и з у М в
а в и л а з
Младежки литературен вестник, бр. 17, октомври 2021 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ
Наталия Иванова Рене Карабаш ПРОЗА
Атанас Нанков Георги Георгиев ИНТЕРВЮ
на Катина Лукова с Панайот Мустакерски КАРТИНИТЕ
в броя са на Владимира Йорданова
Наталия Иванова
ISSN 2738-8395
Рене Карабаш Майка ми обиколи света
Разговор Кога ли ще те разбера, безславно мое тяло, застъпило живота с нокът; бе там и страдаше за своето – навярно по неволя те подведох с близост някоя с внезапното докосване до нещо, което е веднъж, a си го спомняш като вечно, но в тих следобед, когато почвата е мека, а слънцето е косо, както всяка есен, ще чувствам, че ми казваш всичко, ръката ти ще хвана сякаш чужда е и най-накрая ще поискам прошка.
Четете още на стр. 2
Атанас Нанков Колкото видове питиета, толкова и хора. Има питиета, които са наливни, от тях има във всеки бар, на всяка блок маса, във всяка витрина на супермаркет. Не са претенциозна напитка, по-скоро са „вкус за всеки“. Пасват на всяка обстановка, но не съвсем. Има едни такива питиета, които изискват
Била е в Париж разхождала се е в градината на статуите Била е в Копенхаген седяла е на скалата на самотната русалка Била е в Пуерто Рико изчезвала е във Бермудския триъгълник Толкова магнити ѝ подарих често ги подрежда във формата на къща
Четете още на стр. 3
Автолирика
отношение, обгрижване, определен брой съставки, за да отпуснат своя аромат и вкус. Те са смесица от вина и свежи плодове. Като хората, вече с опит, но винаги търсейки и нещо ново, което да ги допълни по нов начин.
Продължава на стр. 7
Георги Георгиев
Спокойствие
Човекът бе облечен с дрипави дънки и черен суичър, чиято качулка бе сложил на главата си. Тъмни слънчеви очила покриваха очите му. В лице ми се стори много изпит и състарен, а аз знаех, че няма и тридесет години. Изглеждаше точно така, както Иван ми го бе описал. Пристъпих плахо към него с наведена глава, а той на свой ред вдигна своята към мен.
– Какво става, чичка? – изплю. – Ам, ти ли си човекът? – смотолевих под мустак. – Зависи кой човек търсиш – направи се на интересен той. – Трябва ми нещо добро, ако ме разбираш.
Продължава на стр. 6
2 стр.
Музи в залива
Наталия Иванова Наталия Иванова е родена през 1992 г. в гр. София. Завършва специалност „Журналистика”, а след това следва в магистърската програма „Преводач-редактор” в Софийския университет. Работи като редактор в медии, a понастоящем – в организация с нестопанска цел. Участва като автор и редактор в отделни проекти на издателство Scribens. През есента на 2020 г. излиза първата ѝ стихосбирка „Човек с бинокъл“ (изд. Арс) под редакцията на Марин Бодаков и с подкрепата на Национален фонд „Култура“.
Сън
Море Единадесет преди обед е – време на обещания. Невинната тишина на утрото е изчезнала, денят е потънал в приготовления, преди трескавият пумпал на нощта да погълне всичко. Което трябва, сега е на мястото си – красиво и непознато. Само морето е насреща – непроменимо, непроменено, вечно, както е отеквал звукът му в пещерите, така отеква и днес. Винаги е имало удавници, винаги ще има. Младите завинаги ще бъдат млади и тук времето изчезва, потънало в смеха им. Наистина ли всичко това ще продължи да съществува и без нас? Един комар прелита и посягам към него. Спирам се.
Накрая – сърцето. Накрая. Разбира се, след края на една любов, ти първо ще опиташ да си жив – и ще се получи. Това е неотменно: на път занякъде ще спреш и ще козируваш пред лалетата, невинни като сутрин. Но точно там ще си припомниш всичко и като че е писмо, прегънато на четири, ще прибереш ръка във джоба си, ще забравиш, че е там, и ще си тръгнеш.
