Българска Наука 4

BG-Science Първото Българско Научно Онлайн Списание

1.3.2006

От Авторите z

z

Това списание има за цел да задоволи интереса и любопитството на потребителите интересуващи се от всички сфери на науката. Правим всичко това, за да могат колкото се може повече хора да се образоват и тази информация да може по най-лесния и достъпен начин да достигне до всички вас. С първия брой започнахме тази система, по която изграждаме списанието и занапред ще продължаваме да се придържаме към нея. Първата рубрика е „Българска история”, в която ще се проследи цялата история на България от първите заселвания на човека в нашите земи. След това на същата тематика е „Древна История” тук започваме да разглеждаме древните цивилизации. Започнахме с Древна Гърция главно разгледана от гледната точка на тогавашните съвременници, философи и историци. От история минаваме на "Астрономия", където разглеждаме обектите в космоса и техните особености. След това е кратката рубрика "Еволюция". Тук проследяваме пътя от маймуната до днешния човек. "География" или Лицето на земята в тази категория ние обясняваме някои явления на земята, климат, вулкани, земетресения, а дори и влиянието на нас самите върху земята. "Биология", "Зоология" и "Ботаника" - това са последните категории, в които винаги ще има статии. Ще се стараем винаги да има допълнителна и любопитна информация. Ще се слага по една известна историческа личност. За предложения или коментари може да ни пишете на admin@bg-science.info или в нашия форум http://bg-science.info/forum! Може и да поиграете малко ШАХ на адрес: http://bg-science.info/chess/index.php Приятно четене от екипа на BG-Science.

2

Съдържание Българска история Създаване на Българското ханство на Долния Дунав

Древна история ДРЕВНА ГЪРЦИЯ

Биология Клетъчно ядро Клетъчна мембрана

Зоология

Архаичният период в Гърция

Птиците в АНТАРКТИДА

Астрономия

Ботаника

Откриване на Галактиката.

Отдел Лишеи Писмовиден лишей Отдел Мъхове Кладенчов мъх

Еволюцията Хайделбергски човек

Личност География

Аристотел

Лицето на земята АНТАРКТИДА 3

Българска история Създаване на Българското ханство на Долния Дунав Етно-политическите промени, които настъпили в края на VI-началото на VII в., създали сложна и нап-регната обстановка в Европейския югоизток. Византийската империя изживявала тежка криза, търпяла големи териториални загуби и правела мъчителни опити да промени своята военноадминистративна провинциална организация, за да се приспособи към новите условия. Ислямският Арабски халифат проникнал в малоазийските й владения и се насочил към завладяване на Цариград. Аварският хаганат се опитвал да задържи и укрепи властта си над славян-ските и номадските племена в Средна Европа и в Балканския северозапад. Хазарският хаганат наложил господството си в степните пространства между реките Кубан и Днепър, някогашно владение на прабългарите, и се стремял да проникне към Долния Дунав. Балканският полуостров се оказал арена на съперничество между различни политически и етни-чески сили, а столицата на Византия магнетично привличала към себе си целия варварски свят. Напредъкът в социално-икономическото развитие на югоизточните славяни след заселването довел до промени в политическата им организация. Още в края на VI в. сред тях се появили по-големи обединения, които включвали няколко племена.

4

В борбата за отхвърляне на аварското владичество славяните, които обитавали земите на север от Дунав, създали военно-племенен съюз начело с княз Добрита. През първите десетилетия на VII в. славянските племена в Македония — драгувити, сагудати, велегезити, берзити и др. - образували ново военно-племенно обединение, възглавено от княз Хацон. Малко по-късно негов предводител станал Пребънд. Тези две обединения целели преди всичко завладяването на Солун, който бил обсаждан многократно. Военно-племенен съюз създали също северите и „седемте славянски племена" в земите на север от Балкана, за да проти-востоят на авари и византийци. Тези славянски военно-племенни съюзи имали временен характер. Те възниквали във връзка с някоя голяма военна акция или при заплаха от завладяване, а след това лесно се разпадали. Не дълготрайността им се дължала както на противоречията между отделни племенни вождове и липсата на устойчиви елементи на организация, така и на силния натиск от страна на Аварския хаганат и на Византийската империя, които с всички средства насърчавали разединението на славянските племена. Прабългарите начело с хан Аспарух, поселили се в Дунавската делта и на север от нея, безпокоели с непрекъснати нападения византийската област Малка Скития (дн. Добруджа) и пречели на империята да установи трайно властта си над славяните. Създала се реална възможност за тяхното съюзяване със северите и „седемте славянски племена". Възползвай-ки се от арабската обсада на Цариград, със своята конница те достигнали до стените му (678). След като отминала опасността, Византия решила да накаже прабългарската дързост. През 680 г. император Константин IV Брадати (668-685) организирал голям поход по суша и по море: една армия през Тракия и старопланинските проходи се отправила срещу северите и „седемте славянски племена", а друга начело с императора на кораби отплавала към Дунавската делта. Като видели огромната византийска войска, те се отказали от сражение, оттеглили се в укрепленията си в Онгъла и взели мерки за продължителна отбрана. В продължение на няколко 5

дни по неизвестни причини византийците не посмели да предприемат настъпление. Междувременно Константин IV от-плавал с пет кораба към Месемврия заедно със своята свита под предлог да лекува болките в крака си, а подир това се завърнал в Цариград, където участвал в свикания Вселенски църковен събор. Воденето на войната срещу прабългарите било поверено на стратезите (военачалниците), на които императорът заповядал да водят активни бойни действия. Вестта за внезапното му отплаване се разпространила сред армията и всяла уплаха в редиците й. Понесла се мълвата, че той избягал, за да снеме от себе си отговорността от евентуално поражение. Някои визан-тийски войници в безредие се отправили към закотвените кораби. Тогава, както съобщава патриарх Никифор (VIII—нач. на IX в.), прабългарите излезли от своите укрепления и се нахвърлили срещу дезорганизирания противник: част от византийците „станали храна на техните мечове, мнозина били наранени и пленени, а само малцина се отървали с бягство". В преследването на панически бягащата византийска армия прабългарската конница преминала р. Дунав, навлязла в Добруджа и достигнала до Одесос. Победата над византийците в битката при Онгъла и настаняването на прабългарите в непосредствено съседство със славянските племена белязали началната история на Българското ханство на Долния Дунав. Хан Аспарух сключил договор със славянските князе. „Седемте славянски племена" поели защитата на западната граница срещу Аварския хаганат, северите, които живеели край проходите на Източна Стара планина — тяхната отбрана срещу Византия, а прабългарите — защитата на цялата територия на страната откъм морето и р. Дунав срещу Хазарския хаганат. Близостта на славянското селище Плиска до проходите и разположението му в степно пространство предопределили впоследствие неговия избор за резиденция на прабългарския хан. Създаденото военнополитическо обединение но-село белезите на конфедерация, в която господстващо положение имали прабългарският хан и прабългарската аристокрация, а славянските племена и техните князе запазили относителна самостоятелност.

6

Тимочани Тимочани

Така появата на Българското ханство в Балкан Славянско ския североизток била обусловена от Славянскоплеме, племе,населявало населявалодолината долинатана нар.р. Тимок. необходимостта прабългарите и славяните да се Тимок.Предполага Предполагасе, се,че чееевлизало влизаловвсъстава състава на Седемте славянски племена и е участвало сплотят пред многостранна външна опасност — на Седемте славянски племена и е участваловв образуването образуванетона набългарската българскатадържава държавапрез през византийска, аварска и хазарска. втората половина на VII в. В началото на втората половина на VII в. В началото наIX IXв.в. Скоро след това основателят на обединението хан сесеподдават поддаватна наинтригите интригитена нафранките франкитеии Аспарух извършил с войската си набези в Източна правят правятопит опитда дасесеоткъснат откъснатот отбългарската българската Тракия. Византийският император според израза държава, но след приключването държава, но след приключванетона набългаробългарона Теофан Изповедник (VII-VII в.) „за срам на франкските войни от 827 и 829 отново франкските войни от 827 и 829 отновоостават остават ромеите и заради многото ни грехове" се ввпределите на България. пределите на България. принудил да сключи мирен договор: признати били създаденото обединение и неговата територия, а империята се задължила да изплаща ежегоден данък. Този договор се смята като акт на юридическо признаване на Българското ханство на Долния Дунав. Неговото име България за пръв път се споменава на заседанието на Шестия Вселенски църковен събор в Цариград от 9 август 681 г. Няколко години след това от гнета на Аварския хаганат било освободено и живеещото по долината на р. Тимок славянско племе тимочани, което също било включено в пределите на ханството. Византия била твърде много заета с отбраната си на изток, където напирали арабите, затова спазвала сключения с Аспарух договор за мир и не безпокояла славянобългарската държава. Намерението на новия византийски император Юстиниан II да воюва със славенобългарите не се осъществило. От своя страна и военно-племенната аристокрация в славянобългарската държава се стремяла да не нарушава мира, за да може спокойно да утвърди извършеното дело по създаването на държавата.

7

СЪЗДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА Из „Хронография" на Теофан Изповедник (ок. 760-818) — византийски летописец „Конниците обаче разпространили слуха, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без някой да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч,а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунава, преминали го и дошли в т. нар. Варна,близо до Одесос, и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно — отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтийско море, и след като покорили измежду намиращите се племена т. нар. седем племена, поселили северите от предната клисура на Верегава (вероятно Рижкия проход) към източните части, а от юг и запад до Авария останалите седем племена, които плащали данък. И тъй, след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите,които били под ромейска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите и заради многото ни грехове. Защото чудно бе за близки и далечни да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички — на изток и на запад, на север и на юг,— да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ."

8

Но през 688 г. Византийската империя нарушила сключения договор и нападнала както ханството, така и славянските племена в Македония. Войската на хан Аспарух разгромила византийците, а техният император успял да се спаси с бягство. И на 701 г. Аспарух загива в битка срещу хазарите на север от дунавските устия. След Аспаруховата гибел управлението преминало в ръцете на хан Тервел (701-718), който също бил от прабългарския род Дуло. Той успял да укрепи вътрешно държавата и да издигне нейната политическа роля и значение, да я направи известна в цяла Европа. Междуособиците, които избухнали във Византия в началото на VIII в., дали възможност на Тервел да извлече големи изгоди за държавата си. Той се намесил в тях като взел страната на сваления от престола Юстиниан. С петнайсетхилядна войска от славяни и прабългари хан Тервел се явил пред стените на Цариград и спомогнал за възстановяването на Юстиниан на императорския престол. За тази услуга той и войниците му били богато наградени от императора. Това събитие било широко отразено във византийските и западните летописи. За отплата хан Тервел получил титлата кесар (втора по значимост във Византия след императорската и дадена за пръв път на чужд владетел) и областта Загоре (между Източна Стара планина и Странджа). Това било първото териториално разширение на Българското ханство на юг от Балкана. По заповед на византийския император на цариградския хиподрум била поставена статуя на българския владетел. Самият хан Тервел в чест на удържаната победа наредил да бъде изсечен прочутият релеф на Мадарския конник, който символизира триумфа му над Византия, отразен и в текста на най-ранния надпис към него. Бил увеличен и определеният през 681 данък, плащан от Византия на българската държава. През 708 византийският император нарушил договора и предприел поход, но при Анхиало (дн. Поморие) войските му били разгромени. През 711 Юстиниан II отново потърсил помощта на Тервел, за да си възвърне престола. Този път нахлуването на българските войски във Византийска Тракия не могло да 9

помогне на василевса. Възползвайки се от междуособиците във Византия, Тервел изпратил през 712-715 в Тракия войски, които достигнали до Цариград. През 716;т. император Теодосий III (715-717) бил принуден да сключи мирен договор с българите при следните условия: уточнена била границата между двете държави, която на юг стигала до крепостта Милеона (дн. с. Ябълково, Хасковско), р. Марица и Странджа; империята се задължавала да изплаща ежегоден данък в скъпи копринени дрехи и червени кожи на стойност 30 литри злато; двете страни трябвало взаимно да си предават политическите бегълци. Уредени били и търговските отношения между двете държави — стоките, които не били снабдени с печати, щели да бъдат конфискувани. Това е първият договор в европейската средновековна история, който регламентирал междудържавни търговски отношения. Една година след това арабите обсадили Цариград по суша и по море. Византийската империя изглеждала пред гибел. Победоносният ислям заплашвал Балканите със завладяване, подобно на онова, извършено на Иберийския полуостров. В най-решителния и съдбоносен момент българската войска оказала помощ на византийците, нанесла няколко поражения на многобройната арабска армия и я принудила да се изтегли от европейските предели. В решителната битка през август 718 г. българската войска избива 22 000 араби. С право е наречена от един френски историк „забележителна дата в световната история", тъй като тогава била възпряна арабската експанзия към вътрешността на Балканите и Европа. Участието на българите в отблъскването на арабската обсада на Цариград е най-широко отразеното събитие от нашата история в средновековната историопис. Неговият съвременник Беда Преподобни, един от забележителните западни богослови, го отбелязал в своята „Голяма хроника" като важно събитие. След полувековно управление на хановете, които произхождали от Аспаруховия род Дуло, начело на държавата застанал хан Кормисош (739-756) от рода Вокил.Тази династична 10

промяна била обусловена от изострените борби за престола между знатните прабългарски родове. Към средата на VIII в. Византийската империя укрепила своето вътрешно положение и постигнала успехи във войните си срещу арабите в Мала Азия. Император Константин V Копроним (741-775) си поставил за цел да унищожи Българското ханство и да превърне неговата територия отново в част от Византия. В продължение на 20 години (от 755 до 775) той организирал девет похода срещу България, но не могъл да осъществи заветната мечта на империята. Временните византийски успехи във войните срещу Българското ханство задълбочавали обхваналата го вече и без това вътрешнополитическа криза. На ханския престол за петнадесетина години се изредили представители на различни прабългарски родове. Някои от тях били убити от противниците си, а други — принудени да потърсят убежище във Византия. В хода на жестоките и кървави междуособици в страната се очертали две групировки: едната била склонна към съглашение с Византия и проявявала готовност да постави ханството под нейна власт, а другата защитавала с всички сили и средства неговата държавна независимост. Тази независимост била твърдо отстоявана и от влизащите в пределите на ханството славянски племена. В отбраната на старопланинските проходи особено се отличил князът на племето севери Славун. Както пише П. Мутафчиев, ако Балканът бил „щит и закрилник" на ханството през първия век от неговото съществуване на Балканския полуостров, то славяните били „стражата на Балкана", която винаги била готова да се възправи срещу византийския нашественик. След продължителна отбранителна политика България отново преминала в настъпление едва при хан Телериг (768-777). През 774 г. той изпратил 12-хилядна войска в Македония, за да подпомогне славянското племе берзити. С този ход била продължена външнополитическата линия на ханството, наложена от основателя му хан Аспарух — приобщаване и сплотяване на славяните за борба срещу Византия. За да неутрализира провизантийската група сред българската аристокрация, която постоянно извършвала шпионска дейност в полза на империята, хан Телеригс хитър ход успял да получи от императора списъка на неговите агенти в България и заповядал да бъдат избити.

11

Като узнал за това, Константин V от гняв „изскубал много от побелелите си коси". Незабавно организирал поход срещу България, по време на който заболял от треска и умрял. Неговата смърт била сякаш предзнаменование за възтържествуването на България. Малко по-късно поради интригите на политическите си противници хан Телериг бил принуден да потърси убежище в Цариград, където бил приет радушно, покръстил се, придобил християнското име Теофилакт и получил титлата патриций. Историята с неговите предшественици на ханския престол се повтаряла. По ирония на съдбата спасителят на ханството бил принуден да стане предател. Вътрешните междуособици стихнали окончателно при хан Кардам (777-802). Той активизирал българската външна политика по отношение на славянските племена в Македония. През 789 г. българска войска проникнала по долината на р. Струма и унищожила разположената там на стан византийска армия. Византийският контраудар в Тракия претърпял неуспех: в битката при крепостта Маркели (дн. Карнобат) армията, предвождана лично от император Константин VI (780797), била разгромена, пленени били обозът й, императорската шатра със съкровището и цялата й прислуга. По силата на сключения скоро след това мирен договор между двете държави (791) империята се задължила отново да изплаща ежегоден данък на българския хан. Заселването на Аспаруховите прабългари в Долния Дунав и на Куберовите прабългари в Македония съществено променило хода на събитията на Балканския полуостров. Създаденото върху византийска територия, в преддверието на Цариград Българско ханство било обречено на непрекъснати стълкновения с Византия, за да се съхрани и заздрави своите позиции в една винаги оспорвана земя.

12

ДРЕВНА ГЪРЦИЯ АРХАИЧНИЯТ ПЕРИОД В ГЪРЦИЯ

Под „архаичен период" в Гърция се разбира времето, през което се оформя робовладелското общество и държавата-полис. Това в най-общи черти е периодът от края на VIII до края на VI в. пр. н. е. Гръцката робовладелска държава от полисен тип била резултат на продължително развитие. Тя предполага напредък на индивидуалното робовладелско стопанство и търговията, но успоредно с това в нея се запазвали немалко остатъци от родовия строй. Не случайно тук се установило господството на родовата аристокрация, която се превърнала в управляваща група на създаващата се и оформяща се робовладелска класа. Властта на аристокрацията предизвиквала навред — къде по-рано, къде по-късно - недоволството на селското и на градското население. Хезиод, певецът на селската неволя от онова време, е обрисувал в своята поема „Труд и дни" особено живо и сполучливо тежкото положение на дребния селски производител. Засилващото се имуществено неравенство между богатата аристокрация и многобройното потиснато дребно селячество води до изостряне на класовата борба, както според думите на Енгелс „различието между богати и бедни се явява редом с различието между свободни и роби, с новото разделение на труда става и ново разделение на обществото на класи”.

