"Музи в залива", бр. 33, март 2023

Младежки литературен вестник, год. III, бр. 33, март 2023 ISSN 2738-8395

Музивзалива

В броя днес четете:

ПОЕЗИЯ

Ия Кива

Ева Гочева

ПРОЗА

Елиа Тилева Боян Боев

ОЧАКВАЙТЕ

ПРЕЗ АПРИЛ

3 бр. на алманах

Ия Кива ***

няма с какво да ям главата ти, смърт, няма с какво сърцето ти голо да зърна калейдоскопът даже крив откъм лицето като жив се раздвоява

докато ходя от небе до небе

няма да стигна в дома си

а там загрятото мляко

моли да живее далеко

и го вливам в облака на този ден

за да поиска огънят мен

за да не пия и аз повече себе си

на крачки любовта да не разделям

и да вися като лист на зелена река

като памет да плувам в тънката ѝ ръка

а когато дървото запее то името мое ще надене

Още стихове - на стр.2 и 3

Ева Гочева

***

ще оставя това стихотворение

да се движи самó

по повърхността на Средиземно море

да се носи

да се поклаща

да се разпада

докато вълните чертаят по него

кардиограмата на света

тогава може би ще разбера

че морето не е спасение

а какво остава за едно

стихотворение

Още стихове - на стр.4

Елиа Тилева

Розата, която се превърна в шипка

ISSN 2738-8395

https://karia2020.com/ e-mail: muzivzaliva@gmail.com

Тя бе посята в хубав майски ден. Меката и влажна пръст я прие в обятията си като любяща майка, с топлота и ласка, а над нея с бащинска загриженост, заблестял от радост, се наведе

Боян Боев

Архангеловден беше, когато Тодор докара черния вълк в селото. Пет месеца се скита със стадото си горе в Балкана и никой нямаше вест за него толкоз време. А като се върна в началото на зимата, водейки туй величествено животно с овързано около врата въже, хората си казаха, че от самотия Тодор си е изгубил ума.

Вардар

Продължава на стр.6

на стр.5

един пукнат компотен буркан. С тези грижи тя растеше, като дишаше въздуха и гълташе светлината под своя стъклен похлупак, докато не стана време той да се отмести, за да стори път на малката розичка в порива ѝ към небето. Продължава

Музи в залива

Ия Кива, Украйна

Ия Кива е родена през 1984 г. в Донецк, заради руско-украинската война се премества първо в Киев през 2014 г., а след това през 2022 г. в Лвов. Преводач и редактор на детски книги в проекта „Пижамна библиотека“. Автор е на две стихосбирки: „По-далеч от рая“ (2018) и „Първата страница на зимата“ (2019), както и на сборника „Ще се събудим други“ (интервюта с беларуски писатели). По нейни стихове Алла Загайкевич създава музикалното произведение Sign of presens. Стипендиантка е на проекта на министъра на културата на Полша Gaude Polonia, програмите на Дартмудския колеж и Documenting Ukraine. Участвала е в поетични фестивали в Украйна, Беларус, Полша, Белгия, Финландия, САЩ, Германия, Естония, Латвия и Гърция. Стиховете ѝ са превеждани на 30 езика.

***

аз: казва Марина: съм човек-беглец

ювенално море на срама на войната на обвиненията

настъпващо към тялото на спящия град

аз съм заек танцуващ на един оцелял крак цирков хороводен

чуваш ли как скърцат подовите дъски на времето

лапите ми захвърлени

до самите корени се кръстят не на място аз :продължава тя/то: съм човек-ад нощта в очите ми проби зеница

аз стоя на световните везни и разклащам отчуждаемите свидетелства

актът на насилие започна толкова отдавна

че даже младите клонки на всяко действие гранките въстанаха

аз: твърди то: съм възпалена костилка

в устата на пламенеещото грозде

планова дефлорация на жлезите

аз не познавам говорещия в лице, но в тези пустини

преди се въдеха животни с много езици

и ходеха пеша под уродливия сияещ калпак

и ето вратите на тревата се затварят

по гръб летят ленти светлина

аз се оказвам в корема на безкрайната пътека

тук под всяка граница блести кухненски живак

и предателски мирише на изгорена захар от вкъщи и като свещ гори на снега изстиналата ми следа

когато бях на тридесет и три лекарите казваха

че никога няма да ходя без бастун

а днес мога да пробягам шест километра

макар да нямам ни най-малка заслуга за това

аз тичам само ако животът е топъл към мен

когато слънчевите лъчи ме вземат на ръце

и ме носят как голяма плюшена играчка

меколапа коала, нейното дете

(в здрача от лед и от мъгла

болката изтисква тялото като сух парцал

разточва го като дъска за гладене)

