"Музи в залива", бр. 31, януари 2023

Елиа Тилева

Полет на гладно

Сутринта ми отпива от нощната горест като тъмна утайка кафе… и катран. Сънувам те всяка нощ. Дръзко. До болест, за която ни билки, ни цярове знам. С раменете подпирам звездите си горе и луната си кръгла безмълвно крепя. Съчиних небеса, на които се моля, и земята презрях изпод свойте крака. Изпи сутринта ми среднощната горест и чудя се: как ли не

скръбта ѝ личи.

е на женската сила, но в очите ѝ слабост крещи!

и Валери обича.

ще преплува за тях!

Тя е тъжно априлско кокиче

и момиче, пленено от страх.

Още стихове - на стр.3

Елиа Тилева

Казвам се Елиа Тилева и съм на 19 години, родом от Казанлък. Завършила съм природо-математическата гимназия с отличен успех и лауреатско място на националната олимпиада по български език и литература. Понастоящем съм студентка във Великотърновски университет ,,Св. св. Кирил и Методий’’ със специалност ,,Психология’’. Пиша поезия още от малка и споделям част от стиховете си в социалното пространство. Наскоро издадох първата си стихосбирка - ,,Незабравка’’! Участвам като доброволец в инициативи за защита на животните; веган съм по морални причини. Мечтая за спокоен, балансиран живот в хармония с природата.

За да ни има

Измислица

Днес написа ми, че ме обичаш. Но не е ли още много рано? Може би неволно ме измисляш с лъчезарие от свойте блянове. Мислиш, че съм крехка и невинна, но прерязващи в очите ми звезди късат нишки от вина и ги заплитат във прилежно сресаните ми коси. Миглите ми натежават от лъжите, премълчани, неизречени пред друг. Непреживяното като че най тежи ми и криле пречупват се в простора груб.

Чуй как пее влакът- безусловно. Казах ти- внимавай, щом пресичаш. Аз отдавна не говоря с пешеходци и битувам само в свойто ,,винаги“.

Нямам смелост да говоря- даже в рими. Тъмнина се спуска в звездния порой. Днес написа ми (дали?), че ме обичаш. Може би измисляш ме в копнежа свой?

Димитър Драганов

едно красиво и безбрежно измерение. Започнах да пиша стихотворения от 10-годишен и с течение на времето поезията

и помолих вовеки да бди над чедата, които обичам – две орлета в небесната вис, за които сърцето събличам и пътувам към залеза чист. Те растяха щастливи и смели и играха на воля игри. Опознаха света без предели и разбраха, че много боли, ако някой обидиш със слово, ако някой по пътя раниш и превърнеш делата в отрова, а доброто със злоба смениш. През години на мъка и радост ги отгледах самичка добре. Аз забравих за своята младост, за да бъда родител небе. Ще ви кажа какво ми се случи и животът кога ме рани. Той в сърцето с куршум ме улучи. То не спира до днес да кърви. Аз загубих баща им злощастно и останах зловещо сама, а годините наши, прекрасни, се стопиха в бездънна тъма. Николай и Валери растяха и тъгата растеше у тях –черен гарван над родната стряха. Да им бъда баща, не успях...

Майчино

Вашата Майка България

Аз ви чакам. Къде сте, момчета?

готвих до късно храна.

ви чакам, любими орлета, мои скъпи, големи чеда!

Днес

са вече мъже.

си има дете. Николай се изучи, замина за чужбина, която не спи. Той си идва веднъж на година, но редовно ми праща... Пари... Две дечица Валери отгледа. Той се труди неспирно за тях. Той надмогва съдбата си бледа и по пътя си пее: „Живях!“. Николай и Валери успяха да запазят сърце и душа, но се питам: нима не разбраха, че ги чакам сама през нощта?

си имат жени на сърцата,

Теодор Иванов Бремен, Германия

“Този, който не помни миналото, е осъден да го повтори” е написано на блок4 в Аушвиц. Уроците на историята трябва да пренесем в бъдещето, проблемите и споровете трябва да се решават с думи, не с насилие и оръжия. Войната погубва човешки животи и няма истински победител. Всички са губещи. Хората трябва да са толерантни и да показват уважение един към друг, независимо от цвета на кожата, религията и националната им принадлежност. В тези постулати вярва 17-годишният Теодор и желае да бъдат прилагани от всички. За съжаление настоящето показва, че тази утопия е прекалено оптимистична, отчаяно коментира младежът.

