкова. Засега спирам с историите си, щото ме мързи да пиша. Днес се скъсах да пиша един доклад до министъра на образованието, та изобщо не ми се пише повече. Хубав неделен следобед ви желая! Хайде чао, а аз отивам да си полегна малко на хладина. Писна ми да пиша. Бъдете здрави!
Да кажеш "Не!" на регулациите на МОН е въпрос на елементарно достойнство неделя, 19 юни 2016 г. Родители за учителския събор: Най-скъпото казване на нищо (снимки), Автор: Марио Спасов Флашмоб на Националната мрежа на родителите посрещна хилядите български учители, които присъстваха на своя събор, организиран от Министерството на образованието и науката. 71
Събитието се състоя в зала "Арена Армеец" в София, като по предварителни данни трябваше да приеме над 12 000 преподаватели. На спирката срещу спортната зала десетки представители на Националната мрежа на родителите се бяха събрали с плакати за да изразят категоричното си несъгласие с провеждането на учителския събор, както и управлението на образователната система в България.
Пред София Topnovini.bg Калина Симидчийска обясни, че са се събрали днес за да покажат какво мислят за този учителски събор.
72
"Борим се за свобода. Не може в момента някой да казва какво да се учи. Не може всички да учат едно и също. Не може да се хвърлят пари за "най-скъпото казване на нищо", каза тя. По думите ѐ родителската мрежа иска да покаже емпатия си към учителите, които са дошли на събора и да им покажем, че има различно мнение и има много родители, които ги подкрепят. "Като събереш хиляди в една зала какво може да се случи? Какво общуване може да има между тях", попита Симидчийска. До момента организацията е провела две национални срещи за свободно развитие на образованието. Много гости от чужбина са присъствали на него – от Дания, Израел, Англия и др. "Представихме много други възможни алтернативи, по които да се случват нещата", обяви Симидчийска.
Националната мрежа на родителите предлага следните промени, които София Topnovini.bg публикува без редакторска намеса: Реформата, която няма да дойде "отгоре", е лесна като 1-2-3: 1. Освобождаване на учебното съдържание. Това означава, който учи (учител + ученик) да избира и съставя учебното си съдържание. (Стига да не ни е страх, че някой ще научи нещо "грешно" в ХХI в.) 2. Учещият в центъра, ама наистина – не на думи. Това означава който учи да решава какво, кога и как да учи. (Това значи питащи ученици и отговарящи учители, не обратното.) 3. Стандартите: от професионалната общност. (Как се пише музика не зависи от министър на културата, как се оре нива не зависи от министъра на земеделието.) Как се учи да не зависи от МОН. 73
Истинската реформа значи свобода, самоуправление и демократичност (тъкмо обратното на това, което имаме). Тогава образователната система ще заприлича на финландската. (Във финландското министерството работят 17 души.) Да кажеш не на регулациите на МОН, които нямат образователен смисъл, защото обслужват нуждите на системата, а не нуждите на образованието на децата. Регулациите на МОН са вредни за децата, защото когато учениците трябва да постигат целите на системата вместо своите, това означава да се отрекат от собствения си интерес, от правото си да учат това, което искат – и да развиват силните си страни. Означава да станат безхарактерни изпълнители на заповеди, зависими от чужда оценка измамници и, често, насилници. Означава насила да останат неграмотни. Да кажеш не на регулациите на МОН е въпрос на елементарно достойнство.
Идея и инициатива за интерактивно занятие в час по философия по темата за демократизацията на българското образование понеделник, 20 юни 2016 г.
Ето един документ, свързан с толкова интересната ситуация около непосредственото практикуване на свобода и демокрация в часовете по философия и гражданско образование в нашето училище. Тия дни ще предложа на учениците си от някои класове, в които има тежки проблеми (понеже мнозинството от тях показа, че свободата за тях е абсолютно непонятна загадка), да направят едно упражнение под формата на игра, което ще им помогне, да се надяваме, да разберат все 74
пак най-важните истини около свободата – и то като ги открият съвсем сами, в процеса на играта. Но ето самата инструкция към нея, която ще им я предоставя и ще ги оставя да си поиграят донасита в часа: ИНСТРУКЦИЯ за провеждането на интерактивно занятие (театър на импровизацията) в часове по философия на тема "Свободата, Санчо, е тогава когато няма кого да обвиниш – освен себе си..." Ученици, Предлагаме ви да участвате в една игра (или в театрална постановкаимпровизация, т.е. всеки участващ сам ще решава какво да говори, няма да има заучаване на текст, всеки ще играе избрана от него самия роля). Според това кой доколко успее да се вживее в ролята си и да я изиграе правдоподобно и убедително, ще получи подобаваща реална оценка по философия в дневника. СЮЖЕТ: В някакво училище (съвпаденията с реалната ситуация, в която нашето училище и по-специално вашият клас се намира, са съвсем случайни и не следва да им обръщате каквото и да било внимание) учителят по философия има новаторски възгледи относно начина, по който е правилно да протичат часовете по философия. Той си е позволил да въведе някои най-простички новости, свързани с реалното практикуване на свободата от учениците му, примерно, всеки ученик сам решава кога да бъде изпитан, учителят въвежда чудата "точкова система", според която според приноса си за разнищването на проблемите, получава някакви точки, когато събере определено количество точки, получава каквато оценка е заслужил; също така въвежда правото всеки ученик сам да решава от кой учебник, книга и пр. да чете при самоподготовката си, също така какво да мисли (не е длъжен да приема за "абсолютна истина" написаното от учебника или казаното от учителя), има още право да спори и да отстоява позицията си, има дори право по всяко време да излиза от час без да дава никакво обяснение на учителя и пр. В един клас обаче в резултат е настъпила пълна анархия: учениците вече идват изобщо неподготвени за часа, отникъде нищо не четат, говорят общи повърхностни приказки, баналности и просто глупости, показващи, че изобщо не са мислили по темата, проявяват пълно безразличие и незаинтересованост, мълчат, не участват в обсъжданията, не считат за нужно изобщо да се вслушват в думите на изказващите се и особено пък на учителя, който в техните очи е загубил всякакъв авторитет. Да, обаче учителят, според предварителната уговорката с учениците ("точковата система"), пише двойки на безотговорните ученици, които пък решават да отправят жалба срещу учителя до директора, оплакват се от лошия, от неправилния му стил на преподаване, от глупавия му подход, довел според тях до такива плачевни резултати. Учениците очакват изгонване на учителя от училището и още повече се отпускат. Да, обаче идва краят на учебната година. Конфликтът 75
ескалира във връзка с оформянето на крайните годишни резултати: учителят, привърженик на свободата и на демокрацията, заявява категорично, че ще изпрати на поправителен изпит всички ученици, които са проявили безотговорност и не са постигнали нищо в часовете по философия; заявява твърдо, че това ще бъде честно, разумно и справедливо: нека всеки пред комисията за поправителен изпит да докаже какво е постигнал и научил, обективно какво ниво на знания и умения е постигнал. Учениците пък решават да обявят пълно неподчинение срещу учителя и започват нещо като "бунт срещу проклетата свобода", отново се жалват пред директора, а пък директорът в един момент е принуден да направи следното: нека конфликтът бъде решен от създаден (пак по предложение на учителя по философия, учителя-новатор и демократ) специален "СЪДЕБЕН КОМИТЕТ". И ето, вие сега ще трябва да изиграете едно заседание на този съдебен комитет, който трябва да направи нужното чрез дебатиране или обсъждане да намери справедливо и разумно решение на така възникналия конфликт. РОЛИ: - Председател на съдебния комитет, който ръководи заседанието и дава думата, а после ще обяви решението на комитета по съдебния спор; - Първи член на Съдебния комитет; - Втори член на Съдебния комитет; - Директор на училище, привърженик, разбира се, на традиционното образование и на авторитарния подход; - Инспектор по философия, привърженик, разбира се, на традиционното образование и на авторитарния подход, нещо повече, инспекторът е враг на всякакви опити за либерализиране и демократизиране на системата на образованието; - Класна ръководителка на този клас, която вътрешно приема либерализацията на образованието, симпатизира на учителя-новатор, ала не смее да заяви това гласно; - Представител на Национална мрежа на родителите, който е горещ привърженик на либерализацията и демократизацията на образованието в България; - Учителят по философия, "подсъдимият", който е обвинен от учениците си в безхаберие, поради погрешните възгледи на когото учениците му са се провалили толкова лошо по философия; - Представител на неправителствена организация за защита на правата на децата, той смята, че децата са тормозени от учителя по философия – понеже ги е поставил в непривични условия, те са жертви на произвола му; - Първи ученик-бунтар срещу свободата, има двойка по философия; - Втори ученик-бунтар срещу свободата, също има двойка по философия; - Първи ученик, привърженик на либерално-демократичния подход, който се е възползвал от предимствата на свободата – и по тази причина е получил отлична оценка по философия; 76
- Втори ученик, привърженик на либерално-демократичния подход, също има отлична оценка по философия; - Родител-традиционалист и консерватор, привърженик на авторитарното училище; - Родител-демократ И така, разпределете ролите и опитайте да изиграете едно интересно заседание на Съдебния комитет! Приятна игра, приятно забавление!
Бедна Майко Българийо, докога ще страдаш, докога ще те унижават, докога ще търпиш гаврите, мила майчице?! понеделник, 20 юни 2016 г.
Учителският събор: признание, надъхване и много проблеми за бъдещето Кратък мой коментар: Мдааа, щом водещи са били Рачков и другарката му, нема начин шоуто да не е било на висота, абе майтапи колкото искаш! Интересно е дали 77
учителите са доловили, че занимавайки ги с тези майтапи МОН фактически показва, че ги възприема за улави?! Егати подигравката!
Как пък някой учител не се сети да защити поне малко от човешкото си достойнство – като, примерно, освирка министърката?! Ако беше свирнал с пищялката си в тази отвратителна атмосфера, тоз учител щеше да покаже, че е личност, а не... овца!
С демонстрацията на този овчи манталитет – аз така схващам събирането на цели 13 хиляди учителя в една зала! – се демонстрира най-вече обречеността ни като народ: щом учителите на един народ без капка неудобство показват 78
овчия си манталитет, то давате ли си какво говори това за манталитета на самия народ?!
Бедна Майко Българийо, докога ще страдаш, докога ще те унижават, докога ще търпиш гаврите, мила майчице?!
За жалост у нас все още не е свършило времето, в което простаците и наглеците командват парада понеделник, 20 юни 2016 г.
79
На простака у нас десетилетия му внушаваха, че без да работи, без да се образова, без да е по-кадърен и по-умен от другите може да е началник – стига да е верен на просташката власт. И сега му остава само да злобее и да мечтае пак за онова "славно" време, когато простаците командваха талантливите, умните и образованите. И още не може да вдене, че няма световна конспирация и че просто в нормалния свят се ценят умът, кадърността и талантът, а не верноподаничеството, подмазвачеството, доносничеството, подлостта и злобата – както беше в измисления свят на тоталитарните държави и пролетарските им диктатури. Даниела Горчева И днес в България е почти същото. (Michaela Tabakova) Кратък мой коментар: За жалост, у нас все още не е свършило времето, в което простаците и наглеците командват парада... ние все още съвсем не сме станали нормално общество.
Свободата на човека е самоцел и самоценност, causa sui понеделник, 20 юни 2016 г.
Колко важни са учителите, ЯВОР ГАНЧЕВ
80
Талантът, посвещението и квалификацията на учителя са страхотни инструменти за постигане на качествено, ефективно и адекватно образование. Инструментът обаче не е, сам по себе си, достатъчно условие за качество, ефективност и адекватност на образованието. Качеството на образованието зависи от удовлетворението на учещия. Затова и най-посветеният учител не може да направи ученика доволен, ако ученикът не е учил това, което иска. Ефективността на образованието зависи от това доколко се учи чрез участие в реални дейности, и то избрани от учещия. Затова и най-квалифицираният учител не може да приложи уменията си, ако учещите не поставени в среда, в която могат да поемат инициатива, да взимат решения и да правят грешки. Адекватността на образованието зависи от това доколко то отговаря на ценностите на общността и доколко общността наистина живее според тези ценности. Затова и най-талантливият учител не може да извлече полза за ученика си от неадекватното учебно съдържание – той трябва да може да избира и създава свое учебно съдържание, което отговаря на потребностите на местната общност. В един израз – резултатите на образованието зависят не просто от работата на учителите, а от това дали работят в свободна или несвободна среда. (Прочети ДОКРАЯ) Gayane Minassian: Днес цяла сутрин си мислих за абсурда на твърдението, че учителите били най-важните за образованието. Прибирам се – и ето го, казано по най-добрия начин! Ангел Грънчаров: Добре казано. Свободата е самоцел и самоценност, causa sui, от която зависят всички други цели: качество на образованието, пълноценно развитие и разгръщане на личностния потенциал на младите, просперитет на страната и нацията и т.н.; а всичко останало са само средства (условия) за постигане на всички тия цели. Несвободният учител, т.е. унизеният учител, който властва над несвободни и унизени, несуверенни като личности ученици, дори и да бъде поставен в бляскави условия, не могат да си разгърнат потенциала. Несвободните учители и ученици са непълноценни и уродливи по същината си, което поражда всички останали уродливости.
Вярвам, че българското правосъдие ще съумее да защити правдата, правото и справедливостта! вторник, 21 юни 2016 г. Както е известно на читателите на този блог, вече трета година тече епохално съдебно дяло, заведено от моя милост, в което съдя директорката на ПГЕЕ81
Пловдив г-жа Ст. Анастасова за престъплението "Клевета" – тъй като тя в официален документ, именно "Производствена характеристика", подготвен за ТЕЛКПловдив (страдам от заболяване на сърцето и съм инвалидизиран по този повод) има любезността да ми даде една по същество "психиатрична диагноза", а именно "често изпада в нервно-психически разстройства". След дълъг, проточил се цели две години съдебен процес (на който подсъдимата директорка представи две огромни папки с "компромати", разни жалби на ученици, учители, протоколи, писани от самата нея и какво ли не още, според неограничените възможностите на нейното изтънчено художествено-поетично-административно въображение на литераторка, тя също призова и "свидетели", които без капчица неудобство и пред съда продължиха да ме клеветят и обиждат!) в крайна сметка Районен съд – Пловдив призна въпросната администраторка за виновна в извършването на престъплението "Клевета".
Госпожа директорката обаче си смени адвоката, нае нов адвокат, положи съответните усилия и продължи битката, с която вероятно иска да докаже, че има неоспоримия талант и, вероятно, моралното право да издава каквито си иска психиатрични диагнози на персонала на училището, което ръководи. Старанията й се увенчаха с неочакван успех: Окръжен съд – Пловдив точно преди две седмици отмени присъдата на първата инстанция и я призна за невинна, ето, тия дни излязоха и мотивите на това съдебно решение, ония, които се интересуват от състоянието на нашата правораздавателна система, могат да се запознаят с него Присъда № 56 07.06.2016 г. гр. Пловдив в името на народа пловдивски окръжен съд, наказателно отделение. Разбира се, това съдебно решение ще бъде обжал82
вано от мен във Върховния Касационен съд, тия дни заедно с моя адвокат подготвяме жалбата – съдебната битка продължава. Интересно е тук, казано в скоби, да изтъква и един друг немаловажен момент: Бог даде на г-жа Анастасова златен шанс сега вече, като "победителка", като "оневинена" или "оправдана" от съда (както искате го разбирайте) да прояви един морален жест и да отправи към мен покана за помирение и за споразумение, щото дялото може да завърши, да се прекрати всеки момент ако двете страни се договорят; да, обаче ето, изминаха вече две седмици, времето за такъв изход по правно-моралния казус (той е много повече морален, отколкото правен!) почти изтече, очевидно другата страна няма и намерение да се възползва от този свой шанс; е, това също нещо говори и показва, и то показва нещо най-съществено и важно, което в никакъв случай не бива да се игнорира, и то особено от хора, работещи в сферата на образованието и възпитанието на младите; но нали знаете, при нас, човеците, е така, както го е казал класикът – "Разни хора, разни идеали", ний специално още вярваме в "идеалистичните измишльотини", в "духовните глупотевини"; да, ний още вярваме в човечността. Аз, нещо повече, признавам си, на моменти си мисля, че няма нищо лошо и в това в рамките на българското правосъдие да стане така, че да загубя в крайна сметка делото, та да мога най-сетне да се обърна към Европейския съд за правата на човека, щото смятам, че случаят е изключително интересен и показателен за реалната ситуация в българското образование: за да се разбере как тоталитарната административно-командна образователна система е способна да репресира и да се гаври с личност като мен (аз съм учител с 33 години непрекъснат стаж, имам новаторски идеи за демократизация, либерализация и осъвременяване на образованието, по реализацията на които работя вече десетки години, автор съм на доста книги, в които съм изложил своята философия на образованието и пр.). Но все още имам надежда, че правото, правдата и справедливостта могат да бъдат защитени и у нас, от нашето родно правосъдие: все пак на ниво Върховен съд аз вече спечелих други две не по-малко тежки съдебни дела, водени все срещу същата тази неуморна администраторка, съдът отмени две нейни заповеди, за дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение" и също така за опраскването (уволнението) ми, тъй че има голям шанс и това дело да бъде спечелено във Върховния съд; старая се да вярвам, въпреки случилото се, че българското правосъдие ще съумее да защити, казах, правдата, правото и справедливостта. Толкова по този въпрос. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави!
83
Ние не правим разлика между образование и... дресировка, у нас бъркаме дресировката с образованието! сряда, 22 юни 2016 г.
Martin Demerdzhiev каза: Говорех си с един пич от Норвегия, който иска да се премести у нас заради ниските данъци и да ви кажа честно – имам чувството, че ако ромите си направят държава, тя няма да бъде толкова "циганска" като нашата. Това, че такситата го лъжат и му взимат двойно е най-малкото. В паспортната служба са му измислили някаква такса, за да му закръглят сумата. Човекът не е глупак и ги е попитал, защо така, отговорът е бил доста очевидно шикалкавене. "Накрая се разделихме без да откъсваме очи и аз й казвах, че знам какво прави, а тя знаеше, че аз знам." – ми каза той. Спомням си по-миналото лято, когато пътувах с един германец от пловдивското летище към града, шофьорът направи доста нескопосан опит да ни излъже. Реакцията на немеца (инженер от Сименс, интелигентен и възпитан човек) беше шокиращо агресивна и остра. Той му се скара и му даде парите, които заслужава с твърд жест, даде му и няколко монети за бакшиш и трясна вратата на таксито. Човекът беше толкова слисан, че не реагира. Закара ме до моята дестинация в гузно мълчание. Този човек не се е научил да различава сам правилно от грешно и той няма мислене на свободен човек. Той няма и никога да бъде такъв. Неговото възпитание не е истинско – то е дресура. Затова той разбира само от насилие. От тези хора трябва да се избавим.
84
Ангел Грънчаров каза: Споделям изцяло. Впрочем, в тази връзка ми хрумва нещо, щото всичко в крайна сметка май опира до възпитание и образование: у нас прави ли се изобщо разлика между възпитание-образование и... дресировка? Дали не смесваме образование с дресиране? (Когато се дресира животно, се приема, че то не е личност, няма съзнание, по тази причина дресирането е изцяло авторитарно, на животното не се предоставя свобода да избира, то бива принуждавано само да изпълнява заповеди и да привикне с подчинението: точно така обаче се прави и при образованието на децата ни!) Образование и възпитание на човешки същества и на личности, което не е подчинено на принципа на свободата, не е поставено на почвата на свободата, а е подчинено на принципа на принудата, т.е. на несвободата, на непризнаването на личностния суверенитет на човека, е дресировка, то не е никакво образование. Нашето образование е построено така, че в рамките на административно-командната система човешки същества биват поставени в унизителна нечовешка ситуация, което означава, че системата ги възприема не за човеци, а тъкмо за... животни; е, щом по нечовешки, т.е. по животински начин се отнасяме към човеци, в крайна сметка ще получим на изхода на системата именно животни, а не човеци: щото човекът е такова същество, че към всичко може да привикне, човекът е същество, "към всичко привикващо" (Достоевски). Чудно ли ви е сега все още защо е толкова лош човешкият матр`ьял у нас?! Сега разбирате ли защо ние у нас имаме толкова тежък проблем с човечността на човеците?! Ами нещата са пределно прости: когато към децата в сферата на образованието почнем да се отнасяме като към личности, т.е. като към свободни и суверенни същества, не като към животни, когато у нас образованието най-сетне стане именно образование и престане да е дресировка, едва тогава можем да очакваме обществото ни да започне да се очовечава, а дотогава ще продължим да затъваме в безчовечността (и в неотлъчно съпровождащата я мизерия). Да, без свобода няма човечност, щото самото човешко, самата "човешкост" е именно свобода... Martin Demerdzhiev каза: Прекрасно разбирам това и много ме е яд, че начело на МОН застават хора, които предпочитат да си чешат езиците и евентуално да усвоят някакви пари. Хора без никаква визия и без абсолютно никаква отговорност. Те са едни най-големи престъпници. Митьо Очите е далеч по-безобиден от тях. От тези хора трябва да се избавим.
85
Изпратих жалбата си под формата на отворено писмо до министъра и омбудсмана сряда, 22 юни 2016 г.
Току-що изпратих до съответните институции ето това отворено писмо:
Виж текста на стр. … от тази книга! Чест за човека е да бъде мразен от лошите – и обичан от добрите!
86
Попитали Конфуций: какво би казал за човек, когото цялото село мрази? Конфуций отговорил, че за такъв човек нищо не може да се каже. После го попитали: какво би казал, за човек, когото цялото село обича? Той отново отговорил по същия начин и допълнил: обичан от добрите и мразен от лошите – ето за такъв човек нещо може да се каже! (Martin Demerdzhiev)
Най-трудното, най-мъчителното е да превърнеш робите в свободни хора сряда, 22 юни 2016 г.
Георги Марков в „писмо“ до Христо Ботев: „Защото когато робите въстават, те си остават роби. Въстанието не ги прави свободни хора. Те са въстанали роби. Оттук нататък започва най-трудното, най-мъчителното и най-изпитателното – да превърнеш робите в свободни хора.“ (Mariana Tsoneva)
Приемайте идиотщините на живота ни с ирония – тя е най-мощното и несъкрушимо духовно оръжие, тя е самата сила и ведрина на духа! четвъртък, 23 юни 2016 г. Имам няколко минути за писане по теми, които мен специално ме вълнуват изключително – те, знайно е, са свързани с опитите ми непосредствено праве87
не на свобода и на демокрация в нашата училищна общност, аз така наричам реформата, за мен тази е нейната същина или истина. Да, аз съм привърженик на същинската, на истинската реформа, не на имитацията на реформа. По тази причина мнозина охранители на блаженото статукво ме възприемат хем като "враг", хем като "анархист", а най-яростните, най-неудържимите пък дръзнаха да ме обявят направо за... "ненормален", дори ми дадоха "психиатрична диагноза", заради което си имат сериозни проблеми с правосъдието, отговарят на заведено от мен съдебно дяло. Абе борбата у нас за демократизация прие доста уродливи форми, но е факт, че тази борба не спира, което е голям прогрес: щото на много места реформата не само че не е почнала, даже нямат и намерение да я започват. Психологията на удобното статукво е гибелна: майната им на учениците, другарки и другари, важното е ний да оцеляваме, важното е да стискаме зъби докато достигнем до пенсия!
Толкова за въведение в проблема, щото наистина ми е съвсем малко времето за писане тази сутрин: до момента си загубих доста време да разглеждам във Фейсбук какво са ми препоръчали приятелите да прочета, много интересни неща представих и в блога си, та затова закъснях за писане; пък след около 20 минути трябва да ставам да ида на училище, имам първи час. Тия дни текат последните часове в гимназиите, дойде паметното време на "оформяне" на оценките за годината: постоянно ме срещат загрижени ученици по коридорите и ме питат: "Господине, кога ще ни оформяте?", пък аз се шегувам и им отвръщам: "Ами че вие сте си оформени като ви гледам бе, самата природата се е погрижила за това, тя отдавна ви е оформила, не виждам безформени тела, в превъзходна физическа форма сте!", пък те ме гледат недоумяващо; както и да е. Прословутите оценки, алфата и омегата на абсурдистката система са нещото, което най-много 88
вълнува учениците, за жалост. Истински важните неща – за тях съвсем не мислим, мислим само за пустите тройки: "Господине, аз пък нямам никакви претенции, аз се боря за... тройчица!", често си споделят душевните терзания разни ученици, а пък аз усмихнат им отвръщам: "И в какво се изразяваше твоята борба за пустата тройчица, в прозяване, в клатене на краката ли, голяма борба водеше, няма що?". При мен ситуацията с оценките е още по-шантава, щото аз съм направил така, че съм заложил на истински важните неща, а пък такива маловажни неща като оценките, като капак на всичко, съм ги оставил в ръцете на самите ученици, което обаче доведе до пълно объркване: щото те са свикнали към съвсем друг подход. При мен ученикът сам имаше право да решава кога да бъде изпитан, е, повечето не знаеха какво да правят с тази толкова непонятна им свобода, да, свободата е нещо съвсем непознато за нашите деца, те са свикнали с... дресировка, тях системата ги разглежда не като суверенни личности, а все едно са нещо като... зверчета, като животинки, системата работи само за това да им попречи да станат личности, е, аз пък, бидейки нещо като смахнат донкихотовец, залагам точно на това: близо до ума е, че ученикът дори и да започне да учи само защото отвън го натискат да учи, в тази негова дресировка няма нищо, което да напомня за образование, за истинско учене, такива правени под външен натиск неща нямат смисъл, щото нещо придобива смисъл само ако човекът, който го прави, сам го е пожелал, направил го е защото не просто го е искал (как да е и особено пък по принуда!), а защото го искал, и то съкровено; да, тия неща са прости, ала ний изцяло сме ги игнорирали. По тази причина у нас няма образование, има НЕобразование, в училищата правим неща, които нямат нищо общо със същинското образование и личностно развитие. И учениците, и младите са поставени в ужасна деградираща обстановка, те вътрешно не приемат тази тоталитарна система, незачитаща свободата им, инстинктивно се съпротивляват, но по един разрушителен маниер, т.е. непозитивно, жертвата, разбира се, са те самите, докато червенобузестите администратори цъфтят, просперират и връзват, те единствени са доволни, щото имат пълната власт да мачкат както си искат "човешкия матр`ьял"; това изглежда доставя неописуемо удоволствие на тези первезници. Страшна работа е положението в нашите училища, те наподобяват пълна лудница, цари тиха анархия, вършат се какви ли не безобразия, унижения каквито искате и то всекидневно, непрекъснато; интересното е, че унижаваните вече не усещат униженията, така са претръпнали, че даже се молят още повече да бъдат унижавани, радват се когато ги унижават – и протестират когато някой им зачете достойнството, представяте ли си поне това?! Имитация на образование, на учене, на училище кипи из нашите образователни учреждения, всичко е имитация и менте из нашите училища, всичко е същинска чалга и лудешки административен кючек или ръченица, както искате го определяйте, ваша воля е да го възприемате и категоризирате както си искате. И в тази лудница, в която всичко е тъкмо наопаки на нормалното, на истинското, на правилното идиоти като мен (доколкото все още са останали и не са 89
се поддали на унифициращата, на обизличностяващата система) изглеждат не просто като "бели врани" или като "бели лястовици", те изглеждат и се възприемат сякаш са същински уроди, чудовища и страшилища! Да, ама ето, аз искам да опиша и да ви разкажа, че нещата са все по-оптимистични, въпреки идиотщините, които, няма как, съпровождат нашето тъй вдъхновяващо българско битие. Да, ама ми изтече времето... ще трябва да прекъсна писането поради това, че в момента нямам време. Ще направим така: имам два учебни часа по философия в нашата гимназия рано сутринта, ще оформям оценки, след това имам пауза, ще спра сега да пиша, за да ида навреме на училище, а пък после в паузата ще седна да попиша още малко. След това имам телевизионно предаване, предаването "На Агората...", водено от мен, започва в 11 часа. Като мине то, като се прибера в къщи, ще си почина малко, пак ще попиша. И така ще бъде писано това есе. Уверявам ви, имам много интересни неща да кажа, ще ги кажа, живот и здраве да е само! А сега ви желая хубав ден! Бъдете здрави и усмихнати! не се ядосвайте на нищо, приемайте идиотщините на живота ни с ирония – тя е най-мощното и несъкрушимо духовно оръжие. Тя е самата сила и ведрина на духа! Чао че закъснях! ... А сега, след като минаха въпросните часове, аз вече в училищната библиотека продължавам писанието си. Тук е що-годе хладно, има климатик, но още не може да се справи с нахлуващата топлина, щото слънцето вече започна да припича, пък и панелът от вчера си е горещ, няма спасение от пловдивската лятна жега. Ще продължа да пиша, но имам и сега около половин час само, след това ще се отправя към сградата на Пловдивската обществена телевизия, която е на 15 минути път оттука. Ще трябва да избера и темата за днешното предаване, още се двоумя, нищо чудно е да бъде по въпроса защо има толкова много зли, злобни хора в наше време, които друго не правят освен да вредят на другите, абе по нравствена тема смятам да бъде предаването, ще стане дума за агресията, дето е разпиляна толкова начесто в живота ни. Но да си продължа подетото разсъждение – за ситуацията около моя прословут експеримент по свобода и по демокрация в нашето училище. Нищо чудно покрай тия мои борби да се окаже, че нашето училище да стане нещо като флагман на борбата за непосредствената демократизация на образователните общности у нас, т.е. да стане първото иновативно демократично училище в България, принадлежащо на държавната образователна система. Аз лично смятам, че няма нищо неестествено в това демократични училища у нас да не бъдат правени извън системата на държавното образование, напротив, те трябва да бъдат с пълно право правени тъкмо в рамките на тази система, щото тези училища по принцип са обществени, бидейки държавни, те принадлежат на нас, данъкоплатците, ний, данъкоплатците, сме тъкмо народът, е кажете тогава откъде-накъде ще отстъпваме собствеността върху нашите училища на толкова арогантната и корумпирана образователна бюрокрация-мафия, аз 90
лично не съм съгласен да харизваме тия училища на бюрокрацията-мафия, вий ако сте съгласни да им ги харизваме, не мога да ви подкрепя изобщо. И тъй, борбата за демократизация на нашата училищна общност вече почна да става неудържима. Ето някои радостни симптоми в тази посока, щото не отричам, че ситуацията иначе е твърде тежка и сложна, в психологическия и нравствения смисъл на думата най-вече. Вчера примерно в моите часове по гражданско образование (предмета "Етика и право", втория срок учениците учеха предмета философия на правото и на политиката) аз в началото на този последен за годината час произнесох на учениците едно кратко слово, една малка реч, в която им казах следното (а те ме изслушаха с нетърпение, щото много бързаха да се изказват, да ги "дооформям", всички, дето си пропиляха толкова много време през срока, сега, по нашенския обичай, се активизираха, и то тъкмо за прословутата оценка, не за нещо друго!). Та значи аз с цялата си наглост им държах ето каква, представяте ли си, патетична реч: – Искам да ви кажа нещичко, смятам, че е важно и време да бъде осъзнато от всички. Ето, половината от вас сега ме чакат с нетърпение да престана да говоря и да почна да ги изпитвам, за да си изкарат прословутата оценка. Да, обаче те са се сетили твърде късно, имаше много време, в което всички можехте да се изказвате колкото си искате, да се упражнявате в мислене и в говорене, в свободно философстване, можехте да защищавате каквито си искате позиции, а вие какво правехте тогава предимно? Мълчахте, блеехте, тъпеехте, губехте си времето, идвахте съвсем неподготвени, нищичко не чели, не мислили, мързеше ви даже да се вслушате в това, което обсъждахме, занимавахте се с глупости, бърборехте си, хихикахте, с разни лигльовщинки и простотийки се занимавахте, някои даже тайничко си подаваха (и това съм забелязал!)... карти за игра, опитвахте се да си играете карти в часовете по философия (!!!), независимо от това, че аз вече ви бях казал, че в часовете ще обменяме само мисли, не карти, бях ви цитирал даже и мисълта на Шопенхауер като идвах в час, а вие още не си бяхте доиграли играта на карти, която играехте обикновено в междучасията, та Шопенхауер за играчите на карти казва: "Тия, които не умеят да обменят мисли, предпочитат да обменят карти!", т.е. намеква за това, че карти играят предимно хора, в чиито глави просто мисли не се въдят. Е, вие цял срок, откакто аз ви водя часовете по философия, участвахте в един практически урок по свобода и по демокрация, имахте превъзходна възможност да практикувате свободата и демокрацията, а не само теоретично да учите за нея, да учите за тия неща "по учебник", прочее, учебникът на живота е най-важният, той също така е и най-хубавият. И всички видяхте докъде води свободата и демокрацията в нашенските родни условия: ами води до пълна анархия, до пълна безотговорност води тази свобода и демокрация, води до разните му там безумия, магарии, идиотщини, с които е пълен нашият български живот; причината за това каква е? С интерес ще изслушам всички ваши мисли по този въпрос, ето, вие бяхте участници в този страхотен, по моето мнение, практически урок или експеримент, за мен ще бъде много интересно да чуя какви са 91
вашите мисли, как вие възприехте случващото се пред очите ви, имахте ли, примерно, моменти, в които растящата анархия и лудница да са ви харесвали, имаше ли моменти, в които вие, да допуснем, сте се възмущавали спрямо това, което ставаше в часа, защо, примерно, не се опитвахте с нещо да спомогнете нещата да почнат да се развиват в позитивна посока и пр.? Тия въпроси мен лично много ме вълнуват, изключително много ме вълнуват, страхотно ми е интересно да чуя какви са вашите възприятия и мисли по тези въпроси. Как се чувствахте през целия втори срок, доколко сте наясно с целта на този толкова продължителен урок, как мислите, напразно ли мина това време, научихте ли все пак нещичко, направихте ли си някакви изводи, които да са ви полезни за бъдещия ви живот и така нататък? Въпроси колкото щеш, дайте да обсъдим вкратце тия неща, аз много пъти ви призовавах да говорим по такава тема, ала вие не се включвахте, ето сега ви предлагам за последно да разговаряме – и вече няма как да отхвърлите офертата ми. Защото знаете ли какво ще се случи ако отхвърлите и този последен път офертата ми? Ами ще пиша двойки на всички, които си проспаха времето, а сега нахалстват да се изкажат който по-рано може да се вреди, с нахалство, разбира се, да се вреди, да изпревари другите, да се изкаже, да се опита да ме излъже, че той, видите ли, в последната минута вече уж е почнал "да се интересува" от тия проблеми, че се е пробудил, представяте ли си, интереса му, пък аз да се престоря, че, видите ли, "му вярвам", и така взаимно да се излъжем, да му пиша някаква фалшива там оценка про форма, да си измием ръцете, и да уредим работите с лъжа. Не, аз не съм съгласен да наместим нещата по този начин, аз предпочитам, като философ, да поставим нещата на истинската основа, да заложим не на лъжата, а на истинските, на верните неща, да сложим всичко на честна основа. И по тази причина за да ви преподам един урок, който никога няма да забравите, сега предлагам да ви пиша по една двойка, да ви оставя всички вас, дето малкото пръстче не си мръднахте в часовете по философия, та да постигнете известен напредък, на поправителен изпит, така и моята съвест ще е чиста, пък и вие ще си извлечете, чрез горчилката на преживяното разочарование, един полезен извод, който никога няма да забравите. Да, за ваше добро предлагам да ви пиша по една двойчица, вие какво ще кажете, справедливо ли ще бъде това, а? Ето, предметът ни нали е все пак философия на правото, би трябвало сега да можете вярно да отсъдите дали това е право, дали е неправо, дали е справедливо или пък не е справедливо. Иска ли някой да каже нещо по повод на тази моя идея? Ще изслушам всички, очаквам да чуя от вас интересни и разумни думи. Заповядайте, слушам ви! Настъпи, както можете да очаквате, мълчание, пък и сподавен възглас се подочу, не мога сега да обясня как аз го тълкувам този възглас, понеже... пак ми свърши времето за писане! Ще спирам, тръгвам, да не закъснея за предаването си. Скоро, живот и здраве да е, ще продължа писането, при първа възможност, като се добера до компютър. Чао засега още веднъж!