13

Бурното и сложно развитие на обществото в гръцкия свят е илюстрирано с доста писмени документи. На първо място са взети някои ярки места, които рисуват особено живо тежкото положение на гръцкото селячество през тази епоха и едновременно с това изясняват до голяма степен и причините за гръцката колонизация от този период. Твърде характерно явление за онова време е и наемничеството, което е илюстрирано тук с някои откъси от произведенията на ранните гръцки лирици и с някои от най-ранните гръцки епиграфски паметници. За самата гръцка колонизация, при която множество елини от найразлични категории на свободното население се изселвали често пъти твърде надалеч от пределите на своята родина, са дадени също някои от най-характерните примери, дошли до нас във вид на епиграфски документи. С подходящи откъси от произведенията на Теогнид е илюстрирано нарастването на паричното стопанство, западането и разораването на аристокрацията, както и нейната безсилна злоба срещу укрепващата власт на демоса. Тук са намерили най-сетне място и няколко документа, разкриващи характера на ранната гръцка тирания - един от етапите на прехода от аристокрация към демокрация. Хезиод Хезиод живял към края на VIII и началото на VII в. пр. н. е. Той се родил и отрасъл в Беотия като син на дребен селянин, който се преселил тук от Мала Азия. Правилната преценка на Хезиод и неговото творчество трябва да започне с това, ката се изтъкне, че Хезиод е първият поет, който пренебрегва епическата традиция, и то не само по отношение на формата, но и по отношение на нейното съдържание. Хезиод е първият поет в древна Гърция, който се възправя пред нас не само със своето име, но и със своя личен живот, и със своите търсения. Освен това Хезиод е и първият представител на древногръцката поезия, който си е поставил за цел да схване, осмисли и изобрази света не като едно завършено и неподвижно цяло, а като нещо, което се изменя и развива. Това, разбира се, се намира в тясна връзка с времето, в което е живял и творил Хезиод. Той се е родил на прага на епохата, в която са се подкопавали и рушели старинните обществени отношения. Въпреки че родната му Беотия е била изостанала в своето развитие аграрна област, все пак и в нея били проникнали и се наложили в

значителна степен паричните отношения, които подкопавали основите на затвореното натурално стопанство. При това беотийското селячество се борело упорито за икономическа самостоятелност, а Хезиод, който сам бил дребен селски стопанин, станал изразител на селската неволя. Две от Хезиодовите поеми са се запазили изцяло до наши дни: „Тео-гонията", т. е. родословието на боговете, която е една от младежките творби на поета, и „Труд и дни" — плод на неговата творческа зрелост. Необходимо е накрай да се изтъкне и това важно обстоятелство, че авторът на поемата „Труд и дни" е изпълнен с дълбоко уважение към труда, което е безспорно нещо ново в тематиката на гръцката литература.

80. Произволите на аристокрацията, отразени в баснята за ястреба и славея. Хезиод, Труд и дни, 202—212 Сега аз ще разкажа на базилевсите, колкото и те да са мъдри, една, басня. Какво именно казал веднъж ястребът на пъстрошийния славей, като го отнасял високо в облаците, сграбчил го в своите хищни нокти. Жално пищял славеят, пронизан от извитите нокти на хищника, а ястребът се обърнал към него с високомерни думи: „Какво писукаш, нещастнико? Ти си в ръцете на едното, който е много по-силен от тебе! Какъвто и певец да си, аз ще те отнеса там, където ми е угодно. Мога и да си направя обяд с тебе, пък и мога да те пусна на свобода. Безумец е онзи, който се съпротивява на по-силния от себе си. Той не ще го победи, а само ще прибави към унижението си и огорчение." Тъй рекъл бързият ястреб, който лети с широко разтворени криле.

81. Прослава на земеделския труд Хезиод, Труд и дни, 274—309 Персе, запечати това добре във внимателния си ум: вслушвай се в гласа на правдата и забрави насилието завинаги. Такъв е законът, който Зевс, синът на Кронос, предписва на хората: нека рибите, зверовете и птиците крилати се изтребват взаимно, без да се щадят, тъй като между тях не съществува правда. Зевс Кронидът обаче дари на хората правдата като най-висше благо. И ако някой, като знае истината, дава правдиви показания, Зевс със своя широк взор го дарява с благоденствие. Но онзи, който съзнателно подкрепя с клетва лъжливи показания и чрез това нарушава правдата, извършва едно непростимо престъпление и потомството, което той оставя след себе си, ще намалее, докато потомството на онзи мъж, който е верен на клетвата си, в бъдеще ще се увеличи. Безразсъдни Персе, аз ще ти отговоря като човек, който ти желае доброто. Да си докараш зло можеш, колкото искаш, без особена мъка; пътят към това е равен и минава близо край нас. Но безсмъртните богове са ни лишили от достъпа до добродетелта чрез обилна пот на челото. Дълга и трудна е пътеката, която води към нея, и преди всичко тази пътека е върла. Щом стигнем обаче до върха, ето че след това тя става лесна, колкото и трудна да е била преди това. Онзи мъж е най-съвършен от всички, който винаги по своя път, след като размисли, вижда напред и докрай онова, което ще бъде най-добро. Достоен за почит е и онзи, който се вслушва в добрите съвети. Но онзи, който не умее нито сам да вижда, нито пък да приема с добра воля съветите на другиго, е съвсем безполезен човек. Ти обаче винаги помни моя съвет, труди се усърдно, Персе, потомъко на боговете, за да те намрази гладът и да те обикне неизменно прекрасно увенчаната Деметра и да ти напълни хамбара с всякакви храни. Гладът винаги е спътник на оня, който не се труди. Боговете и хората се възмущават винаги еднакво срещу оня, който живее, без да работи, и проявява инстинкти, подобни на онези търтеи без жило, които не работят, но поглъщат труда на пчелите. Тъй щото полагай усилия да извършваш своята работа, да я извършваш навреме и с усърдие, за да могат навреме и твоите хамбари да пращят от плод. Хората чрез труда си придобиват многобройни стада овце и всякакво друго изобилие. Онези хора, които се трудят, са много по-обични на безсмъртните богове. Няма нищо срамно в труда:

позорно, напротив, е безделието. Ако работиш, ленивецът скоро ще ти завижда на богатството. Подир богатството следват винаги добродетелите, и почестите. В твой интерес е при положението, което ти е определила съдбата, да работиш и да отклониш лекомисления си дух от благосъстоянието на другите хора, да го насочиш към труда, като се стремиш да изкараш прехраната си, както те съветвам. Лош е срамът, който върви подир стъпките на бедняка. Срамът това е участта на бедняка, а смелостта е съюзница на богатството. Богатството не бива да се заграбва. Дареното от боговете богатство е много по-ценно. Когато някой спечели голямо богатство с насилие или го заграби посредством алчния си език, както се случва често с онези, чийто разсъдък е затъмнен от жаждата за печалба, и когато безочливостта прогони стеснението, боговете лесно унижават такъв човек и разрушават дома му и той само за кратко време ще се утешава със своето богатство. Същото се случва и с оня, който извърши насилие над просещия защита или пък над чужденеца или пък, който се вмъкне в леглото на брата си, за да се съвокупи тайно с жена му, което пък е особено непристойно. Също и с оногова, който прегрешава лекомислено спрямо малолетни сираци, както и с оня, който обижда стария си баща със зли ругатни, когато той се намира на тъжния праг на тежката старост. Сам Зевс наказва онзи, който се разгневява срещу такъв човек, и накрая той рано или късно ще заплати тежък откуп заради нечестивите си дела. И тъй пази далеч от тези грешки леко мисленото си сърце. Принасяй според възможностите си жертви на безсмъртните богове с чисти и неопетнени ръце и им изгаряй върху жертвениците пищни бедра [от жертвените животни]. Измолвай също тъй тяхното благоволение чрез възлияния и жертвоприношения и когато лягаш да спиш и когато ти се яви свещена светлина, за да запазят те душата и сърцето си благоразположени към тебе. Така ще можеш да купиш земята на други, а не те да купуват твоя къс земя. Кани на трапезата си оня, който те обича, а отбягвай да каниш оня, който ти е враг. Най-вече кани обаче оня, който живее в близко съседство с тебе. Ако ти се случи някаква беда в селото, твоите съседи ще ти се притекат на помощ и без да запашат пояса си, докато твоите роднини ще дойдат, след като си навият пояса. Лошият съсед е истинска напаст, а добрият — истинско благо. Голям късмет е за оня, който в живота си попадне на добър съсед. Ако съседът ти не би бил лош, волът ти не би загинал! Мери точно, когато вземаш точно назаем от съседа си, и си служи, когато му връщаш взетото назаем, със същата и дори с по-голяма мярка, ако това ти е възможно, защото, когато имаш нужда, да можеш да си осигуриш неговата помощ. Не дири нечисти печалби, защото нечистата печалба е равна на гибел!

Обичай оня, който те обича, и отивай у оня, който идва у тебе. Давай на оня, който ти дава, а на оня, който не дава на никой нищо. Да даваш нещо е благо, а онзи, който отнема насила, го очаква смърт. Оня, който дава драговолно даже и когато дава много, е щастлив, че дава, и сърцето му изпитва при това радост. Онова, което някой взема от другиго без неговото съгласие, като слуша само гласа на своята безочливост, дори и да е малко, сковава сърцето на човека в лед. Ако, напротив, събираш, като прибавяш малко към малкото, и постъпваш така често, то скоро ще стане голямо. Притуряй само по-често към него. Който прибавя към онова, което има, той ще избегне палещия глад. Онова, което човек има в запас у дома си, му създава големи грижи; много по-полезно е, когато то се намира у дома, а ако остане вън от къщи, е опасно. Добре е да си вземаш от онова, което имаш, но е гибелно за духа да жадуваш за онова, което не съществува. Аз настоявам да се замислиш върху това!

82. Гърция и Атика през архаичния период Тукидид, 1,2 Ясно е, че страната, която сега се нарича Гърция, нямала по-рано постоянно население, тъй като в нея ставали чести преселения и всички [племена] лесно напускали своята земя, изложени на натиска на други, които всеки път били по-многочислени. А тъй като нямало търговия и сигурни взаимоотношения по-суша и по-море, всеки изкарвал от земята си само толкова, колкото да се изхрани от нея, и никой нямал излишни средства, не засаждал земята, защото не знаел кога ще го нападне някой друг и поради това, че селищата били неукрепени, ще му отнеме онова, което има. При това всеки разчитал, че ще може да се сдобие навред с необходимата му всекидневна храна. Ето защо всички напускали лесно своите селища и поради това последните не били особено мощни нито по своята големина, нито пък с каквито и да било други съоръжения. На чести промени на населението били подложени преди всичко най-плодородните части на Елада, а именно областите, които сега се наричат Тесалия и Беотия, както и по-голямата част от Пелопонес освен Аркадия, а най-сетне и всички най-плодородни области на останала Гърция. В случай, че мощта на някои племена нараствала благодарение на плодородието на почвата, това обстоятелство пораждало помежду им междуособици, които ги отслабвали, но същевременно дразнели и апетитите на

Като едно твърде важно доказателство на тази наша мисъл служи обстоятелството, че останалите гръцки държави именно поради сменяването на населението си не могли да достигнат до същата мощ и разцвет като Атина. Когато именно най-богатите хора от цяла Гърция били притеснявани и прогонвани от междуособиците, те отивали при атиняните, защото смятали там положението за сигурно, и като ставали незабавно тамошни граждани, те от най-ранни времена увеличили още повече броя на населението на града, така че с течение на времето, когато Атина не била вече в състояние да побира това население, атиняните изпращали колонисти в Йония.

83. Едно сравнително ранно известие за прилагане масово на робски труд на, о. Хиос Атеней, VI, 265 Атеней е гръцки граматик-енциклопедист от императорската епоха. Той е родом от гр. Навкратида в Египет и работил главно през втората половина на III в. от н. е. Отначало той живял в Александрия, а покъсно в Рим. В литературата Атеней е известен със своята сбирка „Дейпнософисти" („Пирът на софистите"). В това съчинение се описва богатият пир в дома на един знатен римлянин, около чиято трапеза се водят по време на пиршеството разговори на най-различни теми. „Дейпнософисти" на Атеней е една от най-богатите с извадки и цитати от други съчинения антични сбирки, които са се запазили до наши дни, макар и в непълен вид: Особено важни са извадките, заимствани от представителите на средната и новата атическа комедия. Не по-малко важни са обаче с екземплярите от редица гръцки историци, чиито съчинения иначе биха били почти напълно загубени и неизвестни за науката. Обстоятелството, че Атеней е предавал твърде съвестно и точно извадките от други автори, както, и неговата необикновено обширна начетеност увеличават значително стойността на неговото произведение. Аз зная, че хиосците най-рано от всички елини започнали да използуват труда на купени роби. За това разказва Теопомп в XVIII книга на своите „Истории”: „Хиосците започнали най-рано от елините [след тесалийците и лакедемонците] да използуват роби. Начинът на придобиване на робите у тях не бил същият като у тесалийците и лакедемонците. Лакедемонците и тесалийците превърнали в роби елините,

които населявали по-рано страната, която сега владеят, а именно лакедемонците заробили ахейците, а тесалийците - перебите и магнетите, като първите били наречени илоти, а вторите — пенести. А хиосците се сдобивали с роби-варвари срещу заплащане. . ." Аз мисля, че заради това божеството се разгневило на хиосците, тъй като те водили помежду си война заради роби.

84. Гръцката колонизация и развитието на стопанството в гръцкия свят Тукидид, I, 4 Първият владетел, за когото преданието ви съобщава, че се сдобил преди всички други с флота, бил Минос. Той станал господар на голяма част от морето, което сега се нарича Елинско, и на, Кикладските острови, на повечето, от които той основал колонии, като при това прогонил оттам карийците и поставил за управители собствените си синове. Той, както е естествено, прочистил тези морета от морските разбойници, доколкото, разбира се, било възможно, за да могат приходите от тях да идват в неговите ръце. Тукидид, I, 8 С морско разбойничество се занимавали обаче не по-малко и обитателите на островите, именно карийците и финикийците, които населявали по-голямата част от тях. Че това е така, се видяло тогава, когато антиняните през време на тази война извършвали очищението на остров Делос. Когато те именно изваждали всички ковчези с мъртъвци на острова, се оказало, че повечето от мъртъвците били карийци; те се разпознавали по формата на оръжията, които били поставени заедно с тях в гробовете, пък и по начина на погребването на мъртъвците, който и досега съществува у тях. След като обаче Минос създал своя флота, корабоплаването станало по-свободно, защото той прочистил островите от разбойници и заселил по-голямата част с колонисти. Освен това жителите на крайморските области разполагали вече с по-големи средства и затова те уседнали по-здраво в своите селища. Някои от тези

селища, които били забогатели повече, те укрепили даже със стени. Ръководейки се от своя стремеж към печалби, те търпели да бъдат заробвани от по-силните, докато пък по-силните, опирайки се на своето богатство, подчинявали под властта си по-малките градове. Елините се намирали в такова състояние доста дълго време, преди да потеглят на поход срещу Троя.

12. Но даже и след Троянската война в Елада ставали все още преселения и разселвания, така че страната не се радвала на спокойствие, за да може да преуспява. Тъй като и завръщането на елините от Илион [Троя] се забавило дълго, то имало за последица многобройни вълнения и преврати в от долните полиси избухвали ожесточени междуосо6ици, а онези, които били прокудени в резултат на тези междуособици, основавали нови градове. Така например сегашните беотийци били прогонени шестдесет години след превземането на Троя от тесалийците от Арна и се заселили в сегашната Беотия, която преди това се наричала Кадмида. Впрочем една група от беотийците живеела и по-рано в тази област, като част от тях потеглили на поход срещу Илион. Също така осемдесет години след похода срещу Троя дорийците завладели Пелопонес заедно с Хераклидите. Едва дълго след това, и то с голяма мъка, в Елада настъпило спокойствие, като страната не преживявала повече преврати и нейните жители уседнали по-трай, но след това елините изпратили колонисти, като антиняните населили Йония и по-голямата част от островите, а пък пелопонесците населили по-голямата част от Италия и Сицилия, както и някои местности от останалата част на Гърция. Всички тези заселвания се извършили след Троянската война.

13. След като в Елада се увеличило благосъстоянието, а тъй като и придобиването на парични средства нараснало повече, отколкото по-рано, пък и държавните приходи се увеличили в повечето градове, появила се на мястото на по-ранната царска власт тиранията с установени привилегии и почести. Тогава гърците построили флота и се отдали много по-усилено на мореплаване. Разказва се, че първи коринтяните се сдобили с кораби, почти подобни на онези, които те имат и до днес и че за пръв път в Елада именно в Коринт били построени триери. Известно е също така, че коринтският корабостроител Аминокъл построил четири кораба и за самосците. От времето, по което Аминокъл бил на о. Самос, до последната война изминали най-много триста години. Доколкото знаем, най-старата морска битка била битката между коринтявите и керкирците. Оттогава до същото това време са се изминали най-малко двеста и шестдесет години. Благодарение на своето местоположение на провлака Коринт бил винаги търговско средище, защото някога елините както от вътрешността на Пелопонес, тъй и вън от него поддържали помежду си

Така коринтяните забогатели, както това е засвидетелствано от поетите на древността, които нарекли града с прозвището „изобилствуващ"(Омир „Илиада”, II, 570 ). Когато елините се ориентирали още повече към морето, коринтяните прочистили със своите кораби моретата от разбойници и понеже техният град давал възможности на елините за търговия, коринтяните увеличили мощта на своя град чрез стичането на богатства и по двата пътя. Йонийците създали своя флота много по-късно, по времето на царуването на Кир - първия персийски цар, и на Камбиз - неговия син. По време на войната срещу Кир те за известно време господствали над морето, което мие техните брегове. Тиранинът на Самос Поликрат, който властвал по времето на царуването на Камбиз, имал също силна флота и подчинил под властта си различни острови, между които островчето Ренея, което той посветил на Аполон Делоски. Най-сетне фокейците, които населявали Масилия (Марсилия), побеждавали в морските боеве картагенците.

14. Такива именно били най-значителните морски сили. Тези флоти се създали много поколения след Троянската война, но все пак, както и по онова време, те разполагали с малко триери, а се състояли още от кораби с петдесет весла и от дълги плавателни съдове. Немного време преди гръцко-персийските войни и след смъртта на Дарий, който наследил Камбиз на персийския престол, сицилийските тирани, пък и керкирците притежавали вече многобройни триери. Такива били значителните морски сили в Елада през годините, които предшествали походите на Ксеркс, тъй като егинците, антиняните и .някои други елини разполагали с малко плавателни съдове, повечето от които били с петдесет гребци. Значително по-късно след това Темистокъл убедил атиняните да построят онези кораби, с които те се сражавали по време на войната им срещу егинците, като той очаквал нападение от страна на персите. Но даже и тези кораби нямали палуби по цялата си дължина.

85. Ранни писмени сведения за гръцки наемници на служба в Египет и Вавилон. Надпис, издълбан върху лявото бедро на колосалната статуя на Рамзез II в Абу Симбел (Нубия). Преводът е направен според текста у Dittenberger, Sylloge , № 1 Когато цар Псаметих пристигна в Елефантина, това написаха онези, които плаваха с Псаметих, сина на Теокъл. Те се изкачиха срещу течението на Нил над Керкий, докъдето позволяваше това течението на реката.

