Комиксите на Джефри by Bat Gosho

Комиксите на Джефри от Георги Сарафов

“Комиксите на Джефри” е магазин в Гардена, Калифорния, едно от предградията по южното крайбрежие на Лос Анджелис. Това е най-дълго функциониращият магазин за комикси в щата, отворил врати през 15 Ноември 1978 година, работещ дори и сега. Образът на Джефри е колоритен и многоизмерен, също като времето в което живее. Роден през 1941-ва, детството му преминава бедно и щастливо. Семейството му живее в каравана, докато баща му строи бъдещата им къща тип бунгало. На хладилника са му викали “ледена кутия”, защото е бил точно това: на мястото на днешните камери са слагали голям къс лед за да охлажда продуктите. Във всеки град е имало фабрика за лед с автоматизиран щанд прикрепен към ледообработващата машина. Когато ледът е свършвал, разносвачи са го доставяли по домовете сутринта, когато е минавал млекарят, да доставя млякото в стъклени шишета. Така че забавленията за едно дете са се изчерпвали до слушане на радио програми (които са си били цели спектакли с различни актьори и гласове) за каубои, маскирани отмъстители, изследователи; ходене на кино, игра с другите лапета от квартала и четене на 10-центови комикси, предлагащи разнообразие от истории, герои и приключения. Любимият му комикс е Black Hawk - човек без супер сили, летец, който заедно с приятелите си се сражавал с фашисти, нацисти, камикадзета, шпиони и каквото още дойде. Интересното е, че по това време супер героите не са били популярни. Батман излиза за първи път през 1939-та година в брой 27 на Detective Comics (това име после се превръща в едната от двете най-големи компании - DC) и е доста потъмен герой, а основното му оръжие е Колт 45-ти калибър. Предходната година се появява Супермен, в брой първи на Action Comics. Това и до днес остава най-скъпият комикс, вариращ между 800 хиляди долара и милион и нагоре, защото са останали много малко броеве от оригинала. Причината е започването на Втората

световна война и нуждата на военните от ресурси като хартия, гума и метали. Американците са започнали рециклираща пропаганда, как всяка ненужна вещ или ресурс е стъпката към победата and so on. И така, послушните домакини се включили в кампанията по рециклиране. Първи заминали комиксите на децата, защото не са ги смятали за сериозно четиво и им било натяквано че тези книги “покваряват младежта”. Детето, което чете комикси имало изключително голяма склонност да стане наркоман, крадец, изнасилвач и убиец. Това твърдение не заглъхва до средата на 70-те години. Това е и рождението Underground Comix-ите в Сан Франциско, които са създавани от писатели и илюстратори нагърмяни на трева, лсд-та и каквото е съществувало друго тогава. При тях цензура и табута е нямало, което дава като резултат едни от най-хумористичните ъндърграунд комикси правени за тези времена. За всички цензури и простотии, Джефри карал на принципа за болката на фаровете и че неговият не го болял въобще. До толкова, че кварталният магазинер го хванал да скатава 10-центов Black Hawk комикс. Това може да бъде сравнено само със сцената от филма на Франсоа Трюфо, Американска Нощ, в който главният герой, който е режисьор, сънува как като дете е крал с бастун, филмов плакат през решетка на заключеното кино. На следващата седмица, комиксът бил откраднат успешно.Вярно, художествената стойност на комиксите не е била кой знае колко голяма, но те са предлагали, приключения, емоции и ескейпизъм на своите млади читатели. В повечето случаи, това са били младежи (и младежки) с будно съзнание и богата фантазия. Комиксите са били в една категория с евтините детективски романи, наричани още cheap thrills, но най-известното им жанрово наименование е Pulp Fiction. Книги, които можеш да носиш със себе си, навсякъде, в задния си джоб, да четеш и после да ги захвърлиш, защото има много такива. Виновното удоволствие, което всеки е искал

да си позволи, но трябвало да го прави скришно, за да не го заклеймят като “пропаднал”. За да стигнем до отварянето на магазина, епичният и “larger than life” образ на Джефри, няма да бъде пълен ако не се спомене какво е правил преди това. През края на 60-те години започва като софт-кор порно актьор и дори един от филмите в които е бил, се е прожектирал по Grindhouse кината в цялата страна. След започването на Виетнамската война, бяга в Канада за да не го вземат войник, който, по негови думи, ще е накаран да убива или ще бъде убит. След края на войната, в средата на 70-те, работи като надзирател в едно от гетата на Лос Анджелис, около Комптън, докато през 78-ма решава, че не иска да бута държавната служба, която и без това не го удовлетворява. Иска да работи за себе си с нещо, което му харесва.

Пред първата локация на магазина, булевард Crenshaw, Gardena, California.

