Влиянието на Боб Дилън върху популярната и музикална култура

Влиянието на Боб Дилън върху популярната и музикална култура Георги Сарафов Боб Дилън, поет и музикант, чийто активен период започва през 1962 година и продължава до наши дни, е творец вдъхновил няколко поколения музиканти, художници, филмови режисьори и стотици хиляди почитатели, чрез проницателността и философската чистота на своите песни и поезия. Неговият начин на живот и прогресивен стил в музиката, вдъхновени от американски фолклорни изпълнители, създават огромен диапазон от разнородно трансцедентно творчество. Персоната му има укрепваща социална функция в кризистните периоди на Америка, по време на расовото разединение и войната във Виетнам. Въпреки пренебреженията от свои съвременници относно творчеството му, като музикант и поет, произведенията на Дилън се задълбочават по пътя на екзистенциализма- философското течение което синтезира мирогледа му. Настоящото изследване има за цел да представи в по-широк аспект сферите от културата, на които твореца е оказал влияние в резултат на своето творчество. Забелязването му като текстописец се случва през 1963-та година на музикалния фестивал в Нюпорт, Ню Йорк. Това е национален трибун за фолклорна и кънтри музика, където той представя песента си „Mr. Tambourine Man“. Рисувайки картини от ежедневието примесени със сюреалистични усещания, Дилън запленява публиката: „Ако съществуваше колективно подсъзнание, Боби по някакъв начин се беше гмурнал в него.“ (Скорсезе, 2005)1 . Благодарение на това изпълнение, същото лято той е поканен да изпълни две други песни, „Only a Pawn in Their Game“ и „Mister Tambourine Man”, преди речта на Мартин Лутър Кинг по време на протестите във Вашингтон. Това е първият от редица успехи. Преди появата пред публика на тези две събития, поетът е трябвало да изкара няколко тежки години в Ню Йорк докато създава своя репертоар. Родният си град Дулут, Минесота, той напуска на 19 години с куфар с дрехи, китара в калъф и 10 долара в джоба. До „Голямата Ябълка“ стига като пътува на стоп, както любимия си герой от книгата на Джак Керуак, „По Пътя“. Музикалната култура по това 1

Скорсезе, М. Няма път за връщъне към дома, филм, 2005.

време е скована от цензура и правила, които са задушавали в зародш всяка свежа идея. Гринуич Вилидж в Ню Йорк, квартал в който са живели художници, музиканти, писатели и хора несподелящи възгледите на съвременното общество е притегателната точка и убежище за хора на изкуството от цялата страна: „За мен песните са нещо повече от комуникация и развлечение. Те са моят перцептор и гид към някое алтернативно подсъзнание на реалността.“ (Дилън, 2001: 28)2 . Годините между 59-та и 62-ра са прекарани в тази среда където с талант и пробивност, Дилън успява да навлезе в обсега на звукозаписните студия. Първият му албум, носещ собствено му име за заглавие, е създаден от кавъри на негови любими песни и няма голям финансов и творчески творчески успех. Три години след това през 1965 година музикантът записва албумът, който му донася световната слава. Песните са изцяло авторски, съчетания от поезия, акустична китара, орган и хармоника. Албумът носи името “Highway 61 Revisited” (магистрала 61 е първият черен път създаден за преселниците тръгнали да търсят поминък от Ню Йорк към щатите на запад), а песента която добива култово-легендарен статус- „Like a Rolling Stone“. Това е първата песен в американския радио ефир със времетраене 6 минути и 15 секунди, поради което много станции са отказали да я пускат на слушателите си; песните предимно са били с дължина 2-3 минути, което позволявало слотове за повече реклами. След двуседмичен период, произведението се разпространява в Англия и останалите части на света. Обявена за най-влиятелната музикална рок композиция на следвоенна Америка „Like a Rolling Stone“ разпалва съзнанието със живачен звук на електрическа китара и отваря нови врати в съзнанието” ( Wenner, 1967: 2)3 . През същия период от време, Джими Хендрикс избистря своя стил с преобладаване на електрическа китара, вдъхновявайки се от еклектичния заряд на Дилън. Албумът въвежда и елипсовиден формат при подреждане на песните. Първата звучаща мелодия разкрива пътя и приключението на слушателя, докато последната е наречена “песен за разлъка“ и докарва до завършек музикалната одисея: „ Последното нещо за което бих си помислил, е да търся истината. Идеята и вдъхновението за дадена песен са мой двигател. Едип е търсил истината и след като я е намерил, тя го е съсипала.“ (Дилън, 1971: 63)4 . Последната песен от плочата му , “Desolation Row” е по-скоро стихотворение с акомпанимент на китара и хармоника, сравнимо по форма и усещане със „Зимни Вечери“ на Смирненски.

