"Музи в залива", бр. 2, май 2020

Музи

Музи в залива

1

а в и л в за

Младежки литературен вестник, бр.2, май 2020 година, Бургас

В броя днес Калоян Чобанов четете:

Старицата

ПРОЗА: Разкази ПОЕЗИЯ: Стихотворения Поетичен дебют ИНТЕРВЮ: Художникът адвокат Ивайло Вълканов НАШ ГОСТ: Мартин Колев

Навън валеше! Пътищата се превръщаха в реки, локвите – в езера. Стоновете на вятъра бяха силни и страховити, приличаха на вой на диво животно. Дядо стоеше срещу прозореца, обърнал стола, поставил лактите си над облегалката му. Гледаше дъждовните капки – тежки и студени. Те се стичаха по стъклото криволичещи, сякаш се гонеха една друга

– Дано старицата не дойде и днес! Говореше моят старец. Помислих, че отново нещо бълнува. Случваше му се твърде често, откакто баба се спомина. Но той повтори: – Дано не дойде! – след това извъртя глава към мен, а в очите му тръгна пламък на надежда. – Дано не дойде и днес проклетата старица! – и отново отчаяно загледа навън. Продължава на стр. 2

Ирина Митева

КАРТИНИТЕ в броя са на Марина Костова

АКТЬОР Сцената очаква те, приятелю! Ролята ти е божествена можеш да си всеки щом утихне залата. А роли много, няма да ти стигне времето. Но ти избираш да си просяк, грешник или клоун. Да бъдеш бог за теб е ежедневие, нали разбираш, ти си имаш ореол от ярки светлини, прожектори. Отразяваш се в хиляди очи. А ролята ти е една-единствена да бъдеш бог. Дори и в дрипи, стига ти и само сцената. Падащи завеси и хиляди очи.

ДЪЛГОВЕ Този стих не е за теб. Той си няма дом и няма си адрес. Не е написан да те натъжи. Но го притискат дългове. И ако със сълзите ти ще ги плати Плачи! Той е бездомен, не му търси стреха. Свикнал е със скотския живот така намира своята утеха. Бавно, бавно ще се завлече до чуждото легло за тази вечер, после… има време. А дълговете се множат; той пие много. Не е за теб, но ти плачи все пак! Дано не се събуди моят стих бездомен просяк.

2

Музи в залива

Калоян Чобанов

Старицата Продължение от стр. 1

Тогава бях едва на десет. Трудно разбирах кога се шегува и кога е сериозен. Не знаех за какво ми говори, коя беше старицата и защо не биваше да идва. Не знаех досега, когато вече наближавам тридесет. В разцвета на своята младост, вкусил от най-голямата горчивина в живота – изгубената любов. Помня, че дядо каза: “И при теб ще дойде! Никого не е подминала, старицата, никого!” Но дядо не бълнуваше, а беше прав. А аз сега седя и пиша на тебе, който четеш, какво ми каза моят старец в онзи дъждовен ден, когато бях на десет. И ако ти познаеш възрастната жена, значи си се сблъсквал вече с нея. Ако ли не – то чети внимателно и виж какво те чака. Защото както каза дядо: “Никого не е подминала, старицата, никого!”. Случило се малко след като баба заживяла на небето. Дядо не излизал от къщи. Стоял на този същия стол и гледал все така навън, сякаш очите му просели радост. Старицата била тогава с него. Само тя и дядо в празната къща. А жената, каза ми дядо, била грозна и отблъскваща. Приличала на Смъртта от онези страшните книги и филми. Същата сива несресана коса, грубото лице и кривите пожълтели зъби. Тя стояла на стола зад него. Очите и се радвали на мъката му. Усмихвала се всеки път, щом плещите на дядо се повдигали от хълцащия му плач. Когато той ставал, тя взимала бастуна си и тръгвала след него. Веднъж отворил прозореца, когато видял откъм улицата да маха Илия (негов приятел).

– Излез с мене! До площада отивам – извикал той на дядо. Но моят старец не отишъл. Каза ми, че отворил вратата и точно се канел да излезе. Да го огрее слънцето, птичките да зачуруликат около него. Но нещо го разколебало и накарало да остане – така затворен между стените. Каза ми, спомнил си бил, тогава старицата го разколебала. Тя станала от мястото си и го догонила до вратата. С края на бастуна си започнала проклетницата да го ръчка по плешката. Прогонвала така мераците му да я изоставя. Сякаш му викала: “Ей ти, къде си тръгнал?”. Напомняла била за себе си. А една вечер, поредната, в която дядо стискал очи и се молел да догони съня, старицата станала от стола си и тракайки с бастуна по пода, отишла при него. Тя седнала на ръба на леглото и вперила зловещите си изпъкнали очи в лицето му.

– Не можах – разправяше, хълцайки, моят старец. – Не можах да не заплача. И цяла вечер така той плакал, а сълзите мокрели възглавницата под главата му. Тогава попитах: – Дядо, коя е тя, защо не я изгони? А той отвърна: – Че можеш ли да изгониш Самотата!? И сега го разбирам моя дядо. Да живееш с някого толкова години, да го обичаш толкова силно и истински, да се радваш на усмивките му, да плачеш на сълзите му... И когато този човек вече го няма, но сърцето ти продължава да живее за него, то за теб не остава друго освен една грозна и потискаща самота.

Виновен – Не, не, не! – направо се усещах как започвам да крещя. Бях се докарал до онези състояния, при които надвикването играеше ролята на аргумент. А че всички на беседката слушаха запаления спор, беше без значение. И аз не спирах: – Не може да струваш три милиона и за десет мача да нямаш нито едно свястно центриране.

– Май забравяш нещо много важно, а!? Адаптация, липса на опит в чужбина – та той е само на двайсет, за бога, а това е Бундеслигата. Какво си седнал да го съдиш – дай му време!

– Щом ще определяш някого като звезда, такива оправдания няма как да важат. В същия момент усетих близостта на Сияна. Беше се отделила от мен, понеже времето започна да захлажда, а якето ѝ бе останало

в стаята. Тя прокара ръка под лакътя ми и потърка главата си в рамото ми.

– Много се забави!

– Липсвах ли ти?

– Тъкмо преподавам урок по футбол на Пецата – засмях се гръмогласно, защото знаех, че на спорещия ще му стане неприятно.

– Офф, пак ли футбол! Не я виня, че няма интерес към играта, както и тя не ме винеше, че аз не проявявах такъв към мода, шопинг и тем подробните и хобита. Но пък се обичахме, въпреки несходните си интереси.

– Добре бе, кажи ми един двайсетгодишен футболист, който да се е наложил още в първия си мач.

