360 Magazine Spring 2013 by 360 Magazine

Акценти Парапланеризъм Текст Диана Петрова Снимки Мартин Шийл

Ясен Савов

Европейски шампион по парапланеризъм 2012 (крос кънтри) В началото на септември в Сент Андре, Франция, се проведе тазгодишното Европейско първенство по парапланеризъм, дисциплина крос кънтри. В продължение на 13 дни 150 състезатели от всички европейски страни се бориха с шестте прелетни задачи. Найдобър от всички тях се оказа Ясен Савов, който се класира на първо място с крило Ozone Enzo. Особено сме горди с успеха на Ясен и му стискаме палци за също толкова успешно представяне на Световното първенство догодина, което ще се проведе в Сопот. 8

Акценти Алпинизъм Текст Диана Петрова Снимки Н.Петков, Д. Боянов и М. Михайлов

Българска експедиция

с първи изкачвания на два нови петхилядника в Пакистан

През август 2012 г. българска експедиция осъществи първите изкачвания на връх Левски (5733 м) и Грей Тауър (5435 м) в долината Кхане (Khane Valley) в планинската верига Каракорум, Пакистан. Дойчин Боянов, Михаил Михайлов и Николай Петков бяха едни от първите, които през 2011-та година проникнаха в този див, труднодостъпен и сравнително непознат район. Като първооткриватели, те дадоха български имена на редица безименни върхове – Васил Левски, Рила, София, Тангра и др. Тазгодишната експедиция бе логично продължение на миналогодишната, към която на собствени разноски се присъедини и 10

Отляво надясно – Николай Петков, Дойчин Боянов и Михаил Михайлов след изкачването на връх Левски. На заден план, в средата на снимката, стои самият връх.

Тервел Кервелов. След двудневно изкачване в чист алпийски стил (без междинни лагери, без обработка на маршрута с фиксирани въжета, без височинни носачи) на 13 и 14 август т. г. Николай Петков, Дойчин Боянов и Михаил Михайлов изкачват девствения връх Васил Левски. Маршрутът преминава по смесен скално-леден терен, а трудността му надхвърля очакваната. Двадесетдневната одисея на нашите алпинисти по върховете на Каракорум ще бъде разказана във филм, подготвян от членовете на експедицята за 12-тото издание на фестивала за планинарско кино „Банско Филм Фест“ (21-25 ноември).

Дойчин траверсира (траверсиране – странично катерене) интересен участък по стената на връх Левски

Експедиция на

Владимир Донков

в Северния полярен кръг Заснемането на този кадър беше най-тежката работа, която някога съм вършил – 16 дни без почивка, през които няколко пъти щях да загубя живота си. За да хвана подобна уникална гледка на връх Mount Ketil (2003 м) в Гренландия и неговата планинска верига, се наложи да достигна скален хребет, който веднъж на година-две се преминава от шепа катерачи. В началото, след като ходих цял месец от стартовата точка, установих базов лагер на брега на фиордите и изчаках няколко дни, за да преминат дъждовете. Тогава, след тежък преход през едно тресавище, се наложи да прекося пълноводна и много опасна река. Това ми костваше още една седмица и четири опита, като по време на единия от тях едва не се удавих, опитвайки се да се върна на брега. Последваха два хипотермични шока, причинени от прекалено дългия престой в студената глетчерна река. След успешното й прекосяване, на 10-тия ден дойде ред и на техничен преход през огромен каменопад, който ме отведе до хребета. Е, стигнах до целта, която сънувах повече от две години – мястото, където фотографски крак не е стъпвал досега. Познайте какво обаче: не се появи нито едно облаче, а аз имах храна само за 5 дни. Нямаше и риба, която да ме нахрани, но все пак реших да остана още един ден – гладен. Сутринта на седмия ден вече бях наистина много гладен, когато се появи масивен фронт от сиви облаци, които покриха цялото небе за няколко минути. Извадих статива и сложих филтър 3-stop ND Grad на обектива. Бях готов за действие. Магическият момент настъпи по изгрев слънце, когато лъчите нежно докоснаха облаците в продължение на няколко минути, а след това пак всичко стана сиво. В крайна сметка – търпението е благодат. 13

Акценти Летене Текст Катрин Хрусанова и Диана Петова Илюстрация Йоан Барабан Снимка Веселин Овчаров

Фестивал на свободния полет

Въздухария 2012 За втора поредна година Манастирската поляна на гр. Сопот се превърна в магическо пространство на свободния полет. От 6 до 9 септември там се проведе фестивалът „Въздухария 2012“. Той събира необикновени и свободни хора, пристрастени към преоткриването на човешките (си) възможности в хармония с природата. Небето над старопланинското градче беше обагрено от цветните парапланери, реещи се между облаците, а на поляната множеството от усмихнати посетители се наслаждаваше на едни от последните топли и слънчеви летни дни. Всеки беше харесал своето малко кътче по поречието на реката или встрани от поляната, където можеше да разположи своята палатка и да се наслади на уединение и почивка. За активно търсещите преживявания – любителите на екстремните спортове – бяха подготвени въжена градина, маутинбайк трасе, ленти за ходене (slackline), полети с парашути и, 20

разбира се, много възможности за летене с парапланери. За отворените към новото и непознатото имаше различни работилници, информационни презентации и уъркшопи. Творческият кът на ММУУЗзАА предложи разнообразни и вдъхновяващи интерактивни развлечения, а ХаХаХА ИмПро театър ни остави без дъх, доказвайки ни, че „Всичко си е супер!“ Вечерната програма огласяше поляната с музикалните предложения на DJ Invoke, Тактика Еклектика, Ванката, CHEAPTRiX, Оратница, DJ Ihou, VasQuest, Булгара, DJ Jaya, Попара и Mr.Smiff. Тазгодишното издание на фестивала успя да предложи едно естествено и завладяващо изживяване. Полет на тялото, духа и съзнанието, споделен от толкова много и различни хора, обединени от копнежа да бъдат свободни! Поздравления за организаторите от Sky Camp и всички, които с усилията си направиха фестивала реалност. Пожелаваме успех в прекрасното начинание и чакаме с нетърпение следващата ни среща на „Въздухария 2013“!

Весо Овчаров и Хорацио Лоренс

с въздушно шоу над София По повод прожекцията на Infinity Himalaya в лятното кино пред НДК на 20 май най-добрият български парапланерист Весо Овчаров и четирикратният световен шампион в дисциплина акро Хорацио Лоренс направиха уникално акробатично шоу в небето над София. На нищо неподозиращите хора, излезли на разходка из центъра на града, направо им се зави свят при гледката на „безкрайното въртене“ (infinity tumbling) – фигурата, с която Хорацио постави световен рекорд, изпълнявайки 281 последователни завъртания в небето над Хималаите, на височина 5300 метра. След като се приземи до фонтаните на НДК, Хорацио разказа за най-новите си приключения в Африка. Там търси най-добрите места за летене от Мароко до Кейп Таун, а в последната част се включва и Весо като гост-пилот. Самият Весо пък в момента готви филм, който ще представи експедицията му в Пакистан, и който очакваме с нетърпение. 21

интервю блиц

360° Блиц въпроси

Четири личности, пет въпроса за нещата, които ни вълнуват.

1. С какво се занимавате в момента?; 2. Спортувате ли? 3. Вашата гледна точка за природата и нашето отношение към нея? 4. Има ли нещо, което бихте искали да промените в света, който ни заобикаля? 5. Какво е екстремно за Вас?

