Българска Наука15

сп. “Българска Наука” Брой 15

1. 05. 2007

БЪЛГАРСКА

НАУКА

Изпращайте своите материал на мейл адрес:

admin@bgnauka.com

За реклама в списанието и сайта : ICQ : 6984840 ICQ : 256414809 e- ma@il : admin@bgnauka.com

http://bgnauka.com/ads.html

http://bgnauka.com/ads.html

http://bgtech.org

СП. “ТЕХНОЛОГИИ”

съдържание

http://bgnauka.com

БИОХИМИЧНА ЕВОЛЮЦИЯ НА ЖИВОТА :ЧАСТ 3 - 12 стр. ЦИТОЛОГИЯ: ЛИЗОЗОМИ (Lysosome) - 15 стр. СЕМЕЙСТВО ЛЮТИКОВИ - 17 стр. БЪЛГАРСКИТЕ ЦЪРКОВНИ СЪБОРИ ПРЕЗ ХІV в. - 23 стр. КВАЗАРИ - 32 стр. ОРГАНИЗАЦИЯ И УПРАВЛЕНИЕ НА КОМУНИКАЦИОННИ МОДЕЛИ - 36 стр. ВЪСТАНИЕТО НА АСЕН И ПЕТЪР - 39 стр. МИХАИЛ ВАСИЛЕВИЧ ЛОМОНОСОВ - 47 стр. ЛЮБОПИТНО / ГЛАВОБЛЪСКАНИЦА - 50

3

http://svitaci.com

http://bgnauka.com

Резултати от първи кръг на конкурса по Литература Продължава...

Жури на конкурса по литература Продължава...

Конкурс по литература Svitaci.com обявява конкурс за написване на Литературноинтерпретативно съчинение и есе. Продължава...

Жури на конкурса по история Продължава...

Конкурс по история Svitaci.com обявява конкурс за написване на комплект материали по история за зрелостни и кандидатстудентски изпити. Продължава... Тук ще откриете всичко, което Ви е необходимо за да се подготвите за кандидат-гимназиалните и кандидатстуденстките изпити, както и за ежедневните задачи, които са Ви поставили в училище. На Ваше разположение са водещи преподаватели от елитните гимназии във Варна по БЕЛ, Математика, История, География, Философия. Целта на този сайт е да предостави на всеки един от посетителите възможност да получи качествени консултации и/или готови решения, отговарящи изцяло на неговите нужди. От януари имате възможност да проверите своите знания чрез пробни тестове, отговарящи на изискванията на МОН по съответните предмети. Готови разработки за кандидат-студенти и кандитат-гимназисти: теми по Литература, тестове, теми по История, теми по География, есета, тестове по БЕЛ, решени задачи по математика. Продължава...

5

Актуално от форума

http://bgnauka.com Тема:

Форум:

За сайта/Форума > BG-Science Игри

- Загадки с картини

Обща история > Нова история

- Колониализма

Обща история > Средновековна история

- Берсеркерите / Берсерките

Обща история > Антична история

- Самоубийството на Цезар - истина или не - Термопилите (480 пр.н.е.)

Българска История > Съвременна и обща проблематика

- Католическите Родове В България - Българска история - Въпроси и Отговори - игра

Българска История > Най-нова история

- Масови гробове и убийства през комунизма важно

Българска История > Нова история

- Най-вредните владетели след Освобождението

Българска История >Средновековна - Религията на древните българи (т.н. "прабългари") история Българска История > Антична история

- Сердика - източна столица на Рим?!

Личности

- Коя според вас е най-великата историческа личност?

Археология

- Търся информация за древни писмености

Атлас

- Средновековна България - Трето Българско Царство

Съвремие, политика и геополитика

- Избори за български депутати в Европейския парламент

Антарктика

- Антарктика

Картография

- Други карти...

Математика

- Метод за смятане на големи

Химия

Физика

- Програми за писане на хим. формули - Неорганична Химия 1 - Органична Химия 1 - Аналитична Химия 1 - Теория за базовата същност на Вечността new - Квантов басейн.....

- Енергия <-> Материя - Гравитация 6

Актуално от форума

http://bgnauka.com Тема:

Форум:

Астрономия

- Титан - Бъдещи Проекти В Изучаването На Космоса?

- Откриха течна вода на Марс - Останки от ракети

Биология > Биология

- Теория за еволюцията - Глобалното затопляне!

Биология > Ботаника

- Познай растението

Биология > Зоология

- познай това животно

Биология > Медицина

- Алкохолизъм

Биология > Сексология

- МЪЖЕ, вече може да си пожелаем – СИН или ДЪЩЕРЯ да имаме!

Технологии > Военна техника

- Авиация - Преносими зенитно ракетни комплекси

Технологии > Цивилна техника

- Въведение в Хладилната техника

7

новини

http://bgnauka.com

Астероид ни удря на 13 април Взривяват убиеца с атомна бомба като във филма "Армагедон" Голяма опасност заплашва Земята, на 13.04.2036 г. астероидът Апофис, познат още като 2004 NM4, ще прелети наблизо и е възможно да се удари в нея, съобщи Ройтерс. Астронавтът Ръсти Швейкарт призова НАСА спешно да доизгради системата за проследяване на опасни космически обекти, а ООН да вземе мерки за спасяване на човечеството от ужасната катастрофа. Последствията от евентуален сблъсък на астероид със Земята ще са ужасни: гибел на милиони хора, изчезване на континенти, промяна на климата и др. Астероидът Апофис, назован на древноегипетския бог на смъртта и хаоса, e открит преди 3 години. Оттогава досега учените внимателно наблюдават поведението му. Неговата маса е около 100 млн. тона, а диаметърът му - 250 м. Според изчисления на експерти от Международния астрономически съюз твърде възможно е Апофис да се сблъска със Земята през първата половина на 2036 г. Екип на НАСА уточни, че датата на сблъсъка ще е 13 април. Поради това няколко научни групи спешно разработват методи за спасяване на

човечеството. Първият сценарий за избягване на катастрофата вече е демонстриран във филма "Армагедон" (Брус Уилис взривява астероид убиец с атомна бомба). Този вариант обаче е доста опасен, понеже химичният състав и плътността на космическия скиталец невинаги са известни с голяма точност и не е изключено парчетата, образувани след експлозията, да създадат огромни неприятности. Вторият сценарий предвижда двама астронавти да кацнат на повърхността на Апофис и да инсталират там т. нар. слънчево платно. Става дума за светлоотразяваща полимерна тъкан с дебелина 7,5 микрона (10 пъти потънка от човешкия косъм), изпълняваща функциите на корабно платно. В случая ролята на вятъра ще "изиграе" слънчевата светлина. Фотоните - частиците, от които е съставена тя - ще се удрят в полимерната тъкан, създавайки налягане. Така платното ще получи определена скорост, благодарение на която астероидът ще бъде отместен от опасната орбита. Експерти от Европейската космическа агенция предлагат на повърхността на Апофис да кацне космически кораб тласкач чиито двигатели биха принудили пришълеца да промени траекторията си.

Френски и италиански инженери пък залагат на атомни и електромагнитни двигатели, които да се монтират на астероида и да го "закарат" на безопасна за Земята орбита. Американски и канадски физици разработват гравитационен щит, който да отблъсне нашественика. Идеята на проф Едуард Лу от НАСА също заслужава внимание: около 2004 NM4 да кръжи сонда с маса няколко десетки тона, чието гравитационно поле би отклонило астероида от орбитата му. Ученият изчисли, че ако масата на "влекача" е 20 тона, той трябва да обикаля около нашественика 20 години, за да го "издърпа". Следователно този проект трябва да стартира колкото се може по-бързо. Неговата цена е около 870 млн. долара. Според неофициална информация ръководството на НАСА се е спряло именно на този проект. Американски специалисти конструират космически кораб от ново поколение, който трябва да бъде изстрелян към Апофис през 2013 г. Екипажът на кораба ще проведе близо до астероида серия гравитационни експерименти и ако те приключат успешно, след 2-3 години ще започне безпрецедентна акция за отместване на нашественика. Последиците от евентуалното стълкновение на 2004 NM4 със Земята ще са ужасни - от лицето на

Всеки пратил статия с научна тематика и тя отговаря на изискванията ще бъде публикувана в пореден брой на списанието. Нека правим това списание заедно и разпространяваме свободно информацията и тя да стига до повече хора. admin@bgnauka.com

новина

http://bgnauka.com

планетата би изчезнал поне един на Земята ще настъпи голяма континент, биха загинали милиони чертаят планове за оцеляване на катастрофа. Според авторите точно хора ще настъпят необратими хомо сапиенс. Пълен абсурд е тогава магнитното поле на глобални изменения на климата и земните хора да бъдат преселени Слънцето рязко ще се промени и др. на планета от Слънчевата система. това ще предизвика много мощни "Шансът Апофис да се блъсне в На Меркурий ще се опържим изригвания. Огромни пламтящи Земята на посочените дата, месец и твърде близко е до звездата ни, потоци ще се отделят в година, е 1 на 40 000", обяви Алън Венера също е прекалено жежка, пространството. В следствие на Фицсимънс от Кралския пък и нейната атмосфера е коктейл това магнитното поле на Земята университет в Белфаст, Северна от отрови, Юпитер, Сатурн, също ще се обърне и полюсите ще Ирландия. Дон Дейвидсън от Нептун и Плутон са газови кълба с се обърнат. Земята ще обърне Масачузетския технологически ниска температура. Условията на посоката си на въртене. Ще се институт пък посочва още поМарс като че ли са найпредизвика огромна приливна малко число - 1 на 72 000. Найблагоприятни. Но за 10-15 години вълна и на Земята ще загине почти голям скептик засега е проф. надали ще успеем да се евакуираме всичко живо. Книгата е базирана Сергей Воробанов от Института по на Червената планета. на книгите "Пророчеството на астрономия към Руската академия Остават другите два варианта маите", "Пътят на полюса" от на науките: "Апокалиптичните Апофис да бъде унищожен или да професор Чарлс Хапгуд. Според прогнози няма да се сбъднат бъде отклонен от сегашната си авторите преди около 12 000 Апофис не е опасен за планетата орбита. До 2-3 години ще стане години подобно нещо се е случило ни, но за да предскажем ясно има ли нужда да озаптяваме на Земята и тогава поведението му, трябва да го астероида и по какъв начин ще съществуващият тогава континент държим под око поне няколко стане това. Атлантида е бил изтикан към години, защото вселенски скиталци Южния полюс. Книгата е базирана вече два пъти унищожаваха живота на Земята". Науката доказа, че преди 251 милиона години от лицето на нашата планета изведнъж изчезнали единствените обитатели на сушата - трилобитите (същества, подобни на хлебарките). Заедно с тях загинали всички морски животни и 70 процента от растенията. Напълно възможно е виновник за страхотната катастрофа да е астероид с диаметър около 6 километра, паднал на Земята.

186 милиона години след "великото измиране на видовете", за тези които знаят англииски: http://impact.arc.nasa.gov/news_detail.cfm?ID=161 както учените наричат този удар, в планетата ни отново се блъснал ... или на много древни текстове на астероид. И този път поразиите древните египтяни и били невъобразими - 75 на сто от Преди два дена в библиотеката ми маите (Не е ли чудно че живите същества, населявали попадна една книга календарът на маите свършва Земята, в това число и "Пророчеството на Орион", именно през 2012 г. !?), както и на динозаврите, изчезнали яко дим. написана от Патрик Джерил и много математически изчисления. Докато астрономите наблюдават Джино Ратинкс през 2001 г. В Предишният катаклизъм се е Апофис и изчисляват вероятността книгата са приведени много случил точно 9792 г. пр. Хр., когато за трети катаклизъм, причинен от доказателства в подкрепа на тезата, магнитното поле на Земятя астероид, цяла армия специалисти че на 21 срещу 22 декември 2012 г. внезапно се е променило и 9

новина

http://bgnauka.com посоката на въртене на Земята и полюсите са се обърнали. Авторите си служат и с някои доказателства и от Зодиака. Точно тогава Земята е била в епохата на Лъва и Венера е направила ретроградното си движение над Орион. Същото трябва да се случи пак през 2012 г. Много учени са установили, че на всеки 12 000 години магнитното поле на

Слънцето внезапно се е обръщало и това е предизвикало огромни катаклизми на Земята. Доказателство за това е и ледниковия период на Земята. Предишният катаклизъм е бил точно на 27 юли 9792 г. пр. Хр. В книгата има и много математически изчисления, които аз много не разбирам и не бих могъл да опиша.

В някои вестници (напр. "Феномен") прочетох подобни неща. Мисля, че е важно, а и е достоверно от сайта на НАСА вижте линка под първата част. Михаил Минев

ÊÓËÒÓÐÀ Владимир Пенев – Брегове „Моят път към дома през Димитровград мина, вече втора година вървя към дома” Пеньо Пенев Късмет или тегоба!?... Роден в семейство на поет, Владимир Пенев носи в себе си душа на такъв. Търсещ начин да освободи тази стихия заложена му от семейството и времето в което расте се обръща към рисуването. Късмет или тегоба!?... младият изследовател се насочва към Националната Художествена Академия в София. Там той попада под погледа на друга не по-малко влиятелна личност – Светлин Русев. Завършва Академията през 1981г. със специалност живопис и привлича вниманието на широк кръг галеристи в чужбина, където прави самостоятелни изложби още от началото на 80-те години продължавайки до днес. За реалността на интереса проявен от галеристи и ценители е показателен факта, че са отбелязани не само посетените държави и градове, а и имената на галериите където е излагал. Споменавам го тъй-като тази важна

подробност се пропуска от много автори които изпълват СV-тата си с многобройни самостоятелни или не изложби в най-различни страни, но няма как да се провери достоверността на участията.

10

новина

http://bgnauka.com За българските му ценители, за тези, които не са запознати с произведенията на художника Владимир Пенев имам удоволствието да представя кратка анотация на новооткритата му самостоятелна изложба - 11 април – 1 май 2007г., в столичната галерия „Ракурси”. На откриването дойдоха много приятели, познати, колеги, ценители и разбира се неговия ментор Академик Светлин Русев. Промъквайки се между всички тези хора успях да разгледам кодираните платна. Първоначалната авторова идея е била да бъдат разделени на светли и тъмни, но съобразявайки се с особеностите на галерийното пространство е понесла промени и крайният резултат е лекота и ефирност която не натоварва зрителя. Такъв е и стила на художника – лек, не натрапчив, с доза меланхолия, относително безвремие и собствен натурализъм. Неговите картини нашепват спомени, емоции, вълнения. Те не обременяват гледащия. Говорят подсъзнателно формулират въпроси, провокират диалог. Фигурите, формите са двуизмерни, пространството е многопланово. На предна линия излизат голото дърво и голото женско тяло. Защо, защо точно те!?... Дървото като медиатор, жената като тайнството на продължението на живота!?...

Голото дърво като края на един цикъл, голото женско тяло като разкриване на душата... Използваните изразни средства дават кръг от тълкувания към различни гледни точки. Силен цвят като червеното от четката му излиза фин и велатурен, такива са синьото, жълтото и черното. Завидна е лекотата на нанасянето

на щрихите, линиите и образуването на формите. Четката му се носи по платното като продължение на ръката и чрез нея

мисълта се разстила и образува пластове разчитани на различните нива на разпознаваемост. Такъв го видях аз художника Владимир Пенев, това е малка част от неговата вселена, която той и моята душа допуснаха до съзнанието ми. Ако ви е заинтригувало идете и вижте какво ще откриете. Струва си времето.