Музи в залива Боже, Пецата съвсем се беше побъркал. Можех да му изреждам имена до утре сутрин. Именно на такива играчи се лепваха етикети като феномени и звезди. А футболистът, когото обсъждахме, най-малко заслужаваше подобно призвание. Само заради десетина гола в родния шампионат и едно посредствено представяне в новия отбор. Оправдано с адаптацията, разбира се. Затова реших все пак да го предупредя, макар че Сияна за момент ме прекъсна: – Обичам те!

– И аз, мила – целунах леко челото й, след което се провикнах: – Пеца, сигурен ли си, че искаш да ти отговоря на глупавия въпрос!?

– Прегърни ме и ти – каза Сияна и отново затърка глава в рамото ми. Приличаше на малко невинно пале, което се умилква около стопанина си. Сигурно защото ме видя колко се бях разпалил и искаше да ме разсее или просто не я свърташе на едно място, тя ме покани да слезем до реката. Бяхме се събрали сериозна компания от над двайсет души в една планинска хижа. Някои, като мен и Сияна, бяха по двойки, а такива, като Пецата и Станимир – по сами. Нарочно споменавам последния, защото ме дразнеше също толкова, колкото и ”разбирача” по футбол. През цялото време не откъсваше очи от Сияна. Идеше ми да му се развикам пред лицето: ”Какво си я зяпнал, не виждаш ли, че е с мен”. Една от причините да не правя това бе, че не исках да развалям вечерта на всички. Но сякаш главната бе, че се чувствах раздразнен от нахалството му, но по никакъв начин застрашен. Станимир беше всичко друго, но не и красавец. От онзи тип хора, на които им се чудиш как въобще са си хванали приятелка. Цялото му лице ми се струваше някак безформено – като се започнеше със сплескания нос и се стигнеше до ужасната изкривена усмивка. Имаше и някаква пъпка на челото, която си личеше, въпреки жалкия опит да бъде скрита. А и се беше докарал с една плетена жилетка, с която приличаше повече на професор, отколкото на хижар. За сметка на това пък аз бях с добре тренирано тяло, с което се гордеех и стараех да показвам във всеки удобен момент. Дори сега, когато повечето бяха с дълги ръкави, аз си седях по тениска. А и фактът, че бях на особена почит във Facebook лайковете, ме караше да се чувствам сигурен във визуалното си превъзходство над Станимир. Може би, докато разсъждавах върху това, не обърнах внимание на Сияна, на която й се наложи да ме попита още веднъж: – Хайде, ще слезем ли до реката? Но къде ми трябваше да чувам бъртвежите на Пецата, който пак се обясняваше като професионален коментатор. Дори не знаех, темата, която е подхванал. Дочух само, че говори за спорт и бях убеден, че е невъзможно да е прав. Извиках на момчето, пред което Пецата се обясняваше: – Каквото и да ти казва, въобще не го слушай. Последното, от което разбира, е спорт.

– Омръзна ми да те питам едно и също. Ще отидем или не? – от тона на Сияна разбрах, че е почнала вече да се дразни.

– Къде да отидем? На реката ли?

– Оф, остави, наистина! Тя скръсти ръце и нацупи долната си устна.

– Не ме карай, моля те! Знаеш, че цял ден съм бил на работа и искам да си почивам.

– Не искаш да почиваш – искаш да говориш за футбол! Последното каза, без дори да ме погледне. Донякъде беше права. Но всъщност изпитах странната параноя, че стана ли от мястото си и Пецата веднага ще заубеждава останалите в извънредно добрите си познания по футбол. Затова и се заформи едно повторно надвикване, в което се стремях не толкова да изтъквам собствените си знания, колкото липсата на такива у него. Исках да го сразя! Между разпаления ни спор само бегло ми се счу как Сияна казва: – Отивам със Злати. На което аз отвърнах нещо от рода на: – Да, да, отивай, мила! Не усетих колко време мина. Нито засичах, нито ме интересуваше. Не усетих и липсата от близостта на Сияна – просто временно отсъствие! В този момент найзначимото беше да не правя компромиси с ината си. Типичен Козирог! Сияна и Злати се върнаха. Не бяха сами – с тях се върнаха още няколко момчета и момичета от компанията, които въобще не съм разбрал кога са ги последвали към реката. Когато Сияна седна до мен, лицето й сияеше. Очите й блестяха като звезди; усмивката й бе широка и лъчезарна. Сякаш сърцето й беше пълно с щастие. В този момент ми приличаше малък ангел... моят ангел! От непрестанното й подсмиване ясно се виждаше колко е радостна и доволна. Бях убеден, че нещо са си разказвали със Злати, което още я кара да се смее. Спорът с Пецата бе приключил в моя полза и сякаш нямаше друг по-горд от мен. Вече имах цялото време на света за този ангел до себе си. Протегнах ръка да обхвана раменете на Сияна, но тя рязко се дръпна. Едва ли не щях да й причиня нещо неприятно.

– Топло ми е, недей! Това ме озадачи, та само доскоро й беше студено. Не можах да я разбера. В същия момент видях, че Станимир тъкмо сядаше на мястото си. И той е бил с тях, и него не съм усетил кога е станал от беседката. Неговото лице също светеше. Той се усмихваше, дори пошироко от останалите – дори по-широко от Сияна. С една такава доволна усмивка на победител. Всички, които се върнаха от реката, се забавляваха и смееха, но аз виждах смеха само на моето момиче и Станимир. В ума ми започнаха да се будят неприятните спомени от вечерта. Как Сияна потреперваше от студ, как настръхваше кожата й, как търкаше длани да се сгрее. А аз даже не се сетих да й сваля якето от стаята. Не се сетих

3 дори да я прегърна. Как искаше от мен само частица внимание – просто една разходка, просто една прегръдка. Но сякаш бях твърде зает да угаждам на себе си. Цяла вечер на беседката Сияна стоя ту със скръстени ръце, ту с подпрени лакти на масата; ту облегната назад; ту надвесена напред... само не и сгушена в мен. Сякаш не изпитваше необходимост. Вече може би минаваше три посред нощ. Всички бяхме по стаите уморени и чакащи следващия ден. Сияна лежеше по гръб, гледаше към тавана, вглъбена в някакви свои мисли. Тя ме попита: – Обичаш ли ме?

– Разбира се, че те обичам!

– Тогава защо ми го казваш толкова рядко? Нямах отговор, нямах и време да измисля подобаващ – трябваше да импровизирам, макар импровизацията, никога да не е била от моите силни страни.

– Това е силна, дори вълшебна дума, не искам да я хабя като я казвам твърде често.

