и з у М в
а в и л а з
Младежки литературен вестник, бр. 16, септември 2021 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ
Атанаска Илинчева Мирела Атанасова Георги Георгиев Атанас Нанков ПРОЗА
Снежана Ташева Калин Баев КАРТИНИТЕ
в броя са на Иван Кашлаков
ISSN 2738-8395
Снежана Ташева Спи с мен Откъс от роман
Отключих вратата и както обикновено, пуснах чантата си на пода. Бяха минали три месеца от завръщането ми в София, така че навън вече беше ранна есен. Погледнах към чантата и се усмихнах. Баба ми все разправяше, че оставянето на чанта на земята е на безпаричие, но не мислех, че трябва да се опасявам
от кинтонемията. Особено предвид че беше обичайното ми състояние. После погледнах към обувките и замръзнах. Един от чифтовете бяха кубинките на Янчо, а точно до тях бяха подпрени ботите на Явор. Как бяха успели да влязат и двамата, при положение че нямаха ключове? Сетих се как. Янчо не беше излязъл за работа и когато Явор е позвънил на вратата, той просто му е отворил. И наистина, от кухнята се чуваха гласове. Пристъпих внимателно натам, като първо се опитах да подслушам, но не успях да доловя всичко. После реших, че няма смисъл да се крия, и отворих вратата, след което драматично се заковах на прага. Все едно аз бях хванала някой от тях с любовница, а не се бяха намерили те един-друг.
Продължава на стр. 7
Атанаска Калин Баев Тихото Илинчева Повторение Понасям се бавно в небето ти. Разтварям се в синьото теб. И падам. В най-тъмното падам. В грубата пелена на съдбата си. Стичам се на топли капчици от клепачите на лятното слънце. И ме няма, заличила следите си – от огнените устни на дявола, след стъпките в мокрия пясък и в смисъла на всичките думи. Но се раждам. По-човешка от всякога. И отпивам от същия извор, и вървя по брега на морето, но не нося познатите демони. Аз обичам със същата сила. И се срещам със същите хора. Само теб не намирам в живота си. Не разбра ли защо се повторих?
Четете още на стр. 2
Викаха му така още от дете. Прякорът дойде съвсем логично – не говореше и не общуваше с никого, нямаше приятели. Не излизаше да си играе пред блока с другите деца. Всъщност, когато беше съвсем малък, отиде три или четири пъти да рита със съседските момчета, но те все го слагаха на вратата. На него му се играеше напред, но понеже го беше срам, реши да не казва нищо и просто спря да ходи повече. Никой не знаеше откъде идва тази негова стеснителност, още повече че Тошко си беше от съвсем нормално семейство с културни, общителни и разбрани родители. Просто си беше срамежлив. Съседите от входа го харесваха, защото виждаха, че е кротко момче и много от тях се опитваха да го предразположат, опитвайки се да го заговарят. Безрезултатно. Той или само се усмихваше свенливо, или отговаряше с по една дума: „Как си, Тоше?“ – „Добре.“ – „На училище ли?“ – „Да.“ И дотам…
Продължава на стр. 4
2 стр.
Музи в залива
Атанаска Илинчева
Атанаска Илинчева е родена в град Пазарджик. Завършва право в Софийския университет и работи като юрисконсулт. Първите ѝ публични поетични изяви са свързани със създаването на „Иначе писано“ – литературна общност от млади автори, както и със страницата ѝ за лично творчество „Поетрия“. През годините участва в множество литературни събития, организирани в София. Нейни творби са публикувани на различни сайтове и платформи за литература, култура и изкуство, сред които поредицата „Творческа библиотека“ на сп. „Филологически форум“, Tetradkata.com, Kadar25.com и други. Част от стихотворенията на Атанаска са поместени в сборника „Избрано 20172019” – издание на Tetradkata.com, коeто излиза от печат през 2021 г. В началото на 2021 г. започва работа по своята дебютна стихосбирка.
