Българска Наука 10 by Българка Наука

“Българска Наука “ брой 10 ноември

Българска Наука

След падането на България под византийска власт Иранските династии

Еволюцията на звездите Карл Маркс

Кислородът : Как ни влияе? сп. “Българска наука” дава поле за изява и на своите читатели!

Съдържание 4 7 Новини

След падането на България под

византийска власт

Културно- историческа роля на

книжовиня старобългарски език

22 25

Арабският свят ( началото и

втората половина на ХХ в. )

прав

Династиите в Иран

Айнщайн е почти абсолютно

36 31 32 35 37 41 42 50

Еволюция на звездите Алкохолизъм Есен Шестоноги членестоноги Семейство бобови Кислородът Как ни влияе? Маркс Други

Изтеглете новия брой на списание “Технологии” : ИЗТЕГЛИ

За реклама в списание “Българска наука” :

ICQ 1: 6984840 ICQ 2: 256414809 e-mail: admin@bg-science.info

Новини

Дискавъри (OV-103) STS-116

Техниците продължават да запечатват последните компоненти и повърхности на Дискавъри в подготовка за roll over (транспортирането й до VAB), който в момента е насрочен за 1 ноември. Работата по ремонта на дясната вратичка на външния резервоар приключи и резервоара е готов за скачване с Дискавъри. Екипа предвижда да приключи запечатването на задницата на совалката до края на тази седмица. Левите и десните кутии бяха инсталирани на крилата, както и вратичките за тях. Тестовете на Ku-band антената бяха успешни и тя беше сгъната и прибрана в готовност за летене.

Индевър (OV-105) STS-118

Електрониката на Индевър е задействана и техниците продължават да я тестват в подготовка за първия и полет след продължителен модефикационен период. В четвъртък беше направен тест за течове на APU единиците. За неделя са насрочени тестовете за херметизация на кабината и люка за скачване.

Атлантис (OV-104) STS-117

Техниците продължават инспекциите на Атлантис след приземяването й и започват подготовка за изстрелването й на мисия STS-117. Разгъваемата сензорна система (Orbiter Boom Sensor System OBSS) беше инсталирана в четвъртък. Днес трябва да бъдат завършени тестовете на горивните клетки. Днес трябва да започне ремонта на вратата на товарния отсек, която беше ударена от микрометеоритен космически отпадък.

Критични стойности за озоновата дупка над Антарктика

Дупката в озоновия слой над Антарктида пак изкърти рекордите. От 21 до 30 септември е била най-голяма до сега. А в момента е най-голяма за това време на годината. Последните проучвания на НАСА и НОА показват, че в някои слоеве на атмосферата озона е изчезнал напълно. Сателитите показват, че нивата на хлорина в ниската стратосфера са изключително високи. Проблема при хлорина е, че изчезва много бавно - в атмосферата ще са му нужни около 40 години. Големината на озоновата дупка варира през различните сезони и атмосферни условия и за това е много трудно да се определи кога ще се запълни. Очаква се през следващите 10 години озона да се покачва с 0,1-0,2 процента на година, а след това по-бързо. Последните проучвания показват, че през 2065 дупката трябва да изчезне. 4

Новини

Дискавъри готова за излитане

понеже Атлантис трябва да може да бъде изстреляна при нужда, ако нещо се бъгне Дискавъри. Друга пречка за STS-116 е и повредената система за филтриране на кислород Електрон. В момента Експедиция 14 диша кислород от запасите в Прогреса и на станцията. Ако Дискавъри пристигне и се повреди, то няма да има достатъчно кислород за всички, докато Атлантис пристигне. Руснаците, обаче, са предложили на американците да пратят спасителни Союзи до станцията в случай на повреден орбитър и така НАСА продължава да работи за изстрелване на STS-116 в началото на декември. Преди няколко дена изпуши и един от четирите жироскопи, които служат за позициониране на станцията. Жироскопът започнал да вибрира прекалено много и му дръпнали шалтера. Станцията може да работи и само с два жироскопа, но ще има проблеми на мисиите STS-116 и STS-118, понеже тогава ще се промени цялата захранваща система и жироскопите ще бъдат изключвани по двойки. Тази двойка с разваления жироскоп ще бъде проблемна, понеже само един не може да държи МКС. Очаква се тогава да го пускат и да работят при вибриращ жироскоп и следователно вибрираща станция. Очаква се Дискавъри да върне един развален Електрон на земята за ремонт. Руснаците междувременно стягат Инспекциите на Дискавъри след приземяването й са Прогрес 23, на който ще има резервни части за единия 94% завършени. Бустерите и външният й резервоар са Електрон на станцията. монтирани и чакат орбитъра във VAB. Roll over-а на През това време екипажа на Дискавъри посети Дискавъри се очаква да бъде извършен на 1 ноември. космическия център Кенеди, за да извърши тест на Сестра й Атлантис все още е на код червен и това е интерфейса екипаж-оборудване. доста сериозен проблем и спънка дори за Дискавъри, 5

Новини

Хъбъл се прицели в най-близката ни позната екзопланета Космическият телескоп Хъбъл откри най-близката ни планета извън Слънчевата система с помощта на наземни обсерватории. Светът с размери, сравними с тези на Юпитер, обикаля подобна на Слънцето звезда, която се намира само на 10,5 светлинни години (приблизително 100 трилиона километра). Планетата е толкова близо, че може да бъде н а бл юд а ва н а пряко от Хъбъл и н а з е м н и телескопи през 2007 година, когато планетата ще е най-близо до майчината си звезда Епсилон Еридан. Тя обикаля звездата веднъж на всеки 6,9 години.

Наблюденията от Хъбъл са постигнати от екип, воден от Фриц Бенедикт и Барбара Макартър от Тексаския университет в Остин. Наблюденията разкриха истинската маса на планетата, която е 1,5 пъти по-голяма от Юпитер. Освен това Хъбъл откри, че планетата е наклонена на 30˚ спрямо нашата гледна точка. Това е същия наклона като на праховия

диск около същата звезда. Това е изключително важно откритие, понеже в момента се предполага, че планетите се образуват от прахови дискове около родителските си звезди, но до сега не беше наблюдавана звезда с такъв диск и

планета в същата равнина.

Планетите в Слънчевата система са подредени по подобен начин около Слънцето, което означава, че са произлезли от първичен прахов диск. Но Слънцето е средно стара звезда – на 4,5 милиарда години – и нейният прахов диск отдавна е изчезнал в следствие на слънчевия вятър. Епсилон Еридан, обаче, още притежава диска си, понеже е относително млада звезда – само на 800 милиона години. Макартър засякла планетата още

през 2000 година чрез измервания, които показали, че Епсилон Еридан леко потрепва. Това е следствие на гравитационната сила на друго тяло – вероятно планета. Все пак астрономите не бяха сигурни, дали турболенцията в атмосферата на младата звезда е причинена от планета. Наблюденията от Хъбъл разсеяха всички съмнения. Екипа на Бенедикт и Макартър изчисли орбитата и масата на планетата, като прецизно измери промените в положението на майчината звезда на небето – техника наречена астрометрия. За затвърдяване на резултатите са използвани и данни от наземни обсерватории от последните 25 години.

Въпреки, че Хъбъл и другите телескопи не могат да снимат планетата пряко в момента, има шанс тя да бъде снимана през 2007 година, когато ще достигне найниската си точка от орбитата си около Епсилон Еридан. Тогава отразената от планетата светлина може да е достатъчно силна, за да бъде пряко засечена от орбитални и наземни камери и телескопи.

След падането на България под византийска власт.

Българска История

След падането на България под византийска власт земите й били разпределени във византийската административна система. Тракия, Албания, Епир и Тесалия били подчинени на бившите гранични теми, от Мизия била формирана тема Паристрион (Подунавие) със столица Дръстър. От Срем и Белград била формирана тема Сирмиум често наричана западен Паристрион със столица Срем. Неин пръв стратег станал Константин Диоген. Тема Сердика била управлявана от стратег Роман Диоген. Останалите земи образували голяма тема (Катепанат, после станал Дукат) България със столица Скопие. Неин пръв управител бил патриций Давид Атианат. Останалите земи били разпределени както следва: Албания станала част от тема Драч, а неин управител бил Евстатий Дафномил. Дукля също била присаединена към тема Драч. Били образувани и тема Дубровник и тема Сърбия обхващаща Рашка, Захълмие и Требине. Малко по късно тя била преубразувана във васална. Босна също станала ромейски васал. В Хърватия управлявал княз Степан Държислав (969-997) който също поел васални задължения към Византия. След смъртта му властта била поета от тримата му сина Светослав (провизантийски настроен), Крешимир (провенециански настроен) и Гоислав. Естествено веднага избухнала гражданска война. През 1000 година венецианците предприели голяма експедиция и помогнали на Крешимир да победи Светослав. Той станал владетел под името Княз Крешимир ІІІ (10001030), като до 1020 управлявал заедно с брат си Гоислав. Сваленият Светослав поискал помощ от венецианския дож Отони Орсело, който се съгласил да му помогне. Синът на Светослав-Степан заминал за Венеция и се оженил за дъщерята на дожа, но помощ така и не му била оказана. През 1019 княз Крешимир

ІІІ поел васални задължения спрямо Византия.

БЪЛГАРИЯ ПОД ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ (до 1040)

През 1018 година се сбъднала мечтата на император Василий ІІ. България била изцяло под ромейска власт. Той обаче добре си давал сметка, че властта на ромеите може да не е трайна и взел разумното решение да не притиска българите. Българската патриаршия била принизена до автоакефална архиепископия в Охрид, чийто водач задължително трябвало да е българин. На първо време такъв станал Иван Дебърски. Аристокрацията запазила властта и богатствата си, а селяните не били товарени с нови данъци, поради което останали спокойни. Голям брой аристократи, сред които и царските роднини били изпратени далеч на изток в Армения, където получили високи постове и богати имения, за да не им дойде наум да воюват с ромеите. Техните свити и войски естествено също били съставени от българи. През 1018-1020 година значителни български контингенти били пратени в Италия да воюват с арабите. До голяма степен благодарение на тяхната храброст катепан Василий успял да нанесе унищожително поражение на арабите и да закрепи ромейската власт в Сицилия и да отвоюва окончателно Южна Италия. От 1022 до 1025 година България била опустошена от суша, скакалци и епидемии. Това съчетано с определен такт от страна на ромеите и умората от предишните войни направило българите верни поданници на василевса. През 1025 година Василий ІІ решил да предприеме голям поход срещу арабите в Сицилия. Първо били изпратени български войски, които започнали войната, 7

Българска История

но на 15 декември 1025 година император Василий ІІ умрял и войната била прекратена. След смътта му политиката на ромеите към българите започнала да се изменя. Данъците започнали да нарастват, което изобщо не се харесвало на селяните. Върху аристокрацията започнал да се оказва натиск да се признае по скоро за ромейска, отколкото за българска. Политиката на такт и толерантност спрямо българите постепенно била изоставена за сметка на стремежа за все по пълното превръщане на България в обикновена ромейска провинция. Постепенно отношенията между българската аристокрация и ромеите започнали да се нажежават. Всъщност за това имало и напълно обективни причини. Както се знае император Василий ІІ бил бездетен. След неговата смърт властта се поела от брат му Константин VІІІ. С това обаче проблемите не приключвали. Самият Константин VІІІ вече бил на преклонна възраст, а отгоре на всичко нямал и син. Той имал три дъщери, най голямата, от които Евдокия била монахиня. Като връх другите две Зоя и Теодора също били в напреднала възраст, но не били омъжени и съответно нямали деца. Това предизвиквало нестабилност в империята. По този начин престолонаследници се явявали престарелите и бездетни Зоя и Теодора. Едва на смъртния си одър император Константин VІІІ оженил 50 годишната Зоя за градският епарх (кмет) Роман Аргир. На 12 ноември 1028 година се състояла сватбата, а три дни по късно императора умрял. Новият император Роман ІІІ Аргир скоро започнал война с арабите в Мала Азия. За целта той мобилизирал и голяма българска армия. След едно поражение в Сирия, обаче той се отказал от командването и го поверил на талантливия пълководец Георги Маниак. Под негово командване ромеите и българите успели да разгромят арабите и през 1031 година превзели Едеса. Последната голяма победа на ромеите била през 1038 година, когато Георги Маниак успял да превземе половината остров Сицилия от арабите. В тази война естествено участвали и български войски. Междувременно през 1034 година император Роман ІІІ станал жертва на заговор и на трона се възкачил новият съпруг на императрица Зоя – император Михаил ІV. При управлението на този император ситуацията в българските окончателно се обърнала. В средата на 30-те години българската аристокрация била със запазено народностно самосъзнание и разполагала с големи имения, богати земи и значителни парични суми. Под нейно командване били многобройни военни отряди, калени в тежките войни с арабите. Освен това аристокрацията имала и подкрепата на българските селяни (които определено били зле настроени към ромеите).

Българските аристократи били зле настроени към властта не само заради опитите за поромейчване, но и поради факта, че били третирани като аристократи второ качество. Техният път за растеж в йерархията бил по труден от този на гръцките аристократи. Не бива да се забравя, че освен определено негативното отношение във висшите ешелони на властта, българските боляри изпитвали и чисто обективни трудности-липсата на роднини, покровители и връзки в Цариград си казвало думата. Многократно по-зле към ромейската власт обаче били настроени селяните. Те били натоварени с много големи данъци, което никак не им се нравело и ги вкарвало в конфликт с властта. Впрочем за негативното отношение на селяните имало и чисто обективни причини, като например езиковата бариера (селяните за разлика от болярите не можели да си позволят лукса да учат гръцки), надменността от страна на ромейските бирници (нещо, което твърде много озлобявало селяните), непознаването на закона, влизането в разрез с отдавна установени порядки и разбира се неизбежните злоупотреби на бирниците при събирането на такси и данъци. Всичко това карало селяните да търсят покровителството на местните български боляри, които единствени били в състояние да ги защитят от произволите на властта. Още по това време някои боляри започнали да кроят планове за въстатие и отхвърляне на ромейската власт. По това време (средата на 30-те) те все още били малцинство и не можели сериозно да повлияят на обстановката. С течение на времето обаче все повече боляри започнали да възприемат идеята, че въстанието е необходимо. Основният проблем, с който се сблъсквали била липсата на цар. Да се вдига въстание без цар било все едно да се признаят за обикновенни разбойници и метежници, а не аристократи целящи възстановяване на българската държава. Допълнителен проблем било това, че не им трябвал просто цар, а цар от самуиловия род, защото според българските закони цар можел да стане само легитимен представител на царската фамилия. Изключения не се допускали при никакви положения. Издигането на просто някакъв цар при живи наследници и на цар Гаврил Радомир и на цар Иван Владислав щяло да бъде счетено от българите за пълно погазване на законите. Този претендент щял да бъде третиран като изменник и узорпатор, заел незаконно трона. През 1037 година умрял архиепископ Иван Дебърски. За архиепископ на България не бил избран българин, а гръкът Лъв, хартофилакс на църквата „Света София”. Това събитие твърде много вбесило българите, които го счели като насилие над религиозната им свобода. 8

Българска История

Настроенията против ромейската власт нарастнали значително. Все през 1037 година големия глад за пари във византийския бюджет довел до замяна на натуралния данък с паричен. Това предизвикало взрив от недоволство сред селяните. Причината за това била, че в България данъците винаги били натурални и селяните не били свикнали да продават за пари стоките си. Единственият начин за сдобиване с пари било да се продава произведеното в големите градове. Селяните това и направили, но голямото предлагане сринало цените на селскостопанските стоки. Това предизвикало огромно недоволство сред селяните, които трябвало да продават все повече продукция, за да се снабдят с пари. От друга страна те не произвеждали чак толкова много и тези продажби се отразявали зле на имотното им състояние. Не бива да се забравя също, че ходенето до пазара отнемало и ценно време на селските стопани, ако селото било далеч от най-близкия голям град се налагало да се пътува дълго. Когато се налагало да се ходи в някой ромейски град (най вече Солун) унижението било пълно. Градските жители по принцип имали селяните за недодялани и прости, а когато това били и българи (считани от гърците за низш народ), те трябвало да търпят подигравки от всякакъв род. Това естествено предизвиквало озлобление към надменните гърци. Всички тези събития твърде много разбунили духовете сред всички обществени слоеве и довели до краен предел търпението на българите. На този етап била нужна само една искра, за да се разпали въстание. И скоро тази искра се появила в лицето на Делян. ВЪСТАНИЕТО НА ЦАР ПЕТЪР ІІ ДЕЛЯН (1040-1041)

Преди да обърна внимание на самото въстание се налага да разкажа за ставащото в Сърбия. Все пак тя била съседна държава и ставащото там се отразявало и върху България. През пролетта на 1034 година васалът на Византия, владетелят на Дукля, княз Стефан Войнович се обявил за независим владетел. През лятото на 1036 година голяма ромейска армия (в която естествено имало и български части) и войските на васалите-князете на Босна, Рашка, Требине и Захълмие нахлули в Дукля и смазали съпротивата на княз Стефан Войнович. Той бил пленен и отведен в Цариград. За нещастие на ромеите още през 1037 година княз Стефан Войнович успял да избяга и се върнал в Дукля, където отново вдигнал въстание. Стратегът на Драч потеглил на поход срещу него, но в една битка ромеите претърпели поражение. Така Стефан Войнович укрепил властта си. Сякаш за момента ромеите се примирили с

