и з у М в
а в и л а з
Младежки литературен вестник, бр. 11, февруари 2021
Мартин Спасов
В броя днес четете: ПОЕЗИЯ
Мартин Спасов
***
ПРОЗА
Подсъдно е, че винаги сме прави, когато браним пътя си самотен. И всеки агнец божи с вълчи нрави поръчва кръв — за сметка на живота. Навярно съм обичал в друга зима. Но знаете — сезоните се сменят. Аз можех в пролетта си да настина, но мене ме спаси топлообменът. Пътувал съм към друга съпротива. И мен ме е обичал грешен порив. Сега е друга зима. Мълчалива. Сърцето само с теб ще поговори.
Мира Тошева Милена Пламенова Петя В. Димитрова КАРТИНИТЕ в броя са на
Мхер Чатинян от Армения
Още стихове от Мартин Спасов – стр.5
Милена Пламенова Демони, облечени в чувства Откъс от продължението на „любоВ с главно В“
Трябваше да сложа живота си в ред. Реших да напиша роман. Страхът се беше превърнал в мой верен другар толкова много години и най-накрая успях да го откъсна от себе си. Гледахме се в очите като врагове, от онези, които до вчера са били първи приятели, погледите ни се пресичаха с истинска ненавист. Трябваше да спечеля тази емоционал-
на битка. Исках да помогна и на другите, въвлекли себе си в нея. Само тогава щяхме да се превърнем в една единна армия от смели сърца, дръзнали да гонят собствената си свобода и щастие с цената на всички рани, болки и кръпки по сърцето.
Продължава на стр.6
Музи в залива
2 стр.
Мира Тошева Родена през 1984 в град Пловдив, България. Завършва право в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. В момента живее и работи в Берлин, където са публикувани и нейни статии. „За мен писането е като живеенето – има своите върхове и спадове, страда от непостоянство.“
И се спрях, за да те видя За хората и думите
Думите капсулират преживяванията. Винаги можеш да се върнеш към тях, да ги огледаш като нещо, което е било, да (се) сравниш, да си направиш самооценка, равносметка, да преосмислиш-себе си, другите, всичко. Думите свързват хората. Като невидима нишка между различни светове, често се припознаваме в чужди изречения, в чужди мисли. Виждаме себе си, разказани в чужди истории. А всъщност, може би чуждото не е чуждо и сме по-близки, отколкото осъзнаваме. В думите откриваме забравени съкровища и се превръщаме в изследо-
ватели на собствените си животи. Измерваме очертанията на възгледите си, променяме някои от тях , а други затвърждаваме. И така редим думи, правим изречения, създаваме истории, четем се в други. Смеем се заради думи, плачем заради тях, срещаме близост, намираме път, отсяваме, каквото можем. Думите свързват, разделят, рушат, съграждат и стоят, за да напомнят кои сме били преди тях. Променят ни. А ти кой беше преди думите?
***
Да искаш да си щастлив не стига. Трябва и да можеш да го понесеш.
– Нямам време – казвам аз, докато трескаво събирам багажа си. – Самолетът няма да ме чака. – Остани още малко – отвръща той и бадемовите му очи се забиват в сърцето ми, опустошавайки грижливо подредените ми мисли. Гледам го и разбирам в колко други погледи съм го търсела. Не знам колко пъти съм си го пожелавала по четирилистни детелини, но знам, че се появи като катаклизъм, разбърка представите ми и после грижливо се зае да подрежда чувства, мисли, истории. Искам да му кажа, че капитулирам пред добротата му и да му благодаря, че го има. Но не го правя. Забивам глава в куфара. – Бързам – измърморвам аз. А в действителност – бягам. По-малко от себе си и повече от него. Или може би точно обратното. Той ме чака да се върна, а аз чаках твърде дълго, за да го срещна. Сега времевият процес ни притиска като в менгеме, а ние крадем минути и разполовяваме секунди, за да ни има още малко заедно. Стоим един срещу друг. Между един куфар и една дамска чанта – времето е спряло. Моят страх и неговата обич чакат да решим какво ще изберем. Мълчим. Защото май отдавна сме избрали да бъдем уязвими. В капана на времето нещо все не стига. И като за последно се спрях, за да те видя!
Мхер Чатинян Мхер Чатинян е роден в Армения в град Кировакан (днешен Ванадзор) през 1989 година. Завършва гимназия през 2006 г., а след това се увлича от живопис и рисуване. Първият му учител и вдъхновител е баща му Хамлет Чатинян – преподавател по живопис и история на изкуствата. През 2010 г.завършва Ванадзорския държавен педагогически институт, където учи във Факултета по живопис и графика, а от 2012 г. е член на Световния съюз на арменските художници. От 2019 г.е член на Съюза на художниците на Армения. В картините на Мхер Чатинян се вижда влиянието на Минас Аветисян и Мартирос Сарян. Въпреки това, художникът успява да намери свой собствен, близък до абстракцията маниер, като същевременно остава в рамките на традиционната национална живопис. Произведенията на художника се характеризират с ясна, отчетлива композиция и контрастни наситени цветове.
