и з у М в
а в и л за
Младежки литературен вестник, бр. 22, март 2022
ISSN 2738-8395
В броя днес четете: ПОЕЗИЯ
Нина Вангелова Калина Миланова Димитър Драганов
Нина Вангелова *** Мечтите ми са прах от вечността Отречена въздишка от морето Отронен скреж през пролетта Графит извезан във полето
ПРОЗА
Мария Иванова Александър Попов Николай Петков
Мечтите ми са шепот на лета Преминали през плочи заличени Мечтите ми за новата Земя Са истини от друго време
Музи в залива става на две години! През април очаквайте 2 брой на
алманаха! Музи в залива 2022
Литературен алманах Музи в залива 2021
Литературен алманах Музи в залива 2022
Литературен алманах
Мария Иванова
Калина Миланова ***
Паричните преводи и платеното в брой, премахваме абонамента си от няколко лева. Началото на новия век, отпечатваме справката и се освобождаваме от задълженията. Да заминем за дълго и надалече. Тротоарът изпраща неверници и в своя спомен краде нещастия. Да дочакаме да стане почти обяд, готови да се изправим пред своите слабости, вятърът ще спре съдбата за кратко докато не настъпи меланхолия.
Разказът, който не исках Никога не спирам. Постоянно съм на път. Винаги има някой някъде, който иска да ми разкаже своята история. Бил съм по целия свят, познавам обикновени хора, които могат да споделят с приятели на по питие, певци, които могат да изпеят историите си, пи-
Литературен алманах
РАЗКАЗ
сатели, които могат да ги напишат, оратори, които могат да ги превърнат във вдъхновяващи речи. И въпреки това, те избират просто да говорят с мен, насаме, през късните часове на нощта. А аз просто обичам да събирам истории. Продължава на стр.5
Николай Петков
Защото съм против нови издевателства над любовта в заглавията
Музи в залива
Присъщо ми е да се боя от любовта. Самовъзпитал съм се да изпитвам към нея повече опасения, отколкото възторзи. Често в представите си виждам как голям кладенец, пробит
на дъното, се носи сред звездите на небето и незнайно кой излива в него чистобяла течност, а изпод кладенеца вали мрак…
Димитър Драганов Портрет на живота
Научих се, че скъпите неща от никой магазин не се купуват. Изправен пред очите на смъртта, разбираш, че животът си е струвал. Животът си е струвал всеки ден, когато и в сълзи те е повалял. Животът е борба за теб и мен и трудното начало след провала. Научих, че тъгата е стъкло, което реже хиляди усмивки. Човек е нежен в своето ядро, а всичко друго сякаш е заливка. Научих се, че няма от какво душите ни в деня да се страхуват. Животът е красиво колело, което към безкрая си пътува.
Александър Попов
Последните лъчи на залеза
Всеки бърза. Дори времето, макар понякога да ни се струва, че върви с крачките на ленивец, то бяга със скоростта на светлината. Но от тази ненужна жажда да бърПродължава на стр.8 заме винаги и за всичко
може би пропускаме да видим или усетим нещо красиво, че дори и истинско. И ето ме сега седнал, почти полегнал... Продължава на стр. 7
Музи в залива
2 стр.
Нина Вангелова Тя е само на 29 години, нейното име е Нина Вангелова, а вече има зад гърба си две самостоятелни културни представления, мултимедийните проекти: “Магическият свят на любовта“ и „Корените на пеперудата“. В момента подготвя стихосбирка и трети спектакъл -„Съновидения“. Нина Вангелова има няколко авторски песни, които могат да бъдат чути в Youtube. Средното си образование завършва със специалност „Актьорско майсторство“ в НУМСИ „Проф. Панчо Владигеров“ гр. Бургас, а в момента учи в НХА - Бургас с профил „Мода“. Участвала е в изложба, насочена към млади автори, има публикувани стихотворения в алманах „Бургас“.
Преди да ме сложат във ваза
***
*** пропиляна вечност се стовари от небето замисъл смъртта моята промяна с много лица възвишение гробна тишина сред значението
Сънувах че летя и пак съм малка Откъсната от земната тъга Свободна от телесната захватка Рееща се над света Сънувах че летя и пак съм малка Разперила копринени криле Откриваха се нови хоризонти Непознати светове Сънувах че летя и пак съм малка Вперих зор отвъд синьото небе Безкраят бе разкрит за малко Пред едно дете
отиде си внезапно от съня ми
***
Една опашка ми остави стърчи между стъклото на прозореца Ако я оставя ще полудея Ако отворя ще изгубя сока с който ще живея
Преди да ме сложат във ваза Ме подушиха И ме гледаха влюбено После извадиха Ножица Кастриха ме Рязаха ме Рязаха бодлите ми Изрязаха ми живота И ме продадоха Преди да ме сложат във ваза Ме галеше Вятъра Говорих си с пеперуди Събуждах се От ледените капки На росата Сега не искам Да се събуждам Сега ми махат повехналите листа Отново ме Душат Гледат ме Вливат ми вода На системи Местят ме На слънце за да ме Поддържат жива Преди да ме сложат във ваза Имах корени Можеха да усетят сезоните Това бях аз Преди да ме сложат във ваза
Музи в залива
стр. 3
Калина Миланова
Познаваме я като художник, но се оказа, че тя е и блестящ поет. Публикувала е стихове в списание „Нова асоциална поезия“.
