НЕОЧАКВАН МОМЕНТ

Неочакван момент Беше твърде тежко да се наблюдава падението й. Физически тя ставаше все по-слаба и по-приведена. Психически тя губеше способността си да оценява реалността. Първоначално, баба ми се надсмиваше ядно над симптомите на болестта на Алцхаймер, които сега рушаха това, което някога е била. Баба ми винаги е била силна жена. Тя имаше кариера, преди да е нещо нормално за жените да имат кариера. Беше също жена с дълбока вяра в Бога. Докато се изплъзваше все по-далеч от нас психически, тя от време на време имаше моменти на просветление, когато знаеше къде е и познаваше всички около нея. Ние никога не знаехме какво подтиква тези моменти, кога ще се случат, или колко дълго ще продължат. Към края на живота си тя беше убедена, че нейната майка е изплела всичко, което притежава. "Maмa оплете моите ботуши" казваше на непознати и вдигаше крак, обут в галоши. "Maмa оплете палтото ми", казваше с апатична усмивка, и вдигаше ципа на шлифера си. През есента на последната година на баба с нас, ние решихме да си направим една семейна екскурзия. Натоварихме колите и отидохме на местен еднодневен панаир с карамелени ябълки, занаятчийски палатки и карнавална база. Баба обичаше цветя, така че баща ми й купи роза. Тя не можеше да се качи на карнавалните влакчета, разбира се, така че седна на една пейка наблизо и чакаше, докато останалата част от семейството се навози. A намусена на вид млада жена вече бе заела пейката.

"Maмa оплете палтото ми," каза баба ми на младата жена, когато седна. Ние не изпуснахме баба от поглед, и когато се върнахме на пейката, за да я вземем, младата жена държеше розата. Тя изглеждаше така, сякаш е плакала. "Благодаря ви, че споделихте баба си с мен", каза тя. Тогава ни разказа историята си. Тя бе решила, че днес щеше да й бъде последен ден на Земята. В дълбоко отчаяние и чувство, че няма за какво да живее, планирала да се прибере вкъщи и да се самоубие. Докато не седнала на пейката с баба и изляла пред нея душата си и проблемите си. "Баба ви ме слушаше," младата жена ни обясни. "Тя ми разказа за оня период в собствения й живот, по времето на Голямата депресия, когато самата тя загубила надежда. Каза ми, че Бог ме обича и че Той ще бди над мен и ще ми помогне да преодолея трудностите си. Тя ми даде розата си. Каза ми, че животът ми ще се развива точно като това цвете и ще бъда изненадана от красотата му. Каза, че животът ми е подарък. Каза, че ще се моли за мен.” Стояхме втрещени, когато тя прегърна баба ми и й благодари за спасяването на живота си. Баба само се усмихна с апатична усмивка и я потупа по ръката. Когато младата жена се обърна да си тръгне, тя ни махна за довиждане. Баба й махна в отговор и след това се обърна към нас, все още застинали в изумление.

"Maмa оплете шапката ми", каза тя.