Българска Наука 8 by Българка Наука

Българска Наука

Брой 8 Септември 2006

Гръко- персийските войни

Имануел Кант

Гравитацията

Богомилите

Обсерваториите на НАСА

Разнообразието в животинския свят

Съдържание:

Новини

Българска история Богомилите Българският език Древна история ДРЕВНА ГЪРЦИЯ Астрономия Обсерваториите на НАСА Физика Гравитацията

География Лицето на земята

Зоология Разнообразието в животинския свят Ботаника Семейство Кръстоцветни Семейство Върбови

Личност Имануел Кант

Совалката „Дискавъри” STS-121 трябваше да излети на 1 юли 2006

(събота), но поради лошо време трябваше да се отложи два пъти и чак на 4 юли успя без проблем да излети. Това е втората мисия след трагичния инцидент с „Колубмия” през 2003 година и 115-ия полет на STS совалка. Мисията има главна цел да тества нови системи за сигурност и да достави провизии на Международната космическа станция. В екипажа са само американци, но на борда имаше един „пътник” – европейският астронавт Томас Райтър. Той ще се присъедини към екипажа на Международната космическа станция (МКС), който до тогава бяха трима руски астронавта. Този път притесненията бяха насочени повече към бустерите, но не се и изключваше възможността отново да се появи проблем и с пияната причинила трагедията на

„Колумбия”. При това изстрелване на совалката нямаше блъснати лешояди. При блъснати животни по пътя покрай Кейп Канаверал, който е резерват се появяват месоядните птици и изяждат умрялото животно по този начин популацията им расте и точно в него район пречат на совалките. С голяма скорост совалката се отдалечава от земята и ако удари лешояд той може да повреди или откърти от пияната което може да доведе до катастрофален край. От Колумбия насам бяха похарчени над 2 милиарда долара да бъде спряно падането на пяна и пак пада. Каквито и специалисти и пари да имаш загубата на пяна никога няма да бъде спряна. Техниците работят денонощно за да изпипат всеки детайл и да може на време да се изстреля совалката имайки предвид, че прозореца е отворен до 19 юли.

Новини

Обща информация:

Мисия: STS-121 - 18та мисия до МКС на совалката(ULF1.1) Многоцелеви логистичен модул Леонардо Совалка: Дискавъри (OV-103)

Дата на изстрелване: 4 Юли 2006г. Ракетна площадка: 39B

Екипаж: Линдси, Кели, Селърс, Фосъм, Новак, Уилсън и Райтър Продължителност: 11 дена

Инклинация/Височина: градуса, 226 километра

51,6

Нов ини

Изстрелването ще бъде извършено на площадка 39В. В момента има две стартови площадки, но само 39В е използваема като 39А се подобрява и приготвя за бъдещи мисии. Изстрелването беше извършено на 4 Юли 2006 г между 9:30 и 22:00. При самото излитане нямаше проблем, но малко след това имаше лека загуба на пияна която за щастие беше нищожна и не причини никакви щети. Бустерите се изхвърлят точно при Т+2 минути, когато совалката е на 40 км височина. На 6 юли 2006 г. се скачи с МКС където се проведоха няколко учения и се доставиха провизии и техника. На 17 юли 2006 г. Дискавари STS 121 кацна и мисията завърши успешно.

Очаквайте подробности относно „Дискавъри” и МКС в следващите издания на списанието. Повече информация относно мисиите STS можете да прочетете в този брой в Астрономия.

Надуваем космически кораб!

Бигълоу Аероспейс обяви, че космическия кораб-прототип Генезис І успешно се е надул и е разгънал слънчевите си панели. Според компанията, всички параметри са в рамките на нормалното. Температурата, авиониката, слънчевите панели и батерии работят перфектно. По време на първите четири обиколки на Земята, модула и слънчевите му панели са били подложени на директна слънчева светлина, благодарение на което батериите са напълно заредени.

наречен вектран. Предвидения живот на апарата в орбита е пет години, през които техниците ще установят, дали модула може да поддържа подходящо въздушно налягане, температура, дали ще може да устои на удари с космически отпадъци и дали слънчевата радиация причинява щети на пластмасите и материалите, от които е изграден. Според Бигълоу, температурата в апарата в момента е 26˚С, а въздушното налягане е в рамките на нормалното. На Генезис има колонии насекоми, чието здраве ще бъде следено по време на мисията. Наземният контрол е нагласил GPS устройствата на борда на апарата, с които ще следи местоположението му. Компанията смята да изпрати втори надуваем прототип в орбита тази есен. Той също ще носи колонии насекоми, както и лични вещи на клиенти, които вече са си платили. Генезис ІІ ще носи и камери, с които ще снима движението на

Новини

Генезис І беше изстрелян в Сряда на борда на руска ракета Днепр от ракетната база Домбаровски в Сибир. Малко след като апарата достигна операционната си орбита от 550 км, компютърно контролирани въздушни резервоари са били активирани и сгънатия модул се е надул. Тестовия прототип е три пъти помалък от бъдещите модули. Той е дълъг 4,5 метра и е 2,4 метра в диаметър. Микрометеоритниаят щит е направена от кевлар – който се използва за направата на бронежилетки – и нов материал,

предметите в модула. Бигълоу смята да изстреля няколко модула Генезис в космоса, които да служат като космически хотел и

частна експериментална и изследователска станция. Собственика на Бигълоу Аероспейс е обявил награда от $50 000 000 за този, който първи успее да изстрела

Новини

От екипа на “Българска Наука”

Това списание има за цел да задоволи интереса и любопитството на потребителите интересуващи се от всички сфери на науката. Правим всичко това, за да могат колкото се може повече хора да се образоват и тази информация да може по най-лесния и достъпен начин да достигне до всички вас.

С първия брой започнахме тази система, по която изграждаме списанието и занапред ще продължаваме да се придържаме към нея. Първата рубрика е „Българска история”, в която ще се проследи цялата история на България от първите заселвания на човека в нашите земи. След това на същата тематика е „Древна История” тук започваме да разглеждаме древните цивилизации. Започнахме с Древна Гърция главно разгледана от гледната точка на тогавашните съвременници, философи и историци. От история минаваме на "Астрономия", където разглеждаме обектите в космоса и техните особености. След това е кратката рубрика "Еволюция". Тук проследяваме пътя от маймуната до днешния човек. "География" или Лицето на земята в тази категория ние обясняваме някои явления на земята, климат, вулкани, земетресения, а дори и влиянието на нас самите върху земята. "Биология", "Зоология" и "Ботаника" - това са последните категории, в които винаги ще има статии. Ще се стараем винаги да има допълнителна и любопитна информация. Ще се слага по една известна историческа личност. За предложения или коментари може да ни пишете на admin@bg-science.info или в нашия форум http://bg-science.info/forum !

Може и да поиграете малко ШАХ на адрес: http://bg-science.info/chess/index.php

Приятно четене от екипа на BG-Science.

Останки от ракети:

пилотиран космически апарат в космоса на височина 400 км с петчленен екипаж до 2010 година.

Руска конвертирана балистична ракета RS-20V "Войвода" (SS-18 Сатана), позната като Днепр беше изстреляна (26.7.2006) с 18 микросателита на борда, включително първия беларуски сателит. Поради проблем с двигателя на втората степен изстрелването завърши с неуспех. повече инфо на http://bgscience.info/forum/index.php?showtopic=809

История на България

Поява на богомилството:

След симеоновите войни държавата отслабва и населението все по трудно поема последиците от нея. Разорявано и експлоатирано от господстващата феодална класа селяни да се вдигат на всенародно движение. Това движение било богомилството по името на поп Богомил.

Богомилството се утвърждава като ерес след отричането на християнската църква и основата им станала дуализма - вяра в съществуването на две божествени начала - доброто и злото, бога и сатаната. Дуализма в богомилството се взаимодейства от други източни ереси, които по това време са били проповядвани във Византия. Според дуализма видимият свят е създаден от дявола, а невидимият - от бога. Поради лошите условия на живот и постоянният натиск над населението богомилството било по-лесно разбираемо и единственият начин населението да разбере положението, в което се намира. Понеже смятали видимият свят за творение на дявола, богомилите отричали напълно официалната християнска църква с всичките й обреди и външни форми на вярата, като признавали само молитвата „Отче наш”. Отричали също причастието, брака и кръщене с вода, като признавали само

духовното кръщене. Били срещу Стария завет и признавали единствено само евангелието. Също били против храмовете, иконите, църковната йерархия, празниците и пр. Борили се и срещу убиването на животни и хора, затова употребявали само растителна храна и били против войната. В тази пълна форма богомилите се делели на две групи - съвършени богомили и вярващи богомили. Едните изпълнявали всички изисквания, а другите били достатъчно да се изповядат преди смъртта си, за да се пречистят от греховете. Обществените наредби като израз на видимия свят на били смятани за творение на дявола и те твърдо ги отричали. Учели селяните на неподчинение спрямо своите властелини и робите да не работят за своите господари. Хулели болярите, ненавиждали царя и укорявали тези, които му служели, ругаели старейшините и другите представители на властта. Както и при други селски движения през средновековието така и богомилството не е могло да има един по-прогресивен обществен идеал. Насочеността му била към премахването на експлоатацията и равенство за всички хора. Начело на богомилите седели особени ръководители наречени "дедеци". Те представлявали наставници и проповедници на богомилското учение. Те били съвършените богомили. Богомилите развили собствена книжнина, която достигнала голям разцвет на развитие. Поради гоненията на ереста много малко от писмеността им е останала. Наричали са я апокрифна, което означава скрита книжнина. Презвитер Козма застава зад офицялната християнска църква и е твърдо против богомилите. Живял

История на България

през X в., написал съчинението „Беседа против новопоявилата се ерес на богомилите”. Блестящият полемист оборва възгледите и разбиранията на богомилите, противопоставяйки им солидни доводи. Впечатляващо от е, че голяма част от цитатите на Козма са от Св. Апостол Павел, смятан от богомилите за най-големия християнски авторитет. Той не само се старае да обяви учението на богомилите за несъстоятелно от гледна точка на свещеното писание и църковните канони и обичай, но и направо насъсква държавната власт да пристъпи към тяхното физическо унищожаване. Феодалните властелини си служат както с убежденията и изобличенията направени от Козма, но и с всички средства на държавната власт борейки се срещу богомилството. Цар Петър се обръща за съвет и напътствия към цариградската патриаршия. Патриархът препоръчал между другите мерки още и заплахата и по сурови наказания. Препоръчал не само църковните, но и гражданските закони. Т.е. не само отличаване от църквата, а анатема и др., но и смъртно наказание. Козма свидетелства за богомили, които били оковани във вериги и лежели в тъмници, както и за такива, които отивали на смърт с евангелие в рака. Въпреки неговото отношение и гоненията богомилството се разпространило много бързо. Гоненията срещу тях оказали обратен на очакваното резултат. Те се вдигнали в очите на народа и привържениците им нараствали. Чрез своите проповеди и анти политически лозунги се присъединявали все повече и повече хора. Въпросът за богомилството е привличал отдавна погледа на изследвачите. Интерес към това учение се проявява най-

напред във Франция, Италия и Германия поради обстоятелството, че по своя характер и роля то е било твърде близко до разпространяваните там през XII— XIII век ереси на катари и албигойци. Първи по-специални проучвания върху богомилството започват през XVIII век. Заслужават отбелязване трудовете на C. J. Wolf, Historia Bogomilorum. Wittenberg, 1712, и на J. L. Oeder,, Dissertatio inauguralis, prodromum historiae Bogomilorum criticae exhibens, Gottingae, 1734. През първата половина на XIX век излиза основното съчинение на френския учен C. Schmid, Histoire et doctrione de la secte des Kathares ou des Albigeois, I—II, Paris, 1849. В това съчинение са отделени няколко страници върху богомилството, като се прави опит да се посочи неговата връзка със западните дуалисти. Извори за богомилството.

-С против богомилско съдържание. Хронологически погледнато, първият важен извор с против богомилско съдържание представлява едно писмо на цариградския патриарх Теофилакт (933—956 г.), съставено на гръцки език, в което той отговаря на българския цар Петър (927—969 г.) по повод запитването му как да постъпва с новопоявилите се в страната му еретици и какви наказания да им се налагат. За разрешаване на този въпрос патриархът изхожда от предпоставката, че тези еретици принадлежат към различни категории и съобразно с това трябва срещу тях да се приложат различни мерки. Изложението завършва с 14 анатеми на главните догми и учители на ереста. Както се вижда от съдържанието на

писмото, Теофилакт не е бил запознат добре със същината на новопоявилото се в България богомилско учение, тъй като не е имал възможност да черпи данни за това от непосредни извори. Той е познавал обаче добре съществуващата във Византия антиеретическа литература и поспециално съчиненията на презвитер Тимотей срещу манихеите и на Петър Сицилийски и патриарх Фотий срещу павликяните. Поради това, като излага учението на българската ерес и анатемосва нейните учители, той дава да се разбере, че тази ерес не представлява нищо друго освен продължение на павликянството, смесено с манихейски догми.* Новото и оригиналното в богомилската идеология е останало за него чуждо и непознато и всичко онова,, което той приписва на еретиците, се съдържа в старите книги, четени и използвани от него при съставяне на писмото до българския цар.Вторият и особено важен извор за богомилското учение е тъй нар. „Беседа" против богомилите, чийто автор, презвитер Козма, е живял през средата и втората половина на X век, а самата

История на България

му творба е била съставена вероятно след смъртта на цар Петър, между 969—972 г. Тя се състои от две части — в първата Козма се спира на отделните възгледи на богомилите и поле Мизира с тях, за да им докаже, че се заблуждават. Във втората той се обръща с укорни и поучителни слова към монасите, духовниците и миряните, като им посочва недъзите и пороците и ги съветва да се оправят и станат истински християни. От тона на автора се вижда, че когато е писал своята Беседа, той е заемал висш духовен сан и е бил може би епископ. Ако се съди по езика, на който е написано неговото съчинение, може да се предположи, макар и за това да няма преки данни, че Козма е живял и действал като писател и проповедник в Североизточна България, а не в Македония, както приемат някои учени. Обстоятелството, че в своята творба той сипе укори не само срещу богомилите, а и срещу висшето духовенство и монашество, като се пази да упрекне дори само с един израз представителите на светската власт начело с царя, показва, че е бил

* Това личи още от самото означение на „новопоявилата се ерес", която патриархът назовава като „смес от манихейство с павликянство” µανιχαϊσµός.. παυλι,νιασµώ συµµιγής „ (срв. по-долу). Личи ясно и съдържанието на някои анатеми- Така в първата анатема се казва, че еретиците вярвали в два бога — единия на доброто, който бил творец на светлината (φωτός ποιητής), и другия на злото, който бил сътворил нощта (ποιητής νυκτός). По същия начин с представи за „светлина" и „тъмнина" (ψώς и σκότος) са означени двата бога в ма-нихейската космогония. В шестата анатема става дума за привидкостта на кръста и на Христовата смърт, което е също типично за учението на маня-хеите (срв.. Thimatheos, De receptione haereticorum, M.P.G., 86, coll 20B). В четвъртата анатема патриархът проклина онези, които наричали увеличаването и продължението на рода „законоположение на дявола" (τοϋ δαίµονος… νοµό δεσίαν). Това е пак манихейска догма, споделяна и от масалианите (срв.. Thimatheos, De receptione haereticorum, M.P.G., 86, coll 20B). При изброяване на учителите на ереста той дава поред имената на манихейските проповедници и след това анатемосва и павликянските учители, като почва от Павел и Йоан и завършва със Сергии (Тихик).