Есенен град Дълбоко небе. Дните намаляват, часовете... Ръцете ти - в ръцете ми. Следобед танцуваме бавно върху мокра трева до голи дървета. Лъчи целуват земята студена. Тих шепот, прощални викове и хризантеми. Сухите листа – вятърът ги духа! Безнадеждно е, но часовникът не спира. Добавя на човешкият кантар премълчани думи, неразбиране и страхове отново... Кога ще дойде моят край? Но пак от огъня се връща два пъти по-силна моята душа и обича без да мрази, и дарява, и винаги ще е така! Около влаковете на живота вървим внимателно, за бездушие, егоизъм и лакомия има билети навсякъде...
***
Доверих се на интуицията. Последната цигара от червената кутия напомняше за 90-те години. Живяхме ли? Чакаме слънцето, което никога вече няма да видим. Маркерът се стопява само при мисълта за шума. Да се защитим от нищото. Да търсим само помощ. Скрита е последната бутилката с вино, което ще бъде допито. Виждаме себе си в нея и знаем,че не можем да продължим.
***
Същите хора и места Отиваме на прегледи. Борсата фалира, вече дори нямаме с какво да се напием. Мизерници в лъскави дрехи, нали и ние работим за същите пари. Броим времето, когато ще се приберем по домовете, да изпием едно топло кафе за сметка на здравето. Щастливи ли сме? Ще бъдем, когато заспим, а утре ще станем рано с подпухнали очи, за да получим заплащането. Дълговете ще бъдат върнати, сметките – погасени. Ще трябва да се потрудим повече. Да стигнем далеч. Оставихме децата си, за да гледаме чужди. И понякога ги назоваваме с имената на нашите, Защото нашата кръв е в Родината. Затова ще се върнем. Пътуваме към дома. Отново същата митница. Знакът STOP ни посреща.
*** Измит от грешките, скрит под фалшив псевдоним, никой не е такъв, какъвто е излязъл. Ще замълча. Шумът заглушава мислите ми. Чувство на изминала вечност, породена от 150 грама. Насълзени очи от задимената стая, няма място за всички, но ще се съберем. Аплодисментите са за публиката, затова, че успя да издържи. Ние не сме известни, но ще станем … усещам притеснението ви. Слабоумни не спират да се разхождат, чорапогащниците подчертават разширените вени. И някой не си знае работата. Напук ще предизвикам провокация. Не искам да правя филми – искам да ги рисувам. Истинско е присъствието …и камерата на стария. Мухите са неизбежни. Издънвам се. И в този миг на слабост,попил от спомена вечен, ще се променя. Аз пия за вашето невзрачие, вие пийте за неморалното в мен. Съжалявам Анархия, прикривам те с червените си кичури, под скритата самоличност седи един истински човек.
*** Ти знаеш, че всичко ще отмине. Искам да се събудя. Можеш ли да се върнеш назад... и да поискаш ръка на съдбата. Защото…цветята не се променят винаги, а аз продължавам да виждам дома им. Сега са озарени от лъчите на слънцето, което гали мъртвите им тела. И все по-хубаво те се вплитат. Често подминават моя бряг, за да се спрат при твоя, и там да се размножат. Сигурни, че техните деца ще пребъдат. Вятърът духа силно, затрупва с листа вратите на времето... с наслада. А някой чака облаците, които да се съберат в едно, за да премахнат всички излишни, чакащи гордо своята смърт. И ние сме там. Вярваме, че можем… затова съществуваме.
*** Когато минаваше четири, той изпиваше своето унижение. Заключваше истината и поздравяваше. Строгият усет го подсигури от приятелите на унищожителя. И така броенето започна... с последните спомени.
Музи в залива
4 стр.
Димитър Драганов Казвам се Димитър Драганов Драганов и съм роден на 20 май 1999 г. в град Ямбол. Родом съм от град Стралджа, в който в най-ранните си детски години вдъхнах живот на своята поезия – пъстроцветната магия, която ме прави щастлив и ми помага да повярвам, че целият свят е едно красиво и безбрежно измерение. Започнах да пиша стихотворения от 10-годишен и с течение на времето поезията стана моят най-добър и верен приятел, с когото и до ден днешен се намираме в прекрасни, хармонични отношения. Носител съм на награди от различни поетични конкурси. Автор съм на дебютната стихосбирка със заглавие „Моят глас“. Втората ми книга със заглавие „Портрет на живота“ (2022)., включва 75 стихотворения на любовна и социална тематика.
