и з у М в
а в и л а з
Младежки литературен вестник, бр. 15, юли 2021 Ева Гочева ***
В броя днес четете:
защо си тъжна - пита детето такива въпроси не се задават на непознати казва майката взима торбите и си тръгват жената зад касата си мисли: защо съм тъжна защо съм тъжна после си спомня че такива въпроси не се задават на непознати
ПОЕЗИЯ
Мария Ганчева Елица Мавродинова Ева Гочева ПРОЗА
Мадлен Аспарухова КАРТИНИТЕ
в броя са на Ертан Алев
Мария Ганчева
На стр. 2
Идоли
Падат идоли от небето, падат митове, гръм да падне във мен място няма. Само мистика. Само бдения и разпиляно мълчание.
Елица Мавродинова
Преследване Прощавай, майко, аз съм само плът, обречена на остър слух и хищници. Животът ми е бяг – задъхан път. В страни от пътя не познавам нищо. Аз нямам дом и сянка. Аз съм дивечът: кълбо от жили и изящни глезени. Такива като мене ги убиват щастливи ранобудни главорези, а после ги окачат по стените си. И само празнотата на главите ни, натъпкани с памук и обещания, остава да краси живота, мамо. Аз мога да вървя срещу природата, но моята природа е навсякъде, а аз съм дивеч и ме дебнат в мрака опасности без образ и порода. Не ме оплаквай, майко. Аз съм тяло: единствено страхът ме прави жива. И само звярът, който не познавам, е моят звяр. Защото Аз съм дивечът.
Падат думи на срички, видения, спомени и миражи, няма място за морско безвремие и за мен няма даже. Падат идоли от небето, ставам силна, трия магии и многоточия, нямам нужда от символи. И от теб впрочем.
ISSN 2738-8395
Четете на стр. 4
На стр. 3
Мадлен Аспарухова
През петък,
зад липата
Песента е към края си, когато Камен леко стисва ръката ми и пита дали съм мислила върху предложението му. Поклащам глава. През последните три минути съм се борила с желанието да се отпусна на гърдите му и страха, че всички в залата могат да прочетат мислите ми. Все още не мога да повярвам, че ме покани да танцуваме на проклетия фирмен банкет – пред колегите ми, пред годеника ми, пред колегите му, пред жена му, пред двайсетина учителки, които празнуваха в другата част на ресторанта. За щастие, песента свършва и аз почти побягвам към масата. През останалата част от вечерта смътно осъзнавам, че покрай мен хората разговарят, смеят се и вдигат наздравици. Старая се да се усмихвам и да
вдигам чашата си на правилните места. С Камен се засичаме отново при гардеробната, докато се приготвяме да тръгваме. Той си проправя път сред множеството, спира до мен, разменя няколко шеговити реплики с шефа и небрежно ми помага да си облека палтото. Замръзвам, когато усещам лека тежест в джоба си и знам точно какво е това.
Продължава на стр. 6
Музи в залива
2 стр.
Ева Гочева Ева Гочева е родена в гр. Бургас. Завършва руска филология в СУ „Климент Охридски“, след което следва магистратура, специалност „Преса и медии“. Освен поезия, пише и разкази, а в момента работи по първия си роман. Нейни произведения са публикувани в „Литературен вестник“, „Словото днес“ и множество онлайн издания. Участва активно в литературни събития в гр. София. Член е на Асоциацията на младите български писатели.