92
2 коментара: Анонимен каза: Грънч, понеже ти си луд, това което си написал нищо не струва, това е пелтечене на психично болен човек. И понеже съдът вече доказа, че си такъв, вече никой не може да бъде подведен под съдебна отговорност че те нарича така, за което трябва да благодарим на нашата любима ръководителка госпожа Анастасова, тя успя да докаже че си луд по съдебен ред за което сме и много благодарни! И по тази причина е крайно време пак да те уволни щото в нашия сплотен колектив не може да стои човек като теб. Maria Vassileva каза: Това е пътят, Ангеле, няма друг! Напълно споделям и те подкрепям!
Да, самата ни образователна система е пределно извратена, в нея всичко е тъкмо наопаки на нормалното, на правилното, на естественото, на истинското петък, 24 юни 2016 г.
Така и не можах да си довърша вчерашното есе, което писах на два пъти, разполагайки с много малко време, става дума ето за тази публикация: Приемайте идиотщините на живота ни с ирония – тя е най-мощното и несъкрушимо духовно оръжие, тя е самата сила и ведрина на духа!. Тази сутрин имам време за писане, ще си довърша започнатото на спокойствие. Аз стигнах там до момента, в който произнесох по една реч пред всеки клас и предложих на провалилите се на практическия урок по свобода и по демокрация ученици да им пиша по една двойчица, с оглед на това да поставим нещата 93
на чиста и на честна основа, щото ако ги поставим на лъжлива и фалшива основа, те лично никаква полза няма да имат, нищо че точно така са свикнали, нищо че така точно става обикновено – и е ставало години наред. Да, ама ето, налага се промяна, и тази промяна може да доведе до добро: малко по-малко вредните и гибелните стереотипи на изцяло несвободната, робска система на образование да бъдат изоставени или изхвърлени, а в съзнанията да се настани нещо по-истинско, по-жизнеспособно, щото точно така, не иначе, може да се породи и желание за учене, и осъзнаване на собствените коренни и същностни интереси и прочие. Аз тия свои речи ги произнасям в една пределно провокативна форма, в самите класове красноречието ми се се увеличава, там именно, поради дефицита на време, ми се налага да бъда пределно лаконичен, поради което пък успявам да им кажа най-важното със съвсем малко думи. Пък и реакциите на учениците ме насърчават да им кажа най-подходящите думи. По очите им си личи, че нещичко почва да блещука в тях, което за мен, като учител, е много вдъхновяващо: докато очите на учениците са празни, тайнството на учителстването не се е случило още, но проблесне ли огънче в тях, край, нещата са станали, случила се е магията. Та значи призовавам ония ученици, които имат съвест, сами да ме помолят да им пиша двойка и да ги пратя на поправителен изпит, а по едно време изричам и тази вече непоносимо нагла провокация: ако някой стори това, ако ме помоли, но искрено, честно, да го оставя на поправителен изпит, аз ще приема, че в него съответстващият поврат на душата му към истината и към свободата вече се е извършил, поради което може и да не му пиша двойка, да, защото длъжният ефект вече е постигнат, глупаво е тогава да му пиша двойка, ала ония, които почнат да нахалствата и да се пазарят с мен, на тях положително ще им оставя двойка, щото при тях никакъв благотворен ефект в душите им не е станал, те съвсем заслужено и справедливо ще си отидат на поправителен изпит, и то ще е само за тяхно добро, да, ние, учителите, всичко правим за доброто на учениците си, то за нас е водещото, най-важното, главното и пр. Казвам тия думи и почвам да чакам реакцията на учениците. Гледам как някои, които разбират същината на ситуацията, лекично се усмихват, те също с огромен интерес следят и чакат какво ще стане, тези ученици обикновено не са заплашени от двойки, нещо повече, те са се изявили предостатъчно, те са се възползвали от свободата си, те си имат вече шестиците. А пък най-дразнещото, разбира се, са моите пределно нагли разсъждения за това, че оценката според мен изобщо не е важна, тя е само малък знак, истински важното, на което следва да залагаме, а съвсем други неща, именно знанията, способностите, умението да мислиш, да търсиш истината, да изследваш, да се изказваш, да откриваш същината на проблема, ето тия безценни качества са истински важното, има ли го него, тогава никакъв проблем е такъв човек да има каквато си оценка пожелае, за такъв човек, за такава личност с толкова ценни качества е детска играчка да си изкара шестица и пр. А е тежка работа да изкара заветната шестица (или дори само мизерната тройчица) оня ученик, който не се е погрижил да развие истински важното у себе си, именно ония качества, и се надява да излъже преподавателя, че и той уж, видите ли, се интересува и умее да мисли, 94
такъв почва да краде чужди мисли и да ги представя за свои, такъв само предъвква чужди мисли, такъв човек, разбира се, даже и да изкара пустата шестица, тя за него ще бъде съвсем фалшива, лъжлива, ще бъде шестица-менте, пълно е с такива ученици за жалост, общо взето така стават нещата у нас, поради което и аз си позволявам да твърдя, че у нас масово имаме не образование, а имаме необразование и пр. Щото системата, понеже е поставена на погрешни основи, насърчава учениците да лъжат, себе си най-вече да лъжат, учителите на лъжат, мъчат се и системата да излъжат, и живота да излъжат, и родителите си да излъжат, абе изобщо тази порочна система принуждава младите за всичко да заложат само на лъжата! А ето, потребен ни е поврат към истината, към истински важните и верните неща. Към това аз и призовавам, ето, за това нещо аз и работя, затова така съм поставил нещата в своите часове, за това са и тия мои екстравагантности да уча младите на свобода, и то свобода не на думи, а свобода на дело! Тук сега не мога да опиша поради липса и на време, и на място дори какви са реакциите на учениците по повод на тия мои наистина нагли думи, и то казани в последните минути на годината, когато около половината от учениците с нетърпение чакат да им дам думата за да ме излъжат, че нещичко са научили – и да им пиша заветната там тройкчица, четворчица или дори... шестиченце. Те треперят от напрежение заради пустата си оценка, а аз най-нагло си философствам на такива "отвлечени теми", егати даскала! Напрежението е голямо, а аз приказвам... "пълни глупости", затова някои ученици простенват: – Айде бе, господине, молим ви се, давайте, започвайте да оформяте оценките, молим, изпитвайте ни, щото времето скоро ще свърши, и какво, на изпит ли да ходим?! Молим, недейте да бъдете толкова жесток! Казват подобни думи учениците, аз съзнавам, че не им е леко в този момент, но като капак на всичко казвам още нещо, с което още повече да налея "масло в огъня" на напрежението, що пламти в гърдите им – сякаш там има нещо като доменна пещ; та им казвам примерно ето това: – А, така ли, да побързам значи?! А вие защо чакахте този последен момент, вие защо дремахте или спахте толкова време преди? Кажете ми де?! Защо допуснахте да изпаднете в толкова унизителна ситуация, сега усещате ли колко унизително е това: вие сте се поставили в позицията да ме молите да ви изпитвам, а то време вече наистина няма, даже и да имам добро желание да изпитам всички вас, как си представяте да мога да го направя това за 20-тината минути, които остават до края на часа, кажете де? Защо допуснахте това, защо се поставихте сами в положението на жертви, на унизени същества, дето сега треперят от страх, защото аз наистина, без да ми мигне окото, и с чиста съвест, с пълно право мога да ви пиша по една двойка, да ви оставя на изпит, така ще бъде и честно, защо да се опитваме тук взаимно да се лъжем, а, кажете де, какъв е смисъла, моля ви се? А философията е нещо, което помага на всеки човек да постигне верния, разумния смисъл, а не да се задоволява с един неверен, изопачен, подвеждащ или лъжлив смисъл. Вие това само да научите, пак ще имате полза, пак е нещо, заради което няма да ви оставя на изпит, ама съмнявам се, че и това го научихте? 95
– Ох, господине, прекалихте вече: как да не сме го научили това, научихме го, разбира се, и няма да го забравим никога вече! Много неща научихме! Знаем вече, че свободата е благо и че е много глупаво като имаш свобода, сам да си пропиляваш шансовете в живота! Научихме също така, че е прекрасно това, което ни осигурихте, а именно сами да четем откъдето си искаме и когато си искаме, че не ни задължихте за нищо, а ни оставихте за всичко сами да решаваме, ама ето на, ние се оказахме недостойни за тази свобода, господине, заради което много съжаляваме вече, ето, сами виждате колко много съжаляваме – и се разкайваме, че се държахме толкова глупаво! Леле, какви идиоти бяхме, Боже, как си пропиляхме шансовете! А можеше отдавна тия проблеми да ги бяхме решили, и тогава в часовете ни нямаше да има анархия, щяхме да си правим в спокойна обстановка най-приятни разговори, щяхме да се упражняваме да мислим, да говорим, да търсим истината, както вие толкова ни повтаряхте, ама ето, ние, с простите си глави, не ви слушахме даже! Господине, какво ще правим сега, нали виждате, че много неща научихме, вече всичко си знаем, хайде, бъдете добър, господине, простете ни този път, съгрешихме, ама ето, разкайваме се! Осъзнахме си грешката, няма да е справедливо при това положение, след като вече сме си научили урока, да ни оставяте на изпит! Чувам тия думи, които ми капят, няма да скрия, като балзам на сърцето, пак малко увъртам (има още много да се спори и говори по подетия проблем, но сега бързам да завърша най-сетне този текст, дето ми опротивя толкова!), но си личи, че ще омеква и ще им простя. Щото успяха да ме убедят. Ако се разкайват истински, ако не лицемерят (щото много се лицемери и лъже из нашите училища, страшна работа е това лицемерие, това преструване, този фалш, това лъжене между учители и ученици в нашите училища!), ако усетя искреност, аз тогава омеквам, казвам им, че вече наистина явно са разбрали поне нещо важно, което за цял живот може да им помага, и тогава им пиша оценки, като всяка оценка я "договаряме" с ученика, да, залагаме на свободното договаряне, така пък упражняваме практически друга една важна тема, според която всичко в свободното пазарно общество става и може да стане само чрез договаряне. Те си имат и списъче с въпроси за изпитване накрая, там има хубави дискусионни въпроси за това дали са привърженици или са противници на "капитализма", на демокрацията и прочие, някои, които съвсем не са изявени, вкратце ги слушам и общо взето им слагам, за да са насърчени, и по-хубави, направо щедри оценки! Като постоянно повтарям, че аз от моето прекалено великодушие си патя, от добрината си патя, от човечността си патя, но им пиша високи оценки, като ще ми е интересно догодина ако сме пак заедно (стига директорката да не ме опраска пак, стига пак да не ме уволни, щото такъв лош учител като мен търпи ли се?!), та ако случайно сме заедно пак догодина, ще видим тогава как ще им е повлияла тази оценка, за добро ли е била, или ще им е навредила, примерно да се отпуснат още повече, но тогава пък ще си платят греховете наведнъж, тогава вече много по-трудно ще ме убедят да им направя компромис. И забелязвам, че тази стратегия работи, учениците се успокояват, после в коридорите даже най-"лошите" ученици ме поздравяват с най-голямо ува96
жение, е, аз отдавна знам, че тия ученици, които според системата са "лоши", те изобщо не са лоши, а по-често истински лоши са ония, които в очите на системата са "добри", даже "отлични", това е съвсем естествено да е така, щото самата система е пределно извратена, в нея всичко е тъкмо наопаки на нормалното, на правилното, на естественото, на истинското, в нея, казахме, всичко е съвсем лъжливо, фалшиво, лицемерно и пр. Спирам дотук. Днес в оня клас, в който се появи "бунт срещу свободата и срещу демокрацията", става дума за Х Ж клас, ще се проведе изцяло интерактивен час, в него учениците ще играят една пиеса, часът им започва от 11.50, в 4-тия етаж, ако някой от родителите на тия деца се интересува, може да дойде, ако някой гражданин се интересува, защо да не дойде и той; този час ще се проведе в присъствието и на класната ръководителка, а да се надяваме, че някой и от ръководството на училището ще благоволи да дойде. Поканени са, доколкото зная. Като мине този час, след това, в 16.10 пък същите тия ученици имат час при мен, там вече трябва да видим какво ще правим, ще нищим казуса в техния клас, ще решаваме дали ще ходят някои ученици на поправителен изпит, дали няма да ходят, там ще се реши всичко. Стига толкова. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Чао и до скоро!
Ние сме едно тотално безчовечно и озлобено, а затова и съвсем нещастно, непълноценно общество – ето това е най-голямото постижение на комунизма! събота, 25 юни 2016 г. Тия дни доби зрими очертания една чудесна и много изразителна история в нашата държава, неслучайно наричана все по-често и то с пълно основание Абсурдистан (а някои хора все по-често наричаме свидното ни отечество Мутроландия, и това наименование е твърде подходящо, зажалост). Ще ви разкажа тази история вкратце, тепърва най-вероятно ще се наложи много да пиша по нея, живот и здраве да е само! Знаете, аз водя едно съдебно дяло за обида, за клевета (като някой те клевети, това е обидно според мен, нали така, аз така схващам нещата с моя неправен акъл, щото в нашето право се прави разлика между обида и клевета?!) срещу директорката на училището, в което работя; спечелих това дяло на първа инстанция, но тя обжалва и на втората инстанция, Окръжен съд, тя съвсем внезапно... спечели това дяло, въпреки че нещата са по фасулски начин ясни: тя в официален документ, писмено ми даде своя самодейна "психиатрична диагноза", представяйки се за психиатър самодеец, самоук психиатър и пр. Но това е само началото на превъзходната и направо кафкианска по размаха си административна епопея, чиито етапи искам тук да изведа аналитично, с оглед да изпъкне по-зримо
97
същината на държавата, в която живеем, и в която, очевидно, няма толкова абсурдни неща, които да не могат да се случат; ето, четете: – Аз съм инвалидизиран от години защото имам сърдечно заболяване, явявам се на ТЕЛК и директорката на училището, без това изобщо да й е работа (тя в това време трескаво търси начин да ме опраска, казано по мутренски начин, т.е. да ме уволни, щото съм й неудобен, преча й да властва, създавам й грижи, щот аз пък, както знаете, имам либерален и демократичен манталитет, а такова нещо тоталитарната образователна система у нас не търпи!), та значи в този контекст тя решава да се отърве от мен по най-лесния начин, а именно, като ме обяви за... психясал, пише ми без замисляне диагнозата "често изпада в нервнопсихични разстройства", туря този документ в плик и ми го дава, та да го занеса в ТЕЛК;
– До този момент никога, слава Богу, не съм се явявал на преглед при психиатър и не съм имал оплакване от този род; при мен напрежението на професията очевидно е избило в моето сърдечно заболяване; природата така знае, като избие някъде, като намери отдушник в някаква болест, организмът мирясва, щото човек все пак съвсем лесно може да се отърве от живота като умре, примерно, по... сърдечни причини; да има също така като добавка и психично заболяване е прекалено, е излишен лукс, е липса на вкус, е нарушаване на мярката, в някакъв 98
смисъл е и несправедливо, а както е известно природата си знае работата и такава безвкусица не търпи; – Отивам значи на заседанието на ТЕЛК, то е веднага след новогодишните празници, на 6 януари 2014 година беше; там именно разбирам, че имам такава самодейна диагноза от директорката, членовете на комисията по вътрешни болести на ТЕЛК четат диагнозата й се държат било за главите, било за стола, за да не паднат от изненада, те такова чудо не са видели или срещнали; и все пак решават да ме изпратят на... психиатрична ТЕЛК, за да се провери дали тази директорка на училище няма някакви извънредни, неподозирани досега способности в областта на психиатрията, щото най-вероятно по някакъв чудодеен начин е придобила самодейна психиатрична квалификация (руснаците имат за този случай една хубава дума, думата "самоучка", това е когато някой човек сам нещичко е научил, примерно ако много е чел за психиатрични проблеми, в един момент се е самообразовал, самонаучил се е и вече разбира от психиатрия дотам, че да може да поставя "диагнози", а най-вероятно и да лекува, знае ли се?!); – Като научих за психиатричните иновации на своята административна ръководителка, аз се жалвах до министъра (не мога сега да ви кажа кой по онова време беше министър, мисля, че беше варненката Клисарска, ама не съм сигурен, не помня вече!) и до омбудсмана се жалвах и попитах правомерно ли е директор на гимназия да има правото да издава психиатрични диагнози на персонала; г-н К. Пенчев, той е юрист, омбудсманът тогава, реагира мигновено и натисна бюрократите от МОН да се намесят, беше направена спешна проверка, директорката изглежда осъзна превъзходния гаф, който е сторила, по-късно се разбра, че й било наложено даже някакво наказание за инициативата й да слага психиатрични диагнози на учителите; тя ме помоли за съгласие да изтегли документа, в който е написала психиатричната си диагноза; да, обаче беше минало доста време и аз вече бях изпил чашата на унижението, бяха минали много дни, бях вече плануван за заседание на психиатричната ТЕЛК, а пък в училището гърмеше новината, че директорката ни има такива неоспорими таланти в областта на психиатричната наука и практика, че по тази причина е успяла да диагностицира тъй неприятното й поведение на учителя по философия, който, представете си, вместо да й ръкопляска и да я гледа мило в очите, си позволява, наглецът, да я... критикува; такъв субект очевидно не е наред, тъй че, безспорно, диагнозата й е правилна, няма що! – Тук вече започва интересно движение на прогнилата административна машина в областта на здравеопазването, която, прочее, е не по-малко стара и разнебитена от административната система в сферата на образованието; по тази причина обаче двете таратайки умеят явно добре да се синхронизират; следете ми внимателно мисълта, уважаеми дами и господа съдебни заседатели: за да се явя на заседание на ТЕЛК-психиатрична аз, дето до този момент не съм имал никакво оплакване относно психиката си (слава Богу де, щот никой не е застрахован в това отношение, при това има и нещо друго, аз все пак аз съм и психолог, и автор на издаван пет пъти учебник по психология!), ми се налага за първи път да посетя кабинет на психиатър, а също така и на психолог, който ще ми направи психоло99
гично изследване; явявам се, няма как, аз имам надеждата, че българската психиатрия (все пак сме страна от Европейския съюз в XXI-я век, а не в 50-60-те години на ХХ-я в СССР, когато психиатрите наистина тикаха в лудниците и философи, и писатели, и какви ли не що-годе развити личности, които в ония условия са имали дързостта да мислят не според догмите на официалната идеология!), та аз значи имам надеждата, че наша родна психиатрия все пак не е на нивото на съветската репресивна психиатрия и аз ще мога да докажа своето право да бъда суверенна личност с подобаващите права; имам също така надеждата, че да си личност в нашите български условия не е нито забранено, нито е... лудост, не е "психично заболяване", да се изразим така; – На 5 март 2016 г. се явявам на преглед при психиатър, това е д-р Арабаджийска, която ръководи "Областния център за психично здраве", май така се нарича в момента диспансера в Пловдив; аз съм поставен в крайно деликатна ситуация, който не го е преживявал това нещо, не знае, няма как да знае как съм се чувствал: каквото и да каже човек и както и да го каже, може да бъде възприето и изтълкувано в смисъл, че този човек е доста странен и най-вероятно не е наред; аз си имам обичай да бъда пределно честен и откровен при изразяването на позициите си, на тия неща ме е научила философията, но това също може да се възприеме и оцени като "психична анормалност" в нашенските родни условия, нали така? Е, рискувам, нямам избор, разказвам вкратце пред психиатърката историята на моите борби с административната система, обяснявам за това как администраторката на училището копнее да намери начин да се разправи с мен (тя вече ми е наложила, стараейки се да подготви опраскването, пардон, за уволнението ми, наказание "предупреждение за уволнение", аз обаче съм обжалвал заповедта й пред съда и съм спечелил дялото и на трите инстанции, да, Върховният Касационен съд отмени заповедта й!), обяснявам, че понеже съм новатор в образованието, съм станал нещо като "бяла врана" и като "трън в очите" на директорката и пр.; и ето, тя, търсейки начин да ме изрита от училището, ми е дала "психиатрична диагноза"; психиатърката слуша внимателно и отвреме-навреме задава въпроси, в един момент прегледът ми се превръща в един много приятен разговор между сведущи и разбиращи се хора, повече от час си беседваме върху тежката ситуация в българското образование; за нея е много любопитно да разбере, че има и хора като мен, които се мъчим нещичко да променим, щото нещата иначе са плачевни; накрая аз получавам документ, в който пише "психично здрав", след това ходя при психолог, там ми се прави психологично изследване на отделните психични функции (мислене, памет, въображение и пр.) и получавам документ, в който също пише "нормален"; – На 12 март, седмица по-късно, аз съм вече на заседание на ТЕЛКпсихиатрична в Пловдив; там една възрастна дама на видимо пенсионна възраст разговаря с мен, друг член на тази "комисия" аз не забелязах, е, имаше една лекарка, също на пенсионна възраст, която встрани се занимаваше с нещо друго и не обръщаше внимание на беседата ни; аз пак наново трябваше да обясня случая си, пак изпаднах в коварното усещане, че каквото и да кажеш и както да го кажеш, все 100
може да бъде възприето и изтълкувано в смисъл, че "тоя човек не е наред с акъла", щото, сами знаете, свободата на словото е опасно оръжие; е, аз това нещо го преживях достатъчно добре в тия мои разговори с психиатри; възрастната дама обаче, както разбрах, изпадна в раздразнение относно това, че я занимавам с такива неща, именно с отношенията ми с директорката; тя се поинтересува как се чувствам във връзка с операцията ми, защото преди около година претърпях операция на черепа по изваждане на хематом (получен при падане, ударих си тогава главата, получил се е вътрешен кръвоизлив, доста обилен, та за това нещо ми правиха операция с трапанация на черепа, след която аз 8 месеца бях в отпуск за възстановяване, на работа се върнах през ноември 2013 и в същия ден като се върнах директорката започна безогледна кампания срещу мен, с оглед да ме опраска както й сърце иска); отвърнах значи на психиатърката, че нямам оплаквания, слава Богу, от операцията, само споделих, че в някои моменти имам усещане, че сякаш залитам, че губя равновесие, но то е за миг, след това се овладявам, само това ми беше оплакването; тя със страдалческо и отегчено изражение на лицето ми зададе странния въпрос: "Искаш ли да ти дам някакъв процент инвалидност заради това ти състояние вследствие операцията?"; аз в онзи момент си помислих, че неврологичните болести нищо чудно да са към ТЕЛК-психиатрична и й отвърнах, че тя нека да решава, аз не зная как стоят нещата; тя ми отвърна, че пенсията ми може да се повиши, аз в оня момент наистина получавах малка инвалидна пенсийка; аз пак казах тя да си решава, аз не мога да се меся; изобщо в ума ми не е минала мисълта за някакво "психично заболяване", щото за това и дума не е ставало, говорихме само за операцията, а тя е нещо съвсем друго, свързано е с неврологични проблеми; – Когато получих решението на ТЕЛК там пишеше нещо загадъчно и ново, именно "органична емоционална лабилност", но не пишеше това да е "психично заболяване"; думата "органична" ме успокои, аз възприех написаното в смисъл, че е свързано с физиологията, не с психиката, пак живеех с илюзията, че става дума за моя неврологичен статус във връзка с операцията ми на черепа; едва много по-късно, вече на заседание на заведеното от мен съдебно дяло за оклеветяване срещу директорката аз на един етап ще разбера, че това било... "психиатрично заболяване", ще го чуя от устата на нейната адвокатка и тогава ще се изсмея - щото все пак има доста голяма разлика между неврологично (физиологично) и психично, тия неща ги знаят и първокурсниците, изучаващи психология, но не е задължително да ги знаят адвокатите; както и да е, но да не изпреварвам хода на събитията в тази, повтарям, епохална история, вземаща на моменти гротесков кафкиански размах: оттук-нататък историята придобива съвсем зрим кафкиански, оруеловски и какъвто още искате абсурдистки размах; – Та значи завеждам съдебно дяло за оклеветяване срещу директорката; тя отвръща на удара с удар, от месеци тя трупа папки с какви ли не компромати срещу мен, в училището е отворена нещо като фабрика за компромати, то не бяха доноси, то не бяха жалби на възмутени родители и ученици, абе вкратце казано, целият социалисто-комунистически арсенал за разправа с неугодните 101
личности беше използван в пълна мяра, правиха се, примерно, отрити събрания на колектива срещу "лошия Грънчаров", писаха се петиции на възмутения колектив срещу "народният враг Грънчаров"; този въпросният "злодей Грънчаров", както се полага, беше многократно изправян пред "народния съд", да, беше организирана поредица от народни и другарски съдилища, само дето пропуснаха да ме разпънат на кръст, каквато е историята на моя Учител Христос, или поне да ме отровят, да ме принудят да изпия чаша с отрова, както е станало с другия ми любим учител, именно Сократ; е, аз много горчиви чаши се наложи да изпия в оня паметен период, в който напрежението ми беше толкова голямо, че е цяло чудо, че изобщо издържах; очевидно бях подложен на този варварски административно-партиен натиск (чисто политическия контекст на битката на директорката с неудобната личност, застрашаваща властта й, е несъмнен!) с тънката цел психиката ми да не издържи, или пък да бъда доведен до състояние да направя нещо недопустимо (примерно да ударя някой ученик, щото хулиганстващи ученици бяха нарочно насърчавани да се държат безобразно с мен, учителя им по философия, пък после, като аз пишех доклади до Педагогическия съвет за проявите им, директорката правеше така, че на хулиганите нищичко не беше сторено, което още повече ги насърчаваше да наглеят и да хулиганстват срещу учителя си!); целта значи тогава е била да стане някакъв инцидент, след което директорката, възседнала тържествено трона си на "справедлива съдийка", да ме накаже с тъй лелеяното опраскване, пардон, уволнение; е, слава Богу, издържах, аз тогава изглежда по Божие благоволение получих невероятна духовна сила и, усмихнат, с ирония наблюдавах ексцесиите на вилнеещите срещу мен! – Да, ама не: аз пак бях уволнен, и то със смехотворния мотив "пълна липса на каквито и да е качества да бъде учител", "изцяло негоден за системата", "абсолютна некадърност" и прочие; разбира се, заведох съдебно дяло срещу опраскването си, то тече месеци наред, накрая Върховният Касационен съд постанови: отменя заповедта на директорката и ме възстановява на работа, ето, аз пак съм учител по философия и гражданско образование в това същото училище от януари месец насам, вече изтекоха 6 месеца от възстановяването ми от съда; – Съдебното дяло за оклеветяване обаче тече още, то няма изгледи да завърши, щото вече е на етап Върховен Касационен съд; на същия етап аз спечелих предишните две дела срещу неуморната директорка, очевидно и тук ще се наложи да се допитаме до становището на върховните съдии; но ето сега как се развиват нещата, оказа се, че аз, водейки това съдебно дяло, с което искам съдът да постанови оклеветяването ми с тази "психиатрична диагноза" на самозваната "психиатърка"-директорка, по един абсурдистки начин един вид сам си "заработих" едно... "психиатрично заболяване", и то оформено надлежно на хартия, щото административната система в многострадалното българско здравеопазване се оказа мощна съюзница на една видна властваща представителка на административната образователна система; сега моля изчетете как съм представил този невиждан роден административен абсурд с плътен кафкиански привкус в писмо до мой приятел, на когото най-напред разказах превъзходния завършек на цялата история; 102
прочее, завършекът на тази история нищо чудно да бъде разглеждан и в... Европейския съд по правата на човека, щото аз лично няма да допусна в Европейска България психиатрията да играе същата репресивна роля спрямо неудобните личности, каквато е играла в сталинско-хрущовско-брежневския Съветски съюз или в социалистическо-правешка България; ето, четете извадка от писмото ми до този мой приятел, в която разказвам за интересния завършек на тази наистина великолепна административно-правна и психологическо-нравствена сага: ... Да ти кажа нещо, интересно, направо сюблимно интересно е: оказа се, че когато ме уволниха (опраскването, уволнението ми стана на 19 май 2014 г., предпразнично, няколко дни преди празника 24 май бях опраскан!), някъде по онова време ми била изтичала... шофьорската книжка, ама кой при толкова проблеми да се сети да погледне?! Знаеш какво напрежение беше и после, по време на гледането на дялото. Та значи повече от две години аз спокойно съм си бил с шофьорска книжка с изтекъл срок. Преди три седмици ме хванаха катаджиите (бях забравил да включа светлините), поискаха ми документите и констатираха, че книжката ми е изтекла. Написаха ми акт за административно нарушение. Платих 30 лева в КАТ. И започнах да уреждам куп документи за издаване на нова книжка, щото съм с ТЕЛК и такива като мен, оказва се, за да получат продължение на шофьорската си книжка, трябвало да минават през Транспортна областна лекарска експертна комисия (ТОЛЕК се нарича тя, не знаех, че имало такава комисия, е, научих и нея!), абе страшна работа! И понеже знаеш имам вече ТЕЛК-ово решение (обжалвано от мен в НЕЛК преди близо две години, сиреч, то е още под въпрос, не е валидно, а НЕЛК още се бави с произнасянето си, той явно е претрупан с обжалвания и не може да смогне да ги разгледа!), в което пише че съм бил имал някакво имагинерно "психично заболяване", сега ми искат, представи си, и такъв документ: "етапна епикриза от лекуващ психиатър", значи съм се сдобил вече, без да зная това, с "лекуващ психиатър" (!!!) и прочие, без да имам каквито и да било оплаквания относно психиката си, слава Богу, без да съм бил лекуван от психиатър трябва да имам, видиш ли, "етапна епикриза"!!! Няма как, отидох в психодиспансера, там ми дадоха час за комисия, начело с шефката на диспансера, същата онази д-р Арабаджиева, която преди да се явя на ТЕЛК-психиатрична преди години ми направи първия преглед при психиатър и ми даде заключение "психично здрав". Като влязох при нея, вкратце й разказах, тя каза: "Г-н Грънчаров, много добре си спомням Вашия случай!" - и се зачете в компютъра. Аз я попитах: И какво излиза сега: аз вече си имам "лекуващ психиатър", без да зная, че имам психично заболяване?! Благодаря за големите грижи! Тя се смее. Питам я: Кога ще мога някога да изляза от вашата система, щото влязох в нея, опитвайки се да докажа, че... нямам психично заболяване? И тя ми каза нещо интересно и съвсем ново за мен: 10 години, според правилата, трябвало да се водя при тях на своеобразен "учет", щото, видите ли, ми била правена по съдебен ред "съдебно-психиатрична експертиза", такъв бил редът, не можело да изляза по-рано! Представяш ли си абсурда: поиска ли човек да докаже, 103
че няма психични проблеми, но документално, и това бъде удостоверено именно по документален начин, то същото това нещо става причина този човек в един момент, след като е влязъл в лапите на системата, почва в един момент по незабележим начин да се оказва, че вече този човек вече е станал... "регистриран психично болен", а измъкването от клещите на абсурдната система става крайно сложна и най-вероятно невъзможна мисия! Като се явих онзи ден (на 21 юни 2016 г.) на ТОЛЕК (за шофьорска книжка) там пак имаше психиатър, който почна внимателно да ме разпитва как се чувствам с... психиката си; запита ме това и ме гледаше най-внимателно; казах му, че нямам никакво психично заболяване, обясних му накратко, казах му, че и диагнозата "органична емоционална лабилност", с която системата ме удостои, е много съмнителна, обжалвал съм я пред НЕЛК, тя е висяща, и прочие, обаче нямам отговор от НЕЛК и т.н. Той ме гледаше със съчувствие, както се гледа един наистина... психично болен човек! И хоп – вместо да ми удължат срока на шофьорската книжка за 5 години, както правят на другите хора с ТЕЛК, на мен ми я удължиха само с три години! И ето, сега се чудя как да заведа съдебно дяло или да се жалвам на съответния орган на Министерството на здравето, щото моята история стана подобна на романите на Кафка: опитвайки се докажеш, че не си страдал от психично заболяване, получаваш в крайна сметка изрядно оформено от бюрократите "психично заболяване", и колкото повече мърдаш, толкова повече си усложняваш положението! Кошмар! Ето и директорката Анастасова по съдебен ред дори успя да си потвърди "правоспособността" да поставя "психиатрични диагнози", сфащаш ли докъде стига абсурда?! Това ще й излезе на носа обаче: ще й се наложи да си плати цялата цена за авантюрата, която дръзна да предприеме. На всяко заседание на Педагогическия съвет ще й показвам в какъв свят живеем, щото имам убеждението, че някои хора живеят в един илюзорен, недействителен свят. Ще й показвам на дело с каква непосилна задача се е захванала: не е от нейните прерогативи да нарушава личностния суверенитет, т.е. достойнството на хората, на личностите! Ще й се наложи да понесе всички последствия – битката за нормализация на нашата училищна общност аз няма да я прекратя, напротив, ще я водя с още по-голям плам: нашата училищна общност непременно ще стане демократична един ден; каквото зависи от мен в тази посока, ще го сторя, няма да дезертирам от дълга си. А дългът ми на философ и на демократ-свободолюбец е този: да покажа, че е възможно и в нашите условия един човек да бъде свободен, да бъде личност, щото личност да бъдеш без свобода е пълна невъзможност. Ще докажа, че човек и в наши условия може да защити достойнството си, кажи, приятелю, нима толкова много искам? А този е смисълът на всичките ми борби, само този, не някакъв друг, да прощават ония, които искат да изопачат смисъла на борбата ми. Поради неразбиране или поради зла умисъл го правят, но има и такива. Виждаш ли какъв е абсурдът, наследен от паметния и непрежалим за някои хора социализмо-комунизъм: оказва се, че който у нас дръзне да живее като 104
личност, държаща на свободата и на достойнството си, такъв мигновено бива възприеман като "ненаред", като "ненормален", като "луд", като "психично болен", и това дори може да се се "докаже" от административните системи на нашето родно социалистическо образование и здравеопазване, те могат да докажат каквото си поискат. Техните цербери имат пълната власт да се гаврят както си искат с оня, който е дръзнал да бъде личност, т.е. да живее достойно; те могат не само да го накарат да се побърка, не само да обезумее, но и могат направо да го смачкат, както се мачка между ноктите някаква незначителна бълха или въшка; те направо могат да му съсипят и здравето, и живота, те могат направо да го убият, да го ликвидират. Но на такива "инициативи" тия въпросните цербери на човеконаневистническите административни системи в здравеопазването и образованието нямат никакво право, те просто са объркали света, в който живеят. Комунистите, драги ми приятелю, навремето били диви, първични и в някакъв смисъл сякаш по-честни: убивали са директно, с куршум в черепа, или със секира са режели глави, днес другарите убиват значително по-жестоко, попродължително, по-садистично! Убиват така, че жертвата сама да пожали, че просто не са й пуснали един куршум в главата – за да се отърве овреме и без толкова мъки! Ако не си преживял това, за което ти пиша, едва ли ще ме разбереш, поскоро изобщо не можеш да ме разбереш. И така, да направя заключение. Ето няколко думи, с които и ще завърша. Две години вече нямам отговор от НЕЛК на моето обжалване на решението на ТЕЛК, с което ми удурдисаха или подариха едно... "психиатрично заболяване". Ще ходя тия дни по инстанциите да проверя какво е станало с жалбата ми до НЕЛК и защо не съм известен за реакцията му, дали има такава реакция особено силно ме интересува. Но е много възможно (поради претрупаност с жалби) НЕЛК още да не е смогнал да реагира. Ще завърша в тази връзка като ти разкажа една съвсем реална история, много показателна, красноречива, символично изразителна даже. Имахме в блока една съседка, диабетичка, която в крайна сметка ослепя и поживя две-три годинки самотна и сляпа, в кошмарни, нечовешки условия (нищо че сме в Европейския съюз, у нас има хора, които живеят в съвсем реални нечовешки условия - и за това на никой не му пука!). Добри хора от входа й помагаха по малко, включително и аз, и жена ми също помагахме с каквото можехме и когато можехме. Тази възрастна жена, горката, Бог да я прости, много се мъчи в последните си години; нейният син пък страдаше от психично заболяване и се хвърли преди 10-тина години от покрива на един висок блок в квартала, самоуби се. Страшна трагедия! Но мисълта ми е, че тази жена в това състояние чака 4 години изплащането на паричната добавка в резултат на промяната на процента на инвалидизацията й, по 100 лева на месец и повишиха помощта когато стана абсолютно неспособна да се оправя сама и вече трябваше други хора да я обслужват (прословутите 100% инвалидност с "право на чужда помощ"). Помня, че се наложи найнакрая аз да я карам с колата до пощата да си вземе парите от записа, получи повече от 4000 лева накуп; и тази възрастна жена реши тия пари... да ги яде, да105
ваше на съседки пари да й купуват разни неща за ядене, разни салами, понякога и манджи от ресторанта: и в резултат надебеля, и фактически се самоуби чрез ядене заради тия пари! Тя си умря в крайна сметка в ужасни условия, да пази Господ на някой от нас да се случи нещо подобно! Тази история е страшен символ на идиотизма на "социалната държава", която, доколкото е извратено "социална", е в същата степен и противочовешка, е човеконенавистническа, щото, виждаме, като се погаври жестоко даже и с човек в крайно тежко здравословно състояние (социалната държава никому не прощава, тя прошка не знае!) - системата подтикна този човек фактически да се самоубие, а пък държавата по този начин успя да спести парите за по-нататъшната му издръжка! Разбира се, че като системата на "социалната държава" е накарала един човек с нищожна пенсия да гладува години наред, като му стовариш на главата толкова пари, той, при положение, че вече няма друг смисъл в живота си, най-вероятно ще се нахвърли да изяде тия пари (въпросната баба също така и пушеше цигари!), а това, както видяхме, уби тази възрастна жена (емигрантка от Егейска Македония, горката, тя и родината си преди това беше загубила, а пък новата й родина се оказа зла мащеха и просто я уби!). А за това, което казваш, приятелю, че ще заминаваш да живееш в Западна Европа при дъщеря си – напълно те разбирам. Аз също си имам мечта да мога някак да мога да ида да поживея малко и дори поне само да умра в нормална страна, населена с нормални, човечни хора, но това очевидно ще си ми остане само мечта; в този смисъл ти завиждам, че ще заминаваш за Западна Европа. Не искам да ти се меся в живота, но бих си позволил да ти дам (даже и да прозвучи нагло от моя страна) ето какъв съвет: махни пустите цигари, щото наистина вредят на здравето и са опасни, пущините, та като идеш в Европа да поживееш повече, струва си за такава цел човек да преживее такова изпитание като отказването на цигарите, щото ще спечели в замяна живот, а пък животът е най-голямото благо; в страните на Западна Европа хората живеят, умеят да живеят, а ний тука взаимно се изяждаме и си вгорчаваме живота, пък и институциите ни са така уредени, че да ни убиват, да ни вредят, да ни досъсипват живота! Ние сме едно тотално безчовечно и озлобено, а затова и съвсем нещастно, непълноценно общество – ето това е най-голямото постижение на комунизма и на комунистите! Казвам ти това с чиста съвест, аз вече като съм документално и даже по съдебен ред провъзгласен за "психично болен", имам пълното право да говоря и да пиша каквото си искам. Никой не може да ме държи отговорен за думите ми. И да ме съди дори не може, щото вече си имам "психиатрична диагноза", която ми тури моята административна ръководителка, а пък след това динозавърките на комунистическата психиатрия потвърдиха и дори я "доказаха" и "легитимираха"! Ето на това основание чакам с нетърпение учителския съвет накрая на годината. Голям майтап ще бъде: ще произнеса тържествена реч, която ще започна с поздравления и благодарности към нашата любима ръководителка за нейните неоспорими заслуги: тя зорлем, провокирайки, тормозейки и тероризирайки ме постоянно, ме направи най-активен борец срещу безчовечната система на образованието, 106
направи ме направо дисидент, принуди ме също така да напиша куп книги за същинската промяна, за демократизацията на съвременното образование, освен това ми гарантира по законов път пълна свобода на словото, щото ми уреди "психиатрична диагноза", тъй като се знае, че в нашето безчовечно и ненормално общество, съставено предимно от малодушници, страхливци и нагаждачи, с истинска свобода на словото се ползват само... психично болните! Е, аз вече съм такъв, като капак на всичко съм и философ, знаеш ли, приятелю, каква стихия е... лудият философ, нямам думи да ти обясня; може обаче сам да се досетиш каква стихия е лудият философ като си спомниш що е правил, говорил и писал Фридрих Ницше примерно (щото иначе погледнато почти всички философи са все "ненормални!). Аз нямам таланта на Ницше, но съм нещо подобно като него, също като него пък си имам и "диагноза"! А пък да бъде държан на работа като учител по философия и гражданско образование човек като мен е нещо като поставяне на динамит в самите основи на тоталитарната система на образование: е, щом съм динамит, ще гърмя, няма да допусна динамитът ми да бъде навлажнен от сополите и сълзите на радетелките на социализма в образованието! Не, аз това няма да допусна, ще гърмя и толкоз! Ницше, милият, се съзнаваше като философ с чук, с който всичко руши и чупи, аз пък се осъзнавам в този момент като философ-динамит, леле, каква метафора изобретих, дали милицията няма да ме арестува, щото това е нещо като собственоръчно признание за наклонност към... тероризъм?! :-) Спирам. Вярно, луд съм, но не дотолкова, че да не мога да спра да говоря и да пиша! Просто ми писва в един момент да пиша и тогава спирам. Почивам си и пак почвам да пиша! Луд умора не знае! Хубав ден ти желая от превъзходното свежо утро, което посрещам тази сутрин в родната Долна баня! Същото желая и вам, приятели, дето четете блога ми! Бъдете здрави! Чао и до скоро! Уф, капнах от писане! Ама историята си заслужава, нали така? Майната й на историята, зарязвам всичко и отивам да се разхождам сред природата!
