/edno-broy89-summer2010 by One Foundation for Culture and Arts

Ń&#x2020;ĐľĐ˝Đ° 10 ĐťĐ˛ / price 10 lv

One Magazine â&#x20AC;˘ Summer 2010

ĐĄĐżĐ¸Ń Đ°Đ˝Đ¸Đľ Đ&#x2022;Đ´Đ˝Đž â&#x20AC;˘ ĐťŃ?Ń&#x201A;Đž 2010

edno.bg

ĐĄĐżĐ¸Ń Đ°Đ˝Đ¸Đľ Đ&#x2022;Đ´Đ˝Đž â&#x20AC;˘ ĐťŃ?Ń&#x201A;Đž 2010 One Magazine â&#x20AC;˘ Summer 2010

HD те

лев

1 ду 2

Дет изори, закупени меж g айли: b www.panasonic.

май

10 20

ю 10

ли

©¤±©º¦³¯ ² ®¡ª-¥¦³¡ª¬®¡ °¯¥£©§®¡ «¡±³©®¡ °ÑÉÄÏÓÃÆÓÆ ÒÆ ÈÁ ÐÆÑÕÆËÓÎÏÓÏ ÃÉÈÔÁÌÎÏ ÐÑÆÇÉÃàÃÁÎÆ ! ®ÏÃÉÓÆ ÓÆÌÆÃÉÈÏÑÉ Viera NeoPDP 600Hz ÉÍÁÓ ÐÏÃÆØÆ ÏÓ 2 ÍÉÌÉÏÎÁ ÒÁÍÏÒÃÆÓÆÚÉ ÐÉËÒÆÌÁ, ËÏÉÓÏ ÑÆÁÄÉÑÁÓ ÒÛÒ ÒÃÆÓËÁÃÉØÎÁ ÒËÏÑÏÒÓ. ®àÍÁ ÅÁ ÉÈÐÔÒÎÆÓÆ ÎÉÓÏ ÆÅÉÎ ÅÆÓÁÊÌ ÏÓ ÅÆÊÒÓÃÉÆÓÏ, ËÏÆÓÏ ÄÉ ÐÑÆÃÑÛÚÁ Ã ÉÅÆÁÌÎÉà ÉÈÂÏÑ ÈÁ ÒÐÏÑÓÎÉ ÒÛÂÉÓÉà, ÕÉÌÍÉ É ÉÄÑÉ.

²¦¤¡ ² 5 ¤¯¥©®© ¤¡±¡®·©À!** £²©¸«¯ ¦ £¡§®¯. *Sub-ﬁeld Drive

www.panasonic.bg

** °ÛÌÎa ¨Á Viera Full HD ÓÆÌÆÃÉÈÏÑÉ, ÈÁËÔÐÆÎÉ ÍÆÇÅÔ 21 ÍÁÊ 2010 - 10 ßÌÉ 2010. ¥ÆÓÁÊÌÉ: www.panasonic.bg

Fu ll

5 г ооддиин и

За Vi era

20 10

Га Пъ

лн

ранци

Екип / Colofon

главен редактор бистра андреева / editor in chief bistra andreeva . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . bistra@edno.bg арт директор васил илиев / art director vassil iliev . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . vurcolac@gmail.com редактор бояна гяурова / editor boiana gjaurova . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . boiana@edno.bg редактор ивайло спасов / editor ivaylo spasov . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ivaylo@edno.bg фотограф михаил новаков / photographer mihail novakov . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . mihail@edno.bg предпечат асен илиев / pre-press assen iliev . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ycmama@gmail.com директор реклама йордан рашев / advertising director jordan rashev . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . jordanr@edno.bg асистент реклама йоана илиева / assistant advertising joana ilieva . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . joanai@edno.bg административен директор емил шукадаров / administrative director emil shukadarov . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . emilsh@edno.bg главен счетоводител цанка календжиева / account manager tzanka kalendzhieva . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .cankak@edno.bg

мениджър събития иван чанков / event manager ivan tchankov . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . ivan.tchankov@gmail.com

Редактор на английски: Анджела Родел

English Editor: Angela Rodel

Преводачи:

Translators:

Анджела Родел

Angela Rodel

Борис Делирадев

Boris Deliradev

Ралица Кариева

Ralitsa Karieva

Богдан Русев

Bogdan Rusev

Йоана Станчева

Yoana Stancheva

Биляна Дескова

Biliana Deskova

Списание Едно е двуезично издание, което излиза 4

One Magazine is a bilingual publication and comes out 4

пъти в годината и е запазена марка на Списание Едно

times a year. Trade mark reserved. Reproduction of any part of

ООД. Възпроизвеждането на каквито и да било части

от съдържанието е забранено. Всички права запазени.

Printed at Druzhba Printing House on recycled paper

Печата се в печатница Дружба на рециклирана хартия. Списание Едно

One Magazine

София 1000, бул. “Патриарх Евтимий” 22

1000 Sofia, 22 Patriarh Evtimii Blvd.

Tel. 02/981 2347, 988 1009

mail@edno.bg

edno.bg

Основатели: Асен Асенов, Димитър Славчев, Ива Рудникова

Founders: Asen Asenov, Dimitar Slavchev, Iva Rudnikova

Ново измерение в телевизията.

Представяме ви първия в света 3D LED телевизор. Samsung ви кани да преживеете света на телевизията, както никога до сега. Първият в света 3D LED телевизор. Трябва да го видиш, за да повярваш.

Съдържание / Contents

we have to talk (interviews)

20 34 32 38 44 50 56 62

Весела Данчева и Петър Дундаков / Vessela Dancheva & Petar Dundakov Марио Григоров / Mario Grigorov Шарлот Чийтъм / Charlotte Cheetham Брус Лабрус / Bruce LaBruce Михаил Билалов / Mihail Bilalov Светозар Георгиев – Ghostdog / Svetozar Georgiev – Ghostdog Андрю Лосовски / Andrew Losowsky Ивън Рот / Evan Roth

it’s a long story (feature stories) 70 82 92 106 120 132 146 160 174 184 198 212 222 234

Cinema Reloaded Gimme That Toy, Boy Един танцов уъркшоп в София / A Dance Workshop in Sofia Кино Влайкова / Vlaikova Cinema Go East Сделка или не / Deal Or No Deal Mellow Music Festival More or Less Sofia Design Week От Витошка до Витоша за десет минути / From Vitoshka to Vitosha in Ten Minutes Живот на върха / Life at the Top Режисьорска версия / Director’s Cut Сана Квист / Sannah Kvist Варненско лято / Varna Summer Арт фест Водна кула / Water Tower Art Fest

Автори / Contributоrs

Райко Байчев се занимава с журналистика и литература и обича да ги преплита в едно. Цени субективното и смело писане, защото е по-рисковано и по-интересно. Това особено си личи в вдъхновения му репортаж за софийския битак – задължително е да го прочетеш на стр. 132.

Rayko Baichev hovers in between journalism and literature and likes to weave them together. He appreciates the subjective, bold style of writing because it is riskier and more interesting. This is particularly evident in his passionate report on the Sofia flea market – a mandatory read on page 132.

Снежана Безус слуша електронна музика вече 10 години и жадно поглъща всичко, което не се побира в определения. Пише за музика спонтанно и вярва, че езикът е изкуство, а думите – творчески инструмент, също като музиката, рисуването и фотографията. В този брой тя представя три от най-талантливите жени в електронната музика в момента – на стр. 82

Snezhana Bezus has been listening to electronic music for the past 10 years and vehemently ingests everything that escapes labeling. She writes about music spontaneously and believes that words are creative tools in the same way as music, painting and photography are. In this issue she presents three of the most talented women in electronic music at the moment – on page 82.

Весела Ягодова е на 32 години, телом е от София, но духом скита из върховете (виж резултатите на стр. 184) Предпочита зимата, за да може да броди на воля из безкрайните снежни полета. Обича да пътува, да снима и да си говори с хората. Стреми се към спокоен и тих живот в някое забутано село, от където само да ни изпраща разказите си.

Vessela Yagodova is 32 years old, is bodily from Sofia but wanders mountain peaks in spirit (check out the results on page 184). Winter is her favorite season because she loves roaming the endless snowy fields. Vessela enjoys traveling, taking photographs and talking to people. She dreams of the quiet, peaceful village life and sending us her stories from there.

Мартин Ръждашки е културолог, но иска да стане и социолог, за да може да си изясни някои неща по-добре. Учи се да пише хубаво, а любимата му музика е Massive Attack, без да е депресар. Живял е дълги години в Париж, а сега си е в София, но се готви за Берлин. За този брой Мартин интервюира актьорът Михаил Билалов – виж на стр. 44.

Martin Ruzhdashki is a cultural studies major but wants to become a sociologist to clear up certain things for himself. He is learning how to write beautifully, his favorite band is Massive Attack, yet he is not at all mopey. He has lived in Paris for a long time, now he is in Sofia and is getting ready for Berlin. For this issue Martin interviewed the actor Mihail Bilalov – on page 44.

Ива Гълъбова е от хората, които стоят зад алтернативното пространство за съвременно изкуство Пластелин. Симпатичната галерия се намира в прекрасна стара къща на ул. Цар Симеон в София. Ива очевидно има слабост към местата за независима градска култура, което е и причината да се включи като съавтор в материала за кино Влайкова.

Iva Gulubova is among the guardians of the Plastelin alternative space for contemporary art. The lovely gallery is located in a beautiful old house on Tzar Simeon Street in Sofia. Iva obviously has a thing for independent places for urban culture, which is why she joined our team as a co-author on the Vlaikova cinema piece.

Йово Панчев е човекът зад култовото място за независима култура Dauhaus. След като останаха без собствена сграда, те се ориентираха към алтернативни места за културните си събития. Особено интересни са концертите и изложбите, които Йово организира в любимото за нас кино Влайкова, затова го поканихме да напище материала, за най-старото кино в София.

Yovo Panchev is the person the cult-like space for independent culture, Dauhaus. After they became homeless, Dauhaus found alternative places for their diverse cultural events. The concerts and exhibitions that Yovo organized at our favorite cinema house Vlaikova are particularly interesting. It was perfectly logical to invite him to write a piece on the oldest cinema in Sofia.

Мартина Карагьозова се шегува, че животът й е сноуборд, хип-хоп, girlpower и Captain Morgan Spiced, но това не й попречи наскоро успешно да завърши университет. Сега се опитва да измисли някаква магистратура и вече наистина иска да ходи на море (сигурно защото за този брой дълго се рови в най-хубавите летни събития в радиус 1000 км – на стр 16)

Martina Karagyozova jokes about her life being a series of snowboarding, hiphop, girlpower and Captain Morgan Spiced. This, however, didn’t interfere with her recent college graduation. She is currently thinking of what MA to pursue and how to get to the beach (perhaps because was researching the best summer events within 1000 km for this issue – on page 16).

Асен Терзиев е магистър по Театрознание и доктор по История на европейския театър, а освен това е Главен координатор на Международен театрален фестивал Варненско лято. Съдейки по текста му на стр. 222 международното участие там тази година ще е страшно силно и не бива да се пропуска.

Assen Terziev holds an MA in theater studies and a PhD in the history of European theater. He is also coordinator-in-chief of the Varna Summer International Theater Festival. Judging by his text on page 222, the international participants this year will be incredibly noteworthy and not-tobe-missed.

Били Балева предпочита действието през мърморенето и има енергия да носи няколко дини под една мишница. Тя беше наш уеб редактор близо три години. Сега прави други неща, но междувременно помага на арт фестивала Водна кула, който ще донесе глътка свеж европейски видео арт посред лято – както става ясно на стр. 234.

Billi Baleva prefers action over whining and has the energy to lift two watermelons with a single arm. She was our web editor for three years, but now she is up to different things and in the meantime is helping the Water Tower Art Festival, which will bring some fresh European video art this summer – more on page 234.

Йоана Павлова води разтроен живот – денем е акаунт мениджър, вечер тренира вин чун, а нощем гледа филми и пише за тях. В пролуките посещава по-интересните кинофестивали (виж кои на стр 70 и 120) и чисти. Освен това вярва, че “кинокритик” не е обидна дума.

Yoana Pavlova leads a fragmented life – by day she is an account manager, in the evening she practices vin chun, and at night she watches movies and writes about them. In the free moments in her schedule she visits the more exciting film festivals (see which ones on pages 70 and 120) and cleans. She also believes that “film critic” is not a bad word.

Христо Митов е на 22, живее в Берлин и отказва да нарече себе си емигрант - за него няма нищо по-ограничаващо през 2010 от мисленето в граници, раси, сексуалност и други категории. Това си личи и от двете брилятни интервюта, които взе този брой – с ъндърграунд гей иконата Брус Лабрус (на стр. 38) и невероятният open source артист Ивън Рот (на стр. 62).

Hristo Mitov is 22, lives in Berlin and refuses to call himself an immigrant. There is nothing more confining to him than thinking in borders, races, sexuality and other categories in the year 2010. This shows well enough in the two brilliant interviews he conducted for this issue – with the underground gay icon Bruce LaBruce (on page 38) and the incredible open source artist Evan Roth (page 62).

www.replay.com

REPLAY STORES СОФИЯ, БУЛ. ВИТОША 45; MALL OF SOFIA, БУЛ. АЛ. СТАМБОЛИЙСКИ 101; ПЛОВДИВ, MALL PLOVDIV, УЛ. ПЕРУЩИЦА 8 FAN POINT STORES СОФИЯ, SERDIKA CENTER SOFIA, БУЛ. СИТНЯКОВО 48; THE MALL, БУЛ.ЦАРИГРАДСКО ШОСЕ 115; ВАРНА, УЛ. КНЯЗ БОРИС 39; MALL VARNA, УЛ. ВЛ. ВАРНЕНЧИК 186; ПРЕДСТОЯЩО ОТКРИВАНЕ: GRAND MALL VARNA, УЛ. А. САХАРОВ; БУРГАС, BURGAS PLAZA MALL, УЛ. ТРАНСПОРТНА 5

RE: Липсвахме ли ви?

Миналата година едно от най-качествените независими списания - финландското Casino A4 спря да излиза. Не заради кризата - просто вече им се правело нещо друго. Не е голяма драма, няма да гоним 100 броя я, обявиха те малко подигравателно и отидоха да правят други неща. През февруари излезе нашия 88 брой - за последен път в месечен формат. Почти стигнахме до стотака. За тези 8 години сме се променили няколко пъти и по много – със или без да искаме, както искаме или не точно. Междувременно списанията като цяло по света се промениха още повече. Текстът започна да отстъпва на дизайна и визията. “Лайфстайл” списанията, селебрити културата и навикът всичко да се хайп-ва в списанията, лека полека останаха в историята. Всеки си търси нишата. И така нататък. Ако ти е интересно - на стр. 56 има цяло интервю по темата с един човек, който разбира от списания. Опитвам се да кажа следното: Беше ни време за промяна, и то радикална, и я направихме. Разчистихме. Оставихме само това, в което смятаме, че сме силни: интервюта и истории. По много. Без пълнеж. Дано те грабнат, както нас! Освен това рестартирахме броенето. Рестартирай и ти това лято - изкарай си чудесно! И забележи, че вече можеш да ни взимаш навсякъде...

Бистра Андреева

Hello. Have we met? This is our first time speaking English too. Last year one of the best independent magazines that ever came out - the Finnish Casino A4 published their farewell issue. Not because of the crisis, they just felt like doing something else. It’s not a big deal, who needs 100 issues anyway, they said a tad mockingly and went fishing. In February we published One Magazine as a monthly for the last time. It was our issue 88. In the course of those 8 years we have changed a lot - whether it was planned or not, as planned or not. In the meantime magazines all over the world changed enormously. Тext stepped back and gave way to more visuals. Lifestyle magazines, celebrity culture and the everpresent hype have largely gone away. Many magazines are looking for their niche. And so on. If you are interested in the topic - head directly to page 56 - there is a whole interview there with a man who knows a lot about magazines. What I am trying to say is we felt we needed a healthy change, so we did it. We cleaned up. And we only left two things here, that we think we are good at: interviews and feature stories. Lots of them. No fillers. We hope you enjoy them as we did. Plus. we restarted the counter. You should try it too. Have a beautiful summer! And please note you can take us anywhere with you now...

Bistra Andreeva

qnth ask bhrnx` ."-- 0' 40'*" ask `k qr`lankhiqjh 4&3%*," $&/5&3 40'*" ask qhrm jnbn 5)& ."-- ask v`phcp`dqjn xnqe ] b`pm` sk jm g anphq ."-- \ a_ol_ rj il~f `mogp -!,, 6!2.! `rj aj a_oldlvgi `rob_p "52'!3 0,!:! -!,, \ njmacga -!,, 0,/6$)6 rj ndorxgu_ 7"3/" ask bk b`pmemwhj opedqrn yn nrjphb`me (3"/% ."-- 7"3/" sk ` q`u`pnb ] oknbdhb ."-- 1-07%*7 sk oepsyhv` ] aspc`q #63("4 1-";" ."-- sk rp`mqonprm` \ nodcpqm~xm mqioga_ld 3%2$)+! #%.4%2 3/&)! `rj pgql~imam pmsg~ `rj agqmw_ -!,, /& 3/&)! `rj _j pq_k`mjghpig PQFSBUFE CZ WBQP MUE operated by vapo ltd

1000 km 0 km Sofia | Bulgaria

400 km Novi Sad | Serbia

Mellow Music Festival / 27–29 May

Exit Festival/ 8–11 July Chemical Brothers, DJ Shadow, Josh Wink, Royksopp, Miike Snow, Pendulum, The Exploited exitfest.org

23 банди, продуценти, диджеи и повече от 30 часа прогресивна музика. / More than 20 bands, producers and DJs, and over 30 hours progressive music. mellowfestival.com More or Less Sofia Design Week 2010 / 4–11 June Съвременния продуктов, комуникационен, интерактивен и графичен дизайн. / Contemporary product,

418 km Sarajevo | Bosna and Herzegowina Sarajevo Film Festival / 23–31 July sff.ba

communication, interactive and graphic design festival. sofiadesignweek.com

428 km Dubrovnik | Croatia

Sonisphere Festival / 22–23 June

Libertas Film Festival / 2–6 July libertasfilmfestival.com Dubrovnik Summer Festival / 10 July – 25 August Музика, съвременен танц и театър / Мusic, dance and theatre. dubrovnik-festival.hr

Metallica, Rammstein, Slayer, Manowar, Alice in Chains bg.sonispherefestivals.com 10th Open-Air Drum'n'Bass Summer Festival / 2–4 July Noisia, Hazard, Nicky Blackmarket, Joanna Syze, and Mc Eksman

473 km Belgrade | Serbia

hmsu.org

Belgrade Design Week / 29 May – 5 June Дизайн, мода и архитектура. / Design, fashion and architecture. belgradedesignweek.com Mikser 2010 / 25–29 May Дизайн дискусии, изложби, презентации, кино и музика на живо. / Design discussions, exhibitions, presentations, films and live music. mikser.rs

Massive Attack Live / 15 July

79 km Bela Rechka | Bulgaria Goatmilk 2010 A Festival of Memories / 21–24 May Tворчески работилници, кинопрожекции, музика на живо и дебати. / Workshops, films, live music and discussions. novakultura.org/bg

561 km Sfantu Gheorghe / Romania

403 km Burgas | Bulgaria Spirit of Burgas / 13–15 August Apollo Four Forty, DJ Shadow, Gorillaz Sound System, Andy C and MC GQ

Anonimul International Independent Film Festival / 9–15 August Късометражно кино под открито небе. / Short fiction and animation movies under the sky. festival-anonimul.ro

spiritofburgas.com

580 km Nyirbator | Hungary 296 km Bucharest | Romania B’estfest Music Festival / 16–18 July Faithless, Gary Moor, Pink Martini

585 km Istanbul | Turkey

bestfest.ro Bucharest Biennale / 21 May – 25 July Биенале за съвременно изкуство. / Contemporary art biennale. bucharestbiennale.org фестивали, концерти и интересни събития в радиус

селекция Мартина Карагьозова

Azfeszt Music Festival / 18–22 August myspace.com/azfeszt

1000 км това лято.

Istanbul International Theatre Festival / 10 May – 10 June iksv.org Istanbul Design Week / 4–10 September istanbuldesignweek.com

601 km Monor | Hungary

711 km Athens | Greece

LB27 Reggae Camp / 28 July – 1 August Някои от най-добрите реге групи от Ямайка и Балканите. / Some of the best Reggae bands from Jamaica and the Balkans. reggaecamp.com

Rockwave / 7–11 July

616 km Somogy | Hungary

794 km Ljubljana | Slovenia

Balton Sound Festival / 8–11 July The Chemical Brothers, Tricky, Sven Vath, Jamiroquai, Klaxons, Pendulum and many more. sziget.hu/balatonsound

Ljubljana Summer Festival / 1 July – 31 August

The Black Eyed Peas, Faithless, Κ.ΒΗΤΑ, Fatboy Slim, DJ Shadow, Massive Attack. rockwavefestival.gr

Музика, съвременен танц, опера, балет, театър, изкуство и кино. / Мusic, dance, opera, ballet, theater, art and films. ljubljanafestival.si

673 km Zadar | Croatia The Garden Festival / 2–11 July Bonobo, Chali 2na, Crazy P, Floating Points, Adam Regan, Karen P, Mr. Scruff, Mayer Hawthorne thegardenfestival.eu Soundwave Festival Croatia / 23–25 July DJ Vadim, Cinematic Orchestra, Dam Funk, Join the Dots DJ’s, Yarah Bravo, Riot Jazz and many more soundwavecroatia.com

800 km Pula | Hrvatska Outlook Festival / 2–5 September Най-големият европейски фестивал за дъбстеп. / Europe's largest dubstep festival. outlookfestival.com

803 km Trenchin | Slovakia Phoda Music Festival / 15–17 July

679km Zagreb | Croatia Dance Week Festival / 25 May – 3 June dwf.danceweekfestival.com Animafest Zagreb 2010 / 1–6 June Международен фестивал за анимация: късометражното кино. / International festival for animation animafest.hr Motovun Film Festival / 26–30 June Кинофестивал за независимо кино. /A film festival for independent cinema. motovunfilmfestival.com In Muisc Festival / 22–23 June Billy Idol, Mocheeba, Audio Bullys, Caribo t-mobileinmusicfestival.com

Ian Brown, The Stranglers, Klaxons, Jose Gonzalez,

766 km Sopron | Hungary

La Rouxe, Hot Chip, Skunk Anansie, NOFX, Massive

Volt Music Festival / 30 June – 3 July The Prodigy, Dub FX, Air, Massive Attack, Andy C, Ed Rush myspace.com/voltfestival

769 km Budapest | Hungary Sziget Festival / 11–16 Aug Faithless, Gorillaz, The Hives, Buena Vista Social Club, Iron Maiden and many more. sziget.hu

Skream.

pohodafestival.sk

877 km Burgenland | Austria Nova Rock Festival / 11–13 June Green Day, Rammstein, Enter Shakiri, Deftones, The Hives, The Prodigy. novarock.at

880 km Sankt Pölten | Austria Frequency Music Festival / 19–21 August Attack. frequency.at

1012 km Hradec Kralove | Czech Republic Hip-Hop Kemp / 19–21 August Sage Francis, Necro, Q-Tip from A Tribe Called Quest, Chali 2na from Jurassic 5, Roots Manuva. hiphopkemp.cz

festivals, concerts and interesting events within

1000 km from sofia this summer. selection by Martina Karagyozova

We have to talk

кино. анимация. поезия. музика.

интервю Йоана Павлова превод Борис Делирадев фотография Михаил Новаков

Весела Данчева и Петър Дундаков

Vessela Dancheva & Petar Dundakov

Когато разговаряме с Весела и Петър на кинофестивала в Ротердам, двамата са много горди, че международната премиера на Анна Блуме е именно в града, в който и двамата някога са учили. Весела е завършила тук анимация, а Петър – музикална композиция, но за първи път работят заедно след завръщането си в България по кампанията на Британския съвет “Първо сме хора, после сме различни”. Новият им проект е вдъхновен от известната дадапоема на Курт Швитерс от 1919 година, а идеята за късометражна анимация по този текст се ражда преди четири години, когато Весела случайно се запознава с немската художничка и продуцентка Ебеле Окойе. С помощта на фондацията Робърт Бош и Националния филмов център Анна Блуме оживява на екрана в най-неочаквани форми и настроения. На София филм фест късометражката беше представена в рамките на конкурса Jameson, а на кинофестивала Златен ритон тя грабна наградата на критиката.

When I meet Vessela and Petar at the Rotterdam film festival, they both say they are proud that the international premiere of their animation Anna Blume will be in the city where they once studied. Vessela graduated here with a degree in animation, while Petar studied composition. However, it wasn’t until they returned to Bulgaria that they started working together – their first project was the British Council’s animation campaign We Are Human First, Different Next. Their latest work is inspired by “Anna Blume,” the famous dada poem written by Kurt Schwitters in 1919. The idea for a short animation based on it arose four years ago when Vessela ran into the Nigerian-born German-based artist and producer Ebele Okoye. With the help of the Robert Bosch Foundation and Bulgaria’s National Film Centre, the poem has now found a new life – an unexpected onscreen interplay of forms and moods. At the Golden Rhyton Festival in Plovdiv last year, Vessela and Petar’s film received the critics’ choice award, and it has just been shown at the Sofia Film Festival’s Jamison Short Film Award competition.

film. animation. poetry. music.

interview by Yoana Pavlova translation by Boris Deliradev photography by Mihail Novakov

Защо точно с Анна Блуме се захванахте? Весела: По онова време бях страшно впечатлена от един английски анимационен филм, който е базиран на поема на Чарлз Буковски. Хареса ми тази формула – да направиш визуална поезия. Започнах да търся подходящи текстове и съвсем случайно се спрях на Анна Блуме, което хем е дадаистично стихотворение, хем има някакъв сюжет. В същото време е култово любовно писмо. На пръв прочит има визуалност, цветове и място за интерпретации. После идеята ни с Ебеле беше да го копродуцираме и корежисираме, но това се оказа доста трудно. Нещата се проточиха и когато се срещнахме една година по-късно, преценихме, че тя ще го продуцира и анимира, а аз ще го режисирам. Така заедно с моя съпруг Иван Богданов, с когото работим под името FinFilm, направихме филма. Беше труден период, понеже, като започнеш да дълбаеш това уж любовно писмо, текстът влиза в съвсем други канали. Потъвахме и изплувахме на много нива. В процеса открихме и оригиналния глас на Курт Швитерс от 1932 година и си казахме, че трябва да го използваме. Петър: Нашата среща всъщност започна от този запис. Весела: А в него няма никаква филмичност, направо настръхваш! Петър: Започнахме да обмисляме как да построим музиката около този глас, който носи интонационната среда на 20-те години. В началото много се борихме с него, опитвах се да вкарам някакви ефекти, да го обработя. Накрая решихме изобщо да не го пипаме, оставихме даже оригиналния шум от записа. Следващата стъпка беше да измислим къде да присъства този глас, защото визията на филма в крайна сметка е доста независима от поемата. Затова си позволихме само да го разделим на няколко части, това беше единствената намеса. Весела: Визията наистина мина през няколко етапа спрямо текста – първо побуквална, в ритъм с поемата, но се оказа,

How did you first decide to work with “Anna Blume”? Vessela: I had seen a U.K. animation film based on a Charles Bukowski poem and was very impressed by it. What appealed to me was the idea of making visual poetry. I started looking for a suitable text and came across “Anna Blume” by accident. It’s a dada poem but it also has a plot. At the same time it is well-known love letter. Even at first reading, there are images and colors in it, and there is room for interpretation. Initially, the idea was for me and Ebele to coproduce and co-direct it, but this turned out to be impractical. So when we met again after a year in which nothing had happened, we decided that she would produce and animate the film and I would direct it. I ended up making it with my husband, Ivan Bogdanov, and we signed it with our team’s name FinFilm. It wasn’t an easy process – we delved into this so-called love letter and discovered all sorts of layers in it. We sank and resurfaced many times. In the process, we came across a recording of Kurt Schwitters reading the poem himself, it had been made in 1932, and we felt that we had to use it. Petar: It was the recording that brought us together. Vessela: Interestingly, there is nothing visual about the recording, but it makes your hair stand on end. Petar: We started out discussing how we could build a score around Schwitters’ voice – he speaks with a distinctive 1920s intonation. Initially, we struggled with it. I tried various filters and effects [unsuccessfully]. In the end, we decided to leave it as it was, and we even left in the original background noise. The next step was to decide at which points in the film to use the voice; it was clear that the poem didn’t have to accompany the visuals all the time. So we split the poem into several parts, and this was our only intervention in the recording. Vessela: We went through several types of relationships between the visuals and the text. We started with a more literal approach, trying to stay close to the poem’s rhythm, but this didn’t work. Then I decided we needed a story, even if

че това не работи. Затова реших, че е добре да имаме някакъв разказ, колкото и да е абстрактен, за да може зрителят да не е фиксиран. Ако не знаеш поемата или не разбираш немски, пак можеш да следиш и да усетиш историята. Как успяхте всичко това да го синхронизирате между България и Германия? Весела: Аз направих сториборда, Иван подпря сериозно с дизайна, Петър от самото начало беше с нас, мислейки за музиката. Другият човек, който се намеси, беше Емил Илиев – нашият саунд дизайнер. И както отначало идеята се появи лесно и случайно, накрая се вкарахме в абсолютен трип. Чисто като занаят анимацията се направи от Ебеле, но целият креативен импулс дойде от българска страна. Петър: Интересното около нашия филм е как се появява една нова българска вълна, която е свързана основно с хора, които са живели навън, или да кажем по-скоро – хора, които са космополитни. И ако до този момент основните успехи на младото българско кино са били свързани с някаква идентичност... Весела: Да, това специално го има в българската анимация, защото повечето филми са битови, те се фокусират върху смешките в нашия живот, Доньо Донев и така нататък... Петър: ...а пък Анна Блуме е филм, който не носи някаква конкретна културна идентичност, той може да бъде направен навсякъде по света, но това не означава, че ние сме се отказали от българското. Весела: Ни най-малко! Петър: Всеки от нас се е върнал в страната си с ясната идея, че тук му е мястото. Весела: Да, да, да! Петър: Това, което правим обаче, започва да се оказва с по-широк диапазон. Аз съм един от най-големите привърженици на това, че българското трябва да носи балканското, но излизането от всяко едно клише и създаването на нови възможности

only an abstract one, so that the viewers are not fixated [on the words]. So now, even if you don’t know the poem or you don’t speak German, you can still follow and understand the story. How did you synchronize everything between Bulgaria and Germany? Vessela: I made the storyboard, Ivan came up with the design ideas and Petar was with us from the very start thinking about the music. The other person involved was Emil Iliev – our sound designer. The idea for the film came easily, but the execution was a trippy experience. Craftwise, Ebele did the animation, but the creative impulse was all Bulgarian from beginning to end. Petar: Our film is part of a new wave in Bulgarian animation that involves creative people who have lived abroad for some time or who are quite cosmopolitan. Until now, most successful animation by young Bulgarians has dealt with [cultural] identity… Vessela: Yes, that’s right. Until recently, most of the animated films from Bulgaria have focused on themes from everyday life, there is Donyo Donev and so on… Petar:... while Anna Blume is a film without a cultural identity, it could have been made anywhere in the world, but that doesn’t mean we have given up on Bulgarian themes. Vessela: Not at all! Petar: We’ve all come back to Bulgaria with a clear sense that we belong here. Vessela: Yes! Petar: It turns out, though, that what we do has wider significance. I am a great proponent of the idea that we must express the Balkan as well as the Bulgarian. But in the case of Anna Blume we are talking about leaving clichés behind altogether and creating new opportunities. After all your time spent abroad, how do you feel about living in Bulgaria? Are you comfortable here? Petar: I decided long ago that what matters to me is what I do. I try not to depend on the environment, I try to shape the environment myself – to have my own dreams and pursue my

е нещо, което Анна Блуме носи в себе си.

А какво е вашето усещане за хората и събитията в България, след като сте прекарали толкова време в чужбина, комфортно ли се чувствате? Петър: Отдавна съм решил, че за мен е важно това, което аз правя. Опитвам се да не завися от средата, а аз да я определям – да имам свои мечти, свои проекти и да ги осъществявам. Това е нещо, което съм научил както от България, така и от Холандия. В този смисъл съм по-склонен да гледам позитивно, вярвайки в личното развитие на човека. Смятам, че колкото повече приемем този манталитет, толкова повече ще отворим пространството за създаване. Живеем в едно уникално време, в което имаш възможност да пътуваш много, имаш възможност да участваш във всякакви международни проекти. Ако си достатъчно активен, ако вярваш в това, което правиш, имаш възможност да го реализираш навсякъде. Весела: И за мен е същото. Както Петър каза, няма значение къде си и даже в България си по-силен, защото това е нашето място. Петър: Има две Българии – една, за която можеш да прочетеш във вестниците, и друга, която създаваш ти. Ние работим за втората. Какво ще бъде следващото предизвикателство? Весела: Заедно с Иван Богданов и Мария Станишева създадохме Компот Колектив. След като се върнах в България, разбрах, че има страшно много млади талантливи хора, които впоследствие някак не успяват да реализират първия си филм. Тоест дипломният им филм е перфектен и после нещо ги притиска, работят тук-там и се изгубват. В Компот Колектив искаме да съберем уникални визуални стилове и да инициираме различни проекти – и комерсиални, и независими.

own projects. That’s something I learned both in Bulgaria and the Netherlands. So I am inclined to have a positive outlook and believe that what matters most is personal development. I think that the more we adopt this mentality, the greater the space for creative work will be. Our time is unique. We have the opportunity to travel a lot and to take part in all sorts of international projects and events. If you are active enough, if you believe in what you do, you stand a chance of succeeding anywhere. Vessela: I would agree completely. As Petar said, it doesn’t matter where your base is. In fact, I believe that we are stronger in Bulgaria because this is our place. Petar: There are two Bulgarias – one of them you can read about in the papers, and the other one is the one we create. We work for the second one. What is your next challenge? Vessela: Ivan and I, and another colleague – Maria Stanisheva – have recently founded Compote Collective. After I returned to Bulgaria I realized there are a lot of talented young people there who are unable to produce their first film. Their thesis projects are great but then the environment sucks them in, they work here and there, and somehow end up losing themselves. With Compote Collective we want to initiate all sorts of projects – both commercial and independent – and to encourage unique visual styles.

музика. кино.

интервю Ивайло Спасов превод Ралица Кариева фотография Михаил Новаков

Марио Григоров

Mario Grigorov

“Откъде сте вие... от кое списание?”, попита леко тревожно Марио Григоров, авторът на музиката на придобилия голяма популярност филм Precious, когато се срещнахме за това интервю по време на гостуването му за последното издание на София Филм Фест. Всъщност в същия ден той трябваше да даде над десет (нашето беше едно от последните) и както сподели по време на разговора ни, най-често задаваният въпрос бил “Познавате ли се лично с Марая Кери?” (сигурно защото последната участва в Precious). За всеобщо щастие ние се интересувахме повече от музиката му, отколкото от сензационните му познанства. Та така, супер професионално по холивудски в началото и по-приятелски в края, на леко архаичен български, примесен с английски думи, Марио започва да ни разказва за трите важни срещи, които променят живота му, и свойството на музиката да преобръща гледни точки. Последното, което можеш да чуeш от него, е музиката в краткия филм на Snoop Dogg Malice N Wonderland, но преди това хвърли един поглед тук.