ОБИКНОВЕНИТЕ ДНИ
*** кожата ми е бяла и гладка почти резистентна към трапчинките на годините към траповете към труповете им потрепервам когато ме питат дали съм от порцелан все едно ще призная че се чупя че режа че се разпилявам че съм миниатюрното парченце което пинсетата на сърцето не достига тази любима тиха кожа тази неутъпкана зима насред зеленото на очите това обяснение в любов от майка ми винаги ме е спасявала дори да искам да се напусна тя е тази заради която оставам
*** ако сърцето се изкачи по трахеята в гърлото докосне небето на тялото скочи през устата и ме напусне ще обикне ли това което вижда без мен ще позная ли това което виждам без него как да разбера дали аз живея заради сърцето или сърцето живее заради мен без да се налага да умра
*** когато го видях за пръв път беше сериозен къдриците се подпираха послушно върху раменете му гледахме се като изкуство което предстои захванах се да го разсмивам оказа се че в усмивката му гнездят лястовици никой не се сети че отлитат наесен лятото беше жужащият комар в ухото възможността да слеем кръвта си в едно и също насекомо той каза че това е поезия и така беше до един следобед в който лежахме сред тревите на Железница и нито един облак не приличаше на нещо което ни се беше случвало
отивам до магазина за ядки на връщане срещам куриера на Спиди говорим за пандемията новата тема изместила тази за времето после се прибирам наливам си вино чета Рупчев на терасата и ям бадеми сурови като плътта ми днес небето е повече вода отколкото въздух и аз съм повече вода отколкото въздух дали пък не съм небе докато чета поезия по радиото пускат Аеросмит мразя да пускат Аеросмит просто така между другото спомням си концерта им в дъждовния Букурещ как танцувах с непознат скандинавец щом прожекторите угаснаха той ми каза: – Тъмно е и вали да те изпратя ли до София? сега няколко години по-късно седя неподвижно на терасата ако само помръдна водата в тялото ще се разлее сърцето ще се подуе ще набъбне а в обикновени дни като днешния никога не знаеш какво ще покълне от него
*** доказано е че ароматът на окосено е викът с който тревата предупреждава другите треви насекомите охлювите таралежите да се спасяват паниката и болката могат да ухаят прекрасно през лятото градът е с улици от миниатюрни отрязани крайници птиците пеят повече защото има повече лесна храна парковете са минни полета и въпреки всичко това ще излезеш за да вдишаш този опиум от който ти се струва че животът е хубав после ще се прибереш по-спокоен ще прочетеш това стихотворение и ще трябва да решиш дали да затвориш прозореца
МОНАХИНЯ
Художник: Ертан Алев
цялата в черно с младо симетрично лице и тънка ръка която разбърква кафето изпива го бързо ще гадае по утайката но преди това разпуска коси откопчава горните три копчета позволява си да бъде красива само когато не е сигурна дали Бог съществува
Музи в залива
стр. 3
Мария Ганчева Мария Ганчева е родена в Чирпан. Завършва Факултета по журналистика и масови комуникации на Софийския университет „Св. Климент Охридски” със специалности „Книгоиздаване” и „Връзки с обществеността”. В продължение на няколко години трупа опит в творческата атмосфера на в. „Стандарт” и сред динамичния екип на в. „Нощен ТРУД”, сътрудничи и на вестници, насочени към женската аудитория. От 12 години работи като ПР специалист. Първите поетични опити на авторката в примамливия свят на римите са от ученическите ѝ години. Мария Ганчева е първата стипендиантка на Фондация „Яворов“. Отличавана е в редица национални конкурси за поезия, сред които Националния конкурс за поезия на тема „Несебър”, посветен на празника на града на ЮНЕСКО – 15 август, през 2017 г., организиран от Община Несебър (втора награда), 7-ия Национален поетичен конкурс за любовна лирика „Наздравица за любовта“, организиран от Община Асеновград през 2021 г. (трета награда). Мария Ганчева живее и твори в Несебър. Стихосбирката „Пристанище за бури“ е нейната дебютна поетическа книга. Изданието съдържа 50 стихотворения, разпределени в три цикъла: „И е море“, „Зимна граматика“ и „В другия смисъл на живота“. „Стихосбирката „Пристанище за бури“ e издание на Литературен кръг „Смисъл“. В нея е събрано цялото „мое“ море от цветове, вълни, прибои, затишия, ветрове, урагани и какво ли още не.“, споделя Мария Ганчева. И допълва: „Пътуването с хартиения ми кораб в моя и всъщност във вашия свят през думите, които са ме намерили, вече е възможно. Доплували до новото си пристанище - книгата, стиховете са готови да започнат своя нов живот, очаквайки да преминат през нечие сърце и да го развълнуват.“. За момента книгата може да бъде намерена и купена единствено от автора. Има минимално количество в книжарници „Нисим“ и „Български книжици“.
Стихове от стихосбирката на Мария Ганчева „Пристанище за бури“:
И е море
Такава съм
И е море до края на сърцето, до края на живота ми е същото. Прегръщам този бряг до мене и всяка песъчинка ми е скъпа. Събирам късчета от светлината, отразена в плитчините близки. Оставам в тишината на вълната, за да си чуя мислите. Във сънищата ми ще се излюпят истини, ще ги измервам в пясък, после с думи, ще се сравнявам с ветрове от изток и ще се намеря във изгубеното. Накрая като лодка на пристанището приливът ще ме люлее ласкаво. Ще се смаля до сините талази, за да се слея със водата. Ще изживея всеки тон на синьото, в лазурните очи ще се оглеждам. И ще ми стига само да го виждам. Море е! Чак до края на сърцето ми
Разкъсани небета - на сърца, морета - онемели от въпроси. Понякога разхвърлям, затова пейзажите ми са ужасно нескопосани.
