Българска Наука 3 by Българка Наука

BG-Science Първото Българско Научно Онлайн Списание

1.2.2006

От Авторите 



Това списание има за цел да задоволи интереса и любопитството на потребителите интересуващи се от всички сфери на науката. Правим всичко това, за да могат колкото се може повече хора да се образоват и тази информация да може по най-лесния и достъпен начин да достигне до всички вас. С първия брой започнахме тази система, по която изграждаме списанието и занапред ще продължаваме да се придържаме към нея. Първата рубрика е „Българска история”, в която ще се проследи цялата история на България от първите заселвания на човека в нашите земи. След това на същата тематика е „Древна История” тук започваме да разглеждаме древните цивилизации. Започнахме с Древна Гърция главно разгледана от гледната точка на тогавашните съвременници, философи и историци. В този брой е продължението на статията „Омирово Общество” от миналия брой. От история минаваме на "Астрономия", където разглеждаме обектите в космоса и техните особености. След това е кратката рубрика "Еволюция". Тук проследяваме пътя от маймуната до днешния човек. "География" или Лицето на земята в тази категория ние обясняваме някои явления на земята, климат, вулкани, земетресения, а дори и влиянието на нас самите върху земята. "Биология", "Зоология" и "Ботаника" - това са последните категории, в които винаги ще има статии. Ще се стараем винаги да има допълнителна и любопитна информация. Ще се слага по една известна историческа личност. За предложения или коментари може да ни пишете на admin@bg-science.info или в нашия форум http://bg-science.info/forum! Може и да поиграете малко ШАХ на адрес: http://bg-science.info/chess/index.php Приятно четене от екипа на BG-Science. 2

Съдържание Българска история Обществено-икономическо развитие на югоизточните балкански славяни Създаване на българска държава

Древна история ДРЕВНА ГЪРЦИЯ ОМИРОВО ОБЩЕСТВО Продължение от миналия брой.

Астрономия Поглъщане на светлината.

Еволюцията Хомо Еректус Изправен човек

География

Биология ОРГАНИЗАЦИЯ НА КЛЕТКАТА ОБЩИ ПРИНЦИПИ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА НА КЛЕТЪЧНАТА ПРОТОПЛАЗМА

Зоология Какво представлява метаморфозата?

Ботаника Отдел Плаунови Растения Обикновен плаун Отдел Хвощови Растения Отдел Голосеменни Растения Обикновен смърч

Личност Платон

Лицето на земята Вулканите

Българска история Обществено-икономическо развитие на югоизточните балкански славяни

Раждането на съвременна Европа, изходната точка на същинската й история — това е Великото преселение на народите (IV—VII в.), което бележи и началото на европейското средновековие. То започнало през IV в. с нашествието на хуните и готите във владенията на агонизиращата и разпокъсана Късноримска империя — Византия — и довело до раздвижването на редица други племена и народи, които сякаш на вълни заемали опразнените географски пространства. Етническата и политическата карта на Европа в продължение на няколко века променила своите цветове. Заселилите се върху развалините на късноантичната цивилизация варварски народи положили основите на своите държави и култури, обновили и вдъхнали живот на стария континент. Изключително важна роля в процесите и събитията около Великото преселение на народите изиграли славяните и прабългарите, с които е свързано началото на българската история.

Из „Църковна история" от Йоан Ефески (византийски хронист от VI в., сириец по произход. Съвременник на събитията, които описва.) „В третата година от смъртта на цар Юстин и възцаряването на победителя Тиберий проклетият народ славяни извърши нападение. Те преминаха стремително цяла Елада, Солунската област и цяла Тракия и покориха много градове и крепости. Те ги опустошиха и изгориха, взеха пленници и станаха господари на земята. Те уседнаха на нея като господари, като на своя собствена, без страх. И ето в продължение на четири години и досега поради това, че царят е зает във война с персите и всичките си войски изпрати на изток, поради тази причина те се разпръснаха по земята, уседнаха на нея и се разшириха сега, тъй като Бог им позволява."

Византийска монета от времето на Юстиниан I (527-565). Короната с кръст и кълбото символизират автократичната власт на „богоизбрания василевс".

Нарастване на производителните сили. Войните на славяните с Византия през VI в. оказали значително влияние върху развитието на производителните сили в славянското общество. Едновековният досег със стоящата на по-висока степен на икономическо развитие империя се отразил твърде благоприятно върху славянската икономика. Византийците употребявали във войната си със славяните висока военна техника. За да противостоят на византийската армия и да си осигурят победата над нея, славяните също трябвало да имат висока военна техника. Нуждите на войната им наложили не само да усвоят византийския опит, но и да го надминат. Това означавало бързо развитие на онези занаяти и сръчности, свързани, с изготвянето на оръжие, и на първо място металургията, ковачеството и дърводелството? В това отношение били постигнати големи успехи. Така, докато в началото на VI в. славяните избягвали да се движат край византийските крепости и градове, а след това почнали да ги превземат с помощта на тактически хитрости, в края на века те разполагали вече с богата обсадна техника. По време на нападението си срещу Солун през 597 г. славяните си послужили с редица видове обсадни машини: каменометателни уреди, стенобитни съоръжения — „овни", които пробивали и найздравите стени, „костенурки", които прикривали бойците при разбиване на стените с лостове и копачи, бойни кули и др. Само срещу източната част на солунското укрепление действали 50 каменометателни машини, които хвърляли едри камъни за разрушаване на стената и дребни каменни късове за поразяване на неприятелските войници. При следващите нападения срещу Солун славяните разполагали с огнехвъргачки и редица други обсадни машини, които, по думите на съвременен солунски писател, никой дотогава не бил виждал и които предизвиквали удивлението на византийците. При едно нападение един славянски техник построил на място триетажна бойна кула, движена на колела и цилиндри, в която били разположени не само стрелци, но и стенобитни машини. Наред с това славяните разполагали с многобройна флота от лодки еднодръвки, покрити с дъски и сурова кожа, за да се предпазват моряците-бойци. С такива лодки били правени понтонни мостове в морето, които осигурявали достъпа на бойците до градските стени откъм морския бряг. 6

Тази висока военна техника не могла да бъде изолирана от общото развитие на производителните сили у славяните — тя се дължала именно на него. Със заселването си на Балканския полуостров славяните постигнали значителни успехи и в областта на своето основно занятие - земеделието. Към досегашния си опит те прибавили и опита на местното население. Земеделската техника била усъвършенствана и количествено увеличена. Подобрен бил начинът на обработката на земята и бил разширен кръгът на отглежданите растения. Така например славяните започнали да се занимават с лозарство, което по-рано им било твърде малко познато. Напредък се забелязва и в областта на скотовъдството, главно в отглеждането на едър рогат добитък, използван за обработката на земята. Класово разслоение в славянското общество. Растежът на производителните сили довел до увеличение на производството, което от своя страна водело към още поголямо различие в имуществените отношения. Отделните семейства, които забогатявали, се стремели към пълна собственост на земята. Това разрушило остатъците от старата родова община и укрепило още повече териториалната община, членовете на която били пълни собственици на земята. Частната собственост станала господстваща форма на собственост, въпреки наличието на общински земи, като пасища, гори и пр. В славянската селска община през VII в. съществувало подчертано имуществено различие между членовете й, имало бедни и богати, имотни и безимотни. Това само по себе си водело до постоянен процес на вътрешно разслоение в самата община, до обогатяване на едни и обедняване на други от членовете й. Към средата на VII в. в славянското общество на Балканския полуостров вече се оформили две основни класови групировки — едната на едрите земевладелци, другата на бедното селячество. Едри земевладелци били преди всичко някогашните родовоплеменни старейшини и военни вождове, които ръководели набезите във византийската територия и организирали завладяването на Балканския полуостров. Тяхното богатство се увеличило значително по време ма войните, тъй като те получавали по-голямата част от плячката. При завоюването на полуострова те успели по силата на своето велико положение като военни вождове да заграбят за себе си обширни пространства земя. 7

Сега, през VII в. техните поземлени имущества продължавали да се увеличават поради разслоението и селската община. Дребните селяни притежавали малки късове земя. Някои селяни били безимотни. Това са предимно местни жители, чиято земя е била отнета по време на завладяването на Балканския полуостров от славяните. Дребните селяни, на които земята не стигала, за да се изхранят, работели под аренда земята на своите побогати съседи и главно земята на едрите земевладелци. Безимотните селяни, които не разполагали с добитък и земеделски инвентар, отивали да работят втвърде земите на едрите Робите били малко и тяхната роля в производството била нищожна. Затова те не земевладелци като ратаи образували самостоятелна класа. С роби разполагали преди всичко военните вождове, срещу натура. които гизаплащане използваливглавно като пастири на добитъка и като домашна прислуга.

Племенни обединения. Напредналото обществено-икономическо развитие на югоизточните балкански славяни предизвикало известни промени в политическата им организация. Към края на VI в. у тях се появили редица по-големи племенни обединения. Тяхното създаване означавало край на първобитнообщинния строй, на родовата организация. Те били стъпка напред към класовото общество и към неговата политическа организация - държавата. Начело на племенните обединения стояли князе. Избрани отначало като военни вождове на племенното обединение, те постепенно засилвали своята власт, като се стремели да я превърнат в наследствена. Голямо племенно обединение образували в средата на VII в. и славяните между Дунав и Стара планина. В него влезли седем племена. Опити на Византия да подчини славяните. Племенните обединения се появили и като резултат на опасността, която заплашвала югоизточните балкански славяни от страна на Византия. Заели целия Балкански полуостров, славяните представлявали действителна опасност за бъдещето на Византийската империя. Техните поселища достигали дори до столицата Цариград. Те включили като пръстен и другия голям град на Византия, Солун, като го държали в постоянна тревога. Многобройни и войнствени, те можели всеки момент да предприемат решително нападение срещу империята. Още в първите години на VII в. Византия наченала борба против славяните, за да възстанови властта си в заетите от тях земи. В това отношение византийците не пожънали особени успехи. Византийската власт била наложена само в някои части на полуострова, предимно в Беломорието, около Солун, около София, в днешна Южна България и по крайбрежието на Черно море. Прерастване на племенните обединения в държавна организация. В отношенията между двете основни класи в славянското общество в източната и южна част на Балканския полуостров — едрите земевладелци, които се обособили като военноплеменна аристокрация, от една страна, и селячеството, от друга, постепенно възникнали съществени противоречия.

Със завладяването на полуострова възможностите на военно-племенната аристокрация да организира нови походи се намалили значително. По този начин притокът от плячка, чрез която аристокрацията се обогатявала, секнал. Ето защо тя обърнала погледа си към вътрешните възможности за забогатяване, към селячеството. Малоимотните и безимотни селяни, които получавали земя за обработване под аренда, били подложени на засилена експлоатация от страна на едрите земевладелци. Арендата била твърде висока — селянинът бил длъжен да плаща на господаря на земята част от добива си и в най-добрия случай една десета от него. Наред с това военно-племенната аристокрация използвала затрудненията на дребните собственици вследствие на слабо плодородие и природни бедствия и да разшири своята власт над селячеството. За да си осигури тази власт, военно-племенната аристокрация са нуждаела от една организирана сила, от съответна организация. Родово-племенната организация не била в състояние да изпълни тази задача. Тя била плод на общество, в което нямало вътрешни противоречия, нямало класи и класови интереси. Организация и сила, която можела да осъществи господството на една класа над друга, била държавата. Наред с това военно-племенната аристокрация била подтиквана да пристъпи към създаването на държавна организация и от външната опасност. Опитите на Византия да отвоюва завладените от славяните земи на Балканския полуостров заплашвали целокупното славянско общество и преди всичко интересите на едрите земевладелци. Те не искали да се лишат от земите и богатствата си, както и от своето господстващо положение. Държавата именно можела да осигури възможността на господстващата класа да разширява територията си за сметка на територията на други държави или да защищава територията си срещу нападенията от други държави. Тази функция на държавата имала особено значение за славянската аристокрация в източната и южна част на Балканския полуостров: на юг славянското племенно обединение било изложено на непрестанните удари на Византия; на север племенният съюз трябвало да устоява на нападенията на Византийската империя от юг и изток и на аварите — от северозапад. 11

По този начин в резултат на вътрешното си обществено-икономическо развитие и на необходимостта от отбиване на външните нападения през VП в. славянските племенни обединения постепенно прераствали в държавна организация.

Създаване на българска държава Най-ранни вести за прабългарите. Прабългарите принадлежат към алтайската езикова и етническа общност. Тяхната прародина се намирала в Западен Сибир, по долината на р. Иртиш. През I-II в. те се придвижили към Източна Европа и се установили в земите на север от Кавказ. Там влезли в контакт с местните сарматоалански племена от ирански произход, чиято култура и обществен уредба оказали известно влияние върху прабългарите. За пръв път със собственото си етническо име „българи" (има различни тълкувания на неговия смисъл: „смесен народ", „размирен народ", „люде от покрайнина" и др.) са споменати в римски хронограф от 354 г. Ранната история на прабългарите е свързана със съседните им номадски народи (хазари, буртаси и др.), с Византия, Армения, Иран и славяните. В тази история настъпателността и възходът са съпътствани от упадък, разруха и борба за оцеляване. Като съюзници на Византийската империя прабългарите воювали на Балканския полуостров срещу остготите (480). По-късно с опустошителните си набези те започнали да безпокоят балканските провинции на империята. Техните нападения се редували в ритмична последователност със славянските. Една от причините да бъде издигната през 513 г. при император Анастасий „Дългата стена" (от Деркос на Черно море до Силиврия на Мраморно море), наречена още тогава „паметник на страхливостта", били честите прабългарски нахлувания към византийската столица. Независимо от това прабългарските отряди се наемали на служба във византийската войска. Някои от тях участвали във войната на византийците с готите в Италия.

Скоро след това прабългари, славяни и други племена участвали активно в бунта на претендента за византийския трон Виталиан. Аварското нашествие в местоживелищата на прабългарите и междуособните им борби, подклаждани умело от византийската дипломация, станали причина за прекратяване на техните набези на Балканския полуостров. В края на VI в. разединените прабългарски племена били покорени и включени в пределите на могъщия Западнотюркски хаганат, който обхващал огромна територия между Китай и р. Волга. Част от тях преди това били увлечени от аварското придвижване към Панония, където и отседнали. Участвали във всички военни предприятия на аварския племенен съюз, между другото в обсадата на Солун през 622 г. и в обсадата на Цариград през 626 г., извършени заедно със славянските племена от полуострова. След смъртта на аварския хаган през 630 г. тези прабългари се опитали да наложат начело на аварския племенен съюз свой кандидат. В избухналата междуособица една част от тях били избити, други избягали и само малък брой останали под властта на аварите. Бегълците отишли при баварския крал, който една нощ ги изклал вероломно. Други бегълци се заселили завинаги в Южна Италия. Останалите в областта между Каспийско и Черно море прабългари били твърде слаби, за да отбият удара на западните турци. Те се подчинили на хан Силджибу, който прострял турското владичество до Кримския полуостров. Прабългарите били номадско племе. Тяхното основно занятие било скотовъдството. Те отглеждали главно коне. Покрай - това те се занимавали и със земеделие. Занаятите, които те познавали, били свързани и с техния скотовъдски бит: ковачество, обработка на кожи и изготвяне на кожени изделия. През IV—VI в. първобитнообщинният строй на прабългарите се намирал в разложение. Още в средата на IV в. начело на прабългарските племена стояли военни вождове.

