Българска Наука 11

“Българска наука Бр. 11 Декемви 2006

Българска Наука Историята на Капоейра ЖИВОТ В ГАЛАКТИКАТА Цунами Хусерл Римските Династии МЪЖЕ, вече може да си пожелаем – СИН или ДЪЩЕРЯ да имаме!

Съдържание :

Капойера 13 Новини 3

Ботаника 23

Цунами 7

Римските династии 29

Живот в галактиката 9

България след Петър 31

Мъже! Можем да си Личност : Хусерл 37 пожелаем син или дъщеря да имаме!19

За реклама в списанието и сайта :

ICQ 1: 6984840 ICQ 2: 256414809 e-mail: admin@bg-science.info http://bgnauka.com/ads.html

Новини

Екип от университета Джон Хопкинс откри екзотични роднини на протоните и неутроните Екип от учени от университета Джон Хопкинс откри две нови частици на податомно ниво – редки, но важни роднини на познатите ни протони и неутрони. Наречени „Сигма-съб-би” (Sigma-sub-b) частици, двете екзотични и невероятно бързо разпадащи се частици са като редки бижута, изкопани от цели планини данни. Тези частици са членове на „барйонната” фамилия, наименувана след гръцката буква „барис”, която означава „тежък”. Барйоните съдържат по три кварка, които са фундаменталните градивни частици на материята. Най-простите барйони са протона и

което е било предречено по-рано, помага за запълването на така наречената „периодична таблица на барйоните”. Има шест различни вида кварки: up (горен), down (долен), strange (странен), charm (чаровен), bottom (дънен) и top (върхов), които биват означавани с буквите u, d, s, c, b и t. Едната, от двете новооткрити частици, се състои от два горни и един дънен кварк (uu-b), а другата от два долни и един дънен кварк (d-d-b). За разлика протоните са u-u-d, докато неутроните са dd-u. Ускорителят Теватрон помогна на учените да пресъздадат условията от ранния период на Вселената, възпроизвеждайки екзотичната материя, която е съществувала малко след Големия взрив. Докато материята около нас е изградена само от горни и долни кварки, екзотичната материя се състои от всякакви кварки. Теватрон се намира в националната лаборатория Ферми, позната още като Фермилаб. Теватрон ускорява протони и антипротони до скорост близка до тази на светлината и ги кара да се сблъскват. При сблъсъка енергията се трансформира в материя, както предрича небезизвестното уравнение на Айнщайн E=m . Случаите на произвеждане на дънни кварки, при които те се трансформират в Сигма-съб-би са изключително малки според законите на квантовата физика, но неутрона, които изграждат ядрата на атомите на учените са успели да ги засекат благодарение на обикновената материя. Новите членове на фамилията, големия брой сблъсъци, които може да възпроизведе обаче, са нестабилни и краткотрайни, но те ни помагат Теватрон. да разберем силите, които свързват кварките заедно в материя. Съдържайки вторият най-тежък кварк b (от “bottom” – дъно/дънен), новите частици са найтежките барйони, които дори са по-тежки от цял хелиев атом, който съдържа два протона, но същевременно частиците са по-леки от литиев атом, в чието ядро има три протона. Колко редки са Сигма-съб-би? Екипа е разгледал сто трилиона сблъсъка между протони и антипротони в Теватрон (Фермилаб) – най-мощният ускорител на планетата – и е открил само 240 Сигма-съб-би кандидати. Това се дължи на факта, че новите частици живеят само за части от секундата. Малко по малко учените придобиват представа как кварките изграждат материята и как сили на податомно ниво свързват кварките. Това откритие, 3

Новини

Засечено е най-мощното изригване на вещество от звезда Спътникът Swift, пуснат да ловува за различни гама "Взривът беше толкова мощен, че отначало си аномалии, засече най-мощното изригване на вещество помислихме, че се взривява звезда", - казва Рейчъл Остен (Rachel Osten) от от зведа. И това се случва университета в Мериленд. доста близо до Земята - 135 Знаем много за слънчевите светлинни години. изригвания, но в този Астрономите утвърждават, че случай става дума за друг това е най-силният взрив на обект. Благодарение на това повърхността на звезда, събитие за първи път ни се засичан досега. представи възможност за Това грандиозно явление се изучаване на подобни случило през декември 2005 г активности в далечна в двойната система II Pegasi., звезда". но незнайно защо учените От анализа на данните, съобщиха за него чак сега на механизмът на изригването симпозиума за изучаване на е същият както и при студените звезди. Слънцето. По оценката на Ако някой ден такъв взрив астрофизиците, мощността на се случи и на Слънцето, то този изблик на вещество е сто Земята ще остане без милиарда пъти по-силна от атмосфера. Последствията, обикновено слънчево както може да се досетите, изригване. Енергията му е сравнима с енергията от взривяването на 50 милиона ще бъдат фатални. трилиона атомни бомби.

Японци хванаха делфин с още една двойка перки Делфинът бил хваната от японски рибари на 28 октомври по крайбрежието на град Вакаяма. Необичайният улов, те предали на местния музей на китобойния отрасъл и така привлекли вниманието на научните сътрудници. Въпреки, че делфини и китове с подобни аномалии били хващани и преди, този 5 годишен делфин с дължина от 2.72 метра е уникален екземпляр: за първи път учените попадат на млекопитаещо с добре развити симетрични плавници. Втората двойка перки е много помалка от първата: „допълнителните устройства” са големи колкото човешка длан. „Предполагам, че тези плавници може да са останали от времената в които предците на

делфините са живели на сушата. Това е безпрецедентно откритие”, - казва Сейджи Осуми (Seiji Osumi) от Японския изследователски институт на китовете. По негово мнение, делфин с четири перки е още едно потвърждение на теорията, че океанските млекопитаещи са имали четири крака и са живели на сушата. Директорът на музея съобщи, че в скоро време ще бъде направен рентген и анализ на ДНК на делфина. А между другото миналата година австралийци откриха неизвестен вид делфини. Предоставено от: docScott

4

Новини

Учени намериха растение изчезнало преди 115 години Индийски ботаници, работещи в тропическа гора намираща се в североизточната част на страната им, откриха в щата Аруначал-Прадеш (Arunachal-Pradesh), лечебно растение, което за последен път било видяно преди 115 години. Тази бегония (Begonia Tessaricarpa) първо била описана от британския учен Чарлз Кларк (C. B. Clarke) през 1879 г. Нейните лечебни свойства били открити от местните племена – те използвали растението за да прогонят болката в корема, против обезводняване и за борба с пиявиците. Повече от век никой не бил виждал това растение, но сега за повторната поява на бегонията е публикувана статия в последният брой на индийското научно списание – Current Science. Ботаниците казват, че растението живее само в няколко скалисти, влажни места в щата. За съжаление не може да се предвиди бъдещето на този вид. Между другото, за последната година това е второто голямо откритие идващо от Индия – скоро там беше намерен нов вид птица.

Двойна супернова в далечна галактика

Учени, използвайки сателита Swift, се сблъскаха с доста рядко явление: две супернови почти опрени една до друга. Големите галактики стават свидетели на 2-3 супернови на век, но NGC 1316 за последните 5 месеца се взривиха 2, а за 26 години - 4. Първата супернова се вижда от дясно на снимката, била засечена на 19 Юни 2006 и се нарича SN 2006dd. Втората звезда, ляво, засечена на 5 Ноември тази година, се слави с каталожния номер SN 2006mr.

NGC 1316, масивна елиптична галактика намираща се на 80 милиона светлинни години от нас, наскоро се сля с друга спираловидна галактика и това обяснява суперновите, защото така се образуват повече и помасивни звезди, които бързо умират и се взривяват. Но всички 4 супернови са от типа Ia, разновидност за които не беше смятано, че може да се появят при сливане на галактики.

5

Новини

Discovery STS-116 Тази седмица на стартова пбощадка 39B техниците завършиха горивните операции. Тези операции включват зареждането на орбиталната система за маневриране и системата за реагиране с гориво (монометил хидразин) и оксилител (азотен тетраоксид). Също така бяха заредени с хидразин бустерите и APU. В сряда беше завършен теста за течове от главните двигатели. Тестовете за хермeтизиране на кабината и на SPACEHAB ще бъдат завършени в неделя. За повече информация...

Експедиция 14 извърши първата си космическа разходка Командир Майкъл Лопез-Алегрия и летателен инженер Михаил Тюрин извършиха първата космическа разходка, назначена на експедиция 14 в четвъртък. Те се върнаха обратно на Международната космическа станция през модула Пирс, след като прибраха екипировка, която беше монтирана отвън, инсталираха нов експеримент и инспектираха антената Курс на скачения със станцията товарен кораб Прогрес. Найинтересният момент от разходката беше заснемането на реклама за голф екипировка. Михаил Тюрин удари топка за голф, която полетя в орбита. Това беше част от руската комерсиална програма на МКС. Летателният инженер Томас Райтър

остана в станцията, за да наблюдава бордовите системи и да асистира двамата астронавти, които извършваха извън бордовата дейност. Космическата разходка продължи 5 часа и 38 минути. Междувременно НАСА и Роскосмос обявиха екипажа на

Експедиция 15, която ще поеме към МКС през следващата година:

Космическият турист Чарлс Саймъни, роден в Будапеща (Унгария) и завършил математика и компютърни науки в университет в САЩ ще лети на борда на Союз с Експедиция 15 и ще се върне обратно с Експедиция 14. Той е работил в Майкрософт и е един от създателите на програмите Word и Excel. В момента притежава собствена софтуерна компания.

Командир Фьодор Юручкин е руски космонавт. Той е посещавал станцията през октомври 2002 година на мисия STS-112. Летателен инженер Олег Котов също представя Роскосмос. Той е командира на капсулата Союз. Летателен инженер Санита Уилямс ще замени Томас Райтър по време на следващия полет на совалката Дискавъри и още остане известно време с Експедиция 14, а после ще се включи в Експедиция 15. Летателен инженер Клейтън Андеръсн ще лети на совалката Индевър на мисия STS118 и ще смени Санита Уилямс, като остане в екипажа на Експедиция 15. Летателен инженер Дейниъл Тени ще смени Клейтън Андерсън на STS -120, като остане за малко с Експедиция 15, но после ще се засече с Експедиция 16. Той ще се върне на борда на Дискавъри на мисия STS-122 .

6

Природа

Цунами

Превел: Велина Неделчева Стамова

Цунами също така наречено сеизмична морска вълна или приливна катастрофална океанска вълна, обикновено причинена от п о д в о д н о земетресение, от подводно или крайбрежно свличане, или от изригване на вулкан.Терминът цунами идва от японската дума за "пристанищна вълна". Терминът приливна вълна е често използван за такъв вид вълни, но употребата му е неправилна за такива, които нямат връзка с приливите.

разпространяващи се на огромни разстояния по повърхността на океана във непрекъснатоувеличаващи се кръгове,

час.Дължините на вълните са огромни,около 100-200 км (60 до 120 мили), но височинните амплитуди са много малки , само около 30 до 60 см (1 до 2 фута). Периодите на вълните (дължините за време за последователни гребени или корита да преминат една точка) са

След като бъде породено от подводно земетресение или свлачище, цунамито може да се разпространява незабелязан над големи протежения на открития океан преди да достигне максимално плитка вода и брегова линия.

приличащи на вълните породени от много дълги, варират от 5 минути След земетресение или друг падането на камъче в плитка локва. до по-дълги от час. Тези дълги причинен импулс, последиците са В дълбините цунамито може да се периоди, съчетани с крайно ниската прогресивни вълни, движи с 800 км (500 мили) в стръмнина на вълните ,им 7

Природа позволява да бъдат напълно замъглени в дълбоката вода и да нарастват от нормални вълни причинени от вятъра.Кораб в открито море изпитва преминаването на цунами като нищожно възвишение и падане от само половин метър, което трае от пет минути до час или повече. Когато вълните наближат крайбрежието на континент, триенето с надигащото се морско дъно намалява скоростта на вълните. Когато скоростта намалява, дължините на вълната се скъсяват и амплитудите на вълните нарастват. Крайбрежните води могат да се надигат на около 30 м от нормалното ниво на водата за 10-15 минути. От незадоволително добре разбран процес, водите на континенталния шелф започват да вибрират след покачване на нивото в морето. Между три и пет главни трептения генерират повечето от повредата, често появявайки се като мощните "засилки" на втурващата се вода изкореняваща дървета, поваляща сгради до основите им, понасяща лодките далеч от брега, затривайки цели плажове, полуострови и други нисконамиращи се крайбрежни строежи. Често последващото изтичане на водата е точно толкова разрушително колкото засилката или дори повече. Във всички случаи, трептенията могат да продължават за няколко дни докато повърхността на океана достигне равновесие. Като всяка друга обикновена вълна, цунамитата се отразяват и пречупват от топографията на морското дъно близо до брега и от конфигурацията на бреговата линия. Като резултат, техните ефекти варират на високи разстояния от място на място. Обикновено, първото пристигане на цунами до крайбрежие може да бъде коритото на вълната, и в този

случай водата се оттегля и разкрива плиткото морско дъно. Такъв случай имало в залива на Лисабон, Португалия, на 1 ноември, 1755 г., след голямо земетресение много любопитни хора бяха привлечени към залива, и голям брой от тях беше повлечен от гребена на вълната, който го заля само минути по-късно. Най разрушителното цунами, което някога e записано се случило на 26 декември 2004 г., след земетресение с магнитут 9.0 изместило дъното на океана близо до индонезийският остров Суматра. Два часа по-късно, вълни високи около 9 м. (30 фута) ударили източните крайбрежия на Индия, Шри Ланка, на около 1,200 км (750 мили). Седем часа след земетресението, вълните се изместели към брега на рогът на Африка, на повече от 3,000 км (1,800 мили) на другата страна на Индийският океан. Повече от 200,000 души били убити, повечето от тях на Суматра, но хиляди други в Тайланд, Индия, и Шри Ланка и по-малък брой в Малайзия, Мианмар, Бангладеш, Малдивите, Сомалия, и други райони. Предишно до това събитие, найразрушителното цунами от гледна точка на живота на човека беше причинено от грандиозното изригване на вулкана Kракатау на 26 и 27 август, 1883 г. ...Тези серии от удари, които потопиха островът на Раката между Суматра и Ява, създадоха вълни с височина 35 метра (115 фута) в много източни местоположения на Индия, убили повече от 36,000 души. Найголямото земетресение, което някога е записано (с магнитут от 9.5) се случило през 1960 г. близо до крайбрежието на Чили, то причинило цунами, което погубило приблизително 2,000 души в Чили, 61 души 15 часа по-късно в Хавай, и 122 души 22 часа по-късно в Япония.