Мая Павлова

Биология

http://bgnauka.com

БИОХИМИЧНА ЕВОЛЮЦИЯ НА ЖИВОТА ЧАСТ 3: Произход на клетката Запознавайки се с механизмите на възникване на живота, неизменно достигаме до въпроса – как от простите химични съединения и реакциите, които се извършват в неорганична среда, се е зародил същинският живот? Това именно е животът, който е дал начало на еволюцията позната ни днес. Безспорно това е много труден въпрос, върху който, за съжаление, почти не е хвърлена светлина, показваща ни пътя към същинската поява на живота. Разгледаните дотук химични процеси, които ни дават представа за началните етапи на живота, ни осведомяват за неорганичния произход на живата материя. Но пред нас стои проблемът за преминаването на тези известни нам химични процеси в биологични! Казано по просто – как и кога се е извършило преминаването на химичната еволюция в биологична? Едва след като отговорим на този въпрос, ще имаме ясна представа за протичащите процеси, които са се извършвали в предбиологичните и биологичните етапи от развитието на материята. Познавайки отделните стъпала на еволюцията на първите синтезирани органични молекули и изградили вече представата си за РНК свят, сега трябва да обърнем внимание на следващия и най-важен етап от еволюцията на живота – еволюцията на клетката. Клетката е най-малката единица на живота. Тя се явява един много сложен свят на фино регулирани механизми, които си взаимодействат по точно изчислени процеси. Въпросните процеси дават същността на клетката като носител на живота. Едва след появата на клетката, като биологичен феномен на нашата планета, вече можем да говорим за биологична еволюция, дала тласък на развитието на всички

живи организми. Изясняването на процесите довели до тези събития стои в основата на разбирането ни за това как е възникнал животът и какво представлява той. Характеристика на клетките особености

Клетката, като жива и отворена система, е извънредно сложно устроена и точно този аспект създава най-големите трудности при нейното проучване. Както знаем, днес клетките, изграждащи всички живи организми, се делят на две основни групи: прокариоти и еукариоти. Прокариотите са попросто устроени от еукариотните си роднини и проявяват всички характеристики на жив организъм. Затова и всяка една отделна прокариотна клетка се смята за отделен организъм, който може да съществува самостоятелно при наличието на благоприятни условия на средата. Прокариотите, за разлика от еукариотите, имат ядро, което не е ограничено от цитоплазмата с мембрана, затова се нарича и нуклеоид. Именно там е събрана голяма част от генетичната информацията на прокариотната клетка. Самата тя е отделена от околната среда чрез клетъчна мембрана, върху която се разполага клетъчна стена изградена от различни по сложност органични съединения. Клетъчната мембрана е основна предпоставка за съществуването на клетката. Друго много важно 12

условие за нейното съществуване е цитоплазмата. Тя представлява смес от около 90% вода и биоорганични съединения, които клетката може да използва при необходимост. В цитоплазмата се намират и огромен брой рибозоми. Те са свидетелство ,за синтезирането на голямо , количество белтъци, които от ,своя страна създават ,прокариотите. Наред с всичко ,изброено дотук, трябва да ,споменем и наличието на ,структури наречени плазмиди. ,Те са нуклеинови киселини, ,носещи 2-3 гена, определящи ,резистентността на клетката ,към различни антибиотици. От разгледаното дотук, може да се заключи, че прокариотите се явяват изходен пункт на нашето изследване относно еволюцията на клетката. След като приключихме със сравнително просто устроената прокариотна клетка, нека погледнем еукариотната еволюционна машина, на която дължим развитието на многоклетъчните животни и на самите нас. Еукариотните клетки са с извънредна степен на комплицираност и подреденост. Техните основни структури – клетъчно ядро, клетъчна мембрана и цитоплазма –взаимодействат с много на брой и различни по вид клетъчни органели. Не е нужно да се влиза в детайли и да се обясняват функциите и структурата на тези органели. Важното е да се знае, че те са с различен еволюционен произход и са възникнали в резултат от усложняването на клетката с течение на времето. И след представянето накратко на про- и еукариотните клетки, нека видим предполагаемите механизми, подпомогнали възникването на въпросните клетки като структури на живота. . Редица автори са склонни да приемат широко

Биология

http://bgnauka.com разпространената теория, че еукариотите са произлезли от прокариотните организми. Това би означавало, че прокариотите са преки “роднини” на еукариотните си “събратя”. И е вярно, в известна степен, но има редица доказателства, които оборват подобна теза, както има и такива, които говорят в нейна полза. Днешната наука приема, че прокариотите и еукариотите са поскоро две направления в еволюцията, които следват свои различни пътища на развитие. Допуска се да се разглеждат като роднини с общ прародител, но не и като преки роднини. Сравнение може да се направи с човека и шимпанзето. Както шимпанзетата така и хората са вид маймуни. Наистина хората са високо развити интелектуално, но от друга страна следват сравнително същите еволюционни пътища като човекоподобните маймуни. Днес никой не смята, че хората са произлезли от шимпанзета в хода на еволюцията. Ние трябва да виждаме себе си повече като братовчеди на нашите “горски приятели”. Произлизаме от общ прародител и всички сме негови наследници, макар и отдалечени еволюционно. Именно това е липсващото звено, което поколения палеонтолози се опитват да открият. Намирането на един такъв изчезнал “роднина” ще даде много важна информация относно развитието както на про- така и на еукариотните клетки. Следвайки този ред на мисли, е необходимо да се отбележи, че този изчезнал пряк роднина трябва да е имал характеристиките на съвременните прокариоти, макар и не съвсем точно.Има се предвид, че първичната клетка трябва да е отговаряла на редица условия, които са били задължителни, за да можем да я наречем жива клетка... Биохимична еволюция на първичната клетка

При наличието на нуклеинови киселини, които могат да осъществяват каталитична функция, и коарцеватни капки в първичния бульон, най-вероятно се е осъществила агрегация на тези елементи, намиращи се в океана. Те са се “събрали” по неизвестен засега начин, но по принцип, които им е позволявал съществуване в изключително агресивна среда. Навлезлите в липидните капки първични нуклеинови киселини са допринесли за стабилизирането на комплекса, които по-късно ще доведе до възникването на първичната клетка. Тази кооперация може да се разглежда като симбиоза между два различни вида с цел взаимна изгода. РНК е намерила подходяща среда за своите синтезни процеси, а липидната капка е получила стабилност в резултат на синтезираните от РНК пептидни молекули, които са се присъединявали към двойния липиден слой на коарцевата. Предполага се, че тези първично синтезирани белтъци са подпомогнали навлизането на различни органични вещества отвън и отвътре по зараждащата се клетка. С течение на времето тази самозародила се кооперация се е развивала под действието на ултравиолетовите слънчеви лъчи, което пък е водело до различни мутации в структурата на РНК и по този начин до нови комбинации от белтъци, които са обогатявали комплекса. По-късно тази вече закрепила се структура е започнала все по-точно и акуратно да изпълнява строго определени функции, като например набавянето на енергия за системата. Именно в този момент се е случило едно изключително събитие без което днес нямаше дори да обсъждаме този въпрос. Под влияние на стабилните условия, в които се е намирала системата, се е създала предпоставка за бързото копиране на РНК чрез процеса на транскрипция. Това е довело до 13

безконтролно натрупване на нуклеинови киселини в ограничената коарцеватна капка. Последното неизбежно е водело до разкъсването на първичният комплекс и попадането на “съдържанието” в околната среда. В този момент се е появило контролираното разделяне на молекулите РНК, намиращи вътре в коарцевата. Възникнали са предпоставки за закрепването само на онези клетки от отбора, които са се справяли успешно с овладяването на процеса на контролирано разделяне. Това явно е станало като синтезираните РНК са се ограждали вътре в клетката с белтъчни молекули, върху които се е образувал фосфолипиден молекулен слой, отделящ ги от околната среда. Така, ограждайки се едновременно с вътрешността на коарцевата и с околната среда, новата клетка вече е можела да се отдели в първичния океан. Не е изключено гените за синтезирането на белтъците, върху които са се натрупвали фосфолипидните молекули, след определен етап в еволюцията да са влезли и в състава на гените вече на ДНК, и по този начин да са подпомогнали развитието на процеси като митозата и мейозата! Овладявайки процеса на фино “разделяне”, стабилизираната структура е имала много повече възможности да оцелее в заобикалящата я среда. Тези от комплексите, които не са успели да доразвият този фин механизъм са отпаднали от отбора по естествени причини. Тяхното отношение на РНК спрямо вътрешната повърхност на коарцеватната капка, бързо се е изменяло и равновесието не е могло да бъде възстановено. Всичко изложено дотук трябва да се разглежда от днешната наука като една хипотетична представа за това как е било възможно да възникне първата клетка.

Биология

http://bgnauka.com Разбирайки процесите, които са се извършвали, стигаме до извода, че етапът на превръщането на простата каорцеватна капка в сложно устроена клетка, не е бил никак лесен. Предполага се, че са съществували първични биохимични механизми, които не са ни известни днес, лежащи в основата на първите сложно устроени процеси. Това найвероятно ще да са били процеси, много наподобяващи днешните: гликолиза, Цикъл на Кребс и др. метаболитни пътища. Дори и да приемем погорната хипотеза, стигаме до момента, в който трябва да разгледаме начина, по който праклетката е получавала енергия от заобикалящата я среда. Тя трябва да е имала вече изграден механизъм за разграждането на различни вещества, от които да получава необходимата й за съществуване енергия. Днес се предполага, че това е бил катаболитен път на разграждане, подобен на гликолизата (катаболитен биохимичен път на разграждане на 1 молекула глюкоза на две молекули пирогроздена киселина). Не трябва автоматично да се приписват всички особености на този процес върху първия път за разграждане. Безспорно гликолизата е един от най-старите

биохимични процеси, които познаваме. Тя може би се е зародила в този си вид преди около 2,2 милиарда години, когато се е извършила първата голяма еволюционна промяна – преминаването на праклетката в клетка, такава каквато я разбираме в днешния й вид – наподобяваща прокариотен организъм. Няма спор, че първият път на биохимично разграждане на органични молекули, е бил много важен момент в еволюцията на клетката. Но както знаем от биологията, има много клетки, които използват енергия при окислението на неорганични вещества - H2S, NH4 и др. Те окисляват редица неорганични вещества и получават енергия от това. Имат и точно определени и организирани биохимични пътища за да постигат процеса. Следователно те не се нуждаят пряко от органични молекули, за да съществуват. Това ни навежда на мисълта, че тези организми са се появили доста отдавана в еволюционно отношение, преди другите, които могат да използват за синтезните си нужди вещества от изцяло органичен произход. Тези организми, наречени автотрофни, са способни да произвеждат свои собствени органични молекули и да ги

натрупват с цел използването им при неблагоприятни условия. Много вероятно е именно такива организми да са започнали и отделянето на свободен кислород в тогавашната атмосфера и по този начин тя от редуцираща да се е превърнала в окисляваща (както я наблюдаваме днес).Изследването на произхода на клетката, като сложна съставна система, изисква големи усилия при формирането на научните методи за процеса. Предполагайки и изказвайки различни хипотези за произхода на клетката, ние разглеждаме въпроса едностранно – само относно появата на структура, най-много доближаваща се до днешните прокариотни клетки. Това може да създаде измамното усещане, че е възможно да разберем всички сложните процеси, протичащи в клетката. Освен прокариотни организми обаче, налице са и много по-сложно устроените еукариоути.Те не само са едно стъпало по-високо в еволюционната стълба, но и не се подлагат на експериментално “обработване” чрез научни методи. Като най-прост пример тук може да се спомене дори само клетъчното ядро с всичките му сложни съставни части: хроматин, хистони, ядрен сок и др. Те ни подсказват, че трябва да се обърне внимание на отделен подетап в еволюцията на клетката – еволюция на еукариотната клетка. Но това ще бъде обект на бъдещи изследвания. Засега, ограничените ни познания за еволюцията на клетката, ни помагат само косвено да предполагаме как е протекъл сложният процес на формиране на структурите, които са довели до създаването на първата клетка в историята на Земята.

В следващия брой: ЧАСТ 4: Произход на вирусите Иван Божидаров - astrobiology@abv.bg 14

Биология

http://bgnauka.com

ЦИТОЛОГИЯ ЛИЗОЗОМИ (Lysosome) Oткрити са от К. де Дюв в началото на 50-те год. На 20 век. Лизозомите са органиоди и на вътрешната мембранна система на клетката, изпълняваща литични функции те участват в смилането на екзогенните вещества и в елиминирането на отделни вътреклетъчни части (автофагия). Имат кълбовидна, яйцевидна форма и големина от 0,1 до 0,8 µm. Изградени са от гранулирана елекртонноплътна маса, наречена матрикс обграден от двуслойна мембрана, която за разлика от митохондриалната не образува кристи. Гранулираната вътрешност на йизозомите съдържа голям брой хидролитични ензими, между които значително място заема киселата – фосфатаза, която се смята като маркер на лизозомите. Лизозомите съдържат и други ензими – нуклеази, фосфопротеинфосфатаза и др. Количеството на хидролазите в лизозомите е огромно. Лизозомите извършват и м-са на апоптолиза – самоунищожение на клетките.

Лизозома Някой автори използват автолизис вместо апоптоза и двете означават самоунищожение ! Лизозомите се подразделят на първични и вторични. Първични лизозоми – Те са изградени от финно гранулиран плътен матрикс. Образуват се от периферните издути части на цистерните на апарата на Голджи. Първичните лозозоми не са активни, защото се съдържат събстрат ( чужд белтък, бактерии и др.)

Вторичните лизозоми са ативни, затова в тях често се срещат полъсмлени или неразтворени остатъци от чужди вещества или собствени вещества от метаболизма на клтката. Вторичните лизозоми се подразделят на :  Смилателни вакуоли  Автолизозоми  Щитоергозоми  Мултивезикуларни телца  Телозомни ( остатъчни телца) ФУНКЦИЯ НА ЛИЗОЗОМИТЕ Когато „остареят”, част от част от органелите на клетката ( митохондрии, едноплазмен ретикулум и др. ) се елиминират, като първоначално се ограждат от каналчета на едноплазмения ретикулум, изпълнени смного хидролитични ензими. Тези каналчета, съсдържат хурдрол. зими и огадените цитоплазмени органели образуват автофагозома. Това явление се нарича автофагия. Към тези тени автоагозоми се присъединяват първичните лизозоми и автофагозомите се превръщат в автолизозоми ( цитолизозоми ). Когато автолизозомите се слеят образуват цитосегрозоми. Когато съдържанието в автолизозомите, респективно в цитосегрезомите се разгради под действието на хидролит. ензими ( и след като част пт смлените вещества се използват от клетката ) остават крайни образувания – телолизоми. Веществата от, които се изхвърлят от клетката след преработка. Лизозомите ( автолизозомите и цитосегрезомите) извършват и автолиз ( според някой автори понятието е апоптоза) на клетката, ако тя е увредена. Лизозомите имат и друга функция – модигикация на клетъчни продукти. Наример в клетките на штитпжидната жлеза едноплазмения ретикулум синтезира тироглобулин ( белтък предшественик на тиропния хормон) След секрецията на тироглубина от едноплазмения ретикулум, последния се слива с първичните лизозоми, хидлолитичните ензими на които го трансформират в тироиден хормон, който след това се извежда в кръвния поток. Според съвременните представи лизозомния апарат се е развил като специализирана част на катаболитната система на цитоплазмата с широка функционална пластичност.

15

Биология

http://bgnauka.com ПЕРОКСИЗОМИ Рази група микро телца е наречена пероксизоми от К. Де Дзв през 1956г. Те са неголеми вакуоли, обвити с единична мембрана, ограничаваща рганулирания матрикс. В центъра на матрикса има сърцевина. В зоната на сърцевината се намира паракристална структура, състояща се от подредено опаковани фибрили и тръбици. Пероксизомите са открити при протисти (амеби), при низити гъби (дрожди), при висши растения ( ембрионални тъкани, ендосперм), при висши гръбначни животни, главно в черния дроб и бъбреците.

Пращайте своите материали на: admin@bgnauka.com 16

http://bgnauka.com

Ботаника

СЕМЕЙСТВО ЛЮТИКОВИ представители (Ranunculaceae) ПОЛСКА ЧЕЛЕБИТКА (Nigella arvensis) Полската челебитка най-често ще намерите в посевите от зимна пшеница и ръж, в старите люцернови ливади и лозя и сред окопните култури, както и в залежите1 и в изоставените ниви. Ще я срещнете също по сухите поляни и сред разредените дъбови гори и храсталаци. Ето и белезите, по които най-лесно ще я разпознаете. Полската челебитка е високо до петдесетина сантиметра сивозелено, често и със синкав оттенък, едногодишно тревисто растение. Стъблото й е изправено, слабо разклонено, с последователни приседнали листа, петурите на които са 2 — 3 пъти пересто разсечени на ланцетно-шиловидни делчета. Полската челебитка започва да цъфти през юни и цъфтежът й продължава до октомври. Цветовете й са гълъбовосини или синкавозелени до белезникави, изпъстрени със зелени жилки. Те са единични, връхно разположени. Имат правилен околоцветник, съставен от 5 свободни, хоризонтално разперени, венчевидно обагрени чашелистчета. Петурката им е почти закръглена, но на върха е късо заострена, а в основата — изведнъж стеснена в дълъг нокът. Нормално венче липсва. Всички венчелистчета, те са 8 — 10 на брой, са видоизменени в малки двуустни нектарници, всеки с бледа синьо-виолетова дръжка, белезникавосиня горна и зеленикава долна устна, изпъстрена с виолетови жилки. Тичинките са белезникавосини или зеленикави, с островърхи прашници. Плодниците са найчесто 3—5, рядко 8, сраснали от

основата докъм средата си. Плодовете са сборни, съставени от сраснали също докъм средата мехунки. Семената са дълги около 2 мм, триръбести и са почти черни, поради което в някои краища на страната наричат полската челебитка и с името черника. Полската челебитка е вредно плевелно растение.

1 Залеж се нарича обработваната земя, която се оставя да почива една или няколко години, за да „набере сили" и да стане отново . годна за засяване. ОБИКНОВЕНА РАЛИЦА (Consolida regalis) Обикновената ралица се среща най-често из посевите на житните растения, на лена, фия и люцерната, както и сред окопните полски култури. Ще я откриете също по сухите буренясали места в и край селищата, край пътищата, по синорите, в изоставените ниви и неподметнатите стърнища. Разпространена е из цялата страна — от крайбрежието на морето докъм 1100 м надм.в. Обикновената ралица е едногодишно тревисто растение, високо от 20 до 60 см, с изправено, в горната част разперено разклонено стъбло. Листата й са последователно разположени. Долните и средните стъблови листа са неколкократно разсечени на тясно линейни до почти 17

нишковидни делчета и имат дръжки. Горните листа са приседнали, просто наделени и постепенно преминават в цели или триделни прицветници. Обикновената ралица започва да цъфти през май. Тогава върховете на стъблата и клонките й се окичват със синьо-лилави до тъмносини цветове (само понякога те са розови или бели) и се превръщат в гроздовидни съцветия, които общо образуват разперени метличести съцветия. Самите цветове са с Двустранно симетричен околоцветник, съставен от 5 венчевидно обагрени чашелистчета и от 2 венчелистчета, които са сраснали и изглеждат като едно. Горното от петте чашелистчета е по-голямо от останалите и основата му е удължена в тънко и дълго кухо образувание със заострен връх, наречено шпора. Срасналото венчелистче е по-светло обагрено и пластинката му е разделена на един среден по-тесен и по-дълъг раздвоен на върха дял и на два Consolida regalis

Ботаника

http://bgnauka.com странични по-къси и по-широки дяла, а основата му е удължена в нектарна шпора, която е вложена в шпората на горното венчевидно чашелистче. Тичинките обикновено са 8 — 10 и са с плоски дръжки. Плодникът е само един. От него след опрашването и оплождането се развива плодмехунка, дълъг до 1,5 см, завършващ с остро носче. След узряването той се разпуква надлъжно само по един шев и от него се изсипват многобройни дребни семенца с неправилна тристенна форма, целите покрити с напречно наредени ципести люспици. В нашата страна се срещат още 3 вида ралица. От тях само източната ралица (Consolida orientalis) е по-широко разпространена. Тя обаче е по-едро растение, високо от 30 до 60 см, обикновено с неразклонено стъбло, на върха, на което цветовете са събрани в гъсто гроздовидно съцветие. Обикновената ралица е вредно плевелно растение, което трудно се унищожава, защото и след отрязването на върховете на стъблата й при жътвата развива нови клонки, които продължават да, цъфтят и да плодоносят. Същевременно тя обаче е и полезно растение. Пчелите събират от нея нектар и цветен прашец, които преработват в златистожълт мед. Освен това цветовете й съдържат зелено багрило, което в присъствие на стипца става синьо и може да се използва за боядисване на коприна и вълна. Най-после семената или цялата надземна част на растението (всички части на обикновената ралица съдържат отровни вещества), стрити на прах след изсушаване и смесени със свинска мас, могат да служат за лекуване на краста и против въшки.