Прабългарски племенен съюз. Във връзка с разложението яз първобитнообщинния строй на прабългарите в края на VI в. възникнал прабългарският племенен съюз, начело на който застанал хан Кубрат (Курт). В него влезли племена, живеещи в областта на север от р. Кубан, Азовско и Черно море. Прабългарският племенен съюз се простирал на обширна територия, затова бил известен с името „Велика България". Той граничел на запад с р. Днепър, на изток достигал почти до р. Волга, а на юг до о. Кубан.. Границата му на север не може да се определи. Там съседи на прабългарите били антите. Хан Кубрат изгонил от пределите на прабългарския племенен съюз една голяма група авари, които били останали тук и господствали над някои племена в северното Причерноморие. С Византия той подържал приятелски връзки, които били закрепени през 635 г. с договор. По този повод Кубрат получил византийската по-четна титла патриций. След смъртта на Кубрат (около 650 г.) прабългарският племенен съюз се разпаднал поради удара, който му нанесли х а з а р и т е, идващи от изток. Някои от прабългарските племена се отправили на североизток и се установили на р. Волга и Кама, където основали своя държава, просъществувала до XIII в. Други останали: на старите си места и се подчинили на хазарите. Трети потеглили на запад, към Дунавските области. Те били предвождани от А с п а р ух (или Исперих), един от синовете на Кубрат. Аспаруховите прабългари се установили на североизток от Дунавската делта. Тук в областта Онгъл (днешна Южна Бесарабия) те заседнали на постоянно местожителство и започнали грабителски нападения във византийските владения по Черноморското крайбрежие. Нападенията им траели около две десетилетия, без Византия да вземе мерки срещу тях.

Война с Византия. Между обединението на седемте славянски племена в областта между Дунав и Стара планина и прабългарите на Аспарух бил сключен в края на 70-те години съюз за общи действия срещу Византия. Този съюз накарал византийското правителство да обърне поглед на север. През 680 г. византийският император Константин IV Погонат организирал голям поход срещу славянското племенно обединение и неговите съюзници прабългарите. Една византийска армия се отправила през Тракия към славянските предели, а друга начело със самия император потеглила по море към дунавските устия, за да се справи с прабългарите. Когато византийските войски слезли на брега, прабългарите се скрили в своето укрепление. Византийците бавели нападението, защото не знаели с какви сили разполага неприятелят. Между това императорът отплувал за Месемврия (Несебър), за да се лекува от болест в краката. Ненадейното му заминаване било изтълкувано от византийските войници като проява на страх от прабългарите. Те се отправили в безредие към корабите, решени да се върнат назад. Тогава прабългарите се нахвърлили в гръб и йм причинили големи загуби. Така Аспарух спечелил първата си победа над византийците. Прабългарите преминали Дунав и навлезли в Добруджа, за да посрещнат византийската армия, която идела от Тракия. Те достигнали до Варна и до Източна Стара планина.

Създаване на съюзна славянобългарска държава. С оглед на общата опасност и нуждите на общата борба военно-племенната аристокрация в обединението на седемте славянски племена се споразумяла с прабългарския вожд Аспарух и със славянското племе севери за създаване на обща държава. Съгласно уговорените условия на прабългарите била отстъпена територия за заселване, която обхващала областта около днешните градове Шумен и Преслав. За да се осигури отбраната на държавата, племето севери било преместено към северните склонове на Източна Стара планина и било задължено да брани тамошните проходи от византийците, а седемте славянски племена били отместени на запад, като се задължили да отбиват аварите откъм северозапад и византийците откъм юг. Славяните и прабългарите запазвали своята вътрешна самостоятелност. По силата на обстоятелството, че прабългарите спечелили значителна победа над византийците, на тях било поверено военното ръководство в новата съюзна държава, още повече че войната с Византия не била завършена. Начело на славянобългарската войска застанал прабългарският вожд Аспарух. Той взел фактически цялата държавна власт в ръцете си. Границите на новата държава били приблизително следните: на юг — Стара планина, на запад — пространството между реките Тимок и Искър, на изток — Черно море. Северната граница била твърде неопределена. Вероятно в територията на славянобългарската държава е влизала Южна Бесарабия, а също и някои славянски области на север от Дунав, в днешна Румъния. За столица на новата държава било определено славянското селища Плиска, което се намирало в средата на отстъпената на прабългарите територия.

ВОЕННО ДЕЛО НА ПРАБЪЛГАИТЕ

Из „Похвално слово за крал Теодорих" от Енодий (473-521) (Късноримски писател и дипломатически пратеник. Дава ценни сведения за бита и нравите на прабългарите.)

„Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал: народ, у който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, у който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противник, който се носи и храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост и глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягат от глада?"

Златна огърлица от прабългарско съкровище, намерено в с. Глодоси, Русия, VII-VIII в

ДРЕВНА ГЪРЦИЯ ОМИРОВО ОБЩЕСТВО Продължение от миналия брой

Разлагане на гръцкия род. Натрупване на земи и други богатства в ръцете на базилевсите и зараждане на военно-земевладелска аристокрация. Илиада, XII, 310—314. Думи на ликийския племенен вожд Серпедон, с които той се обръща към Главк, сина на Хиполох, друг ликийски базилевс. Главке, кажи ми, прочее защо ние сме на толкова голяма почит преди всички други в Ликия, и то и по мястото, което заемаме във време на пир, и по струпаното пред нас месо, и по пълните чаши? И погледите на всички са обърнати към нас? И как, и защо владеем на брега на Ксант обширно поле, което блести с плодове, гроздове и житородни ниви. Илиада, XII, 318—321. Продължава да говори Сарпедон, като предава думи на ликийци. Не, наистина нашите царе не владеят и не управляват безславно ликийската земя и не токутъй те ядат угоени овци и пият сладко като мед вино, което укрепва сърцето, защото и тяхната доблест е голяма и те се сражават в първите редици начело на ликийските бойци.

Илиада, XVШ, 573—584. Откъс от описанието на Ахилесовия щит Хефест изобрази на щита едно стадо волове с прави рога. Едни от тях бяха изработени от злато, а други от калай. Със силен рев те се бяха юрнали от двора за добитъка към пасбището по течението на шумящата река, която се провираше надолу всред гъсталак от гъвкава тръстика. Подир стадото вървяха четирима пастири, изработени от злато, а по петите им следваха девет бързоноги кучета. Два лъва с гъсти гриви връхлитат върху,предните волове. Те сграбчват мучащия тежък бик. И псетата, и младежите се спускат на помощ. Лъвовете повалят бика на земята, като му свличат огромната кожа. Те жадно поглъщат черната му кръв и късове от търбуха му, а овчарите напразно се мъчат да изплашат лъвовете, като насъскват върху тях псетата. Робството в Омирова Гърция Одисея, XXII, 421—423. Думи на старата Одисеева прислужница Евриклея Петдесет робини-работнички сега се намират в дома ти, които ние всички научихме работа да работят, вълна да влачат и да понасят робията. Одисея, XIV, 1—4 А Одисеи тръгна нагоре по стръмната пътека от пристанището. Тази пътека води през гориста планина нататък, където Атина му посочи божествения свинепас [Евмей], който от всички роби, придобити от божествения Одисеи, пазеше най-вярно неговото имущество.

Робите и свободните като пастири в стопанството на Одисеи Одисея, XIV, 98—104. Разказва свинопасът Евмей А имотът му беше неизмерно голям; никой от онези благородни герои, които живеят на черната суша или пък на самия остров Итака, няма толкова голямо имущество; дори и двадесет мъже заедно нямат такова имущество и добитък; аз ще ти ги изброя сега; той има дванадесет стада крави оттатък на сушата и толкова пръснати нашироко стада има той от кози; и също толкова стада овци; и също толкова стада свини; пасат ги наемни пастири, а отчасти и неговите собствени роби. Тук в Итака са пръснати единадесет стада кози; пасат ги по покрайнините на града доверени мъже. Робите като коняри и гребци

Одисея, VI, 69—70. Алкиной говори на Навзикая Върви, нека робите ти запрегнат една висока кола с бързи колела и снабдена с плетен кош. Одисея, IV, 642—644. Думи на Антиной, един от женихите на Пенелопа Кажи ми, без да ме лъжеш, кога тръгна той от Итака и кои другари го следваха. Свободни момци или наемни гребци [тети], или пък роби? Жените-робини Одисея, VIII, 521—529 Тъй пееше славният певец, а Одисеи се топеше от тъга и сълзи мокреха ресниците и бузите му. Тъй плаче жената и се спуска върху милия си мъж, който е, паднал пред стените на града и пред бойните си другари, сражавайки се, за да отблъсне злокобната гибел от града и от децата си.

Тя го гледа как се бори със смъртта и се гърчи в предсмъртни тръпки, прегръща го и ридае високо. А враговете стоварват диво върху гърба и раменете й копието си, връзват и я отвличат като робиня, за да тегли несгоди. Илиада, XXII, 59—62. Думи на Приам към Хектор Смили се над мене, бедния, който още диша, над мене нещастника, когото Зевс, синът на Кронос, е осъдил на прага на старостта да погине от скръб и да изпита безкрайни страдания; да види синовете си да погиват и дъщерите си да бъдат отвличани в робство. Трудът на робините — мелничарки, предачки и тъкачки. Одисея, XX, 104—110 Тогава Одисеи се зарадва от сърце, като чу наблизо до себе си гласа на една робиня-мелничарка да звучи, оттам където бяха царските мелници. В тях бяха заети ежедневно 12 робини-мелничарки; те мелеха пшенично и просено брашно, главната храна на мъжете. Останалите мелничарки обаче спяха вече, защото бяха смлели пшеницата. Само тя не почиваше още, защото беше най-слаба от всички. Двойни надници за пастира след безсънни нощи Одисея, X, 80—86. Разказва Одисеи И тъй, след като плавахме непрестанно шест дни и шест нощи, стигнахме до земята на лестригоните в Ламовия град Телепил. Тук пастирите се редуват на смени, като онзи, който докарва стадото, извиква онзи пастир, който го извежда; така че онзи, който можеше да издържа без сън, получаваше двойна надница; първата — от пасенето на воловете, а втората — от пасенето на белорунните овци.

Робините като богатство Илиада, XXIII, 543—544. Говори Антилох, Несторовият син

Ахиле, много ще ти се сърдя, ако изпълниш туй, което казваш. Защото ти искаш да ми отнемеш наградата за борбата. ... Илиада, XXIII, 548—550 Гледай, ти имаш в палатката си много злато и мед; имаш и достатъчно овци, и робини, и якокопитни коне. Илиада, VII, 103—105. Откъс от описанието на стопанството па Алкиной А петдесет робини работеха в дома му. Едни от тях стриваха в ръчните мелници златната ръж, други сучеха нишки и тъчеха, седейки на становете.. .

Отрицателното отношение и жестокостта спрямо робите Одисея, XVII, 320—323 Робите са лениви и ако господарите им не ги принудят със строга заповед, те не желаят да изпълняват своите задължения, защото гърмящият далеко Зевс убива наполовина добродетелите у онези хора, които изпадат в робство. Одисея, XXII, 471—477 Тъй висяха те; главите им бяха наредени една до друга с примка на вратовете, за да загинат от найжестока смърт; те потрепериха, макар и за малко, с нозете си; след това извлякоха насила през

преддверието на двора козаря Мелантий; с безпощадно медно острие изтръгнаха ноздрите му и изрязаха ушите му; отсякоха ръцете и нозете му и след това, като ги накълцаха на късове, ги хвърлиха сурови на псетата да ги изядат. Занаятите в Омирова Гърция Тежкият труд на орача Одисея, XIII. 28—34 А Одисеи често и нетърпеливо обръщаше главата си към лъчистото слънце, , да може то да залезе, защото сърцето му копнее за родината. Тъй копнее за обяд орачът, който от сутрин до вечер е браздил орната нива с червенокафяви волове. С радост гледа той как бляскавото слънце потъва и бърза за вечеря, а коленете му се огъват от умора. Трудът на дърводелеца-корабостроител, железаря и ковача Одисея, IX, 384—394. Ослепяването на циклопа от Одисеи и неговите другари И те сграбчиха изострения маслинен кол и го забиха в окото на циклопа, а аз се наблегнах отгоре на кола и веднага го завъртях. И както майсторът-дърводелец пробива със свредел греда на кораб, а неговите помощници в същото време я крепят и теглят с ремъци, а свределът се върти ли, върти неспирно и бързо, също тъй и ние, сграбчили в ръце кола, го въртяхме в окото му, а топла кръв шуртеше около забитото острие. Жежката жар на горящата очна ябълка обгаряше клепачите и веждите, а дъното на очната ретина пращеше, горейки от огъня. Както, когато опитният ковач натопи голямата брадва или пък теслата, която той иска да кали в студена вода, а тя пръска и цвърчи бурно, тъй и неговото око цвърчеше около острието на маслинения кол.

Одисея, V, 228—260. Построяване на сал с кормило, покрив и платна Щом като розовопръстата Зора се пробуди, Одисеи облече веднага ризата и наметката си, а нимфата [Калипсо] си надяна сребристобялата дреха от тънка и красива тъкан и опаса около кръста си златовезан пояс, а на главата си сложи воал. След това тя подготви бързо изпращането на Одисеи. Даде му голям топор, изкован от твърд бронз, с който се замахва лесно с ръце и който беше с двойно острие. Топорът беше втъкнат на тънка топоришка от маслиново дърво. Даде му след това и една грижливо наточена брадва и го заведена онзи край на острова, който бе обрасъл с големи сенчести дървета: тополи, елхи и високи до небето борове. Много от тях бяха изсъхнали от времето и можеха да му служат лесно при плаването. След като му показа тази местност, изобилстваща с високи сенчести дървета, божествената Калипсо се завърна у дома си. А Одисеи отсече дърветата и свърши бързо работата си. Той свали всичко двадесет дървета, окастри ги с топора и ги одяла и изглади с брадвата; след това ги възправи и ги нагласи по отвеса. В това време божествената Калипсо му донесе свредели, с които той продупчи отделните греди, сглоби ги една с друга, като ги скова здраво посредством клинове и скоби. Така Одисеи си построи сал, чийто под по размери бе толкова просторен, колкото би го направил и един опитен в корабостроителството майстор. Той построи и палуба върху нагъсто поставени подпорки и я покри с дълги и тънки дъски. Издигна върху нея и мачта, кръстосана с върлина за прикрепване на платната. Най-сетне той си направи кормило, за да може да управлява сала. Той покри двете страни на сала открай докрай с преплетени върбови пръчки срещу удара на вълните и напълни дъното му с много баласт. Сега божествената Калипсо донесе тъкан, за да нареже от нея платната. Одисеи приготви сръчно и тях. Привърза въжетата на мачтата и вървите, посредством които се обръщат платната, а след това с помощта на лостове спусна сала в свещената морска шир.

Наемният труд на свободните и тяхното продаване в робство. Илиада, XXI, 441—457. Посейдон говори на Аполон Безумецо, колко лишено от разум е сърцето ти! Ти даже и не си спомняш вече за злините, които ние двамата единствени от боговете изпатихме около Троя, когато по заповед на Зевс ние дойдохме да се главим за цяла година при високомерния Лаомедонт срещу уговорена надница. А той властваше сурово над нас, като ни възлагаше работа. Аз издигнах на троянците просторни и прекрасни стени, за да бъде градът непревземаем, а ти, Фебе, пасеше тежко пристъпващите говеда по стръмните теснини на хълмистата Ида. Но когато желаните Хори (Годишните времена ) донесоха със себе си крайния срок на изплащането на обещаното възнаграждение, тогава жестокият Лаомедонт ни отне цялата заплата, като ни изпрати да си вървим със заплашвания. Тебе той заплашваше да окове нозете и ръцете ти и да те продаде в робство на далечни острови, а на нас двамата ни се заканваше да ни окастри ушите с медно острие. Тъй ние се разделихме с него с възмущение в сърцето си, а вероломният цар ни измами, като наруши поетите условия. Одисея, XVIII, 257—364. Думи на жениха Евримах, отправени към Одисеи Страннико, ти навярно ще склониш да се главиш на работа при мене, ако те взема, разбира се, там далеч на полето срещу добра заплата да ми събираш трънаци за стобора и да засаждаш млади дръвчета. Аз бих ти давал там всекидневната ти храна и бих те обличал, и нозете ти бих обувал с обувки. Но тъй като си привикнал да вършиш само злодеяния, ти не ще работиш охотно, а ще се скиташ из полето, за да тъпчеш лакомия си търбух с изпросен хляб.