българските евреите по време на Втората световна война е героично дело, запомнено и почитано, незабравено до днес. Много хора проявяват стоицизъм и не се поддават на тогавашната напрегната обстановка, а се опитват да спасят човешки животи, без да делят хората. Българската нация също протестира срещу мерките, предприемани от властта, като се опитва да спаси евреите от смърт и депортиране в концентрационни лагери. Ако аз бях на мястото на някого, живял през онези години, щях също да се обявя в защита на евреите и да протестирам срещу приетия „Закон за защита на нацията“, съгласно който са ограничени гражданските права на евреите. Според мен всеки живот е еднакво ценен, няма значение каква религия или цвят на кожата имаш. Важно е само да имаш национално чувство на доброта. Ако има убити българи, само защото са евреи, не бих бил съгласен с такава постъпка спрямо тях. Щях да се опитам да събера повече съмишленици и заедно да протестираме спрямо решението, дори да рискуваме живота си за нашия народ. Въпреки, че не успяват да спасят около 11343 евреи от Македония и

Тракия, откарани в Катовице, Аушвиц и Треблинка през 1943 г., множество българи, щом разбират за екстрадацията на евреите, пътуват като делегация до София и полагат усилия да спасят останалите. Сред тях са и известни личности – пловдивският митрополит Кирил, председателят на Народното събрание Димитър Пешев, софийският митрополит Стефан І Български, лидери на професионални съюзи на адвокати, писатели и още много известни и будни граждани на републиката. Тогава цар Борис ІІІ изпраща телеграма до Германия, че евреите ще останат в България и ще работят по строежите. Достойна постъпка на българския цар. По-късно 20 българи са удостоени с почетната титла Праведник на народите по света заради саможертвата и смелото им дело да се противопоставят на приетия закон и да спасят хиляди човешки животи. България се противопоставя на решението да убива собствения си народ и успява да подари живот на 50 000 евреи. Делото на българския народ е изключителен исторически пример за доблест, показващ решимостта на тогавашното гражданско общество да се противопостави на една репресивна, несправедлива и диктаторска политика.

клетви по повод истинността на думите му… А обещанията, че ще се отплати за почерпките, когато получи заплата, бяха запазена марка за стиснатия мъж: „Вземи ми едно малко сега, а като ми преведат парите, имаш цяла бутилка от мен!“ и „Само да дойде 15-о число и ще видите бай ви Рангел колко е ларж!“ бяха реплики, които се чуваха по-често от „Наздраве!“ в заведението. Разбира се, дойдеше ли 15-и, а и последващите го няколко дни, Ларжа не си и помисляше да стъпи в кръчмата, а когато го стореше – обикновено на 18-и или 19-и, започваше с разнообразния си арсенал от оправдания: „Знам, че бях обещал, ама на – дъщерята ме помоли за заем, искала да купува колело на малкия…“ или „Скъса ми се жилото на съединителя, че ходих да ми го сменят… Направо ме одраха тия мошеници!“ На този 15-и обаче Рангел беше решил наистина да почерпи „момчетата“ – къде от неудобство, къде от това, че му беше писнало да търпи подигравките им, къде – от желание да види изцъклените им физиономии, когато той тръгне да плаща сметката. Дръпна сто лева от картата и се запъти към супермаркета, сгушен в дебелата си шуба – беше страшна зима и всичко се пукаше от студ. В магазина Ларжа не се бави особено – накупи хляб и някоя друга консерва с храна, след което се запъти към касата: – Един стек от моето Боро! – поръча гордо той, мислейки си: „Една цигара всеки може да почерпи. Аз черпя с кутии!“. След като плати и излезе, Рангел сви надясно и тръгна с бързи крачки към кръчмата, превит под напора на безмилостния декемврийски вятър. „Добре че е наблизо“ – каза си наум той, докато постепенно скъсяваше разстоянието до любимото място. И тогава го видя… Почти прегънат на две човечец, облечен в дрипави дрехи, се беше сврял в пространството под терасите на един от блоковете. Лицето на клетника не се виждаше, защото беше навряно до челото в опърпаното му яке, в опит да се предпази от нечовешкия студ. До него имаше две торби, от които се подаваха разни вехтории. Изведнъж Рангел забрави за кръчмата. Забрави и за свидливостта си. Приближи се към окаяния мъж, потупа го топло по рамото и каза: – Изчакай ме малко, друже, ей сега идвам! След което се обърна назад

пазарски чанти и тръгна да излиза от апартамента. На вратата се спря –беше забравил нещо. Върна се и грабна картонена кутия, която напъха в една от чантите. Новите обувки, които дори самият той не беше слагал… После заключи, хвана асансьора и изхвърча от входа. Вятърът продължаваше да брули все така безмилостно, но това не правеше впечатление на мъжа, който беше устремен към своята цел – супермаркета. Когато стигна до него, той си остави багажа и се насочи първо към щанда с готвена храна. – Напълни ми една кутиийка с мусака! Я сложи и половин килограм от това… ориза със зеленчуците! Я и малко от тази салатка… – поръчваше с вълнение Рангел, сякаш пазаруваше за внуците си, а не за напълно непо-

човек… След като свърши с кулинарната витрина, той тръгна да обикаля различните щандове, взимайки от тях какво ли не – два хляба, консерви, разни пакетирани храни, сок и естествено – пластмасови прибори. Свършил най-накрая с покупките, Рангел застана пред касата. – Четирийсет и два и осемдесет – изсумтя натемерутено продавачката. – Готово! – отвърна мъжът и бръкна за парите, без грам да се впечатлява от киселата физиономия насреща. – Ама че късмет, тамън толкова имам! Виж, ако не вярваш! – допълни той и извади две банкноти от двайсет лева