Другоезичните войници (предимно гърци) командваше Потасимпо, а египтяните - Амасис. Записването за нас извършиха Архон, синът на Амойбих, и Пелек, синът на Евдам. Алкей, Към брата си Антименид, фрг. 50/33 Животът и творчеството на гръцкия лирически поет Алкей (последните десетилетия на VII и първата половина на VI в. пр. н. е.) се отнасят към онзи период от историческото развитие на Гърция, през който в нея се утвърждава класовото общество. И мелосът, т. е. песенната поезия, един от чиито най-даровити и изтъкнати представители бил Алкей, се приспособява по това време към нуждите и тематиката на класовото общество в Гърция. Алкей бил родом от Митилена на о. Лесбос и произхождал от аристократически род. В ожесточената класова борба, която по онова време разтърсвала из основи неговата родина, поетът взел решително страната на аристокрацията против демоса и затова когато демосът взел връх, той трябвало да бяга от Лесбос в изгнание. Очевидно и брат му Антименид споделил неговата участ и бил принуден да служи като наемник в далечна Вавилония Ти се завърна от далечни страни и донесе със себе си меч, чиято дръжка е от слонова кост и е обкована със злато. Ти служи доблестно като наемен боец на вавилонските знатни и извърши много смели подвизи, избавяйки по този начин вавилонците от много страдания. Би се ти храбро и срази в единоборство един боец от царските телохранители, великан, който на ръст беше едва ли не пет лакътя висок. Архилох, фиг. 79а Стихотворението на Архилох (VII в. пр. н. е.), чийто превод в проза е даден тук, отразява живо и правдиво неволята на онези гърци, които при едни или други обстоятелства попаднали в плен у траките, населяващи южния и западния бряг на Черно море. То обаче е ценно и затова че дава сведения за хода на гръцката колонизация по крайбрежието на Азовско и Мраморно море, както и на другите морета, свързани със Средиземно море.

... влачен от бурните морски вълни. Дано да го хванат в плен в тъмна нощ близо до Салмидес косматите траки и той да страда при тях до насита, преглъщайки горчивия робски залък. Дано да го хванат вкочанясал и гол, както е прострян всред морските треви, а той да трака със зъби, като пес, легнал безсилен на пясъка всред прибоя на дивите морски вълни. Така бих желал да видя пред себе си оногова, който ме хули и обижда, който погази клетвата си, а някога беше мой другар и приятел.

86. Ранни договори между гръцките полиси. Договор между елейците и херейците от около 570 г. пр. н. е. Този договор е един от най-ранните договорни документи в гръцката история. Сключен е между две общини: едната Елис, средище на Елида (област в Западен Пелопонес), а другата Херея, която се намирала вероятно в Аркадия (източно от Елида). Запазил се е във вид на надпис върху една бронзова плочка, намерена през 1813 г. в Олимпия. Сега тя се съхранява в Британския музей, Лондон. Превод по текста у Dittenberger, Sylloge № 9.

Договор между елейците и херейците: Да има помежду им съюз той да бъде за сто години и да започне още от тази година. Когато се появи нужда да се каже или пък да се извърши нещо, те трябва да си помагат във всяко отношение и особено във време на война. Но в случай че не се подкрепят, то онези, които нарушат договора, са длъжни да платят един талант сребро, което да бъде посветено на Зевс Олимпийски, ако обаче някой повреди този текст - бил той частно или служебно лице, или пък община, - той подлежи на същото наказание, което е означено в надписа.

87. Закон за колонистите от Локри Хипокнемидски' в Навпакт Надпис, намерен в Еантея, впоследствие пренесен в Коркира, и произхождащ от около 460 г. пр. н. е. Превод по текста у Dittenberger, Sylloge, № 47.

В Навпакт се основава колония при следните условия: Онзи жител от Локри Хипокнемидеки, който е станал навпактски гражданин, в случай че навести своята родина, да има правото да се ползва от гостоприемството в нея, да взема участие в обществения живот, а също във всенародните и в родовите култове и жертвоприношения и да се ползва от даровете на народа и на членовете на своята община, самият той и неговият род завинаги. Преселниците от Хипокнемидски Локри да не плащат данъци в Локри Хипокнемидоки дотогава, докато не станат жители, на Навпакт. В случай че някой желае отново да се върне, да му се разрешава завръщането му да става без облагане с данъци при условие, че той е оставил в домашното си огнище свой отраснал син или пък брат. Ако хипокнемидските локри бъдат прогонени от Навпакт със сила, нека всекиму да бъде позволено да се завърне на своето първоначално местожителство, без да бъде облаган с входни данъци. Нека в бъдеще той да плаща същите данъци, каквито плащат и западните локрийци.

I. Онези, които се преселват в Навпакт, да полагат клетва, че няма да отпаднат по своя воля никога от опунтийските локри. Да бъде позволено, след като изтекат тридесет години от полагането на тази първоначална клетва, в случай, че пожелаят, сто граждани от Навпакт да приемат нова клетва от страната на опунтийците и сто граждани от опунтийските локри да приемат новата клетва от страна на навпактските граждани.

II. Ако някой колонист напусне Навпакт, без да плати данъците си, губи правото си на гражданство в Локри, докато не заплати онова, което се полага на закон на локрите.

III. Ако в дома на някой от колонистите от хипокнемидските локри в Навпакт няма потомък, който да има право на наследство, наследството да получи неговият най-близък роднина от Локри Хипокнемидски, откъдето и да бъде родом той, при условие, че самият той независимо от това, дали е мъж или момче, се яви лично в Навпакт в един срок от три месеца. В противен случай да влизат в сила законите на Навпакт.

IV. Ако някой се завърне от Навпакт обратно в Локри Хипокнемидски, той трябва да разгласи това на пазарния площад в Навпакт, а също и в областта на хипокнемидските локри на пазарния площад в онзи град, за който заминава. . .

VII. Колонистите, които се преселват в Навпакт, да имат правото да се ползват от предимството техните съдебни дела да се разглеждат от съдиите преди делата на другите [граждани], като те могат

да предявят искове или пък да се явят като ответници в съда в Опунт през цялата година, и то в определен ден. Длъжностните лица в продължение на цялата текуща година трябва да назначават един застъпник от локрите за съответния колонист и един застъпник от колонистите за всеки локриец.

VIII. Ако някой от колонистите [от Локри Хипокнемидски] остави там след себе си баща и повери на баща си своя дял имущество, то след като бащата умре, онзи, който се е заселил в Навпакт, може да получи своя дял от имуществото.

IX. Ако някой отмени тези решения по какъвто и да било начин и ако това не бъде одобрено от двете страни - от събранието на хилядата опунтийци и от събранието на навпактците колонисти, то той трябва да бъде лишен от граждански права, а имуществото му да бъде продадено на публичен търг. Магистратът трябва да назначи съдебно следствие за обвиняемия в тридневен срок, в случай че на магистрата му остават още 30 дни до изтичането на длъжностния му срок. Ако той не назначи съдебно следствие на обвиняемия, нека да бъде лишен от граждански права и да бъде продадено на публичен търг неговото имущество, наследството от баща му и робите му. Съдиите да положат предвидената по закон клетва, а гласуването трябва да се извърши посредством пускането на камъчета в една урна. И нека това постановление на хипокнемидсиите локри да важи с еднаква сила и за халейските преселници, които са дошли в Навпакт, предвождани от Антифат.

88. Предразсъдъците и омразата на поета Теогнид към демоса, страхът му от тирания и победата на демоса. Елегията като политическо стихотворение в гръцкия свят продължавала да има своите даровити представители и през времето на поколението поети, които творили след Архилох и след Солон, когато класовата борба се изострила още повече. Един от най-изтъкнатите поети елегици през втората половина на VI в. пр. н. е. бил Теогнид от Мегара. По произход той бил аристократ, а по политически убеждения заклет враг на демоса и на неговия възход. По време на ожесточените класови борби в Мегара, в резултат на които за известно време взел връх демосът, Теогнид изгубил своето имущество и бил принуден да отиде в изгнание. От това време са много от неговите песни, които той посвещава главно на своя любимец

Кирн. В тях. той го поучава да отбягва общуването и дружбата с „долните хора”, а да търси приятелството на знатните. „Гражданската война е надвиснала над града", „тиранията надига решително глава в града и за това са виновни долните хора” - се повтаря в песните му. Не едно от стихотворенията на поета-аристократ Теогнир е пропито с безгранично презрение и класова омраза към „тълпата” и към „лошите”, „долни” и „подли” хора, епитети, които у него имат само класово съдържание. В не едно стихотворение той дава израз на смъртната си омраза към „безразсъдната тълпа”, като заявява, че е в състояние „да изпие черната кръв на своите врагове”. Тъкмо поради своята субективност поезията на Теогнид е ценен извор за ожесточеността на класовата борба по онова време не само в неговата родина Мегара, но и в другите по-напреднали в своето общественоикономическо развитие полиси в Гърция. Преводът на откъсите, дадени в параграф 88, е направен по текста у Е.Diehl, Antologia lyrica graeca, 2 изд., 1950.

31—36. Знай това така, Кирне: Не дружи с лошите и долни хора, а общувай винаги със знатните и добри мъже пий, яж с тях, сядай на една трапеза с тях и се харесвай на тях, защото тяхното влияние и сила са мощни. Защото на благородни дела ще се научиш от благородниците, а ако се събираш с лошите и долни хора, ще изгубиш и ума, който имаш.

39—43. Кирне, нашият град е бременен, но се бой да не би роденият от него мъж да стане вожд на страшни въстания и насилия. Тези наши граждани са още благоразумни, но техните водачи са твърде близки с него и могат лесно да изпаднат в неговата разюзданост.

53—62. Нашият град, Кирне, е все същият, но хората са вече други. Онези, които рано не знаеха ни що е право, ни що е закон, които покриваха тялото си с износени кожи от коза и които подобно на елени пасяха стадата вън от стените на града, сега станаха знатни. Та кой би могъл да изтърпи, като гледа всичко това? Гражданите се надлъгват помежду си и се надсмиват един другиму. Никой не иска да чуе и да знае мнението на другите, нито на злите, нито на добрите люде. Не ставай приятел, Кирне, с никой от онези граждани, каквито и изгоди да ти обещава подобно приятелство. Нито пък благородна жена се гнуси, да се омъжи за мъж от низко потекло, стига той да е богат! Тя

предпочита богатия пред благородния. Парите са на всеобща почит. Богатството докарва смешение, на родовете. Затова не се чуди, че блясъкът на знатните родове чезне все повече и повече, защото благородните се смесват с долните. Защото знатният човек знае, че жената, за която се жени, произхожда от долен род, и въпреки това е съблазнен и се жени за незиатна. Към това го тика непреодолимата нужда тя е, която прави мъжа покорен.

89. Ранната гръцка тирания според Аристотел Аристотел, Политика, V, 8, 1 сл.

1. Остава да разгледаме причините, които довеждат до разрушаването, и средствата, които способстват за запазването на държавния монархически строй. Съдбата на монархията и на тиранията е почти сходна със съдбата на разгледаните от нас форми на държавния строй; монархията се приближава по своето същество до аристокрацията, а тиранията се състои от съединението на крайната олигархия с крайната демокрация. Затова и тиранията е най-вредният тип държавен строй, тъй като тя е съставена от съединяването на две злини и включва в себе си всички онези отклонения от нормата, всички пороци, които са присъщи на всяка една от посочените току що две форми държавен строй.

2. Генезисът на всеки един от двата вида монархически строй се корени в диаметрално противоположни наченки. Царската власт е възникнала, за да отстоява интересите на знатните срещу народните маси царят се назначава от средите на знатните по силата на тяхното превъзходство по отношение на храброст или на техните военни подвизи, които се намират във връзка с неговите добродетели или пък с неговия род, докато тиранията се назначава от демса, т. е. именно от народните маси против знатните, за да небъдат накърнени неговите интереси от тях (знатните).

3. Последното е ясно от историческите събития по-голямата част от тираните излизали от средите на демагозите, които спечелвали доверието на демоса, като клеветели и петнели знатните. По този начин възникнали някои тирани, след което полисите, в които те възникнали, били нараснали до значителна степен. Други тирании пък, които предхождали току що споменатите, възникнали от монархиите, в

които царете погазили завещаните от дедите си традиции и се стремели към една по-деспотична власт. Трети тирании възникнали от средите на онези лица, които били избрани на висшите държавни длъжности (а известно е, че в старо, време демосът назначавал магистратите, били те граждански, или религиозни, за продължително време). Най-сетне някои тирании произлезли от олигархиите, в които известно лице се избирало да заеме най-висшите държавни длъжности.

4. Във всички тези случаи било лесно човек да стане тиранин, стига само да пожелае това поради силата и значението, което царската власт давала на едни, и поради почетното положение, което друга заемали в държавата. Така например Фейдон в Аргос, пък и други станали тирани благодарение на царската власт, с която разполагали, а йонийските тирани и Фаларис - вследствие на почетното положение, което заемали в държавата. Панетий и Леонтини, Кипсел в Коринт, Пизистрат в Атина, Дионисий в Сиракуза и други по същия начин станали от демагози тирани.

20. Две са главно причините, които обуславят покушенията, извършвани над тираните: омразата и презрението. Първата от тези причини, т. е. омразата, трябва да се смята за неизменна спътница на тираните, но в много случаи тяхното премахване се дължи на чувството на презрение към тираните. Като доказателство за това може да служи следното. Повечето от тираните, които придобиват властта в държавата, я запазват в свои ръце до края на живота си, но онези, които я наследяват, загиват почти веднага поради това, че техният изпълнен с наслади живот предизвиква презрение към тях от страна на подвластните им, което пък създава много изгодни поводи за организирането на походи срещу тях.

21... Накрай, ако речем да направим изводи, трябва да кажем, че онези причини, които според нас водят до загиването на крайната олигархия и на крайната демокрация в техния завършен вид, обуславят и пропадането на тиранията. Защото и крайната олигархия, и крайната демокрация са в края на краищата тирании само че разпределени между няколко лица Аристотел, Политика, V, 9, 19—23 19. Тъй като държавата се състои от два елемента — от класата на безимотните и от класата на състоятелните хора, тиранинът трябва да внуши и на едните, и на другите, че тяхното преуспяване почива на неговата власт, и да уреди работите така, че нито едните, нито другите да не търпят неправди. Онези пък от тях, които се окажат по-силни, той трябва да ги приобщи по-специално към своята власт.

И ако тиранинът успее да постигне това, той не ще има нито защо да освобождава робите, нито пък да обезоръжава гражданите. Привличането на една от споменатите класи към властта на тиранина е достатъчно, за да стане последната по-силна от онези, които кроят и извършват покушения срещу нея.

20. Излишно е да се простираме подробно по тези въпроси. Целта на мерките, взети от тиранина, е ясна. В очите на своите подвластният тиранин трябва да бъде не тиранин, а домоуправител и цар, той трябва да бъде не узурпатор, а опекун. Тиранинът трябва да води умерен начин на живот, а не да си позволява излишества. Той трябва освен това да съумее да привлече знатните на своя страна посредством своя похват на общуване, а мнозинството да ръководи чрез демагогски похвати. По този начин необходима последица е не само това, че управлението на тиранина ще бъде по-привлекателно и по-завидно, но и че той ще властва над по-добри, а не над угнетявани хора, че той няма да бъде никога обект на ненавист и никога няма да всява страх, но и това, че самата власт на тиранина ще стане по-дълготрайна, а най-сетне и това, че и самият тиранин ще стане по отношение на своите нравствени качества или човек, напълно склонен към добродетелта, или пък наймалкото ще стане човек, който се намира поне на половината път към добродетелта, човек не съвсем негоден, а само полунегоден.

21. И въпреки това олигархията и тиранията са сравнително по-краткотрайни форми на държавния строй. Най-продължително време траяла тиранията в Сикион по времето на Ортагор и на неговите потомци. Тя устояла в продължение на сто години. Причината за това е, че тези тирани се отнасяли меко към своите подвластни и в много отношения съблюдавали робски постановленията на закона. Друга причина за това било обстоятелството, че към Клистен, който се оказал войнствен човек, подвластните му не се отнасяли с презрение, и най-сетне това, че сикионските тирани, като се грижели за демоса, в много отношения успели да го привлекат на своя страна. Според преданието Клистен увенчал с венец съдията, който отказал да го признае за победител на състезанията, а някои автори добавят даже и това, че на градския площад в Сикион била поставена статуя на този съдия, в която именно той бил представен седнал. Разказва се също така и за Пизистрат, че той бил до такава степен снизходителен, че веднъж, когато го призовали на съд, се явил лично на съдебното следствие в ареопага.

22. На второ място по своята продължителност стои тиранията на Кипселидите в Коринт; тя траяла 73 години и 6 месеца. Кипсел бил тиранин в продължение на 30 години, Периандър - в продължение на 40 години и половина, а Псаметих, синът на Горг - три години. Същите причини, които довели до продължителна тирания Ортагоридите, обусловили продължителността на тиранията и при Кипселидите.

Кипсел в същност бил демагог и прекарал цялото си управление без охрана, а Периандър бил наистина тиранин в същинския смисъл на думата, но затова пък бил войнствен.

23. Трето място по своята продължителност заема тиранията на Пизистратидите в Атина, обаче тя била с прекъсвания. През време на своето управление Пизистрат бил прогонван два пъти, така че от 33 години само 17 години тиранска власт се падат на Пизистрат, 18 години властвали като тирани неговите синове, което ще рече, че тиранията на Пизистратидите траяло всичко 35 години. От останалите тирани е необходимо да се каже нещо за тиранията на Хиерон и Гелон в Сиракуза. Тя не продължила много, но все пак траяла, общо взето, 18 години. Гелон бил тиранин в продължение на 7 години, а на осмата умрял, а Хиерон управлявал десет години. Тразибул пък бил прогонен на единадесетия месец от своето управление. Повечето тирании били обаче съвсем краткотрайни.

90. Гортинските закони Под това име са известни в историческата наука и в правото законодателните текстове, намерени при разкопките на о. Крит в днешното село Агии Дека (Десет светии) на мястото, на което се намирал античният град Гортин. Той бил-разположен недалеч от минойския град Фест и през античната епоха достигнал значително развитие. Гортинските закони са били открити към средата на втората половина на XIX в. Те представляват откъслеци от обширен надпис върху камък, чийто текст е разположен в 12 колони и наброява сега към 17 000 букви. Този значителен епиграфски паметник е в същност сборник от закони на робовладелския полис Гортин и се отнася към VI и V в. пр. н. е. По всяка вероятност обаче е имало друг законник, който, е отразявал обществените отношения в Гортин през VII в. пр. н. е. Показателно в това отношение е обстоятелството, че в настоящия си вид Гортинският законник съдържа текстове, които отразяват не само твърде слабо развити и даже примитивни робовладелски отношения, но и доста остатъци от родовия строй. Добре е изучаването на социалните отношения, отразени в Гортинския законник, да става успоредно с онова, което знаем от античните автори за обществения строй на Спарта. Настоящият превод е направен от текста на Е. Schwyzer, Dialectorum graecarum exempla epigraphica potiora, 1923, № 179.

I, 1—7. Правото над човешката личност 1. Богове! Който възнамерява да води съдебно дело за владението на свободен човек или роб, то той да не отвежда това лице, преди да се е произнесъл съдът. В случай че го отведе, съдията да го осъди да заплати за свободен човек 10 статера, а за роб -5 статера затова, че го е отвел при това съдията трябва да постанови този човек да го освободи в срок от три дни. Ако той не го освободи, съдията да го осъди на глоба — за свободен е размер на един статер, а за роб — по една драхма за всеки ден, който забавя неговото освобождение, дотогава, докато не го освободи що се отнася пък до срока, това да реши съдията, след като положи клетва. Но ако ответникът започне да отрича, че е отвел свободния или роба, нека съдията, след като положи клетва, да даде ход на делото, в случай че няма налице свидетелски показания.