Положението на тетите в Омирова Гърция Одисея, XVIII, 327—331. Думи на една от Одисеевите робини, която съдействува на женихите; тя се обръща към преобразения в просяк тет Одисеи Злочести страннико, ти, както изглежда, не искаш да отидеш да нощуваш в ковачницата или под стряхата на беседката, а си се разбъбрил тук тъй безочливо в обществото на големците, без да се боиш от никого. Одисея, XI, 489—491. Думи на Одисеи в подземното царство Бих предпочел да бъда аргатин и да работя на другиго, на някой малоимотен стопанин, който живее оскъдно, отколкото да царувам над всички тези бездушни мъртъвци. Външният вид на роба Одисея, IV, 240—246. Думи на Елена Не мога да изброя, нито да опиша всички подвизи на многопатилия Одисеи. Искам да ви разкажа само за една опасност, която храбрият херой издържа в Троянската земя, когато вие, ахейците, бяхте обкръжени от бедствия. Той си бе нанесъл върху тялото позорни белези от удари с бич и бе обвил раменете си с отвратителни дрипи и се бе отправил, преобразен като роб, към града на неприятеля. Тъй преправен, той наподобяваше на съвсем друг човек: приличаше на просяк, какъвто въобще нямаше в лагера на арийците.

Съдът между свободни. Илиада, XVIII, 497—508. Част от сцените, изобразени от Хефест върху щита

на Ахил

Многоброен народ се тълпеше на мегдана; там бе избухнал шумен спор; спореха двама души заради възмездието за убийството на, един мъж; единият се кълнеше, като заявяваше на събралия се народ, че е заплатил всичко, а другият отричаше да е получил нещо. И двамата желаеха да получат разрешение на спора, като представят свидетели пред съдията-посредник. А насъбралият се народ викаше — едни в подкрепа на единия, а други в полза на втория. Глашатаите укротяваха техните шумни викове, а градските старейшини седяха мълчаливо върху дяланите камъни в свещения кръг. Те поемаха жезлите от ръцете на гръмогласните глашатаи, изправяха се с тях в ръка и един след друг произнасяха своята присъда. А между тях се намираха два таланта злато — възмездието за оногова, който защити правото си по най-справедлив начин. Развитието на морското дело у феаките и устройството на техния полис Одисея, VI, 255—272. Думи, с които Навзикая се обръща към Одисеи Ставай, страннико, да отидем в града; аз ще те заведа до двореца на моя мъдър баща, хероя Алкиной, където ти ще се запознаеш и с най-знатните феаки. Само че ще вършиш онова, което ти кажа; не ми се виждаш глупав. Гледай, докато вървим през полета и посеви, дотогава да вървиш бърже пеша с моите слугини подир моята запрегната с мулета кола. Аз ще те водя и ще ти показвам пътя. А щом като наближим града, заобиколен с висока стена, ще видим: от двете му страни има красиви пристанища, а входът до тях е стеснен от многото двойни извити кораби. Всеки кораб има специално място за заслон. Пак там около красивия Посейдонов храм се намира и площадът, по краищата, на който са донесени и поставени големи каменни блокове, вкопани в земята. Тук се изработват съоръженията за черните кораби: платна и въжета, и се на-дялват красиво и изкусно гребла.

Морето в живота на гърците Гърците, както и всички останали народи, постепенно свикнали с морето. Отначало (дори до края на VIII в. пр. н. е.) голяма част от гърците, особено онези от тях, които населявали вътрешните земеделски райони на Елада, направо са се боели от него. Следващите два откъса показват нагледно как морето от елемент, опасен през VIII в., се превръща в елемент, жизнено важен и спасителен в бита на гърците

Опасностите от морето Хезиод, Дела и дни, ст. 618 сл Нима ти копнееш за трудното и изпълнено с опасности корабоплаване? Спомни си за тогава, когато плеядите, като бягат от могъщата сила на Орион, падат в морето. Това е времето, когато бушува диханието на всички ветрове. Това е и времето също, помни това, когато те не бива вече да отправят кораби по виненочервеното море, а да обработват земята, тъй както аз те уча. Изтегли кораба на брега, огради го от всички страни с камъни, които да спрат могъщото влажно дихание на ветровете, и извади запушалката (цапфата) от дъното на кораба, за да не може да прогние нищо от Зевсовата влага. Постави у дома си добре подредени всички принадлежности на кораба (главно въжетата и платната). Сгъни грижливо платната на мореходната ладия, като окачиш добре изработеното кормило над дима (За да изсъхне и се запази сухо. ) на огнището, а самият ти изчакай, за да настъпи отново времето, изгодно за корабоплаване. Тогава изтегли бързия кораб при морето и приготви в него желания товар, за да имаш печалба и за да закараш от нея в къщи. О, ти, глупчо, Персе, по примера на нашия баща, който плаваше с кораби в морето, понеже му липсваха средства и един прекрасен ден е пристигнал тук на черен кораб, след като беше преплувал обширен простор и бе напуснал Кима еолийски. Той не бягаше нит от изобилие, нито от богатство, нито от благоденствие, а от гибелната бедност, с която Зевс „дарява" хората. И дойде той да живее близо до Хеликон в Аскра, едно загубено село, което зиме има суров климат, лете е задушно и изобщо никога не е приятно.

Що се отнася до тебе, Персе, помни, че трябва да вършиш всяка работа на време. Това важи особено по отношение на корабоплаването. На думи хвали малките кораби, но товари стоките си в голям кораб. Колкото по-голям е товарът [на кораба], толкова по-голяма ще бъде и печалбата от неговата продажба при условие, разбира се, че ветровете сдържат своето духане противно на посоката на движението. Ако ти желаеш да насочиш своето лекомислено сърце към търговия и да избягаш от дългове и от нерадостната сиромашия, аз ще те науча (ще ти кажа) законите на силно бучащото море, макар че аз не разбирам много нещо нито от корабоплаване, нито пък от кораби. Никога аз не съм се качвал на кораб, за да се нося по обширното море, освен за да отида до остров Евбея и до Авлида, където някога изчакаха края на бурята, по времето, когато те бяха събрали огромна войска, за да потеглят от свещена Елада срещу Троя, прославена със своите красиви жени. Там именно, от Авлида, аз се качих на кораб, за да отида в Халкида и присъствам на състезателните игри [в чест] на великодушния Амфидамас... ... Най-подходящият сезон за корабоплаването на смъртните хора е периодът от петдесет дни след слънчевия поврат, когато тежкото лято наближи към своя край. Тогава ти не ще претърпиш корабокрушение, нито пък морето ще погълне твоите хора, освен ако земетръсецът Посейдон или пък Зевс, царят на безсмъртните богове, решат да ги погубят, тъй като в техни ръце се намират едновременно всички добрини и всички злини. Тогава ветровете са кротки и морето е безопасно. Тогава без всякаква боязън се довери на морето. Изтегли бързия си кораб [от брега] в морето, натовари в него всичките си стоки и бързай колкото можеш по-скоро да се завърнеш в домашното си; огнище. Не чакай обаче нито новото вино с дъждовете, които са характерни за късната есен, нито пък приближаването на зимата със страшните дихания на Нотос, който съпровожда обилните дъждове на есенното небе, като издига огромни вълни и прави морето извънредно опасно. Пролетта е друг сезон за корабоплаването на хората, а именно онзи момент, когато на върха на смокинята видиш листа, големи колкото е следата, която оставя със своите крака враната, когато стъпва на земята. Тогава морето е достъпно; настанало е времето за пролетното корабоплаване. Аз обаче се въздържам да го прехвалвам, защото то не ми е по сърце. Трябва да се издебне и улови моментът за корабоплаване, а е трудно да се избягнат нещастията.

Хората обаче въпреки това го използват, защото техните духове са слепи (т. е. лишени от мисъл). Парите, това е животът за жалките смъртни люде. И все пак е тежко да загинеш във вълните. Върви, повярвай ми и вземи всичко, което ти казах, присърце. Не слагай всичките си материални блага на дъното на един сух кораб. Остави на сушата по-голямата част от тези богатства, а на кораба натовари по-малката част от тях. Морето в живота на гърците към края на V в. пр. н. е. Десетте хиляди гръцки наемници, предвождани от Ксенофонт, след продължителен и пълен с опасности поход стигат до Черно море, недалеч от Трапезунт (дн. Требзон). Ксенофонт, Анабазис IV, 7, 21 На петия ден те стигнаха до планината, която се именува Техес. Когато войниците от челната охрана (авангарда) се възкачиха на тази планина, те нададоха силен вик. Като чуха този вик, Ксенофонт и войниците от ариергарда помислиха, че някакви нови неприятели са нападнали елините, които са в ариергарда. [Те помислили така], защото жителите на опожарената област ги застрашавали в тила и войниците от ариергарда убили няколко души, а неколцина взели в плен, като при това заловили и двадесет плетени щита, покрити с космата волска кожа. Междувременно обаче викът се усилваше, тъй като той започваше да се раздава от по-близко разстояние. А това ставаше, защото прииждащите непрекъснато гръцки части тичаха с усилен бяг към онези войници, които продължаваха да викат през цялото време. Поради това и възгласите ставаха все по-мощни, защото и числото на викащите растеше. Тогава Ксенофонт разбра, че се е случило нещо по-значително. Той се метна на коня си и придружен от Ликий и от конници, побърза да се притече на помощ. Скоро те чуха, че войниците викат: „Морето, морето!", и при това викат при себе си и останалите. Сега всички изтичаха напред, включително и задната охрана, (ариергарда), като се подкарваше - нататък и товарният добитък, и конете. Когато всички стигнаха до върха, те започнаха да се прегръщат един друг, и стратезите, и лохазите, като проливаха сълзи.

И изведнъж след това по нечия заповед войниците надонесоха камъни и издигнаха голяма грамада с тях. На нея те поставиха множество току-що одрани волски кожи, тояги и пленените от неприятеля плетени щитове, при което сам водачът, [който им показваше пътя], сечеше щитовете и подканваше и другите да правят същото. След това гърците освободиха водача да си отиде у дома, като го дариха от общото имущество с кон, сребърна чаша, персийско облекло и десет дарика. Той молеше обаче да му дадат най-вече пръстени и можа да събере множество пръстени от войниците. След като посочи на елините едно село, в което да се разположат на стан, както и пътя, по който, като вървят, да стигнат в земята на макроните, той, щом се свечери, ги напусна и изчезна. Морското разбойничество и търговските сделки на някои базилевси Одисея, VIII, 158—164 Но Евриал му отвърнал тогава, подигравайки го в лицето: „Аз, чужденецо, не бих те уподобил по нищо на опитен борец в състезания, които са познати и стават между хората, а по-скоро бих те оприличил на човек, който пътува често на многовесленни кораби, на водач на моряци, които вършат търговски сделки, грижат се за товара на кораба и жадно дебнат за всевъзможни стоки и за печалбоносни грабежи. Ти не приличаш обаче на атлет-състезател."

Одисея, XIV, 222—227. Разказва Одисеи Такъв бях аз в битките; не ми беше обаче по сърце работата [на полето], нито пък къщовността, която охранва прекрасни деца, а ми бяха винаги по-мили корабите, снабдени с весла, и воините, и бляскавите копия, и крилатите стрели, все страшни неща, които изпълват другите хора с ужас. Одисея, III, 299—303. Разказва Нестор Останалите пет кораба със синьо оцветени носове обаче бяха отвлечени от бурята и от течението към Египет. Така Менелай събра голямо богатство и много злато, като странстваше всред друго езични хора. Одисея, XIV, 244—248. Продължава разказът на Одисеи Защото аз прекарах само един месец у дома си, радвайки се на децата си, на младата си съпруга и на богатствата си. След това обаче сърцето ми ме подбуди да стъкмя няколко кораба и заедно с богоравни другари да отплувам за Египет. И аз стъкмих девет кораба, а необходимият за тях народ се събра бързо. С пристигането си в Египет Одисеи и спътниците му се отдали, както, и в Тракия, на грабеж и насилия по крайбрежието. Те избивали мъжете и отвличали в плен и робство жените и децата. Египетската войска обаче скоро се справила с търговците-пирати и онези от тях начело с Одисеи, които били оставени живи, попаднали в робство у египтяните.

Илиада, VII, 468—475 А многобройните кораби, натоварени с вино, пристигат там от Лемнос, изпратени от Язоновия син Евней, когото роди Там именно, от Авлида, аз се качих на кораб, за да отида в (Хипсипила на пастира на племената Язон.

Само на Атреевите деца Агамемнон и Менелай той поднесе като- специален почетен дар хиляда мери чисто вино. На корабите купуваха вино къдраво косите ахейци, като даваха (срещу него) мед, други — лъскаво сребро, трети плащаха с волски кожи, а други — със самите волове или пък с роби военнопленници. Финикийците като съперници на гърците в търговията по море. Търговия е роби

Одисея, XIV, 285—298. Продължава разказът на Одисеи Аз останах в продължение на седем години при египетския цар и събрах доста богатства от египтяните. Когато обаче с течение на времето настъпи седмата година, тогава пристигна един финикиец, лош измамник и пръв мошеник, който бе сторил на мнозина злини. Благодарение на лукавството си той ме придума да отида заедно с него във Финикия, където имал къщи и имоти. Там аз останах до края на годината. Но след като изминаха месеци и дни и когато, наближа началото на новата година, той ме взе заедно със себе си на мореходния кораб, като ме излъга, че му трябвам при товаренето на кораба, макар и да се догаждах какво е намислил, но по неволя го следвах. . . Корабът на финикийския търговец-пират загива прн буря, но Одисеи се спасява и попада в земята на теспротския цар Фейдон (в Епир), който му оказва гостоприемство и му дава един кораб, за да се върне с него в родината си. Теспротските моряци обаче намислят да го продадат в робство. Одисея, XV, 337—346. Продължава разказът на Одисеи На сърцето им се понрави обаче най-жестокият замисъл спрямо мене, за да ме направят да изпадна в гибел. Когато мореходният кораб се отдалечи доста от сушата, те замислиха да ме продадат в робство. Свлякоха от гърба ми дрехите, наметалото и хитона и ми подхвърлиха дрипи — този парцал, а също тъй и изпокъсания хитон, който ти виждаш със собствените си очи. Привечер ние вече се приближихме до

остров Итака, който се виждаше отдалеч. Сега те ме завързаха здраво в добре построения кораб с едно яко въже, а самите те слязоха на морския бряг. Одисея,-XIV, 449—453 Раздаде ми хляба Месавлий, когото свинепасът Евмей бе придобил сам, след като неговият цар [Одисеи] бе заминал, и без знанието на своята господарка Пенелапа и на стареца Лаерт го бе купил оттафоски търговци със собствени средства. Финикийските търговци-пирати като конкуренти на гърците Одисея, XV, 402—403. Свинепасът Евмей разказва своята „одисея" на преоблечения като бедняк Одисеи Има един остров, наречен Сирия, ако си слушал за него, който се намира над остров Ортигия, там, където става повратът на слънцето. Одисея, XV, 413—429

Веднъж там [на остров Сирия] ни навестиха финикийци, прочути мореплаватели и ловки мошеници, които носеха на черния си кораб безбройни играчки и залъгалки. А в дома на баща ми имаше една красиво сложена финикийска робиня, изкусна в ред дяволии. Нея именно оплетоха в своите козни лукавите финикийци. Един от тях завързал любовни връзки с нея, докато тя переше недалеч от кораба...

