"Музи в залива", бр. 19, декември 2021 by muzivzaliva

и з у М в

а в и л за

Младежки литературен вестник, бр. 19, декември 2021 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ

Силвия Андреева Стефан Петков ПРОЗА

Калин Баев Николай Петков

Силвия Стефан Андреева Петков Майка Често друга е майка. Не далата плът. Не рождената, носила твоето тяло. А онази с пресъхнала, молеща гръд ... И онази, изпила ти болката цяла... Често друга е майка. Дарила ти лъч. Осветлила ти дните с обич безмерна. Преживялата няколко пъти смъртта. Зарад тебе свалила забрадката черна.

Наградените участници в Осмия Често друга е майка. Не кръв от кръвта. А онази безсънната, дъх затаила. международен Изцедила последната капка любов, литературен конкурс И душата ти суха с живот напоила. “Който спаси един Николай човешки живот, спасява цяла Петков вселена” КАРТИНИТЕ в броя са на

Ина Николова

ISSN 2738-8395

Гларопуле

„Животът е танц, любов моя, и няма нито един млад човек, който да не иска да бъде забелязан заради преимуществото на движенията си. Но аз имам твърде голям опит и е късно да се самозалъгвам.“ Тя не каза повече. С нея седяхме един до друг на два сгъваеми стола, разположени странично на залязващото слънце. Отслабените му лъчи падаха лениво, сякаш ги движеха нечии претенциозни пръсти. Чашите, от които пиехме газиран алкохол, бяха от дебело стъкло и светлината на отразяващите се в тях лъчи изглеждаше далечна и безчувствена. Минаваше седем и с нея чакахме звездите да се облекат и да се покажат на небето.

Продължава на стр. 12

*** Понесен върху летните вълни, дъхът ти с вкус смокинов ме обгръща. Изтриваш парещите ми сълзи и с топли длани нежно ме прегръщаш. Прегръщаш ме и всичко е наред, щом пак съм тук и вятъра усещам, щом на брега пред синьото море аз коленичил съм и изгрева посрещам. Започваш да рисуваш в паметта картините, погребани под руините на твойте стари, славни времена, останали далеч, далеч назад във дните.

Още стихове от Силвия Андреева и Стефан Петков - на стр. 2 и 3

Калин Баев

Домът

Свилен беше последна година в гимназията и нямаше търпение да завърши, за да може час по-скоро да се махне от „това умряло село“. Така той наричаше Попово. Всъщност така го наричаше отскоро – от последните година-две. Преди това той си харесваше родното място, защото приятелите му бяха още тук, а какво повече му трябва на един тийнейджър, ако не приятели, с които да излиза. Той обаче беше най-малкият в компанията и когато другите от нея завършиха средното си образование и започнаха един по един да напускат Попово, това неминуемо промени неговото отношение към градчето. В отрицателна посока, разбира се. То рязко се превърна в нищо повече от едно „умряло място, от което всеки иска да избяга“ и бъдещият абитуриент нетърпеливо очакваше мига, в който ще може да стори същото.

Продължава на стр. 13

Музи в залива

2 стр.

Силвия Андреева Силвия Андреева е родена в Созопол, при ветровете и дантелено-белите вълни. Казва, че за нея писането е начин да отцеди душата си от гледките, радостите и болките. През лятото на 2020 г. излиза от печат дебютната ѝ стихосбирка „В кръвта ми има морска сол“. А само преди около месец излиза и втората ѝ книга „Наричам те спасение“.

Писмо до Петя На любимата ми Петя Дубарова

Обична Петя! Липсваш ми ужасно. Не ми остава време да ти пиша. Да знаеш, как това тежи ми само, понякога не мога и да дишам. Отдавна си замислих да отида, до пристана, до фара, до морето... Любимите ти миди да намеря, пришити със дантели към сърцето. Успях да уловя за спомен пропуснатите изгреви златисти. През август ще сплета наметка от разкази и водорасли чисти. След седмица ще връхлети септември. Лунапарка ще заглъхне тъмен. Бургас отново ще полегне, на хълбока си уморен и сънен. Ноември се задава леко тъжен. Нахлузил си е плюшена пижама. Поднос със сандвичи и книги носи. Признавам си, любов ми е голяма.

По жътва Моят юли е жаркия дъх на земята. Песента на жътварки, кошуля платнена. Тежки снопи от злато, узряла пшеница. Бяла везана кърпа,черна пръст пресушена. Моят юли е с цвят на узрели череши. На препечено сладко, на прашни мегдани... От цикадите звън и щурци закъснели, моят юли е билки и росни поляни. Моят юли е тътен от буря внезапна. Капки дъжд придошли, след горещници тежки... Моят юли заплита изкусно шевици, обичаи народни, любови човешки. Моят юли е лято с перчем непокорен. Стрък пелин за горчилка, крехко жълто лютиче. Моят юли е всичко с което съм жива. Моят юли съм аз. Но съм морско момиче.

След него тътри се декември. Не знам защо изобщо го обичам. В началото му тръгна ти от мене... Не спрях назад с надежда да надничам.

***

Трополеше ноември със своя файтон. Кочияши му бяха мъглите среднощни. Пожълтели листа в неочакван синхрон, затанцуваха валс под светкавици мощни.

Дъждът туптеше в чашата с море, неспирно плачеше небето посивяло, помръкнало бе малкото градче, за слънцето безумно зажадняло.

Млечно-бели завеси покриха града. Златен сърп през ресници смутено наднича. Тишината заключи заспалия дом. На декор театрален площадът прилича.

Прегърнаха се старите асми, глави оголени в стрехите свили, сред слепите им дървени очи, две капки ден се бяха скрили...

Само старата котва на поста стои. Страж на портите ням. Компас за мнозина. Днес изпраща самотния пътник в нощта и се готви да срещне студената зима.

Студът нахлу в един след полунощ, кристална флейта сенките приспива, в прегръдките му всяка светлинка угаснала, луната я завива.

По снагата ѝ тъмна животът реди запознанства, раздели... Сърдечните тръпки. Тя посреща родения в днешния ден... И изпраща мъртвеца в последните стъпки.

Паважът зъзне скрежно побелял, преплели корен две смокини, дълбоко скрили в своите сърца, от лято спомен и вълните сини...

Музи в залива

стр. 3

Стефан Петков Стефан Петков е роден и израснал в Созопол – град, в който всеки се ражда малко художник или малко поет. Вдъхновяващи са созополските залези, безспорно, но пък се иска и подходящото светоусещане. А Стефан го носи в себе си, пази го там, при семейството, любовта и морето...

*** Понесен върху летните вълни, дъхът ти с вкус смокинов ме обгръща. Изтриваш парещите ми сълзи и с топли длани нежно ме прегръщаш.

***

Вълна се разбива в моята младост и с пръски студени докосва плътта. Вървя по ръба и не искам да зная защо покрай мене върти се света. Изгубих ли всичко? От себе си дадох ли? Едва ли... не знам... май по-скоро съм взел! От всички онези хора запазих ли по нещичко скъпо за себе си в плен? Едва ли и щом на ръба се намирам и гледам надолу към мрака под мен. И път щом не виждам, щом нямам и минало... и щом съм на двайсет, а тъй уморен. Вълна се разбива, а моята младост опорочена си тръгва с тъга. Довиждане! Сбогом! Без друго безрадостна долу ме чака мойта съдба!

Единствена моя Прегърнати,вплели тела уморени, докосваме погледи с жадни очи. Стените рушат се и наше е времето за всички онези наши мечти. Когато до мене тихо приседнеш и нежно целунеш ме – спира дъхът, ревнува морето, щом ме погледнеш, и някак по-тъжно ръмящ е дъждът. Нима те не знаят, че се обичаме и само за нас е създаден света... Нима не разбират как се обричаме да бъдем до гроб един с друг в любовта. Завинаги заедно – аз с теб, ти със мене и въпреки всичко аз знам – ще вървим, ЕДИНСТВЕНА МОЯ ЛЮБОВ СПОДЕЛЕНА, ТИ ЗНАЙ, ЧЕ ОБИЧАМ ТЕ... (подпис) ... ТВОЯТ ЛЮБИМ

Ина Николова Казвам се Ина Николова. Още от ранна детска възраст рисуването присъства в моя живот. С течение на времето интересът ми се превърна във вдъхновение и обич към изкуството. Като художник изразявам себе си чрез живописта. За мен природата е неизчерпаем източник на вдъхновение. Разходка в парка, поход в планината или да посетя любимо място – това винаги ме е зареждало положително във всяко едно отношение. И тогава какво се случва... – в главата ми нахлуват идеи и ръката започва да рисува.

