и з у М в
а в и л а з
Младежки литературен вестник, бр. 12, март 2021 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ
Таня Шомова
Таня Шомова Надцених те Подцени ме Подцених се Надцени ме
ПРОЗА Номинирани в конкурса “Млад разказвач”:
Александър Попов Никола Илиев Радослав Александров Евгения Динева Мадлен Аспарухова Цветелина Игнатова Калин Василев КАРТИНИТЕ
в броя са на Кристина Калчева
***
Има ли значение Сбогом е единствената истина, която сме си казвали а после я отричахме с лъжи Имахме нужда от тях а после се мразихме, че сме повярвали а после се мразихме Още стихове от Таня Шомова – на стр. 2
Литературен конкурс
„Млад разказвач“ Конкурсът „Млад разказвач“ се провежда в памет на писателя Атанас Радойнов. В днешния брой на „Музи в залива“ публикуваме разказите на номинираните участници в V-ото издание на конкурса тази година, които бяха номинирани от жури в състав проф. Диана Радойнова, Динко Динков и Николай Фенерски=
Атанас Радойнов е роден на 21 януари 1934 г. в с. Горска поляна, община Болярово. Завършва специалност „Българска филология“ във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий”. Дългогодишен издател и главен редактор на вестник “Автограф”
(2003-2008), кооперирано издание със Съюза на българските писатели. Автор е на множество разкази и повести. Като краевед е автор и редактор на книги за селата от Странджа. Негови разкази са преведени на руски, френски и турски език. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. В периода 2001-2008 г. е председател на Дружество “Български писател” – Бургас.
Удостоен е с литературните награди – плакет “Пегас”, плакет “Петко Росен” и Златен пегас за цялостно творчество. Почетен гражданин е на Бургас.
Музи в залива
2 стр.
Таня Шомова *** Разходихме се по каналите Пътувахме до Рим Беше личният ми гладиатор Бях ти господарка в килиите под Колизеума Будеше се с усмивката ми Заспивах в любовта ти Гледахме Луната на скалите и се хвърлихме в пропастта за да умрем вечно влюбени но нито ти скочи нито аз Преродихме се без да умираме В себе си И сега лети в други сънища Събуждай се с други усмивки След всяко твое „липсваш ми“ ми липсваш все по-малко
Финално Понякога ще идвам в съня ти Но ти не обръщай внимание Защото е сън А реалността ми е друга В реалността ми вече те няма В реалността ми никога не те е имало Ще вляза тихо, кротко ще приседна в периферията на мислите ти но ти ме игнорирай това са просто спомени за нещо, което никога не е било и никога няма да бъде
Кристина Калчева
Кристина Калчева е от Пловдив. Средното си образование завършва в Английска езикова гимназия – град Пловдив. Продължава обучението си в София и се дипломира като магистър по интериор и дизайн. От малка се увлича по изобразителното изкуство, което бързо се превръща в нейна страст. Учи при едни от най-добрите пловдивски художници – Иван Поповски и Минчо Панайотов. Твори предимно в сферата на маслената живопис и акварела. Любима нейна тема са цветята и цветните композиции. Към днешна дата картините ѝ се намират в частни колекции в страната и чужбина.
Музи в залива
стр. 3
Литературен конкурс
„Млад разказвач“ Първа възрастова група – от 18 до 25 години:
Александър Попов
Пътят към
свободата
Беше една от многото ми самотни нощи и аз взех чашата с бяло вино, по-скоро бутилката, и се настаних удобно пред камината. Неусетно алкохолът позамая главата ми и след броени минути заспах. Странно, но все пак бях много изморен. На сутринта се събудих, бях леко схванат и съвсем малко измръзнал. Направих си обичайното силно двойно кафе и бъркани яйца. След около пет минути котлонът се нагорещи и след още толкова яйцата вече бяха готови. Седнах да закусвам, но нали беше сутрин, а аз явно не се бях събудил все още, забравих да си взема прибори за хранене. Отидох да ги взема и я видях. Изненадващо кого мога да видя рано сутринта в моята кухня, но затова и видяното от мен не беше човек, поне не на живо. Това беше една малка снимка, с тъмносиня рамка, която стоеше на етажерката в кухнята. Взех я с мен, както и приборите за хранене, настаних се удобно на стола пред плота и започнах да закусвам. Гледах я, а спомените започнаха да изникват в съзнанието ми... Един ден на връщане от университета я видях. Бях за първа година в този университет и тъкмо бяхме в началото на първия семестър, за щастие всичко беше нормално и аз я видях. Не беше някоя, която все едно току-що се връщаше от модното ревю или пък такава, която да приличаше на онези досадни зубърки, които постоянно се държаха като роботи, не, тя беше съвсем обикновено момиче. Е, така сигурно я виждаха другите, но не и аз. Това, което моите две очи успяха да видят, беше неотразимо, косата ѝ беше толкова „жива“, колкото и самата тя. Не беше висока, но стойката и начинът, по който вървеше, бяха достатъчно подсказващи, че тя е момиче с характер. Облеклото ѝ не беше натруфено, но въпреки всичко, моите очи успяха да уловят блясъка, който се криеше зад тази така „обикновена” красота. Все още помня как един ден на излизане от библиотеката, бях толкова умислен, че дори не видях в кого се блъснах. Стреснах се, а тя започна да се смее. Това беше първият, но за щастие не и последен път, в който ние се „стряскахме” по този начин. Понякога, когато имахме лекции, се случваше да си засечем погледите и веднага се започваше с тих и незабележим смях. За жалост, не посмях да я заговоря за всичките пет години в университета, не че не исках, но просто нямах достатъчно смелост. Накрая като завършвахме, цял ден не отделих погледа си от нея. Оттогава минаха близо двадесет години, но аз все още помня тази усмивка, която дори и в най-интересните лекции ме караше да я съзирам и да пропускам казаното от лектора, тези светлосини очи и тази „жива” коса, която понякога макар да беше вързана на небрежен кок, отново си оставаше така удивителна. Уви, трябваше бързо да се върна в настоящето, защото от толкова много мисли почти закъснявах за работа. Налях си останалата част от кафето в термос, който по огромна „случайност“ беше неин, един ден го забрави, след като имахме крайно дълго упражнение, а аз или забравях да ѝ го върна, или просто исках да имам нещо нейно... Облякох се и се качих в колата. На път към работа се замислих колко много все още тъгувам по нея, а това означаваше, че все още не можех да се разделя с миналото. Ако можех само да се освободя от всичкото това бреме, би ми се отразило много добре в настояще, защото така поне малко щях да имам възможност да променя скучния си и монотонен живот. Пътят до работа не беше много, някъде около половин-един час,
достатъчно време тези мисли да събудят вече разсънилото се мое съзнание. Качих се на асансьора и не след дълго заех мястото си в огромния офис, който трудно, но все пак спечелих. Не всички колеги бяха злонамерени, но някои имаха „таланта” да бъдат гадни дори в осем часа сутринта, като например „най-влиятелната” личност в застрахователната компания, която свика обичайното сутрешно събрание. През цялото време ми беше някак некомфортно и изобщо не се чувствах добре, може би виното този път не беше „мой приятел“, но все пак почти нищо ново не се обсъждаше на тези сутрешни събрания, а просто се даваше поле за изява на „силно компетентния“ ни шеф. Накрая след цялата еднообразна реч, която той така старателно измърмори рано сутринта, представи на мен и останалите новата ни колежка. Не беше нещо по-различно от нас, за това и не ѝ обърнах никакво внимание, а се прибрах обратно в офиса. Допих вече студеното си кафе, малко нагорча, все пак не му бях сложил захар, тъй като изпробвам нови техники за по-здравословен начин на живот, но успя да ме събуди нацяло. Почука се на вратата и тъй като бях пил кафето си прав, отидох и мигом отворих вратата. За миг робът видя своя поробител и дори не успях да я поздравя. Същевременно от вълнение изпуснах термоса ѝ, но веднага се наведох да събирам счупените парченца, при което тя по най-бързия начин тръгна да ми помага, а мен моментално ме осени мисълта, че това най-накрая можеше да бъде „пътят към свободата” ми.