Терзания на брега По морските ми стъпки не ходи и в обувките ми никога не влизай. Събирам вместо спомени – мечти, и вместо с тебе разговарям с рибите. Товаря слънцето с онази тишина, която между нас застана ребром. Вървя до залеза и след това до раждането на надеждата. Ушивам изгреви с въздишки от вини. Ще те очаквам, прероден и светъл. Ще нарисувам и смълчани красоти, изпълнени единствено с морето. Накрая на света, все пак с небе, ще ме намериш да отмервам времето, да го деля на дни, изпълнени със теб, да го събирам с късчета от себе си. Ако ме видиш да мълча, поспри, избирай по сърцето си посоката. Тук има всичко – важното е ти какво очакваш и какво ми носиш. …но по-добре да няма стръмен бряг, където заливите се обичат чак до синьо, ако не можеш да надскочиш своя страх… Ако не можеш, по-добре не идвай.
Започвам дните си без имена и се уча нищо да не чакам. Ако ми се случи да не съм сама, ще помисля, че това е щастието. На ъгъла - разочарован хоризонт, приятелство, до костите строшено. Променях самотата с полутон, но за малко да изгубя себе си. В нестройния ми ритъм е тъга и тя ми е спасителната нишка. Откривам нови светове. Така живея и така обичам. Такава съм – неподредена и без птици, с небе, побрало всичките ми тайни, с морета, ако можеш да ги видиш в разбърканите щрихи на пейзажа ми.
След теб и преди всичко останало гласът ми е вече хартиен всъщност …почти нямам глас и живея в мастило от минало. След теб ветровито живея и се сменят в мен много лица. Всеки ден започва с идеята за начало. И свършва с това. Прелиствам по дни и по седмици всяка страница, писана с теб, вярвах, почти до последно, във всяка дума от всеки ред. Като в книга с объркан сюжет първо плаках, а после се смях, видях издължените силуети на тревогите, пораснали в страх. После вдигах тост в оправдание, че всеки прави така. В края на всички краища ще премина и през това. След теб и преди всичко останало. търся някаква дума за бряг. Но от хартиеното ми тяло нищо не оцеля.
Не ти ли омаля това небе,
кънтящо от безмълвие, немеещо в копнежи? Къде да тръгнеш със това дете, което си отгледал в себе си… Мъгливо е в отсрещния живот, примамващ с бъдеще блестящо. Ще се простиш ли с детството и то да няма право във сърцето ти на място? Живее ли ти се така: със липсата да си завършен, със липсата на светлина и всъщност с липсата на въздух? Удобно е във сигурния ход на битието скучно и безлично на плитки глътки кислород, на малки хапки във паницата, да нижеш дните - все като един, сковани в нерешителната риза, обхванати от страх преодолим, надеждата в душата ти загризал. Годините минават във тъга, макар и в нуждата да си потребен ако (на себе) си обърнеш гръб сега, все няма да ти стига нежност. В самотната представа за любов ще се оглеждаш и ще се преструваш, че виждаш с третото око, едно щастливо съществуване. Ще мръзнат от очакване вълшебствата в отгледаното във душата ти дете, защото липсата на детство винаги е липса на криле.
Сега ще се размине бурята. И без това в сърцето ми е същото. Потискам я, ала ме дави лудост, презрява и примира бъдещето. Сега е още прясно. Като рана е. Солената вода ме пари страшно. Ще премълча водата и ще страдам. И ще ме хапе дълго ярост бясна. Сега е рано - утрото на изтока изслушва тишината на морето. Душата е разнизано мънисто и нещо много важно ѝ е взето. Сега… сега съм само части, несвързана и вътре прогорена. Мога да простя, ала е ясно – ще отмъсти за мене мъртвото вълнение.
Музи в залива
4 стр.
Елица Мавродинова
Евентуална поема А сега накъде? Накъде в тоя ден като дупка, в тоя свят като паст, в тая къща с унили пердета...