Моето добро писмо Значи, така ни се струва понякога черен светът. Хора, недейте тъгува – добрите писма са на път! Валери Петров Не тъгувам, поете любими! Знам: добрите писма са на път! Те летят над нивя и градини и в сърцата човешки ще спрат. Знам, че някой ги пише далече всяка вечер с море от любов! Скрил душа под дебело елече, си представям Валери Петров. Зима вие навън и припява. Носи в своята песен мечти. Тя душите ни сякаш смирява и помага да вдигнем глави. Над Балкана прелита надежда и се губи в небесната вис. За поета всемирът се свежда до римувани строфи на лист. Те, писмата, се пишат с целувка, а зората ги праща към нас. Днес писмото е блага милувка, подарена с усмивка на Вас. Аз писмото си пиша, защото знам – отсреща човек ще чете. Ще му пратя добро по клеймото и словесна любов – от сърце! По клеймото ще диша надежда. Тя по пътя ще мисли за Вас. Всеки миг в нас светът се оглежда и шепти ни, останал без глас: „Мили хора, недейте тъгува! Напишете на някой с душа, че животът вовеки си струва! Да си пратим добрите писма!“
Светът е скромно подреден
Многоцветно Искам да виждам жената у теб! Слагай, любима, и грим, и червило. Аз ще си нося костюма – поет – бавно потънал в лицето ти мило.
Светът е скромно подреден: да имаш хляб, да имаш маса, да срещнеш утрешния ден с любимо чайче на тераса. Да бъдеш смел – и много див! – любов на всеки да раздаваш, да преживееш нервен срив, да можеш благо да прощаваш.
Искам да хвана дланта ти навън. Нека за миг да ни зърне тълпата. Щом те прегърна, светът да е сън! Нека на нас се учудят лицата!
Да имаш син и дъщеря. С жена, която те Обича, да чуваш сутрин песента, която пее всяко птиче. Ръка да даваш на старик и да пътуваш в тролейбуси, да бъдеш мил, но не безлик в живота, който силно друса.
Искам, когато по пътя вървим, ти да си моята горда царица – сякаш те гледа с очите си Рим, сякаш сияеш на предна корица.
Да пазиш спомен за това, което в твоя сън се скъса. Да газиш в тиня от тъга. Светът навън е грозно свъсен. Да търсиш мир, а не пари! Парите все ще ги спечелиш. Надлъж и шир се протегнѝ и своя път ще го намериш!
Искам животът да блика от теб. С теб да се возим в красива каляска. Щом те целуна след този куплет, искам тълпата да пее и пляска.
Тръгнѝ в дъжда веднъж, напук на всяка родствена повеля! Подай ръка, а не юмрук! Обичай глухата неделя! Светът е скромно подреден и в края тихо ни спасява. Светът живее в теб и мен и в някой друг се разклонява
Диалог Няма смисъл да гоним, любима, ветрове и фалшиви усмивки. Аз съм писал крилатите рими. Останѝ ми сияйна щастливка.
Ще обичам до болка, любими, и когато те няма, ще зная, че си верен на моето име и такъв ще останеш. До края.
Ти плени ме, когато отказах да живея живота си светъл – но съдбата добре ми показа, че човек се преражда от пепел.
Ще намеря звезда на небето и с ръка ще сваля висините. Ще трепери от радост сърцето и Венера ще грее в очите.
Музи в залива
стр. 5
Мария Иванова Казвам се Мария. На 19 години съм. Родена съм в град Сливен, но от няколко години живея в София. Обичам да пиша и да рисувам, защото това ми помага да избягам от света около себе си, а мисля, че всеки има нужда от това понякога. В изкуството намерих начин да изразявам емоциите и чувствата си, създавайки нещо красиво.
Разказът, който не исках Продължение от стр. 1 Те обаче не са ме викали. Нямаха история, която да разкажат. Тепърва я градяха. Никога не съм се запознавал с тях, но обожавах, когато можех да поспра и да ги погледам през прозореца. Може би аз щях разкажа тяхната история, а може би щеше да си остане просто за мен. Забелязах, че си имат прости неписани правила. От сорта на кой, кога и какво готви. Ако не бързаха за работа и станеха навреме за закуска, макар да бе истинска рядкост, тя готвеше. Най-често палачинки, ако трябва да сме честни, но и това запалваше усмивката на лицето му. За обяд и вечеря готвеше той, а тя обожаваше да се суети в кухнята около него. Тук-там успяваше да открадне по някоя целувка от съсредоточеното му лице, а понякога дори имаше позволението му да помага. От това, което съм виждал, момчето готвеше доста добре, истински магьосник в кухнята. Може би и затова за една Коледа тя му подари престилка на “Хари Потър”. Винаги апартаментът беше огласен от музика. Обожаваха да пеят и танцуват, въпреки че, да ви кажа под секрет, и двамата не го умееха много добре. Но бяха щастливи, докато си разменяха текстовете на онези стари любовни балади. Когато той я завърташе, а след това я хващаше в прегръдка, вдигаше я и целуваше нежно и продължително, бузите ѝ стояха румени с часове. Тя обичаше бавна музика, която той наричаше депресирана и постоянно сменяше със своите весели песни. Не знам как се разбираха толкова добре какво да слушат, но наистина успяваха. Прескачането от стил на стил би подразнило много хора, но не и тях. То бе нещо тяхно, нещо, което само те разбираха. Виждал съм ги и да плачат. Не само нея, но и него. Когато дядо ѝ почина, той беше нейната спасителна лодка. Болеше ме само да я гледам как се тресеше от плач и не можеше да си поеме въздух, но не спираше да вдига телефона на всички свои роднини. Знаеше, че свършеше ли разговорът, той бе там и чакаше с отворени обятия. Както казах, хващал съм и него да плаче.