Роси Митова - екстремен скиор 3.

Приготвям си домашна гранола. В професионално отношение, сега завърших университет и с група приятели и съмишленици стартираме наш бизнес в сферата на солидарното земеделие. Проектът се казва Farmhopping. Представлява глобална мрежа от устойчиво развиващи се ферми, която дава възможност на потребителите си да станат част от нея чрез закупуване на идеални части от фермите и подпомагане на техни проекти и инициативи. Като съсобственици потребителите ще имат право на част от продукцията на фермата и ще могат да участват във взимането на стратегически решения.

Всички ние се намираме в гигантска кола, която се е засилила към тухлена стена, и се караме кой къде да седне. Това е мисъл на Дейвид Сузуки и според мен много точно описва обществото ни в момента. Аз лично се опитвам да се отнасям с грижа и внимание към природата във всяко свое действие – от личния си живот до професионалния. Рециклирам вкъщи, участвам в национални и световни екокампании, опитвам се да консумирам само продукти, произведени с грижа към природата. В този ред на мисли, наложи ми се да си изхвърля Барбито (заради нея са изсечени тонове дъждовна гора) и да спра да ям Kit Kat!

Практикувам доста спортове, но сериозно се занимавам с екстремни ски и кайтсърф. Определено ските са доминиращи в живота ми. Ако трябва да бъда честна, не бих могла да си представя живота без тях. Само когато карам ски се чувствам истински свободна, проблемите се изпаряват, остават на заден план. Чувствам се сигурна в себе си и точно на мястото 28

Когато бях малка, си мечтаех за магическа пръчица или за супер силите на Капитан Планета, но напоследък си мисля, че най-важно е да се промени отношението на хората към хората и отношението на хората към планетата.

си. С всеки нов завой в пудрата преоткривам себе си и

винаги намирам някое ново предизвикателство.

Всяко нещо, което ме кара да приема факта, че може да умра.

Милчо Левиев – kомпозитор и музикант 1. Репетирам и се готвя за концерт, посветен на 50-годишнината на Биг Бенда, който преди време се наричаше „Естраден оркестър”. Ангажираха ме да напиша нова пиеса. Репетициите са сериозни. Има и много трудности, тъй като институции като БНР и БНТ сякаш все още не са се отърсили от номенклатурния си рефлекс, а това спъва музикалната работа. От друга страна, тогава имаше дисциплина, а сега май доста хора просто не работят. Не искам да придавам на разговора политически аспект, а по-скоро социален. Българинът е изпаднал в лошо положение – чака някой да го оправи.

През целия си живот като спорт съм практикувал само плуване. Добър плувец съм, мога да плувам с километри и в морето, и в басейна. За съжаление, работата не ми позволява да го правя често.

Отношението ни към природата е смесено. Още от 70те години учените в световен мащаб са много загрижени, включително и комунистическата част от света – Съветският Съюз. За съжаление има хора, които се опитваха да насаждат мнението, че всичко това със замърсяването и т.н., е комунистическа пропаганда. Пълни глупости! Доминиращото мнение на учените в цял свят е, че ние буквално се гаврим с

фотография © Вера Райчева природата: заличаване на биологични видове, замърсяване... От колко време има открити алтернативи на петрола? Някои от техните откриватели дори бяха убити в името на капитализма и печалбите.

Първо, аз не вярвам, че един-единствен човек може да промени нещо голямо в света. Необходимо е колективно действие. Един човек може да се превърне в демон – като Хитлер или Сталин... Но той отново няма да е единстве-

ният виновник. Виновни ще са тези, които се подчиняват. Всички германци, които се подчиниха на Хитлер, са виновни. Същото важи и за руснаците, а и за българите, които се подчиниха на Тодор Живков. Не обичам Чърчил като политик, но той има такава мисъл: „Всеки народ заслужава своето управление.” В това има много дълбока истина! Няма друг начин да промениш нещо, освен чрез политика. Аз нямам никакво желание да навлизам в политиката. Но виж,

ти, Човекът, индивидът, правиш това, което смяташ за най-правилно за себе си и за обществото. Може да не разбираш, че твоето благоденствие зависи от общественото, но самият ти не можеш да бъдеш действително добре, ако хората около теб са зле. Аз съм артист и моята задача е не да поправям, а да правя музика, която може би ще промени нещо. Бетовен е написал 9-та симфония преди много години и нищо не е променил. Ленън пееше „забрави правителството”, „прегърнете се, хора”. Но това е утопия. Ако някога успея да напиша нещо толкова въздействащо, което би имало силата да променя – още по-добре. Когато станаха промените, получих предложение да стана културно аташе в Италия. Казах им, че не знам италиански, както и че това е много отговорна работа. В крайна сметка аз съм музикант. Отговорът беше: „Ще се оправиш и с английски и пак ще си пишеш музика. Някой друг ще върши работата.” И какво? В крайна сметка нищо не се е променило!

Екстремното е продължение на липсата на разум, то води до фанатизъм. Екстремна е корупцията в нашата страна. България като цяло е страна на екстремности. Едни невероятно хубави неща, на фона на много грозни, вулгарни, подли и корумпирани неща – раят на екстремностите. 29

интервю блиц

Владимир Донков природен фотограф, пътешественик 1. Живея в средата на равна

фотография © Владимир Донков

Англия с прекрасната си годеница Анжелина и се подготвям за два снимачни проекта. Звучи романтично, но само в първата половина на изречението. Втората е свързана със срещи, документи, пари и тренировки.

Старая се да тренирам 5-6 дни седмично, най-вече катерене и бягане, а напоследък и малко бадминтон. Няма как да се развиваш като outdoor фотограф и да се застояваш без спорт. Бягането е най-старата ми страст. Започнах на 12 години, след дългогодишни боледувания. Смятам, че на този спорт дължа здравето и професията си. Спечелих няколко състезания в дългите бягания, после тренировките на пресечен терен се превърнаха в основен начин да се подготвям за двумесечните снимачни експедиции на север. Катеренето дойде покрай снимането преди 5-6 години, но бързо се превърна в мания. Докато бях по-свободен, в някои сезони почти живеех по скалите край Враца. В момента се катеря на изкуствена 30

че моето поколение е на прав път и бързо осъзнаваме в колко грешна посока сме експлоатирали най-ценните си ресурси в последния век... От друга страна, когато се прибера и погледна места като Банско, Слънчев бряг и въобще цялото ни Черноморие, се чудя дали целият този бетонен ужас ще спре някога. И дори в някакъв момент да се усетим, дали ще е останало място, където един ден да покажа на децата си какво е истинска дива природа? Остава ми да снимам, докато още има какво, поне в Далечния север.

стена, но трудно си намирам добри партньори за осигуряване. Не мога да не отбележа колко високо е средното ниво в българското катерене – средата те мотивира бързо да пробваш все по-трудни маршрути, но и да си по-отговорен в осигуряването. С какво бих искал да се занимавам? С каяк и с ветроходство. Водата много ме влече. Никога не съм живял край море, но израснах на Дунава и където и да отида, нещо все

ме дърпа към брега. За съжаление в последните години нямах никакво време за още един спорт, но от половин година правя генерални промени в живота си с цел да осигуря време и ресурси за интересите си и за близките си.

Болна тема. Работата ми е да споделям красотата на природата по отговорен начин, а става все по-трудно да намериш чиста и дива земя. Не знам, понякога съм изпълнен с много надежда,

Почти всичко... Но ще започна от календара и часовника – имаме нужда от по-дълги денонощия, лято и зима!