Несвободният човек е немислещ и неразбиращ, щото мисленето поражда безпокойство, а той обича идилията на безличната и оскотяла от скука комуна неделя, 26 юни 2016 г. Съвсем накратко искам да напиша нещо в дневника си, в който отбелязвам всичко онова най-важно, което ме вълнува и занимава. Най-важното, което ме вълнува и занимава напоследък (пък и не само, щото целия си живот отдадох на него!), е свързано с образованието и личностното формиране на младите хора. Аз, 107
както знаете, съм учител по философия и гражданско образование в една престижна пловдивска гимназия. И не от вчера работя по проблема за пораждането на едно съвършено ново, принципно различно и изцяло съвременно отношение към младите хора, което да доведе до техния личностен и духовен просперитет. Стигнах до дълбокото убеждение, че порочната, компрометирана и фалирала отдавна административно-командна система на социалистическото държавно образование трябва да бъде из основи демонтирана или съборена, а това може да стане по най-ефективен начин като просто бъде подложена на същинска демократизация: т.н. реформа на системата е предварително умряла работа ако българското образование не се постави на съвършено нови принципи, именно, ако образователните общности, които го съставят, не заживеят един пълноценен демократичен живот.
Демокрацията е израз на непосредственото практическо битие на свободата в общностите, поради което същността на промяната в образователната сфера може да се изрази с една дума: свобода. Свободни, сиреч пълноценно живеещи и разгръщащи потенциала си личности могат да се родят по единединствен начин: чрез непрекъснато практикуване на свободата. Няма как да стане другояче това, няма как по несвободен начин да бъдат произвеждани или фабрикувани свободни личности, личности с освободени съзнания и също така личности, изцяло отговорни за постъпките си. Отговорност без свобода не може да 108
съществува, а пък образованието по презумпция е една най-фина, т.е. свободна духовна дейност. Срамота е тези неща да не се знаят и признават в условията на толкова свободолюбивия и демократичен XXI-ви век. Излагаме се като тарикатски се мъчим някак да влезем в морето, ама само и само да не се... измокрим! Та аз работя всекидневно за да помагам на младите да практикуват такова непознато им, необичайно и непонятно нещо – каквото е свободата. Масово не се разбира нещо най-просто: че у нас е пълно с безотговорни личности, в това число и сред младите, не защото има "прекалено много свобода", а защото съвсем няма свобода, защото свободата, повтарям, за масовия българин е нещо съвсемнепонятно, неведомо; един човек се държи безотговорно когато съзнанието му не е овладяно от толкова благодатната стихия на свободата, безотговорността е признак за несвобода, а не за свобода. По същия начин несвободните хора могат да се разпознаят и по това, че постоянно се опитват да шикалкавят, т.е. се мъчат другиму да прехвърлят отговорността и вината за собствените си неблагополучия и провали. Хората, които все мърморят, че някой друг им бил виновен за това или за онова, такива хора са категорично несвободни: "Свободата, Санчо, почва тогава когато няма кой друг да обвиниш освен себе си...". Държавата ми е виновна за това или за онова, правителството е виновно, Сулю и Пулю са виновни, комунизмът и комунистите са виновни, географското ни положение е виновно, петстотин годишното "турско робство" е виновно, Европейският съюз е виновен, виновници колкото щеш, а виж, отговорни хора у нас с фенер да ги търсиш, пак няма да ги намериш. И още нещо фундаментално искам да кажа: несвободният човек се разпознава с пределна точност и по това, че такъв човек се задоволява със своите общо взето ограничени и твърде бедни представи за нещата, т.е. несвободният човек е немислещ и неразбиращ, щото мисленето поражда ред безпокойства, а пък несвободните са прекалено самоуверени хора, които са си втълпили, че всичко си знаят, те затова и чуждо мнение не търпят; несвободният, като срещне свободен, т.е. мислещ човек, се накокошинва като пуяк и мигновено почва да го мрази, докато свободният, т.е. мислещият човек, като срещне друг мислещ човек, изпитва велика радост, изпитва необичаен ентусиазъм, и между тия хора мигновено започва един най-приятен разговор между търсещи истината събеседници, изследователи, търсачи, преследвачи на толкова безценната истина; несвободните хора обаче се разпознават и по това, че слабо ги вълнува търсенето на истината – по причина на това, че са си втълпили, както казахме, че те "по начало", видите ли, "си знаели" истината, и то непременно цялата! Кухи, повърхностни, немислещи, инертни, заспали хора са несвободните хора, те са хора, достойни за съжаление, те са крайно нещастни човешки същества. Те постоянно страдат, ала, за жалост, са безчувствени дотам, че не могат да осъзнаят нещастията и нещастността си, камо ли пък да потърсят техния корен. Такива хора постоянно ти навират в носа своите окончателни обяснения на всичко, те са големи умници, те претендират, че от всичко разбират, при това без да са учили, без да са мислили, без даже да имат потребност да мислят. Точно такива са 109
идеалните, идеално дефектните продукти на нашата изцяло сбъркана, т.е. свободоненавистническа и човеконенавистническа образователна система. Разговорът с такива е като преливане от пусто в празно, но въпреки това с такива хора трябва да се разговаря, и то най-непринудено, понякога и съвсем разгорещено, трябва да се спори дори до припадък, трябва да се направи нужното за да бъде пропукана някак бронята или черупката, в която е капсулирано тяхното нещастно, казахме, и също така много завистливо – а то е завистливо защото е бедно! – съзнанийце. Аз съм оптимист и продължавам да смятам, че на всяко съзнание все някак може да се повлияе и то в позитивна посока, да, понякога това е безкрайно трудно, но трудностите не бива да ни плашат: стига такива хора да бъдат поставени в условия, в които ще бъде пресечен корена на тяхната ненавист към свободата. Иначе казано, тия хора трябва да бъдат поставени в условия на свобода. Свободата е единствената противоотрова на така злия вирус на несвободата, която тресе толкова много хора. Несвободните хора, хората с несвободно съзнание побесняват когато срещнат свободен и мислещ човек, казахме, че поне се накокошинват като пуяци, и след това правят нужното, ако е възможно, този човек най-малкото да го прогонят, щото им разваля комфорта на немисленето и на несвободата, а пък най-добре, ако е възможно, направо да го стъпчат, да го смажат, да го убият, както се стъпква, смазва или убива някаква крайно неприятна гад, червей или насекомо. И се почва борба, в която несвободните залагат всичко, способни са и на какви ли не мерзости. Всичко го правят заради уюта и спокойствието, заради безотговорността, която съпровожда несвободата така, както шлейфът съпровожда пищно облечената аристократична дама. Аз писах в предишното си есе за това докъде стигнахме с непосредственото практикуване на свободата и демокрацията в нашата училищна общност, разказах за завършващите абсурдистки акорди на оня продължил месеци наред практически урок по свобода и по демокрация, който аз проведох с моите ученици: виж Да, самата ни образователна система е пределно извратена, в нея всичко е тъкмо наопаки на нормалното, на правилното, на естественото, на истинското. По този въпрос имам толкова много наблюдения, че няма как да мога да опиша и представя тук дори и най-главното – в цялата му пълнота. Но все пак върху нещичко най-съществено ще се опитам да акцентирам. Много е тъжно, че младите хора у нас, учениците, и то в най-решаващия период от живота им, са поставени в толкова неподходяща, дори направо вредна спрямо собственото им бъдеще екзистенциална и психологическа ситуация. Която успява изцяло да изврати представите им, да изкриви съзнанията им, понеже всичко в нашата образователна система е поставено на невярна, на погрешна основа. Системата, примерно, ги учи и то най-ефективно да се отвратят за цял живот от ученето, дори да намразят ученето, а какво, простете, в такъв случай необходимо става идеал за един такъв нежелаещ повече да учи млад човек? Ами такъв отвратен от ученето и от училището млад човек мигновено се привързва за цял живот към... неученето, т.е. към затъпяването, към прогресиращото през живота му малоумие, той се превързва към немисленето, към лъжата, отвращава се от истината и 110
от ред други безценни, съдбовно важни за човека неща. Например системата на несвободата е устроена така, че младите неизбежно стават аморални, щото системата ги учи да усвояват ред най-отвратителни нравствени качества: да лъжат, да мамят, да преписват, да лицемерят пред авторитарните учителки, да са неискрени, безчестни, безчувствени спрямо собствената си арогантност, да са нагли, да са мерзавци, да са безскрупулни, да са безочливи, да са агресивни, да са зли, да не могат да понасят човещината, добродетелта, проявите на лично достойнство, на свободолюбие, на преданост към истината и т.н. Нима не съзнавате това колко много развращава младите нашата абсурдна и толкова агресивна спрямо тяхната личностна уникалност командно-административна система на манипулативното и спомагащо за оскотяването и опростачването на младите държавно образование и възпитание?! Системата е така устроена, че от младите се иска да бъдат безлични, да учат едно и също, системата ги натиска да се държат по един и същ начин, да "мислят", с извинение, по един и същ начин (тия, които мислят еднакво, с това само без капка неудобство демонстрират, че изобщо не мислят!), да имат еднакво поведение, системата се мъчи да смаже техния личностен суверенитет като измъква основата, от която той единствено може да покълне: свободата. Системата обучава младите да се отвратят завинаги от свободата, понеже ги учи, че свободата е нещо вредно, опасно, което пораждало, видите ли, само анархия, а пък системата е привърженичка на реда, постиган, разбира се, по изцяло насилствен, т.е. противочовешки начин. И младите наистина намразват свободата, които се държи що-годе свободно, бива определян като "лош", като "ненормален", като "скандалджия", като "конфликтен", като "асоциален", такъв, разбира се, трябва да бъде прекършен, щото е опасен за нивелиращата и унифициращата, т.е. обезчовечаващата човеците комуна. Който в такава една ситуация се държи различно, "не според правилните очаквания", такъв става враг, а системата е безпощадна спрямо ония, върху които е сложила клеймото "народен враг" или "враг на народа". Такива биват или прогонвани, или поставяни в условия, в които да обезумеят, или пък направо смачквани, убивани, ликвидирани, арсеналът на нашенския социализмокомунизъм в тази посока е прекалено богат. Сега давате ли си сметка колко жестоко предизвикателство дръзнах да отправя аз като обявих съвсем публично, че продължавам още по-упорито от преди да работя за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност?! Въпреки репресиите, на които бях подложен (остракизъм, опраскване, т.е. уволнение от училището, оклеветяване че съм бил "с чести нервно-психически разстройства", сиреч, че съм бил "ненормален", и това грозно оклеветяване биде направено съвсем официално, черно на бяло и т.н., всички ексцесии, на които беше подложена моята личност, а тук не мога даже да изброя!), аз не капитулирах и продължих тежката и неравна борба за демократизация на нашата училищна общност, в която на моменти се чувствам изцяло самотен. Е, понякога получавам мощна духовна подкрепа от някои ученици, които възприемат и оценяват положително моите иновации, т.е. възхищават се на моята 111
различност; на човек като мен това насърчение ми стига; освен това имам подкрепата на много дейци на българското образование, които обаче са от "старата школа", т.е. успели са се някак да съхранят личността си – въпреки терора на комунистическата система върху всички нас в ония, в "непрежалимите" паметни години на диктатурата. Та ето сега в тази връзка искам да разкажа нещо вече съвсем конкретно, което е също така пределно показателно. Ето за какво става дума. Обявих в блога си, че в петък, 24 юни 2016 г. в нашето училище ще се проведе нещо необичайно: виж: Идея и инициатива за едно изцяло интерактивно занятие в час по философия по темата за демократизацията на българското образование, накратко казано, в един проблемен клас, Х Ж на нашето училище, който има дързостта да обяви тъй показателен "бунт срещу свободата и демокрацията", на учениците беше предложено да играят... театър, и то изцяло на основата на импровизацията, те получиха пълна свобода да интерпретират собствената си ситуация, но под формата на игра, на изкуство, знайно е, че изкуството е най-свободна сфера за изява на духа на човека. Е, учениците си поиграха цял час, нищо че точно в този час ръководството реши да проведе... тренировка за извеждане на учениците в двора в случай на някакво бедствие, пиесата им беше прекъсната, но след като "свири отбой" на тренировката продължи. Получи се нещо превъзходно: учениците без капка смущение показаха в пределно искрена форма своето истинско, непринудено отношение към ситуацията, в която се намират. Какво показаха по-точно ли? Вие защо не дойдохте на занятието за да разберете сами? Е, всички не могат да дойдат, ще ви кажа вкратце какво показаха тия толкова откровени ученици. Ами показаха сума ти неща. Дали да не ги изброя аналитично, с оглед да е пределно прегледно и ясно? Ето: – Учениците изиграха нещо като пародия на свободата, демонстрирайки без капчица неудобство това, което аз априори превъзходно си знаех: че не само хал-хабер си нямат за това що е свобода, камо ли пък демокрация, но и че направо мразят и свободата, и демокрацията, а най-много и най-силно мразят тия, които обичат свободата, които са привързани към нея; – В техните очи свободолюбивият човек е нещо като... чудовище, е същински урод, е абсолютно луд и ненормален, е безкрайно тъп, е същински идиот или пълен глупак, както искате го възприемете, използвайте която си искате дума, а ако искате, си предложете своя, още по-изразителна; – Съответно на това учителят по философия – те на този въпросен учител дадоха името "Грънчо Ангелов", за да подчертаят изрично, че той "нямал нищо общо" с техния реален преподавател по философия, носещ името "Ангел Грънчаров"! – та значи този "фантастичен" или "изцяло измислен" учител по философия беше представен като кръгъл идиот, в часовете си се държи като пълен олигофрен, постоянно бълва някакви идиотщини за някаква си там тъпа "свобода", при това, очевидно, човекът е съвсем луд, в час, примерно, си носи... коте, да, едно живо котенце си носи и си го гали, а пък има също и такава особеност, че пише щедри "точки" само на ония ученици, които "мислят като него", сиреч, беззаветно 112
обичат... Иван Костов (!!!), абе тоя катил като чуе думите "Иван Костов", се разтапя от умиление и мигновено слага купища "точки" на ученика, който е благоволил да каже нещо хубаво за "Свети Иван Костов"; – Няма как, този същият смешник Грънчо, който е пълен човешки урод и смешник, постоянно говори за книгите си, щото има една идея-фикс - да забогатее баснословно, щото, очевидно, той не прави друго освен да принуждава своите ученици да си... купят негова книга, негово помагало и прочие; неговите книги са нещо като "катехизис на истината", който ученик цитира нещо от някоя негова книга, лудият Грънчо скача весело и почва да милва съответния ученик, като го обсипва с прословутите "точки"; – Респективно, Грънчо мрази учениците, които мислят критично, самостоятелно, оригинално и прочие, т.е. Грънчо има един изцяло нефилософски манталитет, сиреч, в техните очи тоя идиот Грънчо прави всичко наопаки на това както трябва; нали у нас всичко е менте, оказва се, ето, че и Грънчо е менте-философ, той е направо нефилософ, щото мрази мислещите ученици, а обича, както се полага, учениците-тъпанари, какъвто, както казахме, е той самият; то нима може да бъде иначе, тия неща са пределно естествени; – Двойкаджии при Грънчо са най-умните и най-талантливи ученици, а найголемите подмазвачи при него са пълни отличници, значи Грънчо, нищо че се преструва на голям "свободолюбец", е същият като другите учители, само дето той е луд, той, горкият, е полудял, а те не са, те са със съвсем здрав разсъдък; – Грънчо, както може да се очаква, е много корумпиран, той печели съдебното дяло за възстановяването си на работя в гимназията след уволнението си защото е... подкупил съдиите във Върховния Касационен съд, в Окръжния съд и пр., и всичкото това надлежно беше показано в театъра, там Грънчо мушкаше усърдно двайсетолевки даже на проверяващата инспекторка по философия, на директорката, на кого ли не; Грънчо, казахме, е човек, който е виновен и за страшната корупция в нашата образователна система, той е пълно олицетворение на нейните пороци; – Грънчо, респективно, е достоен да бъде убит, не само да бъде уволнен, така в резюме може да се обобщи идеята на това позорище, на което беше подложен въпросният преподавател по философия; – Интересно е да се разбере как актьорите успяха да напипат по един виртуозен начин всички ония качества на въпросния Грънчо, които изцяло съвпадат с представата на неговата реална директорка на училището, която също смята, и то най-официално, че Грънчо е не само луд, но е и пълен некадърник, изобщо не става за учител, че е извратен, че е урод, че е нечовек, че е насекомо, което не заслужава изобщо да живее; – Интересно е също така да се разбере, че пиесата беше направена така, че да донесе неизразимо удоволствие на въпросната администраторка, затова в началото на спектакъла учениците-активисти, които са имали най-голяма роля за изобретяването на тази чудесна, направо покъртителна пародия, с нетърпение чакаха идването на тази същата администраторка, когато тя все пак не дойде, те 113
бяха изключително много разочаровани, щото нямаше да имат възможност да й поднесат под формата на така щедър подарък въпросната изключително тънка и духовита пародия; знайно е, че тази директорка е ценителка на изкуството и на талантите, тъй че наистина е много скръбно, че тя не можа лично да оцени таланта им и да ги възнагради подобаващо; – Много интересно е да се разбере кой внуши на тия младежи да се вълнуват толкова много за пристрастията на въпросния идиот Грънчо спрямо премиера-реформатор на България Иван Костов, т.е. кой успя така "тънко" да използва учениците, за да си разчиства сметките с Грънчо на нескривана партийна и политическа основа, което, както знаем, е строго забранено да се прави в нашите училища; аз лично в нарочен доклад ще поискам този случая на политическа злоупотреба с учениците, за злоупотреба на учениците за постигане на политически цели, с цел политически мотивирано отмъщение, да бъде разследван от нарочна комисия; – И още много други интересни неща могат да се открият в тази пародия, която изобилстваше от толкова много лъжи, че в нея нямаше нищо истинско; прочее, пардон, имаше нещо истинско: истинско беше това, че съзнанията на учениците явно възприемат реалността съвсем неадекватно на действителното положение, което много говори и показва. То показва най-вече, че с тия ученици тепърва много трябва да се работи, и то на съвършено друга основа, с оглед съзнанията им да успеят все пак някога да намерят път към реалностите на истинския живот, определян, както и да го погледнем, тъкмо от тъй непонятната им и затова неизвестно защо така ненавистна им свобода. Изрично искам да подчертая, че в тази абсурдистка пиеска-пародия участваха само ония ученици, които, така да се рече, лично "имат зъб" на толкова изкукуригалия преподавател по философия, който при това се опитва да ни баламосва с разни новости като демокрация, иновации, интерактивни занятия и пр., т.е. иска да ни излъже, че е модерен, а всъщност е най-ретрограден, та значи в пиеската участваха само 7-8 искрени врагове на преподавателя по философия Грънчаров, които при това са се така изложили и дискредитирали, че повече очевидно нямаше какво да губят, поради което се оказаха и така дръзки подигравчии, а пък подигравките им спрямо него, разбира се, бяха разчетени така, че да им вдигнат акциите в очите на директорката, за жалост не присъствала, кой знае защо, на спектакъла (а беше специално поканена!). Останалата част от учениците, т.е. повечето от тях, останаха индиферентни, е, вярно, смееха се на глупостите, правени на сцената, но по някакви причини се бяха въздържали да участват в тях, изглежда имат съответните морални задръжки (да се надяваме!). А борците, бунтарите срещу свободата се бяха подготвили да се сражават докрай, да вдигат скандали, та евентуално още да си повишат акциите в съответните тъй благожелателни очи на симпатизантите им, намиращи се, предполага се, на властни позиции. "Лудият Грънчаров" обаче развали тия козни като написа най-великодушни оценки на въпросните "борци" и те, безкрайно изненадани, бяха подкупени така, че забравиха за борбата си - и се оттеглиха напълно доволни. Да, за нашите ученици оценката е единствено важно114
то, нищо друго тях системата не е научила да ценят. Оценката е всичко. За тях нищо друго няма никакво значение, особено пък идиотщини като морал, право, личност, свобода, достойнство и прочие. Спирам дотук, щото ми писна да пиша. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави – и приятен неделен ден!
10 коментара: Анонимен каза: "Който го е страх от мечки, не поръчва на учениците пиеси." Ангел Грънчаров каза: Точно така, другарко. Правилно рассуждаете. Нас не ни е страх от... пиеси, затова и поръчваме пиеси. Вас лично страх ли Ви е от пиеси? :-) А от мечки страх ли Ви е? От руски мечки ли Ви е страх? :-) Анонимен каза: Прекрасни разсуждения АIG, но не забравяй че на Запад много се работи, професорите са занаятчии, така че на Запад това което си сътворил ще го прочетат точно 0.5%... Не осъзнаваш къде се намираш наистина... Ето ти едно видео да те отрезви:
Радвайте се донасита на очарованието на свободата, то е толкова вдъхновяващо – нима не го усетихте вече?! понеделник, 27 юни 2016 г.
Дойдоха най-хубавите, най-приятните два-три дена (или седмица дори) на учебната година – предваканционните. В които настроението на всички, и на горки115
те ученици, и на горките учители, е приповдигнато – предвид наближаването на ваканцията, времето на толкова възхитителната свобода, предвид приближаващото освобождение! Щом се появи ароматът на свободата и атмосферата в нашите училища става съвършено друга, много по-приятна, а настроението е приповдигнато, духът на човека почва да се възвишава, да се преизпълва с радост от живота. А без свобода духовете на всички, и на учители, и на ученици, са посърнали, попарени, отчаяни, преизпълнени са с безнадеждност. Несвободата, диктатът, принудата, насилието, агресията, с които е така обилно наситен казионният училищен живот сме на път да ги забравим в дните преди ваканция – и особено по време на ваканция. (Макар че те задкулисно пак вгорчават живота ни, доколкото могат...) В училище животът се дели на периоди на безнадеждност, скука и отчаяние, започващи със свършването на някоя поредна ваканция и свършващи с наближаването на друга някоя ваканция, осеяни с периоди на подем и на ентусиазъм на духа на всички, започващи с наближаването на някоя ваканция и свършващи с безпощадното й изтичане, привършване. Тия психологически цикли много говорят и показват за ония, които искат да разберат. Свободата е това, което внася същинското очарование на живота, а като е прокудена тази свобода от образователната ни система, съществуването в нея затова е така посърнало и отчаяно, че в резултат системата бълва само сивота, мизерия, жалки резултати на матури и изпити, изпадане все по-ниско в класациите и т.н. Ясно е също и как ще настъпи обратът: ами просто е, трябва да позволим на ентусиазма на свободата да ни извади от блатото, от тресавището на изгнилата до основите си авторитарна и тоталитарна, направо социалистическа система на държавното административно-командно образование. Да се върна обаче до това, което ме принуди да започна да пиша този текст, пиша го, прочее, на служебния компютър в учителската стая на училището, в което работя; та аз стигнах дотам, че са много приятни и за учителите, и за учениците тия предваканционни дни, в които обаче се оформят годишните оценки. От една страна, казах, духовете на всички са приповдигнати, а от друга и учители, и ученици се потят да си "оформят" крайните резултати, прословутите, заветните крайни оценки! Щом някой ученик си реши проблема по даден предмет, на него погледът му светва, но мигновено посърва като се сети, че има още предмети, по които му предстои да бъде изпитван и тормозен, за да получи заветната тройчица, четворка, петичка или шестиченце (тази умалителна дума за "шестица" я чух от учителя Тео Теодосиев и много я харесах, та затова я употребявам). "Аз, господине, по философия се боря за... тройчица, нямам претенции!" – чистосърдечно си признава някой ученик, който е доловил великодушието ми, даващо му надежда, че без излишно мъчене и тормозене ще му подаря въпросната заветна оценка. Борил се той, като под "борба" разбира това, че и малкия си пръст не е помръднал нещичко да прочете по философия; но той пък кой ли изобщо нещо чете в нашите училища?! 116
Горките ученици са принудени да възпроизвеждат механично огромни количества непотребна информация, поради което съзнанията на повечето са направо блокирали от тия безсмислени в корена си усилия. И те се виждат принудени да четат "само за оценка", най-големият порок на изцяло погрешната образователна система е точно този: че нейна цел, че неин "модус вивенди", че стожерът, около който всичко се върти, е прословутата оценка. И, респективно, дипломата, където са изписани всички оценки, тя е именно списък с оценките, това е целта; нищо друго няма значение, единствено важна е оценката. А за да се получи съответната оценка ученикът трябва да премине през ред унижения: примерно, да имитира "интерес", да се подмазва на учителките, да симулира "активност", да лъже, да се преструва, да зубри тонове изцяло непотребна информация, с която да си обременява съзнанието, и която, разбира се, съвсем необходимо ще забрави, щото нашите съзнания, позволете да забележа, съвсем не са нещо като боклукчийски кофи, които да пълним с какви ли не отпадъци. И ето, в училище всичко се върти около прословутите оценки, имитира се усилен безполезен труд, всички се преструват че играят усърдно една изцяло абсурдна или лудешка игра, лъжат, че правят нещо необходимо, което, видите ли, щяло било да развие "ценни качества", добре знаейки, че този кошмар нищо не развива, напротив, изнервя всички и им губи времето, да, години наред младите си пропиляват в училищата, гонейки "Михаля", именно прословутите заветни оценки. Щом е получил въпросната оценка, младият човек си отдъхва и всичко забравя; но иначе, докато оценката още не е постигната, му се налага да прави ред непристойни неща, примерно да преписва, да мошеничи, да се преструва, да лицемери, да се прави на какъвто не е, да понася какви ли не репресии, да се страхува, да трепери, да тарикатства и т.н. Това е нещото, което исках да изтъкна, тук още много може да се пише, но не тази ми е целта, искам само да щрихирам някои детайли, за да очертая картинката. Да, ама ето, понеже сега е нещо като "жътва" в училищата, време, в което се "берат плодове", вярно, тия плодове са гнили и повредени, не стават за нищо, камо ли пък за ядене, но има и нещо друго, което е много интересно и също така показателно: ами ето че си успял най-накрая да се "пребориш" за заветната оценка, щом това е станало, този предмет вече изобщо не е интересен за теб. "Господине, ние, дето сме оформени, трябва ли да идваме в часа по философия, докато оформяте останалите?" – ме питат често учениците по коридора; отвръщам, разбира се, ето как, аз, впрочем, винаги на почти всички въпроси отговарям все по един и същ начин, стандартно: "Защо мен питате, нима сами не можете ли да решите: сам решавай, сам избирай, прави каквото искаш, прави онова, което смяташ за добро!?". Учениците обикновено ме гледат недоумяващо, някои почват да се пазарят относно това да не им пиша случайно "неизвинено отсъствие" ако ги няма, аз пък в такива пазарлъци не участвам; както и да е, в този предвакационен момент даже и най-строгите учители си затварят очите за отсъстващите (но вече "оформени"!) ученици, поради което в училището настъпва оня толкова привлекателен аромат на "пълна свобода", ако искаш, влизай в час, ако искаш, не влиза, ако искаш, мотай се в коридора, иди поседни на пейка в двора, на сянка (щото панел117
ната сграда на училището е нагорещена като пещ и вътре едва се диша!), разходи се, поприказвай си свободно с приятели по наистина интересуващи ви теми, абе идва онова блажено време, в което всичко онова, което тоталитарната образователна система забранява през учебната година, сега може да се случи, сиреч, настъпва толкова неприятната на чиновниците "анархия", настъпва времето на толкова ненавистната им свобода! Ех, какви хубави времена са тези, а пък те са толкова хубави и вдъхновяващи, щото в тях атмосферата е абсолютно същата каквато е в т.н. демократични или свободолюбиви училища, в които ученикът постоянно е в ситуация сам да решава какво да прави, с какво да се занимава, какво да учи, как да учи, с кого да учи, къде да учи и прочие! Да, и в българското авторитарно образование има няколко дена, в които в него идва прокудената, отхвърлената, гонената тъй безпощадно свобода, и ето, в тях се появява толкова свеж аромат, тъй опияняващия аромат на свободата. И всички вече се чувстват по различен начин, и учители, и ученици, а пък директорите се правят на "либерални" само в тия дни и не предприемат нищо, за да вкарат учениците в класните стаи, в които, казахме, е така горещо, че човек има чувството, че може да се опече, все едно е герьовско агне! Да, така е в този момент и в нашето училище, аз обаче писах това в учителската стая, малко е трудно човек тука да напише нещо по-добро понеже в момента има една скучаеща администраторка, помощник-директорка, която на висок глас произнася прочувствена дидактична реч на учителите, наситена с морализаторски акценти, тъй че ме разсейва, ето по тази причина спирам писането и понеже имам още един свободен час ("дупка в програмата", "прозорец в програмата"), ще отида да почета и попиша в библиотеката, стига вече библиотекарката да е пристигнала вече и да е отворила. Хубав ден ви желая засега! Бъдете здрави! Радвайте се донасита на очарованието на свободата, то е толкова вдъхновяващо – нима не го усетихте вече?!