След това някой от финикийците, който имал любовни връзки с нея, запитал коя е и откъде е дошла, а тя веднага посочила високия дом на баща ми и рекла: „Аз съм от богатия с бронз Сидон и се гордея с това, че съм дъщеря на богатия Арибант. Отвлякоха ме веднъж, когато се връщах от полето, тафоски разбойници и ме доведоха тук, като ме продадоха в дома на този мъж, който заплати достойна цена за мене." От разказа по-нататък се вижда как финикийката-робиня се наговорила със своите земляци да отвлече малкия син на своя господар, в случая Евмей, чиято кърмачка била тя, за да бъде продаден той в робство, като в замяна на това те й обещали да я върнат в родината й. Продаване на просяците в робство Одисея, XX, 376—383. Думи на един от женихите, отправени към Телемах, които се отнасят за преоблечения като просяк Одисеи Телемахе, никой хазяин не е приемал гости по-лошо от тебе. Този мръсен и изгладнял просяк, който стои тук, мисли само за ядене и вино. За работа обаче той няма нито воля, нито сила. Истинско бреме за земята е той! Другият просяк пък седна да ни гадае. Но послушай ме и това ще бъде най-доброто! Да натоварим двамата скитащи се просяци на многовеслени кораби и да ги изпратим в Сицилия. Там ти ще можеш да ги продадеш твърде на сметка.

Противопоставяне на „простия" народ в лицето на Терзит срещу знатната върхушка Илиада, II, 225—238. Думи на Терзит От какво пък си недоволен, Атриде, и какво искаш? Твоята палатка е препълнена с бронзови съдове и множество най-отбрани жени-пленници има в нея, които ние, ахейците, даваме най-напред на тебе да си избереш, когато превземаме и разрушаваме някой град. Или пък искаш още злато, което да ти

донесе някой от троянските конници от Илион като откуп за своя син, който е бил вързан и ти е бил доведен от мене или от някой от другите ахейци. Или пък желаеш нова жена, за да се наслаждаваш с нея на любов и да задържиш и нея за себе си? Не подобава на предводителя на ахейските синове да ги увлича в нещастие. Слаби и жалки страхливци сте вие! Ахейки сте вие, не ахейци! Хайде да си вървим с корабите обратно у дома! А него да оставим да се нагълта до насита с плячка, за да види дали и ние сме му били от полза, или не. Съветът на племенните старейшини

Илиада, II, 48—55 Богинята на зората се изкачи вече на високия Олимп, за да възвести на Зевс и на другите богове за завръщането на дневния светлик. Веднага след това Атридът Агамемнон заповяда на гръмогласните глашатаи да свикат на събрание дългокосите ахейци. Техният глас екна и ахейците започнаха да се стичат бързо на тълпи. Той образува най-напред съвета на великодушните старейшини при кораба на Нестор, стареца, който властва над Пилос. Когато, те насядаха, той разви пред тях мъдрия си план. Илиада, II, 76—86 Тъй каза той [Агамемнон] и седна. След него стана отново Нестор, който беше заповедник на песъчливия Пилос. Той започна своите добронамерени слова и разви следните мисли: „Приятели, вождове аргивски, вие, които се грижите за своите племена! Ако някой друг от ахейците ни бе разказал за този сън, щяхме да го наречем лъжа и щяхме да му обърнем гръб с презрение. Но този сън е сънувал онзи, който се слави като най-добър и най-пръв измежду ахейците. Ето защо нека помислим как да въоръжим незабавно синовете ахейски." В същото време той напусна пръв съвета, а базилевсите-скиптроносци станаха и се подчиниха на пастира на народите.

Народното събрание Илиада, II, 87—94 Сега вече започна да се стича народът. Както когато прииждат пчелите на гъсти облаци, излетявайки от хралупата скала рояк след рояк, и се събират на гроздове върху пролетните цветя, летейки безбройни едни насам, а други нататък, тъй потеглиха и многобройните племена в гъсти редици от корабите и от палатките си и на просторното вдадено навътре крайбрежие се стичаха отряд след отряд на събрание. Илиада, II, 94'—101 А те се събираха там. Народното събрание се вълнуваше бурно и земята стенеше под множеството на прииждащите племена, които сядаха. Шумът и глъчката продължаваха. Девет глашатаи издигнаха гръмките си гласове, за да усмирят бурната глъчка и за да могат да накарат племената да чуят царете — потомците на Зевс. След като най-сетне народът насяда с мъка на седалищата и според тях се образуваха редиците, а глъчката утихна, стана от мястото си вождът Агамемнон, държейки с ръка своя царствен жезъл, изделие на Хефест. . . Илиада, II, 109—122 Откъс от речта на Агамемнон

Приятели, херои данайски, вие, храбри служители на Арес! Великият Зевс, синът на Кронос, ме уплете в тежка съдба! Този безмилостен бог, който преди това сам ми обеща и даде съгласието си да се завърна в родината си, след като разруша твърдините на Илион! Но той ме измами и аз трябва да се завърна безславно в Аргос, след като ми изпозагина толкова много народ. Такава е, изглежда, волята на този всемогъщ бог, който е разрушил досега и ще разруши високите твърдини на още много градове, защото неговата сила е непреодолима. И все пак колко голям ще бъде срамът, когато потомството узнае как един толкова многоброен и храбър народ като ахейския се е сражавал напусто толкова време с хора,

които са много по-слаби от него, и е воювал безуспешно с тях. А краят на неговите усилия се все още не вижда! През това време обаче богинята Атина се явява на Одисеи и му внушава по нареждане на Хера да възпре ахейците.

Илиада, II, 185—206

По пътя Одисеи срещна Агамемнон, сина Атреев. Той взе от ръцете му наследствения вечен жезъл на неговите деди и с него в ръце тръгна към корабите на обкованите с мед ахейци. Когато срещнеше там било някой племенен вожд, било някой виден герой, той се приближаваше към него, гледаше да го възпре с кротки упреци: „Нещастнико, не ти прилича да трепериш като някой страхливец, а се спри и възпри и останалите бойци. Ти не знаеш какви са намеренията на Атреевия син. В момента той подлага на изпитание ахейските синове, но по-сетне ще ги накажа. Не всички можахме да чуем речите, които той държа в съвета. Ако той се разгневи, ще постъпи сурово спрямо синовете на ахейците. Страшен е гневът на родените от Зевс царе. Цялата почит на такъв цар иде от Зевс; Зевс го тачи и Зевс мисли за него." Когато срещнеше обаче някой обикновен боец от народа и го видеше, че насърчава с гръмки викове своите другари, той го подгонваше с жезъла си, като го гълчеше със строги думи: „Нещастнико, спри се и чуй думите на другите, които са по-тачени от тебе, а ти си невойнствен и плашлив мъж и нямаш никакво значение нито в съвета, нито в боя! Не всички, които сме тук, ще можем да заповядваме като базилевси. Многоначалието е вредно! Нека да имаме един-единствен базилевс, комуто мъдрият син на Кронос [Зевс] е дарил жезъла и законите, посредством които той да властва над всички.“

Военният съвет на родовата аристокрация Илиада, IX, 89—124 Синът на Атрей [Агамемнон] въведе всички старейшини вкугюм в своята палатка и им предложи богато угощение, което радва сърцето на човека със своето изобилие. И те протегнаха ръце към ястията, които им бяха приготвени и сложени. И след като утолиха глада и жаждата си, пръв измежду тях започна да развива мъдрите си мисли старецът Нестор, чиито съвети бяха винаги най-добри. Обръщайки се доброжелателно, той разви следните мисли пред тях: „Прославени Атреев сине, повелителю на мъжете-бойци, Агамемноне! С тебе ще започна аз речта си и с тебе ще я завърша. Защото ти властваш над много племена и на тебе Зевс е връчил жезъл и закони, за да управляваш разумно. Ето защо твой дълг е да говориш най-много от всички за тези неща, но и да слушаш за тях, както и да изпълняваш понякога мъдрите съвети на другите вождове, щом като сърцето им ги е подтикнало да говорят за благото на всички. От тебе обаче ще зависи кое мнение ще предпочетем. Сега аз ще кажа онова, което ми се струва най-добро. Никой от нас не ще може да измисли по-добър съвет от този, който аз пазя в сърцето си от по-рано, а и сега, още от деня, когато ти, потомъко на Зевс, отведе насила в палатката си красивата Бризеида, като я отне на разгневения Пелеев син, макар че ти извърши това против нашето желание. Колко много усилия положих аз, за да те разубедя да не правиш това! Но ти отстъпи пред гласа на надменното си сърце и обиди най-личния храбрец, когото даже и боговете тачат. Ти заграби почетния му дар и го задържаш у себе си! Но хайде сега, макар и късно, да помислим заедно как да го спечелим за себе си, как да смекчим сърцето му с приятни дарове, с дружелюбни слова." На тези му думи отвърна и рече вождът на мъжете-бойци цар Агамемион: „Старче, ти наистина напълно справедливо ме упрекваш заради моите грешки. Аз не отричам тези грешки. Наистина този мъж, когато Зевс сам обикна от сърце, когото той толкова много почете и в чест на когото покосн толкова много ахейци, струва сам колкото цяла войска. Но тъй като аз сгреших, искам да поправя грешката и му поднеса несметни почетни дарове като откуп. Тези прекрасни дарове аз съм готов да изброя и пред вас: седем необгореня от огън триножника, десет таланта злато, двадесет котела, незасегнати още от огън, и дванадесет силни коне, победили в надбягвания.

Илиада, IX, 135—137 Всички дарове той ще получи още сега. А когато един ден боговете ни позволяват да завладеем и разрушим мощния Приамов град и когато ние, ахейците, си разпределяме плячката, нека тогава той натовари обилно корабите си със злато и мед. . .

Илиада, IX, 141—149 А ако някой ден се завърнем в плодородните поля на ахвйския Аргос, нека той да ми стане зет. И аз да го тача наравно с Орест, с този мой единствен син, който отрасна в пълно доволство. А имам три щерки в моя здраво построен дворец. .. И нека той да отведе в бащиния си дом, която му допадне на сърцето без откуп, а аз ще му дам пребогата прикя за нея, прикя, каквато никой не е виждал досега за невеста. И ще му дам с дар седем от гъсто населяваните там градове. Илиада, IX, 153—170 Всички тези градове се намират до песъчливия Пилос край морския бряг. В тях живеят мъже, богати с овце и волове, които ще го честват с дарове като бог и под скиптъра ще му носят богата дан. Всичко това аз ще изпълня за него веднага щом той се откаже от своя гняв. Нека той отстъпи, защото само Аид е непримирим и непреклонен! Но затова пък той е за хората най-омразният от боговете. Нека не се свени да отстъпи пред мене, защото аз и като цар стоя по-горе от него, пък се гордея и по години да съм преди него". Тъй рече той, а на Атреевия син отвърна геренийският конник Нестор: „Прославен сине Атреев, заповеднико на мъжете! Даровете, които ти даваш на цар Ахил, съвсем не са за пренебрегване. Но нека побързаме и изпратим веднага избрали пратеници в шатрата на Ахила Пелеев."

Микенско въоръжение и микенски съдове Илиада, XV, 633—647 Хектор уби микеиеца Перифет, сина на Копрей, който някога носеше и предаваше поръченията на мъжествения Евристей на хероя Херакъл. Роден от този толкова безславен баща, този воин се славеше всред микенците с всички военни качества: той бе бърз в тичането, както бе неустрашим в боя, а се славеше също тъй със своя ум наред с първите между микенците. Сега обаче той увеличи още повече бойната слава на Хектор. Обръщайки се назад, той се блъсна в ръба на своя достигащ до петите му щит, който носеше, и зашеметен от удара, падна възнак. Илиада, I, 584 Тъй рече Хефест, взема чашата с двойна дръжка, подаде я на майка си и продума. Одисея, III, 63 Нестор подаде на Телемах красива чаша с двойна дръжка. Илиада, XI, 632—637. Част от описанието на съдовете, употребявани от Нестор, когато той гощавал Махаон в палатката си.

. . .също и една извънредно красива чаша, която старецът [Нестор] бе донесъл със себе си от Пилос. Нейното гърло бе обковано със златни гвоздеи, а дръжките й бяха четири на брой, поставени по две едни срещу други. А две гълъбици от злато бяха представени, че кълват зърна. Чашата бе с двойно дъно отвътре. Друг с мъка вдигаше от трапезата тази чаша, когато беше пълна с вино, но старецът Нестор я вдигаше като на шега.

Цената на победата на гърците над троянците Одисея, III, 102—117. Разговор между Телемах и Нестор. Думи на Нестор Отвърна му храбрият старец Нестор, изкусен в бой с колесница: „Драги мой, тъй като ти ми припомняш изпитанията и бедите, които вие, необузданите в своята храброст ахейцй, понесохме в земята на троянците, било като се лутахме с корабите си и дирехме плячка по мрачното бушуващо море натам, накъдето ни водеше Ахил, било пък като се сражавахме яростно с врага около силния град на Приам. Там загинаха най-доблестните от всички ахейци! Там сложиха кости Аякс, героят, равен по войнственост на Арес, там загина и Ахил, там падна най-сетне и Патрокъл, равен по мъдрост на боговете. Там загина и моят любим син Антилох, храбър и благороден, особено изкусен в тичане и оживен бой. Но ние понесохме освен тези и много други беди и страдания. Кой смъртен е в състояние да ги изброи всичките? Даже ако ти би останал тук пет или шест години, за да ме разпитваш за патилата на божествените ахейци, пак ще ти досадя и ще пожелаеш да се върнеш у дома си, без да можеш да узнаеш всичко."