Продължава на стр.3
Музи в залива
Мхер Чатинян Продэлжение от стр. 2 Станислав Айдинян, вицепрезидент на Руско-италианската академия „Ферони“, член на Управителния съвет на Международната асоциация за насърчаване на културата, изтъква извора на цялата тази колоритност в картините на Мхер, а именно: „Причината е планинският, каменен, ослепителен, слънчев арменски пейзаж. В това отношение Мхер Чатинян е, разбира се, национален художник. Ако се вгледаме внимателно в пейзажа му, ще почувстваме най-ослепителната художествена сти-
хия — слънчевата светлина…“ В картините на Мхер ние виждаме първо небето, след това планините, които могат да бъдат червени, сини, след това е централната част от пейзажа, нарисувана, например, в зелен цвят, а след това изображението се влива в абстрактния плясък на боите, а след това следва цялото поле, споменато като „отражения“... По този начин при Мхер като че ли има две „небета“ и между тях — центърът на композицията.
Изложби 2006 година – самостоятелна изложба в Ванадзор. 2009 година – картинна галерия Ванадзор. Съвместна изложба с дядо му и баща му „3 възрасти“. Мхер е на 20 години, баща му – на 50, дядо му – на 80 години. 2012 година – самостоятелна изложба в Художествената галерия на Ванадзор. 2013 година – самостоятелна изложба в салон „Неркай“ гр. Ереван. 2012 г. – участник в изложбата на всички арменски графици в Дома на художника в Ереван 2013 г. – участник в обща арменска изложба „Пейзаж“, Ереван, Дом на художника 2014 г. – участник в изложба в гр. Бойница (Словакия) 2015 г.– април, Италия – призово 4-то място 2016 г. –-самостоятелна изложба в гр. Ден Хелдер (Холандия) 2017 г. – самостоятелна изложба в Москва, галерия Alpert 2017 – самостоятелна изложба в Милано (Италия) 2017 – самостоятелна изложба в Figaro Gallery, Рига, Латвия 2017 год. — Персональная выставка в Figaro Gallery, Рига, (Латвия) 2018 година – самостоятелна изложба в Москва културен център при Посолството на Армения в Русия 2019 година – самостоятелна изложба в Нижни Новгород галерия „Луна“ 2019 година – самостоятелна изложба в Музея за съвременно изкуство „АртМуза“, Санкт Петербург
стр. 3
4 стр.
Музи в залива
Петя В. Димитрова Срещни някой, предприел пощуро пътешествие от твоето (из „Да обичаш дивото. Монголия“, 2017 г.) В юртата ни бумти печка и топлината ѝ се слива с тази, излъчвана от газовия котлон, на който допреди малко сме приготвяли вечерята. Веднага след като прекрачва прага и се провира през ниската изрисувана врата, Деймиън маха якето си и отдолу се показва тениската му с лика на Путин. Съвпадение било, че днес е с нея – всъщност винаги я носел, когато преминавал границата с Русия, а напоследък му се е случвало няколко пъти заради пътуванията през Казахстан. Макар Кристъл да не е свалила лилавия си пуловер и очуканите старомодни маратонки, във външния ѝ вид съзирам нещо различно. Сменила е тесните си червени панталони с хипи пола, но май не тя ми прави впечатление. Аха, сплела е косата си на две плитки, които падат чаровно върху раменете ѝ, и е нахлупила платнена зелена шапка. Когато се оказва, че по професия е фризьорка, си казвам: „Да! Тези момичета – и Ирра, и Кристъл, знаят как да накарат всяка немита с дни коса да изглежда хубава“. Прокарвам пръсти през сплъстените си кичури и се облягам на таблата на леглото, така че хартията в тетрадката ми да улавя възможно най-много от оскъдната светлина, излъчвана от крушката на генератор. Тази вечер ми предстои да пиша и задрасквам непрекъснато, да сглобявам фактите за пътешествието на двамата ни гости редом с парчета от биографиите им. Около 2010 г. Кристъл и Деймиън изчисляват, че с професиите на фризьорка и IT специалист в Лондон, ще са им нужни пет години, прекарани във върли лишения, за да спестят пари и да си купят къща в британската столица. За разлика от повечето хора, които някъде по трасето се отказват от тази изтощителна игра, двамата стигат до края ѝ като победители – доколкото може да е победител всеки млад човек, съобразявал се безброй месеци със собственото си решение да излиза възможно най-малко и да живее възможно „най-тънко“. – В Лондон плащахме наем от хиляда паунда месечно за апартамент, който не беше кой знае колко по-голям от тази юрта. Накрая, след като извоювахме възможността да се измъкнем от омагьосания кръг, се запитахме искаме ли наистина къщата и уседналостта, която идва с нея. И отговорът беше отрицателен – разказва накратко Кристъл. Отвратени от машината, на която сами са позволили да станат жертва, двамата решават да изпаднат в другата крайност и да поемат на пътешествие. От началото си поставят само крайна точка – Нова Зеландия, родината на Деймиън, и нищо друго: нито срокове, нито намерението да поемат каквито и да било работни ангажименти, докато обикалят света. Пакетират всичко, което притежават като обзавеждане, принадлежности и материални спомени, и го дават на склад, за