Пълно е у нас с хора, които съвсем не знаят що е философия – и що е да си философ! понеделник, 27 юни 2016 г. Нашите "философи" са дървени, тоест не са никакви "философи", а са дебели, твърди, крайно инатливи глави. Объркали сте се сериозно, наричайки ги "философи", представата ви за философ е твърде съмнителна. Това не са никакви "философи". А иначе ние сме прочути с това, че убиваме истинските си писатели, философи, личности и прочие. Да изброявам ли имена? Гърците са убили един Сократ, а ние сме убили почти всичките си духовни личности... 118
А да си философ означава да си човек, но в истинския смисъл. Не е трудно да се проумее, но на мнозина това не е по силите. И неслучайно не е. Масово у нас не се знае що е да си човек...
Нещо като кратък самоотчет-самооценка на цялостната ми работа през тази учебна година вторник, 28 юни 2016 г.
Живеем в много интересни, демократични и реформаторски времена. Ето, налага ми се тия дни да пиша своя "самооценка" или "самоотчет" на дейността ми като учител по философия и по гражданско образование – по нареждане на администрацията. С огромни мъки съчиних ето какво: САМООТЧЕТ-САМООЦЕНКА на Ангел Ив. Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование Работата ми, според спецификата на предмета, който преподавам, е концентрирана в следните направления: – обучение; – подпомагане на личностното и гражданското формиране (възпитание) на учениците; – извънкласни активности и иновации. 119
Ще опитам съвсем синтетично да разкажа как работя в тези три основни направления: – Обучение: с оглед пораждане на потребности за саморегулация на активността на учениците (вътрешна и свободна мотивация за "учене", за обучение, за разгръщане на духовния потенциал на младия човек) в тази област съсредоточих вниманието си проблемното обучение, при което отделните теми биват представяни на учениците като поредици от въпроси; ученикът има правото сам да решава откъде да чете, как да се подготви, как и кога да се изяви; иначе казано, всеки ученик сам решава кога и как да бъде изпитан; учебните часове протичат под формата на интерактивна изследователска дискусия; всеки ученик има възможността да допринася за тълкуването и решаването на проблемите, имайки пълното право да изразява и защищава собствена, оригинална позиция; отхвърлих като ретрограден и доказано неефикасен утвърдилия се традиционен модел "преподаване-изпитване", т.е. отхвърлихме модела на традиционното, авторитарното, непризнаващо свободата на ученика обучение; тази иновация в обучението по философия и гражданско образование беше осмислена като "непосредствен урок по реално практикуване на свобода и на демокрация"; получих твърде интересни резултати от тази промяна, които обобщих в поредица от анализи под формата на есета, които публикувах в блога си, т.е. предоставих пред съда на общественото мнение, с оглед да спомогна за промяната в образователната сфера, в сферата на българското образование; – Подпомагане на личностното и гражданското формиране (възпитание) на учениците: поставени в условията на свобода, учениците имаха възможността да преживеят, да почувстват, а на тази основа да осъзнаят, респективно на дело, практически да поемат пълната отговорност за своето положение; преживяването на толкова необичайната за училищни условия ситуация по дълбокото ми убеждение им повлия по много интересен начин, оказа се, за жалост, че по вина на господстващата традиционна и авторитарна система, в която младите хора на България са поставени, за учениците свободата (и, респективно, демокрацията) е нещо съвсем непонятно и непознато, мнозинството от учениците просто не знаят какво да правят с нея; имам чувството, че преживяването на такава една необичайна ситуация в крайна сметка влияе благотворно на младите хора, разбира се, този подход може да покаже предимствата и ефикасността си само ако започне да се предлага по-често, т.е. ако не е отделен изолиран случай, плод едва ли не на "приумиците" на преподавателя по философия; друг един важен по моя преценка извод: господстващият традиционно-авторитарен или команден подход, не зачитащ индивидуалността (самобитността) на учениците, е доказано неефикасен в сферата на възпитанието, на личностното и духовно-нравственото им формиране; прилагането на алтернативния подход е полезна провокация, насърчаване на младите, той ги подтиква да преосмислят своите нагласи, да видят нещата в съвършено друга светлина; всички свои наблюдения и заключения и в тази сфера 120
съм представил в упомената поредица от есета, публикувани в блога ми, т.е. пред съда на широкото обществено (в това число и родителско) мнение, което е покана за дискусия по тия толкова важни проблеми; тази дискусия, този толкова потребен дебат тепърва ще се разгаря не само в класовете, не само в нашата конкретна училищна общност, но и в обществото ни като цяло; – Извънкласни активности и иновации: С оглед започването на този толкова потребен дебат по всичко горещи, т.е. нетърпящи отлагане и най-важни въпроси в нашата училищна общност се наложи да предприема някои екстрени мерки, примерно написване на поредица от доклади, адресирани до директора на училището, а впоследствие, след като това нямаше ефект, и до членовете на самия Педагогически съвет, а също и до Началника на РИО-Пловдив, до Министъра на образованието и науката, до омбудсмана на републиката, дори и до Националния учителски събор; идеята ми беше работата по този започнал вече да се осъществява в нашето училище Проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност да получи необходимата за ефикасното си разгръщане подкрепа както в средите на училищната общност, така и сред широката общественост на града и на страната; за тази цел бяха използвани и възможностите на съществуващия от години Граждански дискусионен клуб в нашето училище, който, въпреки невероятно големите трудности на настоящия период, така или иначе възобнови дейността си; всички свои активности, иновации, инициативи в тази сфера, неотделимо свързани с битката за промяна, реформа или, иначе казано, за демократизация на отношенията в конкретните училищни общности, обобщих в поредици от публикации в блога ми, които след това подредих и редактирах, издавайки книгите със заглавия Революцията в училище, Реформа на НЕобразованието, За НЕздравомислието, За духовните неща с българска специфика и др.; тоест в тази област (да я наречем изследователска – по нелеките проблеми на промяната в образователната сфера), с Божията помощ, успях да направя някои, да се надяваме, полезни неща. 28 юни 2016 г., Пловдив Подготви: (подпис) Толкова по този самоотчет-самооценка. Хубав ден ви желая!
121
Дали е възможно да бъде променен гибелният административен манталитет? сряда, 29 юни 2016 г.
Налага се пак да пиша за нещо в дневника си, ситуацията е прекалено интересна – че да си позволя лукса да изпусна нещо. Знаете, мен най-много ме вълнуват проблемите в образователната сфера – както и случващото се в едно реално училище, училището, в което работя. То стана нещо като безкрайно изразителен пример за истинското състояние на нещата, и то на едно непосредствено практическо ниво. В тази връзка днес ще ми се наложи пак да напиша един документ, който да изпратя до съответните началства. А проблемът, който ме подтиква да го сторя, е направо великолепен: абсолютната невъзможност за разбиране, която е налице когато два индивида живеят в коренно различни светове, определяни от различни парадигми, парадигмата на свободата и демокрацията (в моя случай) и парадигмата на командно-административната и репресивна система на авторитарното държавно образование – става дума за моите толкова настъпателни и упорити опоненти от ръководството на училището, в чиито очи аз продължавам да съм нещо като "най-зъл народен враг". Ето за какво става дума поконкретно. От години аз полагам комай всекидневни титанични усилия да обясня своята философия, своите възгледи, своето поведение, какви ли документи не написах, книги писах, жалби писах, отворени писма до институциите писах, пети122
ции писах, манифести писах, декларации писах, есета писах, очерци писах, направо изписах се, изпитвам неудобство пред читателите си да повтарям все едни и същи неща, щото всеки човек отдавна е разбрал за какво точно става дума, да, обаче ето, оказва се, ефектът от всички тези мои инициативи очевидно е нулев, нищожен, липсва – що се касае до проумяването, до вникването във верния смисъл от страна на въпросните администратори, чието съзнание имам чувството че наистина обитава някаква друга планета, нямаща нищо общо с реалния свят. Невъзможност за разбиране, и то абсолютна, пълен блокаж, тотален отказ от комуникация, всичко, което човек каже или напише, непременно ще бъде схванато съвсем превратно, изкривено, изопачено – и изтълкувано в изцяло неверен смисъл. Давате ли си сметка колко тягостно е това? Уморих се да обяснявам, да доказвам, да аргументирам по какви ли не начини позицията си, не и не, отсреща сякаш липсва каквото и да е намерение за разбиране, за вникване, за постигане на смисъла, насреща само срещам решително нежелание да бъда разбран. Е, аз не се отказвам, виждате, правя всичко, което ми е по силите да предизвикам същински дебат, моите провокации в тази посока са всекидневни, да, ала отсреща също така а налице категорично нежелание да се стъпи в истински дебат, ние си общуваме предимно в писмен вид, е, опитвал съм да споря и на живо, да, обаче разговор, дискусия, дебат не се получава, човек има чувството, че съзнанията ни наистина живеят в различни вселени – между които няма даже някакво привидно онтологическо подобие или сходство. По тази причина и няма как да се пресекат разбиранията ни, няма я основата за пълноценната комуникация. Наистина много тягостно е това чувство. Не зная как да ви го опиша. Ако не сте го преживяли никога, едва ли ще можете да ме разберете. От друга страна е интересно, че като разговарям с различни колеги, ала не публично, а "на четири очи" – аз постоянно водя такива разговори с кого ли не от учителската колегия! – в тия лични, необществени, непублични разговори прекрасно се разбираме, нямаме никакви затруднения за ефективна комуникация; това не значи, че по абсолютно всички въпроси мислим различно, не, имаме си своите различия, но интересното е, че разговорът ни е ефективен и продуктивен, няма я въпросната откъснатост и капсулираност на съзнанията, която е налице когато се опитвам да обсъждам разни проблеми с някой представител на администрацията, с някое овластено лице. Това е много интересно като феномен – и имам чувството, че тук се крие някакъв любопитен отговор на загадката. Толкова по принципната и, така да се рече, "външната" страна на нещата; сега преминавам към проблема "по същество". Ще дам пример, който е пределно показателен и красноречив. Той всичко казва. Да вземем например тоя феномен – жалбите на "възмутените родители и ученици". По него разбиранията ни с администрацията, с директорката са коренно противоположни. И подходите са ни несъвместими. Аз лично възприемам тия въпросните "жалби" като нещо съвсем естествено, нормално е да има недоволни хора, особено когато някой човек като мен прави нещо ново, необичайно, различно; жалби няма когато друг човек пък прави нещо съвсем известно, обичайно, 123
банално, безинтересно. Да има различия и спорове е нещо съвсем естествено – в моето възприятие на човек, уважаващ свободата, на човек-демократ. Администраторите обаче виждат в тия жалби нещо коренно различно: за тях това е безценен матр`ьял, който може да се използва за компрометиране на неудобната, на дразнещата "народа" личност, може да се използва за да бъде опраскан (да използваме толкова модерната напоследък дума на г-н Премиеро, който преди време в телефонен разговор си поръча опраскването на един съдия, сиреч, уволнението му) или съсипан неудобната, неприятната личност, която, казахме, се възприема като "народен враг"; виждате, че тук оптиката е съвършено различна. Аз лично смятам, че като има жалващи се ученици и учители, с тия недоволни хора трябва да се разговаря пределно откровено и всички недоразумения могат да бъдат изяснени, разсеяни и отстранени по един съвсем нормален човешки начин, именно чрез разговор, чрез дебат; и това може да се направи навреме, а не да се чака, да се правят какви ли не спънки, интриги, заговори и прочие, та да се настройват хората, с оглед да се влоши преднамерено положението на въпросния "народен враг", подлежащ, както казахме, на опраскване, на заколение, на уволнение и пр. Именно с оглед да се обсъди технологията за разрешаване на подобен род конфликти (които са всекидневни, и те не са характерни само за моите отношения с учениците и с родителите, напротив, те са широко разпространени - щото са неизбежни!) аз направих какво ли не, за да предизвикам така потребния и душеспасителен дебат, е, засега не успявам в тази своя иновация. И причината е една: ръководството на училището прави всичко, което е по силите му, неговото тълкуване да бъде меродавно, то се старае, използвайки ресурса на властта, с която разполага, пък и злоупотребявайки с този опасен ресурс, да наложи своята толкова анахронична и ретроградна интерпретация, с оглед да си постигне желаната цел, именно въпросното опраскване. И ето, както знаете, преди повече от месец директорката има добрината да ме извести (в устен разговор), че било имало "цели 11 жалби на възмутени родители и ученици" срещу мен, ала отказа да ме запознае с естеството на претенциите им; с нарочен писмен доклад поисках информация по този случай, директорката с огромно нежелание се видя принудена да ме извика в кабинета за да ми прочете "избрани откъси" от въпросните жалби, ала аз това "литературно четене" (директорката на нашата професионална гимназия е литераторка и обича литературните мероприятия!) не мога да го приема за официален и надлежен отговор на искането си да бъда запознат с евентуалните претенции на евентуалните жалващи се родители. Всъщност тя ми прочете някакви художествени нелепици от рода на "г-н Грънчаров нищо не прави в часовете", "не ни разказва урока от учебника", "мъчи се да ни принуди да мислим като него", "не уважава нашата личност", "не одобрява мненията ни", "преподава неправилно" и прочие, и так далее, все неща, нямащи нищо общо с реалността в моите часове, т.е. подобни съчинения явно са писани с цел оплюване, окалване на преподавателя, с цел компрометирането му и т.н. Аз си казах мнението тогава, че подобни художествени измислици ми звучат пределно абсурдистки, като в пиеса на абсурда, но г-жа директорката очевидно 124
вярваше на всяка дума, кой знае защо. Е, пак констатирахме обстоятелството, че съзнанията ни живеят на различни планети – и се разделихме. Оказа се, че някои жалби били престояли в директорското бюро с месеци, без по тях нещо да е предприето, което пак създава обстановка, крайно зложелателна спрямо преподавателя, щото поражда какви ли не пречки за неговата работа, по този начин на него се създават условия, препятстващи ефективното изпълнение на задълженията му. Да насмиташ преподавателя, да му пречиш, бидейки по закон задължен да създаваш най-подходящи условия той пределно ефективно да си изпълнява задълженията, е закононарушение, е лукс, който никой ръководител не бива да си позволява. Под мой натиск директорката тия дни, в последните дни на учебната година (!!!) найнакрая се е видяла принудена да направи нещо, примерно едва сега тя е благоволила да запознае педагогическия съветник с въпросните жалби (!!!), и най-сетне му е наредила да направи... анкета. Вчера въпросното лице, съветникът, ми каза за тази анкета, а пък аз, както е нормално и естествено, полюбопитствах да видя какви именно въпроси по мой адрес са били зададени на учениците. Оттук-нататък ще продължа разказа си под формата на заявление, на доклад или на жалба, не зная още как да го нарека; ето, моля, четете по-нататък оформящата се толкова интересна история: До г-жа Иванка Киркова, Началник на РИО-Пловдив До г-жа Стоянка Анастасова, Директор на ПГЕЕ-Пловдив ЗАЯВЛЕНИЕ от Ангел Ив. Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Началник, Уважаема госпожо Директор, Вчера бях информиран от педагогическия съветник на училището г-н И. Маринчешки за това, че в последните дни на учебната година с учениците от всички класове, на които преподавам, била направена анкета за работата на преподавателя, т.е. на моя милост. Доколко е подходящ моментът да се прави такава анкета е интересно да бъде обсъдено, но аз лично си позволих да полюбопитствам какви въпроси са били зададени на учениците ми, щото, както е известно, е изключително деликатна работа да бъдат съставени подходящи и добре формулирани въпроси на една анкета от толкова сложно естество – оценка на работата на един преподавател, който при това е поставен в такова комплицирано положение, а именно, бил е вече "опраскван" веднъж, пардон, бил е вече уволняван, пък съдът го е възстановил на работа, учениците много добре знаят цялата тази история, запознати са също така с нескривания негативизъм на ръководството на училището, т.е. на властващите, към въпросния преподавател, който при това е известен с 125
това, че води една тежка борба за същностна промяна в образователната сфера, привърженик е на концепцията за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност и т.н. Тоест контекстът на тази анкета е твърде сложен, та по тази причина с нескривано любопитство пожелах да се запозная с въпросите, които са били зададени на учениците. Г-н Маринчешки сякаш се уплаши като чу желанието ми – и мигновено отвърна, че той не разполага с тези въпроси, че те, заедно с отговорите на учениците, били при помощник-директорката (тя също така се представя и за синдикална лидерка) г-жа Камелия Стоянова. Въпреки че г-жа Стоянова даже и по служебни въпроси не желае да разговаря с мен (тя има неоценим принос за предишното ми опраскване, пардон, уволнение, в качеството си на мой синдикален лидер го подготви и спомогна то да бъде осъществено по един почти перфектен, т.е. пределно грозен начин!), иначе казано, не може да ме гледа, лошо й става като ме погледне, не зная защо изпитва толкова силни негативни чувства към мен, това за мен е същинска загадка; както и да е, та въпреки нейните нескривани симпатии към моята скромна персона ми се наложи да отида в кабинета й и да я попитам може ли да видя въпросите на анкетата, правена тия дни за мен. Тук нямам възможността, пък и таланта да описвам с думи изключително богатата на нюанси реакция на г-жа Стоянова, с няколко думи казано тя, едва сдържайки се да не избухне от овладялата я сложна емоция изтърси, че нищо не била знаела за никаква анкета (!!!) и категорично отказа да ми покаже каквото и да било, мигновено почна да ме подканя да напусна кабинета й и прочие, казвам, че нямам такава дарба да мога с думи да предам толкова богатото на смисъл поведение на въпросната административна особа, отличаваща се с толкова силни емоции по мой адрес. Оказа се, че няма никакъв смисъл да влизам в полемика с това лице по случая, но й заявих все пак, че не бива да си позволява така грозно да ме разиграва и пр. Тя ме посъветва, впрочем, по тия въпроси да разговарям "с шефката", тя била единствено оторизирана, както разбрах, с властта да се разпорежда с кампаниите по мой адрес. Оказа се, че г-жа Анастасова обаче не е в училището, тогава ми се наложи да отида да разговарям със заместничката й, изпълняваща функцията на директор, именно другата помощник-директорка инж. Милева. Нейният кабинет, прочее, е до кабинета на г-жа Стоянова, но г-жа Милева не благоволи да отиде и да попита къде са въпросните анкети, с оглед да ми съдейства да задоволя интереса си към въпросника им; имах чувството, че тя още повече се уплаши да предприеме каквото и да било по този толкова опасен, кой знае защо, казус, особено пък без височайша санкция от директорката, такова ми бе чувството – и ме посъветва да чакам завръщането на титулярното началство. И тъй, моя милост, след като изрази протеста си по повод толкова унизителното ми разтакаване по един толкова лесен и прост за разрешаване казус, сами виждате, ми се налага сега да искам Вашата, уважаема госпожо Киркова, намеса, с оглед така заплелия се казус да бъде все някак и все някога разрешен. Моля да въздействате на ръководството на училището да ми предостави въпросника на анкетата, правена по мой адрес, отп126
равям тази молба към Вас, понеже имам предчувствието, че г-жа Анастасова, както често се е случвало при други поводи, най-вероятно ще откаже да ми предостави прословутия въпросник. Уважаема госпожо Анастасова, сама се убеждавате, че ако имахме нормална комуникация помежду си нямаше да се налага да занимаваме височайшите инстанции с иначе толкова лесни и прости за решаване казуси. Много съжалявам, уважаема госпожо Киркова, че ми се наложи да Ви занимавам с такъв прост за разрешаване казус, но очевидно в нашето училище, по неизвестни за мен причини (е, имам си своята интерпретация!) даже и найпростото, както забелязвате, става изключително сложно; това очевидно е маниер на работата на училищното ръководство, който обаче не спомага за ефективното функциониране на учреждението. Мисля, че е крайно време висшестоящите органи да направят длъжното в нашето училище да настъпи известна благотворна или позитивна промяна в това отношение; щото все пак живеем в твърде интересни времена, в които всичко в българското образование следва да се промени из основи – и какво ни пречи да инициираме тази промяна колкото се може по-навреме? Ще се радвам в резултат на Вашето ефективно морално влияние върху ръководството на училището аз все пак някога да имам неизразимото щастие да се запозная с въпросите на тази толкова тайнствена, да не кажа направо свръхсекретна анкета! 29 юни 2016 г. Пловдив
С УВАЖЕНИЕ: (подпис)
Този документ ми се наложи да напиша тази сутрин. Това е засега. Ще следя с интерес развоя на наближаващите умопомрачителни събития. Дали пак ще бъда опраскан тия дни – та да се съхрани тъй прекрасната традиция поне всяка четна учебна година директорката на училището да ме уволнява?! Дали пък, кой знае, няма да настъпи най-сетне тъй дългочакания поврат към добро, към промяна, към тъй лелеяната демократизация?! Дали е възможно да се промени въпросния административен манталитет, за който, както видяхте и се убедихте сами, с основание можем да кажем, че по естеството си принадлежи на съвършено друга планета, да не кажа друга духовна галактика?! Ще видим. Тия неща ще се разберат скоро. Имайте търпение само. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Чао и до скоро! 1 коментар: Анонимен каза: Добре! Одобряю! Подпис: /п/ не се чете. А бе тая не се ли умори да настъпва отново и отново мотиката – и да получава удари по челото?! Поне да беше измислила нещо ново! Скука... 127
Знаеш ли, започвам да мисля, че госпожата няма за задача просто да те уволни, а да те дискредитира – и теб, и идеите ти. Тази свръхзадача ми говори, че е поставена от друго място, не е щукнала ей-тъй в директорската глава. Обмисли този аспект. Почва да става забавно! Желая ти успех и здрави нерви! Ти ги имаш де. Лек ден!
Тотално сгрешената образователна система продължава да залага на терора, репресията, тормоза, насилието сряда, 29 юни 2016 г.
От догодина: Допълнителни учебни часове за слабите ученици Ученици със слаби оценки и с пропуски в образователната подготовка ще остават да си доучват след редовните часове от следващата учебна година. Допълнителните занимания ще бъдат по проекта "Твоят час", който в момента се обсъжда в Министерството на образованието и науката и ще засегне не само слабите ученици. Едно от проекто-предложенията е децата да имат допълнителни занимания по 4 часа седмично, които могат да бъдат за ограмотяване по български език и литература, по чужд език, дигитални компетентности, математика и др., обясни зам.-министърът на образованието Диян Стаматов. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)
128
Кратък мой коментар: Тия другари от МОН не разбират ли, че с репресии и с ялови напъни на безплодната и сгрешена из основи система няма как да има някакъв напредък, а се иска същностна промяна на самия модел?!
Да се свежда целият проблем до заплатите е неоправдано вулгаризиране на смисъла на учителската "професия" четвъртък, 30 юни 2016 г.
Критично намаляват младите учители у нас, МОН трескаво търси решения, Автор: Десислава Антова Делът на младите учители намалява, въпросът за тях е опрял до кокал. Това каза министърът на образованието и науката Меглена Кунева на конференция, посветена на развитието на педагогическите кадри у нас. Кратка дискусия по проблема: Васил Василев каза: Пхахах, МОН взели, че стигнали до същия извод, за който писах преди 5 дена и говоря от 2 години – че сме нямали били млади учители. Ама нещо предложените от МОН решения не ги виждам в числа, прекалено блудкаво са описани и са само с пожелателен характер. Кога ще започне политика да се прави на принципа проблем – конкретно предложение за решение в определени срокове – очаквани резултати от това решение също в определени срокове? 129
Първо, трябва да има увеличение на заплатите и то не с 5-10%, а двойно и както писах – това никак не е фантастично и невъзможно. Второ, трябва да има критерии за качество, по силата на които да има голямо допълнително възнаграждение, за да се създаде конкурентна среда и учителите да дават повече знания на учениците си, за да получат повече пари. Но най-вероятно това е просто поредния PR ход на министъра, който все пак изхарчи 2 милиона, за да събере 12 000 учители в арена Армеец и да ги излъже. Ангел Грънчаров каза: "... трябва да има критерии за качество, по силата на които да има голямо допълнително възнаграждение, за да се създаде конкурентна среда и учителите да дават повече знания на учениците си, за да получат повече пари." Ако учителят се (само)възприема като "продавач на знания", т.е. като човек, който разменя знания за пари, той вече е загинал като учител. Ученето и учителстването не е търговия, а духовна мисия, в която парите нямат място. Това съвсем не значи, че не трябва да бъдат повишавани учителските заплати, трябва, но да се свежда целият проблем до заплатите е неоправдано вулгаризиране на смисъла на "професията".
Заповядайте и вие на нашата дискусия! вторник, 5 юли 2016 г. Поставих тази тема за дискусия неслучайно, смятам, че си заслужава да се мисли и да се разговаря по този проблем. Оценката в рамките на господстващия модел на държавното административно-командно образование е нещо като център, около който всичко се върти, системата е така устроена, че нейна самоцел и оценката и в крайна сметка дипломата. Всичко останало е на заден план, а оценката, в рамките на репресивната система очевидно има и точно такава една репресивна, личностно-деформираща функция. Тия дни всички, и родители, и учители, и баби, и дядовци, абсолютно всички питат децата си "Ти как завърши, какъв ти е успехът?" и детето, да допуснем, гордо отвръща: "Шестица, бабо, с пълна шестица завърших годината!" и след това, разбира се, бабата ще развърже някакви възли, където крие парите си и ще възнагради ученолюбивото си внуче, нали така стават работите у нас, няма защо да си кривим душите и да отричаме, че стават точно така? Никой не пита чедото си за това как, примерно, се чувства в училище, какви проблеми и трудности има, не, тия, истински важните въпроси никой не му ги задава, а всички само от оценките му се интересуват. Което, както и да го погледнем, е най-малкото странно. Има нещо дълбоко сбъркано в тази система, дали пък то не е свързано именно с прекомерната роля, която се придава на въпросната оценка? 130
Като попитате учениците за какво учат, те ще ви отвърнат "Как за какво, за диплома учим?!", а дипломата какво е – списък с оценки! Никой няма да се сети да ви отвърне, че учи, примерно, за знания, за някакви личностни качества или способности, че учи, да допуснем, за това да развие своята личност, да стане самостоятелно мислещ и разбиращ нещата човек, не, за тия неща никой общо взето не си дава сметка, а всички мислят и говорят само за вездесъщата оценка. А какво всъщност е оценката? Давате ли си пък сметка за това, мислили ли сте за него? Едва ли. А дали не следва да се замислим повече за него? Държавата у нас има монопол върху образованието защото си е присвоила правото да издава дипломи, сиреч, нейните списъци с оценки са единствено "законни" и "валидни", нали така излиза? На какво основание държавата си е присвоила това единствено право да издава дипломи, атестати с единствено меродавно или законно "образование" е интересен проблем, над който си заслужава да се мисли повече, щото тук има някаква мистика, която се нуждае от внимателно вникване и разбулване. Държавата е упълномощила учителите да оценяват, да извършват тъй деликатната и важна задача да пишат оценки, разбира се, на това основание държавата държи учителите под своя изцяло тоталитарен контрол и диктат, сиреч, учителите трябва да изпълняват височайшата воля на държавата, сиреч, на самоовластилите се държавни чиновници. И ето че сега стигаме до потребността да вникнем повече в тази толкова специфична дейност на учителя по оценяване, по писане на въпросните прословути оценки. Учителят е нещо като оракул, който владее цялото знание и на тази база издава... присъди на учениците, тоя там знае, оня не знае, тоя е кадърен, оня е некадърник, давате ли си сметка колко не само деликатна е тази по същество съдийска (оценъчна) роля на учителя, но също така колко е тя и съдбовна, а, поне за това замисляли ли сте се? На този там ученик ще пишат двойка, с тази двойка той получава крайно обиден атестат, той е "слаб", той е прост, той е не знам си какъв още. Но там обаче получава заветната "тройчица", която е и пределът на мечтите му, ето, тук има прогрес, от този ще стане човек, така ли излиза, а, кажете де, защо мълчите, да не се замислихте за нещо? И така нататък. Някои ученици са отлични, те умеят "да изпеят" всеки урок без да се запънат, как да не се възхити даскалицата от това чудесно хорово поене, а, как да не възнагради послушните дечица с отлична оценка, кажете ми, не е ли прекалено вълнуващ този миг, ах, колко е възвишен този миг, ще се разплача направо?! Който слушка, папка, който не слушка, няма да получи хубава оценка, няма да получи вдъхновяваща диплома, той ще пропадне в живота, леле, какъв злокобен атестат може да е, примерно, дипламата, в която отгоре-до долу има само... тройчици! Моя милост навремето завърши гимназия с "пълен отличен успех", с шестици отгоре до долу завърших, дадоха ми и медал даже – това сякаш вещаеше бляскаво бъдеще на моя скромна милост. Да, ама баща ми и майка ми нямаха подобаващите връзки в партийните среди, бяха обикновени скромни и трудови хорица и по тази причина ли аз не достигнах звездните върхове на социума, ами станах "прост учител по философия", който като капак на всичко сега всеки ден пише революцинони манифести за коренна промяна на човеконенавистническата и 131
свободоненавистническата образователна система в свидното ни отечество? Виждате какви ли не интригуващи въпроси ще се появят ако се замислим повече за тъй мистичната оценка, която има толкова величава роля в нашата образователна система. Учениците като си получат заветните оценки, се успокояват и... забравят всичко, да, знанията в нашата образователна система затова траят от ден до пладне, ученикът знае само докато го изпитат и му пишат заветната оценка, а щом вече са му я писали, той вече няма смисъл да помни това, което е... зазубрил от учебника, тогава забравя всичко – за да може да освободи място и да заучи друга информация, която ще е потребна за да му пишат следващата заветна оценка. Идвам да водя часовете по философия на учениците в едно престижно пловдивско училище по средата на учебната година, питам учениците (а те комай почти всичките имат само петици и шестици по философия!) могат ли да ми кажат нещо важно по тяхна преценка, което са успели да научат до този момент; учениците се умислят и се умълчават доста продължително време; мислят, мислят, пък по едно време един ученик ми отвръща: "Господине, много ни затруднихте с този въпрос, щото да ви кажа правичката ние по философия учехме разни неща по учебника, ала ги помнехме само докато ни изпитат, а щом ни изпитваха, ние мигновено забравяхме наученото и ето сега за нищо, за абсолютно нищо не се сещаме!". Представяте ли си – за нищо не сещат от това, за което са учили, ала имат само шестици и петици! Значи какво излиза е положението в нашите училища? Кипи безсмислен труд, учениците учат, скъсват си задниците от учене, но нищичко не помнят, никакъв особен ефект няма това учене върху душите и съзнанията им, щом получат заветните оценки, те всичко забравят! А някои, повечето ученици, дето са осъзнали безсмислието на това абсурдистко занимание, са се изхитрили нищо да не учат, а на изпити и на зачоти, на матури и прочие просто да... преписват, ето, те поне не се затрудняват да си обременяват главите, щото какъв е смисълът да си обременяваш главата като може просто да препишеш?! Спирам дотук. След малко ще ходя на дискусията. Да видим дали ще дойде някой да проведем дискусията де, щото е напълно възможно никой да не дойде. Е, ако не дойде, аз вече поставих проблема тук, а пък там нищо не ми пречи да направя видео и да продължа с размислите си по темата. И след това да сложа видеото в блога си. А в момента всички учители са заети с изготвянето на страшни статистики, в които фигурират само въпросните... оценки! Скъсват се от писане, от изчисления, от проценки, колко отличници имаме, колко двойкаджии, колко тройкаджии, леле, статистиката-стъкмистиката у нас, знайно е, от славните времена на социализмо-комунизма е много напреднала, успех след успех отчита нашата тъй весела образователна система, няма що! Спирам да пиша, че закъснявам. Хубав ден ви желая! Бъдете здрави! Не губете бодрия си дух, запазете завинаги неговото весело и жизнерадостно състояние! Чао и до ново срещи!
132
Проблемът е точно там: хората масово не мислят, не могат да мислят, не умеят да мислят! сряда, 6 юли 2016 г.
Два процента от хората мислят. Три процента си мислят, че мислят. А деветдесет и пет процента по-скоро ще умрат отколкото да се замислят. Джордж Бърнард Шоу (George Bernard Shaw)
Мили Боже, какво ли ме чака занапред ако не се зафана да мълча от днес нататък като същински кютюк! сряда, 6 юли 2016 г. Днес в училището, в което работя (ПГЕЕ-Пловдив) има и Педагогически съвет, и Общо събрание, и на двата форума имам какво да кажа, искам да поставя важни въпроси, ще ми се по този начин да спомогна да се породи пълноценен демократичен дебат. Да, обаче всички (и приятели, и колегите, с които разговарях, и домашните ми, моите хора в къщи), абсолютно всички ми повтарят едно нещо: – Сакън, Ангеле, не се изказвай, молим ти се, замълчи си! Ще си имаш големи неприятности ако се изкажеш! Замълчи си бе, човече: ти за какъв се мислиш, що не можем да те разберем, та ровиш така усърдно в раните?! Не бива, трай си, нали ти казахме да станеш "Трайчо", а ти продължаваш да говориш и да пишеш! Ето, сега пък искаш да се изказваш! Мълчи си, щото ако пак почнеш да се изказваш, ще пострадаш, тоя път сериозно! Какво ще спечелиш като пак те опрас133
кат?! Как ще живееш като те опраскат, като те уволнят?! Ще ти се наложи да мреш от глад! Каква демокрация бе, човече, никаква демокрация на никой не е нужна, демокрацията у нас е излишен лукс! Ще ми говори той за някаква демокрация, за дебати той ще ми мечтае, айде де, ти си луд човек очевидно!