Прегръщаш ме и всичко е наред, щом пак съм тук и вятъра усещам, щом на брега пред синьото море аз коленичил съм и изгрева посрещам. Започваш да рисуваш в паметта картините, погребани под руините на твойте стари, славни времена, останали далеч, далеч назад във дните. По улиците калдъръмени в града хилядолетен, мъдър, някак си притихнал, вървя и сякаш връщам се в деня, когато аз за първи път съм се усмихнал. И мисля си: „Без тебе няма АЗ!“ Къде ли щях сега да бъда, ако не беше ти, мой малък роден град, да може винаги при тебе да се връщам!

4 стр.

Музи в залива

Осми международен литер

„Който спаси един човешки ж

Конкурсът е организиран от Център за еврейс брой представяме отличените разкази на бълг ните творби на чуждестранни участници ще п

Първа награда

Аз съм Снежана Лазаринова Костадинова, от град. Гоце Делчев, на 15г. Уча в ПМГ „Яне Сандански“. Обичам да чета, но и да създавам собствени литературни произведения на различни теми. Тазгодишното издание на конкурса ме вдъхнови да напиша разказ за живота на българските евреи. В него показвам техните страдания, изживени по времето на Холокоста. В контекста на историята, която разказвам, мога да продължа мисълта: „Ако имах власт да променя света, бих премахнала страданието“. Ще премахна него, защото то нанася много вреди върху хората - както душевни, така и физически. Премахвайки именно страданието, във всичките му проявления, хората ще имат един по-добър живот, изпълнен с радост и любов, а децата ще имат едно по-щастливо детство и ще израстват като по-добри хора!

Снежана Костадинова

Един обикновен – необикновен разказ Денят е 1 февруари 2021 година. Казвам се Аника. Вече съм твърде възрастна за каквото и да било. Преживяла съм много от далечната 1933 година до днес. Вече започвам да забравям и искам да разкажа това, което ми се случи през 1943 г. Искам всички да знаят как нашата общност бе спасена от българския народ и как той не се подчини на заповедта на нацистите за унищожаване на евреите. Искам всички да научат и за моя личен спасител. Един напълно непознат за мен човек, превърнал се в мой личен пример. ** Бях едно обикновено момиче. Бях безгрижна и енергична. Родителите ми работеха във фабрика. Имах и сестра Ади, която беше по-голяма от мен. Двете заедно си играехме по цял ден и не ни интересуваше какво се случва навън. Живяхме в наш приказен свят. Ходехме навсякъде заедно. Мечтаехме за общо бъдеще. Аз исках да стана лекар, а сестра ми учител, защото много се възхищаваше от нейната учителка. Аз също ходех на училище и имах много приятели от различни общности. Всичко беше нормално. Когато навърших шест години, Втората световна война бе започнала. В България още не се говореше много, но въпреки крехката ми възраст и аз имам много спомени от тогава. Спомени, но лоши! Моят дядо изгуби живота си на бойното поле, сражавайки се за България. Тогава си спомням, че живяхме в Кюстендил. Всички много си помагахме. Спомням си как един ден, когато родителите ми не се бяха прибрали навреме, аз и сестра ми нямаше какво да вечеряме и един съсед ни донесе храна. В края на 1940 г. плъзнаха слухове, че Райхът иска всички от нашата общност да отидем да работим в Германия. Обещанията бяха за високи възнаграждения и много по-добър живот. Всички се радвахме, че ще живеем по-добре, но и тъгувахме, че ще напуснем страната, в която голяма част от нас са израснали.

*** Един ден, докато отивах на училище, забелязах, че офицери поставят на жилищата на евреите табели, на които пише „Еврейско жилище“. Те бяха навсякъде. В училище част от приятелите ми ме гледаха странно. Дори страняха от мен. Не искаха повече да сме приятели. Когато излязох на двора забелязах, че по-големите от моята общност са с жълти значки, отличителният знак за евреите. Започвах да се чудя какво се случва, дали не е нещо лошо? Когато се прибрах вкъщи, родителите ми се бяха върнали от работа. Бяха ги уволнили. Казах си, че се случва нещо сериозно, но родителите ми го криеха от нас, за да не ни тревожат. След известно време на вратата ни се почука. Двама мъже влязоха вкъщи и започнаха да прибират вещите ни в чували. Взеха радиото ни – любимата ми вещ, бижутата на майка ми, учебниците на мен и на сестра ми. Бях уплашена. Дали няма да се случи нещо със семейството ми? Дали ще продължим да живеем мирно? Дали ще останем живи? Тези въпроси не спираха да ме тормозят. След случката не можех да заспя. Сестра ми също бе уплашена и двете си говорехме и взаимно се успокоявахме, че всичко ще бъде наред. Нощта премина, но страхът не отшумя. Чувството да си в очакване дали всеки момент някой няма да нахлуе в дома ти и да те вземе, е ужасно. Денят бе мрачен. Надвисналите облаци засилваха лошите чувства. Майка ми повика Ади, след това и мен. Разказа ни какво се случва. Каза ни, че всички слухове за Германия са били грешни. Евреите са залавяни и затваряни в лагери, където посрещат смъртта. Коремът ми се сви, усещах, че сърцето ми ще изскочи. Страхът ми нарасна. Родителите ми са били уволнени от работа, на мен и на Ади ни е забранено да ходим на училище. Бяхме изключени от социалния живот. Но бях убедена, че ако сме заедно, ще преминем през това изпитание. Дните минаваха бавно. Можехме да пазаруваме от определени

Музи в залива

стр. 5

ратурен ученически конкурс

живот, спасява цяла вселена“

ско-българско сътрудничество „Алеф“. В този гарски участници - I, II и III награда. Отличепубликуваме в следващия брой. магазини с лошокачествени стоки. Смятаха ни за „втора ръка“ хора. Всички българи, наши доскорошни приятели, ни гледаха с презрение и страняха от нас. Притеснението и страхът се носеха във въздуха, сякаш можеш да ги помиришеш. Живяхме така дълго. Убийствено за мен бе всяка вечер да заспивам със страх, че може да не оцелея до следващият ден и сутрин отново да се събуждам със страх. Това чувство се бе превърнало в най-добрият ми приятел. Родителите ни ни бяха предупредили - ако се случи нещо, да бягаме. Колкото се може по-бързо. *** На 3 март 1943 година научихме, че започват да ни депортират. Сутринта на 7 март се събудих към 5. 30 ч. Разтърках очите си и погледнах през прозореца над леглото ми. Навън още не се бе разсъмнало. Обърнах погледа си към Ади. Още спеше. Искаше ми се да затворя очи и да поспя още поне десет минути, но ме беше страх. Лежах в леглото си, гледайки към тавана и си представях какво може да се случи. След около час се събуди и Ади. Отново започнахме да си говорим и лошите ми мисли се разсеяха. Изведнъж се чу силен трясък. Входната врата се отвори. Бе разбита! Сестра ми каза бързо да се скрия някъде. Послушах я. Мушнах се в гардероба между дрехите и наблюдавах случващото се през малка цепнатинка. В стаята нахлу полицай, хвана сестра ми за ръката и започна да я дърпа, изведе я извън стаята. Аз продължавах да стоя в гардероба. Опитвах се да сдържа сълзите си, но една се изплъзна и се търкулна по бузата ми. В този момент ме обзеха смесени чувства на безпомощност, тъга, но и на страх. Исках да помогна на семейството ми, исках да не ни разделят, но знаех, че толкова малко момиче няма какво да направи, никой няма да ме чуе. В главата ми кънтяха думите на майка ми: „Ако нещо се случи с нас, искам да не тъгуваш, а да продължиш напред“. Навън се чуваха писъци и детски плач. Аз стоях неподвижно в гардероба, а писъците постепенно замлъкваха. След няколко часа навън не се чуваше нищо. Реших най-сетне да изляза от скривалището си. Бях много предпазлива и бавно се доближих до прозореца, за да огледам какво се случва навън. Всички врати на къщите бяха отворени, по улицата се виждаха изпопадали вещи: якета, очила, шапки и др. Беше много тихо. Взех торбичката, с която отивах на училище и в нея сложих едно яке, ако ми стане студено. След това бавно започнах да слизам по стълбата. Постоянно се спирах и се ослушвах. Отидох в кухнята и взех къс хляб и вода, защото не знаех какво ще стане. Не знаех какво ще правя сега, не знаех къде ще отида, единствената ми мисъл бе да се измъкна от къщата колкото се може по-бързо. Преминавайки през стаите, се страхувах още повече. Обстановката наподобяваше последици от силно земетресение. Всичко бе разпръснато, от предишния ни живот нямаше и следа. Бързо се изнизах през яростно разкъртената врата и се затичах към гората. Там знаех едно тайно местенце, където често ходехме на разходка с Ади. Седнах между две дървета и си представях, че съм вкъщи със семейството си. Така забравих за всичко случило се, забравих, че съм само десетгодишно момиче в гората. Неусетно съм заспала. Събудих се на чуждо за мен място. Беше топло, лежах на меко легло. Огледах се из стаята. Стените бяха светло жълти, имаше горяща печка. Торбичката ми бе подпряна до леглото. Не знаех какво се е случило. Защо бях там? Кой ме е намерил? Ще ми помогнат ли или ще ме предадат на полицията? Задавах си толкова много въпроси… Изведнъж някой много леко отвори вратата. Зад нея се показа моят учител г-н Даскалов. Той ме беше спасил! Като го видях, не знаех какво да кажа. Изражението му беше много изплашено и по-него се познаваше,

