Българска Наука 9 by Българка Наука

Космос - 28

Българска история - 4

География - 36

Българския език - 14

Хронология на Египетските владетели - 16

Физика “ Относителността “ - 21

Зоология - 41

Личност - 57

Любопитно - 64

Забавни страници - 65

За реклама в списание “Българска наука” :

ICQ 1: 6984840 ICQ 2: 256414809 e-mail: admin@bg-science.info

СЕМИНАР „АНАЛИТИКА 2006” 27-28 септември 2006

27 септември 2006 /сряда/

13:30 – 14:30 – Регистрация – пред зала „Москва” 14:30 – 14:45 – Откриване 15:00 – 15:30 – “Solid Phase Extraction” (SPE) лектор Roberto Ferrari „Твърдофазна екстракция” 15:30 – 16:00 - Кафе пауза 16:00 - 16:30 - “Solid Phase Micro Extraction” (SPME) лектор Roberto Ferrari „Твърдофазна микро

екстракция”

16:30 – 17:00 – Hydranal - лектор Karl Toelner 17:00 – 18:00 – Gas Chromatography (GC) лектор г-н Ferrari

20:00 часа – коктейл в ресторант „Панорама” в парк хотел

„Москва”

Програма на семинар „АНАЛИТИКА 2006”:

28 септември 2006 /четвъртък/ 08:45 – откриване на II част на семинара 09:00 – 10:00 Quality management – Andreas Tomczak – Quality Manager of SIGMAALDRICH 10:00 – 10:15 – гост-лектор инж. Ани Стоилова /изпълнителен Директор на изпълнителна агенция „Българска Служба по Акредитация” 10:30 – 10:45 Кафе пауза 10:45 – 12:00 – HPLC - лектор Roberto Ferrari 12:00 – Закриване

Bulgaria; Sofia 1797; „Tsarigradsko shausee” Blvd.30, block „BALKAN - A“, ap. 10 Tel: +359 2 9716260; Fax: +359 2 8704400; E-mail: info@fot.bg Web: www.fot.bg

Богомилите : Част 2 Поп Богомил и неговата дейност

За разлика от схематичните и не напълно сигурни данни в писмото на Теофилакт сведенията в Беседата на Козма относно новата ерес са много по-свежи и достоверни. Те сочат ясно, че тя представлява действително оригинално, създадено на българска почва явление. При това у Козма намираме и първото известие за нейния главен разпространител. Това е бил българският свещеник поп Богомил. „Случи се — пише Козма в увода на своята Беседа — в годините па правоверния цар Петър в българската земя да се яви поп на име Богомил, а по-точно казано, Богунемил, който пръв започва да проповядва ерес в българската земя и за чието бледословие ще разкажем по-нататък" В Синодика на Борил пък е казано: „(Анатема) за поп Богомил, който възприе при Петър, българския цар, манихейската ерес и я разпространи в българската земя.” За втори път е споменат поп Богомил в една друга анатема в Бориловия синодик, където той се проклина заедно с ученика му Михаил и други негови последователи (Тодор, Добри, Стефан, Василий и Петър). В Синодика има и едно трето

посочване на поп Богомил, а именно в уводния пасаж, който предхожда разказа за процеса срещу еретиците в Търново. Там четем за трипроклетата и „богоомразната богомилска ерес, чийто началник тогава [по времето на Петър] бил сквернейшият поп Богомил заедно със своите ученици” Наред с тези данни за поп Богомил, които се съдържат в два от най-важните и автентични паметници за богомилското учение в България, сведения за личността и дейността на този български свещеник намираме и в някои средновековни извори, възникнали на руска почва, но съставени по данни, почерпани от нашата литература. Така в един руски препис на Кръмчаята, направен през XI—XII век от някой си книжовник Ефрем, четем: „Във времето на правоверния цар Петър в българските земи имало поп на име Богунемил, който говорел за кръста господен така оскърбително: „Ако някой убие с дърво царския син, може ли това дърво да бъде мило на царя?" Говорел и за това: „Ако се кланяте и целувате кръста, то също така трябва да се кланяте и целувате магарето, понеже Христос яздеше на магаре." Началният текст на този откъс за поп Богомил е зает очевидно от Беседата на Козма, която била твърде популярна в Русия през средновековието. Що се

отнася до неговите проповеди срещу почитането на кръста, то за тях руският компилатор е узнал от друг, неизвестен засега на нас извор от български произход. За поп Богомил става дума и в индекса на забранени книги, възникнали също на руска почва. Така в един индекс, запазен в руски сборник от XVI век, той е посочен като автор на еретически книги в България заедно с други писатели В друг индекс, съставен от руския митрополит Зосим (1490—1494 г.),се споменава за поп Богомил като баща и учител на съставителя на апокрифа поп Йеремия. В трети индекс, съставен през XVI век, имената на поп Йеремия и поп Богомил са дадени едно до друго. В четвърти индекс поп Богомил е посочен като автор на апокрифа „За кръстното дърво", което е погрешно, тъй като съставител на тази творба е бил поп Йеремия. Макар и късни по произход и в известна степен противоречиви, тези данни в руските индекси на отречени книги свидетелстват, че поп Богомил е бил не само проповедник на едно ново учение, но и създател на еретическа литература, което наложило неговото име да бъде заклеймено от църквата наред с имената на други творци на апокрифи и главно с името на поп Йеремия. От всичко отбелязано до сега се 4

Българска история вижда, че все още не може да се даде местонахождението където се е родил поп Богомил. Но тази оскъдност на изворите и липсата на повече сведения за този български еретик не ни дават основание да се съмняваме в неговото реално съществуване.Поп Богомил е живял и проповядвал по време на цар Петър и за това свидетелстват ясно двата най-главни паметника за богомилството в България, а именно Беседата на презвитер Козма и Синодикът на цар Борил. През последно време бе изказано гледището, че още преди да започне дейността на поп Богомил в България, характерните за богомилството възгледи са били формирани и разпространявани вече в Мала Азия. Носители на тези възгледи, според това гледаше са били една група местни еретици дуалисти, известни с названието атингани (или катари), за които се знае по извори главно от IX век и чието учение представлява един вариант на павликянството. Подобно гледище, което елиминира ролята на поп Богомил като създател на една нова идеология и му признава заслуги само като разпространител на едно съществуващо вече учение, не може обаче да бъде прието. То е в противоречие с ясните сведения на българските, руските и византийските извори, от които личи, че богомилството е едно действително ново учение, създадено на българска почва и че негов родоначалник е българският свещеник поп Богомил. Центрове на богомилското учение

Труден за разрешаване е въпросът, къде точно е възникнало богомилското учение. Изразът, че поп Богомил започнал да проповядва ерес „в българската

земя", е твърде общ и може да се отнесе към различни области на българската държава през X век. „Българска земя" по това време са били и Мизия, и Тракия, и Македония, т. е. трите главни територии, които са влизали в границата на държавата. Богомили, ако може да се съди от Беседата на Козма, са живеели и проповядвали в самата българска столица — Преслав, където вероятно е действал самият Козма и където е било съставено и неговото антиеритическо произведение. Освен в Североизточна България значително разпространение е имало по това време богомилството и в югозападните български краища. Това са били области, сравнително отдалечени от средището на българската патриаршия, което създавало благоприятни предпоставки за възможността да се проповядва едно антицърковно учение. Едно сравнително сигурно доказателство, че през X век в югозападните български краища се ширели еретически възгледи, ни дава заключителният пасаж от пространното Климентово житие, съставено от византийския архиепископ Теофилакт. В него се казва, че след смъртта на- този голям български проповедник и просветител („Изгони гибелната ерес, която след твоята смърт в Христа се вмъкна сред твоето паство като заразителна болест и която разпръсва и погубва овцете от стадото ти, което ти укрепи, о свети и предобри пастирю” ), и се отправя подкана към светеца да я прогони и така да спаси своите пасоми. Макар и името на тази ерес да не е посочено, най-вероятно е да се приеме, че в случая става дума за богомилите, които се появили и проповядвали в югозападните български земи след, смъртта на Климент (т. е. след 916 г.).

Интересно е да се отбележи, че като борец срещу богомилите е споменат и Климентовият сподвижник Наум, който също е работил, както се знае, в югозападните български земи. На една стара иконка в охридската църква „Св. Богородица" той е изобразен в една планинска местност, преследван от богомилите, както гласи изрично гръцкият надпис на нея. Свързването на Наум, който умрял през 910 г., с борбата срещу богомилите е безспорно анахронизъм и представлява легендарно известие, но независимо от това то свидетелства за значителната роля на ереста в югозападните български земи през X век, което дало основание на автора на иконата да представи този български светец като обект на тяхното преследване. Заслужава да се отбележи обстоятелството, че в югозападните български земи през IX—X век все още имало известен брой езичници. Това се вижда пак от Пространното Климентово житие, където четем, че големият български просветител полагал неуморни усилия да привлече това езическо население в лоното на християнската вяра. За наличието на езичници в югозападните български краища може да се заключи и от житието на Наум, за което вече стана дума. А езичеството, както добре се знае, е било благоприятна предпоставка за пораждането на антицърковни възгледи, отразени в богомилското учение. Освен настроени езически хора в югозападните български земи в края на X век живеели и доста арменци. Това се дължало на колонизаторската политика на византийския император Василий II (976—1025 г.), който по думите на арменския историк Асохиг докарал през 988/989 г. една 5

Българска история значителна арменска колония в македонските области, за да укрепи границата си на север. Между тези арменци е имало и павликяни. А наличието на павликяни-дуалисти е създавало благоприятна почва за пораждането на богомилството, твърде близко по своите схващания с павликянството. Не е без значение да се изтъкне и фактът, че югозападните български земи през IX и X век се превърнали в резултат на делото-на Климент Охридски и неговите ученици в едно от главните средища на образованост и просвета. Там са били обучени, ако се съди по житието на Климент, над 3000 души за учители и свещеници. А създаването на образовани хора, които знаят да четат и да пишат, които умеят да проповядват, е било важна предпоставка за появата на богомилството като едно учение, което се е градяло не само на стихийни, спонтанно бликнали антифеодални и антицърковни настроения, но и на добро познаване текстовете на „свещените книги" Обстоятелството, че югозападните български земи били през X век един от центровете на богомилството, обяснява голямото му разпространение в тях през следващите столетия. Там възникват, както ще видим покъсно, главните еретически религиозни общини, с които властта е била принудена да води борба. За силата на богомилското движение в тези краища говорят и запазени до ден днешен топонимически названия, например селата Торбачи, Богомила, Кутугерци, Богослов, Богословец, Йеремия и др., долината Богомилско поле и пр. В югозападните области са били разпространени такива названия за означаване на богомилските привърженици като бабуни,

торбеши и кудугери, които се появяват в по-късно време и които свидетелстват също за голямата популярност на ереста в тези краища. Заслужава да се отбележи най-сетне, че към югозападните български земи ни насочва и една легенда във връзка с поп Богомил, запазена сред населението на Бабуна планина, Богомила, Нежилово и др. Тази легенда гласи, че родното място на поп Богомил било селото Богомила и че неговият гроб се намирал до самото село. Там бил изграден малък параклис, който според преданието служел на богомилите за молитвен дом. Пак по предание се говори, че богомилите се събирали в пещерата до селото Нежилово. Разбира се, тия легендарни сведения не могат да се докажат със сигурност, но самият факт, че те са били създадени в тези области, е указание за това, че през средновековната епоха богомилското учение там е било действително силно разпространено. Фактът, че богомилството през X век е имало за средище югозападните български краища, не изключва обаче и други центрове на разпространение. Такъв център е била по това време Тракия и по-специално областта около Пловдив. За това свидетелства изрично един текст от сръбския Синодик, съставен през 1221 г. по повод църковния събор в гр. Жича, Сърбия, свикан срещу тамошните богомили. В този текст се проклинат най-напред „всички еретици, иконоборци и павликяни, и богомилци, сиреч не богомилци”, след което се отправя отделна анатема срещу ереста на богомилите и нейните разпространители, която била възникнала според думите на съставителя „в Македония българска, във Филипопол и 6

Българска история околността му. Разпространяването на богомилството около Пловдив през разглеждания период не било случайно. В този град, както вече се отбеляза, били заселени през втората половина на IX век голям брой павликяни, а по-старо павликянско население имало в Тракия още от средата на VIII век. Към тия павликяни се прибавили сега и богомили. Ако се съди от израза „ ", следва да се заключи, че неизвестният автор на анатемата е имал пред вид в случая такива богомили, които били преки последователи на поп Богомил, макар че неговото име е пропуснато в текста. Това известие на сръбския Синодик, макар и от по-късен произход, е твърде важно. То доказва, че наред с Македония Тракия е била също център на новата ерес. Освен в югозападните български земи и в Тракия през X век привърженици на богомилството са проникнали и в други краища на България. Ако се съди от Беседата на Козма, чийто автор е живеел и действал вероятно в Североизточна България и е заемал служба в самата столица Преслав, би трябвало да се приеме, както се каза, че през разглеждания период богомили е имало вече и там. Заплахата от новата ерес стигнала до ушите на самия цар Петър и това го накарало на два пъти да се обръща с писма до цариградския патриарх Теофилакт и да го запитва как да се справи с еретиците.

Название на еретиците Важен, но не напълно изяснен е въпросът за името на еретиците през най-ранната фаза от създаването на учението на поп Богомил и първите му последователи. Ако се съди от писмото на патриарх Теофилакт и Беседата на Козма, би могло да се заключи, че през X век

противниците на ереста още не са познавали названието „богомили". Теофилакт, както вече се отбелязва, считал, че новопоявилите се еретици представляват наследници на стари ереси и че тяхното учение е „смес от манихейство и павликянство". Някакво ново име на еретиците той не посочва. Козма също не употребява ново име за еретиците, въпреки че знае за дейността на поп Богомил. За него те са просто заблудени и зли хора, той не знае към кои да ги причисли и на кои да ги уподоби. Самите еретици от своя страна, когато проповядвали пред съчувствениците си, се наричали „християни". Това личи от един укор на Козма във връзка с възгледите им за кръщението и децата. „Дори и да искат да лъжат, казвайки според обичая си „християни сме”, не им вярвайте, защото те лъжат като своя баща, дявола." Наричали се също, както личи пак от един пасаж на Беседата, с гордия епитет „небесни жители". Както изглежда обаче, някои еретици в проповеди пред своите слушатели са имали обичай да отбелязват не само, че са „християни” и „небесни жители”, но че са и „мили на бога". За това се загатва пак в един пасаж на Беседата, където се говори за преследванията срещу ереста и за това, че мнозина считали, че нейните последователи страдат за правдата. „Та как ще бъдат мили някому, дори и с хиляди да страдат” — отбелязва във връзка с това презвитер Козма. Характерно за еретиците е било изобщо да подчертават, чете са именно божии избраници, че са най-близки на бога като негови чеда и приятели. В това отношение те се осланяли главно на съответни изрази в Евангелието на Йоан, което им е било особено любимо и предпочитано по време на

проповедите им. Така постепенно с нарастването на броя на привържениците на богомилското учение името „богомили”, което по времето на Козма глеще да е било неизвестно, започнало да си пробива път и да се утвърждава като общо означение за всички еретици. Това име се наложило, от една страна, поради обстоятелството, че Богомил сенаричал първият проповедник и на новото учение, а същевременно и поради убеждението на дуалистите, че те са най-близки и „мили на бога”. Така по един двоен път названието „богомили” се затвърдило трайно и се запазило в продължение на няколко века като име на еретиците не само в България, но и в съседните й страни — Византия и Босна. От сведенията, които намираме в писмото на патриарх Теофилакт, и особено от разказа на презвитер Козма проличава, че наскоро след появата на поп Богомил и неговите първи последователи учението на богомилите започнало да получава бързо разпространение и да увлича много хора. Козма отбелязва, че преследвани от властта, еретиците „страдали с хиляди", което ще рече, че броят им бил действително значителен. Те прониквали, както сочи българският духовник, като проповедници по домовете на хората, за да ги убеждават в правотата на своите схващания. „Ако ли им вярвате или ги приемате с обич в своя дом — предупреждава той по този повод читателите си, — или им създавате някаква радост, ето предсказах ви: с тях заедно ще бъдете осъдени на вечни мъки." От еретическата пропаганда се заразявали, както личи пак от неговите думи, отделни членове на семействата и това създавало смут и недоумение у останалите. Във връзка с това Козма отправя съвета: „Ако отиде при еретиците баща ти, 7

Българска история

майка ти, брат ти или синът ти и ако не те послуша, след като го посъветваш веднъж и дваж [да се откаже от тях], отстрани го и го възненавиди." Социален състав на богомилите

От Беседата на Козма се вижда, че през X век между еретиците се очертавали две групи. Едната от тях се състояла от „богомили" в пълния смисъл на думата, които били добри познавачи на учението и негови главни разпространители и организатори. Това били найблизките последователи на поп Богомил, които образували ръководното ядро на ереста. Между тях е бил вероятно и първият ученик на Богомил, неговият съвременник Михаил, споменат в Бориловия Синодик. Другите „богомили”, за които говори Козма, били само съчувственици на новото учение и споделяли всички или само отделни негови положения, без да участвуват активно в разпространяването му и без да са запознати с всички негови тънкости от религиозно-догматичен характер, които съставлявали неговата същина. Първата група богомили са били, общо казано, повече теоретици и организатори, докато втората се състояла от хора, за които новото учение било привлекателно главно поради острия опозиционен дух, който господствал в него и чрез който се развенчавала официалната църковно-феодална идеология и нейните проводници. За наличието на двете категории „еретици" говори ясно и патриарх Теофилакт. Първите от тях той означава като такива хора, „които проповядват чужди на църквата догми", „които поучават други и ги тикат към гибел", докато вторите той квалифицира като хора, „които били заблудени от първите и били

подведени от тях не поради своята порочност, а поради своята простота и глупост". Патриархът различава и една трета група, а именно такива, „които нито са поучавали, нито са учили и не са претърпели или извършили нещо в духа на техните гнусни нрави". Очевидно той има в случая пред вид най-слабо засегнатите от еретическото учение хора, които само до известна степен били увлечени от някои негови възгледи. Б о г о м и л с к и т е проповедници били дейни и неуморими разпространители на своите възгледи. Те се движели непрестанно от място на място с евангелието в ръка, за да печелят съчувственици. „Ходят от къща в къща и ядат чуждото имане на измамените от тях хора”, произнася се презрително Козма във връзка с тяхната проповедническа дейност. Строги и съсредоточени в себе си,. привикнали на суров и аскетичен живот, който ги отличавал рязко от живота на живеещите в охолство и безделие висши духовници и калугери, те неволно будели внимание и уважение. „Външно еретиците са като овце — иронизира ги по повод на тяхното поведение презвитер Козма. — Наглед лицата им са бледи от лицемерния пост. Дума пс продумват, не се смеят с глас, не любопитстват и се пазят от чужд поглед. Външно правят всичко, за да не ги отличават от правоверните християни, а вътрешно са вълци и хищници, както рече господ. Като виждат тяхното тъй голямо и особено смирение — продължава той—и като мислят, че те са

правоверни и способни да напътват към спасение, хората се приближават към тях и ги запитват за спасението на душата. А те подобно на вълк, който иска да вземе агне, първо се преструват, че въздишат, и смирено отговарят, а когато проповядват, представят се, като че са на небето. Където пък видят човек, който е прост и не учен, там сеят плевелите на

учението си, като хулят наредбите, предадени от светите църкви, за което ще говоря по-нататък.” Независимо от ироничните бележки, които се обясняват с враждебното становище на Козма спрямо еретиците, образът на. богомилските проповедници, даден от него, е в общи черти верен. Това били хора, отдадени всецяло на своите идеи и готови да ги защищават и пропагандират както 8

Българска история

чрез личен пример — чрез своя начин на живот, така и чрез проповеди. От Беседата личи, че богомилите се движели сред населението, че те се стремели да убеждават хората в правотата на своите възгледи и да увеличават броя на последователите си. Това свързване на богомилите с народа ги правело твърде различни по методи на действие от монаситеотшелници от типа на Иван Рилски, които се криели из гори и планини, загрижени от мисълта да си осигурят чрез аскетичен живот спасение на душата. Не случайно богомилските проповедници, които били дейни люде, имали крайно отрицателно отношение към отшелничеството и назовавали неговите последователи с презрителни думи „лисици, скрити в своите дупки”. Твърде важно би било да се установи към какви среди са принадлежали активните богомили, т. е. главните проповедници и организатори. За съжаление данните по този въпрос са доста оскъдни. Вероятно е да се предположи обаче, че в мнозинството си това били бивши свещеници, и то предимно из селата, където духовенството не живеело особено добре. Такъв е бил, както вече се каза, самият поп Богомил, такива са били навярно и първите му последователи. За наличието на свещеници-еретици още през първата фаза от разпространението на новото учение личи от няколко пасажа в писмото на патриарх Теофилакт, в които се пояснява как трябва да се постъпва с отказалите се от ереста хора. Едни от тези свещеници били дейни разпространители на не православните догми и спрямо тях той препоръчвал да се прилагат построги наказания, докато другите били по-малко засегнати от еретическите вярвания и мерките

спрямо тях били по-леки. За свещеници-еретици споменава и презвитер Козма. „Ако ли — пише той — има някъде свещеник да е изпаднал в тяхната вяра, той е захвърлил изцяло нашата. Ако ли пък някой я пази, то е от страх пред земните господари.” Че главното ядро на богомилските проповедници били предимно бивши свещеници, може да се

