"Музи в залива", бр. 30, декември 2022

Десислава Джингарска

Аз съм Десислава и уча във френската гимназия в град Бургас, последна година.

пътувам, да чета

Любима

на звездите

La Lumière

C’est la lumière que je choisis. C’est la lumière qui me suffit. Je ne respire pas, je vis, je jubile.. Ce n’est pas une existence sans souffrance.

Mais c’est à toi de choisir qui va te définir. C’est toujours plus facile de rester tranquille, de rien faire, de subir..

Mais la vie c’est pas pour exister uniquement.

Ти си с мен. Аз съм с теб. Не е упрек, но твоят поглед все е към звездите. Все е към звездите. Те ти святкат, ти се радваш. Срещу теб блещукат и не схващаш мои думи, мои мисли. Мои прости, скучни мисли идват и отиват като водопад у тебе не отекли, у тебе не отекли. В твоята глава е цялата земя с нейното море, с нейните цветя. Как да не ти е добре. И звездите, мили и добри, ти блещукат до зори, без това да ги мори. Без това да ги мори. Ти се радваш, те се радват и светят, и те смайват. Друго не ми трябвасъс святкащи очи ти към мен погледни, поглед от звездите помести. Поглед от звездите помести. Към мен погледни с очите ти искрящи. С очите ти искрящи, от звездите заредени, от звездите заредени.

Елена Валентинова

***

Идваха. Давах. Крадливи птици. Взимаха по малко от тук, По малко от там. Кладенец е сърцето. Жадните – бол.

***

Взимам всичко лошо, вдишвам отровата ти и издишвам любов. Дори да ме боли, болката в изкуство превръщам. Дори да е трудно, търпеливо уча урока си. Думите ти, дори да искат да ме сринат в калта, не ги допускам в ума си, повтарям си свободна е моята душа отредено ми е да летя. И напук на всичко израствам не ме е страх от мрака по-силна е моята светлина! Не можеш уплашиш с нищо Тоз, познал силата на своята душа!

Всичко и нищо съм. Понякога сянка, атомна енергия, взрив. Понякога нежност, прозрачност, чистота. Като бистра пролетна река. Понякога съм помощ и подкрепа, понякога дори не искам да ме доближава човекът.

Всичко и нищо съм. И така е с всеки в живота. Същността ни извира от безкрая, от непознатото черното.

Черното, съединило се с бялото. Това сме ние, хората

***

най-гъвкавата податлива на промяна материя, но и по-твърдото от стомана творение, ако във възел, преплетен и упорит, с най-тънките прозрачни конци, човеко, в собствените си мисли оплел си се.

***

Любов не се планира. Не се контролира. Случва се „случайно“ по някакъв странен неписан закон. Срещат се двама, по очите разбират. А има ли пеперуди и леко изтръпване в сърцето, тогава е трудно да се подмине и може би глупаво би било. Напук на ума и неговите въпроси, на неговото редно – нередно и сума ти страхове: „Ще боли ли? Ще бъде ли вечно?“ Любовта си действа за своето. Окови руши, изцелява, време и граници не признава.

Бистра Стоименова

Казвам се Бистра и съм филолог– културолог–преводач– фотограф по образование, фотограф, преводач и писател по призвание. Занимавам се освен с писане на проза (и чат– пат поезия), с фотография, копирайтинг, преводи, аудио прочити и дублаж. Към момента имам и две публикувани книги – трилър по истински случай (112) и сборник със смешни разкази (Мишмашология)

Елхичката

Продължение от стр. 1 – Къде пипаш, сополанко! Ще ми повредиш стоката! Боби тропна с крак и се освободи от ръцете на намусеното старче. Огледа чичкото критично – сигурно наистина беше на сто години и не празнуваше Коледа. Намусените хора бяха скучни и не виждаха хубавите неща. Боби не ги разбираше и не искаше да ги разбере.

– Елхичката ми харесва! – каза той и посочи елхичката, за да покаже коя точно. – Искам да я купя! Последва смях.

– С какво ще я купиш, сополанко? Нямаш пукната пара! Я се махай оттука!!!

Възрастният мъж замахна към Боби, но майка му го дръпна зад гърба си.

– Оставете

много по-страшна. Сега майка му гледаше намусения чичко по-страшно от леля Нора, когато не си доядеш обяда. Обаче чичкото не се уплаши. – Вие си дръжте детето подръка! Не аз съм го пуснал да пипа стоката на хората! – Добре, добре! Тръгваме си! Майка му го дръпна и тръгна да си върви, но Боби не мръдна от мястото си, вперил поглед в елхичката. Тя си беше неговото дърво! Нямаше да я остави на този лош чичко! Или дядо, беше такъв сбръчкан и намусен, та и дядо сигурно беше. Нямаше да си остави елхичката и толкова! – Тя си е нашата елхичка! – посочи той отново и тропна с крак. Майка му клекна пред него, така че лицата им да са на едно ниво.