Ето подобни неща слушам тия дни от всички хора, с които разговарях - и които помолих за съвет какво да правя в така и така сложилата се нелека ситуация. Почти всички ми отговориха по показания по-горе начин, в резюме всички общо взето точно това ми казаха, с различни думи и вариации, но смисълът е този. Мълчи си, сакън, не се обаждай, щото ще пострадаш! И е глупаво да страдаш заради този твой "личен конфликт с директорката", да, за малко да пропусна да кажа това, което има възлово значение: повечето хора ми казват, че съм бил имал, видите ли, "личен конфликт" (някой го наричат "личностен конфликт"!) с управляващата директорка, а тия неща били "съвсем излишни", представяте ли си как повечето хора възприемат ситуацията?! Изкривено, в невярна светлина я възприемат, ето по тази причина очевидно съм длъжен да говоря: за да си разясня понятно позицията, за да обясня, белким някой разбере, че нещата не са такива, каквито си ги представят, да, длъжен съм да говоря щом не ме разбират! Представяте ли си, години наред, ето, вече пета година ще стане откакто комай всеки ден обяснявам, пиша, говоря, убеждавам хората за какво всъщност става дума, а се оказва, че масово хората не разбират, или пък ако разбират, се принуждават да крият разбирането си, знам ли какво става, но на мен лично тази ситуация не ми се вижда нормална, на вас ако се вижда нормална, на мен не ми се вижда нормална и толкоз. И по тази причина наистина съм длъжен да говоря и да 134
обяснявам докато повече хора започнат да разбират. Длъжен съм, бидейки философ в това училище, да спомогна за това повече хора да постигнат верния смисъл на нещата. Да, това е мой дълг, това, прочее, ми е и работата: ний, философите, имаме по принцип много специална работа, друг въпрос е, че масово и философите у нас не си вършат работата, е, аз пък съм се заинатил да си върша работата на философ истински и качествено, искам да покажа, че е възможно и в нашите български родни условия един философ да си върши работата истински, качествено, на ниво, на вярната основа и прочие. Това е същината. Върша си работата. Тази ми е работата. Нека за това да ме... опраскват колкото си искат. Нека да се разбере, че у нас ония, които искат да си вършат качествено истинската, същинската работа, тях за награда ги... опраскват, нека всички да разберат, че у нас нещата са точно така, сиреч, са съвсем наопаки! Да, ето, на това основание аз днес трябва да взема думата и на двата форума, просто съм длъжен да го направя. И съм длъжен да се изкажа и на двата форума. Длъжен съм да кажа това, което, ако аз си замълча, никой друг няма да каже. Ето това обстоятелство ме принуждава да говоря. А не да мълча. Просто няма кой друг да каже това, което трябва да се каже. Трябва да бъде казано. Ний, философите, имаме тази неприятна задача да казваме онова, което никой друг не смее да каже. Ние сме подобни на шутовете, дето били навремето до Краля и единствени били имали пълна свобода на словото, смеели да кажат всичко, казвали най-неприятните за кралското ухо истини, ала Кралят, разбира се, не можел да се гневи заради думите на шута, щото просто... шутът си е шут, за какво да му се сърдиш?! Да, ама аз, бидейки философ, не съм застрахован като шута че няма да ме сполети височайшия кралски гняв! Е, ще ми се наложи да поема това малко неудобство: да ми се стовари връз главата височайшия гняв на оскърбени демократични, с извинение, властници! Няма пък да ми е за сефте това нещо де, що съм взел да се правя на улав, да, не ми е сефте връз главата ми да се стоваря гнева на оскърбени демократични властници, чиито изнежени ушенца обичат хвалбите, а не критиките, естествено! Да стоя и да взема да чакам някой друг да се изкаже вместо мен, ми се вижда умряла работа, а, какво ще кажете, дали пък някой друг няма да дръзне да се изкаже по най-горещите и не търпящи никакво отлагане въпроси? И това нещо съм си го мислил, да стоя и да да почна да чакам кротко друг да каже това, което аз мисля – да, ама има ли изобщо надежда това някога да се случи? Може би пък другите в същото време чакат... мен, аз да кажа това, дето трябва да бъде казано, аз да се мушна в дулото на топа, ами ако те чакат мен, тогава какво да правим?! Взаимно да зафанем да се чакаме, така ли?! И кога ли някой в тази възтъпа ситуация ще се престраши да се изкаже, да открие толкова належащите дебати? А едно е сигурното: дебатите трябва да почнат още сега, още днес, не, никакво отлагане дебатите не могат повече да чакат, отлагахме ги години, месеци, много дълго, прекалено дълго време ги отлагахме! Е, вече не може, няма накъде да се отлага. Или "ножът все още не е опрял до кокала, а, какво ще кажете, опрял ли е вече ножът до кокала?! Ако не е опрял още да почакаме още малко, а, какво ще каже135
те?! Да почакаме... още некоя и друга годинка, докато и ний блажено стигнем до тъй жадуваната пенсийка, а?! Не е ли разумно да си мълчим и ний до идването на заветната пенсийка?! А иначе майната им на училището, на учениците, майната му на българското образование, майната й на България, на всичко майната му, важното е ний някак да оцелеем до пенсийка, а, какво ще кажете, тази ли е "единствено умната" стратегия?! Боже, колко нагъл човек е той Грънчаров бе, виждате ли го сега как усуква и усуква, как всичко изопачава?! А нещата са пределно прости: Грънчаров, понеже е един никаквец, понеже е много мързелив, понеже, като капак на всичко, е и прекалено много некадърен, за да лъже народа се прави на не знам си какъв, прави се на умен, на философ той, видите ли, ще ми се прави той, мизерникът неден, на демократ ще ми се прави, на дисидент ще ми се прави, на борец за "същностна реформа" ще ми се прави той, лъжецът му с лъжец, мошеникът му с мошеник! А истината, горчивата истина, другарки и другари съдебни заседатели, е тази: Грънчаров е един пълен некадърник! Точка! Молчать! Не рассуждать! Ще ми разсъждават те, ще им дам аз една свобода и демокрация, море да взема една дряновица, още неокастрена, пък да ви замлатя по главата и по ушите, ще разберете вий къде е "закопано кучето"! На свободолюбци ще ми се правят те, на "демократи" ще ми се правят тия като Грънчаров, я ги виж ти, некадърниците му с некадърници! Тази е другата гледна точка към случващото се. Тя е и в някакъв смисъл меродавната гледна точка. Властващата, така да се рече, авторитетната, инак казано, гледна точка е тази. Това е гледната точка на властващата народна образователна бюрокрация, ако ми позволите да се изразя така. Щото тия дни ми се вече каза, че понеже системно съм бил обиждал "тружениците от управлението на народното образование и просвещение" трябвало да бъде сезиран... съюзът на работодателите от тази сфера, който, видите ли, било трябвало да си потърси по съдебен ред възмещение за обидите и за клеветите! Мили Боже, какво ли ме чека занапред ако не се зафана и аз да мълча от днес нататък като кютюк! Мълчанието е злато – смятат мнозина. Мълчанието е злото (по думите на И.Инджев). А сега де – къде ли е истината? Абе злато или злото е проклетото мълчание бе, кажете, помогнете ми, не мога да реша този засукан казус, уж съм некакъв философ, ама сами виждате, обърках се изцяло! Страшна работа! Не знам. Той И.Инджев нека да продължи да си повтаря, че мълчанието било злото, ама той, горкият, продължава да си стои без работа – и аз ли като него да стана, вечно "безработен", отвсякъде изгонен, никъде не приет?! А как ли ще живея без стотинка, щото ако този път пак ме опраскат, този път няма да получавам обезщетение за безработица, по нашия закон като използваш правото си за обезщетение (аз го използвах след опраскването ми от 19 май 2014-та година) след това цели три години трябва непрекъснато да работиш за да получиш правото пак да ползваш парично обезщетение за безработица. Инак казано: сега опраскат ли ме пак, ще трябва да легна да мра! Точка! Молчать! Не рассуждать! 136
Спирам дотук. Лек ден ви желая! Какво ще правя днес още сам не зная. Най-вероятно ще се изкажа. Най-вероятно пак ще си заслужа ново опраскване. Такава, очевидно, ми е съдбата. Бъдете здрави! И знаете ли защо днес ще се наложи да говоря? Знаете ли кой е аргументът, който ме кара непременно да се изкажа днес? Ще ви кажа, не вярвам да се сещате сами: ами аргументът е този, че ме е срам от учениците ми да замълча, тях, моите ученици, постоянно ги уча, че не трябва да мълчат когато виждат неправдите и несправедливостите в живота ни, че няма друг начин България да се оправи ако ний, гражданите, не поемем в свои ръце нещата, повтарям им всичкото това и още много други подобни опасни мисли им "преподавам", пък сам да замълча и то в най-решаващия момент: простете, аз такъв лукс не мога да си позволя; ето по тази причина днес най-вероятно ще говоря! Виждате ли в какъв превъзходен капан сам се набутах сега, а? Страшна работа! Проклето да е пустото мислене! Хайде чао и до скоро! Ако сърцето ми издържи по време на днешните ми изпитания, пак ще се видим. Ако не издържи сърцето ми: можете да идете да турите някога едно цвете на гроба ми... не че ще са ми притрябвали пустите цветя тогава – ама нали такава е думата!
5 коментара: Анонимен каза: Много приказки си раздул и нищо съществено не каза. Анонимен каза: Най-добре си трай. За теб няма да е добре да ставаш отново трън в очите на ръководството. Ти си разумен човек и ще си затраеш. Успех. Анонимен каза: Сенека е казал, че философът може да е политически и обществено активен, но само ако има реален шанс да промени нещо към по-добро, иначе това са напразно изразходвани енергия и житейско време. Ето защо е въпрос на много точна преценка дали въобще да се прави нещо и ако да – какво. Епикур пък твърди, че философът трябва по принцип да стои далеч от политиката. Анонимен каза: Здравей! Какво стана??? Ангел Грънчаров каза: Здрасти! Нищо особено не стана. Цял час директорката чете доклад в стил какви големи успехи и постижения имаме. Никой не пожела да се изкаже. Нито да я похвали, нито, опази Боже, да критикува. Хората се бяха изморили от слушане на дългия доклад, изпълнен с цифри и поредицата от "успехи". Предстоеше обаче и "тържествена част", изпращането на 6-7 човека пенсионери, учители, директорката вчера с нарочна заповед ги била изпратила в пенсия. Прецених, че в тази ситуация просто психологически ще бъде глупаво да се изказвам дълго. Взех думата и говорих само две-три минути. Казах, че не приемам такъв доклад, щото в него липсва анализ на същинските, на най-важните проблеми. А е потребен дебат точно по тия проблеми, който все не се случва. Казах, че от пет години се опитвам по какви ли не начини да предизвикам такъв 137
пълноценен демократичен дебат, ала липсва готовност за него. В тоя дух се изказах. Не говорих "конфронтационно". Директорката заяви, че в моите доклади и предложения била "липсвала конкретика", а имало само общи фрази и прочие. Ако съм се бил изказвал "конкретно", щяло да има смисъл да се води дебат, а по общите проблеми нямало смисъл. В този дух се изказа тя. И след това отидохме на тържествената част, да изпращаме пенсионерите. Хубаво тържество се получи, излизащите в пенсия ни почерпиха, ние им подарихме грамоти, подаръци и това беше. Хората, достигнали пенсия, държаха кратки речи, произнесоха думи, пълни с мъдрост. Особено ме поразиха думите на една учителка по английски, която е работила преди време в Китай, тя каза, че под учител в Китай се разбирало "свят човек", нещо като светец, не трябвало да забравяме този възвишен смисъл на "професията", много уместни думи каза тя, пък и всички други, които се изказаха. Това е. Всички се развълнувахме. Дали някои като мен ще достигнем изобщо до пенсия, ето това е интересно, за това нещо взех да се замислям. Дали не е време да престана да се държа бунтарски сякаш съм "младеж", а дали не е време вече и аз остарея – и да се примиря? Този ли е смисълът на зрелостта, не знам, но ми се чини, че примирение не бива да има – въпреки всичко?! Толкова за днешния ден. Нищо особено не стана. То какво ли можеше изобщо да стане де... ваканционно настроение ни е обзело... Хубава вечер на всички желая!
Нови откъслеци от едно съвсем сюреалистично всекидневие в тъй приказната страна "Мутроландия" петък, 8 юли 2016 г. Във връзка с така и така сложилата се ситуация в ПГЕЕ-Пловдив, училището, в което работя, ми се наложи тази нощ да напиша и да изпратя следната жалба до Министъра на образованието и науката, до омбудсмана на републиката и до Председателя на Комисията за защита от дискриминация; жалбата, поради естеството на засегналите в нея проблеми оформих като отворено писмо; ето какво пише в този документ: До г-жа Меглена Кунева, Министър на образованието и науката До г-жа Мая Манолова, омбудсман на Република България Доц. д-р Ана Джумалиева - Председател на КЗД ЗА СВЕДЕНИЕ: до г-жа Иванка Киркова, Началник на РИО-Пловдив ЖАЛБА ПОД ФОРМАТА НА ОТВОРЕНО ПИСМО 138
от Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив Уважаема госпожо Министър, Уважаема госпожо омбудсман, Уважаема госпожо Председател на КЗД,
Работя в ПГЕЕ-Пловдив вече 16 години, а в българското образование, средно и университетско, вече 33; никога обаче не съм бил поставян по-тежка и пообидна, по-унизителна ситуация от тази, в която съм поставен в последните няколко години – откакто директор на това училище е г-жа Стоянка Анастасова. Какво ли не направих за да помогна на тази личност да вникне, да постигне верния смисъл на моите идеи и инициативи за принципна, за същностна, за истинска промяна в образователната сфера: водих много дискусии с нея, и публични, и на четири очи, и жалби, и доклади, и отворени писма писах, лично до нея или до висшестоящи длъжностни лица на държавна служба, и книги писах и издавах, пък и й ги подарявах, става дума за тия мои книги, в които изложих внимателно и възможно найцялостно своята философия и стратегия за реформиране на образованието в България; да, обяснявах най-старателно същината на своите разбирания за съвременните подходи в обучението на младите, за тяхното духовно и личностно развитие, и програми, и проекти писах, и какво ли друго не предприех, не и не – през цялото това време сегашната директорка на ПГЕЕ-Пловдив сякаш възприе139
маше всичко това през някаква измамна, крива сфера, виждаше всичко съвсем превратно, в някаква забулваща истината светлина! Всяка моя иновация, всяка новост, която аз се опитвах да въведа в преподаването, в обучението на учениците си, срещаше най-малкото бездушното отношение на г-жа Анастасова – или пък подмолните й опити да провали всяко начинание, да го представи в превратна, в невярна светлина, да го дискредитира, да организира яростна съпротива спрямо всяко творческо нововъведение, което не се съгласува с нейната представа за вярно и за невярно, за правилно и неправилно, за редно и нередно, за добро и зло. Не зная, за мен е същинска загадка защо въпросната администраторка си позволява такова едно отношение, дали пък просто не й е по силите да разбере, да се ориентира в иначе наистина сложната ситуация, в която се намира училището ни и българското образование като цяло, или пък тя лично се самоосъзнава като принципен враг на промяната и като ожесточен бранител на плачевното статукво; но и в двата случая съм убеден, че нейният управленски подход не отговаря на нуждите на времето, в което живеем, на потребностите на младите хора от едно качествено, пълноценно, съвременно, личностно формиращо образование и обучение. Отношението, което тук се опитвам синтетично да представя, не е от вчера, то продължава от години, премина през какви ли не етапи, на моменти прие съвсем уродливи, сюреалистични форми, заради които на моменти човек има чувството, че живеем не във второто десетилетие на XXI-ви век, а, примерно, в края на 40те години на XX-я век; например срещу мен бяха организирани "народни съдилища" или "другарски трибунали", бях представян като "зъл народен враг", който иска да унищожи "народното добруване", да съсипе идилията на инертната комуна, пребиваваща в тотално неуважение на личността, на свободата и на творчеството. Интересно е, че въпреки всички мои опити да помогна на г-жа Анастасова да се ориентира адекватно в създалата се тежка ситуация, възникнала около приложението на нейния гротесково-ретрограден, архаичен и анахроничен управленски подход, въпреки всички ония самоотвержени и при това практически найвече уроци по демокрация, които й преподадох, тя за съжаление все още не успява да се ориентира в случващото се – и да си извлече някакви що-годе полезни поуки от грешките си. В този контекст съм длъжен съм да Ви уведомя, че директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова и в момента продължава безогледната си кампания по моето личностно и професионално дискредитиране и с цел да подготви тъй желаното от нея мое ново уволнение си позволи да извърши напоследък крайно нередни по моя преценка и при това твърде неправомерни деяния: – На 7 юли 2016 г. бях извикан в дирекцията и в присъствието на нарочно поканени от директорката свидетели, именно инж. Ат. Милева и В.Лятева, ми поднесе за подпис два документа, наречени с името "констативен протокол". При запознаването си с документите установих, че те по същество представляват волно художествено, литературно или творческо съчинение на г-жа директорката, имащо съвсем абстрактно и направо фриволно отношение към фактите, към реално слу140
чилото се; например в единия документ се говореше, че г-жа Анастасова ме била запознала с жалби на ученици и родители по мой адрес и в резюме ми бяха вменени куриозно звучащи "нарушения" от рода на "Нищо не прави по време на час!" или "Принуждава учениците да си закупят неговото авторско помагало!" или "Не преподава по утвърдените учебници!" и прочие, които, първо, са произведение или творение на директорската фантазия, второ, не съответстват на това, което реално е записано във въпросните жалби; също така в моите уста, под формата на нещо като "диалог" или като "пряка реч" бяха вложени думи, които звучат идиотски, които изобщо не са ми минали през ума, няма как да ми минат през ума, но ми беше вменено, че съм ги бил произнесъл при разговора ни, протекъл на четири очи; интересно е да отбележа, че при това "запознаване" с тия жалби от тях избирателно ми бяха прочетени отделни изречения, аз не бях запознат с тях подробно, въпреки протеста ми (аз желая да ми бъдат прочетени жалбите в тяхната цялост, за мен е много важно да разбера какво точно са написали жалващи се родители или ученици!); при това "литературно четене" директорката често със свои думи интерпретираше уж написаното от учениците, но не ми даде възможността, както казах, да се запозная с точното съдържание на автентичните жалби; – Предложено ми беше да подпиша тези два документа, носещи наименованието "констативен протокол", но пред мястото за подпис не пишеше нищо, предполага се, че там трябваше да пише, да речем, "запознат с документа" или нещо подобно, не, такова нещо нямаше; заявих, че не мога да подпиша току-така документ, който не отговаря на фактите, в който реалността е изкривена до неузнаваемост, по моето възприятие тези документи наистина са съвсем волно или творческо съчинение на имащата увлечения по литературата директорка на нашата професионална гимназия, която по образование наистина е филолог, завършила е специалността "българска филология"; – В един момент втрещен осъзнах, че като капак на всичко директорката се опитва да ме въвлече в документно престъпление: установих, че и двата документа са вече заведени с входящ номер, като датата е стара, примерно единият документ беше с дата "5 юни", а другият с дата "16 юни" (смятам, че паметта не ме лъже, да се надявам, че точно тия са записаните на документите дати, които обаче ми бяха поднесени за подпис точно на 7 юли!); поинтересувах се защо е така, директорката ми отговори, че причината било това, че... проверката от РИО-Пловдив била закъсняла и затова "така се наложило да стане"; това обяснение ми прозвуча крайно неубедително; смятам, че съставянето на официални документи с невярно съдържание е сериозно нарушение на закона, при това и принуждаването на служебно подчинени лица да участват в нарушението също е крайно неправомерно деяние, за което извършителят трябва да носи подобаваща отговорност; – За да фиксирам писмено този опит от страна на държавно длъжностно лице за документна измама, за съставяне на официален документ с невярно съдържание и 141
регистриран вече, както казах, с по-раншна дата и, предполагам, с фалшив входящ номер, се принудих да запиша тия неща на самите документи и там положих подписа си; направих това с единственото намерение да спомогна повече такива нарушения в нашето училище да не се правят никога вече; – Същият ден, именно 7 юли, директорката проведе "квалификационно обучение на педагогическия колектив", оказа се, че в това обучение лектор е самата тя и още двама други учители (които заедно са заявили една и съща тема) плюс педагогическия съветник; при положение, че многократно, в писмен вид, с нарочни доклади до Педагогическия съвет съм заявявал теми, по които смятам, че трябва да се проведе обсъждане или дебат, т.е. заявявал съм теми, по които желая да се изкажа, се почувствах дискриминиран по недопустим начин; излиза, че директорката по груб начин игнорира моите предложения, осъществявайки именно дискриминация едновременно по личностен, по професионален, по политически признак, а също и по признак убеждения; от години работя по обявен публично проект за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност (и по принцип в образователната сфера на България изобщо), е, директорката, понеже възприема враждебно тази моя активност, тези мои иновации, си позволи, както виждате, да ме дискриминира и по такъв един изключително обиден начин да се опитва да ми затвори устата; – Излиза, че в случая директорката посяга на мое фундаментално човешко право на свободно изразяване, позволява си да ми затваря устата, пречи за разгръщането на тъй потребния демократичен дебат в нашата училищна общност, в която, оказва се, по този начин просто е забранено някой да има разбиране, несъвпадащо или разминаващо се с мнението на директорката; нашата директорка очевидно е привърженичка на стария казармен принцип "Началството никога не греши", който аз като демократ не мога да приема; управленският й подход, както и друг път съм отбелязвал в свои жалби и сигнали до институциите, е авторитарен, по нейната представа "добри учители" са само ония, които й са лично предани, оня обаче, който има разбирания, несъвпадащи с меродавното нейно мнение, бива обявен за нещо като "народен враг" и такъв бива подложен на административен тормоз, на репресии, той мигновено става, естествено, "лош учител", на такъв човек му се устройват кампании по неговото личностно и професионално дискредитиране, оплюване и пр.; разбира се, такъв един управленски подход неминуемо води до пораждане на отвратителна психологическа атмосфера на страх, на лицемерие, на подлизурство в "колектива"; да, аз твърдя, че в училищната ни общност съществува точно една такава недопустима за съвременните условия ретроградна психологическа и нравствена атмосфера, не само напомняща, но и възкресяваща непрежалимите за някои хора времена на уж отишлия си социализмо-комунизъм; – Такава кампания веднъж вече беше проведена срещу моята скромна персона, тя беше увенчана, като апотеоз, с моето опраскване, пардон, с моето уволнение по 142
смехотворния признак "пълна липса на качества да бъде учител", "абсолютна некадърност", "изцяло негоден за системата" и прочие; съдът обаче, в лицето на Върховния Касационен съд отмени абсурдистката директорска заповед за моето уволнение и ето, аз вече седми месец отново съм на работа в ПГЕЕ-Пловдив, като обаче, сами забелязвате, директорката съвсем не се е отказала да постигне тъй жадувания реванш; тя продължава да прави всичко за да организира ново мое опраскване или уволнение, за което полага завидно настойчиви усилия; длъжен съм да напомня, че Върховният Касационен съд отмени и друга заповед на неуморната директорка, заповед за мое дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение", като тук неизбежно се появява в съзнанието ето този логичен въпрос: колко пъти една директорка трябва да настъпи една и съща мотика, за да разбере, че някои неща съвсем не стоят така, както тя си ги представя – особено пък в съвременните условия? (Между другото ВКС отмени и други нейни авангардистки заповеди за уволнение, примерно на прекрасния специалист и новаторски мислещ учител инж. Калин Христов, но тя него го опраска втори път и то веднага след възстановяването му на работа от съда; при мен, очевидно, по някакви причини е затруднена да си постигне целта, което обаче не й пречи да прави каквото й скимне в тази посока!); – Това, че аз лично като преподавател в това училище съм поставен от работодателката в толкова тежки условия, дискриминиран съм по всички линии, обиждан съм, обявяван съм за какъв ли не (директорката е подсъдима и по едно друго съдебно дело, заведено от моя милост, съдебно дело за клевета – защото тя си позволи в официален документ писмено да ми даде своя оригинална "психиатрична диагноза", а именно "изпада в чести нервно-психически разстройства"; това съдебно дело го спечелих на първа инстанция, сега то също е на етап Върховен Касационен съд!), директорката, както забелязвате, по всякакви, в това число и съвсем недопустими начини се опитва да ми затвори устата, да игнорира мои базисни човешки права; всичките тия неправомерни деяния, за жалост, не предизвикаха каквато и да била реакция от страна на образователното ведомство, което е известено за всички зулуми на въпросната администраторка; да, уважаема госпожо Кунева, Вашите предходници на министерския пост не благоволиха да реагират по никой начин, което сякаш насърчи директорката да продължи да си прави каквото си поиска; – Още един показателен симптом или случай в тази връзка, ще се опитам да разкажа за него съвсем вкратце: трета година без прекъсване водя предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров" по Пловдивската обществена телевизия; когато съдът ме върна в ПГЕЕ-Пловдив, аз в писмен вид помолих директорката да ми направи такава учебна програма в гимназията, че в четвъртък, от 11 часа, да имам възможността да си водя предаването; по нейно нареждане това беше спазвано цели 6 месеца; да, обаче вчера, четвъртък, в същия ден, в който се провеждаше онова същото "квалификационно обучение", на което аз бях лишен от 143
правото да участвам, на мен ми се наложи за час и половина да изляза от залата, в която се провеждаше семинара, за да отида да си водя предаването; когато се върнах директорката благоволи да ми каже, че съм бил нарушил "закона" защото съм напуснал залата, трябвало и за това "ново нарушение" да прави нов "констативен протокол" и прочие, което на мен ми говори, че тя е способна да ме тероризира и репресира по всякакви линии и начини: все пак за воденето на предаването в това време аз в писмен вид съм получил нейното разрешение, оказва се, че тази личност вече не уважава и собствените си разпоредби; вероятно гневът й по мой адрес е толкова голям, че на това основание човек може да си направи логичния извод: очевидно часът за новото ми опраскване (уволнение) е наближил! – Днес, 8 юли, има изпит по философия на един ученик от свободната форма на обучение; за да подготвя изпита вчера отидох да потърся помощник-директорката по учебната част инж. Камелия Стоянова, която съхранява изпитните билети, подготвени от мен преди шест месеца; помощник-директорката (която е също така и лидер на синдикат "Подкрепа" в училището, от който аз бях опраскан – изгонен! – лично от нея седмица преди уволнението ми, с което синдикалистката-помощникдиректорка даде карт бланш за моето уволнение!) обаче отсъстваше, нямаше я в кабинета й; реших, че си е тръгнала и че проблемът с изваждането на изпитните билети ще бъде решен непосредствено преди изпита; да обаче в 16.25 минути (5 минути преди края на работното време!) въпросната помощник-директорка ми звънна по телефона и ме извика за да търся в архива й билетите (тя сама не благоволи да ги потърси, ами ми донесе огромен куп с такава документация, в която аз да търся!); оказа се, че подготвените от мен билети... ги няма, липсват, сякаш са се изпарили в небитието! – Много е възможно тези изпитни билети, заедно с другата документация, подготвена от мен, да са злоумишлено скрити или унищожени с оглед да ми се навреди, с оглед моята по-нататъшна дискриминация и тормоз да продължат вече в съвсем сюреалистични или уродливи форми и проявления; сами виждате, че ситуацията, меко казано, е изключително тежка и направо непоносима. – Държа също така да Ви уведомя, че всичко това се прави на фона на това, че съм човек с тежко сърдечно заболяване, инвалидизиран съм от ТЕЛК, това нещо въпросните администратори го знаят прекрасно; постоянното напрежение по време на работата и всичките тия репресии от страна на администрацията ми се отразяват изключително зле на здравето; това обаче не впечатлява никак г-жа директорката, която е обзета от страстта да постигне тъй дълго лелеяния пълен реванш, т.е. копнее да се разправи с мен – както подобава, предполагам по нейното убеждение, да бъдем изцяло безжалостни срещу всички "злостни народни врагове". Моля Ви, уважаема госпожо Министър, уважаема госпожо омбудсман, уважаема госпожо Председател на КЗД да направите нужното в предела на Ваши144
те пълномощия и власт с оглед на това този терор и тормоз спрямо личността ми, осъществяван от въпросната администраторка, най-сетне да бъде преустановен! 8 юли 2016 г. Пловдив
С УВАЖЕНИЕ: (подпис)
Това е. Този документ ми се наложи да напиша. Второто ми опраскване за две години, както забелязвате, е в ход, очакваме триумфиращия финал. Такъв, дето се казва, е животът у нас – при нас. Всекидневието в страната Мутроландия е вече съвсем сюреалистично, гротесково, ний вече на нищо не можем да се учудим, нали така? Като нищо не може да ни удиви, тогава какво да правим, излиза, че трябва просто да се радваме, нали така? Все пак сме уникална държава, също така сме и уникален народ, няма що! Това може да бъде предмет на нашта национална гордост, помислете малко, дали не е точно така? Е, сполай ви, че се замислихте, приятно мислене ви желая! Бъдете здрави! 4 коментара: Анонимен каза: Pukni mrasnik!!!!!!!! Lajetz mrasen!!!!!!! Gospoja Anastasova e nai dobrata ni direktorka tselia kolektiv ya obitsza samo ti se pravi6 na interesen!!!!! Анонимен каза: Ужас! Няма ли кой да уволни директорката "КАЛИНКА" защото тя съсипа това училище!??? Maria Vassileva каза: Подкрепям написаното от Господин Ангел Грънчаров, чийто блог чета от години. Потвърждавам изброените от него събития във времето като абсолютно вярно предадени, тъй като знам, че ръководството и колегите му в голямата си част се стараят да го представят като болен или неадекватен. Господа управляващи в сферата на образованието, твърдя в качеството си на български учител, че нещата стоят така във всички български училища. Талантливите и творчески работещи учители, учителите по призвание, нужните за промяна в образованието на страната ни учители са унижавани и преследвани по подобен начин от назначавани само по препоръка директори, които не желаят никакво развитие, затова и потискат в зародиш всеки опит за самостоятелно мислене и действие както на учители, така и на ученици. Това е пагубна за образованието ни практика, която прави българското училище за срам, вместо място за радостен творчески труд за разгръщане способностите на личността. Не е ли престъпление възпитанието и обучението да са в ръцете на несъзнателно и осъждани хора? Вършете си истински работата, Господа управляващи, Вие сте там за благото и просперитета на българската нация, а не за бърза адаптация към порочната система, съглашателство и големи заплати. Ако си мислите, че достойната част от българските ученици и граждани не виждат и не оценяват състоянието на българското образование, грешите! Длъжни сте да отговорите на Г-н Грънчаров защо има 145
дискриминация и нетърпимост от страна на посредствени директори на училища и колко пъти трябва да бъдат осъдени, за да ги свалите от поста им. С какво право безчинстват в училищата, нима наистина получават вашата подкрепа?? Длъжна съм да ви припомня, Г-жо министър Пръмова, че комунизмът си отиде, че правата на хората трябва да се спазват и че заплащането не е на нужното ниво, както Вие твърдите. Моите преподаватели ровиха в кофи за боклук, ето сега като пенсионери учители, репресирани през цялото време като носители на буржоазна идеология преподаватели по западен език, на свой ред и ние живеем в крайна бедност. Докога? Maria Vassileva Ангел Грънчаров каза: Благодаря ти, уважаема госпожо Василева, благодаря не за това, че става дума в случая за мен, а за това, че с коментара си защищаваш тезата, че нещата не са "личностни", че тук не става дума за някакъв "личностен конфликт", а че произтичат от грешно устроената система, т.е. са съвсем принципни. Моят случая е просто илюстрация на това, което е всекидневие в порочно устроената система на българското образование и училище. Такива като мен има много, разбира се, има и директори, които не водят такава жестока война срещу учителите-новатори, но по начало системата не насърчава новаторството и творческия подход, напротив, забранява го, а пък повечето директори се възприемат като бранители на статуквото, правят това по егоистични и кариеристични причини, а така не бива, защото коренният интерес на учениците (и в крайна сметка на нацията и страната като цяло!) за истинските учители винаги е водещ!
