и з у М в
а в и л за
Младежки литературен вестник, бр. 23, май 2022 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ
Гергана Георгиева Памела Мекушина Димитър Драганов ПРОЗА
Цветомира Вълкова Мадлен Аспарухова КАРТИНИТЕ
са художествени фотографии на Станил Лазаров
Гергана Георгиева Соленият вкус на сълзата Сълза - единствено число. Защото множественото ни препраща към определено количество предмети, обекти и хора. Множественото число придава излишен драматизъм, а говорейки за минала свършена, затворена, приключила и преживяна любов – не е необходимо, нямаме нужда от това. Множественото число би натежало повече. И би натъжило. Макар че, в случая, единственото число е лъжовно. Повече от една бяха. Много повече. Но е друг въпросът, че може би не ги заслужаваше. Може би ти принадлежеше една единствена. И ти я подарих. Многократно. Солта подправя ястията. Придава им завършеност. На теб не ти беше нужна моята завършеност, цялост, принос и дори присъствие. Самият ти не бе завършено ястие, нуждаещо се от последна щипка сол, преди да бъде напълно готово и сервирано. А аз не виждах това тогава. Виждам го сега. Но вече знам, че някой друг, някъде, ще се нуждае от моята щипка сол, която ще ръсна от шепата си. Защото този някой няма да позволи тя да се сипе от очите ми. Но ти ми даде завършеност - на този стих, на това стихотворение, а защо не и на книга ... На стр. 2
Цветомира Вълкова
Вишневият ликьор на отец Георги Ликьорът е сладост. Сладост е животът, сладост е любовта, а още по-голяма сладост е ликьорът на отец Георги, успял да зашемети и най-върлия противник на тъмния порок. Ще кажете: „Питие като питие”, ама не е тъй! Продължава на стр.5
Мадлен Аспарухова e-mail: muzivzaliva@gmail.com https://karia2020.com/
ISSN 2738-8395
Къща от тухли и пепел
Понякога все още виждам баба. Застанала е пред старата печка, с набрашнена престилка, тананика си нещо и пържи мекици. Продължава на стр.7
Димитър Драганов В очакване на лятото
4
Бебе пее, повито в кошарата, а врабченце танцува в тревата. Някой свири красиво на гарата на китара балада позната. Аромат на кафе и обичане се разнася високо в небето. Спира вече великото тичане по трънливия път на сърцето. Някой диша любов нецелуната и издишва съдбовно привличане. Ще се скъсат ли в римите струните? Ще усмихнеш ли младо момиче? Мъдростта е приятел на старите за които животът е злато. Ако тръгнем – поети – по гарите, ще открием душите през лятото!
Памела Мекушина Цветница Искам да ми подариш градина с цветя. Да ми я подариш, искам... (Не да ми я купиш.) За да се нагледат очите ми, за да се напълни душата ми. Искам и една леха, в която да цъфтят лалета. Искам и още една, в която да растат най-красивите цветчета! Непознати на света.
3
Музи в залива
2 стр.
Гергана Георгиева Бургас! Бургас! Не просто град, а дом на мечтите, на изобилието, на всичкото! Моят дом! Бургас! Безкрайната „Александровска“ улица, случайните срещи на ъгъла, ароматът, носещ се от Пекарната там. Бургас! Детският глъч до Альошата, допирът до книгите на Хеликон, широтата на Тройката и бликащият живот там. Бургас! Забързани минувачи за уговорка на Компаса, смях на пейките до Часовника, чак до небесата. Бургас! Чарът на „Богориди“, историята на Грамофона, по тротоара -разпръснати книги. Бургас! Снимки на Морското казино, магията на Моста, летни изложби, музика, кино. Бургас! Концерти на Охлюва, Фестивали на фигури от пясък, сбъднати детски мечти, морски отблясък. Летният театър, „Бургас и морето“ побира! А Морската градина все кани - на кафе, на по бира. Бургас! Красивата Флора и вълшебството на цветята, привикват от целия свят хора. Бургас! Град на всички краски и нюанси! Град на свободата! Град на любовта и топлината! Бургас! Цветът на небето, звукът на чайките, уютът на морето! Градът все кани на гости, а Вятърът тихо нашепва „Чакам Ви! Елате при нас! - Винаги слънчев, Бургас“.