Като един истински мъж се опитваше да скрие емоциите си, но тя виждаше отвъд преструвките му. Когато бе тъжен излизаше на терасата и се облягаше на парапета с наведена глава, винаги под претекста, че се нуждае от въздух. За да не нарани мъжкото му его, тя просто изчакваше няколко минути и тогава отиваше. Обгръщаше го с топлината си, караше го да се чувства в безопасност и сърцето му се разтапяше в ръцете ѝ. Не вдигаше глава от рамото ѝ, докато плачеше, дърпаше се, когато тя хващаше лицето му и го изправяше пред нейното. Но накрая винаги се предаваше, защото обичаше очите ѝ и как те никога не го гледаха осъдително. Обожаваха да гледат филми и често имаха такива вечери. Правилото тук бе единствено и само без страшни. Не заради нея, а заради него. Тя се бе примирила, че ще може да ги гледа само сама. Не се сърдеше. По-често сякаш че той избираше филмите. Виждала съм и тя да се опитва, но май нямаше голям късмет в това начинание. И двамата четяха много. Тя обичаше истинските книги, дебели, по възможност с твърда корица. Беше истински колекционер. Той предпочиташе да чете на телефона си. По много празници съм я чувал как се ядосва, че иска, но не може да му подари книга, защото са му “неудобни”. Да си признаем, до голяма степен я беше и яд, че рафтовете са пълни предимно само с нейни книги, а големите колекции не се създават толкова лесно. Запечатваха всеки момент заедно със снимки. Той винаги я снимаше, каквото и да прави, колкото и нелепо да е. Тя винаги се криеше и мрънкаше, но никога не го принуждаваше да изтрие заснетото. Дори не искам да си представям какво шоу могат да направят с тези видеа и снимки. Наслаждаваха се на моментите като за последно. Все едно утре нямаше да бъдат заедно, щяха да са непознати, щяха да се забравят. И затова събираха и събираха спомени до полуда. Не бяха от типа двойки, които обичат да заспиват прегърнати. На нея
6 стр.
Музи в залива
винаги ѝ беше топло, а на него му изтръпваше ръката. Заспиваха лице в лице, шепнейки си и кикотейки се. Тя сънуваше много кошмари, а той беше свикнал да я усеща, когато се събуди разстроена в 3-4 часа. Никога не я оставяше сама. Изслушваше сънищата ѝ и я приспиваше като малко дете. Хъркането му можеше да събуди и съседите. Лично мен даже ме дразнеше, но тя просто го побутваше леко и той веднага спираше. Не пуфтеше ядосано и не отиваше да спи в другата стая, когато беше толкова шумно, че да не може дори да се унесе. Просто търпеше. Знаеше, че е изморен и има нужда от сън. Без него нощната лампа светеше през цялата нощ. Тя имаше страх от тъмното заради кошмарите, но когато той спеше до нея, се чувстваше наистина безстрашна. На масата винаги имаше цветя от него за нея. В нощното му шкафче бяха събрани писмата, които тя му пишеше. Обичаха да се обичат. Това беше истината. Аз никога не успях да се влюбя. Сигурно затова изпитвах такава наслада да наблюдавам тяхната любовна история. Изпълваше част от мен, която липсва. Доста време нямах възможността да ги посетя, може би бяха минали месеци. Много съм зает както казах. Та залипсваха ми много и реших да отделя от своето “безценно” време и да поспра до прозореца им. „Само за малко”, обещах си. Странно, беше тъмно във всички стаи. Тръгнах към терасата. Беше топла вечер през август, сигурно бяха там и си говореха или играеха шах. Но не чувах гласове, нито нейните обикновени ругатни, когато я побеждаваше, нито неговите поведенчески подигравки. Там беше само тя, с цигара в ръка и преполовена чаша вино на малката масичка. Не бях я виждал да пуши досега. Изглеждаше тъжна. Изглеждаше сякаш има нужда от компания. Тя не се стресна от мен. Покани ме като стар приятел. Нямаше как да не попитам къде е той. „Тръгна си“, просто измъмри с блуждаещ поглед. Най-сетне имаше история, която да се разкаже. За жалост не с края, на който се надявах. Готвената храна се превърнала в поръчки, танците и песните били заменени от крясъци и кавги, филмите и книгите станали време за мълчание и единствените спокойни моменти. Снимките спрели да се трупат. Вече не гледали залезите заедно, обсъждайки красотата на цветовете. Цветовете просто изчезнали. Попаднали в един черно-бял филм. Започнала отново да пуши след него. Нямало вече кой да я спира от вредните навици. Наблюдавах я без да я прекъсвам. Не пророни нито една сълза докато разказваше, а гласът ѝ остана монотонен и без емоция. Била изплакала всичко в себе си, когато го молела да остане. “От доста време не мога да плача.”, присмя се сякаш сама на себе си. Загорча ми. Ако някога сте падали от високо, например скок с бънджи, първата ви реакция е да извикате, но гърлото ви не издава нито звук, шокът е прекалено голям. Така беше и с нея, бол-
