и з у М
а в и л а з
в
Младежки литературен вестник, бр. 10, януари 2021 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ
Анна Чонгарска Станислава Белева ПРОЗА
Йоана Вълчева Калоян Чобанов КАРТИНИТЕ в броя са на
Лора Янева
Йоана Вълчева „Пратеник на полумесеца“
ъс к т О
Пролог
Гората бе зловещо притихнала и единствено мокрите листа по върховете на дърветата леко се поклащаха. Не се долавяше нито звук и цялата природа бе в шок от ужаса, случил се едва на няколко километра оттук. В небето се виждаше черният дим, плътен и извиващ се като същество, излязло от ада, а миризмата му се усещаше във въздуха и натрапчиво пронизваше сетивата. За края на септември денят беше необичайно облачен, дори хла-
ден. Леонора повдигна ръка, за да погледне часовника си, и едва успя да фокусира поглед върху циферблата, когато осъзна, че стрелките не помръдват. Часовникът беше спрял при взрива. Въпреки това прецени, че минава пладне. Продължава на стр. 2
Калоян Чобанов На края на света
Има една тайна, която смятам да ви издам (и то абсолютно безплатно). Става въпрос за популярния израз „На края на света“, което всъщност не е израз, а нещо съвсем реално. И нещо, с което имах честта да се сблъскам тия дни. Та въпросният Край на света не е някаква дълга стена, безкраен каменен зид,
бездна, гигантска пропаст или каквото там е способно да създаде въображението ви, а една дървена къщурка, кацнала по средата на една обширна ливада. Истината казвам – това е Краят на света! И тази съборетина, чийто обитател гордо я наричаше дом, имаше само лицева страна, фасада, ако щете (за по-модерно). Когато ми се изпречи на пътя, така, насред нищото, аз понечих да я заобиколя, но предната ѝ врата моментално изскачаше пред мен. И това всеки път. Точно както ви казвам – липсваха две страни и цяла задна част... Само лице. Бе, Краят на света – какво да очакваш, ако не аномалии?! Продължава на стр. 6
2 стр.
Йоана Вълчева
Музи в залива
„Пратеник на полумесеца“ Из романа
Йоана Вълчева е съвременен български писател, автор на романите „Съвест“ (2016), „Пегол“ (2017), вдъхновен от реални събития, и „Пратеник на полумесеца“ (2020). Определя жанра, в който твори, като романтичен трилър. Книгите ѝ бързо се превръщат в любими на българските читатели заради интересните и актуални теми, които засягат, динамичното действие и увлекателния стил на писане.
Пролог Продължение от стр. 1
Мислите ѝ бяха объркани и хаотични, опитваше се да осмисли ситуацията, в която се намираше, но колкото повече напрягаше мозъка си, толкова тя ѝ изглеждаше по-ужасяваща и нелогична. Ушите ѝ пищяха, дишаше тежко и накъсано, сърцето ѝ блъскаше учестено в гърдите, а болка и парене обзеха тялото ѝ. Умората вземаше връх и ѝ беше все по-трудно да поставя единия си крак пред другия. Леонора избърса с ръкав потта от челото си и мислено си каза, че трябва да продължи. Погледна напред, където онзи плашещо хладнокръвен и жесток мъж крачеше уверено, държейки пистолет в дясната си ръка, а с другата стискаше като в менгеме ръката на сина ѝ. Нейният син. Мисълта за него я отрезви и я накара да простене тихо от страх. Погледът ѝ се плъзна по дрехите му, разкъсани също като нейните, съзря мръсотията, полепнала по нежната му кожа, и тази гледка предизвика сълзи в очите ѝ. Чувстваше се абсолютно безсилна, защото не можеше да го защити. Искаше да се затича, да го изтръгне от лапите на онзи човек, но беше толкова далеч, а тя изоставаше все повече и повече… Отново обърканият ѝ ум се върна към секундите, когато всичко около тях се разтресе, последвани от оглушителен звук, хвърчащи отломки, стъкла, изгаряща топлина, огън. Спомни си, че в суматохата чу отчаяното „мамо“ на Томас, но нито го виждаше, нито бе