отцепването на Дукля. През зимата на 1039/40 година император Михаил IV бил на почивка в Адриатика и корабът с личните му пари се разбил на дуклянското крайбрежие. Княз Стефан Войнович взел тези пари. Михаил IV го помолил да ги върне, но той отказъл и това предизвикало нова война. През 1040 година ромеите предприели поход срещу Дукля, но претърпели пълен разгром. Въпреки това в Драч се подготвяла нова армия съставена предимно от българи, която трябвало да продължи войната. Но сега е време да се върна към случващото се в България. През 1038 година в България пристигнал Делян. Според собствения му разказ, той бил найголемият син на цар Гаврил Радомир от брака му с унгарската принцеса Маргьорита. Той бил роден към 1000-1001 година в Унгария, където живял до 1015 година, когато баща му станал цар и той дошъл в България. През 1018 година Делян бил пленен от ромеите по време на някаква битка и отведен в Цариград. След това той преминал на ромейска военна служба и подобно на много други български боляри и членове на царския род заминал за Армения. Там и служил до 1038 година. Властите в Цариград обаче представяли биографията му по съвсем различен начин. Според тях той бил роб (или слуга) на някакъв гражданин на Цариград и името му Делян идвало от гръцкото „долос-хитър”. Той бил известен най-вече със своята подлост, хитрост и пълна липса на скрупули. Той даже не се посвенил да излъже българските боляри за произхода си. Псел пише за него “... човек, чийто род бил даже недостоен за споменаване, двуличен по нрав и твърде опитен да измами съплеменниците си”. След пристигането си в България, Делян се свързал с българските боляри и им разкрил произхода си, като обаче не могъл да го докаже категорично. Все пак Делян бил по думите на Псел „човек твърде опитен във военното дело, умен и способен да даде разумен съвет в труден момент”. Най вече заради личните си качества той успял да убеди болярите, че е син на цар Гаврил Радомир. Сега българите разполагали и с легитимен цар и избухването на въстание било единствено въпрос на време. През ранната есен на 1040 година започнало събирането на данъците, а с това и традиционните неразбории и недоволства. Именно сега заговорниците решили, че е време да грабнат оръжието и да обявят въстанието. Въстанието било обявено в Срем, а липсата на значителни ромейски войски в региона помогнала на българите да установят контрол и над Белградско. В Белград по стар български обичай Делян бил вдигнат на щит и коронясан за цар под името 9

Българска История

Петър ІІ. С този акт се целяло да се покаже на всички, че въстанниците не са просто бунтовници, а наследници на българската държава. Името Петър било прието, защото цар Петър І бил признат от Византия за законен български цар. Ст р ат е г и ч е с кото положение било много добро, в целия западен дял на ромейските балкани нямало големи военни части. Изключение правела една армия съставена предимно от българи в Драч, която се готвела за война с Дукля, но в този момент получила заповед да се подготви за прехвърляне в Сицилия за война с арабите. Отделно някакви, макар и малобройни военни сили имало и в Солун. Българската армия била многобройна и силна и без никакъв проблем заела без бой Ниш и Средец. Оттам Цар Петър ІІ повел армията към Скопие. Когато въстанието избухнало ромеите се оказали в сложно положение поради описаните по горе причини. Армията разквартирувана в Драч получила заповед незабавно да потели срещу българите. Оказало се, че идеята не е особено удачна. Тази армия била както вече се каза съставена предимно от българи, които естествено симпатизирали донякъде на въстаниците. Тази армия била командвана от стратега на Драч Василий Синадин. Когато армията достигнала Дебър подстратега Михаил Демокрит обвинил Василий Синадин, че подкрепя Делян и замисля предателство. Така Синадин бил свален от поста си, арестуван и изпратен в Солун, за да бъде съден. Михаил Демокрит чиято цел била да се издигне в йерархията получил повишение и поел командването на армията. Новият главнокомандващ обаче, чиито пороци били известни на войниците се „ползвал” с всеобщото им презрение и омраза. Това допълнително настроило войниците приятелски към въстанието. Скоро войниците се разбунтували и отстранили Михаил Демокрит. На негово място бил избран популярния военачалник (с неизвестен чин) Тихомир. Тази армия също решила да воюва с ромеите. Нещо повече, Тихомир бил коронясан

за български цар. Докато траело всичко това Цар Петър ІІ заел с армията си Скопие, обявил го за българска столица и се установил там. Наличието на две български групировки, които били готови да воюват с ромеите било по-скоро притеснително, отколкото радващо. Цар Петър II изпратил до Тихомир послание, в което го канел в Скопие за да обсъдят общите действия срещу ромеите. Тихомир разбира се си давал сметка, че на тази среща не може да не се обсъжда въпроса за върховенството, но въпреки това се съгласил. Най вероятно Тихомир бил убеден, че Цар Петър ІІ не е този, за когото се представя и той ще успее да надделее в спора и да разобличи лъжеца Делян. Както и се очаквало на срещата в Възстаналите българи обявяват Петър Делян за свой цар; миниатюра от “Хрониката” на Скилица

Скопие се обсъждал въпроса за върховната власт. Как точно е протекъл спора е неизвестно, но вероятно Тихомир е твърдял, че Цар Петър ІІ с нищо не може да докаже произхода си и той има същата легитимност като него. Всичко завършило с емоционална реч на цар Петър ІІ, който изтъквайки лошите последици на двувластието заявил, че „един храст не може да храни два папагала” (папагалът бил хералдическият знак на самуиловия род) и предложил на хората да избират между негодоказаният внук на цар Самуил и абсолютният самозванец Тихомир. След речта настъпила суматоха сред тълпата (явно действията се развивали на някакъв площад), която се нахвърлила срещу Тихомир (тя била съставена преди всичко от привърженици на Цар Петър ІІ) и в настъпилата неразбория го убила. След смъртта на Тихомир неговите хора признали властта на цар Петър ІІ. Докато в България траеело двувластието император Михаил ІV събрал в Солун армия, с която потеглил на поход срещу българите. Насреща му тръгнал Цар Петър ІІ начело на българската армия. По пътя си на юг българите лесно превзели Щип и заели без бой Струмица. Двете армии се срещнали за решителна битка някъде в южна Македония. Битката била кратка, тъй като ромеите не очаквали българите да са толкова многобройни. След кратка схватка ромеите започнали отстъпление, което прерастнало в бягство. Българите предприели преследване, в което нанесли тежки загуби 11

Българска История

на ромеите, а начело на паникьосаната си армия бягал сам болният от водянка император Михаил IV. След като се отскубнали от българите ромеите започнали отстъпление към Солун. На известно разстояние зад армията се придвижвал обоза командван от Мануил Ивац (най вероятно син на самуиловия воевода Ивац). Императорът заповядал на Мануил Ивац да организира ариегард, с който да прикрие отстъплението на армията. Явно Михаил IV не вярвал в армията си, понеже потеглил директно за Цариград. Мануил Ивац бързо събрал в обоза цялото имущество на императора и формирал набързо малка армия (която трябвало да е ариегарда) съставена почти изцяло от българи. При наближаването на българската армия Мануил Ивац вместо да воюва с нея предал на Цар Петър ІІ целия обоз. Цялата армия на Мануил Ивац начело с него самия се поставила под командването на Цар Петър ІІ. В български ръце попаднали императорската шатра, много скъпи одежди, пари и скъпоценности. Скоро след това българите достигнали Солун. Ромеите, нямащи никакви сили в момента не могли да сторят нищо и Солун бил блокиран. Тъй като Солун бил непревземаем цар Петър ІІ преместил армията си на лагер край Остров. Българските сили били разделени на три части. Една армия останала в района на Остров и Солун, командвана от цар Петър ІІ. Друга армия била изпратена към Драч под командването на неизвестен по име кавхан. Трета армия под командването на опитния пълководец Антим била изпратена към Елада.Армията настъпваща към Драч не срещнала никаква съпротива, българското население от западна македония и албания радостно приветствало настъпващите българи. В Драч почти нямало ромейски войски така, че съпротивата била невъзможна и градът бил принуден да капитулира. Другата армия навлязла в Тесалия и без проблеми заела Бер и Сервия. След това българите лесно превзели и Лариса. Ромеите обаче все пак успели да запазят контрола над някой крайбрежни градове, най-важен, от които бил Димитриада. Българите обаче нямали време да се занимават с тях (още повече че гарнизоните им били малобройни и не можели да застрашат българското настъпление). Българските войски бързо преминали Термопилите и навлезли дълбоко в Беотия. Евда при Тива срещу българите се изправила по значителна ромейска армия. Битката състояла се под стените на Тива била ожесточена, като накрая българите победили. Все пак ромеите, макар да изгубили битката успели да се укрият в града. Българите щурмували Тива и успели да я превземат. След това българите продължили похода си на юг и без проблеми заели Атина и достигнали Коринт. Там

ромеите успели да съсредоточат известни сили, това съчетано с мощните укрепления на Коринт отказали българите да го щурмуват. Още повече че в Пелопонес българите нямали работа.Основните сили на българите се върнали в Тесалия и армията обсадила Димитриада. Ромеите се бранели ожесточено, но численото надмощие на българите си казало думата и Димитриада паднала. След това българите превзели и останалите съпротивляващи се градове в този район. В Димитриада бил настанен силен български гарнизон. Докато в Тесалия и Атика се случвали описваните събития, в Епир положението излязло от контрол. По това време там събирал данъци Йоан Куцомит, човек прочут с големите си насилия и злоупотреби. Местното население съставено от българи, гърци и власи силно възнегодувало против него и не виждайки друг избор се вдигнало на бунт. Бунтовниците бързо заели почти цялата тема Навпакт (с изключение на крайбрежието). По принцип това бил бунт срещу един корумпиран чиновник и в момента, в който императора възстановял справедливостта той щял да стихне. В настоящият момент обаче в околните области действали български въстаннически войски, а Цар Петър ІІ заявявал на всеослушание, че ще намали данъците многократно. По тази причина бунтовниците обявили, че се подчиняват на цар Петър ІІ. При тази вест армията на Антим, която след превземането на Димитриада квартирувала в Лариса потеглила за Навпакт. Настроенията в Навпакт били за доброволно преминаване на българска страна. Опасявайки се от бунт в града и виждайки, че изпуска положението стратега на Навпакт извел армията си от града и посрещнал българите някъде в неговите околности. Битката била тежка и ожесточена, но накрая ромеите били разгромени. Те побягнали преследвани от българите. В това преследване огромната част от ромеите били убити или пленени. След това победителите се появили под стените на Навпакт. Останал практически без войски градът бил принуден да капитулира. След тези победи успехът на въстанието се считал за осигурен и основните български войски се разположили на зимен лагер край Остров. По някое време вестите за българските успехи достигнали до Армения, където живеел Алусиан, законният наследник на трона. Той бил втори син на Цар Иван Владислав и брат на Княз Пресиан ІІ. След втория си опит чрез преврат да стане византийси император през 1025 година магистър Пресиан Българинът бил ослепен и загубил правата си на престолонаследник. След преминаването си на ромейска служба Алусиан подобно на роднините си и на много други боляри бил изпратен в Армения. Там 12

Българска История

той успял да направи завидна военна кариера и се прочул като опитен и талантлив военачалник. Точно в този момент обаче той бил в немилост пред императора и живеел в Цариград без право да го напуска, но и без да може да се срещне с императора, за да си възвърне благоволенито му. По тази причина Алусиан внезапно „се сетил”, че той всъщност е законният наследник на възстановената българска държава. Обладан от властолюбиви амбиции Алусиан се преоблякал като наемен арменски войник и тайно потеглил за България. През септември 1040 година той успял да стигне до границата. Знаейки какво се е случило с Тихомир, той не посмял открито да обяви претенциите си за трона. По конспиративен път Алусиан се свързал с привърженици на Ароновия род. Пред тях той разкрил кой е всъщност и го доказал с родилно петно върху десния лакът. Постепенно Алусиан привлякъл на своя страна много хора и открито обявил кой е. Вероятно в началото на 1041 година Алусиан бил коронясан за цар без Цар Петър ІІ, да е в състояние да попречи на това. През пролетта на 1041 цар Алусиан постигнал пълно надмощие и повел 40 000 армия срещу Солун. Българите обсадили Солун и 6 дни го нападали със стенобитни машини, без обаче да постигнат нещо. Тогава цар Алусиан заповядал градът да се блокира напълно за по нататъшна дълга обсада. На другият ден ромеите изненадващо извършили голям излаз и в ожесточена битка отблъснали българите от стените на града. След това Алусиан се отказал от обсадата и в боен ред и без да е преследвана армията му отстъпила на север. Според друга, но по-малко вероятна версия, още по пътя за Солун цар Алусиан разбрал, че гарнизонът е малоброен и нападнал градът веднага, без дори да е дал почивка на войниците си от пътя. Като видяла това ромеите нападнали българите и им нанесли катастрофално поражение само пленените били 15 000. След неуспеха при Солун българите се оттеглили при Остров. Скоро след това между двамата царе започнали да прехвърчат искри. Цар Петър ІІ обвинявал Цар Алусиан в некадърност, а някой от привържениците му дори го обвинявали, че нарочно се оттеглил от Солун, защото бил предател. Цар Алусиан от своя страна обвинявал Цар Петър ІІ, че е самозванец, а вероятно и че не е оказал помощ при Солун. Докато между двамата български царе споровете се разгаряли император Михаил ІV взел сериозни мерки за потушаване на въстанието. На първо време в Солун пристигнала силна и многобройна ромейска армия. Друга ромейска армия нахлула в Елада и превзела Атина и Тива, след което обсадила Димитриада. Тук българите оказали ожесточена съпротива и нанесли на

ромеите тежки загуби. Тогава ромеите прекратили щурмовете и успели да вдигнат на въстание гърците в града. Когато въстанието избухнало и вниманието на българите било отвлечено, бил извършен десант на пристанището. Накрая Димитриада била превзета. Друга ромейска армия извършила внезапен десант при Навпакт и го превзела. След това навлязла в Епир дестабилизирайки българската власт там. Някъде по това време с изненадващ морски десант бил превзет и Драч. В Цариград вече се събирала огромна армия за война с българите, която била командвана от вече тежко болния император Михаил ІV, който за огромно учудване на всички още не бил умрял. Всичко това довело до рязък спад в престижа на Цар Алусиан, който не правел нищо за спирането на ромеите. По същото време той рязко променил плановете си. Всичко вещаело дълга и тежка война с ромеите, нещо което изобщо не му се нравело. Вероятно той не се е виждал като водач предвождащ българите в дълга и кървава война към независимостта. Неговите желания най-вероятно са били доста по тривиални-власт, слава, богатство, весел и разкошен живот, нещо, което България не можела да му предложи. Това можел да му осигури единствено василевса. Цар Алусиан се свързал с император Михаил ІV и му предал решението си да способства за потушаване на въстанието. За да е по щедър императорът към него цар Алусиан измислил хитър план. Той започнал преговори с Цар Петър ІІ и накрая двамата се помирили. По случай помиряването бил даден голям банкет. Когато всички се напили хора на цар Алусиан нападнали Цар Петър ІІ и с кухненски наж му отрязали носа и извадили очите. Тази постъпка предизвикала разнопосочни реакции сред българите, от една страна цар Алусиан вече бил едноличен и неоспорим владетел, но от друга тази подлост силно ги възмутила. По това време ромеите започнали голяма офанзива и очистили Епир и Тесалия от български войски, друга армия започнала офанзива в Албания. Тогава голямата ромейска армия командвана от император Михаил ІV изляза от Цариград и потеглила за България. В допълнение армията от Солун излязла от града, за да посрещне императора. Българите я нападнали, но били отблъснати. Този нов неуспех окончателно сринал авторитета на Цар Алусиан и той намерил за нужно да избяга при императора, който в момента бил в Мосинопол. Там Алусиан получил наградата за предателството си - магистърски сан и императорското благоволение. Същевременно сред българите настъпила суматоха, ясно било, че поради слепотата си цар Петър ІІ не може да управлява България, а за поста на регент (или дори 13

Българска История

за нов цар) се разгоряли спорове. Единствено настъплението на ромейската армия сплотило българите зад цар Петър ІІ. Двете армии се срещнали за решителната битка в околностите на Остров. Изходът от битката изглеждал предрешен, ромейската армия била по многобройна и добре подготвена. Тук били голям брой елитни ромейски части, в ромейската армия бил и Харолд Хардрад начело на своите нормани. Той бил един от най-талантливите и опитни войни на своето време и славата му се разнасяла надлъж (впоследствие той успял да стане норвежки крал). Неговите нормани се славели като едни от най опитните бойци в света. Българите не само, че били по малобройни, но се и раздирали от спорове за властта. Въпреки всичко това българите оказали изключително ожесточена съпротива, те не само удържали мощният ромейски удар, но и започнали да вземат надмощие и сами да преминават в атака. В решителния момент на битката, когато се решавало кой ще е победителят Харолд Хардрад взел положението в свои ръце, той повел в контраатака своите нормани и успял да обърне хода на битката. Единствето благодарение на храбростта на норманите и съобразителността на Харолд Хардрад ромеите спечелили битката. Прочее победата не била пълна, българите необезпокоявани прекратили боя и се изтеглили в лагера си, а ромейските загуби били повече от големи. Битката при Остров обаче имала голямо психологическо въздействие. Някой боляри побързали да капитулират пред императора, което допълнително затруднило действията на българите. Явно някъде по това време нарастнала ролята на Мануил Ивац, който започнал да подготвя българските войски да отбият очаквания ромейски удар откъм Остров и Прилеп. Михаил ІV обаче не считал, че тази битка предрешава войната и не посмял да нападне българите. Вместо това неговата армия извършила внезапен маньовър и се озовала под стените на Скопие. В града почти нямало войски тъй като той бил считан от българите за дълбок тил. Това заедно с новината за поражението при Остров било достатъчно местните боляри да капитулират без бой и да предадът града на императора. Явно някъде по това време ромеите овладели крепостите в източна Македония, най-вероятно съдбата им е била като тази на Скопие. След заемането на Скопие ромеите извършили дълбок марш и се озовали под Ниш. Този град бил напълно неподготвен за защита и местните боляри побързали да капитулират пред императора. След заемането на Ниш императорската армия се разделила на две части, едната армия потеглила за Белград, а другата за Средец. Когато ромейската армия навлязла в Софийското поле местните българи били поставени в сложно положение.