На 22 години, студентка в СУ „Климент Охридски“, специалност „Социология“. Отскоро работи в администрацията на театър „София“. „Обожавам литературата и поезията. Аз самата пиша стихотворения от 6-годишна. Пиша за чудото, което е животът, за морето, за доброто у хората, но най-вече за любовта. Пиша, защото това е най-добрият начин да изразя себе си и единственият такъв да подредя моя хаос“, разказва Гергана.
Мразя сбогувания Мразя гари, летища и сбогувания. Мразя шума на отпътуващи колелета на куфар. Мразя прегръдки за „Чао“ и „До скоро“. Мразя стягащото за гърлото „Ще се видим отново“. Мразя тежестта на тъгата, когато изпращаш някой любим. Мразя и вкуса на тишината, в която двамата мълчим. Мразя усещането на раздяла, което в кожата попива. Мразя силното чувство на егоизъм, което не спира да преливаЗащото някой, когото обичаш, си отива, а ти оставаш сам, горкия. Мразя да махам с ръка, когато силно искам да прегърна. Мразя, когато искам да кажа хиляди неща, но оставам безмълвна. „Мразя“ - толкова силен глагол, който избягвам. И уж винаги чувствата си във любов обличам. Но, може би мразя всичко това, защото прекалено силно те обичам.
Музи в залива
стр. 3
Памела Мекушина
Казвам се Памела Мекушина и съм родена на 26 януари 1999 г. в град Пещера. Първите си стихове написах, когато бях на 14-годишна възраст. Едно от които носи заглавието и на първата ми самостоятелна стихосбирка „Буря, наречена любов“ която се роди на един много светъл празник, а именно Вяра, Надежда и Любов (17 септември) 2020 г. Втората ми книга „Белязани да помним“ излезе през октомври 2021 г.
Кървава луна
Ясен и Гроздана
По твоите завивки, попил е ароматът от парфюма ми. И той като теб открил е място, където не сме се страхували. Заспиваш с надежда, че пак ще ме срещнеш. Събуждаш се в грешка - мигнеш ли, пак изчезвам... До теб спи чужда жена, която си излъгал късно вечерта. Аплодисменти! И аз не спя сама. Споделям с някого нощта, а той за разлика от мен, влюбен е в една жена, на име Кървава Луна. Всяка вечер той я чака, а тя види ли го, все от него бяга. Не се страхува той - Вълкът, Луната да преследва всеки път. Тази нощ, когато доближи се близо до нея, чу се изстрел някой го застреля... Вълкът падна върху своята постеля, погледна плахо той овчеря... Пред него появи се тинтява отровна, посегна злодеят, към своята стомна. Отпи глътка водица а гледката бе грозна жена му стана вдовица. И с теб водим любовна война, а свидетел ни е Кървавата Луна.
Откога се в дворове слънце събудѝло, събудѝло, та огряло. Откога е лале разцъфна̀ло, разцъфна̀ло, та юнак за женене стана̀ло. Откога се мома запътила, с китка на чешмата, с менци тежки под ръчица, да налее студена водица. Мома либето срещнало, та го заговорило: - Либе, либе, мило либе, откога те тебе чекам, да ми дойдеш, мило либе у дома, с китка здравец под ръка, да ми дойдеш, либе, но тебе те нема... - Либе ле, Гроздано, почакай още малко! Щом пушка пукне, либе, у вас ще дойдем с тейко. Ръчицата ти да поискам, снагата ти да докосна, в косите от коприна, дървен гребен да опра. - Либе, мило либе, Ясене безстрашен, не чакай, мило либе, пушка да се пукне, а ела утре рано в двора на тейковата къща и поискай мене, ти от тейко, преди да стане късно... Ясен се заслуша в думите плашливи. Тръгна си по пътя без да се замисли. Безстрашен момък, един на баща и майка. Сърце от восък, а в него само една жена. Ясен любеше Гроздана, цяло село знаеше това, но очакваше война, която предвиждаше им свобода. Пушка пукна, камбанен звън удари и цяло село разбра, че очаква ги война! Ясен пушката нарами и закле се в любовта, че жив и здрав, Гроздана ще го завари и сватба ще се вдигне тая пролет - зла.