По гръбнака ми пъплят стада от уплашени тръпки. Аз съм Кронос със лек махмурлук. Аз изяждам лицето си. Аз вися като плоска вина в полумрака си. Има ме. Мен ме има напук. Съществувам съвсем под носа ти. И потича от вимето божие топлата зима, и се давя във нея хиляда мъчителни пъти. Дай ми блага парализа, Господи, спри сетивата ми, тези остри убийци с моруни наместо очи, тези лъснати гладки търбуси, преяли с цитати, спри сърцето ми, този поялник за скъсани дни. Дай ми нежно въже от змиорки и някаква песен, събори под краката ми жалката купчина рими и ме вей като знаме, когато увисна, обесена върху главната буква на своето собствено име.
Нищо не е грешка
Просветлението на Тезей
И да започнеш с грешно изречение, светът рисува своите понятия, градът разказва своите значения и сянката те хваща за ръката и бавно те влече към светлината. Това е най-красивото влечение. Отвъд дъга, тъга, кошмар, съмнение, отвъд катран и самообвинение прескачаш бариерата на вените, веригите на тези сухожилия, надрастваш първобитното безсилие. Такова всяко място е вселената! Това е най-красивото откритие. Ти имаш право на погрешни избори. Погрешните ти избори са прави. Погрешните ти избори са извор на силата, която заслужаваш, но никога до днес не си поискал. Разгледай мрака и ще зяпнеш в истина: Такова всяко място е вратата! Недей да правиш крачка и ще влезеш. Недей да тръгваш и стигни оттатък. Недей да търсиш и ще се намериш, опитай да не гледаш и ще видиш, че точката е просто малка сфера, прерязана от плоскост по средата. А твоето наследство е обемно и надчовешка е човещината ти.
Тезей не чака и не вярва в нищо освен във враговете. Враговете го правят воин, затварят го сред себе си в обсадата на плавните му мисли. Той мисли – враговете са море, което просто трябва да преплува и в този ден не го интересува дали ще се наложи да умре. На неговия остров няма нищо. Той няма кораб, нито екипаж обхожда сам самотния си плаж и вижда, че светът не съществува. И вижда – враговете са мираж, със който няма как да се воюва, защото тази битка няма цел, защото няма крепост за превземане, принцеса за спасяване, любов… тогава е готов за Ариадна, защото е готов да разбере – човек воюва не за да умре, а за да има повод да живее. Тезей разбира всичко и се смее на своето море от врагове. Загърбва го и тръгва към земята в недрата на самотния му остров, където е отглеждал своя звяр безбройни разточителни години и няма извинителна причина да продължава да го храни днес. … Когато след години го попитат Какво е любовта? Сърдечен ритъм, препускащ като кървава победа? Или заслуженото пиршество след бой? загадъчно ще се усмихне той и ще им каже, без да го разбират Любов е онова кълбо от прежда, Което те повежда към недрата ти да срещнеш своя минотавър. И да излезеш богоравен.
Илюзорен е вятърът над степта илюзорна. Богът на пустотата е и богът на формата. Грешното изречение си захапва опашката.
https://www.facebook.com/ElitsaMavrodinovaPoetry/ място, от където може да се поръча книгата ми с моята поезия и картини от Венета Гълъбова
Всуе Майчице, колко е леко небето! Знам, че съм казвала друго преди. Само че днес паяжините светеха в топлите, пък февруарски треви. Зимата стана внезапно на пролет и ококори две чапли над мен. Рових в земята и имам мазоли: всеки от тях, съвсем съвършен. Днес наблюдавах как тича лисица: с обли подскоци, на рижи вълни, и ми разказваха птиците вицове. Рових в пръстта и гърбът ме боли с болка по-топла от бабина пита, с болка, по-свежа от прясно пране. Рових дълбоко да търся заритите делви с имане. Къде са, къде? Тук съм ги скрила отдавна, отдавна, в дните, в които небето тежеше. Под тежестта му, досущ богоравна бях аз. Жената, която държеше. Държеше на своята важна професия, своята гражданска, твърда позиция, своите кецове, постове, стресове, своето име и свойте къдрици... ... Ровя и ровя. И стигам до дъното. Там ме очаква, разбира се, съд. Сто съда даже, натъпкани в тъмното, глинени, с дръжки, които стърчат. Ето ги моите древни съкровища, ценности, дето в рода се предават. Помня, тежаха, тежаха чудовищно, няма забравяне тежест такава. Ето, напрягам се, цялата мускули, цялата жили. И дърпам една... И тя отлита. И я изпускам!!! Господи, Божичко... Празна била. ... Явно, че няма да стана богата. Знам, че съм вярвала друго преди. Добре че рових. Рових в земята. Пролет е. Имам готови лехи.