предположи не само от посочените пасажи у Теофилакт и Козма, но и от обстоятелството, че тези проповедници се отличавали с много добро познаване както на каноничните църковни книги, така и на редица апокрифи. Това били образовани хора, свикнали да четат и да тълкуват евангелията и други християнски съчинения, да подлагат на преценка тяхното съдържание. А това свидетелства за свързаността им с църковното съсловие, с неговите интереси и подготовка. Заслужава да се отбележи във връзка с това, че в някои преписи на

славянски индекси на забранени книги се отбелязва изрично, че еретическата литература била найвече разпространявана сред свещениците. Тя се четяла, казва се в един от тези преписи, от поповете и дяконите, за които еретиците пишат „тлъсти селски сборници, номоканони, молитвеници". В друг препис се сочи, че апокрифните лъжовни книги били четени главно от „селските попове”. Това е едно безспорно указание, че именно сред техните среди трябва да се търсят най-активните разпространители на ереста. И това не е случайно. Тези свещеници живеели близко до народа и по своето положение и разбирания не се отличавали много от него. Те стояли вън от феодалната класа, към която се числял виещият клир, и не се ползвали от припадащите й се привилегии и права. Поради това сред тях се разпространявали лесно опозиционни на църквата настроения. Докато проповедниците и теоретиците богомили принадлежали предимно към низшия клир, то социалният състав на обикновените привърженици бил значително по-разнороден. Най-голямата част от тези привърженици през X век са били несъмнено селяните. Като антифеодално учение богомилството допадало главно на селячеството и там могло то да намери и най-много съчувственици. За селския характер на богомилското движение свидетелства преди всичко един добре познат текст от Беседата на презвитер Козма, където се казва, че еретиците „учат своите да не се подчиняват на господарите си.. ., мислят, че са омразни на бога тези, които работят на царя, и заповядват на всеки роб да не работи на своя господар". Тези „свои", които били 9

Българска история

карани да не работят на властниците, са били именно селяните, за които ангариите към държавата и феодала били тежко задължение и за които вследствие на това еретическата агитация имала особено привлекателна сила. За това, че основната маса от привържениците на богомилството произхождала от селското население, може да се заключи и от един друг текст от Беседата на Козма, а именно от споменатите вече негови думи, че богомилските проповедници се стараели да разпространяват своите възгледи там, „където видят човек, който е прост и не учен". А незнание и невежество през това време имало безспорно най-вече сред селячеството. Думите на Козма намират потвърждение и от пасажа в писмото на патриарх Теофилакт, който гласи, че една част от привържениците на ереста били подведени от нейните разпространители „поради своята простота и глупост". И в този случай се имат пред вид вероятно най-вече хора от селски произход, на които богомилските проповедници внушавали особено уважение с големите си познания и които те могли да увлекат с острата си критика срещу феодалния гнет. Че богомилството печелело привърженици главно в селата, би могло да се заключи и от един друг текст в Беседата на Ксзма, в който се говори за молитвите на еретиците. Моленията им, казва Козма, са безброй. „Те се кланят четири пъти през деня и четири пъти през нощта, като се затварят в своите хижи. Думата ,,хижи” през този период е била употребявана в смисъл на прости бедни селски къщи в противовес на „Храм", както са били означавани по-здрави и солидни постройки типични за градовете. Противопоставянето на „хижи" и „храм" е изтъкнато

особено ясно в Шестоднева на Йоан Екзарх, като под първото название се подразбират селските домове, а под второто— сградите в столицата Преслав За свързаността на богомилството най-вече със селото свидетелстват и отделни страни от неговата философско-религиозна идеология. Особено характерни в това отношение са някои представи около устройството на света, около

дейността на Сатанаил при отцепването му от бога, около съдбата на Адам след прогонването му от рая Освен сред селячеството богомилите печелели привърженици вероятно и сред отделни жители на градовете и главно сред победните и недоволни от властта хора. Възможно е самият Козма, който е живял навярно в Преслав, да е полемизирал с богомилски проповедници в този град. Но, общо взето, през X век

богомилството представлявало селско движение. В селото била главната му социална опора и там е намирало то мнозинството от последователите си. Ако се съди от споменатия вече текст от Беседата на Козма, наред със свободните хора (селяни и граждани) от проповедите на богомилите се увличали и робите. „Заповядват — казва той — на всеки роб да не работи на своя господар." Броят на робите в България през X век бил обаче вече малък и в такъв смисъл те не представлявали основна социална опора на богомилската ерес. Обстоятелството, че сред еретиците през X век били налице, общо взето, две главни групи: едната помалобройна и съставена от проповедници и организатори, по произход предимно бивши свещеници, а другата — много помногочислена и предимно селска по своя състав, имало като резултат пораждането на вътрешни противоречия и различия сред богомилското движение. Това били противоречия и различия и по отношение на религиозносоциалните концепции, и по отношение на методите на действие, и по отношение на начина на живот. Очертали се, общо погледнато, две категории „богомили", едните от които се придържали по-строго до установените догми, до теорията, докато другите възприемали учението, пречупено през собствените им разбирания и пригодено за защита на собствените им интереси. Тези противоречия и различия, които се явяват като последица от нееднаквата социална среда, сред която се разпространявала ереста, са били налице не само през X век, но останали да съществуват и през следващите столетия Силното разпространение на 10

Българска история

богомилството в България още през първите години от създаването му разтревожило не само църквата, но и представителите на светската власт. Сам цар Петър се заинтересувал от проповедите на новопоявилите се в страната му еретици и на два пъти запитвал цариградския патриарх Теофилакт как да постъпи с тях и какви наказания да им налага. Това показва, че учението на богомилите още от самото начало не представлявало обикновена религиозна идеология, но съдържало в себе си социални и политиче ски елементи, които разтревожили найвисшия представител на държавата и изразител на интересите на феодалната класа. За съжаление двете писма на Петър не са останали до нас. Загубено е и първото писмо-отговор на Теофилакт. Във второто си писмо цариградският патриарх се спира обстойно на въпроса за наказанията. От неговите съвети до българския цар се вижда, че той настоявал да се прави разграничение в зависимост от това, дали еретиците, срещу които трябвало да се вземат мерки, са се отказали доброволно от своите възгледи, или пък продължавали да държат за тях. Спрямо разкаялите се патриархът определял три вида наказания според това, към каква група принадлежал еретикът. За най-главните от тях, които проповядвали дейно своето учение, се препоръчвало да бъдат отново кръщавани и само след това да бъдат приемани отново в лоното на църквата. Ако между тях имало свещеници, то службата им не бивало да се възстановява. За не толкова активните еретици, които според думите на патриарха „са

били заблудени от първите и са били подведени от тях не поради порочност, а поради простота и глупост”, се определяло, ако те се откажат от своята ерес, да не бъдат отново кръщавани, но само да се помазват с печата на светото миро, „както става при новородени деца”. Ако имало свещеници между тях, то те също трябвало да бъдат приемани в лоното на църквата при условие обаче, че прокълнат ереста и дадат писмена бележка за отказ от ереста и съгласие с православната вяра. Що се отнася до принадлежащите към третата група, които били най-слабо приобщени към учението на ереста, Теофилакт съветва царя „да бъдат приемани след срок от четири месеца, понеже те изобщо са се въздържали да общуват с еретиците". По-специално трябвало да се разреши въпросът за свещениците, бивши еретици. Ония от тях, които били направили донос за ереста, т. е. били издали нейни привърженици, трябвало според препоръките на цариградския патриарх веднага да бъдат възвръщани отново на служба, без да бъдат държани под отговорност. С други думи, Теофилакт насърчавал доносничеството и считал, че то е достатъчно, за да позволи на един свещеник-еретик отново да започне своята дейност вече като орган на официалната църква. Що се отнася до онези еретици, които отказвали да се разкаят и поддържали вярванията си, патриарх Теофилакт нареждал те да бъдат предадени на анатема. „Тези пък, които упорстват в злото и продължават да боледуват, без да се разкайват, тях божията църква подхвърля на проклятия и ги отсича като изгнили и напълно вредни

членове на тялото, и ги предава на вечно осъждане.” Обявявайки на българския цар това църковно наказание, цариградският патриарх същевременно му съобщавал, че срещу еретиците се предвиждат мерки и в светското законодателство и че тези мерки именно искал да узнае Петър от него. „Що се отнася до гражданските закони на християните , които ти, найразумни от хората, поиска да ти ги опиша, те предвиждат за еретиците смърт и ги наказват с лишение от живот, особено когато се вижда, че злото все повече и повече пълзи, напредва и опетнява много хора.” В случая Теофилакт имал пред вид очевидно смъртните наказания, предвиждани за еретици съгласно с „Прохирос номос” и други правни византийски сборници. Тъкмо това съобщение, дошло от представителя на цариградската църква, известна с дългогодишната си борба срещу разни ереси, било нужно за Петър. След като получил писмото на Теофилакт, българският владетел имал вече развързани ръце и наредил да се вземат остри мерки срещу новопоявилите се в страната му еретици. От думите на Козма, че имало мнозина хора, които „не зная каква е тяхната [т. е. на еретическите проповедници] вяра и мислят, че те страдат за правда и ще получат от бога някаква надежда за веригите и тъмницата”, се вижда, че богомилите били подлагани на сурови гонения от страна на светската власт и че оковавани във вериги подобно на най-опасни престъпници, те били хвърляни в затворите. А това свидетелства красноречиво за голямото разпространение, което било получило тяхното учение в българските земи, и за заплахата, която то представлявало не само за църковния институт, но и за българското болярство, и за самия 11

Българска история

цар. Гоненията срещу богомилите, предприети през X век, доказват, че тяхната ерес не е била само едно религиозно учение, както твърдят някои изследвачи, но съдържала социални и антифеодални възгледи, срещу които господстващите слоеве реагирали остро. Вероятно по време на тези гонения бил хвърлен в затвора, а може би е загинал и самият родоначалник на богомилството поп Богомил. Наред с преследванията срещу разпространителите на богомилското учение били са подлагани на преследвания и онези лица, които четели апокрифни (забранени) книги. По това време в България е бил вече в сила посоченият индекс за забранените книги, съставен още при царуването на Симеон. В сила е била въведената у нас непосредствено след покръстването „Кръмчая книга" (т. е. сборник от правила и наредби за християнската религия и църква). Според „Кръмчаята", „ако някой изнесе такава [забранена книга] пред хората и се опита, да я чете в църквата, ако той е епископ или свещеник, или дякон, да се изхвърли от своя сан”. Както се вижда, като разпространители на апокрифни съчинения в тази наредба са посочени духовни лица. Това иде да подскаже още-веднъж, че главно из техните среди са

излизали проповедниците на антицърковни и еретически възгледи.

Изложени на постоянна заплаха да бъдат открити чрез доноси и по други начини, богомилите били принудени все по-често да преминават към прикрита дейност и да представят своите проповеди и поучения като напълно съобразени с православието.. Опасността ги дебнела отвсякъде и поради това те трябвало да са в постоянна бдителност, готови да отричат отправените им обвинения. Това се вижда ясно от някои текстове в Беседата. „Ако ли някой пък ги запита: „Така ли правите и говорите” — пише Козма, — те се отричат и се кълнат: „Не сме такива, каквито ни мислите!” Те заблуждават своите хора, като казват: „Ако бъдат узнати от хората нашите моления и дела, целият ни труд ще погине.” „Поради страх от хората — съобщава ни на друго място пак Козма — и в църква ходят еретиците, и кръст и икона целуват, както ни разказват тези от тях, които се възвърнаха към нашата истинна вяра, говорейки: „Всичко това вършим за хората, а не от сърце. Тайно пазим вярата си.” Това притворство у богомилите било наложено от самите обстоятелства и от постоянните гонения, на които са били подлагани. Във връзка с преследванията срещу богомилите но време на цар Петър е вероятно един старобългарски кирилски надпис, изсечен върху каменен блок в основите на една средновековна църква от град Ескус (до с. Гиген на река Дунав). В този надпис, запазен доста зле и съставен от някой си монах Ананий, се подканва всеки, който го прочете, „да прокълне еретика”. Този, който не изпълни това, се заплашва сам с проклятие („да бъде

сам проклет”), а за изпълнилия поканата се отбелязва, „че него бог ще помилва”. За кой „еретик” става дума, не е ясно. Във всеки случай, ако се съди от епиграфските особености на надписа, може да се заключи, че той е твърде стар и е преди началото на XI век. Обстоятелството, че в него не се споменава името „богомили”, също свидетелства за ранния му произход. Най-вероятно е да се предположи, че в случая става дума за църковна анатема, насочена срещу известен проповедник на богомилското учение и поставена на видно място в храма, за да може да я чете всеки богомолец. Обстоятелството, че тази анатема е била поставена в един храм в Северна България, говори, че през разглежданото време богомилството е било доста силно разпространено и в този край, а не само в Македония и Тракия.

АЛБИГОЙЦИТЕ

са последователи на масова религиозна ерес във Франция, Германия и Италия. Появили се през първата половина на XII в. в Алби (Франция), откъдето получили названието си. Имали антикатолическа насоченост. Отхвърляли богослужебния култ, легендата за ада и чистилището. Обявявали живота на земята и установените обществени отношения като творение на дявола. Развили идеологическите си схващания под влияние на българските богомили. Поради това последователите на тази ерес били наричани "бугри" (българи). Въпреки ожесточените преследвания, на които били подложени, просъществували до XIV в.

Български празници

Димитров ден След Петковден през октомври българската православна църква почита паметта на свети Димитър Солунски. Народът нарекъл неговия празник Димитровден. Той спада към групата на неподвижните празници, тъй като винаги се празнува на една и съща дата - 26.10. Свети Димитър е роден в Солун през ІІІ в. в заможно солунско семейство. Предполага се, че родът му произлиза от местните славянски племена населяващи града и района. За това може да се съди от факта, че той е почитан от всички източноправославни славянски народи. Аристократичния произход на бащата повлиява при избора на градоначалник на гр. Солун. След неговата смърт по нареждане на Максимилиан и Деоклициан този пост бива зает от неговия син Димитър. Високия ранг става причина младия Димитър да изповядва тайно новата религия. Въпреки това неговите религиозни възгледи стават достояние на управляващите в Рим съимператори. През 303 г. един от наследниците на Деоклициан император Галерий издава едикт благодарение на който много невинни християни намират смъртта си. Сред жертвите е и свети Димитър. Той загива на 26.10. 303г. Самия Димитър по-късно бива наречен Солунски по името на родния му град. Той не доживява признаването на християнството като равноправна религия. С приемането на християнството от кан ( княз ) Борис І Михаил през 864г. в българските земи навлиза култа

към светеца воин Димитър. Той особено е почитан от българите в периода на Второто българско царство. Не е случайно и озоваването на иконата на св. Димитър в старата столица Велико Търново. Сам Калоян наймладия от тримата братя Асеневци я донася при своето бягство от Константинопол. Това действие на Калоян възпроизвело такъв ефект върху народопсихологията на българина, че то намерило достойно място в мирогледа на нашия народ. Според народната представа Св. Димитър и Св. Нестор, чийто празник се чества на следващия ден27.10 са братя близнаци. Този празник има голямо значение за българското селско стопанство. Обикновено на този ден приключва селскостопанската година. Тогава стопаните на големите стада добитък и едрите земевладелци се разплащат със своите наемни работници. И пак по това време се водят пазарлъци за наемане на работна сила за новата стопанска година. На празника на свети Димитър се организират селски сборове. На този ден се гадае какво ще бъде времето през следващия стопански сезон. Празника на Солунския чудотворец се явява като вододел между лятото и зимата. Не случайно старите хора са казвали " св. Георги лято носи, св. Димитър зима ". След този ден започват зимните празници и навлизаме в Коледните пости.

ОСНОВНИ ВЪПРОСИ НА ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК. Българският език

Начало на българския език. Историята на българския език започва с отделянето му от праславянски — общия праезик на всички славянски езици, и обособяването му като самостоятелен език. Този процес е бавен и постепенен. Той обхваща времето от VI до IX век. Развоят на българския език се извършва според обективните езикови закономерности. Обуславя се от обществените явления и от връзките с други езици. Извори. Основен извор за изучаване на езиковата история са запазените ръкописи, надписи и грамоти. Най-ранните съхранени български писмени паметници са от X—XI век. По време те предхождат книжнината на останалите славянски народи и на повечето европейски народи. Поради това те играят важна роля в славистиката. Българските диалекти са също ценен източник за езиковата история, тъй като те запазват много старинни особености. За най-ранното състояние на езика ни интересни сведения съдържат старинните български заемки и наименования на местности в езиците, с които българският език е бил във връзка в своя исторически път — унгарски, гръцки, румънски, албански. Поради чуждата езикова среда заемките рано са прекратили своя естествен звуков развой и са запазили много архаичен облик. Особено те са необходими за проучване на предписмения период

на българския език. За ранното състояние на езика сведения черпим и от сравнението на родствените славянски езици. Периодизация. Българският език в своето развитие преминава през два основни периода: 1 /донационален (народностен) — от VI до края на XVIII век, с четири подпериода: а/ пред старобългарски (предписмен) — от VI до средата на IX век, през който се формира българският народностен език; б/ старобългарски — от средата на IX до края на XI век, когато възниква и процъфтява книжовният старобългарски език; той се характеризира с господство на падежната система при имената; в/ среднобългарски — от началото на XII до края на XIV век — период на съществени езикови изменения, на разпадане на падежната система и на нов книжовен разцвет; г/ ранен новобългарски — от началото на XV до края на XVIII век; той се отличава с господство на без падежния начин за изразяване на синтактичните отношения при имената; 2/ национален (късен новобългарски) период — от края на XVIII век до днес. ПРЕДСТАРОБЪЛГАРСКИ (ПРЕДПИСМЕН) ПЕРИОД

Формиране на народностния български език. Предписменият период обхваща времето от VI до средата на IX век. Той е преходен период, през който праславянските диалекти от български тип се

оформят в самостоятелен български народностен език. Отделянето е ставало бавно и постепенно като последица от заселването на Балканския полуостров на славянските племена от българската група. През VI век те вече са напуснали славянската прародина на територията на днешна Полша и западните части на днешна Русия и са заселили земите на север от Дунав в днешна Унгария и Румъния. Започнали са да преминават и на юг от Дунава в пределите на тогавашната Византийска империя и да заселват областите Мизия, Тракия и Македония, стигнали са чак до Пелопонес, прехвърлили са се на някои беломорски острови и Мала Азия. За тяхното проникване в Гърция византийският император Константин Багрянородни отбелязва, че се е пославянчила цялата страна. Територията, върху която са се заселили българските славяни, е била обширна. Тя се е простирала южно от Карпатите, като е обхващала Дакия, Панония, Мизия, Тракия, Македония, Поморавието, Беломорието, Епир, Тесалия, Пелопонес и др. Свидетелство за това широко разпространение са запазените в тези земи старинни местни имена с български произход. Втората част от името на унгарската столица Будапеща е свързана с българската дума пещ. Във всички останали славянски езици вместо щ в тази дума стоят други звукове: ч, ц и др. Някои имена на местности в Гърция и досега пазят следи от първоначалния си български облик, например Горица, т. е. Горица, Загара, т. е. Загора и т. н. В Албания се откриват селищни имена от български произход като Дреновяне, Лясковик, а в Румъния—като Търговище, Слатина и др. С отделянето си славянските 14

Българският език диалекти, които лягат в основата на българския език, са започнали да развиват характерни черти, които ги отличават от другите праславянски диалекти, например: съчетанията шт, жд на мястото на праславянските групи тй, дй от медйа); широко е (например от светйа, от медйа); широко е (например ); дателен притежателен падеж (например - книгата

му) и др. В резултат на самостоятелния развой в течение на няколко столетия (VI—IX век) праславянските диалекти от българската група се обединяват в единен български народностен език с общ звуков, граматичен и словесен състав. Особено важна роля в този процес е изиграло създаването на българската държава през 681 г. Политическата, икономическата и културната общност в българската държава е подпомогнала и ускорила образуването на българската народност и на българския народностен език. Извори. Сведенията за първия период от развоя на българския език са твърде оскъдни, защото тогава той все още не е бил писмено засвидетелстван. Черпим ги главно от следите, които е оставил в съседните езици, или пък теоретично ги възстановяваме чрез с р а в н и т е л н о - и с т о р и ч е с ко т о изучаване на славянските езици.

Здравейте скъпи читатели на списание „Българска Наука”. Започваме нова рубрика от този брой, в която ще намерите епохи, династии и владетели на едни от най старите държави просъществували и до днес. Ще се постараем да ви дадем повече информация в областта, но разбира се не можем да поберем толкова много в списанието, и затова ползвайте сайта или, ако не намерите нужната ви информация питайте в нашия форум: http://bgnauka.com/forum/

Хронология на Династиите

Õðîíîëîãèÿ íà âëàäåòåëèòå â Äðåâåí Åãèïåò Трудно е да се направи точна хронология на владетелите в Древен Египет. Не всички данни достигнали до нас са точни и показват датите на царуването на някой фараони.Съпоставянето между астрономическите данни и известните исторически факти все пак позволяват да се уточнят дати на управление на повечето фараони. През IIIв. Пр. Хр. Манетох, египетски жрец и историк написва на гръцки „Хроники”, в които подрежда фараоните в 31 династии. Това династическо дърво е прието от съвременните историци, които все още не са постигнали съгласие по всички данни в тази хронология.

I Династия Нар (Мер) Аха (менес) Джер Джет (Уаджи) Удиму Анеджиб (Аджиб) Семерхет Ка III династия (2778 – 2723) Санахт (Набка) Джосер Сехемхет Хаба Неферка Ну (Нуни)

Тинитска епоха 3200 – 2778 г. пр. Хр.

