и з у М в
а в и л а з
Младежки литературен вестник, бр. 14, юни 2021 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ
Жак Превер превод Юлиана Исева ПРОЗА
Александра Вал Наградени в Десети Международен литературен конкурс „Изкуство против дрогата“ 2021 КАРТИНИТЕ
в броя са на Петя Георгиева
ISSN 2738-8395
Жак Превер превод Юлияна Исева Le message La porte que quelqu‘un a ouverte La porte que quelqu‘un a refermée La xhaise où quelqu‘un s‘est assis Le chat que quelqu‘un a cressé Le fruit que quelqu‘un a mordu La lettre que quelqu‘un a lue La chaise que quelqu‘un a renversée La porte que quelqu‘un a ouvert La route où quelqu‘un court encore Le bois que quelqu‘un traverse La riviérs où quelqu‘un se jette L‘hôpital où quelqu‘un est mort
Съобщението Вратата, която някой е отворил. Вратата, която някой е затворил. Столът, на който някой е седял. Котката, която някой е галил. Плодът, който някой е отхапал. Писмото, което някой е прочел. Столът, който някой е съборил. Вратата, която някой е отворил. Пътят, по който някой все още тича. Лесът, който някой преминава. Реката, в която някой се мята. Болницата, в която някой e умрял.
Четете на стр. 2
Александра Вал
Приключения в парк „102 уши“ Лято Джап-джап-джап – чуваше се в едната посока на алеята – джап-джап-джап – отговаряше другата посока на алеята. Разговорът идваше от шума на джапанките, които носеха жителите на квартала в най-горещите дни като този. Толкова беше горещо, че хората почти не дишаха. Всеки минувач носеше бутилка ми-
нерална вода в ръката си и повдигаше с два пръста залепналите по тялото дрехи. Ян, Ива и Ивайла се опитваха за играят на топка в парка. Летните лъчи скачаха по лицата на децата и безмилостно палеха всичко, до което се докоснат. Продължава на стр. 3
Музи в залива
2 стр.
Стихотворения от Жак Превер
превод Юлиана Исева
Premier jour
Първият ден
Des draps blancs dans une armoire Des draps rouges dans un lit Un enfant dans sa mère Sa mère dans les douleurs Le père dans le couloir Le couloir dans la maison La maison dans la ville La ville dans la nuit La mort dans un cri Et l‘enfant dans la vie.
Белите чаршафи в шкафа, червените-върху леглото, детето в корема на майка си, майката в силни болки, бащата в коридора, коридорът в къщата, къщата в градчето, градчето в нощта, един вик сред смъртта, и детето на света.
Юлиана Стефанова Исева, родена в село Рибново. Пише стихове от ранна детска възраст. Обича природата и морето. Първата ѝ стихосбирка – „Дъжд и слънце над Бен“, излиза през 2011. Печелила е първа международна награда в конкурса „Мелнишки вечери на поезията“ през 2010-а и първа награда в литературния конкурс „Георги Давидов“ през 2011-а. Живее и работи във Вилпрьо,Франция.
Ще видите онова, което ще видите L‘éclipse Louis XIV qu‘on appelait aussi le Roi Soleil était souvent assis sur une chaise percée vers la fin de son règne une nuit où il faisait très sombre le Roi Soleil se leva de son lit alla s‘asseoir sur sa chaise et disparut.
Затъмнението Луи XIV, когото наричахме също Кралят-Слънце, седеше често върху един пробит стол до края на своето управление, в една нощ, осолено мрачна, Кралят-Слънце се събужда в своето легло, отива, сяда на стола си и изчезва.
Déjeuner du matin Il a mis le café Dans la tasse Il a mis le lait Dans la tasse de café Il a mis le sucre Dans le café au lait Avec la petite cuiller Il a tourné Il a bu le café au lait Et il a reposé la tasse Sans me parler Il a allumé Une cigarette Il a fait des ronds Avec la fumée Il a mis les cendres Dans le cendrier Sans me parler Sans me regarder Il s‘est levé Il a mis Son chapeau sur sa tête Il a mis Son manteau de pluie Parce qu‘il pleuvait Et il est parti Sous la pluie Sans une parole Sans me regarder Et moi j‘ai pris Ma tête dans ma main Et j‘ai pleuré.
На закуска Той си сипа кафе в чашата, той си сложи мляко в чашата за кафе, той си сложи захар в кафето с мляко, с малката лъжичка разбърка, изпи кафето с мляко, остави чашата. Без да ми говори, той запали цигара, направи кръгчета с пушека, изтръска пепелта в пепелника, без да ми говори, без да ме погледне, изправи се, сложи шапката върху главата си, облече своя дъждобран, защото валеше, излезе насред дъжда, без да продума, без да ме погледне, а аз положих глава в ръката си и заплаках.
Едно голо момиче плува в морето, един брадат мъж върви по водата, къде е чудото на чудесата, вълшебството, във текста ли е то?
Le désespoir est assis sur un banc Dans un square sur un banc Il y a un homme qui vous appelle quand on passe Il a des binocles un vieux costume gris Il fume un petit minas il est assis Et il vous appelle quand on passe Ou simplement il vous fait signe Il ne faut pas le regarder Il ne faut pas l‘écouter Il faut passer Faire comme si on ne le voyait pas Comme si on ne l‘entendait pas Il faut passer passer le pas Si vous le regardez Si vous l‘écoutez Il vous fait signe et rien personne Ne peut vous empêcher d‘aller vous asseoir prés de lui Alors il vous regarde et sourit Et vous souffrez atrocement Et l‘homme continue de sourire Et vous souriez du même sourire Exactement Plus vous souriez plus vous souffrez Atrocement Plus vous souffrez plus vous souriez Irrémédiablement Et vous restez là Assis figé Souriant sur le blanc Des enfants jouent tout près de vous Des passsants passent Tranquillement Des oiseaux s‘envolent Quittant un arbre Pour un autre Et vous restez là Sur le banc Et vous savez vous savez Que jamais plus vous ne jouerez Comme ces enfants Vous savez que jamais plus vous ne passerez Tranquillement Comme ces passants Que jamais plus vous ne vous envolerez Quittant un arbre pour un autre Comme ces oiseaux.
Отчаянието, седнало върху пейка На една площадка, върху една пейка, има един мъж, който ни вика докато минаваме. Със стар сив костюм и бинокъл, пуши малка лула и седи, и ни вика когато минаваме, или просто ни прави знак, не го гледайте, не го слушайте, подминете, направете се,че не го виждате, като че ли не го чувате, трябва просто да преминете пасажа. Ако го гледате, или слушате, той ще ви направи знак и нищо няма да ви спре да седнете до него, и така, той ви гледа и се усмихва, а вие страдате ужасно, той продължава да се усмихва, усмихвате се като него, точно така, колкото повече се усмихвате, толкова повече страдате, страдате ужасно. Колкото повече страдате, толкова повече се усмихвате, и просто оставате тук, безвъзвратно, седнали неподвижно, усмихващи се върху пейката, децата играят наоколо, минаващите преминават спокойно, птиците отлитат, оставяйки дървото, към друго дърво, а вие оставате тук, върху пейката, и вие знаете, вие знаете, че никога вече няма да играете, като тези деца, никога повече няма да преминавате спокойно, като тези преминаващи, че никога вече няма да полетите, оставяйки дървото, към друго дърво, като тези птици.
Музи в залива
стр. 3
Александра Вал Приключения в парк „102 уши“
Лято
Продължение от стр.1
– Ян – размрънка се Ива и забърса с бялата си шапка няколко капчици пот, които се бяха засилили към нослето ѝ – не искам повече да играем на топка! – И аз не искам! – потвърди веднага Ивайла и духна няколко пъти в пазвата на жълтата си рокличка. Ян сграбчи топката и наведе глава. – Ех, момичета… - промърмори той и седна умислено на тревата. Близначките клекнаха до него. – Знам какво да направим! – изведнъж скочи той и се затича силно по посока на Ушите в парка. Близначките се спогледаха и хукнаха след него. Ян тичаше на зигзаг между ушите и от време на време поглеждаше след себе си – знаеше, че тук все можеше да се намери по някое забравено съкровище – пакетче дъвка, игра на домино, чорапи или дори забравено парче пица! След като не откри нищо обаче, Ян се спря задъхан на площадката пред Танцуващото момиче Поли и Музикалното момче Пух. – Ех, ако знаете каква жега е днес! – падна той на колене до Танцуващото момиче. – Добре, че сте от камък – добави той и опря гърба си в крака на Поли. Жълтите роклички на Ива и Ивайла вече се приближаваха към него.
