1МузивзаливаМладежки литературен вестник, бр. 26, август 2022 ISSN 2738-8395 В броя днес e-mail:МадленЕленаСтефанАнаПОЕЗИЯчетете:Раунд-ДевДимитровДаннаДонкуВалентиноваПРОЗААспаруховаДаннаДонкуЕленаВалентиноваhttps://karia2020.com/muzivzaliva@gmail.com Раунд-ДевАна Белег Не се отричай - даже за секунда не искам аз да чувам, че е „край“! Горях до теб в последната минута, а ти от мен ограби временния рай. Не искам с вятъра да тичам пак, за да го моля скоро да си дойдеш, и в пепеливи улици да скитами да знам, че няма да се върнеш. Ще плача и ще викам, ще кълна, и за последно Бога ще извикам, за да ме накаже със бича, а тогръдта ми пак ще те обича… Твърде е болезнено да знам как твоята ръка обхваща друга, и когато най си сам - да знам…, че била съм аз ненужната друга. Говориш лошаво за мен, нехаеш, а на друг не даваш да продума, в средата ме боли - да знаеш, но не мога вечно да съм чужда. Вече късно е за пламък тук и сърцето ми отровата пое. Ти на другите от теб ще даваш, а мен - да потъна остави ме! Още стихове от Ана Раунд-Девстр.2,3на Данна Донку отМомичетоВалиндор Да обичаш или да умреш? Понякога е съвсем същото. Бих могла да те пронижа в сърцето и ти няма да се усъмниш в любовта ми. Очите му са вперени над главите ни, сякаш там има нещо повече от слънце в синя безкрайност. Само за миг отклонява вниманието си и кракът ми се стрелва към левия му хълбок. Силно и болезнено, но най-вече изненадващо. Брион ахва шумно и улавя крака ми във въздуха. Още преди да съм мигнала, ме поваля по гръб. Ръцете му обездвижват моите, а бедрата му ме притискат в земята. Не става, както очаквах. Много по-хубаво е. Продължава на стр 4,5 Мадлен Аспарухова Писмо до останалата част от живота ни Скъпи Асене, извини ме, че ти пиша, вместо да ти кажа всичко това на живо, но ти си ме знаеш, че по-добре се изразявам в писмена комуникация – по-лесно ми е, пък и така няма опасност да забравя да ти кажа нещо, а и двамата не обичаме недоизказаните неща. Уж си обещахме да не повдигаме темата известно време, но на мен това, което си казахме не ми дава мира и, вярвай ми, нямаше да имам смелостта да ти пиша това, което ще ти напиша, ако онази вечер не ми беше казал, че и ти имаш чувства към мен и през последните няколко години неведнъж си обмислял да ми ги признаеш. Продължава на стр. 6,7 ВалентиноваЕлена „Повтаряй след мен: Аз съм прекрасна и заслужавам любов!“ Послушно повторих. „Аз съм прекрасна и заслужавам любов.“ Да се научиш кога и кого да слушаш отнема време. Целуна ме, а след това си тръгна. Продължава на стр. 8
Музи в залива2 Ана Раунд-ДевНямата любов Учи любовта - звукът е ясен, чува се в очите, даже се чете, и ако някога съм казала, че тебе „мразя“, знай, това са само думи и лъжа, които най живота ми очернят, най ме карат да горя с надежда, и пагубно убиват ме в жарта, със времето в бегом на спринт, щом слънцето отгоре топло засияе, ти превръщаш се във блян пропитпо кожата ми, сякаш опиат е, надвесил кротко своите коси като одежди, коси от златен ръж поникнали в пръстта. Мен животът ми на грешното научи, да горя, а любовта да бъде няма! Аз съм Ана Методиева от гр.