и з у М в
а в и л за
Младежки литературен вестник, бр. 21, февруари 2022 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ
Мария Стратиева Георги Георгиев ПРОЗА
Славея Семова
Теория за сродните души Никой не предполагаше какво щеше да се случи през онзи следобед. Не беше от слънчевите следобеди, в които ти се приисква да вземеш термос, пълен с кафе, и да се запътиш нанякъде. Продължава на стр.4
ISSN 2738-8395
Петя Смиленова
Сини очи Петя наближаваше софийската автогара, когато чанта на витрината на един магазин грабна вниманието ѝ. Много хубава чанта. Петя веднага реши, че трябва да я има. Тъкмо отваряше вратата на магазина обаче, когато се усети, че ако си купеше тази чанта, нямаше да ѝ останат пари за билет. Мислеше да се откаже от нея. Но пък къде в родния си град щеше да намери такава чанта?
Славея Семова Продължава на стр.6 Петя Смиленова Никоела Иванова Никоела Иванова – наградени Миш-маш за златна сватба участници в – Еленооо, тичай, Иван лежи долу на тротоара – викна баба Верка и се отмести настрани, за да даде път на баба Елена да излезе от входната Националния конкурс врата на апартамента си и да тръгне надолу по стълбите. Никакъв въпрос не зададе Елена, а само сграбчи силно дървения параза любовна проза пет на тясната стълбищна площадка и заслиза надолу по стълбите колкото я държаха краката. „Само да е жив като стигна, само да е жив!“ – минаваше през главата ѝ и, прехапала тесни “Млад разказвач” устни, продължаваше надолу по етажите. Продължава на стр.8 КАРТИНИТЕ
в броя са на Калина Миланова
Мария Стратиева
Сбъдната мечта
Георги Д. Георгиев
Недовършено
Тя цялата е – красотата, от стъпките й си отива самотата. Смехът й безгрижен раздира рутината, само душите могат а малките очички раждат чудесата. да дописват истории, Усмивката й нежна е просто панацея но се страхуват да чуеш и знам, че за нея аз ще оцелея. защо отпред стои едно „не“ Тя е мое продължение, моето любимо вдъхновение. Още стихове от Мария Стратиева и Тя е моето сърце, Георги Д. Георгиев четете на стр. 2 и 3гиев което към безсмъртие ще ме отведе.
Музи в залива
2 стр.
Мария Стратиева МОЯТА ПЪРВА КНИГА Тъгата ли? Тя ли те плаши толкова много, човече?! Тъгата е онзи плевел, който не спираме да поливаме, вместо да го изтръгнем с голи ръце. Тъгата е нещото, което законтря радостта. Какво е това чудо? Едва когато осъзнаем за какво точно тъгуваме, ще съумеем да канализираме цялата си енергия в това да бъдем по-добри хора. Разбра ли ме сега, човеко? Спри да тъгуваш, защото тъгата е онова нещо, което изяжда цветовете на щастието. Просто спри! Разроши косите си, усмихни се на дете, вържи обувките си и тръгни! Отиди при тъгата, откъсни я и нищо повече не прави, тя сама ще увехне. Само толкова ти трябва, за да дишаш и усещаш всяка глътка въздух как бавно навлиза в теб. Това е свободата от тъгата! Питаш ли се кога разбираме, че е дошъл моментът да вземем хапчето за любов? Тогава, когато се сбогуваш с тъгата, без да я мразиш или ненавиждаш. Тогава, когато я пуснеш от живота си, пожелавайки й да се излекува. Това е точният момент, в който осъзнаваме, че имаме нужда от нашето хапче за любов. Не се разминавай с времето, а лети с него и помни, че всяко нещо си има срок на годност, включително и любовта, и тъгата!
Многоточие
Снежинка
Абстрактно
След точката недей да слагаш многоточие, грешка е тази отсрочка. Щом нещото е вече изпочупено, спри да го лепиш и рани да ближеш. Огледай се в бъдещето обещаващо, направи му предложение изкушаващо. Сключи онази сделка на живота. Напиши наново всяка стара нота. Облечи се в цветове и ритми и започни да танцуваш под синьото небе – подари му нов живот на старото сърце.
Наблюдавал ли си как снежинката пада от небето – красиво?! Как върху черната земя приземява се някак... щастливо. Чудил ли си се каква е нейната мисия на този свят? Или само се радваш на белия пухкав парад? Снежинката е най-нежното творение, животът й трае секунда – за съжаление! Преди да умре, тя прави постеля на онзи последвал сняг на парцали, който сетивата ти гали. Тя е плаха, ранима и лесно топи се, с тяло крехко и душа на малко момиче. Това съвсем не й пречи мръсотията да заличава, която човекът непрестанно създава!