“Where are you from… what magazine?” Mario Grigorov, the composer for the critically acclaimed movie Precious, asked somewhat warily when we met for an interview during his visit to Bulgaria for the 2010 Sofia Film Fest. Actually, he had to give more than ten interviews that day (ours being one of the last) and, as he explained during our talk, the most frequent question he had been asked was, “Do you know Mariah Carey personally?” (Thanks to her role in Precious.) To our mutual satisfaction, we were more interested in his music than his sensational acquaintances. So in a very Hollywood professional kind of way and later, in a bit friendlier one, and in mixture of rather archaic Bulgarian and current English, Mario told us about three important encounters that changed his life and about the power of music to turn your outlook upside down. You can hear his latest work in the short Snoop Dogg movie Malice N Wonderland but first, you may want to take a quick look here.

music, film

interview by Ivaylo Spasov translation by Ralitsa Karieva photography by Mihail Novakov

Разкажи ни малко повече за себе си. Роден съм в София, но семейството ми е напуснало България, когато съм бил на пет години и половина. Баща ми работеше с найдобрите оркестри от цял свят и затова се налагаше да се местим често. Бяхме първо шест години в Иран, после четири в Германия, две в Австрия и накрая в Австралия, където съм живял 12 години. Там баща ми стана професор в консерваторията. Така се запознах с един известен филмов композитор – Майлс Гудман, който, уви, наскоро почина. Той работеше много с филмите на Франк Оз. Майлс беше човекът, който ми каза, че трябва да отида в Америка, защото там ще имам по-голям шанс за развитие. Послушах го. Първото нещо, което направих седмица след като пристигнах в Лос Анджелис, бе да вляза в може би най-големия магазин за пиана в града. Докато се разсвирвах на едно от пианата вътре, при мен дойде един човек и ми каза: “Аз отговарям за артистите на Warner Bros и искам да ти уредя договор.” Той се казваше Боб Джеймс. Малко след това собственикът на магазина ми каза: “Виж, ще ти дам едно пиано, плати ми когато искаш.” И така аз излязох от този магазин с договор за концерти и собствено пиано. Какво се случи след това? Прекарах три години в семейството на Warner Brothers. Обикалях по турнета, свирейки на соло пиано с някои от най-големите музиканти по това време. Беше доста изморително, защото имах по около 150 концерта на година. След това се ожених и просто нямаше как да продължа с тази дейност. Жена ми пък организираше модни ревюта – тя работеше с най-големите, между които бяха Гучи, Джон Галиано и покойният Аликзандър Маккуин. Един път тръгнах с нея към Париж за някакво шоу на Галиано, но не ме пуснаха във Франция, защото бях с австралийски паспорт, а по това време Франция правеше изпитания с ядрено оръжие и имаше конфликт с Австра-

Tell us a bit about yourself. I was born in Sofia but my family left Bulgaria when I was five and half years old. My father worked with some of the best orchestras all over the world and we had to move often. First we spent six years in Iran, then four in Germany, two in Austria, and we ended up in Australia, where I lived for 12 years. My father became a professor at the conservatory there. That’s how I met the famous film composer, Miles Goodman, who, sadly, passed away not long ago. He collaborated on many of Frank Oz’s films. Miles was the one who suggested I move to the US, since there I would have more opportunities. I followed his advice. The first thing I did, only a week after arriving in Los Angeles, was to go into possibly the largest piano store in town. While I was warming up on one of the pianos there, a man came up to me and said, “I’m responsible for Warner Brother artists and would like to set you up with a contract”. His name was Bob James. A few minutes later, the store manager said, “Listen, I want to give you a piano, you can pay me whenever”. That’s how I walked out of the store with a concert contract and my own piano. It was a life-changing encounter – and I’ve had two more like it. What happened after that? I spent three years with the Warner Brothers family. I was touring as a solo pianist with some of the greatest musicians of the time. It was quite exhausting; I had about 150 concerts a year. Then I got married and there was no way I could carry on as before. My wife, in the meantime, was setting up fashion shows – she was working with the big fish, including Gucci, John Galliano, and the late Alexander McQueen. Once I accompanied her to Paris for a Galliano show but I was denied entry into France, as I had an Australian passport and, at the time, France was conducting nuclear tests and was in a conflict with Australia. I decided to go to England instead and met a woman there, a friend of some friends from way back. She was working for some company that made music for commercials. I played piano for her a bit and

лия. И аз реших да отида в Англия, където се срещнах с една жена, която беше обща позната на мои приятели от едно време. Тя работеше в компания за правене на музика за реклами. Аз посвирих малко пред нея на пиано и тя много скоро реши да отвори офис в Ню Йорк. Започнахме работа заедно – така започнах да правя наистина сериозни пари. Годината беше 99-та и благодарение на нея се запознах със страшно много хора и се научих как се прави бизнес. А коя беше третата случка? Третата такава случка в живота ми беше срещата ми с режисьора Лий Даниелс. Синът на Майлс Гудман ми се обади и ми каза, че познава един страхотен режисьор, който иска музика за своя филм. Срещата беше директно в неговата къща, където Лий беше организирал прожекция за филма си Shadowboxer. С него си поговорихме и той ми каза: “Изгледай филма и да видим дали ще ти дойде идея за музика.” И така, прожекцията започна, но той не беше сложил и капка звук вътре, а филмът просто крещеше за музика. В действителност аз бях малко пиян от цялата еуфория и няколкото чаши вино и по средата на прожекцията седнах на рояла и започнах да свиря някаква романтична музика. В началото част от гостите започнаха да крещят да спра, но после ме оставиха и така до края на филма свирех като по старите филми... не помня какво. По-важното беше, че Лий Даниелс се влюби в това, което направих, и така започнахме да работим заедно. Precious е третият ми филм с него. А каква беше историята около Precious? Много обикновена. Най-хубавото беше, че нямаше никакво време, а аз композирам най-добре, когато съм притиснат. Филмът страшно ми хареса и музиката се получи като благословия... без усилие. Какъв е твоят подход при правене на музика за филми?

not long after that she decided to open up an office in New York. We began working together and that was how I started making some serious money. This was the second of that trio of accidental encounters. It was 1999 and, thanks to her, I met loads of new people and learned how to do business. What about the third encounter? Well, the third was my meeting director Lee Daniels. Michael Goodman’s son called me one day and said he knew this amazing director who needed music for his movie. We met right at his house, where Lee was organizing a screening of his movie Shadowboxer. We chatted for a bit and he said, “Watch this movie and see what music comes to mind”. So the screening began but there was not a single piece of music in it, yet the movie was literally begging for some. The truth is, I was a bit tipsy with all the euphoria plus a couple glasses of wine, and during the middle of the film, I sat down at the gorgeous grand piano standing there and started playing a romantic tune. At first, some of the guests yelled at me to shut up, but then they left me alone and I kept up the accompaniment until the end of the movie... like in the olden days. I don’t even remember what exactly I played. The most important thing is that Lee Daniels fell in love with what I had come up with and we started working together. Precious is my third collaboration with him. And what is your Precious story? It’s quite trivial, actually. Fortunately, we were pressed for time – that’s when I’m at my best composing. I absolutely loved the movie and the music for it just happened, like a blessing… effortlessly. How do you go about making music for movies? I am open to anything, which to a certain extent has led many to define my style as crossover. I use sound design but being a musician, I sometimes resist... I’m conflicted about it. What I do know, however, is that if I want to

Според мнозина характерният ми стил е кросоувър. Използвам и саунд дизайн, но понеже съм музикант, понякога се боря... имам конфликт с това. Със сигурност обаче знам, че трябва да го преодолея. Саунд дизайнът е толкова богат на звуци, че когато настане пълна тишина, контрастът става още по-голям. Трудното нещо в музиката е, че подмяната дори на една нота може да промени цялото чувство и стила на музиката. Весела музика може да звучи като комедия, но може да се запази и сериозна.

Музиката във филма трябва ли буквално да съответства на ситуацията? Понякога музиката е направена по изключително буквален начин – като в Портокал с часовников механизъм, където съвсем очаквано в някои брутални сцени звучи Брамс. Друг подход, който ми харесва повече, е във филма на Робърт де Ниро А Bronx Tale. Там има една сцена, в която италианците и черните се бият, а музиката за фон е любовна, от 1960 година. Идеята ми за музиката на Precious е точно в тази насока, но като цяло този подход все още не е толкова експлоатиран. Харесвате ли експерименталните музиканти? Да, много харесвам Squarepusher и подобните нему. Но мога да ти разкажа една история. Когато започнах работа в сферата на рекламата, бях с много вирнат нос, защото имам страхотна техника на пиано и мога да изсвиря абсолютно всичко – и влизам в офиса на фирмата, за която работех, и гледам някакъв човек с един лаптоп, който не може да изсвири една нота на инструмент. Тогава си помислих: “Как може той да работи с мен?” Но само след година промених възгледите си, защото той композираше по съвсем различен начин и неговата идея бе много по-важна от моята виртуозна техника. Гледах го как работи и разбрах, че процесът е съвсем друг. Сега имам огромно уважение за този тип музициране.

improve, I need to get over this. Sound design is so rich that silence only enhances the contrast. Sometimes silence is more powerful than music… the difficulty with music is that replacing a single note may render the overall feeling different, the style, too. Cheerful music may suggest comedy but it can also be kept serious. One must be very careful. Should the music in a movie reflect each scene literally? This is a crucial question. Sometimes music is extremely literal, as is the case with Clockwork Orange, for instance, where you can completely expect to hear Brahms in some of the brutal scenes. Another approach, the one I like more, is that of Robert De Niro’s A Bronx Tale. At one point, the Italians and the blacks are fighting, while romantic music from the 1960s plays in the background. My concept for the music in Precious is in this line, although as a whole this approach has not yet been widely exploited.

Do you like experimental musicians? Yes, I love Squarepusher and the like. Here’s a story for you, though. When I started working in advertising, I was pretty arrogant, because, you see, I had great piano technique and could play absolutely anything. I was at the office of the company I was working for at the time and I saw this guy with a laptop who I knew couldn’t play a single note on any instrument. How could he possibly work with me? I thought. Less than a year later, my view had completely changed, because he was composing in a different way and his ideas were far more important than, say, my virtuoso technique. I watched him work and realized that was an entirely different process. I now have a lot of respect for that kind of music making.

дизайн.

интервю Бояна Гяурова превод Анджела Родел фотография архив

Шарлот Чийтъм

Charlotte Cheetham

“Всяка сутрин проверявам много неща.” С тези думи ни посреща блогът Manystuff на Шарлот Чийтъм, автор на един от най-интересните форуми за графичен дизайн. Впрочем подходът й към дизайна е интердисциплинарен и често тя публикува материали, навлизащи и в други сфери, като например архитектура, илюстрация или фотография. Изкуството е в кръвта й – нищо чудно, когато идваш от семейство с поколения художници, скулптори и реставратори. Шарлот всъщност е изкуствовед по образование и започва да се занимава с графичен дизайн едва преди няколко години, когато среща сегашния си приятел – не е трудно да се досетим с какво се занимава той. Малко след това тя зарязва работата си в комуникационния бизнес и се отдава изцяло на своя блог, който пък се разраства и превръща в много повече – в платформа, която разпространява и подкрепя съвременните тенденции в графичния дизайн.

“Every morning I check manystuff ” – this slogan begins the blog Manystuff by Charlotte Cheetham, author of one of the most interesting forums for graphic design. Incidentally, her approach to design is interdisciplinary, so she frequently publishes material that overlaps into other spheres such as architecture, illustration or photography. Art is in her blood – which is no surprise, coming from a family with artists, sculptors and restorers going back generations. Charlotte is an art historian by training and only got into graphic design a few years ago when she met her current boyfriend – guess what he does? It wasn’t long before she ditched her job in communications and dedicated herself fully to the blog, which has gown and transformed into much more – a platform for distributing and supporting contemporary trends in graphic design.

design

interview by Boiana Gjaurova translation by Angela Rodel photography archive

Manystuff има вече няколко публикации зад гърба си, организира изложби и отразява всякакви други прояви навсякъде по света. Въпреки големия успех авторката не се е главозамаяла и затова освен предимствата на онлайн пространството вижда и отрицателните му страни. “Блогърът е модерният гладиатор, той може да се сблъска с критика и лични обиди, без да може да се защити”, казва тя. Може би опасностите, които Шарлот съзира в дигиталната джунгла, са една от причините да запази доза анонимност около личността си. На молбата да ни изпрати своя снимка тя – съвсем “концептуално”, както сама се изрази – ни предостави Автопортрет със символи на суетата от 1651 година на холандския живописец Давид Байли.

Как започна да блогваш? Графичният дизайн се превърна в моя страст буквално докато четях за него. В началото изпращах по мейла интересни линкове за дизайн на моя приятел и на други пoзнати. Един ден стартирах малък блог, който съдържаше няколко линка и който за нула време събуди неочакван интерес. Работата ми стана много посериозна, когато започнах да се занимавам и със странични проекти: публикации, събития и прочие. А иначе по цял ден сърфирам из нета и споделям в блога какво харесвам и какво не. Това означава ли, че блогването се е превърнало в твоя професия? Живея в Париж и в момента блогът е единствената ми работа. Спрях всички останали занимания. Прекратих всички допълнителни дейности с идеята да развивам и страничните занимания на Manystuff – хартиеното издание, изложбите и останалите проекти. Работя по въпроса скоро да си изкарвам прехраната единствено с Manystuff. Какво е твоето разбиране за добър графичен дизайн? Manystuff е блог за съвременен графичен

Manystuff already has a few publications under its belt and has organized exhibits and reported on events from all around the world. All this success has not gone to the author’s head, however – despite online space’s many advantages, she still sees its downsides as well. “The blogger is a modern gladiator, he can clash with critics and insults without being able to defend himself,” she says. Perhaps the dangers Charlotte has spotted in the digital jungle are one of the reasons she pads her identity in a healthy dose of anonymity. In response to our request for a photo of her, she – absolutely “conceptually,” as she put it – sent us SelfPortrait with Vanitas Symbols from 1651 by the Dutch painter David Bailly. What is your background? How did you end up blogging? It gradually became a passion over the course of my internet research on design. Initially, I sent emails to my boyfriend and some friends to share interesting links. One day I started a small blog with few links... and the visitors just kept coming. Then my work got more serious, more intense, and I started running side projects: exhibitions, publications, and so on. Otherwise, I just surf the internet all day and share what I like and don’t like on the blog. So blogging has become your profession? At the moment it’s my only occupation, here in Paris where I live. I stopped all my other projects in order to develop Manystuff activities such as publications, exhibitions, projects, etc. I’m working on soon making a living from Manystuff alone. What is your idea of good graphic design? Manystuff is a blog about contemporary graphic design, which tries to mirror current practices in design: the reflection of a landscape fractured through the prism of my personal taste and daily favorites. I have no particular preferences: what I love is “intelligent” graphic design that illustrates various thought processes, ideas, discourses and experiments, and that also offers new readings,

дизайн, показващ актуалните тенденции в тази област, като всеки пост минава през призмата на моя личен вкус и моята ежедневна селекция. Нямам особени предпочитания, обичам интелигентния графичен дизайн, който илюстрира различни мисловни процеси, идеи, дискурси и експерименти, и освен това демонстрира по-различен прочит, оригиналност и въображение. Единственото, което ме дразни, е дизайнът, който разчита само на картинки. Къде откриваш информацията за твоите текстове? Тъй като не боравя с RSS технологии, всяка сутрин минавам от един сайт на друг. Обожавам това ровене в нета. Аз не се отказвам да търся готини портфолия и събития, освен това имам манията да се придържам към моя лайтмотив – “всяка сутрин”. За съжаление не мога да посещавам лично всяко събитие, за което пиша. Кое беше най-доброто, което ти се е случило досега през тази година? Приятно изненадана бях, че тази година корейското списание Graphic ме помоли да направя специален брой за Manystuff, което означаваше целият архив на блога ми да бъде представен в печатно издание. Въпреки че читателите бяха критични към тази публикация, аз съм на мнение, че тя е доста интересна. Какво е мястото на твоя блог сред останалите издания за дизайн? Как според теб блогове като твоя променят информационния поток за дизайна? Смятам, че блоговете са средство, което според начина на употреба може да бъде полезно или вредно. Един от най-добрите начини да се използва Manystuff – освен от информационна гледна точка – е като възможност за запознанства с хора от различни култури, за обмяна на опит и сътрудничество. Негативният аспект на моя блог би бил, ако той се използва единствено като медия, която пропагандира тенденции, или пък ако се копират само

originality, imagination... What I don’t like is design that depends only on images. Where do you get your information for your posts? Since I don’t use RSS technologies, every morning I stroll from website to website. I love rummaging through the web. I am a tenacious portfolio- and events-hunter obsessed with sticking to my leitmotiv “every morning”. No, unfortunately, I can’t personally attend every event I post. What’s the best thing that has happened to you this year? This year, I was very surprised when the Korean magazine called Graphic asked me to do a special issue about Manystuff in which they printed all the blog’s archives on paper. Although readers were quite critical of it, I thought it was quite interesting. How does your blog fit into the world of design publications as a whole? How do blogs like yours change the flow of information on design? I think blogs are a tool that can be positive or negative, depending on how you use them. For example, one of the best ways to use Manystuff – besides as an information source – is as an opportunity to meet people from different cultures, to exchange experience and collaborate. A negative use of Manystuff would be seeing it merely as a way to propagandize certain trends or as a source of images to copy. Despite my passion for online media, I think that print is far more attractive than e-publications. I like the permanence of a physical book. How would you describe your writing style on Manystuff? I don’t write, ever. I think that for the blog, the best way to present something – especially an event that I can’t attend – is letting the authors/ actors of the project speak. Often graphic designers/authors of project have far more interesting things to say about it than bloggers or

картинките от него. Въпреки страстта ми към онлайн медиите смятам, че печатът е много по-атрактивен от онлайн изданията. Харесвам устойчивостта във времето на книжното тяло. А как би описала стила си на писане в Manystuff? Аз никога не пиша. Най-добрият начин да представиш нещо в блог, особено когато става дума за някакво събитие, е да оставиш авторите на проекта да говорят за своите идеи. В повечето случаи думите на авторите, респективно графичните дизайнери, са много по-интересни от тези на блогърите, журналистите или пък на теоретиците.

И накрая две думи за събитията, които организираш? Manystuff разширява дейността си с изложби и публикации, популяризиращи нови развития в графичния дизайн. Искам да дам по-сетивна представа за експериментите, които се правят в момента в графичния дизайн, и за които компютърният екран не е достатъчен. С идеята да предлагаме качествен графичен дизайн, Manystuff всяка година е куратор на изложба. Поставихме началото през 2008 в Тулуз, Франция. За пръв път имахме възможност да работим с млади дизайнери и да покажем техните работи. Друга наша инициатива беше поредицата от изложби Капсула на времето, която организирахме съвместно с една берлинска галерия. Поканихме 55 дизайнери, чиито работи могат да бъдат представителни за нашето време – както за бъдещи поколения, така и за живи същества от други планети. Друго наше участие беше в електронния музикален фестивал Nuits Sonores, където Manystuff разполагаше със собствен терен за изложби и презентации. В момента работя върху проект, с който ще представя нови имена в областта на френския графичен дизайн. Шарлот Чийтъм ще е лектор на форума на Sofia Design week.

journalists or theorists..... Some parting words about Manystuff events? Manystuff is expanding its activities to include exhibits and publications that popularize new developments in graphic design. I want to give a more sensory idea of the experiments currently going on within graphic design – and my computer screen just isn’t sufficient for that. Every year Manystuff curates an exhibit with the aim of presenting quality graphic design. We kicked off in 2008 in Toulouse, France. For the first time we had the opportunity to work with young designers and to show their work. Another one of our initiatives was a series of exhibits called Time Capsule, which we organized jointly with a gallery in Berlin. We invited 55 designers whose work could speak to our time as well as to future generations and to living creatures from other planets. Another interesting project we’ve participated in was the electronic music festival Nuits Sonores in Lyon, where Manystuff had its own space for exhibits and presentations. There are interesting events planned for this year as well. We’re working on a project that will introduce emerging names in the sphere of French graphic design. Charlotte Cheetham will be a lecturer at the Sofia Design Week forum.

кино. изкуство. медии.

интервю и фотография Христо Митов превод Борис Делирадев

Брус Лабрус

Bruce LaBruce

Навикът му да смесва авторско кино с гей порно е само едно от нещата, с които Брус Лабрус е известен. Освен че е успешен филмов режисьор, 46-годишният канадец е и фотограф, журналист, драматург и театрален режисьор. Както и дива – почти можеш да чуеш как завърта очи с досада. Преди да се превърне в ъндърграунд икона на гей общността, Брус е имал шокиращо идилично детство. Джъстин Стюарт (както е името му по рождение) израства в малка семейна ферма в канадския щат Онтарио заедно с четирима братя и сестри. Интересът му към киното го отвежда първо в Торонто, където записва специалност кино, а след това в Ню Йорк, където учи кинотеория. През 80-те Джъстин се превръща в Брус Лабрус и започва да издава независимото гей пънк списание J.D.s, с което показва среден пръст едновременно на пънк движението и на гей мейнстрийма от онова време. Така на практика създава движението Homocore или Queercore, с което успява да поквари цяло поколение млади хомосексуални мъже.

Combining independent cinema and gay porn is just one of the things Bruce Labruce is famous for. Besides being a successful, provocative director, the 46-year-old Canadian is a photographer, journalist and theatre director based in Toronto. He is also a diva – you can literally hear his eyes roll. Before becoming an underground gay icon, he had a shockingly pastoral childhood: Justin Stewart grew up in a small family farm together with his four siblings in Ontario, Canada. He approached cinema very systematically, pursuing film studies in Toronto and film theory at New York University. In the 1980s, Justin became Bruce LaBruce and launched the independent queer punk zine J.D.s, giving the finger simultaneously to the punk and the mainstream gay scenes at the time. He practically gave birth to the so-called Homocore or Queercore movement, which corrupted a whole new generation of homosexuals.

film. art. media.

interview and photography by Christo Mitov translation by Boris Deliradev

Кариерата на Брус като режисьор започва със серия нискобюджетни късометражни филми. Печели международно признание със Super 8 1/2 – биографичен филм за собственото му издигане до звезден статус, който е показан на големи фестивали като Сънданс и Берлинале. Следващото свидетелство за таланта му е Hustler White (1996), който съчетава класически холивудски кинотехники с естетиката на порноиндустрията. Филмът печели на Брус репутация на жанров експериментатор, в чиито детайлно заснети секс сцени гъмжи от всякакви типове – революционери, скинари, глухи хомосексуални фризьори и дори терористи. Последната страст на Брус е зомби хорър жанрът. “Меланхоличният гей зомби филм” Otto Or Up With Dead People е представен на Берлинале през 2008 и се превръща в най-касовия му успех досега. Следва LA Zombie – историята на едно извънземно зомби (в ролята порнозвездата Франсоа Сагат), което се разхожда в гетата на Лос Анджелис, преструва се на клошар и съживява мъртви хора, като ги чука. А, и да не пропусна: всяка година Брус Лабрус поставя по една пиеса в Берлин, а от 1998 се включва като журналист, редактор или фотограф в различни списания, като Dutch, BUTT, Index Magazine, Dazed and Confused и Vice. Автор е на две книги, а през 2010 дебютира като художник с изложба фотографии ситопечат от LA Zombie. Изложбата съвпадна с премиерата на филма в берлинската галерия Peres Projects, където разговаряхме с Брус за порно и изкуство. Какво се е променило от последния ти зомби филм Otto до сегашния LA Zombie? С Otto се целех в по-широка публика. Той съдържаше хардкор сцени, но все пак беше показан миналата година на Берлинале и на Сънданс. LA Zombie е коренно различна категория филм. Бях си обещал да направя хардкор зомби гей порно, но в процеса на работа проектът се превърна по-скоро в независима арт продукция. Много голяма

Bruce’s career as a director started with a series of short, low-budget movies. He gained international acclaim with Super 8 1/2, a bio-pic about his rise to cult stardom that became a favorite in high-profile festivals like Sundance and Berlinale. In 1996 he directed Hustler White which combined porn industry aesthetics with classical cinema techniques. With it, Bruce LaBruce officially became a movie-genre supercollider, mashing up revolutionaries, skinheads, deaf gay hairdressers and terrorists in detailed, close-up sex scenes. Bruce’s latest passion is the zombie-horror genre. The “melancholic gay zombie picture” Otto Or Up With Dead People premiered at Berlinale in 2008 and became his most commercially successful project to date. It was followed by LA Zombie, the story of an alien zombie dressed as a bum (and played by porn star Francois Sagat) who wanders around LA’s ghettos, fucking dead people back to life. Oh, and by the way: every year Bruce LaBruce stages a play in Berlin. Since 1998 he has contributed as a journalist/editor/photographer to diverse magazines like Dutch, BUTT, Index Magazine, Dazed and Confused and Vice. He wrote two books and in February 2010 also debuted as a visual artist with an exhibition of silk screens from LA Zombie. This happened simultaneously with the film’s premiere at the Peres Projects Berlin gallery, where we met Bruce to talk about arts and porn.

Is there a difference between your previous zombie film Otto and this one? With Otto, I was after a wider audience. It had a few hardcore scenes but it was still shown at the Berlinale and Sundance last year. LA Zombie is in a different category altogether. I had promised myself to make a gay hardcore zombie film, but in the process it turned into an independent, art house production. Many of the sex scenes did not make it into the final cut, which changed the focus of the film completely. Tonight I

част от секс сцените не бяха използвани при монтажа и това напълно измести фокуса. Тази вечер представям арт версията на LA Zombie, която ще участва на фестивали за независимо кино и други арт събития. Ще има и хардкор порноверсия, която ще се казва LA Zombie Hardcore. От 2001 насам постепенно се налага нов жанр в киното, torture porn. Твоите филми числят ли се към него? LA Zombie е по-скоро коментар и критика на torture porn жанра, отколкото пример за него. Аз ненавиждам torture porn жанра, защото той винаги дава твърде плоски послания на публиката. Жертвите винаги са жени, които биват изтезавани, обезобразявани и убивани по възможно най-бруталния начин. Подобни филми в миналото бяха ъндърграунд, треторазредни филми. Само специална аудитория ще ги потърси и ще ги гледа – също като порното. А сега жанрът се е превърнал в семейно забавление. Насилието се е превърнало в развлечение, а сексът все още е табу. Ти вегетарианец ли си? Сега не, но когато бях на 18, реших да стана вегетарианец и издържах цели три години. Аз израснах във ферма – постоянно виждах как се колят животни, но ги гледахме по много по-хуманен начин, отколкото в днешната масова индустрия. Ти си прав да направиш връзката между torture porn и производството на месо – филмите, изпълнени с насилие, се продават точно като месото. Хората ги консумират, без да се замислят какво стои зад тази индустрия. Но не ме разбирай погрешно, аз не се изживявам като активист. Съпругът ми постоянно ме упреква, че съм позьор и че нямам радикални леви убеждения. Той идва от Куба, израснал е с революцията и не пропуска повод да ме оприличи на буржоа, който се преструва на радикален бунтар. Въпреки това аз обръщам внимание на социалните проблеми във филмите си.

am presenting the art version, which is called LA Zombie and will be shown at independent film festivals and other art events. We are also releasing a hardcore porn version, which will be called LA Zombie Hardcore. Since 2001 there’s been a new movie genre, torture porn. Are your films part of this trend? LA Zombie is more of a commentary and critique on the torture porn genre than an example of it. I hate torture porn because the message is usually so flat. The victims are always women, who are tortured, disfigured and murdered in the most brutal way. Such films were underground, C-list films in the past. Only a niche audience would seek them out and watch them. Now, however, the genre is family fun. Violence is accepted as entertainment, while sex is still taboo. Are you a vegetarian? Not now, but I went vegetarian for a good three years when I was 18. I grew up on a farm. We produced our own meat, but we treated the animals much more humanely than today’s meat industry treats them. You are right to make the link between torture porn and meat production – violence sells just as well as meat. People consume it without thinking what’s behind the industry. But don’t get me wrong, I am not an activist. My husband constantly tells me I’m a poser, that my ideas are not sufficiently radical and left-wing. He’s from Cuba, he grew up with the Revolution and he doesn’t miss a chance to accuse me of being a bourgeois who only pretends to be a radical rebel. Despite that, I do pay attention to social issues in my films. What will be the future of the gay porn industry when the financial crisis is over? The industry is in a serious stage of transition and if it’s to survive, new business models are needed to ensure its profits from on-line distribution. The sad thing for me as a director is that script and plot in the porn industry are basically dead. Before, porn always told stories,

Какво е бъдещето на гей порноиндустрията след финансовата криза? Индустрията се намира в сериозна фаза на преход и е много важно да се изработят нови бизнес модели, с които да се увеличи печалбата от онлайн дистрибуция. За мен като режисьор е много тъжно, че сценарият е изчезнал, че няма фабула, която филмът следва. Порното винаги е разказвало истории, но вече снимат само отделни секс сцени и ги продават онлайн. Хетеро порноиндустрията се е концентрирала в момента върху големи пищни продукции, които правят порноверсии на блокбъстъри. Току-що беше завършена порноверсията на Карибски пирати например, която струва над един милион долара. Друга тенденция, която се налага в момента и за гей, и за хетеро порното, са екстремните спортове, като например сцена, в която 50 мъже свършват в устата на друг мъж или жена. Но отново, за жалост, фокусът се измества от художествената страна на жанра. Аз няма да изневеря на арт традицията на порното. Според теб светът ще свърши ли през 2012? Не. 2028. Какво искаш да осъществиш като арт проекти преди това? В момента работя с канадски продуценти и търся финансиране за един сценарий. Заглавието е Геронтофилия. Преди две години започнах и да режисирам театрални постановки в Берлин. Предстои четвъртата ми премиера. Театърът ми дава много повече свобода и интимна връзка с публиката, която не мога да имам чрез филмите. Мои приятели в Берлин търсят в момента финансиране за Pierrot Lunaire на Арнолд Шьонеберг – авангардна опера, която съм адаптирал и която искам да режисирам през 2011.

but now they only make individual sex scenes and sells them on-line. The hetero porn industry, on the other hand, is focusing on sumptuous, large-scale productions which are cover versions of various blockbusters. They just released a porn version of Pirates of the Caribbean, with a million dollar budget. Extreme sports are another trend in both gay and hetero porn – for example, a scene in which 50 men come in the mouth of a single man or woman. But again, the focus is shifting away from the artistic side of the genre. I have no intention of giving up on the art tradition in porn. Do you think the world will end in 2012? No. It’ll be 2028. What art projects do you want to complete before then? At the moment I am working with some Canadian producers who are trying to raise funds for a script I wrote last year. The title is Gerontophilia – I’m sure you can guess what it’s about. Two years ago I started directing theater shows in Berlin. My fourth show will open in 2010. Theater gives me a lot more freedom and an intimate connection with the audience, which I can’t have in film. Some friends of mine are trying to help me find funds for the production of Arnold Schoenberg’s avant-guard opera Pierrot Lunaire, which I’ve adapted and want to direct in 2011.

K-3

CAMPER Store - Serdika Center Sofia, бул. Ситняково 48 FAN POINT Stores - София: бул. Витоша 44; Mall of Sofia , бул. Ал. Стамболийски 101; The Mall, бул. Цариградско шосе 115 Варна - ул. Княз Борис 39; Mall Varna, ул. Вл. Варненчик 186; Предстоящо откриване: Grand Mall Varna, ул. А. Сахаров Пловдив - Mall Plovdiv, ул. Перущица 8 Бургас - Burgas Plaza Mall, ул. Транспортна 5

сцена.

интервю Мартин Ръждашки превод Борис Делирадев фотография Михаил Новаков

Михаил Билалов

Mihail Bilalov

“Пиесата на Олби е носител на награда Тони и награда Драма Деск. Не се препоръчва за лица под 18 години.” С тези две изречения започва представянето на Козата, или коя е Силвия на страницата на Народния театър. Постановката е едно от най-съществените събития в театъра ни този сезон – тя провокира, разсмя и интелигентно принуди публиката да се замисли докъде се простира толерантността и какво означава “нормално”. Текстът е поставен за първи път преди осем години на Бродуей и веднага скандализира публиката с (меко казано) провокативния си драматургичен подход – взаимоотношенията в едно семейство биват разнищени чрез и заради необичайната любов на един преуспяващ архитект към една коза.

“Albee’s play is the winner of Tony and Drama Desk awards. It is not recommended for underage audiences.” This is how Edward Albee’s The Goat, or Who Is Sylvia is introduced on the website of Sofia’s National Theater. An intelligent, funny and provocative meditation on normality and the limits of tolerance, it is one of the must-see performances in Bulgarian theater this season. The play, which portrays a successful American architect’s unusual love for a goat and the resulting crisis in his family, caused a scandal eight years ago when in it first opened on Broadway.

theater.

interview by Martin Ruzhdashki translation by Boris Deliradev photography by Mihail Novakov

У нас трагикомедията се разиграва на камерната сцена в Народния театър Иван Вазов, а зад спектакъла стои перфектният екип – самият Едуард Олби, който участва в репетиционния период, Явор Гърдев като режисьор, Никола Тороманов като сценограф, Калин Николов като композитор, Бойка Велкова в главната женска роля и Михаил Билалов – като архитекта Мартин и окото на бурята в пиесата. Билалов е единственото непознато лице в този брилянтен състав, но изгражда ролята си безупречно, безкрайно интелигентно и проницателно. Признанието на средите, както и наградата Икар 2010 за най-добър актьор идват естествено. Също толкова естествено възникват любопитството и въпросите около него – кой е той, къде е бил досега, какво прави. Неизвестните го правят още по-интересен – все пак българският театър е камерна арена, където всички се познават. Истината е, че Михаил Билалов не е ново явление на родната сцена и Икарът не е първата му награда. Израснал в актьорско семейство, той завършва НГДЕК и ВИТИЗ и играе тук четири години, като през 1994 печели Аскеер за изгряваща звезда. След което рязко зарязва всичко и заминава за Париж – просто за да се махне. Там за последните 16 години Билалов сменя няколко професии, създава семейство, сдобива се с още едно образование и започва собствено бюро за урбанизъм и ландшафтна архитектура. Междувременно подготвя актьори за кандидатстване в парижката Консерватория за театрално изкуство, но това е единствената му роля на френската театрална сцена. Едва ли щеше да се завърне и на българската такава, ако не беше Явор Гърдев, който го издирва във Франция, за да го привлече за ролята на Мартин в Козата... Билалов приема. “Когато прочетох проекта, осъзнах, че само пълен идиот, космонавт по време на полет или мъртвец би се отказал от ролята”, казва той пред медиите малко преди премиерата. Актьор-

In Bulgaria, The Goat can be seen on the small stage of the Ivan Vazov National Theater and is the work of a star-studded team of thespians: Edward Albee himself, who was present throughout rehearsals; award-winning theater and film director Javor Gardev; set designer Nikola Toromanov; composer Kalin Nikolov; actress Boyka Velkova in the leading female role; and Mihail Bilalov as Martin – the architect who finds himself in the eye of this tragicomedic storm. Bilalov, who is the only unknown name on the bill, plays his character with infinite insight and intelligence; recognition seems to have come to him naturally. In March he received the Icarus award for best actor of the 2009/10 season. The questions have followed just as naturally: Who is he? Why hasn’t anyone heard of him? What does he do? He has created a bit of a stir in the small world of Bulgarian theater in which everyone knows everyone else. The truth is that Mr. Bilalov is not really a new name in Bulgarian theater and the Icarus is not his first award. He grew up in a family of actors and graduated from the National Secondary School for Ancient Languages and Cultures and later from the National Academy of Theater and Film in Sofia. He acted on Sofia stages for four years and won an Askeer rising star award. Then he suddenly bowed out and left for Paris where he has been living there for 16 years. Bilalov has changed professions several times, started a family, completed another degree and founded a business which has little if anything to do with theater. He is now a landscape architect who designs outdoor spaces. He also tutors young actors preparing for entrance exams at the Conservatoire d’Art Dramatique in Paris, his only current role in the world of French theater. He might never have returned to his former profession, had Javor Gardev not sought him out and invited him to join the cast of The Goat. Mr. Bilalov accepted. “When I read the project’s outline, I realized there was simply no excuse for declining. I’d be an idiot, a dead man or an astronaut orbiting the earth, if I did” – this is what he told the media shortly before opening

ът остава базиран във Франция, но лети до България за всяко представление. Срещаме се с него в София точно в такъв момент.

night. He remains based in Paris and flies to Bulgaria for each performance. We met with him in Sofia on one such day.

Защо приехте ролята на Мартин в постановката на Явор Гърдев? Професионалната провокация, съдържаща се в ролята на Мартин, работата с Явор Гърдев, личното присъствие на Едуард Олби, сцената на Народния театър и високопрофесионалният екип – съвкупността от всичко това беше повече от чудесна възможност да се завърна на сцената именно по този начин. Ролята дава невероятен шанс на актьора да открие удоволствието от реалния формат и едноплановата (семпла) игра в извънредните обстоятелства на абсурда на Олби. Никога не съм работил по този начин и реших да рискувам.

Why did you accept the role of Martin in Javor Gardev’s staging of The Goat? There were a number of reasons – the professional challenge of playing Martin; the prospect of working with Javor Gardev; the presence of Edward Albee during rehearsals; the stage of the National Theater and the highly professional team who worked on the play – they were all part of my decision to return to acting. Martin’s character is an incredible opportunity for an actor to experience the pleasure of playing a simple, realistic role nested within the absurd, extraordinary circumstances of Albee’s play. I had never worked this way before and I decided to take the risk.

Самият Едуард Олби беше в София за премиерата на Козата. По какъв начин срещата ви с него е важна за вас? Когато хирургическата конкретност и истинност са поднесени просто и с безпощадна ирония, те ви изтръгват болезнено от лапите на кича, но ви спасяват. Голям майстор, който ви учи с пръчката на лаконичната истина, не е за изпускане. Олби е един от последните острови в океана на вселенския кич и срещата си заслужаваше.

Edward Albee was in Sofia for the premiere of his play, The Goat. In what way was meeting him important for you? Albee, like a precise surgeon, stitches his works together with great simplicity and merciless irony. He wrenches you out of the tight embrace of kitsch, which can be painful but life-saving. He is a master who teaches by caning us with the truth. I see him as one of the last surviving islands of truth in an ocean of universal kitsch. So meeting him was definitely worth it.

Смяташ ли, че Козата е пиеса за една патологична ситуация? Не. Зоослучката е уникален, истинен сюжетен ход, както и майсторска уловка, за да се развие трагедията. Тя не е обект на трагедията. Пиесата се занимава с разрива на едно семейство.

Do you think The Goat is a play about a pathological condition? No. The zoophilic element is simply a unique plot idea, a masterly trick that creates the space in which the tragedy unfolds. But it is not the subject of the tragedy. The play is about the breakdown of a family.

Какво можете да споделите за работата си върху Мартин? Явор прекрасно разбра и овладя движението на героите и не ми остави място за грешен ход. Мечтата на актьора е да има свободата на вътрешния дизайнер в една изключителна постройка. Явор направи

What can you tell us about your work on Martin’s character? Javor [Gardev]’s understanding of the characters was excellent, and he didn’t leave me any room to go astray. An actor is a bit like an interior designer who dreams of being given the freedom to work inside an exceptional building. That’s

точно това.

exactly what Javor did for us.

Каква е вашата идея за адекватен на 21 век театър? Театърът винаги докосва, защото е преди всичко отношение към човешки проблем. От тази гледна точка адекватността му не е въпрос на моден феномен, а на истинност и съвременност. Това, което остава винаги валидно за добрия театър, e съвременната му вибрация.

What is your idea of theater fitting to the 21st century? Theater has the capacity to move us because it tackles human problems. So whether it’s fitting or not depends on whether it’s truthful or not, contemporary or not. That which is eternally valid about good theater is its contemporary vibration – it shouldn’t be concerned with trends.