Опасностите, които са представени от цунамитата накарали много страни намиращи се в Тихия океан да установяват системи за предупреждение от заплахата. Предупреждението може да започне с тревога до геоложкото общество, че земетресение, достатъчно голямо да безпокои повърхността на океана (например, магнитут от 7.0 или по-високо) се е случило. Метеорологичните станции могат тогава да докладват необичайни промени в нивото на морето, и след това центърът за предупреждение могат да комбинират тази информация с данни за дълбочината и отличителните черти на океана, за да изчислят пътя, магнитута, и времето на пристигане на цунамито. Зависейки от разстоянието от земетръсното смущение, властите могат да получат известие за предприемане на мерки по няколко часова евакуация на крайбрежните области. Тихоокеанският център за предупреждение на цунами, разположен близко до Хонолулу, Хавай, беше установен през 1949 г., три години след като цунами генерирало от подводно земетресение близо до Алеутските острови ударило островът на Хавай около Хило, убивайки повече от 170 души. Той служи като един от двата районни центрове за предупреждение за Съединените щати – другият се намира в Палмър, Аляска - и от 1965 г. също служи като център за предупреждение за 26 страни, които са организирани от Междуправителствената Oкеанографска Комисия на ЮНЕСКО в Международната Група за Координация за Системата за предупреждение на цунами в Тихия океан. След бедствието през декември 2004 г., ЮНЕСКО определи за цел да установи подобни системи за Индийския океан и рано или късно цялото кълбо.

8

Космос

ЖИВОТ В ГАЛАКТИКАТА Спекулациите подобни на хипотезата за Гея, ни подтикват да не разглеждаха не традиционното разграничение между биологичното и физичното като нещо неразрушимо, особено на планетарно ниво. Ако физичните процеси, довели до възникването на Слънчевата с и с т е м а , съдържаха в себе си възможността да пораждат живот, както това е реализирано на Земаята, то умесно е в изследването на физичната среда да се включи и изучаването на извънземните форми на живот. Знаем, че за да съществуват химични форми на ж и в о т , температурата не трябва да е много ниска, за да не замръзнат важните съединения, каквито са въглеродният диоксид и амонякът. Тя обаче не трябва да е и прекалено висока, за да не се разлагат прекалено бързо молекулите. При много широко тълкуване на понятието за благоприятни условия този температурен интервал се простира между 200 К и 6000 К. Един по – реалистичен интервал би се оказал значително по – тесен, да речем от 250 К до 750 К. И в двата

случая подходящите топлинни условия за живот в Слънчевата система съществуват само на малките вътрешни планети. Ако една планета се държи като абсолютно черно тяло, тоест поглъща всичката падаща върху нея слънчева енергия и излъчва обратно

в пространството топлината си под формата на инфрачервено лъчение, и ако разчита само на слънчевата радиация, тя може да достигне максималната стабилна температура. Ако разглеждаме тази планета като идеална проводяща сфера, която поглъща част от слънчевата енергия, а излъчва като абсолютно черно тяло, можем да изчислим нейната температура. За целта се използват данните за светимоста на Слънцето,

обратнопропорционлната зависимост от квадрата на разстоянието и законът на Стефан. За планетите който имат атмосфера, температурата следва да се увеличи с множителя 2¼. Въз основа на такива изчисления се вижда, че само Меркурий, Венера, Земя и М а р с предоставят условия за развитието на химчни форми на живот. От тези п л а н е т и М е р к у р и й изглежда напълно мъртъв, за този момент и Марс не изглежда по различно. Венера си остава загадъчна и негостоприемна и твърде възможно е живот да се е развил само на Земята. За момент ще оставим на страна хипотезите за юпитеровата луна Европа. За да бъде наблюдаем животът в другите части на Галактиката, той би трябвало да е развил общество, чиято материална основа са науката и техниката. В противен случай как бихме могли да го забележим или да встъпим в контакт с него. Ако ние не считаме, че физичният произход на Слънчевата система е резултат от твърде редки и във 9

Космос

висша степен неправдоподобни счетания на обстоятелства или пък, че произхода на живот на Земята е също така невероятен, то би трябвало да приемем, че Галактиката гъмжи от живот. Въпросът е до колко? Разбира се, на този въпрос изобщо не може да се даде едностранен отговор. Неясните моменти са твърде многобройни. Най-многото което можем да направим, е да отделим факторите, които имат отношение по въпоса, биологичните и социологичните процеси, които са в основата на разбирането на проблема, и да преценяваме съдържателните догадки за горните и долните граници на техническите цивилизации. За момента има поне една такава цивилизация – нашата собствена цивилизация. Ако всяка звезда дава живот на една техническа цивилизация, то в Галактиката би трябвало да има 10¹¹ такива цивилизации. По такъв начин ние веднага можем да кажем, че броят на цивилизациите е между 1 и 10¹¹. А може ли да се стесни този огромен интервал?

За образуването на една звезда са необходими десетки милиони години. Да предположим тогава, че при подходящи условия за около 1 000 000 000 се появява техническа цивилизация. Възрастта на Галактиката се изчислява на 10¹º години тоест десет пъти повече от времето за създаването на една цивилизация. Ето защо честотата, с която се появяват техническите цивилизации трябва да е равна на честотата с която са се появили подходящи звезди преди около 1 000 000 000 години. Честотата на образуването на звездите, били те подходящи или не, е физична величина, която можем грубо да оценим по факта, че една звезда живее около 10¹º и че в Галактиката има около 10¹¹ звезди. Ако тази цифра характеризира едно равновесно състояние, при което умират толкова звезди колкото и се раждат, то среден живот от 10¹º години на звезда означава, че годишно се раждат между една и десет звезди. Ако всяка звезда ражда техническа цивилизация, то горната величина би отразявала и честотата, с която възникват и техническите цивилизации. Съвършено ясно е, че е невероятно да се реализира тази ситуация в действителност. Не всички звезди ф о р м и р а т п л а н е т н и системи, а помасивните пък могат да

еволюират прекалено бързо, за да може животът да се развие в достатъчна степен. Дори и когато съществуват планети, по един или друг начин животът може да не достигне интелектуалното ниво, което е необходимо за наука. Разбира се, подобни фактори трябва да намалят честотата на възникване на технически цивилизации поне десет пъти. По такъв начин годишно могат да се появяват не повече от една напреднала цивилизация. Това е максималната честота. Оценките за тази величина, правени от астрофизиците (в това число Сейгън, Школовски) варира между 1 и 10¯² годишно. Истината е, че никой няма каквато и да е ясна представа за всичко това. Какво може да се каже за средната продължителност на живот на една техническа цивилизация? От кога датира галактичната същност на нашето собствено общектво? От откриването на радиото? Във всеки случай става въпрос за възраст по скоро десетки от колкото стотици и хиляди години. Но това време е достатъчно, за да излязат на яве множество опасности, на които е изложено едно технологично общество – ядрена и биологична война, замърсяване, пренаселване, които могат да изтощят, и макар и

10

Космос не винаги, да унищожат човечеството. Продължителноста на живота на напредналите общества може би не надвишава няколко стотици години. Техни паметници може би са безплодните прашни планети. А може би пък животът на една такава цивилизация продължава докато еволюцията на нейното слънце и позволява, това е време от порядъка на 10¹º години. За сега тук се крие най – голямата неопределеност. Каква е средната продължителност на живота на високо развитите технологични общества? Да се задава този въпрос на съвременната социология е все едно да се задава на Талес Милетски вапросът, какъв е периода на полуразпад на уран 238. Оценките за средна продължителност на цивилизованите общества проявяват склонност да варират в интервала между 10 000 и 10 000 000 години, а това грубо казано е и еволюционната времеконстанта. След 10 000 000 години обществото вероятно еволюира далеч от научнотехнологичната си фаза към нещо съществено различно. Вероятно е и подобно на динозаврите то да загине. Търсейки истината пипнешком, в своето невежество ние може би бихме могли да оценим и по – зле правдоподобната горна граница на продължителността на една цивилизация от тези 10 000 000 години, които възприемаме вместо първоначалните 10¹º години. Ако сме крайни песимисти, ние можем да приемем, че долната граница е 10 000 години. Като умножим честотата на възникване на технически цивилизации по средното време на техния живот, получаваме постоянния им брой в Галактиката. Максималния брой се получава при умножаване на максималната честота от една техническа

цивилизация годишно по по максималната продължителност на живота им от 10 000 000 години. Това дава 10 000 000 цивилизации в Галактиката. Минималният брой се получава като вземем минималната честота от 10¯² цивилизации годишно и я умножим на минималното време на живот от 10 000 години. Това дава 100 цивилизации. Тогава след множество уговорки можем да твърдим, че по всяко време в Галактиката има между сто и десет милиона технически цивилизации. Ние можем да използваме

мигновени предавания на информация, дори и да съществува цивилизация, подобна на нашата, на разстояние стотици или хиляди светлинни години, ние не можем да я разглеждаме като нещо повече от обикновен интелектуален куриоз. Струва си обаче да се замислим за безкрайните възможности които процесът на еволюцията може да породи, тъй като тези възможности биха могли да се реализират някъде в нашата безкрайна галактика. Това възраждане на елементи на древногръцката философия и по специално на Платоновото твърдение, че всяка интелектуална форма на живот има свое материално въплащение, води до отрезвяващата мисъл, че може би дори ние все още сме на твърде примитивна фаза на развитие, за да можем да възприемаме природата и моща на високо развитите галактични култури. Ако всичко, което може да еволюира, в действителност еволюира някъде, то може да се окаже твърде различно от това, което ние си представяме или бихме могли да си представим. Така стигаме до още по – отрезвяващата мисъл, че среднана плътност на звездите, за то може да присъства някъде около да оценим средното разстояние нас и въпреки това ние бихме могли което разделя планетарните да не го разпознаем. общества. Ако те са само сто в цялата Галактика, то всяка от тях е Радослав Станчев отдалечена от най-близкия си съсед raddo@mail.bg на около 4000 светлинни години. IAU – A79 Ако обаче те са 10 милиона, отдалечението е само 100 светлинни годин. Но дори и 100 светлинни години е значително разстояние. Ако електромагнитното лъчение е в действителност най – бързия способ за пренос на информация във физичният свят, то 200 годишната пропаст между въпрос и отговор не дава никаква възможност за остроумни диалози. В наши дни в отсъствието на измислените от фантастите хиперпространствени преходи и 11

Бойни изкуства

Историята на

Капоейра

Бойни изкуства В началото бе робството в плантациите за тютюн, цялото това споделяне и обединяване на културите. В захарна тръстика и кафе, в Бразилия. Негри били капоейра има и много танцови движения, което ще карани от Африка като роби, в Бразилия през 3 изиграят важна роля в развитието на капоейра. пристанища – Бахия, Рекифе и Рио Дежанейро. Робите в Рекифе са смес от различни култури, а често и Палмарес се разраствали много бързо, и все повече враждуващи племена, което затруднявало избягали роби, се присъединяват в тези колонии. обединяването им и вдигането им на въстание. За Хората от палмарес-ите слизали от планините в разлика от робите в Рекифе, в Рио Дежанейро и Бахия, равнините, за да търгуват с плодове и животински робите са предимно от един край с обща културна кожи, и често нападали плантации и освобождавайки роби. С освобождаването на все повече роби, насоченост от племената Банту, от западна Африка. палмарес-ите започват да имат все по-голямо влияние След като се оказва, че положението е непоправимо, върху плантациите, причинявяйки икономически започват да недоволстват и се опитват да бягат от загуби и липса на работна ръка. плантациите. В Рекифе група от 40 роби се въздигат срещу господарите си, убиват господарите си и На бразилците не им стигат проблемите с Робите, а и служителите им, дори и белокожите, и изгарят къщата през 1630 година Холандия напада Бразилия. Робите и плантацията. След като се освободили, решават да си веднага се възползват от ситуацията, като указват намерят място, където могат да се скрият от ловците помощ с какво то могат от техните колонии, и биейки на роби. Поели на дълги пътешествия към планините, се срещу португалската армия, раздвоявайки като пътешествията траели цели месеци, благодарение вниманието и между холандското нападение и на помощта получена от местните индианци, без които нападенията на хората от палмарес. това начинание е било невъзможно. След като стигат исканите места, където мислят, че ще е безопасно, Използвайки това раздвоение, през 1644 г. датчаните попадат на място осеяно с много палмови дървета и ги печелят войната, но африканците от палмарес не наричат палмарес, заради палмите. Робите достигнали спират до там. Малко след спечелването на войната, се тези места, оформят свои общества, и започват първите подготвила добре финансирана и екипирана опити, да се създаде някакъв начин, с който робите да експедиция от датчаните да се намерят тези колонии палмарес, но без успех. Малко след първата, се е се защитават от господарите си и ловците на роби организирала втора, по-добре подготвена, но и тя се проваля. Важно е да се знае, че експедициите са водени Палмарес от и в тях участвали само добре въоръжени и добре С течение на времето, разпилени колонии се тренирани и опитни войници. Ранните техники на настаняват трайно в планините, като най-големите капоейра известни още като Jungle war (война в стигали до над 20 000 джунглата) или човека, включително и jungle ambush белокожи и индианци, (засада в съпричастни с робите и джунглата), техните цели. За първи път използвайки непознати племена, или основно елемента враждуващи племена или на изненада, племена с различна култура, бързи и ловки загърбват различията си и се движения и обединяват с обща цел. В внезапни атаки из резултат се получава засада, хората от общество с много богато и палмарес бързо разнообразно културно причинявали минало, и споделяйки значителни своите обичай, танци, игри, травми на и религия. Като резултат от войниците, цялато това споделяне и използвайки обединяване на всички тези култури, се появяват капоейра като основно оръжие. Така капоейра се форми на капоейра, примитивни форми включвайки по превръща в техен символ на свободата.