Музи в залива
стр. 5
Ертан Алев Казвам се Ертан Алев и съм родом от Силистра, но от дълги години живея в Бургас. Рисуването се превърна в начин на живот за мен от няколко години. Но нов етап в творчеството ми настъпи, след като започнах да рисувам с акварелни бои. В акварела търся лекотата на изображението, като залагам на минималистична естетика и прозрачност. Обичам да използвам ограничена палитра, която създава специфично внушение. Като сюжети залагам на цветя и пейзажи - класически, морски и архитектурни. Харесвам лодки, които често присъстват в картините ми. Надявам се творбите ми да донесат усещане за спокойствие, съзерцание и наслада за душата, като внесат настроение, стил и уют в новите си домове. Възхищавам се от творчеството на К. Драган, Алваро Кастанет, Калина Тонева, Селма Тодорова и Елица Карабашлиева. Мои картини са в частни колекции из страната, САЩ, Гърция, Испания, Турция и Франция.
6 стр.
Музи в залива
Мадлен Аспарухова Казвам се Мадлен Свиленова Аспарухова. Родена съм на 24.04.1993 г. в гр. София. Отраснах в гр. Видин, където завърших СОУ „Св. св. Кирил и Методий” с профил изобразително изкуство. През ученическите си години помагах в съставянето на училищния вестник „6-ото” и бях част от литературен клуб „Иван Деспотов“. През 2016 г. завърших висше образование в СУ „Св. Климент Охридски”, гр. София (Факултет по журналистика и масова комуникация) със специалност „Връзки с обществеността”. А преди година и половина се изпълни и друга моя мечта – започнах работа като „Експерт, връзки с обществеността” в Регионалната библиотеката във Видин. През годините имам публикации в различни печатни издания – „Видин“, „Видински мост“, „Конкурент“, „Жар“, „Уикенд“, „Хай клуб“, „Литературен вестник“. Награди от литературни конкурси: първо място от Национален конкурс за есе на младежка тема, 2019 г. (Община Варна); второ място от Национален литературен конкурс „Пурпурно перо“, 2019 г. в категория „Кратък разказ“; трето място в раздел „Проза” от Национален литературен конкурс „Станка Пенчева“, 2020 г.; награда-поощрение за разказ от конкурса „Чудото любов”; мое стихотворение е публикувано в алманаха на конкурса „В полите на Витоша”; поощрителна награда от поетичен конкурс „Искри над Бяла”; награда „Добро авторско постижение” от конкурс за авторска приказка и публикуване на приказката в сборник.
През петък, зад липата Продължение от стр. 1
Замръзвам, когато усещам лека тежест в джоба си и знам точно какво е това – малко сребристо ключе от едноетажна къща накрая на града, в чийто двор расте липа. Вдигам поглед към него, но също толкова бързо, колкото пуска ключа в палтото ми, той ни подминава и изчезва в тъмносинята вечер, оставяйки ме с една дилема и един ключ по-тежка. Запознах се с Камен преди половин година. В един вторник, началото на юни, шефът ни събра, за да ни съобщи, че предстои да работим с важен клиент, който е закупил малка софтуерна компания и иска цялостна нова визия – ново лого, табели за залите, банери и прочие чак до рекламните химикалки. Като един от графичните дизайнери, на мен се падаше да изработя визуализациите на част от тях и знаех, че ме очакват няколко тежки месеца. Това беше голяма поръчка, от която щяхме да изкараме сериозни пари и всички в офиса бяхме на тръни. Няколко часа по-късно за пръв път стиснах ръката на Камен и за пръв път почувствах онова топло усещане, толкова уютно и успокояващо, че ако продължеше малко по-дълго, можех да заспя. Примигнах насреща му, поех си дъх и се постарах да звуча възможно най-професионално: „Нека Ви покажа няколко проекта от портфолиото ни. Искате нещо по-изчистено, доколкото разбрах?“. Камен кимва. Аз се усмихвам и оправдавам треперенето на ръцете си с твърде много кафе. Той не се усмихва. Малко след срещата шефът ми съобщава, че аз ще движа всичко по тази поръчка, тъй като Камен П. предпочитал да работи с един човек – по-лесно му било. Осъзнавам, че това е голяма отговорност и някак успявам да измънкам едно „Благодаря!