в състояние да го достигне и да му помогне. Не успя да го предпази тогава, не можеше и сега. Трябваше обаче да продължи – на всяка цена, въпреки умората и болката. Стисна зъби, пое дълбоко въздух и направи още една крачка, след това още една, но разстоянието между нея и сина ѝ ставаше все по-голямо. Взе отчаяното решение да спре за минута. Помисли си, че може би, ако почине малко и събере сили, след това ще успее да навакса разстоянието. Разкрачи широко крака, за да застане стабилно, отпусна глава назад и се загледа към сивото небе. Върховете на дърветата се завъртяха пред погледа ѝ и очертанията им се размазаха. Леонора стисна очи, за да спре световъртежа, но това не
помогна. Догади ѝ се. Пое дълбоко дъх, после бавно издиша. Направи това упражнение няколко пъти, както се бе научила, докато беше бременна с Томас. Тогава това ѝ помагаше, но сега не подейства. Леонора рязко отвори очите си. Мъжът с пистолета и синът ѝ се бяха изгубили измежду шубраците и тя не можеше да ги види. Огледа се като обезумяла във всички посоки, но не ги откриваше. Беше изостанала твърде много. Парещи сълзи на отчаяние се стекоха по почернелите ѝ от дима бузи. Затича се, но само след няколко метра кракът ѝ се закачи в един храст и тя се просна по очи. Не губи никакво време, а се изправи веднага. Събра всичките си останали сили и отново тръгна напред, опита се да извика, за да привлече внимание, но излезе само стон, приличащ повече на ридание. Дали, ако я чуеха, щяха да спрат и да я изчакат? Или щяха да я оставят да умре в тази гора, далеч от детето ѝ, неспособна да го прегърне и целуне за последно? Можеше ли да очаква от тези хора състрадание? Отговорът прониза сърцето ѝ. Нейният живот не означаваше нищо за тях. Трябваше да се справи сама, да защити Томас, да ги измъкне от този кошмар. Но как щеше да го направи, когато дори не можеше да стои стабилно на краката си. Отново забърза напред, доколкото ѝ позволяваха възможностите. Листата и тънките клони на по-ниските дървета я шибаха през лицето, опитваше се да си проправи път с ръце, но порязванията от стъкла по тях правеха това още по-болезнено и трудно. Точно когато бе готова отново да се откаже, съзря силуетите пред себе си и немощна усмивка се появи на
устните ѝ. Томас. Не беше сигурна дали изрече името му на глас, или единствено в съзнанието си, но така или иначе никой не се обърна. Гаденето, болката, умората рязко се усилиха. Започна да ѝ причернява, а ходилата ѝ се оплетоха едно в друго и тя залитна настрани. Задържа се с ръка за един ствол, после понечи да продължи. В този момент слабостта завладя тялото ѝ напълно, краката ѝ поддадоха. Срина се с един последен отчаян стон. Усещаше как лежи върху влажната пръст, неспособна да се изправи отново. Крайниците ѝ отказаха да се подчинят, затова тя се остави на черната бездна, която я обгръщаше все по-плътно, докато накрая съвсем потъна в нея. Щеше да умре в плен на тази гора и онези безпощадни мъже. Но не изпита страх, нито тъга, а единствено примирение – освобождаващо и изцеляващо. Томас. Нейният син. Него искаше да спаси, за него щеше да запази последната си надежда, с последния си дъх щеше да отправи молитва да остане жив. Какво ли му беше приготвила съдбата? Как щеше да се справи без нея, неговата майка? Господи, той е още толкова малък и невинен… Изпълни я ярост при мисълта колко безсилна бе да му помогне, колко несправедлив беше животът към едно петгодишно дете. Леонора заплака неудържимо през стиснатите си зъби, а хлиповете ѝ прорязваха тишината. Клепачите ѝ натежаха и се спуснаха над зелените очи. Тялото ѝ остана да лежи сред пръстта, листата, шубраците, а кестенявите кичури коса се стелеха, разпилени наоколо ѝ като ореол.