„Чуй тишината“ - худ. Кристина Калчева
4 стр.
Музи в залива
Никола Илиев
Магия Летните дъждове са така чакани, както слънчевите дни през януари. Само половин час след като се изля проливен дъжд, улиците бяха почти сухи, котките се разхождаха уморено по тротоарите, а хората усещаха горещите слънчеви лъчи отново върху телата си. Мартина продължи да забърсва пластмасовите столове и маси в кафенето, където работеше. Хората се бяха скрили от дъжда, придружен от гръмотевици вътре и вече бързаха да излязат навън. Улицата се оживи и момичето не забеляза как в училищния двор, който бе точно до кафето, се настаниха няколко мръснобели каравани. Навън се стъмни и Мартина очакваше скоро да приключи смяната ѝ. Докато и последните клиенти си отиваха, тя чу силен шум и погледна в посока, откъдето идваше. В тъмния двор, осветен от уличните лампи, тя видя хора, които поставяха железни скелета и опъваха около тях големи въжета. На другия ден Мартина разбра защо е било цялото това суетене – в двора на училището бе построен цирк. Работата в кафето я погълна и тя забрави за него, поне до обяд. Тогава, случайно или не, двама от клиентите я заговориха. Всъщност две момчета стояха сами на масата и я попитаха, докато тя им сервираше кафетата, дали не иска да отиде на цирк. Боже, тя дори не знаеше какво да каже. Не беше ли по-нормално за нейните деветнайсет години да я поканят на дискотека, клубно парти или поне кино. Какъв цирк?! Да не е в трети клас. Мартина даже не даде знак, че ги е чула. Продължи да работи и унесена в ежедневието, бързо забрави за тях. Смяната ѝ в кафето свърши и тя с уморени крачки се запъти към изхода. Изведнъж един бял гълъб затанцува пред очите ѝ с разперени криле. Само за секунди сякаш от небето заваля дъжд от бели гълъби. Те танцуваха и пред нея се оформи жива арка. Всеки гълъб стоеше на своето място и пърхаше с крила във въздуха, като че ли дирижиран от някого. Но освен зяпнали от удивление хора, на улицата нямаше друг. Клиентите на кафето и случайните минувачи гледаха с учуда и възхита. Представлението трая минута-две и гълъбите се прибраха така бързо, както се бяха появили. Мартина гледаше като хипнотизирана и се чудеше как се бяха появили и къде ли са сега? На другата сутрин тя не спираше да мисли за случилото се. Докато отключваше вратата на кафенето, заваля дъжд от розови листа. Момичето погледна нагоре, но погледът ѝ бе премрежен от хиляди розови листа.Те ухаеха толкова силно, че тя помисли, че ще се задуши от мириса им. Когато листопадът спря, пред краката ѝ падна червена роза. Мартина я взе и целия ден я носеше в гъстите си руси къдрици. Нямаше никакво съмнение – тези две случки имат общо с цирка. Само там можеха да се видят такива чудеса, кой беше авторът им и защо точно на нея ? Вечерта тя се реши да
отиде на представлението и да се опита да намери някакъв отговор. Когато момичето пристъпи в шатрата видя, че вътре бе пълно с хора и много деца. Всички държаха в ръцете си пакет с пуканки или захарен памук, сякаш без тях цирк няма да има. Навън все още бе светло, но вътре тъмнината се разсейваше от прожекторите. Тя седна в единия край на една пейка и зачака. Не мина време и шумът от разговорите бе заменен от силна музика. Под купола стана още по-тъмно и само едно светло кълбо в центъра пръскаше светли лъчи в кръг. Секунди и представлението започна в пълния си блясък. Мартина гледаше като малко дете.Смееше се на шегите на клоуните, ръкопляскаше и се възхищаваше на акробатите и техните нечовешки номера. В един момент светлините на прожекторите изгаснаха, тъмнина заля цирка, музиката спря. Тогава на сцената се появи илюзионистът. Млад мъж в черен костюм, разбира се, с голям черен цилиндър. Мартина гледаше смаяна. Пред нея се появи нов свят. Но в него тя позна гълъбите, които бе видяла на улицата, и усети аромата на розовите листа. Нямаше и съмнение кой сътворяваше тези спектакли за нея. В един момент светлината огряваше само нея. Редовете изглеждаха празни, циркът – пуст. Само тя и илюзионистът. Около нея се изсипаха цветя – червени, розови, бели, жълти. Имаше рози, карамфили, гладиоли и какво ли не. Два гълъба бяха кацнали на рамената ѝ и тя усещаше как перата им галят лицето ѝ. От върха на купола се спускаше бавно момче, което държеше лък в ръцете си. Щом се изравни на нивото на момичето, стрелата се насочи към нея, но във въздуха тя се превърна в звезден прах, който я посипа. Мартина блестеше като звезда в тъмно небе и чувстваше, че ще литне . Силни аплодисменти я върнаха към реалността. Прожекторите светнаха и тя видя как публиката я гледаше с възхита. Момичето побърза да излезе от цирка преди тълпата от деца и родители да я повлече. Навън бе тъмна нощ и тя вървеше с бързи стъпки, но още не бе излязла от училищния двор, когато усети силна светлина зад гърба си. Помисли, че са фарове на кола и продължи напред. Светлината ставаше все по-силна и се превър-
на в пламък. Мартина се обърна уплашено и ахна от удивление – огнено сърце осветяваше пътя зад нея. Пламъците му танцуваха в тъмнината и момичето гледаше като омагьосано. Вече знаеше кой стои зад всичко това, но въпреки всичко, хукна към къщи. На другата сутрин тя видя кошница с цветя пред вратата на кафето, а в далечината в училищния двор тя позна едно от момчетата, които я поканиха на цирк.Усмихната, тя взе кошницата в ръце и през целия ден я гледаше в унес. Близо две седмици цирковата вълна я заливаше с нови и нови магии. Момичето не се боеше, напротив – чакаше ги с нетърпение. Дните бяха цветни, шарени и пълни със смях .Срещаше се с илюзиониста като с всеки друг в кафето. Говореха за какво ли не, смееше се със сълзи на шегите му, но никога не го попита за вълшебствата, които той ѝ поднасяше. Приемаше нещата такива, каквито ѝ се поднасяха и знаеше, че все пак това ще свърши някога. Циркът замина така внезапно, както се бе появил. Дните се превърнаха в еднакви, тъжни, сиви и забулени в мъгла. Есенните дъждове не можеха да измият самотата и носталгията, зимният сняг не можа да затрупа спомените от лятото. Годината се изтърколи вяло и ето че лятото се настани като турист на самотен плаж. Циркът пристигна отново и в почти същия състав. Тук бе и момчето с фокусите. Той нямаше търпение да отиде до кафенето. На сутринта пристигна първи и чакаше вратите да отворят, сякаш бе забравил нещо. Неочаквано за него от небето се изсипа дъжд от бели рози, а сред тях гълъби си поправяха път. Птиците се наредиха във въздуха пред очите на момчето и той видя как образуваха едно голямо сърце. Сърцето, което бе оставил тук и което го чакаше с нетърпение. „Слънчогледови мисли“ - Кристина Калчева