да може да им бъде изпратено някога някъде – каква по-трезва мисъл за бъднините от тази! Естествено, не всичко се побира в кашоните и така в деня на заминаването им се налага да натикат каквото е останало в 16-годишния си нисан, който вече е грижливо модифициран и разтегнат интериорно дотолкова, че да е годен поне за първата част от пътешествието. Накрая сядат в колата и се споглеждат: „Човече, как точно смятаме да спим тук!“. След което, вече по пътя към първата си дестинация – Шотландия, започват да изхвърлят и раздават още и още от вещите си. Кристъл ни съветва: – Ако човек е харесал от сърце дивата монголска пустош, то със сигурност трябва да се озове и в Шотландия! Драскам усилено с молива, стремя се да не изпусна нито една от държавите, през които са преминали. Анг. – Шотл. – Герм. – Швейц. – Австрия – Словения – Хърв. – Босна – Сърбия, ½ ден – БГ, 2 дни – Турция – Грузия... Днес в уазката наддавахме колко ли време им е отнело да стигнат дотук и се споразумяхме за „Малко повече от половин година“. Сега чувам отговора и въобще не ми се вярва: – Няколко години – без уточнения и без оправдания защо нашата балканска част са я минали почти транзит. (…) Към края на вечерта, докато хвърча наум, Деймиън вече е метнал зеленото си яке и се е изправил в юртата, чиито размери не съответстват на високия му ръст. Хващаме ръцете си за „Чао“ и на мен ми се иска да му кажа, че той и Кристъл определено са най-интересните пътешественици, с които засега ме е срещнала монголската земя. Само че ми се струва, че ще прозвучи плоско и всъщност малко ме е яд, че не го вмъкнах в някой от по-ранните диалози. Явно съм изпуснала единствения точен момент – тогава, когато въздишахме колко е вдъхновяващо двама души да повярват, че могат да обиколят света, придвижвайки се със своя малък градски нисан. Тогава, когато си отбелязах, че последното, което ще напиша в дневника относно днешния ден, ще бъде цитатът на Деймиън: – Винаги има някой, предприел по-щуро пътешествие от твоето. За автора: Освен антрополог и редактор в издателство, Петя В. Димитрова е и заклет пътешественик. Пътува по затънтени места и попива забравени и осъвременени знания. Разпитва възрастните какво е било преди и междувременно издирва млади хора, които са решили да заживеят извън големите градове. Снима, чете и пише. Обединява антропология, книгоиздаване и пътешестване – трите извора, които всеки миг ѝ даряват вдъхновение и вяра, че светът е прекрасен.
Музи в залива
стр. 5
Мартин Спасов Мартин Спасов е роден на 29 юни 1985 г. в Шумен. Завършил е българска филология в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. През 2013 г. издателска къща „Хермес“ издава неговата първа стихосбирка „Аз мога да цитирам тишина“, след като ръкописът му печели Националния им конкурс за дебютна книга. С нея той печели Националната награда за поезия „Южна пролет“, 2014 г. През есента на 2014 г. получава и Голямата награда на името на Усин Керим, както и наградата на публиката в същия конкурс. През месец юни тази 2015 г. става носител и на Националната литературна награда за поезия „Владимир Башев“. През 2016 г. е награден с Национална награда за поезия „Дамян Дамянов“ – Сливен, а през 2017 г. – Наградата за изкуство и култура в гр. Шумен. Има издадени 3 стихосбирки: „Аз мога да цитирам тишина“ (ИК „Хермес“), „Костилки от спомени“ (изд. „Лъчезар Минчев“), „Приятелят, когото нямам“ (изд. „Библиотека България“).
***
Осиновена добродетел е твоята сълза студена. Какво те свърна от летежа и те накара да пълзиш. Разколебават те поети, които пишат като мене, че мъжеството да си нежен — е орис като на Сизиф. Притиска те тъга по склона, орли се хранят със плътта ти. Но ти катериш небосводи в стремежа да не бъдеш сам. И няма в любовта закони. Щом има кой да те изпрати до оскърбената ти обич, то белегът е оправдан.
***
Така да бъде — да сме глухи за виковете на сърцето. Да молим всякакви кумири да рухне цялата стена. И пак да носим тежки тухли — на другия да му е леко. А пък сърцето да умира. Ти нямаш никаква вина. Свещта, която ни запали, не ни ли завеща фитила; Не ни ли болката научи, че ние сме ѝ прототип?! Щом думите ни са кинжали, душата колко е родила, та аз — като един поручик — от думите ти съм убит. Не ме мисли. Смъртта е клюка. Подбирай думите, така че да чуя не каквото искам — „обичам те“ е апокриф. И щом сърцата ни не чуха, че тишината е палачът, аз чакам с вик да ги оплиска. И затова останах жив.
***
Море, възползвай се от мен. Плисни в лицето ми прохлада. Върни ми спомена зелен, във който младостта се дави. Бутни плътта ми с мокър свян, близни ми болката с езиче. Дойдох при теб нарочно сам — да разбера какво обичам. Пред теб съм дързък и открит и всяка истина е моя. Недостижимото е мит, щом даже ти предлагаш пояс. Благодаря за честността, вълните ти не са реклама. Поредна чайка отлетя. И моята душа я няма...
***
Нощта изнася своя рецитал и аз мълча като виновен юноша. Покорно част от себе си съм дал на друга жадна нощ. Но тази слушам. Не мога да си позволя слова, с които да надвикам чуждо верую. Стремя се не към друг, а към това — душата си безбрежна да намеря. Да няма бряг! Брегът е егоист. Мори медузи, викове и кораби. Пред себе си държа да бъда чист, когато с мръсни думи си говорим. Нощта чете последния си стих. И ме унася, сякаш евтаназия. Да тръгна пак към тебе — не, не бих. Ти гаснеш в друга нощ, а аз във тази.