Буря, наречена любов Дъждовно е навън! Дъждовно е у мен сърцето... С мъгли покрити са моите очи и с дъжд намокрено лицето. Бурен вятър в душата ми се извива и гръм пронизва моите гърди. А ръцете и краката са подгизнали от дъждовните реки! Буря силна ме застигна, буря – наречена ЛЮБОВ! И ден след ден бавно ме убива, ден след ден, прокудена до гроб. Гонят ме мълнии надалеч от мрака. Стигат ме, пронизват... И дотам. Мъртво е навън небето. Мъртво е и в мен сърцето!
Антична любов От мрамор, аз и ти, един срещу друг стоим. Ти със свитък, а аз с лък и в кръг огнен се въртим. Небето в пушеци обвито, Везувий реве за нашата любов трагична. Ти си стихия на любовта, погребана под пепел вулканична. Стоим тук изваяни за хората, за красота... А виж ни, забравени, изправени сме тук сега. Погълнати от лава и далеч от света. Всевишна е мощта ни, а историята зла. Империята голяма е, а силата ѝ безгранична. Не рони сълзи, мила, любовта ни е антична.
***
Обичам мисълта за теб. Тя е толкова обширна. Виждаш ли небето? То е малко камъче в голямата Вселена. А моята Вселена, знаеш, това си ТИ!
„Кацнали мисли“ Станил Лазаров
Музи в залива
4 стр.
Димитър Драганов Казвам се Димитър Драганов Драганов и съм роден на 20 май 1999 г. в град Ямбол. Родом съм от град Стралджа, в който в най-ранните си детски години вдъхнах живот на своята поезия – пъстроцветната магия, която ме прави щастлив и ми помага да повярвам, че целият свят е едно красиво и безбрежно измерение. Започнах да пиша стихотворения от 10-годишен и с течение на времето поезията стана моят най-добър и верен приятел, с когото и до ден днешен се намираме в прекрасни, хармонични отношения. Носител съм на награди от различни поетични конкурси. Автор съм на дебютната стихосбирка със заглавие „Моят глас“. Втората ми книга със заглавие „Портрет на живота“ (2022)., включва 75 стихотворения на любовна и социална тематика.
Апология на края Край – и вече мен ме няма. Ставам пръсната душа. Аз живях – една измама – на ръба на самота. Вечер стиховете писах, а дъждът валеше вън. Аз живота си орисах да е чуден като сън. Плаках в своите неволи. Уморих се от беди. Сменях глупавите роли, от които ме боли. Не разбирах самотата и жестоко я ругах. Аз обичах тишината, но на себе си крещях. Всеки ден живеех сиво и не виждах за какво всички хора са щастливи в този свят – едно тегло. Сутрин с болката си ставах и поемахме на път. Рядко можех да прощавам и тежеше ми светът. Всеки миг е скъп и важен. Той нашепва ти „Живей!“. Не мисли какво ще кажеш, а с душата си запей! Край – и вече теб те няма. Всеки става шепа прах. Аз съм нежна панорама със заглавие „Живях“.
Подписът на живота Вятър слънцето целува. Свири в стария улук. Някой някъде тъгува, а смъртта отнася друг. Плач на бебе вдига всичко. Рони майката сълзи. Аз на двайсет паднах ничком и душата ме боли. Времето тече неспирно. Въздухът тежи дори. Днес животът е немирен. Всичко струва днес пари. Има ли надежда вече? Залезът е гол и бос. Плаче малкото човече. Мъчи ме един въпрос. Хората защо са сиви? Хората защо крещят? Има ли души красиви? Пътя ни да осветят... Някой някого целува. Друг заспива вечен сън. Виж, животът се любува на дечицата навън. Майка ражда. Друг умира. Залезът е гол и бос. Знам, това крепи всемира. Плача в тежкия въпрос. Вятър слънцето целува и подписва се в курсив: „На живота се любувай и се радвай, че си жив!“
Музи в залива Не всичко днес е за пари! Помни, парите нямат чувства! Пари не ще откриеш ти, четейки тихото изкуство. Творбите тичат през света и нежно болките лекуват. Премахват всяка тъмнина и с тях докрай добро царува. Творбите раждат се с добро. Растат пред нежни, мили хора. Не питат кой, какво, защо. Творбите с никого не спорят. Творим частици светлина и пеем скромните си рими. Защо студено е сега? Нима април е късна зима? Април мълчи студен пред нас и влакът топъл го възпява. Творя за него в този час, а пътят ми край мен минава. Сега мълча и пиша аз. Нали съм вечният мечтател? Отивам да чета творба в Дома на светлия писател. Блести Бургас и в този час светът е храм за куп поети. След малко, знам, ще видя нас – вселени в пъстрите куплети. Дано морето днес не спи и пеят всичките медузи: „Сега сте пролет и мечти! Поклон пред вас, красиви музи!“.
