"Музи в залива", бр. 29, ноември 2022

му в огромно кафеникаво петно. От една страна, природата бе техен съюзник, защото трудно някой можеше да ги приближи, без да го забележат. Но от друга – беше безпощадна, сурова, опасна за всеки, който я подценяваше или не я познаваше добре.

Загледа се в скалата, вдясно от него, по която забеляза да лази скорпион. Не беше ли прекрасен? Сливащ се с обкръжаващата го среда, сякаш незабележим, тихо промъкващ се, насочил жилото си нагоре и дебнещ жертва, в която

Костадинка Костадинова

Ноември

Недей препречва пътя на вълните обливали солени брегове Не можеш да запреш мъглите и заоблачаването в моето сърце

Недей да търсиш цветен спомен илюзия изстинала без цвят Нали казват, че в този свят огромен няма как без любовта да си богат

Недей загърбва планините и птиците политнали в нощта Заслушай се в листата, виж бодлитекрасиви цветове на есента И недей поглежда все нататък към ранен септемврийски ден студът сковава неочаквано Ноември е, а ти не си до мен

Облачно

- дъждовно

Облачно - дъждовно в този мрачен ден сгушен си до мене, а мокрият рефрен барабани и чука улуци и покриви, но топлината в звука на мен я даваш ти Вали цяла неделя, а пейзажът сив разлива се, рисува по градския статив Измива, заличава, бавно есента, в прелестта си цяланападали листа Разноцветни, мокри под хорските нозе красотата им несретна събирам със ръце

Светлин Трендафилов

„Писателят на сънища” е 30 годишен художник, поет, писател, музикант и фотограф от град Каварна. Самоук автор. Дипломиран дизайнер на архитектурна среда (бакала вър) и педагог на обучението по визуални изкуства (магис тър). Бивш състезател по спортни танци с треньорска пра воспособност. Вицешампион на 5 града и втори в България през 2006 г. Съвременен родственик на Йордан Йовков. Автор на 6 самостоятелни изложби живопис (2010, 2013, 2014, 2015, 2016, 2018) и активен участник в колек тивни национални, както и международни изложби в Бъл гария, Хърватия, Албания, Турция, Румъния, Италия, Па кистан, Словения, Полша, Македония, Малайзия, Сингапур, Франция, Индонезия, САЩ, Бангладеш, Филипини, Индия, Виетнам, Корея, Япония, Непал, Китай, Азербайджан, Ис

Носител на над 110 награди за визуални изкуства, сред които и от Австралия, Германия, Египет, Швейцария. Автор на книгите:

• „Мълчаливи крясъци” (2010)

• „В търсене на светлина” (2012)

• „Между вчера и днес” (2017)

• „Ти ли си Тя?” (2018)

• „Диалози до изгрев” (2020)

Захаросани целувки

Първо, за да станат вкусни, вълнение смесете със загадки, чифт налудничави устни, жадуващи усмивки сладки. После добавете радост, безкрайност половин черпак, щипка разцъфтяла младост и разбийте крем на сняг. Сложете и сто грама жажда, спомени от нежни случки –захарно, да се услажда (и леко – да не станат бучки!). Нежна доза светлина и сънища като пълнеж за лепкава сърцевина

Веселина Славова

Казвам се Веселина Тенева Славова. На 26 години. Занимавам се с писане повече от седем години, като това е трета та ми книга. Останалите две са в друг жанр - първата “Поробе на любов” е исторически роман,а втората - “В бездната на стра ха” е книга за приложна психология. Най-новият ми роман – „Мистерия: Проклятието“ е една сбъ дната мечта за мен. Стремя се да напиша фентъзи любовна исто рия от години и смятам,че най-накрая успях. Историята на Джейн и Дийн грабва всеки читател с любовта, магията и мистерията, вплетена между страниците. Ако ме питате от къде е дошла идеята за книга - може би нямам точен отговор. Всъщност

отрязани, без надежда да израснат отново. И някак всичко останало започва да губи смисъл. Това се случи и с мен преди няколко години. Затова трябваше да потърся и най-малката останала частица вяра, за да се съхраня. Нуждаех се от смисъл, защото бях на път да изгубя себе си. Казват, че ако пагубно копнееш за промяна или трябва да я намериш в

