"Музи в залива", бр. 25, юли 2022

и з у М в

а в и л за

Младежки литературен вестник, бр. 25, юли 2022 В броя днес четете:

Александър Димитър Христов Драганов

ПОЕЗИЯ

Александър Христов Димитър Драганов ПРОЗА

Наградените участници в Деветия международен литературен конкурс “Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

ISSN 2738-8395

Любов да блести

Следа Преживяваш всичко като всичко – до пепел. И после разбираш: няма вход, няма изход, само лодка в пламъци насред реката. Постепенно приемаш: и да не промениш посоката, брегът е близо. Няма страшно – нищо не приключва без следа. Краят е смяна. И друг е кормчия. Няма отговор, няма бягство – само огън отвътре. Следва да пламне, да те живее, защото нищо не застива, a светът като дата остава завинаги на календара.

Ако смело погледнем бедите и душите спокойно смирим, ще надвием с усмивка злините и в леглата щастливи ще спим. Ако всеки ръчичка протегне към изпаднал побра̀тим в беда и за малко от нея се жегне, ще изгреят десетки слънца. Победи ли доброто – ще има до безкрай за какво да творим. Ще намерим познатата рима, над която вовеки ще бдим, и тогава страхът ще побегне към незнайно далечни земи. Нека вечната болка си легне, за да може любов да блести!

Още стихове от Александър Христов и Димитър Драганов на стр. 2 и 3

IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Милица Иванова

Ноев ковчег Теодора Бакърджиева https://karia2020.com/ e-mail: muzivzaliva@gmail.com

Корабът „Струма“

1

място

3

място

Елина Илиева

На прага Светлозара Гледачева

Когато аз бях той

2

място

3

място

Музи в залива

2 стр.

Александър Христов Александър Христов завършва „Българска филология“, „Литература и култура“ (магистратура) и „Българска литература след Освобождението“ (докторантура) във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. В момента е асистент при катедра „Българска литература“ към същия университет. Автор е на три поетически книги: „Крайпътна обител“ (2017), „До първата сянка“ (2021) и „Ако мястото е време“ (2022). .

Вече И вече сме пораснали, но в белези все още търсим огъня зад пушека, за да се завърнем при слънцето като капки – при облака. И вече ни прилича да сме същите – като деца да гоним, да събираме дъжда – за да бъде ясно небето за другите.

Единствената стая Да бъда трева, която предпочита да бъде окосена, звезда, която може да не бъде открита – да се разпадне на хиляди, хиляди искри, докато угасва, да гори, докато изчезва – по-бързо от пеперуда в пламъка, от пяна при прилив, при отлив – да я съберат – капка по капка; да питат кога ме няма, кога се прибирам у дома – в пастта, под вълните; там, с пепелта, да очакваме изненадата на бурята, капитанското посещение на ужаса; щом се свиква и с умирането, и с оживяването, и с постоянния ремонт на единствената стая, щом каквито и истории да си разказваш, винаги си вътре, винаги ти, винаги и обител, и време, щом мигът е място, което всичко побира и след себе си всичко оставя.

И вече знаем как да отговаряме пред пламъка на деня; разбираме кои трябва да бъдем след пепелта.

Понякога Вдигат от сън цялата къща. Оставят празни чаши във всяка стая. Понякога разказват истории, от които отсъстват. Понякога убиват гласа ми. Понякога не забелязвам, че са пристигнали с кораби, куфари, ковчези. Спомените. Приличат на изоставен лунапарк, на кестени, които хвърляш, а после отново откриваш в шепите си. Не разбираш защо детето бяга след влака, щом те са на гарата. На всеки перон. Във всеки град. Те го изпращат. Те го посрещат. И накрая – като по филмите – стават приятели. И кой знае, може би е прекрасно, ако е истина. И може би са бели коне от черна въртележка. Стрелбище под наем. Увеселителен вагон за тъгата. Къща насън. История, в която свикваш, както винаги, да е есен, свикваш да виждаш следите въпреки унеса, въпреки виенското колело, което те преобръща – от тъмно до тъмно: свикваш да свикваш, пък понякога, понякога даже живееш.

Утрешен изгрев Ако не сме нито стрелки, нито ветропоказатели, вероятно сме места, понякога необитаеми. Когато оставяме да ни напуснат сенки, часове, дни, тогава се събираме в дома на утрешното слънце, в малката блага клопка, че там ще ни има, вместо да се скрием зад вчерашния залез, оттеглил се като цар от последната ни вечеря. И когато се обръщаме с гръб към вятъра, към ножа на нищото, там, тогава усещаме само дъждовния капан – капките на бурята. Неусетно се завръщаме при смраченото търпение, но колкото и да трае нощта, мястото ни е време – време за разсъмване.

Музи в залива

стр. 3

Димитър Драганов Казвам се Димитър Драганов Драганов и съм роден на 20 май 1999 г. в град Ямбол. Родом съм от град Стралджа, в който в най-ранните си детски години вдъхнах живот на своята поезия – пъстроцветната магия, която ме прави щастлив и ми помага да повярвам, че целият свят е едно красиво и безбрежно измерение. Автор съм на дебютната стихосбирка със заглавие „Моят глас“, излязла от печат през месец юни на 2021 г. Втората ми книга със заглавие „Портрет на живота“, излязла от печат през месец януари на 2022 г., включва 75 стихотворения на любовна и социална тематика.

Ако някой ми влезе в обувките Ако някой ми влезе в обувките и поеме по пътя напред, ще приеме спокойно милувките и творбите на светъл поет. Ще поплаче за някои загуби и ще скита в пустиня самин, ще се губи в тъгата си пагубно и ще бъде душевно раним. Ще изгледа жените обичани като чайка на морския бряг. Ще премисли вековното тичане. За какво му е целият бяг? Ще прости за обиди нанесени и спокоен напред ще върви по пътеки, от буря отнесени, към красиво блестящи мечти. Ще мълчи пред смеха на дечицата, ще се радва на изгрева нов. Ще погледа небето на птиците. Ще живее с човешка Любов. Ще обича грижовно любимата, ще прегърне жената с очи. Те ще станат все някога тримата. От небето копнеж ще вали. Ще отгледат дечицата милички и децата ще имат деца. Ще изтлеят последните силички на живели достойно сърца. След смъртта са цинични преструвките и излишен е всеки букет. Да си носим достойно обувките и да пеем по пътя напред!

Този свят полудя нереално Този свят полудя нереално. Той се втурна да тича без път и скандалното стана нормално, а сълзите не могат да спрат. Всяка вечер се моля за него и понякога страдам от яд. Май стихия света ни отне го и денят ни остана без цвят. Избледнял от тъга и умора, той се срина, жестоко сломен, в побеснели морета от хора и запрашил нанякъде ден. Помечта си любов да получи, но съдбата си прави шега. Тя навярно на нещо ни учи, или просто е лоша жена.