Абстрактните хора са чудно красиви, отразяващи някак овали и криви. В свят многоцветен живеят добре – газят победи и грехове.
Февруари Най-много обичам Февруари, нежно лицето със снежинки ми гали, вятър ми лъхва в косите и бяга, не след дълго тъне в забрава. Обичам да гледам как по покриви тича, как случайно с Март се засича и нежно от гърба си кожуха съблича. Този Февруари е приказка моя, а ние сме нейните главни герои. Трябва вратата да му отвориш и с него кротко да поговориш. Да му споделиш за отчаянието, за старостта и за страданието. Да го почерпиш с чай и със сладкиш и в полунощ в прегръдките му да заспиш!
Хапче за любов И колкото бели да стават косите, и с колкото болка да пълни душите, времето не спира да лети и на часовника стрелките да премества. Може би трябва на друга планета да идем, там, където тъга няма да видим. Бавно в джоба си ръката пъхнете, хапче за любов от там извадете. Налейте си в чаша малко вода и преглътнете последна сълза. Време е! Да го направим. И тъгата да забравим!
До болка те сивотата презират, а някак спонтанно в рутина се намират. Променят я плавно, дори с желание и нито за миг не търпят отчаяние. Абстрактните хора са душевно красиви, някак бъбриви и всемилостиви. До крайност избягват моментите сиви, странейки от хора вечно бодливи.
* Стихотворенията на Мария Стратиева са от първата ѝ книга „Хапче за любов“, която излезе съвсем скоро.
Музи в залива
Абстиненция на разума В тялото живеят различни енергии, дяволи и желания, с които намразваш разума. Отхвърлиш като начин на живот. Разумът. Веднъж започнал е почти невъзможно да съществуваш без да се разпиляваш по случайности и хора, без да докосваш душите им, да усещаш всяко потрепване на Вселената, да живееш чужди животи, да преливаш от собствена празнота. Като отнемане на дишането без да очакваш то да се върне, ти се иска да има други неща в дните. Без близост престава да се разлиства, а да се късат части от съдбата. Колко необходимо е да притежаваш, да изграждаш перфектен живот с перфектен човек? Веднъж облякъл същността си, се изпълваш с цялост и безследно изчезваш от себе си след това. Усещаш няколко тела в едно, като капан, който сам приготви, но нямаш сили да излезеш от него, като загадка, която е ясна, но нямаш смелост да я промениш. * Думите нараняват. Липсата също. Изгубеното време наранява. Да се върне обратно също. Заставаш пред огледалото, и не помръдваш – лед, който не може да се пропука.
стр. 3
Георги Д. Георгиев Казвам се Георги Д. Георгиев от град Бургас, на 25 години. Публикувам свои стихове, фрагменти и мисли в социалните мрежи под псевдонима georgiev.poetry. Завършил съм Медицински университет „Проф д-р Параскев Стоянов” гр.Варна със специалност „Фармация“. В момента отново съм студент в специалност „Психология“. Писането и изкуството са моята същност и затова се грижа да присъстват всеки ден в живота ми. През 2019 г. издадох с помощта на Община Бургас стихосбирката Автобиография на Страха, която получи съпътстваща награда в литературния конкурс „Южна пролет“. В момента подготвям ръкописа на следващата си книга и се надявам тази година да поеме по своя път. Членувам от десет години в литературно студио Митични птици в гр.Бургас, където не само пишем поезия, но и създаваме приятелства. Невероятната поетеса Роза Боянова е нашата митична птица и творческо начало.
Наистина ли един човек може да причини всичко? Безтегловност. Някой е натиснал бутон за старт. Колко може още да поемеш, колко още се надяваш и защо пренаписваш минало с появяването без извинения? Да бъдеш разума си, не защото някой би те оставил, не защото някой би те заменил, да не бъдеш разума си, защото даваш повече от видимото. Без да спестяваш от влюбването и лудостта си, меланхолията често и блестящите със страст очи, без да проектираш горчив опит, без да мислиш за щетите. Съжалявам, но винаги се появяват – щетите, които са слепи за останалите. Понякога е непосилно. Измеренията на дните и нощите са съвсем други. Колкото и да се въздържаш от него – следва доза от разума. В тишина след буря, дърво без клони в поле от самота, тъжно дете с излишна мъдрост, в това ли изцяло ще се превърнеш? С пръсти абстиненцията смачква в пепел чувството. И те изгася. И те предпазва. Иначе си просто вреден навик.