аз тичам и тичам

по пътеките на парка на ленинския комсомол

по кръгове около несъществуващия стадион „Локомотив“

тичам с момичетата от Гладковка

(„у нас в Гладков всяка втора я изнасилваха“)

докато слънцето не остави на кожата ми мръсни отпечатъци

от деня, в който тичането е единственото достъпно усилие

аз тичам и тичам

под слънчевите удари на това време

когато можеш само да тичаш и плачеш

тъпчейки в белите дробове въздуха като стерилен памук

размотавайки осветената лента на пътя

като че ли тези евтини маратонки от секънд-хенда

могат да стъпчат физическите и менталните травми

да ги накълват с изобразените на тях петли

да ги закопаят в асфалта, както биха казали през деветдесетте, когато започнах да тичам без да се спирам денят, свит в юмрука на болката, тича на място, главозамайващ като ефекта вертиго

мъртъв, като белезите, пробили дупки с крака в корема на моето жизнено пространство

Свидетел на безименност

Свобода, равенство, братство (Писма от мъртви хора)

Писмо I.: Exegi monumentum

когато монтираха главата

не поставиха очите на мястото им

без да мигнем ние се уморявахме

но за поклон заставахме

о как на тях им ставаха

на смърт на мрак за черни дни

за скок стоманен и гаден сигнал

и тебе аз любима моя

с месото живо от опашката изтръгнах

от танците на сенките по гранитните глави

танцувах степ в техните редици

и не влязох в партията навреме

в оназ година хладна предвоенна

когато аз гонѝм от теб курвеех

в прегръдки на прозрачни мършави тела

а ти, гълъбице, за никъде не отлетя

и на Вълтава наша дивата вода

вече биеше по слепоочията ти

аз сладкарски син съм и тебе ще предам

на забвение от пясък и от сол

там където средноевропейска горест

подронва грохналия титанизъм

като подземен вопъл и протестен онанизъм

любов моя аз ги ненавиждам

и пия сливовица в нозете на вождове и редници от пиедестала слизащи в рова направо да плашат борците с режима и кравите и тайната на тази среща със себе си ще отнеса за да се представя в съдния бой

последния вой

на архангелите които се целят в очите на слепите но аз не всичко казах как страшно е да умираш жив любов моя но на потомците ще завещая саркофага, от който ще извира гражданска война, към който не зараства пътят на народа уж за свободата никой още не умираше така и ние неведнъж ще разкажем за борбата на цялата планета, генерале мой и градските стени подхващат тази вест казват, имаше народ, пи кафе, излезе

Писмо II.

кой ще каже братко мой че бяхме двама че даваха преди войната имена на онзи другия прекрасен бряг

където биха нас за Крим и за Донбас и гледаха очите синьото небе прозряваха тъмата многоцветна

настъпваха последни времена

със цяла армия от излишни хора

казано накратко от затворници

мен в плен тъй жарко ме целува огънят опазвайки от крачките ми срамни превръзки гнойни и от болния ескорт

със тежестта на седем одеяла държавни докато ти песните в строя пееше докато жените от селата любеше ден от ден от храброст ставаше по-плитък

и вкарваше в мазето всичко живо как те обичах, как в тебе виках, като чайка ранена от кея отлитаща, небесната твърд в стърготини превърнах и педалите червеноармейски хранех със звезди изригвах огън по греховете и главите докато ти безстрашно клетви нарушаваш докато във въздуха шептиш обиди, аз се разучих имперски да разбирам

ще те помоля само за едно

не говори ми на езика с фалшиви слова

той ми е познат

какво ли още исках да ти кажа

смъртта ще победи, ти знаеш сам космите и гласовете ни са преброени

за всяка твар ще има по сълза

и ако наистина не вземат всички ни в ковчега

то нека те забравят мамка ти,

но аз не ще мълча и във смъртта излизайки по изгрев със месо и със пикня

аз до последно ще крещя

до тъмни дупки и до нарове на ада води ме ти, мой комисарю другарю мой началнико прескъп на съден бой

Писмо III.