“. В следващите месеци с Камен се чуваме по телефона, пишем си или се виждаме почти всеки ден. Предлагам му различни оферти, уточняваме всички видове рекламни материали, бройките им и чак след това започвам да му показвам десетките дизайни на всеки един от тях. Той се държи мило и професионално и също толкова мило и професионално отхвърля всички предложения за визиите, което неминуемо удължава работата ни и прави моите визити до агенцията му все по-чести. Постепенно ръкостискането се превърна в целуване на ръка, работните обеди – в приятелски срещи, изпращането – в момента, в който задържаше ръцете си малко по-дълго върху мен, докато ми помага да си облека якето. Беше едно от онези внезапни разбирателства, така естествени и леки като дишането. И така ужасяващо грешни, ако си позволим да стъпим накриво. Бяхме начертали една невидима граница през нашите отношения – въображаемо въже, разделящо това, което искаме от това, което е правилно. Превърнахме се в опитни въжеиграчи, които премисляха всяка своя дума и всяка стъпка, за да могат да се насладят на тези взаимоотношения, без де факто да правят нещо лошо. И за един кратък период от време, наистина успяхме. Неусетно листата на дървета пожълтяха и в офиса ни пристигнаха последните
брандирани тефтери за тях, което означаваше само едно – вече сме на финала на нашите служебни взаимоотношения. Шефът ми хвърли едни фактури на бюрото и каза, че Камен настоял аз да ги занеса в офиса му още този следобед. Осъзнавах, че това ще е някакъв вид сбогуване, затова реших да се разходя до там – ходенето винаги ме е успокоявало. Дадох си сметка, че мога да изредя по една причина да не бъдем заедно за всяка крачка, която правя – разликата в годините, неговата съпруга, моят Драго, дъщеря му, хората ще кажат, че съм кариеристка, която се продава, а за него – че е женкар, който лекува кризата на средната възраст с евтина забежка, вероятно ще загубя работата си, а той – клиентите, които бе довел бащата на жена му… Рискувахме всичко за нещо, което можеше да ни мине след два-три месеца. Два-три месеца срещу остатъка от живота ни? Не съм счетоводител, но сметките не ми излизаха. Когато пристигнах, той вече ме очакваше и по нищо не личеше, че днешната ни среща е нещо повече от която и да е друга служебна среща. Усмихва се, поздравява ме, оставя документите и ми предлага кафе. Известно време говорим за съвместната работа, отново балансирайки върху онова познато въже. След минута мълчание, в която и двамата сме съсредоточени в чашите си, той също толкова овладяно и спокойно започва да говори за евентуална афера помежду ни. Казва, че отначало се страхувал, но след това си дал сметка, че това между нас е много рядко и ще е грях, ако не му позволим да се случи. Разказва за негов приятел художник, който имал ателие в къща накрая на града и му дал ключ. През петък пътувал до столицата и малката къща можела да бъде на наше разположение, стига да се съглася. Аз съм толкова сащисана, че не успявам да кажа нищо, докато той ми обяснява как да стигна до къщата и че ще я позная по липата в двора. А след това ме целува и ми подава малък сребрист ключ – ключ, който може да промени живота ми. Бягам – това е моят нескопосан опит да постъпя правилно, ако вече не е твърде късно. Искам всичко да бъде както преди. Искам и Камен. Не помня кой беше казал, че да искаш две противоположни неща е един от признаците на лудост. Който и да е, вярвам му. Прекъсвам всякакъв контакт. Не отговарям на няколкото опита да се чуем. Той ми липсва и едновременно ме е яд, че реши да изгори проклетото въже, по което така хубаво вървяхме. Затова решавам да го отбягвам. И успявам. До тази вечер. До проклетия коледен банкет, на който шефът реши да покани и някои от най-големите ни клиенти. До поканата за танц и до проклетия ключ, който не можех да спра да гледам няколко часа по-късно. – Какво е това? Не съм забелязала кога Драго е влязъл в спалнята. – Нали си спомняш Марта? – От издателството? – Същата. Нали замина за Испания? – изчаквам го да кимне, преди да продължа. – Даде ми ключ да наглеждам апартамента ѝ от време на време – да поливам цветята, да проветрявам, такива неща… – Тя не замина ли преди месец? – Знам! Изскочило ми е от главата с всички глупости в работата напоследък. Утре е петък, нали? – той отново кимва, докато разкопчава ризата си, а аз стисвам ключа в ръката си – Още утре ще ида да видя какво е положението.