Тук обаче управителят на Бойон (Бояна) решил да се съпротивлява. Не е известно обаче какво е правел управителят на Средец, най-силната крепост в района, може само да се предполага, че е капитулирал доброволно. Кекавмен разказва за съпротивата на Бойон така: ”Там имало прочути войнствени мъже българи, а началник им бил така нареченият Ботко. Уповавайки се на своята храброст, те излезли да се бият вън от крепостта, сякаш се срамували да стоят вътре”. Българите сражавали изключително ожесточено и храбро, но въпреки това численото надмощие на ромеите си казало думата и българите били победени. Когато те започнали да отстъпват в града, с тях успели да влязат и ромеи. След жестоки боеве по градските улици българите били принудени да се предадат. С това свършила и съпротивата в Софийското поле. Другата ромейска армия достигнала Белград и започнала да се готви да го щурмува. Когато местните боляри видели това решили, че нямат сили да се съпротивляват и побързали да капитулират доброволно. След тази великолепно проведена операция императорската армия побързала да се върне в Македония и потеглила за Прилеп. Тук Мануил Ивац решил да спре ромеите в околните теснини, където издигнал дървена стена. Ромеите не се поколебали да щурмуват стената. В последвалата битка българите били напълно разгромени и Мануил Ивац нямал друг избор освен да капитулира. След тази победа ромеите обсадили Остров, където Цар Петър ІІ оказвал яростна съпротива. В щурма на Остров отново се проявили норманите на Харолд Хардрад, които всъщност разгромили българите и пленили Цар Петър ІІ. След това той бил отведен в Цариград, където бил затворен в тъмница. Там и умрял малко по късно. Не е известно останалите български крепости (става въпрос за крепости като Охрид, Битоля, Преспа и Дебър) да са оказали съпротива, но е известно, че били опустушени страшно от норманите. Те дори не се посвенили да разрушат гробницата на Свети Ахил в Преспа (тя била издигната от Цар Самуил, който много почитал този светец). Харолд Хардрад е дори наречен скандинавските саги ”Опустушител и разорител на България”. Така приключило голямото българско въстание от 1040-1041.

Автор: Димитър Маневски

ะ ั ะปะณะฐั ั ะบะธ ะตะทะธะบ

Български език

Ар а бс к и я т с в я т пр ез пър в а т а п о л о в и н а н а ХХ в .

Арабският свят

Освобождението на България от османско иго изпреварва с около половин век ликвидирането на същото иго в арабския свят.Това е период на арабското национално възраждане ,чиито идеи в крайна сметка водят до постепенното извоюване на независимост от отделните арабски държави независимост, която в никакъв случай не съвпада с идеите на първите носители на арабските

променила.Колониална Франция е успяла да откъсне от нейната територия васалните й земи на Алжир (1831) ,срещу когото води петнайсет годишна война 1 ,Тунис (1881) и Мароко (1912) 2. През 1881 г. Англия фактически окупира Египет ,чийто полунезависим хедиф остава формално васал на турския султан,но последният вече фактически вече осъществява само частична власт над неговата

Абдел Кадер

национални идеи за възстановяване на великата средновековна арабска държава от Персийския залив до Атлантика. Между прочем самата карта на Османската империя се е

територия.През 1911 г. апетитите на Италия се насочват към Либия, която също е васална територия на султана.Изплашени от военен конфликт с Италия,младотурците бързат да дадат "независимост" на

Книгата е на Киряк Цонев - "Българо-арабските отношения" и Абу Насър - "Историческа енциклопедия", Ю.Борисов - "Новейшая история Франции" 1968г., Ю.Брутенц -"Современньiе национальноосвободительньiе революции" 1974г. 17

Арабският свят

либийския имам Сенуси 3 ,т.е. отказват се да му помогнат в борбата срещу италианците и го оставят сам лице слещу лице с тях нещо ,което за дълги години предопределя съдбата на Либия.Имамът на Йемен Яхия 4 подема също война срещу султана ,изгонва турския гарнизон от Сана и утвърждава своята независимост. Началото на Първата световна

Фуад I

война дава надежда за независимост у близкоизточните араби ,които единствени остават в пределите на гнилата империя.Тези надежди са открито подхранвани от английските разузнавачи, сред които особено полулярно е името на Лорънс 5. Знамето на борбата срещу Турция се вдига от шерифа на Мека Хусеин 6, а особена роля в победоносните военни битки играе неговият син Фейсал 7. Тези надежди,обаче , са попарени много скоро. Въпреки прословутите "14 точки" на американския президент Уилсън, мирните договори на страните от Антантата срещу техните противници, включително Турция, и Статутът на новосъздадено Общество на народите налагат върху арабите от този регион нов вид чуждо

владичество - те стават т.нар. подмандатни територии. Още през 1916 г., когато арабските синове гинат по фронтовете срещу Турция, по Договора Сайкс-Пико 8 остатъците на Османската империя са разделени на "зони на влияние" между Франция и Англия системата на мандатите е само потвърждение на тази договореност.Сирия и Ливан остават в зоната на Франция, а Ирак и Палестина - в зоната на Англия. Единствени независими остават пясъците на Арабския полуостров, където се разгръщат кървави битки между емирите на отделните кнужества довели до тяхното обединение без Йемен създава се Саудитска Арабия. Периодът между двете войни е период на непрекъсната борба на арабските народи от региона за истинско национално о свобождение.Въоръженат а борба срещу френските окупатори в Сирия ,напр., продължава до 1923 г. ,а целият период след това е изпълнен с поголеми и по-малки въстания 9. В нея, както обикновено ,има приливи и отливи ,но в крайна сметка тя довежда до мечтаната цел.Ирак получава независимост през 1921 г. Англичаните поставят за крал на страната своето протеже емир Фейсал, но и той е арена на непрекъснати антианглийски въстания, смазвани с изключителна жестокост.Египет става независим една година по-късно, през 1922 г. и негов крал става Фуад 10 ,но и там се развиват много антианглийски въстания. Едва през 1946 г. своята независимост получават Сирия и Ливан ,а десетилетия по-късно - и останалите арабски държави. Този период е твърде специфичен и за Палестина, където със съдействието на британските колониални власти започва масово заселване на евреи,бягаще от фашисткия геноцид.Това довежда

до една неспирна борба между местните араби и заселилите се евреи... БЕЛЕЖКИ

1. В Алжир Франция създава колония от тип,известен ,като заселнически колониализъм.След като ликвидира физически голяма част от местния политически елит,отнема поземлената собственост на местното население и го преселва принудително ,изолирайки го в неплодородните планински и пустинни райони.На мястото на това население Франция заселва европейци.

2. Войната с Алжир се води от 1832 г. до 1847 г. от алжирския национален герой емир Абдел Кадер (1808-1883). След поражението ,дошло в резултат на многобройни измами и нарушения на вече подписани договори от страна предимно на Франция,емирът е пленен и заточен в Сирия ,където спасява от клане от страна на мюсюлмани на хиляди християни-маронити.

3. За разлика от Алжир ,обявен за френски задморски департамент ,т.е. за неотделима част от Франция ,в Тунис и Мароко е налажен т.нар. протекторат ,при който номиналната власт на бея (Тунис) и на султана (Мароко) се запазва заедно с някои административни и икономически привилегии на местния феодален елит.

4. Ахмад Шариф Сенуси (ум. 1917г) либийски политически и религиозен деец,емир на Либия ,имам на ислямския орден на Сенуситите ,възглавява борбата за независимост на Либия срещу Турция и Италия. 5. Хамид ед-Дин Яхия (1869-1948) йеменски държавен и политически деец ,имам на ислямската секта 18

Мутауаккилити ,ръководил антитурските въстания на Йемен след 1904г. ,извоювал автономия (1911),независим владетел с кралски прирогативи (от 1918) на една феодално-теократична държава.Убит при дворцов заговор от синовете си.

(1924) ,който обединява княжествата на полуострова в една държава - Саудитска Арабия (1934).

8. Фейсал бин Хусеин Хашими (1883-1933) -син на шериф Хусеин,близък приятел на Лорънс Арабски.Командващ арабската армия срещу Турция (1916) ,участва 6. Томас Едуард Лорънс(1885 - в освобождението на Сирия ,за 1935) - британски разузнавач и няколко месеца е бил неин крал ,но авантюрист,летец от британската е изгонен от французите като армия .Изучил арабския език и проводник на английското нрави,приел исляма,военен влияние.Англия го поставя на трона съветник на въстаналите араби в на Ирак. Хиджаз ,сменял нееднократно емито си.Написал няколко 9. Договор Сайкс-Пико (1916) секретно споразумение между Англия и Франция за раздел на арабските владения на Турция след Първата световна война под формата на анексии.Потвърдено от Царска Русия и Италия след отстъпки в тяхна полза. Реализирано с малки промени в полза на Англия и без руско участие с договора от Сан Ремо от 1920 г.

Фейсал Хашими

книги.Починал при мотоциклетна катастрофа.

7. Хусеин бин Али Хашими (18561931) - управител на Мека (19081916) ,крал на Хиджаз (1916 - 1924) .Сключва с Англия споразумение за война срещу Турция (1915) срещу обещана корона.С английска помощ наследниците му Фейсал и Абдуллах (1882-1951) основават династии с общото име Хашемитски в Ирак и Йордания.Отстранен от Ибн Сауд

10. Фуад I (1868-1936) - египетски султан (1917-1922) и крал (след 1922). Бил личен адютант на турския султан Абдул Хамид (18861890).Опитва се да води независимо от Англия политика,сближава се с Германия ,но е зависим от Англия.Въвежда многопартийна парламентарна система.Подписва с Англия (1936) договор ,ликвидиращ чуждите преференции и потвърждаващ египетската независимост.

АРАБСКИЯТ СВЯТ СЛЕД КРАЯ НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Арабският свят

Втората световна война бележи края на колониалното господство в основните арабски държави.Една след друга получават независимост Сирия(1946), Ливан(1946), Тунис (1956) ,Мароко (1956), Либия (1956) ,които се присъединяват към получилите независимост преди тях Египет ,Ирак,Йордания, Саудитска Арабия и Йемен.През 1945 г. е образувана Лигата на Арабските държави. Отначало замислена като оръдие на английския неоколониализъм ,под натиска на следвоенните радикални политически идеи тази организация за кратко време се превръща в ефективно средство в ръцете на арабските държави в борбата им за политическа и икономиче ска независимо ст. Арабската лига и з и г р а в а значителна роля и в подкрепа на Гамал народите на Алжир и Южен Йемен ,които водят въоръжена борба срещу френската и английската метрополии за национално освобождение, както и на народа на Палестина ,чийто мечти да има своя държава са неосъществени. В повечето млади арабски държави процесът на утвърждаването на националната независимост минава през сложни перипетии ,колебания,политиче ска нестабилност ,кризи, изразени в много преврати.И все пак съществуват два основни фактора,които тласкат към утвърждаване на тяхната политическа независимост. Първият от тях са идеите на арабския национализъм ,на панарабизма.Породен през XIX век като израз на мечтата за извоюване на арабската независимост и въстановяването на единната

арабска средновековна държаваХалифатът,този национализъм се засилва след извоюването на независимостта именно поради нереализирането на тази идея.В резултат на активната намеса на бившите колониални сили арабите остават разделени в относително малки независими държави с изключително разнородни по политическия си характер режими, водени от амбициозни лидери ,всеки претендиращ да бъде вожд на цялата арабска нация и тя да се обедини благодарение на неговите усилия. Вторият е религията. Мнозинството от населението на всички арабски държави са вярващи мюсюлмани. Един от водещите идеологически фактори в национално-освободителната борба е бил религиозният.Много от идеолозите на тази борба са я представяли ,като "джихад" срещу неверницитеколонизатори. Първото външнополитическо събитие след Втората световна война ,което разтърси из основи арабския свят и доведе до неговата радикализация ,изразяваща се в наши дни в крайни форми е разделът на Палестина от ООН през 1947 г. на две държави -арабска и еврейска -и последвалата го първа арабо-израелска война ,в която арабските монарси се стремят да откъснат за себе си възможно поголеми късове от тази територия.Въпреки своята многочисленост арабите претърпяват съкрушителен удар от един много по-малоброен,но много по-добре подготвен противник в лицето на Израел.В резултат на тази война се утвърждава независимостта на тази държава ,но предполгаемата арабска държава Палестина не се създава както поради агресивните настроения в

тогавашните арабски режими срещу Израел ,така и поради екстремизма в прилагането на основната еврейска националистическа идеология ционизмът.Умират шансовете да се намери решение на близкоизточната криза в самото й начало,Израел окупира и анексира по-голямата част от предполагаемата арабска държава (в бележките) , нейното арабско население (тогава около 350 хил.д.) бяга от родните си огнища ,гонено от израелските военни части,така и от призивите на арабската н а ц и о н а л и с т и ч е с к а пропаганда.Възниква палестинският проблем - "един от най-дългите и сериозни конфликти на XX век." , според думите на акад. Примаков.(в бележките) По същото време израелският премиер Бен Гурион заявява: "Нищо не ни задължава да упоменаваме териториалните граници.Нация, провъзгласяваща своята независимост , не е длъжна да определи своите граници.Ние не трябва да говорим за тях,защото още не знаем какви ще бъдат те" .(в бележките) Това изявление говори и за бъдещите планове на Израел по отношение на арабските му съседи.Още през петдесетте години тази политика започва да се реализира -Израел започва серия от агресивни актове срещу съседите си ,без да бъде предизвикан за това. По това време се оформят и основните направления на близкоизточния конфликт ,които обхващат борбата на палестинския народ за национално самоопределение върху собствена територия,на което пречи официалната доктрина на Израелционизмът; конфликтът между Израел и арабските му съседи за окупираните арабски територии; борбата на арабите за истинска национална самостоятелност. Няма да е грешка да се каже, че 20

Арабският свят

арабското поражение подсили радикалните тенденции в арабските страни,които се появиха на световната арена непосредствено след египетската революция от 23 юли 1952 г. ,която отстрани монархията и провъзгласи републикански режим.Тя бе второто по значение международно събитие за арабския свят през този период. Египетският лидер Гамал Абдул Насър за кратък период се утвърди на арабската и м е ж д у н а р од н а сцена като вожд на арабското о свободително движение ,а и, впоследствие ,заедно с лидерите на Югославия -

Отношението на арабските лидери към Съветския съюз и социалистическия лагер е двояко.От една страна тези страни никога не са били колониалисти в арабския свят,напротив, техните политически позиции в условията на разгръщащата се студена война съвпадат с позициите на младите държави .Такова отношение поощрява арабските страни към активизиране отношенията със с о ц и а л и с т и ч е с к и т е държави.Именно това обстоятелство тласка Насър да купи чехословашко оръжие през 1954 г.,когато получава отказ да получи такова от запад,с което показва и на други арабски и развиващи се страни,че е възможна алтернатива на западния оръжеен монопол.Направена е крачка ,която за дълго време предопределя Насър позициите на по-голямата част от арабския свят към основната ос на противопоставяне в света ИзтокТито,на Индия -Неру,на Индонезия Запад. -Сукарно и др. - като теоретик на В същото време,обаче, арабските идеята за Третия свят. ноционалисти ,в голямата си част В лицето на Насър арабският искрено вярващи мюсюлмани, национализъм намери своя идеолог, който се Насър ,Тито и Ганди стремеше да осъществява на практика неговите твърде неясно формулирани принципи на вътрешна и външна политика. В други арабски страни възникват движения и партии ,водени от неговите идеали, които издигат лозунга за "единна арабска нация", но наред с нея и лозунга на социализма ,пречупен през условията ана арбския свят.Насър се превръща в жив символ на арабската борба за пълна политическа и и ко н ом и ч е с ка независимост.

подхождат с предубеждение към комунистите, на власт в социалистическите държави ,преди всичко поради техния атеизъм.За вярващия мюсюлманин атеизмът е много по-голям грях ,отколкото вярата в някоя друга религия.Комунистите ,доколкото съществуват в отделни арабски страни ,в повечето случаи действат в нелегалност или са по затворите и причината на тези гонения е не толкова зависимостта им от позициите на Москва ,а именно техният атеизъм. През 1954 г., в духа на студената война,по инициатива на САЩ и Англия, се създава т.нар. Багдадски пакт, чията антисъветска насоченост е повече от очевидна. От арабските държави в този пакт влиза само Ирак.Усилията на Запада се насочват към включването в нега и на други арабски държави,но с изключение на някои нюанси в Йордания и Ливан ,това не се осъществява. Арабските страни предпочитат да се присъединят към новообразуваното Движение на

Арабският свят

необвързаните страни (ДНС), един от основателите на което е Насър,който ,вече във вътрешнополитически план ,на 28 май 1955 г. обявява петте принципа на арабската революция.Тези принципи са: "ликвидиране на капитализма;ликвидиране на феодализма;ликвидиране на капиталистическите монополи; установяване на социална справедливост;създаване на силна национална армия;създаване на истинска демакратична система" . Идеята за ДНС и програмните точки на Насър се посрещат по различен начин от двете политически системи.На Запад отношението е враждебно. От друга страна след смъртта на Сталин (1953г.) ,чийто становища са били алфа и омега на цялата външна политика на СССР и източноевропейските страни,отношението на социалистическия лагер към развиващите се страни и,поконкретно към арабския свят,търпи постепенна промяна.Москва бърза

да използва новата ситуация с цел да разшири влиянието си по света и да блокира усилията за обкръжаване на социалистическите страни с военни бази.За тази цел Изтокът флиртува с младите държави,прави им отстъпки,дава им изгодни кредити,поема изграждането на обекти.Особено внимание се обръща на арабския свят,чиято територия се намира непосредствено зад южния фланг на НАТО.С първите доставки на оръжие за Египет Москва дава да се разбере,че няма намерение да остави региона в ръцете на колониалистите,на САЩ или на претенциозния Китай.Съветската външна политика предприема редица нови инициативи,особено в Египет и Сирия .Получаването на независимост на Судан,Тунис и Мароко и незабавното й признаване от страна на СССР (и България) разширява възможностите на подобна политика. През 1954г. Насър успява да наложи на Англия да изтегли войските си от зоната на Суецкия канал, а през

1956г. пристъпва към национализиране на Суецкия канал.Това е стъпка ,имаща далечни политически последици за бъдещето не само на Египет,но и на целия арабски свят. БЕЛЕЖКИ

- По време на войната Израел окупира 6700 кв.км. от територията на палестина,Трансйордания заема Западния бряг на р.Йордан и Източен Йерусалим ,който обаче остава под международен контрол,макар и с йорданска местна администрация -общо 5259 кв.км, а Египет установява своя контрол в ивицата газа -250 кв.км. - Примаков Е.М., "Анатомия ближневосточного конфликта" ,Москва ,1973 ,стр. 9

- Цитат по сп."Международная жизнь", бр.10, 1976 г., стр. 49

Хронология

Ахемениди (VII – IV в. пр. Хр.)