навярно в близки връзки със самия дворец в Преслав и че се е намирал сред онези литературни и писателски среди, които са ни познати от времето на Симеон и Петър. Стойността на съчинението на Козма се свежда главно в това,, че той е познавал добре възгледите на богомилите и ги описва като непосредствен очевидец и наблюдател. За разлика от патриарх Теофилакт, който заклеймява „новата ерес", като си служи с данни от по-стари съчинения, авторът на Беседата не използва такива данни, а изхожда от самата действителност, от това, което сам е видял и чул. Поради това сведенията, които намираме в неговата творба, са свежи и оригинални и въз основа на тях може да се създаде точна и достоверна картина на богомилското учение в неговата цялост. Целта му била да обори само някои от възгледите на еретиците и да им посочи, че те се заблуждават. Поради това в Беседата са изпуснати някои важна страни от богомилската идеология и по-специално от богомилските космогонични и есхатологични представи. Но въпреки това данните на Козма са извънредно важни главно защото са автентични и са почерпани от самия живот, а не от литературни образци и описания на по-стари еретически учения, както е случаят с писмото на патриарх Теофилакт. През XI век богомилството, както е известно, започва да се разпространява вече и вън от границите на България. То прониква в съседните сръбски земи, а също така и в пределите на Византийската империя, под чиято власт през 1018 г. попада българският народ. За разпространението на богомилството в сръбските земи (в

Зета, Захълме и Требине) намираме интересни сведения в житието на дуклянския княз Иван Владимир, зет на българския цав Самуил. Славянският оригинал на това житие, което е било съставено вероятно през първата половина на XI век, за съжаление не е запазен и понастоящем ние разполагаме само с един гръцки текст, и то в две редакции — кратка и обширна. Този текст е бил съставен в края на XVII век от гръцкия владика Козма. За основа на своя текст Козма е използвал вероятно първоначалното и не дошло до нас

славянско житие, както и устни разкази на съвременници. В така съставената гръцка редакция житието на Иван Владимир (и в краткия, и в обширния вариант) съдържа някои очевидни грешки и анахронизми, които снижават стойността му на исторически извор. Независимо от това обаче в него намираме и някои напълно сигурни данни и известия, които Козма е почерпил направо от славянския оригинал и които могат да бъдат използвани от

История на България

изследвачите като достоверен исторически материал. Освен в сръбските земи богомилството през XI век проникнало и във Византия (и то както в нейните балкански владения, тъй и в Мада Азия). За малоазийските богомили, известни още с прозвището „фундагиагити” пише специално Евтимий, монах от цариградския манастир „Богородица Периблепта”. Роден в град Акмония (в тема Опсикион), той познавал добре от личен досег еретиците от Мала Азия и написал след 1034 г. едно полемично съчинение срещу тях, в което излага и оборва главните им възгледи. Евтимий е бил, както личи от съдържанието на неговата творба, доста необразован човек, малко осведомен по църковната и противоеретическата литература, слабо запознат и с начина на писане на полемични съчинения. Изложението му изобилства с цитати от всичко онова, което бил прочел по един или друг въпрос, и страда от разводненост, а на места и от голяма наивност при обясняваш на събитията. Въпреки това обаче данните, които се съдържат в него, са твърде полезни за изследвача, тъй като произхождат от непосредствено наблюдение, от разговори, които авторът е водил със самите еретици. Заслужава отбелязване обстоятелството, че за разлика от Козма, който не посочва никакво име, Евтимий е знаел вече, че дуалистите на Балканския полуостров са били означавани като „богомили". Това е едно твърде ценно известие. Малоазийският писател не е бил запознат обаче с началата на богомилското учение и поспециално с дейността на поп Богомил, тъй като той не е познавал беседата на презвитер Козма. Ето защо, когато говори за произхода на

оборваната от него дуалистична ерес, Евтимий не е в състояние да обясни кой е нейният създател и писаното от него по този въпрос е съвсем недостоверно. -Извори с богомилски произход и характер

Броят на запазените извори с богомилски произход и характер, както вече се спомена, е значително по-малък, тъй като богомилството е било във вражда с официалната църква и неговите творби са били подлагани на унищожаване. От съчиненията, които са изцяло богомилски, на първо място трябва да се спомене апокрифът, озаглавен „Запитване на апостол и евангелист Йоан на тайната вечеря на небесното царство за устройството на света и за началото, и за Адам” (Ioannis et apostoli et evangelistae Interrogatio in coena secreta regni coelorum de ordnatione mundi et. de principe et de Adam). В научната литература си е пробило път краткото заглавие Йоановото евангелие (Liber sancti Ioannis). Самите богомили са го наричали и с прозвището Тайната книга (Liber secretus). Апокрифът е запазен в две латински версии, едната от които се съдържа в архивата на инквизицията в Каркасон (във Франция), а другата — в един Виенски пергаментен кодекс. Както изглежда обаче, тези версии не са оригинални, а представляват превод от славянски първоизвор, който досега не е намерен. Ако се съди по изложението на богомилската ерес в „Паноплия догматика”, както и от някои гръцки и славянски апо-крифи, следва да се приеме, че този славянски първоизвор вероятно е възникнал през XII век. За пръв път се споменава за Тайната книга в съчинението на итиалианския писател Райнер Сакони. Там се

казва, че този важен богомилски апокриф бил пренесен към 1190 г. от България и предаден за използване на Назарий, епископ на дуалистичната катарска община в Конкорецо (близо до Милано). Назарий го бил получил от епископа на богомилската община България и от неговия помощник (ab episcopo et filio majore ecclesiae Bulgariae) Това известие на Райнер свидетелства ясно, че първоначалната редакция наапокрифа е била българска и съставена на български език, а впоследствие е била преведена на латински за нуждите на италианските и френските дуалисти. Този именно превод по оригинала, дошъл от България, попаднал по-късно в каркасонската инквизиционна архива. Що се отнася до другия латински превод, запазен във Виенския пергаментен кодекс, то той произхожда вероятно от изчезнал босненски славянски текст. Тайната книга представлява по съдържанието си диалог между Христос и неговия любим ученик Йоан. Йоан задава въпроси, а Христос отговаря. По такъв начин пред читателя се разкриват основните положения на богомилската космогония и есхатология: за първоначалното устройство на вселената, за отпадането на злата сила от небето, за сътворението на видимия свят и човека, за идването на Исус и борбата му с дявола, за завършъка на света и за съдбата на праведниците и грешниците. В общи линии изложението е сходно с разказа на Зигавин, предаден в „Паноплия догматика”, но съдържа известни и немаловажни отлики. Езикът на Тайната книга е прост и образен. Целта на нейния съставител е била да изложи по лек и разбираем начин основните положения на богомилската вяра и да разгърне преди всичко идеята

История на България

за борбата между доброто и злото и за крайната победа на бога над дявола. В своя разказ той се е ръководел от творческото си въображение и е създал оригинални образи, но заедно с това се е ползвал широко и от образи в постари апокрифни съчинения, разпространени през X—XII век в българските земи. Особено внимание заслужават като литературни извори на Тайната книга такива апокрифни творби като „Видение Исаево”, „Енох”, „Варух”, „Палея”, апокрифния „Йоанов апокалипсис" и др. Използвана е била при съставянето на Тайната книга и канонична християнска литература (предимно книга първа от Библията за „Сътворението” и пасажи от Матеевото евангелие за завършъка на света и за второто пришествие). Всички тези източници са били преработени обаче от богомилския писател с оглед да се подчинят на основната дуалистична идея, която е прокарана в цялата творба от началото до край. Докато Тайната книга представлява основният богомилски извор за разкриване на дуалистичните, космогонични и есхатологични възгледи на еретиците, друг един извор с богомилски произход, познат под наслова „Катарски требник”, дава много ценни сведения за характера и организацията на еретическите общини. В него се съдържа описание на всички обреди, които са били в употреба там, а именно: взаимната изповед, приемането на членове з братството, посвещаване на „вярващ" в степен „съвършен". Раз- личните проповеди, които били произнасяни при извършване на тези обреди, са от особено значение за разкриване на етичните и социалните възгледи на еретиците. Катарският требник е познат от едно доста късно време

(втората половина на XIII век) и при ' това е бил използван от южнофренските катари, поради което е бил написан на провансалски език. Твърде вероятно е обаче, ако се съди по съдържанието на този паметник, че той е бил съставен в един значително по-ранен период, и то сред богомилите в България, които са имали нужда от организация и от ръководство за своите извършвани з братствата обреди, твърде сходни с обредите на катарите. С други думи, подобно на Тайната книга и Катарският требник е бил от славянски произход, но за съжаление неговият оригинал не е

запазен. Наред с Катарския требник от известно значение за разкриване на богомилската идеология е и един друг, обширен дуалистически трактат, открит и обнародван през

История на България

1939 г. от A. Dondaine и познат под заглавието „Книга за двете начала” (Liber de duobus principiis). Неговото използване за богомилското учение трябва да става обаче твърде предпазливо, тъй като той изяснява преди всичко философско-религиoзните позиции на италианските еретици от XIII век и е написан от техен изтъкнат теоретик. При това той разкрива вярата в абсолютния дуализъм, докато българските богомили са били предимно умерени дуалисти. В своята книга А. Донден е издал и един намерен във Флоренция фрагмент от требник, употребяван от катарите в Италия, който в известно отношение допълва Провансалския требник и съдържа важни положения във връзка с обредите в дуалистичната катарска община, които, могат да бъдат използвани за сравнителен материал при изследването на богомилството и неговите религиозни общини. Като сравнителен материал за учението на богомилите може да бъде използвана една неотдавна открита и обнародвана творба(средата на миналия век), съставена от привърженик на катаризма към 20-те години на ХIII век. В тази творба неизвестният автор излага обстойно дуалистичните схващания на еретиците за природата и човека, и то с вещината на богослов, който добре познава каноничната литература. Това катарско по характера си съчинение е било поместено в по сочената вече антиеретическа творба на каталонеца Дуран де Хуска, който си поставил за цел да го разобличи и опровергае. Освен чисто дуалистичните книги, писани от привърженици на богомилството и катаризма, известни данни за учението на богомилите могат да се намерят и в някои апокрифни

(тайни) съчинения, познати в България през средновековната епоха. Едни от тези съчинения са възникнали още преди появата на богомилството и те са дошли в България от съседната Византийска империя. Такъв е например апокрифът „Видение Исаево", който, без да бъде богомилски по произход, съдържа елементи, които са близки до дуалистичната идеология и са били използвани от богомилите и техните последователи. Други апокрифи са възникнали в резултат на разпространението на богомилството в българските земи и отразяват неговите главни възгледи. Това са именно разните дуалистични приказки и легенди, в които под форма на популярен,

късни данни, може да се предположи, че както поп Богомил, тъй и неговите близки привърженици са развивали литературна дейност, т. е. съставяли са и съчинения, а не се задоволявали само с устни проповеди. Особено показателен е един препис на индекс за забранени книги, където поп Богомил е посочен като техен автор наред с други лица. Книжовната дейност на първия български богомилски проповедник била продължена и по-късно. В резултат на тази дейност, подпомогнати и от устната традиция, броят на дуалистичните разкази и легенди нараствал непрестанно и те се превръщали все по-подчертано във важна съставка от книжовното и словесно творчество на българския народ, в любима негова духовна храна. Съставил : Петър Теодосиев

общодостъпен, изпъстрен с интересни образи разказ се говори за борбата между бога и дявола като представители на доброто и злото начало. Тези дуалистични приказки и легенди са били съставени вероятно още от времето на поп Богомил и неговите сподвижници, както може да се заключи от думите на презвитер Козма, че еретиците разправяли пред своите слушатели разни „приказки''. Дали тези „приказки" са били предавани само устно, или са били вече записани, не може да се каже със сигурност. Във всеки случай, ако се съди от някои по-

История на България

Историята на Българскя език

Историята на Българския език Историята на българския език изследва и разкрива развоя на българския език в неговите форми — устна и писмена — от обособяването му като самостоятелен език в източната половина на Балканския полуостров до най-ново време. Тя проследява вековните книжовни традиции на нашия народ и неговия принос в европейската културна история. Изучаването на историческия развой на българския език дава възможност да се разбере днешното му състояние и неговите о р и г и н а л н и особености.Опознаването на диалектното му състояние спомага за правилното разбиране на единството на българския език в миналото и днес. Всички тези познания повишават езиковата култура както на обществото като цяло, така и на отделната личност и усъвършенстват езиковата практика. Задълбоченият поглед върху езика като обществено явление и върху неговото постепенно развитие повишават

активността в самото общуване и създават по-сигурна собствена преценка при избора на езиковите средства. А това позволява да се откриват и да се избягват нежеланите прояви, да се използува по-пълно цялото езиково богатство. В познаването на книжовното наследство и в грижата за езика се проявява уважението и обичта към родната реч. Българският език и другите славянски и балкански езици.

Българският език е един от найстарите държавни езици на Европа. Той има 13-вековна традиция, оказала влияние върху културата на много народи. Първоначално нашите славянски прадеди са живеели заедно в своята стара прародина на север от Карпатите, но след разселването им (II—V век) на изток, запад и юг, т.е. след обособяването на трите славянски групи — източна, западна и южна — те заживяват свой самостоятелен живот. Днес източните славяни говорят на три езика: руски, украински и

белоруски: западните на четири — полски, чешки, словашки и лужишки ( Германия). На три езика говорят южните славяни: български, сърбохърватски и словенски. В своя исторически развой българският език е известен под различни наименования. Първоначално до идването на прабългарите на Аспарух (VII в.) и около покръстването на славяните и прабългарите (IX в.) в новата славянобългарска държава той се е наричал — по името (склавини), с което византийците наричат предимно българските славяни. За византийците (и техните историци), намиращи се в непосредствен досег с племената, създали по-късно нашата народност, името (склавини) се е отнасяло най-вече до най-близките им съседи, т. е. до българските славяни. В този смисъл назв анието от това време не бива да се смесва с други по-късни наименования, стоящи фонетично близо до него: славянски, словенски и словашки. Терминът славянски (изписан днес

с а) има по-общ характер и служи за назоваване на езиците от трите групи. Той се различава от прилагателното (изписано с О), което се свързва предимно с определението български, или поточно със старобългарски. Сегашното наименование словенски се отнася за езика на словенците, които живеят в Словения (бивша Югославия), а словашки — за езика на словаците в Чехословакия. Прабългарите са били напълно претопени в славянското етническо море. Те са имали с тюркски тип, който днес е изчезнал. От него са останали едва няколко десетки думи, като: болярин, бисер, белег, бъбрек, тояга и наименованието българин, което старите са заели като свое народностно име. Оттук започва да се променя и названието на езика — след IX в. той все по-често започва да се нарича български. От трите южнославянски езика на Балканския полуостров — български, сърбохърватски и словенски — езикът на българските славяни заема източната половина на южнославянския свят, а другите два — нейната западна част. Голяма част от българските славяни, останали извън границите на Първата и Втората българска държава, постепенно са изчезнали. Говорен в източната половина на Балканския полуостров, българският език не само е оказал силно влияние върху завареното местно население, но е изпитал и обратно въздействие. Така например от изчезналия вече език на траките, които заедно със славяните и прабългарите са образували българската народност, са останали няколко имена на реки като Тимок, Вит, Искър, Етър (Янтра), Места, Струма, Тунджа и думи като катеря се, катерица и др. Българският език влиза в много тесен контакт с други съседни балкански езици — румънски и

Историята на българскя език

албански и донякъде с гръцки език, в резултат на което придобива редица нови черти. Затова освен към славянските, той се отнася и към балканските езици. Характерна особеност за всички балкански езици е разколебаването на падежната система при имената. Изчезването на по-големия брой падежи в тях ги превръща от синтетични предимно в аналитични. Синтетични, т. е. езици, в които основна роля играят падежите, са всички славянски езици днес без българския. (Под влияние на балканската среда българският от синтетичен в миналото — със седем падежа — днес се е превърнал в аналитичен, без падежи при съществителните имена). Така напр. на липсата на падежни облици в българската конструкция Мама изпра ризата отговарят конструкции с именителен и винителен падеж в другите славянски езици: руски — Мать вьiстирала рубашку; сърбохърватски — маjка jе прала кошульу , полски — и т. н. Падежните форми, когато съответстват на една българска безпадежна, в различните славянски езици могат да бъдат нееднакви (родит., дателни без предлог и с предлог) и т. н. На бълг. Мама често ходи до съседката съответства руск. Мама часто ходит к соседке (дат. п.); сърбохърв. маjка често иде сусетки (дат. п. без предлог) у посету; полски matka czesto chodzi do sasiadki (родит. п.), чешки matka chodiva casto k sousedce (дат. п. с предлог) и т. н. Днес българският език се говори от всички българи, които живеят както в България, така и в други държави. За пореден път нацията е спомогнала за развитието не само на бълканите, но и в половин Европа. Съставил : Петър Теодосиев

Световна история

Херодот, VII, 33—60. Мостовете, построени от Ксеркс над Хелеспонта.