2. Ако една от спорещите страни твърди, че въпросното лице е свободен човек, а другата — че той е роб, в такъв случай при разрешаването на спора да бъде предпочетена онази страна, която твърди, че той е свободен. А ако започнат да спорят за роба и двете страни, като и двете твърдят, че той е роб, и ако има свидетелски показания, спорът да се разреши съгласно със свидетелските показания. Ако ли пък започнат да спорят за роба и двете страни, като всяка една от тях твърди, че робът е неин, и ако свидетелят даде показания, съдията трябва да реши съдебния процес въз основа на свидетелските показания; когато обаче свидетелите дават показания и за двете страни или пък нито за едната, нито за другата страна, тогава съдията да разреши спора, след като положи клетва.

3. А ако онзи, който владее свободен или роб, изгуби делото, той трябва да пусне свободния в срок от пет дни, а роба да предаде в ръцете на противната страна. Ако обаче той не го пусне или не го предаде, съдията трябва да го осъди да заплати за свободния 50 статера и по един статер всеки ден, докато не го пусне, а за роба — 10 статера и по една драхма на ден дотогава, докато не го предаде в ръцете на противната страна. Онзи, който взема роба, може една година след произнасянето на присъдата от съдията да получи само една трета от стойността или по-малко, но не и повече. Относно изчисляването на времето трябва да реши съдията, като положи клетва.

4. Ако ли пък робът, чието предаване е било постановено от съдията, се е възползвал от правото си на убежище в някой храм, то онзи, който е изгубил делото, трябва да повика противната страна и да и посочи храма или мястото, където се е укрил робът, и той трябва да направи това или той сам, или пък някой друг вместо него. Ако той не повика противната страна или не й посочи [къде е укрит робът], той трябва да

заплати посочената по-горе сума. Ако онзи, който загуби делото, не предаде роба в продължение на една година, той трябва да заплати освен това и цялата му стойност.

5. Ако пък робът умре през време на процеса, онзи, който е загубил процеса, трябва да внесе стойността му в пълен размер.

6. Ако човекът е бил отведен от някой козм или пък ако някой ма служба при козмите го е отвел, процесът трябва да се гледа, след като козмът е дал своите пълномощия. А онзи, който загуби делото, трябва да заплати определената сума, която се изчислява от деня, от който той е отвел роба.

7. Ако някой отведе своя осъден или предаден в залог длъжник, той не подлежи на никакво наказание.

III, 14—16, 20. Наследяване имуществото при развод или при смърт на един от съпрузите.

14. Ако един мъж и една жена се развеждат, жената получава имуществото, с което тя е дошла при мъжа си, и половината от имуществото, ако има такова налице, което произхожда от нейното имущество, както и половината от онези предмети, които е изтъкала каквито и да са те. Освен това тя получава още и пет статера, в случай че за разторгването на брака е виновен мъжът. Ако мъжът твърди, че разторгването на брака е станало не по негова вина, съдията решава спора, след като положи клетва.

15. Ако жената отнесе със себе си нещо друго, което принадлежи на мъжа, то тя трябва да заплати пет статера, а също така и да върне самата вещ, която е взела със себе си или я е укрила. Ако обаче тя започне да отрича това по отношение на известни предмети, съдията е длъжен да я накара да се оправдае, като се закълне в Артемида Амиклейска, и то пред онази статуя на богинята, на която тя е изобразена, че носи лък. Ако след като тя положи клетва, някой присвои някаква вещ, той трябва да заплати пет статера и да върне самата вещ. Ако ли пък трето лице е съучастник при заграбването на вещта, то трябва да заплати десет статера и стойността на самата вещ в двоен размер, след като съдията, полагайки клетва, признае, че въпросното лице е участвало при заграбването на вещта.

16. Ако съпругът умре, като остави след себе си деца, жената може, ако желае, да се омъжи повторно, като получи обратно собственото си имущество и освен това и онова имущество, което й е подарено от съпруга й съобразно с предписанията на закона и в присъствието на трима пълнолетни и свободни свидетели. Ако тя вземе със себе си нещо, което принадлежи на децата, ще трябва да бъде съдена.

20. Ако някой селски роб, който живее в своя дом, се раздели с жена си било вследствие на своята смърт, било чрез развод, селската робиня получава обратно своето собствено имущество; ако обаче тя отнесе със себе си и нещо друго, подлежи на съд.

IV, 21—24. Относно положението на новороденото 21. Ако една разведена жена роди, детето трябва да се представи на съпруга в дома му в присъствието на трима свидетели. Ако той откаже да приеме детето, зависи от волята на жената дали да го храни, или да го подхвърли. Относно факта, че детето е представено, да се вярва на родителите на жената и на свидетелите, след като се положи клетва.

22. Ако една разведена селска робиня роди, детето трябва да се представи на господаря на мъжа, който е бил съпруг на робинята, в присъствието на двама свидетели. Ако той откаже да приеме детето, то трябва да принадлежи на господаря на жената. Все пак обаче, ако робинята се прибере отново при същия мъж през същата година, детето ще принадлежи на господаря на този роб. Относно факта на самото представяне на онзи, който го е извършил, и на свидетелите ще се вярва срещу клетва.

23. Онази разведена жена, която е подхвърлила детето си, преди да го е представила съобразно с предписанията на закона, ако бъде осъдена, трябва да заплати петдесет статера, в случай че детето е било свободно, а двадесет и пет статера, ако то е било роб. Ако мъжът няма дом, в който да може да се извърши представянето на детето, или пък, ако той не е намерен, жената не подлежи на наказание, в случай че подхвърли детето си.

24. Ако една неомъжена селска робиня забременее и роди, детето трябва да принадлежи на господаря на бащата на тази жена. Ако бащата не е жив, детето трябва да принадлежи на онези хора, които са господари на братята на тази жена.

V. 25. 26, 31. Наследяване имуществото на родителите 25. Бащата има пълна власт над децата си и над имуществото си, за да го подели между тях; по същия начин майката има пълна власт над своето собствено имущество. Докато родителите са живи, подялбата на имуществото им не може да бъде задължителна. Ако обаче някое от децата бъде осъдено на глоба, на него се дава падащата му се част съгласно с онова, което се предвижда по закона.

26. Ако някой свободен [човек] умре, неговите къщи в града и всичко онова, което се намира в тях, като овци и едър рогат добитък, което не принадлежи на някои селски роби, принадлежи, по право на синовете му. Останалото имущество трябва да се разпредели справедливо, като синовете, колкото и да са те на брой, получават всеки по две части от имуществото, а. дъщерите независимо от техния брой — всяка по една част от него.

31. Когато умре мъж или жена и те имат деца, внуци и правнуци, те са, които получават и наследството. В случай че такива не съществуват, а са налице братя на умрелия или деца и внуци на братята му, имуществото се пада на тях. Ако последните не съществуват, законните наследници които и да бъдат те, имат право да получат имуществото. При липсата на законни наследници наследството получават онези, които влизат в този клер.

VI. 36, 38, 39. За родовото имущество 36. Докато бащата е жив, никой да не купува от сина нищо от бащиното му имущество и да не получава нищо в залог от него. Онова обаче, което синът сам е придобил или е получил като наследствен дял, той, ако желае, може да го продава. По същия начин и бащата не може нито да продава, нито да обещава онези имущества, които неговите деца са придобили лично или са получили по наследство. Съпругът не може да продава, нито да обещава имуществото на своята жена, нито пък синовете — имуществото на майка си.

38. Ако пък майката умре, като остави деца, с майчиното имущество се разпорежда бащата, но той не бива да го продава или залага, ако няма за това съгласието на децата, които са вече пълнолетни. Ако пък някой въпреки закона купи или вземе под залог, имуществото да остане собственост на децата», а онзи, който е купил или приел под залог, който е продал или заложил имуществото, да заплати стойността му в двоен размер; ако са възникнали още някои щети, тях той да заплати в двоен размер.

39. Ако бащата се ожени за друга жена, то нека децата да се разпореждат с майчиното си имущество.

VI, 40. За лицата, изпаднали в дългово робство 40. Ако някой свободен бъде продаден в робство на неприятеля и ако по негова молба бъде откупен в чужда държава от някого, той трябва да принадлежи на този човек, който го е откупил, докато не му върне сумата, която му дължи. В случай че не постигнат съгласие относно дължимата сума и ако откупеното лице твърди, че е откупено не по негова молба„ то спорът да разреши съдията, след като положи клетва.

VIII, 41. Децата на роби и свободни 41.Ако роб се събере със свободна жена и се ожени за нея, децата [родени от този брак], ще бъдат свободни. Ако ли пък една свободна жена отиде при роб, то децата, [родени от тази връзка], ще бъдат робиАко от една и съща майка има деца, едни, от които са свободни, а други роби, в случай че майката умре и остави имущество, това имущество получават свободните деца. В случай че няма свободни деца, имуществото получават законните наследници.

VII, 59,60. Относно спорното имущество 59. Син може да подари на майка си или мъж на жена си сто статера или по-малко, но не и повече. Ако той и подари повече, роднините, имащи право на наследство, могат, ако желаят, да запазят имота за себе си, като заплатят въпросната сума.

60. Ако някой, който е задлъжнял с пари или е осъден на глоба, или пък води съдебен процес, направи дарение, то това дарение да бъде недействително, в случай че останалите пари не са достатъчни за изплащането на задълженията му.

XIII, 61 61. Никой не може да купува човек, даден в залог, докато не го откупи онзи, който го е дал в залог. Точно същото важи и за човек, който е обект на съдебно дело. Той не може да бъде приеман нито като дарение, нито като завещание, нито в залог. Ако някой извърши някакво подобно действие, то да се смята за недействително, в случай че то бъде потвърдено от двама свидетели.

XIV, 62—69. Относно осиновяването 62. Осиновяването може да се извършва, а лицето, избрано за осиновяване, може да бъде взето от осиновителя, от който род той желае.

63. Оповестяването на осиновяването трябва да се извърши на градския площад пред събранието на гражданите, и то от камъка, от който се произнасят речи пред народа. Осиновителят трябва да подари на своята хетерия едно жертвено животно и една мяра вино.

64. Ако осиновеният получи цялото имущество в наследство по липса на други законни деца, то той трябва да изпълнява задълженията на своя осиновител спрямо боговете и хората точно така, както това е предписано за законните деца. В случай, че той не желае да посрещне задълженията си според предписанията на закона, то имуществото трябва да мине във владение на законните наследници.

65. Ако осиновителят има законни деца, осиновеният при наличност на синове получава част от наследството на своя осиновител, която е еднаква с частта, която получават сестрите от своите братя. В случай, че няма синове, а има дъщери, осиновеният получава равна част от наследството с тях. За него не е задължително нито да посреща задълженията на своя осиновител, нито пък да получи наследството, оставено от осиновителя. Осиновеният няма право да получи повече от това.

66. Ако осиновеният умре, без да остави законни деца, имуществото преминава върху роднините на неговия осиновител.

67. Ако осиновителят желае да се откаже от осиновения, той е длъжен да заяви това свое желание на пазарния площад от камъка, от който се държат речи на събранията на гражданите, но той трябва да внесе десет статера в съда, а мнамонът [секретарят] на козма, който е натоварен да урежда делата на чужденците, трябва да предаде тази сума на отхвърления осиновен.

68. Нито жена, нито пък онзи, който не е достигнал зрелост, не могат да извършат осиновявания.

69. Посочените законоположения да се изпълняват, след като законодателят ги запише, а що се отнася до действия, извършени в миналото, нещата трябва да бъдат оставени в предишното им състояние и никаква жалба против онзи, който е осиновен, не следва да бъде уважена.

XV, 70—74. Допълнения към Гортинския законник 70. Ако някой отведе някого, преди да се е произнесъл съдът, той подлежи на съдебна отговорност.

71. Съдията е длъжен да съди според свидетелските показания или въз основа на клетвено отричане, както това е писано в закона. Във всички останали случаи той трябва да съди под клетва въз основа на онова, което твърдят спорещите страни.

72. Ако някое лице, което дължи парична сума или пък е изгубило съдебен процес, умре, то лицата, които имат право да наследят неговото имущество, могат да влязат в негово владение, щом пожелаят да заплатят глобата и парите на оня, на когото покойният ги дължи. Ако обаче те не желаят да сторят това, имуществото ще принадлежи на лицата, които са спечелили делото или на които се дължи сумата, а тези, които имат правото на наследство, не ще понесат никакви други тежести. За дълговете на бащата кредиторите вземат само от бащиното имущество, а за дълговете на майката - от майчиното имущество.

73. Ако една жена се разведе с мъжа си и ако съдията постанови тя да положи клетва, то тя е длъжна в срок от двадесет дни да отрече под клетва пред съда онова, в което я обвиняват. Страната, която води делото, трябва да се откаже от своите искания четири дни преди това в присъствие на жената, на съдията, на мнамона. . . и на свидетели. .

74. Ако синът е подарил нещо на майка си или мъжът — на жена си, съгласно със закона, който предхожда настоящия закон, то никой не следва да носи някаква отговорност, а занапред всички ще се съобразяват с настоящия закон.

Астрономия Откриване на Галактиката Юрий Николаевич Ефремов Превел от руски Никола Николов

През 1921 г. известният холандски астроном Якоб Каптейн посетил в Бон своя приятел астрометрист и изследовател на звездни купове Ф. Кюстнер и споделил с него своите съображения за строежа на нашата звездна система - Млечния път. На Кюстнер тези съображения се сторили твърде хипотетични и той попитал Каптейн дали не е още рано да прибягва до умозрителни заключения и не е ли по-добре да почака, докато се насъберат повече наблюдателни данни. Реакцията, която последвала, Кюстнер запомнил завинаги, Каптейн се разярил, тропнал с крак н изкрещял: «Аз не мога да чакам! Искам сега да знам това!» Схемата на строежа на Млечния път, предложена от Каптейн, представлявала двойно изпъкнала леща с диаметър около 20 000 пс, от центъра, на която на разстояние, равно само на 650 пс, се намира Слънцето. Последната работа на Каптейн, в която той отстоявал тази схема, излязла през 1922 г. През същата година той умрял, убеден в своята правота. А прав се оказал Шепли, с който Каптейн водил ожесточени спорове. . .

39

Нищо не може да се сравни с трагедията на учен, който след десетилетия неукротим стремеж за знания найнакрая създава цялостна картина на мирозданието, но веднага забелязва появяването на друго, различно гледище и вижда, че то печели все повече нови привърженици. Да си спомним за Лоренц, който съжалявал, че не е умрял преди появяването на квантовата механика. Но такава е съдбата на всяко конкретно постижение в науката, на всеки учен. Минават пет, десет години и неговата работа продължава да бъде интересна в най-добрия случай само за историците на науката, а от нейния прах израства ново знание. Средното време на живот на една добра научна статия, през което тя се цитира в литературата, е около десет години. В научните списания сега няма да намерите цитати на Нютон или Лаплас, а само в историческите обзори. Рядко вече се срещат имената и на Каптейн, и на Шепли. Техните работи останаха като зазидани тухли в здание, което на никой не е съдено да види завършено. . . «Вселената на Каптейн» била построена от него по принцип по същия начин, както и «вселената на Хершел», на която тя и прилича. Този начин се състои в преброяване на звездите в различни посоки и определяне с тяхна помощна пространствената плътност на звездите на различни разстояния от Слънцето. За разлика от Хершел Каптейн държал сметка, че звездите могат да имат различна светимост. Разстоянията, които били много неточни, той намирал по статистическа връзка между паралакса, видимата величина и собственото движение. За определяне на тези характеристики през 1906 г. Каптейн предложил плана за «избраните области» — колективни изследвания на астрономи от много страни на всевъзможни характеристики на всички звезди, попадащи в 206 области от небето, равномерно разпределени по него. Този план в много отношения е изпреварил времето си и досега все още не е изпълнен изцяло. Преброяванията на Каптейн показали, че броят на звездите в единица обем намалява с отдалечаване от Слънцето. Сега ние знаем, че за това е виновно поглъщането на светлината. Както често се случва, между многото противоречиви мнения, изказвани много преди окончателното възтържествуване на истината, има и вярно. И Харлоу Шепли е имал свои предтечи. Още Джон Хершел, син на бележития английски астроном и изследовател на южното небе, 80 години преди Шепли обърна внимание, че почти всички кълбовидни купове са събрани в едната половина на небето. През 1909 — 1917 г. Болин, Хинк и Херцшпрунг отбелязваха съсредоточаването на кълбовидните купове в съзвездието Стрелец, а Перин посочваше, че в същатa посока има много ярки облаци от Млечния път и това едва ли може да бъде случайно съвпадение. Сражението обаче бе спечелено от Шепли и галактоцентричната революция с право се свързва с 40 неговото име.

В серия свои работи от 1916— 1919 г. Шепли дойде до заключението, че намиращият се в посока на съзвездието Стрелец център на системата от кълбовидни звездни купове е същевременно и център на цялата система на Млечния път. Шепли бил убеден в това поради симетричното разпределение на куповете около равнината на Млечния път и факта, че центърът на куповете е в същата равнина. Концентрирането на кълбовидните купове в Стрелец (където на 2% от цялата площ на небесната сфера се намира една трета от всички купове) Шепли обяснявал с повишаване на пространствената плътност на куповете при приближаване към центъра на системата и с това, че Слънцето се намира много далеч от този център. А колко далеч именно? На този въпрос отговор дали цефеидите. Сега знаем, че променливите звезди с период от 2 до 30 денонощия в кълбовидните купове не са цефеиди или по-точно те са особена разновидност на цефеидите. Шепли обаче приложил към тях зависимостта период — светимост и намерил, че светимостта на променливите звезди от типа RR от Лира във всички купове е еднаква и е около 0т. Като се знае това, той могъл да камери разстоянията до десетина купа. След това той забелязал, че разликата между видимите величини на звездите от типа RR от Лира и на най-ярките червени звезди в кълбовидните купове се изменя малко от куп в куп и е средно 1т, 5 — 0т,0. Сега вече било достатъчно да се измери звездната величина на най-ярките звезди в един кълбовиден куп, за да се определи разстоянието до него. По този начин Шепли определил положението в пространството на около седемдесет кълбовидни купа. Тези разстояния изглеждали огромни; и най-близкият кълбовиден куп се намирал много по-далеч от най-далечния разсеян куп. Оказало се, че до центъра на системата от кълбовидни купове, т. е. до центъра на системата Млечен път, има 50 000 светлинни години. Слънцето се оказало не в центъра на мирозданието, а в неговите далечни краища, а пък размерите на нашата звездна система се удесеторили! Цефеидите от кълбовидните купове имат друг произход, друга маса, и друга светимост, различни от тези на класическите цефеиди от галактичното поле или от разсеяните звездни купове; сега ние знаем, че те са послаби с около 1т,5. Но приблизително е толкова сбъркал Шепли при оценката на светимостта на класическите цефеиди, като я занижил, така че приетите от него светимости на цефеидите от кълбовидните купове и на звездите от типа RR от Лира са грешни с не повече от 0т,5. Това съвпадение дълго време замаскирвало грешката в нул-пункта на зависимостта период — светимост. Като получавал всеки път за светимостта на звездите RR от Лира светимост 0т,0, един изследовател стигнал до извода, че нул-пунктът на Шепли е добър и получените с него светимости на цефеидите са верни. Съществуването на два вида цефеиди 41 било доказано едва след работите на Бааде и на Б. В. Кукаркин от 1944 — 1952 г.