Нинетчер (Нечериму)

Древен Египет 2778 – ок. 2260г. пр. Хр.

II династия Хотепсехемуи Небре (Ранеб) Нинетчер (Нечериму) Унег Сенедж Перибсен Хазехем (Хасехемуи) IV династия (2723 – 2563) Снофру Хеопс (Хуфуй) Дедефре (Резжедеф) Хефрен (Хафре) Микерин (Менкауре) Шепсескаф

Хронология на Династиите

VI династия (2420-ок. 2260)

V династия (2563 – 2420) Усеркаф Сахуре Нефериркаре Шепсескаре Неусере Менкаухар Исеси Унас (Оннос)

Шепсескаре

Първи преходен период Ок. 2260 – 2160 г. пр. Хр.

XI династия (ок. 2160 – 2000)

VII династия (вероятни) VIII династия (ок. 2260)

IX – X династия (2220 – 2160)

XII династия (ок. 2000 – 1780) Аменемхе I Сезострис I Аменемхе II Сезострис II Сезострис III Аменемхе III Аменемхе IV Себекнефруре (царица) или Нефресетек

Тети Усеркаре Пепи I Меренре Пепи II

Средно царство 2160 – 1785 г. пр. Хр.

Антеф I Антеф II Антеф III Монтухотеп или Ментухомеп I Монтухомеп или Ментухомеп II Монтухомеп или Ментухомеп III

Втори преходен период 1785 – 1580 г. пр. Хр.

Свинксът вероятно има лицевите черти на Аменемхе II

XIII - XIV династия (1785 – 1570) XV – XVI династия (Хиксоси) (1730 – 1580) XVII династия ( 1680 – 1580 )

Хронология на Династиите XVIII династия (1580 – 1314) Яхмос Аменофис I Тутмос II Хатшепсут (царица) Тутмос III Аменофис II Тутмос IV Аменофис III Аменофис IV или Ехнатон (Ехнейот) Семнехкаре Тутанхкаре Тутанхамон Ейе Харемхаб

XIX династия (1314 – 1200)

Ново царство 1580 – 1085 г. пр. Хр.

XX династия (1200 – 1085) Сетхнахт Рамсес III Рамсес IV Рамсес V Рамсес VI Рамсес VII Рамсес VIII Рамсес IX Рамсес X Рамсес XI

XXII династия, наречена „либийска” (950 – 730) XXII, XXIII, XXIV и XXV

династия са отчасти паралелно царуващи: Шешонк I Осоркон I Такелот I Осоркон II Шешонк II Такелот II Шешонк III Пами

Късна епоха 1085 – 333 г. пр. Хр.

Периодът обхваща царуването на XXI до XXIV династия, понякога е наричан от историците Трети преходен период.

XXIII династия (ок. 817 – 730) Педубаст или Педубастиас Шешонк IV Осоркон III Такелот III Аменруд Осоркон IV

XXIV династия (730 – 715)

Рамсес или Рамсес I Сети или Сетой I Рамсес II Минептах, Минефтал или Мернентах Сети II

XXI династия (1085 – 950) Тива (Горен Египет) Царе-жреци: Херихор Пинеджем I Пинеджем II Танис (Долен Египет) Смендес Псусенес I Аменофтис Сиамон Псусенес II

XXV династия, наречена „етиопска” (715 – 656) Пианхи или Пий Шабака Шабатака Тахарка Танутамон

Тефнахт Бокхорис или Бокенранеф

Хронология на Династиите XXVI династия, наречена „саитска” (663 – 525)

XXVII династия (525 – 404) (Първо персийско господство)

Псаметик I Нехао или Нехо Псаметик II Априес Амазис Псаметик III

Камбиз II Дарий I Ксеркс I Артаксеркс I Дарий II Априес

XXVIII династия (404 – 398)

XXX династия (378 – 341)

Амитра

(последна местна династия) Нектанебо I Теос Нектанебо II (Второ персийско господство)

XXIX династия (398 – 378) Нефертитес I Ахорис Псамеутис I Нефертитес II

Македонски царе (332 – 305) Александър III Велики Архидайос (Филип III Македонски)

Алгидска династия (305 – 30) Птолемей I Сотер (305 – 289) Птолемей II Диладелф ( 283 – 246) Птолемей III Евергет (246 – 221) Птолемей IV Филопатор (221 – 204/203 ) Птолемей V Епифан (204 – 181)

(341 – 333) Артаксеркс III Оарсес или Арсес Дарий III Кодоман

Птолемей VI Филометар (181 – 145) Птолемей VII Неос Филопатор (145 – 144) Птолемей VIII (или VII) Евергет II (143 – 116) Птолемей IX ( или X) Филометор Сотер II Латирос (116 – 107) Птолемей X (или XI) Александър I (107 – 88) Птолемей XI (или XII) Александър

II (80 г.) Птолемей XII (или XIII) Аулет (8051) Птолемей XIII (или XIV) (51 – 47) Птолемей XIV (или XVI) Цезарион (44 – 30 г.)

Хронология на Династиите

ЕГИПЕТ ПРЕЗ РИМСКАТА И ВИЗАНТИЙСКАТА ЕПОХА.

От 30 г.пр. Хр. До 395 г. с. Хр. Египет е римско владение, а от 395 – 642 г. сл. Хр. е част от Византийската империя.

МЮСЮЛМАНСКИ ЕГИПЕТ.

Египет до Мохамед Али: 6421805г.

Арабско завоевание 642 г. Омеяди (661 – 750 г. ) Абасиди (750 – 868 г. ) Тулуниди (868 – 905 г.) Ихшидиди (935 – 969 г.) Фатимиди (969 – 1171 г.) Аюбиди (1171 – 1250 г. ) Мамелюци (1250 – 1517 г.) Османци и мюсюлмански свят

Саид паша (1854 – 1863 г. ) Исмаил паша (1863 – 1879), от 1867 г. получава титлата При Мохамед Али Египет постига фактическа хедив. автономия. Той се оправлява от паши, потомците на Тауфик (1879 – 1892 г. ) Мохамед Али, на които през 1867 г. е дадена титлата Абас Хилми II (1892 – 1914 г. ) хедиви, подчертаваща особеното положение на След влизането на Турция в Първата световна война, страната в рамките на Османската импрерия. През Великобритания обявява Египет за свой протекторат. 1882 г. Египет е окупиран военно от Великобритания. Хюсеин Камил (1914 – 1917 г.) приема титлата сулстан През 1914 г. е обявен за британски протекторат и Фуад I (1917 – 1936 г.), султан, след това крал от 1922 владетелите му са наречени султани. През 1922 г. Фарук I (1936 – 1952 г.) Лондон едностранно обявява края на своя протекторат над Египет, но Великобритания запазва част от Република Египет: от 1952 контрола върху управлението. Англоегипетския След свалянето на Фарук с революцията от 23 юли договор от 1936 г. потвърждава независимостта на 1952 г. е прокламирана република Египет 1953 г. Мохамед Насър, министър-председател (1954 г.), след страната. това президен на републиката (1956 – 1970 г.) Ануар ел-Садат (1970 – 1981 г.) Мохамед Али (1805 – 1848 г. ) Хосни Мубарак (от 1981 г.) Ибрахим паша (1848) Абас Хилми I (1848 – 1854) Съвременен Египет 1805 – 1952 г.

Хосни Мубарак и Ануар Ел- Садат. 20

О НО ÈТ

СТ

Физика Теорията на относителността е съвкупност от две теории, създадени от родения в Германия физик Алберт Айнщайн. Тези теории са (1) Специалната теория на относителността, публикувана през 1905 година; и (2) Общата теория на относителността, издадена през 1915 година. Те са два от фундаменталните блокове, изграждащи модерната физика.

повтарят: животните летят и плуват, водата капе и двамата приятели си подхвърлят топката и скачат. Движението на кораба няма никакъв ефект върху тези събития. Салватиус обяснява това така: всички обекти в кабината, включително и живите същества, споделят движението на кораба.

Понеже движението на кораба няма никакъв ефект върху събитията в кабината, никой от двамата приятели Теориите описват толкова сложни събития, че хората не може да прецени, дали кораба се движи или е в трудно разбират, как е възможно да се случат такива покой. Това е основната идея зад Галилеевата неща. На пример, един човек може да вижда, че две относителност. неща стават едновременно, докато за друг те стават в различно време. За един наблюдател часовник може да Казано по-точно, реален кораб не би пътувал с отброява времето различно, от колкото за друг. Двама постоянна скорост. На пример кораба ще пътува по наблюдатели могат да измерят дължината на пръчка крива, поради факта, че Земята е кръгла, включително правилно, но да получат различни резултати. и повърхността на водата е крива – заради вълните. Кораба също ще се движи в крива, поради въртенето на Земята около оста й и около слънцето. Обаче за Галилеева относителност периоди от по няколко секунди, скоростта и посоката В разработката на теориите си, Айнщайн използва на кораба могат да са почти постоянни. принципите на относителността, разработени от италианския физик и астроном Галилео Галилей. Тези Инерционни рамки принципи сега са познати като Галилеева относителност. Физиците биха нарекли кабината инерционна рамка. Термина произлиза от факта, че в кабината, принципа на инерцията ще е валиден за кабината. Инерцията е Неопределено движение съпротивлението на дадено тяло при опит за промяна Галилео представя основната идея на Галилеевата на движението му. Тяло, което е в покой, се опитва да относителност в Диалога относно двете главни остане в покой поради инерцията. По същия начин, световни системи (1632 г.). В този труд, персонаж движещо тяло се опитва да запази движението си. На наречен Салаватиус описва два сценария, включващи пример рибата в аквариума ще е в покой спрямо корабна кабина. В двата случая, двама приятели са в кабината. Поради инерцията, аквариума ще се опитва кабината заедно с пеперуди други хвърчащи да остане в покой относно кабината. животинки, риба, плуваща в аквариум, бутилка, от която падат капки вода в друг съд и топка. Кабината е Но представете си, че кораба рязко набира скорост и в под борда, така че никой от двамата приятели не вижда следствие на това аквариума се плъзва и пада. навън. Приятелите в кабината биха видели, че принципа на инерцията вече е неприложим в кабината. Тя вече няма В първия сценарий, кораба не се движи. Животните се да се движи с постоянна скорост и посока и движат естествено, а двамата приятели си подхвърлят следователно вече няма да е инерционна рамка. топката и подскачат. Приятелите виждат, че животните Понеже кабината ще се ускорява, тя би била летят с еднаква скорост към всички страни на кабината, ускорителна рамка. рибата плува във всички посоки и капките вода падат право надолу. Когато единия приятел хвърля топката Принципа ни инерцията е още познат като Първи закон към другия, усилието за хвърлянето на топката не на Нютон. Той е един от трите закона за движение, зависи от посоката на хвърлянето. Когато и двамата открити от английския учен Исак Нютон. До края на приятели скачат, усилието за скока не зависи от 19-ти век, повечето учени смятали, че всички естествени събития могат да се обяснят със законите неговата посока. на Нютон. Така че принципа на Нютон би бил Във втория сценарий, кораба плува с постоянна перифразиран така: „Законите на природата са еднакви скорост. Т.е. посоката и скоростта на кораба не се във всички инерционни рамки.” Под природни закони променят. Всички действия от първия сценарий се се подразбирало трите закона на Нютон. 22

Физика

Галилееви трансформации

Няколко вида изчисления от Галилеевата относителност са важна част от основата на теориите на Айнщайн. Тези изчисления са познати като Галилееви трансформации. Те показват как събитие, протичащо в една инерционна рамка, би изглеждало в друга инерционна рамка.

Галилеевите трансформации се базират на първия закон на Нютон: Всяка рамка, която се движи с постоянна скорост и посока относно инерционна рамка, също е инерционна рамка.

Експеримента Майкалсън-Морли е изпробване на теорията на шотландския учен Джеймс Максуел от 1864 година. Част от тази теория описва връзката между електрическите и магнитните полета. Електрическото поле е въздействието върху пространството, създадено от електрически заредена частица. Електрически заредените частици могат да се отблъскват и привличат. По същия начин, магнитно поле е въздействието върху пространството, породено от магнит или от ток. И по същия начин обекти с магнитно поле или такива, които пропускат ток се привличат или отблъскват.

Максуел е измислил Представете уравнения, които си два показват, че могат да р е а кт и в н и се комбинират в самолета. е л е кт р ом а г н и т н о Самолет А и поле и да създават самолет Б е л е кт р ом а г н и т н и летят в вълни. Уравненията еднаква също показват, че посока. електромагнитните Н е к а вълни се движат със самолет А скоростта на да се движи светлината. Максуел с 30 км/ч казал, че самата по-бързо от светлина е съставена самолет Б. от електромагнитни Пътник в вълни – твърдение, самолет А което по-късно се се движи с 5 оказало вярно. Той км/ч в също казал, че самолета по съществуват и други посоката на в и д о в е полета. е л е кт р ом а г н и т н и Галилеевата трансформация ще ни даде скоростта на вълни. Немският физик Хайнрих Херц открил такива пътника относно самолет Б. Трансформацията ще е вълни – познати като радиовълни – между 1886 и 1888 събиране: 30 км/ч + 5 км/ч = 35 км/ч. година. Сега си представете, че пътника се обръща в противоположна посока и върви с 5 км/ч. Галилеевата трансформация ще е изваждане: 30 км/ч – 5 км/ч = 25 км/ч.

Физиците си помислили, че ако светлината е изградена от вълни, то тези вълни трябва да пътуват в някаква субстанция, така както водните вълни пътуват във водата. Те нарекли тази субстанция етер и си представили, че етера изпълва пространството. Те казали, че въпреки, че етера може да излъчва вълни, Експеримента Майкалсън-Морли той не може да се движи. Неподвижността му го прави През 1887 година, експеримент, проведен от двама специална инерционна рамка. американски физици показал, че има нещо грешно с Галилеевите трансформации. Физиците Алберт Според уравненията на Максуел, светлината се движи Майкалсън и Едуард Морли експериментирали със с определена скорост, означена с буквата с. Стойността на с е 299 792 км/с. Максуел предположил, че с е светлинни лъчи. скоростта на светлината, относно етера. В такъв 23

Физика случай, светлината би могла да се движи по-бързо или по-бавно в инерционна рамка, вътрешна за етера.

Учените казали, че Земята също се движи в етера при въртенето й около оста й и около Слънцето. Така всяко нещо на Земята, включително и лабораторията на Майкалсън-Морли, се движела относно етера. В такъв случай скоростта на светлината относно лабораторията трябвало да е различна, когато се движи в различни посоки. С Галилеевите трансформации е било възможно да се изчисли скоростта на различните лъчи в лабораторията.

Представете си, че лабораторията се движи със 150 км/с спрямо етера. Представете си, че лъч светлина е излъчен в посока на движението. Според Галилеевите трансформации, скоростта на светлината спрямо лабораторията би трябвало да е равен на с – 150 км8/с. А сега си представете, че лъча се движи в противоположна посока. Очакваната скорост е с + 150 км/с.

Майкалсън и Морли извършили експеримент за измерване на разликата в скоростта на светлината спрямо тяхната лаборатория. Въпреки че светлината се движи изключително бързо, техният експеримент показал само изключително малка разлика. Всъщност Майкалсън и Морли не открили никаква разлика. Резултата бил огромен пъзел. Физиците безуспешно се опитвали да разберат същността на светлината, без да влизат в разрез с Галилеевите трансформации и експеримента Майкалсън-Морли. Специална теория на относителността

Айнщайн забелязал, че няма никакви доказателства за съществуването на етера. Така той премахнал етера от общата картинка. Той спори с Максуел, че скоростта на светлината трябва да е една и съща във всички инерционни рамки. В такъв случай, принципите на Галилео не са напълно верни.

За това Айнщайн представил нова теория – Специалната теория на относителността. Тя се състои от две части: (1) Няма етер и скоростта на светлината е една и съща, независимо от тяхното относително движение. (2) Природните закони са еднакви във всички рамки, където се подразбира, че законите включват и тези на Максуел.

предсказания, които по-късно се оказаха верни. Лоренцови трансформации

Специалната теория на относителността използва уравнения, познати като Лоренцови трансформации, за да опише как събития от една инерционна рамка изглеждат в друга инерционна рамка. Уравненията са именувани така в памет на холандския физик Хендрик Лоренц, който първи ги записал през 1895 година. Лоренц измисля уравненията, за да разгадае мистерията на експеримента Майкалсън-Морли.

В комплексната математика на теорията на относителността, времето и пространството не са съвсем различни неща. Вместо това учените ги наричат с едно име – времепространство. Времепространството е съвкупността от трите измерения – височина, дължина и ширина – и времето. Така времепространството е четириизмерно. Забавяне на времето

Лоренцовите трансформации показват, че могат да се случват много странни неща. Едно от тези неща е забавяне на времето.

Представете си два космически кораба – А и Б. Корабите се движат един спрямо друг със скорост близка до с. Във всеки космически кораб има часовник. И двата часовника са точни, а хората в корабите могат да ги виждат. Странно, но хората в двата кораба ще ги четат грешно. Хората от космически кораб А ще виждат, че часовника в космически кораб Б се върти по-бавно. Хората в космически кораб Б ще виждат, че часовника в кораб А се върти по-бавно. Всъщност забавянето съществува при всички относителни скорости. Но при ежедневните скорости, дори и найчувствителната техника не може да го установи. За това хората не знаят за забавянията, когато извършват нормалните си дейности. Забавянето на времето е важно за изучаването на космическите лъчи – високоенергийни части, които пътуват през Вселената. Някой частици от открития космос се сблъскват с атоми от горните слоеве на атмосферата. Сблъсъците създават разнообразни частици, включително и мюони. Мюоните пътуват със скорост, близка до тази на светлината. Освен това те са радиоактивни – те се разпадат, когато се движат.

Айнщайн базирал теорията си на тези принципи. Теорията решила пъзела на експеримента Майкалсън- Всеки мюон може да бъде разглеждан, като собствена Морли. Благодарения на нея бяха направени инерционна рамка. Учените са измерили колко бързо 24

Физика се разпадат мюоните спрямо времето в тяхната собствена инерционна рамка. Те се разпадат толкова бързо, че човек може да си помисли, че е невъзможно достигането им до земната повърхност. Обаче поради забавянията на времето, мюоните стигат до земната повърхност доста по-бавно спрямо земната инерционна рамка. Лоренц-Фицджералд свиване

Друг странен ефект на Специалната теория на относителността е Лоренц-Фицджералд свиването или за по-просто Фицджералд свиване. Лоренц предположил това свиване в резултат на Лоренцовите трансформации. През 1889 година, ирландския физик Джордж Фицджералд направил подобно предположение. Отново си представете двата космически кораба. Хората от космически кораб А ще виждат, че космически кораб Б и всички обекти в него се смаляват в посоката на движение на космически кораб Б спрямо А. Но те няма да наблюдават никаква промяна в

размера на кораб Б и обектите в него, измерени от отгоре до дули или от страна до страна.

Този ефект, както и забавянето на времето, важи и обратно за хората от космически кораб Б. Те също ще виждат свиването на кораб А и обектите в него при движение относно космически кораб А. Този ефект също е на лице при всички относителни скорости. Връзка между масата и енергията

Един от най-известните ефекти на Специалната теория на относителността е връзката между масата и енергията: . На масата може да се гледа като количество материя в обект. Уравнението казва,че обект в покой има енергия Е, равна на неговата маса, умножена по скоростта на светлината с на квадрат. Скоростта на светлината е толкова голяма, че при преобразуване на малко количество материя се получава огромно количество енергия. На пример преобразуването на 1 грам материя ще освободи 90 трилиона джаула енергия. Този енергия е равна на енергията, освободена при взривяване на 22 000 тона

Физика тротил.

Преобразуването на маса създава енергия в Слънцето и другите звезди. То също създава топлинната енергия, по-късно използвана за получаване на електричество в атомните електроцентрали. В допълнение, преобразуването на маса в енергия е отговорно за невероятната разрушителна сила на ядрените оръжия.

„противоположни заряди се привличат”.

Протона упражнява сила чрез електромагнитни вълни, на които може да се гледа като лъчи светлина. Протона излъчва лъч, който бива абсорбиран от електрона. Така движението на електрона зависи от позицията на протона в момента на излъчване на този лъч. Според закона на Нютон за гравитацията . Закона обяснява движението на планетите. Според закона, движението на планетите зависи от позицията на Слънцето и другите планети. Всички тези обекти си взаимодействат чрез гравитационната сила. Но Нютон казва, че силата между обектите се предава мигновено, без значение на разстоянието между тях. Това е, закона описва гравитационното взаимодейсвие чрез като функция на разстоянието. Това описание е в разрез със Специалната теория на относителността. Принцип на равнозначността

За да премахне действието спрямо разстоянието, Айнщайн започнал с наблюдение, което нарича принцип на равнозначността. Според този принцип, гравитационната маса на обект е равнозначна на неговата вътрешна маса.

Обща теория на относителността

Айнщайн създал Общата теория на относителността, за да модифицира закона на Нютон за гравитацията по такъв начин, че да е в съгласие със Специалната теория на относителността. Ключовото разминаване е в описанието на начина, по който обектите си упражняват сили по между си.

Гравитационната маса помага за определянето на гравитацията на обект. Масите и са гравитационни маси в закона на Нютон.