Май светът полудя Май светът полудя с нечовешки размери и се счупи без трясък копнежът ни фин. Колосалната мъка взаимно катерим и отдавна не можем спокойно да спим. Непорочното време оказа се жрица на една накърнена жестоко любов, за която поетът е писал в тъмница и е плакал самотен по изгрева нов. Май светът полудя и това е нормално? Прероди се човешкото тъмно в беди... Днес светът е забравил какво е реално. Той поредната лудост без напън роди. Май денят се превърна в напудрена драма, след която се давим в море от тъга. Днес светът е зарязана в ъгъла дама, на която подавам с усмивка ръка.

Прощален букет от поет Обичах скъпите жени и всяка мило уважавах. Понесох всичките лъжи, когато всичко им раздавах! Слепец ли бях – и аз не знам, но много често ги въздигах. Каквото имам – ще го дам, но в любовта това не стига!

Този свят се разпадна на части и от него остана тъга. Тя крещи на вселената „Ба̀ста!“, зажадняла за ласка една. Този свят е забравил доброто и фалшиво добро е създал. Този свят си отива по ноти и това ме изпълва с печал.

Живот за тях живеех аз, но днес за себе си живея! Живея мигове със страст и за копнежите си пея!

Не забравяй любов да раздаваш и помагай сърдечно дори! Добротата недей да продаваш и каквото се случва, помнѝ – този свят полудя нереално и остана без думи и глас, но светът е устроен нормално! Ще пребъде отново чрез нас!

Сега на всичките жени, които тъй и не дойдоха, ще пея с мъжките сълзи навръх душата си „Алоха!“.

4 стр.

Музи в залива

Девети международен лите

„Който спаси един човешки ж

Конкурсът е организиран от Център за еврейс брой представяме отличените разкази на бълг ните творби на чуждестранни участници ще п

Първа награда

Милица Иванова, Варна

Ноев ковчег Изпраща ги с чисти души. Втрива билкови отвари в сухите им кожи. Олюлява вкочанените им тела в ритуалния танц към отвъдното. Полага мъртвешките трупове в земята. Мълви цигански благословии. Говори им. Като залости вратата към земния свят и отвори оная към черната бездна, дълбока тъга го застига. Зашива дупки в земята, но отваря нови в душите на живите. Гробаря Черген го търсят само като умре някой – да го облече, да му изкопае гроба и да го зарови. Казват, че той за друго не става. Като чумав го гледат. Ни на празненства, ни на сватби го канят. Щял да донесе смърт. На лошо било в къщата да ти влезе гробар, на всичкото отгоре и циганин. Езра изравяше купчината с цървули. Мерил бе много обувки на мъртвите, които Черген погребваше. Крачеше смело в стъпките на смъртта. Преддверието към оня свят го пазеше жив. Никой нямаше да го търси на гробището. Никой не ходеше при смъртта, без тя сама да го е повикала. Евреинът Езра живееше на гробищата отскоро. Циганинът го укриваше в задната стая. Там складираше парцали и старите дрехи на мъртвите. Вонеше на кисело и на смърт. Черген зяпаше момчето право в разпорената му шаячна дреха. На мястото на звездата сега зееше дупка. Преди Черген да го срещне, звездата още тежеше на гърдите му. Когато вървеше по улиците, Езра се опитваше да я скрие. Скръстваше ръце пред гърдите си и я прикриваше.

Въпреки това хората го разпознаваха. Всички знаеха кой е. Сякаш нацистите го бяха жигосали по лицето с вряла метална еврейска звезда. Езра беше едва на седемнайсет. По-малките от него вярваха в историите за „далечното пътешествие“ от Пирот към Полша. По-големите знаеха истината, но никога не я изричаха на глас. А той не беше нито дете, нито възрастен. Преди март четиридесет и трета мъкнеше ковчези до църквата. Страх го бе не от мъртвите, а от живите. С още няколко евреи носеше умрелите към гробището. За Езра всички бяха човеци – сърби, турци, германци. Склопяваше очите им с молитва. Не презираше дори и нацистите. Влачеше труповете при Черген на гробището и двамата ги подготвяха за оня свят. В онова мъгливо мартенско утро на четиридесет и трета германците строиха всички евреи в остри редици. Грубо и машинално извиваха китките с номерата им. Вагоните чакаха и настървено бълваха въглищна пара. Черген също беше там. Викаха го само за смърт. Нацистите не искаха да мърсят ръцете си с еврейска плът. Затова бяха Черген и останалите мъже, превърнати в насилствени съучастници. Трябваше да набутат безкрайната маса евреи във вагоните. Да ги натикат в еднопосочния влак към смъртта. Гробарят забеляза момчето. Езра чакаше реда си в края на последните редици. Не откриваше с поглед семейството си. Повъзрастните бяха чак отсреща, пред локомотива. Германските войници обикаляха под строй, следяха всички. Но Езра бе в дъното на морето от осъдените на смърт души. Когато войниците разменяха постовете си, той приклекна инстинктивно и след миг се озова зад ъгъла. Скри се в един от ковчезите, донесени на гарата от Черген по поръчка на нацистите. В ушите му отекваха писъци и молитви. Ясно разпознаваше гласовете на майка си Ахава и дядо си Шаил. Жестоките удари падаха и върху неговите рамене. „Вълнуващото пътешествието“ се превърна в гнило усещане. Майките безуспешно закриваха очите на децата. Деряха с нокти по металните стени на вагоните. Като слепци се свличаха по вкочанените подове на влака. С тела затискаха въздуха и се давеха премазани едни в други. Влакът изсвири страшно и потегли. Езра се вцепени от ужас. Не усещаше земя под тялото си. Носеха го нанякъде. После го стовариха грубо. Дишаше трудно. Мислеше си, че вече е на два метра под земята, когато Черген отвори капака. Оттогава ковчегът се превърна в негово тайно убежище. Денем полагаше мъртъвци в земята. Нощем спеше в ковчега. Когато беше най-тъмно, сенките на сигурно вече покойните му близки изпълзяваха изпод дъските на ковчега. Силуетите им се гънеха по стените му, увиваха тела между процепите и чертаеха картини от миналите дни. Майка му месеше хала. Пееше. Нежните ѝ ръце галеха тестото и го оплитаха. Ето го и дядо му Шаил. Викаше го на оня свят. Да са заедно. Понякога нощем Езра пристъпваше плахо в градините на смъртта, но винаги се връщаше при живите. Беше избран. Избран да бъде спасен. Избран да остане.

Музи в залива

стр. 5

ературен ученически конкурс

живот, спасява цяла вселена“

ско-българско сътрудничество „Алеф“. В този гарски участници - I, II и III награда. Отличепубликуваме в следващ брой.

Втора награда

Елина Илиева, Бургас

На прага

Застанах пред високата стълбичка на влака и сякаш мирисът на влага и пот отвътре отприщи някакъв поток от мисли, който потисках до сега. Можеше ли да не се стигне дотук? Съдба ли беше всичко това? Или избор? Или и двете? Или нито едното? Може би бяхме просто жертви на обстоятелствата, лишени от свободната си воля и правото да притежаваме съдбата си. Това беше най-лошият вариант… не, отказвам да вярвам, че се бях превърнала в жертва. Обърнах се и улових погледа му, беше нажежен от страх, мигаше много бързо, сякаш се опитваше да потуши пожара, който щеше да го възпламени целия. После стиснах ръката му. И се поуспокои малко. И двамата бяхме открили убежище един вдруг. Сподавих някаква абсурдна половинчата усмивка и си спомних първия път, когато видях очите му. Божичко, тогава ми се сториха толкова сини, наводнени от мъката, която криеха в себе си. Въпреки това никога не си позволи да се разплаче. Дори сега не плачеше. Но пък и никога не се усмихна широко, нацяло.

