1Музивзалива Младежки литературен вестник, бр. 27, септември 2022 ISSN 2738-8395 В броя днес четете: ПОЕЗИЯ Димитър Драганов Мирела Атанасова Поетичен дебют Десислав Христов ПРОЗА Жанета Фийлд Мирела Атанасова ИНТЕРВЮ с Ина Николова - художник ЕСЕННИ ЛИТЕРАТУРНИ ПРАЗНИЦИ 2022 Дом на писателя, Бургас, ул. “Вола” 1 ПРОГРАМА Димитър Драганов Натрошената бронзова плоча Натрошената бронзова плоча като градски пиян се върти. Зад гърдите сломени клокочат наранени греховно съдби. През града се понасят сълзите на изгубил сина си баща и се спират направо в очите на пребита и стара жена. Заприлича светът ни на бродник по далечни и глухи земи. Той се слави с това, че е сводник на ранени и слаби жени, забранил на мечтите да дишат и решил, че е силен, велик, но поетите вечно ще пишат за комичния образ безлик. Забравѝ, че доброто го няма, и за него до кръв се борѝ! Отстрани илюзорната драма, след която изгубваш очи. Любовта ще царува вовеки! Подготвѝ се за нейния ден! Да се случи, каквото си рекъл! Тази вечер ще мине от мен. Натрошената бронзова плоча като градски пиян се върти. Тя в небето красиво ти сочи, че когато Обичаш, си Ти! Още на стр.2 Моята първа книга Десислав Христов из книгата Цветен хаос която ще излезе след броени дни Български герои Герои силни и безстрашни, увековечени във записките прашни. Със затаен дъх за тях четем, в името на майка България ще се закълнем. Сърце българско не ще умре, и никога не ще се предаде. Духът победоносен в сърцата ни тупти и гласът юнашки вечно ще ехти. С любов ще ги почетем и ако се наложи живота ще си дадем. Още на стр.3 Жанета Фийлд Из книгата “Стъпки към съживяването” Новата ми книга се казва „Стъпки към съживлението“ и тя изцяло е насочена към подготовката на християните на земята за последното изливане на Святия Дух. Това ще се случи преди второто пришествие на Иисус Христос Божия Син. Живеем в последните дни и вече не само християните, но и всички хора разбират белезите и знаците на тези последни времена на човечеството. Продължава на стр.6 Мирела Атанасова Урок по обичане за начинаещи Напълнете две чаши с вода и няколко дни ги наричайте: Първата я наричайте с нежни имена, показвайте и своята жажда и неистово желание да я вкусите, да я отпиете, обичайте я, защото е 75% от съдържанието ви, защото е обикновена гола вода, но без нея не можете да оцелеете. Втората я оставете в някой прашен затънтен ъгъл, където светлина не огрява, забравете за нея, замествайте я с друга течност при нужда да отпиете, мразете я, за това че е тъй обикновена, че е просто вода. След това си представете, че сте в пустиня и разполагате само с тези две чаши вода, от коя първо ще отпиете? Още на стр.4-5 https://karia2020.com/ e-mail: muzivzaliva@gmail. com https://karia2020.com/ e-mail: muzivzaliva@gmail.com 8 стр.
Тази вечер багажа си стягам. Ще поемам отново напът! ръба на живота съсипан. се чувствам обичащ и свеж! Днес за мъките твои не питам. има към утре врата и постлана пътека с копнежи, към копнежа за теб ще летя, ще премина оплетени мрежи, за да стигна до чиста любов, за която в света си ще пея.
Ще прескоча огромния ров, вдъхновен от мечтите за нея!
Ще се хвърля в любовно море и вълните с любов ще разбия за момиче, което краде от съня ми фантазното „ние“. На брега ще намеря сърце, наранено от някого вчера. Ще рисувам картина с Моне – за една необичана ера.
Ще изпуша копнежа за нас. Ще се лутам хиляда години. Ще остане бездомник ще мине. но някъде не спира да боли. В очите им страданието мърка.
Надявам се, красиво общество, по пътя на приемане да минем. Ще станем ли събратя на добро, или от слепотата ще погѝнем? Предлагам ви да правим добрини, защото нас доброто ни спасява. Доброто е лечител на души. Помнете, че доброто извисява. Опитвам се да бъда светлина в науката красива за душата. Приятели, магия е това – да бъдеш топлината за сълзата! Помагам на загубени мечти и зная, че животът ни се свежда до няколко протегнати души за вяра и усмихната надежда.