Астрономия Поглъщане на светлината Юрий Николаевич Ефремов Превел от руски Никола Николов

През 1965 г. много се учудих, когато на снимка на областта в съзвездието Орион, публикувана в списанието «Земля и Вселенная», не видях знаменитата тъмна мъглявина Конска глава. Тази снимка бе илюстрация към една моя статия и бе репродукция на плака, получена с 40-сантиметров астрограф, на която мъглявината, се виждаше великолепно. Оказа се, художникът решил, че на небето не може да има толкова черни области и при това е такава чудновата форма, и при ретуша махнал нещастната мъглявина. До началото на XX в. много астрономи също не вярваха в съществуването на тъмни мъглявини: тъмните празнини на фона на Млечния път изглеждали като дупки, области, лишени от звезди, и на настойчивите посетители на обсерваториите, желаещи да видят «безкрайното световно пространство», показвали именно такива области. Сега знаем, че тъкмо в тях не се вижда нищо на разстояние, по-голямо от няколкостотин парсека. Това са огромни облаци от прах, преграждащи по-далечните звезди. Плътността на тъмните мъглявини и разстоянието до тях може да се определят, като се сравни броят на звездите, видими на фона на мъглявината, с броя в област до нея; често в съседство се виждат ярки мъглявини, които се оказват част от същия прахов облак, която е осветена от близка ярка звезда. 43

Макар че съществуването на тъмни мъглявини показваше, че в космическото пространство има поглъщащ светлината прах, до 1930 г. болшинството от астрономите смятаха, че в свободните от такива мъглявини области междузвездното пространство е прозрачно. Само историята, свързана с установяване на природата на спиралните мъглявини, може да съперничи по изобилието на поучителни заблуждения с историята на откриването на междузвездното поглъщане на светлината. И макар че и в двата случая съвършено правилни съображения са изказвани още през XVIII в., истината е била окончателно установена едва преди около 50 години. За първи път се е опитал да даде количествена оценка на големината на поглъщането на светлината В. Струве. Той изхождал от това, че данните от преброяванията на звездите в избрани области на небето на У. Хершел показват намаляване на броя на звездите в единица обем с отдалечаването от Слънцето. Вероятността Слънцето да бъде в центъра на системата на Млечния пьт е нищожна (но се е смятало, че е така до работите на Шепли) и, изглежда, може да се допусне, че блясъкът на далечните звезди и техният брой са намалени поради поглъщане. Обаче видимото намаляване на звездната плътност с отдалечаване от Слънцето може да се обясни и с това, че един от постулатите на Хершел — че звездите имат еднаква светимост — не е верен. В същност на големи разстояния ние виждаме само звезди с висока светимост — гиганти и свръхгиганти, които са много по-малко от обикновените звезди. Тази история се повтаряше многократно — това, което се приемаше за поглъщане, можеше да се обясни и без него. През 1895 г. Я. Каптейн получи, че звездите в ивицата на Млечния път са средно по-сини в сравнение с тези, които са далеч от нея, на големи галактични ширини. Заключението му беше, че поглъщането на светлината е по-голямо извън Млечния път. (Да напомним, че поглъщането довежда и до намаляване на блясъка, и до по-червеняване на звездите подобно на това, както почервенява и потъмнява залязващото Слънце поради преминаване на неговата светлина през все по-дебел слой от въздух и прах.) Този извод не е верен; всичко се обяснява просто с това, че в Млечния път има повече горещи сини звезди. През 1909 г. Каптейн откри, че сред звездите от един и същи спектрален клас По-сините звезди имат поголямо собствено движение и следователно са по-близки. По-далечните звезди пак се оказали почервени. Обаче, тъй като видимите величини на звездите у всяка една група на Каптейн били подобни, 44

неговите далечни звезди били гиганти. А през 1914 г. Адъмз и Колшютер установиха, че гигантите са по-червени в сравнение с джуджетата от един и същи спектрален клас. Това се обяснява с разликата в плътността на тяхната атмосфера: една и съща степен на йонизация, при която имаме еднакъв вид на спектъра, в по-плътните атмосфери на джуджетата се достига при по-високи температури. Отново поглъщането се оказа излишно. И най-после, като се започне от 1915 г., X. Шепли все повече се убеждава, че в далечните и даже в много далечните кълбовидни купове има много сини звезди и че поглъщането в посока към тях е нищожно малко. Не е чудно, че отношението на астрономите към междузвездното вещество бе скептично; всички разбираха колко важни последствия може да има поглъщането на светлината в пространството, но доказателства за неговото съществуване нямаше. По думите на Артър Едингтън в това отношение астрономите напомняха онези гости, които отказват да спят в стаята, в която се появяват призраци, и казват: ние не вярваме в привидения, но се страхуваме от тях! Така продължаваше до 1930 г., когато Р. Трюмплер публикува някои резултати от изследванията си върху разсеяните купове. Той построил диаграмите «спектър — величина» за няколко десетки купа и чрез съвпадане на техните главни последователности определил разстоянията до куповете. Също така той класифицирал куповете по вида на тяхната диаграма, по броя на звездите и степента на тяхната концентрация към центъра. И се оказало, че линейните диаметри на куповете от един от неговите класове., които било естествено да се смятат за еднакви, стават систематично по-големи и по-големи с увеличаване на разстоянието. Трюмплер не повярвал, че тази зависимост е реална, и стигнал до заключението, че получените по диаграмата «спектър — величина» разстояния са систематично завишени, и то толкова повече, колкото купът е по-далеч и че причината за това е поглъщането на светлината. И наистина от съвпадането на диаграмите се получава модулът на разстоянието m — М, а ако видимите величини m са отслабени от поглъщането, то разстоянията се получават още по-големи. Трюмплер стигнал до заключението, че междузвездното вещество представлява тънък слой около равнината на Млечния път, така че поглъщането почти не влияе на кълбовидните купове, които са разположени далеч от тази равнина. Той отбелязал, че плътността на този слой от прах не е равномерна, но че средно поглъщането расте с разстоянието. Това опровергавало възможността поглъщащото светлината вещество да се намира в границите на куповете. 45

Влиянието на поглъщането върху оценките на разстоянията може да бъде много голямо; едно разстояние, което е в действителност хиляди парсека, ако не се вземе под внимание поглъщането, може да бъде получено равно на десетки хиляди парсека! След излизане на работите на Трюмплер борбата с поглъщането на светлината представлява едва ли не главното съдържание на работата по определяне скалата на разстоянията във Вселената. Тези методи не предизвикват съмнения (определяне на цветовите ексцеси); поне що се отнася до звездите от главната последователност, истинските, т. е. неизопачени от поглъщането цветови индекси са известни с точност, не по-малка от ± 0m, 01 — 0m, 02. Но пък преминаването от цветови ексцес ЕB_V към пълно поглъщане АV напоследък предизвиква съмнения. Харолд Джонсън смята, че общоприетата досега стойност на коефициента γ = 3 във формулата АV = ЕB_V е само Минималната величина и единна стойност γ = 3 за цялото небе няма; тя се изменя от 3,6 до 6,1, а в отделни области може да бъде и по-голяма. Това може да бъде свързано с различията между характеристиките на частиците от прах в междузвездната среда. Тази неопределеност е крайно неприятна. Нима греши Айнщайн, като казва, че господ е не само дребнав, но и злонамерен. . . Валтер Бааде казва, че ако той е знаел, че не съществува единен за всички области от небето коефициент на преминаване от селективно към пълно поглъщане, той нямало да започне да се занимава с астрономия. И наистина, ако поглъщането е голямо, неточността на този коефициент може няколко пъти да промени разстоянието до един куп. Обаче през последно време в почти всяка статия, в която се засяга тази проблема, се прави извод, че с изключение може би на дветри области коефициентът е постоянен и е равен на 3,0 — 3,5. Ако обаче оптимизмът на болшинството се окаже неоправдан, то разстоянията до разсеяните купове и следователно цялата скала на разстоянията ще трябва да се свият с 25 —30%. Ще се измени и нашата представа за положенията на спиралните ръкави на Галактиката в близката околност на Слънцето, тъй като те се определят по младите купове. Увеличение на стойността на коефициента се наблюдава понякога само в околностите на горещи звезди, където характеристиките на частиците от междузвездния прах са променени под влияние на тяхното излъчване. Освен това се наблюдава слаба зависимост на γ от галактичната дължина за сравнително близките звезди, което е свързано с изменение на свойствата на праховите частици вътре в границите на Местната система. 46

Homo erectus Хомо еректус (изправен човек) е обитавал Азия, Африка и Европа в периода отпреди 1,9 млн.г. До около 600000г. пр. н. ера. Местна форма на този прачовек открита в Китай е наречена Синантроп (Китайски човек). Бил е всеяден, като менюто му е включвало голямо количество месо. Мъжките индивиди достигали до 180 см. височина и тегло около 66 кг., а женските, съответно 160см. и около 56кг. Този вид е сред първите, които напуснали Африка и започнали да заселват останалите континенти.

Измерванията на обема на черепната кутия при тези наши прародители, показва че техния мозък е бил с около 25% помалък от нашия.

География Лицето на земята КАЛДЕРА! При силни изригвания или пропадане кратерите добиват големи размери. Образува се дълбоко понижение със стръмни склонове, подобно на котловина. То е познато под името калдера, което на испански означава „голям котел". На Земята са известни редица калдери, но някои от тях правят особено силно впечатление. Калдерата на вулкана Какуто в Япония има дължина 27 км и ширина 20 км, а калдерата на вулкана Асо, също в Япония, е с дължина 25 км и ширина 17 км. На вулкана Товада в Япония тя има диаметър 12 км, а дълбочината й е повече от 600 м. Вулканът Катмай има сравнително тясна калдера. Нейният диаметър е 4 км, а дълбочината й е 1100 м. Внимание заслужава калдерата на вулкана Килауеа на остров Хавай. Тя е с диаметър 5 км и дълбочина 100 м. Но видяното от един посетител на вулкана е може би по-интересно: „... Ние сме на края на калдерата и се спускаме към нейното дъно по твърди късове от лава. Почти плоското дъно на тази калдера се състои от застинали, като че ли усукани едни в други пластове черна лава, нарязани в различна посока от пукнатини... Тук на дъното на голямата калдера се намира второ, още по-дълбоко понижение, също със стръмни стени, с диаметър 700 — 800 м ... а на дъното му езеро от разтопена лава..." 48

Калдерата на вулкана Аниакчак в Канада с диаметър 10 км е

резултат от мощно изригване, което е изхвърлило половината

от конуса му. По-късните прояви на вулкана са довели до образу-

ването в калдера та на вулкански конус с височина над 700 м. 49

ВУЛКАНСКИТЕ ОСТРОВИ! Понякога на географските карти се появяват нови острови. Тези Промени не се дължат на пропуски на специалистите. Те са свързани с дейността на вулканите — така наречения подводен вулканизъм. Например в групата на Новохебридските острови през 1897 г. е имало вулкански остров. През 1905 г. се установило, че той не съществува. По-късно, през 1949 г., на същото място в резултат на вулканско изригване се образувал отново остров. Едно от най-известните подводни изригвания е станало през 1957 г. при остров Фаял от групата на Азорските острови. Ето как предава този случай белгийският изследовател Харун Тазиев, разказан му от китоловци: „... Скоро водата завряла по-буйно. Появила се пара, която се издигала удивително на бели спирали. Най-после и първият черен сноп от изригнат материал изскочил над морската повърхност. Водата вече кипяла безспир и високо в небето се издигала вихрушка от гъста пара. Земята в цялата околност се тресяла с глух грохот, ужасяващ хората. Малко по малко силата на експлозиите нараствала успоредно с тяхната честота. Вулканичният материал се изхвърля без прекъсване, извисяван на шестстотин, седемстотин, осемстотин метра височина. ... Изригването, предшествувано от серия земни трусове — повече от 170 на ден, се разразило на 28 септември 1957 г. Петнадесет дни по-късно Ила Нова имала близо 100 м височина и 300 м диаметър. На 31 октомври, след четири седмици непостоянна активност, изригването спряло и новият остров внезапно изчезнал, рухвайки под водата. На Фаял вече мислели, че нещата ще тръгнат по стария ред. Възнамерявали да започнат да изчисляват и възстановяват загубите... ...И тогава бедствието започнало отново: кипене на водата, подводни взривове, възникване на закръглен склон, изграден от натрупани късове лава, нарастваща активност, образуване на остров... Изминали няколко часа отново в спокойствие и пак се разиграло изригването. Островчето, на два пъти поглъщано от водата, растяло от 10 до 30 стъпки на ден според интензивността на изригването и бързо достигнало 100 м височина. И в продължение на две седмици се свързало с Фаял чрез провлак от натрупана пепел." 50

Съртси е вулканичен остров. През ноември 1963 г. моряците от риболовен кораб край югозападното крайбрежие на Исландия забелязали сред морето висок стълб дим. Помислили, че е избухнал пожар на някой от риболовните кораби в района, но всъщност се оказали свидетели на раждането на вулканския остров Съртси. По-късно същия ден морето избълвало огромни кълба дим и лава, а във въздуха се извисил стълб пара, висок 3600 м. Само за няколко дни над водата се появил остров, висок около 40 м и дълъг близо 550 м. Към края на януари, 1964 г., Съртси вече имал височина 150 м и площ 2,5 км2. Последното изригване станало през 1967 г. На исландски Съртси означава "островът на Сърт". В скандинавските митове Сърт е бог-гигант пазител на Муспел, страната на огъня. Според тези митове, след Рагнарог - последната битка между старите богове на Асгард и ледените гиганти и огъня, Сърт щял да премине през деветте свята и да ги опожари.

Остров съртси се появил в резултат на многобройни вулкански изригвания. Тази снимка е направена през февруари 1964 г. и е запечатала изиргването, наречено "Опашката на 51 петела"

Вулканът Везувий се извисява на височина 1 277 м над морското ниво, близо до Неаполитанския залив, Италия. Той е единственият активен вулкан в континенталната част на Европа. Кратерът му е с дълбочина 216 м и обиколка 1 400 м. Диаметърът на основата му е повече от 3 км. Везувий изригвал периодично в продължение на повече от 12 000 години. Днес над кратера се издигат тънки ленти дим, а по склоновете му има пукнатини, през които прониква горещина, достатъчна да се запали лист хартия. В подножието на Везувий има много овощни градини и лозя, но склоновете във високата му част са пусти и изглеждат потискащо и застрашително. През XX в. са регистрирани шест големи изригвания на вулкана. Най-известното изригване на Везувий през 79 г. унищожило градовете Херкулан и Помпей. Вулканът изхвърлил от недрата си огромен стълб черен дим, посипали се гореща пепел и скални късове, въздухът се наситил с отровни газове. Повечето жители на Помпей били погребани под разрушените сгради и пластове вулканска пепел или били задушени от отровните газове. 52

Халеакала е вулкан намиращ се на хавайския остров Мауи. Кратерът е резултат от многото изригвания на вулкана и хилядолетната ерозионна дейност на вятъра и дъжда, те са причина за днешната заравненост на върха и за огромните размери на кратера - дълбочина 800 м, обиколка на ръба 34 км. На територията на кратера може да се побере Манхатън (САЩ). Халеакала изригнал за последен път през 1790 г. Категоризиран е като спящ вулкан. С голямата си дълбочина и ширина, и с височината си от 3 055 м над морското ниво, той се смята за най-големия спящ вулкан в света. В кратера на вулкана има огромни скални блокове, конуси шлака, високи до 300 м, дебели пластове пепел, късове вкаменена лава с различни размери - от големината на ръчна граната до големината на лека кола.

Това растение, поникнало върху сухата земя на кратера на Халеакала, е достигнало височина 1,5м. То цъфти само веднъж на всеки 10-15 години.

Биология ОРГАНИЗАЦИЯ НА КЛЕТКАТА ОБЩИ ПРИНЦИПИ НА ОРГАНИЗАЦИЯТА НА КЛЕТЪЧНАТА ПРОТОПЛАЗМА

Жизнената дейност на клетката се осъществява на основата на множество биохимични процеси, които протичат в нея: приемане на вещества от околната среда, тяхното вътрешно преработване, при което става синтеза на едни и разграждане на други органични вещества, отделяне на отпадни вещества и пр. Всеки от тези толкова разнообразни процеси изисква съответни условия, свои специфични ензими и т. н. Тяхното едновременно и съгласувано протичане не може да стане в хомогенна среда. Заради това клетъчната протоплазма (цялото съдържание на клетката) притежава вътрешно диференциране, т.е. в нея са обособени различни части, органели, всяка от които е свързана с изпълнението на определени функции.

Схема на типична животинска клетка. Органели: (1) Ядро (2) ядро (3) рибозома (4) vesicle, (5) гранулиран ER, (6) апарат на Голджи, (7) цитоскелет, (8) гладък ER, (9) митохондрий, (10) вакуола, (11) цитоплазма, (12) лизозома, (13) центриола 55

Едновременното протичане на множеството разнообразни биохимични процеси е възможно благодарение на сложно вътрешно диференциране на клетъчната протоплазма. Общите принципи, на които е подчинена организацията и функциите, а клетките не означават, че всички клетки са еднакви. Клетките са различни както в зависимост от равнище то, до което са достигнали в еволюционното развитие, така и в зависимост от това за какви условия на съществуване и за изпълнение на какви функции са приспособени. Например бактерийните клетки са сравнително по-примитивно устроени: в тях няма оформено ядро и редица други вътреклетъчни структури, които са познати от клетките на по-висшите организми.

Схематично изображение на бактериална клетка (Escherichia coli), която съдържа две хромозоми: 1 — хромозома, дълга около 106nm, прикрепена към клетъчната мембрана; 2 — поли-рибозоми; 3 — свободни ензими; 4 — свободна рибозома; 5 — молекула на разтворима РНК; 6 — малка молекула; 7 — ензими на дихателната верига; 8 — клетъчна мембрана с дебелина 10 nm9 — клетъчна стена с дебелина 10 nm.