Изповедта на една искра Не пръснах своите мечти дори след тежките обиди. Творя и пея до зори! На своя брат не му завидих. Дарих на хубава жена любов, мечти и скъпо цвете. Живея аз за любовта! Не ми и трябват върховете! Обиди много изтърпях, но всички люде ги обичам! В душа не нося капка страх! Пред нежна дама коленича! Любов е моята душа! Любов творя и изповядвам! Любов създавам на листа! Любов закусвам и обядвам! Смирено дишам всеки ден и плащам кротко сметки в банка. Живея силно вдъхновен! Чета с Любов Валери Станков! Не зная моята душа дали за другите е блага, но често виждам светлина, когато някому помагам! Обичам всекиго от вас и мили думи ви дарявам! Помнете моя скромен глас, дошъл света да вдъхновява! Момче на римите, летя! Навярно аз съм малко птиче! Ще бъда вашата искра, защото светло ви обичам!
стр. 5
Музи в залива
Цветомира Вълкова В своята книга „За писането“, Стивън Кинг казва, че писането е „сокът на живота“ и съветва всички, които са се захванали с този занаят, следното: „пийте“. И какво да правя, реших да го послушам. Така се появиха разказите, които написах през последните месеци. Броят на разказите ми не е голям, но процесът на писане е в своя ход. Иска ми се читателят да се пренесе в паралелна реалност – тази на историята, която чете. А тя съществува, нали? Та, накратко, творчество ми представлява смес от различни идеи и стилове, с която читателят да подправи на вкус минутите, които ще отдели да го прочете. Ще вместя и имената на писателите, които ми влияят най-силно в този момент. А ето ги и тях – Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Ерих Мария Ремарк, Рей Бредбъри, Кърт Вонегът, Чарлз Дикенс, Джон Стайнбек, Пушкин, Балзак и Стивън Кинг. В творбите им откривам увлекателни истории и, разбира се, уроци по писане. Ами, какво още да добавя, освен – приятно четене!
Вишневият ликьор на отец Георги Продължение от стр. 1 Той, отец Георги, не е случаен човек и вишните, дето гледа в манастира, са чудати. Ей, живо и здраво да е отчето, тия вишни с колко любов ги гледа, па ги милва, па им говори, че и песни им пее. Е ха, кажете ми сега, нямало да стане тъй сладко ли? Ако една вишна не се понравеше на стареца, той мигом падаше ничком, допираше ръце една о друга и започваше да се моли. Голям грях ще да е сторил, че вишните тъй да изглеждат и такъв вкус да имат. – А бре, бай Георги – викаше един от монасите, – недей се толкоз кахъри, той Дядо Боже няма тебе да накаже. Че кой би се грижил по-добре за тез’ градини, отрупани с буен цвят и силен аромат? А отчето де ли де се правеше, че не чува, но тайно се ласкаеше от тези думи. „Ето, – мислеше си той – туй ще да е, щото се толкоз лесно изчервявам на тез’ хвалби. Затуй ме мене Дядо Боже наказва.“ Отец Георги представляваше висок человек с побелели коси и къса брада. Не си го представяйте като някой прегърбен и вече премъдър старец с расо. Напротив, отец Георги или дядо Георги, както му викаха повечето монаси, беше жилав и стегнат мъж. На възраст минаваше шейсетте, но беше доста запазен, ще кажете: „Тоз’ не отец, ами някой големец ще да е”. А дядо Георги не носеше расо, слагаше го само при служба. Той носеше типичното мъжко облекло от възрожденския период. Който го не знай, че е отче, ще кайш да го обърка с някой секретар на общината. Ама как да кажеш тъй, като му видиш оня огромен кръст, провесил се на врата му! „Божи пратеник е тоя дядо Георги“ – викаха селяните. „От всичко ни избавя и на всички ни помага, а тоз’ ликьор и тез’ вишни - сякаш мед!” Как тъй ги правеше отчето меки, сладки и опияняващи само той си знаеше, но едно знаеха всички – не обичаше да го закачат по една тема – революцията. Животът му бе преминал по планини, реки, пек и студ. Някога дядо Георги бил пръв хайдутин из тия гори, дето ги виждаха всички. Знаеше що е револвер, що е сабя, що е