Каптейн и Ван Рейн излязоха против Шепли, като се опитваха да докажат именно, че звездите от типа RR от Лира са много по-слаби, отколкото мисли Шепли. А още преди това, на 26 април 1920 г., в Националната академия на науките във Вашингтон се състоя диспут, който в историята на астрономията е известен като «големия спор» между Харлоу Шепли и Хибър Къртис.. И двете страни бяха съгласни, че характеристиките (и предимно светимостите) на звездите от един и същи клас са еднакви навсякъде във Вселената. (Обаче кои звезди можем да смятаме, че спадат към един и същи клас? Отразяват ли се върху светимостите някои различия в характеристиките на цефеидите в различните галактики? Отговорът на въпроси от този характер не е известен и досега и той може да се получи само от подробни точни изследвания.) В първата част на диспута в центъра на вниманието стояла оценката на разстоянието до най-добре изучения кълбовиден звезден куп М. 13 в съзвездието Херкулес. Шепли намирал за това разстояние 36 000 светлинни години, а Къртис смятал, че той е десет пъти по-близо. Тогава обаче светимостта на цефеидите трябва да бъде средно + 3т. Това обаче не смущавало Къртис, който смятал, че «наличните наблюдателни данни едва ли говорят за съществуването на зависимост период — светимост за галактичните цефеиди». Най-ярките червени звезди в кълбовидните купове Къртис вземал за джуджета от главната последователност, а не за гиганти, каквито са те в действителност. Между аргументите на Шепли освен данните за цефеидите стояли и радиалните скорости на кълбовидните купове, които са от порядъка на 150 — 200 км/с. Ако се приеме, което е естествено, че средната скорост в перпендикулярно направление на зрителния лъч е същата, каквато и в негово направление, то при разстояние от 3600 светлинни години най-ярките кълбовидни звездни купове трябва да имат собствено движение от порядъка на 0",4 за година, което е една напълно забележима величина. То обаче в действителност е много малко. Това, че Шепли бил прав, стана очевидно едва след като бе открито въртенето на Галактиката, макар че поради пренебрегването на поглъщането на светлината получените от Шепли разстояния са два-три пъти завишени. Къртис обаче се оказа прав във втората част на спора, за която ще стане дума по-нататък. През 1925 г. Стрьомгрен установи окончателно странната асиметрия в посоката на движението на кълбовидните купове: всички те са насочени към една област на Млечния път, като при това скоростите им са много големи — от порядъка на 200 км/с. Една малка част от звездите притежава също такава асиметрия в движенията и големи скорости. Една година по-късно Б. Линдблад обясни това, като посочи, че обектите с големи скорости образуват почти сферична (по-точно — елипсоидална) система, а повечето от звездите в околностите на 42

Слънцето, както и то самото, а също и разсеяните звездни купове влизат в плоска система, чиито членове обикалят с голяма скорост около центъра на Галактиката. Обратно на това системата от кълбовидни купове обикаля около този център много бавно, с което именно се обяснява голямата скорост на членовете от сферичната система по отношение на Слънцето. Ясно е, че посоката на векторите на скоростите на членовете на тази група трябва да бъде перпендикулярна на посоката към центъра на Галактиката, и наистина така получената посока към центъра съвпадаше с разлика от само няколко градуса с положението на центъра на системата от кълбовидни купове, определено от Шепли. Въртенето на Галактиката бе окончателно доказано през 1927 г. от Ян Оорт, който е чуждестранен член на Академията на науките на СССР. Той разгледа влиянието, което въртенето на Галактиката оказва върху собствените движения и върху радиалните скорости на звездите, при две предположения за характера на това въртене — като твърдо тяло и при съблюдаване законите на Кеплер. В първия случай на «твърдотелно» въртене, който би могъл да бъде в сила при равномерно разпределение на веществото в Галактиката, тя би се въртяла като една грамофонна плоча, така че взаимните разстояния между всички нейни точки биха се запазвали неизменни. Ако обаче значителна част от масата на Галактиката е съсредоточена в нейния център, то въртенето на звездите около него би напомняло обикалянето на планетите около Слънцето и би трябвало да се подчинява на законите на Кеплер; линейните скорости на звездите трябва да намаляват пропорционално на корен квадратен от разстоянието до центъра. Това различие в скоростите на въртене може да се открие, като се определят радиалните скорости на звездите в различни посоки от Слънцето. Радиалните скорости ще бъдат средно равни на нула в четири посоки: в посока към центъра и към антицентъра (понеже проекцията на скоростта върху зрителния лъч е равна на нула) и в двете перпендикулярни на това направление посоки (понеже скоростите, с които обикалят около центъра звездите, намиращи се на еднакво разстояние от центъра на Галактиката, са еднакви). В две посоки (сключващи ъгъл 45° с предишните) проекцията на средната скорост върху зрителния лъч ще бъде максимална и насочена към Слънцето, а в двете перпендикулярни на тях — в противоположна посока. Следователно кривата, изразяваща зависимостта на радиалната скорост от посоката (галактичната дължина), трябва да покаже двойна вълна — тя е с два максимума и два минимума. Оорт получи, че тази зависимост за звездите, лежащи в равнината на Галактиката, трябва да се изразява с формулата

Vr = Arsin2l,

43

където r е разстоянието на звездата до Слънцето, а l — галактичната дължина, която се отчита от центъра на Галактиката. Като използвал след това радиалните скорости на звездите от класове О и В и на цефеидите, Оорт намерил, че звездите в Галактиката наистина обикалят, като се подчиняват на неговата формула и че центърът на въртене се намира в посока към съзвездието Стрелец. Оорт определил също и константата на въртенето на Галактиката, А която сега се нарича константа на Оорт. Ако тази константа е определена за някакви обекти, то формулата на Оорт дава възможност да се определи средното разстояние за някаква еднородна група от звезди. Влиянието на галактичното въртене върху собствените движения е по-трудно да бъде забелязано; то не зависи от разстоянието до Слънцето. Като комбинирал радиалните скорости и собствените движения, Оорт можа да получи разстоянието на Слънцето до центъра на Галактиката, което при него е равно на 5100 пс. Днешните определяния дават 8000 — 10 000 пс. Откриването на поглъщането па светлината от праховата материя, съсредоточаваща се около равнината на Галактиката, доведе до намаляване на нейните огромни размери, определени от Шепли, поради които той по едно време бе склонен да смята, че системата на Млечния път е нещо като много сгъстен куп от галактики. През 1944 г. Бааде успя да разпадне на звезди централната част на галактиката в Андромеда и намери, че това са звезди от същия тип, от каквито се състоят кълбовидните звездни купове. Той направи заключение, че разделянето на звездите и куповете от Галактиката на бързо въртящ се диск и бавно въртяща се сфероидална компонента, което бе намерено за първи път от Линдблад и Оорт, е общо правило и че звездите от тези две населения се различават и по своите физически характеристики. Основната причина за тези различия, а именно че сфероидалната система на население II се състои само от стари обекти, докато плоската система на население I включва звезди и купове от всякакви възрасти. А пък най-младите обекти се съсредоточават в спирални ръкави. Схемата на Каптейн се оказа изцяло невярна, но нима наистина трябваше да се чака да се натрупат повече сведения? За необходимостта от чакане говорят или много тесните специалисти, или авторите на теории и концепции, които чувстват, че новите факти не се съгласуват с тях. Може би някъде дълбоко в подсъзнанието те чувстват обида, че успехът може да сполети някой друг. . . Обаче създаването на теория, която, макар и да не бъде обречена на пълно сриване, а само на съществено преустройство — при това неизбежно обречена, — е единственият път на развитие на науката. «Може би — казваше Анри Поанкаре — ние би трябвало да 44 изоставим търсенето на решение, докато не натрупаме търпеливо данни за това. . .

Но ако ние винаги бихме били така благоразумни, никога нямаше да създадем Науката и трябваше да изживеем своя кратък живот без мечти. » Единствено благодарение на нашето нетърпение ние се движим напред.

45

Хайделбергски Хайделбергски човек човек Хайделбергският Хайделбергскиятчовек човекееобитавал обитавалЕвропа Европаии Африка Африкаввпериода периодамежду между600 600000 000ии200 200000 000г.г.пр. пр.н.н. ера. ера. Бил Билеевсеяден, всеяден,но номенюто менютому муеевключвало включвалоосновно основно месо. месо. Той Тойеепреследвал преследвал елени, елени,хипопотами, хипопотами,носорози носорозиии коне, коне,които коитопо потова товавреме времеса санаселявали населявалидвата двата континента. континента. ВВБоксгроув Боксгроув(Англия) (Англия), ,археолозите археолозитеса саоткрили открили каменни сечива (виж снимките) на възраст каменни сечива (виж снимките) на възрастоколо около 300 000 години.Учените предполагат, че с тяхна 300 000 години.Учените предполагат, че с тяхна помощ помощхайделбергските хайделбергскитехора хораразфасовали разфасовалимесото месото на науловения уловенияедър едърдивеч. дивеч.

46

География АНТАРКТИДА

Лицето на земята

Континентът Антарктида има почти 14 млн. квадратни километра площ и е един път и половина по-голям от Европа или двойно по-голям от Австралия. В най-широката си част диаметърът му е над 5000 километра, а в най-тясната — над 3000 километра. Общата дължина на крайбрежната ивица възлиза на около 32 000 километра. Континентът е покрит с леден щит, чиято средна дебелина е 2000 метра, а в някои райони — и над 4000 метра. От ледената шапка, която не намалява поради непрекъснатия приток на сняг, отдолу се откъсва лед в резултат на движението на ледниците, а също и шелфов лед под формата на блокове, подхранвани от вътрешноконтиненталния лед. Шелфовите ледници, които се образуват върху повече от една трета от крайбрежието на материка, са продължение на континенталния лед. Те са най-силно развити в района на морето на Рос и на морето на Уедъл. Там, където имат връзка с континенталния ледник, дебелината е равна на 800 метра, а на границата с морето отвесната ледена стена е висока почти 200 метра, от които 40 метра се подават над морското равнище. Континенталната суша е пустиня на студа. Само в около 2 на сто от площта на Антарктида през лятото няма лед и в значителна степен сняг. Това са няколко планински върха (нунатаки), стърчащи над ледения щит, някои райони на крайбрежието, (плажове, скалисти острови), а също определени участъци от сушата. Тези малобройни петна са оазиси в пустинята на студа, както се наричат и официално. Климатът на Антарктида и до голяма степен на цялото Южно полукълбо се определя от един постоянно въздействуващ фактор. За разлика от северно полярната област около Южния полюс е разположен обширен континент с огромна средна височина, покрит с броня от вечен лед. 90 на сто от вечния лед на Земята е събран тук.

47

Ако имаме предвид, че 80 на сто от сладките води на Земята са под формата лед, може да се каже, че три четвърти от сладководните запаси на планетата се намират в Антарктида. Ако тези 24—30 млн. кубически метра лед се разтопят изведнъж, равнището на океаните ще се повдигне с 50—60 метра. Берлин, Лондон, Ню Йорк, Париж и Токио ще се наводнят, а половината от човечеството би загубило родината си. Върху климата оказват влияние освен дебелата броня от континентален лед и дългите летни дни, петте месеца полярна нощ и образуването на морски, шелфов и паков лед около антарктическия континент. В крайбрежната зона найчесто се появяват силни бури в съчетание с морски бури предимно под формата на виелици и падащ вятър, които се образуват от рязкото охлаждане на близките до земната повърхност въздушни слоеве и стръмния бряг на континента. Поради липсата на прах и бактерии въздухът над континента е пословично чист, а влажността — минимална. Това е една от причините, поради която Антарктида се нарича пустинята на студа. Силният студ, характерен за антарктическия климат, се дължи преди всичко на снежното покритие върху континенталния лед. Бялата повърхност отразява 80 на сто от слънчевите лъчи. Отражението се стимулира от почти винаги безоблачното небе, чистия въздух и голямата височина на континенталния лед. Средната температурна стойност на Южния полюс на височина около 2800 метра е минус 28° С, а на Южния полюс при руската станция „Восток", която се намира почти в центъра на антарктическия леден щит на височина 3500 метра, е минус 56° С (измерената там най-ниска температура е минус 88,3° С). В крайбрежната зона на антарктическата суша средната годишна температура в повечето случаи е минус 9,9° С — минус 11,8°С, средната стойност на лятната температура е минус 0,9° С — минус 3,3° С (максимална температура 8° С), средната стойност на зимната температура е минус 16° С — минус 17,7° С (минимална температура минус 40° С). Крайбрежните райони на юг от 70° южна ширина са малко по-студени, а по крайбрежието на Антарктическия полуостров е по-топло: през лятото (януари) е около 0° С, а средната зимна стойност варира между минус 13,6° С и минус 16° С. Средната височина на Антарктида — 2300 м, й отрежда мястото на най-висок континент на Земята (първенецът сред планините е Монт Винсън — 5140 метра). Географски Антарктида се разделя на помалката по площ Западна Антарктида (по-младата Земя на нагънатите планини, Верижна Антарктика, Провинция Анди, от Антарктическия полуостров срещу Южна Америка до свързващата линия между найдълбоката извивка на заливите на морето на Уедъл и морето на Рос) и на по-обширната Източна Антарктида (по-старата Високоравнинна земя, Антарктическата платформа, Провинция Гондвана). Южният Антилски 48 хребет и островите на Южната Антилска дъга и Огнена земя свързват планинските вериги на

Антарктическия полуостров с южноамериканските Анди. Трансантарктическата планина с дължина над 3000 километра се разпростира по средата на континента до оградните води на морето на Рос и намира геологичното си продължение в нагънатите планини на Австралия. Когато изследователите на Антарктика говорят за Антарктическия континент, обикновено имат предвид само Антарктида без Антарктическия полуостров — говори се за континента или за полуострова. КРАЙБРЕЖИЕ И ОАЗИСИ Докато ветровитата пустиня на студа във вътрешността на континента, разположена върху мощния леден калпак, е враждебна за живота бариера, в незаледените участъци, които са едва около 2 на сто от общата площ на континента, има условия за съществуването на примитивен растителен и животински свят. През лятото в подходящите райони гнездящите антарктически птици отглеждат поколението си. В малките и по-големите оазиси с обща площ около 200 000 квадратни километра се разкриват под снега скали и в ограничен размер слабо развита почва. Голяма част от тях се намират на Антарктическия полуостров и по крайбрежието на останалата част на континента. Няколко планински върха във вътрешността на материка се извисяват през ледения щит. В централната част на Източна Антарктида са известни 13 по-големи оазиса. По-малко от 1 на сто от незаледените участъци са покрити с растения. Това са предимно лишеи, а когато е достатъчно влажно, се появяват водорасли и листнати мъхове. На Антарктическия полуостров, и то най-вече в северната му част, се срещат два вида чернодробен мъх, антарктическата пластица (Deschampsia antarctica) и карамфилоподобното растение Colobanthus crassifolius (quitensis).

49

ПАКОВ ЛЕД Антарктида е заобиколена от пояс паков лед, чийто обхват се променя през годината. Средната дебелина на леда през годината е 1,5 (1—3) метра. През краткото антарктическо лято леденият обръч е широк около 200 километра и за кратко време се разчупва в значителна степен (през февруари площта на паковия лед е 6 млн. квадратни километра). През зимата обаче широчината му достига 1000 километра (през септември лаковият лед заема 24 млн. квадратни километра площ) и поясът е почти напълно затворен (зоната на неподнижния морски лед е широка 100— 200 километра). Паковият лед пулсира според годишния ритъм. Освен това откритият район постоянно се движи от изток на запад с всичко живо, което се намира върху или отстрани на плаващите късове лед. Паковият лед се образува обикновено от морски лед (морската вода замръзва в зависимост от съдържанието на сол при температура под минус 1,5° С до минус 1,9° С), а откъсващите се от шелфовия ледник столовити айсберги се състоят предимно от сладка вода. Така чрез столовитите айсберги и в резултат на движението на ледниците (блокове плаващ лед и по-малки айсберги) годишно се откъсват 1400 кубически метра лед. По този начин постоянно се попълва броят на плаващите в Южния ледовит океан над 200 000 айсберга. Вътре в зоната на паковия лед съотношението между лед и открито море не само силно се колебае, но е неравномерно. Ледът отслабва въздействието на вятъра върху водната повърхност и въпреки, че по принцип възпрепятства проникването на светлина във водата, 21 на сто от нея стига на един метър дълбочина в ледения слой. Нека имаме предвид, че през лятото Антарктика по-силно се нагрява от слънчевите лъчи, отколкото съответните северни географски ширини. Освен това ледените кристали поляризират падащата 50 светлина, което способства някои организми по-добре да използуват определени части от спектъра.

ИЗ ИСТОРИЯТА НА ЗЕМЯТА В палеозойската ера днешна Антарктида заедно с Африка, Мадагаскар, Южна Индия, Австралия, Тасмания, Нова Зеландия и Южна Америка е била част от огромния праконтинент Гондвана. В мезозойската ера — преди 150—200 милиона години, започва разпадането на Гондвана. Образуват се днешните южни континенти и Атлантическият и Индийският океан. Вътрешни земни сили предизвикват разместване на континентите и разширяване на океанското дъно. През първия период на неозойската ера — терциера, който започва преди 60—70 милиона години, Антарктида се приближава към южнополярната област. Преди 30 милиона години континентите заемат днешното си разположение и форма. Антарктида се оказва в съвършено променена ситуация. Изолирана от другите южни континенти, заобиколена от океан, тя се намира в полярната област, където цари студ, а през зимата — полярната нощ. При такива условия започва заледяването на континента, което довежда навсякъде до понижаване на температурата. В палеозойската и мезозойската ера Гондвана е била населявана от растения и животни. И в днешна Антарктида намираме многобройни доказателства за този факт под формата на вкаменелости, растителни фосили, пластове каменни въглища (в Източна Антарктида се намира едно от най-големите въглищни полета на Земята) и останки от кости. В края на палеозойската и началото на мезозойската ера са виреели различни видове папрат, десетметровите дървета Glossopteris (растения, сродни с иглолистните), сладководни риби и подобни на бозайниците влечуги (Lystrosaurus). Неотдавна американски полярници откриха на остров Сеймур (край североизточния бряг на Антарктическия полуостров) кости от торбесто растителноядно животно, което прилича на катерицата, и предполагат, че са на възраст 50 милиона години. Климатът през този период е умерен до топъл. Заледяването на Антарктида е постепенен процес, който се е проточил до втората половина на терциера, т. е. повече от 30 милиона години. Тогава ледената шапка на Антарктида приема почти днешната си форма и размери. Но това състояние не е непроменливо, ледената покривка и шелфовият ледник са подчинени на определен ритъм. Заледяването преди 10 000 години е било по-силно, а климатът — още постуден от днешния. Дори през последните 200 години са станали известни климатични промени. В периода на заледяването измират повечето от растенията и животните, щедро населявали Антарктическия континент в мезозойската ера. Изолираността на Антарктида, както и студеният и сух климат са бариера срещу проникването на растения и животни от други континенти. Така на сушата, ограничени на малкото 51

подходящи за живот места, само някои нисши растения и животни успяват да оцелеят и да се пригодят към тежките климатични условия. Това са главно водорасли, бактерии, гъби, лишеи, мъхове и някои видове малки безгръбначни животни.