Те се казват прокариотни за разлика от другия тип клетки (на по-висшите организми), които се означават като еукариотни. Организмите, изградени от единия или от другия тип клетки, се наричат съответно прокариоти и еукариоти. В типично развитите еукариотни клетки се различават преди всичко три части: цитоплазма, ядро и клетъчна мембрана. Цитоплазмата и ядрото притежават свои вътрешни структури - цитоплазмени и ядрени клетъчни органели, които също се характеризират с определена локализация, състав, устройство и функция. Някои от клетъчните органели изпълняват основни биологични функции (например биосинтеза на белтъци, окислително разграждане на въглехидрати и пр.). Те са присъщи на всички клетки и се наричат общи, или универсални клетъчни органели. Такива са митохондриите, рибозомите, ендоплазматичната мрежа, апаратът на Голджи и др. Друга част от клетъчните органели участвуват във функции, характерни само за определен тип клетки. Тези органели се наричат специфични. Към тях се отнасят например неврофибрилите в нервните клетки, миофибрилите на мускулните клетки, ресничките, камшичетата и др. Обособяването на различните микроскопски и субмикроскопски органели в клетката се дължи на способността на белтъците да се свързват помежду си и с други органични и неорганични съединения в надмолекулни комплекси. Едни от тези надмолекулни структури са нишковидни — например миофибрилите, колагеновите нишки и др. Други са във вид на мембрани — така наречените елементарни биомембрани (цитомембрани). Елементарните биомембрани са една от основните структурни единици на клетката. Те са съставени от белтъчни и липидни молекули с характерна ориентация: белтъчните молекули образуват двете повърхности на мембраната, а липидните молекули се разполагат в двоен междинен слой. Елементарните биомембрани са основна структурна единица в изграждането на клетъчната и ядрените мембрани, на ендоплазматичната мрежа, апарата на Голджи, митохондриите и други клетъчни органели. 57

Форма и големина на клетките. Размерите на клетките са различни. Най-малки са прокариотните клетки (най-често 0,5 до 1,2 µm). Размерите на еукариотните клетки са обикновено в порядъка от няколко микрометра до няколко милиметра. Макар и рядко, срещат се и клетки, големината на които се измерва в сантиметри. Такива са например яйцата на птиците и влечугите, клетките на растителните влакна и други. Формата на клетките е разнообразна. При някои подвижни клетки, например амебите, тя може да се мени. Броят на клетките в многоклетъчните организми обикновено е много голям. В човешкото тяло например той се изчислява на около 325 милиарда.

Зоология КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА МЕТАМОРФОЗАТА? Всеки от вас може лесно да я наблюдава при насекомите, за които тя е твърде характерна. През топлите пролетни нощи на светлината на лампите понякога долита голямото нощно пауново око — най-едрата наша пеперуда. Дължината на всяко едно от предните й крила достига до 8 см. Кой не би искал да я има в колекцията си! Тя учудва всеки с необикновените си размери и с красивите очни петна върху крилата. Ако уловите женски екземпляр, не го убивайте. Ще го познаете по тънките пипала. При мъжките пипалата са дебели и перести. Женското пауново око ще ви снесе яйца. След около седмица от тях ще се излюпят малки гъсенички. Да, именно гъсенички, а не малки пеперуди. Това са, така да се каже, децата на пеперудата. Но те по нищо не приличат на майка си не само по външен вид и по строежа на тялото си, но и по начина на живот. Тялото на гъсениците е силно удължено. То е съставено от голям брой повече или помалко еднакви пръстенчета. На предния край ясно личи закръглената глава, снабдена със здрави челюсти и малки, просто устроени очички. Пипала липсват. На предния край на тялото се намират три двойки съвсем къси крачка. Към задния му край също има крачка, но те имат по-различно устройство от онези на предния край. Със здравите си челюсти гьсеничките лакомо гризат листата на различни дървета. Бихте могли да ги отгледате, ако им давате клончета от слива, натопени във вода. Те лакомо се хранят и нарастват бързо, но по твърде странен начин. Здравата хитинова обвивка на тялото им не може да се разтяга много и ограничава растежа им. Ето защо след определен период на хранене гъсениците остават за известно време неподвижни. Хитиновата обвивка на тялото им се разпуква откъм гърба и през отвора гъсеницата напуска собствената си стара кожа, която й е станала вече тясна. Докато новата й кожа е още мека, гъсеницата бързо нараства. Това събличане на кожите се нарича линеене. То се повтаря няколко пъти. 59

Както всички пeперуди, така и пеперудата монарх преминава по време на своята метаморфоза през стадиите гъсеница и какавида.

Отначало гъсениците на пауновото око са черни на цвят с жълти образувания по повърхността на тялото, подобни на мъниста. След третото линеене те стават зелени със светлосини мъниста. Дойде ли време за шести път да си сменят кожата, те изменят своя красив светлозелен цвят в жълтокафяв и стават неспокойни. След дълго лутане намират скрито местенце, където се успокояват и започват да предат пашкул. Вътре в пашкула те си свалят кожата, но този път от нея не излиза гъсеница, а какавида. Цялото тяло на какавидата е покрито с твърда хитинова обвивка. По нея личат следи от онзи тип начленяване на тялото, който е характерен за пеперудата. Какавидата няма крайници и е почти неподвижна. Тя не поема никаква храна и представлява своеобразен стадий на покой. През време на този стадий се извършва коренно преустройство на вътрешните тъкани и органи на бъдещата пеперуда. Когато това преустройство завърши, хитиновата обвивка на какавидата се разпуква и от нея излиза пеперудата. Тя напуска пашкула през източения му край, където нишките не се съединяват плътно. Отначало крилата й са още малки и набръчкани, но постепенно те се изпъват и само за няколко минути добиват нормалната си големина и форма. За разлика от своите гъсеници, пеперудите по правило имат крила и устни органи, оформени като хобот и приспособени за приемане на течна храна. Само малък брой видове са вторично лишени или са със закърнели крила и не могат да хвърчат, а някои пеперуди имат закърнял хобот и не се хранят. Яйце, гъсеница, какавида, пеперуда — това са стадиите, през които минава индивидуалното развитие на всеки вид пеперуда. Но не при всички насекоми развитието протича както при пеперудите. Общото е това, че от яйцето винаги се излюпва ларва, която по-силно или по-слабо, но винаги се отличава от възрастното насекомо, което зоолозите наричат имаго. При някои насекоми ларвата слабо се отличава от имагото. За разлика от крилатото имаго тя няма крила и се превръща във възрастна форма, без да преминава през какавиден стадий, т. е. през стадия на покой, който е задължителен при развитието на пеперудите. Нарастването на насекомите става по време на ларвния стадий. Имагото не нараства на големина. Ако намерите един дребен бръмбар и един едър бръмбар, погрешно е да считате, че дребният е млад и че ще порасне, ако продължава да се храни добре. 61

      И двата бръмбара са вече възрастни и няма повече да растат. Ако са различни   по големина,това е, защото най-вероятно принадлежат към два различни вида  или ако са от един и същ вид, това ще рече, че ларвите им не са се хранили  еднакво добре. С рязка смяна на формите, т. е. с метаморфоза, преминава  развитието и на нисшите гръбначни животни. Спомнете си за поповите лъжички, които през пролетта  може да видите в почти всеки воден басейн. Това са ларвите на жабите. От жабешките яйца във водата не се излюпват малки жабчета, а чудновати същества, които отчасти приличат на рибки. Те нямат крака,   но затова пък имат дълга, странично сплескана опашка. С нейна помощ те плуват във водата. След като  поотраснат, започват да им растат крака, тялото им се скъсява, опашката постепенно изчезва. „Рибката" 

се превръща в жабче. Взети поотделно, двете форми нямат нищо общо помежду си. Но дали наистина нямат нищо общо? Какъв е смисълът на това превръщане на формите? Днес биолозите знаят, че както растенията, така и животните на нашата планета не са възникнали такива, каквито са днес. Те са резултат от продължителна еволюция, т. е. от един исторически процес на постоянно развитие и усложняване на жизнените форми. Що се отнася до животните, най-напред Световният океан е бил населен с примитивни едноклетъчни форми. По-късно са се появили примитивно устроени безгръбначни животни. Първите гръбначни животни са били примитивни рибообразни форми. Прадедите на земноводните постепенно са се приспособили за живот на сушата, макар и само във влажни места, близо до водата. От примитивните земноводни са се развили влечугите, а от тях птиците и бозайниците. В днешно време при индивидуалното си развитие земноводните повтарят в основни линии отделните етапи от своето историческо развитие. Техните рибообразни прадеди са живели във водата — във водата живеят и техните рибообразни ларви. 62

Това, че по време на индивидуалното си развитие (онтогенеза) животните повтарят накратко и в основни линии своето историческо развитие (филогенеза), е било разбрано за пръв път преди повече от сто години от немския зоолог Ернст Хекел. В днешно време тези схващания на великия немски зоолог са известни под названието биогенетичен закон на Хекел. Той е валиден за всички животински организми. И наистина, всяко многоклетъчно животно започва своето развитие от една клетка. Не правят изключение и висшите гръбначни животни — влечугите, птиците и бозайниците. Ако при тези животни не говорим за метаморфоза, това е, защото при тях смяната на формите протича скрито по време на ембрионалното им развитие. При влечугите и птиците ембрионалното развитие се извършва в яйцето, а при бозайниците — в утробата на майката. Но всички гръбначни животни, включително и човекът, започват своето развитие от една клетка. Чрез делението й от нея се развива многоклетъчен зародиш. С това гръбначните животни повтарят забележителното явление, настъпило в природата вероятно преди повече от един милиард години — появата на първите многоклетъчни организми. Зародишите на всички бозайници, включително и на човека, минават през стадии, които напомнят по външен вид и по някои характерни белези безгръбначните животни, рибите, земноводните и влечугите. Всички те минават през стадий с хрилни цепнатини, които са характерни за рибите, и стадий, при който сърцето има две предсърдия и една камера, което пък е характерно за земноводните. Човекът — най-висшето творение на природата — се е появил сравнително неотдавна. Той е произлязъл от човекоподобните маймуни, които са били изцяло окосмени. Ето защо човешкият зародиш преминава в утробата на майката през стадий, по време на който той е изцяло окосмен. Смяната на формите, която е свързана с индивидуалното развитие, в края на краищата води до оформянето на половозрели индивиди. По-голямата част от много-клетъчните животни са разделнополови, т. е. част от индивидите са мъжки, а друга част — женски. Мъжките и женските на един и същ вид не винаги изглеждат еднакво. Независимо от шегите на модата, лесно може, да определите пола на вашия събеседник. Не е нужно да изреждаме белезите, по които жената се отличава от мъжа. Тези белези са свързани с пола и след приключване на половото съзряване стават особено ясно изразени. Ето защо ги наричат вторични полови белези. Те са причина мъжките и женските на повечето видове разделнополови животни да изглеждат различно. Това явление зоолозите означават като полов диморфизъм. 63

Ботаника ОТДЕЛ ПЛАУНОВИ РАСТЕНИЯ

В съвременната флора на Земята участват едва 1000 — 1200 вида плаунови растения. Мнозинството от тях са разпространени обаче само в екваториалния пояс и в субтропичните области, докато в поясите с умерен и студен климат се срещат малък брой техни представители. В нашата страна могат да се видят само 8 вида плаунови растения. Но и в цяла Европа те не са повече от 25 вида. Всички съвременни плаунови са многогодишни вечнозелени тревисти растения с твърде своеобразен външен вид. По-често наподобяват мъхове, отколкото някое от останалите висши растения. Те са с тънки равно или неравно виловидно разклонени и растящи в най-различно положение стъбла — изправени, полягащи, възходящи, висящи, стелещи се, пълзящи или катерещи се, високи (при растящите изправени и при висящите епифитни видове) от няколко сантиметра до 1,5 м или дълги (при стелещите се, пълзящите и катерещите се видове) до десетина метра и повече. И почти всички са дребнолистни. Листата им рядко достигат или надвишават 3,5 см дължина. Обикновено се измерват в милиметри.

Любопитно: Плауновите са едни от най-древните висши растения, които сега живеят на Земята. Те са преживели обаче своя разцвет преди повече от 280 милиона години, още през каменовъгления период. Тогава много от тях били величествени дървета, които извисявали по-дебелите си от един метър колоновидни стволове до 30 и повече метра височина. До наши дни обаче са доживели потомци само на тревистите им представители, които растели в изобилие из тогавашните обширни гори, образувани от дървесните им събратя.

Плауновите (подобно на хвощовите и папратите) са висши спорови растения. Спорите им се образуват в спорангии (те се виждат с просто око), които са разположени най-често в пазвите на специализирани листа, наречени спорофили (листата, по които не се развиват спорангии, се наричат вегетативни листа, или трофофили). Самите спорофили по форма, големина и цвят при едни от плауновите растения приличат на вегетативните листа и тогава са примесени с тях, като образуват по дължината на клоните им отделни спороносни зони. При други обаче двата вида листа се различават и тогава спорофилите са събрани само по връхните части на клонките, като образуват различно дълги (понякога до 40 см), приседнали или с дръжки, изправени или увиснали, единични или двойни спороносни класчета — стробили. Плауновите растения играят скромна роля в съвременната растителна покривка на Земята. Скромно е и непосредственото им практическо значение.

ОБИКНОВЕН ПЛАУН

В миналото спорите на някои видове от тях се използвали нашироко в пиротехниката за производството на взривни вещества, както и за създаване на светлинни ефекти при „избухване на пожари" на театралните сцени. Днес те намират приложение в металургията за посипване на формите, в които се изливат фини детайли, а също в медицината за пудрене на протритите и възпалени места по кожата на бебетата и на сърбящи и мокрещи екземи. В по-отдавнашни времена само от народните лечители, а сега и от официалната медицина стъблата на някои видове плаунови се използуват при лекуването на страстни пушачи, на алкохолици, на очни болести, при ревматични и бъбречни болки, при нервни и храносмилателни смущения и при колики. В някои страни плауновите се използуват и като багрени растения. С тях боядисват вълна и вълнени тъкани в трайни зелени, жълти и сини цветове. Обикновеният плаун ще срещнете само високо горе в Западна и Средна Стара планина, Витоша, Рила, Пирин и Западните Родопи, между 1500 и 2800 м надм.в. И не навсякъде, а само по влажните, обърнати на север скалисти места и между скалните блокове. Преди да сте опознали обикновения плаун обаче, той няма сам да привлече с нищо вниманието ви. Стъблата му (заедно с листата те са дебели почти колкото молив) са дълги от десетина до тридесетина сантиметра. Те са пълзящи (вкоренени са само от място на място) , многократно виловидно разклонени и от тях се издигат многобройни, също виловидно разклонени, еднакво дълги клонки, високи от 5 до 15 см. Листата му са линейно-ланцетни (наподобяват игловидните листа на червената хвойна) , остри, дълги от 4 66 до 8 мм.