пряпорец. Ала неговата мисия на този свят не беше революцията, която толкоз много му се чинеше. Той имаше друго предначертание на своя живот: да връща вярата у хората, у болните, у сакатите, у богатите, ‘дето са се самозабравили в своя свят на пари и лъжа. Връщаше надеждата и любовта и като с магическа пръчка лекуваше сърцата, душите и телата. Ето как ставаше тая работа… Тръгна на път баба Йордана с трите си внучки. Чула, че по пътя за село Гайдарци, сгушено в китните дебри на Балкана, се намира манастир. Обитава го старец, за когото се носят чудновати легенди, че лекува и най-болните и най-обезнадеждените. Той бе последният пристан на баба Йордана. – Мар’ майко, какво да ви правя такива болнави тричките. Дръжте се, бабиното, близо сме, близо сме – говореше тя на малките момиченца. А момиченцата спяха кротко в каручката, която се тресеше по неравния планински път. Съвсем скоро пред четирите измъчени души се изправи величественият манастир. Събуди баба Йордана децата и влезе през големите порти на манастира. Отвътре се откри необятна гледка към огромните градини с вишни. Една малка вратичка зееше отворена и баба Йордана се запъти натам.
Плахо погледна към тъмната стаичка и отвътре като някой призрак изскочи самият отец Георги. В душата на баба Йордана се настани едно спокойствие. Тя го поздрави и веднага го помоли да дойде да види трите ѝ внученца, които едвам отваряха очичките си. Те се усмихнаха на отеца и плахо го поздравиха. Едвам говореха, а лицата им бяха бледи и изпити от мъка. – Отче, децата умират, болни са и никой лек не помага. Ти си ни последната надежда! – две сълзи се спуснаха от очите на баба Йордана. – Не бой се, ба – усмихна се отчето, – децата живи и здрави през тая порта ще си тръгнат. Па и ти по тях такава. Настаниха баба Йордана и трите ѝ внучки в една от малките стаички в манастира. Беше хладно, но уютно. Привечер дядо Георги ги повика на вечеря. Седнаха край малка дървена масичка, на която той бе наредил пет малки чашки и чинийки. Навсякъде се носеше ухание на боб. Сипа с дървена лъжица в чиниите и изчезна в сянката. След секунда се появи, държейки стъклена бутилка, пълна с тъмна течност, наподобяваща гроздов сок. Побърза да сипе от нея в чашите и подкани своите гостенки да започнат да се хранят. Поднесе им топъл хляб и очите на малките момиченца грейнаха. – Какво ни сипа, отче? Каква е тая блага течност, сякаш мед? Па и на децата сипа! – Туй не обаждам, ама нека пийнат! След като се нахраниха, четирите гостенки се отправиха към своята стаичка. Запалиха свещ, за да огрява докато баба Йордана разкаже приказка на децата преди да заспят. На сутринта най-малкото дете се събуди преди баба си и сестрите си. Отиде да разбуди останалите. При вида на това, възрастната жена застина на едно място и от очите ѝ започнаха да текат сълзи. – Ано ма, виж се! Цялата грееш, какво ти се тебе случи, та си такваз’ жизнена! От туй, дето сме тука преспали ще да е! Събудиха се и другите деца. Те обаче бяха все тъй болнави и отпаднали. Почука се на вратата и баба Йордана отвори. Беше отец Георги. – Бабо, пущи най-голямата си внучка днеска да ми помогне из градината. – А бре, отче, чуйш ли се какви ги приказваш! Болно е, то, не го ли виждаш, едвам очите си отваря. – Аба, дай го туй дете, нищо му няма! Със сълзи тя прати голямата си внучка с дядо Георги. – Кажи, дъще, как се казваш? – запита отчето. – Мария се казвам, дядо. – Хубаво име имаш ти, Марийче. Той се усмихна и ѝ подаде малко стъклено шишенце. – Дъще, туй дето го пиеш, е вълшебно. Пийни си две глътки, чедо, за да имаш сили да ми помогнеш. Девойчето отпи бавно, а след това отец Георги я поведе към вишневите градини. Там той ѝ показа всяко едно дръвче, разказа ѝ с колко любов се грижи за тях и как благодарение на неговата надежда и вяра в тях те растат тъй хубави и сочни.