***
Пада поредно небе отгоре ни — вяло сме го държали. Тупкат сърцата ни с общи корени, ала с различни идеали. Ти ли не вярваш в това безумие, аз ли съм лекомислещ. Няма значение, имам си думите — мога да го допиша. Колкото зимите — толкова свещите. И до една — угасени. Рано обикнати, късно се срещнахме. Късно, а имаше време.
*** Невероятен сняг, а липсва. Великодушен миг – без теб. Броя си спомените: триста. Или пък може би са пет. Тъгата да ги преброява. Аз мога да прескоча пак една любов, дошла по навик и отишла си като сняг. Решим ли да сме тук, ни няма. Опитаме ли бягство – ти ще ме помолиш да останем, земята щом ни завърти. Не съм му опонирал никак на този миг, за друг незрим. Без теб и без снега ще свиквам. А споменът ще е един.
6 стр.
Музи в залива
Милена Пламенова
Демони, облечени в чувства
Откъс от продължението на „любоВ с главно В“
Милена Пламенова е родена през 1989 г. в гр. Русе. Завършва висше – “Европеистика”, владее английски, немски и френски език. Живяла е в САЩ, Дания, Кипър, Шотландия и Англия. През 2019 дебютира в литературата с романа „любоВ с главно В“, който се превръща в най-продаваната книга на издателство „Либра Скорп“ за броени месеци и в бестселър на 2020. По книгата Милена създава и песен заедно с русенската рок банда Soda A‘coustic. Само година по-късно – през 2020 (отново на същата дата – 13.11) излиза и продължението на ронана „любоВ с главно В“ – „Дилър на рози“. Заедно с него Милена Пламенова издава и трета книга за изненада за всички свои почитатели – „Дилър на любоВ“. В нея се съдържат стихове и най-любимите цитати от двата ѝ романа, и е в чест на всички предварителни поръчки. Те са над 800 още преди влизането на книгата в печат. Милена Пламенова не определя себе си като „писател“, голямата ѝ мечта винаги е била да бъде моден дизайнер. Нарича себе си „писател с кауза“ – едно обикновено момиче, което си е поставило за цел да предпази останалите от болките на собствените си грешки. Чрез книгите си дава смелост и сили на читателите ѝ да следват щастието и мечтите си. Милена обожава фотографията и да рисува, в свободното си време прави рисунки по поръчка. През 2021 си е поставила множество творчески цели. Сред тях са: започването на нов роман, посветен изцяло на домашното насилие, а в по-краткосрочен план издаването на малка, лимитирана книжка за жената. Книгата ще е специално издание по повод 8 март и ще съдържа стихове и мисли за най-добрата приятелка, майката, жените и любовта. В нея ще вземат участие около 30 текстчета, както и над 30 нейни рисунки.
Глава 2 Трябваше да сложа живота си в ред. Реших да напиша роман. Страхът се беше превърнал в мой верен другар толкова много години и най-накрая успях да го откъсна от себе си. Гледахме се в очите като врагове, от онези, които до вчера са били първи приятели, погледите ни се пресичаха с истинска ненавист. Трябваше да спечеля тази емоционална битка. Исках да помогна и на другите, въвлекли себе си в нея. Само тогава щяхме да се превърнем в една единна армия от смели сърца, дръзнали да гонят собствената си свобода и щастие с цената на всички рани, болки и кръпки по сърцето. Да започнеш живота си от нулата след толкова много спомени и години е като да преродиш себе си в ново тяло. Събуждаш се с плач и започваш начертан и нарисуван по друг начин, уж си същият, а толкова различен. Моят нов живот не започна след като прекрачих за последно прага на Джеймс с всички куфари и ги пренесох заедно с Игор в новия си стряскащо празен дом. Не стартира и когато се преместих за известно време в Шотландия. Това бяха „месеци-дупка”. Да, точно такива бяха. Дни, които трябва да си дадеш, за да минеш през всички стаи на Ада по няколко пъти, докато не научиш и най-фините им детайли. Докато не запомниш всяка една обърната плочка-спомен по коридорите му на болка и не ожулиш коленете си до кръв, спъвайки се в това изтерзано твое минало. Колкото и да бързаш да избягаш от този лабиринт, мястото ти е там, докато не преминеш всички тестове на съзнанието, докато не вземеш всички поуки и не надраснеш себе си. Докато всички тези тъмни лабиринти в сърцето ти не изваят една чисто нова твоя версия и не те превърнат в боец. Трябва да се освобо-