Музи в залива2 Димитър Драганов Казвам се Димитър Драганов Драганов и съм роден на 20 май 1999 г. в град Ямбол. Родом съм от град Стралджа, в който в най-ранните си детски години вдъхнах живот на своята поезия – пъстроцветната магия, която ме прави щастлив и ми помага да повярвам, че целият свят е едно красиво и безбрежно измерение. Започнах да пиша стихотворения от 10-годишен и с течение на времето поезията стана моят най-добър и верен приятел, с когото и до ден днешен се намираме в прекрасни, хармонични отношения. Носител съм на награди от различни поетични конкурси. Автор съм на дебютната стихосбирка със заглавие „Моят глас“, излязла от печат през месец юни на 2021 г. Втората ми книга със заглавие „Портрет на живота“, излязла от печат през месец януари на 2022 г., включва 75 стихотворения на любовна и социална тематика. Чиста човешка любов Ще заплаче ли утре баща ми, ако кажа, че вече съм мъж, и се хвърля – словесно цунами – към жените, които са дъжд? За жените поемам към ада. Там постилам любовно легло, на което моралът припада и телата се сливат в едно. Под звездите поемите пишем. Не, не дишам в красивия час! На какво ли съдбата мирише? На усмивка? На пролет? На фас? В илюзорните степи се губим и – дечица – сънуваме рай. Тази сутрин в прегръдка се будим и не мислим за стария край. Тази сутрин се чувствам прекрасно и те галя с войнишки ръце. Ще те пазя от всяка опасност като мило, наивно момче. Запомни ме с червената роза. Ще целуна живота ти аз. Той навярно е пролетна проза. Ще те чакам на гара Бургас!
След красивите дами ще бягам и ще търся в душите им кът, ала първо ще кажа на татко, че животът е рядко суров. Обобщено словесно накратко, той е чиста човешка Любов! Световно безпаричие Откакто този свят светува, откакто всичко се върти, човек гърдите си издува. Заграбва с шепите пари, забравил святата повеля, че ще настъпи някой ден. Ще дойде сляпата неделя и всички просто ще умрем. Ръжда доброто наше хваща и прах покрива го от век. Сърце ли нечие се схваща? Сърце на мил и благ човек! Откакто този свят го има и някой пише го на лист, душата ражда буйна зима и плаче залезът златист. Бедрата нейни се разтварят. Какво ще видим ние там? Земята наша е олтарът. Тя е великият ни храм. Бедрата нейни са в притома. В сърцето има ли кърма? Отдавна чакат на балкона едни отлъчени деца. Сълзите техни са планети, разбити в белия Всемир! Дори чудовището Йети ще плаче днес за тях безспир! Откакто този свят светува и светло слънчице блести, човек с парите се надува, но си отива без пари! Един поетичен бездомник От далечни и тъмни земи всяка вечер усмихнат се връщам и потъвам в красиви жени, след които тъгата превръщам в недостигнат и светъл копнеж на
Днес
Ако
сред нищото фас и до него
Аз съм този бездомник в нощта, за когото животът прилича на любима любяща жена и се свежда до дума – Обичам! Усмихната надежда Помагам на загубени души, които след тъгата се намират, когато най-дълбоко ги боли и смисъл да се борят не съзират. Прокарвам и лъчиста светлина в недрата на душевните тунели, когато се разпада вечността на спомени за някакви предели. Душевните предели ги крепя и тичам по земята на тъгата. Използвам сноп човешка топлина и мисля за живота на децата, които са отрано светлини в тунела на живота ни объркан,
Десислав Тихомиров Христов е роден в гр. Нова Загора, на 06.02.1985 г.. През 2004 г. завършва средно образование в СОУ “Хрис то Ботев”-Нова Загора, а през 2008 г. степен бакалавър от Националния военен университет “Васил Левски”-Велико Търново, със специалност „Противовъздушна отбрана на сухопътни войски“ към Факултет „Артилерия, ПВО и КИС“ - Шумен. През 2020 г. успешно защитава магистърска степен във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Мето дий“ със специалност „Психология“. ѝ оставяха неповторима следа. Нежността им тъмнината я виждаше, страстта им тишината я чуваше. Галейки косите ѝ меки като коприна, милваше кожата ѝ гореща като лавина. Телата им любовен блус танцуваха, вплетени в едно на мига се любуваха. Гледаха се очи в очи и сбъднаха своите мечти. шето физическо отлитане от битието ни. Всичко това предопределя вас, тяло и дух, неразривно свързани, дали вие ще можете да се наречете човеци с главно Ч, въпреки социалните рамки, в които живеем. Няма правилно или грешно, няма добро или зло, това са контрастни думи, които, премина ли през различното човешкото съзнание, заемат различни форми и поведение на ин дивида.