- Аз съм Вера – бях му казала стъписана в същия ден, когато го срещнах за първи път.Вървяхме устремено по улиците към квартала, където се намираше къщата му. Беше се изгубил. Така и не разбрах защо, не ми каза. Той не говореше много. Всъщност изобщо не говореше. Нищо не казваше. Нищо не казваше. Но това нямаше значение – за разлика от повечето, които се осланяха само на смисъла на думите, аз умеех да разчитам най-добре погледи. А неговите погледи бяха така живи и изразителни – Виждала съм те

още като беше съвсем малко бебе. С мама и татко бяхме доста добри приятели преди, само че… – думите заседнаха в гърлото ми – сякаш дори сега още можех да усетя парливия вкус на потиснати спомени – нещата малко се промениха. Ти едва ли ме помниш, само че аз те помня. Ти си Миха. Роди се една нощ, тогава валеше като из ведро, и още в онзи момент си спечели обичта на толкова много хора. Тогава всеки можеше да обича всеки. Днес обичта към някои хора се наказва жестоко. Моментално съжалих, че не си замълчах, защото видях в очите му, че разбира за какво говоря. Импулсивно намести нашивката на звезда, намотана около ръкава на палтенцето му, а аз изтръпнах и стиснах ръката му, която бях държала през цялото време, още по-силно. Бях решила да му помогна да се прибере до вкъщи. Знаех пътя. А до преди Миха не смеех да припаря до квартала, в който живееше, откакто… (не видях и черешите повече) Скитах из улиците дори когато навън беше студено и от устните ми на пресекулки излизаше облаче пара – може би духът на всичките ми птичи надежди, които отлитаха една по една от мене нагоре… нагоре, нагоре, нагоре към небето, където може би някога, мислех си тогава, щях да ги настигна, но не и в онзи момент. Не и тогава. Защото ако си бях позволила да се надявам, щях да усетя колко много омраза тая в себе си. А изпълнени с омраза, хората са готови на битки. Не ми се водеха битки. Живеех в своя стъклен похлупак и заедно с останалите, с които се разминавах, бяхме непоправимо глухи за целия свят край нас. Така ми беше добре. Исках просто да оцелея, нищо

6 стр.

Музи в залива

повече. Нима имаше нещо лошо в това? Беше ми добре…но… Усетих как някой отзад грубо ме бутна, но Миха ме хвана за ръката и не ми позволи да се просна по лице върху ръждивата стълбичка.

– МЪРДАЙ! Погледнах Миха и той ми кимна, а по периферията на погледа му се отцеждаше остатъчният тътен на животинския рев. Нищо не чух. Нищо не чувах. Миха скокна вяло на първото стъпало. Не го пусках. Никога не го пуснах. Само веднъж, и то в началото. Когато стигнахме до къщата му, а той се втурна да бяга към зеещата широко врата, през която вихри на смразяващ хлад посяха по голите бърда на душата ми тръпки на фатално предчувствие. Бягаше, изпълнен с неми крясъци, които никога нямаше да може да отрони, влетя вътре в къщата, а аз го последвах, без изобщо да се замисля. Беше празна. Всички стаи, кухнята, банята, спалнята, хола бяха наситени с толкова много стъклено, крехко щастие, което мигновено падна и се строши на земята. Досущ като сълза… В онзи момент – само и единствено тогава, по очите му избиха сълзи. Той залитна и след като се хвърлих да го уловя, те се врязаха право в плътта ми, пробиха я, цопнаха в душата ми, разбягаха се във всички посоки и се скупчиха в един гръмовен и самотен удар на плачещо сърчице… след това ударите последваха ритмично един след друг… бум, бум, бум… отекнаха като взрив на бомба в собствената ми тишина… Придърпах го към себе си. Сърцето му кървеше през пукнатините в стъкления ми похлупак. И знаех, че оттам насетне нямаше кой друг да се грижи за момчето. Родителите му се тъпчеха във вагоните за някой лагер. Знаех го с поразяваща сигурност, с порязваща сигурност. Болеше ме заедно с него. После не го пуснах.

– Имаш ли някаква ваша снимка, Миха? – попитах го една вечер, докато седяхме на верандата на къщата му и гледахме как слънцето се е вкопчило отчаяно в ръба на хоризонта отсреща – между него и кривокрилите облаци се бе очертала ивица огнена червенина. В нея гледахме ние. Колко много ми приличаше на спасителен сал, колко много, колко много… после започна да избледнява малко по малко – Ще е добре да я сложиш някъде на сигурно, ако имаш. Както и другите ти ценни вещи? Книги, играчки. Имаш си любими играчки, нали така? – той кимна разсеяно, очите му преливаха от туптящата светлина. – Може да е добре да ги събереш на едно място. Ще е хубаво да са ти прибрани в случай, че ни се наложи да се махам… в случай, че един ден дечицата ти проявят интерес към твоето време. Така ще имаш истории, които да им разкажеш, скътани на сигурно някъде… Беше свел поглед надолу към обувките си. Клепачът на небето се бе затворил само за миг и след като се отвори, беше празен. Непробиваема сивота. Въпреки това го направихме, отбелязах наум, направихме го и може би това бе най-непоколебимата ни проява на надежда. Изровихме някакво малко мраморно сандъче, в което Миха внимателно постави едно-две от дървените си войничета, тесте разлепени и прокъсани тук-таме карти, черно-бяла фотография на него и родителите му, както и една много стара само на тях двамата, прегърнати под клоните на голямо черешово дърво… Като я видях, ме полазиха тръпки – едно време седяхме с часове под сенките му. Помнех момента, в който щракнах копчето на апарата и обективът улови ослепителните им усмивки. (Божичко, бях ги изоставила) Миха се приземи вътре във вагона и аз стъпих на първото стъпало. Отново усетих как някой ме блъсна в гърба, аз залитнах напред и се ударих в желязното перило на стълбичката. За миг светът се наклони на една страна, после навсякъде наоколо се излюпиха кошери с жужащи в един бесен хаос цветове. Погледнах към Миха и едва различих очите му – вътре гореше неизразим гняв, който се подклаждаше още повече от гнева, че не може да го излее. Стискаше устни и с жал видях как от тях бликна като че клокочеща кръв.