– Знаеш ли, в началото ми казваше, че ме обичаш всеки ден. Също така каза, че ако можеш, би ми го повтарял по сто пъти на ден, защото го заслужавам – след което ме погледна с очи, в които се четеше единствено студено безразличие.

– Тогава ли си ме излъгал, или сега? След двадесеттина минути тя заспа. Аз останах буден. Не мислех за футбол, не мислех за работа, не мислех дори за Сияна. Мислех за Станимир! Той вече не ми се струваше толкова отблъскващ. Вече и облеклото му не ми изглеждаше смешно, а дори стилно. Не беше красавец, но държанието му беше улегнало и зряло. Вечерта не игнорира никого, особено момичето, което не спираше да гледа. Дори успя да открадне смеха й. А аз!? Аз успях да накарам да ме гледат с безразличие очи, които доскоро ме гледаха с любов... Не – Станимир не беше противен. Ако тази вечер имаше някой противен, то това бях аз! Само аз! Нали си виждала короните на дърветата в късна есен. Как глъхнат в празнота, ограбени от идващата зима. Как листата им се трупат по земята, също толкова самотни, изгубили за вечност своя дом. И моето сърце сега е есенен лист, отронено от тялото. Скита и живее само. Затова и когато вятърът завее и разпилее листата диво във въздуха, сякаш виждам тъжния танц на безброй бездомни сърца.

4

Музи в залива

Мария Илиева Мария Илиева е студент по медицина, музикант и ав тор. Родена в Пазарджик, живяла в Пловдив, Плевен и София. Винаги вдъхновена от любовта към книгите, музиката и хората – цели да развълнува, замисли и мотивира читателя. Дебютира с първата си стихосбирка „Как миришат книгите”, която носи нюансите на ежедневните терзания, допълнени от мелодията на най-фините човешки емоции. Многопластова и завладяваща поезия, която те превръща в мечтател, философ и творец.

Приключение

Удари часът

Изпод тежестта – желязото изтрака, по нажежените релси, вагонът следващия гони.

Сега вече удари часът, каляската стана тиква и всеки на съдбата си откликва. След полунощ животът е труден и за всеки час по един приятел е загубен.

Изморен пасажер, нещо на себе си говори, а двойка влюбени, в купето чака началото на своето приключение.

Марина Костова

Горчи В душата ми нещо е натежало като старо вино отлежало, на вкус доста горчи, но отвън стъклото е дебело и не личи.

Музи в залива Моята първа книга

Силяна Щилиянова Казвам се Силяна Щилиянова, живея в град Бургас. Обичам писането откакто се помня. Пиша стихове от ранна детска възраст. Вдъхновението е това, което ме държи жива и ми дарява любов! В момента следвам психология. Скоро излезе дебютната ми поетична книга “Пренареждане”, което ме направи изключително щастлива! В нея можете да откриете хаотичен кръговрат от чувства, мисли и истории. Пренареждане на един вътрешен свят.

Пренареждане Замислен човек в кафенето, на маса със надпис „Последна“ чете своя вестник Отсреща в кафето, на маса с надпис „Поредна“ Чете своя вестник, досущ като него Жената от сънищата на маса „Поредна“ И там и там Тогава и тогава Се случва нещо необратимо Във вестника пише , че някой Крадец Със тъжна усмивка Крадял маси от кафенето безпаметно тихо щом паднел измамният здрач Там и там Тогава и тогава Крадецът решил да размени надписа на две случайни или не, изящни маси Поредна, последна, поредна, последна Последна, поредна – Готово! Доволен от подвига, скрит в тъмнина, крадецът-любовник на кафеджийските маси , гордо затръшва вратата и оставя душата си някъде в мрака. Жената от маса със надпис „Поредна“ ефирно пристъпва към маса „Последна“ ... Мъжът затваря вестника, потреперването на ръката му обаче пуска хиляди пеперуди да изхвърчат от сивите страници Първата се казвала Спомен. Оглеждайки се в очите на жената от сънищата „Последна“ е отново на мястото си ... Срам за крадеца! Възхвала за крадеца!

Квартирата В квартирата, онази старата, на две пресечки, дето бе от къщата, се случваха неща особени, като измамени цветя – откъснати красиви стонове прииждаха, а после леден, мрачен тон със същото желание изменчиво преглъщаше си лунения сок. В квартирата, онази старата се случваха особени неща ту вино пиехме, ту пък се понасяхме едва... И черният часовник даже знаеше че някаква магия става през нощта. Когато тихо ми се молеше и падаше една сълза. Аз все загледан бях в прозореца. Оглеждах себе си едва. Тогава се отваряше вратата и с леко скърцане ми шепнеше какви ли не слова. Излязох. В онази, новата, квартира се случват вече по-особени неща и мойто съществуване е тъй излишно, погром е нашата съдба Отново е Неделя Реката днес тече, но наобратно и птиците летят безкористно на север. Листата полетели са нагоре и шумна е прекрасницата Есен. Дъждът не капе тихо по прозорците, а удря като камък бесен и илюзорни са тъй песните на Славея, във кръг от мисли тесен. Прекрачвам прага на душата си, прехласнат по очите на орела и днес отново е неделя. Дърветата лежат захласнати на златната постеля, камбаните се вплитат яростно и бият за победа. Магията се случва днес, защото е Неделя

5

6

Адвокатът на изкуството

Интервю на Катина ЛУКОВА Сн. Bulgaria ON AIR Изкуството е тази част от живота, която храни душите и сърцата ни. За да си творец, трябва да виждаш през калейдоскоп и да пресъздаваш невидимите части на света в детайлите им. Добрите творци имат свой личен почерк и уникален подход в творчеството си. Днес искам да Ви представя един млад творец на Бургаския залив. Роден е през 1986 година под знака на зодия Лъв. Завършил е правни науки и работи като адвокат над четири години. Постигнал е успехи в своя професионален път и успешно се е реализирал като адвокат, защитавайки хората, когато правата им са били отнети. Историята му се развива като на много хора с нормален житейски път, но съдбата на творците е да променят света, затова и често техният личен път се променя коренно. Днес ще Ви покажа тази промяна, която от адвокат те превръща в човек на изкуството. Запознайте се с адвокат Ивайло Вълканов.

– Представи се с няколко думи.

– Казвам се Ивайло, роден съм в Бургас, имам семейство и прекрасна дъщеря. Обичайните неща и това е толкова хубаво. Благодарен съм. По професия все още съм адвокат, по призвание – художник. Към тези от вас, които ще го направят, моля, не бъдете предубедени за човек, когото не познавате, когато разберете, че е адвокат по професия.