че е притеснен. В ръката си носеше чаша, от която излизаше пара. Приближи се бавно до мен и ми подаде чашата. В нея имаше топъл чай. Каза ми, че съм била измръзнала и ще ми стане добре, ако го изпия. Аз го взех и отпих една глътка, след което с леко пресипнал глас попитах какво правя в неговия дом. Той се чудеше откъде да започне разказа си. Тъй като времето му се сторило хубаво, решил да отиде да се разходи. Вървейки забелязал, че има нещо между дърветата и решил да се приближи. Бил много учуден и притеснен, когато ме видял свита на земята. Взел ме в ръце, събрал нещата в торбичката ми и се запътил към дома си. Поставил ме в леглото и ме завил, защото съм била измръзнала. Когато свърши разказа си, го попитах какво ще се случи с мен сега. Той ме успокои, че ще се грижи за мен и няма да допусне да ми се случи нищо. След тези думи изпитах облекчение, но все още се тревожех за родителите и сестра ми. Не знаех къде са, дали са живи. Припомнях си всичките ни спомени заедно. Учителят излезе от стаята и след малко се завърна с един сандвич. Този сандвич беше изключителен! Дали защото бях хапнала само два залъка сух хляб преди доста време или той наистина беше невероятно вкусен? Вече бе паднала нощта. С учителя седяхме на масата в кухнята и си говорехме. Времето минаваше неусетно. На мен ми се доспиваше и той го забеляза. Отиде в другата стая и се върна с детски дрехи в ръцете си. Подаде ми ги и каза да се преоблека и да отивам да си лягам. Взех ги и се запътих към леглото. Преоблякох се и се мушнах под топлите завивки. „Бяхме вкъщи, масата бе сложена и ние вечеряхме. Всичко си беше на мястото. Сестра ми седеше до мен и си говорехме. Майка ми носеше топъл хляб от кухнята, а баща ми разглеждаше вестника, които бе пропуснал да вземе сутринта. Бяхме истински щастливи. Чу се шум. Някой викаше името ми.“ Събудих се. Но наистина ли това беше сън? Беше толкова истинско! Господин Даскалов беше седнал на леглото ми и видимо беше много щастлив. Какво може да се е случило, че да е толкова весел? Нямаше търпение да ми съобщи радостните вести. Родителите ми са свободни. Сърцето ми се усмихна, веднага исках да отида при тях. Скочих от леглото и се затичах към вратата, но учителят ме спря и ми обясни, че те още не са тук. А аз исках час по-скоро да съм при семейството си! Оправих се, отидох да закуся и заедно с господин Даскалов зачакахме да съобщят, че евреите се връщат в родните си места и не са откарани в Германия. Радостният момент настъпи. Стоях на прозореца и изведнъж видях сестра ми, а зад нея родителите ми. Станах от стола и веднага се затичах при тях. Хвърлих се в прегръдките им. Този момент беше вълшебен. Те останаха учудени, защо съм била в къщата на господин Даскалов. Той ги покани вътре и им обясни всичко. Бяхме много щастливи. Аз бях при семейството си, а те бяха живи! Учителят предложи да останем при него, тъй като нашата къща не беше в добро състояние, но ние му благодарихме и се запътихме към вкъщи. Вратата все още беше отворена, а всичко останало разхвърляно, но това не помрачи нито за миг щастието ни. Подредихме бързо и всичко стана както преди. Животът ни продължи, аз завърших училище, а след това и университет. Изпълних детската си мечта да стана лекар и помагах на много хора. След години разбрах и кой е бил „виновникът” семейството ми да остане заедно. Разбрах как Борис III се е застъпил за общността ни и не ни е предал на Хитлер. Разбрах, че заради помощта на нашите съграждани майка ми и баща ми изживяха старините си, а сестра ми също изпълни мечтата си. Разбрах, че цял живот ще бъда благодарна на България.

6 стр.

Музи в залива

Втора награда Елица Георгиева

Казвам се Елица Стоянова Георгиева, уча в ППМГ „Академик Никола Обрешков“ – Бургас. Съдбата на евреите ме интересува, защото тя е смесица от смелост, жестокост, трагедия, лудост и вяра. Вълнува ме, защото повечето от тези хора са били млади, в разцвета на силите си, невинни, когато срещу тях се е изправя вълна на антисемитизъм. Колко ли човешки животи можеха да бъдат щастливо изживени? Дали съдбата е предопределена в битието на човека, а евреите са избрани да изтърпят лишения, глад, мъчения и смърт? Заради какво? Заради една болна амбиция! Пренасям се в годините на Холокоста и мислено изживявам трагедията на евреите. Но същевременно изпитвам и гордост, че е имало хора, които не са се поколебали да постъпят според най-истинските закони – човешките.

Маме „Мамо, студено ми е.“ Тези думи кънтят в ума ми и до ден днешен. Нямах с какво да завия четиригодишното си дете. Не бяхме яли нищо от два дни. Освен нас, в голямата подземна стая на Народната библиотека в Скопие имаше още шест еврейски семейства, борещи се за оцеляването си в онази мрачна 43-та година на миналия век. Само ние останахме в този град заради болната си челяд. Част от евреите в квартала успяха да избягат, други нямаха този шанс да се отскубнат от клещите на „Треблинка“. Тези, които не успяха да се спасят, бяха качени на ешелоните на смъртта. Няколко дена преди да се озовем тук, в квартала ни, който се намираше в Скопското кале на брега на река Вардар, дойде заповед от властите - всички евреи да бъдем изместени в тютюневия монопол. Носеха се слухове, че ще ни качват на влакове, които ще ни отведат в неизвестна посока. Сега, от дистанцията на времето, мога да кажа, че за стотици наши сънародници от Скопие това бе последното пътуване, но тогава те не знаеха това. В тъмната разбита стая на Библиотеката светлина влизаше само от две малки прозорчета в горния десен ъгъл. Нямахме никакви лекарства, а всеки нещо го болеше. В дъното, зад една прашна колона, беше покрит трупът на малко момиче, което не успя да издържи. Маларията го погуби. Не успяхме да го погребем, за да не ни хванат властите. Близначетата на приятелката ми Яра спяха кротко до мен, докато майка им скърбеше за участта на дъщеричката си. Една мишка бързо премина в средата на помещението, където бяха струпани томове от българска и чужда литература. Синът ми ме сграбчи за ръката с всичката си сила. Усетих цялата уплаха в сърцето му, която всъщност бе обхванала всички ни, но не заради животинката, а заради определената ни злочеста съдба. Само мъжът ми пазеше надеждата, че един ден отново ще изградим живота си отначало… без да се крием и без да страдаме. Никога не съм била в такова безвремие, както в това избено помещение, което се явяваше нашето убежище от смъртта, нашият