какво му е на името ми според теб

когато песни строеви

година шеста вече пеем

и в боя морски

такъв прекрасен водоем

профукахме

ти казваш, приятелко,

подбирай думите си

че Крим не е ни ваш ни наш

а уж на гърците

това са толкова културни хора

че там не ни очаква

ни слава ни звезда

а – да

но колко може

с тази кримска каша

да мажем лицата си като с маска

и все да бистрим тази гнила тема

това е абсолютен фейк

компютърна игра

и думи по сметка

не като думите по любов

че съм глупачка и неправа

само че чуваш ли

не разбирам съвсем тази позиция

ето, просто стоим кучешката

или това е вече проституция

тактическа капитулация

и още

защо тези уж игри

всеки ден бълват живи кримски татари

и пак не са те не сте вие

само че наричат вече

не по бащино име а по отечество

така че знаеш ли, братче,

защо не вървиш на майната си с твоето

казачество

за тебе там жените вият в хор

със бедни старци

и църковници

децата плашат с грехов

е

такова разпростира се в главите мракобесие

че откъде е тази евтина имперска арогант-

ност

не съм ванга3, наистина,

но при всички положения

от този чатал

няма да получиш

ни ласка ни нежност

защото при нас вече има

нова гражданска нация

право цивилизация

и не ми навирай

твоето ръждясало желязо

твоята шибана свръхдържава

P. S.

когато времето не дава

гаранция за думите

3 ванга – гадателка (вангую – гадая)

дъждът едър

като зеници по устните ни

защото това не е само притискане

на твоите устни до моите устни

това е съзерцаване на нещо зад тях

и дъждът го знае

малката маса до радиатора също кристалните чаши

бутилката

чиниите с десерти почти недокоснати

балдахините над главите ни се поклащат

като опашки на дремещи котки

докато мустаците им

са антените на вселената

не спирам да мисля за мислите ти

това между нас е непосилно за

един ноемврийски ден като днешния

в който искам да разплетеш плитката ми

да освободиш косата ми докато си говорим кой какво чете в момента хайде разплети я както се разплитат бедра на любовници пръсти устни разплети ме

но това не е еротично стихотворение ние просто седим в един ресторант докато наоколо си поръчват обяд всъщност това не е стихотворение изобщо -

само няколко минути от живота ми

след които оцелях

като по чудо

Ева Гочева

****

виждам един човек да се разхожда

по покрива на отсрещната сграда

представям си как се спъва

и пада осем етажа надолу

от това сърцето ми в сърцето си скача

а ми се случва толкова рядко

че се налага да си измислям

всякакви неща

за да ми се случва по-често

ето сега например си представям

как в обедната почивка

отивам до книжарницата

там няма каквото търся и си тръгвам вървя обратно и си мисля какво би могло да пише в книгата

която не съм си купила:

в нея главният герой се спъва

и пада осем етажа надолу

докато от прозореца на отсрещната сграда

го наблюдава непозната жена

сърцето ми в сърцето си скача

когато се оказва

че това няма почти никакво значение за нея и за никого

****

наблюдаваш пулса ми

как кожата трепти

над извивката на рамото

как потъва над ключицата

и оживява шията

макар там да няма сърце

но това е без значение

защото сърцето винаги гостува на някого

****

с часове наблюдавам

олющените последни етажи

на блока отсреща

като петнисти мъртви коне

с гриви от антени и кабели

някогашните прозорци

са очите им без ябълки -

пещери в които има стълбища и тавани

може би е имало хора и вещи

конете са били живи и самоубийци са се хвърляли от тях

но сега и това не се случва

този блок е мъртъв дори за смъртта

целият квартал е мъртъв и градът не е убежище

тролеите

метрото небостъргачите на изхода на София

всичко стърже стърже стърже износва се или се разпада

под това капещо небепохлупак над главите ни

****

дъждът едър

като зеници по устните ни

защото това не е само притискане

на твоите устни до моите устни

това е съзерцаване на нещо зад тях

и дъждът го знае

малката маса до радиатора също

кристалните чаши

бутилката

чиниите с десерти почти недокоснати балдахините над главите ни се поклащат като опашки на дремещи котки

докато мустаците им

са антените на вселената

не спирам да мисля за мислите ти

това между нас е непосилно за

един ноемврийски ден като днешния

в който искам да разплетеш плитката ми

да освободиш косата ми

докато си говорим кой какво чете в момента

хайде

разплети я както се разплитат

бедра на любовници

пръсти

устни

разплети ме

но това не е еротично стихотворение

ние просто седим в един ресторант

докато наоколо си поръчват обяд

всъщност това не е стихотворение изобщо -

само няколко минути от живота ми

след които оцелях

като по чудо

които те няма

Елиа Тилева

Казвам се Елиа Тилева и съм на 19 години, родом от Казанлък. Завършила съм природо-математическата гимназия с отличен успех и лауреатско място на националната олимпиадата по български език и литература. Понастоящем съм студентка във Великотърновски университет ,,Св.св. Кирил и Методий’’ със специалност ,,Психология’’.