Името им идва от Ахаименис или Ахеменис, легендарният им прародител. Теиспес (ок. 675 – 645) Кир I (ок. 645 – 600) Камбиз I (ок. 600 – 556) Кир II (ок.556 – 530) Камбиз II (530 – 552) Дарий I (522 – 486) Ксеркс I (486 – 465) Артаксеркс I (465 – 424) Ксеркс II (424) Дарий II (423 – 404) Артаксеркс II (404 – 358) Артаксеркс III (358 – 338) Оарсес (338 – 336) Дарий III (336 – 330) Александър Велики завзема Персийската империя (330 – 323). След смъртта му империята е разделена на между военоначалниците му, диадохите.

Иран

Селевскиди (312/305 -129г. пр. Хр. и Аршакиди (250 г. пр. Хр. 224г. сл. Хр.) Селевкиди

Селевк I (312/305 – 281) Антоиох I Сотер (281 – 261) Антоиох II Теос (261 – 246) Селевк II (246 – 226) Селевк III Сотер (226 – 223) Антиох III Мегас (223 -187) Селевк IV Филопатор (187 – 175) Антиох IV Епифан (175 – 164) Антиох V Евпатор (164 – 162) Деметрий I Сотер (162 -150) Александър I Балис (150 – 145) Деметрий II Никатор (145 – 125)

Край на властта на Селевкидите в Иран и Месопотамия. Те управляват все още в Сирия до римското завоевание (64 -63 г. пр. Хр.) Аршакиди Партитите се разбунтуват срещу властта на Селевкидите и основават

династия на Аршакидите. Арсас I (250 –ok. 214) (Тиридат, брат му не е исторически потвърдена личност). Артабан I (214 – 191) Фрипатес (191 – 180) Фраат I (ок. 178 – ок. 171) Митридат I (171 – 138) Фраат II (127 -124) Митридат II (ок. 123 – 88) Готарз I (88 – 69) Ород I (88 -69) Санатрус (88 – 69) Фраат III (69 – 57) Митридат III (57 -55) Ород II (ок. 55 – 37) Фраат IV (37г. пр. Хр. – 2г. сл. Хр.) Фраат V (2 – 4) Ород III (4-6/7) Вонон I (7/8/ - 11) Артабан III (12 – ок. 38) Династичните междуособиците отслабват моща на партите. Селевкидът Ардашер събаря последния Армакид, Артибан IV, през 224г. 23

Хронология

Сасаниди (224 – 651)

Ардахшер или Артахшер (224/226 - 241) Шапур I (241 -272) Ормузд I (272 – 273) Барам I (273 – 276) Барам II (276 – 293) Барам III (293) Нарзес (293 – 302) Ормузд II (302 – 309) Шапур II (310 – 379) Ардахшер II (379 – 383) Шапур III (383 – 388) Борам IV (388 -399) Яздегерд I (399 – 420) Барам V (420 – 438) Яздегерд II (438 – 457) Ормузд III (457 – 459) Фируз (459 – 484) Балаш (484 – 488) Гобад (488 – 496) Джамасп (495 -499) Кавад (499 – 531), второ царуване Хосроу I (531 – 579) Ормузд IV (579 – 590) От Ардахшер III Шарбараз Хосроу III Джахагушо До Шушназбенде: (628 – 630) От Азармидахт Ормузд V Хосроу IV Фируз II До Хосроу V: (630 – 632) Яздегерд III Династии на мюсюлмански Иран Османски халифи (661 – 750)

Халифа е върховната власт в мюсюлманската общност. Абасидски халиф (750 – 1258) Полунезависими династии. В епохата на абасидските халифи иранските провинции са управлявани от полунезависими динистии. Тахириди (820 – 873) Сафариди (862 – 900)

Саманиди (874 – 999) Буюиди или Буиди (932 – 1055) Газневиди (962 – 1040) Велики Селджуци (1038 – 1157) Селджуци от Керман (1041 – 1186) Хорезъм шах (1194 – 1231)

Сафи I (1629 – 1642) Абас II (1642 – 1667) Сюлейман (Сафи II) (1667 – 1694) Хюсеин (1694 – 1722) 1722: Афганите завоюват Испахан. Тахмас II (1722 – 1732) Монголски и тюркски династии Абас III (1732 – 1736) Военоначалникът Надир Коли е Монголското нашествие слага край коронясан за шах през 1736г. на Абасидския халифат, Иран Иран се управлява от Надир шах започва да се управлява от (1736 – 1747), след това сина му монголската династия Илкан (1258 Шах Рух (1748 – 1796) и – 1335), основана от Хулагу, след династията Занд (1750 – 1795)

това е разделен между много местни династии: Мозаффариди (1353 – 1410). След нашествието на Тимур (Тамерлан), страната започва да се управлява от неговите наследници. Тимуридите и различните обединения на тюркменските племена; - Тимуриди (1370 – 1502) - Каракоюнлу (Черни овце) (XIV в. – 1468) - Акоюнлу (Бели овце) (XIV в. – 1501) Сефевиди (1501 – 1722/1736)

Исмаил I (1501 – 1524) Тахмас I (1524 – 1576) Исмаил II (1576 – 1578) Мохамед Ходабанда (1578 – 1587) Абас I Велики (1587 – 1629)

Каджар (1796 – 1925) Ага Мохамед шах (1796 – 1797) Фатхи Али шах (1797 – 1834) Мохамед шах ( 1834 – 1848) Наспрудин ад-Дин (1848 – 1896) Мозафар ад-Дин (1896 – 1907) Мохамед Али шах (1907 -1909) Ахмед шах (1909 – 1925) Пахлави (1925 – 1979)

Реза шах (1925 – 1975 Мохамед Реза (1941 -1979) През 1979г. е установена ислямската република.

Физика

Айнщайн е почти абсолютно прав!

Международен екип от учени, ръководен от проф. Майкъл Кремър е наблюдавал три години двоен пулсар уникална двойка естествени часовници открити през 2003 г. - за да докаже, че Общата теория на относителността на Айнщайн е точна до поразителните 0,05%. Двойният пулсар PSR J07373039A и PSR J0737-3039B са на 2 000 св.г. от нас в посока на съзвездието Кърма. Той се състои от две много компактни неутронни звезди, всяка от които е по-масивна от Слънцето, но диаметърът им е само 20 км. Те обикалят една около друга за 2,4 часа при скорост от 1 000 000 км/ч.

обратното.

Шапиро забавяне: пулсациите от единия пулсар се забавят при преминаване край другия пулсар поради изкривяването на времепространството. Наблюденията предоставят два теста за Общата теория на относителността на Айнщайн.

Гравитационна радиация и орбитално западане: двете неутронни звезди губят енергия поради излъчването на гравитационни вълни. Това води до постоянно спирализиране на

Разстоянието между тях е само половин милион километра. Двете звезди генерират радиопулсове всеки път, когато радиолъчите им преминават през Земята. Това е единствената позната система от двойни радиопулсари, чиито радиолъчи минават през Земята. Освен това ни дават идеална възможност да тестваме Общата орбитите на двете звезди, което теория на относителността на евентуално ще доведе до сливането Айнщайн. на двете тела в едно. Гравитационно червено отместване: забавянето на времето кара честотата на пулсации да се забави, когато лъчите минават покрай едната неутронна звезда и

Си Бърд, изследователите наблюдавали движението на звездите точна така, както предвидил Айнщайн. След като пулсарите са видими като радиоизлъчващи часовници с изключителна точност, става възможно да бъде измерено разстоянието от тях до общия им център на тежестта. По-масивният пулсар е по-близо до центъра и обратното. От тук става възможно изчисляването на съотношението на масите. Това съотношение е много важно за гравитационните теории и затвърждава познатите ни модели.

Въпреки, че всички независими тестове, които могат да бъдат извършени с двойни пулсари се съгласяват с Общата теория на относителността на Айнщайн, този, който ни дава най-голяма точност е Шапиро забавянето на времето. Забавянето на сигнала при преминаване покрай неутронна звезда е 90 милионни от секундата, а съотношението между предположените и наблюдаваните стойности е 1,0001 +/- 0,0005 0,05% разлика. Освен това учените открили, че пулсарите потъват към общия им център на тежестта със 7 милиметра на ден.

Чрез прецизни измервания на вариациите на пулсациите на двете неутронни звезди с три от найголемите радиотелескопа на Атанас Кумбаров планетата Ловъл, Паркс и Робърт

Еволюция на звездите Астрономия

газа повишава топлината му. Разреденоста на междузвездния газ е толкова голяма, че процесът на образуване на звездите продължава около 10 000 000 години. В зависимост от масата на газа, който се свива,

Една звезда се ражда в резултат от гравитационно свиване на чудовищен газов облак. Подобни облаци изпълват част от нашата Галактика и се появяват (в телескопите) като тъмни слабо тлеещи мъглявини, които затъмняват намиращите се зад тях звезди. Където и да съществуват тези облаци, от тях се раждат звезди. Междузвездните облаци се състоят главно от водород. На всеки кубичен сантиметър се падат по около осем атома и една молекула. Освен това има и следи от други молекули, като при това част от последните са органични. Протозвездите възникват в някои от локалните струпвания на вещество, като във вътрешоста на обака се наброяват до десетки хиляди. Локалните струпвания на материя привличат към себе снимка: Слънце си все повече материя благодарение на гравитационното привличане. Докато атомите и звездата маже да е мъртвородена, нормална или молекулите падат свободно към тези струпвания, те нестабилна. снимка: М16

Полезна мярка е масата на Слънцето – 1,99x10³° кг която бележим със символа М☼. Ако масата е по - малка от около 0,1М☼ гравитационното налягане е недостатъчно за да се достигне температурата 10 000 000 К, която е необходима за термоядрен синтез на хелий от водородни ядра. Ако масата превишава 100☼, гравитационният натиск е така силен, че след като веднъж е започнал термоядрен синтез, във вътрешноста на звездата се поражда радиационно налягане което превишава нормалното налягане на газа. При тези условия звездата става хидродинамично неустоичива и трябва да изхвърли взривно материя, за да се нормализира. Следователно нормалните протозвезди имат маса между 0,1М☼ и 100М☼. След като температурата в центъра на зведата се повиши до 10 000 000 К, термоядрената енергия, набират скорост, блъскат се една в друга и придобиват получена при синтеза на хелиевите ядра от протони, тази хаотична форма на движение, която наричаме прекъсва по-нататъшния процес на гравитационно свиване. В такъв случай казваме че звездата топлина. Следователно гравитационното свиване на 26

Астрономия

принадлежи на главната серия. Тогава тя се характеризира с ядро от “горящ водород”, със стабилен радиус и с излъчвана енергия , равна на енергията която се освобождава при превръщането на водорода в хелий. Такава звезда е нашето Слънце. Колко дълго една звезда остава в главна серия, зависи от това колко време е необходимо за изразходване на водорода в ядрото й. Една звезда с маса 15 М☼ ще оставе в главна серия около 10 000 000 години, което е около 460 пъти по малко от възрастта на земното кълбо. Това, че ние виждаме такива звезди по небето, е доказателство за това, че в нашата галактика прлодължават да се раждат звезди. От друга страна, очаква се, че Слънцето ще остане в главна серия около 8 000 0 0 0 0 0 0

снимка: Свръхнова

увеличава количеството на хелия, то звездата се загрява още повече и става още по ярка. На такъв етап хелият напълно заменя водорода във вътрешноста на звездата. Подробностите в поведението на звездата след достигането на тази критична точка силно зависят от това, колко голямо е смесването на газовете. Това от своя страна зависи от масата – смесването е толкова по - голямо колкото по - голяма е масата. Изобщо казано, след като веднъж е образувано хелиевото ядро на звездата, не могат да протичат вече никакви ядрени реакции. Ето защо е необходимо ядрото да се свие още повече, за да се поддържа достатъчно висока температура в обвивката му, която да позволява на останалия в нея водород да гори. След като хелиевото ядро достигне някаква критична маса, то става механично неустойчиво и бързо се свива и се нагрява. Едновременно с това външните слоеве се разширяват и повърхността се охлажда. Звездата се превръща в “червен гигант” с радиус от петдесет до сто пъти по снимка: Червен гигант голям от слънчевия. При стократно разширение повърхността на Слънцето ще надхвърли орбитата на Венера и ще достигне до години. Ако Земята и Слънцето са на една възаст, то половината от сегашното си разстояние до Земята. това означава, че Слънцето трябва да прекара спокойно Нашата планета ще стане необитаема далеч преди още 3 000 000 000 години върху главната серия. Ако достигането на състоянието на червен гигант, горе долу обаче Слънцето се е сдобило с планетната си система , по времето, когато значително ще се изчерпи водорода след като е било вече образувано, както твърдят някои в центъра на Слънцето. теории, то няма никакви данни за това, колко дълго ще Един червен гигант в никой случай не е удобен остане то в сегашното си състояние. съсед. Дълбоко в недрата му е заложена потенциална Какво става когато водородът в звездното ядро бъде хелиева бомба. Ако масата на звездата превищава 0.4 изразходван? Смята се, че щом като при това се 27

Астрономия

М☼, в резултат на гравитационното свиване температурата в центъра ще се повиши и ще достигне 100 000 000 К, когато хелият ще се запали /в ядрен смисъл/, като започне да произвежда въглерод. Когато стане това, звездата ще бъде разтърсвана от конвулсии, по време на които в междузвездното пространство може да бъде изхвърлено значително количество материя. След изчерпването на хелия във вътрешноста на звездата се образува въглеродно ядро и тя претърпява нова фаза в еволюцията си. Тя отново става “червен гигант”, но с много по голяма яркост отпреди. Ако е достатъчно масивна, звездата може да достигне до температури, при които може да “изгаря” въглерода. При това отново се изхвърла взривно материя в междузвездното пространство. Цикълът би снимка: Неутронна звезда могъл да се повтаря и с други термоядрени горива, докато не се образува желязно ядро. От там на сетне не е възможен друг източник на енергия освен чрез гравитационното свиване. Счита се, а това пък ще накара водорода и хелия останали в него че в крайна сметка при тимпиратури от около 7 000 000 да участват на ново в термоядрен синтез, поради което 000 К протичат разннобразни ядрени процеси и голяма част от звездата ще се разлети на части. Същевременно в хода на този процес се раждат редица елементи, по - тежки от желязото. Счита се, че това е пътя по които се раждат свръхновите звезди и по – тежките от желязото химични елементи. След като изразходва всичкото термоядрено гориво, звездата или това, което е останало от нея в процеса на еволюцията й се охлажда. Ако масата й е по – малка от 1.4 М☼ тя се превръща в “бяло джудже”, което постепенно изстива до “черно джудже” с диаметър 100 пъти по - малък от този на Слънцето. Насоченото навън налягане в звездите, чиято маса е по – голяма от 1.4 М☼ не е достатъчно голямо, за да противостои на гравитацията. Поради това такива звезди се свиват. Все пак ако масата е по – малка от 2 М☼ това свиване стига до стабилно крайно положение, когато плътноста се изравни с ядрената (около 100 000 kg.m ³). При тези условия електроните се натикват в атомните ядра и се включват в неутроните. Крайната фаза в еволюцията в този случай е неутронна звезда, чиито диаметър е около 100 км. Твърде правдоподобно е, че тези обекти са идентични снимка: Бели джуджета с пулсарите – малки тела които излъчват радио импулси с период от 30 милисекунди. Ако масата на взаимодействия между елементарните частици. Те или звездата превишава 2 М☼, нищо не може да поглъщат енергия или я предават на неутрината, които предотврати свиването й до безкрай тоест, при което се свободно напускат звездата. Полученото по този начин раждат така наречените “черни дупки” – обекти, чието охлаждане води до катастрофален колапс. Това от своя гравитационно поле е така мощно, че дори светлината страна ще доведе до бързо нагряване на външния слой, не може да се отскубне от него. 28

Астрономия

Колкото по – масивна е една звезда толкова по – бързо еволюира тя. Това води до интересни последици в Радослав Станчев звездите, които са гравитационно свързани по между raddo@mail.bg си в двойна система. По – масивната компонента IAU - A79 еволюира по – бързо и по – скоро от своя малък партньор достига фазата на червен гигант. При разширението на “червеният гигант” е възможно да се получи ефектен пренос на материя от по – масивната към по – малко масивната звезда.

Щом Слънцето не е член на двойна звездна система и има скромна маса, би следвало да се очаква, че в бъдеще му е отредено да доживее спокойно дните си като “бяло джудже”. Това е доста спокойна съдба предвит на това, което изобщо може да се случи. Няма съмнение обаче, че условията за живот на Земята ще станат неблагоприятни още щом Слънцето започне да еволюира от стабилното си поведение на член от главната серия към поведението на “червен гигант”. Вероятно това ще се случи след много милиарди години. Време достатъчно да се развият и умрат десетки хиляди технологични цивилизации. Време достатъчно, за да се прокара пътя за отстъпление на живота от Земята. Но ние не можем да бъдем сигурни в това. Смятаме, че Земята и Слънчевата система са възникнали преди 4 600 000 000 години. Дали и Слънцето е възникнало по същото време? Дали Слънцето и планетите са се образували от една и съща първична мъглявина по едно и също време? Ние си даваме сметка за това, че огромното количество материя, която наричаме Млечен път, не се е обособило в звезди веднага след като самата галактика се е уплътнила, тъй като процесът на образуване на звезди продължава и до днес. Някои от звездите, които веждаме по небето, в действителност са се образували първи. Голяма часто обаче са се формирали в последствие след първичната галактична кондензация. Сред тази по – голяма част е и Слънцето. Кога са се образували планетите и как е възникнала Слънчевата система, са въпроси, които днес нямат все още напълно определен отговор. При това догатки и хипотези съвсем не липсват.