18 – 20 бойни и защитни движения в заимствани от 14

Ако все пак ловци на роби са успявали да приберат роби обратно в плантациите, те не знаели какво правят реално. В неделя, когато е бил свободният ден на робите, те практикували капоейра от заловените роби от Палмарес. В последствие се добавя и ритмична традиционна музика, което допринася за допълнителното маскиране на бойното изкуство. Както бе споменато по-рано в материала много движения от танци са включени в капоейра, и ритмичната музика помагат това смъртоносно бойно изкуство да се маскира като народен танц на фона на музиката, и така скрито от гледна точка на незапознатия, те танцуват, а реално скрито тренират, упражняват и се обучават на смъртоносно бойно изкуство, което е основен инструмент за извоюване на тяхната свобода. В следващите 25 години, робите възстават на 11 успешни възстария срещу робството, и извоювали свободата си. Някои от тях се върнали в Африка, други останали в Бразилия. Повечето от робите които останали зарязали живота в малките градчета и се насочили към големите градове. Като последица от това преселение, безработицата в големите градове нараснала. Бившите роби, които знаели занаят и/или владеели капоейра преживявали като телохранители на важни политици и обществени личности и занаятчии, тези, които нямали занаят и не владеели капоейра се групирали в престъпни банди, които правителството нарича “чума”. Основната дейност на “капоеиристите” (хора, които тренират капоейра) била да обърква политическият живот на държавата. През 1890 г. много влиятелни хора, на високи места във властта практикували капоейра, което било прието като заплаха от правителството, и президента създал специални полицейски отряди, да овладеят ситуацията. Очевидно усилията не довели до резултат. В резултат на това бил написан нов много жесток наказателен кодекс, като още във втора глава, има 10 постановления за престъпни действия, в които е замесена и капоейра. В резултат на това по-късно и с лекота се приема поправка, която гласи, че всеки, който учи, владее, обучава други, или тренира/упражнява капоейра ще бъде прогонван. Така Правителството иска да наложи насилствено мнението, че да си капоерист е равносилно на това да си боклук, престъпник, отрепка, нищожество, утайката на обществото. За да постигне целите си, президента наема човек на име Сампаио, който има славата на най-жестокият и безскрупулен полицейски началник в цялата история на Бразилия. Интересен факт е че същият Сампаио владее капоейра, и че е известен като живият терор и кошмар за

Бойни изкуства уличните банди. Сампаио водейки специалният полицейски отряд, обучава отряда си на капоейра, за да може да предизвикат бившите роби. Поради слабата съпротива на робите и помощта на влиятелни и обществени личности, дават сериозни прогнози, че Сампаио ще успее в начинанието си. Един инцидент сложил край на безмилостното преследване на капоейристи, водено от Сампаио. Той арестувал човек с името Джука, от дребното дворянство, затова че тренира капоейра и бил предложен за прогонване. За голям късмет на Джука, баща му е добре познаван, ценен и влиятелен човек в правителството и управляващите среди, и това е причина мерките срещу Джука да бъдат моментално отменени. Президентът моментално свикал спешно събрание, и след 18 дни преговори, двама важни души от кабинета на президента приемат мерките на Сампаио и Джука е прогонен. След това действие идват неизбежни промени, в полза на капоейристите. Опозицията създава така наречената “Черна милиция”, чиято основна цел е да защитава капоейристите и да спъва работата на президента и правителството по преследването и прогонването на капоейристите. Тази милиция е сформирана от опитни капоейра бойци и бързо успяла да завземе територии и да всее ужас във властите и спокойствие в капоейристите. Полицията е безпомощна и когато нямало как да стани по-зле, Бразилия започва война с Парагвай. Черната милиция била изпратена на предните фронтове, и от измет, се превърнали в национални герои обичани и ценени от всички. С това започва нова ера в развитието на капоейра. Никой не може да отрече голямото африканско влияние върху Капоейра. Няма съществуващи исторически данни потвърждаващи възникването на капоейра в Африка, за това, това твърдение се смята за спекулация. Първите исторически записи за капоейра се появяват през 1770 година, дълго след като робството е отпаднало, и в годините до 1800 г., няма други данни, а в годините от 1800 до към 1920 г. се намират исторически документи за капоейра, основно от разнообразни полицейски документи от полицията в Рио Дежанейро. Модерна история на капоейра Законът забраняващ практикуването на капоейра е в сила до 1920 година, и капоейра остава маскирана като 15

народен танц, по тайните и скрити места, където се е практикувала. Това отново помага на капоейра за втори път. Маскирано като народен танц, помагала капоейра да се възприеме от общество. В тези години, името и самоличността на капоейриста се държали в тайна и капоейриста е имал по 2 или 3 прякора, което затруднявало полицията, защото известни с 2 или 3 прякора, без да се знае истинската самоличност, полицията буквално гонила призраци, често пъти един човек бил объркван с друг, един човек се представял за

Бойни изкуства столицата, където да демонстрират новото бойно изкуство. След като демонстрациите минали успешно, с разрешение от правителството, майстор Бимба отваря първата обществена школа по капоейра в Бразилия. Не след дълго, Капоейра се развила значително и била обявена за национален спорт, и част от културата на страната, и се изучава в училищата, университети, спортни клубове, армия и полиция. В наши дни танците от рода на break са взаимствали част от движенията си от капоейра.

друг или полицията търсейки 3-ма души не отчитат, че това може да е един човек с 3 прякора. Така С времето се обособяват 2 основни стила Капоейра: капоейристите избягвали конфронтации с полицията. Тази традиция се спазва и днес, при приемането на нов “Ангола” традиционният стил капоейра, който е почлен, трениращ капоейра му се дава прякор. малко познат по-малко разпространен. Това е бойният стил на негрите роби от Ангола (откъдето носи и името През 1937 година, немислимото станало. Майтор си), за който първите исторически сведения датират от Бимба, най-влиятелният и най-важният сред 16 век. Първоначално е бил примитивен стил, майсторите получил покана от президента, да отидат в съвкупност от танците на африканските роби и бойни 16

техники на индианците, тези примитивни стилове съдържали по 18 – 20 защитни и нападателни техники, но с времето тази форма се развивала, все повече и поефективни техники, подчертава се фолк характера и на танцувалния характер, тренира се на ритмична музика, и така се маскира като народен танц. В този стил се подчертават мотивите на народна музика и народни танци, за да се прикрие бойният характер на този стил .“Регионал” Това е новият стил на Капоейра, той е известен, масово разпространен и е по-динамичен, поакробатичен, по-зрелищен стил спрямо традиционния. След като Капоейра е обявена за национален спорт, Този стил на Капоейра се развива и в него има добавени множество единични техники взаимствани от азиатските бойни изкуства – само тези, които са

съвместими с капоейра. В този стил бойният характер е по-ясно изразен.

Бойни изкуства 2. Скоростта на двамата капоейристи се определя от ритъма на беримбау, еднострунен инструмент, който се е превърнал в един от главните символи на капоейра. Беримбау е придружено от пандейро и атабак, и така се оформя уникалният ансамбъл от инструменти. Към това се присъединяват и колективни песни в диалогичен стил. Ритми в капоейра се наричат toques. Те се явяват последователност от тонове, изсвирени от berimbau. Музикантите използват dorbao (монета или плосък камък) за да изменят дължината на струната, като по този начин получават три различни тона: нисък тон при свободна струна, висок тон при допряно до струната dorbao и приглушен тон, когато dorbao едва докосва струната. Темпото се определя от свирещия, и по правило се

Капоейра се тренира с ритмичен музикален акомпанимент, Музиката и нейното темпо играе много голяма роля в капоейра:

забързва в хода на играта. По този начин музикантите "подканват" участниците в родата да играят поинтензивно. Когато свирещият реши да смени ритъма или да привлече вниманието на играещите, той започва настойчиво да свири нисък тон. Играещите трябва да се върнат в позиция pe do berimbau (начална позиция).

1. музиката е помагала капоейра да се прикрие и да се представи като народен танц, с което е трябвало непознатият да се заблуди, че това не е смъртоносен боен стил, а просто народен танц.

Песните в капоейра не са само акомпанимент на ритъма, създаден от беримбауто. Пеенето с другите по време на играта е важна част от капоейра. Има три основни вида песни: 17

LADAINHA е въвеждаща песен за играта. Пее се от солист преди започването на всяка roda (танца и бойните техники). По време на нея играчите се подготвят физически и психически. Ladainha може да описва история, да предизвиква, да се обяснява в любов и т.н.

CORRIDO са едно или двустишия, които се пеят от солиста, а хорът отговаря под формата на припев. С тях се отбелязва началото на самата игра.

QUADRA са четиристишия, които се пеят по време на играта и припевът се пее хорово. В quadra често се импровизира. Музикални инструменти в капоейра: BERIMBAUB erimbau е еднострунен инструмент и има формата на лък с дължина около 7 педи (verga). За двата края на лъка е закачена стоманена струна (arame). Обикновено струната се прави от жица, взета от автомобилна гума. В края на лъка се закача cabaca, която служи за акустична кутия. На berimbau се свири като струната се докосва с дървена пръчка (baqueta). Когато свирещият докосва струната с монета (vintem), може да извлече различни модулации на основния тон. Има три типа berimbau и в идеалните случаи всички те присъстват в родата: Berimbau Gunga Притежава най-дълбокия звук. Играе ролята на бас. Държи ритъма и обикновено изпълнява основната тема без вариации.

Berimbau medio свири върху основния ритъм. На него се изпълнява основната мелодия и вариации по нея. Подобно е на ритъма на китарата Berimbau Viola или Berimbau Violina (един и същи инструмент) Има най-острия звук. Играе ролята на соло китара.

PANDEIRO - Бразилски вариант на дайрето ATABAQUE - Ударен инструмент, подобен на тарамбуката. Превел: Кристиян Александров

МЪЖЕ, вече може да си пожелаем да имаме – СИН или ДЪЩЕРЯ!

Бойни изкуства

18

Пола на детето зависи от психологическата настройка на майката. Със сигурност, тази тема ще предизвика много дискусии, коментари, противоречия. Безразлични няма да има. Тъй като, ще даде повод и за много лични размисли, въпроси, вълнения. Затова преднамерено в подробности ще опиша целият логически път, който следвах и по който минах, за да стигна до тези любопитни и изненадващи изводи. Моля ви, наблюдавайте и следете за пропуски! Тези от читателите на сп. „Българска Наука, които са чели за идеята ми, за нова наука “География на психологията”, вече знаят за проблемите, които срещам с нейното практическо реализиране. И тъй следвайки притчата “ Когато планината не отива при Мохамед, Мохамед отива при планината” реших да тръгна по обратния път. По наличието на определени статистически данни, да потърся начин и да открия общи закономерности в поведението на хората по райони. Примерно предполагам, че в райони с приблизително еднакво количество чужди инвестиции на човек от населението, или спестовност, или потребителско търсене, или ниво на образование, или пък престъпност, или етнология, или дори партийнополитическа принадлежност, хората ще са приблизително еднакви по общите психо-поведенчески модели на поведение, които съм предложил. От пръв поглед е ясно, че по-този обратен начин, това е малко вероятно, и разбира се по-скоро биха се открили някои случайни съвпадения, отколкото сериозна математическа закономерност. Но кой знае? Като се говори за статистика, разбира се, първо разгледах сайта

на НСИ. После на края, отидох и в регионалното поделение на института в Смолян. Първо, там ми съобщиха какви им са тарифите, / ниски са / и после съответно ми дадоха да разгледам Статистическия годишник на смоленска област за 2005 г. Запрелиствах го, и стигайки до глава “Население”, ми направи впечатление, че почти във всички общини на областта, през изминалата година са се родили повече момчета отколкото момичета. Това никак не съвпадаше с насадената ми представа, че жените са преобладаващата част от населението на България, а и въобще по света. Но оказа се, че наистина е така. Като бързо забелязах, това идва основно от попродължителния с около 10-15 процента живот на нежната част на човечеството, спрямо силната. Докато почти навсякъде и то в цялата страна, при самото раждане броя на момчетата преобладава над този на момичетата. Например в Смолян за първото полугодие на 2006 година са проплакали 211 мъжки рожби, и само 178 женски. В някои части на страната съотношението е още по-засилено в полза на момчетата. Сега, причини за тази сериозна полова диспропорция може да се предположат хиляди. От нивото на здравеопазване, от замърсеността на въздуха, от радиацията на почвата, от водата за пиене, от глобалното затопляне, от озоновата дупка, от количеството и марката мастика, от космическите пришълци и въобще от всичко. Но нали интереса ни е насочен, главно към психическата нагласа и психо-поведението на хората по райони. И понеже имам представа за бита на хората по общините в смоленска област, забелязва се доста интересна зависимост. Колкото повече в дадено място,

Медицина преобладават все още патриархалните отношения на бит и живот, толкова там се раждат повече момичета, отколкото момчета, като на някои места, дори малките момиченца изпреварват момченцата в съотношението. Преди години пък, наблюдавайки семействата на моите съученици и приятели, бях забелязал и една друга зависимост, и често се шегувах. При по-ниските, наднормено дебелите и плешивите мъже, наследниците им в повечето случаи, също са от мъжки пол. Но, какво тогава е общото??? И в по-светския Смолян, и в свръх светската София, пропорцията на ниските, дебелите и плешивите мъже спрямо всички, със сигурност е почти същата, колкото и в найпатриархалния район. Ами тогава жените - по-красивите, по-слабите, или по-умните какви ги раждат? Трябва да се провери. И тук за първи път през главата ми мина: “Ами психо-поведението на мъжа и жената и техните взаимоотношения в отделното семейство”. Желателно е да се уточни, че оттук нататък ще се взимат и ще се имат предвид само средностатистически данни. Иначе българите сме царе и в най-редкия случай или прецедент, да търсим определена закономерност. Случвало ми се е, и след десет логични довода и примера, някой да каже: “А аз пък знам случай, когато...” Разбира се, че никога и нищо, не е, и не е било на сто процента сигурно. Например, като правило жените живеят повече от мъжете. Но това не означава, че и сред напълно случайно избрани 1000 души няма да се случи, че тъкмо най-възрастния човек сред тях, да е някой дядо столетник, и то с толкова младежки дух, че дяволито да щипе младите невести около него. Или пък обратното, мъжете като правило са по-едри и по-тежки от жените, но и сред 2000 души може така да се случи, че най19