И така , на 15-ти Ноември през 1978 година, Комиксите на Джефри отваря врати. В първите няколко години магазинът не се е различавал по нищо от барака с учебници от книжната борса. Касовият му апарат е бил кутия от стари пури. Било е помещение с наредени по земята кутии с комикси. Нищо кой знае какво на пръв поглед, но за човек, чиято мечта е да има такова място, той е имал всичко от което се е нуждаел. Джефри дори живее в задната част на магазина, пригодена като спалня с допълнителна стена от талашит и двуетажно легло сковано от греди, с помощта на един от неговите роднини, шуреят му Джеф Бъргдал, който и до ден днешен работи в магазина. Нямало е само душ кабина, но проблемът е бил решен генерално защото Джефри е ходил във физкултурния салон на колежа Ел Камино от отсрещната страна на улицата, където тренирал баскетбол и е използвал душовете там. Записва социология във същия колеж и през последните две години от образованието си, се трансферира в университета на Лонг Бийч, където Стивън Спилбърг завършва филмова режисура. На ден изкарвал по 6 долара от продажбата на комикси, а комплект кутийки бира и хот-дог са стрували 5. Даже на печалба е излизал! Повечето му клиенти са били деца и най-много се продавали по-старите броеве. Едно от тези деца било Джон Сингълтън, режисьорът, създал филмът Boyz N The Hood. След излизането на филма Сингълтън отива да благодари на Джефри и да сподели възхищението си от това, че магазинът все още работи след толкова много време и важната роля която мястото е имало за неговото личностно развитие, което е можело да завърши по трагичен начин на булевард Crenshaw в гетото. Изложенията за комикси са популярни. Световното комиксово изложение в Сан Диего, заемащо арени в наши дни, вече не акцентира толкова много на комиксите, от колкото промотирането на филми и най-вече такива със супер герои. Когато Джефри отива на това изложение в началото на 80-те, то е заемало само половин лоби на

някакъв не толкова престижен хотел, защото освен продажбата, колекционирането на комикси и произведения свързани със супер герои са му били страст. Къщата му представлява самоделен музей на комиксите. Тип едноетажно бунгало, като повечето стандартни къщи в Торънс и Редондо Бийч. След като става неин собственик, той добавя още няколко стаи към нея. Той дори се шегува с третата си жена, че когато умре, желанието му е къщата да стане комиксов музей през Съботите и Неделите, за да могат хората да посещават мястото безплатно: “Всеки път когато започвам темата, Моника вдига кръвно.” Куентин Тарантино и двама негови приятели, близнаците Даниел и Мануел Вилалобос, са посещавали магазина и са канели персонала на видео и филмови вечери. Близнаците са художници по продукцията на филмите на Куентин и дори базират една от сцените в Истински Романс, на самият магазин: когато Крисчън Слейтър за първи път излиза на среща с Патриша Аркет. Никълъс Кейдж, който колекционира Спайдърмен и Деърдевил, си е попълвал колекцията от магазина, а Арнолд Шварценегер е пазарувал чрез посредници. Всяка годишнина се отбелязва с голяма разпродажба и на паркинга има опашка от над 300 човека заради специалните гости- създатели, автори и художници, които тогава са напълно достъпни и с удоволствие подписват комиксите на своите фенове. Първият художник - гост през 79-та година е бил Джак Кърби, който е един от създателите на X-Men, Фантастичната Четворка, Отмъстителите и Хълк. Пристигането му било с кола от Ню Йорк и понеже той не е можел да шофира, жена му е карала колата през целия път. Магазинът не е затворил от 78-ма и работи 365 дни в годината (празничните смени са били по 2 часа за да са верни на 365дневното си обещание). Локацията му се сменя само веднъж с една пресечка нагоре по същия булевард, което го поставя точно срещу колежа Ел Камино. Причината за местенето е била зачестилите

разбивания на магазини. Първото място е било буквално между магазин за алкохол и църква.

Gardena, California.

С Джефри се запознах през 2008-ма, няколко години преди 30годишнината на магазина. В Америка пристигнах на 18-ти Юни, по съвпадение - деня на премиерата на The Dark Knight. Тогава не ми направи особено впечатление, но когато се замислих, започнах да се смея - роден съм през 1989 когато е излязъл първият пълнометражен Батман с Майкъл Кийтън, който за първи път гледах на видеокасета през 92-ра когато баща ми всеки ден ми взимаше буутлегнати филми след като ме прибираше следобед от детската градина. В Калифорния бях когато излезе новият Батман с Крисчън Бейл, а когато летях за последната си година, в паркинга на колежа Ел Камино снимаха Dark Knight Rises. Три пъти ме гониха от снимачната площадка, понеже не съм бил американски гражданин, не съм бил членувал в американската гилдия на филмовите творци и ако стане злополука мога да ги съдя за много пари. Още два пъти успях да вляза по същия