Музи в залива 3 Моята първа книга Цветен хаос Стихове, размисли и етюди за нещата в живота
Десислав Христов Очи в очи Привлечена от мъжествеността му към него тя се приближи, мъжкото ухание усети и в прегръдките му се сгуши. Поглеждайки страстните му устни, тя се размечта, да се слеят с нейните в тайните на нощта. С нежна ръка галеше наболата му черна брада, целувките му в съзнанието
Забавен каданс С ухание на нежна страст нахлува в мислите ми, застоява се, играе си, танцува във фантазиите ми. За да е по трайно всичко е на забавен каданс, забавна е, с блестяща усмивка и потаен поглед, изпълва ме в транс. Докосва изпепелявайки и зараждайки нови страсти, шепти ми със съблазнителен поглед, невинно срамежлив, като здрасти. Харесва й да нахлува бурно в бездната на трайни сънища, а там дяволска реалност, с ангелска чистота препускаща. Усмихва се, целува, момент не кратък, там е в съзнанието и оставя отпечатък Мироглед Не е важно какво четете, какво гледа те, какво слушате и чувате. Важно е вся ко едно ваше действие, което извършвате, как го пречупвате през вашето съзнание, самосъзнание, душа и сърце. Как вие ще позволите или не, да повлияе на вашата перспектива първо на вътрешния ви свят, а от там и на възприемането на заобикаля щия го около вас. Това е един дълъг, въл нуващ, емоционален, понякога не толкова приятен на пръв поглед път. Приключение, изпълнено и наситено с цветната гама и нюанси на съвременния свят, на живота, който живеем сега и евентуално след на
Музи в залива4 Мирела Атанасова *** Мога и сама да си нося торбите да засадя рози да ги отгледам да ги обичам Мога и сама да заспивам в полята да гоня щурците да сънувам светулки да грабя живота с пълни шепи а той да ми се изплъзва в миг на всяко влюбване в теб Мога и сама да си връзвам обувките когато ме боли кръст гръб сърце душа Но не мога само да спра да те обичам сама *** Не съм жена тревожна или го мога или го правя Не съм свенливо кокиче посред Зима Аз съм око на буря В адска жега Аналог на Адът в теб Антипод на забравен Рай у мен *** Неразположението на близките ни хора зида в нас прегради, здраво зазидани стени от неизказаното, от ненаправеното от разочарованието. Наскоро возейки се на задната седалка в едно такси се бях отнесла в мислите ми, само и само, да не чувам кючекнята, която бълва ше радиото, та дори малко се попрестарах във витаенето из собствената ми глава, собстве ните ми мисли за изборите, които правим, за уроците, които получаваме, за уроците, които даваме и как всъщност сме зависими едни от други - неизбежно, колкото и да не ни се иска, да го признаем. До най-заключителните изводи винаги стигам с насълзени очи, сякаш очите са една товарителница, по-точно разтоварителница, всичко минава през очите ни, за да стигне до сърцето ни, и всичко излязло през очите ни е тръгнало от сърцето ни. Колко тъжно, че сме на този етап от еволюцията ни, наистина е жалко, почти колкото сме жалки в опитите си, да се правим на това, което не сме - маскирани на хора загубили човечността си! Отврат ли е? Лицемерие?! Нее, това си е чиста проба Фалш! Фалш! Да, точно така позорен фалш! За мен, за теб, за тях, за вас! Фалшът така ни е залял, че ни е удавил преди да се намокрим, удавени на сухо, симу лираме живот. Без мен, без мен! Напускам тази симулация, губя ума, губя дума, но най-вече губя светлотата на душата си, остава нейде зад зида, който така умело мълчахме тухла по тухла, докато светлината отстъпваше пред преградата все по-назад и по-назад, до този ден, в който изчезна и на стана мрак. Хората сме слуги на мрака, време е да го признаем, да ми олекне вече на душата! Хайде да се приключва, гасете осветление то! Признание Когато тя заспи, тихичко без глас, благодаря на Вселената, че изпратила ми е тази стара душа, да бъде мое дете, да бъде моят учител, когато тя заспи, аз благодаря с цялото си същество, а очите ми се навлажняват и събират ни агарски водопад вътре в тях, пресъхват навътре и пеперуда се ражда между ре брата ми, там между им, семенце пося то в слънчевият сплит разцъфва, няма я какавидата, нито гъсеницата, има го само Имаго-то (възрастната пепруда), тя е специална, родена в краен четвър ти етап от собственото си развитие и е тук, за да пърха с криле цветовете, които сме пресушили, които дори не успяхме да попием. Тя е единствената Вселена, в коя то дишам и съществувам като себе си, като първообразът ми, като къс от кос мическо съвършенство! Когато тя заспи, срещаме се будни в съня ни и там не съм нейна майка, а сме едно цяло, аз съм тя и тя е мен.