– Можеш ли да ми представиш и опишеш пътя от адвокат към художник?

– Мога да опиша извървения към момента път, защото все още съм на него. Не знам какво предстои по-нататък. Особено напоследък. Пътят започва, както ни учи Лао Дзъ, „с първата крачка, а първите крачки са най-трудните и винаги се помнят“.

Музи в залива Всичко започна, когато си позволих да бъда това, което винаги съм искал да бъда, но не съм се осмелявал. Рисуващ човек. След близо 20-годишната забрана, която си бях наложил, може да се каже, че имах натрупани неща за изкарване от себе си. В този смисъл, откакто рисувам (година и няколко месеца), натрупах солидно количество творчество. Опитвам се да жонглирам между адвокатстването и рисуването. Без, разбира се, да правя компромис с качеството на работата ми като адвокат. Това е накратко пътят до момента.

– Има ли разлики в начина, по който възприемаш света като адвокат и като художник?

– Да. Бивайки адвокат, за мен реалността рязко придобива една специфична константна напрегнатост. Времето се сгъстява, нажежава. Денят се разграфява, ритъмът на живота започва да се определя от изтичащите срокове, от насрочени съдебни заседания и срещи. Всичко това е прекрасно изживяване за тези от нас, които са ПРИЗВАНИ да бъдат публични защитници. За другите, които са избрали адвокатската професия по други причини, за да износят тази си роля, им коства огромен разход на енергия. И във всичко е така. Човек, ако прави това, за което е призван, го прави с лекота, удоволствие, не усеща вътрешна

съпротива. Енергията, която влага, се връща и той излиза от себе си положително зареден, изгражда се във времето като подобър човек. Ето я разликата в това как възприемам света като художник. Лекота, една липса на съпротива. Някак вече не плувам срещу течението. Просто съм себе си и се чувствам удовлетворен от това, което съм и което правя.

– Имаш ли поставени цели като човек на изкуството?

– Да, колкото и банално да звучи – посланията, до които достигам аз, да

достигнат и до вас. До това, до което се докосна аз, да се докоснете и вие. Това, което усетя аз, да го усетите и вие. Това е, може би, най-съществената роля на всеки един творец. Да предаде. На мнение съм, че творчеството, което създаваме, в някаква степен не е персонално наше, то принадлежи на цялото човечество. Всеки трябва да има достъп до изкуство, защото то може да бъде лек за много от проблемите ни.

– Какво те вдъхновява да рисуваш? Имаш ли муза?

– Вдъхновява ме самият живот. Във всеки един момент, бил той най-обикновен, може да ме сполети вдъхновение, ако съм се вглъбил в себе си. Човек, ако си постави за цел да търси, винаги може да прозре нещо отвъд фасадата. Да съзре за миг цялостта отвъд разпокъсаността на нещата. А това е повече от достатъчно. В такива моменти трябва веднага да скицирам “видяното”, защото много бързо се размива и избледнява. Ето защо ходя навсякъде със скицник и химикал. Както се казва, никога не знаеш от кой храст ще изскочи заекът. Човешките емоции са надежден източник на вдъхновение. Може би най-надеждният дори. Защото, съгласете се, усещането за терзание, за страдание, последвалите ги емоции, са източник на преобладаващата част от творчеството ни, със сигурност поне на по-качествената. Усещането за щастието, колкото и да е желано, колкото и да се стремим към него, веднъж постигнато, то е неплодотворно. В крайна сметка изкуството във всичките си форми е израз на вътрешните ни търсения, огледало на това, което сме. И единствено дискомфортът, несгодата, страданието е това, което ни провокира да надскочим себе си, да се себеосъществим. Същността на живота се открива, когато той се разпада. Ето, напоследък усетихме как това, което бяхме приели за даденост, се разклати. Това усещане не ни ли насочи вниманието към съществените неща? Но всичко в живота е свързано по един чуден начин. И това е просто прекрасно, независимо от всичко.

– Към кого се обръщаш, когато вдъхновението изчезне?

– Първо към себе си, ако не намеря решение там, отивам на най-логичното за това място – там, където има друго изкуство. Не е ли очаквано музите да се навъртат там, където живее изкуството?! И този, който търси вдъхновение, преди всичко следва да го търси там, при творците или при самото творчество. Често, докато чета книга, гледам филм или слушам музика, докато съм на постановка или концерт, ме връхлитат сцени, които искам да пресъздам. Усещам как улавям посланието на твореца и му придавам своя интерпретация.

Музи в залива – Пътят на изкуството сбъдна ли ти детска мечта?

– Да. Между другото, всеки човек трябва да се стреми към сбъдването на детската си мечта. Всички имаме такава. Уви, някои я забравят, губят я под неминуемо трупащите се пластовете от житейски събития. Но тя винаги е някъде там отдолу, чакаща да бъде реализирана. И който успее, се себеосъществява. Което е и голямата цел.

– Ако не беше вкъщи, заради карантината, къде щеше да бъдеш сега?

– Нищо кой знае какво по-различно. Щях да рисувам по-малко, защото щях да излизам повече, но аз, като цяло, обичам да прекарвам времето си вкъщи. Затова нямаше да има кой знае каква разлика в живота ми. Планирах едно-две събития, от които все още не съм се отказал, но сега чакаме да се нормализират нещата.

– Изолацията може ли да бъде утроба на духа? Как?

– Изолацията е необходима точно толкова, колкото и социализацията. Изпадането в нито една крайност не е здравословно. Буда нали ни учи, че за да свири един инструмент правилно, струната трябва да е нито прекалено натегната, нито прекалено отпусната. Ами същото е. „Грабим“ социални взаимоотношения, които после, за да обработим, трябва да се изолираме, да останем сами със себе си, да се самовглъбим. Вижте каква хубава дума.

– Какво ти липсва най-много през последния месец?

– Тълпите! Искам един ден да усетя един изпълнен площад с положително настроени хора. Липсва ми социалният контакт без мисълта за страх. Взаимоотношения без дистанция. Непринудените разговори от половин метър разстояние. Хората имаме нужда да бъдем докосвани. Една прегръдка или здрависване ни дават повече отколкото предполагаме. Отсъствието на физически контакт е нездравословно. Влияе ни зле на психиката.

– Залязва ли слънцето на цивилизацията, която познаваме и на която се възхищавахме до скоро?