едрия и тежкия индивид сред тях, да е тъкмо някоя мощна лелка, шампионка по ядене на шоколадови торти. Въобще отдавна е известно, че тъкмо изключенията, най-точно потвърждават правилата. И какво ли щях да правя, ако нямаше Интернет? Въобще и историците, и статистиците, а и обикновени наблюдатели по света са открили досега десетки и десетки примери, на характерни и то понякога големи различия при съотношението на родените момчета спрямо момичетата. Известно е, че нормалната пропорция е: - на 105 бъдещи кавалери, да се падат по 100 малки дами. Установено е например, че по-време на войни и непосредствено след тях, значително се е увеличавал броя на новородените момчета. Същото се е забелязало и след големи природни бедствия и катаклизми. Интересно, но и в семействата с бащи страдащи от диабет, карциноми, сърдечно съдови, психически и други заболявания също се раждат доста повече момчета, като съотношението преминава 130 към 100 момичета. Като рекорда по доказаните статистически данни принадлежи на град във Великобритания, където след авария в локален атомен център и облъчени и болни предимно мъже, през следващите години съотношението е стигнало 141 към 100. / Доста търсих, но не открих подобни данни да имат украинците, след аварията в Чернобил, както и японците след бомбардировките над Хирошима и Нагасаки. Може би, просто такива не са правени, а не че реално не съществуват. / Наблюдавана и установена е и обратната полова диспропорция. При моряци, геолози, изследователи и въобще при работещите на места, на голямо

разстояние и дълговременно разделени от семействата им, преимуществено става обратното. Тогава пък се раждат повече момичета спрямо момчета. Като дори са регистрирани случаи, когато на 100 малки дъщерички са се раждали едва 36 синове. Същата диспропорция се наблюдава и с увеличаване на възрастта на двойките. Колкото са по-възрастни са мъжът и жената, толкова шанса да им се роди момиче е по-голям. Факти и статистики безспорно има. Но какво е общото между всички тях??? И защо като примери се дават, и статистически съотношения има само спрямо бащите? Ами спрямо майките? Търсих, никъде не открих. Отдавна е известно, че всъщност мъжете са главни носители на еволюционните промени в човешкото развитие. Те са много по-диференцирани спрямо жените. Даже, сред всички тях, тази диференциация е най-характерна за представителите на европеидната раса. Тъкмо сред мъжете най-често се срещат свръх талантливи учени, писатели, композитори, моделиери, художници и т.н. Но сред тях са и най-многото алкохолици, наркомани, психопати, тъпанари, идиоти и т.н. Следователно мъжкия пол е много по-разтегнат по биологични признаци и качества спрямо жените. Докато жените, като цяло са доста по-еднородни и еднакви. Но пък заради диспропорцията в тяхна полза, те реално имат доста по-големи възможности при избор на партньора си. И това е било заложено в нашите прадеди, за да оцелеем като вид. Промените в обкръжаващата среда са трудно предвидими. Затова е било нужно да има запас от възможно най-много качества. Като техни носители са главно мъжете, поради по-голямото си разнообразие. И когато това стане

Медицина необходимо, тъкмо нужното в еволюционния момент положително качество да се прояви и да спомогне за оцеляването. А тези представители, при които междувременно са се появили отрицателни, всъщност умирали без да ги предадат. И точно мъжът, който е имал наймного от това необходимо в момента качество за оцеляването е можел да го предаде на бъдещите поколения тъкмо чрез най-много жени. А докато тя, само на своето дете. Но и да се затвърди по-бързо, би следвало, да се родят повече момичета, като негови носители, отколкото момчета. И така е ставало. Всъщност да не забравяме, че при сто хиляди години човешка история, семейните двойки са се обособили, като фактор, едва преди около десет хиляди години, непосредствено след периода на матриархата. Преди това секса сред хората е бил най-общо казано безразборен. Дори според теория, на един от западните научни институти, за малко не сме изчезнали от земята заради онанизма сред мъжете. Трябвало ли е да се мъчиш, когато имало полесни начини за достигане на удоволствието. За щастие на всички ни, ако е било вярно, изглежда са се намерили и такива мъже, не пренебрегващи изцяло и жените в племето, и благодарение на тях сме оцелели и досега. Но да се върнем в съвремието ни. Смолян е сравнително малък град. Все пак могат да се срещнат десетки разнообразни случаи. Например на нормални по-стари или пък по-модерни семейства, но с родени три и повече женски деца, и без нито едно момче. Такова е семейството на прекия ми началник. Както и на добър мой приятел. И още на десетина, за които си спомних, включително такова беше и на дядо ми по 20

майчина линия. И пак се замислих: Какво е общото между всички тях? И спомняйки си характера на дядо ми, /мир на праха му/ взех да разбирам. Той беше много уверен в себе си човек. Такъв е и настоящия ми началник. Такъв е и приятеля ми. Такива са и всички останали мъже, без изключение, в тези семейства, за които си спомних. Дори само по факта, че след вече

Но какво е най-общото, между този, а и всички останали примери дадени по-горе??? Все пак, за да се появи такава закономерност при тези сериозни полови диспропорции и то в двете посоки, би следвало да има поне една причина. Затърсих нещо наистина грандиозно и сложно, но всъщност се оказа доста лесно. Всичко идва от желанието на

родени две момичета, те уверено са се решили и на трето, твърдо убедени, че ще е син. Между другото, за добро или лошо, известно е, че жените през последно време, пред всички други качества, /но, след парите/ предпочитат най-вече уверените в себе си мъже. А когато става дума за истински чувства и любов, и дори парите минават на заден план пред увереността на партньорите им.

жената, с което тя приема мъжа в себе си. Нали има разлика, когато прави това по задължение или насила, или пък когато е с истинска страст, желание и любов? Има разбира се. И в случаите, когато е принудена от обстоятелствата или по задължение /най-често брачно/ преимуществено се раждат момчета. Когато прави това с любов, желание и преклонение към мъжа до нея, преимуществено се раждат момичета.

Медицина Нека всеки, сам открие тази истина в примерите дадени по-горе. Аз ще дам още няколко. За да убедя в това и мъжете. Опитните и умни жени четящи статията, вече са сигурни в правотата ми. Знае се, че жените, които водят, и са водили безразборен полов живот, в повечето случаи раждат тъкмо от партньора, когото най-много са харесвали и това най-често е

момиче. По същата причина, преди ерата на презервативите, изтърваните деца на жриците в публичните домове също са били главно от женски пол. Тъкмо заради редките случаи на момчета, се е появила и най-тежката обида в испаноговорящите страни. Самия аз си спомних случаите в нашия град, когато по клюкарски, но обосновано хората са сочили друг за баща, вместо законния съпруг. С едно изключение в 21

ситуациите, за които разбира се знам, децата са само момичета. И логично. При възможности за извънбрачна връзка, сред огромния избор на мъже извън семейството, жената ще реши да прави любов само с този, когото наистина харесва. Та нали и бигбрадърското детенце е момиченце. Каквито чувства и мисли да заявява сега майка му, когато го е зачевала тя наистина е харесвала баща му. В противен случай, нямаше и да го задържи, и да сподели, и да приеме риска за раздяла с законния си съпруг. И накрая ще дам пример с животните. Или по-точно с моята немска овчарка Джина. /За тези, които ме познават това всъщност е истинския прототип на Рея. / Между другото имаше моменти, когато същото това мое куче бе много по-популярно и известно и от самия мен. Най-вече, заради п е р ф е к т н а т а дресировка и обучение, които бе получило. Тъй като тогава, освен стандартните, върху него добронамерено експериментирах и сътворих няколко измислени от мен, но наистина страхотни дресьорски прийоми и методи. И разбира се, доста хора при евентуалното му раждане искаха да получат от мен малко кученце. Но се случи така, че ми се наложи да отсъствам за дълго от Смолян, и затова закарах Джина на село. И там помолих баба и дядо да се грижат за нея докато отсъствам. Но след две седмици, когато се завърнах я заварих заобиколена от

над десетина безпородни селски песове, един след друг свършили работата си. Но веднага, още в същия час, качих кучето в колата си и го закарах при познат притежаваш елитен мъжки екземпляр. И при раждането се надявах поне на едно, той да е бащата. Но какво бе учудването ми и бях приятно изненадан, когато всичките 7 малки кученца се оказаха с породист

произход. Две години по-късно пък, поради същата причина в един и същи ден заведох Джина при двама различни елитни мъжкаря в разстояние на два часа. Този път всички малки бяха само от първия. Познат ми разказа и за неговото безпородно дворно женско куче, което в продължение на години е било оставено напълно свободно да се среща с десетки мъжкари. И въпреки това, в продължение на същите години, малките са били

Медицина само от един от тях. Не най-едрия или силния, а всъщност найприличащия по външен вид и характер на самото женско куче. Какво по-голямо доказателство от това, в спорните моменти от теорията на Дарвин, как е протичало еволюционното разделяне на видовете. Напоследък, много съвременни научни институти са доказали, че същата взаимосвързаност и симпатия съществува и сред хората. В пълно противоречие на притчата, че противоположно стите повече се привличат. Така че, със сигурност утробата на жените притежава специфични функции, които се задействат инстинктивно. И в определени случаи п р о п у с к а т сперматозоидите, когато харесват партньора и съответно ги задържат и унищожават, в обратния случай. И не случайно, тъкмо поради това емпирически е доказано, че наистина изнасилените, а не уж, жени много рядко забременяват. А в случаите, когато са се зачеват момчета, само мъжките сперматозоиди, наистина се държат като мъже и успяват да пробият отбраната идваща от пасивната съпротива на жената, не харесваща в момента партньора си. И всичките тези процеси в организма на жената протичат на подсъзнателно, на инстинктивно ниво. Не изцяло, но е нещо подобно на оргазма. С един мъж, една и съща жена винаги получава оргазъм, с друг понякога, с трети никога. И това става, абсолютно 22

независимо, и понякога, дори и против нейното съзнателно желание или намерение. И за да ме разберат и всички мъже, ще поясня, че нещо подобно има и при ерекцията ни. Една дама веднага, друга понякога, трета никога и то въпреки нашето съзнателно желание или намерение. При това на нас мъжкия пол, в найкритичните моменти помага и подобре развитото ни въображение. И при жените въображението също е фактор, но в тези случаи има смисъл само когато влияе и на нейното подсъзнание. Неизбежно беше, да споделя всичко написано по-горе и с над тридесетина мои познати омъжени жени от Смолян. Дори се бях запасил и с лист и химикал да си водя статистика. Но не се наложи. Защото всички, макар и по различен начин, покрай неизбежното за жените първоначално “ глупости...” “Ама, аз винаги...” или и една или друга по вид усмивка, след като им разясних в подробности, целта на въпросите ми, те откровено признаваха, че понякога им харесва да правят любов със съпруга им, понякога не, понякога си мислят за него, а понякога въпреки че той е в тях, си мислят за друг. Съгласиха се, че оргазъм съзнателно не се получава, а съзнателно се симулира. Съгласиха се, че сигурно съм прав какъв ще е пола на децата, прехвърляйки през главата си и собствения си опит, и припомняйки си съпружеските отношения в познатите им семейства. Факт е и че накрая, усмивката на всички беше по-различна, при по-откровените искрена и забавна, при попотайните замислена. След всичко написано логично назрява въпроса: Дали е възможно съзнателно да се повлияе на подсъзнанието на жените, така че да се предскаже с голяма вероятност какъв ще е пола на бъдещето детенце. Нали съм озаглавил темата: “Мъже, вече може да си

пожелаем – син или дъщеря да имаме” Разбира се. Благодарение на най-новото направление в психологията - НЛП или нейролингвистичното програмиране. Основоположник на което е Milton Erickson, и доразвито през 90-те години от Richard Bandler и професорите John Grinder, и Gregory Bateson. Така че мъже, вече знаем че можем. И от тук нататък би следвало и да се научим как с голяма вероятност сами да решаваме и творим какъв да е пола на наследниците ни. Има ли опасност знанието на тази теория за избора на пола да доведе до вреда за бъдещето на хората? Не!!! И ще го докажа в някой от следващите материали. Нещо повече, поглеждайки през призмата на тази теорията за избор на пола в исторически аспект, вече може да се дадат отговори на десетки научни въпроси и дори мистериозни загадки. И за Матриархата, като човешко социално явление и неговите евентуални цикли, и за съдбата на някои народи, държави, кралски династии, и дори за мистерията около Распутин и още десетки десетки други. Мнения, коментари информация - Link

и

повече

С уважение към всички читатели на BG Science: Минчо Красимиров Хаджиев

Следва : Ботаника

Медицина

Ботаника СЕМЕЙСТВО КОНСКОКЕСТЕНОВИ (Hippocastanaceae) Това малко семейство обхваща само два рода с общо 15 вида. Единият от родовете му се нарича Билия (Billia) и неговите 2 вида са много редки растения. Срещат се само в някои райони на Централна и Южна

Америка. Другият род е Конският кестен (Aesculus) с около 13 вида, които са обитатели предимно на субтропичните области в Северното полукълбо. Единственият му диворастящ представител, който расте при умерени климатични условия, е конският кестен, разпространен и в нашата страна. Конскокестеновите растения са листопадни дървета, много рядко

вечнозелени или храстовидни (някои от представителите на род Билия). Отличават се с двуполови правилни цветове, събрани в своеобразни пирамидални съцветия. Всеки цвят е съставен от 5 чашелистчета, 4 — 5 венчелистчета и 5 — 8 тичинки. Поголямата част от видовете на семейството имат в цветовете си нектарници с формата на малък

диск. Най-забележителни са плодовете на конскокестеновите. Те са едри кълбовидни кутийки. Повърхността им е покрита с много шипчета или брадавички. Във всеки плод има по едно едро лъскаво семе, което ние обикновено наричаме „кестен". Растенията, които се числят към семейство Конскокестенови, са ентомофилни. Преди много столетия хората са оценили значението на конскокестеновите растения като чудесни декоративни дървета за паркове и улични алеи. И още през XVI век конският кестен започнал масово да се отглежда и развъжда в европейските страни, но никой не знаел откъде всъщност е започнало неговото първоначално разселване. Едни предполагали, че отечеството му е Индия, а други - Северна Америка. Едва през XIX век станало ясно, че единственият диворастящ конски кестен на нашата планета произхожда от Балканския полуостров (той има няколко ограничени находища в България, Гърция и Албания) . През последните десетилетия се установило, че семената на конския кестен съдържат гликозиди, сапонини и масла. Така започнало използуването им в медицината за изготвяне на някои лечебни препарати и в парфюмерийната промишленост. От семената на растението се получава и скорбялно брашно. Конски кестен (Aesculus bippocastanum) Някои от вас сигурно ще помислят, че това е конският кестен, с който са засадени много градски паркове и улични алеи. Тук не става дума за него, защото всички паркови и алейни дървета са културни форми, произлезли от кръстосването на диворастящите видове конски кестен, между които е и

единственият представител на рода в нашата страна. Тъкмо за него ще ви разкажем. Той расте само в Източна Стара планина — в онази нейна част, известна като Преславски Балкан. Там, в прохладните и влажни долове край Дервишка и Зурлева река, е царството на конския кестен.