За щастието Има два вида щастие: „тихо щастие“ и „шумно щастие“. Тихото щастие е винаги до нас. Често го пренебрегваме и твърдим, че сме нещастни. То е семейството, въздухът, сладостта на плодовете през лятото, планините, морето, домът, книгите,прегръдките, музиката… любовта към себе си, но не на последно място. Тихото щастие също търпи поражения. Губим хора, души, то не ни е достатъчно и невротично искаме още, и още. Тихи сме с него, не го назоваваме като щастие. И то страда от нас, а ние заради липсата му. С тихото щастие сме в битка. Отсъствие когато присъства и обратно. Тихо живее. Във всеки един момент е до нас и в нас. Затова и го търсим някъде далеч. Шумното щастие е кратко. То е влюбването, спонтанните решения, епизодите на тъга, за да покажем на останалите как всичко е наред…То е и новата кола, победата, фойерверките в небето, одобрението на другите. Шумното щастие е най-желано. За него се говори най-много, то е висша цел и оформя живота, към него всеки се стреми. И го получаваме след лишения, компромиси или случайно. Успяваме в един момент, влюбваме се, изглеждаме страхотно в чужди очи, печелим пари, рискуваме…Шумното щастие е съкровището, за което някой е казал, че е заровено само трябва да го открием. Шумно живее. Състезание. И тихото, и шумното щастие ни принадлежат. И двете са важни и взаимосвързани. Но защо казваме, че сме нещастни, когато имаме едното? Щастието не се преследва като обезумял хищник, а се отглежда с грижа всеки ден. Тихо в себе си. Шумно в себе си.
4 стр.
Музи в залива
Шести национален кон
„Млад р
Конкурсът е учреден от Сдружение Бургаска писател в памет на Атанас Радойнов. В този брой представям ра възрастова група, и носителя на награда „Приятел да „Участие в Международния литературен фестивал
Първа възрастова група Славея Семова
Теория за сродните души Продължение от стр. 1 Без пари, без грижи, без задръжки, без конкретни очаквания. Да „изчезнеш” за малко, сливайки се с необятната Вселена, търсейки отговорите на въпросите си и на онези, които никой не смее да зададе. Не беше от ленивите следобеди, които предпочиташ да прекараш вкъщи, завит с плюшено одеяло. С несресана коса, с домашни дрехи, попили аромата на новоизпечен сладкиш. С книга в ръка, в която търсиш себе си някъде между редовете, в сърцата на героите, в имената и историите им. Дори не беше от дъждовните следобеди, в които времето се мръщи и ти се мръщиш, заедно с него. Вдъхновяваш се да подреждаш, твориш, споделяш. Слушаш музика, повишаваш продуктивността си, спомняш си… Онзи следобед беше различен. А в различното винаги се намира някакво особено очарование. Тогава преобладаваше само страх. Неприятна тишина. И грозно, мъчително пищене в ушите, което можеше да бъде предизвикано само от един фактор. Сърце, което се чупеше… Люмиер беше различен почти толкова, колкото и онзи следобед. Ходеше с дългото си, черно, велурено палто навсякъде и напомняше супергерой, дошъл да спаси някого от недоброто положение, в което го бе поставил животът. От него лъхаше топлина, необичайно спокойствие в кризисни ситуации и невероятен магнетизъм, който му осигуряваше лесен достъп до преживяванията на хората. Сами го търсеха, за да споделят тревоги и неволи. Възхищаваха се на енергията, която излъчваше той – като че ли взета от по-добър свят, събрала се в цялото му същество. Момчето говореше направо – без завои или словесни знаци. Гласът му се отличаваше с твърдост, присъща на лидерите, и яснота, с която
си служеха порасналите хора. Поели пълен контрол над живота си. Рядко засягаше модерна тема, рядко се включваше в разговорите, които подхващаха популярните групички, намиращи се на най-високото равнище според „гимназиалната класация”. Рядко биваше разбиран, рядко не биваше съден. А Люмиер можеше да говори дълго и увлекателно за нещата, които наистина имаха значение за него. Като например звездите – знаеше, че във Вселената се срещат повече звезди, отколкото песъчинки по Земята; че хората са изградени от звезди, заради ядрата на атомите им; че съществува звезда диамант на 900 светлинни години. Знаеше къде точно иска да наблюдава трета фаза на луната – на мека, отъпкана поляна. Там можеше да се наслаждава с часове на леките звуци, които издават връхчетата на тревата, когато се изправят и допират едно до друго. Да лежи необезпокояван, напълно сигурен, че няма да срещне други ценители на лунната красота като него. И