ОБИКНОВЕН ПОВЕТ (Clematis vitalba) Има растения, които след първото запознанство с тях се запомнят завинаги и по-нататък не се бъркат с никое друго. Такова растение е обикновеният повет. Срещите с него са чести, защото е разпространен из цялата страна — от крайбрежието на морето докъм 2000 м надм.в. в планините. Ще го видите да расте по разсветлените места в горите и сред храсталаците, да се катери по оградите и зидовете или по телефонните и електрическите стълбове. Найбуйно обаче се развива в крайречните гори и храсталаци, където често се изкачва до върховете и на найвисоките дървета, покривайки короните им със зелена плащеница. Обикновеният повет е лиана с разклонени, силно наръбени и възлести стъбла, дълги до 30 м. и дебели до 5 см. Те се катерят по всякакви живи и мъртви опори или лазят по почвата и със стареенето се вдървеняват. Стъблата на обикновения повет израстват от силно развито подземно коренище и живеят най-много до 24 години. Листата на обикновения повет са разположени един срещу друг на дълги дръжки. Те са сложни, нечифтоперести, с непостоянен брой на отделните листчета. На един и същ индивид могат да се видят листа само с 3 листчета,

18

други — с 5, трети — със 7, а понякога и с повече. Самите листчета са меки, тревисти. Те имат дълги дръжки и продълговато яйцевидни до почти сърцевидни петури с целокраен или различно назъбен ръб. Върхът им е найчесто заострен, но понякога е

врязан и листчетата са почти триделни. По стъблата на обикновения повет няма да видите нито едно приспособление за катерене, подобно на мустачките при лозата или на снопчетата къси въздушни коренчета при бръшляна. Те не могат и сами да се увиват както стъблата на хмела. Специални приспособления, каквито са мустачките, с които завършват сложните листа на много от бобовите растения, няма да откриете и по листата му. Стъблата на обикновения повет се катерят с помощта на дългите листни дръжки и на

Ботаника

http://bgnauka.com дръжките на листчетата. Те са особено чувствителни на допир и щом се докоснат до каквато и да е жива или мъртва опора, веднага се увиват около нея. Обикновеният повет започва да цъфти към края на май и цъфтежът му продължава до края на август — началото на септември. Цветовете му са с дълги дръжки и са събрани в едри връхни или пазвени сложни метличести съцветия. Те са с правилен прост околоцветник, който е съставен от 4 млечнобели (само отвън са понякога зеленикави) и покрити с бял „пух" околоцветни листчета. Тичинките и плодниците са многобройни. Наскоро след като цветовете на обикновения повет започнат да прецъфтяват, на тяхно място в съцветията се появяват едни след други, докато покрият цялото растение, пухкави сребристосиви сборни плодове, големи колкото топка за тенис. Всеки такъв сборен плод се състои от многобройни продълговати, слабо сплеснати червеникаво-кафяви плодчетаорехчета. Всяко от тях има на върха си дълго няколко сантиметра разперено окосмено стълбче — хвърчилка. Когато узреят, плодчетата се откъсват едно по едно, а вятърът ги подхваща и благодарение на хвърчилката им ги разнася надалеч.Обикновеният повет, макар да се проявява често като досаден плевел, е полезно украсно и техническо растение. Той е красив дори само когато се ошуми с големите си перести листа. Още по-красив става, когато се окичи и с едрите си бели съцветия. А когато те прецъфтят, до късна есен неповторима оригиналност му придават пухестите сребристосиви плодове. Затова в много европейски страни се отглежда като украсно растение в градините и парковете, най-често за озеленяване на беседки. Освен това от младите му, но вече

вдървенели стъбла могат да се изработват различни плетени домакински изделия. Най-после, народните лечители в миналото използвали пресните листа на обикновения повет за лекуване на стомашни язви, гнойни кожни възпаления и главоболие, но официалната медицина не е потвърдила лечебните му свойства.

плевели. А и никаква друга полза от него няма. ите брегове и дъна на рововете, изкопите и крайпътните канавки, край напоителните канали. Ще го откриете също навсякъде по замочурените и заблатените места от крайбрежието на морето докъм 2000 м надм.в. в планините. Пълзящото лютиче е многогодишно тревисто растение, високо от десетина до

Пълзящо Лютиче (Ranunculus repens)

четиридесетина сантиметра. В почвата то развива дълго коренище с многобройни шнуровидни корени. От коренището всяка пролет израстват цветоносните стъбла. Те рядко растат изправени, обикновено се стелят по почвата (тип лежащи стъбла) или само връхната им част се извива дъговидно и расте нагоре (тип възходящи стъбла) . Цветовете на пълзящото лютиче са връхно разположени на изправени дълги и набраздени дръжки. Те са златисто-жълти (когато напълно се отварят достигат 2—3 сантиметра в диаметър), с правилен двоен околоцветник, образуван от 5 чашелистчета и 5 венчелистчета. Плодът е сборен, съставен от многобройни опадващи поотделно едносеменни плодчета — орехчета. Всяко от тях завършва с късо право или кукесто извито носче. Само по цветовете обаче пълзящото лютиче трудно може да се отличи от другите видове жълтоцветни лютичета, които се срещат у нас. Много похарактерни са листата му. С изключение на връхните всички останали стъблови листа и при основните са с дълги дръжки. При това дръжките на средния дял и на средното делче са по-дълги от дръжките на страничните. Ботаническата характеристика на пълзящото лютиче включва още един характерен за него белег — наличието на облистени надземни пълзящи издънки в основата на цветоносното му стъбло. Заради

Пълзящото лютиче се среща из цялата страна. През май вече ще го видите да се жълтее отдалече из по-влажните ливади и в крайречните гори, по затревенСамо по цветовете обаче пълзящото лютиче трудно може да се отличи от другите видове жълтоцветни лютичета, които се срещат у нас. Много похарактерни са листата му. С изключение на връхните всички останали стъблови листа и при основните са с дълги дръжки. При това дръжките на средния дял и на средното делче са по-дълги от дръжките на страничните. Ботаническата характеристика на пълзящото лютиче включва още един характерен за него белег — наличието на облистени надземни пълзящи издънки в основата на цветоносното му стъбло. Заради тях се и нарича пълзящо лютиче. Пълзящите издънки се вкореняват във възлите и от всеки вкоренен възел (при благоприятни условия само едно растение може да образува около 60 такива възела) през следващата година израства ново самостоятелно растение. По този начин пълзящото лютиче непрекъснато разширява „владенията" си. Пълзящото лютиче подобно на всички останали лютичета е с лютив вкус и е отровно. Тревопасните животни го избягват, не го пасат и затова то се причислява към вредните ливадни 19

Ботаника

http://bgnauka.com него е обикновено бързо и непринудено, а отличителните му белези лесно се запомнят. Пролетното жълтурче е

и дъждовно време и през деня) отново се затварят. Плодовете на пролетното жълтурче са сборни. Всеки е съставен от

Ficaria verna

тях се и нарича пълзящо лютиче. Пълзящите издънки се вкореняват във възлите и от всеки вкоренен възел (при благоприятни условия само едно растение може да образува около 60 такива възела) през следващата година израства ново самостоятелно растение. По този начин пълзящото лютиче непрекъснато разширява „владенията" си. Пълзящото лютиче подобно на всички останали лютичета е с лютив вкус и е отровно. Тревопасните животни го избягват, не го пасат и затова то се причислява към вредните ливадни плевели. А и никаква друга полза от него няма. ПРОЛЕТНО ЖЪЛТУРЧЕ (Ficaria verna) Пролетното жълтурче е извънредно широко разпространено във всички краища на страната — от низините докъм 1600 м надм.в. в планините. Още през март ще го видите вече да разстила лъскаво зелените си килимчета с втъканите в тях златистожълти цветове — звездички, по оголените места из широколистните гори и храсталаци, из върбалаците и елшаците в долините на реките, по влажните ливади и поляни. Не липсва дори в градските паркове. Запознаването с

многогодишно тревисто растение. Изскубнете ли го, вместо главен корен ще видите снопче от добавни корени. Част от тях са тънки, нишковидни, а останалите — бухалковидно задебелени (те са дебели около 5 мм, а на дължина стигат до 2,5 см), бели на цвят. Именно от добавните корени всяка пролет за сметка на натрупаните под формата на скорбяла и други вещества резервни храни израстват новите стъбла на растението. Те са възходящи, прости или слабо разклонени, сочни и зелени, високи от 5 до 20 (понякога и повече) сантиметра. Всички листа на пролетното жълтурче са месести, тъмнозелени и силно лъскави отгоре. По форма са бъбрековидни или триъгълно сърцевидни (наподобяват малки копитца). При основните листа са с дълги дръжки и по-големи, а стълбовете — по-малки и с къси дръжки. Цветовете на пролетното жълтурче са единични, връхно разположени, издигнати над килима от листа. Те са ярко-до златистожълти и са дали името на цялото растение. Околоцветникът им е двоен. Чашелистчетата са винаги 3, но броят на венчелистчетата е непостоянен — от 5 до 12. Цветовете се отварят с изгрева на слънцето, а привечер (при облачно 20

многобройни едносеменни плодчета-орехчета, които опадват самостоятелно. Пролетното жълтурче е красиво цъфтящо ранно пролетно растение. Стопанската полза от него е твърде малка. Въпреки примамливата му зеленина пред него няма да видите да се спре нито едно тревопасно животно. Всички го отминават с безразличие, защото и стъблата, и листата му, особено през време на цъфтежа, са силно отровни. Не са отровни единствено грудковидно изменените му корени (понякога подобни ,,грудчици", но със зеленикавокафяв цвят, се развиват и в пазвите на стълбовете му листа) . Те са богати не само със скорбяла, но и с витамин С и могат да се използуват за храна от хората. В миналото народните лечители с отвара от листата на пролетното жълтурче лекували болки в стомаха, а с каша от счукани пресни листа налагали болните от ревматизъм и подагра. Официалната медицина обаче не го признава за лечебно растение. Пролетното жълтурче не може да се причисли и към медоносните растения, макар че цветовете му са богати и на нектар, и на цветен прашец, защото цъфти много рано, когато все още малко пчели хвърчат.

Ботаника

http://bgnauka.com ПРОЛЕТЕН ГОРОЦВЕТ (Adonis vernalis) Пролетният гороцвет не се среща навсякъде у нас. Ще го намерите само в онези краища на страната, които се намират на изток от линията, преминаваща през градовете Бяла, Горна Оряховица, Казанлък, Харманли и Свиленград, а също по склоновете на ниските планини в Югозападна България — Голо бърдо, Чепан и др. И не расте на всякакви места. Разпространен е само по сухите каменисти поляни и по сухите ливади и пасища, на варовити почви. Пролетният гороцвет е многогодишно тревисто растение с късо, но дебело коренище. От него всяка година, понякога още към края на февруари или в началото на март, израстват по няколко изправени прости или само във връхната част с единични клонки стъбла. В началото на цъфтежа те са високи от 5 до 20 см и изглеждат целите оплетени в зелена паяжина. На върха си стъблата имат малка рошава зелена главичка, а след като цветовете им прецъфтят, се удължават два до три пъти. Листата на пролетния гороцвет са последователно разположени. Те са без дръжки и с неколкократно пересто разделени на по-тесни от един милиметър целокрайни делчета. Пролетният гороцвет започва да цъфти понякога още през февруари, но масовият му цъфтеж обикновено е през март и продължава през април и май. Цветовете му са яркожълти, едри (достигат 5,5, а някои и 8 см в диаметър) , единични, връхно разположени. Имат двоен околоцветник, образуван от 5 чашелистчета и неопределен брой венчелистчета. Плодовете на пролетния гороцвет са яйцевидни до почти кълбести и са съставени от 30 до 40 отделни, опадващи самостоятелно плодчетаорехчета (тип сборен плод) .

Adonis vernalis Родът Гороцвет е представен в нашата природа с още 4 вида. От тях жълтоцветен и многогодишен като пролетния е само волжският гороцвет (Adonis wolgensis), който се среща по сухите тревисти места в Североизточна България. Той обаче е с по-широки от един милиметър делчета на листата и с по-дребни, едва до 3,5 см в диаметър, цветове. Останалите 3 вида са едногодишни растения с червени цветове и са

разпространени като плевели из посевите и по синорите. Пролетният гороцвет е ценно лечебно растение. От него се приготвят лекарства, които активизират сърдечната дейност. Не трябва обаче да се употребява без лекарско указание, тъй като е силно отровен.

Adonis wolgensis

21

Ботаника

http://bgnauka.com СИНЯ КАНДИЛКА (Aquilegia vulgaris) Синята кандилка не е често срещано растение в нашата природа. Ще я откриете само в планините около гр. Трън, в Средна и Източна Стара планина, в Рила, в Западните и Средните Родопи, където расте по сенчестите каменисти и скалисти места. И няма да я сбъркате с нито едно друго растение, особено когато вече е разцъфтяла. Синята кандилка е многогодишно растение с късо коренище и високо от 30 до 80 см изправено цветоносно стъбло, което се разклонява само на върха. При основните стъблови листа са с дълги дръжки и с два пъти триделни петури, а връхните — приседнали и веднъж триделни. Синята кандилка започва да цъфти през май (цъфтежът й продължава и през юни и юли) и на всяко от цветоносните й стъбла се развиват обикновено от 3 до 10 цвята. Цветовете са големи, с диаметър до 5 см, тъмносиньо-виолетови, порядко розови и са увиснали на дълги до 15 см дръжки. Те са с двоен околоцветник. Петте им чашелистчета и по багра, и на големина приличат на венчелистчетата. Самите венчелистчета, те са също 5 на брой, са видоизменени във фуниевидни образувания и всяко от тях е удължено в дълга права тръбица — шпора. Тя е с кукесто извит към цветната дръжка връх и наподобява ботушче, поради което в някои краища на нашата страна наричат растението ботушчета. По този начин нектарът, който се отделя и събира на дъното на шпората, не се изсипва. Заради оригиналните й красиво обагрени цветове и хубави дантелено нарязани листа Синята кандилка още преди няколко столетия станала любимо цвете в много европейски страни. Тя се

отглежда лесно (дори се саморазсейва) и лесно се кръстосва с други видове кандилки. Благодарение на това са създадени многобройни градински форми, които превъзхождат по красота и оригиналност цветовете на диворастящата синя кандилка. Много такива хибридни форми с най-различно обагрени цветове — от тъмносиньо-виолетови до снежнобели и пъстроцветни, се отглеждат отдавна и у нас и в обществените, и в домашните градинки. Във високите части само на Витоша, Рила, Пирин и Западните Родопи, по каменистите и скалистите места сред храсталаците от високопланинска хвойна, се среща и друг вид диворастяща кандилка, която е със светложълти до серножълти цветове. Тази жълтоцветна кандилка (Aquilegia aurea) е твърде рядко растение. Освен у нас може да се види още само в Югославия и Албания. В диво състояние тя не се среща никъде другаде по света. Затова е поставена под закрилата на Закона за защита на природата.

22

история

http://bgnauka.com Българските църковни събори през ХІV в. – нова интерпретация Архимандрит доц. Павел Стефанов (Шуменски университет)

Буквата убива, а духът животвори (2 Кор. 3:7)

Нашето литературознание трябва да възприе нов подход към средновековните произведения, който да засили ролята на текстовата критика и да преосмисли пълноценно тяхната библейска и патристическа основа. На времето Дмитрий Лихачов сочеше като пример за реалия жестът, с който руската светица Юлиания забожда иглата в гоблена и увива конеца около нея, преди да стане. Такива случаи на битовизъм са много редки. Целта, поради която е създаден жанрът на средновековната и специално агиографската литература, не е да даде конкретна информация и да “отрази” действителността, а да поучи чрез примера на светостта. Нашето национално самочувствие едва ли пострада, ако най-сетне докажем, че такива текстове като “Завещанието” на св. Иван Рилски, в немалка степен “Беседа против богомилите” от Презвитер Козма, житията на някои софийски и родопски новомъченици, “Житие и страдание” на еп. Софроний Врачански са псевдоепиграфи или мозайка от стари топоси без реална основа. Чужди литературоведи отдавна установиха, че прословутото описание на Преслав в “Шестоднева” на Йоан Екзарх, мнимото родство между Григорий Цамблак и Киприан, фиктивното посичане на Патриарх Евтимий са пасажи, които нямат нищо общо с българската действителност, защото са преведени от гръцки. В съзнанието на мнозина е утвърден стереотипът, че културното пространство, обозначено с изкуствения термин Slavia Orthodoxa, представлява самозатворена

и неподлежаща на външни влияния система. Затова е слабо разработен проблемът за взаимоотношенията на българската литература с западноевропейските и ориенталски извори. Житието на св. Теодосий Търновски (ЖТТ), написано след смъртта му на 27 ноември 1363 г. от византийския патриарх Калист, в много отношения остава загадка за изследователите. За това допринася фактът, че византийският му оригинал е изгубен, а среднобългарският превод е запазен само в един препис на Владислав Граматик от 1479 г. Вече сто години след научното издание на ЖТТ от Васил Златарски то не е анализирано задълбочено от езиковеди и стилисти, които да го сравнят с другите запазени среднобългарски и византийски литературни творби от ХІІІ-ХІV в. По този начин би могло да се докажат или отхвърлят догадките на Васил Киселков за неговия разнороден синтаксис, както и множеството лексикални и идейни заемки от по-ранни и съвременни източници. Подобно на новозаветната книга Деяния апостолски, която смесва 1 и 3 л. мн. ч., авторът на ЖТТ използва обикновено 3 л. ед. ч. и 1 л. мн. ч., но в гл. 24 внезапно преминава към 1 л. ед. ч. Васил Киселков, който проучва паметника в дух на свърхкритичност и го превежда не съвсем точно на новобългарски език, категорично отхвърля авторството на Калист. Според него то е създадено поне столетие след ХІV в. от хипотетичен автор, 23

наречен от него “Псевдокалист”, като е разработен кратък материал от истинския Калист, на когото са предоставени сведения от четиримата ученика на св. Теодосий. Киселков е склонен да отъждестви “Псевдокалист” с преписвача Владислав Граматик.1 Климентина Иванова, която също превежда ЖТТ и го снабдява с някои бележки, отхвърля тезата на Киселков и обяснява аномалиите в текста с тенденциозността на патриарха.2 Въпреки твърденията си, че прави нов превод, тя се подвежда по превода на Киселков. Например, ако се вярва на двата превода, търновските евреи се гаврят с християнството, хулейки и “унищожавайки” (sic) християнските църкви (гл. ХVІІІ). Читателите, които вече си представят как евреите с факли в ръце подпалват храмовете на Царевец, необезпокоявани от никого, следва да направят справка с оригинала, публикуван от Васил Златарски. На въпросното място стои “yничижающе” (унижавайки). 3 Както винаги, истината за ЖТТ се намира по средата между полюсите на отрицанието и венцехвалението. Това произведение действително съдържа явни противоречия и дори абсурди, които са несъвместими с осведомеността и статута на автор като патриарх Калист. Някои от тях са забелязани от досегашните изследователи, а други – не: 1. Авторът странно смесва двата типа исихазъм – съзерцателен, отдаден на “теорията” (по св. Григорий Синаит) и общественоактивен, предан на “праксиса”

история

http://bgnauka.com (по св. Григорий Палама). Някои духовници в България през ХІV в. като св. Патриарх Евтимий въплъщават първо единия тип, а по-късно другия. Но съвместяването им в едно и също лице, както иска да внуши ЖТТ, е нелогично и неубедително. Според това произведение животът на църквата се диктува от невзрачния отшелник Теодосий, докато съименният му патриарх е поставен на втори план и дори е наречен презрително “прост” и “никак не благосклонен”.