Да си извън границата на комфорта. Да не можеш да се усмихнеш за миг, но щом всичко свърши, да си спомняш с широка усмивка колко пълен с енергия си бил всъщност. Да оцеляваш. Само в такива моменти успявам да намеря в себе си онзи нечовешки ресурс от сила, който всички имаме складиран за извънредни ситуации.

Анжела Недялкова - актриса

1. Отдала съм се на специалността „Филмово и телевизионно операторство” в НАТФИЗ.

Преди практикувах каквото ми паднеше – скално катерене, походи в планините, бадминтон... Сега за съжаление съм се запуснала и се занимавам само с т.нар. „slackline“. Последното ми действа успокояващо, стимулира концентрацията и подпомага по-доброто функциониране на вестибуларния апарат. Като цяло, всеки човек се нуждае от спорт точно толкова, колкото от вода и храна.

прецакват дори самите себе си, други пък се борят, но с неподходящи методи. Който може и има желание – нека да купува земя, докато все още се намират евтини имоти на прекрасни места. Аз лично работя по един проект с идеята да се получи арт селище сред природата. Ще има летни детски лагери, сбирки на артисти с цел обсъждане и развиване на проекти и прочие.

Това е доста наивен въпрос. Всеки човек и из-

общо всеки жив организъм неизменно се променя във всеки момент, въпреки че през повечето време това се случва несъзнателно. Аз нямам болни амбиции да променям света, защото така или иначе го правя по някакъв, макар и минимален начин със самото си съществуване. Ако някога ми се е искало да променя нещо, това е било нещо в мен. Ако почти всеки се стреми да се променя към по-добро, сигурно резултатът би бил позитивен в глобален мащаб. Казвам почти,

защото не смятам, че бихме могли да съществуваме без негативите в този свят. Черно и бяло, нали така? Балансът е някъде там.

Екстремно за мен е, когато залитам прекалено в някаква крайност – обикновено точно тогава се получават екстремните ситуации. Обичам адреналина и го търся, когато имам възможност. Сега ще снимам състезание с мотори (Enduro), но при условие, че ще се кача на един от тях.

3. Малко ми е омръзнало да се обсъждат едни и същи теми, без много да се действа. Все пак съм на мнение, че нашата природа е уникална и не разбирам тези млади хора, които предпочитат да бягат навън, преди да са опознали тукашните богатства. Разбира се, всеки постъпва според това, което чувства. Относно „нашето“ отношение – коя съм аз да говоря от името на всички? От наблюденията си съм стигнала до извода, че има такива, които директно се гаврят с природата, без да осъзнават до каква степен

360° Блиц въпроси

Четири личности, пет въпроса за нещата, които ни вълнуват.

фотография © Константин Величков

1. 3. 4. 5.

С какво се занимавате в момента?; 2. Спортувате ли? Вашата гледна точка за природата и нашето отношение към нея? Има ли нещо, което бихте искали да промените в света, който ни заобикаля? Какво е екстремно за Вас? 31

Тема Професия Адреналин Текст Ангелин Балсамаджиев Снимки Архив и Геновева Михайлова

Радка Петкова

каскадьор и състезател по ледено катерене

Телефонът й даваше дълго време свободно. Изчаках да прекъсне от само себе си и се замислих... Чудех се дали се катери някъде по алпийските ледници, дали гори в пламъците или пада от високо в някоя от екшън продукциите, в които снима. А може би просто закусва и телефонът й е в другата стая. Докато мислите ми блуждаеха, парчето “Jump around”, с което звъни джиесемът ми, огласи стаята. Непознат номер – нейният! Пуснах „заето”, набрах и чух запъхтян глас. Беше излязла току-що от морето край Ахтопол, караше хавайски сърф. Завидях й! Представих си как водата още се стича от косата й по неопрена и внимава да не намокри телефона си. Каза ми, че от една седмица вълната е около два метра и половина и че се кара страхотно. Искаше ми се да си говорим за вятър и море, но задачата ми беше друга – трябваше да разбера повече за професията й – и започнах: „Повечето жени обичат на топло – защо избра леденото катерене?” Отвърна, че е съвсем различна от повечето жени. Обича студа и виелиците и това я кара да се чувства жива. Разказа ми как в България има условия за ледено катерене, но в Алпите било различно. Наскоро ходила във Франция, където се разбила от катерене, но била на собствени разноски. Момичето, което е донесло на България два бронзови ме-

дала (от Италия за скорост и от Швейцария за трудност), трябва само да си плаща почти всичко. От федерацията й покриват някои разходи, но... Оказа се, че темата за леденото катерене не е подходяща – очевидно от този спорт, свързан със зверски адреналин и опасности, пари не се изкарват. Попитах я за каскадьорството. Канели я основно за специални скокове, летене и сценичен бой. Каза, че по време на каскадите се чувства по-спокойна, отколкото в реалния живот. Слава Богу, никога не е имала сериозна травма, нито е ставала свидетел на инцидент с някой от колегите й. От нея научих за така наречените „проболки”. Това са тънки стоманени въжета, с които се прави рязко дръпване, когато се симулира взрив, и тялото трябва да отхвърчи внезапно. Разбрах и друго – жените в този занаят имат по-малко работа, защото обикновено мъжете са тези, които мерят мускулите си и правят побоищата, така че сцените, в които трябва да участва жена, са оскъдни. В крайна сметка Радка е доволна от професията си, достатъчна й е. Миналата седмица отскочила за едни снимки до София и после се върнала обратно при вълните. Звучеше ведро и реших да не я занимавам повече. Най-вероятно краткото ми интервю й е било достатъчно, за да си почине и отново да стъпи върху хавайката...

Тема Професия Адреналин Текст Ангелин Балсамаджиев Снимки Списание DivingBG

Росен Желязков

професионален и технически водолаз брега на Средиземно море. Там започнах да се гмуркам с маска, плавници и шнорхел. Така надникнах в подводния свят. Оттогава винаги съм знаел, че ще бъда водолаз и тази цел ме е водила през целия ми съзнателен живот. КАКВО ИМА ТАМ ДОЛУ, КОЕТО ГО НЯМА НА ПОВЪРХНОСТТА? „Там долу“ всичко е много по-различно от „тук горе“. Светът е друг – мълчалив, мъдър, съвършен. Там си сам със себе си така, както никога не можеш да бъдеш на сушата. Необяснимо е, но всеки сам усеща дълбините на морето по различен начин и именно в това се крие магнетизмът им.