Художник Владимира ЙОРДАНОВА
София, септември Как само те обичам вечер, вървя по уморените ти улици и слушам самотен телевизор как цъфти и гласовете му не казват нищо. A ние тук сме, тротоарите не свършват никога, от плочките израстват блокове, във всеки съм живяла, в никой. А спомените като прашен хол подреждат се в един и същ следобед – излизам, мамо – от едно дете, което оттогава се прибира, ти знаеш всичко за това и всичко после – свидетелят на вечери и сутрини, на първата любов и на останалата, на тайните ми срещи и раздели. Тогава бог ли си, или добър приятел? Аз няма да признавам нищо. Сега сме тук: ти – все по-същият и аз – простила, че след мен оставаш.
Познавам улиците по-добре от живота зад тези тежки врати – от стаята долавям само смътни реплики, дребни произшествия, рядко: смях. От другата страна на леглото ни – друго легло, а близо до него: бебе. Грях ли е да си представям какво е там? Сънят ме увлича в лагуната на образите и с детския плач попадам от другата страна на стената. Всичко е каквото очаквам: майка, баща, дете. Отивам до прозореца с надеждата да разбера повече: една улична лампа диша над едър черен автомобил, след малко и тя ще стане невидима. Денят ще започне. Но сега сънувам чужда умора.
Времето е наше Не ни застигна страшно бедствие, нито пък изгубихме, за ужас, нещо. Ние просто бяхме тъжни, па̀рите се сменяха с мъгли, пред блока котките умираха, вечер се прибирахме унили, разбира се, понякога съвсем добре, поне така би трябвало да бъде. Всичко иначе остава някъде, запомнено дотолкова, доколкото докато режеш лук във кухнята под наем, внезапно нещо малко те пробожда, заровено под мислите за другото, внезапно някакъв следобед се оказва важен, не, прости – най-важният – как седнал си на пейка и броиш листата, изпопадали в краката ти.
Музи в залива
Рене Карабаш
стр. 3
Рене Карабаш (Ирена Иванова, 1989 г.) е писател, режисьор и актриса. Завършва култовата Езикова гимназия на гр. Ловеч, след което получава бакалавърска степен по Приложна Лингвистика от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Стипендиант е в Западен католически университет в Анже, (Франция) и магистър по театрална режисура, към Нов български университет. За романа си „Остайница“ получава престижната литературна награда „Елиас Канети“. Романът ѝ носи и две номинации за Роман на годината от „13 века България“. Литературни награди „Перото“ и селекция в официалния каталог на Национален книжен център, Contemporary Bulgarian Prose 2019. Новата ѝ стихосбирка „Братовчедката на Зорбас“ (2020) ѝ носи две престижни номинации от литературния конкурс „Перото“ и за Национална награда за поезия „Иван Николов“. Първата ѝ стихосбирка „Хълбоци и пеперуди“ също е с номинация за Националната награда за поезия „Иван Николов“. Рене е носител на Първа награда за белетристика от Националния литературен конкурс „Боян Пенев“. Тя е сред най-превежданите български съвременни поети и писатели, което я поставя в Антологията „Най-превеждани български писатели 2019“. За ролята си във филма „Безбог“ на реж. Ралица Петрова тя получава редица престижни филмови награди за най-добра актриса: „Сребърен леопард“ (Локарно), „Сърцето на Сараево“ (Сараево), „Алуминиев кон“ (Стокхолм), „Златна роза“ (Варна), Номинация от Българската филмова академия. Рене е основател на Творческа академия „Заешка Дупка“, която събира в лекторския си състав едни от най-големите ни писатели, сценаристи и драматурзи на България. Освен основател на Академията, тя е и в лекторския ѝ състав и води курсове по писане на проза. Романът ѝ е преведен на арабски и френски език и предстои да излезе в Египет, до края на годината. Предстои екранизация на романа, с режисьор Костадин Бонев.