Вътрешната маса е мярка за инерцията на даден обект. Инерционната маса е дадена във втория закон на Нютон: F=ma, където F е упражнената сила върху даден обект и a е ускорението на обекта. Закона е в сила на пример, когато бутате обект по пода. Ако силата ви е по-голяма от силата на триене между обекта и пода и В Специалната теория на относителността, нищо не всяка друга сила, която работи против вас, обекта ще може да се движи между две точки със скорост по- се плъзга все по-бързо и по-бързо. Ускорението ще голяма от тази на светлината. Този принцип важи както зависи от вашата сила и масата на обекта минус за лъчи светлина, така и за сили. съпротивляващите се сили. Представете си атома на най-простата форма на водорода. Този атом е изграден от един протон и един електрон, който обикаля около протона. Електрона притежава отрицателен електрически заряд, а протона положителен. Позицията на протона определя движението на електрона. Това се дължи на факта, че протона упражнява сила на привличане върху електрона – приложение на принципа

Унгарския физик Лоранд Еотвос е потвърдил принципа на равнозначността експериментално през 1889 година. Айнщайн видял, че принципа разкрива тясна връзка между начина, по който обект се движи във времепространството и гравитационната сила, която му действа. Тогава той осъзнал, че гравитацията е свързана с времепространството. 26

Физика

„Труден експеримент”

За да опише как Айнщайн би работил, за да елиминира действие спрямо разстояние, той предложил пример, наречен „труден експеримент”. Първо си представете асансьор, който пада свободно към повърхността на Земята. Да предположим, че човек в асансьора изпуска камък. Камъка ще пада заедно с човека, като направо ще увисне във въздуха отстрани него.

Сега си представете, че асансьора е в открития космос – толкова далече от всички звезди и планети, че почти никаква гравитационна сила да не му действа. Човека пуска камъка и той отново увисва до него.

Айнщайн казал, че „трудния експеримент” разкрива една обща истина: когато човек пада свободно, той не може да определи, дали му действа гравитация. Така че гравитацията трябва да е характеристика на времепространството, в което пада наблюдателя.

В днешно време, принципа, който стои в основата на примера на Айнщайн е познат като феномена „безтегловност”. Астронавтите в совалката и космическата станция са толкова близо до Земята, че те изпитват 90% от гравитацията й. Но както камъка в асансьора, те падат свободно. Така че те се чувствата така, сякаш не им действа никаква гравитация. Изкривяване на времепространството

Айнщайн превел този принцип по математически път в Общата теория на относителността. В неговата теория, материята и енергията изкривяват времепространството и изкривяването е гравитацията.

Айнщайн предположил, че астрономите могат да направят определени наблюдения, за да тестват Общата теория на относителността. Най-невероятното от тях е прегъване (пречупване) на лъчи светлина от гравитацията на Слънцето. В реалния свят масата и енергията са еквивалентни и понеже светлината пренася енергия, гравитацията й влияе. Прегъването на светлина е слабо, но Айнщайн изчислил, че при слънчево затъмнение, то може да се наблюдава. През 1919 година, британския астроном Артър Едингтън наблюдавал прегъване на светлина и така направил Айнщайн световноизвестен.

Информацията от следния материал е предоставена от професор Michael Dine, преподавател по физика в Калифорнийския университет - Санта Круз. Тя е публикувана в "Книга за света" на НАСА. Информацията е преведена, оформена и систематизирана от Атанас Кумбаров (kumbarov@gmail.com). Авторските права за материала са собственост на Michael Dine. Авторските права за превода са собственост на Атанас Кумбаров.

Космос През 1801 г. Пиаци открива Церес – най-големия от астероидите, а през 1802 г. Олберс открива Палас и Веста – следващите два найголеми астероида. Този астроном известен с парадокса си, изказва хипотеза, че астероидите са останки от някогашна планета. Според хипотезата му, която и днес не е опровергана, орбитата на тази планета е лежала между орбитите на Марс и Юпитер. Произхода на астероидите и до днес остава загадка.

СНИМКА: Bеста

години на разстояние около 25 милиона километра. Това е безопасно разтояние до нещо което малко се отличава от извънземна скала с размери 7 км. х 19 км. х 30 км.

СНИМКА: Церес

През 2005 г. списъка на астероидите с определени орбити наброяваше 214 000 тела поголямата част от тях са скални късове с диаметър около 10 км. но диапазонът им варира от 380 км. за Церес и 240 км. за Палас и Веста до радиуси по малки от километър. Техните орбити повече или помалко лежът в равнината на еклиптиката с наклон към еклиптиката точно 35°. Като цяло поведението на повечето астероиди пасва с общата картина на Слънчевата система и те представляват много малка заплаха за навигацията. Всъщност именно поведението на няки от по-малките астероиди дава интересни аргументи в полза на поддръжниците на космическите технологии. Орбитата на Ерос не е много поелиптична от тази на Палас но тя е много по-близка до тази на Земята. Средно тя е по-близка до Земята дори и от Марс. Така елиптичната орбита на Ерос го довежда приблизително веднъж на седем

СНИМКА: Ерос

Значително по-опасни са близките траектории на трите по-малки астероида радиусът на които е само няколко стотин метра. Те имат неправилна форма и непрекъснато се премятат докато профучават покрай Земята. През 1932 г. Аполо не ни улучи като отстоеше само на 3 милиона километра. През 1936 г. Адонис се доближи на 2 милиона километра а през 1937 г. Хермес постави рекорд които до 1977 г. не беше надминаван. Той достигна 750 000 км. около два пъти разстоянието до Луната. Адонис и Аполо и около десетина още техни компаньони редовно повтарят това свое тревожно поведение. Друга потенциална заплаха е астероида Икар – тяло с радиус около 700 метра, чиято орбита е изключително добре очертана. Средното разстояние между него и Слънцето е същото както и при

Земята, от тази гледна точка Икар е изключително близък съсед. Орбитата му обаче е прекалено елиптична и в по-голямата част от времето той е на безопасно разстояние. Когато беше открит през 1949 г. той се намираше на 6 милиона километра. Орбитите на Земята и Икар не се пресичат точно но е нужна съвсем малка претурбация за да се осъществи нежелания контакт. Икар обикаля около Слънцето за 408 дни или 1.12 години, това означава, че на веки 19 години той и Земята силно се сближава. Две такива сближения вече имаше през 1968 г. и 1987 г. като първото някои хора ще помнят дълго. През 1968 г. астрономите със затаен дъх проследявали приближението на космическия пратеник Икар. Заради грешка в изчисленията била и предвиждана точната дата на сблъсък със Земята – 14 юни. А размерът на подобна катастрофа би бил зловещ. Бихме ли могли да си представим размерите на катастрофата ако в Земята се забие тяло с маса 4,5 милиарда тона движещо се със скорост 155 000 км/ч би се образувал кратер с размери повече от сто километра в диаметър а взривът би унищожил всичко в огромна площ около него. Ако Икар или друг подобен обект се открие, че се приближава опасно близко има обсъждани възможности за кацане върху него и монтирането на мощен ракетен двигател с чиято помощ тялото да бъде отхвърлено на далеч. Следващото сближение с Икар ще е 2006 г. (тоест тази година) но за момента астрономите не засичат нищо тревожно. Но не винаги Земята е избягвала срещи от подобен род. Една такава среща се е състояла на 30 юни 1908 г. На тази дата не голям астероид 30

Космос (или комета) с маса няколко десетки хиляди тона и радиус около 80 метра се врязва в земната атмосфера със скорост 30 – 40 км/сек. На височина около 6 км. от повърхността на Земята в района на река Подкаменная Тунгуска (Сибир) небесното тяло се взривява. При този взрив се отделя енергия равняваща се на 3 000 000 тона тротил или сто пъти по голяма енергия от отделената при избухването на атомните бомби над Хирошима и Нагасаки. В ройона на взрива дърветата в огромна площ от 20 000 км² били повалени в

радиална посока.

Дълго време остатъци от това небесно тяло не били откривани, чак през 1980 г. участниците в експедицията на Института по геохимия и геофизика на Украинската академия на науките успяват да открият диамантено – графитни кристали с извънземен произход. В торфетия слой на катастрофата бил намерен и значително количество тежък въглерод С-14. Като се има в предвид разсейването на изотопите и мощноста на експлозията учените изчисляват теглото на Тунгуския меторит. По своите мащаби падането на Тунгуския метеорит е една от найголемите катастрофи в съвременната история на Земята.

Българският принос – А79 От казаното по–горе недвусмислено става ясно, че изледването на малките тела в Слънчевата система е сред най – важните дялове на астрономията в които дейно участие могат да вземат и любителите астрономи. През 2005 г. у нас се създаде и защити статута си нова обсерваторияZvezdno оbshtestvo Obsevatory, Plana- MPC A79. Понастоящем тя е втората обсерватория след НАО “Рожен” към IAU в България. Minor Planet Center (MPC) е центъра за малки тела в Сл. система и е основно подразделение на Между-народния астрономически съюз (IAU) – базиран в Харвард, САЩ. Това е организацията, която е оторизирана в изследването на движението на малките тела -астероиди и комети. По време на наскоро провелия се конгрес на IAU в Прага, се дефинираха и нови класове от обекти като например планетиджуджета (Плутон, Цереа и др.), което предизвика бурни дискусии както в астрономическите среди. А79 е създадена и ръководена в момента от астронома Филип Фратев, който има дългогодишен опит в тази област на астрономията и е участвал в наблюдателният екип на “група малки тела в

Сл.Система” към института по астрономия, БАН в периода 19901994 на обсерваториите Рожен и Белоградчик. През 2004 година създава малка обсерватория към MPC- МPC A61 (Tortona) която се намира на около 60км от гр.Милано, Италия. Както в Италия (MPC A61) така и тук (MPC A79), дейността на обсерваторията е финансирана на собствени начела и е свързана предимно с изследване на движението и определяне на орбитите на новооткритите комети и астероиди, търсене на нови такива както и изследване на физическите им характеристики. Освен под егидата на MPC се работи по съвместни проекти с множество обсерватории и организации по света (например Италия, Испания, UK и др.) На 25.10.2005 г. новата обсерватория А79 отваря очите на света за ново космическо тялоастероида 2005 UT12. Международният астрономически съюз признава новият астероид в Слънчевата система който групата български астрономи засичат. Откритието вече е вписано в каталога на световната организация. Пътят към откритието на Елина Михайлова, Чавдар Калдиев и техният ръководител Филип Фратев минава през експедиция на Юндола и 7 наблюдателни нощи там. Още в първите дни след 31

Космос

СНИМКА: 2005UT12

намирането на небесното тяло, директора на MPC професор Брайън Марзден потвърждава неговото съществуване. Астероидът е открит в съзвездието Бик и обикаля между орбитите на Марс и Юпитер с период от 4, 2 земни години.

Как стана самото окткритие:

Ф. Фратев:

“Един приател ми казваше, че постоянството и усилията винаги са възнаградени. Мился, че е прав. Гледахме 33 комети за около 2 месеца и половина, преоткрихме 3, установихме и преномерирахме последните ни извести периодични комети в Слънчевата система (171/P и 173/P) и т.н. В крайна сметка Октомври се оказа щастлив! По време на рутинните наблюдения на сравнително ярката 65/P Gunn (17.3м), един приятел ми звъна по телефона. От дума на дума се отнесох и снимах въпросната комета "безмислено" много. Имено това

множество от кадри в областа на еклиптиката (в съзвездието бик) ми позволи да заснема доста по-слаби обекти от предвиденото и да "хвана" астероида!” Няколко дена по-късно, А79 наблюдава и втори обект! Той също се оказа нов астероид, но в послесвие се оказва, че е бил наблюдаван 5 дена по-рано от англиски и американски астрономи, които в крайна сметка стават неговите откриватели. Астероида е бил засечен в близост до друга комета- P/2005 U1 и "уловен" по идентичен начин с 2005 UT12. Поради липса на адекватно финансиране, до този момент А79 няма възможност за целенасочено търсене на нови астероиди и разчита повече на късмета, докато оползотворява наблюдателното време за определяне на орбиталните характеристики на скоро открити обекти” До 07/01/2006 астероида беше наблюдаван 74 пъти от множество обсерватории по света. Междувременно, специалистите от А79 идентифицираха небесното тяло на архивни изображения от големия американски проект “NEAT”. По този начин орбиталните параметри на астероида бяха определени много точно и несигурността в положението на астероида за 50г. напред е не по-вече от 1.5-2.0 arc sec, което е нищожно малко и той не може да бъде загубен от полезрението на астрономите. MPC му даде параметър на несигурност U=3 (скалата е от 1 до 10 като найточно са определени орбитите с U=1). За този период астероида не беше идентифициран с никой познат от миналото такъв и няговото постояно наименование остава 2005 UT 12. След провеждане на нблюдения при още две сближения с Земята (2 опозиции), то той ще бъде 32

Космос окончателно номериран и ще му бъде дадено име. Права върху неговото кръщаване имат само Ф.Фратев и неговите колеги. За 2005 г. IAU класира А79 на 21 място по общ брой наблюдения, а сумарния брой на нашите наблюдения и тези проведени от НАО “Рожен”-БАН (MPC 071) поставиха България в челната десетка в тази област на науката за 2005 г. 2006 г. Продължението...

Работата по предварително подготвена програма А79 продължи и през настоящата 2006 година, но поради изчерпаме на финансовите средства това стана от пролетта на 2006г. Първоначално вниманието беше насочено към близко приближилата и разпадаща се комета 73P, като по официални данни А79 е втората обсерватория която регистрира наблюдавания покъсно дори от космическият телескоп „Хъбъл” разпад на 73P-b. От 22 юли A79 започна програма за целенасочено търсене на нови астероиди. Целта беше да бъдат засичани сравнително ярки обекти за да може тяхната орбита да бъде определяна точно, което се вписва с останалите цели на обсерваторията. „ По света повечето любители избягват да се конкурират за обектите, които са е полезрението на големите американски проекти като LINEAR, NEAT, Catalina и др. Те предпочитат да наблюдават послаби обекти с което си „гарантират” правата за тяхното откритие, но получения брой на наблюдения и съответно орбитата им е много неточна и води много често до тяхното безвъзвратно загубване. Това не носи научна стойност и не може да е основна задача на екип, който в голямата си част е съставен от професионалисти.”коментира

ръководителят на А79. За 12 нощи бяха сканирани предварително определени от площадки около еклиптиката. Полето на кадър беше около 30 по 20 арк мин. За стак ( сумиране на изображения) от 15 кадъра се достигаше без проблем около 20.5 звездна величина на височина от 20-30 градуса над хоризонта. Ето и част от резултатите: -Открити бяха три нови астероида. 2006 ОК14 е новият астероид открит от българи, а в случая на останалите два (2006 ОL14 и 2006 OE14) хората от А79 се водят като съоткриватели поради допуснати процедурни грешки при изпращане на данните. Най-общо казано според сегашната орбита, новия астероид е типичен представител на централната част на главния астероиден пояс. Той обикаля между орбитите на Марс и Юпитер с период от 4.09г. и има размер от около 3 км. По-време на откритото, астероида беше изключително ярък за астрономическите представи в областта -17.4м. Такива открития са голяма рядкост в днешно време. „Най – общо казано почти невероятно е астероид от 17.4 звездна величина да не е засечен до сега от големите проекти като

“NEAT” като се има в предвид и автоматизираното детектване на обектите при тях” –коментират от А79. Астрономите в НАО “Рожен” начело с Веселка Радева-БАН и любители от форум “Звездно Общество” също се включиха активно в наблюденията на астероида, което спомогна за определяне на неговата първоначална орбита. Това е много важно при ранните етапи от този вид наблюдения- астрометрия. Астрометрията е определянето на видимото движение на малките тела в Сл. Система спрямо заобикалящите ги звезди, които са неподвижни за голям период от време. На базата на множество наблюдения (на теория по три) от различни дни може да се определи орбитата на тялото, т.е неговото пространствено положение в Сл. Система. Трябва да се отбележи доброто сходство на изчислената орбита за 2006 OK14 от екипа на А79 и тази на МРС. В бъдеще IAU ще изисква освен наблюдения, всяка обсерватория да предоставя и изчислена орбита за да защити откритието си. До сега с това изцяло се занимаваше MPC. За период около един месец А79 проведе множество наблюдения на новоткритият астероид. Нашите астрономи намериха небесното тяло на изображения от 2002г. и благодарение на помоща на MPC, до момента астероида е гледан общо 105 пъти в 3 опозиции и орбитата му беше о п р е д е л е н а изключително точно. Наскоро астероида беше СНИМКА: 2006ОК14

Космос

засечен и на стари фотографски плаки от 1953г, което ще осигури още една опозиция, което се изисква от IAU преди да му дадено име. От А79 се надяват, че това ще стане до месеци. Едиността при наблюденията на 2006 ОК14 от двете български обсерватории доведе до задълбочаване на сътрудничеството и формиране на общи приоритети в бъдеще. България е страна с традиции в тази област на астрономията, която е изключително популярна в чужбина и ни носи голям престиж. Освен по-горните резултати от насоченото търсене на нови астероиди

23 комети. -Преоткрити бяха 2 комети, като техните ранни наблюдения доведоха до съществени уточнения на физическите им характеристики. -Изпратени до MPC бяха над 480 астрометрични наблюдения на вече известни астероиди и комети от които 30% са близко земни (NEO). За сравнение: през цялата 2005, НАО „Рожен” и А79 пращат по около 550. На 02 и 03/09/2006г. бяха открити още два нови астероида от A79...

За разлика от предните два астероида, които бяха типични представители на вътрешната част на главния астероиден пояс (зона 2), то новите обекти имат интересни орбити. СНИМКА: Орбита на 2006ОК14 2006 RJ беше открит през нощта на 01 срещу бяха още: 02/09/2006 като обект от 18.2 м. -Наблюдавани над 70 астероида и Периода му е от 5.48г. За период само от 10 дена бяха п о л у ч е н и достатъчно на брой наблюдения за да бъде открит на стари изображения от екипа на А79 и свързан с други такива от MPC. В следствие на това на астероида беше получена точно определена орбита като небесното тяло е от крайнатавъншна част на главният пояс (зона 3). Наблюденията на този астероид с абсолютна звездна величина от над 14,6м и СНИМКА: 2006RJ 34

Космос приблизителен диаметър от 7.2км са много важни, защото само по този начин ще може да се определи в кой под орбитален клас ще попадне, а от там пък произтичат и ред други неща. За момента той попада в класа на Hygiea астероидите, които до май 2004 бяха само 1703 на брой от общо над 214 000 известни в Слънчевата система. Нито един от този клас астероиди все още не е получил окончателен номер и име, което е също предизвикателство за А79 в момента. В непосредствена близост е класа Themis, за който на скоро в “Science” излезе публикация с хипотеза за трети пояс/облак от комети. Астрономите на хавайските обсерватории провеждат интензивно търсене на такива слабо активни комети в главния астероиден пояс, които вероятно отдавна са покрити с дебела прахова кора. 2006 RQ е астероид с диаметрално противоположни орбитални параметри в сравнение с 2006 RJ. Периода му е около 3.37г. и той е представител на най-вътрешната зона-1 от пояса. В този случай също трябва да се уточнява орбитата на астероида с размер малко над 1км. Проблемът тук е, че астероида е много слаб (19.3R) и няма да превиши 19м, което прави наблюденията му изключително трудни. Малко може да се разчита и на големите проекти и варианта е само ние да го наблюдаваме – казват от А79 , а при липсата на средства което е основното ще търсят помощ за наблюденията си от приятелите в чужбина. Екипа на А79 за момента включва Филип Фратев, Елина Михайлова, Чавдар Калдиев и Радослав Станчев. Радослав Станчев raddo@mail.bg

IAU - A79

Аврора

География

изчисли, че светлината идва от 100 – 130 км височина. През 1902-1903 година Кристиян Бъркеленд, норвежки физик, заключил от неговия „експеримент терела”, че светлината на аврора е следствие от токове, протичащи през газовете от горните слоеве на атмосферата. По същия начин работят модерните неонови лампи.

Речник:

Аврора Бореолис –

северно сияние – Нордлис

От праисторически времена хората си били удивявани от танцуващите в небето светлини – най-близкият и най-внушителен космически феномен. Грандиозните аврора са били причина за измисляне на митологични същества, те са били неразделна част от фолклора и въздействали на историята, религията и изкуството. Първите писмени данни за аврора датират от 2600 години преди новата ера от Китай: „Фу-Пао, майката на жълтата империя Шуан-Ян, видя силни движещи се светлини около звездата Су, която принадлежи на съзвездието БейДоу и светлината осветяваше целия терен.” Хиляди години по-късно през 1570 година аврора е била нарисувана като свещи, горящи

над облаците.

През 1619 година Галилео Галилей въвежда термина „аврора бореолис” по името на римската богиня на зората Аврора. Той имал погрешното схващане, че аврора е отражение на слънчевите лъчи от горните слоеве на атмосферата. Хенри Кейвъндиш извършил наблюдения на аврора през 1790 година. Той използвал техника, наречена триангулиране, за да

(норвежки)

Аврора Австралис – южно сияние – Сорлис (норвежки)

Аврора Поларис –

поларно сияние – Поларис (норвежки)

География Какво причинява Аврора?

Северните сияния произхождат от Слънцето. По време на големи слънчеви изригвания, огромни количества слънчеви частици биват изхвърлени в космоса от Слънцето. Тези облаци от плазма пътуват в

пространството със скорост, варираща от 300 до 1000 км/с.

Но дори и при толкова високи скорости (над 1 000 000 км/ч) са нужни около три дена на облаците плазма, за да достигнат до Земята. Когато те наближат планетата, те биват уловени от земното магнитно

поле (магнитосферата) и биват насочени към двата магнитни полюса; геомагнитния северен полюс и геомагнитния южен полюс. По пътя им надолу към геомагнитните полюси, слънчевите частици биват спирани от земната атмосфера, която действа като щит

за тези смъртоносни частици.