33. След това той се подготвил за по-нататъшния си път към Абидос. Междувременно финикийците и египтяните прокарали мост над Хелеспонта от Азия за Европа. На тракийския Херсонес между градовете Сест и Мадит, точно срещу Абидос, има една голяма издатина на морския бряг. . . 34. От Абидос до тази издатина били прокарани мостовете от натоварените с тази задача хора. Финикийците построили единия мост с помощта на един вид коноп, а египтяните построили другия мост от папирусово лико. Разстоянието между Абидос и отсрещния бряг е 7 стадия. 36. ... След това други майстористроители изградили нови мостове. При това те процедирали така, че поставили в една редица пентеконтери и триери. За единия мост, който бил по посока на Черно море, били употребени триста и шестдесет кораба, а за другия, който бил насочен към Хелеспонта — триста и четиринадесет кораба. Едната редица кораби била поставена косо към Понта, а другата — косо към Хелеспонта. Корабите били предназначени да поддържат във въздуха [над водата] въжетата, които носели моста. Те били закотвени много здраво. Това било необходимо по различни причини. Корабите на горния мост били закотвени яко поради духащите откъм Понта ветрове, а онези на долния мост — заради западния и южния вятър от страната на Егейско море. Между скопчените пентеконтери и триери бил оставен един отвор, през който да могат да преминават корабите, та по този начин пътят за Понта и от Понта бил оставен свободен за

по-малки кораби. Освен това с помощта на дървени винтове въжетата били опънати откъм сушата. При това обаче всяко въже било опъвано поотделно, а за всеки мост имало по две общи въжета от бял коноп и по четири от папирусово лико. Дебелината и грижливостта при изработката на всички въжета била еднаква, но онези, които били от коноп, били по-тежки, като един лакът от тях тежал 1 талант. Когато мостът бил възстановен така, били насечени дървени трупи на греди, тъй щото дължината на гредите отговаряла на широчината на моста. След това те били подредени грижливо върху опънатите въжета и били яко свързани помежду си посредством напречни греди. След това върху тях били поставени дъски, а върху тях била насипана пръст. Най-сетне от двете страни на моста била издигната защитна стена и по този начин впрегнатите животни и конете не се плашели, като гледали морето отгоре. 37. Когато мостовете били готови, а също и изкопните работи на Атонския полуостров били завършени..., персийската войска, която била презимувала в Сарди, имала намерение с настъпването на пролетта да потегли в посока към Абидос. . . 55. След това войската на персите започнала да се прехвърля на другия бряг. По единия мост, който бил обърнат към Черно море, минала пехотата и цялата конница, а по другия, разположен по посока към Егейско море, минал впрегатният добитък и обозът. . . 56. Като се прехвърлил в Европа, Ксеркс наблюдавал как войската преминава под ударите на бичове. Преминаването на войската продължило без прекъсване 7 дни и нощи. . . 58. ... Като минала през реката,

Световна История

която е дала името на Мелаския залив, персийската войска се насочила на запад покрай еолийския град Енос(града бил на устието на р. Хеброс – дн. Марица.) и езерото Стенторида, за да стигне в Дориск. 59. Дориск е крайбрежие в Тракия с обширна равнина, през която протича голямата река Хеброс. Там е построена и крепостта, която се нарича също Дориск и в която Дарий държал персийски гарнизон още от времето на похода срещу скитите. Тази местност Ксеркс намерил за подходяща, за да подреди и преброи своята войска. Той така и сторил. Всичките кораби, щом като те пристигали при Дориск, били изтегляни по заповед на Ксеркс от своите капитани на пясъчния бряг, който се намира в съседство с Дориск. Тук са разположени самотракските градове Сале и Зоне, а на края на това крайбрежие се издига предпланината Серей. Някога тази област принадлежала на киконите(тракийско племе в Егейска Тракия). Корабите били спрени на това крайбрежие и били изтеглени на пясъка, а техните екипажи имали възможност да си отпочинат. В същото време Ксеркс извършвал преброяването на войската в Дориск. 60. ... Броят на цялата сухопътна войска излязъл 1 700 000 души. Това число било установено по следния начин. Струпани били на едно място 10 000, които били наблъскани по възможност найгъсто, като около тях бил теглен кръг. След това пуснали тези хора да излязат вън от кръга, а самото място, на което били струпани, било заобиколено с ограда. Последната достигала на височина приблизително до пъпа на човека. Сега били вкарани други в ограденото пространство, като по

този начин преброили всички. След като преброяването било завършено, войската била подредена по народности и племена... 111. Битката при Термопилите

численото им превъзходство не ги ползвало нищо. Лакедемонците се сражавали мъжествено и доказали своето превъзходство във военното изкуство над своя неопитен във военното дело противник. Така

Херодот, VII, 210—213; 217— 218; 223—225

210. [Ксеркс обаче не повярвал на думите на Демарат(спартански цар, царувал от 510 до 491).] Той чакал цели четири дни, като се надявал, че спартанците ще побягнат [от страх пред численото надмощие на персийската войска]. Най-после на петия ден, когато те все още не се били отдръпнали, а стояли на позициите си, както му се струвало, поради своята дързост и безразсъдство, изпратил разгневен срещу тях мидийците и кисийците, като им заповядал да доведат неприятелските бойци при него живи. Мидийците атакували гърците и колкото и много от тях да падали убити, все нови и нови бойци напирали напред и въпреки тежките загуби не отстъпвали. По този начин те показали на целия свят, а найвече на самия цар, че води много хора, но малцина мъже. Сражението се продължило през целия ден. 211. След като мидийците понесли извънредно големи загуби, те се оттеглили. На смяна на тях излезли напред персите, и то онази войскова част, която персийският цар наричал „безсмъртните"(елитна войска, играела ролята на царска гвардия) и чийто командир бил Хидарн. Те вярвали, че ще се справят лесно с противника, но когато влезли в ръкопашен бой с него, не могли да постигнат нищо повече от индийците. Мястото било много тясно, техните копия били много по-къси от гръцките, а

Световна История

бъдат в състояние вече дори ръцете си да помръднат. Но гърците се сражавали подредени по вида на своето въоръжение и по племена, като всеки от тях имал свое определено място. Само фокейците били на позиция горе в планините

Светът според Херодот.

гърците отведнъж обръщали гръб и удряли на бягство; варварите, виждайки това, се втурвали подире им с викове и шум да ги преследват. Гърците обаче, щом като варварите ги застигнели, се обръщали изведнъж е лице към тях и посичали безброй перси. При тези действия загинали, разбира се, и няколко спартиати. Тъй като и персите не могли по никакъв начин да завладеят прохода, независимо от това, дали нападали на отделни групи, или пък масово, принудили се и те да се оттеглят. 212. Разказва се, че персийският цар, който наблюдавал тези боеве, на три пъти скачал от своя трон от страх за войската си. На следния ден варварите се сражавали не поуспешно. Те се надявали поради твърде по-малкия брой на неприятелите си да могат да им нанесат толкова много рани, че в края на краищата елините да не

и имали за задача да охраняват обходната пътека. Затова и персите, като видели, че и през този ден успехът им не бил по-голям, отколкото през вчерашния, се оттеглили отново. 213. Тогава тъкмо когато Ксеркс не знаел какво да стори по-нататък, при него се явил един човек от Малида. Това бил Ефиалт, синът на Евридем. Надявайки се, че ще получи голямо възнаграждение, той издал на персийския цар пътеката, която води през планината към Термопилите, и обрекъл по този начин на гибел стоящите там на позиция елини. По-късно, страхувайки се от лакедемонците, той побягнал в Тесалия, но от пилагорите, т. е. от събраните в Пилея амфиктиони, била обявена награда за главата на беглеца. Когато той по-късно се завърнал в Антикира(гр. на устието на р. Спехей, чието долно течение минава през Малида, родната

Световна История

област на предателя Ефиалт.), бил убит там от един мъж на име Атенад. . . 217. Като прекосили рекичката Асоп, персите се движели цялата нощ по тази пътека. От дясната им страна се издигала планината Ета, а отляво били Трахинските планини. Било се съмнало вече, когато те се изкачили на върха на планината. Там хилядата фокейски хоплити, както вече споменах погоре, били завзели планината, за да бранят своята собствена земя и за да охраняват пътеката. Пътят долу в долината се охранявал от войските, за които говорих и порано. Фокейците обаче били се задължили като доброволци спрямо Леонид да охраняват пътеката, водеща през планината. 218. Фокейците узнали по следния начин едва по-късно, че персите се намират на височината. От самото тяхно изкачване те не били забелязали нищо, защото планината е обрасла цялата с дъб. При това имало пълно затишие на вятъра, тъй щото, когато внезапно се чул силен шум — листата зашумели естествено под краката на движещите се напред, тогава фокейците се вдигнали на крак и грабнали оръжията си. Но ето че и варварите не закъснели да се появят. А когато съзрели готовите за бой противници, те се сепнали, защото се натъквали на отряд войска, а се надявали, че не ще срещнат никакъв противник на пътя си. В уплахата си Хидарн попитал Ефиалт да не би това да са лакедемонци. Когато обаче узнал истината, той построил персите за бой. Фокейците, поразени от вражеската градушка от стрели, побягнали по билото на планината. Те мислели, че персите са предприели целия поход заради тях, и смятали, че е наближил краят им. Персите обаче, предвождани от Ефиалт и Хидарн, продължили бързешком пътя си по надолнището

на планината, без да обръщат никакво внимание на фокейците. 223. А Ксеркс, когато слънцето изгряло, извършил жертвено възлияние(пренесъл жертва в чест на Митра, персийския бох на слънцето и войната), изчакал да минат предобедните часове и тогава пристъпил към нападение. Тъй го бил посъветвал Ефиалт, защото спускането надолу от планината трае много по-кратко и се извършва много по-бързо, отколкото пътят около планината и изкачването. Пълчищата на Ксеркс този път се приближили, а гърците, предвождани от Леонид, които сега отивали в бой на явна смърт, напреднали много повече в пошироката част на прохода, отколкото преди това. По време на боевете през предишните дни, докато една част от гръцката войска Подретбата на гръцките войски.

Световна История

ркс, с което стената, той й разказва как отбранявала другата част, персийската малко, войска напредвайки а след била това разгромена се, при Саламин. оттегляйки успявала да увлече противника в най-тясната част на прохода и да се сражава там. Сега обаче се стигнало до ръкопашен бой вън от теснините, като при това паднали убити голям брой перси. Зад бойните редици стояли командирите им с бичове в ръце и подтиквали всеки боец поотделно посредством удари с бичове напред. Мнозина изпопадали в морето и се издавили, а много повече изпотъпкани живи от другите бойци. Никой не се грижеше за умиращите. Елините знаели, че ги очаква сигурна смърт от страна на онези, които идвали, обхождайки планината, и затова те се хвърляли с всички сили върху варварите, презирайки напълно смъртта, и ги посичали със сляпа

ярост. 224. Копията на повечето бойци били вече изпочупени; тогава те връхлетели върху персите с мечове. В битката загинал геройски Леонид, а заедно с него загинали и други знаменити спартиати, чиито, имена аз узнах, защото те заслужават да бъдат прославени. Аз зная имената на всички тези триста спартиати.(очевидно Херодот е разполагал с някакъв списък на тези имена) Също и много знатни перси загинаха в тази битка, между тях и двама синове на Дарий, които му бе родила Фратагуна, дъщерята на Атарн. . . 225. . . . Така загинали в боя двамата братя на Ксеркс, а върху трупа на Леонид се разгорял ожесточен бой между перси и лакедемонци, докато най-сетне мъжествените елини изтръгнали тялото за себе си и принудили на четири пъти противника да отстъпва с бягство. По време на тези боеве най-сетне дошъл Ефиалт с персите. Когато елините узнали за тяхното пристигане, те променили своя досегашен начин на сражаване. Те се оттеглили назад в теснината, застанали зад стената и всички други се укрепили вкупом на един хълм освен тиванците, които се отдалечили. Въпросният хълм е на онова място в прохода, където сега е поставен каменният лъв(лъвът бил за гърците символ и на царска власт и на мажество) в памет на Леонид. Тук те, отбранявайки се с ками. доколкото имали още ками, или пък сражавайки се с голи ръце и зъби, били затрупани и погребани от стрелите на варварите. Последните вървели отчасти по петите им и срутили защитните бойници на стената, а отчасти се били струпали в кръг около тях, тъй като елините били заобиколени отвред. 228. Те [гърците] били погребани

Световна История

Леонид при Термопилите на същото онова място, на което паднали. Над онези, които били загинали, преди още Леонид да изпрати обратно съюзниците, бил поставен надпис, който гласял: „Тук всичко четири хиляди пелопонесци се сражаваха против силите на три милиона врази."(данните които дава Херодот са силно преувеличени) Съдържанието на този надпис се отнася до цялата войска. Надписът пък, който бил предназначен специално за спартанците, гласял: „Странниче, иди и разкажи на лакедемонците, че верни на техните завети, ний тук сложихме кости." 113. Битката при Саламин (според Есхил)

Великият гръцки трагик Есхил се родил към 526 г. пр. н. е. в Елевзина при Атина в богато евпатридско семейство. Той участвал като хоплит в битките при Маратон и Саламин и тези два момента са найсигурни данни в биографията на поета. В обстоятелството, че тъкмо в трагедията „Перси" Есхил е увековечил в поетична форма, но твърде правдиво битката при о. Саламин, няма нищо чудно, като се

има пред вид неговото непосредствено участие в нея. Трагедията „Перси" била представена на драматическото състезание за 472 г. Есхил спечелил конкурса с още три пиеси, които той представил заедно с „Перси". Не случайно авторът свързал началото на тази своя пиеса с „Финиийките" на своя предшественик Фриних. Но докато хорът в трагедията-кантата на Фриних се състоял от финикийски жени, които оплакват горчивата съдба на своите близки в Гърция, хорът на Есхиловите „Перси" е съставен от най-близките съветници на персийския цар — неговите „верни". Историческото значение на победата на гърците при Саламин се почувствувало особено ярко от всички не толкова непосредствено след събитието, не дори и в 476 г., а в 472 г. Между тези две дати атинският пълководец Кимон завършил успешно своя поход в Егейска Тракия, като в 475 г. бил превзет град Ейон на устието на Струма, един от последните важни опорни пунктове на персите в Европа. Саламинската битка е описана от

Есхил във формата на съобщение, което персийският вестител прави на Атоса, майката на Ксеркс, с което той й разказва как персийската войска била разгромена при Саламин.

Световна История

Херодот Есхил, Перси, стих 337 сл.