Живеете вече над 15 години в Париж, имате свое собствено архитектурно студио, преподавате актьорско майсторство. Как се чувствате там, какво мислите за града? Когато заминавах, нямах избор, бях франкофон и Франция ме избра за себе си. Чувствам Париж като свой град, нямам емигрантски комплекс. Франция е монархия, дегизирана като република. Демокрацията е една от политически коректните маскировки на мегаломанията на французите. Днес те страдат горчиво от това, че не са така великодушно меродавни както през 19 век.

You’ve lived in Paris for more than 15 years, you have your own architectural studio and you teach acting. How do you feel about living in Paris? What do you think of the city? I had no other choice when I left. I was a Francophone; France chose me. I later met my wife and started my own business. I feel at home in Paris; I don’t have an immigrant’s inferiority complex. France is very much a monarchy disguised as a republic. Democracy is simply a politically correct façade masking the megalomania of the French. Today they are very bitter about not being as grand and important as they were in the 19th century.

Като преподавател по актьорско майсторство на каква методология залагате? Разбира се, че на Станиславски, въпреки че той се разбира много по-късно в кариерата на един актьор. Работя с асистент, с класове от по 12 до 15 ученици и всеки един от тях има личен проект спрямо собствените си предпочитания към кино или драма. Опитвам се да улавям изразните средства, с които всеки един от тях борави най-добре, и да ги развивам.

What is your methodology as an acting instructor? Stanislavski, of course. Although actors themselves don’t normally come to an understanding of what he is about until later in their careers. I have an assistant; my classes have between 12 and 15 students, and each of them works on a personal project, depending on whether their interest is in film or theater. What I try to do is identify the means of expression that comes to them most naturally and then help them develop that further.

Какви са бъдещите ви планове? Аз съм човек на настоящето. Това, което е важно за мен, е да се събудя жив и без съжаление, да си свърша добре работата. Планове не правя, защото това ми се струва смешно.

What are your plans for the future? I am a man of the present. What matters to me is to wake up tomorrow and to live without reasons for regret. And to do my professional work well. I don’t make plans; I think that’s absurd.

театър. поезия. интернет.

интервю Бистра Андреева превод Анджела Родел фотография Михаил Новаков

Светозар Георгиев – Ghostdog

Svetozar Georgiev – Ghostdog

Честно, за първи път съжалявам, че това списание стана двуезично – иначе вече да съм пуснала някои от кратките суперсилни стихове от блога на Светозар Георгиев – Ghostdog. Но той не ги дава за превод, освен ако не му уредим Валери Петров, пък и те са само единият повод за това интервю. Другият е фактът, че Светльо написа текстовете на два от най-интересните театрални спектакъла напоследък – Пеперудите са всъщност изтребители и Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка. И то явно в някоя дъждовна княжевска вечер или през свободното си време, защото денем Светльо работи като айти в България Еър. Повечето му колеги физици (какъвто е и той) станали системни администратори, “щото няма кинти и аз, да не остана по-назад, викам, че аз да не съм гърбав – и готово. То не е толко сложно”.

Frankly, for the first time I’m regretting that the magazine is now bilingual – otherwise I definitely would’ve already printed some of the short, ultra-powerful poems from Svetozar “Ghostdog” Georgiev’s blog. But he won’t allow us to translate them, unless we line up Valery Petrov for the job. In any case, they are just one reason for this interview. The other is the fact that Svetlyo has written two of the most interesting theatrical productions in recent years: Butterflies Are Actually Warplanes and Dead Dagmar or the Little Match Girl. And he must’ve penned them on some rainy evening in his neighborhood of Knyazhevo or during his spare time, since by day Svetlyo works as an IT tech for Bulgaria Air. Most of his fellow physics majors became systems adminstrators “because there’s no cash [in physics], so as not to be the only sucker left behind I got into IT, too. It isn’t that complicated.”

theater. poetry. internet.

interview by Bistra Andreeva translation by Angela Rodel photography by Mihail Novakov

Светльо е от хората, за които една позната използва израза “бутиков герой”. Намирам го невъзмутимо да пийва бира с книжка на Макс Вебер в ръка по средата на потна, препълнена и превъзбудена ирландска кръчма по време на (явно) суперважен мач. Отиваме да си говорим на фонтаните пред Народния, където разговорът по едно време бива прекъснат от Калашников – приятел на Светльо, който обича да взривява неща в двора на вилата си. Уговарят се да се видят на някое място, където сервират салата в пластмасови чинийки. “За нещо културно ли си говорехме?” връща се към нашия разговор Светльо.

Да. Как започна да пишеш поезия? Ами щото е кратичко. Има някои големи неща, които са вкусни, да речем, кекс. Но има малки неща, които са много вкусни, тия бонбони, белгийските, нали се сещаш? Какво повече да ти кажа. Почнах ‘98-99, ама с кратки работи, за себе си. Триех ги веднага. Даже си бях направил един скрипт, който се активираше на няква дата и триеше там една папка в компютъра. Лошото е, че не го бях направил както трябва и ако не беше включен компютърът на въпросната дата, трябваше ръчно да си ги трия. Не бях прочел като хората. Спрях да ги трия през 2005. Абе много хора си мислят – тая работа с поезията е “сърце мое, душо моя”. Някви неща от читанките в четири куплета. А то не е баш така. Има много жестоки работи. Какво например? Ами Вапцаров. И Смирненски. На него помня как му четох едно стихотворение като малък – не много умно, някъв французин го застрелват, обаче ритъмът беше един страхотен. А при Вапцаров е много генгста положението – проблеми с полицията непрекъснато. Между другото, едно време, преди да започнат да пишат, са си разказвали истории и сега по някакъв начин с хип-хопа пак се завръща това. Има някво завръщане към думите – и то така, че да ги запомниш. В хип-хопа като се заслушаш – верно, има и супертъпни, но има и много добри неща. Езра Паунд много ме кефи, Също така, то малко тъпо, ама от

Svetlyo is one of those people a friend of ours called a “boutique character”. I find him sipping beer and reading Max Weber in the middle of a sweaty, packed and rowdy Irish bar during what (apparently) must be an important football match. We go to chat by the fountains in front of the National Theater, where at one point our discussion is interrupted by Kalashnikov – Svetlyo’s buddy who likes to blow shit up in the yard of his villa. They make plans to meet up later at some place that serves salad in plastic dishes. “So, were we talking about something cultural?” Svetlyo asks, snapping back to our conversation. Yes. How and why did you start writing poetry? Because it’s short. Some big things are tasty, say, cake, for example. But there are little things that are really tasty – you know those little Belgian candies? What more can I say… I started in 98-99, with short things, just for me. Once I read them over I’d erase them immediately. I even wrote a script that would be activated on a certain date and erase a given folder on my computer. But I didn’t do it quite right so if on that date my computer wasn’t turned on, I’d have to erase it by hand. In 2005 I stopped erasing things. Lots of people think “hey, that poetry stuff is all ‘oh my heart, oh my soul’”. Like stuff out of nursery rhymes in four couplets. But it isn’t quite like that. There’s some heavy shit out there. What kind of poetry do you like? Vaptsarov. Smirnenski. I remember reading a poem of his as a kid – so they’re shooting some French dude, all kinds of stuff like that, but the rhythm of it was amazing. Vaptsarov’s got a gansta thing going on. Trouble with the cops non-stop. By the way, back before writing got started people would tell each other stories and now hip-hop’s going back to that. It’s a kind of return to words – in a way that makes you remember them. Like when you really listen to hip-hop – ok, there’s some ultra-lame stuff, but there’s some really good stuff, too. I really like

на Шекспир сонетите има някви страшни неща, този трябва да е бил уникален. Как ги е нагласил! Аз съм пробвал да ги чета на английски, ама Валери Петров си е друго. Цветаева! Много. Ама тя малко така женицата. Въобще жените май по-добре се справят с тия неща. Какво друго четеш? Всичко харесвам да чета. Купувам си книги или си ги свалям от интернет. Айрис Мърдок много четях по едно време – най ми харесва Морето, морето. Щото е дебела и скучна. Ама на пръв поглед. После, като я четеш, виждаш как се мърдат нещата. Тя е била куку. Също този пич, дето беше писал Остатъкът от деня. Книгата е много по-приятна от филма. Обичам да чета и някви супер брутални простотии, които се намират само в интернет. Примерно някой руснак решил да напише фентъзи, ама е много зле, все едно гледам няква осембитова игра. Айн Ранд изчетох и много ме изкефи колко различен начин на мислене имат хората, които не са от тука. Тя е някъв тотален рационалист, а тук са романтици – и точно те са проблематични. Не можеш да накараш романтиците да бачкат. Щото не е романтично. Как започна да се занимаваш с текстове за театър? Една приятелка беше виждала мои неща и искаше да направи представление по филма Нощ над земята на Джармуш. Беше избрала четири сцени и трябваше да адаптираме диалозите да звучат по-нормално за наште условия. И аз го правих, правих и накрая нещо ми беше криво и написах един финал. Игра се няколко пъти в Младежкия през 2006, с променлив успех. Там Оги (актьорът Огнян Голев) играеше на Бенини ролята и покрай него се запознах с Ирина (Дочева). Като приключихме там, и тя вика: “Ти сега какво ще кажеш да напишем едно представление за раздялата, но не от кахърна гледна точка?” Аз имах някви подобни неща и почнах да й пращам. И нещата си паснаха. Тя почна репетиции, хореография, тренировки с трапеца и така стана Пеперудите са всъщност изтребители. А Мария Минкова му направи най-яките плакати в историята на театъра.

Ezra Pound. I know it sounds kinda lame, but Shakespeare’s got some killer sonnets, he must’ve been a trip. How’d he come up with that? I’ve tried reading them in English, but Valery Petrov is something else. Tsvetaeva! Lots of her. She’s got way amazing stuff. In general I think women do better with this kind of thing. What else do you read? Anything. I buy things or download them from the internet. I was really into Iris Murdoch for a while – my favorite was The Sea, The Sea. ‘Cause it’s long and boring. But only on first glance. Once you read it you see how things move. She was nuts. And that dude who wrote The Remains of the Day. The book is way more pleasant than the film – more gentle. I also love reading some super brutal shit you can only find on the internet. For example, some Russian guy writes fantasy, but he totally sucks, it’s like Karateka for Atari, an 8-bit game. I read a lot of Ayn Rand and really liked it – it shows what different ways of thinking people not from here have. She’s a total rationalist, whereas we’re all romantics – and that’s precisely the problem. You can’t make romantics work. ‘Cause it’s not romantic. How did you start writing for theater? A friend of mine saw my stuff and wanted to do a play The Taxis, based on Jarmusch’s film Night on Earth. She’d picked out four scenes and we had to adapt the dialogue so it’d fit more to Bulgarian reality. So I kept rewriting and rewriting and eventually I got so fed up that I wrote a new ending. They play was put on a few times at the Youth Theater in 2006 to mixed reviews. Ogi [Ognyan Golev] played Benigni’s role, and through him I met Irina [Docheva] and when we finished with that she said: So what are you up to now? Why don’t we write a play about breaking up, but not from some downer viewpoint. I happened to have some stuff that fit so I started sending it to her. And things fit together. She started rehearsals, choreography, practice sessions with a trapeze and that’s how Butterflies Are Actually Warplanes came about. And then Maria Minkova made the coolest

Последното представление по твой текст е Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка, режисирано от Ида Даниел. Как се случиха там нещата? Ида просто й вкара живот на Дагмар. Нищо че е умрялa. Аз като малък много харесвах малката кибритопродавачка – до момента, в който замръзва. Викам си – що? Добре, как са я оставили да умре? Не й е чиста работата, да знаеш. Всички я помнят и знаят, че е умряла зле! И кой може да стои зад това – теория на конспирацията се получава, явно са много сериозни агентите. И написах текстът. Казах на Ида – така и така, да вземеш да го направиш. И тя се нави. Пращах й версия след версия, 18 ли, 15 ли... Но последната беше по нейна вина. Ида вика – няма пари за един от актьорите, мисли как да го направиш без неговата роля. Това беше свидетелят, дето го разпитват. И аз викам добре, със зомбита ще стане работата. Аз съм фен на филми със зомбита. Те са толкова безумни, че са супер просто. Ама пак ще трябва човек. И реших да се вселява в някой от другите и да го включват и изключват като ремоут десктоп. Така го нагласих. Ида го хареса и се почна. А в момента по какъв проект работиш? Казва се Ноктюрно – от прахта до сиянието. Не знам що все така дълги се получават тия заглавия. То ще е за двама души отвъд любовта, след като са решили да живеят заедно. Щото нали, любов, любов, ама айде, и си събираш дрешките от тротоара. Ще е като музикалното произведение – в три части. Даже мислех да е Кюмюрно. Някъв пернишки стил. Мисля, че е много яко заглавие.

posters in theater history. The most recent theatrical piece based on your writing is Dead Dagmar or the Little Match Girl, directed by Ida Daniel. How did that come about? Ida breathed life into her. Although she is dead. Actually, when I was little I really liked The Little Match Girl – up to the part where she freezes to death. I kept asking: why? How could they just leave her to die like that? There’s something funny about the whole business. Something’s up, it can’t be so cut-and-dried. It’s some kinda BS they shoved off on us as kids... Everybody knows and remembers that she died in a bad way! Who could be behind it? Turns out it’s a conspiracy, there must be some heavy duty agents involved. That was my starting point. I wrote a version and explained it to Ida: hey, why don’t you put on this play? And she was into it. I gave her tons of versions, like 18 or 15… But the final one was her fault. Ida said there’s no money for one of the actors – figure out how to axe his role. So I said fine, it’ll work with zombies. I’m a big fan of zombie films. They are so ridiculous that they’re simply great. But we still needed a person. So I figured they’d use someone as a medium to talk to the witness. Ida liked it and got down to work. Are you working on any new projects at the moment? A thing called Nocturno – From Dust to Radiance. I’m not sure why these titles always end up so long. It’ll be about two people beyond love, after they’ve decided to live together. ‘Cause love shmove, but come on pick your clothes up off the sidewalk. It’ll be a nocturne like the musical work – in three parts.

списания. медии. дизайн.

интервю Бистра Андреева превод Борис Делирадев фотография архив

Андрю Лосовски

Andrew Losowsky

Ако животът ти дава вулкан, направи списание. Така базираният в САЩ англичанин Андрю Лосовски интерпретира фразата за лимоните и лимонадата, когато се оказва заседнал в Дъблин заради пепелта над Европа. Списанието, родено спонтанно от принудителния му престой, се казва Stranded. По покана в блога му в неговото създаване се включват дизайнери и журналисти от най-различни точки на света, като единственото условие за участие е и те да са заседнали някъде. Тази свежа идея само загатва за безграничната любов на Андрю към списанията, особено когато те са качествени, прогресивни и независими.

When life gives you a volcano, make a magazine out of it. That’s how the Englishman Andrew Losowsky, who is currently living and working in the United States, interpreted the famous phrase about lemons and lemonade while he was stuck in Dublin because of the ash cloud above Europe. The magazine that sprang up spontaneously during his compulsory stay is called Stranded. Designers and journalists were invited in his blog to write for the magazine under the condition that they were also stuck somewhere. This bright idea only begins to illustrates Andrew’s endless love for magazines, especially if they are high quality, progressive and independent.

magazines.media.design.

interview by Bistra Andreeva translation by Boris Deliradev photography archive

Той е посветил един блог и две разкошни книги на тях – We Love Magazines и We Make Magazines. Подкрепя ги и чрез услугата Stack – абонамент, при който всеки път получаваш различно независимо списание. Да не говорим, че е един от кураторите на биеналето Colophon – найголемия световен симпозиум за независими списания в Люксембург. За проектите и работата на Андрю са писали издания като Monocle, The Economist, New York Times. Като многократно награждаван журналист, той самият пък е писал в The Guardian, The Wall Street Journal и Wired. Освен под статии името му може да се види и под разкази, театрални пиеси, онлайн проекти, туристически гайдове и проекти, изследващи градове. Лосовски е живял в Лондон, Барселона, Мадрид, Хонконг и Роуд Айлънд. В началото на юни той пристига и в София, за да участва в Sofia Design Week с лекция и любопитна изложба на списания-обекти.

He devoted one blog and two marvelous books to them – We Love Magazines and We Make Magazines. He also runs the Stack service, which is a subscription to a different independent magazine each month. Moreover, he is one of the curators of the Colophon Biennale, the world’s largest forum for independent magazines held in Luxembourg. Magazines such as Monocle, The Economist, and the New York Times have written articles about Andrew’s works and projects. As an award-winning journalist, he writes for The Guardian, The Wall Street Journal and Wired. Besides articles he writes short stories, plays, online projects, tourist guides and creative explorations of cities. Losowsky has lived in London, Barcelona, Madrid, Hong Kong and Rhode Island. In June he is arriving in Sofia for More or Less Sofia Design Week 2010 – to deliver a lecture and present an intriguing exhibition of “object as magazines”.

Какво си научил за списанията от опита си досега? Нещо, което продължава да ме изненадва, е колко еднакви изглеждат списанията по света днес. Едно колумбийско списание, да кажем, не се различава по нищо от едно шведско списание. Причините за това са различни. Една от тях е, че всички използват един и същ софтуер за графичен дизайн. Когато за илюстриране на списанията са се използвали само моливи, е имало повече свобода по отношение на външния вид. Но днес всички използват или InDesign, или Quark. А всяка от тези програми си има естествен собствен модел, по който подрежда визуалния материал. Друга причина е наличието на интернет и влиянието на няколко световни издания върху всички останали. От 90-те насам такива влияния могат да бъдат разпознати в най-различни точки по света. Което е жалко, защото резултатът е стилистично еднообразие. Всички се стремят да правят едно и също нещо – можеш например да попаднеш на версия на Тhe Face в Индия. Все пак съществуват и издания, които са напълно уникални. Германското списание Freestyle например е кръгло и се продава в комплект с фризби. А британското Spectacle

Tell us about something that you have learned about magazines in the course of your work with them. One thing that surprised me a little bit was how similar magazines around the world are. A magazine from Columbia looks just like a magazine from Sweden these days. I think there are a couple of reasons for that – one is the way design tools are stuctured and that everybody is using the same tools. When people had just a pencil to illustrate there was more freedom in terms of how you place things on the page. But now everyone is using InDesign or Quark. There is a natural structure. And also because of the Internet as well and the influence of certain magazines from the mid-90s onwards you find a lot of people whose influences are the same no matter where they are in the world. Which is a bit of a shame, because what you get is a certain ubiquity in style. People are trying to make the same kind of thing – you might see a version of the Face in India. That said, a number of publications are doing something which is really completely different. There’s a German magazine called Freestyle which is round and comes with a frisbee. There is another UK magazine called

се продава в рамка за картина, от която трябва да го извадиш, за да го прочетеш. А ако предпочиташ, можеш и да си го държиш в рамката. С появата на все повече и повече електронни списания е все по-вълнуващо да правиш списания-обекти. Каква тогава е дефиницията ти за списание? Списанието е нещо, което създаваш и в някакъв момент приключваш, за да го дадеш за печат или да го пуснеш в PDF формат. Всеки брой си има номер и дата, което го различава от уебстраницата, където съдържанието се променя постоянно. Списанието е място, в което се разказват истории. В много отношения то прилича на музей – съдържанието му трябва да бъде курирано. Не може да се случи с помощта на алгоритъм и не е линк, върху който да кликнеш, а след това да си провериш пощата. Списанието е преживяване с начало, среда и край. И задължително някой го концептуализира. А независимите списания? Каква е дефиницията ти за тях? Уместен и доста труден въпрос. Conde Nast например по принцип са независим издател, но не ги възприемат като такива. Работната ни дефиниция е, че независими са списания, които биха били издавани дори и да не печелят. Може би в по-малко броеве годишно или на по-евтина хартия, но във всеки случай говорим за списания, които хората издават не за да печелят, а защото страстно вярват в тях. Така че компонентите са два: единият е изданието да не е собственост на някоя мултинационална корпорация, а другият – да бъде списвано, защото издателят вярва в смисъла от съществуването му. Какви тенденции наблюдаваш в света на списанията напоследък? Загубите са сериозни, както при повечето традиционни медии, и се очаква, че и след края на кризата много от рекламодателите ще продължат да се пренасочват към онлайн медиите. Затова списанията се опитват да разширяват територията си, да бъдат нещо

Spectacle which comes in a picture frame, so you have to take it out of the frame to read it. Or you can keep it there. With the rise of digital magazines it’s a really exciting time to be making physical objects. So what is your definition of a magazine nowadays? It can be defined as everything or nothing. The way I define it is something that is created and closed at some point – to go to press or to a PDF or whatever. So each issue has a number and date, while say a webpage can change constantly. A magazine is a space for telling stories. It is a lot like a museum in a way – a curated selection of something. It’s not put together by an algorhythm, it’s not a link you can go to and then go check your mail – it really is an experience that has a beginning, a middle and an end and it is curated. What about independent magazines? What does “independent” mean to you? That’s a very good question. And a very hard one. Conde Nast, for example, is an independent publisher. The way we define it is a magazine that would still be published even if it wasn’t making any money. Maybe there would be fewer issues, or cheaper paper, or it would take more time to make but the people who make it are not doing it to make money – they do it because they are passionate about the thing. So not being owned by a multinational is one thing and then created because you want the magazine to exist. What are major things you see happening to magazines in general lately? They are suffering along with all media because many of the advertisers may not come back when the economy recovers – a lot of them will be going online. So now magazines are looking to expand and not just be a single object or a single object with a site. It’s about being a brand that you can trust. You have the magazine, but you also have a TV show, or events or a subscribers club. Monocle, for example, has opened small stores around the

повече от физически обект или в най-добрия случай физически обект с уебсайт. Важното е да се превърнеш в марка, на която потребителите имат доверие. Към списанието може да има телевизионно шоу, различни събития, читателски клуб и т.н. Monocle например имат собствена международна мрежа от малки магазини, в която продават специално разработени за тях продукти с логото им, от които печелят доста добре. Списанията се опитват да разберат значението си за хората и да го разширят отвъд печатната страница. Някои се опитват да пробият чрез Ipad и Iphone, но бизнес моделът е нов и все още недобре проверен. Ще видим какво ще се случи, но мнението ми е, че това не би могло да спаси индустрията като цяло и не мисля, че е нужно всяко списание да се ориентира натам.

Някои от любимите ти списания? Трудна работа – трябва да избирам от 38 000 деца. Много харесвам La Mas Bella, които създават списания-обекти и го правят по много красив начин. Има едно много интересно списание, казва се Hear the World, което се занимава с културата на слушането – една много интересна ниша, за която не се бях сещал преди. Харесвам списанието за графичен дизайн Eye. И Fantastic Man. Много харесвам и New York Magazine, смятам, че правят страхотна журналистика. Мога да продължа така още доста. Кажи нещо за изложбата ти Objects as Magazines. Показах я за първи път в Милано преди около две години. В нея съм събрал различни списания, които експериментират с формата, като например списание-престилка и едно триметрово списание-постер от Австралия, списание-портфейл, списание-грамофонна плоча, списание-тениска, списание-пощенска картичка и т.н. Всички те са истински списания: излизат редовно и имат постоянни читатели. Изложбата те кара да се размислиш за това какво всъщност представляват списанията.

world selling products exclusively made for them that carry their logo and they’re making a lot of money from that. Magazines are trying to understand what their value is in people’s lives and to expand it beyond the printed page. Other magazines are getting on the Ipad or the Iphone trying to make money that way, but it’s still very unproven as a business model. I want to see what happens but I don’t think it will save the magazine industry as a whole, and I don’t think every magazine must necessarily find a life form there. Some of your favorite magazines? That’s like having to choose between my 38,000 children. As for current ones, I am really fond of La Mas Bella, they create objects as a magazine and make them really beautifully. There is a really interesting magazine called Hear the World which is about the culture of hearing – a very unusual niche that I never thought about. I like Eye, the graphic design magazine. Fantastic Man, I Love New York Magazine – actually, they do great journalism. I could keep going. You are coming with the exhibition Objects as Magazines – tell us about that. It was first displayed in Milan a couple of years ago – it’s a selection that really pushes the boundaries of what a magazine can be in terms of the physical object. A magazine that’s actually an apron, or a 10-ft poster pasted on the street in Australia. It could be a magazine that’s a wallet, a record, a t-shirt, a postcard. And they are all magazines – they come out regularly, they have established readership, etc. That makes you think about what a magazine can be.

open source. технологии. изкуство. инсталация. социални мрежи.

интервю Христо Митов превод Анджела Родел фотография архив

Ивън Рот

Evan Roth

Ивън Рот е на 32 години и е bad ass motherfucker (брутално копеле). Това поне трябва да напишете в Google, ако искате да научите повече за неговите революционни арт проекти. Само за 13 дни и 11 часа той успя да направи името и сайта си топпопадения при търсене на гореспоменатата формулировка. Факт, който по негово мнение му дава пълното право на визитката си да отпечата Bad Ass Motherfucker, а не истинското си име. Така и прави. Бъдещите му амбиции включват да завоюва златен медал и при резултатите от търсене на “badass motherfucker” и само “bad ass”. Сред другите му стремежи в живота е и този да наводни публичното пространство с безплатно изкуство и супермодерен софтуер с отворен код.

Evan Roth is 32 and a bad ass motherfucker. At least that’s what you have to type into Google if you want to find out more about his revolutionary art projects. In 13 days and 11 hours he made his name (and his site) the top search result for that query. He figured this legitimately entitled him to printing “Bad Ass Motherfucker” on his business card instead of his name. So he did. His future ambitions are to win the gold medal for the searches “baddass motherfucker” and just “bad ass”. His other endeavors in life include filling the public domain with free art and cutting-edge opensource software.

art. open source. technology. installation. social networks.

interview by Christo Mitov translation by Angela Rodel photography by One Magazine

Ивън завършва архитектура в Мериленд, а после взима и магистърска диплома от Parsons School of Design в Ню Йорк. Мотае се известно време из Щатите и решава да избяга в Европа на творческо изгнание. Последното му начинание в Америка е основаването на Graffiti Research Lab – арт група, решена да оборудва графити активистите с технологии с отворен код. В момента Ивън живее в Париж, където черпи вдъхновение за новите си арт и техно търсения. Проектите на Ивън представляват невероятен микс между изкуство и технологии и имат две основни цели: общуването ни с модерните джаджи да стане по-човешко и да се забавляваме. Рот е и един от съоснователите на Free Art and Technology (F.A.T.) Lab. Това е всъщност международен екип, посветен на нововъведения, които на пръв поглед могат да се сторят глупави и ненужни, но пък като нищо могат да доведат до революция в начина ни на взаимодействие с компютрите. Проектът EyeWriter например е комбинация от евтин апарат за следене на погледа и специално разработен софтуер, която позволява на графити артисти с парализа в резултат на АЛС (Амиотрофична латерална склероза) да рисуват, използвайки само очите си. Това изобретение без съмнение заслужава награда и ние за малко да обявим, че е грабнало приза Brit Insurance Design за 2009 г. Само дето се оказа, че видеоклипът от обявяването на наградите, качен на сайта на F.A.T., е поредният им начин да ни дадат урок за ненадеждността на онлайн източниците и изкуството на медийната манипулация. Един бърз преглед на портфолиото на Ивън разкрива имената и на ред други провокативни проекти, като например Fuck Flickr, Fuck Picasa и Fuck Twitter. По-мащабна инициатива от серията “fuck” е Fuck Google Week, която беше осъществена по време на медийния фестивал Transmediale 2010 в Берлин. Проектът включваше създаването на фалшива Google кола и моментално ни

After getting his B.A. in architecture from the University of Maryland and his M.A. from the Parsons School of Design in New York, Evan hung around the US for a while before deciding to seek creative exile in Europe. His last enterprise in the States was establishing the Graffiti Research Lab – an art group dedicated to outfitting graffiti artists and activists with opensource tools for urban communication. Evan is currently based in Paris, getting inspired for new art and tech endeavors. His projects are a brilliant seamless synergy between art and technology and they all have two clear goals: to make our interaction with gadgets more human and to have fun. Roth is also one of the co-founders of the Free Art and Technology (F.A.T.) Lab. This international crew works on innovations that might seem silly and useless at first, but which may very well revolutionize the way we interact with computers. The EyeWriter project, for example, is a low-cost eye-tracking apparatus and custom software that allows graffiti artists paralyzed by ALS (Amyotrophic Lateral Sclerosis) to draw using only their eyes. This is definitely an award-winning invention and we were this close to announcing that it had scooped up the 2009 Brit Insurance Design Award. Only it turned out that the announcement video posted on the F.A.T. Lab site was just one of their ways of teaching us a lesson about online source trustworthiness and the art of media manipulation. A quick look into Evan’s portfolio reveals other provocative projects such as Fuck Flickr, Fuck Picasa and Fuck Twitter. One larger initiative in the “fuck” sequence is Fuck Google Week, which took place during the Transmediale 2010 media festival in Berlin. It included creating a fake Google Car and instantly inspired us to stalk Evan for an interview. So we did. What is the F.A.T. about in a nutshell? We want to use popular culture mechanisms as a way to spread open-source ideas. The group was based in New York, but slowly everybody started to move all over the place. We started to

вдъхнови да издебнем Ивън за интервю. Така и направихме. Опиши накратко целта на F.A.T. Lab (Free Art and Technology Lab)? Главната ни цел е да разпространяваме open-source идеи чрез поп култура. В началото групата беше базирана в Ню Йорк, но с времето започнахме да се разпростираме и в други държави, пътувахме често, срещахме нови хора онлайн, така че в момента F.A.T. Lab е напълно децентрализирана и фокусът й е върху уеб комуникацията. Какво е нужно, за да станеш член на F.A.T. Lab? Нямаме критерии – неписано правило е, че повечето хора, с които сме работили заедно по проекти, стават впоследствие членове на F.A.T. Имаме и IRC канал, в който всеки може да се включи и да участва в дискусиите. Джеймс се запозна в IRC чат канала ни с Магнус (Магнус Ериксон) от Pirate Bay и сега той е анонимен член на групата. Как Google колата се озова в ръцете на F.A.T.? През февруари разпространихме слуха, че сме инсталирали проследяващо устройство на колата на Google. Но, разбира се, по-лесно е да копираш колата на Google, отколкото да я следиш. Това беше малката ни тайна по време на Fuck Google седмицата в Берлин – пресъздадохме колата, с която правят Google Street View картите, и я карахме цял ден из града. Преструвахме се, че сме се изгубили и питахме хората за пътя. В един момент шофьорът отби да пие уиски и да пикае на една улична лампа в центъра на Берлин. Целта ни беше да навредим на имиджа на Google колкото се може повече, но се оказа доста сложно. Навсякъде, където минавахме с колата, беше видно колко хората обичат Google – всички се усмихваха и махаха на камерата. С този експеримент ние се опитахме физически да пресъздадем това, което Google правят онлайн според

meet more friends online and so now the group is completely decentralized and focused entirely on the web. What does it take to become a member? We don’t have a clear guideline on how people become members, but there’s sort of this unwritten rule that people become members if they’ve collaborated with members of the group… so when you start collaborating with people in things outside the group they slowly get integrated into the group. We also have an IRC channel that’s open, like a public chat that anyone can join. James met Magnus Eriksson of Pirate Bay on our chat channel and now he’s an anonymous member of the group. Why is the Google Car here? We spread the rumor that we bugged the Google Car. But it’s easier to make the Google Car than to bug the Google Car…. That was our little secret during the Fuck Google week in Berlin – we remade the car and drove around in it all day. We pretended to be lost and asked people for directions. At one point the driver pulled over to drink whiskey and pee on a street light in downtown Berlin. It’s a bit of a de-branding exercise. Which is really difficult, because people apparently love Google, and wanted to wave for the camera and be on it. We tried to physically embody Google the way we see their practices online. Did you really have a camera up there or was it just cardboard? It was just cardboard. Too bad actually for the people pulling down their pants in front of it. The point was that the cam wasn’t in the box, we had a camera. It should be in the people’s hands, not in Google’s hands. Is Google really not evil? (Their motto is “Don’t Be Evil”) Well, they say they aren’t, but they’re a giant

нас. Истинска ли беше камерата на покрива на колата? Не, просто картон. Жалко за хората, които си сваляха панталоните заради нея. Номерът беше, че ние държахме истинската камера. Камерите не трябва да са в ръцете на Google, а в ръцете на хората.

Google отговаря ли на неофициалния си слоган – Don’t Be Evil? Така казват, но в същото време са огромна мултинационална корпорация. Феноменът в Web 2.0 е че креативните хора публикуват арт проектите си на сървъри, притежавани от гигантски компании, които след това слагат реклами върху тях и изкарват пари на техен гръб. Технологиите стават обаче все по-евтини и в момента за 100 долара на година можеш да публикуваш всичките си проекти, без да си зависим от корпорациите. Има ли продукт на Google, който не ползвате? Не! (смее се). Всички от нас ползват по един или друг начин продукти на Google. Някои членове са много стриктни и не се докосват до Google, но повечето от нас са лоши вегетарианци, които от време на време ядат по едно пиле. Използваме Google и други популярни корпоративни системи, за да разпространим посланията си до колкото се може повече хора. Ситуацията ни е подобна на тази на Ал Гор – той активно се бори за опазването на околната среда, но същевременно трябва да лети със самолет навсякъде. Така и ние ползваме продуктите на Google – с надеждата един ден да ги разрушим. Положителен знак от усилията ни е, че манифестът от Fuck Google седмицата е стигнал до борда на директорите на Google Германия. Така знаем, че идеите, които представяме, поне се дискутират и

multinational corporation. Fuck Google Week was about this Web 2.0 phenomena where everyone, especially artists/media people, are comfortable posting all their creative content on servers that are owned by companies that put advertisements on them and are making money. Technology is getting easier and cheaper, to the point where for a $100/year you can host all your own content and you don’t need to rely on all of these companies to host your data for you. Do you block Google for your website? Or any search engines? No, why would I [ha-ha]? All of us are in some way using Google products. Some are very strict about it, others are not. We’re bad vegetarians who eat chicken once in a while, you know. We have to use these systems to get the message through, so it gets tricky. It’s kind of like Al Gore – he’s a big environmental activist, but he still flies in airplanes everywhere he goes. We feel that way a little bit with Google. We’re still using these systems as a way to hopefully destroy them. We actually heard that the manifesto we wrote for the Transmediale catalogue, the project description for the “Fuck Google” week, we heard that the page made it in front of a board meeting of Google Germany, so at least we know the ideas we’re representing are being discussed on their side. What do you plan on fucking next? Great question. There’s a lot of anti-Apple sentiment in the group, so we’d like to do a de-branding of Apple. Even this interview, we’re doing it on an iPhone, and I have an iPod too, and I hate it. I mean, I love my iPod so much, but at the same time I hate it. It’s like Apple all of a sudden is this brand that is being used by all creative people, yet it is the most closed, proprietary system in the history of computing.

I’ll give you keywords and you tell me what pops into your mind first. Twitter? It’s another one of these systems where the content is hosted on Twitter

от тяхна страна. Каква е следващата ви мишена? Страхотен въпрос! Има доста анти-Apple настроения в трупата ни, така че скоро ще направим проект за разрушаване на имиджа на Apple. С тях връзката ни е на ниво любов-омраза. Изведнъж те се превърнаха в единствената марка, която използват всички креативни хора, а е най-затворената система в историята на компютрите. Ще ти дам няколко ключови думи, а ти ми кажи първото, което ти идва наум. Twitter? Поредната система, при която ти съхраняваш информация на сървъри, притежавани от Twitter. Във F.A.T. използваме Twitter като луди, защото това е най-бързата система за комуникация и публикации. Но и избягваме употребата на Twitter, като инсталираме open-source алтернативата StatusNet. Facebook? Не използвам Fаcebook. Мразя факта, че съществува версия на интернет, към която не мога свободно да пратя линкове на хората. Разбирам защо хората го използват, но в същото време го ненавиждам. Всеки ден се боря с идеята да си направя Facebook акаунт. MySpace? Някой все още го ползва? Youtube? Аз използвам Vimeo. Messaging client? IRC, пич. Завръща се! Това е новият Facebook! The Piratebay Piratebay е любимият ми проект на всички времена. Постоянно се говори, че е умрял, но той постоянно продължава да се появява. Ако някога умре, веднага ще се появи негова алтернатива някъде другаде.

servers… which since April have officially included advertising in the information stream. We use Twitter like crazy in the group, it’s a quick system for high-speed communication and publication. We’ve installed Laconica too, which is an opensource alternative to Twitter Facebook? I don’t use Facebook. I hate the idea that there’s a version of the internet where I can’t send links to people [unless I’m a registered user]. I hate it but I’ve come around to the idea of it. I get people who use it, but I opt out of it. I wrestle with it every day. MySpace? People still use MySpace? YouTube? I actually use Vimeo. Messaging client? IRC, man. It’s coming back, it’s the shit. It’s the new Facebook! The Pirate Bay? The Pirate Bay is like my favorite project of all time. People keep saying that it’s dead but I keep going and it keeps showing up all the time, so yeah. But if it died, it would show up somewhere else.

Itâ&#x20AC;&#x2122;s a long story

Обикновено навлизането на дигиталните технологии в киното се асоциира с високобюджетното кино – снимки на зелен екран, постпродукция с армия от програмисти и дизайнери, дигитални прожекции и безкрайни DVD/Bluray колекции. Истината е, че съвременните технологии дават шанс на всевъзможни независими проекти да се реализират и да бъдат видени. С web 2.0 в интернет се появиха социалните мрежи, а с тях – усещането, че мнението и участието на всеки имат значение за общия резултат. Едновременно с това второто поколение от уеб базирани услуги донесе и по-достъпни инструменти и интерфейси, което от своя страна разтвори дверите на дигиталния свят за милиони ентусиасти.

кино. социални мрежи. устойчивост.