24

и гъста корона. На височина конският кестен достига 25 — 30 м. През май конският кестен се разлиства и огромни зелени в е т р и л а п о к р и в ат короната му. Листата му изглеждат така, защото са съставени от 5 до 7 отделни, свързани само в основата си едри листни дяла, които н а и с т и н а приличат на г о л я м о разперено ветрило. Тези листа са сложни и ботаниците ги н а р и ч а т дланевидно перести листа. Отделните им дялове имат удължена о б р а т н о яйцевидна форма с късо източена и заострена връхна част, а ръбът им е двойно назъбен. Дяловете са различни по Природата е надарила този вид с размер — най-малките са около мощна коренова система, която мястото на прикрепването на цялата държи здраво високите и масивни петура за дръжката й, а най-едрите стволове на дърветата. Кората на са в средата на „ветрилото". стволовете е тъмносива, плитко Дължината на един лист от конския напукана във вид на малки и кестен може да стигне до 35 см. неправилни по форма плочки. Цветовете на конския кестен се Клоните са приповдигнати и появяват много скоро след образуват силно развита закръглена разлистването му. Те са двуполови,

Ботаника съставени от 5 сраснали в камбанка чашелистчета, 5 бели с розови петна венчелистчета и 5 до 7 нишковидни тичинки, а навътре от тях е разположен удълженият конусовиден плодник с едно стълбче. Цветовете са събрани в едри, изправени и своеобразно устроени сложни съцветия, които ботаниците наричат „тирс". И когато всички „тирсове" на конския кестен разцъфтят, дървото се превръща в огромен и красив белоснежен букет. Тази привлекателна картина може да се види през втората половина на месец май. В края на лятото из короната на конския кестен се появяват причудливи зелени топки с многобройни израстъци по повърхността им. Това са плодовете му. Те са месести кутийки със заострени, но меки шипчета. Във всяка кутийка се развива по едно едро меднокафяво и лъскаво семе, което узрява през септември. Тогава кутийката се разпуква и то изпада от нея. Когато разглеждахме семейство Букови, ние ви запознахме с обикновения кестен (Castanea sativa). Съвпадението в имената не трябва да ви заблуждава, че между двата вида има сходство. Напротив, те са членове на две далечнородствени семейства, а сходството в устройството на плодовете им е само привидно, защото те са образувани по съвсем различен начин. Купулата на обикновения кестен всъщност отговаря на обвивката на плодната кутийка на конския кестен, а същинският плод на обикновения кестен („кестените", както обикновено хората ги наричат) отговаря на семената на конския кестен. Конският кестен е забележително дърво не само заради особените си листа, съцветия и плодове, но и с много ограниченото си 25

Ботаника

разпространение. Той расте в диво състояние, както научихте от общата характеристика на семейството, към което принадлежи, единствено из някои планински гори в Гърция, Албания и у нас. А това означава, че конският кестен е балкански ендемит. Конският кестен е полезно растение. Освен че е красиво дърво и от него чрез кръстосване са произлезли много паркови форми, семената му съдържат полезни вещества (гликозиди, сапонини и масла), които могат да се използват в медицината и в парфюмерийната промишленост. От семената може да се добива и скорбялно брашно. Пределната възраст, до която доживява конският кестен, е 200 години.

вида. Те са разпространени и в Северното, и в Южното полукълбо. Обитатели са главно на тропичните и субтропичните области, но се срещат и в умерените климатични райони на Земята. Някои от тях образуват горски съобщества, други — обширни храсталаци, трети са съставна част на своеобразни

съобщества, известни като тревисто-храстови савани, а четвърти дори проникват в полупустините. Между маслиновите растения има дървета, храсти и съвсем малко Лиани. Тревисти представители в това семейство няма. Една част от видовете са вечнозелени, а друга —

СЕМЕЙСТВО МАСЛИНОВИ (Oleaceae) Името на семейството произлиза от рода Маслина (Olea), но в него се числят още 29 рода с около 600 26

листопадни растения. Маслиновите са с двуполови или еднополови правилни цветове, с чашка и венче, съставени от по 4 листчета, а тичинките им най-често са само 2. Макар и по-рядко, но между тях се срещат и представители с цветове без чашка и венче. Обикновено цветовете им са събрани в съцветия — щитче или метлица и само при един род — Смин, те са единични. Много разнообразни са плодовете, които маслиновите растения

образуват. Едни от тях имат костилков плод, други — ягодовиден, трети — кутийка, а четвърти — крилатка. Голяма част от растенията, обединени в семейство Маслинови, са ентомофилни, а малко видове са анемофилни. В нашата страна семейството е представено от 5 рода (Ясен, Люляк, Грипа, Птиче грозде, Смин) с общо 8 вида. Най-богат на видове и най-широко разпространен е ясенът.

Ботаника Семейство Маслинови е дало на хората много полезни растения. На първо място ще споменем маслината, чиито плодове за средиземноморските народи са важна храна, а за нас — високо ценен и търсен деликатес. Цветовете на голяма част от маслиновите растения съдържат етерично масло, което в много страни се използва във фармацевтичната промишленост. А дървесината на някои от представителите на семейството е много здрава, жилава и много търсена в мебелната промишленост. Кората на редица видове също допринася полза — от нея се получават дъбилни вещества, нужни в кожарската промишленост. Сред маслиновите има и декоративни растения, които са неотменна част на парковите композиции или на уличните алеи в населените места. Ще споменем само за ясена, люляка, жасмина, птичето грозде, форзицията, за да ви припомним, че наистина няма градина, парк или улична алея, където да не откриете поне един от тези родове МЪЖДРЯН (Fraxinus ornus) Мъждрннът е листопадно дърво, рядко расте храстовидно. Среща се из цялата страна, но никъде не образува гори и обикновено расте из широколистните гори в предпланинския и долния планински пояс, достигайки 1200 м надм. в. Често ще го срещнете из дъбовите гори или пък единични дървета се заселват по каменливи и сухи почви. Мъждрянът се отличава с добре развита коренова система, която посилно се разраства встрани, отколкото на дълбочина. Стволът му е прав, покрит с гладка жълтеникава или сивожълта кора. Клоните образуват неправилно 27

закръглена и рехава корона. На височина мъждрянът стига до 12 — 15 м. Късно напролет короната на мъждряна се раззеленява. Появяват

напилени и се прикрепват към оста на листната петура с къси дръжки. През май по клонките на мъждряна се появяват бледожълтите цветове, събрани в съцветия — метлица.

се листата, които първоначално са светлозелени, меки, а после потъмняват и стават кожести на пипане. Листата са сложни, нечифтоперести, съставени от 7 или 9 листчета, наредени срещуположно. Отделните листчета са яйцевидни или заостреноелипсовидни, по края са

Обикновено съцветията са по върховете на младите клонки и те добре се открояват по краищата на короната. Цветовете са двуполови и са съставени от дребна, зелена, сраснала 4-делна чашка и венче от 4 бледожълти или бели несраснали венчелистчета. Тичинките са две, а плодникът е конусовиден с късо

Ботаника стълбче на върха с двуделно близалце. През есента клонките на мъждряна се обсипват с кичури от увиснали жълтозелени крилатки — плодовете на растението. Всяка крилатка е съставена от едно продълговато орехче, за което е захванато плоското продълговато крилце. На върха то често има малка вдлъбнатинка. По крилцата ще забележите няколко успоредни жилки. Плодовете узряват през септември — октомври, вятърът лесно ги откъсва от тънките им дръжки и те с лекота прелитат големи разстояния до падането им върху почвата и покълването им. У нас растат още 3 вида от род Ясен — планински (Fraxinus excelsior), полски (Fraxinus oxycarpa) и космат (Fraxinus pallisae). Всички те обаче имат цветове без чашка и венче и по този белег веднага ще ги разграничите от мъждряна. Мъждрянът е полезно дърво. Той има здрава и жилава дървесина, която се използва в мебелната промишленост, а също и за изработване на дръжки за различни инструменти. Мъждрянът е и медоносно растение. Народните лечители са открили и друго негово полезно качество. Ако се направи разрез на кората на по-младите клонки, оттам изтича сладък, втвърдяващ се на въздуха сок, който съдържа вещества, действащи като слабително средство и против кашлица.

28

Династии

Рим Римски царе (753 – 509 г. пр. Хр.) Ромул (753 – 715) Нума Помпилий (ок. 715 – ок – 672) Тулий Хостилий (ок. 672 – 640) Ануий Маруий (640 – 616) Тарквиний Стари, на латински Lucius Tarquinius Priscus (616 – ok. 578) Сервий Тулий (ок. 578 – ок. 534) Тарквиний Великолепни, на лат. Lucius Tarquinius Seperbus (ok. 534 - 509) Римска република (509 – 31/27 г. пр. Хр.) Първите години на Римската република са белязани от борбата на плебеите срещу патрициите. След падането на монархията политическата власт се поделя между магистратите (изпълнителната власт), сената и народното събрание (законодателната власт). Магистратите т.е. консулите, също и сенаторите, са патриции. Създаването на трибунатите на плебса е първата победа за плебеите, които през 367 г. успяват да постигнат правото един от двата консулски поста да бъде за тях. В началото III в. те почти успяваха да получат еднакви граждански права с патрициите. Обявяването на републиката (509) Консулска институция (509) Трибуната на плебса (493) Издаване на Дванайсетте таблици, прокламиращи равенството на всички пред закона (451 – 450). Законите на Луции (възстановяване на консулата, премахнат през 444 – 367) Цензура на катон (185 – 184) Трибунат на Триберий Гракх (133) Трибунат Гай Гракх (123 – 122) Първи консулт на Марий (107) Последователното избиране на Марий за консул (104 – 100) Консулат на Сула (88) Диктатурата на Сула (88 – 79) Бунт на Спартак (73 – 71) Консулат на Крас и Помпей (70) Заговор на Каталин (63 – 62) Първи триумвират (Цезар, Крас, Помпей) (60) Консулат на Цезар (59)

Втори консулат на Крас и Помпей (55) Помпей стаява единствен консул след смъртта на Крас (52) Начало на гражданската война между Цезар и Помпей (49) Цезар обявява диктатура (49), умира Помпей (48) Цезар е обявен за диктатор за 10г. (46) Убийството на Цезар (44) Втори триумвират (Октавиан, Антоний, Лепид) (43) Елиминирането на Лепид (36) Октавиан става единствен господар на римския свят (31) Октавиан приема името Август (27)

РИМСКИ ИМПЕРАТОРИ ДО ПАДАНЕТО НА ЗАПАДНАТА РИМСКА ИМПЕРИЯ Август и Юлиево – клавдиевска династия (27г. пр. Хр. – 68г. сл. Хр.) Август (27г. пр. Хр. – 14г. сл. Хр.) Тиберий (14 – 37) Калигула (37 – 41) Клавдий (41 – 54) Нерон (54 – 68) криза от 68 – 69 г. Галба (юли 68 – ян. 69) Отон (ян. 69 – април 69) Вителий (април 69 – дек. 69)

Династия на Флавиите (69 – 96) Веспасиан (69 – 79) Тит (79 – 81) Димициан (81 – 91)

29

Династии Династия на Антониите (96 – 192) Нерва (96 – 98) Траян (98 – 117) Адриан (117 -138) Антоний (138 – 161) Марк Аврелий (161 -180) Луций Вер (присъединил се към империята) (161 – 169) Комод (180 – 192) Епохата на Северите (193 – 235) Пертинакс (193 – царува 87 дни) Дид Юлиан (193 – царува 66 дни) Септимий Север (193 – 211) Каракала и Гета (211 – 212) Каракала (212 – 217) Макрин (217 – 218) Елагабил (218 – 222) Александър Север (222 – 235) Период на военна анархия (235 – 268) Максимин I (235 – 238) Гордиан I и Гордиан II (238 – май – юни) Балбин и Пупиан (238) Гордиан III (238 – 244) Филип Арабина (244 – 249) Деций (249 – 251) Галий (251 – 253) Валериан (253 – 260) Галиан (260 – 268) Илирийски императори (268 – 284) Клавдий II Готик (268 – 270) Аврелиан (270 – 275) Тацит (275 – 276) Пробий (276 – 282) Карий (282 – 283) Нумериан (283 – 284) Карин (283 – 285) Тетрархия (286 – 310) За да подържа императорската власт в цялата империя, Диоклециан, обявен за император през 284г. въвежда от 286 г. нова система на управление – тетрархия. Римската империя се управлява от четирима императори – двама августи и двама августи и двама цезари. Всеки август има за наследник един цезар, когото избира с основание.