диш от желанието си за мъст и чувството си на ярост. И това не става лесно, и не става бързо. Не трае миг, струва ти се вечност. По коридорите на този пъкъл се срещаш с демони, маскирани като различни кукли на маскен бал, но в същността си коя от коя по-зловещи – едни са олицетворение на самосъжаление, други на агресия, трети на отчаяние. Някои са красиви като ангели, но носещи най-долната поквара и желание за грях – не тръгвай с тях сърце, не им се връзвай. В желанието си да излезеш по-бързо от този кошмар, ще те убеждават със сладки, заучени приказки как са всичко, от което имаш нужда, за да избягаш. Но истината е, че така не изчезваш от болката, а само временно от себе си. Осъмнал сутринта в леглата им, ще осъзнаваш това по трудния начин. Похотта не залепя сърца, зловещо ги доразрушава с перверзните си ласки. В началото бягах от тях, разминавах всяка една такава сянка по коридорите на съзнанието си уплашено. Не смеех да застана и да ги погледна право в очите, изпитвах ужас. Вместо това свеждах виновно глава и се молех да ги размина по-бързо. Къде се бях озовала, по дяволите? Какво беше това тъмно, студено и отвратително място? Очаквах да е друго! Мислех си, че свободата ще ми донесе спокойствие, мир, удовлетворение, дори любов. Представях си нещо светло, чисто и просторно. Представях си Рай. Но като всяко „прераждане” на духа и това криеше своите спонтанни изненади. Вместо това обитавах тесни, мрачни пространства, лъхащи на алкохол и цигари,
Музи в залива надявайки се буквално всеки изминал ден да срещна прословутата светлина в края на тунела. Обаче всъщност, май ме беше страх и от нея. След стотици сълзи, тръшкания и ревове, стигнах до извода, че стратегията ми е грешна. Със страх не се бягаше от самия страх, това е като да тичаш със затворени очи назад. Шансовете да се строполиш и нараниш двойно повече бяха космическо големи. Освен ако не си изваян спортист, но мен от малка не ме биваше в тези дисциплини. Реших да стана близка с „дяволите” в главата си. Дръж приятелите си близо, а враговете още повече, нали така? Какво пък повече имаше да губя, колко по-зле можеше да стане? Може би щях да ги спечеля на моя страна и сами да ми отключат решетките, за да избягам, или да ми покажат някой скрит таен тунел, през който да се промуша, ако успея да докосна някак гнилите им души в поредната пиянска вечер. Признавам, депресията ми стана първа приятелка. Още с отварянето на очите ми я виждах седнала на ръба на леглото. Стоеше неподвижно и се взираше в мен с гнусните си очи. От погледите ѝ ме побиваха тръпки. С времето и с тях свикнах. Беше от най-опасните „демони”. Често сменяше лицата и одеждите си и се преобразяваше до неузнаваемост. Понякога се преобличаше като „самосъжаление” и ме караше да се мразя и да намирам за всичко вината само в себе си. Друг път се превръщаше в „отчаяние”, поглеждах надолу от емоционалната си кула и се чудех, какви бяха шансовете ми да оживея, ако се метна със засилка от там ? В някои дни намяташе одеждите на „агония” , главно вечерите. Мракът я правеше още по-внушителна и тя се възползваше, за да озари присъствието си още по-раздиращо. В тези нощи отварях папката със спомени и ги разгръщах. Заравях мисли сред старите снимки, грозните чатове, красиво изписаните редове, малкото останали неизхвърлени подаръци в кутията на рафта. Това стигаше. Стигаше да се довърша психически! Имах си и друг любимец сред тези изроди. Наричаха го/я „агресия”, не зная в какъв род. Лицето винаги беше скрито, носеше маска на привидно спокойствие, която зверски захвърляше и трошеше в стената срещу себе си, ей така от нищото. Мигом правех същото! Блъсках, удрях, разкъсвах – така ми действаше. Беше единственият от всичките, който вместо да изпива до последно силите , ми ги даваше. Направо ме заливаше с тях, макар и да ги използвах за нещо също толкова саморазрушително. Обиждах, бях цинична, вулгарна до повръщане, ужасна, невъзможна. Нападах всеки, дръзнал да ме доближи. Събарях всичко по пътя си, най-вече мостовете по които можех да избягам и да се спася. Тях направо ги палех с пулсиращ адреналин за по-сигурно. На сутринта осъмвах по-смачкана от всякога. Този демон беше като онези розови, вълшебни хапчета, които те превръщат в могъщ властелин докато си под ефекта им, а щом настъпи утрото, нямаш сили дори да стъпиш в пантофите си отново. Не виждах изход. Така се бях заплела в себе си, че не намирах начин да се разплета. Знаех, че имам нужда от време. Веднага щом тази психоприсъда изтечеше, щях да се освободя от този емоционален затвор и да се радвам отново свободно на слънчевите лъчи като всеки нормален човек. Сигурно щях да „изляза” като една омиротворена, нежна и пречистена моя версия. За всеки от нас има щастие, то ни чака търпеливо зад някой ъгъл и се чуди защо толкова много се бавим, за да се запознаем с него. Обикновено тази така чакана взаимна среща става когато най-малко очакваме. В един прекрасен и слънчев ден, но след като сме минали през най-страшните бури на сърцето. Само тогава сме готови да го оценим истински. В такива моменти се появяват революции. Някои остават неозаглавени, други имат име – на моята сложих - „любоВ с главно В”.