– Не знам. Аз лично не съм се възхищавал особено на това, в което се превърнахме. Надявам се, че ще съумеем да съхраним постиженията на цивилизационния си прогрес. Надявам се, че в обозримо бъдеще ще започнем да използваме технологията, до която сме достигнали, предимно и само за добро. Иначе не заслужаваме технологичния прогрес. Истината е, че вече не можем да си позволим да сме такива, каквито сме. Живеем на планета с ограничено количество ресурси. Ако ги пропилеем, тогава какво? Голяма заблуда е идеята, че имаме отпаден канал. Боклукът, който „магически“ изчезва в контейнера, всъщност не изчезва. Тук е, в нашия дом – планетата. Нямаме отпаден канал. Просто трябва да се погледне на нещата по-отгоре. Но всички сме свикнали да живеем в комфорта на струпаните запаси. Включително и аз. Горната критика е и към мен.

– Как би нарисувал с думи света в момента?

– Няма място за отчаяние. Действително миналото е непоправимо, но настоящето

е като струпани в краката ни строителни запаси и от нас зависи как ще подготвим бъдещето си. Истината е, че бъдещето е резултат от това какво градим сега. „И се изхабяват в утопии и блянове хората, преследващи далечни миражи, плод на въображението им“.

– Как си представяш света след 100 години?

– Представям си най-различни сценарии, но преди всичко си мисля, че ще сме още позависими от технологиите. Ние и сега сме. Може би не си даваме достатъчно сметка, но вече сме изключително зависими от тях. Който смята, че не е, тъне в заблуда. Финансите, транспортът, комуникациите с всеки изминал ден се предоставят все повече и повече в управление на технологиите. Сдаваме управлението на кораба. Много е важно да си оставим резервен вариант. Един червен бутон. Холивуд има голяма роля за това как проектираме тия дни бъдещето си. Бяхме залети от сценарии на разруха, смърт, апокалипсиси, постапокалипсиси.

7 искра, която, смятам, е най-големият ни дар. Машината разчита единствено на логиката, стъпвайки на заложен в нея алгоритъм, но това не е творчество. Творението винаги е наведнъж даден образ, то е като спонтанно възпламеняване на искра в нищото, а не постепенна дедукция на нещата. Творчеството няма нищо общо с логиката. Логиката, математиката могат само впоследствие да опишат творението, но това е всичко.

– Колко са малки важните неща и колко са важни малките неща?

– Много са важни. В малките неща човек може лесно да обозре, да обхване в цялост красотата и съвършенството на творението, в което сме, от което сме част. Вземете едно цвете, една мидичка, една шишарка. Цялата е изпълнена с хармония, пропорция и симетрия. Не е ли прекрасно? Можем само смирено да благоговеем пред всичко това. Нищо друго. В този смисъл нашето творчество е един вид псевдотворчество. Защото, нали сме, както е казано, по Негово ПОДОБИЕ. Тоест ние сме подобни, но не сме. Ние сме, в найдобрия случай, сянката на това, което е. Ние сме отражение. Стремим се в своето творчество да постигнем съвършенството на заобикалящото ни творение, като го пресъздаваме. Опитваме се да уловим един залез или изгрев, но всъщност единственото, което правим, е едно копие със съмнително качество. Сещате ли се онази сцена от филма „Контакт“, в която, като строиха машината, с която да пътуваме в космоса, инженерите решиха да поставят нещо, което го нямаше в заложения чертеж. И то предизвика някакъв дисбаланс, започна да трепти и вибрира в дисхармония и накрая се счупи. Същото е и с това, което правим, когато не спазваме препоръката за баланс, хармония и симетрия.

– Ако можеше да разговаряш с един човек, когото си познавал, но вече не е сред живите, кой щеше да е той?

– Баща ми. Ако трябва да кажа някоя обществена личност – Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми и Антоан дьо СентЕкзюпери. Бих искал да си поговоря и с тях. *Всички творби на Ивайло Вълканов може да видите тук https://www.instagram.com/ studiovlknv

Как ли не унищожихме света си – зомбита, метеорити, наводнения, суши, извънземни, замръзване, апокалипсис след апокалипсис... Така се оформи цяло едно поколение. По-същественото е обаче, че се забавляваме с всичко това. Отиваме на кино, взимаме си пуканки и откровено се наслаждаваме на идеята, в която измираме вследствие на някакъв апокалипсис. Много арогантно от наша страна.

– Смяташ ли, че технологичното развитие ще унищожи ръчното изкуство?

– Не. Човекът, за разлика от машината, е творец. Нали сме създадени „по негов образ и подобие“. По образ и подобие на Твореца. Една машина никога не може да твори. Тя не съдържа в себе си творческaта

8 Нашият гост

Мартин Колев

Беше понеделникът на всички понеделници. Не стига, че Иван-Андрей трябваше да стане рано за първа смяна, но и Космос, семейният ротвайлер, изяде домашното му по математика!

– И таз добра – проплака Иван-Андрей, докато се опитваше да вчеше пред огледалото непокорния си перчем. – Сега какво ще кажа на г-жа Кръстева? По-скоро ще повярва, че извънземни са ми отмъкнали домашното, отколкото че Космос го е изял… В крайна сметка Иван-Андрей реши да представи кучето като доказателство в училище. Небето тази сутрин беше сиво, неприятно и щом двамата излязоха вън, глух тътен огласи оклюмалия квартал. Космос зави печално, а от небето се спусна летяща чиния, лъскава като нова билярдна топка. Чинията изстреля надолу ярък лазерен лъч и ротвайлерът се стопи яко дим. Иван-Андрей падна на колене и извика: – Космос, не-е! Г-жа Кръстева никога няма да повярва, че си изял домашното ми, преди да те отвлекат извънземни. Само в понеделник се случват такива работи. С клюмнала глава момчето продължи към автобусната спирка, а първите дъждовни капки развалиха перчема му. Според електронното табло автобусът щеше да дойде след 16 минути, така че ИванАндрей щеше да закъснее за първия час. А това беше тъкмо часът по математика. Приело нелеката си съдба, момчето седна под навеса на тясната спирка. Две пълни лелки го притиснаха от двете страни, а хладният дъжд продължи да пръска наоколо. Междувременно летящата чиния се върна в своята звездна система, наречена Оорт. Оорт се намираше в различна часова зона, където 16 земни минути се равняваха на 19,023 светлинни години. През това време оортските учени успяха да клонират Космос и дори развъдиха собствена раса по подобие на семейния ротвайлер. Новата раса те ползваха освен за домашни

Музи в залива

Космос изяде домашното ми любимци и за ездитни животни, понеже на ръст оортците бяха доста по-дребни от земляните. Домашното по математика също влезе в употреба – по него оортците изчислиха законите, които управляват Земята. По време на десетата земна минута дребните пришълци измениха законите от домашното с цел установяване на пълен контрол над човечеството. За беда Иван-Андрей беше доста разсеян ученик – като си писа домашното, той обърка няколко съществени теореми. Вследствие на невниманието му оортците вкараха Земята направо от третото измерение в пето, пропускайки задължителното четвърто. Момчето все още чакаше автобуса, когато светът около него се измени по неочакван и поразителен начин. Първо атомният строеж на дъжда се преобразува и вместо водни капки от небето заваляха снежинки.