– да сменя мястото си и да изградя различния жи вот, за който толкова мечтаех... *** — Помогни ми, Джейн! – молеше се, докато изящните му пръ сти се превръщаха в лапи с издължени нокти и гъста козина. - От варата не спря превръщането. Бе прекалено слаба, но ти ще успе еш! – надеждата в думите му пълнеше очите ми със сълзи. — Тук съм, Дийн! – крещях и продължавах да го държа здраво в прегръдката си. Щях да рискувам всичко. Той се бе превърнал в моя живот. Целта бе да успее да запази съзнанието си след мета морфозата. В онази нощ имах крещяща нужда звярът в него да ме защити, а сърцето на човека в него да ме помилва! Козината на бождаше под пръстите му и усещах как се предаваше. Призивът на останалите и искрящата в бяло луна го викаха. Нямах никаква идея колко са. Допреди месец не бях подозирала за съществуването им, но сега трябваше да вляза в кондиция максимално бързо, защото може би само аз щях да имам възможността да ни спася. Лицето на моя любим издаваше вътрешната борба на невиждано страдание. Всъщност това бе добър знак. Успяваше да се бори. Може би все пак и отварата даде своя принос. Тъмнината го обземаше. Очите му се изпълваха с гняв, а аз неспирно повтарях две думи, обляна в студена пот и сълзи. — Обичам те! – рани покриха ръцете ми, с

Изскочилите жълти очи не отделяха поглед от мен. Чакаха да побягна. Да се превърна в плячката на нощта. Аз обаче съвсем нямах намерение да се предавам. Изчаках дъхът

Йоана Вълчева

Йоана Вълчева очаква своите почита тели в Центъра за съвременно изкуство и библиотека - Бургас на 4 декември (неделя) от 17 часа.

Пратеник на полумесеца

(откъс от романа)

Продължение от стр. 1

Някой притисна силно ръка към устата му, във въздуха проб лесна острие. Но как се е приближил толкова, без да го види? Как е знаел, че някой чака на пост? Преди в ума му да изскочи следващ въпрос, чу шепот до ухото си: – Трябва да бъдеш по-бдителен, Мустафа. Онзи знаеше името му и гласът бе някак смътно познат. Сър цето му все още блъскаше уплашено в гърдите, когато острието се оттегли, а нападателят отпусна хватката си. Мустафа се завъртя и оста¬на поразен, съзирайки мъжа, който всички пазеха в спомените си като някакво пророчество. Оно¬ва сурово лице и тъмни очи, тол кова стоманени и едновременно живи, излъчващи свръхестествена енергия. Асад aл Сахра, лъвът на пустинята, единственият, който може да се промъкне така незабележимо покрай постовите. Когато се усмихна, белите му зъби се откроиха, а после двамата се прегър наха. През следващите часове мълвата се разпространи из лагера и въпреки че беше средата на нощта, хората излязоха навън, оживени, като че ли имаше празник. Асад aл Сахра се е върнал, разнасяше се от уста на уста. Повечето бяха в неведение за причината, но някои предчувстваха, че ще се случи нещо важно. Али седеше край огъня, наобиколен от тълпа – засипваха го с какви ли не въпроси, но той оставаше мълчалив и недостъпен, кое то още повече ги привличаше. Стаяваше напрежението в себе си, знаей¬ки, че предстои да се изправи пред гнева на Халифа. Най-ве роятно щяха да го повикат всеки момент. От другата страна на пламъците се появи Рашид. Погледите им се сблъскаха в мрака. Безконечното бърборене и радостните въз клицания секнаха, настана тягостна тишина. Всички бяха наясно с неприязънта, която двамата изпитваха един към друг. Али стана и успя да запази каменното си изражение, но в него се разрази буря от тъмни емоции. – Хората те посрещат като герой. – Рашид първи наруши мъл чанието. Малките му очи проблеснаха пресметливо. – Радват се, че си се върнал и дори не се сещат за Хюсеин. Никой не тъжи за него. – Не аз го изпратих там. – Но ти си детонирал бомбата. Или не си? – Театрално направи гримаса на любопитство, а след това пауза, за да привлече внима нието към следващия си въпрос. – Да не казваш, че безстрашният лъв на пустинята се е разколебал да изпълни повелите на Халифа? На Аллах? Али заобиколи лагерния огън и прекоси разстоянието помежду