Без смърт Баба умря няколко дни след нà ти семе от мойте домати погребението мина нормално посяхме баба в земята плакахме много да я полеем така се правело ни казаха Мина време и се родиха големи домати напукани като ръцете ѝ откъснах най-големия и тръгнах бавно към къщата държах го с двете си ръце новородено което дори не проплаква разрязах го наполовина и отхапах смърт няма казваше баба и една семка засяда между зъбите
Момчето от камък което спря да пикае във фонтана Не си на 50 и на 26 не си аз те познавам ти си момчето от камък което спря да пикае във фонтана да скача от скалите да се сбива такъв си още преди да избереш грозда си преди да се излегнеш в утробата избра да се извиняваш когато те настъпят да вдигаш кръвно докато девойките припадат от задух в киносалоните
Свободно падане
Не си на 50 и на 26 не си аз те познавам точно в този момент ти нямаш възраст
Тя разкопчава гърдите си и казва хайде засилвам се умело преди скока тя се разсмива през сълзи:
Сега остави молива и излез изпикай се във фонтана скочи от скалите излез по средата на прожекцията и напсувай режисьора на този блудкав филм прибери се сега се метни през прозореца като победител като някой който не живее на първия етаж
няма нужда този път — не можеш да разбиеш сърце с врати отворени широко към зенита
The heart knows when the search is over Тя идва точно в 6 когато банките в града отдавна са затворили и бабата продава последния домат на тротоара Тя идва в моя дом със своите мечти и свойте кучета наметнала небрежно всички погледи пулсираща като сърце отвъд трамваите тя идва нейна моя и единствена свободна като полета на чучулигите строшила най-последната си маска негримирана с косите си тревисти на разсъмване оплита се като загадка във чаршафите поезията тази бръмка губи стойности когато заговори за очите ми или танцува гола в кухнята пред ласкавия поглед на съседите Тя идва ето че пристига вече задъхана от дългото пътуване с години чакана и търсена във празни погледи с ожулените колене на детството загледана в реката в рибите тя идва да ми върне нещо тъй съществено: голямата любов идва точно в 6 затваря всички банки и носи за да ме нахрани последния домат сърцето си
Каква шега Обичам те каза Пинокио и ми бръкна в окото
Възможност за капитулация Тази любов е минно поле премислям всяка крачка изчислявам разстоянието между окопите прехвърлям възможностите за капитулация Понякога бомбата гърми в краката ми друг път я чувам далече зад мен само тогава обърквам огъня ѝ за цвете което шеметно желая но не мога да помириша
Из „Братовчедката на Зорбас”, издателство „Жанет 45“
4 стр.
Музи в залива
Владимира Йорданова Владимира Йорданова е родена през 1985 година в град Плевен. Завършва текстил в Националната художествена академия, гр. София. Работи в областта на живописта, текстила и модния дизайн. Много са участията ѝ в национални и регионални изложби. Нейни картини са притежание на частни колекции в България и чужбина. В своята работа тя използва най-често маслото, защото то ѝ дава възможност да усети истински онова, което сътворява върху платното. Вдъхновението си младата художничка черпи от всичко, което е около нас, но което задължително трябва да я докосне, да ѝ създаде настроение, да я вдъхнови. И наистина. Вие сами можете да откриете това вдъхновение, запечатано върху платната ѝ. И тъй като Владимира е един много топъл, светъл и лъчезарен човек, нейните творби излъчват същата тази светлина, топлина и уют. Тематиката не е обособена, но тя може да бъде определена с няколко слова – Природа, Човек, Дом, Свят. Картините ви издърпват от нервното всекидневие и ви потопяват в света на природата – морето, плажа, реката, градината, цветята, животните; сетне попадате в онези невероятни къщички, които са не просто обиталище за живеене, а Дом. Дом, в който има светлина и уют. Дом, където са семейството, децата и ти самият до тях. Авторката казва, че още търси себе си. Но тя има вече свой изграден и разпознаваем стил, който я прави забелязващ се художник. Художник, който ни поднася късчета от найчовешките неща в света и ни напомня, че по-често трябва да намираме своето място там. Свят, който може да ни направи по-добри, по-обичащи и истински хора.