Вестителят : Ако беше само до броя на корабите, то знай, че персите биха победили. Елините имаха всичко триста кораба и други десет образуваха една специално отбрана резерва. А Ксеркс, напротив, аз зная това добре, водеше със себе си хиляда кораба, без да се броят бързите кораби, които достигаха на брой до двеста и седем. Такова беше съотношението на силите: нима ти намираш, че то реши изхода от сражението в наш ущърб? Нима ти смяташ, че ние отстъпихме пред силата? Не, в същност някакъв бог разгроми тогава нашата войска, като хвърли неравния жребий на везните на нашето щастие! Боговете закрилят града на Палада! Атоса. Градът на Атина е значи още непокътнат? Вестителят. Онзи град, който запази своите мъже,. притежава найсигурната опора. Атоса : Но кажи ми какъв беше сигналът за атака на корабите? Кажи ми кой пръв започна битката: гърците или моят син, който се осланяше горделиво на многобройните си кораби? Вестителят. Онзи, който тури началото на всички наши бедствия, господарко моя, бе един бог-отмъстител или зъл гений, който се появи

отнякъде от войската на атиняните, за да съобщи на твоя син Ксеркс, че щом се спусне нощта и настане мрак, гърците не ще останат повече, а като се втурнат върху седалищата на своите кораби, ще гледат да се спасят, като се спуснат да бягат, кой където може, и тайно ще се разотидат от Саламин. Едва Ксеркс беше изслушал неговите думи и ето че без да подозира елинското коварство и забравяйки съвсем за ревността на боговете, той даде следната заповед: „Щом като слънцето престане да жари земята със своите палещи лъчи и щом като мракът обхване свещения небесен простор, те да разположат главните си морски сили в три редици, за да завардят излазите и бучащите морски теснини, а останалите кораби да окръжат отвред Аяксовия остров(о. Саламин), тъй че ако гърците избягнат злата смърт и стигнат тайно чрез бягство до морето, всички те трябва да бъдат избити." Тъй нареди; той със сърце, преизпълнено с упование, защото не знаеше онова, което му беше отредено от боговете! Подчинявайки се на заповедта безропотно, началниците на корабите приготвеха яденето, а гребците привързваха своите гребла към техните добре прилягащи гнезда. И ето, когато угасна и последният слънчев лъч и нощният мрак настъпи, гребците се качиха заедно с бойците на корабите. И гребците от всеки дълъг кораб си дават кураж от редица на редица с ободрителни викове. Всеки гребеше усилено на своята редица и началниците разместваха през цялата нощ своята войска на мореходните кораби. Нощта измина, а елинската войска не се опита никъде да се изплъзне тайно. Настъпващият на бели коне ясен ден обгърна цялата земя, когато изведнъж се издигна и понесе гръмовит вик откъм елините, звучащ красиво като песен и в същото време мощен, а ехото от скалите на острова повтаряше неговия блясък. Тогава страх обзе всички варвари, измамени в своите очаквания, защото гърците запяваха тържествения пеан не за да бягат, а за да се втурнат стремително в боя със сърце, преизпълнено с мъжество. И зовът на тръбата възпламеняваше стройните им редици. И незабавно те разпениха дълбокото море с дружния удар на своите гребла. И скоро целият боен строй на гърците бе пред очите ни. Дясното им крило, което беше равнено, се движеше първо в добър ред. След това цялата флота се отдели от брега и се устреми срещу нас и тогава съвсем близо до нас се чу гръмкият призив: „Напред, синове на Елада, избавете родината си, освободете децата и жените си, освободете светилищата от времето на вашите бащи, гробовете на вашите предци! Този бой се води за най-висшето!" В този момент екнаха виковете на персийски език и нямаше време за губене. И ето че вече се сразиха кораби с кораби със своите бронзови предници! Един гръцки кораб даде сигнала за атака, като смъкна от един финикийски кораб цялата му украса. Останалите кораби се насочиха с носовете си срещу другите противници. Стеклите се на едно място персийски кораби отначало се съпротивяваха, но множеството от тях се струпа в един тесен проток, където те не можеха да си окажат взаимна помощ, а се блъскаха едни в други с бронзовите си ребра, като окършваха греблата си; тогава гръцките триери ги обкръжаваха изкусно и ги сразяваха. Корабите потъваха, а под разбитите остатъци на корабите и под окървавените трупове на убитите не можеше да се види морската шир. Скалите и бреговете се покриха с труповете на убитите и всички останали кораби на варварите побързаха да отплават с греблата си в безредно бягство, а гърците ги избиваха, като че ли умъртвяваха паламуди или друга някаква риба, която е изкарана от мрежите, като ги трепеха с останките

Световна История

от снаряжението на корабите или пък с отломките на греблата. Морската шир ехтеше от стонове и ридания, докато най-сетне мрачното лице на нощта сложи край на всичко това. Що се отнася пък до сбора от нашите загуби, даже и да бях имал десет дни, за да го изчисля, не бих могъл да сторя това. Да знаеш добре, никога досега не са падали толкова много мъртви в един-единствен ден! Атоса : Уви! Какъв океан от бедствия се изля върху персите и върху целокупния варварски род. Вестителят : Но знай добре и това, че всичко това не бе дори и половината от бедствието, което се струпа върху тях! Една горчива участ ги сполетя, която надминаваше двойно досегашните злини. Атоса : Но коя участ може да бъде по-горчива от тази? Разкажи ми каква по-ужасна беда от онези, които ми разказа досега, сполетя нашите войски, за да увеличиш още повече тежестта на нашите бедствия? Вестителят : Всички перси, които бяха в разцвета на своите сили, кипяха от доблест и бяха от знатен произход, паднаха около своя цар, пазейки верността си към своя господар, като загинаха срамно от найнедостойната смърт! Атоса : О, горко на мене, нещастната! Колко жестока е моята участ! Но кажи от каква смърт погинаха те? Вестителят : Пред Саламин се намира един малък остров(о. Пситалия където са избити 400 знатни перси.), който е непригоден за пристанище и недостъпен за кораби, и само веселият бог Пан, любителят на хороводите, се скита по неговите брегове. На това островче именно ги изпрати Ксеркс, за да могат да избият онези гърци, които били претърпели корабокрушение и търсели тук спасение, и по този начин да унищожат лесно цялата гръцка войска. Той обаче погрешно предвиждаше бъдещето, защото, откакто богът даде победата от морското сражение в ръцете на атиняните, последните, като надянаха още същия ден медните си доспехи, наскачаха от своите кораби и обкръжиха целия остров по такъв начин, че персите нямаше къде да се обърнат и да бягат. Наистина върху елините се сипеше градушка от камъни, отправени от ръцете на персите, а стрели, излитащи от тетивите на лъковете, сееха смърт в техните редове. Но найсетне елините, като скочиха дружно като един човек, поразяваха и сечеха на късове телата на тези нещастници, докато избиха всички. А Ксеркс, гледайки тази бездна от нещастия, зарида. Той седеше близо до морския бряг на едно възвишение, тъй че можеше да вижда цялата войска. Като раздра одеждите си и започна гръмко да ридае, той издаде бърза заповед до цялата пехота и сам се втурна в гибелно бягство. Такова е нещастието, което се прибави към предишните беди, за да имаш причини да плачеш още и за него. Атоса : О, ти, ужасен демоне, който измами персите в техните надежди! Скъпо заплати моят син за отмъщението, което той бе потеглил да дири от славния град на Атина Палада, вместо да се задоволи с многобройните жертви, които варварите бяха дали вече при Маратон! Злочестият мой син! Той вярваше, че ще отмъсти за тези жертви, а стовари върху плещите си бремето на толкова злини! Но кажи ми къде остави ти корабите, които успяха да избягнат гибелта? Можеш ли да ми дадеш ясен отговор на този въпрос? Вестителят : Не, защото началниците на корабите, които се спасиха от гибел, възползвайки се от попътния вятър, удариха на бягс тво с найголяма бързина в пълно безредие, а останалата част от войската на беотийска земя беше започнала вече да се разпада. Едни погиваха,

измъчвани от жажда, около самите бистри извори(измирали не от жажда, а поради голямата преумора се напивали с вода и заболявали). Други, останали без дъх, падаха и загиваха по пътя, а ние успяхме да стигнем на фокейска земя и в Дорида. Стигнахме и до Малийския залив, където Сперхей напоява земята със своята благодатна влага. Ахейската земя и градовете на Тесалия ни приютиха, когато бяхме останали без храна. Мнозина загинаха там от жажда и от глад. Една злина следваше подир друга. След това ние стигнахме в страната на магнетите, а подир туй — в областта на македонците по течението на Аксий(дн. р. Вардар); след това се озовахме в тръстиките, с които е обрасло езерото Болба(дн. Бешикгьол в Македония.); при планината Пангей(дн. Кушница) в земята на едонците(тракийски племе). Тази нощ някой бог изпрати преждевременно зима и окова в ледове цялото течение на свещения Стримон(дн. Струма). И онези, които преди това не зачитаха боговете, тогава се молеха набожно, като се кланяха на небето и на земята, коленичили ничком. А след като войската престана да. призовава боговете, тя започна да минава по заледената пека. Но само онези от нас, които я преминаха, преди лъчите на бога да се разпръснат върху земята, са останали днес живи, тъй като бляскавият диск на слънцето със своите знойни лъчи, като прониза сърцето на реката, стопли със своя пламък и разтопи ледения мост. И ето че персите падаха и потъваха едни след други в реката. Щастливи са онези, които по-рано издъхнаха и загубиха своя живот. А онези, които се спасиха, след като минаха през Тракия бавно и с големи мъки, стигнаха до земята на родните си огнища. Това бяха шепа останали живи, които карат престолния град на Персия да ридае и оплаква обичната си младеж, родена от нейната почва. Такава е самата истина, но в моя разказ са пропуснати още много беди, които божеството изсипа върху персите.

Световна История

Астрономия

Четирите велики обсерватории на НАСА

За да бъдат разгадани мистериите на Вселената, учените трябва да наблюдават феномените й в няколко различни спектъра на електромагнитната вълна. Така НАСА стигна до извода, че трябва да построи четири големи орбитални обсерватории, които да наблюдават вселената във видима, инфрачервена, рентгенова и гама светлина. Хъбъл

Орбиталният телескоп Хъбъл носи името на американския астроном Едвин Хъбъл, който открил, че Вселената се разширява. Хъбъл е първият от четирите велики обсерватории на НАСА и е изстрелян на 24 Април 1990 г. на борда на совалката Дискавъри (мисия STS-131). След това са били изпращани 4 сервизни мисии до телескопа, за подмяна на батерии, слънчеви панели, жироскопи, камери и друго оборудване. Първата сервизна мисия беше през декември 1993 г., следват мисии през февруари 1997 г., декември 1999 г. и февруари 2002 година. Беше предвидено телескопа да работи в продължение на 15 години, но поради невероятните резултати, които дава, мисията му е удължена на 20 години. След успешното изстрелване на совалката Дискавъри на мисия STS121, НАСА реши да изпрати още една сервизна мисия до телескопа през 2008 Хъбъл е голям почти

колкото автобус – дълъг 13,2 метра, с диаметър 4,2 метра и тежи 11,11 тона. Цената му при изстрелването е 1,5 милиарда долара. Той се захранва посредством слънчеви панели, които генерират 2,8 киловата мощност. Хъбъл се насочва чрез четири жироскопа, но след като те почнаха да отказват, инженерите откриха начин да го насочват и само с два от тях. Това намалява броя на нужните сервизни мисии. С неговите жироскопи, Хъбъл може да бъде насочен към обект с ъглова дължина 7/1000 аркосекунди без да се отклонява. Това се равнява на човешки косъм, погледнат от 1,5 км. Орбитата на обсерваторията е с инклинация от 28,5 градуса и височина 569 км. На тази височина на практика няма атмосфера, което позволя да се правят наблюдения с много добро качество. Хъбъл прави една орбита на Земята за 97 минути със скорост 28 000 км/ч. Той изпраща по 120 GB информация седмично, което се равнява на 1,097 км книги, наредени на лавица.

Основното огледало на телескопа е 2,4 метра в диаметър и тежи 828 кг. Второстепенното огледало е 0,3 метра с тегло 12,3 кг. Двете огледала са толкова гладки, че ако се увеличат до размерите на Земята, най-голямата неравност ще е 9 см. Когато учените получиха първата снимка от Хъбъл, те бяха разочаровани. Оказа се, че

Астрономия

основното огледало е с 2 микрона по плоско от едната страна. Те трябваше да чакат 3 години за първата сервизна мисия, на която беше инсталиран специален инструмент, който поправи проблема. На практика на Хъбъл му бяха сложени „очила”. За момента Хъбъл е най-добрият телескоп, с който разполагаме. Той направи изключително много открития – повече от който и да е телескоп до сега и постави началото на една нова ера в изследването на Вселената. Комптън

Гамалъчевата орбитална обсерватория Комптън беше втората велика обсерватория на НАСА. По времето на изстрелването си на 5 април 1991 г. на совалката Дискавъри (STS-37), Комптън беше най-тежкия астрофизически товар в орбита. Телескопа тежеше 17 тона, а мисията му беше да изучи наймощните процеси във Вселената, за които са характерни изключително големи енергии. Комптън беше поставен в 450-километрова орбита, за да избегне радиационния пояс на Ван Ален. Комптън направи карта на цялото небе при енергии над 100 MeV. За четири години той откри 271 източника на гама лъчи над 100 MeV, 170 от които н е и д е н т и ф и ц и р а н и . Обсерваторията направи и карта на 26Al. Един от шестте инструмента на борда направи най-детайлните проучвания на центъра на галактиката и откри предполагаем облак от антиматерия над центъра. Комптън проведе изследвания на неутронни звезди, пулсари, магнетари, черни дупки и гамалъчеви избухвания. След като един от жироскопите й се

повреди, обсерваторията беше

свалена. По това време телескопа все още можеше да работи, но в случай на отказ на втори жироскоп, свалянето на апарата щеше да е много трудно. НАСА предпочете да свали обсерваторията, вместо да я остави на произвола на съдбата и тя да падне сама в населена територия. Комптън навлезе в земната атмосфера на 4 юни 2000 г. над Тихия океан и отломките й не нанесоха щети. Шандра

Рентгеновата орбитална обсерватория Шандра е изстреляна на 23 юли 1999 г. на борда на совалката Колумбия (мисия STS-93 – първата мисия командвана от жена) в орбита, 200 пъти по-висока от тази на Хъбъл. Телескопа изминава 1/3 от разстоянието до Луната.

Шандра е най-сложната рентгенова обсерватория до момента. Тя е предназначена да наблюдава рентгенови лъчи от високоенергийни региони на Вселената като останки от експлодирали звезди.

Телескопа Шандра се състои от четири двойки огледала и техните поддържащи структури. Рентгеновите телескопи са много различни от оптичните телескопи.

Астрономия

Поради високата си енергия, рентгеновите фотони преминават през огледалата по същия начин, както куршумите пробиват стените. Но както куршумите рикошират, когато улучат стена под определен ъгъл, така и рентгеновите лъчи

постави обсерваторията в работната й орбита. Тогава степента се отдели и Шандра остана сама със собствените си двигатели. Те са разпределени в две групи: една за придвижване и една за насочване на телескопа.

рикошират от огледалата. Огледалата трябва да са изящно оформени и монтирани почти паралелно на идващите рентгенови лъчи. Така те повече приличат на стъклени цилиндри, отколкото на ракета. совалката се познатите Когато ни огледала за телескопи отдалечибеше на безопасно Шандра пуснат отразстояние, совалката ракетната степен се запали и Колумбия, заедно със една тепен от

Много е важно температурата на стъклата да бъде добре контролирана, за да държи огледалата фокусирани. Екипа на Земята постоянно следи температурата и я регулира по различни начини. Обсерваторията се захранва от два слънчеви панела. Те генерират 2

киловата мощност, което е достатъчно за захранване на прахосмукачка. Тази енергия е достатъчна за захранване на реотаните, научните инструменти, компютрите и всички останали бордови системи.

Шандра може да наблюдава рентгенови лъчи от газови облаци, толкова огромни, че на светлината са й нужни пет милиона години да стигне от единия край на облака до другия. Когато Шандра се насочва от една звезда (обект) към друга, тя се върти по-бавно от стрелката на минутите на ръчен часовник. Със своите 13,7 метра дължина, Шандра е най-големият сателит, изстрелван от совалката. Разделителната способност на телескопа е толкова голяма, че той може да различи пътен знак „STOP” от 20 км. Обсерваторията може да наблюдава рентгенова светлина, излъчена преди 10 милиарда години и наблюдава рентгенови лъчи от обекти, падащи в черни дупки до последната секунда преди те да попаднат в дупката. Спицър

Космическия телескоп Спицър е четвъртият и последен компонент от фамилията „Велики обсерватории” на НАСА.