Музи в залива
стр. 3
Лора Янева Родена през 1984 г. в град Русе, България. Завършва СОХУ „Св. св. Кирил и Методий“, гр. Бургас през 2002 г., специалност „Живопис“ при Йордан Петров. През 2006 г. придобива бакалавърска степен във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, направление „Педагогика на обучението по изобразително изкуство – Графика“ при доц. Радко Спасов, а през 2007 г., защитава магистратура „Графичен дизайн“ при доц. Пеньо Пенев. От 2004 г. авторката участва в множество регионални, национални и международни изложби и пленери – Гърция, Македония, Турция, Сърбия, Румъния, Украйна. Нейни картини са притежание на частни колекции в Испания, Германия, Турция, Македония, Русия и Америка. Член в Групата на бургаските художници от 2007 г. Член на Съюза на българските художници, секция ,, Живопис „ от 2020 г.
Лора Янева е автор с изключително разпознаваема творческа индивидуалност. Пъстротата и чистотата на колорита в картините й носят усещане, подобно на разказвана детска приказка, приказка за възрастни. Стилизирано декоративна, сюжетната канава е вдъхновена от тематиката за любовта, майчинството, приятелството, морето. Нежната прегръдка и грижовната ласка, създават усещането за сакрална връзка, интимен комфорт в
един абстрактен, самодостатъчен и хармоничен свят. Закачливият поглед, от друга страна носи тънкото чувство на вица и флирта придобива лекия характер на авторовия хумор. Композицията е категоризирана в геометрична образност, която не страда от опростено обобщение, а изпълва със съдържание и плътност картинното пространство. Творчеството на Лора е ярко, въздейства, чрез силата на емоцията и цвета, придавайки усещане за радост от живота.
ИЗБРАНИ ИЗЛОЖБИ И ОТЛИЧИЯ: 2008 г. – Наградена в конкурс от община Бургас 2009 г. – Международен графичен пленер Богданци, Македония 2009, 2012, 2016, 2018 г. – Международно биенале малък формат, Плевен. 2009, 2011, 2013, 2015, 2017, 2019 г. – Международно биенале на миниатюрата, Русе, 2010 г. – Първа самостоятелна изложба галерия „Неси”, Бургас 2010 г. – Групова изложба във Флоренция, Италия 2011, 2013, 2015 г. – Международно биенале на хумора и сатирата, Габрово 2012, 2014, 2016, 2018 г. – Биенале ,,Приятели на морето“ 2015, 2017, 2019 г. – Международно биенале „Лудогорие“ 2011, 2012, 2017, 2018 г. – Международен живописен пленер, Кападокия, Турция. 2012 г. – Втора самостоятелна изложба галерия ,,ПИ“ АД, Средец 2013 г. – Награда, второ място за най-изявена художничка в Бургас 2013 г. – Трета самостоятелна изложба, Варна 2013 г. – Четвърта самостоятелна изложба галерия ,,Бургас”, Бургас 2013 г. – Награда „Руси Стоянов“ за млад художник, Бургас 2013 г. – Живописен пленер, Солун, Гърция 2014 г. – Пета самостоятелна изложба, галерия „Неси”, Бургас 2015 г. – Награда за млад художник от Международно биенале на хумора и сатирата, Габрово 2017 г. – Шеста самостоятелна изложба, галерия „Неси” Бургас 2017 г. – Седма самостоятелна изложба в галерия ,,Минерва“, София 2017 г. – Международна изложба ,,Гоя Арт”, Сигишоара, Румъния 2017 г. – Награда за рисунка от Международно биенале на миниатюрата, Русе
2017 г. – Осма самостоятелна изложба, галерия Арт салон – Радио Варна 2018 г. – Международен живописен пленер Струмица, Сърбия 2018 г. – Международен живописен пленер Одеса, Украйна 2018 г. – Международен живописен пленер Текирдаг, Турция 2019 г. – Номинация, Международно биенале „Лудогорие“, раздел графика 2019 г. – Номинация, Международно биенале на миниатюрата – Русе, раздел рисунка 2019 г. – Съвместна изложба с художничката Лидия Кунева, галерия Ателие-Р – Бургас 2019 г. – Международен пленер Валандово – Македония 2020 г. – Номинация, Пролетен женски салон – Габрово 2020 г. – Голямата награда на Румяна Куртлакова – галерия Бургас 2020 г. - член на Съюза на българските художници, секция ,, Живопис „ 2020 г. - Девета самостоятелна изложба , галерия ,, Христо Тодоров „, Жеравна
Музи в залива
4 стр.