Татяна ЛЮБЕНОВА, уредник в Къща на художниците, Плевен
Музи в залива
стр. 5
6 стр.
Музи в залива
Георги Георгиев
Спокойствие
Продължение от стр. 1
– Не те разбирам. Не знам за какво говориш– усмихна ми се с напуканите си устни. – Виж – отвърнах по-смело. – Иван ме праща при теб. Каза ми, че стоката ти е трепач – онзи ме изгледа съмнително. – Споко, не съм ченге – добавих. – И да си, не ми пука – поклати глава. – Не знам за какво говориш – продължи да упорства. Бръкнах в джоба си и извадих няколко столевки. – Сега почваш ли да разбираш? -–Кой, викаш, те праща? – сложи ръце в джобовете онзи. – Ванката – казах, усещайки се, че не се сещам за никое от другите му имена. – От 11б клас – погледнах към училището наблизо. – Какво стана с тоя келеш бе, няколко дена не съм го мяркал, а има да ми дава едни кинти. „Нито него ще видиш, нито парите“ – помислих си, вдигайки рамене. – И какво точно търсиш? – Какво ще ми предложиш? – Зависи колко ще се цакаш – засмя се. – Парите не са проблем – побързах да кажа. – Стига стоката да е добра. Чух, че наскоро едно момиче умряло от някакъв боклук, а на мен ми се живее. – Офф, това са глупости, бе – ухили се той. – Стоката им виновна. Почват да друсат като луди и не могат да се спрат, тфа им е проблемът. Чаткаш ли? – Да – казах почти през зъби. – Чаткам. – А ти щом искаш нещо добро, най-доброто мога да ти дам. Ама трябва да скочим до колата ми – направи ми знак, да го последвам. – Няма проблем – кимнах. Тръгнах след него, едва сдържайки гнева си. Той ме заведе в една малка уличка, зад някаква изоставена сграда, където бе паркирал стария си разбит фиат. – Имам доста неща, батко, според зависи какво искаш да почувстваш. – Спокойствие – отвърнах му, без да се замислям. – Спокойствие? – обърна се онзи към мен, докато отваряше багажника. – Не изглеждаш много нервен, но както искаш. Имам точно това, което ти трябва! – Знам! – отговорих отново светкавично. Подпрях ръка на автомобила за секунда, поемайки дълбоко въздух. Онзи вкара глава в багажника и взе да рови нещо. Възползвайки се от това, успях да се приближа и с всичка сила затръшнах вратата върху него. Дилърът издаде някакъв нечовешки звук, щом металът го притисна като в менгеме. В мига, в който пуснах багажника, той се сгромоляса на земята, превивайки се на две. – Кфо прайш бе, ненормалник? – изскимтя дилърчето, гърчейки се като настъпан червей. Аз коленичих над него и сложих ръце около врата му, вкарвайки цялата си тежест в натиска. – Помниш ли Силвия? – озъбих му се в лицето. – Коя е тая, бе? – едва успя да изрече той, втренчен в мен с изпълнени с ужас очи. – Момичето, което почина миналата седмица заради тъпите ти ментета! Дъщеря ми, шибано копеле! – Не я знам, бе... Пусни ме... – Отрепки като теб все нищо не знаят, нали? Но аз знам! Разбрах, че ти си и пробутал онова. Надявам се, че не си си помислил, че ще ти се размине. Онзи протегна ръце, към лицето ми и започна да ме дере. Усетих и как ме рита с крака по гърба. Всичко това, само повече ме вбеси. Сложих коляното си върху гърдите му, премазвайки му ребрата. За негово нещастие, бях много по-тежък и силен от него. Копелето нямаше никакъв шанс да ми се измъкне. – Искаш ли да ти кажа как умря малкото ми момиченце? – прецедих през зъби, стискайки гръкляна му все по-силно. – Точно по този начин. В адски мъки, борейки се да си поеме глътка въздух, също като теб. Пълните му със сълзи очи започнаха да се обръщат. Почувствах как краката му се отпускат, а ръцете му бавно паднаха на земята. Аз обаче не спрях да го душа поне още няколко минути, докато не се уверих, че съм изпратил гнусното нищожество директно в ада. Едва когато вече бях сигурен, че от него е останала само празната му черупка, се проснах по гръб на земята до него. – Благодаря ти, шибаняко – въздъхнах. – Сега наистина съм много поспокоен.