– Не е вярно! – чу зад себе си познат глас Ян. – Не сме направени от камък, а от изкуство! И докато Ян осъзнае, че това бе гласчето на Поли, вече беше паднал по гръб, защото крака от камък го нямаше. Поли и Пух отново бяха живи. – Еха! – възкликна Ян. От пролетта, през която се запознаха, той беше опитвал какво ли не, за да съживи статуите, но нищо не помагаше. Затова побърза да попита: – Но как стана така, че сега отново сте истински? – Това знае само нашият баща – скулпторът – гордо каза Пух. – Той винаги е истински! – И много ни липсва – наведе глава Поли. Ива и Ивайла веднага хванаха по една от ръцете ѝ и я прегърнаха. – Искате ли да отидем при него? Когато сме живи, можем да летим! Хайде с нас! – предложи Поли. – Да, да, да! – заподскачаха близначките. Ян кимна. И както бяха хванати за ръце - децата полетяха! Поли с Ива и Ивайла от двете ѝ страни и Пух, който сграбчи Ян за ръката. Не след дълго те се озоваха сред голям двор, потънал в цветя, дървета и храсти. Две редици рошави глави на чемшири и една младолика круша, която с листенцата си сякаш свиреше на мандолина, ограждаха поляна от детелини и петунии - лилави, оранжеви, червени, бели. В края на поляната имаше висока къща със стъпала и тераса отпред. Сега Ян, Ива и Ивайла стояха като вкаменени, а Поли и Пух тичаха от щастие сред детелините. – У дома, у дома! Поли и Пух са у дома, татко Марко знае ли това? – повтаряха те в захлас и след три-четири кръгчета се втурнаха към вратата на къщата. – Уау! – ахнаха те, като отвориха вратата. В ателието на татко Марко имаше много нови изкуства – по пода лежаха метални ръце и крака, една птица, приличаща на гларус, малък кон с малко конче, а на масата стърчаха три носа. Татко Марко работеше както обикновено – леко приведен, с навити ръкави на дългата синя риза, с молив зад ухото и къдрици побеляла коса, падащи над челото. Погледът му беше концентриран върху изкуството – тяло на щъркел с един крак. – Татко Марко, татко Марко! - разпищяха се Поли и Пух около него и започнаха да го дърпат за ръкава. Но той нито ги виждаше, нито ги чуваше. Ян, Ива и Ивайла подадоха глави на вратата. – Защо не ви чува? – почуди се Ян, без да откъсва поглед от еднокракия щъркел. – Това е тайната на изкуството, Ян. Който работи изкуство, не вижда и не чува – с насълзени очи каза Поли. – Сега може само да го гледаме. Тя помилва татко Марко по ръкава, после избърса една сълзичка от бузата си. – Но тук е толкова красиво, Поли! – въздъхна по-смелата Ива. – И има толкова много играчки! – добави Ивайла. Пух вече тичаше по стълбите към втория етаж. Всички го последваха. Добре, че татко Марко не виждаше и не чуваше! От втория етаж се носеше силен тропот, звуци от пиано и ролери, а две котки направо скочиха от прозореца към терасата. Какъв чуден летен ден! Никой вече не си спомняше високите градуси на утрото, а подсвиркването на щурчетата издаваше, че наближава ръката на нощта. Художник Петя Георгиева
4 стр.
Музи в залива
Петя Георгиева Петя Георгиева е родена на 22 февруари 1986 г. в гр. София. Завършва средното си образование в Езикова гимназия в София, а след това Магистратура „Връзки с обществеността“ в Софийския университет. Любовта към рисуването и творческият порив я съпътстват още от най-ранна възраст, проявявайки се в различни направления на изобразителното и приложното изкуство. През 2017 г., припознала себе си в магията на акварелната техника, посещава майсторски класове по акварел. Участия в изложби и събития: - Международното биенале на акварела в Индия – 2017 г. - Международен фестивал на акварела в Непал – 2018 г. - Международното биенале на акварела в Малайзия – 2018 г. - Международното биенале на акварела в Полша – 2020 г. - Международен фестивал на акварела в Украйна – 2020 г. - Международна онлайн художествена надпревара в Малайзия, където достига до ТОП 80 – 2020 г. - Сборна акварелна изложба „Акварел, миниатюра“ в Галерия „Абсент“, гр. София – единствената галерия в столицата, специализирана за акварел – 2021 г. Романтичният ѝ поглед към живота, тя пресъздава в своите картини, като именно акварелът ѝ дава свободата да изрази най-добре себе си. Картините ѝ са нежни, ефирни, въздушни, свободни. Картини на художничката се намират в галерии в София и в частни колекции в страната и чужбина.
Музи в залива
стр. 5
6 стр.
Музи в залива
Десети Международен
Изкуство проти ПРОЗА Първа възрастова група
Първа награда Симона Ивайлова Георгиева, 17 г. гр. Кюстендил, България
Да избягаш от света и от себе си Една история за световна разруха, най-мащабният военен конфликт в историята на човечеството – смърт, нещастие и порочният кръг на дрогата. Всичко започва на 1 септември 1939 година с нападението на Германия над Полша под ръководството на едноличния ръководител на Третия германски райх – Адолф Хитлер. Събитията се развиват драстично бързо, във войната се включват страни като Германия, Италия и Япония, а към Антихитлеристката коалиция се включват САЩ, Великобритания и СССР. Целта на Адолф Хитлер е Германия да управлява Европа, а впоследствие и целия свят. След като Хитлер отказва да спре инвазията срещу Полша, Великобритания и Франция обявяват война на Германия и така започва Втората световна война. В първите години от войната всичко върви според плановете на Хитлер за световно господство на т. нар. ,,арийска раса“. Милиони германци са били хвърлени в затвора и убивани, защото не отговарят на образа на „съвършения“ германец. Хитлер иска да създаде „най-добрата“ и „най-силната“ раса и затова хора от няколко раси, като евреи, роми и хора с физически и умствени увреждания, смятани за „различни“, са гонени и избивани. Мащабите на войната се разгръщат, водят се ожесточени битки, избиват се безпощадно жени, деца и възрастни, настъпват години на пълна мизерия, агония и отчаяние. Човечността, великодушието и добротата са обезценени. Вместо децата да чуват училищните звънци, те гледат с уплаха дали ще преживеят и тази нощ под небето, сипещо смъртоносни гранати. Да имаш живи роднини било привилегия, защото повечето били ,,пращани на работа“, но всъщност не отивали никъде другаде, а към концентрационните лагери, за да изживеят последните си дни в очакване на смъртта. Майките с неумираща надежда чакали невръстните си синове да се върнат от фронта. Болката и мъката били нечовешки. Трудно е да се опише обстановка, плъзнала като „чума“ над света. Но тук стои въпросът какво е поддържало Хитлер толкова години така безпощаден, а германските войски - така неуморни за нови подвизи. Близкото обкръжение на Хитлер го смятало за налудничав хипохондрик, който не се спира пред нищо, но истината е, че той бил обикновен човек, който страдал от сериозни стомашни спазми и дискомфорт, защото обичал да яде боб. Много лекари не могли да му помогнат, но се появил доктор Теодор Морел, лекар на елита на СС. През 1939 година Морел среща Фюрера на вечерно парти. Още същата вечер докторът убеждава Хитлер да вземе хапчета „Мутафлор“, които съдържат разтворени бактерии ешерихия коли от фекалии на немски войници, отрова за плъхове, както и противогазови таблетки, съдържащи стрихнин. Болките на Хитлер веднага изчезват. Морел успява там, където други лекари се проваляли. Убеден в медицинските чудеса, на които докторът е способен, Хитлер го наема за свой личен лекар. Въпреки това, приближените на Фюрера отказват да приемат лекаря, смятайки го за шарлатанин. Много скоро Морел се превръща в същинска сянка на Хитлер – следва го в бункера, на военни съвети, на почивки, дори и в окупираните територии по време на войната. Тези моменти са запечатани в дневника на доктора, който дава ексклузивна информация за здравето и психическото състояние на Фюрера. В своите бележки Морел нарича Хитлер „пациент А“ – предпазна мярка едновременно за Фюрера и за самия доктор, в случай че дневникът попадне във вражески ръце или в тайната полиция, наричана ,,гестапо“. На 7 август 1941 година Германия започва да губи контрола, Русия настъпва. Хитлер става изключително обезпокоен и стресиран. Морел прилага едно от най-старите лечения против стрес – поставя пиявици върху слепоочията на Фюрера, но безуспешно и тогава прибягва към лечение с барбитурати. Барбитуратите са клас психоактивни вещества, получени от барбитуровата киселина, които действат като депресанти на централната нервна система. Ниските дози барбитурати могат да намалят нивата на тревожност и да об-
лекчат напрежението, докато по-високите дози могат да намалят сърдечната честота и кръвното налягане. Тъй като Морел имал опит във ветеринарната медицина, използвайки тези вещества за евтаназия на животни, той смятал, че на човек ще подействат успокояващо. Така и станало, но Фюрера се оплаквал и от мъчително безсъние и кошмари и затова докторът му предписва барбитурата Brom-Nervacit, който той приема като успокоителна лъжица всяка нощ. След първата доза Морел пише в дневника си: „Пациетнтът А спа в продължение на 3 дни без да се събуди“. За да избегне повторно тази новаторска грешка в дозировката на лекарството, от 29 август 1941 година докторът всяка сутрин му бие инжекции с глюкоза и витамини, за да може Хитлер да е енергичен през деня. Доктор Теодор Морел става управител, с помощта на Хитлер, на химически заводи в Унгария, Чехословакия и Германия. Там той произвежда прах против въшки и „тайното оръжие на Вермахта“ - ,,Первитин“, с който снабдява немската армия и забогатява. Тези хапчета са предшественик на днешните синтетични дроги. Хапчетата са на основата на метамфетамините. Те държат войниците будни с дни, но не са препоръчителни да се взимат постоянно, тъй като водят до пристрастяване и депресия. Доказателство за това е писмо от младеж на фронта до неговите родители: ,,Дано успеете да ми изпратите малко первитин. Той ми действа така, сякаш съм изпил няколко литра силно кафе.“ Така германската армия се биела във всички битки на фронта с големи количества дрога в кръвта, която притъпява съня и ... човечността. Въпреки че знаел до какви последици води това вещество, Морел в продължение на една година инжектирал Хитлер, за да придобие зависимост не към наркотика, а към самия лекар. Морел добавил към коктейла от наркотици, които Фюрера приемал ежедневно, и веществото Eukodаl, което е на основата на морфина и има успокояващо действие, тъй като Фюрера започнал да се съмнява в личния си доктор, че го трови без негово знание. След няколко години на „активно лечение“ Хитлер придобива изключителна зависимост към това, с което Морел лекувал неговите болежки, че дори приспособил стая за доктора точно срещу своята в резиденцията си. През 1944 година на Хитлер му е открита коронарно-артериална болест и след направено ЕКГ Теодор Морел записва в дневничето си: „Пациентът А има промени с начина, по който му се отпуска сърцето“, т.е. Хитлер е страдал от запушени артерии заради ,,лекарствата“, които му били предписвани. Морел се възползва от властта на Хитлер и трупа милиони с производството на ,,лечебните си хапчета“. Друго от тях е Coramin– лекарството, от което при поглъщане мишките и плъховете получавали смъртоносни гърчове, но това