най-вече, да говори с луната, убеждавайки я колко е красива във всяка своя фаза – изпълнена със сенки или прилична на медальон, предпазващ небето. Знаеше, че когато „порасне” ще стане щастлив човек. Като онези, които сбъдват мечтите си и заформят нови в умовете си. В чиито джобове подрънкват дребни пари, но могат да се похвалят с крепко здраве, завидно чувство за хумор, свежа доза приключения и малко късмет. Щастливците, които не изпитват „дежавю”, привържениците на адреналина, големите възможности и безграничната смелост, понякога сравнявана с лудост. Болната тема, слабото му място, думичката, която той презираше и която го изкарваше извън кожата му или го караше да се затваря в себе си… Беше „любов”. Странно, а може би не, но Люмиер не бе и опитвал да рисува сърце в живота си. Малко, червено, криво сърце, което момчетата рисуваха набързо върху смачкани обяснения в любов, подавайки ги скришом от учителите на своите любими. Люмиер не беше отворена книга, ала станеше ли въпрос за любов, мигом се изпаряваше, искаше да стои възможно най-далеч от думата, която го плашеше… Или разгневяваше? Или натъжаваше? Това бе неизвестно. И по стара училищна традиция плъзнаха като отровен газ слухове за „момчето,
Музи в залива
стр. 5
нкурс за любовна проза
разказвач“
лска общност, Община Бургас и семейство Радойнови ме отличените разкази на участниците в първа и втоли на Атанас Радойнов“. Отличените творби с награл „Свято слово“ ще публикуваме в следващия брой. което не обича да обича”. Този „газ” озлобяваше едни и те сипеха обиди по негов адрес. Опияняваше други, които се захващаха с измислянето на всевъзможни истории за принц, който пребродил девет кралства в търсене на своята любима и накрая разбрал, че обича единствено себе си. Трети избираха да пасуват в жестоката игра. Наблюдаваха Люмиер и необичайното му поведение отстрани, клюкареха, чудеха се и правеха собствени заключения за случилото се с него, за да могат свободно да продължат дискусията на следваща пикантна тема. За Люмиер също не бе ясно личното му поведение. Какво се случваше с него не можеше да обясни дори на себе си. Бягаше от темата, защото чувстваше, че не е настъпило времето да говори за нея. А защо времето беше някаква граница? Какво общо имаше с любовта, която така и не бе изпитвал към някого? Не знаеше… В онзи различен следобед той се прибра у дома твърде уморен. Обикновено не изпитваше толкова голяма умора. Бе прекалено зает да гради щастието си. Бавно, тухличка по тухличка, докато постигне съвършенство. През онзи ден все едно бе обърнал гръб на щастието. Бе замислен, блед, недоволен, тих. Но, макар да не бе разговорлив тогава, макар да бе забравил светлата си усмивка, увиснала на закачалката до огледалото, така и не спря да гледа към небето. То бе яркосиньо с бели облаци като памук и изглеждаше някак изкуствено. Като че ли прикриваше ужасна буря, която щеше да настъпи след часове. Люмиер го бе съзерцавал до последния звън на звънеца, оповестил края на учебния ден. Момчето се върна вкъщи, захвърли раницата и се отпусна в мекото кресло. Натисна копчето на дистанционното. Телевизорът изчака известно време преди да покаже картина. Като че ли обмисляше дали Люмиер е готов за това, което предстоеше да види. Картината изникна пред очите му. Водещите на новините говореха: „Новина от последните минути. Тежка катастрофа отне живота на младо момиче. По информация от свидетели, два автомобила са се сблъскали челно при опит за изпреварване на друга кола. Повече подробности ще чуем сега от нашия репортер, който се намира на мястото на сблъсъка…” Люмиер беше чувал много подобни новини. Бяха неразделна част от пътуването в автобуса, вечерната емисия, социалните мрежи. Навик му бе да слага слушалките си, да затваря очи, да сменя канала… Но нещо го накара да остави дистанционното и да слуша. Побиха го тръпки, които не отминаха. Сякаш някой бе сложил наметало върху него, криещо остриета, болезнено впиващи се в тялото му. Сърцето заби учестено. „Шери не е съобщила на родителите си, че излиза, нито къде отива.” Изведнъж образът на репортера бе сменен от снимки на загиналото момиче. Редяха се една след друга на екрана. Люмиер си пое въздух. Един, два, три пъти. Задушаваше се. Ръцете му трепереха, закрили устата и брадичката му. Дълбоките, сини очи на момичето предизвикаха сълзи в неговите. Излъчването ѝ, разперените ръце на една от снимките накараха момчето да вика, да крещи, да вие от болка. Вътре в него нещо се пропукваше, кървеше, оплиташе се, стягаше, режеше, измъчваше… Репортерът продължаваше да говори и обяснява, показвайки сгънати ламарини, счупени стъкла и огледала, разпилени части… Люмиер не бе усетил кога се бе озовал на земята на колене, превит на две, съсредоточен в червените ленти, опънати на платното зад репортера. Люмиер не познаваше момичето. До излъчването на репортажа нямаше представа как се казва, откъде е и за какво мечтае. Не я бе виждал никога преди. Но сякаш се бе разделил с нещо скъпо… Нещо, с