След нея съм напълно нова! Но пътят беше дълъг. Ела сърце, не се страхувай. Хвани ме за ръка! Нека се разходим в тази „къща на ужасите” още малко. Искам да ти докажа, че има изход от този кръговрат и усмивките си струват с цената на всичко отминало. Идваш ли? ♥ Стоях и безизразно наблюдавах сградите пред себе си. Чашата розе се беше вплела до съвършенство в прегръдка с дланта ми. Бях високо, много високо. На такава голяма височина бях над всичко и всички, бях над нещата…или поне буквално. 16 етажа разстояние ме разделяха от всички болки и беди. Тук горе нямаше минало, нямаше бъдеще, разполагах само със себе си. Успокоение или наказание – кое от двете? Пред восъчно празния ми поглед се въртяха птици, които превръщаха волния си полет в приказен танц, а аз май не разполагах с очи
стр. 7
да го „видя” и да го изтанцувам заедно с тях. Усетих лекия леден полъх, който се разля като шал около бялата ми шия. Настръхнах… Той беше тук, вече не бях сама. Настани се плътно до тялото ми на верандата. Наблюдаваше ме с онзи негов поглед, неиздаващ никаква емоция и зад който вътрешно сигурно отново ми се присмиваше. Ако насилех сетивата си, можех да усетя дори парфюма му, онзи токсичен аромат, който има срок на годност до живот! Усмихнах се половинчато и се обърнах – на стола до мен нямаше никого. Или само така изглеждаше. Виктор се беше разпрострял пред мен като призрак, макар и видим само в мислите. Още ли съзнанието ми беше една марионетка в ръцете му? Стоях и наблюдавах отстрани как танцува с ръцете ми, волно и миловидно, сетне рязко извиваше врата ми с едно движение на китките си. С присъщия си финес от безобидните игри ме захвърляше в неистовата болка най-неочаквано. Стига, Виктор!!! Бяха изминали месеци. Нямаше и следа от него. След раздялата ми с Джеймс закачах бележка на отминалите дни с пореден номер. След „раздялата” ми с Виктор нямах тази смелост. Предпочитах да мисля за него все още в сегашно време. Така болеше по-малко. А и това, че не го виждах, не значеше, че не сме заедно. Той се подпираше винаги на някоя от мислите ми, докато не я скъса с тежестта си и не сграбчи олюлявайки се нова. Докато беше там, уловил разсъдъка ми, това броеше ли се за раздяла? Докато душите ни все още бяха оплетени като кламерчета в кутийка, отказвах да приема действителността. Тя е такава, в каквато решим ние да повярваме. Лудите са най-щастливи. ♥ Нямаше го. Нямаше го за добро утро, за лека нощ, нито за откраднатите моменти в средата на деня насред нищото и определено много го нямаше, когато телефонът ми стоеше като безмълвна, повредена вещ. От Виктор нямаше и следа. Бяха изминали дни… седмици, откакто му направих предложението за брак в романа. Нищо! Тягостна лепкава тишина се беше обвила като нишка около деня ми и напомняше с сивата си, задушлива преръдка, че всичко е реалност. Не очаквах да е друго. Честно казано, мисълта дори за сватбени обети и халки, хвъркати гълъби, обагрени в бяло, и огромни букети от лилиуми ми звучеше невъзможно. Но не очаквах и това, не очаквах нищо. Още си спомням разговора с Рената, когато ѝ разказах за намеренията ми. Думите от него ден отекват в раздърпаните ми мисли. – Мелани, ти наистина ли ще му предложиш брак в книга? – Май да! – Ти знаеш ли какво ще стане, нали се сещаш, че това няма да свърши добре? – А защо да не свърши? – Мелани, ще го загубиш завинаги! Внимавай какво правиш… – Ако го загубя, значи не си е заслужавало да го „пазя” повече… – Абе, сега така, ама после… да не ми звъннеш пак разревана като те направи на нищо… Това не е шега, Мел… – Зная… и никога не съм била по-сериозна… Не съжалявах, бях успяла най-накрая да счупя страхливото парче в себе си. За първи път смелостта ме беше заляла и сега седмици по-късно стоях мокра до кости от този неин порив. Бях права за себе си, в някои моменти в живота си осъзнаваш, че нямаш какво повече да губиш. Просто стреляш в тъмното и се надяваш тайно да улучиш. Ако не… загубил си само един патрон. В джоба си имаш още за нови, по-успешни изстрели в живота. Не чувствах нищо. Сякаш тъгата беше с отложен старт – стоеше и също толкова мълчаливо ме очакваше някъде там, в бъдещето. Изблици на спокойствие и примирение – това бях аз. Сигурно, защото някъде дълбоко в себе си знаех, че той ще се появи рано или късно. Познавах тази зависимост, от години страдах от същата. ♥ Някъде бях чела, че най-лошото в мълчанието на един човек е, че никога не можеш да бъдеш сигурен дали е защото те е забравил, или защото се опитва да го направи. Вярно беше! От това по-правилно нямаше как да се нарече. Може би нараних Виктор някъде по пътя до предложението с действията си, но защо, по дяволите, отново търсех вината в себе си? Ако „счупените сърца” бяха диагноза, то чувството за преписване на вина в пукнатините беше техен главен симптом. Никога не допускахме, че може би ние сме си наред и правим всичко по правилник, винаги се коряхме вътрешно за действията си, било то и за най-логичните и правилни във Вселената. Не знаех в кое да вярвам и кого от двама ни да оневинявам първо, вътрешно знаех, че с Виктор сме си такива. Сигурна бях, че някой