6 стр.
Музи в залива
– А бре, девойче, гледам ги и им се радвам. За всяко едно се грижа като за свое дете, милвам го, обичам го. Ако някоя вишна не роди хубав цвят, аз се ядосвам за малко, ама после пак си връщам надеждата, че другата година по-хубав плод ще има. И ти тъй дъще трябва да се грижиш за своите сестри и за своята баба. Върна отчето Марийка на баба ѝ. – А бре, отче, чудеса вършиш ти. Я го виж детето! Усмихна се старият и остави щастливите души да се радват. Отидоха по обяд да се нахранят с дядо Георги. Сипа той от благодатната течност и с радост и светещи очи им каза: „Ха, наздраве!“. – Отче, пак от тази сладост ли ни сипваш? – запита баба Йордана. – Пийте, бабо, има за всички – засмя се дядо Георги. Следобед четирите гостенки легнаха да спят. Този път обаче старецът взе средното по възраст дете. Заведе го да помага на един от малкото монаси, останали в манастира. Цял следобед крехкото девойче носеше инструменти и
парчета дърво, докато монахът умело майстореше своя иконостас. Момиченцето толкова се заплени от красотата и майсторлъка на монаха, че забрави и болест, и нещастие. Тя с радост му помагаше и вечерта, когато отец Георги я върна на баба ѝ, старицата писна от вълнение. – Чудо! Чудо! А отец Георги пристъпи бавно до нея, хвана сухите ръце на баба Йордана, викна децата около тях и им заговори тихо: – Туй всичкото не е чудо. Онова, дето пихте, беше вишнев ликьор. Аз него с много любов го правя и затуй ви дадох и вие да пийнете, че да усетите цялото вълшебство, дето влагам в него. Освен любовта другото, ‘дето помогна на твоите внучки, бяха трудът, надеждата и най-вече вярата. Те повярваха и не усетиха как оздравяха сами. Ала те вече получиха своя ценен урок и ти, бабо, учи се от тях! Хайде със здраве! Четири жизнени ръце помахаха на отец Георги и напуснаха с усмивки портите на манастира.
Станил Лазаров
Станил Лазаров е от Добрич, но любовта го води преди доста години в Бургас, където живее с избраницата на сърцето си и до днес. Вече е преподавател по фотография в образователен център в морския град. Запленен е от уличната фотография, но когато има свободно време, обича да снима пейзажи из морските и равнинни добруджански земи около родния си град. „Добруджа всъщност е страхотна стига да имаш очите да я видиш. Обичам да се разхождам и снимам по Северното Черноморие, което е доста по -различно от долу на юг. Не е толкова застроено. дава усещане, че времето е спряло...умът ми е спокоен там“ – споделя Станил.