Музи в залива
стр. 5
Радослав Александров
Ефект на необичайността Странната и необичайна информация се запомня по-лесно. Изпотрябвало им е за всичко да мислят наименования. Не e ли по-добре да няма отговори на въпросите? Нали затова живеем. Да търсим отговор на най-важните въпроси. Защо сме тук? Защо сме свободни? Защо обичаме? Защо това да се радваме ни харесва повече от това да тъгуваме? Какъв е смисълът? А понякога просто плачеш скришом сам в стаята или тичаш на воля. Човешко е. Въпреки че знам неврологичното обяснение на поведението на мозъка и функциите му да ни пази живи, не разбирам много неща. Нищо не разбирам. Знам само някакви факти, които чета непрестанно, но така и не мога да си науча уроците. За повечето неща си мълча. Ефект на необичайността. Поглеждам над лаптопа си, за да се разсея малко. Гледам залепените с евтино тиксо картички. Всяка от някъде. Всяка има стойност. Напомнят ми неща, които забравям. Как забравяш нещата, за които живееш? Пак се питам въпрос, който ще породи още въпроси. Прекалено съм глупав да отговоря на този въпрос, но и прекалено умен, за да опитвам. Трябва да си татуирам тази мисъл някъде. Рядко си спомням за нея. Пуснал съм си Юрума. Не се правя на интересен, успокоява ме. Вглеждам се в една малка картина на созополски плаж. Вероятно един от двата края на централната плажна линия или някакво малко местенце. Не знам защо винаги се вълнувам от историята на местата, когато не съм там. Опитвам се да го намеря в google. Не мога да го разпозная. Гледам внимателно картината, тя се опитва да ми разкаже нещо. *** Виждам плажа пред мен. Наблюдавам го отстрани. Внимателно. Медитативно. Времето е нежно, слънцето и облаците се прегръщат и с любовта си придават на небето нежен, розовит цвят. Ще се свечери скоро. Залезите са прекрасни. Дразня се, когато вместо да ги съзерцавам, ги снимам, а дори не качвам снимката. Искам да уловя момента, а го изпускам. Мисля си, че ще забравя залеза. Забравяме много нещо. След това се опитваме да ги създадем с въображение. Но те никога не са същите. Слънцето се е уморило безкористно да се раздава и е време да си почине малко. Вятърът е леко сърдит, защото остава сам и подухва малко по-силно, но след миг проявява стоическа мъдрост, че едва ли е способен да промени нещата. Небето придобива онзи пурпурен цвят. Облаците стават по-тъмни, а в тях сякаш гори бурен огън. Може би феникс танцува някъде в небето. Вълните се полюшват спокойно, хора по плажа вече няма. Най-накрая и те ще си отдъхнат. Вълните. Малко му е нужно на човек, за да бъде щастлив. Или истински жив. Винаги сме свикнали да гоним щастието, колко глупаво. Седеше на скалите и наблюдаваше случващото се. Беше. В мига. С тъжния си, угаснал поглед, който все още блестеше. Надеждата
е единствената свещ, която не гасне. Уж. Понякога се случва. Но грешката е единствено на човека. Губиш ключовете си и виниш някого в кражба. Черната му тениска бе в контраст с шарените плажни шорти. Рисуваше в скицника си. Опитваше се да улови тъгата на пейзажа. Или тъгата в себе си. Една чайка кацна до него и любознателно го загледа. Той нея също. Понечи да я скицира, а тя поклати леко глава. Какво ли разбираха птиците? Дали не съжаляваха хората за дребнавия им нрав? За това, че не се радват на небето достатъчно? Чайката загуби интерес и отлетя, а небето придоби още по-красив нюанс. Запечата момента на телефона си. Беше красив. Тогава я видя. Затича се смело по стълбите, които водят до плажа. Съблече късите си панталонки, хвърли тениската си, остави гърдите си да се веят, извика щастливо и скочи във водата, Хвърляше се във всяка вълна, а те нежно галеха изкусните ѝ форми. Гледаше със зейнала уста, стомахът му се беше свил. Черното ѝ дантелено бельо бе единственото нещо, което прикриваше ефирната ѝ голота. Единственото по-възбуждащо от красива жена с дантели е гола жена, която се усмихва. А тя се смееше. Косата ѝ бе кестенява, а гърдите ѝ се поклащаха нежно. Усмивката ѝ бе любов. Живот. Има много епитети и метафори, които може да акомпанират женското съвършенство, но често мълчанието е най-красноречивият начин да се насладиш на естетиката. Той продължаваше да я гледа. Знаеше, че това е миг, който нито скицникът, нито телефонът му биха запечатали. Изпитваше любов към това момиче. От онази любов, която се възхищава. Любовта, която изпитваш, когато чуеш приятна песен, но не можеш да разбереш името ѝ. Единствено ѝ се наслаждаваш. Не очакваш нищо. Любуваш се. Тя го видя. Първата ѝ реакция бе да прикрие голотата си, но след като осъзна, че е късно, му помаха, подчертавайки още подобре формите си. Момичетата владеят изкуството на манипулацията до съвършенство. Може би имат нещо съвършено в себе си. Той се засрами и се изчерви. Понечи да слезе от скалата, но тя му помаха да остане там, излезе на брега, разтърси коса и се запъти към него. – Имам си личен воайор, а? – засмя се тя. Сега видя очите ѝ. Те бяха красив природен пейзаж. Сякаш Бог бе помолил Джоузеф Търнър собственоръчно да нарисува тези две вселени. Виждаше един красив хоризонт, в който слънцето нежно танцуваше из синевата, а зелените, пъстри дървета следваха ритъма им. – Стига си ми зяпал циците – пошегува се тя повторно. Той се изчерви. – Като че ли не си виждал голо момиче. – Аз... Съжалявам. – За какво се извиняваш? Я, какво рисуваш? – усмихна се и дръпна рязко скицника. Беше естествено очарователна.