– ХАЙДЕ ПО-БЪРЗО! Когато капачето на сандъчето хлопна, реших, че няма да се появи поподходящ момент от сегашния, затова изфъфлих: -Слушай, Миха, мислех си… защо не отидем да живеем в моята къща? Знам, че това тук е твоят дом, само че си мисля и че моят дом много ще ти хареса. Ще си имаш собствена стая, там ще можеш да подредиш всичките си вещи така, както си искаш. Дори няма да те карам да излизаш навън по досадни задачи – да хвърляш боклука, да ходиш до

магазина… Всичко това аз ще го правя, ти ще си стоиш вътре. Малко е далече оттук, но си мисля, че ще е много по-безоп… Млъкнах насред изречението. Само че той ме разбра. В очите му се отрази отсянка от всичко, което премълчах, и в тях видях отражението на своите собствени. Никога преди не бяха горели така непримиримо. Погледът му постепенно поомекна, чертите на лицето му също – чак след това осъзнах как се беше вкаменил. Почти ми се усмихна. Може би ако разполагахме с поне още няколко секунди, за първи път щях да го видя да се усмихва толкова широко, толкова живо, сякаш от нищо вече не го беше страх. Може би тогава бих дръзнала да си представя как сме потънали в утробата на някоя дълбока, мастилена нощ, седим някъде в килера или пък в мазето, затулваме огнената сянка на горящата свещ със сенките на собствените си ръце и очертаваме с тях фигури. Разказваме приказки с жестове. И вярваме в тях като деца. Може би щях да повярвам в това като дете. Няколко секунди по-рано обаче видях как устните му се свиха от ужас. Проследих погледа му – вратата се разтърсваше от силни удари. Някой чукаше. Бум, бум, бум… Краката ми омекнаха. От вратата шеметно се разлетя напластилият се прах и тя отново потрепери. Ударите бяха станали по-настоятелни. В следващия момент тя отскочи от пантите си, удари се в стената и вътре в стаята влетяха свирепи на вид мъже с униформи, от чиито погледи хвърчаха главни от кладата на някой човешки ад – там много скоро щяха да ни хвърлят, неизбежно щяха да ни хвърлят и нямаше измъкване… Миха сграбчи ръката ми. Нямаше къде да се крия. Нямаше и да го пусна. Защото с половин усмивка може и да нямаше път напред, но пък и нямаше връщане назад. Никога нямаше да пусна ръката му. Едва успях да се изкача по стълбичката и да стъпя здраво до Миха, който веднага улови ръката ми в своята. Във вагона миришеше на влага и на пот, а вече се долавяше и зловонието на урина. В дъното беше разхвърляна слама, а сред нея бяха наредени дървени касетки и бурета. Като омагьосани пламъчета в полумрака висяха и очите на още хора – оцъклени и воднисти, с измит от прекалено много сълзи цвят. С Миха се приближихме към тях и се настанихме до изнурена жена с изпито лице, в чиито обятия трепереше пеленаче. Сумракът, в който седяхме, беше настръхнал от синьо, нещастно електричество. Свързваше ни всичките, ние всичките го провеждахме и се заключвахме в цикъла на една съдба. Нима вярвах, че това нашето е съдба? Нима звездите можеха да бъдат толкова жестоки? Питах се от кое небе нацистите сваляха звездите, за да увенчават с тях евреите и тяхната пътеводна светлина да ги отвежда тук – в мрака? Защото това не беше небето, под което цъфтяха едно време черешите. Моето небе. Не можеше да бъде. Как се озовах аз в този вагон? Можех ли изобщо да направя нещо, за да не се стига дотук? Та аз дори не носех звезда. Аз бях свободна… Миха се сгуши в мен и гмурвайки поглед в моя, притвори очи и задряма. Топлината на очите му се разтвори в цялото ми тяло и тогава с едно последно изтракване стъкленият похлупак се строши и стъкълца се разсипаха над мене като градушка. Светът избухна във внезапна бъркотия от звукове. Влакът въздишаше тежко. Хората край нас бъбреха приглушено, някои от дечицата подсмърчаха и хлипаха. Отвън долиташе ядното боботене на командирите. Изписка свирката на влака. Вратата се затвори с трясък. Аз чух собствения си стон, който потъна в шумоленето на сламата. Влакът се откърти от перона и с пъшкане потегли нанякъде… … може би към ръба на света, откъдето щяхме всички безвъзвратно да паднем… Миха дремеше на коляното ми и мърмореше нещо насън. Погалих го по бузата. Не, нищо по-различно от това, което направих, не бих направила. Бях свободна. И точно затова бях избрала. В онзи момент обявих война на войната. Защото, изпълнени с обич, хората са готови на обречени битки.

Музи в залива

стр. 7

Теодора Бакърджиева София

Корабът „Струма“

Пристанището беше тихо в студената декемврийска нощ. Влагата обикаляше корабите и търсеше своята жертва. Доковете бяха замръзнали и хлъзгави от постоянно обливащата ги вода. Чуваха се само вълните. Зад един от стълбовете момче, около двадесетгодишно, бе приклекнало, свило се в дебелото си палто; от устата му излизаше честа и накъсана пара. Дишаше тежко като стар пушач, а в ръцете си държеше малка кожена чанта с видима липса на каквото и да е съдържание в нея. Постоянно въртеше глава.Явно се оглеждаше за нещо. Тишината продължи да изпълва цялото нощно пространство. Момчето се изправи и забърза надолу по дъсчената пътека. Краката му бяха готови да се затичат, но ледът, по който стъпваше, не му позволяваше. Продължаваше да диша тежко, раменете му бяха свити напрегнато, а лицето му излъчваше болката на хиляди души. На гърдите му бе закачена голяма мръсна звезда. Внимателно започна да се придвижва по заобиколните докове, когато изведнъж рязко се спря пред един от корабите. От него стърчаха три мачти, неотворени. В края бе изписана една дума, избледняла, но четяща се – „Струма“. Момчето втренчено оглеждаше кораба, сякаш очакваше нещо. Минаваха минути, но нищо не се случваше. Вятърът удряше голата му кожа. То започна да трепери, но не от студа. Притеснението обви цялото му тяло, гърдите му се повдигаха все по-тежко, а ръцете му трепкаво се свиваха в юмруци и се отпускаха. Бе стиснало челюстта си, а очите му блуждаеха в очакване на някакви действия. След дванадесет минути, които то проследи на малкия си ръчен часовник, се появи силует, мъжки. Момчето бързо бръкна в чантата си и припряно извади два листа – единият, по-малкият, беше паспортът му. Имаше негова снимка, a до нея бе изписано името му – Давид Столяр. Другият лист бе неговият билет за пътуването му с кораба. Върху хартията ясно бе написан денят на тръгване– 12-ти декември 1942 г. Вдигна двата листа нагоре към мъжкия силует. След малко бе спусната стълба. Давид даде воля на тежката си въздишка, която дълго бе държал в себе си. Почти се усмихна. Изкачи се по стълбата и влезе бързо в пределите на кораба. Към него се приближи непознатата мъжка фигура, която вече се виждаше малко по-ясно. Мъжът го огледа и му направи знак да го последва. Двамата слязоха по късо стълбище, което ги отведе в голямо пространство. Очите на младежа се разшириха и започнаха да обхождат наоколо. Въпреки че бе тъмно, той можеше да види стотиците хора, които се бяха скупчили – възрастни, семейства с малки деца, мъже и жени, момичета и момчета. Чуваше се тих плач от много места, или шепот. Давид усещаше и едно надвиснало мълчание в част от присъстващите. Докато вървеше между тях, те обръщаха погледите си към него – всичките изпълнени с притеснение, тъга, тегота и най-вече със страх. Те бяха негови братя, негова кръв, с неговата съдба. В гърлото му се надигна буца, която той с усилие успя да задържи. Човекът, който го посрещна, го съпроводи до края на помещението. Там се отвори малко пространство между многото народ.