спасителен остров. Трябваше да мълчим, за да не се издадем. Говорехме си с жестове. Дълго се заглеждах в черната броеница на чичо Яков, който бавно отместваше всяко зрънце от нея, сякаш броеше минутите или правеше равносметка на живота си. Този весел и сладкодумен старец с библейска брада и бели коси сега стоеше безмълвен, а крайчецът на устните му, които вечно се смееха, сега беше увиснал. Очаквахме всеки момент вест от Анна - да бъдем преместени на побезопасно и по-приемливо за живот място. Анна Попстефанова беше жената, която помогна да се скрием в Библиотеката. След като в дома им пристигнала секретна грама до областния полицейски началник Стефан Попстефанов, съпруг на Анна, за събирането на еврейската общност в Скопие на ж.п. гарата на града, Анна веднага взела решение да помогне на познатите си еврейски семейства. Тези подробности Попстефанова ни ги разказа след повече от петнайсет години, когато се видяхме в Народния театър в София, където тя бе режисьор. В тези зловещи дни обаче знаехме само едно, т.е. усещахме, че тя е нашият ангел спасител. В студената мартенска вечер на 1943 година съпругата на областния полицейски шеф потропа на портата ни. Жената бе придружена от нейна приятелка, също на име Анна. Каза да тръгваме веднага, да вземем само най-важното със себе си и да я чакаме след 30 минути зад една порутена постройка, близо до каменния мост. Каза задължително да махнем от палтата си жълтата звезда, която трябваше да носим на реверите си вече втора година. Сложихме в торба хляба и един колбас, а гювечът от миналата вечер остана на печката. Взехме документите си, всички пари, които имахме, няколко пуловера, вода и две семейни реликви, останали още от предците ни и предавани от поколения на поколения - масивен златен пръстен с кехлибар и златен джобен часовник. Преди мъжът ми да затвори вратата, погледнах за последно в стаята. Очите ми се спряха на една семейна снимка на стената – това бе последното нещо, което видях от нашето семейно гнездо в Скопие. После Давид завъртя електрическия ключ и лампата угасна. В тази минута настъпи истински мрак и в дома, и в душата ми. Давид взе на ръце Аарон и потеглихме в указаната от Анна посока. Когато отидохме там, вече имаше две семейства, с едното от тях бяхме приятели. До няколко минути пристигнаха и други наши сънародници, на които Анна беше съобщила да се укрият. Всичко се случи за минути. Видяхме в далечината двете Анни, които тичаха към нас, а шаловете им се развяваха върху палтата. Казаха само „Тръгваме“ и потеглихме. Дори не ги попитахме „Накъде?“. Знаехме, че ни водят на място, което ще е безопасно за нас. Минахме през най-тъмните улици, там, където уличните фенери бяха разбити. Анна беше предвидила, че точно в този част на денонощието обходният патрул щеше да бъде в другата част на града. Въпреки това напрежението да не бъдем заловени беше огромно. Когато стигнахме до северната стена на Народната библиотека, нашите две водачки казаха да се снижим ниско и да изчакаме. Те тръгнаха към входа на сградата, а от там излезе добре облечен мъж с бомбе, говориха кратко, тримата се огледаха да не би да бъдат засечени от някого и ни махнаха с ръце да тръгнем към тях. Влязохме в двуетажното здание. Стълбище ни отведе в коридор в подземието. Мъжът, който държеше в ръката си фенер, отключи една врата и каза да влизаме. Посъветва ни да пазим тишина. Госпожа Попстефанова ни погледна с топлите си лешникови очи и обеща, че ще се погрижи за нас. След това вратата се заключи и настана тъмнина. Трето денонощие стояхме като вкаменени в тази стая. Раната от операцията на сина ми го наболяваше. Отново сменихме марлята и почистихме мястото с йод. Дадох на Аарон последните корички хляб, останали в торбата. Изведнъж откъм вратата се чуха стъпки, които идваха от стълбището. Всички в стаята притаиха дъх. Давид ме прегърна и притисна до гърдите си сина ни. Ключалката се завъртя и пред нас се появи Анна с кошница в ръце, до нея стоеше нейната прислужница, която аз познавах. Двете често идваха в ателието на майка ми и баща ми, които вече не бяха между живите, за да си поръча Анна шапка. Винаги избираше много стилни модели, такива, каквито се носят в Европа. Стоеше при нас понякога с часове, за да си приказваме. Познанството ни с Попстефанова всъщност беше от щастливите ми младежки години. Влизайки в стаята, Анна много бързо ни огледа, първо попита за дъщерята на Яра, но след като видя сълзите в очите на майката, разбра какво се е случило. Шепнешком ни съобщи, че тази вечер след полунощ ще ни изведат от тук и ще ни настанят на по-добро място. Добави, че ще се погрижи за погребението на 6-годишната Давина. После се усмихна и прошепна да не се страхуваме и че трябва да сме силни. Оставиха кошниците на земята. Вратата отново се хлопна и заключи. Всички се насочихме към двете покрити с червени ленени платна кошници. В едната имаше няколко манерки с вода и сушени ябълки, а в другата баница, топъл хляб и веяно месо. Това беше най-очакваната и вкусна храна през целия ми живот! Заситихме глада си, жаждата си и придобихме сили. С Анна отново дойде надеждата. Брояхме часовете и минутите. Погледите ни често се отправяха към двете прозорчета

Музи в залива в очакване да се стъмни и да дойде полунощ. Когато тъмнина покри стаята, ние вече нямахме търпение да бъдем изведени от това място. Вратата се хлопна и пред нас се явиха двама мъже и двете Анни. Единият мъж беше Попстефанов. Дадоха ни знак да тръгваме. Бяхме готови, не се бавихме и миг. Трупът на момиченцето, увит в одеяло, мъжете изнесоха на ръце. В задния двор на библиотеката ни чакаха няколко коли. Седнахме един върху друг на седалките и потеглихме. Две от колите спряха пред дома на областния полицейски шеф, който живееше в сградата на полицейското управление. Другите две коли, в които се качиха останалите евреи, подминаха. Повече никога не ги видяхме. Анна, заедно с чичо Яков, ни заведе на таванския етаж. Каза да се настаняваме в една от стаите, но да не палим лампата. В помещението, което не беше голямо, имаше преддверие със санитарен възел, две легла и диван, със завивки върху тях. Подът беше застлан с българска родопска черга. Над едното легло беше прозорецът, който гледаше към звездите. Полумесецът осветяваше стаята и това ни позволи да я разгледаме добре. Анна се беше погрижила за всичко. В санитарното помещение имаше варел с топла вода, а на леглата беше оставила и дрехи за петима ни. На масата имаше бурканче с мед и домашни курабии. За нас това се оказа раят. Бяхме истински щастливи в нещастието си! Анна, съпругът й и семейството на Яра се върнаха след по-малко от час. Полицейският началник беше уредил погребението на Давина. Бяха заровили тялото на детенцето в стар гроб на далечна роднина на Попстефанов, която нямала живи близки. За съжаление, тялото погребали без бял погребален саван, както изисква ритуалът. Яра и двете й момченца влязоха в другата стая, точно до нашата. Рано сутринта, към шест, Анна събра всички и ни разясни ситуацията. Първо ни разказа, че в дните, когато бяхме в Библиотеката, тя направила всичко възможно да убеди мъжа си, който се завърнал от служебни дела, да ни приютят в дома си. Първоначално той не бил съгласен, но после склонил. Анна ни поиска документите, за да може да ни подготвят фалшиви, с български имена. Каза, че всичко, което вършат, е много опасно и не трябва по никакъв начин да се издаваме, че живеем тук. Не трябваше да напускаме етажа, както и да надничаме през прозорците. Разбира се, всичко това, ние го осъзнавахме. Животът в полицейското управление, където беше резиденцията на Попстефанов, изглеждаше доста динамичен. На първия етаж се водеха полицейски дела, непрекъснато имаше хора, които влизаха и излизаха с документи в ръце. Чуваха се спорове или разговори на висок глас. На втория етаж живееха Попстефанови. Анна не пропускаше обичайните следобедни срещи с приятелки, с които пиеха чай, или излизанията преди обед до градската чаршия. На третия етаж нашите три еврейски семейства водиха своето съществуване в безвремието. По обед прислужницата на Анна или самата Анна ни донасяха топла гозба, а вечер ошав, мляко или сирене. Това продължи две седмици. Междувременно всичко за ситуацията в Скопие научавахме от вестниците. От там разбрахме, че нашият еврейски квартал „Яхуди“, както го наричаше дядо ми, вече е изцяло изпразнен, а имотите ни са конфискувани. За няма и миг миналото ни беше заличено. Един следобед Анна ни съобщи, че по радиото казали как 50 хиляди евреи в България са въдворени в провинцията под претекст, че са необходими на българската държава за работа в трудови части, прокарващи нови пътища и железопътни линии. Като заключение от медията обобщили, че така цар Борис III отхвърлил искането на Хитлер тези хора да бъдат депортирани в концентрационните лагери. Дните минаваха един по един, еднообразно и монотонно, в чакане. Но наближаваше нещо хубаво. Дойде навечерието на най-тържествения празник за евреите – Пасха. Думата означава „спасен“. Чества се извеждането на предците ни от робството в Египет. Всички в къщата се захванахме с приготовленията. На Анна й беше много интересно да научи за всяка една традиция. Започнахме с месенето на маца – хляб, приготвен без мая. Господин Попстефанов донесе да изпечем агнешко месо. Изсушихме горчиви треви и направихме сладка паста от орехи, настъргани ябълки и канела. Ах, какъв прекрасен аромат се носеше навсякъде! На масата поставихме най-красивите съдове и прибори, сложихме свещи, вино и печено яйце. Заедно седнахме на трапезата, почувствахме се като едно семейство. Усетих как на лицето ми се изписа усмивка. След вечерята, както е поверието, Аарон попита чичо Яков защо тази нощ е различна от всички други. Старецът го погледна с мъдрите си очи, приглади бялата си брада и му заразказва: „Бяхме роби на Египетския фараон и Бог ни изведе от Египет.“ Тези думи ми напомниха как ако вярваме силно, ние също ще се спасим. Анна с насълзени очи ни разказа история за приятелка еврейка от детството си. Тя била глухоняма, но любовта и живецът блестели в очите ѝ. Заедно преди много години празнували Пасха на същата маса, на която ние седяхме сега. Анна не осъзнавала особено какво и как се случва онази вечер, но от въодушевлението на приятелката си разбрала, че празникът е свещен. На следващата сутрин момичето починало в съня си. Анна се