„Диалог“ „Спряла сянка“
стр. 7
Музи в залива
Мадлен Аспарухова
Казвам се Мадлен Свиленова Аспарухова. Родена съм на 24.04.1993 г. в гр. София. Отраснах в гр. Видин, където завърших СОУ „Св. св. Кирил и Методий” с профил изобразително изкуство. През ученическите си години помагах в съставянето на училищния вестник „6-ото” и бях част от литературен клуб „Иван Деспотов“. През 2016 г. завърших висше образование в СУ „Св. Климент Охридски”, гр. София (Факултет по журналистика и масова комуникация) със специалност „Връзки с обществеността”. А преди година и половина се изпълни и друга моя мечта – започнах работа като „Експерт, връзки с обществеността” в Регионалната библиотека във Видин. През годините имам публикации в различни печатни издания – „Видин“, „Видински мост“, „Конкурент“, „Жар“, „Уикенд“, „Хай клуб“, „Литературен вестник“.
Къща от тухли и пепел Продължение от стр. 1 Цялата къща е попила от аромата и аз имам чувството, че дори тухлите стават за ядене, точно като в онази приказка за къщата от лакомства. После баба ме вижда: „Мойто момиче се е събудило!“, целува ме по челото, да не ме изцапа, и се смее, когато ѝ казвам, че тухлите ми се струват вкусни. Цялата къща е пропита с такива спомени. В стаите на втория етаж съм направила първите си крачки, на стълбите – първата си торта от кал, в задния двор – първите опити да се катеря по дървета. Вдигнали са къщата много преди да се родя. Баба и дядо са мечтаели за голямо семейство, затова, когато тя забременяла, съборили едноетажната постройка и се захванали със строежа на дом, който да побере всички бъдещи деца, снахи, зетьове, внуци и правнуци. Мечтата им родила четириетажна къща с две кухни, пет спални и огромна трапезария, в която да се хранят всички заедно. Но Някой Там Горе решил баба и дядо да имат само един син – моят баща. Малко преди да умре, баба ми разказа, че когато започвали строежа на къщата, старите им казали да сложат пепел от огнище в основите, за да я предпазят от лош късмет. Тогава това си било традиция, но незнайно защо баба и дядо не го направили. Когато си млад, не се плашиш от суеверия и „бабини деветини“. Петдесет години по-късно, само с един син, една внучка, починал съпруг и 11 празни стаи, на смъртното си легло, баба вече бе повярвала в поверията и търсеше прошка от мене. Тя много добре знаеше, че мечтата за отрупаната маса и жуженето на множество гласове в къщата, сега се падаше на мене. А аз все още не осъзнавах колко ще имам да прощавам и да ми прощават. Майка ми си е заминала, когато съм била на две. Единственият по-ясен спомен, който имам от нея, е как ме държи за ръцете, докато скачам на леглото. Казват, че баща ми се пропил заради нея, че ако била останала, щяло да бъде различно. Не зная. Някак естествено баба и дядо заеха местата на липсващите ми родители и ме дариха с детство, за което повечето деца могат само да мечтаят. Но докато бързах да пораствам, не бях забелязала, че те остаряват. Отидоха си бързо и двамата. Дядо го ритна кобилата, падна на легло и няколко месеца по-късно вече го нямаше. Баба живя година след него, но живя насила и си отиде от мъка. Малко след нейната смърт, заминах да уча в столицата и баща ми остана сам в голямата къща. Може би старите са били прави и баба и дядо наистина е трябвало да сложат пепел от огнище в основите на къщата. Може би, ако си беше взел друга жена, баща ми щеше да намери някакъв смисъл и нямаше да прахоса всичките ни пари. Може би, пет спални са твърде много, за да може един човек да спи спокойно. Без баба и дядо, ние двамата бяхме като деца, които се чудеха