Козлодуй, на 25 години. Псевдонимът, който използвам е Ана Раунд-Дев. Уча програмиране, занимавам се с танци и скоро приключвам писането на първата си книга. Догодина се надявам издаването ѝ да бъде факт. Книгата ще е изцяло фентъзи. Наскоро направих тази си страница в инстаграм - @an arounddevv, където качвам своята поезия. душаСантиментална Събличах ги кожа по кожа, а всъщност - събличах души. Да обичам не смеех, не можех, в тъгата намирах очи. В късни вечери лунни изгарях да видя любов, ала тя бе в пеперудени струни, тон, а всъщност – война. Сухи газех цветята по пода, сухо съхнех сама като лист. В прах се превърнах, в дируга, лицето в безследност затрих. Оставях в звездите копнежи и молех за капчица страст. Ала всички се смееха шумно –била съм „брътвежи” за тях. Тишината след време заемах. В нощите кротко си спях. Събличах се кожа по кожа, но душата лъжа е - разбрах. Ръцете си свивах в прегръдка - чаршафите бяха пашкул. „Те“ - моя пресядаща глътка, а звездите - часовник от тюл! Одър Гледам своя облик в огледало и нямам вяра аз на вижданото тук, не съм помолил времето да ме забравя, с твоя облик в мислите пропит. Дируги по лицето ти пълзят по змийски, самота надвесила се като дъб, поникналите рози кротко даже кланят ръце и викат: “Ти ще си до тук!” Моето сърце тепърва иска да поникне, мястото ми най при живите стои, където теб и твоята ръка да хвана, словом с думи обич в тебе да посея. През тъмни океани, бури, дъждове, клетва тебе искам аз да дам, очи отвеяни от бурни ветрове, и плач останал за накрая. Взорът очерта ми твойта форма сякашизведнъжсъм художник с пеперудени акрила,истината грозна се оказа, знай, смъртник на легло лежах до края… Тогава времето удари моята секунда, заспах, унесох се за миг. След залеза Слънцето гледам - ниже се плавно за последно летния си пъстър дъх, а с лъчите птиците на юг отлитат, сама оставили ме за пореден път. Денят потъва пагубно, потъва, а нощите обгръщат се с мразана мястото им струни гласовити нашепват приказки за любовта. Виждайки небето го разбирамне усещам силно твоя аромат, липсва ми, не мога да го скрия и очите плачат като водопад. По залез слънцето е като свещизгаря бавно восъчните длани, докато всемирът влюбен е в теб, притихвам в унеса, в безгласие. Сетне ясните лъчи се изгасиха, сгушиха се заедно в кълбо от пух. Щом шумът започнах да дочувамтихо! Щурчената песен пак е тук. Там, където бяга светлината мойто гръд е сухата пустиня, и иска преобръщайки земята, да те люби и само да те има!
Музи в залива 3 Гроб Стаен над мен ме красеше дъбът, поникнал от семе посято наивно, като майка приведе си своята гръд, целувайки нежно застинали длани. Листата ме криеха от лъчеви дни, прегръщаха те с ръце от трендафил и зимният одър под тях във калта, избоцка очите да намести луната. Нощта бе облечена в северен хладкръвта ми съхнеше малко по-малко, камбаните в цигулени охри от гладпонесоха над мен със летния вятър. В този живот не опитах аз устни, пищавици остри като тътен у менчух ги в себе си от празните звуци, настръхнали вътре в топлите дебри. Пороят удави цимента - притихна гласът ми вовеки с конец се заши, по зелена ливада с каменни плочи, цареше утеха в снежнобели гърди! Съдба Гръдта си разтварях и никой не видя празнината във нея, и нито един не остана, а самаоставях се в ръце на хиени. Гола събличах се, бягах към нова любов не една, а пошла нощта, в самотата, тихичко обличах греха. Ридаех начесто сякаш пияна, живеех живот като луда жена, която не знаеше как да остане и опора да си бъде сама. Преигравах неспирни копнежи, изиграни като игра на хазарт и не получих други брътвежиосвен страха от друг аромат. На мъжете си подавах сърцето сякаш е цвете - откъсната блян, и да се будя сама на леглотобе душевен чернист ураган. Воалната орис тежеше отгоре. Господ дали бе мене избрал? Хора да пипат само плътта ми и кух да бъде светият храм! Шумът на реката играе по такта, на есен листата балетно вървят и изгревът тъжен може би чака теб - да си дойдеш по