– Не се ли пита първо? – отвърна ѝ Светослав. Очите му бяха пъстри. Като нейните. Разликата бе, че в неговите липсваше слънцето. – Това е цената, защото се възползваш от голотата ми – засмя се тя. – Не се прави, че не ти харесва – и го погледна право в очите. – Да, не мога да лъжа – засмя се неловко и се почеса по косата. – Ако искаш, ги пипни – отвърна тя с усмивка. Станислав се изчерви още повече, отказа и погледна настрани за миг. – Ти да не си гей? Нямаше никаква зла нотка в думите ѝ. Само радост. Той искаше да я докосне, но и искаше да се наслади. Възхищението щеше да придобие друга форма. Всъщност щеше да стане аморфно. Разгърна скицника и се допря до него. Чувството бе приятно. Тя взе ръката му и се загърна с нея. Той усети пулсиращото ѝ сърце и плътта ѝ. И все пак не каза нищо. – Малко ми е студено, а ти си топъл. Защо рисуваш толкова мрачни неща? – Защо ме питаш? Дори не ме познаваш. – Няма значение дали знам името ти, когато виждам самотата на картините ти. Има ли значение дали ти знаеш моето, когато усещаш сърцето ми. Той понечи да каже нещо, за да се защити, но знаеше, че тя е права. – Светът е тъжен. Затова. – Ха-ха. Какви глупости. Светът не е тъжен. Ти си. И то без причина. Обърна глава назад, за да го погледне. Облегна се на бедрата му и наблюдаваше очите му известно време. Той нейните – също. – Ти имаш приятели, които вероятно играят карти наоколо. Или пият, обаче ти си сдухал. Най-вероятно и родители, които ги е грижа за теб. Като гледам, имаш някакъв талант, вероятно си малко чувствителен, но всичко ти е наред. Най-много да са ти разбили сърцето и да си загубил някой близък. Познах, нали? – уверено изрече тя. Чудеше се какво е това странно момиче. – Може да се каже, но не е толкова просто. Цялата болка… – опита се да довърши, но тя го прекъсна. – Цялата болка ли? Това, което виждаш, е една милиардна от болката по този свят. Може би много по-малко. Цялата болка. Да не би да е твоя. Баща ми умря от тумор, когато бях на тринайсет. Майка ми не успя да го преживее и изперка. Сега е в психиатрия. Гледаха ме баба и дядо, докато не се разболяха. Баба почина и сега аз гледам дядо. Той си е наред. Смеем се, но няма сили. Работя, за да го издържам. Цялата болка е измислица. В цялата добрина е истината. Светът е тъжен. Тъжно е, че преди да си се появил наистина, може да си отидеш. Тъжно е, че всеки, който е значим за теб, ще изчезне физически. Тъжно е, че и ти ще изчезнеш. И какво? Светът няма смисъл ли? Хората се опитваме да сме красиви.
6 стр. И сме красиви с белезите си. С несъвършенствата си. Цялата добрина е важна. Можеш да помагаш с толкова много. Дори блага дума или мисъл. Знаеш ли, че някои хора никога не са виждали морето, защото нямат възможност. А тези, които не могат да видят лицата на близките си, защото са слепи. Тези, които не са чули гласа на майка си, защото са глухи? Цялата болка е нищожна пред опита да си красив. Когато имаш живот, който е дар, живей го. Дори жалко. Жалко, но достойно. Защото някои хора го нямат.
Музи в залива Очите му се насълзиха. Тръгна да казва нещо. Тя вдигна глава. Целуна го бавно. Усмихна се и се изправи. – Чао, сладък! – каза без да се обръща към него, изпъвайки дантеленото си бельо, което се бе впило, за да разкрие пълната ефирност на извивките ѝ. – Чакай – извика Светослав. Тя се обърна. Усмихна се. – Надежда, но друго няма да получиш. Не се и опитвай. Чао, чао. Той остана безмълвен.
– Чао – промълви и продължи да гледа красивото море, което бе загубило част от блясъка си. Една чайка отново кацна до него, но този път не си обърнаха взаимно внимание. Съзерцаваха. Тя – морето. Той – в себе си. *** Юрума отдавна не звучеше. Свалих очи от празния созополски бряг и продължих да разсъждавам за ефекта на необичайността.
„Събуждане“
„Нежност“
стр. 7
Музи в залива
Литературен конкурс
„Млад разказвач“ Втора възрастова група – от 26 до 35 години:
Eвгения Динева
Сродни души От всички изречени или написани някога думи, най-тъжните са тези: Можеше да бъде Джон Грийнлийф Уитиър
Отхапвам от ябълката и подавам друга от кошницата на Стоян. Той стои до мен на пейката в двора и се взира в нещо невидимо за мен напред. – Не искам, благодаря. – Домашни са, нали така беше. – Тия имат червеи. Моментално поглеждам надолу и преценявам дребната, жълто-червена крива форма на плода в ръката ми. – Глупости – казвам, – това е само по картинките. – Или си го изяла вече без да разбереш. Бутам го с лакът в ребрата и отхапвам отново. Той вдига поглед към старото ябълково дърво, листата на което вече са започнали да почервеняват, а клоните му са натежали с плодове. – Наистина ли ще го отрежат? – Май да – отговарям докато дъвча, – не знам, новите собственици си решават. Той притихва за кратко и след малко казва. – Съжалявам. – За кое? – Че трябва да продадете къщата. – Моля те. Тя не беше моя и без това. – Но си израснала в нея. – И вече не съм тук. Приятелят ми от детство се обръща към мен и заявява. – И все пак. Очите ми се спускат бавно по ствола на голямото дърво, и продължават надолу към зелената трева, осеяна с безбройните сиво-бели пухести глави на глухарчетата, набучени като на клечки. Отнякъде се появява вятър, който откъсва няколко от същите меки снопчета и ги понася нагоре към кристално чистото небе. Осъзнавам, че това е един от последните топли и слънчеви дни преди да е застудяло и да е дошла зимата. – Помниш ли – Стоян пита и така ме връща обратно към разговора – като бяхме малки, винаги си пожелавахме нещо като хванехме някое от тия летящите . – Били сме просто деца. – Но не си забравила, нали? – Ами... не съвсем. – Въпреки че се опитваш да се преструваш, че е така. – Не се преструвам, просто всичко е…, как да кажа. Не е същото, това е. Пораснахме.