ката беше прекалено голяма, за да заплаче. Обичаше да го обича, но времето лекувало, любовта изветрявала, а спомените избледнявали. Как да ѝ кажа, че съм изслушал хиляди истории за подобни рани, които никога не зарастват или оставят толкова големи белези, които не можеш да не забелязваш всеки път в огледалото? Не исках. И не можех. Успокои ме, че била щастлива с работата си, имала повече време за себе си и приятелите си. Спяла без нощна лампа. Но това не било, защото вече не я страх от тъмното, а защото си бояла, чисто и просто, да заспи. Да се събуди от кошмар без него до нея. “Знаеш ли, станах доста по-добър шофьор?”, дори допълни в края. В това изречение имаше толкова много болка. Чувал съм плановете им да пътуват, виждал съм списъка ѝ с места. Чудех се дали още го пази, но така и не попитах. Когато приключи, станах и си тръгнах. Нямаше сбогуване. Знаех, че ѝ е писнало от сбогувания. Не научих името ѝ. Запитах се дали ще открия и него. Обиколих всеки прозорец и всяка тераса докато не го зърнах. Беше късно, пълен мрак, но можех да разпозная тази поза от километри. Облегнат на парапета на една тераса, с чаша уиски и пура. Не изглеждаше щастлив. Изглеждаше просто изморен. Спрях и при него. Запознахме се. Историята не беше нова за мен, очевидно. Гласът му обаче трепереше всеки път, когато споменеше нейното име. Не овладяваше емоциите си. Без нея. Като истински мъж. Започнал да пие повече напоследък. Излизал, забавлявал се с момчетата, купил си нова кола и телефон с по-хубава камера. Но вече не снимал, не правел планове за пътувания, не дразнел съседите с веселата си силна музика. Ала пък явно имал свободата, която толкова дълго желаел. Обаче свобода ли е да няма кой да те посрещне вечер или по-скоро самота? Думите са близки по звучене, знам ли? И двамата не можеха да спят спокойно. Нали казват, че човек не може да спи докато някой го сънува. Аз си мисля, че тук, при тях, случаят е точно такъв. Сънуваха се. Липсваха си. Обичаха се. Убеждаваха себе си, че имат всичко, което им е нужно, но от сърцата им просто липсваха частички. Навярно и тези паднали частички им убиват вечер в леглата. В крайна сметка научих техните имена, но ще ги запазя само за себе си. Събрах още една история. Единствената, която не исках в репертоара си. Накара ме да се зачудя къде ли щеше отиде цялата тази любов, която бе вътре в тях? Дали наистина щеше изветрее като отворено и забравено вино? Дали щеше да остане като стара книга на някой долен рафт в библиотека, просто скрита от прах за очите на хората? Може би след време отново щях да ги посетя. Може би щяха да намерят път обратно един към друг, а може би щях да ги видя, пеещи и танцуващи, ала с други. Любовта е единственото нещо, което никога не съм можел да предвидя. Но пък, кой ли всъщност може?
стр. 7
Музи в залива
Александър Попов Казвам се Александър Попов. Роден съм през 1997 г. в гр. Ямбол. През 2016 г. завърших средното си образование в гимназия „Васил Левски“ гр. Ямбол с профил хуманитарен. Любопитството ми към изкуството на писането беше събудено още в началното училище, където бе публикуван и първият ми къс разказ. След това в пети клас имах честта да бъда вдъхновен и мотивиран от блестящата ми учителка по български език и литература и това постави началото на моята страст да търся утеха, свобода и бягство сред думите и писането. Към момента имам няколко участия и награди в различни конкурси както на национално ниво, така и на международно. Имам написани приказка, стихотворения, няколко есета и разкази. Най голямото признание ме сполетя в трудната 2021 г., в която получих Стипендия в първа възрастова група – от 18 до 25 години от Конкурс „Млад разказвач“, посветен на писателя Атанас Радойнов, за разказа „Пътят към свободата“. Вдъхновение за мен са били много хора, събития и автори, но произведенията и стилът на Димитър Калбуров са оставили по-траен отпечатък в съзнанието ми.