Анна Чонгарска Казвам се Анна Чонгарска, на 34 години съм, влюбена в Бургас от самото ми рождение. Лутам се в света и търся себе си без умора.
***
Ето, днес е утре и тук ще създам илюзии, в които ще пометна младостта си. Дъждовното ми сърце ще пее рефрен: “кой те обича, мое тъжно момиче…”. Отражението в локвите повтаря болката. Плътта на самотата сивее под надвисналите облаци – висят и пътуват назад. Колко още пъти ще затваряш сърцето си в кутия? Дъждът вали в червено.
***
*** Ще повърна този свят. От мен ще се източи всяка ласка и копнеж, и всеки светъл спомен. Ще обърна хастара си и ще почна да се пълня наново до задушаващото стягане. Този свят предизвиква взрив в мозъка, който поглъща Вселената. Там вятърни мелници хипнотизират – мини през перките им като през месомелачки. Този свят е отражение в огледало, което колкото повече гледаш, толкова повече се рони на ситен пясък, развян от вятъра. Виждаш края на кривата си усмивка. Капе за чао. Тази тъжна плът ще забрави, няма да пари. Последният дъх ще погали отломките от сринатите кули. Земята ще потрепери, докато ме прибира в пазвата си. Забравата е най-красивият подарък за мъртвеца.
Худ. Лора Янева
Кажи ми, кажи ми може ли някога да стане достатъчно това наше нямане на любов? Може ли в миг да се препълним от липсите? Нима денят не е нов, че от вчера носим спомен за падане в преспите? Зимите, бившите, силите в нищото се стопиха. Остана обаче ти след всичко. Но не можем на чисто да почнем деня… С вик от вчера крещя.
Музи в залива
Станислава Белева
стр. 5
6 стр.
Музи в залива
Калоян Чобанов На края на света Продължение от стр. 1 Продължавам: Споменах за обитателя – нека го опиша и него. Това беше старец, който сам се определяше, като столетник. Предвид чудатостта, в която бях изпаднал в световния предел, сметнах, че не е невъзможно и домакинът да е на възраст 99+. Беше облечен с дълга небесносиня мантия, стегната в кръста, и нахлузил на главата си островърха конусовидна шапка. Чак като го пиша сега съзнавам, че е приличал на Мерлин от приказките за крал Артур. Лицето му беше лишено от всякаква хубост – тъмно, мургаво, с груба кожа. Имаше дълга побеляла брада, рунтави сиви вежди и изпъкнали очи, придаващи един вечно зачуден поглед. Това, което неволно сторих прекрачвайки прага на къщурката, бе да изгоня самотата, с която горкият старец очевидно живееше. -Здравей, страннико! Заповядай, заповядай, добре си ми дошъл в моя скромен дом! – със смайваща пъргавина (все пак беше на 100) и необуздана енергия старецът скочи от люлеещия се стол. И преди да изброя в ума си възможностите за тази му оживеност, той започна да пелтечи, отговаряйки на всеки мой помислен въпрос: – Знаеш къде си сега, нали? Знаеш? На края на света си – аз съм домакинът – столетник (като каза това се изпъчи гордо, сякаш се взе за някакъв Нобелов лауреат). Кажи, момчето ми, кажи с какво мога да ти бъда полезен. ...