Нека повече българи да опитат да схванат тази толкова простичка дефиниция на тъй непонятната им свобода... събота, 9 юли 2016 г. Да кажа нещичко, ей-така, за разтуха – въпреки че неразбирането на свободата из нашите земи е така потресаващо, че нещата изобщо не са несериозни: най-фаталният български проблем, от решаването на който зависи всичко останало, е тъкмо този: свободата за мнозинството от българите е абсолютно непонятна тайна. Просто не знаят що е свобода – и не искат да знаят. Слабо ги вълнува що е това свобода, даже изобщо не ги вълнува; съвсем други неща ги вълнуват. Саламът примерно повече ги вълнува. От някаква си там свобода, която при това, представяте ли си, не става изобщо за ядене. Та ето един малък пример в тази посока. С него ще покажа докъде може да стигне човешкото падение – когато дадени хора са си позволили лукса да нехаят за най-важното, от което зависи всичко останало в живота им. От което зависи най-напред достойнството им – ако ме разбирате какво искам да кажа. Ето и самият пример, един съвсем реален епизод, който обаче най146
вероятно ще ви прозвучи съвсем сюреалистично. Но тази случка е съвсем истинска, случи се вчера, нищичко не съм измислил. Нямам такова развинтено въображение че да мога да измисля нещо подобно, чак пък толкова пищно! Често когато имам свободно време на работа (а аз работя като учител по философия в едно училище, това е моето основно занимание) аз отивам в библиотеката, но не за да чета книги (за това мое любимо занимание почти не ми остава време през деня, чета книги в къщи вечер или на пейка в парка, по време на разходка, или в автобуса, винаги със себе си нося книгата, която чета в момента), та значи отсядам в библиотеката за да поработя на компютър, да, там има компютри, все пак сме 21-ви век. Така си уплътнявам времето, примерно когато имам свободни часове и прочие. Е, вчера също сторих така, сега пък вече занятия няма и по тази причина ний, учителите, трябва да стоим по цял ден в училище, щото според Кодекса на труда трудовият делник трябва да продължава 8 часа. Повечето учители, които са класни ръководители, имат много канцеларска работа за вършене, това е труд, несъответстващ за квалификацията на един учител, но се налага (за момента) да се върши от учители (щото и те се примиряват, свикнали са да го вършат, не протестират, не настояват за някаква промяна, та този толкова рутинен труд да не се върши от хора с творческо призвание и квалификация – каквито по принцип са учителите. Както и да е, това е друга тема, не за това ми е думата сега. Та значи седя си аз на компютъра и си пиша нещо, по едно време забелязвам, че една любопитна глава застава до мен, а пък една уста произнася в ухото ми ето тия забележителни, направо памятни думи, които трябва да останат за аналите на тъй величавата история на българската наука и просвещение: – Господин Грънчаров, като пишете на компютъра Вие грубо нарушавате трудовата дисциплина и Кодекса на труда, а също така и Конституцията на Република България! Нямате право да пишете през работно време! И то да пишете тия небивалици в блога, с които уронвате престижа на институцията и на нейното ръководство! Засрамете се, Вие сте престъпник, г-н Грънчаров, засрамете се поне малко! Ухилен до уши, чувайки тия толкова забележителни, повтарям, думи, аз се извръщам към устата, говорещи ми почти в ушите, и подхвърлям, щото аз по начало съм много диалогичен човек: – Тъй ли? Да, ала аз съм философ, уважаема госпожо, и моята работа е тъкмо тази: да говоря, в частност да пиша каквото мисля! Дамата подскача като чува този отпор и опитвайки се да се овладее от възмущението, провокирано от моето толкова очебийно безочие: – Вие си позволявате да плюете ръката, която Ви храни, която ви дава заплата, това е аморално от Ваша страна, на Вас ръководството Ви дава заплата за съвсем други неща, а Вие злоупотребявате с доверието и при това нарушавате всички закони! Виждате, че министър Веждю ряпа да яде, тази дама го надцака по логичност, знаете той също каза на един журналист да помни че не трябва да крити147
кува този, който му плаща заплатата, но моята тук критичка е още по-убедителна, няма да отречете това, нали?! Ухилен още повече от нескривано удоволствие, щото си падам по всякакви дебати, особено пък по такива, които имат нравствен оттенък, аз изричам: – Мен, мила госпожо, ме храни българският данъкоплатец, аз неговата ръка никога в живота си не съм плюл – ако изобщо с писането си съм плюл нещо, щото аз като пиша не плюя, плюнки в писането си не използвам, в днешно време не се пише със сажди, та да се налага да се добавят плюнки за разреждането им, пиша, както забелязвате, на компютър! Дамата, още повече втрещена от отпора, който обектът на възмущението й даде на нейната иначе желязна логика, се изчерви още повече от възмущение и започна да реди думи, примесени именно с... плюнки: – Безсрамие, и ще ми отрича той че плюе тъкмо ръката, която го храни! Която му дава заплата, а той не работи нищо! Данъкоплатецът му бил давал парите, айде де! Ще ми спекулира той! Ще ми увърта! – казвайки това, въпросната тъй съвестна дама започна лекичко да се оттегля от полесражението и да прегрупирва силите си за нова атака; аз междувременно рекох: – Апропо, да кажа и това: не Ви стига квалификацията да казвате какво именно е работа на един философ, явно представата Ви за философията е крайно бедна. Ако искате мога да Ви обучавам в тази посока... Казах аз, но дамата, сумтейки, ядосано се затътри и закуцука нанякъде; аз пак се захванах да си пиша; по едно време зад рамото си имах чувството, че тази същата възмутена дама вече най-вероятно събира... подписи под своята найнова петиция на възмутени труженици на нашия трудов колектив, възмутени до крайна степен от обстоятелството, че един учител по философия си позволява да ползва в работно време, представяте ли си... компютър! И то служебен компютър, с който да пише... пасквили, с които да черни тружениците на нашата народна власт и на нашето толкова демократично управление, дето ни храни и пои така обилно – мръсникът му с мръсник! Не знам де, но най-вероятно, предполагам, точно подписка събираше въпросната дама, не ми беше удобно да се извръщам да видя какво тя караше да подписват хората, които също бяха в читалнята на библиотеката (междувременно и други учители ползваха в същото време компютри, но тази тъй съзнателна и обичаща закона възмутена дама се заяде само с мен, вероятно с точност знаеше, че другите учители не пишат на компютрите срещу нашето тъй славно ръководство, дето ни храни толкова великодушно!). После, в коридора разни колеги-приятели ми казаха със светнали от радост и веселие очи някои неща по този повод, ама да не казвам сега точно какво ми казаха, щото ще излезе, че клюкарствам, че разнасям публично някакви интриги. Абе сами виждате, настроението ни е ваканционно, весело, то така и подобава да живее човекът: един живот живеем все пак, мама му стара – защо да се ядем взаимно, нали така?! По дяволите да иде древната българска традиция да се ядем взаимно, един-другиму да си вгорчаваме живота, как може да не осъзнаваме, че е толкова глупаво това, нали така, уважаеми дами и господа съдебни заседатели?! Лед тронулся, а, какво ще 148
кажете, почна ли реформата на образованието веке?! Нема начин да не почне, ний такъв учителски събор й организирахме, кяк няма да почне, пустата му реформа с реформа?! Понеже почнах да пиша (сега е късна нощ и декларирам пред компетентните органи, дето бдят за законността на конституционния ред в нашата весела республика, че пиша в момента на собствения си компютър, не ползвам служебен компютър, за да плюя... "народната власт", дето ме храни и пои!) да си довърша логично разказа, сиреч, само заради стила и структурната цялост на текста ми ще се наложи да "завържа" нещата и ще кажа още нещичко, за да няма непълнота; ето още една малка история от вчерашния пребогат ден! Той, прочее, денят ми мина предимно във висене пред... директорския кабинет, наложи се много пъти дълго да чакам директорката – за да ми разпише заветното заявление, с което аз, наглецът, хрантутникът, дето нищо не работи, калпазанинът, некадърникът и прочие, дето плюе ръката, дето го храни и тъй нататък и прочие, и так далее, и ала-бала, поисках с цялото си безочие да изляза в платен отпуск (!!!), та по време на платения отпуск още повече да пиша, и то всеки ден, и то всеки час, щото аз, знайно е, като капак на всичко съм и идиот, който по време на ваканцията си се съдира от работа, леле, като си помисля колко много работа за писане и за редактиране ме чака през ваканцията, плаче ми се направо! Та значи аз висях в задушното, нагорещено фоайе, а в директорския кабинет кипеше усилен стахановски труд на ползу роду, толкова усилен, че тружениците просто нямаха минута време да обърнат внимание на просителите кандидатотпускари, които с цялата си наглост изявяваха претенции да излязат в почивка в това усилно канцеларско време, в което всички се скъсват и примират от труд и изтощение, да, наистина много бумащина има в нашата бюрократична система на образование, която иначе може и да се върти изцяло на празни обороти, ала за сметка на това добре знае как статистически да отчита толкова бляскавите постижения на родното ни образование, тъй де, какво толкова ни е на образованието, я вижте колко много шестици имаме таз година?! Отдаден на такива мисли, аз в един момент прозрях дълбината на мисълта, правдивостта на прозрението и справедливостта на възмущението на онази същата принципна дама, дето ми крещеше на ухото в библиотеката, че съм тунеядец (така и не забрах що значи тази дума "тунеядец", да не е някой, дето яде... тунели?!) и ми се караше, че нарушавам и Конституцията, и Кодекса на труда, ползвайки компютър в работно време в 21-я век! В един момент, казах, презрях себе си, наглостта си, осъзнах паразитизма си, досрамя ме да искам отпуск, осъзнах екзистенциалните корени на своя провален живот, да, сериозно казвам, не се подигравам! Замислих се дали не е правилно да си направя едно... харакири, та да си изкупя някак вината – ама се разкандърдисах все пак, щото не живеем в Япония, а в приказната чудна страна Мутроландия! Но седейки на пейката във фоайето аз успях да видя във съвсем друга светлина реалността на битието на съществуващото, особено когато забелязвах покрай мене често да минава с ликуваща усмивка на лицето онази същата възмутена дама на пенсионна възраст, блюсти149
телка на закона и Кодекса на труда, да, тя справедливо се радваше на унижението ми да чакам с часове да бъда приет на аудиенция, та евентуално някога строгата, но справедлива власт, дето ме храни и пои, да благоволи да ме пусне, представяте ли си, в... платен отпуск, при положение че с нищо не съм заслужил това благодеяние, щото съм дръзнал да плюя ръката, дето ме храни, и прочие! Да, много чаках, по едно време властта намери миг да си отдъхне от усилния труд и тогава аз бях повикан в кабинета, където ме чакаше малка изненада: вместо да ми бъде даден отговор на заявлението за отпуск ми беше подготвен приятен сюрприз: връчени ми бяха 2 (словом: две!) писмени покани, с които субектът Грънчаров, дето толкова много обича да пише в работно време на служебен компютър разни пасквили, с които да плюе ръката, дето го храни, да напише в оставащото време до края на работния ден съответните писмени обяснения за други негови престъпления, примерно за това, че в работно време си е позволил да напусне лекция на своята директорка и да отиде (о, богове, каква наглост!) в Пловдивската обществена телевизия да води своето авторско предаване, с което е "таковал мамата" на целия Кодекс на труда, на Конституцията и на Европейската Харта за правата на човека, не знам, най-сигурно съм нарушил всички базисни документи на прогресивното човечество като отидох да си водя за два часа предаването по телевизията, вместо да слушам възскучната казионна лекция, посветена при това на тема, която аз прекрасно сам зная, а именно посветена на "новостите" в новия най-прогресивен и реформаторски закон за предучилищното и училищното образование! Както и да е, а другото писмено обяснение, покана за което час преди края на работното време ми беше връчено, се отнасяше за това защо не съм пожелал да изляза в отпуск когато трябваше да се явя на лекарска комисия (ТОЛЕК, това значи "транспортна областна лекарска експертна комисия), пред която се явяват инвалидите като мен, които искат да имат шофьорска книжка, ами съм направил всичко, което ми е по силите, хем да ходя на комисия, хем да си взема и часовете, щото не пожелах учениците ми да губят часове! Та значи за тия свои две толкова възмутителни престъпления, резултат на моето тъй покварно и осъдително свободолюбие, проклето да е, ми се наложи да пиша писмени обяснения, и то ми беше предложено пак да ида да ги напиша на същия... служебен компютър, на който съм си бил писал пасквилите по адрес на ръката, която ме храни! Е, аз се ухилих и излязох, седнах в учителската стая и този път на ръка написах набързо тези обяснения (поради бързането, щото ми беше даден кратък и строг срок да напиша обясненията, заплашен бях, че ако не ги дам до края на работния ден, това ще се възприеме за отказ и влече след себе си наказание; този е любимият подход на директорката, да ми връчва "поканите" за обяснения малко преди края на работното време и да ме поставя пред избора: или небрежно да отговоря, което лично нея много я устроя, или да не успея да отговоря, което пък ще й даде възможността веднага да ме накаже!). И като предадох обясненията си, се наложи още да почакам, в който конклав, с участието на онази същата дама, дето е основен организатор на подписките на възмутения колектив срещу тъй неправилно пишещия субект Грънчаров, се произнесе в крайна сметка, 150
че лицето Грънчаров може да бъде пуснато в платен отпуск! И тъй, аз вече съм в отпуск, край, давайте да ликуваме, таваришчи, непоносимият субект Грънчаров го нема вече! Край. Спирам да пиша. По проблеми на образованието май вече няма да пиша. Да почват да треперят политиците, управляващите, субектът Грънчаров, блогър, ще си насочи стрелите вече само към тях. То, ако поразмислим малко, ще стигнем до логичния извод, че промяна при Грънчаров няма и не може да има, щото истинската ръка, която всинца нас храни и пои, е ръката на... Бойко Борисов, нали логично разсъждавам, другари, все пак нали всичко в тази страна става благодарение на него?! И излиза, че Грънчаров, като пише срещу Бойко Борисов, пак не прави нещо различно, ами пак... плюе по ръката, която го храни, този път по истинската ръка, щото всички пари в тази държава, парите за всичко, за магистрали, за народната милиция, за учителите, за здравето, ги дава само Он, Бойко, жив и здрав да ни е че без него сме за наникъде! Спирам! Млъквам! Хайде хубав ден ви желая, задава се превъзходно утро, написах този текст във времето преди зазоряване, щото се наспах рано, легнах си рано, наспах се рано и като нямаше какво да правя, почнах да си описвам преживелиците! Чао и до скоро, чудесен да ви е и уикендът, за мен това е първият отпускарски уикенд, благодаря на Бога, че бездиханен заради преживелиците, ала все пак жив се довлякох до него! 6 коментара: Мария Василева каза: Най-после, Ангеле, колективът на гимназията, която има честта да илюстрира ситуацията в българското образование, благодарение на теб, ще заживее спокойно! Станаха за смях за вечни времена! Е, ще имитират непосилен труд с писарска административна работа, но нали пък с нея ще дадат работа и възнаграждения на цяла плеяда администратори, имитиращи непосилен труд! Долу имитират работа учителите, за да хранят администрация, горе имитират работа управляващи, за да създадат изкуствено работа на така послушните даскали – те взаимно така се разбират и си помагат! Освободиха се от единствения мислещ НЕнагаждач и сега ще падне голямо разминаване по коридорите, карти и шах из кабинети, двучасов престой в кафенета, мръсни вицове в " учителската" стая, чакане по пейките да дойде обед и краят на " работното време". Еех, колко са прави пак французите като казват, че учителите са мързеливи и комунисти, чувал ли си това френско клише? Тази работа, от която толкова се оплакват, е проста като фасул и може да се свърши от интелигентен неучител за няколко часа! Но интилигентния очител среща известни затруднения...Браво за смелостта ти да опишеш и запечаташ така добре, както никой друг, нещата в образованието, да не се чудят бъдещите поколения защо в началото на 21 век така сме я закъсали! То нали всичко започва с образованието, прост народ, слаба държава!
151
Анонимен каза: Добро утро! Четох го два пъти и ми достави огромно удоволствие! Имаш писателска дарба! Ето, това е! С няколко изречения си успял да покажеш цялата им нищета и идиотското им самомнение а ла наш Веждю. Те са за смях! Бъди здрав! Ангел Грънчаров каза: Бях сънен, но не можех да заспя щото картини от преживяното през предишния ден ми се въртяха в главата, та по тази причина, за да се освободя някак от тях, се наложи да попиша. Почти за нищо нямам заслуга или талант, щото нещата в реалност се случиха още по-приятни, аз обаче не мога да ги възсъздам, написаното е бледа сянка на онова, което се случи на живо; да бях записал всичко на видео и звук, щеше да стане цял чудесен филм, с който нищо чудно да бяхме спечелили "Оскар", ала ето, не се сетих да сторя това; като се върна ще ми се наложи да се оборудвам с някакви скрити камери и ще се опитам да правя... филми, щото да пиша за тия велики случки е крайно архаично и неефективно, няма как в слово да се предаде цялата велика мистерия на живия живот; животът винаги превъзхожда изкуството, в частност литературата, не знам, но така ми се струва в момента, като изхождам от своите несръчни опити да пиша за случващото се. А ти твърдиш, че съм бил имал талантец за писане, да, може да има нещо такова, но ми е крайно недостатъчен талантеца, виж, да имах таланта на Шекспир, на Кафка, на Данте, на Омир, на Йонеско, на Бекет, на Достоевски и прочие може би щях да успея да постигна величавостта на реалния живот, който имам щастието да живея, но ето, сега ни се налага да се задоволяваме с трохи. Както и да е, това е положението! Бъди здрав, хубав следобед ти желая! Ангел Грънчаров каза: Госпожо Василева, донякъде с горното отговорих и на твоя коментар. Винаги съм смятал, че има смисъл да се пише, щото написаното ще остане даже и когато нас няма и да ни има, а това в някакъв смисъл наподобява безсмъртието. Аз взех да се замислям за тия неща и откривам, че като съм писал толкова много, това значи, не съм си пропилявал времето и живота. Работил съм един вид за бъдещето и дори – колкото и нескромно да звучи – за вечността. Това е най-великото нещо, на което може да послужи живота на едно смъртно същество, каквото е човекът. Но да спра дотук, че да не обидя някои хора, които може би с право ще се възмутят, като осъзнаят, че са си пропилели живота като не са се отдали на писане и на творчество, а, примерно, са се посветили на... администриране, на разни суетности и на какви ли не чудати еквилибристики с пустата власт! Анонимен каза: Поздрави и от Варна Лъчо, за благополучното живо и здраво завършване от теб на светлата ти учебна година в Пловдивската гимназия по електротехника и електроника! Силно прочута в и извън границите на България благодарение на твоите скромни, но неуморни, честни, благородни, постоянни и настойчиви усилия да я... усъвършенстваш! А то би било от категорията – големи чудеса, ако вземе па да стане ... :-)... 152
Разведри и мен с последната си луудичка история и за тази дама, дето ти била застанала , навярно И ТЯ ВЕСЕЛО УХИЛЕНА, КАТО ТЕБЕ над рамото ти – да шпионира какво пишеш! Ухилени и двамата от това, че сте живи и имате близък контакт... А това може да става и да се случва в такава интимна близост, само, ако тази дама е не леко, а съвсем сериозно влюбена в теб :-)... така, както и всичките директорки на ПГЕЕ..:-)… ми се струва, между впрочем... Бяло ти завиждам за това обилие от Любов Брате, с което си толкоз интимно заобиколен и тъй весело ..обгрижен...:-)... Нали ме знаеш, че съм вдовец търсещ си женица и затова съм си така и толкоз цапнат в устица... :-) ... Та едно лирично отклонение тука да му ударя, че може и мен някоя от тях, ако се чувства самотна и ме хареса, да заобича... Специално тази учителка в пенсионна възраст, макар навярно изящно и мило, разбира се, физически понакуцваща...Нека да извинява – без злобна ми е закачката, а вярвам и твоята!Ако е самотна и търсеща си другарче в живота... макар да е много по-силно умствено накуцваща със своите непреодолими, премили и силно закачливи реакции, писания и със страстните си препинателни изригвания в своите рецензии в блога ти, ако желае да си преориентира либидото към милостта ми нека да заповяда на чат с мен! Подходящ съм! Утре ставам официално формално на 70, съдържателно съм на... бе, подхождам й, че и съм леееко помлад! :-)... А мен мъдростта е осенила много отдавна да знам, че накуцващите женички са на първо място сред най-добрите, най-сладките и най-вкусните! Без майтап Чоджум!..:-) ))))). Така... А, що се отнася до унизителното ти чакане пред директорския кабинет, което си преживял... Ми, благодари на Бога, че те обогатил с него, ето видял си и пенсионираната дама да ти дефилира пред очите… За завистта ми :-) )))... Какво повече от живота да искаш човече... :-) Освен работа... Ми, имаш си я... Успешно, както досега – да си я вършиш ти желая! И поотпусни я мъъничко поне де, лято е... Плюс Добри Философе, заслужаваш и да си малко на море с домочадието...:-) Или... в Гърция... до Атина и до омайно-сияйния Санторини... Де пари за там Брате... Но на фантазия... може! 2016.07.09 г. Владимир Петков-Трашов Ангел Грънчаров каза: Здравей, брате Владимире от Варна! Благодаря ти за хубавото и толкова весело послание! Знаеш ли какво, на майтап подхвърляш ти тия думи, но искам да ти кажа, че леко понакуцващата дама, която е така страстно влюбена в... закона и Конституцията (което е похвално!), чини ми се е... напълно неангажирана (в любовния смисъл на думата), сиреч е свободна, няма си мъж или съпруг, тъй че ми се струва, затова тя не би отхвърлила току-така твоята толкова добросърдечна оферта, още повече че и тя като мен, вярвам, няма да прекара лятото в нагорещената панелна сграда на пловдивската гимназия по електроника, а ще предпочете, убеден съм в това, да го прекара в... слънчевата Варна, на морския бряг, с теб, чудна работа, но имам усещането, че любовта е способна на всичко, тя, знайно е, е велика сила, тъй че разминаванията ви по политическа линия едва ли ще могат да помрачат евентуалното ви щастие! 153
Тъй че, ако обичаш, предприеми като джентълмен съответните стъпки, ето, блогът ми може да бъде мястото, където да си обмените адресите, първите благи и любовни думи, ти се такъв майстор в тази посока, пък след това... любовта ще довърши останалото! Съдбата си знае работата, не е случайно това, че ви срещна, ето, остава само да бликне стихията на любовта, а тя може вече всичко! Ами ако вие двамата сте... двете половинки на едно цяло, които са се търсили цял живот и ето, сега са се намерили?! Защо, какво пречи да е тъкмо така?! Ако стане работата, мен ще ме вземете за кум – или кума може пък да ви стане директорката, не знам, вие си решавайте, аз само предлагам! Толкоз, че да не кажа нещо излишно! Дерзай!
Поканиха ме да участвам в дискусия на тема "Ролята на учените в обществото" събота, 9 юли 2016 г.
Днес получих следната покана да участвам в дискусия на тема "Ролята на учените в обществото", организирана от Института за развитие и иновации на образованието и науката (ИРИОН), на която отговорих положително и заявих своя тема; ето и поканата на доц. Г.Маринова, председател на Управителния съвет на ИРИОН, както и моя отговор: Уважаеми господин Грънчаров, Като носител на наградата "Георги Марков за хуманизъм" за 2015 г. Ви каним най-учтиво да предложите тема (на изказване или презентация с продължителност десетина минути) за участие в Дискусията за "Ролята на учените в обществото", която ИРИОН организира заедно с д-р Лолита Николова на 08.09.2016 г. от 13.00 до 18.30 часа в зала "Вяра" в Столична библиотека. След 18.30 ще бъдат раздадени наградите наградата "Георги Марков за хуманизъм" за 2016 г. Нап154
ример ще бъде много интересно да споделите опита си като преподавател по философия на деца от ромски произход, за което сте писал вече в блога си. Моля изпратете ми тема, по която желаете да вземете отношение в тази дискусия – за да я включа в програмата на събитието, която подготвям. Искрено ще се радваме да Ви видим отново сред нас на събитието! Поздрави: Галя Маринова, председател на Управителния съвет на ИРИОН Здравейте, уважаема госпожо Маринова, Благодаря Ви много за поканата, за мен темата на дискусията е много интересна и затова бих желал да участвам в нея. Понеже имам напоследък твърде много изследвания, наблюдения и анализи по проекта за непосредствена и практическа реална демократизация на отношенията в нашата училищна общност бих желал да заявя темата: Защо философията трябва да бъде локомотив на промяната в българското образование? И като аспект от нея мога да кажа нещичко и за моя опит в преподаването на философия и на ромски деца, за който казвате, че по Ваша преценка би представлявал интерес за участниците в дискусията. За мен ще е много приятно да участвам в дискусията по толкова важната и добре поставена тема на дискусията! С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров
Не се притеснявай от критиката, помни, че несправедливата критика е скрит комплимент събота, 9 юли 2016 г.
Из: Уроците на Дейл Карнеги: Как да изградите нагласа, която ще ви донесе спокойствие и щастие! 155
Не се притеснявайте от критиката. Запомнете, че несправедливата критика е скрит комплимент. Когато ви порицават и критикуват, това обикновено е защото отсрещната страна иска да се чувства важна и значима. Всъщност, често това е знак, че сте постигнали нещо и сте достоен за внимание. Направете най-доброто, което можете. „Правя най-доброто, което зная как се прави – най-доброто, на което съм способен и смятам да продължавам по този начин до края. Ако накрая се окажа прав, то критиките срещу мен няма да имат значение. Ако обаче се окаже, че съм сбъркал, и десет ангела да кажат, че съм бил прав, това няма да има значение“, казва Ейбрахам Линкълн. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)
Докато търпим гаврите ви, драги образователни шамани от МОН, ще си правите каквото искате с нас! неделя, 10 юли 2016 г.
МОН обмисля да намали междучасията от 10 на 5 минути Нови правила за учениците ще има наесен. В момента министерството на образованието мисли върху вариант междучасията да бъдат намалени от 10 на 5 минути. Промени може да има и за ваканциите. (Прочети ЦЯЛАТА ИНФОРМАЦИЯ) Начало на дискусия: Gery Nikolova: Дайте ги тези "експерти"! Нека да посещават училище за една седмица, от 8.00 до 18.00ч., ще им направим програма като на децата, ще ги из156
питваме и ще ги навикваме като децата, ако шумят, ако се въртят, ако пречат на другите! Ще пишкат по даден знак и след получено разрешение – като децата! Пък след тая седмица – ще ги питам как ще се чувстват! Всъщност, защо в МОН не се организира работният ден както учебният в училище?!! Ще е доста отрезвяващо! Катя Кавалджиева: За 5 мин кое по-напред, да претичат до другия кабинет през 4 етажа, или да отидат до тоалетна, или да си преговорят урока? Как само глупости им идват на ум? Gery Nikolova: безумно е... едно, че за ефективна умствена дейност е нужна поголяма почивка между различните предмети, но друго – безумно е това звънене под час на звънците! Сори, ама не съм фен на нормирания учебен час... или междучасие... Понякога урокът просто тръгва добре, децата "дърпат", интересно им е... и точно тогава зърррррррр... и вниманието отива по дяволите! Или пък - тъкмо са се разиграли в "междучасието – зъррррр, крайна играта и в час влизат едни мега намусени хлапета, дето вече е адски трудно да мотивираш за работа! Винаги съм предпочитала сама да си разпределям времето. Обикновено говоря с децата и им казвам какво трябва да свършим за деня и заедно решаваме кога колко интензивно да го даваме, кога – да играем и колко. И обикновено в тези дни ефективността им скача доста чувствително... А и цялата глупост с по 5-6 предмета дневно, в 40 мин. час... това освен да произвежда неустойчиво внимание, разсеяност и неспособност да се вникне в материята на преподаваното – нищо друго не постига! Иван Недев: Gery Nikolova В начален курс става, адмирирам едно такова решение! Gery Nikolova: За второто – да, подходящо е за нач. курс, но те нагоре вече са поголеми и там единствено бих намалила предметите за деня – за да може пак учителят да преценява как да работи с тях в един по-голям диапазон от време... Ангел Грънчаров: Че промени в начина на организация на процеса на обучение в училище трябва да има няма спор, само че тия промени не трябва да са козметични, а същински, истински, принципни. Ако доказано неефективният модел на организация се запази, малките корекции в него няма да го направят ефективен – както се чини на шаманите от МОН. Те първо трябва да си изяснят тия другари какво е това учене, познание, обучение, духовно взаимодействие на личности (каквото по същината си е нещото, наречено образование), пък след това да търсят адекватната на тази същина форма на организация на самия процес. Първо, не се учи по команда, същото така както и промени в образованието не се правят по инструкции отгоре; трябва да се смени принципа, примерно да се даде право на самите учещи, на занимаващите се с процеса на обучение, именно на учениците и на учителите правото сами да си изобретяват подходящ за техните потребности и интереси начин на организация на самия процес. Трябва най-вече нещата да се индивидуализират, ученето не е колективен процес, различните ученици по различен начин могат да се справят с него. Ученето, на второ място, не е нещо като маршируването на плаца, както се чини на нашите премъдри образователни експерти от МОН. Принципно нов принцип на организация, който да смени досегашния казармено157
команден принцип, основан на насилието и на принудата, може да бъде само принцип, който е основан на най-омразното за наште образователни експерти от МОН нещо – свободата. Ами ако допуснем нещо съвсем еретично, от гледна точна на досегашните разпространени представи: всеки ученик сам да може да решава кога да учи, да встъпи в общение с други искащи да учат този именно предмет, да поиска подкрепа в намерението си от страна на учителя? Дали ще настъпи тогава краят на света, а, таваришчи, как мислите по този въпрос? Примерно, ученикът Иванчо тази седмица да трябва да отдели, да речем, три часа за учене на математика, два – на физика, един – на история, два на български език, един на философия и прочие, ала самият този Иванчо да може да реши кога да похлопа на вратата на кабинета по философия, математика, история, език и прочие, а там, зад тази врата, като влезе наш Иванчо, ще има други ученици, които вече, примерно, са се захванали да учат, да обсъждат разни проблеми по този учебен предмет. Влиза Иванчо там, останалите му обръщат внимание, питат го защо е дошъл и в един момент Иванчо почва да се въвлича в процеса, наречен учене, в който и учителят има немаловажна роля; ала основната активност все пак следва да принадлежи на "Иванчовците", на учещите, на учениците. Ако нашият Иванчо успее да се настрои на вълна учене на история, примерно, той може да стои цели два часа в този кабинет, да научи доста неща в това време и в един момент да реши, че трябва да се захване с учене по нещо друго, примерно, по математика или по философия (какво, Сатурн ще излезе от орбитата си ако по тия въпроси правото да съди има Иванчо, а не... директора на училището, както се чини, предполагам, на тъй умните наши образователни шамани от МОН?!) И така, ако се промени принципа и Иванчовците получат правото сами да решават кога и какво да учат (щото тези Иванчовци, представете си, все пак имат различни души, интереси, способности и потребности!), а също така и по колко време да отделят за учене по един или друг предмет (щото някои Иванчовци могат по-бързо да се справят с даден предмет, защо да не приключат с него по-рано от останалите ученици и да съсредоточат усилията си по друг предмет?), то нима тогава нашата Галактика ще си обърка хода и ще настъпи Вселенски катаклизъм?! Примерно един Иванчо може да реши да учи от 8 учебни предмета (които има по своята програма), тия 8 предмета трябва да ги изучи за 8 месеца (давам само хипотетичен пример), та значи какво пречи даден Иванчо да реши цял месец да се занимава интензивно само с математика, ама истински, като си отдаде всичките сили, а като достигне дадено ниво по математика и, да речем, си вземе някакъв изпит по този предмет, да се отдаде пак цял месец на ученето на някакъв друг предмет?! Има много варианти, дайте на учениците и на учителите свобода и те ще изобретят, ще изнамерят най-доброто за себе и ще започнат да се занимават истински с ученето, с развиването на своя тъй оригинален, впрочем, личностен потенциал! Какво, страх ви е, че ако дадете на учениците и на учителите свобода ще настъпи пълна анархия, ще настъпи вселенски катаклизъм, от това ли ви е страх, драги ми образователни шамани на МОН? Или ви е просто страх, че тогава 158
вие ще си загубите властта, ще станете излишни и трябва да си търсите друга работа?! Май от второто ви е толкова страх, нали така? Ако дадете свобода на учениците и на учителите, тогава вие какво ще ръководите, какво ще курирате, кому тогава ще давате своите премъдри калпави инструкции и команди, на кого ще налагате своята суетна воля?! Няма на кого, нали познах? Значи от това ви е страх най-вече, нали пак познах – да не станете излишни? Да няма на кого да пречите, от това ли ви е страх толкова? Аз така виждам нещата. Затова сега премъдрите шамани ни пускат такива фитили: ще ви дадем свобода да решавате дали междучасията да са по пет минути или по десет. Ще ви дадем свободата сами да решавате дали да се почешете с дясната ръка по лявото... ухо (да не употребявам думата за един друг орган, който също много обича чесането – щото доста "неприлична" е тази дума: мъжете вече се сетихте за кой орган и за кои негови атрибути става дума!) или с лявата ръка по дясното... ухо! Ще ви дадем свободата да решавате с лявото ли око да дремете по време на скучния час, или с дясното око да дремете! Големи "свободи" те са решили да ни дават бре, леле, ще ни отпуснат такива свободи, че ще настъпи най-сетне светлото комунистическо бъдеще! Аман от това старо мислене, таваришчи от МОН, нямате ли известно неудобство да се излагате чак толкова? Докога ще се излагате чак толкова?! Ами докогато ви позволяваме да правите каквото ви скимне, дотогава: да, от нас, гражданите, зависи всичко! Щом ви търпим, правете си каквито искате изгъзици с нас, това е положението. Стадото ни е доказано търпеливо, имам предвид нашето родно българско стадо... Простете че се разприказвах, но темата е интересна, заслужава си да се мисли и да се разговаря повече! 24 коментара: Анонимен каза: Предлагам да нямат междучасие децата. От 7:30 до 13:00 като свърши единия час, имат норматив от 30 сек. да стигнат до другата стая, като по коридорите има регулировчици и две насрещни платна в коридора. Ще почиват късно вечер когато си легнат след като си напишат домашните. Ако са преуморени, след абитюриенската си взимат една година свободна и почиват. Господа от министерството, вие сте извънземни! Никога не сте били деца, не сте били родители, никога не сте влизали в училище, вие сте чиновнически плъхове и не искаме да предоставяме да се грижите за децата ни. Ако го приемете, всяко закъснение ще бъде извинявано лично от мен като родител с бележка от мен и няма какво да направите. Ще има много родители като мен и не можете да се справите с нас и накрая Кунева ще плати сметката за вашите безумия. Не водете битка с родителите, защото отсега сте я загубили!!! Pepi Kantchev Gayane Minassian каза: Присъединявам се към Пепи, като този път имам само една дума за коментар: ИДИОТИ! 159
Анонимен каза: Кой от вас знае да ползва български думи? Адмириране, куриране, аеропорт, шарже д'афер, прожект, лайфстайл, сука и аз ги знам ама НЕ са БЪЛГАРСКИ!!! Явор Ганчев каза: Междучасията винаги са били определяни от директора. Потресаващото е, че, първо, явно експертите в МОН не го знаят, второ, журналистите за пореден път правят балон от някоя глупост, само и само да не се обсъжда нещо важно, и накрая, изглежда че и повечето учители не знаят, че МОН не може да им определя И това. Повечето смятат, и приемат за даденост, че МОН може да регулира всичко. Pepi Kantchev каза: Явор, да се съберем да взривим тази система бе хора. Всички ни деца ли ще ся хоумскулъри? Не се търпи повече. Gayane Minassian каза: Аз викам да вземем дружно родителите да обявим Независимост от МОН! Ангел Грънчаров каза: Родителите са данъкоплатците, т.е. те са всъщност истинските работодатели на учителите – и трябва да се ползват в пълния обем от своята власт; за жалост, като български граждани и данъкоплатци те са допуснали тяхната власт да бъде незаконно иззета от образователната бюрокрация. И на това основание са допуснали собствените им деца да станат жертва на произвола на тази същата безконтролна образователна бюрокрация. Учителите също търпят тиранията й и не се ползват от своите права на български граждани. У нас масовият българин изобщо не схваща отговорностите си по причина на това, че за него е непроницаема загадка що е това свобода. Затуй ми е много интересно как родители и учители не усещат, че за катастрофалното състояние на образователната ни система са изцяло виновни тъкмо те самите, никой друг не е виновен за това, че сме стигнали до такава недопустима аномалия: нито учителите, нито родителите не се ползват от своите законни права, поради което са станали жертви на безконтролната тирания на образователната държавна бюрокрация! Когато се осъзнаят от повече хора у нас тези тъй простички истини, едва тогава ще почне да се заражда силата, която ще спаси българското образование от безпътицата, в която я натика въпросната бюрокрация! Но коренът на проблема е този: ние, родителите, ние, учителите, носим пълната отговорност за тази безпътица – и за тази катастрофа на това, което се нарича "българско образование" (аз го наричам НЕобразование)... Veselin Todorov каза: И аз съм за НЕЗАВИСИМОСТ от всякакъв чиновнически произвол ... Мисля, че е назряла нужда от коренна промяна в системата на образованието, а и в много други системи със свръх чиновническа и институционална регулация... Мисля, че нещата сега са с краката нагоре... т.е. родителите или гражданите, най- общо казано, които реално съставляват държавата трябва да са главата и те да решават и избират кое е по-добро за тях и техните деца. Чиновниците са просто едни служители и те просто служат на гражданите, а не обратно...
160
Звездомира Чапарова каза: Искате да кажете че гражданите са работодатели на чиновниците? И аз така мисля, но на практика те си мислят че са велики, а ние сме и длъжни да ги слушаме какви глупости плямпат. Ангел Грънчаров каза: Напълно вярно, точно така е. Крайно време е това, което казвате, да се осъзнае от колкото се може повече хора... Юлия Н. Малкетова каза: Грънчаров, защо се правите на интересен? От сега мога да Ви кажа учениците от начален етап към кои часове ще имат предпочитания – физическо възпитание, изобразително, музика, дом. бит. И какво става с математиката особено с БЕЛ? И ако Иванчо, все пак избере математика за час, който ще предпочете, смятате ли, че Асанчо ще има същите предпочитания. Много баби, хилаво дете. Нека не забравяме, че всичко ново е позабравено старо. В образованието през годините (още от соца) се опитваха да правят какви ли не промени – е, не става! Децата обучавани по онези стари, отричани сега методи, станаха създателите на технически я прогрес, направиха огромния скок във всички сфери на знание. Така че има нещо гнило в Дания, но не премахваме гнилото, а само го душкаме и анализираме. И се пише „товарищи". Ангел Грънчаров каза: Таваришч Юлия Н. Малкетова, ний пък предпочитаме да изписваме така думата "таваришч", освен това държа да Ви уведомя, че вече сме 21-ви век и макаренковската съветско-социалистическа педагогика вече требва да си отиде в архивите. Съвсем други неща са потребни на младите хора днес. Доказа се, че старите методи в новите времена не вървят, неефикасни са. Четете малко, образовайте се по темата, пък тогава се изказвайте. Георгия Илиева каза: Във Франция на всеки месец и половина учене има две седмици ваканция, лятната е от 5 юли до първия понеделник на септември .Всеки учител може да даде почивка (междучасие) ако прецени че децата са разконцентрирани независимо колко има още от часа.Обучението е целодневно, но с 2 часа прекъсване за обяд и почивка, до 4-ти клас започват от 8.30 ч. до 11.30 и от 13.30 до 16.30 и в сряда не се учи, те са с 4 учебни дни. Има много хубави неща, но чиновниците видяха само лятната ваканция ! Родители обединявайте се ,става дума за нашите деца, а те ще определят бъдещето на страната ни! Звездомира Чапарова каза: Ами по доста въпроси трябва да се обединяваме доста безумия се извършват с децата на България. Ангел Грънчаров каза: Без взаимодействие, без обединение на силите нищо не можем да постигнем. Учители, които са за същностна промяна и родителите не са врагове, а имат общи интереси и могат да си обединят силите. Но за жалост това не се получава. Всеки поединично се мъчи нещо да прави, по тази причина е слаб и лесно могат да се разправят с него. Тази е една от причините положението да е толкова плачевно, а своеволията на образователната администрация да са така нагли. Юлия Н. Малкетова каза: Ангел Грънчаров Г-н Грънчаров, едно си баба знае, едно си бае.Освен Макаренко се знае и взаимства още от татко Песталоци, от Монтесори, от Русо. А колкото до Макаренко, той трябва да е страхотен пример, 161
защото постига действителни резултати (с каквито съвременната ни система нещо не може да се похвали). Товарищеский привет! Ангел Грънчаров каза: Да, Макаренко наистина е страхотен пример, таваришч Малкетова – той е пример за недопустимото в днешни условия мачкане на суверенни личности с оглед комуната да тържествува в своята битка със свободния живот! Явно Вашето съзнание живее в друга епоха, нямаща нищо общо с истинските потребности на нашето време. Юлия Н. Малкетова каза: Колкото до това кой какво и колко чете, ако и Вие го правите, би трябвало да сте открил това, за което говоря. Новите ни идеи в образованието отдавна са предложени от някой някъде, преди 1-2, че и повече века и сега някой ги експлоатира, за да се прави, че прави нещо. Ангел Грънчаров каза: За това, че всяко ново е добре забравено старо донякъде сте права, но не съвсем. Примерно Сократ преди 25 века е разбирал същината на пълноценното учене и познание, а сега тия неща масово не се разбират. Но това не значим, че не следва да търсим оригинални решения на уникалните жизнени ситуации, в които попадаме в съвременни условия. Ако не беше така, животът щеше да загуби смисъла си. Veselin Todorov каза: Съвременната форма на демократична, уж, държава всъщност създава ялови форми и излишни чиновнически структури, които не само не служат на гражданите и на техните нужди, но под претекст, че регулират всъщност репресират и налага закони и регулации налагащи волята им, без да се съобразяват с волята и интереса на отделния гражданин или група от граждани... съдържанието на държавата са нейните хора и граждани – всички институции и органи са всъщност нейната опаковка и е необходимо да съответстват на волята на съдържанието... всъщност гражданите са отрязани от участие в органите на държавата и не само това – опаковките всъщност са се превърнали в затвор и клетка за съдържанието им – за мен решенито е от долу нагоре... опаковките сами няма да се разпаднат... кажете им например че повече няма нужда от тях... ще се разформироват ли? Георгия Илиева каза: Напълно съм съгласна с мнението на г.Грънчаров и г. Тодоров и други мислят сходно, но си оставаме с говоренето в чатовете, а това не ни помага. Време е да сме по-активни и да си вземем образованието от чиновниците. Не те а Родителските настоятелства трябва да имат контролиращи функции. Разбира се без излизане на улицата няма да стане, но е крайно време да направим нещо за децата си! Ангел Грънчаров каза: Да, г-жо Илиева, безразличието към бъдещето на собствените ни деца е недопустимо. А без качествено образование, което ефективно да подпомогне личностното формиране на децата ни неминуемо става така, че сами осъждаме децата си на незавидно бъдеще. Осъзнавайки това, ние, гражданите, родителите, учителите трябва да излезем на улицата и да принудим управниците да променят из основи ретроградния модел на авторитарно, командно-директивно, несвободно, намиращо се под тоталния контрол на бюрокрацията и като капак на всичко СОЦИАЛИСТИЧЕСКО по естеството си образование. Този е начинът. Този 162
е и пътят. Потребна е революция! Но мнозинството от сънародниците ни са малодушни и ги мързи да се протегнат на дивана. Защото те са образцови увредени продукти точно на тази дефектна и калпава образователна система, която сега трябва из основи да променяме – как тогава да осъзнаят, че трябва да се размърдат?! Положението е тежко, да не кажа безнадеждно. Георгия Илиева каза: Ангел Грънчаров всяка революция се прави от водачи (лидери) масите се водят ако е настъпил момент, а и има критична маса. Последните две според мен са налице, но за лидерите... А може би ги има, но не го осъзнават, иска се много енергия. Ангел Грънчаров каза: Всяко време, според потребностите си, си ражда своите лидери...