Алкохолизъм

м ъ з и л о х о к л А Алкохолизмът е прекомерна консумация на алкохолни напитки. Той може да доведе намаляване на продължителността живота. Във Франция от алкохолизъм страдат около 3млн. души. Що се отнася до глобалната статистика – в световен мащаб консумацията на алкохол спада. Приемането на алкохол в по големи количества и в рамките на кратък период от време оказва влияние най-вече върху нервната система, тъй като алкохолът се привлича предимно от мазнините (тъканта на нервната система е богата на липиди). Клинично изражение на въпросния процес е състояние на замайване, преминаващо през три фрази: Фаза на психомоторна възбуда; фаза на

некоординираните движения нечленоразделна реч и неоправдана агресивност и накрая – фаза на кома, при алкохолно съдържание на кръвта от порядъка на 5 грама на литър. При последната фаза е възможно да настъпи смърт. Състоянието на алкохолно замайване често става причина за неправомерни действия (престъпления), катастрофи и т.н. Карането на кола със съдържание на алкохол над 0,8 промила се счита за тежко провинение във Франция. Според действащия у нас Закон за движението по пътищата зад волана не може да сяда водач на превозно средство, който има в кръвта си повече от 0,5 промила алкохол. Необходимо е да се

Алкохолизъм

избягва консумацията на алкохол и лекарства. Съчетанието алкохол – успокоителни може да се окаже смъртоносно. Хроничен алкохолизъм. Той засяга най вече черния дроб и мозъка. Алкохолът води до бавно унищожаване на черния дроб (цироза). Той предизвиква агресивност, неоправдан страх, треперене и схващане на крайниците (полиневрит). Ако, страдащия от алкохолизъм изведнъж престане да пие, той може да изпадне в състояние на алкохолна недостатъчност („делириум тременс”), което да завърши със смърт поради обезводняване или със самоубийство. Някога алкохолът предизвиква рак на гърлото или хранопровода, особено в съчетание с тютюнопушене. Прекомерната му употреба води до намаляването на защитните сили на организма спрямо някой болести и по-специално спрямо туберкулозата. В случай, че се приеме по време на бременност може да бъде причина за вродени недостатъци на зародиша.

Есента дойде

Годишни времена:

Алкохол: разпределение и консумация

Най-големите консуматори на алкохол си остават високоразвитите, напреднали в икономическо отношение страни. Все пак тенденцията в тях е към консумиране не толкова към спиртни напитки, колкото на по-лек алкохол (бира, вино). В периода 1980-1990 година тази консумация е спаднала с 15% в западна Европа (и по специално във Франция и Италия) и с 8,5% в САЩ. За сметка на това процента на консумация на алкохол е твърде висок в развиващите се страни (26% увеличение на консумацията в Латинска Америка). Трябва да се отбележи факта, че качеството на алкохола в тези страни е по-ниско, което го прави по-вреден за човешкия организъм.

Есен

Есен е. Някой ще каже: тя “дойде” ( настъпи, падна). Така говорим за есента: Есента идва.ИДВА не защото листата на дърветата падат, а тъй като през този сезон слънцето се “скрива” зад екватора. След 6 месеца то отново се възражда с идването на пролетта.

В полярните региони, това е сезонът, когато пада нощта, и местните жители се подготвят за продължителната зимна нощ. Всъщност на Северният полюс, есенното равноденствие, е денят, в който слънцето минава зад хоризонта и не се завръща 6 тъмни месеца.

Благодарността. Пилгрим Фадърс** и Националните освободители. Завръщане у дома и събирания. Индианско лято. Две, или три индиански семена. Къпинови стъбла. Отново се завръща. Щатски панаир. Бившия Октомврийски фест Корнукопия прелива. Туршии, консервиране, сушене...и похрупване, докато работите.

Първият училищен ден. Нови пастели до кутията. Неподострени моливи. Чанти за учебници и нови подвързии, опаковане на хартия и химикали. Нови приятели, а старите са отново тук. Нови книги, нови хоризонти. Запомняш своето място и учебен график. И ако ние определим периода, така че равноденствието Намираш онази класна стая. да е средна точка (за слънчевите сезони), тогава настъпилият сезон включва онези дни, през които Привикването на зайците. Игра извън редицата. продължителността на деня намалява най-бързо; Роджър и Майки, Марк и Сами. Световни Серии,

съответно е и в по-високите географски ширини.

изпада Класика. Защо не бойскаути? Перфектната игра на Ларсен. Вътрешни играчи: Мазероски и Картър. Не забравяй Фиск и Дент, Г-н Октомври и Йоги. Начало. Първи и десети. Голяма игра. Хайде, да победим! Тъчдаун! Победители. Маршируващия отбор, повтаря училищна военна песен, заглушена от стадиона. Куотърбек Клъб. Последна 18-та обиколка. Обиколката на Мисира. Бягане през шумкащите паднали листа.

Есента може да има много различни значения. Тя е време за жътва и рог на изобилието; време за правене на зимнина и запасяване за дългата предстояща зима. През есента се празнува прибирането на реколтата. Като всеки годишен сезон, и есента си има своите уникални празници, изгледи, звуци, аромати. Тук е моят натурален ароматизатор, създаден през годините в Средният запад на Америка/централна Канада, районът на Великите езера, с леко загатване на Миене на прозорци и окачване на щори. Складиране Северозападния Тихоокеански бряг, за пикантен на масите и столове за пикник. Греблата и лопатите за сняг са поставени в готовност в гаража. Колибата се привкус. подготвя за зимата. Тръбите се подсушават. Лодките се Джак Фрост*. Халоуин. Голямата Тиква. Денят на дърпат в доковете. Ритмични потропвания на брадва по 33

Есен

дървото; механично бръмчене и вой на вериги на трион. Изваждане на ски и кънки. Засаждане на зимно зърно и покриване със земя. Торене, рязане, садене на луковици. Последното косене на градинката – ура! Опаковане на летни дрехи. Изваждане на зимни. Никаква работа след деня на Труда. Време на къси панталонки, време на якета, време на пуловери, време на дебели палта, после ботуши и анораци. Мирис на молци и кедрови сандъци. Топло загръщащи пуловери и дебели топли чорапи.

Вкус на горещо ябълково вино и изпържени кнедли. Печене на пуйка в следобеда. Горещ ябълков щрудел. Врява на Фермерския пазар в шумоляща съботна сутрин. Комбайни обикалят своята кафява територия инч по инч. Голяма, заобикаляща тишина. Карамелени ябълки на пръчка.

непроменените дънни води. Гъсеницата се угощава с последната лятна щедрост преди да се отдаде на преобразяващ я ранен сън. Летящи насекоми се роят в хамбари и по тавани, търсят останало топло местенце, далеч от зимните ветрове.

Но най-много от всичко Есента означава оцветени листа: спектър от нюанси на летния зелен цвят и мрачни кафяви зимни тонове. Тъмно червени, огнено червени, кестеняви, яркочервени оранжеви, чисто оранжеви, жълто оранжеви, пастелени жълти и светло жълти. Червени кленове, жълта бреза, алени явори, трепетликово злато. Шарени листа в преливащи няколко цвята. Всяко листопадно дърво, всеки храст се перчи със свой собствен есенен гардероб. Голи върби танцуват на вятъра. В тяхната среда, самодоволно стоят иглолистните. “Вечнозелени” ни казват “вечно зелени”.

Ох, онези светли есени казват буква по буква, че са извадили най-живите цветове. Дните са така възхитителни че почти можеш да вкусиш цветовете им. И онзи студ, шумолене на нощите, въздухът има свой собствен начин да ни примами отвън за последен път. Букет, който не се прави през никой друг сезон – остарял във Северните райони, и комбиниран току що.

Мъгла; безоблачното небе на циганско лято. Листа, които бързат по улицата пред вятъра. Студени тръпки от арктичен вятър. Циганско лято. Последна слънчева топлинка. Мразовити утрини и великолепни топли следобеди. Харвест Муун(пълнолуние по жътва). Хънтърс Муун (октомврийско пълнолуние). Дъждовен сезон. Сухи зърнени стъбла шумолят на вятъра. Допир на слана по тревата и прозореца. Мирис на горящи Така аз виждам и съм виждал Есента вече повече от листа. половин век живот. Надявам се тази радост и красота; устойчивост, и преходност; изненади и Горещи ветрове от юг, ледени ветрове от север. традиционализъм, да продължат и през следващите 50 Приятен полъх, разхлаждащ вятър, смразяващ вихър. години от моя живот. Обичам хубавия сезон, Изнервящи далечни зараждащи се бури. Първи лед наблюдавам как се променя, как ражда дни на радост и върху басейна, след това течението, а после езерото и дни на меланхолия. Съжалявам, трябва да вървя. Зад реката. Първи снежни навявания, първа бяла земна вратата ми чака приключение. покривка. Пригответе лопатите! Учи повече от Тези Важни Книги Ята гъски, крякащи тяхното “сбогом” на земята. Избрано от Доктор Време Птици, ята птици, които повече няма да видим. Слоан, Ерик: Ерик Слоан “ Алманах за времето”, Опиянени оси и пчели, които прелитат от паднал до преиздадена 2005 г. ферментирал паднал плод. Катерички събират техните Написано от запаси, притичват от едно място на друго. Гарвани, Кейт К. Хейдорн, Доктор Време, 1 октомври 1999 г. чинки, сойки и различни малки кафяви птички, самотно се обаждат и се чудят къде са се дянали Пояснителни бележки:* Джак Фрост- американски всички. праздник на името на създание-елф, което олицетворява студа, зимното време, разновидност на Змии и жаби търсят дупки да подремнат. Мечки и Фадър Уинтър лисици търсят бърлоги. Мармот рови малко по- ** Pilgrim Fathers – американки праздник, на името на надълбоко и до 2 февруари не остава буден. Зайци, ранните заселници на Плимудската колония, които кукумявки и невестулки си сменят цвета, прибавят били благодарни на новата земя, за благата които им дала. бяло към своите гардероби. След деня на Труда! Сьомгата тича, бори се с всеки скъп инч по течението, Превел: Анна … за да диша. Езерните риби се гмуркат по-дълбоко, до

Зоология

Шестоноги членестоноги

При низшите насекоми, които живеят само във влажни места, кутикулата е проницаема за вода и газове, те дишат с цялата повърхност на тялото си. Дишането през кожата играе важна роля и в живота на личинките, обитаващи водата, влажната почва, тъканите на растенията. При болшинството на другите насекоми е налична особена респиративна ( дихателна ) система. Цялото им тяло е набраздено с тънки каналчета или тръбичкитрахеи. Те се разклоняват многократно и се преплитат помежду си. Въздухът попада в трахеите чрез миниатюрни отверстия – дихалища. Те са разположени от страни по тялото на насекомото, по главата и коремчето. Те могат да са десет двойки ( при възрастните ) или едва една двойка ( при някои личинки ). Въздухът първо през дихалищата, а после по трахеите се разпространява чрез проста дифузия. Дори и големите гъсеници получават кислорода си по този начин. Но най- подвижните насекоми, бързо бягащи или летящи, изпълват трахеите си с въздух чрез дихателни движения на

коремчето. То ту се разширява, ту се свива. При разширяването въздухът се засмуква в трахеите. Когато коремчето се свива, специални клапани затварят дихалищата и така въздухът не се издиша. Той се избутва нататък по трахейната система, изпълва въздушните торбички и разширенията на трахеите. Дихалищата се отварят и затварят не едновременно, а в такава перфектна последователност, че въздухът безпрепятствено и в определен ред буквално се изпомпва през цялото тяло на насекомото. При птиците и бозайниците са налични специални физиологически „механизми”, поддържащи температурата на тялото на определено, оптимално за всеки вид ниво, в зависимост от животното тя достига от 34 до 42 градуса. Насекомите нямат такива способности, те са студенокръвни. Тялото им се нагрява или изстудява в зависимост от темературата на околната среда. Въпреки че за найактивните от шестоногите подобно заключение не е напълно справедливо. Установено е, че крилата на

насекомите работят най- добре при температура от 38- 40 градуса. Техните мускули се съкращават с много бързо темпо : движенията на крилата, при пчелата например достигат 200, а при комарите – 600, а при малките комарчета до 1000 пъти в секунда! При всяка работа се отделя топлина. Самите мускули и гърдички на насекомото, в кито те се намират, бързо се нагряват до оптималния „работен режим”. Но и преди полет някои насекоми, седейки на едно място бързо – бързо трепят с крила. Нощните пеперуди често „подгряват мотора” си по този начин няколко минути, така температурата във вътрешността на гърдичките им се повишава до 3236 градуса, дори и въздухът около тях да е значително по- студен. Друг главен източник на топлина – това разбира се, е слънцето. Активността на животните зависи от неговата плътност. Бързо, за пет минути, температурата в гърдичките на пчелата се повишава от 28 градуса ( когато тя е на сянка ) до 41,6 (на слънце ) и бързо пада ако се премести на тъмно. Както е известно пчелите са доста рунтави, тялото им е покрито 35

Зоология

с гъсти косъмчета. „Подстригана” ( с отстранени косъмчета ) пчела се изстудява на сянка доста по- бързо от космата. Малките власинки, с които са покрити крилата, а и цялото тяло ( дори и краченцата ) на пеперудите, съхраняват топлината, получена от работата на мускулите или от слънцето. Под власинките има тънък въздушен слой – достатъчна термоизолация за такова малко животно като насекомото. В отделни условия на опита, при лилавата нощна пеперуда с неповредени власинки, температурата на тялото е със 17 градуса по- висока от колкото на въздуха. А ако власинките бъдат премахнати, то разликата пада едва на 8 градуса. Водните кончета летят активно. Следователно топлинният режим на мускулите, движещи крилата им, също трябва да се поддържа на определено ниво. Обаче никакви власинки или косъмчета не се намират по гладката им кутикула. При тях термоизолацията е от друг

тип : въздушните торбички, разширенията на трахеята, са разположени под хитиновата гръдна черупка достатъчно плътно.

Всеки вид насекоми има свои температурни предели, оптимални и критични. Някои при няколко градуса над нулата са активни, дори и при нула ( например обитаващите водоемите в тудндрите комари ) и под нулата ( някои, живеещи в снега ), други пък само при 20-30 градуса над нулата. За хлебарката температура от 42 градуса е вече голяма. Личинките на някои комари живеят в горещите извори на Северна Америка ( парка Йелоустоун ), в които температурата достига 49-51 градуса. А личинки на африканския комар полипедилюм са намирани дори в извори с температура от 6070 градуса. Спомената хлебарка, неприятната наша съжителка, вече при седем градуса над нулата не е способна да се движи, ако не много

преди това е живяла на температура от 30 градуса. А ако поживее дори един ден при 15 или 36 градуса, то ще загуби подвижността си съответно при 2 и 9,5 градуса. Зимуващите в северите ширини насекоми със седмици живеят при температури от минус 20 – 40 градуса ( те, разбира се, не са активни а прекарват зимата в дълбок сън). Както показаха някои изследвания, течността, в клетките на тялото им не замръзва. Защо? Възможно е на замръзването да пречат някои вещества, които се образуват през есента в тъканите им и действащи като антифриз в автомобилен радиатор. Концентрацията на вещества, като глицерин например, в кръвтта на зимуващите насекоми е повишена с 20 %. Не е ясно само, дали тези вещества са пречката за замръзването или са страничен резултат от физиологическите процеси, протичащи в оргранизма при потготвянето на насекомото за анабиоза. 36

Ботаника

СЕМЕЙСТВО БОБОВИ (Fabaceae = Leguminosae)

По богатство на родове и видове семейство Бобови се нарежда на трето място между покритосеменните растения след орхидейните и сложноцветните. Неговите 700 рода и около 17 000 вида са разпространени по сушата на цялата Земя. Но най-голямо е многобразието им в тропичните и субтропичните области на нашата планета. По-малко са те в умерените, а още по-малко в студените климатични пояси. В растителния свят на нашата страна бобовите заемат челно място със своите 38 рода и приблизително 265 вида. Бобовите растения се отличават с разнообразни жизнени форми. Едни от тях са вечнозелени или листопадни дървета, други са вечнозелени или листопадни храсти и полухрасти, трети са дървенисти или тревисти лиани, четвърти — едногодишни или многогодишни тревисти растения. Това голямо разнообразие им дава възможност да участвуват в изграждането на различни растителни съобщества от морското равнище до високите алпийски ливади в планините, от екваториалните гори до ливадите и пасищата на крайните предели на

умерените географски ширини. Отличителна черта на поголямата част от бобовите растения е образуването на своеобразни грудки по корените им, в които се развиват определени бактерии, способни да свързват азота от въздуха и така обогатяват почвата с азот. Бобовите имат и цветове, които са устроени по своеобразен начин. Те са предимно двуполови, но се срещат растения и с еднополови цветове. И едните, и другите са с двоен и неправилен околоцветник, съставен и от 5 чашелистчета и 5 венчелистчета. Чашелистчетата обаче винаги са сраснали, а венчелистчетата най-често са частично сраснали или са свободни. Освен това венчелистчетата образуват три добре различими части в цвета: едно от венчелистчетата образува така нареченото флагче, което винаги е

най-отгоре в цвета, две частично сраснали долни венчелистчета образуват ладийката, а останалите две странични венчелистчета оформят крилцата на цвета. Найчесто в ладийката са сгушени тичинките и плодникът. Тичинките са 10 на брой, разположени са в два кръга — образуват тръбица (тези видове се наричат еднобратствени), при други - девет тичинки са сраснали и една е свободна (растенията се наричат двубратствени). Бобовите имат още един важен отличителен белег — плодът им. Той се нарича боб, но при различните родове той има много различна форма и размери. Има видове с дълги до 50 см бобове, но има и такива с плодове до половин сантиметър. При едни видове бобът е продълговат, разделен на много гнезда и многосеменен, при други той е дисковиден и едносеменен, при трети представлява дълга броеница, при четвърти е бухалковиден, при пети — наподобява част от крилатка на клен, при шести е спирално завит и бъбрековиден, при седми — ... Нека спрем дотук, защото разнообразието е наистина огромно