Гондвана

52

Биология КЛЕТЪЧНО ЯДРО

Ядрото е един от най-съществените органели на еукариотните клетки. В него се намират хромозомите и други структури, свързани с възпроизводството и началните процеси на реализация на наследствените заложби на клетката. Обикновено клетките имат едно ядро. Срещат се и двуядрени и многоядрени клетки — напречно набраздените мускулни клетки, някои клетки на черния дроб и други. В някои специализирани клетки, например еритроцитите на бозайниците, ядрото вторично се изхвърля. Такива клетки имат кратък живот. Формата на ядрото най-често е закръглена. Има ядра и с по-сложна форма, например ядрата на левкоцитите. В клетъчното ядро се различават: ядрена обвивка, ядрен сок (кариоплазма), хроматин и едно или повече ядра (фиг. 1).

53

Фиг . 1.1.Ядро Фиг. Ядрона наеукариотна еукариотна клетка . А . Устройство клетка. А. Устройствона на ядрото ( схема ). Б . Връзки ядрото (схема). Б. Връзки между междуядро ядроиицитоплазма цитоплазма (схематично ). Ядрена (схематично). Ядренаобвивка обвивка (1) с пори (2), през които (1) с пори (2), през които образува -ните ввядърцето образува-ните ядърцето(3) (3) рибозоми (4) преминават от рибозоми (4) преминават от ядрото . ядротоввцитоплазмата цитоплазмата. Вгъване -рената мембрана Вгъванена наяд яд-рената мембрана (5) за по близък контакт (5) за по-близък контактна на цитоплазмата с ядърцето цитоплазмата с ядърцето Митохондрии Митохондрии(6).

(6).Външната Външната ядрена мембрана (7) ядрена мембрана (7)преминава преминава ввмембраните на мембраните на ендоплазматичната ендоплазматичнатамрежа мрежа(8) (8)сс разположените разположенитепо потях тях рибозоми . Околоядреното рибозоми. Околоядреното пространство пространство(9) (9)преминава преминававв каналите каналитена на ендоплазматичната ендоплазматичнатамрежа мрежа(10).

(10).

54

Ядрената обвивка се състои от две липопротеинни мембрани. Външната мембрана на ядрото преминава в ендоплазматичната мрежа на цитоплазмата и може да се разглежда като част от ендоплазматичната мрежа. Характерна особеност на ядрената обвивка е наличието на пори. Порите са запълнени с вещество и имат сложно устройство. През тях избирателно се осъществява преминаването на високомолекулни вещества (белтъци, нуклеинови киселини) и по-сложни частици (комплекси от РНК и белтъци) от ядрото към цитоплазмата и обратно (вж. фиг. 1). Кариоплазмата (ядрен сок) е основното вещество на ядрото. В него са разположени хроматинът и ядърцето (вж. фиг. 1). Хроматинът е характерна съставка на ядрото. Той е комплекс от ДНК с различни белтъци. Хроматинът е сложна мрежа от нишки, изградени от ДНК и белтъци в различна степен на нагъване (опаковка, кондензация). Хромозомите на делящата се клетка са същите хроматинови нишки, кондензирани в по-плътни структури. Следователно хроматинът на неделящото се ядро и хромозомите на делящата се клетка са две различни структурни състояния на генетичния материал на еукариотната клетка. Начинът, по който ДНК и хроматиновите нишки са опаковани в структурите на ядрото и хромозомите, е от съществено значение, тъй като възможността в него да се извърши синтеза на РНК и ДНК зависи много от степента на тази опаковка. Такава синтеза се извършва в ядрото преди деленето на клетката, и то в зоните на дифузния хроматин, където хроматиновите нишки са в разгънато състояние. В хромозомите хроматинът е максимално кондензиран и временно губи напълно синтезиращата си активност. Ядърцата са сравнително малки кръгли телца, разположени обикновено в съседство с ядрената мембрана. В тях се намира голяма част от ядрените рибонуклеинови киселини. Съдържат и малко количество ДНК. По време на деленето на клетката ядърцата изчезват и след това се образуват отново. Тяхната функция е свързана с образуването на рибозомите, които по-късно преминават в цитоплазмата през порите на ядрената обвивка.

55

Клетки, на които е премахнато ядрото, постепенно загубват жизнените си свойства, синтезата на белтъците в тях се прекратява и те загиват. Ако в безядрената част на клетката се внесе ядро от друга клетка, жизнеността й се възстановява. Чрез такова присаждане на чуждо ядро в клетка, от която предварително е отстранено собственото ядро, се установява и доказва основната функция на ядрото — да носи наследствените заложби на клетката. Получената след такова присаждане клетка-хибрид развива качествата на индивида, от който произлиза ядрото. Ядрото също не може да функционира без цитоплазма. Следователно елементарна жизнена единица е цялата клетка. Ядрото е носител на генетичния материал на клетката. В него се осъществява възпроизвеждането на генетичната информация (синтеза на ДНК) и началото на реализацията й (синтеза на РНК). КЛЕТЪЧНА МЕМБРАНА Всяка клетка (и прокариотна, и еукариотна) се обособява от заобикалящата я среда чрез собствена ограничителна мембрана — клетъчна (плазматична) мембрана. Това образувание е изградено по общия принцип на цитомембраните — като трислоен липопротеиден комплекс. Клетъчната мембрана е свързана с останалите мембранни структури на клетката не само по своя молекулен строеж, но и пространствено, като образува заедно с тях единна мембранна система. Клетъчната мембрана е свързана с останалите мембранни структури на клетката. Те образуват единна мембранна система. Клетъчната мембрана е доста гъвкава и дава възможност на клетката да образува по повърхността си временни израстъци или вгъвания. По такъв начин тя осигурява по-голяма повърхнина И възможност за по-интензивна обмяна на веществата, с околната й среда. Клетъчната мембрана разграничава цитоплазмата от външната среда, осъществява транспорта на веществата между клетката и заобикалящата я среда, взаимодейства с вещества на външната среда и съседните клетки и по този начин участва във възприемането и реакцията на клетките спрямо идващи 56

отвън сигнали. Клетъчната мембрана осъществява например взаимното разпознаване между сродните клетки и свързването им в тъканни комплекси. Клетъчната мембрана има и опорномеханична, и защитна функция. За засилване на тези функции в голяма част от клетките върху нея се образуват и допълнителни обвивки. Особено плътни са тези образувания по растителните и бактерийните клетки. При растенията те се изграждат главно от полизахариди (хемицелулоза, целулоза) и са познати като клетъчни стени. В изграждането на клетъчните стени на бактериите също участвуват въглехидрати.

57

Зоология ПТИЦИТЕ В АНТАРКТИДА От животните, които човек среща в Антарктика, птиците правят най-силно впечатление. Първото запознанство с антарктическите морски птици обикновено става още на кораба. Многобройни птици придружават корабите, а други могат да се наблюдават оттам. Антарктическите птици почти без изключение са истински морски обитатели, които прекарват по-голямата част от годината в морето. Те са отлични летци и изминават огромни разстояния. Такива са буревестниците, вълнолюбките и морелетниците. Някои са по-добре приспособени към водата, отколкото към сушата, като например пингвините, които не могат да летят. Типичните пернати обитатели на Антарктика се срещат като гнездящи птици в континенталната крайбрежна зона, в морската част на Антарктика и в преходната зона между Антарктика и Субантарктика. Някои буревестници и вълнолюбки, както и гигантският морелетник проникват през зимата по на север, а други стигат дори до Северното полукълбо. Има птици, които пребивават близо до крайбрежието. Това са гнездящите птици от морско-антарктическата зона, като доминиканската чайка. двата вида дъждосвирци, синеокият корморан. Албатросите — елегантните реещи се птици на южните морета, често кръжат над Южния ледовит океан до северната граница на паковия лед, но гнездят без изключение на периферните антарктически и субантарктически острови. По отношение на храната повечето антарктически птици са зависими от морето. Не са много тези от тях (гигантският буревестник, морелетниците, доминиканската чайка, дъждосвирците), които през лятото на сушата се хранят с мъртви животни, яйца и малки на някои птици, крадат храната на други видове и дори улавят подребни птици.

58

За гнездовия период през лятото антарктическите птици (изключение прави само императорският пингвин) трябва да намерят подходящи незаледени места, които не са много. Тогава там често стават огромни струпвания на птици. Затова гнездовите участъци са може би най-важният ограничаващ фактор за антарктическите птици. Богатото антарктическо море предлага през лятото храна в изобилие. На сушата птиците практически нямат врагове, борбата им за съществуване се състои най-вече в това да издържат на суровите климатични условия. В Антарктика различаваме гнездящи птици, мигриращи птици, гнездящо-прелетни птици и птици случайни посетители. Тридесет и петте вида гнездящи птици се разделят, както следва: 7 вида пингвини, 9 вида буревестници, 5 вида вълнолюбки и гмуркащи се буревестници, 4 вида албатроси — в Субантарктика и само на о. Южна Джорджия и на о. Хърт ; един вид чайка, един вид рибарка, два вида морелетници, два вида дъждосвирци, един вид корморани и само на о. Южна Джордия два вида патици (Anas flavirostis и A. georgica),както и един вид антарктическа бъбрица (Anthus antarcticus). Към мигриращите птици, чийто ловен район е антарктическото море, спадат два вида пингвини, четири вида албатроси, около 15 вида буревестници и приблизително четири вида вълнолюбки. Гнездещо прелетни птици от далечния север са полярните рибарки (Sterna paradisaea), които всяка година долитат в антарктическите води, като на отиване и връщане изминават разстояние 35 000—40 000 километра. Към случайните посетители, които по време на мигриране попадат в антарктическата област, спадат гигантският морелетник (Stercorarius pomartinus) и средният морелетник (Stercorarius parasiticus) от далечния север. Птиците и в Антарктика са гостоприемници на най-различни паразити. Постоянни външни паразити в оперението са пухоядите (Mallophaga). Дори при пингвините те намират възможности за съществуване. Когато пингвинът плува, между перата се образува въздушен слой, който е близо до кожата, и температурата там е над 30° С, във всеки антарктически вид птици живеят от един до три вида пухояди. Най-често те не смучат кръв, а се хранят с пера и частици от горния слой на кожата. Птиците стават неспокойни, ако тези безкрили насекоми, дълги 3—8 милиметра, ги нападнат в голямо количество, Описани са около 57 вида антарктически пухояди, освен това са известни 7 вида пухови кърлежи в Антарктика — миниатюрни, продълговати и късокраки животни, които се задържат между лъчите на перата. Антарктическите птици дават подслон и на многобройни вътрешни паразити.

59

В стомашно-чревния канал има най-много паразитни червеи, като на първо място стоят тениите. Срещат се също анцилостоми, нематоди и трематоди. Ако са в много голямо количество, птиците заболяват и умират, Ентеропаразитите имат сложен цикъл на живот, свързан често с един или два междинни гостоприемници. Птиците са крайният гостоприемник и приемат паразитите, които ги нападат заедно с междинния гостоприемник. В мускулатурата на пингвини са били намерени цисти от паразитни протозои (саркоспориди). В този случай става въпрос за цикъл на пренасяне от пингвина, който тук е междинен гостоприемник, върху един от неговите жизненоопасни врагове — морския леопард или делфина. Според досегашните резултати от изследванията чревната флора при птиците и тюлените в Антарктика е по-слабо развита, отколкото в други райони. Често се срещат бактериологично стерилни животни.

ПИНГВИНИ Ако разгледаме един пингвин, веднага ще ни направи впечатление, че той не може да лети и че в голяма степен е приспособен към воден начин на живот. Крилата са се преобразували в истински весла или плавници. Маховите пера, които сме свикнали да виждаме при птиците, липсват. Благодарение на крилата си, превърнати в яки, плоски гребла, пингвинът е отличен майстор на „подводното летене". Късите му крака са разположени в задния край на продълговатото, тежко и силно тяло с форма на вретено. Чрез тях пингвинът се придвижва на сушата с типичната за него изправена походка. В костите само на места има пълни с въздух кухини както е при птиците, които могат да летят, Мускулатурата, която движи крилата, е много силно развита, а вратът е гъвкав и подвижен. Черно-бялата окраска на пингвините, напомняща фрак и жилетка, също е част от приспособяването им към воден начин на живот. Тръбната страна на пингвините е тъмна, а коремната бяла. По този начин, гледани отдолу срещу светлото небе, те остават невидими както за враговете, така и за плячката си. Пълното приспособяване към водата, където могат да прекарват дълго време, им позволява да плуват и да се гмуркат с голяма гъвкавост и скорост за сметка на доста по-бавното им придвижване на сушата. За пингвините от този 60

район животът в антарктическото море е от първостепенно значение. Само там те намират храна, През зимното южно полугодие, дори в продължение на осем месеца, те са далеч от сушата в открито море или в зоната с паков лед. Отличното им приспособяване за живот във вода се оказва необходимост, за да могат да се снабдяват с храна, да мигрират и да бягат от врага. Само през размножителния период излизат на сушата, където отглеждат малките си и накрая сменят перата си. Друг отличителен белег са късите им, твърди и нагъсто разположени пера, които, за разлика от другите птици, покриват цялата кожа. Възрастният пингвин изобщо няма пухово оперение. Кормилните пера са по-дълги и образуват твърда метловидна опашка. Когато линеят, старите пера не падат така както при другите птици, а новите бавно ги избутват от кожата. Старите пера остават дълго време разперени на големи участъци. Постепенно падат сами или чрез търкане. При смяна на перата пингвините не влизат във водата, което означава, че са принудени да гладуват. След този напрегнат период те са силно изтощени. Освен приетата в орнитологията обща дължина (от върха на човката до върха на опашката) при пингвините можем да посочим и друг, в случая много по-ясен размер — височината в изправено положение. За съжаление обаче двата размера се бъркат дори в специализираната литература. Основно правило е, че височината в изправено положение и масата на отделните видове пингвини варират от 100 сантиметра и 30 килограма при императорските пингвини до 30 сантиметра и малко над един килограм при аветралийсконовозеландските малки пингвини. Всички видове пингвини обитават Южното полукълбо, но далеч не всички се срещат само в Антарктика. Галапагоският пингвин е най-северният вид, който се среща само на Галапагоските острови, разположени в екваториалната област, т. е, в центъра на тропиците (но на северната граница на студеното Хумболтово течение). По крайбрежието на Перу и Чили живее хумболтовият пингвин, на юг, по крайбрежието на Южно Чили и Аржентина, а също и на Фолклендските острови — магелановият пингвин. Западното и южното крайбрежие на Южноафриканската република е родината на отделен вид пингвини — очилатия пингвин. Тези четири вида спадат към рода Spheniscus. Характерно за неговите представители е бялата лента от очите през бузите и гърлото. Хумболтовият и очилатият пингвин, обитатели на субтропичната и умерената зона, най-лесно се отглеждат в зоологическите градини. Кралският, скалният и магелановият пингвин, които се срещат предимно в субантарктическата област, също се отглеждат и развъждат с успех в зоологическите градини, И по бреговете на Нова Зеландия, Тасмания и Южна Австралия живеят пингвини. Повечето видове обаче гнездят на островите във и около субантарктическото морско61

пространство, което се разпростира като пояс с широчина от 1000 до 2000 километра около целия южнополярен континент, някъде по средата между Антарктика на юг и Южна Америка, Австралия и Нова Зеландия на север. Пингвините са привикнали не толкова към студена вода, колкото към вода с почти непроменяща се през годината температура. От 18 различни вида пингвини 12 живеят в субантарктическата зона. Тук се срещат магелановият пингвин, който гнезди само на Фолклендските острови и по крайбрежието на най-южната част на Южна Америка, пет други вида, които се откриват на юг от Нова Зеландия (дебелоклюнест пингвин от о. Снеърс, дебелоклюнест пингвин, венценосен пингвин, великолепен пингвин и пингвин на Шлегел), белокрилият пингвин от източното крайбрежие на, о. Южен остров в Нова Зеландия и малкият пингвин от крайбрежието на Нова Зеландия, Тасмания и Южна Австралия. Както в субантарктика, така и в морската част на Антарктика и по крайбрежието на Антарктическия полуостров живеят пингвинът папуа и златовеждият пингвин. Субантарктическите видове като кралски пингвин и скален пингвин се срещат само по периферията на Антарктика — о. Южна Джорджия и о. Хърт. В Антарктика живеят седем вида пингвини. Най-навътре, на юг гнездят императорският пингвин и пингвинът на Адели. Те са типични обитатели на пояса паков лед, разпространени са в континенталноантарктическия крайбрежен район, където императорският пингвин е единственият вид, който се среща само там. Пингвинът на Адели се среща и в морско-антарктическата зона (с изключение на о. Южна Джорджия и о. Хърт), Характерен за морските зони на Антарктика е антарктическият пингвин, който обитава временно и северната част на пояса паков лед. В морско-антарктическата зона живеят пингвинът папуа и златовеждият пингвин, които се срещат и в Субантарктика, а на границата на зоната — кралският и скалният пингвин. Общият брой на седемте антарктически вида пингвини е около 87 на сто (57,3 млн. екземпляра) от птиците, които се срещат в Антарктика, а по маса — 90 на сто от антарктическата птича биомаса. Антарктическите птици са важен фактор като краен консуматор на белтъци. Годишно те поглъщат огромни количества плуващи рачета (предимно крил) и много риби и главоноги. От 122 млн. антарктически птици вероятно 40 млн. са пингвини на Адели (сравни Пингвин на Адели, антарктически пингвин и пингвин папуа). Пингвините, т. е. птиците, които не могат да летят, до такава степен заемат централно място в Антарктика, че за да изтъкнат различията, биолозите изследователи на Антарктика 62 често групират другите птици само в едно събирателно понятие — летящи птици.