Без думи – Седни сега, момчето ми. Ей там на пейката до плевнята – дядо ме хвана за рамото и ми се усмихна нежно. – Сега няма да ни помагаш, искам само да гледаш. Става ли? Кимнах и притичах до пейката на сянка. Дядо хвана брадвата и я подпря на рамо. Без да казва и дума, баба ми взе едно дърво от камарата и го нагласи пред него. Той заметна и го сцепи на две. Погледна към нея, а тя премести очи към цепениците, сетне ги сложи в количката. Дядо пак вдигна брадвата и тя отново постави дърво пред него. Замах и разцепване. Този път обаче баба погледна едното парче и го сложи пак пред него. Той кимна и го разполови. Тя поклати глава одобрително и ги метна в количката. Това продължи известно време. Докато работеха, те почти не продумаха. Само си хвърляха по един поглед от време на време. Освен нея, дядо наблюдаваше и мен. Щом количката се напълни, баба мина отпред и я хвана за дръжката. Дядо ми моментално мина отзад и започна да бута. Заедно прехвърлиха дръвцата в барачката. – Бабке, що не идеш малко вътре на сянка да починеш, аз ще седна при малкия, да взема въздух – каза ѝ той. – А лимонадка ще искат ли моите момчета? – запита тя. – Аз искам – отвърнах мигновено. – Сипи и на мен, да му правя компания – погали ме по главата дядо и седна до мен. Щом баба се скри в къщата, дядо ми заговори. – Гледа ли, Мишо? – Гледах, дядо! – Тъй ли? И какво видя? – Ами... – завъртях очи. – Малък си още, но е хубаво сега да го научиш тоя урок – започна той. – С жената трябва да е така. Без много думи, а само с поглед да се разбирате. И всеки да си знае неговата част. Вярно казват, че мъжът е силата, но жената по-добре знае накъде трябва да я насочи. Мъжът движи колата, но жената седи зад волана. И колкото и да се кривиш, тя може да те вкара в пътя – намигна ми. – Такива са те... Дадено им е! Разбираш ли ме? – погледна ме той. – Разбирам, дядо! – наистина разбрах. – После ще трябва да извадим малко картофи с теб. – А тя ще ни наготви... Дядо се засмя с глас и ме прегърна. – На какво се смеете? – запита баба, идвайки към нас с три чаши студена лимонада.
Музи в залива
стр. 7
Атанас Нанков Атанас Нанков - Специалист от хуманитарния сектор, който създава пламък, чрез който раздавайки го, търсещите хора го разгарят у себе си. Пламък, който читателите могат да видят в светлината на Проза, Стих или мотивиращ Разказ. С хубава мисъл, позитивизъм и виталност. Винаги човек може да намери нещо, което да предаде нататък. Усмивка, пожелание, добро дело или замислящ текст. Атанас Нанков ви кани на споделени мисли на страница 7.