Хартиена лодка Ако тези сълзи се стичат без да има къде да попият, ще покрият всички дървета, ще текат на потоци по улиците, ще пропият в гредите на къщите и ще залеят техните покриви. Ще прелеят реките от коритата си и земята ще се превърне в море, а море и небе ще се слеят. Ще се скъса бентът на нашата реалност под тежестта на тази водна стихия и светът ще изчезне отдолу. Ще го търсим в устите на рибите. Ще ни учат на дълго мълчание и когато запомним урока си ще изчезнат дори и те. Ще се роди ли по-чист свят от този, в който с тебе се срещнахме и наивно се бяхме усмихнали на онази простичка вяра, че светът се побира в ръцете ни? Ако тези сълзи се стичат, без да има къде да попият, ще прелеят в ръцете ми и ще спукат бента на света недомислен, в който всичко, за което мечтаем, е за миг да се откъснем от себе си и един към друг да сме искрени. Ако тези сълзи се стичат, без да има къде да попият, и поставят света ни в опасност, аз ще имам хартиена лодка в морето на нашата реалност. И ще да искам да зная ще дойдеш ли, но стоя и те гледам усмихнато... Този свят е прогнил и сам, а сълзите попиват винаги.
От корена до короната Едно дърво се разлиства в мен, клоните му опъват жилите на ръцете ми, короната му изпълва гърдите ми и мога ясно да видя, да вдишам разтварянето на всяко листенце. Едно дете обръща поглед към мен, ръцете му се протягат в молба за прегръдка, очите му преливат от сълзи и страх, то е голо и мръсно, сякаш част от дървото – моето неосъществено момче. Това дърво ме обгръща цялата. Сякаш ставам самото дърво. И едновременно съм и имам короната, стъблото, детето и корена.
Дом на поезията Ако не беше ти, поезийо, отдавна щях да вярвам, че е съвсем нормално животът да е монотонен; че хората са точно каквито ми се представят; че трудностите ги има, за да внесат разнообразие. Ако не беше ти, отдавна щях да съм приятел на гордата посредственост; на тирадното говорене; на режисираната показност. И щях да бъда тон на безцветното в дните ми, като повтарям – така е при всички. Но теб те има и затова аз убедено зная – има повече в живота, в света и в хората, особено в цветните хора. И безусловно вярвам в полета, отвъд простото приемане за невъзможното летене. А ти винаги ми подсказваш пред кой прозорец точно е време да разтворя крилете си. Защото познаваш добре, поезийо, че моят дом не е сред нещата, които ме отдалечават от теб.
При полет Болят ли крилете, когато порастваш? Когато за полет е тесен светът. Години наред политаш и падаш и сякаш си сраснал с връвта. Завързала в спомен очи и обятия, нима не притиска най-силно където, превърнато в дом на самотни разпятия, в последния възел се стяга сърцето?
Признание Събирам думи – дъждовни капки по асфалта. Те падат от необята и се превръщат в реки от натежала неизказаност. Отдавна искам да ти кажа, че те откривам във водовъртежа им. Живееш в мен като вклеймено слово, което ритуално се повтаря, повтаря се, запомня се, остава. С теб се разказвам като случване, звуча като любима песен, като стих. Увличам се и плувам по тротоарите на неизречените думи – истини, на истини, неистини, признания. Не мога да не искам да узная с коя от всички думи ме описваш, коя да приютя завинаги и да превърна в своя същност. Ще я положиш ли на устните ми? Не мога да не проследя с поглед (небето впрочем е красиво) първопричината на думите. Харесва ми да гледам как се стичат на малки водни петънца, на срички по листа ми – трамвайното стъкло. Обичам да ти посвещавам всички, които съумеят да се слеят. Ти никак не приемаш прозаичното, но от асфалта, от тротоара, от стъклото събирам своите най-честни стихове. И в този смел водовъртеж на думите намирам тяхната първопричина, смирявам се пред всяка неизказаност, съзнала същността на необята – живееш в мен.