как да превърнат тези стени отново в дом. Беше късно през нощта, когато баща ми се обади и ме помоли да се прибера, защото се е случило нещо, което не може да ми съобщи по телефона. Ден по-късно научих, че е изгубил къщата. Човек би си помислил, че трудно се губи нещо толкова голямо и тежко, но всъщност е достатъчен само един безхаберен пияница и един кредитор, който не обича да е на загуба. Такъв се оказал Никола Андреев – притежател на агенция за недвижими имоти, новобогаташ и отскоро – законният собственик на моя роден дом и всички спомени в него. Стените на четириетажната постройка сякаш се облегнаха на мен за опора, когато баща ми съобщи, че има вариант да си върнем дома. Андреев бил съгласен да направи отстъпки и да обмислим компромис, при който да продължим да живеем в къщата, докато му изплащаме дълга. Но държал всичко това да обсъди с наследниците на баща ми, тоест – с мен. Баща ми няколко пъти повтори, че това ще бъде „само среща“, а аз се успокоявах с мисълта, че други са се продавали за много по-малко. Една проклета вечеря срещу мечтата на баба и дядо. Разбира се, че приех. Пристигам в ресторанта, облечена в светлосиня рокля. Такъв е трябвало да бъде цветът на къщата, ако не били свършили парите. Андреев не знае това. Той ме посреща любезно, помага ми да се настаня и прави няколко несполучливи опита за усмивка. По-млад е отколкото очаквах. И по-сдържан. Известно време говорим за времето, за менюто, за пълното заведение. Ръката ми трепери, когато вдигам чашата си. Очите му се стрелват към пръстите ми. Прибирам един кичур коса зад ухото си и се фокусирам върху бегониите до прозореца, докато си припомня защо съм дошла на тази среща. Той следи всяко мое движение, сякаш очаква всеки момент да избягам. Чудя се дали би тръгнал след мен. Чудя се дали искам. Чудя се защо се чудя на подобни неща. Сипвам си още една чаша. Към средата на вечерта на мен вече ми е писнало от цялата тази „шарада“, изпивам чашата си на екс и му предлагам да започна работа при него, докато изплатя дълга на баща ми. Пресмятам, че това означава да работя в агенцията му повече от 20 години, но на този етап нямам голям избор. Андреев избира да не приеме предложението и, както често се прави в бизнеса, контрира с друга оферта – семейството ми да си върне къщата веднага, ако се съглася да се омъжа за него. Хващам се за масата в опит да стана и да избягам. Той слага ръка върху моята и започва бавно и спокойно да обяснява от колко време е влюбен в мен, как единствен той е бил съгласен да даде кредит на баща ми с една-единствена цел и колко добре бихме били всички, ако приема. Трябват ми още няколко чаши вино, само за да осмисля какво ми казва. На следващата сутрин се събуждам в леглото му, още със синята рокля и нечовешко главоболие. Андреев ми помага да се поизправя, подава ми чаша с някаква смесица от доматен сок и се смее, когато ми разказва, че сам се уве-
8 стр.
Музи в залива
рил в ефективността на рецептата. Съгласявам се в следващите седмици да прекарваме повече време заедно, преди да взема решението си. Месец по-късно съм убедена, че щях да го харесам, ако обстоятелствата бяха различни. Но те не са. Още се чудех как да кажа на баща си, когато се появи на вратата на кухнята. – Бях на гробищата. Поисках прошка от баба и дядо… Не му трябва повече, знае какво му казвам. Не мога да го направя. Не мога да се омъжа за човек, когото не обичам. Не искам да се превръщам в още един от призраците на тази голяма, студена къща. Очаквам да се разплаче. Очаквам дори да ми поиска прошка, задето не е изпълнил бащиния си дълг и не е могъл да опази нито мен, нито наследството ми. Но не очаквам обвиненията. Не очаквам злобното изсъскване, с което произнася: „Ти си такава егоистка. Мислиш само за себе си!“. Не очаквам да е забравил всяко нещо, което съм
направила за него – недорасналото дете на три поколения. Не очаквам да натяква как ме е гледал „като писано яйце“, защото аз много добре помня кой и как ме е отгледал. Помня как ходех със скъсани маратонки. Помня как всички други деца ядяха в училищната столова, а аз чаках отвън, защото не можехме да си позволим таксата. Помня как се криех зад баба от шамарите му. Помня, помня, помня! Малко след като баща ми тряска вратата и ме оставя просълзена, аз се обаждам на Андреев, за да му кажа, че ще приема предложението му. Той чува треперенето в гласа ми. – Всичко е наред. Да. Да, няма проблеми. Не, виж… Чуй ме, аз… Аз… Имам едно условие. Искам… Извинявай, нещо ми става с гласа. Искам да събориш къщата. Да. Сигурна съм. Сигурна съм, разбира се! До основи. Да остане само пръст и пепел!
Още от света на Станил Лазаров