Толкова се радвам да видя някого, който е открил КРАЯ. За Бога, толкова се радвам! – и старецът се завъртя доволно в кръг, разпервайки ръце, все едно всеки момент ще литне във въздуха. Самият аз бях шокиран. Все пак не всеки ден попадаш в подобна ситуация, а и фактът, че гостите тук очевидно бяха дефицит, ме караше да се чувствам като един на милион..., а защо не и на милиард. – Всъщност знаеш ли, старче – започнах аз, – пребродих какви ли не земи да търся... Да търся нещо, което никъде не намирам. – Няма проблем! Не се притеснявай, момко, тук има отговори на всичко. Аз ще ти кажа кое къде да дириш. Ха-ха, ама как добре си ми дошъл – след едно силно тупане по рамото домакинът добави: – Е, кажи де, ко дириш, че стигна чак до КРАЯ? Кажи най-сетне! – Ами аз – изчаках стареца да изтърка с пръст ухото си и да го приближи за по-добър слух. – Ами търся „Нищото“. След последвалото дълго и неловко мълчание, той добави: – Търсиш кое? – Знаех, че така ще реагираш! Всички така правите. Ами „Нищото“… кое…, „Нищото“ търся. Е, можеш ли да ми кажеш, къде да го намеря, или не? Оставих го да направи няколко нервни и превъзбудени кръга из средата на стаята и след около минутка отново попитах: – Е? – Няма „Е“, момчето ми, тук има отговори на всичко – и той започна последователно да докосва пръстите на ръката си: – Как се е родила Вселената; Къде е изчезнал Джими Хофа; Кое е първото – кокошката или яйцето... Бреее, това пък все се каня да погледна ... – Ей, старче! „Нищото“! – изгоних мислите от домакина и го върнах в разговора. – Да, да, ти пък „Нищото“ диреше. Чакай сега. Я ела с мене. Старчето столетник измести масичката от ъгъла на стаята, изрита платчето от пода, хвана една дървена халка и я издърпа нагоре. Със силно изскърцване дървената вратичка се отвори и под нея се показа малка вита стълбичка, водеща надолу. С домакина ми слязохме и се озовахме в едно обширно помещение, цялото потънало в облаци от прахоляк. Старецът взе една метличка и се размаха с нея,
сякаш си представяше, че ще изчисти мръсотията – какъв наивник. Когато обаче прахта се разреди, видях, че всъщност съм заведен в библиотеката на къщата. Можете ли да си представите – бях в библиотеката на Края на света!! Книгите бяха най-малко хиляди. Редно е да поясня, че преобладаваше по-скоро психологичната, отколкото художествена литература. Както и да е. Продължавам: Столетникът се качи на една стълба и започна да разлиства книга на Ървин Ялом. Това ме наведе на мисълта, че аз трябва да се кача на другата стълба и да прегледам рафта отсреща. Така и сторих. Минаха почти три часа, а любопитството ми беше с възнаграждение нула... Кръгла нула. Единственият кураж, който ме съживи, бе едно „Хм“, излязло из устата на домакина. И аз не се поколебах да попитам: –Какво? Намери ли? Какво „хм“-каш? – Знаеш ли, че Дъмбо летял с вълшебно перо? – И? – Ми нищо, мислех, че е само заради ушите – и след дълъг плен в дълбоки мисли той добави: – Трябва да изгледам това филмче – след което върна книгата на мястото ѝ. След още няколко часа и усещането за умора по всеки един от крайниците ми, вече идваше моментът, когато трябваше да преглътна разочарованието. Трябваше да се примиря, че на света не съществува такова нещо, като „Нищо“ – просто някаква илюзия, на която се бях хванал (и колкото и да не обичах клишета ) като удавник за сламка. – Виж, приятелю – казах му, – не се хаби, явно не ми е писано да намеря това, което търся. Явно... – не успях да изрека и последната си дума, когато усетих как ръбът на една книга ме прасна по челото. Ядосаният старец метна и втора към мен, но със светкавично котешко движение отбягнах атаката. – Какво ти става, бе! – развиках се. – Изтупка ми се тука отнийде с