– Аз съм капитан Григор Тимофеев Горбатенко – обърна се към момчето мъжът. – След два часа тръгваме. Ще получите храна и вода след изгрева. Пътуването е 14 часа до Босфора. Настани се удобно.

– Добре. – отговори кратко Давид. Само толкова знаеше на български. Бе живял в бесарабските предели на Румъния и познаваше българи от този регион, които бе слушал как си говорят,и бе научил малко от езика им.

– Ти не беше ли румънец, момче? – зачуди се Горбатенко. Не изчака обаче отговора, а тръгна обратно по пътя, по който бяха дошли. Младежът седна до стената. В кораба бе студено, но едновременно с това и задушно от събралия се народ. Давид се присви в палтото си и скри лице. Едва сега даде воля свободно на скръбта си, насъбрала се в него от дълго време, и сълзите тръгнаха по лицето му. Къде отиваше? Дали нямаше да ги хванат, преди да тръгнат? Дали щеше да стигне? Как ще се оправи сам в Палестина? Ами баща му? Бе му купил билета за този кораб с всичките си останали пари. Какво щеше да се случи с него нататък?

– Ей, момче! – чу Давид до себе си глас и бързо вдигна глава. Видя възрастен мъж, около шейсетте, с лице, цялото в бръчки, които определено го състаряваха. Човекът го гледаше с приветлива усмивка. Говореше му на добре познатия иврит и това някак успокои затуптялото сърце на младежа. – Защо си оклюмал така? Давид не можа да разбере въпроса му, предвид ситуацията, в която се намираха и двамата.

– Страх ме е – отговори откровено.

– Не бой се, не бой се! Тук сме добре. Отиваме в Палестина, момче, в Палестина, в нашата земя, обещана ни от Бога. Трябва да си щастлив! Столяр се опита да отговори с усмивка, но теготата лежеше в сърцето му и нямаше да се махне, докато той нестигнеше там,на своя земя. Трудно му беше да се довери на когото и да било. Възрастният потупа момчето по рамото и отново се облегна на своята малка частица стена. Звездата на гърдите му бе голяма и чиста. „Той я носи с гордост“ – помисли си Давид. Събуди го нечий силен плач, но не му направи голямо впечатление, тъй като това често се случваше. По-скоро се притесни заради факта, че отново бе заспал. Откакто се качи на кораба, често задремваше, без да се усети. Отдавна бяха изминали обещаните 14 часа до Босфора. Всъщност вече пътуваха от10 дни. Намираха се някъде посред морето със силно намалели запаси от храна и вода. Погледна часовника си. Бе четири следобед. Хората наоколо дремеха в безсилието си като него, други плачеха в отчаяние. Събра воля, стана и тръгна, внимавайки да не настъпи някого. В края на помещението се озова пред врата, която беше леко открехната и водеше към капитанската каюта. Долови, че там се провеждаше някакъв трескав разговор:

8 стр.

Музи в залива

– Няма да успеем да стигнем – чу се нечий глас. – Двигателят отказва съвсем.

– Знам, Диков! – Давид успя да различи тембъра на капитана. – Но не мога да оставя тези хора да умрат! Ще ги докараме до Палестина и нямаме право на провал. А ти като помощник-капитан ще помагаш.

– Капитан Горбатенко, не мислете, че аз искам да умрат, но…

– Няма „но“, Диков, без „но“!Загубих цялото си семейство. Не желая да срещам повече смъртта, освен ако не е моята. Буксирът вече идва насам. Капитан Горбатенко се отправи към вратата и при излизането сиедва не удари Столяр с нея. Погледна го объркано и явно притеснено, че бе чул целия разговор. Огледа го още малко и го подмина, но след няколко крачки се спря. Без да се обръща, каза: – Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви спася, момче! Обещаният буксир пристигна чак след два дни и довлече „Струма“ само до Истанбул, където трябваше да бъде ремонтиран двигателят на кораба.Противно на всички очаквания обаче в продължение на повече от месец не дойдоха майстори, въпреки че бяха събрани златните пръстени на всички жени на кораба, за да се плати поправката. Самият Столяр вече не можеше да проследи времето, тъй като през по-голямата част от денонощието или спеше от липсата на сили, или се опитваше да помага на българския екипаж да успокои пътниците. От провизиите бяха останали плашещо малко запаси. Глад и дизентерия се бяха промъкнали на кораба и започваха да отнемат животите на по-слабите. Давид успяваше да подочуе някои от разговорите на капитан Горбатенко, който се свързваше с турските власти и се опитваше да осигури позволение евреите му да преминат през границите на държавата. Гласът му, макар и дрезгав и болнав, се разнасяше из целия кораб. По някое време между хората се чу радостен слух, че ще пуснат поне децата под единадесетгодишна възраст, които бяха голяма част от останалите живи пътници– около стотина. Тази надежда обаче умря прекалено бързо, след като в един пореден смразяващ ден се разнесе познатият глас на капитана, който извика в неверие и недоумение новината, че връщат „Струма“ обратно в България.

– Но ние нямаме работещ двигател! – изкрещя Горбатенко. – Как се предполага да стигнем дотам?! Корабът е развалина. Не може да мине и сто метра. Всички се разбунтуваха. Самият Давид се качи на горната палуба и започна да крещи към близкия турски бряг, на който се бяха наредили десетки войници, сякаш пазеха боен вражески кораб. Някои от пътниците взеха да замерят с каквото могат турците.Това видимо и доста сериозно ги ядоса и ги накара да се качат на „Струма“.Захванаха да бият с палки и голи ръце всеки, дръзнал да застане на пътя им. Битката бе абсолютно неравностойна, затова и войниците с лекота успяха да натикат всичкия останал народ на долната палуба, заедно с екипажа, който се бореше рамо до рамо с евреите. Залостиха ги вътре, събрани като сардини. Не след дълго буксир се появи и закачи отново кораба, завличайки го обратно в морето. Хората стенеха, крещяха и се бореха с всички останали им сили да отворят залостената врата. Истинският ужас обаче се появи, когато изведнъж движението спря. Чу се шумното откачане и отдалечаване на буксира. Когато най-сетне мъжете успяха да отворят вратата, начело с Давид, само установиха, че корабът е изоставен в открито море. Турският бряг не беше толкова далеч, но разстоянието бе почти безкрайно за един счупен плавателен съд. Всички евреи започнаха да викат след буксира, молеха го да се върне. Плачевните им гласове огласяха сякаш цялото земно пространство, но никой не ги чуваше. Единственото, което успя да направи Давид, бе да се строполи на студения тенекиен под на „Струма“ – техния общ гроб. Капитан Горбатенко застана до младежа. На лицето му се четеше отчаяние и това още повече стресна Столяр… Нощта настъпи и всички се прибраха. Всеки се бе свил и оплакваше положението си. От капитанската каюта се чуваше разпален разговор: – Няма какво повече да направим, капитане – заключи помощниккапитан Диков. – Вече е 23 февруари. Навън е люта зима. Нямаме нито храна, нито вода. Дизентерията убива хората, а корабът едва ли ще бъде поправен.