Всички обекти във Вселената с температура над 0 градуса Келвин излъчват инфрачервена радиация или по-просто казано топлина. Инфрачервената светлина е отвъд червената видима светлина и е невидима за човешкото око. Улавянето на слаба инфрачервена светлина е сложна задача, защото телескопа също излъчва топлина, наричана инфрачервен шум. За това астрономите трябва да охлаждат телескопите си до температура,

малко над абсолютната нула, за да наблюдават обекти в инфрачервена топлина. И след като земната атмосфера поглъща повечето инфрачервена светлина, учените трябва да извеждат телескопите Спицър беше изстрелян на 25 август 2003 г. на борда на ракета

Делта ІІ. Орбитата му е хелиоцентрична – на практика обсерваторията следва Земята в орбитата й около Слънцето. Теглото й е 950 кг, а предвидения й живот е 2,5 години, като има вероятност да работи допълнително още 5 години, ако е в добро състояние. Апарата се състои от 85 – сантиметрово огледало, три криогенноохлаждани научни инструмента, които са произведение на изкуството и инфрачервени детектори.

Телескопа е поставен в хелиоцентрична орбита, за да се избегне топлината на Земята, която достига до 250 К (-23˚С). В положението си зад Земята, телескопа се охлажда естествено, понеже температурата в орбитата му е 35 К (-238˚С). Освен това, при това разстояние от Земята телескопа е далеч от земните радиационни пояси. За да може телескопа да наблюдава много студени обекти,

Астрономия

фотоматрицата му трябва да е супер охладена. За целта преди изстрелване, инструмента беше охлаждан в продължение на 5 седмици на Земята, докато не достигна температура от 1,5 К (272˚С). В орбита работната му температура е 5,5 К (-268˚С). Тази температура се постига чрез охлаждане на сензора с парите от 350-те литра течен хелий на борда на апарата и допълнителни супер магнити, които забавят движението на частиците на матрицата.

Спицър наблюдава планети, протопланети, астероидни и прахови пояси около други звезди, кафяви джуджета, ултраярки инфрачервени галактики и обекти от ранната и далечна Вселена. Атанас Кумбаров kumbarov@ gmail.com

Физика

Гравитацията

Гравитацията е силата на привличане между телата в следствие на тяхната маса. Масата на дадено тяло е неговото количество материя. Поради гравитацията, обектите в близост до Земята падат към нейната повърхност. Обект, който вече е на повърхността, изпитва притискане надолу поради гравитацията. Ние чувстваме тази сила като тегло. Гравитацията държи горещите газове, които образуват нашето слънце и придържа планетите в техните орбити около него.

Хората не са разбирали гравитацията в продължение на векове. Преди 2 300 години древногръцкият мислител Аристотел е мислел, че тежките тела падат по-бързо от леките. Хората са приемали тази грешна концепция чак до началото на 16ти век, когато Галилео Галилей я поправя. Според Галилео всички тела се ускоряват еднакво, освен ако въздушното съпротивление не е различно или не им влияе някаква друга сила. Ускорението е темпото, с което се изменя скоростта на дадено тяло. Така ако пуснем леко и тежко тяло от високо едновременно и двете тела ще достигнат земната повърхност в едно и също време. Закона на Нютон за гравитацията

Още древните астрономи са измервали движението на Луната и планетите на небето. Обаче никой не е могъл да обясни тяхното движение до началото на 1600-те. Тогава английският учен Исак Нютон описва връзката между движението на планетите и земната гравитация. През 1665 г., когато Нютон бил на 23 години, падаща ябълка го

накарала да се замисли, колко далече стига гравитацията. Нютон обяснява своето откритие през 1687 г. в труд, наречен Philosophiae naturalis principia mathematica (Математически принципи на естествената философия). Използвайки закони за движението на планетите, открити от немския астроном Йоханес Кеплер, Нютон обяснява как слънчевата гравитация намалява с отдалечаване от слънцето. Тогава той приема, че земната гравитация също намалява с отдалечаване от Земята. Нютон знаел, че земната гравитация държи луната в нейната орбита и изчислил силата й чрез разстоянието до Луната. Така той изчислил каква е силата на повърхността на Земята. Полученият резулта бил същия, като този, изведен при изчисляване на ускорението на падащата ябълка. Нютон казва, че гравитационната сила между две тела е право пропорционална на техните маси. Колкото е по-голяма масата на двете тела, толкова е по-голяма силата им на привличане. Закона още казва, че гравитационната сила е обратно пропорционална на разстоянието между двете тела, умножено по себе си. На пример, ако разстоянието между две тела се увеличи двойно, гравитационната им сила ще намалее четворно. Закона на Нютон за гравитацията е , където е гравитационната сила между два обекта, и са техните маси, а е разстоянието между тях на квадрат.

До началото на миналия век, учените са наблюдавали само едно движение, което не може да се опише със закона на Нютон – вариация в орбитата на планетата Меркурий около слънцето. Орбитата на Меркурий, както и на другите планети, е елипсовидна. Слънцето не е точния център на

Физика

елипсата. Но положението на найблизката точка до слънцето се променя всеки път, когато Меркурий направи една обиколка около него. Астрономите наричат тази вариация прецесия. Учените използвали закона на Нютон, за да изчислят прецесията, но полученият резултат се различавал от наблюдаваната прецесия. Теорията на Айнщайн за гравитацията

През 1915 година, родения в Германия физик, Алберт Айнщайн публикува своята теория за пространство, време и гравитация – общата теория на относителността. Тази теория напълно променя начина на мислене на учените, когато става дума за гравитация. Обаче тя допълва закона на Нютон, вместо да му се противопоставя. В много случаи теорията на Айнщайн поражда само малки разлики в сравнение със законите на Нютон. На пример, когато Айнщайн изчислил орбитата на Меркурий, използвайки своята теория, отговора съвпаднал точно с наблюденията на астрономите. Това е първото доказателство за верността на теорията на Айнщайн.

Айнщайн базира теорията си на две предположения. Първото е свързано с времепространството, а второто е правилото за принципа на равнозначността. Времепространство

В сложната математика на относителността времето и пространството не са напълно отделни неща. Физиците ги комбинират във времепространство

Физика

наблюденията на няколко обсерватории. Предсказано е и съществуването на черни дупки, гравитационни вълни, превиване на светлина и радио вълни и разширяването на Вселената. Прегъване на светлинни лъчи

комбинация от времето и трите пространствени измерения – дължина, ширина и височина. Айнщайн предполага, че материята и енергията могат да изкривяват времепространството, а гравитацията е ефект на изкривяванията. Според принципа на

породени от гравитацията са равнозначни на ефектите породени от ускорението. За да разберете този принцип, представете си, че сте в космически кораб, който е толкова отдалечен от планетите и звездите, че на практика не му действа никаква гравитация. Кораба се движи напред, но не се ускорява т.е. кораба се движи с постоянна скорост. Ако извадите топка от кораба и я пуснете, тя няма да се отдалечава. Вместо това, тя ще лети с кораба от страни на него.

Но представете си, че кораба се ускорява. В този случай топката би започнала да изостава, като чели и действа гравитация. Предсказания в следствие на основната теория на относителността

равнозначността, ефектите

През годините изчисляването на орбитата на Меркурий с теорията на Айнщайн съвпадат с

Теорията на Айнщайн предвижда прегъването на светлинни лъчи, когато те преминават край масивни обекти. Прегъването ще се случи, защото тялото изкривява времепространството. Слънцето е достатъчно масивно, за да прегъва осезаемо лъчи и това е потвърдено за първи път по време на слънчевото затъмнение през 1919 година. Прегъване и забавяне на радио вълни

Теорията също предвижда, че слънцето прегъва и забавя радио вълни. Учените са измерили огъванията на радио вълни, излъчени от квазари – изключително мощни обекти в центровете на някои галактики.

Изследователите измерили забавяне на радио вълните, минаваща покрай слънцето, които били изпратени от сондите Викинг (от Марс) през 1976 година. Това все още е едно от най-добрите доказателства на теорията на относителността. Гравитационни вълни

Общата теория на относителността също предполага, че масивни тела, които са в орбита едно около друго (като слънцето и Земята) излъчват вълни енергия, познати като гравитационни вълни. През 1974 година, учените са установили индиректно съществуването на гравитационни вълни, като са наблюдавали обект, познат като

двоен пулсар. Двойния пулсар е бързо въртяща се около оста си неутронна звезда, която обикаля около подобна, но невидима звезда. Неутронната звезда е изградена от неутрони, като тези в ядрата на атомите.

Пулсара излъчва два равномерни радио лъча в противоположни посоки. При въртенето на пулсара около оста си, двата радио лъча също се въртят подобно на морски фар. Ако един от лъчите минава периодично през Земята, радиотелескопите го засичат като поредици от пулсове. Чрез наблюдение на промените в пулсовете на бинарната звезда, учените могат да установят орбиталния период на пулсара – времето, за което двете звезди правят една обиколка една около друга. Наблюдения на пулсара PSR 1913 + 16 показват че орбиталния му период намалява и астрономите са измерили темпото на намаляване. Учените използвали уравненията от общата теория на относителността, за да изчислят с колко би се редуцирал орбиталния период на звездата, ако тя излъчваше енергия под формата на гравитационни вълни. Изчисленията съвпадат с наблюденията.

Освен това, пулсара напредва в орбитата си около втората звезда. Основната теория на относителността предсказва тази прецесия, като резултатите от наблюденията и изчисленията отново съвпадат. Черни дупки

Теорията на Айнщайн предвижда съществуването на тела, наречени черни дупки. Черна дупка е област в пространството, където

гравитацията е толкова силна, че дори и светлината не може да излезе от нея. Изследователите са открили доста сериозни доказателства, че много масивните звезди се превръщат в черни дупки и че повечето големи галактики имат черни дупки в центровете си. Разширяване на Вселената

През 1917 година, Айнщайн прилага общата теория на относителността в космологията – изучаването на Вселената като цяло. Теорията предполага, че Вселената или се свива или се разширява. През 1917 г. учените още нямали доказателства, че Вселената се разширява. За да не бъде отхвърлено това твърдение на Айнщайн, той добавя космологична константа в теорията си.

Но през 1929 година, американският астроном Едуин Хъбъл открива, че далечните галактики се отдалечават от Земята и колкото по-далечна е галактиката, толкова по-бързо се отдалечава от Земята. Хъбъл открива, че Вселената се разширява. Тогава Айнщайн изоставя своята константа и я нарича най-голямата си грешка.

Откритието на Хъбъл, както и други научни открития, довеждат до създаването на теорията за Големия взрив и началото на Вселената. Според теорията, Вселената се родила с гореща експлозия – Големия взрив. В началото материята била по-малко от една зрънце, но с времето се разширила и продължава да се разширява. Тъмна енергия

Въпреки че Айнщайн нарича космологичната си константа най-

Физика

голямата си грешка, тя може да се окаже най-голямото му откритие. Според измервания от 1998 година, вселената се разширява все побързо. И още повече, че скоростта на разширяване се увеличава, както е предположено в теорията на Айнщайн - с космологична константа. Преди това, астрономите мислели, че разстоянието между галактиките намалява, поради гравитацията им. Измерванията показват че супер нови от далечни галактики са послаби от очакваното, следователно разстоянията се увеличават. Но галактиките са толкова далече, че това е възможно само ако отдалечаването е започнало в далечното минало.

Астрономите са заключили, че това се дължи на нещо, което се противопоставя на гравитацията. Това нещо може да е космологична константа, наречена тъмна енергия. Учените все още не са измислили теории, в които се включва тъмната енергия, но те знаят колко от нея вероятно съществува. Количеството на тъмната енергия във Вселената е почти два пъти повече от материята. Материята във Вселената включва нормалната материя, както и тъмната материя. Учените не знаят състава на тъмната материя. Но измервания на движението на звезди и газови облаци в галактиките карат учените да вярват в нейното съществуване.

Тези измервания показват, че масите на галактиките са много поголеми от масите на всички обекти в тях взети заедно. Тези, а и други, наблюдения предполагат, че във Вселената има 30 пъти повече тъмна материя, отколкото нормална, видима материя. Гравитацията и старостта на Вселената

Други наблюдения показват, че общата теория на относителността е приложима в цялата Вселена. Космолозите са изчислили възрастта на Вселената, използвайки уравненията от теорията на Айнщайн, скоростта на

разширяване на Вселената и количествата тъмна материя и тъмна енергия. Изчислената възраст от 14 милиарда години е същата, като получената при използването на два други метода: (1) изчисления на базата на еволюцията на звездите (2) радиоактивното датиране на старите звезди. Звездна еволюция При

еволюцията

на

звездите,

техните температура и яркост се изменят по добре познат ни начин. Астрономите могат да изчислят възрастта на дадена звезда, измервайки нейната температура и яркост и след това направят изчисления на базата на техните звездни познания. Чрез тези техники, астрономите са открили, че звездите могат да са на 13 милиарда години, но не и по-стари. Радиоактивното датиране се базира на факта, че някои химически елементи се разпадат. Изотопи на един елемент се превръщат в изотопи на друг елемент и скоростта на реакцията ни е добре позната.

През 2001 година, учени в Европейската южна обсерватория в Чили, използвали метода на радиоактивното датиране, за да определят възрастта на много стара звезда от Млечния път. Учените изследвали изотопа уран 238, чието ядро съдържа 92 протона и 146 неутрона. Учените знаели колко уран би трябвало да е имало по време на формирането на звездата и колко има в момента. Тогава те

Физика

приложили знанията си за скоростта на радиоактивно полуразпадане и установили, че възрастта на звездата е 12,5 милиарда години, така че Вселената вероятно е по-стара от звездата. Информацията от следния материал е предоставена от професор Joel R. Primack, преподавател по физика в Калифорнийския университет Санта Круз. Тя е публикувана в "Книга за света" на НАСА.

Статията е преведена, оформена и систематизирана от Атанас Кумбаров (kumbarov@gmail.com). Авторските права за материала са собственост на Joel R. Primack. Авторските права за превода са собственост на Атанас Кумбаров.

География

Строеж и състав на Атмосферата

Въздушната среда, в която живеем и се развиваме, която също обгражда нашата планета се нарича атмосфера. Тя ни предпазва от газовете и ултравиолетовите лъчи на слънцето, които биха ни убили, ако нямахме този защитен въздушен слой. Без него земята би представлявала безводно и безжизнено небесно тяло като Луната. Въздушната обвивка има Газ

На много места в приземните слоеве на атмосферата въздухът е наситен с твърди разнообразни замърсители, които внушават условията за живот на хората.

С течение на времето и развитие на науката ние вече имаме точни данни за височината на атмосферата. През средновековието по зората и здрача се е изчислявало, че въздух има до 70 км. По-късно тя

География

стратосфера, мезосфера и йоносфера. В тропосферата се включва приземната част на атмосферата. В умерените географски ширини нейната височина е 11-12 км, като към полюсите тази височина намалява, а към екватора се увеличава. {Защо?) В тропосферата се намира близо 4/5 от цялото количество въздух в атмосферата, всички водни пари и голямата част

Химически състав на въздуха до земната повърхнoст Химическа формукла Съдържание във въздуха (в %)

Азот Кислород Аргон Въглероден диоксид Неон Хелий Метан Криптон Водород Други

постоянен състав: най-голямо е съдържанието на азота в нея (78%) и на кислорода (21%). Останалия 1% се пада на интертния в химическо отношение газ аргон и на въглеродния диоксид. Вижте таблицата за повече информация.

Във всички чати на атмосфера количественото състояние е еднакво. Променлива е величината на водородните пари, праха от земен и космически произход и други твърди частици, от които голяма част имат антропогенен характер. С развитието на индустрията нараства броя на автомобилите, фабриките и това води до постоянното покачване на въглеродния диоксид в ниските части на атмосферата. Това води до повишаване на нейната температура и нарушаване на равновесието в състава на газовете.

