Варна, бр. 1 (26), февруари 2013 г.
ЕСЕНИНСКИ БУЛЕВАРД
ВАЛЕНТИН СОРОКИН
Внезапното щастие чакат всички, дори да не се присънва на всеки, прелитащият дъжд аз искам, искам на раменете горещи да свети.
ДВЕ КАПКИ
Славей ли на клонката си въздъхне, проблесне ли разпъната мълния, далечното очите ще облъхне – от лайкучка до лунен, пълният.
Летят полетата под небесата, и гори, и хълмове летят – по детски всеки път от чудесата очите ти възторжено горят. Но с никого не се съревновавам, обидите дълбоко не тая – щом само аз с любов те обладавам, теб, аз, единствена боготворя. Върви, върви по руската тревица, цъфти и пей щастлива ти пред мен, вън иска слънцето – по право птица, с крила кълбото земно да посгрей. И на просторите ще се усмихнем, целувките си няма да пестим. В бурен порив слети ще откликнем – две капки сме на късен дъжд един. Но много скоро мълнии и бури ще изгасят небесната дъга и студовете белоглави, щури с виелици ще скрият в мрак дома. Ще плува той сред тъмни висини, тъга за преживяното ще роним, луната алена сама ще зазвъни – последните платна в нас да разтворим. 2002
ТИ ИДВАШ Нощта настъпва – птиците замлъкват, нощта настъпва – облаците спят и сред полето тихо се промъква сребрееща река по своя път. Нощта настъпва – не луна, а лебед в пристанището звездно днес заплава, по земята, по небето мене зове гласът ти и успокоява. Устните ти чувам, чувам дланите, на сърцето ритъма усещам – нямаше забрава и в раздялата, в любовта покой не срещнахме. Настъпва пак нощта – прибързва, скри се това, което тя и не докосва, нетукашната светлина яви се – от Бог успокоение изпросва. Ти идваш – и блести далечината от светлото в неповторимите очи, жалко e – в Урал – и мой, и святият, бащиният дом не ще ни приюти. 2001
КРАСИВА СИ Ето, виждам колко красива си ти, не са те родили – от дъх си дошла, през полето цветята с боси пети след теб по пътеката хукват сега.
Въздишки, въздишки, очи и очи, готови за нежност и трепет ръце, облаци като златни платна, сами, в бездна се движат, разделени на две. Познавам те аз наизуст отдавна. И тишината щом се разплиска нека вплетат облаците печално в късен час вика на самотна птица. Аз дойдох да възпея красотата и чух звездния отговор на света, да те целуна е лесно с мечтата в летните, топли треви, преди снега.
ПРИПОМНЯНЕ НА ЛЮБОВТА Ето, отново пред нас не са хълмове, а звънти Каракум, не твоите лайкучки, а нажежен пясък звънти, за пустинята на душата, облаци от горчиви думи за теб отплаваха в чуждия и неруски зенит!... Не се боя от измени, не искам любов и тревоги, оглеждам се и си спомням: целият ми живот е тъй чист – нищо друго у мен, освен този безсмъртен път ме води, право към ридаещите или към кръста сияещ, лъчист. Нося те теб, топла авлига и предсказваща птица, даже трепета и гласа ти бащински на простора дарявам, но защо така често твоят стон скръбен съня ми обрича и алени листи летят ли летят към зазоряването. Гледай, върбата е паднала над водовъртежите зли на колене, задържаха се дъждовете, стаиха се в планините ни ветрове. И защо така често ми се присънват два съня, два съня за мене – и луната каракумска, че от вечерта до сутринта ме чете? За пустинята на душата – облаци от плаващи думи и миражните дюни, където се сее златният зной, припомнянето на любовта е раздяла на ордата с Каракум и с рубина на залеза – ален грозд над самия мой ден!... 2002
МЕЖДУ ЗВЕЗДИТЕ Понякога в сиромашкото лято, бих ревнал неистово през нощта. Hо силният – на слаб – не е приятел, в самотата му не е помощта. За живия да страда не е чуждо и го знае гибелната мъгла: на силния крило му е нужно – с размах на тежък орел е в света. С височината на последния кръг отрезвява всеки с опасността – в очите на приятеля не е връх чрез очите си да питам света. И летя с вятъра, толкова вятър, и летя – с огън, толкова огън, възхвалявам несрещнатите, слязъл и подавам дланта си за сбогом.