2. Според житието вторият търновски събор, проведен найвероятно в ранната есен на 1359 г., осъжда и “новопоявилата се ерес” на Варлаам и Акиндин.4 Всъщност рационалистичната доктрина на Варлаам е разобличена от св. Григорий Палама и осъдена още на поместния събор в Цариград през 1347 г. Варлаам привидно се разкайва и бяга в Италия, където става римокатолически епископ. На друг събор през май 1351 г. е осъден и отлъчен Акиндин – дясната ръка на Варлаам. Ловът на другомислещи продължава и събор през 1368 г. осъжда варлаамита Прохор Кидон. Калист участва непосредствено в тези събития и е анахронично да се твърди през 1363-1364 г., че ереста току-що се е появила. С подобен подход, който граничи с мистификация, си служи Григорий Цамблак, който в житието на св. Стефан Дечански (починал още през 1331 г.) въвлича този сръбски светец в конфликта с Варлаамовата ерес.5 3. В известното си послание от 1355 г. Калист обвинява Търновската патриаршия, че не взема св. миро от Цариград, с което да демонстрира подчинението си, а от мощите на св. Димитър и св. Варвар. Според ЖТТ, когато св. Теодосий и четиримата му ученика отиват във Византия, Калист ги убеждава, че

не били миропомазани, тъй като не бил “съвсем сигурен имало ли е помазване с велико миро поради далечното разстояние на мястото и поради оскъдността на великото и пребожествено миро” (!). След това той ги миропомазва.6 През ХІV в. кръщението и миропомазването се извършват скоро след раждането и е изключено петимата духовници да не са вече миропомазани. Как те в този случай дръзват да попаднат под удара на каноните, които предписват отлъчване от църквата, ако се приеме за втори път тайнство, което по принцип не може да се повтаря? Още постранно е, че двама от нарушителите са бъдещият български патриарх Евтимий и бъдещият руски митрополит Киприан - стожери на православието и ревнители за каноническия ред. Чрез миропомазване в Църквата се приемат инославни християни. С тази лъжа патриарх Калист иска да прикрие истинските си съмнения в православието на българските гости. 4. След втория събор от 1359 г. св. Теодосий се връща в своя манастир, където прекарва “немалко време” (гл. ХІІ). Поради турски нападения се премества близо до Търново, където живее три години и се разболява в продължение на “двадесет и повече месеца” от хронична болест, преди да отиде в Цариград и да умре през 1363 г. Според ЖТТ излиза, че между събора и кончината му изминават пет, шест или дори седем години, но според елементарното изчисление между 1359 и 1363 г. има само четири години. Как може патриархът да няма понятие от аритметика?

5. С подобен анахронизъм се сблъскваме в гл. ХХХ, прикачена като кръпка в края на ЖТТ. В нея се повествува за някой си Роман, приемник на св. Теодосий, който 24

предал Богу дух в България наскоро след смъртта на учителя си. Всъщност става дума за св. Роман (Ромил) Бдински, който завършва живота си в Сърбия ок.

1385 г. според житието му от Григорий Доброписец. Тази груба неосведоменост забива още един гвоздей в ковчега на хипотезата, че ЖТТ е буквален превод от творбата на Калист “скоро след написването му”.7 Климентина Иванова смята, че става въпрос за друг Роман, който умира ок. 1365 г.8 Но как Калист може да споменава в ЖТТ за кончината на Роман през тази година, щом самият той умира още през 1363 г., т.е. две години по-рано? Този поменик на противоречия може да бъде продължен, но това не е нужно. Няма съмнение, че в този вид ЖТТ е компилация. Киселков може да бъде коригиран със следната хипотеза, която напоследък предложи Мюриъл Хипил.9 Сърцевина на текста е кратка биография на Теодосий, написана от Калист по негови спомени и по данни, предоставени от Теодосиевите ученици. Тук неговият български приятел е представен в истинската си светлина като интровертен отшелник, отдаден на собственото си душеспасение и възпитанието на духовните си чеда. Вероятно биографията е съставена по молба на учениците, които разчитат, че престижът на Калист ще й придаде допълнителна тежест и ще спомогне за разпространението на исихазма в България. Тя е преведена веднага на български език, поради което не са положени старания за запазването на гръцкия текст. Тази биография покъсно е разукрасена от преписвач в или около Търново. Той използва материала некритично и прибягва до сензации. На него се дължи смесването между еремита Теодосий, който не излиза от килията си, и патриарха Теодосий,

история

http://bgnauka.com който фактически провежда съборите. Васил Киселков настоява, че бил свикан само един събор през 1360 г., а Димитър Ангелов го отнася към 1355 г.,10 Повечето учени са убедени, че в Търново са свикани два събора, съответно срещу богомили и жидовстващи, ок.

1350 и през септември-октомври 1359 г.11 Проблемът е, че богомилството в средата на ХІV в. вече не е актуално, то е още един анахронизъм. Климентина Иванова основателно пита: “Какво налага да се “повдигне гонение” срещу богомилите в един момент, когато това учение започва да се изражда и когато официалната власт има (или би трябвало да има) далече по-важни противници?” След това обаче тя наивно обяснява организирането на първия събор с “възбуда на духовете”, т.е. с някаква масова истерия.12 Що се отнася до втория събор, Васил Киселков проявява с право своя вроден скептицизъм: “Както в Търново, така и в цяла средновековна България евреите никога не са били в състояние да задават каквато и да било сериозна опасност за Българската православна църква, та да дават повод да се свиква специален църковен събор против тях”.13 Димитър Ангелов отива по-далеч с мнението, че протестът възникнал не сред юдеите, а сред православните.14 Според мен със злокачествени обвинения в “богомилство” и “жидовство” на двата търновски събора са осъдени хора, които нямат нищо общо с тези отдавна отшумели ереси. Ключът към разгадаване истинската същност на тези събори се крие в едно явление, на което нашата историография поради липсата на извори не обръща никакво внимание, а то е едно от найважните и то повтарящи се явления на ХІV в. Това е

бубонната чума, известна като Черната смърт.15 В началото е обсадата на генуезката крепост Кафа през 1346 г. от татарите, които хвърлят вътре труповете на умрели от чума. Италианците изоставят града и бягат панически с кораби в кв. Пера на Цариград, Месина, Генуа, Венеция, с което разнасят болестта. Оцелелият по чудо византийски историк Никифор Григора (1295-1360) пише, че "тежка и чумоподобна болест" през 1347 г. "опустоши както градовете, така и селата”, при което само за един-два дни "в повечето домове всички жители умряха наведнъж".16 Според "Историята" на император Йоан Кантакузин (поч. 1383), който загубва сина си Андроник, чумата опустошава “почти всички крайбрежни земи на света”, а след това преминава “почти през целия околен свят” (ІV.8).17 През 1348 г. епидемията бушува в Северна Африка и Близкия Изток, Испания, Италия, Франция. Кораб, който доставя вино от Бордо, пренася заразата в Англия, а оттам пламва Ирландия. През 1349 г. чумата размахва косата си в Централна Европа, Скандинавия и Русия.18 Само за четири години в Западна Европа умират ок. 20 милиона души. Смъртността сред заболелите възлиза на 70-80%. В Англия загиват 1/3 от жителите.19 Населението на Италия, което в края на ХІІІ в. наброява 11 милиона души, в средата на ХV в. спада на 8 милиона въпреки голямата раждаемост.20 Един доклад до папа Климент VІ изчислява жертвите на Изток на 23 840 000 души. Точността на тази цифра не може да бъде проверена, но тя изглежда близка до действителността.21 Трагедията се наслагва във времето, защото чумата многократно се връща от север на юг и от запад на изток през 50-те и 60-те години на ХІV 25

в., за да помете и останалите живи. Академичната история на България “в 14 тома” въобще не се досеща за чумата като основен фактор за развитието на българското общество в средата и втората половина на ХІV в. Какви са последиците от демографската катастрофа? Рязко намалява и поскъпва работната ръка, икономическият живот рухва, оскъдните стоки поскъпват, социалните връзки се разпадат, а моралните задръжки изчезват. Същите процеси се наблюдават и в други европейски страни, например в Англия.22 За положението в България може да се съди по количеството заровени монетни съкровища, които са в правопропорционална зависимост от количествените промени в стоковото производство. . На територията на Добруджа са открити находки в еквивалентно сребро 198 г за периода 1200-1300 г., 1390 г за 1300-1340 г. и само 28 г за 1340-1400 г. Обемът на паричното обръщение през втората половина на ХІV в. се стопява поради намаленото производство и търговия. Причините за кризата са две – чумната епидемия и “малкият ледников период”, настъпил в цяла Европа.23 Но ефектът от чумата е още позловещ в духовната област. За съжаление тогавашна България не разполага с местен Джовани Бокачо, за да остави класическо описание на епидемията. . Напразно с нея се борят иначе блестящи писатели като цариградския патриарх св. Филотей Кокин, който съставя молитви и канони срещу вилнеещия “мор”.24 Една от причините за сравнително лесното падане на България под османско владичество не е само разединеността – стар наш порок, но и масовото отчаяние,

история

http://bgnauka.com фатализмът и цинизмът, породени от чумата. За едни тя е Божие възмездие за греховете преди настъпващия край на света, а за други – повод да търсят слугите на сатаната, който иска с чумата да изтреби членовете на Църквата. В римокатолическите храмове всяка неделя се анатемосват магьосниците и вещиците.25 Петрарка, чиято възлюбена е грабната от епидемията, обвинява разгулната папска курия, че разгневила Бога, а тя го набеждава във вещерство, понеже цитирал Вергилий 26. Англичаните и шотландците взаимно си приписват разпространението на чумата.27 В някои германски градове намират за виновни гробарите, в Кипър – турците, а в Русия - татарите.28 Някои български песни твърдят, че епидемията се разпространява от турците.29 Разни хора от Цариград и Солун, които пристигат в Търново в средата на ХІV в. според ЖТТ, не са бродещи исихасти, а бегълци от чумата.30 Първият събор срещу т.нар. “богомили” е насочен срещу Кирил Босота, Лазар и поп Стефан. Той не е свикан ок. 1350 г., както се приема, а при първата вълна на епидемията – през 1347 или 1348 г. Когато Теодосий разпитва обвиняемите за вярата им, те казват, че Бог владее земята, а дяволът – небето (гл. ХІV). В коментара си на този пасаж Димитър Ангелов твърди, че тук текстът бил “сбъркан”, защото богомилството изповядвало обратното – типичен пример за нагаждане на текста към неговата предварителна теза.31 Всъщност светогледът на обвиняемите е православен, но не съвсем точно формулиран, тъй като те не са богослови. Господ създава земята (вселената) и я управлява, а над нея владеят до Второто пришествие “поднебесните духове на злобата” по израза на апостол Павел (Ефес. 6:13). Дяволът се

нарича “княз на въздушната власт” (Ефес. 2:1). Когато изкушава гладния Христос, Сатаната ясно разкрива, че му е предадена властта над цялата земя и че той я дава на когото иска (Лук.4:6).32 Съвсем не е случаен фактът, че след Черната чума в изкуството на Западна Европа дяволът започва да се рисува по-голям и по-силен дори от Христос.33 Следващото обвинение на Теодосий е, че те се докосвали за Причастието “дръзко и без страх”, “като до прост хляб”. Найвероятно става въпрос за вземане на сухо причастие в горите без отслужване на литургия. Сред дивата природа семейните ангажименти и храмовите декорации стават излишни и затова бегълците от Търново са наклеветени, че отхвърляли брака, иконите и кръста. Осъждането на брака може да има и друга, аскетична мотивировка, подобна на тази при западните флагеланти, които изтезават плътта си чрез пост и бичуване, за да умилостивят Бога.34 Някои от търновските “еретици” начело с Лазар се опитват да спрат разпространението на епидемията чрез магическо поведение. Фолклорът предписва изораване на бразда около селището, която представлява апотропеен кръг, но такава магическа оран е невъзможна около разположения на скалисти хълмове Търновград. Затова Лазар и двама негови съратници извършват тази “оран” чисто символично, като се събличат голи и правят обиколка на града. В случая техните фалоси изпълняват функцията на “рала”. Символично заораване срещу чума е прилагано често в миналото.35 Когато го описва, Димитър Маринов допуска поне две грешки. Той твърди, че този обред не се среща в Северна и Западна България и че извършителите са само мъже. Маринов си противоречи, понеже 26

цитира един пример на Цани Цинчев от Търновско и втори от Велес в Македония, при който заораването се прави от две момиблизначки с два биволаблизнаци.36 Във Видинско заорават три жени, съблечени голи и с разпуснати коси, които възсядат кросна (имитация на фалоси) и с три черни бика правят кръг около селото трикратно в събота.37 Може да прозвучи невероятно, но в помашките села на Гоцеделчевско символичен кръг около село срещу градушка се прокарва и през 80-те години на ХХ в. Елементите на обреда са редуцирани до минимум. Той се извършва не от обикновени хора, а от ходжи, които са облечени, а не голи и обикалят денем, а не нощем. Единственото табу, което те спазват е мълчанието.38 Вероятно св. Теодосий не схваща истинския смисъл на апотропейната магия, извършена от Лазар, но той я осъжда като антиморален и антицърковен акт.39 Това действие няма нищо общо със западното адамитство или балканското богомилство, както се твърди от някои учени.40 Не е ясно какво се разбира под “скверна храна”, която ядат обвиняемите според Теодосий. При настъпилия страшен глад е възможно те да са яли животни (жаби, змии, червеи и пр.), които при нормални условия са забранени, или да са купували храна от евреи и цигани. Не е ясно какво се разбира под “скверна храна”, която ядат обвиняемите според Теодосий. При настъпилия страшен глад е възможно те да са яли животни (жаби, змии, червеи и пр.), които при нормални условия са забранени, или да са купували храна от евреи и цигани. Теодосий Търновски прогонва лекаря Теодорит от Цариград, който учел българите да се кланят на дъб (гл. ХІІІ). Климентина

история

http://bgnauka.com Иванова се съмнява в истинността на този пасаж.41 Но няма нищо странно във факта, че екстремалните условия на чумата раздвижват дълбинни пластове на съзнанието и предизвикват връщане към първични форми на богопочитание. Да си припомним житието на св. Георги Иверски, който натрошава идол, почитан от българите в затънтено родопско село. Това става по време на византийското господство (10441065 г.), когато силно отслабва контролът на централната църковна власт.42 В средата на ХІV в. търновската монетоливница пуска в обръщение анонимни медни монети с изображения на Архангел Михаил. Понеже количеството им е твърде ограничено, тяхната функция не е икономическа. Издателят им се колебае между три евентуални причини за пускането им: 1) подчертаване на царската институция (!), 2) възпоменаване на военни победи (неясно какви), и 3) по повод съборите срещу “еретиците”.43 Аксесоарът, който Архангелът държи, не е “тривърх скиптър”, а тризъбец за лов на риба.44 Тук се визира мисията на Божия пратеник като душевадец, а монетите са издадени именно във връзка с чумата. В редица народни песни образът на чумата се заменя от Архангел Михаил.45 Внезапността на заболяването и непоносимите болки пораждат повсеместния мит, че персонифицираната епидемия хвърля стрели върху жертвите си. Още в древния Рим се вярва, че епидемиите се дължат на стрелите на бог Аполон. Въпреки че в ЖТТ изобщо не се среща термина “чума”, речникът на св. Теодосий Търновски включва алюзии за нея. Например в неговото поучение към монасите той отбелязва, че Бог “подтикна всички към умиление и плач, като ги устрели с жилото на усърдието”. Същата образност се повтаря от него и по-нататък: “Господ изпрати Своите стрели –