това твоето „Нищо“, цял ден го дирим, като плъхове, и накрая вика: „не му било писано“. А на мене писано ли ми е било да ти диря капризите? Ще оценяш малко чуждия труд, ясно? След събудения гняв в старчока и вмененото ми чувство за вина, не остана друго, освен да кимна с глава одобрително. Така и сторих. Очаквах той да се зарадва, че не оспорих правотата му, но не. Просто си взе следващата книга и изсумтя нещо на себе си. Нещо от рода на: „Какъв наглец“. В истинския свят, който от тук насетне бих нарекъл „средата“ или „центъра“, където има супермаркети, блокове, макдоналдс и въобще живот, а не само колиба с мърморещ старец, би било време да запеят първите петли. Със стареца едва стояхме на краката си. Той беше на-
Музи в залива правил по едно кафе и оцъклил и без друго големите си очи. Целите бяха в червени петна. Устата му се разчекваше от широки прозявки. Усетих погледа му, втренчен в мен. Усетих го с периферията. Бях готов за светкавична реакция назад, в случай че агресивността му надделее над здравия разум и реши да метне поредната книга към мен. Но чух глас – благ, приветлив, събрал сякаш цялото милосърдие на този свят: – Виж, момчето ми, дай да не се караме. Не бях прав, че тъй ти се развиках, просто... разбери ме. Кога пак човешки крак ще стъпи тука?! След година, след две, сто? И аз поисках да ми бъдеш гост и да споделиш време с мене. Но пък ти ми се изтупка с туй твойто „Нищо“, дето кой знай кво си чул, кво си неразбрал, че и нерви ми изгуби, ама халал да са ти. Тръгни си вече по живо, по здраво, па, моля те, не се мяркай пойче. Истината бе, че се чувствах твърде уморен. Изгубил вяра, погребал кураж..., нямах сили и желание за борба с тази глождеща ме мисъл. Старецът ме разбра веднага. Успях да спечеля и симпатиите му, че и тук проявих единомислие. Двамата се качихме по витата стълбичка нагоре, той вървя с мен до вратата – ей така – прегърнал ме през рамо, сякаш изпращаше син си на работа. – Е, приятелю – усмихнах се, – нашите пътища се разделят. Аз отговор не намерих, но пък виж – приятел... – всяка следваща дума бе излишна. Двамата се прегърнахме като бойни другари, пожънали
Худ. Лора Янева
стр. 7
успех над душманина, и аз обърнах гръб и потеглих към Центъра на света. – Ей! – извика старчето, а аз извърнах глава: – И десет лопати в гърба да носиш на тоя, дето те накарал „Нищото“ да дириш. –Ааа, не така, старче, така за моята любима недей да приказваш. – Бе мен по начало ми се видя, че не биваш, ма сега като чувам, че мома те е пратила да гониш дивото, си ми ясен. И кво ти вика тая твойта: „Нищото ми намери“? – Не! Като я питах дали иска да ми стане жена, тя ми вика: „За нищо на света“. И аз обикалям да го търся това „нищо“, че да ѝ го дам. Поне да знаех как изглежда, пък то ... Следващото, което видях, бе как старецът започна да скубе побелялата си брада и да реве истерично. После падна по корем на земята и започна с крака и юмруци да удря по нея. Сбръчканото му лице и изпъкнали очи се давеха в сълзи. Аз вдигнах ръка трогателно за сбогом. – Какво нещо е животът – помислих си. – Приемаме всичко за даденост, забравяме добротата, не виждаме сърцето, а тука, на КРАЯ, човекът плаче със сълзи за теб, като си тръгваш. ПОСВЕТЕНО ЗА МОМИЧЕТО, КОЕТО МИ КАЗА ТЕЗИ ДУМИ, КОГАТО БЯХ НА 18
8 стр.
Музи в залива
Худ. Лора Янева