Номерът с въжето

А ЛЪН БРАДЛИ

НОМЕРЪТ С ВЪЖЕТО

Превод от английски Катя Перчинкова

София, 2012

Едно

Л гом.

ежах мъртва в двора на църквата. Изминал беше час, откакто опечалените ми казаха последно сбо-

В дванайсет часа, точно по времето, когато иначе щяхме да сядаме да обядваме, тръгнахме от Бъкшоу: изнесоха лакирания ми ковчег от палисандрово дърво от салона, свалиха го бавно по каменните стъпала до алеята и го плъзнаха със сърцераздирателна лекота в отворената врата на катафалката, като смачкаха под него букетче диви цветя, оставени внимателно вътре от един от скърбящите селяни. Последва дългият път по алеята с кестените до портата „Мълфорд“, чиито грифони, изправени на задните си крака, извърнаха глави, докато минавахме, макар и никога да нямаше да разбера дали от тъга, или от безразличие. Догър, верният помощник на татко, вървеше ритмично край бавната катафалка с наведена глава и ръка, поставена леко върху покрива ù, сякаш да защити тленните ми останки от нещо, което само той виждаше. При портата един от немите помощници на гробаря най-накрая успя да го убеди с жестове да се качи в някоя от наетите коли. И така ме докараха в село Бишъпс Лейси с проце7

сия, която протече мрачно по същите зелени улички и покрай същите живи плетове, край които минавах с велосипеда си приживе. В неравния двор на селската църква „Свети Танкред“ ме свалиха внимателно от катафалката и ме пренесоха бавно като охлюви по пътеката под липите. Тук ме оставиха за миг върху прясно окосената трева. Последва службата пред зейналия гроб, а в гласа на викария се долавяше искрена тъга, докато изричаше традиционните думи. За пръв път чувах заупокойната молитва от тази гледна точка. Миналата година ходихме с татко на погребението на стария господин Дийн, селския зарзаватчия. Всъщност неговият гроб се намираше само на няколко метра от мястото, на което лежах. Гробът вече беше хлътнал и представляваше по-нисък правоъгълник в тревата, който често се пълнеше със застояла дъждовна вода. Най-голямата ми сестра, Офелия, разправяше, че е хлътнал, защото господин Дийн възкръснал и тялото му вече не било под земята, а Дафни, другата ми сестра, твърдеше, че е пропаднал в по-стар гроб, чийто обитател вече се бил разложил. Помислих си за супата от кости под себе си: супа, в чиято поредна съставка щях да се превърна и аз. Флавия Сабина де Лус, 1939–1950 щяха да изсекат на надгробната ми плоча – скромен и стилен мраморен паметник, на който да няма място за излишни сантименталности. Жалко. Ако бях живяла малко по-дълго, щях да 8

оставя писмени указания да добавят и цитат от Уърдсуърт: Девойка, която нямаше кой да похвали, от малко хора обичана. А ако това не им харесаше, вторият вариант беше: И сърцето честно зарад зли дела, на отчаяние попада под властта. Само че Фели, която често свиреше и пееше на пианото тази песен, щеше да разпознае стиховете от „Трета книга на ефира“ от Томас Кампиън* и щеше да е твърде сломена от гузна скръб, за да каже на някого. Гласът на викария прекъсна мислите ми: - ...пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах в прахта, с надеждата за възкресение и вечен живот с нашия Бог Исус Христос, който ще претвори тленните ни... И внезапно те изчезнаха и ме оставиха сама... сама да слушам червеите. Това беше краят на пътя за горката Флавия. Семейството ми вече трябва да се е прибрало в Бъкшоу и да се е събрало около дългата маса в трапезарията: татко, седнал както обикновено вцепенен и мълчалив, Дафи и Фели – прегърнати с подпухнали и облени в сълзи лица, госпожа Малит, готвачката, понесла поднос с печено месо. * Томас Кампиън (1567–1620) – английски композитор, поет и лекар.

– Бел. ред.