– Невероятно – отбеляза една от лелките, насядали на автобусната спирка. – Всяка година зимата идва все по-рано! Иван-Андрей изгледа лелката и реши, че още не се е разсънил съвсем. Той примигна няколко пъти, ала жената до него продължаваше да говори не с уста, а с лявото си око.

– Ама че работа – извика някакъв господин, който се пазеше от дъжда с хартиено чадърче за коктейли. Той улови една снежинка и вместо да я опита с език, я втри в ухото си. – Това си е чиста морска сол.

– Сол! – извика от близкия балкон една старица и протегна навън порцелановата си чашка. – Тъкмо ще си подсладя кафето. Иван-Андрей се почуди дали светът е прекалено странен, или за всичко е виновен понеделникът. Автобусът дойде и отвори своите широки хриле, през които изплю на спирката няколко пътници, обвити в слуз.

– Вали солен сняг, а аз съм първа смяна – сподели Иван-Андрей на един човек, покрит със слуз, и влезе през предното хрило. Повечето желатинови седалки бяха заети, но момчето бързо се намести в любимото си място до окото. Автобусът се спусна по надолнището и цамбурна право в една локва, а оттам продължи под водата. Любопитната лелка извика с широко отворено око: – Извинете, ама защо сме под водата?

– Минавам напряко – отвърна шофьорът и затвори вратичката си, за да не го безпокоят повече. Иван-Андрей погледна навън. В мътната сутрешна вода плуваха ята от жълтеникави рибки и няколко флуоресцентни медузи. В близката будка мълчалива мида продаваше перли и вестници.

– Един вестник и кроасан! – извика мъжът с коктейлния чадър, но автобусът така и не намали скорост. – В такъв случай ще си изям чадърчето – заяви мъжът на всеослушание и напъха смачканата хартия в устата си.

Иван-Андрей провери ръчния си часовник и каза: – Може пък и да стигна навреме. Още е едва 375 часа и 12 минути… Автобусът стигна бул. „Ситняково“ и се смали до размерите на кибритена кутийка, за да влезе в канализационната шахта. Оттам през един улук се озова близо до училището на Иван-Андрей, но бързо подмина спирката.

– Това е моята спирка! – викна ИванАндрей. Автобусът го изплю навън без дори да му върне обичайните размери. Смаленото момче изписука нещо по адрес на шофьора и забърза към входа на училището. Масивните стъпала представляваха истинска пречка за декоративния му ръст и Иван-Андрей се замисли дали пък да не си вземе бележка за болничен.

– В крайна сметка съм малък и слузест, нямам домашно, а и снежинките са много солени – заключи той. Точно тогава едно момиче качи стълбите на бегом и Иван-Андрей успя да се хване за чорапа му. За негов късмет момичето се оказа Райна-Княгиня от съседния клас, тъй че Иван-Андрей скочи от чорапа ѝ една врата по-рано и се мушна в кабинета по математика. Скочи на чина си и седна върху всички учебници накуп, за да може да вижда дъската. Г-жа Кръстева обиколи чиновете бавно като привидение и остави след себе си не един сподавен плач. Щом стигна до ИванАндрей, тя присви очи и издаде бръмчащ звук. Извади от джоба на жилетката си една лупа и я доближи до миниатюрното човече.

– Нека да позная твоето извинение, малки господине – изписка тя през хоботчето, в което се беше превърнала устата ѝ. – Нямаш домашна работа, защото си се смалил до размерите на пиле, така ли е? Иван-Андрей сви ръце около устата си и изрева: – В никакъв случай! Ротвайлерът Космос ми изяде домашното по алгебра, а после беше отвлечен от извънземни. А пък по геометрия въобще не знаех, че сме имали домашно!

– Хм-м – рече г-жа Кръстева. ‒ Тя погледна към тавана замислено, а дългият ѝ език се протегна и улови една невинно прелитаща муха. – Я излез на дъската да решиш уравненията от домашното! Иван-Андрей скъса учебниците си и направи от страниците въже, с което се спусна до пода. Съучениците му отместиха крака, за да не го настъпят по невнимание, а г-жа Кръстева го хвана с дългия си лепкав език, покачи го на дъската и му връчи парче тебешир. Под тежестта на тебешира момчето се прегърби тъй, сякаш беше понесло собствения си кръст. След миг нов гръмовен тътен изпълни небето. Таванът на стаята потрепери и едно голямо парче се откърти от него. Хитрата Ева-София изкрещя и припадна, защото и тя беше без домашно. А кучето Космос се

Музи в залива приземи пред черната дъска, оборудвано със скафандър и чифт ракетни крила. На гърба му бяха насядали дузина оорти.

– Това няма да бъде нужно – заяви Космос.

– Аз идвам от далечната система Оорт, за да потвърдя думите на пророка ИванАндрей.

– Космос! – извика момчето. – Това ти ли си? Малките оорти, които на ръст бяха точно колкото смаленото момче, се закискаха в лапи. Преносителят им поклати глава.

– Името ми е Космос-168, а Космос е мой прародител. Откакто се помня, слушам легендата за Домашната Работа по Алгебра, която Била Използвана като Основа за Преустройване на Земята. Страниците на Домашната Работа са свещен текст за всяко куче Космос и могат да бъдат открити по пещерни рисунки из цялата система Оорт. Г-жа Кръстева скръсти ръце и изсумтя.

– Откъде накъде да ви вярвам? Вие може и да сте някое съвсем случайно космическо куче.

– Така е – съгласи се с изплезен език Космос-168. – Но аз знам наизуст цялата Домашна Работа по Алгебра и мога на мига да я напиша, макар че лапите ми не се справят отлично с таз’ дейност. Иван-Андрей подозираше, че домашното му не е най-изрядното в тази част на Вселената, затова вдигна ръка към кучето и извика: – Не! Благодаря ти за помощта, Космосе-168, но трябва да приема своето наказание… Г-жо Кръстева, съжалявам, че дойдох без домашно. Учителката сбърчи хоботчето си в подобие на усмивка.