стр. 7
Музи в залива
От обич Когато Коста ми се обади в онази августовска вечер и ме помоли да отида в дома му, аз вече бях влюбена в него от 19 години и 3 месеца. Затова облякох рокля, сложих червило и се измъкнах от къщи както преди почти две десетилетия. И точно с толкова се чувствах подмладена, докато пътувах в таксито, защото вътрешно усещах, че най-сетне е дошъл моментът да ми признае чувствата си. С Коста се запознахме на едно приятелско събиране, когато бяхме на по 17. Едно момче разказваше как негова братовчедка избягала с някакъв момък от Казанлък. Всички бяхме удивени от историята, само Коста поклати глава и промърмори нещо като: „Какви неща правят хората от обич!“ с онзи тон, с който би обвинил някой професионален илюзионист в измама. На Коста отдалече му личеше, че не вярва в магия – той би се качил на сцената, за да се увери, че жената е разрязана на две и това ме накара да започна да защитавам всички илюзии, фокусници, магии и глупости, правени някога в името на любовта. Никой не би предположил, че по време на тоя спор ще се роди едно от най-истинските приятелства в живота ни, тъй като с Коста бяхме напълно различни. Той – единствено дете в богато семейство, свикнало да получава всичко, което поиска, циник от млад, който гледа с известно презрение на всички сантименталности и се наслаждава на женското внимание. Аз – примерната дъщеря в средностатистическо семейство, нормална до обикновеност, отличничка, идеалистка и романтичка с нос постоянно заврян в книгите. Всяка вечер чаках нашите да заспят, промъквах се през прозореца на плочата, от плочата – на ябълката, от ябълката – през оградата, през оградата – на пътя, по пътя – към завоя, зад завоя – при Коста, който вече ме чакаше. Така аз – момичето, което се страхуваше колкото да падне и да си обели коленете, толкова и да падне в очите на другите, открих в себе си смелостта да направя нещо, само защото исках. Обикновено прекарвахме вечерите на един хълм на края на града. Правехме си среднощни пикници и си говорехме за живота, любовта, приятелите, мечтите, бъдещето, звездите и всичко останало. Веднъж, докато ми обясняваше каква част иска да си купи за колата, се усетих, че броя потрепванията на мускулите на челюстта му. В този миг, някъде между различните модели карбуратори, аз осъзнах, че съм влюбена. Нещо повече – бях убедена, че и той е влюбен в мен и само страхът му пречи да ми признае. Така, от вечер на вечер и от очакване в очакване, лятото отлетя. И изведнъж пораснахме. Баща му умря малко преди да завали сняг и Коста се оказа с много пари, много гняв и много време, което да пропива. Така и направи. Аз вече бях заминала да уча и до мен достигаха различни слухове за него – за скъпия мотор, за Ева, за пътуването до Корфу, за Наталия, за катастрофата, за Ана, Моника, Таня… Нашите нощни пикници изглеждаха като дело на въображението ми, но не можех да си позволя да се отдам на носталгията, защото съвсем скоро трябваше да мисля за брак. Стоян го избраха майка и татко – бил добро момче, помогнал на баща ми с ремонта, грижел се за майка си като за светица и щял да ме уважава. Приех го, макар да продължавах да си фантазирам за мига, в който Коста осъзнаеше, че аз съм жената за него. Сигурно хората щяха да говорят известно време, но като видят колко се обичаме, щяха да ни простят и да се зарадват за нас, а пък аз щях да направя едничкото нещо в моя живот само за мене си – да го последвам. Така разсъждавах и няколко години по-късно, когато забременях. Реших, че едно дете само ще усложни евентуалното ми връщане при Коста. Усещах, че това неродило се същество имаше силата да промени ситуацията, затова прекъснах бременността. И не съжалих. Аз още тогава знаех, че ще дойде тоя момент – тая августовска вечер, в която Коста ще ме повика. Трудно се обяснява как се живее с такава категорична увереност в нечия любов, дори когато другият човек не е узрял за нея. Ходиш на работа, пиеш кафе, прибираш се при мъжа си, правиш мусака, пускаш пералня, посрещате празниците заедно, правиш торта, прочиташ някоя хубава книга, откриваш си първите бръчки, повишават те, купувате си нов апартамент, губиш близки – и през цялото това вре-