2

Дилън, Б. Хроники, 2001, 28.

Wenner J. Rolling Stone Magazine, 1967, 2 4 Дилън, Б. Тарантула, 1971, 63 3

Паралелът със символистичната поезия не е епизодичен. За постигане на творческа дълбочина, той съчетава философски, религиозни и исторически мотиви. Подобно на Сергей Ейзенщайн, Дилън им вдъхва нов смисъл като ги сблъсква, от което се получава „верига от наеликтризирани картини, обречени на безвремие“ (Гинсбърг, 2004 : 51)5 . Творците от неговото поколение го припознават като човекът- олицетворение на „контра културата“: списание Rolling Stone и британската група The Rolling Stones, заимстват името си от песента му и самите те стават пиластри на хипи движението и канализират творческа енергия и прогресивни възгледи за живота. Приятелството на Боб Дилън с Бийтълс също оказва своето влияние при създаването на техния „бял албум“. Пол Макартни купува една от плочите на Дилън и я слуша всеки ден докато плочата не се износва от прекомерна експлоатация. Другият аспект който разширява кръгозора на групата - американецът, като приятелски жест, посвещава групата в тайнството на марихуаната и нейното използване за рекреативни цели. Разнообразието на неговото творчество варира в жанровете: рок, кънтри, блу грас, соул, госпел. „Творецът трябва да е постоянно във състоянието на това „да бъдеш“.“ (Роджърс, 1974: 113)6 . Самият музикант е смирен относно етикетите които общесвото му слага. Много пъти повтаря, че песните които създава са плод на чувствата му и наблюденията върху живота и хората. Когато се заговори за определено значение на дадена творба, той страни от интерпретации, за да не лиши почитателите от техните лични преживявания с неговите песни. Това е неговата комуникация с публиката, съчетава емоция със социален коментар и ги дарява на масата която е настроена на неговата честота. „Тежък дъжд ще пада“, е песента белязала Студената Война и параноята от атомни бомбардировки, обхванала обществото. С активизирането на Куба расте и страхът. Тези негативни емоции се синтезират в неговото произведение, рисуващо пост-апокалиптични картини, в които всъщност човечеството е оцеляло. Композицията оказва благотворно влияние върху изтерзаните хора. Навява политиците на мисълта, че трябва да се гонят стратегии за общуване по мирен път, за да се предотвратят агресорските порочни практики. Малко от тези политици за жалост се вслушват. Задачата според Дилън тогава е била такава че: „ творецът трябва да се опълчва срещу тъмнината на духа, навсякъде където я зърне“(Дойл, 2008: 167 ). Чрез искренността на 5

Гинсбърг, А. The Independent, 2004, 51 Роджърс, П. Вечно Млад, 1974, 113 7 Дойл, Дж. Само пешка в тяхната игра, 2008, 16 6