Няма какво да си пожелаваме. – Не ти ли липсва? Поне малко? – Кое? – Как кое, родният край, роднините, приятелите от детството. Аз, почти казва той, но виждам, че се спира и извръща поглед. – Няма значение. – Разбира се, че има. Със сигурност се сещаш понякога за разговорите, излизанията... Горчив вкус се разлива в устата ми и се мръщя на скелета на ябълката, или това, което е останало от него. – И да се сещам – казвам, – вие и без това сте женени всичките вече. И да бях тук, пак нямаше да има време да се виждаме. Той не ми отговаря и аз хвърлям огризките от ябълката в тревата. – Хайде – ставам и му подавам ръка, – да видим дали има дюли, които вече стават от дървото в двора отпред. А после ще ми помагаш при нотариуса за продажбата на къщата. Знаеш, че и без това нищо не им разбирам на адвокатите. – Добре – казва той и тръгва след мен. – Жена ти няма да те чака за обяд, нали? – Не. – Извинявай, изобщо не попитах. – Няма, казах ти, не се тревожи. Обръщам се да видя дали е някъде зад мен и казвам просто: – Щом казваш. И благодаря. Казвам и се усмихвам на човека, с когото някога си представях, че ще остареем заедно. Може би в точно тази къща, от която нямам търпение да се отърва.
„Бели рози“
8 стр.
Музи в залива
Мадлен Аспарухова
Върни се, като можеш Стоя на гарата и пуша цигара със зачервени очи. Аз не пуша, нямам работа на гарата и очите ми не са зачервени от дима. Снощи плаках и те сънувах, а когато те сънувам, идвам на гарата и си представям, че те чакам. Така и не се научих да пуша, нямам представа защо ги взех тия цигари. Лъжа. Взех ги, защото ти пушиш такива. Трябва им още малко, още съвсем мъничко, за да имитират идеално вкуса на твоите целувки. Дръпвам отново от цигарата. Връщам времето назад до първата ни среща. Аз съм забързана първокурсничка, която се мъчи да балансира термос с кафе, ръчна чанта, голям куфар и малък сак върху него. На куфара му е счупено едното колело и постоянно залита наляво. Студено ми е. Косата ми се изхлузва от ластика и пада върху очите ми. Изпускам термоса и той пада върху краката на непознат. Псувам. Ритам сака. Непознатият ми подава полупразния термос. Пак псувам – този път по адрес на производителите на термоси. Непознатият предлага да ме черпи кафе. Махам косата от лицето си и чак тогава забелязвам колко сини са очите му. Поглеждам към огромния часовник – ако приема поканата, ще си изпусна влака и ще трябва да вися на гарата до вечерта. Приемам. Непознатият има плътен глас, трапчинки и белег на лявата вежда. Има също отличен вкус за кафе и се справя с моя и неговия сак. На гарата чака родителите си от Италия, аз се прибирам в София след празниците. Говорим цял ден. Непознатият се превръща в „ти”. Изпращаш ме на влака. Чудя се дали да те целуна. Чудиш се същото. Целуваме се по бузата. И още веднъж. Залепвам се за прозореца. Ти ми махаш от перона и секунди, след като влакът тръгва, викаш „Върни се, като можеш”. Някакъв непознат ми е искал приятелство във фейсбук, аз веднага познавам моя непознат. Пишем си. Пишем си много. Говорим. „Възможно ли е да ти липсва някой, когото си виждал само веднъж?”. Глупав въпрос. Питай ме още нещо. Връщам се. Посрещаш ме с лице на заминаващ. Родителите ти се развеждат, трябва да заминеш при тях, имаме само три дни. Разхождаме се край реката. Целуваме се на пейките. Не искам да избързваме, но не искам и да изпуснем мига. Правим си собствен миг в една хотелска стая през последната ти вечер. Тежко ми е да те изпращам. Това по-добре да спре дотук. Разделяме се на гарата. Целуваш ме по бузата. Дежавю. На следващия ден плача, защото имахме само три дни. Спирам чак когато осъзнавам, че други си нямат и толкова. Пиша ти съобщение: „Върни се, като можеш”. Животът продължава. Бързо. Завършвам бакалавър. Започвам работа в една рекламна агенция. Срещам Павел. Запознавам се с начините за приготвяне на домашни сладки. Павел ме запознава с родителите си. Започвам да плача нощем. Сънувам кошмари. В кошмарите ми има въпроси. Един от тях е дали съм щастлива, а следващият – защо. Два месеца плача всяка вечер като по часовник. Един ден се събуждам и не ми се плаче вече. Вместо „Добро утро!” казвам на шефа си, че напускам. Павел ме пита какво ще правя. Неговите въпроси не ме плашат. Давам му отговори. В един от отговорите него го няма. Връщам се вкъщи. Връщаш се. Струва ми се съвсем естествено. Пием кафе, без никой от нас да е предложил. Последните месеци съм повече себе си. Пиша. Намерих смелост и се записах на един творчески курс в Англия. Поздравяваш ме. Чакам автобуса за София, чакаш този за село. Псувам гарите. Не искам да си изпусна автобуса, не искам да изпуснеш и своя. Твърде важни са. Ти слагаш край на душевните ми терзания с една целувка по бузата и „Върни се, като можеш”. Връщам се. Питам те дали си имаш някоя. Ти мълчиш. Докато аз съм откривала света, ти си открил Надя. Мълча. Прибирам се в родния град. Започвам работа в местния вестник. Пия кафе от онзи термос. Животът е хубав. На теб ти се ражда дете. Връщате се в Италия. Идваш да ми кажеш. Усмихвам се, един дявол знае защо. Казвам нещо дружелюбно. Псувам наум. Целувам те по бузата – храни се добре, грижи се за малката, обличай се топло и… се върни, като можеш.