жълтия път. Може би те си танцуват животаслънцето иска във мрак да заспи, а тази гнетяща в ума ти тревога я виждаш във тях, защото тежи. Отвътре умирам с последния лъч, по кожата тънка се влачат бодли. Сама, изоставена - далеч от дома, спомен останал в гърдите горчи. А може би ти с картини лъжовнисякаш пейзажът е истински звяр, се оправдаваш и вече не помниш, че беше бездушна и искаше плам, че искаше жега и може би обич гърдите да сгрея - цели във сняг. Мене ме няма, но изгревът още ти вярва... Ах, злощастен глупак! Нашта любов наранена говори, реката танцува балет от лъжи, а ние самотни сме - есенни клони и вечно във студ ще скърбим... Ана СтефанРаунд-ДевиДимитров Феникс Дишах едва, хриптях неспокойно, а сънят ми носеше лошата жлъч, да го обичам бе войната усойнаболнаво трептейки в Сибирския студ. Ковара в очите се бе настанила сякаш текат водопади под мен, сякаш градушка ръцете пробила, сякаш пленена от адския плен. Очи сапфирени гледаха, докато мъртвешката кожа горя, животът на сън ме бичувашебях Феникс пламтящ в пепелта. Нозете в окови на заветния час, от гръдта ми камата стърчеше, жестоко прорязала моята плът и покриваща я с кървава мрежа. Сетне затворих клепачи - заспах, дъхът ми шума приглуши щом ветрецът омайно запя мипотънах в бездънни земи!
Музи в залива4 Данна Донку Данна Донку е родена през 1984 г. в град Горна Оряховица. Завършва висшето си образование през 2007 г. във Великотърновски универси тет „Св. св. Кирил и Методий“, в специалност „Приложна лингвис тика с немски и английски език“, а през 2008 г. завършва магистратура в специалност „Транслатология с немски език“. Работи в админи страцията на Филологическия фа култет при ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“.Живеевъв Велико Търново със съпруга си и двете им дъщери. През 2008 г. започва да пише текстове за песни на български и английски език. През годините ра боти с изпълнители като Стефан Илчев, Мариана Попова, Емилия, Нелина, Александар Тарабунов, Ави Бенеди и др. Пише поезия и кратки разкази. Има два издадени романа: „Кас та Дивото сърце“ (2020, 2022) и „Узурпаторките“ (2021 г.). Откъси от тях, както и от други творби на авторката можете да прочетете на сайта ѝ www.dannadonku.com ВалиндоротМомичето Продължение от стр. 1 – Какво да те правя, Вейда, какво да те правя?! Твърдоглаво, непослушно момиче!Кога ще престанеш да заставаш на пътя ми! Късно е да отричам, че играта ни ми харесва. Ако гърбът не ме болеше тол кова много, щях да му сритам един в… – Пусни ме, празноглавецо! Да не мислиш, че умирам от желание да се бия с теб. Обаче умирам. От желание. Но никога няма да го призная. Той се заглежда в очите ми по същия начин, както преди малко гледаше слънцето, и нещо в дълбините на погледа му ме жегва. Хваща и двете ми ръце само в една от своите и ляга отгоре ми, така че да не мога да мърдам. Свободната му ръка започва да чертае профила на лицето ми. Щом стига до устните ми, раз търква палеца си по тях. Ухае на пролет. Мокра гора след дъжд и цитрусов дъх. Отмествам поглед. Не мога да го гледам в очите. – Колко още можеш да издържиш? – казва ми и разтваря с пръст устните ми. Не поглеждам. – Вейда… – прошепва Брион до лицето ми и дъхът му се плъзва по шията ми. Спомням си какво се случи последния път, когато направи така, и бузите ми пламват. Предават ме. Само за секунда решавам да надзърна в очите му, когато сме така опасно близо един до друг, че мислите ни кръжат в тишината. Но Бри он не ми оставя време да се съвзема, защото устните му се плъзват по моите с такава скорост, че спирам