С третия ми събеседник беше по-различно. Знаете, че има хора, с които общуването върви много леко, темите идват една след друга и всичко става от само себе си. Има други, които ти стават противни още в първия момент и усещането за разговор е подобно на запек. Трети веднага те респектират по някакъв начин, разговорът не се води лесно, поставят условия, но не самоцелни – за да си придадат важност, а конкретни – с цел работата да се свърши по-добре. Така беше и с Росен. Говорехме бавно. Каза ми в прав текст, че не обича да дава интервюта и да говори за себе си и че в този случай ще направи изключение. Предложих му писмената форма и творението на XX век – интернет. Въпросите ми бяха седем, но не божествени като числото, а такива, от които ще мога да направя преразказ. Отказах се, защото интервюто просто се получи. Оставих всичко в суров вид: ПО ТЕЛЕФОНА НЕ УСЕТИХ ИЗТОЧЕН ГОВОР, ОЧЕВИДНО НЕ СИ РОДЕН КРАЙ МОРЕТО. КАК ЗАПОЧНА ДА СЕ ГМУРКАШ? Израснал съм в София. За първи път срещнах морето по-отблизо, когато бях на 13 години и живеех с родителите си в Либия, на 46

ОТ КАКВО СЕ СКРИВАШ ПОД ВОДАТА? Не съм човек, който се крие. Не се крия под водата, а откривам. С фондацията ни BSTD Underwater Explorers откриваме, обследваме и идентифицираме потънали обекти в Черно море. Това е нашата мисия, която след толкова години поддържа жив интереса ни към подводния свят. Тайната, която пази един потънал кораб, цялата история зад него, произходът му, съдбата на екипажа му и какво се е случило в момента на потъването му – това са нещата, които превръщат всяка наша експедиция в ново приключение. Те не могат да се опишат с прости думи и трудно ще ги разбереш, ако не си се докосвал до тях. КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ТОВА, С КОЕТО СИ ИЗКАРВАШ ПАРИТЕ ПОД ВОДАТА? Професионален водолаз съм, т.нар. commercial diver, което няма нищо общо с развлекателното и туристическото гмуркане, нито с техническия дайвинг или с гмуркането при потънали кораби. Работата ми е далеч по-сериозна и не дотам романтична. Свързана е с инсталиране и поддържане на подводни съоръжения. Степента на риск е много висока, но същевременно всяко действие е строго регламентирано. По време на работа водолазът е свързан с повърхността чрез непрекъсната аудио и видео връзка. Често видимостта е нулева, теченията са много силни и тогава опитът е най-ценното, на което можеш да разчиташ, за да изпълниш задачата си. От години работя за френски петролни компании, главно на нефтените платформи в Западна

Тема Професия Адреналин Текст Ангелин Балсамаджиев Снимки Константин Величков

Румяна Русева

инструктор на планински спасители Гласът й беше плътен и категоричен, но някак мек. След като я попитах кога е удобно да ми отдели 8 минути от живота си, за да поговорим, тя ясно и точно рамкира удобните часове през деня и за моя радост се оказа, че моментът е подходящ. През целия ни разговор се държеше хладнокръвно като при спасителна акция. Нямаше излишни думи, нямаше излишни залитания. Излъчваше това, което е необходимо на някого, който се бори с природата за човешки животи. Там, горе, трябва да си бърз, неколеблив и подготвен. Очаквах връзката да прекъсва и да я чуя някъде от високото. Изненада ме – каза, че е в „Младост”. Попитах защо не е в планината и разбрах, че провежда инструктаж на бъдещи планински спасители, но в момента са в София. Са48

мата тя се е запалила покрай мъжа си, а първата й акция е била още преди да се захване професионално с това. Разказа ми как с нейни приятели са свалили от планината човек със счупен крак, а задоволството в гласа й говореше, че работата е била свършена добре. Тогава ми хрумна да направя паралел между спасителите и лекарите. Усещали ли сте тази заслужена мания за божественост, която излъчват? Засиленото его, често подхранвано от благодарните погледи и думи на пациентите – на спасените! Попитах я дали и при нея е така, но тя отвърна, че горе няма време. Приема се, че човек, затрупан от лавина, има шанс да оцелее до 35-тата минута, после вече е късно. Липсата на хеликоптер в България, чудовищните ветрове и бездънните преспи не оста-

вят на спасителите време, за да хранят егото си. Нещо повече, те трябва да спасяват чуждото его. Паралелът ми не се оказа много точен, но я подсети за нещо интересно. Разказа ми, че Планинската спасителна служба е основана през 1931 г. именно от лекари-скиори. Те решили да я създадат, след като първо си помагали помежду си, после започнали да помагат и на други, за да се стигне до това да се превърнат в организация. Румяна не помни колко души е спасила, не иска да си спомня и синеещите лица на по-късно намерените. Не се оплака от нищо, не напсува държавата, че сме единствените в Европа без хеликоптер. Каза само, че разчита на екипа, на взвода, който скача срещу уж непобедимата природа. Пожелах й безаварийна зима – дали? Дано!

Тема Професия Адреналин Текст Ангелин Балсамаджиев Снимки Константин Величков и Силва Атанасова около теб температурата е няколкостотин градуса, затрупан си или си блокиран в катастрофиралата си кола, когато детето ти виси от балкона или котката ти е избягала на короната на дървото, мечтаеш да видиш очите им зад маските, в които се отразява страхът ти. Каза ми, че в тази професия много бързо се разбира дали ставаш. Още първия път се пречупваш. Или се справяш и борбата с огъня ти става призвание, или кротко заставаш зад някое бюро и дремеш с календар над главата (или портрет на Левски, или календар на „Левски”).

Юрий Гяуров –

огнеборец и бивш оперативен дежурен по град София Харесва ми, когато се чудя откъде да започна... Сетих се: „За огнебореца не е задължително да бъде луд, но помага!” Това ми каза в един момент Юрий Гяуров. Разговорът ни 50

приключи, преди да съм си изпушил цигарата, но беше достатъчен, за да избледнеят всички евтини и скъпи холивудски филми, чийто сюжет са пожарите и борбата с тях.

Хванах го в един от безбройните столични хипермаркети да бута пазарска количка. Да, те са сред нас. На пръв поглед не им личи и може да ги подминеш в магазина, но когато

Припомни си за първата си задача като младши офицер (оказа се, че те започват да излизат на акции още като студенти). 87-ма година, печатницата на в-к „Земеделско знаме” гори, а канцерогенните и силно запалими материали вътре карат огъня да излиза 3-4 метра извън прозорците – ад! За да е по-интересно, „сценаристът” е предложил действието да се развива в 4 часа сутринта, а температурата да е такава, че да замръзва водата в шланговете (маркучи имат градинарите, огнеборците ги наричат шлангове). Юрий подпрял дървената стълба пред един от прозорците, взел шланга и усетил момента на пречупване. Поколебал се за миг, но зад гърба си чул гласа на капитана: „Давай! С теб сме!” С теб сме. (Очите ми се насълзяват. Мразя мачовците, харесвам мъж-

Лични истории летене Текст Атанас Маринов Илюстрация Стефан Чинов Една раница 15 кг, един челник, много ентусиазъм и приятелска съпричастност. Така започва всичко в прекрасната юнска вечер някъде там над София… Нека набързо да се представя. Казвам се Наско и в момента сбъдвам една моя мечта, а може би тя е такава за много от нас: да бъда високо над прекрасната ни земя покрай облачета от птички, върхове и най-вече заобиколен от свобода! Опитвайки се да трансформирам мечтата си в хоби, от около две години и половина (от 2010 г.) се занимавам с летене и по-конкретно – с парапланеризъм. Парапланерът е летателен апарат, който позволява на човек да лети свободно във въздушното пространство без никаква моторна сила, използвайки само природните ресурси като вятър и топлина. Слънцето – нашата „неизчерпаема“ батерия, нагрява земната повърхност, тя от своя страна отделя топлина, която се отнася далече нагоре и достигайки определена височина, кондензира и образува прекрасните облачета, които виждаме много често, когато погледнем към небето. Топъл въздух – пара – основният елемент, спомагащ за активното летене именно с парапланер. Преследването на тези топли въздушни потоци (термики) прави възможно издигането на невероятни височини и изминаване62

Тъмната страна на

Витоша

то на огромни дистанции, като в крайна сметка ни кара да се почувстваме за момент истински свободни. Поредният летателен ден вече е факт. Едвам дочаквам работният ден да се изниже и да дойде моментът, в който ще се видя с Костадин Гяуров и ще се качим на добре познатия ни старт на Витоша – „Комини“. Ентусиазиран правя заключителен преглед на метеорологичните условия, товаря крилото си и потеглям към Драгалевци, където обик-

новено се срещаме с летящите хора. Планът е както обикновено – следработното летене не ни позволява много часове във въздуха, тъй като след 15:00 ч. слънцето поема всекидневния си ход и отива бавно-бавно към поредния си залез, за да изгрее за човечетата някъде от другата страна на планетата. Междувременно колеги парапланеристи цяла седмица споделят идея, която първоначално ми се струва доста абстрактна.