стр. 7
Музи в залива
н литературен конкурс
ив дрогата 2021 е и лекарството, което Хитлер приемал, за да облекчи сърдечните си проблеми. Приятелите от неговото обкръжение споделили, че той се състарил с години само за една нощ. На 20 юли 1944 година генерали от неговата армия заговорничат да го свалят от власт, защото Германия отстъпвала на опозиционните страни. Срещу Хитлер е организиран взрив в собствената му резиденция, но той оцелява. Тъпанчетата му кървели дълго време, крайниците му били обгорени, но това, което го крепяло, била дозата успокоение, която му дават ежедневните лекарства и инжекции със силни наркотици. Хитлер се събирал с генералите си в собствения си бункер под имението си, където обсъждали следващия си ход, но това, което правел Фюрера, било да мести по картата на света вече избити и несъществуващи немски войски. Той не разбирал, че краят вече идва. Не бил в състояние да мисли трезво. Неизбежният край на войната бил близо. Едно от последните неща, които Морел записал в днев-
ника си за Адолф Хитлер било: ,,Ръцете на пациент А треперят неспирно“. Но това не е от друго освен от наркотиците. Хитлер развива болестта паркинсон. Морел остава личен лекар на Хитлер почти до самия край. В последните дни на войната Фюрера му разрешава да напусне бункера. Морел бяга от Берлин с един от последните полети за напускане на страната. Без своя доктор Хитлер изпада в ярост и уведомява приближените си, че ще се самоубие. Това е една потресаваща история, неразказвана в учебниците, за зависимостта на Адолф Хитлер към наркотиците, които го ,,поддържат в изправност“, и неговия дилър доктор Теодор Морел. Зависимостта при всички наркомани, какъвто е бил и Хитлер, бива два вида – физическа и психическа. За да е налице зависимост, трябва да има осъзнато търсене, желание за наркотика. Според бележките на Морел Хитлер получава общо около 800 инжекции с над 1100 различни медикамента в периода 1941-1945 г. Това е една история за неистово желание да вплетеш химия, власт и жизненоважни решения за цялото човечество. Вероятно Хитлер нямаше да сложи този отпечатък върху света, ако не беше под влияние на наркотични вещества. По времето на Хитлер наркотиците са били леснодостъпни за хора с пари и власт. А днес за всеки, който се подхлъзне по този път. Дрогата вече е достъпна за младите хора дори и в училищна възраст. Чела съм, че причините да опиташ какъвто и да е вид дрога са различни: от любопитство, скука, мъка, желание да избягаш от проблемите, да бъдеш като другите, да не си отхвърлен, да избягаш от постоянно безпокойство и страх от загуба, както и човекът от миналото Адолф Хитлер. Пустота. Тишина. Празнота. Това са чувствата, които Хитлер и всеки друг наркозависим изпитват, но избавлението е в ИЗКУСТВОТО – изкуството да говориш, пишеш и споделяш за проблема. Не трябва да се мълчи, защото наркотиците са началото на края. Фатална е не последната, а първата доза! Това е началото на една агония, на един опит да избягаш от света и от себе си!
Първа награда Ала Мохамад Намура, 15 г. Палестина
Мъртво парти Човешките същества са толкова слаби, чувствата им ги контролират, докато ги унищожат
Въпреки че чувствата не са физическа величина, те ни карат да чувстваме болка. Изглежда нереално, че съществуват. Всичко се свежда до това, как ни въздействат, а не как бихме ги употребили в наша полза. Неприятностите, споровете, крясъците, тъгата, загубата, са резултат от чувствата. Човешкият мозък е лесен за изучаване, но труден за разбиране. Винаги има различни начини за достигане на една и съща цел. Няма нищо повърхностно, всичко е по-дълбоко, отколкото изглежда. Животът ми на наркоман не е такъв, какъвто беше. Започнах, когато любимата ми жена ме напусна и взех да губя пари. Исках да съм нормален, да се чувствам жив и свободен... Просто дребни неща, които искаш и никога не получаваш. Това, от което се нуждаем, е някой, който да ни измъкне от лабиринта, а онова, което получаваме, е тласък към ръба на скалата. Обществото те принуждава да го направиш, а после те оставя да страдаш сам. Третират ни по начин, който засяга подсъзнанието, сякаш безчувствието е навик и да го загубиш е нещастие. Миналото, като клип от филм, непрестанно се повтаря в мозъка ми. Тялото ми трепери, сякаш се опитва да се отърси от мислите и страданията ми. Замаян съм, не успявам да се фокусирам, нищо не изглежда правилно, дори и чувствата ми. Главоболия и отровни ножове изтръгват от главата ми тъмната кръв на съжалението за онова, което съм направил. Безсънието, липсата на комфорт и тъмните кръгове около очите, прорастват до мозъка ми. По кожата ми се появяват синини. Започвам да
се страхувам от огледала и да ги избягвам. Не искам хората да ме виждат такъв, какъвто аз се виждам пръв. А сега не искам да виждам дяволското отражение вътре в мен: отражение или изявление, показвайки само онова, което хората искат да видят. Дали виждам нещата по същия начин като останалите? Дали въобще съм една личност в една душа, покрита с кръв, насинена кожа и скелет? Временно е, всяка болка е временна, казват. Живот ли имат предвид, когато казват болка? Нищо не беше както преди. Някога се наслаждавах на празненство наречено „щастливо парти на ограничените възприятия“ в една къща за чувства и мисли. На това място бях заобиколен от нереална позитивност и енергия, която няма да просъществува дълго. На входа имаше няколко думи за добре дошли: „Заповядайте в разрушителната, незавършена територия! Само добро настроение!“. С други думи, имаше възможност тук и сега да забравиш всичко чрез шмъркане, поглъщане и инжекция... „Само в мъртвите магазини“. Взех го. Усеща се като магично лекарство. Не обърнах внимание на указанието „използва се завинаги, ако не сте достатъчно силни да го оставите“. Някои хора казват, че никой не ти гарантира неограничени количества и безкрайни чувства. После осъзнах, че дори това е временно, както и моето здраве. Взех го, използвах го и разпродадох повечето от нещата си вкъщи, за да го получавам отново. За да бъда щастлив, така си мислех. След като
Музи в залива
8 стр.
Десети Международен
Изкуство проти
ПРО се присъединих към наркоманите, да избягвам всички, да ги обиждам и да се държа агресивно с шестнайсетгодишната си дъщеря, вече ставаше без да имам намерение да го правя. Виждах я, застанала необяснимо търпеливо да ми говори да бъда силен, да ме моли да се върна и да спра. Не разбирах какво имаше предвид. Не искаше ли най-доброто за мен? Къде бях отишъл, за да се върна? Какво трябваше да спра? Минаха месеци и аз ги вземах повече от три пъти на ден. Да харча все повече и повече пари, за да си купувам „обичното щастие“, се беше превърнало в цел. Започнах да губя контрол, сякаш се задушавах дълбоко в нервната си система. Един ден се върнах у дома, за да взема някои от моите болкоуспокояващи, които бях забравил на тръгване. Тя беше там. Попита ме защо не съм се прибирал последните няколко дни и ме молеше да спра да правя това, което правя. Не разбрах какво иска да каже отново с това да спра. Грубо я попитах къде ги е сложила. Тя не отговори. Започнах да я заплашвам и да я гоня, за да ми каже къде са. Докато... обезумях. Първото нещо, което ми мина през ума, беше да измъкна от вътрешния си джоб ножа, който беше предназначен за защита в случай на опасност. Някаква течност почна да капе по дървения под, нещо меко, не знам какво, се наклони към мен, давещ се, прекъсващ глас, нещо падна на пода. Опитах се да се наведа, за да видя какво е паднало. Беше бял прах, смесен с червена и безцветна течност. Беше горещо, само кръвта ми замръзна. Чух някой да плаче, мисля, че беше от онова, което се накланяше към мен: „Не може да си ти, ти трябваше да си онзи, който се измъква, онзи, който се освобождава“.
Втора награда Бекман Андрей Викторович, 16 г. Беларус
Неидентифицираният предмет падна на пода. Замръзнах и гледах без да мога да мръдна. Беше детето ми, за което бих дал живота си. А бях прекъснал живота ѝ, сякаш не беше ценен. Гледах ужасеното ѝ лице, покрито със сълзи и през вцепенението ми се прокрадна мисълта: „Тя е страдала, била е сама. Поне няма да бъде сама на небето“. Сега разбрах какво е искала да каже, като ме молеше да спра. Забравих какво трябваше да правя и излязох от къщата. Вървях бавно по някакви улици с ледено лице, изстрадало от погълнатите наркотици. Стана късно. Бях вървял часове, без да знам къде точно ме водеха краката ми. Усещах души и духове около себе си. Чух хора да пищят и да бягат насреща ми. Спрях и замръзнах на място. Някъде се счупи стъкло, някой крещеше. Пистолетен изстрел се повтори четири пъти. Все още не можех да се фокусирам, нищо не разбирах, докато не осъзнах, че в гърдите ми е опрян пистолет. Погледнах ръката си. Държах гривничката на дъщеря си, която ѝ бях подарил за шестнайсетия рожден ден, покрита с кръвта на двама. Паднах на колене и лицето ми се удари в студената пръст. Бях навлязъл в територия, в която гангстерът ме беше предупредил да не влизам. Имаше обир. Един наркоман се беше опитал да открадне нещо, за да използва парите за дрога. Застреляха ме, защото бях свидетел. Лежах там няколко часа и си почивах от страданията. „Трудно е да бъдеш писател на историята на живота, когато ангели и демони си приличат и умът ти не може да се фокусира върху онова, което си извършил“.