– Не се притеснявай, Иван-Андрейчо – всъщност аз не съм толкова зъл учител, колкото ме смятат всички. Просто следващата седмица ще донесеш две домашни. А за наказание ще наловиш малко мухи, понеже съм си забравила обяда вкъщи. Кучето Космос зави победоносно, а оортите запляскаха с лапи. Ева-София

9 заплака, както си лежеше припаднала, защото ненавиждаше Иван-Андрей, но и тайничко го харесваше. А той понечи да благодари на г-жа Кръстева, но тъй и не успя – учителката му скочи през прозореца и отлетя нанякъде. Изведнъж цялата класна стая изчезна, все едно беше пясъчна рисунка, издухана от вятъра. Дори няколко песъчинки влязоха в очите на Иван-Андрей и той примигна бързо. Щом отвори очи, навън отново бе тъмно. Момчето се огледа и откри с досада, че още се намира в леглото си. Перчемът му беше съвсем рошав, а Космос го буташе с муцуна, за да не закъснее за училище.

– Ама че сън – измънка момчето и се протегна лениво. – Не мога да повярвам, че цялата планета се сбърка заради домашното ми по алгебра! Космос помаха с опашка и се оригна.

– Много вкусно домашно беше – призна той тихо.

Десислава Дюлгерян

Нощно дежурство Мразя смъртта. В с ъ щ н о с т ненавиждам до смърт хората, които я практикуват. Онези, които се имат за нещо повече от нас и ни презират единствено защото сме безсмъртни. Умът ми не го побира, що за окаяно същество трябва да си, за да се отречеш от предимствата на научния прогрес и да се поставиш в незавидната позиция на вечно преследван от Правителството? Колегите ми вече нетърпеливо се озъртаха, както винаги изрядно екипирани, със заредени и докладвани оръжия. На мен обаче ми се допи кафе. Казват, че тази мътна течност, приготвена от личния ни барман в отдела за борба с престъпността, модел СС43, е толкова ароматно, че все едно е истинско кафе от Бразилия. Отпреди седем века. „Хайде, не се стягайте толкова. Имам усещането, че днес... няма да сме затрупани от работа. Идвам след пет минути.“ Позволих на телепатичната ни връзка да се разпадне, преди да съм принуден да изтрая хленченето им, че се бавим. Въпреки това, те са добри момчета. Отгледани в превъзходни интернати, с безупречни рефлекси, обучени да действат хладнокръвно и абсолютно неподвластни на емоции. Пазители. Гръбнакът на новото общество. Служим единствено на Закона и неговите създатели – десетимата Главнокомандващи от Правителството. Защото човешката раса успя. Постигна онова, за което някои

от другите високоинтелигентни видове все още не смеят дори да си мечтаят. Започнахме в далечната 1930 година с едно уж невинно откритие от никому известния д-р Мюлер. Теломерите. Тези малки израстъци на хромозомите, които ги предпазват от увреждане. Само сто години по-късно, първата тогава Световна организация за борба с пандемиите, наместо лекарство против рак, откри субстанцията ТА-65, която активизира гена, отговорен за теломеразата. Край на антиоксидантните препарати и глупостите със забавянето на стареенето! Един хубав слънчев ден, една млада студентка синтезира в чист вид еликсира на вечната младост и постави началото на бурното развитие на Homo sapiens. Изсумтях доволно, когато отпих от тръпчивата тъмна течност. Усещах отново нетърпението им. Бяха заели мястото си в телепортатора и очакваха капитана си, т.е. моя милост. Нашето общество не толерира недостойните прояви на личностното изтъкване. Всяка индивидуалност, извън установените генетични и социални маркери, е несъвместима с философията на расата ни. Но няма как да забравя миналото си. Още на първите изпити в Академията показах резултати, изстрелващи ме директно към каймака. Нямаше учителробот, който да не сподели във виртуалната мрежа Сателет, наследницата на архаичната Интернет с милионите свои колеги, разпръснати из цялата Вселенска мрежа учители, че в неговия клас най-накрая се е намърдало хлапе, достойно за Пазител. Можеше да ме причислят и към Учените. В крайна сметка те винаги си остават по-добри и от най-съвършения учен-робот. А аз бях дяволски добър с числата. Все още съм. Ако някога ми омръзне да се разправям с Нарушителите, то веднага бих спечелил преспокойно позиция на Проектант. Бих се радвал да спра с изтощителните физически тренировки и безпощадната агресия, която се налагаше да бъде част от рутинната ми дейност всеки ден. Не че се оплаквам. Притежавам като Пазител огромна власт. На един капитан от най-висшия отдел на Пазителите можеше да заповядва единствено човек от Правителството. Не че се надувам излишно, но те са само десет души. От няколко милиарда човеци, разселени на няколко планети из Млечния път. Да не споменавам, че мога да замая главата на всяка земна жена,