Когато слънчевите частици бъдат посрещнати от атмосферата, те се сблъскват с атмосферните газове и енергията, освободена от сблъсъка, се излъчва под формата на фотон – частица светлина. И когато има много такива сблъсъци се

наблюдава аврора – светлини, които се движат в небето.

За да може човек да наблюдава аврора с невъоръжено око са нужни около 100 милиона фотона.

Слънцето

Енергията на Слънцето произлиза от неговото ядро, където температурата надхвърля 15 милиона градуса, а налягането е 250 милиарда по-голямо от това на земната повърхност. Така водорода от ядрото на Слънцето се слива в 39

География хелий. Температурата на повърхността на Слънцето е приблизително 5800 градуса.

Слънчевата активност се променя периодично на всеки 11 години. Когато е върха на броя на слънчевите петна казваме, че има „слънчев максимум”. По същия начин, когато слънчевите петна намалеят драстично имаме „слънчев минимум”. Колкото повече слънчеви петна има, толкова повече частици биват изхвърлени в пространството, следователно има повече полярни сияния. Последният слънчев максимум беше през 2001-2002 г., а следващият се очаква към 20112012 година. Слънчевите петна са кръпки на повърхността на Слънцето, породени от силните му магнитни полета. След като тези зони са похладни (с около 1000 градуса) от заобикалящото ги пространство, те изглеждат по-тъмни. Слънчевите петна са визуален знак за процес, изхвърлящ заредени частици в космоса. Тези заредени частици могат да бъдат прихванати от земното магнитно поле и да образуват аврора. Газ от електрони и йони бива постоянно излъчван от Слънцето. Този поток от газ се нарича слънчев вятър. В слънчевия вятър се наблюдават вихрушки и бури. Когато такава буря удари Земята са наблюдава много интензивна аврора. При такова положение северните и южните сияния се спускат много по-близо до екватора, отколкото при нормални условия. Честота на проявление

В аврорната зона, аврора може да бъде видяна почти всяка ясна зимна нощ. Има и други редовни

вариации:

- Аврора е най-силна между 22:00 и 00:00 часа. - Брилянтните аврора найчесто се появяват на периоди от 27 дена, понеже активните зони на Слънцето са обърнати към Земята на всеки 27 дена – едно завъртане на Слънцето около оста му. - Северните светлини са почесто наблюдавани през късната есен и ранната пролет. Октомври, февруари и март са най-добрите месеци за наблюдение на аврора от северна Норвегия. - Северните светлини съответстват на слънчевите минимуми и максимуми, но закъсняват с една година. - Активността на северните сияния е 20-30% по-малка по време на слънчевите минимуми, отколкото по време на слънчевите максимуми При слънчев максимум северните сияния могат да се наблюдават от следните зони със съответна честота: Анденес, Норвегия – почти всяка тъмна и ясна нощ

Феърбенкс, Аляска – пет до десет пъти месечно Осло, Норвегия – около три пъти месечно Северна Шотландия, Великобритания – около един път месечно Границата между САЩ и Канада – два до четири пъти годишно Мексико и средиземноморските страни – един до два пъти на десетилетие Южно от средиземноморските държави – един до два пъти на век Екватор – един път на два века Височина

До към 1915 година височината на полярните сияния е бил един от най-обсъжданите научни въпроси. Прецизните измервания на аврорната височина са направени от Карл Стормър между 1910 и 1940 година, използвайки паралаксов метод. Двама наблюдатели – раздалечени на 50 до 100 км един от друг – правят снимки на една и съща аврора по едно и също време. От звездите на снимките се изчислява ъгловото разстояние и така се намира височината. Въз основа на 20 000

География паралактични снимки на аврора, Стормър и неговите асистенти прецизно изчисляват средната височина на северните сияния. Повечето сияния се намират на височина между 90 и 150 км. Понякога се наблюдават и на 500 км височина. Средната височина е между 100 и 120 км.

С помощта на чувствителни светлинни метри – наречени аврорни фотометри – е бил проучен височинният профил на много различни нощни и няколко дневни аврори. Те са били изстреляни с ракети от Свалрак. Горният край на сиянията е много по-високо, отколкото се п р ед п ол а г а л о преди. Някои от червените лъчи могат да достигнат 500 км височина. Освен това максимума на светлините се увеличава с височината. Обикновено долната граница е 90 км, а максимума между 110 и 150 км. Цветове

Слънцето излъчва всички видими цветове, за това светлината му е бяла. Спектъра на аврора, от друга страна не е непрекъснат, но е съставен от поредици спектрални линии от видимата,

ултравиолетовата и червената светлина. За да разберем как газовете от атмосферата излъчват светлина, трябва да разберем строежа на атомите и молекулите, както и какво причинява аврора.

Основната част от теорията за сиянията е, че електрически заредени частици в ъ з б у ж д а т атмосферните газове и електроните започват да обикалят ядрото в различна орбита, п о р а д и д о п ъ л н и т е л н ат а е н е р г и я . Възбудената частица е нестабилна и отдава излишната енергия под формата на светлинен лъч. Атмосферата се състои предимно от азот и кислород. Цветовия спектър на излъчване на атмосферните газове е показан на следната графика:

Определен газ излъчва фотони с определена дължина на вълната. Чрез измерване на дължината на вълната могат да бъдат определени газовете от горната атмосфера.

Силната зелена светлина се проявява на височина между 120 и 180 км. Червените северни сияния се проявяват дори на по-големи височини, докато синята и виолетовата предимно се проявяват по-ниско от 120 км. Когато

Слънцето е „бурно”, червеният цвят се получава на 90-100 км височина. Понякога могат да се видят напълно червени сияния, обикновено на по-ниски географски ширини и често биват бъркани за пожар на хоризонта. Интензитет на аврора

Сравнена със светлината от Слънцето и Луната, яркостта на сиянията е доста по-слаба. С новите оптични инструменти е възможно изучаването на слаби сияния с интензитет, който е доста под възможностите на човешкото око.

- слабите северни сияния имат яркост, сравнима с тази на Млечния път - нашата галактика. - средно силните северни сияния са по-ярки от повечето звезди. Така по време на средно силна аврора не могат да се видят звезди, които са зад светлините. - Силните северни сияния могат да бъдат сравнявани с Луната. Сиянията са по-ярки от звездите и са от 100 до 1 000 пъти

по-ярки от най-слабата наблюдаема светлина. Атанас Кумбаров

ПОГЛЪЩАТ ЛИ ГИГАНТСКИТЕ ЗМИИ ХОРА?

Жените са като птиците, всичко знаят, а малко казват. Мъжете нищо не знаят, а много казват. Африканска поговорка

Зоология Статията е писана от немския изследовател Бернхард Гжимек и е публикувана в книгата „Сред животните на Африка” излиза през 1969г в Берлин, а през 1982 се появява и на български.

сантиметър змия струва една марка. Ето че съмненията започват още при определяне на дължината. Дори сериозни пътешественици съобщават, че в Амазонската джунгла има анаконди, достигащи на дължина 30—40 метра. Те обаче забравят да добавят Гигантска змия, дълга 20—30 м, дебне върху клона на дали самите те са ги видели и измерили, или само са някое дърво, удря с коравата си глава нищо не чули да се разказва за това. Анакондата е подозиращия човек така, че той изпада почти в южноамериканска боа и може да се смята за найбезсъзнание, светкавично се увива около него и му дългата и най-силната гигантска змия. Друга много

Йероглифен Питон

счупва всички кости, ако смели хора не успеят да го спасят, като разсекат змията на парчета. Такива ужасяващи случки се описват в някои приключенски романи за тропиците или дори в „отчетите" на някои експедиции. Наистина ли гигантските змии нападат хора и могат ли да ги погълнат? Едва ли за някои други животни се разказват толкова много басни, колкото за питона, анакондата и боата. Но при съвсем малък брой животни е много трудно дори за специалистите да преценят в отделни случаи кое е измислица и кое истина. Колко са дълги змиите в действителност? Един

известна южноамериканска боа е констрикторът, който сигурно е „само" 5—6 метра. Никак не е лесно да се измери една гигантска змия. Разбира се, това би могло да стане, ако тя се опъне в цялата си дължина. Но това е неестествена поза за една голяма змия. Някои дори не могат да заемат такова положение, а трябва да присвиват поне опашката си. Това силно животно не би позволило доброволно да бъде изпънато, за да го измерят. А когато змията е мъртва, тялото й обикновено е така вкочанено, че да се измери точно е невъзможно. Ако пък се съди по одраните кожи, които се продават на метър, тогава винаги се преувеличава. Току-що одрана змийска кожа може да 43

Зоология бъде разтегната на дължина най-малко 20%, а според други твърдения — до 50%. Това именно и правят ловците. Не само кожи, а често и живи змии се продават на метър. Предполага се все пак, че такива змии великани (а може би още по-дълги) съществуват или поне доскоро са съществували. При такава дължина те трябва да са и доста тежки: един азиатски мрежест питон, дълъг 8,8 м, е тежал 115 кг. Ето защо няма нищо чудно в това, че без цял куп помощници те

2500 вида змии, които населяват нашата планета. Те не са отровни. На година порастват с 25 см. Гигантските змии не са отровни. Впрочем отровната африканска мамба може да достигне на дължина до 4 м, а индийската царска кобра е още по-дълга, но двете са стройни и тънки за разлика от дебелите гигантски змии. За да стане толкова грамадна, на гигантската змия е нужно време. В зоопарка в Питсбург един мрежест питон, дълъг 8 м, е пораствал всяка година с

Йероглифен Питон не може да бъдат уловени в гъсталаците на джунглата. При йероглифния питон (Python sebae), който е широко разпространен в Африка, установената рекордна дължина е 9,81 м. Индийският питон, или тигровата змия (Python molurus ), достига до 6,6 м, а източноазиатският мрежест питон ( Python reticulatus) — до 8,4 или 10 м в зависимост от това, на кой източник ще гласуваме доверие. Аметистовият питон не е толкова дълъг. Ето че изброихме шестте великана измежду змиите: четирите яйцеснасящи питона, които се срещат в Стария свят, и двата вида боа от Новия свят, които са живораждащи. Съществуват още много боа и питони, но те са по-малки. Освен това остават още

25 см. Но колкото по-стари стават животните, толкова по-бавно растат на дължина. Дали гигантската змия е мъжка или женска, не може да се установи по външния й вид. Една двойка йероглифни питони, които пристигнаха в Нюйоркския зоопарк на едногодишна възраст, растяха през първите шест-седем години еднакво, после женската доста изостана. Оказа се, че беше достигнала вече половата си зрелост. Тя снасяше всяка година яйца. Когато яйцата узряваха в тялото й и когато ги мътеше, тя винаги гладуваше в продължение на шест месеца. Най-голямата възраст, която достигат гигантските змии. Колко години живеят змиите, ние, разбира се, не 44

Зоология

Йероглифен Питон

знаем. Досега още не е маркирана нито една змия, живееща на свобода, както се практикува при прелетните птици от десетки години насам. Ето защо не можем да съдим за възрастта, която достигат змиите само от получените в зоопарковете данни. Най-дълго е живяла една анаконда в зоопарка във Вашингтон: тя е прекарала там 28 години — от 1899 до 1927 г. Една боа констриктор е живяла, в зоопарка в Бристол, Англия, 23 години и 3 месеца; един йероглифен питон е прекарал в зоопарка в Сан Диего, Калифорния, 22 години и 9 месеца, а два източноазиатски мрежести питона са живели в Лондон и Париж по 21 години. Те са неми, глухи и имат слабо зрение. Змиите великани са единствените едри животни на Земята, които са неми. Неми са впрочем и останалите змии, в най-добрия случай издават едно беззвучно съскане. Освен това те са и глухи. Ето защо змиите не могат да възприемат звуковите колебания на въздуха, за което ние, а и други животни притежаваме уши. Все пак те

долавят доста добре сътресенията по земята или на постелката, върху която лежат. На всичко отгоре глухонемите гиганти имат и лошо зрение. Очите им не са много подвижни, нямат мигли, а прозрачната роговица, която предпазва очните ябълки, се отделя при всяко сменяне на кожата, също като часовникарско стъкло. Окото на змията няма мускулни влакна в ириса, така че при ярка или слаба светлина зрителният отвор не може да се свива или да се разширява и окото мъчно може да се приспособява към светлината. Лещата също не може да се акомодира, както е при нас, за да можем да виждаме ясно по-близки или по-далечни предмети. За да разгледа нещо по-добре, змията трябва да движи цялата си глава ту напред, ту назад. Може би това е доста целесъобразно при плуване и особено за гледане под водата, но в животинския свят наистина има подобри очи. Тъй като питонът, както и останалите змии не си затварят очите, когато спят, мъчно може да се разбере дали са будни, или спят. Някои изследователи 45

Зоология твърдят, че спящите змии гледат надолу, така че гледецът им се намира на долния очен ръб, докато други оспорват това твърдение. Змиите не хипнотизират жертвата си. Навярно неподвижността на очите на змията е причина да се твърди, че змиите парализират с поглед жертвата си, че я хипнотизират. Наистина, жабите, гущерите или дребните гризачи продължават да си стоят съвсем спокойно на мястото в присъствието на гигантска змия — в известни случаи те изобщо не подозират опасността, пък и тази неподвижност е съвсем полезна за тях, тъй като змията не забелязва не движещата се плячка. Едва когато жабата подскочи, змията я настига и с нея е свършено. Но как глухонемите и късогледи змии успяват да открият плячката си? Те притежават сетива, които ни липсват на нас. Особено добре змиите възприемат топлината: те усещат човешката ръка дори от 30 см. Така, като пълзят насам-натам, големите змии могат лесно да откриват най-вече топлокръвни животни, дори и в техните скривалища. За да не им пречи собственото дишане, то е насочено на друга страна, при питона например нагоре и назад. Най-съвършено обаче е устроен органът на обонянието им. Интересно е, че той е разположен в устата, на небцето, а езикът му довежда малки частички от въздуха за по-душване. И така змиите са независими от светлината и са в състояние и през деня, и през нощта да пълзят по следите на жертвата си и да я нападат. Един следобед синът ми Михаел и аз се натъкнахме в Серенгети на йероглифен питон, дълъг може би 3—4 м, и поискахме да го вземем с нас. Впрочем, когато гигантските змии не са се наврели в дървета или храсти, не е толкова трудно да бъдат уловени. За час те изминават около километър и половина, ако, разбира се, си направят труда да се движат цял час. Гигантските змии не пълзят напред, както много от останалите малки змии, със странични движения на тялото си, те се придвижват с коремните си люспи. Ребрата остават неподвижни, а излизащите от тях мускули местят люспите като малки грайфери или котвички напред и назад. Питонът избяга изпод леглото. Отначало бяхме много предпазливи и направлявахме питона с дървени куки, които набързо издялахме от клони в шубрака. Найсетне го хванахме за опашката, без да ни нападне. Така го насочихме към чувала и когато влезе вътре, ние го завързахме, а през нощта го тикнахме под леглото в нашата колиба. За съжаление на другата сутрин чувалът беше празен: гигантската змия беше успяла все пак да се измъкне. Но по следите й в праха можахме да открием много лесно накъде беше пропълзяла. Тя беше оставила зад себе си доста права диря, така изгладена

и широка, сякаш някой беше търкалял автомобилна гума. Те могат да преплуват дори морето. Никоя змия, дори и отровна, не може да настигне бягащ човек. Затова пък гигантските змии плуват отлично, далеч по-добре от останалите едри сухоземни животни. Впрочем анакондата може да се смята по-скоро за водно, отколкото за сухоземно животно. Тя не се страхува дори и от морето. Веднъж течението отнесло една боа констриктор на 320 км от южноамериканското крайбрежие до остров Сан Винсент и тя пристигнала там съвършено бодра. Когато през 1888 г. вулканът Кракатуа започва да действа, всичко живо на острова бива унищожено. През следващите години и десетилетия след това биолозите са наблюдавали как постепенно се появяват отново лишеи, растения и животни. От влечугите йероглифните питони са били първите, които са се били настанили отново на острова през 1908 г. Гигантските змии съвсем нямат форма на въже, както повечето от останалите видове змии. Змиите боа и питоните също като хората притежават още два бели дроба. При повечето от останалите змии левият дял на белия дроб е напълно изчезнал, в замяна на това пък десният се е разширил и силно удължил. Гигантските змии все още са запазили и остатъци от тазовите и над бедрените кости. Но от задните крайници са останали само два закърнели нокътя вдясно и вляво от ануса. Тайната им е търпението. Как такива бавни гиганти успяват да уловят жертвата си? Смятам, че тайната се крие в търпението им. Най-напред твърдението, че те удрят с глава човека или животното, докато загуби 7съзнание, не отговаря на истината. Главата на гигантските змии не е особено твърда, сигурно е помека от нашата. Да я използва за боксов удар няма да е приятно навярно и на самата змия. Освен това тези животни съвсем не нападат толкова бързо. Огромна змия, тежка 125 кг, при нападение има сила приблизително колкото куче, което тежи 20 кг, когато се хвърля срещу човек. Въпреки това съвсем естествено е европеец, който не спортува много, да бъде повален от такъв тласък на земята. Но все пак един що-годе подвижен човек би могъл да се отбранява от боа, дълга 4 м, поне докато успява да се задържа на крака. С помощта на тежестта и мускулната сила на ръцете си той би могъл да свлече надолу увилата се с пръстените си около него змия. За змията много по-важно от „удрянето" е да захапе плячката си и вече да не я изпусне. За тази цел тя отваря широко устата си. Мрежестият питон притежава около 100 зъба, които са разположени в шест реда и са обърнати назад. Ето защо, ако питонът е успял да захапе дори само един пръст, той вече не може да бъде 46

Зоология издърпан от устата му. Тогава челюстите му ще трябва да се разтворят насила, а ръката да се пъхне най-напред още по-навътре, а после, след като се откачи от зъбите, да се издърпа назад. Първо захапва, после глътва. Мними змийски борби. Едва когато намери здрава опора за главата си, змията обвива пръстените си около тялото на жертвата. Ако човек има работа с грамадна змия, той трябва да я хване непосредствено зад главата и да не й позволи да го захапе. А сега се вгледайте по-внимателно в някоя сцена от филм или в снимка, на която се вижда как

подходящата за тях плячка много по-силно от гигантските змии. Те убиват чрез удушване, а не чрез счупване на костите. Змиите великани не убиват чрез счупване на костите, а чрез удушване. Те притискат така силно гръдния кош на жертвата си, че тя не може вече да си поеме въздух, а може би чрез натискане парализират и сърцето й. Пръстените, с които змията обвива тялото на жертвата си, едва ли го стягат като въже, а по-скоро като кабел или гумиран плат. Да се счупят по този начин здрави кости е почти невъзможно. По

Мрежест питон

човек се „бори" с гигантска змия, която привидно го души. В почти всички случаи ще можете да установите, че човекът „жертва" е хванал змията за гушата. А в същност той сам е увил змията, около тялото си и симулира сцена на страшна борба. Захапе ли гигантска змия жертвата си със зъби и увие ли се няколко пъти около нея, с което я прави неподвижна, тя не може да й „счупи всички кости". И макар да тежат повече от 100 кг. змиите великани в никакъв случай не могат да имат такава небивала сила, каквато им се приписва. Колкото по-едро и по-тежко е едно животно, толкова повече намаляват силите му, приведени към килограм живо тегло. Съобразно с тежината си една бълха е 10 000 пъти по-силна от слона. Така че по-дребните змии могат да задушат

начало е безсмислица да се говори, че змия може да счупи човешки череп. Човешката глава е доста „костелив орех", поне когато се удря по нея с мек предмет. Моят сътрудник д-р Густав Ледерер, който в продължение на 40 години ръководи нашия екзотариум, е изследвал 3 свине, 3 заека и 3 плъха, убити от съответно големи змии великани, но не погълнати от тях. Нито една кост на убитите животни не е била счупена. (По-късно обаче други изследователи все пак са намерили счупени кости във вече погълнати жертви.) За всеки метър змия — един човек. Разбира се, не бива: винаги да се разчита на казаното. В зоологическите градини се намират много гигантски змии. Обикновено те не са настроени агресивно, ако 47

Зоология бъдат оставени на мира, и скоро стават питомни. И живеещи на свобода питони се отбраняват също само чрез захапване, когато бъдат нападнати. Те правят това само при плячка, която трябва да бъде глътната. В зоопарковете понякога се налага новопристигналите животни да бъдат преместени или лекувани. Тогава трябва да се употреби сила — за всеки метър от тялото на змията е нужен един човек, който трябва да държи много здраво и не бива да я изпуска в никакъв случай. Често съм разпитвал имало ли е случай на убит от гигантска змия човек в зоологическа градина, но до днес не съм могъл да установя нито един. В търговската къща за животни „Руе" веднъж преди десетки години един мрежест питон, дълъг 7—8 м, се увил около гледача Зигфрид и му „счупил няколко ребра". Подобно нещо разказваше на нашите гледачи във Франкфурт една бивша танцьорка със змии: веднъж змията така я била стиснала, че и била счупила две ребра. Но да се случи това на девойка, не са нужни свръхчовешки сили. Един от моите синове беше прегърнал годеницата си от много обич толкова силно, че й беше счупил едно ребро. На танцьорките са им нужни много змии. Въпреки че гигантските змии се опитомяват сравнително лесно, не е нужно животните, които танцьорките във вариететата и цирковете увиват около раменете и тялото си, да бъдат опитомени. Достатъчно е змиите, които, както е известно, са студенокръвни, да бъдат охладени преди представлението. Тогава човек може да върши с тях, каквото си иска, те се съживяват едва когато се стоплят отново. Естествено, тези змии понасят лошо постоянното пътуване, особено през зимата, когато ги поставят в гардеробните близо до сцената или в недостатъчно затоплените хотелски стаи и купета. Много от тези танцьорки погубват по този начин доста змии. С пълен корем змиите не могат да излязат отново оттам, където са влезли. Гигантските змии не се улавят здраво с края на опашката си за някое дърво, за да могат с другия край на тялото си да уловят плячката си и да й попречат да избяга. А и не мокрят със слюнка убитото животно, преди да го нагълтат. Това заблуждение, което често се чува, се дължи навярно на обстоятелството, че нерядко змиите повръщат плячката си, след като вече са я погълнали. Това се случва понякога, когато жертвата се е оказала прекалено голяма или пък при поглъщането не се е намирала в правилно положение, защото може би е имала рога, което е попречило да влезе по-навътре, или просто защото змията великан се е уплашила или е била обезпокоена от нещо. Повърнатото животно, естествено, е слюнчено и влажно. И много големи и тежки змии са в състояние да се промъкнат лесно през