9

Спомних си нещо, което Дафи ми каза, докато четеше „Одисея“: че печеното месо в Древна Гърция било традиционна храна за погребения, а аз отвърнах, че с оглед на готварските умения на госпожа Малит, през последните две хиляди и петстотин години почти нищо не се е променило. Но сега съм мъртва, помислих си аз, и може би трябва да се опитам да съм малко по-снизходителна. Догър, разбира се, щеше да е неутешим. Скъпият Догър: иконом, шофьор, камериер, градинар управител: бедна душа, страдаща от посттравматичен стрес, чиито способности прииждаха и се отдръпваха като приливите на река Севърн; Догър, който наскоро спаси живота ми и забрави за това до следващия ден. Той щеше да ми липсва ужасно. Щеше да ми липсва и химичната ми лаборатория. Спомних си за всички прекрасни часове, които прекарах в изоставеното крило на Бъкшоу, блажено сама сред колби, стъкленици и весело клокочещи тръбички и епруветки. Мисълта, че никога повече няма да ги видя, ми се стори непосилна. Вслушах се как усилващият се вятър шепти в клоните на тисовете над мен. Тук, в сянката на камбанарията на „Свети Танкред“, вече захладня, а скоро щеше и да се мръкне. Горката Флавия! Горката изстинала мъртва Флавия. Сигурно Дафи и Фели вече съжаляваха, че са се държали толкова отвратително с малката си сестра през кратките ù единайсет години на този свят. При тази мисъл по бузата ми се търкулна сълза.

10

Дали Хариет щеше да ме чака на портите на Рая? Хариет беше майка ми, която загинала при злополука в планината година след раждането ми. Дали щеше да ме познае след десет години? Дали, когато ме посрещнеше, все още щеше да е облечена с туристическия си костюм или с бяла роба? Всъщност с каквото и да беше облечена, бях сигурна, че ще изглежда стилно. Внезапно се чу плясък на криле: звук, който отекна силно в каменната стена на църквата и се усили неимоверно от половин акър витражи и наклонените надгробни плочи около мен. Замръзнах. Дали не беше ангел - или по-скоро архангел - слязъл да върне скъпоценната душа на Флавия в Рая? Ако отворех съвсем малко очи, щях да виждам през миглите си, но размазано. Нямах късмет. Беше една от проскубаните гарги, които постоянно се навъртаха около „Свети Танкред“. Тези пакостливи птици гнездяха в кулата, откакто зидарите от XIII в. бяха прибрали инструментите си и си бяха заминали. Сега тази идиотска птица се приземи тромаво на върха на мраморен пръст, сочещ към небето, и ме изгледа студено с килната на една страна глава, с ярките си като копчета на обувки абсурдни очи. Гаргите няма да се научат. Колкото и пъти да правех този номер, рано или късно, те долитаха от кулата, за да видят какво става. За примитивния ум на гаргата всяко тяло в хоризонтално положение в църковен двор означаваше само едно: храна. Както съм правила десетки пъти по-рано, скочих 11

на крака и хвърлих по нея камъка, който стисках в ръката си. Не я улучих... но пък почти никога не уцелвах. Гаргата изграчи презрително и излетя към реката. Сега, след като станах, осъзнах, че съм гладна. И как да не съм! Не бях яла от закуска. За миг ми мина през ум, че може да намеря остатъци от сладкиши с конфитюр или парченце кекс в кухнята на енорийската зала. Снощи се бе провела сбирка на женската организация към „Свети Танкред“ и имаше голяма вероятност да е останало нещичко. Докато газех из високата до колене трева, чух странно гъгнене и за миг си помислих, че наперената гарга се е върнала, за да каже последната дума. Спрях и се ослушах. Нищо. И тогава го чух отново. Понякога ми се струва като проклятие, а друг път като благословия, че съм наследила острия слух на Хариет, защото мога, както обичам да казвам на Фели, да чувам неща, от които да ти се изправи косата. Един от звуците, които безпогрешно долавям, е плачът. Идваше от северозападния край на църковния двор - някъде близо до дървената барака, където гробарят държеше инструментите си. Докато се промъквах на пръсти натам, звукът се усили. Беше старомоден плач, от типа „реви си на воля“. Простичък научен факт е, че докато повечето мъже могат да минат покрай плачеща жена сякаш са слепи и глухи, то никоя жена не може, след като е чула изпратен от друга жена сигнал за беда, да не ù се притече веднага на помощ.

12

Надзърнах зад една черна мраморна колона и я видях - просната по лице върху надгробна плоча от варовик, с червена коса, разпиляна върху избледнелия надпис като струйки кръв. С изключение на цигарата, леко вирната между пръстите ù, приличаше на картина на някой от прерафаелитите като Бърн-Джоунс например. Почти ми стана гузно, че я прекъсвам: - Ехо, добре ли сте? Друг простичък научен факт е, че човек винаги започва подобни разговори с изключително глупав въпрос. Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох.