Диоклециан (А) (286 – 305) Максимиан (А) (286 – 305) Констанций Хлор (Ц) (293 – 305) Галер (Ц) (293 – 305) Констанций Хлор (А) (305 – 306) Галер (А) (306 – 306) Север (Ц) (305 – 306) Максимин Дая (Ц) (305 – 306) Галер (А) (306 – 307) Север (А) (306 – 307) Константин (Ц) (306 – 307) Максимин Дая (Ц) (306 – 307) Галер (А) (307 – 310) Луциний (А) (307 – 310) Максимин Дая (Ц, А през 308) (307 – 310) Константин Ц, А през 310) (307 – 310) Константинова династия (306 – 363) Константин и Луциний, единствен император (325 – 337) Константин II (Западна римска империя) (337 – 340) Константин I (Италия, Африка, Западна римска империя след 340) (337 – 350) Констанций II (Източна римска империя) (337 – 350) Констанций II, единствен император (350 – 361) Юлиан Апостат (361 – 363) Царуване на Йовкиан (363 – 364) Валентинианова династия (364 – 395) Валентиниан I (Западна римска империя) (364 – 375) Валент (364 – 378) Грациан (375 – 383) Валентиниан II(Илирия, Италия, Африка ) (375 – 392) Теодосий (Източна римска империя) (379 – 392) Теодосий, единствен император (392 – 395) Императори на Западната римска империя (395 – 476) Хонорий (395 – 425) Валентиниан III (425 – 455) Петроний (юли 445 – окт. 456 ) Мажориан (457 – 461) Север (461 – 465) Антемий (467 – 472) Олибрий (април 472 – дек. 472) Глицерии (474 – 475) Ромул (Августул (475 – 476) 30

История на България

БЪЛГАРИЯ СЛЕД ЦАР ПЕТЪР ІІ БОРБИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД СРЕЩУ ВИЗАНТИЙСКОТО ВЛАДИЧЕСТВО (1018-1185 г.) ВАРВАРСКИТЕ НАШЕСТВИЯ При завръщането си от България след потушаването на въстанието на Делян император Михаил IV вече агонизирал и затова той и брат му Йоан Орфантроф (който нямал претенции за трона поради голямата си непопулярност) заповядали на императрица Зоя да осинови племенникът им Михаил наричан Калафат, за да стане той император. На 10 септември 1041 г. Михаил IV умрял и бил наследен от племенника си Михаил Калафат. Типично по византийски първата му работа била да прати на заточение Йоан Орфантроф който му бил помогнал да се качи на трона. След това пратил в затвора и Зоя. Напълно неочаквано обаче общественото мнение застанало в полза на Зоя и законната македонска династия. Започнали бунтове в цялата империя и скоро император Михаил V Калафат бил пометен от народното недоволство, на 20 април 1042 г. и ослепен. Властта поели директно Зоя и Теодора. Те обаче дотолкова се мразели и не разбирали нищо от управлението на империята, че се наложило на 11 юни 1042 г. - 64 годишната Зоя да бъде омъжена за знатния сенатор Константин

Мономах, който станал император Константин ІХ. Но да се върнем към ставащото на балканите засягащо пряко българските земи. През 1042 г. ромейска армия нахлула в Дукля и я разорила страшно, но при оттеглянето била разгромена в една клисура. От там започнал възхода на Дукля, Княз Стефан Воислав завладял Требине, Захълмие, Босна и Рашка изграждайки силна държава. Някъде в началото на 50те години княз Стефан Воислав бил наследен от сина си княз Михаил Стефанович. При неговото име страната получила ново име - Зета. Около 1055 г. той сключил съюз с Византия и получил титлата протостратор. Докато в тема България се развивали събитията описани в предходната глава, то в тема Паристрион политическото и военното положение се променило драстично. Както вече бе казано, след разгрома на България печенегите завладели отвъддунавска България. Ако ромеите в началото си мислели, че печенегите ще спрат дотук, твърде скоро се оказали излъгани… В миналото варварите на вълни нахлували в Европа по т. нар. „път на народите”, от Азия в причерноморските степи, оттам в придунавските области и накрая

прехвърляли Карпатите и се установявали в Панония. Когато българите изградили своята държава варварските преселения били прекратени с едно изключение - маджарите. Тези варвари успели да преминат България и да заемат Панония. Там маджарите необезпокоявани от други варвари успели да се цивилизоват и да изградят могъщата си държава – Унгария. Когато в началото на ХІ век печенегите заели отвъддунавска България те се оказали блокирани в по-нататъшния си път от Унгария. Единствения свободен път бил този на юг към Византия, и печенегите не закъснели да започнат грабителските си набези в тема Паристрион. Тук обаче се налага кратко отклонение, за да се разкаже за неща свързани с българите, които бяха пропуснати в първата глава. През декември 1025 г. както вече се каза умрял император Василий ІІ и на власт дошъл брат му Константин VІІІ, който бил изключително непопулярна фигура. От това се възползвал и магистър Пресиан Българина (както бил известен бившият български владетел княз Пресиан ІІ). Той заедно с българите Богдан, Глава (известни военачалници) и зет си Роман Куркуа (женен за сестра му Екатерина) организирали преврат за 31

свалянето му. Превратът обаче се провалил и заговорниците били заловени и ослепени. Пресиан бил пощаден и само бил заточен. През 1029 г. царица Мария и синът и Пресиан планирали нов преврат. Той трябвало да се ожени за императрица Теодора (тя била съгласна) и да стане ромейски император като свали император Роман ІІІ Аргир. За нещастие заговора бил разкрит и Пресиан ослепен. По късно той заминал за Унгария където и починал през 1026 г. Сега е време отново да се върна към разказа за ставащото в Паристрион. През 1026 г. огромно множество печенеги нахлули в Паристрион и започнали да го опустошават. Срещу тях през 1027 г. потеглил стратегът на тази тема Константин Диоген начело на силна армия. Той успял да разгроми печенегите и да ги отхвърли зад Дунав. Тази победа на първо време възпряла печенегите, но няколко години по късно те отново нападнали Паристрион. През 1032 г. те преминали Дунав, разорили Мизия и се изтеглили. През 1034 г. по времето на император Роман ІІІ Аргир печенегите предприели голямо нахлуване дълбоко в ромейски земи. Те успели да разорят Мизия, Средецко, Македония и части от Тракия като стигнали чак до Солун. Богато натоварени с плячка те се изтеглили още същата година. През 1035 г. и 1036 г. печенегите предприели две нови нахлувания, при които разорили Паристрион. През 1040 г. печенегите предприели ново голямо нахлуване. Този път те разорили Мизия и Тракия стигайки почти до дългите стени. Тези нашествия предизвиквали разнопосочни процеси в Паристрион. От една страна ромейската власт започнала да отслабва и да се засилва ролята на местните български боляри. За да се

борят с печенегите те усилвали чувствително своите бойни дружини. От друга страна обаче били опустошавани български земи и местните боляри били принудени да искат все по голяма помощ от Цариград, за да удържат печенежките нашествия. Може би още през този период малки печенежки групи започнали да се заселват в Мизия. След това настъпило известно затишие в печенежките нашествия. Междувременно сред печенегите течели процеси на обединение на многобройните им самостоятелни племена и родове. Най значителен от владетелите бил хан Тирах който успял да обедини повечето печенеги под своя власт. Едва през 1048 г. войски на хан Тирах нахлули в Паристрион и го опустошили. В една битка обаче печенегите били победени от ромеите. Около 1050 г. хан Тирах успял да изгради голям печенежки племенен съюз обхващащ левобережна Украйна (Украйна на запад от р. Днепър), Молдова и Влашко. Печенежките апетити към Паристрион започнали да нарастват. Те обаче не могли да се реализират тъй като само след няколко години били нападнати от узите - друго варварско племе движещо се по пътя на народите. В започналата война се проявил хан Кеген. Въпреки цялата храброст на печенегите те загубили украйна и били изтласкани зад р. Днестър. През 1054 г. между хан Тирах и хан Кеген избухнала война. Кан Тирах бил подкрепян от 11 рода, а хан Кеген от 2. В решителната битка Кеген бил разгромен напълно. Първоначално той имал намерение да поиска помощ от узите, но после се отказал. През 1055 г. хан Кеген поискал от император Константин ІХ да се засели с хората си в Паристрион като федерат. Императора веднага приел, тъй като

История на България ромеите имали двойна полза от това. От една страна те можели да използват печенегите като наемни бойци, а от друга се надявали да ги ползват като щит срещу другите печенеги и варварите въобще. Така през 1055 г. в Мизия се заселили голям брой печенеги. След като хан Кеген се укрепил в Паристрионтой започнал да напада хан Тирах. Войната между двамата печенежки вождове била повече от яростна. По някое време хан Тирах изпратил послание до императора послание, в което заявил, че е ромейски съюзник и не е редно да бъде нападан от един ромейски подчинен като Кеген, искайки от императора да го възпре да воюва. Императорът обаче не пожелал да направи нищо за удовлетворяване молбите на кан Тирах. Тук се налага кратко прекъсване. На 11 януари 1055 г. умрял император Константин ІХ. По това време вече била мъртва и Зоя. Властта поела престарялата вече Теодора. Не и било писано обаче да властва дълго над ромеите. Тя умряла в началото на септември 1056 г. предавайки властта на един старец, който получил името император Михаил VІ. Това естествено не се харесвало на много хора и скоро срещу него се обяви известният аристократ Исак Комнин, чиято жена Екатерина била българска принцеса и упражнявала върху него голямо влияние. На 8 юни 1057 г. той се самообявил за император Исак І Комнин. След кратка гражданска война на 1 септември 1057 г. Михаил VІ бил свален от трона. Междувременно хан Тирах решил да отмъсти на ромеите. През зимата на 1056 г. огромна печенежка армия командвана лично от хан Тирах преминала по леда на р. Дунав и нахлула в Паристрион. Печенегите опустошили страшно Паристрион и никой не бил в състояние да ги спре. През лятото на 1056 г., обаче 32

сред печенегите се разразила голяма епидемия от дизентерия. Много хора умрели, а останалите боледували, боеспособността на армията спаднала главоломно. Това дало възможност на местните сили на хан Кеген, българите и ромеите да нападнат хан Тирах и да му нанесат унищожително поражение. Печенегите капитулирали безусловно и много от тях били разселени в софийско, нишко и централна Македония. Разгромът на хан Тирах и преселването на големи печенежки маси на балканите подрили силно мощта на печенегите, които отново били нападнати от узите. Трябва да се отбележи, че приблизително от този момент ромеите започнали да приемат мнението, че изконните ромейски земи са до стара планина, а паристрион е варварска земя служеща за буфер между варвари и ромеи. През 1059 г. положението на балканите отново се нажежило, случили се три събития наведнъж. Унгарците започнали война и превзели Белград, Ниш и дори Средец. По същото време печенегите воюващи в ромейската армия в Азия се разбунтували и пред дарданелите навлезли на балканите. Опустошавайки всичко по пътя си те стигнали до Средец, където разбунтували и други печенеги. По това време имало и голямо печенежко нашествие в Паристрион. Силна ромейска армия командвана от император Исак І Комнин достигнала до Средец, където разгромила напълно унгарците, принуждавайки ги да сключат мир и да се откажат от заетите градове. След това тази армия навлязла в Мизия и край Ловеч нанесла тежко поражение на обединените сили на печенегите, които били преследвани чак до р. Дунав. На

връщане ромеите направили лагер в околностите на Ловеч. Скилица разказва „В деня когато християните честват Света Великомъченица Текла (24 септември), паднал проливен дъжд с преждевременен сняг , който донесъл много злини и неприятности на войската...Почти цялата конница и повечето намиращи се там измрели от студа и дъжда понеже били необучени и неподготвени”. Тогава император Исак І Комнин заболял тежко и през декември 1059 г. предал властта на новия император Константин Х Дука. За известно време положението на балканите било стабилизирано. Следващите години напиращите зад узите многобройни кумани силно ги притискали и те били принудени през печенежките земи да се придвижват на запад. През 1064 г. унгарците нападнали Византия и превзели Белград. Същата година огромна маса от 600 000 узи се стоварила върху Паристрион. Те разорили страшно Мизия и се заселили там. След това те продължили на юг опустошавайки Тракия и Македония, достигайки дори до Солун и тесалия. Опустошението било толкова страшно че според Аталиат „цялото население на европа мислело да се изселва”. Узите награбили невероятни количества плячка, но за тяхно нещастие зимата дошла рано и се случила необичайно тежка. Те били принудени да изоставят всичко и по най жалък начин да се приберат в Мизия. През 1056 г. в Цариград започнало събирането на голяма армия, която да воюва с узите. Съвсем неочаквано обаче дошла вестта, че сред узите върлува чумна епидемия, а страдали и от силен глад. Огромен брой узи били умрели от тях, а тези, които оцелели били победени от живеещите в Мизия българи и печенеги. Част от

История на България оцелелите избягали на север от р. Дунав, но огромната част от тях оставали в Мизия очаквайки милостта на императора. Император Константин ІХ пристигнал в Паристрион с малка армия, колкото да приеме капитулацията на оцелелите узи. По голямата част от тях били заселени в Македония, а останалите в Мизия. Следващото голямо събитие се развило през 1066 г.. Тогава в Тесалия избухнало силно недоволство на местните жителибългари, гърци и власи срещу високите данъци. Назряващото недоволство заплашвало да се превърне в стихийно въстание. Местнит едър земевладелец, дълбоко уважавания от хората Никулица Делфина отрано следял недоволството и отрано предупреждавал императора за това, но Константин ІХ не му повярвал. Накрая очакваното се случило и въстанието избухнало. То бързо се разраснало и бунтовниците поканили за свой водач Никулица Делфина, тъй като той имал силен военен отряд, а и бил уважаван от хората. Първоначално той не пожелал да се замесва в това начинание, но после се съгласил. Още в самото начало той се опитал да прекрати въстанието, на власите например напомнил, че стадата им са в тема България и българите като верни поданици на императора могат да им ги вземат. Нищо не помогнало, бунтовниците настоявали за военни действия. Тогава Делфина разделил армията на две части. Едната (по малката) потеглила към солунския залив и превзела крепостта Китрос. Другата част начело със самия Никулица потеглила на север и наближила Сервия. Близо до Сервия те били посрещнати от управителя на крепостта заедно с помощниците му. Той обявил, че е готов да капитулира. Вместо да го задържи и да влезе в Сервия 33

Никулица Делфина го пуснал да си върви. Той естествено се завърнал в Сервия и отказал да капитулира. Тогава бунтовниците обсадили Сервия. След тридневна обсада, без да се стига до сражение гарнизона капитулирал. Тогава Никулица Делфина написал тайно писмо до император Константин Х, който по това време бил в Солун. В него той писал, че е готов да се подчини и го приканвал по скоро да изпрати армия към Сервия. В резултат на това Константин Х изпратил писмо до Никулица Делфина, в което обявявал опрощаване на данъците. Към Сервия бил изпратен катепана на България Андроник Филоколес с колкото войски успял да събере. Пристигането му под Сервия обаче не довело до нищо, защото въстаниците били доста по многобройни и катепанът се страхувал, че ако се стигне до битка ще бъде разгромен. Тогава Никулица Делфина събрал бунтовниците и показал императорското писмо, обявявайки успеха и края на въстанието. Някой от бунтовниците обаче обявили, че не са съгласни и ще продължат въстанието. Никулица запазил самообладание и заповядал недоволните да бъдат арестувани. Повечето хора били съгласни с Никулица Делфина и бързо арестували и затворили недоволните. След това бунтовническата армия била разпусната, а Никулица Делфина се предал на катепана на България. Андроник Филоколес от своя страна го изпратил в Цариград, където той бил почетен от императора с висок сан и богати награди. Настъпилото затишие на балканите обаче не траяло дълго. През 1070 г. зетски войски нахлули в тема България и я опустошили. През 1071г. срещу тях била пратена ромейска армия, която ги разгромила и изтласкала от