– А ти какво предлагаш, Диков? Сега надеждата е единственото, което ни остана. Аз ще продължа да се надявам, каквото трябва да направиш и ти. Ще се борим да намерим решение. Капитан Горбатенко не искаше да се остави на мисълта, че всичко е свършило. Давид Столяр бе изгубил сили. Искаше да помага, но усещаше как заразата скоро ще достигне и него. Продължаваше да седи на своето малко място, което му бяха дали преди три месеца, когато се бе качил на този кораб. Погледна надясно, където бе седял възрастният мъж с голямата усмивка на лицето си. Нямаше го. Бе умрял още преди месец от глад.

Лицето на Давид бе хлътнало и бледо. Под очите му се очертаваха дълбоки сиви кръгове. Клепачите му едва стояха отворени, а устните му бяха сухи и се лющеха. Цялото му тяло трепереше от студ и болнавост. В главата му се въртеше една и съща мисъл – „Нека смъртта ме вземе по-бързо“. Не можеше да стои буден много време, въпреки силния глас на Горбатенко, който звънтеше навсякъде, въпреки миризмата на смърт и въпреки люлеенето на кораба. Тялото му все повече отслабваше. Затова и отново заспа. Бе събуден от силна светлина, бурен вятър и студ. Мислеше, че още сънува, когато видя как лети, съзирайки мрачното небе, което все още не се бе осветило напълно. След секунди падна в хапещата леденина на морето. Осъзна, че нищо от това не е сън. Трескаво изплува на повърхността. Тялото му бе обвито от лед. Ушите му пищяха. Очите му не можеха да фокусират. Ръцете и краката му веднага се вкочаниха и едва се задържеше над водата. Забеляза до себе си дъска и доплува до нея. Тогава се огледа и всъщност разбра какво се бе случило: корабът го нямаше. Бе се разбил на хиляди парчета. Хората пищяха и се мъчеха да останат на повърхността. Виковете им огласяха сякаш цялото море. Минаваха часове, а никой не идваше. Мъже и жени около Столяр се вледеняваха и едно по едно телата им се спускаха в морската дълбина. Самият Давид дишаше тежко, хрипаше, докато дробовете му, замръзнали, се опитваха да работят. Цялото му тяло бе вкочанено. Съзнанието му едва работеше. С всички сили се опитваше да остане буден, защото знаеше, че заспи ли – умира. По някое време до себе си съзря нечие тяло, от което се чуваха същите хрипания. Успя да различи лицето на помощник-капитана Диков, който също позна Столяр.

– Не можахме да ви спасим – каза накъсано Диков. – Удариха ни. Удари ни торпедо. След минути тялото на Диков също се спусна към морското дъно. Давид продължаваше да се крепи. Вярваше, че ще дойде помощ. Гледаше в далечината, където се виждаше брегът на Босфора. Очакваше спасителни кораби, но такива не идваха, а всички гласове наоколо замлъкнаха. Никакъв плач или вик. Плаваха единствено останки от кораба и безжизнени тела. Денят мина и нощта се появи след него с още по-страшен студ. Столяр стоеше буден и продължаваше да таи надежда. Трябваше да успее да оцелее, след като толкова хора се бяха борили за неговото спасение – баща му, Горбатенко, Диков… На сутринта, когато слънцето започна да огрява небето, от силите на Давид не бе останало нищо. Очите му се затваряха и той бе готов да се предаде. И изведнъж усети как някой го издърпа. Щом отново отвори очи, видя турското знаме над себе си, чу непознат говор. Погледна към водата, където бе дъската, върху която се бе държал цяло денонощие. На нея, с малки, но видими букви, успя да различи думите: „Генерал Горбатенко“.

стр. 9

Музи в залива

Трета награда

Светлозара Гледачева Пловдив

Когато аз бях той Слънцето започваше да огрява старите къщи, които с достойнство поздравяваха минувачите с настъпващия ден. От една от тези врати излезе възрастен, сух и скромно облечен мъж. Той изглеждаше на около 80, като неговата бавна и несигурна походка показваше как годините са оставили своя жесток отпечатък. Движеше се като стар боен кораб, който бурите и времето бяха сериозно повредили, но все още не бяха успели да пратят на дъното. Цар Симеоновата градина бе от най-красивите и спокойни места, където с удоволствие можеше да уловиш мига, да усетиш природата и да се слееш с нея. Да се почувстваш част от вечността, която внася покой в изнурената ти от тревоги душа. Александра, вглъбена в проблемите си, не успя да разбере как се блъсна във възрастния човек, който се беше спрял на пътя ѝ. Господинът изпусна бастуна си и така страшно се залюля, че ако не беше тя, той щеше да се сгромоляса на земята като покосен от секачи бор. Момичето едвам успя да задържи дядото на крака, като не спря да бълва хиляди извинения и банални обяснения. За нейна голяма радост старецът се оказа много мил и приветлив човек, който прие думите ѝ с усмивка и изобщо не се разсърди. Въпреки уверенията му, че се чувства напълно добре, тя го настани на една пейка и седна до него. Искаше да се обади на семейството му да дойдат да го приберат, но той ѝ отказа, защото скоро щели да пристигнат внуците му. Тя се опита да бъде любезна, като го попита за името му. Отговори ѝ, че се казва Аарон, след което най-изненадващо допълни, че не е евреин. Тя изобщо не можа да го проумее.

– Това е една много дълга, тежка и тъжна история, но ще ви я разкажа накратко – обясни той. Александра повдигна вежди и го погледна учудено.

– Тя започва в 1934 г., когато се родих под името Иван Димитров в Скопие, бивша Югославия – започна разказа си той. Майка ми бе учителка, а баща ми – лекар, и двамата от стар български род. Имах много щастливо детство, изпълнено с игри и безгрижна радост. Моят съсед и най-добър приятел се казваше Аарон Анави. Семейство Анави бяха евреи, най-известните доктори в града. Добротата и отдадеността, с която лекуваха, ги направиха едни от най-уважаваните и тачени хора. С баща ми бяха колеги от болницата, но приятелството, което се оформи между двете семейства, бе необяснима магия. Всеки делник с тях беше празник. С Аарон израснахме заедно, не се разделяхме и бих казал, че не съм бил по-привързан към никой друг човек. Ние бяхме повече от братя. И така до 1943 г. Това бе годината, която промени всичко. Още помня датата 22 март, тогава в къщата на семейство Анави влязоха група войници. Объркването ми бе огромно. Не можех да разбера какво може да искат тези хора с пушки от едни интелигентни и честни хора. След малко съседите потропаха на нашата врата. Новината, която ни разкриха, беше неочаквана и страшна за мен. По лицето на родителите ми успях да видя, че те са очаквали това. В този момент забелязах колко по-възрастни изглеждат чичо и леля Анави. Бяха се състарили не за дни, а за часове. Ужасът няма нужда от думи. Разбрах, че само аз не съм знаел, че евреите в Македония ще бъдат екстрадирани в лагери из Европа. Семейство Анави ни обясниха, че са им дали само един час, за да съберат най-необходимото и да отидат в сградата на Тютюневия