Последните лъчи на залеза Продължение от стр. 1 ...на един от любимите си шезлонги, разбира се след работно време и чакащ отново да се насладя на поредния залез. Уви, този ще е последен за това лято тук, на това място, но как бих могъл да го пропусна. Може би това е моят начин за сбогуване или искам да се заблудя за един последен път. Исках да ти напиша нещо, което да можеш да четеш винаги или пък да го скриеш някъде, а може и дори да изгориш. Но мозъкът ми този път е някъде другаде. Не бих казал, че заровената в пясъка бутилка водка има вина за това, може би донякъде, но мисля за първи път не мога да формулирам и едно правилно изречение, което да е адресирано до теб. Същевременно се замислям дали изобщо е редно да бъда афектиран от факта, че не мога да напиша прощалната си картичка, а може би и изповед до теб. Объркан съм, защото лятото мина толкова бързо, а аз все още дишам по онзи другия начин, с леко ускорен пулс, с огромен прилив на енергия и с много доза очакване. Стана вече хладно, макар и кръвта ми да беше с примес на алкохол нямаше как да не усетя студения бриз на морето. Нямах хавлия или горнище, а някак не исках още да се прибирам, не ми се бързаше. Залезът все повече преминаваше от цвят във цвят, уж постепенно, но и той бързаше, макар и да не можеше да ми го сподели. Трябваше да настъпи вечерта, нали това е правилният ред. Поогледах се, все пак понякога хората забравят хавлии или нещо друго, което можеше да ме стопли. Нямаше нищо, което е нормално, никой не би забравил нещо, ако то му е важно или необходимо. Решението бе да допия останалата бутилка без никакви други примеси, каквато в този случай беше сокът от касис. В далечината се чуваше как от хотелските стаи празнуват, предполагам искаха да направят финала на лятото си както подобаваше. Бях доволен от факта, че имах безплатна музика, която да придава фон на усамотената обстановка, в която се намира. Телефонът ми едвам се държеше на последните си няколко процента живот и не исках да ги похабявам за няколко секунди от песен. Наоколо се чуваха бурните вълни, чадърите издаваха онзи странен и донякъде зловещ звук, когато вятърът е прекалено силен, но поне вече се стоплих, макар и малко. Замислих се как утре всичко ще е различно и шансът да се видим пак е толкова незначителен, колкото това един залез да бъде по-дълъг и дори безкраен. Някой би казал, че това е крайно и би ме окуражил с притчата за надеждата и други такива. Но истината е, че някои неща просто не трябва да се случат, а други се случват и не е това, което очакваме, но поне са някаква реалност. Вече мога да ти пиша, разбира се, най-удачно е да използвам телефона, който се надявах да не е заровен под пясъка. Едвам се беше спрял да не падне от шезлонга. Със сигурност знаеше, че ще ми потрябва. Някой ми беше звънял.
Знаех, че не е хубаво да оставям телефона на режим без звук, но някак това се превърна в навик от работа. Надявах се да си ти, въпреки че не виждах начин как щях да ти звънна обратно и да успеем да се свържем един с друг. Същевременно и не исках да бъдеш ти. Телефонът се изключи... Изведнъж музиката от хотелските стаи утихна, което означаваше, че идваха онези часове от нощта, в които нищо не бързаше. В тях беше най-спокойно и за размисли, и за необикновени спомени. В тях можеше човек да се намери. Исках да не заспивам и усещах, че е време да си ходя, но нещо ме спираше. Самата мисъл, че това лято приключваше в този момент и утре, тоест днес ме очакваше нов залез, на друго място далечно от теб ме задушаваше. Трябваше да тръгвам, стана прекалено студено и луксът да спя на плажа можеше да ме убие. С плаваща походка някак тръгнах, макар и да не исках. Мисля, че този път разстоянието до квартирата беше по-дълго от обикновеното, но все пак не бързах. Прибрах се прежаднял за вода, но първото нещо беше да включа телефона да зарежда , за да видя кой ме е търсил. Стигнах до леглото и просто се предадох. Сутринта разбира се не можех да избегна факта , че трябваше да се изнеса и че багажът ми дори не беше прибран и подготвен за път. Не обичах да оставям нещата за последния момент, но нямаше как да избягам от себе си. Телефонът ми беше оставен встрани да се зарежда, някак се събуждах постепенно, въпреки че главата ме болеше, но това беше разбираемо. Не спирах да мисля за теб, но нищо повече не можех да променя. Очакваше ме епично прибиране, толкова много куфари, толкова много багаж. Исках да се видим поне още един път и да си говорим, дори и за половин час... Влакът ми имаше закъснение, което не беше толкова зле, защото наистина не бързах да се прибирам. Най-накрая успях да отдам нужното внимание на телефона си. Не беше ти, щеше да е прекалено нереалистично и някак безумно, затова и донякъде се зарадвах. Какво ли щяхме да говорим вече, всичко бе изказано или премълчано и донякъде забравено. Но имах цели два часа, освен да си прелиствам спомените от лятото нямах друго за правене. Ти дойде... Вярно, не за да ме изпратиш, но поне можех да те видя поне още веднъж. Макар и неловкия разговор, който със сигурност беше различен и за двамата, очите ти светеха по онзи начин, когато слънчевите лъчи се отразяват във вълните и това ти попречва да можеш да гледаш за няколко секунди, отново преливаше от енергия и дори и носталгията да беше посетила и теб някак умело го прикриваше или поне така се опитваше. Обещахме си да се видим отново, но аз знаех, че бързаме по различен начин. Можех само да забавя спомените, които да ми припомнят красотата на всеки един залез, защото всеки един е различен, но крие своя собствена красота, макар и понякога да е погубваща.