което бе живял през целия си живот досега. След седмица излезе официално интервю с родителите на Шери. То започна с плач. Безмълвният плач на една майка и горещите, тежки като олово, сълзи на един баща. Прерасна в скръбна молба за справедливост – оцелелият виновник да си получи заслуженото. И продължи със спомени. „Шери бе спокоен и уравновесен човек. Очароваше всички с доброто си сърце. Не таеше злоба към никого. Ако сега бе оцеляла и бе тук, с нас, щеше да каже, че не му се сърди… Астрономията беше голямата ѝ страст. Обеща да кръсти някоя звезда на името на майка си… А самата тя стана звездичка в небето. Обичаше да пътува и да се смее. Това ѝ стигаше, за да живее живота, който искаше…” Люмиер си отиде от света две седмици по-късно. Смърт, която учуди лекарите, близките и приятелите му. Настъпи внезапно. Както викът на радост. Както изненадата. Както влюбването… Той просто угасна. Сякаш се разтвори във Вселената, която си представяше с обожание. Стана откривател на една нова теория. Теорията за „сродните души”. Защото Люмиер не познаваше Шери. Защото Шери не познаваше Люмиер. Защото въпреки това, двамата цял живот знаеха един за друг, дори и без да подозират. И защото между тях се бе появила любов много, много отдавна. Когато се бе родила и самата Вселена. Любов, за която не се говореше. Не се рецитираше. Не се учеше. Не се търсеше и намираше. Не се възползваше. Не се постигаше… Тяхната любов се чувстваше. Години по-късно, когато приятелите на Люмиер се разтъжиха за него и отминалите училищни дни, извадиха тетрадките му, за да си спомнят. Необяснимо за младежите, на фона на различни драсканици, цифри и планирани домашни бе едно име, изписано на всяка страница. Намерило място в някое ъгълче, поместено между два реда, написано върху етикета на тетрадката… Шери…
Художник Калина Миланова
6 стр.
Музи в залива
Втора възрастова група Петя Смиленова
Сини очи Продължение от стр. 1 В крайна сметка Петя влезе и си купи чантата, пък как щеше да намери пари за билет, щеше да мисли по-късно. Взе новата си придобивка и се запъти пак към автогарата. Когато пристигна, отиде при чакащите, макар и да нямаше пари за автобуса. Загледа се в лицата на хората. Петя винаги е могла да ги разчита. Очите наистина бяха прозорец към душата, стига да знаеш как да виждаш през тях, в това тя беше вярвала винаги. И сега си търсеше някоя наивна душа, която лесно би могла да измами. Умът на Яна беше отнесен в неизвестна посока, когато се появи непознатата жена. – Виж ти! – възкликна жената, като я видя. – Не всеки ден срещам човек, роден под щастлива звезда, на когото е писано във всичко да му върви! Яна я погледна. В началото се почуди дали жената говореше на нея, или на някой до нея, но наоколо нямаше никой друг. – Да, точно за теб аз говоря! – обади се жената отново. – Я ми кажи като дете падала ли си, докато тичаш, след което да си се прибирала с две ожулени колене. – Да. – отвърнала Яна. Учуди се откъде ли знаеше за това тази жена. – Родителите ти често се карат за дребни неща, но после се сдобряват, нали? – Да – Яна я слушаше все по-съсредоточено. – От време на време имаш ли леки болки в корема? – Всеки месец! – удиви се Яна. Тази жена явно наистина имаше дарба! – Виждаш ли как мога да те прочета, момиче! Само ми кажи и ще ти гледам! Има време, докато ти дойде автобусът. Яна веднага се съгласи. Толкова ѝ се искаше да знае бъдещето си. Пък и жената ѝ каза, че е родена под щастлива звезда, значи и бъдещето ѝ трябваше да е щастливо. – Така, да видим…– започна непознатата. – В чужбина ще живееш, много пари ще имаш, но първо приятел синеок ще си намериш. – Приятел? Ех, откога си търся някого! Кажи ми, моля те! Къде ще го намеря? Чужденец ли ще е? Откъде е? – Той е от родния ти град. Ти ще го намериш. После ще отидете в чужбина и живота ви ще бъде песен! А сега, за да се сбъдне, дай ми десет лева, че ти гледах! Яна се прибра развълнувана. Вярно, беше загубила десет лева, но поне вече знаеше какво да търси. Мъж със сини очи в родния си град. А градът ѝ беше малък, нямаше много хора. Повечето обаче имаха кафяви очи. Къде да търси синеокия? Един следобед Яна отиде на гости на приятелката си Катя и започна да ѝ разказва: – Ето, срещнах се с Иван в кварталното магазинче. Знаеш, че винаги съм