стр. 7 затворила в себе си и скърбяла много. Оттогава не си била и помисляла да запали отново еврейския свещник, скрит в края на раклата до леглото ѝ. Една вечер, вече бяхме легнали, когато на вратата се почука. Попстефанов донесе документите с новите ни самоличности. Трябваше да се измъкнем от Скопи - аз като Неделя, Давид като Димитър, а Аарон като Георги. Носихме фамилията Вътеви. Стефан, след като ни подаде документите, обясни, че ще изведе първо нашето семейство, а след няколко дни и другите. Беше кратък в изказа си и само добави в пет сутринта да сме готови. Така и стана. В пет бяхме в колата на полицейския шеф. Преди това си взехме сбогом с нашата благодетелка Анна, която ни очакваше в антрето. Очите ми се спряха върху нейните, отново тези топли лешникови очи… Косата й беше разпиляна върху раменете, облечена беше в дълъг домашен халат. Въпреки небрежния ѝ в този момент вид, всичко в нея говореше за благородство. Прегърнахме се, а аз й прошепнах, че един цял живот няма да ми стигне, за да й се отплатя. Подадох ѝ семейния златен пръстен с кехлибар и настоях да го приеме. Тя отказа категорично, дори ме погледна строго. Каза, че след време Аарон трябва да го подари на жената, която ще плени сърцето му, след това се усмихна и силно ме прегърна. Аз пророних сълза, но не я изтрих, оставих я да посоли устните ми. Високата стъклена входна врата на полицейското управление се затвори, а зад нея остана нашата героиня, нашата Маме. Пътувахме около час в тишина. След като прехвърлихме подножието на планината, спряхме на една отбивка. Там ни чакаше друга кола. Господин Попстефанов ни съобщи, че се отправяме към Дупница, а там ще ни чакат хора, които ще ни помогнат да се настаним в квартира и ще ни намерят работа. Пожела ни късмет, а ние нямахме думи да изкажем своята благодарност към този човек. Вече знаехме – Бог ни обича. Не случайно името ми е Евадия – възлюбена от Господа.

Художник Ина НИКОЛОВА

Музи в залива

8 стр.

Трета награда Казвам се Велислава Щерева, уча в Математическа гимназия „Баба Тонка“ - Русе. От раждането ми преди 16 лета не съм напускала родния си град. Интересувам се от история, дебати, философия и изкуства. Творческото писане ме влече отдавна. Идеите се трупат всекидневно, като личните ми проекти не свършват – от творби, които са едва започнати, но с перспективни идеи, до готови и чакащи своя звезден миг. Бях оценена от журито на два литературни конкурса: „Русе, град на свободния дух“ и „Разказ в 10 изречения“. Темата за спасението на евреите ме заинтригува да напиша разказ, но и ме накара да се замисля за паметта. Тя ни е необходима, защото иначе понятието за време губи смисъла си. Ако го разглеждаме в личен план, то ние имаме нужда от паметта не само за да трупаме опит, но и за да си спомняме красивите моменти. Ако го разглеждаме в исторически план, ние без паметта изземаме и унищожаваме всичко, съществувало преди нас. И съответно се озоваваме лутащи се по една разбъркана спирала на времето. Хората имат нужда от паметта, защото без нея са никои, защото имат нужда да принадлежат към нещо и за да може най-често повтарящото се чувство да бъде надеждата.

Велислава Щерева

Спомени на стълбите Алените августовски карамфили се полюшваха в такта на вятъра, докато слънцето бавно се топеше в далечината. Стараех се да ценя всичко през предуниверситетското ми лято. А гостуването ми при прабаба Хая бе идеалната възможност да се отдам на меланхолични чувства. Възрастната ми роднина живееше сама от няколко години – дори след като прадядо почина, тя не пожела да напусне къщата им в село Коста Перчево. Ала така и не ни бе казала защо. В тази жена винаги имаше нещо, което не разбирах – нещо в бръчиците по лицето ѝ, белезите, нещо в еврейската ѝ кръв; в тежестта, с която вършеше всичко сама, но същевременно в наметалото от лекота, което слагаше на раменете си пред нас – имаше нещо… нещо, което я крепеше жива и това не бяхме само децата и внуците ѝ, а нещо… нещо, което не разбирах. И тази вечер бях твърдо решена да узная. Чаках я на масата в двора, играейки си с шарената ѝ персийска котка, която не оставяше на мира една пчеличка. Най-сетне прабаба седна до мен. Хапнахме, разказвах ù цяла вечер за неволите и хубавите случки от изминалото лято, смяхме се. Набрахме праскови и седнахме със свити крачета на две цикламени възглавници на стълбите пред къщата ѝ, точно срещу пъстрия двор. Здрач бе обхванал небосвода, когато видях онова познато помръкване в погледа й, което изчезна в мига, в който забеляза, че я наблюдавам. Приех това като знак: – Бабо, знаеш ли… – понижих тон, – винаги съм се чудела на белезите ти… Прабаба ококори очи, но не ми отговори. – Бабо, моля те, разкажи ми – внимателно подхванах аз, – нали аз ти разказвах досега за случките ми! – Мая, мила – усмихна се болезнено прабаба, – не искам вгорчавам вечерта… – Всичко е наред, аз искам – рекох с лек смях. След известно време тя поде: – Е, какво пък, все ще трябва да разбереш за някои неща. Добре, давай. Питай ме за който белег пожелаеш – отвърна тя отново с онази лекота, с която се покриваше. – Разкажи ми за белега на коляното ти! – Тази вечер тя бе облякла любимата си бродирана бежова рокля, от която белегът ясно се виждаше: малка бяла точка насред мургавата ѝ кожа. – О-о, това ли? Когато бях на девет години, с останалите деца играехме на жмичка – засмя се прабаба. – Помня как, докато гонех едно момче, тъй като ми бе дръпнал косата, паднах и се ожулих. Обожавахме игрите в този квартал – всички дечурлига се събирахме на люлките и се надпреварвахме да предлагаме измишльотини – довърши усмихнато. – Та, така се появи белегът ми. – Добре, това беше лесно – продължих аз, докато тя се подкрепяше с праскови. – Как ще ме изненадаш с този – посочих ѝ продълговат, тънък белег по продължение от лакътя до китката ѝ. – Хм, този… даже мога да ти кажа годината… през 1940 година, когато бях навършила петнадесет лета, с родителите ми заминахме за Сърбия – нямахме пари, а в Белград имахме роднини, при които можехме да отсед-

нем, докато се установим. Тогава сякаш не приемахме толкова на сериозно войната. Дори мислехме, че информацията за нея е преувеличена; че злата участ на толкова… – тя преглътна и изражението ѝ леко започна да помръква – толкова мои събратими е мит. Мислехме, че дори и да бе истина, онези лагери не биха загрозили балканската почва – чувствахме нашите земи като балонизирани, отделени от ужаса…– прабаба поклати глава и продължи: – Когато известих приятелите си, че заминавам, всички дойдоха да се сбогуват с мен. Бе толкова мило – прегръщахме се, дадоха ми малки техни снимки и писъмца, които да чета във влака. А, и помниш ли онова чедо, дето ми дърпаше косата – прабаба приглади посивелите си къдрици – е, на него май най-много щях да липсвам. Бе ми донесъл прекрасна червена роза, но и двамата бяхме малко непохватни и докато я поемах, така преплетох ръцете си, че остана тази вечна линия тук – тя прокара пръст по белега – но поне споменът от нея е чаровен, а? – Мил е, да – отвърнах на топлата ѝ усмивка. Станах, за да взема одеяло – с мръкването топлината също се скриваше. Връщайки се, го оставих настрана и веднага я нападнах нетърпеливо: – Разкажи ми за влака и за новото място! – Знаеш ли, ето тук – показа ми лявата си китка, имаше лека резка над кокалчето – имам белег от пътуването. Седейки в купето, усещах времето сякаш бе спряло, а аз бях в капана на мечтите. Разглеждах подаръчетата, любувах се на розата… моето детско приятелче щеше да ми липсва. Но ми беше толкова хубаво… Междувременно, докато жадно търсех едно от писмата, се одрах на перваза на прозореца в купето. – А момчето как се казваше? – Георги, но ние му викахме Жожо – рече тя, като усмихна издяланите от старостта бузи. Хапнахме праскови, потреперихме още малко и се сетихме за завивката – наметнах я през краката ни и от топлината отпуснахме скованите си тела. Помълчахме. Аз я разглеждах с още по-голям интерес – дотук не бях получила жадувания отговор. Тогава се сетих: – Бабо, разкажи ми за онзи белег зад ухото ти, моля те! Изведнъж сивкавите ѝ очи придобиха метален оттенък, а лицето – сериозно изражение. Пръстите на лявата ѝ ръка стиснаха одеялото, а с дясната погали въпросния белег, сякаш за да си спомни по-добре за него. Започна недоверчиво: – Войната не е лека работа, Мая, особено ако единият лагер е без оръжия. Бляновете ми за новото не бяха оправдани. Да, отначало беше приятно – с различни приятели, нови места за разглеждане. Ученето на езика ни бе малко трудно, но се оправяхме. Всичко можеше да се поправи… така мислехме… ала войната постепенно проникваше в държавата. Първо отделиха нас, еврейските деца, в специални училища. Родителите ми бяха набеждавани, обиждани, неуважавани и скоро това застигна и мен, дори в обкръжението от младежите, от близките ми. Наложиха ни да носим тези… – прабаба преглътна с отвращение – … жълти звезди… уж за да покажем колко сме вярващи. Разбира се, ние се опълчвахме на политиката. Помня, как онези мръсно зелени офицери дойдоха до къщата ни и ни крещяха да им дадем радиоапаратите си. Баща ми спокойно се съгласи. Качи се на горния етаж на дома и изхвърли радиото ни през широкия прозорец… Целият квартал се въодушеви и последва примера му – подсмихна се горчиво