Музи в залива
Мирела Атанасова
стр. 3
Казвам се Мирела Атанасова, родена през лятото на далечната 1993г. Избрала съм артистичните псевдоними МАТ и Алерим, защото подписвайки се с тях, се чувствам една идея по-уверена. Възпитаничка съм на НУМСИ „Проф. Панчо Владигеров“ – гр. Бургас, изучавала съм цигулка и оперно пеене. По това време открих своето духовно семейство, именно там ни се пресякоха и пътищата с човека, който ме напътства и до ден днешен – режисьора Симеон Димитров (човек светило, във всички аспекти на думата, слънце на няколко вселени). По-късно продължих професионалното ми развитие в НМА „Проф.Панчо Владигеров“ – гр. София, но поради здравословен проблем не успях да завърша висшето си образование. В момента съм щастлива майка в търсене на нови полета за изява и създаване на вълшебства. Майчинството се превърна в муза и генератор за последните ми творби, типично по лъвски родих си муза. :)))
Има дни Има дни като този тихи Безумно тихи сякаш Неродени дни във които Душата ликува Не стене Дни на помирение между всички страни Магическо щастие Без мъка Без да боли Има дни като този Чист и красив Сякаш по-слънчев от предишните дни Сякаш по-истински Ден съкровище Вода в пустиня Ден сънувана пролет Посред ледена зима Има дни Дни като този.
*** Времето е тъй щадящо Лек мехлем срещу беди Цяр за душевни болки Рани Кървави следи Времето е ничие Притежание на чужди светове Времето е най-безценно Без него просто сме За никъде Пожелай си Време Подари го от сърце Обичай Споделяй Навреме Дарявай с двете си ръце.
*** Имам много домове но бездомна скитам в полето Със щурците плачем в дует Серенада правим на небето Светулките прегарят като свещ А душата ми е нейде в лозята Щурмувам всеки тъжен ред Щастлива истински като децата.
„Светлина в гората“ Художник Иван Кашлаков
Сънува ми се Сънуват ми се феи Феи облечени в любов Рибари в звездните морета на безоблачния небосвод. Обичат ми се хора Хора облечени във човещина В полята тъмни да се срещат за да се познават Не с очи а по душа Сънуват ми се истински приятелства Приятелства облечени във чистота Светове запълнени от чувства без горчивото на емоционалността. Сънуват ми се сънища Сън в съня в съня А сънувайки се моля да остана чужда на грозното на реалността.
4 стр.
Музи в залива
Калин Баев
Тихото Продължение от стр. 1
Децата от махалата пък го подиграваха постоянно, а когато го видеха с баща му или с майка му, започваха да си шушукат по негов адрес. Подиграваха му се и в училище. Тъкмо да се покаже в класната стая и коментарите започваха: „Шумното пристигна!“ или „Тихото пак идва да ни надува главите.“ Имаше и някои, които стигаха още по-далеч и го бъзикаха, че е ням, говорейки му с жестове… Но Тошко не беше такъв само навън или в училище. Не говореше и вкъщи. Прибере се и баща му го пита: „Как мина на училище?“, а той: „Добре.“ – „Изпитаха ли те?“ – „Не.“ След което си отиваше в стаята, където или играеше компютърни игри, или гледаше безсмислени американски екшъни. Родителите му, естествено, силно се тревожеха за него и един ден тактично му предложиха да го заведат на психолог. – Само това оставаше, сега и луд да ме изкарат… – кресна Тошко и изхвърча в стаята си. Но ето че дойдоха и изпитите след седми клас и с тях се появи и нова надежда. „Ново училище, нови съученици – това може да е едно ново начало! – мислеха си обнадеждени майката и бащата. – Само да го приемат…“ Така и стана. Тошко беше умно момче и с лекота влезе в една от езиковите гимназии. – Пфуу, най-накрая малко слънце и на нашата улица! – въздъхна облекчено таткото, когато научи радостната вест и допълни: – Това е елитна гимназия, децата там са други – културни, възпитани. Няма да има подигравки и обиди… И окрилени от успеха на сина си, двамата родители решиха, че поводът заслужава отбелязване. Поканиха роднини и семейни приятели и се почерпиха за новото начало, а Тошко получи най-различни подаръци. ... 15 септември. Нова учебна година. Нови хора. Нови надежди. Краткотрайни… Първите няколко дни минаха добре и Тошко постепенно започна да се отпуска, очевидно новата среда му влияеше добре. Дори в междучасията започна да излиза от стаята с част от съучениците си – нещо, което преди не си и помисляше да стори. И точно при едно от тези излизания той чу познат глас. И още по-лошо – познато обръщение: – Ооо, това ако не е Тихото, аз съм трамвай! Беше Венци – едно от децата, които най-много се дразнеха със срамеж-