Нощен полет… Казвам си: - Полет… в пълен мрак! - Как ще излетим!? - А как ще кацнем!? - Това не може да е истина…!

И така, чакаме цяла седмица, за да се съчетае луната със североизточния вятър (подходящ за летене на Витоша) или поне минимален нощен ход, но уви, не се получава. Докато не идва въпросният пе-

тък (29 юни 2012 г.). С Костадин Гяуров сме и след работа, в 19:20 ч., тръгваме към Комините. Много приятен североизток (NE), скорост на вятъра около 2m/s. Излитаме към 20:00 ч., правим бърз, но съдържателен полет и в 20:30 ч. кацаме на „жиците“ (по-близката кацалка до площада) в Драгалевци, скатаваме крилата и тръгваме обратно нагоре да свалим колите. След пристигането ни на паркинга горе луната се е показала и свети доста добре, взимаме автомобила и потегляме надолу. Но моментално се решаваме, обаждаме се да ни чакат на кацалката до „Царско село” с кола, запалени фарове, фенери, каквото имат, грабваме челниците и газ към старта. Там ни чака нощен ход между 0/1 м., луната огрява всичко наоколо, но все пак си е за челник. Оправяме се, издебваме затишие, челен старт и в 10:30 ч. се носим в мрака към кацалката. Трудно е с думи да се опише гледката, просто прекрасна. За ориентир и посока поемаме курс директно към големите червени светлини на „Царско село”, пристигаме с добра височина, не мога да кажа точно колко, защото летя без уреди (варио или GPS), но имам време за Sat, Asymmetric360, Wingover‘s. Кацането е лесничко, луната помага доста за видимостта, както и лампите на сградите до кацалката, челникът и разбира се, фаровете на наземния екип. София е прекрасна нощем оттам, откъдето я гледахме. Беше страхотно... 63

Лични истории Пътуване към светлината Текст Елизабет Жечева Снимки Елизабет Жечева

Пътуване към

светлината ЗА ДА СЕ СБЪДНЕ ЕДНА МЕЧТА, ПЪРВО ТРЯБВА ДА ИЗВЪРВИМ ДЪЛЪГ ПЪТ, ОСЕЯН С КУП ПРЕПЯТСТВИЯ. НО АКО НЕ СЕ ОТКАЗВАМЕ И НЕ СПИРАМЕ ДА ВЯРВАМЕ, СЕ ОКАЗВА, ЧЕ СВЕТЛИНА В ТУНЕЛА ИМА. ТАЗИ МИСЪЛ САМА ПО СЕБЕ СИ ЗВУЧИ ТВЪРДЕ КЛИШИРАНО, ЗАТОВА ЩЕ ВИ РАЗКАЖА ЕДНА ИСТОРИЯ, КОЯТО ДА ПОСЛУЖИ КАТО РЕАЛЕН ПРИМЕР ЗА НАПИСАНОТО ПО-ГОРЕ.

Всичко започна, когато се запознах с моя приятел... Чакайте, чакайте! Това не е поредната лигава любовна история… Та всичко започна, когато се запознах с него и установихме, че едно от не64

щата, които и двамата обичаме, е снегът или по-скоро – карането на сноуборд. Но странното в случая не беше това, че имаме общо хоби, а че го чувстваме по един и същи начин.

Много бързо разбрахме, че сезонната карта за така нашумялата напоследък Витоша съвсем не е достатъчна и решихме да се впуснем в нещо по-голямо, може би най-голямото нещо, с което се бяхме

захващали дотогава, нещо ново и различно. Отначало не знаехме в какво сме се забъркали, докато не направихме „списък” с необходимите стъпки, които трябваше да извървим до постигането на

заветната цел. Той се оказа по-дълъг, отколкото мислехме, а самото изпълнение – още по-сложно. Но и двамата бяхме на мнение, че щом сме се хванали на хорото, ще играем докрай. Това често спасяваше положението, тъй като трудностите понякога бяха големи, но волята и огромното желание бяха по-големи. Да отидем да караме в Алпите, но не просто да покараме (това вече го бяхме правили), а да останем там поне три месеца… Е, на думи звучи лесно, но когато си все още студент (а всички знаем какво е материалното положение

на повечето такива), прясно влюбен (и на тези им знаем положението), без шофьорска книжка и живееш под наем с четиридесеткилограмово

куче, което искаш да вземеш на пътешествието със себе си – нещата някак придобиват друго измерение.

Може би сега е мястото да вметна, че пиша тази история, не за да се „фукам” или хваля, а за да разберат повече хора, че с позитивно мислене, вяра, воля и любов нещата наистина се получават. Всички онези клишета („Няма невъзможни неща!”, „Love, peace and unity!” и т.н.), приложени на практика, добиват нов смисъл. Винаги съм го знаела, но докато не се случи, сякаш не го осъзнавах истински. И така... Планът беше „прост” – написахме на лист всички задачи и лека-полека започнахме да ги осъществяваме. Университет – завършен с отличие. Убедихме се,

Лични истории Пътуване към светлината Текст Елизабет Жечева Снимки Елизабет Жечева че живеенето на квартира не е особено изгодно, още повече ако искаш да прекараш зимата в Алпите, затова старата къща с течащ покрив на моя приятел ни се стори добра идея. Изкарахме около пет месеца в ремонти и реставриране (всичко само с подръчни материали, доколкото беше възможно). За съжаление живеем във време, в което „сбъдването на мечти”, колкото и да не ни се иска, е обвързано с пари. Трябваше така да подредим схемата, че да работи по предназначение и все пак да се чувстваме добре. Моят приятел има собствен бизнес, но с мъжка насоченост (хм, това прозвуча малко странно...). Така де, има магазинче за екипировка и дрехи, но някак липсва женската нишка и решихме да направим още едно магазинче, което да е приятно и да бъде мое работно място. Това не се оказа толкова лесно, но стъпка по стъпка стигнахме и дотам. Направихме кратка пауза за море и хукнахме с нови сили по задачите. Намерихме място, нарисувахме стените, направихме stop motion филмче и за около два месеца магазинчето беше факт. Много държахме всяка част от плана не просто да се отметне от списъка, а да сме я изпълнили с цялото си сърце и резултатът да ни удовлетворява. Отнемаше ни повечко време, но хубавите неща стават бавно. Ех, тези клишета... Но така си е. Решихме да наречем магазинчето „Сняг”. Не знаехме дали ще потръгне и изобщо дали ще успеем, но нито за миг не спирахме да мечтаем за безкрайно дългите бели алпийски склонове. Интересът около това, с което се занимаваме, нарастваше и много се радвах да обяснявам на посетителите как се казва магазинът и защо сме го нарекли така. Както знаем, „Клин клин избива и сняг при сняг води”. Позитивни, весели и усмихнати хора, които до този момент 66