Автолирика Продължение от стр. 1 Съществуват и питиета, които невинаги са в наличност. Никой не е забелязал, че са свършили. Като хората, които все закъсняват, но знаят, че така или иначе все някога ще стигнат до мястото. Има питиета, които трябва да ги запалиш, иначе няма да са те. Направени са да горят. Може да си ги поръчаш, но трябва да си наясно, че поемаш риск да се изгориш. Има един особен вид питиета, за които трябва да поискаш меню, което не се дава на всеки. Не пасва на всички храни, не пасва на всяка обстановка, не пасва на всеки. За да усетиш всичко в тях, ти трябва професионалист, за да ти покаже какво да забележиш, високия силует, в който е вкусът, богатството от преливащи се вкусове, да ти разкаже къде е отгледано питието, да говориш на неговия… вкус. Но повечето хора се отказват от втора глътка. Усещат тръпчивостта на първата. А само да знаеха, че втората глътка оставя сладост... Някои хора не издържат на чакането, на претенциозното, на интензивността. Те са свикнали по-бързо да изпият питието, може би защото са свикнали с други напитки, които не изискват повече сетива, за да ги изконсумираш. Има едни напитки, които не можеш да си ги допиеш вкъщи. Няма да паснат с домашната обстановка. А и ще трябва да обясняваш от кой бар се познавате. Има и напитки, които избираш без значение от вкуса, само да преглътнеш емоцията, която е застанала в гърлото. Нямат вкус, и не им трябва, тяхната цел е да действат, да забравиш, да избягаш от реалността.
Напитките с късметчета са най-непредвидими. Никога не знаеш какво ще ти се „падне“. Понякога са горчиви, понякога можеш да им добавиш сладост, а понякога те изненадват със способността си да предскажат бъдещето ти. Има едни такива коктейли, със знаменца, палмички, блестящи в стил „Коледна украса“. Като фреш от елф, сервиран от еднорог. Напомнят ти на инфантилен характер с много аксесоари. При който винаги може и още да се добави. След определен час, някои напитки са на happy hour, получаваш двойно от тях, само да има кой да ги консумира. Понякога има хора, които си ги разделят, за наистина един „щастлив час“. Който на сутринта се превръща в „горчив час“, и тогава разбираш, че количеството не гарантира качество. Има едни хора, които избират подходящ хайвер за техния аперитив. Опасното става тогава, когато черният хайвер тръгне след онзи, който хрупа фъстъци... След това изречение някъде някоя есетрова риба страда. Барът – “Сцената на нощния живот”. Случва се някоя чаша да изпадне от плота. Разбита чаша, която не се заплаща. Най-често се БРАКува... с друга разбита чаша. И тогава прави място за други нови чаши, правени по калъп, да, но все пак нови. Понякога не е важно какво е питието, а къде е сервирано. Някои чаши се преценят за бара, други се пият на крак от нетърпение, а трети се поставят на сутрешния поднос със закуската за любимия човек. Имаш една чаша живот, не я разсипвай, сподели я само с обичани чаши. А последната глътка, тя ще е споделена с бармана, който я е приготвил, погрижи се да е интересна историята за глътките, докато я разказваш преди последната глътка.
8 стр.