апостолите, и преумножи мълниите…” (гл. ХХІ).46 По повод на втория пасаж Климентина Иванова разяснява, че тези метеорологични изрази са дадени “неточно по Псалом 94:4”. Това отъждествяване е погрешно, защото текстът следва Псалом 17:15, като променя отрицателната му конотация в положителна. През 1360 г., когато е документирано, че чумата се завръща на Балканите, в Търново се провежда втори събор по същия повод. Тъй като набедените за “еретици” вече са разгромени, ударът се насочва към друга маргинална и беззащитна група – евреите. По този начин българските власти имитират със закъснение масовите погроми в Западна Европа срещу евреите, които са обвинени, че отравят кладенците и предизвикват чумата. Фактът, че евреите също черпят вода от тях, се пренебрегва. Навсякъде кладенците се запечатват и християните започват да пият от реки и блата, което още повече засилва разпространението на епидемията. В много западни страни (не в Англия, откъдето евреите са изгонени през 1290 г.) разярени тълпи се втурват в еврейските гета, грабят, палят, изнасилват, убиват и прогонват обитателите им. Първото нападение е срещу еврейския квартал на Тулон през април 1348 г., следвано от Барцелона и други градове. Налага се папа Климент VІ в Авиньон да издаде була през юли 1348 г., в която заявява, че чумата не е предизвикана от хората, а от Божията воля и може би от съчетанието на звездите (същото обяснение се повтаря в увода на “Декамерон”). Погромите не само не спират, но и се засилват, понеже при изтезанията заловените евреи признават всичко, което се иска от тях. Налага се папата да издаде през октомври с.г. нова була, в която подчертава, че евреите не биха могли да сеят чумата, защото 27

смъртността при тях е същата, както при християните, и защото християните умират в области, където изобщо няма евреи. Папството осъжда и флагелантството, което рискува да се изплъзне от опеката на Църквата.47 ЖТТ подробно описва как един от евреите, обвинени от търновския събор в антихристиянска агитация, се “разкайва” и покръства. От другите двама единият е убит от насъсканата тълпа, а вторият е обредно осакатен, като са му отрязани езикът, устните и ушите (гл. ХVІІІ). Освен стремежа за възстановяване на сакралната “чистота” на страната и столицата чрез етническо прочистване, другата причина за гонението срещу евреите е далеч попрозаична. Когато техните водачи бъдат прогонени или ликвидирани, отпада въпросът за големите кредити, дадени от тях на търновската светска и църковна аристокрация. Остава да тегне иронията, че новата царица Теодора по кръв е еврейка. По всяка вероятност антисемитската офанзива, която се развихря в Търново през 1360 г., е подготвяна идейно от десетилетия. Още през 1337 г. преписвачите на “Песнивеца”, подарен на цар Иван Александър, рисуват по-големи и по-сложни инициали пред тълкованията на псалмите, които критикуват юдейството.48 Новите изследвания на руски преписи на византийски антисемитски трактати установяват, че техните оригинали са преведени в България през ХІV в.49 В Попфилиповия сборник от 1345 г. (ГИМ, Син. 38) е поместен апокриф на Андрей Юродиви, според който цар Йоан ще прогони евреите и ще избави столицата от измаилтяните (турците). Някои учени смятат, че този цар е Иван Александър.50 Западната полемика също свързва евреите с мюсюлманите като общи врагове на християнството.51

история

http://bgnauka.com Не са запазени български трактати срещу юдейството като диалога на Йоан Кантакузин, който подражава на подобен диалог от св. Юстин Философ.52 Антисемитските настроения са отразени и в българското изкуство. Стенописите на Земенския манастир от средата на ХІV в. включват уникална сцена с изковаването на гвоздеите за Христовия кръст от една еврейка с помощници. Андрей Грабар доказа, че композицията е заимствана от френски и английски миниатюри.53 Вероятно сцената “Обесването на Юда” в Ивановския манастир до Русе също е алюзия и предупреждение за еврейската “заплаха”. Друга западна тема от епохата на Черната смърт, разпространена по-късно в нашето изкуство е “Ars moriendi” (Изкуството да се умре). Тя представя два контрастни варианта – “Смъртта на праведника” и “Смъртта на грешника”.54 Напълно възможно е чумата да е засилила рязко стремежа към отшелнически живот в България през втората половина на ХІV в., което се доказва от стотиците пещери, превърнати в манастири, скитове и отделни килии през тази епоха. Според мен демонизацията на евреите на Балканите през ХІV в. е представена и във фолклора. Ще оставим настрана късната басня за “жида”, предал Търново на турците, която смесва два термина - жид (исполин отпреди потопа) и жид (пейоративно за евреин). Един известен етиологичен сюжет в редица предания и песни обяснява падането на българското царство с гордостта на цар Костадин. Според песен от Шуменско той царува триста години над три вери (евреи, арменци и християни), но накрая забравя Христа Бога: “Във черкова с конче влязва,/ С остра сабя комка зима,/ С маждрака ся нафор зима…”55 В друга песен от Смолянско вината от индивидуална

става колективна. Бог намразва българите, защото: “Сас конче флизат ф черкува,/ Ут коня зйомат комчица,/ Сас мунзуракан нафурка…”56 Богохулството е амплифицирано и приписано изобщо на християните в една коледна песен: “Посилиха се ристийене,/ с коне в черкова влазаха, / със нож попове гонеха,/ от кон си комка земаха,/ с маздрак нафора бодяха…”57 Мнението, че тези песни отразявали действително поведение на българите през ХІV в. е нелепо.58 От сферата на дидактичната история този мотив се прехвърля в актуалния за робството пророчески жанр. Една предание от Самоковско предсказва, че Османската империя ще падне, когато се достигне до “усиление”, т.е. когато турците започнат да не почитат нищо, дори и Бога, подобно на възгорделите се българи преди падането на България.59 Откъде произхожда мотивът за набождането на причастието с острие? Неговият генезис не е в цикъла за крал Артур и Граал, според който Балир Свирепи ранява в бедрото Краля-Рибар и открадва мистичната чаша за причастие.60 Единственият възможен източник са западните обвинения срещу евреите, вероятно повтаряни и в България през ХІV в., че друговерците крадат или изнудват задлъжняли към тях християни да им донесат хостията (причастието), след което се опитват да я прободат, нарежат или накълцат с нож, меч или копие, защото тя е омразният им Христос. Често от хостията бликва кръв като от истинска човешка плът. Евреите поругатели бягат ужасени, разкайват се със сълзи или получават жестоко наказание. Запазени са данни за повече от 100 случая на “оскверняване” на хостия от евреи. Подобни фабули се разпространяват чрез слухове, проповеди, трактати, театрални 28

мистерии, произведения на изкуството и предизвикват немалко погроми. На тази тема е посветено изчерпателно изследване от Мири Рубин. Тя предполага, че предобразът на сюжета се крие във византийските разкази за еврейското момче, което случайно взема причастие и е хвърлено от разгневения му баща в пещ. На писъците на майката се стича целият град. Момчето е извадено невредимо от огъня, а бащата, хвърлен вътре, изгаря веднага.61 Повероятно е друго обяснение за произхода на сюжета. В историята си (Х.4-5) византиецът Лъв Дякон повествува, че по времето на император Йоан Цимисхий (Х в.) във Верит, Финикия, един евреин пробожда с копие икона на Христос, при което от нея руква кръв и вода. Християните грабват чудотворната икона и я занасят в местната църква, а оттам владетелят я взема в Цариград. Не се споменава каква е съдбата на евреина.62 През ХІІ в. Новгородският архиепископ Антоний се покланя в църквата “Св. София” в Цариград на същата икона, но я описва като икона на св. Богородица, която държи Христос.63 На неексплицирана антисемитска мотивация се дължат и народните песни, в които се цепят и горят икони. Те нямат нищо общо с богомилството, както вярва Веселин Панайотов.64 Разбира се, всички случаи на изтезаване на причастието с остри инструменти според западните легенди се извършват тайно. Не е известна, а и не е възможна версия, според която евреин да влиза нагло на кон в църква и да набожда причастието или нафората. Изглежда, че нашият фолклорен сюжет контаминира визуални впечатления от две композиции, известни в западното изкуство – евреинът-осквернител на причастието и чумата, която язди кон и пробожда с меч или копие

http://bgnauka.com жертвите си.65 Този хибрид се илюстрира от народна песен, записана в Горна Оряховица, според която: “Българина са наголями,/… с коня ходи в черкова,/ на кон стои, комка зема,/ пък с маждрака нафор дига,/ с калъч [и]коните цалува…” Тогава Бог предава българското царство на турците, които изколват християните и са наказани с чума.66 В началото на ХХ в. в Пловдив се прочува някоя си Нена Чирпелийска, която се облича като мъж, пуши, псува, стреля с пистолет, влиза на кон в кръчмата и пия ракия, без да слиза.67 Тази жена разиграва поведението на противоположния пол чрез травестия. Но за разлика от някои светици като Пелагия, които възприемат мъжката идентичност като възможност да осъществяват духовни подвизи и да постигнат святост, присъща най-вече на мъжете, Нена – точно обратното копира “неморалната” страна на мъжкото поведение. Така тя скандализира следосвобожденското общество, което следва като норма патриархалните стереотипи за сакралност, греховност и табуираност от цитираните по-горе примери.

история 1 Киселков, В. Житието на св. Теодосий Търновски като исторически паметник. С., 1926.

2 Пространно житие на Теодосий Търновски от патриарх Калист. – В: Стара българска литература. Т. 4. Житиеписни творби. Съст. и ред. Кл. Иванова. С., 1986, 443-468.

3 Житие и жизнь преподобнаго отца нашего Теодосия иже в Трънове постничьствовавшего. Съписано святейшим патриархом Константина града кир Калистом. Стъкми за издание В. Н. Златарски. – Сборник за народни умотворения. Т. ХХ, 1904, с. 25.

4 Киселков, В. Цит. съч., с. ХХХІ.

5 Дончева-Панайотова, Н. Григорий Цамблак о Варлааме и его ереси.

– Byzantinobulgarica. T. VI. Hommage à Dimităr Angelov. Sofia, 1980, 105-113.

6 Пространно житие.., с. 464.

7 Коцева, Е. Калист І. – В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Съст. Д. Петканова. С., 1992, с. 213.

8 Пак там, с. 656.

9 Heppell, M. Hesychasm in the Balkans. – In: Religious Quest and National Identity in the Balkans. Ed. by C. Hawkesworth, M. Heppell and H. Norris. London, 2001, 132-133 (Studies in Russia and East Europe).

10 Киселков, В. Цит. съч., ХХVІ-ХХVІІ; Ангелов, Д. Идеен живот. – В: История на България в 14 т. Т. 3. Втора българска държава. С., 1982, 405-408.

11 Андреев, Й. Две хронологически изправки към епохата на цар Иван-Александър: кога Иван-Александър е стъпил на българския престол и през коя година се е състоял съборът против богомилите и евреите. - В: Търновска книжовна школа. Т. 4. Културно развитие на българската държава, краят на ХІІ-ХІV в. С., 1985, 302-309; Алексиев, Й. За мястото и датата на църковните събори в Търново. - В: Бог и цар в българската история. Отг. ред. К. Вачкова. Пловдив, 1996, 140-144.

12 Иванова, Кл. Патриарх Евтимий. С., 1986, с. 32.

13 Киселков, В. Цит. съч., с. ХХXІ. Срв. Цвятков, Н. Към въпроса за т. нар. юдействащи на Балканите през Средните векове. - Годишник. Обществена културно-просветна организация на евреите в България. Централно ръководство. Т. 21, 1986, 45-59.

14 Ангелов, Д. Идеен живот.., с. 405.

15 За чумата вж. Siegler, P. The Black Death. New York, 1969; Gottfried, R. S. The Black Death: National and human disaster in medieval Europe.

New York, 1983; Platt, C. King Death: The Black Death and its aftermath in late medieval England. Toronto, 1996; Herlihy, D. The Black Death and the Transfromation of the West. Cambridge (MA), 1997; Cohn, S. K. The Black Death Transformed. New York, 2003, и др. Срв. Матанов, Х. Чумни пандемии и история. – В: Civitas Divino Humana в чест на професор Георги Бакалов, С., 2004, с. 339-346.

16 Гезер. История повальных болезней. СПб., 1867, Прибавления, с.

32.

17 Йоан Кантакузин. История. – В: Извори за българската история. Т. ХХІІ. Гръцки извори за българската история. Т. Х. Съст. и ред. М. Войнов, В. Тъпкова-Заимова и Л. Йовчев. С., 1980, с. 377. Срв. Congourdeau, M.-H. La société byzantine face aux grandes pandémies. – In: Maladie et société à Byzance. Éd. E. Patlagean. Spoleto, 1994, 21-42.

18 Самаркин, В. В. "Черная смерть" по данным современной зарубежной литературы. - Вестник Московского университета. История, 1976, № 3, с. 75.

29

история

http://bgnauka.com 19 Hatcher, J. Plague, population and the English economy, 1348-1530. – In: British population history : from the black death to the present day. Ed. by M. Anderson. Cambridge, 1996, 9-94.

20 Котельникова, Л. А. Феодализм и город в Италии в VIII-XV веках. По материалам центральных и северных областей. М., 1987, с. 93.

21 Гезер. Цит. съч., с. 110.

22 Bolton, J. "The World Upside Down": Plague as an Agent of Economic and Social Change'. In The Black Death in England. Ed. by W. M. Ormrod, and P. G. Lindley. Stamford, 1996, 17-78; Hargreaves, P. V. Seignorial Reaction and Peasant Responses: Worcester Priory and its Peasants after the Black Death. - Midland History, 24, 1999, 53-78; Beattie, C. The problem of women's work in post Black Death England. – In: The problem of labour in fourteenth-century England. Ed. by J. S. Bothwell, P. J. P. Goldberg, W. M. Ormrod. York, 2000), 1-19; Musson, A. New labour laws, new remedies? Legal reaction to the Black Death "crisis". – In: Fourteenth century England I. Ed. by N. Saul. Woodbridge, 2000, 73-88; Kitsikopoulos, H. The Impact of the Black Death on Peasant Economy in England, 1350-1500. - Journal of Peasant Studies, 29, 2002, № 2, 71-90.

23 Авдев, Ст. За упадъка на стоковото производство в Добруджа през втората половина на ХІV в. (по нумизматични данни). – Нумизматика, 1988, № 2, 3235.

24 Стефанов, П. Антиосманската тема в творчеството на св. Филотей Кокин. - В: Патриарх Евтимий Търновски и неговото време. Ред. Г. Данчев и др. Велико Търново, 1998, 281-294 (Библиотечна поредица “Проглас”).

25 Орлов, М. А. История сношения человека с дьяволом. М., 1992, с. 165.

26 Лозинский, С. П. История папства. М., 1986, с. 175.

27 Jillings, K. Scotland's Black Death: The Foul Death of the English. Stroud, 2003.

28 Делюмо, Ж. Страхът в западния свят (ХІV-ХVІІІ век). С., 2002, 190-206.

29 Петкова, Св. Функции и функционални преобразования на чумата в песенния фолклор. – Български фолклор, 1988, № 4, с. 38, бел. 14.

30 Срв. Dormeier, H. Die Flucht vor der Pest als religiöses Problem. – In: Laienfrömmigkeit im späten Mittelalter.

Formen, Funktionen, politisch-soziale Zusammenhänge.

Hg von K. Schreiner und E. Müller Luckner. München, 1992, 331-397.

31 Ангелов, Д. Богомилството в България. С., 1969, 500-501.

32 Rudman, D. Authority and Right of Disposal in Luke 4.6. - New Testament Studies, 2004, № 1, 50:77-86.

33 Мюшамбле, Р. Една история на дявола. С., 2005, с.

49. Тази книга е преведена твърде неграмотно от някоя си Гинка Асенова. Срв. влиянието на Черната чума

върху английското изкуство: Lindley, P. G. The Black Death and English Art: A Debate and Some Assumptions.

– In: The Black Death in England. Ed. by W. M. Ormrod and P. G. Lindley. Stamford: Paul Watkins, 1996, 125-146.

34 Срв. Erkens, F.-R. Busse in Zeiten des Schmerzen Todes: die Züge der Geissler. - Zeitschrift für historische Forschung, 1999, No 4, 483-515. Срв. Harper-Bill, C. The English Church and English Religion after the Black Death. – In: The Black Death in England Ed. by W. M. Ormrod and P. G. Lindley. Stamford, 1996, 79-123.

35 Срв. Венедикова, В. Български паралели на античния обичай заораване при основаване на селище.

– В: Изследвания в чест на акад. Д. Дечев. С., 1958, 779-785.

36 Маринов, Д. Избрани произведения в пет тома. Т. 1, ч. 2. Религиозни народни обичаи. С., 2003, 448-449.

37 Тодорова-Пиргова, Ив. Баяния и магии. С., 2003, с.

539.

38 Миналото през погледа на нашенци. Сборник с фолклорни материали от селата Гърмен, Дъбница, Копривлен и Плетена, Гоцеделчевско. Съст. Албена Георгиева-Ангелова и др. С., 2003, 234-235.

39 Срв. Станоева, И. Тялото – голо и облечено. – Български фолклор, 1994, № 2, 74-82. Глава за ритуалната голота в Англия е включена в Hutton, R. Witches, Druids and King Arthur. London, 2003.

40 Werner, E. Spaetbogomilisch- und adamitische Spekulationen und Praktiken in Religions-historischer Sicht. – Byzantine Studies, 1, 1974, № 1, 40-53.

41 Иванова, Кл. Цит. съч., 32-33.

42 Цинцадзе, Я. Българска езическа богиня от ХІ в. според един грузински извор. - Исторически преглед, 1960, № 2, 86-89.

43 Дочев, К. Антиеретически събори в Търново през 50-те години на ХІV в., отразени в монетосеченето на цар Иван Александър. - В: Търновска книжовна школа. Т. 5. Паметници. Поетика. Историография. Гл. ред. Г. Данчев. Велико Търново, 1994, 535-539.

44 За тризъбеца вж. Стефанов, П. Балкански фолклорни и орнаментални мотиви в стенописите на Килифаревския манастир от ХVІІ в. - В: Търновска книжовна школа. Т. 7. Търновската книжовна школа и християнската култура в Източна Европа. Гл. ред. Г. Данчев. Велико Търново, 2002, 805-806.

45 Петкова, Св. Цит. съч., с. 39. Срв. Johnson, R. F. Saint Michael the Archangel in Medieval English Legend.

Woodbridge, 2005.

46 Пространно житие.., с. 462.

47 Foa, A. The Jews of Europe after the Black Death.

Berkeley, 2000, 8-16.

48 Мусакова, Е. Кодикологически особености на Песнивеца на цар Иван Александър. - Palaeobulgarica/Старобългаристика, 2002, № 2, с. 24, 32.