България. През май 1067 г. умрял император Константин Х Дука и властта била поета от вдовицата му Евдокия, като регентка на малолетните им синове Михаил, Андроник и Константин. Същевременно силно нараствала опасността от селджукците които били смазали арабите. Това предизвикало реакция и във Византия където Евдокия се омъжила на 1 януари 1068 г. за пълководеца кападокиец (област в централна Мала Азия) Роман Диоген. През 1068 г. и 1069 г. император Роман ІV Диоген извършил два успешни похода срещу селджукците, а при третия в решителната битка при манцикерт на 19 август 1071 г. ромеите претърпели катастрофално поражение. Император Роман ІV бил пленен, въпреки това, макар и в плен той успял да сключи изгоден мирен договор. Междувременно обаче реално управляващите страната кесар Йоан Дука (брат на починалия император Константин Х) и Псел убедили Евдокия да обяви за император синът си Михаил. Това и станало на 24 октомври 1071 г. Последвала кратка гражданска война между императорите Роман ІV Диоген и Михаил VІІ Дука. Накрая Роман ІV бил победен, предал си и бил ослепен. През лятото на 1072 г. той умрял от раните си. След това настъпила истинска катастрофа, селджукците нахлули в Мала Азия и започнали да я завоюват. Техният владетел се оправдавал, че трябва да отмъсти за приятеля си Роман. Същевременно през 1071 г. норманите на Робер Гискар превзели Бари, последната ромейска крепост в Италия. Реално управлението на Византия било поето от омразния на всички логотет Никифорица. Срещу император Михаил VІІ се обявил

История на България кесаря Йоан Дука, който се самопровъзгласил за император. С помощта на командващия нормандските наемници Урсел Белиул той започнал война. Михаил VІІ пък от своя страна поискал помощ от селджукците. Те успели да разгромят Йоан Дука, пленили го и го предали на военачалника Алексий Комнин. Това временно успокоило ситуацията, макар на изток катастрофата да продължавала. ВЪСТАНИЕТО НА ГЕОРГИ ВОЙТЕХ Неуспехите на ромеите подтикнали някой български боляри да се замислят за въстание. Допълнително масло в огъня наливал и Никифорица-алчният министър на финансите който събирал огромни данъци и по всякакъв начин ограбвал хората. През 1072 г. на въстание се решили група боляри водени от Георги Войтех, представител на стар кавхански род. Те били готови веднага да поведат привържениците си в битка, но им липсвал цар. Представителите на царските родове отдавна воювали далеч на изток със селджукците и връзката с тях била трудна, а може би болярите още си спомняли за Алусиан и не горели от желание отново да се забъркат в такава каша. Все пак цар бил намерен. Както вече се каза през 1070 г. зетски войски нахлули в България, но през 1071 г. ромеите ги разгромили. Работата била там, че съпругата на зетският княз Михаил Стефанович била внучка на цар Самуил и дъщеря на Косара, втората дъщеря на цар Самуил. Поради това българите изпратили молба до княз Михаил Стефанович да изпрати някой от синовете си за български цар. Той веднага се съгласил и изпратил най малкия от седемте си сина Константин Бодин.

34

Въстанието било обявено в Косово, където се събирали отрядите на въстаниците - това станало през есента на 1072 г. Скоро Константин пристигнал в Призрен начело на отряд от 300 сърби командвани от воеводата Петрила. В Прищина били уговорени подробностите и Константин Бодин бил коронясън за цар под името Петър ІІІ С това целяло да се покаже приемственост между първото българско царство и въстаниците. Случващото се в Косово привлякло вниманието на ромеите и срещу въстаниците била изпратена армия. Тя била командвана от стратега на Скопие Никифор Карантин и дука на България Дамян Даласин. Ромеите бързо достигнали Прищина където били посрещнати от въстаническата армия. Битката била тежка и ожесточена и накрая завършила с пълна победа на българите. Никифор Карантин и Дамян Даласин били убити, а ромейският лагер пленен с всичко в него. След това българите поели на юг и без да им се оказва съпротива заели Скопие. Въпреки тези успехи въстанието не протичало добре. То било обявено твърде прибързано и просто не стигнало време всички (или почти всички) боляри да бъдат убедени да участват в него. Допълнително недоверие внасяло сръбското участие, тъй като много българи били убедени, че за сърбите (Зета по това време е най силната сръбска държава) това е просто възможност да овладеят тема България. След заемането на Скопие въстаниците се разделили на две части. Едната армия командвана от Петрила потеглила към Костур, а другата командвана от цар Петър ІІІ настъпила на север към Ниш. Георги Войтех бил оставен в Скопие с малобройни части. Това събитие с фаворизирането на Петрила и ясното пренебрежение на Георги Войтех още повече убедило

българите в нечистите намерения на сърбите. Армията на Петрила настъпила на юг, без да среща съпротива. Скоро въстаниците овладели градове като Дебър, Охрид, Битоля и други. Единствено Девол оказал съпротива и бил обсаден. Трудно е да се каже кой е отбранявал Девол, но като се има предвид, че ромеите отстъпили към Костур, най вероятно са били местни българи. Скоро въстаниците щурмували и превзели Девол. След тази победа те потеглили към Костур. По това време в Костур се събирала ромейска армия, там вече били пристигнали стратезите на Охрид, Девол и Костур. Към тях се присъединил и голям български отряд командва от влиятелния болярин Борис-Давид. Въстаниците обсадили Костур и след кратък щурм го превзели. Напълно изненадващо обаче под Костур се появила ромейска армия пристигнала от Солун. Тя нападнала въстаническия лагер под града. Поражението на въстаниците било пълно, Петрила с малцина оцелели едва успели да избягат. Докато ставало всичко това цар Петър ІІІ успял да превземе Ниш и негови отряди дори опустошавали белградско (кога византийците са си върнали Белград, който изгубили през 1064 г. ми е неизвестно). Като разбрал за катастрофата при костур той събрал армията си в Ниш чудейки се какво да предприеме. На първо време Петрила бил изпратен в Зета да събере нова армия. Същевременно цар Петър ІІІ започнал да се държи повече като сръбски принц загрижен за разширяването на Зета отколкото като български цар. Това предизвикало недоволството на много българи, в резултат, на което цар Петър ІІІ предприел репресии срещу тях (някой дори убил). Същевременно голяма ромейска армия съставена от германски наемници и командвана от Михаил

История на България Саронит наближила Скопие. Знаещ за ставащото в Ниш Георги Войтех предпочел да капитулира пред ромеите. Скоро обаче се разкаял за постъпката си и изпратил тайно писмо до цар Петър ІІІ да побърза към Скопие и да избие безгрижните ромеи. Вероятно някъде по това време Петрила се завърнал в Косово с наемна армия съставена от сърби и нормани. Михаил Саронит обаче разкрил Георги Войтех и взел бързи мерки. Армията била постегната и навлязла в Косово. Ромеите организирали засада на българите при Таоний. Когато походните колони на въстаниците навлезли в теснината ромеите ги нападнали и разгромили напълно. Самият цар Петър ІІІ бил пленен. Когато армията на Петрила разбрала за станалото настъпило разколебаване. Ромеите предложили на норманите повече пари и те минали на тяхна страна.Тогава сърбите побързали да се завърнат в Зета. През пролетта на 1073 г. ромеите превзели Ниш, а вестарх Никифор Вриений получил задача да превземе българските крепости около охридското езеро. Това било направено почти без съпротива от българска страна. Боеве имало единствено при Преспа където германските наемници разграбили градът, разрушили дворците на цар Самуил, както и разграбили и разрушили църквата Свети Ахил на острова. Георги Войтех починал на път за Цариград от мъченията на които бил подложен. Константин Бодин бил заточен в един цариградски манастир. Впоследствие с помощта на венециански авантюристи той се завърнал в Зета където по късно наследил баща си. Никифор Вриений бил назначен за дук на Драч със задача да воюва със Зетци. През 1073 г. зетска армия нахлула в България и я опустошила. През 1074 г. ромеите успели да 35

Личност разгромят зетците и да ги изтласкат от България. Никифор Вриений навлязъл в Зета начело на силна армия. Той нанесъл решително поражение на зетските войски и страшно опустошил страната. След това сърбите били принудени да започнат партизанска война понасяйки тежки удари от ромеите. Практическата окупация на Зета продължила до 1077 г., когато Никифор Вриений се вплел в борба за ромейския трон и армията му се изтеглила от Зета. Тогава се случило и едно знаменателно събитие. През 1077 г. княз Михаил Стефанович получил от папата титлата ”Крал”. От този момент сръбските владетели вече не били князе, а крале.

Хусерл (1859 - 1938)

"Науките за чистите факти превръщат хората в голи факти." Е. Хусерл, Кризата на европейската наука и трансценденталната феноменология

Феноменологията като мечта за строга наука. Феноменологическата редукция. Кризатата на Европейската наука. Привидността в метода и в природата. От Френсис Бейкън насам, не приемем ли, че цялата Новоевропейска философия е "забележка под линия на Платоновите диалози", философията има един отличаващ я от другите науки изследователски проблем проблемът за истинността на самото изследване като метод за постигане на предмета й. От Хегел насам традиционното философстване се е простило с видимостта, че методът е външен спрямо изследвания предмет и е подръчно средство за производство на знание, прилагано към срещаните в опита дадености. Тези почти аксиоматични положения имат далеч отиващи следствия, които надали ги детронират от мястото им на първооснования, но пък пораждат силни съмнения при приложението им: приложението не винаги може да избегне затварянето в темата "Изследването като чиста методология"; приложението не всякога приема, че дори и да не е външно за предмета условие, методът никога не е единствен. Защото беше ли само единствен, той би произвел предмети, които тъкмо в единствеността си биха

натрапили едноизмерно тълкуване, според което някои емпирични съзнания биха били по-съзнателни, някои истини - по-истински, а някои действителности найдействителни. Съответно едни науки биха станали по-научни от други, което вече крие опасността всичко да потъне в самовлюбеност и доволство от постигнатото знание и да се изроди в репресии спрямо различието. Както историята на науките, така и чисто обществената история изобилстват с примери за това, че леталният изход в много случаи е пряко следствие от въобразени предимства. В

лечението на мисловността, водеща до смърт на инакомислещите смърт и в преносен, и в буквален смисъл - са се препоръчвали и се препоръчват много и различни средства, отлагащи или правещи невъзможно умирането - на човека, науката, знанието; но идеята на философията е и в това да се открие

Личност универсалният изход към една винаги жива действителност. В началото на XX век за такова средство усилено се предписва феноменологията, на чиито рецепти неизменно стои: "Към самите неща". Аптекарските метафори са съвсем оправдани: разработената от Хусерл изследователска методика наистина навява усета за стерилност с точното посочване на предметите, с дозирането на анализите, с педантичността в отделянето на субстанциите, та дори и с почти Галеновата терминология, стриктно разбърквана според обекта на лечение. Този обект е отровената от господството на п с и хол о г и я т а философия, вследствие на което последната решава познавателните си задачи чрез свеждане на мисловния свят към абстрактни определения за иначе емпирически установими дадености на усещанията, възприятията, представите и понятията: все неща, които имат не само субективна валидност и които не зависят от случайното състояние на познаващия субект. Търсенето на необходимото, валидното във всички области на знанието не чрез конвенциите на психологическия опит отвежда Хусерл към света на феномените - неща, които показват самите себе си, които са "самите неща". Според Хусерл това се постига в едно тройно изключване или "феноменологическа редукция" и се характеризира със следната постъпателност: - изключване в изследването на 37

Личност ("каквината") на

всичко субективно, което ще рече "незаинтересованост на изследователя и за съществуването или несъществуването на даден предмет": предметът е явен, явен и ясен; - отказ от

идеологическа, етическа, естетическа, регионалноисторическа и пр.) традиция. След такова съзнателно прогонване на всичко "ценностно" и "онтологично" се придобива

"същността" даденото; - отказ от всичко (заскобяване), съпровождащо преживяването на предмета. Така се постига затварянето на

придобитото според някаква теория, хипотеза, всекидневна нужда или практически опит с въпросния предмет; изключване на всякаква мирогледна (религиозна,

нагласата на феноменологията "тук и сега", чиято изключителност се дообосновава от едно двойно удържане на имания пред вид предмет, а именно: насочване единствено към

изследователския интерес в едно поле, наречено "тема". Разбира се, тематичните полета могат да бъдат безброй - колкото са всъщност феномените; могат и да се смесват колкото са всъщност 38

изследователските нагласи. И ако от тук изниква някаква задача, то тя не е в това, едно от полетата да бъде представено като единствено необходимо, а в това да бъде разбрана необходимостта на всяко от тях, за да може да се удържи реалният свят. Затова феноменологът може да каже смислено не само "Всички неща са реален свят", но и "Всяко нещо са реални светове"; може да каже не само "всяко нещо е съществуващо", но и "всяко нещо са съществуващи неща". Ето защо феноменологията не винаги се съобразява с граматиката - дори в този отказ от обичайността тя търси запазването на о н о в а учудване, от което се е р о д и л а философията к а т о съзерцание на в и д и м о естествени неща по в и д и м о нее сте ствен начин. Редът от отказите с п р я м о естествената нагласа наглас а, с ъ в с е м оправдана във всекидневието, но очевидно "неестествена" в науката ("в науката се изисква себеотрицание, героизъм на разума") - образува собствено това, което се и нарича "поток на съзнанието". Но този поток не е преживяването на емпиричното, винаги мое, съзнание, в което имат редността си случайни хрумвания, смесвания на преживелици, спирания на познанието във всеизвестни образи, а е потокът на

онази субективност, която Хусерл нарича "трансцендентална". Тя се изгражда от очевидностите на истината (и истините) за всички възможни светове, в които могат да се пресекат и всички феноменални редове. Този извод, който сякаш е неминуем за един математик, какъвто по образование е Хусерл, отвежда размишлението към Платоновия свят на чисти същности, към света на идеите. Идеите не са видимите образци, нито пък някакви скрити "зад гърба на феномените" двигатели на многообразието: те са образците на мисленето, което постоянно съзерцава истината. А тя, от своя страна, присъства в това мислене к а т о очевидност на фона на разнообразни преживявания, присъства като каче ствено единна. Затова под "съзнание" не се разбира "моето" или "твоето", а само редът на очевидности в потока на