N2 O2 Ar CO 2 Ne He CH 4 K2 H2

е коригирана на 200км. По полярните сияния както зората стават във въздушна среда и се е смятало, че достига до 1000-1200 км, но с напредване и развитие на науката и откакто взехме да изпращаме хора в космоса ние приемаме, че те са 20 000километрова граница на атмосферата. Ако вземем да се изкачваме по атмосферата ние ще започнем да се задъхваме и да не ни стига въздуха. Това е, защото колкото все по нагоре отиваме плътността на въздуха намалява, а с нея и температурата му се променя. На морското равнище 1 куб. м. тежи 1,3 кг. , а на височина 25 км – само 45 грама. В зависимост от количеството въздух и неговото състояние атмосферата се дели на четири основни слоя: тропосфера,

78 21 0,93 0,035 0,0018 0,00052 0,00018 0,00011 0,00005 0,000072

от аерозолите от земен произход. В нея стават всички процеси, които определят характера на времето и промените в него. Важна закономерност в температурата на въздуха тук е, че тя се понижава с 6°С на всеки 1000 м височина и на горната граница на тропосферата достига около -60 °С. Стратосферата се простира до около 50-60 км височина. Между нея и тропосферата има преходен въздушен слой с дебелина 2-3 км, който има постоянна температура и се нарича тропопауза. За стратосферата е характерно обратното изменение на температурата в сравнение с това на тропосферата. На всеки 1000 м тя се повишава с 1-2 °С и в горната й част достига около 1 °С. Причина за това е наличието на озонов слой в тази част на атмосферата. Озонът (О3) се образува под действието на

От други източници:

Атмосферата е била обект на изследване от много години. Учените са наблюдавали някои небесни явления и по тях са съдили за нейната височина. Така например арабският учен Алгозен, живял през XII век, наблюдавал височината на зората и определил, че атмосферата се простира до 70 км над земната повърхност. Много по-късно по полярните сияния учените установили, че въздух има и до 1200 км височина. Инструменталните изследвания на атмосферата започват през XVI в., когато биват открити термометърът и барометърът. Едва в края на XVIII в. обаче започва проникването на човека в нея. С помощта на балон за пръв път човек се издигнал в атмосферата през 1783 г., но на съвсем малка височина. Осемдесет години по-късно английският изследовател Глешер достигнал 8840 м, а след още 70 години известният френски учен Ж. Пикар с т. нар. стратосферен балон достигнал височина 16 000 м, т.е. успял да навлезе в стратосферата. Издигането на учените в атмосферата с балон по-нататък се

ултравиолетовите лъчи, които той поглъща, предпазвайки земната повърхност от смъртоносното им действие. Мезосферата се простира до около 80 км височина. В нея промяната на температурата е от същия порядък както в тропосферата - нейните стойности намаляват с изкачване на височина. На горната граница на мезосферата тя е около - 70 °, - 80 °С. Йоносферата е най-високият слой на атмосферата. В нея подобно на стратосферата температурата се повишава във височина, за да достигне в горните й граници около 1000 °С. Поради високата си температура тази част на атмосферата е известна още с името термосфера. Нейното нагряване се обяснява с прякото поглъщане на ултравиолетовите лъчи от Слънцето, което води до йонизация. на въздуха. Йоносферата има способността да отразява радиовълните, чрез което се осъществяват радиовръзките на нашата планета. Изследването на атмосферата е свързано с определяне на процесите в нея, характеристика на времето и неговото прогнозиране.

География

оказало нерационално. Вниманието им се насочило към различни летателни апарати, снабдени с метеорологични уреди. Такива са например радиосондите, с които и сега се изследва атмосферата на височина до около 40 км, В найново време за тази цел се използват метеорологични ракети, изкуствени земни спътници и космически кораби с екипажи. За пръв път цялостно изследване на атмосферата до нейните пределни граници извършиха астронавтите от космическия кораб "АПОЛО-П" при успешния си полет до Луната. Глобалното затопляне е вече факт!

Но какво правим по въпроса и какво можем да предприемем? С покачване на температурата на водата в океана и на въздуха се застрашава хранителната верига на самата планета, а ако перфектният баланс продължил хиляди години се наруши, то ние се обричаме на големи катастрофи… В Антарктика вече започват да се показват признаци на затопляне и ако продължи това ще видим айсберги плуващи в океана големи колкото държави. Големите миграции при планктоните влияят на рибите, които го ядът и на тези, които се хранят с рибите. Цялата верига е толкова крехка, че всяко същество зависи от другото и така само един микроскопичен планктон изчезне ли, то големи участъци на океана ще обезлюдят и няма да откриваме живот в най-богата среда на живот в момента. На Антарктида има големи участъци планинска област, където преди хиляди години климатът се променил и ледът изчезнал. Останали само просторни пусти долини, в които не е валяло от милиони години, където водорасли растат в плътни скали, а земята е толкова суха, че е използвана за

експерименти симулиращи условията на Марс. И остава въпроса какво причинява промените в климата? Антарктика влияе на климата на цялото земно кълбо, но и чрез нея можем да видим какъв е бил климатът от преди хиляди години. Климатът се е променил значително от тогава. Най вече в увеличаването на въглерода във въздуха, което води до неприятни последици. Ние хората променяме въздуха и последиците са на лице. Преди 20 години учени предсказали, че създадените химикали ще изтънят защитаващия планетата слой от озон. Вече отъняването е драматично и чак сега го забелязваме... Колко от хората на тази планета се интересуват от нейното бъдеще и се грижат за нея, колко от тях правят нещо по въпроса? А ние съзнаваме ли какво правим и как се отразява това на нашата планета дали можем да помогнем в заздравяването и и дали не е вече късно? Статията подготви : Росен Теодосиев

География

Растения

СЕМЕЙСТВО КРЪСТОЦВЕТНИ

Около 3200 вида (макар и не всякога с много ясни отличителни белези, което често затруднява дори специалистите при определянето им), разпределени в приблизително 380 рода (въпреки че между много от тях няма рязка граница) — такава е общата равносметка от инвентаризацията на всички кръстоцветни растения, които се срещат днес по Земята. Те обаче са твърде неравномерно разпространени в различните географски зони. Най-богати на кръстоцветни са умерените области на Северното полукълбо, и то главно Европа, Азия и Северна Америка, а най-бедни — екваториалните области и цялото Южно полукълбо. В нашата флора семейство Кръстоцветни е представено с около 180 вида от 58 рода. Тук са включени и десетина вида от 3 рода, които не се срещат в диво състояние. Кръстоцветните растения са с твърде еднообразен външен вид. Мнозинството са едно, две или многогодишни, обикновено сравнително ниски тревисти растения. Много малко са полухрасти или храсти. Листата им са последователни, без прилистници, обикновено в различна степен пересто разсечени и често образуват розетка в основата на цветоносните стъбла. Отличителен белег на кръстоцветните растения е еднообразието в устройството на съцветията и цветовете им. За тях са характерни връхните многоцветни гроздовидни или щитовидни съцветия, които са силно скъсени в началото на цъфтежа, но многократно се удължават след прецъфтяването и са обикновено безлистни. Цветовете на повечето от кръстоцветните са дребни, невзрачни и при мнозинството видове са бели или жълти. Само

малък брой са с красиви виолетови или розови до пурпурни по-едри цветове. Те са с двоен околоцветник, образуван от 4-делна чашка и 4-делно венче. Чашелистчетата са свободни, несраснали и са разположени в два кръга, във всеки по 2. Външните чашелистчета често в основата си имат торбовидно разширение, в което се събира нектар. Венчелистчетата също са свободни, но са разположени в един кръг и под формата на кръст, което е дало името Кръстоцветни на семейството. Тичинките са 6, но 4 са с по-дълги дръжки от останалите 2. Плодникът е един и е образуван от два сраснали помежду си плодолиста. Той е с горен яйчник, който преминава в дълго стълбче, увенчано с двуделно или кълбесто близалце. За разлика от еднообразието в устройството на вегетативните органи и на цветовете на кръстоцветните растения плодовете им са изключително разнообразни. И тъкмо техните белези се използуват най-често при определянето на родовете и видовете. Цялото им разнообразие се свежда обаче до няколко типа плодове. Най-широко застъпен е типът шушулка — кутийка, обикновено над четири пъти подълга, отколкото широка (ако кутийката е помалко от 4 пъти подълга, отколкото широка, се нарича шушулчица), която се разпуква по два надлъжни „шева" на две капачета, отделящи се от лъжливата ципеста преграда от основата към върха, или е неразпуклива, орехчеподобна.

Растения

Семейство Кръстоцветни е много богато на полезни растения, които се използуват за храна (зеле — главесто, къдраволистно, брюкселско, алабаш и др., бяла и черна ряпа, репичка и др.), маслодайни (рапица и репица), подправки (хрян и др.), лечебни (бял синап, черен синап, боянка), украсни (шибой и др.) , медоносни, фуражни. Голям брой видове от кръстоцветните растения са обаче и злостни плевели. ЛЕЧЕБНА ЛЪЖИЧИНА (Alliaria petiolata)

Лечебната лъжичина е разпространена из всички посенчести и по-влажни предпланински и планински широколистни гори и храсталаци в нашата страна. Но тя не расте в най-глухите места. Ще я откриете най-често на ,,шарена сянка" под старите дървета и в окрайнините на горите или по оголената почва около храстите, а също край горските пътеки или по дъната на доловете и по каменливите им склонове. Ще я видите освен това приютила се край някоя ограда или жив плет или в изоставена градина.

Лечебната лъжичина е едногодишно или двегодишно тревисто растение, високо от двадесетина сантиметра докъм един метър, което при смачкване излъчва силна миризма на чесън. Стъблото и е изправено, неразклонено или само към върха е с единични клонки. Листата и са последователни, тънки и нежни. При основните и долните стъблови листа имат дълги дръжки и бъбрековидни до сърцевидни плитко и тъпо назъбени по ръба петури. Средните и връхните листа са на къси дръжки до почти приседнали и със сърцевиднояйцевидни до триъгълни петури, неправилно остро назъбени по ръба. Лечебната лъжичина започва да цъфти рано напролет (най-често през април), преди още дърветата и храстите да са се развили напълно. Цветовете и са снежнобели, но са малки и невзрачни. Отначало те са събрани в сбито щитовидно съцветие, което след прецъфтяването на долните цветове постепенно се удължава и кога го се разтворят връхните, вече се превръща в гроздовидно. Плодовете на лечебната лъжичина са типични шушулки — четиристенни кутийки, дълги 3 — 6 см и около 2 мм дебели, слабо броеницовидно прищъпнати между семената, а на върха с късо носче. Във всяка кутийка се развиват по десетина (понякога и до двадесетина) дребни черно-кафяви семенца. Тревопасните животни избягват лечебната лъжичина въпреки примамливата й зеленина. А ако все пак се случи крава да „ощипе" заедно с другите треви някое и друго стъбълце и от нея, млякото й става червеникавожълто и придобива миризма и вкус на чесън. Официалната медицина не признава лечебната лъжичина за

лекарствено растение. Но народните лечители са я използвали в миналото, използуват я и днес. Затова е и била наречена лечебна лъжичина. Лечебната лъжичина може да се използува като подправка вместо чесън, а от семената й може да се приготвя горчица. СЕМЕЙСТВО ВЪРБОВИ (Salicaceae)

Представителите на семейство Върбови са събрани в 3 рода и около 400 вида. Освен познатите ви родове Върба и Топола към него се числи още един малко познат род — Шозения (Cbosenia). Непопулярността му се дължи на това, че от него е познат само един вид, а разпространението му е твърде ограничено (Източен Сибир, Сахалин, Северна Япония и Северен Китай) . И така, върбовите (без рода Шозения) са разпространени предимно в у м е р е н и я климатичен пояс на северното полукълбо, но отделни видове са проникнали и в субтропичните, та дори и в тропичните области както на северното, така и на южното полукълбо. Много малък брой видове са достигнали чак до ледените пустини на Арктика, а други са жители на алпийските части на високите планини. Всички Върбови са листопадни дървета или

Растения

храсти, но между тях наред с високите дървета се срещат и храстчета-джуджета, които са едва няколко сантиметра високи или са с няколко сантиметра дълги пълзящи стъбълца. Такива са арктическите и алпийските върби. Тревисти растения между върбовите няма. Върбовите растения са двудомни, а цветовете им са еднополови. И мъжките, и женските цветове обикновено са без околоцветник и само при някои видове се развива чашка, която е превърната в диск или в нектарни жлезички. Отделните цветове са събрани в съцветия-реси или в топчести класчета. Сред върбовите има и ентомофилни, и анемофилни растения. Върбовите растения имат плодове, които ботаниците наричат суха кутийка. Тя е обикновено с удължено яйцевидна или закръглено елипсовидна форма.

При узряване на семената кутийката се разпуква надлъжно и те излитат свободно във въздуха, носени от своеобразните им „парашутчета", които са образувани от множество прави реснички или са под формата на пухкава обвивка около всяко семенце. В нашата флора семейство Върбови е представено с два рода — Върба и Топола, а общият брой на видовете им е 22, но по-разнообразни и многобройни са върбите. Растенията от семейство Върбови служат на човека отдавна. Дървесината им се използува за строителен материал, в мебелната и хартиено-целулозната промишленост. Кората им съдържа висок процент танин и затова служи за дъбене на кожи, използува се и за извличане на багрилни вещества. От кората на някои върби се получава влакно за плетене на въжета и чували, което по якост не

Растения

отстъпва на влакното, получавано от ленените растения. Немалка е ролята им за залесяването на крайречните долини, за укрепването на речните брегове, а също и за украсата ссна паркове и улични алеи в селищата. ИВА (Salix caprea)

Ивата се среща в цялата страна — от низините и предпланините до високите части на планините, където можете да я намерите и на

2500 м надм.в. Най-благоприятни условия обаче тя намира по влажните горски почви из широколистните и иглолистните гори, но често ще я видите и край реките, и край планинските потоци. Ивата е листопаден вид, най-често силно разклонен храст, но тук-там се развива и като ниско дърво, достигайки 8 — 10 м височина. Отличава се с добре развита коренова система, с много странични и плитко разположени корени. Стъблата и са покрити с кафяво-сива кора, която е силно мрежовидно напукана. Клоните на ивата са така приповдигнати, че образуват корона, която наподобява неправилно кълбо. Към края на пролетта клоните на ивата се разлистват и приближите ли скоро раззеленил се върбов храст, ще усетите приятен свеж полъх. Листата и са със заострено елипсовидна форма, дълги са от 6 до 15 см, а ширината им е от 3 до 8 см. Горната им повърхност е тъмнозелена, а долната — сивозелена, дори сива, защото е покрита с многобройни сиво-бели къдрави власинки. Върху всеки лист се наброяват от 8 до 10 двойки странични жилки, които по горната повърхност изглеждат потънали в листната тъкан. Ръбът на листната петура най-често е неравномерно плитко и закръглено назъбен и не във всяко зъбче влиза по една жилка. Това е така, защото повечето от жилките са свързани помежду си със своеобразни бримки, чиито разклонения са насочени към

зъбчетата. Редом с ивата често растат и други върби. Най-често обаче я придружават силезийската (Salix silesiaca) и пепеля-волистната (Salix cinerea) върба. (У нас растат общо 17 вида върби.) Силезийеката върба обаче има силно изпъкнали жилки по долната повърхност на листата, а зъбците по ръба на петурата и са остри, дори с къси осилчета. Листата на пепеляво-листната върба са плътно покрити с белезникави власинки отгоре и отдолу и отдалече се вижда пепеляво-сивият им цвят. Ивата е двудомно растение. Нейните мъжки и женски цветове са събрани в ресовидни съцветия. Мъжките реси са овални или елипсовидни. В тях са събрани по няколко цвята, всеки, от които има едно жълтозелено прицветно листче с власинки, а от центъра му излизат 2 тичинки с жълти прашникови торбички. Женските реси приличат на цилиндърчета, а отделните цветове също имат по едно прицветно продълговато листче, което обхваща само основата на конусовидния плодник. Върху него е разположено късо стълбче с двуделно близалце. Както мъжките, така и женските цветове са без околоцветник и вместо него те имат развити малки нектарници. Ивата цъфти през пролетта преди разлистването. След опрашването и оплождането на мястото на прецъфтелите женски реси се образуват плодни клонки с наредени по тях многобройни плодчета, всяко от които представлява продълговато яйцевидна кутийка. Във всяка кутийка се развиват няколко дребни семенца с „парашутчета" от копринени власинки, разположени на върха на семенцето. Вятърът разнася семенцата с лекота на далечни разстояния и осигурява разпространението на ивата из цялата страна. Ивата се размножава

не само със семена, но и по вегетативен начин — чрез издънки. Ивата е медоносно растение, особено през пролетта, когато все още са малко разцъфтелите растения. Освен това кората и съдържа дъбилни вещества, които могат да се използуват в кожарската промишленост.