Една моя крайно рискована провокация с оглед да разбера истината: щото без нея всичко отива по дяволите! неделя, 10 юли 2016 г.
Получих едно необичайно писмо. Ето самото писмо, а по-долу можете да прочетете и моя отговор до човека, който ми го е написал: 163
Здравейте, г-н Ангел Грънчаров, Пиша до Вас, с надежда за разрешаване и съпричастие относно ситуацията в която се намира животът ми... Ето линк към моята житейска драма, да добиете представа в какво положение съм поставен. Надявам се да има решение от всичко това. И благодаря! Моят отговор: Здравейте, Прочетох изповедта Ви. Много неща бих искал да Ви кажа. Стига да имате желание да ме изслушате. Няма да Ви давам съвети. Просто бихме могли да обсъдим ситуацията Ви ако имате желание. И в тези обсъждания Вие сам можете да откриете спасителните неща, които ще Ви помогнат да намерите смисъла на живота си. Винаги има смисъл да се живее. Винаги! Но този смисъл зависи от нас самите. Вие сте допуснал да го загубите – или да не го откриете. Налага Ви се да положите известни усилия този смисъл да се роди в душата Ви. Смятам, че сте способен да го сторите. Изповедта Ви ми показва, че имате голям потенциал като личност. Непростимо е да се отчайвате. Пишете ако искате. Не желая да Ви пиша дълго писмо без да съм сигурен, че изобщо искате да разговаряте с мен. На колко хора изпратихте такова писмо? Откликна ли някой друг да Ви пише? Просто ми е интересно да Ви задам тези два въпроса като начало. Мога да Ви дам безплатна консултация ако искате. Аз съм философ, има такова нещо, наречено "философско консултиране", то може да Ви помогне да си изясните много неща . Хубава вечер Ви желая! С поздрав: Ангел Грънчаров ДОБАВКА: В блога, който е цитиран по-горе, авторът пише ето какво: Историята на моят живот... Здравейте, пиша до Вас с последна надежда, разказвайки своята ужасна история, като апелирам за съпричастие и някаква помощ. Ето какво преживявам вече 27 години и съм достигнал до етап, в който не знам какво да правя и не виждам изход... Само това пише този човек. Вие как мислите, дали зад това писмо стои измамник, желаещ да се възползва, да почерпи материални дивиденти от хората, които ще откликнат – или човекът, който е написал писмото, наистина и то съвсем добросърдечно и искрено, без "задни мисли" търси съпричастност и помощ? Дали 164
историята му е лъжлива или е истинска, вие как мислите, какво ще кажете по този въпрос? Питам само. Виждате, аз правя опит да помогна на този човек, подавам му ръка, но имам правото да имам такива съмнения. Щото в интернет се подвизават всякакви хора. Този човек може изобщо да не е измамник, но в интернет е пълно с измамници. Как човек да повярва, ето това е сериозен проблем. Ще видим де, но сме длъжни да реагираме човешки. Въпреки съмненията. А това, че публично поставям на дебат този проблем как го възприемате? Човекът е изцяло анонимен, аз не нарушавам с нещо неговия имидж. Той, предполагам, е изпратил този свой зов за помощ не само до мен, а до повече хора. Тъй че не мога да приема, че аз, пишейки за писмото му, съм му развалил имиджа. Но и този въпрос е сложен. Неслучайно реших да реагирам така, въпреки всички рискове. Това е една моя рискована провокация с оглед да разбера истината. Щото без нея всичко отива по дяволите. Толкова засега. Въпросът наистина е сложен и тежък.
В пот на челото да си изкарваме хляба – за това сме родени всички ний, човеците! понеделник, 11 юли 2016 г.
Човекът, който ми написа писмо, съдържащо прочувствен зов за помощ (виж: Една моя крайно рискована провокация с оглед да разбера истината: щото без нея всичко отива по дяволите!) ми отговори на писмото; какво точно ми писа сега-засега не мога да Ви кажа, защото не съм взел съгласието му да публикувам нашата кореспонденция. С две думи казано, той продължава да се 165
оплаква, че животът му се е объркал, че разни хора му пречат да живее и прочие. Само това мога да ви кажа засега, обясних защо. Но какво аз му написах мога да Ви кажа без да се налага да питам никой за това, ето моето писмо до него. Здравейте, Аз имам чувството, че Вие вече сте на път да намерите изхода. Варианти винаги има. Млад човек трябва да започне самостоятелен живот – та да се откъсне от унизителна зависимост от родителите си. Вие защо никъде не пишете за това че сте започнал работа, наистина, опитвал ли сте да започнете работа? Работата, каквато и да е тя, ще Ви спаси, нищо друго не може да промени битието на човека както работата. Покрай работата ще придобиете самочувствие, ще си намерите приятели, ще намерите и момиче, ще създадете семейство - така правят всички. И ще излезете лека-полека от тресавището, в което сте се оказал. Просто си намерете работа и ако трябва – квартира, за да живеете самостоятелно. Това е. И упорствайте за да осъществите промяната в живота си. Простете, че Ви давам съвет, нямам това право, не го допуснах, щото долових, че във Вашите размисли и описания липсва този значим момент. Това ме озадачи. Работете, животът без работа отива по дяволите – така е, за това, именно да работи, е роден човекът, така пише и в Библията, нали знаете Божието проклятие на Адам какво е? Ето какво е това проклятие: "... Проклета да бъде земята поради тебе; със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си. Тръни и бодли ще ти ражда; и ти ще ядеш полската трева. С пот на лицето си ще ядеш хляб докато се върнеш в земята, защото от нея си взет; понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш." В пот на челото да си изкарваме хляба – за това нещо сме родени всички ний, човеците. Който се опита да промени това нещо, ще си получи заслужено наказание. Няма как да се промени тази човешка орис и съдба. Да работим – за това ни е даден животът. И от труда си, благодарение на труда си човек може да постигне много, да не кажа всичко. Това засега мога да Ви кажа. Според мен то е главното. Помислете над думите ми. Ще се радвам да Ви помогнат – защото в тях се съдържа една необходима и спасителна за всички нас, човеците, истина. С поздрав от сърце: Ангел Грънчаров
166
Само който не се страхува от своята раз-личност е личност, т.е. е себе си
Да си различен не е нито добро, нито лошо нещо. То означава само, че си достатъчно смел да бъдеш себе си. Албер Камю
Там е коренът на всичко: в мисленето ни вторник, 12 юли 2016 г.
Не оправям проблемите. Оправям си мисленето. След това проблемите сами се оправят. Луиз Хей 167
Кратък мой коментар: Мислете истински, тоест вдъхновено и всеотдайно. Опитвайте да мислите задълбочено, сиреч по философски, според природата и същината на нещата. Или, инак казано, според истината: уважавайте само истината, само на нея се прекланяйте. Не се изморявайте да мислите: защото такава е участта на човека – да мисли! Който го мързи да мисли неминуемо се обезчовечава, т.е. дегенерира. Глупаците и тъпанарите стават все по-уродливи. И все по-опасни. А те стават мнозинство, за жалост поради калпавото ни образование те се размножават като хлебарките. Мислещите хора ще спасят страната ни. Разбира се, има и нещо друго: като сме мислещи, нека да не подценяваме и онова, което ни казва сърцето, нека да отдаваме длъжното и на чувствата. Истински пълноценно е мисленето, което е подпомогнато от сърцето, от чувствата, което е получило тяхната санкция. Безсърдечните "мислители" са не по-малко уродливи от тъпунгерите, които изобщо не мислят, нещо повече, те са също така и много опасни и вредни. Но успокоителното по този пункт е това: истински мислещият и умният човек просто няма как да е също така и зъл, много е тъпо да си зъл, бидейки умен, това трябва да го схванеш мигновено, т.е. тия две неща, умът и злобата, не са съвместими, отричат се. Злите, озлобените хора са такива защото не им стига умствения потенциал да разберат, че няма смисъл да злобееш, да мразиш и пр., т.е. че е превъзходно да си истински добър и великодушен. Слава Богу, че е така, иначе светът щеше да стане същински ад! Чудесно е това, че злите хора са същевременно и прости, тъпи, немислещи. Лошо е това, че тия обезчовечени и уродливи заради немисленето си хора са толкова много, че успяват да се организират в комуни на основа на лютата си ненавист към личностите, към пълноценно живеещите, сиреч обичащите свободата индивиди. Битката в съвременния свят все повече ще се съсредоточава в сферата на този главен конфликт: немислещите, неумни, бездуховни, завистливи и затова така много озлобени мнозинства срещу мислещите, талантливи, активни, работливи, проспериращи и пълноценно живеещите личности и елити от здрави индивидуалисти, които нищо чуждо не щат и изцяло вярват в своята способност да се справят сами. Между другото комунизмът израстна на тази почва: некадърниците и мързеливите, понеже са много, решиха да вземат богатствата на богатите, да ги избият и да си устроят комуна, в която да тиранизират ония, които са личности – това в резюме е същината на историята и психологията на комунизма и на комунистите. Това е разгадаването на неговата загадка или тайна. Същият конфликт, в друга форма, определя и противостоянията и борбите в нашия свят. Нищо принципно ново не може да се появи в историята, нещата са пределно ясни. Не слушайте, не вярвайте на думите на шарлатаните, които искат да ви измамят и да ви прелъстят да повярвате в някаква нова утопия.
168
Ние сме едно тотално безчовечно и озлобено, а затова и съвсем нещастно, непълноценно общество вторник, 12 юли 2016 г.
Есето, което имате възможност да прочетете по-долу, написах преди няколко седмици, но временно се въздържах да го публикувам в блога. Задържах публикуването му с оглед да свърши учебната година – и с оглед да не наливам допълнително масло в огъня на конфликта, който тлее от години в училището, в което работя. Сега обаче решавам да публикувам това есе, понеже ми се струва, че нашата общественост трябва да има пределна яснота относно плачевната ситуация, в която се намира българското образование; да, цялата неподправена истина за случващото се в нашите училища трябва да излезе наяве. Разбира се, историята, която описвам, е екстремна, такова сюблимно нещо не се случва всеки ден, тя е великолепна и много изразителна понеже успява да въплъти в едно цяло всички кусури, недъзи и дефекти на противочовешката административна образователна система, която си съществува у нас в неизменен вид повече близо 70 години. Та с това описание аз допълвам до логичната пълнота картинката, която от години рисувам в своите есета в блога, в своите книги за образованието; по тази причина си позволявам да пуб169
ликувам и това многозначително есе; ето, моля, четете, порадвайте се, нещата, които разказвам, са самата истина, нищо че звучат съвсем сюреалистично и дори фантастично: животът у нас е така недостижимо сюреалистичен, че нищо, дори и най-развинтеното въображение, не може да се конкурира с него: Тия дни доби зрими очертания една чудесна и много изразителна история в нашата държава, неслучайно наричана все по-често и то с пълно основание АБСУРДИСТАН (а някои хора все по-често наричаме свидното ни отечество МУТРОЛАНДИЯ, и това наименование е твърде подходящо, за жалост). Ще ви разкажа тази история вкратце, тепърва най-вероятно ще се наложи много да пиша по нея, живот и здраве да е само! Знаете, аз водя едно съдебно дяло за обида, за клевета (като някой те клевети, това е обидно според мен, нали така, аз така схващам нещата с моя неправен акъл, щото в нашето право се прави разлика между обида и клевета?!) срещу директорката на училището, в което работя; спечелих това дяло на първа инстанция, но тя обжалва и на втората инстанция, Окръжен съд, тя съвсем внезапно... спечели това дяло, въпреки че нещата са по фасулски начин ясни: тя в официален документ, писмено ми даде своя самодейна "психиатрична диагноза", представяйки се за психиатър самодеец, самоук психиатър и пр. Но това е само началото на превъзходната и направо кафкианска по размаха си административна епопея, чиито етапи искам тук да изведа аналитично, с оглед да изпъкне по-зримо същината на държавата, в която живеем, и в която, очевидно, няма толкова абсурдни неща, които да не могат да се случат; ето, четете: Продължението можете да прочетете ето тук: Ние сме едно тотално безчовечно и озлобено, а затова и съвсем нещастно, непълноценно общество – ето това е най-голямото постижение на комунизма! (стр. 87 ? от този сборник)
Само истински богат човек като мен, и то богат с най-истински богатства има моралното право да пише книга за забогатяването! четвъртък, 14 юли 2016 г. Ognyan Minchev: Притежанието на собственост и на злато е най-безспорен израз на икономическия контрол, който упражняваме върху собствения си живот – и найкатегорична гаранция за свободата ни в материалния свят. Притежанието на хартиени пари е една степен по-нисък контрол от наша страна върху материалната ни независимост. Манипулирането на стойността на парите и инфлацията стопяват притежанията ни – освен ако не сме достатъчно компетентни да инвестираме 170
парите си по начин, който дава шансове за съхраняване и увеличаване на стойността им. Сравнително малко хора притежават подобна компетентност. Премахването на парите в брой и пресръщането на финансовите ни решения в абстрактни транзакции онлайн открива епоха на невъзвратима загуба на контрол върху финансовото ни състояние поради липсата на реалистична възможност за мнозинството хора да контролират механизмите, чрез които парите им работят за тях или против тях. Превръщането на парите в абстрактна разменна функция, чрез която се контролират личните решения и избори на индивида представлява невъзвратима загуба на контрол и свобода. Царството на финансовите инструменти и виртуалните пари придобива все по-ясните очертания на анти-утопия, на свят, в който обикновеният човек е все по-пълно зависим от анонимна матрица, изразяваща контрола на една глобална олигархия, която не носи отговорност пред никого.
Кратък мой коментар: Аз пък, бидейки цял живот учител по философия изобщо нямам пари (щото като капак на всичко през всичките тия години си давах заплатата предимно за това да издавам две списания, едно философско и едно за съвременно образование, още продължавам да ги издавам тия списания – пак с хилава171
та си учителска заплата, без помощ отникъде, разбира се!) и по тази причина, оказва се, за мен няма никаква опасност да си загубя свободата и да изпадна под контрола "на една глобална олигархия, която не носи отговорност пред никого", както предупреждава г-н Минчев. Ето как успях да си запазя свободата – като се освободих от толкова коварната власт на парите над личността, душата и живота ми. Нима от това излиза, че ония, които се скъсват от работа за да постигнат финансов успех, несъзнавано го правят с оглед на това тъкмо да си загубят... свободата?! Многото пари дали не водят, противно на това което си мисли мнозинството от хората, до малко свобода – щото властта на парите над душата на хората едва ли оставя там място за свободата? Не, не твърдя, че да си беден означава да си свободен, но има нещо такова: Сократ също като мен е бил твърде беден и не се е срамувал от това (освен, може би, само пред жена си, също като мен!). Преди време почнах да пиша книжка за богатството и за парите, ала я зарязах, щото тъкмо се бях увлякъл по темата и... ме уволниха от училището, в което работех! Сега обаче съдът ме възстанови на работа и ето, пак е ваканция, пак имам възможност да отделя време и да си довърша изследването. Коментарът на г-н Минчев ми даде допълнителен стимул в тази посока. Две неща ме задължават да продължа размислите си: първо, наскоро се срещнах тук, в Пловдив, с един българин, живеещ в Америка, с когото проведох крайно интересен разговор; този българин се оказа много богат и имам чудесни впечатления за чудните ефекти върху неговата душа на богатството му; второ, съвременните българи са пощурели да забогатяват – ала го правят по възможно най-тъпия начин, те масово абсолютно погрешно си представят как се забогатява! Ами знаете как си представя масовият намислещ българин забогатяването: като луди играят тото и бясно търкат по всяка спирка на автобусите разните там моментни хазартни игри или лотарии! Този финансов идиотизъм у сънародниците ни ме задължава да пиша върху верния, разумния, истинския начин да се забогатява. Ще каже някой: току-що се оплака, че си беден, пък искаш да пишеш книга за забогатяването, първо забогатей, докажи, че го можеш, пък после си пиши тъпата книга! На това звучащо толкова резонно възражение ще отговоря ето как: ами че аз съм страшно богат човек, направо съм колосално богат, "неприлично богат съм", както казват хората у нас! Да, аз имам несметни богатства! И при това моите богатства са истински, а не мними. Моите богатства са толкова големи, че те не могат да се изразят в парично, в цифрово изражение, те са направо безценни, нямат цена и пр. И по тази причина само истински богат човек като мен, и то богат с най-истински богатства има моралното право да пише книга за забогатяването! Толкоз по този въпрос. Какви са богатствата ми, защо те не застрашават изобщо свободата ми и прочие – това ще разберете от книгата ми, която наполовина е написана, просто ми трябва малко време и спокойствие за да я довърша. Хубав ден ви желая засега! Бъдете здрави!
172
Почвам да пиша свой проект за едно истински иновативно училище петък, 15 юли 2016 г. Като размишлявам напоследък с какво най-напред да се захвана в тия ваканционни, отпускарски или "свободни" дни, т.е. с каква работа да се захвана – аз не мога да се представя съществуването, ежедневието без никаква работа, не зная дали можете, но за мен безделието е най-мъчителното нещо на този свят! – достигнах до следното заключение: поради това, че ми се е натрупала толкова много и то каква ли не работа, най-напред трябва да се захвана с най-важното, а именно – да седна и да разработя свой собствен модел на иновативно училище! Да, да напиша такъв един проект, да го представя най-убедително, да се постарая да го изложа в такава форма, че да може да се защити пред шаманите от МОН, дали изобщо е изпълнима такава една свръхзадача? Не знам, но съм твърдо решен да проверя каква е истината по този въпрос, ще опитам, ще направя нужното за да мога да разбера дали изобщо и докъде може да се изпълни една такава идея или инициатива. И по тази причина ето тази сутрин сядам да пиша, а пък също така и проучвам какво има написано по тия въпроси, да си сверя часовника, както се казва. И открих някои интересни неща, ето, вече имам с какво да си запълвам времето. Не че иначе нямах де, но сега се захващам с нещо много важно и необходимо. Бях решил да пиша ново и съвсем кратичко помагало по гражданско образование, в което да изложа някои нови неща, постигнати напоследък, осъзнати от мен в последните година-две. Исках да го подготвя и да го отпечатам в поредицата "Популярна библиотека"към списание HUMANUS. Ще видя как ще съвместя тия две начинания. Разбира се, в най-кратко време трябва да подготвя и да издам два поредни закъснели малко броя на самото списание, просто ми липсваше свободно време, за да подредя текстовете, те са се натрупали отдавна и то в изобилие, проблемът е как да избера най-важното и най-стойностното, щото иначе списанието ще стане много голямо или дебело, а аз искам да запазя концепцията му, да е кратичко и да може да се ползва от млади хора, загрижени за своето образование и за своя личностен просперитет. Имам и други проекти, имам и друга работа за вършене, ала не зная кога ще намеря време за нея. Абе изобщо очертава се да се скъсам от работа по време на "свободното си време", по време на "почивката" си. И така при мен е от години. Полза от толкова работа никаква, напротив, проблеми каквито искаш си създадох заради тия мои активности от всякакъв род. "Де би мирно седяло, не би чудо видяло!", нали така казва нашият мъдър народ? Е, аз, първо, полза не търся, нямам прагматични наклонности, нито пък чакам нечия благодарност или похвала, не, такива неща не чакам, щото получавам предимно... ругатни. И тонове ледено, смразяващо безразличие получавам всеки ден. Но аз съм свикнал с тия неща. Така е било у нас винаги с ония, които правят нещо ново и важно, така е и сега. Промяна никаква нямаме в туй отношение. Левски също само са го лаяли кучетата 173
пред залостените порти, за Паисий да не говорим. И за Ботев да не говорим. Не се сравнявам с тия титани, просто ми изплува техния образ в ей-този момент, затова отбелязах как са ги посрещали някогашните нашенци. Сега е абсолютно същото. Иновативни училища ли? Моля ви се, какви са тия глупости?! Нали си имаме училища предостатъчно?!
"Нашето училище пък отдавна си е иновативно, г-н Грънчаров, тъй че не можем да разберем за какво иновативно училище изобщо говорите! Ние сме си иновативни по начало и от години, вие ако не сте иновативен, правете нещо да се иновирате, но ний, понеже сме си иновативни отдавна, немаме нужда от никакви иновации! Нашите иновации са отдавнашни, отколешни, те са вече стари, нашата иновативност е доказана от живота, нема нужда да измисляме някаква нова и чудата иновативност и пр.". Да, и това ми се каза наскоро и то на едно доста високо и официално ниво. Да не казвам кой точно ми е казал такава една мисъл. Каза я и всички наоколо се намусиха за да изобразят презрение към "тоя там вечно недоволен от нещо субект Грънчаров", който не е в състояние да оцени нашата напредничавост (поради извънредната си некадърност!) и по тази причина говори постоянно за някакви негови си "иновации", в които нема нищо иновативно. Такава, дето се казва, е ситуацията. Е, аз ще си продължа по своя път, нищо че бивам посрещан така. Примерно към книгите ми за образованието един човек, като му казах за тях, ми отвърна: "Не, няма смисъл да чета такива книги, аз без да съм ги чел добре знам, че в тях няма нещо, което да може да ме впечатли!", да, такива хора у нас бол, пълно е, те си знаят всичко, защо пък, моля ви се, е нужно да четат некакви си там книжки?! Абе изобщо нека да не крием презрението си към някакви си там хора, дето друго не правят освен да мътят водата в нашето блато, в нашето тресавище, в което си се чувстваме така уютно, все едно че сме жаби, змии, влечуги, охлюви и прочие! 174
Спирам дотук, щото имам работа. Желая ви хубав ден! Бъдете здрави! Чао и до скоро! Разбира се, каквото напиша, ще го публикувам тук. Тъй че очаквам вашите реакции. Даже и да си мълчите упорито, то пак е вид реакция. За която съм ви много благодарен! Щот мълчанието, знаете, е чисто злато...
Получих отговор от регионалния инспекторат на образованието сряда, 20 юли 2016 г.
175
Моето писмо до Фондация "Световен образователен форум" четвъртък, 21 юли 2016 г.
Тази сутрин все пак намерих време да напиша обещаното писмо до Фондация „СВЕТОВЕН ОБРАЗОВАТЕЛЕН ФОРУМ БЪЛГАРИЯ”, ето какво пиша там: Здравейте, Казвам се Ангел Грънчаров, по образование съм философ, работя повече от 30 години в сферата на българското образование, гимназиално и университетско. Автор съм на много учебни помагала по философия, психология, гражданско образование и пр., на книги с философска тематика, създател, издател и главен редактор съм на две списания, на философското списание ИДЕИ и на HUMANUS, списание за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек. През последните години написах няколко книги, в които изложих своите разбирания за същностна промяна на българското образование, прочее, за всичко написано от мен можете да се информирате ето тук, в моите образователни блогове има възможността за напълно свободен достъп до всичките ми книги. от повече от 20 години съществува моят Център за развитие на личността, благодарение на който успях да проведа всички свои инициативи в сферата на образованието. Освен това, че всекидневно списвам своя предимно образователен блог, вече трета година водя и дискусионното пре176
даване "На Агората с философа Ангел Грънчаров" по Пловдивската обществена телевизия (при интерес виж: Архив на предаването "На Агората с философа Ангел Грънчаров" по Пловдивската обществена телевизия). Напоследък работя върху свой проект за истински (а не половинчато) иновативно училище, ето една публикация в блога ми по тази тема, от която донякъде можете да се информирате за разбиранията ми в тази област: В моя модел на иновативно училище ще помагаме на младите да родят своята неповторима и богата в духовно отношение човешка личност. Пиша Ви за да Ви предложа сътрудничество - стига да проявите интерес към такова. Разбира се, формите на такова евентуално сътрудничество можем да ги обсъдим едва след като установим, да се надяваме, факта на такъв един взаимен интерес. Ще се радвам това да се случи в най-скоро време, от моя страна интересът и готовността за най-пълноценно сътрудничество са налице. Не крия, много ми е интересно да проверя истината по един отдавна вълнуващ ме въпрос, а именно: възможно ли е да възникне пълноценно и плодотворно сътрудничество между две български организации, в случая работещи в сферата на образованието? С най-добро чувство: Ангел Грънчаров Пловдив, 21 юли 2016 г.
Проектът на един мой документ, предназначен за Върховния Касационен съд петък, 22 юли 2016 г.