преживяванията, които могат да бъдат както действителни, така и въобразени. Феноменалното постигане на такава очевидност е акт на изказване и обозначаване (осмисляне), което може да бъде съобщено всекиму, който никак не е длъжен да има тъкмо "тези" преживявания и точно този опит, както и да говори на "този" език: зад всичко това "говори" потокът на чистото съзнание, което свежда феномените. Не беше ли така, би

Личност било чудно как хората се разбират чрез знаци и символи, как "проникват" в света на другото съзнание. От тук идва и задачата на философията като феноменология. Тя не се състои в това да доказва истинността на външни дадености, а най-вече в това да показва съзнателните актове в чист вид, който преживява очевидността. В това показване се случва истината, т.е. срещат се поне два феноменални реда, два интенционални лъча и в тази среща единият ред играе роля на фон, върху който изпъква другия. Удържането на "случая", мислен в горното значение, кръстосването на две феноменални възможности води до очакването, че подобни срещи предстоят, а това не е нищо друго, освен основание на надеждата, че познанието никога не може да завърши актуално, че наличието на очевидност за мен е и саморазбиране на очевидността за другия. Така идва и другата задача: тя се състои не вече в проникването, а в разбирането на нещата, гледани калейдоскопично, не само от един ъгъл. Всичко това е мечтата за строга наука едно непривично словосъчетание, представящо една твърде идеализирана изследователска нагласа. Накъсо тя може да се изрази така: да се изследват условията, които водят при валидно мислене до онези разнообразни очевидности, явяващи се в конкретното съзнание така, че всяко от тези съзнания да може да разбере свят, изграден от други. Хусерл нарича такова разбиране "интерсубективност". Ние можем да го наречем просто "мечта за човещина в науката" или ако искаме да бъдем в крак с модата - "онтология на плурализма". За разлика обаче от Лайбницовата, тази онтология може да мине спокойно без "монада над 39

Личност илюзорен съветник, монадите" - на това място Хусерл толкова колкото и всяка извъннаучна форма: поставя единствено истината. кризата според науката и кризата Кризата на европейските науки според всекидневието имат толкова допирни точки, колкото и когато и трансценденталната някой каже, че за него е кризисно феноменология състояние, ако това лято не почива В късното си творчество Хусерл на Канарските острови, а друг разкрива движещите неговото отвърне, че за него криза е тогава, размишление основания: те не са когато не си купи хляб. Какви само научни или породени от аналогии има тук? Може би работата му като "кризат а математик. Макар това и изобщо" е да представлява отказ от това, което с т р о г и т е позволява феноменологични допира? изисквания, една от Но пак ще които е тъкмо отказ от се обади и з в ъ н н а у ч н и здравият предпоставки, то ни разсъдък: представя едно гледище, " К р и з ат а без което светът днес би изобщо бил не само по-беден, но съвсем не и по-нечовешки. Така е той се вписва в онази основание философска традиция, д а която има за цел запазването на човешкото равнополагаме научното страдание достойнство в каквито и да са с чисто телесното; лекарят, който ситуации. А ситуациите, в които казва, че организмът е в криза, попада човекът на XX век, могат да защото "медицината учи..." и се опишат накъсо с една дума: "изследването показва..." в никакъв "криза". случай няма преживяванията на Попадналият в криза е склонен да пациента; ученият, който говори за пита за смисъла; той може и да кризата в основанията на теорията попита и за това кому е нужно да се си, ще разбере кризата в моето обсъжда "кризата", когато нещата всекидневие, когато слезе в него са ясни и без размишления и никак зареди се на опашки, загрижи се за не върви ясните неща да се скриват прехраната, страда от глад и студ."* с неясни термини, напр. Тези доводи са дотолкова обичайни, " т р а н с ц е н д е н т а л н а че не си струва труда да бъдат феноменология". Каква връзка имат обсъждани: всички бихме се те с познати всекиму неща, събрани съгласили с тях и ако някой в смисъла на думата "криза"? Защо спомене, че все пак всекидневието се търси подобна връзка между кой трябва да се издигне до науката, за знае как хрумнали някому да разбере кризата, бихме го взели словосъчетания и очевидности? И за непоправим идеалист, ако още до "европейска наука" ли ни е сега, преди това не му се изсмеем. когато грижата за насъщния прави Защото никой не е длъжен да не само суетно, но и някак разсъждава строго научно, когато неморално размишлението за *Настоящият учебник се пише по отвъдности? Когато липсват опори време, когато у нас кризата се усеща във всекидневието, науката е физически и затова "реалните" са

така заострени, но дори и времена на блаженство биха разбрали за какво става въпрос. В случая се задават въпроси, смислово близки до онези, с които Хусерл започва статиите си "Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология" през 1935/6 г. гладува: някак е, казват ни, "неморално или мазохистично"... И все пак: защо се съгласяваме с тези обичайни доводи; защо ги разбираме; защо степенуваме по жизнена важност кризите; защо смятаме, че чисто физическото страдание е "по-опасно за живота" от теоретическото? Лесно е да се отвърне: "Защото сме телесни същества, мисленето е обусловено от здрав организъм, а той има свои изисквания и т.н." За много от нас, а дори - и за всички, това са очевидности и тяхното признаване сякаш изгражда основата, на която се крепи разбирането. Но това разбиране е еднопосочно: то забранява отиването към други, не по-малко мощни основания и направило вече ценностен избор, поставя мините под диалога между наука и всекидневие. То изисква: "Науката да служи на практиката!", "Да помага на всекидневието!", "Да бъде конкретна и разбираема!" - и изпълни ли това, ще е "морална". Това, разбира се, също е очевидност. И ако я споменаваме, то е, защото сега трябва да навлезем в темата тъкмо за кризата в науката, която е подготвила всекидневието да задава тези тъй "критични" въпроси. Впрочем ние вече сме в тази тема: въображаемите диалози, сериозните серии въпроси, обичайните доводи, които бяха привеждани, са само израз на оня разпаднал се диалог между наука и всекидневен, жизнен опит. Не Хусерл е първият, който регистрира такова разпадане. Описанието на напрежение между 40

Личност всекидневие и наука, между теория и практика, между живот и мечта тръгва още от Талес, минава през Аристотел, Лайбниц, Кант, Хегел, Маркс; но Хусерл е първият, който така сменя ракурса в размишлението, че прави отговорна самата наука. Разбира се, и това не е особено ново: недоверието спрямо науката е стар мотив на европейската култура, избуяващ в епохи на жизнени кризи, смяна на ценности, обществени революции или икономически катастрофи. Но не това е мотивът на Хусерл. Ако трябва да го изразим накъсо (а трябва, защото "кризата" не обича пространности), този мотив би изглеждал така: упреците на всекидневието спрямо науката са чисто научни. Това вече изглежда прекалено; това сякаш е старата философска суета да се дават отговори на сериозни въпроси по парадоксален начин. Разгледаме ли обаче Хусерловите основания, парадоксът ще изчезне. Какво значи това: "Упреците на всекидневието спрямо науката са чисто научни". Най-напред: това, което ние смятаме за всекидневие, по същество е опредметена наука. Тя е опредметена в строгия смисъл на думата: във всекидневието се постига научният идеал за едноизмерност, проверимост, фактичност, непротиворечивост. Но как? Нима всекидневието не е областта на отделните интереси, на случайното и чисто субективното? Хусерловият отговор е следният: да, така е, но това е всекидневната очевидност, а тя е обективна в този смисъл, че поставя пред всеки от нас готовите, валидни нагласи, с които отвръщаме на срещаните в опита събития и ги отнасяме към себе си като към тяло: те са външен свят, действителност. Тъкмо европейската наука, имаща началата си в древна Гърция, формира тази насоченост на мисленето "навън", търсейки

единствено верния метод за постигане на предметния свят. Това е европейската философия, но не в смисъл на дисциплината "философия", а в смисъла, според който казваме "моята философия е такава и такава", като имаме пред вид нагласата, знанието, мотивите за дадена дейност. Дейността на европейската наука е постоянното творене на външен свят като вещен, като свят от служещи предмети. Че всичко това ни изглежда "вън от нас", съвсем не опровергава факта, че изглеждащото ни е следствие на определено методическо подхождане към някакви дадености. Такова подхождане е винаги рационално, то отхвърля случайностите и търси чистата предметност. Отличен пример за това е Галилеевата революция в природознанието: разглеждането на даденостите от околния свят като чисти, математизируеми същности, които могат да бъдат пресмятани, е крайният израз на една избрана насока, която винаги бива блокирана от предметен свят и която винаги се самооткрива в него. Това, което ни изглежда напълно естествено, природно, е само отрязък от света; то е принудено внимание точно към тези и тези неща и във всекидневните си актове ние не правим нищо друго, освен да преповтаряме вече постигнатото. Очевидно това не значи, че ние сме учени, но значи, че някак несъзнателно преиграваме научната нагласа и скъсяваме възможностите на жизнения си свят. Една от тези възможности е мисленето като творческа дейност, като постоянно скъсване с традицията. Но европейската наука, произвела света "вън от нас", описала го в теории и закони, възпитала съответната нагласа и на "извън-научния" човек, пази традицията на незабелязването, че това не е единственият свят; жизненият свят на всеки от нас

очевидно е различен от този на друг. И тъкмо науката, търсеща истината като "откриване на същността на нещата", скрива и забранява една възможност - тази на различието между световете. Тя не се интересува от него или ако все пак го стори, тръгват класификативните таблици, където човешката чувствителност стои наред с математическите формули, борсовите акции, метеорологичните прогнози. Човек, впрегнат в "точните науки", започва да изглежда като ходещо доказателство за господството на един метод, чиято крайна спирка е овеществяването; това е човекътформула. И идва кризата: мисловността бива блокирана в очевидности, в алгоритми от типа "така се прави" и науката - първото чедо на разума - започва да ражда изчадия. Затова служенето на разума е героизъм: при толкова реализирани научни проекти, с които се е дресирала човешката природа, се изисква наистина себеотрицание да продължиш да бъдеш учен. Всичко това за Хусерл е феноменологично обосновано. Характеристиката на типа обосноваване лежи в девиза на ранното му творчество - "Към самите неща": това е стремежът към "другото", към освобождаването му от "външни" за него дадености. Но след казаното този девиз може да се допълни: "Към самите неща, но по различен начин", т.е. към осмислянето на света да се подхожда нетрадиционно, а това ще рече - лично-отговорно. Когато личната отговорност може да бъде споделена с друг и разбрана от другия не защото се търси непременно съгласие между двамата, а съгласие между подходите към иманата пред вид тема, то се постига и идеала на феноменологията: феномените са равноценни, не се степенуват в 41

редове и са еднакво необходими за цялостта на света - както прашинката, така и Вселената, както науката, така и всекидневието, както философията, така и овощарството, както ученият, така и метачът. Всеки и всичко има своя жизнен свят, колкото и мизерен да изглежда отвън и затова изискванията този свят да стане друг, ако не са мотивирани и разбрани "вътрешно", от само себе си, подготвят онази криза, която все ще намери време и начин да избухне и да унищожи всички възможни светове - за това е достатъчно да бъде унищожен само един от тях, именно "моят". Хусерл - един учен в най-чист вид е пример за такава лична отговорност. За кризата той би могъл да обвини много неща историята, икономиката, политическите партии, лошата Ваймарска конституция, злия демон Хитлер: все разбираеми неща, има ли се пред вид, че когато пише "Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология" на него, като на евреин, е забранено да посещава Университетската библиотека, камо ли да публикува в Германия (впрочем първите статии от спомената работа излизат в Белград). Хусерл не търси вината "навън", а в това, което разбира найдобре и сигурно - най-обича: науката. И дори обвинението да не е справедливо, самият му факт е пример за отговорност. Липсва ли тя, идва кризата. *** Едмунд Хусерл е роден през 1859 г. в с. Попице (Моравия, в АвстроУнгария); завършва образование във Виена и започва работа като асистент по математика при един от най-големите математици на XIX в. Вайерщрас. Чисто математическите проблеми придобиват за Хусерл философско-

логическо значение и на тяхното решение са посветени изследванията, които той започва през началото на века. Те го отвеждат до традиционната философска проблематика, на чието преосмисляне Хусерл посвещава не само жизнения, но и професионален път: като доцент и професор по философия той работи последователно в Хале, Прага, Гьотинген и Фрайбург (Брайсгау), събирайки около себе си онези последователи, които, възпитани във феноменологическата традиция, дават началото на найвлиятелните в наше време философски направления: М. Хайдегер, Н. Хартман, М. Шелер, Ж.П. Сартр, М. Мерло-Понти, О. Бекер, А. Шютц и мн. др. В цеха на феноменологията Хусерл подготвя множество лекционни курсове, статии, програми, които - в над 45 000 страници ръкописи съставляват неоценимо философско наследство; днес то е съсредоточено в Хусерловия архив в Лувен (Белгия), където е пренесено през 1938 г. - еврейското потекло на Хусерл е правело опасно дори и пребиваването на ръкописи в Германия. Основни произведения: "Логически изследвания" (в три тома, две части - 1900 и 1901); "Идеите на една чиста феноменология и феноменологична философия" (1913); "Формална и трансцендентална логика" (1928); "Картезиански размишления" (1931); "Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология" (1936).

3. Анализирайте статията на М. Хайдегер "Какво е това -философията? в сп. "ФИЛОСОФИЯ", кн. 1/1991 от гледище на феноменологията.

Главоблъсканица Мухата и автомобилите. Едно шосе е дълго 300 мили. Един автомобил А тръгва на обед от единия край и пътува през целия път с 50 мили/ч, а друг автомобил Б тръгва в същото време с постоянна скорост 100 мили/ч от другия край заедно с една муха, чиято скорост е 150 мили/ч. Щом мухата срещне автомобила А, веднага се обръща и лети към Б.

(1) Кога мухата среща Б? След това мухата се обръща по посока на А и продължава да прелита назад и напред между А и Б.

(2) Кога мухата ще бъде смачкана от двата автомобила, ако те се сблъскат, а тя не се махне от пътя?

Отговор на главоблъсканицата от миналия брой: Свадливите деца. Всеки родител е имал при женитбата по три деца, а след това са се родили шест.

ЛИТЕРАТУРА 1. Е. Хусерл, "Феноменологията", сп. Философска мисъл, кн. 1 от 1983 г.

2. Е. Хусерл, Из "Лекции по вътрешното осъзнаване на времето", в "Идеята за времето", 1985 г. Задачи: 1. Каква е разликата между "феномен" и "явление".

2. Има ли науката "всекидневие"?

42

Технологиите се развиват!

Не изоставай!

http://bgtech.org/