Ботаника

и трудно можем да го обхванем в нашата кратка характеристика. За разлика от плодовете бобовите растения имат сравнително еднообразно устроени листа. Найчесто те са сложни — тройни или перести, съставени от многобройни листчета. Малко са видовете с прости листа. А перестите листа са обикновено чифтоперести, но не са малко представителите и с нечифтоперести листа. Всички бобови са ентомофилни растения. Поради голямото разнообразие в семейството ботаницитесистематици са разделили неговите представители в три подсемейства, за да могат те по-лесно да се разграничават и опознават. Първото се нарича Мимозови (Mimosoideae), второто — Цезалпиниеви (Caesalpinoideae), а третото — Същински бобови (Faboideae). Основният отличителен белег между тях е наличието на отклонения в устройството на цвета им и на второ място в устройството на плода им. Бобовите растения играят извънредно важна роля в живота на човека. В това отношение те отстъпват само на житните растения. Достатъчно е да споменем, че те са част от основната храна на хората, найважните фуражни растения, много ценни технически и медоносни растения, богат източник за получаване на алкалоиди, сапонини, гликозиди и други важни за фармацевтичната промишленост вещества. Семената на всички бобови съдържат протеини и масла, а голяма част от тропичните им представители са доставчици и на ценна дървесина за мебелната промишленост. Между бобовите има и ценни украсни растения. Вие сами можете да прецените колко полезни наистина са бобовите растения, като ви посочим, че между тях са познатите ви фасул,

грах, соя, фъстък, детелина, нахут, в някои части на страната я наричат еспарзета, бакла, фий, леща. Висока жълтуга. Нейната коренова

ОБИКНОВЕНА ЖЪЛТУГА (Genista tinctoria )

Ненапразно наричат растението жълтуга. Когато настъпи май — месецът на цветята, обикновената жълтуга така нацъфтява, че клонките й заприличват на златистожълт букет, който отдалеч ще привлече погледа ви. Тази гледка е особено характерна за повисоките части на нашата страна, защото обикновената жълтуга се среща из предпланинските и планинските храсталаци, просветлените широколистни и борови гори. Тя се „изкачва" докъм 1500 м надм. в. Понякога ще срещнете растението и по тревисти места из равнините. Обикновената жълтуга е листопаден храст и на височина стига до 80 — 100 см, поради което

система е добре развита. Стъблото й е разклонено още от основата на няколко зелени и набраздени клонки. В горната си част те също се разклоняват на значително по-тънки, извити нагоре клонки, по които обаче вече няма да видите бразди. Обикновената жълтуга има прости листа. Разположени са разредено по стъблата и клонките, винаги са приседнали и на дължина стигат до 3 — 4 см. По форма листата са ланцетни, с по 3 — 4 двойки странични жилки, които са много силно дъговидно извити, а по ръба са целокрайни. Цветовете на обикновената жълтуга са двуполови, неправилни. Съставени са от 5 сраснали в тръбичка чашелистчета, които на върха на тръбичката образуват 5 остри зъбчета. Венчето също има 5 листчета — те са златистожълти и образуват познатите ви вече флагче, крилца и ладийка. Тичинките на този вид са еднобратствени. Цветовете на обикновената жълтуга са събрани по върховете на клонките и образуват рехави гроздовидни съцветия* . През май и юни растенията сякаш запламтяват със златистожълтите си цветове и някои от тях красят природата чак до края на юли. Скоро след това на мястото на опрашените от насекомите цветове се развиват плодовете. Те са продълговати бобове, всеки с по 6 — 9 гнезда, в които са разположени кафявите лещовидни семенца. След узряването им бобовете се 38

Ботаника

разпукват по надлъжен шев и семенцата свободно напускат досегашното си убежище, за да поникнат някъде наблизо и да дадат ново поколение от обикновена жълтуга. В нашата флора се срещат още 11 вида от род Жълтуга. Най-трудно е да различите обикновената от горската и триръбата жълтуга — те толкова много си приличат. И за да можете все пак да ги разпознаете, ще ви обърнем вниманието върху някои белези. Ако намерите растение, което по всички белези прилича на описаната вече обикновена жълтуга, но по горната повърхност на листата му забелязвате власинки, тогава сте открили горската жълтуга (Genista ovata). Ако пък попаднете на жълтуга, която има стъбло с криловидни ребра, а листата й по краищата са напилени — тогава пред вас е триръбата жълтуга (Genista januensis). Иначе по всички останали белези тези видове са същински сестри на обикновената жълтуга.

Genista januensis

Обикновената жълтуга е красиво растение и затова може да служи за украса на парковете. Народните лечители са открили, че семената й съдържат вещества (алкалоиди), които облекчават някои чревни заболявания.

* Гроздовидно съцветие е това, при което цветовете са прикрепени върху неразклонена обща ос с помощта на дръжки.

СЕМЕЙСТВО КЛЕНОВИ (Aceraceae)

Това е семейството на явора, клена, шестила . . . Все познати имена, които всъщност принадлежат на видове от един и същи род — Клен, или Явор (Acer), а цялото семейство фактически съдържа само още един род — Диптерония (Dipteronia), който се среща само във флората на Китай. А броят на всички видове клен е около 130. От тях в нашата

природа се срещат само 7 вида. Кленовите (без споменатия род Диптерония) са разпространени широко в цялото Северно полукълбо — от тропиците до умерените климатични области. Най-много техни представители обаче има в горите на субтропичните и умерените климатични области, а във флорите на Китай и Япония тяхното изобилие е най-голямо. Кленовите са предимно листопадни дървета. Много малко видове от тях са вечнозелени дървета или са храстовидни форми. Повечето са с правилни двуполови цветове, но се срещат видове и с еднополови цветове. Имат 5-делна чашка и 5делно венче, а тичинките им са от 5 до 10. Плодникът им е образуван от срастването на два плодолиста. Цветовете им винаги са събрани в съцветия, а те са или щитовидни, или метлицовидни, изправени или увиснали. Кленовете растения имат един много отличителен белег — плодът. Той е двуделно орехче, всеки дял е снабден с крилатка, чиито крилца са разположени под различен ъгъл при различните видове. Листата на кленовите растения са също характерно устроени. Голямата част от видовете имат прости, но дланевидно наделени или изрязани листа. Дяловете при едни видове са само три, а при други — 7 или 9. Малко видове имат сложни нечифтоперести листа (в нашата флора такива видове няма) . Кленовите растения са без особено значение за стопанската дейност на човека. Те му служат главно като украсни паркови и алейни дървета не само защото имат красиви корони, но и защото някои от тях са устойчиви на вредните газове. Едновременно с това полезно качество някои кленови обаче отделят цветен прашец, който причинява тежки 39

Ботаника

алергии. Такъв е например ясенолистният клен (Acer negundo), който се отглежда и у нас из парковете и по уличните алеи. В много страни обаче този вид е почти лишен от „местожителство" в селищата. Кленовите растения имат ценна дървесина, особено някои видове. Тя се използва за изработване на фурнири и на музикални инструменти.

КЛЕН (Acer campestre)

Кленът е листопадно дърво (понякога се развива и като храст) , което на височина стига до 15 — 20 м. Развива мощна коренова система и на дълбочина, и встрани и така се приспособява към най-различните условия, при които расте. Стволът му е прав или разкривен, със сивокафява кора, която е надлъжно тясно и плитко напукана. Клоните на клена са приповдигнати и образуват закръглена корона. Младите клонки са светлокафяви с лещанки, а старите — сиво-кафяви, гладки. Кленът се разлиства през април и

Кленът е много широко разпространено растение в нашата природа. Ще го срещнете и по влажни, и по сухи места в широколистните гори и храсталаците, намира се и по открити склонове и край долините на реките. Той никога не образува самостоятелни съобщества, а найчесто е спътник на дъбовите или смесените широколистни гори. Расте на различни по състав почви и е един наистина невзискателен вид. Можете да го намерите и в низините край морския бряг, и в планинския пояс докъм 1600 м надм. в.

май и цялата му корона потъва в зеленина. Листата на клена са прости, дланевидно изрязани. При някои дървета те са с пет дяла, а при други — с три. Дяловете са с почти правоъгълна или с триъгълна форма, по края са целокрайни или с разредени зъбци. Листата са прикрепени към клонките с дълги дръжки. Скоро след раззеленяването кленът започва да цъфти. Цветовете му са двуполови, но в редки случаи могат да се открият и еднополови цветове. Всеки двуполов цвят има зелена чашка, съставена от 5 ресничести чашелистчета и петделно венче,

чиито листчета са жълтозелени, несраснали и ресничести, тичинките са обикновено 8, а плодникът има стълбче с двуделно близалце. Еднополовите цветове имат същия околоцветник, но в тях се развиват или само тичинки, или само плодник. Всички цветове на клена са събрани в щитовидни съцветия, разположени по късите разклонения на клоните. През август и септември, след като насекомите са опрашили цветовете, се развиват плодовете, събрани в увиснали кичури. Кленът ще разпознаете безпогрешно по време на плодоносенето, защото крилатките му образуват ъгъл от 180°, а така разположени крилатки няма нито един друг представител на рода в нашата флора. Когато плодовете са напълно узрели, те се откъсват от дръжката си и са превъзходен летателен апарат, който вятърът с лекота подема и разнася надалеч. Понякога двете половинки на плода се разделят и всяка поотделно се превръща във, въртящ се винт", защото крилцето, падайки към земята, се върти около центъра на тежестта си Така то описва траектория, която специалистите наричат „винтова треактория". Кленът се отличава със здрава и еластична дървесина, която може да се използва в мебелната промишленост, а също и за изработването на музикални инструменти. Пределната възраст, до която доживява кленът, е 100 години.

КИСЛОРОДЪТ КАК НИ ВЛИЯЕ ?

От читателя

Уважаеми читатели на списание “Българска Наука”” с удоволствие ще споделя с вас още една интересна идея. Този път свързана с един от най-жизненоважните за човека, а и за почти всяко едно живо същество на земята ни химичен елемент, а именно кислорода. Или по-точно с някои, според мен разбира се, насадили се с времето повече или по-малко погрешни представи за неговото влияние върху живия организъм. Нека като пример дам случая, който ме накара да се замисля. Карах ски на Пампорово. Беше студено, някъде -10, -15 градуса. Силна мъгла, видимостта едва ли беше повече от 30-40 метра. Като при това всички дървета бяха буквално отвсякъде, включително почти целите им дънери покрити с дебел пласт замръзнал сняг и допълнително образувал се от мъглата силен скреж. Прехвърчаше лек сух снежец. Е та в тая обстановка спускайки се по Стената, изведнъж встрани от пистата и то по неутъпканото забелязах трима души без ски да се катерят по стръмното нагоре. Бяха един мъж и две жени. Запъхтени, с зачервени лица от умора и напрежение. И въпреки това засмени. Усетили любопитството и интереса ми, мъжът силно се провикна “ Най- накрая късмет да подишаме повече кислород” Поздравих го с вдигане на щека, после той каза и още нещо, но аз не

го чух продължавайки надолу по пистата. По-късно обаче сядайки на лифта и поглеждайки бялата пелена покрила 99 % от цялата жива и нежива повърхност на земята се запитах: Ама откъде да дойде този кислород в “повече”. И нека дори пренебрегнем мъглата и снега, стигаше вече двуседмичните минусови температури да накарат, ама всяка една кислородообразуваща дейност да замръзне. Не съм специалист, но си мисля че в такива условия живата растителност, дори повече употребява кислород отколкото отдава.

Та тъкмо това е и първата погрешна представа насадила се в съзнанието на хората. Че в планините и местата с висока надморска височина, концентрацията на кислород е повисока отколкото в полетата и пониските части на земята. Е на специалистите, вече много отдавна истината е известна. И комуто е нужно се възползва. Например спортистите. За българските това е спортната база на Белмекен, руснаците имат няколко в Кавказ, китайците дори са построили такива в Тибет на 4000 м надморска височина. /За американците не знам, ама нищо чудно вече да са направили, примерно край Лос Анжелос и морето някаква подобна база, изцяло обаче симулираща условията високо в планината

Колорадо. Ако пък не са - ето им една идея./ Всъщност само няколкодневното пребиваване сред разредения и победен на кислород въздух, кара човешкия организъм приспособявайки се, да образува значително по-голямо количество червени кръвни телца. И после слизайки в ниското, същия спортист е значително по-издръжлив повреме на състезания, отколкото ако беше тренирал в нормални условия. Поради същата причина навремето са били построени и някои високопланински санаториуми за определени труднолечими болести.

Втората погрешна представа. Че поголямата концентрация на кислород е стимулираща и е полезна за здравето и въобще за цялостното състояние на човешкия организъм. / Нека уточним, че тук става въпрос за прави и работоспособни в нормална обстановка хора, а не за тежко болни, или деца в кувьози, или пък да речем пожарникари или водолази работещи в екстремални условия./ Несъгласните с мен веднага ще започнат: Добре, ама защо тогава Майкъл Джексън беше спал повече от две година само в кислородна камера. Защо някой свръхбогати корпорации и фирми осигуряват в помещенията на служителите си непрекъснат приток на чист кислород. Ами защо ежедневно се продават де да знам колко хиляди и 41

От читателя

хиляди озонатори. Вярно в краткосрочен план поголямата концентрация на кислород може и да полезна за хората, но в само определени моменти и случаи. Докато в дългосрочен план именно по-ниската концентрация на кислород е по-полезна за човешкото здраве и дълголетие. Заравяйки се в Интернет установих, че подобни идеи и предложения вече витаят в мрежата и то от 3-4 години. Но никъде, никъде не намерих да има точни данни или да е направено някъде по-задълбочено проучване.

на живота при хората, оказват влияние и десетки други фактори: Тема във форума като традиции- хранителни и социални, индустриалното развитие, състоянието на здравната система и т.н. и т.н...., но все пак при по голям обхват на населението, мисля че получените данни ще бъдат достатъчно точни.

2. Експеримент с лабораторни мишки, жабчета, мухи еднодневки и т.н. Поставят се в затворена среда с различна концентрация на кислород, при еднакви други условия и се следи всъщност коя експериментална група ще живее ЗАЩО ТОГОВА БЪЛГАРИЯ ДА колко и съответно най-дълго. Прави се съответната графика. НЕ БЪДЕ ПЪРВА. Например: Като продължение на 1. Ползвайки материали от експеримента, на животните се Националния статистически причиняват определени болести и институт или пък от ЕСГРАОН да се следи при еднакво лечение, в се вземат данните, да речем за каква кислородна среда ще последната година и се направи оздравеят най-бързо. графика на зависимостта между надморската височина на Като цяло се откриват, още десетки населените места /съответно с други области в които може да се концентрацията на кислород във направи съпоставка с въздуха/ и средната концентрацията на кислород и продължителността на живота на съответните взаимозависимости хората живеещи там. свързани с това. Дори например с Самия аз анализирайки по-глобално моята любима тема “География на нещата, макар базирайки се само на психологията” косвени наблюдения, все пак Ами може да се окаже че има стигнах до следните изводи: някаква макар и слаба Средната продължителност на закономерност, и цялостното живота започвайки от морското поведение на хората се изменя в равнище започва да расте до към определено направление и в 900 метра. След това пак расте, но зависимост от концентрацията на по-плавно, като оптималното ниво кислород в средата в която живеят. е 2100 метра. После започва също Е в това, последното едва ли ще се плавно да пада до към 2800метра, окажа прав, но за нищо не може да откъдето тръгва по-рязко надолу. се твърди със сигурност, докато не Сега дали накрая ще се окажа прав се появят съответните във все и вся, отсега е трудно да се доказателства. предвиди. Но нали отдавна е известно, че в науката при повечето С уважение към всички читатели на случаи отрицателния резултат също „Българска Наука”: е толкова важен, колкото и положителния. Минчо Красимиров Хаджиев, Ясно е че върху продължителността mikah@abv.bg , skype: mikah88

Личност

Карл Маркс (1818 - 1883)

"Философите само по различен начин обяснявали света; задачата е в това, да бъде променен." К. Маркс, Тезиси за Фойербах: 11 тезис.