Неведоми са Пътищата Господни...
Ти не си като всички, именно затова Аз имам нужда от теб. Пътят към Храма... Към вярата стигаме по различни пътища. Някои ги води радостта, други – мъка и скръб, трети пък са ги водили на църква от съвсем малки. Вярата помага на човека да живее, да не слиза от трудния житейски път, да бъде човек във всяка една ситуация. Имах късмет от дете да ходя в православната църква „За всички скърбящи радост“ в град Мости. Не ми се е налагало да преминавам през тръни, за да стигна до Бога. Но не с всички е така добре. На някого му се налага да слезе до самото дъно, за да може после да докосне прекрасното... Всяка година в нашия храм преминава православен конкурс за изобразително изкуство „Православна палитра“. Участвам в него откакто се помня. Първата ми картина в този конкурс, когато все още не можех много-много да рисувам, беше червена точка в центъра на листа и много различни цветни зигзази. Така аз изобразих „Щастието“. Днес, макар че не съм чак пък такъв художник, рисувам за този конкурс по-сложни сюжетни композиции. Излиза невинаги красиво, за сметка на това обаче в тях има много смисъл. Пролет... Природата се съживява. Съживявам се и аз. Прехвърлям в паметта си събитията, станали преди няколко години. Именно тези събития дадоха сюжет на моята рисунка „Добро и Зло“. По диагонал през листа хартия преминава мълния, като го разделя на две части. Горната част е Добро, долната – Зло. В горната част изобразих онова, което предизвиква в мен радост: слънце, синьо небе, дъга, ангели в облаците, хора, които отиват в храма, море от цветя и дървета. В долната част нарисувах онова, което предизвиква в мен болка: парче черно-червено небе, изгоряла трева и свят под земята. Светът под земята – това е огромен врящ казан с безлики плачещи хора. Край казана, сред боклуци и спринцовки, пълзят черни змии. Точно от това дъно успя да се измъкне моят приятел Коля. Коля е малко по-голям от мен. Запознахме се с него още през ранното ни
детство. Играехме заедно на двора, а родителите ни бяха приятели. Но, както това често се случва, те заминаха за друг град и пътищата ни се разминаха. Минаха много години и аз започнах да забравям за моя приятел Коля. Веднъж, когато се върнах от разходка, сварих при нас леля Катя, която плачеше. Тя беше се завърнала в родния си град заедно със сина си Николай. Както се оказа, не всичко при тях беше наред. Леля Катя се разведе с мъжа си. Синът ѝ се свърза с лоша компания, пушеше и, както разбрахме после, вече употребяваше наркотици. Не е за чудене, че го бяха изключили от училище. Отгоре на всичко леля Катя беше болна и трябваше по спешност да влезе в болница. Тя се притесняваше за сина си. Страхуваше се да остави непълнолетния Коля без надзор. Майка ми я успокои и каза да влиза спокойно в болницата. Поканихме сина ѝ да отседне у нас. Обещахме да го наглеждаме, пък и с мен на Коля щеше да му бъде по-весело. След един ден майката на Николай влезе в болницата, а аз му помогнах да пренесе своите лични вещи в нас. Ето тук започна всичко... Още през първия ден, когато той влезе в нашия дом, се случи нещо странно. Ние сме вярващи хора и из целия ни дом има окачено много икони. Една малка иконка, с образа на Николай Чудотворец, беше разположена над входната врата. Щом влезе, Коля затръшна вратата и в ръцете му направо от стената падна чудният образ на Свети Николай. Коля беше обезкуражен и зъл. Промърмори, защо имаме толкова икони вкъщи и че трябва да ги окачаме по-здраво. Родителите ми само се спогледаха, усмихнаха се и казаха, че самият Николай Чудотворец го е поканил в нашата къща. Оказа се, че това беше необикновен ден. 11 август – един от дните, в които се почита паметта на Свети Николай. Общувайки с Коля, аз разбрах, че това вече е съвсем друг човек, не този, когото познавах преди. Той се изразяваше нецензурно и грубо, щом излезеше на улицата веднага палеше цигара. За мен това беше чуждо и неприятно. Но това не беше най-страшното. Навън беше горещо и Коля си свали пуловера с дълги ръкави. Започнах да подозирам, че той
Музи в залива
стр. 9
н литературен конкурс
ив дрогата 2021
ОЗА е наркоман. Целите му ръце бяха покрити със синини. Бях обезкуражен. Коля ми каза: „Ей, малкия, какво си ме зяпнал? По-добре ми помогни да си намеря доза или намери трева за пушене“. Изгубих дар слово. Точно тогава майка ми погледна от терасата и ни извика да хапнем. След няколко часа с Коля започнаха да стават лоши неща. Той изпадна в абстиненция. Псуваше, крещеше, хвърляше се върху стената. Това беше първата му криза. Оказа се, че той наскоро се е пристрастил към дрогата. Държахме го тримата. А по-малката ми сестра изтича в съседна къща, за да доведе свещеника отец Владимир. Отец Владимир коленичи пред иконите и се моли повече от час. През цялото това време държахме Коля. Олекна му и заспа. Отец Владимир докосна челото му с иконата „На всички скърбящи радост“, каза ни: „Да ви помага Господ!“ и си тръгна. Ние решихме, че трябва да спасим момчето. На следващия ден семейството ни тръгна по светите места да се моли за наркомана Коля. Николай категорично не искаше да тръгва с нас. Обаче родителите ми измислиха хитрост, обещавайки, че ако тръгне с нас, ще му подарят нов мобилен телефон. Така Коля, с новия мобилен телефон, тръгна с нас на поклонническо пътешествие. През целия път той си играеше с телефона. Първият пункт от нашето пътешествие беше църквата „Свети Архангел Михаил“ в село Синковичи, Зелвенски район. Там беше чудотворният образ на Божията Майка „Всецарица“. Николай не искаше да влиза там, но, слизайки от колата, промени мнението си. Коля си помисли, че това не е църква, а е замък. Нищо чудно. Та нали храмът в Синковичи е бил построен още през XIV век, като църква-крепост. Видът на градежа е отбранителен, с малки тесни прозорчета за по-добра защита от неприятеля. Само кръстовете над църквата-крепост ни напомняха, че това е православен храм. Коля влезе там от любопитство. Влезе и вече искаше да излиза, но ето, вниманието му бе привлечено от иконата „Всецарица“. Както той си призна по-късно, заинтересоваха го скъпоценностите – дарове върху иконата. Тези дарове донасяха хора в знак на благодарност заради изцелението от различни недъзи. Огромната икона на две трети беше украсена със скъпоценности. Най-интересното за тази икона – това е точно копие на атонската „Всецарица“ и е нарисувана не от иконописец, а от обикновен белоруски художник. Но след осветяването на иконата, върху нея слезе Божията благодат, и от август 2008 година тя започна да помага на хората. Иконата помогна и на нас... Всички хора я доближаваха, за да докоснат и целунат иконата, а Коля отиде да провери колко е здраво стъклото, зад което се намираха даровете. И, о, чудо! Той се олюля. От очите му, като ручей, потекоха сълзи. Коля се хвана за краищата на ръкавите си, започна да стене, плаче, да се търкаля по земята. Всички хора се отдръпнаха настрани. Свещеникът отиде при него, започна да чете акатист на „Всецарицата“. След това го вдигнахме от земята и допряхме челото му към иконата. Коля не се противеше. Той седна на прага под „Всецарицата“ и след като постоя така, още веднъж вдигна погледа си към ръкотворния свети образ. След това сведе главата си и излезе от храма. Останалата част от пътя Николай не докосна телефона, а стоеше мълчаливо, взирайки се някъде в далечината. Вторият пункт от нашето поклонничество беше село Жировичи, Слонимски район. Историята на това свято място не е обикновена. През 1470 година деца намерили, закачена върху крушово дърво, икона на Божията Майка. Православният шляхтич Александър Солтан скрил иконата, но тя по чудодеен начин изчезвала и отново се появявала на предишното място. Така било, докато шляхтичът не построил там храм. Храмът просъществувал столетие и изгорял. Обаче иконата се смятала за изчезнала само за няколко дни. Скоро тя се появила отново на предишното място. Хората тутакси построили там манастир и няколко храма: Успенският събор, Явленска, Крестовоздвиженска, Георгиевска, Николска църкви. В Жировичи нашият Коля вече се държеше по различен начин. И най-важното: като ни гледаше нас, Николай започна да се кръсти. Отначало ръката му трепереше, той правеше кръстното знамение нерешително, озъртайки се. Заедно с Коля посетихме всички храмове на територията на манастира, поклонихме се пред иконата на Жировицката Божа Майка и светия кръст с мощите на Евфросиния По-
лоцка в Николския храм. В същата тази църква Николай се спря край ръкотворния образ на иконата на свети Николай Угодник, устните му се размърдаха. Ние разбрахме, че трябва да го оставим сам, за да не го смущаваме. След половин час той излезе от храма. След това хапнахме в манастирската трапезария и посетихме светия извор. Денят клонеше към края си. Спряхме се в хотел за поклонници. Душите на всички ликуваха: защото ползата от пътуването ни беше очевидна. Сутринта продължихме. Третият и последен пункт от нашето пътуване беше Свето-Елисаветинският манастир в град Минск. Той е основан през 1999 година на място, където преди това не е имало църкви. Наречен е в чест на великата княгиня Елисавета Фьодоровна. В манастира има осем храма: долният манастирски, в чест на Светителя Николай Чудотворец, горният манастирски, в чест на светата покровителка на манастира преподобна мъченица Елисавета, църквата в чест на блажената Ксения Петербургска, храмът в чест на Възкресението на праведния Лазар Четвъртодневен, храмът в чест на иконата на Божията Майка „Державная“, храмът в чест на Царствените Страстотерпци, храмът в чест на иконата на Божията Майка „Неупиваемая Чаша“, храмът в чест на светителя Нектарий Егински. Ние посетихме всички храмове. Особено ни впечатли горният манастирски храм на преподобната мъченица Елисавета. Всеки сантиметър е направен с такава любов, че не е възможно да го опишеш. Всички стени и тавани са изпълнени със цветна мозайка. Нашият Николай ходеше с нас навсякъде и скришом