Връщаш се. С малката. Без Надя. Оправяш документите за развод. Оправям бъркотията от поредната си връзка… и няколко статии. Никой от нас не предлага, но сядаме да пием кафе. Добре, че навремето не успя да продадеш къщата на баща си, сега имате къде да останете. Оставате. Каниш ме да ви дойда на гости. Започвам да идвам все по-често. Малката ме нарича „мамо”. Аз се разплаквам. Един непознат ми казва, че прилича на мен. Благодаря му. После пак плача. Всяка сутрин отивам на работа, вечер се връщам при вас. Изпращаш ме с „Върни се, като можеш”. Връщам се. Ти си опаковал багажа. Крещя. Вече не издържам. Мразя те. Макар баща ти да е починал. Макар майка ти да има нужда от теб. Всичко ми звучи като оправдание. Всеки път някой от нас заминава. Пак крещя. Обещаваш да се върнеш. Казвам ти да не го правиш. Целуваш ме. Мразя те още повече. Казваш, че ме обичаш. Удрям те. Псувам съдбата, псувам себе си, псувам теб. Сърцето ми е като стария часовник на гарата. Преброих десет години разминавания. Уморена съм. Пускам те. Ето ме тук. Пристрастих се към гарата. Идвам да пуша и да пия студено кафе от счупения термос. Разбирам те. Не съм ти простила. Но те разбирам. Поглеждам за последно нашите призраци – всеки момент ще се сблъскат и всичко ще започне отначало. Преди да си тръгна, изваждам телефона си, пиша нещо и излизам от гарата. На осемстотин седемдесет и пет километра ти получаваш съобщение с текст: „Върни се, като можеш”. Връщаш се.
„Някъде в Тоскана“
Музи в залива
стр. 9 Цветелина Игнатова
Вратата мени на март. Шегите на април, които понякога носеха сълзи. От щастие или от сгушената между редовете мъка? Босите крака в сутрешната роса на майската трева. Нощите на открито под звездния тапет на юни. Студени, потни юлски чаши и цветни перспективи. Соленият послевкус на август. Историите, които отекваха в късните вечери край лагерния огън на септември, готови да се превърнат в митове и легенди. Първото паднало листо на октомври. Дъждът, който се стича по яката на шлифера А колко ли е дълго завинаги? И вина ли е ко- през ноември. ренът на думата? Дъхът на портокал и канела през увития в шал декември. Тръгва бавно, а ризата е още в ръката му, заклещена между стиснатите в юмрук пръсти. Погледът ѝ се спуска още по-надолу по гръбЩе се намачка, мисли си тя. Дали и ризата ще нака, където се намират пет поясни и пет остане неизгладена, също като отношенията кръстцови прешлена. По един за всеки пръст им? Голият му торс ѝ дава шанс да отброи на двете ръце, които се вплитаха в съюз. прешлените, сгушени между раменете, върху които никога повече няма да се опре. И за финал, четири опашни като последните четири години, прекарани заедно. Гръбнакът Седем шийни, по един за всеки ден от седми- свършва. цата. Общо трийсет и три прешлена. Като ХристоСпомня си за понеделниците, в които редовно вата възраст, мисли си тя. Явно е време да възне можеше да го събуди сутрин и ѝ се налага- кръснат един без друг. ше да го съблазнява към съзнателния живот с прегръдка и ласки. Скрепеше тялото си с не- Хлоп. Вратата издава плашещ краен звук. говото и така хубаво се сливаха един с друг, Колко ли звуци символизираха край? като съседни парченца пъзел. Последните останали, разбира се. Онези, които дават пълна Казвали са ѝ, че когато една врата се затвояснота на картината. Съблазняваше и другите рела пред някого, някъде се отваряла друга. му сетива с мирис на прясно кафе или с точни- Може и да не ставало ясно на момента, но те децибели на любимо приповдигнато парче. са ѝ казвали, че така работела Вселената. Тя предполага, че е нещо като ефекта на пеперуА всички онези вторници, чиито вечери пре- дата. Ала единствените пеперуди, за които е карваха в компанията на нови начинания. сигурна в момента, са онези в стомаха ѝ. Това бяха дните за разширяване на мирогледа и обогатяване на общия им житейски опит. II. Вторникът беше онова масло, което смазваше Той си мисли, че тя тръгва да полудява, а тя пантите на връзката им, за да не ръждясат. просто му казва да тръгва без излишна врява. Нетипично за жена. Вярно, че нетипичното В сряда всеки беше сам за себе си, свободен може да бъде семето на лудостта, но в този да се справя със случки и ситуации както случай нетипичното е по-скоро практично. А сметне за справедливо. жените обикновено не са такива. Те обичат да се разправят, да викат, да се обясняват и, разСпомня си частично някои четвъртъци. бира се, да искат обяснения. I. Тя си мисли, че той тръгва да полудява, а той просто си тръгва. Луда работа! Как така си тръгва? Ей така, с умишлено бавна крачка, за да е отчетливо и мъчително. Бавното тръгване не предполага завръщане. То е добре обмислено и не оставя след себе си открехнати задни вратички, през които човек може да се промуши след време в пристъп на тъга и под претекст, че си е забравил нещо. Бавното тръгване е церемония, която завършва със затворена врата. Завинаги.
Всеки петък поставяше началото на приключение. Всеки път различно. През почивните дни беше време за всичко друго, но не и за почивка. Шийните прешлени продължават с дванайсет гръдни, по един за всеки месец от годината. Подгизнали от снега ръкавици през януари. Утайката на чашите червено вино, която нищо не предсказва, през февруари. Непредвидимите случки и непонятни фено-
голямо недоразумение, на което след години ще се смеят заедно. Заедно. Държи ризата в ръката си. Не я облича, защото усеща погледа ѝ върху кожата на гърба му. Нима именно това ще е чувството, което ще му остане от последните им мигове заедно? Кожата му настръхва. Гръбнакът се изправя. Изпуква. Спукана ми е работата. Дори гръбнакът ми го знае. Това си мисли сега. До съвсем скоро обаче си мислеше как той ще бъде гръбнакът на едно младо и щастливо семейство. Изпитваше някаква гордост от това и несъзнателно стойката му се беше поизправила. Не че някога е бил много изгърбен, но осанката на един горд човек е някак различна. Сега, докато върви бавно към вратата, се изправя насила. Няма гордост във всичко това. Усеща как погледът ѝ се спуска по прешлените му. Познава я много добре. Еди-колко си за това, еди-колко си за онова. Знае как вижда всичко в цифри, а цифрите превръща в абстракции. Чуди се дали ако се облече и прекрати фантазиите ѝ, ще сложи край на тази абсурдна ситуация. Или пък ще я огорчи още повече? Колко прешлена има гръбнакът? Как беше? Имаше нещо, някаква логика. Гръбнак. Живот. Възкресение. Христова възраст. Ами да, трийсет и три! Ох не, дано не си мисли, че е време да възкръснем един без друг! Стига до вратата. Хлоп. Кое ли е по-неприятно – да видиш как се затваря вратата пред теб или да знаеш, че няма връщане назад? III. След време ще се срещнат. И двамата ще отворят една и съща врата, от двете ѝ противоположни страни. Почти ще се блъснат.