- О! Да, добре съм - извика жената, скочи на крака и изтри очи. - Защо се промъкваш така? Коя си всъщност? С едно тръсване на главата тя отметна коса и вирна брадичка. Имаше високи скули и драматичното триъгълно лице на звезда от нямото кино, а по начина, по който оголи зъби, разбрах, че е много уплашена.

- Флавия - отвърнах аз. - Казвам се Флавия де Лус. Живея наблизо... в Бъкшоу. Посочих с палец посоката към имението. Жената още се взираше в мен, сякаш не се бе отърсила от кошмар.

- Извинявайте. Не исках да ви стресна - добавих. Тя изправи гръб - беше висока не повече от 1,55 метра - и пристъпи към мен като избухлива двойница на Венера на Ботичели, която видях веднъж на кутия бисквити „Хънтли и Палмърс“. Не отстъпих назад, взрях се в роклята ù - кремава памучна дреха на щампи с набрано бюстие и дълги, свободно падащи поли, обсипани с безброй миниатюр13

ни цветчета - червени, жълти, сини и оранжеви като макове, и не ми убягна, че подгъвът ù е изцапан с полузасъхнала кал.

- Какво има? - попита непознатата и дръпна нервно от цигарата си. - Не си ли виждала известни хора? Известни ли? Нямах ни най-малка представа коя е. Замалко да ù кажа, че наистина съм виждала известна личност, и това беше Уинстън Чърчил. Татко ми го беше посочил от едно такси в Лондон. Чърчил стоеше пред хотел „Савой“ с палци, пъхнати в джобовете на жилетката, и разговаряше с мъж с жълт шлифер. „Добрият стар Уини“, беше въздъхнал татко сякаш на себе си.

- О, защо ли те питам? - продължи жената. - Проклето място... проклети хора... проклети автомобили!

- И отново се разплака.

- Мога ли да ви помогна с нещо? - попитах.

- Махни се и ме остави на мира - изхлипа тя. „Много добре“, помислих си. Всъщност помислих си и още нещо, но нали се опитвам да съм по-добра... Постоях мълчаливо за миг и се наведох напред, за да проверя дали капещите сълзи от очите ù взаимодействат с порестата повърхност на надгробната плоча. Знаех, че сълзите са съставени до голяма степен от вода, натриев хлорид, манган и калий, а варовикът е съставен основно от калцит, разтворим в натриев хлорид - но само при висока температура. Затова, освен ако температурата в двора на „Свети Танкред“ не се покачеше рязко с няколкостотин градуса, като че ли нямаше изгледи тук да се случи нещо интересно от химична гледна точка.

14

Тръгнах си.

- Флавия... Обърнах се. Тя беше протегнала ръка към мен.

- Извинявай. Просто имах ужасен ден. Спрях, после се върнах бавно и предпазливо, докато жената бършеше очи с опакото на ръката си.

- Първо, Рупърт беше в лошо настроение сутринта още преди да тръгнем от Стоутмур. Опасявам се, че се скарахме, а после и тази работа с караваната... това беше последната капка. Тръгна да търси някой да я поправи, а аз... ами аз чакам тук.

- Имате много хубава червена коса - казах аз. Тя докосна кичурите и се усмихна, както неизвестно защо, си мислех, че ще направи.

- Когато бях на твоите години, ми викаха Морковената глава. Морковената глава! Жестоко, нали?

- Главите на морковите са зелени - отвърнах аз. Кой е Рупърт?

- Кой е Рупърт ли? Да не ме будалкаш? Тя посочи с пръст и аз се обърнах да видя: на улицата до ъгъла на църковния двор стоеше паркирана разнебитена каравана „Остин Ейт“. От едната ù страна с крещящи златни букви като от цирков надпис, все още четливи през дебелия слой кал и прах, пишеше „Кукленият театър на Порсън“.

- Рупърт Порсън - обясни тя. - Всички са чували за Рупърт Порсън. Катерицата Сноди от „Вълшебното кралство“. Не си ли го гледала по телевизията? Катерицата Сноди ли? „Вълшебното кралство“?

- В Бъкшоу нямаме телевизор. Татко казва, че това е отвратително изобретение.

15