Личност

Страстта към промяна. Философия и утопия. Младохегелианците. Отчуждението. Историческият проект. Старият Маркс

След повече от стогодишното присъствие на Карл Маркс и марксизма в историята не би било уместно да се дават точни рецепти как да се разбира едно учение, а още по-малко да се търси една напълно автентична интерпретация на марксисткото наследство: просто пред теоретичните положения на марксизма никога не е стояла задачата да останат чиста теория. Изстраданата от Маркс истина за истината, че е предмет на доказване в революционно-практическата дейност, довела и дотам сам той да каже "не съм марксист", снема в голяма степен и необходимостта да бъдат посочвани предимно теоретически основания за едно или друго положение, да се търсят едни или други духовни източници, повлияли на опредметяването на теорията. В тази преплетеност между теория и практика личи животът на едно теоретично построение в произведените от него предмети и реалности, получили вече такава историческа фиксация, несъобразяването с която води както до теоретични хиперболизации в стил "абсолютна истина", така и до чисто практически - те битуват в историята като "наличие на разумността в предмети" и се демонстрират в илюзиите за "най-добрия свят". Тази съдба, тегнеща и над най-революционните теории, лесно ги превръща в утопии; иронията е в това, че някои утопии придобиват пряка реалност и когато все пак биват оценявани по действителното си присъствие, си отмъщават на създателите им, давайки основания с равно право и за приемането им, но като факт на културата, и за отхвърлянето им, вече като факт на непосредственото им битие. Като факти на културата те пребивават във вечността, сякаш да потвърдят убеждението на първия утопист - Платон, че идеите са вечни и не зависят от вещните им проекции; като факт на историята те отпадат във времето. С това те ни показват, че все пак между теория и практика има пропаст и са суетни усилията тя да бъде запълвана на всяка цена; показват ни и това, че светът, в който живеем, никога не е най-добрият, защото и в идеалния случай на този най-добър свят винаги можем да кажем като Волтер "нещата в най-добрия от световете вървят все по-надобре". Разбира се, има и най-лоши случаи: те пък биха ни дали правото да твърдим, че в най-злия от световете нещата отиват все по-назле. Подозрението, че при Маркс нещата стоят така, а именно -двойствено, в топосите "добро-зло", не е изключително: то може да възникне при обсъждането

и оценката на всеки голям мислител или практически реформатор. А че Маркс е сред тях - сред големите, надали си струва да се доказва. Защото основанията за такива доказателства са много, пък и всяко от тях е предостатъчно: все едно дали ще разглеждаме делото му във философията, политикономията, общата социология, политическата практика или в отгласите на близкото ни минало, забулило себе си в термините "най-прогресивната идеология". Нещата биха се забулили и днес, подхвърлим ли марксизма на оценки, крепени върху "най-реакционната практика". Просто Маркс и марксизмът са, съществуват и като теория, и като практика, и работата опира в това да бъдат разгледани именно в качеството на независими от желанията, страстите, убежденията културноисторически факти. Впрочем това е изискване на самия Маркс, ала не винаги спазвано: то се е жертвало заради една сама по себе си добра цел - мислене и действие заради другите, които нямат условия или възможности да сторят това сами. Страстно проведено, такова убеждение може да причини подмяната на добрите цели с несъответни за постигането им средства: защото другите също имат очевидности и не всякога биха били съгласни някой, упълномощил се с авторитета на знанията си, способностите си, практическите възможности и т.н. да им натрапва необходимости. Просто необходимостите са такива, защото ги има непосредствено за мен. За да отстъпи от изискването на обективността, Маркс е жертва не само на лични пристрастия или на някакъв късен месианизъм, в който често е обвиняван с оглед на еврейския му произход: зад Маркс тегне една традиция на европейската култура - традицията на овладимостта на природата, обществото и мисленето чрез винаги и за всекиго несъмнени дадености; традицията на привилегированост на едни основания спрямо други; традицията на мисленето в техниката "същност явление", при която се приема по-висшата битийност тъкмо на същностите, дори и когато "диалектически" се твърди: "Същността се явява". Разбира се, в рамките на теоретичното мислене, в обсъждането на една относително самостоятелна област, посочването на същности е неминуемо. В рамките на практиката, на обществено ангажираната дейност това вече става опасно: защото някои хора стават "по-хора", някои дейности - "по-дейни и съответно - по-необходими" и т.н. до оня момент, когато дотолкова ще се тотализира една частна област, че ще се възприема за пряк израз на истината и за смисъла на индивидуалното битие. Теорията става идеология. Сега пък иронията на историята, хитростта на разума, както казваше Хегел, е в това, че тъкмо Маркс, който приживе смята всяка 43

Личност

идеология за "илюзорно, фалшиво съзнание", се брои сред създателите на най-мощни идеологии; в отъждествяването на противоположностите нещата стигнаха дотам, че се създаде и словесната конструкция "научна идеология", в чиято основа биде положена тъкмо т.нар. марксистка философия. И всичко това стана с безгрижието на иначе добре възпитани хора, крито, когато срещаха в марксовите текстове насмешки към идеолозите или твърдения от типа "да сравняваме философията с действителната наука е все едно да сравняваме онанизма с половата любов", отдаваха това на младежки опущения и търсеха какво собствено е имал пред вид "класикът", сякаш той е бил не наясно със себе си. Маркс чисто биографично е притежавал тази яснота, изключим ли онези моменти, когато Рейнското вино все пак е надделявало над едно целеустремено съзнание и неистова работа, сравнима количествено като ръкописи, издадени книги, написани статии и писма, влияние над хора с онази на Аристотел: разликата може би е в това, че Аристотел възпита само един тиранин, бидейки в пряка връзка с него; марксовите текстове произведоха много повече. А че и в делата и на двамата съществуват мотиви, тиранизиращи мисълта, е друг въпрос. Той обаче не е количествен и не зависи от броя на написаните произведения, а от ИДЕЯТА. Водещата идея в биографията и творчеството на Маркс е "промяна на съществуващото на всяка цена", "безпощадна критика на всичко съществуващо", "решаване на теоретичните въпроси в практиката". Тези формули вероятно са следствие на една жизнена нагласа, призната от Маркс като девиз в живота му: "подлагай всичко на съмнение". Доведен докрай, този девиз би трябвало да се насочи и към себе си, за да се

получи парадоксът на собствената му съмнителност, чието приемане ще избие както в множене на основанията, така и в ужасна некритичност. В тази двойственост може да се разгледа делото на Маркс, което, за разлика от това на Кант, схематично би се представило в два етапа: критичен и некритичен, макар почти всички основни Марксови произведения да имат за заглавие или за подзаглавие и думата "Критика...". Това разделение, но вече в геронтологическите категории "младия Маркс - стария Маркс", е стандартно в някакъв смисъл и е в основата на почти всяко по-цялостно изложение на собствено Марксовото дело.* Отново ирония на историята: обшита представя за цялост на марксизма съвсем не се задава от Маркс, а от "другия му аз" Енгелс. "Младият" Маркс

А, Младохегелианците П о д "младохегелианци" са известни групиралите се около братята Бауер (Бруно и Едгар) о п о з иционно настроени спрямо немската политическа и културна действителност философи, литератори, теолози, поставили си за цел да продължат т.нар. отрицателнореволюционна страна" на Хехеловата философия, опасно застиваща като цяло в утвърждаването на разумността на всичко съществуващо. Превърнала се във форма на "светска религия", обявена почти за официална, философията на Хегел мотивира забраната на самостоятелното мислене, цензурира философската тематика и очевидно укрепва съществуващото. А нали то трябва да бъде променено? Младохегелианците търсят тази промяна преди всичко в "революцията", ала плащайки данък както на "немските си страхове", така и на теоретичните си представи, те разбират под това най-вече "революция в мисленето", "преодоляване 44

Личност

на верски авторитети" и "откриване на естествения човек". Така че те продължават намеренията на Просвещението и, сякаш да оправдаят Кант, насочват усилията си към разбулването на истината за християнството: тайната както на Хегеловата философия, така и на европейската мисловност. Философски най-радикален е Лудвиг Фойербах: центрирайки решаването на проблемите на религията около отговора на въпроса "Що е човекът?" (и този въпрос е Кантов с оглед на завършеността на философията), Фойербах я схваща като отчуждена човешка същност, като бягство от непосредствената действителност. В същността си последната е материална, т.е. независима от мисленето и по същество го определя. Друг тематичен кръг на младохегелианската мисловност е завъртян около политиката: тя се схваща като същност на обществения живот, като лост за промяна, чието мисловно овладяване непосредствено би произвело нова.действителност; говори се за "научна политика" в противовес на спонтанната; търси се философия на действието в противовес на съзерцанието. Най-изявени в тези търсения са Арнолд Руге, Август фон Цешковски, Мозес Хес. Непосредствено поставени цели на една такава действена философия част от младохегелианците откриват в опитите за осъществяване на социалните утопии, теоретично изградени и практически прилагани от Сен-Симон, Фурие и ранните комунисти. Под последните не бива да разбираме естествено "партийци": като идея комунизмът означава тъкмо "всеобщност", а не взимане на страна (това значи и "партия" - от лат. pars), а като тогавашна практика -организиране на общини за съвместен живот на равнопоставени хора; в тях "комуналното стопанство" би следвало да осъществи и "всеобщото равенство". Към всичко това може да се прибави и болезнената чувствителност на младохегелианците спрямо всякакви събития в обществения живот: бидейки свързани с вестници, списания или преподавайки из не особено престижни университети, те реагирали публицистично-бързо, за да си създадат покрай скандалната слава и доста чисто лични неприятности уволнявали ги често, емигрирали - най-вече във Франция или, както станало с Фойербах, се затваряли в затънтената провинция. Някои правели това и по икономически принуди: едни например обеднявали и сменяли професията си на критици с по-доходна, други получавали наследства и ставали фабриканти; трети се заливали или съзнателно се затваряли в маргинални общности - например анархистични. Маркс попаднал в тази среда още студент; несъмнените му качества, работоспособността му,

непреклонното отстояване на възгледите, тежкият теоретичен багаж, с който дошъл от дома си в Трир (роден е в този град, в адвокатско семейство през 1818 г.) и амбицията за самоутвърждаване бързо направили впечатление на Бр. Бауер, Ед. Ганс, М. Хес. Дори X. Хайне, макар и емигрант във Франция, забелязал този характер, за да му препоръча притчово (а и на Руге, Фойербах, Бруно Бауер и компания) с историята за Навуходоносор да не се смята за Господ-Бог, след като иска да детронира божество като Хегел. А младият Маркс се насочил към възможно найапологетичната Хегелова работа: "Философия на, правото", подхвърляйки я на ярка критика от позициите на гражданското общество, което не бивало да се стяга в оковите на държавата; което съществувало не заради нея, а тъкмо обратното -тя съществувала с негова помощ, както съществувала и за обществения човек. След като докторирал с работата си "Различието между натурфилософията на Демокрит и натурфилософията на Епикур" - прецизен труд, който би му осигурил място в която и да е историко философска катедра, не бяха ли пречка произходът, политическите възгледи или личната безкомпромисност - Маркс станал редактор на "Рейнски вестник", за да го превърне в рупор на крайната критичност. Вестникът бил забранен, а Маркс - емигрирал в смутния Париж, където видял тькмо търсената революционна практика. От Париж немската действителност придобила за него нов изглед: именно нищожен; младохегелианските проблеми се превърнали в чиста словесност; а редакторската работа придобила един единствен смисъл - да подготвя истинската революция, в която оръжието на критиката ще отстъпи място на истинското оръжие. Но не само въстаническият Париж повлиял на смяната в Марксовите нагласи към света; тук той се сближил с Фридрих Енгелс, за когото немските проблеми изглеждали по подобен начин, видяни обаче от Лондон: столицата не на революцията, а на индустрията, на обедняващия пролетариат и на непосилния труд, на световното богатство, и на класическата политикономия. След срещата с Енгелс Маркс обърнал вниманието си към основата на обществения живот труда, и към критичното й осмисляне. Започнало осъществяването на една гигантска програма за изграждане на ново общество, нов мироглед, нова политика тъкмо като безпощадна критика на всичко съществуващо. Младохегелианството останало само момент в развитието на Марксовата теоретична съвест, за който той си спомнял с ирония. Б. Икономическо-философски ръкописи от 1844 г. В развитието на Марксовите възгледи ръкописите от 1844 г. имат централно място: темите, мотивите, 45

Личност

методът на изследване, получили по-късно името "марксизъм" са набелязани най-вече в тях. Това, че те са станали известни много след смъртта на Маркс (публикувани са за пръв път в края на тридесетте години на XX в.), както впрочем и други основни работи ("Немската идеология" напр.), е от съществено значение за разбирането на явлението "марксистка идеология" - като всяка идеология и тази подбира за проявите си угодните за нея неща. Това, разбира се, не значи, че трябва да оневиняваме Маркс за вършените в негово име теоретични или практически експерименти с обществото и да смятаме, че нещата биха били други, ако т.нар. марксисти познаваха споменатите творби: просто не може да има невинна философия. К а з а н о т о означава, че ако се насочваме към тези работи, то е за това, че в тях са дадени о н е з и възможно сти, които са се опредметили в практиката, наред с онези, които са останали скрити и на които следва да се о б ъ р н е внимание най-вече за това, че биха обосновали други изходи - на пръв поглед "непрактични" или "фактически необосновани", но неминуеми за осмислянето. Не беше ли така, всяка класическа теоретична система би се свела до формули, даващи илюзия за знание с бързината на готови решения: например "битието определя съзнанието", "икономиката - обществото", "трудът - богатството" са семпли емблеми на такъв стил свеждания до "краткото и ясното". Затова нека си послужим с един не особено кратък, но пък ясен текст от "Икономическо-философските ръкописи от 1844 г.", в който е документирана Марксовата представа за труда, отчуждението и човешката природа: "Ние изхождаме от един политико-икономически, съвременен факт. Този факт не изразява нищо друго освен следното: произведеният от труда предмет, продукт на труда, се противопоставя на работника като чуждо същество, като независима от производителя

сила. Продуктът на труда е трудът, който се е фиксирал, овеществил в даден предмет, това! е опредметяването на труда. Реализирането на труда се явява в плана на политическата икономия като "дереализиране" на работника; опредметяването - като загуба и подчиненост на предмета, присвояването - като отчуждение. [...] Всички тези изводи се крият в определението, че работникът се отнася към продукта на своя труд като към чужд предмет. Защото при тази предпоставка е ясно: колкото по-напрегнато работи работникът, толкова по-мощен става чуждият предметен свят, който той създава против себе си, толкова по-беден става самият той, неговият вътрешен свят, толкова пом а л к о притежава той. Така е и при религията. К о л к о т о повече влага човек в бога, толкова помалко запазва за самия себе си. Работникът влага своя живот в предмета; но Маркс и Енглелс сега животът му не е вече негов, а на предмета. Така че колкото по-голяма е тази дейност, толкова повече работникът се "разпредметява". Продуктът на неговия труд - това не е той. Така че колкото по-голям е този продукт, толкова по-малък е самият той. Отчуждението на работника в неговия продукт има не само това значение, че неговият труд се превръща в предмет, превръща се във външно съществуване, но и че неговият труд живее извън него, независимо от него, като чужд на него и стана самостоятелна сила против него, че животът, който той е дал на предмета, му се противопоставя враждебен и чужд. [...] А в какво се състои отчуждението па труда? Първо, в това, че за работника трудът е нещо външно, т.е. не спада към неговата същност, и че поради това той не се утвърждава в своя труд, а се отрича, не се чувства щастлив, а нещастен, не разгръща свободно никаква физическа и духовна енергия, а изтезава тялото си и разрушава духа си. И затова едва извън труда работникът чувства, че е при себе си, а в процеса на 46

Личност

труда - извън себе си. Той е у дома си, когато не работи, а когато работи, не е у дома си. Ето защо неговият труд не е доброволен, а наложен, принудителен труд. Ето защо той не е задоволяване на потребност, а само средство за задоволяване на потребности извън самия труд. Чуждостта на труда проличава ясно в това, че щом няма физическа или някаква друга принуда, от труда се бяга като от чума. Външният труд е трудът, при който човек се отчуждава, е самопожертвователен труд, труд на самоизтезаване. И най-после, отчуждеността на труда се проявява за работника в това, че трудът не е негова собственост, а на друг, че не му принадлежи, че в труда си той не принадлежи на самия себе си, а на някого другиго. Както при религията самодейността на човешката фантазия, на човешкия мозък и на човешкото сърце влияе върху индивида независимо от него, т.е. като чужда божествена или дяволска дейност, така и дейността на работника не е негова самодейност. Тя принадлежи на друг, тя е загуба на самия себе си. И затова се стига до резултата, че човекът (работникът) се чувства като свободно действащ само при животинските си функции - ядене, пиене и размножаване, най-много още жилището, украшенията и т.н., а в човешките си функции се чувства само повече като животно. Животинското става човешко, а човешкото - животинско. [...] Животното е непосредствено едно и също със своята жизнена дейност. То не различава себе си от нея. То е тази жизнена дейност. Човекът обаче прави самата своя жизнена дейност предмет на своите искания, на своето съзнание. Той има осъзната жизнена дейност. Това не е определеност, с която той непосредствено се слива в едно. Осъзнатата жизнена дейност различава човека непосредствено от животинската жизнена дейност. Тъкмо с това той е родово същество. Или: той просто е съзнателно същество, т.е. неговият собствен живот е за него предмет именно защото той е родово същество. Само поради това неговата дейност е свободна дейност. Отчужденият труд така обръща това отношение, че човекът - тъкмо защото е съзнателно същество превръща своята жизнена дейност, своята същност само в средство за своето съществуване. [...] Затова тъкмо в обработването на предметния свят човекът се утвърждава действително като родово същество. Това производство е неговият действен родов живот. Чрез това производство природата се оказва негово творение и негова действителност. Ето защо предметът на труда е опредметяване на родовия живот на човека, като човекът се удвоява не само в съзнанието интелектуално, но и действено, действително и затова съзерцава самия себе си в създадения от него свят." Цит. по Антология по история на марксистката

философия, С, 1981 (съст. П.-Е. Митев, Ем. Минева), с. 231 и сл..; вж. също Маркс, Енгелс, Избрани произведения, С., 1978, т. 9, s. 5-82.