докосваше всяка изписана стена в храма. Наистина, от устата му се отрони само едничка пестелива дума: „Красиво“. В храма в чест на иконата на Божията Майка „Неупиваемая Чаша“ присъствахме на службата и участвахме в молебена за хората, страдащи от алкохолна и наркотична зависимост. Очите на Коля светнаха, когато той чу за съществуването при храма на шлосерна, иконописна и керамична работилница. Когато се върнахме вкъщи след нашето кратко поклонническо пътешествие, ние, уморени, но доволни, си легнахме да спим. На сутринта нашият Николай изчезна някъде. Не на шега се изплашихме. Обиколих целия град, но Коля го нямаше никъде. Отидохме в храма, за да потърсим съвет от отец Владимир какво да правим, та нали обещахме на майката на Коля да го наглеждаме. А, ето, какво стана... В църквата ни посрещна отец Владимир. Усмихна се и каза: „Неведоми са пътищата Господни... Не се притеснявайте. Вашият Коля е тук. Сутринта той дойде в храма, за да разговаря с мен. Благослових го да ми помага за службата. Той сега ще се преоблече и ще дойде при вас“. Оттогава всичко се промени. Николай се оправи. Никакви цигари, никакви лоши компании, да не говорим за наркотиците. Коля поднови обучението си в обикновено средно училище. Беше му трудно, но той благополучно завърши училище. През почивните дни Николай ходеше на църква при отец Владимир, там той помагаше на свещеника за службата. В ръцете на Коля все по-често започнахме да виждаме книги с православния кръст. Резултатът е следният: нашият Николай получи благословение да постъпи в духовна семинария. Той постъпи там след завършването на училището. Бяхме щастливи. Усилията ни не бяха напразни. С това обаче чудесата не свършват. Оказа се, че Коля има дарба да рисува. И той, без да има художествено образование, започна да рисува и да прави дърворезби. В семинарията Николай получи благословение да рисува икони. И първата, нарисувана от него икона, беше образът на същия този светец, Николай Чудотворец, който някога беше паднал в ръцете му на влизане в нашия дом. Неведоми са Пътищата Господни... Иконите – това не са просто вид изобразително изкуство или ръкотворен образ на Божията Майка, Иисус Христос и светците. Това е нещо повече. Но, така или иначе, Бог поставя в ръцете на простосмъртните дарба, която им позволява с помощта на изкуството да помагат на другите хора, да вселява в тях вяра и надежда. Такива, стъпили на криво, като нашия Николай, по света са много. И нашата история за чудесното спасение на човека от наркотичната зависимост с помощта на икони – това е само песъчинка в морето на чудесата на живота.
Музи в залива
10 стр.
Трета награда Аксенов Александр Вадимович, 17 г., Португалия Хората са като птици, понякога се издигат прекалено високо, а понякога падат. В тези минути те се нуждаят от едно – наркотици. Колко хора е убила (физически и морално) тази дума, а колко още ще убие? Сигурен съм, че мнозина се сблъскват с това: в семейството, в града, в интернет. За някои това е бизнес, за някои – живот, а за някои – играчка. На нас ни е подарен животът: целият спектър от чувствата е открит за нас и аз не виждам причина да не се възползвам от това. Когато го отрича, човек се въвежда в заблуждение, а то отваря този отравящ свят. Той става зависим и постепенно губи самоуважение, губи своите нравствени качества и психическо равновесие. Наркоманите също са хора като нас. Човешкият фактор винаги е съществувал и ще съществува, ние не можем да видим миналото на тези личности. За тези вещества трябва да се говори: да се просвещават хората, а не да се издига „стена“, защото е неправилно да се говори само за смърт. Прочетох много истории за наркомани и се ужасих. Тези истории се делят на три вида: когато ти е много добре, когато ти е много зле, когато ти се иска да опиташ нещо „модерно“. Виждаме, че няма разделителна черта, на това са подвластни и мъже, и жени, и млади, и стари, и сломени, и жизнерадостни. Но да се върнем към разказите: „Ти вдишваш наслада само в началото, а след това лежиш на пода и не
„Такива като мен не оцеляват“ © анонимен наркоман
можеш да станеш.“ „Ти започваш да лъжеш всички, става ти страшно.“ „Кожата ми се съсухри и се набръчка, за един месец се превърнах в истинска старица.“ Разказват го хора, които са се преборили с това и нито една дума в защита на дрогата. Повече от всичко те се страхуват да не се върнат към нея, защото бивши наркомани няма. Но ако човек избира този път, преди всичко той трябва да мисли не за себе си, а за други хора. Страда не само този, който употребява наркотици, а всички наоколо. Наркоманът губи наведнъж и двете си същности: биологичната и социалната, тоест, на практика той умира. Трябва да се отбележат също така и СПИН, хепатити и венерически болести, които се разпространяват. Наркотиците убиват, това е факт! Статистиката плаши, наркоманията в света се е увеличила с 30 процента и продължава да расте. Ние просто унищожаваме себе си, даже ако не физически, то морално. По природа човекът е активен. Понякога ние се ръководим от поривите на чувства и емоциите. Главното е в този порив да не допуснем фаталната грешка. Мнозина искат да литнат на „седмо небе от щастие“, но никой не иска да пада. И аз също като птица, летя от щастие, любов, приятелство, учене, вълнения, ежедневни победи. А какво те кара теб да летиш?
Специална награда Михаела Миленова Валеюва, 17 г., гр. Несебър, България
Райската ябълка на Мая Реалността е шедьовър, чийто цвят зависи само и единствено от нас. Нейното бяло платно си остава все така девствено и непокътнато до момента, в който нашите емоции не го докоснат с мърлявата си ръка. Те се прокрадват като сянка в нощта и скриват малкото останала светлина... Но събитията и промените не спират своя ход, а върху платното ни покапват още цветове, които с времето спират дори да се сливат, и натежава ни... оскърбява ни реалността. Затова започваме да бягаме, макар и с няколко тона боя, и захвърляме всичко останало на една друга... далечна страна. Записът на пиано се носеше плавно в затъмнената от завеси стая. В нея се намираше едно разпокъсано малко сърце, което все още таеше частица надежда у себе си, че ще намери правилната игла, с чийто остър връх да съедини потъналите си в прах късчета. Но тази надежда бавно се изпаряваше във въздуха с всяка нова избила по плътта капка пот. И скоро щеше да дойде нейният край. Смъртта току-виж долети и почука на стъкления, фин прозорец с изпочупените кости на ръката си. Но дали единствено за нея би дошла? Слаба и изнемощяла фигура затанцува грубо в ритъма на песента. И въпреки това тя се носеше като прима балерина сред публиката си от изпочупени предмети. Нищо не можеше да я спре, защото този миг слава бе предназначен единствено за нея и зловещата усмивка, чиито краища болезнено се разтягаха от наслада. Ала тя не подозираше, че отвъд стените на лилавеещата ѝ къща бе спечелила още един наблюдател. Времето плачеше заедно с мистериозния наблюдател. Той безмълвно се бе вкопчил в рамките на прозореца и съсредоточено опитваше да проследи всяко едно движение на „балерината” през спусналите се прозиращи завеси. Хиляди въпроси се пораждаха в съзнанието му, но нямаше смелост да изрече нито един от тях. А и да го стореше, отговорът щеше да остане отвъд стените, които се намираха пред него, и той едва ли щеше да го чуе с разкървавените си от лъжи уши. Докато единият беше останал и намерил начин да прочисти реалността си, другият бе избягал далече от нея и се бе гмурнал надълбоко в нова, без да го осъзнава. Но онази – истинската и първоначалната – си стоеше кротко на гърба му и съблюдаваше как въображението му го унищожава. Тъй като тя знаеше, че на всяка душа се полага по едно платно за всеки нов живот и колкото и да настояваш за друго, то няма как да бъде сменено, освен ти
самият да запретнеш ръкави и да премахнеш поне някои от наслоилите се цветове. На Мая вероятно не ѝ оставаше много до края. Дали бе наясно с този факт? Със сигурност не. Ала тя не спираше да танцува и да се смее като някое полудяло дете на нищото, въпреки че тялото ú едва я държеше. Скоро обаче краката ѝ щяха да рухнат на земята, а ръцете ѝ нямаше да успеят да я задържат. Подът щеше да я приветства като самата Смърт, която стоеше зад рамото на клетата ѝ майка. Наркотиците отдавна бяха взели превес над съдбата на къдрокосото момиче и като змията се бяха преобразили в нейната райска ябълка, а Мая с отворени обятия беше станала тяхната Ева. И както първата жена не могла да върне случилото се, защото ябълката била отхапана вече, така и младата девойка нямаше как да върне всичките приети наркотици, впили се навътре в нея. За жалост, и да имаше този златен шанс – тя не би го използвала. Но как така? Наистина ли? Да, наистина, защото в замяна на час щастие Мая беше предала спомените си и здравия си разум. А дрогата толкова здраво се беше вкопчила в мозъчните ѝ клетки, че контролът над действията на тялото на момичето бяха изцяло нейни. И връщане назад нямаше. Смъртта потупа състарилата се от тревоги жена пред себе си и мина през стъклото и стената. Не почука, както обикновено би направила, защото не ѝ се искаше да безпокои легналото на земята момиче. Тя бавно се приближи до Мая и приклекна за момент. –Не ми се иска да го правя, знаеш ли... Но ти не ми остави друг избор, скъпа Мая. След думите си протегна ръка и пое смирената душа на девойката. Тази, за разлика от другите, не буйстваше. Беше се примирила с грешката си и сега натрезво осъзнаваше глупостта на своето бягство. Наркотиците определено не бяха решили проблемите ѝ, напротив. Бяха ги влошили, а нещото, което бяха заличили, беше самата Мая и истинското щастие, което я очакваше във вече несъществуващото ѝ бъдеще. –Съжалявам, майко – горчиво се усмихна момичето и опита да избърше стичащите се сълзи от лицето на майка си. – Надявам се да ми простиш. И това бяха последните изречени думи, преди със Смъртта да отлетят към просълзилите се небеса.