да дишам. Ръката му стисва нежно челюстта ми. Предпазна мярка, за да не бягам, макар че аз изобщо не искам да бъда далеч от ръцете му. Кой знае кога ще можем да се бием отново. Кой знае след колко време ще можем отново да лежим на земята и да се преструваме, че ме е победил. Ръката му се плъзва надолу, докосва уж случайно и съвсем небрежно гърдите ми, толкова твърди и болезнени под дрехите, толкова жадни за това почти тайно докосване. Когато впива пръстите си около плитката ми, изстенвам в устата му и даже леко го захапвам. – Трябва да ме пуснеш вече, Брион, не мога да дишам. Брион не ме пуска. Разхлабва връзките на ризата ми и аз шумно си поемам въздух, докато всъщност започвам да се задушавам от мисълта, че пръстите му леко докосват кожата в пролуките между връзките. Той се забавлява. – Е, Вейда, ще пееш ли за мен? – дрезгавият му глас издава предизвикател ство.– Надявам се никога да не ми се наложи отново – прошепвам с усмивка. Устните му вече ми липсват. – Ще ти е мъчно ли, ако все пак трябва да ми попееш. – По-скоро бих умряла, отколкото да ти пея. Истина е. Бих умряла, ако трябва да живея без него. – Тогава никога повече не ме предизвиквай, иначе ще направя някоя глу пост, кълна се! – Вече е късно, Брион, отдавна е късно за повече глупости. Сълзите ми мокрят ръката му, а той не казва нищо повече. Освобождава ме от прегръдката си и се отдръпва бавно от мен. Обръща гръб с поглед в земята. Не иска вече да се гледаме в очите. Чувствам се гола и сякаш замръзвам, въпре
Музи в залива6 Мадлен Аспарухова Писмо до останалата част от живота ни Продължение от стр 1 Някой ми беше казал, че истинската любов трябва да е лесна и лека като дишането, а пък аз се сетих за всеки път, когато сме се карали като деца и ми стана смешно, но пък за своя изненада откривам, че не боли да признаеш чув ствата си. Затова бързам да започна така – обичам те, обикнах те още откакто се запознахме преди дванадесет години и има огромна вероятност да продължа да те обичам до края на живота си. Подозирах за тези чувства, но се убедих напълно, когато се върна от Германия и се раздели с приятелката си. Прекарах последните три години в надежди, че всеки един момент ще ми признаеш чувствата си и ще продължим напред заедно, но уви – все някой или нещо ни делеше. Както сега, впрочем, това е един от най-неподходящите моменти да си кажем всичко, което трябва да си кажем, заради моето момче, заради твоето момиче, заради риска да изгубим приятелството си, заради риска да се провалим, заради хорското мнение и сигурно заради поне още пет-шест неща, за които не се сещам в момента. Знам, че ми каза, че връзка не се започва така – насред останките от други две връзки, насред ранените сърца и предаденото доверие на хора, до които зас пиваме, насред болка… Съгласна съм с всичко, което ми каза онази вечер. Съ гласна съм, че поемаме риск и е напълно възможно да се провалим като двойка, а после да си сърбаме попарата и да останем сами. Съгласна съм, че има поне хиляда начина това да завърши зле и може би, само може би, да си седим на задниците и да не правим нищо, е най-доброто нещо, което можем да направим. Поне засега. Но ти трябва да знаеш, че те обичам. Заради всеки път, когато сме били на косъм да си признаем и само страхът ни е спирал, заради всеки поглед, в който се е криело малко повече от приятелство, заради всяко уж неволно докосва не, заради годините, в които сме поглеждали другия и сме се питали „Ами ако…“, заради вероятността да се направим най-щастливите хора на света – ти трябва да знаеш, че те обичам и винаги ще те обичам. Знам, че се разбрахме да изчакаме и знам, че не постъпвам правилно, като ти пиша тези редове, но ми омръзна да чакам животът да ми се случи. Омръзна ми