не бях виждала в ежедневието си, прекрачваха прага на магазинчето всеки ден. Зареждах се с енергия, докато работех, и всеки ден ставах с усмивка на лице. Дойде време за тежката част. Шофьорски курсове. Няма да влизам в подробности, но допирът до хора от този социален кръг, миксиран с оформянето на документация около магазините, се превърна в коктейл от бюрокрация и дарксайд. Но дори в най-мрачните ситуации се случва нещо готино. Нашият инструктор беше човек, носещ неимоверно количество добрина – беше приютил четири кучета от улицата и беше пълен с интересни истории. Курсът премина доста по-леко, отколкото започна. Всички часове, прекарани с него, бяха удоволствие за нас. Но дойде моментът на истината – изпитите, взети с подкупи, и хората, за които парите са всичко, оформиха огромен сив облак над иначе наивно замечтаните ни същества. Бум! Бяхме отново в реалността. Този факт и безспирните работни дни започнаха да ни оказват негативно влияние и разбрахме, че е време за нова кратка пауза. Този път четири дни в планината ни върнаха отново на пътя със светлината. Като се замисля, май не споменах, че всичко това се случваше в период от две години. Две дълги години. Имаше доста пропуснати веселби. Всички сили и средства бяха насочени в една посока – мечтата. Но край на битовизмите, време е да започна с приказната част. Ех, сещам се и постоянно въздишам, тъй като в момента е около 35 градуса. Зима, печката гори. Очаквахме двама наши приятели да дойдат на по чай, преди да заминат за зимния сезон в Австрия. На нас ни оставаше още една година. В плана не беше предвидено да заминем толкова рано. Но виждайки лицата им, готови за трип, просто не се

сдържахме. Преброихме всичко, което бяхме събрали до момента, пресметнахме и изчислихме какво е необходимо и какво ще смогнем да сторим и ето на, бяхме взели решението да заминем с година порано. Йееей! Вече не се издържаше. Вълнението започна да расте. Получихме подкрепата на приятели и роднини, които от време на време се съмняваха, че ще заминем. Да, не беше сън. Всичко, за което бяхме мечтали цели две години, най-накрая се случваше. Разбира се, направихме нов списък със

задачи и преди да се усетим, в една от най-студените януарски вечери, стегнахме багажа, взехме кучето – което, между другото, се оказа истинска алпийска козичка, и потеглихме. Като млади шофьори се справихме доста добре, имайки предвид дължината на разстоянието. И ето ни, стоим пред единственото място, което успяхме да намерим и където можеше да се живее с куче. Нима наистина се случваше?! Най-често повтаряното изречение през първите две седмици беше „Ами то май сме в Алпите”. Всичко бе като насън. Нямаше как да е по-добре. Всички лишения, всички вложени усилия най-накрая намериха своето място в цялата тази схема. За три-

те месеца ще кажа малко неща. Както казват в един мой любим филм, „Words mean nothing”. То просто не може да бъде описано: всичкият позитивизъм, който събрахме, всички хора, с които се срещахме, всички ранни сутрини, в които излизахме тихо, за да се насладим на новия сняг, са безценни за нас. Искрено сме благодарни на онези, които, четейки този разказ, намират себе си в нашата история. Благодарни сме, че се запознахме, че сме живи и здрави и успяхме заедно да разберем много неща

за живота, пречупени през призмата на личния опит. Радвам се, че мислейки позитивно, привлякохме позитивното към нас. Тази история няма за цел да покаже колко сме велики и как караме по цяла зима. Това е истинска история за двама младежи и едно куче, решили да вървят заедно по пътя на светлината. Знаем, че каквото мислим, това ни се случва. Пожелавам на всички да изпитат радостта от сбъдването на една мечта! П.П. Оставям на снимките да разказват за приказния момент. Както ни каза една жена, която срещнахме на улицата, „Каквото и да правиш, прави го от сърце”. 67

Лични истории Катерене Текст Георги Топчиев Илюстрация Стефан Чинов

RockandRoll 68

Втори юни е – събота. От предния ден сме се разбрали с групичката от обичайни заподозрени, че ще катерим. Срещата естествено е насрочена за нечовешки ранен час – 7:30 ч. Стратегически закъснявам и в 8 ч. отпътуваме от площада на Драгалевци в посока „Бай Кръстьо”. Оставяме там колите и следва стандартната 15-минутна разходка до Комините. По пътя се разговаряме с Велев, който споделя, че е снощен, а както се разбира в последствие, направо е сутрешен. Нищо, той така си катери по-добре! Стигаме на Комините след приятната разходка, по време на която сме обсъдили политиката, техническите теми и жените. Понеже сме четирима, естествено решаваме да се разпределим на две групички. Аз и Евгени ще катерим „Комбинирания”, а Велев и Божо – „Малкия винкел”. Тръгвам да водя нашия маршрут. По пътя на места, на които съм се хващал неведнъж, сега парченца скала остават в ръката ми. Може би е напълно логично след зимата и след многобройните валежи през последните седмици, но кой ти го мисли това – дошли сме да катерим. След изхвърляне на няколко камъка стигам до първата площадка и виквам на Евгени да тръгва. Междувременно се появява Божо от „Винкела” и си лафим, докато дойдат дру-

гите двама. Евгени се задава свеж, но на Велев му личи, че „Винкела”, в комбинация със съотношението алкохол/кръв във вените му, го поуморява. Вземаме решение – всички продължаваме по „Комбинирания”, след което ще катерим на горните Комини. Понеже аз така и така съм се приготвил, продължавам с воденето. На около два метра от площадката с лявата си ръка хващам ръбче, което се откъртва заедно с парче скала, тежаща около двайсетина килограма. Скалата тръгва и се спира в левия ми крак – слава Богу, че така става. Точно под мен е Евгени и опасността да му падне на главата не е малка. Той взема скалата, за да ми освободи крака. Дотук добре. Споглеждаме се, коментираме, че трябва да се внимава и аз продължавам. Първа примка… втора примка… продължавам да катеря. След като си помислям, че скоро е ред на трета примка, поглеждам нагоре и виждам халката. Решавам, че ще доизкатеря сегмента, на който съм в момента, за да ми е по-удобно да я закача. Посягам с дясната ръка, за да се хвана за горния ръб на отвеса, който катеря. В момента, в който се хващам, бързо ме обзема чувство на нестабилност. Но защо така, при положение, че трябва да е точно обратното? В този момент виждам как целият отвесен сегмент, на кой-

то съм се хванал и стъпил, почва да пада надолу с мен. Почва да пада надолу върху мен. По време на краткия си полет (който ми се струва цяла вечност), имам време да премисля доста неща. Естествено, първото е „ей сега се наиграх наистина“. Докато падаме с канарата надолу, тя по някакво чудо се разцепва на две. Усещам затягането на въжето. Следва ударът с едното парче на скалата, което ми премазва леко лявата ръка и с другото, което удря десния ми крак. Като по чудо никой от площадката не е пострадал. Евгени се е прибрал максимално близо до скалата и е чул въздушната струя на парчето, летящо зад гърба му. Велев и Божо са извърнали поглед, виждайки ме как падам заедно с канарата (явно отстрани е изглеждало страшничко). Точно като във филм с Том Круз, спирам на педя от площадката и слънчевите ми очила падат точно на ръба. Следва тишина, разкъсвана само от шума на потока и от падащите към него надолу скали. Споглеждаме се с другите трима. Никой нищо не казва. Посягам да си взема очилата, издухвам праха от тях и казвам: „Здрави излязоха тези!” След което почва да се обажда болката от охлузванията по краката и ръцете ми. Има сериозен белег на каската ми (добре, че бях с нея!). Болката прогресивно се увеличава. Решаваме, че трябва