Пиша поезия от малка и споделям част от стиховете си в социалното пространство. През 2022 г. издадох първата си стихосбирка - ,,Незабравка’’. Мои стихотворения са поместени в различни поетични сборници и алманаси, но освен лирика, макар по-рядко, пиша и проза.

Активист съм за животните към организация ,,Невидими животни” и съм веган по морални причини. Мечтая за спокоен, балансиран живот в хармония с природата и себе си. В академичен план съм се насочила към изучаване на клинична психология и психоанализа.

Розата, която се превърна в шипка

Продължение от стр. 1

Тя продължи да расте, устоявайки вече на вятъра и жежкото слънце, на сушата и синята безпристрастност на същото това небе, втренчило святкащи очички в нея. От мъничката роза стана силен розов храст, прегърнал близката ограда като стар приятел. Но дните- тежки, гладки зъби в лукавите уста на годините- отнеха човешката ръка и грижа от закътаното дворче, наклониха старата ограда и завиха чистите лехи с плътна дрипа плевели и тръни. Още дълго в своя изоставен и пустеещ дом розата продължаваше да поздравява утрото и залеза с нежността на свежите си пъпки, които бързаха да разцъфтят, алени като зората.

Но един ден- вече пореден септември- покрай розата и двора минаха момиче и майка. Двата дребни, тънки силуета носеха един до друг пълни съдове с вода от извора наблизо, но в душите им те-

жеше тежест, по-мъчна от тази на водата и жажда, по-неутолима от жаждата за нея.

Момичето се спря до розовия храст и погледна с тих копнеж и болка оредяващите цветове, примесени с изсъхнали загнили шипки по дебелите и пожълтели клони.

- Виж- каза то на майка си- била е роза, но ще стане шипка...

И с тези думи сякаш бе изрекло цялата си мъка, толкова горест и горчивина звучаха в тях. Другата жена, спряла на няколко крачки встрани, не продума. Нейната тъга не можеше да се изкаже с думи. - Цъфти като роза, ала ражда почернели шипки... Но може би сега, ако някой я подреже, тя ще се превърне пак на роза...- въздъхна с надежда малкото момиче.

След това две угрижени души продължиха по пътя си.

И една роза продължи да се превръща в шипка.

Боян Боев

Боян Боев е роден на 21 март 1993 година в град Ямбол. От ранна детска възраст изкуството го е съпътствало в живота – първо музиката, а после и литературата. Към този момент живее и твори в град Бургас. Пише от ученическите си години, като първият му публикуван разказ се казва „Тъмна вечер“ и е част от литературния алманах „Изгреви над Тунджа“ (2009 г.).

Автор на романите „Сайбиевата невеста“, „Последна молитва“ и сборника с разкази „Двайсет гроша“.

В интервю за алманах „Музи в залива“ Боян споделя: „винаги съм знаел сякаш, че писането е мое призвание, смисъл в живота ми“.

Вардар

Продължение от стр. 1

Отдалече се чуваха звънците на многобройното стадо, дето младият животновъд имаше. Като лавина сякаш се спускаха овцете от баира към селото и колкото по-близо идеха, толкоз повече хора излизаха да видят туй шествие. Весела глъчка се чуваше, а децата тичаха нетърпеливи напреде да видят чичо си Тодор. Ама щом зърнаха, че идеше с черен вълк от Балкана, всички се отместваха от пътя и предпазливо го гледаха. Кимаха му само за поздрав, ама с някакъв страх бързаха да отместят погледа си от него.

А той вървеше наперено сред овцете си, овързал за дясната си ръка единия край на въжето, щото не знаеше дали вълкът няма да се уплаши като види толкоз много хора. Самодоволната му усмивка личеше между гъстата черна брада и мустаци, дето бяха обрасли по лицето му през тез дълги месеци на странстване. Кехлибарените му очи се местеха наляво и надясно, дирейки погледите, с които селяните го гледаха.

Голям имот имаше Тодор, беше му останал след смъртта на баща му. На два ката беше къщата, опасана с висок дувар и плодни дървета. А отстрани беше агъла, готов да прибере за зимните месеци всичките овце от стадото. Заредени бяха поилките с вода, сламата беше постлана под навеса, а храна за добитъка имаше толкоз много, че да може да си събере силите след дългия преход, дето бе изминал. Жената на Тодор се казваше Фидана. Само на двайсет години беше. Тя за малко щеше да излезе босонога навънка да посрещне мъжа си, щом чу стадото да иде към кошарата си. Ама се подсети да се обуе, оправи си кърпата на главата, прибра си два-три разпилени кичура от катраненочерната коса. И щом излезе на двора да види с небесносините си очи своя Тодор, тя застина на прага. Не можеше да повярва на онуй, дето виждаше. Трите кучета, дето имаха от толкоз години и пазеха стадото, че и Тодор от диви животни, ги нямаше. Вместо тях, идеше един голям и черен като нощта вълк, редом до мъжа ѝ, от който сякаш за миг Фидана изпита страх. - Фидано! - Извика радостно Тодор като я видя. - Фиданчице моя!