Растения

КАК Е ВЪЗНИКНАЛО

Зоология

РАЗНООБРАЗИЕТO В ЖИВОТИНСКИЯ СВЯТ?

Разработването на цялостна теория за еволюцията на организмите е огромна заслуга на английския учен Чарлз Робърт Дарвин (18091882) Дарвин доказва, че съвременните организми-растения, животни и даже човек-са резултат от продължило милиони години историческо развитие, че при това развитие последователно са възниквали все по-сложно устроени и по-добре приспособени към условията на живот организми.Тоест Дарвин обосновава естествения произход и родствените връзки между организмите. Животните и растенията постоянно ни удивляват с това, че идеално се приспособяват към околната среда. Преди години в един район на Англия от фабричен пушек брезовите дървета се изменили и потъмнели целите и от тази промяна започнало да намалява количеството брезови пеперуди които имат цвета и се смесват със самото дърво (вид защитен механизъм). Но когато дърветата се променили, то след известно време тази промяна се забелязала и при брезовите пеперуди. Дарвин дал просто и естествено обяснение на този факт. Според него организмите притежават две важни качества — изменчивост и наследственост. Това, че животните и растенията се изменят е било известно отдавна. А това, че унаследяват качествата на своите родители, не е тайна за никого. Всеки знае, че децата приличат на родителите си. Някои от измененията, които индивидите от даден вид претърпяват, се унаследяват, а други не. Но в края на краищата от унаследените изменения се запазват само онези, които дават някакви преимущества на животното, което ги притежава. Измененията, които правят животните по-добре приспособени към условията за живот,

представляват предимство в борбата за съществуване. По-добре приспособените животни имат по-големи шансове да преживеят. В борбата за съществуване по-лошо приспособените отстъпват място на подобре приспособените. В това именно се състои естественият подбор, който според Дарвин е в основата на еволюцията на организмите. Естественият подбор придава на и з м е н ч и в о с т т а приспособителен характер, а оттам и прогресивен характер на самата еволюция. За да разберем, защо еволюцията води до все по-голямо разнообразие от форми и багри трябва да се подчертае, че всеки вид животно има по-тясно или пошироко географско разпространение. Това разпространение не е случайно. То зависи от много условия: температура, влага, наличието на определена храна, възможността да се намери укритие, и дори ние хората сме едно от условията за наличието на различни видове. Отделните видове животни са приспособени да живеят в точно определени условоя. Но и често и исторически причини влияят на разпространението на различни видове животни. Това, че различните видове кенгуру живеят само в Австралия, се дължи не на липсата на определени условия в другите континенти, а на причини, свързани с развитието на тази група животни през отделните периоди от историята на сушата. А това, че лъвът се среща в днешно време почти само в Африка, се дължи на исторически причини, свързани с човека. Само преди няколко столетия той се е срещал и на много места в Европа и Азия.

Зоология

С причините и закономерностите, които определят разпространението на животните се занимава цяла една наука — зоогеографията. Малко видове животни се разпространяват из целия свят повечето си имат определени граници. Много видове се срещат само в границите на един единствен континент или на част от него. Областта, в която се среща даден вид животно, зоолозите наричат ареал на вида. В границите на своя ареал видовете не се срещат навсякъде, а само там, където условията за живот са благоприятни. С други думи, в границите на своя ареал животните са разделени на групи, които живеят повече или по-малко изолирани една от друга. Такива групи се наричат популации. Ако някакво непреодолимо географско препятствие, като висока планина, широка река или морски проток, раздели две такива популации от един и същ вид за много дълго време, такава географска изолация създава условия за разпадане на вида на два отделни вида. В течение на хиляди

години във всяка една от двете популации се натрупват изменения, различни от измененията, които се натрупват в другата популация. Ако белезите, които Отличават животните от едната популация от животните на другата популация, са ясни и сравнително постоянни, това означава, че първоначалният вид се е разпаднал на две отделни форми. В природни условия индивидите от едната форма не се кръстосват с индивидите от другата форма, тъй като двете форми живеят изолирано една от друга. Но ако при изкуствени условия те са в състояние да се кръстосват, то зоолозите означават двете форми като подвидове на един и същ вид. Ако изолацията между подвидовете продължи достатъчно дълго време, те загубват способност да се кръстосват помежду си. Това е именно моментът, от който понататък подвидовете се превръщат в самостоятелни видове. Така от един вид с течение на времето може да се получат два или повече самостоятелни вида. Всеки един от тях, от своя страна, дава началото на други видове. Белезите, по които новополучените видове се различават помежду си и от основната форма, стават все повече и по-съществени. Този процес се нарича дивергенция. Именно той е причина за възникване на разнообразието от форми и багри в света на организмите. Дивергенцията е причина историческото развитие на организмите да е свързано не само с усложняване и усъвършенстване, но и с по-голямо умножаване и разнообразяване на жизнените форми. Дали това ще продължи е трудно да се каже. Появата на човека — найвисшето създание на земната природа — е създала сериозна опасност за останалите животни. Човекът изменя с бързи темпове природната среда и става причина

за гибелта на много видове животни. Знае се със сигурност, че само през последните 400 години са изчезнали около 120 вида и подвида бозайници и 100 вида птици. Вероятно хиляди други подребни и по-незабележими видове животни са изчезнали, без дори да разберем за това. А за „сътворяването" на тези видове на природата са били необходими десетки хиляди години. Литература: Енциклопедии от поредицата „Какво знаем за…”

Зоология

Личност

"Две неща изпълват духа с винаги ново и нарастващо възхищение и страхопочитание, колкото по-често и по-продължително размишлението се занимава с тях: звездното небе над мене моралният законвмен."

Имануел Кант (22.04.1724 – 12.02.1804)

Критиката на разума. Коперниканският преврат. Сетивност. Разсъдък. Разум. Онтология на съзнанието

Надали има друго философско дело, което да доказва, че животът на един мислител са единствено написаните от него книги, освен делото на Кант. Биографията му не блести с подвизи, които биха го вредили в някаква друга област, освен в тази на знанието; не протича и в различни места - Кант само веднъж напуснал родния си град Кьонигсберг, за да стане за кратко време учител в едно съседно село. Казват, че не познавал и улиците на града, защото никога не свървал от пътя "дом университет"; нямал и особени развлечения, не се ли броят четвъртъците, когато канел следобед приятели на "приказки"; всеки ден съседите му го виждали да излиза в едно и също време на разходка, следван от верния си слуга Лампе, който вървял на три крачки след господаря си с готов за разтваряне чадър - в Източна Прусия валяло често, както вали впрочем и днес, с тази разлика, че градът се казва вече Калининград и се намира в РСФСР. Кантовата жизнена педантичност била пословична: казват, че когато трябвало да сверяват градския часовник, гледали мига, в който Кант прекрачвал прага на дома си за разходката и знаели, че е точно 17. И днес, когато философията трябва да сверява часовника си с науката, тя опира до Кант, чийто живот са собствено книгите. А те са следните: "Обща история на природата и теория на небето" (1775); "Единствено възможният аргумент за доказване съществуването на Бога" (1763); "Наблюдение над усета за възвишено и прекрасно" (1764); "За формата и принципите на сетивния

Личност

и интелигибелния свят" (1770). Тези съчинения, наред с някои статии и рецензии, оформят корпуса на т.нар. "докритически работи" и не са от особен интерес, не се ли обърне внимание на това, че в тях Кантовата мисловност някак се подготвя за оня Коперникански преврат, чиято идея се ражда постепенно, за да кристализира в едно писмо от 21.2.1772 г., което Кант праща на приятеля си М. Херц. От тази дата може да се положи началото на новото битие на философията: като самоосъзната критика, В разгърнат вид това ново битие се явява едва след май 1781 г., когато в Рига

мисловност, изказана на един нов и затова - труден език, белязана от не особено изящния стил на автора си. Критиката сякаш отблъсквала читателя и изисквала такава концентрация на вниманието, че Кант решил да я изложи "накратко": в 1783 г. той написал "Пролегомени към всяка една бъдеща метафизика, която би се явила като наука". На следващата година могъл да си купи и къща след близо четиридесет години спестявания. Изглежда, че дотогава пестил и мислите си, които започнали да се изливат в поредица работи, утвърждаващи го като найголемия (не само немски) философ

излиза трудът, чиято значимост може да се мери единствено с аристотеловата "Метафизика": излиза Критиката на чистия разум, плод на десетгодишни мисловни и "писмовни" усилия на Имануел Кант, редовен професор по логика и метафизика в Кьонигсбергския университет. Родена в една нова

на Новото време: "Идея за всеобща история в световно граждански план" (1784) и статията "Отговор на въпроса: Що е просвещение?"; "Основи на метафизиката на нравите" (1785); "Метафизически начала на естествознанието" (1786, същата година го избрали и за ректор на Университета); подготвил

през 1787 и второ издание на първата си Критика, а на следната година издал и втората, “Критика на практическия разум”; в 1790 излязла и третата,”Критика на способността за съждение”. С това критическото дело обаче не било завършено: старият Кант продължавал да пише до последния си миг, дошъл на 12.2.1804 г., за да ни остави "Религията само в рамките на разума", "Метафизика на нравите", "Към вечния мир", "Антропология от прагматична гледна точка", "Логика", "За педагогиката", "Физическа география". За някои от тези работи трябва да сме благодарни и на негови студенти и приятели, които ги издали въз основа на лекционни записки. Коперниканският преврат

С тази метафора сам Кант описва намерението на философиското си дело; с тази метафора философите си служат винаги, когато става въпрос за радикална промяна в познавателните нагласи. А в намерението на Кант стои задачата да се обоснове метафизиката като наука, т.е. да се покаже и докаже възможността на такова познание, което да постига пределни основания по разумен начин с научна несъмненост, а не с помощта на вяра, опит, този или онзи факт, не догматично. Такова познание за Кант трябва да бъде и априорно, да не зависи от случайната поява на опровергаващи го или потвърждаващи го факти, а само от принципи, които да дават ново знание. Това разширяващо се познание се нарича априорно синтетично, за разлика от аналитичното, което не ни дава ново понятие, а само разлага понятието на откриваеми в него смисли. Например едно съждение от типа "всички тела са протяжни"

е аналитично, тъй като в самото понятие за тяло се предполага тъкмо протяжност и би било безсмислено да се "проверят" всички тела, за да го докажем, както и да твърдим, че в това съждение имаме "ново знание". Ново знание, разбира се, ни дава опитът и затова всички опитни съждения са синтетични, те прибавят към едно понятие нещо друго, което се е нямало предвид в него. Но опитът, също така се разбира, с винаги краен и би било безсмислено да твърдим, че сигурността на знанието се крепи само на него: защото ние все пак придобиваме ново знание без да "опитваме" нещата безкрайно. Например ние знаем, че съждението "всяка промяна има причина" е вярно, без да сме изследвали всички промени и без да предполагаме в понятието за нещо тъкмо причинеността му. Значи въпросът на познанието, което иска да бъде достоверно във всеки случай, е този: Как са възможни априорни синтетични съждения? Философията, без да го задава в тази форма, се е въртяла все около него и е търсила отговорите в пределни онтологически инстанции, с които се е съобразявала. "Досега се приемаше" - пише Кант в Предговора към Критиката на чистия разум (второто изданйе) "че всяко наше познание трябва да се съобразява с предметите; но всички опити да се установи а priori върху тях нещо чрез понятия, с което познанието ни би се разширило, пропаднаха при тази предпоставка. Затова нека се опитаме веднъж дали няма да успеем по-добре в проблемите на метафизиката, ако приемем, че предметите трябва да се

Личност

съобразяват с познанието ни, нещо което по-добре се съгласува с желаната възможност за едно априорно познание на предметите, което да установи нещо за тях, преди те да ни бъдат дадени. Положението тук е същото, както и при първите мисли на Коперник, който, след като обяснението на небесните движения не вървеше задоволително, когато поддържаше, че цялата армия от звезди се върти около зрителя, се опита дали не би се сполучило по-добре, ако накара зрителят да се върти, а да остави, напротив, звездите в покой. В метафизиката, що се отнася до нагледа на предметите, може да се направи подобен опит. Ако нагледът би трябвало да се съобразява с естеството на предметите, не разбирам как би могло да се знае за него нещо а priori; съобрази ли се обаче предметът (като обект на сетивата) с естеството на нашата способност за наглед, тогава много добре мога да си представя тази възможност. Тъй като обаче, ако тези нагледи трябва да станат познания, не мога да остана при тях, а трябва да ги отнеса като представи към нещо като предмет и да определя този предмет чрез тях, то мога или да

приема, че понятията, чрез които извършвам това определяне, се съобразяват също и с предмета, и тогава се намирам в същото затруднено положение по отношение на начина, по който мога да зная нещо за него а priori, или приемам, че предметите или, което е все едно, опитът, единствено в който те (като дадени предмети) се познават, се съобразява с тези понятия, и в такъв случай виждам веднага полек изход, защото самият опит е вид познание, който изисква разсъдък, чието правило трябва да предпоставя в себе си още преди предметите да ми бъдат дадени, следователно а priori; и това правило се изразява в априорни понятия, с които всички предмети на опита трябва значи необходимо да се съобразяват и да се съгласуват. Що се отнася до предметите, доколкото се мислят само от разума и при това необходимо, но съвсем не могат да бъдат дадени в опита (поне така, както разумът ги мисли), то опитите да ги мислим (защото те все пак трябва да могат да се мислят) ще дадат след това превъзходен пробен камък за онова, което приемаме като изменен метод в начина на мислене, а именно - че от нещата познаваме а prior само това, което сами влагаме в тях" м.