Днес подготвих окончателно следния документ, възнамерявам да го изпратя тия дни до Върховния Касационен съд, който ще разглежда заведеното от 177
мен дело за клевета срещу директорката на ПГЕЕ-Пловдив; ето и самия документ, ще съм ви признателен като първи негови читатели да си кажете мнението, да ми изкажете и критичните си забележки, с които, ако са разумни, непременно ще се съглася: Чрез Окръжен съд – Пловдив До Върховен Касационен съд – София ДОПЪЛНЕНИЕ КЪМ КАСАЦИОННАТА ЖАЛБА против Присъда № 56/от 7.06.2016 година, постановена по ВНЧХД № 960/2016 г. по описа на Окръжен съд Пловдив от Ангел Иванов Грънчаров, ЕГН 590328..., гр. Пловдив, ж.к. Тракия, бл. ..., вх...., ап... УВАЖАЕМИ ВЪРХОВНИ СЪДИИ, Пиша това допълнение от мое име, в него изразявам собствената си позиция и разбиране. Оценявам Решението на Окръжен съд Пловдив по ВНЧХД № 960/2016 г. като неправилно и необосновано, съдът е допуснал да се подведе и е приел решение, което не звучи убедително – понеже е допуснал лукса да не вникне в същинската ситуация, в контекста на която изобщо е възможно да се случи деянието, което е предмет на това съдебно дело. С настоящото писмено изложение искам да спомогна за очертаването на този действителен и цялостен контекст, без който е невъзможно да се достигне до адекватно на деянието съдебно решение, непротиворечащо на правото, правдата и на самата справедливост. За жалост, точно това се е случило при обжалваното съдебно решение: то е плод на една невярна, неадекватна, изкривена и крайно едностранчива, а в този смисъл и пределно субективна, дори пристрастна представа, нямаща нищо общо с реалната картина. Аз лично смятам и съм дълбоко убеден, че правосъдието по идея и според смисъла на своето съществуване следва да служи единствено на установяването на истината, на тържеството на правдата и правото и като резултат – на възстановяването и поддържането на справедливостта. Ето главните щрихи на въпросния и така потребен ни контекст, с оглед постигането на верния, на точния смисъл на деянието на подсъдимата Анастасова: • В ПГЕЕ-Пловдив, училището, на което подсъдимата е директорка от 2010 г. и в което аз, жертвата на деянието й, съм учител по философия и гражданско образование от 2000-та година, е налице остър идеен, ценностно обусловен конфликт, породен от това, че съм привърженик и активен деец на движението за реформиране, либерализиране и демократизиране на българската образо178
вателна система, а директорката пък се самоосъзнава като не по-малко активна бранителка на статуквото, на административно-командната система в образованието; ето доказателствата (фактите) в подкрепа на това твърдение: • Още през 1997 г. излезе написано и подготвено от мен учебно помагало по психология, в което предложих нов подход в обучението на младите в сферата на философското, т.е. на тяхното пълноценно личностно и духовно развитие (това учебно помагало е отпечатано вече в пет издания, непрекъснато усъвършенствани и редактирани през годините); в периода 1997-2005 година разработих цяла поредица от учебни помагала по всички преподавани в нашите гимназии философски учебни предмети, или предмети от т.н. „философски цикъл”, т.е. по предметите Логика (моето учебно помагало се нарича „Изкуството на мисълта” и има вече две печатни издания), по предмета ”Етика и право” (тук разработих и публикувах две учебни помагала съответно със заглавията „Изкуството да се живее” и с подзаглавие „Етика на достойнството”, а второто учебно помагало по този предмет, именно по предмета философия на правото носи заглавието „Универсумът на свободата”, неговото подзаглавие е „Източниците на достойнството, успеха и богатството”, и двете помагала имат по две печатни издания, усъвършенствани са през годините), по предмета „Философия”, изучаван в 11-ти клас, моето помагало се нарича „Лаборатория по философия”, с подзаглавие „Книга за опитващите се да разбират”, в помощ на обучението на учениците по философия също така издадох и свой курс лекции, чието заглавие е „Изворите на живота” с подзаглавие „Вечното в класическата и модерната философия”; по предмета, изучаван в 12-ти клас, именно учебния предмет „Свят и личност”, това всъщност собствено е т.н. „гражданско образование” разработих цяла една поредица от учебни помагала, които прераснаха в самостоятелни монографични изследвания, тук могат да се отнесат следните заглавия: „Българската душа и съдба” (Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността”), „Тайнството на живота”(Въведение в практическата философия”), „Преследване на времето” („Изкуството на свободата”), „Страстите и бесовете български” („Кратка психологическа история на съвременна България”), „Помагало по вяра” и други мои изследвания; • Още в първите години след постъпването ми на работа в ПГЕЕ-Пловдив през 2000-то година създадох и дълги години (досега) ръководя Дискусионен клуб, в който най-добрите ученици имат възможността в свободна, спокойна и приятна обстановка да обсъждат със своите учители интересуващите ги най-важни и съдбовни човешки и обществени проблеми; Клубът е канил за лектори интересни личности (примерно режисьорът Малина Петрова, преводачката на книги за съвременното образование и ръководител на Националната мрежа на родителите Гаяне Минасян, там многократно лектор е бил знаменитият учител Жак Асса, философът Нели Нановска, социологът Николай Близнаков и много други); 179
• Повече от 10 години вече станаха откакто всекидневно списвам свой блог, постепенно създадох система от образователни и възпитателни блогове, станах един от най-активните български блогъри, работя най-активно в областта на личностното и духовното развитие на младите и тяхното гражданско самоосъзнаване и израстване; учениците ми имат възможността да ползват напълно безплатно в блоговете ми не само всички мои книги и учебни помагала, но и поредици от разработени във видеоформат лекции по най-различни теми, свързани именно с тяхното личностно и духовно развитие и също така с осъзнаването им като добри граждани на България, Европа и света; • Вече 8 години съм главен редактор на философското списание ИДЕИ, това е печатно и също така онлайн списание, работещо за личностното и духовното развитие на младите хора, списанието редовно излиза три пъти в годината; на базата на списание ИДЕИ възникна международно многоезично научно-теоретично издание на списание ИДЕИ в сътрудничество с философи от Философския институт към Академията на науките на Украйна (а след това и от други страни), което излиза редовно два пъти в годината вече четвърта година и печели все повече престиж както сред читателите си, така и сред своите автори, учени от различни страни; • Вече трета година излиза създаденото от мен списание HUMANUS, списание за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек; списанието излиза шест пъти в годината и в него сътрудничат като автори много талантливи и творчески настроени млади хора от цялата страна; • В последните пет-шест години написах и публикувах цяла една поредица от книги, посветени на борбата за реформиране, за либерализиране и за демократизиране на образователната система у нас и по-специално също така в моето училище, в училището, в което работя, ето заглавията на тези мои книги: Идеи за една нова философия и стратегия на образованието в България Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ПРЕПОДАВАНЕТО Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ДИСЦИПЛИНАТА Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование) VERITAS ODIUM PARIT... Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (В контекста на общата ситуация на българския живот) Документално допълнение на моите "Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище" 180
Изкуството да си учител Експеримент по свобода За НЕздравомислието За духовните неща с българска специфика Дневникът на учителя-бунтар Реформа на НЕобразованието Истинският университет • Интересното е, че всички тия книги са написани като поредици от есета, публикувани най-напред в блоговете ми, в тях освен изложение на моите идеи за коренна промяна в образователната сфера, в отношенията учител-ученици, подходи и стилове на преподаване и обучение и пр. съм представил и перипетиите на моите непосредствени борби за ново образование, които съм водил в последните години, бидейки учител по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив; интересно е и това, че предишният директор на училището инж. Венелин Паунов към всички тия мои иновации и активности се отнасяше с уважение, с разбиране, с подкрепа и с насърчение, за разлика от неговата наследничка, която пое ръководството на училището през лятото на 2010 година; • Поразително е това, че всички тия мои изяви и активности бяха възприети от директорката Анастасова отначало с пълно безразличие, с демонстративно, с нескривано пренебрежение, нещо повече, в един момент, след като ми се наложи публично да изляза с критика на нейния анахроничен и ретрограден управленски подход, тя премина в атака и направи нужното да организира и да проведе безогледна кампания по моето професионално и личностно дискредитиране и оплюване, кампания, каквато аз лично никога не съм си представял, че е възможна в нашите условия (все пак живеем в XXI-я век и то в европейска България, а не в 30-те години на XX век и то в СССР!); • В нашето училище под ръководството на директорката г-жа Анастасова постепенно възникна непоносима, крайно тежка психологическа и нравствена обстановка, да не говорим за това, че в него е невъзможно да се провежда някакъв смислен демократичен дебат по най-острите училищни проблеми; след като не ми се даваше възможност да се изказвам и да заявявам своята позиция в предвидения по закон начин (на педагогически съвет, на общо събрание и пр.), тогава на мен ми се наложи да изразявам своята позиция пределно публично, с публикации в блога си и също така с поредица от жалби, доклади до висшестоящите инстанции на образователното ведомство, които също така публикувах в блога си под формата на отворени писма; от октомври 2014 година водя седмичното аналитично и дискусионно предаване „На Агората с философа Ангел Грънчаров” по Пловдивската обществена телевизия, в което също поставям най-остри човешки и обществени проблеми и проблеми на образование и възпитанието на младите; тази моя открита публична и медийна активности и критика вбеси ръководството 181
на училището в лицето на директорката и тя, както казах, предприе абсолютно непозволени от закона „мероприятия” и инициативи с оглед да се разправи с крайно неудобната й личност; • Аз тук нямам възможността да описвам детайлно чудовищните измерения и форми на тази кампания, в нея беше използван абсолютно целият богат арсенал от средства за разправа с неудобната личност, разработен във времената на непрежалимия социализмо-комунизъм, но ще спомена само някои найизразителни и показателни неща: подготовка, съчиняване и режисирано произвеждане на купища „компромати”, примерно „жалби на възмутени ученици и родители”, какви ли не доноси и прочие, организирани ми бяха невиждани от мен лично ексцесии на всекидневен административен тормоз и терор (внезапни проверки, покани за писане на обяснения и прочие изтънчени или направо брутални административни гаври), писани бяха „петиции на възмутения колектив”, организирани бяха поредици от заседания на т.н. „народен съд”, „другарски трибунали”, „бунтове на ученици” срещу „неправилно преподаващия учител” и какво ли не още, на които беше яростно клеймен „злият народен враг Грънчаров” и т.н.; наистина не е възможно по никой начин да опиша всичко онова, което ми се наложи да преживея през последните години в ПГЕЕ-Пловдив; • С оглед да ме опраска (да използвам и аз този толкова популярен и добил голяма гражданственост напоследък мутренски термин), т.е. да ме уволни по възможност по най-лесния начин директорката Анастасова първом старателно ми организира „самоволна самоотлъчка”, за която ми наложи наказание „предупреждение за уволнение”; обжалвах тази заповед по съдебен ред и спечелих делото и на трите инстанции; този вариант за моето опраскване беше осуетен, но това още повече засили горещото желание на директорката за незабавно отмъщение; • В онази обстановка на всекидневен и то най-разюздан административен терор и тормоз една сутрин, бързайки за училище, се подхлъзнах и паднах, удряйки си главата; понеже пия антикоагулантно лекарство, в черепа ми е започнал дълго неспиращ кръвоизлив; месец след това ми беше проведена тежка животоспасяваща операция с трапанация на черепа по изваждане на образувалия се тогава хематом; осем месеца бях в болнични за възстановяването ми, а още на другия ден след връщането ми в училище бясната безчовечна кампания срещу мен не само че беше продължена, но и стана още по-интензивна, по-брутална и още поожесточена; директорката направи нужното или аз сам да си тръгна от училището, не издържайки повече на тормоза, или пък, в крайна сметка, да бъда „опраскан”, т.е. уволнен от нея; ето какви инициативи предприе усърдната директорка в тази посока; • Понеже имам заболяване на сърцето, заради което съм инвалидизиран, за поредното ми явяване пред ТЕЛК подсъдимата Анастасова вписа в документа, 182
наречен производствена характеристика онзи пасаж, който е предмет на настоящото съдебно дело (а именно, че съм бил „изпадал в чести нервно-психически разстройства”); нейната цел е да ме обяви за „луд”, с оглед да загубя преподавателските си права и да бъда изведен завинаги от училището по този тъй удобен и лесен начин; заведох настоящето и неприключило още съдебно дело и тогава директорката реши да приложи друг, още по-брутален вариант за разправа: директно ме уволни по чл. 328, т. 5 от Кодекса на труда, т.е. позволи си да ме обяви за „пълен некадърник”, нейният мотив е точно този, именно „пълна липса на качества да бъде учител”, „абсолютно негоден за системата” и прочие (тя стори това без да се смущава от факта, че съм с най-високата за учителите т.н. I-ви клас-квалификация, че съм учител с повече от 30-годишен непрекъснат преподавателски стаж в гимназии и в университета и пр.); разбира се, спечелих и заведеното съдебно дело срещу нейната заповед за уволнението ми, Върховният Касационен съд отмени заповедта й и ето, аз отново (от януари 2016 г.) съм на работа в ПГЕЕ-Пловдив – след близо двегодишен съдебен процес); Моля за извинение, че ми се наложи с толкова много думи, пък макар и схематично, но все пак да очертая големия общ контекст, без разбирането на който не може да се разбере верния, точния смисъл на анализираното от съда деяние на директорката на ПГЕЕ-Пловдив, на подсъдимата Анастасова. А сега преминавам към конкретния анализ на решението на обжалваното решение на ОСПловдив. • Съдът в решението си е записал: В случая позорното обстоятелство отразява определено качество на пострадалия, а именно, че същият изпада в нервно-психически разстройства и предизвиква еднозначно негативна обществена оценка. Излиза, че пострадалият от деянието на подсъдимата, от нейната клевета, т.е. моя милост един вид съм си заслужил „позорното обстоятелство” – защото това „позорно обстоятелство” било отразявало „определено качество на пострадалия”, а именно, че съм бил, видите ли, „изпадал в нервно-психически разстройства”, т.е. съдът един вид решава да „обоснове” илюзорната „верност” на „психиатричната диагноза” на директорката, позволила си да се изживява именно като „самоук психиатър”! Дава ли си сметка съдът в колко уязвима от най-различни гледища позиция се оказва, дава ли си сметка съдът в какво тресавище си позволява да навлезе? Нека да разгледаме по-прецизно този момент. И защитата на подсъдимата, и съдът застават на крайно рискованата позиция, че въпросното позорно обстоятелство е… „истинско”, а най-вероятно по тази причина и не е… позорно, нали така излиза? И по тази причина тъжителят, т.е. моя милост, няма защо да се чувства оклеветен. Интересно е, че и защитата на подсъдимата, и съдът очевидно не си дават сметка какво са дръзнали да твър183
дят. Ще се постарая да им помогна да вникнат по-внимателно в собствената им теза. Един човек, именно моя милост, никога до този момент не е имал нуждата да посещава психиатър, не е имал оплаквания относно своето психично здраве – слава Богу, защото в нашия толкова динамичен и стресиращ съвременен живот много хора не могат да заявят същото! Този човек при това е психолог и е автор на издадено пет пъти помагало по психология, може пък неговата собствена психологическа компетентност да му е помогнала в тази посока, знае ли се? Този човек при това е спокоен, уравновесен, има интровертен, флегматичен темперамент. Това означава, че може да бъде предизвикан да избухне емоционално много трудно, големи усилия трябва да положи обиждащият го за да постигне такъв ефект. При това този човек е философ и има обичай да посреща различните хорски ексцесии наоколо иронично, с блага усмивка на лице, което още повече вбесява обиждащите го. Е, в онази толкова тежка психологическа и нравствена обстановка в ПГЕЕ-Пловдив, за която говорих по-горе, на този човек, именно на моя милост, много пъти му се е налагало да влиза в най-разгорещени дебати (такава, прочее, му е и работата като философ!), той е бил предизвикван да понася в тия специфично нашенски „дебати” какви ли не обиди, плювни и гаври, разбира се, че в такива обстоятелства, когато те обиждат най-безобразно, е съвсем естествено, дори и да си флегматик като мен, да се развълнуваш емоционално, тежко да понесеш гаврата или обидата, даже (в редки случаи) е напълно възможно да се възмутиш така, че да повишиш глас, дори да избухнеш – щото ако не го направиш, ако безропотно продължиш да понасяш ужасните гаври и издевателства, това може да се оцени като симптом на съвсем неадекватна психична реакция; докато емоционалното разтоварване, всеки психолог ще ви го каже, е за предпочитане: в противен случай психичната енергия на неотреагираната емоция може да причини сериозна психична травма. Тъй, значи на този човек, именно на учителя по философия и по етика Грънчаров му се е налагало да реагира понякога твърде емоционално когато разни наглеци са го обиждали под мило усмихнатия поглед на присъстващата там директорка Анастасова, която най-вероятно точно това е целяла, предизвиквайки тези внимателно режисирани театрални постановки! Апропо, къде пък в психологията и в психиатрията е доказано, че когато разни наглеци те обиждат ти трябва безропотно да търпиш и да понасяш гаврите им – с оглед да бъде възприет като „нормален”?! Кое, прочее, е „нормално” и кое е „ненормално” поведение в такава една тежка психологическа и нравствена ситуация е много трудно да се каже и определи. Защитата на подсъдимата и съдът обаче са си позволи да робуват на една крайно опростена представа в случая, но за съда такова нещо е недопустимо. Аз бях клеветен и обиждан от подсъдимата Анастасова безброй пъти, ще си позволя да изброя аналитично всичко това с оглед да се осъзнае по-ясно: – Когато под ведрия и насърчаващ поглед на сега подсъдимата директорка Анастасова хулиганстващи, крайно непристойно държащи се ученици си позво184
ляваха по недопустим начин да ругаят и обиждат учителя по философия и етика Грънчаров; тази ученици, прочее, съвсем неслучайно си позволяваха да се държат така – защото се чувстваха насърчени от отношението и поведението на самата директорка; – Когато директорката дръзна да впише своята самоделна „психиатрична диагноза” на учителя по философия и етика Грънчаров и това мигновено беше разпространено в нашата училищна общност до степен, че някои безскрупулно държащи ученици си позволяваха публично да подвикват на своя учител Грънчаров „Хей, смахнат смотаняк!”, а пък после директорката Анастасова успяваше „да замете под килима” доклада на същия този Грънчаров до Педагогическия съвет по въпросния случай, на хулиганстващия ученик, разбира се, не беше направено нищо, даже и една най-простичка забележка не му беше отправена, което, разбира се, го насърчи така, че този същият ученик даже до 12-ти клас продължи да се държи безобразно в часовете на учителя си Грънчаров, чувствайки мощната подкрепа на самоотвержената директорка! – Този същият Грънчаров се чувстваше унижен, оклеветен и обиден когато трябваше пред два различни състава на ТЕЛК (вътрешни болести и психиатричен) да дава обяснения относно „психиатричната диагноза” , дадена му от неговата работодателка; той се чувстваше обиден, унижен и оклеветен когато му се налагаше за първи път в живота си да обяснява своето психично здраве пред цяла поредица от психиатри и психолози – защото стана така, че благодарение на самоделната „психиатрична диагноза” той вече имаше клеймото на „психично болен”, за което се погрижиха някои отзивчиви служителки на ТЕЛК-психиатрична, намиращи се в пенсионна възраст; – Този същият Грънчаров се чувстваше унижен, оклеветен и обиден когато в безброй заседания по два съдебни процеса, настоящият и този срещу заповедта за моето уволнение, подсъдимата Анастасова довеждаше свидетели, които продължиха без капчица неудобство да ме представят за какъв ли не, за „некадърник”, „за психично разстроен”, за „глупак”, „човешки урод”, който, видите ли, „с никой не може да се разбере” и прочие, и так далее, и ала-бала; – Този същият Грънчаров се чувстваше унизен, обиден и оклеветен когато никой от сега работещите в училището колеги не посмя да му стане свидетел пред съда по причина на това, че абсолютно всички ги е страх да не си навлекат гнева на отмъстителната директорка, доказала, че всеки, който дръзне да каже добра дума за Грънчаров мигновено ще бъде санкциониран най-жестоко (пример: учителят инж. Калин Христов, той след като си позволи такова поведение, беше уволнен от директорката, когато ВКС го възстанови на работа след три дни тя пак го уволни!) – Този същият Грънчаров се чувстваше безкрайно унизен, обиден и оклеветен когато виждаше как някои съдии си позволиха да се впечатлят от клеветите на г-жа Анастасова дотам, че ми назначиха „съдебно-психиатрична експертиза”, а тази пък експертиза (заедно със заслугите на пенсионерките, работещи в ТЕЛКпсихиатрична) успяха с дружни усилия да ми изобретят постфактум дори специал185
но „психично заболяване”, което по чуден начин точно съвпадна с тъй предвидливата и проницателна „психиатрична диагноза”, дадена ми от самозваната „психиатърка”, подвизаваща се кой знае защо като директорка на ПГЕЕ-Пловдив; – Този същият Грънчаров се чувства унизен, обиден и оклеветен и когато сега, за кой ли път, му се налага да пише, този път за уважаемите съдии от Върховния Касационен съд, за всичките тия непостижими от здрав разсъдък и звучащи тъй сюреалистично ексцесии, които му се наложи да преживее през последните години и ето, дори и сега отново и отново да преживява и обидата, и клеветата, и унижението; който не е преживял това, което аз преживях, едва ли ще може да ме разбере, но дали някой някога изобщо е преживявал това, което на мен ми се наложи да преживея?! Много моля уважаемият съд да отчете в случая и чисто човешката страна на това съдебно дело – за което особено много апелирам. Аз дълбоко вярвам, че правната и чисто човешката страна би следвало винаги да се синхронизират, да не се намират в противоречие – защото колко струва едно право ако е аморално или пък противочовешко?! Не, това изобщо не може да се приеме, правото по идея и по същество, според своята истина или правда винаги е човечно, а неправото е именно противочовешко, аз така мисля и от това си убеждение няма да се откажа. Представяте ли си докъде ще стигнем, уважаеми върховни съдии, ако допуснем у нас тъкмо неправото да бъде възприемано като „право”, противочовешкото – като „човешко”, аморалното – като „морално”, лъжата – като „истина”, несправедливостта – като „справедливост”?! Мисля, че казах главното. Останалото вече са подробности. Сега, вярвам, уважаемите върховни съдии вече схващат колко струват ето тия, примерно, думи, дето намираме в толкова несъстоятелното и дори направо будещо крайно недоумение куриозно решение на ОС-Пловдив: Видно от кредитираните обяснения на подсъдимата А. вписвайки, че тъжителят изпада в нервни и психични разстройства, същата не е целяла и не е имала намерение да поставя диагноза на Г.. В употребените от нея изрази е вложено не научното, медицински утвърденото съдържание, а чисто житейския, разговорен смисъл на понятията, под което следва да се разбира, че тъжителят е изпитвал затруднения с овладяване на емоциите си по време на ръководените от него учебни занятия. В светлината на вече казаното тия думи придобиват именно точния, верния си смисъл. Същото може да се каже и за ето тия тъй умилителни в своята невинност и лековатост „доказателства”, които съдиите от ОС-Пловдив кой знае как са кредитирали с доверие или тежест: Истинността на вписаните обстоятелства, разбирани в техния житейски смисъл, се установява, както от приложените писмени доказателства (жалби, сигнали, молби от ученици и учители до Директора, РИО, МОН, Омбудсман на РБ), така и от кредитираните от съда свидетелски показания. Така разпитана пред съда свид. Попова излага, че учениците са и споделяли, че „господина пак го хвана нервно-психично разстройство”. Същият се гневял, афек186
тирал, ако учениците изкажат различно от неговото мнение; не овладявал емоциите си; за паднал химикал започвал вербална агресия срещу учениците. На педагогически съвети обиждал колегите си и не овладявал емоциите си. Свид. Начева споделя, че от учениците знае, че тъжителят ги обижда, вика, крещи. В обясненията си подсъдимата А. заявява, че убеждение за истинността на отразеното от нея е придобила, както от непосредствените си впечатления, така и от многобройните жалби и сигнали, които са достигали до нея. За наличието на емоционално-волеви дефицит у тъжителя свидетелства и приложеното по делото експертно решение на Специализирана Телк- „Психиатрична” Пловдив, в което е отбелязано, че тъжителят страда от органична емоционална лабилност., за което му е определена 20 % трайно намалена работоспособност. И така стигаме до сюблимния момент, който нищо чудно да влезе и в аналите на нашенското удивително в някои моменти и толкова специфично „правораздаване”, способно на какви ли не героични подвизи: Разпитани пред въззивния съд д-р А. и д-р Р., участвали при издаването на експертното решение с положителност твърдят, че симптомите на поставената от тях диагноза (според кредитираното от съда заключение на СПЕ симптомите са изявена и персистираща емоционална инконтиненция или лабилност, уморяемост, разнообразие от неприятни физически усещания) е напълно възможно да се проявявали и преди датата на освидетелстването – 12.03.2014 г., т.е и към датата на съставяне на инкриминираната производствена характеристика – декември 2013 г. Тази възможност въззивният съд намира за реално реализирана, доколкото съответства на данните от кредитираните по делото гласни и писмени доказателства. В същия смисъл е и заключението на приетата по делото съдебно психиатрична експертиза, според която тъжителят страда от психично заболяване – Органична емоционална лабилност с астено-вегетативен и психоорганичен синдром, попадащи в категорията, психични разстройства, дължащи се на мозъчна увреда и дисфункция или на телесно заболяване. Да подложим на малка логическа проверка това твърдение: значи било „напълно възможно” Грънчаров да е бил „психично болен” и преди премъдрата директорка, имаща най-вероятно и ясновидски таланти, да е сложила своята футуристична „психиатрична диагноза” в края на 2013 г.! Да, наистина, „напълно е възможно” и… Луната, понеже е… камък, да падне някога на Земята, какво ли пък й пречи да падне най-после тази Луна на Земята?! Да, всеки жив човек е „потенциално психично болен”, какво пречи и на Ангел Грънчаров да е такъв, моля ви се?! Е, той е „временно оздравял” когато на 5 март 2014 г. се е явил за първи път в живота си на психиатър и психиатърът му е издал документ, в който пише „психично здрав”. Но на 12 март, т.е. след седмица, пак се е „разболял” и това двете пенсионерки-членки на ТЕЛК-психиатрична мигновено са го доловили с развития си нюх. В резултат на което ОС-Пловдив провъзгласява най-тържествено: 187
Тази възможност въззивният съд намира за реално реализирана, доколкото съответства на данните от кредитираните по делото гласни и писмени доказателства. Да, това вече, няма що, е „реално реализирана възможност”! ОС-Пловдив би ли се запитал обаче как звучи тази присъда в контекста на целия казус, в който съдът, най-вероятно, не е имал реалната възможност да вникне. А пък може би не е имал и желанието да вникне в нея, и това е напълно възможно, щото историята и казусът си ги бива де, те наистина звучат съвсем сюреалистично! Дори и да можеше да се приеме, че отразеното в производствената характеристика, че тъжителят „изпада в нервно-психически разстройства”, не отговаря на истината, то деянието на подсъдимата пак се явява несъставомерно от субективна страна… За да е налице умисъл за престъплението по 147 НК е необходимо деецът да съзнава или най-малкото да предполага, че разпространяваните от него обстоятелства са неистински. В процесния случай се установява точно обратното, че подсъдимата е действала със субективната увереност, че отразява истинни обстоятелства. Така в кредитираните от съда обяснения на подсъдимата същата изяснява, че отразявайки въпросните обстоятелства в производствената характеристика, е смятала, че изпълнява служебния и гражданския си дълг като учител, директор на училище и работодател като отбелязва една своя оценка, до която е достигнала, както въз основа на непосредствените си наблюдения, така и въз основа на многобройните сигнали на ученици и родители. Подсъдимата изрично подчертава, че е използвала инкриминираните фрази, а не различни, защото инкриминираните са били използвани от учениците и учителите в сигналите до нея, както и фигурирали в докладите и констативните протоколи на Агенция за закрила на детето. Тези твърдения на подсъдимата напълно съответстват на приложените по делото писмени доказателства (жалби, сигнали, констативни протоколи, доклади). Това съответствие от една страна е свидетелство за добросъвестността на подсъдимата при излагането на фактите и обстоятелствата пред съда, а от друга доказва липсата на умисъл за извършване на престъплението. Значи все пак и в крайна сметка толкова старателно подготвяните от подсъдимата Анастасова компромати намериха своето приложение, ненапразно, излиза, се е старала толкова! Абе компромати да се произвеждат, оказва се, винаги има смисъл… в нашите родни условия! Аз лично мисля, че този текст на присъдата на ОС-Пловдив следва да бъде най-внимателно изучаван един ден от студентите по право – щото той има всички шансове да стане пословичен случай за груба съдебна грешка, която не би следвало да допуска. Защото всеки човек може да схване, че ако подсъдимата Анастасова изобщо не е съзнавала какво именно прави в тази тъй сюреалистична история, режисирана изцяло от нея самата, то тогава възниква напълно оправданият логичен въпрос: а какво в такъв случай тази персона прави на поста директор на едно училище?! Този въпрос аз безброй пъти го задавах в своите жалби до 188
поредните министри на образованието и науката, които се изредиха на министерския пост през всичките тия няколко знаменателни години – дето протекоха в самото навечерие на тъй дълго чаканата и тъй многострадална образователна реформа. Но ето, сега реформата вече започна, даже и нов закон си имаме, той влиза в сила след няколко дни. Да видим дали сегашният министър на образованието и науката най-после ще си отговори на въпроса, основателността на който може да осъзнае дори и едно малко дете… И така, време е за неизбежните изводи и обобщения. Според установеното в решението на ОС-Пловдив са налице две основополагащи твърдения: подсъдимата Анастасова, първо, живее с убеждението, че тъжителят Грънчаров „наистина е психически болен” и е направила нужното да убеждава в своето убеждение много други хора, тя е дотолкова настоятелна в своето тъй натрапчиво убеждение, че успява да убеди и други хора, сиреч, разпространила е убеждението си дори и сред членовете на ТЕЛК-психиатрична в Пловдив (!!!); на второ място, субективно тя също така живее с убеждението, че с тия свои твърдения по отношение на психичното състояние на тъжителя Грънчаров тя с нищо не му вреди, нещо повече, тя най-вероятно смята, че по този начин му помага (!!!). Ами ако тия две основополагащи и определящи поведението на подсъдимата Анастасова убеждения са илюзорни, ако те представляват по същество една коварна илюзия – нима не е възможно тя да се заблуди?! А това означава, че тези две основополагащи поведението й убеждения на подсъдимата Анастасова са израз на изцяло неадекватно на реалността разбиране, което тя е допуснала да я овладее. Човек може много да си вярва в нещо, но самият факт на тази негова силна вяра съвсем не е достатъчно основание ние пък да повярваме, че неговата вяра е израз на адекватно отношение и познание; да, вярата е толкова коварно нещо, че винаги е израз на дълбока субективна пристрастност към нещо, което съвсем не е обезателно да е реално, т.е. да съдържа адекватност, адекватна представа спрямо своя предмет. По-просто казано: ако силно вярваме в нещо това съвсем не е достатъчно основание това нещо реално да съществува. И тук е изключително важно да се постигне същинското основание на тази въпросната вяра, да се осъзнае нейната причина или дълбока вътрешна мотивация. И на това основание вече ще можем съвсем адекватно да постигнем истината, т.е.действителните основания на хипотетичната иначе тъй дълбока и прочувствена, дори сърдечна увереност или вяра. Защото ний, човеците, вярваме тъкмо със сърцето, но вероятно има на този грешен свят и дълбоко опорочени сърца – нима всички ний, хората, сме подобни на ангелчета?! Подсъдимата Анастасова съвсем нескривано мрази тъжителя Грънчаров и желае колкото се може повече да го очерни и да му навреди. Тази нейна омраза и желание за отмъщение я е заслепило дотам, че е напълно възможно тя субективно да вярва, че той е злодей, заслужаващ да му бъде отмъстено и то по безпощаден начин. За да реализира своята страст или емоция, която е овладяла душата й, подсъдимата Анастасова най-активно предприема какви ли не действия в посока да реализира всестранно своята жажда за мъст. Тя, примерно, почти всекидневно 189
влиза на проверка на часовете на учителя Грънчаров, има регистрирани случаи, в които тя влиза в три (!!!) негови поредни часа на проверка за половин ден! Тя проявява невиждана енергия по посока постигане на своята заветна цел: да опраска, да уволни Грънчаров от училището. За постигането на тази изцяло владееща съзнанието й цел властващото лице (пък макар и на най-малък в йерархично отношение административен пост) Анастасова е готова да използва всякакви средства, тя, предполага се, е убедена последователка на Макиевели, за нея всички средства са допустими – за постигане на толкова силно обзелата душата й цел. Няма никакво значение адекватна на реалността и на правдата ли е нейната цел, важното е, че тази цел субективно и то най-силно я вдъхновява. Точно така, по този начин много хора успяват да си сътворят свой изцяло субективен или психичен свят, в който се чувстват пълноценни и значими, т.е. успяват да надмогнат усещането си за личностна непълноценност; да, безкрайно ценно за човеците е познанието на тайнствата на човешката душа. И тъй, в тази многозначителна ситуация имала ли е зъл умисъл в своите действия подсъдимата Анастасова? Съзнавала ли е тя какво точно си позволява да прави? Най-вероятно с положителност не – твърди Окръжен съд – Пловдив. Щото било „реална”, видите ли, „психиатричната експертиза-диагноза”, която подсъдимата фактически е сложила на лицето Грънчаров, нищо че по този начин лепва едно трудно измиваемо петно върху реномето и достойнството му. Но все пак значи ли това, че подсъдимата Анастасова – и то тъкмо заради своята пределна вътрешна убеденост в правотата на своето дело! – действа адекватно? И още нещо, не по-малко важно: ако тя не съзнава какво точно си позволява да прави, от това произлиза ли, че тя следва да бъде освободена от пълна отговорност за стореното? Знаем, че само сериозно увредените в психично отношение хора са невменяеми, т.е. няма как да бъдат държани отговорни за поведението си – понеже не съзнават какво правят. Нещо кара тия хора да правят недопустими глупости и дори злодеяния, но те не са свободни да мислят, да решават и да преценят правилно ли е това нещо или не е правилно, ето по тази причина, понеже липсва свободната воля, на това основание следва да бъдат освободени от всякаква отговорност. Да се надяваме, че Окръжен съд – Пловдив не смята, че такъв е случаят на подсъдимата Анастасова. Ние също смятаме, че не такъв е нейният случай. Щото ако мислехме иначе, тогава просто нямаше да има смисъл да завеждаме това съдебно дело. Да погледнем нещата обаче от друг ъгъл, така може би ще ни се открие по-лесно тъй интригуващата ни истина. Да допуснем, както и Окръжен съд – Пловдив в своето толкова любопитно решение прави, че субективната вяра на подсъдимата Анастасова в „психичното заболяване” на тъжителя Грънчаров е „истинска” и дори „реална”, т.е. да допуснем, че той „наистина” е психично болен. Какво отношение заслужава в такъв случай този човек? Да, наистина, как следва да се отнасяме към психично болните хора, каква е адекватната, нормалната 190
реакция и отношение спрямо такива хора? Ето по този възлов пункт ако прозрем истината, тогава положително ще ни се разкрие и истината за субективното или психичното състояние на подсъдимата Анастасова. Към психично болните хора, които всъщност са силно страдащи и нещастни хора, нормалното, човечното, адекватното отношение е да изпитваме състрадание, да им съчувстваме, нали така? Тия хора изпитват дълбоки душевни терзания и страдания по някакви крайно сложни и често непонятни причини, към тях в никакъв случай не бива да се отнасяме злобно, грехота е да се отнасяме толкова грозно към тях. Нужно е да бъдем човечни, да не губим способността си да бъдем човечни. Към такива хора следва да се отнасяме грижовно, да им помагаме, да се опитваме да ги разберем, към тях следва да се отнасяме, казахме, с едно проникновено човешко и човечно състрадание. Проявила ли е такова едно отношение подсъдимата Анастасова към тъжителя Грънчаров? Адекватно и човечно ли е нейното отношение към него? Не, решително не е такова нейното отношение към него. Най-малкото това се доказва от поне един неоспорим факт: в своето предписание ТЕЛК – Пловдив пише, че работата на Грънчаров като учител отговаря на неговото здравословно състояние, а пък евентуалното му отстраняване от работа „може да доведе до неговата личностова дезадаптация” (точно така пише в последното му решение на ТЕЛК). Изпълнила, съобразила ли се е с това предписание неговата работодателка, именно подсъдимата Анастасова? Не, напротив, два месеца след като е получила това предписание, директорката и подсъдимата Анастасова го уволнява без капчица жал! За какво свидетелства това нейно нескривано, напротив, ярко и без всякакво неудобство демонстрирано истинско отношение към него? Добре, нека Грънчаров „наистина” да е психично болен – заслужава ли той такова едно отношение? Не, напротив, според изискванията на закона и особено пък на морала той заслужава едно човечно, загрижено, сърдечно отношение, с оглед на този страдащ човек да бъде помогнато, той да бъде подкрепен в своето толкова тежко психично състояние. Нима подсъдимата Анастасова е така безсърдечна че си позволява коренно различно и направо нехуманно отношение към него? За какво свидетелства нейното действително, истинско отношение към „психично болния” Грънчаров, в крайна сметка и към тъжителя Грънчаров? Ами свидетелства за едно нещо: тя сама не вярва на своята теория, че Грънчаров е психически болен. Защото ако вярваше, ако смяташе, че той наистина е психически болен, водена от своята човечност тя щеше да се отнася съвсем иначе към него. Тя обаче си позволява да се отнася безпощадно към него, ерго, тя знае много добре, че Грънчаров не е психически болен. И точно по тази причина тя действа направо безпощадно, не изпитва капчица жал или състрадание спрямо него. За нея Грънчаров е „народен враг” (или поне враг на нейното тъй свидно пребиваване на директорското кресло!) и по тази причина той заслужава безпощадно и направо жестоко отношение. Дотолкова безпощадно, че подсъдимата Анастасова е способна да си позволи да го оклевети по недопустим начин, да го обяви за „психически болен”, за „луд”, за „пълен некадърник”, за какъв ли не още – 191
с оглед да му навреди колкото се може повече. Да, за нея Грънчаров не заслужава да бъде учител, той трябва да бъде лишен за вечни времена от правото да преподава, да се прехранва, да живее. Нека тоя проклет Грънчаров да си доживее живота като се влачи по психиатрични клиники – ето тази е заслужената от него съдба! Така вероятно стоят нещата в съзнанието на подсъдимата Анастасова, позволявам си да надникна там, в тази светая светих на душата й, в качеството ми на психолог: все пак такава на нас, психолозите, ни е работата. Има ли го сега моментът на ясно съзнание и на умисъл, уважаеми върховни съдии? Ако го няма този момент, това означава, че самата подсъдима не съзнава какво прави, какво си е позволила да направи, а оттук могат да се направят някои твърде неблагоприятни изводи за нейното собствено психично състояние. Едва тогава моментът на умишлено нанасяната вреда би могъл да отпадне, в случай, че подсъдимата Анастасова действително не съзнава какво прави, сиреч, че нейната психика е така сериозно увредена, че тя повече не може да носи отговорност за поведението си. Казахме, че такава една хипотеза, обясняваща поведението й, трябва непременно да отпадне. Ако защитата на подсъдимата или пък Окръжен съд – Пловдив, който си позволи да застане на нейната позиция, пожелае да провери основателността на тази хипотеза, нищо в такъв случай не пречи да бъде поискана от тях самите една основателна и задълбочена съдебно-психиатрична експертиза на психичното състояние на подсъдимата Анастасова. Аз лично като тъжител тогава не бих възразил спрямо такъв един техен почин. Но аз лично, подчертавам изрично, не вярвам в основателността на такава една хипотеза. Смятам, че подсъдимата Анастасова е с ясно, непомрачено (освен от бурни страсти и емоции на несдържана личностова и ценностно обусловена, а това означава и чисто политическа омраза) съзнание и тя може да носи пълната отговорност за своите действия, за своето поведение. Аз лично също така смятам, че не аз следваше в случая да обяснявам и да извеждам този факт за нейната психична състоятелност и пълноценност, а той трябваше да бъде обоснован от защитата на подсъдимата Анастасова, защото очевидно е, че противната хипотеза удря срещу нейното достойнство, т.е. е изключително обидна. Да, в решението си Окръжен съд – Пловдив фактически приписва на подсъдимата Анастасова липса на умисъл, липса на ясно съзнание за това, което тя си е позволила да направи, което, както видяхме, необходимо води до допускането, че тук трябва да влезе в сила допускането за някаква психична увреда на същото лице. Защото оня, който не съзнава какво всъщност и в действителност прави, такъв човек очевидно има някакви и то твърде сериозни психични проблеми. Неговата психика, позволете да отбележа, едва тогава е сериозно „нервно-психически разстроена”. Ние обаче в случая смятаме, че тази хипотеза, обясняваща поведението на подсъдимата Анастасова следва да отпадне на основата на изтъкната поредица от сериозни психологически, логически, правни, морални основания и доказателства. 192
Когато обаче един човек съвсем умишлено си позволи да вреди на друг човек, при това ползвайки се от своето служебно положение, т.е. използвайки ресурса на властта, с която разполага по силата на своето служебно положение, това е наказуемо от закона поведение. Подсъдимата Анастасова си е позволила, обзета от нескривана мания за отмъщение, да оклевети по недопустим начин тъжителя Грънчаров, ясно е съзнавала какво прави, правила го е по напълно ясен и, за жалост, съвсем зъл умисъл, за което правото, правдата, законността и самата справедливост изискват тя да понесе цялата отговорност, да понесе отговорността в пълния обем. Защото такова едно поведение на длъжностно лице е не само укоримо от морално отношение, то е и крещящо неправомерно и незаконно, като капак на всичко то е и изключително опасно от обществена, не само от чисто човешка гледна точка. Все пак ние, българите, следва да докажем на света, че живеем не в мутренска, в бандитска държава, в която даже и директори на образователно-образователните учреждения си позволяват да се отнасят по толкова недопустим начин към персонала, ние трябва да направим нужното за да докажем на света, че живеем в правова държава, в която правата на човека нещо значат, в която и достойнството на личността все нещо означава. Уважаеми върховни съдии, Позволих си да бъда толкова детайлен и аналитичен най-напред защото случаят и казусът, както сами забелязахте и се убедихте, е наистина благодатен. На второ място моля да ме извините за тази обстоятелственост, бях принуден да постъпя така по чисто професионални подбуди – аз съм философ и психолог, тази научна и изследователска област за мен е крайно интересна и съблазнителна, е, позволих си да кажа каквото мисля, как аз тълкувам и разбирам нещата. За мен като философ единствено истината има значение, това, че случаят касае мен самия, не е от решаващо значение, решаващото за мен като философ е това предизвикателство: истината по нелекия казус все пак да бъде изявена и да постигне подобаващото отношение, да бъде поставена на длъжния пиедестал. Аз не съм юрист, но за мен като човек, който дълги години е преподавал на младите предмета философия на правото, тази област също принадлежи към сферата на моите научни интереси и занимания. Моля за извинение ако някъде звуча дидактично и поучително, това е извиним дефект, все пак цели 33 години работя на това поприще, учителското, преподавателското. Вярвам, че по човешки начин ме разбирате и ще извините волността ми че си позволих да ви кажа какво мисля. Стимулът за мен, повтарям, беше да спомогна, доколкото мога, за установяването на истината. И за тържеството на правото и на справедливостта – все мотиви, които, убеден съм в това, и на вас лично изобщо не са ви чужди! Уважаеми върховни съдии, Моля да постановите справедливо, хармонизиращо се с истината, с правото и със закона, т.е. разумно решение! 22 юли 2016 г. Пловдив
С УВАЖЕНИЕ: (подпис) 193
Приложение на списание HUMANUS: библиотека за модерно образование, духовно просветление и личностен напредък 194
БИБЛИОТЕКА на списание HUMANUS, 2016 г. 195
Център за развитие на личността HUMANUS
Тревожен ли сте? Чувствате ли се изолиран? Имате ли проблем, от който не виждате изход? Търсите ли промяна и по-добро качество на живот? Тогава ни се обадете. Центърът предлага професионална помощ на всички, които търсят промяна, по-ефективно самопознание, отговорност и авторство над собствения живот, умения за решаване на проблемите и премахване на стреса. Всеки, който иска да сътрудничи на Центъра или да получи специализирана консултация, нека да пише на angeligdb@abv.bg 196