10

Музи в залива

само докато ме зърне. Цената да бъдеш избран за Проектант, Учен или Пазител, е твоят личен живот. Може би леко преувеличавам. И все пак... Ние сме единствените хора, които „работят“. Всички други професии и позиции, в която и да е компания или Правителствено учреждение, се заемат от роботи. Изглеждат като нас, дори притежават ДНК, но... си остават машини. Навършиш ли 25 години, Правителството те дарява с безсмъртие, а после започва купонът. Можеш да правиш каквото си поискаш – да пътуваш, да се жениш, да живееш виртуално, да практикуваш екстремен спорт, да се друсаш с разрешената от Закона дрога... След Академията всички хора разполагат с достатъчно време за експерименти и удоволствия. Защото забранена е единствено СМЪРТТА. „Пазител Ставрев, забавихте се ненужно дълго. Опасявам се, че ще изтървем Нарушителите.“ Метнах картонената опаковка от кафето в рециклатора и се затичах към залата за телепортация. Настаних се в ъгъла, където обикновено сядаше партньорката ми Пазител Еленска. За жалост вчера тя беше елиминирана след процес за съчувствие към Нарушител. Немислимо престъпление. Не можех да измисля основателен довод точно тя да се огъне пред ония плъхове. Познавах я отдавна. Екзекутирали сме стотици кандидатсмъртници. Разследвали сме десетки анонимни сигнали за видени свръхчовеци. Мда, тази тема ме дразни неимоверно много. Наляво и надясно все се намират ентусиасти на по-твърда дрога, които разправят, че са се сблъсквали с тях. Твърдят, че свръхчовеците (честно, можеше да се сдобият поне с прилично название) владеят дотолкова контрола над живата материя, че могат да те разглобят на съставните ти части само докато ти намигнат за поздрав. Или че мозъкът им работи на 75% капацитет… Глупости. За толкова години служба как ли пък не мернах поне един от тях? Аз съм Пазител, капитан и съм виждал какво ли не. Работата си е работа. Малко е мръсна, но някой трябва да я върши. Поех си дълбоко въздух и приведох жизнените си показатели в режим на готовност. Лаборантът на ударната ни група ни постави инжекции. Бяхме готови за днешния лов. Ловувахме смъртни хора. Отказали еликсира. Нашата цел беше да прочистим Земята от тях. Законът повеляваше да ги убиваме без да ги съжаляваме. Дори децата. Обичам работата си. Сменям всеки ден, поне два пъти, безупречната бяла униформа. Докато проверявах отново изправността на лазерния си пистолет, който буквално разграждаше телата на жертвите, бяхме засмукани от нищото и после изплюти в притихналия краен южен квартал на град Бургас. Тази вечер не беше спокойна. След две акции в мазета заловихме безпрецедентен брой Нарушители, цели семейства с малки деца. Не знаех защо се налагаше да ги убиваме, дори най-невръстните. Нима с подходящо обучение нямаше да успее системата ни да ги „превъзпита“? Да ги подготви за нормален живот, без страх че утре е последният им ден? Загубих за първи път, от месеци насам, двама от своите. Утре ме чакаше тежък рапорт. Вече ми се повдигаше от представата за дежурния робот по административните наказания. Идеше ми да си тегля един от ония куршуми, които щяха да ме накарат да вия от болка, но в крайна сметка нямаше да ме убият. „Пазител Ставрев, току-що ни изпратиха на още един адрес – съседка е докладвала за съмнителна жена, около трийсетте, която странно се е разбързала да си стяга багажа.“ „Вие се прибирайте. Поемам този път сам. Тежка вечер беше.“ Те искаха да протестират. Нервни, изтощени от адреналина и високите дози наркотик в кръвта, ядосани заради убийството на безценните им партньори. Обезглавени и изоставени сред кървави тленни останки. Просто трупове. Жалък опит да се успокоя, докато ръцете ми потрепваха. Нетипично за мен състояние. Достигнах адреса, следвайки инструкциите на портативния асистент. Виртуалната мацка определено ми имаше зъб днес, защото постоянно ме тикаше по дълги обходни маршрути. Но съдбата днес беше решила да си играе с мен. Някой от горе ми показваше среден пръст. Защото по всички закони на Мърфи, в точния миг, на точното място се сблъсках с търсения субект. Тя носеше куфар, стар, оръфан, и ужасната миризма на смъртна.

Едва си поех въздух от острия аромат, доловен благодарение на инжектирания серум в кръвта ми. Бегло мернах ужасената й физиономия, когато тя осъзна, че изведнъж пътят й ще свърши в този притъмнен коридор в най-високата сграда в ултрамодерния и спокоен град Бургас. Изблъсках я силно в първия необитаем апартамент, лъснал на екрана и за първи път усетих, че може би идеята да дойда сам не е била от най-гениалните ми напоследък. Макар да долавях вкуса на страха й, тя притежаваше някаква вътрешна сила, от която изведнъж краката ми се подкосиха. Изругах и я затиснах с тялото си до оголената стена, след като затръшнах входната врата. Тя изобщо не се съпротивляваше. Лицето ми почти се отърка в нейното.

– Госпожо, осъдена сте за незачитане Закона за безсмъртието. Следва незабавна екзекуция. Усетих ръката й да се промушва между телата ни и да търси нещо в джоба си. Реагирах мълниеносно и силно я зашлевих през лицето. Чу се тъп звук от удара на главата й в стената и от сцепената й устна потече кръв. Тя кръстоса ръце пред тялото си и изведнъж очите й проблеснаха в невероятния виолетов оттенък на буреносно небе. Сега забелязах колко красива беше тази смъртна жена. Като се замисля, не бих отказал един горещ, грубичък секс с нея, преди да я разчленя. Понякога ние, мъжете, се поунасяхме, докато ловим Нарушители от женски пол. Но нима имаше значение едно малко удоволствие, когато те така или иначе бързаха да умират? И изведнъж страхът се оттече от нея и сякаш се впи в моето напрегнато до скъсване тяло. Нагонът ми изведнъж поохладня, когато странна хладина запъпли по вените ми. Все едно невидими ледени ръце се плъзгаха по мускулестите ми бедра и забождаха карфици в кожата. Какво ми ставаше, по дяволите?

– Искам просто да ви покажа снимката на малкото си дете. Това, което ще оставите сираче.

– Не ме вълнува изобщо детето ви – яростно изръмжах и измъкнах лазера, за да я изпаря, след като и без това се отказах да я чукам. Тя трябваше да се моли, да плаче, да се въргаля в краката ми, но не. Тази странна жена, дори ме накара да отстъпя крачка назад и с изумление продължи да говори: – Вие сте плод на отвратително извратено общество. Мислите, че смъртта е грях. Че е порок, с който великата ни раса се е преборила? Как живеете вие, Пазителю, с това безчувствено сърце? Не ви ли омръзна да си миете кръвта от студените ръце? Да убивате беззащитни деца? Да се гаврите със слаби жени? Спите ли спокойно? Имате ли мечти изобщо? За утре? За вдругиден? Мислите, че смъртта ви е главният проблем? Боже, колко глупави сте всъщност! Сграбчих я в обятията си и затиснах устните й с едната си ръка, докато другата плавно нагласи спусъка. Главата ми пулсираше. Сърцето ми биеше до пръсване. Адреналин препускаше из кръвоносната ми система сякаш побеснял мустанг търсеше спасение от дресьора си. Пазител ли съм? Аз ли съм страшилището на отдела? Треперя като смотаняк. „Ние сме прекалено много. Ние ще спрем тази зараза, към която вие се числите. Ще установим нов ред. Днес ще спася последното човешко у теб, Пазителю. Защото ако не го сторя, утре вече няма да има какво да спасявам.“ Нищо не разбирах от казаното. Някакви брътвежи на умопомрачена Нарушителка. Но защо тогава изведнъж започнах да се разкъсвам от съмнения? Защо ръката ми рязко изпусна оръжието на земята? Защо лицето ми се намокри от сълзи? Защо, по дяволите, искам да крещя от болка?! Тя не се страхуваше както другите. Допусна ме в съзнанието си и ме накара да видя невероятни образи. Убеди се, че съм съзрял всяка ценна минута от невероятния й жизнен цикъл досега. Показа ми действителност, която би могла да е моята действителност. Би могла да е моят живот. Беше късно, когато осъзнах коя е тя. Мислех, че те са просто нова мода фолклор. Раса, измислена в тъмнината, където й беше мястото. Свръхчовеци от отвъдното… Тя разкъса вътрешностите ми, единствено със силата на мисълта си. Очите й се давеха от кървави сълзи, докато ме изпращаше мислено към АДА.