ливото момче в старото му училище. И тогава всичко отиде по дяволите. Новите съученици на Тошко, вече разбрали за миналото му, не го оставиха на мира. Вече никой не го наричаше по име. Съществуваше само Тихото – смотанякът на класа. Логично последва още по-голямо затваряне, спад на оценките… Това нямаше как да убегне на майка му и баща му. „Кажи ми честно, моето момче, всичко наред ли е? Проблеми ли имаш, някой закача ли те?“ – интересуваше се таткото. – „Не!“ – лаконично отговаряше синът и тръшваше вратата на стаята си. „Дано е само период…“ – надяваха се разтревожените родители. Но не беше. Обидите и подигравките отново бяха ежедневие за момчето. С една разлика – към тях се прибавиха и удари, целене с топка в часовете по физическо… Един ден, малко преди да стане време за училище, Тошко отиде в спалнята и се насочи към гардероба на баща си. Рови там известно време, след което взе нещо и напусна семейния дом. Още щом влезе в класната стая, бъзиците започнаха: – Ето го и Тихото – властелинът на мълчанието! – Аре бе, Тихо, идвай, че няма с кого да се гаврим! Тошко обаче не чуваше нищо. Седна на чина си и зачака всички да се съберат. Когато стаята се напълни и малко преди да дойде учителят по алгебра, Тихото изведнъж стана и се насочи към дъската. – Тихо, че Тихото ще изнася реч! – каза някой и помещението се разтресе от шумен смях. Тогава Тошко разтвори якето си и изведнъж всичко притихна. За секунди. След малко цялото училище се огласи от писъци, сирени на полицейски коли и линейки, както и от кресливи репортерки, борещи се първи да отразят случая с „психичноболното момче, застреляло съучениците си със служебния пистолет на баща си“…
Атанас Нанков
Тя
Тя е между сковаващия студ и жаркото Слънце. Живее в два сезона Лято и Зима, в подножието на хълма на населената пустош, в желязна къща със стъклен килер. От който прозират тайните ѝ. На стените в дома си има нарисувани картини с чужди мисли за любими половинки. Гардеробната ѝ е обширна с много рафтове пълни с книги… там има и Шанел (автобиографичната книга). Тя има закрит басейн, пълен с открити чувства, гледа го всяка вечер с чаша утринна надежда. Има сковаващ поглед, устни с дъх на уханни черни рози, а те ухаят най-силно, но не всеки има сетивата да ги хареса и разбере. Тя е някъде там, между зората и здрача, не ви трябва късмет, за да я срещнете, но ви трябва късмет, за да остане при вас.
Музи в залива
стр. 5
Иван Кашлаков Иван Кашлаков е роден през 1993 г. в Сливен. Завършва НХГ „Д. Добрович“, специалност „Рекламна графика“ (2012) при Михаил Николов и Ташко Попов. Като студент в НХА специализира „Плакат и визуална комуникация“ (2016) при проф. д-р Николай Младенов и „Визуална комуникация“ (магистърска програма) при проф. д-р Иван Газдов (2018). Визуален артист, работещ в областта на уеб и графичния дизайн, UX, UI, брандинга, плаката, живописта и рисунката. 53 от неговите картини и рисунки са притежание на частни колекции. Участник в 150 международни изложби в Корея, Китай, Япония , Полша, Швейцария, САЩ, Перу, Русия, Испания, Мексико, Дубай, Украйна, Канада, Турция, Германия, България и др. Автор на три самостоятелни изложби. Носител на многобройни награди, сред които бронзов плакет от Деветото международно триенале на сценичния плакат (2019); наградата „Избор на журито“ от CO|Show 2019, Colorado Mesa University; сребърен диплом от биеналето на плаката в Еквадор 2020, категория „Анимиран плакат“ за „Социалните акули“; златен диплом в Международния конкурс за плакати на United Designs Alliance UDA 2020; сребърен плакет и почетно отличие в Graphis Poster Annual 2021, почетна награда от международното жури в XI международно триенале на екологичния плакат, 4th Block в център Ермилов, Харков, Украйна, награда на 11th Typography Competition“ на Communication Arts 2021 и др. “Старият моряк“
„Размисъл“
„Дворът вкъщи“
6 стр.