текст Йоана Павлова превод Борис Делирадев илюстрация Едно

Cinema Reloaded

When we think technological innovation in the film industry – such as color keying, postproduction with armies of programmers and designers, digital screening, Blue Ray, etc. – we usually think commercial movies. But the truth is that modern technology has been just as liberating for independent film. The advent of web 2.0 has brought social networking sites into our lives, and with them the feeling that everyone’s opinion and participation matters to a product’s overall success. The second-generation web environment has also bred more accessible user interfaces and instruments that have opened the net to millions of new enthusiasts.

film. social networks. sustainability

text by Yoana Pavlova translation by Boris Deliradev illustration by One

Засега интернет е алтернативна среда за киноиндустрията, но предимствата се оказват все повече и повече. Въпреки че голяма част от снимачния процес все още се случва в добрия стар аналогов свят, другите етапи от работата по един филм могат да се пренесат онлайн. Проучването, развитието на сценария, финансирането, събирането на екип, избирането на локации, подготовката за снимки, постпродукцията, рекламата и разпространението – вече всички тези задачи могат да се отметнат само с един лаптоп. При това цената им е много по-ниска, а негативното въздействие върху екологията може да бъде сведено до нула. В добавка – подобен проект се сдобива с истински ангажирани фенове още в процеса на работа, а маркетинг стратегията word of mouth (в превод “от уста на уста”) е една от най-ефективните. И ако през 2009 година в Холивуд се коментираше най-много премиерата на Аватар, в средите на некомерсиалното кино се говореше основно за Ерата на глупостта. И двата проекта могат да се опишат като научна фантастика, която предупреждава за последиците от климатичните промени, но вторият разполага с неопровержими доказателства и само един известен актьор, Пийт Постълтуейт. Авторите на този хибрид между документалистика, драма и футуризъм са трима: Франи Армстронг е сценарист и режисьор, а Лизи Гилет и Джон Батсек са продуценти. Работата им по Ерата на глупост-

та продължава пет години, но за този срок преобръщат всички правила на индустрията с шевовете навън, така че филмът им е революционен в много отношения. На първо място, тримата прилагат напълно нов модел за финансиране, наречен crowd funding, тоест субсидията идва директно от бъдещите зрители. На 14 декември 2004 година организират първото парти за събиране на пари в дома на Франи. На него се опитват да са максимално убедителни по проблемите на климата и продават акции на стойност 500 британски лири. Обещават много ниска възвръщаемост на инвеститорите, но още първата вечер събират значителна сума. Лизи си спомня колко са били учудени от факта, че мнозина са склонни да подкрепят даден проект само защото са поканени на светско събитие сред “хора на изкуството”. Скоро става ясно и че има доста желаещи да дарят пари за каузата, без да очакват нищо в замяна. Така успяват да достигнат предварително запланувания бюджет от 450 хиляди лири. Набирането на средства обаче не спира и по време на тригодишния снимачен период мизата дори е вдигната. Британската премиера се състои на 15 март 2009 година на Лейсестър Cкуеър, във временно изградена конструкция, захранвана изцяло от соларна енергия. Прожекцията се излъчва по сателит едновременно в 62 киносалона в цялата страна. Успехът е умножен в пъти на

For the time being, the internet is still considered an alternative media as far as film is concerned, but its advantages are becoming more and more obvious. Although for the most part the shooting process is still carried out in the good old analog world, the other stages – research, screenwriting, fundraising, recruitment, location scouting, prep, postproduction, marketing and distribution – can be carried out online. A few laptops are not just more efficient, but they also significantly cut the cost of the whole process and reduce its carbon footprint to zero. The web also offers a chance to make use of word-ofmouth marketing and to build your fan base while you are still in production. While in 2009 Avatar was the talk of the town in Hollywood, in the world of independent film The Age of Stupid was on everybody’s lips. Both can be described as climate-conscious science fiction films; however, what makes The Age of Stupid stand out is the irrefutable evidence it provides and its single star – Pete Postlethwaite. Three authors concocted this hybrid of sci-fi, documentary and drama: script writer and director Franny Armstrong, and producers Lizzie Gillett and John Battsek. They worked on The Age of Stupid for no less than five years and in the end succeeded in tearing the industry’s rule book to shreds. Their film is simply ground-breaking in many respects. For starters, they used a revolutionary fundraising model – something they call

“crowd funding”, meaning that the money comes from the film’s future audience. Their campaign started on 14 December 2004 with a fundraiser party at Franny Armstrong’s home. They made a persuasive presentation on climate change and sold the audience individual shares (worth £500 each) in the future film. Despite meager expectations about the profitability of such stock, they raised a substantial chunk of cash that night. Lizzie remembers how surprised they were that people were willing to support a cause simply because they were invited to an event where they could “mingle with artists”. It soon became apparent that many more people out there were willing to support a project without expecting significant control over its outcome. This is how the team eventually hit their preliminary target of £450,000. During the next three years, fundraising continued while the film was being shot, while the price of shares rose. The British premiere of The Age of Stupid was on 15 March 2009 in Leicester Square in London, in a temporary structure powered entirely by solar energy. It was also beamed via satellite to 62 cinemas in the U.K. The green carpet for the world premiere was rolled out on 21-22 September in New York City. This time the film was broadcast live in 500 movie theatres in the U.S. and 200 theatres in 40 countries around the world. Another 30 counties showed the film at a later date via the distribution scheme Indie Screenings, which was developed especially for The Age of Stupid. At this point, the

Ко – продуцентите

The Coâ&#x20AC;&#x201C;Producers

Режисьорът / The Director

thank you

световната премиера на 21-22 септември. Този път зеленият килим е в Ню Йорк, а церемонията се предава пряко в 500 киносалона в САЩ. Паралелно с това филмът е показан по сателит в 200 салона в 40 държави, а в други 30 страни е излъчен посредством дистрибуторската схема Indie Screenings, разработена специално за Ерата на глупостта. Работата на продуцентите е свършена, но Франи не спира дотук. В момента броячът на AgeOfStupid.net показва малко над 884 хиляди лири.

Вдъхновен от тези постижения, директорът на ротердамския филмов фестивал, Рутгер Волфсон, решава да експериментира с проект за онлайн копродуциране и дистрибуция под името Cinema Reloaded. Много хора си представят фестивалите като повод за безпаметно купонясване, но този в Ротердам е известен със своята нетипичност. От 1972 година насам той се стреми да поддържа разнообразна програма със заглавия от развиващи се държави и международна мрежа от дръзки кинопрофесионалисти. Затова никой не се учудва, когато през есента на 2009 Рутгер Волфсон се свързва с трима режисьори и им предлага да участват в новото начинание. Това са аржентинецът Алексис Дос Сантос, швейцарката Пипилоти Рист и малайзиецът Хо Юханг. Изборът им е обоснован от факта, че тримата показват редовно филмите си в Ротердам, като в същото време стилът им е коренно различен. Освен това имат само по няколко пълнометражни проекта във

филмографиите си и живеят в страни, в които възможностите за киносубсидия са ограничени. Принципът на CinemaReloaded.com е съвсем прост – тримата автори присъстват на главната страница с кратко видео и описание на бъдещия им късометражен филм. Посетителите на сайта могат да закупят виртуални монети на стойност 5 евро. След плащането всеки потребител разпределя монетите по свое усмотрение, като може и да ги подари на друг регистриран продуцент. Участието с минимум една монета гарантира достъп до стрийминг видео със завършения филм, а пет монети вкарват името на продуцента във финалните надписи. Целта е всеки проект да набере поне 30 хиляди евро преди първи юли 2010 година, но ако някой от тях достигне 65 хиляди евро по-рано, набирането на средства за него ще се преустанови. Ако нито един не успее да достигне минималния праг, парите ще отидат за режисьора с най-много монети, а остатъкът от бюджета на продукцията ще бъде изплатен от фестивала в Ротердам. На мен самата проектът на Хо Юханг ми се стори най-симпатичен, хареса ми лаконичното чувство за хумор на режисьора, а и неговата касичка стои най-празна от стартирането на сайта. Инвестирах с удоволствие 25 евро и заминах за 39-ото издание на фестивала готова за битка, понеже екипът на Cinema Reloaded обеща, че петимата най-щедри продуценти за всеки филм

producers’ job was done, but Franny did not remove the donation counter from the film’s website, ageofstupid.net. At the moment of this writing, it has racked up £884,000. Inspired by the success of The Age of Stupid, the director of the Rotterdam film festival, Rutger Wolfson, decided to experiment with a new project of his own for on-line co-production and distribution. He has named it Cinema Reloaded. Most people think of film festivals as places for endless entertainment and partying, but Rotterdam has a slightly different reputation. Since 1972 it has been known for its emphasis on films from the developing world and its welldeveloped international network of fearless independent film makers. Thus, it came as no surprise in 2009 when Rutger Wolfson invited three directors – Argentinean Alexis Dos Santos, Swiss Pipilotti Rist and Malaysian Ho Yuhang – to join him in a novel kind of partnership. All three have distinctive styles and regularly show at the Rotterdam festival, but have relatively few feature films and live in countries where opportunities for subsidies are limited. The principle behind CinemaReloaded. com is simple. The three directors each have a video and a description of a future short film posted on the project’s web page, where users are invited to support the films by buying virtual coins for five euro. After users pay for the coins, they are then free to distribute them as they wish and even to donate them to other registered “producers”. One purchased coin guarantees access to a streaming video of the finished work, while five coins will get your name on the list of

producers in the credits. The idea is for each film to raise at least 30,000 euro by 1 July 2010, but if any one of them raises 65,000 euro before then, the film’s fundraising will be discontinued. If no project reaches the target of 30,000 euro, all the money will go to the director who has earned the most and the Rotterdam film festival will top up the full budget. I personally liked Ho Yuhang’s project the best. What appealed to me was his laconic sense of humor – however, I also noticed that his cashbox was the emptiest. So I invested a total of 25 euro and left for the 39th Rotterdam Festival full of expectations – Cinema Reloaded had promised that the five most generous producers would be invited to a party with the directors. I was two coins short of making the guest list, but I did manage to meet Ho Yuhang and ask him for his take on the whole initiative. To my surprise, he explained that from the beginning there had been more questions than answers with Cinema Reloaded, but that it was precisely this uncertainty that had attracted him to the project in the first place. In the autumn of 2009, while he was considering whether to accept the offer or not, he came across a news story about a group of drunken Indonesians who had stormed the Indonesian/Malaysian border in an attempt to avenge centuries of rocky relations between their country and Malaysia. Ho Yuhang was amused and decided he wanted to meet these people and make a film about them for Cinema Reloaded. My own opinion is that Cinema Reloaded’s

ще получат покана за парти с режисьорите. Е, разминах се с партито за 2 монети, но пък успях да се запозная с Хо Юханг и да поговорим за неговата гледна точка към цялата инициатива. За моя изненада той ми обясни, че както в началото, така и сега около Cinema Reloaded има повече въпроси, отколкото отговори, но точно неизвестността го привлякла за идеята. През есента на 2009, докато обмислял евентуалното си участие, попаднал на новина във вестниците, че група пияни индонезийци се опитали да нападнат границата с Малайзия и да отмъстят за вековните дрязги между двете държави. Това му се сторило много забавно, казал си, че трябва да се срещне с тези хора, и решил, че цялото това приключение е идеален сюжет за Cinema Reloaded. 80

Според мен сайтът на проекта акцентира прекалено на състезателния елемент между тримата режисьори и не мога да се въздържа да не попитам Хо Юханг какво е неговото усещане да бъде съпоставен директно с двама автори, които работят в съвсем различен стил от неговия, и то в името на шоуто. Интересно ми е дали един некомерсиален режисьор би изневерил на идеите си, за да събере повече пари, макар и чрез иновативна схема, организирана от некомерсиален фестивал. С присъщото си азиатско спокойствие и широка усмивка той ми отговаря, че не знае какво означава да си верен на себе си, за него е важно да си верен на историята, затова на този етап е прекалено рано да се използват подобни определения. Също

така Хо Юханг смята, че хората, подкрепили неговия филм, са с определена културна нагласа и не би се стигнало до ситуации, в които биха изисквали нещо от него от позицията на инвеститори най-вече защото сумата е символична. Той е убеден, че неговите копродуценти в Cinema Reloaded са в ролята на съмишленици и биха му помагали с идеи при подготовката, в логистиката на снимките, а след завършването – с рекламната кампания. И наистина, аз лично бих направила всичко това (хм, всъщност вече го правя).

website puts too much emphasis on the comparison between the three directors. I couldn’t help asking Ho Yuhang how it felt to be part of such direct competition for the sake of show with artists whose styles are so different. I also wondered whether as an independent filmmaker he might be afraid of losing himself in the midst of this money-raising game, even if the game itself was an innovative scheme organized by a non-commercial festival. With typical Asian calm and a wide smile on his face, Ho Yuhang told me that he didn’t know what it meant to lose yourself and that what matters to him is to make sure he doesn’t lose the story. So at this stage it’s too early for such definitions. Ho Yuhang also believes that the people who like and support his idea will have sufficient cultural background to prevent them from harboring specific expectations about his work, not least because the amount invested is so small. He is convinced that the producers recruited through Cinema Reloaded are like-minded people who would be willing to help with ideas for the prep and logistics stages of the shooting, as well as with the marketing campaign once the film is released. And he is right, as I seem to be doing just that.

Винаги съм се чудела дали ще дойде някога моментът, когато ще спрем да делим човешките призвания на мъжки и женски. Когато няма да ни бъде толкова интересно какъв пол са хората, които привличат вниманието ни с работата си по един или друг начин. По-точно, дали те са жени. Защото, ако си мъж, никой не обръща специално внимание на това. Никога например не съм чувала изказване от сорта на “Това е Х – един от най-талантливите и интересни мъже в експерименталната електроника.”

музика

текст и превод Снежана Безус фотография архив

Gimme That Toy, Boy 83

I’ve always wondered if the time will come when we’ll stop distinguishing between men’s and women’s jobs; when we won’t care so much about the gender of the people whose work attracts our attention… or rather, when we won’t care if they’re women. Because when you’re a man no one takes special notice. For example, I have never heard anyone say “That’s X – one of the most talented and intriguing men in forward-thinking electronic music.”

music

text and translation by Snezhana Bezus photography archive

Това се случва единствено при жените. Тази допълнителна доза внимание може да прерасне в дискриминация, но може да бъде и превърната в предимство. И не, не става въпрос за предимството да имаш чифт цици. С тях или без тях, жените започват все по-уверено да налазват все повече “мъжки” територии и когато се справят добре, неизменно правят впечатление – и в това няма лошо. Примерът с електронната музика не беше случаен. Тя никога не е преливала от женски имена и тази подробност си има своето донякъде логично обяснение. За да бъдеш електронномузикален виртуоз, не стигат само талант и въображение. Трябва и да си на “ти” с разни обсипани с копчета и врътки уреди, от които висят множество разноцветни кабели... или поне със софтуерните им еквиваленти, които, убедена съм, са доста по-гадни, защото там буквално влизаш в матрицата! В този занаят техниката трябва да бъде най-добрият ти приятел – продължение на ръката, ума и сърцето ти. Затова, когато една жена се чувства като риба във вода сред гореспоменатите кабели, копчета и програми, и е способна, скрита зад пулта, да накара тълпата в клуба да крещи от кеф, тя предизвиква доста повече интерес, отколкото стандартните електронни артисти – мъжете. А напоследък такива интересни дами се срещат все по-често. Особено сред онези стилове, които биха могли да се обединят под хлабавото, но претенциозно название “напредничава бас-музика” – всички онези безумни етикети, съставени от

някоя от частичките “-степ”, “-хоп”, “дъб-”, etc. плюс традиционен електронен жанр по избор. Те дадоха на тази музика една изцяло нова перспектива. Те са смели и талантливи, всяка със своя уникален, отличителен звук. Ikonika Англичанката Сара Абдел-Хамид, или Ikonika, е първата жена, подписала за превърналия се в институция лейбъл Hyperdub (коя е втората, ще разбереш по-нататък). Сингълът й Please от 2008 се е превърнал в дъбстеп класика, а на 6 април тази година излезе дългоочакваният й дебютен албум Contact, Love, Want, Have. Звукът на Ikonika е толкова специфичен, че се разпознава от километри. С единия си крак той е здраво стъпил в добре изследваното поле на 130-140 bpm. С другия обаче е потънал в лепкавото блато на писукащите синтетични звуци от старите електронни игри. Немалко други артисти изследват същата територия, която вече сe е сдобила с няколко гениални нарицателни – bleep, skwee, wonk, etc. Това, което отличава Ikonika от тях, е уникалната архитектура на композициите й, където крайната хармония е резултат от напасването на няколко дисхармонични една спрямо друга мелодии. Тази объркана формула в повечето случаи работи и привидно хаотично рикоширащите blip-звуци са в съвършен унисон с останалите елементи. В някои парчета обаче резултатът е на границата на слушаемото и прилича повече

It only happens when women are the subject of conversation. This extra bit of attention could potentially turn into discrimination – but it could also be an advantage. And I don’t mean the advantage of having a pair of tits. With or without them, women have become quite brave in their conquest of so-called male territories – and when they are doing great, this is easily noticed and there is nothing wrong with that. The example above wasn’t random. Electronic music has never been an extremely popular place for females. This fact has a somewhat logical explanation. In order to be an electronic sound-Jedi you need more than just talent or imagination. You need to be pretty handy with various machines covered with knobs and buttons and entangled in colorful cables… or at least with their software equivalents, which, in my opinion, are not necessarily a better option, because working with them is like entering the Matrix! In this art, machines must be your best friends – natural extensions of your hands, mind and heart. That is why a woman who feels at home with all the abovementioned cables, knobs and programs and who is able to make the crowd in the club scream with ecstasy from behind the decks is naturally far more intriguing than any of the “regular” electronic artists, i.e. guys. Such ladies have become ever easier to find these days, especially in those trends that fall into the fuzzy yet pretentious category “future-thinking electronic music”. It includes all those ridiculous labels made up of -step, -hop, dub- or other such affixes plus a traditional electronic genre of your choice. Women have given this music an entirely new approach. They are bold and

talented, each with a unique, distinct sound. Ikonika London-based Sara Abdel-Hamid, a.k.a. Ikonika, is the first woman to sign to the legendary Hyperdub label (you’ll see who the second one is if you keep reading). Her 2008 single “Please” has become a dubstep anthem, and her critically acclaimed debut album Contact, Love, Want, Have was released in early April of this year. Ikonika’s peculiar sound is immediately recognizable. On the one hand, it’s firmly anchored within the well-known borders of 130-140 bpm. On the other, however, it runs deep into the sticky swamp of old school electronic games’ squeaking synths. Many other producers have been exploring the same field, which has already been given a few ingenious names: bleep, skwee, wonk, etc. What sets Ikonika apart from them is the unique architecture of her compositions, in which the overall harmony is the multilayered result of combining several dissonant melodies. This tricky formula works well most of the time, the seemingly random bleeping sounds are perfectly blended with the rest of the tune. Sometimes, however, the result is hard to swallow and feels more like a vain attempt to bring together virtually incompatible themes than a unified composition. The hit-or-miss success of Ikonika’s recipe actually makes her that much more intriguing. In different interviews she mentions using Fruity Loops 6 for her early stuff and then switching to Logic. Indeed, newer tracks like “Fish” and the Brown Acid’s “Bastard Kids” remix reveal Ikonika’s

Cooly G 86

Ikonika

Tokimonsta

на несполучлив опит за съчетаване на твърде разнородни теми, отколкото на единна композиция. Променливият успех на рецептата на Ikonika всъщност допълнително разпалва интереса към нея. В различни интервюта тя споделя, че за ранните си творения използва Fruity Loops 6 и после преминава на Logic. Наистина, нови продукции като Fish и ремикса Bastard Kids на The Brown Acid демонстрират нарастващата й увереност в експериментирането с възможностите на техниката, с която работи. Не бих се изненадала, ако звукът й мутира значително за в бъдеще – Ikonika тепърва ще показва на какво е способнa!

мационен чар, който я прави зрелищен и обичан от публиката изпълнител. Toki има два издадени албума – лимитирания Bedtime Lullabies за американско-японския лейбъл за облекло Foreign Family и безплатния Attention Deficit, който съдържа ремикси на хип-хоп класики. 2010 ще бъде много силна година за нея, първо, заради предстоящите й издания за Brainfeeder и Ramp Recordings, и второ, заради участието й в престижната Red Bull Music Academy в Лондон, което окончателно я утвърди като част от елита на световния музикален авангард и я представи официално пред европейската сцена. Cooly G

Tokimonsta 88

Отвъд океана из дебрите на Лос Анджелис върлува Дженифър Лий, по-известна катоTokimonsta. Богатите й звукови пейзажи – органично-синтетични колажи от прашни, начупени хип-хоп бийтове, живи инструменти и екзотични перкусии, привличат вниманието на гуруто на експерименталния електронен хип-хоп – Flying Lotus, който я взима под крилото си и я обявява за първата дама в своя разрастващ се колектив и лейбъл Brainfeeder. Освен с музиката си Toki (“заек” на корейски) омагьосва и с атрактивната си външност. Азиатските й корени, комбинирани с очевидната й страст към модата, изкуството и дизайнерските хай-тек музикални изобретения й придават уникален future-old school ани-

Идва ред на втората дама в Hyperdub – Cooly G. Мериса Кемпбъл е известна като шоколадовата дива на английската фънки-бас-хаус сцена. Освен топдиджей с плътно запълнен график, продуцент и вокал тя е полупрофесионален футболист и майка на момченце, което отглежда сама. Как успява да се справя едновременно с толкова много и разнородни дейности – не знам, но явно натовареното ежедневие й се отразява добре, защото Cooly е на гребена на вълната. Музикалното пътешествие на Мериса започва в детството й с диджейски изяви по семейни сбирки. На 17 години тя се запознава със студийната техника и успява сама да навлезе в тайните на продуцирането. Десет години покъсно вече е част от семейството на

increasing confidence in experimenting with her production setup. I wouldn’t be surprised if her sound mutates significantly in the future – Ikonika has yet to show what she’s capable of! Tokimonsta Across the ocean, lurking in the shadows of the LA underground is Jennifer Lee, better known as Tokimonsta. Her lush soundscapes – synthetic yet organic collages of dusty, broken hip-hop beats, live instruments and exotic percussion – grabbed the attention of beat-making guru Flying Lotus, who has taken her under his wing and calls her the first lady of his flourishing collective/label Brainfeeder. Apart from being a talented musician, Toki (“rabbit” in Korean) also boasts an attractive appearance. Her Asian origins combined with her obvious passion for fashion, art and clever musical gear give her a unique, future-old-school anime magic that makes her a spectacular and beloved live performer. Toki has two releases – the limited edition Bedtime Lullabies for the US/Japan clothing label Foreign Family and the free Attention Deficit, a compilation of remixes of hip-hop classics. 2010 will be a major year for her, first because of her upcoming releases for Brainfeeder and Ramp Recordings, and second, because of her participation in the prestigious Red Bull Music Academy in London, which has definitely strengthened her position as a creme-de-la-creme avant-garde electronic artist and officially introduced her to the European scene.

Cooly G It’s time to introduce the second lady of Hyperdub – Cooly G, or Merissa Campbell. She is also known as the chocolate diva of the UK funky house/bass scene. Apart from being a top DJ with a hefty schedule, a producer and a singer, she’s also a semiprofessional football player and the proud single mother of a boy. I don’t know how she manages to do so many different things at the same time, but being busy seems to work well for Cooly because she’s never been better. Merissa’s musical journey began in her childhood with DJ gigs at family gatherings. At 17 she introduced herself to studio equipment and managed to discover the secrets of producing and sound engineering on her own. Ten years later she is now part of the Hyperdub family, yet she still distributes the bulk of her productions the old-fashioned way – on CD. Her anticipated official releases this year include the collaboration project “Cooly and the Gang,” which includes artists like Kode9 and Scratcha DVA, among others. Cooly G’s sound is deep, progressive and hypnotic, especially on tracks such as “Weekend Fly” and “Love Dub,” where you can enjoy her smooth vocals. She describes her music as a mixture of house, techno, tribal and dubstep – an experimental field where few other artists dare tread. Emika The most exciting rising star on today’s list is shrouded in darkness and mystery.

Hyperdub, но въпреки това продължава да разпространява голяма част от продукцията си по стария начин – чрез дискове. Сред очакваните й официални издания през тази година изпъква колаборацията Cooly and the Gang EP, която ще включва артисти като Kode9, Scratcha DVA и др. Звукът на Cooly G е дълбок, прогресивен и хипнотичен, особено тракове като Love Dub и Weekend Fly, където можеш да се насладиш на кадифения й глас. Самата тя описва музиката си като смесица от хаус, техно, трайбъл и дъбстеп – поле на експерименти, което малко други артисти се осмеляват да изследват. Emika

Най-свежото изгряващо име в днешния списък е обвито в мрак и загадъчност. Тя е родена в Англия, но живее в Берлин. Тя промени схващането за прогресивна бас-музика с една-единствена песен и с приглушения си, уязвимо-чувствен глас. Не успях да открия истинското име на Emika, но това, което знам със сигурност за нея, е, че отскоро е част от могъщия лейбъл Ninja Tune, който издаде през януари въпросния размазващ дебютен сингъл Drop the Other, следван, да се надяваме, от цял албум по-късно тази година. Drop the Other заслужава да се нарича песен най-вече заради класическата си поп структура – куплет, припев, куплет, припев. Всичко останало в нея е, меко казано, смущаващо. Драматичното класическо пиано в първите секунди се разкъсва от глитч, последван от синко-

пиран ритъм и дълбок, тътнещ бас, а думите, които Emika нашепва отгоре, преливат от противоречиви, типично женски емоции – вина и желание, провокация и уязвимост, болка и триумф... За капак композицията е невероятно изпипана – все пак Emika е завършила музикални технологии като единствената жена в курса си. Drop the Other набира страховита популярност и е на път да се превърне в такъв хит, какъвто беше миналата година ремиксът на Skream на парчето на La Roux – In for the Kill. Ако това се случи, авангардната електроника и мейнстрийм звученето няма да бъдат вече толкова взаимно изключващи се понятия.

She was born in England but currently lives in Berlin. She changed the concept of experimental bass music with a single song and her own hushed-up, sensuous, yet vulnerable voice. I couldn’t find out Emika’s real name, but what I know for sure is that she’s the latest signee to the mighty Ninja Tune label, which put out her smashing debut single “Drop the Other” followed by, hopefully, a full-length album later this year. “Drop the Other” deserves to be called a song mainly because of its typical pop structure – verse, chorus, verse, chorus; everything else about it is somewhat disturbing. The classical piano melody in the first few seconds is broken down by

a glitch, followed by syncopated rhythm and a deep, resonating bass line, while the words Emika whispers on top simmer with conflicting, typically female emotions – guilt and lust, provocation and vulnerability, pain and triumph. Moreover, the composition is brilliantly executed – Emika graduated in music technology as the only girl in her class. “Drop the Other” is gaining huge popularity and is about to become the sort of hit that the Skream remix of La Roux’s “In for the Kill” was last year. If this actually happens, “avant-garde electronic music” and “mainstream sound” will no longer be such mutually exclusive terms.

Emika

Един танцов уъркшоп в София 92

Когато хореограф, танцьор и 1000% артист от ранга на Орелиан Бори дойде в София, за да води уъркшоп, всичко, на което можеш да се надяваш като журналист, е някой да ти поръча текст за събитието – особено при положение, че то не е изолирана случка, а началото на работата по европейския проект Circle. Съвместен проект на списание Едно, френската Compagnie 111 и словенския културен център Pekarna, Circle има за цел създаването на танцова продукция, която ще бъде реализирана в София с международно участие. Мартенският уъркшоп се проведе и със съдействието на Алма Матер, които предоставиха залата си. В продължение на пет дни тя събра: Орелиан Бори, група млади танцьори, много работа, много смях и презентация в края на процеса.

съвременен танц.

текст Вера Гоцева превод Борис Делирадев фотография Михаил Новаков

A Dance Workshop in Sofia When someone like Aurélien Bory – choreographer, dancer and 1000% artist – comes to town to conduct a workshop, the chance to cover it is a journalist’s dream. Bory’s workshop was the first step of the EU-funded Circle Project. Jointly organized by One Magazine, the French Compagnie 111 and the Slovenian cultural center Pekarna, this project’s aim is the creation of a dance production to be perfomed in Sofia with international participation. For five days, @lma @lter, Sofia University’s theater space, was host to Aurélien Bory and a group of young dancers, as well as the scene of lots of work and laughter. The workshop culminated in a public presentation.

contemporary dance

text by Vera Gotseva translation by Boris Deliradev photography by Mihail Novakov

Орелиан Бори

За класата на Бори може да се говори дълго. Бивш студент по физика и архитектурна акустика, той се прехвърля в киноспециалност, после учи за цирков жонгльор и накрая става режисьор, но започва да работи като хореограф. Всичко това му помага да усеща сцената по много различен начин и признанието не закъснява. Днес французинът е известен като творчески директор и основен двигател на Компания 111 – една от водещите европейски танцови трупи, която откри първото издание на Sofia Dance Week преди две години със спектакъла От плюс до минус безкрайност, част от трилогия, посветена на пространството. Миналата година българската публика отново имаше шанс да види продукция на Бори – съвместния му спектакъл с Пиер Ригал Ерекция. Два различни пърформанса с една обща черта – завладяващо сценично поведение и танц в най-добрия смисъл на думата. Едва ли някой от препълнилите зала 1 на НДК преди две години си е представял, че Бори ще проведе уъркшоп с млади танцьори в София, но ето че се случи. Участниците бяха от различни танцови дисциплини. Всеки един от тях дойде с различен опит в класическия или модерния балет, съвременния танц, акробатиката, брейк танците, но за пет дни Орелиан успя да ги убеди, че танцът е универсално изкуство, в което приликата тяло-тяло е много

по-съществена от разликата балетно тяло- акробатично тяло. Творческа работилница Творческата работилница, или уъркшопът, винаги е възможност да си припомниш стар или да научиш съвсем нов отговор на въпроса: “Какво е шоу? Какво е сцена?” По-интересно е за участниците, отколкото за преподавателя. Но както каза Орелиан, “дори и за мен винаги е интересно да се връщам към основата, към фундамента, върху който ляга танцът”. Сам по себе си уъркшопът е кратък пърформанс – в рамките на една седмица се прави това, което по принцип отнема година или две. Понякога се започва с конкретна идея, която не подлежи на промяна. Друг път водеща е изненадата и всичко, което се случва, е процес. Уъркшопът на Орелиан имаше ясно зададена тема – Space and Body, в която участниците разиграваха основите на танца – да вървиш, да тичаш, да лежиш, да клякаш и т.н. В края на процеса те споделиха, че е имало заложен много смисъл и значение във всички задачи, които Бори им е дал. Един от участниците, 19-годишният хип-хоп танцьор Богдан Сарачев, обясни, че Бори е изградил структура, по която се е водел целият уъркшоп. “Много харесах начина му на работа”, допълни той и разказа, че никога няма да забрави една от задачите, в която е трябвало да прекоси цялото пространство

Aurélien Bory

The workshop

I could talk about Bory and his class for a long time. A one-time student of physics and architectural acoustics, he switched to film directing and even studied circus juggling but ended up working as a choreographer. His diverse experience has given him a unique understanding of the performing arts, which has been noted by critics and audiences alike. Today he is known as the creative director and driving force behind Compagnie 111 – one of the leading European dance groups, whose More or Less Infinity (part of a trilogy dedicated to space) was the kick-off performance at the first edition of Sofia Dance Week two years ago. Bulgarian audiences had another chance to see a work by Bory last year, when Erection, co-directed with Pierre Regal, was shown at the festival’s second edition. Both were gripping performances, representing contemporary dance at its very best.

A creative workshop is an opportunity to find a new answer (or remember an old one) to the question “What is performing art?” While perhaps more interesting for the participants than for the instructor,

I doubt that anyone sitting in the packed Hall 1 of the National Palace of Culture two years ago imagined that Bory would be conducting a workshop with young dancers in Sofia anytime soon, but he surprised us all. The participants came from diverse backgrounds – classical and modern ballet, contemporary dance, acrobatics, break dance – but at the end of five days Aurélien succeeded in convincing them that dance is a universal art form in which the similarities between one body and another are greater than the differences between a “ballet body” and an “acrobatics body”.

Aurélien nevertheless notes, “even for me, it’s always good to go back to the basics, to the foundations of dance”. In such a workshop, participants work on a short piece and, in a week of concentrated effort, hope to perhaps achieve the equivalent of a year’s work on their own. They may be asked to work with a concrete idea (which is taken for granted and cannot be changed), or to improvise, where the process and the element of surprise matter most. Aurélien’s workshop in Sofia had a fixed theme of “Space and Body”, while participants were asked to work on dance basics – walking, running, lying, squatting, etc. Some commented at the end that Bory had clearly given careful thought to all the chosen tasks. Bogdan Sarachev, a 19-yearold hip-hop dancer, said that he was aware of the underlying structure throughout. “I really like his style of instruction”, he shared, adding that he would never forget the assignment in which everyone had to cross the space in a straight line to the accompaniment of a riveting, sad melody. “Everyone was so concentrated and despite the slow tempo, the energy was incredible. It was an amazing experience!”

от единия до другия край на сцената единствено в права линия в продължение на една много тъжна и силна мелодия. “Всички бяхме концентрирани и въпреки бавното темпо, с което се движехме, енергията на всички струеше във въздуха. Невероятно усещане!” Танцът като изкуство на отношения.

100

Това бе основна тема на Орелиан за тези пет дни – отношенията не са само между хора, но и между човек и предмет на сцената. Между едно “тяло” и едно “нещо”. Между една музика и един изпълнител. Между един изпълнител и едно пространство. Бори се опита много ясно да покаже какво е възможно и какво не е възможно на сцената, използвайки отношението активен-пасивен. Може ли един неодушевен обект да бъде активен? Да, разбира се, доколкото активността предизвиква действието, а пасивността го следва. Орелиан даде следния пример – една врата иска от теб да минеш през нея, а не през стените. В този смисъл, ако ти минеш през тази врата, всъщност си пасивен, защото правиш онова, което вратата иска от теб. Примерът е много добър, защото илюстрира най-бързо факта, че сценичното пространство постоянно иска нещо от изпълнителя, задавайки му рамки. Ако има стол, сядаш на стола. Винаги трябва да бъдеш много прецизен към това, което пространството ти диктува.

Ограниченията като основа на сценичното действие

Сцената не е истинският живот, повтаряше непрекъснато Орелиан, категоричен в това, че изкуството не трябва да копира нещата. Да се опиташ да пресъздадеш реалността, винаги води до катастрофални резултати. Ако на една сцена има маса и столове, и заданието към танцьорите е “Парти”, то резултатът ще е плачевен, ако те се преструват, че пият, смеят се и прочие. Защото ще е очевидно, че това не е парти, а имитация на парти. В уъркшопа Бори изолираше отделни действия, за да могат танцьорите да ги изучат по-внимателно. В един от дните на уъркшопа той зададе на танцьорите само ходене. Звучи скучно и еднообразно, но всъщност има десетки различни начини да се върви – бавно, бързо, спокойно, нервно, приклекнало, с големи стъпки и прочие. Онова, което се забеляза, е, че участниците лесно се изкушават да останат в придобитото вече знание за някакви движения, затова Орелиан постоянно говореше за “повече риск”. “Не позволявайте на нещата да стават твърде механични. Забавлявайте се с пространството. Вземете всичко познато и му дайте повече смисъл.” С това се засегна друг основополагащ принцип в сценичното изкуство – импровизацията. “Импровизацията и границите са двата крака на добрия танцьор”, каза Бори в разговора си с Едно.