им. Кант, Критика на чистия разум, С, 1967, стр. 56-57. Преводът на проф. д-р Цеко Торбов, комуто дължим – в едно с жена му, Валентина Топузова преводите на другите Кантови Критики, а и Пролегомените, Метафизиката на нравите, Към вечния мир, и чието име сме длъжни да споменем като пример тъкмо за философска работа у нас, която възпитава - преводачи, автори, четци - в най-добрите философски традиции: именно Кантовите. ). Това е програмата на Кантовото критическо дело, разгърната в първата Критика при "коперниканското преобръщане" на традиционните философски теми: сетивнчзст, разсъдък, разум като познавателни способности, чрез които се откриват неща. Доколкото обаче нещата се познават благодарение на влаганото в тях, то те остават "онтологически" само неща сами по себе си, т.е. непознаваеми; така и Кантовото критическо дело остава онтология на съзнанието, изследване на възможностите на познавателната способност и опиране до нейните граници. Отвъд тях самото познание не може да прекрачи - то само разширява приложението си в един хоризонт, отвъд който стои друга човешка способност, именно

Личност

нравствената като практика, и трета, именно съдната като усет за удоволствие или неудоволствие. Тук ще се спрем само на темите от Критиката на чистия разум, т.е. на "учението за битието на познанието". Обичайно се счита, че ние възприемаме чрез сетивата си тези и тези качества на предметите, които са присъщи на възприемаемото: цветове, мириси, форми, големини, вкусове и пр. Дори и когато "ни лъжат", сетивата ни дават несъмнено някаква "външност", "нагледност". В светлината на Коперниканския преврат нещата не стоят така: те не стоят и "бърклиански", т.е. въвлечени в субективността, която ги образува. При Кант сетивността експонира нещата и то не като "качества", а като присъстващи във времето и пространството нагледи: сетивността е "естезис", възприемане, в пространство и време като необходими, априорни форми за всеки наглед. Значи ние нямаме работа тук с тези или онези данни, а със самата възможност за поява на такива, със самите условия на появата. Сами по себе си нещата не са обуславящи времето и пространството: те са положени в тях, но не като във вместилища, както ни учи например Нютон, а като във априорни форми, ще рече - като в такива условия, които ще ги има винаги, където има сетивност. Във външен план те са ни дадени като "пространство", което не е емпирично понятие, извлечено от външен опит, а е чиста представа, лежаща в основата на всички външни нагледи и явления, дадена ни като безкрайна величина. Пространството не е свойство, а е само форма на тип явяване на нещата едно край друго като "видяни, усетени, докоснати и пр.", т.е. то е отношение, което бива

вложено чрез сетивността "между" предметите й, за да може едва след това те да бъдат познати. Но тогава те не са включени в сетивността, а вече в други способности. Така е и с времето, с тази разлика, че то е априорната форма на всички нагледи, дадени в последователност чрез вътрешното сетиво, което ни представя и самите нас като "състояние"; само по себе си то не съществува, а е само отново тип отношение между действителни сетивни актове, които не биха изпъкнали без неговата форма. Че тя е субективна, е несъмнено, но тази субективност е собствено човешка и тъй като ние не познаваме нищо друго, освен нашия начин на възприемане на нещата, не си струва да постулираме същности, както и да считаме нещата за такива сами по себе си: те са само явени като пространствено-времеви обекти на всеки възможен опит. В чист вид формите на сетивността са основанието на чистата наука, лишена от определени качества; тази наука дава единствено форми на типове чисти явявания и доколкото не се грижи за други условия, е безусловна за всички светове, където познанието се крепи на сетивност: за Кант тази наука е чистата математика, която не се занимава с материята на явлението (с конкретното явяване в конкретно сетиво), а само с общата форма; на всяко явление. Наличието на математическо знание е достатъчно основание и за априорна способност за синтетични съждения, крепени на сетивността. Но това би доказало единствено възможността на формална наука. Очевидността на съдържателно знание, което се отнася и до качествата на предметите, което може да формулира закони за тяхното поведение извън чистата сетивност, трябва да се обоснове в ед на друга

познавателна способност, именно разсъдъчната. Разсъдък

Разсъдъкът собствено представлява съдържателна работа върху сетивни данни. Експонирани във времето и пространството, "нашите неща" стават обект на осмисляне, т.е. на понататъшното им пребиваване в познанието. Ако в сетивността предметите се "дават", то в разсъдъка те биват "мислени" и "представяни като имани пред вид представи" в едно единство, именно понятийното. То не е изградено чрез абстракция, както учи традицията от Аристотел до Кант, представяйки си под това "извличане на общи качества от различни предмети". За Кант това единство е плод на синтезиращата способност на разсъдъка, който полага като противопоставени две представи, за да ги едини след това с оглед на намеренията си. Разсъдъкът се отнася към "като че ли външното" като към наглед, но вече определен от предходна дейност (съдене) по четири начина, в които се укротява многообразието. Макар и спонтанна, чистата разсъдъчна дейност се блокира в типове осмисляне, даващи ни според количеството, качеството, отношението и модалността съответните категории. Чрез тях се осъществява функцията на разсъдъка, мисленето и то се изчерпва според Кант в следната таблица на категориите: 1. На количеството Единство Множество Тоталност 2. На качеството Реалност Отрицание

Ограничение

Личност

3. На релацията на инхеренцията и субсинстенцията (субстанция и акциденция) на каузалността и зависимостта (причина и действие) на общуването (взаимодействието между действащото и подлежащото на действие) 4. На модалността Възможност - невъзможност Съществуване – несъществуване Необходимост – случайност За Кант това е списъкът на всички чисти понятия на синтезата, осъществявана от разсъдъка; те са достатъчни да бъде мислено съдържанието на всеки опит, но само тогава, когато се отнесат към наглед. В противен случай те остават отвъдни на опита и не могат да дадат познание в синтетичен смисъл, а само условието за него: извън познанието те не съществуват и ако ние формулираме закони според тях (например всяко действие има причина, която съществува така и така), то не е защото знанието е "извлечено от опит", а защото самият опит бива мислен в съответните категории: опитът единствено подтиква синтезиращата дейност и я насочва към определен тип осмисляне. Без него тя би избила в сляп ентусиазъм, който ще продуцира съждения, нямащи емпирична реалност. В някакъв смисъл за Кант това е правила философията в своите "рационалистични сънища". Дейността на разсъдъка е възможна не само поради опитната гаранция на съжденията, но и поради психологическата убеденост, че единството на категориите се

Личност

задава от положението "аз мисля", макар то да няма пряк онтологически, вещен произход или духовно присъствие. Но освен положението "аз мисля", гаранция за завършеността на опита дават и представите за "свят изобщо" или за едно необходимо същество, което крепи съществуването. Като способност за по-нататъшно познание това надхвърля функциите на разсъдъка, на мисленето за неща, дадени в опита и се надгражда като "мислене за самото мислене"; тази способност се нарича Разум За Кант разумът продължава насоката на познанието към завършеност, но вече без помощта на нагледи или понятия, подвеждащи под себе си нагледи, а единствено с идеи, с образци, които

събират в себе си и понятийното многообразие. Идеите са границите на мислимостта, те ни представят цялости, които са възможни само в рамките на чистото мислене. Три са идеите според Кант, достатъчни за завършване на опита и познанието и даващи достоверно знание: именно идеите за свят, душа и бог. Те са стари герои на метафизиката, които и до Кант действат като пределни онтологически константи, но в неговото дело те получават ролята на регулативи, нямащи конститутивно значение. Какво значи това? Най-вече, че споменатите идеи са само начини за възможно завършване на опита, който може да бъде мислен, но не и извънопитни реалности, които като неща по себе си биха дали права на един определен опит, граден върху

тях. Тези идеи се разглеждат от Кант и в три типа употреба на разума, конкретизирани в психологически, космологически и теологически смисъл. При опита да се мислят, идеите предизвикват изпадане на разума в противоречие със себе си, защото като предмети на мисленето идеите могат както да бъдат утвърдени, така и отречени, и то така, че както увереността в тях, така и съмнението да задоволяват разума в целите му: завършването на възможния опит. При психологическата идея, крепена на представата за "душата", разумът изпада в паралогизми, доколкото не може да се посочи някаква опора на правилни съждения спрямо нея: това, което мисли, може да бъде както "Аз", така и "То" или някакъв X, казва Кант, "който се познава само чрез мислите, които са негови предикати, и за който отделно не можем да имаме никога и наймалкото понятие". Космологическата идея, представена като "свят", ни дава пък антиномии, такива положения, които са равно доказуеми, ала противоположни. За света това се изразява както в достоверността на съществуването му като единен, така и в същата, но вече като множествен; както като краен, така и като безкраен и т.н. И ако все пак Кантовата аргументация дотук да не е срещнала особени противопоставяния, то смисълът на критическото му дело несъмнено е просветнал при обсъждането на теологическата идея, т.е. тази за Бог. Според Кант тази идея продуцира един идеал за висша завършеност, мислена като съвършенство. И тъй като имаме такава мисъл, то според иманото пред вид с нея би следвало да допуснем и съществуването й в изцяло външен на нас план: защото на абсолютното съвършенство не може да се откаже съществуване. В традицията на философията това се

Личност

За Кант тази работа е именно философията като критика на постигнати вече граници. ЛИТЕРАТУРА 1. Им. Кант, Критика на чистия разум, С, 1967. 2. Им. Кант, Пролегомени към всяка бъдеща метафизика, С, 1971. 3. Ел. Панова, Основни проблеми във философията от Бейкън до Маркс, С, 1987, стр. 104-143. 4. Ив. Стефанов, Кант и проблема за диалектиката, С, 1981.

нарича "онтологическо доказателство за битието на Бога". Според Кант това не е никакво доказателство, доколкото съществуването никога не може да бъде реален предикат: то е само мислимо в границите на единството на опита, чиято завършимост е винаги хипотетична и ако има някаква необходимост за нея, то тя не е чисто познавателна. Затова с разумни средства не може да се докаже съществуването на Бог; неговата необходимост е в рамките на друг тип способности на човека, а именно - в рамките на практическия разум, където Бог се явява нравствен гарант. Неговото присъствие в познанието всъщност отклонява разума от естествените му цели - да се стреми към задълбочаване на познанието си - и му натрапва догми дори и с това, че забранява определен тип изследвания. Значи идеята за Бог има единствено функции да регулира тенденцията към завършеност, но не ни говори нищо за реално съществуване на същност, надарена с най-много битие. Защото според Кант битието

на всички неща е само познавателно произведено, но не и познаваемо: сетивността, разсъдъкът, разумът не могат да открият нищо, което да не са вложили в дейността си. В този смисъл едно познание, което упорства да познава "външния свят", е обречено на завършване чрез догматичен избор на една от много възможности. Тъкмо затова въпросът е в откриването на обективните възможности на разума, в посочването на неговите граници, преди да се пристъпи към "нещата сами по себе си". Това, че те остават винаги неоткриваеми, не е слабост на познанието, а по-скоро - стриктно придържане в рамките на неговата компетентност, от което следва, ако не друго, поне едно: едва така нещата биват освободени да бъдат каквито са и да не се въвличат в суетни намерения да бъдат познати "до дъно". В акта на познание това дъно винаги се отдалечава, мамейки съзнанието с постижимостта си. Тази обективна илюзия, родена в недрата на чистия разум, освобождава познанието за една вечна работа.

Уважаеми читатели на списание Българска наука,

Имам интересна идея за нова наука - “География на психологията” или възможно така също да бъде наречена “География на психоповедението” или може би “Психологография” “Поведенография” Засега това е все едно. По важна е същността на идеята. Как ми хрумна. Прекарвах вечер в най-обикновено заведение с няколко мои приятели, когато вътре влезнаха и трима нови посетители сядайки на доста отдалечена маса от нашата. Отначало между друготобяха срещу мен, но после и по-внимателно занаблюдавах поведението им. И макар никога преди да не ги бях виждал, а заради силната музика и шума дори не чувах и думичка какво си говорят, по маниерите им, по начина на общуване със сервитьора и помежду си предположих, че са от едно от селата в Смолянска област. Станах, попитах ги, оказах се прав. Нищо неестествено. Просто седмица преди това имах работа с няколко други хора от същото село. Но се замислих. Хората в това село въпреки строгата си индивидуалност и различие и на външен вид, и на интелект, все пак имаха някакви общи маниери и черти на поведение отличаващи ги от целия останал свят. Но защо от целия останал свят? Може пък да се окаже че съвкупното поведение на хората от това село, е същото като жителите на някое градче в щата Калифорния, или в провинция Долна Саксония, или пък южния остров на Нова Зенландия. Защо пък не? Но как да се провери? Зарових се в Интернет. Ще дам само един от примерите, който открих и сайта на“ New Scientis”, както и в списание“Наука и жизнь”. Преди пет години финансирано от водещ американски институт се провежда интересно проучване в 15-на от найголемите мегаполиси по света за да се установи в кой от тези големи градове, всъщност хората са найсъстрадателни към напълно непознати хора. Провокират се няколко типични ситуации и накрая отчитайки резултатите се установява, че като найотзивчиви към изпаднал в беда непознат човек се класират хората живеещи във Виена и Рио де Женейро. На другия полюс пък, като най-студени и бездушни се оказват жителите на Ню Йорк и Амстердам. Докато градовете Чикаго, Лос Анжелос и дори Телавив заемат средните места, и то въпреки че в израелската столица почти всеки непознат по принцип се възприема и като потенциален терористкамикадзе. Така че поведението на определена група хора се е формирало в зависимост от комбинацията на

Идеи

съответните генна и психологична среда, и то понякога в абсолютна независимост от националното, географското, политическото и икономическото им обкръжение. Американските Ню-Йорк и Чикаго се различават, а пък европейската Виена и южноамериканския Рио де Женейро си приличат по този принцип. Да не говорим за десетките примери за села в България намиращи се по на 5 км едно от друго, а коренно отличаващи се по поведение и манталитет на жителите им. Всъщност в своята основа Географията на психологията би следвало да изучава и най-вече класифицира закономерностите в психологията и в поведението на хората по райони. Но естествено е че не е възможно да се направи проучване какви са болшинството от хората в дадено населено място и то според всяко едно определение за човешко поведение. Та те са десетки и десетки, ако вземем изпредвид всички определения за човешко поведение. Може би това и една от причините досега подобна наука да не бъде развита. Но от двадесетина години в психологията съществува класификацията на Айзенк, определяща цялостното човешкото поведение, като съчетание главно от само 4 типа основни човешки характери. Оттук нещата доста се опростяват. Например прави се проучване в град Х и се установява, че там живеят най-много хора от 1-и тип и от комбинацията между 3 и 4 тип. Уважаеми читатели, за разлика от повечето от другите подотдели на географията, като например географията на полезните изкопаеми, географията на етносите, на икономиката, политическата и т.н. и т.н.... които имат главно познавателен ефект, неуменуемо развитието на географията на психологията би дало и много по-солиден икономически, образователен, социален и т.н. и т.н. .... та дори и не малък полезен ефект и за политическите партии и личности. Безспорен ще е ефектът от развитието на подобна наука за почти всеки един вид бизнес и за свързаните с него производство и потребление на определени стоки и услуги, а и за типа реклама. Безспорен ще е ефекта и за образователната система. Освен това при отделните поддялове на географията на психологията могат да се направят и десетки различни проучвания да речем установяващи попрякото или косвено свързване на правото с психологията на голяма група хора или пък обратното- въздействието на правото като норма или пък като законова тежест върху психологията на различните групи хора по райони. ( Досегашните проучвания са правени само върху отделни личности)

Същите неща важат и за икономистите. А пък историците по ясно и до тънкости ще разберат механизма на промяна на хората във времето и защо, а и вече как например още умните древни владетели са се възползвали от разликата в психологията на отделните групи хора, като на цяло по-кротките например възлагали по-тежки данъци, или пък временно давали известна самостоятелност на побуйните и т.н и т.н.... Идеята за тази нова наука ми хрумна преди близо две години, но не искам да ви занимавам с какво безразличие, а на моменти и безочие породена от завист и комплекси за малоценност срещнах сред представители на държавната администрация и някои научни институти. И тъй като не ми е в натурата лесно да се предавам, реших основите на тази наука първо да бъдат заложени Интернет пространството на България. Надявам се форума на списание BG-Science да бъде първото място където ще се проведе полезна анализираща дискусия по предлаганата идея. В момента самостоятелно изготвям тест въпросник / за да не засегна нечии авторски права / и чрез който всеки ще може да разбере какъв е цялостния му характер спрямо психомодела на Айзенк. И надавам се чрез обобщението на отговорите на хората от различните населени места в България, да съставим психоповеденчески географичен профил на цялата ни държава. mikah

За повече информация, можете да посетите адреса на форума : http://bg-science.info/forum/index.php?showtopic=603

Идеи

За реклама: ICQ 1: 6984840 ICQ 2: 256414809 e-mail: admin@bg-science.info

Екип:

Редактори Росен Теодосиев и Петър Теодосиев Автори : Атанас Кумбаров, Росен Теодосиев и Петър Теодосиев

Дизайн : DrG em@il : westwood@ gbg. bg ICQ : 168492244