Защо му е казала да си върви? Не му е казвала да си върви. Той сам си е тръгТя не. Казва му „върви си“ тихо, но катего- нал без да се обръща. рично. Не е вярно. Не е било така. А как, тогава, е било? Когато жена спори с теб, и най-добре аргументираният довод няма шанс да я разубеди. Дали пък не му се е причуло? Когато не спори, съвсем. Дали пък тя не е казала „върви си“ без наистина да го е мислела? Тръгва си бавно. Надява се тя да размисли, да го спре или просто да заплаче, за да има повод Паметта ни подвежда. На спомените не може да се обърне и да я прегърне. Тогава ще може да се разчита. да я успокои и да успее да нареди всички онези думи, които са заседнали на гърлото му по Кой ще затвори вратата сега? И от коя страна? начин, който ще направи от ситуацията едно
10 стр.
Музи в залива
Калин Василев
Гладомор и гъски Специална награда от организаторите на Майски срещи на славянските творци „Свято слово“ Road to hell Chris Rea Той наричаше кожата ѝ „магистрала към рая”, понеже обичаше да ляга върху глезените ѝ щом е гола и да гледа решително напред, без погледът му да е спиран от нищо. Това беше перфектно гладка кожа. Тяло без смърт във вените, никакви токсини в предсърдията, чиста като антарктически ледник. Отговорът беше, че тя е веган. Всичко беше растително в нея. Флорална жена. Той подозираше, че всичката тая фотосинтеза, която поглъща, я кара да свети нощем, все едно, че е направена от фосфор. Той я намери безглутенова, смутена и срамежлива на някакъв детски рожден ден, озовали се там по любезна покана на общи приятели, без никой от тях да има дете. Измъкна се от работа, след четиридесетчасово кодиране почти без прекъсване, в работното си облекло – спортен анцуг и джапанки с корда върху чорап. Изглеждаше много повече като бедстващ пазач на бижутериен магазин в циганско гето, отколкото като четвъртият най-добър програмист на Балканския полуостров. Просто от липса на вкус го раздаваше безвкусно. Но интелектът си личеше изпод анцуга – виждаше всичко в градушка от нули и единици. Тя го намери интровертно вглъбен на двеста и петдесет метра по въздух точно срещу нея на детското парти. И реши, че е от нейната порода – пречел с Киркегор и Томас Ман, затова отиде да го заговори от академично любопитство. Всичко протече в гамата на мрънкането, докато накрая той се сети да ѝ иска телефона. През това време четиристотин хлапета пресъздаваха, без да съзнават, апокалипсиса – трошаха всичко като надрусани рок звезди и опустошаваха всички играчки от кът в кът като облак гладни скакалци. Опиянени от пукането на балоните, изтръгнаха цветните тапети, запалиха къщичката на джуджетата, превърнаха каляската в тиква, запалиха червения нос на аниматора, взривиха басейна с топки и сгромолясаха всички декори. Но разрушаването на стария свят (стария кът) и възстановяването му влизаше в цената. Един детски рожден ден с покриване на щетите е на цената на тридневна циганска сватба. При първата им среща той не знаеше хранителните ѝ навици, но тъй като проектираше себе си, не като романтик, а като фин гастроном я отведе в най-автентичния ресторант за сръбска скара, известен като „Мръсното кебапче”, защото четири пъти го затваряха, заради лоша хигиена и го отваряха по-мръсен и от вагина на тираджийска проститутка. Поръча цял каламбур от кървавици, плескавици, вешалици, каймаци, жарени пинджурки, че на нея ѝ прилоша още докато даваше поръчката и своевременно си представяше, че седи на метри от истинска кланица. Докато той получаваше първите меса, тя получаваше панически атаки. Тайната на нейното веганство се криеше в периода около началото на втори клас, когато на път за училище трябваше да пресече синдикалната вада в родното ѝ село, където при добро време засада ѝ правеха няколко гъски. Всяко осемгодишно момиченце, което веднъж е кълвано от гъски, започва да ги вижда като китайски дракони и бяга от тях като Форест Гъмп. Детето обаче събрало смелост и за да избегне психотерапия на зряла възраст, споделило страховете на баща си – авторитетен кмет на малкото населено място, който наредил на собственика им да ги елиминира. За да елиминират всякакво съмнение у детето, го отвели на гости, за да види с очите си, обезглавените гъски, които собственикът им вдигнал над глава, все едно, че е успял ловец на глави в Дивия запад. Тая картинка по Хичкок толкова опротивяла на момичето, че тя съжалила всички твари по земята и се за-
рекла, че няма да яде животни до края на живота си. Много по-късно разбра, че това решение си има последователи – веганите. Зародишът на неговия апетит се криеше в историите на прабаба му, която беше преживяла Гладомора в Украйна през 1932 г. Тогава Сталин наредил да се изземат всички хранителни продукти от нейното село и изобщо от региона и да се изнесат за други части на руската империя. Укриващите храна били разстрелвани публично. Скоро на бедстващото население се наложило да прави истински чудеса, за да оцелеят – реколтата и запасите им били секвестирани, затова хората ровели в дупки на къртици, за да намерят някакви картофени запаси, катерели се по дърветата, за да крадат яйцата на птиците, убивали и готвели котки, кучета и мишки, за да преживеят. Гладът бил толкова продължителен и масов, че в родината на прабаба му починали милиони хора. Разказвайки му тези истории, жената се стремяла да възпита апетит у детето, така че то още в пети клас вече тежало 72 килограма. Ядяло всичко и постоянно – една малка ярмомелка, тъй като постоянно се бояло от гладомора, все едно че е болест. Слабо е да се каже, че когато се събрали, имали съвсем различни хранителни концепции. Тя обаче му поставила ултиматум, че ако е докосвал животинска храна през деня, не може да я докосва. По-коравият победил – тя успяла да го убеди в правотата си и той постепенно минал на растителна храна. Закусвал с разни зелени смутита, които отначало стомахът му отказвал да приеме и половин работен ден прекарвал в тоалетната, на обяд хапвал фин микс от морков, зеле и маруля, като за дресинг тя му позволила обилно да добавя соев сос за месо. Следобед го налягал вълчи глад и нерядко това го карало да се кара с колегите. Той бил толкова неаргументиран в спора, че една колежка невинно му подала пакет дамски превръзки в пика на кавгата. Вечер компенсирал с гигантски салати и големи пакети ядки. Въпреки това го налегнало безсъние от глад. В малкото часове, когато успявал да заспи, сънувал немски наденички с горчица, пържени картофи със сос и сладкиш „Дипломат“, който преливал от боровинкова глазура. В работата станал вял, анемичен, направо хром. Нещо, което правел за десетина минути преди, вече му отнемало часове. Шефовете му забелязали промяната и го извикали на разговор на четири очи. Той се оправдал със сложна здравословна диагноза, която бори с букет от лекарства, но до няколко седмици ще е ясно дали има ефект, или предстои