ХОМЕОХЕЛП КУРС ПО КЛАСИЧЕСКА ХОМЕОПАТИЯ ЗА МАЙКИ СЕМИНАР 1 ИСТОРИЯ НА ХОМЕОПАТИЯТА Теорията и принципите на Хомеопатията произлизат от медицински традиции, установени преди хиляди години в древните Гърция и Рим. През V век пр. Хр. гръцкият лекар Хипократ (460-377) ясно доказал идеята, че болестта е поскоро резултат от влияние на естествени сили, отколкото на божествена намеса и че трябва да се подпомагат самооздравителните сили на пациента. ‘Всяка болест има своя собствена натура и произтича от външни причини – студ, слънце, пременящи се ветрове’. Той бил против излишните намеси, казвайки ‘нашите натури са лекарите на нашите болести’. Медицинските теории по онова време се базирали на Закона за противоположното, според който болестта бивала третирана чрез назначаване на субстанция, която предизвиква обратни или противоположни симптоми. Диария, например, се третирала със субстанция, която предизвиква запек – алуминиев хидроксид. Обратно на това, Хипократ разработил приложението на Закона за Подобното, който се базира на принципа, че ‘подобно се лекува с подобно’. Според тази теория, субстанции, способни да предизвикват болестни симптоми у здрави хора, трябва да бъдат използвани за лечение на подобните им симптоми у болни хора. Например, Veratrum album (бял кукуряк или чемерика), който е ефективен срещу холера, причинява бурна диария, която води до тежко обезводняване, ако се приеме в голяма доза – това са симптомите на болестта холера. Хипократ било особено настоятелен по отношение на високите етични стандарти на лечителите, точността на наблюдението и яснотата на водените записи за сметка на теорията и симптоматологията. Наблюденията на Хипократ за лекуване чрез ‘подобно’ не били последвани от медицинската професия и през следващите повече от 1000 години потънали в забвение – но не и от обикновените хора, които през цялата световна история продължили да прилагат успешно този принцип в народната медицина. Между I и V век сл. Хр. римляните развили още медицината. Те въвели използването на още билки, подобрили обществената хигиена и изследвали структурата и функционирането на човешкото тяло. Наличните медицински познания били систематизирани и обяснени рационално от Гален (130-200) – римски лекар, анатом и физиолог. След упадъка на Римската империя европейската медицина навлиза в дълъг период на застой. Комбинация от народно билколечение, религиозни влияния и Галеновата теория оформят базата за разбирането и лечението на болестите чак до XVI век. Нов тласък изучаването на медицината получава едва когато швейцарският лекар и алхимик Филипус Ауреолус Теофрастус Бомбастус фон Хохенхайм, станал известен като Парацелз (14931541) започва да развива своите теории. Парацелз съживил древногръцката теория за Доктрината на Сигнатурите, която се основава на предположението, че външният вид на едно растение – ‘знакът’ или ‘сигнатурата’ на Бог – показва естеството на неговите целебни свойства. Например, Chelidonium majus (растението змийско мляко), бил прилаган за лечение на чернодробни и жлъчни болести, защото жълтият сок на растението наподобява жлъчния сок. Парацелз бил твърде неконвенционален дори за стандартите на онова време. Той бил от онези естествени философи, които се опитвали да отхвърлят, както той се изразявал, ‘логикоматематическото’ теоретизиране. Той разглеждал Земята като огромна химична лаборатория и признавал ценността на химичните експерименти в медицината, както като основа за разбиране на физиологичните процеси, така и като източник на лечебни препарати. Наричат Парацелз ‘баща на химията’, задето спомогнал за промяната на алхимията от наука за търсене на еликсира в наука, подпомагаща лекуването на болестите.
1