Музи в залива прабаба – но това нямаше особено значение. Може би дори само си навлякохме повече неприятности по този начин. Старата Хая се загледа тъжно в едно глухарче точно пред нея и продължи тихо, почти шепнейки, сякаш някой друг би могъл да я чуе: – Бе вече 1943 година. Войната бушуваше, а за евреите нямаше отредено място в Европа, България бе окупирала Недичева Сърбия… Изведнъж ми стана по-студено и свих колене, слушайки я захласнато. Тя продължи: – С прапрабаба ти и прапрадядо ти изготвяхме план как да се скрием – вече бяхме станали свидетели на множество наши отведени другари и не желаехме същото. Ала не съумяхме да излъжем… проклетото… – в очите ѝ набъбнаха сълзи – Гестапо… Бе късна вечер, вечер на споразумения и последни уговорки за място и времетраене на прикритието ни. На идната утрин бяхме събудени от ядосани славеи в зелена окраска, искащи нещо от нас. Татко ми ги посрещна, ала те не бяха особено благосклонни към него. Щом се върна при нас, с тягостно изражение ни каза едва чуто: „Пригответе си багажа“. С майка ми заплакахме, докато войниците тропаха на вратата ни. Но баща ми бе силен. След като събрахме всичко най-важно, защото даваха само по един куфар на човек, той ни изчака да погледаме за последно милия ни дом и после го последвахме. Мъжете в зелено ни поведоха към коли, с които ни закараха на гарата. Там записваха хората за… онези лагери… – тя потръпна. – Белегът зад ухото ми е подарък от един офицер. Когато ни записваха, отделяха мъжете от жените и баща ми бе в другата колона. Бях много уплашена, а само той можеше да ме успокои. Инстинктивно притичах до него и тъкмо го бях прегърнала, когато усетих метал, нараняващ ухото ми. Един офицер бе притиснал револвера си в главата ми, с което ми даде знак да се върна в своята част. Тогава за последен път докоснах баща си. Прабаба се зави с одеялото. Сгушихме се и след кратката тиха пауза аз не издържах. Ала на въпроса ми как се е измъкнала, тя тихо отвърна: „Белезите не са свършили“. – А откъде е малкият ти белег на горната устна? Помълча известно време, събра сили и продължи да разказва: – След като името „Хая“ вече фигурираше в списъците им, ме насочиха към някакъв вагон, заедно с майка ми. Вървейки натам, се загледах в един от войниците. Беше ми твърде познат… тези невинни очи не можеха да се сбъркат. Ала униформата убиваше непорочността… Нима моят Жожо бе станал част от това? Предателство ли бе? Войникът също се загледа в мен, чак до влизането. Пътят не бе кратък – особено след като ни затвориха като циркови животни. Дни наред не ядяхме, вода ни даваха от време на време, а слънчеви лъчи имахме късмет да съзрем през тънката линия, дадена ни по милост между две дъски, скриващи външния свят. Липсваше ми уханието на розите. Надеждите ни се таяха в желанието да бъдем годни за работа, та да не опитат да ни убият още в началото… Но въпреки че бяхме четири непознати жени в купето – бяхме в един от последните вагони, където нямаше чак толкова много хора, въпреки тежките условия, с майка ми останахме силни. Мислехме за баща ми, искахме да го видим… спомняхме си как ни говореше при пътуването с войниците: „Мили мои – рече тихо на български, за да не го разберат напълно, – искам да сте силни. Опитайте да избягате, каквото и да ви коства, дори ако трябва да оставите всичко. Но ако съдбата е решила да ви прати там, така да е. Никога не се срамувайте от произхода си – уважавайте го, приемете съдбата си като изпитание, което ще премине всеки миг, на което само вие сте достатъчно силни да издържите.“ Една вечер най-неочаквано вратата на купето ни се отвори. Миризмите от телата и отпадъците отстъпиха място на свеж въздух, за какъвто жадувахме. Останалите спяха, но аз се пробудих с първото скръцване. Тогава видях Жожо – той държеше нещо обвито в ръцете си. Направи ми знак да се приближа. Аз допълзях до него – разликата между двама ни бе безкрайна – докато той бе здрав и цъфтящ от сила и красота, аз бях измършавяла, слаба. Той ми даде нещото, като ми се усмихна и аз отвърнах със същото. Тогава обаче сякаш чу нечии стъпки и побърза да затвори купето, с което ме удари по устната – каза тя сякаш с насмешка, – но аз не се интересувах от телесната си болка. Той ми бе донесъл хляб със сирене! Ядох малко, но оставих за утре, за да дам и на останалите. Баба Хая леко отпусна ръцете си. Сякаш този спомен я успокои. Подадох ѝ прасковите, за да се подкрепи. Замислих се над думите ѝ… спомних си, че когато бях малка и се къпех с нея, винаги погледът ми бе прикован от един по-дълбок белег, прорязващ кръста ѝ на дължина. – Разкажи ми за онзи белег на корема ти, бабо, онзи, който все се опитваше да прикриеш, докато ми миеше косата. Тя положи ръка на стомаха си и със страх започна: – Чудовищният влак не искаше да спре… В купето ни аз бях най-млада, от което пък все чувствах гнета от отчаяните погледи и мисли на останалите. А една жена не знаеше накъде отиваме… От време на време с майка ми се сгушвахме в единия ъгъл и се успокоявахме, казвахме си тайни, които не бяхме си и помисляли да разменим… Междувременно моят войник идваше все по-често, за да ми носи нещо за хапване – я през два дни, я през ден… За щастие, винаги уцелваше часовете, в които другите спяха. Помня как той съвсем леко отваряше вратата… ако въздухът ставаше по-свеж, то

