Великденски стихотворения и приказки
„Майски Великден“ Пристигна месец май
с великденски кравай. Пристъпва по тревата, пристъпва по цветята, небето му очи, косите му — лъчи, над всички се синеят, над всички топло греят.
Срещнете го, дечица, размахайте ръчица, запейте от сърце, чукнете се с яйце, кажете на другари, на млади и на стари: — Великден, здрав, червен, за всички и за мен!
Елисавета Багряна, из „За вас, деца любими“
„Великденче “ цвят люлее, Великденче Заю-Баю му се смее и му дума на закачка, че е цвете за играчка:
— Сестро, кой те боядиса и червено те изписа, че кога джуджето свари, та за присмех те нашари? Пък отгоре цвят люлееш и се гордо червенееш. Не те бива малко цвете, ни за пролет, ни за лете.
А Великденчето клето, нажалено сред полето, цвят към слънцето отвори и на Заю отговори: — На Великден съм родено, затова съм най-червено, затова ме тъй наричат, и децата ме обичат.
Йордан Стубел, из „Празничен календар на българчето “
„Великден“ Зададе се Великден през полята зелените. Гледай радост невидена по лицата засмените. Майки месят краваите, моми стягат премяните. Щом мръкне, да знаете, ще забият камбаните. И ще пеят сред нощите песни чудни, нечувани. Хайде, палете свещите, цели пости сънувани! Да посрещнем Великдена със яйцата червените; с радост чиста невидена — във сърцата засмените!
Драго Попов, из „Празничен календар на българчето “
„Великденски Станаха рано децата помагачи“
да боядисват яйцата. Мама боите размива, всекиму в канче налива. Любка червената иска, Пешко за синята писка. Гого се вдига на пръсти, жълтата грабна чевръсто. Най-подир за Лиляна само зелена остана. Мама им сложи яйцата и посъветва децата: — Умни и мирни бъдете, дрехите чисти пазете!
Но щом тя навънка излезе, дяволът сякаш че влезе: Пешко катурна боята право на Любка в полата. Тя запищя и с яйцето шибна го силно в лицето. Гого при тях се завтече, но си белята навлече — двамата, кой където свари нему яда си стовари. Бутнаха маси, столове, цапаха бузи, носове, викна да плаче Лиляна, цяло в зелено заляна… Мама отвори вратата и що да види горката: изпотрошени яйцата, вапсани цели децата! Елисавета Багряна, из „Празничен календар на българчето “
„Великден“ Чук, чук, яйчице, имаш ли си сърчице? Знаеш ли какво е то, нови дрехи и палто? Вижда ли ме целий ден как си ходя пременен? Чук, чук, яйчице, ако имаш сърчице, да му кажеш, нека знай: днеска цял ден се играй, а тез шарени яйца са за всичките деца. Чук, чук, яйчице, със сварено сърчице, чуло ли си блага вест: Бог Исус възкръсна днес!
Дора Габе, из „Празничен календар на българчето “
„Великденска свещица“ Свети, свети, свещице! Закривай я ръчице!
Спри вятърко, спри не вей и пламъка не люлей!
И ти, дъждец, не роси — свещицата не гаси! В къщи ще я занеса и на баба поднеса: — Бабо, Христос Возкресе! Светла радост донесе!
Ран Босилек, из „Празничен календар на българчето “
„Великден“ Христос възкръсна! Из гроба тъмни той мрака пръсна: пред нас да съмне. Мъжът, детето сега се радват, играй небето, трепери адът. Да пейм, дружина! Великден днес е! Цял свят почина: Христос възкресе!
Иван Вазов
„Ощърбеният месец“
Навела се баба под комина, запретнала ръкави, голям огън наръшкала, разшетала се. Шета и пее. И до огъня в черното менче спуща бели яйца. Бели ги взема от кошницата, а червени ги вади от менчето. Търкулнали се на рогозката, спят Ваньо и Кунето прегърнати. До Ваньовата глава мърка сивото коте, мърка и го гъделичка по ухото с дългите си мустачета. Усмихва се Ваньо, и котенцето се усмихва. Посяга заспалото момче към ухото си — да се почеше, — дръпва някой косъм от мустачетата, а закачливото коте го удря полека с лапичката си по ръката. През отворения прозорец наднича бистрият ясночел месец. Той се е промъкнал между клоните на ябълката и е опърлил лозовия цвят. Умъдрил се, впил очи, гледа. Баба го пъди: — Да си вървиш, магаре, ще ми урочасаш яйцата, няма да хванат боя! Махай се оттука, че като грабна метлата, разбивам ти главата! На тебе думам, иди си! Върви да грееш над тъмната земя! Малко ли закъснели пътници има по пътищата. Светни им да не се заблудят! Не се маха месецът. Много му се ще яйце. Само едничко. Да си го спусне в торбата и да поеме нагоре по небето.
Да отиде с яйцето под едно райско дърво, където звездите са наклали весела седянка. Там го чака сега младата звезда — Вечерницата, неговата годеница. И когато скокне светлата звезда и го попита какво й носи от долната земя, той да извади яйцето. Да се зачерви и тя от радост като великденско яйце. А другите звезди да се пукат от завист. Моли се месецът: — Само едно мари, бабо! Дай ми само едно яйце! откога ти се моля! Закъснях за седянката. Очите на моята годеница се изгледаха вече. Ако бях се молил на царя толкова, щеше да ми подари едно куцо магаре. — Не давам! — му дума бабичката и не го поглежда. — Защо не даваш? Утре вечер ще изгрея рано. Ще дойда, ще кацна на един клон срещу прозореца и ще ти светя, додето напредеш три вретена. Вричам ти се. — И да се вричаш, и да не се вричаш — пак не давам. Не дава баба и туйто. Преди да дойде Великден, никому яйце не може. Когато нашари всичките яйца, баба ги прибра в кошницата и ги скри под одъра. Беше рано. Още първи петли не бяха пропели. Зарови баба огъня, затвори прозореца и легна на рогозката да си подремне. И задряма, и захърка.
Нажаленият месечко дълго обикаля край къщата, залепя очи на прозореца, злати главите на двете заспали деца и не знаеше да разбуди ли пак бабата и да й се помоли за едно яйце, или да влезе да си открадне. Най-подир, като си спомни, че горе Вечерницата го чака с разтуптяно сърце, реши да открадне. Търкулна се по керемидите на покрива, стигна до комина, озърна се наоколо, както се озърта крадецът, преди да влезе някъде, и се мушна през комина. Слезе по веригата долу. Додето се спусне, саждите очерниха ясното му чело. Затуй, когато скочи на огнището, стаята не грейна. Пъхна се крадецът под одъра, избра най-хубавото червено яйце, скри го в торбата си и се покатери пак по веригата нагоре като котка. Никой не го видя. Само сивото коте разбра каква е работата, но се сви зад Ваньовия гръб, защото го беше страх да не би, ако извика, месецът да го опари. Но щом месецът побягна, то скокна, се покатери се върху заключената врата, погледна през ключовата дупка и обади на рунтавия Мечо, който вардеше пред вратата. Разлюти се Мечо и хукна да гони крадеца мълчешком. Хвана дирите му. Накрай селото месецът се спусна на голямата чешма да си умие почерненото от сажди чело. И щом се наведе над коритото, върху му се хвърли рунтавият Мечо и нали беше много настървен — отхапа половината от челото му. Месецът изпищя и като стрела полетя нагоре. Но яйцето беше в торбата и Мечо не можа да го отърве. На другата нощ месецът се показа високо над звездите с половин чело — нащърбен.
- Ангел Каралийчев, „Приказен свят“