им с две бързи уверени крачки. Застана на сантиметри от него и му промълви толкова тихо, че никой друг да не чуе: – Какво точно се е случило, може да знае само онзи, който е бил там. А определено имаше още някого, освен мен. Моли се да не разбера, че това си бил ти. Един младеж от личната въоръжена охрана на Халифа си про прави път през тълпата и поведе Али към къщата, където лидерът на организацията им щеше да го приеме. Вкара го в стая с нисък таван и миниатюрни прозорчета, осветявана единствено от две све щи. Али я познаваше по-добре от някогашния му дом в Басра – теж ката миризма на плесен, овехтелите резбовани мебели. Но най-вече познаваше побелелия мъж, облечен в дълга роба за спане, който ни кога, дори толкова късно през нощта, не се разделяше с броеницата си. Халифа го огледа обстойно и продума с дрезгав, стържещ като шкурка, глас: – Виждам, че все пак не си забравил традициите ни. Посочи към арабското му облекло – туниката, дълга почти до коленете, правите панталони отдолу и куфията, увита на главата му, всички те тъмни като черната пустинна нощ. След това възраст ни¬ят мъж коленичи на пода до ниска масичка, върху която имаше две тумбести чаши с чай, а по средата хука и му даде знак да седне при него. Щеше да бъде неуважително да не сподели трапезата на домакина, затова Али хвана чашата с два пръста и се вгледа в чер веникавата течност, преди в крайна сметка предпазливо да отпие. – Ако исках да те убия, нямаше да го правя с отровен чай – яз вително се обади Халифа, забелязал колебанието му. – Е, страшна каша си спретнал в Италия. – Атентатът е извършен, не искаше ли точно това? – Да, но не на тази цена – изръмжа арабинът. – Какво си правил на онзи влак? Али не отговори, но го погледна без страх в очите, сякаш без мълвно казвайки „сякаш не знаеш“. – Искал си да спасиш Хюсеин. – С цялото ми уважение, но нима целият взрив във влака и смър тта на Хюсеин не бяха замислени единствено за да ме накажеш? Не го ли доказва фактът, че бомбата бе взривена по-рано и не от мен? – Признавам. Но когато имам един самозабравил се и извън кон трол воин, трябва да взема мерки. Това беше тест, Али, а ти затвърди слуховете, че пристъпваш волята ми. Качил си се на влака, въпреки че трябваше да извършиш детонацията дистанционно от шосето. Според телевизията не си бил сам. Значи, си въвлякъл още някого от нашите и веднага се сещам за един човек, който е достатъчно луд да ти се върже. Взел си заложници, които на всичко от-горе си осво бодил! – Удари силно по масичката и чаят се разплиска над ръба на чашите. – В името на Аллах, какво си мислиш, че правиш?

да не издаде присъствието си. Влудяващо чакане. Тишина, нарушавана единствено от отчет ливото тиктакане на стенния часовник. Най-сетне той пристъпи към стаята и бавно прекрачи прага, об хождайки със зорък поглед мрака. Леонора беше вцепенена и не помръдваше, дебнейки подходящ момент за действие. Когато видя дулото на пистолета да се подава, с всички сили изблъска вратата към него. Мъжът извика от удара и изпусна оръжието си на пода. Леонора се втурна да го вземе, отбелязвайки си наум, че съучастни ците му със си¬гурност са чули вика и всеки миг ще се притекат на помощ. Трябваше да побърза. Наведе се, хлъзгавите ѝ пръсти поеха гладкия метал, но секунда по-късно той бе избит от ръцете ѝ. Мъжът я сграбчи и я принуди да коленичи на пода. Беше гневен – личеше си по горящия му поглед. Леонора опипа с ръка простран ството около себе си, отчаяно търсейки средство за защита. Уло ви пластмасовия джедайски меч, с който Томас си беше играл през деня, и силно замахна в момента, когато нападателят ѝ се опита да вземе пистолета. В тъмното не можа да види накъде се цели, но мъ жът изохка и притисна слепоочието си. Секунда по-късно се изпра ви, зашлеви я с опакото на ръката си и я извлачи навън в коридора, притискайки я към стената. После безпощадно стисна гърлото ѝ. Леонора сграбчи китките му, опитвайки се безуспешно да раз хлаби хватката. Задушаваше се все повече и повече, а от устата ѝ се изтръгна тих гра¬чещ стон. Тогава дойде и ясното осъзнаване, че тези хора не бяха в дома ѝ, за да ограбват или търсят нещо. Те бяха тук с едничката цел да убиват. До замъгленото ѝ ужасено съзнание достигнаха звуци от борба и нечий далечен вик, пропит с болка, като че ли идващ от съседна та стая. Миг по-късно от всекидневната изскочиха другите мъже, следвани от четвърти, който ги атакуваше с пестеливи, добре отра ботени удари. Юмрук в корема изкара въздуха на единия и го накара да се превие на две. Добре прицелен ритник в китката изби оръжи ето от ръката на другия. Възползвайки се от моментното си надмо щие, непознатият мина зад гърба на онзи, който все още се опит ваше да си поеме въздух, и стегна ръцете си около шията му. Той се заизвива, но натискът на силните ръце върху трахеята спира¬ше притока на кислород. Секунди по-късно тялото му се отпусна като парцалена кукла. Мъжът го остави да се свлече на пода и бързо па рира атаката на другия. Последва ожесточена схватка, в резултат на която двамата се озоваха на земята и се превъртяха няколко пъти, докато непознатият не се оказа отгоре. Посегна назад към ботуша си, острие на нож проблесна в мрака. С едно светкавично движение гърлото на противника му бе прерязано. Леонора не забеляза нищо от това. Взираше се в лицето на ду шащия я мъж, но образът все повече губеше очертания. С последни сили впи нокти в кожата на китките му, борейки се за глътка въз¬ дух. Опитваше се да остане жива въпреки болката, въпреки огъня в гърдите си, въпреки огъващите се омекнали крайници. Но отмалата я превземаше безпощадно.