тесни отвори, малки прозорчета или дупки в стените, например в курници, в кочини или при козите. Но след като погълнат жертвата си цяла, те вече трудно могат да се измъкнат през същата дупка с толкова подут корем и тогава помещението се превръща за тях в затвор. А, изглежда, „нямат навик" да повръщат отново съдържанието на корема си, за да могат да изчезнат през дупката. Подобни случаи са описвани неведнъж. Непретенциозни към храната. Естествено, силно впечатление прави, когато намерим змия със страшна издутина на тялото, което подсказва, че току-що е погълнала доста едро животно. Разбира се, това представлява обект за фотографиране и описване, тъй като в такова положение змията изглежда наистина много тромава и доста безпомощна. Когато в корема на анаконда се намерят няколко риби, а в корема на полу развит питон — няколко жаби, гризачи или птици, никой не би се учудил. Именно това е довело до погрешната представа, че гигантските змии се хранят с много по-едри животни, отколкото е в действителност. В същност тези змии са крайно непретенциозни към храната, а при това могат невероятно дълго да гладуват. Най-едрата плячка дори за най-силните змии великани са например антилопите, достигащи на ръст колкото средна сърна или прасе, и то не нашите едри европейски домашни свине, а дивите и дребните домашни свине в топлите страни. И така, когато се разказва, че домашни говеда или антилопи, като например куду, топи, водни козли и антилопи кана, са станали жертва на гигантски змии, трябва да се имат пред вид само млади животни. Тя не бяга от хората. Дивечовият резерват Торо в поречието на р. Семлики в Уганда се обитава от около 12 000 антилопи, наречени угандакоб***. Тези антилопи, изглежда, служат за храна на йероглифните питони. За една година там пет пъти случайно са били намирани убити от тях антилопи. И винаги жертва са ставали недоразвити женски животни. При погрижливо проучване е било установено, че костите им не са били счупени — очевидно животните са били умрели от задушаване. Понякога лешоядите се опитват да си присвоят част от плячката. При един такъв случай питонът силно съскал и се хвърлял срещу лешоядите, за да ги държи настрана. Змията не успяла да хване нито един, докато на тях им се удало да откъснат месо от антилопата. При друг случай един питон, дълъг 4,5 м и тежък 54 кг, Кобус се нарича главният род от сем. Водни козли. Блатният козел (Kobus Kob) е средна по големина антилопа; висока е 70-100 см. и тежи до 120 кг. 48

Зоология току-що бил започнал да нагълтва малка женска уганда, тежка около 30 кг. Главата и шията й били вече изчезнали в змията. Тялото на питона още било увито около жертвата При приближаването на дивечовите надзиратели П. Хай и П. Мартин питонът останал неподвижен. Но когато един от двамата поискал да изскубне няколко снопчета трева пред главата му, за да го фотографира по-добре, той засъскал и бързо отдръпнал главата си от плячката. Впрочем гигантската змия не направила никакъв опит да прогони хората и продължавала да държи увита антилопата. В района на язовира Кариба в Замбия един йероглифен питон захапал със зъби напълно развит варан по меките части на шията и се увил три пъти около тялото му. Опашката на варана продължавала да пляска във водата — нилският варан бил дълъг 1,53 м, — но скоро след като бил освободен, умрял. Питонът, който бил дълъг 2,40 м, нямал никакви наранявания. При друг случай питон, дълъг 2,10 м, лежал на едно дърво, като държал прегърнат убит от него скален варан, дълъг 1 метър (X. Рот). Змии поглъщат змии. Възможно е змия да глътне друга змия, дълга колкото нея. понеже погълнатата ще бъде натикана във вътрешността й. Госпожа Сенди Тербланж е наблюдавала в Трансваал как дребен питон удушил голяма черна мамба. В началото мамбата упорито се борела, но след два часа лежала вече безжизнена. Впрочем много видове змии са се „специализирали" да поглъщат други змии; все пак едва ли някои от тях са „канибали", те не убиват своите родственици. В стомаха на един питон, дълъг 5,7 м, бил намерен леопард, змията имала само незначителни наранявания от него. Дали в случая се е отнасяло за възрастен леопард, не се съобщава. При нас, във Франкфуртския зоопарк, един мрежест питон, дълъг 7—8 м, можеше да нагълта животни с тегло най-много до 55 кг. Един индийски мрежест питон с дължина 7,5 м погълна домашна свиня, тежка 54,5 кг, а друг път пък — индийска дългоуха коза, тежка 47,5 кг. И в двата случая не самото убиване, а поглъщането създаваше на змията най-големите затруднения. Два дни след поглъщането на свинята змията все още беше надута като балон; допуснахме, че беше получила тежко увреждане. Всички останали големи мрежести питони, които в продължение на десетки години са отглеждани във Франкфуртския зоопарк, обикновено се отказваха от такава едра плячка. Разбира се, от време на време хващаха и жертви с тегло 30 кг и повече и ги убиваха, но повечето пъти не бяха в състояние да ги нагълтат. Д-р Ледерер отбелязва, че една много лакома змия, дълга 7,2 м, дори след едночасово усилие не успяла да глътне коза, тежка 34 кг. Друг питон, дълъг

7,7 м, напразно се мъчил да нагълта 43-килограмово прасе. Още няма специалист, който да е твърдял, че гигантска змия е успяла да погълне плячка, по-тежка от 60 кг. Змия, широка отпред, тясна отзад. Улавянето и умъртвяването на жертвата могат да стават бързо, но при нагълтването змията не бърза. Тя отпуска жертвата, подушва я и най-после започва да се нахлузва на нея, както се нахлузва чорап на крака. Обикновено започва с главата. При това прави почивки — понякога в продължение на четвърт час. Както е известно, змиите могат да откачват горната и долната си челюст от ставата така, че само свръзките да ги държат заедно. По този начин те могат да отварят доста широко устата си. Като захапва последователно веднъж със зъбите на долната, после на горната си челюст, змията поглъща плячката малко по малко. Тя изтиква и гръкляна си напред, за да може все пак да диша. Тялото й е еластично само до стомаха. Останалите вътрешности не се разтягат, поради което цялата храна трябва да бъде смляна дотам. 570 дни без храна. Макар питонът и боата да поглъщат такива огромни зали, все пак не може да се каже, че са лакоми. Наистина, те могат да приемат 400 пъти повече храна, отколкото им е нужна за един ден, но в замяна на това могат да „постят" по необходимост или според настроението си много дълго. При нас във Франкфурт един мрежест питон не яде нищо в продължение на 570 дни, след това се храни известно време и после отново „пости" 415 дни. Една габунска змия (малка африканска отровна змия от рода на усойниците) отказа да приема храна 679 дни, тоест почти две години. Индийски тигров питон не яде 149 дни нищо и загуби за това време само 10% от теглото си. Змии, по-дълги от 6 м, са опасни за хората. От всичко това възниква въпросът, възможно ли е човек да бъде убит и погълнат от питон. Скоро след настаняването им в зоопарковете между гигантските змии и гледачите се създават отношения на доверие и приятелство. Животното великан свиква с почистването и ходенето на гледача из помещението му, така че престава да го напада. Някои змии обаче си остават за цял живот хапливи. Всяко рязко движение може да бъде повод за нападение, дори само едно по-бързо движение на очите. Захапе ли веднъж някоя част от тялото на човек, змията се увива около него, макар и да е леко облечен. Ние сме имали възможност да наблюдаваме това няколко пъти. Захапе ли обаче свободно висящата дреха на човека, например палтото му, тя не се увива около него. Обучен човек може да се справи с як питон, дълъг от 3 до 4,5 м. Но по-дългите от 6 м змии могат да бъдат много опасни за човека. Легенди за змии. И все пак досега почти не са известни 49

Зоология доказани случаи живееща на свобода гигантска змия да е убила, а още по-малко да е погълнала възрастен човек. При това трябва да се има пред вид, че особено в някои райони на Източна Азия гигантските змии често пъти живеят в съвсем близко съседство с жилищата. Като унищожители на плъхове те са желани съседи, а докато са млади, не са опасни дори за домашните животни и хората. Неотдавна един фермер писа в едно африканско списание, че четиригодишно туземче ходело всеки ден с паничка, пълна с каша и мляко, надолу до реката, за да играе с „Нана". Веднъж баща му го проследил и видял как детето храни питон. Той убил веднага змията. Но тъй като питонът не се храни сигурно нито с мляко, нито с каша, този разказ ми изглежда крайно недостоверен. Това, че змиите пиели мляко и дори дояли крави, е почти неизкоренимо суеверие. Погълнати хора. Веднъж в реката Напо в Еквадор голяма анаконда хванала човек, както се къпел, замъкнала го под водата и го удавила, без да го погълне след това. Едно тринадесетгодишно момче също било удавено от змия във водата. После тя го погълнала и отново го повърнала. Ден и половина по-късно бащата убил змията. Това също се случило в един от притоците на Напо. Друг достоверен случай се е разиграл на остров Салебабу, където четиринадесетгодишно малайско момче било погълнато от мрежест питон. Един ветеринарен лекар от бивша Холандска Индия, който в началото на двадесетте години е посетил Франкфуртския зоопарк, е съобщил също за такъв случай и дори е показал снимки. Но колко необикновено редки са тези случаи в сравнение с драматичните описания в различни книги, става ясно едва когато си представим колко много такива

големи змии обитават нашата планета или са я обитавали поне до по-нови геологични епохи. Това се вижда особено добре от броя на кожите, които са добити досега. Змиите съвсем не са „хлъзгави" и лигави, както смятат много хора, изпитващи отвращение към тях, а са приятно хладни и сухи. Змията се плъзга по водата и в тинята, а излиза оттам суха и чиста. Тя пълзи по корем по скалите, но не се наранява. Откакто кожарите се научиха да обработват правилно дори най-необикновените кожи, доста се повиши интересът и към змийските кожи, особено когато от тях са изработени модерни изделия. Наистина, все още при обработката никой не е успял да запази красивата пъстра окраска на змийската кожа. В търговските бюлетини на повечето държави се посочват само „кожи от влечуги", към които спадат още и кожите на алигаторите, крокодилите, едрите игуани и други подобни животни. Все пак през 1951 г. в Съединените щати са били внесени 8 милиона кожи от влечуги, във Великобритания — 12 милиона. Приблизително половината от тях са змийски кожи,и то от поголемите, почти изключително безобидни змии, не от отровните. Общо взето, в целия свят се търгува ежегодно с около 12 милиона змийски кожи. От тях би могло да се ушие пояс, с който да се обвие по екватора цялата наша планета. В сравнение с неимоверно големия брой змии, обитаващи по-топлите области, извънредно редките смъртни случаи, причинени от гигантските змии, наистина може да се нарекат само злополуки. Във всеки случай ние хората не спадаме към техните жертви. Хора змиеяди. Не змиите ядат хората, а обратно — много хора ядат змии. Мадам дьо Севини пише в края на XVII в., че именно яденето на отровни змии освежава,

Любопитно

Жителите на малайзийското селце Кампунг Джабор (Kampung Jabor) станали свидетели на необикновено зрелище. В края на миналата седмица служителите на пожарната били спешно извикани да преместят от пътя огромен питон с дължина пет метра и половина. Влечугото било погълнало цяла бременна овца в резултат, на което не можело да помръдне и останало на пътя докато успее да смели извънредно голямата порция храна, пише National Geographic.

Питоните използват своята сила, а не отрова, за да убият жертвите си. Приблизително веднъж седмично големите змии нападат жертвата си, сграбчват я и се увиват около нея, задушавайки я до смърт. След това питоните отварят широко челюстите си и поглъщат плячката си цяла. Понякога, обаче изгладнелите влечуги не ”мислят” преди да похапнат. Това не е първия питон, който получава труден урок за опасностите, които крие поглъщането на жертви с огромни размери.

Например през юли в Айдахо на питон беше направена спешна операция, за да бъде изведено електрическо одеало от стомашночревния му тракт, а през октомври миналата година бе погълнат двуметров алигатор. 50

Зоология прочиства и подмладява кръвта й. Изглежда, че наймного змии, особено кобри, се ядат в Китай. Питоните се срещат само в Южен Китай, но се внасят и от други области. Впрочем и в Съединените щати се произвеждат консерви от месо на гърмящи змии. Това месо се продава като особен деликатес. Хенри Равен, който е бил на остров Борнео (Калимантан), разказва, че

застрелят, наложило се колата да бъде изпратена в Трансваалския парк за змии в Хафуей хауз. Притежателят на парка и помощниците му трябвало да се занимават три часа, докато успеят да измъкнат от колата дългата 1,80 м змия. Тя била невредима. Веднъж в Серенгети един леопард успял да убие доста голям питон, дълъг над 3 м. Той се настанил с него в

Мрежест питон

даяките, които го придружавали, успели да убият осемметров питон тъкмо когато се канел да се спусне в реката. Когато го разрязали, в него намерили две прасенца, „така че ловците си направили хубава гощавка, при която не липсвало дори и свинско месо". В Африка гигантските змии също се ядат, особено йероглифният питон. Лешояди разкъсват един питон на парчета. Понякога дори лешояди могат да надвият питон. Дивечовият надзирател Шентън е наблюдавал край Нгома в оголена, опожарена равнина един питон, нападнат от осем лешояда. Заобиколили змията, лешоядите подскачали към нея, кълвели я и веднага се отдръпвали назад, преди още тя да успее да се нахвърли яростно срещу тях. Те така я наранили, че по тялото й останали много големи дупки и просто се виждали ребрата и вътрешностите й, дори едното й око било изкълвано. Надзирателят убил нещастното животно. Иначе то било здраво и нямало стари рани. Змия в автомобил. Голям питон, изпълзял изпод калника на автомобил, е станал причина за автопроизшествие близо до Махадодорп, окръг Йоханесбург, Южна Африка. Змията се насочила към жената на водача на колата. При опита си да я предпази от ухапването мъжът изпуснал волана. Колата се отклонила от шосето и прегазила един туземец, който починал. Докато всички се занимавали със станалата злополука и полицията съставяла протокол, змията се шмугнала някъде в колата. Тъй като не успели да я

едно дърво, но тъй като бил смущаван от фотографиращите го хора, спуснал се с мъртвото животно на земята и се скрил в тревата. По-късно отново се качил на дървото. Боата ражда малките си живи. Тя задържа яйцата в тялото си и ги мъти, така да се каже, в майчиния организъм. Малките се раждат напълно развити, както при много видове риби и влечуги. Една женска анаконда, дълга 5,3 м, е родила в зоологическа градина 34 малки, дълги по 70 см. Питоните обаче снасят яйца — понякога 20, понякога до 70; при нас във Франкфуртския зоопарк — средно 46. Тези току-що снесени бели яйца са еластични, лъскави, меки и лепкави. След няколко минути лъскавината им изчезва, яйцата се слепват едно към друго, с което общият им обем, естествено, се намалява, а с това се забавя и изпарението. След няколко часа яйчната ципа става като пергамент. Яйцата се нуждаят от топлина и влага: ако попаднат макар и за кратко време във вода, зародишът загива. Когато мъти яйцата си, питонът не се храни. Питоните мътят яйцата си, тоест увиват се на кълбо около полога и по този начин просто го завиват, само главите им се подават отгоре. Още през 1841 г. в зоологическата градина в Париж е било установено, че тези студенокръвни змии действително топлят по този начин яйцата си. С помощта на прецизни измервателни уреди през последните години в зоопарка във Вашингтон беше установено, че мътещият женски 51

Зоология йероглифен питон повишава телесната си температура с 3—4°С — с толкова градуса мъжките са по-студени от женските. Измери ли се температурата между навитите един върху друг телесни пръстени на мътещата женска змия, получава се разлика повече от 7° в сравнение с температурата на въздуха. И така змията майка остава приблизително 80 дни увита около люпилото си, без да се храни. Ако хората сменят кожата си като змиите… Крави облизват змия. При нас в зоопарка младите питони си сменят кожата от 5 до 9 пъти през годината, големите животни — само от 3 до 7 пъти. Всички започват от върха на главата. Тази прозрачна кожа може внимателно да се смъкне цяла. Ако ние хората не си сменяхме кожата постепенно, люспица по люспица, а както змиите, изцяло, навярно щяхме да правим това със Тигрова змия специални ритуали и поверия. Всяка вечер по телевизията щяхме да слушаме половин дузина реклами за средства и мехлеми, с помощта, на които бихме могли бързо да сменим кожата си и да направим новата по-пъстра и по-красива. Понякога и гигантските змии приемат помощ при смъкването на кожата си. Неотдавна в Трансваал господин Дж. Дж. Марез забелязал как няколко крави на пасището облизват много усърдно нещо на земята. Когато се приближил, той видял голям питон, който тъкмо сменял кожата си. Грамадната змия се била изпънала на земята и кравите я лижели с език. Щом забелязала приближаващия се човек, тя веднага се вмъкнала в подземната си дупка. Змийска сватба. Когато станат пет-шестгодишни, змиите започват да си търсят партньор. Мъжките тръгват по следите на змийските моми. Навярно по миризмата на специалната жлеза, която се намира в ануса на женските индивиди, те разбират, че това е женско животно. Когато мъжката и женската змия се намерят, те вдигат главите си една срещу друга, докосват се с езичетата си, след това мъжката

се опитва да легне върху женската. Клоаките им се допират плътно: в зоопарка копулацията траеше до два часа и половина. Днешните змии са най-големите от всички съществували досега на Земята змии. Страхът от змия не е вроден. Няма никакви основания да се предполага, че през по-ранните ери от историята на Земята е имало змии, по-дълги и по-грамадни от днешните гигантски змии. За разлика от „заврите" и останалите влечуги, чийто разцвет на Земята отдавна е минал,родът на змиите се е развил в тази пъстрота и многочисленост едва в по-ново, в наше време. Сигурно хората са се срещнали с гигантските змии за пръв път в Африка, където според най-новите изследвания се е намирала и люлката на човешкия род. По начало те не ни

Зоология изглеждат толкова противни, във всеки случай страхът от змии не е вроден у човека. Както малките деца, така и човекоподобните маймунки не показват до двегодишна възраст никакви признаци на страх и ужас от змии, те си играят спокойно с тях. Интересът към тези странни пълзящи живи същества расте до четвъртата година и едва по-късно, очевидно под влияние на възрастните, се появява страхът. Боготворени змии. Хората са провъзгласявали змиите не само за дяволи, както е писано в библията във връзка с историята на сътворението, а и за божества. За гигантските змии това дори е почти правило. В Дахомей (сега Бенин) имало жрици служителки на култа към бога питон; те го носели на ръце по време на шествията. Ако някой убиел питон, бил затварян в колиба, която била запалвана след това. Успеел ли да се спаси без чужда помощ от горящата колиба, той оставал ненаказан. Когато кралете на Нигерия са сключвали договори с англичаните, неизбежно е имало специална уговорка за неприкосновеността на питоните. Един европеец убил в дома си питон, затова бил вързан за палците от възбудените африканци, които го заплюли и съблекли гол. Колониалните власти сметнали за целесъобразно да не предприемат никакви специални мерки срещу това. Именно от областите, където йероглифните питони се тачат като божества и никога не се преследват, са сведенията, че те са убили и погълнали няколко малки деца, а веднъж дори и една болна, слабичка жена. Впрочем това е станало на един остров в езерото Виктория. Демонстрации в защита на питоните. В Дахомей, Западна Африка, питоните се тачат, откакто през XIX в. един от кралете е избрал тази гигантска змия за емблема. Дори и в християнизираната част на страната жителите на Дахомей налагат парични глоби за убитите по шосето питони. Селището Оуидах, което се намира на повече от 30 км източно от Котону, е Мека за почитателите на питони от цяла Африка. Тези змии се срещат тук особено често. Един американец, който през 1967 г. уловил и изнесъл 1265 царски и йероглифни питона (за една година), имал сериозни