Dance is about relationships This was Aurélien’s recurrent theme for the five days. And not just relationships between people, but also between dancer and object, “body” and “thing”, music and performer, space and performer. Bory tried to demonstrate what the stage allows a performer to do and what it doesn’t by talking about the active/passive relationship. Can an inanimate object be active? Yes, of course. Activity is defined as that which causes action, while passivity follows from it. Aurélien gave an example of a door that “asks” you to come through it, instead of going through the walls. If you come through the door, you are being passive, because you are doing what the door is asking of you. It’s a very good illustration of the idea that a stage constantly demands something from the performer by its very set-up. If there is a chair on it, you are being “asked” to sit. A performer always needs to be attentive to what the space demands. Limitations as the foundation of stage action

What happens on stage is not real life, Aurélien kept repeating. He strongly believes that art shouldn’t imitate life. Striving to copy reality can lead to catastrophic results, he says. If there are chairs and a table on stage and the assignment is “Party”, the outcome will be disastrous if the dancers try to literally drink, laugh, have fun, etc. It’s all bound to look like a bad imitation. Throughout the workshop, Bory asked the

participants to work with different isolated actions, so that they could study them closely. One day it was just walking. At first, that sounds repetitive and boring, but there are dozens of ways to walk – slowly, quickly, calmly, nervously, with long strides, while squatting, etc. The danger lies in staying with movements that are comfortable and familiar. Thus, Aurélien kept talking about “taking more risk”, about leaving your safety zone and seeking new perspectives. “Don’t allow your movements to become too mechanical. Have fun with the space. Take everything you know and give it a [new] meaning”. This leads us to another principle of the performing arts – improvisation. “Limitation and improvisation are the two legs of a good dancer”, Bory told me in an interview for 1. Music as an equal partner As the workshop progressed, Aurélien gradually introduced music into the exercises. And yet he says music shouldn’t be an obligatory element in dance. On the contrary. When he starts working on a piece he always thinks in silence. “I don’t necessarily like music, because it sets the audience in a mood”. Sometimes this is good, but a good dancer relies on the viewers’ eyes, not their ears. Music has such a strong impact on the audience that action alone cannot change the mood. So Bory believes that a performance should always start silently. The action should work on its own and should be the single driving force

101

102

103

Музиката като равностоен партньор

104

В дните на уъркшопа Орелиан постепенно вкара и музика в практиките. Но не трябва да се мисли, че това е задължително условие за танцов спектакъл, напротив. Бори винаги започва с мисълта за тишина и мълчание. “Не харесвам музиката, защото тя задава настроение.” Понякога това е добре, но ако наистина си добър танцьор, не разчиташ на ушите, а на очите на зрителя. Музиката е толкова силно вмешателство в един спектакъл, че действието няма как да зададе друга посока в настроението на публиката. Затова и Бори смята, че всичко трябва да започва с липса на музика и наличие на тишина. Трябва да накараш действието да работи, тоест да става ясно единствено от танца накъде върви спектакълът. “Музиката не е декорация – продължи Бори, – а равностоен партньор в сценичен диалог.” Публиката като партньор и ограничение

Една от носещите колони на всяко ограничение и сценично действие е публиката. Очите на зрителите. В някакъв смисъл, ако няма публика, няма и сценично изкуство. От една страна, имаме танцьорите на сцената, а от

друга, зрителите. Това е и ограничение, и взаимоотношение. Всичко, което се случва по средата между тях, е смисълът на изкуството. То може да бъде различно за двете страни. Затова Бори бе категоричен, че никога няма послания в спектаклите си. “Ако нещо си заслужава и ме докосне вътрешно, може би ще докосне и някой друг, но винаги по различен начин.” Резултатът След шест дни изпълнени практики върху основни танцови движения, участниците в уъркшопа на Орелиан Бори изнесоха публична презентация, отново в залата на Алма Матер. Удоволствие беше да се види как тази група от индивидуалисти с различен сценичен опит се превърна в добре смазана трупа само за няколко дни. И независимо че уъркшопът разработваше малко и базисни движения, които на пръв поглед са лесни за схващане и изпълнение, презентацията отново показа едно – у нас има танцьори и това не са само добре познатите ни имена, а и цяло ново поколение неизвестни млади хора, живеещи с мечтата да правят изкуство в България. Едната седмица с Орелиан Бори си заслужава дори и само заради тази мечта.

of the performance. “Music should not be used as decoration”, Bory continues. “It should be a partner, an equal partner in a stage dialogue”. The audience as partner and limitation One of the pillars of stage action – and a source of limitation, too – is the audience, particularly the eyes of the audience. In a sense, if there is no audience, there is no performing art. We have the dancers on one side of the stage, and the viewers on the other. This constitutes a relationship as well as a limitation. What happens between these two sides is what gives meaning to art. And the meaning doesn’t have to be the same to each side – hence Bory’s insistence on not having a message in his shows: “If something is worthwhile for me, it might be worthwhile for someone else, but the meaning is always different”.

The outcome After days of experimentation, the workshop culminated in a public presentation at the @lma @lter theater space. It was a pleasure to observe how in a matter of days this group of strong individuals with diverse dance backgrounds had turned into a smoothly running troupe. Despite the workshop’s focus on a few very basic movements, the presentation was proof that there is a whole new generation of talented young people in Bulgaria who dream of being able to work on their art in their country. And their week spent with Aurélien Bory took them one step closer to that dream.

105

Кино Влайкова

106

Стара табела за “кино” на фасадата, звънец за повикване на касиерката, изтърбушени седалки в киносалона, дървена ламперия, тежки плюшени тютюневожълти завеси и анахронични вече екран и кинопрожектор – кино Влайкова не е ремонтирано отпреди 1989 година и това е най-големият му чар. Автентичният му соц облик и фактът, че няма нищо общо с модерните кина, го правят едно от най-обичаните места в София – поне що се отнася до младите и инакомислещите, които напоследък все по-често го ползват за всякакви свои културни случки.

кино. музика. изкуство.

текст Йово Панчев и Ива Гълъбова превод Богдан Русев фотография Михаил Новаков

Vlaikova Cinema

107

The old “cinema” sign hanging in front of the building, the bell for calling the cashier, the battered seats in the auditorium, the heavy, tobacco-colored plush curtains and the anachronistic projection equipment and silver screen – Vlaikova Cinema has not been renovated since 1989 and for some, this is exactly what it has going for it. Its authentic socialist-era looks and the fact that it has nothing in common with trendy cinemas make it one of Sofia’s best-loved places – at least in the hearts of young, forwardthinking people who have started using it more and more often for their own cultural happenings.

film. music. art.

text by Yovo Panchev and Iva Galabova translation Bogdan Rusev photography by Mihail Novakov

108

109

Влайкова е един от малкото български салони, устояли на кризите и бурите от последния век, както и на инвазията на мултиплексите от последните години. Намира се на красивата стара софийска улица Цар Иван Асен II в квартала, който някои наричат Малкия Париж. Причината да остане непокътнато и до днес е завещанието от 1926 година на Мария Влайкова – жената, която го замисля, построява и дарява на София с условие сградата да се използва единствено като кино и терен за културни събития.

110

Историята на кино Влайкова датира отпреди около век, когато македонската учителка Мария решава да се установи в София след известен престой във Франция (към онзи момент там киното като изкуство тъкмо набира популярност). Годината е 1910. Мария среща писателя, общественик и филантроп Тодор Г. Влайков и скоро се превръща в негова съпруга. През 1925 тя решава да построи киносалон на ул. Цар Иван Асен II. Желанието на Мария е киносалонът Влайкова освен прожекции да приютява различни “вечеринки и тържества”, които да бъдат полезни и приятни на растящия брой столичани. През 1926 година основната сграда е завършена и киносалонът е открит, но само няколко месеца по-късно Мария Влайкова умира. В завещанието, което тя оставя, киното бива дарено, за да служи на софиянци като “народовъзпитателен кинематограф”. “Тази сграда

да е удобен салон, който да служи чрез уредения в него кинематограф, да може да се използва за култура, литературно-музикални вечеринки, разни сказки – въобще да бъде разсадник на просвета и култура.” Алтруистичният проект на семейство Влайкови обаче се оказва изложен на сериозен риск – заради непогасени кредити по строителството. Тогава държавата се намесва и поема тежестта на дължимите вноски чрез Министерство на просвещението. Кинозалата започва да се използва като ученическо кино, съвсем в унисон със завещанието на Мария Влайкова. По нейна воля киното и до днес не променя функциите си – прецедент, който всъщност би трябвало да бъде принцип. След войната киносалонът продължава да функционира като част от така наречената кинефикация в страната, а успоредно с това в сградата се нанася и кварталното читалище Антон Страшимиров. Пострадала от бомбардировките, постройката се нуждае от ремонт и хората от квартала събират средства и дори взимат заем. Библиотеката на читалището става изключително популярна сред хората, живеещи около Цар Иван Асен II. Тя функционира и до днес и съхранява над 30 000 тома, като колекцията й ежегодно се попълва с книги и периодика. Традиционните школи, с които повечето българи са имали вземане-даване на младини, също са застъпени в рамките на читалище-

Vlaikova is one of the few cinemas in Bulgaria that has survived both the crises of the last century and the multiplex invasion of recent years. It is situated on the beautiful old Sofia street Ivan Asen II, in the neighborhood some call “Little Paris”. The reason it is still standing today is thanks to Maria Vlaikova – the woman who came up with the idea for it, built it and donated it to Sofia upon her death in 1926 on the one condition that the building always be used as a cinema and cultural center. The history of Vlaikova Cinema goes back exactly one century, when Maria, a schoolteacher from Macedonia, decided to settle in Sofia after a stay in France, where cinema was quickly gaining popularity. The year was 1910. Maria met the writer, public figure and philanthropist Todor G. Vlaikov and soon became his wife. In 1925 she decided to build a movie theater on Ivan Asen II Street. Maria’s wish was that the auditorium would be used both for film screenings and for various “useful and pleasant events and occasions” for the new capital’s rapidly growing population. In 1926 the building was completed and the cinema was opened to the public, but only a few months later, Maria Vlaikova died. In her will, she donated the movie theater to the public as a “cinema for educating the people”. As she put it: “The building shall be a convenient auditorium designed to serve the public with cinematic works and also to be used for culture, literary and musical occasions and various talks and lectures – in short, it shall be a hotbed

of education and culture”. The Vlaikov family’s altruistic project soon faced a serious threat, however: unpaid debts to the construction company. The state stepped in, with the Ministry of Education picking up the tab. The theater began to be used as a cinema for schoolchildren – completely in line with Maria Vlaikova’s will. Thanks to her foresight, the cinema is still used for its original function – a precedent that should be a general principle. After the war, the theater was still used for film showings, as a part of the “cinefication” of the country, while the neighborhood’s Anton Strashimirov Community Center also settled in the building. The building was damaged by bombings and needed renovations, which were paid for with a bank loan covered by the people who lived in the neighborhood. The community center’s library became a landmark on Ivan Asen II Street. It still functions today as home to over 30,000 tomes, updated annually with new books and periodicals. The center also hosts the traditional educational clubs that most Bulgarians participate in as children: foreign languages, ballet, literature. Vlaikova stands out by offering Bulgaria’s only “school” for rock musicians, which was founded in socialist times and still functions today, complete with a rehearsal space and stage. The cinema/community center is the oldest movie theater in Sofia and one of the few existing outside the multiplex circuit. Public funding covers only day-to-day

111

112

Венера Иванова и Доли Петрова / Venera Ivanova and Doli Petkova

Илко Дюгмеджиев / Ilko Dugmedhziev

113

Чичо Митко / Uncle Mitko

то – учат се езици, танцува се балет и се организират литклубове. Впечатление обаче прави единствена по рода си школа за рок музиканти, оборудвана с репетиционна и, разбира се, сцена за изяви.

114

Днес киното читалище е най-старият функциониращ киносалон в София и един от малкото такива извън мултиплексите. Обществената му издръжка покрива единствено режийните разходи, а всичко, което служителите изкарат от билети, се връща отново в киното за ремонти и ново оборудване. Филмите се прожектират на чешки машини от 70-те, без съраунд, но с отношение и с така наречения индивидуален подход – тоест наличието на трима зрители в салона не проваля прожекцията, а напротив, прави я по-специална. Начело на дългогодишните служители, които движат Влайкова, е секретарят на киното Илко Дюгмеджиев. Негови верни сътрудници са така нареченият ръководител културна дейност Доли Петрова (отговаря за финансите) и прожекционистите чичо Митко (Митко Митев) и Венера Иванова. Последните двама са също така и касиери, и разпоредители. “Обичам да разказвам на хората по улицата коя е Мария Влайкова и защо това кино е все още кино”, споделя Илко. Той самият е свързан с мястото още от дете. Израснал е на същата улица, гледал е филми във Влайкова и е присъствал на детски тържества в салона, но никога не си е представял, че ще работи там. През 1999 бившият химик реставратор в

Народната библиотека Св. св. Кирил и Методий е избран за главен секретар на читалището. Оттогава се опитва да следва заветите на Мария Влайкова. “През 90-те цяло поколение рокаджии около групата Воден дух започнаха да използват активно Влайкова за концерти”, разказва Илко, според когото това идеално се вписва в мисията на мястото. “Във втория параграф от завещанието на Влайкова пише “организиране на тържества и вечеринки”, напомня ни секретарят. Тази естествена форма на градска култура придобива много изявен характер в традиционните рок и блус вечери. Сцената се оформя с помощта на стотици ентусиасти и останалото в историята рок радио Тангра. Петъчните вечери между 2000 и 2002 са заети с месеци напред – групите си записват ред и чакат на опашка, за да забият на дюшемето на Влайкова. В тези няколко по-активни рок години се завъртат около 300-350 събития. Спектърът на музикалните събития, ако включим и последните десетина години, е вероятно съпоставим с този на НДК. Само някои от по-забележителните групи, свирили във Влайкова, са: Воден дух, Кака Сяра, КПД-О, Headstall, Мъртви поети, Damage, Баш рок бенд, Бараби блус бенд, Kindergarten, Analgin и много други. За тези концерти свидетелстват папките с ръчно изрязани, лепени и рисувани плакати, които се пазят грижливо, подредени по години и месеци. В последно време Влайкова е домакин на събития от така наречения нов тип:

expenses, while all income from ticket sales is reinvested in repairs and equipment. Films are shown on Czech-made projectors from the 1970s with no surround sound, but with plenty of attitude and what the cinema calls the “individual approach” – which means that if there’s only three people in the audience, the screening isn’t a flop; on the contrary, that makes it all the more special. Ilko Dugmedzhiev, the cinema director, is the informal leader of Vlaikova’s longtime employees, who include the “cultural activities manager” Dolly Petrova (who is also in charge of finances), and the projectionists, Uncle Mitko (Mitko Mitev) and Venera Ivanova. They are also both cashiers and ushers. “I love telling passersby the story of Maria Vlaikova and this cinema, which is still a cinema”, Ilko says. His own lifestory has been closely tied to the cinema since he was a child. He grew up on the same street and attended showings and kids’ parties in the auditorium, but never imagined that one day he would work there. In 1999 the former chemist and restoration specialist was elected director of the community center. He has tried to honor the will of Maria Vlaikova ever since. “During the 1990s, a whole generation of rock musicians connected to the band Voden Duh (Water Spirit) started using Vlaikova for concerts”, Ilko recalls, adding that in his opinion this is an ideal example of the building’s original purpose. “In the second paragraph of Maria Vlaikova’s will, it says ‘literary and musical occasions’”, the director points out. This spontaneous expression of urban culture eventually morphed into traditional rock and blues nights at Vlaikova. The scene grew, thanks

to the efforts of hundreds of fans and the rock radio station Tangra which, sadly, is now defunct. Friday nights between 2000 and 2002 were booked months in advance – bands lined up to jam on the Vlaikova stage. During these hesher-heavy years, between 300 and 350 rock shows took place there. Counting the last decade, the range of cultural events held at Vlaikova is probably comparable to that of the National Palace of Culture. Just some of the more memorable bands who have played Vlaikova are: Water Spirit, Sulphur Girl, KPD-O, Headstall, Dead Poets, Damage, Bash Rock Band, Barabi Blues Band, Kindergarten, Analgin and many more. All these concerts are documented in files containing hand-made posters, kept with great care and catalogued according to years and months. In recent years, Vlaikova has hosted more “new school” events: modern dance and theater, arthouse cinema, art shows and all kinds of vocal, instrumental and audiovisual experiments. The space’s literary tradition has also been rekindled: literati of all stripes have started regular readings of their latest works or literary classics. These events, playfully called “Reading Jams”, have introduced a popular new format: live reading of literary texts plus video, cinema and experimental music. The events organized by Dauhaus Studio also deserve special notice. They have graced the Vlaikova stage with names like SONDA, Luca Massolin, Molly Nilsson, Homofaber, Ambient Anarchist, mytrip, Sposob, The Pipones and many others. Until recently, only the small bar in the cinema’s foyer clashed with the

115

116

Тодор, Василена, Иво, Иван и Иван / Ivo, Vasilena, Todor, Ivan and Ivan

Тодор, Иван, Иво, Иван и Василена / Todor, Ivan, Ivo, Ivan and Vasilena

117

съвременен танц и театър, прожекции на арт кино, изложби, всякакви вокално-инструментални и аудио-визуални експерименти. Отскоро се възроди и литературната традиция – в киното започнаха да “зачитат” последните си произведения или любима класика актуални за деня литератори от найразнообразен калибър. Така наречените Зачитания внесоха и тук един нашумял напоследък формат – живо изпълнение на литературни текстове, гарнирани с видео – и кинопрожекции, плюс експериментална музика. Особено внимание привличат събитията, организирани от Студио Даухаус. Те качиха на сцената на Влайкова имена като SONDA, Luca Massolin, Molly Nilsson, Homofaber, Ambient Anarchist mytrip, Sposob, The Pipones и много други. 118

Доскоро единствено барчето на Влайкова се цепеше от духа на мястото. Евтината лавка беше нещо като мастика-пит стоп на отсечката между Царевец и 12-о училище, а публиката винаги включваше кварталните пияници. Но ето че съвсем скоро и там ще се случи малка революция – барчето ще бъде завзето от група млади ентусиас-

ти. Иван Маринов, Тодор Макашелов, Иван Паскалев, Василена Георгиева, Иво Цачев и Милен Манев са решени да запазят максимално неподправения уют на соц интериора – розово-бяло-сивата мозайка, задължителните масивни ламперии и изобилстващи гипсови первази по трегерите. Бар-фоайето на сградата с витрини към улицата ще се използва от тях освен като бар и като експозиционна зала, в която ще гостуват внимателно подбрани от тях изложби. Петимата младежи описват своите интереси така: “Ние сме за непретенциозно, непринудено, несъвършено, непрофесионално не-изкуство.” Предстои да разберем какво означава не-изкуство, когато през май клуб Влайкова отвори врати. Това не е единствено интересно – предстои концерт на швейцарците MIR и дебютният лайв на групата Help me Jones, за които вече сме ти разказвали в брой 88 (и които можеш да видиш на живо на Mellow Festival – виж стр. 146). Освен това кинопрожекциите в автентична соц атмосфера могат да се превърнат в едно доста приятно преживяване. Културният афиш на Влайкова си заслужава да се следи!

place’s atmosphere. Frequented by the neighborhood drunks, the dive was a sort of alcohol-fuelled pit stop between the street’s traditional meeting-place, Tsarevets, and Public School No. 12. But a small revolution is imminent there as well, since the place has been taken over by a group of young enthusiasts. Ivan Marinov, Todor Makashelov, Ivan Paskalev, Vasilena Georgieva, Ivo Tsachev and Milen Manev have decided to preserve the unspoiled comforts of the socialist-era interior: the pink-gray-and-white mosaic flooring, the obligatory heavy panel-work and abundant stucco ornaments. The foyer overlooking the street will be used both as a bar and an exposition space housing carefully selected shows. The five young people describe

themselves as “supporters of unpretentious, unaffected, unperfect, unprofessional un-art”. We look forward to seeing what “un-art” means when Club Vlaikova opens in May. What’s more, the new club will host a concert by the Swiss band MIR, as well as the debut live show of the band Help Me Jones (featured in Issue 88 of One Magazine; you can also catch them at the upcoming Mellow Festival). Last but not least, film screenings in the authentic socialist-era atmosphere are not to be missed. Vlaikova is a place to watch.

119

Uncle Mitko

Много е вероятно да не знаете за съществуването на фестивала goEast във Висбаден, но той знае за вас, тъй като е посветен на киното от Централна и Източна Европа. Миналата година всички представени български заглавия обраха де що има награди, между които филмите Дзифт на Явор Гърдев, Светът е голям и спасение дебне отвсякъде на Стефан Командарев и Посредникът на Драгомир Шолев. На пръв поглед изглежда странно, че всяка пролет вече десет години поред едно градче в Югозападна Германия обръща поглед към страните отвъд някогашната Желязна завеса. Още повече на територията на някогашната ГДР, в Котбус, също се провежда фестивал за източноевропейско кино и тази есен предстои двайсетгодишният му юбилей. Зад висбаденската авантюра обаче стоят съвсем разумни причини.

120

кино.

текст Йоана Павлова превод Биляна Дескова фотография архив

goEast

You most likely have no idea that the Central and Eastern European Film Festival goEast in Wiesbaden exists, but the festival knows a lot about you. Last year Bulgarian entries such as Zift by Javor Gardev, The World Is Big and Salvation Lurks Around the Corner by Stefan Komandarev and The Mediator by Dragomir Sholev scooped up awards. The fact that every spring for the past decade a small town in southeastern Germany has been turning its attention to countries beyond the erstwhile Iron Curtain seems a bit strange at first glance. Stranger still, another Eastern European film festival is celebrating its tenth anniversary this year in CottbusÂ â&#x20AC;&#x201C; a city in the former German Democratic Republic. However, there is a reasonable explanation for the Wiesbaden affair.

121

film.

text by Yoana Pavlova translation by Biliana Deskova photography archive

122

През 1999 година се появява еврото като общоевропейска валута. През 2000 година стартира програмата Media Plus, благодарение на която в Европа се нарояват международните филмови копродукции. По това време Германия вече е пълна със студенти и гастарбайтери от бившите социалистически страни, но въпреки физическото разрушаване на Берлинската стена за средностатистическия бюргер пространството отвъд нейната невидима линия е все още бяло петно на картата. Германският филмов институт във Франкфурт решава, че освен форума в Котбус Германия има нужда от още един подобен фестивал, който не само да показва филми от Централна и Източна Европа, но да има специален фокус върху разнообразни студентски програми и да организира теоретични симпозиуми за специалисти. Вместо Франкфурт обаче за фестивална локация е избран Висбаден и първото издание е през 2001 година, със специален гост руската режисьорка Кира Муратова. Макар и малък като територия Висбаден е доста богат град с амбициозни управници. От няколко века насам местните бани и казина привличат посетители от цяла Европа. Тук Достоевски прахосва цяло състояние и написва Играчът на рулетка. Количеството фризьорски салони на глава от населението е изумително, а в най-лъскавите мерцедеси и аудита се возят спретнати двойки над 60-те. Във Висбаден има преселници от цял свят, като руските и полските емигранти са

представени от солидни лобита. Наблизо са разположени също американски военни бази, така че всички говорят английски перфектно и в спортните барове се играе Тексас Холдъм покер по цяла вечер. Около катедралата на централния площад се разхожда тлъста патица – местна знаменитост, с която всички искат да се снимат (вероятно местната управа ще я скрие някъде преди следващото издание на фестивала, ако Мисия Лондон стигне до германските кина). Въпреки че goEast се провежда в Западна Германия, атмосферата е изцяло източноевропейска, тоест приятелска и леко небрежарска. Програмата на фестивала върви паралелно в няколко малки кина, като основното е Сцена Калигари. Тази зала ме изуми не само със златистите орнаменти по тавана, излезли като от картина на Густав Климт, но и с дискретния бар пред всеки ред седалки, така че всеки може да гледа филми с чаша бира или кафе пред себе си. Началото на всяка прожекция се обявява от дългокос германец на средна възраст, който удря малък гонг с цялата сериозност, на която са способни немците. Фестивалният център е разположен недалеч, във вила Клементине, построена в края на 19 век и обявена за културен паметник на Юнеско. Скорошната реставрация на тази сграда е струвала 2.9 милиона евро, затова вече никой не организира там щури среднощни партита, както при първите издания на goEast. Вместо това всяка вечер в 22 часа в голямата зала се представят по-

In 1999 the euro became the single European currency. In the year 2000, the Media Plus program was launched to support international film co-productions in Europe. By that time, Germany was already crowded with students and guest workers from the former socialist countries. Yet despite the physical destruction of the Berlin Wall, the space beyond its invisible border was still terra incognita to the average burgher. The German Film Institute in Frankfurt decided there should be at least one more festival like Cottbus, which should not only promote film productions from Central and Eastern Europe, but should also focus on various student programs and host theoretical film symposia for specialists. Wiesbaden beat out Frankfurt for the honor of hosting, and the first festival was held there in 2001 with the Russian film director Kira Muratova as a special guest. Although a small town, Wiesbaden is quite wealthy, with a go-getter city government. The local baths and casinos have been attracting visitors from all over Europe for the last couple centuries. Dostoyevsky spent a fortune there while writing his novel The Gambler. There are more beauty salons per capita than you can imagine – as well as good-looking couples in their mid-sixties driving luxury Mercedes and Audis. Wiesbaden is home to immigrants from all over the world, with particularly influential Russian and Polish lobbies. American military bases are located nearby, so everyone speaks fluent English, while people play Texas hold ‘em all night in the local sports bars. The city’s most famous attraction is a stout duck which

waddles around the central square and which everyone wants to snap a picture of (the local authorities will probably hide it somewhere before the next festival if Mission London finds its way to German cinemas). Although the goEast festival is organized in western Germany, the atmosphere is purely eastern – that is, friendly and somewhat scatterbrained. The films are shown in several movie theaters, the largest being the Caligari FilmBühne. This hall impressed me not only with its gilded ceiling, which reminded me of Gustav Klimt, but also with the discrete bars in front of each row of seats, so viewers can enjoy a beer or coffee with their film. The beginning of each showing is announced by a longhaired, middle-aged German who strikes a small gong with a most serious, Teutonic expression. The festival headquarters is located nearby in Villa Clementine, which was built at the end of the nineteenth century and which was proclaimed a cultural heritage site by UNESCO. Recently the building was renovated for 2.9 million euro, so the crazy late-night parties that were once part of the festival are no longer held there. Instead, three directors (one from the documentary category and two from the feature film category) whose films were shown at Caligari during the day introduce themselves to the public there at 10 o’clock each evening. Apart from journalists and film professionals, there are plenty of hoi polloi at such meetings. Half of them are middleaged people dressed up for a classical music concert and holding a glass of champagne or a piece of cake. The other half are young

123

124

How I ended this summer

125

Days of desire

126

ред тримата режисьори, чиито филми са били показвани през деня в Калигари – един от документалната състезателна програма и два от игралната секция. Много често освен журналисти и кинопрофесионалисти на тези срещи идват обикновени зрители. Половината са на средна възраст, облечени като за класически концерт и държат в ръка чаша шампанско или чиния с тортичка. Другата половина са млади хора, които съвсем не се притесняват да вдигнат ръка и да кажат на режисьора: “Вашият филм много ми хареса, но не можах да разбера тази сцена, в която...” Последната вечер Николай Хомерики, авторът на Сказка про темноту, внесе известна доза конструктивен хаос в тази картинка, като заяви, че няма нищо по-скучно от това да се обсъжда как е направен един филм и че се занимава с режисура, защото все още търси смисъла на живота, а накрая се извини с това, че е леко пиян. Всяка година в конкурсната програма на goEast се състезават шест документални и десет игрални филма, избрани сред последните хитове от Карлови Вари, Сараево и Варшава. Най-голямата награда за игрален филм се нарича Златна лилия и се връчва от Шкода, като стойността й е 10 хиляди евро. Град Висбаден връчва награда за най-добър режисьор, подкрепена с чек за 7.5 хиляди евро. Документалните заглавия се състезават за наградата Спомен и Бъдеще, също дотирана от 10 хиляди евро. Само за справка, общата стойност на всички награди, раздавани на София Филм Фест (като изключим приза на

Jameson), не надхвърля 10 хиляди евро. Отделно по време на goEast фондация Робърт Бош отличава един проект и дава възможност за реализирането му чрез копродукция. Тази година в секцията симпозиум имаше панорама на комедии преди и след 1989 година, а темата на дискусиите беше Освобождаващият смях – хуморът в социалистическото кино. Паралелните програми могат да задоволят и най-претенциозния вкус, за мен самата беше събитие да гледам забранените някога филми на Отар Йоселиани, представени от самия него, или десетте най-добри полски анимационни заглавия от последните 50 години насам. По повод десетгодишния юбилей беше прожектиран руският омнибус Короткое замыкание, чиито автори са стари висбаденски любимци, и се проведе специален разговор с предишни победители на фестивала, в който те описаха какво се е случило с кариерата им след goEast. Киното от Централна и Източна Европа никога не е било леко за гледане, особено през последните 20 години. Тази година в игралната състезателна програма имаше грузински наркомани, хърватски националисти, руски милиционери, румънски ветерани от войната и полски деца, които проституират доброволно на немската граница. Когато се срещам с артистичния директор Светлана Сикора, я питам как точно подбират филмите за фестивала – дали се съобразяват повече с местния зрител или предпочитат да угодят на кинокритиците. За нея на първо място стои

people who are not embarrassed to raise their hands and ask the film directors questions like: “I think your film was very nice, but I didn’t quite understand the scene when...” On the final evening, Nikolay Khomeriki, the director of Tale in the Darkness, injected a healthy dose of constructive chaos when he announced that there was nothing more boring than discussing the making of a film and that he had become a director because he was still searching for his purpose in life, ultimately excusing himself with the fact that he was slightly tipsy. Every year the goEast festival program includes six documentary and ten feature films selected from among the latest hits at the film festivals in Karlovy Vary, Sarajevo and Warsaw. The most prestigious award for feature films, which comes with a prize of 10,000 euro, is called the Golden Lily and is given by Skoda. The festival in Wiesbaden also shells out 7,500 euro for best director. Documentary films compete for another 10,000 euro prize called “Memories and Future”. Just to compare, the total value of the awards given out by the Sofia Film Fest (not counting the Jameson award) is below 10,000 euro. Furthermore, as part of the festival, the Robert Bosch Foundation also offers an opportunity for co-production to a script in development. This year the symposium section included a panorama of comedy films released before and after 1989, with the topic of the discussion being: “Liberating Laughter – Humor in Socialist Cinema”. The parallel programs are various enough to satisfy even the snobbiest taste. For me, it was an amazing experience to

watch Otar Iosseliani’s films, which had once been banned, being presented by the director himself. Another highlight included Poland’s ten best animated films from the past 50 years. Among the special features marking the festival’s tenth anniversary was the Russian omnibus film Short Circuit, directed by some of Wiesbaden’s longtime darlings, as well as a special interview with former festival winners who discussed the development of their careers after their participation in the goEast festival. Cinema from Central and Eastern Europe has never been easy to watch, especially during the last 20 years. This year the program featured Georgian drug addicts, Croatian nationalists, Russian policemen, Romanian war veterans and Polish children who voluntarily became prostitutes at the Polish-German border. When I met the festival art director, Svetlana Sikora, I asked her how they select films for the festival – whether they cater to local taste or try to please the cinema critics. She said that while they consider the artistic qualities of a project first, they can’t afford to make the program too experimental. Their rule-of-thumb is to select original films with distinctive messages, keeping the truly avant-garde for the parallel sections. At the same time, she is convinced that the goEast festival is at the root of Eastern European cinema’s recent success at film festivals in Berlin, Cannes and Venice. Other festivals such as those in Mannheim and Munich have also been attracting ever more directors from the former socialist countries. Nadia Rademacher, the director of the

127

128

Street days

129

Tale in the dark

130

художествената стойност на един проект, но е наясно, че състезателната програма не може да бъде прекалено експериментална. Нейният стремеж е да подбира авторско кино, което има ясно изразено послание, а същинският авангард е оставен за паралелните секции. В същото време тя е абсолютно убедена, че зад фестивалните успехи на източноевропейското кино в Берлин, Кан и Венеция стоят именно усилията на goEast. Други фестивали в Германия, като тези в Манхайм и Мюнхен например, също все повече се опитват да привлекат в програмите си автори от бившите социалистически страни. Надя Радемахер, главният ръководител на goEast, се шегува, че за десет години са успели да възпитат своята публика, така че много хора от Висбаден, Франкфурт и Майнц си взимат няколко дни отпуска само и само да могат да присъстват на прожекциите. Разказва ми и как се заражда любовта й към източноевропейската култура – през 1989 година се е оказала в Прага, само на 18 години, и това променило живота й завинаги. Споделям с нея моите впечатления от това колко различно се възприемат филмите във Висбаден в сравнение с други източноевропейски фестивали

и тя се съгласява, като ми разказва за прожекцията на Полицай, прилагателно на Коренелиу Порумбою в Клуж, на която цялата зала се тресяла от смях, докато тя се опитвала да вникне във философията на режисьорската теза. При все това Надя е много щастлива от факта, че източноевропейски филми най-накрая са стигнали до селекцията за чуждестранен Оскар, обикновено запазена територия за френски, италиански и испански продукции. Това означава, че goEast трябва да се бори още повече, за да поддържа нивото си, но това е повод за радост и гордост. Фестивалът във Висбаден вероятно е един от най-позитивните кинофоруми, на които съм присъствала – хората от Западна Европа излизат от залата с чувство на облекчение, че ежедневието им е много по-лесно и организирано, а ние се връщаме обратно на изток – към онзи драматичен безпорядък, без който животът би бил толкова скучен!

goEast festival, joked that they had managed to teach their visitors from Wiesbaden, Frankfurt and Mainz to take a few days off to watch the screenings. She also described how her affection for Eastern European culture was sparked by a life-changing solo trip to Prague when she was only 18 years old. I, in turn, confided how impressed I was by the non-conventional reception of Eastern European films at the Wiesbaden festival compared to that of other Eastern European film festivals. She agreed, recalling how in Kluj the audience was roaring with laughter during Police, Adjective by Corneliu Porumboiu, while she was trying to get her head around the director’s philosophical message. Nevertheless, Nadia admitted that she was very pleased that Eastern European films had finally made it to the Oscar shortlist for best foreign film, which until now had

been reserved for productions from France, Italy and Spain. This means that the goEast festival has to work even harder to keep up with growing expectations – all the more reason for festival organizers to be proud and happy. The Wiesbaden festival is perhaps the most positive film forum I have ever been to – the visitors from Western Europe leave the cinema hall with a sense of relief that their everyday life is far more convenient and organized than what they’ve just witnessed onscreen, while we return to the east and the dramatic disorder that makes our lives anything but dull!

131

Сделка или не

132

Върху софийската улица Лавандула е проснат циганският битак: един микросвят, дълъг половин километър, виещ се като змия и също като змия непредсказуем. Циганите са накацали по земята и продават стоката си върху вестници и мръсни чаршафи. На тревата встрани от улицата са спрели стари коли със зейнали багажници, от които извират всякакви вехтории. Звучи музика от стари касетофони, от грамофонни плочи, музиката на циганската реч. Човек първоначално свива очи и ноздри. Запокитен си в друга вселена, евтина и пъстра. Oбезоръжен си. Чувстваш се като чужденец.

шопинг. музика. дизайн. медии. парти. автомобили. арт. храна. антики. техника. козметика. мода. фотография.

текст Райко Байчев превод Богдан Русев фотография Михаил Новаков

Deal Or No Deal Lavandula Street in Sofia is home to the Gypsy flea market: a miniature world deviously snaking along a quarter-mile. Gypsies squat on the ground, hawking their wares on old newspapers and dirty bed sheets. Old cars are parked along the street, their open trunks bursting with ancient stuff. Gypsy music is everywhere, pouring out of old cassette-players and gramophones. Your first impulse is to plug your nose. This is another universe, cheap and gaudy. You are out of your element. An alien.

shoppiing. music. film. design. media. party. automobiles. art. food. antiques. gadgets. cosmetics. fashion. photography.

text by Raiko Baichev translation by Bogdan Rusev photography by Mihail Novakov

133

134

135

136

Освен ако нямаш гид, какъвто имам аз. Симо. През цялото време обхождам битака с него. Симо се занимава с бизнес – държи секс шопове, ала често идва и на битака. Тук купува стари неща, за да ги препродава на онлайн търгове с има-няма 1500% печалба. Много е добър. Някак си им влиза под кожата на циганите и говори тъй, сякаш е отраснал в гето и цял живот се е возил в каручка. Иначе има две висши – икономика и бизнес – и май много пари. Всичко, което трупам като впечатления, е под неговия съпровод, ходейки невидим зад него. Слушам го как говори с циганите, как избира стоката, как бълва лаф след лаф, как се слива с обстановката благодарение на една ужасна рекламна шапка на Биг брадър, благодарение на една изтъркана блуза и джинси, благодарение на умението безупречно да използва онзи откровен и бърз тон, с който циганите търгуват. Паралелно с моята история ще разказва и той – за да получим две картини, на минувач и търговец. Симо: Трябва да отидеш в събота рано. Бръсненето и парфюмът са забранени, както и ланците. Обличаш стари дрехи, ходиш мърляв и сополив. Трябва да имаш дребни в джоба, там няма кой да ти развали 5 лева, а с 10 вече ставаш подозрителен. Изкачвайки се по улица Лавандула, по тази ориенталска стръмнина, миришеща на вехто, на немита кожа, на боклук и спарено, претърпявам сетивен шок. Из битака се е пръснала всичката мизерия на света, мизерия, каквато човек трябва да види поне

веднъж през плюшения си и омекотен от модерност живот. На циганския битак нови стоки няма – продават се вещи. Изровени от боклука, крадени, от преровени чанти и джобове, от изтърбушени мазета и тавани, от села, от автоморги. На една “сергия” например може да съжителстват детски играчки, кръгли будилници, кабели, скара, малки пакетчета шампоан, мишка, книга, галоши. На друга: кана за кафе, тамбура с откъснати струни, електронна игра, една кънка, платки, кремове, фотоапарати. Продават се дори кенефи – два броя. И единственото общо между всички предмети е, че имат история, че веднъж са минали през човека, който ги е ползвал, потрошил, изхвърлил. В началото мизерията стряска, но после, ако я имаш сантименталната струна, тя веднага се раззвънява, разпищява и се започва: майка му стара, за такъв тетрис от 92-ра година оревах света. И майка му стара, погледни го това порносписание от 98-ма, тъкмо тогава ме погна пубертетът. Но освен обстрел от спомени пазарът носи още нещо: измежду боклуците са сврени ценните вещи, които имат колекционерска стойност. Циганите понякога чистосърдечно си признават, че не знаят какво продават. Aко си добър и имаш нюх, можеш да купиш нещо за жълти стотинки и после да го продадеш сто пъти по-скъпо в интернет или на някое по-цивилизовано място.