В следващия момент видя длани, сякаш изникнали от тъмни ната, да обхващат главата на палача ѝ и рязко да я извиват. Чу се зловещо изщракване. Ръцете, допреди малко така безмилостно стискащи гърлото ѝ, се отпуснаха безжизнено. Мъжът се строполи в краката ѝ и тя не вярващо се вторачи в трупа, смътно осъзнавайки, че вратът му бе счупен. Вдигна поглед към спасителя си и целият ѝ страх се завърна с пълна сила, срещайки онези черни очи, постоянно преследващи я в кошмарите. Лицето, което толкова ясно помнеше и в чиито сним ки дълго се бе вглеждала през последните дни, беше опръскано с кръв, скулата му видимо се подуваше. Понечи да извика, но той ѝ попречи, притискайки с ръка устата ѝ. Успя само да го види как замахва, усети внезапна болка и изгу би съзнание. Али я улови, за да не падне и я притисна към себе си. Загледа се в нея, така отпусната и безпо-мощна, толкова крехка. Челото ѝ се опря в рамото му – простичко, несъзнателно действие, което на ка¬ра нещо вътре в него да трепне. Трябваше да я удари, напомни си той, иначе ни¬кога нямаше да я убеди да тръгне с него. А се налагаше. Върна се мислено назад допреди няколко дни, когато негови доверени хора му докладваха, че Рашид е изпратил убийци, за да ликвидират журна¬листката и детето ѝ по нареждане на Халифа. Хвана първия полет за Рим, ре шен да не позволи това да се случи. Не замеси никого, а избра да действа лично, тъй като вече не знаеше на кого може да вярва и на кого – не. Осъзнаваше, че така отново прекрачва заповед на водача си и причината този път нямаше нищо общо с войната, която воде ха. Защо всъщност ги спасяваше? Тях, неверниците – жена и дете, които му бяха чужди? Али вдигна Леонора и я отнесе до леглото в спалнята. Тогава го видя. Отговорът. Петгодишното момче, свило се на топка уплашено в ъгъла на стаята, гледащо го с широко отворени очи. Безгласни сълзи се стичаха по бузите му, а когато видя отпуснатото тяло на майка си, от устните му излезе тих стон, наподобяващ жалостиво мяукане. Али веднага разбра – беше я помислил за мъртва. И тогава спо мените го заляха. Асад ал Сахра, лъвът на пустинята, но в крайна сметка човек… А ние хората имаме лошия навик да мамим себе си. Заблуждаваме се, че сме приключили с миналото, без да си дава ме сметка, че може би то не е приключило с нас. Спотайвайки се в далечни кътчета на ума, ни прави негови пленници. И после ни връхлита като бумеранг. Миналото може да се превърне в камшик за душата – дори да не ги виждаме, раните са там. Загниващи и незарастващи. Чакат. Но един ден нещо се случва, животът бърка право в тях и те кара да си спомниш горчивата болка. Онази, която те е накарала да пазиш смъртта в душата си и да посееш още смърт. Която е замъглила погледа ти. Но именно тя може да се окаже и средството, с което да излекуваш раните на миналото.

Художник Светлин Трендафилов