Музи в залива8 Някои хора сякаш води ги вятърът. Идват, разпиляват страниците написано и след това се чудиш да ги събираш ли, или да започнеш на чисто. Ако можех да се върна и на момичето, което бях една две думи да дам, то тогава съм сигурна,че историята ми щеше да бъде различна, но и още повече съм убе дена, че такава е трябвало да бъде. Момичето, което бях, понесе стоически всичката болка и извървя пътя през бла тото на тогавашните преживявания, за да може жената, която съм сега, да вземе химикала и да даде тези думи на нуждаещите се да ги чуят души. Думите, които подарявам, са любов и приемственост. Любов като същност. Като най-заслужаващата си реалност на този живот и като най-висшата форма на енергията. Приемственост като способността на водата да изменя себе си спрямо средата. Да бъде бурни вълни, спокойно море. Лед, пара. Като възможността ѝ да се слива с мръсотията и същевременно функцията ѝ да я изчиства. Да се уголемява, да се свива. Да бъде нежна и подвижна, да бъде застояла и статична. Водата приема, понякога руши, но винаги създава и тъй както нея и ние способни сме на всичко Нетова.е тайна,че човек е основно вода, но за много все още е неразкрит факта,че сами си създаваме реалността. Повтаряй след мен: АЗ СЪМ ПРЕКРАСНА И ЗАСЛУЖАВАМ ЛЮБОВ! Каквото е било, е било. Каквото е било, е трябвало да бъде. Каквото е, подлежи на промяна. Каквото не те прави щастлив, не е нужно вечно да бъде. Каквото те наранява, заслужава да пуснеш да си върви. Любовта изцелява, приемеш ли формата ѝ и позволиш ли си да бъде, ще водиш живот, който заслужава всяко същество, но малцина дръзват истински да го пожелаят, да го приемат, да го дочакат. Но как да знаеш, как да познаеш нещо, което никога не си виждал? За момичето, което бях някога, написах тези думи, пуснала ги из пространството вярвам, че чрез шепота на интуицията, чувството на вяра за по-добро бъдеще стигат до нея. Сега подарявам ги на всички Вас: Какво не е любов? Чуй ме, момиче. Чуй ме много добре ! Ръката, която гали кожата ти под завивките през нощта, а наранява душата ти, презпосягайкидруговреме на тялото… Не е любов, момиче! Изкривена представа на психиката е. Устата, която твърди,че обича, а няколко часа по-късно пуска на свобода езика, превърнал се в отровна змия да те хапе и трови в малки дози, та да не се свърши изведнъж, а бавно да те оставя да къкриш на огъня слаб, докато от теб не остане нищо освен пепел. Пепел и прах… Не е любов, момиче! Това Знаешопасенпървичен,невъзпитан,еум.ли,че криле имаш? някойНякогаказвал ли ти е, че можеш да летиш? Това любов е, момиче! Да ти вдъхват вяра, да ти дават свобода. Затворил те в клетка,ждясала, стара, ти посивяваш и косите, и кожата, и искрата в очите, бавно губиш я, малко по малко изгасва. Не е любов, варварскауплашена,Егоистична,момиче!завоевателност е… На крилата нужна им е редовна употреба, да се чистят от прахта на хора, ситуации, години. Не им позволявай да атрофират, момиче! Не давай никому най-ценното си, твоята ангелска природа, твоята свобода! Любов е, момиче, когато те окуражава да скочиш, за да разбереш сама колко нависоко можеш да летиш! И отново. Повтаряй след мен: АЗ СЪМ ПРЕКРАСНА И ЗАСЛУЖАВАМ ЛЮ ПовтаряйБОВ! и през сълзи, и с притаен от страх дъх. Повтаряй докато не пребъде! Повтаряй и вярвай! Ще бъде твоя нова реалност утрешният ден! ВалентиноваЕленаПродължениеотстр.1