Музи в залива
Съвременният Шибил – също толкова див, свободен, свързан с природата и животните Разказът „Шибил“ е от най-красивите български творби в творчеството на Йордан Йовков. Сюжетът му вплита актуалните и сега теми за любовта, за честта, за предателството. Написан през 1925 година, разказът следва естествения ход на модерната култура и почти 100 години по-късно той заживява своя ‚модерен живот‘ през погледа на младия Никола Бозаджиев – режисьор и сценарист на филма „Шибил“, заснет през 2021 г. Но кой е човекът, който играе Шибил? Кой е в главната роля и какви са неговите виждания за света, ще ви представя сега: „Целият филм е продукт на любов, желание и страст на много хора. Всеки се е раздал на максимум и аз винаги казвам, че моят принос е важен, но не е най-ключовият, защото преди всичко бяхме екип. Затова филмът малко или много се получи успешен и се прие от толкова много хора в цял свят!“
Интервю на Катина ЛУКОВА с Панайот Мустакерски, изпълнител на ролята на Шибил в едноименния филм
– Кой е Панайот Мустакерски? – Роден съм 1994 в град София. От малък съм фен на историята, битките и приключенията. От ранна възраст съм закърмен с приключенски романи и филми и винаги съм си мечтал да бъда и аз част от такава история. Като цяло бих се определил като свободен човек, но може би роден в грешното време, защото имам разбирания и ценности от по-стари времена. Промяната на съзнанието е много важна за мен и затова обичам да уча всякакви неща и да експериментирам с наученото. Винаги съм бил „гладен“ да изучавам някое ново умение и тази ми страст е жива и до днес. – Разкажи ми за себе си. Какво е било детството ти и какви са мечтите ти? – Израснах в семейно ранчо сред всякакви животни и природа. Дивях из горите и ливадите на Панчарево и скитах с пръчка в ръка, представяйки си, че тя е меч. Накратко – до някаква степен наподобявам модерна версия на Тарзан (смее се). Прекарал съм много време в целенасочено трениране – яздене на кон и стрелба с лък. Покрай училището по стрелба, от което бях част, се научих на дисциплина и систематика при изучаването на други различни умения. Имах възможността да преследвам многобройните си интереси – хвърляне на ножове, бой с меч, въртене на стаф, свирене на китара и много, много други. – Без съмнение си имал вълнуващо и интересно детство, което те е изградило като творческа личност с авантюристични нагласи. А с какво се занимаваш в момента? – В този момент съм мениджър на coworking офис в Пловдив наред с много други дребни начинания. – Доколкото разбирам в професионален план не си се занимавал с актьорска игра преди ролята ти в „Шибил“. Как стигна от мениджър на coworking office до главна роля във филм? – Животът понякога е много шантав. Невинно си мечтаеш „какво ще се случи, ако някой ден участвам във филм, и то главна роля…“, знаейки, че това няма как да се стане на практика. Ала хората ненапразно са казали: „Внимавай какво си пожелаваш“... Един ден, докато се занимавах с обичайните задачки, Никола Бозаджиев (когото на този етап изобщо не познавах) ми звънна. Искаше от мен да играя във филм, и то главна роля... В началото ми беше трудно да повярвам, че това е истина, а не е някаква
измама. Но след като се видях на живо с него и обсъдихме каква е идеята му, вече бях твърдо убеден, че това наистина се случва... Така на практика, поради прищявка на съдбата, се оказах в ролята на Шибил. – След премиерата на пълнометражния филм сред българската публика имаше много коментари, че ролята на Шибил е представена великолепно – точно така са си представяли хайдутина, докато са чели разказа. Смяташ ли, че връзката ти с природата, с конете ти е помогнала да изиграеш ролята? – Категорично да, това много ми помогна, за да се справя с ролята. За мен всичко, включващо природа и коне, е естествено като дишането, и да бъда в тази естествена среда беше основен фактор за справянето със стреса да си пред камера. Впоследствие, след като свикнах с процеса, това вече не беше толкова голям проблем. – Истинската връзка между теб и природата се усеща и несъмнено това е една от приликите между теб – Панайот, и Шибил. Какви са другите прилики в характерите ви, както и разликите? – Приликите и разликите не са твърде много, тъй като ролята на Шибил е много близо до мен. Като цяло играх себе си – също толкова див, свободен, свързан с природата, животните и с хайдутството. Голяма разлика между нас като характери бе това да бъда набожен, дори леко поетичен и със старинен изказ, но