своите песни, Боб Дилън се превръща в самобитен говорител за социалните права в очите на онеправданите. Тази дадена му от тълпата роля, се оказва тежък товар след покушенито над Джон Кенеди. С този атентат настъпват десетилетията на обезверяване на американското общество, невиждащо светло бъдеще за себе си. Следващият период от творчеството му е белязано от уединение и прекъсване на публични изяви. След музикалния фестивал в Уудсток, на който той не присъства поради катастрофа с мотор, Дилън излиза от своята изолация, а времената са се изменили. Войната във Виетнам е в разгара си, националната гвардия убива студенти, окупирали колежите, протестиращи срещу военните действия, докато хиляди младежи емигрират в Канада за да избегнат задължителната служба. Това бележи началото на „Никога Несвършващото Турне“, което продължава и до ден днешен, въпреки че музикантът е вече е на 73 години. Започването му в Ню Йорк се разраства до посещаване на всеки щат, като през следващите години придобива и международен характер. Тук вече няма композиране на нови, революционни и пророчески песни, а по скоро свързване на публиката със забравения фолклор на отминалите поколения. Творецът остава верен на идеята си за изследване на нови и стари стилове в музиката. Много от членовете напускат, поради непонасяне или поскоро невъзприемане на идеята, че едно турне което има начало, ще продължи без да спира докато фронтменът е жив. Духовете на неспокойствие изчезват след оттеглянето на военните части от Виетнам и сред привържениците на контра културата тръгва оптимистичната мълва,че хипитата са спрели войната. Отприщва се нова поредица от композиции, някой оригинални, а други стари, потулени между музикалните поколения песни. Изпълнението им обаче не е ставало пред пулика, а в изоставени мазета из цялата страна, като само са били записани на магнитна лента. Това е една своеобразна енциклопедия от никога нечути песни и най-вече, приемственост на музикални поколения. Резултатът е бил 135 песни, 117 от които никога не са били записвани до сега, а само са се предавали от музикант на музикант. Както не веднъж се е случвало в историята,тези ленти се губят и са намерени отново в своята цялост през 2013 година. Следва издаването им на плочи и дискове. „Той може да те обърка, разочарова, ядоса, но Дилън е един от най емблематичните разнородни таланти които нашата страна е имала.“(Бракет, 2010: 73)8 .

8

Бракет, Н. Боб Дилън и Бандата, 2010, 73

През 2014 се навъшват 49 години от излизането на „Like a Rolling Stone”. През това изминало време, песента не е имала видеоклип. Едва миналата година, Дилън одобрява проект, който всъщност представлява интерактивна визуализация на термина “добавена реалност“: като музиката звучи , се сменят 16 канала на виртуален телевизор . Независимо какъв е каналът, финансови новини , романтична комедия , или тенис турнир , хората от всеки канал всъщност изговарят в синхрон текста на песента. Филмирането отнема 2 месеца защото всеки от тези 16 канала има съдържание по час и половина реално време, в което зрителят сам избира къде и кога да се пренася. Резултатът е 90% интернет активност и близо милион гледания. За своите оригинални текстове той получава Пулицър за дълбоко оказано влияние върху американската култура, както и Оскар за най-добра музика за филмите „Били Хлапето“, „Момчета Чудо“ и „Волният Ездач“. Боб Дулън е единствения творец до сега, който е избрал да бъде изигран от 6 различни актьора в биографичния си филм. Кейт Бланшет е дори в актьорския състав. Както при всеки се случва, критици също не са липсват. Въпреки наградада си Пулицър, за него е съставен доклад с обем 500 страници от английският лауреат Сър Андрю Моушън, за това че музикантът е просто един плагиатор и не заслужава високата почест на литературното призвание. На анализа е погледнато със снизхождение, защото не променя нищо кой знае какво, защото Дилън следва житейската повеля: „Правя своето си нещо, във своето си време.“ (Фонда, 1969)9 . Единственото, което тази критика успява да стори, е да настрои други музиканти срещу него, чиито кариери не са били толкова големи и всестранно развиващи се като неговата. Освен с поезия и музика, двете неща белязали живота му, творецът рисува с маслени бой и открива свой изложби измежду датите на „безкрайното турне“. В Германия има изложени над 200 негови картини. Някои от тях са базирани на текстовете, които е създавал, други са резултат на впечатления и вдъхновения от местата на които е бил, докато трети са просто негов автопортрети, нямащи нищо общо с това как изглежда всъщност. Обявил се срещу цензурата още в средата на 60-те, неговите възгледи остават непроменени. При концертите му в Китай, отново се отнасят критики, че е податлив и е позволил на китайското правителство да цензурира, изпълняваните песни, докато някои били дори забранени да бъдат свирени. Тук искрената душа на Дилън отново показва своя блясък. Признава, че е имало опит за