Unless you have a guide, like I do. His name is Simo. Simo has a flourishing sex-shop business, but he often comes here, too. He buys old stuff and sells it on internet auctions, at a mark-up of around 1500%. He is very good. He talks level with the Gypsies, as if he grew up in a ghetto and spent his life riding a horse-cart. Except that he has two university degrees – economics and business administration – and, as far as I can tell, lots of money. Everything I learn, I learn following him like a shadow. I listen as he talks to the Gypsies, browsing the goods, spewing jokes, blending in perfectly thanks to a horrid Big Brother baseball cap, faded jeans and t-shirt and that rapid, down-tobusiness tone that Gypsies use to talk trade. His story will run parallel to mine, so that you get two different pictures: that of the tradesman and that of the random passerby. Simo: You have to go early on Saturday. Shaving and cologne are a no-no, as well as jewelry. You need to dress in old clothes and look dirty. Carry small bills in your pocket – nobody there has change for a five, and if you whip out a ten you’ll look suspicious. Going up Lavandula St., up this Oriental hill reeking of unwashed skin, garbage and sweat, I experience sensory shock. The flea market is inhabited by the world’s misery – a majestic, self-assured misery that you have to see to believe, used as you are to your cushy life, padded by modernity. There is no new merchandise at the Gypsy flea market – all you can buy here are things. Things found in garbage bins, stolen from handbags and pockets, burgled from attics and basements, from country houses and

junkyards. One merchant, for example, is selling toys, alarm clocks, cables, a grill, hotel-size shampoo samples, a computer mouse, a book and a pair of wellingtons. Another offers a coffee pot, a Bulgarian folk instrument with missing strings, a pocket game console, one roller skate, computer wires, moisturizer and some cameras. There are even toilet seats on sale – two of them. The only thing all these things have in common is the fact that they have a history – they were somebody’s things. Someone used them, broke them and threw them away. At first, the misery is shocking – but then, if you have one sentimental string left in your body, it starts quivering and reminding you: damn, this Tetris game is just like the one that I wanted in ‘92 – the one I cried so much for. And look at that porn magazine from ‘98, damn – that’s when puberty struck. Apart from the barrage of memories, the flea market has something else to offer: sometimes really precious things are lurking in the garbage, things with collectors’ value. Gypsy sellers often frankly admit that they have no idea what they are peddling. If you have the right nose, you can buy something for pennies and sell it for a hundred times more on the internet or in some more civilized place. Simo: Specialize in a few categories – otherwise you’ll get lost in this ocean of stuff. You could look for socialist paraphernalia, celebrity memorabilia, ethnic goodies. For every piece of junk on the internet, there is a small Chinese

137

138

139

Симо: Tрябва да специализираш в няколко типа неща – иначе ще се разконцентрираш в морето от богатства. Може да търсиш соц предмети, нещо свързано с известни личности, бит. За всеки боклук в интернет стои някой малък китаец с потни длани, който с удоволствие иска да си запълни колекцията с това, което ти си намерил. Най-важното е да знаеш какво е и да го опишеш правилно. Ако не си сигурен какво продаваш, шансът ти е малък.

140

С такава философия, сред най-добрите онлайн продажби на Симо са: стари автомобилни номера – дипломатически – 280 долара, българско списание с корица Изабел Аджани – 60 долара, ретро самобръсначка + неизползвани ножчета – 150 долара. Общата инвестиция в тях на битака: около 10 лева и седемдесет. Симо има желязна тактика. Понеже на битака постоянно звучи я Азис, я стари градски песни, я плоча на Лили Иванова, той се приближава с танцувална стъпка, щрака с пръсти и кляка към някой вестник, опипвайки изложените предмети. Любимото му обръщение е “Кака”. Разпитва много за предметите, разузнава ги, така разузнава и самите продавачи, доколко познават собствената си стока. Толкова е добър, че в предишния си живот сигурно е бил циганин: “Кака, много си хубава, за колко ще ми го дадеш това? Нема пари, кака, нема пари, това куче твое ли е? Ако ми ги дадеш двете, ще ги взема на половин цена.(!) Кака, не мога да ти дам повече, няма да ми стигнат парите за билет, да се върна с рейса. Е, как да го купя това, жена ми че ме бие вкъщи!”

Отсреща също са големи майстори. Можеш да се натъкнеш на гениални идеи. Забелязвам едно старо балканче – тунинговано. За кормилото му е захваната с тел кошница от... супермаркет. От ония, дето са натрупани до касите в “Билла” или “Фантастико”. Колкото повече се движа из битака, толкова подобре виждам, че тук можеш и просто да се развличаш. Намирам неща, които съм виждал само по театрите, само по филмите, само в музеите. Влюбвам се в един военен съветски шинел – сив, могъщ, тежък, с тъмночервени петолъчки на единия ръкав и кръстосани сърп и чук на другия. Осем лева. От време на време обаче те стряскат разни неща. Поглеждам към един вестник и виждам как измежду всичките вехтории, счупени акумулатори, тестета карти, грамофонни плочи, измежду разнородния куп мръсни боклуци ме поглежда свенливо едно пакетирано пилешко бутче. Издуло найлона нагоре, леко пожълтяло, пуснало две-три струйки кръв и лека-полека гранясва. Майка му стара, на какво се надява това пиле. На света толкова гладни хора няма. Опитвам се да заговоря циганина, който го продава, но разговорът не потръгва. Надявам се да не е невменяем, макар че това пиле говори много за отношението ти към света. През това време Симо вече е натрупал сумати предмети под мишница. Няма да кажа какви, за да може да си ги купите по интернет. Самият пазар започва да се раздига: хората са се събрали тук още в шест-седем и към два вехториите се прибират обратно

person with sweating palms who needs just this one thing to complete his collection. The most important thing is to know what you have and how to describe it properly. If you don’t know what you’re selling, you don’t stand a chance. Simo’s best internet sales so far include a set of old diplomatic car plates ($280), a Bulgarian magazine with Isabelle Adjani on the cover ($60), and a retro-style shaving kit with a new set of blades ($150). At the flea market, his total investment for these three items was 10 leva. Plus change. Simo has a solid tactic. Since the musical background at the flea market is always the same – the latest song by the gender-bending pop-diva Azis, early 20th century folk music or a classic by socialist-era singer Lili Ivanova – he approaches the goods dancing, snapping his fingers and nonchalantly squatting down next to the items on sale, groping them on their old newspaper. His favorite term of address is kako or “older sister”. He asks lots questions, gathering intelligence both on the items themselves and the people selling them, gauging their knowledge of their wares. He is so good that he must have been a Gypsy in another life: “You’re so pretty, kako, how much for this? Ain’t got no money, kako, ain’t got no cash, is this your dog? If you give me both I’ll pay you half price (!). I can’t give you more, kako, I won’t have any money left for the bus ride home! I’ll be late and the wife will smack me!” The Gypsy salespeople are a good match for him. You see things bordering on genius. I notice an old socialist-era bicycle – pimped out with a wire shopping basket, the kind by

the cash register in the local supermarket. The more I walk through the flea market, the more I see that you can come here for entertainment. I find things I’ve seen only in theaters, movies, museums. I fall in love with a Soviet military overcoat – a heavy, gray, mighty piece of clothing with a darkred, five-pointed star on one sleeve and a hammer and sickle on the other. It costs eight leva. At the same time, there are things that make your hair stand on end. I look at an old newspaper and, amidst all the trash, car batteries, cards, vinyl records, from that whole dirty heap, a packaged chicken leg looks shyly back at me. The plastic on top is bloated, the chicken leg is turning yellow and bleeding in a couple of places – it’s obviously long gone. Is there any hope for this chicken leg? I wonder. Nobody is that hungry. I try to engage the Gypsy selling it in conversation, but it doesn’t go well. I hope he isn’t just crazy – although that chicken says a lot about one’s worldview. Meanwhile, Simo has a number of purchases tucked under his arm. I won’t tell you what they are – you can buy them on the internet. The flea market starts packing up: people come here as early as 6 a.m. and by 2 p.m. the things start going back into the sacks and car trunks. I am talking to a beautiful and cruel Gypsy man. He’s been drinking, his attitude oscillates between hostile and friendly, his face changes so quickly that it looks like he keeps swapping two masks, one evil, one happy. At one point he starts to insult me with such

141

142

143

в колите, обратно в чувалите. Говоря си с един жесток и прекрасен циганин. Пил е, настроението му скача постоянно от враждебност към приятелско отношение и физиономията му се мени, сякаш бързо налага весела и злобна маска една след друга. По едно време започва да ме ругае толкова пространно, че и на мен ми става кеф. Разбира, че съм журналист (с тия очила с дебели черни рамки къде съм тръгнал), и махва ядно с ръка. “Ти си журналист. Еби си мамата, като си журналист. За два лева всичко пишеш, мамицата ти. Мразя журналистите. И не ме снимай. Мамата си ебало, ако снимаш.” Аз се разтапям от удоволствие, щото поне не е лицемерен.

144

Половин час по-късно сме обратно в центъра на София, готови с две заключения – моето и на Симо. Завършваме историята по същия начин, по който я започнахме: през погледа на търговец и през погледа на минувач.

Симо: Това е истинският пазар, тук си истински търговец и истински клиент. Няма реклами, няма 50% сезонно намаление, всичко е 1:1 търговия в чиста форма. Хората са психолози и те усещат, ако мислиш, че си по-велик от тях; тогава няма да можеш да вземеш нищо на далавера. Това ме зарежда за моя, истинския бизнес, все пак се занимавам с търговия и извън битака. Сделките са бързи, парите са малки, стоките са оборотни, ако нещо е ценно, заминава на секундата. Печелят най-добрите. Авторът: Печелиш чистия и неподправен сантимент да се разровиш в неща, които отдавна си забравил. Битакът смазва онова старо зъбчато колело в главата ти, което е спряло да работи веднага след детството. Погнусява те до смърт, за да можеш да оцениш нормалния свят, щом се завърнеш в него. То е като скок с бънджи над грамаден контейнер, пълен с ценности. Скачай, протягай се, търси.

conviction that it almost makes me feel good. On discovering that I’m a journalist (not easy to hide, what with my blackrimmed spectacles and all), he makes an angry gesture. “So you’re a journalist. Well fuck you for being a journalist. You’ll write anything for a couple of leva, you fuck. I hate fucking journalists. And don’t take my picture. I’ll fuck you up if you take my picture.” At least he’s not faking it. Thirty minutes later we are back in downtown Sofia, armed with two conclusions – one Simo’s, one my own. Let’s finish this story the way we started it: through the eyes of a tradesman and the eyes of a random passerby. Simo: That is the real market. There you are a true salesman and a true customer. There are no commercials, no 50% off, everything is trade in its purest form. The people there have skills and they can sense if you think you’re superior; and if they sense that, you won’t get anything for a good price. This place recharges my batteries for my real business – after all, the flea market

is not my only trade. Deals are made quickly, prices are low, anything good is gone in seconds. May the best man win. The author: The win is the pure, unadulterated pleasure of browsing through things you have long forgotten. The flea market squirts a little oil in the rusty gears in your head that stopped turning after childhood. It completely repulses you – so that you don’t forget the value of the normal world you will return to. It is like a bungee jump over a huge garbage bin, full of valuable stuff. Jump off, reach out and you will find.

145

146

Зад цялото сериозно и формално говорене за събития като това винаги се крие някаква доста прозаична история. В нашия случай Mellow Music Festival се оформи като проект след една чудна вечер в Букурещ, два дни на плажа на Шабленска Тузла и пиянски бас в задимен бар.

музика.

текст Ивайло Спасов превод Анджела Родел фотография архив

Mellow Music Festival 147

Behind all the highbrow talk about such an event, there is always a rather prosaic backstory. In this case, the Mellow Music Festival took shape after an amazing evening in Bucharest, two days on the beach by Shablenska Tuzla Lake and a drunken bet in a smoky bar.

music.

text by Ivaylo Spasov translation by Angela Rodel photography archive

148

И трите се случиха миналия юли покрай едно прекрасно организирано събитие в румънската столица, което имаше страхотен звук и ебаси яката атмосфера. Там се израдвахме на румънеца TRG, берлинчаните Moderat и белгийците Aeroplane. И пак се плеснахме по челата, изумени от почти тоталната липса на такива адекватни събития в България. След поредното обстойно циклене върху “средата” у нас, нейния потенциал и подценяването на публиката, докато си седяхме на верандата на едни чудни бунгала и си пускахме музика, почти измислихме фестивала. Само че от измислянето до окончателното “Правим го!” почти винаги стоят аргументите на трезвото разсъждение, които обикновено се преодоляват след няколко големи питиета и интересен облог – в нашия случай нудистки спринт от Аптека до църквата Света Неделя в произволно избрано време от денонощието. Авторът на настоящия текст ще отнесе последствията от баса съвсем скоро, защото всичко е документирано на една салфетка. Важното е все пак, че и двамата участници в този облог печелят. Идея Какво толкова да му мислим, когато нещата отдавна са измислени. Един фестивал е хубав, когато е добре организиран, лесно достъпен, изненадващ и обогатяващ. Онова, което Mellow Music Festival няма да бъде, е събитие, което подценява аудиторията, замър-

сява средата и се утешава тихичко с локалния псевдостандарт. Накратко Mellow Music Festival ще изглежда така: три дни, две сцени, 23 банди и диджеи, над 30 часа качествена музика от настоящето. Идеята ни е да съберем на едно място химията на пролетта и жадните, любопитни хора. И без това в края на май софийската младеж предпочита парковете пред баровете, а София е по-жива и хубава от всякога. Именно от това е вдъхновена безплатната Mellow OPEN сцена при езерото с лилиите в Борисовата градина. В следобедите на 26, 27 и 28 май тя ще бъде перфектното олицетворение на идеята на фестивала – лежерно настроение и лесен достъп до актуална музика. Нощната сцена логично ще акумулира по-големия заряд откъм имена и сила на звука. Почти всички водещи артисти на фестивала ще се изявят именно на нея между 23:00 и 04:00. Програма Как се прави програма на такъв фестивал е наистина добър въпрос. Всичко е въпрос на вкус и приоритети. При нас си личи пределно ясно афинитет към берлинската сцена като голямото вдъхновение и отправната точка за музикалната насоченост на фестивала. Според нас именно там може да се пръкне спасението за копаещата дъното музикална индустрия – най-малко заради влиянието и силата, която имат имена като Moritz Von Oswald, Stefan Goldmann, Jahcoozi, Robot Koch и

These three events occurred last July around an excellently organized event in the Romanian capital with great sound and a fucking cool atmosphere. There, we got euphoric to the Romanian TRG, the Berlin-based Moderatand, and Belgium’s Aeroplane. And once again we smacked ourselves on the forehead, aghast at the almost total lack of such events in Bulgaria. For the nth time we hashed over “the scene” at home, mulling its potential and underappreciation. While sitting on the porch of magical bungalows listening to music, we practically thought up the festival. Except that between the thinking up and the final “Let’s do it!” there are almost always sober arguments, which almost always win out after several strong drinks and a crazy bet – in our case a naked sprint from the Apteka to St. Nedlya Church at the time of day or night of your choosing. The author will report on the outcome of this bet shortly, as everything was carefully documented on a napkin. The important thing, however, is that both parties to the bet come out winners. The idea Why bother thinking it over too much, when things have long since been thought up? A festival is good when it’s well organized, easy to reach, surprising and enriching. What the Mellow Music Festival is not is an event that underestimates the audience, pollutes the environment and quietly seeks consolation in local pseudostandards. In short, here’s how Mellow will look: three

days, two stages, 23 bands and DJs, more than 30 hours of good, contemporary music. Our idea is to bring together the chemistry of spring and thirsty, curious people in a single place. In any case, Sofia kids prefer the parks to bars in late May, when the city is more alive and beautiful than ever. This is precisely what inspired the free Mellow OPEN stage near the Lily Pond in Borisov Garden. On the afternoons of May 26, 27 and 28, it will be the perfect embodiment of the festival idea – a laid-back atmosphere with easy access to the actual music. The night stage will stockpile more firepower in terms of names and decibels, as most of the festival’s leading artists will play there at the Inter Expo Center between 11 p.m. and 4 a.m. The program 149

How to come up with the program for a festival like this is indeed a good question – it all comes down to taste and priorities. We’ve made no attempt to hide our affinity for the Berlin scene as a huge source of inspiration and a jumping-off point for the festival’s musical direction. In our opinion, that’s where the music industry, which has hit rock bottom, just might find salvation – thanks to names like Moritz von Oswald, Stefan Goldmann, Jahcoozi, Robot Koch and so on. Overall, Mellow’s selection of artists tries to illustrate some unwritten musical rules from recent years – strict genre definitions died out some time in the 90s, while the words “musician”, “producer” and “artist” have fused together in the working styles of performers on the Mellow Music

150

Moritz von Oswald Trio

151

Gonzales

152

т.н. Изобщо подборът на артисти в Mellow е опит да покажем някои неписани факти от последните музикални години – строгите стилови определения са умрели някъде през 90-те, думите музикант, продуцент и артист се доближават по смисъл и всички те заедно влизат в работните характеристики на артистите в програмата на Mellow Music Festival! Българската следа във фестивала е особено важна – напълно в унисон с концепцията ни, артисти като KiNK, 1000names, Auditory Ossicles. The Bulgarian и Help Me Jones демонстрират адекватно отношение към музиката, която правят, и биват подобаващо оценявани (уви, засега предимно извън България). Иначе казано, Mellow селекцията идва от настоящето, цели да провокира, освежи и обогати всички, които отказват да си тъпчат ушите с памук. Както би казал единият от участниците в облога, споменат по-горе: “Mellow най-накрая ще постави София на европейската музикална карта!” А хедлайнерите на фестивала звучат с по няколко думи така: Moritz von Oswald Trio Този проект събира в едно легендарните електронни музиканти – Moritz von Oswald (Basic Channel), Max Loderbauer (Sun Electric, NSI) и Vladislav Delay (aka Luomo, Uusitalo). Тримата са сред пионерите на берлинската сцена от

90-те и между главните виновници за преоткриването на дъб електрониката. Сега са се заели да изследват заедно необятните възможности, които предоставят живите изпълнения и импровизации. Резултатът е една истински богата и дълбока палитра от електронни красоти, която всъщност не може да бъде описана с думи. Gonzales Отговорът на въпроса кой е Gonzales може да получи доста разнообразни отговори. В зависимост от това кой отговаря, нещата могат да звучат от “нямам представа”, през “абе нямаше ли един странен рапър от берлинския ъндърграунд”, или май беше “меланхоличният виртуозен пианист”, който “прави повече шоу отколкото музика”, а от коро е и “носител на световен рекорд за Гинес” (за най-дълъг соло концерт – 27 часа, 3 минути и 44 секунди ). Gonzales е абсолютен гений, чиито музикални пътешествия същевременно объркват и екзалтират до крайност мнозина. Kode9 – Стийв Гудман, по-известен като Kode9, е един от музикантите, които придават необходимия смисъл и качество в така наречения стил дъбстеп. Освен че е продуцент, Kode9 е създател и собственик на култовия лейбъл Hyperdub (издаващ артисти като Spaceape, King Midas Sound, Burial и др.). А когато е просто Стийв Гудман, води лекции за новите медии и звук/sonic

Festival roster. The festival’s Bulgarian vein is particularly important and absolutely in line with our concept, including artists such as KiNK, 1000names and Auditory Ossicles. The Bulgarian project Help Me Jones show the right attitude towards their own music and have gotten the fitting props (alas, primarily outside Bulgaria for now). In other words, Mellow’s selection comes from the contemporary scene and aims to provoke, refresh and enrich everyone who declines to stuff cotton balls in their ears. As one of the participants in the abovementioned bet would say: “Mellow will finally put Sofia on the European musical map!” Here’s a few words about the festival headliners:

have no idea” to “hey, wasn’t there that weird rapper on the Berlin underground?” or “a melancholy, virtuoso pianist” who “is more a showman than musician” but who recently also “won a Guinness World Record” (for the longest solo concert: 27 hours, 3 minutes and 44 seconds). Actually, the answer is quite simple. Gonzales is a total genius whose musical wanderings simultaneously confuse and exalt most listeners to the extreme. He left his native Canada in 1998 after an unsuccessful run-in with a major label, which showed him the dark side of the then-still-extant music industry. His albums Gonzales Uber Alles (2000), Solo Piano (2004) and Soft Power (2008) definitively demonstrate that this artist knows no bounds. At least not musically.

Moritz von Oswald Trio Kode 9 They are the legendary electronic musicians Moritz von Oswald (Basic Channel), Max Loderbauer (Sun Electric, NSI) and Vladislav Delay (a.k.a. Luomo, Uusitalo). All three were pioneers on the 1990s Berlin scene and the culprits behind the discovery of dub electronica. They now explore the boundless opportunities of live performance and improvisation. Von Oswald plays on electric-acoustic equipment, Loderbauer on analog synthesizers, while Vladislav Delay has gone back to his drums. The result is a truly rich palette of electronic beauty, which words cannot describe. Gonzales If you ask “Who is Gonzales?”, be ready to hear lots of different answers – from “I

Steve Goodman, better known as Kode9, is one of those musicians who lend the necessary meaning and quality to socalled dubstep. Besides being a producer, Kode9 is the founder and owner of the Hyperdub label (which has put out artists like Spaceape, King Midas Sound, Burial and others). When’s he plain old Steve Goodman, he lectures on new media and sound/sonic culture at the University of East London. WhoMadeWho This is without a doubt one of the most intriguing bands to crop up in recent years. WhoMadeWho is made up of three Danes – Tomas Hoefding (bass/vocals),

153

154

Kode 9

155

WhoMadeWho

culture в University of East London. WhoMadeWho Това е без съмнение една от най-атрактивните банди, появявали се през последните години. WhoMadeWho се състои от трима датчани – Tomas Hoefding (бас/вокал), Jeppe Kjellberg (китара/вокал) и Tomas Barfod (барабани), а звукът им е вдъхновен от седемдесетарското диско, шейсетарския геридж рок и хауса от деветдесетте. И ако музиката от досегашните им три албума и съпътстващите видеа могат да бъдат определени като скандални, то за живите им изпълнения думите са направо излишни. Stefan Goldmann 156

Берлинският продуцент и собственик на лейбъла Macro Стефан Голдман не спира да показва какъв е начинът за отличителност в годините, в които много от музиката страда от липса на оригиналност. Многозначителни примери за това са двойният му албум The Transitory State, неочакваната му вариация на Le Sacre Du Printemps на Игор Стравински или последното му творение Haven’t I Seen You Before, което излиза на… аудиокасетка. KiNK Страхил Велчев – KiNK със сигурност е едно от най-разпознаваемите нови имена в съвременната танцувална електронна музика. От една страна,

заради специфичния си стил, в който смесва олдскул техно и есид хаус звучене с премерена, майсторски поднесена доза футуризъм. От друга, заради всички негови парчета, ремикси и колаборации, с които спечели възхищението на личности като Лоран Гарние, Джош Уинк, Стийв Бъг, Кен Иши, Терънс Диксън, Ричи Хоутин и много други. Страхил вече има и рилийз за лейбъла на Джош Уинк Ovum, който със сигурност няма да остане единствен. Всъщност всеки един от артистите, които ще озвучат сцените на Mellow, заслужава солидна доза внимание. То обаче е най-добре да се отдаде на живо. Детайли Mellow OPEN – безплатната сцена до езерото с лилиите в Борисовата градина е достъпна за всички. Ще сме благодарни на онези, които дойдат и се отнесат към това прекрасно място като към свое и се постараят да го запазят максимално чисто. Билетите струват 40 лева за трите дни и 20 за един ден на предпродажба. На място ще са съответно 50 и 25. Налични са в цялата мрежа на Eventim. Ще има осигурен транспорт от безплатната до нощната сцена, за който повече информация ще има на място.

Jeppe Kjellberg (guitar/vocals) and Tomas Barfod (drums). Their sound is inspired by 70s disco, 60s garage rock and 90s chaos. And if the music from their three albums and the accompanying video could be called “scandalous”, when it comes to their live performance, words are simply meaningless. Stefan Goldmann A Berlin-based producer and owner of the label Macro, Stefan Goldmann keeps showing us how to stand out in an era when music suffers from a lack of originality. Examples of this are the double album The Transitory State, his unexpected variation on Stravinsky’s Le Sacre du Printemps or his latest work Haven’t I Seen You Before, which came out on… audio cassette. Macro has likewise become a platform for musical innovation, for example, releasing the legendary album Catholic by Patrick Cowley and Jorge Socarras, which had been lost for almost 30 years. We feel obligated to warn you that Mr. Goldmann’s sets are always a surprise, as ecstatic club-goers around the world can attest to. KiNK Strahil “KiNK” Velchev is surely one of the hottest new names in contemporary electronic dance music – due to his style, on the one hand, which mixes old-school techno and acid-house sound with a tasteful, masterfully injected dose of futurism, and on the other hand thanks to his songs, remixes and collaborations that have won the admiration of folks like Laurent Garnier, Josh Wink, Steve Bug, Ken

Ishii, Terrence Dixon, Richie Haughton and many others. Strahil already has a release on Josh Wink’s label, Ovum, which surely won’t be a one-off. KiNK is one of the new darlings of Europe’s favorite club – Berlin’s PanoramaBar, where he’ll record his second performance in May 2010. Actually, KiNK’s live performances are quite rare, a fact that turns his sets into a happening. Details The free Mellow OPEN stage will be next to the Lily Pond in Borisov Garden. Mellow NIGHT will be at the Inter Expo Center. Advance sale tickets cost 40 leva for three days or 20 leva for one day, and 50 and 25 leva at the door. Tickets are available through the Eventim network. Transport will be arranged between the free and night stages; more information will be available on the ground and at mellowfestival.com.

157

158

Stefan Goldmann

159

KiNK

160

Повече или по-малко? Това е въпросът тази година.  “Колкото повече, толкова повече”, би отговорил Мечо Пух, мислейки за мед. От друга страна, ако става дума за общуване, мечето смята така: “По-забавно е да говориш с хора, които не използват дълги трудни думи, а по-скоро кратки и лесни – като например “Какво ще кажеш да хапнем?” Но какъв е отговорът, ако говорим за дизайн?

дизайн.

текст Бистра Андреева превод Йоана Станчева фотография архив

More or Less Sofia Design Week 161

More or less? That is the question this year. “The more it goes, the more it goes,” Winnie the Pooh would answer, thinking of honey. On the other hand, when it comes to socializing, here is the bear’s opinion: “It is more fun to talk with someone who doesn’t use long, difficult words but rather short, easy words like ‘What about lunch?’” But what is the answer if we ask that question in terms of design?

design.

text by Bistra Andreeva translation by Yoana Stancheva photography archive

Повлияни от дълги трудни думи като “финансова криза” и “глобални промени”, във второто издание на Sofia Design Week ще обсъждаме следните кратки, но съвсем не лесни въпроси: Повече или по-малко? Евтино или скъпо? Полезно или красиво? Просто или комплексно? По-малко или повече? Разбира се, колкото повече се питаме, толкова по-малко ще имаме отговор. Но все пак, какво ще кажеш да се видим?

162

Второто издание на Sofia Design Week ще протече между 4 и 11 юни 2010, а щабът отново ще бъде прекрасният двор на Националната художествена академия. Там всеки ден ще се случват лекции, дискусии, прожекции, уъркшопи и партита. Програмата на More or Less Sofia Design Week включва и традиционния форум, творчески работилници и, разбира се, изложби. Ключовата експозиция тази година се казва More or Less Exhibition. Тя удобно и устойчиво събира на едно място работи на цели шест имена, които повече или по-малко са свързани с дизайн. Сред тях има рекламисти, артисти, дизайнери и дори един журналист. Общото помежду им е чувството за хумор и това, че не се взимат насериозно. Всички те разказват за дизайна по разбираем начин и живо се интересуват колко трябва да струва той – и буквално, и метафорично. More or Less Exhibition е групова изложба, замислена от Васил Илиев – един от оснoвните куратори на Sofia Design

Week. Тя ще се състои в Софийска градска художествена галерия от 27 май до 20 юни. В нея участват рекламната агенция KesselsKramer, журналистът Андрю Лосовски, артистите и дизайнери Томас Майлендер, Даниел Ийток, Франсоа Нугие, Хелмут Шмиц. KesselsKramer рекламна агенция, Холандия Те ще направят така наречената активна изложба: във форума на 6 юни Ерик Кеселс ще представи концепцията на Дженифър Скупин Do А Plastic Bag, малък начин да възразиш срещу еднократната употреба на вечните найлонови торбички, като спасиш поне няколко от тях от боклука и чрез дизайн и въображение ги превърнеш в нещо, което си струва да запазиш. Точно това ще е целта на творческата работилница на KesselsKramer на 7 юни в Софийска градска художествена галерия. Тя ще се превърне в пърформанс сама по себе си. Междувременно от нея ще излизат експонат след експонат и директно ще заемат мястото си в изложбата. Даниел Ийток дизайнер и артист, Великобритания Даниел Ийток живее между Лондон, Сао Пауло и Венеция. По принцип е графичен дизайнер, но голяма част от нещата, които прави, се броят за изкуство (като серията му танци за аларма на кола). Снима постоянно моменти и съвпадения, при които идеята и хумо-

Under the inevitable influence of long, difficult words such as “financial crisis” and “global changes,” in the second edition of Sofia Design Week we will ponder the following short, but not exactly easy questions: More or less? Low-cost or longlasting? Practical or beautiful? Simple or elaborate? Less or more? Of course, the more we argue, the less likely we are to find a real answer. But still, what about getting together? The second edition of Sofia Design Week will take place from June 4 to June 11, 2010. The main headquarters will once again be situated in the lovely front yard of the National Academy of Fine Arts. Lectures, discussions, screenings, workshops and parties will happen there daily. The More or Less Sofia Design Week program includes forums in the traditional sense, as well as workshops and exhibitions. The key exposition this year is called the More or Less Exhibition. It gathers in a convenient and sustainable manner the works of six authors in one place, who more or less, directly or indirectly, are connected with design. They include people in advertising, art, design and even a journalist. The common theme is their sense of humor and penchant for not taking themselves too seriously. All of them approach design in a comprehensible manner and are fully invested in figuring out how much it costs, literally and metaphorically. More or Less Exhibition is a group presentation organized by Vassil Iliev – one of the main curators of Sofia Design Week.

It will take place at the Sofia Art Gallery from May 27 to June 20. Participants include the KesselsKramer advertising agency, journalist Andrew Losowsky, artists and designers Thomas Mailaender, Daniel Eatock, Francois Nouguies, and Helmut Smits. KesselsKramer advertising agency, The Netherlands They will make a so-called active exhibition: during the forum on June 6, Erik Kessels will present Jennifer Skupin’s concept “Do А Plastic Bag”, a subtle act of protest against the use of non-degradable plastic bags by not trashing some of them and transforming them into something worth keeping with the help of imaginative design. This will be the purpose of the KesselsKramer workshop on June 7 at the Sofia Art Gallery. The results of the workshop will be directly transfered to the exhibition hall. Daniel Eatock designer and artist, U.K. Daniel Eatock lives between London, Sao Paulo and Venice. He is mostly a graphic designer, but a much of his work counts as art (like his series of car alarm dance videos). He takes photographs of coincidental moments when the idea and the humor matter more than glitzy aesthetics. Daniel will participate in the exhibition with a collection of alternative renditions of the classic “No Smoking” sign. All signs can be downloaded from his website and used free of charge. His collection remains open to

163

164

рът са по-важни от лъскавата естетика. По случай отмяната на забраната за пушене на обществени места в България Даниел участва в изложбата с колекцията си от необичайни алтернативи на класическия “Пушенето забранено” знак. Всички знаци могат да се свалят от сайта му и да се ползват безвъзмездно, а колекцията е постоянно отворена за нови попълнения.

промъква нещо грандиозно, и да ги “документира”. Една от работите му в изложбата се занимава с всички възможни най-туристически пози, които можеш да заемеш, докато се снимаш пред изригващ вулкан. Друга разгъва мечтата му за финансовото благосъстояние на артиста.

Хелмут Шмиц мултидисциплинарен визуален артист, Холандия

Франсоа е класически пример за мултидисциплинарен артист, като основно се занимава с видео, арт и видеоарт. Преподава филм и видео във Франция, но голяма част от времето си прекарва в България. В More or Less Exhibition Франсоа участва с Mirror, Mirror on the Lap… – серия от портативни керамични компютри с огледални екрани.

Той се занимава както с продуктов дизайн, така и със скулптури и инсталации. Запазената му марка е неговото уникално чувство за хумор, което изпъква във всяко негово творение. Сред примерите (които ще могат да се видят и на изложбата) са изкуственото цвете, което се прави на истинско, като рони листа, риза, чиито райета са перфектно начертани с химикалка, и страхотна акция, при която Хелмут пали огън единствено с помощта на артикули, закупени от ИКЕА. Томас Майлендер артист, Франция На първо място Томас прави ужасно смешни и идотски неща. На второ е френски мултимедиен артист, но напоследък го влекат скулптурите и инсталациите. Любимото му занимание е да забелязва гротескните моменти на човечеството, в които все пак се

Франсоа Нугес артист, Франция

More or Less Exhibition e в Софийска градска художествена галерия от 27 май до 20 юни.

additions. Helmut Smits multidisciplinary visual artist, the Netherlands He works in the field of product design, as well as with sculptures and installations. His registered trademark is his unique sense of humor, which is apparent in each of his creations. Among the examples (which can be seen at the exhibition) are an artificial flower that acts like a real one and sheds its leaves, a shirt whose stripes are perfectly drawn with a ballpoint pen, and a great video in which Helmut starts a fire only with objects found in IKEA.

Francois Nouguies artist, France     Francois is a classic example of a multidisciplinary artist. He teaches film and video classes in France and spends a large chunk of his time in Bulgaria, too. In the More or Less Exhibition Francois participates with Mirror, Mirror on the Lap… – a series of portable ceramic computers with mirror screens. More or Less Exhibition is at the Sofia City Gallery of Fine Arts from May 27 to June 20.

Thomas Mailaender artist, France First, Thomas makes terribly funny things. Second, he is a French multimedia artist who is very much into sculptures and installations these days. His favorite thing is to document humanity’s grotesque moments, which also contain something grandiose. One of his works for the exhibition consists of staging every possible tourist pose in front of an erupting volcano. Another work unfolds his vision for financial welfare.

165

166

KesselsKramer Do a Plastic Bag by Jennifer Skupin

167

Daniel Eatock One Trestle Table

168

Daniel Eatock Display Book Shelf

169

Daniel Eatock Fall and Rise

170

Helmut Smits Tree in Front of Billboard

171

Helmut Smits Slavelamp

172

Thomas Mailaender Wall Butt

173

Thomas Mailaender Sad Stone

От Витошка до Витоша за десет минути 174

Дълги години той беше софийската зала Олимпия. В стожерът на социалистическата култура се случваха партийни конгреси и пленуми, фолклорни прегледи, монументални естрадни концерти, Мелодия на годината, Детската асамблея Знаме на мира. После соцът си замина и в мраморните фоайета на архитектурния мастодонт се нанесоха изложенията Стройко, базарите с кожените якета, певеце дограмите, градинските джуджета и Веско Маринов. Спорът дали НДК да бъде приватизиран върви вече 20 години. Ние имаме предложение. София може да си няма река, но има планина. Пък и все още имаме шанс да станем домакини на някоя зимна олимпиада...

строителство. дизайн. архитектура. изкуство. туризъм,

проект на Списание Едно

From Vitoshka to Vitosha in Ten Minutes For many years NDK was to Sofia what Olympia Hall is to Paris. As the nerve center of socialist culture, it hosted party congresses and plenums, folklore showcases, monumental sots-pop concerts, the Melody of the Year competition and the Banner of Peace Childrenâ&#x20AC;&#x2122;s Ensemble. Then socialism ended and the marble foyer of the architectural mastodon was taken over by trade fairs for construction materials, leather jackets, PVC window casings, garden gnomes... and by Veselin Marinov, the Bulgarian equivalent of Barry Manilow. The debate about whether to privatize the National Palace of Culture has been going on for 20 years. We have a suggestion. Sofia might not have a river, but it has a mountain. And weâ&#x20AC;&#x2122;ve still got a chance to host the Winter Olympics at some point...

175

construction. design. architecture. art. tourism.

a project of One Magazine

176

... с лифта

177

... with the gondola

178

179

180

181

182

183

Живот на върха

184

Представи си, че сутрин, когато се събудиш и погледнеш през прозореца, първото нещо, което виждаш, са заснежени върхове. Представи си още, че искаш да си измиеш лицето и зъбите, но мивката е замръзнала. Работиш “от къщи”, но за да стигнеш “до вкъщи”, всеки път трябва да се качваш 1500 м нагоре – без асансьор. Живееш сам, токът често спира и понякога с дни единствената ти компания е вятърът. Само дето за теб той не е просто вятър, а умерен, северозападен, на пориви или ураган. И не се събуждаш точно сутрин, а на всеки три часа – за да измериш скоростта му.

туризъм. метеорология.