харесвала Иван. И този път той по чудо се реши и ме заговори. Покани ме да отидем на кафе. Бях толкова щастлива! Тъкмо щях да кажа ,,Да!“ Тогава обаче го погледнах в очите и какво да видя! Те бяха зелени! Зелени! А жената от автогарата изрично ме предупреди, че очите на избрания за мен са сини! Отказах му! И където и да отида е пълно с хубави мъже, но на всичките очите са или кафяви, или зелени! Как пък един не срещнах със сини! Освен дядо Петко, но той е сигурно на сто години! – Е щом харесваш Иван, да беше излязла с него. – отвърна ѝ Катя. – Можеше пък да се получат нещата. – Ти не ме ли слушаше досега какво ти говоря? – ядоса се Яна. – Сини очи ми трябват! Сини! Защо да губя време с някой със зелени, щом знам, че не е избраният за мен? – Ти си знаеш. – примири се Катя. – Иначе помниш ли Георги, внукът на дядо Петко? – Да. Като деца често си играехме, преди с родителите му да заминат за Америка. – Е, той е синеок. И чух, че ще се прибира това лято. – Катя, ти си гений! Не се бях сетила за него. Точно това ми предрече жената на автогарата! Че ще живея в чужбина с моя мъж. Този трябва да е! Георги! Ох, нямам търпение да дойде това лято! – Аз отивам да нахраня котката. Преди една седмица роди. Искаш ли да видиш малките? – Да. Двете приятелки отидоха при котката и малките ѝ. – Но как ще гледаш толкова много котки? – попита Яна. – Като станат достатъчно големи, ще ги подаря. Трябва да намеря добри хора, които да знам, че ще се грижат добре за тях. После сигурно ще кастрирам майка им. – Може ли да запазиш за мен бялото? Влюбих се в него в мига, в който го видях. – Разбира се! Тъкмо ще го виждам, като ти идвам на гости. Лятото наближаваше. Оставаше един ден до пристигането на Георги и Яна се беше заела със себе си. Беше спазвала диета месеци наред и ходила на фитнес три пъти седмично, само и само като дойдеше той, да я хареса. Имаше час за фризьор, козметик, маникюр, след това отиде на пазар за нови и красиви дрехи. Всичко трябваше да е идеално за мъжа със сините очи. Бяха се разбрали с Катя, щом разберат точния час на неговото завръщане, да отидат заедно да го чакат, като Яна беше забранила на приятелката си да носи дрехи, които евентуално биха я направили да изглежда по-хубава от нея в онзи ден. И ето че дойде денят и те чакаха пред дома на Георги, като уж случайно минаваха оттам, а всъщност искаха да го видят. Щом като съдбата ги беше предопределила един за друг, определено той щеше да дойде да се срещнат. И ето че колата пристигна. Паркира. Първо слезе по-възрастна двойка, неговите родители, а накрая от колата слезе и Георги. – Нима това е Георги? – Яна попита Катя. – Да. Няма кой друг да е. – Но той е станал много грозен! Няма как това да е моят мъж! Абсурд! Хайде да си ходим, преди да ме е видял. Двете се измъкнаха бързо и тихо, като ученички, бягащи от час. Минаха години, а Яна още си живееше в нейния град и още си беше неомъжена. Живееше най-обикновен живот. Ходеше на работа, пазаруваше, прибираше се вкъщи, където я посрещаше белият ѝ котарак, после му слагаше храна в купичката, докато той я гледаше почти влюбено с големите си сини очи.
Музи в залива
Калина Миланова Калина Миланова е родена в България на 04.09.1993г. Завършва основното си образование в паралелка с допълнително изучаване на информационни технологии в 97 СОУ “Братя Миладинови” и продължава средното си в 3 СОУ „Марин Дринов“ с профил „Изкуства“ – „Реклама. Графичен и пространствен дизайн“. Завършва бакалавърска степен през 2016 г. в СУ „Св. Климент Охридски” – ФНОИ специалност „Изобразително изкуство”. През 2019 г. получава магистърска степен в СУ „Св. Климент Охридски” – ФНОИ специалност „Графичен дизайн“. Интересите и се насочват в областта на графичното изкуство (изящната и приложната графика) и неконвенционалното изкуство. Взема участие в изложби в България, Виена, Прага, Унгария, Испания, Белгия, Египет, Китай и др. Включва се в пленери, пърформанс фестивали, хепънинги, акции и инсталации.