30

история

http://bgnauka.com

49 Pereswetoff-Morath, A. ’And was Jerusalem Builded here..?’: On the Textual History of the Slavonic Jerusalem Disputation. - Scando-Slavica. T. 47, 2001, 19-38; Idem.

A Grin without a Cat. Т. I. ‘Adversus Iudaeos’ texts in the literature of medieval Russia (988-1504) Lund, 2002 (Lund Slavonic Monographs, 4).

50 Радченко, К. Религиозное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием. Киев, 1908, 31-32.

51 Cutler, A. and H. The Jew as Ally of the Muslim: Medieval roots of anti-semitism. Notre Dame (IN), 1986; Cohen, J. Living Letters of the Law: Ideas of the Jew in medieval Christianity. Berkeley (CA), 1999, 167-218. Срв. Stefanov, P. Bulgarians and Jews throughout History.

- Religion in Eastern Europe, 2002, December, № 6, 1-11.

52 Иоанн Кантакузин. Беседа с папским легатом, диалог с иудеем и другие сочинения. СПб., 1997.

53 Мавродинова, Л. Земенската църква. История, архитектура, живопис. С., 1980, 86-89, 91, ил. 58.

54 Бакалова, Е. Ars Moriendi. – В: Традиция. Приемственост. Новаторство. В памет на Петър Динеков. Отг. ред. К. Косев и др. С., 2001, 448-458.

55 Стоилов, А. П. Предвестие за падане на царство (легендата за оживяване на пържени риби). – Известия на Народния етнографски музей. Т. VІІ, 1927, кн. І-ІV, 60-61. Срв. Стойкова, Ст. Към проучването на една обща тема в българския и гръцки фолклор (Песента за падането на Цариград). – Български фолклор, 1985, № 3, 29-43.

56 Пак там, с. 66.

57 Добрев, Ив. Произход и значение на праславянското консонантно и дифтонгично склонение. С., 1982, с. 190.

58 Ангелов, Д. Душевността на българина в песенния фолклор. С., 2002, 160-161.

59 Сборник за народни умотворения. Т. V, с. 184; Арнаудов, М. Сказание за възобновата на българското царство. – В: Същият. Очерци по българския фолклор.

2 изд. Т. 2. С., 1969, с. 202.

60 Крал Артур. Прев. и съст. В. Гайдарова. С., 2001 (Европейският канон), с. 341.

61 Rubin, M. Gentile Tales: The narrative assault on late medieval Jews. New Haven and London, 1999, 7-39.

62 Руски превод в http://www.krotov.org/acts/10/lev_diak/leo_10.htm.

63 Путешествие Новгородского архиепископа Антония в Царьград в конце ХІІ столетия. С предисл. И примеч. И. Савваитова. СПб., 1872, с. 55.

64 Панайотов, Веселин. Идеологически нива в две песни от сборника на Братя Миладинови. – Любословие (Шумен), 1997, № 2, 60-67.

65 Например фреска в църквата “Сан Спеко” в Субиако, Италия, от втората половина на ХІV в.

(Cook, W. R., R. B. Herzman. The Mediaeval World View: An introduction. New York and Oxford, 2004, ill. on p. 269).

66 Чума село изгорила. Подбор и научен коментар Св. Петкова. С., 1996 (Български фолклор), 38-40.

67 Гълъбов, К. Спомени за български писатели. 2 доп. изд. Варна, [2002], с. 358.

Своите материали изпращайте на:

admin@bgnauka.com 31

астрономия

http://bgnauka.com

КВАЗАРИ

През 1960 година астрономите X. Смит и Д. Хофлайт с помощта на радиоинтерферометри— два радиотелескопа, разположени на голямо разстояние един от друг — забелязват в съзвездието Триъгълник мощен "точкообразен" радиоизточник — малка звездичка, окръжена с малка мъглявина. Скоро след това биват открити още няколко такива радиоизточници, които приличат на първия: малки звезди, окръжени от мъглявини. При изучаване спектрите на тези особени космически радиоизточници холандският астроном Мартен Шмидт през 1963 година изказва предположението, че спектралните им линии са много силно изместени към червената страна на спектъра! Така той обяснява тяхното силно деформиране, което дотогава било загадъчно. От физиката е известен така нареченият Доплеров ефект, при който спектралните линии се преместват към синия край на спектъра, когато източникът на светлината се приближава към нас, а когато източникът на светлината се отдалечава — към червения. Това преместване е пропорционално на скоростта. Следователно в случая се наблюдават източници на светлина, които се отдалечават с огромна скорост от нас, от 50 000 до 90 000 километра в секунда, т. е. близо една трета от скоростта на светлината. Такива големи скорости не са установени при други обекти във вселената. При изчисляване на тяхната отдалеченост от нас пак се получават необикнове32

астрономия

http://bgnauka.com

33

астрономия

http://bgnauka.com

ни резултати. Тези загадъчни светлинни източници са в същото време отдалечени космически тела. Те отстоят от нас на разстояние 4 до 6 милиарда светлинни години. Светлината, която днес достига до нас, е тръгнала от тях тогава, когато нашата земя още не е съществувала. Това разстояние, тази отдалеченост говори, че тези светлинни източници са извънгалактични обекти. За да виждаме една звезда на такова трудновъобразимо разстояние, тя трябва да е извънредно ярка. Това

са най-ярките светилници във вселената. От изчисленията се установява, че енергията, която те изразходват, е 50 до 150 пъти поголяма от общата енергия на цялата наша галактика и 10 пъти по-голяма от енергията на най-ярките елипсовидни галактики. За тези нови източници на енергия във вселената бе възприет терминът «квазари» (съкратено от английското „квази—звездни източници”). Засега са известни десетки квазари. Изследванията през последните 34

години установяват, че повърхностната температура на квазарите е около 16 000°, а техният радиус е около 200 милиарда километра — звезда, десетки пъти по-голяма от цяла слънчева система, хиляди пъти по-голяма от най-големите известни звезди, с маса сто милиона пъти по-голяма от масата на Слънцето. Материята в квазарите се намира в особено състояние. От тях може би се раждат нови галактики, нови милиони и милиарди звезди.

астрономия

http://bgnauka.com При какви условия се образува и излъчва тази фантастично голяма енергия на квазарите? По този въпрос са изказани редица предположения. Според Ф. Хойл и У. Фаулър източник на тази огромна енергия при квазарите е гравитацията. Може би тук в гигантски мащаби действат гравитони — частици или вълни, които предават и носят полето на притеглянето. В „слънца” като квазарите гравитацията е господстващата сила, на която се подчиняват всички останали сили. Термоядрените реакции в случая играят третоспепенна роля. Същите учени смятат, че в квазарите материята се намира в състояние на „гравитационен колапс”, т. е. на катастрофално свиване. При това свиване се отделя огромно количество енергия под форма на светлина и на радиовълни. На това становище са и някои руски учени като Д. Д. Иваненко, академик Я. В. Зелдович и други. Според някой около квазарите се създават облаци от плазма, които започват да падат върху повърхността на звездата и се сблъскват с други плазмени потоци. Промените, които се забелязват в блясъка на квазара се

обясняват с огромната енергия, която се отделя в случая. Американският изследовател Ф. Мишел е на мнение, че при квазарите важна роля играят загадъчните частици неутрино. Температурата вътре в звездата се повишава до милиарди градуси. Започва своеобразна анихилация на материята. От електрони и позитрони възникват неутрино и антинеутрино, които „отлитат” в космическото пространство. Според руския учен Белокон при

квазарите съществува анихилация на вещество с антивещество. За нас квазарите са съвършено нови обекти във вселената. Много учени са на мнение, че астрономията се намира пред революционни промени и че именно квазарите са техни предвестници.

Своите материали изпращайте на:

admin@bgnauka.com

35

http://bgnauka.com Николай Палашев

ОРГАНИЗАЦИЯ И УПРАВЛЕНИЕ НА КОМУНИКАЦИОННИ МОДЕЛИ Преодоляването на предизвикателствата на общественото развитие винаги е минавало през формулирането, изграждането и прилагането на модели. Когато говорим за даден обществен модел, имаме предвид и конкретен модел на комуникация, който да съответства на направения от обществото избор. Моделирането на комуникационния процес е немислимо без наличието на конкретни и времево съизмерими комуникационни модели. Според разбирането за модерните корпоративни комуникации, се разглеждат два основни вида комуникационни модела – пасивен комуникационен модел и градивен комуникационен модел. Тяхното определение като “пасивен” и “градивен” следва от специфичните за тях стратегически комуникационни характеристики. Основната характерна комуникационна черта при пасивния комуникационен модел е това, че се избягва прекият информационен досег по отношение на субекта, който в определен момент създава кризисна ситуация или се опитва да създаде условия за нарушаване на комуникационния процес. Един от конкретните изрази на това е, че корпоратвният субект не влиза във комуникационната формула “нападка – отговор”. Основната цел, която се поставя пред този вид комуникационен модел, е постигане на състояние, при което възможностите на дадена информационна атака спрямо субекта напълно се изчерпват. При градивния комуникационен модел, основната характерна комуникационна черта е

информационната активност, развиваща се на публично равнище и разположена на плоскостта на кооптирането на ценности и интереси. Спецификата тук е, че се възприема комуникационното правило за регламентирано и ритмично излъчване на т. нар. “добри новини”. Основната цел при този вид комуникационен модел е постигане на промяна в характера на позиционирането корпоративния субект в негова полза. Значението на комуникационните модели, от гледна точка на модерните корпоративни комуникации, могат да бъдат описани по следния начин: • Регламентиране на комуникационните отношения; • Контрол върху информацията; • Моделиране на комуникационно информационните конструкции; • Култивиране на мисленето и нагласите; • Стимулиране на конкретни и предварително формулирани действия, отнасящи се до дадената обществена проблематика. Като се има предвид казаното погоре, то може да се каже, че материализирането на посочените два основни вида комуникационни модела се изразява чрез осъществяването на отделните типове комуникационни модели. Според условията и нормите на модерните корпоративни комуникации, могат да се посочат следните типове комуникационни модели: Комуникационен модел “Информационен тунел”; Комуникационен модел “Яйце”; Комуникационен модел “Предрешено корпоративно 36

поведение” и Комуникационен модел “Контролиран информационен поток”. Посочените типове комуникационни модели се основават на основата на реалиите на днешната модерност и в този смисъл се разглеждат преди всичко от гледна точка на ефективната комуникация. Комуникационен модел “Информационен тунел” Този тип комуникационен модел прави възможно осъществяването на публични и регламентирани връзки и отношения, преди всичко в условията на кризисна ситуация. Разбира се, това не означава, че “Информационния тунел” е задължително да се прилага непременно при криза. Но необходимият за него човешки, интелектуален, материален и финансов ресурс обезсмисля прилагането му в условията на комуникация в норма. Типът комуникационен модел “Информационен тунел” представлява система от механизми, чрез която се търси ефектът на париране на възникнала и провеждаща се комуникационноинформационна атака спрямо даден корпоративен субект. В този смисъл комуникационната технология на този тип комуникационен модел предполага следното: : 1/ Анализ и фиксиране на стратегически слабите места на противостоящата теза и възприета комуникационна политика; 2/ Формулиране и форматиране на основните цели и задачи, които предстоят да се решат чрез прилагане на комуникационния модел;

http://bgnauka.com 3/ Залагане на информационен повод, представляващ мотив за противостоящата страна да приеме новите условия, които се предлагат чрез комуникационния модел; 4/ Изграждане на “стените” на “Информационния тунел”, представляващи условията и нормите, според които ще се провежда предварително уточненият начин на комуникация; 5/ Създаване на среда, която от страна на противостоящата страна да се възприеме за естествена и която по своята същност представлява повод да “влезе” в “Информационния тунел”. Т. е. да се приемат предложеният комуникационен подход и условия за верни; 6/ Изграждане на информационни бариери , които имат за цел да не позволяват на противостоящата страна да “излезе” от “Информационния тунел”; 7/ Консумиране на информационния повод от страна на противостоящата среда, което всъщност представлява финализиране на процеса и в крайна сметка – приемане на тезите на корпоративния субект. При успешна реализация на комуникационния модел “Информационен тунел” пред корпоративния субект, който го е приложил, има две възможности. Първата е, корпоративният субект да предприеме от своя страна комуникационно-информационна атака. От гледна точка на проблема със стабилността и нестабилността на информационната среда, този вариант на комуникационно поведение е твърде рискован и може да доведе до натрупване на негативи. Втората възможност е, корпоративният субект да приеме установилото се статукво и да предприеме осъществяване на корпоративно комуникационна политика по посока на неговото устойчиво позициониране в публичното пространство. Резултатът, който може да се очаква тук, е посттигане на

устойчива институционализация на субекта. Комуникационен модел “Яйце” Този тип комуникационен модел се прилага в случаите, когато е необходимо разширяване на комуникационното и информационното поле, върху което се осъществява основната комуникационна политика на корпоративния субект. Смисълът на това разширяване е да се даде възможност на корпоративния субект да осигури по-голяма устойчивост по отношение на кооптирането на ценности и интереси. Спецификата на модела дава възможност, той да бъде прилаган, както в условията на кризисна ситуация, така и в състояние на норма. Основните елементи на комуникационния модел “Яйце” представляват по своята същност “външна” и “вътрешна” комуникационно-информационна конструкция. Външната комуникационно-информационна конструкция се осъществява задължително на публично равнище. Тя представлява своебразна защита по отношение на “вътрешната”. Като основна характеристика тук може да се посочи относителната й формалност по отношение на целите и задачите на корпоративния субект. В този смисъл защитната й функция се изразява в това да се даде възможност идеите и тезите на субекта да не станат обект на атаки още в самото начало на провежданата от него корпоративно-комуникационна политика. Затова и при външната комуникационно-информационна конструкция в много по-голяма степен се използват възможностите на символите и митологемите. Изразните средства са изцяло съобразени с онези нагласи спрямо субекта, които 37

представляват мотивация за неговото оценяване от външния свят. Като резултат се търси изключване на възможността да се намери повод за атака спрямо субекта. Вътрешната комуникационно-информационна конструкция представлява носителят на действителните идеи и тези на субекта. В този смисъл чрез нея се изразява и онова, което субектът желае реално да постигне като цели, и реално да защити като интереси. Една от спецификите тук е, че осъществяването на този елемент на комуникационния модел “Яйце” е възможно и допустимо на непублично равнище. Това, обаче не означава, че е задължително нарушааването на демократичните норми и закони. Действията на непублично равнище са допустими тогава, когато за корпоративния субект приоритет е защитата на корпоративната (фирмена, политико-стратегическа или тактическа) тайна. Затова тук и самата форма на комуникация е допустима да бъде от една страна директна, а от друга – достатъчно конфиденциална. Постигането на комуникационен баланс между двата елемента на комуникационния модел “Яйце”, вплитането и съвместяването на характеристиките на двата типа комуникационно-информационни конструкции, всъщност предоставят възможност за корпоративния субект да разшири комуникационно информационното си поле на действие. Ефективността на този тип комуникационен модел е пълноценна и оправдана от гледна точка на необходимия човешки, интелектуален, информационен и финансов ресурс тогава, когато пред корпоративния субект стои като основна задача кардинална промяна по отношение на неговото позициониране. Разбира се тук,

http://bgnauka.com повече от всякога е необходимо да е налице ефективен комуникационен канал по отношение на медиите. Комуникационен модел “Предрешено корпоративно поведение” Типът комуникационен модел “Предрешено корпоративно поведение” е приложим в ситуация, при която се наблюдава остро противопоставяне при преразпределение на позиции (политически, пазарни, социални). Основната комуникационна характеристика тук е тотално прилагане на механизми с основна цел – ограничаване на комуникационния и информационен ресурс на субекта, третиран от този комуникационен модел. Ограничаването на комуникационните и информационни възможности на субекта се изразява в наличието на устойчивост на следните параметри: • Ограничаване на комуникационното пространство; • Създаване на условия, водещи до създаване на предварително формулирана психологическа характеристика на субекта; • Предварително заложени конфликти във вътрешно корпоративното пространство на субекта; • Контрол върху входящата информация по отношение на субекта; • Поставяне на устойчиви комуникационни бариери, вследствие на които се прекъсва обратната информация; • Контролирана комуникационна пропусквателност на комуникационната система на субекта. В резултат от ефективното осъществяване на този тип комуникационен модел става възможно да се прогнозира в

достатъчно висока степен крайният резултат по отношение на корпоративното поведение на субекта. В този мисъл е необходимо да се разбира и наличието на комуникационната недостатъчност на субекта, която в крайна сметка води до прогнозируеми корпоративни действия. Комуникационен модел “Контролиран информационен поток” Този тип комуникационен модел се относя до проблема контрол върху действието на комуникационните канали. Предметът на неговото въздействие е форматирането на информационните масиви с цел контрол върху количеството и качеството на излъчваната и приемана информация. Материализирания израз на този контрол е в стесняването и разширяването на “стените” на комуникационните канали. Чрез подбрани комуникационни механизми (най-вече на механизми, използващи възможностите на медиите) и тяхната организация в система, “стените” на комуникационните канали се подчиняват на условия, при които информацията се движи с предварително избрана скорост. Вследствие на това се избягва възможността информационната среда да се дебалансира по отношение на липсата или на претоварването с информация. Постигане на контролирана комуникационна пропусквателност на комуникационните канали, на практика води до следните резултати в комуникационно отношение: • Създаване на условия за стабилизиране на корпоративнокомуникационната тактика на субекта; • Създаване на комуникационни бариери под 38