влошаване. Заради старите му лаври и водещото му участие в няколко проекта го оставили на работа. Единственото добро било, че всяка вечер ѝ отмъщавал любовно. Той ѝ се нахвърлял с такава нагнетена страст, че почти я опощвал като заклана кокошка. Тя била на другия полюс – намерила човек с добро сърце, който я приел с особените ѝ хранителни вкусове, дори минал на нейна страна. А освен това бил страстен любовник. Може да се каже, че животът ѝ станал пълнокръвен. Тя работела като преводачка на художествени книги от испански език и щастливият ѝ личен живот даде такъв импулс в работата ѝ, че тя без вътрешни задръжки добавяше ненаписани думи в текста, след това и цели изречения, докато не стигна до цели абзаци. Там където ѝ се струваше, че е скучно, изобщо не превеждаше и съкращаваше цели глави. Така, освен преводач, стана и непоискан редактор. Магическият реализъм на Маркес, Борхес и Льоса стана още по-магически и по-малко реализъм. Издателите не бяха прости хора и разбраха за творческия ѝ импулс, но я оставиха да обогатява романите на латиноамериканските автори. Мнозина държаха именно тя да прави преводите и затова много книги се забавиха да излязат на пазара, докато тя намери време. Всичко така се омеша помежду им, че за по-голямо удоволствие по време на любовната игра, която беше повече сблъсък, отколкото
Музи в залива игра, тя му говореше на испански, а той ѝ отвръщаше с бръщолевене за месни ястия. Тя наричаше това мръсен испански секс. Трябваха му месеци издръжливост и той свикна с новия хранителен режим, дори тялото му само започна да избягва ястия извън растителния спектър. Това оправи мимическите му бръчки, отслабна драстично и се наложи да подмени целия си гардероб, като не си позволяваше никакви кожени изделия, погледът му се избистри и въпреки монотонните часове пред компютъра, виждаше зорко като сокол. Духът му се успокои, а с това и любовният темперамент. Вече не беше този демон на страстта. Тя вече не гореше в ония клади, който ѝ устройваше всяка вечер, и това я накара да се замисли дали да не го тласне отново към бахура, кървавиците и плескавиците. Но след това прецени, че трябва да плати прекалено висока цена срещу неординарния секс, затова не предприе нови промени. А и те бяха невъзможни – той така задобря в приготвянето на домашна веганска храна, че можеше да приготви седемстепенно меню за сръбска сватба без никой от 200 гости да разбере, че всичко е с растителен произход. Постепенно това му стана такава стихия, че той започна да обмисля отварянето на малка кухня за веганска храна за вкъщи. Една вечер тъкмо в пика на любовната игра, в която той се постара да е на нивото си от периода на месна абстиненция, той ѝ сподели идеята си, но добави такъв ентусиазъм към предложението, че ѝ захапа ушето до кръв. Тя рязко изпищя, а той добави: – Знаех, че ще приемеш с радост. Много дебати не им трябваха – той вложи всичките си спестявания в наемането, оборудването и зареждането със стока на едно помещение, представляващо мазе с прозорче към тротоара на нивото на краката. Истински вегански клекшоп. След един месец се оформи първата опашка пред микрозаведението. И тя никога не изчезна – отпред винаги висяха разни съмнителни типове, които стискаха платнени чанти, които да напълнят с кокетни кутии, пълни с тиквички в кардамон и шафран и нахут, паниран в сусамово семе. Всеки ден течаха пълни импровизации, които се харчеха като топъл хляб. Той обаче не се свенеше да добавя за допълнително овкусяване забранените от Световната здравна организация – мононатриев глутамат, ползван като пълнеж на детонатори в страните от Близкия изток, соев сос „Кикоман”, широко познат в китайската кухня, и сръбска вегета. С тези три универсални подправки всичко вървеше. За любопитен акцент тя направи менюто на испански, което така или иначе никой не четеше, а оставяха готвача да им сложи каквото прецени, и кръсти заведението „Макондо”, по името на емблематично селище от емблематичен роман. Допълнително за интериор пуснаха и живи гъски, които с дългите си гуши и човки
стр. 11
гонеха инспекторите от отдел „Безопасност на храните” по време на проверки. Щом финансите им позволиха, купиха етажа над главите им и качиха ресторанта на нормално ниво. Мястото беше много удобно за тировете, с които идваха доставките на зеленчуци – стоварваха се зеле кейл в безброй гаци, холандски картофи, опаковани поединично като шоколадови яйца, за да не изгубят вкусови качества и също тъй нежно се пренасяха, товарачите през глава си прехвърляха кокосови орехи, чанти с ашлама, чували с куркума. Доставките бяха всеки петък през нощта и приличаха на организирано разтоварване на кораб. Специално за да помагат, идваха докери, които успяваха да отклонят по някой ексклузивен вързоп индийско орехче. След неколкочасово разтоварване групата поливаше работата с 82-градусово чилийско вино, което до един час успиваше всички и на събота заран всички бяха гроги. Тогава манджите се готвеха толкова мудно, че опашката ставаше километрична и на определени отсечки от нея ставаха нелоши боеве между изнервени чакачи. Няколко чуждестранни журналисти попаднали на задръстването от хора написаха в западния печат, че времената на дефицитните стоки са се завърнали в страната и хората ежедневно се маризят за топче тоалетна хартия и купа с борш. Това породи лек дипломатичен скандал и дипломатите ни пратиха осъдителни ноти до всички посолства на страни, участвали в опозоряването ни. Правителството прати на проверка най-строгите инспектори в заведение „Макондо”, но те бяха психически пресирани от 17-те гъски, волно разхождащи се из ресторанта и бранещи територията му като кръвожадни питбули, и допълнително на служителите беше сипано по една водна чаша от чилийското вино. последното така им подейства, че те забравиха повода на проверката и излязоха да разливат супа с топчета от хумус на чакащите на опашката. Последните така им се зарадваха, че ги поеха на ръце и ги разпращаха напред-назад по опашката все едно, че се движеха по гърба на километрична гъсеница. Внедрен в опашката разследващ журналист описа случката под заглавие – „Втора Северна Корея на Балканите”. Правителството вдигна ръце от случая, но за да дразни драскачите репортери, нареди да издадат сертификат за петзвездно заведение. Това даде самочувствие на главния готвач, който беше заел образа на Нео от „Матрицата“, да вдигне цените с 10 стотинки и да удвои дозата мононатриев глутамат в манджата. Това беше равно на хероиново пристрастяване. Но на него не му пукаше. Всичко в живота им вървеше гладко, затова и скоро се появиха и децата – момче и момиче, близнаци. Живи, борбени деца, тя все още ги кърми, но се задава бедствие – кой от двамата ще опитва месните пюрета, когато му дойде времето. И двамата се мръщят и с колебание поглеждат към гъските в мазето.
Кристина Калчева
„Вълшебна“
„Съновидение“