стр. 9

бях сигурна, че той е там, дори да бях на другия край на миниатюрното купе, дори да бях заспала, в които случаи той ми оставяше храната. Понякога си шептяхме през тънкия процеп на вратата – как се чувствах, къде бяхме, къде отивахме… Питах го може би милион пъти за баща ми, но той трудно можеше да узнае къде е точно, без да бъде заподозрян. Никога не помислих да избягам. Не се сетих нито веднъж… когато той идваше, се чувствах спокойна, сякаш мястото, към което ни водеха, не бе толкова ужасяващо. И докато мислех, че никоя друга от купето не бе забелязала тези откраднати мигове, дълбоко се лъжех. При една от прегръдките на майка ми тя се приближи до ухото ми и зашепна: „Онази вечер видях войника тук… Хая, не забравяй думите на баща си – ако можеш, избягай. Избягай много надалеч, дори аз да не мога да тръгна с теб… но не ни забравяй… По лицето ми рукнаха сълзи, но ги преглътнах – не исках другите да разберат… Не всички бяха достатъчно силни духом и телом… Помня, че една от жените, много крехка и съсухрена, с рядка коса, си легна на една страна веднъж и повече не се събуди. Всички бяхме потресени и плакахме, докато изгубихме малкото си сили, но нищо не можехме да направим. Така стоя това измъчено тяло, докато в един момент не се появи една злокобна миризма, която викаше и нас към същността си. Същата вечер Георги дойде и аз му се примолих да изнесе жената от купето… Той се поколеба, знаеше, че при пристигане щяха да направят проверка на всички – живи или предали Богу дух… но тогава, тогава в очите му пламна огънче, което не бях виждала от детските години. Той отвори вратата по-широко, след като се увери, че няма никой наоколо и извади трупа… Прабаба затаи дъх от наслада за секунда. – А когато се върна и каза без въздух „Ела с мен“, а аз… не знаех… – все по-объркано гледаше тя. – Не исках да оставя собствената си майка… Погледнах към нея и тя ми направи знак да отида с него – бе свидетел на сцената. Тогава обаче… дали от разредения въздух, дали от шума, се събуди още една от жените и видя отвореното купе… Започна да се надига, за да опита да излезе. В същия момент от другата страна се чу немски крясък, който бе насочен към моя Жожо… Той ме погледна умолително, за да побързам с решението си. Аз се извърнах към майка си, която бе хванала надигналата се непозната, опитваща да ми попречи да изляза. Виковете отвън ставаха все повече… знаех, че няма време за губене. Отскочих до майка си, целунах я и плачейки, хванах подадената ми ръка отвън. Излизайки, се спънах от притеснение и се ударих жестоко в корема на ръба на вагона, откъдето е и белегът ми. Жожо затвори моментално вратата, за да не го хванат колегите му. И започнахме да бягаме. И да бягаме. Чувахме изстрели. И бягаме. Викове. И бягаме. Влакът бе далеч зад нас, далеч бяха най-близките ми. Бягаме. Стигнахме поляна, пълна с тръни, плевели… но имаше ли значение? Бяхме свободни! Дори студът, обгръщащ ме изцяло под тънката рокля, нямаше значение. Дори това, че не знаехме къде се намираме. Бягахме… Ясно си спомням следните дни. Първо стигнахме до някакво случайно селце, близо до границата на Сърбия с България. Това бе песен за ушите ни. Успяхме да убедим един старец ни приюти в дома си за известно време. През деня Георги отиваше до границата, за да разучава как бихме могли да се върнем в България – и двамата бяхме тръгнали без документи, само с дрехите на гърбовете си. Нощем, когато милият стар господин заспиваше в съседната стая, моят Жожо ме прегръщаше и ми шепнеше как в училище им говорели за съюза на България в Тристранния пакт, как той се подвел от тези мисли и се уверил в добрите намерения на нацизма, как заради това станал войник и го пратили в Сърбия за окупация, а оттам – извънредно в събирането на хора за концлагерите… ала после видял зверствата… и все пак някак си успявал да затвори очи, докато не видял мен – своята приятелка от детството... Нещо у него се пропукало, казваше ми той. И взел смелото решение да ми предложи да избягаме – рискувайки живота си, за да спаси два. Увещаваше ме в светлото бъдеще без страх, разказваше ми как в България хората се застъпват за евреите, за цар Борис III, който се борел за защитата ни… шепнеше ми за сигурност. А аз безшумно хлипах в обятията му… не можех да обясня с думи, че аз вече бях сигурна. И така. Скоро взехме паспорти и се прибрахме в родината – заживяхме във Видин. По-късно си построихме тази къща, отгледахме деца без страх… и едно майско цвете – погали ме с усмивка. Одеялото бе вече излишно – в края на разказа почти не изпитвахме студ. Нощта бе отлетяла в думи. Прабаба завърши историята си с настъпването на изгрева. Прегърнах я през рамо и заедно гледахме розовото сияние в небето. Говорихме достатъчно, оставихме се на тишината на утрото. Скоро след това се прибрахме в къщата. Досега не бях усещала това място по подобен начин, изпълнено бе с топлота. Не само защото бяхме премръзнали – осезавахме топлината вътре в нас. Прабаба не искаше да напусне къщата, защото именно тя бе напоена с онази сигурност, която прадядо Жожо излъчваше. Тя не желаеше никога да остави тази енергия, която я съживяваше. „Хая” – размишлявах аз, докато прабаба ми сипваше горещ шоколад в каничката – означава „живот“… Може би ѝ е било отредено да живее дълго, да разказва… Колко необикновена Хая се крие на най-незабележимите места, а, бабо?“

10 стр.

Музи в залива

стр. 11

Музи в залива

12 стр.

Николай Петков Гларопуле

До баба Ани, Веси и Любче

Продължение от стр. 1 Тя несъзнателно бе скръстила ръце и краката ѝ бяха сложени един връз друг. Гледаше разсеяно някъде напред. Мисля, че за днес ѝ бях говорил достатъчно. Трябваше да я оставя да си почине. „Нямах проблем да се видя още по-слаба от сега.“ А и на моята възраст оредяването на косата е нещо естествено… „Но той е още дете – момче, което вярва, че ако го принуди, вятърът ще смени посоката си.“ По-добре да си мисли, че съм съгласна. Така или иначе ще му се наложи да се разочарова. „Бях решила днес да не пия нищо – не защото лекарите ме бяха посъветвали, а понеже не вярвах, че ще съм в състояние да върша каквото и да е тази вечер. Но той дойде и ме изненада. Харесваше ми, когато ме изненадваше. Двамата пихме тръпчиви плодови сокчета с по-малко от пет процента алкохол в тях. Мисля, че това го караше да се чувства голям. Можех да му кажа да не бърза, но разбирам, че ако нещо в живота на човек се срутва, той трябва да го види със собствените си очи или дори да го събори сам. На повърхността на газираната течност се беше образувало тънко пенливо покритие и на мен ми се искаше да потопя пръсти в него и да го разровя, докато пяната се разнесе докрай. Не го направих, но лигавицата на душата ми вероятно е била почервеняла от напрежението да се сдържам. Чувствах се като малко момиче. Всичките ми емоции напираха да излязат едновременно. Исках да се разфуча като фурия наоколо, да събарям мебелите, а когато ми омръзне, задъхана и изпотена да ги подреждам. Танцуваше ми се.” Но вместо това бих предпочела да видя всичко, което му предстои, да му се усмихвам, докато той пораства, и да чакам да дойде. Така щях да съм по-щастлива, отколкото ако можех да повторя собствения си живот. „На винаги странната привечерна светлина той изглеждаше доволен.“ Вероятно щях да му липсвам. Добре, че беше малък и щеше да страда като дете, загубило една от играчките си. „След време щеше да ме е забравил.“ Всъщност от сега нататък може би на мен ще ми е по-трудно. По-стара съм от него и за съжаление, знам, че това е последната такава привързаност, последната вселенска милост, която получавам. „Не съм я виждал от две седмици. Дано всичко да е наред.“ По-добре да отида у тях. Може би няма да е доволен, когато намери писмото, подписано преди повече от седмица. „Ще се разстрои, задето дори не съм опитала да се сбогувам. Той не е много чувствителен, обаче е драматичен по душа и не ми се иска да го затормозявам. Но просто не мога да съм там, когато дойде моментът.” Той няма да ме разбере. Винаги съм имал нужда от някакво вдъхновение, за да се движа напред. С нея беше същото. Този почерк ми харесва... Добре. „Мисля да отида до Кафенето този следобед. Може да са заредили нова колекция чаши, а и искам да покарам колело. Не ми се върви пеша.“ Някой ден, след като е придобил опит, той ще види нещата по друг начин... „Гарата изглежда чудесно. Очаквах да я намеря същата, каквато беше преди години. Тази дърворезба навсякъде е като в дворец.“ Надявам се по-късно да си спомня разговорите ни. Дали да не запиша всичко? И да му го изпратя. Докато не е станало късно – за да задържа времето... Не искам чувствата ми да излетят. Може би, ако всичко това беше история, за някого би било много по-лесно да я възприеме, отколкото ни се струва на нас, действащите лица. „Нямам търпение да дойде есента. Много ми липсват купищата кафяви листа по краищата на прясно асфалтираните улици и градските булеварди, на които през септември отново ще се проведат празничните шествия по повод началото на учебната година. Ще има толкова хора, скупчени на групички между дърветата с оголели корони и с поли от листа, свалени до пръстите на невидимите им ходила... Откакто бях дете, улиците не са били променяни. Но предпочитам да мисля за това в Кафенето, след като съм си купил чаша. Всъщност може и да не го направя, но поне ще разгледам какво предлагат.“ Все някога нещата ми ще се подредят. А и това не е никакъв неуспех. Хората идват и си отиват като кратковременни чудеса. Не ѝ се сърдя. Като съм сам, ще мога изцяло да се отдам на заниманията си.