ОТДЕЛ ХВОЩОВИ РАСТЕНИЯ Този отдел, някога твърде богат на представители, от съвременните растения включва само един род Equisetum, наброяващ едва около двадесетина вида, всички известни у нас под общото име хвощ. И тези двадесетина вида обаче са разпределени твърде неравномерно по Земята. Мнозинството от тях се разпространени в Северното полукълбо, докато в Южното са представени с малко на брой видове, при това не във всички континенти и не във всичките им области. В Австралия, в Нова Зеландия и в Екваториална Африка например няма нито един местен вид хвощ, докато в Европа се срещат 10 вида, 7 от които могат да се видят и в нашата страна. Всички сега живеещи хвощове са многогодишни тревисти растения със силно развити коренища. Стъблата на едни от тях растат изправени и стигат на височина обикновено от 15 см до 1 м, по-рядко до 2 м, но и тогава дебелината им почти не надминава 1 см. Стъблата на други са катерливи и стигат на дължина дори до 9 м, но на дебелина и те едва достигат 2 см. Хвощовете не блестят с разнообразие. Те се хвърлят в очи обаче със своеобразието си, със странния си външен вид, който не се повтаря при нито една от останалите групи висши растения, включително и при най-близките им сродници — плауновите и папратовидните растения. По-голяма, но само външна прилика те показват единствено с харовите водорасли. Главният отличителен белег на всички хвощове е ясното начленяване на надземните им стъбла (така са начленени и подземните им стъбла — коренищата) на междувъзлия и възли и прешленовидното разположение на също начленените на междувъзлия и възли клони. Тъкмо този най-характерен техен външен белег не е убягнал и от погледа на нашия народ, за което свидетелстват имената, с които общо е нарекъл хвощовете — ставниче и наставниче, или прешлица и прешлика. Листата на хвощовете са силно редуцирани и са превърнати в къси влагалища със зъбцевидни пластинки, които образуват „якички" около възлите на стъблото и на клонките. 67

Хвощовете са своеобразни растения и в друго отношение. Част от тях ежегодно се представят с две съвсем различни лица. Най-напред, още рано напролет, от коренищата им израстват жълто-кафяви или розово-кафяви до възкафяво-черни на цвят изправени неразклонени стъбла, които изглеждат някак неестествени, тлъсти, месесто-сочни. И всяко от тях е увенчано на върха с по-късо или по-дълго тясно яйцевидно по форма „класче", образувано от многобройни сбити едно до друго дребни щитовидни листчета, които са прикрепени към оста му с къса дръжчица. По вътрешната страна на тези щитовидни листчета се развиват спорангиите със спорите, затова те се наричат спорофили, а самите „класчета" — стробили (шишарковидни образувания) . Стъблата със стробилите се наричат спороносни, а също и пролетни, поради това че се развиват рано напролет. Странният вид на спороносните стъбла на хвощовете е дал повод на хората от различните краища у нас да ги нарекат с различни имена — самодивска, или змийска и невестина хурка, самодивски свещи, мече вретено и гръклян, всеки според въображението си. Но те наистина приличат и на хурка, и на свещи, и на вретено. . . Спороносните стъбла на тези хвощове не са дълговечни. След като спорите узреят и се разсеят, те загиват. Скоро на тяхно място от същите коренища израстват нови, но вече зелени прешленовидно разклонени стъбла. По тези стъбла стробили не се развиват. Те изпълняват само фотосинтетична служба във връзка с изхранването на растението. Затова се наричат стерилни, или вегетативни стъбла. Наричат ги още летни стъбла, понеже се развиват след пролетните, през лятото. При друга група хвощове превъплъщението е още по-поразително. При тях не се редуват последователно спороносни и вегетативни стъбла. Спороносните стъбла, които също са неразклонени, обикновено бледорозови и със стробили на върха, след като стробилите узреят и спорите се разсеят, постепенно започват да позеленяват и едновременно да се разклоняват от върха към основата и накрая от „самодивски хурки" се превръщат в ,,конски борини". 68

Има хвощове само с един тип надземни стъбла, които изпълняват едновременно и размножителна, и фотосинтетична служба. При едни от тях обаче стробилите се развиват още през пролетта, а наесен всички надземни стъбла загиват. При другите стробилите се развиват през есента и надземните им стъбла остават да живеят и през следващата година. Зелените разклонени стъбла на хвощовете отдалече приличат на иглолистни фиданки. Затова хората от някои краища на страната ги наричат общо „конска борина". Самото име хвощ произхожда от славянската дума „хвост", която значи опашка. Такъв е също произходът на научното име на рода — Equisetum. То е съставено от латинските думи equus = кон и saeta = косъм, грива. Ако сега по някакви причини от лицето на Земята изчезнат всички хвощове, никой няма да почувствува остро липсата им. Те играят твърде скромна роля в съвременната растителност на земната повърхност. Още по-скромно е значението им за стопанството на човека.

Любопитно: Хвощовете са връстници на плауновите растения и едновременно с тях са преживели разцвета си през каменовъгления период. Тогава много от тях били също истински дървета, които издигали величествено прешленовидно-членестите си, като на днешните хвощове, стъбла и клони до двадесетина метра височина и приличали на огромни свещници.

ОТДЕЛ ГОЛОСЕМЕННИ РАСТЕНИЯ. Голосеменните растения са предимно дървета и храсти, много малко от тях са лиани. Всички са сухоземни растения с добре развита коренова система, а стъблата им най-често са изправени, стройни и с различни размери. Най-дребните храстчета са около 10 — 20 см високи, а най-едрите дървета стигат до стотина метра височина. Между тях са и гигантите на растителното царство — калифорнийското мамонтово дърво, което стига до 120 м височина, и калифорнийската секвоя, източена до 100 — 112 м. Листата при по-голямата част от представителите на отдела са игловидни, но има растения и с ветриловидни, широко ланцетни, широко елипсовидни, продълговати, люсповидни или пък със сложни перести листа, дълги до 1 м. Най-дребни са люсповидните листчета, които са само няколко милиметра дълги. Макар и много рядко, сред голосеменните има представители, чиито листа наподобяват по форма и устройство листата на покритосеменните растения. Такива са листата на разпространения само в тропичните гори род Гнетум (Gnetum). Листата на голосеменните растения се сменят веднъж на няколко години, и то не изведнъж, а постепенно през по-продължителен период. Затова те се отнасят към групата растения, наречени вечнозелени. За разлика от листопадните, които сменят своята зелена премяна всяка година при настъпване на особено неблагоприятен за развитието на растенията сезон, сред голосеменните растения това явление се наблюдава при много малък брой видове. За разлика от висшите растения, включени в отделите Мъхови, Хвощови, Плаунови и Папратови растения, голосеменните растения се размножават със семена, а не със спори. Този нов орган — семето, прави растенията много по-силни в борбата за съществуване в природата. Семената се образуват от семепъпките, които след оплождането се разрастват. Самите семепъпки са видоизменени спорангии (наричат се макроспорангии) на някои от споровите растения. Те също се развиват върху листоподобни образувания, наподобяващи спорофилите, но тук те се наричат макроспорофили, или семенни люспи. И понеже най-напред семепъпките, а после и семената са разположени открито по семенните люспи, тези растения са били наречени голосеменни. Почти всички техни представители са разделнополови растения — имат мъжки и женски „цветове". 70

Двуполови са били „цветовете" само на част от живелите преди повече от 100 милиона години голосеменни растения. Характерна черта за голяма част от тях е, че мъжките и женските „цветове" обикновено са събрани по много заедно и образуват своеобразни „съцветия", които се наричат шишарки. Най-често шишарките са съставени от по няколко люспи, наредени последователно по оста й. Една част от тях изпълняват само защитна роля — това са покривните люспи, а другата част са плодните люспи — по тях се развиват по една или повече семепъпки (при женските шишарки) или прашникови торбички (при мъжките шишарки). Женските шишарки са много по-едри от мъжките. В жизнения цикъл на голосеменните растения, както и при другите висши растения, има редуване на две поколения: безполово (спорофит) и полово (гаметофит). Тук обаче е настъпила голяма промяна в половото поколение — то силно се е съкратило. Така женският гаметофит се образува в семепъпката и представлява многоклетъчна тъкан (зародишна торбичка), в която се формират женските полови елементи (архегонии) . Мъжкият гаметофит се формира в поленовото зърно, където се образуват 3 или повече клетки, едната от които е мъжката размножителна клетка (антеридият) . Голосеменните са много древна растителна група. Нейните първи представители са се появили преди повече от 300 милиона години — по време на девонския период от геологичната история на нашата планета. И макар че много от тях постепенно са изчезнали от флората на Земята, голосеменните растения и до днес са широко разпространени и населяват различни по климат и размери земни територии. Те се срещат в тропичните, субтропичните, умерените и студените климатични пояси. Растат край бреговете на моретата и океаните, из равнините и предпланините, по високите планински склонове и най-високите алпийски поляни. Техен представител е проникнал дори в знойните пясъци на африканската пустиня Намиб — това е растението, чието латинско име е Welwitscbia mirabilis, И все пак царството на голосеменните и по-точно на тяхната най-богата на видове група — иглолистните, е зоната на иглолистните гори в Северното полукълбо, която обхваща пространството между 48° и 65° северна ширина. В тази зона са и безбрежните иглолистни гори, които покриват огромна площ в Русия, известна с името тайга. 71

Голосеменните растения в съвременния растителен свят на Земята са обединени в 11 семейства, 65 рода и около 720 вида. От тях в нашата природа се срещат 4 семейства, 6 рода и 14 вида. Най-многобройна сред тях е групата на иглолистните. Ботаниците са установили, че сега на нашата планета растат около 560 вида иглолистни растения, разпределени в 55 рода. У нас те са само 12 вида от 5 рода. Голосеменните растения са полезни за човека растения. Между тях са онези дървета, които са основният източник на дървен строителен материал, на смола и всичко, получавано от нея. Не са малко и видовете, които съдържат лечебни за човека вещества, използувани не само от народната, но и от официалната медицина. Тези растения са източник и на вещества, които се използуват и в парфюмерийната промишленост. А ролята на иглолистните гори, създаващи здрав и благоприятен климат за човека, е неоценима.

ОБИКНОВЕН СМЪРЧ Обикновеният смърч краси всички наши високи планини и е разпространен от 700 до 2200 м надм, в. Расте по богати на хумус и влажни почви, в които разпростира плитката си, на широка коренова система. В нашата природа той образува пространни и величествени гори, които само в Родопите заемат площ от около 130 000 хектара. Обикновеният смърч се отличава с прави, стройни стволове, които на върха са увенчани с пирамидални корони, а общата му височина е обикновено от 30 до 40 м. Отделни екземпляри обаче се извисяват и до 60 м. В резервата „Парангалица" (Рила) например е измерено дърво със ствол, висок 62 м.

Клоните на смърча са хоризонтално разперени и леко дъговидно извити нагоре. По тях са разположени многобройни къси клонки, най-често увиснали като къси гирлянди. Листата му са игловидни, наредени са гъсто по оста на клонките, поединично и последователно, и обикновено са разперени встрани. В напречен прорез листата са ромбични, а на дължина достигат 2,5 см. Дълготрайността им е от 5 до 8 години, след което започва тяхната постепенна смяна. Обикновеният смърч е разделнополово и еднодомно растение — неговите мъжки и женски шишарки се развиват на един и същи индивид. Мъжките шишарки са дълги около 2,5 см и са разположени в пазвите на листата. Те са заобиколени от светлозелени защитни люспи, между които се развиват тйчинкоподобните микроспорофили. Мъжките шишарки първоначално са червеникави, след узряването на цветния прашец стават жълти, а разсее ли се прашецът, шишарките покафеняват. Женските шишарки се развиват по върховете на миналогодишните клонки. В млада възраст те са пурпурночервени или жълтозелени, а със стареенето получават жълто-кафява до тъмнокафява багра. Женските шишарки са съставени от много плодни и покривни люспи, наредени спирално по шишарковата ос. С течение на времето те вдървеняват и никога не опадат. През май и юни обикновеният смърч цъфти, но узряването на семената и на самите шишарки става едва през октомври. Тогава те увисват, люспите им вдървеняват и на дължина стигат до 17 см. Едва през пролетта на следващата година женските шишарки се разтварят и вече зрелите семена се разпръскват лесно и надалеч, защото имат ципесто крилце. Обикновеният смърч има ценна дървесина, която се използва в строителството, в мебелната и хартиено-целулозната промишленост. Кората му съдържа дъбилни вещества, а листата — етерично масло. От него се добива и смола. В това отношение той обаче отстъпва на бора, който е много посмолоносен. Обикновеният смърч е чувствителен към замърсяването на въздуха и повяхването на иглите му е сигурно указание за наличието на вредни вещества. Обикновеният смърч живее около 400 — 500 години и само в редки случаи се срещат по-стари смърчови дървета. 73

Личност Платон(гр. Πλάτων) Макар философите да не са от най-сговорчивите хора, що се отнася до признаване на чужди идеи, то те в повечето случаи са единни, стане ли дума за началото на осмисленото подхождане към света от гледна точка на философията: в това начало стои името на Платон(гр. Πλάτων). Разбира се, с това не е казано, че преди него е нямало мислители или мъдреци, а само това, че с Платон в историята на човечеството тръгва онова особено гледане и озъртане в света, търсещо обоснованото познание на всеобщата същност на нещата, т.е. тръгва теорията (от гр. гледане) като философия (от гр. любомъдрие) и епистемология (от гр. учение за познанието, наукоучение). С Платон започва съзнателната автобиография на философията и философите; с Платон в живота на знанието покълва живецът, чието развитие до днес ни дава правото да твърдим, че той ще кълни и далеч след нас - докато има мислещи същества на тази наша прашинка в Космоса. И нещо повече! Няма да е чак толкова безумно да предположим, че и след това този кълн не ще се загуби, че той ще остане поне толкова вечен, колкото са вечни идеите: защото грешната ни Земя е само приблизителен отглас на надеждата, че все някъде има едно място, че все някога има едно състояние, където и в което нищо не пречи на върховното благо да се разкрие по себе си. Някои наричат това Бог, други - Истина, трети -Красота, четвърти - Добро.

За Платон това се разкрива като Единно благо: за пръв път. И разкрило се веднъж, ние нямаме никакви основания да смятаме, че това е за пръв и последен път, а имаме само основанието да посочим човека, комуто първопоявата на Първоначалото е дала ангажимента да ни го съобщи така, че да го разбираме - далеч, след като този човек се е слял с небитието. Такова оставане сред нас - хората - древните са наричали божествено присъствие. И още в древността към името "Платон" се е прибавяло "Божественият". Впрочем за древните божественият произход на Платон бил несъмнен. Родил се той под името Аристокъл: според едни в Атина, през 88 Олимпиада на седмия ден от месец Таргелион, денят, в който се раждал Аполон; според други Аристокъл се е родил на следната година, когато умрял Перикъл, на о-в Егина, където баща му бил колонист. Ще рече - в нашите мерки: Аристокъл, наречен по-късно "Платон" ("широкият" - заради знанията, гърдите си, челото си и т.н.) се родил през май-юни на 428 г.пр.н.е. в Атина или към 429 г.пр.н.е. на о-в Егина. Родът му бил този на Кодридите - царски род, стигащ по майчина линия до мъдреца Солон, а от него нататък - до Посейдон, морският бог, чийто внук Нестор не само обсаждал Троя, но и бил най-мъдрият сред ахейците; по баща линията стигала до последния атински цар, но няма съмнение, че тя също е започвала с някой от боговете. За нас, живеещите във време, чието всекидневие ни опива с трезвостта си, сигурно ще е трудно да разберем, че за древния грък това родословие е било напълно реално, но ако приемем реалността му, ще е лесно да твърдим, че роденият в такова обкръжение на герои и богове е имал пред себе си зрими примери. Платон, обаче, ги е следвал доста свободно. Искал е например да стане художник, а не цар; писал трагедии и стихове, пътувал до Сицилия, за да види вулканите; участвал в олимпийски игри и дори победил в тях - по гръцка борба; въобще - държал се свободно като свободно роден човек - нещо обичайно за населената иначе от богове Атина. 75