стр. 7
Музи в залива
8 стр.
Награда „Приятели на Атанас Радойнов“
Никоела Иванова
Миш-маш за златна сватба Продължение от стр. 1 Асансьорът в блока от години не работеше, но и кой ли би имал търпение да го дочака. „Иванеее, Иване, казах ти, че стари хора нависоко не трябва да живеят. Ама... все не слушаш!“ – минаваше през главата на Елена. Докато слизайки се бореше със силната болка в дясното й коляно, сълзите, които започнаха да пълнят очите ѝ, замъглиха погледа на жената. С всяко следващо стъпало, приближавайки се до Иван, ужасът дали ще го намери жив все повече я смразяваше. Ама как така сега? Как днес? Ама дори не беше обядвал, пък такива хубави чушки беше взела за миш-маша. „Иване – канеше му се тя наум,– само да посмееш да умреш днеска“ – и слизаше ли, слизаше надолу Елена по една безкрайна спирала, оплетена под краката ѝ. Тя вече нищичко не виждаше, беше сляпа като къртица. – Бързай бе, Елено, бързай – викаше след нея баба Верка, също кретайки след съседката си. Когато стигна до първия етаж, баба Елена хвана дръжката на входната врата, стисна очи, за да изкапят пустите сълзи и да проясни очите си, въздъхна дълбоко и рязко отвори вратата, вцепенена от страх какво ще види пред себе си, но знаейки, че трябва да направи крачка напред. Мъжът ѝ Иван лежеше паднал на тротоара, а съседите им Пешо, Ангел и 20-годишната Цвета се суетяха около него. Елена приближи до Иван, а той, сложил дясната си ръка на сърцето си, завъртя глава към нея. – Не бой се, Елена, добре съм – твърде неубедително започна той. Ледена пот изби по челото на Елена, сякаш огромното напрежение от това дали ще завари мъжа си жив имаше нужда да излезе отнякъде. – Как ще си добре, бе Иване?! На тротоара лежи ли се? – Елена хвана ръката на съседа Ангел, та да се опре на нея и да успее да клекне до мъжа си. – Викнахме линейка, няма да се притесняваш! – тихо ѝ рече Ангел и се отдръпна настрани. – Иване, много ли те боли? – Елена хлъзна поглед към сърцето на Иван, което той сякаш се опитваше да удържи с ръката си. – Не ме мисли ти мене. Ти къде си тръгнала с тия боси крака? Ще настинеш! – с тих глас я смъмри Иван. „Тая Елена цял живот не се научи да се облича топло!“ – Иване, слушай ме внимателно. Днес не е ден за умиране. Забранявам! – Елена се опита да докара гласа си строг, убедителен, нетърпящ възражения – както умело успяваше да направи във всяка тяхна караница в продължение на 50 години, ала той прозвуча тих, отчаян и треперещ. – Ех, Еленооо – тихо промълви Иван и обърна глава на другата страна. – Ама аз миш-маш ще ти направя! Обещай ми да си хапнеш! Елена знаеше, че обещае ли нещо Иван, думата му на две не става. Каже ли, че ще яде миш-маш, ще яде миш-маш, а в този момент за нея това означаваше да ѝ обещае да оживее. Елена от месеци правеше планове как ще отпразнуват златната си
сватба. За всичко това я подкокороса внучка им. Беше ѝ обещала, че даже ще викне фотограф да направи хубави семейни снимки, защото през годините малкото снимки от сватбата им се бяха изгубили при многото премествания. Елена щеше да си купи нова рокля, за да изненада Иван. На сватбата им преди 50 години тя се беше оженила с една съвсем обикновена светлолилава рокля, макар че очите ѝ бяха останали в една синя рокля, обсипана с жълти цветя. За нея обаче тогава нямаше достатъчно пари и така цял живот до ден днешен я мислеше. Колко неща забрави за тези 50 години, никой не знаеше, ала синята рокля с жълти цветя беше запечатана в ума ѝ с такава сила, че никога не спря да съжалява, че не я е имала. Сега едва ли щеше да намери точно същата, но щеше да опита, за да се успокои вече тая нейна душа. Ето защо Елена от месеци отделяше по няколко лева от пенсията си и когато ходеше на пазар винаги се отбиваше и в някой магазин за дамски дрехи. Емоцията от търсенето на нейната рокля направи излизанията за ежедневните покупки доста по-вълнуващи. – Синя рокля на цветя имате ли? – питаше Елена продавачките. – Нямаме, госпожо. Да Ви покажем нещо друго? – Ааа, не, благодаря. Аз това търся – и Елена отминаваше