монопол. Тогава ми хрумна една опасна, но прекрасна идея. Бях готов на всичко, за да спася Аарон, затова предложих на чичо и леля Анави да отида вместо него, да се сменим, а когато стигнем до първата гара, да разкрия самоличността си. Щяха да ме върнат у дома, а Аарон щеше да бъде спасен. И всичко щеше да бъде както преди. Въпреки риска бях готов да помогна на приятеля си. За мен нямаше опасност. Та аз не бях евреин! Родителите ми се съгласиха и май скрито се гордееха с мен. Благодарността, която се четеше в очите на семейство Анави, говореше за това колко са радостни, че могат да спасят единственото си дете от ужаса, който никой не знаеше какъв е, но всеки го очакваше. Те бяха щастливи в този тежък момент. Приготвихме оскъден багаж и отидохме на оказаното място, където зачакахме присъдата на съдбата. Бяхме с още няколко хиляди евреи – мъже, жени, млади и стари, деца и даже бебета. Не изпитвах страх. Чувствах се герой. Бях надхитрил фашизма. След десет дни, изпълнени с тягостно очакване, настъпи 29 март, когато дойде нашият ред да бъдем откарани, както по-късно разбрах, в Полша, в Треблинка. Не знам колко време пътувахме в конския вагон, но когато пристигнахме в Белград и за първи път отвориха вратите, аз се приближих до първия войник и започнах да разказвам за грешката, която е станала. Той ми кресна да се връщам обратно. Изобщо не бях си и помислял, че планът ми няма да успее. Бях вцепенен и паникьосан. Младият войник започна пак да ми крещи, но аз не го чувах. Бях ужасèн. Тогава войникът ми удари толкова силен шамар, че се сгромолясах на земята. Веднага щом видя случващото се, чичо Анави ме вдигна и започна да убеждава войника, че аз не съм неговият син, че не съм евреин и съм във влака по погрешка. Страхът бе блокирал съзнанието ми, но следващият спомен бе как се возя в същия вагон, със същите евреи и многото кръв по лицето на чичо Анави. Не знам колко време сме пътували, но помня страха, който обзе душата ми, когато вагонът спря. Чак сега започнах да осъзнавам ужаса на настоящето. Други войници на непознат език започнаха да крещят и ние слязохме от вагона. Направих още няколко опита да обясня ситуацията, но никой нито ме разбра, нито ми обърна внимание. За тях бях една малка „еврейска свиня“. След това ни подредиха в колони – мъже, жени и деца. Когато един от войниците ме издърпа от чичо Анави, който ме стискаше, сякаш можеше да ме защити, аз започнах да се боря, но с няколко удара на бича ме накараха да млъкна. В този момент видях за последен път лицето на чичо Анави. То просто изгори съзнанието ми и няма нощ, в която неговите добри очи да не питат: „Защо? Защо ние? Защо и това дете? Чия вина плаща то и чия вина плащаме ние?“. Това беше погледът на един съсипан човек, на когото бяха взели не само материалното, но стъпкали духовното и обругали човешкото. От извисен човек го бяха превърнали в животно, което чака реда си в колоната пред скотобойната. Първото нещо, през което трябваше да преминем, бе дезинфекция. Всички деца се съблякохме, на някои трябваше да помогнем, защото бяха толкова малки и уплашени, че не можеха да направят дори и това. Блъскахме се като обезумели от страх стадо животни. Започнахме да крещим, а после, след като се уморихме, дойдоха сълзите. Треперейки, се опитах за последен миг да си дам надежда, като си спомня родителите си и щастливото ми детство с тях. И когато тъмнината вече ми се стори най-ужасяваща, а страхът – най-непоносим, осветлението се включи и от душовете потече вода. В този момент виковете спряха, а после

10 стр.

Музи в залива

се превърнаха в детска глъчка. Такава радост не бяхме изпитвали, сякаш лошото свърши и щяхме да се приберем по къщите си. Въпреки че водата бе студена и усещах как тялото ми трепери, осъзнах колко жаден и мръсен съм бил. След това ни разпределиха в бараки и ни татуираха шестцифрен номер. От тук нататък в продължение на две години аз бях 231 548. Родих се като Иван, станах Аарон и най-накрая бях сведен до няколко цифри. Работата, която трябваше да вършим, беше толкова непоносима, а гладът и студът – толкова жестоки, че само от това загинаха хиляди хора. Ужасът да знаеш, че всеки миг може да ти е последен, ме превърна само за ден от дете в ходещ мъртвец. Нямаш надежди, нямаш желания, търпиш само болка, неистов глад, вкочаняващ студ, вцепеняващ страх през няколкото ти оставащи кратки мига живот. Най-страшното е неизвестността. Тя убива духа, а той – тялото. Въпреки крехката си възраст бях изключително едър и силен и успявах да издържа. Живеейки скотски, много от нас се превърнаха в скотове. Но имаше и други, които бяха опора, утеха и подкрепа за всеки. Точно заради такива хора оцеляхме. Те поддържаха духа ни на повърхността, иначе клетият ни живот щеше да полети към дъното на преизподнята, където вече бяха телата ни. Много често сънувах мама, татко и Аарон. Говорехме си, разказвахме си за живота и това ми помогна да преживея поредния жесток ден. Това бе единствената ми радост – че Аарон е жив, здрав и на сигурно място. Не съжалявах себе си. Радвах се за него. Надявах се да издържа – той нямаше да може. През годините ме прехвърлиха в още два лагера в Германия. Не знам коя дата е било, но един ден немските пазачи изчезнаха, като бяха отворили вратите на лагера. Никой не ни пазеше, но ние стояхме в бараките и не знаехме какво да правим. Нямаше къде да отидем. Дойдоха американските войници с джипове. Когато ни видяха, очите им се отвориха широко от безмълвен ужас, а ние не знаехме защо. Страшните ни лица за нас бяха нещо нормално, но за тези войници, убивали други войници и видели всички жестокости на войната, ние бяхме по-страшни. Раздадоха ни храна, която не сме и сънували, започнаха да ни обличат, чистят и лекуват. Емоциите ми бяха толкова бурни и объркани, че не можех да повярвам, че всичко е приключило и ще се върна при родителите си. Сън ли бе? Няма ли да се събудя от удар на приклад? Съобщиха ми, че чичо и леля Анави, които бяха моите официални майка и баща, са умрели още в лагера „Треблинка“. За всички бях сираче, но аз знаех, че не съм. Някъде там ме чакаха моите мили майка и татко. Опитах се да обясня, че се казвам Иван, а не Аарон, но и те не ми повярваха. Смятаха ме за побъркан от престоя в лагера, защото имаше много такива. Всички деца, загубили родителите си, ни пратиха в Америка. Първоначално с влак, след това с кораб пристигнах в САЩ. Само бях чел, чувал и мечтал за тази страна, но когато видях огромните сгради на Ню Йорк, помислих, че съм попаднал в някаква друга вселена. След нищетата на животинската мизерия се озовах в страната на благоденствието. Съзнанието понякога не може да възприеме реалността. Настаниха ме в сиропиталище, което на мен ми се стори като най-луксозния хотел, макар и да не знаех какво е това. След месеци ме осинови семейство Линберг. Заживях трети пореден нов живот. Те ме обгрижваха с толкова обич и внимание, за каквито не съм и мечтал. Новото ми семейство успя да възкреси „мъртвеца“ в мен и отново да стана човек. Аз умирах по няколко пъти на ден в лагера, но тук успях да се „родя“ отново. Завърших висшето си образоване в престижен университет и постигнах огромни успехи. Имах добра работа, спечелих много пари, уважение, но всеки ден мислех за истинските ми майка и татко, както и за Аарон. Какво се бе случило с тях? Те мислеха ли си за мен? Обичаха ли ме все още? От писма до приятели и съседи в Македония разбрах, че родителите ми са се преместили веднага след края на войната в България. Остана едно нещо, което исках и трябваше да направя, а именно да ги намеря. Толкова години в неизвестност бяха по-страшни от затвор. Но тогава България бе зад „желязната завеса“ и това бе невъзможно. Май никога нямаше да се срещнем в този живот! Имах всичко, което повечето хора никога няма да имат. Бях женен, но нямах деца. В един от лагерите правеха медицински експерименти с нас, които, както разбрах по-късно, предизвиквали стерилитет. Имах всичко материално, но в душата ми бе празно. Тя бе умряла в лагерите, затрупана под калта на спомените. Таях само искрица надежда, че там някъде ме чака мама.