8 стр. ден телефонът ми ще звънне, колкото и сълзи да ме разделяха от този заветен миг. Егото и инатът му винаги отстъпваха накрая, станеше ли дума за мен. Но мамка му, така болеше. Всъщност, противно на схващането, че с болката не се свиква, можех да докажа обратното. Някак бях претръпнала след раздялата си с Джеймс. Идва момент, в който разхождайки се из онази проклета, илюзорна къща с демоните на чувства, рано или късно трябва да ги погледнеш в очите и да се сприятелиш с тях. Точно този миг бях достигнала, което съвсем не значеше, че съм се превърнала в издялкана от камък, но можех да контролирам нивата и кризите на болка. Бях се научила как да се справям дори с най-дълбоките душевни приливи. Не зная дали след раздялата ми с Джеймс, или на тази с Виктор, бях развила фобията от нови връзки. Някъде там в мъгляв за мен момент бях имунизирала себе си от тях и всеки досег или близост с някой друг емоционално ме разтрисаха. И дума не можеше да става. Не защото не е Виктор или Джеймс ( последният отдавна бе задраскан като фактор), но бях загубила способността си да вярвам в хората. Това как се ремонтираше? Някой знае ли? Сигурно трябваше да разруша оковите на миналото, като се разсприятеля с моята нова позната – „агресията”. Всеки опит някой мъж да ме заговори или покани на вечеря завършваше с дивите ми крясъци и блокиране на всичките му профили. Не можех да го допусна, не отново. Бях свикнала с литрите болка в душата ми, там нямаше и капка място за нови. Рискът от тотален душевен разлив беше прекомерен. Докато си сам, няма какво да те нарани и да разруши перфектния ти план, нали? Сякаш си имунизиран срещу света и неговите жестокости. Как се казваше в онази стара приказка? „Не те е страх от нова любов, страх те е от стара болка”. ♥ Денят не беше от най-добрите ми. Както и при зависимите от наркотици или други пороци, също си имах добри и слаби моменти. Въпреки всичко, бях заметнала коса в огромен рошав кок и отпивах коктейл в любимите си дънки, седнала в страхотен бар на центъра заедно с Рената. Очите ѝ грееха, докато ме наблюдаваше лукаво от новата си, промазана рокля в тюркоазено. –И какво? Няма и следа от него, така ли? – изрече тя, докато лениво издишваше дима на цигарата си пред мен – Мда… – Колко време мина? – въпросът ѝ прозвуча остро, сякаш разряза димните облачета, за да усетя горчивия му вкус още по-силно – Не зная… не ги броя… – Да бе… повярвах ти… ти следиш всичко, това със сигурност, не ме баламосвай… – Пет седмици… – Я… можело, значи… Мелани, аз ти казах нещо, нали? Ти обаче не ме послуша, казах ти тогава, че това е лоша идея. Той е моята зодия, ние не обичаме такива неща… Не сме романтици, проумей го най-накрая и може и да заживееш по-щастливо… – Рената си играеше с маслинката в мартинито си и се опитваше да я улови със сламката от чашата. Приличаше малко на котка, която се опитва да докопа рибка в аквариум. – Стига с тия зодии, Рен, не в тях е проблемът… – О, напротив, ти и за това не искаш да ме чуеш, ама някой ден ще има пак: „ти ми каза, ама…” – сега за първи път се разсмя искрено и ме погледна топло. – Хайде, стига си го мислила, живей си живота! Наздраве, ще пиеш ли тази вечер изобщо, или…? – Ужасна си! Наздраве! – отвърнах ведро, когато чашите ни се опряха за едно общо звънване. – Извинявайте, Вие ли сте Мелани? – мъж в тъмносиня униформа се приближи несигурно до масата и въпросът му увисна в средата между чашите, тъй като оглеждаше с подозрение и мен, и Рената едновременно. – Да, аз съм! С какво можем да Ви помогнем? – отвърнах леко изненадано, като присвих очи и се опитах да прочета табелката, закачена на яката на униформата му – Здравейте, госпожице, имам пратка за Вас, моля, разпишете тук! – мигом пред очите ми се изпречи голяма кървавочервена роза и разперен тефтер с празни полета за попълване – Роза??? Ехааа, това от кого трябва да бъде? Рожденият ми ден е чак през август… – изсмях се звънко докато отвръщах въпросително на шокирания поглед на Рената. – Пише ли тук някъде кой е подателят, или Вие ще ми кажете? – Всъщност… е изпратена анонимно с Вашите данни за получаване, съжалявам, нямам информация за изпращача, госпожице – отвърна кротко куриерът.