Музи в залива
стр. 11
Специална награда Мелани Атанасова Ангелова, 17 г., гр. Гурково, България
Моето огледало Екстаз... облекчение... успокоение. Това изпитвах след поредната приета доза. 7 години... на практика не толкова дълго време, но все пак 7 дълги години на зависимост... към дрогата. Всичко започна с опитване и прерасна в нещо по-голямо. Повечето хора биха се оправдали, с това че са били изгубени или наранени, в резултат на което са прибягнали към това самоунищожение. Правилно разбрахте – самоунищожение. Това е дрогата – еднопосочен билет за Ада. Но при мен нещата не стояха така. Аз просто бях наивен и не се замислих, че печелейки психично удовлетворение, аз губех малко по малко всички значими неща в живота. Кой се смееше последен ли? Определено не бях аз, а наркотикът. Под влиянието на тези всевъзможни субстанции, правех неща, които сега бих нарекъл смъртни грехове, но тогава аз ги имах за хоби. Обърнах се към кражбата, в буквалния и преносния смисъл. Извършвах неща, които нараняваха хората около мен. Крадях им усмивките, надеждата, хляба, всичко. Саморазрушавайки себе си, пометох с мен към дъното хора, които не го заслужаваха. Всяка сутрин се събуждах сред изпочупени бутилки, спринцовки, фасове, пропити с пикоч завивки и още куп неща, присъщи за един наркоман. Разказвайки това, изживявам наново този кошмар и вече осъзнавам, какво са ми сторили те – наркотиците. Ако се питате дали съм преборил зависимостта, отговорът е „Не...”, „Може би...”, „...Не знам”. По-скоро бих казал, че засега съм отложил „полета” към Ада. Защо за-
сега ли? Защото няма такова нещо, като преборване със зависимостта. Наркотиците са подло нещо, което ако те „ужили”, оставя отровата си в теб. Дори и при най-малкото показване на слабост и липсва на воля, тази отрова отново ще се задейства. Воля!? Да, точно волята и силната психика са единствената противоотрова на това пагубно „нещо”. Наркотикът, това е причинителят на една лоша съдба, от която не можеш да избягаш, колкото и да искаш! Сега, когато виждам нещата отстрани, си давам сметка, че всичко, което загубих, е заради дрогата и трудно може да се върне. Ако имах възможността да върна времето назад, нямаше да се докосна до тези вещества, но уви, това няма как да стане. Къде съм аз в момента ли? В момента се намирам между четири бели стени, с пиукащи системи около мен, борейки се да се издигна от тъмнината, в която се изгубих през тези 7 години. Взирам се в рисунките по тялото си, които съм направил под влиянието на наркотиците и се опитвам да разбера какво значат. Седейки тук, в тази чисто бяла стая, се чувствам като едно черно петно, като една развалина, като едно... нищо. Жадувам за чистота, жадувам за живот. Пътят ще е дълъг и няма да е лесен, но надеждата ме кара да се боря! Представата за щастливия край ме кара да се боря! Възможността за ново начало ми дава сили да превърна моята грозна и мрачна история в приказка с щастлив край! Докъде съм стигнал по пътят ли? В момента съм някъде по средата на своето пътуване от преддверията на Ада към живота!
Художник Петя ГЕОРГИЕВА
12 стр.
Музи в залива
Десети Международен
Изкуство проти
ПОЕ Първа възрастова група Втора награда Арина Романовна Лазарева, 17 г. Русия
Спри се! Тъмно е. С новата доза съвсем си сам. Трепериш, но не от студ си скован. Никой не ще научи какво е зад тази врата. В кръвта ти потича отрова, в душата е самота. Тъжни очите си в унес затваряш и светлината да зърнеш мечтаеш. Нощи безсънни? Колко са, вече не знаеш и за света и за близките вече забравяш... Отдавна си станал непредсказуем. А за околните изглеждаш напълно безумен. Сърцето е празно, в душата – мъка и хлад. Внимавай, спри се! Та ти си толкова млад... Не виждаш красивото, не забелязваш и нищо ново. В ума ти е само онази, уж толкова сладка, отрова! Живота си с лека ръка превръщаш в ненужна играчка, която във всеки момент ще се превърне във плачка. Защо ли ръцете си тъй упорито ти скриваш? Нима не виждаш как лека-полека се сриваш, рушиш си живота, потъваш в съня си мним, а щастието ти отлита като дим... И от реалността със бягство се спасяваш. Проблемът е глобален, ти не го решаваш! Ти се изгубваш, насладата вкусил веднъж, а животът е тук, точно сега го задръж!
Трета награда Стоян Запрянов Панчев, 15 г., гр. Панагюрище, България
Рап-поезия Когато нямаш никаква надежда И нищо по план не ти се нарежда Пусни си, човече, любимата песен, Защото с изкуство живота е лесен. Слушай любимите групи, Дори, когато всичко се чупи. Рисувай, твори и си пей, За да ти бъде всичко окей. Когато рисуваш и пееш, когато твориш, И стихове пишеш, и рими редиш, Подрежда се всичко и леко върви, Живота е песен, нали?
Първа награда Нина Йохан Елзесер, 22 г. Скопие, РСМ Да вървиш в тъмното Мирисът на дома е най-добрият и най-лошият мирис на време. Винаги, когато подуши пътя си навън тя се приземява на онази безкрайна ливада, където звездите се зараждат, а ляга на гръдта на земята за да наблюдава малкото им величие. Гъделичкащата трева събужда тялото ѝ по странен начин, все едно бяга гола из къщата с одеяло на раменете си. Фаза „мир на земята“. Ласката на летния бриз е като майчиния ѝ смях, който прегръща детските ѝ зачервени бузи. Малките ѝ пръстчета танцуваха по сбръчканите бенки на гръдта ѝ притискаха ги, докато я люлееше най-топлата прегръдка. Това накланяне на главата ти се дава само веднъж. Безопасността е илюзия. Тя сякаш се катери по своите баобаби, най-дълбоките корени, които държат сълзите ѝ срещу страха да се усеща недовършена. Фаза „мир в семейството ми“. Събужда се по-често от всякога. Очите ѝ проблясват в осветената тъмнина, която предава съществото ѝ, въпреки че се оказва малка. Посяга към звезда и я заглежда с всички сили, докато времето лети около другите. Усеща, сякаш пада във небето. Звездата постепенно приближава далеч от онова, което беше дом за мен. Тихо е. На нищо не мирише. Няма да има нужда от тялото ми, Никога. Може да остане там завинаги, само да имам тази секунда за себе си. Никой не може да открадне тази секунда. Толкова е неподвижна. Мога да живея тук завинаги. Далеч съм, но никога не съм била по-близо до себе си. „Мир в мен“.
Първа наград Светислав Гео 20 г. гр. София, Бъ
Последна г
Какви безумни цветове! Небето – бяла стъклени в която блъска със крил пленена, непозната птиц
След миг денят ще се вз Аз дишам ли? Или съм Сирени вият отстрани. В плача им раздробен ли
Не знам къде съм. И защ Кога дошъл съм. Откъд В зениците ми сви гнезд невидим дух. И ме обсе
Плени ме с тъничка игл но с нея ще разкъсам зд ще срина жълтата мъгла Защото мама тихо плаче
Втора награда Елизавета Андреевна Ба Русия
***
Твоята сянка ръце протя но само привидно си много спокоен. Когато си сам, най-малкият шум, те плаши с екот злокобе
Уж си равен и гладък: планински мед сладък, идеално рендосана дъск но никой не вижда как бавно потичат сълзите ти от смола.
Край пропастта твоята сянка протяга ръ в очите – пияна тъга.
;Музи в залива
стр. 13
н литературен конкурс
ив дрогата 2021
ЕЗИЯ Втора възрастова група
да оргиев Тодоров,
От скука обзет взимаш стария Колт и от този пистолет като кошмарно многоточие
ългария
измислените куршуми летят към твоето слепоочие.
глътка въздух
! ица, ле ца.
зриви. въздух?