Музи в залива
8 стр.
Николай Петков РАЗКАЗ
Защото съм против нови издевателства над любовта в заглавията Продължение от стр.1
Посвещавам на Кирил и Петя
Сряда вечер е. Аз седя в стаята си и трудно си поемам въздух заради дихателната невроза. Детската ми лекарка ме беше успокоила, че понякога, при стрес, и на нея ѝ се отключвали подобни проблеми, та думите ѝ бяха едно облекчение. И сега се сещам за тях и ми става по-добре… Това правя в този момент. Нещо вътре в мен се разширява като голяма плътна топка от пластилин, то синкаво сивее, тежко е и бавно капе, а аз не знам как да продължа да говоря за любовта, която мисля, че съм изпитвал, но и все съм приемал повече със страх; същевременно се опитвам да се преборя и с кратките пристъпи на неврозата, стараейки се да извиквам в себе си само добри и хубави мисли. Но не мога да закача сряда вечер на прозореца като гирлянда! Твърде тежка е. А и преди години стана следното и ми се струва, че то има смисъл да се разкаже… Може да ми помогне в навечерието на Коледа да се въздигна от пепелищата на притеснителния си ум и да се озова някъде, където поне има тревичка!; и да не е най-зелената и в началото да е още рядка, аз ще се грижа за нея и в моя свят тя ще стане трева за чудо и приказ! Освен това се надявам на Любовта също да ѝ хареса полянката и по-често да идва да си играе там, да се люлее, без да се замисля каква е същността ѝ и дали изобщо е истинска, или фалшива. Преди време, пак на Коледа, на принтера в хола на един апартамент бяха напечатани първите и последни броеве на малка книга с четири разказа за любов. Листите бяха събрани и подредени последователно на девет или десет купчинки, които малко момче сложи в намачкана черна найлонова торба и ги занесе за подвързване. Така, без нито да чуе, нито да види, литературният космос се обогати с още една звезда - почти невидима, направо незначителна. Тя беше книгата на момчето, събрало и напечатало четири от своите истории, писани на скъсани отнякъде двойни листи или в специална малка тетрадка, подарена от леля му за миналата Коледа. Книжките бяха раздадени на семейството и близките на момчето, които след бърз прочит поздравяваха или правеха някои кратки бележки и без да обръщат повече внимание това ново отроче на литературата и младия ум, те отново изпадаха в захлас по празничното веселие. Като цяло разказите не бяха нищо особено, но за тях си заслужава да се кажат няколко думи. Първият беше за някакво момиче. Ставаше въпрос за живота му в гимназията, за измисления образ, който си създаваме за пред другите (Бог знае защо), за самотата, която ни тормози в действителност. Оказваше се, че главната героиня изобщо не била щастлива и чрез престорената си надменност криела неудовлетвореността от себе си. Сюжетът беше типичен и напомняше за тийнфилмите от нашето съвремие. Честно казано, недорасъл и леко блудкав текст. Сега обаче, когато прочетох цялата забравена книжка пак, си мисля, че в този разказ има и нещо истинско, нещо красиво и чувствително. Вторият разказ представяше един ден от живота на стара жена - овдовяла, живееща само с котката си. Тази история беше най-кратката и интересното в нея беше, че нямаше послание. Другите три разказа бяха що-годе наясно с това, което искаха да изразят, докато този беше извънредно лаконичен, едва-едва се създаваше, като през цялото време бързаше да приключи, сякаш го беше срам от читателите. Краткият сюжет се въртеше около самотната старица и котката ѝ, но засягаше и целувката на двама влюбени, които тя беше видяла под една от козирките на блоковете. Тогава жената се бе замислила за своето собствено минало и поглеждайки спираловидно усукалия се котарак до краката си, той ѝ беше напомнил за съпруга ѝ. А историята просто разказваше за няколко момента, без да ги тълкува, както и да втъква в тях поуки. Третият и четвъртият разказ си противоречаха. В първия беше изявен възторг от вярата и надеждата, но помрачени от смъртта, докато другият говореше за прехода от самотата на един герой към срещането му с любовта, отново на Коледа. Малко момче с интерес към историята, подкрепено от баба си да се яви на състезание и да не се отказва от мечтите си, става успешен адвокат в бъдещето, но баба му умира години преди това. Млад човек излиза от урок по пиано след разговор за любовта с учителката си и преди да се прибере, навръх Рождество, на една празна улица се оказва лице в лице с момичето, което обича. Всичко става мигновено, чудно. Те се впускат в нощта, отдавайки се един на друг. И далече от всекиго, сякаш вън от града... Заедно посрещат плахите коледни зари, пропукващи и разперващи се между дърветата. За това ставаше дума в последните две истории от книжката. После следваха кратки благодарности, напечатани с една грешна буква, по-късно поправена с химикал. Сам написах тези истории преди няколко години. Тогава не знаех толкова за