текст Весела Ягодова превод Борис Делирадев фотография Весела Ягодова и архив

Life at the Top

185

Imagine the first thing you see out the window when you wake up in the morning being snow-capped mountain peaks. You want to wash your face and brush your teeth but the tap water is frozen. You work â&#x20AC;&#x153;at homeâ&#x20AC;?, but to get home you climb up 1,500 m without a lift. There are frequent power cuts and for days on end your only company is the wind. Except that to you it is not simply the wind, but also moderate, northwesterly, gusty or turbulent. And you have to wake up every three hours to measure its speed and direction.

tourism. meteorology.

text by Vessela Yagodova translation by Boris Deliradev photography by Vessela Yagodova and archive

186

Рила • Rila Mountain

187

Стара планина • Stara Planina Mountain

188

Tова е история за хората, които се качват на над 2000 метра надморска височина не като туристи или заради зимни спортове, а за да работят и живеят там причудливия си живот – живот на върха. Какво значи това? В България има четири високопланински метеорологични наблюдателници. Три от тях са построени върху три от планинските ни първенци: рилския Мусала (най-високият връх на Балканите), старопланинския Ботев и витошкия Черни връх. Четвъртата ни наблюдателница се намира на връх Мургаш в Западна Стара планина. Всяка една от наблюдателниците е снабдена със специални уреди (ветромер, валежомер, хелиограф – или слънчомер, барометър и т.н.). Данните, събрани от тях, се използват при изготвяне на прогнозата за времето – същата, която проверяваш, когато отиваш да караш борд или заминаваш на море с приятели. И, разбира се, тези данни не се събират автоматично, а от професионалисти. До 30-те години на миналия век планинските първенци у нас все още били “девствени”. Представлявали голи поляни или купчини от скали – никой не живеел там, освен облаците и вятърът. Докато един ден физикът и метеоролог Киро Киров не осъзнал необходимостта от високопланински наблюдения на климата. По онова време нищо у нас не се случвало без разрешението на Негово Величество, ето защо инж. Киров вербувал царя за своята кауза, изтъквайки колко е важна тя за целокупното население на България. Тогава в научно-тех-

ническо и културно отношение било особено важно да се “държи” европейско равнище и “да се наваксва”. Още повече че у нас се намирал най-високият връх на Балканския полуостров. “На 2 октомври 1932 г. при изключително за сезона хубаво и слънчево време и необикновено много посетители и приятели на Мусала официално е открита и осветена от трима свещеници, с участие на самоковския хор и висши представители на Н.В. Цар Борис І метеорологичната станция на най-високия връх на Балканите – Мусала.” Така пише ст.н.с. д-р Петьо Симеонов от НИМХ при БАН в доклада си по повод 70-годишнината от построяването на първата наблюдателница в България. Било истинско събитие. Три години по-късно открили подобна наблюдателница на Черни връх. През 1942 г. била построена и на вр. Ботев. Върховете оживели. И се сдобили с жители. На първите хора, започнали работа горе, не било лесно. По пътя към “офиса” дебнели ред трудности и опасности: от изгубване, от измръзване, от лавини. Ток на върховете е прекаран едва през 50-те години, така че са нямали светлинки за ориентир – в хаоса на природните стихии са разполагали единствено с компас. Багажа (провизиите) си изнасяли с катъри, шейни или най-вече на гръб. За да получиш представа: през зимата до връх Ботев през местността Паниците и Параджика над Калофер (това бил обичайният маршрут на наблюдателите) се стига за около девет часа. До Мусала през

This is a story about the people who live at the top, quite literally. The people who are 2,000 m above sea level not as hikers or skiers, but as weather observers. So what is life on a mountain top like? In Bulgaria there are four meteorological observatories. Three of them are on three of Bulgaria’s highest peaks: Mussala in Rila, Botev in the Balkan Range and Cherni Vruh in Vitosha. The fourth crowns Murgash Peak in the Western Balkan Range. Each observatory is equipped with an anemometer, rain gauge, solarimeter, and barometer, as well as other gadgets to collect data for weather forecasts – the same weather forecasts you check before going snowboarding or to the beach. And, of course, you need someone to take those measurements. Until the 1930s, the highest mountain peaks in Bulgaria were “pristine”: they were heaps of rock or patches of barren land whose only visitors were the wind and clouds – until the day physicist and meteorologist Kiro Kirov realized the need for high-altitude climate observations. At the time, nothing in Bulgaria happened without the blessing of His Majesty the King, so engineer Kirov recruited Boris III to his cause by pointing out its importance for the Bulgarian population. Keeping abreast of European scientific trends mattered at the time, you see. All the more so in the case of meteorology, since the highest peak in the Balkans (Mussala) was in Bulgaria. “On 2 October 1932, an exceptionally

bright and sunny day, the Mussala Meteorological Observatory was unveiled and consecrated by three Orthodox priests in the presence of many tourists and friends and senior representatives of His Majesty the King, and with the participation of the Samokov choir.” So wrote Dr. Petyo Simeonov from the National Institute of Meteorology and Hydrology at the Bulgarian Academy of Sciences in a report for the observatory’s 70th anniversary. It was quite an event. Three years later a similar observatory was built on Cherni Vruh, and in 1942 a third one went up on Botev, bringing the peaks to life – they now had inhabitants. It wasn’t an easy life. The trip to “work” for Bulgaria’s meteorological pioneers was full of danger and difficulty: you could get lost or frostbitten, or die in an avalanche. There was no electricity on the peaks until the 1950s, which meant that there were no lights to guide climbers. Provisions were carried on mules and sledges – or quite often on your back. Just to give you an idea from personal experience: today hiking to Botev from Panitsite and Paradzhika (above Kalofer) during the winter can take up to nine hours, while the journey without a lift to Mussala (through Borovets) is seven hours. Today weather observers work on strictly regulated shifts. They get to the top and come back to town on a schedule. For most of the trip they can rely on some kind of transport: on Botev they use a ratrak in the winter and a jeep in the summer, and on Mussala, the Yastrabets lift works year-

189

190

Рила

191

Rila Mountain

192

Боровец и без лифт е около седем часа. В днешно време наблюдателите работят на смени, които са строго регламентирани. Качват се и слизат от върха в точно определени дни. В повечето случаи им е осигурен транспорт – или поне дотам, докъдето е възможно да се стигне с такъв. На връх Ботев през зимата наблюдателите се качват с ратрак, а през лятото – с джип. На Мусала пък използват лифт Ястребец. Ако някой иска да ходи пеша по целия маршрут, го прави по собствено желание – за спорта. Ако някой иска, може и да лети, в буквален смисъл – както Митака, който си тръгва от работа с парапланер. Димитър Ралев е републикански шампион по целно кацане с парапланер. Обучавал се е на Мургаш, минал е през Мусала и вече 13-14 години е на Ботев връх. В момента е на 46. Използва червено-белия си сноукайт всеки свободен миг, за да лети или да се забавлява с въздушните течения по някакъв друг начин. “Летенето и метеорологията имат допирни точки – всеки пилот се занимава отчасти и с метеорология, тъй като, за да летим безопасно, трябва да познаваме добре времето.” Митака е единият ми основен източник от кухнята на високопланинските наблюдателници. Другият е 71-годишният Владислав Йорданов, ветеран наблюдател, работил главно на Мусала, където е бил завеждащ връх. В Института (НИМХ при БАН) всички го познават и му говорят на малко име. По принцип се е отдал на заслужена почивка, но в деня, в който се виждаме, той се връща на работа – извикан е “по

заместване” на връх Ботев. Въпреки че сме 21 век обаче, животът на върха все още е труден – най-вече заради проблеми от битов характер. До 80-те години съоръженията на Мусала (високопланинската наблюдателница, станцията за космически наблюдения и базата на военните) са се захранвали с ток чрез маслен кабел, прекаран по 3 км трасе от долината на река Бели Искър. В един момент кабелът остарял безвъзвратно, дал дефекти и станал неизползваем. Запалила се и изгоряла станцията за космически наблюдения. Малко по-късно военните напуснали върха, отнасяйки със себе си мощните 20 V агрегати, и “Ние останахме сами. С хеликоптер ни доставяха дърва и други провизии”, казва Владо. Електрозахранването и космическата станция се възстановяват години по-късно. Да се снабдят работещите на върха с питейна вода е още по-сложно. Въпреки усилията за отстраняването на този проблем той съществува и до днес. Единственият водоизточник за работещите на Мусала в момента е Леденото езеро в подножието на върха. Водата се изпомпва чрез система от тръби, помпа, клапи и вентили, за да бъде качена 300 м по-нагоре, където се складира в бидони. През по-голямата част от годината обаче езерото е замръзнало (оттам идва и името му) и това създава допълнителни затруднения. Налага се вентилът, чрез който водата тръгва нагоре, да се отваря и затваря ръчно, а разходката при -20 градуса до долу и обратно не е от найприятните – особено ако духа вятър

round. If somebody wants to hike all the way up for the sake of fitness, he’s more than welcome to. You can also fly – like Mitaka, who gets back home by hangglider. Also known as Dimitar Ralev, he is a national champion in target landing who trained on Murgash, has spent some time on Mussala and now works on Botev (for the last 14 years). Now 46, he uses every free minute to fly on his red-and-white snow kite, having fun with the wind currents. “Flying and meteorology have something in common. Every pilot has to know some meteorology because safe flying means you have to know the weather well.” Mitaka is a goldmine on the nuts and bolts of this unusual profession. Another is 71-year-old Vladislav Yordanov, a veteran observer, who was head of the Mussala Observatory for many years. At “the Institute” (the National Institute for Meteorology and Hydrology) everyone knows him and calls him by first name. He is now retired but on the day we met he had been called back to replace someone in the observatory on Botev. Although it is now 2010, life on a mountain peak is far from carefree. Until the 80s, all the facilities on Mussala (the weather observatory, astronomical observatory and military base) were powered by a 3-km oil cable connecting the peak with the Beli Iskur River Valley. At some point the cable aged beyond repair and became unusable. Then the space observatory caught fire and burned down. A little later the military closed the base and took away the powerful 20-V generators and “we were left to our own devices. They would bring us wood and other provisions by helicopter”, Vlado

recalls. The cable and the astronomical observatory were restored years later. Fresh water is also a problem, despite efforts made in the past. The only fresh water supply on Mussala is Ice Lake 300 m below. Water from there is pumped up to the peak through a system of pipes and valves and is stored in cans. Throughout most of the year, however, the lake is frozen (whence the name), which is why during the colder months the valve that lets the water up the system has to be operated manually. That means a walk down to the lake and back to the peak at -20°C, with the winds sometimes blowing at 150 km/h, not the most pleasant of experiences. So the unwritten law is that water is used very sparingly – observers sometimes even refuse to fill bottles for hikers who reach the peak. 193

Despite all these difficulties, the freedom and space of life at the peaks is unparalleled – it irresistibly lures observers. They generally refrain from complaining about the conditions, or the pathetic pay, which is slightly above the minimum wage. By comparison, in the 1970s they earned two and a half times the minimum wage and Vlado had to wait seven years before he was sent to Mussala. “Are you sure?” they asked before he was assigned. “What about your family?” But Vlado was resolute. Today the applicants for this unconventional position are not as numerous and motivated, and there is a lot of turnover. “Which is bad, because some of the people are not qualified enough. Clouds are the most difficult to observe. It’s one thing

194

Стара планина

195

Stara Planina Mountain

196

с над 150 км/ч. Затова е закон водата на върха да се пести и метеоролозите понякога отказват да пълнят с вода бутилките на преминаващите туристи. Въпреки всичко усещането за свобода и независимост тегли наблюдателите към върха и те не се оплакват от тежките условия. Не се оплакват и от заплащането, което е, меко казано, мизерно – малко над минималната работна заплата. За сравнение – през 70-те се равнявало на около две и половина работни заплати. Тогава Владо е трябвало да чака седем години, докато го пратят на Мусала. “Сигурен ли си?”, попитали го при назначаването, “Ами семейството?”, но Владо бил категоричен. Днес кандидатите за нестандартната професия съвсем не са толкова много и толкова решителни. Има и голямо текучество, което е “... много лошо. Tака нямаш квалифицирани хора, особено за облаците, защото те са най-сложната материя. Aко се гледат оттук, е едно, на Мусала друго, на Ботев трето”, обяснява Владо. Във високопланинските станции измерванията се извършват съгласно препоръките на Световната метеорологична организация – осем пъти в денонощието. Те се изпращат в кодиран вид под

формата на телеграма до телекомуникационния център на НИМХ (Национален институт по метеорология и хидрология), откъдето се разпространяват до всички страни в региона (България е регионален център за Югоизточна Европа). С две думи – на всеки три часа в денонощието наблюдателят трябва да бъде буден. “Нормалните хора от градовете ни мислят за смахнати”, добавя Митко Ралев. Но за него тръпчивият вкус на свободата, красотата, простора, тишината не може да се замени с живота в сивия град. Сутрин, когато се събуди, той поглежда през прозореца и вместо улици, трамваи, паркинги и хора първото нещо, което вижда, е море от върхове – безкрайно, застинало, вечно. Светът е в краката му. Единственото нещо, което трябва да направи, са измерванията. И да полети. В пряк или преносен смисъл.

to observe them from here, and quite another to observe them from Mussala or Botev. Each peak is different”, Vlado explains. All the measurements in the high-altitude observatories (as well as in all other meteorological stations) are made in compliance with the recommendations of the World Meteorological Organization – which means eight times a day, using Greenwich Mean Time. The idea is for the measurements to be comparable across the world. The data is coded and sent via telegraph to the telecommunications center at the National Institute for Meteorology and Hydrology, which distributes it to all the countries in the region (Bulgaria is a regional center for Southeast Europe). In short, the observer has to wake up every three hours. “People in the city think we’re nuts”, Mitaka Ralev adds. But he cannot imagine abandoning the freedom, silence and beauty of the mountain for life in the city.

After all, the first thing he sees through his window when he wakes up is not streets, cars, parking lots and people, but an endless, fixed and eternal sea of peaks. The world is at his feet. The only thing he absolutely has to do when he wakes up is take the measurements. And fly. Literally and metaphorically.

197

Режисьорска версия

198

Ида Даниел е: поетеса, филолог, рекламист, а в този текст найвече театрален режисьор и съосновател на Асоциацията за свободен театър. Да е важен за поколението си артист, е част от кръвната й група – дядо й е уважаваният театрален режисьор Леон Даниел. Баща й е известният художник Андрей Даниел. Човекът до нея е Тодор Стоянов от експерименталната електроакустична банда Ambient Anarchist. За нея самата вестниците пишат, откакто е на 19 и издава първата си стихосбирка.

театър. изкуство. културни политики.

текст Бистра Андреева превод Богдан Русев фотография Михаил Новаков

Director’s Cut

199

Ida Daniel is a poet, philologist and advertising copywriter, but here she is above all a theater director and co-founder of the Association of Free Theatre. Being an artist is in her genes – her grandfather was the respected theater director Leon Daniel, her father is the famous painter Andrei Daniel and the man next to her is Todor Stoianov of experimental electroacoustic band Ambient Anarchist. She first became a press favorite at the age of 19, when she published her first collection of poems.

theater. art. cultural policies.

text by Bistra Andreeva translation by Bogdan Rusev photography by Mihail Novakov

200

201

Сега Ида е на 33 и продължава да е мечтата на културните журналисти – млада, активна, талантлива, различна, с актуално успешно представление. Има суперсилно и странно чародейно излъчване. Постоянно използва фразата “практикуване на театър”, сякаш е неприкосновено конституционно право. “Важното е, че нещо се случва, нещо ври,” казва за режисьорите и актьорите в България, които искат да правят свободни проекти. Това е материал за Ида като една от тях. едно представление на ида даниел

202

Първата ми среща с Ида е преди спектакъла Мъртвата Дагмар или малката кибритопродавачка – последното й леко, свежо и умно представление по текст на дзен-самурая сайко-байко Светозар Георгиев-Ghostdog (интервю с него можеш да видиш на стр. 50). Действието се развива в канцеларията на чистилището по време на нощна смяна, в която ангел и демон не могат да си поделят труповете от голям пожар в Копенхаген. Андерсен сигурно се върти в гроба, но излиза, че на малката кибритопродавачка не й е чиста работата. Това е първият свободен проект на Ида от дебюта й през 2007 насам. Кандидатства с него за субсидия два пъти. Втория път й трябва бележка от театър, който се съгласява да даде сцена на проекта. Отива в Сфумато. “Ама толкова се притеснявах, щях да умра. Мислех, че ще ми откажат – не съм тяхна ученичка, те не са ми гледали

нищо. Дадоха ми бележката, без да е ясно какво ще стане.” Два часа преди спектакъла петте момчета бърборят, загряват, пропяват, шегуват се, а Ида е явно притеснена. Почти не говори. Прави бързо събрание: “И да си попълните формулярчетата за асоциацията за свободен театър!” И аз ли, пита Митко – ама аз не съм свободен артист. Щом играеш в свободен проект, значи си, казва Ида. Ахаа, значи част от мен вече е свободна, впечатлен е Митко. Започва репетицията. Ида придобива съсредоточен и делови вид. Минава за строга. Преди представлението тактично ми спира достъпа до гримьорната. Залата започва да се пълни – шейсетте места са разпродадени и се носят столове. Само да не стане като с Пеперудите са всъщност изтребители, мисля си – представлението на Ирина Дочева спечели Икар и после нямаше къде да се гледа. На Дагмар по договор й се полагат 10 представления, после не се знае. Междувременно Ида нервно стиска телефона и се чуди какво да прави с всички, които й звънят да ги вкара. “Ами те сами ще трябва да се оправят. Това представление се самоиздържа все пак” – и се скрива обратно в гримьорната. След малко отвътре се чуват пет мъжки гласа в синхрон: “Един за всички, Всички за един! И който не ни харесва... Дасиебемайката”

Now Ida is 33 and is still dream material for culture columns – young, active, talented, different, with a new and successful play on stage. She has a powerful and inexplicably magical vibe about her. And she uses the phrase “practicing theatre” as if this is an inviolable constitutional right. “Something is happening now,” she says of Bulgarian directors and actors who want to make free theater. Ida is one of them. My first meeting with her is right before the start of Dead Dagmar or the Little Match Girl – a fresh, clever play based on a story by the psycho Zen samurai Svetozar “Ghostdog” Georgiev. The play is set on the night-shift in Purgatory, where an angel and a demon squabble over how to divvy up the dead souls after a large fire in Copenhagen. Andersen must be spinning in his grave – his little match girl turns out to be more than meets the eye. This is Ida’s first independent project in three years. She had to apply for funding – twice. The second time she needed a letter from a theater confirming its agreement to host the play. She approached the experimental theater Sfumato: “I was so nervous I almost died. I was sure they would reject me – after all, I’m not their student and they’ve never seen anything I’ve directed. But they gave me the letter – even though nobody knew how it would turn out.” Two hours before curtain, the five young men in the cast are chattering, warming up, bursting into song, cracking jokes – and Ida is obviously on edge. She calls an improvised cast meeting: “Don’t forget to fill out your paperwork for the Association

for Free Theater!” Mitko is confused: “Me, too? I’m not a free actor.” “You are if you’re acting in a free project”, Ida retorts. He seems impressed: “Wow, so I’m already partially free.” The final rehearsal begins. Ida is suddenly all business – the classic stern theater director. Just before the start, my access to the dressing room is tactfully cut off. The theater fills up – all sixty seats are sold out and additional chairs are packed in. I’m thinking: let’s hope this doesn’t turn out to be another Butterflies Are Actually Warplanes – Irina Docheva’s play which won the prestigious Icarus theatre award and then fell off the grid, as nobody could watch it anywhere. Dagmar has a contract for ten nights – what happens after that is anybody’s guess. Meanwhile, Ida nervously clutches her phone and wonders what to do about everyone calling her to get them in gratis: “They’re on their own. This show has to pay for itself.” She disappears into the dressing room. Seconds later, I hear five male voices chanting in unison: “One for all And all for one! And if they don’t like us… They can go screw themselves!” a night in the national palace of culture

The next time we meet, the setting is quite different – the premiere of the second edition of A Journey in Theater, written by Ida’s grandfather, the director Leon Daniel, who passed two years ago. In Hall 7 at the National Palace of Culture, actor/professor/ex-Culture Minister Stefan

203

204

205

една вечер в ндк

206

Следващия път, когато се срещаме, атмосферата е коренно различна. Поводът е преиздаването на книгата Пътешествие в театъра на дядо й, театралния режисьор Леон Даниел, починал преди две години. Мястото е Зала 7 на НДК. Стефан Данаилов държи реч на фона на огромен стенопис с дъ бест ъф българските исторически личности и архетипи. БНТ усърдно снима общи, крупни и интервюта във фоайето. Соцът е жив. Ида се намъква половин час след началото. Закъсняла е, защото Рои (синът й) имал температура, а после трябвало да отиде на работа в Noble Graphics – рекламната агенция, където бачка на половин работен ден. Сяда до баща си. И двамата са видимо развълнувани, когато Ицко Финци, Меглена Караламбова и Жоржета Чакърова с очевидна искреност и топлота запяват знакови песни от пиесите на Леон Даниел под съпровод на пиано. След това дълго време разни хора ги поздравяват, прегръщат и връщат в миналото. Не мога да не попитам: Как се чувстваш между тази стара генерация и собствените си доста прогресивни интереси? “Трябва да е ясно, че това са изключително модерни хора – дядо ми, Ицко Финци, Меглена, Кирил Дончев. И да не харесат формата, те имат способност да усетят какво е вложено вътре. Пък и много сили и смисъл съм получавала от тия хора и няма значение поколението в тоя вид контакт. Той ти казва – аз съм ти дядо, не мога

да разбера каква музика слушаш и защо така си облечена, но ти ме кефиш и ми е интересно да си говоря с тебе. Баща ми, той може да спори, но проявява реален интерес и това е нещо, което иначе ни липсва. Нямаме критици, които да имат ангажимент към теб, срам ги е да изкажат интерес към нещо.” една среща на асоциацията

Асоциация за свободен театър (АСТ) е едно от ключовите неща около Ида в момента. Тя е един от учредителите и двигателите й. Идеята на АСТ е да обединява театрални групи и индивиди, които се занимават със свободен театър – т.е. театър, който е по-скоро изследователски, отколкото комерсиален. Според Ида и останалите добрата независима сцена е гаранция за добра държавна. АСТ нямат общи артистични или естетически критерии. Те се борят принципът на свободно групиране да е обичайна форма на практикуване на театър – да имат сцени за всички (като във Франция), процент от държавния бюджет за театър (Унгария) или данъчни облекчения (Германия). Направили са си домашното. Срещата, на която присъствам, протича супер стегнато и конструктивно. Разделят се на работни групи за медиите, театрите, министерството и т.н. Надяват се след 10 години да са си свършили работата и да са се разделили. една вечер на свободния театър

Единственият театър, който в

Danailov holds the floor, standing in front of a mural of Bulgaria’s historical types and archetypes. Bulgarian National Television is busy filming wide shots, close-ups and interviews out in the foyer. The spirit of the socialist era is alive and kicking. Ida sneaks in thirty minutes late – her son Roi had a fever, plus she had to pop by the advertising agency Noble Graphics, where she works half-days. She sits next to her father. Both are visibly moved when classic Bulgarian actors Itzhak Fintzi, Meglena Karalambova and Georgietta Chakarova sing famous songs from Leon Daniel’s plays with obvious gusto, accompanied by piano. Long after the show is over, people come up to them to share congratulations, hugs or reminiscences. I can’t help but ask: “How do you feel being caught between the older generation and your own progressive interests? What do these people think of your work?” “Let’s be clear on this – these are very modern people, my grandfather, Itzhak Fintzi, Meglena, Kiril Donchev. Even if they don’t like the form, they’re always able to understand the content. The questions I ask can be shared between any two human beings. Plus, I’ve always gotten so much energy and meaning from these people – generational differences don’t matter in this kind of contact. He said: ‘I’m your grandfather and I can’t understand the music you like or why you’re dressed that way, but I like you and you’re an interesting person to talk to.’ My father sometimes argues with me, but he is also sincerely interested in my work – which is something otherwise lacking. We don’t have critics who are genuinely interested and not ashamed to

show it.” an association meeting

The Association of Free Theater (ACT), which she co-founded, is one of Ida’s main projects. ACT’s mission is to bring together theater groups and individuals who make free/independent theater – i.e., theater that is more exploratory than commercial. Ida and company believe that a good independent scene guarantees a good state-funded one. On 29 April 2009, they sent posters to all Bulgarian theaters with the slogan: “April 29 – a day for solidarity between different generations in theater”. This was their first statement as the ACT and it said: “Peace! We want to be here, too!” ACT artists do not share artistic or aesthetic criteria. Instead, their goal is establish the principle of free grouping in theater, which includes: stages for everyone (as in France), a percentage of the state budget for theater (as in Hungary) and tax breaks (as in Germany). They have done their homework. The meeting I attend is ultra-quick and constructive – people split into separate working teams dealing with media, theaters, the Ministry of Culture, etc. They hope that in ten years’ time their work will be done and they’ll go their separate ways. a night for free theatre

The only theater that regularly hosts projects created outside state and regional theaters is Sofia’s Youth Theater. Free theater nights are held there every week. I go to a night dedicated to the playwright Daniil Kharms, arriving in the middle of a radio-play. The

207

208

209

210

момента се е ангажирал редовно да дава сцена на проекти, реализирани извън рамките на държавните и общинските театри, е Младежкият. Вечерите на свободния театър там са всяка седмица. Аз отивам на вечерта, посветена на драматурга Данийл Хармс, и влизам по средата на радиопиеса. В малкия Клуб на актьора има сцена в единия край и бар в другия. Цари пълен мрак, само през прозорците нахлува светлина от уличните лампи. Тихо е, всички слушат и пушат, пият бири. После виждам, че има много млади, но не само. Доста са театрали, но не само. Има дори една-две вратовръзки. Тук са и обичайните заподозрени от асоциацията – смазващо добрите и хардкорнезависими актьори Огнян Голев и Ирина Дочева, режисьорката Гергана Димитрова – “главната маймуна” от 36 маймуни, Веселин Димов – режисьор от Момо, и т.н.. С известно закъснение и вид на човек, който все още е духом в офиса, се появява и Ида. Вечерта продължава с късометражно кино и после на сцената се качват Ambient Anarchist, a между и по време на парчетата на микрофона се четат кратки откъси от Данийл Хармс. Ида също прочита един. Има някакъв уют, все едно си на голямо гости. Много е приятно, казвам. Супер е, отсича Ида. Според нея при тази схема в Младежкия става ясно, че това не са продукти на самия театър. “Знае се, че са гостуващи, и е ясно как са направени в пространството въобще. И това е голямо постижение.”

една вечер на гости

Разговорът за театър продължава една вечер в пъстрия апартамент на Ида и Тошо. Говорим си за клишето у нас, че не се броиш за професионалист, ако не си на щат. За болезнената липса на културни мениджъри, които да пишат проектите и да пласират спектаклите. За странните неравни отношения, в които влизат свободните проекти и приелите ги държавни сцени. За това как често “службите” в театрите демонстрират презрение към свободните артисти, а на касите ги саботират и не препоръчват техните спектакли. За това как след вложени кански усилия, време и желание често един спектакъл се играе един или два, или три пъти, и независимо какъв е успехът му – това е. Според теб системата ли е проблемът, питам, или старите кадри в учрежденията? “И двете – категорична е тя. – Едното нямаше да е такова без другото. Но проблемът за мен е липсата на желание за развитие, не възрастта. Лошото е, че наистина в момента, първо, не се знае какво ще се случи с държавните театри, и после, въобще системата ни за театър е абсолютно разнебитена.” А ако зависеше от теб, какъв би бил идеалният сценарий? Да има програми, по които да кандидатстваш за финансиране. Да можеш да си избираш които искаш актьори. И някакво ниво на обща култура в публиката? – броя аз до три. Ида само кима. Е, не е толкова много, казвам. Не, не е, отговаря тя.

little Actors’ Club has a stage at one end and a bar at the other. It’s completely dark inside, the only light seeps in through the windows from the street lamps outside. It is quiet, everyone is sitting and listening, smoking or drinking beer. My eyes adjust and I see a lot of young people, but not only. Many of them are theater types, but I even see one or two suits. Of course, we find the usual ACT suspects – the hardcoreindependent actors Ognian Golev and Irina Docheva; Gergana Dimitrova, the main “monkey” from the arts organization 36 Monkeys; and Veselin Dimov, director of the multimedia performance Momo, among others. Ida shows up a bit late, looking mentally stuck at the office. The evening continues with documentary cinema, then the band Ambient Anarchist takes the stage. Between songs people come up and read excerpts from Daniil Kharms. Ida reads, too. It feels cozy, like a big house party. “Nice scene”, I venture. “Very”, Ida says with conviction. “Kudos to Veselin, he came up with the idea for tonight”. She believes that the Youth Theater format makes it clear that what’s onstage has not been created by the theater itself. “Everyone knows it’s a guest night and how it was done – which is a huge achievement.” a night at her place

Our conversation continues one evening at Ida and her husband Todor’s colorful apartment. We discuss the cliché that if you’re not a part of an official theater troupe, you’re not considered a true professional. We also discuss the painful lack of cultural managers to write and

implement projects. And the weird, unequal relationship between independent projects and the state-funded stages that host them. And the disdain of theater management, which often results in box-office sabotage, as independent projects are not properly advertised. And the fact that despite all the effort, time and desire, an independent show is played once, twice or three times and then disappears, even if it is a hit. Does the problem lie within the system or the older generation in the institutions? “Both”, she replies confidently. “One couldn’t exist without the other. I don’t have a problem with age, but with lack of motivation. And the worst part is that right now nobody knows what will happen to state-funded theaters or what our theater system is going to be at all.” If it were up to you, what would the ideal system look like? I count on my fingers: one, there should be programs to apply for financing; two, you should be able to choose any actor; three, the audience should have some minimum aesthetic education. Ida nods. That’s not asking too much, I say. No, it’s not, she replies.

211

Сана Квист

212

Младата шведка твърди, че е типична представителка на поколението, родено през 80-те: много повърхностна и с мания за пазаруване. Нейният характер намира отражение и във фотографския й проект All I Own, в който главни герои са Сана и приятелите й, с цялото си имущество. На своя сайт фотографката се представя така: “Живея между Гьотеборг и Стокхолм, но въпреки това притежавам паспорт. Можете да ме наемете за най-различен вид работа, например мога да наглеждам кучето ви или да снимам новата корица на лъскавото ви списание.” Въпреки че от три години насам Сана е превърнала снимането в своя професия, тя се записва да учи фотография едва наскоро – с идеята да подплати познанията си с теория. Към снимането се насочва съвсем случайно, когато преди време за Коледа получава първия си дигитален фотоапарат. Оттогава не спира да документира ежедневието си в своя фотоблог и да работи за списания като Acne, Pig Mag и Neon Magazine. Очевидно с времето снимките й придобиват все по-силно изразен авторски почерк, както се забелязва и в първия й самостоятелен проект All I Оwn, с който 24-годишната Сана привлече вниманието ни във flickr.

изкуство. фотография.

текст Бояна Гяурова превод Анджела Родел фотография Сана Квист

Sannah Kvist The young Swede claims to be a typical 80s child: a superficial shopaholic. Not surprisingly, these character traits come across in her photographic project “All I Own,” which stars Sannah, her friends and all their worldly belongings. On her website, the photographer introduces herself like this: “Me: freelance photographer, based in Gothenburg and Stockholm, but I do own a passport. I’m available for assignments of various kinds, e.g. I can pet your dog or photograph the next cover of your fancy magazine”. Despite the fact that Sannah has already been working professionally as a photographer for three years, she has only recently started studying photography – with the aim of fleshing out her practical knowledge with theory. She got into photography completely accidentally after receiving her first digital camera for Christmas. Since then she has been constantly documenting her everyday life on her photoblog and working for magazines such as Acne, Pig Mag and Neon Magazine. Over time, her photos have developed a stronger personal trademark, which can be clearly seen in her first independent project “All I Оwn,” which drew our attention to the 24-year-old Sannah on flickr.

213

art. photography.

text by Boiana Gyaurova translation by Angela Rodel photography by Sannah Kvist

Как ти хрумна идеята за All I Оwn? Наскоро започнах да изхвърлям много от нещата, които притежавам, понеже се почувствах засрамена, че съм насъбрала толкова много боклуци. Освен това толкова много съм се местила в Стокхолм, безумно трудно е всеки път да местиш всички тъпотии, които притежаваш. Искаше ми се да запазя само най-важното: легло, компютър, камери и дрехи. Стаята стана наистина спартанска. Една вечер скучаех вкъщи и реших, че ще е готино да направя една хубава купчинка от всички неща, които са ми останали. В крайна сметка, когато струпах нещата на едно място, видях, че всъщност въобще не са толкова малко, колкото си мислех.

214

А как реши да включиш и приятелите си в проекта? Какви са техните истории? Много ме интересува начинът, по който хората консумират, за да покажат “истинското си аз”. Изграждат личността си чрез нещата, които купуват. Започнах да проучвам как моите приятели и техните приятели биха построили своята купчина от вещи, които притежават. Любопитно ми беше да разбера какво искат да ги репрезентира в снимката, която ще им направя. И какво се получи? Кое беше найинтересното ти преживяване при снимките? Някои от участниците бяха много крайни в своята подготовка за порт-

рета. Часове наред се занимаваха със своята купчина. Очевидно бяха притеснени как ще ги възприемат зрителите. Те местиха разни неща нагоре-надолу и все не бяха доволни от резултата. Не исках да се намесвам, исках купчината да е изцяло тяхно дело. За тях снимката, която щях да им направя, беше нещо като лична реклама във външния свят. Защо тези снимки са представителни за твоето поколение? Ами, това съм просто аз. Осъзнавам, че имам проблем с непрекъснатото купуване и трупане на неща. Този проект е добър старт в осъзнаването на тази слабост. Продавам вещите си и след това купувам нови. Това е затворен кръг, от който все още не знам как да се измъкна. Коя е любимата ти вещ, която притежаваш? Без която не би могла да живееш? Оглеждам се в момента из стаята си, но не откривам нищо. Забелязвам обаче, че имам много декоративни вещи, които нямат функция. Това е смешно, понеже винаги съм била против подобни артикули и съм се заричала, че никога няма да купя нещо толкова тъпо. Не мога да живея без компютъра си, въпреки че ме депресира.

How did you come up with the idea for a project like “All I Own”? I had just started getting rid of a lot of what I owned because I felt ashamed at having collected so much junk. I also had a long history of moving around to different apartments in Stockholm and it was really hard work transporting all my shit around town. I wanted to keep only what I thought was most important: my bed, computer, cameras and clothes. My room was really Spartan... I was bored one night at home, so I thought I could make a nice pile of what was left. When I started building the pile it got a lot bigger than I had expected. What made you decide to photograph your friends? What are their stories? I’m very interested in the way people consume to show their “real selves”. They build their personality around the stuff they buy. So I started investigating how my friends and friend of friends would build their own piles, what they would want to represent them in the photograph. What was the most interesting experience during shooting? Some of the participants were more extreme in their preparations for the portrait, they worked on the pile for hours. Obviously they were really nervous about what viewers would think of them. They moved small things around and were never satisfied with the result. I didn’t want to interfere with the building, I wanted them to make the pile all by themselves. I think they imagined the photo like some kind of personal ad.

Why are these pictures a good representation of your generation’s way of life? This is me. I know I have this problem with buying stuff non-stop. This project is a good start, at least I’ve recognized it. I sell my stuff and end up buying new shit. It’s a vicious circle. I still haven’t found a way to break out. What is your favorite possession? What is the one thing you can’t live without? I’m looking around my room now, but I don’t know. I notice I have a lot of decorative items, things without a real purpose. Which is really funny, because I have always looked down on stuff like that and said I would never buy such stupid crap. My computer is the one thing I can’t live without, even though it makes me depressed...

215

216

Sannah Kvist

217

Niki

218

Benjamin

219

Calle

220

Andrea

221

Eva

Варненско лято

222

Най-големият международен театрален фестивал у нас Варненско лято (организиран от Министерство на културата, Община Варна и Българска асоциация за театър) тази година ще се случи за 18-ти път между 31 май и 11 юни. Неговата основна цел както обикновено ще е да събере и открои най-доброто и оригиналното в съвременния български театър. Най-интересното обаче (и то не само за запалените театрали) е онова, което пристига с неговата международна програма.

театър. танц. музика. сцена.

текст Асен Терзиев превод Ралица Кариева фотография архив

Varna Summer

223

This year, Varna Summer, Bulgariaâ&#x20AC;&#x2122;s largest international theater festival, will take place for the 18th time between 31 May and 11 June. Traditionally, its primary goal is to gather together and showcase the best and most original productions in contemporary Bulgarian theater. However, the most interesting part (and not only for diehard theater-goers) is what the international program has to offer.

theater. dance. music. performing arts.

text by Asen Terziev translation by Ralitsa Karieva photography archive

224

Всъщност Варненско лято е, уви, изключително рядък шанс в България да се види качествен театър от Европа и света. Всяко гостуване, дори и на най-скромното като мащаб театрално представление е сложен и скъп организационен процес поради простия факт, че театърът е живо изкуство, свързано с движението на хора, а не на продукти. Естествено, така театърът често остава застопорен на мястото, в което се създава, и е непрестанно под заплаха да се консервира в нещо затворено и разбираемо само в локалния си контекст. По същите причини той винаги рискува и да бъде неадекватен на съвременния живот, в който културните различия са по-скоро въпрос на лична нагласа, отколкото на география. Цялата ситуация може да се обясни много грубо така: представете си филмов маниак или меломан, който обаче има достъп само до български филми и музика. Абсурдно и притеснително, нали? Та нещо подобно е обречен да бъде и всеки театрален фен в България почти през цялата година. Освен ако не е толкова богат, че честите пътувания и скъпите билети за театър навън да не са му проблем. За щастие нарасналата с годините популярност на Варненско лято му позволява да внася все повече и по-качествени театрални събития отвън. За пръв път тази година цели четири спектакъла ще се играят не само във Варна, но и в София – заради подкрепата на Столична община и Британския съвет. Става дума за представления, които са не просто извадка от биографията

на световно признати артисти, но са и силно различни от театъра, който обикновено може да се види по родните сцени. Акцентът тази година е поставен върху някои от постиженията в алтернативните съвременни театрални форми, които са провокативни, въздействащи и въобще съвсем ново преживяване. Визуалният театър на Ромео Кастелучи: Хей, момиче! Казват му “европейския Робер Льопаж”, а списание Variety го определя като “найдръзкия и изобретателен създател на образи в съвременния театър”. Италианецът Кастелучи се нарежда след най-влиятелните фигури на световната сцена от 90-те насам и определено е тазгодишното “голямо име” във фестивалната програма. Той е носител на Европейската театрална награда за нови театрални форми, както и на титлата Кавалер на Френския орден за изкуство и литература. Преди да се посвети на театъра, Кастелучи е архитект, а уникалният сценичен език, който създава, е зрелищно съчетание между театър, опера, музика и визуалните възможности на новите технологии. Представленията на Ромео Кастелучи са като наситени с образи сънища, заредени с енергията на телата, материята, движението, плътта и звука. Хей, момиче! е спектакъл, който трудно може да се разкаже. По думите на неговия автор той е “...изследване на женското тяло и сетивност; на

The Varna Summer Festival is, unfortunately, one of the very few opportunities to watch quality European and international theater in Bulgaria. Because theater is a living art involving movement of people rather than products, each stage production, even of the smallest-scale performance, requires complex and expensive logistics. Naturally, this results in plays usually remaining where they are originally produced. Yet without the stimulus that interaction with diverse audiences and cultures provides, a production may remain static and understandable solely within its local context. This is also the reason why theater constantly runs the risk of being outof-touch with contemporary life, where cultural differences are often more a matter of mindset than geography. Imagine a music or movie lover who only had access to Bulgarian music or movies. Dire straits, indeed! Well, this is the fate of most theater lovers in Bulgaria all year round – unless, of course, they can afford frequent travel and expensive theater tickets abroad. Fortunately, the Varna Summer Festival’s growing popularity over the years has allowed it to import theater events of an ever-increasing quality. This year, for the first time, as many as four performances will be given not only in Varna but in Sofia, too, thanks to the City of Sofia’s support. These shows will not simply be random entries from a list of world-renowned playwrights, but will be very different from the theater one would normally see on domestic stages. The focus is on alternative modern theater productions, which tend to provoke and inspire – and to offer completely new

experiences.