формата на внушавано чувство за вина и неправилност на действията в субекта, създаващ дадена кризисна ситуация; • Създаване на условия за автоцензура в противостоящия субект, както и когато това е нужно в интерпретиращия информацията (медиите); • Промяна на информационната среда по отношение готовност или липса на готовност у аудиторията да приеме дадена информация. Комуникационния модел, даващ възможност за стесняване и разширяване на “стените” на комуникационния канал, е необходимо да се разглежда винаги като нерезделна част от една цялостна корпоративнокомуникационна политика. В заключение е необходимо да се каже, че липсата на умение да се работи с отделните типове комуникационни модели, не е възможно да се осъществи каквато и да е стратегия и тактика по корпоративни комуникации. Комуникационните модели са тези, които залагат не само правилата, но и нормите, според които се материализират идеите и тезите на корпоративния субект. Литература 1. Барт, Р., въображението на знака, „ЛИК”, С., 1991 2. Бодуан, Ж.П., Управление на фирмения имидж, „ИНФА”, С., 2001 3. Грийн, Р., 48-те знака на властта, „СИЛА”, С., 2001 4. Джеймс, К., 25 стъпки за въздействие и контрол върху хората, „АРАТРОН”, С., 1997 5. О Хара, К., Доверието.Новата криза на общесдтвото, „”КРЪГОЗОР”, С., 2004

Николай Палашев, Ph.D. e-mail: n_palashevj@abv.bg

История

http://bgnauka.com

Въстанието на Асен и Петър ... Скоро бунта се разпространил в цяла Югоизточна Тракия и отчасти в Странджа. В Паристрион пламнали районите на Овеч и Преслав. Скоро бунта прерастнал в стихийно антивизантийско въстание. Същевременно през ноември 1185 в ромейския лагер край Кипсела (откъдето Алексий ІІІ ръководел офанзивата срещу норманите) пристигнали двама български боляри. Това били владетелите на Търново – братята Асен (известен по това време повече с прякора си Белгун) и Теодор. Предполага се, че те били едри боляри с влияние над българската аристокрация в Мизия. Освен това има предположения че били потомци на българския владетелски род от първото българско царство. Скоро те били приети на аудиенция при императора. Никита Хониат представя срещата в следната светлина: „Не желаейки да започнат въстанието без какъвто и да било повод, те се явили при императора, когато се намирал в лагера в Кипсела, като го молели да ги приеме в ромейската армия и с императорска грамота да им даде едно не твърде доходно място в планината Хемус (Стара планина)” Тяхната молба не била удволетворена, понеже божествената воля е посилна от човешката. Тогава те започнали да се оплакват че били пренебрегнати. След като настоявали без резултат на своята молба, заговорили по-настрана по-дръзки думи, като намеквали за отделяне от държавата и за това, което ще направят, като се завърнат в своето отечество. От тях особено смел и дързък бил Асен. Дори той по заповед на севастократор Йоан Ангел бил напляскан по лицето заради своето безсрамие. „Така те се завърнали, без да постигнат целта си, и били твърде много обидени”. Причината за дръзкото държание на Асен Хониат определя така; „българите поначало се държали високомерно към ромеите, защото се осланяли на непроходимите си места и се одързостявали от крепостите си, които били твърде многобройнии стърчали над отвесни скали.” Трябва да се има предвид, че Никита Хониат се стреми всячески да очерни императора изкарвайки го единствено виновен за последвалите събития чрез неумелите си действия. Най голямо недоумение буди израза „божежествената воля е по силна от човешката”. На никого обаче не му става ясно какво общо има „божествената воля” с дребното искане на Асен. Ясно е че с този израз Хониат прикрива нещо, найвероятно е имало сериозна причина императора да направи този отказ и именно тази причина доказва компетентността му поради което е и премълчана от

Хониат. Според съвременните учени двамата братя са искали нещо, което императора добре е знаел, че не бива да им дава. Може би командването на войските в Паристрион или права подобни на тези на Лъв Сгур в Пелопонес (който практически бил откъснал тези земи от Византия макар номинално да признавал императора за свой господар). Исак ІІ знаел че ако разреши това, то българите бързо ще съберат армия и предвид на течащия в момента антиромейски бунт може да се отцепят от Византийската империя. Отказът на императора от друга страна бил удобен повод за въстание. Трудно е да се каже кога двамата братя са поели командването на антиромейския бунт, вероятно веднага след връщането им от срещата при Кипсела. След завръщането си в Мизия Асен и Петър изградили храм на Свети Димитър, като сложили в него чудотворната икона на светеца, която по чуден начин се озовала от Солун в Търново. Разнесъл се слух, че след превземането на Солун от норманите Свети Димитър напуснал градът и дошъл в Търново да покровителствува българите. На откриването били поканени ромейски митрополити да осветят храма. След церемонията те били арестувани и заставени да ръкоположат местния свещенник Василий за архиепископ. След това било обявено създаването на независима българска църква. Архиепископ Василий коронясъл Теодор за български цар под името цар Петър ІV. Ромейските митрополити се обявили против ставащото като особено активен бил видинският. Нещата стигнали до там, че българите го убили. Каква територия са контролирали въстанниците не е добре известно, ясно е само, че Търново бил центъра. По вяка вероятност тогава е стаало обединяването на двете въстанически групи в Търново и Източна Стара планина. За последвалата българска офанзива не се знае абсолютно нищо освен че Преслав, центъра на тема Паристрион издържал удара и затова за столица било обявено Търново. Скоро след това българите овладели цяла Мизия с изключение на Варна. По-сложно е положението с Видин. Най-вероятно този град оставал под унгарска окупация и така и не бил върнат на ромеите. След овладяването на Преслав той бил обявен за столица макар да било ясно, че не той а Търново ще изпълнява реалните столични функции. Това обаче било важно от психологическа и историческа гледна точка. Чрез избора на името Петър за царя и Преслав за столица у никого не оставало съмнение че въсттанниците не са поредните 39

http://bgnauka.com честолюбци във Византия, а наследници на древната българска държава. След успеха в Мизия българите прехвърлили бойните действия в Тракия. Българските войски били командвани от Асен който още от самото начало се проявявал като по-активен и войнствен от брат си. Българите опустошавали предимно приморска Тракия, където бил избухнал бунта и отвличали на север много добитък и хора. Императорът погледнал сериозно на ставащото и през лятото на 1186 силна ромейска армия се появила в Северна Тракия. Българите не могли да се противопоставят на добре обучените и въоражени ромейски войски и се изтеглили в Стара планина. Ромеите минали в настъпление и се опитали да овладеят един от проходите. Боевете не били особено ожесточени, но ромеите все не успявали да постигнат успех. Внезапно паднала гъста мъгла помогнала на ромеите да преминат въпросния проход незабелязано от българите. Появата на ромейската армия в тила на българите предвещавала пълен успех поради голямата трудност на българите да воюват с ромеите в равнината. Допълнителна трудност представлявал факта, че по това време се прибирало житото и населението не могло да бъде бързо мобилизирано за военни действия. При това положение между цар Петър ІV и Асен започнали спорове относно линията на поведение. Асен настоявал за съпротива докрай, а цар Петър ІV бил за мирни преговори. Този спор направил съпротивата окончателно невъзможна и скоро Асен със своите привърженици преминал Дунав и заминал при куманите да търси помощ от тях. Цар Петър ІV капитулирал пред императора и поискал преговори. Въпреки капитулацията положението в

Паристрион си оставало сложно. Българите вече били обедининени и предявявали общи искания, и това на фона на нарастнала неприязън към ромеите и почти непокътната българска армия. Императорът трябвало да държи сметка и за Асен и куманите които можели да се намесят. Тази намеса била сигурна при започване на бойни действия в Мизия, ясно било, че куманите едва ли ще изпуснат този случай да опустошат ромейските земи. Така че император Исак ІІ Ангел бил принуден да се предовери на Петър и неговите обещания за покорство, освен ако ромеите не искали тежка и жестока война с българите и куманите, нещо което засега Исак ІІ желаел да избегне. Ромеите взели чудотворната икона на Свети Димитър, хвърлили в огъня кръсците по нивята и се завърнали в Цариград. В Паристрион бил оставен малък гарнизон, по скоро по политически отколкото по военни съображения. На всички било ясно, че не само този, но и много по-голям гарнизон не може да се справи с ново надигане на българите. Докато се случвали тези събития Асен успял да сключи съюз с куманите. Те били убедени да участват в поход в Мизия, срещу което им бил обещан свободен достъп до Тракия, която да плячкосват. Тук трябва да се каже нещо важно за българо-куманските връзки по принцип. Българите винаги търсели помощ само от третостепеннни кумански вождове, които имали малко влияние в Кумания, от които българските царе можели да изискват абсолютно подчинение без да се притесняват за тяхната лоялност (малките вождове и при най-добро желание не можели да навредят сериозно на българите). В същото време в Цариград император Исак ІІ Ангел провъзгласил победата си над българите с пищни тържества. Ето 40

кратък портрет на Асен от Сергий Колива в неговото похвално слово за император Исак ІІ Ангел: „Може би ако не беше варварин, Омироваота Калиопа би те убедила, че думите на благородниците са превратливи и че като идвате двамата, помисли това преди другия... Понеже се числеше към варварите и поради това не разбираш елинската мисъл, ти все пак трябва да сториш това, дори да бе нужно да подражаваш на природата на безсловестните животни, която без да бъде научена избира онова, което е полезно, и не греши в преценките си”. Никита Хониат в своето похвално слово представя Асен и разказва за Петър. Асен е определен като „Обесник от север, който заслужава да бъде бичуван” и „престъпник заел се да преследва недостижимото”, а Петър е „долен роб който се възгордял в безумието си и смятал себе си за недостижим след като се укрепил здраво в пропасти, гъсталаци и скалисти урви”. Сеггий Колива разказва за потушаването на въстанието така: „ императорът приближи към себе си единият от действащите на запад родни братя въстанници, като изтръгнал из кръвта на раните неговото кораво сърце”. Йоан Сиропулос пише в своето похвално слово, че Петър „прегънал коляно” за разлика от онзи „широко представян като негов кръвен брат, бидейки дързак и необуздан по подобие на упоритите магарета”. В похвалното си слово Георги Торник дори сравнява Петър с апостол Петър и така индиректно императора с Исус Христос. „Първобунтовникът Петър се разкаял, оправил се от падението към гибел и се възвърнал към предишното благоразумие, понеже не го изостави доброто да мисли като верен поданник”. „И затова той пръв изпита твоето състрадание, за да разкаже за него на многото си съроби и братя.

http://bgnauka.com

Той ще стои зад тях като първожертва за спасението, подобно на рибаря Петър, пръв ударен измежду апостолите и вразумен, нека ми бъде позволено да сравня тук неговите дела с апостолските, не можеше и той да не се изправи и да се закрепи непоколебимо. По такъв начин, като само се промени, той ще вразуми и двамата си братя, които са тъкмо във въстанието.” Намерили се обаче и зли езици които не споделяли празничното настроение. Те смятали, че Исак ІІ е по-велик от Василий ІІ защото втория покорил България след тежка 40 годишна война и с цената на огромни жертви, докато Исак ІІ покорил България само за няколко месеца и почти без жертви. Впрочем тези хора не били далеч от истината.

Някъде през края на 1186 Асен начело на голяма куманска армия преминал Дунава и навлязъл в Мизия. Почти веднага той бил подкрепен от огромен брой хора. За съвсем кратко време българите овладели цяла Мизия с изсключение на Варна и Видин. Цар Петър ІV заминал да резидира в Преслав като официална столица. Самият цар Петър ІV запазил официалната си титла на пръв цар, но за цар бил коронясан и Асен, и на всички било ясно, че всъщност по-енергичният цар Асен І ще управлява България. Още повече, че той станал върховен главнокомандващ на българската армия. За своя столица цар Асен І избрал Търново. Веднага били взети мерки за усилване на натиска по посока на Цариград. В дукат България бил

41

изпратен Добромир Хриз начело на 500 души със задача и там да вдигне въстание. По някой мнения Добромир Хриз бил изпратен там едва през 1194. Овладели стабилно Мизия българите минали в настъпление и в Тракия. През есента на 1186 българските войски преминали балкана и започнали да опустошават северна Тракия. Заплахата била значителна тъй като българите овладели подбалканските полета и планината Средна гора (намираща се в северна Тракия). Тази планина българите можели да използват като предно укрепление за да нападат равнините на Тракия. Българите нахлули дълбоко в Тракия и извършили значителни опустошения. Особено се проявили в това отношение куманите. За да бъдат спрени

http://bgnauka.com българите срещу тях бил изпратен талантливия пълкооводец севастократор Йоан Ангел - чичо на императора. Действията на неговата армия донесли известен успех и нападенията на българите били ограничени. Скоро обаче император Исак ІІ Ангел заподозрял чичо си, че иска да ивърши преврат и го снел от поста му. Командването на армията било поверено на опитния военоначалник кесаря Йоан Кантакузин. Той бил женен за сестрата на императора и бил ослепен навремето от император Андроник І. Още от самото начало той подходил към задачата си твърде немърливо, подценявайки твърде много българите. Той разположил лагера си близо до планината и при това не го укрепил както трябва. Една нощ българите внезапно слезли от планината и щурмували ромейският лагер. Изненадата била пълна, ромеите изобщо не могли да се противопоставят. Много от тях били убити, още повече били пленени и само малцина успели да се спасят с бягство. Самият Йоан Кантакузин едва успял да се спаси с бягство изоставяйки целия си багаж. На другия ден цар Петър ІV и цар Асен І се разхождали пред войските си облечени в сините кесарски одежди на Йоан Кантакузин. Това станало някъде в края на 1186. Раздразнен от пълния провал на зет си император Исак ІІ Ангел го снел от поста му. През февруари 1187 срещу българите бил изпратен прочутият военачалник Алексий Врана, победителят на норманите. Пристигането на талантливия и опитен военачалник предвещавало сериозни неприятности за българите. Почти веднага след назначаването си Алексий Врана предприел офанзива. Българите били притиснати и принудени да ограничат нападенията си. Скоро обаче офанзивата замряла без

видима причина. Ромейската армия се разположила на лагер край „черни хълм” вероятно манастирските възвишения откъдето следяла ситуацията но без да предприема активни действия. Алексий Врана непрекъснато повтарял на императора, че войната е много трудна и искал все повече подкрепления. Резултата на всичко това бил, че в края на март Алексий Врана се обявил срещу император Исак ІІ Ангел и потеглил с армията си за Цариград. При Одрин той бил обявен за василевс и обявил открито претенциите си за трона. В първото сражение той разгромил императорските войски и блокирал Цариград по суша. При Харисеевата врата се стигнало до сблъсък, а при опита на императорските войски да отстъпят и до сериозно сражение. Тук се проявили пленените при Димитрики нормани. Те заедно с конницата притиснали императорските войски към стените и само стрелците от стените ги спряли. В края на юни 1187 се състояла нова битка под стените на Цариград. В нея Алексий Врана бил убит в двубой с втория императорски зет Конрад Монфератски. Така приключил опита на Алексий Врана да стане император. Оцелелите в битката привърженици на Алексий Врана избягали в България. Скоро обаче императора дал амнистия и те се завърнали в Цариград. Възползвайки се от междуособиците във Византия българите подновили нападенията си и скоро техни отряди нападали околностите на Пловдив и Агатопол. След отстраняването на Алексий Врана императора отново се заел с българите. Той счел положението за толкова лошо, че лично се заел с командването на войските. Тук трябва да се каже, че неизвестно кога българи и сърби сключили съюз за общи действия против ромеите. Също така е 42

неизвестно кога била подновена сръбско-ромейската война. Най вероятно 1186. Императорът решил да проведе голяма кампания срещу българите и да ограничи нападенията им. В изпълнение на този план през есента на 1187 войската била съсредоточена в Тавроком (югоизточно от Одрин). Тук императора спрял за почивка и изчакал зет си Конрад. Скоро той пристигнал, но между тях избухнал жесток спор. Конрад бил женен за принцеса Теодора и се възприемал като престолонаследник. Не стига това, но и искал власт сега. Императора естествено отказал да му я даде. След този спор Конрад Монферадски заминал за Константинопол, а оттам за Светите земи. В Тавроком императора получил вест, че българска армия заедно с голям брой кумани опустошават околностите на Лардея. Императора се уплашил, че българите може да напреднат на юг и да заемат клисурата на река Тонзос между планините Сакар и Странджа, което щяло да затрудни придвижването на ромеите. Затова Исак ІІ взел 2000 конници и избързал напред като заел крепостта Бастерни контролираща споменатата клисура, готвейки се да отбие евентуална българска атака. Такава обаче не последвала. Три дни по-късно тук пристигнали основните сили на ромейската армия. Тогава до императора дошла вестта, че българите и куманите вече са се изтеглили зад Стара планина. Тогава ромейската армия била разделена на две части, малка част командвана от Андроник Кантакузин потеглила за Анхиало където трябвало да смени местния гарнизон. Останалата армия командвана от императора потеглила за Боруй. Не били изминали и 20 км когато дошла вестта, че голям брой кумани се

http://bgnauka.com намират в околностите на Лардея и се готвят да прехвърлят през балкана голям брой пленници и много плячка (предимно добитък). Ромеите веднага прекратили похода си към Боруй и потеглили за Лардея. На 7 октомври 1187 ромейската армия застигнала южно от Лардея куманите. Под прикритието на силен авангард ромеите започнали преследване, но тогава върху тях връхлетял куманският ариегард. Атаката била толкова мощна че ромеите се принудили да развърнат армията си в боен ред и да минат в отбрана. Куманите следвайки своята тактика многократно нападали ромеите след което се оттегляли за прегрупиране. Накрая те минали в атака вече с цел да разгромят ромеите. Разгоряла се ожесточена битка и скоро ромеите започнали да се огъват. От поражение ги спасил резервът командван лично от император Исак ІІ, който се намесил в боя в последния момент. Никита Хониат разказва: „Ние щяхме да бъдем опозорени от този безумен народ, ако сам императорът не беше дошъл на помощ със своята още незасегната фаланга. Тръбите, които засвириха бойна песен, медноустите рогове, които затръбиха, и образите на драконите, които се виждаха, издигнати на копия и развяващи се на вятъра, изплашиха неприятелите, понеже даваха представа за по-голяма войска.” Куманите били разпръснати и побягнали. Впоследвалото преследване ромеите успели да освободят пленниците и да овладеят малка част от плячката. Куманите обаче успели да се изтеглят запазвайки напълно своята боеспособност и спасявайки поголямата част от плячката. След битката при Лардея ромеите побързали да се изтеглят към Одрин. Там се състоял нещо като парад на победата, в който освободените пленници

възхвалявали и славословели императора. Радостта била толкова голяма, че в тези възхвали сякаш се присъединили и освободените животни с мученето си, поне така уверява Никита Хониат. Много скоро в Одрин Исак ІІ получил вест, че българска армия командвана от цар Асен І е нападнала околностите на Боруй. Ромейската армия побързала към Боруй, но когато го наближила императора получил вест, че българите вече се оттеглят към балкана, а същевременно друга българска армия опусташавала околностите на Агатопол. Императора решил да преследва цар Асен І. Накрая ромеите застигнали българите в самото подножие на Стара планина. Цар Асен І обаче не пожелал да влиза в битка и изтеглил хората си в планината. Напразно ромейските рогове свирели за атака, а армията се подреждала в боен ред, българите не пожелали да излязат от горите. Ромеите пък не посмели да ги последват в планината. След неуспеха при Боруй ромеите потеглили за Агатопол за да се срещнат с другата българска армия. Когато ромеите наближили Агатопол до императора дошла вест, че българите вече са се изтеглили, а същевременно армията на цар Асен І отново е слязла в равнината и действа в непосредствените околности на Пловдив. Когато ромейската армия наближила Пловдив Исак ІІ научил, че цар Асен І вече се е изтеглил и сега армията му се насочила към околностите на Агатопол. „Това правеше единият от братята – Асен, който беше изключително съобразителен и твърде способен да намира щастлива развръзка в затруднено положение” коментира бойните действия Никита Хониат. Станало ясно, че ако бойните действия продължат в този дух надмощието ще си остане в български ръце.