Музи в залива
Георги Георгиев dispersió И колкото и да е розова, която и да е мъгла така неотстъпчива, и дори да я помолят, терасата ѝ си остава хладна през деня за да си скрие слънце в несъбудената пролет. Прозорецът Джохари е притворен, а стаята му – слънчогледови поля, и всеки сноп, смелил се да погледне по-нагоре посвил е в себе си умислените, сгушени деца. Там жадната за стъпки някъде отпред веранда разляла е гърба си пясъчно, просторно, по почвата на време, люляци и суета, по почвата на ненадейност и комфорта. И колкото и да е розова, която и да е мъгла, семантиката на града изпраща и оставя гостите терасата рисува жежките им стъпала, за да разлее пътя по посоката на нощите.
Thérapeute – Сега с какво се занимаваш? – Помагам им да се спасят. – Кога, кого и как спасяваш? – Защо реши, че бих могъл да обясня? ... Намирам ги треперещи в последици – животът бил безизразен и ням, препълнен с празни хора и поледици, та само аз съм липсвал там. На вересия давам им от моя път. В замяна – две ръце и кадифените очи, да търсят неизвестното под грешна плът, доказвайки, че чувстваме, но не личи. Но мир пред себе си не пожелах, а времето съблича всички стари белези. Чрез неговото „нямам“ ще изгубя тях, за да успея да намеря себе си. Сега разбра ли за егоистичната ми цел? Посях под името ѝ черна орхидея, на някого да дам каквото съм отнел – разливайки се, да поливам нея.
Violæ
Не виждам те в лилавата претръпналост, но ще забърша и човешкото в стъклата. Да сляза в съня ти поисках и с гъвкавост нещо смутимо да пусна нататък. Съблякох очите и пуснах ги в чаша бавно, чупливо, рискувах да стисна, но тази подкожна повърхност е наша, а всеки ухажващ я жест – неумишлен. Достатъчно тихо разперих крилата – да капя от тях и да раждам огнища, с гъдел от срам да погаля вратата и мъжкия гняв по гърба да засищам. Виж, не крада от всички сетивности, даже напротив, и аз съм лилав. Твоите стълбички в моята видимост всъщност не помнят кога се прибрах. Тук ще е топло, аз се разреждам в трънливи корони, плод и молив до всеки следобед под меката мрежа, която прехапа безскромно свенлив.
„Артистичен хаос“ художник Иван Кашлаков
Музи в залива
стр. 7
Снежана Ташева Спи с мен Откъс от едноименния роман, издателство „Ерго“ (2021 г.)
Консултант-редактор: Калин М. Ненов Коректор: Роза Максимова
Продължение от стр 1
– Яворе, какво правиш тук? – попитах го. Така и така бях виновна, та реших, че ще е по-добре да играя в настъпление. И двамата знаеха къде живея, но досега не бяха идвали, без да ме предупредят. – Дойдох да ти донеса книгата за Менделеев, за която говорихме – отвърна той. – А защо не се обади? – сложих ръце на буквата „Ф“. – Ами ти, Янчо, не трябваше ли да си на работа? – Колегата се обади да се сменим сутринта. – Но не мисля, че ти трябва да задаваш въпросите тук – прекъсна го Явор. Погледнах ги – бяха седнали на кухненската маса, с по чаша кафе пред тях. Явно нещата се развиваха цивилизовано. Засега. Интересно, кой ли беше направил кафето? И двамата бяха добри в кухнята, доста по-добри от мен, и често ме заместваха, когато ми бяха на гости. Янчо беше готвил от малък за майка си и брат си и дори беше работил като помощник-готвач, а Явор си готвеше от години, защото живееше сам. Нямаше как да се състезавам с това. – Да, защо не каза нищо на никой от нас? – прекъсна мислите ми Янчо, звучеше като обидено пуберче. – Или ти харесва да си играеш с хората? Явор се протегна и сложи ръка върху неговата, за да го успокои. За мое учудване, Янчо не измъкна ръката си от хватката, а я остави на масата. – Ясена, искам да те помоля да излезеш. Двамата трябва да си поговорим като мъже – каза Явор. – Гоните ме от собствена ми къща? – ядосах се аз. – Тая няма да я бъде!