Пингвините плуват, потапяйки се доста навътре във водата, или в „патешки" стил (главата и гърбът са над водата) и се гмуркат за храна, или се придвижват в стил „делфин" (плуват под вода и на определени интервали — най-често след около една минута — изскачат като дъга над водата като делфина морска свиня, за да си поемат въздух). „Дневният режим" на пингвините на сушата включва почивка и сън (легнали по корем, т. е. седнали отпуснато или клекнали, или пък прави), нормално ходене извън колонията, катерене, плъзгане по корем, ядене на сняг (за разхлаждане), тичане (при бягство, преследване, тичане за храна в стадия на „детската градина"), бойни действия (кълване, удари с човка и крила, скок с гърдите напред — „блъскане с гърди"), „незабележимо" ходене из колонията (за да избегнат нападки от страна на притежателите на гнезда, покрай чиято територия пингвинът трябва да мине), изравяне на гнездова ямка, събиране на камъни, крадене на камъни, ново подреждане на камъните в гнездото, копулация, „втренчване" в околността за ориентация, мътене, закрила, пазене и хранене на малките, „усамотено седене" в гнездото за защита на яйцата или на малките и отделяне. Двата вида едри пингвини в много неща правят изключение, тъй като не строят гнезда. Пингвините издават силен призивен вик за установяване на контакт („крок" — всеки вид го произнася по различен начин), който се чува надалеч и събира групата плуващи или ходещи пингвини. Пингвините различават зрително и звуково себеподобните си и животните от други видове. Чрез определено ритуално поведение — особено положение на тялото, действия, начин на движение и звуци, издавани като сигнали, те различават партньорите си, малките си, родителите и съседите си, Следователно пингвините разполагат с високо развита комуникативна система, която при тежки разстройства престава да функционира за кратко време. Когато се бият повече от два пингвина, възбудата може до такава степен да нарасне, че животните да не различават собствения си партньор и да го атакуват, Сигналите са особено необходими за срещата и образуването на брачната двойка, която заедно ще мъти, ще разделя работата по отглеждането на малките, ще живее съвместно в гнездовата колония и ще защитава гнездовата територия. Целта на ритуалите в поведението на пингвините е следната: — да се избегнат конфликти и да се потуши агресивността на другите пингвини (жестове на успокоение и покорност); — да се заплашват с бой (сигнализира се бойна готовност, заплашителни жестове); — взаимно да се разпознават партньорите, а също децата и родителите (любовен ритуал); 63 — да се укрепи връзката между партньорите (любовен ритуал).

Пингвините гнездят в колонии, които по размер могат да бъдат малки или големи. Струпаните гнездящи птици наброяват десетки хиляди за някои видове (например пингвина на Адели, антарктическия, кралския, златовеждия и пингвина на Шлегел), за други - повече от 100 000, дори около милион екземпляра. На о, Макуори например на подходяща гнездова територия съжителетвуват 750 000 пингвина на Шлегел. Двойките като правило остават за цял живот заедно и се връщат да гнездят на същите места, но често образуват временни двойки с други партньори. След като тюлените морски слонове станаха рядкост, хората убиха стотици хиляди пингвини за производство на мазнина. Особено лоша съдба сполетя кралските пингвини, Във всички гнездови колонии те се използуваха за получаване та мазнина, а на някои места бяха вече изтребени. Кожата им също се използуваше за изработка на подови настилки. На Фолклендските острови, особено близо до главното пристанище Порт Стенли се събираха яйцата на пингвините и така бяха унищожени много колонии. Там беше заличена и последната колония кралски пингвини, защото имало нужда от мазнина за уплътняване на покривите. В една фабрика на о, Макуори в продължение на 25 години добивали мазнина в началото от кралски пингвини, а след изтребването им - от пингвини на Шлегел, Този факт прераснал в скандал, защото се проявявало особено жестоко отношение към животните. Били вкарвани живи в котлите. След засилването на протестите позорната дейност била прекратена.

64

Ботаника ОТДЕЛ ЛИШЕИ Още не се знае точно колко са видовете лишеи, които участвуват в съвремен-ната растителна покривка на Земята. Едни лихенолози (така се наричат ботаниците, които се занимават специално с изучаването на тази група растения) твърдят, че са около 20 000, други — че са около 26 000, а трети — че съществуват поне 40 000 вида лишеи. Лишеите са повсеместно разпространени по земното кълбо. Срещат се на всички континенти и във всички климатични зони — от арктическите ледени пустини на север до освобождаваните за кратко време от леда и снега през късото антарктическо лято последни късчета земя и скални масиви в Антарктида. Най-масово обаче лишеите се развиват и безразделно господстват или поделят господството си единствено с мъховете в безкрайните простори на тундрите и лесотундрите. Около 700 вида лишеи могат да се видят и у нас. Ще ги откриете навсякъде. Те се заселват най-често по незатревени и необработвани, обрасли само с мъх почви, по голи огрявани или засенчени скали и скални блокове, по стъбла и клони на дървета и храсти, по циментови и каменни стени и зидове, по керемидени покриви. Ще ги видите някъде дори по бодлива тел. Лишеите ще различите лесно от всички други растения по външните им отличителни белези. Едни от тях образуват правилни, розетковидно закръглени или неправилно оформени корички с размери от един-два до няколко десетки сантиметра, толкова плътно сраснали със субстрата, че отделянето им от него е невъзможно, без да се разкъсат. Те се наричат корести лишеи.

65

Други лишеи са с форма на различно големи листовидни пластинки, които са също правилно розетковидно закръглени или са неправилни. Те се прикрепват към субстрата само в средата, а краищата им са приповдигнати и затова могат лесно да се отделят от него. Лишеите с такова външно устройство на талуса се наричат листовидни лишеи. Много лишеи изглеждат като силно разклонени храстчета с плоски, лентовидни или цилиндрични клонки, които рядко достигат десетина сантиметра височина. Те образуват групата на храстовидните лишеи. Има и такива лишеи, които приличат на бради, дълги понякога шестдесетина и повече сентиметра. Някои учени причисляват тези лишеи към храстовидните, други обаче ги обособяват в самостоятелна група — група на брадовидните лишеи. Разнообразна е и окраската на лишеите. Най-често се срещат видове, които отгоре (долната страна на лишеите е най-често по-светла и по този белег се отличават лесно от талусните мъхове) са обагрени в невзрачни пепеляво-сиви до сиво-зелени и маслиненозелено-кафяви цветове. Много видове лишеи обаче са с розови, лимонено-жълти, оранжеви, оранжево-червени и други ярки цветове. Никога няма да видите обаче чисто тревнозелен лишей. Затова местата, по които масово се заселват лишеи, никога не се „къпят" в зеленина и изглеждат най-често мрачни като пустош. На различни места по лишеите често ще видите малки, обикновено само няколко милиметра големи, телца с дисковидна или плитко паничковидна форма. Това са плодните тела (наричат се апотеции) на гъбите, които изграждат лишеите. На горната им повърхност в специални торбички се образуват спорите, с които те се размножават (водораслите, с които гъбите съжителстват, се размножават само чрез делене). Ако се вгледате по-внимателно в лишеите, ще откриете, че някои от тях изглеждат целите като посипани с белезникава или белезникаво-зелена до жълтеникаво-зелена дребнозърнеста или прахообразна маса. Всяка „прашинка" или „зърно" от нея представлява (това може да се види само с микроскоп) микроскопично клъбце, което се състои от една или от няколко водораслови клетки, гъсто оплетени от гъбни хифи. Тези образувания имат специално име — наричат се соредии. Те лесно се разнасят от вятъра или се разпръскват от дъждовните капки и служат за вегетативно размножаване на лишеите като цялостни организми. Когато попаднат при благоприятни условия, всяка от соредиите започва да се разраства направо в нов индивид . Лишеите играят голяма роля в природата като първозаселници на първично свободните от растителност или на вторично освобождаваните от растителна покривка терени по повърхността на Земята.

66

Голямо е и непосредственото значение на някои лишеи за човека. Само благодарение на тях е възможно съществуването на еленовъдството в северните райони на Европа, Азия и Америка, а заедно с това и съществуването на хора там. Освен това някои от лишеите, гледани обикновено от мнозина с пренебрежение, се оказаха богати на ценни лечебни и на други полезни вещества. Затова отдавна вече всяка година от тях се събират хиляди тонове и се отправят към фармацевтичните заводи, където се превръщат в многобройни лечебни препарати. А сливовата еверния, или, както често се нарича, дъбов лишей, си е спечелила славата на незаменима суровина за парфюмерийната промишленост. От нея се добиват ароматни вещества за производството на парфюми и за увеличаване на трайността им.

ПИСМОВИДЕН ЛИШЕЙ Писмовидният лишей е извънредно широко разпространен в цялата ни страна. Ще го откриете по кората на почти всички гладкокори широколистни дървета, особено на бука. И ще го разпознаете много лесно по твърде характерния му външен вид. Той принадлежи към групата на корестите лишеи. Талусът му е кожест и обикновено е тънък. Развива се по по-върхността на кората на дърветата като средно големи неясно очертани сиви или сиво-бели до жълтеникавосинкавозеленикави, по-рядко бели петна, които отгоре са дребно-зърнести или брашнести. Главният отличителен белег на писмовидния лишей, по който безпогрешно ще го разпознаете, са плодните му тела — апотециите. Те са струпани обикновено в средата на талуса. С просто око ще ги видите като черни, прави или извити, прости или разклонени линийки, дълги най-много до 3 мм и едва около 0,3 мм широки. Те изумително наподобяват някакво тайнствено писмо, написано с туш, поради което лишеят е бил наречен писмовиден. С лупа обаче може да се види, че апотециите имат вид на цепнатини (така изглеждат младите) или са жлебовидни до плоски (такива са вече напълно развитите) линейно удължени плодни тела със заострени или 67 стеснени и закръглени краища.

ОТДЕЛ МЪХОВЕ Самите бриолози (така се наричат ботаниците, които изучават мъховете) още не знаят точно колко вида мъхове има на Земята. Едни твърдят, че са между 22 000 и 27 000. Други смятат обаче, че не са по-малко от 35 000 вида. Мъховете са широко разпространени по цялото земно кълбо — от полярните пустини на север до последните късчета открита земя в Антарктида на юг. Но те са влаголюбиви растения и затова участието им в растителността не е еднакво навсякъде. Най-обилно се развиват в областите с постоянно влажен климат и в планинските райони, където често обширни пространства са покрити само с мъхове. Заселили са се също и във всички сладководни басейни — извори, потоци, реки, езера. Мъхове не липсват и в по-сухите райони на Земята. Срещат се дори в полу-пустините. Там обаче те прекъсват развитието си през сухия период на годината и „оживяват" отново с настъпването на дъждовния период. Мъховете се извънредно често срещани растения и в нашата страна. У нас досега са установени около 670 вида мъхове. Ще ги видите навсякъде, особено по влажните и сенчестите места, и по всякакви субстрати — почва, скали, камъни, по кората на живи и мъртви дървета, по гниещи пънове, във вода. Ще ги откриете освен това по старите керемидени покриви, по старите стени и зидове, в чешмените корита и дори по павираните улици в селищата, загнездили се между самите павета и край бордюрите. Където и да срещнете мъхове, лесно ще ги отличите от представителите на другите отдели на растителното царство по външния им вид. Те са най-просто устроените висши растения, които живеят на Земята. Мнозинството са многогодишни, вечнозелени „треви" с незначителни размери, най-често от няколко милиметра до няколко сантиметра. Дори най-едрите от тях рядко превишават двадесетина сантиметра височина или дължина. Тялото на една част от мъховете не е разчленено на стъбло и листа, а е талус — най-често стелеща се зелена пластинка, при едни розеткоаидно закръглена и с правилно или неправилно наделени краища, при други — лентовидно удължена и обикновено виловидно разклонена. Мнозинството са обаче листо-стъблени растения. Стъблата им са тънки, рядко достигат един милиметър дебелина и са лежащи или изправени, а листата — 68

малки (рядко по-дълги от 12 мм), винаги без дръжка. При една част от мъховете те са разположени само в два успоредни реда по тръбната страна на стъблото (понякога тези мъхове имат и трети ред листа по коремната страна на стъблото) . При останалите мъхове листата са разположени последователно (спирално), макар понякога да изглеждат двуредно, триредно или петредно облистени. Твърде характерен за мъховете е груповият растеж. Те рядко растат поединично. Обикновено образуват възглавнички, туфи или килими с различни размери. Най-лесно видимият белег, по който мъховете могат със сигурност да се отличат от всички останали висши растения, е, че те са без корени. Заместват ги ризоиди — безцветни или ръждивокафяви къси власинковидни образувания, които им служат само за прикрепване. Но това, което наричаме мъх, все едно дали е талусно, или е листостъблено растение, всъщност е само гаметофитът или половото поколение, което образува органите за полово размножаване — антеридиите (мъжките) и архегониите (женските) . По мъховете често ще видите също и различни по форма кутийки, издигнати на различно високи дръжки. В тях по безполов начин се образуват спори (затова се наричат спороносни кутийки), с помощта на които мъховете се размножават. Спороносните кутийки заедно с дръжките са безполовото поколение на мъховете, или спорофитът. То обаче за разлика от гаметофита не може да съществува самостоятелно. Спорофитът се изхранва от гаметофита. Освен това безполовото поколение е недълговечно — след разсейването на спорите то умира. Мъховете играят важна роля в живота на природата като едни от пионерите при заселването на големи площи от земната повърхност. Всеизвестно е и значението им за поддържане на водния баланс на континентите. Едновременно с това обаче в резултат на възможностите им да поглъщат и да задържат големи количества вода мъховете често предизвикват заблатяване на големи площи ливади и гори и ги превръщат в неплодородни блата и торфища. Непосредствено практическо значение за човека имат само сфагновите (торфените) мъхове.

69

КЛАДЕНЧОВ МЪХ Кладенчовият мъх е извънредно широко разпространен в цялата страна, особено в предпланинските и планинските райони. Той расте на всякакви места — почви, скали, камъни, дървесина, най-често край извори и потоци, по бреговете на язовири, езера и реки, из замочурени ливади, в блата и торфища. Ще го видите освен това да обраства коритата на чешмите, все едно дали са дървени или каменни, или са направени от цимент, а също по старите огнища в повлажните гори. Кладенчовият мъх може безпогрешно да се разпознае „на око" и още на място. Талусът му е многогодишен, тъмнозелен до яркозелен, пластинчато листовиден, многократно виловидно разклонен. Дълъг е до десетина см (понякога и повече), а широк — от 1 до 2 см и е прикрепен към субстрата с многобройна безцветни ризоиди. Той е тревисто мек или кожест, с въз новидни, съвсем плитко наделени и неправилно назъбени краища, а в средата е с по-тъмна надлъжна „жилка". Важен отличителен бетлег на кладенчовия мъх е, че горната повърхност на талуса му е с мрежовиден рисунък — по-светли линии очертават по него многобройни продълговати шестоъгълни участъци, всеки с белезникава брадавичка в средата. Шестоъгълните участъци съответствуват на въздухоносните празнини в талуса, разположени под покривната тъкан, а белезникавите брадавички са куполовидните отвори, които водят в тях. Друг важен отличителен белег на кладенчовия мъх са 2-3 мм широките и почти толкова високи чашковидни образувания по горната му страна, наречени развъдкови чашки. На дъното на всяка чашка ще откриете по няколко дребни, но видими с просто око лещовидни телца — развъд-ки, които служат за вегетативно размножаване.

70

Кладенчовият мъх е двудомно растение — мъжките (антеридиите) и женските (архегониите) органи за полово размножаване се развиват на различни (мъжки и женски) индивиди. Антеридиеносците са закръглено щитовидни, големи няколко милиметра и са издигнати върху дълги от 0,5 до 2 см зелени дръжки. Архегониеносците са с форма на 8- до 9-лъчева звезда (около 5 мм голяма) и са издигнати на високи от 2 до 6 см също зелени дръжки. Спорофитите на кладенчовия мъх се развиват по долната страна на архегониеносците, в основата на лъчите. Те са с къса дръжка и кълбеста жълто-кафява спороносна кутийка, която след узряването се разпуква на 4 дяла и спорите се разсейват. Единственият наш талусен мъх, който може погрешно да се приеме за кладенчов мъх, е коничният коноцефалум (Concepbalum connicum). По него обаче никога не се образуват развъдкови чашки и антеридиеносците му са приседнали (разположени са в малки вдлъбнатинки само на предния му край и изглеждат като закръглени брадавичести плочки) , а архегониеносците му са високо конични, наделени съвсем плитко в основата. Кладенчовият мъх няма никакво стопанско значение.

71

Личност

Аристотел

Ако с делото на Платон в историята се появява идеята на философия, то след Аристотел вече имаме понятието за науката философия. Обичайно е да се смята, че една идея е винаги по-богата от едно понятие: идеята някак подчинява понятието и то изглежда само страна от една цялост. Но в този изглед тъкмо понятието е това, което по най-добър начин представя само по себе си неизразимото богатство от образи и образци, роящи се в светлината на една идея. В понятието идеята е сякаш укротена, вложена в руслото на един мисловен ред и поради това - осигурена от набезите на разводняването в красиви, но често пъти - случайни хрумвания, в добри, но често пъти - твърде субективни намерения. Не толкова доброто и не толкова красивото са цели на понятието, а най-вече - истината. Затова понятията, видяни в тяхната чистота, следвани в тяхната логическа свързаност, представяни чрез необразни формализации понякога уморяват, ако ли не - направо доскучават. Затова и понятийното мислене изисква своего рода героизъм и себеотрицателност, изисква изчезване в предмета, станал обект на мисленето. А когато този обект е самото мислене, себеотрицанието се налага дотолкова, че мислещият започва някак съзнателно да разглежда себе си като случаен по необходимост миг в хода на всеобщото. Това обяснява донякъде защо обичайно се смята, че Аристотел е "по-ограничен гений", "посух мислител", "по-скучен автор" в сравнение с Платон; но това обяснява и обичайния 72

възглед, че тъкмо с Аристотел в историята се полагат началата на собствено научното подхождане към света: не се иска много труд, за да се види, че в началото на почти всички въведения към логиката, психологията, биологията, езикознанието, поетиката, теологията, политологията, политикономията, историята на философията, етиката, естетиката и дори географията стои името на този "по-ограничен гений". А ако не точно името, то поне онази формула, с която векове са започвали и свършвали теоретичните прения: Magister dixit, "Учителят каза". Във време, което трудно признава стабилността на авторитети и се дразни от схоластични техники в доказването на истини, все пак не е излишно да се знае, че всяко смислено разсъждение не може да мине без принципни утвърждавания, без метафизични предпоставки, без необходими следствия. Казано накъсо: не може и без Аристотел. Разбира се, никой не е длъжен да започва и свършва с Magister dixit и да предполага под "учител" древния мислител; никой не е длъжен да харесва напр. повече Аристотел от Платон, науката - от поезията, истината - от доброто. Просто нещата в случая не изискват сравнения и убеждения, а единствено - яснота дори и тогава, когато не са ни "по душа". Ала разгледаме ли по-отблизо "душата" откъм "яснотата й", можем да се убедим, както казваше Флобер, че "всички притежаваме ужасни и скучни дълбини" и да решим да се насочим "навън": към яснотата на самите неща. Към тази яснота на нещата като обичайни вещи, материални предмети, субстанции за пръв път себеотрицателно се насочва Аристотел. Поради това той е изглеждал, пък и все още изглежда някак чужд на човешкото, твърде човешкото обкръжение в Платоновата Академия и сред Атинските храмове. За това, естествено, е допринесла и традицията, която – съвсем не случайно - е виждала в Аристотел не толкова древен грък, а по-скоро "християнин преди Христа". Впрочем още съвременниците му са усещали тази негова чуждост и някак на подбив са му казвали "Четецът", т.е. характеризирали са го с прозвище, описващо една робска работа: в древността четци, писари и възпитатели са били съответните роби или метеките, чужденците в даден град.