ме тая любов си я носиш с тебе. Прилича на стара рокля в гардероба, която не си носила от години, но не можеш да изхвърлиш. Тайно се надяваш някой ден да видиш как коприната се спуска по коленете ти, докато слизаш от таксито пред къщата на голямата си любов. Такива рокли са класика, такива любови – също. Заварих го да обикаля хола с чаша в ръка – гледаше в краката си и си мърмореше нещо. Усмихнах се – от 19 години и 3 месеца чакам да го видя така. От 19 години и 3 месеца чакам този разговор. Той леко се стряска, като ме вижда, сетне преминава разстоянието между нас с няколко бързи крачки, хваща ръцете ми и въздъхва. – Дора, Боже! Слава богу, че дойде! Разговаряме се. Предлага ми уиски. Отказвам. Всичко притихва за миг, след което Коста започва да говори бързо, много бързо, твърде бързо… – Доре, трябва да говориш с нея! – аз примигвам насреща. – С Лилия, дъщерята на Йордан печатаря. Само ти можеш да я убедиш, Доре! Тя… не ме иска… Разказва ми как я е срещнал преди няколко месеца. Описва го като „обратното на гръм“, защото при гръмотевица първо виждаш лъча, а после чуваш тътена, а той първо чул смеха ѝ, а след това се обърнал и я видял. Случайно. На улицата. По обяд. От всички други улици, часове и момичета. Говорела с някаква жена и се смеела. А Коста, покосеният от гръм, не помръдвал – най-живите къдрици на света леко закривали светлите ѝ очи, минавали край пухкави устни и се спускали чак до овала на гърдите ѝ. Последвал я до малка книжарница на центъра, където работела, и прекарал следобеда, преструвайки се, че си избира книги. Излязъл 5 минути преди края на работното време с два тома готварски книги и „Хари Потър“. На това място в разказа той се усмихва, защото и тя се усмихнала, докато маркирала книгите. Казвала се Лилия, завърнала се в града, за да се грижи за болния си баща и да спаси семейния бизнес… и се усмихвала много хубаво. Върнал се на следващия ден. И на по-следващия. Коста, който не се притеснявал да покани жена в леглото си, събирал смелост с дни, за да заговори това момиче. „Поне обнових значително семейната библиотека“ – отново се смее, но усмивката му бързо угасва. На масата зад него има книги, които никога няма да прочете. Понякога чакаш някого цял живот, а след това удря гръм с име на цвете и… Може би, ако не беше тоя смях. Може би, ако не бяха тия дълги къдрици като направени от сатен. Може би, ако не бяха очите, в които като в езеро се отразявала всяка нейна емоция. Може би, ако не беше името ѝ – така нежно и така подходящо за нея. Ако не бяха тънките ѝ китки, цепнатината на горната ѝ устна, бенката над лявата ѝ вежда, талията, пръстите, стъпалата… Може би. Един ден Коста се появил в книжарницата с цветя. И тогава за пръв път му се случило нещо, което на всички останали хора се случва поне няколко пъти в живота – бил отхвърлен. Лилия му върнала розите и обяснила, че не ѝ е до любов и иска да мисли само за семейството си. Помолила го да пренесе симпатиите си другаде – нещо, което, доколкото била чула, му се отдавало достатъчно добре. Последвали още няколко опита, но тя оставала непреклонна пред поканите, подаръците и увещанията му. Накрая Коста я заплашил. „Не знам какво ми стана…“ и се хваща за главата, докато ми обяснява как откупил дълговете на баща ѝ и бил готов да я изнуди да бъде с него… Казва още, че в последно време правел само глупости, че това му се връща за младините, че без нея ще умре, че само аз мога да му помогна и съм готова да се закълна, че ако остана още секунда, ще видя този мъж да плаче. Затова взимам чашата от ръката му, изпивам я на екс и тръгвам към вратата. – Ти къде? – Как къде – да говоря с твоето момиче. И щях да го направя – щях да я убедя да обича мъжа, когото цял живот съм обичала, защото това щеше да го направи щастлив, а тя щеше да се примири, защото това щеше да направи близките ѝ щастливи. Както каза Коста в нощта, в която се запознахме: „Какви неща правят хората от обич!“.
Художник Ертан Алев
8 стр.
Още малко от света на Ертан Алев
Музи в залива