С копнеж да намериш покой заедно с митичния Портун* в света на сенките се отправяш. Но за тези последни и толкова здрави врати вече ключове нямаш.
ла, драча, а. е.
а
азуева, 22 г.
яга,
ен.
ка,
ъце,
Спомен за живота
Пропадане в любовта
Преди да се родя, усещах: преливаше кръвта на мама, съединяваха се клетки, пулсираше една представа за някаква неясна форма с дъха на ябълка позната… Когато се родих, усещах: все по-далеч оставаше тревата и се надвесваха над мене зелени ябълкови клони – кръгът на ябълка позната… Когато се прелях в земята: събудих се зеленоока и имах ябълкови погледи. Децата ме целуваха до болка и аз потичах омагьосана през устните на мойте внуци… Пак близо бе до мен тревата, а клоните отново са далече, но виждах в тях да разцъфтява плодът на ябълка позната…
Да пропаднеш в любовта е сладко, по-захарно е да си вдън земята. Ретината – крехка и бляскава – обгърната е от тъмата.
Нощем
*Портун – древноримски бог на вратите и ключалките
и хлътвам?
що. де съм. до еби.
Трета награда Диана Младенова Селикева, 18 г. гр. Кърджали, България
Трета награда Марта Стрелецкая, 21 г. Русия
Утре ще настъпи все някога, сега не се справяш със злобата, пълниш устата си със стъкло, гризеш риби и птичи кости. Носът ти е натъпкан с диамантен прах. А после се чудиш, защо и как крайниците ти са на път да се превърнат в изгнила плът. Жадуваш отвъд границите, да зърнеш как другия свят изгрява... Тялото ти пълзи и се разслоява, зъбите потракват мъниста бисерни, любопитен си да видиш висини. Звънлива, лъжлива приказка заедно с мечтаното чудо… На дъното на кризата и с изгорена лигавица бавно потъваш в мазута!
Тихо е, чуваш ли? Тихо е... По лунните пътеки се разхождат въздишките от странното страдание. Засипани от звезден прах загиват последните искрици от съзнание... Потъвам! В глъбините морски се ражда шеметна вълна! Вълната гърчещо се носи, достигнала повърхността... Далече е брега, далече е. Умирам в синя светлина, но светят фаровете вече недей ме връща към брега... Когато се разсъмне, прегърни ме, завий ме с морските треви и нищо, че не знаеш мойто име, единствено повтаряй: „Остани“!
14 стр.
Музи в залива
Десети Международен
Изкуство проти
ПРО Втора възрастова група Първа награда Алисия Харер, 18 г., Германия
Стени Стената пред него беше гола и далеч не толкова бяла, колкото в деня, когато се нанесе да живее тук. Светъл правоъгълник маркираше мястото, на което някога имаше телевизор, но той го беше изтръгнал от стойката и оттогава не беше купил нов. Все още стъкълца от черния екран покриваха пода. Той седеше на дивана, поставен точно така, че да зяпа несъществуващия телевизор. Сега му се налагаше да зяпа стената и виждаше колко много неща липсват там: картини или пък семейни снимки, може би приятели, а нямаше нито един човек, чието лице да иска да закачи на стената си. Нямаше дори тапети, които да разкрасят грапавата мазилка. Часовникът върху шкафчето показваше дванайсет без пет, отвън се чуваха детски гласове, напомняха му за всички онези липсващи неща. Пръстите му леко трепереха, докато чоплеше доста големия си, несъразмерен нос. С всяка изминала минута онази позната жега отвътре и напрежението се уголемяваха, както и единствената мисъл, която ги съпровождаше, мисълта за несъществуващите неща го изпълваше. Но това беше окей, тези усещания му бяха познати. Ръката му автоматично посягаше към оня лек на нощното шкафче, но се спираше, сутринта си би една спринцовка, знаеше, че трябва да изчака. Децата отвън се смееха, вероятно се гонеха. Сепна се от някакво внезапно тропане, идващо от стълбището, погледна входната врата, но тя не му позволяваше да види какво се случва отвън. Посегна към спринцовката и прободе ръката си. Усети как дрогата прониква във вените му, как плавно се слива с кръвта и се разнася из цялото тяло, въпреки че чувството не беше толкова интензивно като при първата спринцовка. Но беше достатъчно. Достатъчно, за да може да се изправи и да погледне към дълбокия отпечатък, който задникът му беше оставил на дивана. Достатъчно, за да провлачи крака през стаята и да подритне няколко празни бутилки от кола и бира, бяха повече отколкото мислеше, че е изпил. Когато отвори входната врата, видя двама души: дъртата сврака, която живееше отсреща и един непознат млад мъж. Той събираше някакви четки и бои от земята, явно те бяха причината за шумотевицата. Съседката прекъсна изречението си по средата и се вторачи с малките си отровни очички в него, този поглед стоварваше цял камион упреци върху му. „Ах, Вие също сте тук!” – изсъска тя. „Да не би да успяхте да се надигнете от сметището си?” „Успях” – отговори той; наркотикът му помагаше да остане спокоен. Тя се обърна отново към непознатия и игнорира отговора, винаги правеше така: „Да Ви предупредя. На нашия съсед въобще не му пука за спокойствието в блока, не спазва вечерния час и харчи социалните си помощи за наркотици и алкохол.” „И за цигари” – допълни той, дрогата развързваше езика му. Новият съсед се усмихна и каза: „Така или иначе обичам да рисувам през нощта, не мисля, че ще си пречим.” „Още нищо не знаете... скоро ще разберете за какво говоря.” – предсказа дъртата сврака. „Хубав ден Ви желая!” – и с вирнат нос потегли към апартамента си. „И на Вас!” – провикна се новият след нея. – „Ще станем добри съседи.” Съседният апартамент от няколко месеца беше празен и сега явно го беше
наел някакъв художник. Той му обърна гръб с намерение да се прибере. „Ще станем добри съседи!” – провикна се новият, преди вратата да се затвори под носа му. Отново седна на дивана и задникът му намери оставения отпечатък, така точно, както гърнето си намира похлупак. Тук остана до края на деня. Изпи още две бири и празните бутилки се търкулнаха при себеподобните на земята. Зяпаше стената, която не беше толкова бяла като едно време, наблюдаваше ивицата светлина, която падаше през процепа на завесите и пълзеше все по-нагоре, докато не се разля до непознаваемост. Обви го тъмнина. С нея се появи и неспокойството. Усещаше го в изпънатите нерви, лекото треперене на крайниците, и мислите, които бяха приковани единствено върху спринцовката на шкафчето. Опипа, за да намери копчето на лампата, натисна го, но не видя това, което му се искаше. Спринцовката си беше на мястото, но беше празна. Шоков удар премина през него. Не може да е празна. Беше пресметнал дозите, за да му стигнат до вечерта... Не беше взел повече, или беше? Без значение какво се беше случило, трябваше му дрога. Трябваше му еликсирът, който го успокоява и го държи жив, без него е загубен, знаеше го, трябваше някъде да има още, със сигурност, трябваше. С последни сили се вдигна от дивана, залитна към шкафа и започна да претърсва чекмеджетата едно след друго, като хвърляше всичко ненужно на земята. По челото му изби студена пот, знак за наближаващата смърт, продължаваше да търси, някъде тук трябва да са резервите. Нищо. Сърцето му препускаше. Трябва да е тук. Падна на колене, пълзеше по земята, погледна под шкафа, под дивана, под шкафчето. Нищо. Ще умре. Сякаш някой му отнемаше въздуха, с всяко вдишване му оставаше все по-малко въздух. Някакъв слаб вътрешен глас му казваше, че е прекалил, че не му е стигнала дозата, защото е прекрачил границата. Бавно, малко по малко жегата се катереше към гърлото му, всеки момент щеше да се задуши; онази жега, която никога не допускаше и която събираше цялата му омраза през годините. Дрогата го пазеше от тази омраза, но сега без нея омразата се превърна в силен животински рев. Блъсна дивана към стената. Падна на пода. Задушаваше се. Дрогата... Ръцете му се впиха в изтънялата коса. Откъде да си набави дрога? След няколко секунди чу силно чукане по входната врата, сигурно е дъртата сврака, пак ще се оплаква, но не – чу се мъжки глас: „Добре ли си? Трябва ли ти помощ?”. Въобще не беше добре, но не му трябваше помощ, а дрога. Когато не получи отговор, новият съсед отвори вратата, влезе, приближи се и коленичи до дивана; той искаше да направи добро впечатление, опита се да изкриви ъгълчетата на устата си в усмивка, но тази загриженост на съседа не можеше да разсее мъглата пред очите му, да успокои вътрешната буря, за прекрати треперенето на ръцете или задушаването. Единствено дрогата можеше да му помогне. „Искаш ли вода?“ Чу се някакво тъпо бръмчене. „Да повикам ли лекар?“ Твърдо поклати глава за „не”.