себе си, колкото сега (а впрочем сега то е нищо), и ми се струваше, че няма как да има нещо, по-важно от любовта. Но какво съм знаел за нея аз? По това време чувството ми е било съвсем пустинно. В празнотата си то е било изпълнено само с повърхностна суета за моя свят. И ето, че пак изскача образът на кладенеца! Четейки разказите, се убеждавам в неопитността на чувствата си, но и не мога да се разочаровам. Ако започна да се порицавам, трябва да прегърна себелюбието си още по-здраво и да порежа краката на любовта с големия кухненски нож, за да ходи тя болезнено и все повече да изнемощява по пътя. Аз не искам това. Нека съм написал тези разкази в миналото! Да съм постъпвал необмислено или в тъмнината на прецъфтелите нарциси, които се стичаха от продънения кладенец, аз да съм бил като яркожълтите, попаднали в отвора му! Дано и да не опитам да изоставя това нанадолнище вътре в мен и за в бъдеще да продължа да се спускам по него изведнъж, набързо нахлузвайки цялата зимна екипировка и ските към нея! От такива непрестанни слаломи по своите низини имам нужда! А после да се покатервам дотам, откъдето съм се спуснал, или дори по-високо. От върховете си да виждам долините и да казвам, че са красиви! Както сега гледам от по-далече и разказите и те стават други… Пък и не е ли естествено да слизаме и да се катерим, да ни примамва високото, а после ниското; не е ли тази непрестанност толкова предсказуема, колкото е и вечерната умора на човека, принуждаваща го да спи нощем? Сега съм почти на двайсет: с шест години по-голям. И продължава да е сряда вечер. След два дни е Коледа. Отказах се повече да викам подир красивите мисли. Достатъчно хубаво е, че разбирам колко невъзможен съм аз и как такава е и любовта, тази безглава дяволица… Няколко дни след написването на горните редове бях на среща с приятели в неголямо уютно кафене, разположено от дясната страна на дълъг и сравнително тесен булевард, който по разреден график ежедневно прекосяваха зелени трамваи, вътре с жълти лостове за пътниците. Тези возила се движеха по улицата така спокойно и величествено, сякаш винаги, когато минаваха, извършваха някакъв обред. Докато пиехме кафето си, аз се взрях в двамата си приятели, извърнали глави настрани, и спонтанно наруших мълчанието: - Горе-долу в едно положение сме. Объркано... - Момичето, което стоеше срещу мен, леко се стресна, погледна ме, за момент присви вежди и ме прекъсна: - Не мисля, че има някакво объркване или несигурност. Такива са обстоятелствата. Ако не мислиш прекалено за тях и се отпуснеш, може да се чувстваш добре. Любовта е освен всичко и нещо забавно. - Приятелят ми кимна и изхъмка. Приятелката ми се усмихна. На масата пак стана тихо. Тя беше права. Думите ѝ се запечатаха в съзнанието ми и оттогава не съм мислил нито за кладенеца с два отвора, нито пък за това дали в него попадат цветя, какви са те и колко променени излизат оттам. Спрях да се сещам и за върховете и долините - нека си бъдат там, но мислейки все за тях, кога ще преживея възходите и спадовете им? Знам, че и занапред ще греша, сигурно отново ще се обръщам към себелюбието, извикано от някогашен срам и прикрито с нежно домино. Но какво да се прави - и през това може да се премине, пък, ако е речено и желаем, може и грешките ни да намалеят, но дано не спират! Дано и да не мисли прекалено много за тях човекът, защото с мислите си ние се опитваме да се доближим до Бога, от чиято промисъл се ражда светът, и така да надмогнем неговия ум с нашия… Всъщност обаче просто нищуваме, вместо някак си да опитваме да живеем (барабар с цялата дандания на този свят!), понеже детето е неспособно да надмисли майка си, която го гледа от място, непристъпно за отроците. Приятелят ми, който стоеше отдясно и по-рано беше кимнал, направи особена физиономия да ни покаже, че въпреки ширината на речното корито и качеството на водата, животът тече по наше усмотрение. А после на пресекулки каза: - Нищо особено не виждам. Наслаждавай се на всеки момент максимално… Подобре да преживяваш нещо, отколкото каквото и да е… да не изпитваш - след това той направи още една кратка пауза, усмихна се леко и дружелюбно и сви рамене, изразявайки, че всеки друг подход към живота би му изглеждал необоснован.
стр. 9
Музи в залива
Очаквайте!
През април – втори брой на алманах „Музи в залива“
Музи в залива 2022
Литературен алманах Музи в залива 2021
Литературен алманах Музи в залива 2022
Литературен алманах
Литературен ал
Музи в залива