Музи в залива – О, имаме си таен обожател… Ей това е новина! – изкиска се с насмешка Рената. – Хайде, Мел, наздраве! Да го полеем! – Не ставай смешна, познавайки късмета си, това е поредният психар… – отвърнах намръщено. – Трябва ли да се разпиша още някъде? – Не, това е достатъчно, хубава вечер, дами! – куриерът се отдалечи също толкова безлично, както и се беше появил – от нищото в нищото. Повдигнах нежно розата и я помирисах. – Виж, махнали са ѝ бодлите… Явно този, който ми я праща, все пак поне малко ме познава, както и колко съм патрава в ръцете, щом е почистил предвидливо бодлите ѝ, за да ми спести кръвопролития и рани… – разсмях се искрено. – Мелани, не знам, ама… хич не ми харесва тая работа с розите… Това ще да е някое романтично ку-ку, а от тях няма отърване после, да знаеш… от такива, тръпки да те побият! – Рената имаше една типично нейна си сериозна физиономия, която всеки път успяваше да извади на показ най-шумния ми смях. – Ха-ха-ха-ха, стига, Рен, човекът може да е свестен, макар че, да ти призная, който и да е, няма шанс, само си губи времето, а и парите… Тази роза е определено от скъпите, погледни я – прекрасна е, като съвършенство. – Хайде, хайде, умната ти, не се захласвай от едно цвете… – набурсучената физиономия на Рената все така се опитваше да заглуши напушващия я смях. – Спокойно, казах ти, който и да е , няма шанс… – изрекох докато наблюдавах вяло розата отстрани до чашата ми – Рен! Ами ако е Виктор? – Ти съвсем откачи! Пълен абсурд! – Защо пък не? Може да е той наистина, замисли се, кой друг би тръгнал да ми подарява рози… А и кой знае, че сме тук, по дяволите, този куриер как точно ни намери? – Мел, отбелязахме се в Интернет, не ставай параноична, моля те! Мога да се закълна, че това няма нищо общо с Виктор, хич не се заблуждавай! – Знам…, права си! Но толкова хубаво би било…, толкова хубаво би било… – гласът ми взе да се накъсва сам, – ако поне за секунда, ей така, можех да съм сигурна в противното… Доизпихме мълчаливо последните си глътки и се отправих към вкъщи с цветето в едната си ръка. Макар да усещах нежното му присъствие в дланта си, почти напълно бях забравила за него, докато не се прибрах и не го потопих в голямата стъклена чаша, която Виктор ми беше подарил преди две години за Коледа, заедно с огромната мечка Кристмас. Чашата беше толкова голяма, че оттогава прие ролята на ваза повече от успешно. Седнах на масата и впих уморени зеници в цветето. Кой можеше да бъде този тайнствен мъж? Около мен нямаше евентуални заподозрени. Бях орязала грижливо този списък в последно време с абсурдното си, истерично държание. Не че нямаше една камара момчетии около мен на работа, все пак работех като управител на бар – може би беше някой от тийнейджърите в персонала, подтикнат да запази самоличността, заради годините си, в тайна. Или пък някой клиент, прочел нахално и незабелязано баджа ми, докато ми се е оплаквал фалшиво от обслужването. Да, определено можеше да е някой от бара. Всъщност, като се замисля, няма какво друго да е. Не излизах с други мъже, отдавна нямах мъже приятели освен Марк. С него ме запозна Рената преди години и много си паснахме още в същата секунда. Не по този начин, разбира се, животите ни бяха някак еднакво объркани и заедно опитвахме да намерим начин да ги разплетем. Определено не беше Марк. Със сигурност не беше и Виктор! Последната мисъл ме натъжи. Сега, когато цялата ни женска еуфория от вечерта липсваше, можех да остана с истинските си копнежи на спокойствие. Цветето не беше виновно, то само стърчеше пред очите ми като нежен символ на нещо невъзможно. Хах, имаше нещо демонично в паралела, който случайно се заби в съзнанието ми – да бъда с този човек, който ми изпрати цветето, беше също толкова обречено, колкото да бъда с Виктор. Докато ти отчаяно копнееш за някого, друг се моли за теб! Силата на непостижимото щастие шареше по сърцата като топка през кегли за боулинг. Удряш една – падат всички наоколо! Тогава нещо в мен се преви на няколко ката, които се разпростряха високо до гърлото ми и ме задушиха с тежестта си. Виктор нямаше право да постъпва така с мен, нямаше право да ме провокира да лишавам хората наоколо от себе си, заради неговата липса и безразличие. Демонът на депресията отново се преоблече неочаквано и се преобрази досущ неузнаваем в лика на „агресия”, Сега вече желанието за мъст кипеше във вените ми и ги караше да пулсират до лудост. Трябваше да го съсипя, веднъж завинаги! Отключих екрана на телефона си и машинално влязох в болезнено празния ни от месеци чат. Преди да се усетя, пръстите ми започнаха да се разхождат по виртуалните букви и знаци, не можех да ги спра.
Музи в залива Щях да изпратя това съобщение без да мисля за последиците ! Щях да бъда безпощадна! Спрях! Прочетох написаното и ръката ми се разтрепери при вида на изписаните думи – можех да го изтрия или да го изпратя и да обезобразя този момент завинаги. Погледнах розата, сякаш ми се усмихваше. Листата ѝ се бяха скупчили с форма на усмивка. Напомни ми на Виктор – всяко едно листенце от нея се беше закопчало в съседните и заедно оформяха едно перфектно цяло. И също като Виктор, колкото и от тях да изтръгнеш, никога не можеш да стигнеш до същината незабелязано. Бодлите не се нуждаеха от коментар. Отпуснах гръб рязко на седалка-
стр. 9 та назад и за последно прочетох написаното: Някой ден ще ме докоснеш и няма да изпитам нищо. Ще се опиташ да хванеш погледа ми, а той ще ти избяга с нетипично безразличие. И колкото и думи да се отронят, те ще се спънат по пътя между мен и теб, без да успеят да достигнат до сърцето ми. Животът ще тече все така забързано, макар този миг да се разлисти на бавни, паметни каданси. Тогава за теб това ще е краят, а за мен – ново начало!
Худ. Мхер Чатинян, Армения
10 стр.
Музи в залива
Още малко от колоритния свят на Мхер Чатинян от Армения