Музи в залива
стр. 15
н литературен конкурс
ив дрогата 2021
ОЗА „Окей, но не знам какво друго да направя... нека ти помогна да седнеш на дивата, там ще ти е по-удобно... Хайде, давай!“ Чуждите ръце го хванаха, издърпаха го, бяха по-силни от очакваното и успяха да го качат на дивана, първо горната част на тялото, след това краката, и след много Уфф и Офф той седна малко встрани от отпечатъка. Новият стоеше запъхтян пред него с ръце на коленете. Гледаха се, докато се опитваха да си поемат въздух и ето, че той посегна към спринцовката с надеждата да не е празна, но уви в нея не беше останала и капчица. Стисна я в юмрук и безразлично гледаше как острите парченца се забиват в кожата му. „Гориш, това е омразата, нали?“ – каза новият, който внимателно следеше движенията му и си мислеше, че разбира. „И ако не я пуснеш да излезе, те прояжда отвътре, нали? Затова се задушаваш. Май разпалките ти свършиха.“ Отново мълчаха вперили поглед един в друг, той си мислеше, че всеки момент ще експлодира, защото ревът преди малко не беше достатъчен, за да излезе жегата, тя все още го гореше, както този непознат беше познал. Пак прекъсна мълчанието: „Знаеш ли какво на мен ми помогна?“ Не, не знаеше. Не искаше и да знае. Искаше дрога. Без да каже и дума новият излезе от апартамента и го остави сам на дивана. Сега бялата стена отново беше пред очите му, бледа и студена. Мразеше стената. Мразеше всичко. След малко новият се върна, натоварен с някакви неща: Беше куфарче пълно с бои и две големи четки, с които явно бяха нарисувани доста картини, освен това носеше статив, който беше поне толкова голям, колкото нощното му шкафче. Художникът пъхна четката в ръката му с думите: „Едно време изкуството ми помогна. Ползвай ги, колкото искаш. Тук е всичко, което ти трябва. Дерзай!“. Звучеше толкова убедително и вдъхновено, че той наистина стана от дивана и отиде до статива, взе четката, като ученик който трябва да реши уравнение на дъската. Художникът отвори боите. Зяпаше ги, вдигна поглед към платното – то беше чисто като сърцето на новородено и бяло като хероин. „Сигурен съм, че ще ти помогне. Просто рисувай това, което чувстваш или това, което те прави щастлив.“ Той механично потопи четката в червения цвят, който покапа по земята, гледаше как петното бавно се уголемява и се запита, дали съвсем се е побъркал. Художникът заднешком излезе от стаята, сякаш знаеше, че ще
започне всеки момент да рисува. Но той само се взираше в платното и не знаеше, какво да нарисува, не искаше да размишлява и не знаеше как да превърне чувствата си в картина. Как да изкара цялото напрежение на такова малко платно? Как да нарисува загубата на еликсира на живота? Можеше да мисли единствено за дрогата, която щеше да си набави след два дни (до тогава дилърът му беше извън града). Боята продължаваше да капе по пода, часовникът тиктакаше, не знаеше колко още ще издържи, но този художник му каза да изкара напрежението; след като нямаше дрога, можеше поне на това мъничко платно да... Обърна се и захвърли боята по не толкова бялата стена, сякаш дълго беше планувал точно това движение. Боята се залепи, червена и ярка, сякаш е искал да я постави точно там, и му хареса, затова метна още боя. Използваше четката като катапулт, а боята като снаряд, ставаше все по-бърз и когато червеното беше достатъчно, потопи четката в оранжевото, след това в жълтото и после в синьото, така че стената се превърна в море от пламъци, и пламъците се издигаха все по-нагоре и вълните ставаха все по бурни, толкова нависоко, колкото можеше да достигне, а след това добави зелено и на мястото на морето се появи цветна поляна, пищна и ухаеща, и той няколко мига наблюдаваше пролетта, която се разлистваше пред очите му. Накрая добави лилаво, стената заприлича на пейзаж от сън, можеше да се превърне в каквото си пожелае. Отстъпи назад, беше потен, но мислите му бяха по-ясни, толкова ясни, колкото не са били от няколко години. Топлина го жегваше отвътре, но тя бе изненадващо приятна. Огледа се из стаята, която си беше същата, но светлината сякаш беше друга, или може би атмосферата беше друга. Сякаш цветната стена заразяваше цялото пространство с желанието за живот. Тази нощ той заспа на дивана и остана така през целият следващ ден. Лежеше, наблюдаваше картината и с всяко примигване откриваше по нещо ново, липсата на дрога го измъчваше, но някак си беше поносима. Знаеше, че утре ще може да срещне дилъра, нямаше друг начин, но преди това трябваше да свърши нещо. Събра кутиите с боя – синя, лилава и жълта, и оранжева, и зелена, хвана статива и платното под мишница и позвъни на съседа. Художникът го погледна и бързо каза: „Запази ги.” Гледаха се в някакво странно съгласие. Малко преди художникът с лека усмивка да затвори вратата, той каза: „Благодаря!”.
Втора награда Анастасия Алексеевна Резникова, 18 г. Русия
Главният полет
Стоях зад кулисите, дърпах постоянно плюшената завеса в кървав цвят. Стисках китарата си с изпотени длани. – Ало, какво бе, какво бе? – Усетих силен удар в рамото. Обърнах се. Пред мен беше застанало 20-годишно момче с киселиннозелени хавайски плитки и златни зъби. – Ей сегинка ще ни изпокъсаш щорите, какво ще правим тогава, – той избухна в неприятен смях. Стреснах се. Това беше първото ми изпълнение пред истински зрители, а не пред детските ми снимки в стаята. И главното – тук трябваше да бъде Тя. Бях влюбен в Нея от първи клас, от първата ú беззъба усмивка, от първото ú „здрасти“. От момента, в който тя влезе, не, не влезе – влетя в класната стая в лека бяла рокличка... облаче... Струва ми се, че почнах да забравям текста. „Ако престана да бъда край теб, значи, повече аз не живея, сълзите ти ще падат като градушка, ще отмият с болка твоята усмивка“. Дано да не забравя акордите. Да не се изложа пред Нея!!! Моето изпълнение. Трябва да се съсредоточа – по дяволите, разпадам се,
като пясъчен човек. Зрителната зала беше препълнена с моите познати: направо пред сцената бяха Володка с Женя, моите приятели от детинството, на бара стоеше Майкъл – наскоро бяхме се сбили, а барманът... така, барманът – та това е Костян, най-добрият ми приятел! Изведнъж прожекторът обърна жълтото си око към момиче в лилава рокля. Тя дойде! Дойде! Стори ми се, че сърцето ми прозира през ризата – до такава степен се стремеше към свобода, към Нея. Обърсах изпотените си длани в дънките – детски навик, там винаги оставаха трева, кал, пот, пясък. – Д-д-добър ден, скъ... уважаеми зрители и слушатели... Искам да ви представя новата си песен. Тя няма име. Нека всеки да я назове сам. Тя се усмихна окуражително. О, за тази усмивка съм готов да пея вечно! Докоснах първата струна, втората, третата... Засега всичко е нормално, а си спомнях, как не исках да се уча да свиря на китара, мама дори ми нае репетитор. „Ще отмият с болка твоята усмивка-а-а-а“! – ура, направих го. Песента
Музи в залива
16 стр.
свърши, но това не ми беше достатъчно. Вътре в мен бушуваше пожар, огън, страст. И тогава извърших безумна постъпка. Засилих се и скочих от сцената във врящата смес от добре познати лица. Това беше полет на слава. Нека да види, какъв артист съм! Но... ничие ръце не ме подхванаха. Строполих се върху бетонния под и май си разбих носа. Над главата ми започнаха да летят птици, сякаш в диснилендски анимационни филмчета, заради които в детството се събуждах в 6... – Чуваш ли ни? – Володка и Женя ме обърнаха по гръб. – Братко, ако знаех... – над мен беше се навел Майкъл с гримасата на безутешна вдовица. – Как стана така, защо не успя? – ридаеше край мен Костян, моят здрав приятел. – Защо го направи? – прошепна бледа като смъртта Тя. Но защо ли се вълнуват толкова?... Голяма работа, един разбит нос, е, максимум и малко сътресение. Исках да се приповдигна на лакти и да кажа,
Емма Генцлер, 9 г. Германия
че всичко е наред. А после беше погребението. Намериха ме в мазето. Вместо на китара свирех на спринцовки. Вместо софити в моята пътеводна звезда – хапчета. Вместо песен – бълнуване на умиращ. Аз умрях от свръхдоза. Пътят към любовта и славата ми се стори прекалено дълъг и нестабилен, затова пък тук, в царството на мишките и веселия прашец, съм звезда! Звезда в ковчег. Бих могъл да се науча да свиря най-сложните акорди. Бих могъл да напиша свой собствен хит. Бих могъл да се срещна с Володка и Женя. Бих могъл да се обясня на Нея в любов. Бих могъл. Но над мен има 2 метра земя.
Специална награда за най-малък участник
С обединени сили
Пристрастена, дефинирана от болна зависимост! Хвана ме. Не искаше да ме пусне. Нападна ме и не можех да се преборя. Трябва да играя на компютъра. Без игрите ставам нервна и гневна. Пристрастена съм към тях Хвана ме. Не искаше да ме пусне. Нападна ме и не можех да се преборя. Лъжа и мамя, за да играя. Не спазвам правила и уговорки. Трябва да играя на компютъра. Хвана ме. Не искаше да ме пусне. Нападна ме и не можех да се преборя. Уча дистанционно на компютъра. Приятелите ми имат мобилни телефони. Роднини и познати имат скайп на таблетите. Хвана ме. Не искаше да ме пусне. Нападна ме и не можех да се преборя. Ям само скришом на компютъра. Вече нямам време за приятели. Не ми пука вече за братята и сестрите ми. Хвана ме. Не искаше да ме пусне. Нападна ме и не можех да се преборя. Не искам да правя нищо друго. Нищо друго не ми е интересно. Нека семейството ми помогне, да се отърва от зависимостта. Хвана ме. Не искаше да ме пусне. Нападна ме и не можех да се преборя. Най-после осъзнах, че ми трябва помощ. Сама няма да успея. Щастие е, че семейството помага. Хвана ме. Не искаше да ме пусне. Нападна ме и не можех да се преборя. Заедно със семейството си победих зависимостта. С този текст искам да им благодаря и да окуража други да потърсят помощ