– Боби, миличък, защо пипаш неща, които няма да купуваме? –попита тя тихо и придърпа шапката му над ушите. – Елхичката не е наша, защото не сме я купили още. Знаеш, че... – Ама, мамо, виж я! Боби посочи към групичката елхички в саксии. Неговата се отличаваше от всички други и все едно го молеше да я вземе. Беше самичка сред големите елхи, кривичка, грозничка, но пък силна и най-отпред. Боби не искаше големите елхи. Майка му нямаше как да ги носи. А и нямаха пари за тях. Беше я чул вчера как се караше с чичкото, в чийто дом живееха, за нещо, наречено „наем“. Майка му се молеше, а после даде парички на чичкото и той си тръгна. Боби знаеше, че нямат много парички. Със сигурност не за голяма елха. Но за тази... за нея имаха пари, сигурен беше.

мразеше, когато го чуваше. Това дръвче щеше да е тяхно, дори беше измислил къде да го посадят после. Беше мъничко, точно като за тях. Парченце от Коледа. Искаше си го за тях! Имаше парички, сигурен беше! – Боби, моля те! Майка му го настигна и го хвана за ръката, но той се отдръпна и прегърна дръвчето. Игличките боцкаха, но не го интересуваше. Щеше да стои тук, докато не си тръгнат с елхичката. Тя си беше негова! – Боби, недей така! – Разкарай паленцето от стоката ми! – изръмжа намусеният чич-

Станил Лазаров

Мелани Шакири

Мелани Шакири е млад български автор, започнал приключенията на живота си от ранна възраст сред тучните горички на италианското градче Перуджа. Приказката на детството ѝ я пренася сред отминалата слава на миньорския град Перник, която обаче вместо да сломи надеждите ѝ с притихналите си улици, ѝ показва колко много трудът е по-важен от таланта. Още от малка мечтите ѝ се разрастват заедно с любопитството ѝ към света, което довежда до издаването на първия ѝ сборник с разкази – „Когато настане мрак“, на крехката възраст между юношеството и порастването. Тези двадесет и шест разказа са събрали в себе си всичките ѝ идеи и крият малки загатвания на най-странните места, от които взима вдъхновение за творчеството си. А докато пише, Мелани също така развива и останалите си интереси - води блог, тренира карате, учи езици и се наслаждава на ценното време със семейството и приятелите си.

Как Крампус стана добър

***

да вляза през комина на някоя къща най-безцеремонно, както правя сега. Да дадем за пример днес. След като влязох, отидох във всекидневната им и изядох бисквитките, които бяха оставили, после се заех да унищожавам коледната им украса. Защо хората продължаваха да си въобразяват, че след като накичиш едно борче с топчета и гирлянди, започваш да се чувстваш коледно? Някои, като тези тук, просто не може да го постигнат, независимо от тоновете украса, с които

дило.

още сънено, ме попита какво става. Не понасях малките деца или децата като цяло, защото бяха лигави и досадни. Затова гледах това да вика доста, докато го убивах, един вид, за да натрия носовете на всички деца по света. Идеше ми да им изкрещя: „Ето ме! Започвайте да треперите и да се криете, защото аз – Крампус – идвам!“, но трябваше да се задоволя само с това сега. Родителите дойдоха. Мъжът носеше бухалка, което значеше, че щеше стане по-забавно. Поиграх си малко с тях като им давах дребната надежда, че може да ме „наранят“, а после убих и тях. Каква хубава нощ само! Обичам Коледа!

Обичах Коледа! Обичах Коледа дори повече от рождения си ден! Бях написала писмо на Дядо Коледа, пожелавайки си една кукла, като тази, която мама е имала. Тя ми я беше описала! Голяма, парцалена, с две копченца за очи и оранжева коса. Нямах търпение мама да дойде, за да разопаковаме подаръците! Само че тази година на нашата улица не беше спокойно. Мама прекара цялата сутрин навън, говорейки с полицаите за вчерашното убийство. Г-н и Г-жа Майкълсън бяха много добри хора, а Джони (синът им) винаги ми даваше да карам колелото му. Кой би искал да ги нарани? И то точно на Коледа? А и те не бяха единствените убити. Имаше още две семейства. Потръпнах при мисълта и влязох обратно вкъщи. Трябва да пиша на дядо Коледа да го накаже... Даже още сега. Отивам! – Сузи, мила, измий си ръцете и ела да ядем – извика мама от долния етаж. Отговорих ѝ, че слизам веднага, сгънах писмото до Дядо Коледа и отидох към банята. След вечеря мама ми се извини, че не можахме да отворим подаръците сутринта и ми подаде голяма кутия. Седнах с кръстосани крака на килима и с широка усмивка се заех да разкъсвам цветната опаковка. Ето я и кутията! Но... това вътре не беше куклата ми. Беше влакче. Къде беше куклата? Защо имаше влакче? А куклата? Топли сълзи се затъркаляха по бузата ми. – Спокойно, бебче. Дядо Коледа най-вероятно просто е объркал подаръка. Спокойно! – прегърна ме. – Ще ти купим кукла. А, виж какво е красиво влакчето. – Но аз не исках влакче! – извиках. – Исках кукла! – хвърлих ядно кутията с влакчето, при което то се строши на няколко парчета. Не ми пукаше. Щом на Дядо Коледа не му е пукало, че искам кукла, и

Още от света на Станил Лазаров