да се слиза, защото аз не мога да продължа с катеренето нагоре. Първият вариант е на рапел, но аз предпочитам да ме спуснат, защото в момента не вярвам много на ръцете си. Мобилизираме се бързо и решаваме да оставим двете примки, които са закачени понагоре по маршрута. Божо ме спуска бавно, бавно, докато стигам земята. Отдръпвам се от скалата, момчетата отгоре хвърлят въжето. С недоумение отивам да го събера. Навивайки го виждам, че е срязано на 70%. Оказва се, че срязването е било на една педя, след като съм стъпил на земята. Оттам възниква въпросът как са летели камъните покрай хората на площадката, как са срязали въжето, което е на по-малко от метър между тях и не са ударили никого. За пореден път – голям късмет. Тръгваме бавно към „Бай Кръстьо”. Спираме там за бира и закуска. Милата жена от заведението ни раздава шоколад. Оказва се, че е Задушница. На нас днес ни се размина. Прибирам се вкъщи пред телевизора, както „нормалните“ хора правят в събота сутрин. По-късно Евгени ми споделя, как при шума от падащи камъни, вместо да даде ръката си в положение, в което да заключи протриващото, е пуснал въжето и го е хванал с две ръце над устройството. Добре, че стиска здраво. Размина ни се и този път. 69

Спорт байк маратон Текст: Любомир Ботушаров MTB.BG Снимки: Лора Желязкова и Любомир Ботушаров MTB.BG

капризи. Всички знаеха за какво са дошли и можеха да се оправят сами. Именно това бе целта и на предварителния подбор – участието в това състезание не бе просто по желание, трябваше и одобрението на Райко. Първоначално списъкът включваше 18 души, но няколко от тях отпаднаха по различни причини. В крайна сметка стартираха 13, а през цялото време „керванът“ ни не надвишаваше 16-18 души. Обаче като казвам „сериозни хора“, съвсем нямам предвид скучни! Всеки следобед и привечер се разказваха не само преживяванията от деня, но и всякакви други забавни истории. Всеки финиширащ бе посрещан от завършилите преди него с овации и ръкопляскания. Изброените дотук неща, а и 82

много други, допринесоха за най-ценното в това състезание – атмосферата, духът, усещането за общност и приятелство. Казват, че планината сближава и наистина е така, особено когато цели 10 дни си „обречен“ да прекарваш времето си с едни и същи хора и когато те не са случайни, а са привлечени от същата идея, от същото предизвикателство. Всеки можеше при нужда да разчита на жокера „помощ от приятел“. Всички участници бяха дошли с основната цел да завършат успешно, а не да спечелят надпреварата. Защото би било наивно да си поставиш цел, която зависи от толкова много фактори, че няма как да държиш всичките под свой контрол. Може би в

бъдеще няма да е така, може би тогава „Ком - Емине“ ще се превърне предимно в състезание – голямо, трудно, дълго, но все пак състезание. Сега не беше така, въпреки че състезателна интрига и напрежение имаше до последния момент. Сега това беше съревнование между съмишленици, изправени пред сериозно предизвикателство. Разбира се, няма как да пренебрегнем напълно съревнованието. „Ком – Емине“ 2012 може и да беше една много различна надпревара, но все пак си беше състезание и то доста оспорвано. Обратите се случваха, когато най-малко ги очакваш, невъзможното днес се оказваше реалност утре, а гаранция за успех просто не съществуваше. Ня-

колко души успяха да спечелят отделни етапи, няколко пъти се сменяше временният водач в класирането, няколко пъти се случваше нещо да изглежда „в кърпа вързано“, а в следващия момент всичко да се преобърне. В синтезиран вид състезанието изглеждаше така: В първите два дни, които бяха предимно по бърз и полек терен, се очертаха трима фаворити – Фьодор Драголов, Николай Коев и Николай Георгиев. Третият от тях бе напълно непознат за всички – винаги усмихнат човек, който някак се оказа достатъчно бърз и издръжлив, за да съперничи на двама доказали се състезатели в ХС състезанията. В следващите дни Николай Коев поизостана, но пък съревнованието за първото

Спорт байк маратон Текст: Любомир Ботушаров MTB.BG Снимки: Лора Желязкова и Любомир Ботушаров MTB.BG

Екология Акции с послание Текст Михаил Михов Снимки For The Nature

Артистични природозащитни

АКЦИИ С ПОСЛАНИЕ Не е достатъчно само да протестираш. Ако искаш обществото да те чуе, ако искаш посланието ти да пробие апатията на хората и информационното затъмнение на повечето медии у нас, трябва да си изобретателен. Най-голям опит в това отношение имат природозащитниците. Те най-често протестират по улиците, организират шествия, митинги, концерти и изложби. Защото опазването на природата, водата, въздухът и почвите не могат да имат алтернатива. Унищожаването на конкретни биологични видове е необратим процес и човекът никога няма да може да ги възстанови. Разрушаването на един пейзаж, на един шедьовър на природата, също е такъв процес – тези картини не могат да бъдат нарисувани от човешки ръце. Ето защо хората, които се противопоставят на 110

посягането на природните ни дадености, са толкова много и толкова постоянни. Те нямат „профил”, освен че в повечето случаи са млади и образовани. Надживели са годините, в които се казваше, че „от нас нищо не зависи” и „няма смисъл да се бориш срещу системата” или „по-тих от водата, по-нисък от тревата”. Боли ги от загубата на природа и се учат как да изразяват болката си. Търсят всички възможни начини, методи, полета за изява. Искат да бъдат чути. Те се научиха да бъдат креативни и в акциите си заложиха не само посланията, които изпращат към политиците и обществеността, но и артистичността, разчупиха скуката и посредствеността на думите „искам”, „чуйте ме”, „важно е”, „обърнете ми внимание”. Тук ще представим няколко красноречиви идеи за акции, които имаха успех.

Екология Кауза Текст Михаил Михов Снимки Михаил Михов и архив която може да им гарантира необходимото количество сняг. Някои от тези курорти имат ски писти върху самите ледници, а това пък си е целогодишна снежна покривка. Важно тяхно предимство е и фактът, че почти всичките са изградени над горския пояс, което означава, че не се е налагало да се изсичат гори. За съжаление малките планини на България, покрити с гори и представляващи главните фотография © Александър Иванов вододайни зони на страната ни, не могат да предоставят условия за развитие на ски туризма в такива мащаби, че да почнем да се мерим с Алпите. Постоянните сравнения на цифри – брой лифтове в Австрия и брой лифтове в България, километри ски писти там и километри ски писти тук, както и мотивацията на определени инвеститори у нас да получат правото да строят курорти в българските национални и природни паркове на базата на тези разлики, прилича на една провинциална мегаломания. Вместо да оценим конкретните предимства на планините ни пред останалите – изключителна достъпност на високите части за пешеходен туризъм, запазен пейзаж, значимо и съхранено биоразнообразие, високо качество на водите и прочие, ние сме се вторачили в техните недостатъци – това, че не можем да стигнем австрийците по брой лифтове и километри писти. Този провинциализъм да се сравняваш с другите е толкова дълбоко пропит в българската душевност, че наистина огромна маса от хора позволява да бъде манипулирана чрез него – и то от шепа хора, които искат да разчертаят апетитните склонове на Рила, Пирин, Витоша и Родопите помежду си. Националните паркове в алпийските страни са неприкосновена дива територия, осигуряваща място за живот на горски и пла116