Kяколко години след като се вдигна „желязната завеса“, без много мислене потеглих към България. Тръгнах да обикалям всякакви държавни институции и след много перипетии разбрах, че баща ми е бил обявен за враг на народа. Заедно с майка ми са били откарани в лагерите Персин и Скравена, където са загинали. Отново станах сирак. Каква пародия на съдбата. Аз бях във фашистки лагер и оцелях, а те в комунистически и не можаха. Тяхната смърт е била много жестока, както разбрах впоследствие. За разлика от нацистките лагери родители ми бяха убити от свои, на своя земя.

Когато родината и сънародниците те предадат, това е жестоко. От гражданските регистри разбрах, че никъде в България няма Аарон Анави, но Иван Димитров, техният син, живее в Пловдив. Той не си беше сменил името. Бил е и е останал техният Ванче. Този, който аз не бях. Поисках адреса и на другия ден стоях пред вратата му. Никой не ми отвори. Притесних се. Ами ако го няма? Ако е емигрирал в чужбина, както много българи? Ако не мога да го намеря? Та аз го търся и мисля за него от почти 50 години. Отказах се и отчаян се обърнах да си вървя. В този миг в другия край на улицата видях лицето, което за нищо на света не бих сбъркал. Тичах към него така, както не бих тичал за живота си. Плакахме, докато сълзите ни свършат. Не говорихме, само се гледахме в очите, където като на лента преминаваха годините преживени емоции и страдания от моят и неговия живот. Той ме запозна с жена си и децата си. Беше горд от това, че е бил и си е останал Иван Димитров. Човекът, който аз трябваше да бъда. Обичал родителите ми по-силно от мен, защото те бяха загубили своя син, за да спасят него. Месец по-късно се прибрах в Ню Йорк, след като изплаках всичките насъбрали се чувства от 50 години страдания, надежди и терзания. В лагерите не пророних сълза. Върнах се там, където бе преминал съзнателния ми живот, в Америка, но той не беше вече същият. Сякаш никога не беше съществувал. Нищо не ме радваше и нищо не можеше да ме зарадва. Нещо подсъзнателно и неясно, но силно ме теглеше към България. Затова, след като се пенсионирах, оставих дома си, жена си и отлетях там, където се бях почувствал за кратко, но истински щастлив. Земята, в която лежаха родителите ми, където живееше Аарон и неговите деца. Те станаха и мои и техните деца станаха мои внуци. Ние си бяхме разменили имената, после и съдбите, сега и наследниците. Това е историята как от Иван станах Аарон и как си останах такъв за цял живот. Без да бъда евреин, преживях цялото нещастие на евреите. Александра не можеше да повярва на чутото. Бе толкова невероятно, толкова шокиращо, че можеше да бъде само истина. История на силни чувства и разбити съдби, история на отровени и съсипани души, смачкани, унищожени и убити хора, от други хора, които сигурно и те са искали да бъдат добри. Имали са деца, обичали са ги, били са обичани, но са убивали, като са служили сляпо на две идеологии. Защо? И всичко това за какво? Заслужаваше ли си смъртта на десетки милиони и страданието на стотици милиони хора, за да се постигне едно голямо нищо. Тяхното нещастие и смърт кому бяха нужни? С какво допринесоха за нещо по-добро? С какво помогнаха за развитието на човечеството? Разказът се заби като трън в сърцето и душата на Александра и тези въпроси никога нямаше да спрат да я мъчат.

– А, ето ги и тях – възкликна толкова щастливо Аарон, сякаш ужасната човешка драма нямаше нищо общо с него, а я беше прочел в книга, и посочи в далечината един възрастен човек с две тичащи деца около него. Те заприпкаха към тях, викайки радостно: „Дядо Рон, дядо Рон“. Те бяха толкова чистосърдечни и щастливи. Не знаеха за нищо страшно и нищо страшно не очакваха да им се случи. Те имаха един дядо повече от другите деца. Малките ръчички обвиха врата на прекършения от живота старец, като го дариха с толкова чиста и искрена любов, която той никога от никого не беше получавал. За него тези мигове на щастие явно компенсираха дългите години на жестоко унижение и невероятно страдание. В очите на стареца се четеше такова блаженство, каквото никой друг смъртен не би могъл да почувства. Само падналият до дъното на човешкото страдание може да изкачи върха на истинското щастие. Той се радваше на моментите с тях, защото беше разбрал, че то е страхлива птичка, която можеше да отлети всеки един момент! При него бе отлетяла на 9, за да се върне отново след 70 години. Бе преживял толкова много превратности и знаеше, че никой не знае утрешният ден какво ни носи. Човек предполага, Господ разполага. Усещаше щастието и чистата любов на тези деца в себе си. Той знаеше, че утре може на нечия врата някой да почука и да даде един час да събере живота си в куфар. Дори и в XXI век това все още се случва по света. Нищо не е научено, а страданието на милионите хора е забравено. Какво можеш да вземеш и да сложиш в един куфар? Спомените, радостта и надеждите носиш винаги със себе си. Той отдавна беше простил на мъчителите си и се радваше на мига. На децата, които не можеше да има, но които обичаше повече от всичко. Прошка може да даде само умен и силен човек. Отмъщението е черта на слабия. Но ако познаваме историята на поколенията преди нас, няма да допускаме едни и същи грешки. Така хората, преживели страшни мъки и загубили близките си, няма да са страдали напразно. Те ще са простили, но ние не трябва да забравяме. Какви ли изпитания е приготвила Съдбата за всеки от нас?