Освен това и аз съм мъж, и също искам да участвам в разговора. Двамата се засмяха за кратко, после отново върнаха сериозните изражения на лицата си. – Това винаги те е привличало, нали? – продължи Явор. – Да бъдеш като мъжете, да ходиш там, където са те, и да участваш във всичко, което правят. Отворих уста, после я затворих. Скръстих ръце пред несъществуващите си гърди. Разбира се, че беше така, но аз се гордеех с това и не смятах, че е нещо, което заслужава укор. – Ясена, излез – подкрепи го Янчо. – Навън не вее, не вали, светло е и е топло. Иди в кафето и ни изчакай там. Имаш ли нужда от пари? – Защо не идете вие в кафето? – знаех, че се инатя за глупости, но не можех да се предам ей така. Беше ми понятно обаче защо те не искаха да отидат там. Едва ли им се щеше всички квартални кибици да станат свидетели на разговора им. Докато аз можех да стоя в заведението неограничено дълго, без никой да научи нищо за личния ми живот. От друга страна се притеснявах да ги оставя без надзор. Вярно, досега не се бяха избили, но това не даваше никакви гаранции. – Не съм сигурна, че трябва да ви оставям сами – казах накрая. Янчо се засмя. Разбираше, че това почти се равнява на капитулация. – Нищо няма да се случи, успокой се. А сега, моля те, излез. Когато приключим, ще те извикаме. – И аз те моля – включи се Явор. Хвърлих последен поглед и на двамата. На лицата им беше изписано такова страдание, че ако можех, щях да го поема върху себе си. Усещах физическа болка в гръдния кош само от това, че ги виждах такива – смачкани, измамени и нещастни. Аз бях виновната и тепърва щях да си плащам, при това с лихвите за месеци назад. Но бих платила с радост, и втори, че и трети път. За да бъдат те щастливи. „Любой ценой...“, помислих си, преди да затворя след себе си. Заключих входната врата и се качих в асансьора. От апартамента не се чуваше и звук. Знаех, че не трябваше да ги лъжа. Трябваше да избера един от тях и да зарежа другия. Но освен страха, че ако предпочета единия, той веднага ще ме изостави, имаше и друго. Не можех да направя избор. Исках и двамата. Те запълваха различни нужди у мен, допълваха ме по различен начин. Нуждата да се грижа за някого, да напътствам и да водя за ръчичката Янчо. Нуждата да помагам на Явор да се отърси от напрегнатото си работно ежедневие, което не му оставяше време за личен живот. Още повече, че двамата бяха олицетворение съответно на любовта към баща ми и на любовта към себе си. Не изпитвах и грам съжаление или неудобство от което. Ако ще сто дървени философа да дойдеха да ми обясняват как не мога да чувствам това, което ми е на сърцето, или пък как не мога да съм с някой мъж, защото прилича на мен или на баща ми. Не намирах нищо от това за неправилно или пък срамно. Морийн Джонсън от „Отвъд залеза“ нямаше такъв проблем. Тогава защо аз да имам? Естествено, че ще търся някой, който да прилича на мен. Няма да се хвана с първия бабник-алкоголик, който ми се изпречи, я. Разбира се, че ще търся и мъж, който да прилича на баща ми. И двете са напълно нормални човешки поведения. Само дето малко хора си ги признават. Единственото, което ме тревожеше, беше съвпадението по време. Не можеше ли поне да се захвана с тях последователно, а не успоредно? Би ми спестило много мъка и ядове, на тях също. Но явно така работеха квантовите закони на битието – или никой, или и двамата. Тези два електрона някак си бяха успели да запълнят една обща орбитала. Не можех просто така да изхвърля единия. Поздравих съседката, която тъкмо се връщаше от магазина, и се запътих към кафето. Поръчах си чай и се настаних. Нещо ми подсказваше, че ще чакам дълго. Няколко часа по-късно, когато бях изпила няколко чая, разгледала вестника и вече можех само да блея тъпо през прозореца, телефонът ми изписка. „Можеш да се прибереш“ Беше Янчо.