43

Единственото, което спирало българите да вземат пълно надмощие била невъзможността им да превземат крепости. След като император Исак ІІ Ангел се убедил, че не може да разгроми българите, той решил да прехвърли Стара планина и да бие българите на тяхна земя. Идеята била добра, но изпълнението се очертавало доста сложно тъй като в този момент сръбската офанзива се развивала добре. Сърбите вече били превзели Ниш и правели настойчиви опити за превземането на Средец, и както изглеждало скоро щели да успеят. Българите от Софийското поле също не били спокойни и имало опастност от въстание. Така, че императора решил да прехвърли армията си в Средец. Освен посочените причини имало и други. Ромеите знаели, че тракийските проходи на балкана са добре охранявани от българите, а софийските били по-слабо охранявани, така че когато се разправели със сърбите ромеите можели да нападнат и българите. През късната есен на 1187 ромейската армия командвана от император Исак ІІ Ангел пристигнала в Средец и започнала военни действия срещу сърбите.Ромеите успели да отблъснат сръбската офанзива към Средец, но без да успеят да минат в контраофанзива. Исак ІІ се готвел за война с българите. Освен това императорът се свързал с унгарският крал Бела ІІІ и измолил от него светите мощи на Свети Иван Рилски. Те били отмъкнати от унгарците през 1183 по време на войната. Идеята била, че местните българи ще се впечатлят от религиозната му ревност и няма да въстанат. Крал Бела ІІІ се съгласил и скоро в Средец пристигнали мощите на светеца. Планът излязъл успешен и българите в софийското поле запазили спокойствие. Тъкмо когато ромеите се готвели да преминат балкана, за да воюват в

http://bgnauka.com Мизия времето внезапно се влошило: „Когато слънцето се наклони и пое земният си път, реките се сковаха от студ и понеже тамошният климат е изобщо северен и студен, натрупалият се сняг покри лицето на земята и не само изпълни пропастите, но затвори и вратите на къщите” разказва Никита Хониат. За преминаване на планината в тези условия вече и дума не можело да става... Димитър Маневски

Изпращайте своите материали на :

admin@bgnauka.com

44

http://bgnauka.com Морски звезди Морските звезди спадат към бодлокожите и както всички останали представители на този тип животни, са изключително морски организми. Името си тези интересни животни дължат на формата на своето тяло, което е звездовидна или много лъча. Повечето видове имат по пет лъча, които са свързани помежду си чрез централен диск. Морските звезди пълзят по дъното, като устата им се намира в центъра от долната им страна. Тези животни имат варовит скелет, който се състои от множество отделни плочки. Редица видове са извънредно красиво и ярко оцветени. Морските звезди имат силна регенераторна способност – не само че даден откъснат лъч се възобновява, но от своя страна, и откъснатият лъч изгражда постепенно тялото на цяла морска звезда. Някои видове морски звезди причиняват големи опустошения по стридените „полета” и с това нанасят определена вреда на човека.

45

http://bgnauka.com

Морски гъби Морските гъби живеят най-вече в моретата и океаните, където се срещат от крайбрежните води до големи дълбочини. Морските гъби са най-низшите многоклетъчни животни. Тялото им е съставено от два пласта клетки, които още не са обособени като същински тъкани. Между двата пласта има пихтиесто вещество, сред което се намира скелетът на гъбата, половите и някои други клетки. При голямо мнозинство гъби скелетът се състои от дребни игловидни или друго по форма образувания, изградени от варовито или кремъчно вещество. Сравнително малко гъби имат скелет, съставен от особено органично вещество (спонгин), а единични видове нямат изобщо скелет. По тялото на морските гъби има множество дребни отвори (пори) и няколко или един по големи отвора. През порите в тялото на гъбите навлиза вода, която носи хранителни частици (бактерии, микроскопични водорасли и др.), а също така необходимия за дишането кислород. През големите отвори водата напуска тялото на морските гъби с разпадачните продукти от тяхната обмяна. Движението на водата в тялото на морските гъби се осъществява посредством специални клетки, снабдени с камшичета.

46

http://bgnauka.com

Ìèõàèë Âàñèëåâè÷ Ëîìîíîñîâ 47

Личност

http://bgnauka.com Михаил Василевич ЛОМОНОСОВ (1711 — 1765 г.). Роден е на 19.Х1.1711 г. в село Денисовка, Архангелска губерния (по-късно село Ломоносово, Архангелска област). Епохата, в която се ражда и твори Михаил Василевич Ломоноеов, е епоха на бурно икономическо и културно развитие на феодалнокрепостна Русия. Амбицията на Петър Велики да изведе Русия на едно от първите места между европейските държави довежда до развитието на манифактурата, корабостроенето, металургията и търговията, за които са необходими специалисти от всички области на науката и техниката. Създават се специални училища и необходимата за тях литература, а в 1724 г. в Петербург е основана Руската академия на науките, в която по-късно учи и работи Ломоносов. Суровата природа на беломорския север, където живеят будни и предприемчиви хора, непознали татарското робство, помещичесхото земевладение, оказва извънредно благотворно влияние при формиране характера на Ломоносов, а културният и обществено-икономическият подем на Русия — върху творчеството му. Още 10-годишен Михаил придружава баща си в пътуванията му из Бяло и Баренцово море, наблюдава многобройните и интересни явления на северната природа и натрупва много познания по морското дело и риболова. На 14 години пише без грешки и селяните го търсят за написването на необходимите им документи. Но освен граматиката на Смотрицки и аритметиката на Магнитски в родното място се намират само религиозни книги. В края на 1730 година Ломоносов избягва от къщи и се отправя пеш към Москва, за да изучава латински език, на който, по думите

на учителя му Шубин, са написани най-хубавите книги. Първоначално в Цифирната школа, а по-късно в Славяногръколатинската академия Ломоносов изучава основно латински и гръцки език, чете в оригинал съчиненията на старите гръцки и римски мислители, сам написва твърде голям курс по риторика и прави първите си стихотворни опити. Неизяснени остават найинтересните за него въпроси — естественонаучните. В края на 1735 год. идва заповед на Сената в Петербург да се изпратят десетина от най-будните младежи на Спаските училища да продължат обучението си в Петербургската академия. Между избраниците е и безкрайно щастливият Ломоносов. Тук обучението се води по нова програма, лекциите са на повисоко ниво, изучава се математика, риторика, история, география, латински и немски език и танци. Интересни лекции по физика чете академик Крафт, провеждайки опити с нови и съвършени за времето си апарати. По същото време Академията организира голяма експедиция за изучаване на Сибир, за която е необходим химик, запознат и с минното дело. Тъй като такъв човек в Академията няма, ръководството решава да изпрати за подготовка в Германия трима студенти — Райзер, Виноградов и Ломоносов. Марбургският университет, в който постъпват тримата младежи, е един от най-старите в Германия и първият основан без помощта на папата, поради което, се ползва с по-голяма свобода. Централна фигура е Хр. Волф, който въпреки идеалистическите си схващания е добър преподавател, а университетската библиотека разполага със съчиненията на Галилей, Торичели, Мариот, Хюйгенс, Декарт, Бойл и др. Под ръководството на Волф Ломоносов 48

подготвя и изпраща в Петербург две самостоятелни работи „За превръщането на твърдите тела в течни" и „Физическа дисертация за различията между смесените тела, състоящи се в сцепление на корпускулите". В тях изяснява свойствата на телата от собствена материалистическа позиция.

- Вторият период от престоя в Германия във Фрайберг при Хенкел, който, по думите на Ломоносов, „презира всяка разумна философия", е период на интензивна самостоятелна работа и наблюдение в рудниците. Тях покъсно оформя в съчинението „Върху земните слоеве". Освен това работи върху руския стих и неговите особености. Поради изострени отношения с Хенкел Ломоносов напуска тайно града, отива в Маргбург, оженва се за дъщерята на скромен пивовар, но не остава дълго при немското семейство, а се отправя към Амстердам и търси кораб за Русия. По пътя се среща с видния холандски металург и химик Крамер и известно време работи в химическата му лаборатория. В Дюселдорф става жертва на измама и е вербуван за войник на пруския крал, но успяза да избяга, което прави престоя му в Германия невъзможен, и през юни 1741 г. се завръща в родината. В Петербургската академия на науките Ломоносов постъпва първоначално като специалист, а от 1.1.1742 г. е назначен за асистент по физика. По това време в Академията господстващо влияние имат чужденците начело с Шумахер, които пречат на самостоятелното развитие на руската наука и култура. Още първите години Ломоносов повежда борба срещу чуждото влияние, за което е изключен от състава на Академията и дори престоява шест месеца в затвора. Разбирайки, че за да прокара своите идеи, трябва първо да се

Личност

http://bgnauka.com стабилизира, Ломоносов подава молба за присъждане на професорско звание и през юли 1745 г. е избран за професор по химия. Въпреки избора Шумахер изпраща научните му трудове за рецензия на Ойлер. Получава се извънредно ласкав отзив. Оттогава между двамата учени се поражда дружба, която продължава до смъртта на Ломоносов. През първия период на своята дейност Ломоносов провежда предимно физически изследвания—до 1748 г., когато успява да издействува създаването на химическа лаборатория и поставя основите на руската химия. Като учен-енциклопедист до края на живота си работи в найразлични области на науката: развива корпускулярната теория, в която въвежда понятията „корпускула" и „елемент", извънредно много приближаващи се до съвременната молекула и атом; разглеждайки материя и движение в неразривна връзка, дефинира закона за запазване на веществото и движението; отхвърля теорията за топлорода и обяснява топлината чрез движението на корпускулите; разглеждайки химията в неразривна връзка с физиката и математиката, поставя основите на физикохимията като наука; провежда редица изследвания в областта на електричеството, метеорологията, геологията, минното дело, металургията, географията и историята; разработва конструкцията на оптични уреди, инструменти и редица въпроси из областта на теоретичната оптика; открива наличието на атмосфера на Венера. В областта на литературата и изкуството Ломоносов има заслуги за чистотата на руския език и звучността на стиха, разглежда редица стилистични и граматични въпроси за преобразуване на

руския език, въвежда нови понятия и думи, научна терминология, сам пише стихове. Не случайно сто години по-късно Белински го нарича „Петър Велики на руската литература". За една от главните задачи на своята научна и просветителска дейност Ломоносов смята повишаването на културата на руския народ, от чиито недра ще израснат бъдещите нютоновци и платоновци. През целия си живот той се бори за създаване на демократически университет и успява в това си начинание. Като началник на академичната канцелария раздвижва редица въпроси във връзка с научната подготовка на студентите, увеличението броя на печатните книги и др., популяризира своите естественонаучни разбирания и се бори за изграждане на правилен естественонаучен мироглед. Тази широка дейност му спечелва много врагове, особено между духовенството, които по времето на Екатерина II взимат връх. Почива на 15.IV. 1765г. самотен, но непримирен, все още с много идеи за бъдещето на руската литература и Академията. Погребан е в лаврата Александър Невски. П. Ачкова

49

Любопитно

http://bgnauka.com

Ëþáîïèòíî Òèáåòñêà ëèòåðàòóðà През 1899 г. китайски монах, възстановяващ стенописи от пещера в пограничния град Дън Хуан, попада на напълно забравена библиотека, която се намира в древен пещерен комплекс. Той бил зазидан през XI век, за да бъде запазен от тибетски мародери. Във вътрешността на тази библиотека монахът открива над 10 000 книги, напълно запазени в продължение на осем века и половина и написани на девет езика. През 1907 г. английски мародери, водени от сър Оруел Стейн, открадват голяма част от книгите в библиотеката. През следващата година французите довършват това плячкосване. Измежду съкровищата, отнесени в Лондон и Париж, са най-старата печатна книги на света и най-старата тибетска книга. Тибетската библиотечна хроника представлява богата колекция, в която са включени местна митология и поезия - представители на традиция, която ни връща назад във времето до първите тибетски творби. Те датират от VII в. след Хр. по време на царуването на властния и прозорлив крал Сронг-Бъртсан-сгам-по, по чието нареждане около 640 г. от Индия са заимствани 34 букви за използване в Тибет. Изглежда, неговият мотив е бил преди всичко да се превеждат индийски будистки текстове на тибетски, но новото писмо веднага било въведено за написването на тибетски творби.

ßïîíñêà ëèòåðàòóðà Развитието на японската литература било спъвано от факта, че китайското писмо било единственото познато в Япония. То било толкова по-пригодено за писане на китайски, отколкото на японски, че първите писатели в Япония предпочитали да пишат на китайски вместо на местния език. Но през VII в. след Хр. китайските знаци, които били използвани фонетично за представяне на китайски срички или семантично за означаване на китайски думи, започнали да се използват и в литературата. Някои от многото японски поеми, съчинени по това време, трябва да са били записани. Поетичната антология „Маниошу", завършена в 751 г., включва много от тях, както и ранни творби, съществували дотогава само в устното творчество.

Òóðñêà ëèòåðàòóðà Древните турци не са живели в днешна Турция, а на хиляди километри оттам, по северната граница на Китай. Техният език, записван в по-късни времена с арабски, гръцки и латински букви, отначало бил писан с помощта на северноазиатско-алтийски знаци. В днешна Монголия се намират най-старите надписи на турски, изписани върху камък. През 744 г. една група от тюрките, т. нар. уйгури, основават силна държава. Некрологът на нейния втори владетел Мау Йен Чао е най-старият турски надпис, за който може да се каже, че е литературна творба. Тя се намира върху каменен монумент, датиращ вероятно от 759 или 760 г. след Хр., в Шайн-Узу в Северна Монголия, и в автобиографичен стил разказва за правителството на Мау, за неговото военно дело и дипломация и за един град, който той основал на река Селенга.

Ôðåíñêà ëèòåðàòóðà Латинският бил литературният език на Франция известно време след като през IX в. след Хр. се развил френският език. Вариантите на френския, познати като „Langue d'oil", били разпространени предимно в Северна Франция, а техният диалект, използван в парижкия регион, бил адаптиран през следващия век за писане на простонародни религиозни творби, които не могат да бъдат датирани. Между тях има проповеди като „Животът на Свети Лежер" и „Страст".

50

Любопитно

http://bgnauka.com

Ñêàíäèíàâñêà ëèòåðàòóðà Отпреди 900 г. скандинавските вождове са имали в свитите си придворни поети или „скалди", епически поети, които съчинявали стихове за възхваляване на подвизите на своите вождове и за развличане на дворцовите гости. В края на X в. дворовете са били предимно в Норвегия и скалдите са били гостуващи исландци. Не се знае кога за пръв път са били записани техните творби. През XII век е имало небивал разцвет на исландското стихотворно творчество, на историческата проза и на сагите, но някои от скандинавските стихове може да са били записани още през 1000 г. след Хр.

Ðóñêà ëèòåðàòóðà Раждането на руската литература назрява с идването на едно събитие - приемането на християнството през 988 г. от Владимир Първи Киевски и неговото царство, Киевска Русия. В предишния век Св. Кирил адаптира гръцката азбука към „стария славянски" диалект и превежда Библията на него. Няколко десетилетия след официалното му представяне в Киев руските автори ентусиазирано започват да използват новото писмо, за да записват оригинални руски творби на своя роден език: проповеди, поезия, жития на светци, трактати и хроники. Това вероятно започва около двайсетте или трийсетте години на XI в. след Хр. и много от найстария материал е записан в „История на отминалите години", хроника, включваща периода до 1118 г. Найранната позната ни проповед е „Проповед за закона и милостта", написана от Иларион, митрополит (главен архиепископ) на Киев - много остроумна и въздействаща творба, публикувана през 1050 г.

Îòãîâîð íà ãëàâîáëúñêàíóèöàòà îò ìèíàëèÿ áðîé: Разходка с автобус: Те пътуват с автобуса три пъти по бързо, от колкото вървят пеша. Следователно ¾ от времето трябва да отделят за ходене и само ¼ за автобуса. По този начин те са се движели с автобуса два часа и са изминали 18 мили, а са се върнали пеша за 6 часа, които допълват точно 8-те часа.

Íîâà Ãëàâîáëúñêàíèöà: МАГАРЕШКАТА КАРУЦА

„Трима души", казал Крекхъм, „Аткинс, Браун и Кренби, трябвало да изминат четиридесет мили. Аткинс можел да върви с една миля в час, Браун с две мили в час, а Кренби можел да изминава със своята магарешка каруца по осем мили на час. Кренби закарал Аткинс на известно разстояние и като го оставил да извърви пеша остатъка, се върнал да посрещне Браун на пътя и да го закара до крайната им цел, където всички пристигнали по едно и също време. Колко дълго е продължило пътуването? Разбира се, всеки се е движил равномерно през цялото време."

51