нински диви обитатели, място за отмора, спорт и движение. Всички ски зони, съществуващи в тях и около тях, са изградени или преди обявяването им за национални паркове, или в буферните им зони, далеч от сърцевината на парка. При нас в България тези буферни зони са условни и незначителни по простата причина, че размерите на нашите планини не позволяват такова зониране. Неотдавна общините Банско и Разлог, шефът на ски федерацията Цеко Минев и няколко фирми обявиха, че искат да правят нов мащабен ски курорт, който да свърже Добринище, Банско и Разлог в една ски дестинация. Те ще настояват за промяна в плана на управление на НП Пирин. Същият натиск се наблюдава и по отношение на плана за управление на НП Рила от страна на община Сапарева баня и фирмата „Рила спорт”, които са анонсирали желанието си за изграждане на нов ски курорт в района на Седемте рилски езера. По отношение на Пирин това би довело до вълна от тежки санкции. Фактът, че при подобна промяна от ЮНЕСКО биха включили парка в списъка на природното наследство в опасност, е най-малкият проблем. Толкова драстично вмешателство – както в Пирин, така и в Рила, ще доведе до бърза наказателна процедура от Европейската комисия, защото нарушение по европейското законодателство (за мрежата „Натура“, която покрива територията и на двата парка) е съпроводено и с нарушение на Конвенцията за светwовното наследство. Основният проблем на Рила и Пирин е, че фирмите, които проявяват най-голям апетит за инвестиции в тях, в съдружие с прилежащите общини, имат построени хотели и апартаменти за продан, които стоят празни, имат накупени парцели земя

и за пазара им няма никакви положителни изгледи. За това обаче гражданите на България – реалните собственици на тези територии, представляващи изключителна държавна собственост, нито имаме вина, нито искаме да плащаме с националното си богатство. Малко по-различен е случаят на Витоша. Тук има един основен инвеститор, който не си е показал истинското лице пред обществеността (офшорна компания), който до последно криеше приватизационния договор за лифтовете и който затвори планината за жителите и гостите на столицата, карайки държавата да „клекне” в негова полза и настоявайки да бъде променен Законът за горите в обслужване на неговите интереси. Този инвеститор взриви каменните реки над хижа „Алеко”, за да разширява ски пистите абсолютно незаконно. Същият монополизира ски обучението в планината, създавайки абсурдни неконкурентни условия за ползване на лифтовете и влековете от страна на всички останали ски училища. И като малко дете иска държавните институции да играят по неговата свирка, заплашва софиянци, че отново няма да имат ски сезон и се опитва всячески да прокара своя собствен проект за нова ски зона, която да измести туристическите центрове в удобни само за него зони, където само не-

говите доставчици на услуги да имат условия за работа. Където има монопол, има високи цени, лошо обслужване и срината бизнес инициатива. Защо нашата държава позволява това?

Зермат

е един от 10-те ски курорта в Швейцария, свободни от леки коли, където по улиците може да срещнете само пешеходци и колоездачи; етажността на хотелите е ограничена дори в периферията до 4-5 етажа, няма модернизъм, а покривите са сливат с околния пейзаж. Любомир Попйорданов

Още малко и ще ги стигнем австрийците... И Алпи ще си построим, ако трябва. После ще ги продадем... и така нататък. Всъщност има един показател, по който гоним австрийците – пробуждащото се гражданско общество, което се опълчва срещу унищожаването на природата, търси справедливост, протестира и създава информационни пространства за проблемите. Засега гражданите удържаха победа след серия от протести и последвали дискусии с властимащите с цел да бъдат спрени спорните поправки в Закона за горите, които щяха да улеснят инвеститорите да застрояват българската гора. Засега... 117

Big Snow Festival През едва тригодишната си история Big Snow успя да се наложи като зимното събитие, което не трябва да се пропуска. Тази година той се проведе в курорта Копаоник в съседна Сърбия. Организаторите обединиха сили с екипа на фестивала EXIT и броят на изпълнителите в списъка надминаваше 100, начело с електро денс легендите Basement Jaxx, както и DJ Fresh, Ms. Dynamite, Freestylers, DC Breaks, J Majik and Wickaman, Micky Slim, Darkwood Dub, Eddy Tample Morris и много други. В продължение на седмица може да се отдадете на снежни удоволствия на всякакво ниво – курортът разполага с писти с различна трудност и сноуборд парк, а при повече сняг има възможности и за фрийрайд. Вечер ще изразходвате натрупания адреналин на някоя от десетте сцени, кънтящи от реге, дъб, хипхоп, денс, рок и изобщо музика за всеки вкус. Фестивалът се провежда през март, но още през ноември в сайта http://www.bigsnow.rs може да откриете програмата и промоционални пакети за 2013 г. Ако имате късмет, за около 130 евро може да си осигурите едноседмично настаняване, билети за концертите и карти за съоръженията.

Snowbombing, Майерхофен, Австрия Това е първият, най-популярен, най-мащабен, най-алпийски, най-музикален, най-най-зимен фестивал, който се провежда вече от десетилетие. По традиция, за около седмица в началото на април спокойното алпийско селце Майерхофен се пръска по шевовете от над 6000 любители на зимните спортове, жадни за безспирно парти. От DJ-и до лайв пърформънси, списъкът с изпълнителите е с имена като Prodigy, Fatboy Slim, 2 Мany DJ‘s, Krafty Kuts, Dizzee Rascal, De La Soul, Editors, Doves, Friendly Fires и много, много други. Сцените са необичайни и запомнящи се, от гигантски ледени иглута на върха на планината и двестагодишни алпийски хамбари, до партита на открито на сечища, тайни сцени в гората или стрийт партита с тълпи от хора в карнавални костюми. Всичко това би се оказало проблем, ако сте решили да съчетаете фестивала с активно каране по някоя от пистите в курорта с обща дължина над 600 километра или да си тренирате… фронтсайд 360 във Vans fun park например. 135

култура Галерия Текст: Любомир Попйорданов Илюстрации Чавдар Николов Снимка Архив

Карикатурите на Чавдар Чавдар Николов e роден през 1959 г. Специализира визуална комуникация в Бирмингамския институт по изкуство и дизайн (BIAD) през 1994 г. Демократ по душа с тънко чувство за хумор, елегантен стил и изчистена линия, той демонстрира смел поглед върху политиката като участник в първия опозиционен вестник “Независимост” (1990). По-късно се включва и в екипа на знаковите за демокрацията в България вестници “Демокрация” и “Анти”. Карикатурите му, публикувани ежедневно във вестник “Новинар” (2004-2011), предизвикват истински фурор и са обект на възхищение. Носител е на много национални и международни награди за карикатура. Получава Honorable Mention от World Press Cartoon в Синтра, Португалия през 2010 г., както и наградата на ООН за политическа карикатура за 2011 г. на името на Ранан Люри. Цени хубавото вино и дори го произвежда, но това е друга история. 136

137

култура Галерия Текст: Любомир Попйорданов Илюстрации Чавдар Николов

138

139

култура Галерия Текст: Любомир Попйорданов Илюстрации Чавдар Николов

140