Това било, докато не срещнал Сократ, чийто демон изглежда е пленил младия Кодрид, който си спомнил, че в живота му е имало софисти, учители по мъдрост, но този тук, на тържището, е истински мъдрец. И започнал да го следва: не само в смисъл на сподвижничество, но и в оня, когато казваме напр. "следвам философия". Това траело до времето, когато атиняните решили, че Сократовите беседи объркват младите, че Сократ е богохулник и го осъдили да избира между изгнанието и отровата; Сократ избрал отровата, а учениците му се пръснали из Гърция. Било 399 г.пр.н.е. В странстванията си Платон стигнал до Сиракуза - по времето на своето "акме" - така казвали на стигналите жизнения си връх - той се намерил в двора на тирана Дионисий и поискал да му се даде земя, за да построи на нея една "идеална държава". (Както се вижда и тази утопия, а ако искаме - надежда, е Платонов патент.) Като всеки тиранин, който по определение управлява "идеално", Дионисий решил да се отблагодари за Платоновите съвети: продал го в робство. Приятели и роднини откупили Платон, който започнал да преподава знанията си в градината на героя Академ (от тук и Академия), но не се отказал от надеждата си за образцово устройство на хорския живот: отишъл отново в Сиракуза, вече при наследника на Дионисий - Дион. Този път резултатът не бил чак толкова печален: изгонили го от там, но заедно с Дион. По-нататък Платоновата биография изчезва във философията, затваря се в Академията, на чиито порти стоял надписът: "Да не влиза незнаещият геометрия". Някои казват, че зад портите и пред най-верните си ученици Платон излагал скритото си, езотерично учение за върховното благо; други съобщават, че понякога той отново искал да се върне в по-бурния живот и дори написал прочутото си Седмо писмо, в което отвърнал на поканите да прави идеална държава - разбира се, пак в Сиракуза. Но всички са единни в това, че по време на един сватбен пир вече престарелият Платон напуснал видимия свят. Това станало през лятото на 347 г.пр.н.е. В този свят Платон оставил и завещанието си, което завършвало така: "каменарят Евклид ми дължи три мини, а аз не дължа никому нищо”. 76

По-късно започнали да събират диалозите му: онези творби, в които чрез устата на Сократ, в спор с ред други реални или измислени личности, Платон ни задължава да мислим. Може би това задължение е накарало Хегел да напише, че "един от найкрасивите подаръци, които съдбата ни е запазила от древността, са без съмнение произведенията на Платон", а Уайтхед да отбележи, че "цялата наша философия не е нищо друго, освен забележки под линия на Платоновите диалози". До нас са стигнали между 23 и 25 диалога, но не напр. 24 - просто авторството на някои е съмнително; стигнали са някои Платонови писма, откъслеци от негови стихотворения, няколко епиграми. Като тази: Казват, че девет са музите: колко небрежно го казват! Ето десета със тях: тя е от Лесбос - Сафо! Обикновено творбите на Платон се групират според времето, в което са били създавани, а и според основното съдържание, теми, понятия, начини на излагане на възгледите. Като че ли най-приемлива е подредбата, която прави А. Ф. Лосев - един от най-изтъкнатите в наши дни "платоници". Ранни, до първото пътуване в Сицилия - "Апологията", "Критон", "Евтифрон", "Лахес", "Лизий", "Хармид" и първа книга на "Държавата". Те могат да се нарекат сократически и в тях се обсъжда най-вече моралната проблематика. Преходни - "Горгий", "Менон", "Евтидем", "Кратил", "Малкият Хипий", "Ион", "Големият Хипий", "Менексен"; те са критико-митологични. 77

Зрели - "Федон", "Пир", "Федър", от втора до десета книга на "Държавата"; в тях централно място заема класическото учение за идеите и единното; Късни - "Закони"; към тях понякога се включва и "После - I законие", дело вероятно на някой Платонов ученик; тези ра- ) боти са някак по-реалистични и представят сякаш отказа на -' Платон от крайностите на идеалната държава. Да се представи "накъсо" съдържанието на Платоновата мисловност е, естествено, непосилна, пък и безсмислена задача. Защото можеше ли да се стори това, напълно логичен би бил въпросът "Защо е било нужно да се пише толкова?" и другият - "Защо вече близо 25 века философите не престават да тълкуват Платон?" Тъкмо затова тук ще се спрем само на няколко основни Платонови сюжети и мотиви, отсяти от културната традиция. Става въпрос за учението за идеите и единното, за диалектиката между битие и небитие и за душата: все моменти на това мисловно настроение, което не само във философията носи името "платонизъм". За някои то е израз на крайния идеализъм; доколкото нещата биват осмисляни от позиция, признаваща истинско битие единствено на идеални, духовни същности; за други то е израз на реализъм - в смисъл, че се насочва към всеобщото в реално съществуващото; за трети - форма на мито-поетическа символизация на видимости; за четвърти - краен продукт на мистическо умонастроение и т.н. Но нека оставим споровете и класификациите и нека се насочим към класическата картина, в която се обрисува платонизма... от самия Платон. Тя се намира в началото на седма книга от големия диалог "Държавата" и обичайно се представя като "Митът за пещерата".

Митът за пещерата

В разговор с Главкон Сократ гради следната представа: Ние, хората, приличаме на затворници в една пещера. Така сме приковани, че можем да виждаме само стената в дъното на пещерата. Далеч зад нас гори огън, а между нас и огъня минава път, по който хора носят различни предмети: вещи, статуи, фигури на животни. Някои от носещите говорят, други мълчат. Ние, окованите, виждаме само сенките, които се отразяват в дъното на пещерата; чуваме само думите, които някои от сенките произнасят. Ала може да се случи така, че някой от окованите да се освободи. Тогава той ще може да обърне погледа си и ще види, след болката от светлината, действителните предмети. Естествено, освободеният може и да не понесе болката, и да предпочете да си съзерцава това, на което е свикнал - сенките; може да се противи, рече ли някой да го освобождава. Но може и да излезе от пещерата и да види най-истинската светлина - тази на слънцето. Тогава той ще прозре причината, поради която някои неща стават сенки и ако му се наложи да се върне в пещерата, сигурно ще поиска да сподели с останалите затворници истински видяното, ще заспори с тях и дори ще иска да ги освободи, за да ги приобщи към благодатта на светлината. Те първо ще му се изсмеят, а след това, остане ли непреклонен в желанието си да ги освобождава, биха го и убили.

Идеята

Зад току-що разказаният мит стои, казваме, "някаква идея". Днес това го казваме благодарение на Платон: изразите, в които фигурира думата "идея", крият в себе си онази техника на разбиране, която е разработена от древния философ по* един образцов начин; бихме могли да кажем - по "идеален начин". Защото гръцката дума "идея" значи "образ, образец, лик, вид". Какво "виждаме" зад мита, който току-що разказахме? Виждаме образа на познавателната драма. На Платон тя се е представила така: Видимият свят е само отблясък на истински съществуващото - първообраза на нещата; докато видимият свят се възприема сетивно и в голяма степен е чисто случаен, преходен, движещ се, то има и едно друго възприемане, благодарение на което можем изобщо да виждаме - това е умопостижението, мисленето, виждането на нещата откъм "гърба им", т.е. откъм тяхната необходима същност. Тя е непроменлива и съответно - съвършена; тя е техният истински образ, т.е. "идея". Но тъй като така идеите биха били безброй, колкото са и видимите неща, то би следвало да има едно такова "единство, в което да се разтвори всяка видимост и което да бъде само умозримо и истинно в съвършен смисъл. За Платон това е върховната идея за доброто, за благото. Но това не е добро единствено и само в нравствен смисъл, а е добро като съвършена наредба, т.е. "красота", като обосновано познаване, т.е. "истина", като съразмерно устройство на съществуващото, т.е. "свят" (вселена, космос). 80

Тази идея участва в различна степен във всички видими неща, но като че ли найясно в онези безплътни, ала необходими за телесността пропорции, които са представени в хармонията на числата. И ето го зримото доказателство за наличието на такава идея: чрез число можем да изразим както множествеността, така и единството; чрез единицата - веднъж появила се - е възможен целия ред от множества и различия. Идеята е единица; но същевременно чрез нея се представя и осмисля съвкупността на видимата множественост, т.е. "другостта", "инобитието" на единството или "раздвоението", "делимостта". Това е царството на простата, но умножима вещественост, материята, която поробва сетивността и не позволява обръщането на погледа. С това тя също е единна, така в нея също участва първоначалото, но вече по принуден начин, като в пещера, заобиколено от стените, на които са проектирани сенките. Тук нямаме "действителност", а само окови и съобразяване, т.е. аналогии, отблясъци на истински съществуващото. Накъсо - тук имаме "митове". Затова, когато днес казваме "мит и действителност", ние съвсем нямаме предвид, че изказаното в мита не е налично като образ, а имаме предвид, че чрез това изказване се е преоформило истинното, че чрез това изказване истинното се е скрило. А задачата е в това, то да бъде открито такова, каквото е. Действителността такава, каквато е, е идея. Тя се постига не с виждане, допир, усет, а с въодушевление. Но под това нека не се разбира някакво еуфорично състояние, което натрапва на видимостта "чувства", а единствено и само проникване в "душата" на нещата. За Платон това е припомняне, че и нашата

душа някога се е намирала в плен на ето тази тук видимост, че е била "съответна", "тъждествена", "числово равна" на множеството, ала сега се е върнала в единството на самата себе си и затова може да "съзерцава" другото. Не винаги става това; и не с всеки. А тогава и с този, който бива прероден в знанието, т.е. акуширан от вещ мислител. Такъв в диалозите на Платон е Сократ, синът на акушерка и затова методът, пътят, по който се стига до знанието като припомняне е "майевтика" (от. гр. "акуширане, израждане").

Диалектиката

Раждането на знанието става в разговор, в спор между единното и раздвоеното, между необходимото и случайното, между устойчивото и колебаещото се. Разбира се, когато разговаряме или спорим с някого, ние прекрасно можем да си представим, че сме изразители на "самата истина". Най-често това си представяме, ала работата е там, че и другият ни отвръща със същото. Използваме ли образа на пещерата, можем да твърдим, че си говорим един-другиму от пещери, страхувайки се да напуснем убежището, но пък смятайки за особена благотворителност да вкараме събеседника в нашата пещера. Понякога той се съгласява, прибави ли се и физическа сила. 82

Тази мания е твърде опасна и може би поради това, обяснявайки мита за пещерата, Сократ казва на Главкон: "Бог знае, дали това е вярно", а именно, че "в края на областта на познаваемото е идеята за доброто" и по-нататък: "стигналите до това заключение не желаят вече да се занимават с човешките работи, а душите им винаги се стремят нагоре". А "нагоре" е "извън пещерата". Значи разговорът представлява освобождение, отиване към светлината на съществуващото, напускане на едно място, в което си въобразяваме, че пребиваваме. Нашата обител не е единение с места, не е затваряне в стени, а е пътят към знанието; път, по който постоянно отхвърляме раздвоението. Но за да става това, то и раздвоението трябва да ни се представя поне веднъж като "едно", като "присъствие в двойствеността", като нещо, което, разпадайки се на две страни, ни кара да изберем една от тях, за да я подложим отново на деление, на "диареза". Така собствено води разговорите Сократ и понякога ни се струва, че се самоопровергава, че ни иронизира, че знае истината, но не желае да ни я каже. Но откъде идва това? Нима не от интуицията ни, че все пак и при незнанието ние предполагаме някаква устойчивост? Нима не от това, че и извън разговора и думите има твърда почва, на която винаги можем да се опрем? Разбира се. Но с това се подразбира и присъствието на един абсолютен съдник в неспирното роене на видимостта, на един "трети участник" във всяко събеседване. Тъкмо той не може да бъде видян с очи, ала обърнем ли мисловния си взор към същностите, ще разберем нуждата от неговото присъствие - вече разумно, понятийно, дискурсивно. Дотолкова ни е нужно диалектическото раздвоение.

Душата и тялото Диалектиката е само метод, път за постигане на единение. Условие за единението е пораждането, освобождаването на онази сила, която наричаме "душа". Тук вече не можем да не дадем думата на самия Платон, който в диалога си "Федон" (или "За душата") показва Сократ в предсмъртния му час и ни завещава един безсмъртен оттук нататък проблем: "Следователно, каза Сократ, като резултат от всичко това истинските философи по необходимост ще достигнат до следния възглед така, че да могат да си кажат горедолу следното: Като по някаква пътека, изглежда, логическото разсъждение ни довежда до извода, че никога не ще придобием в достатъчна степен желаното, докато имаме тяло и душата ни е смесена с такова зло. А ние желаем да постигнем истинното. Безброй грижи ни създава тялото поради неизбежната прехрана. Освен това, ако ни налегнат болести, и те пречат на ловитбата на реалносттта. Изпълва ни с любовни страсти, с желания и страхове, с какви ли не миражи и с толкова брътвеж, тъй че наистина вярно е това, което се говори: от него действително не можем никога за нищо да помислим. И войните, бунтовете и битките ги създава именно тялото и неговите страсти. Защото всички войни възникват поради стремежа да се придобиват средства, а да придобиваме средства ни заставя тялото, защото му робуваме и служим. А като резултат, заети с всичко това, нямаме време за философия. Крайното следствие е, че дори да се поосвободим от тялото и да се заемем да разгледаме нещо, по време на търсенето то пак ни се препречва на всяка крачка, причинява шум и смут, изумява ни, така че в края на краищата ни попречва да съзрем истината. 84

И действително очевидно е това: желаем ли да разберем нещо в чист вид, нужно е да се отделим от тялото и да наблюдаваме тия неща със самата си душа. Тогава, както изглежда, ще придобием това, към което се стремим и в което твърдим, че сме влюбени, разум, когато умрем - това показва нашето разсъждение, за живите то е непостижимо. Защото, ако не е възможно нищо да се познае чисто в сдружение с тялото, остават две възможности: познанието или е абсолютно непостижимо, или е постижимо само за умрелите. Тогава именно душата ще остане сама по себе си извън тялото, а не по-рано. А додето сме живи, изглежда, ще бъдем толкова по-близо до знанието, колкото в по-слабо общение и съдружество с тялото сме (доколкото не го налага крайната необходимост) и ако не се изпълваме с неговата природа, а оставаме чисти от него, докато бог сам не ни освободи. Чисти и отделени по този начин от неразумността на тялото, вероятно ще се свържем с подобни на нас същества и чрез самите себе си ще достигнем до знание за всички чисто. А това може би е истината. Защото да се допира чистото с нечисто, боя се, че не е позволено. Предполагам такива неща е необходимо да си говорят и обсъждат помежду си тия, които истински обичат знанието. Или не смяташ така? - Така е, съвсем сигурно, Сократе". ЛИТЕРАТУРА 1. Платон, Диалози, т. 1 (1979), т. 2 (1982), С, изд. "Наука и изкуство". 2. Платон, Държавата, С, 1981. 3. Г. В. Фр. Хегел, История на философията, т. 2, София 1982, стр. 155-27Х 4. Ц. Бояджиев, "Неписаното учение" на Платон, С, 1984. 5. Р. Радев, История на античната философия (от Платон до Карнеад), С. 1983.

Цитати от и за Платон * „Бог е в самите нас.“ * „В любовната аритметика едно плюс едно е равно на две, а две минус едно е равно на нула (нищо).“ * „В основата на всяка мъдрост е търпението.“ * „Добрите хора не се нуждаят от закони, за да се държат правилно, а лошите винаги ще намерят как да ги заобиколят.“ * „Добър човек е този, който се отплаща на другия с добро.“ * „Душата с всички сили трябва да се стреми към истината.“ * „Животът е само един миг между две вечности.“ * „Книгата е ням учител.“ * „Който сам не се убеди, никой не може да го убеди“ * „Наблюдавай един човек как се забавлява по време на игра и ще научиш повече за него, отколкото ако разговаряш с него цяла година.“ * „Невежи са само тези, които са решили да си останат такива.“ * „Недобросъвестните оратори се опитват да изкарат лошото добро.“ * „Никой не е станал добър човек случайно.“ * „Помощта е препятствие за съществуващото или възможното зло.“ * „При сблъсъка с любовта всеки става поет.“ * „Пълното невежество не е най-голямата злина; по-лошо е натрупването на недобре усвоени знания.“ * „Само мъртвите са виждали края на войната.“ * „Хора, които са прекалено умни, за да се занимават с политика, са наказани да бъдат управлявани от глупаци.“ * „Честта се състои в това да се стремим към най-доброто и да подобряваме найлошото така, като че ли то може да стане съвършено.“ * „Човек, оглупял от суеверия е най-презрян сред хората.“