Това "съвременно състояние" завърта един кръг, негативно оценяван не само от Маркс; изходът от него може да бъде различен: да се разруши, да се остане в съзерцателността, да се напусне. В него Маркс намира обаче една тенденция, при която родовата същност на човека не свива в познатите коловози, а излиза отвъд тях към същностното си основание - свободата, мъждукаща в степените на отчуждение. Освен че така се периодизира историята по линията на зависимостта (от природата, от другия човек), се полага и позитивността на тенденцията в своеобразна есхатология (учение за края на развитието), присъстваща в различни степени на осъзнатост и отчуждимост. Маркс намира тази тенденция като "обобществяване" на типовете човешка дейност и равноположени в това си измерение те представляват "комунизъм", съвпадащ с "хуманизъм", при който отчуждението от непосредствената дейност бива снето, отречено. Затова "комунизмът е положителното утвърждаване като отрицание на отрицанието, затова е действителният за най-близкото историческо развитие, необходим момент на еманципацията и отвоюването отново на човека. Комунизмът е необходимата форма и енергичният принцип на най-близкото бъдеще, но комунизмът като такъв не е целта на човешкото развитие - формата на човешкото общество...". Бяха ли следвани тези редове, руините на миналото, получени и в името на марксизма, може би щяха да са поразбираеми. Разбира се, за да се стигне до последните, роля изиграва и самият марксизъм: като теория той внушава овладимост на съществуващото според външни за самото съществуващо критерии. С това вече се полага основата на една идеология, която винаги намира време и място да предяви правата си на една частност, която автентично представяла целостта: марксизмът става партиен, тима страна. Създава се илюзията, че в световното цяло все някак непосредствено присъства един топос, който е двигател на развитието и който за разлика от любимите на философията първодвигатели, е самоподвижен. При Маркс той получава различни имена: труд, практика, класова борба, материален процес на производство на човешкия живот. Но независимо от тази разлика (а тя е и качествена при всяка конкретност на проявите), винаги остава необходимостта от подчиненост на историческия ход на една теоретично построена и фактически проявена същност. Последната диктува историческия ритъм и създава условия за "диктатура" - стига да се почувства 47

Личност

достатъчно мощна било в количествен, било в качествен план. Количествените модуси на тази същност в образа на пролетариат предопределят насоката да се "внася съзнание" чрез организация на вече "осъзналите се"; качествените модалности, положени в практиката, налагат търсенето на силата (а ако я няма -създаването й), която ще осъществи промяната. Затова след Маркс, но и с негова теоретична помощ, ще се появи нов исторически субект: организацията на "професионалните революционери". Философията от слугиня на теологията ще стане слугиня на класовата борба и "безкласовата" държава. "Старият" Маркс

Ако използваме един музикален термин, можем да кажем, че в творчеството на Маркс има една цезура, едно прекъсване на хода в нагласите към света, при което се осъществява такава връзка, която дава право да се преоцени вече създаденото. Цезурата се бележи с "Комунистически манифест" -един програмен документ, който дава насоката за масовото оценяване на една теория като практика: Свърнал в нея, оценяващият лесно може да се подведе да обосновава правотата си чрез фрагменти, имащи чудното свойство да намират винаги фактическите си доказателства. От това се е възползвал сякаш и Маркс: обвързал се за известно време с пряка организационна работа, той се връща в областта на теорията, оставяйки някак си популяризаторската работа на Енгелс. Последният сигурно е приел тази роля, в едно с другата - да осигурява сравнително спокойното съществуване на семейство Маркс, воден от безкористното убеждение, че ако той и другите "марксисти" са в най-добрия случай таланти, то човекът, дал името на теорията, безспорно е гений. Можем да твърдим, че това не е просто приятелско признание, а е действително оценяване на възможности: също действителни. Така, сравнително млад, Маркс заел едно ненакърнимо патриаршеско

място в една сравнително млада теория, споделяща програмите на повечето теоретични построения през XIX век - непосредствен практически ефект, фактическа проверимост, прогностичност. Работата е в това, че тази теория не се схващала като регионална онтология, а имала глобални претенции; по-нататък работата е и в това, че за разлика от многото други философски построения, които също глобализират тематиката си, това търсело вече практическата си осъществимост в непосредствената обществена реалност, извеждало се от нея и намирало потвърждение в нея. Маркс не оставил без внимание почти нито едно от смутните за XIX век събития: революционните борби във Франция, първите работнически въстания в Европа, индустриалната революция в Англия и Америка, Парижката комуна и организирането на работнически партии са основни теми в неговите работи - статии и книги, повечето от които образуват корпуса на "класическия марксизъм" като исторически материализъм. Но обяснението на нещо лесно може да попадне в илюзията, че тъкмо като "нещо" то телеологично е породено от теорията, чрез която се обяснява: за да избегне това, Маркс насочил теорията към самите неща, в които смятал, че се крие същността на непосредствения исторически живот. С това илюзията надали се избягва, както впрочем и едно външно отношение към фактичността: дори тя може и да се задълбочи, не позволявайки да се види, че една теория, родена в тези условия, оценими от нея като "нечовешки, отчуждаващи, фетишистки и пр.", би следвало да бъде определима и чрез тях; тази илюзия не позволява и да се пита защо едно пауперизирано, количествено нарастващо работничество все пак се оказва "действителен субект". Разбира се, подобна нокритичност, характерна за онези теоретични етапи, в които предопределенията, методиките, темите се прилагат рутинно, не означава, че не се произвеждат сами по себе си достойни за внимание предмети; не означава, че те не съответстват на реалното положение на нещата. 48

Личност

Зримото реално положение на нещата за теорията на Маркс не било видимостта на събитията, в които наред с вещи - участват хора: хората, дехуманизирани от действителния жизнен процес и сведени до чисто природни същества, се явили като израз на над човешки, безлични сили, които - за разлика от религиозно обяснимите се намирали в този свят, в "отсамността" и могли да бъдат схванати не чрез трансцендиране или полагане на идеал, а чрез безпощадно анализиране на всички области, в които се появявали. Доколкото, обаче, "всичкостта" очевидно е непостижима, Маркс свел многообразието на видимостта до една еднообразно повтаряща се фактичност: тази на съвременното му индустриално производство и до нейния продукт - стоката. Тук надали е мястото да се реферират темите от основния Марксов труд -"Капиталът", или да се преповтарят твърденията за Марксовите велики открития - принадената стойност, стоковия фетишизъм, икономическата мотивировка на класовата борба и пр. Тук само ще отбележа, че в такова привилегироване на един теоретично построен предмет, който иначе е чисто фактичен, какъвто е стоката, е даден израз на едно все пак философско убеждение, което от своя страна е образувало "субстанцията" на една "частна наука" - политикономията: става въпрос за убеждението, че нещата в тяхната цялост са: сводими до същности, йерархизирани от своя страна според степента им на битие. За Маркс тези степени съвпадат с приближеността към рационалното им регулиране и предвиждане, с - респективно отдалечеността им от някаква спонтанност. Освен че такава нагласа дава като теоретични предмети структури, тя тангира към систематичност. В областта на анализа на обществения живот тя отрича един от традиционните моменти на свободата - волята. (Забележително е, че работната сила, определена като стока и функционираща в един свободен пазар, е лишена тъкмо от свободната воля, един от моментите на която е и "да не се продаде"; ранната марксова предпоставка, че човек живее, осигурявайки си жизнени условия чрез труд, хиперболизира условията дотам, че настоява за промяната им, смятайки, че след последната някак автоматично ще се решат и нещата със същността. В този смисъл Марксовият "есенциализъм" би бил релативистичен, не се ли привилегироваше т.нар. материален живот. Тази привилегированост се отлива в представи за "база" и "надстройка" и, за да не се догматизират нещата, Маркс дефинира базата като тип обществени отношения, произвеждащи свои отзвуци в един несъществен спрямо тях "духовен живот". Последният, взет самостоятелно, е изцяло отчужден, "видим, но

несъщностен" и служи на господстващите отношения дотогава, докато не се приближи до истинността си непосредствената практика, т.е. докато не стане друг. Пренесено в реалността на видимия труд - негативно дефиниран в "съвременността" - това би значело превъплъщаване на работника в "чист субект", в "негативен двигател на общественото безредие": тогава той би средил нещата по своя воля. Иронията е в това, че той не знае историческото си призвание, че не може да стигне до "самосъзнание", дори - до свободна воля. Затова тези неща трябва да му бъдат показани във възможно най-ярък вид: като изключителни събития в тяхната зримост. За XIX в. това са революциите, "локомотивите на обществения прогрес", резките скъсвания с традицията, изблиците на "народната воля" и пр. исторически разриви. Собствено тяхната поява в равния ход на Марксовите изложения на иначе "скучни" предмети, открива поне две неща: че и в късните си работи Маркс подчинява анализа на тенденцията към всеобяснимост чрез изключителното; че тук все по-ясно една теория се идеологизира и се оставя в служба на интерес. Уверенията, че той е всеобщ, не казват нищо повече от това, че и други философски теории, щом го имат, са също толкова исторически оправдани. А и исторически ефективни. ЛИТЕРАТУРА

1. Маркс/Енгелс, Съчинения, Т. 3, "Немската идеология". 2. К. Маркс, Капиталът, Т. 1, гл. 1-5. 3. К. Маркс, Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт,( в разл. издания.) 4. Д. Кюранов, От опозиция към позиция, С, 1988. 5. П.-Е. Митев, Формирането, развитието и разпространението на философските възгледи на Маркс и Енгелс, в Антология по история на марксистката философия, С, 1981, с. 7-95.

Други

ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА

Ако имаше начин да се разбере какво е било първото изобретение, щеше да се окаже, че е било грубо оформено сечиво, примитивно облекло, което да държи топло, или нещо също толкова просто и обикновено. Но първото революционно откритие найвероятно е езикът. Измисляни са много удивителни неща, но е трудно човек да се сети за нещо, направено някога, което по сила и важност да се приближава до езика. Речта не остани никакви следи, а езиковото явление се е появило толкова рано в културната еволюция, че е невъзможно да се открие кога е започнало. ПИСАНЕ И КНИГОПЕЧАТАНЕ

От друга страна, писането е измислено скоро. Именно защото то е оставило дълготрайни следи върху различни носители, найстарите писмени паметници са близки до първите и е лесно да се определят повратните точки в писането и книгопечатането. Въпреки че цивилизацията е дошла преди писмеността, никоя цивилизация не може да просъществува дълго, без да се научи да пише. Това означава, че историческите архиви са били започнати, когато споменът за зората на цивилизацията все още е бил жив. Печатната дума е дошла много по-късно. Но в едно неизвестно време и място в праисторическия период, много преди да започне писането на ръка, били разработени две технологии, които са сходни с печатането. Едната е изработването на печати, които представлявали глинени конструкции; другата отпечатването на шарки върху тъкани.

Писане на ръка

Първите писмени паметници датират от 4000 г. пр. Хр. Открити са на територията на Ерех, град в Южна Месопотамия (днешен Ирак). Най-ранният от тях е малка варовикова плочица от тази ера, надписана на древна и непозната азбука, която по-късно е изместена от шумерското клиновидно писмо. Плочицата се чете отгоре надолу, започвайки от дясната страна. Заедно с други писмени фрагменти от това време тя разкрива писмена система с лексика, състояща се от поне 900 различни знака. Курсивно писмо

Писарите, които са използвали египетските йероглифи, започнали да измислят по-плавни начини за тяхното изписване почти веднага след като били създадени, с цел да ги ползват, когато скоростта е поважна от привидната неизменяемост. Тези нововъведения създали йератичното писмо, което се развивало и променяло много побързо от йероглифите. В началото на периода на Старото царство (от 3500 до 2500 г. пр. Хр.), по времето на Втората династия (около 3300 г. пр. Хр.) било разработено курсивното или „тичащото" писмо и цели думи били писани без вдигане на ръката. Криптография

Най-старият код за писане е използван за запазване на индустриална тайна: шифровани инструкции за това как да бъде направена вид глазура за керамични изделия били записани на глинена плочка от Месопотамия, изкопана близо до днешен Багдад. Плочката

е изписана около 1500 г. пр. Хр. и са използвани три кодиращи метода, за да направят кода неразбираем за всички освен за посветените в тайната. Човек може да разкодира думите, използвайки фонетично подобни знаци, които следват найярката отлика в произношенията на заместените знаци (като например да се махне „gh" от „tough" и да го използваме вместо „f" във „fish"). Други методи били съкращаването на думи или промяната на начините за произнасяне на думите в различни части на документа. Печатна книга

През XI в. варварите се спуснали в отдалечена част на Китайската империя, за да завземат една област на северозапад, която само силно правителство успявало да запази в китайски ръце. Едно от заплашените места било Дун Хуан, център на будистките усамотения. Преди да се оттеглят, будистките монаси отишли в библиотеката на Дун Хуан, която останала непокътната в продължение на хиляда години, докато не била обрана в началото на XX век за Британския музей от един авантюрист, сър Оурел Стайн. В библиотеката се намирали книги на девет езика, между които и китайското издание на „Диамантена Сутра", отпечатано през 868 г. Това е най-старата запазена печатана книга и тя, и още няколко издания от IX в. са първите отпечатани книги. Писане чрез печати

По същия начин, по който днес хората използват гумени печати, писарите от Месопотамия в началото на II хилядолетие пр. Хр. са използвали печати, направени от глина. Някои от печатите са имали 50

Други

заменими части, които са правели възможно замяната на един знак с друг и промяна на значението.

Главоблъсканица! СВАДЛИВИТЕ ДЕЦА

Един човек се оженил за една вдовица, като и двамата вече имали деца. Десет години покъсно се разиграла енергична битка с участието на дванадесетте деца на новото семейство. Майката дотичала до бащата и извикала, „Ела веднага! Твоите деца и мойте бият нашите деца! Колко деца са се родили през тези десет години, след като и двамата родители имат по девет собствени? Отговор на главоблъсканицата от миналия брой: Стълбището на метрото. Наймалкото общо кратно на 2, 3, 4, 5, 6, и 7 е 420. Извадете 1. 419 е възможен брой стъпала. Всяко прибавяне на 420 също дава решение. По такъв начин броят на стъпалата би могъл да бъде 419, 839, 1259, 1679 и т. н., но е казано, че те са помалко от 1000 и че съществува още едно стълбище по линията с по-малко стъпала, което притежава същата особеност. Следователно стълбището в метрото на Кърли Стрийт трябва да има 839 стъпала.

Малка сатирична енциклопедия

ЛИТЕРАТОР — човек със способности към неточните науки. Ж. Елгози ЛИТЕРАТУРА — република, в която всеки писател иска да бъде абсолютен крал . К. Доси — занятие, при което трябва отново и отново да доказваш че имаш талант, на хора, които нямат никакъв талант. Ж. Ренар ЛИТЕРАТУРЕН КРАДЕЦ — просяк, наконтен в откраднати дрехи. П. Буаст ЛИТЕРАТУРЕН САЛОН — място, където се казват най-лошите неща за писателите. А. Бек ЛИТЕРАТУРНИ ВЕТЕРАНИ — както и военните — почти винаги инвалиди; блазе на ония, които умеят навреме да си подадат оставката. И. С. Тургенев ЛИЦЕ — огледало на душата, казва старата пословица. Съветвам ви да смените огледалото, ако сте над петдесетте. М. Фернандес ЛИЦЕМЕР — човек, който не признава истината, ако е гола. *** ЛИЦЕМЕРИЕ — данък на уважение, който порокът плаща на добродетелите. Волтер — похвала, която порокът отдава на добродетелта. Ф. Ларошфуко — перука, която прикрива плешивостта на характера. *** ЛИЧНА СВОБОДА — първото и най-малко спазвано условие на човешкото съществуване. Л. Боналд ЛИШЕН ОТ ... — някога се е употребявало за ограбени от децата родители, днес се използува, когато се говори за стила на един писател, за играта на артист и за творбите на някой художник. П. Данинос ЛОВ — препитание на диваците и развлечение за културните господа. Б. Шоу

ЛОВЕЦ — турист с оръжие, с помощта на което убива главно време. С. Марков — човек, който защищава своята любов към природата с оръжие в ръка. *** ЛОГАРИТЪМ — мощно математическо оръжие за тези, които смятат. добре само до десет. А. Шимански ЛОКВА — водоем от местно значение, в който оптимистът вижда звезди, а песимистът — кал. *** ЛОТАРИЯ — Калифорнията на мечтите.

П. Декурсел ЛЮБОВНИ ПРИЗНАНИЯ — обявяване на война: щом бъдат направени, започват враждебните действия. Г. Венециани ЛЮБОВНИК — неподходящ човек на подходящо място. И. Хора ЛЮБОВНИЦА — бутилка с вино, съпруга — бутилка. Ш. Бодлер — жена, около която забравяш всичко, което си знаел наизуст, с други думи — всичките недостатъци на нейния пол. Н. Шамфор ЛЮБОВНО ПРИКЛЮЧЕНИЕ — най-малката слабост на жените, които са се отдали само на любов. Ф. Ларошфуко ЛЮБОВ ОТ ПРЪВ ПОГЛЕД — голяма икономия на време и пари. *** ЛЮБОЗНАТЕЛНОСТ — суетност. Най-често ни се ще да научим нещо, за да можем да говорим за него. Б. Паскал ЛЮБОПИТСТВО — недостатък на дребнав ум, който не знае с какво да се занимава и за развлечение издирва с какво се занимават другите Ф. Дроз — плевел на любознателността. М. Арсанис ЛЮДОЕД — филантроп, отишъл твърде далече. —

вкус.

човек, който си търси приятели по

Други

Хиперион естествен спътник на Сатурн.

страна на Япет.

От наблюдения на апарата Вояджър 2, както и от наземни такива, е установено, че въртенето на Хиперион е хаотично — ориентацията на остта му на въртене се променя непредвидимо. Хиперион е единствения от Хиперион е естествен спътник на спътниците в Слънчевата система, Сатурн. Открит е през 1848 г. от който към днешен ден се върти Уилям Кранч Бонд, Джордж хаотично, но за някои други се Филипс Бонд и Уилям Ласел и носи счита, че в миналото са се въртяли името на титана Хиперион от по подобен непредвидим начин. древногръцката митология. Той е най-голямото тяло с подчертано Хаотичното въртене е комбинация от няколко фактора: неправилната форма на спътника, големия ексцентрицитет на орбитата му и факта, че се намира в 3:4 орбитален резонанс с Титан. Предполага се, че поради хаотичното въртене на Хиперион не се наблюдават различия в отделните части на повърхността, както при други спътници на Сатурн, които имат ясно изразена водещо и обратно полукълбо. несферична форма в Слънчевата система.

Хиперион вероятно е фрагмент от по-голямо тяло, разрушило се след гигантски сблъсък с друго тяло в далечното минало. Най-големия кратер на повърхността на спътника е с диаметър от 120 km и дълбочина 10 km.

Ниската плътност на спътника сочи, че той е съставен предимно от лед с малки примеси от скали. За разлика от другите спътници на Сатурн обаче, неговото албедо е едва 0,2– 0,3, издаващо наличието на тънък слой от тъмен материал покриващ повърхността. Вероятно е това да е материал от Феба. Повърхността на Хиперион е по-тъмна от тази на Феба и е много близка до тъмната