затруднения във връзка с това. Съседите му в Котону го заплашили, че ще запалят къщата му, в която държал змиите, и той бил принуден да си построи нова къща извън града. Съседите правели демонстрации пред нея, хвърляли камъни през прозорците, опитали се да обърнат колата на жена му, залепвали афиши на къщата му, заплашвали и местните му сътрудници. Легенди за змии. С обожествяването на змиите са свързани много поверия и легенди. Според тях змиите великани убивали предимно бикове, а щадели кравите. Те само се увивали около тялото им и изсмуквали млякото от цицките. В Непал правели подобно нещо дори и с жени кърмачки. Разказва се, че една гигантска змия, която попаднала случайно на кораб, така стиснала бъчва с вода, че железните й обръчи просто се изхлузили и паднали на палубата; че понякога при опасност гигантските змии поглъщали за известно време дори собствените си малки, за да ги спасят от враговете. В едно мисионерско вестниче дори се препоръчва при опасност човек да легне неподвижно на земята и спокойно да изчака, докато змията го подуши и започне да се нахлузва на краката му. Щом стигне до коляното, той трябва да извади от джоба си ножа и да разпори встрани устата на змията. Племената, които живеят в планината Меру в Танзания, вярват, че когато умира, питонът изплюва в последния миг скъпоценен камък. Ако този камък не може да бъде намерен, присъстващите се обвиняват един друг в кражба. При сегашните съобщителни средства степите на Африка и джунглата на Индия в Малайзия съвсем не може да се смятат за отдалечени и откъснати от света. Ако днес човек бъде хванат и погълнат от змия, можем да бъдем уверени, че световната преса веднага би съобщила за тази страшна и вълнуваща случка. Понеже през последните години и дори от десетилетия насам не сме чели подобни истории, можем да смятаме, че такова нещо никога или почти никога не се е случвало. Следователно за нас хората боата и питонът са доста безобидни животни великани. 53

Ботаника В семейство Липови участвуват 45 рода и около 700 вида, разпространени главно в тропичните и субтропичните области на Земята. Само родът Липа се е приспособил към районите с умерен и по-хладен климат. Затова в нашата флора семейството е представено единствено с този род и 4 вида от него. Липовите растения са предимно листопадни дървета и храсти, но между тях има и полухрасти, и многогодишни тревисти растения. Всички те участват в състава на

СЕМЕЙСТВО ЛИПОВИ (Tiliaceae)

или повече плодолиста. Плодът на повечето от представителите на семейството е суха или месеста

количество ароматен нектар, който съдържат цветовете им. Отдавна хората са опознали полезните свойства на голяма част от липовите растения. В миналото, а и сега, някои от тях се използуват като влакнодайни растения, от чиито влакна се изплитат въжета, рогозки, чували, дори и по-фини тъкани. Меката им дървесина служи за изработването на различни изделия, както за домакински, така и за у красни цели. Много от тропичните представители са с вкусни плодове и се отглеждат като овощни дървета. А липовият цвят е всепризнато лечебно и ароматично средство. Дори и сега ликьорите „Кюрасо" и „Бенедиктин" задължително съдържат липов цвят за аромат. Някои от липовите са и газоустойчиви растения (особено някои видове липа), а това им свойство е много важно за нашата вече твърде замърсена планета. СРЕБРОЛИСТНА ЛИПА (Tilia tomentosa)

различни типове широколистни гори и по-рядко сами образуват горски съобщества. Растенията от семейство Липови имат двуполови цветове с 5-делна чашка и венче, тичинките им са повече от 10, а плодникът им е образуван от срастването на два

кутийка, която след узряването се разтваря или разпада на части. Само при род Липа плодът е сферично сухо орехче. Липовите са насекомоопрашващи се растения. Установено е, че техни опрашители са повече от 70 вида насекоми, привличани от голямото

Красиво и дълголетно дърво е сребролистната липа. Нейният прав с тъмносива кора ствол завършва с широка пирамидална корона, в която гъсто се преплитат приповдигнати и хоризонтални клони. Цялото дърво достига 20 — 25 м височина. 54

Ботаника

Сребролистната липа простира мощната си коренова система както в дълбоките и плодородни почви, така и в по-сухите горски почви, там, където е царството на дъбравите и на габъровите гори. Тя не се изкачва по-високо от 1500 м надм. в., но няма да я срещнете и по-ниско от 400 — 500 м. През късните пролетни дни короната й започва да зеленее и през първата половина на юни тя вече е потънала в зеленина. Листата на сребролистната липа са широко яйцевидни, със сърцевидна основа и дълга дръжка, по ръба са остро

двойно напилени. Горната им повърхност е тъмнозелена, а долната е покрита със сребристи власинки и затова изглежда сребристосива (оттук е и името й). В края на юни и началото на юли сребролистната липа започва да цъфти. Погледът ви ще бъде привлечен от увисналите щитовидни съцветия и техните продълговати жълтозелени прицветни (по-точно присъцветни) листчета, които според някои ботаници играят ролята на „ветроходно платно", а според други са примамка за насекомите-

опрашители. Във всяко съцветие можете да изброите по 8 — 10 двуполови цвята. А всеки цвят има 5 чашелистчета и 5 венчелистчета, навътре от тях са разположени от 15 до 20 тичинки и конусовиден плодник със стълбче и близалце. Венчелистчетата са бледожълти и са снабдени в основата си с дребни нектарни жлезички, а чашелистчетата са белезникави до жълтозелени. Нацъфтялата липа ухае и привлича хиляди насекоми, които опрашват цветовете й. Скоро след това се появяват плодчетата. Те са сферични орехчета с 4 надлъжни ребра по повърхността и са прикрепени на дръжки към присъцветното листче. Узряването на плодовете става през октомври. Сребролистната липа има мека и еластична дървесина, която лесно се обработва. Затова се използва за изработката на моливи, в резбарството и пирографията. А приготвеният от изсушените цветове чай е не само ароматен, но и лечебен — той е чудесно средство против хрема и кашлица. Този вид липа се отличава и с устойчивостта си на замърсяването на въздуха с различни вредни газове. Затова често можете да го срещнете край улиците и алеите в селищата. У нас растат още два вида липа. Едната се нарича дребно-листна 55

Ботаника (Tilia cordata) и се отличава с почти гладките си орехчета и по-дребните листа, които са дълги от 5 до 8 см. Другата е едролистната липа (Tilia platyphyllos), която има листа, винаги по-дълги от 10 см, а в ъглите на страничните жилки със средната жилка от долната им повърхност са събрани белезникави власинки. Освен това орехчетата на този вид са със силно изпъкнали ребра. Сребролистната липа достига своята преклонна възраст на около 300 години.

растения са около 3000 вида, разпределени в 100 рода. В нашата природа от тях се срещат 29 рода и около 200 вида. Розоцветните са вечнозелени или листопадни дървета и храсти, но не по-малко са и тревистите растения. Общото, което ги обединява, е преди всичко устройството на цветовете и плодовете им. Цветовете на повечето от тях са двуполови (много рядко еднополови), правилни, с двоен околоцветник, съставен най-често

Розоцветните имат своеобразни плодове, по които те лесно се разпознават. Цялото им многообразие е събрано в 4 типа: сборен плод с мехунки или орехчета, лъжлив плод с орехчета, ябълковиден и костилков плод. Тъкмо това различие в плодовете е послужило на ботаницитесистематици за разграничаването на 4 подсемейства в рамките на цялото семейство. Тези продсемейства са: Спирейни, или Тъжникови — при тях плодовете са

СЕМЕЙСТВО РОЗОЦВЕТНИ (Rosaceae)

Във всички сухоземни области на земното кълбо има представители на това семейство, но най-много видове растат в Северното полукълбо, където населяват и тропичните, и субтропичните, и умерените климатични области, срещат се дори и в студените арктически пустини. В Южното полукълбо те са значително помалко. Розоцветните са се заселили както в крайбрежните равнини, така и в предпланините и планините, изкачват се, макар и с малко видове, и в алпийските части на високите планини. Установено е, че диворастящите розоцветни

от по 5 (рядко 4 или 6) свободни чашелистчета и венчелистчета. Тичинките са многобройни, при някои представители дори стигат до 100 и са наредени в няколко кръга. Характерна черта за розоцветните растения е наличието на разширено цветно легло, което ботаниците наричат хипантий. При някои членове от семейството хипантият се образува освен от разрастването на цветното легло и от срастването на основите на тичинковите дръжки венчелистчетата и чашелистчетата. Всички розоцветни са ентомофилни растения. Те са с богати на нектар цветове.

мехунки, Розови — с лъжливи плодове с орехчета, Ябълкови — с ябълковидни плодове, и Сливови — с костилкови плодове. Розоцветните са между растенията, които от дълбока древност са започнали да служат на човека. Още преди столетия той е започнал да използва плодовете им за храна, а цветовете за лекуване на различни болести, след приготвянето на отвара от тях. По-късно се установило, че голяма част от розоцветните растения съдържат в почти всички свои части някакви полезни вещества. Едни се оказали богати на дъбилни вещества, други на флавонови и пектинови 56

Ботаника вещества, трети на захари, а четвърти на етерично масло. Сега розоцветните. са източник за получаване на редица ценни за официалната медицина вещества. Трудно е да си представим нашата трапеза без ябълки, круши, сливи, ягоди, череши, праскови, кайсии, дюли, вишни и приготвените от тях желета, конфитюри, мармелади, сиропи, нектари, компоти, ликьори. Всичко това ни даряват розоцветните растения. А красотата на розите! Тяхната слава на превъзходни у красни растения датира от векове. Днес и парфюмерийната промишленост не може без етеричното масло, получено от цветовете на розите. . ДЛЪГНЕСТОЛИСТЕН ТЪЖНИК (Spiraea media)

Длъгнестолистният тъжник расте по скалисти места и в храсталаци, които се намират над 500 м надм. в. По-ниско той не се среща, но не расте и по-високо от 1900 м. Затова

се казва, че длъгнестолистният тъжник е растение на предпланините и планините. Той е листопаден храст с добре развита коренова система и стъбла до 2 м височина, които образуват слабо разперена корона с приповдигнати клонки. Едни от тях по време на цъфтежа завършват на върха си с кичур от цветове, а други не са цветоносни. Тези два типа клонки имат и различни листа. Цветоносните клонки са с тясно ланцетни и целокрайни листчета, а нецветоносните — с тясно обратнояйцевидни и със зъбчета на върха листни петурки. Длъгнестолистният тъжник има двуполови цветове с двоен околоцветник, образуван от 5делни чашки и венче. Венчелистчетата са свободни и бели. Навътре от околоцветника са наредени повече от 20 тичинки с червени прашникови торбички, а в центъра на цветното легло се намират 5 плодника — всеки с по едно стълбче и по едно близалце на върха си. Цветовете на длъгнестолистния тъжник са събрани по двайсетина в красиви

щитовидни съцветия, а всички те образуват огромен снежнобял букет. Опрашените от насекомите цветове постепенно повяхват през юли и тогава по разклоненията на съцветията се появяват плодчетата на растението. Плодовете на длъгнестолистния тъжник са сборни, съставени от отделни сухи плодчета — мехунки. Те приличат на продълговата кутийка на върха с източен и извит израстък, остатък от стълбчето на плодника. На мястото на всеки цвят се образуват по 5 мехунки, изпълнени с дребни вретеновидни светлокафяви семенца, чрез които растението се размножава. У нас растат още 4 вида от рода Тъжник, но само брястолистният тъжник (Spiraea chamaedryfolia) прилича на длъгнестолистния. За да ги разграничите, трябва да знаете, че брястолистният тъжник има по-широки, продълговато яйцевидни листа, които само в основата си са целокрайни, а нагоре назъбени. Освен това в съцветията на този вид винаги има повече от 20 цвята. Длъгнестолистният тъжник е красив храст и се използва за украса на паркове и градини, а цветовете му са примамливи за насекомите, защото съдържат нектар и много цветен прашец.

Личност

Георг Хегел

Личност

"Истинното е цялото. А цялото е само същността, която се завършва чрез своето развитие. Трябва да кажем за абсолютното, че то е всъщност резултат, че едва в края то е това, което то наистина е; и неговата природа се състои тъкмо в това, че е нещо действително, субект или ставане на самото себе си."

представя наистина като "схващане на битието", но вече в смисъла на Животът за и в истината. "схваната, изкълчено-застинала Феноменология на духа. действителност". В Самоосъзнатата диалектика. "действителната действителност" Науката Логика. Границите на това дело се запомня и остава някак метафизиката и логиката забележка под линия, като анекдот, Една от древните представи за разказващ за суетните и всуе усилия философията е, че тя е начин на да се изрази неизразимото. И се живот, съвпадащ с принципите на иска много героизъм, за да се устои разумно постигнатото битие. на "здравия разум" и да се Доведена до край, тази представа продължи решаването на постоянно може да обезличи конкретното опровергаваната, осмивана, жизнено дело и да го влее в биографията на един напредващ в самопознанието си дух, за чието битие всеки индивид е незначителен. Просто последният е само израз на битийни необходимости и единствено някаква суетня би могла да го отличи от безразличната спрямо него цялост. Суетата обаче макар и отличаваща, все още не прави личността. Напротив, личността се явява тогава, когато проличава пълната тъждественост в един индивид между себичните му цели и целта на безразлично течащия преследвана или незабелязвана световен ход. Затова споменатата задача: Как трябва да се живее, представа, доведена отново до край, мисли и постъпва в съответствие с може и да стане основание за истината? упреци в прекалена Един от тези герои в битката за самомнителност, гигантско истинното битие е Георг Вилхелм самочувствие, стремеж за Фридрих Хегел. Той е последният оригиналничене - все неща, които от философите, които не само са по традиция се приписват на хора, подозирали, че изразяват истината поставили си за цел постигането на (това го правят всички хора), но и е пределните битийни основания; имал правото да каже "Аз съм наред с упреците, тези хора чуват и истината", с което по самомнение насмешки за делото си, което се надминал дори и Христос, макар

винаги да е бил добър християнин и да е бил наясно с това, че на въпроса "Що е истина?" Синът Божи нищо не отвърнал, оставяйки така Пилат и "обкръжението" му в почуда(от Иоана, 18, 37-38; от Матея, 27, 11-14). А че Хегел е казал това, ни съобщава анекдотиката: онази форма, в която "здравият разум" възприема философските парадокси, без да се грижи особено, че борави с фрагменти там, където въпросът е до цялости. Та анекдотът е такъв: когато Хегел надълго и нашироко обяснявал на студентите си "Що е истина?", те съвсем естествено накрая го попитали: "И все пак - що е истина?", на което философът отговорил: "Аз съм истината"; този анекдот се допълва и с друг, именно съобщеният ни от Хайне, според който на смъртното си ложе Хегел бил казал: "Имаше само един, който ме разбра", но бързо допълнил: "Но и той не ме разбираше". За някои това е не само смисълът на диалектиката, но и на философията. За Хегел смисълът на философията е смисъл на живота: оня ред от събития, който не би бил такъв, ако не се крепеше от една цел самоусъвършенстването на едно само по себе си несъвършено същество, т.е. развитието като завършване в двойния смисъл на "край, завършек" и "стремеж към върха, възвисяването". Очевидно това е, първо, противоречиво и двусмислено, а второ - суетно свръх изискване, имащо претенцията, 59

Личност

възприеме ли се буквално, да направи от хората философи и да им натрапи чужда биография. Че така се е разбирал Хегел, е несъмнено - нему са приписвани почти всички теоретични грехове: от "contradictio in adjecto" до "circulus vitiosus"*; на негов гръб са се стоварвали тоягите на критиката: от обвиненията в "безкритичен

позитивизъм" до тези в "тоталитаризъм"; за някои той е върхът на философията, за други пак връх, но този път на "шарлатанството в науката". Тръгнем ли да осмисляме нещата в стила на семплата диалектика "доброто да приемем - лошото да осъдим", ще е несъмнена и оправдаността на подобни оценки.

Въпросът обаче опира тъкмо във философското разбиране, което е невъзможно без "разбранонеразбраният" Хегел. Той е роден през 1770 г. в Щутгарт, в семейство на висш чиновник. Детството му е преминало като това на всички от такъв произход: упорито, стигащо да границите на възможностите учене под погледа на строги възпитатели и амбициозни родители; детето (дали детето?) трябвало да знае в оригинал Омир, пък и Цицерон; да пише съчинения за "човешкото достойнство" и "идеалната държава"; да рецитира стиховете от Библията без грешка (защото е грешно пред Бога дори и объркването на поредността); да овладява типовете решения на математически задачи и да ги прилага в различни области - напр. в музиката. После се постъпвало в гимназия, която не се различавала много от казарма: от униформите до разрешения бой за провинения. Малко по-свободно ставало в Университета. Хегел постъпил в теологическия институт на Тюбингенския университет през 1788 и учил там до 1793 г. С приятелите си - какви само приятели! - Шелинг и Хьолдерлин се вълнувал от хода на Френската революция и споделял радостта им от грандиозния опит да се преобърне света по законите на равенството, братството и свободата. Като всички млади хора споделял и илюзията, че това може да стане, когато приетите за естествено-разумни принципи се запишат в една нова конституция. Кървавата вакханалия на Революцията отрезвила приятелите; тя ги и разединила защото поне Хегел не престанал да смята, че е възможна промяна на един установен от край-време ред. **Лат: "противоречие в определението" и "порочен кръг". 60

Личност Той трябвало обаче да бъде доосмислен. Впрочем образци за такова преосмисляне Хегел имал пред себе си: делото на Кант и Фихте, ранните работи на състудента си Шелинг, който още със завършването на института се утвърдил като водещ в Германия философ. За Хегел такова утвърждаване сигурно е било прибързано: за него това не толкова се е свързвало с промисленост, колкото с възможностите на езика като писменост - а Шелинг пишел добре. Тук вероятно се крие и напрежението във взаимоотношенията между състудентите, което е останало и в историята, но представено вече като напрежение между класици на философията. Можем само да кажем, че Хегел - като човек със здрав характер - никога не е отнасял обясненията на противоречията си с Шелинг за сметка на личностни качества - а Шелинг е бил твърде суетен човек, който на стари години дори някак завистливо твърдял, че т.нар. "хегелианство" било по същество негово дело. До "хегелианството" Хегел стигнал все пак сам. След завършването на следването си работел като частен учител във Франкфурт, осем години преподавал философия в Йена, където издавал с Шелинг "Критически журнал по философия"; не получил редовна професура и станал директор на гимназията в Нюрнберг. През цялото това време Хегел работел върху преосмислянето на философската традиция; сякаш за да потвърди правотата на израза си, че "духът не бърза, а работи бавно като кърт", той последователно отхвърлял онези пластове, които засенчвали тъй търсената истина: още в студентските си години започнал с това търсене в работите си "Народна религия и християнство", а по-късно и "Животът на Иисус". След това, във

Франкфурт и Йена се занимавал с политикономия, история на религиите и критика на кантианството; първопечатната му работа за "Разликата между Фихтевата и Шелинговата система на философията" (1801) била само намек, че вече е започнало едно епохално философско дело. Но четците на завършената по време на Наполеоновите войни - и то в навечерието на разгромната за Германия битка при Йена "Феноменология на духа" са били наясно, че в немската философия вече Кант, Фихте и Шелинг са бивши корифеи: достатъчно било да прочетат предговорът на "Феноменология...". Мълвата за новото начало във философията се разпростирала в "най-философска та страна на Европа", а името Хегел не се свързвало вече с доста безличното "директор на гимназия". "Директорът" обаче не бързал да заеме полагащия се пост във философската йерархия: той все още оставал верен на младежките си идеали и трудно намирал допирни точки със схванатата бюрократичност на Пруската държава; сега тя била сред победителките на Наполеон, оня, който казал на Олимпиеца Гьоте, че "съдбата е политиката". Хегел вероятно платил данък на видимо по-силните - победителите; принципът му "всичко разумно е действително и всичко действително е разумно" останал фактически обоснован във втората си част: нещо, което дотам е повлияло на философа, че той не само приел професурата в един от най-тачените университети Хайделбергския, но и започнал встъпителната си лекция с твърдението, че Пруската държава е устроена по законите на разумността. Хегел вече знаел тези закони: преди да започне пътя на официален пруски философ, ги бил формулирал в "Науката логика" -

най-мощната част от "Енциклопедия на философските науки". Значи оставало само да ги прилага. Приложението продължило в Берлин, където той заел философската катедра. От нея потекли лекциите по история на философията, по естетика и по философия на правото - апотеозът не само на философската система на Хегел, но и на "некритичния позитивизъм", дошъл като пряко следствие от положението за разумността на всичко действително: пруската държава, християнската религия, класическото изкуство. Че утвърждаването на тези неща е било конюнктурно, говори все пак фактът, че Хегел имал още много силни врагове, които подозрително гледали на диалектиката му, смятайки, че с нея той крие радикалните си възгледи за развитието на историята. Враговете му надали са пропускали да отбележат, че тъкмо той смятал за двигател на историята "злото", което е такова с оглед на настоящето, защото го разрушава дори и като мислене; надали са оставяли без внимание, че студентите, макар и конспектиращи "Философия на правото", са се зачитали най-вече в ония места от другите му работи, където принципът на разума се е намирал в отрицанието на наличното и се е отъждествявал със свободата. Затова тъкмо официалният пруски философ никога не е станал член на Академията. Хегел умрял от холера през 1831 година. На следващата година умрял и Гьоте. Със загубата на тези хора човечеството напуснало една епоха: Новото време, времето на класическите проекти и произведения, времето на вярата в Разума и единствено истинния Метод, времето на Цялостта. И тръгнали епигоните... 61

Личност "Феноменология на духа"