73

Само седемнадесет години от живота си Аристотел не е бил "метек" - именно първите седемнадесет, когато живял със семейството си в Стагира, градът, където се родил през 384 г.пр.н.е. По името на града му казвали, и още му казват - Стагирит. Баща му Никомах бил лекар в двора на македонския цар Аминт в Пела и тук Аристотел вероятно установил - да кажем по нашему - "връзки" с владетелския кръг,, който след време ще подчини не само Елада, но и познатия тогава свят. През 367 г.пр.н.е. Аристотел отишъл в Атина да оформи образованието си в Платоновата школа Академията. И тук започва себеотрицанието: двадесет години Аристотел престоял при Платон и при всичките несъгласия с учителя си, не го напуснал до смъртта му, не основал своя школа, макар да имало достатъчно възможности и поводи: Платон напр. често казвал, че Аристотел се отнасял към него както жребче към майка си - рита! А че в това не се крие непременно доброжелателство, говори и фактът, че Платон оставил за наследник в школата си своя роднина Спевсип, а не най-изявените си ученици Аристотел и Ксенократ. Те напуснали Атина и се установили в Атарнея, където управлявал съшколника им Хермий, след чиято смърт Аристотел се намерил в Митилена. Към края на 343 г.пр.н.е. Аристотел бил поканен от македонския цар Филип за възпитател на сина му Александър. Бъдещият покорител на света бил на тринадесет години - възраст, към която изискванията на древните далеч надхвърляли днешната ни представа, че "човекът е още дете". "Детето" трябвало да се обучава в управление на стопанство, войска, да си "играе" на диалози и трактати, да тълкува мъдреците, да обосновава жизнените си цели: всичко това Александър вършел три години под ръководството (днес ще кажем: под "педагогиката") на Аристотел, а след като се възцарил никога вече не забравил учителя си, който още по времето на първия Александров поход срещу персите открил своя философска школа в Атина, при храма на Аполон Ликейски. Оттук школата получила името "Ликей" (а ние -представата за "лицей") и тъй като учениците се разхождали из алеите на градината, а някои казват, че по време на разходките Аристотел изнасял беседите си, учещите в нея били наречени 74

"перипатетици", т.е. "разхождащи се". И в преносен смисъл може да се каже, че в Ликея са се разхождали: именно из масива на тогавашното знание, прокарвали са пътеките на днешните науки. За това твърде допринесъл и Александър: при всеки поход специална част, научна, се грижела да доставя на Аристотел данни за земи, екземпляри от животни и растения, книги и технически устройства. И ако Александър покорявал света, за да го елинизира, Аристотел го класифицирал, за да го нареди в лавиците на знанието и да го направи достъпен за всеки, който има за жизнена цел яснотата. Така се родила прословутата Аристотелова библиотека: разтворената книга на света. След смъртта на Александър империята се разпаднала, а Аристотел, като "съучастник в делата на световния тиранин", трябвало да се спасява от атиняните, за да ги спаси, както казвал, самите тях от повторението на греха им спрямо философията: стигало вече, че били осъдили на смърт Сократ. Аристотел завещал библиотеката и Ликея на ученика си Теофраст, освободил робите си и доживял оставащите си дни - само една година след смъртта на Александър Македонски - на о-в Евбея, където умрял "от стомах" през 322 г.пр.н.е. Пръснала се и библиотеката, а така - и съчиненията му, които след столетия започнали да се появяват в различни редакции: най-напред в Александрия, по-нататък - в Рим, след това - в арабски преводи и в похристиянчени версии. Затова днес е трудно да се каже какво от останалото е дело точно на Аристотел, какъв е редът в появата на съчиненията, кои от тях са самостоятелни трактати и кои - само записки за беседи, дали някои са "само философски", а други - "частнонаучни" и т.н. За една филологическа работа, това е, разбира се, важно. За едно философско осмисляне по-важни са съдържащите се в трудовете идеи, начала, образци и методи. Съгласим ли се с Хегел, че във всяка велика философия се развива една единствена идея, признаем ли заедно с Хайдегер, че мислителят мисли само една мисъл, нещата при Аристотел биха се центрирали в решаваната и до голяма степен - решена от него задача: да се утвърди строгата научност на философското знание. А това утвърждаване е необходимо, защото чрез него получават сигурност всички останали знания. Този е основният мотив в Аристотеловите работи. Преди да го развием все пак е нужно да посочим най-важните за 75 тълкувателската традиция трудове на Стагирит:

— "Органон" (на гр. "оръдие, устройство за ...") - представлява сборник от логически трактати, в които се обсъждат пътищата, средствата, понятията, чрез които се постига истинното знание; "Органонът" е структуриран от "Категории" - по всяка вероятност късни реферати на Аристотелови разсъждения относно крайните места ("топоси") на познанието; друга част съставлява трактатът за съждението - "За тълкуването"; в третата част на Органона стоят двете Аналитики, първата от които излага учението за умозаключението ("силогистика"), а втората - това за доказателството; следва "Топиха" - трактат за възможните, вероятни доказвания и за диалектиката; и най-накрая "Опровержение на софистическите доказателства". Бидейки по съдържание структуриран като въведение към основанията на знанието, Органонът е разбираем най-вече чрез онези Аристотелови работи, в които се представя философското знание "по същество". Те са събрани доста след смъртта на Аристотел и носят името "Метафизика": една метафора, на която и е съдено да остане като емблема на размишленията относно първоначалата на битието ("онтология"). Наименуването по всяка вероятност е станало така: Когато през I в.пр.н.е. Андроник Родоски "почиствал, доизправял и преписвал", т.е. "редактирал" останалите Аристотелови работи, след трактатите, посветени на "физиката" (под "физика" древните разбирали учението за видимата природа, за веществения свят), наредил онези, в които ставало въпрос за първоначалата и причините на всичко съществуващо. И тъй като на гръцки това, което идва след физиката, звучи ta meta ta fisika, то четиринадесетте книги, в които се тълкуват първопринципи, категории, разумни същности и пр., получили оттук нататък името "Метафизика". Разбира се, съмнително е дали сам Аристотел би се съгласил с това име, но без съмнение е, че философите никога не биха постигнали съгласие относно науката си, нямаха ли предвид тькмо нейните "метафизически основания".

76

Както вече бе казано, те са положени от Аристотел и се откриват в четиринадесетте книги, събрани по описания по-горе начин. Но беше казано и друго: именно че с Аристотел тръгват началата на ред науки. Тези начала се откриват както в споменатите вече работи, така и в следните: "За небето", "Беседи по физика", "За душата", "Риторика", "Политика", "Поетика", "За устройството на животните", "Никомахова етика", "Атинската държава" и така до 146 заглавия, които днес ни изумяват и водят въпроса за човешките възможности. Ала дори и да допуснем, че корпусът на Аристотелови работи включва в себе си и такива, които надали са негово дело, неизбежно идва питането защо все пак този мисловен масив се приписва на една личност. Отговорът, колкото и тривиален, е сигурен: просто хората са имали достатъчни основания. В това убеждава дори само първата книга на Метафизика, дори само първата и глава.

За началата на знанието "Всички хора по природа се стремят да се доберат до знанието. Доказателство за това е радостта, която причиняват сетивните възприятия, тъй като дори да оставим настрана практическите нужди, ние държим особено много на тях и най-вече на зрителните възприятия. Причината за това е, че от всички наши сетива окото е онова сетиво, с помощта на което ние постигаме най-много усещания и откриваме най-много различия в обектите на нашето зрение. Живите същества са надарени по природа със способност за сетивно възприятие. При едни от тях обаче, зрителното усещане не поражда памет, а при други поражда. И тъкмо поради това тези, които имат памет, са по-умни и поспособни да се учат, отколкото онези, които са лишени от способността да 77

помнят; обаче има същества, като напр. пчелата, както и някои други животински видове, които са лишени от способността да учат, защото им липсва способността да чуват звуковете; напротив, със способността да учи е надарено онова същество, което освен с памет е надарено и със сетивото на слуха. Докато обаче останалите живи същества живеят с представи и спомняния, но могат да имат много малко опит, характерното за човешкия род е това, че той може да се издигне до равнището на изкуствата и на разумното мислене. Що се отнася до хората, техният опит произтича от помненето; и наистина от множество спомняния за едно и също нещо най-сетне се създава едни-единен опит; а изглежда, опитът е от почти същото естество като науката и изкуството с тази само разлика, че хората идват до науката и изкуството посредством опита... Изкуството се ражда, когато от множество сетивни възприятия, добити чрез опита, се изведе едно общо мнение, което е приложимо към всички подобни случаи. Когато, обаче, се създаде мнение, което е общо за всички случаи, тогава това е вече дело на теорията. Изглежда, че за практически цели опитът има напълно еднакви права и стойност с теорията; понякога даже наблюдаваме това, че онези, които се придържат повече към опита, имат и повече успехи, отколкото онези, които се отвличат от опита и се придържат само към понятието; причината за това явление е, че опитът представлява от себе си познание за единичното, а пък теорията е познание на общото. Всички практически действия и възниквания се отнасят към единичното. Онзи, когото лекарят излекува, не е само човек, взет случайно, но това е Калий или Сократ, или някой друг, комуто подхожда названието "човек". Ако сега някой има понятието, без да има обаче опита, и при цялото свое познание на общото няма познания за единичното, което се съдържа в общото, тогава лекарят ще сгреши в лечението, защото онзи, когото лекува, е винаги единичен случай. И все пак ние смятаме, че знанието и разбирането са присъщи в много по-висока степен на теорията,

78

отколкото на опита; затова смятаме, че хората с теоретични познания превъзхождат хората на опита, като изхождаме от съображението, че съответно с размера на знанието някой притежава по-голяма или по-малка мъдрост. Работата е там, че едни хора познават причините, а други не ги познават. Хората на опита знаят добре именно, че известно нещо съществува, но не знаят защо това нещо съществува; докато тези, които знаят защо, знаят и причината за неговото съществуване." И тъй, началата на знанието, към чието търсене са подбудени от опита, започват да се разкриват при питането "ЗАЩО?". Това е питане за причините, за целите, за същността на съществуващото - не за съществуващото в неговата непосредственост на нуждите, а в неговото битие само по себе си. Това битие може да бъде изречено, ала не както "ми се иска", а само както се "изисква" от самостойността на съществуващото, т.е. откъм неговата "същност", "всеобщност". Така изказано, съществуващото е определено, категоризирано.

Категориите За Аристотел всичко съществуващо може да се опише с краен брой негови начини на пребиваване в света, с краен брой "евствувания на естеството му". Те са и крайните изказни форми, отвъд които не може да има разбиране. Накъсо, това са категориите, в които мислим нещата и чрез които ги изказваме и които в последна сметка са отглас на действителното битие. Според Аристотел те са десет, а именно: "или същност; или колко; или какъв; или в какво отношение; или къде; или кога; или в какво положение; или в какво състояние; или действие; или да се подлага на действие". Аристотел дава и съответните примери: така напр. "същност" е "човек", "кон"; "колко" - "два лакътя", "три лакътя"; "в какво отношение" - "на две", "по-голямо"; "къде" - "в Ликея", "на площада" и т.н.

79

Днес тези определения ни изглеждат странни, но надали имаме основания да смятаме, че и на съвременниците им са звучали по-ясно: просто тези определения са крайните места на изказването и мисленето и отвъд тях не стои нищо друго с оглед на съобщимата истина. След множеството редакции и систематизирания чрез латински преводи и схоластически тълкувания Аристотеловите категории се отливат в терминология, която стои в основата на научността. Затова изброените по-горе десет форми на съобщаване на битието на съществуващото днес имат следния вид: субстанция, количество, качество, отношение, място, време, положение, състояние, действие, подложеност на действие. Ако си представим съществуващото някак като сфера (а идеалът за завършеност древните са си го представяли така), то категориите ще са своего рода "дреха", в която всяко нещо е "облечено". Но това са, да продължим представата си, "външни опеделения", "видимости". Мисленето не може да се задоволи само с тях; не се задоволява и Аристотел и вследствие на упоритото търсене на още по-съществени определения полага традицията на цялото наше, "европейско" мислене във формата "материя и форма". Сега вече става въпрос за една друга асоциация, която във философията върви с името Аристотел, става въпрос за

80

Хилеморфизма Всеки предмет е вещество, материя (hule) и образ, форма (morfe). И ако за обичайността е валидно, че "формата" се вижда някак първа, а едва след това откриваме "материята", не така стоят нещата с философското размишление, учи Аристотел. (Тук сигурно той би признал, наред с Хегел, че философията е обърнатият наопаки свят.) За философското размишление формата е "душата" на предмета, образецът, по който се реди някаква вещественост, докато материята е онова, от което нещо става такова, каквото е "по понятие", именно отличително постигане на единство между веществена застиналост и мисловна динамика, постигане на една пълнота и цялост за всеки отделен предмет. Сама по себе си веществеността, материята е лишеност от форма, но наред с това е и възможност да придобие изглед, ала това става действително само тогава, когато към нея се прибави енергия, когато и се даде тласък и този тласък открие в дадена вещественост условията за търсената пълнота и цялост. Това налага към всяка вещественост т.е. към всяка потенциалност да се прилага съответната й движеща форма, която вече я прави действителност и ние можем да кажем, че едва след това имаме "този предмет". Сиреч "материята" е отсъствие на форма, но заедно с това е и възможност да придобие такава: материята е субстрат. Във видимия свят ние се срещаме с различни "материи", от които са съставени и различните неща според различни форми, казано иначе - ние виждаме "особености". В мисленето, където нещата опират до "изобщности”, материята е винаги една - първоматериалът, от който потенциално могат да възникнат всички неща и към който могат да се приложат всички форми. Но тъй като такава материя може само да се мисли отвлечено, то тя няма непосредственото битие на нещата и затова е винаги "неопределен субстрат" - материята 81 "подлежи", но никога не е "подлог" в смисъла на "извършващо действие".

Действието, възникването, промяната имат друг, невеществен произход, макар да се демонстрират във веществености. И тук можем да се попитаме "Кой е виновен за промяната?". На гръцки "вина" означава aitia и се мисли като "изместване от определен ред", т.е. от предзададения начин на постъпване. Затова не е чудно, че когато превеждаме aitia ние даваме на нашия език думата "причина", посочваме първото място ("първия чин"), от където е тръгнало "провинението"; не е чудно, че във философската традиция осмислянето на битието на нещата се свързва най-вече с учението на "причините". Него също го дължим на Стагирит, който, определил нещата в тяхната действителност като съчетание на материя и форма, търси вече "двигателите" на онова бленувано състояние, в което всички неща ще придобият образцовият си вид. Това търсене е една надежда за постигане на "пълнота и цялост между материя и форма" (ентелехия) и по същество е целта на научното подхождане към света - представянето на нещата във възможно най-изчистен облик. Аристотел, един съвършен елин, няма как да не проведе такова търсене под девиза "Не нещата, каквито се виждат, а каквито трябва да бъдат".

Четирите причини И тъй, нещата трябва да бъдат "съвършени" и "завършени". Ако се замислим в тези думи и се взрем в иманото пред вид с тях, можем да кажем, че нещата трябва да бъдат съизмерими в тяхното върхово състояние, т.е. съвършени" и наред с това - "да достигнат върха си, т.е. завършени". Четири са начините, по които може да стане постигането на търсената пълнота и цялост; четири са "виновните" позиции на мисленето, които могат да ни дадат действителността; с една дума - четири са причините, които дават "ето този 82 предмет":

1. Материална причина - тази на веществото, от което става нещо; 2. Формална причина - тази на формата, според която става нещо; 3. Действаща причина - тази на движението, по което става нещо; 4. Целева причина - тази на целта, към която нещото е насочено. Макар четирите причини да могат да се сведат до две, именно до материална и формална, пълното осмисляне на предметността не бива да изпуска едно: във всеки предмет, който може да бъде наречен действителен", съсъществуват изброените последни основания и изпускането на което и да е от тях ще накърни реалното му битие, така, както и ако привилегироваме едно от тях. И въпреки това, Аристотел сякаш привилегирова една от причините - целевата. Може би това е станало по "психологически причини" - той е първият, който въвежда в осмислянето на света една цел, към която нещата би трябвало да се движат; може би това е станало и по религиозни съображения - във времето, когато живее той, вече се чувства неудовлетворителността на обичайния езически възглед (впрочем тази чувствителност има своите предходници в Ксенофон, Парменид, Сократ, Платон и се възцарява от християнството, което не случайно славослови Аристотел); може би тук роля са изиграли съображения, въртящи се около темата за завършеността на знанието или пълнотата на възгледите. Но каквито и да са "причините" за тази привилегированост, не може да се отрече, че с нея Аристотеловото дело придобива оня монолитен характер, който сигурно е и основанието това дело да стигне до нас не във фрагменти, а в една пълнота, която позволява поколения наред да се обосновават с Magister dixit. Става въпрос за Аристотеловата телеология, а ако искаме да уясним нещата - и за неговата теология, за учението за божеството. Именно целта (телосът) на размишлението опира до бога (теос) и този бог е първопричината на всяко изменение, развитие, движение, което се осъществява като кръг, стремящ се към първоначалото си, към предзададената съвършена форма. Бог е целта на всички неща, той е формата на всички форми, покоят на всяко движение, сигурността на всяко мислене: за 83 Аристотел това е неподвижният пьрводвигател на всички

неща и освен бог, неговото име е Ум. И както ние с ума си схващаме нещата, така и бог гледа над света и го държи в погледа си, без да се чувства длъжен да се намесва. Защото намесата в мирските дела" би било вече съмнение в божествената сила, би било "практика" или казано иначе - дейност, насочена към нещо друго, към някаква друга цел, която също така би могла да бъде сменена и тъй до безконечност. Това, обаче, би изтеглило опорите изпод нещата и те биха изчезнали в едно безразборно и постоянно сменяне, биха били "умонепостижими" и въобще - "невидими". Затова и Умът не действа постоянно: той постоянно съзерцава в божествената си оттегленост. А "съзерцание", "гледане" не значи нищо друго, освен "теория". Днес под последната дума се има пред вид обоснованото в своята действителност мислене, "мисловната система", накъсо - "науката". Или както казва Аристотел: "търсене на началата и причините".

84