останалото беше доста близко до мен. В нашия прочит на филма Шибил е вярващ и сцената, в която той се изповядва, беше трудна за пресъздаване, защото е по-далеч от мен като човек. – Филмът е заснет в реални условия. Кажи ми какво е да снимаш на минус 20 градуса? Въобще – кои бяха трудните моменти и коя е любимата ти част от заснемането на филма? – Любимата ми част беше снимана през пролетта – моментът, в който се будя в пещерата и минавам през езерото. Беше много интересно място за снимане, с много приключения през целия ден и с много трудности. Беше последният ден от пролетната фотосесия и трябваше да се катерим по едни въжета, за да стигнем до самата пещера, която е на около 50 метра от едно дере. В тази пещера трябваше да има вода, но, за съжаление, беше пресъхнала и целият екип направи необходимия подвиг да изкара с помпа вода от реката долу и да я качи до горе. Беше сложна процедура, но с общи усилия успяха. Водата беше леденостудена, а ние снимахме
полуголи. Сцената, в която Калина (Моника Христова) ми хвърля ризата, беше импровизирана на момента. Трябваше да хвана ризата и да я облека директно, но понеже падна във водата, реших просто да „отиграя“ сцената и да я облека. Така реално бях цял ден с мокра риза. – На кои личностни качества се възхищаваш най-много в образа на Рада? – Най-силно ме впечатлява нейната невинност и готовността й да се отдаде на избора си, въпреки че той е грешният, според останалите хора. Тя е човек, който преследва това, което иска, без да се притеснява, че околните я осъждат. – Какъв е българският съвременен мъж според теб? – Като цяло моето мнение е всъщност различно от цялостната реалност на 21 век. Това, което наблюдавам по улиците около мен, невинаги ми харесва. Имам критики не само към мъжете като цяло, но и към себе си. – Какви знания искаш да предадеш на децата си? – Това е една от най-големите ми мисии в живота – да бъда добър родител. Искам да предам изключително много неща на децата си и да ги науча да бъдат хора на първо място. Да бъдат сетивни към околния свят, да не бъдат егоисти и да могат да се справят с критиката и най-вече със социалния натиск, който обществото налага. Когато си различен, когато си особен, социалният натиск е много сериозно нещо и трябва един много фин баланс, за да се съобразяваш с околния – да имаш емпатия и съчувствие към хората, но и да можеш да се съхраняваш като индивидуалност. Найважните ключови качества, които бих искал да развия при децата си, са уважение и любов към света, както и смиреност. Разбира се, и един куп физически умения, които да им позволяват да се оправят сами в живота. – Какво е любовта за теб? –Любовта е странно понятие, защото тя може да бъде егоистична.
Според повечето хора любовта е да притежаваш едва ли не човека – да бъде с теб винаги, да споделяте всичко. Това е притежание. За мен любовта е да обичаш човека безрезервно, без да очакваш нещо от него. Истинската любов е просто да се радваш, че този човек съществува и да искаш щастие за него, независимо дали ти си в неговия живот, или не. – Предателството между братя по съдба, между приятели е актуална тема и в 21 век, но ако пренесем любовната история между Шибил и Рада в днешния свят, какъв щеше да е краят на историята? – Най-вероятно краят щеше да е различен, защото ценностите на хората в момента са твърде различни – разфокусирани са от чисто човешките отношения и са станали крайно материални. В момента по-скоро сме консуматори на бързите неща и в този смисъл, ако нещо не се получи веднага, съвременният човек бързо го пуска и продължава напред. Такава любов в наши дни много трудно би просъществувала, но вярвам, че все пак я има. – Какво предстои за филма – има ли страни, в които тепърва ще се представя? А в България къде може да се гледа този невероятно красив и въздействащ филм? – Филмът вече обиколи голяма част от света по различни филмови фестивали, откъдето имаме немалко награди. Не знам дали има планове да бъде представян пак в чужбина, но знам, че със сигурност филмът в момента е достъпен да се гледа онлайн на https://neterra.tv/plus/shibil. Може да последвате страницата ни във Фейсбук, за да разберете за бъдещи прожекции. – Какво лично послание би отправил към хората, които ще гледат филма? – Бих им казал да отворят сетивата си и просто да се насладят на филма такъв, какъвто е – без очаквания.
Кадри от филма “Шибил”
Кадри от филма “Шибил” – режисьор и сценарист Никола Бозаджиев, в ролята на Шибил – Панайот Мустакерски
Екипът