"Истински мисли и научно прозрение могат да се получат само в работата на понятието. Единствено понятието може да породи всеобщността на знанието, което не е нито обикновената неопределеност и беднота на обикновения човешки разсъдък, а е развитото и пълно познание, нито необикновената всеобщност на заложбата на разума, която се покварява от инертността и самомнението за гениалност, а е стигналата до своята вътрешно присъща форма истина, която е способна да бъде собственост на всеки самосъзнателен разум" - се казва в предговора на книгата, явила се, за да реши вечната философска задача: Как може да се обхване в мисли битието? Друга нейна формулировка е и тази: "Как познанието познава себе си в другото, чрез другото?" Това "овъншностяване" на познанието не е прищявка, без която може да се мине, а е необходимост във висш смисъл. Защото в своята самозатвореност то може да си бъде твърде доволно и пълно, може да съзерцава "душевните бездни", но това в никакъв случай не означава, че то изобщо съществува, че е битийно: въпросът е да излезе на бял свят, да се опредмети и да говори нещо за другите и своето друго. Казано с Хегеловия език, то следва да се "отчужди от самото себе си", да получи "облик"; и то такъв, който да го представя автентично. В автентичността си, в своята истина познанието е самото битие в разгръщането му: то не се стреми към застиване в тази и тази форма, а постоянно се изявява в другостта си, минавайки през относително трайни образувания. Тази пулсация е собствено феноменологията, явяването на духа. За Хегел това означава и "ставането

на съзнание, което познава самото себе си". Този възглед, разбира се, не е нов: мисленето, което мисли себе си беше цел както на Аристотел, така и на Декарт; както на Лайбниц, така и на Шелинг, за когото все пак това "самоосмисляне" се крепеше на един застинал в природа интелект. Но Хегел не остава до мислещото себе си мислене и до обичайните форми, в които се е търсела мисловността: възприятията, представите, логиката или езиковите изрази. 3а него просто всичко е мислене: дори и найобичайният предмет, който ни говори за мисловността много подобре от формалните определения. Всяко нещо е включено в хода на развитието на духа и ако се появяват някакви разлики, то те са само степени на приближаване на духа към себе си. А това е самоосвобождаване на духа от обремененостите на отчуждаването, от отдалечаването му от конкретността. Духът не е абстракция, която е цел на познанието: той е конкретността от всички негови прояви, включени във всеки миг на опредметяване и присъстващи дори тогава, когато актуално не са дадени; духът е предположен, но не като "субстанция", носеща всички неща в себе си, а и като "субект", като активна дейност на постоянна поява на другото. За духа това друго не е просто материя: то е събитие. Духът става така събитие и събитие, двойственост и единност. И тук вече нямаме просто "платонизъм", защото такова раздвояване в една пластична форма е описано още от Платон; тук вече имаме самоосъзната диалектика като съдържание на ставащото. Ставането, случването на нещо по немски се дава като "Geschichte": това е и немската дума за история. Искаме ли да

приближим до нашия език тази представа, а това просто се налага от Хегеловото изискване да се философства винаги на роден език, пък и на народен език*, трябва да кажем, че тук става дума за "повествование", за история в смисъл на "сказание, разказ", т.е. за приближаване към събитие, на което не сме били очевидци. А духът търси очевидността си. Той я намира в степените на своето саморазвитие, които, схематично представени, дават обичайната форма на класическото хегелианство: затова е прав Маркс, твърдейки, че тайната на Хегеловата философия се съдържа във "Феноменологията на духа" тук тя е разработена като метод. Става въпрос за прословутите Хегелови триади. Те се градят на изработената още от Кант и Фихте техника на полаганепротивополагане-съединение, но получават във "Феноменология..." съдържателни измерения чрез откриването им в явленията на устремения към себе си дух. Той преминава през степените на с ъ з н а н и е то - с а м о с ъ з н а н и е то -

*** В този език, наричан от някои и "простонароден", личи действителното мислене на един народ: това мислене не се документира в технически термини (те не говорят нищо никому, не се ли дефинират), а в саморазбираемостта, в очевидността на иманото пред вид. Затова Хегел обвинява например Кант, че употребява "варварска" терминология, т.е. "тъмна" дори и за философите. Разбира се, и хегеловата не е "по-светла", но тъкмо за философите "по професия", които считат, че научността е в технически конструкции и "мъртви езици". 62

Личност разума, за да се открие в съдържанието на субективния духобективния дух-абсолютния дух или в отчуждените форми на собствената суетност-религиятаабсолютното знание (философията). Всяка от тези степени, както и всяка форма на отчуждаване на духа от себе си ("инобитне"), има за Хегел не само фактическа, но и историческа оправданост; всяка от тях може да стане и е ставала "субектсубстанция", определяйки това, което ние наричаме "дух на епохата"; всяка от тях присъства и във всяка епоха и въпросът не е в това, да предпочетем някоя за "найдобра", а в това — да разберем взаимодействието им в спокойствието на едно понятие, в онзи ансамбъл от взаимни допълвания, в който не можем да кажем кой от "инструментите свири най-добре". С тази метафора просто се изразява цялостта на познанието и на битието: цялост, за която би било безсмислено да се твърди, че например сетивността е по-важна от разсъдъчността или че едни битийни прояви са по-прости от други. Затова всичко е мислено битие и битийно мислене, степен в развитието на истината, предполагаща в относителните си форми своето абсолютно съдържание. "Науката Логика"

Ако във "Феноменология на духа" е дадена методичната постъпателност на опознаващото себе си мислене, в следващите Хегелови работи този ход се демонстрира в области, които по традиция имат самостоятелно значение: къртът на мисълта се заравя в историята на философията, логиката, естетиката, природата, обществото, правото, морала, "частните науки" и то не за да демонстрира всезнание, а да ги

включи в една глобалност, представяна обичайно с термина "световна история". "Световни истории" има, разбира се, и преди Хегел, както има и гигантски проекти на всезнанието ако не друго, това е давало храна на философията, а и повод за насмешки към нея, когато се е впускала в области, надхвърлящи обозримостта на съществуването. Насмешките са били, са и ще бъдат оправдани, когато тези опити се израждат в семплия стремеж за компетентност по всички въпроси, основан на тривиалното схващане за познание: понятие = факт, субект/обект, цел —средство - все форми и техники, при които се предпочита един от членовете в тези двойки и му се приписва висша степен на битие. Подведена от традицията, интерпретаторската техника схваща (в двата смисъла на думата) Хегел в рамките на обичайността, за да намери в него и привилегированост на понятието, и отстъпки пред фактичността, и формална логика, и всепозволяваща диалектика. Не намира обаче едно: смисълът на хегелианския поврат в осмислянето. А той се съдържа в това: осмислянето винаги е абсолютно - в противен случай не си струва да се захващаме с него. Затова философията не бива да се бои от упреци - при добро желание (а желанията са все добри) всяко твърдение може да се осмее от позицията на друго или да се представи за погрешно, фактически необосновано и т.н. Но то може и да бъде оправдано; Хегел нарича това "виндикация", използвайки един юридически термин, за да покаже тъкмо осъдимостта - относителната осъдимост - на всяко явяване на духа от абсолютното му присъствие. С оглед на последното просто не може да има "неистина" в обичайния смисъл на думата; не може да има. и "неосмисленост", след като вече веднъж духът е

тръгнал към себе си. Защото в този вървеж не са важни външни форми, а същността на движението. Тези мотиви, набелязани още във "Феноменология...", се развиват в "Науката Логика" - апотеозът на абсолютния идеализъм. Заглавието не бива да подвежда дотам, че да се вижда в него "логиката" в смисъла на "дисциплина, даваща законите на правилното мислене и формите на изводимост". "Науката Логика" означава просто "наука за всеобщата законност", преведем ли съставните термини. Така вече Хегеловата книга ще може да се осмисли в светлината на разработената преди програма за едно систематично изложение на цялостта на света; за Хегел това е и постигане на Бога; за нас това може и да значи "учение за богоравния човек". Впрочем усетът, че се е имало точно това пред вид, се натрапва от всеки ред на книгата, която сякаш не е писана от човек, а от Оня, Който може да каже "Аз съм този, Който съм". Според Писанието това бил отговорът, даден на Мойсей, когато той се интересувал от "личността и името" на Законодателя. "Аз съм този, Който съм" напомня и за споменатия в началото анекдот; тук обаче тава значи нещо съвсем различно - означава двойно утвърждаване на съществуващото, самодоказването или казано иначе: естеството. Формалната логика нарича такъв тип определения "тавтологични": те не ни казват нищо друго, освен че А = А; според нейните форми въпросът бил в това, да се изведе от А В. Но за да може да стане това, все пак и А, и В следва да са, да "евствуват". Значи, за да имаме от А В, то трябва да имаме преход от едно (съществуващо) към друго (не по-малко съществуващо), и то такъв преход, който да ни покаже равнооправдаността не само на себе си, но и на съставящите го неща, 63

Личност които събитийстват тъкмо по естествен начин, защото са включени в една цялост, за чието битие са еднакво необходими. Всяко от тях, взето по себе си, е само брънка в познанието на цялостта и не стане ли друго, то е само "чисто, безсъдържателно битие"; за Хегел то е и "нищо". В своята отделеност и мнима самотъждественост всяка нещо съвпада с безсмислието си, с безцелното си явяване; но видяно откъм другото, което е то самото, ала напуснало себе си, то вече отрича спокойствието на "винаги същото", отказва си правата да бъде само "тук и сега" и се превъплъщава: духът - в материя, понятието - в съждение, науката - в практика, историята - в природа. А това е вече друга логика: на рушащата се самотъждественост, която е и съдържание на "световната история"; това е диалектическа логика. Тя не се бои от противоречия; напротив, поставя ги в основата на съществуването; не се бои и от отрицания на вече установеното: напротив, отрича дори и отрицанието; не се бои и от нарастването на основанията: напротив, поставя ги в основата на преход към ново качество. Едва в пълнотата на тази преходност, едва в огледа на нещата от тези страни (а именно като противоречиви, отричащи други, качествено различни) имаме Понятие, т.е. синтез от определения.Понятието е застинало в миг шествие на духа към себе си: то е "умозаключение", разбрано в буквален смисъл - за миг умът е заключен в ето това определено нещо, но за да остане верен на природата си, тутакси напуска мястото, където е и става - отново за миг - затворник на нещо друго и в нещо друго. За да стане това е достатъчно всяко понятие за миг да се усети като абсолютно свободно: удържането на тези мигове се

нарича съзнание, мислещо себе си мислене; в човешката форма това се проявява като убеденост, че "Аз съм", но не вече в представата за единство на мисловните ми актове, както не и в тези за единство на дейността ми, а като присъствие в "световното цяло" в качеството ми на "така определен". И тук отново се повтаря шествието на духа в абсолютността на понятието чрез субективни, обективни и абсолютни "естества", но вече като сили, които крепят наричаното "реален свят" и обосновават автентичното му разбиране: това собствено представлява "Философията на духа". Триадично, а ако желаем схематично, тя се представя като постигане на индивидуалното съзнание, на съзнателно произведените правни, морални и нравствени форми на междучовешко битие и на абсолютните форми, в които духът остава сам със себе си, а именно в изкуството, религията и философията. Да бъдеш "личност" означава да преминеш, овладявайки ги отвътре, всички тези форми. Но дори и да не си поставиш такава задача, то просто става: защото те са необходимите съдържания на битието ти и все някога и някъде намират време и място да се проявяват в конкретността на съществуването ти - ала като "външни сили", като "принуда". Работата е в това, да бъде осъзната, прозряна, разбрана тъкмо необходимостта на външното, другото, различното. И това е свободата; останалото е произвол и суета. Може би в това се заключава Хегеловият идеализъм; а че е обективен, е несъмнено. ЛИТЕРАТУРА

1. Г. В. Фр. Хегел, Феноменология

на духа, С, 1969. 2. Г. В. Фр. Хегел, История на философията, С, 1982. 3. Е. В. Илиенков, Диалектическа логика, С, 1975, с. 119-164. 4. И. Паси, Немска класическа естетика, С, 1985, с. 283 и сл. Свободата на печата

За истинската свобода на печата започва да се говори едва след премахването на абсолютните монархии и появата на парламентарни режими. Реалното функциониране на тази свобода е свързана с правото да се създават и разпространяват вестници без какъвто и да е било елемент на принуда в този процес, както и безпрепятствено да се търси и коментира информацията. Що се отнася до ограниченията и наказанията за престъпленията, свързани с печата, те трябва да бъдат дефинирани ясно от закона. Тези условия постепенно намират своето място в западните демокрации с цената на много дебати през целия XIX век. Въпросните условия обаче все още не могат да бъдат приети от страните с тоталитарна или авторитарна власт. Пресата там все още е жертва на превантивните мерки, според които управляващите имат върховен контрол върху средствата за информация. „Извинението” на властите в тези страни е, че контролът върху медиите е свързан с запазването на държавни тайни, а използваните при това методи са цензора на информацията и статиите, гонения на журналисти и превръщането им в чиновници. Без свобода на пресата правото на гражданите да получават информация не може да бъде осъществено, политическите има разбирания са объркани, изборите са манипулирани, а демокрацията не може да функционира нормално. 64

Любопитно

Цан Джи, работил вероятно около 2500 г. пр.. Хр., въвел китайската Египтяните измислили своите писменост, която най-вероятно писмени знаци през първата създал, групирайки символи, половина на IV хилядолетие пр. които вече съществували, и си Хр., като вероятно за начало измислил свои. Въпреки че можем да поставим 3700 г. пр. Хр. оттогава езикът се е развил и Тази писменост е била почти променил много, модерните завършена по време на царуването китайски, японски и корейски на първия фараон, Менес, около писма са наследили системата на 3500 г. пр. Хр. Всеки знак или Цан. йероглиф е стилизирана рисунка, която първоначално пренася Азбука значението от обекта, който е бил изобразен. В един по-ранен Семитите от Югозападна Азия и стадий, малко преди времето на Синай около 1700 г. пр. Хр. Менес, много от йероглифите измислили азбука от трийсет вземат допълнително чисто букви, заети от йератичното писмо фонетично качество и се на египтяните, които работели в преобразуват в символизиращи местните тюркоазени мини. Всяка срички. Така те са можели да буква отговаряла на един съгласен бъдат използвани и комбинирани, звук. Не е имало гласни - четящият за да образуват която и да е дума, е бил оставян да ги добавя така, която не е представена чрез както ние бихме произнесли рисунка. По времето на Менес те „кошница" - „кшнц". са били подреждани отляво надясно, отдясно наляво и отгоре надолу. Гръцка азбука Йероглифи

Китайски знаци

Преди 3000 години гърците вече използвали системи на писане. Но всъщност писмата от това време не се задържали дълго в употреба, а сегашната гръцка азбука била въведена едва около 800 г. пр. Хр. Най-старият образец е един надпис върху кана за вино, открита в Атина, за която се смята, че е направена през VIII в. пр. Хр. Знаците, изписани на него, са пряко свързани с днешните гръцки и руски букви.

Китайското писмо вероятно с измислено през първата половина на III хилядолетие пр. Хр., когато прародителите на китайците, живели в областта на Жълтата река, стигнали до идеята за създаването на символи, които да отъждествяват с думи. Те били вдъхновени от отпечатъците от стъпалата на птици и животни и от възлите, традиционно правени от нишки, които напомняли за отдавнашни събития. Латинска азбука Разнообразието от линейни съществуващ диаграми разрива възможността Най-старият за различаване на нещата чрез образец, изписан на латински, е писане. Първият китайски писар - един надпис от VII в. пр. Хр.,

намерен не в Рим, а в Пренесте в Централна Италия. Тази азбука, която сега се използва за писането на латински, английски и всички западноевропейски езици, е приета първо от латинските народи в Италия, между които били и римляните, малко след 700 г. пр. Хр. Те я създали, заемайки гръцката азбука от техните южни съседи гърците от Кампания - и я модифицирали, за да бъде подходяща за техния език. Латинската особеност при употребата на „С" вместо „К", която започнала скоро след образуването на азбуката, вероятно се дължи на влиянието на техните северни съседи, етруските. Руни

Руните водят началото си от германските племена в Централна Европа отпреди 300 г. пр. Хр. Те представлявали мистични символи, които били използвани при теглене на жребий, и били написани върху парчета кора от плодови дървета. В края на III в. пр. Хр. в днешната област Тирол в Австрия руническата азбука била развита чрез комбинацията на италиански букви с германски символи. Тази система се разпространила от Централна Европа до Британското кралство и Скандинавия.

Забавни страници

Сатирична енциклопедия

ЛЕБЕДОВА ПЕСЕН — номер, който не се изпълнява на бис.

— човек, който се преструва, че работи. А. Але

ЛЕКА КЕСИЯ — тежко понятие. ***

ЛЕНТЯЙСТВО — да се свърши колкото може по-малко работа за колкото може повече време. Джером К. Джером

ЛЕГЕНДА — лъжа, доживяла до почтена възраст. О. Хърфърд

ЛЕКА КОЛА — не е лукс, а средство, което ни позволява да на пешеходеца отдолу нагоре, но отвисоко. А. Стас

ЛЕНОСТ — навик да си почиваш, преди да си се изморил. Ж. Ренар

гледаме

ЛЕКА ОПЕРАЦИЯ — операция, направена на друг човек. ***

ЛЕКАР — ловец, за когото ловът е позволен през цялата година. П. Верон — небе, емпирей, докато сме болни; мошеник, щом ни стане по-добре. П. Декурсел — писар, който може да пише на латински.

— човек, на когото плащат, за да разправя разни небивалици в стаята на болния, докато природата го излекува или пък лекарствата го отведат на оня свят.

ЛЕКАР-СПЕЦИАЛИСТ — лекар, когото викат в последния момент, за да има на кого да се прехвърли вината. ЛЕКАРИ — щастливци, чиито успехи блестят на слънцето, а земята скрива грешките им. М. Монтен

ЛЕКАРСКО ПРИЗВАНИЕ — да осигуряваш здраве на хора, водещи нездрав начин на живот. М. Семенов ЛЕКАРСТВО — терапевтичен агент, който рядко премахва съществуващата болка, но всеки момент създава нова болка, която по-рано не е съществувала. Ж. Куртелин ЛЕКОВЕРИЕ — майка, която се задушава от собствената си плодовитост. А. Оксенщерн ЛЕНИВЕЦ

ЛЕТЯЩИ ЧИНИИ — бели мишки на техническата цивилизация. В. Островски

ЛИДЕР — човек, който е достатъчно съобразителен, за да не позволи на последователите си да открият, че не е поумен от тях. Дж. Бентам — обикновен човек с необикновени амбиции. Д. Джонсън

ЛИНГВИСТ — човек, който може да овладее всеки език освен езика на жена си.

ЛУД — не човек, който е загубил разума си, а този, който е загубил всичко освен разума си. Дж. Честертън — човек, чиято лудост не съвпада с лудостта на мнозинството. С. Ноел ЛУДНИЦА — място, където може да се намери най-много оптимизъм. X. Елис

ЛУДОСТ — сънят на будния. К. Доси (най-голямата) — убеждението, че при следващия случай ще бъдеш поразумен. А. Масоч

ЛУЛА — биберон за възрастни. Изобретена в древни времена, когато още не е имало автомобили и заводи и следователно на нещастния човек се е налагало да диша чист въздух. В наше време необходимостта от лула в значителна степен отпадна, тъй като въздухът и без това е замърсен. Я. Блюменкранц

Забавни страници

ЛУПА — очила, през които гледаме другите. Ж. Сесброн

ЛЪВ — най-страшното животно. От нищо не му пука, освен от другарската критика. След нея започва да лови мишки. В .Булатович-Виб

ЛЪЖА — дубльор, който в опасни ситуации заменя итината. В. Брудзински — единствената привилегия, която има човекът пред останалите същества. Ф. М. Достоевски ЛЪЖЕЦ — човек, който не умее да мами. Л. Вовнарг

ЛЪЖИЦА — единственият, освен вилицата инструмент, с който безделникът е съгласен да работи. А. Голиб ЛЪЖИЧКА — малка лъжа.

ЛЪЖЛИВА СКРОМНОСТ — изтънчено до крайност тщеславие. Ж. Лабрюйер

ЛЮБЕЗЕН — човек, който слуша с усмивка, когато му се разправя за нещо, което той много добре познава, от човек, който нищо не знае по този въпрос. М. Донал ЛЮБЕЗНОСТ — вежливост без причини. С. Алт — най-пристойното от всички видове лицемерие. Н. Шамфор

ЛЮБОВ — игра, в която винаги лъжат. 0. Балзак — удивителен фалшивомонетчик, който постоянно превръща не само медените монети в злато, но не рядко и златото в медни монети. О. Балзак — преходна треска, която започва с тръпки и завършва с прозявка. А. Баста

Главоблъсканица СТЪЛБИЩЕТО НА МЕТРОТО

Онзи ден, когато излизахме от станцията „Кърли Стрийт", се сблъскахме с младия атлет Пърси Лонгмън. Той се спря пред ескалатора и каза: „Аз винаги се качвам по стълбището. Малко тренировка, нали знаете. Но това е най-високото стълбище по линията, близо хиляда стъпала. Ще ви разкажа за него нещо странно, което е приложимо и за едно друго, по-малко стълбище по линията. Ако взимам по две стъпала наведнъж, за последния скок остава едно стъпало. Ако взимам по три стъпала наведнъж, остават две; при четири наведнъж остават три; при пет — четири; при шест — пет, а ако взимам по седем наведнъж, за последния скок биха останали още шест стъпала. Е, защо се получава така?" Когато той се понесе по стълбите с по три стъпала наведнъж, ние се разсмяхме и казахме: „Той дори не подозира, че ако взима по двадесет стъпала наведнъж, за последния скок биха му останали деветнадесет стъпала!" Колко стъпала има стълбището в метрото на „Кърли Стрийт"? Долната площадка не се брои за стъпало, но горната се брои. Очаквайте отговора на главоблъсканицата в следващия брой на “Българска Наука”.

Излезе Първи брой на списание можете да го изтеглите от тук : http://bgtech.org/