към следващ магазин. Сега обаче Иван лежеше, държеше сърцето си и дума не обелваше за миш-маша. – Кажи бе, Иване, нали ще си хапнеш? – продължаваше да го пита Елена с умоляващ глас, а Иван все така мълчеше. – Виж: нацапал си се. Аз чисти дрехи ще ти приготвя, ще ти ги изгладя! Ти ще си най-хубавият старец в квартала! – продължаваше Елена. Нямаше вече сили да удържи плача си и малко по малко думите ѝ ставаха все по-трудно разбираеми, сподавени от страха за приближаващия край на една 50-годишна любов, градена със зъби и нокти, с пот и кръв, преживяла урагани, но и тихи утрини. Това беше любов, подхранвана и със сладки пити, и със солени туршии, с горчица, но и с люти чушки, а най-вече – с много, много от ненадминатия ѝ миш-маш. Сега обаче Иван лежеше и не обещаваше да хапне от него. Предател! – Иване, преди мене няма да умираш! – продължаваше Елена, докато линейката паркираше. – Кажи нещо, Иване! Елена се беше вкопчила в мъжа си и съзнаваше, че трябва да попие всяка негова дума, всеки жест, всичко да запомни с тая пуста нейна глава, дето беше започнала все повече да забравя. Ама сега нищо нямаше да забрави! Той само да каже нещо! – Госпожо, отместете се – нареди лекарят и отблъсна Елена. Тя вече нито виждаше, нито чуваше, само миш-машът ѝ беше в главата. Такъв хубав щеше да стане! Най-хубавият досега! Иван само да си дойде и да хапне!
Музи в залива Отнякъде се появи носилка, за секунди го качиха на нея и после – бързо в линейката. В нея като придружител се качи и младата им съседка Цвета, която беше там през цялото време. Тръгнаха. Елена стоеше пред входа вцепенена, ядосана, даже бясна на Иван, че нищо не ѝ обеща. Тя нито разбра къде го карат, нито дали ще оцелее. А сега какво да прави? Да готви ли, да не готви ли... Баба Верка и съседите Петър и Ангел се качиха с нея до апартамента, а сетне се обадиха на дъщеря ѝ. После оставиха жената сама. Седнала във фотьойл, Елена впери поглед в стъпалата си и зачака новини. – Прав е Иван – рече си тя по едно време – студено е за боси крака! – Елена се хвана за подлакътниците на фотьойла, бавно се изправи и отиде право в спалнята, за да обуе чорапи. Този път щеше да го послуша. Не след дълго на вратата се позвъни. Същият леден ужас, какъвто беше изпитала по-рано днес докато слизаше по стълбите, я заля и сега. Какво ще ѝ кажат? Жив ли е? Елена тръгна към вратата – нито много бързо, нито много бавно, стъпваше леко с добре обутите си крака – единствената топла част от нея в този следобед, защото всичко друго у нея – и тялото, и ръцете, и лицето, и сърцето беше замръзнало от студ. Отвори вратата. – Бабо Елена, слагай за правиш миш-маша! На дядо Иван му се яде и чака да му занесем! – с грейнало лице я гледаше младата Цвета, току-що
стр. 9
върнала се от болницата. – Ще се оправи, да знаеш! – Влизай, момиче! Жива и здрава да си! – викна баба Елена и се стрелна към кухнята, извади чушките от торбата и се захвана да прави миш-маш. – Бабо Елена, ама какъв е тоя миш-маш, дето само мисълта за него така съживява? – весело подхвана Цвета, докато баба Елена режеше лука. – Какъв да е, Цвета? Мой! – с усмивка на огромно облекчение отвърна Елена, която за пръв път не плачеше, докато режеше лук. – Ама само малко му направи – колкото да опита, че трябва да е на диета! – рече Цвета, която намираше цялата тази работа с миш-маша за извънредно романтична. За възрастната двойка той явно беше символ на обич, на грижа, на отдаденост, на нещо тяхно, ама само тяхно, на нещо незаменимо, което никой друг не можеше да направи така добре като Елена или да изяде с такава наслада като Иван. Докато гледаше оживената от радост баба Елена как шета, обута в топли чорапи, в ума на Цвета се въртеше моментът, в който докторите казаха на Иван, че положението не е чак толкова сериозно и ще се оправи. Момичето никога нямаше да забрави как тогава той се обърна към нея и с живия и игрив поглед на някой неин връстник ѝ беше казал: – Тичай, Цвета, при Елена и ѝ кажи веднага да ми направи миш-маш. Много ми се яде!
Художник Калина Миланова