Romeo Castellucci’s visual theater: Hey, Girl! Often called “Europe’s Robert Lepage” and dubbed by Variety as the “most daring and ingenious image creator in contemporary theater”, Italian-born Romeo Castellucci has been one of the most influential figures on the global stage since the 1990s. He is definitely this year’s Big Name on the Varna festival program. Castellucci was awarded the Europe Theater Prize “New Theatrical Realities”, as well as the title “Chevalier dans l’ordre des Arts et des Lettres” in France. Before committing himself solely to theater, Castellucci was an architect. The unique stage language he creates is a spectacular hybrid between theater, opera, music and visual effects made possible by modern technology. Romeo Castellucci’s performances feel like dreams full of imagery, charged with the energy of body, matter, movement, flesh and sound. Hey, Girl! is difficult to summarize. In the words of its author, it is “a study of the female body and sensitivity; of the metaphors they are pregnant with, such as submission, violence, and slavery, which women today still fall victim to… The central character is a girl who knows nothing about herself. Rather, all she knows about herself is that she can react to a random call: ‘Hey, girl!’ This anonymous girl is far from being the icon of feminism; she is the human race itself. She is just somebody hidden deep in the archaeology of the female shape”.

225

226

227

метафорите, с които са натоварени, като подчиненост, насилие, робство, и на които и днес жените продължават да стават жертва... Главната героиня е момиче, което не знае нищо за себе си. Или всичко, което знае за себе си, е, че може да реагира, ако някой й подвикне: “Хей, момиче!” Това анонимно момиче съвсем не е икона на феминизма, а представлява самото човечество. Тя е просто някой, скрит дълбоко в археологията на женската форма”. Хей, момиче! e в ДТ Варна на 1 юни и в Театър София на 4 юни Три в едно – танц + театър + концерт: Да докоснеш пода с глава на Компания Mute и Черен Петър на компания Drift

228

Две представления, в които срещата с публиката се състои някъде отвъд езика, а общуването е като при музиката – с ритъм и вибрации. За да се случи качествено, човек трябва просто да се настрои на нужната честота и да се остави на сигналите да преминават през него като през антена. Тръпката определено си струва. Да стигнеш пода с глава е спектакълът, с който бе открит прегледът на съвременния датски театър през ноември миналата година. Нещо средно между танцов театър и концерт. По думите на своите създатели той е елегантен, комичен, въздействащ и силно експресивен коментар върху вечната тема защо човек, откакто свят светува, винаги прави така, че накрая успява да превърне собствения си живот в ад. Музиката е специално написана и изпълнена

на живо от музикантите от Valravn и съчетава суровия звук на традиционните инструменти от скандинавския фолклор с модерен електронен саунд. Танцова компания Drift от Швейцария идва за втори път във Варна и София, но с нещо съвсем различно. Черен Петър навява свежи и забавни асоциации със златните години на авангарда от началото на 20. век – театрален концерт, в който музиката се изпълнява от актьори, компютри, някакви странни машини и най-обикновени предмети, които сякаш оживяват. Да докоснеш пода с глава е в Театър София на 31 май и в ДТ Варна на 2 юни Черен Петър е на 2 и 3 юни в Червената къща и на 6 юни в ДТ Варна На театър като на кино: Хотел Матусал на компанията Imitating the Dog По думите на Yorkshire Evening Post Хотел Матусал на новаторската компания от Лийдс Imitating the dog “…не прилича на нито една театрална постановка, която сте гледали”. Според Битие на Стария завет Матусал е името на найстария човек, живял на земята. Впечатляващото театрално съчетание между сюжет ала Дейвид Линч и визия ала Питър Грийнауей разказва една съвременна приказка за духове, изследваща човешките страхове от смъртта, секса и ужасяващото чувство за отговорност при появата на децата. Историята на портиера Хари, който се опитва да разкрие забравената истина за миналото си, е всъщност разказ за разрушителната сила на любовта и за ада на разпа-

Hey, Girl! is showing on 1 June at the Varna Dramatic Theater and on 4 June at Sofia Theater

3 in 1 – dance + theater + concert: Grasping the Floor with the Back of My Head by Mute Company and Black Peter by Drift In these two shows, contact with the audience occurs somewhere outside language. Communication takes place musically – through rhythm and vibration. For this to work properly, one needs to tune into the right frequency and become an antenna. The kick is definitely worth it. Grasping the Floor with the Back of My Head was the opening performance at last year’s showcase of Danish performing arts. Described by its creators as something between dance theater and a concert, this is an elegant, comical, affecting and strongly expressive commentary on the eternal topic: Why has man, since the dawn of humanity, acted in ways that always end up making his life hell? The music, composed for the production and performed live by Valravn, combines the raw timbre of traditional Scandinavian folk instruments with modern electronic sounds. The Swiss dance company Drift is making its second visit to Varna and Sofia; however, this year’s offering is entirely new. Black Peter triggers fresh and funny associations with the golden age of the early 20th century avant-garde. In this concert-style theater, music is performed by actors, computers, strange machines and everyday objects that seem to come alive.

Grasping the Floor with the Back of My Head: 31 May, Sofia Theater; 2 June, Varna Dramatic Theater Black Peter: 2 & 3 June, The Red House; 6 June, Varna Dramatic Theater

Theater like cinema: Hotel Methuselah by imitating the dog

As the Yorkshire Evening Post put it, Hotel Methuselah by the innovative Leeds company imitating the dog is “unlike any other piece of theater you’re likely to have experienced before”. In the Old Testament, Methuselah was the oldest man who ever lived. This impressive theatrical combination of plot a la David Lynch and vision a la Peter Greenaway tells a modern ghost story that explores our fears about mortality, sexuality and the terrifying sense of responsibility that comes with having children. The story of the night porter Harry who is searching to uncover the forgotten truth of his past is, in fact, a tale of the destructive power of love and the hell of personal disintegration. This stylish performance uses cutting-edge audio-visual technology fusing live action and video projection to convey the emotion and wit at its core. Hotel Methuselah: 7 June, Varna Dramatic Theater; 9 June, Sofia Theater

New theater: Looking for a Missing Employee and Lucia Skates These contemporary dramas will play only in Varna. Looking for a Missing Employee, also

229

230

231

дането на личността. Елегантната постановка използва най-новите аудиовизуални технологии, слива в едно живото изпълнение и видеопрожекцията и поставя в сърцето на представлението емоцията и остроумието. Хотел Матусал е на 7 юни в ДТ Варна и на 9 юни в Театър София Нови драматургии: В търсене на изчезналия служител и Лучия се пързаля по леда

232

Най-новото в съвременната драма е запазено само за фестивалната публика във Варна. В търсене на изчезналия служител е нашумелият полудокументален спектакъл на сензационния ливански артист Раби Мруе, селекциониран за събития като фестивала в Авиньон и Wienerfestwochen. Постановката е реално журналистическо разследване на тъмните интриги, свързани с изчезването на чиновник от финансовото министерство в Ливан.

Лучия се пързаля по леда е оригиналната сценична версия на един от най-популярните и талантливи млади румънски режисьори Раду Африм по пиесата на една от най-популярните и талантливи млади литовски авторки – Лаура Синтия Черниаускайте. Спектакълът е емоционална съвременна история за съзряването и откриването на любовта. В търсене на изчезналия служител е на 1 юни в Кукления театър, Варна Лучия се пързаля по леда е на 5 юни в ДТ Варна

selected for the Avignon Festival and Wienerfestwochen, is a well-known semidocumentary performance by the critically acclaimed Lebanese actor Rabih Mroue. The show re-enacts a real-life journalistâ&#x20AC;&#x2122;s investigation into the dark intrigues surrounding the disappearance of a tax official in Lebanon. Radu Afrim, one of the most popular and talented young Romanian directors, brings us Lucia Skates, an ingenuous interpretation of a play by Laura Sintija Cerniauskaite, who is in turn one of Lithuaniaâ&#x20AC;&#x2122;s most

popular and talented authors. This is an emotional, contemporary story about maturing and discovering love. Looking for a Missing Employee: 1 June, Varna Puppet Theater Lucia Skates: 5 June, Varna Dramatic Theater

233

Арт фест Водна кула

234

Чувал си за Водната кула в квартал Лозенец – най-вече около различни арт събития, включително и изложбата на холандски продуктов дизайн от миналия Sofia Design Week. В последните няколко години построената през 1929 година сграда с архитектурна стойност излиза от забвението, в което беше изпаднала, и започва постепенно да се превръща в търсено арт пространство.

изкуство. архитектура. културни политики.

текст Биляна Балева превод Ралица Кариева фотография Михаил Новаков

Water Tower Art Fest

235

You may have heard of the Water Tower in Sofiaâ&#x20AC;&#x2122;s Lozenets neighborhood, especially in connection with various art events, including the Netherlands product design exhibition that was part of last yearâ&#x20AC;&#x2122;s Sofia Design Week. During the past few years, this 1929 building of high architectural value has emerged from oblivion, gradually becoming a much-sought-after art space.

art. architecture. cultural policies.

text by Biliana Baleva translation by Ralitsa Karieva photography by Mihail Novakov

Причината – Ния Пушкарова, която се завръща от обучението си по визуални изкуства в Англия, открива мястото и изпада във възмущение как може това прекрасно място да стои безстопанствено и полусрутено. В други държави това би било недопустимо. Започва се ходене по мъките и институциите, в комбинация с борба срещу бюрократщината и липсата на желание от страна на администрацията. Все пак целта в крайна сметка е постигната, не без помощта на кмета на район Лозенец, Прошко Прошков – първият независим фестивал за визуални изкуства се провежда там през 2006 година и кулата възкръсва за нов живот.

236

Превърнал се вече в ежегодна традиция, тази година Арт фест Водна кула (организиран от сдружение Име) ще се случи за четвърти път между 25 и 30 юни. В програмата му има два нови момента – единият е участието на интересни чуждестранни гост-артисти, които ще си направят тук нещо като резидентна програма. Другата новина е, че фестивалът ще съживи и окупира още две места, подобни на Водната кула. Това са Старата баня в центъра на град Банкя и подземието под Халите в София, където е запазена част от крепостната стена с кула на крепостта Средец. Макар и с известен собственик, в момента и двете места не функционират и ясни планове за тях няма. В същото време те са изключително подходящи за алтернативни изложбени/арт пространства, дори и във вида, в който са.

Именно съдбата на подобни сгради вълнува организаторите на фестивала: кой ги стопанисва, защо ги стопанисва по този начин, какво може да се направи от тях. Затова в рамките на фестивала се организира дебат-дискусия, на който ще бъдат поканени местните власти, граждани, бизнесмени и арт сдружения, които заедно да започнат диалог за стопанисване и оживяване на градски затворени и отворени пространства със средствата на изкуствата. Подобни практики на гражданска намеса и публично частно управление на общински сгради има отдавна из цяла Европа и по света. Това е най-смисленият начин да се използват изоставени сгради или сгради – паметници на културата, които са собственост на общините. За два такива европейски арт центъра са поканени да разкажат по време на дебата Тера Бадия от Барселона и Корина Букея от Клуж, Румъния. Те ще представят моделите на организиране и функциониране на своите институции. Тера е директор на Hangar – център за визуални изкуства и изследвания, основан от Каталунската асоциация за визуални изкуства през 1997 година в Барселона. Центърът осигурява работна среда и подкрепа за артисти и дизайнери и предлага всякакво оборудване за различни артистични практики. Той се помещава в реновирани индустриални помещения с обща площ 1800 кв. м и включва 15 самостоятелни студиа, медийна лаборатория, две филмови

The reason: Nia Pushkarova came back from her visual art studies in the UK, discovered the place and was shocked to see this beautiful spot deserted and almost in ruins. In some countries, she thought, this would be considered an outrage. What followed was a series of tortuous visits to institutions, spiced up with fights against bureaucracy and the administration’s infamous inertia. At last, triumph! With the help of Lozenets mayor Proshko Proshkov, the first independent visual arts festival took place there in 2006 and brought the Tower back to life.

debate/discussion will also be held during the festival, involving local government representatives, regular citizens, business people and arts associations, who will launch a dialogue about the management and revival of closed and open city areas through the arts. Similar practices of civic participation and public-private management of public buildings have existed across Europe and the globe for a long time. What more meaningful way to utilize buildings thus deserted or designated as monuments of culture and owned by municipalities?

Already a tradition, this year’s Water Tower Art Fest (organized by the IME association) will take place for the fourth time between 25 and 30 June. The program features two entirely new moments, one being the participation of international artists who have been invited to a residency of sorts. The other is the fact that the festival will “take over” and revive two more sites similar to the Water Tower: the old bathhouse in Bankia’s center and the crypt-like underbelly of the Sofia Central Market Halls (Halite), where part of the Sredets fortress wall and its tower are still preserved. Although their owners are known, both sites are not functional and no clear plans exist for their utilization. At the same time, they are perfect for alternative exhibition/art spaces, even in their current states.

As part of the discussions, Tere Badía of Barcelona and Corina Bucea of Cluj, Romania, have been invited to tell us about two such European art centers. They will be presenting their institutions’ organization and operation models. Tere is the technical director of Hangar, a center for art production and research, set up in Barcelona by the Association of Visual Arts of Catalonia in 1997. The center provides support for artists and designers and offers services and facilities for various artistic practices. It occupies refurbished industrial premises with a total area of 1,800 sq. m. and includes 15 individual studios, a Medialab, two film sets, equipment rental services, and technical and consultancy services.

The festival organizers are interested in the fates of such structures: Who looks after them? Why like this? What can we make of them? This is precisely why a

Corina will present Fabrica de Pensule from Cluj – an independent cultural center and a collective space for production and distribution of contemporary art. The project was initiated by a group of artists,

237

зали, техника под наем, техническа и консултативна помощ. Корина пък ще представи Fabrika de Pensule в град Клуж – независим културен център и колективно пространство за създаване и представяне на съвременно изкуство. Проектът е иницииран от група артисти, куратори, културни мениджъри и продуценти от Клуж, които вярват, че изкуството може да оказва голямо влияние върху развитието на общността. Центърът се намира в бивша фабрика за бояджийски четки и събира на площ от 2000 квадратни метра 29 арт пространства: артистични студия, галерии и офиси на културни сдружения и организации, работещи в сферата на визуалните изкуства, съвременен танц и театър. 238

Гост на дебата ще бъде и Петер Инкеи от унгарската Регионална обсерватория за изследване на културните политики и тяхното финансиране в Централна и Източна Европа. Академичната общност ще бъде представена и от професор Кенет Хей от Университета в Лийдс, Великобритания. Модератори на дебата ще бъдат културолозите Юрий Вълковски и Милена Делева. И за да не остават нещата на ниво приказки, фестивалът отново ще даде практически отговор на въпросa какво може да се случва в сгради като Водната кула – експериментални видеоинсталации, прожекции на късометражно кино, музика на живо, уъркшопи. В програмата са шведите Kuten и Formverk,

които ще направят видеоинсталации. Със своя голям автобус – подвижна фото- и видеолаборатория, пристига и австриецът Клаус от Оn the Road Production. На място той ще направи принт върху стена и ще организира уъркшоп по видео-аудиообработка с професионалисти и желаещи. Американката Аника ще направи цирков пърформанс на живо, а Линдси от Product of Boy – фотографска творческа работилница с деца на тема Вода. В затъмненото пространство на подземието с кулата ще има прожекции на късометражни филми от кураторите Мат Хълс от Великобритания и Мари Лосие от Франция. Това са само част от имената, които пристигат от Армения, Франция, Швеция, Великобритания, Хърватия и Испания. Поканени са и български видеоартисти. В рамките на фестивала ще има също така арт маркет, на който артисти ще предлагат свои авторски произведения на изкуството – бижута, лампи, аксесоари и т.н За всички желаещи да стигнат до Банкя на велосипед ще има организиран велопоход на 26 юни, когато през целия ден там ще тече музикална и артистична програма. Другите начини да се стигне до Банкя са с градски транспорт (N42 от метростанция Обеля), с влак за 20 минути (от Централна гара,), маршрутка N10 или личен автомобил.

curators, cultural managers and producers from Cluj, inspired by the idea that art can greatly influence community development. The center is located in a former paintbrush factory, spread over an area of 2,000 sq. m. and made up of 20 art spaces: artists’ studios, galleries and offices for cultural associations and organizations operating in the fields of visual arts, contemporary dance and theater. Another guest at the discussion will be Péter Inkei from the Hungary-based Regional Observatory on Financing Culture in EastCentral Europe, which researches cultural policies and financing. Professor Kenneth Hay of the University of Leeds, UK, will also speak for the academic community. Culture critics/researchers Yuriy Valkovski and Milena Deleva.

workshop for children on the theme “Water”. In the dark space of the Tower’s basement, curators Matt Hulse of the UK and Marie Losier of France will be screening shorts. These are but a few of the names expected from Armenia, France, Sweden, the UK, Croatia and Spain. Bulgarian video artists have also been invited. The festival will host an art market where artists will be selling their own works – jewelry, lamps, accessories and more. For those wishing to get to Bankia by bike, a group ride will be organized on 26 June, when music and performances will be going on throughout the day. Other ways of getting to Bankia include public transport (bus No 42 from Obelya metro station), a 20-minute train journey (from Central Railway Station), minibus No 10, or by car. 239

Meanwhile, to make sure it is not just empty theorizing, the festival will once again offer proof of what kinds of things can happen at Water-Tower-type sites through experimental video installations, shorts screening, live music performances and workshops. The Nordic Kuten and Formverk (art zone) will set up video installations. Austrian Klaus of On the Road Productions is also coming with his big bus mobile photo and video lab. On site, he will be making a mural and organizing an audio/video processing workshop for professionals and anyone interested. American Anika will present her live circus performance, while Lindsay of Product of Boy will lead a photography

240

Ния Пушкарова • Nia Pushkarova

лично пространство

241

SOLAR SUMMER FESTIVAL 2010

Децибели

Селекцията на SOLAR SUMMER FESTIVAL 2010 тази година е повече от смазваща. Фенове на електронната музика ще бъдат изкушени от мега партита всеки уикенд от 31-ви юли до 20-ти август. Гостуват някои от най-големите имена от световната клубна сцена: Richie Hawtin, Fatboy Slim, Sandy Rivera, Armin Van Buuren, Mark Knight & Martijn Ten Velden и Victor Calderone. Фестивалът ще се проведе в Cacao Beach и Bedroom Beach в Слънчев Бряг.

Радио NOVA с нова програмна схема Радио NOVA изстрелва в ефира си цели 13 нови предавания! На 101.7 FM ще звучи само качествена chill out, lounge, funk и house музика, както и най-добрата селекция предавания от електронната сцена. Перфектният подбор нови предавания, направени от екипа на NOVA, засилват парти настроението и дава истински летящ старт на лятото

BEEFEATER Поредното издание на проекта London Dress Code ще бъде осемдесетарско, а негови специални гости ще са световноизвестната лондонска дизайнерка Pam Hogg и Tim Stones, посланик на марката Beefeater. През деня Pam Hogg ще се срещне с дизайнери, фотографи и стилисти. От 20:30 е старта на голямото вечерно парти на открито – със свободен достъп на гърба на НДК. London Dress Code пресъздава на живо вдъхновяващия дух на Лондон чрез иновативни събития на марката Beefeater. Програмата за развитие на млади български творци проследява тенденциите от 60те, 70те, 80те, 90те години и днес.

243

Гараж

Audi A1 Ауди пускат на сайта си специално продуциран мини сериал с участието на Джъстин Тимбърлейк и естествено новото Audi А1. Шестте епизода ще излизат един по един веки вторник и ще съдържат интерактивни елементи. Жанрът е мистериозен съспенс с елементи на екшън. Продукцията е заснета с осем камери, 40 актьора и повече от 100 души екип от шведски режисьор Хенрик Сундгрен.

Lexus

244

Най-новият член на високотехнологичната фамилия CT 200h е създаден изцяло само като хибрид. Освен икономия на гориво и драстично намаление на вредните емисии, хибридната технология дава още предимства: спортно ускорение, надеждност, безшумна работа и не на последно място комфорт, непознат до сега за останалите луксозни производители. Освен, че наложи хибридната технология като стандарт в луксозния сегмент, Lexus продължава да е технологичен лидер и заради педантичното внимание към всеки детайл.

Mini Countryman MINI добавя четвърти модел към семейството на марката и разкрива ново измерение на характерно MINI усещане. MINI Countryman е с увеличени възможности за мобилност, както в градски, така и в извънградски условия и предлага допълнително пространство и гъвкавост, плюс специфичното за MINI “go cart” усещане и удоволствие от шофирането. MINI Countryman се отличава като нов за марката, силно иновативен модел и същевременно носи чертите на истински MINI.

Hi-Tech

НТС НТС пусна на българския пазар два уникални Android телефона – HTC Legend и HTC Desire. В двата смартфона е интегрирана технологията HTC Sense, която дава на потребителите възможност да създадат свое лично HTС изживяване чрез разнообразието от приложения за бърз достъп до контакти, снимки, музика и др. С най-новото приложение – HTC Friend Stream можете да бъдете в постоянна връзка с близките и приятелите си и да следите любимите си социални мрежи. Лесно е за ползване – с натискането на един бутон социалната сцена е в ръцете ви.

Гардероб

Replay

Converse

G-STAR

SALSA JEANS

За своята пролетно-лятна колекция Пролет/ Лято 2010 Replay поглеждат към миналото, но не с носталгия, а с вдъхновение. Жената, която носи Replay този сезон е уникална – гардеробът й прелива от препратки и изпреварва тенденциите. Стилът и е неоромантичен и повлиян от бохемския й лайфстайл. Мъжът на Replay има живот, изтъкан от инстинкти и това се отразява и на стила и дрехите му. Дизайнерските решения са всичко друго, но не и банални. Вместо буквално да заявяват статус, те деликатно намекват за релаксиран и свбоден начин на живот.

Тази пролет Converse са вдъхновени от пънк рока с новата си колекция кецове All Star Slim. Тя показва, че преди да нарушиш правилата, трябва много добре да ги познаваш. А в Converse си знаят работата. Slim колекцията предлага една по-стройна версия на оригиналните кецове All Star. Новите са запазили добре познатия дизайн, превърнал ги в икона, но са с по-тънка подметка – класически и модерни едновременно. Предлагат се от плат и в цветовете, в които сме свикнали да ги виждаме. В българските магазини са от май 2010.

246

Kолекцията пролет-лято 2010 на G-Star e с участието на актрисата и модел Лив Тайлър. Избраните визии за кампанията, представляват Лив, облечена с дрехи от мини-колекцията Low-T – линия специално изработена за силната, уверена и изискана модерна жена. Решението за соло женска имиджова кампания е породено от по-дълбокото обвързване на G-Star с дамската част от колекцията. и засилване на съществената тема ‘RAW Elegance.’

С колекция пролет/лято 2010 Salsa Jeans обикаля света. Влияние върху колекцията оказват най-вече вдъхновяващите панорамни гледки към Лос Анджелис, Куба и Амазония. Освен в пространството, марката Salsa пътува и във времето, като се връща в 40-те години. Новаторският им подход към дизайна на дънки е тяхна запазена марка. Те създават много и разнообразни модели, които впечатляват както с материя, така и с изрисуваните мотиви върху оригиналните платове.

MOROSO

Дизайн

Колекциите на Moroso: Bohemian, Fyord, Antibody, Bloomy, Smock, Field и Tropicalia Автор на колекциите е испанката Patricia Urqiola. Тя от години работи за световните италиански фирми – сред тях се нареждат марки като Alessi, B&B Italia, Boffi, Cappellini, Cassina, Driade и Floss. През последните няколко години дизайнерката създава своите дизайн обекти изключително за Moroso. Според самите Moroso, Patricia Urqiola е един от дизайнерите,които успяват да пресъздадът най-точно духа и идеите им за дизайн. част от Sofia Design Week Expo

Живей красиво Дизайн студио Хеликс представя експозицията продуктов дизайн Живей красиво. Заглавието е на новата колекция на Ligne Roset. Експозицията е подбор на някои от най-знаковите дизайн продукти на фирмите Ligne Roset и Driade, а сред дизайнери, чиито предмети ще бъдат изложени можем да акцентираме на Philippe Starck, Fabio Novembre и Inga Sempe. Обектите са нови за България – голяма част от тях пристигат директно от мебелното изложение в Милано. част от Sofia Design Week Expo

D&A Lab D&A Lab е създадено по идея на Дирк Мейлертс и Бруно Руфер. През 2010 към тях се присъединява Изолде Принджерс. D&A Lab’s Designed by Artists създава дизайн предмети на границата между изкуство и дизайн. За D&A Lab са поканени да работят международно утвърдени артисти, сред които се открояват имена като Ян Фабр, Анн Вероника Янсенс, Мишел Франсоа и Ян Феркруйсе. Това е една нова вълна в съвременния дизайн, предназначена най-вече за пазара на колекционерите. част от Sofia Design Week Expo

247

248

Мисия Рибарица С Иван Дойков и новото Volvo C30

“За първи път излизам от София от шест месеца насам. Като изключим снимките в Лондон де,” признава Иван Дойков и натиска педала на новото Volvo C30 по магистралата. Става дума за снимките на Мисия Лондон – филмът, който счупи всички рекорди по гледаемост у нас. Иван е негов продуцент (наравно с Димитър Митовски) и през главата му е минало абсолютно всичко – от финансирането през организацията до рекламата и дистрибуцията. Решаваме, че само спа и природа ще го оправят, затова потегляме към Рибарица. В колата Иван ни пуска Oasis – единствената група, която не е успял да подсигури за саундтрака на филма, но поне аудиосистемата в купето е първокласна. От Volvo знаят какво е важно, когато създаваш перфектния автомобил за млади динамични градски хора. Новото Volvo C30 е бързо, компактно и шик. Предлага безброй варианти на качествен скандинавски дизайн за интериора. И e официално признато за един от най-икономичните и екологични автомобили в света – с версията DRIVe моделът изразходва само 3,8 л гориво на 100 км. Така че в спа-хотел Планината пристигаме за отрицателно време и с чиста съвест. Тук също имат отношение към устойчивият начин на живот. Комплексът е изцяло изграден от естествени материали – дърво, камък, 100 % вълнени мокети. Естествено, въздухът в планината е съвсем различен, а гледката от кулата на хотела е зашеметяваща. Слизаме само защото сме гладни и питаме за механата Стара Рибарица, в която местните баби готвели вълшебно. По-късно може да пробваме и басейна. Найс, а?

249

250

251

252

253

Огледало

254

Rouge Coco от Chanel “След като всички казват, че очите са огледало на душата, защо да не приемем, че устните говорят за сърцето”, казва Коко Шанел и създава червилото, с което никога повече не се разделя. Точно 50 години по-късно Питър Филипс, директор Грим на Chanel, предлага своята интерпретация на историческото червило. Модерно, елегантно, лесно за носене – какво повече може да иска една съвременна жена? Отговорът: повече от червило – начин на мислене. За всяка жена изборът на червило и цвят е изпълнен със смисъл акт. Той изразява коя е тя и коя иска да бъде. Лицето на Rouge Coco е певица и актриса, майка и съпруга на любимия ни Джони Деп. Ванеса Паради е и модна икона с уникален стил, предпочитана от най-големите имена по време на кариерата си. Тя харесва 20-те години и винтидж модата, а от Chanel я харесват за рекламно лице, защото една друга мъдрост на мадмоазел Коко й приляга чудесно: “Модата е преходна, стилът – остава.”

255

M·A·C Cosmetics Годината: 1984 Мястото: Торонто, Канада Основателите: гримьорът и фотограф Франк Тоскан и собственикът на салон за красота Франк Анджело Вярват в: модата, фантазията, изкуството, професионализма Лозунгът им е: “Всяка раса, всеки пол, всяка възраст” Приятелите им: са все известни – Линда Еванджелиста, Лайза Минели, Памела Андерсън, Мери Джей Блайдж, Миси Елиът, Дита фон Тийз, Катрин Деньоф, Лейди Гага Подвизават се: зад кулисите на над 200 ревюта по време на Седмицата на модата в Ню Йорк, Лондон, Милано и Париж Продуктите им: са смес от забележително изкуство, богати цветове, професионални формули и специализирани умения. От червило и спирала до фон дьо тен и четки – говорим за изключителни продукти с уникален индивидуалистичен дух Що е то: една от най-революционните и влиятелни компании в световната козметична индустрия Make up Art Cosmetics (M·A·C) е вече в София

Огледало

256

Gucci by Gucci Sport pour Homme Какво: нов аромат за мъже от Gucci От кого: напълно ново и силно ухание за мъже, създадено от творческия директор на марката Фрида Джанини За кого: модерните свежи небрежари със спортен характер, които си падат както по здравословния начин на живот, така и по изтънчените игри и дискретния флирт Вдъхновението: свободният дух и силата на океана Съставките: грейпфрут за тръпка, пачули за дълбочина, цитруси за свежест, нектар от смокиня за контраст Бонус: специална технология, която позволява на аромата да се задържа за по-дълго върху тялото Момчето от рекламата: е носителят на Златен глобус Джеймс Франко, който е играл Джеймс Дийн в биографичния едноименен филм. Ако следиш творческия му път и те вълнува как я кара напоследък, провери как се справя в двата нови филма с негово участие – Ваше Величество и Яж, моли се и обичай

Какво: L’Absolu Creme de Brillance от Lancome – крем-глос за устни в разнообразна гама цветове Защото: технологичният напредък работи за идеалния блясък и перфектната хидратация на устните ви

Какво: Грим колекция Bronze Goddess от Estee Lauder Защото: има вечери, които просто изискват драматични и смели цветове за устните, очите и ноктите

Какво: Teint Idole Silky Mat от Lancome – ново поколение матиращ фон дьо тен Защото: се оказа, че кожата може да бъде идеално хидратирана, перфектно матирана и копринено мека, без да изглежда твърде напудрена

Какво: Teint Radiance от Yves Saint Laurent – светлоотразяващ фон дьо тен за естествен и равномерен блясък Защото: от YSL измислиха технологията Ampli Light, която стимулира сияйния тен и помага оптически да изгладиш някои неравности

Какво: Hypnose Precious Cells от Lancome – спирала за обем с регенериращо действие Защото: след дълги години на научни изследвания Lancome отиде много далеч в иновациите и създаде спирала, която придава обем, а освен това прави миглите по-здрави и плътни

Какво: Fleur de Frangipanier от Givenchy – пудра за лице, лимитиран продукт Защото: 3 в 1 е очаквано добра комбинация – ще получиш пудра в 3 нюанса, вдъхновени от сенчестите тонове и нежния аромат на жасминовия цвят

257

Огледало Какво: Hydramax + Active Nutrition от Chanel Precision – подхранващ крем за лице и балсам за устни Защото: всички типове кожа се нуждаят от хидратация, особено сухата – именно за нея Chanel са амбицирани да осигурят дългосрочна влага и хранителни активни съставки

Какво: Aquasource Skin Perfection от Biotherm Защото: кожата трябва да се хидратира всеки ден, а Biotherm са събрали само в една опаковка еквивалента на 5000 литра термална вода

258

Какво: Replenishing Body Cream от Shiseido – високотехнологичен крем за стегната и гладка кожа Защото: Shiseido комбинира експертния опит на Запада с традиционни растения от Изтока, резултатът от което е нова линия за тяло с висока ефективност и приятни аромати

Какво: Genific HD от Lancome – първият концентрат за по-млада и еластична мъжка кожа със свеж тен Защото: младостта е в гените ви, момчета, реактивирайте ги!

Какво: Even Better Clinical Dark Spot Corrector от Clinique – серум за лице, който помага за изравняването на тена Защото: упоритите тъмни петна могат да бъдат драматично изсветлени

Какво: Age Fitness Elastic от Biotherm – крем + серум за по-добра еластичност на кожата Защото: с времето кожата губи плътност и еластичност, а ти искаш да си ги задържиш, особено когато става дума за лицето

Какво: Genifique Repair sc* от Lancome – нощен крем за гладка, свежа и отпочинала кожа Защото: от Lancome откриха гените, които участват във възстановяването на кожната защита, и ги впрегнаха на работа

Какво: Re-Nutriv Sun Supreme SPF 30 for Face от Estee Lauder Защото: защитава ефективно от слънцето и отлага стареенето на кожата

259

Какво: Sun Sport SPF 50 Extreme Conditions anti-reflection cream от Lancaster – иновативен слънцезащитен крем за спорт в “екстремни условия” Защото: отразените слънчеви лъчи от сняг, лед и вода значително увеличават влиянието на UV лъчите и специфичната слънцезащита е повече от необходима

Какво: Urban Environment UV Protection Cream Plus SPF50 &Urban Environment UV Protection Cream SPF30 от Shiseido – ежедневен слънцезащитен крем за лице и тяло Защото: Shiseido специализират в защита от това, което най-силно вреди на кожата – UV лъчение, изсушаване и оксидиране

Огледало Какво: Escale aux Marquises от Dior Защото: можеш да разбереш какво е имал предвид белгийският певец Жак Брел, когато казал, че на Маркизките острови времето спира заради липсата на бриз

Какво: Chance Eau Tendre от Chanel Защото: не можеш да измислиш основателна причина да няма още един аромат на Chanel в шкафчето с огледалото в банята

260

Какво: Amor Amor Delight от Cacharel Защото: слънцето свети, краката ти са в пясък и вече не броиш коктейлите. Липсва само обяснение в любов – веднага

Какво: Eternity Summer от CK Защото: очарованието на плажа на разсъмване може да бъде затворено във флакон

Какво: DKNY Delicious Candy Apples Защото: трябва да се провери твърдението на DKNY, че са усъвършенствали способността си да комбинират сладостта със сочността на ябълката

Какво: Hilfiger Woman от Tommy Hilfiger Защото: понякога си в настроение за класически съвременен американски стил и очарование

Какво: John Galliano “l’Eau de Toilette” Защото: на ексцентричния и неуморен г-н Галиано му се прииска да направи аромат от свежи цветя, който бълбука като смях на момиче

Какво: Davidoff Cool Water Ice Fresh Limited Edition Лято 2010 за него и за нея Защото: можеш да си държиш парфюма в хладилника до бутилките с джин и тоник (съвет от парфюмериста)

261

Какво: Emporio Armani Diamonds Summer за него и за нея Защото: скоро може и да нямаш пътуване до Антверпен за истински диамантен шопинг

Какво: Armani Code Summer за него и за нея Защото: това лято ще те разбере само който трябва

Какво: ck one summer Защото: иде лято и нищо друго няма значение

Somethin ‘bout those little pills

262

фотография Михаил Новаков стил Стефан Карчев модели Вероника (пола Mc Queen, обувки Miss Sixty), Цвети (туника Replay, обувки Camper) Надя (обувки G-Star, яке Adiddas, клин Adiddas), Румен (риза Sisley, панталон Benetton, обувки G-Star) Петя (панталон Max Mara, обувки Benetton, шапка Max Mara), Стефан (шапка Moschino, обувки Camper)

263

264

265

266

Вероника и Цвети

267

Стефан и Румен

268

Надя, Румен, Вероника, Цвети, Петя

269

Петя, Румен, Стефан, Вероника

270

271

272

Очаквай следващия ни брой през септември • Оur next issue is coming in September

HD те

лев

1 ду 2

Дет изори, закупени меж g айли: b www.panasonic.

май

10 20

ю 10

ли

www.panasonic.bg

** °ÛÌÎa ¨Á Viera Full HD ÓÆÌÆÃÉÈÏÑÉ, ÈÁËÔÐÆÎÉ ÍÆÇÅÔ 21 ÍÁÊ 2010 - 10 ßÌÉ 2010. ¥ÆÓÁÊÌÉ: www.panasonic.bg

Fu ll

5 г ооддиин и

За Vi era

20 10

Га Пъ

лн

ранци

Ń&#x2020;ĐľĐ˝Đ° 10 ĐťĐ˛ / price 10 lv

One Magazine â&#x20AC;˘ Summer 2010

ĐĄĐżĐ¸Ń Đ°Đ˝Đ¸Đľ Đ&#x2022;Đ´Đ˝Đž â&#x20AC;˘ ĐťŃ?Ń&#x201A;Đž 2010

edno.bg

ĐĄĐżĐ¸Ń Đ°Đ˝Đ¸Đľ Đ&#x2022;Đ´Đ˝Đž â&#x20AC;˘ ĐťŃ?Ń&#x201A;Đž 2010 One Magazine â&#x20AC;˘ Summer 2010