9

Фонда, П. Волният Ездач, филм, 1969

цензура, който се разрешава по следния начин: когато е посъветван да не свири цензурираните песни, той представя списък на китайските управници с произведенията които ще пъдат изпълнени. И двете страни са доволни: цензуриращите, защото са успели да огънат поетът и Дилън, защото им е дал списък с песни от преди три месеца, които вече са били изпълнявани. Същата вечер, се свирят абсолютно всички запланувани парчета. През 2004 той започва друг свой проект. Писането на автобиографията си, озаглавена „Хроники“, проследяваща събитията от първото му стъпване в Ню Йорк, до кариерата му днес. Биографията е планирана да излезе в три тома, като до сега има издаден само един. В интервю за своята книга той споделя, че първопричината са хората пишещи за музика, но неспособни да вникнат в нея: „Повечето хора пишат за музиката, като през цялото време нямат никаква идея как да я свирят. (Летем, 2005: 42)10 . Литературните критици, приемат топло книгата на музиканта, което всъщност е приятна изненада за самия него. За Дилън има и друг официален биографичен проект и това е книгата „Надолу по магистралата на живота“ от Хауърд Саунс. Това е биографът, който пише най-пълната, близка до сърцето на читателите, биография на Чарлз Буковски. Още през 90-те Саунс започва да колекционира източници за Дилън, воден от страстта си към неговата музика. Писателят интервюира над 250 човека, включително и членовете на семейството на Дилън, както колеги музиканти и близки приятели. Всички, взели участие в този проект са се съгласили, имената им да не бъдат назовавани пряко в книгата, само обозначавани с „приятел“, „роднина“, „музикант“. След успехът на биографията за Дилън , писателят се заема с писането на съща такава за Сър Пол Макартни. Въпреки напредналата си възраст, Боб Дилън продължава своето турне в различни части от света. През 2011 година, той свири и в България. Много от предишните му почитатели са имали нужда да свикнат с днешния образ на музиканта, в сравнение с предишния, който е бил запечатан в умовете им. В наши дни той звучи по различен начин и дори не свири мого от старите си песни, донесли му слава. Повечето му изпълнения са групови, соло акустичната китара и хармониката са по-скоро лайд мотив, отколкото двигателя на песента. Това е съзнателен избор от негова страна. В интервюта споменава, че след толкова години малко или много интересът му в тези песни се губи, а той предпочита да развива други полета от музикалния си диапазон. Това не значи, че се е отрекъл от творенията си. И до днес той ги изпълнява, само че в

10

Летем, Дж. Rolling Stone Magazine, 2005 , 59

други аранжименти. Ако определена песен е била в рок формат, то сега ще звучи като госпел или госпел песента ще бъде в кънтри стил. Ценителите на неговата музика, го уважават още повече заради тези негови особенсти. Концертите пак са своеобразен диалог, но този път казаното преди си е казано и останало да резонира в определена форма в миналото, докато сега е време за нещо, ако не ново, то поне уникално звучащо. Въпреки световната слава и десетилетията от най-различно творчество, самият Дилън не се възприема като нищо повече от фолклорен музикант, които се е вгледал в сивата мъгла и благодарение на нея е успял да съчини някоя друга песен. Чрез личностната си призма успява да приеме музикалното творчество и да го прекрои, звучащо по начин подходящ за идните поколения. Споделя виждането, че възможностите идват при човека за да преобразят нещо съществуващо, в нещо друго, което още не е.

Библиография

Скорсезе, М. 2005, Няма път за връщъне към дома, PBS филм. Дилън, Б. 2001, Хроники, Саймън и Шустър, Ню Йорк , 28 стр.

Wenner J.. 1967, Rolling Stone Magazine, Jann Wenner, 2 стр. Дилън, Б. 1971, Тарантула, Рандом Хаус , 63 стр. Гинсбърг, А. 2004, The Independent, Uk Publishing, 51 стр. Роджърс, П. 1974, Вечно Млад, Signet, 113 стр. Дойл, Дж. 2008, Само пешка в тяхната игра, Рандом Хаус, 16 стр. Бракет, Н. 2010, Боб Дилън и Бандата, Амазон Буукс , 73 стр. Фонда, П. 1969, Волният Ездач, филм. Летем, Дж. 2005, Rolling Stone Magazine, Jann Wenner , 59 стр.