Той чакаше сякаш жена му да тръгне към него, че да я прегърне, да я целуне. Ала тя остана на мястото си, вперила

Присмя се Тодор на боязливата ѝ женска същност. Огледа се из двора, пък отиде в единия му край, дето стърчеше ябълковото дърво. Посивяло беше, заради зимната си голота, ала достатъчно здраво му се стори, че да върже за него въжето, дето държеше черния вълк. Животното го гледаше с почуда, не разбираше що го докара Тодор тука. Ала той го погали нежно по главата с грубата си десница. Приведе се към муцуната му и ласкаво му рече някои успокоителни думи, та вълкът с друг поглед го изгледа, сякаш го разбираше. Чак като видя, че животното е по-спокойно, Тодор тръгна да влиза в дома си. С облекчение се притисна Фидана в обятията на мъжа си. Толкоз дълго го беше чакала, че сякаш не месеци, а години бяха изминали от неговото заминаване. Тодор за миг се отскубна от силната ѝ прегръдка и направи крачка назад, за да я огледа хубаво. С усмивка установи колко по-закръглено е станало лицето ѝ, как хубаво са се налели гърдите ѝ и колко голям е станал синът му в корема ѝ.

Трудна беше Фидана, когато Тодор се готвеше да замине със стадото в Балкана. Тя му казваше, че има много силно чувство, че ще роди мъжка рожба. Веднъж вече беше пометнала, още първата година след сватбата им. Ама от тогаз много илачи беше изпила, дето бабите в селото ѝ казваха, че ще помогнат да задържи бебето в утробата си. Та затуй Тодор тръгна на път с мисълта, че като се върне пак в селото в началото на зимата, Фидана ще го посрещне с голям корем, в който ще е опазила сина им жив.

- Какъв е тоз дявол, дето си докарал с тебе, Тодоре? - Запита го тя, когато се опомни след всички целувки и милувки, дето той изля върху нея. - Мой верен другар стана Вардар през тез месеци – обясни ѝ той, сваляйки тежкия си ямурлук от раменете. - Беше бебе като го намерих в Балкана. Майка му беше умряла и той бозаеше от мъртвото ѝ тяло. Сигурно се е сбила с друг звяр, ама с тежки рани се беше сдобила. Сърце не ми даде да го оставя там. И той щеше да умре. Сякаш за моя син, дето ти ще ми родиш, ми напомни туй малко черно вълче. С мляко от овцете го хранех, докато порасне. После той почна да ходи из горите и да си намира плячка. Ама от стадото ни едно животно не пипваше! А с кучетата наедно лягаха при мене край огъня. С дни го нямаше понякога, ама всеки път се връщаше.

В един ден през пролетта, когато вече беше минал Великден, Тодор сбра стадото си. Готов беше да тръгне на път и пак щеше да изкара няколко месеца с добитъка в Балкана. Там, сред тучните поляни и диви гори, той се чувстваше най-щастлив и сякаш нищо друго не му трябваше. Едва беше дочакал да си отиде таз пуста зима, та да може да се махне от селото.

Сбогува се вяло с Фидана. Те двамата сякаш вече трудно можеха

да се гледат даже в очите. Тоз път и тя не изпитваше оная тъга, с която го беше изпратила предишната година. Толкоз много се бяха променили и двамата през последните няколко месеца!

А в началото на зимата, когато вече студовете бяха тръгнали пак

да върлуват по тез земи, Тодор не се завърна. Фидана го чакаше, както и неговите другари. Ама от него нямаше ни следа. Тръгнаха да го търсят хора из Балкана. Намериха само стадото, пръснато из ливадите и сякаш отдавна се скитаха овцете без стопанин тука. Никой повече за Тодор нищо не чу. За него само се разказваше историята из селото, че е докарал в имота си черен вълк, който му е почернил живота.

След няколко години Фидана се омъжи пак. Още беше млада и хората казваха, че не може цял живот сама да остане. След сватбата, един сън дохождаше при нея три вечери поред. Нейният Тодор ѝ се явяваше, редом до своя черен вълк. Молеше я да стане кръстник на сина ѝ, та да го варди през целия му живот. Не след дълго, Фидана роди бебе - здрава мъжка рожба. Даде му името Вардар.