13 Казвам им аз: „В салонните пантофки се обувайте, не се разкайвайте, охранени сте и сте празнословни, пейте и не се самоизяждайте!” И ти – моята тъй надеждна сестра не се чуди на житейската драма – бъди към нея много внимателна, когато бързаш по пътечка в храма. Скворецът за скален орел не плаче, не тъжи за самоутешители, те и зад кръста се крият, така, че са като зад ъглите разрушителите! 2002 Превод от руски СТАНИСЛАВ ПЕНЕВ
Между звездите не свети граница. Бърза слънцето – от планините. В орляка не властват силните птици – пречи стрелването им, ширините… Човешкият път и днес е в дупките – ти от Бога чакаш отговора. Не закачай слаби крила – тръпките. Земните страсти не бъркай в спора.
ПРИ ПОРТИЧКАТА Нашият влак към бъдещето съска, фъртуна в прозореца му се блъска. С крила бие силно в стъклото сляпо, ридае тъжно хармоника – с вятър... При портичката, защо, неизвестно, прощава се момък с невестата си: „На война отново аз те изпращам, но как децата ни днес да израснат?...” Любовта в Чечня – е с чуждо кръстене, руската брезичка печално мръзне. Нашият влак в бъдещето се носи, буря в прозореца се блъска – с въпроси… Какво тя иска и какво ли значи – тихо простенва и по-силно – плаче! 2002
ПАНТОФКИ На Вас, имена провъзгласяващи лъжелирици, лъжеслужители, на Вас, с умиление изгълтващи чеснов шницел от покровителите. Казвам: „Спирайте с художествеността – ближете прага на колонизаторите, нека днес създават нищожествата от хулители и провокатори!” Поогледай ги и ти, красавице, те винаги, навсякъде са нужни, наградите да вземат им се иска – кръстовете, все сребърни и тъжни.
Поет като Валентин Василиевич Сорокин в България не се нуждае от представяне. Знаят го поколения наред. Множеството му поетически сборници, поемите му за Жуков и Корчатов, за Дмитрий Донски и днес се четат. А с тази светла магия – Поезията, той облъчва години вече младите хора в Литературния институт „Максим Горки”, където е Заместник-ректор и Ръководител на Висшите литературни курсове от 1983-та година насам. Негови ученици са известни съвременни поети не само от Русия, а и от четирите континента: Европа, Азия, Африка, Америка... Той е и Съпредседател на Управителния съвет на Съюза на писателите на Русия, Председател на Творческото бюро при Московска градска организация на СПР. Преди години беше най-младият Главен редактор на голямото издателство „Съвременник”. Разбира се, освен любовта на читателите и на учениците му, го следва и славата на множество отличия: лауреат е на Държавната награда на Руската Федерация „А. М. Горки”, на наградата на Ленинския Комсомол, на наградите „А.Твардовски”, „С. Есенин”, „В. Фьодоров”. Носител е на Международната награда на името на М. Шолохов. Кавалер на ордените „Знак почета” и „Дружба”... А най-новото, което отново го свързва с Варна и с България, е встъпването му в Славянска литературна и артистична академия, Комисия „Международни дейности”. И понеже новината е отскоро – от последното заседание на Славянска академия, нека да му кажем от името на всички членове и радетели на славянството: Честито! Радваме се, че сте с нас, уважаеми Валентин Василиевич! Щастливи сме, че ще работим заедно в името на славянското духовно единение! ЕЛКА НЯГОЛОВА, Председател на Славянска академия