„Но преди това ще мина да си взема лист и химикал. Наистина искам да дойде есента.“ „Липсваше ми да се возя във влак.“ Не съм пътувала отдавна. „Още навремето са ми казвали, че тракането на колелата върху релсите успокоявало, но аз продължавам да не мога да го почувствам.“ Една от общите ми черти с него е, че и двамата живеем като щурчета. „Тук наоколо обаче е много красиво. Но ако се погледнеше отвисоко, тази необятна природна шир, с която всеки можеше да онагледи нещо съкровено за себе си, щеше да заприлича на широка зелена ивица, вливаща се в низините на града. Какво красиво преспапие е нашият свят! И този влак е само играчка зад стени от стъкло!” Докато машинистът спре влака, вече ще съм приключила. „Навън се изсипа проливен дъжд. През това време аз стоях вътре и гледах, вдигнал очи от листа. Капките се стичаха по повърхността на тъмнозелените чадъри отвън, внимателно оформяха невероятно малки ручейчета от съединени водни струйки върху столовете и най-накрая се вливаха в бързо образувалите се реки по плочките.“ След като внезапната буря утихна, аз отвърнах поглед и отново се съсредоточих върху заниманието си. „Дано квартирата да е хубава. Мечтая просто да ида там и да си легна. А после поне ще се опитам да не мисля за нищо. Странното е, че дори не мога да се фокусирам върху проблемите си. Възнамерявам да си направя кафе и да се изкъпя. Изморена съм, но трябва да приключа, преди да съм заспала... Повествованието ще се води от първо лице и искам читателят да остане с впечатлението, че разказвачката просто е отишла някъде, без да се върне. Това ще е последно. В общи линии историята ще бъде кратко представяне на движението между край и начало.“ „Надявам се да му послужи.“ Трябва да внимавам да не започна просто да записвам мислите си. Усещам, че всяка минута несъзнателно се изповядвам. Приключих. Сега навън се готви да изпече. „Аз бях препъникамъкът ѝ. Със всяко действие ще се моля да е добре.“ Малко се изморих. После ще редактирам. „Със всяко действие (…)“ Трябва да е само едно „с“. Дали това не звучи прекалено много като обет? Няма значение. Така е засега. Това, което ме гледа, гарван ли е? Дали е хвърлил око и на някой друг? Вече прекалявам. Трябва да се освежа. Ще си оставя нещата и ще отида до тоалетната. „Докато двамата седяха в очакване звездите да пропълзят като сребристи калинки по небосвода, наоколо във вид на настойчива мелодия се разнасяха звуците от щурци – остри и резки, които караха човек да мисли, че природата безразборно щрака по клавишите на пишещата си машина.“ „Докато двамата седяха в очакване звездите да пропълзят като сребристи калинки по небосвода, наоколо във вид на настойчива мелодия (…)“

стр. 13

Музи в залива

Калин Баев Домът си сам като куче… А там… там винаги ще си чужд! – каза през сълзи леля Гинка, майката на Свилен, когато той ѝ съобщи решението си. – Спокойно, мамче, пак ще се виждаме! Не отивам накрая на света. А и вече нещата са различни, не е като едно време – двайсет и първи век сме! Днес домът ти може да е в София, утре – в Лондон, вдругиден – в Париж... Това му е хубавото на демокрацията! – опита се младият мъж да предаде ентусиазма и на майка си. – Запомни едно от мен, сине – домът е там, където са ти най-близките…

Продължение от стр. 1 А както знаем, годините летят и времето до кандидатстудентските изпити се изпари неусетно. Така Свилен се озова във Варна. Най-после! Най-после далеч от скучния и еднообразен „селски“ живот! Най-после дискотеки, партита, нови места и хора! И понеже някои от приятелите му, с които бе израснал, вече учеха тук, той нямаше проблем с намирането на компания. Не се спираше въобще. Ако не всеки ден, то през ден беше или на клуб, или на домашен купон. С две думи – мечтан живот! Някъде към средата на третата година от пристигането му обаче, двама от най-добрите му приятели заминаха за чужбина. Малко по-късно пък други двама смениха Варна със София. Дали заради това или заради факта, че вече бе ходил почти навсякъде в морската столица и тя му беше поомръзнала, но у Свилен се загнезди желание да пробва нещо ново. А изборът не беше труден, имайки предвид колко често чуваше от Жорката и Стефо: „София си е София, брат, тук има всичко!“ или „Ако знаеш на к’ъв клуб бяхме снощи, к’во избухване стана…“ Така, след като криво-ляво избута ВУЗ-а, младият поповчанин се озова в големия столичен град. С помощта на Жорката и Стефо се установи бързо. Взеха го в своята квартира, намериха му и работа. А за купоните определено не го бяха излъгали! Такова разнообразие от партита, концерти и нощен живот можеше само да сънува докато беше във Варна! Но както се казва: „всичко е до време”, а купоните не правят изключение. Понеже приятелите на Свилен бяха по-големи от него, при тях по-бързо дойде и моментът на улягането. Вече бяха станали по-сериозни и излизанията започнаха да намаляват драстично. Не след дълго дойде и денят, в който Жоро се изнесе от квартирата, за да заживее на друго място с приятелката си. Скоро след това примерът му беше последван от Стефо и някъде по това време Свилен реши, че е време да се стегне и да приключи с „айляшкия” живот. Започна да мисли за развитие, за просперитет. А какъв просперитет в тази „убита София и в тази умряла България“... Без да отлага излишно, Свилен се свърза с Коцето – негов съгражданин и един от най-близките му приятели, който от години живееше в Лондон, и го попита дали не може да му уреди някаква работа. – То в Лондон ако няма работа, къде – в Попово ли? Ха-ха! – каза през смях Коцето и продължи: – Ти само си оправи документите, а другото не го мисли! Това беше достатъчно за Свилен. Още на другия ден след този разговор той попълни молба за напускане и нетърпеливо започна да отброява дните до „новото начало“. – Къде ще ходиш бре, майче? Стой си тук, тук ти е къщата, тук са хората, които те обичат… Е, може да не взимаш толкова пари, но поне няма да

… Най-после! Най-после в жадувания Лондон! Най-после в един нов свят – бляскав, различен… ОГРОМЕН! Далеч от мизерията в България! Един свят, изпълнен с възможности! И тези възможности започнаха да се разкриват пред Свилен, когато получи първата си заплата – само за седмица взимаше толкова, колкото в София за месец! – И после ще ми дуднат нашите, че правя грешка... – каза си самодоволно той, докато се чудеше в кой бар да почерпи Коцето по случай първите си пари, изкарани на английска земя. А Коцето определено заслужаваше почерпка – намери му работа, беше му като гид и го развеждаше из мегаполиса, помагайки му да се ориентира в новата обстановка. И най-важното – беше му компания, защото Свилен трудно завързваше контакти, понеже не го биваше с английския – знаеше само колкото да се оправя на работа… Но както гласи клишето – няма нищо вечно. Коцето си хвана приятелка и започна да обръща все по-малко внимание на градския си. А когато влюбените сключиха брак и се преместиха в собствено жилище на другия край на града, където да отглеждат първото си бебе, Свилен остана съвсем на заден план. Двамата с Коцето се засичаха само на работа. Но и това не продължи дълго. Коцето се премести в нова фирма, чиято производствена фабрика беше по-близо до новия му квартал. И тогава Свилен остана съвсем сам. Сам като куче, както казваше майка му. Да, взимаше добри пари, дори му бяха и увеличили заплатата, но какво от това? Нямаше контакти, нямаше приятелства. Нямаше момиче. А и този пуст английски… Така, в познатата рутина – от квартирата – на работа и от работа – в квартирата, се изниза времето и до тази Коледа. Още една Коледа, прекарана в самота. Още една Коледа без елха и украса. „И пет елхи да сложа, по-празнично ли ще ми стане?“ – питаше се Свилен и понеже тягостната атмосфера в квартирата го задушаваше, той реши да се пусне към традиционния зимен фестивал в Хайд парк. „Поне да не съм сам” – каза си наум мъжът и тръгна. Когато стигна, навсякъде бе пълно с усмихнати физиономии. Хората се смееха, приказваха си приповдигнато, снимаха се. „К’во пък толкова се радват – ден като ден…“ – мислеше си Свилен, сякаш чуждата радост беше виновна за липсата на такава у него, но все пак реши да си направи снимка пред виенското колело. А то бе наистина внушително. Огромно. Почти колкото самотата в душата на младия българин… И тъкмо когато се чудеше кого да помоли да го снима, Свилен чу пиукане от телефона си за получено известие. – Уфф… – изпъшка с досада той и бръкна, за да извади устройството. Когато го направи обаче, мъжът замръзна на място. Беше отбелязан на снимка, качена от майка му, на която тя, баща му, дядо му и брат му със своята годеница бяха събрани край празничната трапеза в родната му къща. Текстът към снимката гласеше: „Домът е там, където са ти най-близките…“ Още първия ден след почивката за празниците Свилен се срещна с шефа си и заяви, че напуска…