начин, нахлух на снимачната площадка, излъгах един полицай и един охранител, че професорът ми ме е пратил за стаж, а на четвъртия път вече се стягаха да местят продукцията. Първите две седмици от американския живот работех за едни българи, шибаняци, които прекарваха коли с танкери през океана, а заедно с това най-вероятно и други работи в кухините на вратите на тези коли. Не би ме учудило. Като всички уважаващи себе си еснафи-измекяри, ме изгониха на втората седмица да пестят от разходи, защото от краденето на източен бензин от колите които пренасяха, явно не са успявали да свържат двата края. Където ракът не може да се справи, разсейките ще ги довършат - въпрос на време дето се вика. Имах едно кирливо колело, което карах със сълзи в очите от яд нагоре по един булевард на Редондо Бийч, през Торънс, на път за Гардена. Още не познавах никой, не бях свикнал с новото местоположение. Знаех само как да стигна от колежа до квартирата си и обратно. Тъкмо се бях нанесъл и не исках да загубя мястото заради неплатен наем. Мислех единствено как да си намеря друга работа, за да мога да се издържам. Няколко дена преди това мярнах табелата на която пишеше “комикси” и на жълт фон имаше батманския знак. Влязох в магазина и започнах да се оглеждам за човек, който прилича на собственик на мястото. Заговорихме се, оказа се много земен човек и след като му казах каква ми е ситуацията и бих работил каквото и да е, дори и пода само да ми дават да чистя, ще съм доволен. Това беше отчаян момент, бях напълно искрен и в събитието няма нищо кинаджийско или епично изглеждащо, въпреки че по филмите точно тези моменти са изпълнени с триумф за героя. Едно отчаяно момче в безизходица, което търси начин как да оцелее.

Фасадата на къщата му, Torrance, California.

Холът и спасеното от него сляпо кученце Брейниак.

Явно съм бил много развълнуван и притеснен, защото се съгласявах с всяка негова дума, плюс това не знаех и какво означава “store credit”. На края на нашия разговор, аз си мислех че той ме наема да работя за пари и се съгласих, той си мислеше че ме наема за плащане на изработеното време под формата на комикси. След една седмица “работейки” за комикси се изяснихме и решиха да ме задържат. Както съм казвал Джефри изигра ролята на втора бащинска фигура в живота ми. Каква беше вероятността да попадна на добър човек в този Los Angeles? Но добри, съвестни и загрижени хора има, как и кога се попада на тях-никога не можеш да знаеш. Той ме взе под крилото си и

ми даде работа, опит, съвети и много автентични случили му се на него хипарски истории от 70-те години на 20-ти век. В Гардена, Калифорния, магазинът за комикси беше първото място в тази страна, където се чувствах защитен, сигурен и спокоен. В магазина работих общо 4 години докато учих в колежа. Веднъж когато Джефри си тръгваше а аз оставах за следобедната смяна той ми каза: “Съчувствам ти. Виждам те, сам, в друга страна, далеч от семейство, с малко пари, нищо не идва лесно при теб, но след години като се замислиш, ще си кажеш - “това бяха едни от най-хубавите години в живота ми.” Джефри Ууд Патерсън почина на 8-ми Юни 2014-та година на 72 години от чернодробна недостатъчност на присъден преди 3 години черен дроб. Тогава аз бях във фоайето на един измислен семеен хотел в Слънчев Бряг, работейки за агенция на Гугъл. Неколкократно вече ми бяха отказали виза, първата ми голяма любов Грейс вече беше зад гърба ми и от две години се надявах напразно, че когато се върна в Америка той ще е още жив. Тръгнах като замаян по улиците, тъгувах, плаках, скърбях и се радвах, че този човек е бил част от живота ми. Отидох при приятеля ми от детинство Николай Колев, който държеше открит бар в един от туристическите комплекси и се напих с Джак Даниелс и Кола. Държах снимка на Джефри една година на профила си, в негова памет. След баща ми, той беше вторият човек, който си беше като бащинска фигура. Комиксите на Джефри продължава да си работи и до днес. Синът му Джефри Ууд Патерсън II или Джефри Джуниър както му викаме всички, менажира магазина и около година след това заедно с добри приятели и колеги, Еди Де Анджелини и Маурисио Манчуча, успяха да купят най-известния и първи по старост магазин

Джефри Джуниър пред първия магазин в Гардена.

в Санта Моника - Hi De Ho Comics. Сега и двата най-стари магазина за комикси са негова собственост и от време на време актьора Марк Хамил aka. Люк Скайлокър от оригиналните Междузвездни Войни, им е бизнес партньор. Четирите години прекарани в региона South Bay по южното крайбрежие на Калифорния сътвориха моя образ като вече завършен характер. Хората, които обществото смяташе за аутсайдери и провалени пияници, боклуци, наркомани и затворници се оказаха най-истински и човечни. Научиха ме да не съдя хората, да не съм претенциозен, а да си бъда такъв какъвто съм. Хипита, които сега вече бяха на 60 и кусур години, припознаха себе си в мен, съпреживявайки пак младостта си и давайки ми истинска частица от онези времена.

Благодаря ти Джефри, че ме взе под крилото си и ми показа какво наистина означава да бъдеш човек със свободен дух. Почивай в мир.